ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ 2. – продължение…

Posted: 13.04.2012 in Bulgarian literature

ВТОРА ЧАСТ                  Към трета част:  >>> http://bit.ly/Lpar5O

1.

Аз съм закоравял провинциалист, но нямам нищо общо със затънтената провинциална ненавист към София. Не съм убеден, че столицата ни е дискомфортно място за живеене. Като изричам това, не твърдя, че съм единственото изключение, но от друга страна, все пак имам известни основания да се перча – навремето още дядо ми Стоян Жечев и баща ми Калоян Жечев са проявили предвидливостта, а може би глупостта, да закупят една хотелска сграда в София, голяма вила в Банкя, помещение за магазин на бул. Дондуков. Тези имоти скоро са им били отчуждени от комунистическата власт, а преди няколко месеца най-изненадващо ми бяха набутани в ръцете от реституцията. С други думи, стана точно като в приказките – бедният екскурзовод от крайбрежието се превърна в богаташ.

Така че когато самолетът ми се появи над софийските покриви, погледнах отгоре като хазаин, а не като гост на града. Наех такси от летището и си заплюх хотел „Рила“, атавистичен нагон за изразяване на нещо като мъст – доскоро хотелът се славеше като престижно свърталище на партийната върхушка.

Телефонирах на адвокатите за осем часът. Поканих ги на вечеря. Помолих администратора да ме събуди в седем. Стараех се да ми остане повече време за сън, действах светкавично. Преди всичко – куфарът. Като го отключвах, забелязах, че се е скъсал и пропаднал някъде по пътя етикетът с адресните ми данни. Направи ми впечатление, че куфарът съдържа само хаос, сбъхтани по варварски дрехи и вещи. Подобна гледка навремето представляваше моряшката ми торба в службата. Мръсните и чистите дрехи се бяха вкупчили в непоколебимо цяло, два чифта от банските ми гащета – мокри, голямата хавлия – почти мокра, изобщо, с този огромен куфар от островите си носех бая егейска влага. Едва в сухата хотелска стая ми направи впечатление, че всички дрехи и вещи, дори радиото ми, са пропити от приятни и неприятни миризми, докарващи на мухъл. Криво-ляво комбинирах чифт бельо и чорапи. След душа, като обличах пижамата, ми стана съвсем ясно – трябва да се примиря с прословутия „дъх на сол и водорасли“, да си го отнеса у дома. От казаното дотук се подразбира, че заспах светкавично.

2.

Двамата още влизането, за кой ли път, ми напомниха, дори само с външността си и усмивките, че са мошеници. Третият, за когото знаех че е почтен, пристигна след тях, глътнал бастун. Лицето му отразяваше студа на света. През времето, за което ви говоря, в България много трудно можеше да се намери честен адвокат, но ето че си го имах, благодарение на приятели с връзки. Комбинирана по този начин, тройката се възприемаше доста трудно от въображението, но от Калоян Жечев си знаех – прави каквото правиш, не излизай от рамките закона.

Както им бях рекъл по телефона, условието за срещата ни е повече от просто – докато вечеряме ще разговаряме само за пейзажи и едва при кафето – делово. Единият от мошениците се залови буквално за пейзажите и тъй като се оказа заклет витошки турист, ловко изложи на вниманието ни няколко приказки, от които разбрахме, че най-красиви изгреви могат да се забележат на Ком, а най-впечатляващите залези все още са се залазили тук-там из гънките на Пирин. Вторият от мошениците, почти нисък на ръст шехерезадец, изглежда, под пейзажи разбирал жени. Пласира ни няколко пикантни свои дела, без да споменава имена, но ние лесно разпознавахме героините, все поппевици и театрални лъвици. Почтеният адвокат вече надхвърляше шейсетте, седеше все тъй източен на стола си и недоумяваше. Горкият, не можеше да възприеме дори анонимно разказаните истории от адвокатското битие. Лицето му едва забележимо се постопли единствено от разказите на колегата-турист, просто забелязах как страните му се обагриха от далечните изгреви и залези. Изтръпнах при мисълта – нали така казва в случая – че почтеността на тази мила буржоазна издънка се дължи не само на сковаващата я строгост, но и на изящната липса на чувство за хумор. Хранеше се много изискано, през цялото време някак учудено, този човек ме накара да повярвам, че все пак съществува известна приемственост на ценностната психология. Той ме принуди да си припомня нашия род – е, дядо ми Стоян бе работил грубо, колил е безмислостно горите, експлоатирал е циганите, но тогава туй се е считало за напълно естествено. Колкото се отнася до Калоян Жечев, поне до този ден бе живял без грешка, а и майка се пенсионира чиста, напразни останаха усилията на туристическите мафии да я натопят в комбинациите си. Аз ли? Боже мой, какво представлявам аз? Състезател по вятърничавост, моряк от подводния флот, пак състезател, беглец, затворник, концлагерист, люшкащ се бургаски хашлак, треньор по ветроходство, най-после – заради авторитета на мама, осанката на татко и застъпничеството на подполковника от граничните войски – екскурзовод на английски език в комплекса „Слънчев бряг“. Наближавам шейсетте,а още не съм се доказал. Май че така ще си отида от света – жертва на Чърчил, който на времето лекомислено отстъпи България на Съветския съюз, но не само на Чърчил, а и на стремежа към топлите острови. Хайде сега да не се отплесваме, в момента сме с адвокатите. Занимавам ви с тях, за да разберете в какъв мръсен казан вреше и кипеше България, пък и десетина още страни като нея по време на пост-тота.

С поднасянето на кафето сякаш бе направен знак да се започне. Усетих как Зафиров се размърда. Побързах да го настъпя под масата. Слава богу, загря, думите се парализираха в устата му. Бях поканил този адвокат само да слуша, двамата мошеници щяха да разкажат какво са извършили в мое отсъствие.

На стари години съдбата ме обсипваше с ласки. Най-важният обект, четириетажната сграда в абсолютния център на София, се връщаше на семейството ни. Предстояха ми незначителни главоболия, главно от изваждането на една общинска служба, набутана от десетилетия по етажите. Трябваше да ѝ се намери място от общината, която се правеше на ударена, но беше здраво притисната от моите мошеници. Двамата работеха вместо мен срещу главозамайващ хонорар. Тази сграда, този бивш хотел, ми осигуряваше в най-лошия вариант  хиляда долара дневно. Вилата в Банкя се нуждаеше от генерален ремонт за много пари, но пък след това… Махнах им с ръка да не продължават за туй, което трябваше да последва „след това“. Магазинът на булевард Дондуков отдавна ми снасяше по четири хиляди долара месечно. Следващата година, с новия договор, ще се отиде на шест хиляди, потриваха ръце агентите ми. Захванаха се да ми излагат редица технически подробности. Най-главното си оставаше борбата за изхвърляне на общинската служба от хотела. Просто се усещаше възбудата на копоите ми пред схватката…

Преди да се отвори вратата на асансьора, в крайчеца на зрениетс ми се пъхна токущо изкъпана блондинка с дълги крака, но изглежла, в изражението на лицето ми се е потайвало такова отвращение към креватното себеизтъкване, в случая пък и платено, че главозамайващата хотелска невестулка за секунда приключи случая.

Почаках малко, изчислявах, лениво прелиствах вестник „Континент“. Накрая сметнах, че Зафиров се е прибрал и помолих да ме свържат.

– Сега можете да говорите.

– Мисля, че всичко е наред.

– И по закон?

– Засега нямате проблеми. – Необяснима пауза. Може би очакваше да задам въпрос, но и аз си мълчах. – Опасенията могат да възникнат при ремонта на вилата. Големите разходи ще създадат широко поле за действие.

– Какво разбирате под „действие“.

– Присвоявания.

– Искате да кажета – кражби.

– Трябва да наемете много ваш човек.

– Ще се съгласите ли на сто и петдесет хиляди?

– Господин Жечев, намерете много млад човек, да бъде прекалено близък, да речем – роднина, със здрави нерви. Може би ще се опитам да помисля.

– Да, ама вие без да щете ме насочихте към една личност. Да, господин Зафиров – Измислих такъв човек.

– Радвам се. Друго нещо?

– Опасявам се опонентите ми да не обещаят по-голям хонорар на собствените ми адвокати.

– За това най-вече внимавам, господин Жечев. И се разбрахме, нали?

– Вие сте чудесен.

Щом загасих лампата до главата си, помирисах израза „Мисля, че всичко е наред“, усмихнах се и заспах.

3.

Рядко съм имал случаи като този. Сега Августин седеше точно срещу мен, в модерен, макар и конфекционен костюм, с бяла риза и вратовръзка на райета. Искам да отбележа, че според наблюденията ми, младежите по костюми в туй рокаджийско време се броят на пръсти.

Дори аз съм забравил вече класическия начин на обличане. Бях го поставил срещу светлината. Въпреки това, лицето му не загуби нищо. Откраднал колкото може повече от кабалистичната красота на майка си, младият мой гост в хотела, сякаш се стараеше да завоалира с нея пренесената през две поколения отворена грубоватост на прадядо си.

Храчехме се спокойно. Въпреки дарбата му да овладява положението в непредвидени обстоятелства, гостът не можа да устиска пред многогодишния ми опит и се огъна. Щом обхвана чашата с виното, разбрах, че ще проговори.

– И в самолета си блъсках главата, а и сега още се чудя какво те е принудило да ме повикаш внезапно.

– Първо опитай виното. – По изпитания, но наивен, според мен, начин постъпвах и го съзнавах. Партньорът ми не беше от тия, дето няма да се ориентират в психологическото натягане. Самият аз надигнах чашата си, бялото вино стоеше в нея като обречено. Чудех се какво да кажа и изтърсих. – Забеляза ли марката? Всичко е в твоя чест.

– Татко, в Бургас пъпле един много любопитен слух, че ставаме собственици на някогашния хотел „Любимец“.

Мръсно копеле, прицели се право в сънната ми артерия. Опасенията ми, че съм отгледал студенокръвно животно, се потвърждаваха. Този мой хубостник представляваше едно идеално изпипано невежество. То беше прочел каквато и да. е книга, нито вестник, не се интересуваш дори от мачове. Когато преди шест години стана дума за университета, Августин се учуди: – Защо? Това са пет загубени години.

– Искам да зарежеш производството на плодови сокове. – Нищо не отвърна, досадно живописната му глава отбеляза едно категорично отрицание. – След малко ще те заведа в Банкя, там ще видиш една вила. Голяма вила – малка почивна станция. Нуждае се от основен ремонт. Може би, нова архитектурна намеса, нещо да се стесни, нещо да се разшири. – Много ясно видях как всички облечени и необлечени части на тялото му се впрегнаха. – За ремонта ще хвърлим много пари. Ето за какво съм те повикал. Да контролираш.

Очите му станаха много приятни.

– Кого?

– Двама адвокати. Те ще се грижат за всичко.

–И за какво е този ремонт?

– За да превърнем една вехтория в красив бароков замък.

– За какво ни е замък?

– Знам ли? Мисля, че ще потрябва. Сега е времето за какво ли не. От всичко може да се извлече полза.

– В Банкя, викаш…

– Ще ти наема апартамент. Докато свърши ремонтът ще живееш в София. Докарай Сия, докарай Калоянчо, майка си, ако щеш. И ако няма нищо против… Тя умира за малкия. Пък и аз, ако…

– Може ли да се намеся в архитектурните промени?

– Къде се научи да прекъсваш по-възрастните от теб?

– Извинявай, татко.

Въпреки всичко, бях доволен. Нарочно го изчаках. Исках да продължи. Като се увери, че наистина му се дава тази привилегия, Августин изтропа: – За какво са ми тия глупаци?

– Адвокатите ли?

– Вие, възрастните, навсякъде вървите с адвокатите си, без адвокати не можете да дишате.

– Такива сме старците.

– Не стазаше дума за старци.

– Ти още ли се съобразяваш с посоките на света като си лягаш?

Изгледа ме пообъркано. Все още владеех положението.

– Татко, това е много важно.

-– Главата на изток ли трябва да сочи?

Загадъчните му майчини очи ме проучваха с тревога.

– Да.

– Разбери се с администратора за леглото.

Колкото се отнася до виното, стори ми се чудесно. Особено след туй развитие на разговора ни. Помислих си, че все още им доминираме, но докога?

– Можеш да не докарваш таратайката, а да си купиш нещо свястно.

– Умните хора днес карат само таратайки.

Беше отговорът му.

Въпреки туй, пратих го да купи някаква евтина кола. Покупката и регистрацията ни отнеха два дни. Заповядах му да скъсява сроковете, като бута големи бакшиши, но Августин прояви упоритост и тук. Парите се появили на света не за да бъдат харчени, а да привличат други пари.

– Имаме много – възразих аз. – Три от фирмите ни предплатиха цяла година, скоро ще потекат и други зЩя¡ áa какво са ни толко

– Парите са нужни винаги. Дори да си мъртъв – и тогава ще ти пстрябват.

Попитах го как.

– Не знам – подигна рамене моят син, – но съм сигурен, че могат ми свършат работа и под земята… Татко, двамата мошеници ще ги уволниш, ще оставиш само този приятен човек Зафиров, да ми помага.

– Да ти помага? Не ти на него?

– Ще им дадеш обезщетение и ще ги пръждосаш.

– Августине, в „Любимец“ ще се настанят поне двайсет фирми и три магазина. Трябва да се приготвят повече от двайсет договора.

– Страхувам се от двамата.

– Не проумявам какво могат да ни сторят. Най-много да ни излъжат с двеста хиляди, триста хиляди…

– Ще се свържат с рекетьори. Ще се полакомят да клъвнат и от тях. Засега рекета и не подозира, че излизаме на сцената.

Тази реплика ме смути, порази ме. Все пак, окопитих се.

– Повикал съм те само като контрольор.

– Без мен ти не можеш да направиш и крачка. Още ли не разбра, ставаме сила? Пъхни в джобовете им големичка сума, кажи им едно мерси и пални свещичка в църквата, че сме се отървали навреме. Те ще вземат каквото ще вземат от теб и веднага ще се обърнат към ония с мускулите. Съветвам те да побързаш, докато не им е дошло на ума.

Не позволих на динамиката да ме завърти и оплете, оставих всичко на синчето. И без туй Августин вече бе изпаднал в транс. Влюби се в Зафиров. Зафиров се влюби в Августин.

4.

Още с кацането в София започнах да мисля за Харпо. Харпо е най-злобната биологична единица, която познавам. Тогава ни строиха, стояхме прави, принудиха ни да гледаме как милиционерът и надзирателят го бият. През една от паузите Харпо им изсъска в лицето че са пръдльовци. Повалиха го, започнаха го ритат. И по главата. Май че беше дошъл моментът да го ликвидират. По такъв начин можеха да си поделят вината за смъртта му. Знаехме, рано или късно този човек трябваше да плати за злобата си. Но кой да се заеме с унищожението му. От Харпо, макар че се намираше изцяло в ръцете им, по необясним, направо тайнствен начин, представителите на административната власт сякаш се страхуваха. Ето и сега, колкото и да бяха озверели, биячите се оттеглиха от премазания парцал най-неочаквано, стори ми се, че нито милиционерът, нито надзирателят се нагърбваха да носят до края на живота си презрителния поглед на умиращия. Харпо полежа известно време по лице, после, сякаш засрамен от позата си, той се извърна настрана. Когато редицата се разпиля, донесох му вода. Приклекнах. Горещо слънце залязваше зад далечни прегорели хълмове.

– Барбуно, ти ли си?

– Спокойно – прошепнах аз.

Прякорът не ми се харесваше, но можех ли да протестирам, лепна ми го спонтанно, само защото бях бургазлия. Нямаше възможност да ме види, едното му око беше затворено, а другото се пълнеше с кръв, която се стичаше от разцепената вежда. В горещия августовски следобед кръвта засъхна бързо по клепача и го залепи. Изпи водата от цялата матара. Донесох още. Мокрех ръката си, миех лицето му с длан, клепачът се освободи, окото му се втренчи в лицето ми.

– Там имаше ли храсти?

– Какво?

– Край пещерата имаше ли храсти?

– Нямаше.

– Видя ли добре?

– Защо?

– Трябваше да го пречукаш и завреш в храстите.

– Носът ти е счупен, знаеш ли?

– На твое място аз този овчар бих го… Като го видя, трябваше да му се усмихнеш. Разбираш ли? Да му се усмихнеш и да се приближиш към него. Няколко приятни думи и храс! – по главата.

– Да го ударя?

– Мозъкът му да изтече. Нож имаше ли?

– Да.

– На твое място бих му отрязал главата.

– Харпо!…

– Ако беше му я отрязал, сега щеше да се мъчиш в Америка, а не по затворите и лагерите.

– Можеш ли да се изправиш?

– Разбира се.

Разбира се, но не можа, рухна и изплю парче от зъб. Огледах се. Другите се бяха отдалечили, правеха се на ударени, никой не го обичаше, Харпо всеки ден докарваше до ярост мъчителите ни с не дотам деликатни намеци, че всичко на този свят се плаща, включително конфетите. Какво искаше да каже с това, не се разбра. Заблудени от присъствието на някаква вродена мъдрост в организма на вицаджията – защото Харпо представляваше от себе си само един непрекъснат разказвач на вицове срещу властта – както ние, така и милиционерите търсехме в думите му на всяка цена дълбочина и гатанки. Яростта на милиционерите влошаваше още повече режима ни.

Опитах се да обхвана ръцете му. Изстена. В тях нещо беше счупено, изкълчено или изместено.

– Хвани ме за краката – предложи той.

– И да те влача като умрял?

– Ха!

Обичаше да твърди, че в лагера всички са трупове и само той понякога проявява признаци на живот. Хванах го за краката. Почивах често. Не заради себе си, заради коравата му, иначе не много грозна глава. Тя ми създаде най-големите трудности, бързо се уморяваше да стърчи, лесно падаше, удряше се в прашния плац, забележителната му руса коса метеше боклуците. Двама души ми помогнаха едва като го вкарвах в бараката. Някой донесе празната войнишка матара. Напълних я за трети път. Харпо най-сетне насити жаждата си. Отдалечи се в нещо, което трудно бих нарекъл сън – охкаше, проплакваше, прохъркваше, а понякога и псуваше.

Двамата се бяхме натрапили взаимно, аз – на него, той – на мен.

Съдбата ни събра в затвора, а по-късно едновременно попаднахме в лагер за чудо и приказ. Забелязъл съм обаче, в лагерите, както влизането, така и излизането, се осъществяват без логика.

Десетина дни след споменатия побой Харпо внезапно бе освободен, четири месеца преди моето излизане.

– Твойта майка, Барбун – забави се той преди да напусне бараката, – заради теб не ми се мърда от тук, но ще си ида, защото всъщност те лъжа. В Народния едва ли ще ме приемат отново, ще опитам в останалите театри. Мисля, че ще ме приютят в Музикалния.

– Защо не заработиш на частно?

– Барбун, казал съм ти, че съм лош тапицер.

Все пак стиснахме ръцете си. Нямахме никакво намерение да се пущаме. Тръгна и се върна.

– Барбун – подхвана Харпо, – искам да запомниш една, мисля, чисто моя констатация, важна за света. Казвам ти я, понеже ме ръфа предчувствието, че като минавам по дерето ще ме пречукат.

– Не вярвам, Харпо. Все пак, кажи какво имаш да завещаеш на глупаците, дето те смятат за мъдрец.

– Евреите принадлежат към най-отвратителната нация на света. За съжаление, другите нации са още по-отвратителни. И въпреки туй, не мога да простя на майка ми, че е еврейка.

5.

От името на Харпо се надигаше воня на забрава. Общото ми впечатление за този човек е, че не е успял да се приближи до когото и да е в живота си, нито пък е допуснал някого до себе Той е употребявал заобикалящите го хора – колеги, гаджета, непознати тук и там – само като аудитория за вицовете си. Според мен, майка му е била щастлива покрай него два пъти в живота си – когато го е раждала и когато се е женил. Оженил се само да достави радост на старицата. Както трябва да се предполага, след няколко месеца натирил булката. С това погубил живота на единственото мило за него същество мама Тами. Харпо останал да живее сам-самичък на булевард Скобелев – стая с антре и тоалетна на партера. Намерих тази квартирка, видях я, обитаваше я – изненадващо за мен – съпругата му, безкомпасна жена с поглед на водкаджийка, единствената наследница на имота.

– Харпо? Загубеняк. Не умееше нищо, ама нищо, знаеше само да казва хубаво вицове. Дори не се разведохме като хората, домързя го да се яви в съда. Така си ни оставиха неразведени. Късмет, иначе нямаше да наследя туй нещо.

– Туй? Късмет?

– Стая в центъра на София, кво искате?

– От какво почина?

– Не знам – домакинята вдигна рамене – мисля, че от лошотия. Като е умирал бяхме далече, бях се прибрала в Суворово.

– Варненско?

– Варненско. Откакто се разделихме, не съм го виждала. Нито знаех, че е умрял. Миналата година дойдох да искам развод, някой беше нaлетял да се женим. Идвам, Кръстан умрял, тук празно. Хукнах по документи. И не се върнах да се женя. Имам си центъра на София, работя в един ресторант, кво повече.

– Знаете ли гроба му? – Домакинята се почуди, никак не ми стана ясно дали ме е чула. – Искам да знам къде е погребан.

– Никой не ми е казвал.

– Не знаете къде лежи Харпо? Едно цвете не сте ли занесли на гроба му?

– Не. – Помълча. Същата руса коса като неговата, Изглеждаше прекалено млада. Всъщност, познавах моя затворнически приятел от младите му години, а беше изтекло време и време. – Умрелият си е умрял. Умрелите са мъртви, ще разберат ли,че си отишла специално за тях, в тази лудница? Да му занеса цвете, викате. И защо? Ако има задгробен живот, както разправят навсякъде напоследък, този мой Кръстан, дето ме търпя само четири месеца и седем дни, може да ми се изкиска и да ме стресне.

– Нещо да е оставил?

– Какво да е оставил, нищо не е оставил, само тази стая и то в мизерно състояние. Четири месеца тичах за документите. Разбирате ли, стая и клозет, но в центъра на София. Хич не се върнах да се женя. Работата ми порасна.

Пустият му Харпо, къде ли е намерил тази съпруга, да зарадва тъкмо с нея майка си Тами.

– Тетрадка някаква, някакви записки? Може би е записвал вицове. Поне измислените от него.

– Измислени? Нищо не е измислял. Повтаряше и повтаряше, от постоянното повтаряне най-неочаквано му хрумваше идеята, че вицът е измислен от него.

Което допущах и аз.

Най-напред прерових в Централните гробища, след това в Бакърената фабрика. Късметът ми се усмихна чак в Малашевци. Откриха името му в списъците за 1990 година. Дадоха ми бележчица за парцела, реда и номера на гроба. Поразходих се богато, ръмеше, тревите и бурените мокреха панталона ми. В края на изтощението Харпо ми се озъби с повален дървен кръст. На дъската с полуразмити букви бе написано Кръст. К. Кръстанов – тапицер. Няколко от бившите му колеги в театъра изглежда все пак са се притекли на помощ в последния момент, намерил се е човек да забучи кръст и да отбележи най-важното на него – тапицер. Най-голямата подигравка за мъртъвци от този род. Плоча, камък – не, само бурени, никъде не съм виждал по-жилави и натрапчиви бурени, растителността правеше всичко възможно да скрие от света останките на вечния концлагерист. Оказа се, че след нашето общо заточение Харпо е пребивавал допълнително в още два лагера. Неговият гроб беше изчезнал, но и другите край него не бяха видели хаир – всичките им плочи лежаха изпочупени на земята, или изобщо ги нямаше. Вестниците редовно осведомяваха за подвизите на среднощните каратисти и за крадците на плочи, които заличаваха имената на старите мъртъвци и ги даваха на нови. Гледах бурените, взирах се безсмислено в поваления кръст, прочитах за незнаен път името и се чудех откъде да започна. И тъй като наоколо се смрачаваше, прибрах се на топло в хотела.

6.

– До гуша съм потънал в бакиите ти, татко, и не мога да ти помогна. Мога да ти дам само акъл. Ще намериш някой от важните гробищни цигани.

– И?

– И ще му наредиш да действа.

– Има цигани, които държат на думата си – намеси се Зафиров – трябва да откриете един от тях. За тази цел, препоръчвам ви да се завъртите около Централните гробища. Някой от цветарите ще свърши работа

Ладата ми служеше предано. Като я промушвах през най-оживените улици на София, усетих цялата напрегнатост на делото, с което се бях заловил. Питах се, за какъв дявол съм тръгнал да обикалям гробищата и за какъв дявол съм се наел да напомням на света за Харпо, и като напомня, ще ме чуе ли някой, отделен въпрос е и туй, че ако ме чуе, ще окаже ли някакво влияние това за въртенето на земята. Ще загубя малко време и малко пари, отговорих си аз, но ще се отблагодаря на един отвратително злобен човек, който, въпреки всичко, навремето преодоля себе си и изрече: Майка му стара, Барбун, не ми се излиза от туй проклето място, само заради теб.

Цветарят, на когото попаднах, се оказа цветарски бос. И не аз го намерих, а той налетя на мен. Направо ме подуши като перспективна жертва.

– Господине, вие май не търсите цветя.

– Цветята засега не ме интересуват, шефе.

– Кажете, господине. – Правех се, че се взирам в него, че го преценявам, а от опит си знаех, че хората от тази категория са неразгадаеми. – Готов съм да ви помогна.

– Вие честен човек ли сте?

Забавлявах се. Доколкото подразбрах, на него също му се играеше. И то много. Пристрастието му към такива игри се изписа върху едрото му бузесто лице, там нямаше много място за интелигентност, пък и за деловитост.

– А бе, човек, сега ли му е времето да търсиш честни хора? Не виждаш ли, че съм циганин? Его те тебе, и аз съм тук, а там са гробищата. Кажи какво те води насам. Поръчвай и ще ти изпълня поръчката. Ще ти взема точно колкото се полага. Друго какво – няма да го правя аз, мои хора ще го правят. Става ли?

– На Малашевци имам запустял гроб.

Отвори се вратата на ново бе-ем-ве и нали се забавлявах, влязох. Заведох го право при бурените. Предприемачът погледна падналия кръст. Стана ми неудобно. Поклати глава. Стори ми се, че ей сега ще избяга с новеничката си кола, за да не цапа ръцете си. Лицето му беше тлъсто, безизразно, с такова лице можеш да играеш не само покер, но и опасни за живота игри.

– След три дена тук ще имаш първокачествен гроб.

– Чак първокачествен…

– Каквото поръчаш.

– На честни начала.

Гробищно-цветарският бос със бе-ем-вето заобиколи съсредоточено бурените и се върна при мен.

– Мрамор ли?

– Добре, мрамор.

– Черният е много скъп.

– Бял.

– Снимка на човека имаш ли?

– Не.

Предприемачът погледна към изпотрошените плочи наоколо. Стори ми се, че нито една вандалска проява не убягна от окото му.

– Полегнала плоча, да не се чупи, да не се краде.

– Добре де, полегнала.

Босът влезе в себе си. После още веднъж обиколи бурените. Нещо го измъчваше, бореше се май с концепцията си за поведение в обществото.

– Този човек твой ли е?

– Да.

– Много ли е твой? – Поколебах се. – Защото, господине, ако човекът е много твой, мога да ти предложа нещо друго.

– Добре де, да речем, че ми е много близък.

– Тогава ще го преместим на по-хубаво място… Като за много твой човек.

– Погребан е тук.

– Да де. – Босът се наведе и вдигна кръста от тревата. Зачете с в текста, направо се задълбочи, а думата тапицер сякаш го опияни. – Ето, човек тапицер, на такива хора мястото им не е тук, а и като много твой човек, той трябва да бъде погребан в Централните гробища.

Какво ли не бях чувал за Централните гробища на столицата, какви ли не легенди се носеха за туй, че в тях няма нито един свободен парцел, какъв скандал възникна за една национална поетеса, докато я наместят някъде си. А този тук дори не ме и поглежда като ми предлага високата чест.

– Там няма и десет сантиметра свободни – възразих аз.

– За сантиметрите ти не се безпокой, това е мой проблем. От теб искам само да кажеш даваш ли или не даваш петнайсет хиляди.

– Ще пренесете костите, така ли?

– Ще пренесем кокалите, ще дигнем хубав гроб с плоча от бял мрамор, ще посадим цветя, а и тук ще направим бордюр, с обикновена плоча.

Изненадах се.

– Виж какво, господине, аз мога всичко, не мога само да зачертая гроб.

– Искаш да кажеш, че моят човек ще има два гроба?

– Два гроба, да.

– А аз нито един!

Взря се в мен, мамка му циганска, загря, но въпреки туй не се засмя и се издигна още повече в очите ми.

– Какво ти е капарото?

– След пет дни ще платиш цялата сметка.

7.

Трябва да си призная, не ми се заминаваше от София. Не знам защо. Друг път такова нещо с мен не се е случвало. Бих казал, че ми доставяше удоволствие да наблюдавам Августин. Подобно удоволствие май изпитваше и адвокатът Зафиров. Няколко пъти посетих наетия апартамент. Привличаше ме главно мебелировката, картините по стените, терасата към Витоша и не на последно място – библиотеката. Работа тъкмо за Августин.

– Не те ли дразни?

– Защо? – учуди се синът ми.– Напротив, предполагам, че всеки от авторите тук си е гледал съвестно работата, това е вложен труд, резултатът стои по рафтовете, черно на бяло. Не отричам културното и литературното наследство. Картините ми харесват, разгледах ги добре, щом ще живея заедно с тях, трябва да са ми известни. Утре-други ден може ми дойде на гости някой от министрите, нищо чудно да излезе интелигентен, добре е поне да съм ориентиран за туй, което виси по стените!

– Августине, какво говориш, защо са ти министрите?

– После, картините струват пари и това за мен е достатъчно.

Умее да заобикаля въпросите, кучият му син.

Видях част от софийските си гаджета. Тези, които нямаха ревниви мъже, канех на вечери, с другите обядвах. Беше ми и скучно и забавно. Поразкърших се, припомних си пилигримските екскурзоводски години, когато живеех като волен гларус, а безплатната ми хотелска стаичка бе превърната в кланица.

Смятах да изпоканя всичките си дами, откривах ги една след друга в телефонния указател или пък по изпитаната верижна система, но се отказах внезапно. Това се случи един следобед в Боровец. Макар и поувяхнала, Ели К. бе съхранила пренесената си от възрожденските родове красота и слабостта си да обича силно. Тази обич някога я накара да ми предложи брак. Казах, че съм женен. Ще се разведеш. Помня как ме притесни. Цялата беше за обичане, отгоре до долу. И за женене. Знаех, че ще се измъкна, но как, беше успяла да ме притисне, сви ме само за себе си – цели тринайсет дни. Траех си. Дните на всички любови в Слънчев бряг са преброени. Ели, разбира се, успя да измрънка още четири дни по телефона от баща си. Изтърпях и тях.

Сега ми се стори много приятна, рилското слънце през витрината на ресторанта бе запалило косата ѝ, а очите ѝ, запазили блясъка на копривщенските черги, ме гледаха заплашително. Очаквах всеки момент да се промушим в някоя от стаите на хотела. Но заплахата ѝ изби на друго място.

– Научих страшни неща за жена ти.

– Чак пък страшни.

– Оженил си се скандално, от чисто инфантилни подбуди.

За мой късмет келнерът се намираше наблизо и уредих бързо сметката. До София мълчах. Ели опита дамската си белетристика в любимата, дълбоко спотаена досега в душата ѝ болка. Някъде към язовир Искър изкрещях. Изненадах се от себе си. Защо изкрещях? Ели се уплаши, сви се, а аз не направих каквото и да е усилие да разведря настроението.

На другата сутрин ми телефонира неочаквано, извини се, настоя да се видим отново. Как да се видим, отивах на гробищата. Чудесно, моля те, вземи ме със себе си.

Циганинът ме чакаше встрани от главния вход. Не трепна. Видя ми се по-височък. Кой знае защо, но си внуших, че е и по-изтънчен. Ели избра и моите, и нейните цветя. Погледнах още веднъж бележчицата с последния адрес на моя приятел. Беше ми го продиктувал снощи босът по телефона. Въпреки туй, почувствах се безпомощен в лабиринта от камъни, кръстове и зеленина. Ели пое „адреса“ от ръцете ми. Придърпа ме под чадъра си, поведе ме почти ентусиазирано, хвана ме под ръка, усети че е неудобно, накара ме да я хвана аз. Щастлива жена. Да ѝ се неначудиш.

Вбесих се, залюлях се от ярост. Върху белия полулегнал мрамор, който не можеше да бъде нито счупен, нито откраднат, бе залепена голяма типично гробищна снимка. Вгледах се. Там нямаше никакъв образ. В елипсата на порцелана сякаш пулсираше неспокойна светлинаили сянка, а може би отражение на нещо като човешко лице. Всъщност никакво човешко лице, нито каквото и да е друго. Можеше да се възприеме като пространство, като небулозие, като фотографиран отблизо мозък. Ще премахна тази циганска мистификация, рекох си аз. Иначе гробът ми се стори изпипан, не много богат, но и не много скромен, особено с теменугите между бордюра. „КРЪСТАН КРЪСТАНОВ КРЪСТАНОВ – ХАРПО. Човекът, който си въобразяваше“. Точно както го бях поискал. Но теменуги в късната есен!… Чак сега ме порази нещо особено важно в случая: плочата с името и изречението, но без „снимката“ – макар и като случайно получена абстракция – нямаше да струва пукната пара. Петното просто завършваше композицията на гроба. Престанах да се ядосвам.

Наведох се и поставих хризантемите в краката на Харпо. След това се наведе Ели. Якето с кожичката се понадигна, под панталона се очерта познатото ми от толкоз години задниче, внезапно в гадното ми съзнание изчурулика перверзното, известно откакто съществуват гробищата, желание да се саморазправя с него сред кръстовете.

– Какъв е този човек? – заинтересува се още веднъж тя.

– Никакъв – отвърнах най-сетне на любопитството ѝ аз, – разказваше вицове против властта.

– Тогавашната или сегашната?

– Срещу властта.

Озърнах се и се вледених. Намирахме се между грижливо отгледани кипариси, плачещи върби и прочути гробове, повечето на писатели и подобни на тях хора.

Заведох Ели в колата на сухо. Върнах се. Подадох му плика.

– Доволен съм – казах. Защото знаех, че очаква рецензия.

– Другият не е като този. Нали ще го видите?

– Естествено.

– Надявам се, че в плика не са петнайсет, а шестнайсет.

Поклатих глава и махнах с ръка за довиждане. От снимката с небулозния пейзаж, който отсега нататък щеше да краси гроба на Харпо и от последната реплика на боса направих известен извод. Той ме споходи още там, докато проумявах, че фотографията върху камъка съвсем не е излишна и си помислих за предстоящата роля на циганското присъствие в живота на бъдещата цивилизация.

Валеше силно. Вливах се отново в познатото ми улично оживление, от гробищата към живота, влизах в навалицата с усещането, че все пак бях надхитрил циганина и то невероятно – в плика, вместо шестнайсет, както горкият смяташе, бях поставил двайсет хиляди.

Поразмислих се, за какво ли ги върша тия и реших — от нерви. И само от нерви блеех нагоре-надолу по София, ден след ден, наместо да замина за Бургас, да се озова час по-скоро при внука си.

8.

В моята нова, но непретенциозна кола, заедно с мен у дома се прибираше куфарът, в него освен няколкото сушени морски таралежи за Стоянчо, се намираха много албуми от Гърция и небрежно водени записки за остров Милос. С тази вече ми се събираха четири тетрадки от четири поредни октомврийски обхождания на Цикладския архипелаг. Откакто преди четири години се отвориха възможностите ми за пътувания – с ограничени средства – аз се нахвърлих необуздано към тази най-близка до България и най-евтина за мен част на света. С това, разбира се, спечелих. От този месец нататък обаче пред скитническия ми дух се откриваше целият свят, при това, можех да отсядам в по-добри хотели, а и в прочути богаташки изгъзици, в случай че оглупеех до такава чак степен.

Бургас си стоеше на мястото, все същият, удавен в отровната смрад на нефтохимическия си завод. Връщах се у дома чист, искам да кажа – без кахъри. Имах проблеми, да, всички до един бяха само бели, като се почне с въпроса за външното боядисване на бащиния дом и се свърши с перманетната тъга, че свободата и парите ме споходиха кажи-речи на стари години, което придаваше на щастието ми наистина горчиво-тръпчив вкус.

Его я и първата ми неприятност – бащиният ми дом ме посрещна окован в скеле. Външният му ремонт бе започнал в мое отсъствие и като нищо можеше да се проточи през тягостните дъждовни дни. За туй трябваше да виня или Августин, или стария ми, за съжаление оглупяващ баща. Сигнализирах. Почаках. Къщата изглеждаше празна. В дъното на стълбището се появи Сия, махна ми и се върна за ключа. Ключът ѝ беше нужен да отвори железния портал. Предлагаше ми се възможност да прибера колата направо в гаража без да слизам, през протежението на двора, под стария бадем, между двата поразени от досегашните неканени наематели кипариси. Целувките на Сия винаги са ме освежавали. От младата жена, освен бодрост, лъхаше на жилаво спортно здраве. Августин ни беше изненадал преди няколко години с добър избор. Второто разочарование – Стоянчо го нямаше, поизлязъл с баба си, но ще се върне всеки момент.

Огромният хол на прочутата бащина къща, която ни бе върната в доста добро състояние, поне отвътре, та се разминахме само с лек ремонт, грееше от чистота и светлина. Радиаторите вече работеха. Една единствена врата зееше – към библиотеката. Повтаряше ми се постоянно, туй помещение е само мое, личен мой кабинет и аз почти вярвах на подхвърлянията, но от друга страна, усмихвах се злобничко, понеже съзирах колко настойчиво към този прелестен свят пълзи Калоян. Не става дума за татко, а за големия син.

Смрачаваше се. Сия донесе кафетата и дръпна завесите към терасата. Сия знаеше, че компанията ѝ ми е приятна. Гъделичкаше ни мека музика, спущаше се направо от стаите на младото семейство.

– Августин ли ни надруса туй неприятно боядисване?

– Този път не е той – засмя се снаха ми – а гранпапа, който иска да вкара в ред имуществото си за най-кратък срок, под предлог че ще умре в най-скоро време. Бояджиите обещаха да приключат за една седмица.

Малко грандоманка си падаше нашата Сия, винаги наричаше дядо си гранпапа, но при нея туй никога не звучеше некрасиво. Казах ѝ да се готви за София. Готова била, Августин я предупредил още на първия ден след като наел апартамента. Мама щяла да ги придружи.

– Ще ти помогне и в шофирането.

Сия замълча.

– Тя как е, според теб? Алцхаймерът обажда ли се?

– Исках да ви кажа точно това, вчера кризата продължи малко повече.

– Уплаши ли ви?

Снаха ми поклати глава.

– Ще трябва да я изтраем такава – рекох. – Друг избор нямаме.

– Господин Жечев, снощи тя неочаквано спомена за самоубийство.

Кой твърдеше преди малко, че ще ми липсват грижите?

– Не се безпокой, мила, докато е край внука си, това ще ѝ се отдаде трудно.

– Настоява на всяка цена да дойде с нас в София. Августин още повече.

– Понякога ми се струва, че туй момче обича майка си повече от любовница.

– Особено като се вземе предвид колко трудно изобщо обича този мой съпруг, ако не съм изрекла глупост, разбира се, тъй като забравих Стоян. Вие все още ли твърдите, че нито синовете, нито дори внуците трябва да бъдат обичани силно?

Малко шум откъм входа, струя хладен въздух. Стоянчо влезе, но не се получи очакваното, внучето се насочи към мен, но без да гледа към мен. Носеше огромна шишарка.

– Дядо, ти виждал ли си шишарка? Бабо, той виждал ли е шишарки?

– Той е виждал много шишарки. – Дафина се засмя. Не изглеждаше много добре. – Дядо ти е виждал всичко, но точно такава шишарка едва ли е виждал.

– Дядо, видя ли, че не си виждал.

– Точно такава не съм виждал – съгласих се аз.

Независимо от неприятните знаци, които ѝ правеше от време на време алцхаймерът, моята жена остаряваше постепенно и отвсякъде по малко, като брезите. Опрях с неудоволствие устата си до лицето ѝ. И отново преживях усещането за измама от нейна страна. Макар че тогава не я бях оставил на мира, направо я принудих. Сто пъти ми напомни, че върша непоправима глупост, колкото и да се обичаме, ние не бива да се женим, много скоро ще усетим гибелните последици, след като тя е цели петнайсет години по-възрастна от мен. Тогава аз се бях върнал от затвора и заточението, бях като скот, бях озверен не само от хората, мен ме бяха упрекнали, че не съм счупил в решителния момент главата на овчаря-предател, но по такъв начин, че да му изтече мозъка и точно затова награбих Дафина за гърлото, сплаших я, че след секунда ще я удуша, ако си позволи да ме ритне, като всички в този живот. Докато я притисках с двете си ръце, аз ненаситно се доубеждавах колко е красива и мъдра едновременно, каква приятна мека мебел представлява тя за мен след изтощителното време от безвремието ми, освен това, като се взрях в дълбоките ѝ очи, открих, че там е пълно с любов, много любов, примесена с мъка и сълзи – всичко туй заради мен. Да, тя заплака, целуна ме, а аз се втвърдих от страст. По-късно Дафина понесе много ужасии, особено с развода, отстраняваше от себе си не кого да е, а капитанът от далечното плаване Йорданов, почти национален герой, обект на очерци и репортажи, поне дузина журналистки бяха готови да го последват до края на света. Дафина трябваше да понесе презрението на града, а Бургас вече достигаше двеста хиляди. Кой тогава не я заплю. Всички я обругаха. Само Калоян Жечев, щом научи от хората, че синчето му се готви да се жени за дъртата Дафина Йорданова, заяви: – Завиждам му, за такава жена бих се оженил и аз.

Допирът на детската кожа отвори порите на лицето ми. Поех дълбоко въздух. Макар че помирисах пушеците на комбината зад езерото в косичката, част от енергията му преля в кръвта ми. Помислих си, че отсега нататък на малкия му предстои да диша по-качествен въздух там. В южната част на София.

9.

Няколко години вече откакто баща ми не е стъпвал в Кварталчето. Там съкварталците напразно очакват своя кмет. „Пенелопа“ доскоро се озърташе, но сега май и тя е загубила надежда. След рухването на Червената империя, татко и мама хукнаха към митингите. Политиканството им ги вкара в едно непрестанно опиянение. Настъпването на нощта ги превръщаше в жалки телевизионни насекоми, те водеха живот на нисши организми чак до полунощ. След това заспиваха, набираха сили и прекарваха деня в лудо четене на вестници, спорове, закани към противниците. Пасажите продължаваха да си идват в морето по реда, ловяха ги другите, Калоян Жечев не искаше и да му се споменава за тази забравена вече дейност.

Но те пък взеха, че върнаха имотите ни.

Тази нова изненада отначало предизвика опасни за живота ни вълнения и можехме да се отървем само с леки неприятности, обаче, както ще видите по-нататък, не било писано. Най-напред, понеже имахме късмет, ни върнаха къщата. Помня деня, когато с татко прекрачихме в двора. Като отворихме желязната порта, Калоян Жечев не можа да удържи вълнението си, та приседна върху градинския камък. За този камък той направи изявление: Не е наш, внесли са го допълнително, но едва ли ще го изхвърлим, одобрявам го. Не бързаше да влезем в къщата, никак, и мисля че по такива признаци може да се схване най-добре отношението на остарелия човек към живота. Градината. Обхвана с поглед почти всяко кътче от двора. Колкото и да бе озверен към неканените си, току-що напуснали квартиранти, баща ми не можа да скрие, поне от мен, изненадата си.

– Какво ще кажеш?

– Не помня точно как беше – отвърнах – но доколкото схващам, не си разочарован. Всъщност, известно ли ти е какви са живели тук?

– Изглежда, че и между тях има хора. Искали са да купят имота от държавата, но не са успели, общината го е предвиждала за детска градина.  В това ни се състои късметът. – Поразрови рохката пръст с обувката си.  – Все пак, майка ти…

Искаше да каже, че мама ще открие кусури и ще засади някои от любимите си цветя.

– Тия хора обаче не са знаели да съхраняват кипариси.

Най-големият кипарис наистина бе залинял от едната си страна.

Че ръката на „наемателя“ е била грижовна си пролича най-вече като влязохме в сградата. Малко му трябваше на дома отвътре, за да ни приеме. Това предизвика татко да заяви още същия ден, че колкото и да ни бъде тясно, отначало всички трябва да се съберем под този покрив. Хвърлихме повече от необходимото на майсторите, поставихме им рекордни срокове и в ранен летен ден се нанесохме. За всеки се намери по една стая, само Сия и Стоянчо получиха по половин. Няма що да говорим – библиотеката, трапезарията и разточително голямата кухня не пипнахме. И се приготвихме за спокоен живот.

Една вечер, пред телевизора, татко се извърна към мен и каза:

– Ние с майка ти сме дотук. Спокойствие, тишина, правнук, какво повече… Но в София имаме да получаваме цяла държава. Мисли му какво ще чиниш. С майка ти вече седнахме. Доскучае ли ми, ще отскачам до Кварталчето, защото суриите се появяват в съня ми и питат къде се губя. Как да им обясня на тия малоумни риби, че съм над осемдесетте, ще разберат ли?

Напоследък казваше „над осемдесетте“, никой не го чу да определи точно колко.

10.

Великото изкукуригване на Калоян Жечев се изрази неочаквано, по време на „великото спокойствие“, когато дъбът на фамилията и съпругата му се интересуваха единствено от изказванията на партийните лидери и лидерчета по телевизията, в разгара на борбата им за власт, която моите родители възприемаха като импозантен идеологически двубой на враждуващите системи.

Най-после освободиха и помещението на кантората. Обявихме, че го даваме под наем. Още на следващия ден се обади първият кандидат и татко рече – не. Аз приех предложението по телефона. Тъй като бях сигурен, че ще доставя удоволствие на стария, побързах да му дам слушалката. Тогава именно старият каза „не“ и се започна.

– Татко, поне да го беше изслушал.

– Не.

На лицето му се появи особена възбуда. Изопна се сякаш и тялото! По много странен начин плът и дух се вкопчиха един за друг, готови да действат.

Промените започнаха под суровия поглед на собственика. Мама си позволяваше понякога да го съветва, той възприемаше искрено препоръките, но след като я послуша само за цвета на стените, отново започна да прави каквото си ще. Мама се наложи и за телефоните, а накрая изтърси, че предпочита „Макинтош“ пред „Ай би ем“. Калоян Жечев не разбираше, той изобщо не беше се доближавал до компютър, та последва забавен драматичен момент. Слава богу, призна си. Мама потърси помощ от чиновничката на някогашното ѝ туристическо бюро. Накрая се включих и аз. Обърнах се към архитект Лечев, старо младо състезателче от детската ветроходна школа. Бях му треньор.

Архитектът влезе при татко, огледа ремонта на помещенията и каза:

– Господин Жечев, вие спретвате офис в стила на 1936 година. Съвременните параходни агенции са други.

– Защо, какво ѝ е на тая?

– Трябва да бъде същата, но съвършено друга.

Извърнах се и се засмях. Аз помолих Лечев да говори по този начин.

– Друга витрина – продължи Лечев – друг цвят стъкло. Да не говорим за вътре – същото, но трябва много да се измени, при това – не с тези, а с други материали, които ще внесем от Италия.

Татко ме погледна в лицето. Там сигурно беше останала опашката на смеха ми.

– Добре – изгъргори той, ядосан, но и зачервен от срам.

Мама се притисна до него, хвана го под ръка.

11.

От три месеца насам не стихва сражението на Калоян Жечев със света. На „Ллойд’с“* им писна, но нали се славят с акуратността си, продължаваха да го информират. Татко сега знае, че осем от някогашните му партньори са починали. Успя да говори с Асадурян от Марсилия, с мистър Барнард от Сингапур и ме осведоми, че много добре се споразумял с някаква шведска агенция, благодарение на връзката, която му направил Борнези от Триест. Но не същия Борнези, той починал преди две години, а синът му Луко Борнези. Той като разбрал, че говори със стар приятел на баща си, веднага направил каквото трябва. Както виждаш, Стояне, колелото е на път да се завърти.

Какво означава туй не ми е много ясно. Както казах, борбата продължава. Татко смята, докато приключи супермодерния ремонт на кантората, да изгради мрежа от стари и нови партньори. На петия ден след като се върнах от Милос хвърлих поглед на работата. Офис за чудо и приказ! Гласът на татко идеше от готовата вече стаичка. Разговаряше с Ливърпул, радваше се че чува приятелски глас. Но от Ливърпул май се учудиха на смелостта му – тези работи днес не стават така, както ги правехме ние с тебе, мили Жечев… Измъкнах се тихичко, хич не му се и обадих.

Изглежда съм негодяй. В най-добрия случай – неудачник. Да оставим настрана, че съм мързеливец. Като се замисля, никъде не се задържах. В нищо не успях. Като състезател също не се оказах на висота. На няколко пъти се захващах с писане, а нямах воля да продължа, пък и като преводач се провалих – все недоволен от себе си, все търсех по-точния израз, думата, която да не се повтаря на същата страница. Бях умен треньор, момчетата ме залюбиха, а напуснах и тази дейност – готвех състезателите само до границата, зад нея не ме пускаха – затворническо минало за бягство, лагер… В чужбина питомците ми трябваше да се подчиняват на други треньори; ядосах се, метлосах се. Провървя ми в екскурзоводството, работа за гларус като мен. Дафина гледаше децата в Бургас. Тя, горката, родила толкоз късно, след четирийсетте – друг път никога не бе имала деца – примираше от щастие с левентите си, хич не се интересуваше какво върши мъжлето ѝ по Черноморието с англосаксонките.

С парите си, избягал от главоболията на ремонтите, и разправиите с документите и адвокатите в София, увиснах в Бургас. Видях се закачен на паяжина във въздуха, необяснимо нервен, сред психически вакуум, дори в присъствието на Стоянчо. Радвах се на широкия, много собствен дом, на съзнанието, че в него живеем четири поколения, все жечевци, под огромния портрет на сухоземния пират, тракиецът Стоян Калоянов Жечев, изклал свирепо хиляди дъбове и дъбчета, в името на бизнеса и цариградските скари. Прекарвах времето си в библиотеката, подреждах уж книгите, писалищната маса, вглеждах се безумно в зъбите на пишещата машина, изписвах неведнъж по цели страници с думичката „непротивоконституционствувателствувайте“, скъсвах ги, започвах за стотен път новелата за едно крайбрежно плейбойче, с тази новела си играех забавно на смачкване и хвърляне. Обиколих няколко ателиета на познати и непознати художници, накупих картини, отнесох вкъщи най-скъпите им сюжети – с тях те изобщо не са смятали да се разделят когато и да било, надупчих няколко стени, без да ми е известно как точно се прави тая работа, накачих картините като последен презрян новобогаташ. Когато вдигнах шум със забиването на гвоздеите, при мен влезе жена ми, погледа ме, па си отиде. Веднъж Сия предложи да ми помогне. Пратих я да пасе. А ето че в библиотеката се намърда и Стоянчо. Мъкнеше някаква пожарникарска кола, въоръжена със стълби, цистерни и маркучи.

– Дядо, какво правиш, защо дупчиш?

Прекъснах дупченето, взех малкия на коленете си, погалих го няколко пъти, но и туй ми омръзна.

– Стоянчо, знаеш ли какво е туй?

– Какво е?

– Синдромът на богатия скучаещ човек.

Стоянчо спусна крачетата си на килима. Няколко пожарникари изпадаха от местата си. Дафина – тя винаги се е появявала навреме – се зае да събира и пъха пожарникарите в колата.

– Баща ти – ужким подхвърли тя – при такива схватки със себе си, обикновено се спасяваше в Кварталчето.

– Ще имаш да вземаш – отвърнах. – Не съм от тия, които превръщат просташката си скука в дизайн.

12.

Глупака го хвърлихме на задната седалка. Той продължаваше все тъй страстно да притиска пожарникарската кола към якето си. Дафина седна до мен. Оставихме портала отворен, но като се поразмислих малко повече, спрях ладата, върнах се и затворих. Знаех, че все някак ще реагира, проклетницата, погледнах и забелязах, че профилът ѝ се усмихва с незначителна част от възможностите си.

Горе висеше сгъстено, обесено небе, край нас върлуваше мъртъв ден. Над блатата прелитаха юрдечки. В провлака към Пода** – там отляво спи пристанищната акватория с параходите, а отдясно вони утайката на преработения нефт – видяхме двойка престарели лебеда. За такива ги възприех поне аз, тежко се носеха над водата, струваха ми се натоварени с умора и старост. И си помислих колко отчайващо стар съм самият аз, оженен за много стара жена, баща ми стар, майка ми и тя стара, изобщо, предстоеше ми да прекарам завидна спокойна старост сред стари хора, о, да не говорим за старите ми любовници в София. Какво чак толкоз може да ме затопли мисълта, че на задната седалка шава някакво си идиотче, изработено от измамно подкупваща материя! То е дошло на света да послужи като утешителна печалба на такива като Дафина, на татко, на мама. Ужас, ужас.

Щеше ми се да направя няколко отбивки по пътя – село Черноморец, Созопол, Царево. Но се отказах. Започна да ме дави магията и призивът на „заливчето, в което семейството ми има собствено домче и собствена лодка, привързана към собствено пристанче“.

Най-напред ми направи впечатление, че Кварталчето се е смалило и се е пооръфало, но веднага си обясних това с отместването на погледа от цикладските къщи към сиротното мое крайбрежие. Две или три от хижичките димяха. Нашата хижа не димеше. Видях таратайката. След туй ми направи впечатление самотата на пристанчето. Това означаваше, че Калоян е излязъл за риба. Нашата хижа не димеше, но вътре беше топличко… Оживено. Зад пишещата машина на сина ми се надигна момиче ли, жена ли, не знам как да я нарека.. Поиска ми се да бъда естествен и казах сърдечно:

– Вие сигурно сте гаджето на Калоян.

Момичето – вече се разбра, че е момиче – кой знае защо, се смути.

– Той не каза това, за да ви уплаши – намеси се мъдрата ми съпруга, – а за да ви се хареса.

– Знам – отвърна момичето – но все пак за първи път ми се случва да говоря с господин Жечев.

– За когото сте чували толкова много, нали?

– И за вас съм чувала, но само хубави неща, а за господин Жечев знам и някои ужасии.

Е това се казва млада динамика! Браво на моя загубеняк! Просто не мога да си обясня как я е задушил. Една от електрическите печки грееше и отопляваше пищно само с петстотин вата. Запалих всички лампи. Кварталчето е съставено предимно от тъмни бараки. Нашият дворец също не можеше да се похвали с изобилие от прозорци.

Калоян се върна само с четири паламуда, купихме още два от съседите. Дафина и Фрина излязоха при огнището. Мисля, че бях го наклал добре, не постъпиха рекламации. Като проверих, видях каква добра жарава е узряла, само че паламудите бяха още бедни на мазнина, не зацвърчаха силно, но въпреки туй възбудиха духа на Стоянчо. Той викаше и прегръщаше чичо си Калоян. Може да се каже, че това дете обича големия ми син повече от собствения си баща. И да ви кажа правата, Калоян е наистина за обичане, áко и да е възедричък, натежал и оплешивял. От меките заоблени черти на лицето му се стича благородство и кротка вътрешна красота. Очите му са много красиви, взел ги е от майка си, заедно с тях той е взел от нея мъдростта ѝ, която и сега проличава в разказите му, но обещава да избухне с по-голяма сила в бъдещите му романи.

Отидохме да поразчистим лодката. Изнесохме мръсните и излишните риболовни натурии по кейчето.

– Татко бе, в Бургас усилено се говори, че сме станали много богати.

– Остави ги, сине, те не знаят какво точно е това, богатството.

– Злослови се за голяма хотелска сграда.

– С която сега брат ти се мъчи, да ни я поднесе на тепсия, а ти тук си караш кефа с разни фльорци.

Погледна ме и не се впрегна, естествено. Както аз си имам начин да изразя мнението си за човек, който ми харесва, така и синът ми си има свои собствени начини да си ме разбира.

– Радвам се, че забогатяхме.

– Разбери бе, глупако, забогатяхме здравата!

– Виж какво, татенце, че ще харча много от тия пари, ще харча. Но не мисли, че ще се впусна да ги увеличавам.

– И да искаш не можеш. Ти си спънат, вързан си, в очите на дядо Стоян направо би изглеждал негодник. Но знай едно и то не е много маловажно – голям стимул за литературните завоевания са парите, ти сега какво ще чиниш без стимул? – Зяпна да каже нещо, но го прекъснах. – Иди му кресни на оня да побърза.

Проследих едрата фигура на сина си, тя се отдалечаваше по протежението на пристанчето тромаво. Голяма грижа ми беше този мой тридесетгодишен льохман, според мен не може да си върже гащите, да не говорим, че го считах за лишен от талант изгряващ писател. Сега обаче няма как да умре от глад.

Смятах, че ще прекарам поне един час насаме с внука си, но се излъгах.

– Не мога да го оставя в ръцете ти – настоя Дафина. – Познавам те, ще поискаш да му продаваш мурафети и ще се подложите на рискове.

Пак беше права, давол да я вземе, познаваше ме повече от необходимото, известни са ѝ всичките ми начини на изявяване пред дечурлигата. Нали пред ужасените ѝ очи учех синовете ни на плуване, ветроходство и подводни авантюри, без да се съобразявам с вълните и останалите номера на природата. Денят, както вече споменах, беше гъст, но наситен с мрачна морска красота. Возех се в една лодка с жена, от която бях обсебил главозамайващи часове и удоволствия, с внука ни. В хижата ме чакаше синът, пишещата му машина, приятелката му. За нея вече знаех, че е интелектуалка от София. Най-чувствителната част на мерзкото ми мъжкарско обоняние бе доловило и някои не чак толкоз значителни подробности, например, че е омъжена, че има дете, а най-вероятно две, което означаваше в близко бъдеще броят на внучетата ми да се утрои.

Както миналия път, малкият настоя да покара. Взех ръчичката му. Тя ме опари. Поставих я върху румпела. Пръстчетата му се смалиха още. С крайчеца на коляното си притиснах тайно. „Пенелопа 2“ се отклони от пътя си. Направи хубав плавен завой. Стоянчо потръпна. Погледна ме вцепенено. Дафина побърза да ми се скара. Веднага казах, че не съм аз.

– Аз съм, бабо, аз извих лодката!

Такива ми ти преживявания…

Калоян и Фрина бяха подредили багажите си в ладата. Седнаха отзад. Дафина ги помоли да минат до волана. Ладата потегли в тъмно. Остави ме сам до таратайката. Като се обърнах, видях осветената веранда. Невидимата водичка долу съскаше като усойница. Една котка се появи на първото стъпало.

Прибраха се едновременно две лодки. Извикаха ми. Не виждах хората, но те ме виждаха, затова им махнах. Надяваха се да дойдат на верандата. Щяха да ги последват и други. Не ги поканих. Самотата, нощта, невидимото море ми се усладиха. Облякох шубата на татко. Настъпих нещо, вдигнах го – пожарникарският командир. Пъхнах го в джоба си. Изнесох малко огнена вода върху масата. Потънах в тонизиращата мисъл, че съм негодяй. Налях си допълнително. Но и като негодяй не бях завършен. Нищо у мен не беше като хората. Котката се покачи на второто стъпало.

13.

На верандата е приятно, знам, но през ноември вътре е още по-приятно. Махнах шубата. Дафина беше подредила леглата, масата, бюрото в дъното на стаята, килимът беше пометен, възглавниците и одеалата бяха прибрани в шкафа. Казвам Дафина, а може би Фрина. Понякога бъдещите снахи се престарават. Както винаги, в Кварталчето отварях голяма уста. В хладилника имаше всичко, Дафина си знаеше работата, но извадих останалия от следобеда паламуд. Вечерях без да го стопля, мързеше ме, не забравих да го полея обаче с малко бяло вино. Така се случи, през цялото време докато се хранех, насам-натам из стаята щъкаше болерото на Равел. То пристигаше като безкраен керван от вечното минало и се изнизваше към вечното бъдеще, направо съгледах опашката му, оплескана с носталгия и тъга. И тъй като радиото нямаше какво повече да ми даде, станах и го изключих. Тогава забелязах, че в стаята има още едно радио. Това с Равел беше нашето, но другото… Реших, че е на Фрина. До транзистора на Фрина лежеше моята черна пластмасова чантичка със старателно закопчан цип. Върху чантата лежеше „Моби Дик“. Тази тухла навсякъде го следваше. Или пък той следваш нея. Включих телевизора. Изключих го. Прочетох осем реда от книгата. Помощникът ни Киро, в залепеното до хижичката ни бунгало, се изкашля. Затворих книгата, поставих я на мястото ѝ върху чантата, отметнах покривката на леглото, измъкнах възглавници от щкафа.

Лампата светна. Не одобрих този нов начин на Киро да ме буди.

– Татко, извинявай, Калоян е! – Стараех се да дойда на себе си, напразно се взирах със заслепените си очи да открия къде са се дянали стрелките. – Полунощ е.

Така може да говори само Калоян, други биха определили часът и минутите. Калоян погледна към транзистора, чантата и книгата. Взе ги, върна се до вратата, там избъбра нещо за забравяне. Добави, че друг път ще ми обясни и си отиде. А аз, колкото и замаян, успях все пак да пресметна, че ми остава още много време за спане.

14.

Сутрин не се допирах до водата, беше ми студена, противна. Но не можех да избегна и другата неприятност – сваряването на кафето. Напълвах термуса догоре. При разсъмване в открито море, когато брегът далеч отдясно на борда още дори няма намерение да се събуди, нищо не можеше да се сравни с първата сръбка кафе. Брадясъл, потънал без вест в ковчега на мрака, аз се посъживявах само от блясъка на рибите. Навървени по чипаретата, те излизаха неми и притропваха чак върху настилката на лодката. Киро се радваше. Привечер на пристана уловът ни се разграбваше. Киро ликуваше, броеше банкнотите, заглаждаше Той не знаеше до кога ще продължи празникът, но аз знаех, че ще продължи дълго – парите при пари отиват, на семейството ни му беше потръгнало. Само че и от риболова ми догорчаваше, мигновенията от сребърните блясъци над водата идваха и отминаваха. Накрая започнаха да ми досаждат. Само от инертност и от милост към помощника продължавах да се спущам в тъмни зори от верандата, по стръмното стълбище към пристана. Следобед си давах сметка, че туй което върша е отражение на някакво неблагополучие в духа ми, но се питах какво друго бих могъл да измисля, полагах усилия да го измисля, но още при първите опити заспивах, умъртвен от умората.

На четвъртия или на петия ден като се прибирахме, отдалеч съгледах ладата. При подобни ненавременни посещения аз и старияобикновено си помисляхме, че се е случило нещо лошо.

15.

В такъв вид трудно ще ме принудите да се явя пред млада жена, но тъй като в случая не можех да сторя друго, бързах към хациендата. Най-сетне забелязах, че младата жена размахва нещо в ръката си. За да изключи отрано всякакви тревожни предположения, Сия се усмихваше и размахваше плик.

– Нищо особено – отбеляза тя. Вече ми беше подала плика и целунала. Писмо от остров Малта.

– Не съм се къпал от векове – рекох аз.

– Миришете на мъж – отвърна Сия. – Пощаджийката ми го поднесе направо в ръцете.

Погледнах я не знам как, особено.

– Преди да са го видели другите, така ли?

Издържа на погледа ми по обикновения си неин начин, уж че не е станало нищо особено, не ми отговори, далечните ѝ, кой знае защо малко дръпнати очи, в момента като че ли се бяха вгледали в джезвето. Да, точно в джезвето.

– Хем ще ми дадете няколко риби. Утре заминаваме.

Захванах се с кафето. Нищо не стана. Сия ме отмести, настани се до газовото огнище…Малта!… Така се прави кафе, сръчно, не както го правя аз. Всъщност пишеше Валета… Сия донесе чашите на масата… Валета е столица на Малта!…

– Може би не е писмо – предположи снаха ми. – Тежичко е, навярно е книга.

– Да – казах аз.

Стараех се да не обръщам внимание на плика, а Сия, колкото и да демонстрираше тактичност, все пак не можеше да скрие насладата си, че ме е зарадвала и то по какъв начин – тайно от старите и от съпругата.

16.

Нарамих малко чисти дрехи, яхнах таратайката и се отправих към „Дюни“. Един от апартаментите се оказа свободен, по-точно целият комплекс беше празен, просто кънтеше от празнота. Поставих малтийският предмет върху масичката. Огледах го от всички страни. Не ми хареса легнал. Пренесох една чаша в центъра на масичката и го подпрях.

При всяко пипане писмото ми се струваше да става все по-тежко. Докато ваната се пълнеше, седнах на едно кресло и му се радвах. Не ми се киснеше много в горещата вода, писмото ме зовеше към себе си. След като се изсуших, изпитах особен вид перверзия да наблюдавам малтийската реликва гол. Усещах как в наблюдението се включва и най-тъмната област на тялото ми, същата, на която обикновено се възлага мисията за продължаването на човешкия род…

Сервитьорките се взираха тайно, търсеха да разберат къде ли съм могъл да скрия втория човек. Те аранжираха масата с филетата, гарнитурата, салатите, питката, бутилката с червено вино, чашата за виното и накрая, както им наредих – чашите с ром, една срещу друга, а и втори стол до другата чаша, стол, на който евентуално би седнала скритата персона. Предположиха, че тя може да се крие само в банята или тоалетната, но как да надзърнат там, не можеха, не им го разрешаваше кодексът на буржоазното хотелиерство, и все пак, докато старшата отваряше бутилката, докато дегустирах и докато ми се пълнеше чашата, младшата сервитьорка се поопита да хвърли поглед към сервизната част на апартамента. Бакшишът в края на краищата уравновеси и двете дами, поправи настроението им и до голяма степен угаси пламъка на тракийското им любопитство.

Бавно се нахраних, прилежно. Да не говорим колко учтиво и спокойно изпразних бутилката. При глътките не забравях да отделя внимание на писмото, не му отправях наздравици и други подобни глупости, само го обожавах, обсипвах го с красиви думи, но в мисълта си, думите ги пазех за после. Писмото стоеше пред мен като човек. Сервитьорките пристигнаха повторно, насъбраха си инвентара. На масата останаха да стърчат само писмото и двете чаши с ром. Този декор ги перкуляса допълнително. По такъв начин именно достигнах до финала, абсолютно очистен от битовите подробности. Срам ме е да повторя пред вас словата, които натрупах върху отсрещната чаша и то не за друго, а защото са изречени в малко шорано настроение. Шоран на бургаски език  означава нетрезв човек, по-точно – моряк, фиркан. По всяка вероятност иде от английската дума шор – бряг. Някога моряците са се напивали само на брега.

17.

Пукам се от яд – най-баналната, осополена и олигавена тема – любовта, накрая ще се окаже най-важната за човека, за човешката история, за света.

18.

„Мили мой, още тогава те заплаших, че си запазвам правото да те убия с една отегчителна история. Подобна на твоята. Ха сега да те видя как ще я преглътнеш… Знаеш вече, надула съм ти главата с родния ми град Пензънс – едно мърляво за балканските ти представи градче, в което не живеят повече от двайсетина хиляди провинциални мърши. Сред тях най-голямата провинциалистка и изявена мърша бях аз, защото нямах гърди. Това ме вбесяваше. И без това се очертавах като луда за връзване, но като поглеждах към циците на връстничките ми, обезумявах от яд и постепенно от злоба го ударих на самота. Не такава самота, каквато всеки би си представил, а буйна, пораждаща лошотии и пакостничества. Свободните си от училището и от дома часове обичах да прекарвам в дъбовата гора извън града, далеч от къщите, плажовете, музикбоксовете, рибарските кейове и летовищните пазарчета с дрънкулки. Обикновено само привечер напущах гората, за да се прибера. Преди това плувах из най-забутаните плажчета, гола-голеничка – нямаше какво да скривам, нито гърди отпред, нито дупе отзад. Не се нуждаех нито от горницата, нито от долницата на банските, които татко Били усърдно ми купуваше. Връстниците край мен винаги ме наричаха ту „дива котка“, ту „бесен рис“, а и „ненаситна на кръв пантера“. В интереса на истината – дращех, в схватките преди всичко участвах с нокти. Да оставим настрана, че голяма част от времето си прекарвах по дърветата. Добре е да знаеш, че Кромуол, югозападната част на Англия, гъмжи от чудесни дъбови гори, тъй като навремето в Острова не се е намерил нито един мерзавец като дядо ти да ги…“

На това място от писмото иззвъня телефонът. Вдигнах слушалката. Чу се смях, кикотеха се жени, звучаха ми момичешки. Напразно настоявах да узная какво се искаше от мен. Никой нищо не ми искаше, навън хората се смееха. Като се насмяха, момичетата затвориха телефона. Не се ядосах, ни най-малко. Побеснял от любовно щастие, вече нищо не можеше да ме изтръгне от лапите му.

„…мерзавец като дядо ти да ги посече. Между другото, искам да ти кажа, че този твой дядо сигурно е бил злодей от по-голям мащаб, не само палавник, за какъвто си го мислиш ти; според мен той е бил варварин за баба ти, държал я е затворена вкъщи, докато е скитал по мръсни бардаци на твоя мръсен град, експлоатирал е и труда на циганите, но съм сигурна, че е спял безогледно с по-хубавите циганки на племето. – Тя предполагаше, че циганите живеят на племена. Беше ли далеч от истината? Във всеки случай, не беше далеч от истината за дядо ми, тайничко в подсъзнанието си така си го представях и аз. – За циганките съм сигурна, нали познавам поне теб и то по-добре отколкото сам се познаваш. Искам да кажа…“

Телефонът този път не само звънна, но и проговори.

– Господин Жечев, вие ли сте?

– Аз съм.

– Безпокои ви току-що постъпилата на смяна администраторка. Не се опитвайте да отгатнете подбудите ми.

– Кой ви е рекъл, че се опитвам?

– Вие най-после ми паднахте в ръцете.

– Че по-хубаво от туй има ли? – Лек смут отсреща. – Долу или горе?

Пауза.

– Вие разбихте живота на майка ми.

– Затова ли примирахте от смях?

– Беше колежката.

– Добре, да дойде колежката.

– Тя си отиде.

– Тогава вие.

– Не мога да напусна работното си място.

– Много ви пука на вас за работата, госпожо. Страхувате се от yвoлнение. Коя е майка ви?

– Рени.

– Знаете ли колко много ренита?..

– Тя ви е била любовница.

– Говоря тъкмо за това.

– Баща ми я пребиваше.

– Сега бие ли я?

– Говоря за някога.

– Вас има ли кой да ви бие, ако…

– Разбира се.

– Тогава да приключим.

– Скучно ми е.

– Добре, елате.

– Казах ви, че не мога да оставя гишето. Освобождавам се утре вечер, но ще уредя да ме сменят на обед.

19.

В дисниленда на посткомунистическа България не ме изненада звъненето на телефона, нито начинът на администраторката да разговаря с клиентите на хотела, от който си вадеше хляба. Сред взривените автомобили, обирите по пътищата, убийствата, корупцията и проституцията, лицето на младата дама присъстваше обяснимо спокойно срещу мен. Младата дама също ме проучваше.

– Какво си избрахте?

– Не мога да се съсредоточа, гледам ви.

Очите ѝ над картата за менюто, ми се сториха отвратително големи, безмилостни и чисти, без каквито и да е примеси от нещата, които ви изброих по-горе. Затова пък ги възприемах като сигурен знак, че седя пред опасен за здравето субект.

– Как се казвате?

– Марта.

Беше повече от сигурна, че ще последва разпит. Предпочетох да задълбая в менюто. Обичам масите с бели покривки, салфетките и обърнатите кристални чаши, които само след минута ще заемат нормалната си стойка Особено добре се чувствам, когато от другата страна на покривката седи жена, дай боже непозната, а пък ако отгоре на всичко е и млада – това е идеалният случай. Вън прехвърчаха снежинки. Зад снежинките няколко нови яхти вече яздеха постаментите си. Един катамаран, също нов, олюляваше мачта във водата. Наоколо всичко миришеше на ново, всичко беше изкуствено, преднамерено, изградено и създадено по строгите чертежи на еди-кой си архитектурен колектив, набързо проектирано, набързо построено, набързо пуснато в експлоатация, да привлича чужденците, да им взима парите. Ресторантът не правеше изключение. Освен блясъкът на новотиите си, той не предлагаше нищо интересно, нито уют, а келнерът ни принадлежеше към най-бандитската част на сервитьорската сган. Въпреки туй, примирам от захлас, когато сядам до бяла покривка с жена и ми се предоставя право на избор. След петдневното зъзнене в кръвясалата воня на риболова, снощната гореща вана, преобличането, телефонното ми застрелване и днешният обяд с големите очи отсреща, ме бяха зашеметили. Струваше ми се, че от векове не бях обядвал с канарче. Това се иска от теб, бе, Стоянчо, отсега нататък можеш да си осигуряваш тия неща всеки ден, къде си тръгнал да те плискат студените, вонящи води на морето? Листът ми предлагаше и калкан, но от опит знаех, че ще ми сервират  отново залежала в хладилника стока. Обирджията в черно и бяло обаче ме убеди, че за моруната не е сигурен, но за калкана гарантира. Погледнах очите над листа. Съгласиха се. Погледнах ги още веднъж, когато поръчвах червено,  вместо бяло вино. Съгласиха се. Трябва да ви призная, че ние, старите, откакто са навъдиха сензационните статии за чистотата на кръвоносните съдове на французите, преминахме изцяло на червени вина, прегазваме дори катехизиса за рибата… Живее ни се. Не ни се тръгва.

– Господин Жечев, защо с такава кола?

Тук – продължителна пауза.

– Марта, вас още ли ви вълнуват марките?

– Богаташ като вас!…

– Богаташът обаче забрави да ви предложи аперитив.

– Ще пия само вино. – Посегна. – Искам да се чукнем. Да си пожелаем красиви моменти.

Вдигнах чашата си.

– Пожелавам ви да се справите блестящо с живота, който е пред вас.

– Искам да се справя само с вас, нищо друго не искам и не ме интересува. – Мамичката ѝ мръсна, каква бяла, колко отчайващо нежна ръка. Пръстите ѝ сякаш бяха изработени за чаши. Под кожата им прозираше живот, бъдеще. – Искам да ме обикнете мрачно, да ме презрете от любов, да не можете да дишате без мен, да ме нарежете на парчета от ревност.

– Това е толкоз лесно.

– Чак тогава ще разберете как обичам и аз.

Кой можеше да говори по същия или поне подобен на този начин? Сетих се – Фрина. Гаджето на големия ми син беше в състояние да пердаши безкрайно и в повечето случаи без логика, само че на по-високо интелектуално равнище и на повече от една тема. Какви ли са в постелята момичетата от този род? Да, Марта и останалите като нея се нагаждаха към гърчовете на новия свят, защото само така можеха да оцелеят, да се противопоставят на самозараждащата се прогресивна перверзия в човешките отношения.

20.

Старият човек се събуди и погледна през прозореца. Вятърът огъваше жилавите треви на дюните. Върху мокрия пясък се пощеха гларуси. Те стояха на място, всеки от тях наподобяваше птица от бронз върху чешмичка в квартална градинка. Морето отразяваше тъмно снежно небе, от което напразно се очаква сняг. Старият човек включи радиатора. Затвори открехнатия през нощта прозорец. Душата му се раздвижи. Тя не му създаде проблеми, а го зарадва със спокойната си скромност. Всичко в стаята му се виждаше чудесно, неприятният ден навън му се стори ласкав. Часовникът му подсказа, че се лъжеше, не е никакво утро и стрелките вече са прехвърлили единайсет. Излезе в коридора, без да почука отвори вратата на съседната стая. Тъмнина. Дръпна завесите. Зимната светлина удари голото ѝ рамо, косата ѝ. Ръката ѝ се показа из под завивката, махна му лениво. В стаята беше горещо. Момичето се извърна по гръб. Дори под одеялата можеше да се види как разтваря краката си. Може би така се прозяваше. Старият човек се изненада – милиардите целувки през нощта не бяха накърнили целостта на устните ѝ, напротив, бяха ги напомпали и извърнали като зов.

– Разбрах, че е късно. Целуни ме.

Любовникът се наведе. Ръката ѝ го докопа, обгърна тила му.

– Чакам те долу!

Устните ѝ лепнеха от щастие, ръката ѝ продължаваше да го притиска, най-нежната част на кожата ѝ галеше ухото му.

– В ресторанта.

– Kротко, сладък!

Въпреки всичко, измъкна се. Отложи бръсненето, само се изми и облече. Управителят го чакаше на масата. Натягаше го гадна подробност, налагаше му се да имитира пиене.

– От всички ни само ти остана слаб и висок. – Кой знае защо, Хари се изправи до масата, сякаш да видя по-добре колко е напълнял. Пуловерът пращеше върху корема му. Липсваше най-значителната част на косата. Но споменът за ветровете още стоеше на лицето му, изписан завинаги върху бакърената кожа, дамгосана с колкото трябва бръчици, на точно определени места, за да придадат постоянната ведрост на изражението на неговите вечно смеещи се очи. Хари приличаше доста на баща ми. – Пък си и хубав, дяволе, красив и богат.

Той още от състезателските си години фиксираше точно нещата, понякога ме плашеше с формулировките си. Прякорите, които измисли на момчетата, сякаш се залепиха на задниците им.

– Хари, откога се научи да ставаш пред богатите? Не очаквах, че и ти ще се смалиш пред такива като нас.

– Тачо, да се разберем като стари ветроходци. Днес всички забогатяват обирджийски. Само ти си легитимен. Разбираш ли? Как да не ти се изправя на крака. Вярно, че дядо ти бил малко нещо хайдук, но ти нямаш вина, а и се настрада повече от всички ни. Всеки от нас заслужаваше да го набутат в затвора, но вкараха само теб. Да знаеш, ще ти ставам винаги.

Докривя ми, че споменават дядо ми с лошо, не ми стана добре и от факта, че със забогатяването вече плъзваха приказките за предците ми, но не можех да се сърдя, Хари си беше Хари, претегляше точно и посхапваше на място. Ако трябва и аз да проявя някаква по-прецизирана присмехулност, осмелявам се да добавя, че като управител на хотел „Лада“ моят приятел разполагаше с достатъчно време и за пиене и за творчество. „Твореше“ епиграми от съмнителен тип, с оспорвани рими от любителски характер, те го издигаха в очите на невежите, а посветените го награждаваха  само с горчиви усмивки.

Когато дамичката се появи, изправихме се и двамата. Марта дължеше да ми се хареса много, но мисля, че се стараеше напразно – природата бе нахвърляла доста върху нея. Колкото се отнася до очите и коефициента на тялото, там природата се бе проявила като прахосница. Отказа да вкуси каквото и да е. Хари я наблюдаваше с възхищение. Изпи едно силно кафе и се сбогува. Изпратих я до колата ѝ. Спадам към мъжете, които се радват, когато им дойде гаджето и примират от щастие, когато си отиде. Тъкмо ми олекна и видях, че таксито се връща на заден. Забравил съм да я целуна. Целунахме се. Неизкъпана, тъй като бързаше много, Марта вонеше на изневяра, на разврат.

Хари ме покани да отскочим до Слънчев бряг. Някакво съвещание. Отказах. Ходеше ми се, но отказах. Бързах да се кача в стаята си – имах нещо интересно за четене. И все пак, глупако – така си казвах по стълбището – мислиш ли си, че кяриш като пускаш такова парче да си отива, в мрачен ден като този?

Отворих четивото си.

„ …За циганките съм сигурна, нали познавам поне теб и то по-добре, отколкото сам се познаваш. Искам да кажа, че може би тук нямаш вина и всичко дължиш на наследената кръв. А аз пък, глупачката, вместо да се придържам към собствената си история, все гледам да се занимавам с теб. Представяш ли си колко не си ми безразличен? И колко миниатюрна съм като англичанка.

Погледнеш ли картата на Великобритания, ще разбереш, че Пензънс е долу. Градът сякаш иска да се откъсне от Севера, мерак му е да потъне в Юга. И не само заради някои субтропични растения, които отлично виреят при нас. Повечето от истинските моряци и пиратите на моята страна, още с възмъжаването си потегляха да пресекат екватора и ако не са родени в Пензънс, поне са се налудували в него. Сега, разбира се, в Пензънс идват да лудуват летовниците. Ненавиждах ги, всичките им жени имаха зовящи гърди. Така ми се струваше. Скитах между лодките, все такава се помня – скитаща, мразеща и малко-малко копнееща за не знам какво. Още не мога да ти кажа. Посрещах риболовните кораби, помагах, пренасях, но и усвоявах. Жестовете, жаргона. После, насаме в гората, чувах гласа си да псува по рибарски, но не успявах да налучквам интонациите и това ме отчайваше, тъй като започнах да схващам, че никога няма да се откъсна от женската половина на света. А бях скъсала не един и два джинса. Сега още не мога да си обясня какво точно ме е викало в гората, към самотните плажове и суровите скални буруни. И как съм успявала да прахосвам времето си в непросветната, абсолютно неосъзната дивотия. Не става дума за отделни часове, прахосвала съм дни, месеци. Татко и мама отначало търчаха да ме прибират, претърсваха всички мои скривалища, понякога ме спипваха, прикъткваха си ме. Страданието им ме заразяваше, страдах и аз. Обаче започнах да усещам, че с времето клетите хорица привикват с дивотиите ми – за тях те сигурно не бяха нищо повече от палавост, – какво да правят горките, невзрачният пензънски нотариус непрестанно зареждаше корема на майка ми с деца, а тя ги изстрелваше без грешка и пълнеше къщата ни чак до тавана с тях. Кой да ти държи сметка в суматохата за най-голямото от деветте . Е, от време на време учителите искаха да знаят това-онова. Те пък се удивляваха как мога да се уча толкоз добре, ами че аз бях измежду най-добрите по математика и хоп – скеч на природата – недостижима в съчиненията по литература. Великолепният господин Мортимър, никога няма да го забравя, хващаше ръката ми и противно на всички установености – и това няма да го забравя, защото животът ме е научил да търся и другите му тълкувания – искам да кажа, че него хич не го беше еня какво ще помислят тук и там, галеше ръката ми, дори я целуваше и шептеше: Дейзи, миличка моя, ти си вторият Дикенс на Англия. Сладкият господин Мортимър, за него не съществуваше друго географско пространство освен Англия и по-висок литературен връх от Дикенс. По-късно, когато изчезнах не само от дома, но от свърталищата си, той ме е търсил отчаяно, дори след като и полицията дигнала ръце.

Другите подобни на мен скитници по горите и по бреговете – чувала съм за такива случаи – обикновено са се сприятелявали, ако не с диви зверове, то с мравуняците. Аз – не. Аз лежах по стволовете и гледах върховете на дърветата, листата им, тяхното илюзорно странстване по небето и притеснено си мислех за най-главното: Добре де, ще дойде време, ще родя, имам с какво, знаех че е между краката ми, да, ще си родя едно момченце за гордост и приказки, но с какво ще го нахраня, нали туй мое момче ще поиска да суче, да порасне, как ще порасне, откъде ще засуче млякото си? Случваше се да плача от яд, от мъка, не намирах мястото си дори в гората, веднъж тръгнах като безумна към морето, пресякох разсъблечената навалица от щастливи хора, между тях жените до една с гърди, и влязох във вълните, Така – с джинсите и ризата. И като се разсвириха ония ми ти спасители, вдигнали черен флаг, издърпаха ме от вълните, наругаха ме.

Случваше се да се саморазправям с подигравчиите от училището, биеха ме, пребиваха ме, и аз биех, хапех, дращех, кръв течеше и от мен и от тях. Веднъж, не само момчетата, включиха се и някои момичета, организираха хайка, намериха ме, разкрещяха се и ме погнаха из гората, но извадих по-бързи крака от техните. Спасих се. Това обаче ги амбицира, враговете ми ликуваха, смятаха се за победители. Спуках се от яд и не само от яд. Тогава именно насъбрах най-острите камъни, наставих ги по моите си стратегически дървета. Когато се появи втората хайка, вече бях решила да убивам. Замерих ги отгоре, никой не ме виждаше, но аз ги виждах и се премервах в когото си искам. Някой изрева, легна и започна да рита, от главата му шурна кръв, другите закрещяха, камъните падаха до тях, втори гамен изрева, побягна, останалите го последваха.

Никога не се научих да ликувам, след победите дори не се усмихвах, а ставах все по-мрачна, изобщо, потъвах в необяснима за най-романтичните ми юношески години тъмнина!“

Телефонът. Марта намерила заместница. Тамара била готова да прекъсне отпуската си.

– Какво означава това?

– Не излизай, идвам след два часа. И сега, ако случайно се излъжеш да звъннеш на момичето си, имай предвид, че съм в банята.

– Знаеш, че няма.

– А искам.

– Добре де, може и да се науча.

Забравих да ви осведомя – след като ме задушиха, напуснах комплекса. Преместих се на дванайсет километра от Мартините дежурства. При Хари.

21.

Минавахме край залива с Кварталчето. Отбиехме ли се от главния път, можех да ѝ покажа хациендата и „Пенелопа 2“, но нещо в мен се опъна. Инстинктивно сметнах за излишно да вкарвам момичето толкоз вътре в географията на живота ми. Заливът остана зад нас. Марта шофираше трезво, но в същото време не спираше да бъбре – за работата, за колежките Тамара и Теменужка. Особено за Теменужка. И нито дума за момчето си, нито за мама Рени. Според радиото във вътрешността на страната бяха паднали първите снегове, зимата се появяваше с някои от известните си трикове, но при нас, в южното крайбрежие, времето продължаваше да си е неприятно. Заради което не ми пукаше. С появата си до мен Марта бе създала интимна стаичка. Зад прозорчето на стаичката бяха останали студът, примесен с мокър сняг и дъжд, вятърът. Вляво от борда на тикото враждебното море се блъскаше в брега и се пенеше от яд, но между пяната на гнева му и мен сияеше завършения художествен факт на лицето ѝ, което приказваше ли приказваше.

– Ти, Тачо, си стар човек и си позабравил какво представлява истинската любов. Ти сега, например, още не можеш да схванеш, че съм влюбена. Но ще кажеш, защо, и аз не знам защо. Оная вечер, като постъпвах смяна, Теменужка изпя: Познай кой е заел апартамента?… На секундата зърнах името ти в дневника и се изблещих… Теменужка ликуваше: Да те видя сега ще можеш ли да го изкльопаш… Преди да се хванем на бас, че ще те изкльопам, Теменужка започна да разправя, че ѝ приличаш на тенисмен от първата десятка.

Заинтересувах се на кого.

– На всички, рече тя, забъркай цялата десятка и ще получиш Стоян Жечев…

Колежката ѝ Теменужка, изглежда, е тъпа и празна като тийнейджърче, в това нямаше никакво съмнение, но какво представлява тогава моята Марта? Нали тя беше създала оня не много безинтересен диалог по телефона, нима не усещах всеки момент интелигентното ѝ присъствие – от телефона, през леглото, и по-нататък. Не толкоз злобният като Харпо, но известният с точността си Хари не изрече ли – къде го намери това, такова не съм срещал досега.

– Теменужка е чудесно същество, Тачо, и ми е чудно защо мъжете не могат да я оценят – продължаваше Марта – макар, че горе-долу се досещам на какво може да се дължи. Сигурна съм, че на тебе пък ти е съвършено ясна, без да я познаваш, ей така, от туй което ти тропосах, защото и ти спадаш към най-свирепата част на човечеството, мъжете… В повечето случаи парите са при вас, скептичните усмивки са при вас… Да знаете само колко сте смешни със този ваш скепсис към нас и към нашата глупост, да оставим настрана сексуалния ви героизъм, който всъщност е най-комичното нещо у вас.

– Ти пък защо злобееш срещу мъжете?

– Заради Теменужка! И такива като нея! Знаеш ли колко познати имам като нея?… Това не е ли отклонението за Ахтопол?

– Ахтопол е, свий.

Като стъпихме на пристанищния кей, спътницата ми изчезна, присламчи се към якето ми, сви се и потъна някъде в мен, тя се стараеше да избяга не само от вятъра, но и от усещането, че градчето е чумосано. Порутеното вълноломче ми заприлича на детско юмруче срещу бизонско нахлуване. Измъкнатите от водата лодки се катереха по склона, подгонени от пяната. Студеният мрак тежеше над тях като мъртвец. Тази безизходица и тази самота в подобни ситуации ми се е харесвала винаги, но сега до мен, по-точно – вътре в мен, туптеше сърцето на друго същество и ми се струваше, че то, а не моето сърце е моторът на кръвообращението ми.

– Ох, мили мой!…

– Какво?

– Май че е хубаво!

В това пристанище никога не съм пропущал възможността да се врежа между лодките. Не знам как се получава, имената на лодките, лицата им в такива моменти ми доразказват по нещичко за господарите им. Този ден те ми разказаха, че бедняците са се измъкнали от беднотията, дори са забогатели, само за няколко сезона – няма ги вече деформираните катранени сеферки, а между имената на присъстващите моторници ще срещнеш и „Бригите“, и „Ханка“ и „Луиза“, все спомени някакви от пристигнали и заминали феи.

Докато оглеждах уплашеното стадо на лодчиците, спътницата ми прекрачи един борд и се загуби. Подир малко чух гласът ѝ. Вятърът мандахерцаше вратичките на някакъв изоставен съд, пантите им скрибуцаха, но заедно със скрибуцането до мен достигаше и зовът на Марта. Вмъкнах се в кабината. Вътре беше тихо и топло. Марта отвори уста. Целунах я. Постояхме така, топличкахме се, заслушани в онези шумове на малко черноморско пристанище и малко вълноломче, които винаги са ме трогвали. Марта погали койката.

– Е, ако можеш и тук да ми видиш сметката, в такова време, навлечени като пашкули!…

Издърпах я навън.

– Шегувах се, естествено, не разбра ли?

Извърнах се да видя коя беше гостоприемната ръждясала развалина, така щедро разтворила вратата на кабината си. Изтръпнах, нещо ме прониза. До такава ли степен можеше да изпадне един от най-бързоходните катери на елитните ни някога гранични войски? Върнах се малко, любопитството ми се стремеше към допълнителна информация. Ами да – 333. Щастливото число на живота ми. За втори път отказвах да се възползвам от услугите на туй корабче.

Бяхме се отбили в Ахтопол заради ресторантчето. Искахме да поседнем там. Според игрите на Марта, колекционирахме ресторанти – колкото ресторанти, толкоз години щастлива любов. Защо да се лъжем – с какъвто се събереш, такъв ставаш. Затворено, ремонт.

– Отиваме в Царево!

Но сега и аз си имах едно хрумване: – Преди туй ще се обадим на дядо Дико.

– Гладна съм.

– Държа да се обадим на този старец.

Най-после съгледахме човек на улицата, грозен, сбръчкан, думите едва излизаха от устата му. Слава богу, поне знаеше къде живее дядо Дико. И не прахосахме време да го дирим. Къщата ме уплаши с трите си етажа. Преди няколко години на същото място едва креташе бежанска постройка от така наречените „шаронски жилища“, нацвъкани за бегълците от Турска Тракия. Влязохме в двора. Озовахме се между унили прегорели хризантеми без аромат. Някакво дете през прозореца ни видя. Вратата на къщата се отвори, показа се младо каяче от предказармена възраст, нажежено, зачервено. На приземния етаж сякаш имаше пожар, такава горещина. Край три нанизан маси в хола седяха поне петнайсет души – дядовци, баби, мъже, жени, деца.  Настаниха ни преди да ни питат кои сме, напълниха ни чаши с наливно червено. Както си беше някога в България – слагат ти манджата, напълват ти чашата, казват ти наздраве и чак тогава те питат кой си. Днес туй може да се случи при едно условие – ако влезеш с Марта. Вгледах се в хората, търсех дядо Дико. Открих го в другия край на трапезата. Предположих че е той, защото нямаше друг стар човек в стаята. Нисичък, понапълнял, разбира се побелял, мъничко небръснат, въпреки случая. Из тоя край старците не обичат да прекаляват с бръсненето.

Някаква шегобийка, негова дъщеря или снаха, рече:

– Ето на, имаш хубава дъщеря, ние хубаво момче, имаме и хубава къща, горният етаж празен, таман да направим сватбата.

Марта обаче веднага обясни на всички присъстващи, че не ми е никаква дъщеря, а съпруга. Някой се изкиска, но общо взето хората проявиха приствие на духа, пролича си, че курортния бизнес е отракал дори тракийците. Един от зетьовете, с вид на плажен спасител, вдигна чашата, пожелахме си наздраве. Най-после се намери човек да пита по какъв случай. Обясних, съм дошъл да видя дядо Дико.

– Ми кой си ти?

– Никой, дядо Дико. Твой квартирант. Две лета наемах северната стая на старата къща. Беше ми много хубаво, хубави спомени имам с теб, но си ме забравил.

Дядо Дико отвърна, че много хора са минали през старата му къща, а през новата минават сурии, много народ, и дай боже да се видим отново следващото лято. Младите и още по-младите собственици на триетажния шератън впрегнаха мозъците си, но и те не можаха да се досетят за мен.

– Чакай, подскочи дядо Дико – ти не си ли професорът?

– А така! – отвърнах аз.

– Добре дошъл тогава.

Чукнахме се отново. И те се питаха кой професор, защото сигурно през ръцете им бяха минали сума ти професори, но и аз си задавах някои мои въпроси.

Старецът, бабата, челядта, внуците и правнучетата се оживиха допълнително, на всички им беше станало приятно, че в такъв сив ден са ги връхлетели такива приятни гости от София. За тях всички приятни гости идваха все от София. В разгара на празненството – туй събиране край масата те го наричаха дори тържество – било заради пристигането на Вълчан и Шарлоте от Магдебург. Тук са се оженили, но там живеят, да но отсега нататък, май че… Както трябва да се предположи, Шарлоте се оказа светло момиче, при това сръчно, гледаше открито и май че движеше нещата около масата, сервирането и ликвидирането на паузите. Точно тя постави много хубава кълка пред Марта, а после двете непринудено се разприказваха.

– Професоре, знаеш ли, че не те помня? – сепна се дядо Дико.

– Нищо, дядо, то и аз май че те бях забравил. Наздраве.

– Мен много ме помнят с тая къща, много софиянци ме помнят, и от Пловдив ме помнят.

Трудно ни пуснаха да си вървим. Беше се стъмнило. Дечурлигата ни показваха техните си коли на улицата. Дядо Дико се подпираше на бастун. И неговият, ама и погледът на бабичката се овлажни. Шарлоте вкара главата си чак до волана, целуна Марта.

Потеглихме бавно, сякаш не ни се тръгваше. Марта махаше. И аз махнах.

– Забележително прекарване, Тачо. – Спътницата ми най-после успя да отвори уста. – Трогателни хора. Страшен съпруг имате, прошепна ми Шарлоте. Освен това, каза, че в техните три етажа имат шест апартамента и щяла лично да се заеме с експлоатацията им. За съжаление, повече от четири не могат да отстъпват през сезона, тъй като са много хора вкъщи. Ще организира закуските по немски образец. Признай, че прекарахме по-интересно от ресторанта. – Отвърнах, че ми е трудно да се съглася съвсем, но хората наистина бяха мили. – Калпазанино, кажи с коя си живял две лета наред в северната стая.

– Не съм стъпял нито в северната им, нито в която и да е тяхна стая. И аз като теб виждам тия хора за първи път.

– Тогава отде го познаваш?

– Бегло виждане, някога.

– Нещо слънготваш. Какво търсехме там?

– Питай че да ти кажа… Ако не беше дядо ти Дико, сега щях да живея в Малибу, а ти да си седиш в рецепцията и изобщо нямаше да имаме хабер един от друг.

Извърна глава към мен. Лицето ѝ изразяваше досада от глупостите, които чува.

22.

Понякога ме спохожда най-баналната, избеляла от употреба и прозрачност мисъл, че най-важното за човека, за развитието на човешката история и за света, е сексът, вкарването и изкарването.

23.

„В късен юлски следобед, започнах да се обличам на закътано ъгълче сред скалите, върху пясъчна пелена, за съжаление винаги замърсена от клечки и стари, спечени водорасли, разсадници на морски мухи. Бях се забравила в плуването, набрах доста студ, а слънцето вече го нямаше и бързах да се облека на мокро. Блузата ми залепна на гърба. Краката ми отказваха да се пъхнат в панталона. Поотпуснах се да поема дъх. Макар навела глава, усетих силует на човек. Между морето и небето стърчеше младежко подобие на мъж, заредено с енергия и заплаха.“

Съчинението сменяше регистъра си. Нещо в него изщрака, освободи се пружина. Пружината задвижи напрежението. Напрегнатият момент ме изправи на крака. Отворих хладилника. Както си знаех, едната чаша поставих отсреща, другата – до себе си. Налях. Пийнах. Ослушах се. Съседната стая отдавна мълчеше, беше повече от сигурно, че Марта спи.

„Краката ми бяха спънати, наподобявах кобилка в букаи, Човекът срещу мен внушаваше мисълта, че е безкрайно свободен, но и няма много време за губене. Приближи се и клекна. Усещах как иска да изрече нещо, но не може. Аз също исках да промълвя нещо, но ми липсваше повод, той само ме гледаше, не предприемаше нищо. Големите му ръце излизаха могъщо из ръкавките на прогизнала от пот тениска. Това видях преди всичко друго и знаех добре защо. Хубавото му костеливо лице не ме интересуваше, нито сините му, пламтящи и потънали в гурели очи. Следях ръцете му, сто на сто уверена, че всичко ще започне от тях. Изродът най-после вдигна дясната си ръка. Миризливите му пръсти докоснаха устните ми. Майчице моя, веднага си припомних думите на едно дребно негодниче от съседния клас: Ти имаш само устни, ма, нищо друго нямаш!… Пръстите му миришеха на печени миди и на нещо неизвестно, тогава не познавах вонята на неизмит от дълго време мъжки член. Непознатият ме остави и се обърна към морето, искаше да види нещо, не можа, изправи се, явно скаличките му се пречкаха. Май чакаше някого. Когато отново ми обърна внимание, остана крайно недоволен от туй, че се мъчех да вляза в панталона си. Втренчи се в гърдите ми. Знаех точно какво вижда – две зърна като копчета, притиснати от полумокра блузка. Веднага дръпна панталона ми и аз, без да му удрям плесник – от други побоища знаех, че такава отбрана е само губене на време – забих нокти в очите му. Изродът остави панталона, сграбчи ръцете ми, притисна ме към камъка и захвана да ръба устните ми. Така зарегистрирах първата целувка в живота си. Тресях се от ужас, но и се учудвах на устрема, с който ме целуваха. Учудваше ме и лакомото насам-натам шарене на езика му. Защо? От скулите му капеше кръвчица, усещах я, по-късно той я размаза с лицето си по лицето ми, а езикът му вкара нещичко от нея в устата ми. Лявата му ръка изтръгваше джинсите от краката ми. При едно освобождаване, устата ми го заплю. Никакво отвращение. Сякаш обратното. После освободих дясната си ръка и одрасках ухото му. Изродът изрева не от болка, от ярост. За пръв път чух гласа му. Удари ме по главата. Това ме замая, видях как небето се завъртя, усетих жестока хладина по краката си. Явно ме бяха разголили. А ето че и гащичките увиснаха разпарцалени. Гласът ми и той полетя разпарцален, чух го да крещи, но не за помощ, а злобно, съскащо. И коленете ми ритаха злобно, ударих го както си бяхме разправяли някога момичетата от махлата – в тестисите. Нищо. Захапах китката му. Отново ме удари, този път по лицето и соленият вкус в устата ми сега беше вкусът на собствената ми кръв. Якичка съм била, още тогава съм била здравенячка и както даянех на болки, трудно му се виждаше да се справи с ръцете ми, без да ме приспи с юмруци. Разбра го и той, и ме удари с юмрук. Ясно, че накрая щеше да ме получи като заклана коза.

– Елате бе, хванете я тая за ръцете.

Двамата, които пристигнаха, веднага се заловиха за ръцете ми, опънаха ги нагоре и встрани, прилепиха ги към пясъка. Краката ми ритаха и никой не ги закачеше. Злодеят сваляше панталона си.

– Я, тази няма гърди бе!

– Затова ми харесва.

Злодеят хвана краката ми.

– Виж ква уста, защо не ѝ го вкараш в устата?

– Ще ме сръба, глупаци!

Нищо повече. Само стенех. Двете новодошли копелета ме подканяха да викам, но аз точно заради туй не виках, макар че ми се щеше да издера небесното спокойствие с крясъците си. Бях чувала, че туй нещо трае кратко. Нищо подобно. Стъмни се. Вече стенех от яд. Накрая се оттегли.

– Тръгваме – каза той.

Копелетата нещо протестираха.

– Шефе – рече едното, – искам и аз.

Този, когото бяха нарекли „шефа“ мълчеше.

– И аз искам – обади се второто копеле.

Шефа запита колко е часът, осведомиха го.

– Добре, но бързо – съгласи се. – Ще се измия и ви чакам в лодката.

Като сравнявам моето изнасилване с тия, за които сега четем, във вестниците…“

Вън затрещяха изстрели. Пукотевицата заудря прозореца. Стреляше се с автомати и това ставаше откъм фасадната страна на хотела. Последва тишина, още един откос и отново тишина. Май че представлението беше свършило. Може би е имало и допълнителни шумове, но аз бях „спуснал кепенците“ към света. Очаквах Марта да дотича всеки момент. Изтекоха няколко такива моменти – Марта не се появи. Измъкнах четивото си изпод възглавницата. Надвесих бутилката към чашата. Направи ми впечатление, че струйката този път се отличава с по-голяма прозрачност, но и с по-дълбока чувственост на брътвежа.

„Като сравнявам моето изнасилване с тия, за които сега четем във вестниците, не намирам почти никаква разлика, ако става въпрос за техниката на изпълнението. Лежах. Тежах на земята. Бях пълна с кръв, с пясък и оная отвратителна за несъбудилото се още, макар и осемнайсет годишно момиче,  течност. Гледах звездите през сълзите си, питах се има ли смисъл да оживявам. Да, разбира се, има смисъл, как да няма, нали само така ще мога да ги намеря и да ги убия? Още там, върху миризливите фашкиени водорасли се пъхнах в един изпипан от жестокост и фантазия паноптикум, там видях ясно как убивам изнасилвачите си. В гъстата юлска вечер, която вече ми тежеше като юрган, неочаквано усетих, че познавам всеки от тримата и то до най-незначителните подробности, те нямаше къде да ми избягат и, ако щеш вярвай, мили, представих си безпогрешно как ги намирам, един след друг, убивам ги по оригинални начини и с унищожаването на всеки от тях, изпитах все различно удоволствие.

Добре, но когато двамата се върнаха и ме вдигнаха от пясъка, затресе ме студен, олюляващ тялото страх. Този, когото бяха назовали Шефа чакаше в лодката. Никой не изрече нито дума. Хвърлиха ме на кувертата, натириха върху мен джинсите и остатъка от гащетата. Моторът работеше на малки обороти, увеличиха ги още и по такъв внимателен начин се изхлузихме от тясното ръкавче между скалите. Планът им беше прозрачен, разбира се, вълните щяха да ме изхвърлят още на другия ден и за съдебната медицина в Пензънс оставаше само детската игричка да разкрие изнасилването и убийството. Преметнах се в най-удобния момент. Разбраха на секундата. Разчитах на тъмнината. Компресът на морето ме съвзе, волята за живот се обади. Моторницата изчезна за момент с инерцията си, но скоро се появи като силен, присъстващ до мене звук. Отначало тримата говореха едновременно, ала главният изверг се наложи и сега. Започнаха да се вслушват в тихите му заповеди. Най-напред мръсникът угаси мотора. Омразна тишина. Отпуснала ръце във водата, не си позволявах нито едно движение. Гаднярът нареди все тъй тихо да се хванат за веслата. Едно от копелетата опъна веслата, а другото – щурвала. Минаха близо до мен и мисля, че ги видях така, онези, както ти казах, а Шефа, полегнал по гърди, с лице над форщевена. Минаха, но се върнаха и започнаха тропоските. Откриха ме. Шефа хвана косата ми. Смятах да го ухапя, но не ми даде възможност. Издърпаха ме. Не губиха време с мен. Бързаха. Този път ме набутаха в кабината. Чак когато дадоха пълен, си позволиха да запалят цигари. В кабината миришеше на нафта. Лежах върху тапицирана с кожа койка. През отворената вратичка виждах как светулкат цигарите им. Игривите светлинки ми се сториха предвестници на примирие. Май че убиването ми се отлагаше. Нито един от тях нито веднъж не остави ръката си без цигара, много запалки припламнаха, много вода се отърка край бордовете и много време.  Накрая по-дребното от копелетата се вмъкна в кабината, изпружини се на отсрещната койка и заспа. Обух джинсите. Пликчетата пъхнах в джоба им. Горе си бях все тъй гола. Зъзнех. Издърпах една от спасителните ризи изпод койката. Облякох я. Неизвестността, която ме очакваше, ми оставяше малко време за размисъл, почти не се вайках за станалото. Влезе другото копеле. Събуди спящото. Излязоха на кърмата. Шефа напусна щурвала и отсега нататък се превърна в наблюдател.

И да гледах, и да не гледах – все едно, нищо нямаше да видя, ни да схвана. Моторницата не се допря до кей. Нагазихме малко, излязохме на пясък. Дъски, наклон, нещо като хелинг. В края на хелинга се очертаваше кораб. Да, този кораб беше изваден на ремонт. Шефа и другият сополанко ме изкачиха по несръчно изкована стълба. Доколкото все пак успях да се ориентирам, намирахме се на риболовен сейнер от най-стария тип, обаче направо скапан. Вкараха ме в каютата. Копелето запали лампа. Шефа се огледа. Веднага разбрах, че на това място стъпва за първи път…“

Телефонът беше звъннал малко по-горе, но изчетох изречението и тогава вдигнах. Хари ме осведоми, че пред хотела се състоял лек инцидент, пристигнали полицаи, може би на Марта няма да ѝ е особено приятно да разговаря с тях. Схванах направлението на мисълта му. Благодарих.

Но всичко до тук ми се стори като забавление пред събуждането на Марта. Честно казано, тя изобщо не успя да се събуди. Разтърсвах я, крещях, изправях я да седне, пусках я, тя падаше, мръщеше се, усмихваше се, дори разговаряше, само дето не се събуждаше.

– Марта, идва полиция… Трябва да се облечеш… И да се метлосаш! – кипнах аз. – Те знаят, че си администратор в хотел, разбираш ли?

Какви ги думах, на кого? Тя седеше. Държах раменете ѝ, разтърсвах говорех. Но чуваше ли ме някой? Не, разбира се – спеше.

– Марта, ще научи годеника ти!…

Усмихна се само с рамо. Повдигна ръка. Искаше да ме погали. Ръката падна.

– Майка ти…

– Ти защо не оставиш майка ми на мира?…

Заспа. Или така мислех, обаче съм се излъгал, Марта отвори устенце: – Мили, ти много се притесняваш.

Оттук нататък тя се разтвори в съня, в стаята, в мисълта ми, във всичко, което можете и не можете да допуснете.

24.

Върху асфалта пред хотела, без да ги принуждава някой, студуваха четирима келнери и няколко посетители от ресторанта. До бяла мазда, вляво от входа лежаха два трупа, по-дребният – в твърде неприлична поза. На волана стенеше ранен. За него се грижеше лекар, случайно попаднал сред посетителите на ресторанта. Келнерите и клиентите им разнищваха инцидента оживено, според мен, те знаеха точно какво се е случило, каква банда какъв ответен удар е нанесла, всички удари по него време се оказваха все ответни. Изострих уши напразно, коментарите им не стигнаха до мен.

Както ми разправи накрая Хари, Лепилото и телохранителите му станали от масата към един без нещо. Вторият телохранител вече бил докарал маздата пред входа. Малко преди Лепилото и дясната му ръка, Стефан, да стигнат до колата, автоматите запели от храстите. Хари ме посъветва да се прибера, обзалагаше се, че ще изстина, но аз бях облякъл голямото пухено яке. Войната на бандите в туй гъсто време вълнуваше и мен. Да видиш най-после как Лепилото лежи на земята!… До него – Стефан, опънал задник към небето!…

Лекарят поиска помощ от келнерите. Келнерите побързаха да помогнат, всички бяха в приповдигнато настроение. Донесоха покривки за маси. Под компетентните заповеди на медицинското лице, се наеха да измъкнат колкото може по-внимателно пострадалия навън. Човекът му бил нужен опънат. Направи ми впечатление, че раненият повече не се глезеше, започна да се държи завидно мъжки, докато го опъваха на равното не простена нито веднъж. Медицинското лице го похвали за държането му, но след малко ни осведоми, че раненият е мъртъв.

– Три трупа за една нощ – рече Хари, но трудно скриваше неудобното си за момента вълнение. – За нашия скромен хотел това е сякаш прекалено.

Очаквах ей сега да издумка някоя съвсем импровизирана епитафия, да речем че Лепилото са е залепило за смъртта и вече нищо не може да го отлепи от нея.

– На теб може и да ти е тъжно – погледнах го ведро аз – но на мен не. Вътре в себе си ликувам – от това трио трепереше цялата област, заедно с полицаите – като почнеш от най-нисшия до най-висшия чин.

– Все пак – заломоти някогашното второ място на Бургас по ветроходство Харалампи Хранов – бяха ми клиенти. Сядаха все на трета маса, пристигаха винаги без жени.

– Да, те навсякъде влизаха с жени, дори в банята.

– При мен обаче без. Трябваше да спазвам само едно условие – никой да не сяда на трета маса. Заварят ли някого там, застрелват ме на място. Така разправяха.

– И те, горките, с навиците си. Сега остава да убият и убийците им.

– Ела да се сгреем.

Заявих, че работя нещо горе и не бива да пия. По-точно, докато исках да кажа това, с гръм и трясък пристигнаха две полицейски коли. Осем секунди след тях пред хотела се изтъпанчиха и две трошки на „Бърза помощ“. И първите, и вторите, изглежда, са бързали много, не за друго, а за да се уверят. Като се увериха, че на асфалта наистина лежи Лепилото, едните и другите се впрегнаха на работа с вдъхновение. Каква подигравка с тираните!…

Като застанах пред нейната чаша, налях си за трети път тая нощ. Верен на обещанието си, стремях се да отпратя най-хубавите си мисли към ония петдесет грамчета ром, понеже, те пък имаха мисията да препратят хубавите ми мисли за нея, някъде из пространствата на Средиземно море.

Добре, но мислите ме подгониха другаде, мислите ме понесоха към мрачния мартенски ден на 1953. Бяха ни навредили в училищния двор по класове. Категорична траурна тишина. В очите ни тежеше траурна влага. Директорът преодоля себе си, дори той не посмя да пророни няколко думи. Сред двора стърчеше маса. Върху масата бяха опънали плюш. Върху плюша бяха поставили бюста му. Средноголям, гипсов, бял. Не ми се вярва и в този ден да са пуснали специални надзиратели за правилното ни  поведение. Никой не се съмняваше в сълзите ни. Нямаше го повече не кой да е, а баща ни, Бащата на народите. Ах, колко лесно ми беше да се преструвам, много лесно е, когато цялата ти същност ще се пукне от ликуване, при това положение колко му е на човека дори да заплаче, и то – искрено. Застанал в училищния строй, още на седемнайсет годишна възраст успях да разбера, че не съществува по-голяма радост от подмолната радост.

„Суровите факти от живота ми могат и да те отвратят, засипвам те безмилостно с тях, настроена съм малко мазохистично, раздразнена съм от бъбривостта ти в таверната. Там, наместо да коментираме и то колкото можем повече чудото, че съдбата все пак се е смилила над нас да ни събере в една точка на земното кълбо, ти ме занимаваше с безинтересната си биография. Тогава преглътни коравите залъци на моя житейски примитивизъм. Само да не получиш отвращение, мили, дано фактите не те извърнат от мен. Защото те обичам. От друга страна, ще се старая вече да бъда по-лаконична, писмото ми набъбва, не знам кога ще успея да ти го пратя. И откъде.

Благословено мое, присъщо на споменатия мой примитивизъм, хрумване! Тогава скъсах адресното етикетче на куфара ти. Иначе щях да пиша на плика така: За Стоян – треньор по ветроходство и екскурзовод – Бургас, България…“

Откъснах се от четивото си и се замислих – нашега-наистина, пощаджиите можеха да ме открият и така. Усмихвах се и обсъждах вероятностите. По този начин неочаквано пък отскочих към вероятността одевешната пукотевица да е причинила щети на Марта. Слязох. Пред хотела всичко се развиваше все тъй рутинно, оптимистичните трупове си лежаха по местата, в познатото повдигнато настроение полицаите разпитваха келнерите, те отговаряха в подобно повдигнато настроение и само служителите от „Бърза помощ“ нервничеха, искаха по-скоро да товарят, да се прибират. По тикото не се забелязваше нито една драскотина. Таратайката – непокътната. Някои от съседките им бяха понадупчени. А по линията на най-допустимото песимистично предположение, внезапно ми текна, че е имало поне трийсет процента възможност да съм се намирал в епицентъра на сражението. Слава богу!… Пъхнах ръка в джоба на панталона си. Haпипах пожарникарския командир. Докато се прибирах, инстинктивно го стисках в дланта си, сякаш държах ръчичката на Стоянчо.

Какво, не забелязвате ли колко трудно чета писмото от остров Малта? Тя има право, успях да почувствам нещо като отвращение, една жена, която може да бъде изнасилена от трима негодяи едновременно, заслужава само презрението ни. Според мен, има си жени родени да бъдат изнасилени, по този начин – наказани с низвержение. Боже мой, що за дума, щъкна ми изведнъж, може би изобщо не съществува.

„Плюя на балканската глина, от която си изваян и минавам нататък. Впусна ли се да ти разправям подробно как негодяите продължаваха да ме изнасилват всеки божи ден, навярно ще ти прилошее. Пребиваха ме и ме постигаха. След десетина дни малко ми поолекна. Най-младото муле изчезна. Навярно го погълна армията. Останаха двамата. Шефа почти не напускаше каютата. Може да се каже, че живееше неразделно с мен. Криеше се от света. Постепенно, като монтирах в съзнанието си подхвърлени вкъщи думи, заглавия от вестници и най-вече дочутото от прошепнатото между съученичките ми, подразбрах, че разделям един покрив с професионален изнасилвач. Хранеше ни другият изрод, наричаше се Тъки, носеше ни продукти, чат-пат блузки и пликчета за мен, нощем сменяше главния изнасилвач – да се поразтъпче малко в тъмнината. Тези часове бяха най-кошмарните. И двамата се отличаваха с ненаситността си, но Тъки се залостваше в мен и забравяше да излезе.

Няколко пъти повърнах от отвращение, но той лудееше за тялото ми. Докато стенех и хапех, Тъки измисляше невероятни словосъчетания, нечувани и за великия ъндърграунд гадости, а на финалите направо оглупяваше. Изтощаваше се физически, омършавяваше и пак не прекъсваше набезите си. Имах чувството, че едва дочаква падането на нощта. Вечер ме смъкваха в трюма, да не бягам. Там спях. В абсолютна тъмнина. Десет рибарски койки и аз. Нищо друго. Изродът се спускаше при мен винаги с две свещи, запалваше ги и върлуваше.

Струва ми се, че изтече повече от месец, когато един ден големият изрод забрани на малкия изрод да ме докосва. Май че и друг път е ставало дума за това. Него ден над главата ми обаче се разрази буря, те крещяха, затуй именно чух някои реплики.

—Тъки, разбра ли какво се иска от теб?

Тъки отвърна нещо, което не дочух.

– Бе ти разбираш ли – няма да я пипаш!…

Примирителни нотки, нещо като обещание.

– Не, Тъки, ти няколко пъти вече казваш „няма“, но от днес трябва да знаеш, че ще те пречукам. Чу ли, ще те убия?

Никакъв звук, но съм сигурна, че Тъки е обещал.

На другия ден пак чух стъпките му.  Големият изрод излезе от скапания сейнер и влезе в нощта. Пазачът ми си пусна транзистор, носеше си го, на кораба нямахме радио, похитителите ми не искаха да зная дали ме търсят още, Чух Нат. Едва проникваше до мен. Старомодният тембър на тъмнокожия бог се носеше извън вълните на времето и вкара лъч в бездната, събуди носталгията ми за света. Лежах на койката и слушах. Бях спокойна, защитена, унесена в двусмислено щастие. Радиото пускаше песничките една след друга, виждах ги как излизат от кутията, приличаха ми на сапунени мехури, прозрачни, многоцветни, летяха известно време и се пукаха, но всяка от тях оставяше следа от сладост в душата ми. Най-после дадоха точното време и започна изстрелването на новините. Говнярчето се оказа на поста си, транзисторът млъкна. Бездната край мен се разтвори още по-страшно. Изолацията ме погълна отново.

Не ми било писано да скучая дълго. След като се навървя над главата ми, мръсникът излезе вън, върна се, повървя още, извика истерично, пак се върна, извика още веднъж и с това сякаш си вдъхна отчаян кураж. Чух познатото отлостване. Желязната вратичка се отвори и започна гонитбата. Не беше донесъл свещи и в тъмнината шансовете ми се увеличаваха. В какъв смисъл – успеех ли да се добера до изхода, отвън можех лесно да залостя и да избягам накъдето ми видят очите. Звярът ръмжеше, роптаеше, зовеше ме – в цялата тъмна зверилница от звуци и грубиянски дъх се долавяше някакъв необясним за мен, скрит вопъл на мъжка зависимост, на обещание за преданост – уверяваше, че ме иска за последен път, вече няма, подлецът шеф му забранява, по едно време заплака, заяви че ме обича, че не вижда как ще живее без мен, дори предложи да убием оня, да останем двама в целия свят. Мълчах и сантиметър по сантиметър се приближавах до изхода. Навярно си подразбрал, мили мой, че освен крясъците ми и стоновете ми, похитителите не бяха успели да изтръгнат от устата ми думичка. Там е работата, вратата се отваряше навътре – едно движение, две секунди повече. Обаче достатъчно за него. Тъки постави ръката си върху ръката ми. Отдавна не бях оказвала такава съпротива, но много скоро разбрах, че упорството ми може да излезе катастрофално. В отчаянието си, с мощта на цялата задъханост, Тъки ме увери, че ще ме удуши за една минута, добави че ще ме вземе и топло-мъртва, пък да става каквото ще. Разбрах с какъв небалансиран тип си имам работа, но той все още не бе разбрал какъв краен чешит се бори с него. Чисто и просто бях решила да умра. Той удряше, аз дращех. Когато Шефа влезе и двамата пищяхме.

– Един момент, Тъки.

Шефа се качи горе и се върна със запалена свещ. Залепи свещта на рамката на койката. В играещата светлина тялото му порасна до размерите на динозавър. На три метра от него Тъки ми заприлича на джудже. Джудже с нож. Шефа сякаш не му обърна внимание. Главният мръсник и виновникът на унищожения ми живот се обърна само към мен и ревна:

– Там! – Сочеше дъното на трюма. – Бързо! – Това означаваше, че трябва да се преместя близо до оня с ножа и далеч от вратата. – При най-малкия опит да бягаш ще отрежа главата ти и ще я дигна на мачтата!

Повече никакво внимание, все едно че ме забрави. Най-напред сянката му, после самият той тръгнаха към ножа. Тъки се разкрещя, накрая се разплака и да го пита човек за какъв дявол бе понесъл този нож, и кой го биеше по ръцете да го вади… Главата в лапите на монстъра заприлича на бейзболна топка. За да изпроси милостта на шефа – какъв шеф, хич не ми беше ясно, – Тъки демонстративно хвърли ножа на пода. Нищо. Никаква промяна в очите на великана. Той отмести жертвата си към най-крайната койка и заблъска главата ѝ в ръба на рамката. Сега вече, на еднакво разстояние от светлината, Шефа бе приел нормалния си ръст, както и Тъки, и много ясно се видя, че Тъки е само с половин глава по-нисък от шефа си. Не можах да преброя ударите върху койката, нямах сили за това, беше ужасно, кадри от филм, ръбът и главата се срещаха, чуваше се тъп звук и повече никакъв вопъл от убивания, мъртвите говорят ли, не говорят. Шефа се умори. Пусна жертвата си. Тъки се срути особено тежко на пода, седна. Шефа погледна ръцете си. На мен те ми се сториха прилично зацапани. Все пак заповяда да извадя цигарите от джобчето на ризата му. Извадих кутията, измъкнах една бройка, пъхнах я в устата му, щракнах, след  туй върнах и пакета, и запалката в джобчето.

Мраз полази по мен като си спомних колко пъти съм замисляла да убия този сукин син, с каквото ми падне под ръка – дори с тенджерата, в която обичаше да вари макарони. Наблюдавах го колко спокойно пуши, върнах се няколко мига назад, отново видях главата на Тъки, чух тъпите звуци които издаваше. За една бройка да си представя как същите звуци се издават от моята собствена глава. Изпари се проявения досега бабаитлък, прословутото ми девиче упорство.

– Ти трябваше да умреш, нали знаеш, не съм ли ти казал, че бях на мислил да те убия. В този затвор ми беше нужно дупе. Но като се махна, къде ще мъкна дупето ти със себе си. Щеше да си умреш и никой нямаше да разбере, че съм аз. А сега всеки ще каже: Шефа уби Тъки. Някои хора знаят, че рано или късно трябваше да го убия. Затова ще живееш, разбра ли, само ти можеш да кажеш в съда, че Тъки ми извади нож.

Щом изпуши цигарата, той се изправи, изчезна и се върна с брезент.

– Дръж тук.

Оказа се моряшки чувал. Заповяда ми да го положа на пода. По-нататък от мен се искаше само да държа отвора му отворен. Шефа  хвана доскорошния си жив приятел под мишците и го задърпа.

– Този изрод кога умря и кога натежа. – Огледа трупа, огледа и чувала. Не помня по-глупава моя поза в живота си, стоях приклекнала и държах един полегнал чувал отворен. – Няма да стане.

Изчезна отново. Върна се почти натоварен. Носеше още един чувал, но и огромен брезент, от тия, дето покриват сандъците с улова. Постели го.

– Стъпи тук.

Стъпих върху единия от краищата му. Джими прехвърли Тъки върху тази постеля. Моята мисия се състоеше в това да не позволя прегъването на краищата. Сексгангстерът изчезна отново и се върна с голям кухненски нож.

– Махни крака си.

Оттеглих се настрана. Сексгангстерът разкопча панталона на Тъки, смъкна го надолу, разголи кръста му.

Много неща направиха с мен, какво ли не извършиха с тялото и с психиката ми, но процедурата с Тъки щеше да ми дойде в повече и се обърнах. По някое време ми се прииска да погледна. Интересуваше ме как ще пререже гръбнака. Този епизод от похищаването ми е най-твърдия, но се надявах касапското блудство в трюма най-сетне да постави точка на жестокостите…“

Направи ми впечатление спокойния цвят на рома. Чашата ѝ ме занимаваше постоянно. На моменти се държеше много сериозно и гълтах всички факти без резерви, но в случая как да ѝ повярвам? Лъжеш, скъпа моя. Лъжеш.

Все забравям да ви уведомя – стилът на нейното разказване се отличава от стила на моето разказване, но като превеждам, не знам защо, старая се да стопявам разликата.

Погледнах часовника си.

25.

В кабинета ми има всичко – от енциклопедиите до пиличката за нокти, помагала и удобства колкото щеш. Похвалих се вече един път, че има уют, тишина, но през лятото не липсват и малко автомобили, а и истерични шумове на пристанищни кранове. Сега-засега обаче, докато не съм се нарадвал на новата стара бащина къща, тук ми е по-приятно дори и от Кварталчето. Обикновено сме двамина в целия дом, аз – долу, Калоян – горе, и чувам далечният приспивен картеч на машинката му. Татко и мама доизкусуряват. Фрина им помага. Върви ни на хитри снахи: Сия, Фрина… Не знам доколко е искрен интересът на Фрина към офиса. Може да си е направила сметката – в невероятно лошите дни за поетите, по-сигурно е човек да се набута в бизнеса. Че ще ги женим, няма съмнение и все пак туй момиче и то ли не може да проумее, че параходната агенция на Калоян Жечев е мираж?

– Искам да знам какво правиш в момента.

Как да ѝ кажа, че в момента съм отворил четивото си на една от най-интересните страници и се готвя да почна.

– Подреждам бюрото си, Марта. А ти?

– Скучая, мечтая за теб и се чудя как ще изтекат още петнайсет часа. Целувам те. Ще те потърся отново, да знаеш. – И тъкмо да затвори. – Мили, какво е това „португалски мрамор“?

– Качествен мрамор, прочут… Сигурно са сравнявали кожата ти.

– Страшен си.

– Радвам се, че имам такова гадже.

– Наистина си за завиждане. Ще те потърся пак.

„…Беше уморен. Поседна отново. Досетих се какво се иска от мен Запалих цигарата му. Странна ведрост завладяваше не само тялото ми. Мигащата свещ осветяваше една кървава хралупа. Стояхме един срещу друг, един на един. Отдавна липсваше третият, а ето че и вторият го нямаше повече. Лежеше между двама ни, в отделни вързопи. Чаках. Хубостникът можеше да излае всеки момент. Какво ще каже, горе-долу предполагах, но туй не можеше да накърни комфорта на настроението ми, пак повтарям, не ми беше ясно откъде, през ужаса се промъкна надеждицата, може би защо бяхме останали един на един и бандитът пушеше с мрачно лице, без да знае какво точно му предстои. Като изпуши цигарата, убиецът се изправи, последователно изкачи двата пакета горе, накрая нави брезента, сви го, изнесе и него, върна се, помислих, че сега вече ще каже нещо, но той се върна за свещта. Никога не ми оставяха горящи свещи, страхуваха се в отчаянието си да не подпаля кораба. Чух залостването. Останах сама с омръзналата ми тъмнина, с кофата, с кърпата за лице. Изтегнах се и просто се радвах на обзелата ме лекота, Тъки го нямаше, не можеше да връхлети нито по програма, нито внезапно и да ме започне. Заслушах се. Щеше ми се да узная какво ще ми разкажат стъпките. От стъпките разбрах, че мръсникът-убиец отиде до десния борд и се върна. След това повторно отиде до десния борд и се върна. Накрая – още веднъж. Тишина. Чаках. Едва се чу едно „туп“, нещо падна на земята. Втори път – „туп“, отново нещо падна на земята. Тъки. В туй свое състояние Тъки беше усвоил невероятната възможност да скача два пъти през борда на земята и да слиза само веднъж – целият. Тишина. Стъпките се върнаха, някой отлостваше. Надигнах се премаляла от страх. Усещах отворената врата, но не виждах нищо освен тъмнината.

– Курво! – Това пък какво е. – Чуваш ли ме? – Знаеше, че няма да му отговоря. – Изчезвам за малко. Известно ти е, че ако викаш и удряш по стените, никой няма да те чуе. А чуя ли те аз – лошо, защото няма да те убия, но ще забия с чук един кол в гъзъ ти. Разбра ли?

Случвало се е и друг път да ме оставят самичка, но днес това осамотяване ме уплаши. По-рано, ако не първият изверг, ще се върне вторият изверг, ще ми отвори и ще ме прибере горе. Горе е разкош, там има светлина и една книга. А сега съм зависима от един-единствен мръсник.  Внезапно ме споходи мисълта какво може да ми се случи, ако мръсникът не се прибере – ако го подгонят, ако го арестуват, ако го убият. Видях се запечатана в този железен саркофаг. Туй ще бъде крайния предел на ужаса. Нищичко, само дупката на металната врата, през нея влиза въздухът, дето го  дишам, останалото е тъмнина, тъмнина, тъмнина…

В тъмнината не можех да разбера дали се е съмнало. Намерих се ококорена след не знам колко часа сън, може би три, може би пет, десет, двайсет. Заслушах се с надеждата да чуя корабната сирена. Някакво корабче от крайбрежното плаване в далечината се обаждаше сутрин по разписание. Къде отиваше то? Долавях почти нечуваемите му сигнали с животински младия си организъм. Вграденото в него прословуто биологическо устройство снощи ми помогна да се изтръгна от кървавия кошмар, да заспя, да се възстановя. Младостта стопяваше бързо синините на побоищата. Вече съумявах да изразявам погнусата си от допира на чудовищата без да предизвиквам яростта им. Все по-малко ме биеха. Но и още по-силно усещаха омразата ми. Дали пък точно туй не пораждаше неудържимата им страст към постното ми юношеско тяло?

Непредсказуем, както в повечето случаи, убиецът отвори вратата и заповяда да го последвам. Нарамих кърпата, понесох нагоре кофата. Като минах през „двореца“, хлъцнах – часовникът показваше дванайсет и нещо. Оставих кофата в тоалетната, при кофата на убиеца. Негово задължение беше при падането на нощта да изхвърля всичко в морето. Върнах се в двореца. Така наричах в мисълта си някогашната каюткомпания на кораба – тук имаше светлина, маса, пропан-бутан и разни други неща. Сексбандитът сгорещяваше вода. За себе си всяка сутрин приготвяше кафе, за мен – чай с мляко на прах. Докато се миех, прехвърлях някои въпроси през главата си. Учудваше ме зловещата предвидливост на хазяина – вчера Тъки беше донесъл транзистор, сега от радиото нямаше помен. Друго – хазяинът ми, който снощи беше убивал и кълцал, днес изглеждаше завидно свеж, избръснат, спокоен… Втренчих се в огледалото докато бършех лицето си… До вчера снабдяването ни се извършваше от Тъки. От днес нататък?… Устните ми се пълнеха с нещо непознато, но приятно… Трябваше ли да очаквам, че ще се появи ново лице в драмата ми?… Косата ми забогатяваше на блясък, ноздрите ми се отваряха впечатляващо… По-добре да не си задавам въпроси,.. Нослето ми се навирваше все повече, напук на всичко, нослетата от подобен тип винаги са ме отвращавали.

Мръсникът вече пиеше кафето си. Тръгнах към масата. Стори ми се, че погледът му се задържа върху лицето ми. Това означаваше неприятностите да започнат веднага. Натам вървеше работата, погледна ме повторно. С чая изяждах няколко бисквита или парче корав кейк с пълнеж от маково семе. Наистина, кой щеше да се грижи по-нататък за кейка ми? Ами за храната на чудовището срещу мен? То ядеше за двама. И какво друго да прави горкият човек от сутринта до вечерта насаме с жертвата си? Живеехме толкоз близо един до друг, метафорично изразено, при разминаване се допирахме. Беше ми строго забранено – с извиване на врата – да показвам дори носа си навън. Бандитът можеше да излиза когато си ще, но избягваше това, както споменах, правеше го само нощем. И винаги след като ме залости в „мазето“, непременно при наличието на Тъки. Боже мой, кое ли говедо ще смени Тъки?… “

От последните изречения в главата ми се заби кадърът, когато бандитът – изнасилил, убил, насякъл – накрая пие кафе. Излязох от кабинета и извиках към горния етаж. Преди да влезе при мен, Калоян се бе досетил за какво може да ми трябва, та отиде направо в кухнята. Отдалеч усетих колко горещи са кафетата. Щях да го питам накъде върви романа му, но въпросът ми се стори банален. Само се кафевосвахме. Намирах това за сладостно – срещу мен седи един от синовете ми, той е зарязал за малко пишещата машина и е слязъл в кабинета ми, с огромен, почти просторен пуловер и умен поглед, с такъв поглед той не може да не напише поне умно насочен роман.

– Тачо…

– Да помълчим, сине. И без туй нямаме какво да си кажем. Жени се за когото ти се жени и когато искаш. В момента да се радваме, че сме здрави, да се оглеждаме и не само да виждаме, а и да усещаме, че живеем в забележителен дом. Помниш ли къде ни бяха натикали всички? Светът става неудобен за обитаване, само ние обитаваме едно чудесно местенце.

– Горе-долу по този въпрос, татенце. Ти все обичаш да отгатваш мислите ми, но ето че се лъжеш. Слушай, капитане, имам приятел – лидер. Няма да ти кажа на коя партия, нали знаеш колко ги любя, пиши го демократ. Няколко пъти ме моли, иска среща с теб.

– Убивам те.

– Тачо, ти пак избърза. Не те викат за член. За друго те гласят.

– Гласят?

– До тук им било от корумпирани личности. Поне кметът на града да бъде на място. Нямало значение партията. Бил си независим и честен.

– А така.

– Дори не обещах да говорим. Казах им, че ще подскочиш от ярост.

– Кога те помолиха?

– Пет-шест дни. Уверих ги, че ще ми креснеш.

– Добре си ги уверил, Кали. Само че нито ще подскоча от ярост, нито ще ти кресна, а ми стана приятно.

– Какво?

– Комунистите?

– Май че точно те.

– Ме предложили?

– Сигурно защото си богат и трудно ще заламтиш.

Майко моя, кой ме предлага! Какво доживях. Калоян трудно би могъл да си представи, че разговорът ме обърна с краката нагоре. Ах, как ми се щеше да коментираме още дълго! Но нали съм си хитрец, промених беседата.

– Калоянчо, ти спомняш ли си дреболията в Кварталчето? Върна се посреднощ, събуди ме, забравил си едно радио и чантата. Само не казвай, че радиото е трябвало много на Фрината ти.

– Не, разбира се. За това събуждане обещах да ти се извиня. – Наблюдавах го. Не ми се видя смутен. – В чантата беше схемата на романа.

– Добре, край.

– Не, Тачо, не край, в романа описвам нашия род.

– Твоя си работа.

– Не, Тачо, работата е, че там всички сме лоши, не само дядо Стоян, всички. До един!

– Това е твое писателско право.

– И ти.

– Не възразявам.

– И ти! Там тя не е познатата ни хубава и целомъдрена блондинка, която блести в системата на „Балкантурист“. Тя е любовница на някои от шефовете.

– А аз?

– Ти си безобразен женкар и егоист.

– Добре де, в този твой роман ще има ли поне един свестен човек?

– Жена ти.

– Майка ти?

– Майка ми.

– Да допусна ли, че все пак спазваш някаква авторска почтеност?

– Към кое?

– Фактите интересуват ли те?

– Понякога ме вълнуват. – Едрите му рамене се повдигнаха за „не знам“. Думите му потъваха между тях, попиваше ги пуловерът, синът ми като че ли чезнеше в неочаквана и за самия него неувереност. – Омръзнаха ми разказчетата.

– Бяха такива хвалби.

– Привлича ме голямото пространство, татко. Мечтая да издам поне четиристотин страници. – Отворих уста. – Знам това, но разбрах, че не съм конструиран за романите от твоя тип. Така че, няма да ти се изплезя с някоя басня от сто и петдесет страници. Виждам се само в нещо обемисто и тромаво, като мен. И много в традицията. Това направо ми приляга и не ми създава мъчнотии. А дали е модерно, не ме интересува. Във времето на общия белетристичен безстрес нищо не се знае. Тръгвам по най-утъпкания път, разказвам за един род и за да ми бъде още лесно, разпъвам на кръст Жечевците. Всичко както си е. Разбираш ли?

– И с имената.

– Говориш глупости, капитане. Имената ми бяха нужни само за схема за лесна ориентация.

– Но смяташ, че всички сме хаирсъзи.

– Да.

– И Фрина.

– И тя. Допускаш ли, че Сия е кацнала в нашето фамилно гнездо като невинна птичка? Наемаш ли се да изброиш колко Фрини и Сии са минали през ръчагите ти?

– Да ти кажа правата – не.

– Те после се женят за някого. Моя позната веднъж ми призна: Мечтая да изживея поне една нощ с твоя висок и кокалест, побеляващ русолявец със сини очи, баща.

– И, казваш, баба ти… Поголовна любовница.

– Смяташ ли, че е било възможно да се опази в оная зверилница?

– Този въпрос съм си го задавал.

– Но си бягал от отговора.

– Ще сгъстиш боите, нали?

– Ще разкажа както си е: отгоре – спокойният речен пейзаж, отдолу подмолието – впиват се зъби, летят люспи, облаци от хайвери вилнея безпосочно. В центъра – ти. Егоистът, създаденият да консумира, негодният да добави и една буква за повестта на живота. – Облегна се назад, натежалото му тяло търсеше винаги най-удобните пози. – Пък – ако стане! Не сполуча ли – имаме пари, ще опитвам до изнемога. Умирам да вляза в световната енциклопедия.

– Знаеш много добре, че някога ми попречиха.

– Ако беше избягал – същото, всъщност тук се оказа по-добре за теб и си го знаеш. И тъй, и тъй съм заговорил нагло: съмнявам се, че би потеглил. Щеше да те спре нещо в последния момент. Ти не си авантюрист в красивия смисъл на думата. В теб никога не би се обадил дори най-дребния порив.

– Знаеш ли при какви обстоятелства се ожених за майка ти?

– Е да, току що излязъл от затвора и лагера, въшлясал, смачкан.

– А сега ме викат за кмет.

– То си е съвсем отделно нещо и е в стила на привлекателния речен пейзаж.

„Докато пиеше кафето си, чудовището не отместваше поглед от лицето ми. Закусвам бавно, изобщо се храня бавно. Чудовището продължаваше да ме гледа, вече облегнато назад, очите му се премрежваха от нещо, наподобяващо дрямка, дори отегчение. Протаках, разбира се, отлагах пъклените минути, но каква полза, пред двама ни се изтягаше безкраен юлски ден и то къде – върху тринайсет квадратни метра, каюткомпанията на неизвестен сейнер, името му хич не ме интересуваше. Като изпих чая, не се изправих, трябваше да отнеса чашите в мивката, предвидливо свързана чрез маркуч с водопровода. – но не ги отнесох, защото се страхувах, че ще ме сграбят изотзад. Протегнах ръка. Край мен винаги се навърташе „Синият хотел“ на Крейн. Прелистих парцаливите, прочетени от незнаен брой рибари, странички. Дадох си вид, че започвам, макар да бях обърнала повестта поне три пъти през изтеклите дни от сексуалната ми каторга.

Изглежда не друго, а книжката активизира чудовището. Ревност ли, знам ли. Не че го стори брутално, не, чудовището се изправи мълчаливо и заобиколи масата. Понеже не вдигнах глава, то докосна брадичката ми и повече с волята, отколкото с ръката си извърна лицето ми към себе си. Наведе се. Неочаквано се отказа. Заопипва устните ми. И този път се отвратих, но изострих любопитството си. В опипването долавях някакво наистина неосъзнато признание към зараждащата се отскоро жена. Чудовището търсеше тайнството в бърните ми, преди всичко – с най-сензитивните връхчета на ръката си. В тези мигове сексгангстерът се отдалечи от дивака. Помня, че той опипа устните ми и първия път, на лобното мое място, върху спечените, овърдаляни в пясък водорасли. Но тогава не беше същото. И не само поради факта, че днес ръката му не вонеше. Боже мой, тази ръка снощи ли бе убила човек?

Сексгангстерът се приведе за втори път. Знаех, че ще иска да целува. Без да губя време, поставих шепи върху устата си. Той стисна китките ми. С много познат вече похват, разтвори ръцете ми и започна да ме целува. Употребих овладяното напоследък средство за защита – замръзнах в позата на статуя. Де да знаех тогава, че това е класическата защита на жената срещу неканени гости. Тази поза обикновено обезсмисляше стръвта на Шефа към устата ми, отправяше го към долната част на тялото ми, а с това по-бързо се стигаше до финала.

Добре, но не било писано. Днешният ден е бил отреден за разчупване на шаблоните. Например: не бързаше, направо муден. Друг пример: нито веднъж не ме сръба. Държеше ръцете ми назад и ме целуваше беззвучно. Устните му се допираха леко до моите, само ги докосваше, местеше се повърхността им, отъркваше издутините им, облизваше ги с гадния си мокър език. Рядко се впущаше в някоя плътна целувка, този ден говнярът май полагаше някакво двусмислено старание да се докаже като кротък любовник. Това до известна степен ме занимаваше, защото, заклевам се, ухаеше на искреност, но общо взето ме вбесяваше. Най ме ядосваше начина му да оттегля лицето си от мен, тогава той оглеждаше любовно или почти любовно нослето ми, дупчиците в ноздричките ми, май че търсеше да открие най-малката промяна в блясъка на погледа ми. В такива моменти аз виждах лицето му. Като че ли за първи път ми се мяркаха жестоките му сини очи, закоравелите му от хищничество устни, силният му врат и неподстриганата му руса коса. Накрая ме понесе най-сетне към койката и в случая не ми е приятно да ти описвам събличането ми, неговото… Обаче и сега приключението не потегли към финала си. Макар че тежеше с всичките си кости и мускули върху мен, сексганстерът продължаваше само да ме целува, вече не толкоз безшумно, внесе и допълнителен елемент – втикваше езика си в мръсното ми, немито от месец ухо, после прошепваше – но само той си мислеше че прошепва – името ми гърмеше чак до главния ми мозък: Дей! Дей! Дей!… До някое време следях голямата стрелка на часовника, но се отказах, не за друго, а защото ме занимаваха особени неща – вълнуваше ме как това мощно, хищническо тяло на изнасилвач и убиец изхвърля от себе си вълни от себеотдайност. Ужас, внезапно загрях, че ръцете ми са свободни, осъзнах, че туй не е отскоро и ето – не съм ги поставила между двама ни, лактите ми не се стараят да прогонят негодника, а и да ги пита човек какво търсят дланите ми на слабините му. Умрях от срам, че чудовището може би е усетило тази подробност от едночасовата вече фиеста, не, чувствах се като изобличена, хваната на местопрестъплението, но нямах време да се презирам, хищникът в това време се промъкна в мен, задращи ме и от зачестеното му дишане се разбра, че краят на мъката наближава много по-рано от прогнозираното; тялото му, кръвта му, мозъкът му отдавна пламтяха, ето че пламнаха и думите му: Аз убих, аз убих, аз убих!… Заради теб!

Ето това „заради теб“ докара пожарът, изгарянето, края на тласъците, шеметното думкане на сърцето му и неочакваният лунен прилив в самото мое телце, изгарянето ми без остатък – изгоря дивачката, побойничката, катерачката по дърветата – усетих се удавена в пот, учудване, лекота, всичко предизвикано от думичките „заради теб“. Дланта му полегна върху сърцето ми. Защо ли му трябваше да проверява с длан, когато и с просто ухо можеше да се чуе камбанката под ребърцата ми.

– Дей, знаеш ли, гърдите ти вече тръгнаха]

Хищникът излезе от мен и започна да целува капачките им.

– Отприщиха се!

Тогава изскимтях ударена от втори лунен прилив. Защо прилив – защото приличаше на лунно море, което приижда и пълни залив.

– Мила моя Дей!

Този път сърцето ми се блъскаше чак в тавана, прелистените страници на „Синия хотел“ трептяха. Отчаяно се чудех какво да правя с ръцете си – те лежаха опънати надолу и встрани, а чувствах, че не им е там мястото.

Хищникът се изпъна, повдигна глава. Стресна го някакъв шум. Ослушахме се.

– Джими! – викаше женски глас отвън. – Къде си, Джими!…“

Стоп. Тук, трябва, да, поспрем, както, би, казал, мечо, Пух.

Голям лъжец излезе тази жена. По-голям от мен. Не крия, че ме и поуплаши. Изхвърчах в хола. После в антрето. Къщата ни беше от по-стар тип, нещо като стил модерн; при входа за всички ни бдеше голямо огледало. Запалих лампата. Видях се отразен.

– Здравей, Барбун!

Докато се разглеждах, запитах се по какъв точно повод стоя и се взирам в лицето си. Не намерих отговора. Изплуваха няколко мисли за проблемите на град Бургас. Всички градове на света имат своите проблеми, но моят град сякаш бе заседнал в тинята. В огледалото видях още как Калоян ми внушава, че не мога да бъда автор на нито един свестен порив, да внеса дори една чертичка в дописването на каквото и да е. Тогава, как ще ставам кмет? Откъде се взимаха кадърните за кметове и други подобни неща? Много просто, няма кадърни, всички сме негодници. Така върви животът. А аз не бях се изтъпанчил пред огледалото да си задавам тъкмо тия въпроси. Огледах се още веднъж.

– Здравей, Барбун!

Какво ли прави Харпо в момента, под земята? Изхитрил се с два гроба! Мъртвецът може да се сдобие с два гроба, хрумна ми, само в посткомунистическото общество.

„ …Мръсникът-убиец ме грабна от койката и ме отнесе долу. Xвъpли и цялата купчина от дрехи след мен. Нещо по-тежичко тупна на пода. Като опипах по-късно тъмнината, докопах „Синият хотел“.

– Ако вдигнеш шум, ще изтръгна с ножче сърцето ти и ще те накарам да го изядеш пред мен, докато слушам Бетховен! Запомни това!

Последните думи се сляха със залостването на вратата. Този ден, след изгонването ми от Двореца направо в преизподнята, щях да изпсувам за първи и последен път в живота си, но гласът, който ме бе заплашил, ми се видя толкова кървав, че съсири псувнята в гърлото ми.

Единственото, което можех да върша в тъмнината, бе да докосвам капачките на гърдите си. Там наистина ставаше нещо, бушуваха неизвестни за мен до този час процеси. Нали така биха рекли много хора? Тази беше приятната страна на момента. Имаше и неприятна – в това ли се състоеше искреното поведение на негодника тогава? Извикаха го и веднага ме изостави, захвърли ме – както казват в Пензънс – като оглозгана стръв за акули.

Горе се говореше и се мълчеше. Говореше се за нещо важно и се замълчаваше по съществени неща. Не знаех какво да правя – да се вслушвам ли в разговора, или да обмислям новата думичка „Джими“. Името разсея мъглата върху беглия ми спомен. Така се наричаше изнасилвачът от близкия град Плимът. Тъкмо него търсеше полицията, по-точно, беше го спипала и изтървала. Бягството на изнасилвача Джими се друсаше из всички кръгове на обществото, сред ученичките, а и вкъщи. Мама държеше да ни сплаши: Дейзи, Сали, внимавайте, оня отново е на свобода! Това бягство мен ме вълнуваше слабо. Пет пари не давах, че някакъв мръсник се е откачил от полицията. Чувствах се свободна, силна, нагла, Ами нали ще му прегризя гръкляна аз на тоя, ако се срещнем. Името му влезе през едното ми ухо и излезе през другото. И, ето ти го сега. Горе. Не можах да му прехапя гръкляна, на всичко отгоре, той побърза да ме натири гола в кюмюрлука. Разговаряше се с някоя, кой знае коя. На светло. Аз – сама – на тъмно. Може би си пият кафето. Друго за изнасилвача? Май, че скачаше във водата, искам да кажа – състезател по скок във вода. Имаше още, по-важни неща. Американките по плажовете обичали да се занимават с него – ама доста, пишело из вестниците. Той пък взел, че изнасилил в хотела дъщерята на любовницата си. Спомням си, да. Точно така. Друго? Много имаше, но кой да помни, живеех в гората, интересуваше ме гората.

Женският глас загърмя. Вилня доста. Нищо не му се разбираше. Схванах само едно, беше узрял, завършен като глас, от него повече не можеше да се очаква. Животното мълчеше. Помислих си – изчаква я, изкаже ли се докрай, веднага ще я посече на парченца, па ще ме повика да я разпределяме в сакове. Женският глас свърши, стана и си тръгна. Май ще минем без кръв. Тягостна тишина. Стържене по левия борд. Прибираше стълбата.

– Само не се обличай! – извика изнасилвачът преди да отлости.

Грабна ме както си бях, метна ме на същата койка и тръгна да се съблича. Гледам го – готов, силно изнесен напред. Не може да махне панталона си. Взирах се там, но не изпущах от вниманието си и обстановката: кафе не се е пило, съществени изменения не се забелязваха, само върху другата койка някой е оставил два пакета.

Изнасилвачът се впусна в заниманията си, а аз, горкичката, трябваше отново да понасям потисничеството му.

– Дейзи – и погледът, и гласът му бяха слисани – гърдите ти растат с часове!

Това го втвърди и ожесточи допълнително, а аз омекнах и поставих едната си ръка върху плешката му. Какво друго да правя? Знаеш ли колко дълги са проклетите му юлски дни?

Но точно този ден изтече незабелязано, тъй като през цялото врем изпитвах новооткрити сладости, които започваха от слабините и се разпращаха нататък. Целият този разкош се примесваше с радостта от растежа на гърдите ми. Монстърът се надигна и предложи да се окъпем в морето. Лежах и мълчах, но той схвана изненадата ми. Обясни, че сме задръстени от мръсно семе и пот. Всичко трябвало да се измие, тялото да се очисти, да се отвори място за ново мръсно семе и нова пот.

Помоли да му помагам. Хванах единия край на стълбата. Тази работа монстърът си я вършеше винаги сам, Тъки също, но вече знаех, че на монстъра му е безкрайно приятно да ме включва в заниманията си, Първи слезе той. Причака ме, пое ме от стъпалата. Понесе ме към морето. Никога не са ме носили към морето. Виждала съм да носят други момичета и съм завиждала. Хубаво е да те носят към морето. Освен това виждах отново света: хелинга отляво, няколко измити юлски звезди горе и океанът, само с миризмата му и с загадъчните му, най-вече предполагаеми шумове. Монстърът ме пусна внимателно. Петите ми почувстваха топла вода и всъщност това не беше никакво къпане, по-скоро любопитство как ще се осъществи цялата работа с неопитно момиче като менв морето.

Какво да ти кажа, мили мой балканецо, знаеш го по-добре от мен – това е като любов с двама, от едната страна той, от другата – океанът! Татко и мама бяха „сухи“ изкопаеми, не са и стъпвали на плаж, не мога да си обясня моята лудост по моретата.

Когато монстърът ме понесе обратно, звездите бяха по-узрели, а откъм сушата повяваше топъл вятър. Носеше ме бавно, май че искаше да се изсушим изцяло. Дланите му ми се сториха все още алчни.

– От днес те заобичах – каза неочаквано той. Никой не го питаше, нито му го искаше да произнесе такава изповед, но монстърът я повтори няколко пъти. – Пък може би съм те заобичал и от по-отдавна, когато вестниците заврякаха като жаби за теб. – Дланите му се нажежаваха, пръстите инстинктивно търсеха по-мекички кътчета по коравото ми, крайно неуютно за пипане тяло. Спряхме. Може би не му се искаше да прекъсне тия моменти, това преминаване по чакълестия пясък от океана до каюткомпанията на бракуваното корабче. – Тия, които те познаваха добре, твърдяха, че си жива и здрава, но се криеш заради лудостта ти да не живееш като останалите хора. Питаха баща ти вярно ли е, той каза да. Майка ти също каза да. Съучениците ти казаха, че сега сигурно им се хилиш отнякъде, да речем – от Ливърпул. Една учителка сподели с някакъв много заинтересуван репортер, че може би играеш някъде с диви котки. Журналистът запита как може да се играе с диви котки. Учителката отвърна: Дейзи ще му намери колая… още по него време реших да не изпущам такава перла, щом и без това е в ръцете ми. Накрая и убих заради теб. Но Тъки си го заслужи. Ако случайно се съживи, ще го убия още веднъж.

Спряхме пред стълбата, монстърът се запита дали не би могъл да ме изнесе на палубата без да ме пуща. Разбра, че е невъзможно и ме постави на първото стъпало. Закатери се след мен. През цялото време  обсипваше с целувки задничето ми. Не само търпях всичко туй, но го одобрявах. Бях повече от сигурна, че тези емоции предизвикваха буен растеж на гърдите ми.

Накрая все пак се дотътрихме до помещението. Монстърът продължаваше да се взира в долната част на тялото си.

– Какво предпочиташ – рече той – веднага ли да вечеряме или после?

Хуморът му, придобит по плажовете и басейните, тогава ме вълнуваше, както сега ме вълнуват твоите опити да правиш автентичен, но все пак в някои отношения, балкански смях. Стоях си забита в мълчанието. Втвърденото му второ „аз“ отдавна си беше част от интериора на мухлясалата каюткомпания, но какво ли съдържаха пакетите? Коя бе жената? Каква му е, щом си отиде здрава и читава, без да бъде накълцана? Знае ли за съществуването ми? Лесно беше да се разбере, че блъфирам с насоченото си към пакетите внимание. Пакетите не ме интересуваха чак толкоз. В никакъв случай повече от туй, че отново ще се намеря на постелята и чудовището ще допре втвърдената си индивидуалност до мен, за да ме изтласка извън границата на трезвия човешки разсъдък.

Мили, доста се занимавам с твоя балканизъм, но това е защото съм ти малко озлобена. Както и усещаш, ставам още по-бъбрива. По всяка вероятност, дължи се на мерака ми да белетризирам. Бях ти споменала за мистър Мортимър. Той е единственото светло петънце в бледото ми учителско съзвездие. Колкото се отнася до еротичните ми финтове в съчинението, използвам повода който не друг, а ти ми даде – да преживея повторно миговете на съзряването си, най-щастливото време от живота ми. В тия еротични странички съм втъкала и подлата си цел да те подпаля, тъй като все още настоявам, че с теб сме заклещени кучета и те призовавам минута по-скоро да тръгнеш към „Илюзия“…“

Марта бе обещала, но все още не се обаждаше. Погледнах часовника. Предстояха ми куп работи. Колите пръскаха помия от асфалта към тротоарите. Намокрените псуваха в мръсния ден, типичен за калните зими на крайбрежието. Татко и мама ми обърнаха слабо внимание. На това се надявах. Те ликуваха в стерилната офисна обстановка и вечната тумба почитатели. Фрина наливаше от бутилка в чашите на приятелите, но се усмихна, махна ми, а побърза и да ме изпроводи до входа. Втора Сия, от нея също лъхаше на здраве и останалите, присъщи за една приятна жена, неща. Горката, знаеше ли, че свързва живота си с потенциален, при това доста озлобен хомосексуалист? Подозираше ли тази подробност?

Движех се по тротоара като кмет на града. Влязох в бюрото на Въздушните линии. Взех няколко новополучени разписания. И тъй като не можах да си измисля никаква друга закачалка, вмъкнах се в хотел „България“. Толкова за работите, които имах да върша! Провинциална рапсодия!… Прозрачният мрак на кафето гъмжеше от гангстери, рекетьори, бандити и някой и друг интелектуалец. Последният израз бях запомнил от интервю за писателския ресторант в София. Край мен беше напрегнато, струваше ми се, че всеки момент може да започне, ако не експлозия, престрелка.

Хари пристигна с чашата си. Постави я на масата и седна. Не можахме да започнем разговор, изтърси се сервитьорката. И без това нямахме какво да си кажем. Във въздуха блуждаеха сивите драперии на престъплението и греха. Хари седеше неподвижно, забил поглед в чашата с лед. Личеше си, че гледката го отвращава. Изглежда го отвращаваха и случайно дочутите разговорчета.

Много късно, малко преди да си тръгнем, Хари се издаде:

– Ще те питам как ще се справиш.

Платихме, станахме и минахме в ресторанта.

– Изненадваш ме – отвърнах аз. – Бях сигурен, че ме познаваш.

Хари се успокои, но не се усмихна и с това запази изискания стил на разговора.

27.

„Събуди ме светлината. И захладняването. Светлината идеше от лампата, а хладината – както след малко разбрах – от разсъмването. Чудовището лежеше по гръб. Аз лежах на лявата си страна. Заемах ивица от койката, по-голямата част от мен бе пренощувала върху чудовището. За първи път, вече не знам от кога, се събуждах на светло. Стана ми приятно. Но бях ли спала повече от два-три часа? Съмнявах се. Ето защо заспах повторно. При повторното си събуждане, станах. От съседната койка ме гледаха пакетите. Преди да се отдалеча от чудовището, обсъдих лицето му на спокойствие. Досега туй не ми се беше отдало. Хубаво-нехубаво, това лице оставаше в представата ми за насилник и убиец. Щеше ми се да целуна ъгълчето на устата му, тази уста, която бе направила толкоз много за набъбването на моя бюст. Отворих вратата. Погледът ми влезе в деня. Направих крачка. Оттук видях океана. Гладък, летен, безупречен. Върнах се. Затворих. Смъкнах затулките от прозорците. Загасих лампата. В естествената утринна светлина монстърът изпъкна по-убедително. Да се облека ли, или да не се облека? Наметнах се с одеяло. Не ми се слизаше в избата за джинсите. Нали знаеш, в тоалетната на човека му хрумват най-добрите идеи. Помислих си да хвана белия свят. Домързя ме. Помислих си да грабна нещо от палубата и да халосам монстъра по главата. Отново ме домързя.

Върнах се в каюткомпанията, измих се, изпастих зъбите си. Когато започнах да се сресвам, надигнах се на пръсти – вкарах гърдите си в огледалото и се намръщих — там нищо не беше пораснало.

Монстърът ме наблюдаваше. Също намръщен. Знам за какво. Ужасът, че ме бе забравил върху себе си след любовната игра. Със ставането започна да се чуди как да постъпи, да заключи ли или да не заключи. Не можа да вземе решение и това затвори още повече настроението му. Като затърка лицето си пред умивалника, онова нещо се залюля насам-натам и аз, нали съм си експлозивна, изкисках се. Монстърът  извърна мокрото си лице към мен.

– Какво, ти най-после проговори.

Изкисках се повторно. Отново. Стана ми много смешно. Метнах одеялото върху себе си. Монстърът го дръпна и го захвърли. Най-забележителното на туй утро му беше, дето хазяинът не отвори уста да ме похвали. Нито пък по-късно отворихме дума за избора ми да остана на кораба, вместо да отпраша към Пензънс и всичко свързано с него.

Единият от пакетите съдържаше продукти за лакомници. Приготвихме си великанска закуска и се наплюскахме. Настроението на хазяина се подобри. При едно минаване край него, ръката му се плъзна по бедрото ми. Ами сега? Пред двама ни се стелеше нов летен ден. Слязох долу, донесох „Синия хотел“. Наметнах се с одеялото, зачетох се. В туй време хазяинът се зае с втория пакет. Отдалеч запрати към мен едни нови джинси. После – тениска. Шест гащички с различни цветове. И чифт грозни сандалки. Паснаха ми само пликчетата. Всичко останало трябваше да изчака порастването ми.

– Сега си бия главата – рече монстърът – задето не те показах на леля Бренда.

Зачетох се отново.

– Тя изнемогваше да те види.

Задълбочих се в текста.

– Но аз, нали съм си тиква!…

Всъщност фиксирах буквите, но не четях.

– Дейзи, нали знаеш кво става като зърна тая книга в ръцете ти?

Захвърлих „хотела“.

– На обяд ще залеем макароните с един много забавен сос. Такъв сос ти не си и сънувала. – Очите му скитореха все там. – На тия пликчета им е писано да ги изпокъсам.

Свалих пликчетата.

И така нататък, мили мой. Но да ти дам някои обяснения. Ще спестя мъничко време. Всъщност, пише ми се, но карай да върви. Внимавай ceга.

Бренда Брайън, леля, сестра на баща му, седемдесет, собственица на два сейнера и един траулер, без да се броят крайбрежните рибарски черупки. Започнала е с „Бренда“. В момента живеем на него. Замразен. Талисман. О, как си го обича. Лудо е обичала и брат си, бащата на Джими. Самоубил се. Жена му, майката на Джими, оставила брутално мъжа си и заминала за Колумбия с някакъв баровец. Но най-много на този свят леля Бренда обича Джими. Единственият ѝ наследник, смятала от догодина да го вкара в бизнеса. Добре, но Джими ги свършил едни… Блазнело го да бъде примамката на крайбрежието. Американките – имало и такива маниачки, предпочитали Плимът пред всички острови на света, понеже бил стара пиратска слава – предавали са си нерезчето като щафета. Но една от тях го задържала повече, а и бил малко нещо впечатлен от туй, че почти нямала бюст. Добре, но дъщеря ѝ, която била само на петнайсет, а бюстът ѝ се простирал до Зелени нос, решила да го покори и нагло се вмъкнала в стаята му. Джими се шашнал. Ударил ѝ плесник. Да, но момиченцето му показало гърдите си и разни други неща. Нали знаеш, някои пикли или умират да тренират с любовниците на майките си, или се влюбват до смърт в тях. Заплашила го, че ще се самоубие. А Джими, как да ти обясня, няма нужда чак от такива заплахи, лесен си е, горкият, започнал я и в този момент влиза майчето. Писъци и всичко останало. Хлапето, разбира се, викнало още по-силно от нея, че са го изнасилили.

Искам да амнистирам поне отчасти Джими. Човек – бъркотия. Расово конче, озлобено най-напред от майката-нимфоманка, която с бягството убила кроткия, заслужил по-друга участ баща. Плюс идеите. Момчето е било натъпкано с тогавашните хипешки дръзновения. Леля Бренда, една ръбеста харпия, но романтична пиратска издънка – и то не наужким – веднаж го повикала в стаята с котките и както галела едновременно две сиамски зверчета, с няколко изречения го въвела в нещо като старинна приказка.

– Джими, слушай какво ще ти кажа. Аз съм само една бедна, жалка, цинично богата жена, в предверието на седемдесетте. Започнала съм в стила на куртизанките от доброто старо време и се гнуся до посиране от съвременните нимфоманки. – Слушаш ли или си мислиш за твоите глупости?

– Слушам, лельо.

– Знаеш, че си нямам никого на света, един брат си имах, но майка ти взе, че ми го уби. Остана ми само ти. Слушаш, нали?

– Слушам, лельо.

– Корабите, игралният ми дом и сухите ми пари общо възлизат на няколко милиона. Известно ти е кой ще ги наследи. Известно ли ти е?

– Разбира се, лельо.

– Внимавай сега, за какво съм те повикала. Ще те направя мой съдружник, но само след като ми свършиш една хубава работа. Ще вземеш Тъки, ще се качите на аероплана и ще отлетите за Богота. От Богота – в Картагена. Ще ти кажа къде ще намериш майка си. Чуваш ли какво ти разправям?

– Чувам, лельо.

– Ще ми я доведеш.

– Какво?

– Ще пуснеш целия си чар и синовна обич, но ще ми я доведеш. Трябва ми само за три минути. И да си върви. Тъки ще ти помага. Мислиш ли, че ще я подлъжеш?

– Мисля.

– Тъки е готов. Колкото да не си сам по дългия път, разбираш ли? Ако се наложи, ще и тупнеш на колене, ще заплачеш, но ще ми я доставиш, за три минути.

– Добре, лельо.

– Гледай да тръгнете до четири-пет месеца.

– Идеално.

– Хайде, бягай да шибаш глупачките си.

– Ще бягам, лельо, но защо не ми хвърлиш, като ти доведа мама, какво ще ѝ кажеш.

– Ще ѝ кажа, нищо няма да ѝ кажа, ще ѝ ударя плесница!

Очите на Джими щръкнали от удивление. Момчето и без туй си знаело, че притежава неповторима леля.

Тъки не му бил симпатичен, у него имало нещо отблъскващо по рождение, но нямало как, в интереса на мисията се сприятелили още повече. Тъки слязъл преди три години от кораб на леля Бренда, направила го нещо в охраната на игралния дом. След като майката на Джими офейкала, Тъки се изтървал някъде, че преспал няколко пъти с нея, пък взел че го издумкал и на синчето ѝ. Хипешкото вино, което бушувало във вените на Джими тогава, щяло да изгърми, но момчето си казало – не, тази работа ще стане след като докараме мама от Колумбия в Плимът.

– Какво си направило, синигерче мое!

Тия думи ги изхрачи леля Бренда. На мен. Този път тя ни връхлетя към полунощ. Преди да спусне стълбата, Джими и сега ме натири в мазето. После ме повика. Леля Бренда прелистваше „хотела“. Предложи на племенника си да се поразходи. Джими се направи на ударен. Предложи втори път. Хазяинът ме изгледа с псуващи очи и излезе да влезе в нощта.

– Какво си направило, синигерче мое, какви си ми ги подредило? Не знаеш ли, че на рибарските кораби точно затуй не дават да стъпи женски крак. Сега къде да те дяна?

Мълчах. Ако беше друга жена вече да съм ѝ креснала, но как да викнеш на тая. Тя не ме плашеше нито с корабите си, нито с казиното си, още по-малко с парите си, респектираше ме легендарното ѝ курвенско минало.

– Заради тебе, разбираш ли, заради тебе Джеймс уби човек и от сега нататък не става за нищо. Не отваряй уста, млъкни! Джеймс беше кротко момче, примерно, скачаше си от пет и от десет метра във водата, но фльорците го награбиха, развалиха го, а ти го довърши. Сега не ти ли е мъчно за момчето?

– Вие този ваш говнян Джеймс, госпожо, да вземете да си го напъхате в задника, защото…

– А така! Наредихме се. Целият си съзнателен живот съм прекарала между хотелски хипопотами, но такова нещо не съм чувала. Вадиш глас на сбръчкан кактус. Млък! Не възразявай! За съжаление, нищо не мога да ти сторя преди да се явиш в съда като свидетел. След туй – ще видим. Но ти затри момчето ми, а доколкото схващам, преди него бил полудя и Тъки. – Леля Бренда притвори очи. Те бяха млади. Проучваше ме. – По теб! Плажовете пълни с цици и такива гъзове, а те, глупаците, да вземат да налапат по един шперплат. Не се обаждай, не врякай, да не изядеш плесника.

Погледнах ръката ѝ, стори ми се добра на вид, само че малко по-тежичка и не само за сметка на скъпоценностите по нея.

– И двамата са перверзни, изглежда, приели са те за юноша. Лесно обяснимо – юноша с такива бременни устни и такова носле, с вечно зейнали ноздрички!… Струваш милиони. Само че всичко ще трае ден до пладне, докато ти пораснат гърдите. Вече те сърбят, нали? Спадаш към ония, дето се развиват късно.

Проклета жена! Наду ми главата с ободряващи думи. Идеше ми да я нацелувам.

– Защо ми връщаш панталоните?

– Големи са ми.

– Боже, какъв глас!… Ще донеса други. Вестниците те обругаха, чак луда те обявиха, но за такива като мен ти си много интересно човече. Обзалагам се обаче, като наедрееш отпред, Джими ще те зареже, освен ако не те е харесал като чвор. Приемаш ли, че си чвор?

– Да.

– Да! Говори повече, гласът ти гали душата ми. – Поизчака малко, чудеше се още какво да добави. – Можеше и да се поусмихнеш… Трябва да се грижиш много за Джими. Чудесен е, нежен, обичлив. Ти видя ли онова с очите си?

Потвърдих с глава.

– Раздели го на две?

Потвърдих.

– Да му се ненадяваш. Ще го кажеш ли там?

– Сигурно.

– И ще предадеш Джими?

– Направи го пред очите ми.

– Мислиш, че ще кажеш, но няма да кажеш, защото дотогава ще се влюбиш, ти и сега си влюбена.

Нито да, нито не; нито издадох звук, нито направих знак. Не можех да се начудя на акъла си, стоях в каюткомпанията и разговарях с красива, но явно отвратителна бабушкера, изпълнена с усещането че не ми е досадно.

Джими се върна. Заяви, че ни е предоставил достатъчно време да се наговорим. Леля Бренда му каза, че с чвор като мен може да се разговаря пространно. Изпратихме я до колата, половин километър от морето. Седна до волана и чак сега ѝ скимна да съобщи най-важното.

– Деца, търся идеално мой адвокат. Като го открия, ще се посъветвам какво да предприемем. Може би Джими ще трябва да се предаде веднага. Не знам, може би.

– Лельо, ами те още не знаят какво е станало с Тъки.

– Какво е станало с този изверг, който е изнасилил майка ти, ще каже само адвокатът. Дейзи, ще се целунем ли или не?

– Не, мадам.

– Добре, като ти донеса дрехите. Сега вече те видях и ти взех мярката.

Миришеше на зряла трева, на поддържани храсти и на кипариси. Джими седна на тревата, а после се излегна. Аз също седнах, но разбрах, че така ще ми бъде трудно да наблюдавам звездите. Допрях гърба си до земята. Горе беше хаос от светлина, тъмнина и тишина. Сексгангстерът се присламчи до мен. Също гледаше нагоре. Ръката му избра най-мръсния кичур от косата ми и започна да си играе с него.

Мили мой, мили мой, мили мой.

Щом същността ми те обича, изглежда в теб наистина може да се потайва нещо забележително. Не само изумителната външна прилика с Джими Кенгъл Брайън. Горкият, сега той също щеше да бъде на петдесет и седем. Твърде често ти повтарям, че си малък човек. Не ми вярвай. Пак ти напомням – понеже ми избяга. Какво те уплаши толкова? Дори да ме беше видял с баща ми. Какво от това? Не можа ли да разбереш – обичам те и това е достатъчно да компенсира всичко. Обичах на осемнадесет години и сега – на петдесет. Всъщност, моето е една и съща любов, към един и същ човек.

Това гигантско писмо до теб, написано внезапно и по никое време, да не говорим при какви условия, ме извърна. То ми разкри другият начин да бъда щастлива – като се връщам повторно в годините и местата на вълненията ми. Боже мой, колко хубаво било да си писател. Можеш да правиш каквото си щеш, да се движиш напред, да се връщаш назад, да изпълняваш най-чудовищните си желания. Без да даваш сметка някому. Освен ако те схапе някой роден с гъза напред критик, който би потърсил не знам какви си подбуди, все от компетенцията на ония, от чикиджийската банда на Фройд.

Жалко, много жалко,че не съм писател. Но въпреки туй, остане ли ми време на „Илюзия “, ще отразя черно на бяло цялата тази история с мен и двамата джимовци… “

Рядко запалвам, колко време вече от последната изпушена цигара. Но сега запалих. Не твърдя, че ми се услади. А чувствах необходимост. Димът имаше за задача да убие неприятния дъх на неприятните мисли. Неприятните мисли бяха породени от още по-дълбокото ми вникване в непривичния мироглед на Дейзи. Тя и живееше непривично, а и сама си признаваше, без да ѝ мигне окото – много неща, например за мръсната ѝ коса. Толкова ли не можа туй момиченце да се поизмие, хайде, ако не като англичанка, поне като хората. Условия няма, ясно, а и къпането нощем в морето, без шапка, също усложнява хигиената, но все пак… Все пак, все пак – какво все пак!…

Притиснах цигарата към пепелника.

Заредена с мислите на сина ми, пишещата машина прострелваше света и просто виждах как отваря пътя му към енциклопедиите. В гърдите ми беше тясно, в главата ми – твърдо, настроение само за Марта. Набрах я. Зачуди се, че сам предлагам да тръгна към нея, зарадва се, това се случваше за първи път. След малко я набрах повторно, помолих я да чака допълнително обаждане, а това я поразочарова…. Рени, коя по дяволите беше тая пуста Рени, майката на Марта – в момента ми се прииска да бъда с нея – наистина, сума ти Ренита бях навързал в сексуалния паноптикум, коя от тях?

Извиках го. Загледа се в лицето ми, бях събудил интереса му.

– Какво ще кажеш, ако…

– Нямам друг избор, нито друг баща.

Заедно с балантайна донесе и ром.

– Върни го.

– Напоследък ти…

– Сега го върни, за него ми е необходима специална навивка.

– Подозирам нещо такова, след като се върна от Милос.

– Не се пиши много наблюдателен.

– Какво ще кажеш, да се пооженя ли?

– Съгласен съм.

– Жени ми се.

– Фрина ми харесва.

Целуваше ми се майката на Марта.

Привиквах го да слиза при мен на кафе и други течности, но точно днес, в този момент той ми беше необходим като санбернарско куче за премръзнал в снега.

– Нищо особено, неприятна смесица от гореща проза и гнусотии.

– Днес видът ти е на заминаващ.

– Заминаващ?

– Дори ми се струва, че си тръгнал. – Внимавах как го гледам, все пак ми беше син. – Този път не към Дюни, а по-надалеч.

– Ма ти наистина ще станеш писател.

– Отвързан човек си ми ти, капитане, ти си най-щастливият циганин във фамилния ни катун.

„Няколко дни след като леля Бренда ни донесе новината, че най-после взела решение на кой адвокат да се довери за нашия случай, а на мен остави нов пакет с дрехи, долу се появиха деца.

Децата търсеха начин да се качат на палубата. Да, те смятаха това за велико приключение, за овладяване на неприятелски кораб. Обиколиха веднъж, чухме гласовете им откъм всички бордове, едното момчурляче изглежда не идваше нито за първи, нито за втори път, та информираше приятелчето си. Едва тогава и ние „научихме “, че „Бренда“ била стара пиратска слава, но в нея внезапно са се появили духове, от духовете избягали дори плъховете и тогава собствениците измъкнали кораба на суша, обаче въпреки туй духовете не се метлосали, метлосали се хората. Със задълбочаването на разговора гласовете на момчетата стихваха. И все пак аз и Джими схванахме туй-онуй – търсеха по какво да се катерят, предлагаха начини, отказваха се, изчезнаха из гората да търсят пънове, накрая се върнаха омърлушени. Поспориха още малко и то не за друго, а дали да не хвърлят запалени насмолени парцали на палубата, да изгори най-после проклетият му кораб, та да изгорят и упорито вкопчилите се в него духове. Сега засега обаче хлапаците са безсилни, „Бренда“ стърчеше високо, надеждно легнала на стапелите

В момента повече ме интересуваше поведението на Джими. Джими слушаше разговора на хлапаците много внимателно.

– Ако се покачат, ще ги убиеш ли?

– А ми де да знам, човек знае ли какво може да му текне като налети такава напаст.

Така и предполагах. В повечето случаи от този род, Джими беше готов на всичко.

Слава богу, децата най-после се убедиха, че за днес е невъзможно да превземат кораба, та отложиха мероприятието за друг път, тогава щели да дойдат с въжета и куки за абордаж.

Благословена тишина. И усамотеност. Джими погали рамото ми. Отдръпнах се. Усещах как се затварям. Бях убедена, че накрая няма да устоя, но затварянето ми настъпи спонтанно. Джими веднага схвана нелепостта на положението. На него тези състояния хич не му допадаха, напомняха му за доскорошните ни отношения.

– Дейзи, ти акъл имаш ли, как мога да посегна и да пречукам деца? Щом усетих тия глупачета долу, за секунда взех решението. 0ще ли не си схванала, че всички решения ги взимам на секундата? – Погледнах го с надежда. Изглежда, че устата ми в този момент е зеела. Протегна ръка, погали долната ми устна. – Ако бяха се качили – целуна ме не толкоз бегло – ако бяха се качили, щях да ги затворя в трюма, а после щяхме да звъннем в полицията да ги освободят, но след излитането ни.

Вечерта издърпахме рогозката. Като я махнахме, сред тръстиките се показа катерчето. Криеха го в лимана, стоеше си там така, оставено още от Тъки, но подозирам, че с него Джими е отнесъл в неизвестна за мен посока двата кървави пакета. Джими работеше спокойно, изтърси рогозката, нави я на руло. Помогнах му да я нагънем няколко пъти.

Бутнахме я под койките. Носех пакета с дрехите си и „Синият хотел“ на Стивън Крейн, защо съм я взела не мога да ти кажа. Изтикването на лодката до устието на лимана беше леко. Влязохме в неспокойното море. Сексгангстерът ми предложи да си полегна в кабината, но седнах до него. Това, което казват по адрес на августовските звезди е вярно, едри са, тежки са. Притежават и свойството да внушават – погледаш ли ги, приисква ти се да пипнеш най-милия предмет, който се намира до теб. Надигнах се и целунах Джими по врата. Абсолютно никаква реакция. Говедо. Целунах го повторно.

Морето ми вдъхна опиянение от усещането за свобода. Това ме натъжи, изпълни ме с оная прелестна омърлушеност, присъща на младостта, за годините, когато нямаме големи възможности, а ни мамят просторните богатства на света. Чувстваше ли подобно нещо сексгангстерът? Можех да го попитам и нищо чудно да ми беше отговорил. Но не го попитах, чаках, филмът продължаваше, наивната приключенска литература прелистваше страниците си.

Много преди зазоряване се изравнихме с един от безбройните кейове на Плимът. В тъмната тишина прозираше бедност и дъх на стари корита, но – какво по дяволите говоря – между гемиите като призраци изникваха бели корпуси, а замириса и на дакрон. Доколкото схванах, катерчето ни зае свое собствено място. Умълчахме се, ослушахме се, всичко беше реално, спокойно. Джими скочи на кея, наниза както предното, така и кърмовото вързало на пушките. Отново се ослушахме. В същият миг забелязах, че на сексгангстерът му се спи. Безпокойството в мен не ме оставяше на мира и още веднъж ме удиви напористата склонност на партньора ми да се движи по чертата на риска. Вече заспал, Джими взе пакета от ръката ми, подхвана ме леко и ме поведе. Стараехме се да крачим безшумно. Умирах от страх, но слава богу, само като пресякохме крайбрежната улица, застанахме пред сградата. Изкачвахме се без да палим стълбищното осветление. На втория етаж нямаше как, светнахме. Джими се огледа и пъхна един ключ някъде.

Късно сутринта се събудих в широк натруфен свят, стана ми забавно, тъй като нямаше с какво да се занимавам и хич не ми пукаше, че Джими още спи. Отворих и видях тераската, през нощта я бях само усетила. Мярна ми се и морето, то ме изненада с липсата на сутрешна пристанищна суматоха. Отнесох се внимателно към присъствието му, дори не помислих да изляза на тераската. Обширната стая и високите стени ме обидиха. Старомодните кафяви тапети затъмняваха още повече спалнята. От прекалено високия таван стремглаво се спукаше, тежък на вид, явно тенекиен кандилабър с дванадесет гнезда. Там светеха три апатични крушки. Под високо изцъклено огледало се потайваше богата тоалетка с много чекмеджета и нито една тоалетна принадлежност. Дамаската на табуретката е била подменяна скоро, изобщо всички дамаски в апартамента бяха нови. Върху освежения под, навсякъде – както разбрах по-късно, лежаха нови килими с пресни десени, в никакъв случай персийски. Много предмети пълнеха спалнята, от плюшените завеси до фарфорчетата върху шкафа. Единствената подробност, която привлече сериозно вниманието ми, се оказа фотопортретът на жена в кажи-речи старинна рамка. Там е работата, че жената ми се видя позната, искам да кажа известна, но не като кинозвезда или нещо друго, става дума за жена от обкръжението ми.

Отворих вратата. Озовах се в огромен, също така натруфен хол. Най-забележителното нещо в хола беше Джими. Джими спеше върху богато канапе, облечен, с изтъркулени на килима обуща.

Когато се промъквах към банята, стресна ме познат, но този път близък крясък на сирена – сигналът на корабчето, което чувах в ранните утрини в търбуха на сейнера. Този път корабчето тръгваше по обедния си маршрут.

Разкош, горещата вода текна без да я изчаквам. За първи път от месеци насам се отразявах в цял ръст и гола, под силна електрическа светлина, в безупречно кристално огледало. Стресна ме сияйно присъствие на ангел с втасало за любов лице, очи с цвят на гълъбово крило – само че от външната му страна – ноздрички без еквивалент нито в живата, нито в мъртвата природа и устни на тайландска проститутка. Почти редовна госпожица, само че без бюст. Чак сега проумях защо сексгангстерът ме е заобичал. И нещо допълнително – колкото по-силно биваше огледалото, толкоз по-убедително се долавяше цъфтенето ми. Гърдите си вече не ги търсех в отражението, те сами се навираха в очите ми.

Седнах до отворената към тераската врата. Надявах се бризът да изсуши косата ми. Мила домашна картинка: съпругът още спи, съпругата се грижи за външността си. Все още не бях отваряла хладилника, а ми предстоеше да нахраня гладника, себе си, дори не бях пила чай… Седях върху табуретката и се вслушвах в шумовете на улицата. Зажаднелият ми слух ги възприемаше като музика, отново се намирах между хората, макар и мъничко скрита. Изведнъж си спомних за гадателката на Пензънс. Приемната ѝ се намираше до къщата ни. Пристигаше напролет, стоеше три-четири месеца. Хората чакаха на опашка, ученичките също, само аз, естествено – не. Лицето на тази гадателка сега ме гледаше от стената. Какво, търсеше нейната фотография тук?

Дочух гласа на възлюбления, говореше с някого по телефона. На парапета кацна чайка, заби враждебен поглед в мен. Погледнах я дружелюбно. Дива, корава, изваяна. Приличахме си. Реших да проверя кой от двама ни ще издържи. Но възлюбленият ме извика. Побързах, бях се затъжила за него. Срещна ме протегнатата му ръка. В ръката му беше слушалката. Леля Бренда настоявала да говори с мен.

– Синигерче.

– Да, госпожице Кенгъл.

– Дейзи, не те ли е срам, не съм никаква Кенгъл, а съм леля ти Бренда.

– Да, лельо.

– Джеймс ми разказа всичко. Внимавай сега, казах на  Джеймс, но ми се струва, че по-добре е да го кажа и на теб. Намирате се в апартамента на госпожица Манукян, врачката. Почина тази пролет. Искам да се чувстваш като у дома си. В хола ще намериш едно часовниче, постави го на ръката си. Чакай, не благодари. Джеймс подразбра какво се иска от него. След няколко дни ще ви се обадя. Чисто и просто, ще му кажа как точно да отиде и да се предаде. Слушаш ли ме?

– Да, лельо.

– Ще се разделите за няколко години. Ще се върнеш в Пензънс. Сега най-важното, ако пожелаеш, можеш да дойдеш при мен. Не разбра ли, че те обичам? Защо мълчиш?

– Разбрах, лельо Бренда.

– Ще го чакаме заедно. Хайде, целувайте се, имате няколко дни да се нацелувате хубаво. Кажи на Джеймс да не се обажда без сериозен повод. И никакво излизане навън.

Вцепенение. Аз, той. Джими взе слушалката от ръката ми. Постави върху вилката…“

28.

Отдясно съседът се държеше добре, но съседът до илюминатора – случи се почти познат – бъбреше ли бъбреше, при това с неприятен твърд глас. Само когато минаваше някоя от стюардесите, гласът му забележимо омекваше. Тогава познатият подлагаше на критика самолетната компания, например, че в „Балкан“ доскоро не са допускали на борда некрасива стюардеса, а сега – нито една красива. Можех да го моля за малко тишина, разбира се, но, от друга страна, беше ми забавно, научих сума ти неща от съвременното битие на хората. Добре, но осведомителят ми млъкна ненадейно. Погледнах към илюминатора. Спеше. Измъкнах писмото. Поръчах си много сух джин. Цяла седмица откакто не бях се докосвал до измислиците на Дейзи. Освен това, запомнете от мен, летите ли – джин.

„ – Вече знаеш ли какво точно ще кажеш у дома?

– Намислила съм го – отвърнах.

Джими върна слушалката в ръката ми. Погледнах часовника му – един. В момента всички са там, децата са се върнали от училище. И татко е дошъл да обядва.

– Меми.

Мама извика. Искаше да знае откъде се обаждам.

– От Лондон, много съм добре, правя каквото си искам и като се налудувам ще се прибера, но не зная точно кога.

Децата вдигнаха врява, втурнаха се към телефона. Побързах да затворя.

– Чудесно – удиви се Джими – по-добре никой не би го измислил.

Знаех, че го направих сполучливо. И все пак… Бях се уплашила от себе си. Обаждането вкъщи не ме беше раздвижило  гласът на Сали, нито дечурлигата; в края на краищата това бяха мои братчета и сестрички, мълчанието на татко – кои бяха всъщност там, събрани да обядват? Ехо от забравено време. За сетен път се уверих, че съм излетяла. Ако тогава се беше появило отнякъде някое чудовище да ме запита кого обичаш повече, баща си или Джими…

И така нататък.

Между мен и Джими не беше по-весело. В затвореното пространство между завесите, банята, хладилникът, портретът на старата госпожица Манукян и жестокият стъклен поглед на чайката, която имаше навика да каца на парапета по няколко пъти на ден, ние разляхме една безрадостна тъмнозелена страст от която хем исках да забременея, хем се страхувах, защото бях сигурна, че ще родя тъжно тъмнозелено момиченце… “

Погледнах чашата с джина, слава богу – цветът му не беше тъмнозелен. Беглопознатият ми бъбривец спеше, леко килнат встрани. През илюминатора много ясно се виждаше нищото. И всичко друго, което човек поиска. Премина стюардеса. Видя ли стюардеса, неизбежно си спомням Василий Аксьонов и великият му разказ „На половината път до луната“. Млад, безперспективен работяга от най-безперспективната страна на света, години наред се трепе в диамантените или златните рудници – не си спомням точно – на сибирската си майна. Натъпква джобовете си с пари и се качва на самолета за Москва, да прекара няколко дни на почивка и забрава. В самолета красивата стюардеса му подарява дежурната си усмивка и съответния пай внимание. Малко усмивка и малко внимание, но това е предостатъчно за подземния бачкатор, той е пленен от чара, съществуващ все пак някъде извън рудника, извън смърдящия на водка и сухоежбина живот. Когато слиза в Москва, младежът незабавно си купува обратен билет, но приказната стюардеса, за съжаление, не е в самолета. В Иркутск или Якутск младият човек си купува нов билет, пристига в Москва, там си купува билет за Иркутск или Якутск – все с копнежа и надеждата да види отново красавицата, която му се е усмихнала. И така, докато стопил всичките си натрупани заплати, преминал кажи-речи половината път до луната. И колкото пъти си спомня този разказ, толкова пъти ми се приисква да взема писалката и поставя най-после една хубава точка точно на онова място, където свършва великолепната повест и започва излишието.

„…Още от споменаваното време не вярвам на гледачки, но Джими, кои знае защо, впрегна красноречието си на тема госпожица Заруи Манукян. Масажът от нейните ръце бил магьоснически целебен, леля Бренда я наела като лична масажистка и приятелка за цял живот, предоставила ѝ този апартамент, позволила четири месеца от годината да врачува. Арменският английски на закоравялата госпожица придавал особена сериозност на предсказанията ѝ, освен това, тя умеела ловко да се ориентира в психологическите лабиринти на клиентите си.

– И туй ти го разказах – добави накрая Джими, – за да те осведомя, че щом вляза да лежа, веднага можеш да свалиш портрета, дето го виждаш на стената и да закачиш своя портрет.

Мили мой, какво става с мен, защо ти ги изреждам тия лигави подробности, коя е тази сила, която иска от Дейзи  да бъде друга? А нямам и време за брътвежи, налага се да завърша час по-скоро писмото, да го пусна на първата изпречила ми се суша, да го получиш, да го прочетеш, а пък и да размислиш, та белким се запътиш към мен.

И отново го усуках, нали, вместо да започна направо от обаждането на леля Бренда. Тя звънна една вечер и заповяда на Джими да се предаде на следващия ден. Според адвоката всичко щяло да се развие много по-добре от предполагаемото. Ще се затрудня, ако ти опиша какви допълнителни емоции предизвика това последно обаждане. Спасителният, изведен до неговото съвършенство план от добрата фея и адвокатът ни смаза.

Сутринта заключихме жилището, Джими пусна ключа в джоба си и слязохме на тротоара. Двамата влязохме едновременно в града, в тълпата, в света. Предстоеше ни да извършим само прости действия – да се качим  на катерчето, за да го оставим на Ветеранския яхтклуб, но преди това да не забравим да хвърлим броунинга заедно с двата резервни пълнителя в залива, от Ветеранския яхтклуб да отидем на пътническия кей, Джими да ми купи билет, да ме качи на корабчето за Пензънс, да се целунем, да се разделим и той да се отправи към Пристанищния полицейски офис… “

Прислугата засъбира приборите. Моторите промениха шумовете си. Самолетът започна да се държи като за пред слизане. Спящият не мръдна, но не го събудих, оставих го на мира поне докато прехвърля още малко от фантасмагориите на тази безобразна лъжкиня.

„ … Най-сетне набрах кураж:

– Не излизаме ли от залива?

Поне да беше извикала чайка, параходна сирена или каквото и да е, пълно мълчание, Джими дори не ме наруга, кротуваше, кротуваше, кротуваше. По едно време започнах да се смятам за много виновна, за щяло и нещяло.

И пак не се предадох:

– Струва ми се, че се отдалечаваме.

Както стискаше щурвала, Джими най-после изкрещя:

– От какво?

Не посмях да уточня от какво. През дните прекарани в апартамента, морето буйстваше без спиране, обхванато от обичайната си августовска лудост, но ето го сега легнало, превърнало се в полегати огромни овали, в безветрие и отвратителна сивота. Рибарски съдове колкото щеш сновяха насам-натам, съществуваше реална вероятност да ни видят, да познаят Джими на руля. И все пак, колко хубаво беше! Възприемах плаването ни като измислица на пиян ангел – до мен стоеше човекът, когото обичах повече от всичко на света, а гърдите ми растяха ли растяха, не с дни, а с часове.

– Джими – креснах и аз – защо излязохме от залива? Каква е тая работа? Нали щеше да ме качваш на корабчето? Нищо не разбирам. Отваряме се повече и повече. Какво, не се ли отваряме?

– Отваряме се!

– Добре де, не ми крещи, разбрах, че се отваряме! – Докопах чантата си. – Ще хвърля оръжието.

– Дейзи, не схвана ли?

Джими заплака. Или нещо подобно.

– Хайде сега – ще плачем.

– Дейзи виж! – посочи напред с ръка. – Всичко туй! И ти! И те обичам.

– Разбрах.

– Искам да кажа…

– Млъкни!

– Няма да се предам.

– Добре де.

– Предпочитам седем дни с теб, но сега, пред петдесет години след седем години.

Гръдният ми кош се разтвори, бронхите ми се напълниха с луд въздух, почувствах се отново като някога – в гората, сред рисовете и бухалите… Кой ще ти тръгне да се предава сега, възрастните хора нямат никакъв акъл в главите си…. “

29.

Излизах от нецивилизована и влизах в цивилизована банкова зона, която някои все пак с пълно право наричат „вълча зона“. Три часа от предиобеда прахосах, за да се снабдя с кредитна карта, един таксист така ме изнерви, че вместо да разгледам нещо от града, прибрах се в хотела. От седмия етаж чух неразбираемия мълвеж на Казабланка – хаотично съвършенство, струпано до един образован океан.

– Ако не се казвате Хасан, кажете как да ви наричам.

– Хасан се казвам.

Лицето му се състоеше само от гладки овални бузи, идеални за бръснене. Постави двата рома на масичката и се изправи. В очите му – хиляда и три нощи. Никакво учудване, никакво озъртане да открие другия, който ще изпие втория ром.

– Хасане, слушайте какво ще ви помоля – говорех бавно, извадих най-разбираемия английски – може би греша, но ми се струва, че мароканските шофьори обичат да нервират чужденците. – Хасан се усмихна отчаяно. – Питам те, дали не можеш да ми намериш за утре едно такси, което да не ядосва клиента си и да говори поне мъничко английски.

Хасан се избистри още:

– Баща ми.

– Чудесно! Ще ме закара на сто мили оттук. Утре в девет да ми звънне отдолу.

И Хасан доволен, и Стоян доволен.

Погалих чашата на Дейзи, изрекох няколко меки думи, срамувам се кажа кои, ушите ми пламнаха, почувствувах се чист, спокоен. Отпих от моята чаша, разгънах писмото-тетрадка, намерих страницата от която може да се извлече формулата за младостта, но въпреки туй, нали съм си старец, все пак си помислих – да, ама сега Джими щеше да си бъде жив и Дейзи щеше да си има двама джимовци, защото, повярвайте, както ми е нарисуван по външност, той и аз си приличаме като близнаци, áко и да не сме от една и съща зодия. Бъррр, мразя да говоря за зодии.

„ … Отвори се най-сладкото време от живота ни, меденият месец на нашата връзка. Бяхме се проврели в лабиринта на Сили – сто и петдесет острова – южно от Корнуол, под Пензънс. Те ни глътнаха и ни скриха. Ах, как чаках да ти опиша точно този период. Но няма да мога, утре или други ден пристигаме в Малта. Длъжна съм да пусна писмото само там, никъде другаде, ако изобщо съществува шансът да попадне в ръцете ти навреме.

Капитанът е припрян, той нямаше намерение да се отбиваме в Малта, но там трябва да оставим двете английски момчета. Взехме ги на остров Милос. Благословени деца! Примират за живот върху палуба, справят се удивително, не само с платната, усвоиха и лавировките. На тях дължа възможността да пиша продължително. До Малта. Там ни напускат, напразно се опитахме да ги отвлечем „надолу“, иска им се, но на Малта ги чака компания, а после и университета. Във Валета ще останем два дни. Там винаги сме хващали жертви, надяваме се да ни провърви и този път. Хванем ли ги през първия ден, потегляме в първия ден, бързаме към ремонта. На отделен лист ти давам координатите за Танджер и за Азорските острови. Не дойдеш ли в Танджер, струва ми се ще умра. Това съм аз.

Сега – отново на повестта: бързо, светкавично, няма време. И е трудно, признавам, почти е невъзможно да ти опиша обстановката, характеристиката на лабиринта, на пейзажа. На пръсти се брояха тогава хората, готови да се справят със сложния живот между диво озъбените скали, меките пясъци, човешките свърталища – някои обитавани, други заключени. Освен че познаваше географията на архипелага, Джими притежаваше учудващ нюх да открива заключените за по-дълъг период вили. Без този нюх, трудно можехме да устискаме и изживеем медения си месец, за който ти споменах.

Потънахме до гуша в удоволствия – удоволствието да отваряме всяка седмица нов катинар, удоволствието да хапем телата си на ново легло и най-вече – да съзерцаваме с часове как растат гърдите ми.

Но имахме и цел — непознатият нежен хаос на топлите острови, да се изплъзнем от ръката на закона. Нощем, маскирани като рибари, излизахме уж за улов, а дебнехме из покрайнината на Ламанша, стремяхме се да попаднем на запътена към Америка яхта. Тъй като ни вървеше във всичко, надявахме се да ни вземат като черноработници по дългия изтощителен път. Една нощ за малко да успеем. Попречиха двете жени на борда. В мен кривоносите съпруги подушиха потенциалната опасност, мацето, което застрашаваше да взриви пропан-бутановата им идилия.

Ламаншът гъмжеше от заминаващи пътешественици, но нас ни интересуваше съд, който се е прицелил в най-далечните далечини.

Идеалният случай не се забави много. При благоприятен, но слаб бриз откъм сушата, тромаво се движеше голям шлюп. Изравнихме се, угасихме мотора и Джими запя заучения си от повторенията текст: Бедни сме, а мечтаем за платна, вземете ни и няма да съжалявате, ще поемем всичките вахти, ако не ви се харесаме, махнете ни на първото пристанище по маршрута ви. Бяха двама мъже, как да ти кажа, недобре екипирани и зафъфлиха нещо, от което разбрахме, че имаме шанс, стига да поправим повредата в мотора. Хвърлихме им въже. Катерчето се затътра на буксир – аз на него, а Джими слезе при мотора. След малко чух гласа му: Ще го оправя.

Притихнах. Септемврийска нощ, топла, уравновесена. Коригирах движението на катерчето с щурвала. Стисках палци. Едва се виждаше фигурата на този, който седеше до техния рул. Компонентите, от които се състои епизода, ми се видяха несериозни, някой сякаш ни будалкаше – при тоз почти прав ветрец гротът и стакселът плачеха за по-друго третиране, ми правеше впечатление, че собствениците на ветрохода залагаха подозрително на мотора, излизането му от строя направо ги беше паникьосало. Наоколо вонеше на гориво. В тъмнината не можех да се уверя с очите си, но яхтата явно бе натъпкана с нафта.

В тишината усещах зараждането на искрата. Но преди това чух гласа на Джими. Каза им, че трябва да си запалят бордовите светлини. Оня долу, до него, му отвърна с мълчание. Репликата на Джими беше излишна, ние също се движехме без светлини. От каютата на ветрохода, обаче, сега заради ремонта на мотора, бликаше богато сияние и май от туй сияние пламна пожара, по-точно, последвалото, което приличаше на пожар. Най-напред изтрещя тишината, прониза я полицейска сирена, а после се счупи и тъмнината – от прожектора на полицейския катер.

Отдавна съзнавах, че Джими е надарен от бога крими-бой, талантлив, ловък, богат на най-непредвидени хрумвания. Зърнах фигурата му, тя се мярна за секунда в снопа на прожектора и изчезна. Катерът връхлетя върху яхтата, гуменият му пояс се удари в обшивката ѝ. Двама от полицейската тройка скочиха на яхтата. Третият, приведен напред, държеше здраво една от вантите ѝ, готвеше се за привързване.

Докато следях шеметно въртящия се филм, зад гърба ми изскочи Джими.

– Това не е нашата лодка. – Не само дрехите, и гласът му беше мокър. – Нашата лодка е тяхната!

Придърпваше ни с буксирното въже. В пълна тъмнина – светлината бе насочена към яхтата – целунахме полицейския катер. Джими изпълзя на него, ритна повисналия над водата полицай и почти извика:

– Дейзи, какво чакаш!

Скочих през бордовете. Джими вече даваше газ. В същото време изтрещяха няколко изстрела. Бях паднала в кокпита. Усетих Джими над себе си. Беше полудял – хем направляваше, хем с тялото си закриляше тялото ми. Оръжието на полицаите побесня повторно.

– Джими, нещо не се ли заби в тебе?

– Не.

Ръката му шареше по таблото, прожекторът най-после угасна. Летяхме, с полицейския катер и времето и разстоянията бяха наши. Но тъмнината ни погълна и се налагаше да отваряме очите си на четири. Бяхме кажи-речи заобиколени от пътуващи светлинки.

Пипнах дрехата му.

– Спокойно, Дейзи, топло ми е.

Не му повярвах. Но Джими беше казал истината – кръвта, която течеше от гърба му го топлеше. Тогава тази подробност все още не ми беше известна.

– Не търсеха нас – изрече той.

– Разбрах, Джими.

– Умната моя женичка!

Целуна вратлето ми.

Питахме се – накъде? Към Великобритания или към Островчетата? Там ни чакаше шикозната вила на адвоката Хенсъм, в нея живеехме от няколко дни.

– Дейзи, хвани кормилото.

– Защо, мили?

– Курсът ни е право срещу вятъра.

– И право в ръцете им.

– Обичам те само защото си луда и неосъзната, като мен. Много те обичам, Дейзи, затова трябва да ме слушаш и да държиш срещу вятъра.

– Много ли си ранен?

– Едва забележимо,

– Не знам как да вкарам катера в пристанището.

– О, ма ти се безпокоиш напразно, мила. Ще ни посрещнат.

– Не, Джими, ще карам към вилата на господин Хенсъм. Там ще те превържа.

– Добре.

Де да знам, че тази е била последната дума от устата на Джими. Тогава бях много млада и не вярвах в смъртта. Катерът летеше, нощта се задавяше от звезди, Джими лежеше спокойно край мен, когато ми се приискваше много, погалвах лицето му. Сърцето ми биеше равно, кораво. Де да знам, че след един час ще се облея в сълзи, откъде да ти зная аз, че най-близките могат да умират, че ще повярвам в смъртта и че внезапно ще остарея?

Колко хубаво беше? Умираше се, плачеше се. А сега – какво?

Идвай.“                 Към трета част:  >>> http://bit.ly/Lpar5O

* Lloyds Register of Shipping;
** Пода: местност около оттока (пороса) на Мандренското езеро;
Коментари
  1. Samuil Koen казва:

    Харесва ми и внората част. Следва третата.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s