ПЕТИМАТА ОТ „МОБИ ДИК“ – сценарий за филм, 1968.

Posted: 09.05.2012 in Bulgarian literature

ПЕТИМАТА ОТ „МОБИ ДИК“ – сценарий за игрален филм.
реж. Гриша Островски,

Публиката в спортната зала е разгорещена до краен предел. Някои от зрителите неудържимо се изправят на крака, съседите им ги дърпат назад, залата гърми от викове.

Нa втория ред сред зрителите са седнали четирима от нашите герои: Николета, хлапето Наско, Олга и Иван, една особено заинтересована от състезанието група, тъй като се касае за участието на техния приятел Лазар. По всяка вероятност той изживява критични моменти. Нe виждаме каква е спортната дисциплина, защото не можем да откъснем погледа си от Васко. Хлапето е сериозно, напрежението го е вцепенило. То се смалява върху пейката. Виолета е прехапала устни, Олга ръкомаха и се възмущава от нещо. Само Иван е по-спокоен, може би защото снима упорито със своя фотоапарат.

Върху боксовия ринг, където динамично се бият двама юноши, минават

първите надписи на филма

след които започват да викат мълчаливите досега зрители.

Лазар, с бели гащета и фланелка, минава в контраатака и със сполучливо дясно кроше праща противника си на пода.

Съдията брои, Иван снима, Виолета и Олга скачат и викат, а Васко брои заедно със съдията, само че по-бързо, ако искате да знаете, доста по-бързо; когато съдията изрича ПЕТ, хлапето вече е казало ДЕВЕТ и АУТ.

Сега върху фона от ръкопляскаща публика на открит стадион се нижат

вторите надписи на филма

 после виждаме как Лазар дава последния изстрел с пистолет в мишената, а четиримата бягат към него, прегръщат го, хлапето търси начин да го докопа между телата им, но успява да докопа само пистолета от ръката на брат си, вдига го и стреля във въздуха…

…след което състезателите от гладкото бягане политат от старта. Докато бягат, върху тях и пистата се нижат

третите надписи

но ние изведнъж виждаме, че на финала пръв докосва стената на басейна пак нашият Лазар, който се измъква задъхано усмихнат и мокър, а Васко се надвесва да го прегърне и пада във водата.

Четиримата изцеждат дрехите на хлапето, решат косата му и се смеят или правят снимки. Върху този фон минават

последните надписи

Лазар се облича. Иван сменя филма на фотоапарата си. Виолета и Олга доизцеждат ризката на хлапето. Васко върти в ръцете си купата на Лазар и я разглежда. От време на време забърсва с опакото на ръката си капките, които се спущат от косата му. Четиримата са сами до басейна и …

… накрая ги виждаме наредени един до друг да се отдалечават към изхода. Следим ги откъм гърба: Лазар носи спортната си торба, а Иван е натоварен с апаратурата за снимане. Между тях са Виолета и Олга – всички на седемнайсет години. След тях, с купата в ръка, крачи хлапето, облечено с анорака на брат си, който стига под коленете му. Васко накуцва, изостава, нещо го стиска сандалът, но всичко се оправя, когато се събува бос и грабва сандалите в свободната си ръка. Бърза да настигне групата.

Заглавието на филма

УЛИЦА

На другия ден. Слънчев ден. Улица, почти безлюдна.

Виолета, Олга и Наско ближат сладолед и гледат фасадата на висока учрежденски сграда.

О л г а (както ближе сладоледа си) : Не вярвам ла ви изхвърлят.

В и о л е т а (ближе сладолед): Спокойно… Ще ви поемем.

В а с к о (застанал пред Лазар и Иван) : На кой стаж е?

О л г а : Четвъртия.

В а с к о (налапал фунийката): Височко е.

Лазар влиза пръв. Иван след него. После Васко.

Изкачват се по стълбището.

Спират се пред врата с надпис НАЧАЛНИК. Споглеждат се. Кой ще набере кураж да почука? Лазар дава знак на Васко, който се дръпва назад… Сега се споглеждат двамата юноши. Иван му заявява с поглед: Да не си луд. Лазар вдига рязко ръка и почуква. Женски глас отвътре отвръща с едно строго „Да“.

Лазар отваря вратата. Той и Иван се озовават в стаята на секретарката. Лазар се връща и подканя хлапето. То влиза, понесло втория сандал в ръката си. Веднага сяда на стола и започва да се обува.

С е к р е т а р к а т а (вдига глава от телефонната слушалка) : При другаря Вълчанов ли?

И в а н : Да.

С е к р е т а р к а т а : Седнете и почакайте.

Тримата сядат. Секретарката оставя слушалката на мястото ѝ. Взира се в лицето на малчугана, който от своя страна също я фиксира. Три, четири секунди… Навежда смутено глава, по детски. После я поглежда отново в очите и отново свежда глава.

От кабинета долита вбесеният глас на началника:

– Какво бе, какво с вагона?

– С вагона… такова…

– Какво такова?

– Ние му викаме какво става, а той вика, какво да ви кажа, вика…

– Кой вика?

– Той вика.

– Кой?… Вагонът ли?

– Стоянов.

– Какво вика Стоянов?

– Ние му викаме, слушай, викаме, а той вика, лесна работа, вика…

– И вика, документа, вика – намесва се друг глас. – Ние му таковаме документа, а той вика, мина времето, вика… Така ли е, викаме ние, ще видиш, викаме, пред другаря Вълчанов, а той вика, вагонът…

– Стоянов ли?

– Вагонът, вагонът!

– Къде е вагонът?

– Вагонът… такова…

Силен удар по масата. Посетителите се изправят.

– Хайвани! (Още по-силен удар по масата. Васко е вече при вратата и хваща дръжката.) Таковахте ми нервите!…

С е к р е т а р к а т а (прикрива усмивката си) : Сега ще се освободи.

Двамата сядат. Васко пуща дръжката.

– Марш оттука! – реве вътре гласът. – Ако не го откриете, да си взимате шапките и да ви няма!

Вратата на кабинета се отваря. Излитат две сламени шапки, носени от невидими ръце. След тях се появяват двама здравеняци, които ги нахлупват на главите си и профучават към изхода. Секретарката ги проследява с усмихнат поглед.

С е к р е т а р к а т а (към онемелите посетители) : Заповядайте!

Хлапето прави опит да побегне отново, но ръката на Лазар го връща. Ръката на Иван нерешително отваря.

Мрачното лице на началника не предвещава нищо добро. Без да удостои с поглед посетителите, като разчиства бюрото си, казва рязко:

– Сядай!

Тримата сядат като подкосени.

Без да ги гледа: – Какво има?

Хлапето прави опит да побегне, но Лазар го придърпва.

И в а н (сам не знае как минава към целта) : Ние сме от кръжока по ботаника.

Н а ч а л н и к ъ т (сякаш сега ги зърва, и то само с крайчеца на окото си) : Е, и?

Погледът му попада върху лицето на Васко, което има такова изражение, че човек не може да не се засмее.

И в а н : Трябва да отидем на един остров за пет дни.

Н а ч а л н и к ъ т : Че идете!… Какво ме интересува.

Л а з а р : Понеже там растат… кактуси.

Н а ч а л н и к ъ т : Нека си растат!

И в а н : Те са единствени в страната ни…

Л а з а р : …които растат в естествени условия.

Н а ч а л н и к ъ т : И какво от това?

И в а н (по-смело) : Става въпрос да пуснете Олга.

Началникът (като че започва да проумява): Олга ли?… Аха! (оглежда тримата) Кой от вас е Иван?

И в а н (навежда глава): Аз.

Н а ч а л н и к ъ т (мрачно) : Вие ли звъните по телефона?

И в а н . Може би аз.

Н а ч а л н и к ъ т (завършва подло мисълта си) : И все когато легна да почивам.

И в а н (объркано) : Извинете… Не съм и допус…

Н а ч а л н и к ъ т (пресича го): Как ще отидете на острова?

И в а н : С платноходка.

Н а ч а л н и к ъ т : Разбирате ли от тия работи?

Юношите мълчат.

В а с к о : Батко всичко разбира!…

Н а ч а л н и к ъ т (рязко) : Не питам теб!… (Кой знае защо Васко слага ръце пред очите си, сякаш да се предпази от удар.) – Значи… (началникът става да се разходи, а всъщност това му е необходимо да скрие усмивката си)… решили сте да водите Олга по разни ми ти острови?

Тримата се изправят.

Н а ч а л н и к ъ т (рязко) : Седнете! (Сядат. Още една-две крачки и внезапно обръщане към Иван.) Как се казвате?

И в а н : Иван Петров.

Н а ч а л н и к ъ т : Трите.

И в а н: Иван Мишев Петров.

Н а ч а л н и к ъ т : Един момент. (Излиза.)

Останали сами, тримата се споглеждат с нямо учудване. Никой не смее да проговори. Кой знае защо хлапето пристяга колана на панталонките си.

В стаята на секретарката се пише бясно на машина. Едва-едва се дочува гласът на началника, който ѝ диктува. След малко се появява с някакъв лист в ръка и го поставя на бюрото.

Н а ч а л н и к ъ т (мрачно, след косо поглеждане към Иван) : Подпишете тук!

Иван грабва подадената му перодръжка и като последен новак се надвесва за подпис.

Н а ч а л н и к ъ т : Преди това прочетете на глас!

И в а н (вдига листа и започва да чете) : Разписка… Подписаният Иван Мишев Петров, ученик от десети клас, обещавам да върна жива съученичката си Олга Станева Вълчанова точно след пет дни от острова, където отиваме на експедиция. Декларатор… Подпис …

Иван поглежда Лазар и подписва.

Н а ч а л н и к ъ т (прибира документа) : Разписката ще си получите, когато мп върнете дъщерята… Друго?

И в а н : Друго няма.

Н а ч а л н и к ъ т (мрачно) : Тогава довиждане.

Смутолевят по едно „довиждане“ и се измъкват. Хлапето се връща при началника и казва:

– Аз нямам нищо общо с тях.

Едва сега началникът прихва и погалва косичката му, но Васко не обича да му се подмазват и побягва.

Малко по късно. Площадка от стълбището на жилищна кооперация. Последният етаж.

Лазар звъни на звънец с надпис:

Любомир Баев

научен работник

 

Домакинът, който им отваря, е нисък, набит мъж, към петдесетте, без очила, макар че е научен работник.

Посетителите изричат по едно подмазваческо „добър ден“, на което домакинът отвръща учтиво.

Л а з а р : Ние сме от кръжока по ботаника …

И в а н : Трябва да видим кактусите…

В а с к о : Единствените в България.

Л а з а р : Намират се на един остров…

В а с к о : И трябва да пуснете Виолета…

Б а е в (широко усмихнат): Браво, момчета!… Заповядайте, да се разберем!…

Всички са в работната му стая, по чиито етажерки е пълно с книги в строга, невесела подвързия, подредени като войници, енциклопедии и нито една цветна корица, поне що се касае до книгите, които лежат на бюрото. От тях и от стаята вее хлад и строга научност.

Женски глас от хола: Любчо, пак ли те смущават?

Б а е в (отговаря на гласа) : Спокойно, Марче!

Г л а с ъ т : Аз съм спокойна. Да видим ти какво ще правиш, като ти изтича срокът, а си още на петата страница.

Баев затваря вратата и се обръща към посетителите.

Б а е в : Е, ребята, кой от вас е Лазар?

Л а з а р (като шамаросан) : Аз… Защо?

Б а е в : Вие ли сте обещал се ожените за Виолета?

Л а з а р (смутено, след пауза) : Имаше нещо подобно… отдавна, още в трети клас.

Б а е в (кръстосва ръце зад гърба си и започва да се разхожда, като лектор) : Момчета, вие сте млади и трябва да знаете, че само бракът е естественият завършек на любовта. Любовта в нейния най-чист, почти кристален аспект краси човека, а в наше време краси и обществото… Трябва да краси, разберете това!… Обществото, което изграждаме, се нуждае от непокварени отношения. Откъде ще вземем тия отношения? Разбира се, че от младостта. Младостта е изворът, тя дава зрънцето, което по-късно ще поникне и ще се разлисти… Ние, както се казва, ви даваме спокойствието, необходимия стандарт, клубовете и организацията, а от вас искаме чисти отношения. (Сепва се.) Къде ще отидете?

Л а з а р : На остров.

Б а е в (продължава): На остров?… И острови ви предоставяме… Какво искаме от вас?… Чисти, непокварени, достойни за съвременната ни младеж отношения! …

Влиза Баева – едра жена с грандиозен бюст и пищен пеньоар.

Б а е в а : Любо, кой от тях е Лазар?

Б а е в . Момчета, кой беше Лазар?

Л а з а р (смутено) : Аз… Защо? …

Б а е в а : Нищо… Питам… Любо, продължавай!

Б а е в : Марче, аз им говоря за отношенията …

Б а е в а : Говори де! Нали това казвам! (Тъкмо Баев си отваря устата) Баща ви какво работи?

Л а з а р : Инструктор по ветроходство.

Б а е в а (учудено) : Че кво е то?

В а с к о : Батко е шампион по плуване и стрелба!

Б а е в а (към Лазар) : Момченцето е ваше братче, така ли?

Л а з а р : Да … То също идва с нас.

Б а е в а (към мъжа си) : Любо, говори!

Б а е в (продължава с нова мисъл, която му е хрумнала) : Тук става въпрос за поколенията, разбирате ли?… За антагонизма…

Б а е в а (към Лазар) : В собствен апартамент ли живеете?

Л а з а р (стреснато) : Да.

Б а е в а : Другарката на вашия баща работи ли нещо?

Л а з а р : Кой?

Б а е в а : Майка ви.

Л а з а р : Учителка. Предава френски език.

Б а е в а (към мъжа си) : Любо! (С глава го подсеща за нещо).

Баев излиза.

Б а е в а : Вашите отношения с Виолета, макар и да са кристално чисти, дават отражение на успеха ѝ… Според мен догодина ви предстои матура и трябва да се замислите.

Л а з а р (машинално) : Ще се замислим.

Б а е в а : Колко дни ще останете на острова?

Л а з а р : Пет.

Б а е в а : Взели сте мерки за безопасност, нали?

В а с к о : Освен ако не излезе буря!

Лазар поглежда братчето си с поглед, който може да убие. Влиза Баев с кутия бонбони.

В а с к о . Ако искате, ще ви дадем разписка и срещу Виолета!

ДЕН ПЪРВИ

Кеят на яхтклуба.

Необходимо е доста въображение, за да открием изящната линия на някогашната красавица в тази закърпена отрепка, завързана на кея, носеща претенциозното име „МОБИ ДИК“. По всяка вероятност Лазар е закупил яхтата от втора или трета ръка, на безценица. Старината си личи и под натрупаната замаскировъчна боя. Но истинският ужас е в платната: неумело закърпени, комбинирани от няколко вида тъкани.

И все пак тя е готова за път, натъпкана до краен предел с палатки, надувни дюшеци, леководолазни уреди, апарати за подводно плуване, харпуни, маски и шнорхели. Всичко е предвидено за тази експедиция.

Кокпитът на яхтата. Виолета и Олга.

На кея са се изправили двама спортни гребци с гребла.

П ъ р в и я т : Ще пътуваме ли?

В и о л е т а : Може и да пътуваме.

В т о р и я т : Сами ли ще бъдем?

О л г а : Ами, зависи.

П ъ р в и я т (сочи яхтата) : С този кютук ли?

В и о л е т а : Ако се наложи…

П ъ р в и я т (към колегата си) : Няма как… ще трябва да спасяваме…

О л г а (към кабината) : В а с к о !

От кабината излиза Васко: – Трябвам ли ви?

О л г а : Господата се интересуват от теб.

П ъ р в и я т (прави се на сконфузен) : Извинете …

В т о р и я т : Не знаехме, че сте с мъж.

Тръгват си със смях.

В а с к о (вика след тях) : Защо бягате?… Почакайте батко!

Появяват се Лазар и Иван. Лазар носи торба с хляб, а Иван своята подвижна фотолаборатория.

Отблъсването от кея и следващите процедури ни убеждават, че екипажът на „Моби Дик“ не се шегува. Лазар действува като образцов яхтмен. Иван му асистира ловко. Удоволствие е да се наблюдава първото улавяне на вятъра и прецизното заобикаляне на шамандурите. Вляво се изнизват кейовете на пристанището с крановете.

Фаровата кула е вече зад кърмата. Пред нас блести откритият хоризонт. Ветеранът ляга на десния си борд, платната се издуват.

Васко хвърля в морето парчета хляб, чайките се спущат, това забавлява хлапето.

Виолета е седнала до Лазар, който е на руля.

Иван и Олга са на носовата част. Инан усилено прави снимки на лицето ѝ отблизо; на врата му висят два апарата, с които той борави като професионалист.

Обедните часове. Морето е гладко, горещо е, платната са клюмнали, „Моби Дик“ е жалък и безсилен срещу затишието – най-неприятното явление при платноходството. Островът е там, само на седемстотин или осемстотин метра, изправен сред блесналата водна шир. Петимата го наблюдават. Иван току-що е на шравил снимка и смъква фотоапарата си. Всички са по бански костюми или по гащета. Уморени са, по намръщените им лица струи пот.

Един час по-късно.

Яхтата не е мръднала на сантиметър. Върху кувертата на кабината лежат момичетата и Васко. В койката се е отпуснал Лазар. До него, седнал, Иван изцежда в пет пластмасови чаши лимон.

Разгънато списание, хванато от две женски ръце. Едро: снимка на Жаклин Кенеди и усмихнатия до нея Онасис.

Гласът на Виолета: Завиждам  ѝ.

О л г а (седнала срещу нея, оправя косата си) : Той има флот от пет милиона тона.

В и о л е т а (иронично) : А няма дори седемдесет години!…

О л г а (иронично) : Е, такъв късмет се пада само на жени като Джаки.

В и о л е т а : А ние гинем в… малшанс! (Все с ирония.)

Гласът на Олга (върху снимката с уедрен Онасис) : Представяш ли си да се омъжиш за седем-осем такива парчета?

В и о л е т а : И да те цитират в докладите на Комсомола!

О л г а : Умирам да колекционирам старчета!… Вече съм на седемнайсет, а нямам хоби.

В и о л е т а : Но Иван има.

О л г а : Според човека и хобито!… (както лежи): Най-страшното е, че никой не казва нищо.

В и о л е т а : И нищо не предприема.

О л г а (след пауза, мързеливо) : Вили, имаш ли чувството, че пътуваме смъже?

В и о л е т а (сякаш убита от отегчение) : Ако имаше такива, щяха да измислят нещо.

О л г а (прозява се) : И отдавна да сме на острова.

В а с к о (впряга се) : Какво, да духаме в платната ли?

Л а з а р (с яд) : Васко!

Васко разбира намека и ляга на мястото си, от което се е понадигнал

Островът изглежда зловещо недостигаем в маранята. Иван забърква лимоновата смес в чашите. Прелетява чайка.

В и о л е т а (надига се на лакът, към Олга) : Оли.

О л г а : Кажи, Вили.

В и о л е т а : Капитанът и фотографчията не ти ли приличат на улегнали мъже?

О л г а : Да, те все чакат някакъв вятър…

В и о л е т а : Все проучват откъде ще духне…

О л г а (играе на прозявки) : …и накъде.

И в а н : Не говори за баща си!

О л г а (спокойно) : Тук казаха нещо за баща ми.

И в а н (подава ѝ чашата) : Нещо разхладително.

Чайката изпищява.

В а с к о : Како Оли, вие богати ли сте?

След петнайсет минути.

Л а з а р (изпива последната глътка от цитронадата) : Хайде!

И в а н (пие бавно п сладко) : Какво?

Л а з а р (категорично) : Ще гребем.

И в а н (изумено) : Цял километър?

Но Лазар се е навел и измъкна първото гребло.

Двамата гребат. По телата им се стича пот. Яхтата напредва бавно.

В и о л е т а (разхлажда се, потопила ръка във водата) : Оли, ще си шиеш нещо за зимата?

О л г а (включва светкавично) : Да… Нещо по-дебело, да ми топли.

В и о л е т а : И аз… Вълнено, да ТОПЛИ.

По телата на гребците шурти пот. Двамата се споглеждат.

О л г а (невъзмутимо) : Свържи ме с някой, който пътува в чужбина.

В и о л е т а (с тон на светска дама) : Разполагам с няколко дипломати.

О л г а (недоволно) : Нямаш ли нещо по… такова?…

В и о л е т а : Уви, не.

О л г а : Тогава може и дипломати… Искам прежда за пуловер. Да ми  т о п л и..

В и о л е т а : Един дебел пуловер ще ти топли добре.

О л г а : Обичам да ми е топло.

Лазар прекъсва гребането.

И в а н (също спира да гребе, поглежда момичетата, бърше потта си и към Лазар) : Какво, впрегна ли се?

Л а з а р : Не плямпат в такт, объркват ни гребането.

И в а н : Да, бе, ще заговорят и за араби!…

И в а н (безстрастно, като оглежда морето) : Това спокойно море не ти ли напомня за Изолда?

Л а з а р (сбръчква вежди) : Изолда!… Коя беше Изолда?

И в а н (безстрастно) : Е, дето пише много писма и все отегчителни.

Л а з а р : О, да… Голяма лепка.

И в а н : Извинявай, че ти припомних.

Л а з а р: Да, бе. Все забравям как се казваше приятелката  ѝ?

И в а н : Да не говорим повече. (Играе на смутен.)

Виолета е явно ядосана, а Олга нещо повече – очите ѝ святкат.

Л а з а р (доволен, протяга се) : … Васко!

В а с к о (който досега е слушал внимателно) : Какво?

Л а з a р: Покажи какво е такт!

Васко се оживява, започва да удря в такт по палубата.

След това запява:

Капитане, твойта шапка
падна в морската вода!

Л а з а р  и  И в а н (едновременно) :

Пет пари не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

(Започват бодро да гребат.)

В а с к о (пее) :

Капитане, твоя кораб
е пробит на две места!

Л а з а р  и  И в а н:

Пет пари не давам, юнга!
И това не е беда!

В а с к о :

Катастрофа, капитане!
Блъснала ни е скала!

Д в а м а т а :

Пет пари не давам, юнга!
Пука ми!… Не е беда!

В а с к о (високо):

Капитане, капитане,
падна твоята лула!

В с и ч к и (заедно с момичетата, квартет):

Е, това е вече, юнга,
най-голямата беда!

З а в ъ р ш в а щ  а к о р д :

Най-голямата беда!

 

Островът наблизо: вижда се кейчето на южната му страна и наклонената му линия, издигаща се от юг на север, със скалите, плажчето, платаните.

Островът, на който петимата от ״Моби Дик“ ще прекарат своите няколко дни, е малък, но притежава интересна брегова линия. Високите скали на североизток му придават импозантност, югозападната му страна е полегата, спокойно ляга във водата и се превръща в малък пясъчен плаж. Наблизо до плажа растат смокинови дръвчета и няколко платана. По-нагоре е царството на храстите и кактусите. В центъра се белеят развалините на древен параклис.

Яхтата се приближава до кея, Лазар скача в движение, обръща се към нея и хваща във въздуха подхвърленото му от Иван въже. Лазар връзва ловко „Моби Дик“ за релсата, в това време Иван хвърля котвата и също скача на кея, откъдето поема „дамите“.

Лагерът е почти готов. Палатките са опънати под платаните, чаршафите и завивките са прострени на слънце. Съдините, продуктите и леководолазните уреди са подредени грижливо. Момчетата надуват гумените дюшеци. Върху газения примус кипва чайник.

В и о л е т а (отхлупва чайника) : … защото ненавиждам фразите.

Л а з а р (запушва напомпания дюшек) : Но фразата си е фраза.

О л г а (подрежда чашите върху масичката) : Някой ден ще дойде някой, ще оспори и това, което казахме… Къде е Васко?

Л а з а р (захвърля дюшека) : На скалите… И все пак този някой не идва.

В и о л е т а : Нес или турско.

И в а н (отдалеч, пълни окачената гумена мивка на дървото) : Нес!

Л а з а р : Според мен най-важното си остава самочувствието.

В и о л е т а : Лудите имат най-много от него… Захар?

Л а з а р : Половин лъжичка… Да не мислиш, че изключвам лудите?

В и о л е т а : Тогава и маниаците. (Слага захар в чашите.)

Л а з а р : Разликата е нищожна… (Поема чашата си.)

О л г а (вдига чайника с кипналата вода) : Трудно различавам маниаците от обикновените хора.

И в а н (приближил се) : Лазар винаги е разчитал на това… За какво говорите? (Грабва чаша.)

О л г а : За щастието. (Слага ръка на чашата му.) Другата.

И в а н : Извинявам се. (Взима другата чаша.)

Л а з а р (на Иван) : На теб няма да ти е удобно в ерата на кибернетиката.

И в а н (наивно) : Защо?

Л а з а р : При това море ще избием рибата! (Извиква към скалите.) …Васко!

Г л а с (отдалеч) : Ида!

Л а з а р : Оказа се, че засега кибернетичната машина разпознава безпогрешно само глупците.

И в а н : Добре съм… Ще бъда назначаван навсякъде.

Дотичва Васко.

В и о л е т а : На теб колко лъжички?

В а с к о : Половин.

В и о л е т а (учудено) : Какво те прихваща? Нали обичаш сладко?

В а с к о : А бе, обичам, ама ще ме помислите за простак.

В пълна ловна екипировка, с изкусни движения на плавниците Иван прекосява сравнително плиткото място, осеяно с камъни и водорасли, и навлиза в дълбоката вода. Под него се очертават ясните контури на подводните скали, тъмнеят лабиринти от падини, плавно се полюляват подводни прерии. Тук-там проблясва някоя рибка.

Екипираният Васко е нагазил до колене и вече се спуща във водата.

Лазар е приседнал на пясъка и навлича плавниците си. Зад него са се изправили Виолета и Олга, готови за къпане.

– Цивилизацията! – извиква Олга и сочи с ръка към открито море.

Там минава бял кораб.

Иван се гмурка рязко надолу, секунда след това изшумява издуханата през шнорхела вода.

Виждаме го под водата как гони морска котка. Изстрел. Главата му се показва над повърхността. Маха с ръка.

Готовият за влизане Лазар вижда как му махат и бързо се насочва към Иван. Иван е повлечен от улова. Лазар се приближава, гмурва се и също дава изстрел в тялото на котката.

Огромното тяло на котката лежи върху скалата. До нея Виолета и Олга изцеждат водата от мокрите си тела. Приклекнал до улова, Васко страхливо опипва тръбните хрущяли.

В а с к о : Ако искам да се самоубия, мога да натисна този шип – и край!

В и о л е т а (както се бърше с кърпа, през смеха си) : Да, ама защо да се самоубиваш?

В а с к о (сериозно) : Ами… ако ми омръзне живота…

Момичетата се смеят. Понесена от неочаквано бликнал порив, Виолета прегръща малчугана, но той я отблъска, така както правят малките деца, които мразят подобни нежности.

Особено красив е островът привечер. От изток е изгряла голямата луна. Морето е гладко, с лунна пътека. Петромаксовата лампа на дървото хвърля достатъчно светлина. Транзисторният приемник осигурява музика. Върху скарата се пекат едри риби, а Иван прави своята нощна снимка със светкавица. Докато момичетата подреждат масичката за вечеря, Иван прави нова снимка, този път на рибите. Нов блясък на светкавицата.

Под дървото, в светлината на петромаксовата лампа.

Вечерята е минала и започва сладкото време край огнището. Васко рови жаравата, Виолета се люлее на шезлонга, Лазар и Иван са се отпуснали на земята. На пет-шест метра от тях Олга мие съдовете под струйката на гумираната мивка.

И в а н (ляга по гръб и се протяга) : Голям кеф!… Ловиш си риба, ядеш си и не ти пука за никого!… Ако се изолираш на остров, можеш да живееш без мангизи. Понякога ще отскачаш до града.

В а с к о : За какво?

И в а н : За членския внос на Комсомола.

В а с к о : Бат’ Ванка, какво ще стане с разписката, ако не върнем кака Оли на баща ѝ?

И в а н : Ще има да взема една дъщеря. Най-много да я причисли към перо „амортизационни отчисления“.

В а с к о : Ама там бая ви се разтрепераха гащите.

В и о л е т а (с ирония) : Пъзльовци!… Били сте готови да подпишете каквото ви поднесат…

В а с к о: Ама я измъкнахме!…

О л г а (както се мие, без да се обръща) : Представяш ли си какви ще бъдат след време?

В и о л е т а : Недай си боже да разчиташ на тях!

О л г а (без да се обръща) : Представям си!

В и о л е т а : Или пък сега… да стане нещо…

Л а з а р (рови жаравата) : Какво?

В и о л е т а : Някой да ни нападне …

Л а з а р : Аз съм шампион на гладко бягане . ..

Олга извиква внезапно.

И в а н (леко надигнат) : Защо викаш?

Олга притичва до тях:

– Видях човек!

Л а з а р (иронично) : Истински ли?

О л г а (задъхано) : Да!… Една фигура!…

Л а з а р : Отначало беше човек.

О л г а (развълнувано) : Фигура, която се мярна.

И в а н : Ами, фигурите това знаят – да се мяркат

О л г а (настойчиво) : Чувате ли какво ви казвам?

В и о л е т а (към момчетата) : Стига клоунади!

Лазар и Иван се изправят.

И в а н : Спокойно!… (играе) Лазе, ти ли ще се заемеш със случая или го даваш на мен?

Л а з а р (играе) : Аз съм по човеците. Фигурите отстъпвам па помощниците си.

И в а н (покланя се) : Благодаря! (Към Олга) И така, лейди, можете ли да кажете къде стояхте?

О л г а (съвсем сериозна, не разбира, че я поднасят) : До мивката.

И в а н (с тон на велик детектив) : Да отидем при мивката. (Всички отиват с него.) Къде точно стояхте?

О л г а : Тук. (Показва.)

И в а н : А фигурата?

О л г а : Появи се над храстите.

Л а з а р : И после?

О л г а : После изчезна.

Л а з а р (връща се към мястото си) : С изчезнали фигури не се занимаваме.

В и о л е т а (нервирана от момчетата) : Оли, сигурна ли си?

О л г а : Абсолютно!… Не сме сами на острова! Видях човек!

Л а з а р : Преди малко беше фигура.

В и о л е т а (ядосана) : Вместо да умувате, проверете!

Л а з а р : Къде?

В и о л е т а (сочи тъмнината) : Там!

Л а з а р (втурва се) : Фигуро, къде си?

И в а н (след него) : Къде си, фигуро?

Тъмнината ги е погълнала. Чуват се само гласовете им, които се забавляват:

– Ти ли си фигурата?

– Не съм.

– Тогава къде е фигурата?… Трябва ми една фигура. Фигуро, тук! Фигуро, там!

Пародия с арията на Фигаро.

Дори Виолета и Васко, останали в светлината на петромакса. се усмихват. Само Олга стои настрана от играта и иронията. Никоя фигура или привидение не заслужават подобен присмех.

Палатката на момчетата.

Иван вече спи. Лазар наглася завивките и също се покрива. Ръката му се протяга към висящата батерия.

В а с к о (подава глава от завивката) : Батко, какво е това фигура?

Л а з а р : Фигуративно изображение на въображението.

В а с к о : Аха.

Ръката щрака копчето на батерията. Тъмнина.

Един поглед върху острова ни убеждава, че е наистина безлюден, че Олга си е въобразила.

ДЕН ВТОРИ

Хубаво морско утро.

Североизточната част на острова – в противоположната страна на лагера и кея

Кътче, обрасло с пожълтяла вече трева. Олга е седнала върху нея. В ръцете ѝ – учебник по английски език.

О л г а : Повтори!

Г л а с ъ т  н а  И в а н: Ай тейк дъ бас енд гоу ту май хауз.

О л г а (крайно недоволна) : Произношение на аржентинец от Сан Франциско!… Васко!…

Гласът на Васко: Ай тейк да бас енд гоу ту май хауз.

О л г а (недоволно) : Говориш като багер!

Сега става ясно: Олга води разговор с две глави, поставени на тревата с темето надолу. Тези глави говорят английски. Да се взрем внимателно… Да, главите на Иван и Васко. Двамата са се изправили с краката нагоре – четвъртия етап от упражнението на  йогите (״сиршазана“).

Главата на Иван: Къде е Лазар?

О л г а : Лови риба… Кажи го на английски.

И в а н : Май френд из фишинг.

О л г а (отегчено) : Докога ще стоите така?

И в а н : Докато оросим мозъците си… Сега е модерно да се оросява. Щом човек оросява земята, защо да не оросява и мозъка си… Един оросен мозък се равнява на два килограма говеждо месо, на шест литра боза…

В а с к о : На десет пресни яйца…

И в а н : …Или на осем порции таскебап!

Виолета дебне групата с фотоапарат. Приближава внимателно, готова за снимка.

И в а н (продължава да се шегува) : Оросената земя ражда фасул, а оросеният мозък – мисли…

В а с к о : Бат’ Ванка, не се ли оросихме достатъчно?

Виолета натиска бутона за снимка и извиква.

Последователите на  йогите бързо заемат нормално положение.

Л а з а р (изтеглил едър сафрид) : Много викате, ей!…

Виолета гледа пред себе си с разширени от ужас очи.

И в а н : Какво има?

В и о л е т а (уплашено) : Видях едно лице!…

О л г а (разтревожено) : Къде?

В и о л е т а : Зад скалите!… Черно! …

Л а з а р (доволен от улова) : Черно с брадавица, нали? (Замята въдицата.)

В и о л е т а (дръзко и вече не толкова изплашено) : Глупаци!… Видях го с очите си!…

Категоричният тон и спокойствието на момичето накарват Лазар да остави въдицата. Без да възрази, Иван поглежда към скалите.

Лазар е вече при тях.

И в а н : Дявол да го вземе, да претърсим най-после този остров, че да им затворим устите!…

О л г а : Казах ви, че не сме сами!…

В и о л е т а (напълно хладнокръвно) : Гледаше към нас.

Л а з а р (ядосано) : Защо все жените виждат фигури!… Защо на мен не ми се мерне нещо! …

В а с к о : Или на мен.

Л а з а р (ядосано към Васко) : Ти мълчи, че… в тази жега!… Ще се пукна от яд!… (Към Иван) Хайде!

КРАСИВ КЪТ СРЕД СКАЛИТЕ

(Разсъждения на две момчета за психиката на жените.)

И в а н (мъчи се да измъкне някакво трънче от петата си) : Чувал съм за хора, които си почиват добре с жени…

Л а з а р : И аз съм чувал.

И в а н : И се питам не е ли пропаганда… Откакто съществува светът, жените викат. По всякакъв повод. Види красив пейзаж – вика. Види мишка пак вика … Не ги разбирам, да ти кажа.

Л а з а р (разглежда едно раче) : Аз пък не разбирам защо дойдохме с жени! Можехме да си прекараме славно и по цял ден да се гмуркаме… Сега гмуркаме се, гмуркаме се, но гледаме да излезем на суша, защото двете чакат.

И в а н : Налапал си джама, да ти кажа правата.

Л а з а р : Ти си налапал!… Като те видях само как подписа, майчице, утре-другиден можеш да подпишеш смъртната си присъда в гражданското.

И в а н (поглежда го) : Знаеш, че нося шеги, но не и сатира.

Л а з а р : А бе, и двамата сме от един дол дренки.

И в а н : Всички мъже сме такива.

Л а з а р : Трончовци… Да търсим ли още?

И в а н : Какво да търсим! …

Л а з а р : Казват, че жените нямат въображение.

И в а н: Когато искат – имат …. Слушай!

Л а з а р : Какво?

И в а н : Ако има някакво черно лице… то е… там.

Л а з а р (учудено) : Къде?

И в а н : Там, където става магията.

Л а з а р (гледа го втренчено) : Иване … Слънцето…

И в а н (прекъсва го) : Ако има, то си стои сега там, където светът влиза през една малка дупчица и се обръща наопъки…

Л а з а р (с намек) : Иване, на кого ме оставяш?

И в а н (изправя се) : Ела!…

Тръгва. Лазар се изправя, поглежда рачето в ръката си и го хвърля в морето.

КЪТЧЕТО С ПОЖЪЛТЯЛАТА TРЕВА

Иван се приближава към Виолета и грабва фотоапарата от ръката ѝ. Застава посредата на групата, поглежда всеки един поотделно.

О л г а (учудено) : Лазаре?

Л а з а р (хваща се за главата) : Иване, моля те!… И тук ли?

И в а н (загадъчно) : И тук, Лазаре.

Л а з а р (умоляващо) : Нe може ли без това?

И в а н (сочи с пръст фотоапарата) : Тук е тайната.

Л а з а р (умоляващо) : Не можеш ли сам?

Иван бърза към голямата палатка на момичетата.

ПРЕД ПАЛАТКАТА НА МОМИЧЕТАТА

Виолета, Олга и Васко седят на столчета.

В и о л е т а (приведена, чертае с клечка по земята) : Знам, всички разправът, всеки ден се пише и се говори за него, но понеже го учим от училище, не мога да разбера кое му е голямото…

О л г а : И аз. Някои казват, че след години ще го прочетем отново и ще разберем защо е голям.

Виолета: Може да е най-великото нещо, но като го предават в училище, умирам от скука. (Към палатката.) Какво става?

Г л а с ъ т  н а Л а з а р (отвътре) : Това не пречи на Шекспир да си е велик, нали?

В и о л е т а : Може, но щом ме карат да правя класно за него!… Защо мълчите?

И в а н (отвътре) : Трябва да се вярва на човечеството, щом го признава.

Л а з а р : Изобщо на човечеството трябва да се вярва.

В и о л е т а (с ирония) : Да, ама като си представя, че всички бащи и учители принадлежат към човечеството…

Л а з а р : Под „човечество“ се разбира само умните хора.

О л г а : Кога ще излезете?

И в а н : Когато се появи черното лице.

В а с к о : Како Вили, защо не говорите нещо по-детско, че и аз…

Л а з а р : Така е, Васко… Ти не разбираш нас, ние не разбираме тях…

И в а н (вътре, делово) : Внимавай! Ще бутнеш всичко!

О л г а : Напразно си губите времето.

И в а н : Щом го е видяла в момента на снимането, трябва да е тук!… Обективът се нарича обектив, защото отразява обективно… (Внезапно млъква.)

Тримата навън се ослушват.

О л г а : Какво става там?

В и о л е т а : Лазаре!

В палатката – абсолютна тишина.

О л г а (разтревожено) : Защо мълчите?

В а с к о : Батко, ще заплача!

Процепът на палатката се отваря и през него се показва лицето на Лазар.

Л а з а р (усмихнат) : Ура!

В и о л е т а (с лошо предчувствие) : Какво има?

Л а з а р (тържествено) : Островът е населен!

Излиза Иван с мокрия филм в ръка. Виолета, Олга и Васко се спущат към него. Без да каже дума, „фотографът“ посочва въпросната снимка. После с края на нокътя си посочва непознато лице зад скалите. На преден план – Иван и Васко в стойка „сиршазана“.

Л а з а р (пие вода) : Още един мъж!… Все мъже! (След като пие). А казват, че жените били повече.

ДО ПАРАКЛИСА

 

Лазар, Виолета и Васко се довличат и просто падат на земята от умора. Малко след това от другата страна на острова пристигат Иван и Олга.

Всички мълчат, почиват.

И в a н (безжизнено) : Ilo едно време оглеждах и пукнатините ни скалите.

Мълчание. Иван следи полета ни гларусите. После спира вниманието си на всяко лице поотделно. По стар навик той се отпуща по гръб и слага ръце под главата си.

И в а н (на Лазар, с притворени очи) : Вместо да дремеш, хвърли един поглед на кактусите.

Л а з а р : Какво им е на кактусите?

И в а н : Разгледай и доложи на шефа си.

Лазар обхваща с поглед кактусите, трепва и се изправя. Приближава се до тях, навежда се и отново се връща на мястото си.

И в а н : Какво ще доложиш?

Л а з а р : Голяма част от тях са изсечени.

И в а н : Всеки вижда, че са изсечени, но кога, драги Холмс?

Л а з а р (нервно) : Гледай си работата!

О л г а (която заедно с другите също е хвърлила поглед от място): Може би преди два дни или пък вчера.

И в а н : Повтори му да чуе… Може би ще се сети. (Изправя се). Да тръгваме.

Един по един четиримата стават и тръгват сдед него.

Л а з а р (спира) : Ванка, ще дойда след малко.

И в а н (шепнешком) : Не се излагай!… Там търсихме най-много. (Тръгва след другите.)

Лазар се връща при параклиса, обикаля го и влиза в него. Покривът на старата постройка липсва. Правоъгълникът, затворен от дебелите стени, е обрасъл с трева и млечка. В единия ъгъл обаче, зад китка магарешки тръни, се вижда бъзов храст. Той именно привлича вниманието на момчето. С туристическата брадвичка, която е носил през време на търсенето, Лазар открехва тръните и внимателно изследва храста. По изражението на лицето му не разбираме нищо. Напротив, Лазар се връща назад и сяда върху камък, настрана от бъзовината.

Л а з а р (с отегчено лице) : Днес едва кандардисах дамите да направят палачинки с конфитюр.

Тишина.

Л а з а р : Умирам за палачинки!… Леко препържени, навити, ама в голямо количество. Да ядеш и да останат.

Нищо. Тишина.

Л а з а р : Дамите обещаха, а обяд отдавна мина и сега ще трябва да нагъвам пържени яйца.

Нищо. Тишина.

Л а з а р (поглежда часовника си) : Заради вас!

Нищо. Тишина.

Л а з а р : Не е честно… Лежите си долу, гледате си кефа, а ние обърнахме острова, знаеш… Да ви кажа правата, на нищо не прилича. Това не е възпитание.

Тишина.

Л а з а р : И сега ми губите времето, а съм дошъл на почивка като всеки трудещ се, да си отдъхна малко.

Тишина.

Л а з а р (рязко) : Ако не излезете, ще повикам прочутия фотограф Иванчо и ще съжалявате!…

Храстът се полюлява. През дупката, която бъзовината закрива, се показват две черни ръце, вкопчени за почвата.

ДО ОГНИЩЕТО

Иван подклажда огъня. Васко му подава съчки. Виолета и Олга ще приготвят обяд.

Иван е приседнал с гръб към тях и не може да види какво става.

Другите трима обаче занемяват от изненада.

Откъм параклиса се приближават двама души. Лазар и още един човек, когото ще се опитаме да опишем, макар че е трудно.

Суха подвижна фигури, със силно мургаво лице, симпатично, изпълнено с милион бръчици. Косата е прошарена – човекът може би минава петдесетте – въздълга, неподстриганаот доста време. Прилепнал около краката дочен панталон. Непознатият се приближава е приветлива усмивка, бос, спокойно застава пред момичетата и хлапака.

II е д р о т о (протяга ръка към Виолета и говори отчетливо) : Приятно ми е – Педрото… Благодаря. (После се ръкува с Олга.) Приятно ми е – Педрото… Благодаря!… (Протяга ръка към Васко.)

В а с к о (изпреварва го) : Приятно ми е – Васко… Благодаря.

П е д р о т о (погалва косичката му) : Здравей, фъстък!

В и о л е т а (усмихнато) : Значи, вие сте Педрото…

О л г а : … за когото се говори.

П е д р о т о : Понеже позволявам, мадам… Лз съм единственият човек, който позволява да говорят всичко за него. Разбира се, преувеличават. Смятат ме за бог, а това не е напълно вярно. (Вниманието му е привлечено отдавна от Иван, който продължава да стои с гръб към него). Господинът ми е нещо сърдит, нали?

И в а н (все още с гръб) : Да.

II е д р о т о : Задето продавам кактуси на чужденците, нали?

И в а н : Сигурно.

П е д р о т о : За пръв път ми се случва да разговарям с такъв приятен гръб.

И в а н : Ще ви дадем възможност да разговаряте и с властта.

П е д р о т о : Властта е като морето. Морето ласкае този, който го обича. На властта сечено не правя.

И в а н (обръща се) : Но сечеш кактуси.

П е д р о т о : Поради липса на образование. На времето бедният ми баща рибар искаше да завърша в Кембридж, а аз му казах: чакай първо да завърша второ отделение… Тогава Кембридж казвахме на Карнобат. Веднъж в Соломоновите острови…

Л а з а р (пресича го) : Разправят, че не си ходил.

П е д р о т о (веднага се съгласява) : Възможно. Какво ли не разправят за мен.

Л а з а р: Казват, че дори не си напущал България.

П е д р о т о : Може… Педрото носи шеги.

В и о л е т а : Голяма шега ни направи.

П е д р о т о : Ама и вие ме изкоркахте!… Де да знам, че сте мои хора!… Нещо за пиене?

В а с к о: Вода!

П е д р от о : Водата е за слаборазвитите народи… Цигари?

О л г а : Уви!

П е д р о т о : Не знаете да живеете!… С такава младеж не виждам прогреса на нацията.

НАСТРАНА ОТ ГРУПАТА

 

Лазар и Иван. Иван гризе нещо.

И в а н (личи си, че още не му е минал ядът) : Добре де, какво търси на строва?

Л а 3 а р: Знаеш какво. И в а н: Защо не е заминал?

Лазар (многозначително): По технически причини. (Иван престава да дъв-•• Ли 1.1 р приближава устата си до ухото му.): Лодката му е изчезнала. Иван (изведнъж): Какво?

Л а з а р: От два дни скита по острова… Чакал вятър, да открадне нашата лодка.

И в а н (кипи) : Ами не знае ли, че ще го убия?

Л а з а р : Де да знае човекът! (Многозначително и на ухото му) Кълне се, че видял дяволи.

ПРИ ОГНИЩЕТО

Всички.

Педрото яде лакомо.

И в а н : Кварталният отговорник ми донесе, че си искал да ни откраднеш лодката.

П е д р о т о : Намаше вятър. (Преглъща). Иначе…

В и о л е т а  : А твоята как изчезна?

П е д р о т о : Питай, че да ти кажа…

О л г а : При това спокойно море?

И в а н : Беше ли вързана?

П е д р о т о : Значи, пристигам и я вързвам, значи…

Л а з а р : Може ли без „значи“?

П е д р о т о : Може… Значи… Не мога без „значи“.

В и о л е т а : Карай със „значи“!…

П е д р о т о : Пристигам, значи, и връзвам лодката.

Л а з а р : Морето?

П е д р о т о : Морето – балатум… Напълних един чувал с кактуси…

О л г а : Само един?

П е д р о т о (усмихнато) : Дотолкоз са ме учили да броя…

В а с к о : И после?

И в а н (строго) : Не хвърли ли бомби за кефали?

П е д р о т о (оглежда наобиколилите го и се примирява) : Една.

Л а з а р : Последно?

П е д р о т о : Две.

В и о л е та: Бракониер!… Как не те е срам!

П е д р о т о (виновно) : Навик, мадам!… Остатък от капитализма, значи…

В а с к о : После, после!

П е д р о т о : После, какво… Отивам с кактусите на кея, скивам – лодката на кино.

Л а з а р: Морето – балатум!

П е д р о т о : Зехтин… Лодката на кино с Марчело Мастрояни!…

В и о л е т а : Бракониер, какво да те правим?

О л г а (ядосано) : Кажи сам!

И в а н (спокойно) : В Созопол, на граничните.

В и о л е т а : Веднага го отведете!…

П е д р о т о (поглежда я с подкупващо усминато лице) : Мадам, такива думи в устата на дама!… И то за Педрото, любимеца на вълните и русалките!… Досега съм измъкнал петстотин парчета и съм им правил изкуствено дишане. Още получавам колети, мадам… Недей така. (Мълчание). Извадил съм двама заместник-министри, един началник от Комитета по изкуство. (Ядосано) Не така, мадам! (Навива се). Не с тоя номер. Сутрин вълните шептят: Педро… Педро… Педро!… Не така, мадам!… Ще се разсърдя!…

И в а н (непримиримо) : Този, който ти е взел лодката, е знаел какво върши.

П е д р о т о : Дяволите я взеха!… Тук има дяволи, ви казвам!

Л а з а р : Сега ще те дадем на дяволите в Созопол!… Хайде! (Към Иван) Иване, хайде!

ПО НАКЛОНА КЪМ КЕЯ

Шестимата се спущат по наклона. Виолета, Васко и Олга са се отделили напред.

Втората групичка, която е изостанала, се състои от Лазар, Педрото и Иван.

П е д р о т о (пристъпва бавно между двамата) : Не мога, джентълмени! (Спира. Двамата съшо спират). Видя ли риба, вадя бомбите… Такъв съм от рождение!

И в а н : Това ще обясниш на граничните.

П е д р о т о (весело) : Как да обясня, като нямам факти?

Л а з а р : Нали си призна?

П е д р о т о (ликуващ) : Да, ама хората искат факти!… Риба, бомби, момби… Такива неща. А факти няма.

И в а н : Нямаш ли малко доблест?

П е д р о т о (ядосано) : Кой ти иска доблест!… Искат факти.

Виолета, Васко и Олга са спрели върху скалата, от която се вижда морето, накъдрено от току-що излезлия вятър. Нещо се суетят. Разговарят оживено, но какво – не можем да чуем. Най-после Васко се отделя от тях и затичва нагоре, обратно към момчетата.

– Батко – започва развълнувано хлапето – „Моби Дик“ го няма!

Л а з а р : (поглежда го разсеяно) : Какво?

И в а н : Как го няма?

В а с к о (крещи) : Няма го, не разбирате ли?

Всички хукват към кейчето.

От лодката няма и следа. Нашир и длъж само набразденото море, с неговата особена прелест в тия часове на следобеда, когато е духнал източният вятър.

Това е все още поглед отгоре и все още никой не иска да повярва, че „Моби Дик“ го няма.

Затова всички се спущат на кейчето, имат нужда просто да стъпят на него и да се уверят отблизо.

НА САМИЯ КЕЙ

Шестимата. Погледите търсят навсякъде.

Лазар оглежда внимателно релсата, на която е било вьрзано въжето.

В и о л е т а : Кой върза лодката?

О л г а : Вярно! Кой върза лодката?

Л а з а р (ядосано) : Аз я вързах!… Какво искате?

И в а н : Искат да кажат, че не знаеш да си връзваш работата.

В и о л е т а : Добре де, къде е лодката?

Л а з а р : Предлагам да помълчим и да помислим.

Н а с к о (заплаква) : Батко, къде е „Моби Дик“?

Л а з а р (строго) : Васко!…

Хлапето преглъща плача си, поглежда го, навежда глава и бърше очи с длани.

Л а з а р (към Педрото) : Педро, ти хвърли ли котва на твоята?

П е д р о т о : Ти как мислиш?

Л а з а р : Може би .. . е на дъното.

П е д р о т о (разперва два пръсга на ръката си) : Два пъти далдисах!… (Иска да каже, че не търпи възражения.)

Лазар смъква ризата си, събува джапанките. Иван събува джапанките.

Хвърлят се във водата.

ДЪНОТО

Кръстосват, търсят. Излизат на повърхността, поемат въздух и пак на дъното.

НА КЕЯ

 

Шестимата.

Л а з а р (към Иван) : Ако крадеш лодка, ще губиш ли време да вдигаш котвата или ще режеш въжето?

И в а н (към Педрото) : Педро, как мислиш?

П е д р о т о : Ако този някой бърза, ще реже.

О л г а : Ясно е, че нашият не е бързал.

И в а н : А как ще се приближи до острова?… С какво?

О л г а : Без да го видим?… Невъзможно!

И в а н : Изключено!

Л а з а р (нервно) : Изключено, а лодката я няма!

П е д р о т о : Кой ще краде лодки, бе?… От години не е изчезвала лодка!

Виолета: И изведнъж за три дни – две.

И в а н (извън себе си) : Дявол да го вземе, къде отиват тия лодки?

П е д р о т о : Казах ви, ама не вярвате…

Л а з а р: Какво?

П е д р о т о : Дяволите ги взимат.

ЛАГЕРЪТ

Всички спят в палатките. Само Педрото хърка върху надувния дюшек под дървото.

От палатката на момчетата излиза Лазар по пижама и сяда на столчето пред огнището.

Полунощ е, излязла е късната луна, въздухът сребрее от светлината ѝ.

Пердото хърка непоносимо. Лазар се навежда, взема отместената настрана възглавница, повдига главата на „морския вълк“ и му я подлага. Сега Педрото не хърка, тихо е, приятно е.

От палатката на момичетата излиза Виолета, също по пижама. Лазар се усмихва и придърпва едно столче до себе си. Виолета се приближава и сяда.

Л а з а р (тихо) : Сякаш сме се уговорили. (Слага ръка на рамото ѝ, притегля главичката и към своята.) Откога не сме се целували?

В и о л е т а : Може би сто години… Мама ми е казала, докато не пипна дипломата в ръка, никакви целувки! Какво ли е станало с „“оби Дик“?

Л а з а р : Ти си много далеч от родителите си.

В и о л е т а : Те са далеч от мен.

П е д р о т о (бълнува) : Аннализа, щоне медхен!…

Виолета и Лазар се усмихват от сърце.

П е д р о т о : Аннализа! …

Л а з а р : Прави анализа на чувствата си.

Мълчат, ослушват се, но Педрото е млъкнал.

В и о л е т а : Защо си я кръстил „Моби Дик“?

Л а з а р : Хареса ми!

В и о л е т а : Прочетох книгата …

Л а з а р : С прескачане?

В и о л е т а (усмихва се) : Прескачах… Но там Белият кит е олицетворение на злото.

Л а з а р : Не е така. Белият кит е това, което зове човека да го покори: Монт Еверест, Луната… Хиляди хора кръстосват океаните с малки лодки. Кое ги кара да рискуват?… Според мен всеки има по един Моби Дик в себе си.

В и о л е т а (язвително) : Според теб!… Тези работи ги знаеш от баща си.

Л а з а р : Той само ми е отворил очите.

В и о л е т а : Умирам за баща като твоя… И го мразя същевременно.

Л а з а р : Защо?

В и о л е т а : Защото е малко луд и ще видиш, че ще те пусне да заскиташ с някоя лодка по моретата.

Л а з а р : Няма как – съдба!…

В и о л е т а (гали ръката му) : Страх ме е.. .

Л а з а р : Глупости! …

В и о л е т а : Лодките не изчезнаха току-тъй!

Л а з а р: Тихо (Стиска ръката ѝ).

От палатката на момчетата се появява Иван.

И в а н (вижда ги и говори шелнешком) : Смешни сте, да ви кажа правата. (Понеже те мълчат) Излагате се.

Л а з а р : Къде си тръгнал?

И в а н : Гладен съм, та три не виждам. (Тръгва към продуктите.) Къде е кашкавалът?

В и о л е т а : Никой не знае по-добре от теб.

И в а н : И ти си права (тършува). Къде сте бутнали хляба?

В и о л е т а : В синята торба. (На Лазар) Ще заминеш и ще ме оставиш, така ли?

Л а з а р : Две години не са нищо.

И в а н (приближава се с парче хляб и кашкавал) : Как нищо, бе!… Две години били нищо!… Почерни живота на детето!…

О л га (появила се внезапно) : Пак ли ядеш?

И в а н (смутено, стреснато) : Къде си тръгнала посреднощ?

О л г а (гледа луната) : Чудя се защо не мога да заспя, а тя била там!

В а с к о (гласът му, който бълнува) : Ритни го!… Ритни го отзад!…

О л г а (стреснато) : Какво става?

И в а н (Яде): И децата си имат проблеми.

Тишина. Песен на щурци. Нежен шепот на море.

И в а н (замечтано, както яде) : В такава нощ да тръгнеш под звездите, че…

Л а з а р : …да ядеш, да ядеш, да не се наядеш!…

И в а н (с яд) : Глупак!… Шекспир също е ял.

В и о л е т а : Да не говорим за Хемингуей.

О л г а : Който е пил… пил…

П е д р о т о (приседнал) : Но не вода като вас.

И в а н (През смях) : И ти ли не спиш?

П е д р о т о : Тия звезди горе ми приличат на дървеници по таван… Веднъж старшината ми каза…

Лазар изшътква отново. Дава знак на всички да мълчат. От палатката излиза и Васко. Само че съвсем няма вид на момче, което се е събудило. Петимата с учудване виждат как хлапето, без да им обърне внимание, тръгва по пътеката към кея.

II едрото (авторитетно): Тихо!… Ако го събудите, ще го чалдисате!

Тръгват след него.

Васко минава по пътеката, слиза при кея и сяда на един камък. Петимата се споглеждат. Педрото им дава знак да мълчат на всяка цена. Бавно се приближава до него, внимателно го обхваща с грубите си ръце и го вдига. После още по-внимателно тръгва нагоре, следван от другите.

Пред палатката той спира и с умиление наблюдава детското лице, осветено от луната.

В а с к о (внезапно) : Батко, какво искат?… Защо ни крадат лодките?

Педрото се навежда и влиза с детето в палатката. След малко се връща в групата.

Л а з а р : Какво прави?

П е д р о т о : Продължава да кърти.

ДЕН ТРЕТИ

ЛАГЕРЪТ

Утро. Вятърът е паднал, морето отново е гладко и ласкаво, време само къпане и удоволствия. По всяка вероятност водата е прозрачна, има кристална видимост и дъното разкрива всяка своя гънка.

Момичетата разтребват масичката след закуската.

Лазар, Иван и Васко са заети с леководолазното съоръжение, всеки приготвя уредите си.

Единствен Педрото няма какво да прави, седнал е до масичката и кой знае защо се е задълбочил в книгата на Екерман за Гьоте.

От първата секунда на кадрите Иван си работи и пее песента за стария капитан:

Катастрофа, капитане!  

Блъснала ни е скала!

Пет пари не давам, юнга!

Туй за мен не е беда!

 

Капитане, капитане,

падна твоята лула!

Е, това е вече, юнга,

най-голямата беда.

Л а з а р (нанизал част от балансовите тежести на колана) : Най-после! (отдъхва си).

И в а н : Свърши ли?

Л а з а р : Песента свърши.

Върху масичката има черупки от яйца. Виолета замахва с кърпа да ги разчисти, но Педрото я изпреварва и бързо грабва черупката на едно яйце. Докато го поглеждат учудено, той я налапва и сладко я схрупква.

П е д р о т о (Усмихва се пред изненаданите им лица) Калций! (Хруска) За организъма.

За да не остане назад, Васко мигновено налапва парче от черупка и на свой |ред започва да дъвче. Готови да избухнат от смях, всички следят развоя па събитието – хлапето сякаш е съжалило за необмислената си постъпка, дъвче с отвращение и преглъща с мъка, но станалото станало, връщане няма, парчето от черупка е изядено, а наблюдателите вече се смеят от сърце.

П е д р о т о (потупва хлапака по рамото) : Какво се смеете?.. Организъм. И той се нуждае от нещо.

В и о л е т а : Цар си, Педро!… Харесва ли ти книгата!

П е д р о т о (скромно) : За почивка на ума.

О л г а : Тази ли книга?

П е д р о т о : Понеже не я разбирам, мислите ми си почиват.

В и о л е т а : Познаваш ли някоя Аннализа?

П е д р о т о : Най-голямата любов в живота ми.

В и о л ет а : Колко продължи?

П е д р о т о : Четири дни… Снощи я сънувах, идва и ми носи лодката.

Л а з а р : Казахме да не говорим за лодки!

О л г а (протестира) : Защо да не говорим?

В и о л е т а : Изобщо мислите ли какво да правим?

Л а з а р (към Иван) : Хайде! (нарамва плавниците)

И в а н : Стига с това „хайде“! (изправя се и взима уредите си).

Л а з а р (престорено) : Идеално време!…

И в а н : Ще избием рибата!

Л а з а р : Педро, препоръчвам ти да не се отделяш от дамите.

П е д р о т о : О, кей!

АКВАТОРИЯТА КРАЙ ОСТРОВА

Лазар и Иван проучват дъното. Плуват по повърхността с потопени маски. Кръжат, събират се, разделят се. Постепенно се отдалечават от сушата, навлизат на двеста-триста метра в морето.

Сега следим Иван, по-точно наблюдаваме дъното през неговата маска. Тук все още не е особено дълбоко, всичко се вижда отчетливо – и скалите, и водораслите. Но тук-там се мяркат и тъмни, зеленикави бездни.

Вече следим Лазар. Той е налучкал рядко живописна „местност “ – сравнително плитко дъно, осветено от слънце.

Отново при Иван. Под маската му дълбочината става зловеща, особено при това положение на нещата…

Носът на потопената лодка се изпречва внезапно под него. Иван се гмурка бързо, спуща се, спуща се и обхваща форщевена с ръка. Лодката е потънала с кърмата към дъното, натежала от мотора си.

Но въздухът вече е привършил. Иван изскача на повърхността, поема шумно дъх и размахва ръце. И тъй като Лазар все още не го забелязва, Иван извиква:

– Лазаре!

Лазар се устремява към него.

Иван му сочи с ръка надолу. Двамата се спущат. Тови път Иван не се спира при форщевена, а продължава надолу, следван от приятеля си. Откритие: кърмата е пълна с камъни.

Момчетата изскачат на повърхността задъхани. Регулират дишането си. Този път Лазар сочи надолу, дава знак, че се спуща.

Виждаме ги долу, изследват корпуса. Лазар докосва рамото на приятеля си, след туй му сочи дупка в обшивката. Иван му показва друга дупка, провира показалеца си в нея. Ясно се виждат десетина такива дупки в обшивката на лодката.

ПОВЪРХНОСТТА

Гмуркачите излизат стремително, дишат интензивно, постепено нормализират дъха си.

Л а з а р (Задъхано) : А „Моби“?

И в а н (Задъхано) : Ще го търсим.

ЛАГЕРЪТ

Чаршафите и одеялата са прострени за проветряване. На огъня ври гозба, момичетата се проявяват добре. В момента вършат нещо интересно разпределят си дрехите на момчетата. Защо? Не знаем.

Педрото дреме пад книгата. Васко издебва някакъв момент и тръгва …

П е д р о т о (изведнъж вдига глава) : Васко, къде!

В а с к о : Малко в морето.

П е д р о т о (решително) : Никакво море!

В а с к о : Защо?

П е д р о т о : Едно време, каго бях спасител на плажа, един като тебе, само че майор, влиза в морето, а вълните като Стара планина. Свиря му, свиря му… той идва при мен и вика: Слушай бе, ти на кого свириш? На теб, викам, защото ако е ти свиря сега, утре ще ти свири военна музика!

Момичетата избухват в смях.

Н а с к о (наивно) : Защо ще му свири?

П е д р о т о : Защото ще го носят с краката напред, а носът му ще стърчи между цветята.

В а ско (наивно) : Защо ще го носят?

П е д р о т о : По технически причини.

Н а с к о (наивно) : Защо с краката напред?

П е д р о т о : Защото ще бъде морто!

В а ско : А защо военна музика?

П е д р о т о : Защото е военен!

В а с к о (наивно) : Какво е това МОРТО?

П е д р о т о (хваща се за главата) : Това дете ми отнесе акъла!

Момичетата примират от смях.

АКВАТОРИЯТА

Отново шарене по повърхността. Този път Лазар дава знак и се спуща. „Моби Дик“ е кацнала правилно на дъното, мачтата ѝ стърчи нагоре. Момчетата я изследват внимателно: в кокпита има няколко големи камъка, обшивката е надупчепа на десетина места…

Иван дава знак, че излиза горе. Лазар все още се бави около обшивката, изглежда, че нещо е привлякло вниманието му, но въздухът е свършил… Ново излизане на повърхността. Ново гмуркане. Виждаме го пак до обшивката. Този път успява да отхвърли един от камъните. Нищо повече. Бързо към повърхността!…

НА МАЛКОТО ПЛАЖЧЕ

Лазар излиза на пясъка. Там вече лежи Иван. Лазар смъква плавниците си и се изляга до него. Двамата дишат зачестено. Слънцето ги топли.

Л аз а р (притваря очи под слънцето) : Думай!

И в а н (с присъщото му спокойствие и леност) : Дума дупка не прави.

Л а з а р (разтрива гърдите си ): С какво?

И в а н (спокойно) : Бургия.

Л а з а р (спокойно) : Не.

И в а н (с ирония, хладно) : Риба меч!

Л а з а р (спокойно): Не.

И в а н (пее) : И това не е беда!

Л а з а р (повдига се на лакът, приближава по навик уста до ухото му и прошепва) : Пневматичен харпун!

И в а н (сепва се) : А?

Л а з а р (продължава със злорадство) ; Последна дума на техниката! (Отново ляга по гръб и блажено трие гърдите си.)

И в а н (след пауза) : Глупак!

Без да продума, както си лежи, Лазар бръква в джобчето на банските си гащета и му подава някакво металическо късче.

И в а н (разглежда го и дори го помирисва) : Връхче от стрела на харпун!…

Л а з а р (спокойно и с леко злорадство) : Счупен в бързината… Някой е бързал да измъкне стрелата от „Моби “.

И в а н (запява) : Е, това е вече, юнга, най-голямата беда!

ПЪТЕКАТА КЪМ  ЛАГЕРА

Лазар и Иван, натоварени с такъмите си, се прибират. Настроението им не е блестящо.

И в а н (спира и поглежда металното късче) : Мама миа, какво става на този остров?

Л а з а р : Затвори си мелницата!… Те и без това са разтревожени.

Вече се вижда лагерът. Двамата спират изненадано, тъй като не виждат жива душа. Споглеждат се.

И в а н (извиква колкото може по-весело) : Оли!

Вървят.

Л а з а р : Виолета!

Никакъв отговор. Притичват. Жива душа наоколо…

Л а з а р : Васко!…

И в а н : Педро!…

Нищо.

Разтичват се насам-натам и изведнъж…

ЗАД КЪПИНОВИТЕ ХРАСТИ

(Отмъщението на момичетата)

Има нещо апокалиптично в зрелището. Нещо страшно и тъжно.

Виолета и Олга с разпуснати на всички страни коси, с разкъсани, наподобяващи животински кожи парчета плат около кръста и гърдите, с дивашки блясък в очите, мръсни, седнали на земята, работят нещо: едната шие парче кожа с игла от рибена кост, а другата трие между два камъка брашно. С дълги старейшински коси, направени от водорасли, и с безумен поглед, също така обгърнат около кръста с окъсан, наподобяващ кожа плат, по турски е седнал Педрото и се пощи. Настрани от тях, като наказан, с подобно парче плат около кръста, кривоглед и мръсен, е седнал Васко и гризе ли, гризе някакъв кокал.

Никой не обръща внимание на новодошлите. Нито капка внимание. Всеки си върши съсредоточено работата.

Впечатлението върху Лазар и Иван е поразяващо, но двамата постепенно се съвземат и отново проявяват своята интелигентност.

И в а н (сериозно, въпреки че играе) : Разбери къде сме попаднали.

Л а з а р (с готовност) : Веднага, господине.

Приближава се. Четиримата вдигат глави към тях – погледите им са строги, убиващи.

Л а з а р : Господинът иска да знае какво представлявате.

В и о л е т а (безизразно) : Уата руба руба мум, атала!

Л а з а р (към Иван) : Казва, че не знае нищо. Откакто се помнят са все тук. Съществува някакво предание за падащи огнени предмети от небето, след което всичко им се губи.

И в а н (безцеремонно) : Атомната война, глупако!… Питай ги какъв обществен строй имат.

Л а з а р : Абута, бута, чомо?

В и о л е т а : Хамута адуна раба.

Л а з а р : Първобитно общинен строй.

И в а н : Завиждам на учениците им. Няма да учат нищо по история.

В и о л е т а : Тагура там-там, абуна, виетнам.

Л а з а р : Каза, че всичко годно да носи оръжие заминало за. . . Последната дума не можах да разбера… Не го разбирам това – виетнам. Казват, че почнала някаква война, далеч…

И в а н : Щом е далеч, не е важно…

В и о л е т а : Духа ата мао мао чахаба.

И в а н (уплашено) : Каза нещо за Мао! …

Л а з а р : Нищо подобно, спокойно!… Този старият бил търтеят на общината и го държали на дотации.

И в а н : Пенсионер… А малкият защо стои така като наказан?

В и о л е т а (сочи Васко) : Рума-рума, асиба матака.

Л а з а р (усмихва се) : Благодаря! (Към Иван) Болният въпрос за старите и младите. Старите са го наказали.

И в а н : Защо?

Л а з а р : Непрекъснато повтарял, че земята има форма на кълбо. . .

О л г а (внезапно) : Бадаба муа, хариба?

И в а н : Какво иска тази?

Л а з а р (привидно смутен) : Пита те нещо.

И в а н : Какво?

Л а з а р : Този, глупавият, вика, може ли да ни каже къде са лодките.

ЛАГЕРЪТ

Педрото и Васко са седнали един до друг, подгънали колене.

В а с к о : Чичо Педро, цацата, ако се храни по-добре, може ли да стане паламуд?

П е д р о т о : Ако транзисторът стане трамвай – да.

Чува се далечна корабна сирена.

В далечината рейсовото корабче минава по редовното си разписание.

В а с к о (изправя се) : Корабчето!

В а с к о (сяда) : Ти бил ли си при човекоядци?

П е д р о т о: Та разказвах за старшината… (Изведнъж млъква)

Към живописната двойка се приближават Олга и Виолета. Олга е насочила фотоапарата. Стои и чака. Педрото се сковава, лицето му замръзва, станало е сериозно.

В и о л е т а : Говори!

Педрото не иска да чуе, заел сдървена поза.

О л г а (недоволно) : Говори, отпусни се!

Педрото си знае своето –  мълчи и позира. Момичетата се смеят.

В и о л е т а : Не можеш ли да застанеш естествено?

Не. Той продължава да позира, погледът му е сериозно вперен напред.

О л г а (въпреки недоволството си прави снимката) : Голям левак си, Педро!

П е д р о т о (едва сега) : Два милиона снимки са ми правени, на всички се гипсирам… Аз съм артист в живота!

Олга прави внезапен опит да го заснеме, но напразно – Педрото се е „гипсирал“ на секундата.

Момичетата се приближават.

В и о л е т а : Кофти си, Педро, кофти!…

П е д р о т о : Казах, че не съм бог… Два пъти съм се излагал пред дами: сега и първия път…. Не мога да си спомня!…

ИЗ ОСТРОВА

Въоръжени с харпуни, Лазар и Иван обикалят острова. Търсят нещо, трябва да има нещо. Навеждат се, оглеждат, изследват терена, търсят следи, пъхат се в процепите на скалите.

И в а н (уморено) : Гладен съм.

Л а з а р : Да потърсим още малко.

И в а н : Добре, но какво да търсим?

Л а з а р (сяда де него) : Знам ли?… (замислено) Трябва да има нищо,

И в а н : Какво?

Л а з а р (замислено) : Не може да няма нищо…

И в а н : Мама миа, кой ни погажда тия номера!…

Л а з а р (изправя се) : Хайде!

И в а н (става) : Стига с това „хайде “!

ЛАГЕРЪТ (ИНТЕРВЮТО)

В и о л е т а : Любимият ти автор?

П е д р о т о : (лежи под дървото, наобиколен от тримата: Виолета, Олга и Васко): Авторът на „Граф Моите Крнсто“.

О л г а : Любимият ти герой?

П е д р о т о: Граф Моите Кристо.

В и о л е т а : Любимото ти ядене?

П е д р о т о: Кебапчета.

В а с к о : И на мен!

П е д р о т о : Ние с теб си приличаме.

О л г а : Любимият ти киноактьор?

П е д р о т о : Граф Монте Кристо.

– Палачинки! – извиква Иван и тръшва харпуните на тревата. – Искам палачинки!…

Л а з а р : Любимото му ядене е палачинки.

П е д р о т о (поглежда новодошлите с презрение) : Тука говорим за Граф Монте Кристо, а те… палачинки!

В и о л е т а (иронично) : Няма вече романтика, Педро! (Към Лазар) : Нищо ли?

Л а з а р : Абсолютно! (Захвърля харпуна и грабва маската.)

В и о л е т а : Къде?

Л а з а р : Ще се разхладя.

В следващия момент го виждаме да бяга към морето, нарамил плавниците. По неговите стъпки притичва и Виолета с плавниците си.

МОРЕТО

Допирът с морето освобождава двамата млади хора от притаената тревога, кара ги да си припомнят, че в края на краищата се обичат, и започва чудна игра с водата, която сега блести особено в светлината на залязващото слънце. Редуват се фигури над водата с фигури под водата, както при акваревю, наситени с лирика.

Дори другите четирима, които се спущат с шум и крясък по склона към морето, за да се изкъпят, един по един занемяват, загледани в тяхната игра, в красотата, която излъчва светлината, двете тела и морето.

Тези номера не минават само на Васко, който не се трогва ни най-малко и казва:

– Мразя кака Виолета!

П е д р о т о : Чуваш ли се какво говориш?

В а с к о : Ако иска, да си намери брат, а не да отнема моя… единствен!

ДЕН ЧЕТВЪРТИ

 

ПРИ ПОЛЕГАТИТЕ СКАЛИ

Тук е най-удобното място за влизане във водата с леководолазна екипировка. Момчетата са готови, апаратите със сгъстен въздух са на гърбовете им. В момента мият стъклата на маските си.

Л а з а р : Разбрахме ли се?

И в а н : Стига наставления!

Л а з а р (притяга тежестите на колана си ): За днес имам някакви предчувствия.

И в а н (все още годен да се шегува) : Защо не му удари един-два кръста?

Л а з а р : Обичам симпатичните глупаци. На вас принадлежи светът.

И в а н : Светът е на паникьорите!

Л а з а р : Ще пестим ли въздуха?

И в а н : Ще пестим!

Л а з а р : След двайсет минути среща тук.

И в а н : Мама миа, ако някога ми станеш началник!

Л а з а р (преди да се покрие с маската) : Тръгвам на запад!

И в а н : Глей да не се разложиш!

Лазар се потопява. Иван се покрива с маската и също се потепява. Виждаме ги как се разделят. Всеки поема своя дял от акваторията на острова.

ЛАГЕРЪТ

П е д р о т о : Хлапето ти е сърдито.

В и о л е т а (шие копче на Васковото яке) : Знам.

П е д р о т о : Страхува се да не му гепиш брата.

В и о л е т а (към палатката) : Васко! (няма отговор) Васко!

В а с к о (отвътре) : Какво?

В и о л е т а (строго) : Излез!

В а с к о (отвътре) : Не искам!

О л г а (която излиза от другата палатка) : Излез веднага!

В а с к о (появява се) : Какво има?

В и о л е т а (строго) : Вземи си якето! (подава го)

В а с к о (поема го) : Благодаря.

В и о л е т а : Защо ми се сърдиш?

В а с к о : Презирам всички жени!

Педрото се смее от сърце.

ДЪНОТО

Дъното на север е наситено с лабиринти. Лазар се спуща все по-надолу. Навлиза в подводен каньон, моделиран от красиви скали. Водораслите се поклащат леко. Момчето ги докосва с тялото си. Абсолютна тишина.

ЛАГЕРЪТ

Педрото и Васко.

Васко (гледа татуираната сирена върху ръката на Педрото) : Това кой ти го нарисува?

П е д р о т о: Леонардо да Винчи от Бургас!… Нямаш ли цигари?

В а с к о: Казах ти, че не пуша.

П е д р о т о : Знаеш ли какво значи пети ден без цигара?

В а с к о : Знам.

П е д р о т о  (сепнато) : Откъде знаеш бе, сачма такава?

В а с к о : Надуха ми главата да ми говорят против цигарите.

П е д р о т о : Е?

В а с к о: Изглежда, че е нещо приятно.

П е д р о т о : Слушай бе, какавидо, защо се сърдиш на кака си Виолета?

В а с к о : Да не си задаваме въпроси. Аз питам ли те дали си бил на Соломоновите острови?

П е д р о т о (удря се по главата) : Лелей, какво ни чака с тия дробинки!

ПОД ВОДАТА

Само за част от секундата Лазар съзира два плавника вдясно. Само два плавника, появили се пред погледа му, преди да изчезнат зад огромната скална маса, където преди това е изчезнало тялото на непознатия.

Момчето се приютява до скалата и прекъсва дишането си. Над главата вече няма мехури. Внимателно пропълзява към дясната част па скалата. Чака.

Неизвестният леководолаз се появява. Облечен в тъмен ноепренов костюм и екипиран с кислороден апарат. (Заб. Кислородните леководолазни апарати са изхвърлени от употреба за спортни цели заради отравянето, което причиняват. Но те имат предимство при някои секретни акции – тъй като не отпращат към повърхността издайнически мехури.) Тайнственият гмуркач продължава пътя си, като следи стрелката на компаса, прикрепен към лявата му ръка. В дясната той льржи солиден пневматичен харпун.

Лазар предпазливо тръгна след него.

Непознатият набира дълбочина, изчезва. Лазар е учуден. На това място вече започва твърдата маса на острова. Но време за размисъл няма. Момчето се спуща рязко надолу и потъва в гъст зеленикав сумрак. После настъпва мрак По всяка вероятност той се движи в неизвестен за него проход. Къде ще се озове? Тласъците на плавниците не са тъй енергични. Може би се е появило колебание? Страх? Изведнъж пред очите му отново затрептява светлина. С всеки тласък на плавниците светлината се засилва, става все по-плитко. Сега може да докосне дъното на провлака с ръката си. А какво ще стане, ако повдигне глава?

Лазар повдига глава. Повърхността на водата се оказва под брадата му. Той се намира в ярко осветена пещера с размери на огромна стая. Оглежда се и колкото може по-безшумно започва да се измъква от водата. Подът на пещерата е гладък и се спуща във водата плавно, за да се превърне в дъно. Изкачва се и излиза на сухо.

…Нещо твърдо и остро се допира до гърба му. Трепва и… вдига ръце…

ПЕЩЕРАТА

Някаква ръка се протяга на рамото му и му отнема харпуна.

Ние пак сме свидетели на това, което става зад гьрба му. Непознатият е към трийсетте – строен,  подвижен, на ръст като Лазар. Леководолазната маска е смъкната от лицето му. В момента държи два харпуна – своя и харпуна на момчето. Прави крачка назад и стреля с отнетия харпун във водата, за да го обезвреди. После набира влакното и захвърля оръжието върху гумения дюшек зад гърба си. Двоуми се малко, запраща и своя на дюшека.

Нещо в държането му ни показва, че здравето му не е в ред. По лицето му преминават гримаси, гърдите му поемат въздуха тежко, тялото му се олюлява. Но Лазар не може да види това, което виждаме ние.

Следват още няколко допълнителни движения: той смъква кислородния си апарат, разкопчава ципа на костюма, съблича неопреновата одежда. Сега непознатият не чувствува притеснение от облеклото и съоръженията. Застанал е зад Лазар по бански гащета… Нов пристъп на неизвестното за нас физиологическо страдание. Загребва малко вода и намокря лицето си. Да, нещо не му е добре.

Първите му думи:

– Съблечете се и свалете апарата!

Гласът му е приятен и малко ласкав. Едва сега, докато смъква маската и апарата, Лазар може да погледне нападателя си: хубаво, обгоряно от слънцето лице, руса, късоподстригана коса.

Момчето разглежда с интерес и обстановката. Пещерата представлява заличка, ограничена с четири почти еднакви по големина скални стени, достатьчно висок таван и под, който се състои от скала и вода. В дъното на пещерата са нахвърляни четири гумени дюшека и всички възможни леководолазни уреди. Освен това грижливо са подредени няколко непромокаеми торби с оловни тежести за баланс във водата, касетки за храна и медикаменти, завивки, бидони за сладка вода, малка алкохотека, някаквн неизвестни за него апаратури и модерна портативна радиостанция. Две батерийни тела на вътрешната стена насищат помещението със светлина.

Н е п о з н а т и я т (като пали цигара) : Е?

Л а з а р : Не знам кой сте и как да говорим.

Н е п о з н а т и я т : А разбрахте ли в какво неудобство ни поставяте?

Л а з а р (смутен от покровителствения тон, в който има нотки на бащиискн упрек) : Казах ви!

Н е п о з н а т и я т : Аха!.. . Искате да знаете и кой съм… Друго да искате?

Лазар мълчи.

Н е п о з н а т и я т: Да ви кажем какво става тук?… Да ви поканим, а?… Ще искате да разгледате?… Да ни заместите? (Понеже Лазар мълчи). Може би искате да вършите нашата работа, а ние да се разхождаме с лодки, така ли?

Л а з а р (с чувство за лека вина) : Какво като се разхождаме?

Н е п о з н а т и я т : А, нищо… Разхождате се и пъхате гагата си където не трябва. (Мълчание). Така ли е?… Пъхате ли гагата си? (Отчаяно) Какво да ви правим сега? (Понеже Лазар мълчи). Кажете де!… Мълчите! (Разхожда се нервно и рита един дюшек)

Л а з а р (по-решително) : Какво може да ни правите?

Н е п о з н а т и я т (ядосано) : Винаги ще се намери някой да пречи и после… ние виновни!… Толкова ли сте глупави, бе, толкова ли не се досещате?… Потопихме ви флотата, дадохме ви да разберете…

Л а з а р : Защо не ни казахте? Можеше и без потопяване на флотите.

Н е п о з н а т и я т : Мълчи!… (Оглежда го строго) Сами щяхме да ви кажем какво да правите.

Л а з а р : Но какво сме сгрешили?

Н е п о з н а т и я т : Мълчете! (тюхка се) Майка му стара, какво да те правя?… Ще чакам другите да решим.

Л а з а р : Пуснете ме горе. Ще си мълча, докато свършите.

Н е п о з н а т и я т (прави знак с ръка) : Да не си луд!

Л а з а р : Какво? Тук ли ще ме държите?

Н е п о з н а т и я т : Други ще решат въпроса…

ЛАГЕРЪТ

Педрото. Зает с нещо важно.

В а с к о (само гласът му) : Това става ли? (В кадъра влиза ръката му, която поднася малко суха тревичка.)

П е д р о т о (поема тревата и я разглежда) : Кофти! (хвърля я)

Пръстите му чевръсто завиват в късче тоалетна хартия малко суха, стрига шума, залепват я. Към устата на Педрото се издига импровизирана цигара.

С треперещи ръчички хлапето пали клечка кибрит и я поднася към цигарата. В кадъра – само ръцете му. Педрото всмуква и поглъща дим.

Пълното с преживяване лице на Васко.

Отново само Педрото. Пуши и прави гримаси.

В а с к о (само гласът му) : Как е?

П е д р о т о (с гримаса на отчаяние) : Идеално!

В а с к о (в кадъра) : Завиждам ти!

П е д р о т о : Чувствувам се като принц… от приказките… когато го изяждат… людоедите.

ПРИ ПОЛЕГАТИТЕ СКАЛИ

Иван е излязъл от водата. Мрачното му лице оглежда морето. Държи апарата и плавниците в ръце. Хвърля поглед на часовника си.

Притичват Педрото, Виолета, Олга и Васко. Застанали зад гърба му, оглеждат морето.

И в а н (задъхан, без да се обръща) : Трябва да преместим лагера! (Обръща се към тях) Незабавно!

О л г а : Къде?

И в а н : В параклиса!… Палатките ще оставим на местата им. Все едно че нищо… Педро!

П е д р о т о : Разбрах!

И в а н : Много бързо!

В и о л е т а : Къде е той?

И в а н (оглежда се) : Това гледам!… Трябваше да излезе тук… Бягайте н носете!… Идвам!

ПАРАКЛИСЪТ

Багажът е нахвърлян между оцелелите стени. Педрото чисти тръните и камъните. Васко му помага. Олга и Виолета трупат продуктите в ъгъла.

Влиза Иван.

В и о л е т а : Няма ли го?

И в а н : Не!… Никой да не излиза оттук! (Сякаш на себе си, като гледа апарата си) Въздух за двайсет минути… (на другите) Пестете продуктите…

В и о л е т а : А въздухът на Лазар?

О л г а : Неговият е свършил!

В и о л е т а (като в бълнуване) : Значи той?…

И в а н (никой не разбира какво усилие му струва спокойният тон) : He мога да си представя най лошото… Всеки знае, че го очаква голямо бъдеще… Педро!

П е д р о: А!

И в а н: Тук трябва да има нещо като пещера.

П е д р о т о : А бе, разправят, че имало някаква дупка в скалите, която свири…

И в а н : Как свири?

П е д р о т о : При вълнение, свири!

И в а н : Не се отделяй от хората! (тръгва)

О л г а : Къде?

И в а н : Знам ли?… Ще свиря сигнала по острова. Ако има дупка…

В и о л е т а : Какво, ако има дупка?

И в а н : Нещо ми подсказва… Довиждане! (Излиза)

ПЕЩЕРАТА

Непознатият пуши, а Лазар жадно гълта подробности от „интериора„. Сега например той вижда някаква карта, закачена на една от стените и се мъчи да я проумее, но не може, чертежът едва си личи от това разстояние. После започва да следи пътя на пушека.

Н е п о з н а т и я т (угадил мисълта му, с лека усмивка) : Горе има отвор. Пещерата диша оттам… Пушите ли?

Л а з а р (обидено) : Аз съм ученик.

Н е п о з н а т и я т (уморено усмихнат : От Бургас ли сте?

Л а з а р : Да.

Н е п о з н а т и я т : Велик град!…

Л а з а р : И вие ли?

Н е п о з н а т и я т : Това не е важно.

Л а з а р : Извинете!

Н е п о з н а т и я т : Къде се навирате бе, момчета!…

Л а з а р : Ще ни бутнете ли в пандиза?

Н е п о з н а т и я т (възмутен и развеселен) : Утре ще свършим, ще ви измъкнем лодките и готово!… За какви ни смяташ?

Л а з а р : Де да знам…

ОСТРОВЪТ

Иван върви и свири сигнала, откъс от „Песента за стария капитан“.

ПЕЩЕРАТА

Л а з а р : Не съм и допущал, че има такава пещера… Баща ми не я знае…

Н е п о з н а т и я т (многозначително) : А ние я знаем. . .

Л а з а р : Сега разбирам.

Н е п о з н а т и я т : Какво разбрахте?

Л а з а р : При какви обстоятелства пропушват хората.

Н е п о з н а т и я т : Цигара ли искате?

Л а з а р : Да, но с големи извинения.

Непознатият му подхвърля цигара. Лазар я улавя ловко. След това запалката… и момчето скача по всички правила напред, като нанася първия удар в движение. Непознатият отвръща от неудобно положение. Развива се хубав бой между подвижни противници, от които единият е по-силен, но другият е по-трениран. Нанасят си добри и красиви удари, замахват епично, както в най-добрите филми, намират стомасите си, лицата, диафрагмите, нагазват до кръста във водата, потопяват се изцяло в нея и отново се появяват. Накрая Лазар смъква на „ринга“ един омаломощен противник, с когото вече може да прави всичко.

Замаян от инкасираните удари, Лазар опипва лицето си, търси местата, които го наболяват, после опипва зъбите си, търси някаква повреда и накрая изплаква лицето си във водата.

Бързо отива под отвора на пещерата и изсвирва два пъти сигнала.

В кадър: ръцете му бърникат из багажа, при въжетата. Измъкна въжета от различни дебелини, подбира си подходящо и започна да „пакетира“ жертвата.

– Във всички филми вързаните се развързват – заявява той, – но вие няма да успеете.

„Пакетът“ е готов. Момчето го домъква към дъното на пещерата, полага го върху скалата.

– Сега да видим какво пише на картата!…

Едър план на картата: Нанесен е островът и неговите подробности. На 210 метра от него, североизточно, към открито море, е нанесена точка. По пунктира, очертаващ пътя от входа на пещерата до точката, са нанесени координатите.

Лазар подсвирква, после се прбилижава към опакования.

– Някакви обяснения?

Непознатият го гледа право в очите и мълчи.

– Ще ме улесните.

Мълчание.

Лазар повдига рамене, демонстрира известно безгрижие и се залавя за следните действия:

1. Избърсва се с една хавлия.

2. Талкира неопреновия костюм на жертвата си.

3. Избира си един кислороден апарат и компас.

4. Налапва един шоколад.

Ето го облечен и екипиран. Какво още?… Излишните харпуни и апарати захвърля в най-дълбоката вода на пещерното дъно.

– А сега радиостанцията! – Прикляка до нея, разглежда я, нищо не разбира и се задоволява само с отвинтването на една от лампите. – Отначало наистина ви помислих за наши.

Последен поглед върху непознатия.

– Ще ви оставя малко сам, а?… Ще се присъедините ли към нас?

Мълчание.

– Тогава ще ви предам на Иванчо, който ще ви говори четири часа за чиста фотография… Ще изкажете не само майчиното си мляко, но и номера иа паспорта си.

Мълчание.

– Чао!

Отново във водата Набиране на дълбочина. Отново тъмнина, после сумрак и просветляване. Поглед към компаса. Влизане в курса.

ПАРАКЛИСЪТ

Момичетата са се потрудили добре. Всичко е почистено и подредено, параклисът е добил уют.

Всички мълчат, не може да се каже, че настроението е весело. В момента Виолета натрупва дюшеците един върху друг, а Олга се занимава със спалните чували. Васко е седнал до Педрото. Наблюдава го с нарастващ интерес, по детски.

П е д р о т о (облегнат на стената, замечтано) : На този ден, преди двайсет години, извадих шест парчета!…

В а с к о: Откъде?

П е д р о т о : Четири бала вълнение… Един от тях се оказа началник на застрахователен институт. Като го вдигнах за краката да му извадя водата, изпадна му акордеонът.

В а с к о (наивно) : Той с акордеон ли се къпеше?

П е д р о т о : Говоря за ченето. (Показва) Десет клавиша чисто злато. Викам му: с това желязо в устата, другарче, и в тиха вода ще потънеш…

ДЪНОТО

Лазар следи компаса на ръката си, напредва метър по метър. Ловко заобикаля скалите и отново влиза в курса – все напред и напред.

О х о о ,  к а к в а  б и л а  р а б о т а т а !…

Едни военен катер е кацнал на дъното.

Лазар забавя придвижваното си. Вече не обръща внимание на компаса.

Па палубата се въртят трима души в неопренови костюми. Търкат с ножовки по резето и рамката на вратата, която би трябвало да ги отведе в кают-компанията.

Лазар спокойно се приближава. Кой може да разбере, че в неопрена и под маската не е този, който би трябвало да бъде? Двамата го поглеждат. Лазар хладнокръвно им прави с ръка международния знак на леководолазите: ДОБРЕ СЪМ.

Двамата му махат за поздрав и продължават работата си.

Сега най-високият от тях измъква железен лост. Двамата се отстраняват, правят му място до вратата. Високият успява да пъхне острието на лоста в отверстието на ключалката. Тримата се навеждат на лоста… Включва се и Лазар… Напън… Още веднъж… Вратата бавно се открехва. Отваря се… Единият дава знак, че ще влезе в помещението на кораба. Влиза. Тримата остават навън.

ОСТРОВЪТ

Иван обикаля територията на острова. Взира се във всяка пукнатина между камъните. От време на време – сигналът.

НА КОРАБА, ПОД ВОДАТА

Тримата продължават да стоят пред вратата. Този, който е влязъл в помещението, бързо излиза и настойчиво прави международния леководолазен знак с ръка: ЗЛЕ СЪМ. ИМАМ ГЪРЧОВЕ. Лазар избързва да предложи услугите си, подхваща го под мишницата, сочи към острова с харпуна си, дава му знак, че ще го отведе в пещерата. Най-високият член от експедицията клати одобрително глава. Потупва Лазар по рамото. Момчето повежда неразположения.

ДЪНОТО

Неразположеният плува бавно до Лазар. Лазар следи компаса. По едно време подава ръка и поема харпуна от болния, да го облекчи. След това спокойно минава зад гърба му, опира острието на своя харпун в тила му. Болният прави безцелен опит за съпротива. Лазар натиска по-сериозно харпуна.

НА ОСТРОВА, ПРИ ПОЛЕГАТИТЕ СКАЛИ

Лазар измъква жертвата си, нанася ѝ два удара с плавника си по главата. Изсвирва сигнала… Тича към лагера… Уви!… Намира само две празни палатки. Оглежда се, изсвирва още два пъти, трескаво се озърта и влиза обратно във водата.

Иван, който е чул сигнала, хуква към плажчето. Педрото също.

Двамата дотичват при болния, който е в безсъзнание. Надвесват се над него.

По силата на навика Педрото се заема да прави изкуствено дишане.

И в а н (изненадан) : Какво правиш?

П е д р о т о : Съживявам го!

И в а н : Мама мия!… Нали знаеш, че мъртвият не ни е враг!

П е д р о т о (весело) : Това значи, че Лазар е жив!… (Хващат го за мишците и краката.)

ПЕЩЕРАТА

Лазар се появява в пещерата. Трескаво търси из багажа, намира два пистолета, поставя ги настрана. Изглежда, че това, което го интересува, го няма.

Л а з а р (пъха запалена цигара в устата на Непознатия, който жадно всмуква два пъти) : Къде са автоматичните ви пушки?

Мълчание.

Л а з а р (настойчиво) : Къде е оръжието ви?

Н е п о з н а т и я т : Не знам.

Л а з а р (дръзко) : Кой знае?

Мълчание.

Момчето хвърля ядосано цигарата и влиза във водата.

ПОЛЕГАТИТЕ СКАЛИ

Иван, екипиран с апарат, се гмурква във водата.

На десетина метра от мястото, където той ее е гмурнал, се появява Лазар. Бърза. Излиза от морето и хуква към палатките… Къде са хората?… Защо няма никой?… Изпълнен с тревожни предчувствия за нещо лошо, засвирва дигнала.

От параклиса изхвърчава Педрото:

– Блудният син се завръща!

Момичетата и Васко излизат вън.

ПАРАКЛИСЪТ

Пленникът е „опакован“ добре. Васко гъделичка със сламка ухото му.

Л а з а р (удря ръката му) : Друго забавление нямаш ли?

В а с к о : Нямам.

В и о л е т а : Ще се пукне от скука.

О л г а : Но няма да мъчи пленниците!

Л а з а р : Те са под закрилата на Червения кръст. (Към вьрзания) Къде е оръжието ви?

Мълчание. Лазар повтаря въпроса си на английски. Мълчание.

В а с к о : Ако го подложим на мъчения, ще проговори!

Л а з а р (към Педрото) : Можеш ли да плуваш?

П е д р о т о (с болка) : Жестоко са ме обиждали само два пъти в живота… Вторият път е сега.

В и о л е т а : А първият?

П е д р о т о : Не си спомням… (След пауза) Все пак повече от сто мили, едва ли.

Л а з а р : Само три километра!… Да посрещнеш корабчето и да алармираш граничните войски.

П е д р о т о (радостно) : Ще омахам пет цигари наведнъж!

Л а з а р : До появяването на кораба имаш три часа.

П е д р о т о : Ами ако не ме забележат?

Л а з а р (мрачно) : Ще се върнеш!…

П е д р о т о (смъква ризата си) : Винаги са ме забелязвали, аз съм забележителен.

Л а з а р (внезапно) : Трябва да бягам! Излиза и хуква към морето.

ПОД ВОДАТА

Иван кръстосва между подводните скали.

ПРИ КАТЕРА

Сега тук работят само двама. Високият е вътре, пуснал е в действие оксижена. Другият пази отвън.

Внезапно съглежда Иван. Почуква по обшивката на кораба. Високият се показва. Посочва му нищо неподозиращия Иван. Двамата се скриват в помещението и затварят вратата зад себе си.

ПОВЪРХНОСТТА НА МОРЕТО

Педрото плува към линията на рейсовото корабче.

ПОЛЕГАТИТЕ СКАЛИ

Лазар се гмурка.

ПАРАКЛИСЪТ

Виолета гледа през северното прозорче на „крепостта“. Олга е заела южното. Васко е застанал до пленника. Двамата се наблюдават. Васко държи в ръката си плавник. Изпълнен е с напрежение.

В а с к о: Кога да го ударя?

О л г а : Само ако се раздвижи.

В а с к о : Не е ли по-добре да го цапна, преди да се е раздвижил?

В и о л е т а ( както си гледа навън) : Не е хуманно.

В а с к о (нещо се присвива) : Како Оли, ще ме смениш ли за малко?

О л г а : Умори ли се?

В а с к о (присвива се) : Трябва да изляза.

Олга поема плавника и застава до пленника. Васко излиза и след малко се връща: Готово!

О л г а (подава му плавника) : Днес излизаш за четвърти път.

В а с к о : Нервно напрежение! (Към Виолета) Како Вили, искаш ли да cе сдобрим?

В и о л е т а (както наблюдава) : Зависи от условията.

В а с к о : Ще ти позволя да се ожениш за батко.

В и о л е т а (изумена) : Какво?

В а с к о : И без това героите на филми накрая се женят.

ПОД ВОДАТА, БЛИЗО ДО КАТЕРА

Иван съглежда катера и незабавно се отправя към него. Все пак проявява елементарна предпазливост, като го заобикаля веднъж, но после по най-глупав начин се приближава до вратата. Пъха пръст в процепа, мъчи се да я отвори. Една ръка в неопренова ръкавица се подава, сграбчва неговата ръка, издърпва я и я затиска с вратата.

ПОД ВОДАТА

Лазар напредва към катера.

ВЪТРЕШНОСТТА НА КАТЕРА

Зад вратата, в светлинката на леководолазната лампа. По-ниският от два мата държи притиснатата ръка на Иван. Високият продължава да работи с оксижена, мъчи се да отвори вратата на желязна каса.

ДЪНОТО

Лазар се приближава към катера. Никога не е предполагал, че ще види приятеля си в подобно положение. Иван, който е съгледал Лазар, не го разпознава в неопреновия костюм. Свободната му ръка насочва харпуна към него. Непознатият водолаз обаче му прави чудновати знаци: имитира снимане с фотоапарат, праща му целувки и пр. Иван разбира каква е работата, навежда харпуна и Лазар приближава. Почти допира маската си до неговата. Лазар се хили, смита му, поема харпуна му и изчезва.

Виждаме го как се озовава при илюминатора на корабното помещение, в което работят ония. Чука по стъклото. Бандитите се извръщат и виждат в илюминатора как Лазар, като избягва да показва лицето си, им прави знаци. Най-после те разбират за какво става дума, когато им показва двата харпуна: АЗ СЬМ ГО РАЗОРЪЖИЛ. Високият прави знак на по-ниския да пусне ръката на заловения.

Лазар се връща при Иван, опира стрелата си на гърба му и го отвежда „в плен“. Двамата бандити излизат за малко вън, гледат след тях и продължават работата си.

ПЕЩЕРАТА

Лазар и Иван се озовават под свода на пещерата. Иван учудено разглежда обстановката.

Л а з а р (подава му неопренов костюм) : Какво се пулиш?

И в а н (започва да се облича) : Що за мистерия?

Л а з а р (измъква кислороден апарат) : Търсят нещо в кораба. Там има един вързан. Ще го отведеш в параклиса.

И в а н : А ти?

Л а з а р: Ще разбера какво търсят… Пренеси колкото можеш багаж, но преди всичко – пистолетите.

И в а н : Защо не гн нападнем веднага?

Л а з а р : Трябва да открия оръжието им… Скрито е някъде вън. (Подава му четири пистолета.) Всичко е опаковано. (Заб. Всичко е опаковано в специални найлонови и металически обвивки.)

Развързват непознатия и му дават кислороден апарат.

Л а з а р (шеговито към пленника) : Този е Иван фотографчията. (Иван се покланя.) Ще ви заведе горе. Подчинявайте се, защото е страшен… Впрочем къде държите автоматите си?

Мълчание.

И в а н (слага ръка на ухото си) : Каква народност имаше „експедицията“ ви?

Непознатият мълчи и го гледа в очите.

Л а з а р (взима камък) : Ще се разнежите ли, ако разбия радиостанцията? (В очите на непознатия – тревога.) Мога ли да знам как ще повикате подводницата да ви прибере? (Тръгва към радиостанцията, но фиксира непознатия с надежда.) Тя е някъде в открити води, нали?

Мълчание.

Лазар измъква предварително отвинтената радиолампа и я разбива в скалата. Непознатият издава тих звук.

Л а з а р (усмихнато) : Заболя ли ви? (Към Иван) : Ще отнесем радиостанцията горе!

Н е п о з н а т и я т (започва да върти глава) : Въздух!

И в а н: Сега ще ви отведа сред природата!

Н е п о з н а т и я т (вече уплашено) : Какво ще ме правите?

И в а н (наивно) : Не знам … Те ще ви правят.

Н е п о з н а т и я т : Кои?

И в а н (небрежно) : Ония, със сините шапки… Татко ми е казал, намеря ли нещо на улицата или в някоя пещера, да го предам на бюрото за загубени вещи.

Н е п о з н а т и я т (примирено) : Наеха ме само да им покажа пещерата.

Л а з а р : Кой сте вие?

Н е п о з н а т и я т : Тайфуна, от Бургас.

И в а н (чувствува задоволство от кръстосания разговор) : Къде живеете?

Т а й ф у н а : В чужбина.

Л а з а р : Народносттта на приятелите ви?

Т а й ф у н а : Не знам… Говорят три езика.

И в а н : Какво търсите в потъналия катер?

Мълчание.

Л а з а р : Какво има там?

Т а ѝ ф у н а (отчаяно) : Злато и диаманти.

И в а н : На нас не минават!…

Т а й ф у н а (спокойно) : Задигнати от евреи през Втората световна война Момчетата се споглеждат.

Л а з а р : Катерът немски ли е?

Т а й ф у н а : Да… Командирът му решил да побегне с него в Истанбул. Открили го и го потопили.

И в а н: Откъде наехте подводница?

Т а ѝ ф у н а : Някаква държава им я е отпуснала.

Л а з а р : Подводница и частна експедиция?… Вие криете нещо.

Мълчание.

Л а з а р : Ако не говорите, ще ви дам на Иванчо, който ще ви занимава пет часа с портретна фотография с периферно осветление!

Т а й ф у н а (отчаяно) : В касата имало и списъци.

И в а н : Списъци на? . ..

Т а й ф у н а (тихо) : Германски сътрудници на английското разузнаване.

Иван подсвирва.

Л а з а р : Високият ли ви води?

Т а й ф у н а (с безразличие) : Да… Казва се Свен. Хвърлил е много пари за експедицията. Очаква да вземе още повече.

И в а н : Къде е оръжието?

Т а й ф у н а (тихо) : Свен… Само той знае.

Л а з а р (към Иван) : Хайде!

И в а н (ядосано) : Стига „хайде“!

Л а з а р (спокойно) : Отведи го!…

И в а н : А ти?

Л а з а р : Оръжието… Ще преровя водораслите.

ДЪНОТО ПРЕД ПЕЩЕРАТА

Лазар претърсва всяко кътче.

– – – – – –

Иван води Тайфуна пред себе си.

– – – – – –

Лазар рови из водораслите.

Иван изнася багаж от пещерата.

ПРЕД ПАРАКЛИСА

Иван и Олга пренасят огромен пакет. От параклиса внезапно излиза Васко с насочен към тях пистолет:

– Горе ръцете!

И в а н (с изненада) : Васко, хвърли го веднага!

В а с к о (продължава играта) : Горе ръцете!

И в а н : Глупак, зареден е!…

В а с к о (смее се от сърце) : Това е подводен пистолет и не може да стреля във въздуха!… (Насочва го към небето.) Вижте!…

Пистолетът изгърмява. Изплашеното хлапе захвърля оръжието и побягва към параклиса, от който е излязла изплашената Виолета. Васко се хвърля в прегръдките ѝ.

Пребледнелият Иван вдига оръжието от земята. Към него тича Лазар:

– Какво става? . .. Защо стреляте?

И в а н (окопитва се) : Правихме учения… Защо си тук?

Л а з а р : Кислород!

И в а н : Давам ти нов апарат! (Изчезва в параклиса и се връща с апарат.) Идвам с теб!.. .

Л а з а р : Остани да ги пазиш! (Бърза към морето.)

ПОД ВОДАТА

Лазар следи компаса. Плува бързо, но спокойно.

Изненада!… Съвсем неочакван обрат!…

Срещу него се появяват двамата, които доскоро са работили на катера. Няма две мнения – сетили са се, че става нещо, и бързат към пещерата. Лазар оползотворява загубеното за окопитването им време и се обръща към брега. Вече няма нужда нито от апарат, нито от харпун. Захвърля ги и излиза на повърхносттта.

Сега можем да го видим какво представлява като състезател.

За съжаление по-ниският от бандитите не плува зле. Той също се е освободил от апарата и харпуна. Стилът му не е блестящ, но бързината му е задоволителна. Разстоянието между двамата не се увеличава, напротив… Последни метри до брега. Преследвачът сякаш ще докосне с ръка плавниците на момчето. С последни сили предследваният успява да избяга още малко напред. Виждаме го как се хваща за скалата, готов да се метне вън. Но преследвачът успява да го издърпа във водата.

Започва втори бой на двама потопени до кръста във вода. Удари от двете страни. Опити за потопяване на главата – ту единия, ту другия. Най-после Лазар успява да нанесе солиден удар в лицето и се измъква. Веднага след него се измъква и преследвачът.

Нов бой, този път на сухо. Бият се двама души в крайно неудобно облекло. Нова серия от удари и двамата се изреждат да паднат по един път на земята. Разбира се, в края на краищата боксьорската тренировка на момчето си казва думата. Лазар успява да намери брадата му както трябва. Преследвачът се просва върху камъните. Задъхан, Лазар си наваксва въздух и отново се спуща към него, да го довърши. Но в този момент съзира как от водата се появява Свен с харпун.

Трябва да се бяга!… Тук само бягането му е майката, защото Свен се прицелва… Но Лазар се е скрил зад висока скала и водачът на експедицията се надвесва над колегата си.

ПАРАКЛИСЪТ

Лазар връхлита в „крепостта“:

– Пистолетите!

Пада уморено на земята, едва успява да поеме въздух. Съобразителният Иван спокойно взима един нож и тръгва към него.

Храс, храс!… Неопреновата риза е разкъсана.

НА БРЕГА

Свен нетърпеливо чака с харпун в ръка, обръща се назад и оглежда морето. Ниският го няма.

ПАРАКЛИСЪТ

Тук отново се подреждат багажите. „Крепостта“ се готви за отбрана.

И в а н (уморен и запотен, поглежда „пакетираните“ бандити) : Ами тези?

В и о л е т а : Остави ги там. Не пречат.

И в а н : Ще ми се да ги употребя за нещо, но не знам за какво?

НА БРЕГА

Ниският се появява от водата с два пакета. Свен започва нещо да крещи. Ниският му дава обяснения. Свен отново крещи. После влиза в морето и изчезва.

На брега е останал само ниският. Той снема опаковката. Студено блесва стоманата на два великолепни автомата.

ПАРАКЛИСЪТ

Момичетата и Васко са се сгушили в дъното на параклиса, където се предполага, че е най-безопасно. Настрана от тях лежат пленниците.

Лазар и Иван са заели позиции на двете прозорчета, които сега ще играят роля на амбразури.

В зрителните полета пред тях е безлюдно. Още няма никакъв признак, че нападателите са предприели нещо.

И в а н (обръща се) : Завиждам на майка ти, Тайфуне.

Л а з а р (учудено): Какво бъбриш?

И в а н : Най-после щс си види сина .

Л а з а р: А, да… На процеса.

И в а н : Десет години не го е виждала.

Л а з а р: Гледай прел себе си!

О л г а (сгушена до Васко) : Разсейваш се!

И в а н (играе на отегчен) : Уви, никой не се появява.

В и о л е т а (сгушена от другата страна на хлапето) : Иване, дразниш ме!

Иван се усмихва и поглежда през „амбразурата“. Никой. Пусто.

НА БРЕГА

Свен излиза от водата. Лицето му е мрачно. Ядосано захвърля амунициите на земята. Прикляка и разопакова. Касетки: пълнители с куршуми.

Свен дава някакво нареждане. Тръгват по скалите и излизат па малкото плажче. Залягат.

Оттук се вижда параклисът.

Свен натиска спусъка и открива стрелбата.

ПАРАКЛИСЪТ

Лазар отвръща с два изстрела. Бясна стрелба отвън. Стените закънтяват.

Лазар спокойно отвръща с два изстрела през амбразурата.

Л а з а р (към момичетата) : Защо не вземате по един харпун?

В и о л е т а (подава на Иван харпун да го зареди) : Така ли трябва?

Л а з а р (уж на шега) : Ако се наложи близък бой.

И в а н (както зарежда) : Ще се целите в пъпа.

О л г а (поема харпуна, който ѝ се полага): Мерси.

В а с к о (обидено) : А на мен?

И в а н : На теб това. (Подава му ножа от леководолазното снаряжение) Ще търсиш главно гърлото.

В а с к о : Не ме учи, знам!

Л а з а р (с усмивка) : Вземи си и столче.

В а с к о (наивно) : Защо?

Л а з а р : Да стигнеш по-лесно целта.

Рекуширал куршум пробива апарат със сгъстен въздух. Адско свистене.

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Все още близо до морето, което значи все още далеч от параклиса, Свен съблича неопреновия костюм.

ПАРАКЛИСЪТ

Лазар бърше запотеното си лице с кърпа. Сега при неговата амбразура е дошъл и Иван. Той отвръща на един откос.

И в а н : Да пестя ли куршумите?

Л а з а р (захвърля кърпата) : Имаме достатъчно.

И в а н (спокойно) : Кофти стрелци! (Отвръща на откос)

Л а з а р (с нотки на присмех) : Защото са „научни работници“.

И в а н (към Тайфуна) : Правят си експедиции. (Поглежда през амбразурата.) Защо се връща?

Лазар също поглежда.

Нападателите вече са по гащета. Ниският нарамва апарата и влиза в морето.

Л а з а р : За дрехи и амуниции. (С нотки на упрек.) Като не можахме да им вземем всичко…

И в а н (оправдава се) : Ами нямахме време.

Свен отправя нов откос към параклиса.

И в а н (отвръща с два изстрела) : Огънят ни е къс.

Л а з ар: Но ги държи на разстояние. (Взима дрехите си.)

И в а н : Докога?

Л а з а р (обува панталона си) : Зависи от тебе. Усилена стрелба.

И в а н (стреля в отговор) : Кога най-после нещо ще записи и от тебе!… (Стреля усилено. Вика.) Преди да умрем, ще ви избием!

Л а з а р (навлича риза) : Нервната система на човека е в тясна зависисимост от манталитета му.

И в а н : Знаеш, че съм човек без нерви.

Л а з а р (закопчава ризата си) : Но и без манталитет. (Към момичетата.) Да сте виждали самобръсначката ми?

В и о л е т а (нервно) : Дразниш ме!… Сега ли ще се бръснеш?

Л а з а р : Когато човек се сражава, трябва да бъде красив.

Енергична стрелба отвън. При затишието Олга показва спалния чувал, където е заседнал куршум:

– Започнаха да улучват.

Л а з а р : Рекушет!… Завийте се със спалните чували.

И в а н : Ще дадем една-две жертви… Няма как.

НА ПЛАЖЧЕТО

Нападателите говорят нещо оживено, което ние не чуваме. Свен ръкомаха енергично.

ПАРАКЛИСЪТ

Пълно затишие. Виолета, Олга и Васко са се завили в спалните чували. Момичетата, както са седнали с изправени харпуни в ръце, страшно приличат на кубински войнички.

Л а з а р (от амбразурата, към Иван) : Какво си намислил?

И в а н (насочва фотоапарата към момичетата) : След време никой няма да вярва. Ще помислят, че им разказваме филм. (Щрака)

О л г а : Косата ми е само за снимки!

В а с к о (към Тайфуна) : Чичко, ти ли потопи нашия „Моби“? (Тайфуна мълчи гузно) Знаеш ли как плаваше?

Л а з а р : И пак ще плава! (Към момичетата) Защо стоите без работа?

В и о л е т а : Какво да правим?

Л а з а р : Плетете пуловер на Иван. Трябва да се мисли за зимата.

Чужденецът иска да знае какво се говори. Тайфуна му превежда тихо. Чужденецът прави учудено лице. Изобщо той наблюдава бранителите на „крепостта“ с нарастващ интерес.

И в а н (докато превъртява филма) : Вярваш ли, че Педрото е успял?

Л а з а р: Това засега знае само Педрото… (Фиксира Тайфуна) Иване, ако срещнеш трудности с пистолета, Тайфуна ще ти покаже туй-онуй. (Тайфуна отмества поглед.)

В а с к о : Не го закачайте!

Л а з а р : Това дете проявява странна слабост към врага.

В а с к о (неочаквано) : Симпатичен ми е.

И в а н (уж с тревога) : Другари, редиците ни започнаха да се разлагат.

О л г а : Незабавно – съвещание.

В и о л е т а: Да направим изводи…

О л г а : … и да заклеймим!

В а с к о (сериозно): Досега не съм участвувал в съвещание. Направете да видя какво е.

Смях.

И в а н (който наблюдава нападателите) : Ниският донесе още неща.

Л а з а р : Какво правят?

И в а н : Високият тръгва нанякъде. Намислил е нещо. (Притичва на другата амбразура.)

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Високият е намислил да заобиколи параклиса и да стреля по другата им амбразура. Там повръхността е също така гладка и неудобна, но все пак трябва да се направи нещо.

ПАРАКЛИСЪТ

И в а н (стреля преди нападателя, който се отказва от намерението си и побягва) Върнах го… (сяда) Не разбирам на какво разчитат.

Л а з а р : На огнената си мощ.

В и о л е т а : Защо им трябва да нападат?

О л г а : Тук има двама от техните.

И в а н : Много им дреме на тях!…

Л а з а р : А радиостанцията?

Нова стрелба отвън. Иван става, отвръща и отново сяда:

– Дали са извадили съкровището?

Л а з а р : Имат още малко работа.

И в а н (прозява се) : Гладен съм!

О л г а : Чухте лп го?… Отново…

Л а з а р : Оставете човека да си живее!… Веднъж е младост.

И в а н (оглежда всичките си приятели и продължава да играе на скука. Отправя поглед и към чужденеца.) : Ду ю спийк инглиш? (Чужденецът го зяпа с нямо учудване.) Шпрехен зи дойч? (Оня навежда глава.)

В и о л е т а : Къде е Педрото, да го застърже на истински немски!

И в а н : Тайфуне, кажи нещо!… Скучно ми е. (Тайфуна примигва.) Ако я караме така, ще умрем не от куршуми, а от скука!… (С ирония) Хайде, кажете на компанията защо напуснахте родината си… (замисля се) Как се казваше тя?… Мисля, че България… България ли се казваше родината му, Лазаре?

Л а з а р (от амбразурата) : Мисля, че така… Изпитал е носталгия…

И в а н : … към едно съкровище.

Л а з а р (без да се обръща) : Мухльо, КОРЕКОМ чака само теб – да дойдеш и да ти бутне златото!…

Лазар сяда. Иван застава на амбразурата.

И в а н : Ние се чудим как да изцицаме чужденците, а те…

Отвън енергична стрелба. Иван спокойно се отмества.

Л а з а р (на Иван) : Отвърни им!

И в а н : Все аз, все аз!… Поработи малко и ти!…

Л а з а р (изправя се неохотно) : Ще искаш да ядеш… (Стреля три пъти и се обръща) : Виолета!

В и о л е т а: Кажи!

Л а з а р : Помниш ли какво бе казал капитан Ахав от романа „Моби Дик“?

В и о л е т а : БИХ ДИГНАЛ РЪКА ДОРИ СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО, АКО МЕ ПРЕДИЗВИКА!

Л а з а р : Затова обичам този капитан… И затова смятам, че Белият кит не е олицетворение на злото.

О л г а : Повтаряш мислите на баща си.

Л а з а р : Добре е всички да имат такива бащи. Така няма да губим време за откриване на истини… Това ми хрумна СЕГА и затова зачекнах темата.

И в а н : Сега ли намери да се разбъбриш?

Л а з а р : Какво от туй?

И в а н (иронично) : Врагът чака само туй – да се размекнеш.

В а с к о : Батко, нашият татко е голям човек, нали?

И в а н : Хайдее!… И малкият.

В а с к о : Какво?… Не е ли тъй?… Ако се върнем живи, ще го целуна.

И в а н (отчаяно) : С това семейство не се излиза на глава!…

Л а з а р : Вили!

В и о л е т а : Кажи!

Л а з а р : Раздай на народа малко музика!

В и о л е т а (изненадано) : Какво?

Л а з а р : Едно маане от Истанбул!

Виолета присяга към транзиегорния приемник, взима го в скута си и го включва. Загърмява шейк. Това е сякаш най-хубавият шейк на света.

Л а з а р (доволен) : Усили го! (Музиката вече трещи.) Иванчо!

И в а н : Какво, дядка?

Л а з а р : Хайде!

И в а н : Стига с това „хайде“!…

Л а з а р (невъзмутимо) : Покажи им!…

Иван става, подава ръка на Олга, която не я приема, но се изправя изпълнена с учудване. Иван започва. След него Олга… Играят чудесно!… В лицата на пленниците –  изумление.

Л а з а р (изправен и облегнат на стената до амбразурата, вее си с пистолета) : Идеална почивка!… (Вика, за да надвика музиката) Море, жени, танци!… (Иван и Олга танцуват, та се късат.) Упадъчна младеж!… (Към пленниците) Пфу!… България разчита на тях!…

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Залегналите нападатели са буквално шокирани от музиката. Споглеждат се, сякаш не вярват на ушите си. Свен мръщи лице и прави някакви тикове с глава.

Ниският ядосано изпраща солиден откос, после втори, трети… Свен го удря по рамото. Стрелбата секва.

ПАРАКЛИСЪТ

Шейкът също секва. Този път се понася нежна, напомняща южно небе мелодия.

Лазар пъха пистолета в джоба си и се покланя пред Виолета. Двамата се понасят по „дансинга“. Плавен, ефирен блуз.

В и о л е т а (скланя глава на рамото му) : Много сме зле, нали?

Л а з а р : Как разбра?

В и о л е т а : Много си спокоен.

Л а з а р : И те не са добре.

В и о л е т а : Ще умрем ли?

Л а з а р (шеговито) : Преди да прекося океана с „Моби“?…

В и о л е т а : Защо ТРЯБВА да го прекосяваш?

Л а з а р : В момента го прекосяват хиляда като мен. Между тях поне двайсет старци.

В и о л е т а : С твоята седемметрова лодка?

Л а з а р : С нея.

В и о л е т а (притиска се леко) : Ако си все такъв, има опасност да те обикна

Л а з а р : Откога чакам.

В и о л е т а : Защо не нападат?

Л а з а р : Чакат да се стъмни…

В и о л е т а : Счупи радиостанцията!

Л а з а р : Сигурно имат уговорен срок. Подводницата им ще тръгне без покана.

В и о л е т а : Кога?

Л а з а р : Може би утре.

Започва бясна стрелба. Трясъкът на оръжието заглушава мелодията. Виолета трепва и се отдръпва.

Л а з а р (рязко я притегля) : Къде?

В и о л е т а : Страх ме е.

Л а з а р (шеговито) : Какво ще си помислят чужденците? (Сочи ги с глава)

Танцуват сред канонадата. Иван обаче не издържа и стреля с харпуна.

Л а з а р (както танцува) : Иванчо се вълнува.

В и о л е т а: Какво ли е станало с Педрото?

Л а з а р: Завиждам му.

В и о л е т а : Защо?

Л а з а р : Ще има какво да разправя на полякините.

Мелодията секва. Иван поглежда през амбразурата. Бандитите закусват.

И в а н : Гладен съм! (Смях) При обсада трябва да се яде!

О л г а (като реже хляба) : Слънцето се кани да залязва.

Л а з а р : За пръв път един залез ми е противен.

Виолета прави сандвичи с шунка.

Всички закусват.

Бандитите също закусват с някакви консерви.

Васко предлага сандвичи ни пленниците. Получчава отказ.

В а с к о : Яд ме е, като свърши денят. Трябва да си лягам.

И в а н : Добре е да си легнеш и сега.

В а с к о (хваща се и поглежда брат си) : Не!

О л г а (шеговито) : Защо не?

В а с к о : Искам да гледам.

В и о л е т а : Какво да гледаш?

В а с к о : Какво ще стане.

О л г а : Какво може да стане?

В а с к о : Нали уж ще умираме?

О л г а : О, да… Забравих.

Отново стрелба.

И в а н : Конфитюр няма ли?

О л г а : Сега.

Става и донася един буркан. Подава го на Иван. Рекуширал куршум. Бурканът става на парчета. Иван поглежда с яд по посока на стрелбата и си облизва пръстите.

Свирепа пукотевица. Стените отвън са обсипани с куршуми. Летят каменни отломки. Нападателите са се раздвижили. Зигзагообразни прибежки. Стараят се да изплашат обсадените. Но изглежда, че търпението на самите нападатели е изчерпано.

Слънцето е близо до хоризонта.

В параклиса всички са се свили накуп. Виолета и Олга се опитват да пищят. Васко проплаква.

Л а з а р (извиква) : Иване!

И в а н (вика) : Какво?

Л а з а р (вика) : Вдигни бяло знаме!

Иван го гледа право в очите, старае се да прецени нещо, може би успява да прецени това нещо и безмълвно взима един харпун. Все така 6езмълвно той издърпва една риза и я поставя на върха на харпуна.

Пленниците са безкрайно изненадани. По лицето на чужденеца пропълзява ехидна усмивчица. Тайфуна е изпълнен с тревожно любопитство.

О л г а (към Иван) : Какво правиш?

В и о л е т а : Предаваме ли се?

О ч и т е ѝ търсят да срещнат погледа на Лазар, който обаче предпочита да гледа другаде.

Иван промушва ризата през амбразурата.

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Нападателите прекратяват стрелбата. Разменят си доволни погледи, кимват си, запалват цигари. Нещо им е подсказало, че битката е свършила.

ПАРАКЛИСЪТ

О л г а (към Иван) : Не очаквах това!

В и о л е т а (с укор) : Лазар го предложи.

Л а з а р (вика) : Слушайте, деца, необходима ми е тишина, да ви кажа, че не търпя крясъци и паника!… Разбрано ли е?

Момичетата мълчат. Васко гледа с просълзени очи.

Л а з а р (настойчиво) : Разбрано ли е?

В и о л е т а (спокойно) : Разбрано.

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Нападателите спокойно пушат и от гордост дори не поглеждат към параклиса.

ПАРАКЛИСЪТ

Всички мълчат. Пленниците недоумяват. Тук би трябвало все пак да, последва нещо.

Л а з а р (зарежда пълнителите) : Иване!

И в а н (зарежда пистолета) : Много ме споменаваш.

Л а з а р : Колко време спечелихме?

И в а н (поглежда часовника си) : Две минути.

Л а з а р : Две — две!… Кой ти ги дава.

ПРИ ПЛАЖЧЕТО

Нападателите са нещо озадачени. Продължават да не поглеждат към обсадените, но пък поглеждат часовниците си. Ниският хвърля цигарата си и пали нова. Свен изпълнява своя трик с тиковете.

ПАРАКЛИСЪТ

Пленниците наблюдават зорко момчетата. Чужденецът е леко разтревожен.

Л а з а р (замечтано) : Обичам тишината!…

И в а н : Тишината е велико нещо!

Л а з а р : Позволява ти да се замислиш… Да вземеш решения.

И в а н : В една подобна тишина реших да смая света.

Л а з а р :  И?

И в а н : И си купих тиранти.

Л а з а р : Какво ги направи?

И в а н : Чакам да дойдат на мода.

– Оуп! – чува се вик отвън.

JI а з а р (отива при амбразурата) : Оуп!

Г л а с   о т в ъ н (на английски) : Какво става?

Л а з а р (през амбразурата на английски) : Готови ли сте да се предадете?

Г л а с  о т в ъ н (на английски) : Не разбрах какво питате?

Л а з а р (на английски): Мистър Иван Фотографчията пита ще слагате ли оръжието, или ще продължавате да го дразните?

Отговор: яростна стрелба. Лазар отвръща. Затишие.

И в а н (поглежда часовника си) : Цели пет минути!

Л а з а р : Пет – пет!… Кой ти ги дава!…

В и о л е т а : Какво ли е станало с Педрото?

О л г а : Или се е качил на кораба, или…

В и о л е т а : Тогава трябва да се върне.

Л а з а р : Само туй ни липсваше!…

Този път обаче стрелбата е направо адска. Нито Лазар, нито Иван имат възможност да отвърнат. Крепостта се тресе. Виолета, Олга и Васко представляват купчина, завита в гумените чували, върху която падат отломки и прах. Лазар и Иван също са легнали до стената.

И все пак Лазар се надига, започва да пълзи към изхода.

И в а н (крещи) : Къде си тръгнал?

Л а з а р (крещи) : Да видя!

Пълзи към изхода, който е защитен, защото такова е разположението му. Трудно можеш да се приближиш отвън, докато не падне нощта.

Наистина, докато огънят е съсредоточен върху прозорчето, Лазар успява да подаде глава през вартата. Достатъчни са му две секунди да зърне нападателите, които го съглеждат и преместват огъня върху входа. Лазар пълзи обратно като лалугер.

И в а н (крещи) : Казвай!…

Л а з а р (крещи) : Наближават!

Изправя се встрани от амбразурата, обляга се до стената и започва да диша тежко. Може би на нас ни се струва така. Може би диша облекчено.

Иван го гледа в очите. Лазар гледа приятеля си в очите.

И в а н (крещи) : Какво има?

Л а з а р (крещи) : Живее ми се!…

И в а н : Тогава, живей!…

Лазар започва да се съблича спокойно, сякаш цялата тази история му е дотегнала. Поглежда пистолета в ръката си, той му пречи да се съблича добре, захвърля го като непотребна вещ. Смъква ризата си.

В и о л е т а (с ужас) : Лазаре!

Момчето не отвръща. Канонадата е страшна. Получава се чувството, че бандитите вече нахлуват. В очите на чужденеца блестят ликуващи пламъчета. Тайфуна е озадачен.

О л г а (крещи) : Съвземи се!

Иван мълчаливо наблюдава поиятеля си и се старае да дешифрира момента. Васко заплаква. Лазар не обръща внимание на никого. Всички наблюдават нервната криза на този, който би трябвало да рухне последен. А той вече съблича и панталона, остава по бански гащета.

В и о л е т а (крещи) : Какво правиш?

Л а з а р : Време е да се изкъпя като хората.

О л г а : Боже мой!… Иване!

Иван вдига безпомощно рамене.

Л а з а р (оправя ластика на гащетата) : Сега водата е най-топла…

И в а н (също полудял) : Най-приятна! (Съблича се)

О л г а : Иване! (Става и го хваща.)

И в а н (отблъсва я) : Дошли сме да се къпем…

Л а з а р : …а не да се стреляме.

Виолета препречва пътя му. Лазар я отхвърля настрана.

– Плува ми се!

В а с к о (крещи през сълзи) : Ще те обадя на татко!

Но Лазар излиза навън …

Момичетата се гледат, изпълнени с ужас. Нямат сили да викат и на Иван, който е останал по гащета.

И каква е тази тишина?

ВЪН

Бандитите са се обърнали към морето. Държат автоматите си като тояги. Свен, високият водач на „експедицията“, непрекъснато прави тикове. Лазар спира до него и казва на английски: – Извинете, цигари?

Свен объркано вади пакетче. Лазар разглежда кутията и клати отрицателно глава:

– Аз пуша „Ротман“. Тръгва към морето…

…за да се приближи Иван, който взима пакетчето от ръката му, поглежда го, клати отрицателно глава и след като му го връща, казва:

– За мен са слаби!

Свен стои като истукан. Бягащият към него Васко убожда крачето си на трънче, залита, обляга се с една ръка на задника му, с другата ръка измъква трънчето и побягва към брат си…

…който гледа безстрастно дебаркиращите на брега десетина войника от граничните части, напуснали катера. До него спира майорът.

Л а з а р (сочи бандитите) : Освен тези в Параклиса сме ви приготвили два пакета… Вземете ги .. .

И в а н (минавайки) : Момичетата са за нас!

Бандитите са вдигнали ръце, обградени от войниците.

Лазар прави красив скок във водата. Слънцето залязва. Иван прави красив скок във водата. Васко нагазва.

От катера, с грозен вик, както си е облечен, във водата скача Педрото. Сега и шестимата са в морето. Лазар и Иван са взели преднина.

Васко се мъчи да ги догони със своя кроул-пародия.

П е д р о т о (както плува между момичетата) : Тогава… старшината каза: Ако не беше ти на този свят!…

В и о л е т а : Само това ли?

П е д р о т о : Че малко ли е?

В а с к о (вика след двамата): Батко, чакай! . ..

Л а з а р (който дотогава се е обърнал по гръб, отново започва да плува кроул) : Хайде!

И в а н : Стига с това „хайде“!…

Шестимата плуват навътре, срещу залязващото слънце.

 сп. КИНОИЗКУСТВО, 4/1969.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s