Тайните на явното; смислови центрове в „Приключенията на Лиско“.

Posted: 05.05.2012 in Bulgarian literature

Тодор Каракашев  –  „Бащата на Лиско

Борис Априлов не минава, слава Богу, все още към полузабравените наши автори за деца. Него приживе се опитаха да го забравят. Но Лиско не позволи това да се случи. Той отново прояви своенравния си, но и благороден характер и защити своя благодетел пред огромната читателска маса.

ЗА ПРОИЗВЕДЕНИЯТА.

Когато споменем Борис Априлов, в съзнанието ни веднага се появява Лиско и обратно, кажем ли Лиско, се сещаме за Борис Априлов. Доколко е правилно това твърдение е повече въпрос на субективен анализ, факт е обаче, че лисичето заема централно място в творчеството на писателя, който от своя страна дължи известността си най-вече на Лиско. Стигаме до старата добра традиция от световната литература героят да бъде по-популярен от своя автор. Развитието на историите потвърждава това впечатление и оборва скептицизма към вездесъщото присъствие на героя. Това присъствие определя връзката между художествения факт и атрибутите на реалността, а конкретното й изражение е нейното въздействие върху детето-читател. Можем да кажем, че става въпрос за един изключително важен елемент от творчеството за деца. Борис Априлов наред с естетическите, влага и силно социални аспекти, продиктувани от желанието да социализира читателя, като го предразположи към по-традиционните в повествователно отношение теми за справедливостта и добротворството.

Изобщо, цялата поредица за Лиско е една морална история. В нея авторът поставя проблема за „изкуството на живота”, изразено в умението да защитиш нравствената си идентичност при всякакви обстоятелства. Другата възможна комбинация обхваща съответствията и опозициите между света на детето и този на героите. Тя е обективирана във външността на Лиско където няма нищо героично или суперменско, а по-скоро обратното. Същото може да се каже и за детето. Така че като визия той е много по-близо до едно обикновено дете, отколкото до един необикновен литературен герой. А това ражда спонтанна симпатия и нещо още по-важно – взаимно доверие.

Да тръгнем оттам, че Лиско живее в една идеализирана среда, където липсват лоши. Орелът Каменар и Синята акула са единствените гадни същества и героят не пропуска да ни го припомня при всеки повод. Може да се каже, че писателят представя света в неговите две крайности – или добро, или лошо. Героите пребивават в добрата му страна. Но когато обстоятелствата им налагат да преминат границата, те се оказват неподготвени за злодеянията и негативизма, и тогава се налага намесата на Лиско, който временно оправя нещата. Вижда се, че при тази обстановка липсват психологически нюанси под формата на притворство, дяволуване или използване на полуистини. За разлика от Лиско, другите персонажи са безхитростни и в голяма степен наивни. По такъв начин Борис Априлов приближава художествената действителност до света на детето, което на тази възраст вярва безрезервно в силата на доброто и все още е с наивни представи за живота и отношенията в обществото.

При всички случаи в произведенията се забелязват силни асоциации с Алън Милн. И при него има един основен герой (Мечо Пух), заобиколен от група приятели. Само че там момчето е едно; Кристофър Робин), а при Борис Априлов те са две. Прилики откриваме и в сюжета, който и при двамата автори е съчетание от отделни епизоди без пряка и последователна връзка между тях. Тука може да се каже, че както единият, така и другият се придържат към техниката на обрамчения разказ, като положението при Борис Априлов изглежда доста по-усложнено от гледна точка на казуистиката. Той непрекъснато нарушава повествователната логика, като природата на приключението се променя от събитийно на психологическо ниво. А дали различните епизоди ще са в една книга или под формата на различни истории, е вече по волеизявата на самия автор.

Повтаря се и друг от персонажите – магаренцето, с което приликите са на път да свършат.

В историите на англичанина компанията непрекъснато се увеличава с нови герои, идващи незнайно откъде, които след това остават и за по-нататък. Докато при Борис Априлов ако случайно се появи някой извън Групата, това е временно и знаем от къде е пристигнал, тоест авторът не оставя никаква възможност за случайности или недоизказаност.

И накрая – разликата по отношение на мястото на събитията. Както в единия, така и в другия случай, гората е естествената среда на участниците в разказа. Само че в „МЕЧО ПУХ” те докрая си остават в нея. Явно, обаче, че за Лиско тя често се оказва тясна, тъй като от време на време изчезва за нови приключения, а тогава и приятелите му тръгват с него, което е сигурна предпоставка за нещо интересно, което предстои да се случи. Всичко това се казва не за да се изтъкнат сходствата, а за да се покаже автентичното и уникалното в творчеството на Борис Априлов на фона на близки (но нищо повече), литературни произведения.

Следващата стъпка е да разгледаме някои от с в о й с т в а т а на прозата в която не само търсим логиката на събитията, а и художествената интерпретация на абсурдите и прелестите живота, които и в двата случая едни използват за лична употреба, а други в полза на обществото. Тяхното тълкуване ще ни позволи да си отговорим на въпроса – кое прави разказът убедителен и достъпен?

При Борис Априлов и най-сложните загадки имат просто обяснение. Това препраща читателя към невидимите връзки между реалността и фантазията, които взаимно се проникват както в литературата, така и в живота. А на много места го и предразполага към търсенето им. Друга особено важна забележителност е, че авторът отмахва негативизма към една част от горските обитатели, набедени от предразсъдъците за лоши, кръвожадни и прочее, като ги реабилитира в детското съзнание. Вълкът, мечокът и някои други като тях които по същество са си хищници, сега са в центъра на добрите действия. Нещо повече – често пъти именно те организират и провеждат най-опасните спасителни мисии. Между другото писателят не сегрегира героите си по външни признаци. Малки или големи, силни или слаби – няма значение; той се влияе единствено от съпричастността им към определена кауза и адекватните на това действия. Най-добрият пример намираме при епизода с калинките. Сами по себе си те са нищо и никакви същества и няма по-беззащитни от тях, но обединени при нужда или опасност, са способни на чудеса.

За интеграцията на тези теми в света на произведенията Борис Априлов, може би на подсъзнателно ниво, се ориентира към търсене на символния език. Перфектното доказателство за това е Тихата гора. В идеята за нея авторът е проектирал ценностите на демократичното общество. Там никой никого не спира или ограничава, а новите са добре дошли, стига да не влияят по лош начин на установения социален ред. А явно той е добър, след като се приема безусловно и спазва доброволно от нейните жители.

Всичките аспекти на познавателния процес се съдържат в няколко основни смислови центъра. Те са пазителите на смисъла и помагат да се открият вътрешните свойства и закономерности на творчеството, които не са произволни, а си остават подчинени на главните идеи и теми в него:

1. Приключението.
2. Опасността.
3. Страхът.
4. Приятелството.
5. Предопределеността.

Към т. 1: ПОЗОВАВАНЕТО НА ВЪОБРАЖАЕМОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ ВИНАГИ ИМА ЕФЕКТ.

Кодовата дума за допускане на читателя до разбирането на произведенията е п р и к л ю ч е н и е т о. Тя е ключът за опознаване на вътрешния смисъл на събитията, Лиско и останалите герои. Честото й повтаряне в текстовете не само че предлага богата вариативност, но показва и колко многообразен и двусмислен може да бъде човек при различни обстоятелства.

Виждаме, че авторът навсякъде нарича своите истории приключения, което има съществено значение за анализа. Това радикално променя статута на разказа, оказвайки влияние на ефекта от разбирането, а по-късно и при тълкуването:
при Борис Априлов приключенията започват с действие и завършват с идея. Този метод е обратен на конвенционалната подредба в приказния жанр: идея (замисъл) -действие (промяна) – възстановяване на справедливостта (възмездие) – поука.

Изразено по друг начин, в приказките се поставя условие (т.е. априорно, /и/ има обекти- вен характер), а в текстовете на Лиско се създава условие (причинява се в момента и нещо субективно). Този начин на изразяване ни показва един интересен художествен факт – Борис Априлов никога не започва историите си с Лиско. Най-често там са Димби, Домби и/или Мокси. През това време Лиско се намира в подхода към приключението, което вече витае в приятелското обкръжение като съдбовна пред- определеност. И отново писателят загърбва стандартните подходи в развитието на сюжета. Той изоставя описателните методи и поддържа равновесието в художественото пространство с двете най-важни според него категории – действието и пряката реч.

Макар и всички да участват в някаква степен, Лиско е истинското олицетворение на Приключението. Неговата философия е: ДА ПРЕВЪРНЕМ НЕПРИЯТНОСТИТЕ В ПРИКЛЮЧЕНИЯ. В перифразиран вид подобно е и мотото на Групата: ИСКАМ ПРИКЛЮЧЕНИЕ. С изключение на Мокси – при него въпросът изисква допълнително разяснение. На него първите думи са: „Не искам приключение.”, а вторите,; непосредствено след първите – „Предлагам да бягаме!”. Тоест, той се опитва да избяга не само от предполагаемата опасност, но и от личната отговорност за това.

Същевременно той участва във всяко начинание. При това положение се очертава особеното му отношение към приключението – да иска и да не иска. От една страна съществуват достатъчно и убедителни предпоставки за смут в душата му, от друга, е заразен от общото настроение, а от трета, самият той скучае, да не говорим за това, колко много е любопитен. Така че, в крайна сметка участва във всичко, видимо против волята си, но така или иначе, участва. Това е неговата малка, лична и най-сладка победа, в сравнение с останалите герои. Защото ако не искаше да се меси, просто щеше да си тръгне по живо, по здраво и да остави другите да се потят пред опасността. Но го прави, с което потвърждава житейската истина, че НАЙ-ЖЕЛАНИТЕ НЕЩА ОБИКНОВЕНО БЪРКАТ АДРЕСА. В конкретния случай, най-силната емоция отива при онзи, който най-малко я желае.

Тука няма как да се подмине една съществена характеристика на темата, касаеща отношенията между Лиско и приключенията. Те до такава степен са свързани, че едното не може без другото. Може да се каже, че героят не е просто любител на приключенията, той е венчан за тях. И противно на очакванията причината за това е не в него, а в самите приключения. Сякаш не той ги търси, а те отиват при него, а после и при останалите от компанията. Спрямо него приключенията са повсеместни и нескончаеми. Те са неговият живот. Например, на всяко място, в което се окаже по волята на обстоятелствата, той открива неща, които дотогава сякаш не са съществували или поне са останали незабелязани. Освен това е пълен с идеи, компенсиращи емоциите в ония моменти, когато по някаква случайност не се случва нищо интересно. „А Лиско винаги измисля планове.” (Димби.)

Анализирайки смисъла на Приключението, трябва да се спрем и на две други негови, много важни категории – местопребиваването и еволюцията.. Тяхното интегриране в разказа не само улеснява достъпа до разбирането на Приключението, но и определят вътрешната му същност като основен двигател на интригата. Именно те правят възможен прехода от една история в друга, тъй като на практика героите са постоянна величина.

За местопребиваването на приключенията.

За да вникнем в смисъла на Приключението трябва да потърсим отговор на въпроса за вътрешното значение на мястото, където То се случва. След практическото му приложение в контекста на сюжетното действие имаме втори тип причинност, преминаваща на психологическо ниво. За изясняването на това твърдение трябва да се спрем на двете най-характерни качества на Приключението: 1) то е повсеместно, 2) то е показател за порастването на участниците в разказа.

Като цяло, историите са позиционирани или в Тихата гора, или в далечни и непознати територии. Тука формалните прилики и разлики между тях не са от значение, тъй като и двете възможности си остават далече от детската среда, което автоматически предразполага към загадъчност и приключения, тайни и опасности. Много съществен е и другият аспект – именно в нестандартна, често пъти изключителна обстановка се проявява истинската същност на героите. За да се изправят пред предизвикателствата, са необходими определени качества, като смелост, съобразителност, издръжливост, самопожертвователност и, по възможност, самочувствие. От друга страна елементарната обстановка предполага елементарно поведение.

Но където и да се случат приключенията – в естествената среда на персонажите (Тихата гора) или по непознати селения (страната на квадратните същества, морето и прочее), явно, че между тях има нещо общо, което ги свързва. И това е едно много важно качество с чисто функционален смисъл – авторът на всяка цена държи да ни убеди, че приключения могат да се случат навсякъде. Те са горските ягоди – има ги със сигурност наблизо, но можеш да ги откриеш само ако имаш желание, усет и търпение за това. При подобно положение може да се каже, че най-истинската територия на Приключението е душата на героите.

Приключението като показател за промяна.

Между Приключението и участниците в него съществува симетрия. Връзката между тях освен по време и място, е обусловена от определени условия и състояния, които водят до промяна както в едната, така и в другата категория. Нека да за- почнем от природата на самото Приключение. Във всяко едно от произведенията се случва някакво изключително събитие, което изведнъж прекъсва естествения ход на живота:

1) поставя героите в съвършено нова обстановка;

2) изисква от тях да взимат решения;

3) води до пропукване на външната обвивка на тяхната същност и изкарва на светло качества, които те не са припознавали като лични, или каквито даже не са подозирали, че носят;

4) съдържа скрити препратки към обективната действителност;

5) поставя на изпитание определени модели на поведение.

А истината е, че героите от всичко си правят приключение. Тука не става въпрос за това, кой как участва в него, нито какво е отношението му и прочее. В Приключението са събрани всички елементи, които придават значението на разказа. А пък колкото до отношението, тука разликата е очевидна – в опозицията между уюта, респ. сигурността и любопитството, приятелите избират първото, а Лиско – второто. Той винаги е различен, те пък почти никога или ако реагират по адекватен начин, то е палиативно и със закъснение. Даже и когато Лиска разказва за преживелиците си, думите му изглеждат като измислица, макар че всичко в тях е вярно. Начинът на изразяване на героя допуска съмнение в истинността на думите, като смисълът им се схваща от другите в техния корелативен вариант – истината се възприема като лъжа. Причината – Лиско притежава прекалено въображение, а приятелите му – дефицит на такова, като при това всеки възприема само собствената си гледна точка.

На първо време приключенията са следствие на детски лудории, безразсъдство или обичайното за тази възраст любопитство. Освен това героите са лесно податливи на предизвикателството към приключения – в „ГОРАТА” причината е изчезването от къщи, в „МОРЕТО” тя е още по-тривиална – една бележка без кой знае какво значение. Все още опозицията опасност/страх-спасение/сигурност е дълбоко застъпена в повествователното действие. В еволюцията на приключението се наблюдава определена закономерност. Първоначално са страшни, някои дори смъртно опасни (напр. двете отвличания на Лиско), постепенно стават овладяеми, макар и само до определена степен (епизодите с Чими или куфара, да речем), а накрая са направо красиви.

От какво е обусловена тази промяна? Естествено, като следствие на самата действителност. Но не е само това защото, както ще видим, нещата добиват доста по- комплициран характер.

Когато приятелите заговорят за Лиско, първите им думи обикновено са – какво е намислил? Това е твърде важен елемент, над който си заслужава да поразсъждаваме тъй като има пряко отношение към промяната.
„Намислил” се отъждествява с „приключение” (респ. преживяване, емоции…). Затова в художествената реалност на произведенията съдържанието му приема конкретно значение – не декларира „мислене” (логически разсъждения с цел умозаключения с практическа цел и значение)а „намисля” (ново начинание, игра, забава), като по-близкото до него е „измисля” (начин на спасение, оттегляне с достойнство) Оттук започва интересното.

Понякога „намислил” без да изменя на традиционното си значение, в потока на действието придобива нов статут. Преди всичко то се превръща в антином на „скука”. Именно скуката е истинският кошмар за Лиско и компания, по-страшна и от най-силния страх. Затова и пред приключението отпадат всички прегради, а героите изведнъж надмогват (в интерес на истината, някои само временно), най-гадните си пороци, дори и онези, от които се срамуват. При това положение приключението от забавление приема формата на начин на превъзпитание. И тъй като не някой друг, а именно Лиско е в основата на всяка нова авантюра, той се превръща в превъзпитател на приятелите си и то по един крайно нестандартен, но затова пък привлекателен и доста ефективен начин. С измъкването от опасността – за себе си и за останалите, Лиско открива пътя към промяната. Следователно зад чисто импулсивния характер на реакциите му се крият и чисто функционални причини – да променя средата и околните. Отделен е въпросът дали има право на това, но явно има, щом като то води до положителни резултати.

За връзката между приключението и героите.

Ще започнем с предварителната уговорка, че този път Приключението не е мотиватор, а показател за определени прояви и реакции. При всяко ново начинание Групата е разединена. От едната страна е Лиско – куражлия, непреодолимо любопитен и готов да се впусне във всяка авантюра, стига в нея да има нещо интересно, непознато и предизвикателно. От другата страна е Мокси – плашлив до безобразие, ограничен, готов да хукне при най-малката опасност. Да не говорим, че през цялото време внася песимизъм и разкол в миниатюрното ни общество. А по средата са Димби и Домби, които клонят ту на едната, те на другата страна, според моментни- те обстоятелства и интереси. Все пак най-хубавото накрая е, че Мокси и сродните му души се доближават до поведението на Лиско, а не обратното.
Другата особеност е, че Приключенията по принцип имат външен произход. Това донякъде оневинява героите. Но и Лиско, и останалите, са консуматори на приключения. В „ПРИВИДЕНИЕТО” имаме единственият случай, когато някой от Групата е организатор на Приключението. Както знаем, това не е Лиско, което прави историята още по-интригуваща.

Всяко приключение на практика представлява изпитание за съобразителността и възможностите на участниците в действието, като много често демонстрирането им е равностойно на спасение. В своя инициационен път героите не срещат само хищници или злодеи, с които трябва да се преборят. Приключението не е непременно извор на опасност. По-скоро има характера на предизвикателство, в което те трябва да покажат определени умения и компетентности, гарантиращи им тяхното, а по възможност и колективно спасение.

Както виждаме от текстовете, обстоятелствата често налагат на героите да пред- приемат определени действия като реакция от самата действителност. При една част от героите те са съзнателни и целенасочени, но при друга, са по принуда. Неумението или нежеланието на вторите да вземат адекватни решения правят възможен достъпа на п е с е н т а до интригата, което всъщност повече прилича на едно емоционално отклонение от общия контекст и временно разведрява обстановката в миговете на напрегнатост или очакване. Но тука веднага ще кажем, че присъствието й има по-различно значение от общоприетите представи. Това дори не е песен, а само определени мотиви, което вече намеква за функционалност. Тя се включва в разказа през най-решителните моменти, под формата на временно настроение. Героите я използват като външна реакция срещу страх („ДУПКАТА”, „ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА”), колебание („ЧИМИ”), удовлетворение след преживяна опасност („ЧАСОВНИКЪТ”) и т.н.

Така че, Песента при Борис Априлов е нещо повече от песен. Вместо като начин за показване на емоции, тя се превръща в израз на вътрешни състояния, неподвластни на волята. Песента е границата между намерения и възможности. Тя въвежда във философията на разказа, от който вместо настроение се излъчва обърканост. Например:

Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – е, туй е нещо.
Взираш се – то било нищо,
нищо, а пък идва къмто теб.

Или пък:

Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм Домби, Домби, дим!

Кратко, просто и… смущаващо. С малко думи се казва повече от това, което се казва в нея. Сякаш героят иска чрез песента да отклони вниманието от проблемите, които са го обсебили.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s