„НОВИТЕ ДРЕХИ НА КРАЛЯ“ или „КРАЛЯТ ТРЪГВА НА ВОЙНА“ – забранена пиеса, 1957.

Posted: 19.02.2012 in Bulgarian literature, ПИЕСИ
Етикети:, , , , , , ,

БОРИС АПРИЛОВ
ВЕНЦЕСЛАВ ГЕОРГИЕВ

Н О В И Т Е   Д Р Е Х И   Н А   К Р А Л Я

пиеса в 8 картини
– по мотиви на Андерсен –
София, 1957.

ПЪРВА КАРТИНА

Стаята на краля. Кралят седи на трон и позира на Болино, който го рисува. През това време Кралят вече завършва някакъв започнат от по-рано разговор с Палачино.

К р а л я т. – И така, мили мой Палачино, вие ще останете пръв министър до края на живота си и ще получите имението Лорецо. Стига само тя да се съгласи.
П а л а ч и н о. – Благодаря за високата чест, която ваше величество ми оказа. А тя ще се съгласи, ще разбере и ще се съгласи.
К р а л я т. – Искам да вярвам дълбоко в това… За това утре ще я чакам на първо посещение. Ще си побъбрим, ще се опознаем и ще уеднаквим отчасти концепциите си за живота.
Б о л и н о. – /като рисува/ Това е много важно!
К р а л я т. – Какво казахте Болино?
Б о л и н о. – /погълнат от работата си/. Говоря нещо на себе си, ваше величество. Рисувам носa ви и разговарям с него. По този начин между мен и носа ви се получава интимност, която е необходима за изкуството.
К Р А Л Я Т. – ТИ, Болино, винаги казваш неща, които отначало са неясни. И винаги трябва след това да се изясняваш.
Б о л и н о. – Голям мой недостатък, ваше величество.
К р а л я т. – Видя ли, след това като се изясниш, всичко се оправя… Сега си свободен, тъй като ще приемам коронния съвет. Утре ще продължим портрета. /Болино взима статива и четките, и се готви да излиза./ – Аз трябва да се преоблека. /към Палачино/ – Съветът да ме почака. /излиза, след него излиза Болино/.
П а л а ч и н о. /покланя се/ Ще дочака, ваше величество! /останал сам/. Всичко е наред. Всичко се нарежда прекрасно и мечтите ми ще се сбъднат. /изведнъж навежда глава и допълва с променен и унил глас/. – Само тя да се съгласи!… Веднаж да се съгласи…

Музика. Появява се слуга.

С л у г а. – Коронният съвет е вън и чака!
П а л а ч и н о. – Господата могат да влизат вече.

Музиката гръмва отново.Слугата излиза и се връща, като застава на вратата с копие в ръка.

С л у г а. /тържествено/ – Господин министър на съкровището! /влиза/ Господин министър на търговията и преобличането на негово величество! /влиза/. Господин министър на просветата! /влиза/. Господин министър на спокойствието! /влиза/

Слугата излиза. Министрите се ръкуват последователно с Палачино.

М-р н а с ъ к р о в и щ е т о. – Добро ли е настроението на негово величество?
П а л а ч и н о. – Отлично!
М-р п р е о б л и ч а н е. – Значи ще можем да му съобщим, че страната е пред стопански фалит.
П а л а ч и н о. – Днес може да му се съобщи всичко.
М-р с п о к о й с т в и е. – Че народът е недоволен?
П а л а ч и н о. – Мисля, че и това може да му се съобщи.
М-р с п о к о й с т в и е. – Вие мислите, но не казахте дали сте сигурен.
П а л а ч и н о. – Зависи под каква форма ще му го съобщите.
М-р с п о к о й с т в и е. – Предлагам формата да измислите вие, а фактите са следните: днес, като минавах през пазара, върху каляската ми бе хвърлен камък.
П а л а ч и н о. – На негово величество ще съобщим, че са ви замеряли с книжно топче.
М-р с п о к о й с т в и е. – Някой извика: „У-У-У!“ и тълпата пое след него.
П а л а ч и н о. На негово величество ще съобщим, че някой извикал „У-У-У!“, но тълпата не извикала.
С п о к о й с т в и е т о. – Вчера получих анонимно писно, в което пише: „Ще ви изметем с революция!“.
П а л а ч и н о. – Забранено е тази дума да се споменава пред негово величество.
С о к о й с т в и е т о. – Да я заменим с въстание?
П а л а ч и н о. – Не!
С п о к о й с т в и е т о. – Брожение?
П а л а ч и н о. – Нещо по-меко.
С п о к о й с т в и е т о. Недоволство?
П а л а ч и н о. – Вие сте чуден човек!
С п о к о й с т в и е т о. – Манифестация?
П а л а ч и н о. – Това е вече друго. Само че пред „манифестация“ трябва да се сложи думичката ״тържествена“.
С п о к о й с т в и е т о. – Значи да стане: „тържествена манифестация“?
П а л а ч и н о. Ще му кажете, че в писмото изпратено до вас пише: „Ваше благородие, скоро ще ви изненадаме с една тържествена манифестация!“
С п о к о й с т в и е т о. /глуповато/ – Но не чувствувате ли, че се променя смисъла?
П а л а ч и н о. – Тъкмо там е смисъла.
С п о к о й с т в и е т о. /съвсем глуповато/ – Защо?
П а л а ч и н о. – Защото сте тиква!… Нали искате и занапред да бъдете министър на спокойствието?
С п о к о й с т в и е т о. – Това е единственото ми желание.
П а л а ч и н о. – Тогава не издавайте, че сте тиква
С п о к о й с т в и е т о. – Няма вече.

Влиза кралят, облечен в тържествени дрехи и корона. Всички се кланят. Той сяда. В дясно от него прав стои Палачино.

К р а л я т. /към Палачино/ – Открийте съвета!
П а л а ч и н о. – Обявявам коронният съвет за открит!

Никой не сяда, министрите заседават прави.

К р а л я т. /към Палачино/ – Запитайте министъра на кралското съкровище как вървят финансовите работи на страната!
П а л а ч и н о. – Негово величество пита как вървят финансовите работи на страната!
С ъ к р о в и щ е т о. – Съобщете на негово величество, че финансовите работи на страната вървят добре.
П а л а ч и н о. – Господин министъра на кралското съкровище съобщава, че финансовите работи на страната вървят добре.
К р а л я т. – Запитайте министъра на преобличането как върви тази работа на страната!
П а л а ч и н о. – Негово величество пита как върви тази работа на страната.
П р е о б л и ч а н е т о. – Съобщете на негово величество, че събличането… тоест преобличането на страната върви добре.
П а л а ч и н о. – Министърът на преобличането съобщава на негово величество, че обличането на страната върви добре.
К р а л я т. – Запитайте министъра на спокойствието как вървят вътрешните работи на страната!
П а л а ч и н о. – Негово величество се интересува от спокойствието на страната.
С п о к о й с т в и е т о. – Съобщете на негово величество, че спокойните работи на страната вървят добре.
П а л а ч и н о. – Министърът на вътрешните работи съобщава на негово величество, че спокойствените вътрешни работи на държавата вървят добре.
К р а л я т. /изправя се/ – Господин пръв министре, господа от коронния съвет на …
П а л а ч и н о. /прошепва му нещо и се оттегля назад/.
К р а л я т. /сяда отново/ – Запитайте господин министъра на просветата как върви просветното дело на страната!
П а л а ч и н о. /към просветата, който се е успокоил от пренебрегването му/ – Негово величество желае да знае как върви просветното дело на страната,
П р о с в е т а т а. – Съобщете на негово величество, че…
П а л а ч и н о. – Министърът на просветата съобщава,че просветното дело на страната върви добре.
К р а л я т. /изправя се/ – Господин пръв министре! Господа министри!… Днес ще ви съобщя две мои важни решения! – /всички притихват и го гледат в лицето/ – Първо: След една седмица аз ще се оженя. – /оживление – ура/ – Засега името на най-достойната и най-красивата между жените в кралството ми ще оставя в тайна. /ново ура/. – Вие подгответе най-богата и най-тържествената сватба в историята. Също така подгответе народа за радостното събитие, което ще преживее.
В с и ч к и. – Ураааа!
К р а л я т. /с жест въдворява тишина и започва да си бърка с пръст в ухото/ – Второ… /гледа си пръста и отново го пъха в ухото/. – мисля да обявя една война!
П а л а ч и н о. /сред стъписването/ – Война?… На кого?
К р а л я т. – Ще видим на кого… Вече цяла година не сме воювали. Мисля, че е крайно време.

Министрите гледат вторачено няколко мига и подхващат ново „ура“, не тъй ентусиазирано.

П а л а ч и н о. /след като стихват/ – Трябва да измислим повод.
К р а л я т. – Ако се наложи, и без повод ще обявим. Ако не ме лъже паметта, в Забария са открити богати залежи на земно масло. Ще нападнем забарийците и ще им го вземем.
П а л а ч и н о. – Но защо ни е това земно масло?
К р а л я т. – За закуска на народа, да си го мажат на филии.
С ъ к р о в и щ е т о. – Но средства за воюване?
К р а л я т. – Какъв е бюджета ни?
С ъ к р о в и щ е т о. – Шейсет на сто отива за военни цели, двайсет на сто да си шиете дрехи и да си купувате модни журнали, осем на сто за просветата, две на сто разни и десет на сто – за обуща на негово величество. Всичко – сто и десет на сто.
К р а л я т. – Трябва да увеличим перото на въоръжаването.
С ъ к р о в и щ е то. – Ще вземем от просветата.
П р о с в е т а т а. – Непрекъснато взимате от просветата!
С п о к о й с т в и е т о. – Хайде де, ще взимаме!… До гуша ми дойде от просветени хора!
П р о с в е т а т а. – Но с парите за просветни цели аз си строя летен дворец !
К р а л я т. – Ще спрете строежа!… Сега ще нападаме!… Ще ни трябват бази!… Кой беше министър на войната?
П а л а ч и н о. – Марачио.
Т ъ р г о в и я т а. – Той взе че се помина преди двайсет дни и забравихме да назначим нов.
К р а л я т. /изправя се/ – Това да не се повтаря повече!… Кой беше министър на войната преди Марачио?
П а л а ч и н о. – Юресталино!…
К р а л я т. – Да се назначи отново!
П а л а ч и н о. – Невъзможно! Той е в психиатрията…
К р а л я т. – Защо?
П а л а ч и н о. – Защото взе че полудя!
К р а л я т. – Защо?
П а л а ч и н о. – Трябваше всеки ден да произнася по една заплашителна реч и нещо мръдна.
К р а л я т. /към министъра на спокойствието/. – Назначавам вас за военен министър!… И ви забранявам да полудявате!
С п о к о й с т в и е т о. – Благодаря за доверието, ваше величество!
К р а л я т. – От утре започвате да произнасяте по една заплашителна реч!…
С п о к о й с т в и е т о. – Какво да казвам?
К р а л я т. – Всичко!… Трябва да кажете на народа, че те ни заплашват !
С п о к о й с т в и е т о. – Кои те?
К р а л я т. – Всички! От всякъде и всякога!… Искам война до две седмици. Ще я имам ли?
С п о к о й с т в и е т о. – Ще я имате ваше величество! В Какъв формат я желаете? Малка или голяма?
К р а л я т. – Голяма!
С п о к о й с т в и е т о. – Голямата ще струва по-скъпо.
К р а л я т. – Цената не ме интересува.
С п о к о й с т в и е т о. – Но от какво да изходим.
К р а л я т. – Много ясно! От позиция на силата! /към Палачино/. – Закрийте съвета!
П а л а ч и н о. – Негово величество благоволи да закрие съвета.

Завеса.

В Т О Р А   К А Р Т И Н А

Стая в дома на първия министър Палачино. На музикален фон Бария танцува щастлива.

Б а р и я. /застава пред огледалото/. Мартина!…
М а р т и н а. /влиза / – Да, госпожице.
Б а р и я. – Ти познаваш ли любовта?
М а р т и н а. – Понякога ми се струва че я познавам, понякога – не.
Б а р и я. – Ах, как съм влюбена, Мартина!…
М а р т и н а. – Придворният художник, господин Кортели, напълно заслужава вашата пламеност.
Б а р и я. /изненадана/ – Ти знаеш? /оглежда се/. – А ние така грижливо крием нашата любов.
М а р т и н а. – Наистина вие се криете добре, но все пак аз знам.
Б а р и я. – Говори бързо!… Как си научила?
М а р т и н а. – Че сте влюбена разбрах по това, че четете стихове, че се усмихвате когато трябва и когато не трябва, и ако позволите, че все повече изглупявате.
Б а р и я. /като се смее/ – А за Болино?… За него от къде знаеш? Да не съм бълнувала?
М а р т и н а. – В съня си госпожицата е по-предпазлива отколкото на яве.
Б а р и я. – Да не си ни видяла?
М а р т и н а. – Да.
Б а р и я. – Да?… Къде?…
М а р т и н а. – Това не мога да ви кажа, защото съм ви видяла много пъти.
Б а р и я. /уплашено/ – А някой друг да ни е видял?
М а р т и н а. – Положително не, госпожице!… Аз виждам всичко преди другите.
Б а р и я. /хваща ръцете й/. – Да знаеш колко го обичам, Мартина!
М а р т и н а. – Радвам се, госпожице.
Б а р и я. – Рано е да се радваш, Мартина! Предугаждам, че този ужасен мой баща има други намерения спрямо мене.
М а р т и н а. – Не говорете така, госпожице, за вашия баща, почитаемия пръв министър господин Палачино.
Б а р и я. /махва с ръка/. – Какво е мнението ти за моя Болино?
М а р т и н а. – Уважавам господин Кортели… Той е честен, повечето пъти говори откровено, красив е и е способен…
Б а р и я. – Нещо друго?
М а р т и н а. – Знам още, че господин Кортели е мъж.
Б а р и я. – Не се шегувай!… И аз знам,
М а р т и н а. – Щом знаете това, уважаема госпожице, трябва да знаете, че мъжете са като… гастрономите. Обичат разнообразната кухня.
Б а р и я. – Забранявам ти да говориш неприлични неща за Болино! /чува се подсвиркване/ – Това е той!… Иде! /отива пред огледалото и бързо се привежда в ред/. – Мартина, аз мисля…
М а р т и н а. – Знам какво мислите, госпожице!… Довиждане. /излиза/.

Влиза намръщен Болино, мълчи и не я поглежда.

Б а р и я. – Каза ли ״добър ден“, или така ми се е сторило?
Б о л и н о. /мрачно/ – Сторило ти се е,
Б а р и я. – Моля, седни.
Б о л и н о. – Ще стоя прав.
Б а р и я. – Каза ли „благодаря“, или така ми се е сторило?
Б о л и н о. – Сторило ти се е.
Б а р и я. – Това на нищо не прилича!… Снощи беше мил, нежен, говореше за бъдещето, а днес…
Б о л и н о. – За нашето бъдеще вече не може да се говори.
Б а р и я. – Какво е станало с тебе?
Б о л и н о. – Знаеш ли от къде идвам сега?… Идвам от мястото, където се сключи една търговска сделка.
Б а р и я. – Болино! Нищо не разбирам… От къде идваш?
Б о л и н о. – От двореца.
Б а р и я. – Е?
Б о л и н о. – Твоят баща те продаде на краля!
Б а р и я. /недоумяваща/ – Продаде?… А за какво ме продаде?
Б о л и н о. – Ти ще станеш кралица, а баща ти ще получи за това имението „Лорецо“, както и правото да бъде пръв министър до края на живота си!
Б а р и я. – Това е невъзможно!… Ти си зъл и лош, Болино!… само ме измъчваш!… Аз… жена на краля?… Кралица?… Защо?…
Б о л и н о. – Защото си красива!… Защото негово величество те харесва!
Б а р и я. – И как научи това?
Б о л и н о. Днес като рисувах краля, двамата с баща ти разговаряха свободно пред мен, считайки ме за неодушевен предмет! /язвително/ – Какво ще заповяда кралицата?
Б а р и я. /идва на себе си и се усмихва/ – Заповядвам ви да ме целунете!
Б о л и н о. – Щом е заповед – не мога да не се подчиня. И без това в двореца изпълнявам само прищявки. /поднася смешно, протоколно устните си, като едва-едва ги доближава до нейните/.
Б а р и я. – Заповядвам ви да вложите повече чувство!
Б о л и н о. /притиска устните си/
Б а р и я. – Прегърнете ме!
Б о л и н о. – Чувствувам се неудобно.
Б а р и я. – Защо?
Б о л и н о. /сочи кралския портрет/. – Защото вашия съпруг ни гледа. Пуяк в униформа!
Б а р и я. – Това мнение твое ли е?
Б о л и н о. – Това е мнението на данъкоплатците.
Б а р и я. /сериозно/ – Болино, губим време!… Трябва да се измъкнем от това положение… Трябва да измислим нещо… Някакъв план… Да действаме.
Б о л и н о. – Бария, Бария, наивна моя!…
Б а р и я. – Значи не ме обичаш!
Б о л и н о. – Искаш да действаме!… Но как?… Срещу кого?… Срещу краля? Та кралят е всесилен.
Б а р и я. – Да избягаме от тук, да се махнем от този свят! Така са постъпвали всички преди нас.
Б о л и н о. – Поговори си още глупости! Аз слушам.
Б а р и я. – Направи и ти една героична постъпка!… Светът е широк – в него има толкова хубави неща. Отведи ме!… Да намерим нашата слънчева долина, да си построим къщичка от тръстика…
Б о л и н о. – А какво ще ядем?
Б а р и я. – Ще ловим риба, костенурки… Ще си отгледаме прасенца…
Б о л и н о. – В края на краищата ще постъпим така.
Б а р и я. – Сега земята е тъй рядко населена!… Ще си измислим една наша държава… Да речем – Калабалия, в която единствените жители ще бъдем двамата и ще започнем всичко от а,б,в, като Адам и Ева.
Б о л и н о. /гали ръката й и мечтае/ – Калабалия!… колко хубаво име! Сега ли ти хрумна?
Б а р и я. – Да.
Б о л и н о. /става/ – Все пак стига глупости. Да измислим нещо.
Б а р и я. – Да измислим, но какво.
Чува се кашлянето на Мартина. Вратата се открехва и се подава главата й. Изплашените влюбени се успокояват.
М а р т и н а. – Извинете, милостива госпожице!… Нещо ми подсказва, че имате нужда от мене.
Б а р и я. – А на мен нещо ми подсказва, че си подслушвала!… Кой ти позволява това?
М а р т и н а. – Уважаемата госпожица забравя, че живее в дворец, а в двореца не може да се живее без подслушване.
Б о л и н о. – На мен пък ми се струва, че лично ти не можеш да живееш без подслушване!
М а р т и н а. – В такъв случай, напущам ви огорчена. /тръгва си/.
Б а р и я. – Мартина!
Б о л и н о. – Чакай!
Б а р и я. – Стой!… Трябва да ни помогнеш!… Татко е решил да ме омъжи за краля.
М а р т и н а. – Това знам отдавна.
Б а р и я. /Изненадана/. – А защо не си ми казала?
М а р т и н а. – Някои работа се казват едва когато стане нужда.
Б а р и я. – Моментът е такъв, че трябва да се действа.
Б о л и н о. – Кралят иска сватбата да стане бързо, до една седмица и веднага след това да обяви война.
М а р т и н а. – Знам едно средство с което ще предотвратим и сватбата, и войната.
Д в а м а т а. /бързо/ – Какво средство?
М а р т и н а. – Смехът. И смятам, че има начин да направим краля смешен пред народа.
Б о л и н о. /отчаяно/ Много добро средство… Но как ще направиш краля смешен пред народа?
М а р т и н а. /държи с две ръце главата си и мисли трескаво/ Тук е някъде, в главата ми, блуждае в мисълта ми, мъчи се да се оформи като идея, като план… Ах, божичко! Колко малко остава!
Б а р и я. – Моля те Мартина!…
М а р т и н а. – Измислих… Готово!… Сватбата няма да се състои!… /Двамата радостно я прегръщат/.
Б а р и я. – Моя умна Мартина!… Кажи сега! Говори веднага!
М а р т и н а. – Слушайте!… Важното е да спечелим време… Затова, вие, милостива госпожице, трябва да се съгласите веднага. Нещо повече, да дадете вид, че сте безкрайно щастлива.
Г л а с ъ т н а П а л а ч и н о. /вика дъщеря си/. – Бария!… Бария!
М а р т и н а. – Елате в долния етаж!… Ще ви изложа плана си.

Тримата излизат. Сцената остава за момент празна. Влиза Палачино.

П а л а ч и н о. – Бария!… /отваря отсрещната врата/. Бария! /съглежда портрета на краля/. – Добър ден, зетко! /усмихнат се покланя/. – Има чест да ви се представи първият министър на кралството ви, господин Палачино, който след една седмица ще стане владетел на имението „Лорецо“. /замисля се и говори на себе си/. – Всичко хубаво, но има едно нещо, което трябва да се вземе предвид… И това нещо аз съм го създал преди двадесет години!… Как именно ще реагира това нещо? Ще счупи ли двете скъпоценни вази? /взема ги и ги качва нависоко/ – Ще се разкрещи ли с груби думи да обиди своя стар баща? /отива до прозореца и го затваря/. – Да не се чува навън. /обръща се към иконата/. – Боже, дай на Бария ум да не чупи инвентара и обижда стария си баща! Помогни й да разбере висшите му благородни цели! /прекръства се/ – Десет хиляди хектара!… Коне!… Бария!… Бария!…
Б а р и я. /влиза/ – Ако не ме лъжат ушите, вие, татко, ме викате!
П а л а ч и н о. – Не само те викам, аз те зова, скъпо дете!… Кажи ми как прекара нощта? Имаше ли спокоен сън?
Б а р и я. – Да, татко.
П а л а ч и н о. – А сънува ли нещо?
Б а р и я. Да, татко сънувах орел!
П а л а ч и н о. – Орел? /настрани/ – Това е кралят. /към Бария/. – Браво, дете! Орелът лети нависоко и е благородна птица.
Б а р и я. – Лети високо, но благородството му е съмнително!… Според мен орелът е хищна птица!
П а л а ч и н о. – Искаш да кажеш пищна птица, мое дете.
Б а р и я. – Хищна, съвсем ясно казах, татко! Лети нависоко и…
П а л а ч и н о. – … и се любува на красивия свят!
Б а р и я. – Ами, ами! Гледа да хване някоя по-слаба от него птица.
П а л а ч и н о. – Дете, ти никак не си справедлива към орела! /настрани/ – С орела не върви. Я да й кажа направо! /взима една от вазите и смело я дава в ръцете на Бария/ – Бария, дете мое, ще ти кажа една новина. Като я чуеш можеш да изпочупиш всички вази, да ме наречеш каквото си щеш, но важното е накрая да се съгласиш.
Б а р и я. /вдига вазата нагоре/ – Говорете, татко.
П а л а ч и н о. /поглежда вазата и се оттегля назад, за да не пострада/. – Мила Бария, днес моят господар, кралят, ме извика при себе си.
Б а р и я. – Вашият господар ви вика всеки ден.
П а л а ч и н о. – Не забравяй дете, че той е еднакво господар, както на мен така и на тебе. Не забравяй, че той е слънцето, което огрява всеки кът от нашата страна и чиято топлина и доброта огрява сърцата на неговите поданици.
Б а р и я. – /сваля ръце/. Колко поетично говорите, татко! Защо тогава ми дадохте тази ваза в ръцете?
П а л а ч и н о. /изговаря бързо/. – Защото това слънце е безумно влюбено в тебе и иска след една седмица да му станеш жена! /запушва уши и затваря очи/.
Б а р и я. – Искате да кажете, че аз ще стана кралица?
П а л а ч и н о. /колебливо/. – Да.
Б а р и я. /уж радостно/ – Не мога да повярвам, татко!… Изведнъж такова щастие.
П а л а ч и н о. /изненадано/. Искаш дда кажжеш, чче тти пррриемаш?
Б а р и я. – Дали приемам, татко? Та това е моята мечта!
П а л а ч и н о. – И си съгласна?
Б а р и я. – Разбира се!
П а л а ч и н о. /смутено/. – Въпреки, че… нашият крал… не е чак… толкова красив?
Б а р и я. – Но в замяна на това той е елегантен.
П а л а ч и н о. /оживено/ – Той е най-елегантният крал! Всеки ден си шие нови дрехи!
Б а р и я. – Което значи, че ще шие и на мен?
П а л а ч и н о. – Ти ще бъдеш най-щастливата жена в кралството!… По цял ден ще си шиете нови дрехи… Ще си управлявате!…
Б а р и я. – Ах, как се радвам! /играе на щастлива/.
П а л а ч и н о. – Ти се радваш?… Ааа?… Знаеш ли как олекна на сърцето ми? Умната моя?… /отдъхва си/. – Не очаквах такава развръзка. /радостно взима вазата от ръцете й, завърта се с нея и възторжено я удря върху пода, но вазата остава здрава. Взима я и отново я удря в пода, вазата пак не се чупи/. – Проклетата ваза!… Изглежда че е вносна стока. /отваря прозореца/ Сега ще видим! /хвърля я, чува се трясък/. – Бария, родих се отново!… Подмладих се! /към портрета на покойната си съпруга/ – Елмира, верна моя жена! Защо не си жива да видиш всичко.
Б а р и я. – Божичко, аз ще имам всички права на една кралица!
П а л а ч и н о. /луд от възторг/. – Милата ми, ти ще имаш чест, слава, богатство!… /вратата се отваря/ Ааа!… Ето го министъра на кралското съкровище. Какво ви води насам, уважаеми?
С ъ к р о в и щ е т о. – Господин първи министре, уважаема госпожице, добър ден. /опипва си главата/. Негово величество нареди да бъде свикан утре коронният съвет, а вас, млада госпожице, кралят кани при себе си утре преди съвета. /Отново опипва главата си/.
П а л а ч и н о. – Но вие защо постоянно опипвате главата си?
С ъ к р о в и щ е т о. – Главата ми е пълна с порцелан.
П а л а ч и н о. – Какъв порцелан?
С ъ к р о в и щ е т о. – Някой разби ваза върху главата ми.
Б а р и я. – Сега вече разбирам как в нея се разбиват финансовите бури на държавата. Завиждам на главата ви, господин първи министре.

Завеса.

ТРЕТА КАРТИНА

Кабинет на краля. Кралят позира на Болино,
който се е изправил пред триножника с палитра и четки в ръце.

К р а л я т. – Болино, днес ще бъдем по-кратки. Предстои ми да приема коронния съвет и годеницата ми, която занапред ще ти позира твърде често, а след като се оженим, ще ни рисуваш семеен портрет.
Б о л и н о. – Аз съм придворен художник и ще изпълня това, което повелите.
К р а л я т. – Отдавна се каня да те запитам, драги Болино, забелязва ли се промяна в лицето ми? В смисъл, стареем ли вече?
Б о л и н о. – Времето минава край ваше величество без да оставя следи
К р а л я т. /усмихва се/ – Ами как мислиш, драги Болино, ще оставя ли аз следа в времето?
Б о л и н о. – Това не може да се каже за никого преди да е умрял.
К р а л я т. – Как, нима допущаш, че до края на живота си аз мога да направя грешка?
Б о л и н о. – Аз се изказах по принцип, ваше величество.
К р а л я т. – Знай, Болино, че моята биография ще се изучава от поколенията и аз съм сигурен, че историците ще кажат: „Беше умен крал, благороден крал, и умееше да се облича“… И за тебе ще говорят, Болино. Някога потомците ще застават пред портретите ми и ще казват: „Блазе му на Болино Кортели! Той виждаше краля всеки ден! Той живееше за да го рисува!“… А това значи, че наред с моето име ще бъдеш споменаван и ти… Пътят ти към Лувъра, Британския музей и Ермитажа ти е осигурен.
Б о л и н о. – Ваше величество, ако не спрете ще се разплача… Особено като споменахте за тези големи музеи, които още не са основани!…
К р а л я т. – Колко е часа?
Б о л и н о. /разглежда пясъчния часовник/ – Наближава два.
К р а л я т. – Имаме още малко време за работа… А сега кажи нещо за себе си… Например какво се говори за мен в двореца?
Б о л и н о. – Как да ви кажа, ваше величество, има и добри и лоши езици.
К р а л я т. /сепва се/ – Лоши езици… за мен?
Б о л и н о. – Намериха се хора, които твърдят, че зеленият цвят не подхожда на гордата ви осанка.
К р а л я т. – А твоето лично мнение?
Б о л и н о. – Ние художниците нямаме мнение. Заради нас мислят придворните художествени критици.
К р а л я т. /глупаво/. В какъв смисъл?
Б о л и н о. /иронично/ – В тесния.
К р а л я т. /още по-глупаво/ – Аха, защото аз отначало помислих, че в широкия. /Измъква вестник/ А тази статия е написана от професор Плутолино., как ти се струва?
Б о л и н о. – Не съм я чел. Въобще не чета статиите му.
К р а л я т. – Не четеш неговите статии?… Че тогава как рисуваш? /подава му вестника/. Я прочети това на глас.
Б о л и н о. /чете/ „Да вземем, например, картината „Ливада“ от иначе нелишеният от талант Петручио. На заден план е дадена нежната омара и самотно облаче в небето. Малко по-напред лъкатуши реката, провираща се между върбите. На преден план се виждат крави и един вол. Те кротко пасат зелената трева… Е!… На пръв поглед всичко е благополучно. Но ние бихме се запитали: къде е тук идеята? Да бъдем по-конкретни: къде е краля?“
К р а л я т. /възмутен/. Да! Къде съм аз?… Има ливада, има крави, има вол… но аз, аз къде съм?
Б о л и н о. – Спомням си въпросната картина. Тя действително е талантлива творба и само глупак като професор Плутолино може да плещи, че вас ви няма вътре.
К р а л я т. /стреснато/. Какво искаш да кажеш?
Б о л и н о. /спокойно/ Ще се изясня, ваше величество. Чисто и просто професор Плутолино не е видял светлината, с която е напоена картината.
К р а л я т. – Я се изясни по-скоро.
Б о л и н о. – В светлината аз виждам вас, защото светлината иде от слънцето, а според поета Пирожино, слънцето това сте вие.
K р а л я т. /успокоено/ – А-а-ах, Пирожино е дълбок поет.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, госпожица Палачино, дъщеря на първия министър, е в салона и моли да бъде приета!
К р а л я т. /изправя се щастлив. Към Болино/. – Ти имаш ли още работа?
Б о л и н о. – Само една минута. Да завърша палеца.

Влиза Бария.

Б а р и я. /покланя се с реверанс/ Щастлива съм да поздравя своя крал.
К р а л я т. – В моето кралство има много хубави девойки, но най-прекрасната от всички сте вие. Както на небесния свод има милиарди звезди, но Венера е единствената. Щастлив съм да ви видя.
Б а р и я. – О, вие преувеличавате, ваше величество, но с това показвате колко сте добър към мен.
К р а л я т. – Не желая да взимате думите ми като комплимент. Очите ви отправят лунни лъчи към сърцето, пронизват го, нарушават спокойствието му и то изведнъж се чувствува като ладия, която плава между лилии, под клоните на плачущи върби.
Б а р и я. – Сега вече съм сигурна, че вие сте не само добър крал, но и опитен кормчия, който умело направлява ладията на любовта по езерото на нежността.
К р а л я т. – Словото ви прилича на шепот на кристален планински поток.
Б а р и я. – Отговаряте така находчиво, че не мога да ви възразя, вашият ум ме порази.
Б о л и н о. – Уважаемата госпожица има право като говори за ума на негово величество. Рисувал съм хиляди пъти височайшето му чело и лично съм се убедил в това.
Б а р и я. – Сега вече е лесно да се отгатне – вие сте Болино Кортели, за когото се говори, че е най-талантливия художник и най-щастливия човек в света, тъй като единствен прекарва повечето от времето си в компанията на негово величество… мога ли да погледна? /гледа портрета/.
К р а л я т. – Как намирате новия ми портрет, госпожице?
Б а р и я. – Великолепен! Челото, близостта на очите, ушите, врата… Каква удивителна прилика! Художникът ви е видял отлично. /към Болино/. – Това е забележително произведение.
Б о л и н о. – Благодаря ви, госпожице, че го харесахте и друго не може да се очаква, тъй като вие харесвате самия оригинал.
Б а р и я. – Вие ме смущавате…
К р а л я т. /престорено сърдит/. – Престани, Болино!… Ти навлизаш в интимните мисли на госпожицата.
Б а р и я. – Аз съм ваш поданик и не мога да имам интимни мисли, ваше величество. Вие бихте ли разрешили да имам?
К р а л я т. – Как да кажа, аз съм на мнение, че хората могат да живеят по-щастливо без интимни мисли. След като си имат крал, който мисли за всички, това е излишно… Разгледайте по-добре портрета, може би ще откриете някаква грешка.
Б а р и я. /отново гледа картината/ – Ето, тук!… Струва ми се,че главата не стои стабилно на раменете.
Б о л и н о. – Това е вярно.
Б а р и я. – А къде е короната?
Б о л и н о. – Портретът още не е оформен държавнически, госпожице.
К р а л я т. – Забележката на госпожица Палачино е верна. Още утре трябва да стабилизираш главата върху раменете ми и да й поставиш корона
Б а р и я. – Ваше величество, имам една молба!
К р а л я т. /хваща ръката й/. – Готов съм да изпълня всяко ваше желание,
Б а р и я. /глезено/ – Искам да рисуват и мен.
К р а л я т. – Още утре госпожице!… Болино, сега си свободен!
Б а р и я. /глезено/ – Моля. Сега.
К р а л я т. – Ама, може, разбира се!… Болино, имаш думата!

Музика. В мелодията на музиката се
развива следната пантомима: Болино маха
портрета на краля, поставя го небрежнo
опрян до стената, поставя рамка с ново
платно на статива, приготвя палитрата и
се приближава до Бария. Започват да измислят позата. Първо левият профил. Не одобрява. Десният профил не се одобрява. Анфас. Опипване по лицето и косата. Кралят нещо не е доволен. Избутва ръцете му и започва сам да наглася позата. Двамата се въртят около девойката.

Б о л и н о. – Ваше величество, мислите ли че светлината трябва да идва от там? /кралят поглежда към показаната посока, а в това време Болино бързо целува Бария/. – Или пък от там? /ново обръщане, нова целувка/.
Б а р и я. – Ваше величество, моля ви да видите откъм вратата, /кралят се упътва към вратата, в това време Бария целува Болино/.
К р а л я т. /като се обръща/ И от тук е добре. Въобще вие отвсякъде сте красива.

Кралят се приближава до Болино, който в това време вече размива боите. Навежда се до него. Болино с решителен жест нанася контура. Кралят се извива паралелно с извиването на художническата ръка.

Б а р и я. – Ще излезе ли сполучлив портрета?
Б о л и н о. – Под личното ръководство на негово величество – да!
К р а л е т. – Бъдете спокойна!… Ще помогна доколкото мога.
Б а р и я. – Благодаря ви, ваше величество!… Чувствувам се щастлива.
К р а л я т. /тържествено се приближава до нея/. Ще бъдете още по-щастлива. Имам сили за това. /навежда се към нея и й шепти/. – Вашият баща каза ли ви нещо за мен?
Б а р и я. – У дома всеки ден се говори за вас.
К р а л я т. – За моите чувства, че аз ви обичам?
Б а р и я. – Татко ми каза.
К р а л я т. – Вие ще станете кралица.
Б а р и я. – Да, татко ми съобщи.
К р а л я т. – А не се ли радвате?
Б а р и я. – Иде ми да скоча от щастие и да целуна наред всички поданици на кралството!
К р а л я т. – Отстранете тези мисли от главата си… аз не позволявам! Значи… приемате?
Б а р и я. – Не само че приемам, но съм горда, щастлива, просто чув¬ствам, че са ми порасли криле.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, господин първият министър на кралството моли да бъде приет преди започването на съвета.
К р а л я т. – Поканете моя премиер!

Влиза Палачино.

П а л а ч и н о. – Надявам се, че прекарахте един добър следобед, ваше ве¬личество.
К р а л я т. – Рисувах вашата прекрасна дъщеря.
П а л а ч и н о. – И до къде стигнахте?
Б а р и я. – О, негово величество благоволи да погали ръката ми!
П а л а ч и н о. – Значи, негово величество благоволи да ти поиска ръката?
К р а л я т. /решително към Палачино/. – Господин първи министре, замислен за миналото и за бъдещето на държавата, и за бъдещия мой наследник, замислен върху факта, че до моя престол трябва да седне и една кралица, достойна за мен, замислен и за самия себе си, за обстоятелството, че в моя житейски друм трябва да върви рамо до рамо с мен и едно създание от нежния пол, аз се осмелявам да благоволя да поискам ръката на единствената ви дъщеря, уважаемата госпожица Палачино.
П а л а ч и н о. /измъква лист отговор и започва да чете/ – Ваше величество!… Имам една единствена дъщеря. Тя ми е и за радост, и за сълзи. Но, замислен за миналото и за бъдещето на държавата ви, и за бъдещия ваш наследник, замислен върху факта, че до вашия престол трябва да седне и една кралица, достойна за вас, замислен и за самия вас, за обстоятелството че във вашия житейски друм трябва да върви рамо до рамо с вас и едно създание от нежния пол, осмелявам се да ви дам ръката на моята единствена дъщеря. /взема ръката на дъщеря си и я подава на краля/.
Б а р и я. – /Внезапно оттегля ръката си/ Но моя сън? Ами мама?
К р а л я т. /учудено/ – Вашият сън? Каква мама?
П а л а ч и н о. – Защо сън? Коя мама?
Б а р и я. /тайнствено/ – Снощи покойната ми мама се яви в съня ми и ми каза: „Не се жени за краля до две седмици, после може.“

Кралят ахва и се оттегля назад.
Палачино прави някакви тикове.

П а л а ч и н о. – Слушай Бария… Какво говориш? Опомни се!
Б а р и я. – Татко, мама ми каза на сън!
П а л а ч и н о . – Бария, нали знаеш, че не живеех добре с майка ти! Това е интрига от нейна страна!
К р а л я т. /все още объркано/ – Да, интрига!
Б о л и н о. /намесва се авторитетно/ – Моля всички да се успокоят. Уважаемата покойница чисто и просто е изявила само едно дребно желание.
П а л а ч и н о. /отчаяно/ – Само моята интригантка!… Дори в гроба!…
Б а р и я. – Татко, чуваш ли се какво говориш?
П а л а ч и н о. /нервиран/ – Чувам се!… Аз си я познавам! Това е нейния стил!
Б а р и я. – Яви се и ми каза…
П а л а ч и н о. – Чухме, чухме!…
К р а л я т. – Не вярвайте на сънищата, скъпа моя.
Б а р и я. – Все пак не съм спокойна… Видях я така ясно… Думите й бяха категорични. Тя каза…
П а л а ч и н о. – Бария, стига!
Б о л и н о. – Моля за спокойствие… Ваше величество, какво има да се мисли тук? Не е толкова страшно. За кога е насрочена сватбата?
К р а л я т. – Не по-късно от една седмица.
П а л а ч и н о. – Може и по-рано.
Б о л и н о. – Ваше величество! За да бъде успокоена госпожица Палачино и удовлетворено желанието на покойната й майка, аз се осмелявам да ви помоля да направите един велик жест!… Отложете сватбата с две седмици!… С това вие ще спечелите още повече уважението и любовта на госпожица Палачино.
Б а р и я. /мило/. – Моля ви, ваше величество!
К р а л я т. /гали ръката й и я гледа право в очите/ – Добре, скъпо дете!… Ще отложа сватбата с две седмици.
П а л а ч и н о. /обезпокоен/ – А войната, ваше величество?
К р а л я т. /маха с ръка/ Бъдете спокоен Палачино!… Щом се оженя, още в същия ден ще обявя войната!… Нека радостта на народа да бъде двойна. /към Бария/ – Сега доволна ли сте?
Б а р и я. – Благодаря ви, вече се успокоих.
К р а л я т. – Тогава и аз съм доволен.
Б а р и я. – Ваше величество, това бе приятен час за мен, но не смея повече да отнемам от времето ви. Вие очаквате министрите си и аз трябва да се оттегля,
К р а л я т. – Нищо подобно!… Сега ще ги пропъдя!
Б а р и я. – Знам добре, че днес имате да решавате важни държавнически дела.
К р а л я т. – В момента за мен няма нищо по-важно от вас.
Б а р и я. – Интересите на страната преди всичко. /покланя се и излиза, следвана от Болино/.
К р а л я т. – Каква прекрасна дъщеря имате… Кажете на министрите да влязат.

Министрите влизат.

К р а л я т. – Днешното заседание е особено важно!… /към Палачино/. Какво беше, какъв е дневният ред?
П а л а ч и н о. – Точка първа от дневния ред е: засилване на студената война, като подготовка за преминаване към горещата война – докладва министърът на спокойствието. Точка втора от дневния ред: как да проведем мобилизацията – докладва министърът на спокойствието. Точка трета – докладват всички министри.
К р а л я т. – А как върви войната?… Ще се бием ли?
С п о к о й с т в и е т о. – Обещаното си е обещано, ваше величество!… Напрежението вече е създадено.
К р а л я т. – Готови ли са момчетата?… Ще потеглят ли с маршове?
С п о к . – Маршовете вече са готови!… Сега правят спявки и ги разучават.
К р а л я т. – Долавя ли се въодушевление?
С п о к. /несигурно/ Долавя се… Тези, които не се въодушевляват, ние ги улавяме и ги пращаме в затвора.
К р а л я т. – Е, и?
С п о к. – Засега имаме повече затворници, отколкото войници.
К р а л я т. – Какво значи това?
С п о к. – Несъзнателните граждани предпочитат затвора пред воюване.
К р а л я т. – А защо не пропагандирате?… Действайте на патриотичното подсъзнание.
С п о к. – Действаме, ваше величество, действаме!…. На човек се падат по сто и двадесет тояги.
К р а л я т. – Увеличете броя!… Нямаме време. Веднага след сватбата потегляме.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, докараха един арестуван.
К р а л я т. – Защо го водите при мен?
П а л а ч и н о. – Според вашата изрична заповед всеки заловен с опасни идеи трябва да ви се показва лично.
К р а л я т. /учудено/ Че кога съм издавал такава заповед? Да влезе!

Ухото въвежда арестувания. Той не
се покланя, а застава мълчаливо пред
трона като гледа краля право в очите.

К р а л я т. – Ти ли си този с опасните идеи?
А р е с т у в а н. – Да.
К р а л я т. – А откъде знаеш че идеите ти са опасни?
А р е с т у в а н. – Според мен, идеите ми са полезни.
К р а л я т. – /към Ухото/. – Какви му са идеите?
У х о т о. – Той иска да се вземат земите на богатите и да се раздадат на бедните.
К р а л я т. – Че защо са им на бедните земи?… Тогава, значи, няма да има бедни.
У х о т о. – Той не иска да има бедни.
К р а л я т. – Това е много глупаво!… Ако няма бедни от кого ще събираме данъците?
У х о т о. – Освен това той разправя, че арапите, които обработват градините на двореца са същите, каквито са и белите.
К р а л я т. /започва да се смее с цяло гърло. С него се смеят и министрите. Изведнъж става сериозен. Министрите също/. – Значи той казва на черното бяло.
У х о т о. – Нещо подобно.
К р а л я т. /към арестувания/ – Щом казваш на черното бяло – ти си измамник и шарлатанин!… Десет години!
А р е с т у в а н. – Извинете, ваше величество! Колко години повече ще получа, ако ви нарека глупак?
К р а л я т. /не може да се опомни/. – Пет допълнително.
А р е с т у в а н. – Ами ако ви нарека тъпак?
К р а л я т. – За тъпак се дават шест години!
А р е с т у в а н. – Представете си, че ви нарека манекен със сламена глава״?
К р а л я т. – Това е извънредно силно и ще ви отпусна още най-малко десет години.
А р е с т у в а н. – Много е. Взимам си думите обратно. /тръгва си/ – Отивам да си излежа първата присъда.
П а л а ч и н о. – /шепне нещо на краля/.
К р а л я т. /скача изведнъж/ – Чакай! /арестуваният се спира на вратата и се обръща/ – Стой!… Ти знаеш ли, че ме нарече и глупак, и тъпак, и манекен със сламена глава!… Да се обеси!
А р е с т у в а н. – Вие сте чучело!
К р а л я т. /извън себе си/ – Два пъти да се обеси!

Извеждат арестувания.

К р а л я т. – Хитрецът му с хитрец! Как щеше да ме измами!

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, пристигнали са двама пратеници с писмо от Калабалийския крал!
К р а л я т. – Пратеници от Калабалийския крал? /усмихнат към министрите/. – Видяхте ли?… Това е нов дипломатически успех на вашия крал. /към слугата/ – Да влязат!

Влизат Марио и Порчио. Те падат в краката на краля и чакат заповед от него да се изправят.

К р а л я т. – Станете, пратеници!
М а р ч и о. /изправя се/ – Ваше величество, идваме от далечните и прашни шосета на Калабалия, да се поклоним пред вас и ви поднесем поздравите на нашия крал.
К р а л я т. /доволен/ – Благодаря на краля и на вас, пратеници! /към министрите/ Къде се намира страната Калабалия?

Министрите избягват погледа на краля и се кашлят виновно.

К р а л я т. – Искам да знам къде се намира тази страна! /мълчание/ Вие! /сочи министъра на преобличането/ – като министър на преобличането, знаете ли къде се намира Калабалия?
П р е о б л. – Не, ваше величество. Сигурно това е известно на министъра на кралското съкровище. Може би там се секат нашите пари?
С ъ к р о в. – Не, Ваше величество… не знам къде се намира тази страна, понеже ние отдавна не сечем монети. Гражданите предпочитат банкноти, тъй като си ги печатат сами. Може би, като по-просветен, министърът на просветата знае къде с намира въпросната страна.
П р о с в е т. – Калабалия… тази страна… се намира…/обръща се към министъра на вътрешните работи да му подскаже, но последният си обръща гърба/. – Калабалия се намира… на север, не – на юг… не… на…
К р а л я т. /към спокойствието/ – Вие, като министър на спокойствието, не знаете ли къде се намира Калабалия?
С п о к о й. – Не знам, ваше величество!… Аз се занимавам само с вътрешните работи на страната. Ако Калабалия беше вътре в нашата страна, щях да я знам, но тъй като тя е някъде отвън – не я знам.
К р а л я т. – Срам и позор!
П а л а ч и н о. /към министрите/. – Засрамете се!… Не знаете къде е Калабалия, която сега ни поздравява и ни пожелава здраве и дълъг живот…
М а р и о. – Нищо подобно, господин първи министре!… Нашият крал само ви поздравява, без да ви пожелава дълъг живот, понеже е забравил да каже това, а ние не можем да измисляме от себе си това, което не ни е казал. Останалото е написано в писмо. /подава на краля свитък/.
К р а л я т. /отваря писмото и известно време гледа в него/. – Кой от вас може да чете гладко? /министрите стоят с наведени глави/ – Я вие, като министър на просветата, прочетете писмото!
П р о с в. /започва да чете не съвсем гладко/. „Ваше величество! Макар да живея в далечна Калабалия, която се намира от другата страна на земното кълбо – както знаете, земното кълбо има кълбовидна форма по твърдението на учените – аз съм чул за прочутата елегантност и изящен вкус на ваше величество, за неговото умение да се облича блестящо. Ето защо, в знак на това че желая да завържа приятелски, лични и дипломатически връзки с вас, изпращам ви двамата си придворни тъкачи и шивачи, които са най-изкусните в света. Заповядал съм им да се явят пред кралската ви особа и да ви изтъкат най-чудния плат, създаден през вековете. Той има изящна тъкан, причудливи орнаменти и нежни багри. Сега обърнете внимание на следното: Най-чудното свойство на този плат е, че багрите и материята му могат да се видят само от умните. Глупаците не могат да видят нищо. Нито пък да го пипнат. Приемете моите кралски поздрави! Ваш: Силендер, крал на великата Калабалийска страна“.
К р а л я т. /гледа тържествено около себе си/. Чухте ли? Разбрахте ли какви дрехи ще имам? /към тъкачите/ Господа тъкачи, пратеници на великия Калабалийски крал! Вие идвате в един от най-тържествените моменти на моя живот. След четиринадесет дни аз ще се оженя за най-красивата девойка в моето кралство. Мислите ли, че е възможно, чувствувате ли в себе си сили да изтъчете този чуден плат за това късо време?
П о р ч и о. – Ваше величество, ако ни осигурите помещение и модерен стан, ако до нас се намира богато калорична храна и пълноценно старо вино по всяко време на денонощието, ние ще работим без да спим и в продължение на десет дни платът ще бъде готов.
К р а л я т. – Прекрасно!… Три дни преди сватбата си, аз, облечен в новите си дрехи ще се явя пред народа. Народът ще види чудноватите дрехи и ще каже: „Такива дрехи може да има само нашият крал!“ След това лично ще съобщя на всички за сватбата си. /към министрите/ – Одобрявате, нали?
М и н и с т р и т е. – Да, ваше величество.
К р а л я т. – Появата ми сред народа ще стане на градския площад! А сега /към Министъра на съкровището/ – вие осигурете нужните средства /към министъра на преобличането/. – Най-хубавите кокошки, овни и вина! От избата ми да се извади стогодишно орехово вино! Всичко да се поднася обилно на тъкачите, докато те са заети с непосилния си денонощен труд.

Министрите се покланят в знак, че са разбрали всичко.

К р а л я т. /към тъкачите/ – Кога ще започнете?
М а р и о. – Още утре, ваше величество.
К р а л я т. /тържествено към министрите/. – И когато облека тези чудни дрехи, аз най-после ще разбера кой е глупав и кой не е. Ще разбера кой е годен за службата си.

Завеса.

ЧЕТВЪРТА КАРТИНА

Стая в двореца. В средата – стан. Маси и столчета. Върху масичка – печени кокошки, плодове и делви с вино. Вдигането на завесата сварва Мартина и Марио да се целуват.

М а р и о. – Мартина, бих те целувал до края на живота си.
М а р т и н а. Отначало всички мъже говорят така.
М а р и о. – Искаш ли да се оженим?
М а р т и н а. – Не.
М а р и о. /изненадано/ – Защо?
М а р т и н а. – За авантюристи и женкари на се женя.
М а р и о. – Болино е първият ми приятел. Той ще те осведоми за мен.
М а р т и н а. – Не ми трябва твоя Болино!
М а р к о. – Ще ти бъда верен, ще те нося на ръце и ще пера дрехите ти.
М а р т и н а. – На колко жени си го казвал?
М а р и о. – На шест, но те не бяха като теб…Ти… как да ти кажа, ти си нещо друго, нещо като идеалната жена!
М а р т и н а. /усмихната/. – На Калабалийци не вярвам.
М а р и о. – Аз съм Калабалиец, колкото ти си туркиня. /двамата се смеят/. Подай ми, моля те, една кълка! /Мартина отчупва крак от кокошката и му го подава/. Ех, че славно си живеем с моя приятел Порчио! Никога не съм ял и пил така!… Налей малко вино! /Мартина му налива/. Седни сега тук! /сочи коленете си/. – Искам да видя как ще изглеждам с младо пиле в ръка, със старо вино на масата и хубава жена на коленете.
М а р т и н а. /сяда на коленете му/. – Не съм жена, а девойка.
М а р и о. – Не си девойка, но не си и жена. Ти си първак – късно е да бъдеш шира и рано да бъдеш вино. Човек се напива най-лесно от теб и върши най-големи глупости. /пие вино/. – Можеш ли да пееш?
М а р т и н а. – Аз съм солистка в църковния хор.
М а р и о. /прихва и примира от смях/.
М а р т и н а. – Защо се смееш?
М а р и о. /през смях/ – Нима допушат грешници като теб в църквата?
М а р т и н а. – Отец Хармонио много държи за мен.
М а р и о. – Когато една страна потъне в грях и корупция, църквата никога не остава назад. Как позволяваш на това кюмбе да те целува?
М а р т и н а. – Не съм казала, че ме целува.
М а р и о. – Нали казваш, че си солистка?
М а р т и н а. – Какво общо имат двете неща?
М а р и о. – Хората имат такова мнение за солистките. Изпей една песен сега!
М а р т и н а. – Църковна ли да бъде?
М а р и о. – Предпочитам любовна.
М а р т и н а. /изправя се и влиза в такт с оркестъра, който вече е засвирил. Запява/.
О, как устата ти шепти:
„Люби ме мила с плам!“
И погледа ти как блести,
че огън има там.
Кажи какво направи с мен?
Та толкоз ме омая.
И в залеза на този ден
грях сторих аз накрая.
Сега мълчиш и не шептиш:
„Люби ме мила с плам!“
и погледа ти не блести,
че няма огън там.

/Говори върху фона на оркестъра, който продължава да ниже мелодия/. Минаха дни и месеци оттогава. Аз седях сама в градината, шептях твоето име на цветята и те очаквах. Изгряваха луни и слънца залязваха, три пъти цъфнаха портокаловите дръвчета и един ден разбрах, че няма да дойдеш. /изведнъж скача и запява весело в модерен ритъм/.

Но мина време оттогава
и вече аз не съм такава.
За мене за една година
самоубиха се дузина
мъже и грозни и красиви
ах, колко съм щастлива…
/като свършва песента/ – Харесва ли ти?
М а р и о. – Имах чувството, че слушам точене на ножове.
М а р т и н а. – Не ти ли харесва гласа ми?
М а р и о. – Звучи интелигентно. Въобще правиш впечатление на природно интелигентна жена. Особено като научих, че ти си измислила…
М а р т и н а. /оглежда се/ Шшшт!… По този въпрос не се говори. В нашата страна и стените имат уши.
М а р и о. – Но нали нямат очи. /целува я /.

На вратата се чука два пъти силно и два пъти бавно. Марио става. Влиза Порчио.

П о р ч и о. – Моля за извинение, ако съм прекъснал работата ви. /гледа усмихнато приятеля си/. – Не знам дали ще изтъчем добре плата, но ти си изтъка работата при Мартина. Кога ще правите сватба?
М а р и о. – Мартина решава всичко. Аз съм само изпълнител.
П о р ч и о. – Една древна поговорка казва, че подир трамвай и жена не се тича.
М а р и о. – Какво е това трамвай?
П о р ч и о. – Де да знам. Така гласи поговорката. /взима си от яденето/. Никога не съм ял по-добре в живота си. Като си представиш, че в двореца ядат всеки ден така… /налива си вино/. – Все пак изпитвам известен страх.
М а р т и н а. – Какъв страх?
П о р ч и о. – Питам се ще успеем ли, или няма да успеем? Ако не успеем, трябва да бягаме в нашата родна, скъпа Калабалия, ако успеем, трябва да бягаме пак там.
М а р т и н а. – Говориш глупости!…
П о р ч и о. – А бе, ако ти си на наше място, след малко като дойдат да погледнат плата…
М а р и о. – Има ли такова нещо?
П о р ч и о. – Научих, че кралят ще ни посети.
М а р т и н а. – Как ми се ще да видя лицето му в момента… Не можете ли да ме скриете някъде?
М а р и о. – Щом искаш… какво ни пречи.
М а р т и н а. – Къде?
М а р и о. – Малко ли завеси има тук?
М а р т и н а. – Ах, умирам да видя израженията им!

На вратата се чука два пъти бързо и
два пъти бавно. Отваря Порчио.
Влиза Болино.

Б о л и н о. – Ще се пръсна от яд и ревност!… Онова говедо не може да живее нито час без моята Бария. Все изпраща да я викат в двореца.
М а р и о. – Че ти нали я рисуваш по два часа на ден?
Б о л и н о . – Представи си ти да рисуваш по два часа дневно Мартина. Но само да я рисуваш.
М а р и о. – Няма да издържа без да я целуна! А ти защо не я целуваш? Няма пламък в тебе, любиш като гренландец.
Б о л и н о. – Защото кралят е непрекъснато при нас… ревнивец такъв! Вместо да управлява, по цял ден ревнува… Излизам от кожата си…
М а р т и н а. – Господин Кортели излиза от кожата си. А работата е толкова проста – вместо да излизате от кожата си, влезте в спалнята на благородната госпожица.
Б о л и н о. За да сторя това, трябва да мина през трупа на глупавия й баща, който сякаш предугажда нещо и вече редовно спи в съседната стая.
М а р т и н а. – Да се отвлече вниманието на господин първия министър Палачино е толкова лесно.
Б о л и н о. /оживено/ Как?… Пак ли измисли нещо?
М а р т и н а. – Тук няма какво да се мисли.
Б о л и н о. – Но как, Мартина?
М а р т и н а. /поглежда усмихнато и дяволито към Марио/. За мен като жена казват, че приличам на виното първак – късно е да съм шира и рано да съм вино. Но човек се напива най-лесно от мен и върши големи глупости.
М а р и о. – Забранявам ти да говориш така!…/объркано/ И въобще ти забранявам!
М а р т и н а. – Какво ми забраняваш?
М а р и о. – Да ставаш любовница на първия министър.
М а р т и н а. – Кой е казал че ще му ставам любовница?…Само ще отвлека вниманието му.
М а р и о. – Не искам!… Само ще опетниш нашата любов.
П о р ч и о. /присмехулно/ Глупак! Едно-две петънца, голяма работа.
М а р и о. – Забранявам! … Аз ще се женя за тебе!… Не искам да имаш минало!
П о р ч и о. – Това не е минало, а настояще… В края на краищата – за каузата.
М а р и о. – Защо ти не се пожертваш за каузата?
П о р ч и о. – Ето на, нямам нищо против Мартина да се повърти около господин Палачино, макар че съм ти пръв приятел.
М а р и о. – С чужда пита помен правиш.
П о р ч и о. – Приятел в нужда се познава.
М а р т и н а. – Не ставай глупав, Марио, ще бъда внимателна.
М а р и о. – Жените не могат да бъдат внимателни. Те винаги се увличат – не знаят къде завършва позволеното и къде започва забраненото.
М а р т и н а. /озарена от внезапна идея/ – Имам една идея. Ще взема и теб, да контролираш.
М а р и о. В какъв смисъл? Не мога да разбера – как?
М а р т и н а. /оживено/ През цялото време ще бъдеш с мен. Скрит някъде около мен. Ще наредя това.
П о р ч и о. – Съгласи се, бе, глупчо.
М а р и о. /размисля малко/ Добре. Съгласен съм.

Всеобщо оживление, радост, поздравления.

Б о л и н о. – Напразно се радваме, Господин първият министър, когото познавам добре, няма отношение към жените. Освен към златото и себе си, той няма слабост към никого.
П о р ч и о. – Сигурен ли си в това?
Б о л и н о. – Прелестите на жените са му непознати. От пет години Мартина служи у дома му. Пикантните очертания на нейната фигура още не са приковали погледа му.
М а р т и н а. – Но тази вечер ще го накарам да ме забележи.
М а р и о. – Видяхте ли я? Пак започна!…
М а р т и н а. – Няма студени мъже и не съществуват възрасти. Когато една жена иска, може да изненада всеки мъж и всяка възраст. От няколко дни насам, с цел да запази дъщеря си непокътната за краля, господин първият министър е преместил леглото си до нейната стая. Аз ще се вмъкна и ще направя така, че той да ме последва в двора при кипарисите…
М а р и о. – Виждате ли я? Кипарисите!…
М а р т и н а. – По даден от мен знак, вие, господин Кортели, ще се вмъкнете при Бария…
Б о л и н о. – Ах!… Кога ще се стъмни!

Болино и Мартина излизат,
Затъмнение и светване.

М а р и о. /протяга ръка към. Порчио/ Порчио, напълни ми чашата!
П о р ч и о. /поема чашата/ Удивлявам се на способността ти да лежиш по цял ден! Не те ли заболя гърба?
М а р и о. – Ех, да можеше да продължава вечно. Няма нищо по-хубаво от това да ядеш и да лежиш.
П о р ч и о. – Не е чудно да си долежим другаде.
М а р и о. /Трепва и се изправя/ – Шум в коридора!

Сяда на стана и започва да работи, в смисъл, че блъска празните совалки, Порчио се доближава до вратата и се ослушва.

П о р ч и о. – Отминаха.
М а р и о. – Ето, отново стъпки.

Заема отново мястото си и блъска. Порчио отива до вратата и се ослушва. Чува се познатото чукане – два пъти бавно и два пъти бързо.

П о р ч и о. – Наш. /маха резето и отваря вратата. Влиза Болино/.
Б о л и н о. – Току що разбрах, че негово величество ще изпрати министрите си да видят плата преди него.
П о р ч и о. – Хитрец е кралят!… Не смее пръв да погледне.
Б о л и н о. – Да. Иска да чуе първо какво ще кажат министрите.
М а р и о. – Ще се посмеем.
П о р ч и о. – Дано не заплачем.
Б о л и н о. – Сега ще видим.

На вратата се чука, Марио и Порчио се хвърлят към стана. Болино отваря вратата.

Б о л и н о. Много са подранили. /отваря/

Чува се женски смях. Влизат Бария и Мартина.

Б а р и я. – Изненадахме ли ви? /смее се/
Б о л и н о. – Не знаете ли как се чука?
Б а р и я. – Искахме да ви стреснем. /смях/. Последна новина. И кралицата майка е решила да дойде да види плата. Но аз трябва да изчезвам. А ти, Мартина?
М а р т и н а. Аз ще се скрия зад завесата.
Б о л и н о. /който поглежда през вратата/. Идат.
Б а р и я. – Да тръгваме, Болино.

Бария и Болино излизат. Чува се почукване. Мартина бързо се скрива зад завесата. Марио заема мястото си на стана, Порчио отива да отваря. Влизат Палачино и Съкровището.

П а л а ч и н о. – Добър ден, млади вълшебници!. Може ли да влезем?
По р ч и о. – Заповядайте, господа министри. /сочи стана/. Ето, тук е станът и както виждате, работата кипи, защото утре трябва да предадем плата.
П а л а ч и н о. – Тук, нали? /сепва се и се навежда доста надолу/ – Да. /търка очите си/ – Да…
С ъ к р о в. – О, да! /също търка очите си/.
П а л а ч и н о. – Да, да, да!
С ъ к р о в. – А-а-а, да, да.
П а л а ч и н о. /изправя се и се опомня/ – Действително вълшебно! Това надминава очакванията ни. /навежда се отново/.
С ъ к р о в. /гледа Палачино/ А-а-а, действително надминава!
М а р и о. – Ние се постарахме и както виждате, тук… зелените нишки са своеобразно преплетени с сребристия отенък на златния цвят, което страшно компонира на червеното отражение под кафявата линия на ултрамариновия фон… Виждате ли къде? Дето се образува килимообразна шарка… Но това могат да видят само умните…
П а л а ч и н о.
С ъ к р о в. /едновременно/ – Виждаме, виждаме!
П а л а ч и н о. / към Съкровището/. – Толкова е ясно, нали?
С ъ к р о в. Божествено ясно! Как сте получили това съвършенство?
М а р и о. – Следвали сме при вълшебника-тъкач Кайтарр-талпивошулшул.
П а л а ч и н о. – О, сега разбирам.
С ъ к р о в. – И аз разбирам. Господин Шул-шул, Доложиха ми.
П а л а ч и н о. – Веднага ще доведем негово величество.

Министрите излизат, тъкачите се гледат няколко секунди право в очите, изведнъж си подават ръцете прегръщат се, тупат се по гърба и избухват в страшен смях. Чува се да им приглася женски смях. Мартина се подава и едва успява да се движи на крака от смях.

М а р т и н а. – Така се убеждаваха, че по едно време ми се прииска да погледна да не би наистина да сте сложили в стана вълшебен плат,
П о р ч и о. – Олекна ми.
М а р и о. – Първото изпитание мина!… Е, песимисте? Повярва ли сега?
П о р ч и о. – Винаги съм вярвал, но говорех така да не предизвикаме дявола.

Смеят се отново. На вратата се чука. Усмиряват смеха си. Мартина отново се скрива. Порчио отваря вратата Всички влизат и правят нещо като шпалир: Палачино, Съкровището, Спокойствието, Просветата, Преобличането. Сред тях минава кралицата-майка, която държи под ръка Бария. Кралят и Болино.

Б о л и н о. /минава напред/ – Тук е скромната стая на двамата майстори.
К р а л и ц а т а. /вдига лорнета до окото си/ – Къде са майсторите?
Б о л и н о. /посочва тъкачите/ – Ето ги, ваше величество.

Кралицата отива до тях, приближава се доста до главите им и ги разглежда, докато тъкачите й се покланят.

К р а л и ц а т а. – Не се покланяйте, тъй като излизате от орбитата на наблюдението ми. /двамата остават прави и неподвижни. Тя ги разглежда/. – А, тези ли са? Браво, браво!… А къде е плата?
Б о л и н о. /Излиза напред. Взима Кралицата под ръка и я завежда до стана/. – Погледнете, ваше величество!
К р а л и ц а т а. /поглежда през лорнета/. Къде? /навежда се над стана/ – Нищо не виждам. /присъстващите трепват и се оживяват. Кралицата се навежда още повече/.
Б о л и н о. – Сега не виждате ли?… /движи ръката си пред погледа й/. – Ето тук!
К р а л и ц а т а. /прави известна пауза/ – Господи! /всички са настръхнали. Тишина, изпълнена с трепет/. – Господи, какъв прекрасен плат! Красив до невъзможност!
Б а р и я. /пляска очаровано с ръце/ – Ах!
К р а л я т. /пристъпва напред и втренчва поглед към стана. Всички са се отдръпнали назад. Напред е само Кралицата. Всички наблюдават как ще реагира кралят. Той изразява, разбира се, първоначалната на всекиго почуда, но бързо се усеща/. – Значи аз ще бъда облечен в тази вълшебна тъкан?
П а л а ч и о. – Невероятно красива тъкан!
С ъ к р о в. – За пръв път виждам такъв плат.
П р о с в. – Владетелите ще ви завидят.
С п о к о й. – Плат, който може да се види само от умните. /като отприщен бент се изнизват въздишките и възхищенията/.
П р о с в. – Да поздравим вълшебниците,
М а р и о. /Като приема поздравленията/ – A когато се ушие, платът става още по-красив!
К р а л и ц а т а. – Представям си как ще седи този плат на жени. Всяка жена облечена в него ще оказва магическо въздействие върху мъжете. /към Бария/ – Миличка, защо от същия плат да не ушият и една рокля за теб?
Б а р и я. /втрещена/ – Н-н-на мен? Р-р-разбира се. Защо не…
К р а л и ц а т а. – Ще оказваш магическо на мъжете…
Б л и н о. /смутен/ – Само че…как да кажа…/търси безпомощно подкрепа от тъкачите/ – Може би… господа тъкачите…
М а р и о. – Това няма да може да стане. /всички го поглеждат/
К р а л я т. – Защо мислите тъй?
М а р и о. – Ваше величество, видяното така ви плени, та вие изпуснахте предвид, че това е мъжки плат… Тези шарки, например, са типична мъжки шарки, а и самата тъкан е по-плътна, напълно подходяща за мъжка фигура, но не и за жена.
К р а л я т. – А, това не съобразих. Прави сте!… Този десен е напълно мъжки. /сочи в празния стан/ – Особено тази килимообразна шарка, например.
П а л а ч и н о. – Именно.
М и н и с т р и т е. – Именно.
Б а р и я. – От пръв поглед се разбира, че платът е мъжки!… За него е достоен само моят крал и никой друг.
П о р ч и о. – Това е и повелята на нашия Калабалийски владетел.
К р а л я т. – Да! Калабалийският ми колега ме изненада много приятно. Това е най-хубавия сватбен подарък между колеги. /към тъкачите/ – А вие получавате ли си редовно пари, вино, храна и други?
М а р и о. – Благодарим за високото внимание.
К р а л я т. – Тогава мога да се надявам, че утре платът ще бъде готов.
П о р ч и о. – Утре по обед. Точно в четиринадесет часа аз и моят колега ще пристигнем във вашите покои с плата, ще ви вземем мярката и ще започнем ушиването на костюма.
К р а л я т. – Ах, кога ще стане утре, четиринадесет часа.
П а л а ч и н о. – Всички сме нетърпеливи.
М и н и с т р и т е. – С нетърпение чакаме четиринадесет часа!
К р а л я т. – Господа министри, радвам се, че плата харесва на всички. Това показва, че моите министри са умни и са годни зa постовете, които заемат!… А сега да си вървим и да оставим на спокойствие творците вълшебници от далечна Калабалия!

Кралят и свитата се оттеглят пред поклоните на тъкачите. Прозвучава смехът на Мартина, която излиза из зад завесата.

М а р т и н а. – Ах, какъв смях ще падне…

Завеса.

ПЕТА КАРТИНА

Стаята пред спалнята на Бария, приспособена сега за спалня на Палачино. Врата, която води към спалнята на Бария, врата към коридора. На сцената са Палачино и Бария. Палачино облечен в нощница и нощна шапчица. Бария, в нощница, търпеливо слуша наставленията.

П а л а ч и н о. – Аз искам, в редица нощни дискусии с теб, да проумееш кое е добро и кое е зло. Казал съм ти вече няколко пъти, младата девойка трябва да отвърне поглед от съблазните, които я заобикалят и да се запази честна за брака.
Б а р и я. – Татко, омръзна ми. Трябва ли да ми се казва?
П а л а ч и н о. – Трябва, дъще. Още няколко дни остават до свадбата ти. Мой дълг е да те предам в ръцете на негово величество неопетнена. А как ще те пази той по-нататък, това си е негова работа. Животът крие редица съблазни. Наистина, ти живееш без мъжко обкръжение, но все пак…де да знаеш…
Б а р и я. – Татко, не чувствувате ли, че ме унижавате?
П а л а ч и н о. Тук няма унижение. Все пак, около теб се навърта този Болино, който от време на време ме плаши. Ако той не е човек на изкуството, нямаше да му обърна внимание. Но художниците, артистите и поетите притежават най-много качества на ласкатели. Те замайват главите на честните жени, отклоняват ги от пътя им и ги изтръгват от съпрузите им.
Б а р и я. – Защо е нужно да споменавате името на придворния художник?
П а л а ч и н о. – За сега само той е опасен. Като художник, същият този Болино, може да нарисува пред теб такова светло бъдеще, че ти би оставила кралския разкош и би тръгнала след голия му задник като вярно куче.
Б а р и я. – Той само ме рисува и нищо повече. Всичко става пред очите на негово величество.
П а л а ч и н о. – Понякога влюбените, пък били те и крале, са заслепени до такава степен, че не могат да видят неща, които ние, хладнокръвните, откриваме от пръв поглед.
Б а р и я. – Вие да не ме подозирате?
П а л а ч и н о. – Лесно е да се открие руменина върху лицето ти, когато си в компания с този Болино.
Б а р и я. – Обиждате ме, татко!…
П а л а ч и н о. – Аз съм бил неотклонно верен на твоята майка, верен съм и сега. Чула ли си нещо неприлично за мен?
Б а р и я. – Вие се интересувате само от имения и пари!
П а л а ч и н о. – А аз съм мъж. Още не толкова стар. И в мен понякога се пораждат желания, но ги потушавам, защото обещах на покойната да й бъда верен до гроб. /гледа портрета на жена си/. В това има някаква нравствена красота, изпитване на волята и силното удоволствие да побеждаваш низките страсти.
В а р и я. – Добре, татко, Това съм чувала стотици пъти. Защо е нужно да се съмнявате в мен?
П а л а ч и н о. – Надявам се, че все още си момиче?
Б а р и я. – Тези думи ме обиждат.
П А Л А Ч И Н О. – Няма нищо по-хубаво за един баща да знае това.
Б а р и я. – Бъдете спокоен!… Можете да бъдете сигурен, че и след сватбата с този стар мех ще си остана момиче.
П а л а ч и н о. – Ето, видя ли – пак започна да обиждаш!… Кралят е обичан и уважаван от всички. Той е крал. А като крал струва много повече от разни рисувачи на портрети… А сега ела да те целуна и отивай да спиш! /прозява се/ Лека нощ!
Б а р и я. – Лека нощ, татко, /излиза/.
П а л а ч и н о. /приближава се към портрета на покойната си съпруга, вдига глава към него и го гледа с удоволствие/. Елмира, защо не си жива да видиш как омъжих нашата Бария за краля. /пауза/ – Мълчиш, Елмира. Ти знаеш само да мълчиш и да се усмихваш с усмивката, сложена върху лицето ти от художника. Дай някакъв знак, направи някакъв шум и аз ще разбера, че си ме чула, че си доволна. /почукване на вратата/ – Кой е? Мартина, ти ли си?

Вратата се отваря и в рамката се изрязва Мартина по нощница, чието деколте е предизвикателно и уж случайно разтворено. По лицето й е изразена невинност, наивност и лека уплаха.

М а р т и н а. Господарю, още ли сте буден?… Аз…
П а л а ч и н о. Сега никой няма нужда от теб. Прибирай се. /Мартина се измъква разочарована. Палачино се приближава до вратата на Бария, слага ухо на нея и се вслушва. По лицето му се изписва усмивка/. Спи, гълъбицата ми сладка!
Потъна в сладък сън!
Спи гълъбицата ми сладка…
и тихо е навън!
П а л а ч и н о. – Какво става с мен?… изведнъж започнах да говоря в стихове. На какво ли може да се дължи това? Впрочем защо не запитах Мартина какво има да ми казва?… Просто трябваше да й се скарам. /към портрета/. Елмира, видя ли с каква деколте влезе при мен слугинята?… Утре ще й се скарам за това. Благоприличието трябва да се спазва.

Вратата се отваря и влиза Мартина.

М а р т и н а. – Не мога да спя, господарю.
П а л а ч и н о. – Ха!… Че като не можеш да спиш, на мен ли намери да се оплакваш?
М а р т и н а. /невинно/ Все пак… вие сте мой господар… аз ви принадлежа. Аз съм ваша вещ и като не мога да спя, на кого да се оплача?
П а л а ч и н о. – Има толкова хора у нас. На готвача, например, на коняра!
М а р т и н а. – Господарю, когато се оплаквам на тях, те ме опипват.
П а л а ч и н о. – Как те опипват?
М а р т и н а. – Ей така, опипват ме! Намират някое място дето няма кокал и ме опипват… Просто, ваше високоблагородие, изпитвам нужда да се оплача на някой друг, който ще гледа на мен не като на жена, а като на нещастно същество, което се нуждае от утеха.
П а л а ч и н о. – Твоята нощница се нуждае от закопчаване.
М а р т и н а. /стреснато прави жест и прибира деколтето си, което след миг отново се отваря/. – Аз съм така нещастна.
П а л а ч и н о. – Всеки е нещастен по своему, Мартина!
М а р т и н а. /затваря вратата и влиза навътре/ – Как може вие да говорите така? След няколко дни дъщеря ви, благородната госпожица, на която слугувам, ще стане кралица, а вие имате най-голямата длъжност след краля. Какво ви липсва.
П а л а ч и н о. /въздиша и гледа портрета на покойницата/. Самотен съм, Мартина. До преди няколко години имах несравнима жена, а сега нямам.
М а р т и н а. – Осмелявам се да кажа на ваше превъзходителство, че несравними жени няма.
П а л а ч и н о. Има, Мартина, ето я! /сочи портрета/.
М а р т и н а. – Това понятие е много разтегливо. Като си представи само човек как и за мен казват, че съм несравнима…
П а л а ч и н о. – Кой ти казва?
М а р т и н а. – Тези, които гледат да ме опипат.
П а л а ч и н о. /оглежда я/ – Ти не си лошо момиче, Мартина.
М а р т и н а. – /протяга се сънливо/ – Имам чувството, че милостивият господар ме вижда за първи път… А аз горката, непрекъснато ви наблюдавам и си мисля…
П а л а ч и н о. Какво си мислиш?
М а р т и н а. – Мисля си, например, че вие сте един благороден, едър и солиден мъж, изпълнен с подвижност, и да си призная… винаги ми радвате окото. Наблюдавам ви отстрани и ми се ще да дойда при вас, да се разговарям до насита с вас, да се наслушам все на умни работи, а не както когато слушам какво ми казват другите мъже.
П а л а ч и н о. – Какво ти казват другите мъже?
М а р т и н а. – Ами те… някои от мъжете де, ми казват… с извинение: „Мартина, ела довечера в сеновала да се нацелуваме!“… Но много се разприказвах. Хайде, лека нощ!…
П а л а ч и н о. – Чакай, Мартина, не бързай!… А ти какво им казваш?
М а р т и н а. Аз се изчервявам и не отвръщам нищо.
П а л а ч и н о. – Е?… Не отиваш ли… там… в сеновала, де?
М а р т и н а. – Понякога отивам… ами, какво да правя, много ме харесват. Не знам какви устни съм имала, не знам какви очи – възмутително говорят мъжете с жени като мен… А вие сте един такъв, благороден, не ми обръщате внимание и изглежда, че говорите все умно, а аз умирам да ми се говорят умни неща. Ах, как ме е срам, че стоя по нощница в стаята на господаря си.
П а л а ч и н о. – Нищо, нищо, Мартина, всички спят. Никой няма да ни види.
М а р т и н а. – Не става въпрос за виждане. Аз не живея за хората, но все пак вие сте мой господар… първи министър на кралството, а аз…
П а л а ч и н о. – Пред бога всички сме равни, Мартина!
М а р т и н а. – Ох, как обичам да ми говорят умни работи. /говори високо/.
П а л а ч и н о. – Ш-ш-ш-т!… По-тихо, Мартина! Някой ще те чуе.
М а р т и н а. – Никой нищо лошо няма да допусне. За вас имат мнение…
П а л а ч и н о. – Какво мнение имат за мен?
М а р т и н а. – Че не закачате жени.
П а л а ч и н о. – Това е вярно.
М а р т и н а. – И че сте безопасен.
П а л а ч и н о. – Това не е вярно!
М а р т и н а. – Че сте верен на покойната СЕ съпруга.
П а л а ч и н о. – Това е защото нищо не е случвало.
М а р т и н а. – Може би не знаете да целувате?
П а л а ч и н о. /тръпне/ – Зная, зная, Мартина!
М а р т и н а. – Ами от де да знам. Никога не сте ме целували.
П а л а ч и н о. /гори/ – Искаш ли да те целуна сега?
М а р т и н а. – Срамувам се да ви кажа.
П а л а ч и н о. – Искам само да ти докажа, че мoгa да целувам и то не по-лошо от другите мъже. Позволяваш ли?
М а р т и н а. – Много се срамувам.
П а л а ч и н о. /приближава се/ – Ей сега. /целува я леко по слепоочието/ – Видя ли?
М а р т и н а. – Беше прекрасно!… Мъжествено!
П а л а ч и н о. /развълнувано/ Сериозно ли?… Това ме прави горд. Moже ли да повторя? /целува я по същия начин без да чака отговор/.
М а р т и н а. – Да загасим осветлението.
П а л а ч и н о. – Ей сегичка. /изтичва като дете до свещите и ги гаси. Приятен полумрак. Вижда се как вратата се отваря и в стаята безшумно се вмъква Марио. Той, прибягва и се скрива зад балдахина/. Сега?
М а р т и н а. – Сега ще седнем двамата пред прозореца и огряни от лунната светлина, ще си говорим на различни теми, чак до пукването на зората.
П а л а ч и н о. – А за какво ще си говорим?
М а р т и н а. – За възвишени неща, за литература, за изкуство.
П а л а ч и н о. – Не Мога да говоря на такива теми. Те са в обсега на министъра на просветата. /зад тях се промъква Марио/. – мoгa ли да подържа ръката ти? /зад гърба й търси нейната. Марио подава своята ръка. Палачино я гали нежно/. – Да говорим за нас двамата.
М а р т и н а. – Говорете вие. Аз съм ваша слугиня.
П а л а ч и н о. – Пред бога и любовта всички сме равни, Мартина.
М а р т и н а. – Искате ли да се ожените за мен?
П а л а ч и н о. – Няма да бъде съобразно с държавната политика.
М а р и н а. – Тогава вие се подигравате с едно момиче, при това сираче.
П а л ч и н о. – Повярвай, Мартина, за пръв път изпитвам такова силно чувство!… О, как стискаш ръката ми! /пуска ръката й и започва да си играе с косата й/ – Мога ли да те целуна отново?
М а р т и н а. – Разбира се, както искате и колкото искате.

Навежда се към челото й, но Марио издърпва стола на Мартина назад. Палачино протяга главата си назад, но столът отива, напред.

П а л а ч и н о. – Какво става, дете мое?
М а р т и н а. – Чувствувам някаква необяснима сила да витае в тази стая.
П а л а ч и н о. – О, това е сигурно духът на покойната ми съпруга. Изглежда, че се възмущава.
М а р т и н а. – Да излезем на двора при кипарисите.
П а л а ч и н о. – Така? По нощници?
М а р т и н а. – Разбира се. Всички спят, вън е топла , лунна нощ, кипариси, фонтани!…
П а л а ч и н о. – Да вървим там, където ни зове нашата любов,

Двамата тръгват както са по нощници. Излизат.Марио, останал сам, размисля един момент, след това отваря шкафа до леглото, измъква дамска нощница и я облича.

М а р и о. – Обзалагам се на сто срещу едно, че това е нощницата на покойната министерша.

Тръгва към портрета, снема го и го понася със себе си. Стената остава празна. Лунна светлина струи през отворения прозорец. Църка щурче. Понася се сантиментална мелодия, изтръгната от струните на китара. Запяват нежно два гласа:

О, златна нощ!
О, дивен сън!
мълчат и славеите вън!
Като замръзнал е Фонтана,
метален е бръшляна!

В акордите на китарата вратата бавно се отваря и се появява бавно Бария, все още сънна, все още не разбрала напълно какво става. Тя се обляга на вратата и слуша по-нататък думите на песента.

О, златна нощ!
О, дивен сън!
Звездите се люлеят вън
под тиха ведросиня бездна –
явяват се и чезнат.

Гласът на единият от певците, този път сам плете дантела от слова:

Ела, спусни две плитки – стълби
по тях да се кача,
при теб в прегръдките безмълвни
до утре да мълча.
О, златна нощ!
О, дивен сън!
Аз пея тихичко отвън
не смея даже да мечтая
за твойта спална стая.

Тишина, Бария пристъпва на пръсти и учудено поглежда, когато съзира празното легло на баща си. Гледа към прозореца и не знае какво да стори. В това време на прозореца се показва главата на Болино.

Б а р и я. /унесено/ – Ромео!
Б о л и н о. – Жулиета!
Б А Р И Я. – Как ти се струва всичко това?
Б о л и н о. – Както у Шекспир.
Б а р и я. – Как покачи се ти до тук и как възможно стана?
Б о л и н о. – С мехлем-целувка намажи любовната ми рана.
Б а р и я. – Но где е татко ми, кажи, та ние сме двамина?
Б о л и н о. О, ти за него не тъжи!… Отвлече го Мартина. /прекрачва прозореца/.
Б а р и я. – Защо, Ромео, ти така прозореца прекрачваш?
Б о л и н о . – Желая да направя туй, което не очакваш.
Б а р и я. – Ако баща ми се яви, ще станеш на парчета.
Б о л и н о. – Баща ти влюбено крепи фонтана, Жулиета!… /с друг глас/ – Мила, ела да те целуна, че губим скъпо време!…
Б а р и я. – Но няма ли да влезеш?
Б о л и н о. – Искам да те прегърна първо на прозореца. По е романтично, а после вътре.

Целуват се нежно и се нареждат по такъв начин в рамката на прозореца, че се изрязват като красиви сецесионни фигури, върху златния фон на лунната светлина.

Б а р и я. – Сигурна съм, че това е измислено и наредено от тази проклетница Мартина.
Б о л и н о. – Мартина е добрия дух на нашата любов.
Б а р и я. – Да, но кралят е нашия зъл дух. Представи си, че планът не успее!
Б о л и н о. – Това е невъзможно.
Б а р и я. – Не знам какво да мисля вече, Болино. Да избягаме далеч от този свят на краля, в който изкуството губи своя блясък, любовта остава несподелена, а хората се чувствуват винаги като на маскарад.
Б о л и н о. Не, мила. Имаме възможност да променим всичко. Когато властта е само в ръцете на едни човек, снемеш ли ореола от главата му, всичко останало се нарежда лесно.
Б а р и я. – Май че заговорихме за политика.
Б о л и н о. – Важното е да ме обичаш.
Б а р и я. – Ах, как те обичам! Когато съм сама в стаята си все ми се струва, че ти си около мен, преобразен в гардероб, маса или абажур.
Б о л и н о. – Надявам се, че скоро ще почнеш да ме виждаш като крак на стол. Предпочитам да виждаш краля като гардероб, а мен такъв, какъвто съм.
Б а р и я. – Аз обичам да одухотворявам предметите.
Б о л и н о. – А мен повече ме интересува краля ухажва ли те?
Б а р и я. – Той се държи много почтено. Целува само ръката ми. Не е като теб.
Б о л и н о. – Като стана на негова възраст и аз ще се държа почтено. Зажаднял съм да бъда с теб насаме… да се разгъна.
Б а р и я. – Разгъвал ли си се много пъти досега с други жени?
Б о л и н о. – Забравих всичко, което е било преди тебе.
Б а р и я. – Колко жени си обичал?
Б о л и н о. – Не надвишават пръстите на двете ти ръце.
Б а р и я. – А аз, горката, разчитах че поне на едната.
Б о л и н о. – Ако се впуснем в такива разговори, виж че времето ни oтлетяло.
Б а р и я. – Страхувам се да не дойде татко.

Болино я прегръща и целува.

Завеса

ШЕСТА КАРТИНА

Сцената до фонтана. Появява се Мартина, следвана от Палачино. Музика.

М а р т и н а. – Чудесна нощ! Прекрасна нощ!… Звездите са слезли толкова ниско! Имам чувството, че ако протегна ръка ще напълня цяла кошница от тях!… С какво удоволствие бих поставила съзвездието Скорпион върху челото ви.
П а л а ч и н о. – Ухапването от Скорпион е смъртоносно!
М а р т и н а. – Ненавиждате ли смъртта?
П а л а ч и н о. –Мразя я от дъното на душата си!… Особено в такъв момент.
М а р т и н а. – Какъв въздух!… Дигайте с пълни гърди!
П а л а ч и н о. – Страхувам се да не е влажно!
М а р т и н а. – Изпълнен е с уханието на кипарисите. Дишайте спокойно.
П а л а ч и н о. /вдишва дълбоко/. М-м-да!
М а р т и н а. /започва да командва/. Вдишвайте!… Издишвайте!… Вдишвайте… Издишвайте!… Едно… две… едно… две… ръцете над главата, краката разкрачени!… едно…две… /Палачино се подчинява неохотно и прави комични движения/.
П а л а ч и н о. /задъхан/. – Аз мисля, Мартина, че не сме дошли тук да правим гимнастика… ами… за да…
М а р т и н а. – Какво за да?
П а л а ч и н о. – За да… си говорим, да се…
М а р т и н а. – Да се?
П а л а ч и н о. – Да се опознаем, да изживеем нещо, да помислим за бъдещето.
М а р т и н а. – Бъдещето е ясно. Аз ви давам любовта си и вие трябва да сторите същото.
П а л а ч и н о. – Да седнем на фонтана. /сядат на чашата на фонтана. Задъхан/. – Сега да започнем… аз ще те ухажвам.
М а р т и н а. – Но аз нямам никакъв опит!
П а л а ч и н о. – От теб не се иска опит, а послушание…подай сега своята хубава малка ръчичка. /взима я и я гали./
М а р т и н а. – То било приятно.
П а л а ч и н о. – Приятно я!… Тези работи са много приятни.
М а р т и н а. – А после?
П а л а ч и н о. – После… идва ред и на другата ръка-а-а. Сега ми станаха двечки. /взима и другата ръка/
М а р т и н а. – А по нататък?
П а л а ч и н о. – По-нататък – ето! /С нейните ръце милва бузите си/.
М а р т и н а. – Боже мой, колко интересно е всичко това!…
П а л а ч и н о. – О, да видиш колко по-интересни неща има по-нататък!
М а р т и н а. – От това по-интересни?
П а л а ч и н о. – Ама разбира се, Мартина! Ти не си ли любила?
М а р т и н а. – Не. Това е ново за мен!
П а л а ч и н о. – Слушай, наивно дете… Ти живота не познаваш. Знаеш ли какво е това, което правим сега?
М а р т и н а. – Не, ваше благородие.
П а л а ч и н о. – Любовна среща. Ние двамата сме сами, лунна светлина, фонтан, кипариси… Аз държа ръцете ти… Наоколо няма никой. Само настинката от този камък ни дебне в мрака, но за влюбените това няма значение. Така е било от векове и ще бъде в вековете!…
М а р т и н а. – Това е толкова интересно!… А после?
П а л а ч и н о. – После… после… /задъхано/ – целувката!… /целува я по челото/.
М а р т и н а. – Това е хубаво. А после?
П а л а ч и н о. – После… после… И така до сутринта!
М а р т и н а. – Вие ме учудвате с вашата опитност!…
П а л а ч и н о. – Да, много съм опитен.
М а р т и н а. – Браво, мили. /сваля му нощната шапчица и започва да гали главата му/.
П а л а ч и н о. – Ой-й-й!
М а р т и н а. – Какво има?
П а л а ч и н о. – Нямам коса, а ръката ти е студена.
М а р т и н а. – Извинете./Маха си ръката/.
П а л а ч и н о. /прегръща я и поглежда в деколтето й. Задъхано/ – Ох, Мартина, в главата ми започва да нахлува кръв.
М а р т и н а. – Има си хас да ми направите някоя беля.
П а л а ч и н о. /доволен/ – Успокой се, гълъбице! Все пак аз съм кавалер.
М а р т и н а. – Аз говоря за кръвното ви налягане!… Aпропо, какво е кръвното ви налягане?
П а л а ч и н о. – Двеста и петдесет!… Ах, как те обичам, Мартина?
М а р т и н а. – Как?
П а л а ч и н о. – Де да знам!… Обичам те !… Искам да те взема на ръце и да те понеса из градината. Двамата тялом и духом да представляваме едно цяло.
М а р т и н а. – Добре!… Поносете ме!
П а л а ч и н о. – Ти се шегуваш, Мартина.
М а р т и н а. – Но, не, поносете ме!
П а л а ч и н о. – Аз се шегувах, Мартина!… ще ти докажа по друг, какъвто искаш начин любовта си, само да не е физически.
М а р т и н а. – Искам да си набера кичур от вашите коси.
П А Л А Ч И Н О. – Добре! Макар че… кичур едва ли ще може… съгласна ли си на един косъм?
М а р т и н а. – Да. /търси/ Чакайте да открия някой тъмен.
П а л а ч и н о. – Мартина, в името на нашата любов, не може ли бял?… Ако има някой черен, остави го да си расте на воля.
М а р т и н а. / откъсва косъм и уж го слага в пазвата си/ – Искам да стои до сърцето ми, .
П а л а ч и н о. – Трогнат съм, Мартина. /прегръща я/.

Влиза Марио, облечен с нощницата на покойната Елмира. Приближава се бавно, като носи портрета пред главата си. Мартина вижда появилия се дух, но не дава да се разбере.

М а р т и н а. /Към Палачино, който е забил лице в косата й/. – Ваше благородие, вие не се ли подигравате с мен?!
П а л а ч и н о. – Аз те обичам, Мартина,
М а р т и н а. – Но, доколкото знам, вие все още обичате вашата покойна съпруга,
П а л а ч и н о. – Нищо подобно, Мартина!… Беше грозна, зла и имах чувството, че живея с призрак.
М а р т и н а. – Но вие я обичахте,
П а л а ч и н о. – Аз обичах само зестрата й!… Тя беше една особена, ходеше из градината като сомнамбул. /повдига глава и вижда привидението. Няколко мига Палачино гледа втрещено. Очите му се разтварят широко. Отваря уста да извика, но от устата му не излиза нито звук. Привидението прави стъпка напред. Палачино се изправя/.
П а л а ч и н о. – Ел… /нова стъпка на привидението/ – …ми… /нова стъпка/ – …ра!
М А РТ И Н А. /гуши се до него/ – Това е покойната.
П а л а ч и н о. /изтласква я от себе си/ – Ами сега?… /прави крачка назад/. – Елмира!… Елмирче!… Елмирченце. /привидението с повелителен жест на ръка вика Палачино при себе си/
М а р т и н а. /шепнешком/ Тя ви вика.
П а л а ч и н о. /проплаква/ Видях.
М а р т и н а. – Иска да се приближите.
П а л а ч и н о. – Разбрах.
М а р т и н а. – Приближете се.
П а л а ч и н о. /Плахо тръгва напред/. – Елмира? Как си?… /хитро/ Бария ще се жени за краля!… /застава пред привидението. Последното вдига портрета и го стоварва върху главата на Палачино с акомпанимент на тъпана. Палачино хуква да бяга около фонтана. При втория кръг той скача в него. Привидението тръгва към Мартина. Прегръща я, но така сякаш я души.

От чашата на фонтана се показва главата на Палачино. Привидението продължава да прегръща Мартина.

М а р т и н а. – Помощ, господарю! Помощ, закрилнико мой!
П а л а ч и н о. /веднага скрива главата си/.

Завеса.

СЕДМА КАРТИНА

Отново старта пред спалнята на Бария.Болино и Бария са в същото положение в каквото бяха при свършването на пета картина. Чува се шум. Болино вдига глава. Toй бързо се скрива зад балдахина, като привлича и Бария до себе си. Вратата се отваря и влиза Марио, като най-напред се появява портрета. Марио преминава безшумно и отива до стената, където окачва портрета. Зад балдахина двамата подават глави и наблюдават всичко с уплаха. Марио съблича нощницата, сгъва я и я поставя грижливо в скрина.

Б о л и н о. – Марио!
М а р и о. – Болино, ти ли си?
/Болино и Бария излизат./
Б о л и н о. – Защо бе облече в нощница?
Б а р и я. – Това бе нощницата на мама.
Б о л и н о. – Къде разкарва този портрет?
М а р и о. – Тази нощ играх ролята на дух… Вашият баща, благородна госпожице, иска да ми отнеме Мартина.
Б а р и я. /със смях/ Защо се страхувате от такава конкуренция?
М а р и о. – Защото баща ви е богат. Има и пост… А това привлича жените.
Б о л и н о. – И аз мисля така.
М а р и о. – Ние сме бедни и разчитаме само на младостта и хубостта си.
Б а р и я. – Не мога да си представя татко като любовник.
М а р и о. – Аз, пък, си го представям добре, понеже го видях.
Б а р и я. – А не реагирахте ли?
М а р и о. – Реагирах.
Б а р и я. – Как?
М а р и о. – Активно. Друг път ще ви разкажа. Сега могат да се върнат всеки момент.
Б о л и н о. – Но нали щяхме да имаме повече време?
М а р и о. – Да, но на господин министъра му се появи внезапно главоболие. Да си вървим!
Б о л и н о. /към Бария/ Тогава? /стиска й ръката/.
Б а р и я. – Ще сте видим утре когато ме рисуваш.
Б о л и н о. – Лека нощ, моя мила! /целува я продължително, а Марио го тегли/.
М а р и о. – Хайде, хайде – тая работа край няма!

Излизат пред прозореца, а Бария си влиза в стаята. Влиза Палачино, който държи главата си, подкрепян от Мартина.

П а л а ч и н о. /охкайки/ Мартина, виж! /сочи портрета/. Той си е на мястото. /отива да скрина, отваря го и измъква нощницата/. –– Боже мой, наистина е било дух!
М а р т и н а. Разбира се! Духът на покойната!
П а л а ч и н о. – Но за първи път виждам дух да удря! /хваща отново гравата си/ – Проклетницата ме биеше и приживе, но сега така ме халоса с някакво дърво!… /държи си челото/.
М а р т и н а. – Въобще, нас жените не можете да ни разберете!… Все още обичате ли ме?
П а л а ч и н о. – Утре ще ти кажа. Сега ме боли глава. Сложи ме да си легна. Мартина го води до леглото, той си ляга а тя го завива/ – Мартина?
М а р т и н а. – Кажете, господарю!
П а л а ч и н о. – Виж, моля те, дали Бария има спокоен сън.
М а р и н а. /отваря вратата и влиза в стаята на Бария – след малко излиза/. – Спи дълбоко и невинно.
П а л а ч и н о. – А на теб духът стори ли ти нещо?… Доколкото разбрах, той те душеше.
М а р т и н а. – Не, господарю. Той ме целуна.
П а л а ч и н о. – Чудна работа! Човек не може да ги разбере тия духове. Едного бият, другиго целуват.
М а р т и н а. – Не мислете повече за това, господарю! Лека нощ! /тръгва/.
П а л а ч и н о. – Мартина, аз те обичам!
М а р т и н а. – Добре, господарю. За това ще си говорим утре. Лека нощ!
П а л а ч и н о. /с тих глас/ – Мартина!…
М а р т и н а. – Кажете, господарю! /ослушва се и чува героичното хъркане на Палачино. Засмива се и живо излиза/.

Завеса.

ОСМА КАРТИНА

Кабинет на краля като в първа картина. Кралят седи на трона и така го заварва вдигането на завесата. Той е замислен и съсредоточен, Става, отива до огледалото, взира се в него и отново тръгва към трона, но на средата на сцената се спира, обръща се към публиката и започва монолог, както в класическите пиеси.

К р а л я т. – Страшно, страшно, страшно!…/слага шаблонно ръка върху челото си/ – Всеки вижда плата, само аз не го виждам!… Нима е възможно само аз да съм… Да, изглежда че съм само аз… Палачино по умен от мен! И министрите, които непрекъснато наричам глупаци! И те!… Как е възможно!… Страшно! О, ти страшна моя тайна!… Но дали е тайна? Не подозира ли някой истината?… Не може да бъде!… Възхитих се от плата така, както се възхитиха всички. Нали повторих това, което Палачино ми каза за качеството му?… Страшна моя тайна!… От днес нататък ще трябва да живея непрекъснато с теб!… Ужасно е да разбереш, че си… /озърта се да види че е сам/… Глупав!

Сяда на трона и продължава да е замислен, влиза кралицата с козметична маска на лицето си, следвана от две масажистки, които разтриват раменете й. Кралицата учудено съглежда необичайната замислена поза на сина си. Със знак освобождава масажистките, които си отиват. Бавно се приближава кън своя син и намества лорнета си.

К р а л и ц а т а. – В необичайна поза те заварвам!
К р а л я т. /сепва се/ – Кое?
К р а л и ц а т а. – Замислен. За първи път те виждам замислен.
К р а л я т. – Не е верно! Когато решавам разни държавни въпроси, винаги мисля,
К р а л и ц а т а. – От решенията ти се вижда, че си мислил разсеяно.
К р а л я т. – Не е вярно! Никой досега не ми е казал такова нещо.
К р а л и ц а т а. – На теб никой не смее да ти възрази. Не се прави на глупав.
К р а л я т. – Забранявам ти да споменаваш думата „глупав“ пред мен! Да не споменаваш вече никога думата „глупав“, /на себ си/ О, моя страшна тайна!…
К р а л и ц а та. – Замислен и нервен! Тук става нещо!
К р а л я т. – Става това, че ме отегчаваш!… Махни най-после тази маска от лицето си!
К р а л и ц а т а. – Пред теб човек винаги трябва да бъде с маска.
К р а л я т. – Ти пък от кога стана философ?
К р а л и ц а т а. /възбудено/ – Омръзна ми вече да бъда глупава!
К р а л я т. – Ааа, значи признаваш, че не си видяла плата!
К р а л и ц а т а. – Кой, аз ли?… Видях го прекрасно! Ако искаш да ти го опиша.
К р а л я т. – Няма нужда!… Аз го видях подобре от теб… Предпочитам да смъкнеш тази козметична маска! Ставаш смешна.
К р а л и ц а т а. – Ти ставаш смешен, защото се жениш за млада жена.
К р а л я т. – Бария не е жена а девица!
К р а л и ц а т а. – Съмнителна девица.
К р а л я т. – Баща й ми даде пълни уверения за това.
К р а л и ц а т а. – Модерният век, в който живеем, не дава право на един баща да гарантира за дъщеря си.
К р а л я т. – Какво? Искаш да си отворя устата за теб ли?
К р а л и ц а т а. – Аз съм крепост!
К р а л я т. – Крепост, но често превзимана!

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, госпожица Палачино, е изпратила своя вестител, който чака да го приемете.
К р а л я т. /радостно/ Моята Бария има да ми съобщи нещо? Да влезе!

Слугата излиза.

К р а л и ц а т а. – О-о-о, как ти се оправи настроението. /излиза/.

Влиза Мартина.

М а р т и н а. /покашля се/ – Ваше величество, ида от името на вашата годеница.
К р а л я т. /гледа я с удоволствие/ – Каква е вашата служба при нея?
М а р т и н а. – Компаньонка съм на госпожицата.
К р а л я т. – Браво!… И след брака ли ще останете на служба?
М а р т и н а. – Това ще трябва да реши ваше величество.
К р а л я т. – Разбира се, оставате!… /гледа я/ И още как!
М а р т и н а. – Госпожицата се чувствува малко неразположена.
К р а л я т. – Какво има?
М а р т и н а. – Съвсем лекичко главоболие.
К р а л я т. – Веднага ще й изпратя десет масажистки. /тръгва/.
М а р т и н а. – Но защо десет?
К р а л я т. – Майка ми има четиредесет. /на себе си/ О, моя страшна тайна. /излиза/.

Сама, Мартина оглежда кралската стая. Пипа това, онова и сяда на трона, като глади страничните облегалки. Влиза Палачино с превързана глава. Покланя се от вратата без да забележи кой е на трона.

П а л а ч и н о. – Ваше величество, министърът на спокойствието пита какво да правим с десетте затворници.
М а р т и н а. – Да се освободят!
П а л а ч и н о. /вдига глава и вижда Мартина. Той е слисан и смутен, просто е загубил способност да говори/. – Но как… /пипа презръзката/ –Вие?…
М а р т и н а. /става от трона/ – Добър ден, ваше превъзходителство!… /неудобно мълчание/ – Може би се учудвате, че ме виждаве в кабинета на краля, но…
П а л а ч и н о. – Не бих се учудил дори ако ви видя да участвате в заседание на коронния съвет!
М а р т и н а. /тръгва към него/ – Аз ще бъда навсякъде, където ще бъдете и вие. Аз ви обичам!
П а л а ч и н о. /дърпа се/ –Моля, моля, какво говорите?
М а р т и н а. – Никога няма да забравя тази нощ! /върви към него/.
П а л а ч и н о. – Трябва да забравиш! Всичко трябва да забравиш!
М а р т и н а. – Да забравя огнените ви слова?
П а л а ч и н о. – Забрави ги, Мартина! Забрави ги!…
М а р т и н а. – Още чувствам галещата ви ръка!…
П а л а ч и н о. /поглежда ръката си и се отвегля назад/.
М а р т и н а. – Как? Вие ме изоставяте?… След тази нощ?… Нима сте лишен от рицарство, от дълг?…
П а л а ч и н о. – Какъв рицар съм аз, Мартина!… Негоден за нищо старец. Съвсем негоден.
М а р т и н а. – А тогава защо сте пръв министър?
П а л а ч и н о. – Уверявам те, Мартина, затова не се иска никаква годност. Извинявам ти ce. Ще ти дам обезщетение. Само ме остави мира.
М а р т и н а. – А нашата рожба?
П а л а ч и н о. /заковава се на място/ – Каква наша рожба?
М а р т и н а. – От снощи.
П а л а ч и н о. – Но снощи… Ти си спомняш много добре… аз само… по косата… просто те помилвах.
М а р т и н а. – Науката познава и такива случаи.
П а л а ч и н о. – Сериозно ли? Проклетата наука! Кой я измисли!…
М а р т и н а. – Ако не получа обезщетение за рожбата си, ще ви презра!
П а л а ч и н о. – Презри ме, Мартина!… Най-добре ще направиш да ме презреш. Аз заслужавам само това!

Влиза кралят.

К р а л я т. – Госпожице, в коридора ви чакат масажистките!… Не забравяйте да й напомните, че я очаквам след масажа.

Мартина се покланя и излиза.

К р а л я т. – Тази дама излъчва красота на физиката, на гласа и движенията. Въобще знае как да върви, за да се подчертае.
П а л а ч и н о. /слага ръце на устните си/.
К р а л я т. – Изглежда, че не ви се е случвало, господин първи министре, но все пак ви питам и искам да ми отговорите честно: бихте ли заобиколили тази жена, ако се изпречи на пътя ви?
П а л а ч и н о. – Разбира се, ваше величество!… Първо възрастта не ми дава такава възможнаст, и второ…
К р а л я т. – Само първото е достатъчно. А защо е бинтована главата ви?
П а л а ч и н о. /объркано/ Спънах се… много се спънах и се блъснах в стената. Има предложение по случай вашата свадба да бъдат помилвани десет затворника.
К р а л я т. – Защо?
П а л а ч и н о. – Добре ще бъде, ако подчертаем великодушието ви пред народа. Ще се погрижим всеки да узнае това.
К р а л я т. – Не може ли да не освобождаваме никого, а пак да съобщим, че сме помилвали десет души?
П а л а ч и н о. – Не може, ваше величество, това сме го правили няколко пъти вече и никой няма да повярва. Обикновено, когато кралете се женят, даряват милоста си на няколко затворника.
К р а л я т. – Кого смятате да помилваме?
П а л а ч и н о. – Имам предложение за Гамбо и още девет други.
К р а л я т. – Какъв е този Гамбо?
П а л а ч и н о. – Някакъв рибар, който бе осъден на двадесет години, за подстрекаване към бунт.
К р а л я т. – Защо да го освободим тогава? Не е ли опасен?
П а л а ч и н о. – Бъбривец и нищо повече… Бунтовник го изкарахме ние.
К р а л я т. – Елате да застанем до прозореца. Ако през улицата мине мъж, няма да ги помилваме. Ако мине жена – ще ги пуснем!

Двамата отиват до прозореца.

П а л а ч и н о. – Ето, вижте!… Минава Мартина с масажистките!
К р а л я т. /замечтано/ Ех, че походка има тази жена!… Освободете затворниците!

Влиза слуга.

С л у г а. – Придворният художник, господин Болино Кортели.
К р а л я т. – Чакам го.

Слугата излиза.

Б о л и н о. – Добър ден, ваше величество.
К р а л я т. – И днес ли ще се мъчим с портрета, Болино?
Б о л и н о. – Съжалявам, че това, което за мен е удоволствие, за негово величество е мъчение.
К р а л я т. – Какво?… Виж, Болино, никога не мога да разбера какво искаш да кажеш. Сега например какво казваш?
Б о л и н о. – Казах, ваше величество, че за мен е удоволствие да ви рисувам, а за вас е мъчение да ми позирате.
К р а л я т. – Сега разбрах. Виждаш ли, когато говориш по-бавно и разчленяваш мисълта си, разбирам всичко. Но ти обикновено говориш някак особено.
Б о л и н о. – Голям мой недостатък, ваше величество. Никога не мога да се изразя като трябва. Предпочитам да рисувам, отколкото да говоря.
КРАЛЯТ Не знам защо, но и аз предпочитам това. Днес колко време ще ми отнемеш?
Б о л и н о. – Само пет минути. Просто да поправя малко носа и край. И без това след няколко минути ще пристигне плата. /рисува/. – Наредено е да присъствуват Пирожино – най-големия поет, Масажино – най-големия композитор и хумориста Кофражио. Всички те ще трябва да възпеят в музика и рими плата.
К р а л я т. – Това е наложително! Ти ли ги повика?
Б о л и н о. – Да.
К р а л я т. – За това ти ще бъдеш награден. Въобще ти се постара доста около моите нови дрехи. Надявам се, че ще ме нарисуваш тях.
Б о л и н о. – Какво говорите, ваше величество! Вие видяхте плата! Погледнете тогава в палитрата ми. Ще намерите ли тук такива бои? Може ли въобще човешката фантазия да си представи такава изящна комбинация от шарки?
К р а л я т. – Все пак, драги Болино, ще се опиташ. Поне приблизително. /на себе си/ О, страшна моя тайна!…
Б о л и н о. – Не мога, ваше величество!
К р а л я т. – Предай една стотна част от красотата!
Б о л и н о. – Една хилядна не мога да предам.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, членове на министерския съвет желаят да ги приемете.
К р а л я т. – Да влязат!

Слугата излиза, влизат министрите.

К р а л я т. /към спокойствието/ Как е положението в страната, господин министър на спокойствието?
С п о к о й. – Прекрасно.
К р а л я т. – А съкровището на страната?
С ъ к р о в. – Прекрасно! Всеки си има moro пари.
К р а л я т. – А как върви просветата? Просвещава ли се народа?
П р о с в е т. – Просвещава се.
К р а л я т. /към спокойствието/ Щях да забравя най-важното. Как върви войната? Ще се бием ли?

Влиза слуга.

С л у г а. – Поезията, музиката и хуморът! /оттегля се/.

Влизат Пирожино, Масажино и Кофражио. Покланят се.

К р а л я т. – Добър ден, господа.
В с и ч к и. – Добър ден, наше вдъхновителство!

Влизат кралицата и Бария. Кралят става да ги посреща. Сяда на трона, а те сядат на столовете до него. Другите са прави.

К р а л я т. – Какво ново към вас, Пирожино?
П и р о ж и н о. – Днес написах стихотворението „Нашият крал се жени“. /излиза крачка напред, покланя се и рецитира/.
Ликувай, о, народ блажени,
че кралят ще се жени.
Съобщава: – Кралят е написано с голямо к.
Ликувай, о, народ блажени,
че кралят ще се жени.
Той слънце е в небето ясно,
тя замечтана е Луна…
К р а л я т. – Луна с голямо „л“ ли е написано?
П о е т ъ т. – Разбира се, ваше кралско величество!
К р а л я т. – Продължавай!
П о е т ъ т. – Той слънце е в небето ясно,
тя замечтана е Луна…
Той влюби се във нея бясно,
отвърна му и тя.
К р а л я т. – Тази дума „бясно“ не ми хареса.
П о е т ъ т. – За рима, ваше величество!… В поезията може всичко.
К р а л я т. /към Палачино/ Може ли?
П а л а ч и н о. /към поета/ – Не можахте ли да намерите друга рима?
П о е т ъ т. – Търсих цяла нощ, ваше благородие, но не можах. Ето римите, които се изпречиха на пътя ми: тясно, частно, властно, опасно, прясно, дясно, страстно, ефикасно…
К р а л я т. – Не си търсил достатъчно, Пирожино… /към Палачино/ Да се назначи комисия, която заедно с него да търси рими днес и утре. Тогава да бъде представена и поемата… Нещо друго да си написал?
П о е т ъ т. – Имам нещо в бели стихове.
К р а л я т. – Да чуем белите!

Поетът се покланя и започва:

В полето се издига дим. Той се издига така,
че извайва
тялото на девица.
Виждам ясно;
главата
косата,
шията,
врата, гушата,
гръдната обиколка, ръцете, ноктите,
обиколката на кръста,
която в съотношение с гръдната обиколка
дава коефициента –
18!
О, видение чудно!
Породило вопъл в душата на поета! .
Защо си ти от дим?
Защо живота се превръща в дим?

К р а л я т. – Прекрасен поет си, Пирожино! Стига толкова.
П о е т ъ т. – Но аз още не съм свършил, ваше величество.
К р а л я т. – Нищо. Нека да има и за друг път.
М а с а ж и н о. – /излиза напред/ Ваше величество, аз написах една сватбена симфония, която ще чуете на самия паметен ден.

Всички ръкопляскат.

Б о л и н о. – След като чухме поезията и музиката, нека чуем и хумора.
П о е т ъ т. – Но как! Аз не изпълних до края.
Б о л и н о. – Все едно.
М а с а ж и о. – А пък аз не изпълних нито нота.
Б о л и н о. – Все едно. Да чуем и хуморът, та да приключим с изкуствата. Господин Кофражио, чакаме да чуем последния ви виц.
К о ф р а ж и о. – Този път ще ви прочета последния си фейлетон.
К р а л я т. – Предпочитаме да чуем нещо по-кратко.
М и н и с т р и т е. – По-кратко.
Б а р и я. – Някакъв виц.
К р а л я т. – Да, Кофражио! Ти измисляш толкова хубави вицове.
К о ф р а ж и о. – Знаете ли каква е разликата между молеца и пияницата?
Всички се замислят.

К р а л я т. /избързва глупаво/ – Пияницата е много по-голям от молеца.

Тишина. Палачино започва да се смее и ръкопляска, а след него и останалите.

К О Ф Р А Ж И О. – БРАВО, Ваше величество! Познахте!

Докато другите коментират остроумния отговор на краля, Болино се приближава към Кофражио, издърпва го на авансцената и повежда разговор.

Б о л и н о. – Кофражио, това ли ти беше вица?
К о ф р а ж и о. – Не, ама смея ли да му възразя?… Разликата между молеца пияницата е, че молецът изяжда костюмите, а пияницата ги изпива.

Влиза слуга.

С л у г а. – Ваше величество, пристигнали са двама търговци на вина. И двамата твърдят, че вината им са най-хубавите на света.
К р а л я т. – При всяка сватба виното е от важно значение. Купете вината на двамата търговци!… И повикайте моя придворен густатор.
С л у г а т а. – Той чака навьн.
К р а л я т. – Нека да влезе.
С л у г а т а. – Няма да може, ваше величество.
К р а л я т. – Защо?
С л у г а т а. – Ще трябва да го доведа.

Слугата излиза и се връща, хванал под ръка густатора, католически свещеник, нарязан до последен предел. Слугата едва го крепи, докато оня се покланя на краля.

Б а р и я. /учудено/ – Но това е свещеник!
К р а л я т. – Той е уволнен от църквата… но иначе е най-големия специалист по вината. /към густатора/ – Днес не опитахме никакви вина, защо си пиян?
Г у с т а т о р. – Оппитввах, ваше ввеличество.
К р а л я т. – Какво си опитвал?
Г у с т а т о р. – Оппитввах ввашата гготввачка!… Тя ме опияни!
К р а л я т. – Изведете го навън и да му се ударят десет тояги!
Г у с т а т о р. – Дддадено.
К р а л и ц а т а. – Да не се допуща в кухнята два месеца.
Г у с т а т о р. – Поддччинязам се.
Б о л и н о. – Два месеца без никакво вино!
Г у с т а т о р. /пада в краката на краля/. Милост, ваше величество!… Само това не!
С л у г а. – Тъкачите, ваше величество!… Носят вълшебния плат.

Оживление. Всеки коментира с другия. Влизат Марио и Порчио, които държат ръцете си така, като че ли носят плата. Те пристъпват бавно и тържествено. Всички погледи са устремени към въображаемия плат.

М а р и о. – Ето плата, ваше величество.
К р а л я т. – Чудесно!… Поставете го на статива.

Болино веднага намества статива в средата. Марио и Порчио мятат плата върху статива. Всички заобикаля празния статив. Охкане и ахкане.

К р а л я т. – Великолепен е! /на себе си/ – О, страшна моя тайна!
П а л а ч и н о. – Чудесно!
С ъ к р о в. – Прекрасно!
П р о с в е т. – Бих казал – супер…
С п о к о й. – Какви цветове!
М а с а ж и н о. – Прекрасни тонове!
П р о с в . – Бих казал супер…
П и р о ж и н о. – Божествени шарки!
К о ф р а ж и н о. – Сякаш е откъснато парче от залеза,
К р а л и ц а т а. – Недействително!
Б о л и н о. /оправя нещо/. Тук нещо се е подгънал.
П а л а ч и н о. /и той оправя/. И тук се беше подгънал.
С ъ к р о в. – Тук някой пречи на светлината. /Маха густатора/.
Г у с т а т о р. – Вce преча!… Вce аз преча, /излиза/
П и р о ж и н о. – О, дивно хубав плат! Ще бъдеш ти от мен възпят!
М а с а ж и н о. – О, симфонио! За теб аз симфония ще напиша! /Дирижира и тананика/. Та-та-та-тааам! /из пèтата на Бетховен/. Та-та-та-таaaм.
К о ф р а ж и о. – И таз добра!…Та това е „Малка нощна музика“ от Бах! /също тананика/. Та-та-та-тааа!…
М а р и о. – Ваше величество, сега настъпи един от върховните моменти.
П о р ч и о. – Да ви вземем мярката!

Кралят се изправя. Марио и Порчио намятат въображаемия плат на рамото на краля. Всички одобряват. Примижават, отстъпват назад, отиват напред, изправят се, навеждат се и се въртят в кръг около краля. Неусетно кръгът става идеално правилен, чува се музика и започват да се въртят в ритъм на танц. С метър в ръка Марио се приближава до краля, повдига му ръката, отпуща я, навежда се надолу и винаги диктува па Порчио, който старателно записва мерките на краля. В суматохата Болино целува Бария.

Завесата бавно се спуща.

ОСМА КАРТИНА

Площад. Народът очаква пристигането на краля. Всред тълпата са Болино, Бария, Мартина, Марио, Порчио. Войници с копия, които се грижат за реда.

Ж е н а. – Къде се тикаш напред?
С т а р е ц. – Искам да видя.
Ж е н а . – Ако си искал, трябвало да дойдеш още в шест часа, като мен.
Г а м б о. – Старче, на теб очите ти гледат към оня свят и едва ли ще видиш нещо!
Ж е н а т а. – Детето ми!… Изчезна ми детето!
Д е т е т о. – Майко, тук съм.
Ж е н а т а. – Виждаш ли добре?
Д е т е т о. – Виждам! Чичко, къде е кралят?
Г а м б о. – Сега облича новите си дрехи.
Ж е н а. – Какви ли са тези чудновати дрехи?
С т а р е ц. – Казват, че само умните ги виждали, а глупавите виждали само въздух.
Ж е н а т а. – А скъпи ли са?
Г а м б о. – По данъците ще разберем!
Ж е н а т а. – Гамбо, а ти не си ли в затвора?
Г а м б о. – Помилваха ме по случай сватбата на краля.
Ж е н а т а. – Ако продължаваш да говориш за данъци, отново ще влезнеш там.
У х о т о. – Кой говорене тук за данъци? /към жената/. – Ти ли?
Ж е н а т а. – Аз си плащам без да говоря!
Г а м б о. – Вие защо се интересувате за данъците?…
Г л а с. – Той е ухото на краля!
У х о т о. – Кой тук казва, че съм ухо?
Ж е н а т а. /към войника/ Момче, този тук говори за данъци!
В о й н и к. – Кой говори?
Г а м б о. – Ето този тук! /сочи ухото/.
В О Й Н И К. – Ти ли говориш?..?… Какво говореше?
У Х О Т О. – Те говореха!
Г а м б о. – Войниче, с ушите си чух как той каза, че дрехите на краля ще ни излязат скъпи и това ще се разбере по данъците.
В о й н и к. /към ухото/. Ти си арестуван!
У х о т о. – Аз не говорих.
В о й н и к. – А какво правеше?
У х о т о. – Слушах,
В о й н и к. – Защо слушаше?
У х о т о. – Аз съм от двореца. /общ смях/
Г а м б о. – Оставете го, тогава! Там всички слушат.
В о й н и к. Но нали казвате, че говорел за данъци?
Ж е н а т а. – Той каза, че от данъци не можем да си дигнем главата.
Г а м б о. – Говореше за данъци и псуваше краля.
У х о т о. – Не е верно!… Преди всичко аз не плащам данъци!
В о й н и к. – А защо не плащаш?… Тогава ще те арестувам задето не си плащаш данъците!
У х о т о. – Аз съм освободен от данъци.
В о й н и к. – Защо си освободен?
У х о т о. – Защото работя в двореца,..
Г а м б о. – Той напсува нашия добър крал! /към всички/ – Хора, напсува ли краля?
В с и ч к и. – Напсува!
Г а м б о. – Ако искате, ще повторя какво каза за краля.
В о й н и к. – Тук не му е мястото! /към ухото/. Ела с мен! /дърпа го/.
Ж е н а т а. – Пфуу!… Републиканец такъв!… Да псува нашия добър крал! Безсрамник!
У х о т о. – Но вие не разбрахте ли, че съм от двореца?
Г а м б о. – Още по-лошо!… Яде от трапезата на краля и го псува!… Сега ще кажа как го напсува…
Ж е н а т а. – На кралица го напсува и на данъци, и го нарече келеш, изедник и глупак…
В о й н и к. – Престани!… Защо ругаеш краля?
Ж е н а т а. – /обидено/ Aз ли ругая?… Не чухте ли, че повтарям неговите думи? /отстранява се към Ухото/. Заради теб аз ли да загазвам, бе? /удря го/. – Ще ругаеш краля, а?… /към всички/. Ами вие какво гледате?… Псува краля ни, а гледате!
Г л а с о в е. – Верно! Да отмъстим за краля. /всички се нахвърлят към Ухото и го удрят/.
В о й н и к. /докато също нанася удари на Ухото/. Спрете граждани! Не бива така! Той ще си получи наказанието чрез съд.

С викове „да живее кралят“, тълпата нанася удари на Ухото. Войникът го заплюва и го извежда, възмутен.

2-ри В о й н и к. – Сега запазете редиците. /подрежда ги/.
Д е т е т о. – Мамо, защо бихте този чичко?
Ж е н а т а. – Ругаеше краля, дете!
Д е т е т о. – А татко защо не го биеш, като ругае краля?
Ж е н а т а. /удря му плесник/. Да живее Краляяяя…
В с и ч к и. /като се смеят, за да замажат конфузията/. – Да живее краляя.

Приближава се пияният густатор.

Г А М Б О. – Вижте един щастливец!… Пие само от кралските бъчви.
Г у с т а т о р. – Щастлив си ти, че не излизаш от кралския затвор… Яденето ти ядене, лежането ти лежане!… Аз с удоволствие бих полежал вътре, но дават само вода. /плюе с отвращение/.
М А Р Т И Н А. – Да, но в затвора няма кралски готвачки.

Смях, Войникът го бута към редицата.

Г у с т а т о р. – Ей, Ей! – Така ли се бута бъчва?
Б о л и н о. – Стана много забавно… Бария, виж само колко много хора са наизлезли!
Б а р и я. – Народът няма забавления.
М а р т и н а. – Покрай новите дрехи, народът ще види и краля.
С т а р е ц ъ т. – Очите ми са отслабнали… Дали ще видя дрехите?
Г а м б о. – Ако не ти е отслабнал ума, ще ги видиш! /гледа дрехите на стареца, които са кръпка до кръпка/. – Изглежда, че и твоите са вълшебни, а пък и аз трябва да съм глупав, защото виждам само кръпки.
М а р т и н а. /към Марио, който непрекъснато я придържа за кръста/. – Марио, махни тази ръка!… Не виждаш ли, че има хора?
М а р и о. – Забелязал съм, че като сваля моята, намирам друга около кръста ти.
Б о л и н о. – Вие пак се сдърпахте.
М а р и о. – Изнервен съм от тъкане!
Б а р и я. /към Болино/. А ти никак не се сещаш за мен.
Б о л и н о. – Не смея да пипам царски годеници! /смеят се/.
Г а м б о. – А бе, вие кои сте?… Не съм ви виждал между народа!
Б о л и н о. – Ние сме хора на изкуството!
Ж е н а т а. /надига се на пръсти/. Май, че идват.

Понасят се шепот и викове „Идат!“. Войникът става нервен, блъска назад. Тълпата блъска напред.

Г л а с. – Пазете ред!
Г а м б о. – Запазете присъствие на духа!
Б а р и я. – /към Болино/ – Цялата треперя.
Б о л и н о. – Сега ще се реши всичко.
М а р т и н а. – Вярвайте в моя план. Да живее краля!

Чуват се възклицания, някои бабички падат на колене и се кръстят. Всред шума се задава церемонията на кралското шествие, но изведнаж всички млъкват… все пак, кралят е величествен в своята голота!… Гол, с корона на главата, с кралски жезъл в ръка, той се озовава всред народа и усмихнато поздравява, всички падат на колене неохотно. Само двете недоумяващи деца остават прави.

Д е т е т о. – Мамо, кой е кралят?
Ж е н а т а. – Този, с короната и хубавите дрехи.
Д е т е т о. – Какви дрехи?… Той няма никакви дрехи!… Кралят е гол!..
2-ро д е т е. – Кралят е гол!… Хей, гол крал!

Тишина. Смущение сред свитата и тълпата.

Г л а с о в е. – Това е верно.. Кралят е гол!
– Гол крал!
– Защо е излязал гол на улицата?
– Не му ли е студено?
– Защо не са му дали дрехи?
– Така е срамота!
Г а м б о. – Жените да не гледат! Гол крал, гоол!

Започва буен смях, дюдюкания и подсвирквания. Кралят и свитата му са стъписани. На краля му става страшно.

К р а л я т. – Нима е възможно всички тук да са глупци?… Аз съм измамен… Измамен съм!
П а л а ч и н о. – Ние сме измамени.
М и н и с т р и т е. – Подиграни сме.

Кралят се обръща резко и прикривайки голотата си с ръце, тръгва обратно. Кралицата майка сваля плаща си и му го намята. Нов залп от смях.

Б о л и н о. – Бария, видя ли как всичко свърши добре?
Б а р и я. /гледа след изчезналия крал/ – Още викат.
М а р и о. /към Мартина/. – Не се ли страхуваш, че кралят ще ни отмъсти?
М а р т и н а. – Когато един крал стане смешен пред народа си, вече не е опасен.
Б а р и я. – Все пак, стана ми неловко заради него… Какво ли ще направи сега?
Г а м б о. – Много просто – ще отиде да се облече!…
М а р т и н а. – Беше забавно като театър!… Видяхте ли какво може народът?

Връщат се хората от народа, които бяха тръгнали след краля. Чува се само тяхната мощна песен. Запяват и нашите герои. Гамбо се е съблякъл по долни дрехи и имитира краля. Постепенно сцената остава празна.

Завесата се затваря бавно.

КРАЙ

Advertisements
Коментари
  1. […] НОВИТЕ ДРЕХИ НА КРАЛЯ Share this:TwitterFacebookLike this:LikeBe the first to like this post. […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s