БОРИС АПРИЛОВ

ЕСЕННИ ДЮНИ

(разкази)

Държавно издателство – Варна, 1969

(редактор: Атанас Мочуров)

ДА СПИМ НА ОТКРИТО

    – Хей, кога си пристигнал?

– На мен ли говориш?

– На теб.

– Тази сутрин.

– С автобуса ли?

– С гемия… Много ли те интересува?

– Не, бе, човек… Искам да си говорим. Разбираш ли? Искам да се познаваме и да се разговаряме.

– Така ли?… Защо не си ми казал досега?

– Защото съм един глупав човек. Не ме ли знаеш как ходя по улиците?

– Знам те… Защо не дойдеш при мен?

Този, който си беше признал, че е глупав, се премести заедно с чашката си при другия.

– Седни по-близо.

– Как така си сам?

– Не те разбирам.

– Запомнил съм – пристигнеш ли, винаги те наобикалят хора. Все с рибари говориш, с тях пиеш, с тях се смееш… Сигурно подир малко ще те нападнат.

– И да ме нападнат – какво? Ще останеш и ти.

– Няма да остана, защото ме смятат за глупав.

– Да ти кажа ли? Често съм те наблюдавал и не ми изглеждаш толкова глупав.

– Защо ме наблюдаваш?

– Интересно ми е… Но ти не обръщай внимание, това ми е работата.

– Знам.

– Тогава всичко ти е ясно.

– Не разбирам от писатели, но ти си ми симпатичен, макар да си слаб писател. Яд ме е, че си слаб писател.

– И мен ме е яд… Отде знаеш, че съм слаб?

– Разправят… и си личи.

– Така ли разправят?… Не съм допускал. А от какво си личи?

– Ходиш като бараба, личи си… Ще пийнем ли?

– Ще пийнем… Наздраве!

– Наздраве!… Мразиш ли ме?

– Сега вече не. Яд ме беше – говориш с другите, а мен ме подминаваш.

– И ти ме подминаваш. Знаеш ли колко пъти съм искал да те спра?

– Мен ме остави!… Аз съм чешит.

– Знам. Доста неща знам за теб. Имай предвид, че и аз съм чешит.

Глупавият остави чашката и погледна писателя в очите.

– Особен си!

– Да.

– Много ли си особен?

– Така мисля.

– Искаш ли да проверим кой е по-особен?

– Как да проверим?

– По-добре да оставим тая работа.

– Защо да я оставим?

– Ще помислиш, че съм още по-глупав.

– Заключенията остави на мен. Кажи какво имаш предвид?

– Смятах, че ако наистина си особен, ще дойдеш довечера с мен.

– Ще дойда.

– Ще дойдеш!… Знаеш ли къде?

– Където и да е.

– Много се силиш!… – Глупакът се засмя и брадясалото му лице стана хубаво. – Можеш ли да преспиш на малкия фиорд?

– Мога.

– Тогава да тръгваме.

– Готово!… Една бутилка за компания?

– Може.

Писателят отиде до тезгяха, уреди сметката и купи една бутилка сливова, купи и един хляб.

Излязоха и тръгнаха по уличката. Отбиха се в квартирата на писателя и той си взе шубата. После накупиха цигари.

Когато излизаха от градчето, слънцето бе паднало ниско.

– Виж какво море!…

– Идеално море… – съгласи се писателят. – От какво живееш?

– Когато се наложи – работя.

– Няма ли да се ожениш?

– Понякога ми се жени… За какво пишеш сега?

– Не е важно. Защо да говорим за тия работи?

– Ти питаш и аз питам… Пишеш, за да живееш, нали?

– Вярно ли е, че разговаряш с делфините?

– Кой ти каза?

– Говори се… Казват, че можеш да ги викаш.

– Вярваш ли на такива глупости?

– Дума да не става!… И все пак гордей се, че говорят…

– Според теб хубаво ли е, ако човек може да разговаря с делфините?

– Това е най-хубавото… Оттук ли ще минем?

– През лозето. Да направим малко тараш.

Забавиха се между лозите и отново излязоха на брега.

Здрачът ги завари на фиорда. Морето вече спеше между скалите. Глупавият изчезна в една дупка и извади няколко големи дъски, извади и суха морска трева, нареди дъските върху изхвърлените на брега мидени черупки, разстла тревата, направи леглата меки и приятни. На това място морето беше изхвърлило още дъски и един сандък, на който пишеше Isabell.

Двамата събраха всичко около мястото на огъня, домъкнаха съчки и пънове. Глупавият запали огъня, а писателят нареди сандъка и дъските близо, да съхнат. Сандъкът не беше много влажен – писателят седна на него. Глупавият в това време стъпи на най-високия камък и огледа тъмнеещото море.

– Какво гледаш?

– Каква ли ще е тази Изабел, а?

– Я марка за сапун, я нещо за пиене. Това е амбалаж… Много обичаш да се правиш на ударен.

– Защо?

– Питах те какво гледаш.

– Ела и виж. Ако забележиш нещо, значи съм гледал.

– И оттук се вижда, че няма нищо.

– Тогава?

– Често ли спиш край морето?

– Когато ме прихванат.

– Ще пием ли?

– Първо ти.

– Ела на сандъка… Седни, има място.

– Тази Изабел трябва да е била много хубава… Наздраве!…

– Защо да е била хубава?

– Ще ми се да е така. Това име носят само красивите жени… Добре, че се сети за ракията.

– Няма ли да ни дойде малко?

– Не вярвам…

– Ето ти цигари.

– За първи път ще спя като богаташ. Събудиш се – кеф ти ракия, кеф ти цигари.

– Слушай, хайде да говорим открито: защо дойдохме да спим тук?

– Казах ти – често спя тук.

– Как разбра, че ще се повлека с теб?

– Защото и на теб ти се спи на открито. Знаеш ли колко хора могат да спят между скалите?

– Колко?

– Броят се на пръсти.

– Какво от това?

– Защо да ти обяснявам? Знаеш какво.

– Огънят цяла нощ ли ще гори?

– Защо не!

– И аз мисля, че трябва.

– Трябва да ни топли.

– И да ни топли, и за другото.

– Сега не те разбрах.

– Добре ме разбра.

– За делфините ли мислиш?

– Да.

– Как можеш да мислиш такива глупости!…

– Но огънят ще гори цяла нощ, нали?

– Знаеш ли кое е най-лошото, когато хората спят на открито?

– Не.

– Трябва да си лягат рано. Нямат какво да правят.

– Могат да разговарят.

– За какво да разговарят?… По-добре дай шишето.

– Ето го… В светлината на огъня надписът е по-красив.

– В светлината на огъня и човекът се разкрасява… Знаеш ли, че сега и ти стана по-красив?… Заприлича на добър писател… Наздраве!…

– Наздраве!… Започваш да ме дразниш. Някой ден ще ти дам да прочетеш нещо.

– Остави тая работа!… Ракията е много хубава!… Аз не чета. Не разбра ли, че ме интересуваш само като човек? Като човек, който може да спи на открито.

– Знам.

– Смяташ ли да опишеш тази история?

– Не.

– И да я опишеш, никой няма да ти повярва.

– Кое не е за вярване?

– Че двама души спали край морето през октомври заради самото спане.

– Няма значение… Дай бутилката…

– Наздраве!…

– Бутилката и цигарите ще бъдат в сандъка.

Нощта се изпълни със звезди, които се забелязват само ако човек обърне гръб на огъня. Морето се повдигаше бавно между камъните. Писателят го чувствуваше как набъбва и как се отдръпва безшумно. От него идваше топлина. Полъхът откъм сушата беше хладен. Морската трева между дъските шумолеше тънко. Дъските миришеха на смола и морски червей. Обърна се и се отпусна на дясната си страна. Топлината на огъня го удари в гърба. Кожата на лицето му усещаше допира на студената нощ. От другата страна на огъня се наместваше глупавият. Мидените черупки под дъските се трошеха и пееха. Наоколо се издигаха скали, само към морето зееше устата на фиорда. Писателят си знаеше – цяла нощ трябва да се върти като на скара, ту гърбът – ту лицето към огъня. От време на време трябва да става и да мята дърва върху жарта.

За негово учудване той се събуди малко преди изгрева – оня е ставал и поддържал огъня. Щом отвори очи, видя го да седи върху Изабел.

– Здравей!…

– Здравей!… Да му ударим ли по глътка?

– Има ли още?

– “Изабел” ще каже… О-хоо!… Наздраве!…

– “Изабел” има и хляб.

– Знам… Наздраве!…

– Ако искаш, можем да си го препечем на огъня.

– Имаш ли нож?

– У-ха!… Ей сега ще накълцам филийките… Да извадя ли малко миди? Има ги на плиткото. Бъркаш и вадиш.

– Може. Ще ти помогна.

Те откъртиха няколко шепи миди. Изтеглиха най-хубавата жар от огъня и ги наредиха върху нея. Мидите се отваряха като макове, водата им изтичаше върху въглените и съскаше. Ухаеше на печени миди, на препечен хляб и утринно море. В черупките, сред бульона от морска вода, месото се превръщаше в плътни кехлибарени топчета. Когато се нахраниха, глупавият рече:

– Какво ще кажеш?

– Тази е най-забележителната закуска в живота ми – отвърна писателят. – Можем ли да си пием, без да казваме наздраве?

– Както искаш.

– Какво имаш да вършиш днес?

– Както винаги – нищо.

– Да прекараме и деня тук, а?

– Ако желаеш и ако никой не те чака в града.

– Виж какво интересно слънце.

– Днеска ще бъде топло и ще се напечем. Ако ти стиска, можеш да се окъпеш.

– Ще се окъпя… Дай бутилката… Какви са тия цветове по водата?

– Видя ли ги?… Тях може да ги види само този, който е спал до морето.

– Искаш да кажеш – с морето… Тази есен ще работиш ли?

– Може и да поработя… Ще ми помогнеш ли да оберем всичко изхвърлено от морето?

– Добре. Тук ли ще носим материала?

– Тук. Решил съм да направя колиба в тази дупка… Трябва най-после да имам нещо собствено.

– Не ме разсмивай!

– Говоря ти сериозно.

– Слушай, защо не повикаш делфините?

– Остави тая работа…

– Сигурен съм, че можеш да ги повикаш.

– Никой не може да повика делфините.

– Никой освен тебе.

– Делфините са диви и никой не може да ги повика.

– Добре, да тръгваме за материал.

Писателят стана и прескочи няколко камъка. Глупавият тръгна след него. Прехвърлиха скалите и излязоха на пясъчната ивица – нататък се простираха все пясъци. Писателят вървеше напред. Глупавият го следваше на дистанция, разбрал, че му се сърдят сериозно.

Последната буря бе поработила добре. Най-напред откриха огромна жълта греда и още един Isabell. Имаше много дъски. Някои от тях все още плуваха във водата, затова двамата се събуха. Слънцето се издигаше и ставаше все по-топло. Няколко пъти се връщаха да пренесат плячката до фиорда, нареждаха я върху скалите да съхне. Накрая, щом свършиха работата си, писателят проговори:

– Не можем да мълчим докрай… Обещавам, че няма да продумам повече за делфините.

Глупавият помисли малко:

– Можеш ли да се скриеш зад скалите?

Писателят го погледна учудено и се поусмихна:

– Мога.

– И без шум… Ще стоиш там, докато ти дам знак.

– Обещавам.

– Залягай!

Писателят предпочете да се изкачи на високия бряг, оттам се виждаше цялото море, беше му удобно да лежи в сухата трева и да се крие зад млечките.

Глупавият скочи на един камък във водата, изправи се на него и се обърна към хоризонта. По панорамния път мина камион. Изчака го да отмине. Когато отново стана тихо, той сложи ръце около устата си и издаде някакъв звук. Търпеливо направи това втори, трети, четвърти път… Писателят наблюдаваше стрелките на часовника си, които извъртяха почти час. Не знаеше колко пъти се бе разнесъл този звук през това време. Докато го слушаше, той се мъчеше да го оприличи на нещо – може би наподобяваше скърцаща кола, може би писък или радиосигнал. Никога не бе чувал подобни звуци.

Делфините се появиха внезапно. Стадото се показа на половин миля пред тях. Животните правеха огромни скокове. Неусетно, като си играеха във водата, те скъсяваха разстоянието до брега, ставаха все по-едри, вече се очертаваха муцуните им: най-странното беше, че писателят започна да различава техния смях; да, делфините се смееха, може би се радваха по свой, делфински начин, а глупавият махаше с ръце. Водата около стадото кипеше, в подножието на скалите морето се раздвижи и последва нещо много чудно – животните се запромъкваха във фиорда, заобикаляха плитките подводни скали, скупчиха се пред глупавия. Сега той приличаше на дете. Писателят се надигна още малко; понесен от любопитството си, ой искаше да види всичко, до най-малката подробност. Глупавият седна върху скалата и протегна напред ръка. Под магията на неговата длан делфините изпаднаха в лудост – буйно подскачаха в стремежа си да я близнат, близваха я, изтласкваха се един друг, бореха се за тази длан.

Накрая глупавият се изправи и каза нещо, което ги поукроти, макар че животните сякаш искаха да се поглезят още малко, та трябваше да ги смъмри на своя неразбираем език. Стадото бавно започна да се оттегля. Животните заплуваха обратно, поривите им гаснеха, движенията им се успокояваха, докато най-после синият морски простор ги погълна.

Писателят се изправи, напусна скривалището си и слезе при фиорда. Глупавият седеше върху своята Изабел. Пушеше. Писателят се приближи.

– Е, ще пишеш ли какво видя?

– Не! Нищо няма да пиша!…

– Защо?… Можеш. И без туй никой няма да повярва.

– Никой – съгласи се писателят. – Никой няма да повярва.

***

ЕСЕННИ ДЮНИ

    През такъв октомври е удоволствие да се живее, да се лови риба, да се люби и дори да се къпе. Дори да се къпе е удоволствие през такъв мек и слънчев октомври, когато дюните са все още топли, както са оранжеви, контрастират на не дотам синьото небе. От дюните нататък започва прегорялото зелено на гората и гланцът на реката, която тук се влива в морето, и понеже знаете какво е в подобна есен морето, представете си цялата красота. Събрали сме се екипажите на двайсетина лодки за улов на паламуд – все различни хора. Да ви кажа правата, какви ли не хора се събраха тази есен при устието на реката; направихме си чудна компания, пък и риба падна, та бяхме в настроение и непрекъснато се смеехме и макар че цените в ресторанта бяха балкантуристки, пиехме си напук, пущахме си стотинки в музикбокса, слушахме си музика по кеф. През деня падаше работа, а вечер шлянкахме бяло вино и се учехме да танцуваме. Особено ни хареса песента за някакъв далтонист, успял най-после да срещне жената от мечтите си; в нейните очи той видял синьото, в косите й черното, в устните й червеното. Така започнал да различава и останалите цветове на света. Рибарите ме караха да превеждам чуждестранния текст и го харесваха – да не им се надяваш. Някои от нас по това време напуснаха колибите и палатките, преместиха се да живеят в мотела и се нахвърлиха да използват банята. Почти всички започнахме да се бръснем. Изобщо, заживяхме в нов свят, като курортисти. Помисля ли за тия дни, струва ми се, че за всичко е виновна една жена. То и пари имахме тогава, но все пак виновна си беше Златната жена. Така си я наричахме между нас – Златната жена и наистина ни изглеждаше златна.: кестенява коса, зелени очи и красиви устни, в които има и влага, и трепет, и крясък, и тайнствено мълчание – всичко разположено върху нежна гладка кожа, която, изглежда, е много бяла, но по него време слънцето бе променило цвета й – разбирате как. Разбирате!… Нищо не можете да разберете, нито пък да си представите, докато не я видите, а ние я виждахме често – облечена или гола между дюните, където тя се печеше. Като крадци надзъртахме скрити зад храстите и примирахме от изненада – жива картина върху мъртвото пясъчно одеяло. Постепенно голотата на Златната жена ни стана безинтересна. Някак си по-занимателно ни беше да я срещаме облечена, винаги в компания с мъжа. Лесно е да ги срещнеш. Двамата прекарваха следобедите в скитане край морето, катереха се по скалите или се провираха между тръстиките на реката. Те вървяха един до друг, понякога тичаха, понякога се носеха на ръце. Разбирай – той носи нея, а не тя него. Носеше я леко и се спущаше по дюните, и как няма да я носи – беше крехка и нежна. От управителя на мотела разбрахме, че Златната жена е на четирийсет години, а мъжът на четирийсет и три. Останалите подробности управителят премълчаваше и ни караше да се губим в догадки: може би бяха женени – той за друга, тя за друг – но от факта, че живееха в отделни стаи, заключавахме едно: не бяха съпружеска двойка.

Един ден, както регулирахме карбуратора на бордовия мотор, моят помощник Барона внезапно заяви, че на света съществуват много необясними неща. Запитах го какво има предвид.

– Да вземем живота на рибите – рече той. – Мислим, че знаем много за тях, а според мен нищо не знаем. Дори ихтиолозите…

– Какво не знаем за рибите? – прекъснах го аз.

– Имат ли слух, нямат ли слух, скиват ли добре, не скиват ли добре; имат ли радар – никой не ти го казва точно.

– Е, да – съгласих се аз.

– Ами… това за миграцията? – продължи Барона. – Сега се разправят нови работи за миграцията на змиорките, а скумриите и паламудите са тъмна Индия.

– Слушай!…  Говори направо!…

Барона ме погледна недоволно, може би се поколеба дали да отиде по-далеч.

– Става дума за необяснимите неща – рече най-после той. – Да вземем Златната и нейничкия. Ясно като бял ден – тъмна Индия. Има ли всеки от тях отделно семейство, няма ли; бягат ли те от нещо, не бягат ли; защо се крият тука като престъпници, страда ли някой друг от това, че са заедно… По всичко изглежда, че някой страда от това. Според мен, тази връзка е незаконна…

– И въпреки това? – усмихнах се аз.

Барона се намръщи.

– И въпреки това… двамата ни са симпатични – завърши той. – И защо – не мога да си обясня.

Помощникът ми имаше право. Златната жена и нейничкият ни бяха много симпатични. Не разговаряхме с тях, никога не седнахме на една маса да изпием бутилка вино и въпреки това всички им се радвахме. Живота си променихме заради тях. По-рано такава жена не можеше да припари в това маларично място, но сега, след като премахнаха маларията и като започна крайбрежното строителство, можехме да си гледаме подобни жени по цял ден и особено нея – до обед гола, а след обед по панталон, който се впива в долната част на тялото й. А вечер!… О, вечер, когато засвири музикбоксът, тя влиза в салона, облякла нежна синя рокля. Двамата заемат една от масите в ъгъла, вдигат чаши пред очите си и си прошепват някакви тайнствени думи за наздравица. В такъв момент лицата им стават още по-красиви. Лоши пиячи, разбира се… Започват с петдесет грама коняк, след туй вечерят и изпразват една бутилка вино. Говорят, говорят… И какво имат да си говорят, не знам, но към девет часа отново излизат навън да скитат. Изкачват се по дюните, спущат се към гората, заобикалят разливите на реката, мернат се между тръстиките като привидения и накрая се изсипват край морето. Тук мъжът се съблича, влиза във водата, плува няколко минути и излиза. Тя го чака на пясъка, подава му хавлия и започва да подхвърля камъчета в топлата шумяща пяна.

В една подобна нощ ние видяхме как тя му подаде хавлията, по-скоро наметна я върху рамената му, а после се повдигна на пръсти и жадно целуна мокрия му врат.

– Знае да обича, мръсницата! – въздъхна Барона.

– Тихо! – изшътках аз.

– А той защо се къпе нощем през октомври? – прошепна Барона.

Защото младостта му е отлетяла – отвърнах тихо.

– Напротив – рече Барона. – Само младите могат да се къпят в такава студена вода.

– Той играе на млад – казах аз. – Не иска да се предаде. На тази възраст мъжете си служат с хитрости: къпане в студена вода и тъй нататък…

– Не разбирам – рече Барона. – Защо не й докаже младостта си по друг начин?

– Сигурно й доказва и по друг начин – отвърнах аз.

– Да ме убиеш не влизам в такава вода!

– Без рискове не може, Бароне!… Трудно ще го разбереш. Такава любов е всеотдайна и струва повече от любовта на младини.

– Уха!… Защо?

– Защото всеки знае да люби на двайсет. Опитай се да любиш на четирийсет, да те видим.

– Не – поклати глава помощникът ми. – Не разбирам.

– Като застарееш, ще разбереш.

Барона ме погледна с младите си очи и аз, без да ща, се усмихнах. Той остана сериозен. Сигурно не бе разбрал нищо.

Мъжът се облече, двамата се прегърнаха и тръгнаха към ресторанта, където гърмяха песните на рибарите. Гръдта на морето пълнеше тишината с въздишки. Водната маса се надигаше страстно в леговището си и аз мислех за това, че тази страст е вечна, неутолима – ние ще минем и ще заминем, а тя все ще клокочи и все ще иска нещо.

– Толкова ли е страшно? – обади се отново Барона. (Тази нощ той не приличаше на себе си.) – Кое му е страшното?

– На кое?

– Когато разбереш, че вече не си млад.

– Понякога е много страшно – отвърнах аз.

– Защо? – учуди се Барона. – Познавам хора като бай Митьо например, които са по-стари от много други и пак не обелват лаф по въпроса.

– Зависи от хората – казах аз.

– Сигурно – съгласи се Барона. – Но кое му е страшното?… Хайде да вървим!…

Сутрин излизахме рано, по тъмно. Най-напред се събуждах аз, разтърсвах рамото на помощника си, измъквахме се от палатката и се качвахме на лодката. Раздвижването ставаше общо, та почти всички лодки тръгваха едновременно.

Рибарите, които спяха в мотела, трябваше да прехвърлят дюните, но винаги идваха навреме и утринната тишина пламваше изведнъж от експлозиите на моторите. С Барона деляхме три пая: един за него и два за мен, както се полага – за лодката и инвентара. Риболовната армада излизаше тържествено от устието и се разпръсваше на всички страни – кой където му видят очите. Морето е пред тебе, стигни додето можеш и ако набараш пасажи, товари до козирката на лодката!… А през октомври, както вече казах, имаше риба и за нас, и за вас. Чипаретата бяха накълцали дланите ни и най-големият ни късмет се състоеше в това, че стадата се навираха все в заливите около Маслен нос и Змийския остров, на плюнка място от лагера ни. Затова си излизахме често на суша, затова, както казах, имахме възможност да наобикаляме и голата Златна жена между дюните. Няма само да работим, я! И ние се нуждаем от култура!… Следобедите, докато чипарувахме на бавен ход, ние виждахме двамата скитника по плажовете и тогава Златната жена ни помахваше с ръка. Този беше единственият ни разговор с тях. В ресторанта само се наблюдавахме.

– Студени хора! – осъди ги още в първите дни Барона. – Не са арабии.

– Остави ги на мира – рекох аз. – Търсят си тишина и самота. Изглежда, че им се е струпало много.

– Какво много?

– Кой знае какъв им е халът в София. Знае ли човек какво се говори за тях?

– Тъй ли ти се струва?

– Сигурно им е писнало да ги приказват и съветват. Може би смятат, че и ние мислим като останалите.

– Защо пък да мислят?

– На тази възраст любовта е недоверчива.

Барона ме погледна многозначително:

– Откъде знаеш?

– Като наддадеш на годинки, ще разбереш.

– Май че искаш да споменеш нещо за себе си.

– Ами!…

– Слушай, да не би… оня да ревнува?

– Никога! – отсякох аз. – Те са изпитали всичко в живота, уморени са от дребнавостите и сега не им остава нищо друго, освен да се обичат със сърцето и с разума.

– Не знам – въздъхна Барона. – Тази кучка ми прилича на двайсетгодишно момиче. Какви са тия жени, бе!… В инкубатор ли са правени!… Мисля, че ако ми падне…

Казах, че няма да му падне, и той се съгласи с това, но побърза да добави, че тогава би пратил по дяволите сто Ленчета и Данчета от неговите за една подобна четирийсетгодишна, запазена и красива като не знам какво си… с такава копринена кожа и такива топли очи… просто да я целуваш само по очите.

– В нея има нещо пò такова – добави той. – Не, не мога да ти обясня!…

– Разбирам те – усмихнах се аз. – Искаш да кажеш, че се различава от твоичките, макар че са млади.

– Много се различава! – допълни той с копнеж. – Такива не бива да ги пускат по улиците. Правят ни нещастни.

– На света трябва да има всичко – заключих аз.

– И него си го бива, а?… Много младее бе!

Бяхме изпълнени с подозрения към Златната жена и мъжа. Не харесвахме отношението им към нас. Защо да не ни обръщат внимание? Ние сме прости рибари, но даяним на тайни. Всеки може да седне до нас, да ни се довери, да си поговорим, да си пийнем – мълчим като гробове. Сто бутилки стоварù пред нас – няма да продумаме!

Най-после духна североизточният. Разглезени от добрия сезон, ние пак излязохме за риба, но напразно. Пасажите бяха потънали някъде, вълните нарастваха и лодките една след друга започнаха да се отправят към брега. Нашият карбуратор пак заяде и то не другаде, ами срещу буруна. Току-виж, че сме направили белята. Развикахме се и размахахме веслата. Една от лодките ни чу, направи малко отклонение и ни върза на буксир. Влязохме в устието на реката. Изтеглихме лодката на пясъка. Погледнах Барона. Той също ме гледаше. Моят поглед питаше: “Сега ли да се заемем с мотора?”, а погледът на Барона отговаряше: “да не си луд? Сега ще се напием!” Още докато бяхме в морето, чувствувахме как гърлата ни парят – може да ги изстуди само тридневно пиянство, докато падне вятърът.

Спокойно тръгнахме през дюните, право към ресторанта. Там бяха всички, успели да ни изпреварят. Рибарите стояха на пътя между мотела и ресторанта. Май че бе станало нещо. Притичахме и разбрахме. Златната жена и нейничкият, натоварени с багажа си, минаваха пред нашите колеги. Ние, одърпаните и вмирисани на риба, само мълчахме. Мълчахме и ги наблюдавахме как вървят бавно, стъпка по стъпка, как за последен път оглеждат мястото, където са били сами и свободни. На свой ред и ние пристъпвахме с тях – незабележимо, да не разберат – може би се смущавахме от това, което вършехме. Мога да се закълна, че и ние, и те искахме да си кажем нещо, поне едно “довиждане”, но какви бяха тия хора, как успяха с мълчанието си да сковат и нас – дума не си казахме и ако не беше Барона!…

Браво на Барона!… Започвам да се гордея с него. Той изтича в ресторанта и минутка след туй от музикбокса се понесе любимата песен на Златната жена.

Заминаващите спряха и се обърнаха. Не махнаха с ръце, може би куфарите им пречеха, може би наистина си бяха сдържани хората. Ние също не им махнахме – свикнали сме да се отнасяме към другите, както те се отнасят към нас – и все пак всичко приличаше на едно голямо изпращане сред мълчанието на гората, на небето и на дюните, като се изключи усилващият се шум на морето и клаксонът на автобуса – същият, който след три минути отнесе от спирката тези, с които животът ни стана по-красив.

Нахълтахме в ресторанта и се нахвърлихме към виното. Някой рече:

– Този вятър май че няма да трае само три дни.

Виното беше бяло и студено.

Забелязал съм, че тук хладилниците работят добре.

***

ПАТЕТИЧНА СИМФОНИЯ

    Не може да се каже изведнъж кой бе по-смачкан – той или лодката, защото и двамата бяха за оплакване; за него да не говорим, а лодката миришеше на гнилоч; кръпка до кръпка – дъска до дъска бяха сменяни в течение на годините; вместо клинове по бордовете стърчаха клечки, напластената по обшивката боя тежеше повече от дървения материал, а двигателят напомняше кюмбе. Под машината винаги се плакнеше локва от бензин и масло. Рибарят протегна мършавата си ръка към стартера със слаба надежда да получи искра, а без искра лодката никога няма да мръдне от мястото си. Моторът наистина отказа да запали. В същото време от кея потегляха другите лодки и се стопяваха в утринната дрезгавина. Вятърът беше притихнал още вчера и сега укротеното море се олюляваше махмурлийски, съсипано от тридневни лудории. Вляво от острова се раждаше апатичната светлина на слънцето, лягаше върху меките вълни и се оставяше да я носят. Морето излизаше от нощта като живо същество, разпростряно на всички посоки, зад границите на реалността. Слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше с тайнствения глас на дълбочините, със солите си и студа, с ароматите си, със загадъчните течения, в които се реят и планктонът, и китовете, с черното си дъно, от което понякога излизат забравени от други ери чудовища. От водите му изплуват суеверия и легенди, откривателска дързост, подлост и благородство, низост и величие. Морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, по-красиво от земята, а понякога по-грозно от нея. В него се вливат всички нечистотии на сушата, там изтичат смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците от фабриките. В него изтича умората на човечеството, над чародейната му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни. И все пак то си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото.

Та в това море искаше да влезе мършавият окъсан рибар със своята бракма, до острова, където бурята навярно бе изхвърлила купища миди – да ги вземе и продаде на фабриката за мидено брашно, същото, което се хранят кокошките… Искам да кажа, че не отиваше да убива китове и да не си помислите кой знае какво.

За голяма изненада моторът неочаквано даде признаци, че ще заработи, и наистина щеше да запали, ако в последния момент едно кльощаво момче, нещо като второ издание на рибаря, не се притече на пристана.

– Тате, кака се върна!…

– Какво?

– Кака се върна.

– Как така се върна?

– Дойде си.

– Хайде бе… В къщи ли е?

– В къщи… Дойде си и плаче… Оня я изгонил.

– Какво?

– Пак я изгонил.

– Така ли?… Аз на него мамицата му!… Ей сега ще му дам да разбере!… Той се наведе и изплакна ръцете си във водата. – Бягай да спиш и остави на мен тая работа!…

Момчето затича обратно по стръмната уличка. Дългите му крака се заплитаха и разплитаха, или пък тъкмо така изглеждаше откъм кея – като се погледне нагоре, в утринния полумрак. Рибарят запали цигара и се понесе по същата уличка на града. Срещу него прииждаха мъже с весла, около автобуса се трупаха сънливи пътници, някакво шкембе търкаляше бъчва по паважа, но не можеше да се разбере добре дали и шкембето не се търкаляше заедно с бъчвата. Фурната ухаеше на кифли и милинки, няколко гларуса врякаха на покривите без причина. Изобщо никой не знае защо крещят тия птици, пък и не се старае да разбере.

Най-после рибарят отвори портичката. Фламенгото миеше огромното си лице на чешмата. Една оранжева хризантема гъделичкаше голото му рамо. Младежът отвори само едното си око към неканения гост. Другото бе пълно със сапун.

– Хайванино! – извика рибарят. – Пак ли започна?

– Ти на кого викаш хайванин бе, скаридо!

Неканеният гост разбра, че ще бъде по-добре за него, ако се възползува от здравата дворна ограда и веднага се озова зад нея.

– На тебе казвам – потвърди той. – Дъщеря ми не е за подигравка да я вземаш и връщаш, когато ти скимне!… Никой не ти я наблъска в ръцете, сам си я поиска.

Фламенгото изплакна последния сапун от лицето си. Мускулите на ръцете му подскочиха като невестулки.

– И друг път съм ти казвал – рече той, като започна да се бърше с кърпата. – Не мога!… Опитвам се, не че не се опитвам, но не мога… да живея с дъщеря ти.

– Защо бе, какво му е на момичето?

– Не мога.

– Ама защо, кажи защо?… Целия град да питаш, всеки ще ти каже, че дъщеря ми е най-доброто момиче.

– Чуваш ли какво ти казвам?… Не мога.

– Ама ти защо не кажеш най-после какво му е на момичето?

– Хич я няма!… Това е.

По съседските прозорци се мярнаха няколко любопитни лица. От къщичката изскочи и майката на Фламенгото, здрава и права жена, но малко кривогледа.

– И аз му пълня главата – намеси се тя. – Казвам му, че по-честно момиче няма да намери, ама не слуша… Иване, тази сутрин за какво се скарахте?

– За нищо – отвърна Иван, такова беше истинското име на Фламенгото. – Не се скарахме.

– Не мога и не мога да разбера моя проклетник!… Какво ти направи момичето, бе? Ще кажеш ли?

– Нищо… Щом се събудих и я изгоних… Тя не е никаква жена…

– Защо да не е жена?

– Жена е, ама е грозна!… Ще говорим ли повече?

– А когато я вземаше, грозна ли беше? – втурна се през портичката рибарят.

– И тогава беше… Какво да правя? Не мога. Три месеца сме женени и вече си бия главата… Казвам ви – да ликвидираме. Голяма беля ще стане, ако не ликвидираме… Добра е, тиха е, но не мога…

– Ти да не си хубав? – извика бащата. – Много ли си хубав?

– Не знам… Не мога.

– Ти си простак – изкрещя бащата и то доста смело, просто да не очакваш от мърша като него. – Идиот си!…

– Ааа, така ли? – Фламенгото бързо нахлузи ризата, понеже, докато го наричаха простак и идиот, тя беше покрила главата му. – За бой ли плачеш?

Младежът тръгна към портичката, но предвидливата майка застана навреме там, да препречи пътя му, макар че нямаше смисъл – авторът на обидните думи вече бягаше към пристанището… Гларусите продължаваха да пищят, ранобудните рибари лапаха топли милинки, а слънцето беше показало крайчеца си на хоризонта. Едно мъничко парченце слънце и толкова светлина, а какво щеше да стане после? Рядко хубав и светъл ден се раждаше – само за влизане в морето.

Нисък кривокрак рибар с кафяво кепе (боже мой, как се разпространяват новините в това градче) го настигна до лодката.

– Какво стана?

– Нищо. Дадох му да разбере.

– Пада му се на този тарикат.

– Натрих му мутрата… Ще ме помни.

Рибарят отново протегна ръка към мотора и свещите дадоха искра, машината гръмна, таратайката се понесе напред с най-малката възможна бързина – към слънцето, към отворените пространства на океана. Разбира се, извън пристанището моторът млъкна, но пак загърмя, лодката взе курс към острова, към големия бизнес – мидите, от които можеше да се стрие брашно за угояване на кокошките. Морето прие и този човек. А вие как мислите, че в него влизат само подобни на Ахав и Старбък?… Лъжете се. Всеки си има своя Моби Дик, разберете го.

***

ПРОНИКВАНЕ

    Напоследък имаме много свободно време и започнахме да се занимаваме с жени. Нашият шалан чака кефа на бюрократите да му наредят какво да правим в малкото пристанище. Дотътрихме се тук по заповед; изобщо правим каквото ни заповядват. В пристанището се чудят защо сме дошли, а ние не пискаме, доволни сме – Слънчев бряг е близо, свечери ли се – тръгваме по любов. Хубаво е да се мотаеш по такива места: неони, оркестри, бамбини… Парички си нямаме, но имаме черни мутри и шапки с кокарди, по които мадамите си падат. От екипажа сме интересни аз и Мишката, другите двама са пенсии, за тях няма да говоря. Пред мадамите Мишката изведнъж се превръща в Майкъл или нещо подобно, мъжко момче, българче с нежна душа, готова за подвизи. Няма да ви занимавам с всички приключения, ще ви разкажа само за моя случай с Ханка; той остави спомен в душата ми, пък ще бъде интересен и за вас.

И така с Мишката се облякохме, метнахме се на автобуса и слязохме на Слънчев бряг. Вечерта беше хладна, нали знаете как в края на август духват североизточните, времето се разваля за няколко дни и морето става на боза. Вятърът събаряше плажните чадъри, вдигаше роклите на момичетата и разголваше почернелите им крачета – много по-забавно, отколкото през деня на пясъка, цяло ревю. Най-напред му ударихме по една цитронада в “Палма” и тръгнахме към казиното. Нямаше опасност да се сблъскаме с вчерашните германки, защото бяха заминали тази сутрин, чувствувахме се свободни, ергени, каквото срещнем по пътя, все е ново – можем да нападаме. Най-напред закачихме едни чехкини. Не ни обърнаха внимание, сигурно си имаха вече нещо определено, а и ние не настояхме – жени, колкото щеш: на групи, на двойки и индивидуално. Влязохме в ресторанта. Вече излизаха на дансинга да танцуват, но още първият оглед ни даде да разберем, че другите гларуси са окупирали кажи-речи всичко. Само на една маса седяха две бели момичета, току-що пристигнали, снежинки, едната – направо хубава, а другата кофти – слаба и малко анемична в кожата. Помолихме да седнем при тях и получихме половината им съгласие, но за изтребители като нас и това е достатъчно, защото, ако чакаш покана, така ще си останеш без нищо. Седнахме, поръчахме коняк и уж нехайно започнахме да мятаме по някой поглед върху жертвите. Жалко, само едната става за работа, а другата, както и да оглеждахме, си оставаше извънстандартна. Трябваше да изчакаме, да разберем кой от двама ни ще заслужи вниманието на първата. Спечели Мишката и по силата на джентълменското споразумение бях принуден да се ориентирам към нещо друго. Но къде ще търсиш по това време друго? А да се разделя с приятеля, беше дълга и широка. Ясно, че нея вечер щях да изгоря аз, както друга вечер пък е изгарял Мишката – както се падне, лотария. Оказа се, че са полякини, току-що пристигнали, и все сравняваха нашето море с Балтийското, на което ние се изсмяхме и заявихме, че ако става дума за море, на света има само едно – Черното. Те ни запитаха какво работим, а ние само това и чакахме – издрънкахме репертоара – казахме, че сме от далечното плаване (как да признаеш, че си шаланджия, щом не им е известно какво е туй шалан, да не говорим, че е унизително до припадък). Интересът им към нас се увеличи и сметнахме, че е време да се понесем по дансинга. Моичката беше доста лека на килограми и горе-долу танцуваше, само че се смущаваше и ломотеше нещо на полски, език, от който имам само понятие. Не са един и два езиците, които трябва да владееш на Слънчев бряг. Това, полският, да ви кажа, не е никакъв език, макар че ако накараш да ти го пеят по-бавно, започваш да чактисваш. През цялото време се озъртах, търсех нещо пò за пред хора, но по масите бе останало най-очуканото. Благодарим! Такова вече си имах, държах си го в ръцете, опипвах кокалите му – струваха ми се изхвръкнали, просто убиваха под пръстите. А Мишката, гледам, долепил чело до косата на другата и погледнеше ли към ме, смигаше, а аз с ишмар му давах да разбере как съм се натопил тази вечер. По-късно поканих мадамата му за един шейк, от кавалерство, и се убедих, че е важна, особено с красивата си глава и високите си бедра. И нейната кожа не бе виждала слънце, но къде-къде по-матова беше, и гладка, без пъпчици. Ханка е слаба работа, измъчена, бледа. Виждал съм грозни в лицето мадами, които вадят тяло за милиони, а Ханка не е нито грозна, нито неправилно сложена и все пак ми прилича на лапина – няма какво да ядеш от нея.

Излязохме навън и по традиция се разделихме на двойки. Ние с Ханка тръгнахме напред и аз по навик, без желание, протегнах ръка да я обхвана през кръста. Почувствувах, че се отдръпва. Това ме ядоса и я притеглих грубо. Тя се поукроти и тръгна до мен, но все пак усещах, че се съпротивлява, и то отвътре, това поне е лесно да се разбере от тарикат като мен. Пред нас, в тъмнината, се простираше плажът, свитите чадъри се мяркаха като призраци наоколо и потрепваха от вятъра, вълните се стоварваха на пясъка, всичко бе объркано – чорба от вятър, звезди, чадъри и тъмнина, никой не може да те открие в хаоса. Тогава усетих, че Ханка си е обикновена жена, редовна, и ако ръката й не се потеше от страх, илюзията щеше да бъде пълна. Раздвижих пръсти нагоре-надолу, уж че ги разхождам от скука, но нейната ръка се намеси. Ядосах се. Какво ли си въобразяваше пък тая, за какъв дявол е минала две хиляди километра, нали за морето и за мъж като мен, нали за туй идват повечето жени; комбинацията си е ачик такава – море и моряк. Ако не опиташ и двете, все едно че си харчил парите си на вятъра.

Предприех още няколко опита, също напразни, нападенията ми се разбиваха едно след друго. Разсърдих се и се оттеглих на цели двайсет сантиметра. Потърсих с очи великия Майкъл, но нищо не се виждаше. Морето ни ръсеше с воден прах и ако искате да знаете, беше чудно време за любов и целувки, стига да си разбран и да не дърпаш като един… никакъв. Не можех и не можех да я разбера тая жена… Реших да го ударя на разговор, колкото да убия туй пусто време, докато ми подсвирне Мишката. Първото нещо, което научих, беше, че тя работела в Познан като пощенска чиновничка, нещо, което ме учуди, защото всички чужденки по нашето крайбрежие са все от кинематографията, радиото, вестниците и театъра, така де – колкото аз съм от задграничното плаване. От този факт разбрах, че Ханка не е фукла и понеже ми беше станала доста безразлична, на бърза ръка й признах, че съм прост шаланджия, от екипажа на най-тромавите кораби, дето вършат най-черната работа по пристанищата и другаде. Трудно й обясних всичко, с налучкване и падна доста голямо чертане по пясъка, защото аз ви го казвам лесно, но как го разбра тя тогава, един бог знае. Самият аз не знам как да ви уверя, но изведнъж изчезна цялата ми страст, ударихме го на приятелски разговор – унизителен за човек като мен. Наистина голямо унижение – седиш с жена на пясъка и говориш за разни житейски неща. Научих доста подробности за нея, за това, как се бори с живота, какви разочарования е изтърпяла и прочее, но накрая пак не се стърпях и запитах защо се държи така телешки. Тя учудено ме запита как се държи, на което отговорих, че по силата на обстоятелствата, след като е пестила дълго парички и най-после е успяла да дойде на Слънчев бряг, трябва да забрави грижите си, да се отпусне и да поживее, да изкара една любов, както правят повечето – ами така де: да се покъпеш, да си потанцуваш и да се полюбиш, какво по-хубаво от туй? В края на краищата – веднъж се живее, младостта е мимолетна, днес си тук – утре те няма, пък на всичко туй и мъж като мен, всичко е тип-топ… Ей такива неща й наговорих и я погледнах в очите. Ханка се усмихна и ми отвърна, че й пея една много стара песничка, написана на всички езици. Кипнах за не знам кой си път: Добре де, какво от туй, ако се поизлъжем малко, нали ще потънем, както се казва, в оная сладост и важно ли ще е после дали сме се измамили или не, дали ще се видим пак или не, ще си пишем ли или ще си забравим имената?… “Виж какво, мой малък моряко, отвърна ми Ханка, не е там работата, кой ти гледа бъдещето. Никакво бъдеще не ме интересува, нито искам да знам шаланджия ли си или плаваш в Атлантическия океан. Тези неща нямат значение. Нито пък аз съм студена или ненормална, както би си помислил. (това си го бях помислил). Не е там работата, момчето ми…” А в кое?… “Нещата са по-сложни…” Разбирам, разбирам… “Нищо не си разбрал, не съм девствена…” А какво тогава?… “Много, много по-сложни…” Вече излизам от кожата си: Ще ми кажеш ли какво толкова сложно може да стои между двама млади хора, щом имат желание да се потъркалят на пясъка?…

Ние, мъжете, сме кучета. Да, ние, истинските мъже, сме кучета – това мога да ви кажа аз и извинявайте, ако съм ви докачил с нещо. Нея вечер малката анемична полякиня ми поговори дълго и едно разбрал, друго не разбрал, дойдох до заключението, че човекът трябва да си остане човек при всички условия и да запази гордостта си. Тя ми каза, че няма нищо по-лесно от туй да се нацелува с мен и после, ако ще да се отпусне докрай, още от първия ден да избие част от разноските. Но тя знаела много добре, че ще получи всичко по милост, аз съм бил момче-професионалистче, така ме нарече тя, което не подбира толкоз, и че тази нощ ще прибягна до нейните услуги по липса на друга, от скука.

Тук не издържах и извиках… Но по-добре да ви предам всичко, както в книгите или в театъра, защото не може да се изрази лесно с нашия моряшки език. Ето как се разви разговорът по-нататък, но го предавам доста измислено, не мотамо.

Да се върнем там, където не издържах и извиках.

– Обиждаш ме! – извиках аз. – Няма да ти позволя да ме обиждаш!

– Какво ти стана? – учуди се тя.

– Внимавай какво говориш!

– Ти не ме харесваш – рече спокойно Ханка. – Просто тази вечер си нямал късмет и не мисли, че не разбирам цялата работа. Ти щеше да бъдеш много по-доволен, ако приятелката ми беше харесала теб.

– Н-не – опитах се да възразя аз.

– Признай, че е така.

– Слушай, Ханке – започнах, – ти си първата жена, с която говоря като човек. Всичко, което ми каза, е вярно. Извинявай, че постъпих така.

– О, няма нищо. Важното е, че се разбрахме.

– Ти ме накара да проникна в човека.

– Не измисляй отново – рече тя. – Да оставим този разговор… Това море ми взе акъла. (Нещо подобно каза.)

– Точно сега не бива да прекъснем разговора – настоях аз.

– Защо? (Уверявам ви, това момиче не беше чак толкоз грозно… искам да кажа – безлично.)

– Защото те виждам преобразена… В теб откривам душа и ум.

– И тази е доста стара песничка. (Какви бяха тези песни, не ми е ясно.)

– За първи път говоря искрено с жена – казах аз. – За първи път с мен става нещо.

– Нима?… Какво става с теб?

– Ти си прелестна!…

– Трябва ли да започнем отново разговора, който уж завършихме?

– Слушай, сега ще ти кажа нещо, което няма да повярваш.

– Кажи го.

– Обичам те.

– Представи си – това не ме учудва!

– И ми вярваш?

– И аз ти вярвам, и ти си вярваш.

– Тогава? – кипнах щастлив, до немай къде аз.

– Тогава… нищо. Сложно е и не мога да ти го обясня.

Ханка се изправи и тръгна към асфалта. Скочих след нея и я настигнах. Лесно я настигнах, хванах я за раменете, обърнах я към себе си и започнах да я налагам с целувки било по лицето, било по косата и по едно време ми се стори, че и тя ме целуна леко по брадичката, доколкото можа да го направи в бързината, както се отбраняваше. Жалко, че асфалтът беше близо, глупаво осветен и пълен с хора, върху него нещата се променят много, друго си е пясъкът.

Изравних се с Ханка и какво ли не й надумах, стисках й ръцете, дори се заклех в безумната си любов, а най-смешен станах, като й предложих от утре да си пишем писма, без да се срещаме, защото така се изразява идеалната любов. Какво ли не дрънках в нея ветровита нощ, виках след Ханка, когато я видях да притичва по стълбите на хотела… Пропуснах последния автобус, та после трамбовах пеш до пристанището. В шалана се прибрах много късно. Ни Майкъл, ни Мишка!… Легнах и заспах с най-красивите чувства в живота си. Мишката се прибра призори и заяви, че всичко минало добре, но да видим какво ще правим утре, къде ще обикаля да не я срещне отново – нямал излишно време за една и съща жена, обичал разнообразието.

Ние, истинските мъже, сме кучета… Една не много млада финландка (имало и такива нации) ме награби на другия ден. По някаква случайност дойде да фотографира на шалана и заварката стана лесно. Вечерта – танци-манци, и пак на плажа. Както се движехме по брега и си издърпвахме един-друг целувки, както си търсехме по-тъмно място на пясъка, видях Ханка. Беше седнала до самата вода. Чудя се как я познах. Вдигна весело ръка и ми подвикна “здравей”, а финландката се засмя. Запитах я защо се смее. Отвърна ми, че имам широки връзки. Сега, да седна да й разправям, че е била братовчедка ми, надали щеше да повярва, затова замълчах. А бях готов да й кажа така… Ние, моряците, не сме малко луди, изтърсим ли някоя лъжа, хич не мислим за последствията, защото в момента още плащам данък на оная нощ и живея със спомена за малката полякиня. Казвам си: дали пък не се разминах с голямата любов, за която пишат толкова много по книгите и я представят по филмите – само заради факта, че ние, истинските мъже, наистина сме си едни кучета и нищо повече.

***

МЛЕЧНИЯТ СОК НА НОЩТА

    Вървяха по булеварда и от пръв поглед си личеше, че са чужденци, пък и самите те чувствуваха това по усмивките, които им отправяха момичетата. Булевардът се спущаше право към залива и потокът на навалицата можеше да се излее в морето. Измитите тротоари блестяха. Сградите бяха стари, прилепени една до друга, просто не можеха да дишат, но се извисяваха като часови на миналото, от което идеха – напудрени дами с огромни деколтета и разкошни заоблени гърди. Те стояха в странно сходство с непретенциозното северно море, което имаше неопределен като тях цвят, но през това време на годината обилно напоено със светлина.

– Колко е часът?

– Виж слънцето.

– Видях го и не мога да повярвам… Обхваща ме нещо като безпокойство.

– А жените видя ли?

– Хубави!

– Невероятни кожи… На какво се дължи?

– Обясняват го с изобилието на мъгли.

– Погледни движението.

Автомобилните редици бяха гъсти, а самите коли не много хубави – еднообразни марки, все производство на страната, в която бяха попаднали. Тълпата изчакваше зелените светлини и се втурваше към станциите на метрото, което я поглъщаше.

– Не е ли по-добре да се приберем в хотела?

– Глупости!… За този град имаме само четири дни.

– Тогава да изпием по едно кафе.

Бяха пребити от пътуването и просто влачеха краката си. В сладкарницата не се влизаше, а се слизаше. Няколко тесни стъпала ги въведоха сред масички и столчета. Ухаеше на бразилско кафе и мляко. През прозорчето, поставено на равнището на улицата, се виждаха краката на минаващите жени. И краката на мъжете се виждаха, но те не ги интересуваха.

– Ще запуша – рече по-ниският.

– Веднага ще ти направят забележка – отвърна уморено високият.

– Това не се понася… Навсякъде е забранено да се пуши.

Високият носеше очила с огромни черни рамки. Той погледна внимателно лицето на приятеля си, сякаш го проучваше. Едва днес бе успял да забележи, че приятелят му е хубав, заради него жените се усмихваха на двамата.

– Какво? – учуди се по-ниският.

– Нищо?

– Защо ме гледаш?

– Град на красиви продавачки и сервитьорки – това си мислех.

– Красиви и неучтиви – съгласи се по-ниският. – Направо груби.

– Ужасни!…

– Както са ни разправяли.

– Всеки случай умората ни си личи и от разговорите.

Сервитьорката постави чашките на масичката. Двамата предпочетоха да си платят веднага – бяха се напарили – и започнаха да пият кафето.

– Никога не съм предполагал – усмихна се по-ниският.

– И аз – усмихна се високият. Той потърка с кърпичка очилата си. – Ако някой ми кажеше, че ще пия кафе, без да пуша, бих му се изсмял.

– Цигарите са вълшебно нещо.

– Да не говорим за пушене.

– Кафето е добро.

– Изобщо – очакванията ни са надминати.

– Тук хората изпитват гигантска увереност.

– Сега разбирам как пълководците чупят главите си в тези простори.

– Слушай, ние не се ли уверяваме взаимно в нещо?

Засмяха се и това сякаш ги ободри.

Високият се замисли:

– Тъкмо смятах да ти кажа нещо в продължение на разговора.

– Защо не го кажеш?

– Защото засяга същото. Исках да ти кажа нещо за литературата на тази страна.

– Обещахме да не говорим за литература.

– Аз ли започнах?

– Ти.

– Аз ли трябва да платя виното?

– Не знам дали тая вечер ще пия – рече по-ниският.

– Защо не вземеш нещо за успокояване?

– И пак няма да мога да пия.

– Толкова ли те боли?

– Предлагам да помълчим.

Крачетата се появяваха на прозорчето, където гаснеше светлината на слънцето. Едно дете от тротоара изтърва балончето си. То се търкулна по стъпалата и легна върху мозаичния под на сладкарничката. Високият стана и го вдигна. Момчето изтича и си го взе. Чужденецът се усмихна, посегна да погали бузката му, но детето, загрижено за по-нататъшната съдба на балончето, побягна. Майка му стоеше на входа и затваряше пътя на дневната светлина. Тя беше пълна жена, бяла.

– Страната е толкова изгустирана като тема – рече ниският, като се върна на мястото си, – че не смея да напиша стихотворение за нея.

– Ами ако трябва да пишеш пътепис? – Високият изпи последната глътка бавно. – И все пак литературните хуни не са видели много неща.

– И то какви неща! – потвърди ниският.

– Да ставаме ли?

– Все пак да се опитаме да спим… Умният турист трябва да спи добре. Утре ще се събудим съвсем пребити.

– За какво утре говориш? Тук нито се мръква, нито се съмва.

– Ще спуснем завесите плътно.

Тръгнаха в обратна посока, към хотела, само че този път по другия тротоар. Наближаваше десет часът и вече се здрачаваше. Двете момичета стояха до моста на речния канал и се смееха.

– На нас ли се смеете? – запита ниският.

– Да.

Момичето, което каза “да”, беше много русо, силно пристегнато в кръста с колана на шлифера. Другото момиче беше червенокосо.

– Смешни ли сме?

– Не, но обичаме да се смеем.

– Повече, отколкото е прието – допълни червенокосата.

Дрехата с дунапренова подплата правеше червенокосата възпълничка, но мъжете бяха успели да видят вече тънките китки на ръцете и глезените на краката й. Момичето си беше в ред.

– Каква е тази нощ? Кога ще мръкне?

– Не сте ли чували за белите нощи?

– Какво правите в подобни нощи?

– Смеем се – засмя се русото момиче.

Дунапреновата дреха наистина не й стоеше добре и младият чужденец, по-ниският, крайно време е да го наричаме поетът, какъвто си беше, не можеше да освободи съзнанието си от тази подробност.

– Ще тръгваме ли? – запита той?

– Къде? – запита момичето с червеникавата коса.

– Където си искаме.

– Може, но да почакаме Катя.

– Къде е Катя?

– В телефонната кабина.

– Само три ли сте на брой? – запита високият с очилата, белетристът.

Момичетата се засмяха отново. Мръсната вода на канала изглеждаше неподвижна. Мостът хвърляше върху нея зеленикава сянка, сякаш създадена от плесента на времето. Белетристът си помисли за това, как ли живеят рибите в тази боза, под трясъка на автомобилите. Мостът непрекъснато стенеше и въздишаше. Той се спусна по каменната стълба, наведе се и пипна водата.

– Какво прави колегата ви? – запита русото момиче.

– Нищо – отвърна поетът. – Пипа водата.

– Защо?

– Ей така, вместо да се смее, пипа водите.

Белетристът твърдеше, че всяко море има особена плът и температура, собствен характер, който се усеща при пипане, но никой не му вярваше, а той продължаваше да докосва водите, да ги колекционира. Под моста бавно се показаха две плаващи греди. Той ги разгледа внимателно – точно такива греди му бяха нужни за малкия строеж при брега на Черното море. Докога ли щяха да плават така?… Кой ли щеше да ги измъкне от водата? В огромните реки на тази страна скитаха много греди и дъски, но не това беше чудното. Чудното беше, че един писател може да мечтае за греди. Американските писатели не мечтаят за греди – помисли си той, защото обичаше да сравнява себе си и колегите си с американските писатели… Те имат всякакъв строителен материал – усмихна се белетристът. – Могат да си купят и готови вили. И други неща могат да си имат… И все пак, щастието е особена материя. Дявол знае кой е по-щастливият. Кой е по-щастливият?… Този въпрос го вълнуваше много, повече от въпроса за “старото” и “новото”. А наистина е интересно да се знае дали това ново провокира и погубва старото. Как трябва да се пише? Кое трябва да се отрази?… Навсякъде имаше една истина, може би съществуваше и ключ към нея, но къде да се търси този ключ?… Четирийсет години не са малко за живота на един писател. Боже мой, това е възрастта на поумняването!… На четирийсет години той вече трябва да знае истината и да препуска по нейните чисти пътища… Ето какви мисли можеха да породят две плаващи греди…

– Как ти се струва?

Беше гласът на поета. Белетристът извърна глава нагоре и го видя да държи за рамото Катя, показваше му я през перилата на моста, както се показва картина или нов костюм на закачалка. Катюша беше дебеличка, ала тялото й зовеше към зелени ливади, осветени от слънце.

Белетристът се изкачи обратно по стъпалата и каза:

– И какво сега, Катя? Станахме двама на три… Къде ще ни водите? Не е ли по-добре да ни покажете морето? Още не сме го видели.

– А реката?

– И реката.

– Ние пък искаме да танцуваме и да пием шампанско – заяви Катя.

Мъжете се спогледаха.

– Какво ги е прихванало? – запита поетът на родния си език.

– Искат да ни охарчат – отвърна белетристът.

– Чудно!… Нямат вид на такива.

– И все пак искат шампанско.

– Тук всички и по всяко време пият шампанско.

Белетристът направи гримаса.

– Гадно и скъпо вино.

– Тук много от хората наистина нямат вкус. Харесва им това, което сладни… Видя ли електрическите стълбове?

– Не.

– Орнаментирани… Чугунени венци, бронзирани.

– Сигурно е наследство от миналото, но защо пият шампанско?

– Да вървим.

Навалицата ги тласкаше към автобусната спирка. Около тях всичко се сгъстяваше, нахлуваше към тротоара, бензинът замириса още по-силно, колите вече не можеха да се придвижват дори при свободен път и най-чудното беше, че часовникът показваше десет и половина вечерта – слънцето бе залязло и здрачът можеше да се нарече здрач. С лекото притъмняване астрономическата нощ набъбна и се изпълни с млечен сок, настана времето, в което над града се спущаха духовете на Достоевски и Блок, чуваше се заговорническият шепот на декабристите, трептяха монолозите на Разколников. Големият цар викаше нещо важно на страната си, привличаше вниманието й и я обръщаше с лице към янтърното море.

Под неумело нанесения грим момичетата изглеждаха още по-красиви, с хубави очи и тънки нежни кожи. Слънцето е враг на женската красота – мислеше си белетристът. – Никой не може да ме убеди в противното… Момичетата се усмихваха и гледаха право в лицето, те гледаха винаги така, както трябва да се гледат хората. Автобусът гълташе спирките, заковаваше се рязко на място и потегляше отривисто, пътниците се олюляваха, клатушкаха се торбите с покупки и ухаеха на колбаси.

Слязоха близо до реката и като повървяха малко, изведнъж се оказаха сами сред сгради-музеи, сред златни кубета и адмиралтейски игли.

– Как станахме шестима? – учуди се поетът и започна да брои групата с пръст. – Да, шестима сме!… Нали тръгнахме петима?

– Кой плати билетите? – запита белетристът. – Аз не съм купувал билети.

– Аз също – заяви поетът.

– Аз купих билетите.

– Кой сте вие?

– Дима.

– Дима вървеше с нас, преди да се срещнем – обясни Людмила, русото момиче с пристегнатия около кръста колан.

– Ваш познат, така ли?

– Не, боже мой!… Дима върви с нас. Просто иска да ни се представи.

– Той е отдавна с нас – обясни Валентина. – Дима, нали вървите от един час с нас?

– Да – изчерви се Дима.

Беше високо, изтънчено момче, с тъмен костюм, бяла риза и черна вратовръзка.

– Дима, навярно знаете, че Валентина е с мен? – запита поетът.

Момъкът се усмихна и не каза нищо, или почти нищо.

– И може би сте разбрали, Дима, че ние с Людмила тази вечер няма да обръщаме внимание на останалите – каза белетристът.

Людмила пъхна бледата си ръчичка в ръката на белетриста. Той беше точно два пъти по-възрастен от нея. Прошарените му коси не подхождаха на нейната бликаща свежест, нито пък се връзваха с русата й детска косичка.

– Какво искате да кажете? – обади се неочаквано Катя.

– Нищо – отвърна Людмила.

А всички искаха да кажат, че Катя се пада на Дима, че другите двама са били разпределени отдавна, още докато тя е била в телефонната кабина. Дима беше хубаво стройно момче, поне два пъти по-хубаво от двамата, но Катя все пак даде да се разбере, че не възприема предварителните разпределения. Заяви, че любовта не се подрежда, тя идва малко по-късно и, разбира се, унищожава всичко по пътя си. Докато Катя говореше, всички вървяха през площада и се смееха. Беше се здрачило още. Белите каменни елини върху корнизите на сградите се врязваха рязко в безплътното небе. Поетът ги погледна и сякаш ги чу да го питат: накъде така? Той се спря с вид на човек, който е разбрал намека, а после поиска да ги преброи, но се отказа – сградата беше огромна, трябваше да се заобиколи и от другата страна, където стърчаха същите разсъблечени хора от древността, навярно готови да му зададат още нетактични въпроси.

Скоро се озовах при завоя на голямата река. На това място тя течеше изненадващо бързо, но в широкия разлив, където се промъкнаха между вековни брястове, водата спеше и пред тях изникна дървената къщичка на яхтклуб. Повечето от плавателните съдове лежаха на пясъка, а по-деликатните състезателни лодки бяха на поставки. Два-три стари швербоута и няколко яхти със свалени платна стояха достойно до кея. Белетристът предпочете да пипне реката точно там, където тя се допираше до корпусите им.

Момичетата поведоха мъжете към кораба, превърнат в ресторант. Минаха през широк кей и влязоха в преддверието с гардероба, където им казаха, че всички места са заети. Белетристът заговори на родния си език и сервитьорът ги заведе при маса с надпис “запазена”. Момичетата сияеха.

– Шампанско, нали? – запита поетът.

– Шампанско!

– А за вечеря?

– Момичетата заявиха, че са вечеряли. Дима допълни, че няма нито да хапне, нито да пие, тъй като на другия ден предстои тренировка.

– Спортист ли сте? – изненада се белетристът. – Футбол?

– Баскетбол.

– Извинете, трябваше да се досетя.

– Как? – Тонът на Дима беше наивен и откровен.

– Имате ръст на баскетболист… Цял живот съм мечтал да играя баскетбол. В университетски тим ли участвувате?

– Да.

– Група “Б”?

– Надяваме се да влезем в нея.

– Няма да влезете.

– Защо?

– Ако целият отбор се пилее до късно в заведения…

– И ние можем да закъсняваме понякога.

– Достатъчно – намеси се Людмила. – Ако не повикате сервитьора, след малко ще бъде късно.

– След един час затварят – поясни Валентина.

Имаше един-единствен час за всичко. Шведските моряци от съседната маса знаеха за това. Белетристът и поетът едва сега разбраха, че не умеят да стопанисват жени в ресторант.

– Нима е позволено да се канят жени от чужда маса? – поиска да знае изпълненият с удивление и яд поет.

– Разбира се, – усмихна се Дима. – Трябваше да побързаме.

– Наистина е трябвало – съгласи се поетът и притисна стомаха си.

– Дима, вие сте прекрасен момък!… Какво следвате?

– Пристанищно строителство… В заведение, където има моряци, дамите се канят, преди да е засвирил оркестърът.

– И все пак, момичетата ни свиха долен номер – обърна се поетът към белетриста. – Шампанско, туй-онуй, а веднага наскачаха с моряците… Какви моряци! Цели богове!…

– Хубави момчета… Много ли те боли?

– Гледай си работата!…

– Говоря за стомаха.

– Свива ме.

– Нито капка, да знаеш.

– Ще се насвяткам до веждите!… Дима, какви са тия моряци?

– Шведи.

– Вече мразя Швеция.

В кръга на дансинга се мяркаше ту крехкото телце на Валентина, ту дребното детско лице на Людмила, а после и бюста на Катюша. Пристигна шампанското и водката. Въпреки всичко, след малко донесоха и вечеря за шестима… Шведите танцуваха гротескно. Бяха хубави момчета, особено партньорът на Людмила. При това положение, мислеше си белетристът, тя едва ли би се върнала на моята маса… Щеше да бъде глупаво, ако стори това.

– Голяма грешка допуснахме – каза отново Дима.

– Свикнал съм да ми отнемат плячката – рече примирено белетристът. – Вече съм на четирийсет. Но колегата ми има самочувствие и ще го понесе тежко.

– Трябваше да се приберем в хотела – измънка поетът и вдигна водката към устата си. – Станахме за смях.

Белетристът се засмя високо и пи.

– Случват се такива неща – промърмори неловко Дима. – Защо донесоха вечеря за шестима?

– Ще ядем и ще пием, Дима!… Ще се справим.

– И с моряците ще се справим! – извика високо поетът. – Ако се съгласят да дискутираме, ще ги убием!

– За какво ще дискутираме?

– На общи теми… Ако трябва, ще се бием. На мен като бургазлия оставете трима. Другите трима давам на вас.

– Аз съм също бургазлия – обърна се белетристът към спортиста – и ща не ща, трябва да взема останалите трима. Вас ще ви пазим непокътнат за тренировката, Дима.

– Моля ви се – ще се бия и аз.

– Не, Дима! – запротестира белетристът. – Ние с поета сме расли в пристанище и знаем да се бием с моряци… Поете, били ли сме се с шведи?

– Те имат бавни удари. Ще ги изненадаме с бързина… Интересно, болките се изпариха.

Людмила се върна малко преди да изстинат бифтеците. След нея пристигнаха Валентина и Катя. Шведите благодариха с поклони на благородни кавалери. Момчето, което бе танцувало с Людмила, каза:

– Извинете, но вие разполагате непрекъснато с жени, а ние само пътуваме.

– Разбира се – отвърна поетът, – само че ние сме славяни и понякога се бием за жените си…

Моряците весело назоваха това “ярко изявено чувство за хумор” и още по-весело се прибраха на масата си, откъдето помахваха приветливо с ръце.

– Чудни момчета! – рече Людмила. – Но не биваше да разрешавате… Защо не ме поканихте?

– Нали уж щяхме да пием и вечеряме? – учуди се белетристът.

– Да вечеряме можем и утре, мили… Минутите за танци са броени.

– Ние сме дошли да танцуваме – обади се Валентина.

Поетът целуваше косата й. Сервитьорът напълни чашите с шампанско. Белетристът и поетът пиха водките си на големи глътки, ядоха малко и си поръчаха още водка и още шампанско, после прозвучаха първите тонове на “Сент Луиз-блуз”. Белетристът се изправи, приближи се до масата на моряците и поиска разрешение да танцува с дамата си. Шведите се посъветваха и дадоха съгласието си.

– Чудесен си! – каза Людмила и долепи ухото си до брадичката му. – Чуден си!… Но кой си ти?

– Аз съм обикновен главен счетоводител.

– Не си главен счетоводител, мили.

– Ще си говорим на ТИ, нали?

– Необходимо е. Смешно е да си говорим на ВИЕ.

– Защо?

– Имаме толкова малко време да бъдем заедно.

Косичката й гъделичкаше носа му.

– Ще си говорим ли честно?

– Само честно… Колко дни ще бъдеш тук?

– Още три.

– Знаеш ли какво искам да ти кажа?

– Да.

– Кажи какво.

– Ти искаш да кажеш, че това е престъпно късо време.

– Точно така… Женен ли си?

– Да продължаваме ли все честно?

– Разбрах… Деца?

– Две.

– Колко късно се срещнахме…

– Да, голямата ми дъщеря е колкото тебе… Трябваше да се срещнем преди двайсет години.

– Тогава щях да бъда бебе на три месеца.

– И все пак, няма голямо значение… На теб ти се танцува, пие ти се шампанско в кораб-ресторант… Нищо не губиш.

– Кой казва, че губя… Колегата ти на колко години е?

– Трийсет.

– Ще ми бъдеш ли верен поне в тези три дни?

– Валентина е по-щастлива… Той е само на трийсет години.

– Утре ще ми звъннеш ли по телефона?

– Катя и Дима сякаш се разбраха.

– Работя в големия гастроном. Пред него ни срещнахте.

– Дима не танцува добре.

– Може би познаваш и друго момиче от нашия град?

– Вашият град е рай?

– Защо?

– Войната се е погрижила за нас – четирийсетгодишните.

– Дори да имаше много мъже, дори да бях прочута красавица, бих предпочела теб.

– Защо?

– Харесваш ми повече от цялата шведска флота.

– А ти на мен повече от София Лорен.

– Решихме да говорим честно.

– Изцяло.

– Не танцувам добре, нали?

– Не толкова зле… Какво ти харесва у мен?

– Това, че пипаш морето с ръка.

– Влизаш в стил… Заради тия стилове забравяме да живеем естествено.

– Нищо чудно. Аз съм продавачка в магазин.

– Това не е важно.

– Кое е важното?

– Никак не е важно къде работиш.

– Но е важно, ако си продавачка в магазин.

– Никак не е важно. Защо да ти го повтарям?

– Защото заминаваш след три дни, нали?… Три дни могат да се прекарат и с продавачка.

– Това е доста сложно.

– Всичко е сложно, мили.

– В думите ти има тъга.

– Тъгата е достойнство за човека.

– Говориш не като продавачка… Разговорът ни не е типичен… Ако го напиша в разказ, ще се получи нещо предвзето, а ето, че се случва…

– Такива разговори си имал, нали?

– Не.

– Тогава ще имаш в бъдещето.

– Не вярвам.

– Какво искаш да кажеш?

– Това е  н а ш и я т  разговор. Той няма да се повтори, ти няма да се повториш. Той може да се състои само тук.

– На кораба ли?

– В твоята страна.

– Притискаш ли ме или така ми се е сторило?

– Притискам те.

– Така, както се притиска жена за три дни ли?

– Така, както се притиска момиче за цял живот.

– Не нарушаваме ли равнището?… Така говорят… само обикновените…

– Понякога е необходимо. Понякога човек може да каже, че обича. И други неща може да каже.

– Чуваш ли някаква музика?

– Не. Блузът свърши преди малко.

– Веднага ли го разбра?

– Още като свърши, разбрах.

– Аз не го разбрах.

– Защото си жена. Жените са по-искрени.

Белетристът и поетът уредиха сметката си със сервитьора. Шестимата напуснаха кораба, който нямаше да отпътува никога.

Излязоха навън. Бялата нощ бе размила контурите на града и на нещата, бе придала непознат вкус на усещанията. Когато се озоваха при морето, белетристът се загледа на север, към полюса и си помисли, че ей сега зад сивотата на водата ще блесне глазурата на ледовете, върху които мъдри тюлени чешат коремите си, пингвини пощят фраковете си, а някъде в бялата тишина на снега се разхождат изнемощели от глад откриватели.

– Срамувам се – прошепна той и стисна ръката й. – Имам чувството, че наблюдавам спектакъл без билет.

– Какво?

– Като долнопробен гратисчия – допълни той.

Момичето го погледна и се усмихна с тънките си розови устни.

– Мислиш на глас, така ли?

– Трудно е да ти обясня – въздъхна белетристът.

– Не ми обяснявай. – Хладната й корава ръка разтриваше вените на пръстите му. – Мисли каквото си щеш. Не искам да ти преча.

– Те са забивали там знамената на нациите си, мила.

– Зад Северното сияние ли?

– Зад Северното сияние – потвърди писателят. – За да ни станат по-ясни нещата. А всъщност толкова неща са останали недоказани и други изникват след това. – Той се извърна и целуна слепоочието й. – Какъв е смисълът на откритията, щом после изникват все нови и нови тайни?…

– Никакъв – изрече механично тя.

– Подиграваш ли ми се? – Той запали цигара.

– Само се уморих да гадая.

– Всички тайни ме плашат. – Той всмукна дим и тя дълго чака, докато го издиша. – Как беше името ти?… Людмила ли?

– Да, и го запомни! – Стисна пръстите му. – Ще го запомниш ли?

– Разбира се.

– Навярно си забравил много имена.

– Къде е поетът?

– От тук се вижда как целува Валентина.

– А Дима?

– Дима също целува.

– А Катя целува ли го?

– Трябва да се върнем при реката.

– Защо?

– Ще вдигнат мостовете…

На повикването поетът се обади без особено желание.

– Ще вдигат мостовете! – извика белетристът. – Тръгваме!…

Корпусът на моста се раздели на две. Към небето се издигнаха две дула и писателят очакваше всеки момент да изгърмят към срещуположните посоки на света, но всичко се разви в пълна тишина, тихо се промъкнаха и корабите, а в небето се раздвижиха няколко сиви облака. Людмила стоеше в прегръдките му и продължаваше да държи ръцете му, които бяха топли, младежки, пулсиращи от кръв, не толкова силни да предизвикат възхищение, но мъжествени и спокойни…

Тревата беше влажна. Нейният хлад проникна чак до ставите й, а небето постепенно се изтръгна от сивотата си и посиня. Тази мимикрия се извърши само в съзнанието й. Този, който лежи върху влажна трева, може да почувства това тайнство. Влагата на тревата не отрезвяваше, точно обратното, внушаваше й, че лежи в тропическа савана, под топли ветрове.

– Мисля, че го направихме символично – прошепна той, като я гледаше в очите.

Очите й не казваха нищо с мълчанието си и белетристът прошепна задъхано: – Признай.

Нямаше какво да отвърне на това. Той прошепна за трети път:

– Мълчанието е знак на…

– При подобни случай мъжете питат и чакат отговор. В това отношение природата ви е наказала справедливо, опитала се е да балансира нещо, може би заради някои предимства, с които ви е надарила… Една приятелка смята, че мъжете в такива моменти вярват в бога.

– Защо?

– Защото това, което за тях е тайна, го знаем само ние, жените, и бог… Влажен ли е гърбът ми?

Той сложи длан върху шлифера й, но не усети нищо. Дланта му беше мокра от тревата и безкръвна, бяла като на негър – така изглеждаше в нощта.

Познаваше тези моменти на пустота. Тогава винаги е разбирал, че е скот, след отрезвяването. Тогава винаги си е спомнял за празните страници от живота си, за всичко, което е пропуснал да извърши, а е трябвало да извърши, за всичките фалити и фияски. Тогава е разбирал, че е късно да започне отново, че изобщо е късно за всичко, дори да се откаже от добродетелите си.

Тя гледаше златните кубета на далечната катедрала. Седеше неподвижна на пейката и си остана така дори когато той започна да обсипва лицето й с целувки. Поетът се приближи и поиска цигара.

– Успя ли да чуеш тромпетите на ангелите? – запита той.

– Днес си разменихме доста ирония – отвърна белетристът.

– Но започваме новия ден с лошо настроение… Само тез ли са цигарите?

– Вземи си.

Поетът се отдалечи.

– Голяма каша забъркахме – прошепна белетристът. – Какво мислехме, какво излезе… Нали очакваше, че след това няма да те целуна?

– Напротив.

– Какво?

– Знаех, че ще ме целунеш… Почерпи и мен с цигара… Ти имаш опит и знаеш, че след това трябва да се целува още няколко пъти. От благоприличие.

– Но го направих искрено.

– Искреността може да се тренира.

Взе ръката й и я целуна, но тя я дръпна и скри зад гърба си.

– Мили мой, ръцете ми цял ден режат сирене.

Ръката й наистина бе пропита с дъх на сирене. Навярно, преди да напусне магазина, тя старателно мие кожата си, търка я с какви ли не препарати, отделя повече време за нея, отколкото за косата си, и никакъв резултат… Какво ли би станало, ако й разкажеше за жената с изящни пръсти, които ухаят само на “ярдли”, но излъчват скука и глупост – неща, които се долавят най-силно в нейните следобеди пред магнетофона със записите на “Суингъл сингърс”. В стаята й се чувствуваше пресният аромат на швейцарски шоколад, но той никога не е пожелавал да остане в нея дори пет минути повече от  н е о б х о д и м о т о… Не й разказа тия неща. На тоя свят най-вече се страхуваше от шаблона, макар че понякога шаблонът си е необходим.

Посегна и погали ръката зад гърба й.

– Да не говорим повече за сирене.

– Докога?

– Никога да не говорим.

– Искаш да кажеш… през тези три дни.

– Искам да кажа – никога… Обещаваш ли?

– Обещавам.

– Чуден автогол!…

– Какво?

– … си направих. В края на своите четирийсет години.

– Какво?

– Един от ония автоголове, които предизвикват смях сред публиката. Мъжете ги правят, когато позастареят.

– Ще си заминеш и всичко ще се уреди.

Лицето на поета бе пребледняло, но той се държеше за стомаха и рецитираше Блок на родния му език. Свободната си ръка бе поставил върху рамото на Валентина. Двамата се приближаваха – видения в млечния полумрак, следвани от Дима и Катя. След тях прииждаха други прегърнати двойки, които също бяха видели как се вдигат мостовете, може би за стотен път, а сега се изнизваха към площада с разголените елини. Златните кубета се очертаваха все по-ясно. Площадът изглеждаше още по-голям в своята безлюдност. Откъм него се носеше звън на Китара. Млади гласове пееха, млади тела танцуваха в ритмите на Армстронг. Асфалтът все още бе по-тъмен от нощта и сигурно щеше да си остане такъв. Чистачите на улиците вършеха своята работа. През спуканите шлангове свистеше вода и пръскаше воден прах. Този прах се носеше във въздуха, лепеше се по лицата, но никой не изтрезняваше от това. Двойките прекосяваха площада бавно, нямаше закъде да бързат – автобусите и трамваите още спяха; разстоянията лежаха пред тях, огромни и непреодолими. Всичко трябваше да се измине с бавните отпуснати стъпки на любовта…

Вече трещяха трамваи.

Тълпите бягаха към подземната железница. В прозорците на сградите блестеше слънцето, заобиколено от облаци, които се готвеха да излеят дъжд.

– Не ме гледай! – помоли тя.

– Защо?

– Изял си целия ми грим. Не го ли чувствуваш в устата си?… Казват, че горчи.

– Наистина горчи… Този канал същият ли е?… Нали тръгнахме от тук?

– От това място – потвърди тя.

– Ще отиваш ли да режеш… в магазина?

– Сигурно.

– Преди това по едно кафе?

– Да постоим малко тук.

– Откъдето тръгнахме ли?

– Да.

Водата между каменните стени стоеше на едно място – мръсна, плътна. Но тя не стоеше на едно място, а се движеше, и някои знаеха това. Други, които не го знаеха, го откриваха – едни като се загледат, да речем, в плаващите греди, други – в нещо друго… А тя, водата, се движеше, и риби имаше в нея, имаше живот.

***

НАЧАЛОТО НА СЕЗОНА

    Отвъд индустриалния квартал плажът е мръсен и нагнезден с ламаринени изрезки, затова петимата се движат близо до морето, цапат в него и носят сандалите си в ръце. Следобедният вятър е слаб, вълните разливат кордели по пясъчната ивица, която е твърда като асфалт. Петимата са наредени така: Иван, Гануша, Марина, Марчело Мастрояни и Камилата. Четири момчета и едно момиче. Идват от къмпинга, прибират се в града. Бургас блести пред тях в следобеда на ранното лято. Те не могат да използват автобуса, нямат нито стотинка, макар че имат всичко друго – младост и свободно време.

Главният приятел на момичето и шеф на бандата е Марчело Мастрояни. Марина е дребничка и тънка, с дълги коси и ханшове, които се въртят към всички посоки на света: в нея има нещо наистина женско, макар че като я погледне човек, веднага му се прищява да я прати на баня. Това момчетата не го забелязват, пък и те са твърде нечисти, бедно облечени като повечето синове на крайните квартали. Лицата им изразяват презрение към живота, който според тях им е длъжник и час по-скоро трябва да им се отплати, главно с пари. Неотдавна Иван бе запитал шефа кога най-после ще започнат да печелят. Марчело Мастрояни не можа да отговори, макар че постоянно мислеше по тоя въпрос. Един ден Гануша постави и въпроса за Марина – няма ли вече да я пласират на чуждестранните моряци, да се изтръгнат от бедността си. Но шефът и този път не отговори, а той беше мислил и по това. Марина зрееше, наливаше се пред очите им и пристъпяше с вродената грация, за която жените мечтаят; вече можеше да бъде пусната на пиацата. Това, което възпираше шефа да го стори, беше глупавото му човешко убеждение, че като жена приятелката им е студена и ще се провали. Обвиняваше я, че била безчувствена, няколко пъти я би за това, но нищо не се промени. Марчело Мастрояни не можа да разбере защо; още не познаваше тия въпроси добре и обяви момичето за ненормално. Само Камилата не питаше за бъдещето. Той се влечеше винаги зад бандата като нейна опашка; от него не очакваха нито съвет, нито подвиг, намираха го за смотан. Напоследък момчето започна да наедрява и да се оформя като истински мъж, сигурно щеше да се превърне в красавец, но от тъпите. Камилата сякаш разбираше, че шансовете му извън бандата се увеличават, особено през летните сезони. Веднъж Марина заяви пред всички, че той скоро ще им се изплъзне, колкото да не желаят това – нещо й го подсказвало.

Те извървяха целия път по плажа и се отбиха при рибарските лодки, насядаха по тях, а след това шефът и Марина се отдалечиха към бараката на нефтопровода. Марчело Мастрояни се справи леко с катинара. Марина седна мълчаливо на дървеното легло. В бараката миришеше на прах и безир. В полумрака се мяркаха весла, мрежи и сто риболовни дреболии. Марчело Мастрояни побърза да затвори вратата и за всеки случай я залости отвътре, макар че нямаше смисъл, тъй като ония пазеха отвън.

Вън тримата лежаха по седалките на една моторница. Подложил глава на фалшборда, Камилата наблюдаваше маневрата на една яхтичка в залива. Платната й се подчиняваха несигурно, вятърът ги изпъваше вяло и не можеше да ги издуе.

– Тя си пада по тебе – рече Гануша.

Камилата не отвърна, изобщо говореше малко.

– Чу ли какво ти казах?

– Не.

– Марина си пада по тебе.

Камилата не знаеше това, нямаше как да го разбере, понеже беше глупав, а държането на момичето към него се изчерпваше все още с някои недомлъвки.

– Защо не опиташ?

Камилата пое въздух и напълни широкия си гръден кош. Чистата момчешка кожа на лицето му блестеше, големите му сиви очи отразяваха светлината на залива.

– Глей си работата! – отвърна той. – Не искам да се карам с шефа.

– Защо да се караш?

– Ще разбере.

– Какво като разбере?… Марина не е само негова.

– Тогава защо не опиташ ти?

– Опитах, но не ме харесва. – намеси се Иван.

– А мен харесва ли ме?

– Да – каза Гануша. – Трябва да опиташ, иначе не е справедливо… Заедно скитаме, заедно правим туй-онуй… Марчело няма нищо против.

– Не е казал такова нещо.

– Казал е.

– Кога?

– Един ден.

– Не вярвам.

– Чух го с ушите си… И няма да караме все така, я!

– И аз не съм съгласен – присъедини се Иван. – Ще я пробутваме на моряци, а ние не можем. Всички сме равни.

Камилата отбягваше този разговор. Наблюдаваше маневрите на яхтичката и тайно се радваше, че е бил забелязан от Марина. Смътно разбираше, че с него става нещо особено; жените го заглеждаха и го караха да предвкусва бъдещи удоволствия, които засега не го вълнуваха. Той се протегна и каза:

– Вие опитайте, но лично аз не искам.

– Защото си малко нещо марикони – жегна го Иван.

– Сестричка си – добави Гануша.

– Или пък си студен – предположи Иван. – Има много студени мъже.

– И Марина е студена – рече Гануша.

– Студените жени са повече от мъжете.

– Може да не се е събудила още – забеляза Гануша. – На шестнайсет години момичетата не чувствуват нищо.

– Някои чувствуват.

– Марина е слабичка и не чувствува.

– Няма значение, че е слабичка. Какво могат някои слабички!…

Тези въпроси бяха забулени в тайна за момчетата. От ден на ден тайните се разкриваха, но много бавно, до тях се докосваха направо от живота, никога не четяха книги.

– Все пак шефът е по-красив от Камилата.

– И по-нахакан.

– Не отричам – присъедини се към мнението им Камилата. Той сякаш трябваше да признае публично това.

– И наистина прилича на Марчело Мастрояни, само че е по-дребен от него.

– Като порасне, ще наедрее.

– Човекът расте до двайсет години.

– Значи на шефа му остават още три.

Вратата на бараката се отвори, Марина примижа няколко пъти срещу светлината и се понесе към момчетата. Тримата се изправиха и тръгнаха, без да погледнат как шефът заключва катинара. Той ги настигна до моста и заяви, че е гладен. Всички чувствуваха глад. Очакванията им да се нахранят богато в къмпинга не се оправдаха. Все още беше само началото на лятото, нямаше наплив; от кухнята им дадоха малко хляб, нищо повече. Бандата очакваше с нетърпение разгара на сезона, в бъркотията се вреждаха за храна и момчетата; летовищният сезон им разкриваше големи възможности. От Слънчев бряг до Мичурин все някой имаше нужда от тях.

В здрачения град между сградите почувствуваха задуха, замириса им на прах и хора; в мислите им се промъкна съмнение и усещането за някаква безпомощност. Мразеха тази стръмна улица. Отначало трябваше да я изкачват, после да се спущат и непрекъснато да вървят между бивши селяци, които се тълпяха пред магазините за хляб. Купуваха много хляб. Какво правеха с този хляб?… Но те се приближаваха и към главната артерия на града, където картината ставаше по-весела. Все по-често се натъкваха на подранили летовници, подлъгани от пропагандата на туристическите бюра. Краят на май биваше винаги дъждовен, но тази година се заредиха приятни слънчеви дни. Тук-там чуруликаха групички от чужденки, облечени с най-хубавите си рокли. На Главната петимата свиха вдясно.

Ставаше все по-трудно да се движат заедно. Губеха се и се събираха отново, оглеждаха всеки летовник, преценяваха го. Първият опит бе направен от шефа. Той се втурна и настигна млада жена без вежди и напълно открит гръб. Повървя малко до нея, заговори я и се върна.

– Какво? – запита Иван.

– Нищо.

– Германка?

– Полякиня.

– Нямаше вежди.

– Нищо нямаше.

– Не е толкоз лоша, само че малко стара – каза Гануша.

– Най-малко двайсет и пет – потвърди шефът.

– Дърта – констатира окончателно Гануша.

– Дърта, а пък отказва – усмихна се Иван.

– Да не мислиш, че е лесно? – поядоса се шефът. – И дъртите отказват.

– Гладен съм. – Иван преглъщаше. Тук градът миришеше на кебапчета и пържена риба. – Какво ще правим?

– Ще ядем! – отговорът на шефа прозвуча като осведомяване. – Яли сме и ще ядем!…

– Не биваше да блъскаме чак до къмпинга.

– Трябваше! – настоя шефът. – Трябваше да разузнаем.

– Предлагам да се навечеряме в къщи и пак да се съберем.

– Кофти работа!… Ще загубим време.

– Какво имаме да вършим?

– Нищо – отвърна шефът, – но има ли по-хубаво от това да сме заедно?

След тия думи никой не каза нищо повече. Замълчаха и може би се замислиха, може би в момента се убеждаваха, всеки сам за себе си, че наистина няма нищо по хубаво от това – да са заедно. Ако се пръснат, какво могат да правят поотделно? Поотделно бяха загубени. Всеки от тях е оставал сам и е чувствувал как губи сили и колко далеч са от него другите хора, особено бащите и майките им. Какво можеха да кажат те на бащите си и какво могат да кажат бащите им на тях? Абсолютно нищо. Всеки разговор завършваше с караница, а най-силно звучеше думата бъдеще. Марина бе опитала да се сближи с други момичета, но не излезе нищо – тя бе родена да дружи само с мъже. Бандата бе взела страха на някои хора в града, радваше се на известен авторитет и момчетата смятаха занапред да живеят по-тихо, без побоища, без разправии с милицията… Най-важното за тях е да бъдат заедно, дори и гладни, в противен случай ставаше страшно и тъжно. Всяко от момчетата бе опитало да се залови на работа, но и от това не излезе нищо. Животът за тях имаше очарование само ако чувствуват раменете си едно до друго, да скитат и да се радват на своята самостоятелност.

Вторият опит бе направен от Гануша с някакво много младо същество, от което лъхаше жизненост и смях. Момичето прояви интерес към “нападателя” си: запита го как се казва, къде работи, има ли родители, накрая съвсем естествено му подаде чантата си да я поноси. Разбраха се на български език, с който чужденката си служеше почти леко. Помоли го да я придружи до пощата. Там момичето пусна писмата си и тръгнаха обратно. Бандата вървеше след тях, на достатъчно разстояние да не бъде забелязана и въпреки това да вижда развоя на играта. По обратния път момичето зададе още въпроси, които засягаха образованието на Гануша – най-неприятната тема. Гануша се стараеше да отговаря, но си личеше, че е смутен. Марчело Мастрояни потрая още малко и като се убеди, че всичко е губене на време, реши да се намеси. Когато отново излязоха на главната улица, Гануша запита дали не биха могли да се отдалечат към морската градина, на прохлада. Момичето се съгласи веднага, но постави условие да почакат Вацлав; щял да дойде скоро – бил нещо като приятел, почти годеник. Вместо да изругае или напсува, както винаги при подобни случаи, Гануша прие и тази игра, но шефът внезапно измъкна торбата от ръцете му, подаде я на момичето, момичето поблагодари и шефът каза:

– Как не ви е срам? Имате ангажимент, а го занасяте.

Думата “ангажимент” подсказа всичко на чужденката, тя се засмя прелестно и се отдалечи.

– Е?

– Нищо – отвърна Гануша.

– Не можа ли да разбереш още в началото, че е отракана.

– Разбрах.

– Защо не я счупи?

– Влюбих се.

– И беше готов да ни напуснеш ли?

– Не знам… Влюбих се.

Марчело Мастрояни внезапно реши, че най-добре ще бъде, ако се отправят към хотела по-рано, ала преди това се налагаше да минат към Инвалида. Инвалида продаваше тиквено и слънчогледово семе за чоплене. Този път той отказа да даде пари, просто нямал, и му повярваха. Трябваше да му повярват, иначе правилата изискваха да му нанесат бой или някакво заплашване, свързани с рискове и милиция, точно преди нахлуването на летовищните орди. Обикновено Инвалида даваше стотинки за някоя и друга закуска. Неуспехът ги обезсърчи. Оставаха гладни за цялата нощ. Единственото спасение можеше да дойде само от ресторанта на хотела. Петимата хванаха уличката с платаните. Марчело Мастрояни продължаваше да мисли за малката нахална чужденка и се питаше дали Марина не би могла да стане хубава като нея, като се поохрани и облече дрехите й.

– Марчело – прошепна Гануша до него, – ако Марина облече нейните дрехи, мислиш ли, че няма да стане подобна красавица?

– Какво?

– Питам се дали няма да стане хубава като нея.

– Няма.

– И на мен ми се струва тъй, ама защо?

– Преди всичко Марина е с три години по-млада.

– Така де, още по-добре.

– Не е по-добре.

– Защо?

– Българките се развиват отрано.

Те измериха с погледи Марина. Тя вървеше до Камилата и въпреки слабото осветление по уличката личеше си гъвкавото й телце, пълно с коварство още на тази възраст; моминско тяло от южен морски град, което зрее и увяхва бързо, но когато зрее, струва милиони.

– Като неаполитанка е.

– Ще ми се да я пуснем на някой моряк – забеляза между другото шефът.

– Тази вечер?

– Ами ако не намерим Ангелчо…

– Добре, ама как ще стане?… Ще я пуснем направо да ги търси ли?…

– Глупак!… Къде дават така?

– А как е правилното?

– Ние ще ги търсим.

– Кой? Ти ли?

– Аз.

– Ще уговаряш с тях, така ли?…

– От игла до конец.

– И кой ще получи доларите?

– Виж, това не ми е известно. Май че ще ги получи тя.

– Ами ако я излъжат?

– Затуй сме ние, да пазим.

– Ще се бием ли?

– Ако се наложи…

Марчело Мастрояни оправи доколкото можа панталона си, опъна ризата си и влезе в ресторанта. Влизането в подобни ресторанти винаги му е създавало трудности; сам не разбираше кое го кара да се смущава, след като е шеф на банда, едно хубаво момче – двойник на Марчело Мастрояни, – от което треперят мнозина, и винаги гледат да са в добри отношения с него. Никога не знаеше как да влезе естествено и спокойно, стараеше се да го постигне и не успяваше. Единственото, което му се отдаваше, бе да вмъкне ръце в джобовете на каубойския си панталон и все пак ясно съзнаваше, че и това върши от смущение. Изведнъж се оказваше в чужд, богато осветен свят, населен с хора, които ядат каквото си щат и пият колкото могат. Освен това тези хора слушаха музика или танцуваха. Няколко пъти и той е правил така, когато имаше пари, няколко пъти успя да танцува с Марина на същия този дансинг, танц, какъвто никой от тези прасета не е сънувал. Сега оркестърът изпълняваше танго – една скучна старешка история, а неговата стихия е шейкът, в който може да се живее и да се твори. В шейка оживяваха всички части от тялото на Марина, погледите на присъстващите се приковаваха в нея. Това е животът – много пари и непрекъснато да показваш на типовете как се прави танц; стихийно още от самото начало и бурно към финала… Марчело Мастрояни не можеше да си наложи спокойствие, за да разгледа отделните хора, всичко се сливаше в светла ядяща и танцуваща маса, напоена с музика, а той искаше да разбере има ли чуждестранни моряци. Лицето му пламтеше, шефът си въобразяваше, че е приковал вниманието на присъствуващите, и не посмя да влезе по-навътре, а се наведе към сервитьорката и запита дали Ангелчо е на работа тази вечер. Оказа се, че днес е почивният му ден. Марчело Мастрояни се обърна и излезе.

Днешният им ден бе протекъл под знака на един огромен малшанс. Марчело Мастрояни почувствува злоба към вечерящите и танцуващите същества, към белите покривки на масите, към шницелите върху тях и към целия свят, в който не може да се намери едно едничко местенце за него. Това местенце от света винаги му се е струвало много пищно и светло. В него той разговаря на висок глас и долавя близостта на изискана мадама, съвсем различна от Марина – с чиста кожа и дълги бели ръце: лявата с часовник, а дясната със златна гривна. Четиримата, които го очакваха вън му се видяха жалки и бедни като просяци, достойни да го разгневят – още малко му трябва да развърти юмруци върху мутрите им. Как ли живее оригиналният Марчело Мастрояни в Италия? Сред милиони и разкош, а тук неговото копие гладува и може да спи само с Марина… Съобщи им направо и с известна жестокост за отсъствието на келнерчето, от когото трябва да отмъкнат три лева. Всичко се свеждаше до някакви си три лева за петима души – малко кебапчета и малко хляб.

Шефът нареди на Марина да се измие и среши в тоалетната на ресторанта. Тя разбра, че е настъпил големият миг, погледна приятелите си и се подчини.

– Да започнем от казиното – предложи Гануша. – Там са моряците.

– Най-добре е да отидем в бара – каза мнението си Иван.

– Не ми се чака до полунощ – рече шефът. – Какви параходи има в пристанището?

– Всякакви. Наблъскано е.

– Това е добре.

– Шведи, шведи ни трябват! – въздъхна Иван.

– Защо не опитате в “Гемията”? – обади се Камилата. Той говореше като човек, който не участвува в акцията.

Марчело Мастрояни му благодари с кимане, предложението струваше.

– Вярно – каза той. – Ще вляза в “Гемията”.

Марина се върна и събра всички погледи. Не намериха, че се е променила особено, лицето й беше по-чисто, но то не бе най-важното нещо у нея.

– Хайде.

Марчело Мастрояни тръгна напред. Щом стигнаха до желязната ограда на пристанището, кривнаха вляво и веднага ги удари вятърът и шумът на морето. Каменната алея ги изведе до плажа, където лежеше “Гемията”. Шефът влезе в търбуха й. В дискретно осветеното ресторантче шумяха три големи компании, няколко двойки разговаряха тихо. Той търсеше маси без жени. Веднага откри двама чужденци и малко време му отне да разбере, че не са никакви летовници, а моряци от чиста проба, облечени в териленови костюми, каквито носят търговските пратеници или командированите специалисти. Смущаваше го обстоятелството, че не знае езици. Въпреки това той заобиколи големите компании и се приближи към моряците. В устата му вече зрееше първата и най-важна фраза. Наведе се и я прошепна:

– Ду ю уонт а гърл?

Мъжете не разбраха. Той повтори на немски.

– Волен зи айне медхен?

– О, о, гърлз! – усмихна се по-високият. Устата му бе пълна със златни зъби, изглеждаше богат на години, но се отличаваше с подвижност, впечатление, което се натрапва от тънкото му тяло с тесни рамене. По-младият от масата имаше широки рамене и широк здрав врат. Той все още не разбираше какво се иска от тях. Високият му обясни. Ниският поклати утвърдително глава. Започна се най-трудната част от разговора, в която момчето вложи целия си запас от английски думи. Моряците искаха да знаят дали става въпрос за две момичета или само за едно. Шефът обясни, че става въпрос само за едно момиче. Моряците помолиха да го доведе. Марчело Мастрояни запита дали е разбрал правилно: момичето ли да дойде при тях или те ще отидат при него. Този въпрос ги учуди. Повториха, че очакват дамата на масата заедно с нейния кавалер. Този път момчето разбра всичко и се изправи. Той излезе и се върна в заведението, придружен от Марина. Моряците я посрещнаха прави и я поканиха да заеме мястото си. За пръв път мъже ставаха на крака пред Марина. Морякът с широкия гръб й поднесе стол. Мъжете изчакаха момичето да седне и го последваха, след което високият разтвори листа на менюто пред очите му. От вниманието на чужденците не избяга нито една подробност – те видяха малките момински форми на Марина, тънките лошо поддържани ръце, младостта й, неаполитанската й красота и вече знаеха, че имат пред себе си едно дете, което няма да иска кой знае какво заплащане, ако се съди по роклята му; изобщо една авантюра без професионален характер, в което именно, според тях, лежеше очарованието й.

Като се взираше в листа, Марина поиска да знае от каква националност са моряците. Марчело Мастрояни задоволи несигурно любопитството й – предполагал, че са англичани, и я помоли да се държи по-изискано. Така мислеше той: англичани – по-изискано. Прошепна й да си поръча шницел, да се храни бавно, да не забрави ножа – с него да реже. За пиене се спряха на виното – бялото вино щяло да отива на сивозелените й очи, забеляза високият. Вечерята мина трудно. Ножът се оказа наистина опасно оръжие, но цялата неопитност на момичето повишаваше цената на преживяването. Моряците бяха срещали милиони жени, които жонглират с приборите, и тъкмо затова намираха Марина за очарователна. С вродения си усет към живота обаче Марчело Мастрояни бе разбрал, че занапред ще се наложат малки тренировки за усвояване на дребни неща, без които не може да се проведе вечеря на висота. Моряците се хранеха небрежно, разговаряха тихо за свои работи, като пиеха непрекъснато и усърдно наливаха в четирите чаши. Шефът пиеше наравно с тях. Подчинявайки се на предварителните инструкции, дебютантката близваше чашите, за да остане трезва докрай. Високият сякаш бързаше да се нареже час по-скоро, а може би само създаваше такова впечатление, понеже глътките му се отличаваха с лаконичност. Колегата му вдигаше чашата по-рядко, но я изпразваше наведнъж. Марчело Мастрояни усещаше как се напива и как се разтоварва от грижата на изминалия тежък ден. Вече се мяркаха първите палми, танцувачките дрънкаха на своите укулеле и под късите им рокли се залюляваше матовото сияние на коленете им. Това е истинският живот – мислеше си той и настроението му се повишаваше още, вече се появиха гирляндите, в сините води на лагуната плуваха заоблени рамене, плъзгаха се смолисточерни коси, а в листвениците на дърветата изведнъж се появиха кокосови орехи. Когато животът стана съвсем красив, Марчело Мастрояни заговори на чист английски език, в смисъл че го упражняваше свободно, като изпълнител на Шекспирова роля. Обясняваше на моряците най-важното: че именно те са първите клиенти на Марина. След редица повторения клиентите разбраха това, усмихнаха се и неволно погледнаха жертвата още веднъж. Но в момента най-много ги интересуваше виното. Никой от тях не стана да танцува. Най-неочаквано моряците започнаха да измъкват от джобовете си снимки, най-скучните семейни снимки на света, настървено показваха по тях съпруги и деца. Там имаше много деца, общо пет дъщери. Три от дъщерите бяха далеч по-възрастни от Марина, а една от дъщерите имаше син, бебче на шест месеца. Неговата снимка беше най-голяма. Високият със златни зъби я показа особено тържествено и заяви, че животът е непрекъснат кръговрат, едно чародейно обновление, но нито Марчело Мастрояни, нито Марина успяха да разберат това. После моряците показаха снимки на къщи с дворчета, на дворчета с къщи и огради, на всичко заедно и всичко това заедно със съпруги и деца.

Макар и пиян, Марчело Мастрояни се изуми от тази привързаност към съпруги, деца и домове. Представите му за моряците бяха съвсем други. Но, общо взето, вечерята минаваше приятно. Важно и съществено е да си изял един шницел и сега да си пиеш, да се разговаряш с хора от другия край на света, които имат къщи с градинки, бани, клозет на горния и клозет на долния етаж. Това вече може да се нарече живот, тъй горе-долу може… Марчело Мастрояни посочи приятелката си и заяви на моряците, че могат да си потанцуват, но те махнаха с ръка, изглежда, че ги интересуваше само виното. Напиха се повече, отколкото трябва. По едно време не можеха да намират джобовете си. Трудно ги намериха и при уреждането на сметката. Платиха с широка ръка и си тръгнаха внезапно пред учудените погледи на компаньорите. Шефът ги настигна и някъде между масите ги запита няма ли да се прави това-онова… Моряците махнаха повторно с ръце и напуснаха ресторантчето.

Марчело Мастрояни се върна бавно при масата. Марина ядеше солени бадеми. Край нея имаше цяла бутилка вино, бадеми, цветята, купени за момичето, половин шницел и половин шоколадова торта.

– Какво стана, защо си отидоха?

– Знам ли?

– Не ме харесаха.

– Напротив.

– Защо си отидоха?

– Защото се натряскаха!… Тръгваме!

– И ще оставим всичко на масата?

– А ти как искаш?… Хайде!

Марина стана и тръгна след своя партньор, но се върна и взе от масата първите цветя, които й бяха подарили в живота.

***

ФИЛЕ ОТ АКУЛА

        Още като ги видя да се появяват на пристанището, лодкарят разбра, че може да направи малко работа с двамата, и започна да ги следи с поглед. Те се завъртяха около рибното тържище и понеже там беше пусто, тръгнаха право към рибарския кей. Високият с шлифера беше пълен, очилат и носеше синя баска на главата си. Ниският също беше пълен, но много подвижен – шареше насам и натам, облечен леко: черно яке с гарнитура от вълнен плат. На рамото му висяха два фотоапарата и светкавица.

Беше декемврийски ден, с много слънце и гладко море, с топлина, която те принуждава да смъкнеш дрехите, и вèдра тишина, в която далечните шумове се чуват ясно и отчетливо.

– Екстра време! – извика бодро лодкарят. Когато непознатите се приближиха съвсем, той обърна към тях хитрото си брадясало лице и предложи: – Да направим една разходка по море, а?

– Налага ни се да отидем до острова – рече ниският.

– Готово! – съгласи се лодкарят.

– Гледаме за някоя лодка от държавния риболов – отвърна ниският. – Ние сме по служба.

– Свободни лодки няма – каза хитро и уж загрижено лодкарят. – Сега е сезон.

– Разбрах – отстъпи ниският. После добави недоволно: – Много сте негостоприемни, ей! Няма кой да ни закара до острова…

– Не сме лоши хора, другарю, но сега сме баш в сезона на скумрията.

– Преядохме скумрия! – злъчно каза ниският.

– Тази година няма – рече лодкарят. – Такъв ви е късметът.

– Колко взимаш до острова?

– По три лева на човек.

– По два лева!

– Какво ми плащате, другарю? Горивото ли, труда ли?…

Високият се обади едва сега:

– Смешен пазарлък!… Да се качваме.

Лодкарят почна да загрява машината. Пасажерите се наместиха отпред и внимателно разположиха оптиката върху кувертата. Един след друг те потопиха пръсти във водата и взаимно се увериха, че е студена. Високият свали шлифера си и остана по костюм, с бяла риза и вратовръзка. Ниският разкопча ципа на якето си. Той взе единия фотоапарат и започна да прави снимки. Най-после моторът заработи и тръгнаха.

Лодкарят се наведе над скоростната кутия. Зад дъсчения заслон на мотора се изви слабичкият му гръб в закърпен пуловер, много стар, какъвто беше и моторът, каквато беше и лодката – очукана, съоръжена с прогнили въжа. Очилатият я разглеждаше, изпълнен с жал към бедния човечец, зависим изцяло от капризите на мотора. Подобно чувство не вълнуваше другия. За другия лодкарят си беше лодкар, който срещу заплащане трябва да ги заведе на острова, така както файтонджията отвежда от гарата до хотела.

– Какви сте вие? – извика през шума на мотора лодкарят. – Какво работите?

– Този пише, а пък аз фотографирам! – извика през шума ниският.

– Аха! – отвърна лодкарят и ловко улови подхвърлената му цигара.

Богатата светлина на слънцето раждаше контрасти. Докато напущаха брега, градчето се изнизваше пред погледите им, грациозно и леко, съвсем като в печатната туристическа пропаганда.

Ала това, което порази писателя, беше могъщото очертание на острова пред тях. Той се издигаше над платиненото море – светлокафяв, с меките оранжеви петна на скалите и веселите бели петънца на фаровата кула и къщичките. Над острова неспокойно летяха птици. По едно време, когато моторът отказа да работи, в настъпилата тишина се чуха грозните им писъци – плътните грачове на гларусите и тънките писукания на чайките.

– Какво става там? – запита високият.

– Сега ще го оправя. – отвърна лодкарят.

– Не, говоря за мотора. Какво правят птиците?

Както бе наведен, лодкарят отговори с прекъсвания:

– Това е животът… Хвърчат… грачат… пищят…

Машината заработи неочаквано. Този път шумът на мотора се понесе стройно и собственикът си отдъхна. За първи път седна спокойно до руля. Островът нарастваше, ставаше по-реален, показваше подробностите си.

Приближиха се откъм западната му страна и пристанаха на кейчето, до мауната. Наоколо всичко отразяваше лудата светлина на слънцето. През кристала на водата се виждаше дъното – брадясалите камъни, бронирани с общежитията на мидите, и кремавите пясъчни лабиринти, които приличаха на алеи сред градината на водораслите. Слънцето блестеше и по циментовите стъпала, които криволичеха нагоре, към хижата. Стара, устояла на всички ветрове, солидната каменна крепост се къпеше в лъчите и се усмихваше.

– Никой не ни посреща – намръщи се фоторепортьорът. – Безлюден остров!…

Той нарами оптиката си и започна да се прехвърля през мауната, на кейчето. Писателят го последва.

– Колко ще се бавите? – запита лодкарят.

– Не повече от два часа – отвърна писателят.

Започнаха да се изкачват. Пристъпваха бавно – стъпалата бяха изградени грубо: високи и разкривени.

Писателят бе замаян. Все повече растеше възхищението му пред това отдалечено от живота спокойствие. Зловещият грач на птиците продължаваше да витае над острова, но сега той го възприемаше като симфония, която възпява простора. Разляното на всички страни море, нереалните очертания на сушата, разтопена в резедава мъглица, морският хоризонт и високото леко небе – всичко това влезе в него и го ободри.

– Само на един ден път от София! – обърна се той към спътника си. – Не желаеш ли да останеш завинаги тук?

– Приказки! – отвърна фоторепортьорът. – Тази красота ще отиде на вятъра, ако не ни опекат десетина скумрии.

Писателят се усмихна и погали мрежите, които висяха пред него. Дланта му усети мекотата им. Вече бяха до входа на хижата. Под надупчените от дървоядите греди на стряхата висяха полуизсушени заргани. Погледът му се плъзна по свежата трева. “Чиста пролет” – помисли си той. – Никакъв декември! Пролет!” Стори му се, че птиците, които се въртят там, се безпокоят не за друго, а за още топлите си, току-що снесени яйца.

Ниският почука на вратата и я отвори.

– Хубаво си лежите тук, а ние се лутаме и няма кой да ни посрещне! – рече уж сърдито той.

В дрезгавината се размърдаха няколко души и се надигнаха от леглата. Все още нямаха време да се окопитят. Четиримата, които бяха играли дотогава покер, смутено скриха картите и бобените зърна.

Ниският седна върху едно от леглата и измъкна цигарите си.

– Заповядайте! – каза непринудено той и започна да черпи наред. Личеше си навикът му да общува с рибари. – За разлика от другите ви гости ние сме дошли не да ядем риба, а да ви опишем.

Той се приведе и запали цигарата си от устата на огромната печка-варел. В хижата беше топло и, разбира се, задушно. През южното прозорче влизаше оскъдна светлина.

– Да бяхте донесли малко риба, че да си хапнем и ние – рече високият рибар, който преди малко бе успял ловко да скрие картите и “чиповете”. Отворил капака на голямата тенджера върху печката, сега той бъркаше вътре с дървена лъжица. Пàрите ухаеха омайно на варен боб и джоджен. – А сега и вие като нас – ще ядете фасул.

Рибарите се засмяха. Започнаха да напущат леглата си и да се събират около гостите. Очите им бяха раздразнени от безсънието и дима. Така обезсветлени, те им придаваха вид на мъченици. Човек би предположил, че тези хора са изгонени от хубавата територия на света и тук изкупват незнайни грехове.

Стените бяха надупчени с гвоздеи. По тях хаотично висяха кожухчета, памуклийки, каскети и ушанки. Изпод грубо изкованите легла се подаваха буруните на гумени ботуши. Закачените дрехи бяха изолирани от стените с филмови литоси, така че между далянджиите денонощно се навъртаха Жерар Филип и Фернандел.

Но това можеше да се види едва след като очите навикнат на полумрака. Светлината от прозорчето очертаваше гредите, ръбовете на леглата, печката и коравите лица на хората.

– Кой е капитанът? – самонадеяно запита фоторепортьорът.

– Аз съм.

Напред излезе дребничък мъж, наподобяващ сушен сафрид. Под безцветната му фланела изпъкваха остри кокалести рамене. Главата му – широка и чудновато плоска горе – долу завършваше с остра челюст. Лицето му беше много слабо, с потънали навътре страни. Големите му сухи уши и безсочното му лице имаха здрав рибарски цвят.

Той единствен не се усмихваше. Очите му гледаха студено, а тънките му устни просто плашеха със своята суровост и издаваха характер на човек, готов да те презре и да ти причини зло.

– Мисля, че съм те виждал – рече фоторепортьорът, но самочувствието му се беше стопило.

– Може – каза капитанът.

– Като те гледа човек, нямаш фасон на капитан – започна да се окопитва фоторепортьорът.

– Кажи му го! – обади се рибарят с лъжицата. – Нали се губи между нас?

Далянджиите се засмяха отново.

– От колко години сте в морето? – вмъкна се в разговора писателят, макар да съзнаваше, че въпросът му е празен.

– Не съм им правил сметка – отвърна хладно капитанът.

Писателят наблюдаваше лицето му. Все още не разбираше усмихва ли се този човек, или се сърди.

– На колко сте сега?

– На петдесет и една.

Усещаше, че нахълтва в безцелен разговор, който не е по характера му. Още като пристъпи прага на хижата, той разбра, че от командировката няма да излезе нищо. Тези хора му бяха непознати. Отличаваха се от строителите, с които практиката го бе научила да дружи непринудено. Обикновено строителите не го дебнеха така. Ако допуснеше незнание или невежество по отношение на работата им, те го поправяха внимателно.

Сега писателят бе почувствувал присмеха, който избиваше като пот върху лицата на рибарите. С този присмех сякаш бе просмукан и въздухът на хижата.

– Ще пишете ли за нас? – запита човекът с лъжицата.

– Не – отвърна писателят. Фоторепортьорът разбра, че неговият приятел каза истината. – Просто наминахме да ви видим.

– Защото често пишат за нас, а ние се смеем на това, което пишат – рече капитанът.

– Пишат ли? – запита най-старият далянджия, като прехапа конеца, с който бе зашил копчето на панталона си. Той седеше върху леглото по дълги бели гащи, със завързани прашки около глезените.

– Днеска пишат за всичко – засмя се този с лъжицата. – Пишат и за нас.

– А пък аз не знам – учуди се старият с иглата.

– Защото не четеш – каза оня. – Някои са чели.

– А никой не пише да ни пенсионирват по-рано – обади се едно плоско лице, с руса къса косица. Това лице се показа внезапно между раменете на другите: – Ти например защо не пишеш?

– Няма да мога – отвърна просто писателят.

– Защо пък да не можеш? – започна да хитрува фоторепортьорът. – Писал си за всякакви хора. Напиши и за тружениците на морето.

– Не искам да ви лъжа – рече писателят. – Не ви познавам и ще излезе глупост.

“Хитрувам ли? – помисли си той. – Не правя ли опит да се измъкна от тази неприятност? Само за да избягна присмеха?… А може и да съм искрен. Напоследък започнах да ставам искрен.”

Той свали очилата си и започна да ги бърше. Като видяха как присвива невъоръжените си очи, рибарите започнаха да се побутват. Писателят побърза да сложи очилата си. Беше раздразнен. “Всички са тарикати – помисли си той. – Зли са. Не щадят никого. Това не е нищо друго освен особена нравствена поквара, която съществува по крайбрежието.”

Отново заговори мъжът с лъжицата.

– Сега няма ли да ви покажем как работим, да ви обясним всичко, а? – Той отправи едно смигане към другарите си.

– Да си запишете имената на рибите – допълни този с късата руса косичка.

– Защо? – изчерви се писателят. Не ни е нужно. И без това няма да разберем нищо… Дойдохме само да видим вашия хубав остров. Тук е красиво и тихо.

– Кое му е красивото? – засмя се русият. – На този остров вятърът ни рендоса месата!

– Все пак…

– Жените ни вече гледат към чуждото – закиска се мъжът с лъжицата. След него, не без злоба, се закискаха и другите.

– Вие си знаете по-добре – предаде се писателят. – Всеки знае себе си.

– Така кажи! – Мъжът с лъжицата сякаш утвърди мисълта му, сякаш й удари печат – “годно”.

– Ама и ти знаеш да се докарваш! – подметна русият.

Тук рибарите се засмяха най-силно. Беше станало много интересно, та и тези, които бяха пò настрана, също влязоха в пръстена, сключен около гостите.

– Защо да ви се докарвам? – рязко запита гостът. – Мястото ли ви искам, рибата ли ще ви отнемам, какво?… Слава богу, ако ни се яде риба – пари си имаме.

– Ни обиждай хората, Георги! – обади се най-възрастният, който бе обул вече панталона си. – Нищо не са ти сторили!

– Че какво казах? – смути се русият. – Малко да се посмеем. Какво обидно има?

Но всички знаеха, че бе настъпил неприятен момент. Някой бе виновен за това, но гостите ли, рибарите ли – не можеше да се разбере. Получи се мъчителна пауза, в която не успяха да се промъкнат дори недомлъвките.

Тогава капитанът, без да каже дума, бавно тръгна към леглото си. Той откачи полушубката си и я облече. Рибарите го погледнаха с мълчаливо любопитство. Сега той се връщаше към тях и дребната му фигура носеше със себе си светлината, влязла през прозорчето.

– Хайде! – рече спокойно той. Рибарите продължаваха да стоят неподвижно по местата си: – Облечете се, да видим какво е влязло в мрежите.

– Още е рано – каза някой. – Нали към четири?

– Сега!

Той постави ушанката на главата си и започна да се закопчава. Лицето му си беше все тъй непроницаемо. Тънките му, почти несъществуващи устни се разтегнаха още повече, но по тях би могъл да гадае само този, който го познава добре.

Що се касае до гостите, те не разбираха какво става. Изпаднали в нелепо състояние на срам и обида, двамата мълчаха и очакваха.

– Кога ще ядем? – запита оня с лъжицата.

– След това… Хайде, другари! – Едва сега капитанът погледна обезкървеното пълничко лице на писателя и опулените очи на спътника му: бледи петна в полутъмната каша, изпълнила помещението. – Заповядайте, другари!… Ще вадим рибата от мрежите. Интересно е за вас. Хем да видим имате ли късмет.

Далянджиите се пръснаха по своите малки кътчета, така както правят войниците в казармените помещения. Започнаха да се обличат. Времето на почивката беше изтекло. Сега на рибарите им предстоеше да извършат делничната си работа, за която бяха изпратени на острова. Един по един те минаваха под закачените на стряхата мрежи и се спущаха към тръпнещата бездна на водата. Долавяше ли се по лицата им възбуда?… Писателят се постара да разбере това, но не успя. Ако трябваше да пише за тия хора, той можеше да каже, че има такова нещо, но също така можеше да каже, че няма. “Сигурно няма – помисли си той, докато вървеше с тях към морето. – Те са на държавна служба, осигурени са и ако дойде риба, ще бъде добре, а ако не дойде, няма да бъде добре, но няма да бъде и катастрофа.”

Още веднъж разбра, че не може да пише за тях.

Те влизаха в мауната, заемаха местата си и измъкваха греблата изпод седалките. Писателят почувствува как мъжете го придържат и го направляват да мине по пейките. Почти неусетно рибарите го поставиха на най-удобното място, до колегата му – все още намръщен и недоволен. Някой го запита дали се чувствува добре и той отговори, че се чувствува много добре. След като си размениха няколко думи, гребците потопиха веслата в морето, мауната се отдели от кейчето и се отправи към даляна.

На дневна светлина писателят забеляза, че лицата на далянджиите са много по-груби, но същата светлина сякаш ги бе изпълнила с човещина.

Водата нямаше вече стария си гланц. Неизвестен за гостите вятър бе раздвижил повърхността й. Вълните се поклащаха мъчително, без ритъм. Вятърът бе измел от морето сладостното му сияние и радостта му. На хоризонта се очертаваше тъмната линия на някакво непознато явление. Писателят само го видя. Не му обърна внимание. Гларусите продължаваха да вилнеят над острова.

– Свърши лятото! – рече гребецът до него и посочи с глава към хоризонта.

Гостът недоумяваше как може да свърши лятото тъкмо през декември и му се щеше да разпита подробно за това, но предпочете да си мълчи.

Наближаваха върлината, от която започваше торбата на мрежата. Загребванията станаха по-леки и накрая рибарите пуснаха веслата. Започнаха да се издърпват по въжето.

Много неща го интересуваха и въпросите искаха да излетят от устата му, но той отново предпочете да мълчи и да наблюдава. Наведе се и прошепна на спътника си:

– Защо не снимаш?

– Остави ги! – мрачно отвърна фоторепортьорът. – Не виждаш ли какви са?

– Все пак направи една-две снимки!

– Имам много такива… Съжалявам, че дойдохме!

– Тихо, да не чуят!

– Пука ми жилетката, като чуят!

Наближаваха края на торбата.

Връщаха се. Капитанът премина по пейките и седна до гостите. Малката му глава бе изчезнала в обемистата ушанка. Лицето му бе станало още по-незначително. Запуши.

– Нито една риба – каза той.

– Слаба година! – рече плахо писателят.

– Лоша година! – Дребният човек погледна хоризонта и добави: – Край на хубавото време!

Черният колан, който бе опасал северния хоризонт, бе надебелял.

Писателят чувствуваше, че въпросите, които задава, са несъществени, но усетил веднъж готовността да разговарят с него, продължи:

– Защо няма риба?

– Никой не знае – отвърна капитанът. – Понякога няма и няма!… Кьорава скумрия не влиза в даляна.

Хладната мъгла запълзя над главите им и скри небето. Слънцето се оттегли безпомощно зад нея и светлината му изчезна. Островът потъмня. Около скалите му се появи пяна.

Завързаха мауната на кейчето и побързаха да се приберат в хижата. Бяха гладни.

– Време! – въздъхна най-възрастният далянджия. – Оправя се за пет дена, пък се разваля за пет минути.

Рибарите събличаха дебелите си облекла и смъкваха ботушите. Постепенно се върна желанието им да говорят. Но сега разговаряха само за времето. На входа се появи лодкарят. Той съобщи, че моторът вече е напълно готов, че вятърът се усилва. Писателят за първи път почувствува страх от море и едва сега разбра какво значи да си на остров.

– Трябва да вървим – рече той.

– Време е – побърза да каже и фоторепортьорът.

Готвачът ги погледна изненадано.

– Как!… Няма ли да похапнем?

– Лодкарят ни чака.

– Опитайте нашия рибарски фасул – настоя готвачът.

– Довечера трябва да хванем влака от Бургас – излъга фоторепортьорът

Тогава откъм склада на хижата се появи капитанът. Показалецът на дясната му ръка бе пъхнат в едно дълго и крехко, още не съвсем изсушено филе, което прикова погледите на всички.

– Риба не можахте да хапнете – каза той, – но ще вземете това.

– Какво е то? – запита фоторепортьорът.

– Филе от акула – обади се отстрана младият мъж с плоското лице и късата руса коса.

– Да си проличи, че сте били на гости при рибари – каза капитанът. – За нас това е деликатес. Акулата влезе преди няколко дни в мрежата… Ще си изсушите филето. Става мезе за всякакво вино.

Писателят и фоторепортьорът гледаха голямото парче от риба, което опираше в пода. След това писателят потърси очите на капитана и тъй като обидата бе прехвърлила всякаква граница, реши да влезе в открит двубой с него. Но фоторепортьорът го изпревари:

– Филе от акула? – той се усмихна предизвикателно. Пипна филето, избърса засоления си пръст в носната си кърпа и рече с вид на човек, пред когото тия трикове не минават: – Откога в Черно море започнаха да плуват и акули?

– Винаги си е имало – спокойно отвърна капитанът.

– Живи?… В нашето море? – Той се изсмя от сърце и погледна приятеля си. Беше време да включи и него в атаката: – Чуваш ли как ни будалкат?… Според теб това филе от акула ли е?

Писателят продължаваше да наблюдава непроницаемото лице на капитана. Очите на този човек си бяха все тъй мъртви. Тънките му устни направо плашеха със своята суровост.

Но писателят много пъти бе скитал из калните полета, върху които трябваше да се родят неродени още градове, бе се катерил по скелите на големи, отдалечени в планините строежи, бе гледал стотици такива непроницаеми лица. Затова сега мъчително, но сигурно бе успял да долови топлата човешка искреност, която едва забележимо замрежваше очите на този чудак.

– Това е филе от акула! – решително каза гостът. – В нашето море има акули!…

Той пое подаръка и стисна ръката на капитана. Двамата се сбогуваха с рибарите и излязоха вън. Капитанът ги последва. Тръгна между тях – нисък и вехт, сякаш къс от древния остров. Писателят чувствуваше как оня иска да им каже няколко прощални думи. Желаеше да му помогне това да стане по-леко, но сам не знаеше как. Самият той беше безпомощен. Плашеше го фактът, че е на остров, че отвсякъде е заграден с непознатата материя море, и то такова море, което издава ръмженето на звяра.

Спряха върху цимента. Капитанът изрече спокойно и равно:

– Извинявайте, другари! Изнервени сме. Стоим тук без работа, риба няма и ни хващат дяволите.

Сбогуваха се още веднъж. Гостите се спуснаха по стъпалата към лодката.

– Филе от акула! – удиви се лодкарят. – Идеално!

– Ако си мераклия – подаряваме ти го! – рече смръщено фоторепортьорът. – Ял съм подобно филе от делфин и съм получавал киселини.

Отначало хитрото лице на лодкаря се изненада, но след туй се съвзе:

– Не така другари!… Трябва да го задържите. Хората са ви го подарили от уважение. Това филе пие много вино и пее хубави песни.

– Филето си е мое! – каза писателят. – Да не говорим повече!… Потегляме ли?

Предварително загретият мотор заработи изведнъж. Лодката се отдели от мауната. Щом излязоха от завета на острова, вълните я подхванаха и я залюляха.

– Не бойте се! – извика през шума на мотора лодкарят. – Няма опасно!…

Фоторепортьорът се улови за фалшборда. Дори направи опит да се усмихне, но една бризга намокри лицето му и опитът остана безуспешен.

Мъглата ставаше по-гъста, въздухът сякаш се съсирваше. Невидимите сега птици пищяха още по-зловещо, или пък така им се струваше на двамата в минути като тези, когато времето се влошава.

***

 ЛОДОС

    Ах, когато духне южният вятър!… Няма да забравя един такъв ден през декември, когато по обед тръстиката на колибата запя и ние с Маноли се събудихме бодри като никога. Бяхме извадили мрежите към седем заранта и се прибирахме с осемстотин скумрии. На всичко отгоре видяхме един мъртъв делфин, вързахме го на буксир и го завлачихме…

Та когато запяха тръстиките, излязохме пред колибата. Светът бе пълен с топла и радостна възбуда. Вятърът духаше с увлечение, на вълни, омиташе повърхността и тъмните петна на бръснещия му полет се гонеха на всички страни, летяха към морето. Направи ми впечатление, че Маноли протегна ръце, напълни гърдите си с въздух и опипа брадясалото си лице. Маноли мислеше за жена. Усмихнах се и се приближих към делфина. Бяхме го изтеглили до лодката. Огледах го внимателно и го натиснах с пръст. Усетих твърдостта му За сетен път се убедих, че животното бе умряло наскоро, по тайнствен за мен начин – нямаше рана, един бог знае как умират делфините.

– Колко ще ни го платят? – запитах аз

– Много – рече Маноли.

Лодките на колегите бяха побеснели. Лодосът бе хванал и тях. Сновяха навън и навътре по реката, бързаха, връщаха се ту пълни, ту празни.

– Сега? – запитах аз.

Маноли не ми отвърна. Лъчезарното му лице вече изразяваше отвлечен унес. Вятърът развяваше червената му косичка. Кой знае защо, погледът му се закова на лодката, която се бе появила от завоя. В нея непохватно седяха две селянки. Ръцете им стискаха торби, пълни с картофи, фасул, олио и ракия. Разменна търговия. Срещу тях искаха риба.

– Какво ще правим? – повторно запитах аз.

Маноли ритна делфина. Кракът му отскочи от твърдата плът на животното. Вятърът се юрна по тръстиковата савана, сазът полегна и сините пространства на разливите потъмняха. Излетяха птици. Повъртяха се наоколо и се върнаха по местата си. Мъжкарите се чудеха какво да правят и усетили ненавременни пориви, поглеждаха към самките.

– Ще залагаме ли мрежите? – продължавах да питам аз.

– Първо да похапнем.

Това рече най-после Маноли.

Той натрупа съчки в огнището. Огънят пламна светкавично. Димът се завъртя край нас, преметна се няколко пъти като акробат и тръгна по течението на реката. Маноли донесе черното бакърче с вчерашния фасул и го закачи на триножника. Почисти с длан една чиния, напълни я с туршия и за всеки случай обели две глави лук, но не се стърпя – сгриза едната. Много обичаше лук. После откачи два веяни заргана от ветрилника, сложи още две чинии на масата и нагази в реката с черпак в ръка. Имаше вид на човек, тръгнал да
изгребе реката – така ми се стори тогава… А той само миеше черпака, но продължително, унесено,, и добих впечатление, че умопомрачено гали водата, сякаш си играе с жена… Стоях безпомощно на столчето и пушех. Все още се хранехме навън. Все още я карахме по лятному. Не знаех какво да правя, обхванат от особен мързел, а в главата ми се въртяха неочаквани хрумвания… Маноли се върна и бутна черпака в бакърчето. Започна да бърка фасула. Замириса на вкусна гозба. Той вдишваше парата и унесено продължаваше да бърка, без да е нужно, без никой да му го иска. Насипа първо в моята чиния, после на себе си, съблече се до кръста и седна.

Вятърът се въртеше край нас като куче, сякаш искаше да му подхвърлим нещо. След туй похапнахме малко зарган, но не се нахранихме както трябва, та Маноли постави скарата на жарта и хвърли върху нея четири скумрии, които изядохме без хляб, като десерт. От чистото небе валеше светлина, разголената гора на хълма пееше някаква песен, но не спазваше ритъма. Вятърът идваше от юг, минаваше през филтъра на заоблената планина, обираше есенните й благоухания и ги изсипваше върху ни. Може би идеше от Африка, през Средиземно море, може би само от Беломорието, но вятърът беше по поръчка – топъл, бял, чувствуваш го върху плещите си, върху очите си.

– Сега? – запитах отново аз.

– Сега ще замина за Бургас – отвърна Маноли.

– Когато има толкова риба?

– Заминава ми се…

– При тази луда риба?

– Днеска с мен става нещо и ми се тръгва…

– Не сме роби на рибата, я! Мъже сме.

– Добре – съгласих се аз. – Няма да се караме.

И дума не ставаше да се караме. С Маноли човек се разбира най-добре. Пък и аз чувствувах необходимост да се напия – спокойно, със замах, – та на другия ден да се чувствувам гузен.

– Питай за някоя  лодка – казах. – Ако искаш, тръгни с нашата.

– А ти?

– Аз ще отскоча до селото.

– Защо не дойдеш с мен?

– Моята жена е чак в София.

– Нямаш ли нещо в Бургас?

– Имам.

– Тогава да палим и да тръгваме.

– Хем ще продадем и делфина – предложих аз.

Какво ли не измисля човек, когато си е наумил нещо.

Маноли напълни резервоара с бензин и натъпка кубрика с осолената и прясната риба. Тикнахме лодката във водата и отново привързахме делфина на буксир. Съдружникът ми се съблече съвсем, намокри се и се насапуниса. След това се изплакна и се изтри с хавлията. Обръсна се, нахлузи дебелата си фланела, подгъна яката й, среса се, изплакна ботушите си и грабна полушубката. От всичко това разбрах, че най-напред ще се отбие при някоя.

– А ти защо не се измиеш?

– Аз ще се изкъпя в хотела.

– Идеално!… Потегля ме ли?

Отблъснахме внимателно. Отначало подкарахме с веслата и включихме мотора на най-бавен ход, да не повредим делфина. Колибата ни беше доста навътре, далеч от устието на реката. Минахме край всички колеги – много движение, много нещо по това време на годината. Маноли държеше румпела и пееше. Тръстиките от двете страни ни се кланяха, настъпвани от вятъра, лианите на джунглата се люлееха, изобщо всичко се движеше. Моят съдружник измъкна капитанската си шапка. Косата му се скри в нея и се умири. Лодки, хора – всичко оставаше зад нас. Едни обират рибата от мрежите, други се хранят, ремонтират мотори, кърпят.

Интересно е морето в часовете на лодоса. Понеже той духа откъм сушата, заливите са гладки като лед. По тях вятърът сякаш се плъзга с кънки. Повърхността на водата става на петна скитници: петна, които кръстосват пространството, обират блясъка на затишието. Въздухът става топъл, прозрачен и лек. Гларусите летят хаотично и не знаят какво да правят с рибата. Не могат да насмогнат. А рибата, и тя, усетила неразгадаеми токове в кръвта си, пронизва бистрите водни простори и непрекъснато чувствува, че е станало нещо необикновено, което я кара да полети към повърхността, да се спусне към дъното – иска да стори нещо, да отговори на загадъчния повик, но какво могат да направят едни риби, освен да се набутат в мрежите, да налапат като обезумели куките на чипарите. Лодките не ловят, а грабят. Гледам и се чудя – защо оставяме тази яма, накъде сме се понесли? И все пак – нито капка съжаление. Маноли знае какво мисли и се провиква:

– Истинските мъже се познават в такива моменти!

– Ходът ни е малък – осведомявам го аз.

– Забелязах – отвръща той. – Голямо животно влачим.

Делфинът забавяше скоростта ни повече, отколкото предполагахме. Щяхме да закъснеем. Като се плъзгаше зад нас, на мен ми се стори, че делфинът оживява в общата полуда на хора, риби и природа: подскачаше и пляскаше, вдигаше пяна, гладкото му тяло чупеше лъчите на слънцето. Гледах го и си мислех за съдбата му, за живота му, изпълнен с бързина, с милиони скокове, с любовни опиянения, с борба да запази себе си, новородените и стадото, да избегне свирепите куршуми на човека; мислех за Мелвил, за Моби Дик, за Ахав – за хилядите малки и големи хора, влезли по разни поводи в морето, останали все пак различни в него, успели и неуспели да се измъкнат от водите му, а после помислих за хотела, за топлата стая, за банята, за колегите, които разговарят в “Интернационал”, за жена си, за децата си и се стараех да измисля подходящо извинение за дългото си отсъствие, пред нея – тази, към която ме бе повел лодосът.

– Акулите стават нахални! – каза Маноли. Той пък за какво си мислеше. – Лапат рибата заедно с мрежите. Направиха ни на решето. Някой ден трябва да позакърпим.

– Ще кърпим – казах аз.

– Умирам за една найлонова мрежа!

– Акулите ще продупчат и нея.

– Умирам за найлонова мрежа! – настоя Маноли.

– Къде ще продадем делфина?

– Ти ще отидеш направо в хотела. Аз ще уредя всичко.

Приятно е да се работи с Маноли – не е дребнав, не знае какво е мързел.

– Само да не ни срещнат контрольорите – рече той и огледа нашир и надлъж морето.

– Ще им дадем част от рибата – казах аз.

– Наивник! – засмя се той. – Ще сметат цялата лодка.

– Ако се случат добри момчета?

– В държавата няма човещина… Разбра ли? Завардила е шосетата и моретата.

– Делфинът ще ни спаси – забелязах аз.

– Дано – каза Маноли без особена надежда в гласа.

Напоследък трудно се изплъзвахме от ръката на закона. Два или три пъти бяхме принудени да предадем наряда си. Обискираха се всички коли по пътищата и лодките в морето. Маноли мечтаеше за вертолет. Само така можело да се измъкнем.

Вятърът продължаваше да мете морето. Моравите петна бягаха като призраци около нас. Ако не бързаш за никъде, можеш да спреш и да наблюдаваш какво става. По едно време Маноли ме слиса. Спря мотора и рече:

– Погледни!

Десетина гларуса си бяха направили хоро. Наредени в добре очертано кръгче, те почиваха върху водата. Сториха ми се съсредоточени, по човешки замислени. Вятърът се стараеше да ги разпръсне, но те упорито го преодоляваха и пак оставаха в кръга.

– Какво ще кажеш? – запита съдружникът ми.

– Какво да кажа?

Наредили се като хора… Уважават се.

Понякога не мога да разбера смисъла, който Маноли влага в думите.

– Хайде! – поканих го аз. – Пали!

Маноли обича да фантазира и все очаква да стане нещо особено: екваторът да се премести към нас или да настъпи краят на света. Умира да говори за вечния календар, за нашествието на жълтата раса, за размразяването на антарктичните ледове и за зодиите.

Гларуси, гларуси, гларуси!… Добиваш впечатление, че вятърът ги върти във въздуха, мислиш ги за безпомощни, а те хитруват – използуват въздушните течения, за да не се уморяват. Маноли ги гледа с жълтите си очи и казва:

– Вятърът ще заглади дюните, ще изтрие следите на хората и животните, ще покрие динените кори, оставени от курортистите, ще фризира пясъците.

Рядко можеш да познаеш за какво мисли този човек. Усмихнах се, а той ме погледна:

– Мислиш за нея, нали?

– Да влезем ли в ачика? – запитах сконфузено аз. – Белким избягаме от контролата.

– Не – отвърна той.

Навътре морето е мораво и пълно със зайчета. Заливите и полуостровите се изреждат един подир друг, ние ги минаваме, лентата на брега се ниже, чезнат познати контури, градът е още далеч, но знаем, че неизбежно ще се покаже – пълен със сгради, хора, вино, кебапчета и течаща топла вода…

С хотелите ми върви. При всички обстоятелства не съм бил връщан. Така стана и сега. Докато вън се палеха уличните лампи, горещите струи на душа вече ме обливаха, а в ушите ми гърмеше шумът на асансьора, който прониква през девет стени в десета. Докато се бършех с хавлията, а после докато се обличах, мислех за нея и за още няколко неща, но главно за нея.

Вятърът се усещаше и тук. По улиците хората говореха високо, викаха. Тези, които се обичаха, се прегръщаха пред погледите на минувачите, а момчетата бяха станали толкова дръзки, че направо спираха непознатите момичета.

Отклоних се от центъра на града и тръгнах по добре позната уличка. Тя е пълна със стари гръцки къщи, сгушени зад увехнали дворни градини. Фасадите на тези къщи са уморени и много олющени. Плачат за ремонт, но има ли вече смисъл? Хората искат нови жилища, блокове, искат и никак не ги интересува, че тук умират къщи с минало.

Прозорчето на нейната стая светеше между бръшляновите лиани. Тя живееше зад песните на врабците, винаги е живяла там и ми се струва, че ще живее само там – до смъртта си. Как е възможно такова постоянство!… Ако сте забелязали, има жени, които умеят да чакат чак до второто пришествие.

Два дни след това внесох в лодката няколко пакета и се наметнах с брезента. Валеше. Маноли беше наведен над машината. Като се изправи, видях намръщеното му лице.

– Мръсно време! – каза той. – Не мога да разбера какво търсим тук!

– Пали! – казах аз.

– Сега.

Отново се наведе над машината.

– Как мина ваканцията? – запитах аз.

– Добре… Ще вземеш ли въжето?

Скочих на кея и отвързах. В това време Маноли облече шумата си и се настани на кърмата. Подадох му цигара.

– Идиоти сме! – забеляза той. – Как можахме да напуснем реката!…

– Хайде!

Маноли запали. Машината заработи.

– Рибата идва на талази! – провикна се той, за да го чуят през шума на мотора.

Завихме край шалана.

– Кой дявол ни накара?… Загубихме най-малко две хиляди парчета!

– Купи ли кафе?

– Купих… И сол купих.

– Намери ли едра?

– Намерих!… При това време я уловим десет парчета, я не… Но доказахме, че сме мъже, нали?

Заваля силно. Това е – след южния вятър винаги идва дъждът.

***

СИНЬО

    Не познавате такава безнадеждност. Навярно знаете какво е да обичаш безнадеждно жена, да чакаш завръщането на безнадеждно болен у дома, или пък безнадеждно да потънеш в клевета, но цели два месеца да стоиш на пустинен бряг срещу безрибно море, да те мият дъждовете, а ветровете да спукват кръвоносните съдове на очите ти – тази безнадеждност не познавате. Нейният трагизъм се състои в това, че като лежиш в палатката или на земята, в ума ти се върти една и съща мисъл: някъде в мръсните води има риба, дявол да го вземе, и ако тази риба влезе в мрежата, тринайсет семейства ще се усмихнат, тринайсет души ще знаят за какво са киснали в пустинята.

Бях всеки ден около тях. Те ме мразеха. Редовно вадеха празна мрежа и пак я навираха в морето, и пак я измъкваха и още повече ме намразваха. По едно време започнаха да ми я натриват на носа: виж бе, кутсуз, виж – пущаме мрежа и вадим само мрежа!… Виж каква празна мрежа!

“Виждам – казах си аз, – но защо я триете на моя нос? Трийте я на вашите носове, бийте си шамари, негодници, щом сте избрали най-неподходящото място!…” Бяха рядко гадни типове и ги презирах до дъното на душата си. Те не искаха да ме виждат около себе си, тъй като ме считаха за “кутсуз”. Бяха презрени и ограничени фаталисти, бездарни занаятчии, некадърни да оправдаят и заплатите си. За тях аз бях очилат кутсуз с яке и транзисторен приемник в ръка, домъкнал се от майната си да им донесе малшанс. Дори да нямах очила, дори да не носех радиоприемник, те пак щяха да ме мразят. Простаците не знаят какво да мразят!… Нощем блъсках силно клавишите на пишещата машина. Знаех, че рибарите ме чуват, и исках да ме чуват, стараех се да помислят, че моята работа спори. Нищо не спореше!… Удрях клавишите, защото ми бяха опротивели. Всичко ми бе опротивяло, дори тръстиковата колиба, в която живеех. Нека ги дразни шумът на машината – за пръв път изпитвах омраза към група хора.

Може би се канеха да ме бият? Моля!… Бях решил да приема двубоя. В бригадата им работеха двама хулигани,  известни в града на големия залив. И двамата бяха прекарали по една година в затвора. Помъкнах ножа в джоба си. Но продължавах да ходя на брега, където наблюдавах как простират гриба да съхне. И когато го вадеха, бях там – на десет метра от тях, винаги топло облечен, нахранен, с хладнокръвно изражение на лицето.

– Дразниш ги – предупреди ме един любител рибар.

– С какво? – пожелах да узная аз.

– Не се навъртай край тях.

– Никой не им е виновен, че са некадърни.

Човекът, който искаше да ме предпази от нещо, сви рамене и ме остави.

Есента беше рядко противна, но по едно време се оправи, и то така, че ни слиса. Частниците съсипаха рибата: изпокъсаха чипаретата и продъниха мрежите. Аз продължавах да се въртя около грибчиите. Но го правех от дебелоглавие. Разберете – махна ли се и те случайно натряскат мрежата, съм за никъде. Ще се разчуе нашир и длъж и ще ме обявят за “човек, който пъди късмета”. Тогава никой не би могъл да ми помогне.

Мястото, където седях да ги наблюдавам, беше високо и закътано в скута на дюната. Загледах ли се към хоризонта, сякаш забелязвах извивката на планетата. Морето бе възвърнало нежната си душа, вятърът падаше върху него като влюбен, а небето се издигаше високо – очаквах всеки момент да се разтвори и най-сетне да покаже прословутите си тайни.

Доброто време просто разби противниците ми. В бригадата се промъкна разложението: пиянства, побоища, отклонения от работата и някакъв необикновен скандал с лавкаджията, който отказа да им продава. Въпреки това ракия се намираше. Двама от тайфата плюха на всичко, снабдиха се с тротил и започнаха поголовни бомбардировки на водата. Другарите пак започнаха да им завиждат. Повлиян от тях, капитанът отказа да дава лодка на бракониерите. Така се стигна до най-големия побой. Не се разбра кой кого би. На другия ден забелязах, че всички са посинели.

И сега, запитам ли се как стана така, че все пак не успях да отнеса един по-приличен пердах в суматохата, не мога да си отговоря. Дори не подпалиха колибата ми. Може би бяха прекалено заети със себе си. Отървах се само с един удар. Нанесе ми го – кой, смятате? – готвачът. Беше след полунощ. Вървях по пътеката, спънах се в някакъв труп и паднах. Трупът се надигна, пропълзя до мен и започна да ме разглежда.

– Ааа, ти ли си?

Почувствувах юмрук по устата. Това сякаш бе знак да се отприщят дяволите у мен. Стаената злоба се вля в мускулите на ръцете ми. Нямах възможност да замахна, ала успях да сключа пръстите си около мръсния врат на нападателя. Силата ми се удвои, когато познах готвача на бригадата. Той просто ме изненада с прибързаността си – легна до мен и не мръдна. Не се показах джентълмен. Щом станах, яростно го заритах. След това тръгнах към морето. Нагазих, загребах вода и започнах да плакна разкървавената си уста.

– Тоя пък взел да си прави гаргара с морето! – рече някой зад гърба ми.

Нямаше защо да се обръщам: двамата биячи, онези, които са лежали в затвора.

Заприиждаха още грибчии; заставаха върху билото на дюната, изрязани на бистрото звездно небе, идваха един по един и се нареждаха, докато се събраха всички, без капитана и готвача. Съзвездието Орион висеше ниско над главите им и аз, силен в иронията, за момент си помислих колко красиво създание е човекът, роден да завоюва дълбочините и да се вреже в звездите. Бях пил уиски в бара на града, а не презряната им гроздова ракия, достойна да взриви само най-калните им инстинкти.

– Писателю! – провикна се някой. – Кой те е фризирал?

– Вече нямате готвач! – извиках аз. – Имахте, но сега няма кой да ви готви, защото го удуших!…

– Той готвеше помии! – одобри високо друг. – Добре си направил!

– Не знаете да боравите с морето! – изревах аз, макар че не виждах лицата им (сиянието на Орион бе по-ярко от мътилката, която излъчваха мухлясалите им мутри). – Вие сте кофти рибари!

Редицата стоеше неподвижно на дюната. Недоумявах какво решение можеха да вземат. Знаех едно – да се пребият, не могат да ме стигнат. На една крачка от мен бе морето и аз съм по-добър плувец от тях. С незабележимо движение освободих часовника си, пуснах го в пясъка и го зарих с върха на обувката си. Изглежда, че ме мразеха много, щом бяха дошли за последно разчистване на сметките.

– Този е полудял! – рече някой.

– Винаги си е бил луд – потвърди друг. – Какво искаш от човек, който е зарязал София и живее в колиба!…

Така не говорят хора, решени да нападат. Тогава разбрах, че съм много пиян, че в подобно положение може да изпадне само човек, наситен с шотландско уиски… Грибчиите не идваха да ме бият, а да заметнат мрежата.

– Некадърни сте! – извиках все пак аз и защо трябваше да кажа така, не зная.

– Да го набия ли? – запита един от бившите затворници.

– Остави го за утре.

Откъм лодките се провикна капитанът. Грибчиите, както се смееха, потеглиха нататък. Изрових часовника си, духнах в стъклото му и го пъхнах в джоба си. Вече не виждах рибарите, сега до мен достигаха само гласовете им – няколко наставления на капитана и плясък на весла. Духаше хладен западен дежурен ветрец от сушата, който призори трябваше да умре.

Мразя да пиша за побоища; ненавиждам четива, в които се разказва едновременно за море и бой, тъй като често двете неща се свързват, но такива бяха фактите тогава с тия омразни типове. Какво да предприема по-нататък? Да бягам ли? Трябваше да остана. Дори да ме пребият. Пиянската ми глава бе решила на другия ден да се бием, докато падна. Интересно, беше ми леко тази нощ, весело ми беше, плуваше ми се и ми се пееше. Морето спеше в краката ми, безплътно и прозрачно като въздух, водата и небето бяха разтопени, проникнали едно в друго, превърнати в една-единствена мека материя, зад чийто воал всеки миг можеха да заплуват риби, а звездите приличаха на милиарди мехурчета – кислорода на вселената. В подобна безплътна нощ всички същества трябва да бъдат добри, да не се бият, да не псуват на майка, да не се заканват. Седнах на пясъка и се замислих за човека. Но не абстрактно, както бихте предположили. Тогава, както се бях разнежил, бих могъл да приема за човек дори двамата хулигани, цялата грибчийска тайфа и тъкмо тази отстъпка, която правех в името на доброто, ме натъжи. Тези грибчии бяха жители на парцаливата махала на човечеството, газни и омразни типове!… Чудно, от уиски глава не боли!… Те искаха да ме унищожат, защото са изпълнени с ненавист не само към мен, но може би към всички, които говорят по-правилно от тях и носят якета…

Лодката на капитана изчезна в тъмносинята бездна. Сега можех да виждам очертанията само на тези, които бяха останали на брега. Те придържаха десния край на гриба. Лодката трябваше да влезе навътре, да загради пространство от морето и да се върне на пясъка. В огромната подкова от мрежа, въжета и корк би следвало да има риба. Но риба няма да има… Когато не върви – не върви. Не знам дали съществува по-вълшебен ритъм от тоя на пляскащи в нощната тишина весла. Този ритъм звучи най-сладко и най-унесено, когато се разполагат мрежите на гриба…

Най-после лодката се появи отново. Тя изплува от бездната право срещу мен, придружена от шепота на веслата, глухото боботене на бордовете и тихото съскане на въжетата. Напразно я чаках да докосне брега. Нещо я задържаше.

Горе съзвездията вършеха гигантските си шахматни ходове. Между звездите се отронваха и падаха пионки. Бързах да ги засека спрямо Полярната – любима моя игра. Малка комета одраска небето и угасна високо над Полярната, а под нея издъхна друга и когато съединих трите точки, получи се удивително права линия, чието продължение прониза носа на лодката. Опитах се да доловя в туй някаква поличба, но каква?… Нямах време да мисля. Обхванати от безпокойство, рибарите заговориха с възбудени диви гласове:

– Първо да излезем на брега!

– Капитане, да отпуснем въжето!

– Мълчете! – извика капитанът.

Това е тишина!…

– Към брега! – отсече най-после той. – Отпущай въжето!

Въжето засъска по-рязко, вече можех да виждам как някакви ръце го освобождават.

Носът на лодката докосна пясъка. Няколко ботуша нагазиха във водата. Рибарите ловко изтеглиха лодката и престанаха да отпущат въжето. След туй всички се хванаха за него.

Някой изруга и съобщи, че мрежата не помръдва дори на сантиметър, но останалите и без това бяха почувствували нейната съпротива.

– Само туй липсваше!…

– Тихо! – изрева капитанът.

– Закачили сме я.

– Млъкнете!…

Хората от другия край на мрежата, които бяха останали на сушата, също се вълнуваха. Капитанът се отправи към тях. По средата на пътя той се спря и запали цигара.

Обзе ме предчувствие за най-лошото. Така задръстени, негодниците щяха да изпокъсат съоръжението и ги очакваше най-срамният финал. Това се казва награда за двата месеца отчаяние. Капитанът изля яда си на другата група и отново се върна при нас. Хванати за въжето, хората му вече забиваха нозе в пясъка.

– Заградили сме сто мини! – пошегува се някой.

– Тук няма мини – отвърна капитанът, защото не разбра шегата.

– Отиде мрежата! – забеляза друг.

Той изпсува и просто ми се ще да ви кажа как, но хайде от мен да мине, щом в литературата е забранено да се псува.

Стори ми се, че най-разколебаните в момента са готови да зарежат всичко и да се пръждосат, където им видят очите. Тази нощ се решаваше съдбата на бригадата, която неизбежно щеше да се разпадне. Да си призная, започнах да изтрезнявам. Замислих се: да избягам ли преди трагедията, или да остана до края. Беше се разбрало какво става. Коравосърдечието ми се разтапяше. Вече съжалявах враговете си. Нима и аз не бях като тях, човек с грижи и хиляди неприятности? Действието на уискито преминаваше. В устата ми загорча и ми се приплака. Сега те можеха да ме пребият като куче, да ме премажат в яростта си и не това е най-страшното – повече ме измъчваше мисълта, че присъствието ми наистина носи нещастие на хората. Започнах да си припомням подобни случаи, като садист ги търсех в миналото си – зорко, безмилостно – и ми ставаше все по-тъжно. Достатъчно ли е в такъв момент само да се презираш? Имаше нещо по-страшно – какво по-отчайващо от това ТИ да си този, който носи нещастието, да го излъчваш така, както някои излъчват радостта и оптимизма… Морето и небето потъмняваха, гаснеха и светлите пътища в живота, тоя мръсен живот, в който живеят подобни на мен и грибчиите…

Някаква сребърна вълна се надигна в тихата плитка вода, плъзна се към брега и припляска върху мъртвия пясък.

– Риба! – извика един от бившите затворници.

Притичах и нагазих във водата. Втората грива на закипялото море ме удари по глезените. Няколко парчета се мятаха върху пясъчната ивица. Наведох се и вдигнах едно от тях.

– Риба! – размахах го над главата си. – Риба!

Плитчината закипя. Стотици риби трептяха в нея. За миг добих чувството, че се намирам сред бързей на река, а рибите не бяха сто, бяха хиляди, и ето че се залюля цялото заградено от мрежата пространство.

Инстинктивно потърсих свободно място на въжето, дланите ми докоснаха някакви мокри ръце, ръцете на другите. Усетих дишането на капитана в ухото си, в самото ухо, сякаш искаше да го отхапе. Дъхът му миришеше на бира и чесън. Изплашените рибни ята успяха да се приберат в дълбочините, повърхността на морето се успокои. Мрежата бавно прииждаше към нас – със скоростта на часовникова стрелка. Започнахме да се разгъваме на широк фронт, катерехме се по склона на дюната, а при въжето се освободи място за всички. Сега да имаше и малко твърда почва под краката!… Изпитвахме чувството, че притегляхме цялото земно кълбо заедно с небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма. По небето се разля тънко розово млекце – под хоризонта се създаваше слънцето и близките звезди се разтваряха в светлите му сокове. Пуснах въжето и тръгнах към палатката на частниците. Олюлявах се, но вървях, и отново се сблъсках с готвача.

– Трудно теглим – рекох му аз.

– Кое? – запита той и все още държеше шията си там, където го бях стиснал.

– Много риба! – допълних аз.

– Къде?

– В нашата мрежа!

– Коя мрежа?

– Вашата мрежа.

Той забърза към бригадата. Обърнах се след него да го осведомя, че ще докарам още хора, но готвачът беше изчезнал.

Никой не пожела да дойде. Всеки искаше да спи, нуждаеше се от сила за утрешния ден. Само един тръгна подир мен, твърде млад и здрав човек, с красиво мъжествено лице. Спирах се да го изчаквам, той изобщо не знаеше какво става, нито къде върви, мисля, че продължаваше да спи, и може би му се струваше, че сънува хубав сън с много риба. Щом наближихме гриба, човекът се разсъни и каза:

– Какво бе, къде ме водиш?

– Да помогнем малко – рекох аз.

– На кого да помагам?

– На грибчиите.

Той ме напсува и тръгна обратно.

Краищата на гриба вече лежаха на пясъка. В мрежата рибите бяха една до друга, заплетени в каретата с хриле и опашки – същите, които им осигуряваха живота и движението, сега ги бяха впримчили и умъртвили. Грибът продължаваше да излиза бавно от морето и зората настъпваше бавно, и блясъкът по телата на рибите се раждаше бавно, и ние теглехме бавно. От време на време се заглеждахме в подплашените ята, които раздвижваха водата, искахме да се уверим, че не сънуваме. Защо да не си призная, че бях вън от строя, че бях свършил. Ръцете ми изпущаха въжето, краката ми искаха да избягат. Най-после се оттеглих и паднах върху меката плът на дюната. Почувствувах нейния хлад и се дотътрах до изсъхналата трева на хълбока й. Починах си и се отправих към колибата. Не знам защо най-напред напипах транзисторния приемник. Някъде на изток човечеството се пробуждаше, държавите се изправяха на крака. Елементарна, ритмична музика, гласове на жени и мъже, пиано и утринна гимнастика. Отпуснах се на леглото и се усмихнах: каква гимнастика бе, хора, елате на мрежата!…

Поспах три часа и съжалявам за това, защото и до днес имам чувството, че съм пропуснал най-хубавата част на филм, най-мъжествените страници от повест. Събудиха ме болки в дланите. Маршовете на утринната гимнастика бяха изчезнали, в приемника гърмеше Брамс, през прозорчето стреляше слънцето. Скочих, прибягах по пътеката и както обикновено, застанах върху дюната.

Моторът на гемията майка работеше. Белите бордове на кораба се отразяваха в гладката вода, бяла лодка отнасяше пълните касони на палубата й – трюмът, бакът и кърмата на гемията бяха натъпкани с риба, коритото бе потънало до фалшборда. На пясъка се издигаха огромни купища скумрия. Грибчиите, загубили сили, продължаваха да освобождават всяко парче от мрежата и го хвърляха в касоните, капитанът плакнеше касоните в морето и тогава сребърните тела на рибите блестяха наистина като металически. Частниците рибари помагаха вяло, но чевръсто отделяха и за себе си, а как да не отделяш – нагоре и надолу по брега се въргаляха хиляди скумрии. Селски жени пълнеха престилките си с риба и в замяна подаваха на грибчиите шишета с ракия – изпитан трик на местното население. Рибарите прекъсваха работата си, за да пийнат, но и това вършеха без сили, съсипани от умора и безсъние. Гларусите бяха милиони, на слънчевата светлина изглеждаха снежнобели, крясъците им бяха бели, въздухът беше бял, а втората гемия майка, пристигнала изневиделица, беше по-бяла от всичко. Птиците се спущаха, грабеха, гемиите на държавния риболов отнасяха пълни касони, жените отнасяха, частниците рибари отнасяха – всеки взимаше, взимаше, а рибните преспи не се стопяваха.

Отново се залових за мрежата. Някакъв чешит с червени бузи и мустачки работеше до мен. Гледах се в него и познах бюфетчика.

– Казаха ли колко са хванали? – запитах аз.

– Към петдесет тона – отвърна бюфетчикът. – Никой не е улавял толкова с гриб.

Трябваше да се вика, не да се говори, защото гларусите и чайките крещяха вакханално и може би крясъците им се чуваха чак до небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма.

Бюфетчикът помагаше съвестно, но представяте ли си как може да отдели за себе си един бюфетчик? Той взимаше, селянките взимаха, гларусите взимаха, държавата отнасяше – всички известни и неизвестни, изникнали кой знае откъде, взимаха и взимаха.

Лицата на двамата побойници бяха омекнали от умората. Забелязваше се как растат брадите им. Наблюдавах ги и се чудех: защо ли е трябвало да лежат в затвора и не са ли жертва на съдебна грешка?

– И ти не можа да поспиш покрай нас.

Извърнах глава – капитанът говореше на мен.

– Полегни си! – добави той. – Тая работа няма да свърши до утре.

– Дланите му са разкъсани – рече единият от хулиганите.

– Писател, а? – провикна се някой отстрани.

Грибчиите се засмяха, но питате ли с какви усилия, готови да се строполят на земята. Предстоеше им да работят още един ден и една нощ. Трудно се вадят риби от мрежа – сръчно трябва да се пипа, внимателно, да не се късат влакната; и все пак тяхната беше по-лека, те гледаха само в ръцете си, а аз се мъчех да обгръщам с поглед и картината, защото рядко се отдава на човек да види картина от небе и море, изцяло пропити с музика от Брамс. Приемникът ми озвучаваше филма… Но най-красивото бе това, че гларуси грабеха риба от ръцете на човека, селянките, прилични на пингвини в тъмните си носии, мъкнеха в престилки, гемиите, бюфетчикът, познатите и непознатите – всичко грабеше, а ми се стори, че и небето си пооткрадва, и морето – за всекиго имаше и не свършваше, а контрольорите от Държавния риболов бяха махнали с ръце – как да прибереш всичко. Освен това трябваше да гледам и към хоризонта, тъй като в този ден се виждаше много надалеч, а вгледаш ли се добре, сякаш забелязваш прецизната извивка на планетата ни. Умореният капитан се усмихваше, грибчиите също се усмихваха. Нали знаете как се усмихват победителите?

СЪДЪРЖАНИЕ

Да спим на открито……………………………………………………………………………   5

Есенни дюни…………………………………………………………………………………….. 17

Патетична симфония…………………………………………………………………………  28

Проникване………………………………………………………………………………………   34

Млечният сок на нощта…………………………………………………………………….   44

Началото на сезона…………………………………………………………………………..    70

Филе от акула……………………………………………………………………………………   89

Лодос……………………………………………………………………………………………….. 107

Синьо……………………………………………………………………………………………….. 118

Advertisements
Коментари
  1. […] ЕСЕННИ ДЮНИ 1969, сборник разкази […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s