БОРИС АПРИЛОВ

ДОКОСВАНЕ

(разкази)

Държавно издателство – Варна, 1965

(Редактор: Лиляна Александрова)

ДВУБОЙ В НЕДЕЛЯ СУТРИН

Камионът стоварва лед на плочника и се отправя към хотелите. От него се изцежда вода, която потича върху затопления асфалт. Барманът, едро момче с моряшка блуза, застава до блоковете, наблюдава двете жени, които отиват към плажа, и по загара на телата им се мъчи да разбере от колко дни са на море. Чувствува желание да им подвикне, но се отказва и се навежда. Спокойно пренася блоковете в бюфета, нарежда ги под тезгяха и ги покрива с брезент, после начупва два от тях и ги хвърля в качето, където киснат напитките. Рано е, ала е горещо и студената преди малко влага, потекла по асфалта, сега се изпарява. На нейното място остава белезникаво петно. Барманът пращи от сила. Кожата му е бронзова и гладка. Той не е на мястото си тук, сред етикетите за бира, ракия, коняк, мастика и плодови сокове. На него пò му подхожда да се излежава на пясъка, до бедрата на жените.

Под навеса седят двама чужденци – дебел мъж и дебела жена. Те са ярко бели и горещата светлина, която пада все още полегато върху морето, ги плаши. Един от спасителите на курортния комплекс, изпечен плещест льохман, е пуснал стотинки в музикбокса и се наслаждава на блуса. Лицето му е замечтано и глупаво. В разгара на сезона то е най-глупаво. Чужденецът става, обляга се на тезгяха и поръчва смес от ягодов сироп с минерална вода за двама.

– Две дебели лилии! – провиква се спасителят и барманът се усмихва.

Чужденецът летува години наред в България и разбира подигравката, но няма желание да вдига скандал. За нето спасителят си е спасител, който някой ден може наистина да го измъкне от морето. Освен това изпитва известно чувство на малоценност пред кафявия исполин.

Барманът поднася високите чаши, добавя лед и сламки. Дебелият чужденец плаща и отнася аквариумчетата с плаващите айсберги при жена си. Двамата не бързат да пият, любуват се на леда, вдъхват прохладата му.

– Днес ще бъде един ден!…

Това го казва рибарят. Той прилича на чироз. Лицето му е брадясало, неизмито и сънливо.

– Отрано напече – обляга се на тезгяха той. – Днес какво е, събота?

– Неделя – отвръща барманът.

– Олелей!… Бягай, спасявай се!… Пак ще имаме околийски събор.

– Вече мина първият камион.

– Ще се нагледаме на бели гащи и черни сукмани – обажда се спасителят.

Дебелият чужденец се вслушва внимателно в разговора.

Рибарят е оперетен, не излиза много за риба – предпочита да пие. Той е нещо като “екземпляр”. Чужденците си правят снимки с него, често го прегръщат да запечатат този миг за вечен спомен и когато слагат ръце върху рамото му, долавят ракиения му дъх. Той и местната камила служат само за снимки.

Рибарят отнася ракията си при масата на спасителя и вади цигара. Течността е скъпоценна, трябва да се погълне постепенно. Никой не го е виждал да се храни. Тези, които го познават, все повече се убеждават, че спиртът и алкохолът са храна, която може да осигури живот на организма, стига човек да не ляга до жени и да не върши физически труд. Рибарят олицетворява пълното равнодушие към света, а спасителят – тъпото щастие.

Дебелият чужденец смуче сиропа през сламката. Минало е времето, когато и той като останалите летовници е смятал, че двамата мъже са романтика. Сега му е известно, че седи срещу два кюпа, и се срамува за миналото си, когато също се е снимал с тях и е показвал снимки на приятели в родината.

Най-после рибарят близва ракията и сякаш поема глътка живот.

– Снощи не те видях.

– Не съществуваше възможност – усмихва се загадъчно спасителят. – Бях на затворено място.

– С мадама?

Кафявият полубог не отговаря, но продължава да се усмихва, а това е повече от отговор.

– Пак с оная?

– Първо с оная, после с друга.

Рибарят не се интересува от жени, но със спасителя може да се разговаря само така.

– Днеска ще бъде горещо – това е друга тема на разговор. – Следобед може и да завали. Много рано припича.

– Плажът се напълни отсега.

По главната алея на групи минават летовници. На пясъчния бряг се опъват чадъри. Те са разноцветни, наистина приличат на гъби, и зад тях ярко блестят искрите на морето. Профучават коли. Гумите им съскат върху асфалта, който се топи, и миризмата му убива мириса на морето и пясъка.

– Камионите! – провиква се барманът.

– Панаирът започва! – провиква се и спасителят. – Идат!…

– Защо не им забранят? – пита рибарят. – Маскарят плажа.

– Няма да им забранят – провлечено подвиква барманът. – Нарочно ги пращат… Камиони им дават… Ехаа!…

Той сочи на юг. Там, на пясъчната ивица, се е появила група селяни и селянки. Тъмното петно на групата контрастира с всички весели цветове наоколо.

– Кога са станали, кога са тръгнали! – чуди се рибарят.

– Те стават рано – забелязва спасителят. – Лягат и стават с кокошките.

– Ти от осем ли си на работа?

– Да… Днес няма да има алъш-вериш.

– Оня ден колко извади?

– Четирима.

– Че то нямаше вълнение!

– Нямаше, ама започнаха да им се схващат краката.

– Какво пречи и днеска да им се схващат?

– Не знам – замисли се спасителят, – някой ден като тръгне – върви. Някой ден краката им се схващат много. Не мога да разбера защо. Чудно, как им се вдървяват краката?

– Какво се чудиш? Не ти ли се е случвало?

– Никога.

– На мен ми се е случвало – признава рибарят.

– Ти, както пиеш, можеш да се вдървиш целият.

– Може, ама на суша.

– Някой ден да вземеш да се окъпеш, разбра ли?

– Нямам време.

– А, време! – смее се спасителят. – Не можеш да плуваш!

– Ухаа!… – обижда се рибарят. – Аз съм се хвърлял на Йордановден за кръста.

Сега прихва барманът.

Рибарят е много беден. Закърпеният панталон виси окаяно около слабите му крака, които завършват с кокалести пръсти. Моряшката му блуза, като тази на бармана, е мръсна, а широкото й деколте разкрива чак изпъкналите му ключици. Те напомнят за хронически глад и бедняшко епикурейство. Но шапката му е капитанска, винаги чиста, облечена с бял чохъл. Над козирката блестят златната “жаба” и жълтият шнур, които привличат туристите и обективите на камерите. Лицето му е спокойно и честно, няма следа от гузността върху лицето на бармана, който краде от напитките.

Музикбоксът млъква. Спасителят става, приближава се до автомата и пуща последната си монета. Този път затрещява фокстрот, който сякаш се превръща в марш, специално за посрещането на новите посетители. Те се появяват изведнъж и може да се каже, че поразяват.

Барманът, спасителят и рибарят ококорват очи, не са в състояние да продумат, нито да се засмеят. Те никога не са допущали такова нахалство. Най-напред се окопитва спасителят, слага ръка на лицето си – знак на изненада; през отворените пръсти очите му се смеят. След него идва на себе си барманът. Той полага лакти върху тезгяха, поставя брадичката си върху разтворената като саксия длан и се вглежда в новодошлите.

– Как си ти? – измучава той.

– Село Долна Гнойница ни е на гости! – отвръща спасителят. – Зоопаркът е отворен!…

Мъжът и жената гледат плахо и се стараят да разберат къде са попаднали. Комплексът изобилствува с чудеса, но това какво ли е? Мъжът пристъпя пръв и така трябва да бъде, ако е истински мъж. Той разглежда учудено хубавия навес, наредените маси с плексигласова повърхност, плетените столове, от които лъха лекомислие, дебелите бели чужденци, кафявия спасител шушумигавия рибар. После се обръща и погледът му потъва в хладния хангар на бара. Стотиците бутилки вътре навярно му приличат на бомби, барът на погреб, а барманът му напомня някой разпасан часови, който всеки момент може да му извика: “Стой! Кой там?” Новодошлият почти се е приготвил да извика: “Свой!”, но се чувствува чужд в обстановката, едва ли би посмял да изрече малката думичка. В дясната ръка носи пазарска мрежа, натъпкана с нещо за ядене. Белее се хляб с отчупен краещник. Палтото му е окъсяло, но доченият му панталон е нов, широк, синее се с пресен фабричен цвят и леко мирише на склад. Обущата му са груби. Нито нови, нито стари, те гледат света с тъпите си муцуни и приличат на сиви булдогчета. Лицето на новодошлия е кораво като засъхнала глина. Сламената шапка на главата му е разпрана на две места, потъмняла е от слънцето и времето.

Както се е облегнал, барманът го фиксира с мързеливия си поглед и това наистина поражда смут у човека със сламената шапка. Той се обръща и изчаква жената. Двамата чувствуват необходимост да бъдат един до друг. Това сякаш усилва сигурността им. Жената едва не хваща ръката му, нещо, което не е правила от години.

– Косваш ли пуловерчето? – пита барманът, без да сваля поглед от лицето на мъжа.

– Какво?

– Не ти ли е топло, казвам… Палто, пуловерче, туй-онуй…

– Шноркели продават по-долу – намесва се и рибарят.

Мъжът се изчервява и се усмихва, но усмивката му е лишена от пластичност – къде ще ти се раздвижи това кораво лице…

– Направо от етнографския музей! – хили се спасителят и бегло посочва с глава жената.

Тя е облечена официално, в народна носия, която не блести особено и даже никак, но черните тъкани са чисти, чисти са и белите ръкави. Жената стиска в ръката си кърпичка. Не е млада и все пак не може да се каже, че е стара, в нея все още има хляб, ако става дума за копане или друга кърска работа. Лицето й е сухо, но очите са големи и жизнени. Косата й е прибрана под сива забрадка, която убива и последната свежест на лицето.

– Ако търсите да си купите гумени шапки за плаж, магазинът е по-долу.

Спасителят често подхвърля тези фрази на подобни хора, но сега не се чува добре – финалът на фокстрота е динамичен. Във внезапно настъпилата тишина новодошлите изглеждат още по-безпомощни. Мъжът усеща, че е попаднал на чуждо място, и все пак не мисли да се предаде току-тъй. Той сяда на един от столовете. Жената остава права до него. Вниманието й е насочено към музикбокса.

– Седни малко – казва мъжът. – Да починем и да продължим надолу.

– Нека тръгнем!

– Седни, седни!

Тя присяда плахо, изпълнена с напрежение.

– Да пием по една лимонада.

– По-добре да вървим.

Барманът предвкусва забавление, хвърля погледи на спасителя, дори му смига.

– Ела тук – подканва той. – Ние сме на самообслужване.

Мъжът оставя мрежата на стола и тръгва към тезгяха. Всичко се развива като в напрегната пиеса, сякаш ей сега ще последва отравянето на героите и финалът. Мъжът със сламената шапка сигурно се е облягал стотици пъти върху тезгяха на селската кръчма, но тук не смее да стори това. Стои прав, съсредоточил вниманието си в движенията на бармана. Оня поема две високи чаши, поставя ги пред клиента, връща се, измъква от леда бутилка ягодов сироп, отлива от нея в чашите, връща бутилката на мястото й, отново бръква в ледената каша, този път измъква две бутилки с газирана вода, пълни чашите, донася бучки лед, пуща ги шипящата вода и накрая залепва по една сламка върху чашите. Жената със забрадката е примряла пред неизвестното, което може да се случи.

– Четирийсет стотинки! – изговаря небрежно барманът.

Мъжът си отдъхва: “Не било толкова страшно.” Плаща, понася чашите към масата. Когато се обръща, съглежда чужденците. Лицата им са топли, очите искат да му разкажат някои неща, съзаклятничат с неговите очи, едва забележимо сочат своите чаши на масата, напълнени със същата течност. Чужденката демонстративно отвива хартийката, докато мъжът с гола сламка в ръка бърка сиропа, налапва края й, смуче.

Умът на селянина работи бързо. И все пак той не разбира защо трябва да се пие с пръчки и защо са необходими тези “гяволии”.

Поставя чашата на масата и се обляга на стола. Едва сега усеща колко е удобен този стол и започва да се убеждава, че всичко, което го заобикаля тук, не е измислено току-тъй – сянката, масите, плетените столове, бучките лед в сиропа и може би… пръчките. Дебелите му пръсти непохватно започват да разгъват хартийката. Обикновена сламка от ръжен клас. Изненадан е и допуща, че са му направили шега, но пак извръща глава, поглежда сламките на чужденците и се успокоява. Чужденците успяват да му кимнат още веднъж.

Търпението на сеирджиите се изчерпва.

– Да не започнеш да правиш сапунени мехури! – казва спасителят и под масата сритва крака на рибаря. – Не се духа, а се смуче!

Жената седи като гипсирана, но мъжът отвива и втората сламка. Двамата започват да бъркат сиропа. Ледените късчета чаткат по стените на чашите – пеят.

Спасителят и барманът са разочаровани. Нищо не излиза. Никакъв спектакъл.

– На плаж ли сте тръгнали? – пита барманът.

– А, не – да поразгледаме.

– Какво да поразгледате? – пита спасителят.

– Ами всички тия работи. Чували сме, та да ги видим. Хубаво!… Да ви се нарадваме.

– Защо, забранено ли е?

– Не бе, не е забранено. Гледайте! Сега му е времето. Паднало ви – гледайте!… Зяпайте! А работата кой ще върши? Баш сега – в сезона… На народа му трябва хляб, ей!

– Ние си свършихме работата. Прибрахме хляба. Сега чакаме гроздето.

– Вестниците по цял ден пишат за вас – намесва се барманът. – Не проявявате съзнание.

– Така ли пишат вестниците? – смига рибарят.

Сега той е по-добър. В дъното на чашата са останали последните капки.

– И много малко поливате – продължава да иронизира спасителят. – На колко си години?

– Петдесет.

– Тъкмо за работа – той става и се приближава до него. – Да видим прасенцата.

– Какви прасенца?

– Мускулите, викам, как са…

Спасителят опипва ръката над лакътя му.

– Има, има прасенце. Добре си, ама виж тук какво става! – той свива ръка и показва топчестия си мускул, а след това го раздвижва. – Подай ми ръката!…

– Защо?

– Все едно че правим здрасти.

Мъжът със сламената шапка се усмихва, изчервява се и макар че очаква някоя шмекерия, приема подадената му ръка. Спасителят я обхваща като за ръкуване.

– Охо-хоо, виж ти!… Да бяхме направили един мач, а?

– Какво?

– Да ти демонстрирам нещо, викам… Да отнесеш нещо интересно на село. Като те питат, да кажеш, че си го купил от Бако.

– Какъв бако?

– Аз съм Бако. Тъй ми викат.

Спасителят избутва чашите и се намества на стола срещу селянина.

– Сложи ръката!… Като мен.

– Остави сега…

– Не бой се бе, ей така я сложи.

– Остави, другарю! Какво ще правим?

– Да видим колко ще ми издържиш – той взима ръката му и я поставя на масата. – Не си трениран, но ще се опиташ да издържиш няколко секунди. Подгъни я! А така! Да стиснем китките! Двете ръце да образуват прав ъгъл… Ти натискаш наляво и аз наляво. Да видим кой ще победи.

Лицето на селянката е пребледняло. Барманът отдавна е излязъл от бюфета и е застанал до тях. Рибарят е взел чашата си в ръка и също се е приближил. Дебелите чужденци изглеждат равнодушни към цялата работа, но са се понавели напред и са доволни, че могат да виждат добре.

– Намислил е някоя весела работа – казва селянинът, а лицето му е зачервено и съзнанието му е нащрек. – Какво искаш?

– Натискай!… Като мен, като мен натискай!… Точно тъй! Добре. Внимавай сега!… Охоо, виж ти!

Вече не може да се шегува. Всеки опит да се засмее води до отпущане, до риск. Лицето и торсът му се овлажняват, сега атлетът наистина е като изкован от метал. Той наблюдава черната окосмена ръка, която стиска неговата, и се чуди откъде блика стоманената й устойчивост, спокойствието й. Всичко в тази ръка е толкова скромно: окъселият ръкав, грубият пигмент, малката драскотина, пресичаща напрегнатите жили… Жилите!… Изглежда, че вършат главната работа – кабели, изпълнени до спукване от здравите сокове на чернозема.

Минават много секунди и започва да се върти дългата втора минута. Влагата по тялото на атлета спасител набъбва и потича по кожата. Лицето на мъжа със сламената шапка е учудено и наивно, по него е изписано нещо като извинение, готовност да се предаде. Като се съпротивлява с ръката си, той оглежда лицата на наблюдателите и не може да разбере какво толкова е приковало вниманието им, какво интересно има в това стоене и държане на ръцете. Не прави опит да мине в нападение. Увлечен от играта, той вече се старае да не отстъпи и смешното е, че му се отдава – ръката и тялото се съпротивляват спокойно, това е като да придържаш натоварена кола, докато сменят счупеното колело. Ако е въпрос до мъка, тя се чувствува повече в ръката на това младоче, което, кой знае по какви причини, държи да победи. Разглежда го и се пита има ли, или няма двайсет и пет години. Никога не е успявал да налучка годините на гражданите. Те са готови винаги да те изненадат.

– Три минути! – осведомява ги барманът, който от време на време поглежда часовника. – Бако, ще видиш зор!

Бако не може да говори, не може да приложи и тактика. Няколко пъти се опита да отпусне и подлъже, да даде привиден аванс, нещо, за което веднага биха се хванали други, но този дори и не мисли да мине в настъпление. Само стиска.

С особено внимание следи състезанието дебелият бял чужденец. Той знае, че ще победи младият, това е обяснимо и теоретически, възрастта може да окаже съпротива до известно време, а след това се намесва умората, похабеният от годините мотор отказва да работи прецизно, младостта надделява. Той е учуден, че мъжът със сламената шапка продължава да се държи. Това го радва и чувствува, че дебелата бяла жена до него също ликува и че ако случайно настъпи обрат в полза на селянина, двамата ще бъдат извънредно доволни. Наблюдава двете ръце. От погледа му не избягва примирението на едната и хитростта на тренираната ръка, която дебне добре; секунда й е достатъчна, леко отпущане, разсейване и – край!

– Браво, чичко! – извиква барманът. – Издържа му четири минути!

– Бива го, а! – чуди се рибарят. – Издържа му.

– Издържа! – съгласява се неочаквано спасителят и се изправя пред учудените погледи на всички. – Издържа ми!

– Прекъсваш! – чуди се рибарят.

– Защо се отказваш? – нодоумява барманът.

– Започва работното ми време.

– А! – кипи барманът. – Защо не го катурна?

– Няма значение. Исках да проверя дали ще ми издържи – той раздвижи пръсти. – Експеримент бе, не разбираш ли?

– Разбирам – отвръща барманът и поглежда към селянина. – Как е, чичко? Бакото е здравеняк, нали?

– Здраво момче! – искрено се възхищава селянинът. – Здраво пипа. Якичък!… Браво!

Спасителят се затичва към плажа, сякаш ей сега някой ще отмъкне книгата за разписване и ще го уволни за закъснението. Барманът влиза в своя арсенал от стъкла, течности и етикети. Рибарят брои стотинките си и се кани да поръча още една. Дебелият чужденец смига на дебелата чужденка, продумва нещо, но не може да се разбере какво.

Селянинът поема високата чаша с ледения сироп.

– Да пием, че да вървим.

– Да търсим нашите – отвръща селянката.

Двамата пият направо от чашите, както са пили цял живот.

След това се изправят, сбогуват се и поемат по асфалта. Кой знае защо, жената този път не иска да изостава, избързва до него – може би изпитва гордост да върви до такъв мъж.

***

ДОКОСВАНЕ

В големия сух студ ти се струва, че градчето, лодките и морето са направени от желязо. По уличките няма никой, сякаш е настъпил ледников период. Вятърът бяга по паважа, блъска старите къщи, мъчи се да изкърти стрехите. Зъзнат камъните, зъзнат лозниците, зъзнат и музейните паметници, изпълнени с неразбираеми древни надписи. Развълнуваното море гневно съска по североизточната страна на полуострова.

Но новопостроеният хотел е топъл. Топлината му може да се усети дори отвън, ако се погледне през голямата витрина на хола. Там седят две жени по блузки и се смеят. Топло е и в коридора към ресторанта, където изведнъж става просторно и чисто: бели покривки, кристални чаши. Двете сервитьорки са облечени в лъскав черен сатен. Лицата им са бели, устните едри и червени.

Малко са заетите маси – рибари и няколко командировани от близкия окръжен град техници и служители. Фигурите на рибарите са наедрели с дебели пуловери и полушуби, а лицата им изглеждат смалени и уплашени. Приютени в тази крепост на топлината, те съзнават, че тук са получили временна защита, че съвсем друга е топлината на слънцето, което сега се е превърнало в абстракция – я го е имало, я не. Корабите и лодките в пристанището просто са забравени и ако някой случайно хвърли поглед към тях, отчаянието му нараства. Хората не могат да повярват, че същите тези кораби са ги возили, че в тях е туптяло вярно моторно сърце. Още по-безнадеждно е състоянието на чуждестранния екипаж, намерил подслон в залива. Тези рибари не само че не са у дома си, но са далеч от родината и ако поискат да бъдат около близките си, на всяка цена трябва да преодолеят зловещия морски простор. А сега-засега такава възможност няма. Има коняк. И други напитки се намират, но конякът е най-подходящ за такова време.

Край масата на чуждестранните рибари минава висока сервитьорка. Тя се носи като сияние. От нея се отделя сладникав аромат на евтин парфюм, но кой ти гледа сега дали парфюмът е скъп… Под сатенената престилка живеят свой, отделен живот гърдите й. Над тях грее бяла нежна кожа, опъната от ключиците чак до черния ореол на косата й – кожа, изпълнена с безброй овални места и капризни гънки, всичко създадено за ласки и целувки. Сервитьорката пристъпва внимателно и хем гледа да се покаже, хем се старае да запази достойнство, навярно да заяви, че тези красоти принадлежат на определен мъж, който може и да не е тук, но я очаква, така че погледите са си погледи… На страничната маса в ъгъла седят оркестрантите, които ще засвирят от седем. Тук те се чувствуват на заточение, броят дните и с нетърпение чакат да станат четирийсет и пет, да се махнат, да кажат: изпълнихме си задължението, сега пратете други!…

Така идват и отминават хората в градчето. Само местните жители са винаги тук, корави като древните камъни.

В групата на оркестрантите има една пианистка. Току-що станала от следобеден сън, леко замаяна, тя слиза в ресторанта. За редовната вечерна програма е рано, сега е едва четири, но къде другаде може да се отиде? Какво може да се прави? Пианистката е суха и мургава, кожата й е пъпчива, а гърдите й са плоски, но лицето й издава лека интелектуалност. Тя полага нотната тетрадка върху пулта на пианото, взира се известно време в нея и поглежда струящата от прозореца светлина. Никой не може да каже достатъчна ли е тази светлина.Засвирва спокойно, отначало тихо, както изисква изпълнението на сонатите. Тази соната няма нищо общо с репертоара на оркестъра – може би пианистката е влюбена в автора или пък поддържа амбициите си за голямото изкуство. Тоновете – ту леки и нежни, ту плътни и тежки – летят и запълват ресторанта, чужди за обстановката, за чашите и покривките, за греховните лица на сервитьорките и съвсем далечни за омърлушените брадясали рибари. Недотам сръчните ръце на пианистката изграждат пиесата плахо и въпреки това, личи си, че зад нея стои Бетховен.

Мъжете се мръщят. Това за тях е нищо – шум. Не е шлагер, не е циганска песен. Но може ли да се предотврати? Сега е време за почивка на оркестъра, който винаги е свирил за душата, пък изпълнява и някои желания. Най- добре е да не се обръща внимание на пианистката. Само от време на време някой се извръща към нея, за да я съжали. Мъжете шумят и разговарят за обикновени, прости неща… Времето тече. Пианото вече не ги дразни, те навикват с какофонията, възприемат я като нещо, което в края на краищата не може да попречи на разговорите. Сладко се разговаря в приятно затоплено помещение, докато вън е зима. Вън са безлюдните улички, сивите къщички, а в къщичките край икономично поддържаните печки се таи ежедневието: жените, децата, бабите и дядовците, братята и сестрите… Свири си, момиче, твоите глупости! Ние няма да те слушаме!

Но мъжете не знаят и не могат да си обяснят защо са млъкнали. Разговорите са утихнали, в ресторанта господствуват звуците на пианото. Да, те чисто и просто слушат музика. Каква е тази музика? Защо си свири? На кого е нужна? Не могат да си отговорят. Някои хващат чашите, но не ги вдигат, остават в тази поза, обзети от непознатите тонове, а други все по-често се обръщат към пианото – да видят изпълнителката. Играта на нейните пръсти ги забавлява. Ръцете тичат по бялото поле на клавиатурата, покачват се по черните клавиши, препускат, подскачат, чоплят – събуждат спящите в инструмента тонове. Властта на музиката нараства и докато усетят, и рибарите, и техниците, и командированите служители от близкия окръжен град се унасят. Едни мислят за пронизани от слънце води с бавно поклащани водорасли, между които се промъква рибно ято, други си спомнят за светлите петна на младостта – за дюни, за ветрове или за парещи пясъци, по които тичат боси детски крака. Техниците дочуват равномерна музика от мотори без дисонанс, вдъхват мирис на нафта, а тя ухае на роза. Или пък чувствуват тъга – тъгата е жива и сладка, тя не потиска, а възбужда дишането. Бедността и черните моменти се стопяват, изгарят в пламъка на домашното огнище, което мирише на риба…

Укротени са и чуждестранните рибари. Още малко им трябва да се натряскат с коняк, но сега са тихи и хрисими като деца. Обикновено музиката ги е подвеждала да се напиват, но тази ги кара само да стискат чашите и да слушат. Някои поглеждат пианистката със скрита надежда, че преди малко са се излъгали, че не е грозна. Но действителността е жестока, момичето наистина си е същото, нищо не го е разкрасило: същото сухо лице и плоски гърди. По-важното е, че и сервитьорката е изгубила магията си над тях, станала е незначителна, ненужна, не разбират защо е трябвало да я следят с погледи и сякаш не е толкова важно вече ще подаде ли или не.

Рибарите в дебели полушубки и ушанки с умалени лица вече не гледат уплашено. Очите им са замислени и обърнати към странния свят на музиката. Те не знаят да мразят ли човека, който е създал тези тонове, или да го обичат, и мъка ли е това, което чувствуват, или радост…

Момичето нанася последните удари, затваря капака на пианото, прибира тетрадката. В тишината хората се чувствуват като изхвърлени на далечен бряг.

Първа се окопитва сервитьорката, прибира няколко бутилки и тръгва към бюфета, но в походката й липсва предишната самонадеяност.

***

КАПИТАНЪТ

“Ние се прибрахме с “Гларус”. Четири бяха корабчетата от неговия тип. Година вече откакто едното лежи на дъното. Някои твърдят, че с еднотипните кораби е така: катурне ли се единият, другите бързат да го последват. Мнозина опровергават това, но иди се оправяй – създадè се психозата и… край. Ледовете не ни плашеха. Нищо и никакъв лед, нахлул от устията на северните реки, чукне се в бронята и се отплесне като топка. Тормозеше ни студът. Вълните заливаха десния ни борд, а там, дето плисне, водата замръзва. Имаше опасност да натежим надясно и да направим “капак” – най-ефикасния начин за бързо стигане до дъното. Чудехме се как да излъжем морето, откъде да се проврем.

Карахме дърва за огрев в голямото пристанище, където бяха домовете и близките ни. Дървата вече приличаха на буци лед. Недай си боже да излезеш на палубата по работа и да те чукне някоя бризга – лицето ти веднага прегорява от студ. Мизерно, унизително положение. Унизително, тъй като пътувахме недалеч от брега. Там блещукаха няколко светлини. Гледаш ги, но не те топлят. Между тях и нашия кораб се издигат най-зловещите вълни, коварно се върти прибоят, потайват се невидимите скали. Очите на всички бяха обърнати към капитана. Той стоеше в рулевата, взираше се през стъклата и мълчеше, освен ако трябваше да даде някоя команда. Люлеехме се като пияни. Вятърът ни търкаляше по неравното море, пък и ние се търкаляхме по пода. Падаме, ставаме, закрепваме се и търчим нагоре-надолу, защото е необходимо. Не вършим нещо особено, разбира се, но прикаме насам-натам, струва ни се, че ако се отпуснем, никога няма да се доберем до пристанището. Вятърът е лош, лош – не разбираш откъде те бие, не знаеш как да му се противопоставиш. Никога не сме попадали в такъв капан и си пролича де – двама от нас се изповръщаха и налягаха. Единият плачеше и зовеше майка си на помощ.

Не, вие не можете да си го представите, нито пък можете да проумеете каква личност беше капитанът. У него няма евтини думи като: “Добре де, ще загинем и какво повече?” Такива изрази няма у него. От самото начало той застана в рулевата и започна да се надиграва с морето. Наистина, по едно време слезе долу, но то беше да удари плесница на оня, дето зовеше майка си, и пак се качи на мостика. Е, настъпиха и такива моменти, в които капитанът прояви недоверие към най-добрия ни кормчия, започна да проверява курсовете, което никога не е правил, и по това разбрахме, че положението е много сериозно.

Десният борд все още се държеше. Клюмна малко, ама съвсем леко, и слава богу, че голямата част от пътя беше измината и опасността от капак почти изчезна. Иначе бяхме загубени. В това мразовито време да излизаш вън, да прехвърляш товара към левия борд с цел баланс, пиши го кауза пердута. Немислимо е да покажеш носа си навън. По едно време светлините угаснаха – тока ли прекъснаха на брега, какво ли – и се почувствувахме като в стомаха на кит. Няма с какво да свериш курса. Започнахме да се ориентираме по вятъра и вълните. Те идват малко на верев, от север, а ние гоним запад, значи трябва да ги чувствуваме само от полудясната част на форщевена или, както вие казвате – носа. Като хлътнем между две вълни, че като се забучим в едната, върви се измъквай. Нищо не виждаме, само чакаме да усетим как корпусът се издига нагоре. Мислим си: и този път се отскубнахме. То добре, че не виждаме, иначе да сме се изплашили от ледената симфония, напластена върху бака, или, както вие го казвате – предната част на палубата.

Времето тече. Легнал съм да си отдъхна върху койката, ама може ли? Стискам здраво страничната дъска и ме е яд. Над главата ми виси снимка на жена ми, усмихната, сякаш разговаря с Жерар Филип, и на всичко отгоре снимката на една полякиня, с която това лято изкарахме нещо като флирт. Жените се смеят, а на мен ми иде да ги прасна по ухилените муцуни, но къде ще ги улучиш – то едно клатушкане… Ние умираме, а те се смеят. И само като си спомня надписа на полякинята върху снимката: “Оставям те на слънцето да те пази само за мен, до идното лято”, ще ми се да изрева от яд и да блъскам, да блъскам кратуната си заради глупостите, които съм вършил – женитби и флиртове. Нищо не чинят те, бледнеят пред лицето на смъртта, когато човек си дава ясна сметка кое в живота е важно и кое не.

Как да остана в спалнята? Немислимо е да почиваш, ще полудееш! Гледам, и другите не са спокойни. Нещо ни тегли нагоре, при капитана. Друго си е в такива моменти да си около него, да разбереш по лицето му ще се живее ли, ще се мре ли. Да ви кажа откровено, в подобен момент капитанът ни се струва повече и от съпруга, и от любовница. Такива хора дайте на света!…

Смъквам се от койката. Смъквам ли казах?… Падам от койката, удрям се в стената на помещението, псувам от болка и страх, търся дръжката на вратата. Виждам я, а не мога да я напипам – люлеем ли се, люлеем. Изглежда, че този път няма да ни бъде. Отварям криво ляво и тръгвам по коридорчето, но така вървя, че правя карамболи със стените, ама все пак гледам да не чукна кратуната си в тях. Най-после докопвам перилата на стълбището (избягвам нашите названия, защото после и без това трябва да ви обяснявам кое какво е). Качвам се горе. Но как се катери човек в такива моменти нагоре, питам ви аз. Главата ти се мае, тежи като гюле, тялото сякаш е пълно с олово, ръцете се опъват и едва го издържат. Струва ти се, че ако се спуснеш, ще бъде най-добре – край, настъпва пълна почивка на всичко, дето е у теб, с всичките му органи, с дишането му и съзнанието му… Най-после съм горе. Чудно! Вятърът е поутихнал. Спаднал е, а ние продължаваме да се люлеем, защото едно е да падне вятърът, друго е да падне вълнението… Охо! Вали сняг. Някой се е изтъпанчил пред мен. Сритвам го да ми стори път за минаване. Оня се обръща и виждам отчаяното лице на помощник-капитана. Нито погледа му поглед, нито лицето му лице – пълна отрепка, която повръща, няма сили нито да изругае, нито да заплаче. “Повръщай, твойта кожа! – викам аз. – Морско училище си завършил, да повръщаш!” Но, да си призная, тайно му завиждам. На човек в такова положение всичко му е все едно и навярно не чувствува страх пред смъртта. Така мисля, но гаранции не давам, защото не ми е прилошавало на море. Чувал съм, че на такива всичко им става безразлично… А мен ме е страх – не ти е работа! Всички ни е страх. Затова се навъртаме около капитана.

Той хич, ама хич не знам, страхува ли се, или не. Може и да го е страх. Де да знаеш – организъм. Важното за нас е, че като го гледаме, страхът ни нещо се стопява. Капитанът е едър и малко пълен – от бирата – мургав и хубав. Жените много му се натискат.

– Запали ми цигара! – заповяда той, като влязох в рулевата, без да ме погледне, само ми подаде кутията си.

Сняг, сняг!… Не съм виждал такива парцали, цели бинтове. Залепят се по стъклата като пердета. Колеги излизат вън, чистят го и пак не се вижда нищо.

Паля цигарата и я давам на капитана. Той хвърля стария фас. Разбирате – пуши без прекъсване, а как ще оправи нашата работа, не ми е ясно. Все едно, че сме попаднали в най-гъстата мъгла. При това положение – спирай машината и чакай. Такъв сняг няма да вали безкрайно. Ама как да спреш машината в това вълнение? Аз съм обикновен моряк и все пак разбирам горе-долу какво има предвид капитанът. Той следи внимателно от коя посока ни лашкат вълните. Необходимо е да ни блъскат от една посока. Тласъците да бъдат горе-долу еднакви по сила… Нямаме лаг, дявол да го вземе! Ако лагът ни беше пуснат, все щяхме да знаем къде се намираме. А той е повреден отдавна и е захвърлен някъде. Не обръщаме голямо внимание на съвременната навигация, караме я ден за ден и философствуваме: по нашите воаяжи няма нужда от лагове и подобни глупости. Затуй с право ни дърпат ушите. В това отношение и капитанът, макар че е велика личност, заслужава критика.

Помощникът влиза при нас и прави усилие да изглежда спокоен. Разбирам го и хем ме е смях, хем се поставям на мястото му. Неговото дежурство е започнало отдавна, но човекът не е в състояние да го поеме – тази нощ всички дежурства ги кара капитанът. Какви са тези сили у него? Питай ме, че да ти кажа.

– Нещо от храната – мънка помощникът. – Този салам…

– Да се повръща е човешко – изрича внезапно капитанът. – И адмирал Нелсон е повръщал.

Като чухме гласа  на капитана, изведнъж ни олекна. Проговори ли капитанът извънслужебно, значи работите се оправят. Мъча се да анализ… да направя разбор на положението. Първо, курсът е прав като свещ. Вече десет минути, откакто съм в рулевата, а капитанът не го е изменил. Следователно, режем през средата на залива. Второ, при това положение единствената опасност за нас се явява островът. Трето, от друга страна пък, като си помисля, че капитанът предварително е нанесъл в курса леко отклонение вдясно с цел да избегне това кирливо парче земя – горе-долу ми става ясно, че и този път отървахме кожата.

Такаа!… Движим се направо. След като оредее гадният снеговалеж, някъде напред трябва да се покажат светлините на фаровете. Капитанът се е отпуснал лекичко. Струва ми се, че си подсвирква.

– Повикай ми Панчо! – заповядва той.

Слизам в спалното помещение и измъквам Панчо в рулевата. Капитанът продължава да се взира напред. Пита:

– Разбра ли защо те шамаросах?

– Разбрах, другарю капитан! – отвръща Панчо.

– Когато морякът се изплаши, няма право да зове нито майка си, нито бога!… Викнат ли всички, става църковен хор… Бягай да почиваш!

Панчо ме поглежда. Гледам го и аз. Вече е спокоен. И как не, щом капитанът го е заговорил. Вижте какво, момчето не е страхливо, но понякога стават такива работи и никой на никого няма право да се присмива. Знаеш ли утре-други ден какво може да се случи със самия тебе?

Да. Казах ви аз. Появи се светлината на фара. Такъв сняг не може да го усуква дълго. Пак се клатим, търкаляме се като грешни дяволи по “калдъръма”, ала кога ли не сме се търкаляли ние, моряците!… Хайдее, започнах да се фукам. Ние, моряците, много се фукаме.

Пет часът сутринта е. Тъмно е. Тъмно е като в апандисита на кашалот. Залепя ме се на кея и край на филма. Разтоварачите ни нападат от всички страни, нахлуват като пирати при абордаж. Гонят план. Довечера трябва да потеглим отново по обратния път. Дано времето се влоши повече, да не тръгнем. Ще ми се да остана една цяла-целеничка нощ в леглото на жената… Хайдее, отървах кожата и запях друга песен!

Всички сме в каюткомпанията и пием горещ чай. Готвачът се престарава и не обръща внимание на разкладката. Извадил е и маслини. Капитанът пак е млъкнал, сърба тихичко, глътка след глътка, без хляб, без сирене, без маслини. Сега да му има една бира!… “Гларус” потръпва и се тресе, но този път от разтоварачите, които прехвърлят дърветата към кея, а оттам, на камионите. Вън е врява, а при нас – спокойствие, такова, каквото сме си го мечтали преди няколко часа…

***

НА ГОСТИ

И ето че дойде ред да ви разкажа как след като получих три писма от прочутия по цялото крайбрежие капитан Анести, приех поканата да му гостувам. Сега да седна да ви описвам капитана ще излезе дълга и широка, а започна ли да описвам големия му стар дом – отиде, че се не видя. За барба Анести се говори така: “Голям рибар. Две риби да има в морето, едната ще я улови той!” Някои от вас може би са виждали къщата му, но едва ли са имали възможност да я разгледат отвътре. Състои се от пет-шест стаи и класическо рибарско мазе, което мирише на морско дъно, и чардак, на който са се изпили осемстотин бъчви бяло вино.

Корабчето ме стовари на малкия кей. Градчето ми се усмихна със слънчевите си покриви, с пъстрите облекла на летовниците и тъжните пискуни на гларусчетата, които само преди два-три месеца са чукали по вътрешната страна на черупката си.

Ето го прочутият капитански дом, в който съм преживял такива хубави мигове… Чакай малко!… Този ли беше? Май че е този. Да, този е!

Отначало не можах да позная дома на капитан Анести. В големия сенчест двор се ремонтираше някаква “Волга”. По клоните на дърветата и по въжетата съхнеха поне двайсет бански костюма. Под смокините се разхождаха млади еви по бикини. Пищяха деца. Някой гълташе въглен против разстройство. На чардака момчетии и момичета с широкополи мексикански шапки дрънкаха на китари и мешаха между струните звездите на Сан Тропе. Жрицата на дома, вярната дългогодишна другарка на капитана, леля Змарайда, пришиваше копче към ризата на плешив мъж с лице на закоравял касиер.

Тя извика:

– Борис!… Ти дойде?

Прегърнахме се и се целунахме. Понесох куфара по дървеното стълбище и се озовах в просторния хол, където беше мрачно и пълно с походни легла. Несвикнал с тъмнината, на бърза ръка се блъснах в едно каре за белот, извиних се и влязох в… моята стая. Любимата моя стая!… Тихата прохладна стая, с вградени старогръцки долапи, таван, пълен с микросветове на дървояди, фотографии, които разказват живота на капитана, модел на тримачтов кораб от осемнайсетото столетие, пееща табакера, която след навиване започва да те убеждава, че на света има много красиви жени. Сега всичко това бе отстъпило място на три нови кревата.

– Тук ще спиш! – рече леля Змарайда. – Стаята е запазена за един архитект от София. Чакаме го след пет дена. Тогава ще се освободи другата стая и ще се прехвърлиш. – Погледна ме смутено. – Най-после си тук бе, момче!… Не биваше да идваш през сезона, ама…

– Къде е капитанът? – запитах аз.

– Отиде да занесе два адресни билета и да купи кисело мляко за семейството от голямата стая.

– Как живеете?

Тя се смути съвсем. Погледна ме тъй, сякаш от този поглед трябваше да разбера всичко и да простя тихомълком.

– Сашо и Методи станаха варненски зетьове.

– Знам.

– Живеят във Варна.

– Знам.

– А пък на дъщерята й излезе късметът в Карнобат. – Тук леля Змарайда преглътна и продължи: – Останахме с бай ти Анести сами и понеже курортистите… и ние – хайде!…

– Разбира се… – съгласих се вяло аз. – Всички правят така, защо и вие да не правите.

– Хайде, разположи се!… Трябва да свърша туй-онуй.

Останах сам. Приближих се до прозореца и погледнах просторното меко море. Типично курортно море, сполучливо имитиращо плакатите на “Балкантурист”, удобно за къпане, за разходки и рисуване. Моторът на автомобила заработи. Няколко гърла извикаха облекчено. Някой от карето в хола каза: “Оня турук оправи машината!” На масата в беседката две стюардесчета гладеха рокли. Цялата къща и дворът бяха пълни с нови електрически контакти. Пред клозета имаше опашка. На скалите отсреща въдичари вадеха лапини. Много неща се виждаха оттук: и природа, и бит. Морето бе завзето от опустошителните орди на профаните. Покорителите на стихиите, синовете Сашо и Методи, плаваха към Япония и Куба, лекомислено изоставили тила си. Кой знае дали ще се върнат някога тук да гонят раци по скалите и да видят амфори, както в детските години. Калинка, тъмнооката дъщеря и сестра, която някога събираше мидички по пясъка, сега кърмеше детето си в Карнобат.

Леля Змарайда ми донесе смокиново сладко, измъкна от долапа два чаршафа, остави ми още един гузен поглед и изчезна. В съседната стая някой се засмя на полски… Имах чувството, че съм отседнал в хотел.

В хола се скараха и започнаха да се псуват. В двора проговориха два тигана… “Мазето!” – извиках аз. Спасението е в мазето, което мирише на морско дъно. Слязох в него. Рибарските мрежи, греблата, корабните бои, въжетата и всички други вещи, пропити с миризмата на терпентин, бяха завити с брезент и грижливо замаскирани в един ъгъл. Местата им бяха заети от неумело скован нар. Върху него хъркаше дебел червен летовник. Раменете и лицето му бяха намазани с кисело мляко.

О, боже… не чувам ли гласа на капитана? Не е ли същият глас който съм слушал с удоволствие, и сега идва от двора: дава обяснения, че не успял да намери крем за обуща, че е подал адресните билети, че благодарение на приятелството си с управителя на закусвалнята успял да вземе триста грама кайма с надценка, а мляко ще има чак утре, но той обещава да стане още в четири, и ето – това е остатък: четирийсет и пет стотинки (неговият приятен смях) – добри сметки, добри приятели…

Качих се в стаята си и го зачаках.

– Най-после!… Добре дошъл!

Беше весел, весел – лицето му се смееше, стараеше се да изглежда безгрижно. Почувствувах омекналите му длани, а ръката му не подсказваше, че е направил пет милиарда движения с весла.

– Как е в София?

– Добре.

– Какво ме гледаш?

– Нищо?

– Ти ме гледаш и искаш да ми кажеш нещо… Какво бе, какво ме гледаш?… Къщата се изпразни. Всеки тръгна, където му видят очите. В стаите бягат плъховете! Защо да не взема някой лев?

– Капитанска заплата, наднормени, синовете печелят!… Как не те е срам да превърнеш хубавата къща в хотел!… Виж се, заприличал си на сервитьор!

– Затуй ли идваш от петстотин километра? Да ми кажеш тези горчиви думи?

Замълчахме.

– Капитане! – викна някой от двора. – Нали щеше да дадеш едно чукче да си прикова подметката?

– Ей сега!…

– Бягай! – рекох аз. – Чукче ти искат… Бягай, купувай кревати и пълни стаите с тях. През зимата с леля Змарайда ще си нанкате всяка вечер на различни кревати!

– Капитан Анести!

– Сега!

– Млього лошо ютия!… Друго няма?

– Има, има!… Сега!… Германката иска ютия.

– Моля! Спокойно си върши работата!… Културното обслужване е дълг на всеки добър хотелиер.

– Като се върна, ще ти обясня…

Той се спусна по стълбището, но не с тежките господарски стъпки от миналото. Стараеше се да не вдига излишен шум.

Пак застанах на прозореца и пак погледнах към морето.

– Капитан Анести! – извика груб мъжки глас.

– Какво? – извиках и аз.

– А бе къде е този капитан?… От снощи го търсим. Да прекъсне тази отпуска най-после. Появи се сафрид!

– Няма такъв капитан! – отвърнах аз.

– Как да няма?

– Имаше, ама сега няма!

– Брей, майка му стара… Излезе сафридът, пък не можем да намерим капитана.

Човекът от риболова си отиде. Зад гърба ми като мишка се промуши леля Змарайда и прошепна:

– Капитана ли търсеха?

– Да.

– Какво им каза?

– Казах, че няма такъв капитан.

– Хубаво си казал… Ела да закусим.

– След малко слизам.

Наблюдавах морето. Риболовната флотилия се очертаваше върху синьото. Капитан Анести подаде глава от мазето и тръгна към една мъничка крехка немкиня. В ръцете си държеше ютия – нова, току-що измъкната от опаковката й.

***

ПАЗАЧЪТ НА ПЪСТЪРВИТЕ

Част от водата на потока се отклоняваше към няколко малки водоема, в които стопанството, в които стопанството развъждаше пъстърви. Водите лежаха до спрялата завинаги воденица като големи огледала в слънчевата котловина. Наоколо се белееха заоблените камъни на широкото речно корито. Съвсем сухи, камъните блестяха на слънцето с мъртвешко сияние, сякаш тук не беше корито на река, а тяхна гробница. Над близките хребети се появяваха и чезнеха тъжни есенни облаци – времето горе течеше бавно и неотменимо. Вировете бяха покрити с жълти листа. Гората прозираше и през нея се виждаше омършавялата плът на скатовете. Завързано куче дремеше отпуснато на земята, може би усещаше, че вече няма какво да варди, щом заобикалящият го свят се предава без борба на зимата.

Само водите на рибарника гъмжеха от живот. Пъстървите. Хиляди пъстърви, разпределени по възрасти в няколко водоема. На рибите им беше тясно. Те чувствуваха това и може би от страх да не се сковат мускулите им, непрекъснато кръстосваха на шир и длъж. Слънцето ги осветяваше. Те носеха блясъка му върху гърбовете си и той изчезваше само ако пасажите потъваха в дълбочините, но това ставаше за кратко, тъй като поривът им към движение отново ги изтласкваше на повърхността, където се намираше храната – насекомите и мъртвите какавиди на бубите.

Понесъл кофите с храната, пазачът на пъстървите излезе от воденицата. Какавидите воняха остро и неприятно, ала старият човек бе привикнал с тази миризма, пък и сам бе изцяло пропит от нея. Щом го усети, кучето се изправи, погледа го известно време и легна отново. Не поклати опашка, не издаде звук – просто се изправи и легна, сякаш чувствуваше някаква безпомощност. А старецът обичаше тези мигове, когато се отправя с храната към рибарниците. Топлата есен галеше водите. Бистрата светлина на слънцето пълнеше цялата висока котловина като язовир и на човек му се струваше, че око някой отвори въображаемите шлюзи, благодатната бистрота ще потече към долината.

Отначало той нахвърли храна в трите водоема с по-дребните пъстърви, а после се изправи до четвъртия басейн – любимото му място. Загреба храната и хвърли първата шепа в спокойната вода. Секунда след това водата закипя. Рибите бяха винаги гладни и това удивляваше стареца. Удивляваше го и фактът – според думите на хората, – че месото на пъстървите било винаги вкусно и че няма помен от гадната миризма на разлагащите се какавиди. Къде изчезна тази миризма? Старецът не се напрягаше да си отговори на този въпрос. Знаеше, че природата си има тайни, в които е безсмислено да се рови. Природата е уредила нещата си идеално. И това се дължеше на красотата й, съвършенството й, хармонията й.

Големите риби се виждаха най-добре. За него беше щастие да следи движенията им. Те като че ли демонстрираха на какво са способни. Линиите на телата им се чупеха меко под кристала на водата и в такива моменти той притаяваше дъх, да се нарадва на грацията им, понеже едрите екземпляри се появяваха и изчезваха с голяма бързина, като отнасяха храната си в дълбочините, после се появяваха пак и пак – чудна беше лакомията на красивите животни, смущаваща. Старецът напразно се стараеше да запомни отделни риби. Дори се мъчеше да им прилепва имена. Имената бяха все хубави и звучни: Пъстурка, Кристалка, Игривка… Но винаги ли ги назоваваше точно? Това той не знаеше. Рибите си приличаха по всичко. Не можеше да запомни и някои характерни движения – начини на хранене или привички за изчезване към дъното. Беше сигурен, че ако днес назове една риба Пъструшка, утре ще я назове Слънценоска. Да не говорим за усилията му да спечели тяхното доверие. Какво ли не правеше да внуши на рибите, че е техен приятел и че няма нищо по-добро, ако приемат дружбата му. Да се приближат поне на метър разстояние. Отдавна бе изоставил тази надежда. А как да си обясни страха им. Хората обичаха тяхното месо. Ловяха ги по различни начини: с мрежи, чрез източване на водата и особено се забавляваха да ги измъкват с въдици. Според хората, това удоволствие не можело да се замени с нищо – да изтеглиш студените им пъстри тела от вира, да ги гледаш как се мятат във въздуха, а след туй да ги освобождаваш от куките. Старецът никога не можеше да си отговори на въпроса, защо хората ядат пъстървите? Правеше си и някакви изчисления: На земята живеят два милиарда души. Да речем, че всяка година се раждат сто милиона пъстърви. Какво се пада на човек за една година? По двайсет грама пъстърва. Ще се наяде ли той с тези двайсет грама? Не. Тогава – защо?

Обичаше и обичаше да наблюдава пъстървите!… Струваха му се мъдри, страшно подвижни и изискани. Те блестяха като лъчи в живота му, осмисляха съществуването на водата, на котловината и дори на небето. Старецът ги наблюдаваше до омаломощаване, докато го обхване дрямката, и събудеше ли се, отново ги наблюдаваше – безкрайно дълго, винаги. Наблюдаваше ги през всички сезони, дори когато валеше. Считаше ги за свои приятели. Затова понасяше трагично обстоятелството, че пъстървите не искат да знаят за него, че го третират като останалите хора, нещо, което го караше понякога да ненавижда природата. Защо да не могат да се разберат – той и рибите? Както се разбират хората и кучетата, хората и конете, хората и гълъбите.

Изпълнен с ненавист в това отношение към природата, той пак признаваше нейното величие и проумяваше нейната благородна хитрост. Виждал е лъвове да вървят по тел, но никога не е виждал пъстърва да се приближава до човека. Така го иска природата, така го прави. Човекът може да прекоси вселената, а не може да погали гърба на една пъстърва…

Кучето се изправи и старецът разбра, че някой се приближава. Кучето само се изправи и той разбра, че този, който иде насам, е добър, иначе щеше да падне лай.

– Тук имало рибарник! – извика човекът отдалеч.

Когато непознатият застана до него, старецът отвърна тихо:

– Има… Туй, дето го виждаш, е все рибарници.

– Много, бе!… Ей, че много рибарници!… Дядка, ти ли ги пазиш?

– Аз – рече старецът и сега за първи път го удостои с поглед.

Гостът беше твърде смешен, с опулено лице и, изглежда, доста наивен. Мръсните му ръце миришеха на нафта.

– На какво смърди? – запита непознатият.

– Какавидите. С тях храним рибата.

– Много вони, ей!

– И ти вониш.

– Мириша на нафта – усмихна се младият човек. – По-рано шофьорите вонели на вино, а сега на нафта. – Той се засмя волно. Старецът също. – Де ги рибите? Нищо не виждам.

Пазачът сякаш очакваше да му зададат този въпрос. Вместо да отговори, той бръкна в кофата и запрати няколко какавиди във водата. Пъстървите се появиха мигновено и водоемът наново закипя.

– Лелее! – провикна се шофьорът. – Това все риба ли е?

– Все.

– И кой я яде?… Сигурно на банкетите.

– Не знам.

– Хвърли още малко!

Пазачът на пъстървите запрати още малко храна във водата. Рибите прииждаха на големи ята и се събираха на куп, тяло до тяло, плътно една до друга – хиляди риби, които се докосваха и всяка от тях носеше слънцето на гърба си.

– Лелее! – продължаваше непознатият. – Колко много риба!… Сега да имам една бомба!… Ще напълня каросерията.

Старият човек погледна шофьора с изненада. Кучето залая. Реката течеше и опресняваше водоемите с кислород. Пъстървите лакомо гълтаха какавидите – подскачаха отривисто и шумно, единственото, което можеха да правят в тая заградена от всички страни вода.

***

ВЪЗДУХ – ЗЕМЯ – ВЪЗДУХ

Пробихме дюшека на облаците и се приземихме.

– Малко почивка! – извика някой от екипажа. – Можете да се поразтъпчете.

Излязохме един по един, петнайсетина души – един от друг по-омърлушени и кисели след тежкото летене. Отдалечих се от самолета и се обърнах. Старата машина приличаше на мокра гарга, кацнала върху оръфаната есенна трева. Духаше вятър и валеше студен дъждовен прах. Леко подгизналото поле се простираше на всички страни като равна тъга. Кокетните барачки на летището, боядисани ярко, напразно се стараеха да развеселят пейзажа.

Започнаха да разтоварват част от багажа и всекидневната преса. Дъждът мокреше вестниците и някакъв шегобиец забеляза, че при това положение вестникарската информация няма да бъде суха. Част от пътниците, които летяха само дотук, затичаха към автобуса, а други пътници се втурнаха от автобуса към нас, за да летят на изток. За миг видях как от зрителното ми поле изчезна една линейка.

Тогава изведнъж съгледах този стар човек. Той беше превит напред и потръпваше от слабост. Един от ония селяни, които цял живот са имали вземане-даване със земята, който беше смукал от земята силата й, но и тя го беше изтощавала от своя страна, беше го изпразнила отвътре изцяло.

Широка полушубка висеше на тялото му. Под ниско прихлупеният каскет се виждаше болното му лице и безжизнените му втренчени очи, които отразяваха дневната светлина като стъкло. Старецът пристъпваше трудно. Придържаше го случайно намерил се в бюфета на аерогарата човек, облечен в овехтял пуловер, из който се подаваха замърсени ръкави на домоткана риза.

– Къде го водиш? – извика униформен служител от аерогарата.

– В самолета – отвърна човекът с пуловера, – Пращат го в ИСУЛ.

– Ако го качиш на този, ще го експедираш към морето! – рече весело служителят. – Самолетът за София ще пристигне след една минута.

– Тъй ли?

Човекът с пуловера обърна стареца и го поведе към една от пейките, разположени сред полето, за ползуване от пътниците. Старецът се движеше съвсем бавно, а очите му гледаха напрегнато и обезсилено. Стори ми се, че в тях няма повече живот. Мигачите му не се плашеха от капките на дъжда – стояха си неподвижни, напуснати от рефлексите. Изпечената някога кожа на лицето сега беше бяла и свежа като на дете.

Ние пушехме и подскачахме, за да се сгреем. Мокрият вятър съскаше над равнината и чезнеше в приближените хоризонти. Две млади жени, облечени в леки модни палта, занимаваха бордовия механик и навигатора. На четиримата им беше весело и се смееха. Младеж с очила и дълго нежно лице стоеше настрана и замислено гледаше към далечните очертания на града. Един офицер непрекъснато опаковаше вързоп, хартията на който постоянно се късаше. Млада съпружеска двойка се занимаваше със себе си: той й помагаше да се съвземе от прилошаването, като разтриваше слепоочията й с палци. Обърнат срещу нея, съпругът правеше усилия да се усмихне, но съпругата го гледаше с омраза – сега тя мразеше дори него. Здравеняк с топли налети бузи, изпълнил до експлодиране шлифера си, слушаше музика от транзисторния си приемник и хвърляше погледи към пътниците, за да разбере дали им прави впечатление. От пластмасовата кутия излизаше ритмично: “ча-ча-ча”. Мелодията чупеше влажната тишина, напомняше за сладки часове и топли климати.

Отново погледна стария човек.

Той седеше сам и вятърът го блъскаше с всичка сила в гърба. Обхвана ме ужас, като си помислих, че след малко изтощеният старец ще се качи на самолета – сигурно за първи път в живота си – и горе стихията ще го залюлее, докато го омаломощи съвсем. Представих си в какво състояние ще стигне до болничното легло, за да се представи на специалистите. Никакъв придружвач. Като колетна пратка. Обзе ме неприязън към хората и света.

А старецът се държеше достойно. Седеше неподвижно, опран на облегалката, загледан в една точка пред себе си, безсилен, но решен да не вдига ръка за помощ, навярно съзнаващ своето излишество, изпълнен с чувство за малоценност. Кой знае – може би пък да не е чак толкова зле? Може би всичко е само плод на фантазията ми.

Кога най-после ще тръгнем?

Самолетът за София се появи изведнъж, кацна далеч и стремително се насочи към нас, като се тръскаше по бабунките на терена.

– Пътниците за изток да заемат местата си!

Тръгнах към нашия самолет.

Тогава момъкът с нежното очилато лице закрачи към стареца.

– Гражданино, къде? Тръгваме веднага!

– Все пак някой трябва да го заведе до самолета му! – отвърна момъкът.

– Добре, но по-бързо! Закъсняваме.

Аз стъпих последен върху стълбището. Преди да вляза в самолета, се обърнах. От току-що приземения самолет слизаха пътници и бегом се насочваха към автобуса. След това, с учудване забелязах, че те спират все около пейката на стареца. Насъбраха се десетина души. После някой изтича до автобуса и се върна при пейката, придружен от шофьора. Момъкът с нежното очилато лице напусна групата и тръгна към нашия самолет.

– Мъртъв ли е? – запитах аз.

– Да.

– По-бързо, граждани! – Служителят от летището бе изгубил търпение.

Влязохме в утробата на машината и седнахме един до друг. Моторът не беше изстинал и излетяхме веднага.

Горе, над облаците, самолетът се успокои. Движехме се равно и почти безшумно, застанахме в пространството.

– Как допуснахме? – каза внезапно момъкът.

Погледнах го. Беше грозноват, но имаше меки и умни очи. Достатъчно е да ги погледнеш отстрани, да ги видиш недеформирани от лещите на очилата и да се убедиш в това.

– Как допуснахме! – повтори той.

Отпред двете елегантни жени прелистваха списания, съпругът поднасяше на съпругата книжна кесия, а лицето му беше разтревожено, офицерът се стараеше да съзре нещо през прозорчето, дебелият вече заспиваше.

Останалите пътници не можех да видя. Все пак те бяха с гръб към мен, а и облегалките на самолетите са високи – просто закриват всичко от погледа ти.

***

ЖЕСТОКОСТ

Децата седят на вълнолома и гледат към хоризонта. Вълните се разбиват в стената. Вятърът отнася пяната, блъска я в лицата на хлапетата. Тогава те облизват капки от устните си. Солта е сладка, вкусна. Морето кипи, но следобедният въздух е прозрачен, а небето е чисто, макар че е започнало да губи лятната си синева.

– Нищо – проговаря високото момче и се раздвижва.

– Ще дойде – отвръща по-ниското момче, но гласът му не е сигурен. – Нали чу какво казаха в пристанището.

– Казаха, а го няма.

– Ще дойде.

– Нали корабите се виждат отдалече?

По ниското момче не бърза да отговори. Не знае кое е вярното – виждат ли се, или не се виждат корабите, когато са далеч.

– Щом земята е кълбо – започна бавно хлапето, – не се виждат… от много далеч.

– Ти сигурен ли си, че земята е кълбо?

– Сигурен съм – отвръща все тъй бавно хлапето. – Не си ли виждал земното кълбо във витрината на “Балкан”.

– Виждал съм, ама все ми се струва, че може да излезе нещо като щъркелите.

– Какви щъркели?

– Нали отначало казваха, че са ни донесли щъркелите… После излезе друго… Възрастните ни мамят много.

– Това за земята го пише в учебниците. За щъркелите не пише.

– Изглежда, че е така, щом пише в учебниците… Виж!

Момчетата поглеждат към началото на вълнолома. По равния гръб на стената върви момиче. Вятърът развява роклята му. То се приближава към тя и децата си разменят учудени погледи.

– Райна!

– Тя е!

– Какво търси тука?

– Де да знам.

Девойката се приближава съвсем. Лицето й е розово. Роклята й продължава да се развява, откриват се белите й колене. Пристъпва лекичко и на малчуганите им се струва, че вятърът ей сега ще я отнесе при гларусите, които пощят перата си в тихата страна на вълнолома.

– Хей! – вика девойката. – Какво правите?…

– Чакам бате – отговаря момчето. – Връща се от Ливърпул.

– Майка ти знае ли, че си тук?

– Какво те интересува?

– Нямате ли училище?

– Учим сутрин – язвително я осведомява високото момче.

– Аз пък мислех, че учите следобед.

Девойката застава пред тях и почти закрива хоризонта, лесно е да се разбере, че иска да ги заговори, но децата не проявяват желание за това, извиват глави и продължават да се взират в морето. Те хвърлят по един поглед на Райна, но просто така, от неудобство. На тази възраст момичетата хич не ги интересуват. В очите на Райна играят сто хитри пламъчета, гласът й звучи иронично:

– В махалата се разправя за някакво писмо на брат ти. Мога ли да знам какво пише в него?

– Тъкмо сега ли?

Хлапето казва така, но ръката му, уж без желание, вади от джоба писмото и го подава:

– Няма нищо, обикновено писмо от брат до брат. Има много такива.

– Нищо де, да го прочета и аз.

Писмото е овехтяло, краищата му са протрити, в него пише: “Драги Наско, обаждам ти се от Алжир. Пристанището е много голямо и е пълно с презокеански чудовища, пред които нашият кораб прилича на бръмбар. Тук ще останем три дни. Вярвам, че ще успея да ти купя воден пистолет и перки за плуване. Това, значи, го имаш от мене. Ще се приберем към края на месеца. Учи се добре, защото знаеш… Брат ти Николай.”

Съседските деца могат да разкажат писмото наизуст. Те му завиждат за този брат. Хлапето съзнава това предимство и го подчертава винаги, когато може. Но усъмни ли се някой, че брат му наистина е моряк – като оня нахал например, с когото бяха застанали един срещу друг и всичко беше готово да започне хубав бой, – Наско измъква писмото и го показва…

Нахалът вече се готвеше да започне, а беше едър, две години по-голям, и развоят на боя – от ясен, по-ясен. Наско го погледна презрително и каза:

– Ти да благодариш, че съм обещал на брат ми да не се бия. Иначе щях да ти дам… Брат ми е моряк.

– Брат моряк! – ръката му легна върху лицето на Наско. – Моряк!

Наско го запозна с писмото и конфликтът приключи.

Райна му връща сега същото писмо и протяга ръка към косичката на хлапето. Наско отмята глава, успява да избегне крайно противното погалване. Девойката се усмихва и ръгва към кулата на фара.

– Къде ли отива? – повторно отива високото момче. – Там има само вятър.

– Пущай я да върви! – отвръща нехайно Наско.

Времето тече, децата седят и чакат, минава катер, пилотски кораб се насочва извън пристанището, моторница се опитва да го следва, но вълните я залюляват, човекът на кърмата псува и завива обратно. Гларусите отлитат да търсят храна, завъртват се наоколо и отново се връщат в тихата вода. Децата чувствуват топлината на слънцето върху гърба си, топлината преди залез е приятна по това време на годината, не е като през лятото.

– Райна имаше ли часовник?

– Не забелязах.

– Питай я колко е часът.

Приятелчето на Наско се изправя и тръгва по пистата на вълнолома. Върви и се забавлява – скача от черта на черта по циментовите шевове, връща се да се засили, постепенно изчезва зад каменния зид на фаровата кула и отново се появява.

– Четири и петнайсет! – вика отдалеч момчето – Два часа и петнайсет минути закъснение…

И пак подскача от блок на блок, сяда задъхано до приятеля си.

– Това не е закъснение – казва Наско. – Чакали сме го цели денонощия. По сто пъти съм идвал на кея… Ако ти е омръзнало…

– Ще чакам докрай.

– Какво прави оная?

– Нищо. Стои.

– Да не е решила… – хлапето не довършва мисълта си.

– Какво?

– Тук се давят много.

Приятелят му вдига рамене:

– Де да знам… Виж!… Това не е ли кораб?

– Иде! – извика Наско. – Кораб е!…

Децата започват да подскачат като гумени топки, размахват ръце, обръщат се към големия кей и викат “иде”, сякаш е важно и там да узнаят това.

На хоризонта се е появило сиво петънце. С малко повече фантазия то може да се вземе за кораб. Наско подскача все по-вяло и най-накрая се укротява съвсем. Лицето му е пребледняло, зъбите му прехапват долната устна.

– Защо не се радваш! – Приятелят му все още подскача.

– Радвам се – отвръща Наско и гризе устните си.

– Не се радваш.

Хлапето мисли как да започне тази важна част от разговора. Най-после проговаря:

– Дичка, като дойде корабът, трябва да се разкараш.

– Защо? – изненадва се момчето и притихва.

– Смятам, че бате ще пожелае тъй – да вървим към къщи само двамата, да си говорим.

– Добре – отвръща с болка Дичката. – Щом искаш…

Той чувствува, че му отнемат рая тъкмо когато е застанал пред него, но няма какво да се прави, Наско иска това. Той му става изведнъж противен, омразен. Неузнаваем е станал!… Без да ще, момчето си припомня моменти от приятелството им, когато Наско се е проявявал като егоист.

– Не може ли да тръгна подир вас?

– Как подир нас?

– На десет метра. Никой няма да забележи.

– Това може.

В пристанището корабите се движат бавно, сякаш застават на място. Едва като ги видиш прилепени до сушата, разбираш, че всичко е било измама за окото. Тези моменти са най-напрегнати в живота на Наско и тогава той тича бясно по кея, вика – не го интересува какво ще си помислят докерите. А те сигурно нищо не си мислят, имат си по-важна работа, както сега например – гледат, че хлапето се промъква между тях, чуват го да крещи, но не му обръщат внимание. Тук изобщо се крещи.

– Бате!… Бате Николай!

Няколко души от екипажа на парахода са застанали на десния борд и търсят с очи посрещачите. Наско не може да различи брат си между тях, но най-после го чува:

– Наско, тук съм!

Хлапето подскача:

– Хайде, слизай!

– Как сте у дома?

– Добре сме. Слизай!

– Много бързаш.

– Нищо. Ще те чакам.

– Няма смисъл. По-добре си върви.

– Защо?

– Имаме работа…

– Ще чакам.

– Чакай у дома. Кажи, че сме живи и здрави.

– Ще чакам! – настоява момчето. – Тук!

– Ще си вървиш! – настоява брат му. – После ще ти обясня… Чу ли какво ти казах?

– Чух.

Дичката наднича от ъгъла на магазията. Там вкарват някакви сандъци. Наско минава замислено под крана. Викат му да се пази, но хлапето не чува. Избутват го настрана и мигновено над главата му се залюлява трактор.

Момчетата тръгват към изхода на пристанището. Наско върви напред. След него пристъпва Дичката. Мълчат. Дичката не задава въпроси. Чул е всичко, неловко му е.

– Бате е дежурен – проговаря Наско. – Каза да го чакам вкъщи.

– Чакал си толкова, ще почакаш още.

Наистина, чакал е много и ще почака още няколко часа. Но момчето смътно е разбрало, че този път между него и брат му се е скъсала много важна нишка. Защо? По какви причини? Хлапакът не може да си отговори. Той може само да долови особеното положение. Вече са в града, той върви и се прави, че гледа витрините. Блъска се, блъскат го и усеща, че му се плаче.

Много му се плаче и никак не му се прибира у дома. Дичката, който покорно върви зад него, вече му става необходим. Спира се и го изчаква. Ще му се да изрече нещо весело, но не намира сили. Дори тъжно не може да измисли. Просто не може да говори.

А пътят към дома е дълъг. Винаги е бил много дълъг за децата. По него се срещат интересни за зяпане неща. И тази вечер има такива неща, пълно е, но хлапето не иска да види нищо. Спира се, ако спре другият, тръгва, ако тръгне той. Мислите му са заети все с моряка… Морякът няма право да се отнася с него така, защото Наско го обича много – това може да потвърдят всички.

Късно е, хлапетата все още седят на пейката в градината и Наско още не може да проговори както трябва. На небето са изплували звезди. Морският вятър е притихнал и е оставил само неизбежния си мъртъв повей, който мирише на сол и риба. Есенната вечер е суха, хладна.

– Защо си такъв? – проговаря Дичката.

– Какъв?

– Човекът е дежурен, не разбра ли?

Наско мълчи.

– Да се видиш само.

– Какво ми е?

– Да можеш да се видиш!…

– Нищо ми няма.

– Че ти дори заплака.

– Не съм.

– Плака.

– Не съм.

– Хайде!

– Аз оставам.

– Тогава и аз оставам.

В този момент пред тях се появява братът на Наско, морякът. Лесно е да го познаеш, макар че е тъмничко. Върви особено, тъй като има дълги, криви крака.

Наско не подскача, не се втурва, напротив, заковава се на пейката. Момчетата се взират в тъмнината и се стараят да разберат кое е момичето. Морякът и момичето спират. Морякът се привежда, защото е висок. Целуват се. Да, целуват се… Един, два… три пъти… Свободната ръка на моряка гали мъничкото кльощаво рамо на Райна, събира в шепата си снопче от косата й, стиска го. Както се появяват, така и отминават…

– Видя ли? – шепне Дичката.

Наско е стиснал пейката.

– И заради тази!… – добавя Дичката.

Наско мълчи.

– Пфу!… Заради жена! Да зареже собствения си брат!

Дичката се възмущава, но е доволен.

– Кои постъпват така, кажи! – продължава хлапето. – И за какво? За жена!

Наско измъква писмото и го накъсва.

– Ако е мой брат, цял живот няма да му проговоря!…

Наско се старае да не заплаче. Освен това чувствува омраза. Мрази ази никаква Райна, ама… нищо и никаква съседка, един последен подлец, който само преди няколко часа настояваше да го погали.

Вече усеща сълзите, те размазват дърветата, стопяват звездите. Момчето разбира, че не мрази само съседката – и брат си мрази, и майка си, и баща си, целия свят, щом са жестоки… Точно така – и света мрази, както си е пълен с дървета и звезди, безчувствени, когато го боли, когато сълзите слизат от очите до езика и имат същия вкус – като вкуса на морето.

***

НИЕ

Аз съм капитанът на тази тайфа. Приличаме на изхвърлени върху пясъка корабокрушенци. Ние сме риболовна бригада, грибчии. Базата ни е далече, чак в северното крайбрежие. Хората ми са легнали направо върху пясъка. И главите им са върху него. Много сме уморени. Досега сме устройвали лагера: палатки-малатки, инвентар, продукти и какво ли не. Тук ще прекараме най-малко два месеца. Можем да си полегнем и под платнището, но сега е началото на октомври и предпочитаме топлината на слънцето. Ако позволят времената, ще останем до средата на декември. Никога не сме се отдалечавали толкова от базата. До нея има повече от седемдесет мили. Тридневен отпуск дори да получиш, не можеш си отиде. Глупост е да се рибува толкова далече. Ако не ни познавате, като нищо ще си помислите, че сме идеалисти, а ние сме обикновени тарикати. Направили сме си сметката. Никой не е казал баш направо, че ще крадем, но си го знаем. И в базата знаят. Иначе защо ще идваме чак тук. Планът ни е малък, нямаме контрол, току виж, че сме го изпълнили, а останалото ще си поделим, без да ни мигне окото. Обектът ни е загубена работа, инвентарът ни е вехт, хората са събрани ок кол и въже.

Ето ги, лежат там: високи и ниски, едри и дребни, мургави и руси – натръшкани един до друг, като корабокрушенци. Всички са окъсани и брадясали, окаяни, решени да направят по един удар за пари. Иначе защо ще идваме в тази пустиня. Защо да ни ядат комарите. Тукашните мухи приличат на стършели. Ухапят ли те – блика кръв.

Всъщност много е красиво. Реката прилича на една малка Амазонка, която се влива в морето, но не можеш да разбереш как. Водата при устието спи. Ако я близнеш – солена. Шантава река. Дърветата са още зелени, макар че листата им са леко прегорени от лятното слънце. Може би последните дъждове са ги освежили, затова есента не е успяла да ги нашари. Скалите са сухи и топли. До брега на реката пясъкът е влажен, напоен с рибя кръв. Тук чипарджиите изкормват хиляди риби, хвърлят вътрешностите във водата. Затова насам гъмжи от попчета, сафрид, кефал, илария, та дори калкани и писийки. Отсреща, на хълма, растат дрян, дъбов изтърсак, габър и още някои дървета, които не познавам. Небето над хълма е особено, синьозелено и по него вървят облаци… облаци – на тайфи и поотделно, – чезнат някъде към ачика, сякаш ги разтапят силата на морето и добрите ветрове, които се раждат зад хоризонта. Изобщо тук е неописуем застой и дяволско движение. Душата ти се отваря и ако не мислиш за работата, ако не са грижите за семейството, обхваща те желание да полетиш с облаците. Тук е най-интересното място в България, наподобява малко нещо тропиците. Особено ако се обърнеш към дюните – цяла Сахара. Зад гърбовете на дюните се подават приведени към сушата дървета. Те са голи. Как са опадали листата им, не знам. Навярно северозападните ветрове са свършили тази работа. Подобни дървета съм виждал във филма Рио Ескондидо – нарисувани като с въглен върху светлото спокойно небе, което е пълно с разтревожени птици. Тази година и птиците се объркаха: не знаят къде да вървят, отиват и се връщат. Толкова е топло и никак не мирише на зима.

Момчетата си лежат на пясъка и мога да ви ги опиша, ей така, както са наредени.

Но вие сигурно ще пожелаете да разберете кой съм аз. Преди десетина дни аз не бях капитан, а обикновен рибар от държавния риболов. Повикаха ме и ми казаха, че ме назначават за капитан на тази тайфа. Веднага отказах. На мое място и вие щяхте да откажете. Дават ми утрепани хора, вехт инвентар, пращат ме на края на географията. Аз съм волна птица, принадлежа на себе си. Никак не ме интересува, че има държава, ама хич не ме интересува нито тя, нито финансовата й политика. Има хора, готови да се разцвилят от удоволствие, когато им кажат: “държавата те праща и очаква от теб”. На мен такива не ми минават. Виж, друго е, ако ми заявят: “Даваме ти много пари да наловиш с тези бараби толкова и толкова риба.” А те не ми казват това… Хитри, нали? Сам не зная как ме навиха и защо се съгласих… Но да продължа. На ръст съм среден, мургав съм, имам зелени очи, минават трийсет и пет – млад, здрав мъж, готов да защищава честта на родината пред каквито и да са полякини, германки или шведки. Нося морската шапка на мистър Джон Блум, който се занимава с внос на англичани за Златните пясъци. Това лято успях да му се харесам с няколко спущания под вода. Трогна се и ми подари шапката си. А блузата, която краси гърба ми, е от капитана на яхтата му… Имам жена, която умее да трае и да страда мълчаливо. Ако питате мен – това е идеалната съпруга. Децата ми са великолепни. Имам вярна любовница… Всички тези работи ги знаят в управата ни и не мога да се начудя защо се спряха на мен, защо ми дадоха хората и инвентара.

Малко настрана, с глава върху сухата тревичка е легнал помощникът ми Илия. Прилича на мен. Кажи-речи същата стока – и външно, и вътрешно. Добро момче, изразява се идеално. Ако можете да го видите, както го виждам в момента аз, веднага ще разберете, че се отличава от другите, които са направо бараби. От него до тях разлика както от небето до земята. Особено като се облече. Той има една зелена фланела с висока яка и един син панталон, които го правят тънък като мачта. Обувките му са шпиц, черни, последна дума на монадата. Като бачкач е слаб, но все пак върши работа, влага повече ум и ми е верен. На тръгване ми каза: “Щом си капитан, работата се улеснява.”

До него лежи Осман Бракшиндито. На всичко казва “брак шинди”, което на турски значи “махни тая работа”. Черен, застарял, изсмукан от морето, с много ниска култура, но голям бачкач. Не обича хората, малко говори, но непрекъснато пита дали е готова чорбата. Сутрин се събужда пръв. Няма сърдечна връзка с морето и със занаята. Влиза във водата, защото там е рибата, знае, че трябва да я извади на сушата, и я вади. Когато я има, разбира се. Не ми е известен броят на децата му. Май че и той не го знае. Те се мотаят в краката му и напомнят за себе си, той само повтаря: “Брак шинди!” Май че и сега жена му е бременна. На тръгване се приближи до мен и рече: “Капитане, идвам с тебе, ама нали знаеш?” Отвърнах му, че знам.

Оня, който лежи от лявата му страна, е Шопето. Не знам защо му казват така и го познавам слабо. Той е от нашия град – царицата на Черно море. Дребен и пълничък, много говори и ходи все с високи мадами. Два от пръстите на лявата му ръка липсват. Уверява, че си ги отрязал сам, за да не го бъркат с високите мъже. Все ще измисли и ще изтърси нещо, например: “Морето е синьо от срам, че леваци като някои от нашата тайфа влизат в него.” Като се сформирахме, настигна ме някъде към ресторант “Севастопол” и ми рече: “Тръгвам с тебе, но трябва да направим така, че да остане нещо и за “профорганизацията”.”

Торос. Пие. То всички пием, ама той пие много. В пияно състояние става зъл, удря масата отдолу нагоре, след което заплаща строшеното. Заявява, че има желание да удари някого така, но кого, не можем да разберем. Когато е трезвен, е кротък и тих, дума не можеш измъкна от мембраната му. Страшен бачкач. В неговия нос няма нищо арменско, напротив – сплескан е. Казват, че жена му шава. Нищо чудно – жена, изчадие на дявола. Той не каза нищо, като тръгнахме. Изглежда, че трябва да се разбира от само себе си.

До него лежи готвачът. Не знам името му. За него какво – лош готвач. Непрекъснато ми повтаря: “Имай предвид, че си правя къща”.

Ей!… Какъв кефал подскочи!… Изглежда, че в тази река кефалите са като телета. Кръговете се разширяват-разширяват и слънцето калайдисва ръбовете им, докато се стопят, и малката Амазонка отново става гладка. Небето се е избистрило съвсем. Горе има само две облачета. Добро време хванахме. След обед да приготвим инвентара и утре да започнем…

Този е Мико. Чудно защо не е легнал до Торос. Те са винаги заедно, като Крачун и Малчо. Мико е дребничък и сухичък. В кръчмата седи до арменеца и му пее. Той е нещо като ехо на великана. Изпълнява кючек и танцува танго. Непрекъснато търси взрив. Готвят се да бият кефали. Не е женен и никога няма да се ожени. За него се носят слухове, че някакъв роднина го настанил в задграничното плаване. Мико още на втория ден започнал да демонтира радиостанцията на кораба с цел да я продаде за шестнайсет лева. С парите щял да се натряска в ресторант “Бриз”, после щял да се качи при оркестъра и да изпее “Тази вечер плащам аз”. Не вярвам на слухове, но за всеки случай наредил съм да го наблюдават. Страхувам се, че някой ден напразно ще търсим мрежите да ги хвърлим в морето. Сигурно е ударил око на шапката ми. Счупвам му ръцете.

Занзибареца е оня, с ушанката. Гагаузин. Страхува се да не настине главата му. Глупав е за четирима, пие за трима, яде за двама и работи за половин човек. Тровил се е два пъти: с гъби и с пачи яйца.

До него е Осман. Гагаузин. Добър бачкач. Когато Илия му показа транзисторчето си, Осман му извика: “Мàни туй животно оттука”.

Останалите четирима са Хиндо, Ракоци марш, бай Димитър и бай Николай. От тях внимание заслужава само бай Николай, белогвардеец, най-старият от тайфата. Не съм го видял да спи. И сега е положил глава на подгънатите си ръце и гледа право в небето. Мисли. Непрекъснато мисли този човек и какво, никой не знае. Той е единственият от нас, който мисли. Като го гледам, и на мен ми се ще да мисля за красиви неща, за странни светове, боядисани в особени цветове, за плитки заливи, обрасли с водорасли, между които се промъкват големи, сребърни риби, такива, които, щом потопиш ръка във водата, се стичат да целуват дланта ти. За подобни неща мечтае бай Николай, така ми е казвал, и аз го разбирам – особен човек и никой няма право да му пречи – нека си е особен. За мен той е нещо като светец: малко яде, малко пие, непрекъснато повтаря, че светът е храм, в който човек не се моли, а пее, и какво иска да каже, да пукна, ако разбирам.

Това са моите хора, грибчиите, моята бригада. Тях ми дадоха и ме захвърлиха при комарите… Как може да има комари по това време! Мълчаливи комари, не като през лятото, не летят на облаци, не жужат. Промъкват се незабележимо, боцнат те, а ти ги биеш, но вместо тях идват мухите. Ненапразно казваме, че леем кръв.

Горе-долу се поуредихме. Разузнахме и разбрахме, че на три километра срещу течението, при новия мост, има лавка. Там ще пием. Не знаете как пием ние, не можете и да си представите. Както не можете да си представите как сме наредени върху пясъка подобно заргани, далеч от вас и от държавата, далеч от контрольорите… Ето, сега това е най-интересното! Ей, цял живот съм в морето и за първи път ми се случва да видя такава картина! Такива неща можем да зяпаме само ние, а вие стойте в къщите и канцелариите – ваша си работа!…

И така, лежат си моите хора върху пясъка като корабокрушенци и спят, а аз ги гледам отстрана, макар че също умирам за сън. Преди да почнем истинската работа, необходимо ми е да си помисля как ще се развият събитията. Ще крадем ли, или няма да крадем. Преди да ме направят капитан, аз бях сигурен, че ще крадем. Сега не съм много сигурен. Наистина, питам се аз, кой ли е бил оня умник, оня неизвестен за мен хитрец, който ме е наблюдавал отблизо и отдалеч, преценявал е характера ми и накрая си е казал: ще го направя капитан, той ще ги стегне. Да не мислите, че не разбирам хитрината му? Всичко разбирам и все пак, макар и тарикат, аз съм жив човек, поддавам се на комплименти. Сега съм между чука и наковалнята. Хитра е моята държава и в момента сякаш виждам как се усмихва, докато аз се трепя с въпроси.

Но време е да лягам. С други думи казано, Илия ще ме разбере. Друг? Може и Торос да ме разбере. Бай Николай също ще ме разбере. Дума да не става… Четирима!… Ние трябва да натъпчем главите на другите девет. Вижте ги колко са мъчни тия девет души. По спането ще ги разберете – натръшкани един до друг, разкрачени, изкривени, изпънати, свити като кравай, уморени до смърт от работа и още със ставането ще искат да ядат, а след туй ще кажат: “Хайде, кога ще започваме да крадем от държавното?”

Трудно е да си капитан.

А гларусите?… Ехааа!… Как се огъва ятото, свива се и се разпуща, става дълго като паламуд, после обло като футбол и се разпръсва-разпръсва, постепенно се изнизва към пясъците; морето и небето се изчистват и в целия синьозелен цвят остава само риболовният кораб, който продължава да молара в права посока от буруна, в ачика.

***

ГОСПОДАРИ

Риболовният кораб, който влачеше аламан, влезе от морето в устието на реката и продължи с пълен напред. Той отмина бараките и колибите на дребните рибари, прекоси тръстиковата савана, зави и угаси мотора пред дървения кей. Екипажът го привърза с две въжета, прикрепи към свободния му борд аламана и слезе на брега. До кея имаше чешма и пейка. Няколко души събраха дърва за огън. Щом узря първата жар, рибарите подредиха скаричките и нахвърляха върху тях скумрии. Нахраниха се тихо, бяха премазани от умора, след туй капитанът изми ръцете си, напи се с вода и каза:

– Сега накъде?

– Оттук – рече машинистът. – Петнайсет минути път.

Двама останаха да спят на кораба. Другите се провряха между дърветата и хванаха пътеката през пясъците. Наредени в колона, те бавно прекосиха равното, а след туй започнаха да се изкачват през голямата дюна. Нейното огромно плато бе кораво, обрасло с дъбове, храсти и висока, суха трева. По това време, през декември, тревата се чупеше като клечки. Нощта вече заливаше хълмовете и пясъците. Между бреговете бавно тъмнееше гланцът на реката. Рибарите се движеха трудно. Някои изоставаха, влачеха се, щеше им се да си легнат в треволяка, но знаеха, че скоро ще получат меки легла, и продължаваха да вярват.

От върха се откри панорамата на изток. Зад постройките и светлините на малкия курортен комплекс лежеше скръбното сияние на морето, в което нереално се врязваха буруните и островчетата. Светлините на ресторанта, модерните архитектурни форми на мотела и загадъчната музика придаваха на мястото вид на оазис. Колоната забави движението си, сякаш се поколеба. Тогава машинистът излезе напред и поведе хората надолу. Започна последното спущане. Сега рибарите вървяха по добре очертана пътека. Залая ги куче, но това не ги смути. Песът пазач бе тръгнал с тях да разсее скуката си – минаваше от двете им страни и лаеше, но отдалеч, тъй като мъжете бяха страшни с брадясалите си лица и със силата си. Най-после обущата им стъпиха на асфалт. Вдясно се занареждаха тераските на мотела, никакъв прозорец не светеше, от сградата лъхаше негостоприемство.

– Тук ли трябва да спим? – запита плахо някой.

– Тук – отвърна машинистът.

– Че то няма хора.

– Ще видим в ресторанта.

– С кой акъл тръгнахме?… Сега ако трябва да се връщаме?

– Хайде! – настоя машинистът.

В гласа му вече не се чувствуваше увереност. Асфалтовото каре през заслоните за автомобили изведнъж се отесни и се превърна в алея. Музиката загърмя. Лампите около ресторанта светнаха ярко. Самият ресторант излъчваше достатъчно светлина и мракът около групата се сгъсти. Хората се движеха по-трудно, нищо не виждаха освен светлините и това сякаш се оказа като голямо препятствие пред крайната цел. Най-после групата влезе в осветеното пространство. Машинистът я поведе по някакви каменни стъпала. След това вниманието на рибарите бе грабнато от музикбокса. Той просто тресеше нощта. В празния ресторант танцуваха две двойки, пристигнали от града с коли. Отвън всичко се виждаше добре – и музикбоксът, и танцуващите, и белите маншети на ризите… Тези бели маншети и блестящите яки на ризите най-много учудиха рибарите. Техните дрехи воняха, бяха мокри.

– Ти влез – предложи някой, – ние ще те чакаме.

– Защо? – учуди се машинистът. – Ще влезем всички.

– Не, ние ще чакаме тук.

– Вътре няма мечки!…

– Виж ни какви сме.

– Идваме от работа и искаме да спим една нощ като хората… Хайде!

Той пристъпи към входа. Капитанът оправи кепето си и тръгна след него. Това бе достатъчно. Останалите ги последваха. Всички се наредиха пред тезгяха. Някой седна на стола, облегна се на масата и заспа.

Управителят беше възпълничък, с бяла коса, облечен в служебен тъмен костюм.

– Добре дошли! – каза весело той. – Седнете!

– Ние сме яли – рече машинистът. – Искаме да преспим.

– Няма ли да пийнете?

– Две денонощия не сме мигнали… Ако няма легла, можем и по двама.

– Имаме. Колко сте?

– Дванайсет.

– Ще ви настаним.

– Значи, има?

Сега машинистът разговаряше по-уверено и поглеждаше многозначително другарите си.

– Готови сме! – обади се някой.

– Веднага ще пратя човек – каза управителят. – Стаите и баните са на ваше разположение. Чувствувайте се господари на мотела.

– И колко ще струва на човек?

– Лев и двайсет.

– Добре.

– Пари имаме!

Останалите потвърдиха това с кимане и се хванаха за джобовете. Тези, които се успокоиха най-бързо, запалиха цигари и започнаха да поглеждат към шампанското на масата. Двама от влюбените бяха седнали. Другите продължаваха да танцуват. Ниският танцуващ мъж имаше дебели бузи и навираше чипия си нос в ухото на момичето. Някои от рибарите предпочитаха да гледат точно там, където носът допираше ухото. После танцуващите се извъртяха така, че момичето показа най-издутата дясна част на бузата си.

Управителят се усмихна и им смигна. Машинистът му отвърна със същото и пожела спането да се уреди по-бързо.

– Ей сега ще донеса адресните карти.

– Какво?

– Трябва да попълните карти.

– Не може ли без писане?… Уморени сме.

– Ще платим повече, само да не пишем сега – допълни някой.

Управителят се усмихна за втори път, изглежда, беше добър управител и човек.

– Дайте паспортите!

Ръцете пребъркаха джобовете. На тезгяха се стовариха куп смачкани паспорти. Една от снимките се изтърси на пода. Притежателят й я вдигна и започна да я бърше с длан.

– Какъв съм бил – забеляза полуусмихнат той, – а какъв съм сега.

Колегите му се съгласиха с него, но нямаха право. Сигурно не разбираха от тия работи. Сега човекът изглеждаше по-красив.

Разплатиха се и тръгнаха подир камериерката. Тя ги поведе обратно към празния мотел. Отвори им шест стаи, запали последователно лампите, посочи на всички душовете. Обърна им внимание, че хавлиите и сапуните са на тяхно разположение, но клиентите повтаряха, че са уморени и искат само да спят. Когато жената си отиде, всички се напиха с вода и десетимата се натръшкаха в леглата.

Машинистът и капитанът бяха настанени в една и съща стая.

– Ти ще се изкъпеш пръв! – настоя машинистът. – Всеки културен човек, преди да легне, се къпе.

– Губим време – протестира капитанът, но все пак се вмъкна в банята.

После машинистът напразно го чака да се появи. Като почака още малко, той отвори вратата. Капитанът спеше гол върху мозайката. Душът струеше върху него. Машинистът затвори крана и го пренесе в леглото му. Зави го и тръгна към банята, но изведнъж се отказа и на свой ред падна в леглото си. Мотелът затрепера като при земетресение. Господарите спяха.

***

НЕЩО СИ ОТИВА

Той сънува жена. По-право сънуваше, че бие жена, но не знаеше как се бият такива същества, пък и ръцете му тежаха в съня. Получи се бъркотия и мъка и щом добрата фея на сънищата се намеси да го събуди, човекът избърза да отвори очи. Като се опомни, той се досети, че никога не е вдигал ръка против жена. Хайде сега разбери защо бе сънувал оная, която преди много години се бе омъжила за друг!… Боже мой, колко отдавна беше тази работа!

Старият човек се обърна на дясната страна с надежда да заспи веднага, но се излъга. Нещо го безпокоеше. В дърветата пееха птици. Повъртя се още малко и стана. За да отиде до стомната, трябваше да прекоси цялата тръстикова хижа. Събори нещо и изруга. Протегна ръка в тъмнината, искаше да вдигне падналия предмет, но не успя и се отказа. Дланите му обхванаха хладния корем на стомната. Вдигна я и започна да пие. Водата беше сладка, малка струйка потече в пазвата му, усещаше и нея, но усещаше и освежителните глътки, които насищаха жаждата. Опита се да спре навреме и пак не успя – пи дълго, докато почувствува тежест в стомаха, после се върна към леглото без особено желание, знаеше, че ще му предложи мъчение. Разбира се, отново събори нещо и си обеща, че още утре ще подреди колибата, най-после да й придаде приличен вид. От седмици не бе почиствано. Защо му е този помощник? В тъмнината, на път към леглото, старият човек за сетен път се убеди, че младежът е мързелив и ако не иска да се ядосва още с него, трябва час по-скоро да го смени с друг. Спокойното дишане на помощника му го ядоса. Легна и се зави. Милиарди птици пееха навън. Откъде толкова птици? Те са повече от листата на дърветата. Старецът се повъртя още и се изправи за втори път. Сега той се отправи към вратата и я затвори, ослуша се и пак се върна в постелята. Щом си легна, песните на птиците се понесоха с нестихваща сила. В хижата ставаше задушно. Старецът отметна лесничейския шинел, дявол знае как попаднал у него, и остана покрит само с одеялото. Понеже сънят се бавеше, старият човек реши да си полежи по гръб и да помисли за утрешния ден: трябваше да се изсушат и закътат речните мрежи – те бяха свършили работата си, вече го зовеше морето, с всеки изминат ден водите се пълнеха с рибни пасажи…

А тя защо се бе появила в съня му? За да я бие?… Минало-заминало… Не десет, не двайсет – четирийсет години оттогава… Защо да я бие?… Ами ако синовете й се нахвърлят върху му?… Отдавна не е сънувал хубав сън… Отново започна да мисли за работата: за винтерите, които, преди да се приберат, трябва да се окъпят, за гриба – нека си стои, може да потрябва, и за новите найлонови мрежи – след някой друг ден ще ги мокри за първи път… Помощникът му е мързелив, това е вярно. Личи си по лицето му – закръглено, черно, с тъмна, къдрава коса, по която се белее пърхот. Хора с подобни къдрави коси не стават за работа. Защо трябваше да го наеме само две седмици преди започването на морския риболов?

Младежът от съседното легло задиша тежко. Птиците ставаха непоносими. Старецът се ослуша и се опита да долови откъде идват песните им. Отвсякъде. От всички страни, дори откъм морето. Като се ослуша по-старателно, старецът разбра, че морето си е море, от него не идват никакви птичи песни, само че морският пясък се мъчеше да подражава на пернатите певци. Най-мощните гласове долитаха откъм хълма зад реката. Там гъмжеше от птици. Но къде ли ги няма?… По едно време успя да различи особено силен глас и разбра: злодеецът вилнее в клоните на неговото дърво. Някаква птица се дереше на няколко метра от хижата му.

Старецът се измъкна от завивката и стъпи на пода.

– Какво има? – внезапно се обади помощникът.

– Нищо няма.

– Задушно е. Кой е затворил вратата?

– Много птици… Не може да се спи.

– Какви птици?

– Не чуваш ли?

Помощникът му се ослуша.

– Славей.

– Сега ще им дам да разберат!…

– Остави ги – размърда се младежът. – Какво ще им направиш?

– Ще видим!…

Старецът отвори вратата и излезе по чорапи. Светът беше пълен с младост – от земята до звездите. Новите листа на дърветата, новата трева и новите тръстики пращяха от сокове и аромати. Зеленината беше силна, насищаше със сила и въздуха, който бе станал по-гъст и сякаш ферментираше, пълнеше се с хиляди упояващи миризми. Полъхът откъм хълмовете полюляваше миризмите и натежал от тях, падаше на земята, предаваше се. Очите на стареца свикнаха с тъмнината и тогава разбра, че това не е тъмнина, а синкавозелена прозрачност, каквато има при дъното на морето. На младини той бе слизал на дъното за стриди и много пъти бе потъвал в такава синьозелена прозрачност, само че тогава наоколо цареше пълна тишина, а тук природата си правеше огромен нощен панаир.

Славеят от близкото дърво наистина пееше най-мощно. От блатото се надигаше нежното къркорене на жабите, страстното къткане на блатните птици и зловещото хухукане на водните костенурки… Може ли да се спи в такава нощ? А утре трябва да се става рано. Работата няма да ти я свършат такива помощници с къдрави коси – сам трябва да се справиш.

Когато самотният славей полудя, старият човек помисли, че птицата ей сега ще тупне в къпинака от изтощение. Нищо подобно. Певецът си пое въздух и започна отново. Старецът се разпсува и се наведе, заопипва земята. Най-после намери камък и яростно го захвърли в короната на дървото. След като запрати към клоните всички камъни наоколо, той не пожали и корковите тапи за мрежите. Мяташе и викаше, псуваше с цяло гърло и птицата най-после отлетя. Какво – от подобни псувни би се изплашил и орел. Старецът извика за последен път като победител и се върна в хижата.

Зави се с одеялото и помисли, че е заспал, но скоро разбра, че отново слуша песните на славеите, долитащи от всички посоки – откъм хълмовете, откъм блатната гора и храстите на дюните. Само на изток беше спокойно – оттам се носеха акордите на морето. Старецът подви крака и се зави презглава…

Сутринта го болеше темето. Първото нещо, което чу, бе тишината. Излезе от хижата и се почеса по врата. Помощникът му бе разпалил огъня в лятното огнище.

– Нито пометено, нито подредено! – измърмори старецът.

– Какво?

– Казвам, че не сполучих с теб.

– Чудни хора сте вие, пенсиите! – отвърна младежът, като се бръснеше. – Какво искаш?

– Искам ред!

– Добре де, ще има.

– Ще има то!…

Старецът се наведе над огъня, но преди да духне, съчките пламнаха под носа му.

– Къде се навираш? – рече младежът. – Не виждаш ли, че гори?

– Нищо не гори!

Пламъците се издигнаха високо. Старецът завъртя кранчето на мивката и заплиска лицето си.

Появи се котката с някаква перушина в уста. Младежът изруга и я ритна в корема. Наведе се и вдигна мъртвата птичка.

– Кого риташ? – разсърди се старецът. – Къде се намираш?

– Удушила е славей!…

– Това й е работата – рече старецът и влезе в хижата.

Младият човек погледна безжизнения певец, повъртя го в ръцете си и го хвърли в къпинака. Славеят увисна на един бодил и се залюля.

***

ШОКОЛАД ЗА ШЕСТ ПЕНСА

Тя знаеше как да прави това и го правеше често. Не пропущаше минувач, освен ако не беше лондончанин. Западногерманските туристи също не я интересуваха. И едните, и другите разпознаваше веднага, защото бе необходимо, бяха я научили годините. Останалите не пропущаше. Тогава в дъното на очите й се зареждаше далечна, интригуваща усмивка, която после ставаше очарователна (според нея). Накрая идваше повикването “хелоу”. Гостите на Лондон искаха да видят квартала Сохо и неизбежно минаваха по Дийнстрийт, където стоеше тя.

Тя стоеше мъничко настрана от ъгъла, вляво от магазинчето за дреболии, както й подсказваше опитът. Немислимо бе да пропусне приближаването на полицай отляво и дясно, а на другата пресечка стояха аржентинката и корсиканката, които предупреждаваха честно, като искаха същото от нея. Полицията, особено когато не правеше акции, трудно се добираше до тях. Глоба плащаше сравнително рядко – два или три пъти в месеца. Това си вървеше открай време така, като наем за улицата, внасян в съда и вписван за актив на нисичкия полицай Соул… Другаде, другаде е бедата!… Младостта й отлиташе. Някогашната розова кожа на лицето й се бе опънала върху скулите, но отчайващо висеше под брадичката, сякаш тъкмо там тежаха годинките. По Дийнстрийт вече върлуваше младата смяна – момичета от Тихоокеанието, Пиринейския полуостров и Африка. Тя стърчеше между тях като последен мохикан на един приключен период, оръфана и оксиженирана, с усмивка, която разкрива евтини пломби. Ключа обикновено стискаше в дясната ръка и го показваше на по-интелигентните минувачи – виц, който понякога се оценяваше. Всичко знаеше тя, всичко използваше, не знаеше само как да възстанови свежестта си. Знаеше дори как да отвърне на тези, които й напомняха, че е време да напусне тази улица и да се отправи към пристанището. Пред очите на полицаите тя винаги трябваше да върши нещо естествено – да пристъпя делово, да влиза в магазините, да потъва в туристическите групи и да разглежда с тях, сякаш за първи път вижда Сохо. Всяка жена може да стои тук неподвижно, само тя и нейните подобни не могат… Англичаните не даваха пари за тая работа. На нея й се струваше, че те изобщо за нищо не дават пари. Западногерманските туристи се задоволяваха само да я снимат като забележителност на блестящия квартал в центъра на пуританския Лондон.

Улицата бе еднопосочна и потокът на колите се източваше само към Трафалгар скуер, тротоарите гъмжеха от хора, а пред синерамата винаги се трупаше най-пъстрата тълпа, която пиеше сокове или ближеше сладолед. Разбира се, жените бяха повече от мъжете в този идиотски град.

Тя ще си спомня винаги моминските години в Торино. Там мъжете преобладаваха по численост, просто беше забавно да се отклоняват предложенията за женитба. И никога няма да забрави първите стъпки в професията. Гордееше се, че не бе започнала обикновено: никой мъж не я бе изоставил, никакво любовно разочарование. Започна по наследство – такава беше майка й, такава стана и тя – както синовете на лекарските фамилии стават лекари. Мама Клара й предаде щафетата при едно заболяване, завеща й обработен периметър от града – сред военни разрушения и глад. Но тогава имаше толкова много мъже!…

На всичко отгоре Лондон е столица на британската общност и на Дийнстрийт има жени от цял свят, с кожи от всички раси и смешения. Тя се губи между тях с оксиженираната си коса, наедряло лице, голяма уста и големи, недоспали очи.

– Хелоу!

Минаваше високо момче с чисто лице и чисти юношески очи. То чу поздрава и се спря.

– Искате ли да си услужите с моя ключ?

Момчето се усмихна. Страните му руменееха.

– Време е да видите света откъм очарователната му страна – чуруликаше тя. – Малко тренинг преди брака.

Някаква разтревожена жена изскочи от навалицата и обхвана ръката на младежа. В погледа й кипеше омраза:

– Няма те ли си друга работа?

– Това ми е работата, мисис.

– Момчето ми никога няма да направи това.

– Някой ден ще дойде самò при мен, защото цени красотата.

Разярената майка помъкна сина си срещу навалицата. Аржентинката и корсиканката се смееха.

– Блестяща си, Джоана! – извика аржентинката. – Свалям ти шапка.

Корсиканката не можеше да проговори от смях. Дори когато клиентът я поведе с ръка на рамото й, тя продължаваше да се смее и започна да му разказва случая. Веднага се появи “похитител” и на корсиканката. Преди да лумнат светлините, работата се усилваше.

Джоана остана сама, с предимство от стотина метра пред китайката и мулатката, застанали чак на другия ъгъл. В решителния час тези, които искаха любов, се появяваха почти изведнъж и омитаха “пиацата”. Джоана разбра, че вече я оглеждат и преценяват. Но те я подминаваха – търсеха нещо по-добро. Тя тръгваше подир тях, говореше им за удобствата на квартирата си, за това, че ще получат зряла праскова, а не зелени череши, от които изтръпват пломбите. След такива излияния ония за всеки случай се обръщаха да я погледнат още веднъж, но все пак отминаваха. Тя се оглеждаше най-вече за туристи от Близкия Изток, които бяха известни с по-широките си възгледи.

– Върви ли, Джоана?

Обърна се и видя Жозъф Миша – току-що станал от леглото, избръснат и окъпан, с блестяща бяла риза и вратовръзка с брилянт. Жозъф Миша получаваше две трети от Джоана и другите. Имаше слабост към ветеранката, към нейното чувство за хумор, затова не й отнемаше ключа, казваше, че му е нужен асортимент. Някои клиенти предпочитаха тъкмо нея.

– Ако не днес, утре ще тръгне – отвърна оптимистично Джоана.

– Видяла ли си Соул?

– Не. Затъжих се за него.

– Чао!

Жозъф Миша тръгна към “жълтата раса”. Тя отново видя големия белег на врата му и отново се досети, че някой ден трябва да го попита откъде го е получил. Беше все още спокойна и чакаше да запалят светлините. Знаеше, че на електрическа светлина изглежда по-добре.

– Хелоу!

Мъжът повдигна дясната си вежда и Джоана му се извини. Та това е почти колега.

– Хелоу!… Господине, не желаете ли да изразходвате част от стипендията си в служба на любовта?

Младият индус поклати отрицателно глава, но все пак се усмихна заради дяволската й находчивост.

– След туй ще служите по-предано на Англия!…

Студентът се раздразни и изчезна светкавично.

“Ставам язвителна – помисли си Джоана. – Наистина остарявам. Когато бях млада, нямах подобно чувство за хумор.”

Наистина започваше да прилича на стар вълк, който губи сили, но заостря хитростта си.

Зададе се редицата на уличните музиканти. Тя послуша малко слоуфокса, поздрави изпълнителите и отново започна да дебне. Слоуфоксът изпълваше улицата и се издигаше към тъмнеещото небе, караше минувачите да си тактуват…

И все пак успя да избърза с няколко секунди. Джоана видя шлема на Соул и заднишком влезе в магазинчето. Полицаят я последва хладнокръвно. Изправи се зад гърба й, постоя известно време и прошепна:

– Ще си купите ли нещо, госпожице?

Джоана не помръдна. Отвори чантата си и се зарови в нея. Измъкна монета с образа на Джордж шести:

– Шоколад за шест пенса!…

– Много ли ти се яде шоколад?

Соул шептеше. Проявяваше някаква деликатност.

– Рекох да се подсладя, Соул. Да ти купя ли шоколад?

– Какво чакаше на ъгъла?

– Аз?

– Ти.

– Аз… на ъгъла?… На теб известно ли ти е какво представлява един ъгъл? Бързах по улицата и ми се прияде шоколад. Не знам какво разбираш под ъгъл, но вярвам, че ти е известно какви жени висят по ъглите.

– Омръзна ми да те глобявам. С твои пари кметството вече строи мост.

– И ще ме повикате да го осветя, нали?

– Пакостиш ми… Довиждане.

– Чакай!

Соул е обърна.

– Отиваш ли си?

– Да.

– Без да ме глобиш?

– Бързам.

– Чакай!

– Какво има?

– Аз стоях на ъгъла и чаках.

– Какво чакаше?

– Тези, които имат нужда от мен… Ти трябва да ме глобиш.

– Да, но бързам.

– Тогава не си знаеш работата. Плащат ти да си гледаш работата.

– Хайде, хайде…

– Трябва да ми вземеш парите.

– Друг път.

– Полицейска човещина!… Колко?

– Бързам, ти казах.

– Не искам да ме съжаляваш!… Трябва да си платя глобата!…

Полицаят може би наистина бързаше и си излезе.

Джоана разкъса опаковката на шоколада. Захапа го и спокойно застана на ъгъла. Шоколадът горчеше. Някой я хвана под ръка. Човекът беше в добро настроение, бъбреше какво ли не и се чудеше защо не му отговарят.

– Джоана, здравей! – извика след нея Жозъф Миша.

В светлината на лампите тя наистина изглеждаше по-добре, вървеше с бъбривеца, а шоколадът в устата й нагарчаше.

***

ЛОДОС

Ах, когато духне южният вятър!… Няма да забравя един такъв ден през декември, когато по обед тръстиката на колибата запя и ние с Маноли се събудихме бодри като никога. Бяхме извадили мрежите към седем заранта и се прибирахме с осемстотин скумрии. На всичко отгоре видяхме един мъртъв делфин, вързахме го на буксир и го завлачихме…

Та когато запяха тръстиките, излязохме пред колибата. Светът бе пълен с топла и радостна възбуда. Вятърът духаше с увлечение, на вълни, омиташе повърхността и тъмните петна на бръснещия му полет се гонеха на всички страни, летяха към морето. Направи ми впечатление, че Маноли протегна ръце, напълни гърдите си с въздух и опипа брадясалото си лице. Маноли мислеше за жена. Усмихнах се и се приближих към делфина. Бяхме го изтеглили до лодката. Огледах го внимателно и го натиснах с пръст. Усетих твърдостта му За сетен път се убедих, че животното бе умряло наскоро, по тайнствен за мен начин – нямаше рана, един бог знае как умират делфините.

– Колко ще ни го платят? – запитах аз

– Много – рече Маноли.

Лодките на колегите бяха побеснели. Лодосът бе хванал и тях. Сновяха навън и навътре по реката, бързаха, връщаха се ту пълни, ту празни.

– Сега? – запитах аз.

Маноли не ми отвърна. Лъчезарното му лице вече изразяваше отвлечен унес. Вятърът развяваше червената му косичка. Кой знае защо, погледът му се закова на лодката, която се бе появила от завоя. В нея непохватно седяха две селянки. Ръцете им стискаха торби, пълни с картофи, фасул, олио и ракия. Разменна търговия. Срещу тях искаха риба.

– Какво ще правим? – повторно запитах аз.

Маноли ритна делфина. Кракът му отскочи от твърдата плът на животното. Вятърът се юрна по тръстиковата савана, сазът полегна и сините пространства на разливите потъмняха. Излетяха птици. Повъртяха се наоколо и се върнаха по местата си. Мъжкарите се чудеха какво да правят и усетили ненавременни пориви, поглеждаха към самките.

– Ще залагаме ли мрежите? – продължавах да питам аз.

– Първо да похапнем.

Това рече най-после Маноли.

Той натрупа съчки в огнището. Огънят пламна светкавично. Димът се завъртя край нас, преметна се няколко пъти като акробат и тръгна по течението на реката. Маноли донесе черното бакърче с вчерашния фасул и го закачи на триножника. Почисти с длан една чиния, напълни я с туршия и за всеки случай обели две глави лук, но не се стърпя – сгриза едната. Много обичаше лук. После откачи два веяни заргана от ветрилника, сложи още две чинии на масата и нагази в реката с черпак в ръка. Имаше вид на човек, тръгнал да изгребе реката – така ми се стори тогава… А той само миеше черпака, но продължително, унесено,, и добих впечатление, че умопомрачено гали водата, сякаш си играе с жена… Стоях безпомощно на столчето и пушех. Все още се хранехме навън. Все още я карахме по лятному. Не знаех какво да правя, обхванат от особен мързел, а в главата ми се въртяха неочаквани хрумвания… Маноли се върна и бутна черпака в бакърчето. Започна да бърка фасула. Замириса на вкусна гозба. Той вдишваше парата и унесено продължаваше да бърка, без да е нужно, без никой да му го иска. Насипа първо в моята чиния, после на себе си, съблече се до кръста и седна.

Вятърът се въртеше край нас като куче, сякаш искаше да му подхвърлим нещо. След туй похапнахме малко зарган, но не се нахранихме както трябва, та Маноли постави скарата на жарта и хвърли върху нея четири скумрии, които изядохме без хляб, като десерт. От чистото небе валеше светлина, разголената гора на хълма пееше някаква песен, но не спазваше ритъма. Вятърът идваше от юг, минаваше през филтъра на заоблената планина, обираше есенните й благоухания и ги изсипваше върху ни. Може би идеше от Африка, през Средиземно море, може би само от Беломорието, но вятърът беше по поръчка – топъл, бял, чувствуваш го върху плещите си, върху очите си.

– Сега? – запитах отново аз.

– Сега ще замина за Бургас – отвърна Маноли.

– Когато има толкова риба?

– Заминава ми се…

– При тази луда риба?

– Днеска с мен става нещо и ми се тръгва…

– Не сме роби на рибата, я! Мъже сме.

– Добре – съгласих се аз. – Няма да се караме.

И дума не ставаше да се караме. С Маноли човек се разбира най-добре. Пък и аз чувствувах необходимост да се напия – спокойно, със замах, – та на другия ден да се чувствувам гузен.

– Питай за някоя  лодка – казах. – Ако искаш, тръгни с нашата.

– А ти?

– Аз ще отскоча до селото.

– Защо не дойдеш с мен?

– Моята жена е чак в София.

– Нямаш ли нещо в Бургас?

– Имам.

– Тогава да палим и да тръгваме.

– Хем ще продадем и делфина – предложих аз.

Какво ли не измисля човек, когато си е наумил нещо.

Маноли напълни резервоара с бензин и натъпка кубрика с осолената и прясната риба. Тикнахме лодката във водата и отново привързахме делфина на буксир. Съдружникът ми се съблече съвсем, намокри се и се насапуниса. След това се изплакна и се изтри с хавлията. Обръсна се, нахлузи дебелата си фланела, подгъна яката й, среса се, изплакна ботушите си и грабна полушубката. От всичко това разбрах, че най-напред ще се отбие при някоя.

– А ти защо не се измиеш?

– Аз ще се изкъпя в хотела.

– Идеално!… Потегля ме ли?

Отблъснахме внимателно. Отначало подкарахме с веслата и включихме мотора на най-бавен ход, да не повредим делфина. Колибата ни беше доста навътре, далеч от устието на реката. Минахме край всички колеги – много движение, много нещо по това време на годината. Маноли държеше румпела и пееше. Тръстиките от двете страни ни се кланяха, настъпвани от вятъра, лианите на джунглата се люлееха, изобщо всичко се движеше. Моят съдружник измъкна капитанската си шапка. Косата му се скри в нея и се умири. Лодки, хора – всичко оставаше зад нас. Едни обират рибата от мрежите, други се хранят, ремонтират мотори, кърпят.

Интересно е морето в часовете на лодоса. Понеже той духа откъм сушата, заливите са гладки като лед. По тях вятърът сякаш се плъзга с кънки. Повърхността на водата става на петна скитници: петна, които кръстосват пространството, обират блясъка на затишието. Въздухът става топъл, прозрачен и лек. Гларусите летят хаотично и не знаят какво да правят с рибата. Не могат да насмогнат. А рибата, и тя, усетила неразгадаеми токове в кръвта си, пронизва бистрите водни простори и непрекъснато чувствува, че е станало нещо необикновено, което я кара да полети към повърхността, да се спусне към дъното – иска да стори нещо, да отговори на загадъчния повик, но какво могат да направят едни риби, освен да се набутат в мрежите, да налапат като обезумели куките на чипарите. Лодките не ловят, а грабят. Гледам и се чудя – защо оставяме тази яма, накъде сме се понесли? И все пак – нито капка съжаление. Маноли знае какво мисли и се провиква:

– Истинските мъже се познават в такива моменти!

– Ходът ни е малък – осведомявам го аз.

– Забелязах – отвръща той. – Голямо животно влачим.

Делфинът забавяше скоростта ни повече, отколкото предполагахме. Щяхме да закъснеем. Като се плъзгаше зад нас, на мен ми се стори, че делфинът оживява в общата полуда на хора, риби и природа: подскачаше и пляскаше, вдигаше пяна, гладкото му тяло чупеше лъчите на слънцето. Гледах го и си мислех за съдбата му, за живота му, изпълнен с бързина, с милиони скокове, с любовни опиянения, с борба да запази себе си, новородените и стадото, да избегне свирепите куршуми на човека; мислех за Мелвил, за Моби Дик, за Ахав – за хилядите малки и големи хора, влезли по разни поводи в морето, останали все пак различни в него, успели и неуспели да се измъкнат от водите му, а после помислих за хотела, за топлата стая, за банята, за колегите, които разговарят в “Интернационал”, за жена си, за децата си и се стараех да измисля подходящо извинение за дългото си отсъствие, пред нея – тази, към която ме бе повел лодосът.

– Акулите стават нахални! – каза Маноли. Той пък за какво си мислеше. – Лапат рибата заедно с мрежите. Направиха ни на решето. Някой ден трябва да позакърпим.

– Ще кърпим – казах аз.

– Умирам за една найлонова мрежа!

– Акулите ще продупчат и нея.

– Умирам за найлонова мрежа! – настоя Маноли.

– Къде ще продадем делфина?

– Ти ще отидеш направо в хотела. Аз ще уредя всичко.

Приятно е да се работи с Маноли – не е дребнав, не знае какво е мързел.

– Само да не ни срещнат контрольорите – рече той и огледа нашир и надлъж морето.

– Ще им дадем част от рибата – казах аз.

– Наивник! – засмя се той. – Ще сметат цялата лодка.

– Ако се случат добри момчета?

– В държавата няма човещина… Разбра ли? Завардила е шосетата и моретата.

– Делфинът ще ни спаси – забелязах аз.

– Дано – каза Маноли без особена надежда в гласа.

Напоследък трудно се изплъзвахме от ръката на закона. Два или три пъти бяхме принудени да предадем наряда си. Обискираха се всички коли по пътищата и лодките в морето. Маноли мечтаеше за вертолет. Само така можело да се измъкнем.

Вятърът продължаваше да мете морето. Моравите петна бягаха като призраци около нас. Ако не бързаш за никъде, можеш да спреш и да наблюдаваш какво става. По едно време Маноли ме слиса. Спря мотора и рече:

– Погледни!

Десетина гларуса си бяха направили хоро. Наредени в добре очертано кръгче, те почиваха върху водата. Сториха ми се съсредоточени, по човешки замислени. Вятърът се стараеше да ги разпръсне, но те упорито го преодоляваха и пак оставаха в кръга.

– Какво ще кажеш? – запита съдружникът ми.

– Какво да кажа?

Наредили се като хора… Уважават се.

Понякога не мога да разбера смисъла, който Маноли влага в думите.

– Хайде! – поканих го аз. – Пали!

Маноли обича да фантазира и все очаква да стане нещо особено: екваторът да се премести към нас или да настъпи краят на света. Умира да говори за вечния календар, за нашествието на жълтата раса, за размразяването на антарктичните ледове и за зодиите.

Гларуси, гларуси, гларуси!… Добиваш впечатление, че вятърът ги върти във въздуха, мислиш ги за безпомощни, а те хитруват – използуват въздушните течения, за да не се уморяват. Маноли ги гледа с жълтите си очи и казва:

– Вятърът ще заглади дюните, ще изтрие следите на хората и животните, ще покрие динените кори, оставени от курортистите, ще фризира пясъците.

Рядко можеш да познаеш за какво мисли този човек. Усмихнах се, а той ме погледна:

– Мислиш за нея, нали?

– Да влезем ли в ачика? – запитах сконфузено аз. – Белким избягаме от контролата.

– Не – отвърна той.

Навътре морето е мораво и пълно със зайчета. Заливите и полуостровите се изреждат един подир друг, ние ги минаваме, лентата на брега се ниже, чезнат познати контури, градът е още далеч, но знаем, че неизбежно ще се покаже – пълен със сгради, хора, вино, кебапчета и течаща топла вода…

С хотелите ми върви. При всички обстоятелства не съм бил връщан. Така стана и сега. Докато вън се палеха уличните лампи, горещите струи на душа вече ме обливаха, а в ушите ми гърмеше шумът на асансьора, който прониква през девет стени в десета. Докато се бършех с хавлията, а после докато се обличах, мислех за нея и за още няколко неща, но главно за нея.

Вятърът се усещаше и тук. По улиците хората говореха високо, викаха. Тези, които се обичаха, се прегръщаха пред погледите на минувачите, а момчетата бяха станали толкова дръзки, че направо спираха непознатите момичета.

Отклоних се от центъра на града и тръгнах по добре позната уличка. Тя е пълна със стари гръцки къщи, сгушени зад увехнали дворни градини. Фасадите на тези къщи са уморени и много олющени. Плачат за ремонт, но има ли вече смисъл? Хората искат нови жилища, блокове, искат и никак не ги интересува, че тук умират къщи с минало.

Прозорчето на нейната стая светеше между бръшляновите лиани. Тя живееше зад песните на врабците, винаги е живяла там и ми се струва, че ще живее само там – до смъртта си. Как е възможно такова постоянство!… Ако сте забелязали, има жени, които умеят да чакат чак до второто пришествие.

Два дни след това внесох в лодката няколко пакета и се наметнах с брезента. Валеше. Маноли беше наведен над машината. Като се изправи, видях намръщеното му лице.

– Мръсно време! – каза той. – Не мога да разбера какво търсим тук!

– Пали! – казах аз.

– Сега.

Отново се наведе над машината.

– Как мина ваканцията? – запитах аз.

– Добре… Ще вземеш ли въжето?

Скочих на кея и отвързах. В това време Маноли облече шумата си и се настани на кърмата. Подадох му цигара.

– Идиоти сме! – забеляза той. – Как можахме да напуснем реката!…

– Хайде!

Маноли запали. Машината заработи.

– Рибата идва на талази! – провикна се той, за да го чуят през шума на мотора.

Завихме край шалана.

– Кой дявол ни накара?… Загубихме най-малко две хиляди парчета!

– Купи ли кафе?

– Купих… И сол купих.

– Намери ли едра?

– Намерих!… При това време я уловим десет парчета, я не… Но доказахме, че сме мъже, нали?

Заваля силно. Това е – след южния вятър винаги идва дъждът.

***

СИНЬО

    Не познавате такава безнадеждност. Навярно знаете какво е да обичаш безнадеждно жена, да чакаш завръщането на безнадеждно болен у дома, или пък безнадеждно да потънеш в клевета, но цели два месеца да стоиш на пустинен бряг срещу безрибно море, да те мият дъждовете, а ветровете да спукват кръвоносните съдове на очите ти – тази безнадеждност не познавате. Нейният трагизъм се състои в това, че като лежиш в палатката или на земята, в ума ти се върти една и съща мисъл: някъде в мръсните води има риба, дявол да го вземе, и ако тази риба влезе в мрежата, тринайсет семейства ще се усмихнат, тринайсет души ще знаят за какво са киснали в пустинята.

Бях всеки ден около тях. Те ме мразеха. Редовно вадеха празна мрежа и пак я навираха в морето, и пак я измъкваха и още повече ме намразваха. По едно време започнаха да ми я натриват на носа: виж бе, кутсуз, виж – пущаме мрежа и вадим само мрежа!… Виж каква празна мрежа!

“Виждам – казах си аз, – но защо я триете на моя нос? Трийте я на вашите носове, бийте си шамари, негодници, щом сте избрали най-неподходящото място!…” Бяха рядко гадни типове и ги презирах до дъното на душата си. Те не искаха да ме виждат около себе си, тъй като ме считаха за “кутсуз”. Бяха презрени и ограничени фаталисти, бездарни занаятчии, некадърни да оправдаят и заплатите си. За тях аз бях очилат кутсуз с яке и транзисторен приемник в ръка, домъкнал се от майната си да им донесе малшанс. Дори да нямах очила, дори да не носех радиоприемник, те пак щяха да ме мразят. Простаците не знаят какво да мразят!… Нощем блъсках силно клавишите на пишещата машина. Знаех, че рибарите ме чуват, и исках да ме чуват, стараех се да помислят, че моята работа спори. Нищо не спореше!… Удрях клавишите, защото ми бяха опротивели. Всичко ми бе опротивяло, дори тръстиковата колиба, в която живеех. Нека ги дразни шумът на машината – за пръв път изпитвах омраза към група хора.

Може би се канеха да ме бият? Моля!… Бях решил да приема двубоя. В бригадата им работеха двама хулигани,  известни в града на големия залив. И двамата бяха прекарали по една година в затвора. Помъкнах ножа в джоба си. Но продължавах да ходя на брега, където наблюдавах как простират гриба да съхне. И когато го вадеха, бях там – на десет метра от тях, винаги топло облечен, нахранен, с хладнокръвно изражение на лицето.

– Дразниш ги – предупреди ме един любител рибар.

– С какво? – пожелах да узная аз.

– Не се навъртай край тях.

– Никой не им е виновен, че са некадърни.

Човекът, който искаше да ме предпази от нещо, сви рамене и ме остави.

Есента беше рядко противна, но по едно време се оправи, и то така, че ни слиса. Частниците съсипаха рибата: изпокъсаха чипаретата и продъниха мрежите. Аз продължавах да се въртя около грибчиите. Но го правех от дебелоглавие. Разберете – махна ли се и те случайно натряскат мрежата, съм за никъде. Ще се разчуе нашир и длъж и ще ме обявят за “човек, който пъди късмета”. Тогава никой не би могъл да ми помогне.

Мястото, където седях да ги наблюдавам, беше високо и закътано в скута на дюната. Загледах ли се към хоризонта, сякаш забелязвах извивката на планетата. Морето бе възвърнало нежната си душа, вятърът падаше върху него като влюбен, а небето се издигаше високо – очаквах всеки момент да се разтвори и най-сетне да покаже прословутите си тайни.

Доброто време просто разби противниците ми. В бригадата се промъкна разложението: пиянства, побоища, отклонения от работата и някакъв необикновен скандал с лавкаджията, който отказа да им продава. Въпреки това ракия се намираше. Двама от тайфата плюха на всичко, снабдиха се с тротил и започнаха поголовни бомбардировки на водата. Другарите пак започнаха да им завиждат. Повлиян от тях, капитанът отказа да дава лодка на бракониерите. Така се стигна до най-големия побой. Не се разбра кой кого би. На другия ден забелязах, че всички са посинели.

И сега, запитам ли се как стана така, че все пак не успях да отнеса един по-приличен пердах в суматохата, не мога да си отговоря. Дори не подпалиха колибата ми. Може би бяха прекалено заети със себе си. Отървах се само с един удар. Нанесе ми го – кой, смятате? – готвачът. Беше след полунощ. Вървях по пътеката, спънах се в някакъв труп и паднах. Трупът се надигна, пропълзя до мен и започна да ме разглежда.

– Ааа, ти ли си?

Почувствувах юмрук по устата. Това сякаш бе знак да се отприщят дяволите у мен. Стаената злоба се вля в мускулите на ръцете ми. Нямах възможност да замахна, ала успях да сключа пръстите си около мръсния врат на нападателя. Силата ми се удвои, когато познах готвача на бригадата. Той просто ме изненада с прибързаността си – легна до мен и не мръдна. Не се показах джентълмен. Щом станах, яростно го заритах. След това тръгнах към морето. Нагазих, загребах вода и започнах да плакна разкървавената си уста.

– Тоя пък взел да си прави гаргара с морето! – рече някой зад гърба ми.

Нямаше защо да се обръщам: двамата биячи, онези, които са лежали в затвора.

Заприиждаха още грибчии; заставаха върху билото на дюната, изрязани на бистрото звездно небе, идваха един по един и се нареждаха, докато се събраха всички, без капитана и готвача. Съзвездието Орион висеше ниско над главите им и аз, силен в иронията, за момент си помислих колко красиво създание е човекът, роден да завоюва дълбочините и да се вреже в звездите. Бях пил уиски в бара на града, а не презряната им гроздова ракия, достойна да взриви само най-калните им инстинкти.

– Писателю! – провикна се някой. – Кой те е фризирал?

– Вече нямате готвач! – извиках аз. – Имахте, но сега няма кой да ви готви, защото го удуших!…

– Той готвеше помии! – одобри високо друг. – Добре си направил!

– Не знаете да боравите с морето! – изревах аз, макар че не виждах лицата им (сиянието на Орион бе по-ярко от мътилката, която излъчваха мухлясалите им мутри). – Вие сте кофти рибари!

Редицата стоеше неподвижно на дюната. Недоумявах какво решение можеха да вземат. Знаех едно – да се пребият, не могат да ме стигнат. На една крачка от мен бе морето и аз съм по-добър плувец от тях. С незабележимо движение освободих часовника си, пуснах го в пясъка и го зарих с върха на обувката си. Изглежда, че ме мразеха много, щом бяха дошли за последно разчистване на сметките.

– Този е полудял! – рече някой.

– Винаги си е бил луд – потвърди друг. – Какво искаш от човек, който е зарязал София и живее в колиба!…

Така не говорят хора, решени да нападат. Тогава разбрах, че съм много пиян, че в подобно положение може да изпадне само човек, наситен с шотландско уиски… Грибчиите не идваха да ме бият, а да заметнат мрежата.

– Некадърни сте! – извиках все пак аз и защо трябваше да кажа така, не зная.

– Да го набия ли? – запита един от бившите затворници.

– Остави го за утре.

Откъм лодките се провикна капитанът. Грибчиите, както се смееха, потеглиха нататък. Изрових часовника си, духнах в стъклото му и го пъхнах в джоба си. Вече не виждах рибарите, сега до мен достигаха само гласовете им – няколко наставления на капитана и плясък на весла. Духаше хладен западен дежурен ветрец от сушата, който призори трябваше да умре.

Мразя да пиша за побоища; ненавиждам четива, в които се разказва едновременно за море и бой, тъй като често двете неща се свързват, но такива бяха фактите тогава с тия омразни типове. Какво да предприема по-нататък? Да бягам ли? Трябваше да остана. Дори да ме пребият. Пиянската ми глава бе решила на другия ден да се бием, докато падна. Интересно, беше ми леко тази нощ, весело ми беше, плуваше ми се и ми се пееше. Морето спеше в краката ми, безплътно и прозрачно като въздух, водата и небето бяха разтопени, проникнали едно в друго, превърнати в една-единствена мека материя, зад чийто воал всеки миг можеха да заплуват риби, а звездите приличаха на милиарди мехурчета – кислорода на вселената. В подобна безплътна нощ всички същества трябва да бъдат добри, да не се бият, да не псуват на майка, да не се заканват. Седнах на пясъка и се замислих за човека. Но не абстрактно, както бихте предположили. Тогава, както се бях разнежил, бих могъл да приема за човек дори двамата хулигани, цялата грибчийска тайфа и тъкмо тази отстъпка, която правех в името на доброто, ме натъжи. Тези грибчии бяха жители на парцаливата махала на човечеството, гадни и омразни типове!… Чудно, от уиски глава не боли!… Те искаха да ме унищожат, защото са изпълнени с ненавист не само към мен, но може би към всички, които говорят по-правилно от тях и носят якета…

Лодката на капитана изчезна в тъмносинята бездна. Сега можех да виждам очертанията само на тези, които бяха останали на брега. Те придържаха десния край на гриба. Лодката трябваше да влезе навътре, да загради пространство от морето и да се върне на пясъка. В огромната подкова от мрежа, въжета и корк би следвало да има риба. Но риба няма да има… Когато не върви – не върви. Не знам дали съществува по-вълшебен ритъм от тоя на пляскащи в нощната тишина весла. Този ритъм звучи най-сладко и най-унесено, когато се разполагат мрежите на гриба…

Най-после лодката се появи отново. Тя изплува от бездната право срещу мен, придружена от шепота на веслата, глухото боботене на бордовете и тихото съскане на въжетата. Напразно я чаках да докосне брега. Нещо я задържаше.

Горе съзвездията вършеха гигантските си шахматни ходове. Между звездите се отронваха и падаха пионки. Бързах да ги засека спрямо Полярната – любима моя игра. Малка комета одраска небето и угасна високо над Полярната, а под нея издъхна друга и когато съединих трите точки, получи се удивително права линия, чието продължение прониза носа на лодката. Опитах се да доловя в туй някаква поличба, но каква?… Нямах време да мисля. Обхванати от безпокойство, рибарите заговориха с възбудени диви гласове:

– Първо да излезем на брега!

– Капитане, да отпуснем въжето!

– Мълчете! – извика капитанът.

Това е тишина!…

– Към брега! – отсече най-после той. – Отпущай въжето!

Въжето засъска по-рязко, вече можех да виждам как някакви ръце го освобождават.

Носът на лодката докосна пясъка. Няколко ботуша нагазиха във водата. Рибарите ловко изтеглиха лодката и престанаха да отпущат въжето. След туй всички се хванаха за него.

Някой изруга и съобщи, че мрежата не помръдва дори на сантиметър, но останалите и без това бяха почувствували нейната съпротива.

– Само туй липсваше!…

– Тихо! – изрева капитанът.

– Закачили сме я.

– Млъкнете!…

Хората от другия край на мрежата, които бяха останали на сушата, също се вълнуваха. Капитанът се отправи към тях. По средата на пътя той се спря и запали цигара.

Обзе ме предчувствие за най-лошото. Така задръстени, негодниците щяха да изпокъсат съоръжението и ги очакваше най-срамният финал. Това се казва награда за двата месеца отчаяние. Капитанът изля яда си на другата група и отново се върна при нас. Хванати за въжето, хората му вече забиваха нозе в пясъка.

– Заградили сме сто мини! – пошегува се някой.

– Тук няма мини – отвърна капитанът, защото не разбра шегата.

– Отиде мрежата! – забеляза друг.

Той изпсува и просто ми се ще да ви кажа как, но хайде от мен да мине, щом в литературата е забранено да се псува.

Стори ми се, че най-разколебаните в момента са готови да зарежат всичко и да се пръждосат, където им видят очите. Тази нощ се решаваше съдбата на бригадата, която неизбежно щеше да се разпадне. Да си призная, започнах да изтрезнявам. Замислих се: да избягам ли преди трагедията, или да остана до края. Беше се разбрало какво става. Коравосърдечието ми се разтапяше. Вече съжалявах враговете си. Нима и аз не бях като тях, човек с грижи и хиляди неприятности? Действието на уискито преминаваше. В устата ми загорча и ми се приплака. Сега те можеха да ме пребият като куче, да ме премажат в яростта си и не това е най-страшното – повече ме измъчваше мисълта, че присъствието ми наистина носи нещастие на хората. Започнах да си припомням подобни случаи, като садист ги търсех в миналото си – зорко, безмилостно – и ми ставаше все по-тъжно. Достатъчно ли е в такъв момент само да се презираш? Имаше нещо по-страшно – какво по-отчайващо от това ТИ да си този, който носи нещастието, да го излъчваш така, както някои излъчват радостта и оптимизма… Морето и небето потъмняваха, гаснеха и светлите пътища в живота, тоя мръсен живот, в който живеят подобни на мен и грибчиите…

Някаква сребърна вълна се надигна в тихата плитка вода, плъзна се към брега и припляска върху мъртвия пясък.

– Риба! – извика един от бившите затворници.

Притичах и нагазих във водата. Втората грива на закипялото море ме удари по глезените. Няколко парчета се мятаха върху пясъчната ивица. Наведох се и вдигнах едно от тях.

– Риба! – размахах го над главата си. – Риба!

Плитчината закипя. Стотици риби трептяха в нея. За миг добих чувството, че се намирам сред бързей на река, а рибите не бяха сто, бяха хиляди, и ето че се залюля цялото заградено от мрежата пространство.

Инстинктивно потърсих свободно място на въжето, дланите ми докоснаха някакви мокри ръце, ръцете на другите. Усетих дишането на капитана в ухото си, в самото ухо, сякаш искаше да го отхапе. Дъхът му миришеше на бира и чесън. Изплашените рибни ята успяха да се приберат в дълбочините, повърхността на морето се успокои. Мрежата бавно прииждаше към нас – със скоростта на часовникова стрелка. Започнахме да се разгъваме на широк фронт, катерехме се по склона на дюната, а при въжето се освободи място за всички. Сега да имаше и малко твърда почва под краката!… Изпитвахме чувството, че притегляхме цялото земно кълбо заедно с небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма. По небето се разля тънко розово млекце – под хоризонта се създаваше слънцето и близките звезди се разтваряха в светлите му сокове. Пуснах въжето и тръгнах към палатката на частниците. Олюлявах се, но вървях, и отново се сблъсках с готвача.

– Трудно теглим – рекох му аз.

– Кое? – запита той и все още държеше шията си там, където го бях стиснал.

– Много риба! – допълних аз.

– Къде?

– В нашата мрежа!

– Коя мрежа?

– Вашата мрежа.

Той забърза към бригадата. Обърнах се след него да го осведомя, че ще докарам още хора, но готвачът беше изчезнал.

Никой не пожела да дойде. Всеки искаше да спи, нуждаеше се от сила за утрешния ден. Само един тръгна подир мен, твърде млад и здрав човек, с красиво мъжествено лице. Спирах се да го изчаквам, той изобщо не знаеше какво става, нито къде върви, мисля, че продължаваше да спи, и може би му се струваше, че сънува хубав сън с много риба. Щом наближихме гриба, човекът се разсъни и каза:

– Какво бе, къде ме водиш?

– Да помогнем малко – рекох аз.

– На кого да помагам?

– На грибчиите.

Той ме напсува и тръгна обратно.

Краищата на гриба вече лежаха на пясъка. В мрежата рибите бяха една до друга, заплетени в каретата с хриле и опашки – същите, които им осигуряваха живота и движението, сега ги бяха впримчили и умъртвили. Грибът продължаваше да излиза бавно от морето и зората настъпваше бавно, и блясъкът по телата на рибите се раждаше бавно, и ние теглехме бавно. От време на време се заглеждахме в подплашените ята, които раздвижваха водата, искахме да се уверим, че не сънуваме. Защо да не си призная, че бях вън от строя, че бях свършил. Ръцете ми изпущаха въжето, краката ми искаха да избягат. Най-после се оттеглих и паднах върху меката плът на дюната. Почувствувах нейния хлад и се дотътрах до изсъхналата трева на хълбока й. Починах си и се отправих към колибата. Не знам защо най-напред напипах транзисторния приемник. Някъде на изток човечеството се пробуждаше, държавите се изправяха на крака. Елементарна, ритмична музика, гласове на жени и мъже, пиано и утринна гимнастика. Отпуснах се на леглото и се усмихнах: каква гимнастика бе, хора, елате на мрежата!…

Поспах три часа и съжалявам за това, защото и до днес имам чувството, че съм пропуснал най-хубавата част на филм, най-мъжествените страници от повест. Събудиха ме болки в дланите. Маршовете на утринната гимнастика бяха изчезнали, в приемника гърмеше Брамс, през прозорчето стреляше слънцето. Скочих, прибягах по пътеката и както обикновено, застанах върху дюната.

Моторът на гемията майка работеше. Белите бордове на кораба се отразяваха в гладката вода, бяла лодка отнасяше пълните касони на палубата й – трюмът, бакът и кърмата на гемията бяха натъпкани с риба, коритото бе потънало до фалшборда. На пясъка се издигаха огромни купища скумрия. Грибчиите, загубили сили, продължаваха да освобождават всяко парче от мрежата и го хвърляха в касоните, капитанът плакнеше касоните в морето и тогава сребърните тела на рибите блестяха наистина като металически. Частниците рибари помагаха вяло, но чевръсто отделяха и за себе си, а как да не отделяш – нагоре и надолу по брега се въргаляха хиляди скумрии. Селски жени пълнеха престилките си с риба и в замяна подаваха на грибчиите шишета с ракия – изпитан трик на местното население. Рибарите прекъсваха работата си, за да пийнат, но и това вършеха без сили, съсипани от умора и безсъние. Гларусите бяха милиони, на слънчевата светлина изглеждаха снежнобели, крясъците им бяха бели, въздухът беше бял, а втората гемия майка, пристигнала изневиделица, беше по-бяла от всичко. Птиците се спущаха, грабеха, гемиите на държавния риболов отнасяха пълни касони, жените отнасяха, частниците рибари отнасяха – всеки взимаше, взимаше, а рибните преспи не се стопяваха.

Отново се залових за мрежата. Някакъв чешит с червени бузи и мустачки работеше до мен. Гледах се в него и познах бюфетчика.

– Казаха ли колко са хванали? – запитах аз.

– Към петдесет тона – отвърна бюфетчикът. – Никой не е улавял толкова с гриб.

Трябваше да се вика, не да се говори, защото гларусите и чайките крещяха вакханално и може би крясъците им се чуваха чак до небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма.

Бюфетчикът помагаше съвестно, но представяте ли си как може да отдели за себе си един бюфетчик? Той взимаше, селянките взимаха, гларусите взимаха, държавата отнасяше – всички известни и неизвестни, изникнали кой знае откъде, взимаха и взимаха.

Лицата на двамата побойници бяха омекнали от умората. Забелязваше се как растат брадите им. Наблюдавах ги и се чудех: защо ли е трябвало да лежат в затвора и не са ли жертва на съдебна грешка?

– И ти не можа да поспиш покрай нас.

Извърнах глава – капитанът говореше на мен.

– Полегни си! – добави той. – Тая работа няма да свърши до утре.

– Дланите му са разкъсани – рече единият от хулиганите.

– Писател, а? – провикна се някой отстрани.

Грибчиите се засмяха, но питате ли с какви усилия, готови да се строполят на земята. Предстоеше им да работят още един ден и една нощ. Трудно се вадят риби от мрежа – сръчно трябва да се пипа, внимателно, да не се късат влакната; и все пак тяхната беше по-лека, те гледаха само в ръцете си, а аз се мъчех да обгръщам с поглед и картината, защото рядко се отдава на човек да види картина от небе и море, изцяло пропити с музика от Брамс. Приемникът ми озвучаваше филма… Но най-красивото бе това, че гларуси грабеха риба от ръцете на човека, селянките, прилични на пингвини в тъмните си носии, мъкнеха в престилки, гемиите, бюфетчикът, познатите и непознатите – всичко грабеше, а ми се стори, че и небето си пооткрадва, и морето – за всекиго имаше и не свършваше, а контрольорите от Държавния риболов бяха махнали с ръце – как да прибереш всичко. Освен това трябваше да гледам и към хоризонта, тъй като в този ден се виждаше много надалеч, а вгледаш ли се добре, сякаш забелязваш прецизната извивка на планетата ни. Умореният капитан се усмихваше, грибчиите също се усмихваха. Нали знаете как се усмихват победителите?

***

ВИК

Младият човек беше неизвестен за обитателите на пристанищния квартал – за рибарите, за моряците, навъртащи се из кръчмите, за скитниците, които, щом чуха изстрелите, наизлязоха от кафенетата и напълниха уличката с дрипи, и за чиновниците от параходните агенции. Никой не го познаваше и сега всички гледаха с изненада краката му в износени обуща, които стърчаха на тротоара, рухналото на паважа тяло, извърнатата настрана глава, насочила бледо лице към задната част на хотел “Виктория”. Очите му бяха много млади, широко отворени, изненадани пред неочакваното сбогуване със света. Лицето му бе поръсено с рядка, свежа брадичка, която сигурно продължаваше да расте, защото не знаеше, че тялото е мъртво. Топлата кръв бе тръгнала на пътешествие между влажните блокчета на паважа, но бе спряла внезапно, тъй като нямаше какво да тече – кръвта на това момче беше малко. Едната ръка на убития стискаше въздуха, а другата показваше розовата си длан на всеки, който умее да гадае на ръка – да провери наистина ли линията на живота му е къса. От полуотворените му устни надничаха здрави, бели зъби.

Тълпата гледаше и мълчеше. Мълчаха и лицата на проститутките по прозорците на хотела. Говореха само убийците. Прибрали пистолетите в дълбоките джобове на шлиферите си, те даваха наставления. Слушаха ги двама, озовали се на местопроизшествието стражари. От тях се изискваше да пазят зорко трупа. После шлиферите изчезнаха и оставиха стражарите да проклинат довелата ги насам случайност.

Ръмеше нежноводен прах. Сумрачният ден кротуваше между вехтите сгради. Стените бяха оръфани, мазилките им изпокъртени, в мръсната уличка хоросанът хрущеше под краката.

Най-напред се прибраха чиновниците от параходните агенции и двамата дебели кебапчии от кръчмата, появили се по жилетки и престилки, сякаш бяха в униформи. После се прибраха чуждестранните моряци. Те бяха виждали почти всичко на този свят, а времето да се напият им се струваше недостатъчно. На улицата останаха само рибарите и скитниците, които и без това безделничеха в кафенетата. Барабите бяха излезли с консервните си кутии за храна, та оттук направо да притичат до казармата на пехотинския полк, където бакарите им даваха чорба. Трупаха се и минувачи, разбира се. Най-случайни минувачи. Те се промушваха напред, задоволяваха любопитството си, а после или си тръгваха по пътя, или заставаха настрана. Най-близо до трупа стоеше една огромна, груба жена, известна с прякора Дан Колов, която нощуваше под небето между траверсите и се стремеше да стане проститутка. Стражарите изтикваха навалицата назад, но жената не закачаха – може би се страхуваха от скандал.

Хората стърчаха и гледаха. Дрипите на барабите висяха унило по телата им, тук-там между кръпките се белееха колене, колене на живи хора, с консервни кутии в ръце. Непознаващите квартала люде гледаха с еднакъв интерес и трупа, и скитниците. Те никога не бяха предполагали, че в гънките на този мръсен квартал живее подобна зловеща, бедна сган. Някои минувачи наблюдаваха всичко така, сякаш съзерцаваха Ниагарския водопад, а някои с изненадани, помрачени лица.

По едно време проститутките от високите етажи започнаха да се провикват и думите им звучаха почти като обвинение: защо го убихте, какво ви правеше момчето, може ли такива дивотии и пр. Стражарите вдигаха очи към тях, отначало твърде смутени, и лицата им сякаш се извиняваха, но после виковете започнаха да ги дразнят и тъй като всяко търпение си има граници, започнаха да им се заканват: мълчете си, защото не се ли виждате какво представлявате, най-малко вие имате право да крещите и тем подобни. Проститутките една по една занемяваха и изчезваха от прозорците – не че се бяха изплашили, просто настъпваше време за работа. Скитниците стояха безмълвно и съзерцаваха трупа на момчето. Ей така – стояха, стискаха консервните си кутии и съзерцаваха – непрекъснато, мълчаливо, по такъв начин, че с право можеха да бъдат запитани: “Вие защо се взирате така? Какво искате да кажете?” Но защо пък да бъдат питани? Хората не правеха нищо, стояха и гледаха. С какво могат да подразнят? Ако сте забелязали, лицата на скитниците в повечето случаи имат глуповато изражение и това е лесно обяснимо – кой друг, ако не глупавият би станал скитник. Но на това място, пред трупа на младежа, лицата на барабите като че ли бяха поумнели.

Любопитните идваха и си отиваха, прехапваха устни, някои дори изругаваха и то на глас, а скитниците продължаваха да стоят, без да откъсват погледи от младежа. Той си лежеше все така, по известния вече начин – краката на бордюра, тялото и главата на паважа. От джоба на сакото му се подаваше книжка, на чиято корица пишеше Верхарн. Дъждецът пулверизираше въздуха. По улицата, която водеше към пристанището, с гръм и трясък, с викове и олелия се зададе десеттонна гемия. Тя се движеше гордо, на тласъци под такта на “вира-майна”, а на мачтата й трептеше националният трицвет. Веселите рибари измъкваха дървените филета изпод кърмата, понасяха ги напред и ги подлагаха под корпуса. По движещата се верига от филета гемията се плъзгаше и от надолнището ли, от що ли коритото забърза по паветата, сякаш копнееше минута по-скоро да влезе във водата, която от сега нататък щеше да бъде нейна постоянна съдба. Рибарите бяха пийнали по случая, както се пие за всички новопостроени корита. На пресечката гемията спря. Бутачите погледнаха с изненада тълпата. Подпряха бордовете с филета и отидоха да видят какво става.

– Какво става тук, бе?

– Какво е това?

– Убиха ли го?… Кой го уби?…

– Защо убиват такива деца, бе?… Какво им е направило?

– Пази се!…

От срещуположната посока на уличката се зададе камион. Ония с шлиферите, в чиито джобове имаше пистолети, скочиха от кабината и се развикаха. Бяха много ядосани и не знаеха на кого да изкарат яда си – на тълпата ли, на стражарите ли или на джандарската бюрокрация, която, изглежда, не бе могла веднага да им осигури кола. Сега работеха трескаво, помогнаха на стражарите да прехвърлят трупа в каросерията и затръшнаха капака й. Камионът искаше да изчезне бързо и пое енергично напред, но неочаквано спря. Шофьорът и шлиферите започнаха да псуват гемията, дадоха заден ход и съвсем изненадващо единият шлифер скочи в каросерията и изля два бидона вода върху окървавения паваж. Водата плисна силно, намокри няколко бараби, те извикаха спонтанно, шлиферът ги погледна кръвожадно и се строполи в каросерията, защото камионът нямаше време да прави панаир на това място и oфейка.

Бутачите се върнаха при гемията си и тя отново потегли към морето, но този път безшумно, а случайните минувачи, които не знаеха какво се бе случило, не вярваха нито на очите си, нито на ушите си – те никога не бяха виждали подобен ням филм с участието на гемия, понеже такива гемии обикновено се втурват към пристанището с врява до небето.

Тълпата се разпръсна дъждецът продължаваше да ръми, от кръчмите долиташе картечът на кебапчийските маши, в “баровете” някои моряци вече пееха, чиновниците от параходните агенции говореха високо в телефонните слушалки, споменаваха красиви корабни имена и ругаеха телефонистките, от хотелите излизаха зачервени мъже – кварталът придобиваше всекидневния си вид. Само скитниците продължаваха да стоят на уличката – мълчаливи, загледани в чезнещото петно на размитата кръв, там, дето преди малко лежеше бледото мъртво момче и им говореше нещо, така както понякога умеят да говорят мъртъвците, викаше им нещо, така както понякога умеят да викат мъртвите.

***

ДРУГИЯТ

Той умееше да спи под небето. Тялото му, с обтегнати крака и широко разперени ръце, тежеше здраво върху сухата пръст. Дланите му притискаха доверчиво земята, сякаш черпеха от нея спокойствие. Главата му бе покрита с един брой на вестник “Днес”, върху чиято първа страница премиерът Кьосеиванов се ръкуваше с военния аташе на Италия. Наоколо гъмжеше от бездомници. Те спяха по гемиите или между траверсите, нахвърляни в района на рибната борса. Обикновено се завиваха с прогнили корабни платна, отдавна забравили силата на вятъра.

В пристанището беше все още тихо. По параходния кей отекваха само сънливите стъпки на митническия полицай, който се разхождаше край виолетовата гора на мачтите. В утринната дрезгавина корабите и морето изглеждаха като нарисувани.

Някой мина през портала на пристанището, накуцвайки, натоварен с мръсен чувал и бидон за нафта. Сухата му кашлица разкъса тишината. Няколко бездомници се събудиха, изругаха и заспаха отново. Зангадора също се събуди. Той махна вестника от главата си и изпсува. Куцият виновно изчезна към рибарския кей. Зангадора се надигна, седна върху една траверса и запуши. Цигарата го одобри. Беше много рано, ала да заспива отново, нямаше смисъл. Изправи се и ритна вестника. В ноздрите му нахлу сладкия мирис на спареното море.

Стъпил върху гемийката си, куцият изпомпваше водата от кубрика на машината. Черната омаслена течност падаше глухо в морето и го замърсяваше. Зангадора си приближи, ритна гнилата обшивка на корабчето и скептично поклати глава. Куцият го видя отгоре как тръгна към морето и как се навежда към него.

– Хигиената е хубаво нещо! – извика скитникът. Той плискаше лицето си и го разтриваше. – Фрикциите поддържат красотата ми.

Зангадора е висок, с големи ръце и омекнали от безделието китки. Тялото му е едро и здраво, склонно към напълняване. Под фланелата му се очертава корем. Над изпеченото му лице блести силно руса коса. Тя е къдрава и неподстригана – почти по модата. Очите му са светли, бодри. Облечен е в зелена фланела, смъкната от гърба на пиян скандинавец, и оранжев панталон, пъхнат в ботуши, които му придават вид на звероукротител.

Той се прехвърли на дървения пристан. Капките по лицето му блестяха като звездички.

– Какво стана снощи?

– Нищо не стана! – куцият остави помпата. – Дойдоха двама стражари, казаха им как си го ударил и хукнаха да те търсят.

– Накъде?

– Де да знам.

– Лошо ли съм го цапнал?

– Каза, че лошо – куцият разтвори пръстите си и ги раздвижи.

– Къде отиваш?

– Ще товаря дърва от Малката скеля.

– Идвам с тебе! – реши Зангадора. – Трябва да се пръждосам за няколко дни.

Той скочи на палубата и хвана помпата. Куцият влезе в кубрика. Започна да загрява мотора. Зад вълнолома набъбваше нежната багра на зората. Светлината на фара угасна. Появи се едва доловим вятър и затихна – може би земята прошепна нещо на морето. В района на гарата изсвири локомотив. Светът започна да се пълни с кръв и да добива реалния си образ.

Машината на “Дракон” заработи. Туловището на гемийката се разтърси, а стопанинът й вдигна успокоително глава. Той е застарял и мършав, черен като буца кюмюр. Вратът и дрехите му са мръсни. Арменският му нос е голям и извит. Току-що е отворил кутията с цигари и тя е изцапана с нафта. Всичко, което попадне в ръцете му, се замърсява веднага.

Зангадора отвърза въжетата. Гемийката се отдели от кея. Куцият разчупи топъл хляб и започна да реже салам.

– Скучно море! – извика барабата.

В повечето случаи той не говореше, а викаше – не поради моряшка привичка – просто такъв си му беше темпераментът. Започна да се храни с две ръце, а управляваше с крак. Гемийката се подчиняваше и тромаво пресичаше басейна на пристанището. Когато излязоха извън линията на фара, пред тях се разкри широкото водно трасе. Морето наистина беше скучно: тихо, примряло в очакване да се случи нещо по-интересно, сякаш набираше сили за предстоящите есенни бури. Над безцветния му гланц спеше разтопеният бакър на зората. На юг от залива, зад линията на пясъка, се издигаше безплътният и сух зид на хълмовете. Зангадора се нахрани, хвърли амбалажната хартия във водата и запя. Старата гемийка напредваше с неравномерни тласъци и трясъци. Човек би предположил, че ей сега ще експлодира. Но тя продължаваше да си върви напред, да служи предано и да върши своята черна работа.

Той нарами ботушите си и тръгна бос. Гледаше да върви по влажната ивица на пясъка, като прецапваше плитчините. Това го ободряваше. Слънцето се спущаше на запад, имаше вятър, но все още беше топло. Отляво се редяха набраздени като зебри дюни. Зад тях от време на време се показваше прегоряла дъбова горичка, мизерна издънка от някогашен величествен лес. Ята от гларуси се пощеха на пясъка. Те прехвръкваха мързеливо пред него и отново се връщаха по местата си. Хижата се виждаше далеч напред, едва забележима сред жълтеникавата пяна на дюните.

Зангадора спря, съблече се и нагази във водата. Морето се заумилква в краката му, по раменете се плъзнаха меките струи на вятъра. В такива моменти той чувствуваше как природата влива сили в тялото му. Заплува срещу хоризонта. Размахваше здравите си ръце, гмуркаше се под вълните, спускаше се при кафявите ливади на водораслите и като се измъкваше отново на повърхността, поемаше шумно въздух като кит. Тогава го обземаше усещането, че е господар на целия този просторен свят…

Като се наигра с морето, Зангадора излезе на брега, взе багажа си и без да се облича, потегли към хижата. Всъщност това бе изоставена рибарска колиба, изградена някога в края на залива. До нея бе изкован малък пристан. Напролет и есен там завързваха аламаните и мауните. От пристана нагоре по скалите бяха издълбани неравни стъпала, които извеждаха към гърба на възвишението, обрасло с шипки и млечка. По това възвишение рибарите се спущаха към хижата и само тези стъпала свързваха залива с мекия път, който водеше към света и хората.

Зангадора се облече и влезе в хижата. Малко късно, едва след като очите му привикнаха с прохладната тъмнина, той разбра, че вътре има човек.

Човекът спеше върху изплетения от букови клони нар. Барабата се усмихна. За него беше ясно, че тук се е подслонил друг скитник. А там, където си почива един скитник, винаги могат да почиват двама. Той се излегна върху другия край на нара. Пред входа, тъй като липсваше врата, се виждаше част от пясъчния бряг, морето с хоризонта и късче небе.

Шумът, който го събуди, приличаше на стон или вик за помощ. Зангадора се обърна и видя непознатия, който отчаяно размахваше ръцете си, сякаш се отбраняваше от нещо.

– Сънуваш! – извика Зангадора и се засмя. – Не се плаши!

Непознатият отвори очи и мигновено свлече краката си на пода. В погледа му освен сънливост имаше изненада и страх.

– Сънувал си нещо лошо – каза барабата и отново се обърна с лице към стената. – Остави ме да си доспя.

Нарът беше корав. Барабата се завъртя няколко пъти и остана пак с лице към непознатия. Опита се да заспи, но се отказа и седна.

– Тук съм с яхтата си – рече сериозно той. След това извади цигарите си. – Околосветско пътешествие… За тази вечер трябва да наберем морска трева, ще постелем нара.

Зангадора почеса ходилата си и запали цигара. Късната следобедна светлина осветяваше безгрижното му лице, готово да се смее и да бъбре. Непознатият мълчаливо следеше движенията му. Той все още не можеше да се освободи от вцепенението си.

– Времето ще се развали – забеляза барабата. – Ти как мислиш?

Непознатият не отговори.

– Тебе питам! Ще се влоши ли времето?

– Не знам.

– Излез навън и ще разбереш. Снощи западният не излезе, сега пък морският се е изкривил на една страна и не знае кога да спре, петите… и те ме сърбят. Утре ще вали… Трябва да наберем трева. Тук ли ще нощуваш? – Оня продължаваше да мълчи. Зангадора се изправи и се протегна. – Много си тъп… Имаш ли нещо за ядене?

Непознатият все още се мъчеше да се опомни. Той прокара ръка по стриганата си черна коса. Гъста, небръсната от няколко дни брада засенчваше лицето му. Очите му бяха тъмни и уморени. Пред Зангадора той изглеждаше дребен. Носеше замърсена бяла риза, от ония, на които яките се прикачват с копче, тъмносин ученически панталон и сандали.

– Много си беден – забеляза барабата. Разглеждаше го открито и с весел поглед. – И ти обикаляш света, а?… Носиш ли нещо за ядене?

– Не.

– Ще ти дам възможност да видиш как се хранят преуспелите в живота.

Той измъкна парче рибарска мрежа и два хляба. В мрежата имаше омазана хартия, натъпкана с пържен сафрид. Барабата разкъса хартията по ръба и внимателно я разположи върху нара. След това я повдигна към носа си, помириса рибата и я поднесе към носа на непознатия.

– Мирише ли на лошо?

Непознатият преглътна.

– Не.

– Да го знаеш от мен – пържена риба не се вмирисва – разчупи единия от хлябовете. – Товарих дърва. Това ми го дадоха като надница заедно с цигарите.

Непознатият нападна хляба. Нежната светлина на очите му изчезна. Смущението му се стопи. Хранеше се като животно.

– Кротко! – рече меко барабата. – Къде се намираш?

Оня повдигна леко главата си. Погледът му беше зъл, а челюстите от двете страни на лицето му – изострени.

– Ще си повредиш храносмилането – смигна му Зангадора. Докато се хранеше спокойно и сладко, той избута единия хляб настрана. – Счупвам ти ръцете, ако пипнеш това!

Определената дажба изчезна бързо. Зангадора преглътна с удоволствие последния залък, загъна останалата храна в мрежата и а постави до стената.

– Не обичам да пипат вещите ми… Сега ще поискаш и цигара, така ли?

Изглежда, че непознатият бе наситил глада си, но това не върна желанието му да говори. Все тъй мълчаливо той пое цигарата и запуши. Зангадора се разположи по турски върху нара.

– Много съм скитал – започна мечтателно той, – срещал съм какви ли не хора, но никого не съм гощавал. А то било голямо удоволствие да нахраниш гладен… Така ли е?… Слушай, ти защо не говориш? – правеше кръгчета от дим и се мъчеше да види събеседника си през тях. – Ако не си приказваме, ще се пръснем от скука. Ние, барабите, трябва да се разговаряме. И без това другите не говорят с нас – протегна се и вдъхна мириса на пясъка. – Ужасно е да си сам!… Така ли е?… Тебе питам – така ли е?

– Така е.

Лицето на скитника омекна, засия от спомена за нещо много хубаво.

– Ти обядвал ли си с английски консул?

Едва сега в очите на непознатия проблесна лека развеселеност:

– Не.

– Аз съм обядвал – каза Зангадора. – Английският консул ме считаше за интересен. Заявявал го е на белгийския консул, и на унгарския консул. Тогава им подавах топките в тенискорта. Веднъж той ме взе в яхтата си. Скитахме по морето… скитахме… Като огладняхме, излязохме на острова. Там обядвахме заедно.

– Е?

– Нищо – вдигна рамене Зангадора. – Малко ли е да обядваш с английски консул.

Допушваше най-сладката част от цигарата. Щом остана малък фас, Зангадора го намести върху свития си показалец и го метна през входа.

– Знаеш ли кое е най-лошото на рибата?

– Не.

– Рибата пие много вода, а пък водата е на два километра оттук… Виждаш ли консервната кутия на прозорчето?… Виждаш ли я?

– Да.

– Ще я вземеш и ще отидеш до кладенчето. Познаваш ли местността?

– Не.

– Откъде си?

– От София.

– Охоо! – Зангадора подсвирна. – От столицата! Сухоземен! – той изрази презрение. – Като гледаш вълните, не те ли хваща морска болест?

– Не.

– Кой вятър те е духнал насам?

Непознатият издържа погледа на бъбривеца. От своя страна той също го погледна така, сякаш му казваше: виж какво, не питай, като знаеш, че няма да ти отговоря.

Барабата улови ръката му и каза остро:

– Много фасони правиш, бате!… Не ме познаваш! – той стисна ръката му. – Кажи де – знаеш ли кой съм? – непознатият чувствуваше, че пръстите, които стискат китката му, са силни. – Щом ядеш хляба ми – ще отговаряш!… Знаеш ли, че мога само с един удар да те пратя оттук в морето?

Оня продължаваше да стои спокойно. Никакъв опит да измъкне ръката си. Освен решителност в погледа ме имаше и интерес към този, който го стискаше. Това раздразни още повече скитника.

– Виждаш ли ръката ми? – Зангадора посочи надолу. – Това е ръката на Зангадора!

Без да сваля погледа си от очите на скитника, непознатият каза:

– Пуснете ме!

Той каза това спокойно, без каквото и да е предизвикателство, достойно. Скитникът не го пусна, но все пак почувствува, че пред него се намира партньор, който заслужава уважение.

– Кажете, че искате да си говорим на “вие”. Мога и така. Но защо ми продавате фасони?… – Скитникът отвори пръстите си. – Работа ли търсите насам?

Мълчание.

– Ако търсите работа, мога да ви заведа на каменоломната.

– Вие защо не работите там?

– Охоо, вие можете да говорите! – барабата измъкна парче от гребен и го прекара няколко пъти през косата си, пълна с морска сол и планктон. – Аз съм временно тук. Скоро ще заминавам.

– Къде?

– Соломоновите острови! Не искам да работя тук за една пършива надница. Там ще се излежавам под палмите, ще пия мляко от кокосови орехи и ще ям хлебно дърво.

– Значи вас ви привлича екзотиката? – усмихна се непознатият.

– Умирам за нея!

– Мисля, че на Соломоновите острови няма хлебно дърво.

Зангадора се готвеше да духне в гребена, но си остана замръзнал в тази поза.

– Как да няма?

– Така мисля.

– Не може да бъде! – скитникът се обиди. – Там има всичко!… А жените имат дълги бедра и устни като възглавници.

Непознатият се засмя от сърце:

– България не ви ли харесва?

– България? – Зангадора плю с отвращение: – Какво е България?… Селска работа, голтаци колкото щеш, няма никакъв шик!

Непознатият се отпусна изцяло и се развесели.

– Понякога не мечтаете ли за друга България?

– Стига, бе! Каква друга?

– Ами, да речем, България… с по-голям шик.

– Какво? – Зангадора подскочи. – Ти да не си болен?… Извинявай, че минавам на “ти”! Бараба съм и ми е простено… Знаеш ли какво значи Соломоновите острови?

– Да не се дразним – рече непознатият. – Всеки да си харесва каквото си ще.

Зангадора седна върху нара. Като поседя малко така, отпусна се назад и положи ръце под главата си.

– Ти сериозно ли говориш, че там няма хлебни дървета?

– Може и да има.

– Има, разбира се, как може Соломонови острови без хлебни дървета и кокосово мляко!…

Той наблюдаваше тавана. Гледката не беше много приятна: от гредите се спущаха прашни паяжини, а между камъша се показваше небето. Липсваше врата, огнището бе съборено, част от мазилката – изпадала. През мръсното стъкло на прозорчето не можеше да се види нищо. Разрухата на хижата бе засегнала нещо у скитника. Той мълчеше и мислеше. Тъмнината вътре се сгъстяваше, а навън се здрачаваше. Вятърът съскаше в сухите листа на тръстиките.

– Време му е да спре – едва чуто каза Зангадора. – Ако не спре, утре морето ще заприлича на боза.

– Сигурно.

– Сега ще ми кажеш ли какво представляваш?

– Аз съм обикновен човек.

– Не си толкова обикновен.

– Защо мислите така?

– Ти не си като нас.

– Кои сте вие?

– Ние сме тези, дето спим на пристанището! – скитникът пое дъх. Гръдният му кош се надигна. – Но и при нас има интересни хора.

– Сигурно.

– Например аз

– Кое ти е интересното? – непознатият изведнъж премина на “ти”.

– Не мога да ти го обясня. Всички ме смятат за много интересен… Пъхни една цигара в устата ми!

Непознатият се подчини. После, без да чака втора заповед, той запали цигарата в устата на Зангадора. Скитникът не наруши позата си. Запуши като последен ленивец. Изглежда, че бе трениран да пуши така. Времето течеше. При всяко всмукване пепелта нарастваше, но не падаше – стърчеше си нагоре непокътната дори след като барабата заговори:

– Царицата ще се омъжи за мен!

– Какви глупости говориш?

Зангадора пое внимателно цигарата с пръсти и обясни:

– Виждаш ли пепелта? Ако не падне до края, царицата ще се омъжи за мен.

– А ти искаш ли я?

– Ами!… Такъв си е лафът. Не мога да обичам царицата.

– Защо?

– Обичам друга.

– Ти обичаш?… Коя?

Зангадора се намръщи и го погледна остро:

– И ти си плямпало.

– В каква ли жена си влюбен!…

– Тя е далеч! – Зангадора въздъхна продължително и намести по-удобно главата си.

– Пише ли ти? – запита непознатият.

– Засега не.

– Как се казва?

– Жоана Крауфорд!

– Ти си лумпен! – непознатият беше разочарован.

– Какво значи лумпен?

– Сега не мога да ти обясня.

– Сигурно не е обидно. Ако е хубаво, наричай ме така. Звучи добре – като Аполон или Посейдон, нали?… Изглежда, че си чел много. Познах ли?

– Чел съм.

– Аз също чета.

– Какво четеш?

– Вестниците в кафенето. Гълтам романите като кебапчета. Карам и другите бараби да се просвещават, ама те не искат да се издигат… Вярно ли е, че някога имало един крадец, който бил голям поет?

– Да.

– За него казват, че като го качили на въжето, разбрал колко тежи задникът му.

– Не е точно тъй – засмя се непознатият. – Затова ли го почиташ?

– Симпатичен ми е, защото е бил бараба като мен. В нас, барабите, има нещо, знаеш ли?

Отново замълчаха. Зангадора бавно допушваше цигарата и сладостно наблюдаваше постижението си. Но пепелта рухна изведнъж.

– Избяга ми царицата! – започна да плюе пепел Зангадора. – Не е голяма загуба.

– С какво се занимаваш? – запита внезапно непознатият.

– Не работиш ли?

– Случвало ми се е.

– Какво ядеш?

– Рядко ям. Повече пия.

– С какво плащаш?

– Аз съм любимец на чуждестранните моряци.

– Няма ли нещо важно за теб?

– Не съм мислил по този въпрос… А ти няма ли да кажеш нещо за себе си?

– И това ще стане.

– Хитрец! – Зангадора уби един комар върху лицето си. – Тази нощ ще ни ядат комари. Наблизо има блато… Знаеш ли какво има зад блатото?

– Какво има?

– Бостан. Като се стъмни, ще напълним колибата с пъпеши.

– Аз трябва да остана тук – рече непознатият. – Не мога да отида нито за пъпеши, нито за вода – след това се доизказа равно и категорично: – Ти също няма да отидеш!

Барабата се надигна и подпря лицето си с ръце.

– Какво каза?

Непознатият се възхити от очите на скитника: в тях имаше много цветове, които пламваха и гаснеха, спотайваха се или искряха – очи като небе, по които плават всички настроения на деня. Барабата се обърна по гръб и се подпря на лактите си:

– Слушай, ти сериозно ли мислиш да ми се налагаш?

Непознатият не отговори.

– Не си ли жаден? – запита Зангадора.

– Умирам от жажда!

Зангадора седна.

– Ти мислиш ли, че ще ти позволя да ми се наложиш?

– Не ти се налагам. Скоро ще те напусна. Тогава прави каквото щеш.

Зангадора се изправи, пъхна ръце в джобовете си и започна да шари пред нара.

– Плачеш за бой!… Разбра ли? За първи път ми държат такъв тон! – След това извика: – Ти знаеш ли, че пристанищният квартал трепери пред мен?

Но непознатият сякаш не го чу. Къде беше сега той? Зангадора го виждаше как опъва краката си и как затваря очи и му се стори, че мисълта на този брадясал млад мъж скита по далечни места, че говори с непознати хора, че живее в съвършено друг, дявол знае какъв свят.

– Стани!

Непознатият отвори очи и го погледна. Над главата му, върху мръсната варосана стена, пълзеше стоножка. Тя задържа за малко вниманието на скитника, докато спокойно се изтегли нагоре към покрива и изчезна в тръстиката.

– На теб говорят!… Стани и набери трева!

Младият мъж не направи нито едно движение. Скитникът протегна ръце, стисна ризата му и го изправи на крака.

– Тръгваш ли?

– Не.

Зангадора замахна. Ударът попадна в устата. След това замахна втори път, но се отказа. Непознатият го гледаше безчувствено. Устата му кървеше. Тънка струйка се спусна от ъгълчето й към брадата. Барабат го бутна и погледна ръката си.

– Ти си изрод!… Никога не съм срещал добиче като тебе!… Заболя ли те?… Отговаряй – заболя ли те?

– Да.

– Имаш кръв. Избърши я!

Удареният прокара длан по устната си и размаза струйката.

– Измий се с морска вода!

– Няма нужда.

Непознатият глътна събраната в устата му кръв.

– Ударих те леко – каза Зангадора. – Хабер си нямаш от истинските ми удари.

След това отиде до прозорчето и взе кутията.

– Ще ти донеса море да се измиеш.

Непознатият трепна:

– Не излизай!

Зангадора му хвърли пълен с недоумение поглед.

– Пак ли започваш?

Барабата мина демонстративно през изхода и закрачи по пясъка.

През равния шум на вълните изстрелите звъннаха като камбанки. Барабата полетя обратно към колибата, шмугна се през вратата и се блъсна в нара. Непознатият скочи към ъгъла. Очите му пламтяха. Опрян на стената, Зангадора се ослушваше. Как може да бъде толкоз тихо!… Дори шумът на морето бе изчезнал. Но след една минута ромонът на прибоя се надигна тежко, залюля монотонно света и всичко отново стана реално.

– От коя страна? – запита бързо непознатият. Той беше потен и задъхан.

– От височината!

– Коя височина?

Барабата дишаше ускорено. Пръстите на ръцете му почнаха да потрепват. Едва сега бе започнал да чувствува истинската уплаха.

– Там… дето завършват стъпалата!

– Далече ли е?

– Не знаеш ли къде завършват стъпалата?

– Къде паднаха куршумите?

– На пясъка!

– Прехвърлиха ли те, или дойдоха къси?

– Какво си ме заразпитвал!

– Прехвърлиха ли те?

– Де ще ти помня!… Дигнаха пясък! – Все още продължаваше да гледа през входа. – Искат да ме застрелят, кучетата!…

– Не видя ли колко бяха? – непознатият питаше бързо.

– Де да ги знам!… Стреляха два пъти!

– Това и аз разбрах!

– Мамицата им!

– Двама са – каза повече на себе си непознатият. – Дай една цигара!

Той седна върху нара, но не можа да издържи дълго така и отново се изправи. Цигарата му остана незапалена.

– Разбирам – каза неспокойно Зангадора, – убил съм го, ама как… как са успели да ме открият?

Непознатият тъпчеше напред и назад. Цигарата в стиснатата му ръка бе смачкана.

– Нямат право да ме убиват без съд! – протестира скитникът. – Нали нямат това право?

– Мълчи!

– Ти мълчи!… Мръсни фантоци!… Стрелят, сякаш съм диво прасе!

– Мълчи, ти казвам! – непознатият отвори ръката си. Тютюневият прах бе полепнал върху потната му длан. – Дай ми цигара!

Преди да вземе нова цигара, той отърка дланта си в панталона. Скитникът чувствуваше, че му заповядват, но завладян от мислите си, усещаше смътно това.

Вълните прииждаха право срещу хижата, сякаш се стараеха да влязат в нея. Поне така се виждаше оттук. Хоризонтът и небето, пясъкът и морето – всичко се прибираше в малката рамка на вратата и напомняше картинка от лекомислен маринист.

– Ще загазиш вместо мен – каза най-после Зангадора. – Как да им обясня да не стрелят по теб?

Никой не му отвърна. Върху тъмнеещото късче небе се мярна гларус. Барабата изведнъж помисли, че е сам, и се обърна.

– Ще ни пречукат и двамата! – каза той.

Непознатият пое от ръцете му кибрита и рече спокойно:

– Време е да разбереш, че ти не си интересен.

– Аз ли?

– Ти!

– Знаеш ли откога дирят начин да ме очистят?… Не ме ядосвай в такъв момент!

Той се приближи до входа и отправи поглед навън, от лява на дясно, доколкото можеше да се вижда на широчина и височина. Мълчеше. Непознатият го наблюдаваше отзад, също потънал в мислите си. Времето течеше и се отмерваше с шума на вълните, който се разливаше върху пясъка, стопяваше се и отново се пораждаше от мястото на прибоя. Вятърът съскаше в сухите мечове на тръстиките… Страшно е да се стои в разнебитената хижа, като знаеш, че просторът е отрязан за теб от преградата на куршумите. Барабата почувствува тъга от това, че по силата на нещо невъзвратимо туй, което винаги му е принадлежало – дюните и морето, небето и слънцето, – всичко му е ограбено. Ужасно е да се чака така, със скръстени ръце, докато неизвестното се развие докрай.

– Защо не дойдат! – извика Зангадора. – Защо не идват?

Непознатият всмукна дим и се усмихна безнадеждно:

– Не смеят.

– Защо не смеят?

– Защото са двама.

– Двама са, ама имат зулейки.

– Какво е това зулейки?

– Пушки.

– Стражарите винаги отиват на сигурно – поясни непознатият. – Сега чакат подкрепления.

– А защо не стреляха по мен по-рано?

– А кога да ти стрелят?

– Когато влязох в колибата.

– Засадата е станала след това.

– Келеши! – извика Зангадора. – Как ли са ни открили?

– Съобщено им е от някой селянин или рибар.

– А те са залегнали на възвишението?

– Да. Обикновена засада.

– Ще се измъчиш покрай мен – покровителствено каза барабата. – Не бива да излизаш навън. Ще ни заловят, но тебе ще те пуснат веднага. Аз ще им обясня. – Той се обърна едва сега и седна върху нара. – Трябва да се прави нещо… Да пушим, да си говорим…

Зангадора драсна клечка. Светлината на пламъка позлати лицето му, странно едро и спокойно в момента.

– Трябва да се прави нещо – повтори той. Догарящият пламък запали цигарата. Как ли съм успял да го пребия?… Ударът ми не беше нещо особено. А заслушаваше да го ударя… Влязох с двама шведи. Те бяха моя плячка, готови да пият и да пеят много песни. Но съдържателят на бара каза, че трябва да напусна заведението. Започна да ме изтласква. Разбираш ли?… Блъсна ме навън!… Тогава го ударих – пое дим и добави: – Напоследък нещо не мога да отмервам удара си… Чудя се как съм спрял ръката си при теб. Още ли боли?

– Не.

Ти ми харесваш. Можем да поскитаме известно време заедно.

– А Хавайските острови?

– Соломоновите! – поправи го барабата. – Слушай, защо не ми кажеш какво представляваш?… Постоянно мислиш нещо, мисълта ти хвърчи другаде… Много си особен.

– Как позна?

– Че то си личи. Постоянно мислиш нещо. Уважавам те за това, че мислиш непрекъснато… Мълчи! Не ме интересува за какво мислиш! Вече няма смисъл. Скоро ще се разделим. Ще полежа няколко години и ще ме пуснат. Винаги съм се чудил защо убийците лежат малко. Според мен, убиеш ли някого, трябва да заплатиш с живота си. А не става така, прав ли съм?

– Бих ти говорил дълго на тази тема, но ония чакат. Нямаме време.

– Чакат – усмихна се Зангадора. – Мога да им се изплъзна за една минута.

Непознатият трепна.

– Как?

– Профучавам през пясъка и – в морето! Два-три часа нощно плуване… След това ще изляза там, дето и дяволът не може да ме открие.

– А после? – непознатият се оживи съвсем.

– После – в Турция! Границата си я минавам като на разходка.

Зангадора плесна врата си. Учуди се, че въпреки насрещния вятър комарите успяват да прелетят до колибата. Здрачът замрежваше правоъгълника на входа. Беше настъпила оная прохладна дрезгавина, която в това време на годината все още се задържа дълго. Тогава острите контури на пейзажа омекват и добиват мъдрост.

– Кога ще пристигнат ония търтеи? – барабата ритна кутията и разтри с ръка лицето си. – Пие ми се вода… Ти защо се умисли пак? Ще дойдат, ще отделят сухото от мокрото и ще те пуснат.

– Ще вземат мене – спокойно каза непознатият.

– Паешки работи не обичам!

– Не търсят теб, а мен!

– Защо си им ти? – Зангадора прояви нервност и досада. Непознатият му се стори изведнъж неприятен със своя страх. Имаше нещо не много красиво в държанието му, когато от възвишението стреляха по него. – За първи път стрелят по мен! – замислено рече той. – Доживях и това – да стрелят по мен! А тука разни хапльовци хленчат и се страхуват за себе си!

– По мен са стреляли много пъти – сериозно и тихо каза непознатият. – Те търсят мен!

– За какво си им потрябвал?

– Аз съм затворник!

Зангадора подскочи.

– Сериозно ли?… Да не си вързал?

– Да, избягах.

Зангадора се ухили:

– Браво!… Как?

– Дълго е за разправяне.

– Тогава защо стреляха по мен?

– Има засада. Биха стреляли срещу всекиго, който излезе от колибата.

– Кого си пречукал?

– Никого.

– Какво си гепил?

– Нищо не съм откраднал.

– Ей, говори като хората! Тук сме си наши! Защо те гонят?

– Има си други причини.

– Какви други причини? – учуди се барабата. – Нито си убивал, нито си гепил! Какво друго?… Ахаа – разбирам! – той се засмя и го погледна разочаровано. Стори му се глупаво да се тревожи за такива дребни неща и вече гледаше на непознатия едва ли не като на палавник, който е изял сладкото от буркана на майка си. – Вас пък за какво толкова ви бутат по затворите?

Непознатият отвърна весело и леко хапливо.

– Заради нашите Соломонови острови.

– На колко си осъден?

– До живот.

Барабата подсвирна:

– А ако те заловят?

– Ако ме заловят, ще ме премажат от бой.

– И ще чакаш да те хванат?

– Няма друг избор.

– Защо не им вържеш?

– Как?

– Нали ти казах преди малко! Знаеш ли да плуваш?

– Знам.

– Знам!… Левашки ли плуваш или добре?

– Някога плувах добре.

– Тогава ще те спасим!

– Глупости.

– Плуването не се забравя. Щом си плувал някога, ще плуваш и сега.

– Не се решавам!

Зангадора улови раменете на непознатия и го разтърси. Раздразнението му растеше. Той впи пръстите си в него и го наведе върху нара. Притискаше го силно и дори не мислеше да сдържа яростта си.

– Защо си толкова проклет? – засъска той. – Защо ме нервираш?

– Пусни ме!

– Няма да те пусна, хапльо!… Стоиш и чакаш, а морето е пред теб!

– Пусни ме! Никога не съм плувал продължително!

– Когато е на зор, човек може да плува и сто часа! – барабата отпусна леко пръстите си: – Чуваш ли?

Непознатият дишаше тежко и ускорено под него:

– Дори… да изплувам… не знам… къде да изляза.

– Аз знам! Разбираш ли, бе? Аз знам къде да излезем.

– Какво искаш да кажеш?

– Не е твоя работа!

– Тебе никой не те… гони… да рискуваш.

– Говоря ти за последен път, тикво!… Виждаш ли морето? – Зангадора отметна глава назад. – Прибягваме до пясъка. Десетина метра… Докато усетят, ще им се изплъзнем… Но помни – скачаш смело във водата и след туй веднага се улавяш за мен. Аз ще далдисвам, но няма да ме пускаш!… Разбра ли? – Зангадора го разтърси отново. – Навярно ще глътнеш водичка… по някое време ще ти се стори, че ще се пръснеш, ще искаш да излезеш навън, но ще траеш, разбра ли?… Останалото ще свърша аз!

– Теб никой не те гони – отвърна непознатият.

– Няма значение. Ще те спася.

– Пусни ме! Ще ме удушиш.

Непознатият се изправи и започна да диша спокойно. После зърна морето и веднага почувствува страха на сухоземния човек, който от хилядолетия гледа на тази голяма вода като на чудовище, което знае само едно – да поглъща.

– Погледай си го! – каза Зангадора. – Редовно море с редовни вълни. Море, от майка по-мило, от мадама по-меко.

– Все пак – какво общо имаш ти с мен?

– Нали сме приятели?

– Излагаш се на риск.

– Няма риск! – барабата се развесели отново. – Нямаш си представа каква играчка е това бягство. Ония там, със зулейките, са чорбари и пъзльовци – изведнъж стана сериозен: – Трябва да тръгваме. Ако се стъмни съвсем, ще бъде най-изгодно, но има опасност да пристигнат още шафери и да ни сгащят.

– Какво значи шафери?

– Жандари.

– Добре. Съгласен съм да избягам сам. Ще плувам навътре и ще изляза далеч оттук.

– Млъкни!

Зангадора се изправи и съблече пуловера си. Големите му рамене отразиха умиращата светлина на деня. В колибата сякаш се появи сияние.

– Събличай ризата! – заповяда той. – Хайде, хайде!… Така!… Сега сандалите… Защо трепериш? Спокойно!… Чудна работа – от куршуми не те е страх, а трепериш от морето!…

Той седна върху нара и започна да събува ботушите си. Взе ги в ръцете си и започна да ги разглежда:

– Жал ми е за тях! Никой няма такива ботуши. Ще ги скрия под нара до стената.

Провря се под нара и се измъкна с изпрашен панталон. Но беше доволен:

– Надявам се, че няма да ги открият… Сега да започнем с навиването на панталоните. Ето, гледай как… И да няма страх. Ако след време ти се случи да попаднеш в бургаското пристанище, разпитай за мен. Всеки ще ти каже кой съм… Ела сега тук!

Двамата застанаха до изхода. Бяха изправени един до друг – исполинът и дребният. Дребният мълчаливо подаде ръката си напред и исполинът неумело я пое. Барабата усети силата на тази малка ръка и нейната топлина, която сякаш му разказа много неща. Тогава дребният не издържа, подигна се на пръсти и прегърна исполина.

– Тези работи не ги разбирам – каза тихо барабата, докато на свой ред силно притисна непознатия до себе си. – Така ли трябва?

– Ние правим така – каза просто непознатият.

– Морето е близо – заговори на рамото му Зангадора. – Докато се усетим, и ще стигнем. То е мой приятел. Ще видиш как ще ни спаси.

Разделиха се и отново застанаха един срещу друг.

– Казвам се Христо – рече непознатият

– Приятно ми е – Зангадора!

– Защо правиш тази жертва?… Вече мога и сам!

– Не правя жертва! – отвърна Зангадора. – Това е като детска игра… Помни едно – по пясъка се бяга трудно. Щом свърши брегът, няма да газиш във водата, а ще скочиш в нея.

Затичаха се едновременно.

От възвишението загърмяха. Зангадора имаше право – по пясъка се бягаше трудно. Наоколо падаха куршуми и те тичаха напред, където безучастно и ласкаво се разгъваха герданите на голямото, поръсено със здрач море. Как бавно се приближаваше то!…

Непознатият клекна и притисна с ръка гърдите си.

– Защо сядаш? – извика Зангадора.

Той се върна, наведе се и го вдигна. По-нататък действуваше спокойно, сякаш отнасяше гребла до лодка.

– Стисни устата! – извика яростно той. – Но преди това кажи нещо!… Отвратителен си с това твое мълчание!…

Понесе го напред. Куршумите продължаваха да падат, но сега те бяха жалки и незначителни. Вятърът беше прохладен и сладък, морето се приближаваше бързо – да се избяга вече беше играчка.

Куршумът удари бедрото му, но Зангадора направи последните две крачки и нагази във водата. Той падна в нея, ала продължаваше да държи приятеля си.

– Затвори тази проклета уста! – изкряска той. – Защо не изпълняваш?… Ей сега ще им се изплъзнем и ще им се обадим с картичка от Турция!… Ще им изпратим снимки с джамии!…

Държеше го здраво и вече му говореше тихо, приятелски. Гледаше как стражарите се приближават – бавно, страхливо, насочили карабините си към него.

– Този пък кой ли е? – запита единият стражар.

– Де да знам – отвърна с треперещ глас вторият и изписка нервно: Ей, ти кой си, бе?

– Аз съм другият! – изрева срещу тях Зангадора.

Той чувствуваше освежителния гъдел на пяната и топлината на водата около кръста си. Струваше му се, че тя е затоплена от кръвта им. А морето и пясъкът потъваха в гъстата утайка на здрача, но горе все още плуваше чистото сияние на небето.

СЪДЪРЖАНИЕ

Двубой в неделя сутрин……………………………………………………   5

Докосване…………………………………………………………………..  21

Капитанът…………………………………………………………………..  27

На гости…………………………………………………………………….  35

Пазачът на пъстървите…………………………………………………….  42

Въздух – земя – въздух ……………………………………………………  48

Жестокост…………………………………………………………………..  53

Ние…………………………………………………………………………..  64

Господари……………………………………………………………………  73

Нещо си отива………………………………………………………………  79

Шоколад за шест пенса…………………………………………………….  85

Лодос…………………………………………………………………………  92

Синьо……………………………………………………………………….. 103

Вик………………………………………………………………………….. 118

Другият……………………………………………………………………… 124

Advertisements
Коментари
  1. […] ДОКОСВАНЕ 1965, сборник разкази Архиви […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s