СТЪРШЕЛОВ ТЕАТРАЛЕН СПЕКТАКЪЛ от Проф. Анастас Михайлов, спомени…

Posted: 29.07.2012 in Bulgarian literature

Още една статия от същия автор и за Борис Априлов ТУК!

Проф. Анастас Михайлов, режисьор

ОТ ЦИКЪЛА СПОМЕНИ, ОЗАГЛАВЕНИ

АКО НЕ МЕ ЛЪЖЕ ПАМЕТТА. . .

С Т С

(СТЪРШЕЛОВ ТЕАТРАЛЕН СПЕКТАКЪЛ)

На Радой Ралин

 

Нямаше още и година откак бях вече на постоянна работа в ДВТУ (Сегашният универсален „комбинат” за всякакъв вид „кадри”, наречен „НАТФИЗ”) като асистент на проф. д-р Кръстю Мирски. В момента той водеше клас четвъртокурсници. Сред студентите-абсолвенти имаше неколцина, които бяха по-възрастни от мен. Единият, бъдещият лидер на театралното съсловие, Любомир Кабакчиев, беше завършил право, а другият, Нейчо Попов, учил в русенското „Дойче шуле” беше вече отслужил продължителната тогава войнишка служба като моряк.

Един ноемврийски ден на 1952 г. Нейчо, без всякакви предварителни разговори ми връчи покана от хумористичния седмичник „Стършел”.

Ето текста ѝ:

приложение №1

Изненадан и недоумяващ погледнах Нейчо, който се усмихваше „под мустак”. Познавах неговата привичка да нанася изненадващ „първоначален удар” и да стъписва събеседника си с поредното свое хрумване. В много случаи това биваше чиста проба „кодош”, сиреч шега. В тази посока неговото въображение беше неизтощимо. Но това сега, видимо, не беше подобна шега. Имаше нещо „черно на бяло”. Документ! Скрепен с печат при това!!

Последвалият между нас диалог бе приблизително следният:

– Какво общо имам аз с това? – възразява моя милост. – Завършил съм актьорство. Никакви професионални прояви като режисьор не съм имал досега. А от естраден театър и понятие нямам.

– Хайде, стига си се превземал! – става сериозен Нейчо. Стига си скромничил! А кой ни разказваше за Аркадий Райкин? За Московец и Верих в Чехия? А за Стоян Миленков и Джиб? Кой ни пееше „Апаши, апаши, има ги в цял свят и тук” или пък „Ха целувки, ха милувки сладки, чиста стока –  работа кеф”? Аз нали те наблюдавах как помагаш на Мирски при „Дванадесета нощ”? (Това бе изпитна работа на класа в трети курс.) Не помниш ли как Мирски до припадък се смя на една вметната твоя бележка и каза, че въпреки нацупената си физиономия имаш твърде добро чувство за хумор? Слушай сега! Работата е сериозна.

И Нейчо с присъщия си невротичен ентусиазъм, екзалтирано и от практическа гледна точка доста убедително обоснова своята идея. Във випуска (не само нашия клас, класа на Мирски) има доста момчета подходящи за такъв тип театър. Има ги и в по-долните класове. (Например Гриша Вачков, Ицко Финци, Досю Досев). Комедийни актьори. Умници. Смешни. С хапливи мисли и пиперлии езици. Те най-добре ще се осъществят като артисти в един сатиричен театър. А такъв театър няма. Сега му е тъкмо времето да се създаде.

Нейчо умееше да убеждава. Но аз не се съгласих веднага. Скептик като всеки български селянин (аз съм си селянин, въпреки някои Горно-Оряховско – Охридски примеси в „гена” ми.) Пък и имах всички основания да се съмнявам във възможността у нас по това време да вирее сериозна сатира. Кое време беше тогава??!!!

Беше завършила „Великата Отечествена война” на СССР. Ние с „велика радост” се хвърлихме в прегръдките на новите ни „освободители”. „Бащата на народите” беше вече подарил на човечеството „гениалното” си съчинение „Икономическите проблеми на социализма”. Като всеки „всеведущ специалист” той беше разчепкал както трябва „Въпросите на езикознанието”. Същия този „гений” с бавна, достолепна и внушаваща респект походка пристъпи към трибуната на 19-я конгрес на ВКП /Б/ и с очарователен грузински акцент произнесе своята кратка последна реч. (Впрочем, от абстрактна ораторска гледна точка, тя не беше чак дотам лоша). В речта се казваше, ако помня добре видяното и чутото от кинопрегледа, че буржуазията била захвърлила един „билюк” знамена. А ние трябвало сега едно след друго да ги вдигаме и съответно да ги използуваме. Но Йосиф Висарионович Джугашвили – СТАЛИН БЕШЕ ЖИВ!

В нашата пък „обновена” Родина също беше завършила нашата си „Велика Отечествена война”, в която за кратко време загинаха над 50 (хиляди???) млади българи. И аз имах вече повиквателна и живеех в очакване. Но падна Берлин, Германия капитулира и аз извадих първия голям късмет в живота си. Хитлер бе изгорен там, в Райх-канцеларията близо до Брандербургската врата. Гъобелс и неговата вещица почерпиха със калиев цианид шестте си рожби и заедно с тях се отправиха в „Царството на Вечния Пилаф” (Д. Подвързачов). Гьоринг намаза въжето в Нюрнберг.

Нашия „принос” за победата даде основание на В. М. Молотов да измоли от победителите България да си остане в довоенните си граници. По това време участникът в подготовката на „славния” атентат, вдигнал във въздуха катедралната църква „Света Неделя” Вълко Червенков от Златица бе поел в „чистите си ръце” дизгините на новата ни държава. Пристрастен към културата и културните проблеми, той бе видял сметката на наивния „еретик” Александьр Жендов, връхлетял бе злополучните критици на романа „Тютюн” и бе „посъветвал” вещо кроткия интелигент Димитър Димов как да направи своята творба още по-добра. Но ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ БЕШЕ ЖИВ!!

Моят театрален първоучител Г. А. Стаматов беше жестоко наказан, загдето си е позволил да влезе в спор с прославения съветски театрален сплетник Б. А. Бабочкин, прославения изпълнител на Чапаев („Склочник” го нарече пред мен единият от режисьорите на филма С. Д. Василев през лятото на 1952 г. в Копривщица). На Стаматов му отнеха званията „Народен артист” и „Професор”. Изгониха го от Народния театър и от ДВТУ. Забраниха му да се занимава с онова, което бе единствено негово призвание и умение – театъра. С него можехме за мигове да се зърнем в късна доба, по тъмно. Какъв ти сатиричен театър, Господи?!!

Но хитроречивия Нейчо Попов не отстъпваше. Все по-настойчиво напираше с кандърмите си: „Най-първо ще започнем с една външна част, за да им хвърлим прах в очите. А във втората част ще се захванем с нашенските си кусури. Първом с по-дребните, а после полека лека, ако видим, че минава, с малко по-едричките”. Най-после аз кандисах и се съгласих – Нейчо побърза да ме „изчетка”: Ти като умно момче ще говориш от наше име на обсъждането и „грамотно”, „научно” както само ти можеш, ще изложиш нашите общи разбирания за такъв един сатиричен театър“.

Съгласих се и с това. В квартирата си на листчета от бележник под заглавието „Някои мисли” скалъпих едно конспектче на предстоящото си изказване. Ето какво успях да разчета от тези случайно съхранени в архива ми листчета. Преписвам ги буквално.

приложение №2

1 страничка:

Някои мисли

ЗАДАЧИ – честна, чиста, ярка, жива и злободневна проява на критика и самокритика. Популяризация на родния и чуждестранния класически хумор.

ФОРМА – Миниатюри. Малки форми. Леки. „Портативни”. Пистолетни. Обществена отзивчивост.

2 страничка:

СЪСТАВ

Примерът на големите колективи МХАТ, Вахтанговската студия и д.,

Нашият състав: Талант. Етически качества. Младост. Младост. Ентусиазъм.

На тях дължат успеха си. (заб. – имам вероятно предвид гореспоменатите колективи – Мхатовци и особено Вахтанговци – А. М.)

З страничка:

Не случайно събрани, а подбрани още в началото на работата. Такива, които биха имали приложение само в такъв театър.

Здраво и хубаво ядро.

Абсолвенти

2 курсници

3 курсници

4 страничка:

Трябва да се обогати с хора, но как?

Не случаен подбор.

Млади

С нов подход, искрени, правдиви,бързоработещи,

инициативни. С творческа инициатив.

С ново възпитание. Не хонораристи.

Да могат да издържат.

5 страничка:

Трескави темпове на работа – различни от темповете и известната

бюрократическа мудност на обикновените театри.

Способни на себеотрицание – и известна жертвеност.

От къде да се обогатява?

ДВТУ. Муз. Академия. Театрите.

6 страничка:

Актьорите САМО ТУК.

Не по съвместителство

Единен дух, възпитание, метод, подход, идейно-художествено възпитание.

С нов вкус. Чисти от плесента на старомодния буржуазен вкус и отнасяне.

7страничка:

САЛОН.

Необходимост. Изисквания. Постоянен ОРКЕСТЪР

„СТЪРШЕЛ” оглавява и репертуара и художествено театъра.

8 страничка:

КОНФЕРАНСИЕ.

И тъй, в уречения ден и доста преди уречения час тръгнахме за Добруджа №2 – аз, хванат яко „под ручка” от Нейчо Попов (сакън да не избягам) Хари Тороманов, Леон Конфино, Петър Бурунсузов, Аврам Пинкас, Павел Дубарев и още неколцина. Влязохме в редакцията през стаята на секретарката. Имало и друга врата, откъм стълбището, на която в една късна презнощ „цъфна” бившия регент Тодор Павлов. Но затова по-нататък.

Озовахме се в един тесноват и продълговал хол. Насядахме около една дълга маса. Тази маса впоследствие бе изместена вдясно, в друго съседно холно помещение, за да се отвори място, където да репетираме. Това място стана нашата репетиционна зала. Как точно протече заседанието не си спомням добре. Присътствуваха Борис Априлов (Ахасфер – Ахото), Захари Петров-Харкин, Емил Робов, Генчо Узунов, бай Хаим Бенадов и… естествено РАДОЙ РАЛИН. Той всъщност е бил в дъното на цялата работа, инициаторът и впоследствие – ПЬРВОСЪЗДАТЕЛЯТ на СТС. С Радой до тогава не се познавахме. Бях само срещал името му във вестника на нашия пръв Ректор Д. Б. Митов „Литературен глас”. Татко ми, по своя инициатива, беше ме абонирал за него и го бях получавал цели две години (1942 – 1943 г.) Той там заедно (или може би след Веселин Ханчев) завеждаше колонката, чрез която вестникът общуваше със младите кандидат-поети и писатели.

В своите стъпителни слова Радой разказа нещо, което след много години ще си припомни в няколко свои интервюта. Вместо да преразказвам по памет казаното, предпочитам да „сглобя” в едно откъслеци от две публикации. („Вървя си по своя път…” в „Български журналист” от 1983 г. брой 10. и в-к „Литературен форум” в брой 16, 21-27.IX / IV 1993г.)

Ето „сглобката”:

„…Момичето-продавачка (на грамофонни плочи – б.м. А.М.) ми ги смени с други плочи – джазова музика на Верих и Восковиц. Това са двама актрьори от Пражкия „Освободен театър”, който е съществувал от 1929 г. нататък и в чийто художествен съвет са били Фучик, Незвал… Верих и Восковиц са писали много пиеси – ревю, шоу-пиеси с песни, обаче силно политически остри и с много импровизация. Някои техни плочи съм запазил. Превеждайки песните им импровизирах. Така възникна идеята.

Отидохме в редакцията на „Стършел” (с момичето– бел. моя– АтМ.) Там беше Борис Априлов, който живееше много притеснено, можеше да пише само в редакцията и ходеше там в неделен ден. Споделих идеята да направим Сатиричен театър „Стършел”… за името на театъра. Споделих тази мисъл с Захари Петров-Харкин и ние да имаме един ОСВОБОДЕН театър… До тогава съществуваше трупата „Елате да се смеем!” при Народния театър. Те изпълняваха едноактни пиеси на Чехов, драматизирана разкази и фейлетони (На Елин-Пелин и Чудомир), които бяха хубави, но неактуализирани… Те бяха хора професионалисти – Петко Карлуковски, Георги Раданов, Лео Конфорти… Обърнахме се към същите артисти, но те се отнесоха малко надменно: „Дайте ни репертоара, ще го поставим!” А ние искахме да организираме нов театър. Тогава отидохме при студентите от ВИТИЗ.

След Радой дадоха думата на мен. Без особено да се притеснявам, тъй като „компанията” беше изключително дружелюбна, импровизирах по преписаното по-горе конспектче. Какъв е бил отклика сега не си спомням. Не помня също така кой какво е говорил след мен. Но затова, че думите ми са били възприети благосклонно, говори обстоятелството, че се взе решение незабавно да започнем работа. И без да отлагаме, НИЕ ЗАПОЧНАХМЕ.

Подочувах от склонни да слухтят и да се „осведомяват” мои съмишленици – студенти, че някои влиятелни другари от редколегията на „Стършел” гледали с недоверие на това начинание, но това не попречи на работата. Репетициите вече се провеждаха редовно и енергично.

Пак Радой свидетелствува: …„Когато във вторник на заседанието на редколегията докладвах, всички скочиха срещу мен. Валери Петров: това са глупости. И Христо Ганев, който каза, така не се правело театър. Аз обаче развивах тезата, че по-важно е да създадем колектив, а не щат. Така си мислех аз, незабелязвайки още зъбите на култа. Казаха ми да не се занимавам с такива работи. Бенадов се отдръпна… Челкаш не пречеше, но и не помагаше.”

Репетициите правехме от 10(22) часа вечерта до към 1 ч. и нещо след полунощ. По няколко причини: Редакционното помещение само по това време беше свободно. Студентите бяха заети във вечерните представления на Народния театър (предимно в постановките на Кр. Мирски – „Любов” от Орлин Василев и „Часът на щастието” от Лозан Стрелков). А в след обедните часове имаха репетици в ДВТУ. Физическото им наторване беше голямо. На мене особено ми дойде доста „нанагорно”. Сутринта в 6:30 ч. потеглях от гара София с влака за Перник. От началото на януари 1953 г. по режисьорския план на Мирски правех пьрвата си постановка в професионален театър – „Дванадесета нощ” на Шекспир. След репетицията, към 13.30 ч. с някоя „рударка” (камиони с въглища, които тръгваха от „сепарацията”) се връщах в София. Сетне от 16 ч. нататък бях на репетиции с класа. Подготвяха се за държавен изпит три пиеси. Двете се поставяха от Мирски, на когото аз асистирах („Сън в лятна нощ” пак от Шекспир и пак „Любов” от О. Василев. При това жена ми беше бременна и в отпуск по майчинство. Добре,че майка ѝ, тъща ми, се грижеше за прехраната ни. Иначе съвсем щях да закъсам. Твърде изморително е било, но нали БЯХМЕ МЛАДИ.

Групата, с която започнахме репетиции бяха: Хари Тороманов, Нейчо Попов, Ицко Финци, Петър Бурунсузов, Стефан Цонков, Леон Конфино, Аврам Пинкас, Иван Рачев, Павел Дубарев, Григор Вачков, Георги Станойков, Хулиси Касимов, Димитър Георгиев, Петър Пейков, Досю Досев.

С „кадровѝте” проблеми и като идеи (споделяни винаги с мен) – и като ангажиране се занимаваше Нейчо. Трябва да му се отдаде дължимото. Тук той проявяваше усет, разбиране, безпристрастие, съобразителност и присъщата си ловкост да убеждава.

„Дами” на първо време не включихме, не защото бяхме по принцип срещу това, не и защото нямахме на разположеше съответните текстове, но защото щеше за тях да бъде трудно – не само психически, морално, но и физически. Не искахме да обременяваме бъдещите си колежки излишно и преждевременно.

Инак репетициите протичаха леко и весело. Въпреки настъпилата сурова зима и студа. В редакцията на „Стършел” беше по-топло, отколкото в нашите собствени квартири. Беше време, когато се отоплявахме с „пернишки печки” и потребните въглища си набавяхме с бележки от „Топливо” на „Солунска” №2.

Уважаван, но като че ли повечето обичан от студентите, репетициите водех безпроблемно аз. Но моята режисура не беше „авторитарна”. Много добре съзнавах режисьорската си неопитност, неизбистрените си все още разбирания за природата на жанра, в който по силата на обстоятелствата бях нагазил. Пък и още тогава ценях, поощрявах и използувах охотно актьорската инициатива. Повечето от членовете на трупата бяха все около мене и охотно участвуваха в общата работа. Не оставаха назад и автора на скеча и „запалилите” се хора от екипа на „Стършел”.

Нейчо Попов бе неизчерпаем в хрумванията си. Неговият герой, Джо Пирсън, бе някаква смес от телохранител и агент-разузнавач. С артистически способности да се преоблича, маскира, преобразява, ту беше класически тип на американски агент, познат ни от някогашните филми, ту пиколо, ту немски ефрейтор-детектив с „хитлеровски” мустачки „ала Чарли Чаплин”, ту италиански карабинер с китара в ръце, ту анадолска ханъма…

В негово „подчинение” беше слутата му „Алфонс” – Ицко Финци. Ицко обичаше да оползотворява времето, когато го нямаше на сцената. Уединяваше се в някаква стая, зад гърба ми вдясно и си подремваше. Но при поредното извикване на „шефа” си, Нейчо Попов: „Алфонс!”, незабавно се появяваше, разтъркваше очи, тръскваше глава и бодро се включваше в репетираната сцена. Завиждах му (признавам си, и досега със завист си спомням за това) на способността му за броени минути да възстановява силите си и да бъде бодър, изобретателен, искрен. Напомняше ми един мой отдавнашен приятел, който поглеждаше часовника си и казваше: ”Много ти се моля, събуди ме след десет минути!” И събуден по часовник, беше в такава форма сякаш е почивал с часове.

Единици бяха тези, които си почиваха по време на работата. Нека да не споменавам имена. Паметта ми, макар и „злокобна”, не е до ден днешен „злобна”… Те се отделяха в съседното холно помещеше и до време тихичко играеха на шах или на карти. Но понякога се скарваха, а аз ги опомнях с няколко „благословии” – за да не ги обидя – на турски език. Родом съм от Търновския край и като ученик се занимавах с някаква „бамбашка фолклористика”. Колекционирах ругатни и псувни от родния ми „болярски“ край. И представете си, добрата половина от тях бяха на турски. Толкова бяха кирливички, че турчето, калфа на баща ми – сладкар и мой побратим Еюпчо се свенеше да ми ги превежда.

Към полунощ джамлиите врати на стаята отсреща, в която работеха главния редактор и неговите заместници широко се отваряха и бай Хаим поканваше дружината на „малка закуска” (Радой твърди, че домакинствувал Захари Петров. Може би той да е прав). Врязало се е в паметта ми, че винаги към масата, отрупана със сандвичи от „леберкез” пръв като стрела се втурваше вечно гладният Петър Бурунсузов. Не забравяйте, много гладно беше времето. Само преди месеци купонната система беше премахната. Но и парите бяха сменени, с което покупателните възможности на хората бяха още повече снижени. Нещо като сега (1995 г.) Стоки много, а пари малко.

Когато нещата се пооформиха, Радой Ралин реши да доведе Челкаш. За да го задържи до късния час в съседния до редакцията ресторант „Руски клуб”, сега „Крим”, Радой изглежда беше попрекалил с почерпката, та когато дойдоха, „новобрачният” Челкаш, който наскоро се беше задомил, беше вече „повтасал”. Изглежда не е бил от стабилните пиячи. Беше весел, благ, и дружелюбен, но не дотам адекватен. Смееше се, закачаше се с Нейчо и му викаше: „Ей, Росенски!”. Имаше тогава един популярен хуморист-зевзек Велико Росенски. „Инспекцията” на главния редактор пропадна, но това не спря работата.

Една нощ в редакцията неочаквано се появи ИЛИЯ БЕШКОВ. Никой не го бил канил. Видял човека, че прозорците на редакцията светят и се отбил да види какво става вътре. Благодаря на провидението и на тези мили светещи прозорци. Те ми дадоха възможност да се докосна непосредствено до мъдреца, големия сърдцеведец, вълшебния майстор, изящното чадо на българското село, чародея Илия Бешков.

Неговата поява на нашите репетиции ме смути. Трябваше да преодолявам голямото си душевно притеснение, за да продължа репетицията. Радой го представи и с поглед ми даваше кураж. Първата вечер Бешков не се намеси. Надвесен над своето бастунче, внимателно и дружелюбно следеше какво правим. Замисленото му и, струва ми се, скръбно изражение на лицето, бавно се разтапяше. И от тук нататък той ни гледаше с благ, приветлив поглед и ласкаво се усмихваше. На играта ли или на самите нас? Не зная. Стоя докрая. Когато си тръгнахме каза, че ако нямаме нищо против ще дойде пак. Няколко души и от студентите и от редакцията тръгнахме да го изпращаме.

Изглежда, че му беше привичка като се движи с други хора да спира, да разговаря, пак да тръгва, докато потокът на мислите му пак го накарваха да спре. Интересно, същият навик имаше и Кръстю Сарафов.

По повод на нашата репетиция заговори за ЧУВСТВОТО ЗА ХУМОР. Каза че според него то, неговото притежание е равно на ВМЕНЯЕМОСТ. Насред улицата – „Добруджа” – беше струпана купчинка боклук. – Ти ще кажеш – обърна се той надясно към мен – ей че боклук, а твоят най-близък уж приятел – посочи той колегата отляво ще рипне: Защо обиждаш?! Ще дигне той тоягата, ще те халоса по главата и ще те убие. Ще го дръпнат в съда. Аз ще стана доброволен ищец и ще кажа на съдиите: – Господа съдии! Вие нямата право да го съдите. Той не подлежи на съда. Той няма чувство за хумор!

Завихме надясно по „Аксаков”. На кръстоската с Шишман се спря и заговори за българските актьори и за техните прояви като комици. Даде за пример Кр. Сарафов в пиесата на Шекспир „Крал Хенрих IV”. В ролята на Фалстаф: актьорът мъкне трупа на убит противников войник. Изведнаж се сепва. Ами ако е жив! Обръща се към публиката, прехапва по сарафовски устни, изпищява и побягва. За актьора А.К. на наш въпрос отговори: „Неговите уста са като чекмедже, в което слагаш думите на автора. Дръпнеш чекмеджето и слагаш нови.” А за Константин Кисимов каза: „Обичам го много, но ме е страх когато го гледам. Притеснявам се много. Струва ми се, че всеки момент нещо в него може да се скъса и той да умре.” И ей така полека лека го изпратихме чак до „Орлов мост”. Той, вероятно, живееше някъде наблизо. Поразтревожи се. Заразпитва ни кой къде живее. Каза че е вече късно и ни посъветва веднага да си тръгваме, тъй като вече никакъв транспорт няма. Макар че тогава не беше като сега. Да се движиш дори през нощите сам, не беше чак толкова опасно за младежите от мъжки пол.

На другата вечер Илия Бешков пак дойде към девет и половина часа. Той, Теню Пиндарев, Асен Грозев и още един млад художник, чието име го няма в афиша на представлението (припомням си, че му викаха „Стамболето”) се отделихме в десния хол около дългата маса. Заговори се каква да бъде сценографията на „външната” част. Като разглеждаше през смъкнатите към очите му очила, Бешков заразглежда първите нахвърляни на хартия идеи на художниците. Като започна лекичко да си подсвирква, размишлявайки на глас той мърмореше: „Никаква многотия, никаква бърборковщина. С едно-две неща да се изрази характерното за страната, за нейния дух, най-характерното. Америка? Какви са тези небостъргачи, тази статуя (имаше я статуята на „Свободата”). Само една огромна каса, изрисувана на кулиса. Италия? Една прекършена Венера и през шията ѝ провесена табела с надпис „Пийте кока-кола”. Германия? Двама се бият. Един огромен полицай, (???-) който преди години беше единствения в София „полисмен” и размахваше палка, стъпил на поставка на пресечката „Царя” и „Раковска”. Сега къса билетите в Народния театър. Преквалицирал се е, сиромаха. А над тях една огромна табела, на която с готически шрифт е написано „Щрейг ферботен” – „Строго забранено”. Турция? Един полумесец, а под него филджан с димящо кафе. Франция?…

Предложението на Бешков ни поозадачи, но не се одързостихме да питаме. Предлагаше ковьор и пред него някакво мече – детска играчка. Или пък не – писоар, френски. Филмът „Клошмерл” още не бе прожектиран в България и повечето от нас нямаха конкретна представа какво е това френски писуар. Само аз си припомних, без да го кажа, че подобно нещо съм виждал във Варна през 1949 г., някъде близо до гарата. Но бай Илия сам съобрази, че за сцената нито едното, нито другото е подходящо и с гримаса на отегчение се спря на баналната емблема на франция – „Мариана” със шлем на главата и шпага в ръка.

Бешков идва още няколко пъти и на следващите репетиции. Рядко се намесваше. Предпочиташе да ни гледа, затворен в себе си. Честичко се позамисляше и поклащаше глава със някакъв тъжно-скептичен поглед. Обичах тайничко да го наблюдавам. Лицето му и неговият израз бяха впечатляващо красноречиви. Ако беше актьор, цена нямаше да има. Особено за кино. Беше му присъща богата, но тънка, дискретна изразност. След минути лицето му се проясняваше и някакво красиво сияние го озаряваше. Радой, очевидно, беше съвсем прав, когато ни обаждаше, че Бешков е изпаднал в някаква тежка душевна депресия. Не е нужно да търся и да се ровя в причините. Те са всеизвестни. И след описаната от него (Радой) среща с Г.Димитров, тя отново го е обземала. Наскоро бе на всичко отгоре изгубил и най-близкия си приятел, Константин Петканов. Пък и всичко това е съвсем лесно обяснимо за един такъв свръх чувствителен, лесно раним, с крехка душевна структура човек. Сетне за дълго изчезна. Появи се отново на показа и обсъждането във ДВТУ, за което ще стане дума по-после.

Скоро репертоарния ни „портфейл” взе да се пълни и да набъбва от нови материали за втората, „вътрешната” част на проектираното представление. Голяма отзивчивост проявиха сатириците от редакцията на „Стършел” и неговите сътрудници като Емил Робов, Генчо Узунов, Петър Незнакомов (Пецата), Николай Широв-Тарас, В. Диаватов и др. Радой не се възползува от положението си като естествен „лидер” на делото и написа един единствен текст. На песента Моят любим”… В нея поетът-сатирик волно се надсмиваше над фалшивото бодряческо „опоетизиране” на така наречената „производствена тематика”. Изпяна впоследствие от Галина Ненова, тази песен стана както сега се казва „хит”. И по Софийските улици запяха:

Ази съм спортистка

с мургави очи.

Из простора плиска

бодрост и лъчи.

Моят мил тогава

щом се влюби в мен

петстотин процента

дава всеки ден.

Със своята спонтанна, неафиширана скромност, Радой ми напомняше скъпият на сърцето ми „бай Митю” (Димитър Подвързачов), който ме е галил, когато бях хлапе, по русокосата главица. Имах тогава коса. И не беше бяла. Подвързвачов беше колега на свако ми и чрез него го познавах. Било е някъде към 1935. Та този позабравен български труженик на перото, когато редактирал през 1914 г. списание „Звено” не поместил в него нито една своя работа.

На Радой и на неговите съмишленици на „делото” хрумна интересна идея. Те отправиха писма до сродни по характер списания и вестници в бившите социалистически страни с молба да изпратят подходящи материали. Запомнил съм, че се отзоваха приятелите от немско сатирическо списание в Берлин. Изпратиха няколко книжки от това издание. Моята жена, фотографката Лоте Михайлова, германка по баща и владееща немски език, ме запозна с различните, възможни за нашата програма текстове. Спрях се на една сценка от Е. Брем, която впоследствие се появи в програмата под заглавието „Звънете телефони“ и се превърна в поанта на нашето представление. В нея се осмиваше телефономанията, която отнемаше всякаква възможност за непосредствено съприкосновение с конкретния човек. При един началник с множество телефони на бюрото идваше един повикан пак по телефона от самия него „простосмъртен” служител. Но повиканият напразно се опитваше да заговори със шефа си. Началството говореше без прекъсване с кого ли не: със съпругата си, на която нареждаше какво да сготви, на приятелката си, на която насрочваше „рандеву”; с портиера на учреждението, комуто сервираше „строго мъмрене с последно предупреждение”; с малък началник, с по-голям началник и с още по-голям началник. Нейчо Попов (той изпълняваше ролята на шефа) ставаше на крака със слушалки и на двете си уши и сред едновременно звънящите телефони съвсем оплиташе конците. А служителят (Леон Конфино) търпеливо чакаше. Но сценката нямаше финал и изгърмяния до тук барут отиваше на вятъра.

Тъкмо когато репетирахме тази сценка, при нас дойде бате Косю, любимецът на публиката и на всички нас Константин Кисимов. Доведе го Радой. В едно от споменатите по-горе свои интервюта, той така предава историята:

„Обадих се на Константин Кисимов. „Няколко души от „Стършел” сме се събрали да направим сатиричен театър”… „Ей, сатиричен театър, ами че то много хубаво, бе!”… Взе да изказва своите благословии, но когато го помолихме да дойде да ни види, каза, че е болен от грип. Моята надежда рухна изведнаж. След десет-петнайсет дена колективът вече нямаше да съществува. Но не минаха и десет минути и вънка се звъни продължително. Отваряме, гледаме с три шала увит Константин Кисимов. „Я да видим сега! Я покажете сега, момчета! Хайде, че нямам много време, болен съм, пък утре имам представление!” Видя един номер и взе да показва веднага как да стане.” /В-к „Литературен форум”, брой 16, 21-27.IV.1993 г./

Присъствието на бате Косю съвсем не ме смути. Даже ме зарадва, тъй като с него бяхме, би могло да се каже, добри познати. Той ме приближи до себе си още когато след завършването на ДВТУ станахме стажант-артисти в Народния театър. В „Под игото” по Иван Вазов той играеше ролята на Мичо Бейзадето

При репетициите на втора картина аз неволно му подсказах една думичка, когато прекъсва щерка си Събка. Думичката беше „сакън”. Той веднага я прие. Сетне ме поразпита, узна че съм от Търновския край, нарече ме „земляк” и започна да се обръща към мен ту със „Танасчо”, „Таско”, или понякога когато ставаше по-интимен „Хайвенче!”. От турското хайванин т.е. необязден кон. Това за търновлии не беше обидна дума. Когато той по свое желание заигра ролята на Юрталана, аз пък трябваше да заместя Г. Раданов в микроскопическата роличка зетя на Юрталана. Станах му нещо като „кадем”. Всеизвестни бяха неговите чудатости, които съпровождаха несъмнената му религиозност, мистицизма му и някакво твърде често срещано при тази професия, суеверие. Преди той да излезе на сцената, трябваше по някакъв особен начин да ми стистне ръката – със своята лява – моята дясна, да изтрие с десното си стъпало изтривалката пред вратата за сцената и тогава да се яви на „виход”. Един път шегобийците ме затвориха в тоалетната, но той – идващ винаги на представление в последния момент (със специално разрешение на ръководството), гримирал се набързо на две-на три, ме потърсва. Но мене ме няма. Този път се отказал да излезе на сцената преди да си направи „магията”. И шегаджиите бяха принудени да ме пуснат. Той се ръкува с мен по споменатия начин и даде знак да дигат завесата. Представлението започна.

На репетицията той предложи да му покажем нещо от това, което сме репетирали. Започнахме имено със „ЗВЪНЕТЕ ТЕЛЕФОНИ”. Когато актьорите стигнаха до липсващия ни и много нужен финал, той веднага се намеси:

– Е, щом като той не му обръща внимание, нека туй момче и то да му се обади по телефона!

Той скочи, грабна слушалката на един от телефоните и се започна една фойерверъчна импровизация. Играеше и за единия, и за другия. Пускаше едната слушалшка, грабваше друга.

Нейчо: Кой се обажда?

За Леон : Аз.

За Нейчо: Кой си ти?

За Леон: Как ти беше името, бе момче? Ханс? Ами Ханс. Я по-добре Иван. Българско име. Аз съм Иван.

За Нейчо: От къде се обаждаш?

– От тук..

– Как от тук?

– От тук. От вашата стая.

– Хайде де!

– От тук! От тука-а-а! – закрещя бате Кося в слушалката.

- По-тихо, бе ! Ще ми спукаш тъпнчетата.

Взря се най-сетне в чиновника, Леон, и изтърва слушалките.

Всички изпокапахме от смях. Един се затъркаля по килима. Бате Косю клюмна изтри с кърпа мокрото си чело и се отпусна на едно кресло.

Тази помощ на големия актьор остана за всички нас незабравима. Вероятно, силно впечатлени от нея, някои автори на спомени за нашата работа твърдят, че бил идал многократно. Лично аз не съм запомнил Кисимов да е идвал повторно.

Кисимов не беше добре с белите дробове. Само преди две години, в началото на 1951 г. той бе прекарал много тежка бронхопневмония. След катастрофата и неговата смърт, аутопсията е показала наличността на некалцирани каверни. Впрочем, Радой в цитираното интервю говори, че в писмо до Челкаш в Хисаря, написано заедно с Кисимов, актьорът бил казал: „Обещавам да стоя при момчетата…”

Не съм си водил за съжаление дневник по това време, макар че като ученик бях се „специализирал” във това твърде полезно занимание, когато започнем да си припомняме и пишем за миналото. Но фактът, че в последвалите си многобройни срещи с актьора, той никога не е отворил дума за това, говори като че ли в моя полза. Идвал е във ВИТИЗ. Сина му Георги беше в моя клас. На другия му син Васил съм бил шеф като директор на театъра в Бургас (1961-1963 г.) и Кисимов ми е гостувал като Странджата в моя постановка на „Хъшове”. Правил съм с него записи за „Балкантон” през 1961 г. (Дано да са запазени). И при всички тези срещи нито веднаж не е отворил дума за това. Всичко това е подкрепа на онова, което паметта ми е съхранила. Такова е твърдението и на някои други участници в СТС. Но както и да е. Същественото е, че помощта на Кисимов изигра много важна роля за осъществяването на нашето представление.

Неговата подкрепа, както и подкрепата на Илия Бешков, ни вдъхнаха кураж и надежди. Те поразпръснаха и скептичните настроения, които бяха започнали да обхващат хората от „Стършел” и самите нас. Към групичката „стършели” и студенти от ДВТУ започнаха да се приобщават и музиканти. И досега си мисля, че при нас ги доведе „идеята”, а не някаква корист, не халтураджийски инстинкти и печалбарски перспективи. Всички те си имаха постоянна работа и професионална реализация. Техният социален „минимум” беше осигурен. Захари Петров доведе своя съгражданин и мой земляк Емил Георгиев. Още един горно-оряховчанин се присъедини към нас, студента по фармация Иван Атанасов /Жанчо/. Той ни стана помощник-режисьор. Емил Георгиев привлече и своя колега, композиторът Атанас Бояджиев. Започна да набира и оркестранти за бъдещия оркестър на проектирания театър. Сред тях съм запомнил имената на Божидар Сакеларов – Дарчо, Никола Кокошаров, Петър Радоев, Петко Дренников, Тодор Съмналиев и не на последно място – Александър Николов, бате Сашо, САШО СЛАДУРА. Със Сашо Сладура, когато по-ранко свършвахме репетицията, заедно с други момчета се изпращахме до моята тогавашна квартира на улицата, претърпяла най-много прекръстителства. Беше „Пиротска”, сетне „Тито”, оше по-сетне „Жданов” и най-сетне пак ПИРОТСКА. В ресторантчето-кръчма на ул. „Цар Симеон”, между „Сливница” и „Хр.Ботев”, което работеше до късно след полунощ, се отбивахме на разговорна и лека почерпка за сметка на бате Сашо. Там ни радваше щедрото, неизчерпаемото остроумие, добродушния слънчев хумор на артистичния словоохотливец. Когато научих за неговата гибел, за допотопния, първобитен начин, по който е бил умъртвен, бях не само изумен, бях направо ПОТРЕСЕН. Разказаха ми го, когато минавахме с кола покрай каменоломните близо до Ловеч.

Впрочем, негодувание от това убийство открих, представете си, и у някои редови представители на властта. Иванка Грьбчева снимаше във Врачанския затвор филмовата новела „Искам да живея”. Чрез съпругата ми, която беше фотографка на филма, режисьорката ме ангажира да играя директор на затвора. Трябвал ѝ директор на затвор с „интелигентно излъчване”. Мой подчинен пристав бе сегашния прославен „дипломат и шоумен” Тодор Колев, завършил ВИТИЗ в клас, който ръководех аз. Докато чаках да ми дойде реда, се заглавиквах в разговор с един възстаричък старшина-милиционер до портала на затвора. Наблизо един дребничък мургав затворник седеше зад ваксаджийско сандъче и унило чакаше клиенти. Затворници минаваха покрай него и с отвращение го плюеха. Запитах старшината кой е този затворник и защо другите го плюят. ”Това е Шахо, убиецът на Сашо Сладура. Мръсна гадина – Животно!” – изруга старшината. Пуснем го навънка, той направи нещо и пак го при приберат. Страх го е да живее извън затвора. С право го плюят. И аз ще го заплюя. ”Старшината стана, приближи убиеца на бате Сашо, тегли му една „многоетажна” и му залепи солидна заплювка. Онзи се изтри с ръка и наново затрака с обущарските четки по сандъчето, като мърмореше под нос „Вакса-а-а!…” Привикнал беше да го плюят.

След всичко казано до тук, работата тръгна по-леко, по-бодро, по-весело. Пред вътрешния ни поглед се мержелееше сполука. В повишеното си настроение ние забравяхме, че репетираме все пак в жилищна сграда и често вдигахме голяма шумотевица. Една нощ, след като бе минало вече 12 часа, на вратата откъм стълбището се позвъни. Отворихме и видяхме… кого мислите?? Пред нас по пижама и наметнат с някаква връхна дреха стоеше бившия регент на Царство България, настоящият председател на БАН, академик Тодор Павлов. Идваше, очевидно, подсторен от „Баба Гана”, за да ни се скара за гюрултията, която вдигахме. Като разбра обаче с какво се занимаваме, Павлов притихна и с необичайна за нашите дотогавашни представи кротост помоли: „Само че, ако може по-тихичко! „Принцесата”, другарката Павлова не струва хас и се сърди.”

Обещахме.Той успокоен тръгна като додаде:

„Работете! Работете! Това дето сте го замислили не е лошо. Сега критиката и самокритиката е за нас нещо много важно! Не бива да се главозамайваме от успехите, както казва другарят СТАЛИН!”

След години, малко преди да си отиде от този свят, Тодор Павлов е осведомен от своя зет Лазар Ганев, че в Кюстендил гастролира един режисьор, който е много добре запознат с близката история на България. Поставях пиеса под заглавие „Знамение” съчинена буквално по документи от събитията в Рилското „корито” през ранната есен на 1943 г. Старецът се трогнал и по зетя си ми изпратил книгата си „Лъчи от преизподнята” с надпис: „На другаря проф. Ан. Михайлов с комунистически поздрав! Т.Д. Павлов 6.IV.1977 г.” Той, сиромахът, си е помисли вероятно, че съм партиец или поне „безпартиен комунист”, както тогава се казваше. Никак не е подозирал, че аз съм един от „гюрултаджиите”, които са смущавали спокойствието му през далечната 1952 г.

През първата половина на януарий 1953 г. показахме изработеното до този момент пред отбрана авторитетна публика. Това стана в ДВТУ на ул.”Толбухин” 45, на „голямата” сцена на тогавашния трети последен етаж. Четвъртият беше оголена от бомбардировките бетонна плоча. На нея Досю Досев си правеше „слънчеви бани”, а аз по поръчение на Д. Б. Митов му четях „Историята на ВКП/Б/”, за да се готви за изпит. Митов после застави „незабравимата” преподавателка Тафрова да му пише поне 3. На показа присътствуваха редакцията на „Стършел” „ам блок”, включително главният редактор Челкаш, „скептиците” Валери Петров и Христо Ганев, и ”ренегатът” бай Хаим Бенадов. Бяха още Атанас Стойков, Владимир Топенчаров, Любомир Пипков, Георги Димитров, тогавашния ректор на ДВГУ доц. Любомир Тенев, Стефан Сърчаджиев и, естествено, Илия Бешков. Вече не помня кой точно какво е казал, на всички преценките бяха – да не казвам силни думи – повече от положителни.

Спомням си добре само думите на Бешков. Този път, тъжен и сериозен, сякаш се противопоставяше на някого, той с натъртваща сила на гласа си потрети: „Получи се смех! Получи се смех! ПОЛУЧИ СЕ СМЕХ !!!” (Той беше от Горни-Дъбник, на запад от Вит, а там упорито „екаха”.) В израза на Бешков сякаш звучаха думите, казани впоследствие на Радой Ралин: …“Потрудихте се добре и всички около вас се потрудихме, ала спектакълът няма да мине… (вж. Марий Ягодов, „Големият по-малък син“, 1988 г., стр. 215.)

След този благоприятен резултат „Сатиричния театър” в проект оглави като художествен ръководител известният режисьор от Народния театър Стефан Сърчаджиев. Не изпитах никаква ревност. Напротив – почувствувах известно облекчение, че друг, авторитетен човек се изправя срещу вероятната съпротива, която в себе си упорито предполагах. Пък и никога до сега не съм долавял у себе си някакво желание към водаческо себеосъществяване. Чувствах се в тези времена винаги по-спокоен, когато заставах зад нечий „гръб”. Режисьорите „самодръжци”, инфантилните театрални „фюрерчета” ще се появят у нас по-късно.

Ведно със Сърчаджиев в трупата се вляха и момичета. Това бяха Леда Тасева, Люба Алексиева, Жени Филипова, Галина Ненова от ДВТУ. Гостуваше и актрисата от Народния театър Милка Янакиева.

Пак Радой обажда: …“Нямаше и помен от предишния надменен Валери Петров и изцяло скептичния Христо Ганев. Те се увлякоха и написаха пет чудесни интермедии към „Мисия в Европа”, на които композиторът Емил Георгиев направи хубава музика. Премиерата бе набелязана за първите дни на март. Използвахме всяка пролука в свободното време на студентите, за да репетираме. Разбира се, пак след като привършеше работния ден на редакцията. Сърчаджиев репетираше самостоятелно някои нови сцени от втората част и интермедиите. Хвърляше от време на време поглед и на сцените, в които аз участвувах като актьор. Оркестърът бе окончателно попълнен. Запазил съм програмата на представлението. От нея се вижда, че в този оркестър са включени следните музиканти:

…следните музиканти: Александър Христосков, Божидар Сакеларов, Борис Ненков, Васил Алипиев, Веселин Тризлов, Георги Бакърджиев, Иван Карафилов, Никола Дирециян, Николай Георгиев, Никола Кокошаров, Павел Попов, Петър Радоев, Петър Петров, Петко Дренников, Стефан Кованов, Тодор Николов, Тодор Съмналиев и АЛЕКСАНДЪР НИКОЛОВ. Общо всичко 18 души. Струва ми се, че нито тогава, нито по-сетне оркестрите към софийските драматически театри не са били с такъв голям състав.

Емил Георгиев ми просвири музиката. Сърчаджиев ми беше поверил грижите за музикалната част, тъй като уж съм бил „повече от него разбирал от тази работа”. Останал бе с това впечатление от една моя репетиция на „Дванадесета нощ” в Перник. Пък и беше ме заварвал във ДВТУ да си свиря на пианото. Е. Георгиев репетираше с момичетата, които пееха в интермедиите, а с оркестъра направи две-три общи репетиции много по-късно, преди самата премиера.

Редакцията намери от някъде малко пари и под надзора на Бешков, Пиндарев и Грозев заработиха върху подготовката на скромната сценическа декорация и другите нужни аксесоари. Къде, в какво ателие се вършеше това, не си спомням.

Представлението беше придобило вече една завършена композиция. Неговия сценарий преписвам от един опърпан, избледнял от времето лист. Написан е на моята тогавашна машинка „Хермес бейби”. Пазя си я за спомен до днес. Тя ми скъп спомен от моя татко – Михаил Атанасов, един свръх надарен несретник.

Ето текста :

I-ВЪНШНА

1. Марша – на интермедийна

2. Интермедията – преди американската.

№. Американската

4. Интермедията на Риджуей и парижката.

5. Парижката – (пеене на всички пред микрофон).

6. Интермедия Италия.

7. Италианската .

8. Немската интермедия.

9. Немската.

10. Турската.

11. Преминаване Риджуей и последната интермедия.

ПАУЗА 10 м.

II-ВЪТРЕШНА

1. Пискюлчев – пред интермедийна.

2. Къщен лъв – на сцената (пада глав.завеса)

3. Лек и подвижен – пред главната завеса – пеенето.

4. Борба за икономии – пред интермедийна завеса – пеенето.

5. Савичката (Пада главната завеса).

6. Лек и подвижен – пред главната завеса – пеенето.

7. Оздравителна критика – пред интермедийна зав.

8. Витрината – на сцената (пада главна зав.

9. Лек и подвижен – пред главната.

10. Метаморфозите – пред интермедийната.

11. Композитора – на сцена (пада. глав.зав.)

12. Щурмовщината – пред интермедийна (Пада глав.зав.)

13….. (нечетливо – бел.м. А.М.) А, да ! „Телефоните”.

14. Шлагера – пред главната зав.

15. Пискюлчев – пред интермед. зав. (Пада глав.зав.)

16. Марша – пред интермедийна зав.

Репетициите продължаваха. На мене ми ставаше все по-трудно. Премиерата на „Дванадесета нощ” в Перник бе насрочена за дата близка до датата на Софийската премиера. Но тогава бях държеливо 26 годишно „момче” и издържах. Постановката ми в Перник бе вече приета от комисия в състав Стефан Сърчаджиев и току-що завършилия ДВТУ Вл. Каракашев. Тогава се назначаваха такива комисии от КНИК. Те се произнасяха дали в политическо и „художествено” отношение всичко е в ред и даваха или не „пътен лист” на представлението, т.е. пускаха го или го спираха. Тези комисии ги премахнаха чак след 1956 г. След това с отговорността бяха възложени на директора на театъра и на художествените съвети. В тези съвети се включваха представители на партията, на О.Ф., на профсъюзите, на комсомола – хора в доста случаи некомпетентни и дребнаво придирчиви. При „извънредни” случаи се привикваха разширени комисии от София , които обсъждаха „подозрителните представления”. Така, например , беше в Бургаския театър през 1962 г. с пиесата на Стефан Цанев „Истинският Ивайло”. Представлението бе спряно и аз доста трудно се „измъкнах” от материална отговорност. За постановката бяха похарчени много средства.

И ето ни вече пред ПРЕМИЕРА. Програмката беше отпечатана, а премиерният афиш беше набран.

НО НА 3 МАРТ 1953 г. УМРЯ СТАЛИН!!!

Известието чух на гара София, рано сутринта на 3 март във влака за Перник, към 6.30 ч. Последва траур. Червени траурни кътове с черни ленти и портрети на „вожда”, пред които стояхме на почетна стража с превързани на дясната ръка също черни ленти. Стоях на такава стража и в Перник и в ДВТУ – София.

В София се състоя многолюден митинг. От балкона на бившия царски дворец Вълко Червенков говореше за нашата болка, която е „неизмерима”. Притиснат от навалицата до сегашния Унгарски културен институт срещу Руската черква, слушах по високоговорителите речта му.

Отложените мои премиери се състояха след приключването на траура. В Перник беше около 12 март, а Софийската на СТС на 16 същия месец. Афишът бе отпечатан и разлепен. Вижте го на приложение 5.

Всичко мина благополучно. Когато след тукашното представление се завърнахме с жена ми в къщи, на масичката в нашата стая намерих от хазаите бележка със следното съдържание:

Драги Анастасе, Сме във възторг.

Искрени и Сърдечни поздрави и УСПЕХ!!

Ще имате голям успех и винаги пълен салон.

София 16.111.1953 г.

Жабленови.

приложение 6.

Бележката бе писал младият хазяин, адвокатът Никола Христов Жабленов. И той се оказа прав. Имахме успех. Не само на премиерата, но и на последвалите представления. Наложи се да сменяме салоните, които използвахме, тъй като само почивния ден (обикновено понеделник) не ни беше достатъчен. Радой Ралин съвсем точно свидетелствува :

„Този спектакъл беше посрещнат със страшен интерес. Още в четвъртък „Литературен фронт” пусна статия от Веселин Андреев, тогава главен редактор, което изведнаж ни отпуши. Обади се Христо Радевски да ни поздрави, Челкаш…. Правехме по три представления дневно”… („Литературен форум”, цитираният по-горе брой.).

В общуването с нашите авторитетни зрители Радой използваше една „хватка”, възприета вероятно от някогашния главен редактор на „Литературен глас” и наш пръв ректор Д.Б. Митов. Щом като запиташе събеседника си за неговото мнение и той кажеше похвални думи, нашият неуморен и ловък пропагандатор веднага му предлагаше да напише това, което мисли. И тези събеседници, които уважаваха себе си и имаха чувство за достойнство, нямаше къде да отидат. Записваха своите преценки и ги публикуваха. Така във вестниците се появиха серия положителни отзиви: Валери Петров в „Стършел” – (неговия текст и до сега помня), Боян Дановски („Отечествен фронт”), Никола Ланков („Народна младеж”), Фердо Стоименов („Труд”), Божидар Божилов („Труд”), Крум Кюлявков („Народна младеж”), Ангел Тодоров („Работническо дело”). 3а съжаление, тези публикации не съм ги запазил. Радой, при всички случаи, ги има тъй като именно по неговата информация ги изреждам. Той, Радой, с основание обобщава: Всички подчертаваха новаторския характер на спектакъла, неговата сатирична насоченост, заразяващ жизнерадостен смях, култура и оригиналност на инвенциите. Единодушно бе посочено, че този спектакъл

СЛАГА НАЧАЛОТО НА БЪЛГАРСКИЯ САТИРИЧЕН ТЕАТЪР. (к.м. – А.М.)

Но случваха се и неприятни неща. Първата главоболия ни създаде моето режисьорско решение на турската сцена. Когато Онбашията (Гришата Вачков) даваше команда за вдигане на знамето, заедно с байрака се понасяха нагоре и сложени за сушене някогашни долни гащи с „пращилки”. Последва протест от турската легация. Принудени бяхме да махнем от представлението цялата сцена. Подобен „гаф” допуснах след много години в Бургас. Последва сега пък нота от тамошния турски консул, който симпатизираше на театъра и лично на мен. На всяка наша премиера заемаше място на първия ред. Той протестира за гдето в сцена от „Хъшове” на Ив. Вазов, Странджата захвърляше на пода феса на младия Бръчков, а дерибеят с метла го измиташе и с фараша го изхвърляше зад кулисите. И как съм допускал всичко това при цялото си уважение и симпатии, които по ред причини съм изпитвал към турците като народ.

Придобивка за състава ни и за нашето представление като цяло бе привличането на актьора от Младежкия театър Евгени Коцев. Той изпълняваше дългият монолог „Гражданинът Пискюлчев”, написан от Челкаш специално за СТС. Коцев бил брат на главния редактор, но дойде при нас не по роднинска линия, а поканен със мое съгласие от „стършелите”. Следях редовно представленията на неговия театър. Познавах неговото очарование, неговата непретенциозност, неговата скромност. Челкаш се опита да възрази, но аз лично се противопоставих. Този монолог рамкираше цялата „вътрешна част” на представлението, но на две места се врязваше в нея. Унилият и скучен „ОФ Оратора” говореше банални, до втръсване познати неща като непрекъснато напомняше: Аз като активен член на комисията по чистотата и на помирителната комисия…

София тогава все още не беше толкова замърсена, каквото е сега. Все още в бита не бяха навлезли пластмасите и цигарите с филтър. Киселото мляко все още се продаваше насипно или в буркани.

От дългата приказка и от предполагаемия „махмурлук” гърлото на оратора често пресъхваше и той непрекъснато пиеше вода. Започваше с чаша поставена върху чинийка. Първата гаврътваше „на екс”. Поднасяха му друга – по-голяма. Сетне на ораторската катедра се появяваше цяла гарафа с вода. Милият Евгени „в името на изкуството” и нея самоотвержено пресушаваше. Как успяваше погълне такова количество течност не мога да си обясня. Задавяше се, кашляше, изтриваше устата си с една голяма кърпа „домашно производство” и продължаваше да приказва. Публиката умираше от смях.

На едно представление в профсъюзния дом на площад „Възраждане”, реквизиторът без да ме пита, сложил на катедрата цяла кофа. Актьорът се видя в чудо.

Той бе нисичък на ръст и кофата го закриваше изцяло. За да се вижда, той се подаваше ту отляво, ту от дясно на кофата. Най-сетне, изненадания от „номера” на реквизитора Евгени се досети, смъкна кофата и поля с кофата сцената. Коцев се върна към катедрата, за да продължи, но публиката се затръшка от смях и „взриви” салона с ръкоплескания и с тропане с крака. С това „Гражданинът Пискюлчев” завърши своята маниакална изява. Актьорьт се поклони учтиво и сериозно (без да се усмихне накрая – като съвременна телевизионна говорителка) и измъчен отиде зад кулисите.

На „импровизацията” с кофата аз се ядосах. Обуздах гнева си и поисках от Коцев обяснение за това хрумване. Объркан, той се извини. Направили си с него шега. Актьорите си ги обичат тези работи. И за него било изненада. Свенливо запита: „Добре ли се измъкнах?” Похвалих го, че се е оправил много добре с „изненадата”. Но се нахвърлих върху „шегаджиите”. В този момент пристигна Сърчаджиев, намеси се, и –  снизходителен към подобни театрални „кодоши”, ме възпря от по-нататъшна разправа.

Евгени Коцев беше трогателна личност. Скромен, тих и кротък. Пък и в театъра играеше кротки животни, най-вече добродушни мечоци. За вълк натюрела му не подхождаше. Вълците ги играеше колегата му Стоил Попов. Жената на Евгени беше сляпа. Няколко пъти съм го виждал по „Раковски” да я води под ръка. А в другата държеше папка с някакви картони. Узнах, че това са текстове, написани с Брайлово писмо, по които той четеше на съпругата си. Този скромен артист завърши трагично. Успал се и закъснял за представление. Представленията на детския отдел в Младежкия театър обикновено започваха в 10 часа сутринта. Актьора се втурнал към театъра, но не сварил. Представлението било вече отменено поради „заболяване на актьор”. Разочарованите деца вече шумно, на тумби напускали театъра. Тогава Младежкия театър беше на булевард „Дондуков”. Администраторите сс нахвърляли върху провинилия се актьор с какви ли не ругатни. Зашеметен от станалото, Евгени изпаднал в шок. Прекосил не на себе си улицата и влязъл в отсрещната сладкарница-кръчма. Поръчал бутилка мастика. Изпил една след друга две водни чаши, изтървал шишето, строполил се на пода и… умрял.

Потресен, Радой Ралин написа стихотворението „Погребение”. Още тогава то ми направи силно впечатление и ме просълзи. Сега го намерих в първия том на избраните му съчинения. (Том първи, София 1984 г. „Български писател”, стр. 132 – приложение 7)

Това се случи както е посочено от автора на стихотворението през 1957 г.

Нашето представление се играеше с нарастващ успех. Но и него го сполетя преждевременна, скоропостижна „смърт”. Спряха ни от най-високото място. Като гавра, като цинично издевателство ми прозвуча тогава цитата от Вълко Червенков, поместен в поканите за представлението ни. Ето го:

Преди да дам думата на човека, който би могъл и има право точно и автентично да разкаже как е „проведена” забраната, нека да кажа едно свое лично мнение. Сигурен съм, че е имало някакъв „сигнал” т.е. донос до „най-горе”, естестевено анонимен. Неговото съдържание е било приблизително следното: Редакцията на „Стършел“ се занимава с нещо, което съвсем не е нейна работа. Студентите от ДВТУ си губят времето, вместо да си гледат учението. За бруталния и безапелационен разгром на нашия самоотвержен труд бяха причина и масираните похвални отзиви на авторитетни в тогавашното ни общество личности. А и някои от тези личности минаваха по това време за не дотам благонадеждни. Още една причина беше и благосклонността, с която се приемаше спектакъла от страна на публиката. Дори кротичката наша сатира будеше възторг у нея. Нека сега да дадем думата на най-осведомения за случая човек – РАДОЙ РАЛИН.

Ето какво разказва той: „Канехме на всяко представление да дойде Червенков, но той не дойде Вместо да дойде Червенков, извикаха ни в Политбюро… Цялата редколегия на „Стършел”. Ние отидохме с настроение, че не сме направили нищо лошо. В това време чака да бъде повикан и ни се усмихва с изкуствените си зъби Рубен Аврамов.”

Да вметна нещичко. Този Рубен Аврамов по-преди се казше Леви. Като „Аврамов” го „прекръсти” по време на едно заседание на Народното събрание самият Вълко Червенков. Същият Рубен Леви на един студенски празник през 1958 г. в ДВТУ танцува твърде вещо „страстно” аржентинско танго и знаете ли с коя? С неумолимата в политическата си позиция театрална „лъвица” Петя Герганова.

Продължава Радой: „А преди него гледаме Панчевски стои на тръне, а ние се кикотим тука, вика Челкаш! Не е на добро. Извикаха ни. Енчо Стайков беше вътре. Георги Чанков ръководеше събранието. Почна Рубен Аврамов да говори срещу театъра. Не било задача на вестника да прави свой театър. Валери направи едно доста плачливо изказване, изтърва работата… Нахвърлиха се още по-силно върху нас. Каза Енчо Стайков, че минало времето на самодейните колективи. Сега си има държава, наша, социалистическа… Станах и аз да възразя нещо, но в това време Георги Чанков извика: „Марш!” Излизаме вече и аз казах: „И все пак рано или късно Сатиричния театър ще стане дело, ще се осъществи.” „Абе, гледай, ние ги пъдим, а те говорят…” Чанков беше един доста невъзпитан човек. Колю Мирчев, който беше с нас, каза: Да вземем да си направим една самокритика.” Като искате – казах аз – да си правите самокритика, ще си я направите поимено. Аз не съм съгласен. Такива бяхме тогава.” (Всичко това Р. Ралин го е разказал пред Вихрен Чернокожев в Хисаря, април 1983 г.) (Вж. в-к „Литературен форум”, бр. 16, 21-27.IV. 199З г., стр. 4.) В сп. „Български журналист” от 1988 г. (Преди 10 ноември -!!!!- удивителните мои -А.М.) Р.Р. казва почти същото.

Не очаквах и не получих за работата си никакъв хонорар. Но инак никак не пострадах. Като дребна и неизвестна риба, минах „между капките”. И от това бях доволен. Чаках дете и се плашех от всякакви възможни злополуки в битието си! Само едно остана да ми тежи на съвестта. Моят учител и благодетел Любомир Тенев, той стана причина да си намеря работа като преподавател във ДВТУ пострада, задето ни разреши да участвуваме в тази работа, а сетне на повикването и ни поощри той „опра пешкира”. За наказание го смъкнаха от ректорския пост. След години, в един от коридорите на „НАТФИЗ“ той през смях ми разказа как Рубен Аврамов му чел решението на ПБ като прескачал пасажи от него. Тенев предложи да му ида на гости в къщи, за да ми доразкаже нещата подробно. И тъкмо да се наканя, той почина.

На злокобното заседание в Политбюро Радой се е оказал прав. През 1957 г. бе създаден Държавния сатиричен театър. Пръв директор на театъра стана Стефан Сърчаджиев, а пръв драматург Радой Ралин. От състава на СТС в трупата влязоха: Нейчо Попов, Григор Вачков, Ицко Финци, Димитър Василев, Жени Филипова, Петър Нейков, Хиндо Касимов. Радой и Сърчаджиев нещо не се разбраха и драматург стана Веселин Ханчев.

САТИРИЧЕН ТЕАТЬР ВЕЧЕ СЪЩЕСТВУВАШЕ.

Преди няколко месеца Радой, на площад „Славейков” при Делчо Чапразов ми подари своята книга „Не пей ми се, не смей ми се” с надпис:

На Анастас, един от създателите на СТС, който после…

            С Обич!

                             Радой Ралин.

                                             23.IХ.1995 г.София.

За благодарност аз също с ОБИЧ му посвещавам написаните от мен редове.

Сoфия 18 декември 1995 г.

АНАСТАС МИХАЙЛОВ

––––––––––

Още фото материали:

ИНТЕРМЕДИИТЕ

на Валери Петров и Христо Ганев

– единствено запазените текстове от спектакъла.

About these ads
Коментари
  1. Евдокия Мишева казва:

    Благодаря за тези спомени, които ме върнаха 60 години назад. Гледала съм този спектакъл на Стършел
    и досега помня мелодията на песента за Риджуей и играта на Нейчо Попов в „Къщния лъв“. Много жалко, че моят баща си отиде много млад, а той работеше за този спектакъл.

    • Boris Aprilov казва:

      :))) И АЗ я помня! Помня няколко песни от спектакли по онова време – които по-късно никога вече не бяха изпълнени!

      Освен Риджуей, „Ази съм спортистка“; някъде от там помня и „Таз блузка ти отива“ на Валери Петров, Един речитатив на Старецът от „Когато розите танцуват“ – Но аз съм още тука! Но аз съм още тука! Сърцето ми е старо, но все пак още чука“… А и други… Била съм толкова малка… Какъв е бил баща ви там???

      • Евдокия Мишева казва:

        Благодаря, че се обадихте. И аз съм била малка 1953 година – на близо 7 години, но помня и едни манекенки, на които дрехите се разцепваха при танцуване.. Моят баща, Стоян Ташков Георгиев Босотов беше административен отговорник на спектакъла от страна на редакцията. Смътно си спомням, че имаше неприятности по това време или година след това беше уволнен от редакцията на вестник „Стършел“, където работеше. И естествено изключен от партията. Много години по-късно след смъртта му и след 1989 година узнах истинската причина и виновника за това. Но това е друга история…….След това не му се е разрешавало да работи в София и той дълги години работеше в провинцията като гипсаджия. А той беше много интелигентен човек, много четеше, но и сега не мога да си обясня откъде е бил толкова информиран по много въпроси от историята на страната и на Балканите…Неговите прогнози за Югославия например се сбъднаха. И така..
        Дали случайно не е запазен сценария на спектакъла, мелодиите на песните.. ?
        Бъдете здрава и успех в делото, което сте започнали и правите.

      • Boris Aprilov казва:

        !!!! ВСИЧКИ пострадаха тогава, или малко по-късно! След 1962 баща ми никога повече не получи работа (след Стършел и Цирка…) Но пък това го задължи да пише като луд всеки божи ден! И някак си тихомълком приятелите му пускаха разкази, повести, печатаха му книги – НО БЕЗ НИКАКВИ отзвуци на критиката. Все едно не съществува.

        По едно време това взе да му тежи.

        Описал е критиката и цензурата в „Приключенията на Лиско в страната на квадратните същества“. Срещата със Жабите, Червената планина, (май я прекръсти на „оранжевата“?), и после – пещерата на кучетата… И досега ме потрисат тези страници.

        МНОГО ме стресна участта на баща ви! Да го оставят без никаква работа! НЯКОЙ страхотно му е завиждал!

        Обърнахте ли внимание, че Р. Р. е бил инициаторьт на спектакъла, после е бил в „делегацията“ в Политбюро, но не е написал НИТО РЕД в спектакъла! :((( МНОГО странни са били някога отношенията между колеги и приятели! Аз никога не научих чий е бил доноса в Стършел, поради който са го накарали да подаде оставка, за да не бъде уволнен… Той предполагаше да е някой от Бургас, и подозираше двама от приятелите си…

        ОТМИНАХА безнаказано всички тези времена! Но ето че сега някакъв рецидив се развива… КАКВО ли чака страната и децата/внуците ни???

        ЗАЩО не опишете историята на баща си – и публикувате – за да се знае и помни? Искрено ви съчувствам!!!

  2. Евдокия Стоянова Мишева казва:

    Благодаря ви! Точно – завиждали са му. Зная кои са, двамата са покойници, единият е Георги Боков. А има и един, който още е жив, и е на почит и уважение, автор в спектакъла. Няма рецидив, те са още са на власт. Мислете…
    Права сте, ще се опитам заради децата и внуците ми да опиша тази подла история, която разби живота на един природно интелигентен млад човек, пък и хубав, и неговото семейство. Ние сме три деца. Майка ми ни отгледа сама.Тя си отиде през 2012 година. По-големият ми брат почина много млад на 35 години. Останахме двамата с най-малкия ми брат, който както много българи, е в чужбина от 13 години.
    Ще се радвам, ако някога имате нужда от нещо да пишете на мейла ми – emisheva@mail.bg.
    Бъдете здрава.

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s