борис

априлов

***

Т Р А В Е Р С Т А У Н     /1985, Созопол/

***

роман

–––––––––

1.

Нисък крив мъж се приближи с куцукане към гемията, огледа я, натисна с пръст обвивката и остави на земята цяла кофа с боя.

– Зангадор!

Две насмолени траверси подпираха „Св.Пантелеймон” като патерици, държаха по този начин ветерана изправен върху грешната земя.

– Зангадор!

Нещо в търбуха на гемията изръмжа. На палубата се появи червенокос герой с брезентов панталон. Той се показа само с едната си половина, другата му половина, май, все още спеше вътре.

– Боядисай я най-после, не виждаш ли, гние. Боядисай я отвън и отвътре. Кубрика кой знае на какво прилича.

– Добре, бай Артин. – Закопча едно копче от панталона, без да има защо. – Ще я боядисам само да не ти счупя добрината.

– Дъската гние, разбираш ли?

– Знаеш, че заминавам.

– Удари една четка на къщата си, пък заминавай колкото си щеш.

– Други ден се качвам на шведския. Уговорил съм с боцмана… Тази четка хубава ли е?

– Екстра.

– Боята ще стигне ли?

– Колкото стигне. – Бай Артин надзърна в кофата, дългият му нос се удължи още повече, сякаш искаше да прецени с него. – Ще взема още от корабите. Боядисай си къщата, Зангадор, грехота е.

На бай Артин му се щеше да повиши тон, дори да се скара, но това не му се удаде, само успя да си тръгне рязко и от това закуцука по-видимо.

Зангадора провиси нозе през борда и се загледа в кофата. Огледа четката. Почеса се. Опипа наболата си брада. Върху кирливата пясъчна ивица, към гемията, без да се пени, внимателно се плъзгаше помията на морето. Кротко се поклащаше счупено крило, окото на мъртвия гларус вече бе помръкнало. Зангадора прецени, че в момента няма повече от десет часà и се върна обратно на койката. Шумовете не го дразнеха, свирките и пухтенето на маневрените локомотиви го приспиваха, а параходните сирени бяха славеите на живота му.

– Зангадор!

– Този пък кой е?

– Дойдох да те питам за „Димитър”. Ще я бутат ли на вода, няма ли да я бутат?… Полегнала е там, не мърда. Уж щяха да я бутат, а не я бутат.

– Ще я бутат.

– Сигурен ли си?

– Виждаш, още не е за бракуване.

– Вече трета година е на сухо, вратата е изкъртена.

– Да беше само вратата.

– Смятам да се нанеса.

На Зангадора му харесваше да минава за мъж, който не се изненадва, но сега се взря в мътните очи на Моти. В случая не ставаше въпрос за обикновена изненада. Кой дявол беше пуснал мухата в кръглата глава на тоя здравеняк да зареже хотела на баща си, да задраска славата си на американски моряк, за да се засели на Борсата, или, както господин Кендъл обичаше да нарича махалата – Траверстаун.

– Пък ако ме изгонят, да ме изгонят.

– Прави каквото щеш, на мен ми предстои да тръгвам. И знаеш, че няма да те изгонят, тук никой не е бил изгонван, чисто и просто, ако някой е решил, че времето на гемийката не е изтекло, ще я постегнат и ще я бутнат на вода.

– Накъде се опътваш?

– Където ме заведе шведският.

– В „Димитър” спи ли някой?

– Чат-пат! Постоянен квартирант няма. Като тръгна мога да ти отстъпя пантелеймона.

– Става.

Зангадора забеляза, че разговаря не с някогашния Моти –стори му се овехтял, държеше се като подритнат, а сандалите му – трагедия.

Туй беше вече истинска новина и се равняваше на сензация, след такова сътресение квартирантът на „Св. Пантелеймон” надали можеше да си поспи като хората. Награби кърпата, както винаги тържествено нагази в морето, огледа по навик насрещните очертания на залива, метна поглед и наляво – да не би някой параход снощи да се е промушил в пристанището без неговото знание – изплакна лицето си, зададе си въпроса сега ли да се обръсне или привечер, отговори си: привечер и още по-тържествено се покачи обратно на палубата. Там се дообърса, мерна за миг „квартала си” и изрече:

– Хубаво!… Където да гледаш – хубаво! Животът е хубав! Какво не ви харесва на живота бе, маймуни? Погледнете колко е хубаво!…

Нито една цигара, обаче.

За всеки случай Зангадора се озърна, минаваше ли някой край гемията му. Като нахлузваше фланелката, бръкна в джобчето повторно –пукнат фас. Оправи якичката, тя закри част от могъщия му бронзов врат. Слезе в „спалнята”, потърси и тук, нищо, само изгарянията от фасовете по изтърбушения му дюшек.

Обу се на палубата. Старателно лъсна тежките си обуща, а те никак, ама никак не подхождаха на лятната му бойна униформа. Гладен, жаден, светът можеше да се продъни, но обущата на Зангадора биваха винаги лустросани. В началото на юни шапката още стоеше на главата му, забележителна шапка, от канадския търговски флот и предстоеше да слезе от главата му на 22 юни, началото на астрономическото лято. Така твърдеше собственикът ѝ, в туй искаше да убеди аудиторията си, но кой ли да му вярва, квартирантът на „Св.Панталеймон” си нямаше на представа от датите, както не му вярваха, например, че ще замине за Сан Франциско. Тази песен той подхващаше всяка пролет и есен, казват, тогава пощтръклявали скитниците.

– О, ма ти отново си тук!

Момчето стоеше изправено до боята и четката. Бледо, малко не му достигаше да бъде хубаво, но тъй като това малко засега го нямаше, момчето си беше направо грозновато. Знаеше, че с ученическата си куртка не е на мястото си в туй свърталище сред парцали и гнилоч, но стърчеше до гемията и чакаше.

– Татко ти знае ли, че си тук?

– Няма значение.

– И какво?

– Нищо.

– Пак си дошъл да ме гледаш, виж ме, позяпай ме, нагледай ми се, скоро заминавам. – Смущението на момчето се разсейваше от възхищението му. – Как се казваш? Все забравям да те питам.

– Наско.

– Нали продаваш цигари и марки в оная будка?

Момчето кимна.

– Умирам за една папироса. За нещо, което произвежда дим. Друг път като идваш насам носи една цигара. Ще бъде добре за здравето ми.

Момчето го изчака да слезе по стълбичката от палубата на земята и тръгна след него. Отдалеч се радваше на фигурата му, на шапката му, на походката. Зангадора крачеше из квартала винаги меланхолично, видимо нехайно и винаги отвръщаше на поздравите. Когато някой най-после му поднесе пакета си, Зангадора дълго избира в него най-вкусната цигара.

Всеки ден, най-често по обед, той минаваше през пустинята от пясък, див пелин и хиляди безстопанствени траверси. Тези траверси са били струпани тук преди години за строеж на допълнителни релсови пътища към пристанищните кейове и Рибната борса, но някои се бяха отказали от проекта. От птичи поглед ареалът изглеждаше така: траверси, стари гемии и лодки, пак траверси, десетина нескопосно сковани от греди и дъски кейчета, които се употребяваха при лова на скариди, траверси, циментовия кей на Рибната борса, винаги затлачен с риболовни гемии, пак траверси, пристанището с хамбарите и параходите, отново много траверси, гарата на Бургас и пак траверси, до припадък траверси. Трите опорни точки на „махалата” си оставаха Гарата, Борсата, Пристанището – точките на триъгълника, в който живееха всички гемии и лодки, кейчетата и една нищо и никаква барака, приютила прочутия Рибен музей на ветеринарния доктор Кабаивански. Дървените траверси привличаха не само бургаските несретници и скитници, така че мястото се превърна в обетована земя на бродниците от цяла България. В безредните им купища се скриваше и грешният, и безгрешният, всяка отделна траверса представляваше сглобяем елемент, обитателите на ареала можеха да подбират и комбинират според вкуса и фантазията си.

Като дефилираше по пътеката, Зангадора удостояваше с някой поглед отрепките, насядали пред пещерите си. Те се грееха на слънцето и почесваха. Надарени с неограничено количество свободно време за днес, за утре,за други ден и до края на живота, махленците се радваха на завидното човешко благо да не бързат, никой никъде не ги очакваше. Бронзовото лице, сините очи,канадската капитанска шапка, жълтата фланелка с къси ръкави, брезентовият моряшки колан с капсирани дупчици, панталонът в благороден пясъчен тон и лъснатите,макар и зимни обуща, превръщаха квартиранта на „Св. Панталеймон” в бялата лилия на туй смрадливо блато.

2.

Една от патериците на „Димитър” се беше отместила, гемията лежеше малко настрана. Тази непредставителна поза на старото корито придаваше известна маниерност на картината, наоколо всичко останало бе килнато също малко настрана, все наклонено, готово да се предаде на разрухата, сред избуяли бурени, които единствено създаваха впечатлението за дивашка жизненост. Моти обходи най-близките пещери и успя да събере трима помагачи. Единия се довлече с увиснала долна джука и тежки, неподвижни ръце, но другите двама асистираха сполучливо. Крантата се изправи върху дървените филета. С това „Димитър” сякаш счупи установената хармония на околността. Моти домъкна десетина траверси допълнително, подреди ги, изработи нелоша стълба край левия борд, изкачи се по нея на палубата, огледа от тази височина махалата, нещо от гледката не му хареса чак толкоз, но морето пък му се разкри с допълнителни подробности и това се оказа достатъчно да подобри настроението му. Спусна се в хамбара. Там се натъкна на сламеник. Измъкна го на палубата. Обработи го неособено сръчно и го просна да съхне. Този сламеник можеше да му върши работа докато си намери дюшек. Невзрачното име на гемията се отъждествяваше с нейния още по-невзрачен стопанин бай Димитър. Бай Димитър я беше купил на старо, кръстосваше с нея всичко на всичко две години все по южния бряг на Залива, накрая я извади за основен ремонт на мотора. Самият стопанин изчезна заедно с мотора, вече три години от него нямаше вести.

Моти сметна, че за днес е свършил прекалено много работа – проснатият да се нагрява от слънцето сламеник го призова, излегна се връз него, пренебрегна неприятният му дъх на мухъл, плю на предубеждението, че преди него сламеникът е обслужвал какви ли не, скръсти ръце под главата си и се загледа в блясъка на небето. Но тъй като в блясъка дълго не се случи нищо интересно, новият жител на махалата затвори очи, което означаваше, че в следващия миг Моти вече не чува дори грохота на пристанищните кранове.

3.

Някъде по обед Зангадора влезе в магазин „Торино” на главната улица – единственото място, където можеше да загуби самообладание. Най-напред го побъркваха етикетите на вината и концентратите, след това го зашеметяваха миризмите на сушените и пушените риби, филетата от лакерда, качетата с карагьоз, пратките на гръцките фирми аншоа от няколко световни марки, испански и португалски рибни консерви със златни картинки – коралови палми и старинни ветроходи с напълнени платна, чер хайвер, сьомга хайвер, няколко вида шаранови хайвери, забъркани по най-неочаквани начини от собственика и гарнирани с екстравагантни подправки, купища чирози, побелели от солта октоподи, а накрая, като капак на всичко – ъгъла за дегустации. Върху бяла покривка бяха наредени хапките: с масло и рибки, с масло и хайвер, плюс няколко вида маслини. Зангадора се стараеше никога да не преиграе, изяде само две хапки със сьомга и все пак, той си имаше двама приятели, които можеха да си купят абсолютно всичко от магазина и то в неограничени количества: параходният агент Панаьот Георгиев и английският консул господин Кендъл. Всичко в този ден беше на мястото си – бутилките, бъчвите, мезетата, нямаше го само Панайот Георгиев и другите негови приятели, които си правеха тук всеки обед „кают-компания“.

Собственикът на магазина срещна погледа му и вдигна рамене.

– Ще го потърся в агенцията – рече Зангадора.

В кантората гласът на параходния агент гърмеше, деликатният иначе човек, този път по телефона ругаеше здравата някого в Марсилия или Кайро. По едно време лицето му се удължи и посиня. Зангадора се изтегли към вратата. Параходните агенти на свой ред също викаха в телефоните си, по този начин цялата уличка се напълни с псувни. И това, всеки ден, помисли си Зангадора. По всяка вероятност хората от другата страна на жиците също ругаеха, правеха дълги лица и посиняваха.

Защо?

Не можеше да си отговори на този въпрос, нямаше начин да разбере тези мъже. Имаха си пари, деликатесите от магазин „Торино“ можеха да бъдат техни всеки момент, жилищата им разкошни, съпругите им всички с пенюари. В махлата никой не се ядосваше всеки ден, срещаха се и тъжни лица, но намръщени – никога.

Преди малко в съзнанието му се беше мярнало понятието „пеньоар“. То породи облак в слепоочията му, после се материализира в гъдел на сладостна коравина, напипа я през джоба на панталона си. Зад звънеца, през кафявото орехово стълбище с месингови гарнитури, през тъмната настилка по стъпалата, зад хола на горния етаж, през коридорчето и вратата на кухнята, в слугинската стаичка, от резкия четирикратен сигнал трепна една жена. Вместо да се запъти към изхода, жената светкавично съблече роклята си и облече пеньоар.

– Момент.

Доколкото подразбра, гласът й беше сърдит.

Ако не си в настроение, да не влизам – рече, когато му отвориха. – Лично аз съм в лошо състояние на духа, тъй като работите на господин Георгиев днес не вървят и срещата ни в „Торино“ не се състоя. Копнея да видя мила приятелка, с мили обноски, но ако…

– Защото си гладен.

– Не съм гладен, пие ми се… Пипни малко по-долу от кръста ми.

Жената не пипна, но отвори още малко вратата и даде възможност на скитника, както много пъти досега, да проникне в обширния господарски дом, за който Зангадора при всяко посещение не пропускаше да отбележи, че мирише на евреи. За него евреите принадлежаха не само към друга раса, но и към друг биологически вид.

– Тук мирише на евреи – подхвърли, за да остане верен на себе си.

Този път Рената не реагира, но въпреки напушеното й състояние, в очите й пламтеше възбуда, обгаряше я предчувствие, че много скоро ще си извършат онова нещо и то – много по-добре от всякога.

– Днес искам две неща. – Зангадора знаеше, че трябва да играе на ръба на позволеното. – Искам да си тръгна незабавно от тук, но искам също, ако мога, да те наведа. Защо не се наведеш и да се махна бързо от главата ти.

– Знаеш ли от кога не си идвал? – запита тя рязко.

– Не викай! – Огледа хола. – Ще станем за резил.

– Не може така! – изкрещя Рената. – Къде се намираш? Не съм парцал!…

Крясъците на дълго спотаената обида, на изнурителното чакане и потулената страст му подсказаха, че в къщата няма други хора. Но този факт, освен прелестната си страна, криеше опастността Рената първо да го набие и чак тогава, издраскан и разкървавен, да го хвърли на пружината.

Стаята й се потайваше в сляпото черво на жилището,неудобна за господарите, неудобна и за обитателката й, която – някъде над педесетте – смяташе, че най-после е разцъфтяла като жена. Господарите не одобряваха стаята заради дългия път, който трябваше да изминават мъжете до нея през скърцащото стълбище и хола. На два пъти уволняваха прислужницата и на два пъти си я викаха обратно. Рената готвеше добре, поддържаше чистота и най-важно– господарят бе дал тържествена дума пред смъртния одър на баща си, Райна Димитрова, момиченцето докарано в дома им от село Равда и наименовано много по-късно – по всяка вероятност върху чаршафа – Рената, да остане до края на живота си в тази къща. Зангадора как ли не се напрягаше, но не можеше и не можеше да си представи своята пума като смотано селко момиче, което освен, че овладява пространството на кухнята, но се превръща и в сексуална гимнастичка – впрочем не се знае кое от двете беше усвоила по-напред – но винаги, при всички обстоятелства, износваше един след друг и пеньоарите на старата господарка Нора Бенбасат.

Къщата бе обхваната от далечно засега, но бързо приближаващо се бучене. Райна Димитрова знаеше силата си на готвачка и любовница, но знаеше и недостатъците си на жена от зоната на кипящите петдесет и пет. Това именно я влудяваше. И откъде накъде, кучият му син, един бездомник и мързеливец, без каквато и да е професия, без образование, ще й се изплъзва? Понякога го чакаше с месеци да се появи, на всичко отгоре го и сънуваше; какви са тия мизерии?

Слава богу!

Вън се чу шум, някой повика Рената по име, обади се и детенце. Райна Димитрова отиде незабравно при господарката си. Това не е любов, помисли си Зангадора, ще трябва да късам, да режа и да хвърлям, това ще ме съсипе, но каквото и да ме правят, шведският кораб ще ме спаси. Знаеше мястото на бутилката, постави две чаши на масичката и ги напълни. Като нямаше какво да прави в тази райска за него стаичка с изглед към кафенето на Мъгърдич, той порови тук-там с ръцете си и най-неочаквано се натъкна на пари. Откритието го удари не другаде, а в ръцете, сякаш банкнотите бяха заредени с електричество. На Зангадора не му оставаше нищо друго, освен да реагира незабавно. Той седна на леглото и за секунда изпразни чашката си. Тази чашка хвърли пълна светлина върху мистерията. Зад нея стоеше Нисим Бенбасат. Изглежда търговецът бе играл честно, той бе дал не само името Рената на момиченцето от село Равда, бе му дал и възпитание; то, както се казваше, бе пораснало в ръцете му. А накрая – и тази голяма сума, да се омъжи, да живее щастливо.

Райна се върна след час.

– Ти, Райно, защо не се омъжи тогава за някого, когато беше млада и не толкова зла?

– Защото го обичах, бе, говедо! Обичах го, разбираш ли?

– Повече от мен?

Е, сега тя му удари плесницата. Зангадора хвана лицето си.

– Тогава пък аз ще те набия от ревност!

– Ще набиеш! – Рената надигна своя коняк. – Ти не можеш и да ревнуваш.

– Не мога – призна си Зангадора. – Нищо не мога, за нищо не ме бива, освен да пия и да лежа.

Докато Зангадора продължаваше да си признава и да си приписва всички грехове, Райна Димитрова си свали пеньоара, след него всичко останало, без ни най-малко, ама най-мъничко да взима под внимание, че формите й на тази възраст не са ни най-малко организирани, особено корема. Райна Димитрова разчиташе най-много на поразяващите свои гърди и бедрата си, за тях героят, който все още стърчеше до бутилката облечен, твърдеше, че са гладки като сандалово дърво, без да имаше представа от каквото и да било сандалово дърво.

Към три часът следобяд започнаха да обядват. Рената серевира твърде приятни неща и някакво господарско вино. Всичко стана още по-приятно, ако не беше това допълнително галене по врата и ръката о нейна страна. Понякога го целуваше по рамото и като я поглеждаше с досада, Зангадора не без учудване забелязваше, че устните й за проклетия, са набъбнали, кой знае от какво, може би от неизвестна болест, и са станали по-привлекателни от всякога. Хранеше се, пиеше, но мислеше и за последната заплаха, която го грозеше – при всички положения, нямаше начин Рената да не повдигне въпроса да се посъберат и оженят. Но тази тема така и не бе поставена на масата, не бе поставена и на сбогуване, долу.

4.

Като изминаваше триста или четиристотин метра от своята пещера до гарата, Дан Колов изживяваше усещането, че прескача цяла бездна. Тези екскурзии на грубо изваяната от много материал, късовратеста и приведена напред, с отпуснати тромави ръце жена, се осъществяваха почти всеки ден. На гарата тя гледаше брожението на хората от всички възрасти и всякаква социална принадлежност. Случваше ѝ се и да улови някой клиент: закоравял селски бедняк,чираче някое, каквото падне, знае ли човек. В ранните следобедни часове готвачът от перонния ресторант ѝ завиваше по нещо изостанало, жената го изяждаше на бърза ръка и продължаваше да се взира в пристигащите пътници. Представяше си, че някой от тях иде непременно от Плевен. Плевен беше смачкан като спомен в нейното всекидневие, но все още нещичко мъждукаше в дъното на съзнанието ѝ, като далечна светлинка от детството. Спомня си, например, един ден, ах, оня ден преди няколко години, когато клиентът се оказа обущарски калфа от Плевен. За малко да не го таксува. И все пак прибра парите му, само заради туй, че онзи не излезе човек, заяви ѝ в лицето, че е дебелана, че взима скъпо за грозотата си, какво е това четири лева, знае ли тя днес как се печелят четири лева.

Сега привлече вниманието ѝ момичето от вчерашния следобед. Беше го запомнила да седи на пейката в дъното, при входа на бюфета до картонен куфар. Тогава лицето на момичето ѝ се стори угрижено, сега обаче очите му плачеха. Неграмотният трийсетгодишен хипопотам Дан Колов си служеше с ограничен речник от стотина думи, та отбягваше да говори много, но отчаянието на непознатата, заприличала вече на самоубий­ца, събуди закърнялото ѝ милосърдие. Дан Колов седна до нажа­лената кукла и макар да не обичаше подобни жестове, положи ръка на рамото ѝ.

– Как се казваш?

– Николина.

– Ти плачеш от вчера.

Дан Колов искаше да употреби още изречения, но не умееше, разговорите не ѝ се отдаваха, щеше ѝ се да отправи и някои въпроси, но как, думите се изкачваха само до гърлото, там се давеха в собствените си звуци и глъхнеха. По този начин тя затормозваше и себе си, и тези, които я слушаха; така бе при­викнала да живее – повече като глухоняма, отколкото като гово­рещ човек.

Николина тръгна подир непознатата. Налагаше се някъде да прекрачват релси, другаде изчакаха да се изниже влак, двама железничари, които миеха спалния вагон за София, ги напръска­ха с вода, а Дан Колов ги напсува. Накрая излязоха на пътека, тук се вървеше спокойно и момичето за първи път се запозна с купчините на траверсите. Зад купчините се появяваше и чезнеше нещо, което не приличаше на познатите ѝ картини. Момичето за­даде въпрос. Дан Колов не проумя за какво точно я питат, по­вториха ѝ въпроса, тя се загледа учудено в спътницата, искаше да разбере дали не ѝ се подиграва и каза просто:

– Морето.

Вечно дремещите обитатели на махалата мижаха срещу слън­цето. Някои забелязваха, други не забелязваха, как зад мечеш­ката маса пристъпва една принцеса. Най-голямо впечатление обаче им правеше куфара, в махалата за първи път проникваше куфар.

Дан Колов спря и седна на една от траверсите. Стори ѝ се, че огънят не е угасен както се полага, стана и смачка въглен­чето с босия палец на крака, си.

– Снощи не съм спала. – Николина видя, че траверсите са подредени майсторски, те очертаваха нещо като вход. – Имам всичко два лева. За къде да купя билет? Къде да отида? – За да проникне в неизвестното засега скривалище, човек би трябва­ло да се понаведе. – Пазя ги ако заумирам от глад.– Около огнището траверсите бяха наредени като пейки.

– Викат ми Дан Колов.

– Как?

– Дан Колов, бореца.

– Друго име нямаш ли?

– Ирина.

Дан Колов седна и запали цигара: – Влез вътре, ако ти ха­реса, легни и се наспи.

Николина се наведе и изчезна. Стопанката на пещерата се облегна. Тя отдавна не бе оглеждала двореца си с такова кри­тично око, но той се оказа за чудо и приказ. Покривът ба съ­граден от два реда траверси, между редовете лежеше хартия от циментови чували. По същия начин бяха защитени и стените на пещерата.

През входа проникваше светлина, това обаче не позволи на непривикналия ѝ поглед да види кой знае колко неща. Николина откриваше обзавеждането постепенно – преди всичко дюшека /персон и половина/, в ъгъла – втори дюшек, стомна, дамаджана, войнишко канче, няколко консервни кутии, голямо парче огледало, вехти мъжки обуща. Миришеше на стара пот, на засъхнало мъжко семе.

Остави куфара в един от ъглите, най-после се освободи от тежестта му. Мизерната дупка, в която беше попаднала, отваряше пред нея света.

Момичето излезе без куфара си и по това Дан Колов разбра, че занапред ще си има квартирантка. Подаде ѝ фас. Запушиха. Гостенката не можеше да откъсне поглед от спечените пети на хазяйката си.

Пристигнаха трима мъже. Единият от тях, към шейсетте, остриган до дъно, ала с мустаци и бос, седна при жените. На момичето му направи впечатление, че този човек се държи естествено, че тук се чувства като у дома си.

Другите двама бяха млади. Те останаха прави. Имаха вид на недобре измити. Без да издаде звук, Дан Колов влезе в пещерата. На входа увисна черга. Двамата недоизмити се спогледаха.

С неразбираемото им за другите мълчание те може би успяха да си кажат най-важното. По-ниският от тях отиде при босия и бутна в ръката му смачкани банкноти. Момичето успя да види образа на царя. Изцапан. След като даде парите, по-ниският мъж подигна чергата и изчезна.

– Момиче, ти каква си на Ирина?

– Роднина.

– Не си роднина.

– Приятелка.

– Как се казваш?

– Николина.

– Аз съм бай Рашо. – Банкнотите му се сториха прекалено измачкани, той ги подреди и седна върху тях. – Защо не се поразходиш?

– Уморена съм.

– Ти не плачеше ли вчера на гарата?

– Нямаше къде да отида.

– От кой край си?

– От Лом. Изгониха ме от къщи.

– Къде роди?

Момичето се учуди на въпроса, но отговори :

– Стая номер девет, второ легло.

Непознатият млад мъж продължаваше да стърчи на мястото си без да мърда. Сега той не сваляше поглед от момичето.

­– Така както го гледаш, тоя, ако го пуснат, ще те изяде с роклята и със сандалите .

– Какви са тия?

– Гемиджии.

– Мръсни са.

– Пренасят кюмур за Цариградските кебапчии. Виж на този колко са му мръсни ушите.

– Турци?

– Предложих им „Виктория“, не щат“Виктория“, питат за кака ти Иринка. Оттам питат все за Иринка. Дебеличка, здрава, усещат я… Дават по седем. Пет за нея – два за мен.

– А тукашните?

– Четири. Един за мен… Глей го сега, нали е прост човек, иска да знае колко.

– За кого?

– За тебе. Що не вземеш да се разходиш?

– Капнала съм.

– Йок, ефенди, йок!… Не те ли е срам да седиш и да гледаш тия работи? Разходи се.

Гимиджията, който бе използвал привилегията си да посети пещерата пръв, най-после излезе и веднага заби поглед в Николина. Мръсните уши отброиха седмачката. Бай Рашо подложи банкнотите под задника си.

­– Дразни ме.

– Пък ти не го гледай.

– Интересно ми е.

– Мъжко или женско?

– Мъжко.

­– Къде е? Хариза ли го?

– Умря.

– Какво?

– Ами те ги оставят да спят при нас. Затиснала съм го.

– Как така си го затиснала?

– Ами – с лакът. Уморена, заспала съм, не съм разбрала как съм го затиснала.

– Не го ли чу? Не извряка ли? Как така ще го затиснеш?

– Не го чух.

Бай Рашо инстинктивно се отмести встрани от момичето, но после се сети за банкнотите, придърпа ги и старателно ги затисна с мършавия си задник. Дан Колов извика.

– Какво стана?

– Николинче, казах ти сто пъти, разходи се.

5.

Заселването на Моти в махалата предизвика учудването на нейните обитатели. По-възрастните, които знаеха добре какво представляваше Симеон Парушев навремето, не можеха да повярват. „Братислава“, макар и само на два етажа, просперираше в центъра на града, защитен с регламента на строго семеен хотел. За администрирането и за хигиената в него се грижеше госпожа Парушева. Помагаха ѝ синовете Иван и Страхил. Третият син – не. Бащата Светозар Парушев упорито се опитваше да започне и търговия с дървен материал, чувстваше сили за тая работа и просто се вбесяваше като забелязваше как успяват нищожества­та край него. Настояваше Моти винаги да се намира плътно до бизнеса на семейството. Напразно. Мо­ти, за когото дори не подозираше, че се нарича така – знаеше си го като големият син Симеон – имаше една единствена мечта, копнееше със собствената си ръка да погали нежните бедра на света. Докато братята му застилаха креватите с чаршафи, Си­меон Парушев, подобно на много младежи в Бургас, скиташе с чуждестранните моряци по кръчмите.

Притежаваше дар­ба да ги заприказва на улицата и завързваше познанствата си с тях, представете си, без да се напива. При спорове и побоища се намесваше с ледено лице и макар че английският език, с кой­то си служеше, се състоеше от малко думи, той успяваше да охлади настръхналите: „Британският моряк не удря с бутилка по главата“. /Без да е сигурен,че казва истината/. Или – на един гръцки моряк: „Представи си, Ахил вади от джоба си шило и пробожда гръкляна на приятеля.“

Моти се очерта като стожер при общуването на някои мла­дежи с моряците, неговото лице си оставаше хладно и строго, но усмихнеше ли се, съгряваше всичко наоколо.

Зангадора, който разправяше навсякъде, че е кралят на пристанищния квартал – все едно че Моти не съществува – беше скроен от друг материал и пееше друга песен. Той прибираше по свой начин овациите на публиката; освен това, наливаше се наравно с тия, които го черпеха; приемаше и подаръци – някоя ризка или панталон от скандинавски произход или пък шапка, дори да е капитанска. При започването на боя обикновено се оттегляше да пие вода; твърдеше, че лице като неговото се ражда веднъж на сто години и ще бъде крайно необмислено, ако бъде обезобразено преди да го видят полинезийките.

Несъгласието на Моти да се включи в преуспяването на „Братислава“ създаваше поводи на хората тогава да дърдорят, че е безотговорен, те твърдяха, че най-възрастният син на Парушеви е замесен от неподходящо тесто и се е оста­вил да го влачат неудържими обратни приливи. Моти сам усеща­ше, че тези приливи го отнасят в несигурни въртопи, но при всички случаи избягваше да се съпротивлява на хаоса в себе си. Той не си задаваше например такива елементарни въпроси: защо братята му препускат от сутрин до късна нощ из хотела, а той стърчи неподвижно отстрани и не си мърда пръста.

Моти искаше да погали с дланта си нежния пъп на света и към това го подтикваше най-вече всекидневното моряшко щуреене по бургаските кръчми. Заживя като Зангадора – превърна се в необходимия гид за екипажите, които търсят хубави места да се напият под съпровода на оркестър и, ако може, певица. Ед­на есен, щом навърши трийсет години, в семейството се зареди­ха серия от скандали с бащата, все по известния на всички стар повод: кога най-после, кажи, кога ще заработиш като хо­рата. Разправиите съвпаднаха с пристигането на английския „Оулд Сидни“. Докато корабът напълни хамбарите си с пшеница, Моти се навря там, където си знаеше.

Изчезна през октомври, умря. Осем години го броиха за мър­тъв, справките извършени чрез българското корабоплаване и „Ллойд“ не дадоха резултат, Моти се беше изгубил, беше се раз­топил в големия свят, който за него започваше от една-единствена точка – Сан Франциско. Душата му не трепна от мило­сърдие ни веднъж, ръката му не посегна към молива. Първият и единствен знак за себе си Моти даде, когато се върна през пролетта на 1936 година. Мъжага с надебеляла от ветровете кожа, но нито една татуировка. Мълчалив като някога. Косата – руса, малко неподчинена. Не беше пораснал и сантиметър, среден ръст, дори под средния, кръгла глава, безлични очи, нослето чипо, там сякаш не достигаше мъничко кожа, та горна­та устна се повдигаше леко за компенсация. Не, Зангадора го похлупваше всякак като физика. Но разликата между двамата се знаеше от всички – докато Зангадора заплашваше всеки ден, че ще тръгне, Моти бе тръгнал и се беше върнал.

Мнозина искаха да знаят, впрочем, кой ли не го запита да каже най-после какво е преживял през тия осем години! На­края на Моти му втръсна от въпроси и отвърна:

– И там няма нищо.

Симеон Парушев – Моти развърза малко повече езика си у дома. Върна се с нов холандски параход, малка водоизмести­мост. В торбата му имаше черна сукнена куртка с моряшки коп­чета, сандали с подметки от манилено въже, черно абаносово слонче от Африка, барета от френския флот, но не от търгов­ския, а от военния; принадлежности за бръснене и четка за зъби.

– Това е, майко. Смених трийсет парахода и се научих да мия зъбите си. Какво да правя, при толкоз пътуване човек не може да не се научи на нещо хубаво.

– Значи… зъбите?

– Всекидневно.

– Трийсет кораба – учуди се собственикът на хотел „Бра­тислава“, който напоследък печелеше повече от дървения материал.– Защо трийсет?

– На корабите има много работа, тате. Там непрекъснато търкат палубата. А аз не обичам.

– И напускаше.

– Щом ме разгадаеха – напусках. Премествах се.

– И признаваш, че не обичаш да работиш?

– Трудът ме отвращава.

Цели две години Светозар Парушев опитва проверени и непро­верени начини за такива случаи да вклини придобилия вече аме­риканска слава свой син в гешефтите си, но така и не успя. Създадоха се комични за търговската практика случаи, в тях Симеон Парушев – Моти се проявяваше по-скоро като хипопотам, отколкото като бизнесмен. Дълго време конкурентите му в тър­говията със строителни материали се консултираха тайно, дано дешифрират невероятните“ходове“ на американската школа, в коя­то на пръв поглед нямаше нито логика, нито система, докато накрая разбраха, че срещу тях се е изправила само една наив­ност, някакво дете.

Понесли не само материални, но и морални щети, родителите решиха да го задомят. Синът им наближаваше четирийсет и въпреки туй, намериха се няколко кандидатки. Моти поклати отрицателно глава. В семейството настъпи паника. След продължителни разговори ден подир ден, бащата и майката си разменяха какви ли не предположения – двамата възприеха съ­крушителната хипотеза, че Моти принадлежи към мъжете от „дру­гото яче“. Срам не срам, споделиха тревогите с по-добрата част от синовете си.

– Ами! – възрази Иван,

– Не е вярно! – отсече Страхил. – Напротив, спи със жени, та пушек се дига. Много. Само че не със свестни. Свестните жени не го интересуват. Моти спи само с проститутки.

Именно след този разговор, някъде към началото на април Светозар Парушев погледна остро жена си, като с това й даде да разбере, че няма да приеме възраженията й:

– Да се маха от къщата ни!

6.

Трудно е да се разбере кои бяха причините него следобед Рената да подкара детската количка на господарката не към морската градина, а към пристанището. Щом от­мина портала тя спря, за да се ориентира и веднага разбра накъ­де да върви. Зангадора не можеше да живее сред праха и трясъ­ците, между корабите и крановете, нито в потния хаос от тича­щите хамали. Значи? Значи надясно – към тишина­та и безразборно нахвърляната наоколо беднотия. Рената разпоз­на мизерията в лицата на всички отрепки, които срещ­на по пътя си, виждала ги беше по улиците на града. Значи те­зи хора живееха тук, Зангадора вилнееше тук. Давико се усмих­ваше между копринените завивчици на количката, мърдаше краче­та сред прозрачната стерилност и издаваше крясъци. Това дете го вълнуваше нещо, тук витаеше нещо, което възбуждаше, другоя­че не можеше да се обясни подскачането на количката, тя вика­ше и се тресеше, радваше се като живо същество. Миришеше на огън, на печени чирози. Тишината се накъсваше понякога от писъците на чайки. Спокойният юнски въздух празнуваше, от то­ва място той пращаше към света ласкаво безгрижие. Ето и Дан Колов, Горилата се навърташе край огнището, от цвъртящата скара се надигаше прозрачния димец на обещанието за нещо много вкусно. Един овехтял мъж с лице, което разкриваше физическа и духовна безпомощност, една стройна хубавица с вид на рано откъснат плод, се мяркаха пред нещо, прилично на вход към друго нещо, за което никой не можеше да каже точ­но какво е. Беше ясно само едно – всичко ставаше между травер­си. Преди това Рената успя да види мнозина като тия хора да се шляят, изпълнени с най-приятните от всички възможни очаква­ния – мигът, когато ще бъдат изядени много печени риби. Няка­къв мъж запя. Рената не знаеше кой пее италианската песен, Според нея човекът пееше добре, гласът му се носеше над пещерните хижи, над гемиите и лодките, той се плискаше и притихваше в желето от медузи по пясъка и водораслите, къде­то бавно се поклащаха изкормени рибни черва. Имаше не­що неаполитанско в мелодията, нещо старинно, може би то доне­се и сладникавото ухание на стари прогнили платна, платна увис­нали от безизходица и обреченост, не само заради безветрието, а заради отмирането на една тиха епоха, върху чиито смолисти ухания се врязваше миризмата на бензина.

– Кой пее? – учуди се Николина.

– Фламингото пее – отвърна бай Рашо и обърна една от ри­бите.

– Ти не познаваш Фламингото – рече Дан Колов.

– Не го познавам. – Николина неосъзнато посегна към коса­та си. – Коя е тази жена с количката?

– Любовницата на Зангадора.

– А кой е Зангадора?

– И да го знаеш, и да не го знаеш, все едно – рече бай Рашо. – Зангадора заминава.

– За къде?

– За Америка.

Слугинята застана отстрани. Количката се полюшваше и скърцаше меко. Давико се давеше в сериозен, неразбираем за никого монолог. За да бъде по-убедителен, продължаваше поривисто да си помага с ръце и нозе.

– Търся Зангадора.

Бай Рашо се приближи с нож в ръката и хляб под мишницата. Докато обясняваше на Рената как да намери гемията, той сле­деше движенията на човечето в количката. През цялото време се съпротивляваше на неудържимотожелание да го погали, кожа­та на детенцето му се стори прекалено чиста за кирливата му ръка.

Зангадора седеше на палубата и оглеждаше Залива. Както обикновено, в Залива нямаше нищо особено, ала Зангадора го смяташе за свое лично владение, та всяка поява на каквато и да е лодка в имението му можеше да бъде възприета като посега­телство. В този час на деня на отсрещния бряг се очертаваха интимните закътани плажчета, виждаха се големите дъбове със студеното изворче под тях. Там господарят на Залива можеше да се въргаля колкото си ще по пясъка и да се къпе до залез слън­це, но как да отплава? На негово разположение бяха и всички сеферки наоколо, но нали трябваше да се гребе? Кой да гребе?

Като се извърна към сушата – беше дочул гукането на бебе­то – Зангадора засия.

– Това наше ли е?

Рената се прекръсти, понеже прочете надписа „Св.Пантелеймон“.

– Където минах, го сметнаха за наше.

– Ще ти направя аз едно бебе, да знаеш. Това еврейско наследство от стария ще го харижеме на нашия син.

– Тази боя каква е?

– Ще боядисвам имота.

Гостенката хвана четката, повъртя я в ръцете си, сякаш искаше да потроши малко време докато намисли какво да каже. Квартирантът на „Св. Пантелеймон“ нямаше особено добри пред­чувствия за това ненадейно посещение, на него все не му из­лизаше от главата мисълта за тогавашното преплитане върху чаршафа. Тогава Рената, и докато беше гола, и като облечена в пеньоара, не бе сторила и намек за събиране под един пок­рив.

– Рената, виж!

– Много е хубаво!

– Казвам им, всеки ден им повтарям, да чуят колко е ху­баво, няма нищо по-хубаво от живота, стига да не работиш. Виж, където се обърнеш – хубаво! Но те се гушат в мислите си и скимтят.

– Вечерял ли си?

– Какво значение има.

– Където минахме с Давико, всички пекат риба.

– Гемиите ще потънат от улов. Сега цялата махала яде и блаженства, денят голям, хубав, където погледнеш – хубаво, кеф ти печен чироз, кеф ти сафрид.

– Да, ама при теб няма.

– Има.

– Къде е?

– Трябва да отида да го взема.

– Иди де!

– Ама трябва да го пека.

– И ще си легнеш гладен?

– Ще отида с холандците в кръчмата.

– Искаш ли да седнем като хора­та в ресторант.

– Не съм гладен, пие ми се.

– Ще си пием.

– Не ми се пие с жени, Рената, това още ли не го разбра? Жени има ли на масата, глътката не ми се услажда. Виж, поне­же ме мързи, да отидеш до „Торино“, че да се върнеш с една бутилка, да му седнем – на гемия мога да поркам и с жени.

– Ето ти пари.

– Видя ли каква си? Нали трябва да оставиш туй еврейче у тях и така нататък.

Това „така нататък“ напълни с мътно розово мляко ирисите на Рената. Тя остави четката на касона и метна поглед на района. Светът наистина беше хубав, над махалата, с аромат­ния рибешки дим се издигаше земна нежност и спокойствие. От някъде се зададе бай Никанор. Горещите сафриди пареха дланите му през хартията за циментови торби. Със силния си руски ак­цент той обясни повече на гостенката, отколкото на домакина, че си е опекъл много риби, стотици, защото ги има в голямо количество, добре, но като почнал да ги вади от скарата, сетил се за най-големия мързеливец на света, на този мързеливец не му ли опечеш рибата и не му ли я занесеш на крака, така ще си легне гладен.

– Има още един такъв, бай Никанор.

– Да – съгласи се белогвардеецът – още един ни дойде на главата.

Рената върна Давико на майка му. Хубав цвят на лицето, забеляза господарката и прегърна синчето си. Рената купи две бутилки. Като вървеше обратно към махалата, тези, които се изпречваха сега на пътя ѝ, вече не гледаха толкоз облите ѝ гърди, а бутилките.

– Човекът си направил труд и кръстил махалата – обяснява­ше бай Никанор. – Измислил ѝ име. Какво е туй Траверстаун, можеш ли да ми кажеш?

– Таун означава градче – рече Зангадора. – На английски означава градче.

– Добре, но – траверс!

– Знам ли.

Когато отвориха първата бутилка, над Траверстаун припадаше сивкава вечер. Фламингото пееше друга канцонета. Но и тази пе­сен свърши. Някой се провикна:

– Нещо на български!

Фламингото се окашля и запя любимата на всички. Песента им беше известна от филма „Черният монах“ с Хосе Мохика, гле­дан по десет пъти в лятното кино „Булевард“. Текстът правеше чест на преводача:

Край гората път извива,
а до пътя сам-сама
сребърни струи разлива
белокаменна чешма…

– Мексико! – изхълца Зангадора.

– Траверстаун! – прошепна бай Никанор. Самотникът се на­дигна и пожела лека нощ. Тъмнината го погълна, погълна го и превърнатата в колиба лодка. Докато се наместваше в ковчега, той слушаше успокояващото шумолене на сламата, към което при­ятно фалцетиращият му гласец, леко опиянен от ракията, приба­ви: – Траверстаун, разбира се: Градът на траверсите. Моти, как го измисли бе, човек?

– Трябва да боядисаш – каза Рената. Тя гледаше право в не­бето, а бутилката придържаше върху пъпа си. Тялото ѝ отразя­ваше искренето на звездите и страничните корабни светлина,

– Боята ще позакрие мизерията ти.

Зангадора посегна към бутилката. Беше приятно, че лежат върху палубата с гърди към небето, беше му приятна и неговата собствена голота, не му се нравеше само това, че като посяга­ше към бутилката, без да ще, докосваше корема ѝ; фазата в която се намираха не бе подходяща за такива допирания,

– Чу ли какво ти казах?

– Ще боядисам – съгласи се Зангадора – макар че няма сми­съл.

– Какво, пак ли се каниш?

– Не мога, Райно, тия острови ме викат.

– Кой те вика бе, тебе никой не те вика!

– Осъден съм да скитам.

– Не си осъден да скиташ, а да лежиш ей така до мен, раз­бра ли. Ако посмееш, ще те убия!

– Уха!

Никой не твърди, че Зангадора не може да отвърне на уда­рите й, може той, и още как, ако иска ще я премаже от бой, но предпочиташе само да се брани – трудна, непосилна задача – и най-важното, да пази лицето си.

Крясъците на Рената тази нощ събудиха всичко живо наоколо, а някои успяха да видят с очите си как една гола жена пребива един гол мъж върху палубата на святата гемия „Св. Пантелеймон“.

7.

Една заран, преди да се раздвижат пещерите и малко след като наваля обилен, но съвсем излишен за това място дъжд, някои от жителите на Траверстаун чуха кашлицата на Живко Катанов и с право се учудиха наприсъствието му тук, защото Живко Катанов спадаше към ония мръсници, дето разпра­вяха наляво и дясно, че туй място трябва да бъде подпалено и унищожено заедно с обитателите му, заради спасението и хигиенизирането на Бургас. Здрави бронзови ръце, тромави крака, железобетонно, възпълно тяло и плешива, но много корава и силно обветрена глава, татуиран нескопосано по гър­дите и ръцете, Катанов тъпчеше земята с завоевателска крачка, всичко което пипнеше се превръщаше в пари и както беше тръгнало, този човек можеше да напълни кейовете със собствени гемии. Някои от тях вече насочваше и към Сре­диземно море.

– Това е свинщина! – обади се от леговището си Якимов. – Това е свинщина!

Живко знаеше за кого се отнасят тези думи, но се правеше на недочул и напредваше по пътя си. Можеше ли да предприеме нещо? Можеше да свърне встрани и да го набие, но Якимов бе доказал, че понася боя добре. Якимов един ден му бе заявил, че боят укрепва организма му. А туй, което звуче­ше в момента зад гърба на Живко означаваше: Свин­щина е от страна на природата, че понася такива мерзавци вър­ху снагата си.

– Ирино, тебе викам!

Дан Колов отметна парцаливия юрган и прошепна към съседния дюшек:

– Ще мълчиш! Няма да се показваш. Чу ли?

– Какво има?

– Дошъл е лош човек.

– Какъв лош човек?

– Яде хора.

– Как яде хора?

Дан Колов, с малкия си ум, сериозно вярваше на приказки­те,че Живко пече и яде хора.

– Не си знае парите, ама лош! Няма да се показваш.

– Ирино!

– Идвам.

Живко седна върху мократа „пейка“ до огнището без да се церемони. Към него вече се бе насочил бай Рашо. Отдалеч ста­рият човек оглеждаше моржовото лице на Катанов и се стараеше да подразбере дали ще последват непредвидени лоши събития. Бай Рашо бе наметнал дебел, пооглозган от времето балтон. Все още сънен, той не можеше да се ориентира – продължава ли да вали. В джобовете на балтона държеше фасовете. Докато се наместваше на траверсата, успя да напипа най-дългия и го измъкна – цяло богатство; фасът беше от „Томасян–екстра“ и светна надежно в ръждивото утро.

– Пезевенк, тебе вика ли те някой?

– Не ми се спи – отвърна бай Рашо.

Дан Колов не изпитваше особен страх от Живко Катанов, ня­маше причини, смятаха я за нула човек, само гъз и нищо повече.

– Седни тук.

Дан Колов забърса мястото с парче вестник.

Бай Рашо се изправи.

– Може да потрябваш – дръпна го Живко. – Това е работа са­мо за пезевенци.

Имаше нещо много загадъчно в утринното посещение на Живака. Той запали цигара, но дори не помисли да поднесе кутията си поне към дамата. Бай Рашо се бръкна за втори фас.

– Ще отидеш при Моти.

– При Моти? – Дан Колов погледна без да ще към бай Рашо, почувства се много несигурна. – Защо?

– Защото, ако отида аз и ми откаже, ще ми се наложи да го убия. Наесен пускам четвъртата на вода. – Живко Катанов се двоумеше и преценяваше. – Пезевенк, искаш ли да отидеш ти?

Точно в този момент се появи Николина, не ѝ беше сега на нея времето да се навира между тримата, но тя повдигна черджето на входа и се показа.

– Я, какво пиленце! Ирино, откъде си го взела?

– Гостенка ми е, роднина от Лом.

– Че ти откъде ги имаш такива високи роднини? Красавице, как ти е името?

– Николина се казва.

– Много говориш, остави я и тя да поговори.

– Тя не е…

– Така ли? – Катанов се направи на много учуден. – Ама, никак?

– Не е – потвърди бай Рашо. – Намерихме я да плаче на га­рата, тя няма нищо общо с оная работа.

– И колко ще изкарате от нея?

– Живак, ще ходя ли или няма да ходя при Моти?

– Отиваш мигновено при Моти и му казваш, че го викам за капитан на „Старата акула“. Истамбул и Александрия! Запомни ли?

– Този човек не ми е ясен.

– Ако откаже на теб, ще пратя бай Рашо. Откаже ли и на Рашо, майната му. Рашо, ще го кандардисаш ли?

– Ми знам ли? Моти!…

– Ирино, тичай!

– Опитай ти, Живак.

– Не, Ирино, няма да отида. – Една жила се изпружини на пълното с кръв лице и сякаш подчерта изричната му убеденост. – Може да ми се изсмее и тогава не отговарям за себе си.

– Живак, с роднината мирно! – Дан Колов поведе Николина към входа на пещерата. – Влизай там и чакай. Аз на теб казах ли ти да не се явяваш?

Дан Колов изплакна лицето си в кофата. Някакъв голям, чупен-недочупен гребен мина два-три пъти през дългата й до кръста коса. Тази беше една от красотите на чудовището, раз­кошна коса, винаги прибирана на кок – косата и огромният празничен задник, две оръжия. За съжаление, употре­бяваше само едното.

Понеже не ѝ дадоха време да завърти кока си Дан Колов се появи при „Димитър“ с разпусната коса. Това озадачи Моти. Току що събуден, обитателят на гемията все пак успя да се око­пити:

– Ирино, това ти ли си?

– Идвам да ти кажа нещо.

– Много си хубава, ма! Днес си направо принцеса!

– Ти го окупира туй корито, а? – Тя сякаш подушваше отвън здравата чамова и дъбова материя на гемията. – Дано не се разсърди бай Димитър.

– Всички сте си плюли в устата.

– Викам, ако някой ден… се появи.

– На мен, Иринче, ми върви.

– Върви ти, я! Живака те вика.

– Живака?

– Събуди ме, да ти го кажа, Цариград, туй-онуй, все голе­ми работи…

– Не.

– За капитан.

– Кажи му направо – не!

– Ще прати бай Рашо.

– Кажи му да не праща никого… Ма, ти си много хубава ма, Ирино! Някой ден ще те заведа на разходка.

– Само съм за разходка. – Дан Колов искаше да се засмее, но не можеше, тя не умееше изобщо да се смее, само някаква смътна промяна в блясъка на очите, нищо повече. – Мен все по разходки ме водят.

– Не, ще дойда, ще видиш!

– При мен нали знаеш как се идва?

– Говоря ти за романтика!

– Романтика!… Като платиш четири лева – романтика!

– Помни ми думата, ще те заведа някъде, ще ти докажа, че си гадже.

– Сега на тоя звяр какво да му гукна? Вика, ще дойде да те убие.

– Кажи му да си захапе задника!

Денят за Дан Колов беше започнал с изненади. Сега, напри­мер, като се върна при пещерата си, завари Николина повторно до огнището. Бай Рашо повдигна рамене. Очите на гостенка отразяваха вътрешно удовлетворение. Ненадейно пламна­ло, невероятното женско предчувствие в примитивната иначе мисълчица на Ирина, се сбъдваше.

– Какво? – запита тя.

Бай Рашо наведе глава, помълча, но изглежда разбра, че все пак трябва да поизясни нещата:

– Иска да отиде с него.

– Аз не съм НЕГО, а Живко Катанов. Има ЕДИН Живко Катанов на света! Разбра ли?

– Ти си на петдесет години! – Думите изскочиха неконтроли­рано от устата на Дан Колов. – Виж я!

– Годините нямат значение – рече кукличката.

Дан Колов чак сега видя куфара и схвана, че е станала жертва на съвършено проста заблуда, в която са забъркани зами­наващи влакове, сълзи, извънбрачно раждане и много, много младост.

– Моти не е съгласен, каза да си захапеш задника.

– А ти каза ли му, че ще го убия? – Бай Рашо, който се преструваше на страничен наблюдател, очакваше тези думи, те му се сториха в реда на нещата, старият човек разбра, че на­празно е излязъл от бърлогата си тази сутрин да помага, нищо не можеше да стори, нищо не можеше да предотврати, Катанов се озърташе, може би търсеше камък, знае ли човек. – Хайде!

Николина вдигна куфара. Тя дори не хвърли прощален поглед на досегашните си покровители, тръгна подир непознатия. Знаеше, че с това решение пришпорва събитията, направо променяше съдбата си. Въпреки туй, продължаваше да гледа вироглаво и май не изпитваше никакво вълнение.

8.

– Симеоне!

Николина, видяла за първи път морето преди няколко дни, сега с детско любопитство наблюдаваше невротизираните подско­ци на иларийките по спящата утринна вода. Нейното настроение нямаше нищо общо с настроението на железния, опечен от всички страни грубиян. С него се вплиташе в схватка на живот и смърт, решена да му противопостави младежкото си коварство, могъществото на междубедрието си, подареният ѝ от природата блясък и бликна­лата по кожата биологична мъзга, която оня би трябвало да възприеме като нежност.

– Симеоне!

Катанов ритна гемията.

– Живак, ти ли си?

– Излез!

– Спя.

– Веднага излез!

– Мини по-късно.

– Сега!

– Ела.

– Ти ела!

– Не мога, лежа.

Гемията „Димитър“ все още не бе натъкмена както се полага за обитаване, качването до палубата например ставаше трудно по небрежно наредени касони за риба, но Живко Катаков премина по тях като котка, провря се през открехнатия капак на хамба­ра и скочи вътре.

Моти лежеше на дюшек, сламеникът вече го нямаше, освен то­ва Моти беше покрит с одеяла, личеше че си е подонесъл туй-онуй от къщи, но най-голям разкош представляваше възглавницата с калъф.

– Ти знаеш ли, че мога да те убия?

– Не ми се вярва.

– Ей сега, на място!

Моти позабави малко отговора си;

– Ако ме убиеш, обаче, трябва да ме убиеш докрай, пълноценно, да не остане нищо живо от мен. – Едва сега отметна одеялата и се на­дигна, тежестта му падна изцяло върху облактената ръ­ка. – Защото, ако остане и най-мъничкото живо нещо от мен, то ще те намери където и да се завреш и ще те прободе с ножче, но преди това ще подпали трите ти гемии и четвъртата, за която съм чувал, че още се строи. Разбра ли? Ти си силен, скала си, но аз съм подлец. Аз съм работил осем години по черните кораби на индийския океан, а там всеки кораб е училище за подлеци. Викаш ме за капитан, не искам да ти ставам капитан, мързи ме, мързеше ме навсякъде, където съм бил. Затуй се върнах, разбра ли защо се върнах? Баща ми, който е същата стока като теб, ме опита отново в хотела, после и в търговията, но не стана. Мързи ме, разбираш ли, затова се преместих тук. На този свят не съществува нищо по-добро от Траверстаун. Рибарите докарват повече риба отколкото търговците могат да купят, та артисва и за нас. Наем не плащаме. Полицията ни е забравила. От казармата взимаме чорба и хляб, войниците дават. Зимата е топла, обитателите я прекарват по кафенетата. Слава богу, нито Мъгърдич, нито Кеворк, нито чичо Алберт са затворили вратите си под носа ни. Какво повече? Хавайските острови? Бил съм. Тук са Хавайски­те острови! Не там! Ясно ли е защо не желая да ти стана, капи­тан? Мързи ме. А от теб не ме е страх, морякувал съм на трий­сет кораба в десет морета. Където да отидеш, навсякъде има по един като теб – грамаден, силен… И иска да те убие. Добре, но ние, дребните, сме по-трудни за убиване, понеже сме мънич­ки и няма къде да ни прободете. А вие сте едри и сте лесни за бодване. Не се залавяй с мен, Живак, аз съм подлец, мързелът ме е направил коварен и ще те боцна точно когато не предполагаш. Ако не ме домързи, разбира се, защото много ме мързи и затуй съм се преселил да живея в туй най-готино място на света. Между другото, убивал съм вече един, точно като теб.

9.

Щом навърши четирийсет Якимов си въобрази, че оста­рява катастрофално. Книгите се бяха превърнали в единствената цел на живота му. Самовнушението, че остарява се подсилваше от факта, че винаги стриганата му коса оредя и посивя, а край слепоочията направо побеля. Някогашните ергенски пъпки по лицето му струпясаха от непрекъснато чоплене, кожата там се обезобрази, скороговорката, която съпътстваше младежките му години, се засили. Най-пълноценно живееше Якимов с книга в ръка – в четенето не му пречеше нито скороговорката, нито загрубялото лице. В четенето, обаче, го сполетя друга беда – бързо изгълта приключенските, криминалните и любовните романи; след тях го връхлетяха философите. Джасна се безотговорно в неприятното и особено неуютно тяхно общество, намрази чиновничеството, а когато се докосна до Шопенхауър и Ницче, напусна банката, в която бе постъпил с дипломите си от Бургаската търговска гимназия и Свищовската академия. И без туй вечно намръщен, след като разреди дните за бръснене, Якимов се превърна в блуждаещ дух на отрицанието. Но Якимов точно тогава разбра от философите, че животът е само мрак и безредие и трябва да си остане такъв. Четеше уж за самото четене, а ръката му вдъхновено грабна перото и написа двайсетина експресивни стихотворения, които издаде сам; плати на печатница „Котва“ от собствения си джоб – тираж 200. На корицата със средствата на линолеумната техника, дремеха изобразените клюмнали платна на два ветрохода, горе – името Стефан Якимов, а долу – заглавието „Видения“. Разнесе стихосбирката по книжарниците и отново се върна при философите, за да се увери допълнително, че всеки от тях има и няма право, че всичко е объркано, както е объркан и самият той: знае, че наоколо е мрак и хаос, и все пак възлага надежди на приоблачните видения. Пенка Якимова, невзрачна деловодителка, се изплаши от поведението му и избяга при братята си. Якимов усети, че опустява не само къщата му, не само пространството около него, но и човечността му. Стъпка по стъпка започна да се приближава към действителните гемии, към самотните, изоставени на разрухата лодки, към ароматите на смолата, към шумната рибна борса, която хранеше и търговците, и рибарите, а подхвърляше по нещо и на бедняците; позова го странната по цвят, мирис и тишина махала на още по-странните човешки сенки. Тези човешки сенки му направиха знак, той си внуши, че навярно точно при тях се потайва една потребност, може би единствената. Якимов започна да посещава всеки ден дървените купчини и сам не разбра как накрая ръцете му уловиха и понесоха първата траверса. За няколко дни си подреди прикритие, то приличаше на съседските, с една единствена разлика – Якимов вгради между траверсите насмолена ламарина. Ламарината обещаваше по-надеждна защита срещу дъждовете – според съседите – излишен разкош и нищо повече.

– Чак пък толкоз! – усмихна се Фламингото.

Към старателно защитената пещера обаче се насочи пъстра върволица книги. Томовете влизаха вътре и изчезваха от погледите на слисаните бараби.

– Аха! – намръщи се Фламингото.

Това шествие на хартия, кой знае защо, вбеси Живака. Той измъкна Якимов от убежището му и започна да го бие, но Якимов издебна някакъв момент, ухапа ръката му и го набиха допълнително.

– Спри, да ти кажа нещо – помоли се по едно време Якимов.

– Кажи – учуди се Катанов.

– Трябва да знаеш, че понасям боя добре – отвърна Якимов.– Боят укрепва организма ми, освен това, покрай твоята свинщина, наедрява опасността да заобичам другите хора. Ти обезумя, понеже видя книги.

Туй събитие се състоя пред погледите на мнозина от съседите по пещера, тъкмо те по-късно разнесоха легендата, че човекът може лесно да се превърне в Давид, ако умее да понася ударите на Голиат.

– Браво! – извика Фламингото, щом Живко се оттегли.

Бай Никанор поведе няколко души из района, посочи им коя точно билка да берат, те накъсаха много зеленина и облепиха неподвижния Якимов; приготвиха отвара, допълнително наложиха раните и няколко дни наред му носеха храна от казармата.

– Там това не може да се случи – рече на четвъртия ден, докато сърбаше от консервната кутия, Якимов. – Там никой няма да ти донесе чорба.

– Къде там, Якимов?

– Там.

– Якимов, уморих се от мислене и не мога да си отговоря на един прост въпрос: защо махалата не скочи върху Живко? Всеки от нас го мрази и ако го затрупаме с парцалите си, ще го задушим, няма да има Катанов повече,няма да повдига въпроса за унищожението ни, но ние търпим и не скачаме.

– Бай Никанор, ти наистина ли си граф?

– Не съм граф.

– По този въпрос, ваше сиятелство, са написани стотина книги, но не може да му се даде отговор – точно защото е прост.

Якимов се съвзе и заживя като крайно самотна, при това, злобна уединеност. Богатите къщи го зовяха. Спираше до порталите, звънеше и питаше прислужничките: „Какво казаха господарите, ще се намерят ли излишни книги в този дом?“ Приемаше всичко печатано, от което хората искаха да се отърват – купчините в заслона растяха, а мястото до дюшека се стесняваше.

Нашествието на книжнината, обаче, секна неочаквано. Прислужничката на адвокатско жилище му даде две подвързани годишнини на“Златорог“, една годишнина на „Демократически преглед“ и някаква тънка книжчица, чиято корица и заглавието му се сториха познати. Вгледа се малко престорено, но не и без ирония в нея, нежността го огря, ушите му се зачервиха от смущение, Якимов захвърли списанията и притисна своите „Видения“ към сърцето си.

Двете първи коли на Видения бяха разрязани – по него време книгите се разрязваха – а третата не. Якимов се обледгна на една топола и се зачете. След като изгълта трийсет и две страници, нетърпеливо разряза с клечка и останалите шестнайсет. Стихотворенията му доставиха удоволствие. Щом прочете последния стих, той затвори книжката, огледа любовно корицата с уморените платноходи, разгъна началните страници и зачете отново.

В този ден бе приключен периодът на философите, романистите и поетите. Край на всичко, прочетено дотогава. Започваше периода на самооткриването. Якимов забрави, че съществува Шекспир; всеки нов ден, от сутрин до привечер, излегнат пред входа на пещерата, или пък зиме, в кафенето,докато другите наблюдаваха картоиграчите, Якимов четеше Якимов. Философите, романистите и поетите бяха раздадени на другите пещери, обитателите на пещерите подлагаха Толстой под главите си вместо възглавници, подпалваха огньовете си с Достоевски.

– Вие четете една и съща книга – учуди се веднаж Наско, когато му подаваше цигари. – Всеки ден, вече втора година.

Якимов даде двата лева за „кариоката“ си, той и него ден остави младежа без отговор, Якимов отказваше да отговаря по този въпрос на когото и да е, по най-простата от всички просто причини – не можеше, не знаеше сам, ако знаеше – щеше да отговори на себе си.

– Ваше сиятелство, дошъл съм при Вас, сега пък Вие да ми отговорите на един въпрос. – Якимов приседна до лодката, имаше намерение да разговаря надълго. Тази лодка още отдавна беше поставена на тънки филета, лежеше ниско, близо до влагата на земята и тревата, в замяна на туй обаче надстройката й бе превърната в удобна барачка, изкована сполучливо от обитателя й. – От две години насам чета една и съща книга – моята. Защо?

– Защото Ви доставя удоволствие, Якимов, затова.

– Да, но не усещам да съм луд.

– Е, сега… Якимов.

– Освен това, искам да Ви кажа нещо, Ваше сиятелство: след всяко ново прочитане откривам нови достпинства между редовете и все повече ми се струва, че не съм чел по-добра книга от моята.

– Това, Якимов, означава – бай Никанор, който може би по документи се наричаше другояче, не допусна ни следа от усмивчица по устните и нито нотчица на ирония в гласа – това означава, че книжката Ви е или много хубава, или много лоша.

– Във всеки случай, не съм чел по-добра – отвърна Якимов и си отиде.

Седмица по-късно той се натъкна на Василев. Василев беше авторът на корицата му. Художникът седеше до статива си и рисуваше. В предния план на картината лежеше гемията на Моти, зад нея се подаваше прогнило дъсчено кейче за лодки, то се оглеждаше в спокойната вода, в средния план се разполагаше част от рибната борса с „живи“ гемии – не на сухо, а на вода – а над тях, което означава над невидимата част на Залива, се бяха скупчили облаци.

– Знаеш ли, Якимов, целият Траверстаун е съставен само от меки тонове. Единствено облаците! Виж колко са ярки истинските, а на платното съм ги поусмирил.

Василев говореше кротко, но нали си беше учител по рисуване, показваше всичко с големите си изразителни ръце. – И все забравям, Якимов, преди месец Низамов пита за теб, имам чувството, че те търси.

Ето какво ще направя, помисли си Якимов докато гледаше реалистичния до педантичност пейзаж, ще отида при господин Низамов.

10.

Като повечето англичани от имперската администрация по него време, мистър Кендъл притежаваше много развита способност да възприема действителността, харесваше му да посещава какви ли не места и да е там, където не му е работата. Паркира вехтия си остин на прашния път към Борсата, точно до рибния музей. Няколко пъти този човек се опита да надзърне в барачката, успяваше да види някои от стъклениците със спиртосани експонати и нищо повече. Като се обрна към Траверстаун, стори му се, че този следобед вижда махалата в най-привлекателния ѝ вид. Онзиденшният дъжд бе надънил зеленината с обилна тежка влага. Бурени, наистина, но зеленина, богато напоена, вирнала се към небето с намерение да извърши нещо важно, тръгнала да скрие всички дървени купчини. Милиони жълти лютичета, бели маргаритки, нежни цветчета на къклицата. Но истинската магия на растителния свят тук за английския консул си оставаха пощурелите от синьо и сила цветове на магарешките тръни. В най-непознатата част на махалата четири от пещерните бълхи тичаха насам-натам, махаха с ръце, викаха. От Зангадора знаеше, в тази част са „новоселците“, главно от вътрешността на страната.

Заекът бягаше трудно в тлъстата зеленина. Стори му се охранен див заек, появата му сред тревата предизвика празничен звън в сърцето на англичанина. Четиримата, обезумели от стремежа да пипнат и изядат този внезапен разкош, бяха забравили, че ги мързи. Най-после настъпи моментът на скока – не става въпрос за заека – внезапно се хвърли напред една от фигурите и май че успя, господин Кендъл чу как жертвата изврещя, но веднага след туй настъпи няма, замръзнала сцена, неподвижност. Фигурата се изправи бавно с празни ръце.

През последните години Форин офис предложи два пъти на консула си в Бургас да го премести в друга страна, а преди месец го помоли да си избере сам държава, но господин Кендъл отказа. Когато преди шестнайсет години британският служител пристигна в този град, за много кратко време разбра, че няма изгледи вече да го напусне. Местни богаташи са го питали: Какво търсите още в тая паланка, сред няколко блата и един келяв баир? Вместо да отговори на богаташите, за които знаеше, че са само богаташи и нищо повече, той се усмихваше и преминаваше към следващия сервис, защото тия разговори с него се състояваха обикновено на тенискорта.

Да, бурените се бяха забравили. В началото на „главната“ го повика някакъв представител от рода на хвощовите. Погали го и чак тогава отиде при „магарето“. Такъв магарешки трън господин Кендъл не бе срещал в живота си. помириса го от всички страни, прокара пръсти през нежните ресни на цветовете му и си помисли, че напоследък все повече се вдетинява – една от задачите на всеки от Форин офис винаги си е била да се занимава с шпионаж, шпионаж за каквото и да е, а не да целува цветя и то какви цветя, най-долнопробните. Като се приведе обаче да допре уста до нарочените нежни ресни, той съгледа входа на заслона. Нито вляво, нито вдясно му се мерна човек, пък и да имаше някого наоколо, мистър Кендъл знаеше, че ще влезе в „пещерата“, защото си беше едно дете и нищо повече. Удиви го откритието, че входът не е директен. Трябваше да се завие надясно… Умно. Все пак някаква защита срещу вятъра или любопитството на външния свят. Вътре имаше не един – два дюшека… Само че, само че и две заешки очи. Сърцето му затупа силно, не само заекът преживяваше стрес. Горкото животно, изглежда примираше в очакване. А пътят към изхода бе запречен. Господин Кендъл съобрази и хладнокръвно се измъкна навън. Като се посъвзе от вълнението, той мина на друга тема, обхвана го друго вълнение и то разсея емоцията див заек в пристанището.

Късо беше времето от огледа на заслона с дюшеците до очите на животното, но в това време от десетина секунди, у господин Кендъл пламна неочакван стремеж да избяга от света и да се завре в нещо подобно. Прииска му се да полегне на някой от дюшеците и може би щеше да го стори, но точно тогава му блеснаха фарчетата на дивеча. Вече в светлината на дългия юнски ден на „главната“, англичанинът, старият ерген, който винаги се е учудвал на себе си, че харесва блатата повече от езерата, започна да обмисля въпроса по-сериозно. Наситил съм се на пълен с какви ли не сладости живот, рече си той, ами да опитам и битието на скитниците, може би ще ми допадне, ако се набутам в някоя от пещерите на Траверстаун, пък да усетя и удоволствието да си приготвя сам жилището, обзавеждането му и всичко останало – до консервната кутия и чакането пред портала на „Двайсет и четвърти на нейно величество Елеонора полк“ за чорба.

В същия миг го удари миризмата на гостбата и той се учуди на нейната реалност – тя беше наблизо, тук, много истинска и примамваща, защото му беше позната, точно така – много позната.

Най-после!

Дан Колов седеше на пейката, фронтално на „улицата“. Пушеше. Моти бе седнал до нея. Това улесняваше този, който искаше да се самопокани.

– Моти, съществува ли някаква възможност да попиташ домакинята кога пак ще сготви прословутата си манджа миди с ориз, за да мина специално.

– Сега не може ли?

– Не съм поканен.

Моти се усмихна тъжно само с върха на нослето си, не преведе нито една от разменените реплики, хвана консула под ръка и го въведе на „терасата“. Преди да се намести в един изтърбушен плетен стол с много удобна седалка, консулът извади плоското шише от джоба си, то и без това му досаждаше отзад. Плъзна погледа си по всички лица, дамата се беше изчервила, но туй приличаше повече на изчервяване от щастие, бай Рашо изведнаж загуби баланса на ръцете си, а Никанор кимна колегиално и тук май доказа безпогрешно от какъв род произхожда.

– Много се радвам – успя да каже гостът.

На огнището къкреше очукана от старост казармена бака с капак. Шепотът, който баката произвеждаше, галеше ухото, а острото, възбуждащо апетита ухание на гостбата достигаше може би до морето. Всеки от присъстващите къташе до себе си своя алуминиева чиния и вилица. Домакинята, обаче, измъкна от дъното на бърлогата порцеланова лъжица и сребърна вилица. Подаде ги на бай Рашо. Бай Рашо се запъти към чешмата, но Никанор пресече пътя му, пожела той да извърши измиването.

Докато Моти отваряше бутилката, господин Кендъл зърна крачещия човек на етикета й. Връхлетя го откритието, че е заобиколен от некрачещи скитници – по бърлогите се потайваха ленивци, блейковци, съзерцатели и бленуващи души. Те стояха или лежаха и наблюдаваха света, едно мъничко кътче от света, тяхното си. Това май им се струваше предостатъчно.

Джони тръгна. Съобразителният Моти подаде бутилката най-напред на консула. Консулът глътна добре и му я върна. Моти не пи, а подаде на домакинята. На тази веранда никой не се бе писал пияч, най-малкоМоти, знаем вече това, затуй разпиваката се разви спокойно. Неспокоен се оказа единствен консулът, много поглеждаше към огнището. Ами то какво огнище само, истинско, погледне ли го човек не може да не цамбурне във времето на траперите. Долу тлееха, а вече и гаснеха въглени, не от какво и да е, а от дъб. Само баката дето бе по-голяма от тенджерите на траперите и квакерите.

А Моти, колкото и да му бе скучен заради мълчанието си, в някои случаи му се очертаваше като сполучлива плячка. От бившия моряк господин Кендъл научаваше неподозирани жаргонни изрази. Докато ги записваше, на ливърпулеца му се струваше, че изобщо няма каквато и да е представа за език.

К р а т ъ к  п р о т о к о л
н а  л а ф – м о а б е т а

1. Стана въпрос за заека. Каза се, че напоследък в района са се появили много диви зайци.

2. Бай Никанор пък отбеляза, че между треволяците и бурените пак е израсъл много джоджен и копър. По този повод някой подхвърли: Живеем в рая на земята! Току що пристигнал, Фламингото допълни: А според Якимов – ние обитаваме Верандата на Рая, което било по-важно.

3. Мина ученикът Наско и даде възможност за коментари. Ирина рече: Добро момче е синът на будкаджията, често ни подарява цигари.

4. Английският консул все пак успя да провокира Моти. Записа си два-три нечути досега изрази.

5. Миди с ориз. Най-напред най-трудното – мидите трябва да се наберат от подводните скали. Следва най-трудното – мидите да се почистят, да се изтърка ракушката, впита в черупките, да се отскубнат жилавите ресни, с които мидата се крепи за скалата. Преди да се набере мидата, обаче е най-трудното – необходимо е да се намери ориз. А още по-трудно е да се намери олио. Оризът и олиото се осигуряват от артелчика на Двадесет и четвърти полк. Фламингото се явява при него, натоварен с пресен и сушен чируз. През есента – паламуд или скумрия. Рибата се набавя от Борсата. За тази цел се помага при разтоварването на улова. Ирина е приготвила предваритено баката, измива я и налива в нея толкоз вода според наличието на мидите и ориза. Днес например съдът е пълен догоре. След като се появят пашкулите във водата, Ирина сипва ориза – лукът вече е вътре – олиото, червения пипер, а накрая и мидите. Мидите… но как. Затворени, както са си, вътре с морската водичка погълната при скалата. Мидата е идеален филтър. Ето защо в манджата не се сипва сол. Морската вода ще я набави. Огънят се поддържа отначало умерен, а после слабичък. Алхимията си се извършва самичка, под капака. Оризът набъбва, мидите се разтварет и почват да го поглъщат. Поглъщат, докато се надумкат.

Когато Ирина отвори капака на баката, господин Кендъл помисли, че ще загуби равновесие. Отворените и пълни с ориз миди ухаеха на поле и море, а цветът на картината се оказа бакърен от пипера. Тук таме се виждаха някои мидени ядки с кехлибарен цвят, обрамчени с черно.

Чинията му се оказа пълна, оризът беше горещ и ароматен. Най-напред налапа една от ядките и усети ухание на затворен залив. Върху порцелана на чинията и дръжката на сребърната вилица господин консулът различи красиво изработените емблеми на гаровия ресторант.

11. …

(***Недовършeно! Явно Авторът силно е огладнял от ярката сцена, оставил е замалко пишещата машина и е притичал до най-близкото вкусно място, след което е пропуснал да се върне навреме и отмъстителната Муза го е зарязала – в началото на един от най-поетичните му саркастични разкази за любимия Бургас!… )

НО! Намерих 10 реда от глава:

12.

Живко Катаков знаеше, че единственият начин да задържи младото момиче с бяла кожа и черни очи за себе си е да се ожени за него. Тази мисъл беше започнала да го овладява, а от друга страна той се терзаеше от порочното минало на Николина. Подлагана всеки ден на упорити разпити, тя си призна трима мъже и, разбира се, четвъртият, от когото бе забременяла. Свикнал да властва и всичко около него да му принадлежи, новобогаташят не се примиряваше с фактите, понякога извикваше като дивак в яростта си, защото знаеше, че миналото си е минало и никой не е в състояние да го заличи. Няколко пъти я наби, след всеки побой обаче Николина поумняваше…

Коментари
  1. […] ТРАВЕРСТАУН  – недовършен роман Share this:TwitterFacebookLike this:LikeBe the first to like this post. […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s