ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ 3. – последна.

Posted: 15.04.2012 in Bulgarian literature

ТРЕТА ЧАСТ

1.

Изпречи ли ми се някъде мъж със сини очи, обхваща ме смут, чувствам се като виновен за чуждо престъпление, или пък потъвам в неловкото състояние, че сме се срещнали двама, облечени в еднаква конфекция. Но на Джалил моите сини очи не му направиха впечатление.

– В едно писмо госпожа Кларк ми препоръча да се явя при вас – казах.

Джалил май не разбра цялото изречение и туй едва ли имаше някакво значение, той беше проумял най-важното, че вече съм дошъл. С някакъв смешен, допиращ се до бурлеската английски, пазачът от Яхтклуба ми обясни, че в момента госпожа Кларк не е на кораба и че мога да я почакам тук. Когато излизала по работа от марината, тя обикновено му казвала къде отива. Сега купувала продукти. Арабинът със сините очи препичаше хляб, нареждаше филийките върху нагорещен тиган. Докато ги изчакваше, мизерното ламаринено бунгалце се изпълваше с най-хубавия аромат на света. Намирахме се в задния двор на марината, наоколо боклуци колкото щеш. Джалил се подвизаваше тук като нагледвач на един от кейовете, на главата му бе надяната избеляла чичестерка, с нея може би си спеше. Велик арабски нос, сухо лице, родено като глупаво и оглупяло още повече сред посредствените по ум яхтсмени. Мръсните му ръце и най-вече предположението, че подир малко ще ми подаде препечена филийка с маргарин, ме  накараха да му обясня колко не мога да чакам и отивам направо на кораба.

Вятър и мъгла – „Илюзия“ представляваше, същата майна, намерих я такава, каквато я бях оставил: ръждясала, олющена, парцалива. И тоя акселрод, капитанът ѝ, продължаваше да търчи по палубата като магаре, на което са пуснали конски мухи. Ремонт, какъв ремонт, никакъв ремонт – нищо не беше пипнато, поне една боя да бяха прекарали тук-там. Като се вгледах по-добре, най-сетне открих нещо и трябва да призная, съществено, „Илюзия“ си имаше нова грот-мачта, всъщност нова-стара, надеждна, сигурно подарена от някой почитател на скитниците. А и подводната част изглежда е била основно изстъргана, личеше си че е боядисана с „отровна“ корабна боя, да предпази обшивката от обраствания. Нагоре от водолинията, обаче – нищо, наименованието и то недокоснато, посивяло. За сетен път останах с впечатлението, че капитан Кларк се отвращава както от подреждането на вещите, така и от чистотата им. Поспрях се малко встрани, да го наблюдавам, исках да открия каквато и да е логика, някаква макар и бегла връзка между бързането и туй, което вършеше но не ми се удаде.

Приближих се.

– Капитан Кларк.

В исполинските му лапи се губеше ръждясал капан за мишки. Защракалката на капана завършваше накрая с парче спечено като вар, силно пожълтяло от времето сирене.

– Викате ли ме?

– Ще ми се да отнема малко от времето ви, капитане.

– Нищо не ми отнемате, момко, елате.

Най-после кракът ми стъпи на „Илюзия“.

– На петдесет и седем съм.

– За мен сте момче, аз съм на седемдесет и шест.

– И пет!

Очите му се засмяха. Вие, които сега четете тая повест, губите. И то много. Задето не сте виждали отблизо този човек. За съжаление сте, защото ще получите представа за външността му от моята несръчна в писането ръка. Отблизо капитан Кларк престава да бъде както велик, така и грубиян, той мигновено се превръща в красавец без възраст, натъпкан с чар. Но ще изложа портретуването му в течението на разказа.

– Откъде знаете тия работи за мен?

– От госпожа Кларк.

– Да поседнем ли?

Спуснахме се. Леле-мале!… И това ако е кабина!…

– Ще ви помоля за едно, капитане, никакво кафе, нито чай, ще ви откажа незабавно. – Не можех да си представя как допирам някоя от чашите му до устата си. – Капитане, ще ме вземете ли?

– До къде искате?

– Знам, че сте се запътили към Хавайските острови.

– Готов ли сте?

– Тук съм написал името си, стаята и телефона на хотела. За всеки случай. Остава да си купя някоя дрешка и малко лични вещи.

– Имате ли макар и дребни познания за морето?

– Да.

– Като казвам море…

– Разбирам ви.

– Мисля, че ще тръгнем до три дни.

– Но ако решите, това да стане утре?…

– Поднесе с два пръста визитната картичка на хотела пред очите си. Така си го и запомних този морски пътешественик – картичката, която означаваше лукс, изискана прислуга, световно известен готвач и така нататък, беше кацнала плакатно върху неизрязани, почернели нокти, сред разрошена коса и луда посейдоновска брада. Но преди всичко, буйни, забравили посоката на растежа си вежди, подслонили очи, пораждащи надежда, страх и внушението, че човекът все пак ще преодолее всичко и ще пребъде.

– Радвам се, че се появихте, момко.

– Ако се появят по-млади от мен?

– Има място за всички ни.

2.

Собственикът на „Илюзия“ се беше изплюл върху предварителната ми представа за него. На кея се върнах като зашлевен на публично място. Непредвидено осъзнавах, че ми предстои да поживея няколко месеца – месеца ли казах? – върху трийсетина квадратни метра площ не с кривокрако насекомо, нито с чучело, предстоеше ми да деля жена със съперник, който ме превъзхожда.

От друга страна, все ми убягваше от ума, че насам върви френския. Като се сетих, започнах да извиквам думи и цели изречения от езика на една залязла империя, която доскоро се е радвала на приоритет, но си е отишла, за да докаже за кой ли път, че всичко е преходно, а най-вече културите и имперските великолепия. Извинете за оригиналната мисъл.

– Искам да ме отведете – казах на епилептичен френски – там, откъдето започват туристите.

Арабинът се позамисли.

– Господине, вие сте в Танджер, разбирате ли, в Танджер може да се започне отвсякъде. Ще ви заведа на Крепостта.

В таксито се почувствах приятно не толкоз заради кадрите отляво и дясно, а поради туй, че беше топло. Улисан с приближаването си към „Илюзия“ допреди малко, просто не можах да усетя хапливостта на подлия вятър. Сега ми се щеше понятието „крепост“ да се поотложи някак, да се нагнетя с топлина. По този повод ми хрумна идеята да си купя шапка. Купих си не една, а три – две яхтсменски и една чичестерка. Прииска ми се да захвърля старите удобни ръкавици, но си зададох въпроса защо. И като имам пари, необходимо ли е да ги пилея? В този магазин за първи път ме стрелна трезвата мисълчица, че все пак би трябвало да спазвам някакво благоприличие към богатството си.

Преди да възляза на нос Спартел, минах през салата от криви и прави улички, къщи и къщички, дворчета, нагиздени с ветреещи се пранета, площадчета, отрупани от сувенири, сергии с дантели, кафенета, закусвални, ту влизах, ту излизах от владенията на Крепостта и всичко туй се оказа повече отколкото съм очаквал от Танджер, звездата от съзвездието, което някога палеше бляновете на младостта ми. А и нещата, описани в туристическия справочник, се оказаха верни, истина се оказа и твърдението, че застанеш ли на буруна и протегнеш ли от него ръка, като нищо можеш да докоснеш Испания. През прозрачното пространство на вятъра Гибралтарската скала отсреща ми заприлича на сфинкс и този сфинкс не бе по-малко загадъчен от оригинала, защото в лицето му се бяха скупчили тъжните черти на старата многострадална Европа. Бях доживял най-после до времето, когато можех да погледна към родния си континент, стъпнал на друг континент. Но след разменените макар и няколко думи с капитан Кларк, не само Европа, целият свят се сгърчи в мрачна гримаса. Да бе, какво търся тук? Имах пари, имах обширен дом, в него шаваха все близки същества, най-сетне на вратата ми бе почукало щастието да поживея спокойно с жената, която ме беше стоплила през въшливия мой период, имах си внук, единият от синовете ми преуспяваше в бизнеса, другият в литературата, уютни снахи, спретната майка, фуклив, но важещ баща, обществеността ме готвеше за кмет на град с бъдеще, обърнат към забележителен залив… И не на последно място – обираше ме три пъти по-младо от мен момиче с гърди и задник от страниците на „Плейбой“. Какво търся тук? Защо е необходимо да зарежа разкоша и да се набутам в една вмирисана гемия, в тясна кабина с кораво легълце, да ходя по нужда в тоалетна за джуджета, да се пуля срещу вятъра в безкрайните дежурства до щурвала, заливан от противна солена вода, която пронизва чак в ануса?

Чайките само пикираха, сякаш им беше противно да докосват морето, съпротивляваха се на вятъра, а аз не свалях поглед от сфинкса, надрънкал ми тия истини. Почувствах се смачкан, овъглен. По обратния път не погледнах нито сувенирите, нито проститутките, които настояваха да ми кажат нещо важно.

3.

Сега вече се убедих, че хотелът ми е наистина отвратителен, по  бароковия разкош на салона му седяха гипсирани фигури, към рецепцията се приближаваха и отдалечаваха лица, отразили снобската светлина на душите им и си нямах представа какво впечатление съм произвел като влязох с два вързопа, особено като махнах на едно от момчетата при бара. Понатрупал вятър по себе си, хич не ми се качваше направо в стаята, държах на всяка цена да преметна сто грама ром, да се нагледам на барок, та по този начин, ако успея, да стопя част от мъртвешкото си настроение, което ме подтикваше към доста примитивен ход – да се преместя веднага в друг хотел и още утре да избягам от Танджер. Някакво много човешко присъствие ми се мярна към ъгъла на салона, то в какво му се състоеше човешкото, сигурно същата снобска майна, но една жена, колкото и да е превзета, вкараш ли я в леглото си, веднага се очовечва, а в повечето случаи и освинства. Чашата пристигна навреме, иначе какви ли още можех да си ги надумам по адрес на жените, но тази от ъгъла, честно казано, ме ядосваше с непостижимостта си. О, в битието ми на крайбрежен гларус имах удивителни случаи… Тук ще спра. Блясъкът на прочутия френски хотел и плавността на човешките придвижвания в него ме респектираха. Ето, някакъв, много гъвкав, направен сякаш от силикон баровец, се приближава към чаровницата, привежда се, взима ръката ѝ, целува я, произнася няколко думи и се отдалечава. Запитах се, ще мога ли и аз някога така? Пари вече имам, домашно възпитание дал бог, но как да придобия туй придвижване и поднасяне на ръката към устата? Правил съм го много пъти, но не по същия начин, джанъм.

Хубаво! Колко мъничко му трябва на героя. Вдигнах чашата, погледнах цвета на рома, хареса ми, не ми се харесаха двете последователни глътки, трябва да внимавам какви ги върша. Но по-важното е, сметнах аз, че вятърът от тялото ми изчезна. Олекна ми. Нещо прогони мрака от главата ми, облегнах се удобно и започнах да се наслаждавам на мисълта си. Чудесно е.

И какво да видя – сервитьорчето от бара се е изправило до мен. Потърсих повторно цвета на рома, ром нямаше. Момчето взе чашата. Напоследък работите ми вървяха повече от добре, всичко се подреждаше от само себе си: пари колкото щеш, хубав дом, стабилизирани деца, умно внуче, предлагат ми да стана кмет, красиво момиче с забележителни очертания, а на всичко отгоре, като капак, влюбих се за първи път в живота във влюбена в мен жена и ми предстоеше тепърва да разбера какво е истинската любов, при това – върху яхта, в обиколка на света с отбиване в Хавайските острови.

– Какво бе, и сега ли? – Умопомрачителната дама от ъгъла на залата стоеше до мен. – Все аз ли ще те заговарям първа? – Тя отправи момчето с рома обратно. – Не ме целувай тук, познават ме.

Тъкмо бях взел решение да се отнасям почтително към парите си. И какво – платих си две нощи вместо една. Плюс заангажираната стая за Дейзи. Така че едно преспиване в „Император“ ми излезе хиляда и четиристотин долара. В хотел „Роял“ наехме пак две стаи, този път по сто долара. И тъй като не разполагахме с много време – на другия ден следобед трябваше да заема безплатната си „кабина“ в „презокеанския“ – заключихме се в моята стая до зори. Уж до зори, но успяхме да се съвземем по обед.

4.

– Жалко – изрече Дейзи докато обядвахме набързо, – бях предвидила да те водя при бедуините и при едно интересно племе в Атласките планини, хората там са забравени и от Аллаха. Дай списъка. – Подадох ѝ списъка. – Всичко туй можем да го купим на една известна улица, но трябва да повикаме такси. Не, отначало ще повървим.

Пъхна ръка под мишницата ми, ние станахме най-важното нещо на улицата, изпълнихме я цялата, животът по тротоарите и асфалта замря, хората потънаха в сградите, колите изчезнаха в пресечките, пред нас се ококори залязващо слънце, то се готвеше да потъне в Атлантика или да умре сред разлятата си по облаците кръв. Уплаших се. Деветдесет на са сто бях уверен, че туй съм го нарисувал в стихотворение – както вървим аз и тази, с която се обичаме, към залязващото слънце, в далечен непознат град, в далечна непозната страна, само че оная вървеше кротко до мен опряла чело до рамото ми, а тази какво – тази потърси дланта ми, пъхна пръсти в джоба ми, но там се оказа тясно за двете ни ръце, та мина от другата ми страна, хвана другата ми ръка и как ли не смени позите, все недоволна, все нещо не ѝ харесваше, докато накрая метна ръката ми на рамото си, обгърна с лява ръка кръста ми и се успокои. Продължихме все в тази крайнокварталска поза, идеше ми да се пукна от срам, тъй като и двамата не бяхме в първата си младост, но добре, че всичко се развиваше в безветрие, безвремие и безлюдие.

– Дейзи, ще ми кажеш ли най-после по какъв начин си се превърнала красавица? Ти там, на Милос, не представляваше чак такова събитие.

Дейзи не отговори, гледаше напред, гаснещата светлина стоеше на устните ѝ като червило. Сетих се, че не съм чул гласа си, което би трябвало да означава, че не го е чула и тя.

– Там и кожата ти беше по-друга – казах. Но отново не чух гласа си.  Пък, мама му стара, стряскаш ме и с елегантността си.

– Джими, тогава на острова бях все още пътуваща. – Тия думи тя ми ги издума по-късно, на една вахта, когато отново ѝ зададох същите въпроси. – Бяха минали само няколко дни след едномесечно препускане и ядосваници по Червено море. Попаднахме на пирати,  разбираш ли, сомалийски несретници, хем виждат мизерията ни, хем не вярват.

– Може би са искали теб.

– Ти мен ме остави, мен в подобни случаи капитанът има къде да си ме скрие и се представя за самотен мореплавател. Разбойниците се перкулясали, как може американец да няма пари. Отървахме се от пиратите, налетяхме на Суецкия канал. Началниците сменени. Искат ни такса. Капитанът посиня. Ние този канал сме го минавали повече от двайсет пъти и сигурно ще го минем още двайсет пъти, къде ще му излезе края, ако плащаме. „Илюзия“ се движи без такси… Капитанът държи на установеното, това за него е въпрос чест. Арестуваха ни. Неочаквано се обадиха нисшите чиновници, решиха в наша полза, началниците разбраха каква е работата. Влязохме в Средиземното. Хвана ни северният. Помолих да се скрием, напоследък избягваме бабаитлъците – изчакваме да мине лошото и тогава тръгваме. Добре, но този път капитанът се заинати, заигра му се на младост, бяхме взели две копелета от Суец. Съдба – за да те срещна. В Милос пристигнахме овърдаляни, изпокъсани, холандчетата се заклеха повече да не помирисват ветрила. На острова пък ни похлупи затишието. Съдба – за да те срещна. Капитанът се зае да кърпи. Аз спях. Пиех кафета в кокпита, където ме намери… Друго нещо си е Танджер. Тук в яхтклуба ни носят на ръце, предоставят ни всичко, знаят че мизерстваме и ни обсипват с луксове. Капитанът не напусна, естествено, дупката си, но аз обитавам разкошна стая, къпя се по два пъти на ден, прислужват ми, нощем на „Илюзия“ правим каюткомпания със световни богаташи. Починах си, омекнах, добих истинските си цветове, накупих си дрехи, чаках героя си.

– Там кой ти целуна ръка?

– Май някакъв продуцент от испански произход. Тур Хейердал ме нарече Дамата на моретата, а проклетникът Кусто нареди всички морски благородници да целуват ръката ми. В него момент не можех да забелязвам продуцентите, чаках да се появиш, капитанът ми даде хотела ти. Като те видях, пожелах да си поиграя на „ще ме познае ли или няма да ме познае“. Друго да питаш?

– Какво търсеше оръжието в апартамента на ясновидката?

– Леля Заруи ли? Тя предсказала на Джими, че ще умре от холера, той, горкият, не я послуша и умря от полицай. Леля Заруи живеела в имот на леля Бренда, правела си бизнеса и непрекъснато чакала гаджето си. Трябвало всеки ден да пристигне от Индокитай. А пистолетът държала, за да го убие.

– До тук добре, но знаем, че виси ли на стената оръжие през първото действие, през третото трябва да гръмне.

– Да, ама забравяш, че Дейзи тогава не живееше в пиеса, ами в живота. И все пак, да си чул случайно някога Чехов да не излезе прав? Този пистолет Джими си го нарами с надеждата да му се нарадва, в смисъл – да убие още някого. Джими си беше такъв, Стояне, убиваше му се.

– И въпреки туй, ти…

– Пък може би и затуй. Не се стряскай. Човек не знае. Нищичко не знае. Този пистолет по-сетне можеше да ми свърши една чудесна услуга. Карах си катера в тъмнината с трупа му. Пълна самота. Отчаяние. Да беше се появила поне една сълза да ми прави компания. Обезумявах. Знаех си, че всеки момент ще спра мотора и ще се прострелям.

– Но остана жива.

– Сигурно.

Къси са декемврийските дни, в Танджер те са и ветровити, а в края на улицата, по която вървяхме, небето угасваше, бяхме забравили че отиваме за одеяла и чаршафи, Дейзи я тресеше от щастие, и аз бях щастлив, но в същото време не можех да не се запитвам как е възможно всичко туй, как могат да се осъществят толкоз много блянове наведнъж в тъй кратък период от живота на един човек и ще намери ли той сили в себе си да понесе товара им, особено ако се вземе предвид обстоятелството, че ми липсваше дори най-малка опитност в истинската, помитаща любов.

5.

Притежавам необяснима страст към подреждане на нови квартири, но тази вечер не ми провървя, налагаше ми се да нахвърля покупките в кабината си и да побързам. Горе вече пристигаха. Дамите и господата от съседните яхти се трупаха в кокпита, а трупаха и по нещо за пиене, у нас бихме казали „за изпроводяк“. Сигурен съм, че в света на ветроходството съществува отвратително кастово деление, но когато става дума за партитата на „Илюзия“, за гостуване при капитан Кларк, всички превзетости отпадаха, всички се изравняваха и оставаха да важат другите показатели – кадърността, умението да бъдеш забавен, и, разбира се, чувството за хумор. Най ме изненада отчайващата елегантност на гостите. Като погледнах Дейзи – и тя, същата, както оня ден в салона на „Император“, само че този път си беше позволила един шарж, разбран може би само от мен, обеците ѝ слизаха много долу и ми приличаха на две бисерни козички, спуснали се да пият вода от котловинките на ключиците ѝ. Аз си бях и без това изряден, изобщо, почти винаги изглеждам добре, такъв си ми е джинса, очите на жените ми го подсказаха, а пък Дейзи ми го сигнализира с триумфираща полуусмивчица. Капитан Кларк обаче бе заел мястото си непроменен, непипнат – същите мръсни маратонки, полуджинсовият омаскарен от няколко корабни бои панталон и стар вълнен пуловер, изпод който надничаше риза с неопределени шарки и сдъвкана яка. Помъчих се да си представя домакина издокаран и веднага го зачертах, капитанът беше роден и уютно посаден само в старите си дрехи и да ви кажа ли – неизкъпан и рошав, плът от плътта на кораба си, отражение на платната му, на вехтата надстройка; поставѝ го на форщевена като емблема и няма да сбъркаш.

Забележителна смесица, лица от няколко националности, грозни. Богатите – до един красиви. Общо взето – повтарям се – бедните ентусиазирани лодки бъкат от грозни жени. И мъже. Луди. Ветроходците са луди. Свалям шапка на комунистическата власт, тя всъщност бе забранила ветроходството, за да не ѝ бягат жертвите по море и така бе попречила на лудите в Източна Европа да се увеличават.

Бях донесъл два литра домашно поморийско тъкмо за такъв случай, да полеем тръгването, но се отказах да разпечатвам – на кого по-напред, палубата гъмжеше от говорещи глупаци, всеки държеше чашата си и разправяше нещо. Говореха едновременно, всички. За метеорология, за скъсани платна, за калпави мотори, занемарени яхтклубове, където гледат да ти вземат таксата срещу нищо, говореха и за всичко останало. В такъв момент как да им предложиш българско вино, какво ще им кажеш и ще те чуе ли някой, друг е въпросът и дали някой ще разбере какво пие.

Постепенно обаче брътвежът се разсея. Не успях да разбера как вниманието на гостите непринудено се насочи към домакините. Присламчих се и аз. Както вече споменах „пресконференцията“ се осъществяваше на открито, все оня ветрец продължаваше да си работи неприятно, обилна светлина ни заливаше от лампата на кея, а комбинацията от стария кораб, напълнен със съвременни мъже и жени, всички с уиски в ръце, събуждаше асоциации с някои от идиотщините на Фелини. Още в началото на разговора схванах, че участниците в купона стъпват за първи път на „Илюзия“. Техният бог в момента приличаше на истински бог, мистичен завоевател, или шаман, но поклонниците му кощунствено настояваха да узнаят как точно е започнало всичко. На нас ни е известно, че ще го прочетем в неиздадената ви още книга – започна някой – но все пак, къде всъщност срещнахте уважаемата госпожа Кларк, как започнахте? Този въпрос бих искал да задам и аз. Той беше много прост. А отговорът, макар и проточен, се оказа, също така прост. Като повечето от жителите на Нантъкет, учителят по математика Айвъри Кларк се насочил към океана. Тази гибелна треска обаче го друснала в по-напреднала възраст, вече прехвърлял трийсет и пет. С жена си, също учителка, неусетно пропаднали в бездната на ветрилата, но успоредно с това ги погълнала и една друга дейност – да приготвят и издадат по възможност най-пълната и най-достоверната история на нантъкетското китоловство, същото, да, което знаем от „Моби Дик“. Покосена обаче от оная болест, госпожа Кларк номер едно починала по-бързо отколкото предполагали лекарите. Тази смърт извадила учителя от строя поне за една година, той се втренчил в отчаянието на нищото и се вцепенил. В туй състояние пред очите му попаднала вестникарската обява. Тя е известна на света от първата книга на капитана, тъй капитанът научил, че в Плимът се продава огромна, неизлязла още от строителните стапели яхта, една от първите лястовици на алуминиевите корита. Айвъри Кларк незабавно се появил Англия и какво да види – корпусът е готов и не само корпусът. Но до крайния резултат, ако се продължава по същия начин, остават не по-малко от осем месеца. Математикът и капитанът в зародиш седнали пред строежа и започнали да обмислят. Много ясно, покупката, била от глупава по-глупава, потрошаването на големите пари предстояли отсега нататък, математикът решил да се върне в Америката си, и тъй като бацилът на платната в този прочут град на ветроходството го бил заразил вече неизлечимо, предпочел в Нантъкет да си купи нещо старо и да изчезне от брега. Добре, но капитанът в зародиш се покачил още няколко пъти на палубата, пък се и спуснал долу и тъкмо долната част – многобройните нехарактерни за една яхта кабинки, предвещаващи живот сред морето, а не състезателно перчене, наклонило везните. Бившият учител се върнал в родния си град, но не за да остане, а да продаде бащината къща.

Точно след осем месеца – всичкото туй време капитанът в зародиш прекарал в търбуха на рожбата си – „Илюзия“ нагазила във водата и, разбира се, предизвикала по една лека усмивчица у посветените, тя не била нито риба, нито рак, приличала ту на голяма яхта, ту на малко корабче. За скоростта да не говорим. Но се държала достойно, обещавала по-голяма от предполагаемата стабилност. Докато изкусурявал някои последните детайли по палубата, от няколко дни насам в погледа му взело да се пъха някакво дамско-момичешко подобие. Накрая бъдещият мореплавател прекъснал работата си.

– Продължавайте – чул той грубия, направо нахален глас на момичето – взема ли решение, ще ви кажа. Още не съм се убедила ще ми бъде ли изгодно да тръгна с вас.

– А някой поканил ли ви е?

Нахалницата посочила надписа. На един картон било изразено кратко и ясно: Търся придружител до Нантъкет.

– Важи само за мъже – осведомил я този път математикът.

– Бе, за мен е важно да взема решението, после ще гледаме кой е мъж и кой жена.

Математикът се понамръщил, а мореплавателят се поухилил. Огледал я. (На това място пресконференцията се засмя гръмогласно. Мен пък ме учуди начинът на стария капитан да изразява ситуации.)

– Баща ти пуска ли те?

– Баща ми е свикнал да научава нещата по-късно.

– На колко си?

– Двайсет.

– А аз на четирийсет и пет.

– Това не ме интересува, интересува ме кораба ви.

Той седнал и запалил цигара. Поднесъл ѝ пакетчето си през борда. Дейзи го осведомила, че не пуши, нито е вкусвала алкохол, започнала го уверява, че гласът ѝ не е прегракнал, просто се е родила така, както, да речем, той се е родил с глупостта си и с наследствения си пуританизъм.

– Е, за това съжалявам, че не сте мъж – отвърнал капитанът в зародиш. – Ако бяхте мъж, щях да ви взема веднага, та да си ви бия на воля в открито море, където никой няма да се застъпи за вас.

– Корабът ви е никакъв, но вие сте красив и ще дойда.

Докато изричала, това, Дейзи прескочила борда.

– Казахте, че ви интересува преди всичко корабът.

– Не обръщайте внимание на думите ми, говоря каквото ми скимне.

– Слезте от палубата.

– Ще сляза само за да си взема, някой парцал. Тази табела я метлосайте, не ви трябва повече.

Много дълго мълчание. През това време Дейзи се пъхнала в търбуха яхтата, поразгледала го, върнала се горе.

– Тръгвам заради кораба. – Върнала се на кея, оттам показала папката. В нея била цялата покнижнина на строежа, документът за собственост и парите на собственика. /Тук много силен смях./ – За да не тръгнете без мен.

На следващия ден Дейзи пристигнала с два куфара. Довела я с кола някаква нейна леля Бренда. Лелята изгледала мрачно учителя по математика, изрекла едно „хм“, подала двеста паунда на „племенницата“ и си отишла.

Големи усложнения се получили покрай женитбата им, Айвъри Кларк заявил, че няма да тръгне никъде, докато не се оженят. Дейзи свила рамене, нямала нищо против. Но работата била другаде – Айвъри Кларк бил дал дума, не пред кого да е, а пред себе си, отсега, нататък никога да не напуща „Илюзия“, можел да направи компромис само за района на пристанището и то при крайни обстоятелства.

– Тогава няма защо да се женим – рекла спътницата му – ще си караме така.

– Не мога така! – опънал се бъдещият мореплавател. – Какво ще каже на децата си?

Дейзи се ядосала, тя бързала да изчезне минута по-скоро от тази част на света, такива бяха моите предположения, по всяка вероятност за нея е било непоносимо да живее повече в Пензънс при създадените обстоятелства, да не говорим, че момичето било скроено по съвсем друг начин, за съвсем други мащаби. То изчезнало за половин ден и повтори се появила с „леля“ си, няколко свидетели и един свещеник.

Историята и без това си беше захаросана, но в тази си част случаят Айвъри-Дейзи ми стана почти отвратителен. И не само на мен, погледнах – Дейзи я нямаше. Докато всички примираха от кеф, двойката от една холандска яхта остана твърде сериозна, както мъжът, така и жената предпочитаха да си пият, да се радват на факта, че са попаднали веднъж в живота си на мрачната, получила величествен цвят и слава „Илюзия“ нежели да обръщат внимание на капитана, който, поне според мен, не биваше да ни занимава със сватбата си.

След малко научих, че Дейзи има трийсетгодишен син. Хлапето било изработено и израсло на яхтата, изпекло се като трети член на екипажа, незаменим помощник, истинско морско тигърче, бащата тръпнел от сензацията, която готвел на океанския свят – синът му изобщо да не стъпи на гадната суша. Да, ама щом станал на двайсет, майка му го дръпнала настрана и му казала: Хенри, баща ти е луд. На теб вече са ти нужни жени и разни други преживявания. След два дни пристигаме на Мадейра. Там имаме чудесен приятел, държи школа по сърф, дресира делфини и скучаещи шведки.  Опитай се да поживееш при него, не успееш ли, сигнализирай, ще си те вземем.

Веднага след туй научих, че утре се отправяме за остров Мадейра. Капитан Кларк изгарял от копнеж да види внучката си, вече станала на месец. Щял да иска сметка от сина си – откъде на къде кръстили бебето Дейзи, а не някакво подобно на неговото име. (Отново смях.)

И най-важното, научих го към края на приема, от внучката на Дейзи отправяме се направо към Хавайските острови.

Всяка година, където и да се намира, в която и точка на света, наближи ли декември, „Илюзия“ зарязва всичко и се насочва към Хавайските острови, с огромен венец на борда. Вече трийсет години – тия пусти трийсет години: откакто яхтата е нагазила във водата, трийсет години брак, трийсетгодишен син, трийсет години откакто капитан Кларк не е стъпвал като хората на суша, трийсет години откакто на всеки седми декември „Илюзия“ се приближава до Пърл Харбър. Там капитанът хвърля в морето венеца, в памет на непрежалимия си брат Джонатан. На седми декември 1941 година, при нападението им над Пърл Харбър, японците потопили и крайцера „Аризона“ с Джонатан и още 1099 души екипаж.

За първи път от трийсет години насам обаче по независими от капитана причини, венецът ще бъде хвърлен в акваторията на лобното място с два, три или четири месеца закъснение.

6.

Сънувах че се събуждам. Но блясъкът в илюминаторите ме отрезви с някаква дявол знае откъде взела се по това време пролетна светлина. В тишината чух как океанът се трие в десния борд. Заедно с туй пееха птици. После осъзнах, че океанът го имаше, но птиците са измислица, хрумване на съживеното ми от младост тяло, което освен останалото, искаше да се надигне рязко от леглото. Чудя се кое все пак ми внуши внезапно, че не се събуждам в спалня, а в кубрик и се налага да пестя по-резките движения. Всъщност, какво да сторя, тялото ми цвилеше от здраве. Хаосът край мен не ме уплаши, казах си: има време, ще ги подредим тия вещи, накупени от паникьосания стар човек, усетил гъдела на дългия път. Отчая ме видът на елегантната пижама, тя предизвика младежки прилив на ирония – хубава работа, и това ми било ветроходец, запътил се по извивката на планетата в пижама. Изглежда снощи съм би доста фиркан, щом съм успял да се маскирам по такъв начин. Оставаше само да се покажа в този си вид пред капитана.

Той пък кога се е наспал, кога е потеглил, защо не съм чул мотора из лабиринта на марината, що за юнга съм аз, да проспя и вдигането на платната, за какво са ме подслонили тия добри хора. Съблякох пижамата, нахлузих вехти джинси и непретенциозна  памучна риза. Какво ли чини в момента Дейзи? Влязох в тоалетната. Не ми се стори много тясна. Организмът ми се държеше като младежки.

– Хай!

– Хай! – Едва успях да отвърна на поздрава му. И тук, разбира се, бях сгафил, би трябвало пръв да го поздравя.

– Знаете ли, момко, седя до щурвала, пия си кафето и си мисля как да ви наричам. Кажете ми най-после едно име.

– Името ми е много делнично – отвърнах – в България минава за грозно, там вече почти никой не се нарича Стоян.

– Харесва ми.

– Но вие ще предпочетете по-късо.

– Да.

– Викат ми Тачо.

– Ще ви наричам Стин, струва ми се, че произлиза от Стоян.

– Благодаря ви.

– Направете си кафе.

Леле-мале, тук беше не само кухнята, но и койката на капитана, щурманската маса с ценни, подарявани отвсякъде карти, част от библиотеката му, няколко негови снимки и нито една на жена му, някоя и друга лоция, уреди за измерване и изчисления, корабният дневник, можеше да се види портрета на „Илюзия“ като млада (сега тя ми харесва повече), десетина пълни бутилки от снощи, донесени и сякаш забравени от гости чаши, няколко неизмити, засъхнали чаши за кафе, още топлото джезве, в което капитанът си е приготвил кафето, но хич и не помислил поне да го изплакне, хаос – гребен до отворена консерва с херинга, нямаше местенце да поставиш поне лъжичката, която преди малко си измил. Измих и голяма чаена чаша, измих джезвето, напълних го с вода. Задръстената дюза на газта не пламна веднага, а и като пламна, загоря само с няколко дупчици, беше задръстена с дебел слой засъхнала мазнина. В края на краищата ще мия съдовете и пак ще оправдая очакванията на собствениците, повели ме така благородно по пътеката към моята мечта, помислих бодро аз. Бавно възлизах нагоре с кафето си. Европа и Африка ме заслепиха изведнъж, далеч в измитото утро пламтяха Пиренеите, вдясно розовееха Атласките планини.

– Май не обичате да говорите много. Дейзи ми откри, че ветроходството е нещо като част от познанието ви за света. Състезател ли каза, нещо подобно.

– Дори треньор – подчертах. Нарочно. – И какво? Тази сутрин за първи път пътувам с истински ветроход. Някога притежавахме семейна яхтичка. Наричаше се малко иронично с претенциозното име „Ножът на ветровете“. Никога не посмяхме да се отдалечим от брега.

– Такова ли ви е морето?

– Морето си е в ред, капитане, но граничарите стреляха.

– Стреляха?

– Когато се опиянявахме от далечините.

Капитан Кларк не зададе допълнителен въпрос, сметна че нещо не сме се разбрали, поогледа ме, почака и не подхвана отново темата. С това може би му се харесах повече, изглежда имаше слабост към хората, които в дадени моменти се скриват в сянката на замисленото си мълчание. Обратно на неговия обичай да изказва започнатото докрай.

– И за вас ли светът представлява неизмеримо пространство?

– За мен светът е бил и май ще си остане една огромна, необозрима пространственост. Необятността му именно ме омайва и ме държи нащрек

– Всичко е наистина относително, Стин. – Хайде, името ми вече потегля. – За „Илюзия“ обаче светът представлява лъжепространственост. Вече трийсет години обитавам все туй псевдопространство и все съм някъде наблизо, колкото и да съм далеч. „Илюзия“ успя да свие пространството, да го сбръчка и да го сведе до големината на топка за тенис. Докато се замислиш, тя е вече другаде, за нея не съществува Екватора, нито Гринуич, Тропика на Рака и Тропика на Козирога, „Илюзия“ не мечтае за която и да е точка от пространствата на моретата, помисля ли си за нея, тя тръгва и я постига. Толкоз.

– Тогава вие сте много нещастен човек, капитане. Нима нищо на този свят не може да ви уплаши с размерите си?

– Може, разбира се – „Илюзия“. – Мярна ми се лицето ѝ, мярна се и изчезна, изглежда Дейзи бе разбрала, че съпругът ѝ развива идеите си пред нова жертва. – Яхтата не е само трийсетина квадратни метра площ, за чуждия поглед тия трийсетина метра са нищо, но за мен и Дейзи, а ще видите, след време и за вас, ще се окажат огромна територия от предна палуба, задна палуба, кокпит, четири кабини, тоалетна, предна мачта, задна мачта, предно платно, средно платно, задно платно. Това е необозримо пространство, далечина… Но защо да ви убеждавам, ще се уверите сами.

Появи се Дейзи с чаша в ръка. Край нея вонеше на остров Цейлон. Без да каже дума, тя седна и веднага се очерта равнобедрения любовен триъгълник. Удиви ме начинът ѝ на възлизане, изплуването ѝ от утробата на кораба, само в бикини, изпървом главата ѝ в битпазара. на палубата, после върху мръсното платно на грота и накрая, голото ѝ рамо, безброй пъти целувано от мен, фиксирано върху бавния, импотентен океан. Това е, седна, удави се в чая си, в мълчанието. Сигурна, че вече владее и двама ни, Дейзи не направи и опит да опъне коремчето си. Сега тя нямаше нищо общо с дамата от салона на „Император“, но и в „домашната си обстановка“, сред тромавите вълни, особено след първото ми преспиване на „Илюзия“, бях готов на още по-необмислени постъпки заради нея. Когато пъхна чашата си в ръцете ми и изчезна необяснимо, заедно с топлината на чая, тя сякаш ми подари малко от телесната си топлина, защото, какво да ви кажа, от вчера, откакто бяхме извършили покупките ми в оная търговска улица на Танджер, се чувствах изоставен, зарязан, отначало сред навалицата. на купона, после в разделението на кабините ни, та чак до този момент, пронизан от топлината на порцелана.

– Не се наемам да твърдя, че работите върху палубата на „Илюзия“ са вървели винаги гладко. – Гласът на капитан Кларк ме събуди. – Не всеки може да се роди с моя инат, нито пък с моята издръжливост. През последните десет години Дейзи се провали четири пъти, четири пъти я напускаше и отиваше при своя Хенри. –  Майка му стара, кой беше Хенри. Сърцето ми се стопи от ревност. – Но се завръщаше. Не ѝ се разсърдих нито веднъж, Дейзи винаги е била свободна да върши каквото си ще. Освен че е млада, тя е и майка. А аз,  какво, аз съм коравосърдечен баща. Когато Хенри ни напусна, за една бройка да го отлъча и залича от живота си. Стин, с какво ще си обясниш бъбривостта ми пред теб?

– Не се казва Стин! – обади се в движение Дейзи. – От балканска скромност, но най-вече от балканска липса на самочувствие, нашият приятел не посмя да се представи с най-приблизителното си име, Джими.

– Обичам туй име, знаете ли? – Богатата брада на капитана се хилеше. – И ви отива. Дейзи, виж човека и кажи, не му ли отива?

– Такава ми беше думата.

Като взимаше чашата, тя докосна ръката ми тук-там, а с това ме съживи. Щом разбра, че жена му сяда за по-продължително време, господарят на „Илюзия“ се изправи, изглежда отказал се от намерението си да ми наговори всичко още в първия ден. И автоматически се превърна в скитащия, вършещ нещо по палубата човек.

7.

Тласкаше ни страничен вятър. Той не беше безименен. С тукашните ветрове бях запознат някога от моите си, събирани с такава любов учебници по мореплаване. Местните ветрове се зараждат някъде край Азорските острови, на тях се подчиняват всички в региона, би следвало да ги уважи и Дейзи, да се пооблече малко в декемврийския ден. Но тя седеше до мен почти гола. Пиеше чая, нослето ѝ се виреше още повече, отваряха се и ноздричките ѝ. Като не можех друго, наблюдавах с наслада устните ѝ, особено при допира им до чашата и все повече ми се изясняваха страстите на Джими в ония времена, когато, когато Дейзи се е състояла, само от устни. Не съм вече нищо друго освен наследник на онова скачащо във водата момче, очертавах се като удължител, продължител на нечий угаснал преди трийсет години живот. Но заслужава ли тази чест копелето му с копеле? От разказаното ми за него добих представата, че е било склонно да убива хора. А пък аз едва ли бих посегнал и на къртица. Но се позамислих. Не заради къртицата. Например, мога ли да изпадна в такова състояние, че да убия капитан Кларк?

– На теб сигурно ти е направило впечатление колко свободно се движа по сушата – каза тя. – Мога да нощувам в хотели и да водя разни случайни мъже на борда, да ги зачислявам в екипажа ни и да си правя с тях околосветски пътешествия.

– Удивлявало ме е – отвърнах. – И тъй като не можах да налучкам друго обяснение, сметнах че капитан Кларк е едромащабно скроен.

– Глупости.

Бизанът беше единственото по-здраво, макар и мръсно до делириум платно. Зад него – ако се вземе предвид погледът ми откъм руля – върху надеждната, подновена мачта на грота, платното приличаше на самарското знаме. Същото важеше и за стаксела, при носа на яхтата. Макар и напълнени с вятър, трите платна можеха да предизвикат отчаянието и у най-смелия оптимист. Защо? Нима бе толкоз трудно постепенно да се подновят, вместо да се кърпят?

Паузата ми се стори необходима, имах нужда да си поема въздух преди да продължа подхванатия разговор. Тъкмо да отворя уста обаче, хрумна ми да се пиша мъдрец и замълчах. Дейзи се усмихна.

– Можеш да идваш по всяко време в кабината ми, да стоиш колкото щеш при мен на вахтите ми. Разбра ли какво ти се каза?… Ави няма да трепне. – За първи път го наричаше с малкото му име. – Има ми сляпо доверие. Разбра ли какво ти се казва? На него и през ум не може да му мине, че съм в състояние да го излъжа. И беше прав. Той знае всичко за мен, но не знае за Джими, аз можех да се закълна в името на сина си за своята целомъдреност, но само до момента, когато Джими се появи отново.

– Аз ли съм Джими? – Всъщност бях смаян.

– Нито едно отклонение, нито следа от присъствието на друг мъж. Затова му се предоставя правото да ми вярва изцяло. Но си има и други причини. Капитан Кларк е маниак.

– Чакай малко, той знае ли за изнасилването ти?

– От игла до конец, както си е, не знае само името Джими.

– Боже мой!

– Макар че имам глас на пачавра…

– Майко моя, капитан Кларк – маниак!

– И всичко друго от този род… Започваме да се обезветряваме. Засече ли времето?

Преди да отвърна, че не съм засякъл времето, тъй като никой не ми е нареждал, капитанът дотърча и се зае с автопилота. Освен това каза, че от три часа и петнайсет минути не сме се докосвали до щурвала. И тъй като вятърът продължаваше да си духа все със същата плътност, без да променя посоката, веднага схванах, че нещо в центровката на кораба куца. Когато капитанът се отдалечи, споделих туй с жена му.

– Защото не е достатъчно сръчен – отвърна Дейзи. – Един от малцината сакати в ръцете капитани.

– С това ми става още по-симпатичен – рекох. – И така ли ще стоиш все до мен, през цялото пътуване?

– Поне докато се наситя да те гледам. Дълго те чаках, мили, – по цели нощи се питах ще дойдеш ли. Сега те виждам до мен, ако протегна ръка, ще те докосна.

– Което ще бъде глупаво, разбира се.

Но ръката ѝ ме докосна.

– Той е гибелно сигурен в мен, мога да върша недопустими за човешките представи за брака деяния, но той ще продължава да е катастрофално сигурен в моята вярност, не защото има някакво идеалистическо отношение към моята личност, а защото е сляпо убеден в неповторимостта си, в божествеността си… Нали ти казах, капитанът е маниак, големите яхтмени са луди, но най-големите между тях са и маниаци.

Доколкото си спомням, в дните и нощите на остров Милос Дейзи ми се представи в друга светлина, тя беше земна, дръзка и силова, помня как смъкна и захвърли роклята си в тъмнината, та после я търсихме няколко минути, и като захвърли роклята оказа се че е дошла без гащички, нарочно, да не пречат, да не забавят макар и със секунди жертвоприношението…

– Тук ти си друга – прошепнах аз – освен че си по-красива, но си нежна, вече притежаваш необходимата за всяка екзотична жена тайнственост, това ме превръща от влюбен старик в гибелно потънал младеж, решен на всичко. Като казвам „всичко“, разбираш ли горе-долу за какво става дума?

– Джими, аз бях длъжна да те покоря, ние трябва да живеем отсега нататък при изравнени шансове, не като в Гърция, там ти ми избяга с такава лекота.

– Дейзи, ти нормална жена ли си?

– Не, разбира се, някога бях избягала от хората в гората, единствена, застанала срещу всички деца на Пензънс. Да оставим миналото. Сега си при мен и вече си имам цел.

– За каква цел ми говориш, не усещаш ли, че съм твой чак до вътрешността на далака си?

– Работата е, че трябва да полудееш, да станеш като Джими, дори да го надминеш. И моля те, не шепти, тук никой не подслушва.

Тези от вас, които са пътували под платна, знаят, че до щурвала или до руля се водят само несериозни разговори, породени от духането на вятъра, свистенето на вантите, или от внушението, че се намираш някъде между две точки – точката на тръгването и точката на пристигането – все едно че висиш във въздуха и олекваш, а какво можеш да очакваш от олекнали събеседници? Доколкото можех да проникна с погледа си в горнището на бикините, гърдите на Дейзи не бяха онези ръбани до насита от зъбите ми гърди, в улеите между плата и плътта се потайваха огромни и неизследвани от мен соломонови рудници, галерии и пространства, в които ми се щеше да изчезна, да бродя като самотен откривател и това да стане още сега, на секундата, тук, върху мръсната палуба, по възможност на предната палуба, под крясъците на албатросите, краката ѝ да ритнат една от кръпките на стаксела, да го пробият, да оставят дупката на вечния спомен от неудържимата страст на двама, тръгнали да се намерят и намерили се. Завземаше ме перкулясващото убеждение, че тази мека, полугола жена ми е непозната и ако я тръшна върху палубата, ще осъществим премиерата си.

Ах, колко излишен беше тук капитан Кларк.

8.

В кабината имаше много шкафчета, но и аз бях накупил достатъчно вещи да ги напълня. Преди всичко застлах койката, поизпънах се върху чистия чаршаф, помирисах девствените възглавници, а те ме позоваха да си почина поне четвърт час. В този четвърт час размислях откъде да започна. Всичко бе натрупано върху втората койка. Можех да взема някои от нещата и да ги хвърля направо в океана, така казах и на Дейзи като пристигна, а тя ми рече:

– По непознатите острови ще ги подаряваме, било на вожда, било на магьосника, с тях ще си заплащаш и сексуалните услуги на полинезийките.

– Така може – отвърнах, – хич не бях се досетил.

– Като се подредиш, ела горе. Намирам, че с теб дежурството ми тече неусетно.

Веднага се домъкна капитанът. Той не сметна, че съм довлякъл излишни глупости. Показах му четирите пижами.

– Защо, много добре, никъде не е писано, че яхтмените не обличат пижами.

– Ще си изберете ли две от тях?

– Не – засмя се очарователно той – аз съм капитан Кларк.

Засмях се и аз.

– Да ти помогна, Джими?

– Не е работа за капитани, мистър. Пък ми доставя и удоволствие. Обичам да подреждам кабините си.

Капитан Кларк измънка едно „чудна работа“ и излезе да ниже тегелите си по палубата. Дотърча жена му.

– Ти ли си пожелал?

– Дейзи, какво искаш?

– Праща ме да помагам.

Изглежда съм я погледнал не с моите, а с очите на звяр, чиято самка са убили преди месец. Дейзи изхвърча навън и веднага чух гласа ѝ.

– Ави, защо ме излъга, Джими не приема никаква помощ.

– Туй момче няма капка самочувствие – отвърна загрижен глас. – Трябва да му се внуши, че на „Илюзия“ пътуват гиганти, а не наплашени от комунизма човечета.

На най-достъпното място подредих бутилките, после бельото, за книгите се замислих, но и те наскачаха по лавицата, само че легнали, после – чаршафите, двете неразопаковани одеяла, панталоните, ризите, непромокаемите защитни облекла и така нататък, до въдиците, харпуна и неопреновия костюм – една вещ, повече за хвърляне в морето отколкото да заема цяло шкафче. Горкият аз, де да знам, че само след няколко часа ще ми се наложи да сефтосам скъпоструващата дреха.

Щом прибрах вещите зад вратичките на шкафчетата, почувствах че съм приятно уморен и повече от необходимото щастлив. Полегнах си повторно. Намирах се в собствено, може да се каже, неприкосновено убежище и то не къде да е, а в една от привлекателните точки на Атлантическия океан. Имах си кътче само за мен и то, къде мислите, в утробата на световно известната яхта „Илюзия“, капитанът ѝ ми беше заповядал да престана да се чувствам наплашено от комунизма човече и ме бе произвел в чин бог.

Пак не успях да си отдъхна като хората, надигнах се за втори път. Изправих сгъваемата масичка на крачето ѝ. Домашното червено застана прелестно върху нея. Отидох в кабината на капитана, измих три винени чаши, орисани за сефтосване, но не каквито си ги помислихте – на високи столчета, а обикновени, като за корабче.

Като изпихме първата чаша, капитанът пожела да му разкажа нещо повече за Поморие. Започнах да му разказвам. В това време Дейзи отпиваше по една капка и на свой ред слушаше, тя, горката, вече искаше искаше искрено да научи още факти за България, тъй като се бе продънила от любов към един българин.

Не се безпокойте, не проявих никакъв бабаитлък и не представих родината си като седмото чудо на света, разказах толкоз, колкото трябваше, само че виното, тази огромна бутилка, подарена ми от безимен помориец, надскочи възможностите си – първи в рая прекрачих аз, но и собственикът на „Илюзия“ ме настигна бързо, разбрах го, като заляхме заедно „Всичко на този свят е любов“. Стана прекалено шеметно, кабината ми разшири размерите си и полетя. Дейзи се почувства малко неудобно, излезе да се вахтосва, а ние се прегърнахме и продължавахме да повтаряме, че всичко на този свят е любов: аз – винаги с верни тонове, капитанът – щастливо фалшиво. Накрая ме прегърна и изфъфли: – Джими, къде си бил досега бе, човек!

9.

– Не съм те довела тук да се целуваш с капитана, а с мен – изсъска Дейзи, като я сменях в кокпита.

– Не сме се целували.

– Но се прегръщахте.

– Беше ми приятно, знаеш ли?

Отдалечи се. Задникът ѝ опъваше повече от всякога панталона. Слънцето залязваше загрижено. Първият ми атлантически залез, който наблюдавах от яхта. Хубавото вино бе напоило душата ми с лека, лъчезарна тъга заради факта, че светът е прелестен, а надали ти остават повече от петдесет-шейсет години да му се радваш. Над главата ми прелетя стрела от ято. Откъм левия борд се разминавахме с танкер, по-надолу, пак по същата посока, бързаше лайнер. Хъркането на капитана стържеше тишината и поднебесието. Дейзи се появи с горещи чайове и пуловер, когато взимах пуловера от ръката ѝ, понечих да опипам бюста под нейния пуловер, но не успях. За първи път от години пиех чай. Дейзи посочи водата край бордовете – бяхме нагазили в океанска прерия, така наричах зелените вълни край нас.

– Водорасли.

– Не са водорасли – възрази любимата ми.

Наведох се през борда, не можах да схвана добре, взех канджата, загребах с нея. Дейзи имаше и нямаше право – измъкнах огромни вълма от тръстикови листа и коренища на тръстики, те плаваха в луга от водорасли. Насочих канджата към очите ѝ. Тя се увери и кимна в знак на съгласие.

– Ходът ни е силно забавен.

– Надявам се да прекосим тази гадост преди да падне нощта – отвърнах.

Устните ѝ, насочени към ръба на чашата зовяха, завиждах на китайския мандарин от рисунката, той редовно си целуваше моята Дейзи, а в същото време обсипаната му с жасмин поба долу се надигаше от възбуда, докарваше ревността на повърхността на съзнанието ми, всеки миг можех да дигна ръка и да ударя чашата. Такъв китаец заслужава наистина да му строшиш главата.

– Винаги, когато пресичаме такава зона, Джими, обхваща ме тягостното чувство, че крача през разрухата, която никога няма да свърши. Всичко туй, което ни огражда, е доплавало от съседни брегове, там е ставало нещо без нас, без присъствието ни, а още по-навътре в сушата се състояват още по-големи събития, които ние никога няма да видим. Някъде се издигат планини, греят зелени плодородни долини, там живеят хора с друг светоглед, така наречените сухоземни, но ние не знаем нищо за тях, ние бродим само по най-меката част на планетата, контактуваме с пристанищата, пък в повечето случаи не стигаме и до пристанищата, само до марините, до яхтклубове. Закопняла съм да се изкача на някой връх с лифт, да пренощувам в палатка, да се загубя в гора, или да побъбря с жители на Памир. Няма такова нещо. Ние обитаваме меката част на света, тази, в която можеш да се удавиш.

Мандаринът отново целуна устните на Дейзи, робата му се надигна повторно и най-вече от туй дяволско изпъкване на дрехата му извадих заключението, че домашното вино, което бях домъкнал от хиляди километри, е чудесно.

– Караш ме да се замисля и по туй нещо – отвърнах. – Сякаш са малко натрупаните край нас други поводи. Да, Дейзи, това заслужава да се обсъди, вие наистина сте загубили в живота. Боже мой, откакто се помня, мечтая само за моретата, а ето какво ми надума един човек, който живее в тях.

– Понякога ми се ще да ловя пеперуди, да се събудя в неизвестен пустинен оазис, да наблюдавам стадата как пият вода, да чуя звънците им.

Слънцето се продъни на запад и остави напрегната отровна светлина върху вълните. Малко преди да изчезне и тя, видях как се измъкваме – коренищата, лугата, гниенето се разреждаха, вече очаквах да добием нормалния си ход. Без да каже дума повече, макар че също видя увеличаващата се бистрота край нас, Дейзи се изправи, ослуша се, чу хъркането на капитана, целуна ме и изчезна, отнесе мандарина. Останах само аз и хъркането. Включих светлините на яхтата. Учуди ме, че работеха. Но въпреки измъкването ни от „прерията“, ходът не се оправи. Преди мракът да се сгъсти съвсем, успях да забележа, че морето се изчисти изцяло. Нещо ни теглеше назад обаче, ние нямахме ход, веднага трябваше да събудя капитана. Каква неприятност, точно на първото ми дежурство. Или пък да повикам Дейзи? Тя можеше да каже точно как да постъпя.

Като се питам, и днес още не мога да си отговоря защо не тръгнах към нейната кабина, нито към койката на капитана. Отворих шкафчето с неопреновия костюм. Съблякох дрехите си, навлякох неопрена и чак тогава се уверих, че съм си го купил по мярка. Хванах се за шурвала, обезветрих, старите кръпка до кръпка кранти дигнаха шум до небето. При хаотичното ни полюшваме и при този шум, капитанът нямаше как да не се събуди. Бях изключил от сметката българското домашно вино. Вместо капитана, събуди се и довтаса Дейзи. Бог да я благослови. Схвана веднага какво трябва да прави. Казах ѝ на първо време да не го прави, да чака знак от мен. Привързах се с осигурителното въже, спуснах се откъм кърмата, насочих се към витлото. Опипах го добре – голямо разочарование, витлото бе обрало по пътя си не само коренища, край него се беше усукало и сега висеше надолу парче от трал. Слава богу, нишката, от която бе изплетена торбата на риболовното съоръжение, не ми се видя от най-дебелите. Задърпах, насам, натам, нищо. Голяма беля, закачалката нямаше нито начало, нито край. Откъде да започнеш. Подадох се от водата. Поисках нож. Дейзи се забави, браво на нея, беше разбрала, че не става дума за кухненския нож. Поех го и я помолих да напълни ветрилата. „Илюзия“ потегли, но ходът се отрази слабо на „опашката“, тя не щръкна, както очаквах. И все пак ми позволи да заработя с ножа. Спореше ми слабо, прерязвах мрежата влакно по влакно, заедно с тръстиките: действах в пълна тъмнина и си знаех, че ако търкам търпеливо с острието, ще изтече доста време, но ще си свърша работата. Хващаше ме яд заради шибания ми късмет да вися като изсъхнал комар над океанската бездна. Два часа рязане. Толкоз отчете часовника ми. Най-упоритите влакна бяха останали впити около метала, те нямаше да окажат фатално съпротивление и можехме да се справим с тях в марината на Мадейра. Поне почистих руля, с него нямаше да имаме проблеми.

Първото нещо, което видях горе, беше светещата Дейзи, отразяваше звездните пулсации и светеше.

– Джими, знаеш ли какво – поех горещото кафе от ръката ѝ – все си мислех, че не си сторил нищо полезно на този свят, но тази нощ записвам в актива ти премиера.

Погледнах платната, автопилота, ослушах се в тишината на хода, опитах кафето.

– Дейзи, защо ме обиждаш така, ами Харпо?

– Какъв Харпо?

– Съпротивляваше се на насилието. За малко да остане с нищо и никакъв гроб. Сега има два, вторият за чудо и приказ, а аз горкият – без нито един.

Дейзи изтърси, че съм хвалипръцко и отиде да спи.

10.

Александър Вутимски навремето беше запял една песен с негов текст, от който в главата ми се е съхранил най-жизненият ѝ куплет:

Къде са седемте пияни негри,

развилнели се в оранжевия бар,

под звуците на саксофона

в нощта на Занзибар

Поетът ни представя Занзибар като декадентски остров. Съвсем обратното на острова с „оранжевите барове“ е Мадейра: кротък, населен с трудолюбиви жители, подчинени на етнографията си и традициите, здраво привързани с пъпната си връв към майка Португалия. Съдбата бе определила именно тази разработена, терасирана, култивирана земя да се изпречи на пътя ми като първо пристанище по започналото вече мое странстване. Тогава не ми беше много ясно радваше ли ме, или ме дразнеше прекъсването. Едва тръгнали, трябваше да спираме. Заради едно бебе.

Мадейра лежи прелестно в океана, четири острова, видях ги в лоцията, на 380 мили (към 600 километра) западно от Мароко и 260 мили (400 километра) северно от Канарските острови. Когато влизахме във Фуншал, валеше равен напоителен дъжд, който тук неизбежно се превръща във вино. Пренебрегнахме пристанището и се набутахме в марината. На кея ни очакваха десетина души. Както разбрах по-късно – и началникът на пристанището. Сред тълпичката обаче рязко се врязваше в погледа ми Хенри, висок и златен англосаксонец, откъснал главата на майка си. За съжаление, в лицето, a и в тялото на младежа долових присъствието на леко обезпокояваща инфантилност.

– Къде е Дейзи? – изгърмя зад гърба ми гласът на капитан Кларк.

Хенри докопа ловко въжето, което му хвърлих.

– Ави, млъкни!

Това пък беше гласът на съпругата му.

– Хенри, не чу ли какво те питам? Къде е внучката ми?

Синът привързваше яхтата.

Изненадващо, поне за мен, Дейзи скочи на кея и се отправи не към сина си, не и към началника на пристанището, а към най-възрастния от посрещачите. Сигурен съм, че туй противоречи на етикецията, а може би още повече на местните обичаи, но след като се ръкува сърдечно с бащата на булката, тя го прегърна и го целуна. Веднага искам да изясня, че детето Хенри беше объркало много нещата. Навремето майка му го бе свалила на този бряг да го спаси от чикиите, да задушава на воля скандинавки, а Хенри, глупакът, взел, че се влюбил в една аборигенка, дъщеря на този местен производител на вино, заграден в момента от четиримата си сина. Синовете не знаеха как да реагират. Като видяха, че Хенри се качва в яхтата, последваха го. Хенри прегърна баща си. Изглежда това не трогна капитана. Докато братята се ръкуваха с капитана и го приветстваха, Хенри се опита да обясни някои неща – според доктора бебето не бивало да бъде извеждано в такова време.

– Какво му е на времето? – поиска, да знае капитанът.

– От вчера непрекъснато вали.

– Какво като вали?

– Опасяваме се, леко покашля.

– Не плашете внучката ми с времето, ние никога не се от времето. Тя трябваше да ме чака тук, това щеше да се отбележи като първото нейно посрещане на дядо ѝ.

– Татко, ще те закараме у дома, затова сме дошли. Хем ще видиш къде живея.

– Никъде няма да ме закарате. Сине, ти забрави ли, че баща ти никога не напуска кораба си?

– Да но… – Хенри изглеждаше по-скоро уплашен, отколкото изненадан. – Смятах, че поне заради малката Дейзи.

– Сине, ти откога вече не познаваш баща си?

– Добре, татко, ще я доведем.

– Няма! – Лицето на Дейзи се беше разкрасило още повече от яростта. – Момчета, какво чакате, нали тръгваме?

Всички бяхме мокри, в разправията никому не бе дошло наум да се пази от дъжда. Дейзи поведе посрещачите към микробусчето.

На кея беше останал само началникът на пристанището, вир-вода, слисан, качи се ловко при нас, капитан Кларк го прегърна страстно.

– Джими, готов ли си да забавляваш господин Паутильо, докато приготвя кафето?

Това е то капитан Кларк, това исках да ви кажа, внучката бе забравена, а той, макар и капитан, не ми заповяда да се заема със сервирането. Допуснах, че е тактика, нещо напълно обикновено при такива случаи, но когато предложих аз да приготвя всичко, той ме натисна към седалката и измъкна джезвето. Тази негова реакция изтри от съзнанието ми цялата предишна случка в дъжда.

Господин Паутильо извади забавен португалски английски, но с него се оказа приятно да се разговаря. Ако бива да се направи с две думи характеристиката му, преди всичко трябва да се отбележи: луд по явлението „Илюзия“. Повече кафяв, поради слънцето, и повече германец, отколкото португалец – липсваха му и мустачките, и тъмната лесно застаряваща кожа – началникът на пристанището в главния град на остров Мадейра – Фуншал, ми се видя доволно щастлив от пристигането ни.

Капитан Кларк се появи не само с подноса, а и с думите:

– Джими ти преди малко успя ли да разбереш, че след случилото се на кея вече нямам син и ако не дай боже се случи нещо с мен, наследникът на този мухлясал, но славен кораб ставаш ти?

Докато се съвземем от изненадата, старецът продължи:

– Нарочно казвам това сега, пред приятеля и длъжностното лице господин Паутильо, понеже тъкмо той може да оформи на книга подробностите.

– Капитан Кларк – зяпнах аз.

– Не мисли, че не забелязах онова нещо. – Останах безмълвен, хабер си нямах за по-нататъшния развой на мислите му. – Преди четири нощи. – Наля кафето в две еднакви и една от друг сервиз чашки, захабени от недоизмиване, някъде по ръбовете чукнати. – Когато разчисти витлото.

– Вижте какво, капитан Кларк – започнах. – Навън вали, не само господин Паутильо, но и ние с вас сме намокрени, та предлагам да донеса нещо друго за пиене.

– Джими, още от първото ни виждане те харесах.

Отдалечих се в моята кабина. Докато ровичках в личния си склад за бутилката, кой знае защо, мисълта ми опоскваше един-единствен епизод – как този палавник Хенри бе успял да събере на кея две различни, ама съвсем различни една за друга фамилии: местните работяги, спретнати къщовници, от векове приведени към земята, да я чоплят и изсмукват от недрата ѝ вино, без да са мръднали където и да е от острова, а от другата страна – Дейзи, Айвъри и Хенри, които не само че не притежават поне по два квадратни метра собствена земя, ами не са се и спирали на определено място за повече от седмица. Освен в случаите, когато им се налага ремонт или изчакват да стихне някой особено свиреп вятър.

Към бутилката прибавих три от моите чаши.

Налях точно така, както обикновено се налива рома, пожелахме взаимно да ни се случат някои приятни неща и капитанът продължи да ми се кълне в любов. Мълчах и го слушах слисано. Дори не направих опит да му възразя, защото схващах, че всяка изказана дума бе предварително премислена. Изведнъж си представих огромната самота на исполина и ролята, която този забележителен артист изпълнява върху необятната сцена на океаните, мислите му напоследък за неизбежния край – „Яхтата ще ме надживее на всяка цена, защото човекът умира, но илюзията остава да броди над останките му“ – и тогава този кораб ще увисне като воденичен камък върху шията на Дейзи, за Хенри няма никакъв смисъл да говорим, а капитанът бил привърженик на това, корабите да умират от логична смърт, те нямат място в музеите, както се надява общинарите в Нантъкет, или началникът на пристанището във Фуншал.

– Логичният гроб на корабите, драги приятели, си остава само дъното, вечният си покой те трябва да търсят там, а не в музеите, както смятат някои. Разбра ли, Джими? Казвам го на теб, защото Дейзи е жена, тя като нищо може да зареже гнилата кръпка заради внучката си. И тъй като отворих уста, той почти изкрещя. – Корабът вече ти е завещан и това те превръща в негов пленник!… Джими, кажи ми, защо обикнах?

– Говорите като човек тръгнал да умира утре – успях да изрека.

– Утре, други ден, по-други ден…

Гласът му този път прозвуча съвсем загадъчно. Наведох глава и се втренчих във вишневото око на. чашата.

11.

Дейзи се върна на другия ден, по обяд. Лицето ѝ беше затворено, красиво и щастливо. Тя направо изтича в кабината ми.

– Джими, ставай да се увериш, че те обичам.

Пристигаше тъкмо навреме, защото вече и аз я обичах много. В очите ѝ прочетох, че е замислила някакво събитие.

– Вземи си и малко пари да платим едно мълчание.

– Според теб, колко струва по тия места мълчанието?

– Ми, знам ли, може би петдесет.

Казахме довиждане на капитана. Той също ни каза довиждане. Занимаваше се с нещо особено важно, този път над щурманската маса – сменяше батериите на радиото.

Натика ме в някакъв утрепан лендроувър, даде ми да разбера, че мястото ми е зад волана. Заповяда ми да карам по указанията ѝ.

– Не се учудвай, Джими, взех го от роднините.

– Можеш ли да кормуваш?

– Почти не, нямам и документ, но тук всички са мои хора.

– А как си се дотътрила до кея?

– С налучкване на педали и туй-онуй. Просто имах шанс.

Някои от улиците вече ми бяха известни. Научих ги преди обяд от импровизирана разходка. Дейзи не беше съвсем уверена, но каза, че всички улички водят винаги към изходната артерия на града, а тя пък задължително те повежда край морето. Отивали сме в едно чудесно рибарско селище, натъпкано с рибни ресторантчета, но няма да видим почти нищо и много жалко. Полута се малко из паметта си и изрови името на градчето – Камара де Лобос, на пет мили от яхтата ни. Имах да ѝ казвам много неща, предстоеше ни да проведем обширен разговор, но виждах и усещах, че сега не е моментът.

– Джими, слушай кво ще ти изпея – там съм виждала едно хотелче с не толкова пуританска фасадка и мисля, че няма какво да ти обяснявам повече. Също така мисля, че в това градче не ме познават особено, поне се надявам на това.

И хотелчето, и фасадата му се оказаха повече отколкото предполагах почтени, защото в този остров абсолютно всичко си беше такова, но нямахме време да търсим нещо друго, наехме апартаментчето, съблякохме се и на бърза ръка възвърнахме всичките си сексуални хрумвания, взехме душ, пак възвръщахме хрумвания, пак душ, и накрая се отпуснахме в нашите си разговори, които този път не приличаха на брътвеж.

– Дейзи, капитан Кларк ме прави наследник на „Илюзия“.

– Джими, ти убеди ли се, че от ден на ден все повече те обиква

– Убедих се – отвърнах без желание.

– А ти ме обичаш все еднакво.

– Мъжът ти ме прави наследник на „Илюзия“, бе, разбираш ли?

– Убивам те, ако си отклонил.

– Не съм казал нито да, нито не.

– Ще се съгласиш.

– Той не иска да знае изобщо съгласен ли съм, сплетничат нещо с началника на пристанището, подготвят документ, взеха ми и паспорта.

– Сигурно е необходимо.

Тя си играеше с подробностите ми.

– Но аз нямам никакви намерения… Дошъл съм само до Хавайските острови.

– Значи не ме обичаш.

– А ти знаеш ли какво ме чака на сушата?

– Какво наричаш суша?

– У дома.

– Джими, не ставай подъл, искам да кажа, малък човек. Какво ще правиш на шибаната суша? Всички човечета живеят на сушата, ти си роден да живееш в морето, с Дейзи, на „Илюзия“. На сушата изсъхват какавидите, китовете плуват.

– Мила, не ми говори като на юноша. И каква е тази фиксидея у мъжа ти да умира.

– И ти ли го долови?

– Доловил… Каза си го направо.

– На меч не го е заявил, но нещо става с този човек, внушил си е, че ще умре скоро и най-важното – че със смъртта си ще извлече печалба. Искам да кажа, че няма да стане смешен… Хайде, тръгваме.

Хенри живееше от другата страна, източно от Фуншал, в голяма къща с висока бяла ограда. В пристройките към къщата кротуваха няколко представителни бъчви с луда течност, няколко кипариса, няколко палми, гаражи, едно полуизтощено от служене куче и една стара талига под навес, реликва някаква, спомен от времето, когато реколтата се е прибирала с конска тяга. В спокойния ден, докато дъждът се оттегляше някъде другаде, замлъкналите от няколко дни птици се разпяваха. Всичко бе варосано, боядисано, чисто, и въпреки туй, от къщата, от складовете, от навесите, дори от кипарисите намирисваше на старо, залежало вино.

Жената на Хенри гледаше щастливо уплашена, досущ като Богородица, а Дейзи номер две спеше под излишно за здравето, но сякаш задължително за португалския интериор на стаята розово балдахинче, потънала в собствената си бебешка грозота. Влязоха две снахи, и те, горките, от португалското ежедневие, но след малко влезе третата снаха – финландка и веднага напълни помещението с блясък. Поговорих малко с Хенри, един истински будала, който накрая се оказва печеливш, защото – какво? – ще скита, ще скита с „Илюзия“, ще се лиши от този спокоен рай с бъчвите, в които можеш да скочиш и да плуваш. Понеже не мога да гледам дълго време бебета, ловко изместих интереса си към двора, излязох, копнеех да остана сам в крепостта. Слънцето започна да се закача с покривите, калдъръма и снежнобелите стени. Изгърмя самолет, сигурно докарваше нови туристи. Искаше ми се да остана поне пет-шест дни на Мадейра, знаех че има какво да се види, но бях сигурен в опърничавия характер на капитан Кларк. Нищо чудно, приберем ли се подир малко в „Илюзия“, да потеглим. Дейзи можеше да отложи отплаването, разбира се, в крайна сметка в повечето случаи умееше да се налага, но нещо ми подсказваше, че и тя не обича да блее дълго време по такива същества като внучки и тем подобни.

Най-малкият брат ни върна на кея. Свечеряваше.

– Отнехте ми чудесната плячка – рече господин Паутильо с присторено обиден тон. – А и кметът на града бе определил видно място за „Илюзия“. Но, карай да върви, на каика изглежда му е писано да служи и на втори господар.

– Дейзи, знаеш ли какво съм намислил? – започна да фъфли  капитан Кларк.

– Добре, Ави, тръгваме!

– Чака ни път – добави хрисимо капитанът.

Началникът на пристанището се учуди и на туй, но най-много го изненада факта, че капитан Кларк напуска Мадейра без да види новородената си внучка.

Което щеше да укрепи още повече легендата за великия актьор на водните пространства.

12.

Още една захабена от употреба мисъл: Щастливи са тия, които пишат, могат да обитават мизерен затвор, но да летят по всички посоки на света. Преди много години, като млад мъж, наняколко пъти се хванах за писалката, копнеех да нарисувам вселената по която бленувах. А ето че сега съм възседнал тази вселена и копнежът ми да съчинявам се е изпарил, но въпреки туй пиша всеки ден, запълвам моя собствен корабен дневник, вече като хроникьор на всекидневието, а не като автор. Водя си дневника на български и мога да го оставям навсякъде, без опасения, че някой ще прочете написаното. Защо правя това ли – изработвам си черна кутия на поведението, на новото ми битие, в случай, че изчезна някъде, синовете ми да узнаят какви ги е забъркал баща им, докъде е стигнал, да им спестя догадките. Ние – като имате предвид „Илюзия“, капитан Кларк, Дейзи и моя бургаска милост – не представляваме нищо повече от един „призрак на океана“. В тази спокойна или развълнувана атлантическа бездна, както ви е известно, трафикът е винаги гъст. Много съдове минават близо до нас, кажи-речи ще ни се тръкнат, та мога да видя с просто око как някои се пулят от изненада, да не говорим за туристите, накамарили се по левия или десния борд на лайнерите, за да фотографират кораба-фантом, белким после, като проявят негативите, на гланца им да проличи доколко „Илюзия“та е действителност, а не фантом, на какъвто им е заприличал. Срещаме и такива, които не виждат дрипавата черна яхта за първи път, те често ни махат приятелски, но и те са изненадани по своему – вместо двама налудничави, виждат трима. Но и тримата красиви, стари, забележителни. Както и да е, в личния си корабен дневник си позволявам някои отклонения, например на едно място съм записал: „Туристите или яхтаджиите махат приятелски на „Илюзия“, но намират се между тях нахалници, дето си мислят: да, тази славна отрепка вече отнася от стария към новия свят един добре изработен любовен триъгълник.“

Големи бяха тъкмежите ни за остров Мадейра, надявахме се да останем там поне седмица. Дейзи и аз смятахме да се налудуваме преди да хванем дългото трасе до Панамския канал. Инатът на капитан Кларк обаче смачка кроежите ни, задоволихме се само с ония три часа в почтеното хотелче на Камара де Лобос, където, ако бях дал петдесетте като бакшиш на собственика, за да мълчи, можеше да ме изгледат учудено, слава богу, собственикът се учуди само от факта, че напущаме в същия ден хотела му и, нищо чудно, късно следобед да се е досетил каква е работата, но почти сигурно е, че не познава Дейзи.

Сутринта на другия ден не успяхме да тръгнем рано, така се беше канил капитанът, но какво да сторим – чакахме венеца. Венецът се оказа пищен, на хора, които са се престарали, изработен само от свежи восъчни растения, тип „евъргрийн“. Донесе го господин Паутильо и някакъв друг местен португалец, той зяпаше по такъв начин капитана, сякаш се канеше да го изяде и да го запази само за себе си.

Понякога дълго наблюдавах картите. Атлантическият океан и там изглеждаше красив, от първи поглед още си личеше, че съдържа ценни вещества, от тях най-ценни ми се струваха островите на Карибското море, едно пространство, натъпканото до пресита от имена като Доменика, Санта Лучия, Барбадос, Гренада, Бахами, Ямайка, Тринидад, Пуерто Рико и да спра дотук, защото трябва да напълня цяла страница. Как ли ще се чувстват след няколко дни или седмици, когато се врежем в общността на всички тия, разпилени от бога бисери?

Откакто сме напуснали Мадейра, ни подухна само веднъж, разпъна ни на кръст, наистина, но приех това като бойно кръщение, изпитание повече за предпазното ми облекло, отколкото за духа ми. При дневните, пък и при някои от нощните ми дежурства, Дейзи се наместваше при мен и започваха безкрайните ни разговори, уж незначителни, но кои влюбени могат да сторят разлика между разговор и брътвеж. Денем ни покриваше покриваше променливото небе, а нощем звездния шарф, отдолу водата ни подплискваше, барабанеше по металната обшивка на каика, скромното мъждукане на компаса облизваше устните на гаджето ми, те и без помощта на компаса показваха къде се крие част от голямата сладост на Дейзи, а това общо взето се отразяваше много неблагоприятно за здравето, тъй като и аз, и тя вече изнемогвахме. Видеше ли ни отблизо или отдалеч, капитан Кларк искрено ни се радваше. Радваше ни се, но не съзнаваше горкия на каква инквизиция ни е подхвърлил, нас, чувствата ни, душите ни и опънатите ни като струни пред скъсване, желания. Не че нямахме възможност да си свършим работата, докато капитанът хърка юнашки; ние бяхме в състояние да извършим чудеса, но Дейзи, след няколко откъслечни пламенни докосвания с ръце и бърни, реши, че на палубата би трябвало да държим почтено към капитана, скрупулите ѝ се събудиха изведнъж и вече, привсе че изгаряхме един за друг, започнахме да избягваме дори най-невинните докосвания. За себе си мога да кажа също така, че след като бях признат за втори господар на яхтата, и особено след като усетих чара на този проклет иначе по детски инат, на свой ред се бронирах с почтеност. Ето по какъв начин върху палубата на сиво-черната парцалива, разхвърляна и мръсна до отчаяние „фрегата“ настъпи адът. Не настоявам, че съм обичал необикновено, обичах, както се обича за първи път и ако някой по него време се бе осмелил да ми каже в лицето, че ще мога да живея без Дейзи, бих му счупил носа. Дейзи какво, Дейзи обичаше също за първи път, тя ме обичаше от трийсет години насам, само дето не беше ясно кога ще дойде туй време да ѝ потърся сметка за наглостта да обожава в мое лице един някогашен изнасилвач и безпросветен резач на трупове, на всичко отгоре, да ми прикачи и името му.

Усещах океана като живо същество, като гигантска амеба, която не само че диша и шава, но е информирана за моето съществувание, за присъствието ми. Като гледах как по гърба на тази амеба се движат и други кораби, аз се мръщех, копнеех да бъда единствен, животното животното под мен да знае, че само аз го газя, най-щастлив бивах в самотните си дежурства, когато капитанът и съпругата му спяха долу и повърхносттана моята амеба биваше пуста, тогава именно се осмелявах да ѝ пусна по някоя плаха думичка, задавах и въпроси, а тя ми отговаряше – океанът проумяваше, че най-сетне, след толкова години, съм при него, че той е само мой. През годините на съзнателното си съществование винаги съм бил пленник на идеята, че няма нищо по-красиво от туй да прекараш живота си под ветрила и низко, колкото може по-близо до люспите на чудовището-океан, което да те…

Прекалено внезапно се появи Дейзи, изведнъж се настани до щурвала, уцели момента, когато нямах нужда от друго присъствие до себе си. Едва я виждах в тъмнината, по-скоро, долавях повишената ѝ от леглото телесна топлина. Не ми се щеше да я заподозра в сомнамбулизъм, навярно я душеше някаква безсъница, някаква залепена за съзнанието ѝ мисъл, а туй никак не подхождаше на някогашното зверче от гората в околността на Пензънс. Балканската ми природа ме подканяше да я заговоря, а навиците които придобивах върху палубата на „Илюзия“ ме дърпаха към мълчанието, и точно в този нощен час разбрах още веднъж колко важно за организма е мълчанието. Дейзи продължаваше да стои неподвижно на пейчицата, в ръцете ѝ нямаше нито чаша чай, нито кафе, нито цигара. Постоя още малко и си отиде. Поблъсках си главата над загадката, какво ли би могло да я развълнува по такъв странен начин? Нищо, ако не се смята странното подмятане на капитан Кларк за предстоящото му умиране.

13.

Настъпиха калпави времена, ветровете започнаха да играят, простихме се с твърдия курс и влязохме в „танцувалната зала“ – всеки нов курс изискваше смяна на ветрилата, автопилотът се превърна в чучело, през тия дни и нощи не се усетих нито веднъж сух, нямахме възможност да говорим за каквото и да е, само действахме, понякога бавно, безволево, друг път, както се полага при такива случаи, енергично, но винаги в стила на механичните кукли. Тези денонощия по- късно бяха отбелязани в корабния ми дневник като „животинския период на пътешествието“, защото докато траеха, ние не само не говорехме, ние и не мислехме. Нито идвахме от миналото, нито отивахме в бъдещето, имах чувството тогава, че от сътворението на света живеем само в настоящето, със всичките му хиксове – удряне на главите в гика, подхлъзвания, падания и навлеченото от капитан Кларк бедствие, произтичащото от страстта му към лучена салата с хайвер от забравих каква риба. Но този път хайверът се оказа малко вехт, та съпружеската двойка получи семейно стомашно разстройство. Аз останах здрав благодарение на обещанието си да не приемам нищо за ядене от ръката на стареца, който освен че не се съобразяваше с хигиената, ами проявяваше някаква плюшкинова небрежност към продуктите за готвене. Той ми поднесе блюдото докато бях при щурвала. Благодарих му горещо и след малко хвърлих прочутата му салата в океана. Горката Дейзи, застанала от другата страна на масата, ще не ще опитала от шедьовъра, и все пак се отърва леко, но старецът създаде доста смях сред разлюляното и без това пространство от платна, мачти, вода, вълни, облаци и късчета от небето, които отвреме-навреме се показваха, колкото да внушат утехата, че все пак не става дума за потоп, а за обикновено продънване на времето. Аз бях този, който прекарах почти цялото това време при щурвала като герой, а героят капитан бе превърнат в отрепка. Но, както споменах, всичко се разви пред облаците и вълните, остана скрито за публиката, тя си боготвореше капитана и нямаше никаква представа от неговите задкулисни патила.

14.

– Иди да поспиш – каза един следобед Дейзи. Тя сложи ръка върху щурвала, но точно там, където лежеше тогава моята ръка. С това сякаш ми заяви, че както лошото време, така и стомашното разстройство са безсилни срещу голямата любов. Водното пространство край яхтата бе изпълнено с милиони неорганизирани вълни без гребени, без пяна, с овална заобленост и метален блясък. Блясъкът се изстрелваше от синьото слънчево небе. Платната висяха като бездиханни птици, а ние се клатушкаме неопределено. Блясъкът обаче, само блясъкът и калайдисаните вълни ми напомняха за най-хубавите мигове от живота ми, когато привечер се връщах от Созопол, насочен към Бургас и платната на „Ножът на ветровете“ се издуваха като сутиен в пеперуда стил, на бай-дъ-уинд. Никакъв шум, пълна тишина, само ритъмът от мелодията на радиото и пияното чувство, че стоиш на място. Тия подиробедни мигове никога няма да ги забравя. – Честита нова година!

Исках да попитам Дейзи кога е влязла тая Нова година и защо не сме празнували снощи настъпването ѝ, но не ми достигаха сили за въпроси. Бавно се надигнах и с клатушкане тръгнах към кабината си.

Сякаш схванала моята смъртна замаяност и пълната ми дезинформираност за времето, гласът ѝ добави:

– Днес е пети януари.

Тогава не разбрах какво ми се казва, ала щом легнах, преди да заспя, на първата минута от залюляването ми в неспирното клатушкане си помислих: Боже мой, наистина ли е пети януари?

15.

Съпоставях нашето плаване с лудешките състезателни епопеи на другите, от световни־те регати. А и за мен плаването под ветрила в младостта ми означаваше само надпрепускане, нерви, амбиции, неуморно прилагане на някаква тактика. В лодките ние не плавахме, ние бягахме, подскачахме, промушвахме се, увисвахме, откренявахме, опъвахме, натягахме, ние мразехме хубавото време с приятен умерен вятър, търсехме само силните ветрове. Ако не беше успокояващата ласка, която ми даряваше семейната ни яхтичка, едва ли бих се докоснал до наркозата на морето, нямаше да го забележа, да се влюбя в него и може би нямаше да узрея за стремежа си към Хаваите.

Дейзи почука на вратичката и каза, че ще сторя нещо добро за психиката си, ако се кача при нея. Психиката ми напоследък се чувстваше перфектно и не разбирах какво би могло да я накара да се почувства още по-добре, пък и никак не ми се ставаше от койката, но бива ли да откаже човек, когато го зове жена? Часовникът сочеше дванайсет. Бяха ми се събрали четири часа сън. Ослушах се. Не чух хъркането на капитана. Кабината ми се задавяше от дневна светлина. Излязох без се обличам, знаех, че не е много шик по бански гащета, но в тия ширини, след като бяхме слезли вече на юг, не можех да спя облечен.

Денят можеше да изкриви човека с блясъка си и синята си светлина, която излизаше от океана като дихание, но направи ми впечатление нещо друго – бяхме обградени от китове. За малко да изврякам към капитана, той в това време извършваше обедните си изчисления по слънцето и сякаш не забелязваше обсадата. Навреме се досетих, че капитан Кларк сигурно е виждал подобни зрелища стотици пъти.

– Такова нещо и ние не сме забелязвали много често – рече Дейзи. Най-много два или три пъти. Затова те повиках. Виж ги, тия животни вече нямат нито страх, нито срам, ще се отрият о бордовете ни. Картината ти е позната сигурно от телевизията, ето ти я и на живо.

– Дейзи, капитанът не ми харесва.

– Защото продължаваш да му обръщаш внимание. Гледай китовете, не гледай капитаните.

– Все ми се струва, че ни подозира.

– Ами време е да не ти се струва, на него и през ум не му минава, защото е маниак, не ме карай да те целуна пред очите му, той не може и да помисли, разбираш ли – някой да посмее, който и да е той – както ти да посегнеш на мен, така и аз на теб.

Не бях в състояние да си обясня доверчивостта на китката, тя пък какво диреше на десетина метра от десния борд на „Илюзия“. Що се отнася до китчето, хлапето беше длъжно да не се отделя от майка си. Освободих щурвала и обезветрих. Застанахме на място. Майката и детето ѝ се полутаха учудено наоколо и отново се нанизаха, този път край левия ни борд. Стадото поотмина. Нито майката, нито бебето имаха вид на същества, които ни обръщат внимание. Държанието ме обиждаше. Върнах се в кабината, взех маската и един шнорхел. Капитанът бе изчезнал, сигурно в складовата кабина на бака. Допълнително ме изненада пълната му апатия към туй, което предприемахме.

Скочих във водата. Направих няколко маха и докоснах кожата на китката. Когато допрях цялата си длан , стори ми се, че усещам ударите на спокойното ѝ сърце, животът на огромния ѝ организъм, плискането на кръвта в него, въздухът в дробовете, процесите, плъзнали по капилярите, усетих химията на един далечен, забулен в мъглата на незнанието свят, който ме върна към ученическата скамейка, книгите, копнежите и ме накара да си помисля за кой ли път, че вече не съм оня сив човек от всекидневието.

Бебето изчезна. Поех въздух и го последвах. Слязох при циците на китката. Бебето си отхапа късче мляко и изчезна повторно, но аз се оказах изобретателен – дощя ми се да вкуся от неизвестното. Налапах едно от зърната на майката. Всмукнах. Млякото ме опари. В мен кипна духът на откривателството. Вълнуваше ме усещането, че съм първият от хората. Плъзнах се край тялото ѝ, запътих се към опашката. Натъкнах се на Дейзи. Беше се гмурнала без маска, целунах я, пъхнах ръка в горнището на бикините, напипах гърдата ѝ, стори ми се по-привлекателна от цицата на китката. Ненадейно се настроих към по-мащабна лудория. Посмъкнах леко долнището на бикините, целунах храсталачето ѝ, усетих го как се запалва, а женището край него потръпва. Долу никой не ни виждаше, прикриваше ни тялото на китката. Добре, но бебето обърка замисъла ми, то просто се навря помежду ни и усетих колко е по-нежна е кожата му от кожата на майката. Почесах китката. Дейзи тръгна към повърхността, пое си въздух и се върна. Навря ръката си там. Искаше да узнае дали съм се втвърдил. Бях се втвърдил. Посочих към китката. Дейзи веднага схвана какво ѝ казвам и ме стисна силно. Заболя ме, въздухът ми секна и се засилих нагоре. Тя ме последва.

– Джими, не обичам подобен хумор!

Болеше ме, навярно лицето ми е било сгърчено от болка, но въпреки болката забелязах, че капитан Кларк е отново в добро настроение, беше се облегнал на релинга и ни се любуваше.

– Дебелак! – изкрещя допълнително Дейзи. – Ще ти го откъсна!

Майка му стара, ревнуваше ме от една китка.

Като видя съпругата си ядосана, капитанът, който и без това се забавляваше с играта ни, се засмя гърлено, като холандец в бъчва.

Като изтеглях съпругата на палубата, макар и задъхан от играта и от дългото задържане на въздуха, отново се натъкнах на гърдите ѝ. Те излязоха от бездната мокри, напрегнати. И тъй като преди малко, долу, се намирахме извън пределите на „Илюзия“, на нас ни бяха позволени доста неща, които всъщност не можехме да реализираме – или въздухът се изчерпваше, или ни пречеше законът за гравитацията – вече стояхме един срещу друг, мокри, задъхани и се мразехме, но не по-малко мразехме и капитана, демоничната преграда, застанала между моята мъжка изпъкналост и нейната вглъбнатина.

16.

Живеех в необятна безметежност. Приближавахме към най-просторната дължина на Северния Атлантик, устремени към горещите Карибски острови. Като казвам „устремени“ не разбирайте „забързани“, напротив, движехме се яваш-яваш, все в традиционния стил „Илюзия“, при силни ветрове не измъчвахме всички платна, а затишията не ни дразнеха. Обичах дежурствата си. В ония часове отнякъде изплуваше могъщото, безкомпромисно A3. Единственият буден човек на борда! Представях си, че корабът е мой, докаран до туй състояние според моя вкус и сега препускам по вълните със самочувствието на мъж, който е спечелил всичките си биологически и екзистенциални лотарии.

Личният ми корабен дневник набъбваше. Притиснат от слънцето, не можех да измисля и нанеса в него кой знае какви открития на умствената човешка деятелност, но в замяна на туй пък, никой не надзърташе в страниците ми, да прецени колко струвам. Чувствах се перманентно щастлив. Освен това, на два пъти си спомних, че съм богат, та по този повод си въобразих, че съм митично същество, великан, нагазил с единия си крак в океана, а с другия стъпил върху далечната провинциална суша. Побързах да удавя това усещане с уиски. Трябва да ви призная – успях, както си седях до шурвала. долових звездите над себе си като съвсем близко физическо присъствие, замислих се о по това явление, накрая го възприех като следствие на нещо не по-малко тревожно за духовното ми здраве и долях допълнителни дози уиски в огъня. Напоследък забелязвам, че повече ми се пише, отколкото ми се чете. Вторачвам се в дневника. Лошо. Застрашена е жанровата му чистота, избива ме на съчинителство. Това означава, че се е обадил един отколешен мой порок. На тази възраст той може да се разрази като мизерна старческа графомания. Ето, в цели четири страници съм развил някаква странна визия за странен четириъгълник: Дейзи, капитан Кларк, Моя милост и „Илюзия“. Не се подсмихвайте – „Илюзия“. Към нея клоня. Бавно, на етапи, ден след ден, вахта след вахта, потъвам в нея, сраствам се със старите кости на яхтата, с всяка нейна вехта или подменена част, с несменяемия ѝ корпус от метал или със съвършено новото ѝ, подарено наскоро радио, с кръпките ѝ, с потайните ѝ тъмни кътчета на мишките, с всяка потребна и излишна вещ по снагата ѝ. В резюмето на разказа, не особено сполучливо като литература, е отбелязано как изчезват те – най-напред капитана, след него Дейзи. Оставаме АЗ и „Илюзия“. Единство в двойна плът. Аз и старата кранта оставаме като органична потребност не само на пейзажа и на любопитството на хората, но и на извънземните цивилизации. Корабите по-красиви от хората, особено старите, a излязат ли от мода, те стават очарователни, натоварват се с допълнителна индивидуалност, с душа… Тази новела както и да е, но другата, не мога да си обясня зачеването на другата и как да си отговоря какво търси в корабния дневник? Става дума за деня на китовете, а още по-точно – за подводната игра на Стоян Жечев, Дейзи, китката и рожбата на китката. Всъщност оня момент, когато Стоян Жечев се устремява към задната част на кита, тоест – към путката на китката, но по пътя се сблъсква с Дейзи. Дейзи направо го спира и парира стремежа му да обладае една самка в периода, в който кърми бебето си и е забранено от самата природа да допуща болни содомисти до себе си.

В дневника, за който става дума, започнах да изграждам и образа на капитан Кларк. Не знаех за какво можеше да ми послужи, навярно за нищо. Всеки ден наслагвах парченце по парченце, пирамидата растеше, събирах, залепвах, както лястовицата залепва дребните късчета кал, за да изработи гнездото. Всъщност извайвах паметник, тъй като възнамерявах да му се поклоня, пък ако се случи да потънем някъде и дневникът попадне в ръцете на наследниците ми, да се разбере с кого точно съм тръгнал на път. Зовеше ме обаянието му, трудно обяснимият чар на мореплавателя, който ме покори в първата секунда на приближаването ми към него. Прегледах книгите му, нищо особено, бяха написали с повече от необходимия при такива случаи захлас, но изобилстваха с преживелици, много факти, а декорът се променяше шеметно, страниците гъмжаха от импресии, а вглъбяването и задълбочаването липсваха, долавяше се себепоказването, дори фукането. Спокойно мога да призная, че книгите на капитана не допринесоха за влюбването ми в него. От тях обаче разбрах, че авторът им обожава Дейзи и сина си Хенри, жертви, пленници на налудничавата му идея да ги превърне в нещо като мачта и кил на кораба му. И тук му е мястото да си призная, че обичта ми към тази личност се разрази неспасяемо, след трудно обяснимия ѝ жест да ме направи пряк и единствен наследник на легендарната „Илюзия“.

17.

Изградих и втори образ на капитан Кларк. Този образ не го поставих на пиедестал, а направо върху мръсната палуба. Към него отправих ненавистта си. Аз и Дейзи направо намразихме нейния Айвъри, омразата ни взе такива размери, че вече предпочитахме да го няма, да се пръждоса, да изчезне от очите ни. Това не го изразявахме гласно, какво говоря, не го допускахме и в мислите си, омразата витаеше дълбоко в организмите ни, не знам къде, тя не беше и в духа ни, по-вероятно, поне допущах, че се потайва в неизвестен, съществуваш само в телата на силно влюбените орган, определен само за такъв вид омраза, както черният дроб е определен да филтрира и съхранява токсичната ни химия. Айвъри пречеше, стоеше между двама ни, спъваше любовта ни, възпираше ни да се нахвърлим един във друг. Надали бих преувеличил, ако кажа, че денонощно вървях по палубата щръкнал. Някъде край мен, ама много близо до мен, с вечно наточени и изнесени напред гърди, шаваше Дейзи. Бях сигурен, че лудее за мен. В деня на китовете, долу, под най-нежната, розово-белезникава кожа на китката, усетила че сме защитени от всякакъв поглед, тя бе готова на всичко, дори да умре от недостиг на кислород, виждах мехурчетата пред устата ѝ, разбирах я, побеснялата Дейзи искаше да ми се навре докрай, но как? Въздухът винаги свършваше, налагаше се да се отделяме един от друг, да изплуваме, да глътнем пресен кислород и отново да се спуснем под белезникавото сияние на китката, където въздухът ни отново се изчерпваше, и пак на повърхността и пак долу – игра с началото без край, а то с има един естествен край, разбира се, стига да бъде премахната пречката Айвъри, стига да намеря сили в себе си, да го убия. Никога не сме си разменяли и намеци за такава дейност. Аз и Дейзи мълчахме и се пържехме в тигана на собствения си ад. Но един ден…

– Ще пренебрегнеш ли най-после скрупулите си! – изкрещях един ден. – Чуй го как хърка! Трябват ни само три минути.

– Не мога, Джими, тая работа няма да стане тук, знаеш, че на тая тема съм шантава.

– И никакъв остров насам!…

– Въпросът ни ще се уреди в Панама.

– С тази мръсна, парцалива кранта, с този вмирисан на мишевини кораб туй означава не по-малко от месец… Ще го убия!

– По-скоро – аз.

О, как обичах тази обезумяла по мен англичанка!

19.

Мислите ми пълзяха по небето, търсеха да изцедят нещичко от звездите, а както ни е известно, звездите са се отказали да отговарят на въпроси; оказа се, че са сухи, празни, излезе че цялото звездно пространство било пусто, из него се срещат само искрящи блясъци, но отправим ли се към тия блясъци, ще останем с пръст в устата, защото изведнъж ще се окаже, че те са отдавна угаснали камънаци.  На такова небе наподобява и световната философия, в която се давя. Някои от самотните звезди ми приличат на философи-пустинници, а съзвездията – на философски школи. И едните и другите обаче сякаш имат за цел да се отричат един друг, създава се хаос от противоречия. От този хаос лично към моето съзнание успява да се шмугне някоя временна мисъл, като тази, да речем: Всичко е суета на суетите. От суета ли се обичаме двамата с Дейзи? Или пък, ако приемем, че всичко e егоизъм – от чист егоизъм ли се измъчваме и бродим по нажежения тиган? А може би от най-първична биология? Колкото и да се старая, не мога да надскоча ръста си, ние, обикновените хора, не сме в състояние да строим теореми, да извличаме формули, да мислим дълбоко. Ние, обикновените хора, ще продължаваме да мислим повърхностно, защото, пак според мен, повърхностната философия е по-вярната. Както е рекъл Хераклит,  хората търсят знанието в своите си малки светове, а не в големия и общ свят. Цитирам Хераклит не за да се перча, срещал съм го някога, и съвсем случайно, когато се бях запътил към Френсис Бейкън заради мълвата, че моят идол Шекспир и този англичанин са едно и също лице.

Такъв съм, когато дежуря нощем, сред спокойно море и под кротки звезди, заглеждам се в небето, а загледа ли се човек в небето, няма начин да не потъне в размисли, разбира се – повърхностни…

Допрях леко ръка до брадата му, така обичаше да го събуждаме. Капитанът отвори очи и както винаги при такива случаи, загледа се няколко мига в будната синя точка на радиото. Като седна на койката, вече можеше да се каже, че е излязъл от съня. В това седнало положение едрият му ръст смали още повече размерите на кабината. Едва сега запалих лампата и всичко, което до този момент беше сянка, предположения, се превърна в реалност. От няколко нощи насам, по-точно, откакто бяхме навлезли в по-топлите предели на Атлантика, той спеше само по ризка и бермуди. Щом палвах лампата, заглеждах се в огромните и много груби пръсти на краката му, те винаги ми говореха за сила и човешка доброта.

Изкачих се обратно в кокпита. Спеше ми се. Подир малко капитанът се приближи с неизбежното си горещо кафе.

– Джими, ти отново ме събуди по-късно. – Погледна по навик компаса и автоматичния пилот. – Пак си будувал цял час повече.

– Не ми се спеше – отвърнах. От друга страна, сетих се, че може ме заговори задълго и добавих. – Но сега умирам за сън.

– Много ме щадиш, Джими, душата ти е прекалено добра. А не бива ме щадиш, ние, старците, не заслужаваме милост.

– Кокетничите със старостта, капитане, вие сте по-млад от всички ни на борда.

– Ще ти повторя още веднъж, Джими, страхувам се, че Дейзи ще ме изиграе, подозирам я, че като умра ще ме излъже и няма да ме хвърли в морето.

– И със смъртта кокетничите, сър, стига вече, омръзнахте ни.

– Надеждата ми е, че ще се наложиш и ще ме хвърлите на акулите, дето и да се намираме, чуваш ли?

– Добре, капитане, вие умрете, а другото го искайте от мен.

Тръгнах си. Чух го колко шумно сръбна от кафето и заби едно много кратичко, но остро изреченийце в гърба ми.

– Ще видите.

Главата ми тежеше за сън, краката ми се влачеха, трудно се проврях до кабината си. Тази нощ, далеч преди да се разсъмне, дори не помислих за най-обикновеното – как Дейзи сега спи на две крачки от мен, в дълбокия сън са укротени гърдите ѝ, очите ѝ, вечно открехнатите ѝ, наляти с любовна отрова устни, спи си и чашата между краката ѝ, будуват единствено легендарните ѝ ноздрички, но как да ги види човек в тъмното, тръпнещи, открехващи се като актинии.

Щом усетих леглото под плещите си, помирисах спокойствието, онова спокойствие, което обгръща само здравите, щастливи хора малко преди потънат в съня. И точно една секунда преди да заспя, стреснат от умирането на капитан Кларк, примигна светкавично въпросът: За какъв дявол този човек започна да ни повтаря почти всеки ден, че ще умре скоро? Да не би, за да ни остави на спокойствие в голямата изгаряща любов? Дали пък не знаеше много за нас, повече отколкото двама влюбени могат да предположат?

Ха сега иди да спиш, капитан Жечев!… Така ли ми викаха някога? Такова ли беше името ми?

Надигнах се, приготвих си кафе пред учудения му поглед. Приседнах. Небето беше същото, само на изток вече се очертаваше въображаемото розово ръбче, повтарям – въображаемо, все още далечно, предполагаемо.

– Джими, какво става с теб?

– Нищо, капитане, само дето се сепнах и скочих, опарен от една мисъл – гузен негонен бягах – че може би знаеш и се надсмиваш зад гърба ни.

– Почти съм сигурен, Джими, но туй не бива да те тревожи. Иди да спиш, момчето ми, ти беше като никога капнал за сън.

– Вече не ми се спи.

– Да, но нарушаваме хубавия ритъм на хубавите ни дежурства. Не бива да го разчупваме, този ритъм е много важен за вечно плаващите

– Капитан Кларк, не ме предизвиквайте да извикам, та да ни чуят сплесканите чудовища на дъното – какво целите с тая ваша смърт?

– Нищо – отвърна тихо капитан Кларк, или Айвъри, пък имаше и някакво много свойско название на този човек, употребено два или три пъти от жена му. Така и не го запомних, но ми направи впечатление, защото ми доказа ясно, че тия двамата са скрепени от нещо много по-силно от любовта. – Нищо, освен това, че искам, ако умра, да умра скоро, преди да стана прекалено смешен.

– Вие сам ли разбрахте, че вече сте смешен?

– А ти схвана ли го?

– Вие ми го внушавате.

– Джими, този разговор не може да има ясен край. Трябва да го за режем и да си поговорим за хубави неща, например, как ти ще продължиш да плаваш с „Илюзия“ и как ще се откажеш в името на капитан Кларк, да модернизираш и стерилизираш тази чудесна илюзия за туй, което трябва да бъде.

– На това ли казвате „хубави неща“?

– Завиждам ти, Джими, на теб тепърва ти предстоят радостите. Че ти още не си видял остров Тринидад, не си прекосил Екватора. За съжаление сега не ни предстои този празник, но след като хвърлим венеца върху брат ми Джонатан и се наситиш на Хавайските острови…

– Това ми е достатъчно – казах бързо. – Нищо повече не ми е нужно. Искам да опровергая легендата, че никой никога не е постигнал мечтата си.

Казах „лека нощ“ и оставих чашата си до чашата му. Капитан Кларк не отговори честно на въпроса ми, но пък и аз едва ли го бях задал честно, искам да кажа, че при един подобен разговор би трябвало да спомена и името на съпругата му… Знаеше, че го мамим? Дори и не подозираше, маниакът му с маниак.

Преди да се прибера повторно, нагло погледнах в каютата на спящата, вратата ѝ напоследък беше винаги отворена заради подухването, но в тъмнината не видях нищо. Посегнах към лампата. Отказах се. Умирах да видя жената, която обичах и която пазеше прелестите си само за мен. Намерих запалката си. Щракнах. Светлината облиза всичко, каквото можеше да бъде облизано от спящата Дейзи. От щракането и от светлинката тя потръпна цялата, усмихна се и отвори още повече бременните си от страст устни…

Капитан Кларк, от кога си заумирал, дявол да те вземе, умирай по бързо, преди да съм умрял аз! Едва пренесох туй срамно и тежко за плещите ми пожелание до леглото си. Тръшнах се отчаяно и мисля, че заспах, но все пак не бях сигурен… Може би. Може би спях, а може би и не спях.

Но засънувах, сънувах че устните ѝ се допират до устата ми, усещах ги като полъх на невероятен пасат, тя ги отъркваше леко, сякаш обърсваше любовната ми слюнка, а всъщност изсушаваше аромата на току що изпитото от мен кафе.

– Няма да издържа, мили мой, не съм толкова силна, за каквато се имах, не съм вече зверчето от гората край родното ми градче, а усещам, че и Джими вече умира в мен, проумяваш ли какво ти се шепне, капитан Жечев, ти преставаш да бъдеш повече продължението, ти си! – ти си началото на най-голямата ми любов, любовта на дъртата шафрантия Дейзи, която, както подозирам, няма да издържи и ще наруши желязното си правило. Най-добре ще стане ако пристъпя обета си и те изям без остатък – шептяха устните в ушите ми – отколкото да го убия. Никак не ми се ще да го премахна, но ако ти не сториш това, ще го убия аз, защото не мога повече да издържа на страстта, издънвам се, не от друго, а от страст, разбираш ли, от великата първична страст, която би прегазил дори живота, досущ като в старите гръцки трагедии.

Накрая шептенето ѝ замря, тя вкара езика си в ухото ми, овлажни съня ми, направи го още по-красив.

– Лека нощ, капитан Жечев.

Сънят ми бе започнал и се беше развил като по поръчка, сън на победилия вече мъж, точно както си го мечтаех и иди после да разправяш, Стояне, че мечтите на хората никога не се сбъдват.

19.

Вятърът беше накренил „черната дама“ добре, а и кръпките ѝ се държаха прилично. Зад нас се очертаваше ярка, синкаво-бяла струя, по-ярка от всякога върху потъмнелия океан. Дейзи стоеше като закована под дъжда, в гумираната си мантия, в гумираната си качулка. От качулката ѝ се стичаше вода, мярна ми се мокър кичур, от веждите ѝ капеше. Англичанката ми се стори по-миловидна от всякога, напомняше ми мокро врабче.

– Здравейте, капитан Жечев.

В кафетата, които носех, валеше. Дейзи посегна и награби голямата моя чаша. Правеше го за първи път, а това означаваше, че в момента умираше за повече гореща течност. Сега хъркането достигаше до нас съвсем приглушено от дъжда, от приятното свистене на вятъра. Видимостта ми се стори мизерна. Погледнах още веднъж часовника, наближаваше един, обедно време. Направих си сметката. Спал съм цели седем часа, и то дълбоко. През тия часове бе изтекло дежурството на капитана плюс два часа от дежурството на Дейзи… Трябва да се има предвид, че капитан Кларк винаги дежуреше повече от целия екипаж.

Отново ме бяха нарекли „капитан Жечев“, това нещо го чувах за втори път този ден. Момент, първият път не го ли сънувах? И какво е това невероятно съвпадение? Сънувал си нещо, а то след малко ти се появява на живо. Май че туй кафе беше най-сполучливото в живота ми… Пиех и си мислех за съвпаденията. Вече втори път ме наричаха с истинското ми име. Замислих се допълнително, напрегнах се, мъглата на тайнственото започна да се поразрежда. Знаех, че всичко можеше да ми се изясни изведнъж, ако запитам, но не исках да задавам въпроси, беше ми приятно да разнищвам бримка по бримка. Очертаваше се предположението, че онова приятно приключение тази сутрин не го бях сънувал, по всяка вероятност Дейзи бе дошла на живо в кабината ми и е натикала наистина шестоъгълния си шептящ език в ухото ми. Да, капитан Жечев, точно така – Джими вече умира. На неговото място идваш ти и по този повод, както се казва, е наложително да черпиш.

Донесох бутилката и чашите.

Дейзи каза:

– Знаеш, че не пия.

Капитан Жечев каза:

– Днес обаче ще пиеш!

– Защото вали ли?

– И защото вали.

– По какъв случай?

– Капитан Жечев черпи.

Студената ѝ мокра ръка легна върху ръката ми. Глътнах добре, тя както винаги – вяло, но малко повече от друг път.

– Къде си се забързала с тия натегнати платна?

– Знам ли? Надявам се да връхлетим по-бързо на някой от островите, да стъпим на суша, да си взема всичко, което ми се полага от теб. Иначе ще ми се наложи да го убия.

– Вместо да го убиваш, няма ли да бъде по-изгодно, ако слезем в кабината ми? Снощи те чух да мълвиш, че си готова да пратиш по дяволите табуто си.

– Така – мокри?

– Мокри!

– И да се блъснем в някой кораб?

– Пък да се блъснем – изсъсках аз.– Вече ми е все едно.

Ноздричките ѝ щракнаха няколко пъти, усетих я как задиша по-дълбоко, а след това се вгледа в завесата на дъжда., сякаш да се увери, че насреща не се задава каквото и да е. В туй време аз проучих надеждното застопоряване на автомата, накреняването. Дишах също дълбоко. Сърце ми промени ритъма си. Допих всичко от чашата. Хванах ръката ѝ. Повлякох мократа плът и гуминираната материя зад себе си.

В кабината се целунахме до пускане на кръв. Тя изобщо не се интересуваше повече от нищо, но аз се ослушах. Стори ми се, че хъркането, което досега пробиваше редицата на кабините, секна. Дейзи разкопчаваше мантията си, трескаво посягаше и към моите копчета, дърпаше, те не се даваха, тя се отказваше и се залавяше отново за своето облекло. Продължавах да. стоя неподвижно и да се ослушвам. Чаках да чуя хъркането.

– Дейзи.

Дейзи се укроти.

– Дейзи!…

Дейзи напусна спокойно кабината ми.

– Какво правиш бе, Дейзи, защо не си на мястото си, не виждаш ли какво ни заобикаля?

– Виждам!

– Ще връхлетим.

– Да връхлетим!

– Какво? – учуди се капитана.

– Омръзна ми.

– Какво каза?

– Казах, че си ми омръзнал. Защо се събуди по никое време?

– Нали знаеш какъв е сънят ми, когато нямаме видимост.

– Знам! – извика Дейзи. – Знам!!!

– Прибери се на сухо. – Изпъшка няколко пъти. Това означаваше, че влиза в ботушите си. – В такова време нямам вяра никому… Джими!

Обадих се.

– Буден ли си?

– Да, капитане.

– Свободен си до полунощ.

– Не, капитане.

– Спокойно, Джими. Дейзи може да те увери, че в такова време мога да издържа и двайсет часа.

– Добре, капитане.

Дейзи приготви кафето, поднесе му го и се прибра.

Подадох глава навън, видях дъжда, исполина до руля, огромната му, винаги весела брада, по нея светлееха отделни капчици, така беше само отначало, след туй брадата се намокри и доби миньорен цвят. На подобна на гледка трудно можех да издържа. Повтарям: Дъждът, щурвалът, исполинският капитан в исполинското си защитно облекло, исполинските крака, исполинските гумени ботуши – всичко туй вместено под гика на голямо ветрило, но какво ветрило, боже мой, закърпено, не като ония педерастки бели-беленички дакрончета на лакираните яхти. В този момент капитан Кларк ми заприлича на последния мохикан от великата океанска прерия и не само, че не можах да отместя погледа си от тая картина, но тръгнах към нея.

– Чудесно време, Джими, луд съм по такива преживявания – водата е не само под краката ти, тя шурти и над главата ти, трудно се взиращ пред себе си, но пък знаеш, че ходът ти е блестящ и руля ти се подчинява повече от всякога.

Какво можех да отвърна на стария човек, същите усещания вилнееха и у мен. Предстоеше ми да изживея още едно от мечтаните ми изпитания. Копнеех за дежурството си. Бях уверен, че ще имам същото време, плюс пълната нощна тъмнина.

– Джими, какво има?

– Нищо, капитане, гледам ви.

– Обичам да ме гледат и да ми се възхищават – отвърна той.

Какво да го правиш, закоравял маниак.

Отправих се към леговището си, там пред мен се откриваха три възможности: да се вмъкне и без това разгневената Дейзи, и да продължим, да се наспя допълнително, или пък да почета. При гротмачтата се натъкнах на една метаморфоза в нейната сублимна фаза – върху наветрената палуба, изпод разкошно бухнала пяна, започваха да се появяват части от тялото на Афродита. Дъждът изми и разголи най-напред раменете, след туй бюста ѝ, лъсна корем, пъпа, който го украсяваше, сапунената пяна се спускаше по нозете на хубавицата, която впрочем несъзнателно се обърна с гръб към мен и ми показа задника си, пак се обърна с лице към мен и ми показа този път не какво да е, а тъмното облаче над делтата си. Ръцете на Афродита зачестено търкаха очите, там на богинята ѝ пареше, пречеше ѝ да прогледне. Накрая дъждът изми и косата ѝ, грейна грозната при къпане глава на Дейзи.

20.

Джими е мъртъв. Изчезна. От днес преставам да бъда продължение на друга, непозната и нищо незначеща за мен личност. На хиляди мили от Бургас! Намирах се в средата на океана, устремен към Карибските острови. Няма значение към кой от тях ще налетим, стига не е комунистическата Куба. Аз и Дейзи веднага ще напуснем кораба, ше се затворим в някой хотел и ще се борим, докато рухнем. Такъв е обикновено естествения финал на всяко любовно натрупване, напрежението трябва да се разгради, да заприличаме на нормални хора. За да възвърнем симпатиите си към един човек, когото сега мразим. Малко е да се каже мразим, ние сме готови да го убием. При открити и освободени от условности човешки отношения, аз и тази жена, жена му де, трябва да се устремим един към друг без да му мислим и хич да не ни пука какво ще рече повелителят на моретата, капитан Кларк. Но ние не можем да се устремим един към друг, капитан Кларк притежава документ за собственост, квитанция, че жената, която ме обича, е негова жена, а и тя самата се подчинява на свои, написани някъде в характера ѝ закони и така нататък. Така беше поне допреди час. Много добре видях как преди малко съпругата на Повелителя се изкъпа и запали надеждата ми, че подредената ми кабина в най-скоро време може да изгърми от събития, при които да изпадат дори книгите от лавицата.

Измъкнах личния си дневник от гумирания калъф. С калъф ми го бяха продали в магазина на марината. Досещате се защо – да не потъва. Отворих го и нанесох датата. Дневникът ми се стори по-ведър, по-весел, страниците му вече бяха подушили че Джими е аут. Отразих точно този факт, смъртта на младия лъчезарен негодник и възстановяването на Стоян Калоянов Жечев като автентичност и нещо повече – като един о собствениците на „Илюзия“. Налагаше ли ни се да плачем за Джими? Едва ли. Кой беше той? Едно плимътско копеле, едно състезателче по скокове във вода, тъпкач на курортистки, изнасилвач на подрастващи момиченца, убиец, хладнокръвен резач на трупове. А кой бях аз? Изтръпнах, уплаших се; едно бургаско хулиганче, състезателче по ветроходство, оправяч на курортистки, младеж с пресъхнали чувства, екскурзовод, който не е убивал, не е и изнасилвал, може би защото не ставало нужда, но ето го и като петдесет и седем годишен чичко, как изненадващо тръгна към путката на китовата самка, тъй като всеки на тоя свят живее със своята изявена или неосъзната перверзия. Сега, като пиша тези редове, ако не широката читателска сган, то поне психиатрите ще бъдат заинтересувани от моята повест – тя ще види бял свят, не може да не бъде отпечатана, защото съм богат и ще си я издам сам – та въпросните детективи на човешките души ще кажат, ако не друго, това: и този перверзен тип са го гласили за кмет на един град?

Вратичката се отвори рязко, в кабината ми се пъхна Дейзи, тя влезе неочаквано, така както би влязла Съдбата или Смъртта. Косата ѝ беше нито суха нито мокра, но ми се стори замайваща и уханна. Устните ѝ предяха, бяха като инфектирани, нацапани със светло виолетово червило, предполагам, че такъв може да бъде само цветът на натуралния цианкалий. Същите обеци, като в бароковия танджерски хотел. Виолетова блузка с подчертани шевове. Дейзи сякаш държеше да ми докаже, че разполага с много дрехи, но панталонките, с които ми се натрапи, какво да ви кажа, без да ме гризе съвестта бих забранил на жените да излиза по улиците с подобни шорти, за да се спестят редица автомобилни катастрофи. Най-важната част на гъза ѝ се намираше извън дрехата.

Не, тази жена не можеше да бъде моя жена, но тази жена каза:

– Стояне, обичам те, луда съм по теб.

Смешни думи, комични, искам да кажа, че такива думи биха могли  да изстрелят, както бейбитата от холивудските романчета, така и героини на Чеховите драми.

Ударихме се един във друг. От сътресението обецата на лявото ѝ ухо изпадна. Посегнах да извадя и обецата от дясното ухо.

– Стин, ти луд ли си? Остави го да си живее.

А това, според мен, е също перверзия. Гърдите ѝ ми се предлагаха, бяха почти изхвръкнали от гнездата си, но аз не посегнах към тях, бръкнах направо в чашата ѝ, тъй като умирах, едва се крепях на краката си. Дейзи ритна последователно въздуха с двата си крака, обсипани със скъпоценни камъни сандалки полетяха нанякъде, там мигновено заблещукаха лакираните ѝ нокътчета. Погледнато отстрани сигурно е било много смешно, но на мен тогава не ми беше до смях като видях как от светския маскарад партньорката ми се превърна за секунди в зверчето от клоните на дърветата. Дейзи ме събори върху койката и след малко се уверих, че насъбраната женска страст е способна да погълне мъжката, защото аз именно бях този, който усети, че платната са обезветрени. „Илюзия“ се олюляваше като пияна, крила та ѝ припляскваха остро, а гика на задното платно нанасяше удари по нещо твърдо. Дейзи ме стискаше, не ми позволяваше да се надигна и произнасяше някакво неразбираемо за мен проклятие към съпруга си. Напрегнах се и я победих, успях да се изправя.

21.

При кърмата, в ляво от спасителната лодка, беше най-чисто, дъждът блъскаше върху измитата палуба с амбицията да я измие още повече. Капитан Кларк сякаш нарочно си е избирал точно това място да коленичи, такава представа се създаде тогава у мен, че старият морски тигър е коленичил да целуне кораба си, но е паднал по лице. Гумираната пелерина го закриляше от дъжда, не съществуваше опасност да бъде намокрен, но аз вече бях вир-вода. Смъртта с положителност е настъпила, когато е променял курса, но преди да застопори автопилота. Без да го обръщам с лицето нагоре опипах всички точки на пулса. Пулс нямаше. С капитана се бе случило най-страшното и като възприех тази информация без съмнения, дощя ми се да изкрещя от мъка, да извися гласно протеста си към небето, където в туй време, зад пороя и облаците мижитурски се потайваше подлият бог.

Най-после се появи и Дейзи, екипирана против влагата. Под стряхата на капишона очите ѝ изстрелваха гневни блясъци, присъщи на ненашибана вълчица. По сведеното ми лице, след като не можа да намери очите ми, Дейзи най-после се досети, че е време да погледне и към съпруга си. Това което не успях да сторя аз – да извикам, го направи тя. Кой знае защо, след като извика, Дейзи отметна капишона и се хвърли към мъртвия. Наведох се и аз, докато в ушите ми звучаха писъците ѝ, успяхме да извърнем исполина към небето. Дейзи закрещя, припълзя до гърдите на успокоения вече човек, започна да обсипва лицето и брадата му с целувки.

Според мен, очерта се най-удобното време да се заема със стабилизирането на кораба. Хвърлих се към шкота, хванах вятъра.

– Дейзи, подръж за малко.

Не ми обърна внимание.

– Помогни де!

Все едно че ме нямаше, Дейзи прегръщаше, целуваше и плачеше, така че напразни се оказаха опитите ми да я измъкна поне за момент от сътресението. Извърших процедурите сам, „Илюзия“ се укроти, полегна на левия си борд, всичко влезе в ритъма си, подчини се на руля и компаса, остана само тази нелепа смърт на капитана, цивренето на жена му и факта, че никога не ми се е случвало да бъда по-мокър през последните трийсет години. Съблякох се пред кабината, вмъкнах се вътре зъзнещ и първото нещо, което ми хрумна да сторя, бе да надигна бутилката. Награбих хавлия, подсуших се, отворих шкафчето с бельото си. Всяка облечена дрешка ме загряваше допълнително. Нахлузих джинси. Преди да облека обаче най-дебелия си пуловер, усетих че нещо в джоба на панталона ми убива. Измъкнах дребна пластмасова фигурка. Вгледах се – фигурката носеше пожарникарско облекло. По дяволите, какво пък беше туй? Боже, колко късно се досетих – пожарникарският командир от пожарникарската кола на моя внук. Само дето не можах да се досетя как се наричаше внукът ми.

22.

Човек живее, за да сменя ризи и заблуди. Вече не съм склонен да твърдя, че най-важното нещо на този свят е любовта, нито вкарването и изкарването, а съществуването – да виждаш въздуха пред себе си.

23.

Трети ден върху капитана вали, но място за безпокойство няма, Дейзи го е покрила добре. Трудно беше, ала все пак успяхме да го изтеглим напред, настанихме го на десния борд, до грота. Така пожела съпругата му, сигурно не е искала двамата да бъдат непрекъснато пред очите ми. Дейзи се прибираше понякога в кабината си и може би поспиваше, после идваше при него, за да продължи плача си, с изтощени, сухи очи. При всяка промяна на курса, приключех ли с застопоряването, аз също поспивах, най-много по два часа, събуждаше ме часовникът. Когато бивах в кабината, без да сме се уговаряли, Дейзи също оглеждаше пространството под дъжда, ние винаги се взирахме за кораб. Няколко пъти предложих да пуснем капитана в морето, да изпълним най-после желанието му, но Дейзи мълчешком отказваше да изберем този вариант. От настъпването на смъртта Дейзи само мълчеше.

Защо споменах този трети ден, споменах го, защото тогава зад гърба ни най-после се появи кораб. За съжаления – лайнър. Лайнърите са високомерни, капризни за спиране. Побързах, изстрелях три червени ракети, почаках, изстрелях още три. Сигнализираха ми, че са ни видели. Великанът се приближи внимателно, с намален ход. Вмъкнах се в подветрената му страна при свалени ветрила, на мотор. Оказа се „американец“ от Бостън, наричаше се „Браун хорс“. Както винаги при подобни случаи, старческата му туристическа паплач се струпа по всичките етажи на борда. Дъжд не дъжд, камерите и фотоапаратите се задъхваха. Представях си как ни виждат отгоре, като на длан, смъкнати платна, оголена палуба, трупът, Дейзи до него и аз, единственият който се движеше, действаше и разговаряше с тях. Капитанът ми се представи с името Бъркли, аз му се представих с името Жечев. Докато разговаряхме очаквах Дейзи да се включи, това можеше да увеличи шансовете ни, но Дейзи не помръдна, съзнателно или несъзнателно, предостави всичко на мен. Схванах, че капитан Бъркли дори не е чувал за „Илюзия“, но един от помощниците му се появи до него и май го осведоми. Струва ми се, че и без намесата на помощника работата щеше да се уреди, първият капитан ми направи впечатление на разбран, делови северняк, не сметна, че е нужно да губи време с лекарски оглед, ами нареди да започне прехвърлянето. За мое учудване то се осъществи блестящо, без помощта на десетината механизирани приспособления, само с четири морячета и една моторна лодка. Прехвърлиха най-напред трупа, а после кавалерски пренесоха и Дейзи, а и вещите ѝ, натъпкани в две прогнили, вонящи на мухъл торби.

24.

Стопяването на Дейзи във въздуха и вклиняването в съзнанието на втвърдения от мъжко самочувствие Стоян Жечев, че жената на живота му се е изпарила завинаги, вцепени не само мен, но и кораба, в чийто пълен господар се бях превърнал. Вече пътувах без смисъл, подчинявах се само на ветровете, техните посоки се превърнаха в мои посоки. Представете си, забравих къде съм запокитил личния си дневник. Друго, най-после имах свободен достъп до всички сегашни дневници на „Илюзия“, цял куп, библиотека, те сигурно представляваха едно от богатствата, плаващи по морето, мечта за редица океански музеи, но не сторих и опит да надзърна в тях. Плавах. Само това. И допущах само една-единствена мисъл отвреме-навреме да се доближи до мен, то не беше и мисъл, а направо рутинен, много прост въпрос – какво търся тук бос и гол, когато там съм богат и знатен човек? Сам не знаех колко поносимо е било всичко първите двайсетина дни, докато духаха ветровете. Сепнах се, когато ме натисна затишието.

В абсолютното безветрие неочаквано ме споходи отсъствието на капитан Кларк. Капитан Кларк го нямаше вече. Той пък защо. Хайде, Дейзи го бе последвала, тя доказа, че не е чак толкоз свободен човек, или пък, че не е на очакваната висота, но той защо си тръгна толкоз рано? Бях повече от сигурен, че този мъж сам бе поискал смъртта си, просто я беше изпросил от волята си. Както и да е, капитанът вече не е между живите. Тогава защо държа венеца му долу? Спуснах се в малкото складче. Изнесох венеца на палубата. Огледах го. Хареса ми. И в началото го бях харесал. Замахнах с всички сили. Метнах го през десния борд. Венецът цопна прилично върху дисциплинирано гладката синева на Карибско море. Задържа се над водата. Някой се беше погрижил предварително за неговата плаваемост. Погледах малко зеления кръг, порадвах му се, дори измислих някаква мисълчица по случая, няколко не толкоз обикновени думи за стария собственик на „Илюзия“ , но на палубата беше толкоз горещо, че побързах да се прибера в кабината си, където беше още по-горещо. Издърпах влажния чаршаф от койката. Застелих сух. Притиснах го с потния си гръб. Усетих кратко тъничко удоволствие. Зачаках. Именно зачаках. Аз чаках. Какво? Когато има затишие, се чака. Поне знаеш какво очакваш. А сега аз чаках нещо друго. Какво е то?… Глупако, на теб кой ти даде право да се разпореждаш с венците? Откъде накъде един венец, определен за Пърл Харбър, го хвърляш в Карибското море? Всеки мъртвец си има свой венец.

Излязох горе, намерих канджата и изтеглих зеления кръг обратно  на палубата, където той сякаш пламна и изсъхна моментално. Легнах върху мокрия чаршаф, чаршафи има много, можех да взема и Дейзините, но ме мързеше да сменям постоянно.

В съня ми се позавъртя много приятна музика. По-късно тя премина в неочакван и още по-приятен женски смях. Поизвърнах се лекичко. Бях готов да се усмихна, тъй като дори в полусънното си състояни долавях здравеняка в себе си, само така може да помисли човек за тялото си, което е съумяло в такава горещина не само да заспи, но да има и хубави сънища. Стори ми се, че се усмихвам. Смехът вече заблестя. Но ето, че настъпи и тишината. Стана ми някак скучно, ала удобно да си спя. И съвсем внезапно дочух скандирането.

Да, скандиране, много близо до мен звънливи женски и мъжки гласове скандираха нещо неразбираемо. Отначало неразбираемо, по-късно стана разбираемо.

– Ка – пи – тан Хикс!… Ка – пи– тан Хикс!

Още мъничко ми трябваше да отгатна, че се отнася до мен. В тези горещи и лилави на цвят моментчета, по-досетливите умове би трябвало да схванат, че скандирането не се отнася до капитан Кларк, а другия капитан, неизвестният.

Помислих още мъничко. Реших, че вече е необходимо да се покажа, ако не за друго, да разгадая слуховия мираж от музика, смях и скандиране.

До левия ми борд бе спряла дванайсетметрова, дръзко и смело конструирана моторна яхта с прекалено висок мостик. По палубите на мостика стърчаха подсъдно млади монокинчета, от всички цветове на човешките раси. Между тях се мяркаха няколко мъже. Гърдите на момичетата стърчаха нагло, яхтата приличаше на елха, окичена с портокали.

Собственикът на този плаващ куклен театър ми махна прекалено приветливо. Отвърнах му.

– Все още не сме усвоили името ви, капитане. Не знаем как да ви наричаме.

Казах името си. Моето име извън България наподобява звук, който може да бъде получен от падането на много суха дива круша върху ръждясал ламаринен покрив.

Собственикът на яхтата прояви такт, макар че не разбра точното звукосъчетание, отвори уста за по-нататъшен разговор, но едно от придружаващите го по пътя на удоволствията патенце, настоя да чуе всичко както си е. Потретих, почетвъртих. Патенцата, с името ми на уста, внезапно наскачаха във водата, доплуваха до „Илюзия“ и се накатериха по борда. Наобиколиха ме. Разноцветните им цици, вече мокри, отразяваха по различен начин изпълнения с крясъците им залез. От мостика ни следеше някакво подобие на професионална камера. Не знаех как да се държа, тяхната цел беше да ме пипнат и хвърлят във водата. Успяха. Поплувахме си както трябва. Разхладих се, освежих се. Качих се на палубата. За моя изненада, патенцата ме последваха и нещата можеха да вземат доста неприятен характер, но една незначителна подробност ме спаси. Едно от голите маймунчета за удоволствие на мъжете от яхтата, взе че нахлузи неочаквано венеца върху раменете си.

– Това не е за вас – рекох.

– А за кого?

– За Джонатан.

– Кой е той?

– Моряче от гибелта при Пърл Харбър.

Патенцата нададоха писъци, захвърлиха венеца и се върнаха в гълъбарника си. Мъжете примираха от смях.

– Миналата година изкъпахме и капитан Кларк – поясни собственикът на гълъбарника. – Показахме го на целия свят.

Това ме поуспокои. Щом и старият капитан… Нека ме видят.

Богаташът ми предложи напитки. Отказах. Поисках студена вода. Подариха ми три литра. Изгъзицата, декорирана с името „Алеф“ – до днес не съм проумял какво означава – потегли към залеза. Заех се с подаръка. Започнах, глътка след глътка. Докато привърших първата бутилка, раздвижен от прохладата, проникнала във вътрешностите ми, си мислех какво ли не, най-вече за моя морски провинциализъм. Колко дни вече вися в горещината и не смея да скоча във водата заради тоя пусти страх от прословутите карибски акули. Погледнах другата бутилка и скочих повторно в морето. Обиколих няколко пъти старата брънтия, върнах се при прохладната вода. Тази вода не бих разменил за нито едно прочуто уиски на света.

25.

„Илюзия“ започна да се съпротивлява скоро след като излезе вятъра. Тук искам да си призная, че натъпкан с много описания и за тази част на света, като по абсолютно правило, след затишието заочаквах ураган. Не произлезе нищо подобно, задуха хубав, повече от благоприятен вятър, който обещаваше да ме изстреля право в Панамския канал.

Когато се появи вятърът, пътят ми логично се напълни с ония няколко трилиона сребърни частици, които правят животът светъл, а светът обитаем и много неща, дотогава бягали от теб, сега ти се предлагат сами. Неочаквано започваш да се убеждаваш, че светлите частици, нахлули по пътя ти, всъщност са и в теб, вече са станали твои, немислимо е нещо да ти ги отнеме. Направо ми вървеше. Да не говорим за работите станали там. Да погледнем тук. Сам съм, но с едно нещо, в което и всичко останало е мое. Провирам се през огромния каньон на светлината. Пее ми се. Това ми напомня връщането от Созопол до Бургас със следобедния източен вятър и „Ножът на ветровете“ отворила платната си като пеперуда. Там ми предстояха да измина всеки път само девет мили, а тук – няколко стотин, но тогава през тези девет мили с мен препускаше и младостта.

Яхтата изпъшка. Издаде звук, от който ме заболя сърцето. Тази тежка въздишка се изтръгна от корпуса, от кабините, от мачтите. В нея имаше болка, породена от осъзната безнадежност. Бих казал, изпъшкаха славните трийсет години. Чудесното ми настроение се помрачи. Възприех въздишката на „Илюзия“ като изява на лошо поведение, дори като лична обида към новия капитан. Докато преглътна обидата, скъса се бизана. По цялата дължина, без видима причина, скъса се, през цепнатината съзрях морето и минаващо корабче.

Забравих да ви кажа, че от страх да не налетя на остров Куба, където можеха да ми стрелят на месо, бях влязъл в Карибието като се проврях между Санто Доминго и Порто Рико. Корабчето ми се стори бито и пребито, изглежда вършеше някаква непривлекателна или направо проклета работа, мярнаха ми се две-три много негърски лица, в които не видях и отблясъче от доброта.

Слязох в „подземието“ за платно. Лесно намерих бизан, сам бях подредил и сортирал платната, за ужас на капитан Кларк. Тогава той направи и някакво изявление: „Този Джими занимава вниманието ми“. Тъкмо си мислех за „този Джими“, както се бях привел да вдигна платното, и подуших най-неприятната миризма за един моряк. Да, Стоянчо, това е – в кораба ти е проникнала водичка. Докато бях зает с преместването на всички платна върху по-горните лавици, стараех се да разгадая какво ли са помислили черните лица при вида на един още по-мърляв кораб от техния. Така правя обикновено, когато се натъкна на нещо много тревожно. Хвърлям мислите си другаде.

Изнесох платното. „Дежурното“ се беше спраскало отгоре до долу. Зееше като злокобна усмивка. Какво искаше корабът от мен? „Илюзия“ си правеше илюзии, че ще ме стресне, тя, горката, не познаваше инатът ми във ветроходството. Бях потомък на страшилище, прегазило няколко чудесни дъбови гори. Току що поставеният бизан ми се ухили с безбройните си кръпки, но тук какво ли не беше закърпено десетки пъти, като се изключи радиостанцията. Пътят пред мен продължаваше да блести с трилионите си звездички. Представих си как ще вляза в марината на Панамския канал. „Моля ви се, яхтата ми е бедна и ако искате да я снимате, пуснете два долара в касичката пред вас. “ С това искам да ви напомня, че традицията си е традиция. И другата обява: „Търся придружител до Хавайските острови.“

Надали има втори тип като мен, така добре да овладява нервите си при всякакви изненади в морето. Сега, например, вие едва ли предполагате, че цялата оптимистична визия за Панама съм я изградил върху много сериозната тревога, че в „Илюзия“ прониква вода.

26.

Когато сметнах, че е минало едно достойно време за изчакване, много спокойно обезветрих и освободих от задължения бунтовничката, наречена „Илюзия“. Старата мърлява дама се залюля в неопределени посоки, учудена, че са я поставили в най-неизгодния ѝ режим. Стараех се да удължа колкото мога пътя до дъното на кораба. Хрумна ми да се отбия и до огледалото. Видях лицето си за първи път от дълго време, небръснато. Майчице моя, бях очарователен и с брада. Тези сини очи, ах, тези сини очи!… Ненапразно едно от дупенцата на „Алеф“, което също ме хвърляше във водата, извряка в ухото ми: Ама вие сте абсолютен!…

Добре, но какво е това под петите ми?… Влага. Вода. Нямаше защо да ходя по-далеч, картината се изясни. Особено когато брантията се залюшка по двете посоки на кила си. Тогава и чух водата, тя бълбукна ясно между подовата дъсчена настилка и външната метална обшивка, с която майсторите от яхтостроителницата така силно се перчили и взимали акъла на младия и не още капитан Кларк.

27.

Колумбия. Ко-лум-би-я.  Заглавие на страна, която не ме е вълнувала. Написах го надълго, защото сега виждам почти целия ѝ бряг, опънат край левия ми борд. Движа се косо, компромисно. Или, или… Второто „или“ означава Панама.

Преди това, предвидливото бургаско хашлаче Барбуна, бе натъпкало „пашкула“ с най-необходимото. Смятах, че ще се наложи да ударя няколко допълнителни помпи на лодчицата, но като опипах бордовете ѝ, ми се харесаха. Най-напред настаних на сигурно място трийсете дневника на капитан Кларк и чифт от тъмните очила на Дейзи.

На автопилота повече не можех да се уповавам, водата в трюма караше „Илюзия“ да танцува. Наложи ми се да се хвана плътно за щурвала. Дейзи ми е споменавала, че „Илюзия“ е кораб на няколко челни удара. Всичко е минавало без неприятности. Обшивката е издържала винаги. Добре, но ето, хубав вятър, чудесно море, време само за пришпорване на платната, а старата дама изохка, защото долу, най-неочаквано, са изпукали няколко заварки. Можех ли да се сърдя на бижуто си? Глупости. Сега да видим как ще се справя с проблемите. Ще успея ли да издаяна до Панама? Задача само за капитан Жечев.

– Харпо, цинико свински, видя ли какви ги надробихме – на теб два гроба, на мен – нито един. Само един венец, но и той е на друг човек и ако го употребя, ще се превърна в мародер!…

Тия глупости си ги говорех с пълен глас, както си бях свикнал от „Ножа на ветровете“.

Стисках щурвала и блъсках тишината с отдавна неупотребявания с глас.

– В края на краищата, ще писна с радиостанцията, но знаеш кой ще дойде да ме спасява – лекетата от Бермудските острови, в антуража си от разноцветни цици. Те умират да дават помощ на на давещите се и след туй да разправят всичко в каюткомпаниите. Не, капитан Жечев няма да ви достави това удоволствие.

Стояне, озлобяваш! Не усещаш ли, че липсата на някаква строго фиксирана жена те измъква от равновесие? Прикътах бутилката. Цапнах му една глътка. Първата мисъл, която се появи след глътката бе, че „пашкула“, както си е подреден и готов, ми гарантира живота.

28.

Но събитията се развиха малко по-припряно от очакваното. Корабът променяше държането си всеки половин час и се съпротивляваше още по-нагло. „Илюзия“ вече приличаше на дебела бременна в деветия месец жена… Сбогом Панама! Колумбия, няма как, виждаш какво става… Свих рязко към Колумбия. Освен това включих и мотора. Защото направо потъвах. Майка му стара, какъв близък човек имах в Колумбия, в тази страна живееше някакъв много мой човек. Да бе, майката на Джими. Леля Бренда – така ли беше името ѝ – преди прословутите трийсет години пращаше племенника си Джими да докара тая нимфоманка, зарязала баща му, да ѝ я докарат в Плимът, не откъде да е, ами от Колумбия, по-точно Картахена, та там, в Плимът, леля Бренда да каже на нимфоманката „ти защо заряза така нагло брат ми, ма!“ и да ѝ зашлеви шамар, а после да си я пусне на свобода… Ако трябва да разсъждаваме по дейзински (какво ли чини в момента Дейзи?) тази нимфоманка се пада малко нещо и моя майка. На колко ли години е сега? Жива ли е? Обзе ме необяснимо настървение да видя майка си. Иначе за какво да отивам в тази страна? Нали всяко пътуване трябва да има цел? Глътнах още малко.

– Дръж се, Джими!

Боже, колко е далече още Колумбия!…

29.

Много интерес звук от тръкването на фалшкила по дъното. Такъв звук съм чувал няколко пъти в заливчето на остров Света Анастасия, до Бургас. Веднага реших и познах – „Илюзия“ се тръкна с кила си върху загладена скала, покрита с тънък слой пясък и нанос от празни мидени черупки. Прокаженицата полегна внимателно и не много драматично на десния си борд. Вълната след нас побърза да ни залее – първо „пашкула“, който въпреки това остана сух, после кърмата и мен. Усетих как водата незабавно се превърна в сол, през нея слънцето побърза да ме захапе. Следващите гриви ни заобикаляха и продължаваха към брега. До пясъчната ивица оставаха не повече от двайсетина метра. Най-лошото бе зад гърба ми. Прекръстих се неграмотно и се учудих на размекването си. Наоколо не приличаше на рай. Преди всичко усетих, че мирисът на море се дави в неизвестен за мен тръпчиво-кисел мирис на химия. Поогледах се още малко – никаква опасност от повторно срутване, крантата си остана в същата класическа поза, макар приведена, но с гордо и високо издигнати мачти на смел ветроход. Освободих шкотите. Платната рухнаха, натежали от смъртна, органична умора. Тогава пред очите ми се откри бряг нито от първи, нито от втори, нито от трети тип – видях ометена, употребена и изоставена територия, прорязана от стари циментови канализации.

Седнах в „пашкула“ и го освободих от скрипците. Хубаво весло, хубава лодчица, това беше най-ценния предмет след радиостанцията на яхтата. В приятния прибой изтеглих спасителката на безопасно разстояние от водата. Седнах на кърмата ѝ. Мислех. Благославях. Преценявах. Джаснах се в някаква философска екскурзия за ценностите и тяхната преходност.

Погледнах часовника. Четири без десет. Изтръпнах. Нагазих във водата. Заплувах към крушението. В четири без пет включих радиостанцията. Само пет минути оставаха до времето на днешния сеанс. Зачаках. С писукания, с плачове и с какво ли не – обади се целия свят. Само Дейзи не се обади. Изчаках цели трийсет минути. Върнах се на брега. Измъкнах една тениска и едни бермуди. Облякох се. По навик бръкнах в джоба на бермудите. Извадих нещо дребно, върху което си поблъсках главата. Накрая се досетих, че това не нищо друго, само пластмасовия пожарен командир. Просълзих се, върнах командира в джоба си и не мога точно да си спомня как го изрекох, на глас ли или си го помислих:

– Няма хавайски острови.

Ослушах се. Наблизо пердашеха коли, изглежда минаваше някакъв път. Взех неотклонния най-важен за мен пакет с парите, документите и кредитните карти.

30.

Шосе като шосе. Какво не мина по него. Само таксито, което ми трябваше, дойде след половин час. В замяна на това шофьорът се оказа комунист, от съпротивата, пълничък, спечен и готов да действа. С лекота се съгласи да напуснем шосето и да с запътим по лошия терен, към морето. Попитах го убивал ли е. Погледна ме учудено. Че как така, нали затова бях там. Бяхме решили избием всички. Добър, жертвоготовен човек. Скоро се убедих в това

Пашкулът не се оказа там, където го бях оставил. Видяхме го  го водата. До него бяха нагазили две метисчета със сурови погледи и остри, лъскави мускулчета. Те вадеха от лодката дневниците на капитан Кларк и ги хвърляха в прибоя. Бутилките с минерална вода – също. Притичахме. Без да му обясня всичко, шофьорът бе разбрал ситуацията. Извика им нещо. Плячкаджиите отвърнаха, с думи, които почти разбрах, без да ми се превеждат, те твърдяха, че лодката не се намирала на сушата, а във водата, а всяка вещ, която е в морето сама, не е на никого. Разярен и трогателен без предел, шофьорът нагази в прибоя, дори видях как един от дневниците се удари в коляното му. В ръката на единия от метисите блесна нож. Притичах, издърпах безумеца на сухо. Той бързо влезе в колата и захвана да зове полицията. Чух го да им обяснява местонахождението ни. Погледнах към плячкаджиите. Продължаваха да изхвърлят ненужния за тях товар и преценяваха, но много спокойно, коя вещ ще им свърши работа. Оставиха облеклото, секстантата, компасите, една демодирана камера и много модерен фотоапарат. Без да ни погледнат дори, те се метнаха на лодката и загребаха към майната си.

Наведох се и взех от пясъка очилата на Дейзи.

31.

Събудих се богат и могъщ. Ах, как трудно се обръснах. Но като се обръснах, се почувствах още по-могъщ. В басейна падаха огромни капки дъжд, примесени със слънце. Между капките плуваше едра стогодишна баба, с нехайно прихлупена гумена шапка. Влязох във водата тихичко, да не изплаша мастодонта. Заплувах. Бабата излезе и си отиде без да ме усети. Почувствах се още по-богат. Спря да вали. Напуснах басейна. Не знаех какво да хвана – пътеката, очертана с мраморни плочи, или посоката през мократа крехка трева. Доверих се на фирмата, запраших през тревата, понесъл сандалите си в ръце. Допирът на ходилата до майката трева ме направи още по-могъщ, нещо повече – развесели ме. Провирах се между неизвестни за мен цветя и храсти от райски тип, все измислици на местната екваториална флора, по всяка вероятност кръстени с испански имена. Целият този алхабренски разкош, наблъскан с петдесетина огромни къщи, бунгала и апартаментчета, заграден от висок бели стени, се нарича „Дона бланка“. Апартаментът ми се потайваше под две огромни орехови приумици, само че с по-светли листа. И палми, разбира се. Палми – колкото щеш. Хвърлих си един душ и полегнах. Беше ми хубаво. Гъделът от допира на тревата до ходила наистина ме бе развеселил. През витрината, видях, че отново вали. Пак с ония капки. Те падаха тежко върху цветята, цапардосваха ги, наказваха ги за нещо. След като си отдъхнах добре, започнах битката с телефона..

– Татко, откъде се обаждаш? И сега ли намери. Със Сия бързаме за важна бизнес вечеря… Говорѝ с жена си. Не, давам ти Стоянчо. Стоянчо, говорѝ с дядо си.

Малкият забоботи нещо неразбираемо. Оставих го да се изкаже. От думите му прецедих само две къси изречения:

– Ти не си хубав дядо. Ти си лош дядо.

Затворих.

Капитан Жечев, я тръгни сега по тревата да видим ще се развеселиш ли отново.

Следобед, още към три, наех едно от плажните автомобилчета на мотела. По много комичен начин преваляваше и спираше. Това се усещаше най-вече по ламаринената обвивка на колата.

„Дона Бланка“ ми се стори най-представителната от всички летовни формации край брега. Всичко насам беше много красиво, но аз бързах само към най-грозната, замърсена и наказана от безлюдие част на морето. Нямаше вятър, нямаше прибой. „Илюзия“ стоеше великолепно полегнала, с впечатляващ наклон на мачтите, красива в платнените си дрипи и малко нещо напомняше Търнър. Не много самотна. Дребни, едва забележими креолчета влизаха и излизаха откъм моята каюта. Понякога победоносно, но безшумно показваха съкровищата си – бутилка с нещо специално. Тъй като наближаваше четири, започнах да се събличам. Когато се запътих към брега, смая ме ненадейното появяване на човек от щурманската кабина. Щом ме видя, индианец май, той изчезна обратно в кабината и се появи с опашка от още двама много дебели индианци. Едва сега забелязах и привързаната към кърмата на яхтата работна лодка. Тримата се прибраха. По всяка вероятност демонтираха радиостанцията. Недалеч от мен спря камион-отрепка с четирима бели. Довтаса нова работна лодка, но с мотор. Двама бели. Четиримата от камиона нагазиха в морето и заплуваха. Скоро в  щурманската кабина избухна олелия. Индианците едва не полетяха във водата, наблъскаха ги в очуканата им сеферка. Отдалечиха се и се превърнаха в наблюдатели. Нали знаете, най-важните са битките за радиостанциите. Камионджиите се заловиха за мачтите и цялото останало скатаване. Инстинктивно се опипах за цигари. Включих мотора и драснах. Върнах се след половин час. Гребната работна лодка на индианците беше изчезнала. Чудно, появи се „пашкула“. Разбойниците погледаха малко и също се изпариха. Пушех и наблюдавах как събличат старата дама. Камионджиите действаха ловко, те разбираха от ветроходство и знаеха цената на нещата – например, че гротмачтата може да надскочи поне петдесет хиляди долара. Оная същата, старата на богаташката яхта и нова-новеничката за тях, която им беше подарена в Танджер. Сега тя, бизанът, тиковете им, вантите и всичко останало биваше привързвано върху камиона. Преди да завали сериозно, моторницата се отвърза от кърмата на кораба и се отдалечи. Хич не ми стана ясно защо трябваше да отнасят радиостанцията по вода. Да, те знаеха как да осигурят превоза на грота, но въпреки туй, поклатих скептично глава. Три флагчета привързаха към опашката на мачтата, а тя стърчеше далеч и далеч назад. Пристигна такси, запали фарове, и тръгна точно на пет метра разстояние от флагчетата. Да им свалиш шапка на тези бандити. Край яхтата и в търбуха ѝ пъплеха дребни плячкаджии. Едно дете изнесе венеца, погледа го, погледа го, па го захвърли.

Разсъблечена, оглозгана и омаскарена, старицата най-сетне бе оставена самичка под силния дъжд. Очаквах, че ще завали още по- настойчиво, но не съм и допускал, че стихията ще вземе точно сега екваториалните си размери. Струите направо удавиха останките на кораба, останаха да се белеят само буквите, с които бе изписана думата илюзия, но скоро и те се размазаха, отидоха, както обичам да казвам аз, по дяволите.

1 август 1993 – 23 август 1994

 Тел Авив

Коментари
  1. Екскурзии в Мароко казва:

    Много тъжно, че това е последната част, но поне можем да се наситим с полезна и интересна статия от която да научим полезни неща особено за тези като мен на които им предстои тепърва подобно вълшебно пътуване.Пожелавам ви още много екскурзии които да споделите с нас и да ни дадете идеи къде можем да идем и ние.Стана ми малко смешно с това бръснене и как сте се почувствали още по богат и могъщ, но е важно на човек как му тръгва деня още от сутринта.Вижда се че пишете доста професионално, добре боравите с думите и няма как да не ни прехвърлите в разказа си.

    • Boris Aprilov казва:

      БЛАГОДАРЯ, уважаеми читетелю!

      За съжаление, баща ми, писателят Борис Априлов, почина през 1995 година в красивия град Тел Авив. Вие сте наверно съвсем млад човек, който не е имал възможността да чете неговите произведения, възпяващи предимно българското черноморие, където е роден през 1921 г. После години наред беше забренено да се излиза от България, и когато той най-после успя да направи няколко пътувания по Гръцките брегове и острови – написа няколко повести и разкази, както и един само за Тел Авив. На места писа, че е много обиден на Създателя си, че не го е поставил няколко десетки километра по на Юг от Българското южно море, а именно сред гръцките острови…

      Най-силно копнежът му по забранените пътувания е изразен в книжките му за Приключенията на Лиско – едно лисиче, което постоянно пътува, въпреки забраната да напуща Нашата гора!…

      ПОНЕЖЕ сега никой не ще да издава вече книгите му в повече от 250 броя – аз ги преписах и създадох този блог, ежедневно посещаван от над 100 души.

      НЕКА СЕ ЧЕТЕ, защото е добър писател и все още вълнува хората!

      „Хавайските острови“ е единственият му роман за възрастни, в който описва копнежите си по тези далечни острови, които така и не успява да достигне…

      За мен беше покъртително да прочета в него да заявява, че Хавайските острови не съществуват! И че не успява дори и в мечтите си да достигне до тях!

      Той завърши книгата си само няколко месеца преди да почине от рак, и така и не я видя напечатана…

      Животът е странна шега, бих казала.

      Радвам се, че прочетохте романа и че ви е направил впечатление. Обикновено мога само да гадая над Статистиката на блога КОЙ ЛИ чете една след друга частите на книгата. Много рядко някой споделя впечатленията си.

      БЛАГОДАРЯ ВИ!

      Дж. В.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s