БОРИС АПРИЛОВ – ИСТОРИЯ С ЛЕБЕД – (разкази)

Posted: 24.03.2012 in Bulgarian literature

БОРИС АПРИЛОВ – ИСТОРИЯ С ЛЕБЕД – (разкази)

Библиотека “Стършел” № 275; София, 1979; илюстрации от Карандаш
(редактор: Н. Шивачев; рецензенти: Михаил Василев, Петър Незнакомов)

СЪДЪРЖАНИЕ: Минибиография, История с лебед. Картината. Дискретен аромат. Кариатида. Калипсония. Привечер. Грозното пате. Стълбата на гигантите…

БОРИС АПРИЛОВ – АХАСФЕР : Минибиография

    Реших да ви представя автора, драги читатели, и му звъннах по телефона:
    – Ахо (така го наричат приятелите му), кажи нещо за себе си?
    – Появил съм се на тоя свят в Малко Търново през 1921 година. Прописах като ученик в Бургас. Обичах да пиша за морето, но през 1946 г. изпратих мои хумористични материали и до “Стършел”. Изглежда са се харесали, защото станах редактор в “Стършел” и поработих 11 години.
    – И библиотека “Стършел” ти издаде четири книжки: “Върхът на нахалството”, “Нокаут”, “Пиратска романтика” и “Кифлата на началника” – нали?
    – Точно така. Работих и като драматург в “Български циркове” 4 години, а после захванах сериозно да пиша.
    – И какво написа? Доколкото знам “Приключенията на Лиско” (3 романа и 8 повести), сатиричните пиеси “Островът” и “Кораб с розови платна”, играни в Сатиричния театър, “6-те пингвинчета” пиеса за куклен театър.
    – Писах също радио и телевизионни пиеси, няколко книжки с приказки и разкази за деца и възрастни… и, моля те, стига въпроси, че се стягам за море.
    – Твоето хоби?
    – Ветроходство! Цяло лято съм край Созопол и Мичурин с моя ветроход “Ахасфер”.  Ако се видим там, ще те нагостя с печен черноморски кефал и… созополски памид.
    – Щастливо плаване, Ахо!
 Н. Котов, 1979 г.

ИСТОРИЯ С ЛЕБЕД

    В редиците на ятото се понесе мълва, патиците започнаха да си шептят и да се оглеждат; подозренията, възникнали от известно време насам, се оправдаха.

– Виж ти! – рече някой.

– Ами то, наистина… – отвърна друг. – Ами сега?

– Ръководството се събра за случая – подхвърли трети.

Ръководството на ятото се оттегли в най-гъстата част на тръстиката.

– Говорете – предложи старейшината.

Членовете на ръководството мълчаха, какво да говорят, всичко беше ясно.

– Хайде – подкани повторно старейшината, – казвайте кво да правим, пръкна се от нашите яйца, вече е между нас.

Старейшината погледна към водача, водачът примигна няколко пъти.

– Вижте какво – подхвана той, – засега го виждаме само ние, той не може да се забележи, а и не знае какво е. Най-добре е да си мълчим, никой да не му казва, че е лебед. Това предлагам, това измисли главата ми.

Настъпи мълчание. Ръководството обмисляше.

– Добре – обади се най-после старейшината, – така ще стане, няма да му казваме, нека си живее между нас, сивите патки, и да се мисли за сива незабележителна патка. Разпространете сред ятото никой да не му продумва дума по въпроса! Особено младите, глупавите.

Патиците сториха тъй, както те бяха намислили, ятото заживя ежедневието си, всичко сякаш потръгна.

Но ето че се наложи повторно свикване на ръководството.

– Мама му стара! – въздъхна някой.

– Да бе… – подхвана втори, но млъкна.

– Уж си казвам “няма да гледам натам”, пък гледам. Викам си “виж какво, не му обръщай внимание”, пък му обръщам внимание.

Да, ятото бе заживяло неспокойно, по повод и без повод всеки поглеждаше към оформящия се лебед, наблюдаваше го, съзерцаваше, забравяше за другите неща.

– Разстроихме живота си – съгласи се водачът. – Вместо да си гледаме ежедневието и сивотата, всички гледаме него. Кажете какво да правим. Не можем да го прогоним я.

Всички наведоха глави. Да го изгонят беше жестоко, нямаха такива традиции.

– Думай! – обърна се водачът към втория по възраст паток. – Кажи как да излезем от ситуацията.

Вторият по възраст паток примигна няколко пъти.

– Няма как, ще го намацаме.

Членовете на ръководството въздъхнаха. Притичаха да привикат лебеда. Лебедът пристигна и членовете на ръководството се заеха с мацането. Нацапаха хубаво перушината му с кал и му казаха: “Това си ти, да знаеш.”

Лебедът се учуди, но какво да прави, отплава си и се смеси с патките. Патките го видяха и си казаха: “Ух, че мръсна птица!” И вече сякаш не го забелязваха.

Но ето че дойде време за третото събиране на ръководството: за да се храни, младият лебед трябваше да лови риба, за да лови риба, трябваше да се гмурка, а като се гмуркаше, измиваше полепналата по перушината кал.

– Е? – запита старейшината.

– Не можем да го оставим гладен – отвърна някой.

– Но калта пада, младокът става лебед.

– Ще му забраним да се гмурка, той е изпълнителен.

– Но ще умре от глад.

– А иначе ще разбере, че е лебед!

– И после ела да видиш какво става с ятото.

– Повикайте го! – нареди водачът.

Повикаха го и го намацаха хубаво с кал.

– Виж какво – рече водачът, – отсега нататък няма да мислиш за прехраната си, няма да се гмуркаш. Ние ще те храним.

– Добре – съгласи се съгласяващият се на всичко лебед и се оттегли.

Така заживя ятото вече – лебедът си плаваше мръсен сред сивотата, не ставаше нужда да се гмурка за храна, хранеха го патките.

Но ръководството се събра още веднъж. Сега пък трябваше да решава въпроса с утихването на вятъра. Утихването на вятъра щеше да направи повърхността на езерото огледална, а в такава вода всеки може да се огледа и после иди да кажеш на лебеда, че не е лебед, ами нестандартна патка.

– Ще му забраним да влиза във водата – предложи някой.

Предложението се прие, забраниха на лебеда да влиза във водата, наложиха му да живее на брега.

Но в хубав бистър ден прелетя ято лебеди. Без да знае защо, младият мръсен лебед разпери криле и вече нищо не можа да го спре. Той се издигна и изчезна в белотата.

– Слава богу! – въздъхна един от членовете на ръководството.

– Това е вече друго – подкрепи го водачът. – Сега трудно ще се разбере колко сме сиви.

– Но най-важното е, че ще изчезне завистта – допълни мъдро старейшината.

КАРТИНАТА

    Поради неразбиране или дявол знае какво, някой бе сменил простата категорична рамка на картината с масивна, бронзова, като рамките на гоблените; по всяка вероятност това е било сторено от закупчика на ведомството в края на годината, когато средствата и без това е трябвало да се изчерпват. Вече никой не може да каже по какъв начин тази картина е кацнала на стената, точно над главата на шефа. Ставаха промени, трансформации, идваха и си отиваха хора, ведомството се раздробяваше, а после по неписаните закони на обратното, се обединяваше, и пак, и пак, и идваха нови хора, под картината началниците се сменяваха, но тя си висеше на стената и само това, дето казахме за рамката, нищо повече. Никой обаче не я забелязваше, дори не мислеше да я забележи, тя си имаше инвентарен номер и толкоз, сигурно е била закупена по ведомствен път, понеже у нас заедно с останалите канцеларски мебели или килими се купуват и картини; стените не бива да изостават от общия подем.

Тя си живееше над главите на хората, необезпокоявана нито от местене, нито от погледи, като се изключат две-три изкачвания на една от чистачките; беше нова чистачка и мислеше, че трябва да се чисти наистина и навсякъде. Тя се покатерваше до нея и забърсваше праха от рамката.

Така минаваха годините и за картината нямаше да си спомни дори авторът на тези редове, но както става обикновено, един ден нещата се промениха, за да докажат по неоспорим начин, че изкуството понякога съхранява неподозиран заряд, а в случая експлозивност.

Тогава под картината стоеше директорът Стоенчев, амбициозен мъж на петдесет, с ярко изразен характер, напомнящ за вулкани и земетресения. В неговото ведомство винаги намирисваше на сеизмичност, територията му се тресеше, непрекъснато ставаше нещо, в стаите бушуваше бурен ритъм, ако не друго, непрекъснато местеха мебелите, служещите се движеха от стая в стая с папки и бележници, а секретарките носеха насам-натам бюстове и кафета. Както трябва да се предполага, резултатите също не се характеризираха със застой, а методично и неизменно падаха надолу, което означаваше, че скоро ще се пристъпва или към ново обединяване, или към ново разединяване.

В деня, за който става дума тук, съобщиха на Стоенчев, че е необходимо след малко да приеме някакъв гражданин, който не идва по служба, нито по лично дело, а така. Стоенчев запита как така. Секретарката повдигна рамене, излезе и се върна отново. Гражданинът искал да види картината.

– Какво?

– Картината.

Оказа се дребен миролюбив човек, облечен по правилата – поло и кожено яке. Интересувала го картината; човекът искал да я разгледа и нищо повече. И наистина още с влизането, без да отдели внимание на шефа на учреждението, посетителят вторачи поглед в творбата. След като я погледа известно време прав, помоли да седне, седна и отново заби поглед нагоре, над главата на шефа. Шефът примигна няколко пъти, по едно време дори отвори уста да продума, но успя да запази мълчание, нещо го накара все пак да се овладее. Какво е това – да ти влизат в кабинета, да се блещят някъде над главата ти. В този момент Стоенчев за първи път в живота си почувствува ужасното състояние на нищожественост. Като продължаваше да не му обръща внимание, непознатият се изправи, мина зад гърба на домакина и се надигна на пръсти, към картината. Може би проучваше материята й. След като проучи материята, непознатият се извини учтиво и си излезе.

Излизането на мистериозния посетител сякаш даде знак на Стоенчев на свой ред да погледне, за първи път може би, откакто се помни в този кабинет. Нищо, глупост, най-обикновен, ама най-никакъв портрет на човек, мъж на напреднала възраст, със силно посивели, а някъде силно побелели коси. Само рамката, дето грабваше погледа, виж тя си заслужаваше вниманието.

За най-голяма изненада на другия ден непознатият посетител, облечен в същото поло и същото яке, се появи повторно при секретарката и я помоли да доложат за него. Предугадила реакцията на шефа си, секретарката поклати скептично глава.

– Нищо – рече непознатият, – все пак доложете. Кажете, че изкуствоведът Минчев моли да погледа картината.

– Изкуствовед бил – рече секретарката. – Моли да погледа.

– Отново ли?

– Изкуствоведът Минчев.

– Махни го!…

Секретарката намери по-приемлива форма да предаде отказа на шефа си, изкуствоведът се извини и си излезе.

Минаха дни, мина месец. Както Стоенчев, така и преданата му секретарка забравиха за необикновения посетител и той не се появи. Но пристигна писмо. От някакъв институт по изкуствата уведомяваха Стоенчев, че е желателно да пуща изкуствоведа Минчев в кабинета си в удобно за двамата време. Картината, за която става дума, се окачествяваше като шедьовър. Стоенчев удари с юмрук по писмото, прочете отново подписите, изправи се и погледна картината. Ужас! Картината от своя страна го погледна с очите си. След това се обади телефонът, съобщиха, че въпросната вещ е притежание на въпросното ведомство, но ако ръководството на ведомството пожелае, може да отстъпи тази вещ на държавната картинна галерия. Стоенчев свика хората си на съвещание.

– Че ще ни я вземат, ще ни я вземат – рече най-после някой, – но преди да ни я вземат, да откопчим нещо за нея.

– Да ни намалят плана – предложи друг.

– Глупости – рече трети, – най-добре е да поискаме нови щатни бройки или пък да ни предоставят място за почивна станция в Китен.

Споровете се разгорещиха, заседаващите знаеха, че притежават козове, но как да ги използуват, докъде да стигнат, доколко могат да се пазарят! Говореха и гледаха картината. Картината продължаваше да ги гледа с очите си. Всички до един бяха сигурни, че нарисуваното е глупост, тъй като светът на изкуството за тях беше шантав, но погледът на картината все пак успя да ги прониже, кого по-рано, кого по-късно, докато накрая прониза и Стоенчев. В самонаблюденията си той се улови няколко пъти, че съзерцава, ей така нà – стоеше изправен пред картината и я съзерцаваше. Накрая извика към картината:

– Аз тука толкова години работя като луд да ме забележат, но забелязаха теб, а не мен!… Сега говорят за теб и никой не говори за мен!

Наистина заговориха. Служителите започнаха да идват по групи, молеха да я разгледат. В учреждението чисто и просто разбраха, че става въпрос за достояние, което трябва да бъде поставено на по-важно място. Профсъюзната организация не закъсня да се намеси, делегация се яви при Стоенчев и повдигна въпроса за по-рационална експлоатация на шедьовъра.

– В смисъл? – запита Стоенчев.

– В смисъл централно място.

– И да я осветим специално.

– Нещо повече…

– Нещо повече!

– Можем да вдигнем шум.

– Шум?

– Да се прославим поне с картината.

– И да ни я вземат.

– Ако позволим.

– Така ли!… Как така!

– Ще я браним! – отсече председателят Милев.

– Как ще я браним?

– Ще застанем пред нея, до един! Ако щат да дойдат с милиция. Ще се изправим пред оръжието, но няма да я дадем. Сега тези работи се ценят и се бранят.

– Добре де – Стоенчев наведе глава, – ще сторим, както кажете, но погледнете, заслужава ли?

Милев погледна картината:

– Ако питаш мене – не, но щом са рекли… Нямаме друго по-ценно.

Преместиха картината в заседателната зала, направиха я достояние на служителите, после някой пусна мълва, че напоследък в картинните галерии на Запад стават обири на шедьоври и трябва да се вземат строги мерки.

Така потекоха дните, а популярността на картината нарасна, идваха да я видят отвсякъде, докато внезапно се понесе вестта, че служителите на картинната галерия са решили да вземат картината на всяка цена. Започна се война с преписки, но накрая се подразбра, че физическият удар не може да се предотврати. Стоенчев мобилизира хората си, въоръжи ги с подръчни канцеларски средства, организира отбраната по всички правила.

Изминаха още дни. По телефона повикаха Стоенчев в министерството. Министърът го посрещна хладно, повиши глас, накастри го за действията му и с още по-хладен глас му каза да пази картината като зениците на очите си, да не я дава на никое друго ведомство, като се прави на ударен, и да увеличи охраната. За целта му отпусна подкрепление от охраната на министерството. Тези, които чуваха виковете на министъра отвън, плюеха в пазвата си и казваха: “Боже, Стоенчев си отиде, и той си отиде, и за какво, за една картина!…”

Стоенчев се прибра в кабинета си, навъртя номер и се обади на жена си:

– Най-после ме забелязаха!…

Трясна весело слушалката и се втурна към заседателната зала. Заседателната зала за известно време бе отворена за посетители. Този ден за сигурността на шедьовъра се грижеше служителката Надка. Тя моделираше ръцете си с пиличка. Стоенчев я помоли да го остави насаме с картината. Вдигна очи и срещна очите на творбата. Чак сега усети, че те му казват нещо и без да знае защо, отстъпи назад. Нещо повече, Стоенчев се поуплаши. Озърна се и с облекчение разбра, че всъщност не е сам, в дъното на залата седеше непознат посетител. Седеше кротко на стола с неизменното яке и поло.

– Другарю Минчев, защо най-после не обясните и на нас, смъртните, съдържанието на картината! Усещам, че иска да каже нещо, но какво?

Изкуствоведът се изправи.

– Не можахме да забележим приживе този художник – каза той, – а сега разбираме, че ни е оставил няколко нелоши платна. За съжаление на времето не сме успели да проникнем в посланията им към хората. Беше скромен човек, заблуди ни с редица невинни пейзажи и кой да се сети, че всичко ще бъде в портретите! Тук е нарисуван мъж в най-важната за живота му възраст, малко преди да получи старческа деформация – момента на “пенсионирането”. Вижте изражението на очите и лицето, този човек сякаш разбира, че ще стане смешен. И всъщност сякаш казва, че и досега е бил смешен. Нещо такова подразбирам от завещанието на художника. А вие може да почувствате друго. Този зафиксиран от боите миг ще се коментира по сто начина в бъдещето.

– Чакайте, какво разбрахте вие?

– Чувам го да казва: “Може да ви изглеждам вече смешен, но точно сега ми са ясни нещата и повече не мога да върша глупости.”

Стоенчев се загледа, стараеше се.

– Но няма подпис – рече най-после той.

– Беше скромен творец – рече изкуствоведът.

– Да – съгласи се Стоенчев, докато потъваше в сладките спомени за срещата си с министъра. И забеляза вдъхновено:

– Хубава рамка!

– Тъкмо тя трябва да се смени – отвърна тъжно изкуствоведът.

ДИСКРЕТЕН АРОМАТ

    Не знам как се нарича, не съм се осведомявал за названието на това растение, но на поляната жълтите му стръкове горяха като свещи. Откъснах си един и го отнесох у дома. Беше още неразцъфтял, надявах се това да стане във вазата. На другия ден стотиците цветчета по стръка се разтвориха като очи на бебчета и светлината им напълни пространството край камината. Цветето сякаш отрази слънцето и го прати по всички посоки на отвратителната ми стая, чак до сумрачните гипсови ъгли на тавана, където дебнеше хищното мълчание на паяците. За първи път внасях цвете у дома и се оказа, че то ненадейно ме научи на някои неща. Преди всичко, благодарение на него забелязах безпорядъка – тук захвърлена пижама, там чехли, по килима пепелници, стотици пликове за грамофонни плочи с обидените ликове на Моцарт и Брамс. Тях ги натъпках в каталозите, чехлите заеха мястото си под леглото, а ризите и панталоните нахвърлях в гардероба. Едва тогава забелязах праха. Грабнах прахосмукачката, ликвидирах го, прочистих пепелниците, забърсах с кърпа плоскостите, те заблестяха, стаята замириса на чисто и закопня. Обади се копнежът и за други живи същества. Звъннах на много приятели, дойдоха само четирима и по този начин станахме петима мъже на четири бутилки водка.

– Това цвете ми взе акъла! – забеляза някой.

– Интересно цвете! – съгласи се друг.

– Направо прекрасно – съгласих се аз.

– Глупости! – рече някой, както отпиваше от водката. – Това е бурен.

– Ей, вярно бе… Пък аз помислих, че е цвете.

– Аха – цвете… Бурен!… И то от най-натрапчивите.

– Защо? – пожелах да зная аз. – Какво му е натрапчивото?

– Срещаш ги навсякъде – отвърна един от познатите. – С тях е фрашкано.

– До козирката – рече някой. – Навсякъде.

– А бе какво ще говорим – бурен!

– Не знам – възразих отново аз. – На мен ми харесва.

– А, не че е грозно като цвете… Напротив. Но – бурен.

– Абсолютен бурен!

– Вглеждал съм се в него – обади се друг от познатите ми. – Всяко цветче е чаровно, като отделна слънчева микроприказка, но…

– Венчетата му просто се задъхват от нежност, но – бурен!

– Абсолютен!

– Слушайте – готвех се да кипна аз, – знам, че е бурен, но красиво ли е? Разгледайте го като цвете и кажете, не е ли по-красиво от другите цветя?

– Бе красиво е, кой казва, че не е красиво, но всеки знае, че е бурен.

– Но е красиво! – извиках аз.

– Но бурен!

Изкрещях и изгоних гостите. Те напуснаха стаята доста учудени и поуплашени. Тръснах вратата и тръгнах към камината. Плеядата от цветчетата искреше мило и с примиреното раболепие на вечно зависещите от някого кучета или хора. Седнах пред тях. Отпих от чашата си и отново се загледах в жълтото съзвездие над вазата. Цветето се срамуваше, сякаш се извиняваше за някакви свои грехове. Сто пъти бях помирисвал стръка и знаех, че му липсва какъвто и да е аромат, но сега ми се стори, че всичките цветенца се настървиха и подариха на стаята ми неподозираното си ухание, явен израз на благодарност, недвусмислен признак за създадения между мен и цветето контакт. Потръпнах от изненада. Станах и се приближих до камината. Вдигнах ръка и погалих цветчетата. Дланта ми се обля от аромат. Бързо наведох глава и започнах да галя цветето с лице.

На входа се звънна. Беше баба Иванка портиерката, искаше два и шейсет за не знам какво си. Докато търсех парите, тя извика:

– Бе, чедо, защо си тапосал този бурен във вазата? Не можа ли да си намериш някое истинско цвете, айол?

Дадох й парите.

– Ми това си е див-дивеничък бурен. Ние тези цветя не ги и поглеждаме и ги скубем… Ми сега като нямам дребни да ти върна… Като нямам четирийсет стотинки, а?

– Ми тогава няма да ми върнеш – рекох аз.

– Добре де, ама защо си го тапосал този бурен баш върху камината!… Довиждане!…

Изведнъж ми се доцелува жена и отново заврях лице в цветето. После си полегнах на кушетката, радвах се на чистотата на стаята, на свободата си и на самотата. Потърсих с очи големия паяк, беше ми домъчняло за него, не го открих и отново затворих очи… Тогава отново усетих тънкия мирис на голямото цвете, което всъщност представляваше съзвездие от малки цветчета. Благодарих му хиляди пъти, но изведнъж ми се доцелува повторно. Грабнах телефонната слушалка. Ох, слава богу, тя си беше у дома, същата, която обичах да целувам, готова по всяко време да прекоси прерии, пампаси и тайги, за да пристигне.

Отворих и я въведох в стаята. Тя се огледа, изблещи очи и заяви, че тук е идвала друга. Тук е много чисто и е идвала някоя друга, нещо, което тя не може да понесе и ще си тръгне и вече никога няма да прекоси този праг. Заприказвах бързо и мисля, че успях да я убедя. Останалото го извърши Брамс, тя много обичаше Брамс и човекът свърши работата си добре.

– Тази стая е само за Брамс – рече тя. – Не знам защо, сякаш е създадена за музиката на Брамс. Осветлението ли, наредбата ли, не знам точно кое, може би и това, че е винаги непочистено, но тази стая сякаш е създадена за Брамс.

– Май че е тъй – съгласих се аз и понечих да я целуна.

– Чакай малко – рече тя.

– Какво има? – рекох аз.

– Тия чаши.

– Какво?

– Какви са тия чаши?… Ти си имал гости. Тук е имало жени. Това са чисто женски чаши!…

– Как женски?

– Е така – женски… Тия чаши миришат на жени. – Тя въздъхна по-дълбоко. – Тук е имало жени. Какво са правили тия жени тук?

– Имаше само мъже – отвърнах аз. – Нито една жена. Ти си първата.

– Откога? – погледна ме в очите тя.

– Оттогава! – погледнах я в очите аз.

– Сигурен ли си?

– Вярвай.

– Склонна съм да ти вярвам – рече тя. – Защо да не ти вярвам… Но чудно… – Тя въздъхна още по-дълбоко. – Долавям много тънък мирис на жена, която е била и си е отишла… А ти казваш, че нямало жена, а?

– Нямаше.

– Склонна си да ти вярвам, знаеш, че обичам да ти вярвам, но този мирис…

– Какъв мирис?

– На жена с вкус!

– Защо с вкус? Какво пък сега? Какво искаш?

– Знае, кучката, какви парфюми да употребява… Туй не е евтиният аромат на тълпата, тук има нещо тънко, което струва поне трийсет и два лева. Хайде, довиждане!…

– Чакай!

– Ти ли й подари парфюма?

– Слушай какво – нервирах се най-после аз, – на мен ми се целува! Да се изясним и да почнем… Предполагам, че ароматът, за който става дума, изтича от цветето.

– Кое цвете?

– Там във вазата.

(Тук не знам с какво да го запълня.)

– И това нещо ти наричаш цвете?… Боже мой, знаеш ли какво си набутал в тази стилна ваза?… Бурен! В тази дизайнерска ваза си набутал един никакъв бурен, който моментално трябва да изхвърлиш през прозореца, ако ме уважаваш… Или пък, ако не уважаваш мен, направи го заради Брамс!… Слушай, къде си намерил този бурен?

– На полето.

– Кога?

– Вчера.

– Какво си правил там?

– Разхождах се.

– С кого?

– Сам.

– Изхвърли тази гадост навън!

Тази жена вече не ставаше за целуване и я изхвърлих. Преди да си излезе, тя ме помоли поне да изключа музиката на Брамс, защото двете вървели заедно. Изпълних молбата й.

Отново стана тихо и спокойно, отново бях свободен и сам, а по едно време ми се стори, че големият паяк се появи в ъгъла си, а във вазата по-силно от всякога искреше жълтият цвят, пак от вазата изтичаше чудесният дискретен аромат.

КАРИАТИДА

    Веднъж Иван Симеонов се загледа към северната част на оградата и забеляза, че ъгловият кол е клюмнал. Затича се и видя това, което се полагаше да види: циментовият кол висеше във въздуха. Това е то имот край дере, извика Иван Симеонов, вече ми липсват най-малко два квадратни метра. Без да ще, той се извърна към постройката и измери разстоянието с очи. Пет нищожни метра деляха дерето от калкана на вилата. Пет или шест корена от малините липсваха, търкаляха се долу край вадата. Свирепа болка и тъжно отчаяние свиха бойкото сърце на стопанина. Създаден, за да действува, той се хвърли към лопатата, скочи в дерето, започна да връща пръстта към мястото й. Но пръстта падаше обратно в краката му, дори нещо повече – срина се още една част от брега, а туй го накара да загуби и най-дрипавата частица от духа си. Като подложи длани под пръстта, Иван Симеонов завика. Какво викаше, трудно се разбираше, но той продра гърлото си и въпреки туй никой не му се притече на помощ. Мария Симеонова готвеше в кухнята, а децата още спяха. Ръцете подпираха хубавата студена пръст, черна и пълна с бъдещ живот: милиони семенца и бактерии, бледи рехави жилчици, наситени с влага и обещания. Но пръстта тежеше не горе, където й беше мястото, а в дланите му. Иван Симеонов най-после разбра, че не може да стои така и да подпира почвата вечно, че доколкото му подсказва огледът, брегът тепърва захваща да се руши. Пусна пръстта в потока. Понечи да изплакне ръце, но, кой знае защо, се отказа и отчаяно се закатери към имота си. При това положение той можеше да изпълзи изпод зейналата ограда, но не изпълзя, а заобиколи и влезе през портата. От това място вилата имаше вид на спокойна охранена буржоазка, задоволена във всяко отношение, която и не подозира, че тайна болест я разяжда подмолно. Упоритост, мъжество и нахалство бяха необходими за издигането на този гигант, скътал в себе си не по-малко от десет стаи, два гаража, сухо мазе за натурия и битов кът – една микротеритория, в която влезеш ли, погълнат си от миналото, тук то те шиба с писък на гайди и те гали с шепот на кавали. Много безсънни нощи, присвоявания, комбинации и кражби бяха вградени тук и когато на края творецът трябваше да се радва, да обитава, една нищо и никаква вадичка там, в дерето, започваше задкулисната си дейност на подкопаване и сриване. Иван Симеонов погледна калните си ръце и чак сега се наведе над влажната, попарена от няколко слани трева. Тя наподобяваше перушина, обърсваше меко калта. Иван Симеонов усещаше мекотата на тревата, на неговата трева, поникнала и отгледана в неговия двор, в предната му част, която едва ли би могла да пострада от свличането. Забърсваше дланите, гънките на пръстите и мислеше за неземни сили, за гигантски благородни машини, с възможности да изтръгнат вилата му от предишното й място и я преместят поне пет метра напред. Това е напредък, това е техника, а сегашното какво е – нищо, напразно го наричат прогрес, то е нищо… Иван Симеонов се приближи към дворната чешма, наведе широкия си загладен под якето гръб и почна да мие ръцете си.

Кърпите, както винаги, висяха по местата си: за него, за Мария, за децата. В кухнята властвуваше редът. И каква чистота, боже мой!… Мария Симеонова отваряше консерва гювеч-зарзават, дебеличките й отрудени пръсти работеха чевръсто, но не бързаха, преместваха ножа милиметър след милиметър, за да пазят капачката. Същата капачка догодина може да затвори нова консерва. Пестеливостта и чистотата бяха в кръвта на жена му.

Иван Симеонов разказа с няколко думи за колищата. Мария Симеонова остави буркана неотворен и се запъти към мястото на произшествието. Върху пострадалото ъглово колище се клатеше сврака, птица, която винаги докарва яростта на Симеонови. Иван Симеонов бе избил няколко свраки с ловна пушка, но гадините продължаваха да долитат и сякаш наистина предпочитаха неговия двор за провокационните си крясъци. Мария Симеонова извика “къш” и се озова при колищата. Картината предизвика остра болка в сърцето й, после болката премина в уплаха. Без да ще, стопанката на имота се дръпна назад, уплаши се, че почвата може да се срути заедно с нея.

“Казах ти, Иване, още тогава ти виках да не вземаме туй място край дерето, но ти го купи, изкорени габърака и зася малини. Сега ще погинем заедно с къщата. Пръстта се кърти и пада връз вадата и ние тук, ако не циментираме, ще пропаднем за тоя, дето духа. Жалко за труда ни, с децата ще се издавим в тая река, ако не циментираме. Тук трябваше, значи, цялото дере да се напълни с бетон, да се ангажират камиони, да носят и да хвърлят, а откъде ще ги вземеш камионите, като вече не работиш там, като си се скарал с всички хора покрай строежа. Тук, значи, трябва да потече друга река, от цимент, да блокира пръстта, да я стегне, да не мърда.”

Мария Симеонова изрече туй в дерето, а Иван Симеонов отвори устата си чак в кухнята, след като отначало клюмна върху стола:

“Само за цимент не ми говори, не ми говори за железобетон, защото ме хващат дяволите и не знам, значи, какво мога да сторя. На мен най-хубавите ми години отидоха тук да изкоренявам, да разширявам площ, да строя, да създавам условия за човешки живот на теб и децата ти и не ми говори за бетон, защото ще хвана нещо, значи, и ще сторя беля. Аз вече, като видя цимент или бетон, мога да повърна… Или дограма! Или плочки!”

“И ти не ми говори, каза му Мария Симеонова, защото ха не си набивал цимент и желязо, ха сме се срутили.”

На туй Иван Симеонов отвърна мрачно, че тук вече не помага нито циментът, нито желязото, тук нищо не може да се хване, защото всичко е обречено на общо срутване и положението не може да се спаси, дори ако стоиш денонощно долу и връщаш падналата пръст на мястото й.

Ще стоим, хвана се Мария Симеонова за думите му, ще стоим и ще мятаме обратно пръстта. Ти, аз, децата. Туй, дето е издигнато, трябва да се спаси.

Иван Симеонов не отговори, сгромоляса се върху масата и зарида. От плътното декемврийско небе заваля ситно… Ситно тук, а кой знае как в планината, откъдето иде туй нищожно поточе, то ще се напълни отново и отново ще започне да подкопава. Вън закрещяха две свраки, свраките крещят най-оживено при ръмеж.

Този декемврийски ден бе първият, началото. После се случиха много други неща, но всичко бе свързано с валежите и прииждането на потока. Земята се срутваше, колищата легнаха във водата и се покриха с кал, мрежата на оградата ръждясваше и се ронеше като пудра, времето ръфаше двора, примляскваше от удоволствие и ехидно повръщаше изяденото, което потичаше надолу. Отвърнал поглед от дерето, Иван Симеонов дълбаеше отбранителната линия на два метра от калкана, слизаше надолу в землянката и оформяше красив окоп. Като довърши окопа, въпреки отвращението, което хранеше към цимента и строителното желязо, той хукна из града. Започна да възстановява връзките си. Сега трябваше да заплаща. Камионите искаха, циментаджиите искаха, за желязото искаха, за чакъла искаха. Майко, колко струва, ако го строиш като другите, извика на края Иван Симеонов, грешни пари троша за дреболии.

Докараха торбите с цимента, докараха чакъла, варта, зачакаха желязото. Докато чакаше желязото, Иван Симеонов подреди материалите на сухо, но въпреки туй материалите потекоха към окопа, самички, без да ги викат, позовани от нещо прадядовско, искаха да си свършат работата, но как да ги пуснеш без желязото!

Дните минаваха, времето течеше, течеше и потокът.

Най-после желязото пристигна. Камионът довтаса пред вилата. Камионджията повика известно време отвън, па влезе в двора. Почука на вратата, позвъня и тъй като не му отвориха, заобиколи и мина в задния двор.

Тук камионджията видя едно живо същество. Краката на това същество бяха забити във водите на потока, а раменете му подпираха основите на вилата. Съществото обладаваше гигантска сила, крепеше цялата сграда. Задният двор липсваше изобщо, потокът беше отнесъл всичко заедно с отбранителната линия и строителните материали. Водата течеше в краката на съществото, размиваше пръстта, но краката – не, те си оставаха там, забити във вечността.

Камионджията се загледа в кариатидата, постара се да разпознае в нея самия Иван Симеонов, но не успя. Иван Симеонов бе полепнал с кал, вар, цимент и се бе втвърдил. Нищо, нищичко не се виждаше от стопанина. Само по едно вре на камионджията му се стори, че лявото око на Иван Симеонов се открехва, сякаш да каже нещо, но вместо да остане там и да разбере какво му казва, камионджията хукна панически към камиона си.

КАЛИПСОНИЯ

    Къде е този дяволски куфар, никъде го няма, а ръцете ми вече треперят от пътна треска. Влаковете тръгват, милиони влакове тръгват от гарата и мога да бъда във всеки от тях. Но защо го няма куфара! Защото си го скрил – подсказва ми нещо, защото не желаеш никой друг да се докосва до него – подсказа ми отново онова нещо и домъкнах стола. Качих се на него, протегнах ръка зад безименните куфари на гардероба и измъкнах Почти Оранжевия Куфар, който съдържа всички необходими неща за едно пътуване до ТАМ…

Шест часа наблюдавах пейзажа на ранното лято, напоследък поливан обилно от прекалените юнски дъждове. Наистина слънцето се показа няколко пъти за късо време и тогава мокрите дървета и треви заблестяваха празнично, маршируваха край влака с песен. Те не пееха, разбира се, откъде-накъде ще вземат да пеят тревите и дърветата, особено като са мокри, но на мен ми се струваше така, както ми се стори и тогава, когато за първи път я видях. “Вие ли пяхте!” Тя отрече. Тя отрече това и по-късно, и на другата година, непрекъснато отричаше пет години наред, а откъде се взимаше песента преди нейното появяване! Може би тогава е запявало нещо в мен, както и сега.

В Бургас се подвоумих къде да пренощувам, но изведнъж грабнах минаващото край мен такси и след четирийсет минути вечерях в казиното на Созопол, не риба, както предполагате, а пържола, защото в това морско казино никога не сервират риба. Докато пиех и докато вечерях, ми се струваше, че долавях бегли усмивчици по лицата на местните хора. Нима вече всички! Нима вече и аз бях успял да изпадна в положението на обикновените влюбени? Доколкото разбирам от подхилването, цялото градче знае за какво съм дошъл. Трябва да я предупредя. Може би е необходима по-голяма предпазливост.

– Тази година идваш късно – каза един от местните и седна до мен.

– Защо късно? – учудих се аз. – Лятото не е започнало.

– Моля ти се, други години идваше от април.

– Ами не виждаш ли, че дъждовете ще ни удавят!

– Какви дъждове! – засмя се местният човек. – Тук не вали никога и идвай по-рано, защото…

– Защо? – побързах да запитам аз.

– Защото се затъжихме за теб – смигна местният човек. Доколкото разбирам от многозначителни погледи, градчето знае всичко, както знае всички други неща за всички други хора. Още утре трябва да си поговорим по този въпрос. Платих и излязох навън. Нощта си беше бая сухичка и звездите бяха сухи, а и пристанището и корабите бяха сухи. За първи път тази година ме лъхна приятна лятна топлинка. Да, утре спокойно ще си купя плавници. Отидох на кея и слязох по стълбичките, наведох се да усетя температурата на водата, но се отказах, тъй като ме удари непоносимата миризма на моторни горива. Потърсих някоя лодчица, но не намерих свободна, и без да му мисля повече, защото протакането означава губене на време, върнах се в града, събудих бай Лефтер и го накарах да ме откара в средата на пристанищния басейн.

– Априле, много късно тази година бе! Защо така?

– Късно – съгласих се аз, докато му подавах банкнотата за благодарност. – Така се случи.

– Защото… тук те чакат – сигурно се усмихна в тъмнината той. – Къде е Април, викаме си. Защо не идва?

– Викате си вие, а? И защо не идвам аз?

– Де, де, това се питаме – смути се лодкарят. – Сигурно много работа. Довиждане… Сега ли ще потеглиш?

– Първо ще се наспя – отвърнах аз.

Лодката на бай Лефтер изчезна към кея.

Отключих кабината и застоялият зимен въздух ме удари в лицето. Започнах да търся лампата. Намерих я, след като си чукнах очилата в нея. Светлината ми разкри абсолютен хаос. Всяка година се каня да оставя поне веднъж подредено и все не успявам. Но сега да си приготвя поне леглото, а утре ще умувам по другите неща. Изведнъж от снимката ме погледнаха очите й. Приближих се до портретчето и започнах да целувам нейното бяло лице. Нацелувах го и се тръшнах, без да влизам в спалния чувал.

Към два часа след полунощ разбрах, че всъщност не спя. Може би мислех повече, отколкото трябва, за нея, а може би и пристанищните шумове бяха големи, но по едно време излязох на палубата и се запитах дали да не отпраша още сега. Духаше идеалният ветрец откъм сушата. Платната миришеха на застояло и влага, но поне бяха подредени, знаех ги точно къде се намират, измъкнах ги оттам и към три часа изтеглих котвата.

Слава богу! Добре, че тръгнах. С това просто прекрачих в света на звездите и тишината. Скоро бях до острова, заобиколих го и джаснах котвата към подветрената му страна. Заспах отново, със спуснати платна и светлина на мачтата. Спеше ми се, разберете! Спеше ми се на тихо, на спокойно.

Утрото беше свежо, но вече нямаше и помен от тишината: гърмяха моторите на няколко лодки, а в морето е достатъчно да работи само една от тия таратайки, за да извикаш и да бягаш. Но къде? В Созопол се чуват моторите от Варненския залив, а във Варна – моторите от Созополския залив.

Побързах да използувам последните пориви на бриза. Платната се издуха и тръгнах право към изгрялото слънце. Бордовете запяха, зад мен вече съскаше струята. Бързо се отдалечавах от острова.

– Калипсония!

Настъпваха най-сладките мигове, когато виках силно името й над морето; мощно, колкото мога високо и ясно.

– Калипсонияааааааа!

Неповторими мигове, най-красивите, по-красиво е дори от самото появяване, дори от песента й, която винаги изпреварва появяването, макар че палавницата отрича това.

Викал съм сигурно около час – платноходът лети, аз си викам, огласям с любовния си зов синевата. Представяте ли си? И както винаги, щом бризът изчезна, яхтата се наклони нежно и над левия борд се подаде лицето, което, ако си спомняте, така жадно бях нацелувал на снимката. Хвърлих се към него, но по традиция, преди да изтегля момичето си при мен, обсипах с целувки всяко око поотделно, устните сто и два пъти и около трийсет пъти – косите; дявол да го вземе, какви бяха тия коси, винаги излизаха сухи от водата!

– Закъсня! – скара ми се тя, като се държеше за борда.

– Работа! . измънках аз. – Не мога да се откъсна.

– Много ми се струпа тази година – рече тъжно тя. – Стори ми се безкрайна… Колко ще останеш?

– Колкото щеш! – извиках. – Ако щеш – изобщо няма да… заминавам!

Започнах да я изтеглям на палубата, изтеглях и целувах, изтеглях и целувах, съсипах раменете й от целувки. После се показаха гърдите й, едри, дошли отново на мода тази година. Калипсония се отхвърли енергично през борда и просна тялото си върху махагоновата палуба. Гледах я и не проумявах; махагонът ли е по-красив или тялото й. Не съм виждал по-красиво тяло, да ви кажа, пък да не говорим, че от него по-интересно едва ли може да съществува. Опашката му е направо прелестна, обсипана с блестящи сребърни люспи – архипелаг от люспи и красота.

– Мили, какво става? Защо не ме целуваш?

Понамръщих се.

– Кажи де – запита гальовно Калипсония, – какво има?

– Миришеш – отвърнах преко сили аз.

– Разбира се – усмихна се тя. – Ухая!

– Аха, ухаеш!…

– Ухая, мили! – усмихна се трогателно самоуверено тя. – На водорасли, на йод, на сол!

– Нищо подобно – отвърнах аз.

– На дънни аромати, на цистозирии, на рапани, на морски звезди, на корали и актинии… Целуни ме!

Целунахме се.

– Вониш на нафта! – престраших се най-после аз.

– Какво?

– Косата ти е сплъстена от дзифт. Полепена е с пясък и тапи.

– Какви тапи? – учуди се Калипсония и се пипна по косата.

– Корково, какви! Дзифтът лепне и събира всякакви боклуци по тебе. Слушай, не знам дали ще ми повярваш, но едното ти око е почти затворено.

– Как затворено?

– Така. Полузатворено.

– Я дай онова, което връща образа!

Подадох й огледалцето. Калипсония се погледна и заплака.

– Спокойно – прошепнах аз и се огледах. Наоколо нямаше никой. – Спокойно миличка, ще те оправя.

– Как? – плачеше Калипсония.

– Ще те почистя. И отново ще заблестиш. Ти отново ще станеш красивата чудесна Калипсония, която заслепява и омайва с ароматите си!

Намерих шишенцето с бензина и започнах да почиствам любимата си откъм опашката.

– Първо окото – помоли тя.

– Не смея, мила. Клепачите ти са залепени с мазут. Ако се погледнеш, ще извикаш… Цялата си в мазут.

– Но как… Откъде?

– Откъде!… Толкоз ли не можеш да внимаваш! – Почиствах упорито. – Отваряй си очите!

– Ти как мислиш – отвърна тъжно тя. – Че е лесно! Лесно е да се пазиш, нали?

– Достатъчно е да внимаваш малко повече!

– Морето е мръсно, разбери! Морето е много мръсно.

– Не ме интересува! Искам те чиста.

Цял ден, до падането на нощта, почиствах моята Калипсония, голямо тегло изтеглих, докато отворя окото й; трябваше да стопявам мазута от миглите й с етер… Но към полунощ привърших и капнал от умора, заспах.

На сутринта се събудих и я потърсих с ръка. Нищо. Само дъх на нафта сочеше мястото, където бе лежала. Скочих на крака, затърсих трескаво навсякъде, развиках се. Нищо. В кабината, върху една от морските карти, бе написано: “Мили, обичам те и ще те обичам вечно, но никога няма да се видим повече, защото една жена трябва да ухае, а не да вони. Вие хората сте лоши и ни разделихте завинаги. Целувам те, примряла от тъга. Твоя във вечността: Калипсония.”

Целунах написаното, изкатерих се на мачтата и изревах с всички сили срещу света.

ПРИВЕЧЕР

    С привичната си бавна стъпка, характерна за него още от младини, Васил Тодоров извървя цялата асфалтова алея и спря пред желязната ограда на големия двор. Виждаше се само покривът и телевизионната антена на вилата, останалото бе хаос от борове, върби и череши. Веднага зад оградата извисяваха ръст тополите, наредени като стражи. В колоните цвъртеше милионен пернат свят. В дола шуртеше поток. Той се спущаше от Витоша и се пенеше между боклуците на вилната зона. Но Васил Тодоров не се интересуваше от това, той сякаш не се интересуваше и от вилата, само се разхождаше. За секунда обаче разбра, че очите на някакъв човек го следят. Изтръпна, цялата му същност се изпълни с ярост, в този миг му се струваше, че наистина ще бъде добре, ако земята се отвори под краката му, ако го погълне и затрие без остатък.

Вратата на двора се отвори. Погледите им се срещнаха. Гаврил Иванов стоеше до вратата и мълчеше. Васил Тодоров наведе глава, но се съвзе лесно, достатъчно беше да повика на помощ ината си. Поточето продължаваше да ромоли надолу към София, птиците се раздираха от пеене, а залязващото слънце сипеше светлини и сенки.

Васил Тодоров преценяваше – трябва или не трябва. Според едно от хрумванията му не трябваше; но второто хрумване му  каза: защо ли пък не! Не, разбира се. Да, разбира се.

Така застинал, отворил вратата, Гаврил Иванов не продума нищо, ала позата му говореше ясно. Васил Тодоров се питаше дали оня знае, че напоследък почти всеки ден идва да се разхожда в тази част на зоната! Погледът отсреща му подсказа, че знае. Освен това погледът канеше, така че не можеше да става и дума за прекършване на инат. С привичната си бавна стъпка Васил Тодоров прекоси алеята уличка и прекрачи чертата на името. Желязната решетка на вратата се затвори зад гърба му.

Жълти каменни плочи, полегнали в гнезда от мека трева, водеха към сградата, но тя все още не се разкриваше, все още се тулеше зад клоните. Този път не се показа покривът с антената, а стълбището и долната каменна тераса. Гигантско черешово дърво разпростираше старинни клони, хвърляше сянка и хлад върху маса с бяла покривка.

– Тук или вътре!

– Тук.

– Ракия или кафе?

– Кафе.

Васил Тодоров седна в мекия градински стол и погледна отдалечаващия се гръб на домакина. Както отзад, така и отпред фигурата на Гаврил Иванов не блестеше особено,ли по-смело казано, беше крива по всички посоки. Гаврил Иванов имаше и комплекси на тази тема. Дълбоко внедрени в него, те не можаха да бъдат изкоренени дори по времето на големия му възход. За него например никога не се чу и дума за ала-бала със секретарка или нещо подобно. Гаврил Иванов в това отношение беше безупречен.

Преди да потъне в сградата, домакинът се обърна:

– А може би и ракия?

– И ракия – съгласи се гостът.

Останал сам, Васил Тодоров огледа вяло двора и не прояви интерес към вилата, освен това учуди го фактът, че самият Гаврил Иванов не направи намек да му покаже туй-онуй – всичко им се струваше вече безсмислено; и чий двор е по-угледен, и чия вила е по-голяма. За Васил Тодоров може би вече не съществуваше и столичният град в долината, и ако биха му предоставили сега да избира между града и птиците, без да се замисли би избрал птиците, макар че безогледно кълвяха овошките на вилния му имат.

– А може би водка? – провря се измежду клоните гласът на домакина.

– Може.

Той погледна късчето небе нагоре и се изненада. Видя ясно как едни се качваха, а други слизаха. Васил Тодоров беше по евтините символи и щеше да прихне, но не прихна, от дълги години бе престанал да се смее и може би бе забравил какво е това смях.

Кривата фигура на Гаврил Иванов слезе по стълбището, сега гостът го разгледа и отпред. Мизерна история, жалко лице, сериозно, мухлясало, безпределно нещастно, безжизнено. Сред подредения разкош на имота собственикът приличаше на захвърлен износен сандал.

– Виж какво, мислиш ли, че е необходимо кафе?

– Точно туй щях да те питам – отвърна домакинът. Той постави потната бутилка върху масичката, върна се обратно за чашите. Донесе ги и отново изчезна. Този път струпа всичко наведнъж около бутилката. – За какво ни е туй кафе, на нас ни трябва да се напием.

– Тогава изключи котлона – рече гостът.

– Да – съгласи се домакинът и тръгна отново към вилата.

Васил Тодоров взе ножа, започна да реже доматите.

– Няма нищо по-хубаво от туй – забеляза домакинът, като се върна и седна срещу госта си.

– От кое?

– Ами туй, вън да е топло, тук хладно, да седиш до запотена бутилка, салати… Това е най-голямото ми удоволствие. – Домакинът взе бутилката и я отвори. – Много съм сам, Василе.

– Както виждам, и ти имаш къртици.

– Много са подмолни.

– Къртиците ме нервират и не знам какво да ги правя.

– После ще ти кажа един начин.

– Като знаеш начин, защо не си ги изтребил?

– Че защо? – Гаврил Иванов погледна особено госта си. – Нека живеят.

Васил Тодоров отвори уста, но издаде само неопределен звук на учудване. В далечното небе лифтът издигаше и сваляше хора. Прозорците на градинките проблясваха.

– Да си живеят, казваш!

– Пие ми се.

Домакинът наля в чашите, надигнаха ги, малко след туй дворът светна още повече и птиците запяха по-чевръсто. Наблизо мерцедес влезе в диалог с шкода, по всяка вероятност се мъчеха да се разминат по тясната уличка. Но туй беше вън, а тук беше покой и наслада, тук се зараждаше предусещане за близост.

– Гавриле.

– Какво!

– Спомням си…

– Василе, недей.

– Не, аз за друго.

– Изобщо, недей.

– Прав си.

Отвориха консерва от раци, после майонеза. Гостът наблюдаваше внимателно домакина, намираше го за много жалък и се учудваше на всички неща от миналото. Гаврил Иванов на свой ред успя да обхване на няколко пъти с поглед госта си, да проникне в същността му, която се оказа същност на нищожество. Водката влизаше постепенно в тях и ги освобождаваше. Сега вече успяха да чуят и поточето. Сенчестата градина на вилата набъбна и олекна, надигна се от земята и тръгна, излетя в пространството. От височината надолу се виждаха подробностите на земята-нищожество. По нея пъплеха хора-нищожества, а лифтът ги качваше и сваляше. Васил Тодоров се облегна удобно в шезлонга. Гаврил притисна чашата до сърцето си.

– Василе.

– Какво, Гавриле?

– Помниш ли как някога, преди десет или петнайсет…

– Гавриле, недей!

– Оттогава ние…

– Млъкни!…

Зеленината се състои от листа и клонки, тя е изпъстрена с цветовете на цветята, човек подрежда цветята, подрежда и зеленината, оросява я, подкастря я и я подстригва, нагнездва се в нея, свива се и диша, живее със съзнанието, че е измамил живота. Така си помисли по това време на деня Васил Тодоров, а шезлонгът го поддържаше от всички страни като майка, люлееше го.

– Ти идваш всеки ден към мен – подхвана Гаврил Иванов.

– Признавам – в гласа на Васил Тодоров тегнеше раздразнение, – нещо ме тегли.

– Там е работата – усмихна се Гаврил Иванов. – Кое е това нещо?

– Мисля, че се подразбира.

– Какво беше, а

– А сега – нищо.

– Сега сме километрични камъни на стар път.

– Далеч от магистралите.

– Направо пенсионери.

– И като си помисля как се мразехме.

– Защо бе, Василе, защо се дебнехме така?

– Като те видех, сякаш виждах червата си.

– Нали уж?…

– Да бе, най-добре да мълчим.

– И за какво това?

– Млъкни.

– Не правехме нищо друго, освен да се гоним.

– Ти разбираш ли български?

Какви хубави неща има на света, дребни, на вид нищожни, можеш да ги подредиш върху масата и да им придадеш естетически вид според разбиранията си. Но както и да ги подредиш на масата, след като ги погълнеш, от тях няма да остане нищо, а на теб ще ти стане хубаво в стомаха. Така е, да речем, като посегнеш и си вземеш от чинийката парченце консервиран рак с майонеза. След като си похапнеш от раците, може да вдигнеш чашката и да си глътнеш още малко водка. Градината, вече потънала в сумрачината на пристигащата нощ, тръгва към Вечерницата. Вечерницата си е винаги там, защото всяка измама трябва да си бъде на мястото, без измама може ли? Гаврил Иванов се радваше, че мисли така, че се е отлепил от подтискащата тъга на ежедневието.

– А какви бяхме, а?

– Е!…

Градината лети към Вечерницата заедно с листата и гъсениците, заедно с тревата и къртиците, които прегризват корените на дръвчетата. Но това влиза в хармонията на природата, помисли си Гаврил Иванов, а онова, което си правехме ние с него, едва ли може да се нарече хармония.

– Виж колко хубаво мислим сега – рече внезапно Васил Тодоров.

– Като сме стари ли?

– Не знам стари ли, пийнали ли…

– Като захвърлени.

– Млъкни!

Васил Тодоров си мислеше да изнамери най-подходящата форма за покана, да не излезе, че прекъсва ината си, но утре те на всяка цена трябва да бъдат пак заедно, този път в неговата вила, защото виж колко добре е така, седиш си с приятел, хапваш си, пийваш си и си говориш, а наоколо пълно с хлад и зеленина.

– Страхотни врагове бяхме! – рече Гаврил Иванов. – Какви мръсотии си правехме. Василе, на теб известно ли ти е например, че аз съм причината, всъщност аз те свалих.

– Знам – отвърна простичко Васил Тодоров. – Но после, макар и свален, успях да те смъкна чрез хората си, това известно ли ти е?

– Разбира се – рече Гаврил Иванов.

– Утре можеш ли да ми погостуваш?

– Дадено.

– Майко моя, как се гонехме и мразехме?

– Всъщност какво правехме, нищо, дори не работехме, само се смъквахме.

– Нали уж щяхме да мълчим!

Замълчаха и се вслушаха в древното спокойствие на земята, която бавно застиваше и пукаше с коренчетата си.

– И всичко за какво?

Другият не отговори.

ГРОЗНОТО ПАТЕ

    Патицата просто усещаше пръкването, то идеше отдолу, изпод топлината й, засега беше херметически затворено, но часът наближаваше. Първото, може би най-нахалното, пате прасна черупката и изскочи като пуканка. То се огледа, разбра, че това е неговият свят, успокои се и изрече своето първо па-па. Квачката се усмихна. Второто и третото изскочиха едновременно и веднага започнаха да помагат на четвъртото, което блъскаше яростно отвътре килията си, но петото изпревари четвъртото, стана четвърто, а четвъртото се задоволи с петото място, с утехата, че все пак не е шесто и последно. Петте патета се спогледаха, изрекоха десетина пъти па-па и се обърнаха към майка си. Майката обаче им посочи шестото яйце. Шестото яйце мълчеше загадъчно – никакви признаци за живот. Наобиколиха го, наведоха се към него, ослушаха се, повдигнаха глави към майката.

– Па-па! – каза майката и разтвори криле. Петте се набутаха в перушината, разбраха, че е приятно, но не останаха дълго там, подадоха глави, за да видят отново света.

Утринен полъх поклащаше перушината на тръстиките, някаква огнена топка се отразяваше във водата, беше приятно да се гледа и да се диша, но засега под мекотата на майка им се струваше по-уютно, а на всичко отгоре и интересно, след като шестото братче се инатеше и все още не излизаше.

Това стана чак на другото утро. След като почука няколко пъти по черупката и след като чу папакането, идващо отвън, шестото счупи яйцето. Като го видяха, петте извикаха “аха”. Майка им направи строга забележка: не “аха” – па-па!

– Па-па-па! – извикаха петте.

– Га-га! – обади се шестото.

Поведе ги към водата.

Изостанало на опашката, шестото се подчиняваше, вървеше, без да знае накъде, но не пееше.

Щом стигнаха до брега, Патаранка спря и остави новоизлюпените сами да възприемат картината. В светлината на пролетното утро повърхността на блатото блестеше, разчупена тук-там от плаващите по нея птици. Патетата подвикваха кротко и плаваха; насочвани от майка си, някои се гмуркаха – изобщо тук можеше да се вършат много приятни работи, тук се намираше раят, заграден от небе, в което се вместваха водата, тръстиките и облите хълмове с млада дъбова гора; все приятни и меки неща.

Патаранка влезе във водата. Без да му мислят, едно след друго петте патета я последваха, но шестото, за което с право казваха, че е грозно, се заинати. Патаранка се върна обезпокоена на брега, поговори му тихичко, обясни му, че няма нищо страшно, заяви му, че водата за патката е най-важното нещо, защото в нея протича животът й, че от водата идва храната, изобщо всичките приятни неща от живота се дължат на блатото.

Но грозното пате мълчеше. Това нервира майката, тя повиши леко тон и ловко го набута във водата, ала секунда след това съжали за постъпката си, защото трябваше да го вади отново на сушата, тъй като проклетникът щеше да се удави.

– Срам за блатото! – пошушна една патка на друга патка.

– Остави се! – отвърна другата патка. – Ще патим.

– То бива грозно, но чак дотам!

Така се разговаряха не само въпросните две патки, всички говореха нещо подобно и ако възрастните все пак спазваха някакво приличие, малките патета, както подобава на децата, понякога изврякваха истината за ужас на родителите им, които назидателно ги клъвваха.

Сърцето на Патаранка се сви, тя прибра челядта си и я поведе обратно. Напъха се в най-гъстата тръстика, беше решила да живее скрита с позора си и да излиза само нощем, когато тъмнината ще скрива грозотата на нейното пате.

Така се изнизаха няколко дни зад паравана на тръстиките и в мрака на нощта. Нощем тя отвеждаше шесторката до водата, но вече без песен, тихомълком. Петте вървяха нетърпеливо, следвани от изоставащото шесто, за което това пътешествие означаваше проклятие. Докато Патаранка и петте се къпеха, то стоеше на брега и чакаше с безразличие. Всеки нов опит на майката да го вкара във водата, се придружаваше с крясъци. Грозничето на всичко отгоре започна да показва клюнчето си.

Патешкият свят на блатото вече привикваше със странното поведение на Патаранка и челядта й, възрастните разбираха трагедията на майката, съчувствуваха й, но същото не можеше да се каже за децата. Напоследък стана забавно, нещо като развлечение, патетата да се събират при гъстите тръстики и да дразнят. Туй ставаше за кратко време, докато майките им ги приберат и нахокат за нетактичността, но се повтаряше всеки ден. Петте патета започнаха да подразбират нещо, дори задаваха и въпроси, искаха да знаят защо не им е позволено да се къпят през деня и нямат ли право най-после да си поиграят с десетките интересни патета. Майката мълчеше, поглеждаше скришно грозната си рожба и страдаше.

Дванадесетият ден от излюпването обаче ще остане като забележителен, като връхна ситуационна точка от хороскопа на грозното пате. В този ден отнякъде долетя огромен и мъдър паток. Никой не го попита откъде е и защо е дошъл, предположиха, че е претърпял любовна мъка или ловна стрелба, но същият този паток подочу нещо от бъбренето на патките.

– Какво бъбрете толкоз! – обърна се патокът към една от патките.

– А, нищо – отвърна патката, – имаме си една сензация и си я коментираме.

След което, разбира се, на патока бе разказано всичко, от игла до конец. Като чу историята, той промълви, че настоява да види патето, за което става дума.

Заведоха го, показаха му го и мъдрият паток изрече:

– Вие сте смешни!

– Защо?

– Вие сте луди бе, патки такива, толкоз ли не се досещате!

– Какво има!

– Боже мой, нима не знаете!

– Не знаем.

– Не знаете приказката!

– Божееее! – казаха няколко патки едновременно. – Каква грешка щяхме да допуснем.

– Поради ниска интелигентност – заключи патокът и разочаровано отлетя към блато с по-интелигентни жители.

Няколко патки посетиха тогава най-гъстата част на тръстиката и казаха на Патаранка да не си създава излишни комплекси, тъй като това грозно пате след известно време ще се превърне в…

– Боже – каза Патаранка, – как не се сетих досега! Хем знаех приказката за грозното пате, на което отначало всички се смеят, а после…

– После лебед! – извикаха патките.

Патаранка измъкна патетата си на открито, оправи тук-там перушинката на грозното си чедо и го постави начело на редицата. Останалите патета протестираха, но им се обясни, че не бива да пищят излишно, защото след време ще видят и ще разберат. Сега и да им обясняват какво е това лебед, не са виждали и няма да проумеят и най-добре ще бъде да се въоръжат с търпение.

– Бре да му се не види – рекоха си патенцата, – хич не ни е ясно как от това черно пиле ще излезе бял лебед.

Грозното пате вървеше напред, патетата пристъпваха зад него, шестте вървяха след Патаранка и така вървеше животът, докато един ден Патаранка сметна за уместно да постави грозното пате и пред себе си. По всяка вероятност искаше да го подчертае. И без това вниманието на всички патки бе обърнато към нейното семейство.

Вървеше семейството от тръстиките към блатото и от блатото към тръстиките, плаваше, пощеше се, проплескваше с криле, папакаше. Но тъй като грозното пате не желаеше да се мокри, Патаранка обикновено го взимаше на гърба си и гордо го разхождаше из блатото. В такива мигове, за общо учудване и възхищение, грозното пате програкваше своето грапаво га-га.

– Това е прочутата лебедова песен – подсказваха по-старите патки.

Мина още известно време и какво да чуят патките – патетата им започнаха тук-там да програчват.

Големите слушаха, слушаха, пък не усетиха кога заграчиха и те.

Един ден в блатния рай кацна някакъв щъркел. Ослуша се и какво, не може да повярва: всички патки в блатото и край него вместо традиционното па-па, грачат га-га.

– А бе вие патки ли сте, или гарги! – запита щъркелът.

– Това тук виждаш ли го! – запитаха патките.

– Е!

– Така, както го гледаш, това тук не е патка.

– Че не е патка, не е, но какво е!

– Лебед!

– Ха! – каза щъркелът и отлетя, а от блатото към него се надигна общ хор: га-га!

Игрите на грозното пате завършваха с побоища. Кой знае защо, грозното пате се оформяше като яка и агресивна птица, с остро клюнче, което умееше да удря, и много патета си изпатиха. Родителите съветваха децата си да не дразнят излишно грозничето, защото ще мине време и то ще се превърне в лебед. Грозничето обаче разбра, че представлява нещо ценно, то започна да налита и към възрастните.

– Брей, този палав лебед ще ни изтепе! – усмихваха се патките и се отдръпваха да отърват някой и друг удар по главите си.

Малките се покриха с пера, крилете и нозете им заякваха, вече не ги наричаха патета, а патки и погледите на всички все по-често се вперваха в грозното пате, всеки искаше да присъствува на оня момент, когато грозното пате ще се превърне в лебед.

Една сутрин на единственото дърво сред тръстиките кацна гарванка, погледна надолу и каза:

– Хайде бе, глупак, защо не отлиташ!

– На мен ли говориш! – запита грозното пате.

– На теб, разбира се, време е да литнеш, защото си мое яйце!

– Махни се оттук! – каза нервно грозното пате. – Не съм никакъв гарван, а лебед. Тук ми е добре, хранят ме и ми се подчиняват.

– Я не говори глупости! – ревна гарванката. – Веднага при мен!

Грозното пате погледна тъжно подчинените си, помисли още малко и отлетя на клона.

– А! – извикаха патките.

Гарванката и гарванчето разпериха криле и изчезнаха зад хълмовете.

Патките зяпнаха, яростно заграчиха га-га.

СТЪЛБАТА НА ГИГАНТИТЕ

    И второто пътуване до Венеция затвърди усещането ми, че това е наистина измислен и крайно нефункционален град, при това повече, отколкото трябва, мокър, където не биха могли да живеят нито венецианските търговци, нито каквито и да било дожи. В неудобен град човек не може да се съсредоточи в работа или в творчество, нито може да изживее трайни любовни чувства – под него винаги ще пълзи заплахата на апокалипсиса, непоколебимата увереност, че един ден водата ще се покачи по стълбите и ще покрие дори раменете на гигантите. Представете си ги тези гиганти, застанали от двете страни на стълбището, съвсем на сухо и сигурно място, точно сред двореца на дожите, как потъват постепенно и как ужасът обхваща телата им, но не могат да извикат, защото са от камък.

Остава да извикат хората.

Преди свечеряване напуснах влажните чаршафи и погледнах през прозореца към тъмната мръсна вода на канала. Там се изхлузваше една гондола. Влязох във ваната. Според мен най-сухото място във Венеция е ваната. Тогава защо всички идват в този град? Излизам от ваната. Започвам да се бърша с мократа хавлия. Бърша се и наблюдавам как двама се целуват в гондолата, която идва и на свой ред се изхлузва под прозореца ми. Целуват се така, както сме гледали по филмите, пред очите на гондолиера, който е наето лице, двигател на лодката. Но от стаята на моя хотел видях чудесно как тя се целуваше със своя човек, а очите й бяха втренчени в очите на гондолиера. Тя се целуваше с любимия си и фиксираше наетия под наем предмет, който също я фиксираше. Дошли може би от Нешвил, двамата млади плащаха, за да се целуват по каналите на този скъп град заради колорита, но гондолиерът, който също е колорит, знае, че петдесет на сто от жените, когато се целуват, го фиксират с очи, които казват много. А останалото е въпрос на откъсване. Това е като резултат от общото демократизиране на света. Само преди трийсет години процентът на жените, които се целуваха с любимите си, а фиксираха гондолиерите, не надвишаваше петнайсет на сто. А какво ще стане след още трийсет години?

Обичам тези мрачни венециански хотелчета, в които се чувствуваш като дървеница до оня момент, когато се спускаш по стълбището в ресторанта. Попаднал в уюта на белите покривки, старинните лампиони и лъснатите до прималяващ блясък мраморни плочки, иска ти се да останеш задълго на масата. Но не оставаш, защото вън те чака лабиринт от вода, камъни, кубета, статуи, стени, дърво, мостове и кейчета, че вън те чака изкуство и живот, разположени сред старинна тишина въпреки тълпата, чака те една приказка, наречена Венеция, и от тази приказка по-интересна не е измислена.

Отново си спомних за Вахè. И какво смятате, че е това нещо Вахè? Едно арменче от Бургас, което в навечерието на войната замина за Венеция, просто емигрира с родителите си, собственици на магазин за конфекция. Вървя и се взирам във фасадите на магазините. Ще открия ли някъде съученика си Вахè? Ще се познаем ли? Ще успеем ли да си кажем нещо? Ще се разберем ли, като си кажем нещо? Всеки случай, вие нямате познат, който да се е преселил във Венеция, а аз имам – мисля, че такива хора се срещат много рядко.

Младата двойка – все така ми се струва, че е от Нешвил – крачи пред мен. Двамата са се прегърнали и единственото нещо, което носят със себе си, е един огромен кодак. Те са се возили в гондола и сега? Решавам да тръгна след тях, да видя как прекарват тук младите американци. Наоколо гъмжи от подобни двойки. Познатото ми момче притиска любимата си, но не пропуща да хвърли по един поглед и на другите момичета. Двамата си имат тайни и тайнички, но се държат здраво един за друг. Момичето е средно на ръст, с дълги червени коси, големи спокойни очи и рокличка на точици, която ми прилича по-скоро на блузка и едва покрива половината от белите му гащета. Момъкът е висок, с развити плешки, с дълга руса коса, голяма уста и пъпчиво лице, което не означава, че е грозен, напротив – той е мъжествен, с опъната по тялото му риза и широк панталон, горе впит в задник, на който липсват хълбоци. Скоро ги загубвам, уличката е буквално претъпкана от хора – този път много възрастни: баби, баби, баби, докъдето ти поглед стигне, баби и тук-там някой старец, всички облечени пъстро, с безгрижно лятно настроение по лицата, хора, които скоро ще потънат под пръстта, както Венеция под водата, но сега пътуват по света, защото какво друго да правят? Те наемат гондолиерите групово, разглеждат всичко групово, те гледат да са по много на едно място, защото там, където живеят, в родината, са изключително самотни – ония самотни старци, за които пишат вестниците в черните хроники и обявите за женитби. Струва ми се, че и те търсят своя човек. Колко хубаво би било да се завърнеш в родния град с един старец и после да разказваш в магазина за месо: Ами запознахме се във Венеция, където обикновено стават тия работи… Но старци няма, старците са малко. Наистина защо са толкоз малко старците? А са толкоз необходими… Не мога да разбера кое е по-добре за Венеция – да си сам ли, или да си с друг. Искрено ви казвам, не знам. Може би е по-добре да сте двама. Да, по всяка вероятност е така. Венеция трябва да се възприеме с друг човек, с разговор. А аз мълча. Само вървя и мълча и продължавам да се взирам, ще видя ли едно магазинче, в чиято кухина да се намира онова момче Вахè? Няма ли да срещна отново старите ми познати, младите хора от Нешвил?

Ах, тези малки кафенета край безименни за мен канали! Отбивам се и търся място. Има само една свободна масичка, една жена седи на нея, питам на английски мога ли, получавам отговор на лош като моя английски, че мога, сядам и си поръчвам кафе. Жената е светлокожа и светлокоса, леко, ама съвсем леко закръглена. Току-що е изпила кафето си и наблюдава канала, където се здрачава. На бялата покривка пред нея лежат две туби – аспирин байер и хинин. Келнерката донася кафето, плащам си предварително за всеки случай. Знам, че ще изпитам минути на блажен отдих с горещо кафе, преди да се преселя към Сан Марко. Наблизо издрънчава китара, доста стройно запява младежка група. Жената от моята масичка се обръща към певците. Те са облечени леко, струва ми се, доста вехто, личи си, че са изминали дълъг път, личи си, че носят раници, че спят по къмпинги и че нямат възможност редовно да пилеят топла вода. Те пеят и тактуват добре. Повече от сигурно е, че като изпият кафето си, ще се спуснат към Сан Марко. Жената от моята масичка се усмихна към тях и възкликна на полски. Ей, тези полякини, навсякъде са, дявол да ги вземе! Как не се сетих, че е полякиня! Освен това една много позната полякиня, ама извънредно много позната, повече, отколкото трябва. Ханка! – извиках аз. – Не – отвърна усмихнато тя, – не Ханка, а Алиция!… Ханка, настоях аз, Алиция, настоя тя. Извиних се искрено. Бях доста обиден от факта, че Ханка не беше на масата. Точно тъй трябваше да изглежда тя сега, след десет години, точно така – леко закръглена, защото винаги съм й казвал, че се храни лекомислено. Оказа се, че Алиция излязла да купи аспирин и хинин. Мъжът й днес почувствал, че го тресе. Те са от три дни във Венеция и живеят в пансион, където е много евтино. Най-после успяла да остане сама в този град, искала да се порадва на свободата си, преди да се прибере в пансиона. Продължаваше да пие кафе, продължаваше да гледа пеещите и да си тактува. Заяви, че с удоволствие ще се разходи с мен по тези страшни улички, но вече три часа, откакто е излязла да купи аспирин и хинин. Много й се искало да се разходи с чужд мъж по Венеция. Да си кажа правата, на мен също ми се разхождаше с полякиня по тия места. Едва не й се скарах, че не е Ханка. Познава ли Ханка? Разбира се, че я познава. Отново й се скарах, че не е тя, че тъкмо тук Ханка ми е крайно необходима. Да, но вече трети час… Знам, отвърнах аз! Тогава тя ме помоли да почакам до шейсет минути, ще се опита да излезе повторно. Останах сам и зачаках. Ето ги! Нешвилците минават край заведението. Но сега, при наличието на Алиция, не са ми интересни. Какво представлява това безлично сухо момиче пред полякинята Алиция? Нищо не представлява. Едното нещо е студено, а другото топло. Пристигна още една китара. Групата около тази китара си беше направо с раниците и спалните чували и се оказа от немски произход. Пееше само на английски. Докато първата група, която беше английска, пееше на много езици. Групите се разговориха и се разбраха, че отиват към Сан Марко. Попитах се: къде да заведа Алиция – на Сан Марко или другаде? Страшно ми се щеше да не я заведа на Сан Марко. Поръчах си кока-кола. Немската група се изпари. Масичките започнаха да се опразват. Движението на гондолите по канала зачести. Изведнъж ми се стори, че минава Вахè. Скочих и се приближих, но се оказа друг човек. Ханка имаше желание да надзърне в тайните на българската поезия и тъй като знаеше чат-пат български, дадох й нещо от Валери Петров. Две години след като се ожени в родината си, тя продължаваше да ми пише и всяко писмо бе украсявано горе с редове от този поет. Помня, че последното писмо носеше мото от два реда:

“… и както след падане колоездач, се усмихвам, при все че боли ме”.

Столът на Алиция бе зает от една американка на сто и четирийсет години. Тя адресира картичките си и ме запита дали съм виждал нещо по-хубаво на света от Венеция. Казах й, че не съм виждал. Тогава тя ми показа петте картички с еднакъв текст: “Не съм виждала нищо по-красиво на света от Венеция. Целува те Хилда.” Едната картичка беше без целувки. Запитах защо така. Била адресирана до пастора. Хилда е великолепна и здрава. Като я разгледах добре, разбрах, че ще ме надживее. От нея лъхаше на чистота и злато. Уверявам ви, златото ухае. В количествено отношение пръстените на Хилда бяха толкова, колкото да направят впечатление, и толкоз по грамаж, колкото да не предизвикат лекомислен крадец да я накълца заради тях. Гласът на Хилда звънтеше, нали знаете как звънти английският в устата на старите жени, особено на тия, които четат само бестселърите. Беше забавно с Хилда. Времето течеше неусетно. Дори не бе чувала името на България. Нито името на Турция. Чувала бе само за турско кафе. Наблюдавах я и си мислех, че ако не са тия старици, кривата на туризма би паднала наистина катастрофално.

Сто и двайсет минути чакам. Време е да стана вече и да потегля към Сан Марко. Проклех още веднъж и завинаги склонността си към авантюрите. Два часа, хвърлени на вятъра, когато на площада сега е тъй интересно. Няма нищо по-хубаво от това да си сам и независим. Вървя и се питам ще намеря ли безпогрешно пътя, или ще се полутам за тоя, дето духа. Вече не е шумно, тълпите ги няма, тази част на Венеция сега е предоставена за мръсниците и влюбените. Вляво водата на канала спи и отразява оскъдната светлина на лампите. Нито една гондола. Градът е същият, както по времето на Марко Поло и на ония известни проклетници, изваяли сградите, църквите, дворците и мостовете, изпълнили ги с каквито им хрумне художествени подробности – от миниатюрата до стълбата на гигантите. Представих си ги изведнъж двамата и се уплаших не на шега, защото най-неочаквано ги видях наистина един до друг. Да, гигантите бяха напуснали двореца и си почиваха след вечното вцепенение и самота. Седяха като деца върху кея, потопили нозе във водата, голи, всичките им движения бяха детски, само израженията на лицата им бяха строги, дори нещо повече, приличаха ми на лица, които дирят сметка. Седнах между тях. Гигантът отляво зарови смутено крак във водата, която започна да фосфоресцира между пръстите му. Така правеше той – загребваше водата с крак и тя изтичаше като течна светлина. Нищо не можех да им кажа, нито да им се извиня за всичко; нищо не исках да ми кажат и те, защото кой знае какви разбирания щяха да ми извадят. Станах и си тръгнах.

На площада се бяха струпали хиляди хора и хиляди разгулни гълъби, които покрай хората са се отучили да спят. Тук нещата вече бяха станали абсурдни и излизаха извън пределите на допустимото; нито да се очертае група, нито да се седне на плочите; песните се сливаха и губеха мелодичните си периметри; край мен клокочеше човешка плът от всички раси и нации, ехтеше глъч на всевъзможни езици и въпреки туй беше приятно. Младите хора пееха, но и старите не оставаха назад. След малко разбрах, че успееш ли да се присъединиш ярко, ще можеш да слушаш само една мелодия и ще се оправиш. Според мен Сан Марко е преди всичко средище на световната самота и ако светът се състои наистина от самотници, те се отправят насам да почувствуват за известно време нечие рамо до своето и да си попеят. Тези, които не пеят, се радват и слушат, с удоволствие участват във фиестата. Цялата суматоха е разделена на кръгове и кръгчета. Центровете са заети от китарите и от ядрата на певците. Край ядрата се струпват младите. По-нататък – останалите, смесицата, а в периферията приходящите, непостоянните, които, когато си щат, напущат и обикалят по другите кръгове. Искаш ли да слушаш – ела, искаш ли да пееш – пей. През деня си скитал и разглеждал миналото, главата ти се е надула от гидове и история, до козирката си се налял с барок и ренесанс, ето те сега, бързаш да се върнеш в милото си съвремие, за това нещо ти е предоставена нощта. Пей и танцувай с ордите на китарите. Площадът Сан Марко е калейдоскоп на света, капчица, взета от седемдесетте години на века и подложена под микроскоп – там хората приличат на микроби, които пеят, на щастливи микроби в декор от история, вода и красота. Далеч зад този декор, вдън гори тилилейски, са останали събитията и проблемите на Азия, Африка, Европа, Австралия и Америка. Може би има още континенти? Може би има и неоткрити проблеми? Може би… Нека. Тук обаче се пее. Тук небрежно се попълват картички с розови и сини цветове… Ето я Алиция бе, кой питаше за нея? Държи за ръка едър красавец, поне пет пъти по-красив от мен, леко замаян от температурата. Смига ми и казва: Той е, какво да правя!” Какво нещо е човекът – мисля си, – държи един красавец в ръцете си, а иска да се разхожда с мен. Лошо нещо е човекът. Бе ти, ако не беше се изправил на крака, щях да ти кажа аз на тебе, ама карай да върви, си викам и наблюдавам през навалицата съпруга на Алиция, сега тя е между мен и мъжа си, усещам как друга, много свежа и млада ръка ме вкопчва отляво и… и боже мой, това е момичето от Нешвил, а до него е момчето от Нешвил, до момчето от Нешвил се е хванала сто и четирийсет годишната Хилда. Търся с очи Вахè. Него го няма. Тук местните хора ги няма. Те спят и се готвят за утре – да ни нахранят, да ни продадат едно друго.

Държим се за ръце, поклащаме се и пеем. Китарите дрънкат ли, дрънкат, момчетата врякат ли врякат. Питам момичето дали не е от Нешвил – не било от Нешвил, а от Хюстън. Питам Хилда дали не е от Нешвил – не, била само от Вашингтон, от Нешвил бил Жак. Не знам кой е Жак. Усещам как Алиция гали дланта ми. А ръката на момичето, което се фиксираше с гондолиера, е студена като чанта. Друго нещо си е ръката на Алиция, дланта й флиртува, вече изневерява, но с дясната държи ръката на мъжа си, горката, какво да прави. Затова потъва Венеция, си мисля аз, защото сме грешни – и тази вляво, която се фиксираше с гондолиера, и тази вдясно, която протри дланта ми с дланта си, а и аз, който приемам това, а и момчето на момичето, загледало открито другите момичета, пък и вековната орлица Хилда, която за век и половина кой знае какви грехове е натрупала и ще натрупа. Сега обаче всички пеем, всички сме само един весел площад, в един много красив град, за който казват, че е неповторим – всички сме едно безгрижно човечество, забравило за Азия, Африка и тъй нататък, забравило, че морето се готви да погълне Венеция, че на края ще се покачи по стълбите, за да погълне и гигантите, които ще гледат с разширени от ужас очи, но не ще могат да извикат, защото са от камък… Трябва да извикат хората, но ние не викаме, защото дланта на Алиция е топла, очите на момичето от Хюстън мислят за очите на гондолиера, очите на момчето от Хюстън мислят за очите на другите момичета, с които са пълни улиците, пък и Хилда мисли как да се ожени на сто и четирийсет години, та като се върне във Вашингтон, да разправя в месарницата: “Срещнахме се във Венеция…” Остава само мъжът на Алиция, който засега си остава чиста загадка, понеже е трескав… Но, какво виждат очите ми – дясната му ръка гали лявата ръка на едно ново момиче, което го е хванало подръка. Всички пеем, но аз се провиквам към новото момиче, което е също с мъжа си: “Вие пък откъде се взехте?…” Аз съм от Нешвил – провикна се то. – Ей, най-после един човек от Нешвил!…

Само Вахè от Бургас го няма, а той ми липсва най-много сега – да си поговорим като хората.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s