Борис Априлов

:

Ц И К Л А Д С К И Т Е

О С Т Р О В И

:

пътеписен роман

Това на нищо не прилича – ще повтаряме ли вечно и до втръсване
твърдението, че художествените измислици са направо жалки
пред измислиците на живота?
А н т ъ н и  Д ж е ф р и   . . . (Атанас Джавков)  :)
 

АТИНА

1.

Когато напуснах София, все пак имах в главата си смътен замисъл, нещо като програма; в плановете ми за Атина бяха определени само два дни, а вече се натрупаха седем-осем, но продължавах да се люлея в люлката на нищото. Всяка вечер се вглеждах в картата. Търсех острова си и не го намирах, не можех да реша този въпрос – всеки остров ме зовеше към себе си с крясък; оказа се, че Атина ми е омръзнала, но не заминавах най-вече от чист човешки фатализъм. Бях си внушил, че ако изменя на сладостната плажна летаргия, порцеланът на метеорологическото благополучие ще се счупи. Къпех се предиобед и следобед, не ме мързеше да пътувам до Пирея, опосках плажовете на Пасалимания, отскочих до Глифада. Там, както си лежиш на „пясъка“, всеки три минути в небето над главата ти става експлозия, след поредица от серия нови експлозии прелита огромен пътнически самолет и каца на близкото международно лeтище. Това е то прочутата Глифада, затова всяка втора обява в „Атенс нюз“ е за нея: продавам вила в Глифада. Обикалям пустите плажове, къпя се, полежавам си по мъничко, пазя зорко парите си, и почти всеки час, ако не аз, то, подсъзнанието, ме пита: кога най-после ще потеглиш и ще потеглиш ли изобщо? Продължавам да живея в „Аристидис“, напомням отново – порцеланът на метерологическата, а и психологическата ми ваза е здрав; само вечер, прибера ли се в стаята, разгъвам картата и ме обхваща най-сладкото безпокойство: къде да отида, на кой точно остров? Лесбос? Хиос? Итака? Корфу? Може би до Африка, на Крит? Какво ще кажеш за Родос? Мили мой, защо не си отплаваш отново на Идра, там няма нито един автомобил, хотелчето на мистър Дъглас – на три метра от пристанищния кей – те чака, а и мистър Дъглас те чака. Там гостите от деветте стаи всяка сутрин се събират в хола на кафе, задължително се опознават и си бъбрят сред рафтовете на книгите. В абсолютна библиотечна обстановка, тишината е гарантирана, гарантирано ти е общуването с приятни хора, а плажът е на десет крачки, плаж по вкуса ти, върху гладки терасовидни скали, скачаш направо в морето, първоначалната дълбочина е четири метра и шейсет сатиметра, връщаш се на скалата по железни стълбички, като в басейн, и тук вече единствената ти грижа е да не настъпиш някое от момичетата, които се излежават върху рогозките си… Кръстосвам всички острови с поглед, някои от тях опипвам с пръст, сякаш очаквам да ми разкажат по този начин за себе си. Но винаги старателно заобикалям и не посягам към Цикладския архипелаг, защото тайно, някак си много вътре в себе си, съм сигурен, че ще навра глава точно в неговата примка.

 ПИРЕЯ

2.

Както пеперудите усещат кога трябва да отлетят нанякъде, зa да снесат яйцата си и да умрат, така и аз усетих с всичко в моя организъм часът на тръгването, по точно – осъзнах го в еднa ранна утрин, когато станах и започнах да прибирам багажа си. Времето за бръсненето този път не ми послужи за обмисляне, стараех се да заобиколя плановете, отдавах се на опиянението от свободата си. В едно от пътническите бюра на Пирея застанах зад трима души. Все още не знаех закъде ще пътувам. Избягвах да се вглеждам в примамливите табла. По тях бяха изредени имената на трийсетина острова. Момичето пред мен си купи билет до Парос.

Щом застанах до гишето, изрекох простичко: Парос. И платих 1226 драхми.

Някой ми беше казал: Всички острови са им хубави, текстовете на песните им са хубави, а корабите им са мръсни. Този някой излезе прав, пък си го и знаех. „Наксос“ не прави изключение, но защо да се превземаме – чудесен ферибот за междуостровно плване, какво искаме от него, превозва местните хора, туристите, колите им, камионите им. Край мен гъмжи от момичета и момчета с големи дълги раници. Колко рано съм се родил!…

ПИРЕЯ

Чакаме да потеглим. Това ще стане в осем часът. Сега е седем и половина. Пирея мига сънливо в зараждащият се съботен ден на 17 октомври. В Атина бях прекарал точно осем дни. Усетил вече тръпката на пътешественическата наркоза, съжалявах за дългия престой там.

На кораба оставяш багажа където намериш за добре. Освободен от него се почувствувах още по-лек, взех си от бюфета горещо капучино и настроението ми изхвърча нагоре. Какво ти остава, остава ти да наблюдаваш Пирея от високо, белите – и сигурно много чисти – пасажерски лайнери в съседство; остава ти да се занимаваш с меланхолната мисъл, че си най-стар от всички в туристическата класа. Не без злоба се прехвърляш в бъдещето, виждаш как и тези млади хора ще остареят като теб, но сега-засега те са гъвкави, шумни, кожите им цвърчат от горещината на кръвта, гърдите на мацките са вирнати, а златните им коси тежат катастрофално към земята и ти се струва, че една такава коса може да измете тъгата на земното кълбо.

ПИРЕЯ

На палубата връхлита небръснат, мръсен продавач на гевреци промъкнал се е тайно, разтваря чувал, младите хора бърникат вътре, измъкват си или геврек, или кифла със стафиди. Продавачът показва дланите си, на едната с химикалка пише 20, на другата – 60. Дланите му са мръсни като на ваксаджия. Всеки бърка, рови избира, бръкнах и аз, стоката беше корава като цимент, стотици ръце са я обръщали и оглеждали цяла седмица, измъкнах кифла, платих шейсет драхми, останалите тук-там по кифлата стафиди бяха твърди като секретни копчета. Това е Гърция.

Туристическата класа на „Наксос“ наподобява киносалон. По меките кресла в редици седят, а най-често дремят, пътниците. Някои от тях се занимават с видеофилма – американски уестърн с надписи на гръцки език. Мисля че вече споменах – почти всички пасажери са млади, нито един не е дори на двадесет и пет. Тъй като времето днес е хубаво, те са оставили раниците и книгите си по креслата, шляят се по палубите, а има какво да се види – гръцкото море не е съставено само от вода – в полезрението винаги се натрапват големи или малки парчета от сушата.

Всеки си носи книга, това сякаш влиза в условията на пътуването. Не пропусках случаите, когато можех да погледна заглавията, по този начин успях да извърша малко „проучване“. То пък взе, че ме изненада, затуй и пиша тези редове. Очакванията ми бяха опровергани: като се изключат две или три много млади и много хубави женски патки с булевардни романчета, всичко друго четеше книги със сериозни корици, особено германчетата и скандинавчетата. Спокойно мога да заявя, че в този своеобразен „ноев ковчег“ на расите и националностите, към магическите острови на Цикладския архипелаг пътуваше младежта на света: американци, англичани, немци, скандинавци, японци, филипинци, индуси, африканци… Всички говореха тихо, смееха се прилично, общуваха вежливо, флиртуваха почти красиво, кажи-речи по детски. В продължение на месец наблюдавах внимателно, при какви ли не обстоятелства, младите туристически същества. Те бяха бедни, бих казал твърде бедни, замисляха се преди да похарчат и десет драхми, но никога не ми се случи да забележа у тях поне една проява на грубост. Контактите им бяха вежливи и винаги подплатени с необяснима за мен наивност.

Момичето, което в пътническото бюро ме бе позовало да предпочета Парос и да осъществя най-после избора си на остров, понякогато се явяваше в навалицата, прорязваше я с красотата си, но бързо се оттегляше на горната палуба, излягаше се на шезлонга и продължаваше да чете книгата си. Тогава си помислих, че при един блиц-конкурс, то без колебание, единодушно можеше да бъде избрано за „мис ферибот“; хубостта му, как да ви кажа, отразяваше един друг блясък, на някакъв друг свят, и, изкушавам се да бъда по-дързък – някакво друго мислене.

Успях да проникна в много от гънките на кораба, упорито пъхах носа си където трябва и не трябва, откривах някои неща, стараех се да си ги обясня сам, просто нямаше кого да питам. Когато влязох във втора класа да си купя сандвич от бюфета, затиснах ушите си с длани – боже, как се надвикват беседващите гъркини островитянки и как крещят децата им!…

3.

Пиша тези редове за приближаването към остров Парос като съм разтворил няколко туристически източници. Друг изход нямам, някой от читателите сигурно ще се заинтересува, затуй ще бъде добре ако знае, че Цикладските острови са пръснати в южната час на Егейско море, те са няколкостотин на брой, повечето от тях – дребни като трохи и само трийсет и три са населени. Парос се показа след като изтече шестия час на пътуването. (Не бъркайте Парос със Порос, двата острова нямат нищо общо.) Четвърти по големина в архипелага си, ако това може да ви подскаже нещо – той обхваща 187 квадратни километра суша, брегова линия 120 километра, население – 7881 души, намира се в центъра на цикладския лабиринт.

ОСТРОВ ПАРОС – ПАРИКЯ

Приближаването към някой гръцки остров може да се сравни само с приближаването към друг гръцки остров. Взех куфара си и се загледах в пристанището като човек, зарадван от факта, че лотарийният му билет печели. Проследих очертанията на градчето, съставено от грозни къщи: бели еднообразни кубчета, тесни прозорчета, дълги или къси дувари, но винаги криви, всичко наблъскано, сгъчкано, разляло се където му е широко, проникнало навсякъде, където му е възможно, дори в най-тесните теснини, покачило се нагоре, внимателно заобиколило скалите, прегоряло, направо унищожено от слънцето, опоскано откъм зеленина. Но всичко взето заедно, това е вече друго; то те хваща за гушата. Там, например, вляво, се простира плаж с хотелчета, а ти не обръщаш никакво внимание на хотелите, ти зяпаш къщите на пристанището Парикя.

ОСТРОВ ПАРОС – ПАРИКЯ

Вече не виждам нищо, сега съм долу, с багажа си, чакам. Най-после челюстите на ферибота се разтварят и тръгваме към кея. Слизат половината от пасажерите, другата половина продължава за остров Наксос. Важен момент, внимавай – внушавам си аз, поне се старая да си го набия в главата – спокойно, не избързвай, дори поседни и плюй на предложенията. Но се оказа невъзможно, нито можех да избягам, нито да седна в знак на протест на земята, напразно повтарях: имам стая, имам стая – хотелите „Аполон“, „Apго“ и „Алкион“ вече ме бяха притиснали. Всеки ме дърпаше към себе си. Не усетих как в ръцете ми напъхаха дипляните си. По-късно ги разгледах на спокойствие – красиви фасади до плажната ивица, снимки на барчета, на градини, на стаи с по две легла, на бани (обезателно с вана). Всеки от хотелите викаше в ушите ми, постепенно понижаваха цените от 1500 на 800, „Алкион“ слезе дори на 600. Представителите им се стараеха да ме вкарат в уморените си автобусчета. Лицата на мъжете бяха ядосани, те направо ми се караха и продължаваха да ме разкъсват. Никой не ми даваше възможност да погледна в дипляните. Винаги съм смятал, че ако попадна на подобен остров, ще си наема квартира някъде до пристанището. Но при тия съблазнителни хотелчета с извънсезонни цени!… Отказите ми означаваха чиста глупащина. Неусетно, като продължавах все пак да се съпротивлявам – трима души ме разкъсваха – аз се приближавах към микробусчето с надпис „Apro“.

– Мога ли да ви помогна?

Пред отворената врата на едно такси стоеше „Мис ферибот“. Приличаше на захарно изделие. Излята малко традиционно, тя се отдалечава от представите ни за съвременните красавици. Коя беше загадъчната сила, накарала непознатата да изрече „мога ли да ви помогна“? С тия думи, отправени към един три пъти по-възрастен от нея мъж, „Мис ферибот“ изведнъж се отдели от момичешката туристическа лавина.

– Вие може би не знаете, че искате да отидете в Науса – допълни тя, а старецът-шофьор вече скриваше куфара ми в багажника на таксито.

– Зная само, че идвам до Парос – отвърнах пообъркано.

– Но не в Парикя, нали? – Парикя сигурно е главният град на острова, осъзнавах се аз, административният му център, пристанището му. – Важното е да отидете в Науса. Аз живея от петнайсет дни там.

Таксито се движеше край уединени жилища от чисто цикладски тип, но занемарени. Асфалтовата настилка от двете ни страни бе оръфана, ръбовете й се губеха в прах. Морето се показа още няколко пъти и изчезна съвсем. Пътят проникна в монотонието на келяви хълмове с неопределен цвят и съмнителна надежда за плодородие.

Тя седеше до шофьора, през цялото пътуване бе извърната към задната седалка. Големите й тъмни очи ме гледаха открито: – За колко дни?

– Ако ми хареса…

– …ще останете повече?

– Обичам да се застоявам.

Моите думи я зарадваха. Продължавах да се учудвам. Оказа се, че е американка и това ме озадачи още повече. Винаги съм смятал, че пътешествията ми в самотата са нещо незаменимо, предпочитано, а излезе лъжа, мит – появата на „Мис ферибот“ сякаш изкрещя в ухото ми, че да си сам е глупаво, обидно, че това се равнява на поражение.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Пътят от Парикия до Науса е осем километра. През цялото време бях в плен на необяснима бъбривост, тя мелеше бавно, но продължително, стараеше се да изговаря думите отчетливо и въпреки това, голяма част от тях отлитаха неразбрани. Изясни ми подробно какви плажове има наоколо, отдели най-предпочитаните, препоръча ми ги, особено един от тях, намирал се на отсрещния бряг на залива, до там се отскача с корабче, 360 драхми за отиване и връщане, там е тихо, почти не се усеща кошмарния северен вятър, който, по думите на местните хора, тази есен упорито мете повърхността на цялото Егейско море и не стихва, всички се надяват да спре, а вятърът не спира. Каза ми, че мога да отседна в хотела на мадам Изабела – 1500 драхми – където живее тя. Благодарих, но веднага я запознах с навика си да търся нещо до пристанището.

Това й направи впечатление. Допълних, че винаги търся нещо по-евтино, това не й направи никакво впечатление.

Таксито спря, чак сега разбрах, че сме пристигнали. Спътницата ми слезе, шофьорът измъкна раницата й от багажника. Тя, естествено, поиска да знае какво дължи. Шофьорът отговори: По петстотин на двамата. Спътницата ми се изчерви: По отделно ли? Шофьорът се изчерви: По отделно. Тя плати, показа ми вдясно широко каменно стълбище, то се катереше по хълма заедно с бяло стадо цикладски къщи. Горе крещеше многоцветна фирма „Изабела Критику – апартаменти и стаи под наем“.

– Ето визитната картичка на хотела. Стая номер шест. Половин час след като ми звъннете ще бъда при вас.

Колата потегли.

– Сигурен ли сте, че от Парикя до Науса таксата ви е хиляда драхми?

Старецът не отговори.

Минута след като се разделихме с „Мис ферибот“ таксито спря на малко площадче очертано от кафенета, сладкарнички и туристически бюра. В центъра на площадчето плачеха две върби, имаше чешма, имаше и паметник. На една от върбите бе закачено разписанието на автобуса до Парикя.

– Вие ще платите четиристотин – продума накрая шофьорът.

Исках да му хвърля в лицето нещо много остро, но докато търсех израза на английски, някаква хетера отмъкна колесарчето с куфара ми.

– Хиляда! – изрече тя в движение. – Аз обаче хванах дръжката на куфара, а тя извряка: – Осемстотин!

– Пуснете багажа ми!

– На сто метра от кея!

Кривнахме в много тясна каменна уличка, хлътнахме в белота, така наречената „цикладска магия“ унищожи волята ми за съпротива. Махнах с ръка и се оставих да ме влече грозното кривогледо змиище.

4.

Оказа се, че от площадчето с плачещите върби ме е отвлякла съпругата на местния бръснар. Хотелчето им се намира над дюкяна, състои се от три стаички, скромна тоалетна с душ, в която винаги дежури по някой човек, и тясно антре. Вратите на стаичките бях остъклени, зад едното стъкло се мяркаха тихоразговарящите фигури на две немски момичета, зад другото мълчеше самотна канадка. Стори ми се, изобщо, че всички гости на Гърция гледахме да си пазим тишина и си го съзнавахме, а това ни правеше съзаклятници. Представете си тези три стаи с остъклени врати, да речем, в Несебър…

Ощастливен от привилегията да звъня когато си ща на „Мис ферибот“, от една страна, от друга страна аз бях нещастен и направо разярен заради факта, че мога да ставам лесна плячка на първите изпречили са по пътя ми хазяи. Идеше ми да изпочупя стъклата на вратите и корозиралото огледало в тоалетната, което едва побираше лицето ми. Бях наврял мутрата си в него, за да видя не само как изглежда най-глупавият от глупавите туристи, но и мъжът, предизвикал интереса на най-красивата жена от палубата на „Наксос“. Нахлузих бели джинси, бяла спортна риза, английски пуловер, сресах се и накрая предпочетох по-леко яке, то ме правеше по-изискан. Слязох на уличката, погледнах към бръснарницата на хазяите, за всеки случай; беше затворена, сетих се, че е събота, поех по каменния лабиринт. Безлюдното градче преливаше от обещания за очаквани и неочаквани вълшебства. Хладните пориви на мелтема нахлуваха дори в кривите защитени улички. Все пак успях да срещна местен човек, той определи посоката с ръка, квартирата ми наистина се намираше на пристанището. След няколко секунди се озовах на кея и чух гласът си да съска:

– Мамицата ви гръцка!

Тия думи изразяваха националната ми завист.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Да огледаме преди всичко кея. Не си го представяйте прав и голям, той е много крив, с много чупки и всяко кътче в него се открива постепенно. Представлява малко накъсано полуостровче в голям залив. Главната част на пристанището е обикновена, приютила е две товарни параходчета, два швартовани един до друг моторни кораба за туристически набези, десетки гемии от класическия, почти легендарен тип. Зарадва ме отсъствието на моторни и ветроходни яхти, туй ми говореше за по-голяма скромност и интимност на пристанището. По-интересната му част е начупена, в малките й убежища са се набутали рибарските лодки, риболовните гемийки, всичко обагрено в ослепително бяло и синьо, полегнало в прозрачна вода, заградено някъде с вековните си скали, другаде оковано в цимент,  вълноломна стена, две по-малки вълноломчета от натрупани камъни, два фара, останки от крепост, ето я и типичната за всяко гръцко пристанище – колкото и малко да е то – църквица, край църквицата обширна каменна площадка, пейки за сладки рибарски приказки, прострени да съхнат мрежи с приседналите рибари до тях, те оглежда мрежите, закърпват скъсаното, рибарите винаги кърпят и винаги бръщолевят, но какво бръщолевят, ако разбирате езика им ще си умрете от смях. С течението на времето до кейчетата са се доближили, ха, да пият вода, кръчмички, кафенета, гостилнички, натрапчиви пътнически бюра, бакалнички, в които има почти всичко – дори мотори за лодки. Времената са натрупали тук удобства до удобства предназначени да сторят живота на рибаря, а и пребиваването на госта, по-приятни. Разбира се, насам не пристават многотонажни товарни и пасажерски параходи, в пристанището няма място за тях, липсва дълбочина и това осигурява още по-голямото спокойствие на селището. То е съставено уж от скучни, убийствено еднообразни бели кубчета с мъртви очи-прозорци, грозни на вид, никакви, а всичко събрано и изсипано край водата, се превръща в бяла естетика. Човек би полудял като си помисли, че красотата е организирана от отделни грозни зарчета, защото какво по-мизерно може да има от едно миниатюрно каменно занданче…

https://www.google.com/search?q=naoussa+pics&hl=en&rlz=1T4GGHP?_enBG450BG450&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei?=8fxaT7n1LoHtsgafgrGtDA&ved=0CEYQsAQ&biw=1536&bih=708

Към мадам Анна се насочих по необходимост, нямаше как да се разминем, тя е собственичката на хотелчето „Галини“, то привлече вниманието ми щом тръгнах по крайбрежната улица за първото ми запознанство с градчето.

Хотелчето просто ми се натрапи и си казах: ще живея в него и само в него. Изкачих се по мраморното стълбище, то започваше от красивия свод на една каменна ограда, изведе ме на терасата, там грижлива стопанска ръка бе подредила средиземноморска ботаническа приумица. Обещах да се нанеса на утрешния ден. Мадам Анна каза:

– Може би няма да има никой, ние живеем отсреща, разгледайте стаите, изберете си една по вкус.

Напуснах хотела и от тук нататък май започнах да действам против здравия разсъдък, реших да платя пренощуването си на бръснаря, без да спя в скапаната му стаичка, навивах се веднага да се преместя в „Галини“. Но трябваше да получа обратно паспорта си. Така че – бръснарят! Нужен ми беше бръснарят! Да го открия, обаче, се оказа невъзможно, нямаше го никъде, уикенд. Чувствах се като в клопка, не само за една нощ, знае ли човек кога ще му скимне на семейството да се върне, след като е напълнило стаите си?

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Безлюдната Науса, хладният вятър, социалната самота на съквартирантките ми, усещането че си пленник на дребни шмекери, всичко взето заедно, ме потискаше. Зная лекарството – в такива смътни часове на съботната привечер можеш да му праснеш сто-двеста грама и готово – разкъсваш усмирителната риза на обстоятелствата… Всичко се нареждаше така, че да пропия отново, след като бях устискал цели пет месеца без капка. Озовах се при площадчето. Млади хора седяха по столовете на най-личната сладкарница. Над главите им се полюляваха тежки, уморени от лятото листа. Преброих клиентите на сладкарницата – заедно с мен, десет души. Избрах си масичка, от която можех да наблюдавам всичко. Мъжете бяхме само трима. Младите хора си дрънкаха тихичко, някои с смееха тихичко. Погледнах през площадчето. Зад ридаещите клони на върбите се мяркаше телефон. Говорещите се сменяха бързо. Беше добро време за обаждане. Прекосих площадчето, телефонът принадлежеше на една будка за цигари и други неща. Изчаках френско момиче да увери майка си, че наистина се чувства добре. Слушалката беше гореща от дланта му. Погледнах визитната картичка на мадам Изабела, номерът се оказа лесен за помнене 510-90. Освен номера на стаята, „Мис ферибот“ бе нанесла отдолу предварително с молив името си – Лена.

– Търся Лена.

– Лена?… О, сега.

Някой пееше, не радио, смееше се мъж, засмя се и жена, почаках доста, представих си как я викат от стая номер шест.

– Лена, тук е Борис.

– Борис?… Да! Чаках да се обадите! Къде сте? Идвам след петнайсет минути! Загубих търпение. Настанихте ли се? Ще видите, ще ви хареса.

Тъкмо случай да изпердаша сто грама!… Но си поръчах кафе. Лена!… Какво означава Лена? Кафето беше добро, до чешмата с върбите пристигна автобусът от Парикия, слезе един човек, две патки от съседната маса се разврякаха, изправиха се, понесоха раниците си към автобуса, влязоха, седнаха и останаха така цели десет минути. Вторачих се в автобуса. Беше ми писано в следващите дни често да го наблюдавам. Той идваше всеки час и си отиваше. Божеството, пъпната връв, която свързва Науса със Света.

Посетителите на сладкарницата не останаха безучастни към явяването на Лена. На кораба неведнъж бях свидетел как туристическото дихание по палубите се тонизираше при всяко нейно влизане. И тази вечер, тук, по масичките сякаш премина някакво събитие, което изтръгна духовете ни от достоверността и ни обеща надежда.

Преди да скрия бележника си Лена го видя и се учуди:

– Славянска азбука!

– Аз съм българин.

– А пък аз съм рускиня! – рече възбудено момичето и по този начин хвърли частична светлина върху загадката. – Московчанка. Семейството ми се изсели преди шест години в Съединените щати.

Помоли ме да стана и да тръгнем, какво говоря – издърпа ме, отказа да пие кафе, отказа водка, пъхна ръка под мишницата ми и ме поведе. С американката до мен Науса постесни размерите си и се приближи до младежките ми представи за подобни курортни места. „Мис ферибот“ се притискаше плътно, топлеше цялата дясна страна на гърдите ми през якенцето си, отровата на сладкото усещане, че рекапитулацията на живота ми се отлага, проникваше в кръвта ми, поотпуснах се, заговорих по-смело на английски, пратих по дяволите граматическите правила.

– Не бойте се – беше казала днес в таксито Лена. – Целият свят сега контактува така. Ако не се освободят от оксфордския си комплекс, хората ще се вкаменят.

– На мен той ми поиска четиристотин – рекох.

– Беше жалък – засмя се Лена и оправи косата си. Мелтемът продължаваше да си духа. – За този маршрут таксата е триста драхми и ако ти вземат повече можеш да се оплачеш на първия срещнат полицай. От туй се страхуват, отнемат им правото на таксиметър. Кога ще ми разкажете за хотела си?

Описах обстановката при мадам Анна, предложих й да напусне мадам Изабела, тъй като една разкошна стая в „Галини“ струва само осемстотин драхми.

– Не мога – тук долових някакъв особен оттенък в гласа й. Мадам Изабела е рускиня.

– Но взима двойно повече от мадам Анна.

– Бих се преместила с удоволствие при вас, но не мога.

– Искате ли да пийнем нещо? Вие – узо, а аз – пепси. Ще ми бъде приятно да гледам как някой си пие сладко и без страх за жлъчката.

– Искам да скитаме! – настоя и този път Лена. – Ще ви заведа в телефонната централа. После отново ще скитаме. Може би сте уморен?

– Ами!

– Нощта е чудесна, нали?

– Смятам, че такава нощ не може да се повтори.

– Шест дни духаше без прекъсване, за минута не спря и щях да полудея. Избягах в Атина, но само за ден. Все пак, успях да разкъсам обсадата на морето, угнетяващото усещане, че си заградена от вода…

– Островна болест – опитах се да поясня, но се досетих, че момичето ги знае по-добре от мен тия работи.

Минахме край две гостилнички, сториха ми се най-добрите, които съм виждал, вятърът люлееше висящите под навесите им светлини, зъзнещите двойки пред бутилките потъваха в полусянка, а после се появяваха отново с цялата си сила. Лодките стенеха, няколко въжета писукаха нежно, като котенца, не усещаха особен напън в туй защитено от всички страни пристанище.

– По това време на годината никога не е духало така, от сто години – за кой ли път се впусна да обяснява компаньонката ми. Това не подхождало на Егейско море, така разправят. И колко само продължава!…

– Ще се оправи – казах. – Обикновено съм късметлия.

Отначало влязохме в кривите улички, сами в селището, сами в целия свят, топлината на момичето продължаваше да прониква в кръвта ми, там ровеше нещо, подкопаваше, подготвяше някаква ужасяваща, проклета яма, в която се готвех да скоча. В момента за който говоря не можех да се задълбочавам в зейналия пред мен въпрос, бях погълнат от Науса. Градчето, потънало в светлината на нощта, показваше части от каменната си вечност, внезапно изникваха чародейни църкви с кипариси или без кипариси, изненадваха ни абстрактни чупки на огради, стълбище някое ни препъваше, току виж – спрели сме пред вятърна мелница, стоим, наблюдаваме я и в мисълта си се убеждаваме колко самотна е наистина всяка вятърна мелница. Започваме да се връщаме наново към сърцето на селището, мъча се да разчета наивните надписи и фирми на затворените до пролетта заведения.

– Животът тук се е свил до едно на сто в сравнение с лятото, така говорят.

Блазе й на „Мис Ферибот“, на мен никой нищичко не ми обяснява, представих си с какво удоволствие местните се надпреварват да й разясняват всяка подробност наоколо, а аз бях принуден да стигам до изводите – често погрешни – сам, сам си задавах въпросите, сам си отговарях.

Минахме по съвременен, много грозен мост, под нас в каменно корито течеше рекичка. Телефонната централа се оказа на другия бряг: заличка, телефонни кабини, електронни отражатели на минутите и секундите, един чиновник, нито един клиент, само ние. Седнах, отпуснах се, тук беше топло, закътано, през стъклото гласът на Лена звучеше неразбираемо, а аз си отдъхвах в откраднатите минути на безтегловност. Усещах как се затоплят ушите ми, гърдите. Тялото ми бе насъбрало вятър и напрежение, то имаше нужда от почивка, но знаех, че разговорът с Ню Джърси не ще продължава дълго, писано ми е отново да се върна при вятъра и спящия град, така е според младежкия кодекс. Тя ще напъха ръката си под ръката ми и ще забродим пак като бездомни между църкви и зазимени таверни, и отново ще настъпят моменти, когато ще започна да преценявам ще бъде ли по силите ми да понеса на ръце лекото й телце, както съм правил някога, както всеки мъж го е правил, но някога.

– Мама е добре. – Седна до мен. – Сестра ми също е добре.

– А татко?

– Татко почина— Но преди туй се бяха развели.

– Извинявай.

Бях много смутен. Лена не обърна внимание на гафа, славянският повик в нейната кръв се впусна да обяснява защо са се развели, всъщност ми казваше всичко за себе си, или се стремеше в това, без да се досеща, че не разбирам сума ти неща от бъбрене то й, а ми ставаше неудобно да я прекъсвам, не я карах да повтаря казаното, освен най-важното, и ми се струва, че повече от фактите нямаха особено значение. В Ню Джърси се посъбрали доста евреи. Преди да ми каже, бях разбрал че Лена е еврейка, но каква еврейка, приличаше ми на фантастичната синагога в Испания, превърната в джамия, а после и в католическа катедрала.

6.

В тясното хотелче на местния бръснар ние се сблъскахме няколко пъти и, както е редно, разменихме си по едно „добро утро“, но мога да се закълна, че трите ми съквартирантки тази сутрин се чувстваха като разгромени. Мен вчера всеки ме бе видял поне веднъж по уличките или пристанището. На съквартирантките не може да не им е направило впечатление как американската красавица висеше през цялото време на ръката ми. А какво ли са си помилили те, усетили стареца да се прибира в три след полунощ? Много мисли бях събудил аз у тях и цяла гама от предположения, над които сигурно се открояваше най-близкото до ума обяснение – красивата американка е геронтоманка. Както допусках и аз в надеждите си.

Така или иначе, сутринта не ми беше никак весело, понеже си представях как чудесният хотел „Галини“ стои празен на крайбрежната уличка, а аз, заради най-елементарната липса на упоритост в характера, съм се наврял в тясната клетка с прозорец към „Бар Анастаси“, също зазимен; поне това, оставаше само да загърми нощната му дискомузика. Моята потиснатост премина в тревога щом слязох на уличката. Там видях че дюкянът работеше, бръснарят сам небръснат, бръснеше клиент, други клиенти чакаха по столовете, всички се смееха, увлечени от своите приказки с местно значени

– Господине, искам да платя.

– Да.

Хазяинът просто бръкна в чекмеджето под бръснарския плот измъкна паспорта ми, разбирате ли – паспортът, за който смятах че е блокиран поне до понеделник, беше вече в ръцете ми. Притиснах го до гърдите си, заклех се никога повече да не го давам на хора, които не са ме поканили, а са ме пленили. Натиках всичко в куфара и помъкнах колесарчето по каменните настилки. Най-напред излязох на площадчето с плачещите върби, оттам се отправих към крайбрежната улица, свих по нея, минах по моста – тук рекичката се влива в морето – и щом подминах гаража, който дава „Бийч буги джип“ под наем, пристигнах. Нямаше помен от мадам Анна, нито от съпруга й, нямаше го и малкият Андон, ала имах разрешение да се разположа. Избрах си стая номер три. От тераската й се виждаха доста неща: бяла църква със син купол, камбанарийка, кипарис, надясно – част от пристанището с нескопосно изградена вълноломна стена от небрежно нахвърляни камъни, второ нескопосно вълноломче заграждаше малка акватория, два фара; изобщо – едно дребно пристанище, като пощенска марка. Натежали от влага облаци скитаха по небето, все още не пускаха капка. Опнах шезлонга на тераската, излегнах се, студено, обаче се чув-ствувах толкоз щастлив от добрия обрат, че търпеливо зъзнех и дори не мислех за пропуснатия ден. Очертаваше се дата без къпане. От улицата ми маха Андон. Зад него, с неизбежната си раница на гръб, върви още една окаяница, младо самотно момиче, самотата му се долавяше от разстояние.

Към хотела...

Подреждам дрехите си в гардероба, има много място, броят на закачалките е неограничен, леглата са широки, към тях има всички видове възглавници, чаршафи, одеяла, премерих стаята – шест на пет, хем огромна, хем уютна, в нея дори картините са подбрани, ами банята! – едната й стена е в огледала, вана, цялото оборудване е комплектувано от мрамори, порцелани, кристали, кърпи за лице, кърпи за крака, огромни хавлии, всичко от памук, чистотата им може да те притесни; изобщо чистотата в хотела на мадам Анна плашеше.

Не ми се излизаше, привличаше ме тежкото бюро и стола до него, прииска ми се да напиша нещо, но какво, освен страници от дневника? Трябваше да изобразя появата на Лена в туристическата ми екзистенция, да нарисувам красотата й, а тя не се поддаваше на изобразяване, в нея липсваше каквато и да е забележителност, освен това налагаше се тъкмо в дневника да си отговоря на въпро са защо „мис Ферибот“ възнагради точно мен, от което възникваше другият, малко тревожен въпрос: нормална ли е Лена? В съзнание ми тя не фигурира ли като биологичен продукт, изплувал от стрг ниците на Достоевски? Занимавах се с дневника си до обед, след туй отново излязох на терасата. По обедните часове слънцето обикновено разкъсваше бронята на облаците, вятърът постихваше, аз се втурвах към най-близката пясъчна ивица, към най-удобната скала и взимах своето. Днес обаче, колкото и да се взирах, не открих надежда за проясняване, вятърът стържеше простите геометрични форми на къщите, той ме върна в стаята, но мисълта ми не се примири, тя продължаваше да чопли, докато накрая реших да опитам на пристанището.

ОСТРОВ ПАРОС – НАУСА

Там където свършваше редицата на закотвените лодки, в чупката на вълноломчето, водата беше тиха, място само за плуване. Върнах се при рибарите, всички седяха по пейките на църквата, унесени в бъбренето си, което сякаш не бе прекъсвало от създаването на света. Попитах ги, отвърнаха, че къпането е забранено. Знаех си го, къпането в никое пристанище не е разрешено, но попиташ ли, то става още по-забранено. Знаех, че ще вляза във водата, бистротата й ме притегляше. Съблякох якето, в него бяха част от доларите, съблякох пуловера, смъкнах маратонките, после панталоните с другата част от доларите, съблякох и ризата в чието джобче се потайваха драхмите и така нататък, едно продължително събличане в хладния ветровит ден. Всяко влизане в Егейско море позовава у мен тръпката на душевно замайване. Тук водата ме затопли, най-после тялото ми се поотпусна и си дадох сметка, че при туй духане от север Цикладските острови са твърде неуютно място за живеене. Ако не включиш печка, дебелите каменни стени и мраморните настилки ще ти покажат на какво са способни в мрачните сенчести стаи. Все повече се доверявах на водата, тя настойчиво затопляше простудените ми стави. Плувах без да се обръщам към дрехите си. Пирея беше далеч, бяха далеч страховете за парите ми. В мислите ми се мяркаше Лена, идейка за разказ, или досещането, че трябва да пратя картички до близки хора, проблясваше и съпоставката с топлия октомври от миналата година, някаква мисъл за внучетата, запитах се: да скрия ли тяхното съществуване от Лена? Докато плува, човек може да си поразсъждава за какво не, а аз стигнах до там, че се опитах да зърна бъдещето на Андон извън хотела на родителите му, да речем – като литературен критик в Атина и си отговорих, че това е невъзможно; в Гърция децата от най-най-ранна възраст се включват в бизнеса на татко и мама, какъвто и да е, почти нищо не е в състояние да ги изтръгне от бакалничката или баничарницата.

Крайбрежните гостилнички винаги са ме привличали, предпочитам да сядам отвън, разбира се, но този път, за да се скрия от вятъра, влязох вътре и така понаучих нещо за собствениците. В тази гостилничка стожерът е Киро, не повече от двайсет и пет годишен, слаб и висок, с очила; когато контактува с клиентите достига до изтънченост, за него може да се каже че е мълчалив и не се усмихва никога. Две стари жени, едната сигурно е майка му, с готвачките. Приготвят главно балкански манджи, за каквито са зажаднели душите ни: мусака, имамбаялдъ, бамя яхния, слонски фасул, пълнени чушки, пълнени домати, сарми, различни риби-плакия. Гостбите са наредени в правоъгълни металически съдове под стъкло. Всеки ден си поръчвах и така наречената „гръцка салата“ от домати, едър червен лук, сирене, маслини, всичко поръсено със зехтин. Сметките ми се колебаеха от 250 до 400 драхми. Един долар беше равен на 135 драхми. Още две жени – сестрата и сестричката на Киро. Отборът се справяше с работата си добре, отвън всичко изглеждаше благополучно, но отвътре подуших някаква притаена нервност, сприхавост, склонност да се карат, от което подразбрах, но само по интуиция, че всеки, освен бизнеса, си има отделните проблеми, може би старомоминство при голямата, може би моминството при малката. Старите – със своята ретроградност. Четири жени без въображение, които пречат на Киро да се развихри на по-високо равнище. И ето го неизбежният въпрос – по-нататък? Трима са младите, един от тях все може да опита късмета си извън манджите. Обаче не. Само тук. От сутрин до късна нощ, седем дни останах в Науса, но никога не видях заведението затворено.

Поразтъпках се към площадчето. Изпих бавно едно кафе в сладкарничката. Не бързах и, без да правя впечатление, старателно наблюдавах сцената наоколо. На тази сцена актьорите играеха себе си, пред мен се разкриваха младите хора от края на осемдесетте години, бяха тихи, скромни и до такава степен, че ги подозиpax н неоправдана престореност. Те също пиеха кафетата си, разговаряха, или разглеждаха картите на Архипелага. Някои си четяха. Едно русо маце на съседната масичка се засмя високо на нещо от страницата, след което побърза да го прочете на момчето си, но то не се засмя, само се усмихна от учтивост. Умирах от желание да знам какво точно бе възпламенило кукличката, предполагах, че нещо глупаво, но можеш ли да разбереш, така и този детайл си остана загадка, както много от подробностите на пътешествието ми.

Капнал от умора – при такова пътуване човек е винаги обезсилен – ударих му още една обиколка по уличките, този път на дневна светлина, и ми се стори, че снощи, загледан в младото лице на Лена, което плуваше в сумрачието и сенките, не бях видял нищо от селището. Старата Науса се разраства, тя се попълва и допълва от нови строежи. Непривикналото око в първите дни все още не може да различи кои са старите и кои новите къщи, но после окото се тренира, взира се по-сполучливо и разликите се експонират – линиите на новите сгради са по-категорични, стените са по-гладки, прозорците – малко по-широки, все по-често ще ви се натрапят сводестите входове. Ансамбълът обаче си остава непоклатим; всичко е еднакво, повтаря се до втръсване, но това ослепително бяло каканижене край морето, покатерено по скалите, опънато около хълмовете, прилича на редове от перлени огърлици, които си имат собствен синтаксис, действуват ти като самостоятелни строфи на стихотворение, те започват да влияят на вкуса ти, създават необходимия за влюбването ти в тях усет и въпреки явната традиционна схема, всяко островно градче те бръмва по свой начин.

Преди да си легна за следобедния сън защипах мокрите гащета на въженцето и вятърът ги заблъска. Яркосиньото кубе на църквата подсказваше какъв би трябвало да бъде цветът на морето.

– Господине, моля ви.

– Разбира се, мис.

– Можете ли да ми подадете тази малка вещ?

Проследих посоката на показалеца й, предълго се взирах с късогледите си очи в мозайката на моята тераса, няколко пъти погледнах сочещия пръст и накрая открих за какво става дума.

– Вятърът, господине.

– Да, госпожице.

– Благодаря.

– Моля.

Подадох капачката през символичната преграда между моята и нейната тераса, съседката ми по стая я натика непохватно в гърлото на пластмасовата си бутилка с минерална вода, изчерви се, усмихна се и се прибра. Представих си я – прашинка в огромната стая с многозначителното присъствие на две легла, с едно панталонче, една ризка, една четка за коса, едно червило, един деодорант, една книга, една географска карта, едни маратонки, едно пуловерче, едно яке, един часовник, една пиличка за нокти, един лак за нокти, една химикалка, едно бележниче, един спален чувал, едно дунапреново дюшече, една плажна рогозчица (закупена сигурно преди три години в Испания) и така нататък – все по едно, но непременно два бански, или три.

Изпих глътка от моята бутилка „Лутраки“ и легнах. Минерал­ната вода е нещо което всеки турист носи обезателно и навсякъде със себе си. Струва от 43 до 100 драхми, кой както те прекара, обикновено – 70. През топлите месеци за двайсет дни можете да изпиете поне петнайсет бутилки: 1000 драхми или седем и половина долара. Зачетох романа в четвърта книжка от Синия бюлетин на пи­сателите. Джон Фаулз изразходваше неимоверни усилия да докаже, че ако става дума за порнографски роман, може да сложи всички колеги в джобчето на ризката си, а това, както и да е, но той се стараеше да ни го пробута за интелектуално събитие. Не можех да не се усмихна. Така, след като се усмихнах няколко пъти – преся­кох последната си усмивка наполовина и заспах дълбоко, грохнал, осолен от морето, нарочно пренебрегнал струята на душа, за да усещам сладкото щипене на солените кристалчета по кожата – един­ственото доказателство, че съм истински на море…

Стори ми се, че някой ме вика, изпървом по-тихо и неразбра­но, ала по-късно чух името си ясно и скочих. Показах се дори на терасата. Никой. Лена я нямаше. Ей, какво ще правя с тази исто­рия! Ако можех да вярвам на часовника, бях спал цели два часа. Чувствах се унищожен от умората. Приготвих си кафе, изпих го с намерението да се ободря, но не усетих такова нещо, не усетих и наслада, боляха ме очите, нещо притискаше слепоочията ми.

– Разочарова ме, Джон!… За какво те мислех, и ето че на­прави търговски жест в романите си. Засрами се и се съвземи.

От ясно по-ясно: настроението ми е никакво. Съблякох се и влязох в банята. Под острите стрелички на водата свалих солената опаковка на кожата си, задишах дълбоко и ме осени отрезвяването: повече не биваше да се държа глупаво с Лена. Каква е тази игричка! Ами че така постъпвах някога, сега всичко звучи смешно, необходимо е незабавно да й звънна.

От площадчето набрах 510-90. Обади се мадам Изабела на гръцки. Щом чу гласа ми, превключи на руски:

– Борисе, вие ли сте? Защо не се обаждате? – Започна да ми се кара. – Лена не е излизала никъде и ви чака. Къде се губите? Видели са ви да се къпете в пристанището.

Лена за първи път ми заговори на руски. Разбрахме се да се видим на площадчето.

– Изобщо, ще се чакаме само там. И ако стане недоразумение, тъй де – ако се загубим, ще се търсим в сладкарничката.

Навирих нос, прекосих площадчето по диагонал. Най-красивата жителка на Науса, една руса гепардка от представителното пътническо бюро тук, чакаше автобуса за Парикя. Видя ми се като маце от средна ръка. Влязох победоносно в сладкарницата, вътре нямах работа, търсех огледало. В огледалото се отрази един двойник на Грегори Пек, той умее да прави всичко добре, но най-добре умее да влудява младите момичета – не им звъни цял ден, настървява ги и вечерта ги пробожда с внезапно прозвучалия, дълго очакван глас.

– Следобед нарочно не пих кафе – рече Лена. – За да пием сега. Къде потънахте? Исках да ви заведа в Санта Мария.

– Какво е то?

– Манастир и плаж, намира се на другата страна на острова. При такъв вятър там е спокойно. Отива се с кораб.

7.

Тази сутрин забелязвам, че вятърът е поспаднал, слънцето се е разкрило, по залива шарят лодки. Това означава ли, че най-после навлизам в представата си за южно море и Циклади? Ето, виждам ги, пъплят, катерите кръстосват, напредват към набелязаните си рибни находища. Отсрещният бряг се е очертал ясно, небето се дави в светлина.

Тръгнах по крайбрежния асфалт, минах край „стълбището“, огледах го, то водеше към хотела на мадам Изабела. Подвоумих се: да поканя ли мацето? Отказах се, имахме фиксирана среща към дванайсет в пристанищната гостилничка.

Скалната част на градчето свърши, свършиха и къщите, оттук нататък започваше безкрайната дъга на плажа, докъдето видят очите – дъга от обли мраморни топки, големи и малки, топки за тенис и топчета за пинг-понг, неповторима белота, само при водолинията я загрозяваха мъртви, но свежи засега, изхвърлени от мелтема, водорасли. В далечината, върху дъгата лежеше един-единствен човек, някакъв такъв, като мен. Реших да не го подминавам, спрях и започнах да се събличам. Да вярвам ли на очите си – човекът започна да ми маха енергично, да, дочух дори името си, този път наистина.

Докато се приближавах към нея, Лена се изправи, постави смокиновия лист от плат там където трябва и седна. Както и предположих, тя лежеше на неизбежната си рогозка. Показа ми свободната част на постелята. Отказах енергично, уплаших се от остриетата на гърдите й. Лена затвори книгата, беше „Неточка Незванова“ Мадам Изабела предлагала много книги на руски.

Приближаваше лодка, очаквах поне сега да нахлузи горната част от своя оскъден бански, но Лена не се закри, голотата й сякаш допълняше хубавия ден, телцето й лежеше като мраморна скулптура сред реката от мраморни камъни – тежко и леко, плътско и нежно, трезво. Лодката докосна чакълестата ивица, на брега скочи юноша с кофа в ръка и заоглежда плажа. Понякога разравяше водораслите с крак. Момчето мина край нас, търсеше, но какво? Наведе се само два пъти, като че ли изрови нещо от водораслите и го хвърли в кофата. След туй се върна в лодчицата си.

– Нямате ли чувството, че ни обраха? – рече Лена. Неволно посегна към гащетата си, може би искаше да ги смъкне, но се отказа, навярно отложи пълното си събличане за друг път. – Той се наведе два пъти, разбирате ли, взе ни цели две неща.

– Мелтемът е хвърлил дребулии от дъното – опитах се да поясня аз. – Нещо, което другия сезон ще бъде продадено като сувенири от Парос. Стори ми се, че бяха сюнгери. Предполагам, че след бурите момчето събира сюнгери.

– Яд ме е – настоя Лена. – Каквото и да е, било е наше, двете неща се намираха пред нас, щяхме да си ги разделим, до края на живота биха ни напомняли за този хубав ден. Усещате ли колко е тихо? Преди няколко дни щях да полудея, никога няма да забравя денонощията, в които вятърът ме бе притиснал, тогава бях на ръба.

Започна. Отново. Темата от снощи. Колкото формите на тялото й бяха лаконични, толкоз разточителна бе мисълта й. Отведе ме на остров Санторини, дойде ред и на легендата за Атлантида. Тази легенда бях прочел не един и не два пъти, но сега наистина ми се стори по-интересна, тъй като ми я разказваше не кой да е, а студентката по история от Ню Джърси, защитила доктората си пролетес.

В ранните си блянове – както повечето деца – виждах Африка, после се появи Сан Франциско, по-късно Хавай; много географски авантюри идваха, обсебваха ме и си отиваха. Накрая ме връхлетяха Цикладите. Вече бях на петдесет, тези острови не се намираха далеч от София – два часа със самолет и още шест с параход. Докато живееше в мидата на бляновете ми архипелагът се превърна в космос и най-южният от него, остров Тира, бе заблестял като бисер. Полегнал на плажа до Лена вече знаех, че Тира няма къде да ми избяга, предстояха ми още шест часа с параход. Това добре, но къде бе изчезнало името Тира? Защо? Всеки повтаряше: Санторини, Санторини! В Атина ми казваха: Щом сте тръгнали натам, идете в Санторини, на всяка цена Санторини. Санторини се оказа другото име на Тира. Вътре в себе си знаех, че пътувам към Тира – единствената отломка от потъналата Атлантида. На 19 октомври 1987 година обаче аз все още не знаех, че на остров Тира ще се състои едно от големите събития в живота ми.

Запътих се към водата.

– По бански? – учуди се „Мис ферибот“. Всъщност не беше учудена, а шокирана. – Къпете се по бански костюм, когато няма хора?

Свалих гащетата си.

Приятно ме изненада дъното, беше пясъчно.

– Идвам! – извика „Мис ферибот“ докато смъкваше парчето плат от онова място. – Чакайте!

Заплувахме по посока на пристанището. Извърнах се и погледнах към брега. Там, самотни, едни до други лежаха нейните и моите дрехи. Във водата, самотни, един до друг – дори, като плувахме, несъзнателно се докосвахме – Лена и аз. Като младеж някога мечтаех да преживея подобно нещо в някоя лагуна на Тихия океан. Сега обаче като стар човек, преживявах наистина този филм, на остров Парос…

После седнахме под навеса, седяхме няколко двойки, всички говорехме тихо, отдавна бе излязъл вятър, слънцето бе изчезнало, надеждите ни за хубаво време се бяха скапали, лодките потръпваха нервно до кея.

Наруших сухия си режим. Нямаше сила на света, която да ме възпре. Може би заради провала на времето, рибарите по пейките се караха, бе възникнал някакъв спор, в него взеха участие всички, тези които кърпеха мрежите – също. Лицето на Киро остана каменно, той знаеше че не пия, но напълни чашите ни безмълвно. Лена се извини и си позволи малък каприз, помоли да залеят горещата риба с лимонов сок, разреден с малко вода и да хвърлят тринайсет зрънца захар. Приех еврейско-руско-американската измислица с одобрение. Рибата не стана по-вкусна от това, но проявих лицемерие.

– Надявам се, че не сте видели крепостта.

– Не съм – признах. – Как така, без вас?

– След малко ще ви я покажа.

Лена ме натири отново в историята на тукашните земи, започна от неолита, потопи ме изцяло в мъглата на периодите, но слава богу, помоли ме да запомня само Византийския период от 330 до 1204 и веднага след него Венецианското владичество от 1205 до 1537 година.

– Венецианците са оставили тази малка крепост, в която ще ви заведа. Виждате ли я?

Отдъхнах, крепостта отстоеше само на триста метра от гостилничката. Това, което бях възприел за стара вълноломна стена е било крепостта…

Дребни рачета пробягваха, за да спасяваха се от подметките ни, бързаха да се шмугнат в локвичките. Водата беше морска и лежеше по каменната настилка на овалната кула. Като се изключи дупката през която се промъквахме, понеже морето преграждаше пътя ни, от помещението към света гледаха осем дупки – сводестите прозорци на крепостта. Може би някои от тях са служили за бойници, знам ли. През тези дупки, заедно със светлината на деня, се вмъкваше и вятъра. Лена ме принуди да постоим на всеки прозорец поотделно, по този начин видяхме както главните, така и междинните посоки на света – нещо като огромен компас – аз и тя, на осем места, рамкирани от мраморни венециански сводове. При всяко преместване Лена хващаше ръката ми, притичвахме, прескачахме локвите (грайферите на маратонките ни спасяваха от подхлъзване) и заставахме кротко в поза под сводовете. Статичното състояние всъщност се напълваше с особена, лесно разбираема динамика – Лена пъхаше ръка под ръката ми, облягаше перфектно изваяната си главичка на рамото ми и се вглеждаше в далечината. Настояваше да се вглеждам и аз. Тогава тя стискаше ръката ми с длани. Стояхме. Топлината на младата й кръв проникваше, вече за кой ли път, боже мой, в тялото ми и не знаех какво да правя нататък. Трябваше ли да понаведа малко-малко лицето си към нейното? Предоставяше ли й се право на възражение ако целуна полуотворените й устнички?

Това е въпросът.

Кое е по-достойно за духа и за българската национална чест – да се въздържа или да нападна?

8.

Някаква допълнително придобита интелигентност ми диктува да не посягам – до това убеждение ме докараха следобедните мисли в леглото. Въртях се, не можех да поспя като хората и накрая станах. Но не заради банална любовна безсъница. Дразнеше ме силната светлина на деня, ококорваше ме усещането за загуба. Навярно щях да загубя много, слънцето се показваше все по-често, а аз, вместо да плувам, дъвчех ли дъвчех чаршафа. През стъклото на затворената врата виждах как яростно се мятат полуизсъхналите ми гащета на въженцето. Отворих, хавлията на мацето от съседната стая плющеше остро, студено. Долнището на банския й костюм беше мъничко, медалионче – и то, сиротното, зъзнеше на терасата. По уличката профуча „Бийч буги джип“. На асфалта се появи мадам Анна, следваше я Андон. Носеха обемисти леки вързопи. Вятърът повдигаше роклята на майката, белите свивки на краката й просветваха с хладно, неподобаващо за Егейското крайбрежие сияние.

Отново пуловер, отново зимното яке. Вървя към близкия плаж и зная, че няма да вляза във водата, но все пак ме тегли надеждата, че бог ще се смили над лудия. Дори не свърнах по посоката на морето, продължих към хълма и си казах: пък нека се разтъпча и аз малко по тази гръцка земя, да поскитам между храстите, скалите, недоразвитите диви смокини и десетки други неразраснали се, но жилави и упорити в своето отшелничество, съвсем непознати растения. Вятърът ме бута отзад, тласка ме и наклонът се топи под краката ми. Морето вдясно се разкрива все по-широко и все по-синьо, въпреки вълнението. Обърна ли се, виждам Науса, виждам пристанището с вълноломчетата и фарчетата, лодките, туристическите корабчета, виждам рибарската църквица Свети Никола и едва в този миг сякаш разбирам цената на моето пътешествие в залеза на живота ми. Аз съм тук, Лена е с мен и в студеното време продължавам да се къпя по два пъти на ден.

Вятърът ме тласка и вървя, катеря се по скали – места само за пепелянки.

Малко преди да се уморя, съдбата ме възнагради за усилията: от върха на баира огледах другата му страна; същите храсти, същите диворасляци, напечени скали. Но долу се откри другата част на залива. По тавата му препуска вятърът, всичко е кажи-речи като останалото зад гърба ми, но в скалите под мен се тули тиха водичка, жълтее се пясъчна ивичка. Белее се обърната с дъното нагоре лодка. Като огромен плажен чадър върху част от ивичката хвърлят сянка няколко скупчени дървета.

Избрах си зàветната част на заливчето, съблякох се в подножието на скалите. Можех да се скрия и зад лодката, но ми се стори че там не е тъй надеждно. Скоро разбрах че някои места са за други хора. Немкините дойдоха по моята пътечка през пущинака. Най-напред чух гласовете им, те направо се радваха – отгоре виждаха свободното си скривалище зад лодката, но все още не можеха да видят мен зад скалите. Поздравихме се, по такива места туристите обикновено измърморват по нещо и си кимат. Знаех, че преча, ако не бях аз те начаса щяха да хвърлят и долнищата на бикините си. Телата и бюстовете им бяха червено-бели, личеше си ненаситната им жажда за повече слънце… Наблизо би трябвало да има шосе, чух шумовете на мотори, мерна ми се покривът на автобус, шофьорът даде клаксон, по това разбрах, че отгоре се вижда добре мястото около лодката. Много просто – пътят Науса-Парикя! Това означаваше, че мога да го използвам, да пренебрегна пътеката през камънаците. Но пак по тази пътечка се появиха още две момичета и едно момче, явно американчета. По беглите ми изчисления плажчето можеше да побере най-много десет души. Мелтемът вършееше над главите ни, дъното се белееше със светлите си чакълести плочки, бюстовете на мацките се бяха отпуснали обидно безчувствени, момчето се зачете в книгата си. Нагазих във водата, поех въздух и изгмурках поне десетина метра. От тази по-добра гимнастика на тялото и духа не съществува, пред нея сивеят и йогите и тогите…

– Знам го туй място, то е само за лошо време. – Лена се приведе леко встрани, предоставяше възможност на хлапето от касата да ни сервира по-удобно. – „Фунията на рая“.

Изрече го на английски и на руски, помолих я да ми го дообясни. Струва ми се че успях да ви го предам точно на български, така го и записах в бележника си – „Фунията на рая“. Лена обичаше да изобретява названия, понякога наименованията на народната фантазия й се струваха брутални и тя предпочиташе да дамгосва местностите по своему.

– Така ще го наричаме с теб – заключи Лена.

– Днес морето е отново с познатата си прическа – подхвърлих аз.

С това й дадох възможност да повтори измисленото вчера.

– Афро! – изрече с удоволствие тя. – Навярно тази фризура сега е модна между– моретата.

Отскочих до будката, снабдих се с вчерашния брой на „Атенс нюз“. Огледах заглавията. Компаньонката ми не прояви интерес към събитията. Търпеливо изчакваше да изстине кафето, обикновено го изпиваше студено и на мравешки глътки. Момчетата по масите не я интересуваха, вниманието й можеше да бъде отправено само към местен, да речем, по-колоритен човек, от когото да изчопли легенда, случка, или загадъчно звучащо местно наименование.

– Опитайте сладоледа. – Съпротивлявах се, но тя напъха лъжичката в устата ми. – Заслужава си, нали?

Заслужаваше си.

Само че да бях поне шестнайсет години по-млад. За тия шестнайсет години бих продал душата си не само на дявола.

– Защо не опитаме столовете и на отсрещното кафене – рекох. – Предлагам утре да се чакаме там. Има повече слънце, струва ми се, че не духа толкоз. – Разтворих вестника съвсем. – Може би там кафето ще се окаже по-добро.

– Все тая! – Лена натика за втори път лъжичката в устата ми. Тя вършеше нещо, което изобщо ненавиждам, не понасям. При обикновени обстоятелства не бих допуснал чуждата лъжичка в устата си. Сега обаче всичко ми се стори неповторимо сладко. Спин ли? Глупости! – Онова кафене е на същите хора.

– На кои?

– На тези тук, на хлапето, което ни обслужва. Там се разпорежда по-голямата му сестра. Хлебарницата също е тяхна. Както магазина за бонбони. Целият площад е техен, разбирате ли?

– На хлапето.

– И на сестричката, и на по-голямата сестре, на майката, на бащата, на брата, на брата на майката, на брата на бащата. По-рано се интересувах, питах и научавах, сега имам какво да правя и повече не ми се пита. Може би ще разплета кълбото докрай, може би ще се окажат техни и павилиончетата, магазинът за сувенири, пътническото бюро, гаражът на „рент а кар“.

– Но вече имаш какво да правиш?…

– Ми как, вече не съм сама.

9.

Все повече се настройвах към цикламени преживявания. Студената стая, в която се събудих, ме предупреди, че бъдещето може да се окаже и неприятно. Не ми се ставаше, но нямах под ръка нещо за четене. Вятърът блъскаше терасата. Излязох от завивката, за всеки случай погледнах въженцето, гащетата ми все още се вееха там, извиваха се на всички страни и се гърчеха. Кубчето на църквата се синееше дежурно. Камбаната в камбанарийката не помръдваше; не можех да си обясня защо. Заливът беше пуст, фарчетата дремеха гуреливо, гларусите прорязваха пространството без да движат крила. Навлякох пуловер върху пижамата и се спуснах до рецепцията. На една от масичките пъстрееха забравени от гостите списания. Взех „Щерн“ и „Нюзуик“. На стълбището срещнах единствената друга жива душица в хотела. С раница на гръб, мацето напускаше мраморите и хладните чаршафи на „Галини“.

– Сироко.

– Сироко – съгласих се аз. – И се засилва.

Поставих ръка върху косичката й, безименният пръст и кутрето ми леко докоснаха ушенцето и слепоочието й. Погледнаха ме сиви безхитростни очи, те нито питаха, нито очакваха отговор, не се и страхуваха, само ме гледаха, не можах да отгатна казваха ли ми нещо или не ми казваха. Само аз й изрекох без да й го изричам на глас, че все пак двамата сме прекарали известно време в безлюдното хотелче, тихи един за друг, отделени от студена стена и символичната преграда на терасата. Прошепнах й още, че нейните пликчета, тласкани от мелтема, миналата нощ успяха да пропътуват дължината на въженцето и сутринта ги заварих да докосват слиповете ми. Каква затрогваща нежност. Не може да не е забелязала тази нощна авантюра на бельото ни; ако е имала въображение, разбира се.

Свалих ръката си. Останах съвсем сам, вече не ме съгряваше беглата сладостна мисълчица, че зад стената диша друго същество, при това женско, нежно, потънало в своята безпомощност да търси, и то като другите, ласката на Елада.

Прибрах се под завивката. Фееричните ваканционни реклами на списанията – предимно с палми и шоколадови жени – ме позамаяха. Отведох любимата си на Молукските острови, вместих я в картинката, поставих я сред телата по шезлонгите. Лена пасна навсякъде. Захвърлих „щерна“, скръстих ръце под главата си: Глупако, думай, ще се влюбиш ли? Тя ти бута сладолед в устата с нейната лъжичка. Казвай, ще се влюбиш ли? Искам да го заявиш на глас. – Не!

Опипах лицето си, прецених че няма защо да се бръсна, но се обръснах. – Не! – извиках на образа си в огледалото. А след малко допълних: – Ще бягам!.,.

Малкият пристанищен град Парикя ми се стори шумен, раздвижен, и въпреки туй – далеч по-автентичен от Науса. В него не видях много нови къщи. Два часа ми бяха достатъчни да обиколя по-живописните улички и туристическите средища. Пъстроцветната младежка сган кръстосваше край мен, всеки или идваше от вътрешността на острова, или отиваше нататък, или пък чакаше корабите към другите острови. Тук бяха отворени все още много магазини, стоките им заприщваха уличките, зяпачите убиваха сполучливо времето си край тях.

Поскитахме малко заедно, изпихме по една пепси-кола, помълчахме си. Бяхме седнали в „свърталището“ и чакахме кораба й за Пирея. Пак повтарям – мълчахме. Бившата ми съседка от хотела наблюдаваше втренчено вятърната мелница отсреща и мога да се закълна, че я възприемаше само като вятърна мелница, а не като туристическо бюро в каквото я бяха превърнали. Щеше ми се да й разкрия, че тя, и само тя е истинската ми любовна авантюра за петте поредни години, в които посещавам Гърция – онова докосване до косичката и ушенцето, нейното безмълвно очакване!… Може би и момичето си мислеше сега за този момент.

Моят автобус се появи преди нейният кораб. Сбогувахме се…

Когато седнах да обядвам, лицето на Киро, както винаги, си остана непроницаемо, но майката, лелята и сестрата, о, техните очи ми разкриха това, което очаквах.

Скоро се появи и упрекът:

– Защо не ме взе в Парикя?

Тя си ощипа едно картофче от гарнитурата.

– Тръгнах рано, смятах че спиш.

– А мислиш ли, че мога да спя, когато съм в такова напрегнато очакване?

Мамицата ти еврейска! Побърка ме. Как да разбирам думите ти? А даваш ли си сметка за моето напрежение?

Изпратих я до стълбището на нейния хотел, върнах се в стаята си, прелистих списанието и заспах. Събуди ме някакво извикване. Замаян изскочих на терасата. Лена сочеше наоколо. Небето и морето се пропукваха от силна слънчева светлина.

– Не духа ли?

– Какво от туй?

Разчистеното от облаците небе топлеше мащенски земята. Още един подарък, още един ден за къпане. Отправихме се към Фунията на рая. В гънката на най-голямата скала като миди се потайваха две розови голи тела. До лодката лежеше трето голо тяло. До третото голо тяло се въргаляше мърляв, дебело облечен – май че с два пуловера – местен гларус. На него сякаш не му се бръснеше, не му се разговаряше, направо не му се живееше. Спеше му се. Младежът сигурно се чудеше как да се отлепи от изконсумираната жертва, да се поприбере малко у дома, поне за кратък отдих. Но въпреки ситостта си, гларусът огледа твърде обстойно Лена, без да се съобрази с моето присъствие. Изглежда си знаеше от друг път, че с Лена хаби напразно енергия и я огледа по навик, без надежда, но повтарям – не му пукаше за мъжа до нея. Гларусът след малко се оттегли в дрямката си, но аз останах да се мятам в яростта на възрастния любовник. Мене гларусът не ме изобщо броеше, все едно че ме нямаше, за него старчето отсъстваше. И отново, за кой ли път в живота си, проклех бога, че не ме е създал здравеняк – да крачна до мърляча, да го шляпна с опакото на ръката си. Лена, браво на нея, прави й чест, този път легна на пясъка с двете парчета на бикините. Влязох в морето, заплувах, както се казва – наплувах се. Отделих се от заливчето и изчезнах от полезрението. В откритата част водата се оказа студеничка, левият бъбрек ме понаболяваше, но продължавах маратона към отсрещния бряг, исках да покажа на ленивото копеле, че спадам към неизвестна нему категория от възрастни хора, от тия, дето, ехееее…

10.

Късметът, който всички извадихме тази година в егейските острови, е направо невероятен; вятърът просто се изсипа върху Науса, зайчетата припкат по моравото море, всички врати на „Галини“ се тресат. Особено моята. Неизвестен демон настоява да влезе в стаята ми. Седем и половина. Само. Слънцето обаче започва да се промушва, навярно подир обед ще се повтори вчерашната история, ще взема да се окъпя отново за сметка на бъбреците. Ето, светлината се залепи по стените на църквата. Понякога идвам до убеждението, че градовете тук са крещящо бели тъкмо по тия причини – да поддържат оптимизма в мрачните островни дни, когато няма къде да избягаш. Психическото въздействие на отразената от стените светлина – когато вятърът насилва вратата ти – е поразяващо.

Мръднах до павилиона, купих си вестник и се хванах за сърцето. Само туй оставаше. Да, вятърът натискаше и там, клаустрофобията ме беше спипала за гърлото, усещах пръстите й, започнах да си повтарям: не се плаши, не се плаши. Направих опит да се усмихна, повиках на помощ самоиронията – старият мъж и момичето… Напразно, бях застанал пред прага на паниката, а тя ме насочваше към куфара, към автобуса.

Но тази внезапно пламнала любов? Да побегна от Лена? Сега? Когато ми е заявила, че живее в напрегнато очакване?

И все пак, въпросите отпаднаха пред уплахата, че може би съм свършен. Островът продължаваше да ме души. Днес е шестият ми ден в Науса. Двадесет и първият за Лена. Какво търси тя в тази малка точка на Гърция? Чака ли някого?

Отново нямам възможност да си задавам въпроси, островът ме притиска, задушавам се, старая се да вървя бавно. Пъхам се под завивката. В страха си пред внезапната смърт си задавам друг въпрос: Ами сега? Ти имаш среща на пристанището. По обед трябва да се намираш там. Ще отидеш ли?

Абсурд.

Към единайсет обаче старият човек се изправи и тръгна, любовникът потегли. Под небето се бяха разместили неведоми атмосферни пластове, светлината на деня стана категорична, гърдите ми се отвориха.

Седя на пейка, тук е припек, завет, пак наблюдавам лодките и рибарите. Кърпят, скатават мрежите. Гърбът ми се е подпрял на църквицата. Вратата й е отворена. Лена подава ръката си в движение, повлича ме. Вътре е празно, кажи-речи – нищо; четири кичови икони, очукан свещник, до него купчина свещи, лоясал шкаф с цепка за монетите. Пущаме. Взимаме си свещи. Запалваме ги от единствената, която гори. Нещо ни гнети.

– Рибарите са изправени пред сериозни изпитания – отбелязва Лена.

– Още малко, съвсем мъничко им е нужно – съгласявам се аз – и ще превърнат църквата в склад.

– За склад е чудесна – съгласява се Лена.

– Ако си наблюдателна, обаче…

– Вече са струпали мрежи в ъгъла, да.

– И все пак църквата се брани.

– Свети Никола ги респектира.

– А колко е красива отвън!

– Тук много от нещата са красиви отвън.

Днес няма да умра, мисля си аз, тъй като усещам глада. Киро е застанал до масичката ни. Слуша.

– Отвън е чудесна!

Киро отива да изпълни поръчката.

– Отвътре е обидно делнична – подхвърля Лена.

Настоявам да повтори бавно на английски, после на руски, искам да разбера безпогрешно трудния израз, в хотела ще го запиша точно.

Лена гледа слънчевия блясък по лодките.

– Днес май ще ти свирна отново.

– Естествено – отвръщам аз.

– Все пак си полегни. Ще те събудя.

– Естествено. – Смеем се. – Фунията на рая ни чака.

– Но днес няма да ме оставиш като вчера на пясъка сама, обещай.

– Обещавам.

Лена ми подава визитната си картичка.

– Това означава ли, че довечера ще се разхождаме до късно из Науса за сбогуване?

– Естествено.

Никой не се смее.

 11.

,,Свърталището“ на Парикия се намира там, където започват асфалтовите изходи към пасажерските кейове. В Свърталището по необходимост престояват повечето туристи. Сладкарницата е просторна, масичките в нея са много, макар че навън те са десет пъти повече. Машините за кафе и тостерите за сандвичи бълват непрекъснато, братята с жените си и братята на жените им залягат мъжки, те са и шофьорите на камионетките и сладкарите, те пекат предпочитаните от клиентите кифлички – пред черния вход към заведението не секва потокът от тавите, касите с газираните напитки, гюмовете. Тук се консумира всичко, в големи количества, освен алкохолът. Ако сте забелязали, старая се да ви описвам поведението на младежите край мен, те привличат вниманието ми от самото начало на пътешествието. И ето че се натъкнах на сензационно откритие: като се изключи някъде някоя бира или бутилка рацина в интимна гостилничка, не видах момчетата и момичетата да пият.

Споменах вече, броят на масите отвън е по-голям. В момента са заети само няколко, всичко се е прибрало на топло, при това отвън е и прашно. Не можах да разбера откъде мелтемът довява праха, не ми се и пита.

Сякаш се радвам на свободата си.

В 11.15 часа фериботът „Наксос“ отнесе Лена към Атина. Поогледах пасажерките, по-красива от нея не видях, така че й предстоеше отново да се превърне в „мис ферибот“. Пак съм сам по неясно очертания ми път из Цикладието. На гръцки това означава нещо като окръжност и означава още, че мога да се въртя в окръжността до края на живота си, ако не буквално, поне в спомените си, щом съм допуснал лекомислието да се нахендря в любовната мъка.

По разписание моят кораб трябва да пристигне в 14 часа, да ме вземе и да ме отведе в обратната на Лена посока. До тогава има два часа. Оставих спокойно колесарчето си пред сладкарницата. Открих и купих разширена карта на Архипелага. Погледнах. Тира ми вдъхна надежда, от Тира до Крит разстоянието ми се стори назначително, туй означаваше, че се спущам още по-наюг. Тоя дето духаше обезсилваше духа ми, принуждаваше го да слиза колкото може по-ниско, към топлата Африка, към упованието, че там духането ще се стопи и духът ми най-сетне ще се успокои. Повтарям: останах сам с подмолното ликуване за освобождаване. Цяла нощ бях скитал по студените улички на Науса. Лена бе увиснала на дясната ми ръка, дълго, до сутринта. Сега ме гази нещо като мускулна треска и всяка фибра на тялото ми е нагнездена със студ.

12.

„Тира“ се вряза в развълнуваното море достойно, като стара аристократка с овехтели дрехи, която се е подчинила на съдбата, отдадена на самотните си еднообразни разходки. Хубаво-лошо времето, фериботът поглъща безропотно определеното му разстояние. Нощува само на две места: на остров Тира и в Пирея.

Много скоро спряхме на Наксос. Този остров си го бях заплюл, смятах да го помета на връщане. Потеглихме отново. Закусих в бюфета, позяпах някакъв екзотичен филм, след туй поседнах на десния подветрен борд, вторачих се в раздвижената вода. Едва след закуската и кафето, скрит на завет, започнах да усещам удоволствието от факта, че пътувам по Егейско море. Пред взора ми нямаше само вълни, наблизо винаги се намираха любопитни опорни точки за окото – сухи безименни островчета, голи самотни скали. Заглеждах се в някоя от тях – стърчи сиротна и ненужна, пречка се на вълните, дебне корабите с твърдата си опасна красота. Птица само ще кацне на нея, нищо повече; лоциите предупреждават да я заобикаляме. Освен подобните на нея скали, освен голите отчаяни в изолацията си островчета, погледът ми си беше намерил допълнителна опорна точка – неподвижното сурово лице на една жена.

Облегната спокойно на стола, жената се разграничаваше от туристите, преди всичко по възраст – четирийсет си ги беше набавила отнякъде всякак. Можеше да се поспори само дали да й се добавят оше пет отгоре. Тя не кръстосваше палубите и салоните, не се взираше в огледалце, не четеше, само седеше в ъгъла, до входа за туристическата класа, сякаш позираше на художник. Нито красива, нито грозна, нелишена от самочувствие, жената внушаваше усещането за непревзимаемост, кестенявата й коса се сгромолясваше зад облегалката, дебелият пуловер и прекалено широката горна дреха от дънков плат огрубяваха и без това едрото й тяло с дълги ръце и дълги, не по женски източени пръсти.

Заговорих я след като напуснахме остров Иос. Плавахме в абсолютна тъмнина и шом усетих, че „Наксос“ се готви да влезе в пристанище, изненадан от бързото пристигане, скочих на крака. Но преди да нарамя чантата си, съвсем непринудено, запитах;

– Това Тира ли е?

– Не, господине, това е Сикинос.

– Благодаря Ви.

В тъмнината нито ми се бърникаше в чантата, нито имах желание да се взирам в картата, но вие можете да погледнете във вашата карта и да разберете за какво става дума. От остров Иос се открива един-единствен път – право към Тира. Кой да предположи, че корабът ни ще се отклони до Сикинос.

Върнах се на стола си, вече не можех да виждам нищо в морето, не ме интересуваше как ще пристанем на Сикинос в тъмнината, бях обхванат от неизвестността наречена Тира. Непознатата, която така учтиво ме беше осведомила къде точно се намираме, обитаваше все тъй неподвижно своя ъгъл. Поразтъпках се, от скука изядох една баничка в бюфета на първа класа. Когато се върнах на мястото си, позата й си беше останала непроменена. Жената все повече ме интригуваше, след разменените между нас думи тя сякаш се отдалечи още от мен, прекалено забулена от мрака. Доколкото успях да схвана тогава, двамата бяхме вече съвсем сами в тази част на парахода. Преди да се разположа на стола си, „Наксос״ отново изяви намерение да спре. Този път нямаше никакво съмнение, презрамчих чантата и се приготвих да подкарам колесарчето по палуби и вити стълбички към изхода.

– Господине, това не е Тира.

– И това ли? – изненадах се аз. – Тогава какво може да бъде?

https://www.google.com/search?q=FOLEGANDROS&hl=en&client=gmail&rls=gm&prmd=imvns&tbm=isch&tbo=u&source=univ&sa=X&ei=FmtaT-O5FIbIsgav2OCLDA&ved=0CHsQsAQ&biw=1287&bih=980

– Фолегандрос.

– Чак Фолегандрос! Отишли сме толкоз встрани? Според мен, не пътуваме, а обикаляме.

– Все пак и по тия острови живеят хора.

В тъмнината, на крачка от мен, се потайваше един човек, с него бяхме разменили няколко думи; подир Лена и немското момиче от хотелчето, за трети път нарушавах мълчанието си. Това ми достави радост, някак си ми потръгваше. Но по-нататък разговорът продължи тромаво и не само поради факта че събеседникът ми се оказа норвежка. Долавях други причини, далеч по-сериозни и от класовите: чисто и просто норвежката принадлежеше към най-висшата категория на човешката общество, към кастата на интелектуалците.

Отначало ме взе за алжирец и ми даде рязко да разбера, че разговорът е свършил до тук. Три минути мислих по този въпрос, накрая, кой знае кое ме накара да повторя:

– Не „Алжерия“, мис, ״България“! Някакъв шум ви попречи да чуете добре.

– Аха.

Пояснението не допринесе кой знае колко за благоприятното продължение на разговора, само усетих, със сигурност мога да кажа, че събеседничката ми се поуспокои, може би подразбра, че няма да бъде отвлечена, изнасилена и посечена.

Трудно, с пот на челото изкопавах сведенията: художник, Осло, под наем вила на Тира, за осем месеца.

– Подвиг – рекох аз.

– Защо?

Този беше първият въпрос, който тя ми зададе, вече не питах само аз, бях довел все пак работата донякъде. Защо да крия от вас, към този човек се втурнах със всичките си сили, понякога участвах долнопробно, превръщах се в жалък созополски гларус, атакувах не само жената, подсъзнателно се стремях към вилата на топлия остров, към приятното задължение да нося триножника й из архипелага – тя рисува, аз кръстосвам наоколо. Представих си как се обаждам в Австралия на братовчедката си за пари, изчислих каква сума ще ми е нужна за цялата зима.

– Равнява се на подвиг с доста рискове – настоях аз. – Задуха ли продължително, нали разбирате, нарича се „островна клаустрофобия“.

– Не съм чувала за подобно нешо, но съм взела други неща предвид, че може да ми стане непоносимо от самота.

– Ако има летище, добре.

– Има.

– Взимате самолета и се спасявате.

Тази моя предвидливост и някои други неща, които й казах – имайте предвид, че ограниченият английски на двама ни, повторенията, дообясненията, образуваха мъгла сред която трудно можехме да се ориентираме за реалната интелектуална стойност на другия – тази моя предвидливост й се понрави, ала норвежката скала стърчеше непрестъпно сред мрака и хладината.

Поканих я в бюфета. Отказа. Подпален от „скандинавския синдром״ и сагите за северните жени, започнах по доста недостоен начин да говоря за себе си. За първи път в моите пътувания разкрих, че съм писател – дотогава навсякъде се представях за главен счетоводител на завод – казах че съм автор на много книги и драматург, пиесите ми се играят не само в България. Това май направи някакво впечатление, но нищо повече. И ето, че се хвърлих напред с последния си резерв: моя пиеса се играе по сцените на Германия, а накрая и бомбата – над сто представления в Лондон. Другото може би е заобиколило ухото й, но Лондон, постановка в Лондон! – туй се оказа идеалният ключ за портата. Бях леко послъгал, естествено, стоте представления в Англия бяха приключили предишния сезон, а не този. Попитах дали е излагала в Лондон. Край! Напуснахме тъмнината. В светлината на бюфета норвежката спечели, едрите форми на лицето й се сглобиха сполучливо и я превърнаха в една почти хубава жена, от тия, дето будят размисъл и даряват спокойствие на интериора.

– Ако това ви интригува, наричам се Борис.

И следа от усмивка…

– Моето име е Рус.

– Толкоз мъничко?

Щеше ми се да добавя „за такава голяма жена“.

– Кои художници харесвате?

– Шагал – отвърнах аз. – Брак – излъгах аз. – Русо митничаря… Освен, разбира се, импресионистите, които поставям пред тях, а класиците поставям преди всички изброени.

Не се засмя, но явно остана доволна от отговора. Ясно – подлагаше ме на тест, и все заради собствената си цялост, от страх да не допусне до себе си било злодей, било некомпетентен. На нея не й минаваше и през ум, че по този начин сама се разкрива. Вече знаех, че не е блестящ ум, оставаше ми да проверя дали е талантлива. И едното и другото не ме интересуваше особено – достатъчно ми бе, че съм успял все пак да проникна в света на една известна скандинавка. По всичка личеше, че ще проникна и в островната й вила.

– Излиза ви по-евтино да живеете тук, нали?

– Много по-евтино. – Изглежда че разговори като този й се нравеха. Западноевропейците обичат да изтъкват печалбите си от тоя род. Събеседничката ми се впусна да описва вилата, удобствата й, до най-незначителната подробност и чак накрая спомена за тишината, идиличността. – Ще рисувам през цялата зима, по всички острови.

– На Парос дълго ли престояхте?

– Пет дни!

– Не ви ли се струва че тук градчетата си приличат повече отколкото е необходимо?

Замисли се. Загледах се в очите й, които не преливаха нито от красота, нито от топлина, при това миглите й бяха възкъсички, редички. Не отговори на въпроса.

– Гоген или Ван Гог? – Все едно че питах „Моцарт или Бах“ както в примитивните интервюта. – Въпросът е лесен, признайте.

Събеседничката ми продължаваше да мълчи досущ като норвежка и мисля, че преценяваше дали не се старая да й наложа някакво превъзходство.

Преиграх, да, дотам я докарах, тя се отдръпна много бдително в себе си, настъпи една обидна според разбиранията ми пауза. Реших да не я нарушавам. Стори ми се приятно занимание – мълчим, колко удобно и за двама ни, не се обременяваме с въпроси, нито с отговори, уморените ни вече от пътуването умове не търсят английските думи-кошмари, боже мой, ами ако това е нещо като „великата мъдрост на северните народи“? Ако това е почивката им? Разтоварването им?

Тишина.

Млади глупави американчета се занимаваха с някаква ученическа игра на карти. Започнах да се вслушвам в смеха им, но тя – никак. Мина някаква длъжност от офицерския състав на кораба, събеседничката ми го попита къде ще акостираме – на Фира или на някакво „друго име“. (Това име аз не запомних.)

– Мадам, закъсняхме и ще спрем направо на Фира.

– На осем километра от дома ми – обърна се скандинавката към мен. Това явно я безпокоеше. – Трябва да взимам такси.

– Ще вземете – изрекох безгрижно аз.

– С този багаж!…

– Ще ви помогна.

Туристическата орда се раздвижи, раниците се подреждаха; книги, карти, чаши – всичко зае местата си в тях, преместваха се, запазваха се удобни изходни позиции към стълбищата. Кой знае защо, дори в тази част на света, по време на почивката си, младите представители на изтъкнати цивилизовани нации се готвеха да щурмуват огромната паст на ферибота, и то – отвътре навън, да стъпят секунда по-бързо на брега. Защо? Знам ли. Не можех да си обясня също защо и аз се понесох към изхода.

Норвежката пристъпваше бавно, никога в живота си не съм виждал по-натоварено животно. Приближих се до нея. Помолих да ми даде най-голямата чанта. Отказа. Горката, сега ми се струваше твърде жалка, но много-много мъжка и самостоятелна. Четири чанти, триножник, два пакета, на всичко отгоре най-главното – исполинска папка с картоните, които сигурно вече бяха превърнати в картини.

„Тира״ закрета на заден към кея, кърмата отвори огромния си капак с вериги, капакът се превърна в мост към сушата. В търбуха на ферибота припряно ръмжаха камионите и автомобилите, те знаеха че са длъжни да пуснат хората пред себе си и това ги вбесяваше. Притиснаха ме отвсякъде, притиснаха и скандинавката, стараех се уж да я пазя – най-вече папката с картините – но това ми се удаваше трудно. Някаква лава от хора се вклини между нас, разделиха ни, а общата лава от хора ни изтласка на кея. Там пък ни посрещна бойката стремглава орда на аборигените. Беше тъмно, ръмеше, получих усещането че се намирам в бетонобъркачка – завъртяха ме и в мрака започнаха да ме манипулират. Забих нозе в асфалта, напразно, те ме събориха, търкулнаха, вдигнаха. Никакви викове за помощ не биха помогнали сред хаоса от крясъци, сякаш не пристигахме на остров, а потъвахме с „Титаник“.

– Борис!

Далече! Зад мен!

– Борис!

Тя викаше, зовеше ме и точно в този момент разбрах, че я обичам, че залагам всичко на тази любов с такава хубава разлика от двайсет и три години помежду ни, а не онези фрапиращи четирсет и една години, както в случая с Лена.

– Рус!

– Борис!

Гласът й чезнеше, по всяка вероятност похитителите вече се гавреха с нея, може би затискаха с ръце устата й.

– Руууус!

Името й никак не го биваше за викане.

– Руууууууус!

– Борис!

Здрави ръце ме хванаха, разтърсиха ме, след малко едната ръка ме поотпусна и награби колесарчето.

– Руууууууус!

Никакъв отговор.

Здравите ръце ме теглеха или бутаха, зависеше от туй, дали успявах да им се изплъзна, докопваха ме наново – някой не искаше да се откаже от мен, за нищо на света.

– Руууус!… Руууус!

13.

Хлопна капак или врата, багажът ми беше похлупен. До мен влезе и седна човек. Той дръпна вратата и натисна клаксона. Моторът си работеше, бяха го включили предварително, преди да ме отвлекат. Бавно, с помощта на клаксона – наоколо свирукаха десетки клаксони – пресякохме кипящата лава на навалицата. Някаква светлина се промъкна при нас, видях мустакато лице. Зад гърба ми изскочиха фаровете на друга кола, извърнах се напразно, зърнах само силуетите на три глави – на задната седалка стърчаха трима души. Прах, твърд пясъчен или мраморен прах, покриваше облегалката и таблото, усещах го с пипане, с дишането си, по-късно го усетих с устата си. Изглежда с тази кола се пренасяха ту хора, ту строителни материали, може би цимент, моме би отломъци от мозайка. Нова светлина нахлу отстрани. Учтиво-неучтиво, извърнах се. Видях ангелските лица на млада, може би влюбена двойка. И бъдещата ми хазяйка. Не беше едра жена, тогава как успя да ме довлече през навалицата и да ме наблъска в мръсното им комби? Предположих, че с влюбените се беше справил мустакатият, който шофираше.

Изкачвахме се, комбито не вървеше, а преодоляваше стръмнина, завоите се редяха един след друг по серпентината, свиваха рязко, тогава успявах да се убедя, че пред нас и зад нас се е нанизала върволица от светлини, давеше ни гъст мирис на нафта и бензин, всички машини ръмжаха яростно, особено автобусите, катерехме се катерехме се, и, боже господи, отивахме, на небето ли?, на остров ли бях пристигнал или на планински курорт? След угнетителното двайсет минутно катерене колите се успокоиха, веригата се поразкъса, клаксоните млъкнаха. Повечето от светлините пред нас се отбиха вляво, ние обаче завихме вдясно. Отърсено от алпийското си напрежение, комбито сякаш препусна, май се бяхме озовали на плато, доколкото можех да преценя в тъмното, движехме се през хълмове. Пресякохме слабоосветени селища, отново тъмнина. Половин час след тръгването колата спря.

– Тук! – заяви бодро хазяйката.

Тя първа стъпи на земята. През отворената врата нахлу студен вятър и нещо ме удари в слепоочията. Бавно, бавно разбирах, че съм наранен от милиардния залп на щурци. Остър мирис на животински тор. В междуоблачните пространства, горе, с неизразимо бисерен блясък, на всички страни щъкаха, пробягваха като рибки в аквариум, звезди и телекомуникационни спътници. Повтарям, не висяха на равно небе, виждах ги стереоскопично. Младите влюбени заговориха оживено помежду си на немски. Мустакатият измъкваше багажите. Изрева магаре. Влюбените заговориха още по-бързо. Аз се питах: да се зарадвам ли или да не се зарадвам? Хазяйката започна да ни запознава с обстоятелствата и ме сломи.

– Надолу по хълма има бакалница, нагоре – също, утре ще ги видите. Всеки час има автобус.

– За къде? – учудих се аз.

– За Фира – учуди се хазяйката.

– Защо? Не сме ли във Фира?

– Фира! – засмя се хазяйката. – Фира е на осем километра. Във Фира е скъпо, наемите са по две хиляди драхми. Автобусът ще ви води там когато пожелаете.

Хазяите в Гърция владеят специален английски, състои се от сто думи, всичките точни, категорични. Освен туй, разстоянията по островите са все по осем километра, всичко отстои на осем километра.

– Тръгнал съм за Фира – настоях аз.

– Две хиляди – разбирате ли? А тук – осемстотин.

В светлината на селищната лампа погледнах часовника си.

– Сега има ли автобус?

– Има утре.

– Ще ви платя осемстотин.

– Утре, от шест.

Бях не само уморен, бях утрепан, сърцето ми искаше да се пукне от яд, не към хазяйката, а към мен самия, към бунака – на кея трябваше да падна, да умра, но да не се предавам. Как успя, как успя да ме отвлече тази сколофендра!

14.

Освен с усещането за студ, малката мраморна стаичка ме изненада с чистотата си. Всичко вътре беше ново, самата сградичка беше новопостроена, обаче студена и прашна. В символичната баня потече топла вода. Не посмях да взема душ. Какво щях да правя мокър в студа? Липсваше кърпа, а нямах намерение да отварям куфара, стоеше си привързан към колесарчето, чаках да съмне и да тръгна. Слава богу, пижамата си държах в чантата, набутах се под тънката завивка, изплюх известно количество пясък, станах, облякох пуловер, легнах повторно, пак станах, затворих единственото прозорче – двайсетсантиметрово – вятърът престана да вие, метнах върху завивката якето си. Не можах да затворя очи, вече разбирах, че тази нощ няма да спя, разкъсваше ме яростта от новата несполука. Повъртях се още в неуютния, неулегнал креват, пак станах, набутах един реланиум в устата си.

Таблетката ме отнесе за три часа. Зареден с предубеждения и страхове, отворих очи след полунощ. Събуди ме изплувалата от подсъзнанието тревога, че днес е петък, а утре е събота. Доколкото имах представа, в събота повечето хазяи изчезват, отиват на гости. И се връщат в неделя вечер. Добре, но кои са моите хазяи, какво да кажа утре в полицията за отвличането ми? Облякох зимното яке. Вън отново бръскаше дъждовна влага. Разгледах владенията на хазяите – броеница от новопостроени цикладски кубчета, някъде на два етажа, двор, заграден с нетолкоз безвкусно изплетена железна решетка. Прозорецът на немците светеше, „младоженката“ стенеше задъхано. Яростта ме обхвана още по-силно. Леко спокойствие в настръхналото ми състояние внесе комбито. Стоеше си на мястото, хазяите все още не бяха отпътували. Записах си номера на колата, по този номер полицията всякак щеше да открие имената на измамниците. Полицията в Гърция зачита сериозно оплаквания от този род.

15.

Разсъмна се с много светлина, това разбрах едва след като излязох от мрачната мраморна гробница. Вън нямаше улици, нямаше селище, жилищата и градините бяха пръснати по хълмовете. Разпокъсаното на малки кварталчета и отделни къщи селце висеше бодро под небето. Магарето пасеше до писана каручка пред отсрещния дом, домът бе коронясан от няколко широколистни дървета и гигантски чимшири. Чист въздух с чисти миризми докосваше лицето ми. От незнайно място долетя камбанен звън, тишината се разлюля, обади се магарето, пропяха и петли, но скоро шумовете се прибраха в руслото си, а над хълмовете остана да виси акварелно обещание за слънце.

Комбито обаче беше изчезнало, нямаше го, предположенията ми се сбъдваха. Не ми оставаше друго освен да опитам късмета си на градинската порта. Натиснах звънеца, приготвих се да го натискам дълго, но вратата на дома се открехна. Хазяйката се показа и изчезна, след туй пресече двора и отвори. Паспортът беше в ръцете й.

– Няма ли да закусите?

– Не.

Подадох парите, неочаквано ми стана ясно, че съм свободен.

– Автобусната спирка?

Посочиха ми и ми обясниха.

Задърпах колесарчето зад себе си. В края на въображаемата уличка спрях да си поема дъх от изненада: В гнездото си между баирите, като пухкаво пиленце спеше бяло селце с голяма църква. За нищо на света не можех да пристъпя напред, не ми се тръгваше, стоях и гледах как селцето уж лежи на мястото си, а и потръпва, диша някак си, подобно на всички наивни здрави същества призори, преди да се раздвижат. Защо да ви обяснявам къде ме прободе, сигурно разбирате сами – стоиш пред едно чуждоземно селце, то не е българско; първо – понеже е гръцко и второ – ние вече нямаме такива чисти, ама чисти във всяко отношение селца. На него нищо не му тежеше, нито фабрика някоя, нито цех, нито угрозата на миграцията. Отдалеч се забелязваха белезникавите кòзи пътеки по хълмовете. Сякаш само те бяха достатъчни да ми кажат всичко. Изрекох си, едва ли не наглас:

– Ето го, това е, ти си вече при него! Сто пъти си повтарял, че искаш да намериш едно мъничко-мъничко селце, обезателно в Гърция, да си наемеш една стаичка и да напишеш най-после онова, което отлежава в главата ти.

Постоях, помислих си още малко, па тръгнах. Надолу. Навлизах в тесни каменни улички. Позната картина – бели къщички, бели зидове, бели църквички, кипариси – всичко скърпено и по този начин здраво скрепено от светли мраморни плочи, от бял цимент. Малки магазинчета, малки кафененца, тук-там някакви асиметрични разширения на уличката – наречете ги площадчета; тук-там по някоя камионетка от японски произход, магарета, кози, мяркат се и човешки лица, всеки ти казва „добро утро“, брилянтна светлина, не духа, не вали, боже мой, запява ти се, истина ви казвам!… Разглеждах на слизане, разглеждах на изкачване, прекосих цялото селце и се въззех на билото, при автобусната спирка. На спирката, разбира се – отворена бакалничка. Един свещеник, той ме поздрави светски. Въздебеличък бакалин. Радва се на петгодишната си внучка.

– Хубаво време! – казва свещеникът.

– Хубаво време! – казвам аз.

– Няма вятър – казва бакалинът.

Мина камионетка, отнесе свещеника. Останахме с бакалина и внучката. Поисках си пепси-кола и пакетче бисквити. Внучката поиска от мен бисквит. Поднесох й. Тя си взе и ми поиска отново. Поднесох й. Бакалинът се зарадва на апетита й. Поиска ми отново. Дадох й. Бакалинът се зарадва още повече, но най-много се зарадва когато внучката му изяде всичките ми бисквити.

Отнякъде като насекомо изпълзя русоляво маце с къса и права, некултивирана коса. Очите му мигаха сънливо. Тръсна тежката раница на плочника, влезе в бакалничката и излезе с пепси и бисквити. Внучката си поиска бисквит. Мацето не му обърна внимание.

– И вие ли сте жертва? – запитах аз.

Само шведски, мацето не си служеше с друг език. И трийсет английски думи. Вгледах се по-внимателно в селското му недоизкусурено лице.

Платила седемстотин. Пожела да знае колко съм платил аз.

Казах: осемстотин.

Това май подобри настоението й.

Внучката на бакалина ни наблюдаваше. Голямо забавление в скучното детско всекидневие. Така и не запитах за името на селището, после го търсих на картата, но знам ли откъде се изкачихме в снощната тъмнина до него, нито знам на кое пристанище слязохме от кораба.

Спря такси. Поиска ни триста. Дадох две по сто. Шведката даде също две по сто. Таксистът й върна едната стотачка: Ще се разберете помежду си.

Приятно пътуване, леко, таксито ни остави в пъпа на Фира. Шведката тръгна да раздробява банкнотата. Засмях се и махнах с ръка. Мацето се изуми, не можа да скрие доволството си. Три дни след тази случка го срещнах няколко пъти из града, все саминко и все гледаше на обратната страна.

Дълго стоях до колесарчето си, никой не ме нападна да ме отвлече, това ме зарадва. Бях сред тълпа, навалица от младост и многоезичие, пънково-хипешко пъстроцветие. Стана ми горещо, съблякох якето, най-после се постоплих и разбрах, че има господ. До мен спря мотор. Две момчета.

– Господине, стая ли търсите?

Нали съм глупак:

– Да.

– Елате. – Едното момче слезе от мотора, хвана ръчката на колесарчето. – Насам.

– Колко?

– Хиляда и шестотин.

– Хиляда.

Момчето стисна ръчката и ме поведе. Хубаво слънце, съблякох и пуловера. Отново разбрах, че има господ, но разбрах също, че възможността да открия Рус в тази лятна шумотевица в най-добрия случай е незначителна.

Остров Тира напоследък упорито бива наричан Санторини заради Света Ирена – Агиа Ирини – Санта Ирини – Санторини. Сериозните хора, които обичат този остров задочно и отдавна, обаче, ще си го наричат винаги Тира. Така го пише и в сериозните географски карти. Една от най-южните точки на архипелага. Намерете го на картата и ще видите колко е оскърбителен за въображението като контур, никой не може да определи на какво прилича, но мнозина са готови да ви убедят, че той е наистина остатък от потъналта Атлантида. Много туристически агенции твърдят: „Тира е най-красивият и най-фантастичният остров на света.“ Жители – осем хиляди. Главен град – Фира. В него се намирам, живея в стая с две легла, маса, два стола, една слаба лампа, кошче за боклук; вън е горещо, но вътре е студено, както вече се досещате – мраморно. В този полуподземен етаж – де да беше лято! – има три стаи и една баня. До мен се е настанило младо датско семейство, а срещу мен – младоженци гърци; пристигнали от пътуване в Африка – това разбрах докато простирахме прането си на покрива – карат медения си месец. Понякога гръцките острови се посещават и от гърци. Най-вече – Тира.

Друго какво да ви разкажа в тази осведомителна част? За история? За археология? За наслоените култури? Не. Ще ви запозная само с афоризма отразен в дипляните на споменатите туристически агенции: „На Санторини има повече магарета отколкото жители, повече църкви отколкото къщи и повече вино отколкото вода.“ Това за църквите е абсолютна истина.

16.

„Свърталището“ на града се намира точно там, където ме остави таксито. От туй площадче можеш да вземеш всички автобуси, за всички населени места, за пристанищата и за плажовете. От тук можеш да слезеш долу (към ниската част на Фира), или да се изкачиш горе (към високата част), можеш да продължиш на север и на юг по главната улица. На това място обикновено се предприемат замислите, или пък се губи времето – купуваш си нещо от кафенетата, отнасяш го на масата и се превръщаш в съзерцател. От ранно утро до късна нощ има какво да се гледа. Тук за един час се изпиват стотици кафета и разхладителни течности, на ден се изяждат хиляди пици и сандвичи. На туриста са му под ръка всички видове магазинчета, по-голямата част от пътническите бюра. На туй площадче се създават плановете за по-нататъшното скитане, определят се срещите; тези които са се загубили по островите се търсят тук. Да не говорим, че в „свърталището“ можеш да чакаш този, който ще те догони, да речем, от Делхи.

На две големи табла се залепят обявите. Прочетох десетина бележки и вече знаех какво трябва да правя. Скъсах два листа от бележника си.

На първия лист написах: „РУС, ПОТЪРСИ АНГЛИЙСКИЯ МЛАДЕЖКИ ПАНСИОН И ПИТАЙ ЗА КЪЩАТА НА МАДАМ НОРА. БОРИС.“ Втората бележка: „АКО ЗНАЕТЕ НЕЩО ЗА НОРВЕЖКАТА ХУДОЖНИЧКА РУС, КОЯТО ЖИВЕЕ В НАЕТА ИЗВЪНСЕЗОНА ВИЛА, МОЛЯ ОСВЕДОМЕТЕ МЕ НА ТОЗИ ЛИСТ.“ Купих габърчета, забодох съобщенията на дъската.

Да отида ли или да не отида в полицията? Отказах се от хрумването си. В полицията щяха да ми се изсмеят, регистрацията на туристите не е популярна в Гърция.

Наскитах се, навървях се, накрая реших че така не бива да продължава; и утре е ден, и утре ще се ветрея, защо да бързам, за днес главата ми преливаше от впечатления. Освен това бях отчаян и трябваше някакси да се разведря.

До тази катастрофа в настроението ми се стигна така:

Отначало уличките ме поеха леко, сякаш на шега, разходка като другите разходки – това да видя, онова да разгледам, вървях край сергии и магазинчета, все нагоре, без да знам, че вървя по пътя към отчаянието. Проучвах случайните дворчета в които винаги се потайваше нещо интересно, влизах в църквите, запознавах се с менютата на ресторантчетата, в книжарницата хвърлих поглед на световната преса, купих си „Атенс нюз“ и отново нагоре, все нагоре, всички лазеха нагоре.

Най-после стъпих на билото и отчаянието ме прободе. За по-малко от секунда ми се натрапи лошо режисирания и несръчно монтиран филм на моя живот: жалко детство, бледо юношество, бедна младост и тръпчиво-горчива старост в комунистическа държава, живот в смрадливо мазе, така ми се стори той пред гледката, която се откри от билото. Дълбоко в пропастта, под краката ми, с мъртва светлина блестеше морето. Към хоризонта, като стражи, сякаш пазеха да не избяга нито една подробност от пейзажа, мълчаха остров Тиразия и дребното ненаселено островче Аспрониси. Между тях и мен, като стари черни дяволи, на смешна близост, не повече от двеста-триста метра, зловещо стърчаха вулканичните поразии Неа Камени и Палеа Камени. От двете угаснали сгурии полъхваше усещането за смърт и предупреждение. Това видях отгоре, от каменната крайбрежна алея. След това се вцепених сред вцепенените край мен, но продължавах да виждам и останалото: белия глетчер от къщички, микрохотели, кафенета и ресторантчета, вкопчени като репеи в почти отвесната скала. Те се спущаха смело по скалата, но там където спущането ставаше невъзможно, прекъсваха – човекът се бе предал на шеметната пропаст, нямаше как да строи повече, а е рентабилно, доходоносно, цените нарастват заради гледката; една стая в някой от реномираните панорамни хотели на това място е осем хиляди. На площадката до мен дремеха охранени потни мулета с разкошни твърди самари. До тях, снажни, по-здрави от мулетата, с мургави гладки кожи, черни коси, черни очи и черни мустаки, безмълвно стърчаха мулетарите в крещящи спортни фланелки с отличителни знаци на някой американски колеж или бейзболен отбор. Докато стоях там, само един проговори, изрече заучена английска фраза, крайно необходима за професията:

– Слизане с мулета до кея и връщане, седемстотин драхми.

Кеят! Също бял. До него три-четири бели туристически катера, бели в катранено-черната вода. Много долу, много ниско. Виждахме ги сякаш от птичи полет.

И изведнъж разбрах откъде се взима отчаянието – преди всичко, заради факта, че не може да бъде описано. Как да го опишеш? Как да го изобразиш? Купих десет различни картички, разгледах ги; нищо!, никаква представа. Сам не проумяваш как намразваш този град, острова, те ти стават враждебни заради туй, че ти се изплъзват. Видяното, с което ви занимавам сега, е само за един човек, остава само за тебе, ти нито можеш да го опишеш, нито да го разкажеш, а най-малко ще дадеш представа за него ако го фотографираш; височината не може да се изобрази; загубил своята стереоскопичност, пейзажът се превръща в плоска пощенска картичка.

Подслушах разговор на немски:

– Чудно!

– Вълшебно!

– Това е невъзможно!

– Чудесно е!

– Застани там да те снимам с вулкана.

Момичето приседна върху предпазния каменен парапет.

– Господине?

– Може.

Подадоха ми нагласения фотоапарат, щракнах и какво – в Щутгарт ще се видят един до друг на парапета, ще видят и действащия вулкан, но няма до видят точно това, което са искали и което ни прави тъжни – пронизващата убийствена красота.

Донесох си два албума от Тира ( на тях пише Санторини), там островът е фотографиран от всички възможни точки, включително с хеликоптер, по всяко време на деня, при най-различно осветление. Резултат никакъв.

Друга двойка, този път на японски:

– О, Санторини! (Предполагам че тя казва това.)

– Невиждано! (Предполагам че той изрича това.)

– Хайде! (Предположение.)

– Сега! (Предполагаема дума.)

Томико не нагласява фотоапарата, той се нагласява сам, електрониката работи вместо Томико. Преди да ме поканят, поемам снимаческото чудо, въоръжено със всички видове обективи. Двойката се усмихва и за снимката, и за мен. После се усмихвам и аз – и за тях, и за мен. Получих акуратно снимката. Високопрофесионална, всички цветове. Вулканът се зъби до левия ми лакът. И повече нищо.

Колко много снимки на колко много двойки направих тогава аз, имах чувството че за това съм се изкачил горе, да бъда полезен на хората в самотата си.

Стоях един час на алеята, разхождах се по нея, променях ъглите на виждане, сядах отново на парапета, дълго време проучвах дали парапетът наистина може да те предпази от падане при най-шеметните места; наблюдавах островите отсреща, настръхналите таралежообразни натрупвания на вулканите, черната повърхност на морето, обсипана със сребърните люспи на светлината, катерите-брошки в абсолютната чернота долу (там нямаше вятър и нищо не пречупваше лъчите на слънцето), мулетата, левентите мулетари, вдишвах мириса на мулешката урина, напоила от векове площадката. Под мен, по белите тераси на белите заведения, опънали бели крака по отсрещните празни столове, мацките се мъчеха да наберат тен. Момчетата не откъсвала очи от вулкана. Келнери разнасяха сладоледи. Те минаваха край запретнатите рокли на мацките и деликатно заобикаляха краката им. Отгоре виждах всичко, виждах и серпентината от забравих вече колко стъпала. По нея слизаха две мулета.

Смазан от отчаянието си, аз се прибрах в Свърталището, върнах се в реалния свят. В топлия ден младежите лежаха върху раниците си. Хвърлих поглед на обявите и седнах на тротоара. Младите се разговаряха тихичко. Някои четяха книгите си. Пристигна автобус. Слязоха хора. Огледах ги. Рус не беше между тях, но вярвах, че ще се появи, най-късно до утре. Да тръгна да я търся, не можех. Селищата на Тира са двайсет, вилите, навярно хиляди. Младите хора се надигнаха с раниците си и се качиха в автобуса. Индуска група заля площадчето. Тя донесе нова вълна от мълчание. Сладко ухаеше на кафе, на доброкачествени сандвичи, на пици. Споходи ме аромат на водка. Огледах се, никой не пиеше, отчаянието ми го искаше.

Стараех се да не мисля за туй, което бях видял от билото. Защо живееш, запитах се аз, защо се мъчиш на този твой мизерен свят? Дори да дойде Рус, какво?

СПУЩАНЕТО

18.

В понеделник, на 26 октомври, мелтемът задуха отново, плъзгащите се врати на къщата затракаха по особен начин, не както вратите на хотелчето в Науса. Седнах да пиша картичките си до София. Вятърът се провираше през пролуките на вратата, пронизваше ме и изчезваше навън през вечно отворената капандура на покрива. Радиото тихичко пееше неизбежните си гръцки песни, съставени от сто хиляди отделни мелодии – гювеч, в който се месеха популярни френски шансони, американски рагтайми, италиански канцонети, игриви немски кондиторайски фокстроти, разляти в мечтателния сагапо-сироп. Чух и „Подмосковные вечера“. Изпълнена на гръцки, в споменатия сагапо-маниер, песничката бе превърната в таверно-кръчмарска измислица. Пишех си картичките и си мислех за особените асимилаторски дарби на някои нации.

Мислех си освен това, че бяха изтекли цели три дни без да плувам. Най-невероятното за град Фира – а сигурно и за останалите селища на острова – е, че наблизо няма море. То те е заградило отвсякъде, виждаш го, чуваш го, но не можеш да слезеш до него. Ако настояваш да го достигнеш, трябва да се спуснеш като алпинист по стометровите отвесни скали. А това не означава ли че Тира е „сух“ остров, остров без флота, без рибари? Погледнат отстрани той прилича на торта, гарнирана отгоре с бял крем. Белият крем са селищата му. Хората щъкат по уличките и не могат да се доберат до водата.

Младото датско семейство от съседната стая, обаче, ми каза какво да направя. Нарамих чантата и тръгнах.

– Ясу! – Хазяйката ме поздрави бодро и ми се усмихна. Понякога тя се мяркаше към нас, млада, красива жена, отгледала левенти синове. – Не можете да перете, не можете!…

Усмихнах се и аз, тогава не разбрах какво иска да ми каже, макар че проследих погледа й. На терасата се ветрееха две мои ризи, бях ги изпрал сутринта. Усмихнах се още веднъж и се отдалечих.

Хванах Главната улица, право към „свърталището“: фурната, супермаркетът, туристическото бюро, златарският магазин, кръчмата в която – интересно защо – влизат само местни хора, пак туристическо бюро, пак златарски магазин, бар, гараж за „рент а кар“, където се наемат и мотоциклети, пак туристическо бюро, фотомагазин, златарски магазин, магазин за телевизори, златарски магазин, радиоапарати и електроника, сладкарница, златарски магазин, някаква специална религиозна мисия, но свързана с туризма, дискобар, златарски магазин и така нататък. След още пет туристически бюра пристигнах на любимото „площадче на надеждата“. Там са струпани още четири туристически бюра и шест златарски магазина. Пътищата на бюрата водят навсякъде. Моят път, обаче, беше смешно къс – само осем километра, тия прословути осем километра! – до плажа.

Намерих обявите си такива, каквито ги бях оставил. Другите обяви се движеха, сменяха се, в тях кипеше живот, те събираха хората, осведомяваха ги, направляваха ги, само Рус се потайваше. Колкото пъти си спомнях за нея, толкова пъти чувах нейното отчаяно: „Борис! Борииииис!“

Седнах пред витрината с екзотични плодове, изпих кафето си, нагледах се на група пънкове и автобусът дойде. Накачихме се. Всички пътувахме за Камàри и платихме по шейсет драхми на шофьора. Плажът на Камари е голям, много пуст и много черен. Открай до край дъгата му представлява щедра траурна лента, която погълна без остатък хората от автобуса. Загубихме се така един за друг, че спокойно се съблякохме голи. Въпросната траурна лента, по която налягахме, е съставена от черен вулканичен чакъл, тук-там се забелязват черни пясъчни килими, кошмарно място за непосветените, благодат за посветените, в късното октомврийско лято този плаж събира повече слънчева топлина; отпущаш се върху него и се топлиш. Дъното е черно, водата е черна, но като загребеш с шепи, убеждаваш се в нейната непорочна прозрачност. Гмурнах се, потънах и чак тогава сякаш поизтрезнях, тялото ми се освободи от някаква неизвестна тежест, безтегловността поразшири черепната ми кухина, там запърхаха оптимистични мисли, най-важното – кожата ми се отвори и се затопли.

Щом напуснах водата полегнах върху тънка ивица пясък. Колко хубава беше моята Рус! Жена като фиорд. Колко хубаво щяхме да изявяваме интелектуалните си пристрастия. Видях я много ясно, точно в този момент Рус прекоси „площадчето на надеждата“, приближи се до таблото с обявите и написа на едната от тях: „Борисе, чакай ме привечер. Тук. Само тук. Рус. 26 октомври, 12 ч.“ Придърпах обувката си, измъкнах часовника. Точно дванайсет. Времето в което обикновено се явяват такива като Рус.

Облякох се, запътих се към спирката, повървях малко и си казах: Автобусът още не е дошъл. Имам и двайсет минути път. Дотогава Рус ще отиде да обядва. Не, не можем да се видим сега. Ще я чакам привечер. Съблякох се и заплувах. Така, че този ден ми станаха общо две къпания; тъй ги и записах в календара си.

Автобусът ме свали на Свърталището към три часа. Нямате си представа колко самонадеяно тръгнах към обявите. Рус обаче не се оказа на мястото си. Започнах да си мисля лоши неща за норвежците, например че са тъпи и то много, щом като Рус не се досеща, че в град Фира не може да няма едно свърталище, където хипитата от цял свят си оставят бележки, намират се и започват да се целуват.

Целия следобед прекарах на билото отдаден на учудването, че на света може да съществува такава свирепа светлина, с такива черни острови, които всеки миг могат да забълват лава, дим. И тези стръмни мулешки пътеки! И толкоз много смазани от отчаянието хора, способни да намерят утеха само като се върнат у дома и позабравят ефекта. Спуснах се към Свърталището. Рус и този път не се оказа на мястото си. Прибрах се. Отдалеч си личеше, че ризите ми са изсъхнали. Качих се да ги прибера. Тогава ми направи впечатление, че са поставени на по-хубави закачалки, а белотата им е перфектна и се досетих, че се е намесила хазяйката. Такова нещо по нашето Черноморие вече – не, никога.

19.

Събудих се в пет сутринта, не защото се бях наспал, а от внезапния порив да тръгна на път. Паспортът лежеше в чантата ми, благослових вчерашната си предвидливост, тогава платих на хазяйката за трите дни. Вече нямах работа тук. Човек не бива да се застоява във Фира. Не се наемам да споря дали Санторини е най-изумителния остров на света, може би е така, но тук има голямо движение; пристигат, заминават, по улиците – навалица; този остров е може би като водопадът Виктория – виж го, нагледай му се един ден и си върви, какво ще правиш повече сред тълпата. И винаги на сто-двеста метра над морето!

Въздухът беше свеж. Мелтемът си върлуваше по главната улица, на него само един ден му беше почивката. По осветените витрини познах фурната с магазина за хляб, супермаркета, туристическото бюро, златарския магазин и така нататък – до площадчето.

На Свърталището, въпреки ранния час, вече дъвчеха или пиеха по нещо двадесетина души. Прииждаха нови хора. Приближих се до моето табло. Рус я нямаше там. Скъсах старите си послания до нея. Написах нова бележка: „Сбогом, Рус. Обичам те! 27 октомври 1987 г. Борис.“

На площадчето всички бюра работеха, конкурираха се. Купих си билет до остров Иос за 450 драхми. Заех мястото си пред магазина за екзотични плодове. Кой знае защо, изпитвах особена тъга. Пицата беше гореща, кафето беше горещо, но тъгата ме докосваше лекичко, настойчиво; все пак, напусках един мечтан през живота си остров. Вятърът довяваше като отбрулени листа още млади хора, трупаше ги край мен. Хич не ми беше ясно как ще ни побере автобусът. Никой не произнасяше дума, хората бяха превърнати в силуети, облизвани от светлините на витрините.

Автобусът пристигна. Една от вратите му се отвори. Зейна цялата му задна част. Тогава разбрах, че тя е без седалки. Именно там се появи шофьорът. Спокойно, сякаш се бяха уговорили, момчетата и момичетата безмълвно се появяваха пред отворената врата, подаваха раниците си и се оттегляха. Шофьорът ловко подреждаше багажите по най-оптималния начин. Дойде и моят ред. Подадох колесарчето. Шофьорът изрече нещо весело. Младежите спонтанно извикаха в чест на единствения куфар, но по такъв приятен начин, че ми доставиха удоволствие. Сетне все така хладнокръвно и подредено започнахме да влизаме през предната врата – в Гърция се влиза все през тази врата – пущахме по сто драхми в ръката на шофьора и се настанявахме. Колата се препълни, правостоящите се притиснаха здраво, повече отколкото можете да си представите. Обаче – нито дума. Няколко момичета изстенаха тихичко и се засмяха.

Осветените витрини ми подсказаха, че се движим по главната улица, по всекидневния мой маршрут. Но после потънахме в абсолютна тъмнина. И тишина. Още по-късно дочух да се шепти. Без да зная защо, заложих надеждите си в здравината на спирачките. Най-много ме учуди фактът, че младите хора край мен изпитваха страх. Предположих, че те не само знаят по какви серпентини се спущаме, но сигурно бяха подочули и нещо повече. Автобусът, според мен, се спускаше неблагоразумно – прекалено бързаше и после рязко забавяше ход на завоите, а завоите бяха повече от остри и нямаха свършване. Половин час напрежение, но какво напрежение!… Щом слязохме на пристанището всички изръкопляскаха, възнаграждаваха гърка с аплодисменти, сякаш не бе шофьор на автобус, а главен пилот на джъмбо.

Слязохме. Разсъмваше. Огледах се. Бях най-възрастният в навалицата – единственият куфар сред раниците-самари.

Старият познайник „Тира“ лежеше тежко до кея, огромен за малкия залив, самотен, пренебрегнат, загубил надежда за някакво сериозно подновяване – най-много да му теглят една боя, нищо повече. Като видях ферибота на туй уединено място, убедих се в неизбежната му обреченост. Влязохме в него доверчиво, бяхме сигурни, че ще ни скрие от вятъра, че ще ни предостави мек стол за отдих. Санторини се отдалечаваше, сега ми се стори че островът стърчи още по-високо, а градът Фира ми заприлича на снежен калпак върху темето му. Не избързах ли малко, не го ли изоставях лекомислено? По този въпрос можех да умувам дълго. Пък и да се кая. Но нямах време – пред вълнореза на кораба се появи Фолетандрос и погълна любопитството ми. Фериботът не влезе в пристанището на туй малко островче с 567 жители, той направи среща с моторна лодка на сто метра от брега. От лодката взехме две местни женици, двама мъже – единият от тях носеше кафез – и червенокосо туристче, което гледаше света през очила с прекалено дебели лещи. В замяна, срещу получените хора, дадохме на острова мърляв свещеник и дребен куц абориген с кафез. Потеглихме секунда след размяната. Тук му е мястото да отбележа, че по гръцките острови и корабите често срещах ловци на пойни птички, много птички се ловят по тия места и не знам туй хубаво ли е или лошо. Пристанището, което напуснахме, беше миниатюрно, незначително и ме позова; алчността ми към тихи, скрити за света местенца се обади и този път. А след половин час закопнях за следващия, остров Сикинос, където отново спряхме – 290  жители. Но къде по-напред, можех ли да обиколя архипелага?

Към Иос се приближавах сляпо. Не знаех нищо за него. Бях си купил билет и толкоз. Затова, щом видях край мен да минава четвъртият капитан, запитах:

– Извинете, според вас, да сляза ли на Иос или да продължа към Наксос?

– С Иос не сте сгрешили, господине. – И преди да отмине, офицерът допълни сякаш съзаклятнически. – Никак.

20.

Остров Иос!… 1451 жители. (Не бива да го бъркате с големия остров Хиос, по источното крайбрежие.) В тия месеци на годината той предлага доста от това, което може да си поиска една що годе завършена и успокоена личност. Преди всичко, става въпрос за едноименното градче Иос, то представлява хармонично разбирателство между един конусообразен хълм и гениална, макар и простичка на вид строителна дейност. Тя е подредила през вековете върху споменатия хълм с форма на изумително изваян конус, къщички, улички, зидове, църкви, кипариси, чешмички с имена на светии, вятърни мелници, стръмни каменни стъпала – всичко бяло, бяло, бяло – тръгнало нагоре, па се уплашило от надвесените при върха скали и спряло стъписано, но се успокоило в равен зелен двор с една гигантска палма, поне на триста години, и един синкавобял храм, чиято камбанария се вижда сигурно от Пирея. Нагоре могат да се катерят само козите, мулетата и здравите хора. А бабичките? – кажете как се черкуват бабичките?…

Но да се върна малко назад, да започна от момента в който фериботът ме изплю на кея. Щом стъпих на кея, на мен доста неща ми станаха ясни и си казах: четвъртият капитан на „Тира“ ми е открехнал истината; което си е право – и този път печелившият бях аз. Само че тогава все още не знаех истинската цена на печалбата си. Гледах сградичката с надпис „хотел“, неизбежните пътнически бюра наоколо, кафенетата, сладкарниците, после се извърнах наляво и обхванах с поглед огромния пясъчен плаж. За първи път ми се случваше да зърна в Гърция обширен пясъчен плаж. Цялата му дължина бе обрамчена от чиста кетонена алея. Край алеята се редяха заведенията; хотел до хотел, таверни, тихи скромни гостилнички, пансиони, всичко подредено, потънало в цитрусова зеленина; сега, разбира се, затворено. Вниманието ми се раздвои между пристанищния хотел и автобуса. Хотелът ми казваше:

– Ето ме, такьв, какъвто ме искаш – празен, на пристанище, какво повече?

– Прекалено си празен, обаче – отвърнах му аз. – И пристанището ти е празно.

Влязох в автобуса и подадох петдесет драхми на шофьора.

Вътре грачеха три много млади момичета с надменно изражение на лицата, лица които не зачитат никаква жива душа, ако тя не е на двайсет и пет години. Внезапнопородената ми злоба към тях се утешаваше с подозрението, че и трите патки бяха обречени на пълнеене и да ги питам тогава какво ще правят такива тлъсти в своята Америка.

Автобусът потегли и веднага влезе в цяла серия от завои. След всеки завой пристанищният залив и плажът придобиваха допълнителна импозантност, след всеки завой американките крещяха все по-възторжено, а с това сякаш заличаваха част от неприятното ми впечатление от тях. Щом заливът остана изцяло зад гърба ни, ние видяхме градчето. Лично аз изпитах чувството за директно отправена обида, чисто и просто, исках да зная, защо тази картина все още не ми е известна от туристическата пропаганда, защо я няма в учебниците и докога тази страна ще вади по непозволен начин неочаквани „кари-аса“ из ръкавите си.

Автобусът спря до сградата на общината. В нея се помещават също полицията и пощата. По-късно случайно щях да разбера, че стаята на полицията е заключена. В пощата работеха двама чиновници, единствената им работа бе да очакват петъчния ден, за да се ометат.

Нещо, което подразбрах веднага: на хълма се намира стария град, а в дясно от пътя – новата му част. Тръгнах след момичетата. В първата пряка уличка те запитаха за женския американски пансион на мадам Мери. Естествено, нямах работа там. Постоях малко да се съвзема и раздвоението ме обхвана веднага – в стария град е живописно, ала в новата му част квартирите са винаги по-съвременни. Докато се колебаех, женски глас до мен изрече:

– Елате.

Бях в ръцете на поредната хазяйка. Хрумна ми да окажа поне лека съпротива, но студеният вятър ме подгони по стръмния път, после заизкачвахме стъпала, минахме край дома на хазяйката, озовахме се във вътрешния двор, там изгря фасадата на традиционно десетстайно хотелче. Стая номер четири: чиста, блестяща, две легла, белота, мраморност. Банята също мраморна. Хазяйката отвори чешмата, потече топла вода. Осемстотин. Дори не попита за паспорта. Щом останах сам, отворих прозореца. Той гледаше към каменист баир. Срещнах погледа на един петел. Край него кълвяха пясък три кокошки. Вятърът нахлу и ме смрази. Затворих. Включих транзистора си. Гърците говореха за „охи дей“, това е голям празник, на този ден, 28 октомври, забравих коя година, през втората световна война, Гърция каза „не“ на Мусолини и доказа че е нация. Охи на гръцки означава не, охи-дей – денят в който Гърция каза не.

Прочетох нещо от „Морски обреди“ на Голдинг и заспах, но не задълго, ставаше ми се – навън имаше непознат град, зовеше ме да го обходя. Облякох се дебеличко. На уличката спрях. Загледах се в конусообразния Иос отсреща. Тогава усетих, че вятърът не пронизва, слънцето грееше силно, както се случваше почти всеки ден в ранните следобедни часове. Не ми оставаше нищо друго освен да се върна. Почуках на вратата. Хазяйката отвори и, както трябва да се предполага, усмихна се.

– Кафе?

– Не, мадам, плажът.

– Отивате при пощата.

– Да.

– Чакате автобуса.

– Да.

– Качвате се.

– В коя посока?

– В която и да е.

– А така!

Хазяйката се засмя, веднага след нея се засмя и хазяинът, защото и той цъфна на прага.

– Ако е насам – тя посочи с ръка – ще се окъпете на плажа до пристанището.

– Да.

– Ако автобусът е обърнат нататък – посочи – ще се окъпете в Милопотас.

– Какво е то?

– Ще видите.

– Автобусът минава всеки час – допълни хазяинът.

Автобусът ме чакаше пред Пощата. С гръб към пристанището.

Дадох петдесет. Шофьорът погледна часовника си. С това той искаше да ме увери, че спазва разписание. Започнахме да се спущаме и да лъкатушим, слалом. Слязохме чак до пясъка. Поехме по бяла бетонна алея. Долових погледа на шофьора. Искаше да му дам знак. Кимнах.

– Доколкото разбрах, разполагам с един час.

– Оставете това. Кога да дойда?

– След час и половина?

Отдалечи се на заден. Направи маневра. Закатери се обратно към Пощата. От Пощата към пристанището. После от Пристанището към Пощата. И така нататък. Мисълта за това ме потопи в спокойствие, възкреси самочувствието ми, накара ме да се усетя голям човек, почти равен на Бога.

А как бях зажъднял за море!… При подобни случаи започвам да се събличам трескаво, та чак късам по някое копче от ризите си. Но този път…

Този път се загледах към висините.

На едно място във „Вълшебната планина“ Томас Ман се вайка пред проблема дали „може да разкаже времето“, а пък аз си блъскам главата пред проблемчето как да ви разкажа увлекателно и правдиво нещичко, само нещичко за Цикладските острови, като разбирам добре, че в някои глави често ви занимавам с кафененцата, сладкарничките и гостилничките. Но да знаете само колко важно нещо е туй за туриста, както е важно да речем и туй, да добиете поне малка представа за Милопотас. Защото, какво ви пречи да се запалите и вие покрай мен по Иос, нищо чудно да ви подкокоросам, а попаднете ли там, ще ми благодарите за това описание. Аз например, замина ли отново за Гърция, ще прескоча всичко по пътя си и ще се затичам направо към Иос, ще се спусна в тази почти окръжност от пясък, казах „почти“, тъй като заливът все пак трябва да диша с някакъв отвор към откритото море. Не е подкова, разбирате ли, това е окръжност. И така – сам в хотелчето, сам в автобуса, а ето ме сега и сам-самичък в най-големия и най-красив плаж, който съм виждал в живота си. Състоянието „сам“ пред грандиозната скалиста и назъбена планина, която ме е заградила отвсякъде, пред гигантската пясъчна лента и защитеното гладко море ме карат да усетят как на петите ми порастват копитца, на гърба ми опашка, а на главата ми рогца; дивата планина кара дивашката течност в остатъците на моята мъжественост да напира и какво – най-много да измуча като бик. И понеже, ако потърся, няма какво да намеря нито в пясъка, нито в планината, аз се обръщам, джаскам се в морето с неутолимия копнеж да изкрещя към всички приятели и читатели, и най-вече към мацките на моя живот: вижте бе, вижте къде съм попаднал!…

21.

Градчето Иос има нещо като порта, единствената точка през която се прониква в старата част. Портата се оформя от църквите близначки: Св. Катерина и Св. Анна. Добре, но кой знае защо, до едната от тях е залепен огромният храм Св. Пелагия. Три светици на едно място – разточителство. Вътре в градчето сигурно са се разположили още поне петдесет светици. Отсам портата, преди да се влезе в истинския град, има трънясъл площад, там се търкалят в праха и чакат мулета. Какво чакат, не разбрах, все не искам да питам. Бих нарекъл келявия площад „свърталище на мулетата“. В този град няма свърталище за туристи, поне сега, тъй като няма и туристи. От време на време се мярка по някоя изтощена посърнала двойка, какво да правят горките в студа, покажат се, купят си нещо от бакалницата и бързат обратно в леглото.

Градчето зове, мами, не те оставя на мира докато не го изтърбушиш открай до край. Най-вече те дърпа нагоре, предлага ти изненада след изненада, на всяка крачка спираш, пулиш се, четеш надписите по сръчно изработените чешмички и се чудиш откъде са се взели. И откъде вода в прочутото по безводието си Цикладие. Опипваш с ръка настилката, търсиш дупка между стените и циментираните плочи по които се движиш, не можеш да пъхнеш пръст, да напипаш земя, всичко е като един каменен улей, който се влива в друг улей, в трети, четвърти и така нататък. Понякога се появява местен човек, поздравявате се, това ти доставя удоволствие, разговаряш. И продължаваш нагоре. Там ще минеш под арка, оттатък ще изкачиш вито каменно стълбище, няма коли, няма мотори, чувстваш се господар на тишината, нагоре всичко се стеснява, смалява се, ти също се смаляваш от умора, но си амбициран и стъпка по стъпка – сегис-тогис задминат от натоварено муле – стигаш до края. До споменатия вече храм. Той слага точка върху града. Заставаш под палмата, отправяш поглед към залива Милопотас, после към залива на пристанището и ти се струва че искаш да останеш с часове тук, под палмата, да се нарадваш и на полуострова и на себе си, но вятърът прави опити да те унищожи физически, подгонва те надолу, където тесните криви улички отново поемат закрилата ти.

Здрачът ме изпревари, но все пак смятам, че се прибрах навреме в гостилничката на Андрос. Стараех се да удължа престоя си там, беше топличко, гостбите ухаеха, етикетите на вината ми смигаха, вече съм узрял да пропия отново, създадена беше абсолютна психологическа обстановка. Позамислих се бая сериозно. Младата немска двойка на съседната маса пиеше, другата двойка на близката маса – холандци ли, шведи ли – също пиеше. Станах и отидox при гостбите. Андрос изчакваше търпеливо избора ми, не ме подкани, не похвали стоката си. Повечето от манджите бяха вчерашни или завчерашни, знаех го добре, но туй нямаше особено значение; за кого да готви човекът, през деня я влязат, я не влязат десетина клиенти. Помолих го да ми забърка една гръцка салата, но с повече лук, посочих му и тенджерата с бамята. Пред очите ми попарваше скариди. Поръчах си и от тях.

Андрос погледна към ,бутилките.

Поклатих отрицателно глава.

Той вдигна рамене и посегна към колата.

Поклатих утвърдително глава.

Андрос же погледна със съжаление.

Посочих му мястото на моя черен дроб, а после и жлъчката.

Андрос ме погледна с разбиране и посочи стомаха си.

Наградих го с нямо съчувствие.

В същата секунда немкинята поднесе розовата течност към устничките си, кристалната чаша се долепи до тях. Това ме накара да я напсувам, но в съзнанието си.

22.

Ако човек пренебрегне автобуса и тръгне към пристанището пеша – но не по шосето, а по стълбището – ще спечели; стъпалата и безбройните площадки към тях лъкатушат по надолнището между старинни вили с пищни звлени дворове, провират се край олеандри, жасмини, палми и гора, истинска гора от кактуси, това е един протрит от милиони подметки мраморен път и човек едва ли би могъл да мине по него, без да поспре задъхан от разнообразието на формите и ароматите, от безгрижието и строгостта на създаденото, от парадоксалността на крайния резултат, тъй като строителството е било извършвано най-педантично по план, но по-късно хората не са могли да сторят нищо пред необузданата греховна страст на растителността – развилнелите се растения вече се сплитаха горе в сводове, стъпалата и плочите се пукаха под напора на коренищата.

Съблякох се на един дансинг, там не духаше, напротив – в прикритието между две таверни слънцето печеше до изгаряне. Прекосих неизбежната бетонна алея, която свързва фасадите на хотелите и увеселителните заведения край плажа, стъпих на пясъка – тук вече си духаше с пълна сила – и влязох в прозрачността. Докато плувах проследих една яхта, тя нахлу в залива с всичките си платна, после направи ловка маневра, обезветри, огледа се, разузна обстановката и с включен двигател се отправи към кея.

Ветроходът се оказа шведският „Ариел 3“ от Ломма. Момиченце на четири или пет години помагаше съсредоточено на татко си, той опъваше въженца между някои от щаговете. Докато се чудех за какво могат да им послужат тези въженца, от кабинката на яхтата изникна майчето. Шведката постави леген с пране до себе си, тя се навеждаше, слабичкото й тяло се опъваше по джинсите, ръцете й измъкваха по някоя дрешка. Съпругът поемаше отърсените от нея дрешки и вършеше останалото. Щом простряха всичко и го предоставиха на вятъра, момиченцето скочи на кея, там се заигра. Майчето слезе в кабината и се появи отново. Този път ръцете й носеха мълчаливо, послушно бебе. То завъртя бавно главичка, сякаш огледа обстановката, може би сравняваше, де да знам. В туй време капитанът-баща изнесе детска количка, пъхнаха паячето в нея и майчето по най-прозаичен начин се зае да го разхожда. Преди да изчезнат в някоя от сладкарниците, момиченцето ги настигна. Бащата отново се зае с подреждането на палубата. Горките. И четиримата. Искам да кажа – петимата, защото изневиделица се пръкна и едно кученце, което приличаше на пуканка. И хората и кученцето се надяваха да прекарат приятна зима на юг, далеч от снеговете на Швеция, така са правили хиляди преди тях.

Кученцето неочаквано припна на кея и се затича към количката. Бащата го зърна късно за да го върне, само го проследи с поглед и като се убеди, че беглецът е вече при дъщеричката, отново се наведе над въжетата.

23.

Заживях в прегръдките на студения вятър и студената стая с чувството за временно изгубен рай. Всеки нов ден ме убеждаваше, че въпреки безобразното време, аз се намирам в единствената мечтана и премечтана точка на света. Обърнах гръб на пристанището, предпочетох всекидневните преходи до Милопотас. Уви, останаха ми само разходките. Вече не смеех да се къпя. Да зарежем болките в бъбреците, нямаше го слънцето. Мелтемът домъкна дебели светли облаци, които като обложиха небето, станаха сиви, дори черни. Празничните тонове на рая Иос избягаха. Всичко продължаваше да си бъде красиво, но без плуването аз осиротях, а самотата ми се превърна в прекалено тежък товар.

Една сутрин, като видях че в прозореца се блъска не само вятърът, но и дъждът, извиках нещо неразбираемо. От ярост. След туй казах на мокрия скалист баир, че го мразя.

– И ще се махна от тук, да знаеш, ще си замина!

Мокро бяло магаре мина бавно по билото, много бавно, и все пак очерта нещо като специфична магарешка треактория.

24.

Неврастеникът е дошъл още в 7.45 на пристанището, а корабът ще пристигне и замине след десет. Сутринта неврастеникът беше единственият пътник в автобуса. Сега се разхожда по кейовете и следи рибните ята, хвърля им бисквити. През нощта е валяло, всичко е мокро, морето е гладко, лилаво, след дъжд. Рибите подскачат над водата и блестят като лъжици. Неврастеникът все още не си е купил билет, той все още се пита да се отбие ли на остров Наксос или да цепи направо за Пирея.

В кокпита на яхтата се появява капитанът й. Неврастеникът сякаш едва сега забелязва, че шведът е много млад. Той се навежда, поема пекинезчето и го отнася на кея. Пекинезчето хуква нетърпеливо, уж не знае накъде, насам-натам, насам-натам, и ето го до железния осветителен стълб. Шведът го изчаква. После пекинезчето се приближава към господаря си, гледа го право в очите, двамата се любуват един на друг и се прибират при шведката, при шведчетата.

С неприятно, бих казал гадно подозрение, че неврастеникът съм може би аз, мернах най-отдалечения кът на кея. Там, незнайно кога, се беше присламчила втора яхта, но каква яхта, боже мой, един парцал и нищо повече. Отправих се към нея. Едномачтов шлюп. Отрепана работа. Гротът беше неприбран, разпилян, но и така си личеше, че платното е съдрано. Стакселът – също съдран – ветрееше се и плющеше. Що за стопанин е собственикът? Защо не го е спуснал? Вълнорезът бе разбит с хубав челен удар. Къде? Кога? Лошо привързаният съд се блъскаше в ръба на кея, коремната част на корпуса се лющеше. Без да мисля много дали е в реда на нещата, скочих на палубата и прибрах стаксела. Плющенето престана, настъпи тишина. Взех един кранец от свободния десен борд и го преместих на левия, пъхнах го там където корпусът се блъскаше в бордюра. Отстраняването на дразнещите шумове промени настроението на ветрохода. Можех ли да сторя нещо повече? Засега не, никой не ми бе дал разрешение за това. Върнах се на сушата. Отзад се вееше скъсаното знаме на Съединените американски щати. Няколко от звездите май липсваха. Гръцкото знаме на грота ми се видя ново, непокътнато. На кърмата пишеше: „Долopeс“ Сан Диего. Гневът ми сякаш се разсея – „Долорес“ идваше от другия край на света. Представих си прехода й: Тихият океан, Панамският канал, Карибско море, Атлантическият океан, Средиземно и Егейско море.

Поседнах на влажната пейка, бях длъжен да почакам, капитанът на тази развалина би трябвало да се появи, аз би трябвало все пак да му дам някакви обяснения, да се оправдая за качването си на неговата палуба. Гротът, с който бе покрит кокпита, се раздвижи при скъсаното, платното се отмести от една ръка и се показа леко оплешивяла глава.

– Извинете – обадих се аз.

Главата измърмори нещо сънливо.

– Помислих че няма никой – допълних. – Наложи се да сваля стаксела.

Младият човек погледна към посоката, измърмори повторно, май че нещо като благодарност.

– И тук. – Посочих ръба на кея. – Жалко за яхтата.

– Имате ли цигари?

– Да, но преди тринайсет години. Съжалявам.

– Нищо, аз и без туй не пуша.

– Разговорът ни напомня за „Алиса“.

– На мен наистина ми се припуши.

– Ферщевентът ви е обезобразен.

Младият човек отметна част от платното, с това разкри както кокпита, така и себе си.

– Някъде сте се блъснали.

– Блъснах се на много места.

– През нощта ли пътувате?

– Блъскам се и денем.

Капитанът на „Долорес“ предизвикваше симпатиите ми. Тялото му се оказа по-едричко, малко тромаво, раменете по-теснички от необходимото, с други думи, капитанът на „Долорес“ нямаше основание да се перчи с особена физическа красота.

– Стакселът вдигаше много шум.

– С това ме приспиваше.

– Съжалявам.

– Спокойно.

– Чакам „Тира“.

– Какво е то?

– Ще се прибера към Атина.

– Защо?

– Измръзнах.

– Защо не дойдете с мен?

– Какво?

– На остров Парос.

– Бях.

– Какво от това?

– Какво ще правите на Парос?

– Нищо.

– Живях в Науса.

– Там отивам.

– Науса?

– Нямам нито грам кафе.

– Почакайте.

Отидох при багажа си. Измъкнах от чантата моето вечно нескафе.

– Вода имате ли?

– Мисля, че напълних в Ираклион.

– От Крит ли идвате?

– Срещу вятъра.

– Не ви завиждам. Кога потеглихте?

– Вече не помня. Защо не донесете багажа си?

– Ще взема кораба за Атина. Плюя вече на Цикладските острови.

– И аз.

25.

Как да ви кажа, мразя яхтите, те предизвикват у мен отвращение. Дълго време ветроходите бяха крайната цел на съществуването ми. Построяването на „Ахасфер“ динамизира годините от преклонната ми възраст, благодарение на тази лично моя, създадена по моя поръчка яхта, аз преживях най-голямото щастие в живота си. Но заедно с това, пак „Ахасфер“ причини най-продължителния тормоз на духа ми, стовари купища ядове на главата ми. Като ставаш собственик на яхта в България, ти ставаш собственик на нещастия. Ето защо, мерне ли се пред мен задръстено с мачти пристанище, извръщам поглед; харесвам празните пристанища; безобидните рибарски лодки.

Орисия – правя-струвам, все до ветрило ще се озова. Така се случи, че през последните години сюжетите ми се въртят все край мачтите. А тази история направо ми се натресе, за да потвърди впечатлението, че Цикладските острови наистина са се превърнали в омагьосан кръг, от който не мога и не мога да се измъкна.

Навярно сте подразбрали, в края на краищата приех поканата на Дейвид Ашкрофт, пренесох багажа си в предната кабина, там ми предоставиха койка, която застелих с изрядно и чисто бельо. Веднага ме вкопчи подозрението, че това бельо е било предназначено за определен и много специален гост, този гост обаче не се е появил и отсега нататък надали щеше да се появи.

Разберете ме, бях много сам, прекалено; туй отначало се понасяше дори с известна доза ентусиазъм, но накрая започна да ме потиска, стана ми обидно, че се движа в общност от природа и хора, където никой не ми обръща внимание.

– Добре – отвърнах аз – ще донеса багажа си.

– Чудесно – каза Дейвид – омръзна ми да си говоря сам. Освен това, не разбирам от ветроходство.

– Моля? Не идвате ли от Сан Диего?

– Аз съм… – Направи пауза, въпросът ми май го обиди. -Аз съм от центъра на Манхатън.

– А яхтата?

– Продадоха ми я на остров Крит за две хиляди. Разбирате ли? Без пари!…

– И все пак, от Крит до Иос сте дошли сам.

– С мен беше Джей.

– Джей… Къде е Джей?

– Не знам, бяхме двамата, може би е изчезнал.

Взрях се старателно в очите зад очилата му: – По пътя ли, тук ли?

– Не знам.

– Боже мой!

– От известно време не го виждам.

– Багаж нямаше ли?

– И него не виждам.

– Имаше ли?

– Ами да, може да е дошъл без багаж. Поканих го, казах му, ела ме придружи до Науса, там имам работа. Идваш ли? Идвам. Повече – нищо. Така, като теб. Не разбирам от ветрове и компаси. Предложиха ми я евтино и се полъгах. А те защо ми я продадоха евтино, не знам. Направо без пари. Една яхта сега струва…

– Знам колко струва. Къде е Джей?

– Сигурно ме е изоставил.

– Разбираше ли от яхти?

– Много повече.

– От кого?

– От мен.

26.

Щом животът ти на шейсет и шест годишен мъж може да бъде сравняван с неподвижно блато, и щом в този унизителен застой получиш покана за приключение под витрила в непознато за теб море, от една точка до друга точка, хайде да го определим по-ясно – от остров Иос до остров Парос, а то не е повече от трийсет и шест мили, ти си в състояние или да отклониш поканата – най-разумното, тъй като вятърът е абсолютно насрещен – или дa приемеш, за да докажеш не на друг, а на себе си, че в теб все още има хляб. Подчинявах се на заложен в духа ми копнеж, да бъда признат и приет от млад човек; освен това, вътрешните ми очи виждаха в младежа отсреща личност, и не само поради факта, че някъде из кабината ми се мярна списание и разказ, подписан с името Дейвид Ашкрофт.

След като стопанинът на „Долорес“ ме убеди, за кой ли път, че има две леви ръце и не може да ми окаже помощ – санким аз не знаех това – предложи да накупи поне продуктите.

– Но да не напълните чантите с глупости!

– Няма – отвърна неубедено Дейвид, а плешивината та темето му поруменя и успях да видя това защото бях в кокпита, а той бърникаше долу в кабината и измъкваше саковете. – Поне това.

Предстоеше ми да извърша оглед, да реша окончателно, разумно ли е ако потеглим с такава ударена яхта срещу вятъра. Преди това обаче трябваше да вместя багажа си. Дневникът и колекцията от медикаменти реших да осигуря в най-сухото за целта шкафче – на височината на очите. Само да не е заключено. Дръпнах внимателно, вратичката не беше заключена, шкафчето зейна; махагоново, празно. На обратната страна на вратичката нескопосно, със скоч, бе прилепена голяма цветна снимка на изумително красиво момиче по бикини. Вгледах се – Лена. Момичето се оказа Лена.

27.

Форшевенът се нуждаеше от кръпка, там зееше рана. В складчето на яхтата намерих епоксидна смола и втвърдител. Представих си как можеше да изглежда бившата красавица след моята козметична намеса и не й завидях. Преди да срещна Дейвид Ашкрофт, винаги съм се смятал за пословично несръчен човек. Единственото нещо, което умеех да правя горе-долу добре на „Ахасфер“, бяха салатите към водката. За всичко друго си имах роби, пък и робини. Около един ветроход постоянно се навъртат работливи хорица, никой не може да разбере как се появяват и как изчезват те, винаги се намираше някой да вдигне котвата, платната, а накрая и да швартова; да не говорим за ремонтите. Сега обаче робът трябваше да бъда аз, друго разрешение не съществуваше. Погледнах още веднъж „раната“, форшевенът беше наистина цъфнал; но тъй като ремонтът тегнеше само на моите ръце, го пренебрегнах; прецених, че можем да си пътуваме и така. Големите вълни щяха да впръскват по малко водичка във форпика, но туй не пречеше за въртенето на Земята. Върнах смолата на мястото й. Втурнах се към платната. Прострях старателно грота на кея, след него – стаксела. Съдраното се очерта ясно, и гротът и стакселът бяха сцепени. Да се захвана ли с техния кърпеж? Не, разбира се. Забутах се в утробата на „Долорес“, отворих всички складови клетки, а те ми разкриха съкровищата си. Имах избор. Най-важното, измъкнах на бял свят куп резервни платна, намерих и топчета от дакронови ленти. С тия ленти можех да подлепя всяко съдрано ветрило. Резервният грот и стакселът бяха силно замърсени, многократната им употреба ги бе деформирала, но и туй не пречеше особено за въртенето на Земята. За всеки случай, на бърза ръка облепих с ленти всичко съдрано. Оставих платната прострени да съхнат, лепилото по протежението на лентите трябваше да свърши работата си. Съблякох се, предстоеше ми твърде неприятно слизане под водата. През ле-ководолазните очила проучих обрастванията по цялата невидима част на корпуса. Ракушка и водорасли!… С дървена шпатула ракушката се изтръгваше трудно. Отказах се от почистването, обрастваният на подводната част щяха да затормозват хода ни, но и това не пречеше за въртенето на Земята; не бързах за никъде, макар че мисълта за тромавия ход ме дразнеше. Подсуших се, облякох се и си сервирах горещо кафе. Посръбвах и наблюдавах двигателя. Не знам какво е отношението на Дейвид Ашкрофт към смъртта, но на мен все още не ми се умираше. Един добър двигател и повече гориво в тубите можеха да ме отдалечат от еластичната мисъл, че съдбата е решила да ме остави завинаги в челюстта на тези острови. Пообиколих пристанището и мисля, че попаднах на подходящ човек. Помолих го да ме последва. По пътя му намекнах, че не разбирам нищо от двигатели, без да му обяснявам, че ги ненавиждам. С него разговорът вървеше тежко, рибарят знаеше само няколко английски думи, но с пояснения и допълнения, все пак доведохме работата донякъде. Използвам случая да ви заявя, че разговорите ни с Дейвид Ашкрофт, които ви изглеждат гладки, също са резултат на подобни допълнения и доизяснявания, все заради моя сакат английски, обаче автентичността им не е за подценяване и почти никъде не ви лъжа.

Рибарят потупа бащински машината с ръка.

– Калб!… Гуд!

Това си го знаех. Бавно и упорито му обясних какво точно ме интересува. Захвана да „пали“ и „гаси“. Двайсет пъти! Наблюдавах ръцете му с тъпия си за техниката акъл. После започнах да върша същото със събствените си ръце. Двайсет пъти! Благодарих на човека. Напълних две чаши с бърбън. Той не забеляза, че не пия. Моят номер – поръчвам си, или си пълня, но не пия. Не ми е приятно да минавам за въздържател.

На сбогуване гостът посочи флага на Съединените американски щати.

– Знам – казах аз.

Според морските правилници тия работи трябва да са винаги здрави и в прилично състояние. Отворих складчето на знаменцата. Окачих на кърмата нов флаг, на този флаг всичките му звезди бяха по местата си.

Когато Дейвид Ашкрофт се върна, нарамихме тубите и се отправихме към нафтата.

– Ще можем ли да потеглим днес?

– Не искам да пътувам през нощта, Дейвид. Много ли бързаш?

– Да.

– Да, но бързаш много бавно.

Собственикът на „Долорес“ сякаш понечи да се усмихне, за малко да видя как просветва лицето му.

28.

Построена в началото на седемдесетте години според остарялата вече проектантска концепция, „Долорес“ все пак се държеше добре и доказваше качествата си на истински расов шлюп. Деформираните платна и обрастванията на подводната част не позволяваха на шлюпа да „катери“ оптимално, ние падахме и се възземахме, но, може да се каже, че напредвахме срещу суровия вятър. В открито море вятърът се оказа още по-студен. Дейвид Ашкрофт лежеше на койката си, но аз не можех да напусна кокпита, нито да оставя румпела. Посрещах вихрите с лицето си и само час подир потеглянето ме споходи втръсналата ми вече мисъл, че глупакът си остава глупак, дори като застарее. На днешния ден, 4 ноември, можех да лежа завит в хотел „Аристидис“ в Атина, или да се скрия на остров Наксос, да си чета книжки и да правя каквото си искам, щом имам суша под краката си, а не осемдесет метра вода, както ме уверяваше морската карта на Гърция. Сгушен в непромокаемата мушама от задължителната аварийна екипировка на ветрохода – със всеки допир до лицето мушамата предизвикваше не само допълнително усещане на студ, но и погнуса – аз се взирах в синкавата пяна на мрачното море и си повтарях злостно, че съм се насадил по собствена воля на най-логичния завършек, че съм изпросил от съдбата най-подходящата точка за последното изречение на мизерната ми цикладска новела.

– Дейвид.

Дъждът, който ни изненада сутринта, а по-късно »превърна в колебливо тъничко ръмене, започна да се засилва отново.

– Моля.

– Облечи се.

– Защо?

– Да ме смениш.

– За колко време?

– Докато приготвя чай.

– Ще ти го приготвя.

– Искам да се постопля.

– Студено ли ти е?

– Мисля, че е време да похванеш румпела.

– Включи машината.

– Горивото трябва да се пести.

В жълтата аварийна мушама собственикът на „Долорес“ не изглеждаше толкоз тромав, капишонът скриваше плешивостта му, на бял свят оставаше само хубавото му очилато и брадато лице.

– Дейвид, ще внимаваш, не бива да падаме много.

– Не мога, казах ти какъв съм, няма да се справя.

– Какъв си?

– Знаеш.

– А аз как мога? На тази възраст.

– На теб психиката ти позволява.

– Каква е психиката ми?

– Робска.

– Какво? – С лицето си усещах студения дъжд и топлите плисни на морето. – Кажи, какво?

– Вие там всички имате робска психика.

– Кои ние?

– В тези държави всички сте роби и ви се харесва да бъдете роби.

– Ти мен за роб ли ме броиш?

– Да.

– Понеже ти върша черната работа.

– Разбери, не мога нищо, не умея. Сега ще хвана руля и ще видиш, че ще паднем от курса. После ти отново ще трябва да наваксаш.

– Ще наваксам.

Слязох в кабината.

Тук са вградени две койки. Едната е неприкосновена, за собственика. На другата е спал Джей. Кабината към носовата част е била също неприкосновена, цялата, специално запазена за някого. Сега там съм аз. Завивките и чаршафите за този „някого“ завиват мен. Готварският кът е към кабината на Дейвид. Водата за чая вече е кипнала. Отварям една опаковка. Замирисва на остров Цейлон. Животът е хубав. Тук е топло, има книги, списания, библиотеката е била продадена на Дейвид заедно с яхтата, със завивките и съдовете; по чашите и чиниите фабрично е вписано „Долорес“. Този който е продал всичко туй за две хиляди долара е бил или луд, или притиснат от обстоятелствата. Не желая да обременявам собственика с въпроси. Мога само да му благодаря, че ми е предоставил цялата кабина. Неговата е разхвърляна, хаос, обаче моята „стаичка“ е подредена, завивките са прибрани в рундука, двете койки са изрядни в светлосивия си плюш, на етажерката до главата ми лежи „Морски обреди“ на Голдинг. Чета романа бавно, на час по лъжичка, трябва да ми стигне до деня за самолета. Джей! Какво е това Джей?… Вълните блъскат левия борд, разтърсват корпуса. Чудесно е, студът и влагата са вън, тук е сухо, светло.

Понесох нагоре чая на собственика. Подадох му чашата без да напускам прикритието. Брадата на Дейвид е мокра. Хем от дъжда, хем от пяната на вълните.

– Защо казваш, че е студено? – пита той.

– Студено е.

– Измисляш си.

Отварям списанието и се постаравам да проникна в разказа на Дейвид Ашкрофт. Трудно ми е. Две трети разбирам, една трета не разбирам. Пия своя чай. Едва сега свалям якето.

Излягам се. Вълните шамаросват стъклото на илюминатора. Всичко край мен е пълнозвучно, равновесието извън убежището ми изглежда непоклатимо: кренът е като гипсиран, успокоява се и духът ми, най-после е намерил опора в десния безветрен борд. Колко хубаво е когато едно човешко същество бди вместо теб на руля.

Но „Долорес“ се разколебава, яхтата започва да импровизира, сякаш се предава и се разклаща.

Подадох глава.

– Какво правиш?

– Не мога.

– Можеш!… Хвърли тая чаша.

Забравя че празната чаша не му е повече нужна. Стакселът потръпва несигурно.

– Опирай се на вятъра. Не го изтървавай.

– Не ме бива.

– Бива те!

Прибрах се, излегнах се. Кренът бе възстановен, закован. Прочетох няколко реда и заспах.

29.

– Искам да ти кажа нещо.

Дейвид Ашкрофт ме погледна с презрение.

– Може ли да си поговорим?

Май че се учуди.

– Помирисах разказа ти в „Гранд стрийт“. – Презрението в очите му ее сгъсти. – Защо? Забранено ли е. Списанието лежеше койката. Помниш ли какво ми каза? Да ти припомня ли какво каза, когато не пожелах да те придружа? Хайде да не ти припомням

– С теб мога да разговарям само за плаването до Науса, мога да ти заповядвам и да ти се карам, ако пресолиш супата.

– Пък аз исках да си разправяме за „Гранд стрийт“.

– Ти си счетоводител. – Както му бях заявил. – А и не знаеш добре английски.

– Но мога да ти отворя малко очите.

– Отвори твоите! Отвори очите на всички там, дето сте се навели…

Лошо, морската карта беше при него. А не желаех да се усъмни. Вече търсех най-близкия бряг. Влезли в шаблона на плаването срещу вятъра, след като напуснахме пристанищния залив, ние се отворихме силно на запад, минахме над нос Малта на остров Сикинос. Изчаках хладнокръвно да се отворим още и преди да паднем нежелателно, направих поврът. Започнах втория шев от гигантската лавировка. Тя заплашваше да погълне силите ни. За мен беше любопитно да разбера, ще я бива ли „Долорес“, ще успее ли само на един халс да ни изхвърли отвъд назъбените северни скали на Иос. И тъй като вече май виждах точно тия скали под десния ни борд, не ми оставаше друго, освен да погледна картата. Надзърнах в моята туристическа, най-обикновена карта, закупена от будка. Уверих се, че съм прав. Трябваше да продължа на същия халс. Този халс ми предлагаше на тепсия остров Иракли. Ах, как се нуждаех в момента от една морска карта с подробности, но тя все още беше в ръцете на господаря. Туристическият диплян на Цикладските острови ми разказа оскъдни неща: Остров Иракли – 95 жители, пещера на име Св. Иван, забележителни сталактиди… Подразбрах още, че селището Иракли се намира в центъра на острова, пунктирът на морския път влизаше в едва забележимо на картата заливче, никакъв знак за пристанище. Там сигурно има някакво хотелче, не може да няма. А по-нататък? Къде да ги търся тия деветдесет и пет души? Докога ще чакам – почти самичък – кораб да ме отведе? На този незначителен остров духането не звучи ли по-зловещо от другаде? И все пак, нищо не можеше да застане между мен и замисъла ми. Господарят бе започнал да се зъби, ще му избягам.

„Долорес“ си имаше автоматичен пилот, но доколкото разбирах – всъщност не разбирах нищо от автоматични пилоти – той беше повреден. Оставаше ми да импровизирам полуавтомат. Привързах румпела към шкота на голямото платно и се отдалечих от руля. Яхтата трябваше да докаже расата си и да изкара поне половин час без каквато и да е наша намеса. Слязох в моята кабина, там разбрах, че куфарът ми е горе-долу прибран. Планът ми се отличаваше с трогателна яснота.

– Да се върнем на думата си, сахиб. – Избърсах мокрото си лице, свалих гумираните одежди. – Решил съм да ти отворя очите.

– Върни се при руля.

– Забрави руля! Отсега нататък ще бъдем на полуавтомат.

– Ще направиш ли отново чай?

– Ще го направиш ти, а в това време ще ти говоря за твоя разказ в „Гранд стрийт“. Не можах да преведа заглавието.

Влязох в неговата кабина, седнах.

Дейвид Ашкрофт се беше изправил до печката, стараеше се да разбере дали има достатъчно вода в чайника.

– Сахиб, ти тоя Джей уби ли го?

Балансирах на ръба, дълбока пропаст зееше до мен, младият американец излъчваше якост и сила; резултатът от един двубой можеше да се предугади лесно, стига да погледнех масивните му ръце и моите тънки свирки до тях. Да се сгромолясаш от яд! – превъзхождаше ме физически, по младост и – както смяташе той – по интелект. Последното ме дразнеше най-вече. За Дейвид аз бях дивак. В един мой роман, пак на ветроход, бях събрал литературния си герой-писател с истински дивак. Странна ирония на живота: на „Долорес“ пътуват също двама, този път обаче ролята на дивака се изпълнява от автора на романа. Това именно ме накара да напиша всички тия страници за Цикладските острови, този невероятен реванш на действителността.

– В твоя разказ, сахиб, става дума за някакъв квартален месар. Тоя месар получава стоката и я разпределя в магазина си по качествата й и по части от животинската анатомия. Сюжетът се състои в това – да бъде сортирано и разпределено животното. Героят реже с брадвичка и ножове, той е целия в кръв. Идват клиенти, обслужва ги, запознаваш ни и с трима жители на Бруклин, клиентите си отиват, а твоят герой продължава да реже и разпределя, изцяло потънал в кръв, сред своя особен свят, за който ти искаш да ни убедиш, че е вселена.

Дейвид Ашкрофт едва сега успя да напълни чайника; през цялото време се туткаше, търсеше отворена бутилка с минерална вода. Подадох глава под гика. Платната „спяха“ притиснати от вятъра. Ветроходът се врязваше във вълните, палубата се заливаше с пяна и пръски. Огледах кръпките по ветрилата. Нищо особено. В душата ми се промъкна позабравено усещане за бодрост.

– Борисе, ти наистина ли си счетоводител? – Презрението в очите му не беше войнствено. – В някакъв завод?…

– Придържай го, Дейвид!

– Придържам го.

Чайникът обаче падна. Част от водата се разсипа. Изпреварих спътника си, продължих вместо него работата до печката.

Не знам защо той се наливаше с чай, но с чая аз отпъждах бутилката. В подобно ветроходно време на човек му се появява желание да изпие водката на света. В шкафчето имаше и уиски, и водка, и вино; напразно очаквах младежът да посегне към тях, за сега той не им обръщаше внимание.

Думата „битие“ ми се губеше някъде. Отворих българо-англий-ския речник и я намерих.

– Дейвид, знаеш ли какво представлява битието?

– Всичко! – намръщи се той. – Битието може да представлява всичко, каквото ти хрумне, най-вече това, което сам си пожелаеш.

– Да, но битието не представлява нищо друго освен повторение. Това ти го казвам аз.–

– Да, но ти си стар човек.

Разгневявам се щом ми намекнат че съм стар. Ясно ви е какво изпитах, когато Дейвид Ашкрофт ми го каза направо и искрено.

– Вие, там, от ония страни – продължи той – прониквате до истините по-късно. Това, което ние научаваме в младежките години, до вас достига в старешките. Нямате си и литература от която да усвоите нещо навреме. Представям си и преводите ви. Ужас!…

Дейвид Ашкрофт махна с ръка, сякаш отпъждаше нелепа палячовщина, без да ще, той насочи към мен най-силното си психологическо оръжие – съжалението.

– Доколкото можах да схвана, сахиб, твоят разказ е силен, мъдър, да оставим настрана, че е написан талантливо; той принадлежи към гъстата многословна проза, наситена с много плътна психология. – Тези изрази дето изброявам сега са трудни за моя английски, но аз ги излагах опростено: вместо „плътна психология“ употребявах „дебела психология“ и, уверявам ви, усетът ми подсказваше, че така съм по-убедителен, разбирате ли, вместо „гъстата многословна проза“ пласирах: „много думи на тясно място“. – И все светли думи, сахиб. Ако думите ти бяха тъмни, щеше да се получи катастрофа, но думите ти са светли, може би и в мисленето ти се потайва нещо добро.

– Това не е никак важно, всеки може да бъде добър.

– Въвеждаш читателите в свят от месо и кръв, във остриета на брадви и ножове, полепваш по ръцете им кръвясали животински косми, костен мозък и съсирена лимфа. – Дейвид Ашкрофт ококори очи, там където лицето му не бе окосмено, побледня. – И в този много мръсен касапски момент влиза чистата, стерилна бруклинчанка мис Хейт. Купува си котлет, благодари, и месарят благодари, мис Хейт си отива у дома. Чудесно. Мислиш, че ще се случи нещо евтино и понеже не се случва нищо – нито евтино, нито криминално – читателят въздъхва и си казва „браво“, хубав разказ, умен. И нито една реплика, сахиб, нищо; пряката реч, колкото и оскъдна да е тя, би отнела частица от загадката, би открехнала завесата, би внесла простота, а туй за твоята литературна възраст е направо обидно.

– Виж какво, ти не си счетоводител, но не си и умен, не се смятай за голям умник.

– Искам да ти кажа само, че важно нещо в битието на човека е повторяемостта.

– Оу, моля те!…

– Понеже ми подражаваш.

– Какво??? – Дейвид Ашкрофт се превърна в разгневено момче. – Какво каза?

– „Гранд стрийт“ е престижно списание.

– Чак престижно – Ние с теб нямаме нищо общо.

– Е, как, нали сме обичали една и съща жена?

– Стой, каква жена?

– Мис Хейт – заблудих го аз. – Зърнах я за една минута в касапницата, макар и стара мома, нейната закоравяла вече гордост ме плени. А ти я обичаш отдавна.

– Говориш каквото ти скимне.

Вслушах се преднамерено, не се излъгах – стакселът вече потръпваше, „Долорес“ се канеше да кривне встрани. Излязох в кок-пита, привързах повторно шкота към румпела. Остров Иракли все още не се забелязваше напред. Щеше ми се да постоя малко на палубата, но бях по пуловер и на бърза ръка можех да се превърна в мокра кокошка.

– Недоумявам – Дейвид Ашкрофт плакнеше чашите, естествено, с минерална вода, а резервоарът ни беше пълен. – Никак не сте ми ясни всички там, в ония страни, как понасяте партийното насилие… И как ти подражавам?… Къде сме обичали заедно?

– Сахиб, смятам да ви напусна.

– Разбрах.

– След малко ще се появи остров.

– Всеки е свободен – подигна рамо той.

– Ти си хем маниак, хем изглупял от младост.

– И ти си глупав.

– А тоя… Джей… уби ли го?

– Напротив.

– Той ли искаше да те убие?

– Помоли ме да го убия.

– И не те досрамя да му откажеш?

– Не настоя.

– Как ще продължиш до Науса?

– Длъжен съм.

Като размисли човек – младежът не употребяваше алкохол, нито наркотици, какво имах против Дейвид, кое у него ме озлобяваше? А и разказът му не беше съвсем лош. Ами жестът да хвърлиш пари, за да се появиш на срещата с яхта? Не можех да си представя, че след час ще се разделим. Всъщност, за къде бързам? Съдбата ми предоставяше такъв забележителен случай.

– Оставам!

– Виждаш ли колко е хубаво, когато имаш право на избор – каза Дейвид. – За мен е по-добре да си ти, свикнал си да бъдеш роб, от туй печеля.

– Джей не беше ли роб?

– Не беше и не е, кучият син! Затова не е щастлив. На него, горкият, също като на мен, нищо не му е ясно. На свободния човек нищо не му е ясно. На роба всичко му е ясно и е щастлив. Ти си свикнал да бъдеш роб, затуй оставаш при мен, затуй се и съгласи да тръгнеш, ти скучаеш без господар.

– Ще затънеш някъде бе, копеле!

– Фактът, че идваш при мен, е красноречив – аз съм собственикът на платната, аз съм купил храната, водата и виното. Знаеш, че си на моя борд и съзнаваш, че си ми роб, свикнал си да бъдеш роб.

– Ветровете ще те хвърлят на някоя скала.

– За теб туй плаване не е естетическо преживяване.

– А за теб?

– Мен ме остави! Аз трябва да се явя някъде!… А за теб туй плаване е служене.

– В твоя разказ неяснотата е издигната в култ. Мистичните нишки в него не водят доникъде. Заравяш се в една яма, хвърляш пръст върху главата си и мислиш, че ставаш интересен. Всъщност, погребваш се на трийсет години, със самочувствието на новатор. Всички сме мислили като теб, всички сме откриватели. Битието не представлява нищо друго, освен повторение. Предимството ми е, че ти ще повториш мен, а аз теб никога.

30.

Най-после остров Иракли се показа и ми направи впечатление. В мрачния предиобед той пулсираше със своя собствена, несигурна и нежна сред суровото море светлина. Минахме високо над него. Видях няколко къщички на брега – може би пристанище – нямах време да изследвам и да си задавам въпроси; предстоеше ни поврът. Започвахме третия шев от голямото катерене на север. Дъждът и стихваше, и не стихваше, но вятърът – никога. Преди десет години в тази обстановка бих измучал от щастие, но сега, о, сега можех само да оплаквам лекомислието си и ако „господарят“ посмееше дг прибави дори думичка след наговореното, щях да го чукна с нещо по главата. Мокрите платна, мокрият рул, лебедките, талрепите, всяка подробност от сексапилното тяло на „Долорес“ напластяваше нова омраза към старата ненавист, към всичко носещо ветрила.

Оставаше ми Дейвид, единствената утеха в подземието от изнурителен труд, от безцелните разрушителни усилия да се придвижим срещу мелтема, да достигнем фиксираната точка от предварително заречения остров Парос. Боже мой, аз се влюбвах! В какво се влюбвах обаче – в една безпомощност и непригодност; Дейвид знаеше, че никога няма да достигне Науса, а продължаваше да се катери по паралелите, макар по най-неуместния, бих добавил – комичен начин. Беше ли туй плаване съществено нещо в живота на този младеж? Не знаех, не допусках. Дейвид Ашкрофт ми се струваше непоносимо разсеян. От друга страна неговата разсеяност не означаваше нищо, с тази своя разсеяност той се движеше навсякъде, дори в заблудите си.

Не можах да видя откъде бе измъкнал бордовия дневник, толкоз съм го търсил, още от първия ден. Нанесе нещо по него, вероятно отбеляза факта, че сме направили поврът северно от Иракли. Бордовият дневник на „Долорес“, ето кое дразнеше интереса ми, не за друго, исках да проследя пътя на яхтата от Сан Диего до Крит.

– Дневникът не бива да попада в ръцете ми, така ли?

– Да.

– Капитанът съм аз!

– Аз пък съм продуцентът!

– Нямаш право да нанасяш данни от интимен характер.

Дейвид Ашкрофт ме погледна с разсеяните си очи.

– Изглеждаш разгневен, предизвикал съм те, струва ми се, че ако не беше толкоз стар, щяхме да се бием.

– Както с Джей.

Наведе се над дневника, избяга. Прибрах се в моята кабина и легнах, този път на койката при наветрената страна. Вълните разтърсваха борда, имах усещането че нанасят ударите си по тялото ми.

Събуди ме неритмично люлеене. Отворих очи. „Продуцентът“ надничаше в моята кабина, готвеше се да ме извика.

– Голямото платно се скъса.

Нахлузих мушамата. Гротът бе съдран близо до залепената лента. Островът не се виждаше, заради далечината или дъжда. Гикът фучеше над главата ми, дръпваше нервно шкота, „Долорес“ се поклащаше рязко, заканваше се да ме изплюе в морето. Неприятен момент, можех да полудея, да грабна секирата и да троша, докато превърна всичко на парчета.

– Заемам се с мотора. Прибери платната.

– Не мога.

– Тогава се удави!

Доставяше ми обяснимо удоволствие да го ругая. Докато се борех със запалването, успях да измърморя още няколко обиди. Той притискаше корабния дневник до гърдите си и се вслушваше в шумовете на бедствието, а не в ругатните.

Най-после моторът се предаде, това освежи настроението. Свалих платната, натиках ги в склада, палубата се оголи. Чиста работа! Напред към Парос! Без романтика, без ветрила! В замяна – без тегели по морето, без отклонения!… Направо! През вълните!

31.

След сгъването на платната кастово-идеологическите брожения на борда се уталожиха. Господарят замлъкна, той сякаш си призна, че цял живот не ще успее да развърже гордиевия възел, който го задушава. Замлъкна и слугата, който пък съзнаваше, че предпочита да общува не чрез логична човешка реч, а чрез шаради. Вятърът и дъждът блъскаха лицето му, но той не слезе на топло в кабините, не можеше да зареже руля. На всичко отгоре и това островче!

Туй, че келявото парченце от суша цъфна пред насъне означаваше нещо особено, но знае ли човек? По «м чужди )морета се

страхувах от всяка промяна.

Извивах. Дейвид Ашкрофт подаде глава до краката ми, беше

без очила, затова побърза да изчезне и ми се показа повторно.

– Картата!… Донеси я разгъната.

Слава богу!

– Само този ли е? – заинтересува се Дейвид.

– Няма подводни скали. На картата са нарисувани и други, но са далеч.

– Искам да спрем! Побърках се.

– Къде?

– На туй шибано островче.

Стараех се да вникна в красивото му и привидно флегматичнс лице. какво искаше той? Смяташе ли да продължаваме с шегата? Използвах момента, че господарят се оттегли долу.

– Сахиб, направи ми един сандвич.

Господарят се показа, този път бе помъкнал сака си. Разтвори ципа, вмъкна вътре корабния дневник и се качи при мен. – Хайде.

– Дейвид… – Замръзналият ми мозък не съумяваше да реагира веднага. – Доколкото чух, искаш да спра на островчето, добре, но това нещо там не е островче, нито сухо парче земя, това е скала, разбираш ли, скала! Приставането е немислимо.

Гледаше ме, мога да кажа, направо с лоши очи. – Забрави тази лудория. Като стигнем Парос ще те оставя да импровизираш много, да откриваш колкото искаш нови земи. Хайде, приготви ми сандвича. Твоят слуга е гладен.

– АЗ съм собственика…

Да, де, продуцент. Но няма да стане. Нито мога да те поставя на скалата, нито мога да те взема оттам.

Подадох му руля. Бях си направил сметката, докато приготвя сандвича „продуцентът“ да измръзне и копнежът му да стъпва пръв някъде да се изпари. Но можех ли да разчитам на умението му?… Нарязох малко сирене, отворих бурканче с конфитюр. Всъщност, налудничавото намерение на господаря ми харесваше, представях си скалата: самотна от сътворението на света, само птиците горе и рибите в подводната й част. Май си заслужаваше. Чисто и просто, бях забравил, че Дейвид Ашкрофт е млад. Стана ми още по-симпатичен. Обиквах го, наистина.

– Идваш ли?

Островчето имаше и нямаше двайсетина метра дължина. Приближавахме се откъм подветрената му част. Туй хич не означаваше, че можехме да се допрем до него.

– Дълбочината е добра, нали?

– Но ще се разбием.

– Мила ти е кожата, така ли?

– Мила ми е.

– Не се ли наживя?

– Никак.

– Какво искаш още?

– Трябва да скочиш доста.

– Готово.

– На връщане обаче ще поплуваш.

Беше открил стъпало. От яхтата до това стъпало можеше да скочи всеки млад човек, но такъв като Дейвид…

Дълбоко е, да, отдолу не ни заплашваше нищо. Прегърнал чантата си, Дейвид отиде на носа. Форщевенът лудееше. Мисля че включих задния ход навреме. Дейвид скочи и в същия миг, сам не зная по какъв начин, ме осени прозрението, че на младежа сякаш му беше все едно дали ще разбие главата си в скалата. Усетих и останалото, но вече беше късно…

Господарят се наведе бързо. Слава богу, успя да притисне очилата върху коленете си. В следващия миг залитна, олюля се и се задържа. Покатери се по скалата, седна. Очилата кацнаха върху носа му.

– По-бързо! – подканих го аз. Но вече, казах ви това, бях усетил истината. – Разглеждай и да тръгваме!…

Скоростите, стопът и задният ход на яхтата работеха безупречно, това ми позволяваше да балансирам на косъм от брега.

– Дейвид!

Неговите очи гледаха право в моите очи, проницателността му се забиваше дълбоко в мен, събуждаше юношески смут в душата ми. В същото време жонглирах с руля и скоростната кутия, беше много опасно, ала не намирах сили да извърна погледа си.

– Успокой се, човеко! Хайде, разтъпчи се по скалата и да тръгваме. Не ме поглеждай с наглост. – Напсувах го на български. – Не ме обвинявай, никого не обвинявай. Чакам те. – Дейвид Ашкрофт приседна на мократа скала, дъждът продължаваше да вали върху него, а неразгадаемото безмълвие се трупаше върху бледото му чело. – Ти нямаш право, разбра ли, трябва да изчакаш. Писателят трябва да живее и разбере предишните си заблуди!…

Не трепна.

– Много си болен, Дейвид, но на оня свят ще се тръшкаш от яд, че не си вървял докрая.

Абсолютно нищо, все едно, че ме нямаше.

– Махни се от очите ми!

Вятърът ме беше свлякъл малко, дадох преден, след туй стоп и заден. Отново се приближих до скалата и видях, че някакво растение се бе загнездило в нея.

– Хайде.

– Иди си на Парос!

Много восък имаше по кожата на растението и оня предпазен прашец, дъждовните капки отскачаха от него без да го намокрят, солените пръски също го достигаха, но не успяваха да го поразят.

Няколко пъти вятърът ме смъкна надолу и докато се връщах още няколко пъти, опитах се да отклоня младежа от гибелния му замисъл. По едно време Дейвид Ашкрофт се заоглежда, може би потърси камък да ме удари.

32.

В Наксос пристигнах малко преди полунощ. Пристанището беше осветено добре, ориентирах се сравнително лесно. Кейовете бяха пусти, безлюдни. Швартовах се хладнокръвно. Всички възли направих спокойно, просто ги изработих. Поизтеглих всяко въже, спуснах точно необходимите кранци. Изобщо не можех да бързам, гнетеше ме умората и безсънието. Мокрите дрехи ме свличаха надолу.

Като се стараех да не забравя нито една вещ, затворих куфара и го вдянах в ластика на колесарчето. Не ми беше ясно къде ще преспя в късната нощ. Бързах да зарежа кошмарният предмет „Долорес“.

Пресякох крайбрежната алея. Обърнах се и видях дъжда, зад дъжда пулсираше мълчаливото сияние на „Наксос“ – фериботът, който можеше да ме отнесе към Атина, в някой ден, в някой час, само ако успея да разкъсам лаокоонската съдбовност на Цикладите.

Натъкнах се на местното „свърталище“. Прониза ме усещането за безветрие, тишина, аромат на бюреци. Към мен се приближи непривлекателен, брадясъл островитянин.

– Стая, господине?

– Само ако е близо до пристанището.

– На десет метра от морето, господине.

Непоправим!

По-нататък – раздрънканата му камионетка, миризми на бензин и на цимент, което означава че аборигенът достроява „хотела“ си. Къщата на поредния ми хазяин се оказа точно на десет метра от морето, но на километър от пристанището. Въпреки късния час, смътно долових движение на млади хора край мен, напрежение, недоволство, закана още утре да напуснат хотела. Не разгледах интериора, мокър и облечен, паднах в леглото. Стори ми се, че съм попаднал в най-студената стая на света.

33.

Когато се събудих на другия ден в десет часа, всичките стаи на къщата мълчаха. Съблякох се, изнесох влажните дрехи на терасата. Под прозореца морето се тръшкаше като ранено животно. Облаците сякаш олекваха, не валеше, вълните събличаха нимбите си и прииждаха към града развенчани. Пясъкът между камъните изпръхваше, там се раждаше смътно обещание. Взех горещ душ, обръснах се, а като се обличах, забелязах че панталонът ми е нещо оширочал. Коремчето ми беше изчезнало, дишах леко, движех се по-гъвкаво, в огледалото се харесах, а това ме поуравновеси. „В Гърция си – казах си аз – но нямаш много дни, здрав си и хич не ти трябва да търсиш обяснения на някои неща. Погледай старата вятърна мелница отсреща, опитай се да изтръгнеш някаква поука и от нея.“

В Свърталището заварих познатата всекидневна суетня. Всичко се състоеше от движения, говор и смях. Насам-натам се придвижваха млади кожи, млади очи, коси, звънтяха приятни гласове на всички езици, смехът беше внимателен, бих казал едва ли не равнодушен, на хора, които сякаш са се уговорили да участват в нещо приятно, в съзаклятие за уют.

Отскочих до кея. „Долорес“ лежеше в тъмната вода – похитена и напусната жена. Загърбих я за втори път. Наоколо нито помен от пристанищни власти.

Пънково-хипешките свърталища по тия места са еднакви по дух, но заведенията са твърде различни. В главната сладкарница например тук предлагаха ароматни бюреци. Седнах, но видях, че облаците се сцепват. Отначало – далеч в морето, а после и върху главите ни, падна огромна и много тежка слънчева светлина, мракът се оттегли и всички в Свърталището разбрахме, че ноемврийските дни имат и друго лице. Не можах да схвана какво точно се случи, но явно нещо наоколо не беше в ред. По един, по двама, а после и повече, младите хора се изправяха и тръгваха към вълнолома. Тръгнах и аз. Сакън, да не изтърва нито една подробност. Вървяхме, небето продължаваше да се раздира. Сваляхме дреха подир дреха. А ето че ни притисна и горещината. Първите, които стигнаха до вълнолома, потеглиха по блоковете му. По цялото протежение на ниската каменна стена спеше плитка бисерна вода с накъдрено пясъчно дъно.

Събличаха се и влизаха, събличаха се и влизаха – изпървом момичетата оставаха само по долната част на бикините, но после захвърляха и тях. Момчетата помислиха не повече от секунда и също хвърляха гащетата си.

Всички нагазихме в бистротата. Водата дойде до пишките на мъжете и до делтите на жените. Каквото и да ми разправяте, светът трябва да си остане малко глупав, а чак тогава наситен с идеала за честността и истината. Момичешките гърди стърчаха като знамена и сочеха все напред. Любопитните очи поглеждаха и към стария мъж. Нямате си представа колко се радвах, че съм отслабнал, но все пак глътнах стомаха си. Човекът е преди всичко суета.

И в този момент, струва ми се, какво говоря – почти съм сигурен – някой запя, а останалите поехме след него „Гуд морнинг съншайн“, пронизани от шока на поредната измама.

Щях да забравя: Остров Наксос. Втори по големина в Цикладския архипелаг. 14 037 жители. Храм на Аполон. Византийски монастири, венециански крепости, стари църкви. Зевсова пещера. Главен град и пристанище – Наксос.“

1988.

Коментари
  1. Boris Aprilov казва:

    I used some photographies from internet to illustrate this travel story with pictures of the real places.

    IF I АМ violating somebody’s copyrights – PLEASE, inform me on this page or by my e-mail!

  2. Тоня казва:

    Ех, че хубаво….как си играе с думите само…и виждаш картината, и усещаш ароматите…

  3. Благодаря за красивите снимки и историята, тъкмо реших че вече ъм избрала дестинация като Канкун, който… …и какво ли още не.Но сега след тази ваша статия , вече съм пред дилема хахах освен и на двете да ида.

    • Boris Aprilov казва:

      :))) Хехе! ТОВА е роман, който се основава на НЯКОЛКО пътувания до Гърция пo времето, когато това ставаше трудно…

      Разгледали сте картинките… Все пак е нещо! Но ТУК не е място за реклами.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s