ТРЕВОГИ – първа книга, хумористични разкази 1953.

Posted: 12.05.2012 in Bulgarian literature

БОРИС АПРИЛОВ

 ТРЕВОГИ

(хумористични разкази и фейлетони)

Изд. “Народна младеж”, 1953; Редактор: Петър Незнакомов; Корица и илюстрации: Георги Анастасов

(Вижте годината, вижте възрастта  на автора – и бъдете снизходителни!)

СЕНКИ ОТ МИНАЛОТО

ПО ПЪТЯ

По мекия път, който води от Косилово към шосето за околийския град, бавно се влачи каруцата на Теню Коручешмеджиев, побелял вече, твърде поотслабнал мъж, който мълчаливо пуши и гледа навъсения хоризонт. Духа хладен, силен вятър. Той не може да раздвижи сплъстените облаци, а само разнася ситни капчици дъжд. Дали от капчиците или заради това, че каруцата му вече петнадесет минути върви все през безкрайните кооперативни блокове, но лицето на Коручешмеджията е сгърчено от горчива гримаса, в която има и ледено презрение към света, и безнадеждно отчаяние. Кончето пристъпва спокойно, учудено, че стопанинът му не прави дори опит да го плесне с камшика. Зад каруцата, също така бавно и замислено, върви Вълчан, рунтав, стар пес, с проскубана на места, сякаш оядена от молци козина.

Коручешмеджията чува как някой го вика по име и повдига глава. Отстрани на пътя стои Козяка, мършав, мустакат селянин от съседното село Биково. Козяка е облечен в тесни полуградски дрехи, направени от дебел плат. Избръснатото му лице, макар и мършаво, изглежда някак си освежено. Очите му, разположени почти едно до друго, светят бодро и когато поглежда към Коручешмеджията, малко присмехулно.

– Да се кача ли, Чешмеджи? И аз съм към града.

Коручешмеджията дава съгласието си и забавя хода. Козяка пъргаво скача в каруцата и сяда върху чергата до стопанина.

– Брей – търка ръце той, – студено!…

Коручешмеджията не отговаря нищо. Огънят на угарката вече се допира до пръстите му. Той усеща това, опитва се да всмукне за последен път и като не успява, леко опарен, бързо хвърля угарката.

– Ти по работа, а? – пита Козяка, който никак не обича да мълчи и с това е известен в околните села. – А пък аз на покупки.

Лицето на Коручешмеджията едва забележимо се оживява.

– Чаршията ли ще купуваш?

– Чаршията няма да купувам, ами едни сандали на детето ще купя.

– Сега парите не вървят.

– Още вървят – усмихва се Козяка. – Имам шест бона в джоба… Изгоряхме, брате, с тази обмяна… – И очите му блясват насмешливо.

Коручешмеджията продължава да мълчи. Лицето му отново добива израза на ледено презрение и отчаяние.

– Ти си по-добре – продължава Козяка. – Едно време си имаше пари, ама сега си гол като пищов. Толкова ти и струва, че ще има обмяна… Ех, какви пари имаше ти, Чешмеджи!…

– Може и сега да имам – процежда Коручешмеджията и нервно запалва нова цигара.

– Хайде де? – учудва се Козяка. – Всеки знае, че ти от години вече нямаш пари.

– Кой ти каза?

– Сам си разправял на всички…

– Разправял съм… Само аз си знам какво имам.

– А бе, то вярно, че е така – съгласява се Козяка. – Всеки знае себе си. – Козяка се подсмихва. – Кой, примерно де, може да каже каква са и колко са моите пари?

В навъсеното лице на Коручешмеджията се появява нещо като полуусмивка.

– Твоите ратайски пари всеки ги знае.

– Ама сега не съм ратай, я!

– Е, колко можеш да спечелиш за две години?

– Защо за две?

– Да не си нещо от повече в текезето?

– Всеки знае само себе си… Само че – Козяка се оглежда, хитро примижал, в ляво и дясно, – аз ще оставя две три хилядарки от старите настрана.

– За какво ти са?

– Де да знаеш – дяволито въздъхва Козяка. – Всичко става.

– Какво става?

– Не ща да се изтървавам пред тебе.

– Твоя работа.

Коручешмеджията отново се заглежда в зеления килим на блоковете. Вятърът вече е поотслабнал, защото каруцата слиза по надолнището и хълмът пази завет. Кончето върви по-бързо. Небето е все така тъмно и все така ръси тъжна, студена влага.

– Ама няма какво да ти разправям – махва с ръка Козяка. – Ти вече нямаш пари… Ако беше по-рано – иди-дойди.

– Кой ти каза, че нямам? – отвръща с хладно спокойствие Коручешмеджията.

– Нямаш ти, Чешмеджи, нямаш.

– Нямам, казваш, а? А знаеш ли сега на какво седиш, ратайско пале?

Козяка променя цвета на лицето си. Той се тръсва два пъти върху чергата и едва сега усеща, че седалката му е приятно мека като възглавница. Нещо прошумолява едва чуто. Някакъв далечен, сладък шум погъделичква слуха му и той усеща как под дебелите му тесни дрехи се появява пот.

– Пари? – унесено пита той.

– Пари – отвръща безчувствено Коручешмеджията.

– Колко са?

– Четири милиона.

Лицето на Козяка пламва, но той бързо се окопитва, измъква синя, не много чиста кърпа, и го избърсва. Четири милиона!… Колко сиромашки труд и колко сиромашка пот има в тези пари, върху които той сега седи. И негова пот има… Козяка си спомня някогашното време. Коручешмеджията, тогава пълен и мазен, поглъщаше едно след друго парченцата бедняшка земя. Имаше ниви, мелници…

И чак сега на Козяка му става ясно защо е тази обмяна, макар чуе агитаторът снощи изясняваше и чертаеше до късно в читалището.

– Четири милиона?

– Четири и нещо – изрича Коручешмеджията и отново потъва в своето равно, почти безчувствено вече състояние.

– А къде ги държа?

– Закопани в плевника.

Веселото настроение на Козяка се връща отново. В очите му пак заиграват хитри пламъчета.

– Къде ще ги носиш?

– Ще ги обменя в града.

– На твое място, Чешмеджи, не давам парите на държавата.

– За какво ще са ми тези книжки? – поглежда с интерес Коручешмеджията.

– Не знам, но ако съм на теб, няма да ги сменя.

– Защо?

Козяка поглежда уж настрани и плюва, сякаш обмисля да се издаде ли или не.

– Може да се сменят времената.

– Какво да се смени?

– Времената.

Този път по лицето на бившия богаташ ясно излиза на бял свят кисела усмивка, която раздвижва отслабналото му, тлъсто някога лице, осеяно сега с бръчки и две торбички под очите.

– Свърши се вече, Козяк!… – Коручешмеджията за пръв път размахва камшика и сякаш за пръв път излива сърцето си пред чужд човек. – Нищо няма да се смени… Как не чаках!… Радио си купих да слушам. Нищо няма да се смени!…

Той плясва кончето и каруцата бързо излиза на бялото равно шосе.

Козяка разбира всичко и му става радостно. Какво бе някога Коручешмеджията и какво стана! Гледа там да спаси каквото може от парите., пропити с потта и труда на такива като него. “Сега си умърлушен, мисли си Козяка, ама утре пак ще се озъбиш”, а гласно казва:

– Чешмеджи, я дай една цигара.

Коручешмеджията подава цигарите си на бившия ратай. Козяка си избира една мекичка, запалва я и поглежда към града, който вече се подава в края на полето.

СТАР КАДЪР

    Коста Апостолов, някогашен подофицер от артилерията, наметнат с полушубка от дебело войнишко одеяло, упорито поправяше изтърбушения от снеговете дворски плет, който заграждаше голямата му, неизмазана отвън къща. Наведен към своя дом, той бе обърнал широкия си фелдфебелски гръб на целия свят. Носеше поизтъркан вече брич, втъкнат в кончовите на отдавна небоядисани офицерски ботуши. Стопанката, суха женица с плитки, облечена по градски, бъркаше трици за прасето. По прозореца бяха залепени лицата на дечурлигата им, които жадно гледаха последните остатъци от снега, разположени тук-там като кръпки под веселите слънчеви лъчи.

– Тато-у, нека изляза вън, бе-е! – измънка най-голямото.

– Млък! – извика бащата. – Само да си посмял!…

– Коста, я погледни да познаеш кой иде към нас!

Старият подофицер се изправи и се извърна към изпръхналата селска улица. Откъм горната част на селото, зад наредените като мъниста гъски, които бавно пристъпваха с проточени нагоре шии, усмихнат и спретнат се приближаваше високичък, бодро крачещ войник. За да го види по-добре, подофицерът измъкна очилата си.

– Васката иде, Магде!… Влизай и приготвяй туй-онуй!…

Той избърса ръце о брича и оправи шубата си.

– Хайде де, хайде де! Откога те чакаме…

Едрите му космати отгоре ръце обхванаха ръката на момъка. В антрето войникът дълго отрива обущата си пред опулените дечурлига.

– Стига си търкал, влизай!

Васката влезе в топлата, намирисваща на кисело зеле къща.

– Тати каза, че искаш да ме видиш.

Момъкът се ръкува с Костовица и погали русите перчеми на хлапетата.

– Тук ли да седна?

– Там седни… Магде, налей винце!… Вие бягайте да играете!…

– Ама вън ли бе, тато?

– Вън!

Васката, син на големия му брат, постъпил преди една година в казармата, със зачервени като на момиче страни, свали фуражката си и се разположи на коравото миндерче.

– Служим на републиката, а? – смигна старият подофицер, като вдигна на коляното си една бензинова туба и напълни чашите с вино. – Тубата ли гледаш?… Шестнайсет години служих на родината – кое-що, обзаведох се.

Но Васката вече не гледаше тубата, а солидните кожени наколенки върху брича му и си казваше: “Тези мешини са от футляр, ама футляр от батарейна тръба ли или от далекомер – това не мога да разбера.”

– Всяка майка артилерист не ражда, Магде-е! – Коста почеса червендалестото си брадясало лице. – Артилерия – все едно висше образование! Планшети, траектории, синуси, косинуси… Знаеш ли ги тия работи, Васка?

– Зная ги.

– Вятър знаеш!… Една армия сте сега – еша си нямате.

– Кой ти каза? – Васката се засмя и пийна вино.

– Чувам, че и с политика ви занимават, вярно ли е?

– Вярно е.

– А-а, видя ли?… С офицерите ходите по разходки, пеете. – Коста Апостолов събу ботушите си, скръсти нозе върху миндера и през дебелите вълнени чорапи почеса петите си. – Каква стана тя тогава, Васка? Няма дисциплина значи.

– Сега дисциплината е съзнателна – отвърна Васката и изтърси пепелта от цигарата си в една бронзова гилза от снаряд.

– Ой, ой – от българина съзнание!… Докато не му сдрусаш два от упор…

– Такива работи вече няма, чичо.

Коста Апостолов се усмихна дяволито и вдигна чашата си.

– Ти за балама ли ме смяташ?… Казарма без бой!…

– Е да, ама няма вече бой.

Старият кадър разкопча едно от копчетата на брича си. Дебелата му долна устна висеше лениво със залепена на нея мокра угарка.

– Не е на добро туй, Васка. В една казарма няма ли бой… Как да кажа… То вече не е армия, а училище ли ще го наречеш, как ще го наречеш, не зная.

– Също като в училище сме, чичо Коста.

– Туй вече не е армия… Магде, я донеси малко сланинка… Не напсуваш ли ти войника на майка, не го ли накараш на лицева опора… Васка, Васка-а, какви наказания зная, чичовото… Карал съм с уста оборка да правят. Като кучета лазят по земята и де що видят фас и прочее – лапай с уста. Ама най-хубавото наказание беше да го накарам да ми удари шамар… Заповядвам ти да ми удариш шамар – казвам аз. Той ме гледа като чалнат… Ти знаеш ли какво е заповед на началник?… Оня примигне два-три пъти и цап – лекичко… А-а, вдигаш ръка против началството? Писмо ли да подам или да те набия?… И го набивам, ама както си зная.

– И това ти доставяше удоволствие? – запита с отвращение Васката.

– Има си хас да бия за удоволствие – пообиди се старият кадър. – Бих го да го направя човек. Както и мен са ме били. Както са били и баща ти.

– Чудна работа – поклати глава младежът. – При нас нито бой, нито “легни-стани”, а всичко си върви от добре по добре.

– Тогава как ви възпитават! – недоумяваше подофицерът. – Ами когато някой открадне?

– От една година съм в казармата и не съм чувал някой да открадне.

– Вятър! – старият кадър тръгна по чорапи около масата. – Според мен българинът не може да живее без кражба!

Костовица донесе сланина. В едно бъбрековидно алуминиево канче, върху което бяха издълбани няколко войнишки имена и инициали, накълцаха кисело зеле. Вече успокоен, Коста Апостолов отново седеше на миндерчето и режеше на тънки, почти прозрачни парченца сланината.

– Все още я караме – заговори той и за себе си. – Добре, че си имаме малко земичка и туй-онуй като пчели и прочее… Баща ти влезе в стопанството. Нека си чука главата… Ти как си? В комсомола нещо там, а?… Тук не можаха да те объркат с днешните, ама в казармата те объркаха.

– Изявих желание и понеже съм отличник, приеха ме при младежите.

– Изневерихте на рода вие с баща ти! – старият кадър бъркаше с пръсти между зъбите си и се мъчеше да улови нещо. – Парекцеланц корен имаме ние. Лично аз съм бъхтал какви ли не хора!… Някои станаха лекари. Двама работят в банка… Ей пък що съм върдалял едного!… Той сега пишел книги в София…

– Време е да отивам в читалището – изправи се Васката.

Коста Апостолов нахлузи ботушите и започна да го увещава да остане. Как не въртя, как не сука, но младежът обеща да мине друг път и си тръгна.

– Всичко разбирам, Васка, ама… ей ти фуражката… ама “критика и самокритика” в казармата – туй хептен не го разбирам.

– Няма и да го разбереш – усмихна се войникът, като си слагаше фуражката. – И аз не разбирам как са я карали някога войниците.

– Ех, някога! – въздъхна старият кадър и сложи ръка върху рамото му.

– Довиждане, чичо!

Коста Апостолов застана пред вратника и погледна залязващото слънце, което пропадаше зад новопостроеното училище. Откъм центъра на селото идваше някаква глъчка. Някой говореше нещо. Някой спореше. Някой се смееше. Но това не влизаше в работата на стария подофицер. Единственото нещо, което го интересуваше сега, бе неизмазаната къща, неговата къща, обзаведена до най-малките подробности с предмети от вещевите складове на негово величество.

– Апостоле!

– Оу!

– Прибирай се!

– Няма!

– Едно!… Две!… Три!…

Малкият Апостолчо хвърли снежната топка, хвана братчето си за ръка и хлапетата се прибраха в топлата стая.

Васката крачеше към читалището. С всяка измината крачка той чувствуваше как се отърсва от тежкото настроение, което го беше обхванало. Нещо радостно и хубаво го теглеше към читалищната сграда, но какво – никой освен той самият не можеше да каже.

КРАЙ ЧЕШМАТА

    Край бялото прашно шосе до заглъхналата от памтивека воденица скъпернически изцежда водата си стара чешма с четири чучура, които пълнят дълго циментово корито за водопой на добитъка. Върху топлата още земя, близо до чешмата, са полегнали трима селяни от Салкъмово. И тримата са опрели лактите си на овързаните с канапи черги. Те пушат и мълчат. Откъм далечните, почти невидими сега планини повява слаб ветрец, който ласкаво гали гърба на земята, обрасла с корава, едва поникнала след последните дъждове трева. В зеленясалата вода врякат жаби.

– Да бяхме поели вече! – предлага Кольо Троскота.

Той се изправя и хвърля угарката си, която описва дъга и угасва в коритото на чешмата. Троскота е нисък рус селянин с бяла риза и панталони от дебел домашен плат. Широкият му кръст е стегнат с дебел кожен колан, задигнат на времето от по-големия му брат от казармата.

– Де го още влака-а! – прозява се и се обтяга първият приятел на Троскота, Спас Маринчев, който вади от брича си часовник с дебели капаци. – Още четири часа до влака, а пътят ни е най-много час… Да полежим още.

Третият от селяните не проговаря. Той има дребно добродушно лице. Прихлупеният напред каскет закрива цялото му чело. Под носа му висят два остри черни мустака. На гърба си носи шарена риза и окърпен елек. Под късия му панталон се подават дебели вълнени чорапи, обути в терлици, които са вмъкнати в прашни галоши.

– Илия, ти какво ще кажеш? – обръща се Троскота към него.

– Вие решавайте.

– Троскот, сядай! – подканва го Спас.

Троскота подлага шепите си под чучура, изчаква да се напълнят и не много жадно започва да смуче вода. Той избърсва брадата си и отново ляга върху багажа си.

Откъм воденицата, в тъмните сенки на брястовете, се обажда славей, но жабите усилват ревниво крясъците си и нощният любовник обидено млъква.

– Да изврякате на умряло! – ругае Спас и търси да зафучи нещо към барата.

– Работата сигурна ли е там? – обръща се към него Илия.

– Ех, пък и ти!… Не чу ли какво разправят?… Там плачат за работна ръка.

– А в нашето село не плачат ли?

– Нашето село ти за село ли го смяташ?… Беше тя някога…

– И в нашето текезесе има нужда от работници.

– Има, ама ако чакаш на нашето стопанство, гол и бос да си тръгнал. Илия млъква смутено. Тримата привечер бяха напуснали село на път за гарата. Без да ги види никой, с денкчета и торбички на рамо, през салкъмовата горичка те се опътиха към далечна Добруджа, за която бяха чували толкова хубави неща. Напоследък от някои съседни села бяха заминали по трима-четирима души. Пръсна се мълва, че в добруджанските стопанства се забогатявало лесно.

– Аз пък къде съм тръгнал с вас? – каза сякаш на себе си Илия. – Не съм вън от текезесето като вас… Вие бягате, защото в село ви знаят кирливите ризи, ама аз защо да бягам?…

– Да спечелиш пари бе, ахмак!…

– Остави го, Спасе! – обажда се Троскота. – Израсъл си е в нямане и в нямане ще си умре.

Илия се замисля. Тия двамата цял живот са плували в богатство. Там, дето е текло, може пак да потече, та белким и на него да му провърви.

– Текезесето с този председател няма да прокопса – издига гласа си Спас. – Кой го обича, кажи де?…

– Вълчо е лош човек! – съгласява се Илия.

– Всички са лоши!…

– Ами, всички!… Какви председатели има!… А членовете ни са много добри.

– На власт ли е – не ми го хвали! – въздъхва Троскота и ляга върху земята.

Все повече се стъмнява. Приближава се кола. Стопанинът, който седи на колата, поздравява, спира конете си пред самото корито и дълго им подсвирква, докато се напият. После слиза и той, пие, отново се качва и подкарва. След каруцата във въздуха остава да плува бял прах, който бавно се отдалечава от шосето и се губи в тъмнината.

– Идат пешаци! – съобщава Спас. – Да се крием ли?

– Не ще да са нашенци – отвръща лениво троскота. – Пък и късно е вече да се крием.

Двамата пътници вървят бавно и се разговарят високо. Гласовете им кънтят силно в нощната тишина.

– Ей – изправя се малко Троскота, – туй не е ли Монката?

– Кой? Тракториста ли?

– Аха!

– Той е! – тихо казва Илия и продължава да се вслушва. – Ами другият кой ли ще е?… Чакайте!… Май че е Христо Перчема…

– Той нали е войник? – тръпне от смущение Спас.

– Войник не войник – той е!

– Ще кажем, че пътуваме до Плевен – мъчи се да ги успокои Троскота.

Двамата пътници приближават, поздравяват и се навеждат да пият вода. Високият плещест тракторист пие на големи глътки от шепите си. Той преглъща шумно, вдига глава да поеме въздух и отново пие.

– Ех, благословена чешма!… Я! Това били нашенци!…

– Здравейте, нашенци! – поздравява войникът.

Той има черно, здраво лице. Войнишката му рубашка е разкопчана на шията.

– Здравейте, казахме! – припряно извиква Монката.

– Здрасти! – отвръщат неохотно Троскота и Спас.

– Накъде сте?

– Към Плевен – бърза да отговори Троскота

– Към Плевен ли?… Че кой влак ще гоните?

– Тръгнахме, пък който ще да е влак! – прави опит да се засмее Спас.

Христо Перчема сяда на земята и пали цигара. Движенията му са лениви, уморени, но очите му гледат внимателно и зорко.

– Много багаж сте помъкнали към Плевен.

Троскота, без да ще, прави опит да закрие вързопа си.

– Хлебец ще ви трябва повече! – смее се Монката. – Къде е чак Добруджата…

– Че кой отива там?

– Вие, кой!… Де да не сме видели и други да отиват!…

Монката Тракториста също сяда. От дрехите му леко лъха на бензин. Той полага силните си плещи на тревицата, изпъва ръце назад и дълбоко поема захладения вече въздух. Тъмен кичур виси на високото му чело.

– Тия двамата че са тръгнали – добър им път, ама ти, бай Илия?… Какво си се повел по акъла им?

Илия мълчи. Главата му е оклюмана надолу и сенникът на каскета закрива почти цялото му лице.

– Той открай време има слабост към думбазите! – усмихва се Перчема. – Не си знае мястото човекът.

– Я! Каза го!… Малко ражда нашата земя – оправдава се Илия.

– Брей-брей! Малко раждала!

– А тази година кой знае…

– Тия ли ти казаха?… Ти взе ли си пая от стопанството?

– Взех го.

– Лошо ли ти беше?… От колко време си кооператор?

– Една година.

– Опънал се човекът – намесва се Монката. – Като слуша тия!…

– Председателят не е човек, Монка! – изрича с мъка Илия. – Гледа повече по роднинство.

– Ти за тази работа не се безпокой!… Неговата се свърши вече.

– Е, чу се, че го обследвали, ама все пак… – смънка Илия.

– Видя ли?… Чул си, че работите ще се оправят и пак бягаш с тези… Значи към Добруджа, а?

– Татък – признава Спас. – И тук българско, и там българско. Така ли е?

– Ех, какви сте ми вие! – протяга се и се прозява Перчема. – Хитри сте, ама няма вече накъде… Така сте си постлали в родното село, че не ви се живее там… Хайде, Монка!

Монката става и започва да изтърсва гърба си.

– И аз ще дойда с вас! – тихо казва Илия.

– Какво? – прави се, че не е дочул Монката.

– Ще се върна с вас – спокойно повтаря Илия.

Той се навежда и започва да прибира багажа си. Презрамчва торбичката, мята денка на гръб и без да погледне гурбетчиите, тръгва след тракториста и войника.

– Да не си забравил нещо при тях? – смее се Монката.

– Нищо нямам при тях.

– Дай тогава да ти помогнем.

Илия сваля торбето, подава го на Монката и тръгва след него.

– По-леко ли ти е сега? – смее се Перчема.

– По-леко е.

Тримата крачат по прашното бяло шосе. Шуртенето на чучурите вече не се чува. Ветрецът, който на възвишението се усеща повече, носи далечни пшенични ухания и милиони припеви на щурци. Пиринчените гласове на жабите лъхнат назад, където са останали двамата. Високо звездите слушат полските певци и тръпнат от наслада.

МОРАЛ

    Баба Каля, бивша собственичка на голям двор, изпълнен с вехти, прилични на курници къщички и пристройки, които преди закона за едрата градска собственост тя даваше под наем на дребни занаятчии, низши служещи и ученици, се озова пред входа на милиционерския участък. Без да обръща внимание на часовоя, тя влезе в градинката. Часовоят, мургав кокалест момък с големи бакембарди, излезе бързо от будката и я върна.

– Къде дават така, бабке?… Не знаеш ли, че приемният час свърши?

Баба Каля разпери умокрения си от дъжда шал, загъна се по-добре и навири големия си нос към момъка.

– Отивам при началника.

– Не може по това време. Утре ела.

– Утре ли?… Вършат се престъпления, момчето ми… Не може утре.

Часовоят погледна острото хищническо лице на старицата.

– Ще ми се карат, ако те пусна.

– Ох, света Варвара!… Кажи на началника, че баба Каля, дето има син, женен в Унгария, чака вън… Господин старши!… Господин… другарю…

Старшият, който служеше от дълги години в този участък и познаваше хората на целия квартал, пълничък, изцяло плешив мъж, излязъл за малко до караулното помещение, се обърна, позна посетителката и се засмя:

– Пак ли те убиват, бабушкеро?

Дребното зло лице на старицата се сви и носът й се проточи още по-напред като клюн.

– Беззакония се вършат, господин… другарю старши. Спокойствие не ми дават на мен, старицата… Ако беше тук синът ми, който е женен в Унгария, господ здраве да му дава, а аз съм саминка между цял двор разбойници…

Тя заплака и измъкна изпод шала си голяма синя кърпа. От снишеното декемврийско небе ситнеха остри хапливи капчици, примесени със сняг.

Старшията вдигна с досада рамене и с неудоволствие се приближи към будката на милиционера.

– Какво иска тая? – обърна се той към часовоя.

– Иска да я пусна при началника – момчето говореше, без да сваля поглед от ридаещата баба, изглежда доста трогнато от сълзите й. – Пък, мисля си, ако кажете вие на началника, белким я приеме.

Старшият помисли малко и изчезна в сградата. Без да се бави много, той отново се появи на стълбището и извика:

– Ела, ама без фантасмагории!…

Работният ден на началника бе изтекъл отдавна, но той все още не напущаше стаята си. Пишеше някаква статия за милиционерското списание. Неговото младо, едро лице, със силно руса, начупена коса и светли тънки мустачки, бе преуморено, а по страните му светлееха космичките на небръснатата му от два дни брада.

Щом му съобщиха за посетителката, младият човек стана, изправи се пред бюрото и закопча куртката си. Още с влизането си баба Каля грабна ръката му, падна на колене и започна да нарежда думи за светии и за убийства. Младият човек повтори няколко пъти: “Успокойте се и разкажете всичко”, отскубна ръката си и мина зад бюрото. Изведнъж почувства досада. Човешката развалина, която седна на стола, хлипаше, поглеждаше го нервно със зеленикавите си очи и потъркваше скулите си с краищата на шала.

– Не живея вече спокойно, господине. Старите хора си искат спокойствието, ама де ти го него?…

– Разкажете всичко, бабке. Ние сме за това – да изслушваме и да пазим реда.

– Не зачитат старостта, господин… другарю мили – продължаваше, без да го слуша старицата. – Мъчителствуват, подиграват се и не зачитат молитвата на човека… Де го син ми да ме пази… Той, ако ти е известно, другарю, се ожени в Унгария. И зестра взе, и добре печели. Той е примерен човек. На връх богородица ми изпрати фотографии на тамкъшни светии, а и фистанлък ми изпрати…

– Разкажете направо, бабичко – прекъсна я началникът.

– Син ми е праведен човек. И постите спазваше, и жената почиташе, а те, господин началник, живеят неморално и ме тормозят…

– Кой живее неморално? – оживи се младият мъж.

– Целият двор живее неморално, господине!… Иванка и дърводелецът, например, не се венчаха в църква… Димо също живее неморално – пие ракия, господин началник… Чадърджията работи в неделя. Шивачът и той живее грешно – едно добър ден не казва… Дечурлигата и те станали едни – правят пързалки в двора… Ама сега най-неморално живеят Станчо и Зефир.

– Кои са тия Станчо и Зефир?

– Дето живеят до подофицера Гунов. Той също е лош човек, господин… другарю. Уж е казармен, а и той нормира наема си. Такива времена – на кого да вярваш.

– Разкажете за Станчо и Зефир.

– А-а, те живеят най-неморално. Всеки ден мъкнат жени… Елате…

– Какви жени мъкнат?

– Неморални жени, господине – студентки.

Младият мъж затвори перодръжката си.

– Какво работят Станчо и Зефир?

– Нищичко, нищичко… Следват.

Началникът прибра перодръжката си, стана, облече се и като съжаляваше сто пъти, задето бе приел тази старица, излезе заедно с нея.

*

    Ей тук живеят – шепнеше баба Каля, като придръпваше леко младия мъж след себе си. – Този е прозорецът им… Всичко ще чуем. Те говорят все неморални изречения… Аха, и други са им дошли… Слушайте!…

Началникът гледаше с отвращение калния двор. През гъстата мрежа на засилилия се сняг се виждаше как едно момче шляпа из локвите и гризе парче хляб, намазан с мармалад. От една врата излезе някаква жена. Щом ги видя, тя влезе обратно в стаичката си и започна да наблюдава зорко през прозореца.

От стаята на студентите, чийто прозорец бе на метър и половина от земята, наистина долиташе странен шум. Нищо не можеше да се разбере. Говореха едновременно няколко души, смееха се… Най-после изведнъж настъпи тишина. Думите, които се чуха след това, предизвикаха удоволствие по лицето на старицата, а по лицето на началника се изписа тревога и учудване.

Един мъжки глас каза:

“Аз нямам удоволствието да бъда нито ваш съпруг и нито ваш годеник и затова не ми правете сцени, моля ви се. Не обичам тия неща.”

Гневен женски глас почти извика:

“Вие седнахте?”

Спокоен мъжки глас:

“Да, седнах.”

Женският глас извика пак:

“Моля, излезте вън”.

Мъжкият глас:

“Моля, платете ми парите.”

– Гласът на Станчо – прошепна баба Каля.

Началникът бе изпаднал в пълно недоумение.

– Какво следва този Станчо?

– Театралности следват и двамата, господине… Тихо, да чуем по-нататък.

– Мога да ви кажа какво ще стане по-нататък – засмя се младият мъж. – Това е Чехов.

– Не го познавам. И него ли ще арестувате?

– Вие си вървете. Аз ще разследвам случая.

Той почука на вратата. Никой не му отвори, а в настъпилото мълчание някой каза високо и напевно “влез”. Стаята беше задимена. В нея цареше странен безпорядък.

– Мога ли да ви послушам малко? На този свят най-много обичам театъра.

Младежите и девойките, насядали по леглото и двата единствени стола, кой знае защо, изръкопляскаха, което накара младият мъж да се изчерви. Висока, наметната с яке девойка му предложи стола си, а сама се сбута до леглото.

– Отново – каза тя. – Станчо, дай от самото начало.

Баба Каля, притаена до прозореца, изострила слуха си, поглъщаше всяка думичка. Вътре започнаха пак да се смеят. По едно време се издигна и гласът на началника:

“Другари, тук ми се струва, че малко театралничите.”

“Напротив, другарю. Този пасаж се играел в “Малий театър” по съвършено същия начин – чу се непознат глас. – Нарочно малко театрално.”

Старицата се прекръсти бързо и изхлипа:

– Света богородице! Уж началник, а и той неморален човек!…

Тя изчезна в една от къщичките с намерение да разкаже на полупарализираната старица Кера колко неморални са днешните млади и колко злини ще изпрати господ-бог по този случай на грешната земя.

ГОСТ

    Седмокласникът Петьо, високо момче с очила, зад които гледаха големи и жадни да опознаят целия свят очи, тази вечер бе особено неспокоен. Родителите му очакваха гост. Всяка минута звънецът можеше да позвъни и да влезе вуйчо му, инженер Сава Дъбов – стар ерген, веселяк, който вече цяла година не бе идвал в София.

Петьо си спомняше смътно своя вуйчо. Но сега този негов роднина бе придобил нова цена. Сава Дъбов бе инженер, един от ръководителите на голям национален обект някъде в планината. Само преди една седмица момчето бе чело “Далеч от Москва” и веднага свърза образа на вуйчо си с образа на Ковшов.

В кухнята приготовляваха салатите, а Петьо лежеше по лице върху кушетката и напразно се мъчеше да прочете няколко реда от географията. Мисълта му бе заета с друго. Момчето си представяше как ще запомни всяка дума на инженера и как утре ще разкаже всичко на своите съученици. Те, разбира се, ще му завидят. Да имаш вуйчо инженер сега е по-важно дори от това, да имаш вуйчо капитан от далечното плаване…

Сигналът на звънеца прозвуча. Момчето скочи бързо и отвори вратата.

Пред него стоеше вуйчо му – висок, рано побелял човек, но изискано облечен, с мек балтон, пъстро вълнено шалче и ръкавици.

– Охо-о, Петя, коман са ва! – каза високо гостът, след което погали момчето по главата и се съблече.

Родителите на Петьо се появиха от кухнята.

– Добре дошъл, Сава! – каза майка му и прегърна брат си.

– Хубаво мирише на гозба! – забеляза гостът и стисна ръката на Петьовия баща. – Господин учителю, слушат ли те учениците?

– Другарю учителю! – поправи го усмихнат бащата.

Всички влязоха в салончето и седнаха около масата. Петьовият татко почерпи цигари, гостът очука папиросата добре на палеца си, извади запалката, щракна и поднесе пламъка към цигарата на учителя. Майката се извини и изчезна в кухнята.

Петьо наблюдаваше само госта.

– Тук е рай! – възхити се инженерът, като гледаше подреденото салонче, приятно затоплено от нагорещената до зачервяване печка. – Да знаете само в какво гнездо на скуката живея аз!…

– Скука ли? – учуди се учителят. – Къде има скука?

– На обекта.

– На обекта скука?… Сава, ти се шегуваш!…

– Никаква шега, брат!… Студ, липса на топла вода, кораво и тясно легло. А концерти, театър, вана, интелигентни хора – всичко това е далеч от нас, брат… Около мен само работници и плакати. Туй да свършим предсрочно, онуй да форсираме, ударничество-мударничество…

Той се отпусна назад и всмукна дълбоко дим, който после бавно издуха през носа и устата.

Петьо, притихнал и превърнал се на слух, поглъщаше всяка дума на госта. Нещо у него се бе прекършило. Той и не мислеше да сравнява инженер Ковшов с този бърборещ и хленчещ нос. В сърцето му се промъкна някаква с нищо незаслужена обида.

– А как работят младежите? – запита Петьо.

– Хвърчаща работа! – усмихна се гостът. – Не желаят да взимат под внимание обективните пречки. А на събрания отварят едни уста за критика!… Мислел съм бавно, работел съм бавно… Аз кажа един срок, а те – прас! – отрежат го наполовина… Наричат ме инженер от Средновековието…

Петьо се усмихна доволно.

– Казвам им винаги – продължи инженерът: – Другари, дайте условия за живот и тогава искайте работа!…

– Нима работите без всякакви условия? – запита учителят.

– Какви ти условия! Ако ти кажа, че от цял месец не съм видял топла течаща вода, няма да повярваш, нали?

– Ти пък – течаща вода! – каза Петьовият баща. – Какво ще му търсиш топла вода в Балкана!

– А това, че не мога да слушам концерти?… Нито Бах, нито Хайдн, нито дявол!…

– Туй да ти е дертът! – забеляза отново Петьовият баща.

– Все пак не бива да се забравя, че аз съм човек със западно образование. Научен съм да работя по мои темпове, без да ми се месят нито партийни секретари, нито наши домашни инженери, нито младежки организации… Това скъсяване на сроковете ме подлудява!

– Не може ли да се работи с по-къси срокове? – запита учителят.

– Строителството си има закони. Не мога да отида против професор Волф.

– Кой е той? – заинтересува се учителят.

– Белгийски професор по конструкция.

– А има ли други инженери, които не споделят твоите схващания за сроковете?

– Всички останали…

– Те казват, че сроковете могат да бъдат скъсявани? – усмихна се учителят.

– Не само казват, ами ги скъсяват! Не четеш ли вестниците?…

Майката на Петьо влезе с поднос, върху който димеше топла гозба. Петър стана, заяви, че не му се яде, родителите му вдигнаха учудено рамене и той се оттегли в стаята си. Съблече се бавно и се мушна в хладните завивки. На съседното легло кротко спеше сестричката му. Мисълта за разбитите му илюзии го тормозеше. Той едва сдържаше готовите да бликнат от обида сълзи. Но когато поразмисли малко, Петьо се сети за останалите инженери и за младежите, които въпреки професор Волф скъсяваха сроковете, и се успокои. Дори се усмихна. Вуйчо му с неговото “коман са ва, Петя” и с неговия белгийски професор трябваше да отстъпят… те вече отстъпиха пред новите хора. Петьо се усмихна за втори път и в изблик на радост не усети как каза полугласно в тъмното:

– Коман са ва, Сава?

След това трепна и погледна сестричката си. В оранжевата светлина, която идваше от уличното осветление, лицето й беше хубаво и щастливо.

ПАЛАВНИК

    Госпожа Ванилиева отвори вратата и комисията, която събираше подаръци за корейските деца, влезе в “Дом Ванилиеви”.

– Ние ви чакаме – каза тържествено домакинята и покани трите жени в хола.

Тук, облечен по домашному, в халат и с “Работническо дело” в ръка, се показа Ванилиев – усмихнат исполин с къдрава сива коса и съвсем малки мустачки.

– Живо-здраво! – поздрави широко той и стисна подред ръцете на жените, но с такава сила, сякаш имаше намерение да ги смачка.

Третият и последен член на домакинството, шестгодишният Гого Ванилиев, изскочи отнякъде и застана пред всички. Той тътреше зад себе си разбит дървен камион – едно идеално изобретение за вдигане на шум. Хлапето бръкна с пръст в носа си и започна да разглежда посетителите.

– Бедните корейски деца! – натъжи се госпожа Ванилиева. Готова съм да дам всичко за тях!…

Като каза това, тя притегли своя син до полата си и започна да гали ласкаво главата му. Гого я погледна учудено, защото не знаеше на какво дължи тази нежност. Само преди три минути той бе изял един здрав, ободрителен бой, задето бе скочил от разтегателната маса върху голямата бакърена тава.

– Ще дадем, другари! – видът на Ванилиев бе силно възмутен. – Нека се пръснат от яд американските убийци, които благодарение на добрата си военна техника превръщат Корея в развалини! – Ванилиев размаха вестника. – Нека разберат, че дори нашата бедна, търпяща лишения България идва на помощ!…

– Макартър като им бухне една атомна!… – извика разпалено Гого. – Ох! Щипеш ма, мамо!…

– Горкичките деца! Те сигурно гладуват! – каза бързо Ванилиев и ядосано смачка вестника.

– Да изпукат от глад! – чу се отново гласът на хлапето.

Госпожа Ванилиева гледаше с ужас ту членовете на комисията, ту мъжа си, който всеки миг можеше да направи нещо, което не трябваше да прави пред чужди хора.

– Боже мой, Гошко!… Кой те научи на тези варварщини?…

– Татко казва така, когато говори радио София!…

– Мълчи, куче! – изрева исполинът.

От веселия и широк по характер Ванилиев не бе останало нито помен. Лицето му бе сгърчено и от очите му като от очи на модерен Посейдон в халат излизаха светкавици. Но малчуганът не разбираше нищо и се чудеше защо майка му така силно го стиска по лакътя.

– Боли! – изкрещя най-после Гого. – Ой, пусни ме!… Ще хапя!…

Като се стараеше да се усмихне, госпожа Ванилиева пусна своя син, който весело заобиколи масата, дърпайки след себе си дървеното камионче.

– Сега ще донеса малко дрешки, другари! – предложи Ванилиева.

Тя бършеше изпотеното си лице и с тревога продължаваше да наблюдава своя съпруг. Светкавиците в очите на Ванилиев бяха угаснали. Изглежда, че безгрижно заигралото се дете го успокои. Домакинята се извини и отиде в антрето, откъдето се върна с две смачкани палтенца.

– Само това имаме… Нека го носят със здраве!

Гого, който бе прекъснал играта си и гледаше с интерес как палтенцата преминават в ръцете на комисията, каза:

– Мамо, нали няма да им дадем здравите, дето са в гардероба?

Именно тук гражданинът Ванилиев, този, който имаше исполински ръст, същият, когото преди малко назовахме Посейдон, не издържа. Той хвърли вестника и залепи една здрава и шумна плесница върху лявата буза на Гого…

*

    – Бедният Гого!… Няма да му се размине леко… – забеляза една от жените на комисията, след като вратата се затвори зад гърба им.

А в апартамента Ванилиев даваше вече последни нареждания на жена си:

– Затвори прозореца, да не чува махалата… Ха така!… Пусни радиото, но силно!… Дай го сега насам!…

Той навря главата на малчугана между краката си и започна да го налага отзад.

– Макартър, а?… Нà ти Макартър!… Атомна, а?… Нà ти за атомната!… Нà, нà, нà!…

Гого ревеше с всичка сила, но писъците му се смесваха със звуците на радиото, което гърмеше маршове. И налагането щеше да продължи дълго, ако не бе ударила минутата за “гласа на Америка”. Тогава Ванилиев пусна жертвата си и кротко седна пред радиоприемника.

Палавникът, който за наказание бе затворен в банята, хлипаше и все още не разбираше в какво се състоеше вината му.

ЗАХАРНИЯТ АПАРТАМЕНТ

    От дете зная няколко приказки, в които се разказва за захарни къщички. Но като дете аз бях малко нещо недоверчив и си казвах:

“Все пак захарните къщички са измислица. Та те не биха издържали дори един-единствен дъжд.”

Сега съм на двадесет и девет години.

И изведнъж оня ден се сблъсках не със захарна къщичка, а с цял захарен апартамент.

Това се случи, когато посетих родствените на мен старци Делибатакови. Те са двама добре прекарали живота си пенсионери – старецът Делибатаков и бабичката Делибатакова, които живеят в затворено за външния свят апартаментче, разменят си по погрешка изкуствените си челюсти, вслушват се в “Гласът на Америка” и се тътрят по земята, колкото да износят ластикотинените си дрехи, ушити още през време на испанската война.

Позвъних и зачаках. След известно време в антрето отекнаха няколко бавни стъпки и след като мина цяла вечност, чух недоверчивия глас на бабката:

– Кой е вън?

– Аз съм, бабке!… Борко!… Синът на Пена от Малко Търново.

Отново тишина.

– Кой е вън?

– Борето, бабке, Борето!…

Вратата се отвори и ме лъхна ухание на таскебап.

Бабка Делибатакова изблея: “Да те убие господ! Защо не ми каза, че си ти? – изфъфли: – Ух, че си порасъл!” – и ме пусна в антрето.

Свалих балтона си и се упътих към закачалката. На тази закачалка висеха пет-шест вехти палта и… дявол да го вземе, всички джобове бяха пълни с нещо. С движения на ловък илюзионист бързо опипах джобовете и се убедих, че те действително бяха пълни. Бръкнах в единия – захар. Бръкнах в другия – захар.

– Хайде, Боре! Ела да видиш стария! – покани ме бабката и аз минах пред нея.

Стоп!… Нещо проскърца под подметките ми. Вгледах се добре. Захар!

– Мишо!… Мишка!… Виж кой е дошъл!…

На кухненската врата се появиха виолетови тиранти и лъсна едно съвсем обръснато от живота теме, което блестеше като керамика.

– Ето го и Борката! – потърка ръце старчето. – Къде се губиш като минерална вода?

Той стисна ръката ми и ме потупа по рамото.

– Не сядай там! – каза бързо бабката. – Това канапе е старо и виж че си паднал на земята!…

– Не на земята, а на пода! – поправи я весело дядката.

Седнах на един стол и погледнах с интерес канапето. Старо, похабено вече канапе. Вгледах се по-добре – цялото задръстено с пълни захарни кесии. Захарни зрънца блестяха около краката му, тънки захарни пътечки също като млечен път водеха към бюфета, към стария мек стол, покрит с мръсен, жълт някога калъф. Дълго тъпкана, мачкана с чехли, обуща и галоши, пръснатата по пода захар на места бе превърната в захарно брашно и подът приличаше на гигантска торта, поръсена със захар на пудра.

– Кажи нещо ново – започна старчокът и като намигна дяволито, добави: – Нещо за ударничеството и да речем, кой търси под вола телеграф.

Познавах пенсионерското чувство за хумор на дядо Михаил, разнасяно дълго време по военните домакински канцеларии, затова не се учудих на начина му да се изразява.

– Дошъл съм за стария фамилен албум – казах спокойно аз. – Трябва ми снимка на покойната баба Катерина.

– Албумът е в гардероба! – обади се бабката. – Ей сега ще ти го донеса.

Тя изчезна в другата стая и след две минути се върна, като търкаше кориците на ценното фамилно съкровище с края на полата си. Поех го и не без трепет разтворих дебелите му страници, върху които бяха налепени и мои детски снимки, каквито аз самият вече нямах. Между страниците лъснаха захарни зрънца. Започнах да прелиствам. Старият албум, толкова скъп за мене, бе изцяло захаросан. Върху една съвсем избледняла моя снимка, която представляваше Борко Априлов на четири години, имаше само три зрънца и те бяха кацнали точно на устата ми…

– Хайде да вечеряме! – каза старчокът.

Вечерята беше сложена на масата. Дръпнах стола си към нея и с досада усетих стария котарак между краката си. Стиснах опашката му, за да го прогоня. Странно – цялата опашка бе полепнала със захар.

– Заповядай, Боренце! – покани ме бабката. – Ще си хапнем мусака и туршия. А десерт няма и няма да има, докато на пазара липсва захар.

Накратко, ето какво преживях в апартамента на старите мои родствени Делибатакови. Приказките за захарните къщички бяха отмъстени.

СЛУЧКА В “САВОЯ”

    Както се случваше почти всеки следобед, Цеца, Мики и Дики влязоха в сладкарница “Савоя”. Мики вървеше напред и с пренебрежителен поглед търсеше празна маса. След него вървеше Цеца, която бе заета единствено с това да дига нагоре и да сваля надолу клепките си. На голям интервал зад тях се поклащаше Дики, който си тананикаше песничката “Отвори вратата, Ричард…”

– Няма празна маса – каза Мики. – Да седнем на оная, заета от другарчето.

Мики поиска разрешение и тройката зае празните столове. Посетителят, без да удостои с поглед компанията, повика келнера, плати и си излезе.

– Тук има някакви ръкавици! – каза Цеца и като хвана внимателно с два пръста едната ръкавица, бавно я отмести настрана.

– Американецът си е забравил ръкавиците – осведоми ги келнерът. – Дайте ги на касата.

– Какъв американец? – учуди се Дики. – Нима у нас все още има американци?

– Той си е баш българин, ами аз го наричам американец, защото се завърна преди шест месеца от Канада.

Трите чифта очи, които дотогава гледаха презрително ръкавиците, жадно се впиха в тях.

Цеца грабна една от ръкавиците.

– Вундербар!… Божествена симфония на кройка, десен и качество!

– Идеални шевове! – забеляза Мики. – Тези ръкавици отговарят напълно на мъжкото ми достойнство!

– Ухаят на бобър! – намеси се Дики. – Ухаят на свобода, палми и джаз!…

Ръкавиците тръгнаха из ръцете на тримата почитатели на хубавото. Цеца потърка меката кожа по лицето си и каза:

– Изпитвам чувството, че ме гали Дон Амичи!

Мики сложи едната на ръката си и затвори очи.

– Тихо!… Оставете ме да почувствувам всичко!… Ръката ми е като в пух от канарчета!… Ах, Америка, Америка!…

– Виждате ли какви ръкавици правят подпалвачите на войни? – смигна Цеца.

Ръкавиците пътешествуваха от ръка на ръка, бяха галени, целувани, извръщани с подплатата навън – гризеха ги със зъби, опитваха ги на тежина, издигаха ги да видят как изглеждат на светло, после как изглеждат под масата на разсеяна светлина, след това на полуразсеяна и пр., и пр.

– Няма какво да се чудите – наруши мълчанието Мики и започна да пие своя “шварц”. – Такива неща могат да бъдат изработени само в Америка!…

– Въобще на Запад! – въздъхна Цеца. – Божичко, американецът идва!

“Американецът” се доближи до масата и запита учтиво:

– Да сте намерили някакви ръкавици?

Цеца подаде угоднически ръкавиците на бившия канадски гражданин.

– Извинете, господине… Ние… аз бих желала да зная колко струват тези ръкавици в Америка?

По лицето на гражданина се появи недоумение:

– Ръкавиците ли?

– Тези ръкавици.

– Че тези ръкавици не са американски.

– Какво? – подскочиха тримата.

– Италиански? – подсказа галено Цеца. – И там се правят хубави неща.

– Може да се правят, но тези ръкавици са български… Купих си ги от “Нармаг”… Довиждане!

Цеца наведе глава и почти заплака. С рязко мъжествено движение на ръката Мики изгълта горещия “шварц” и изохка.

КРИТИКА И САМОКРИТИКА

СЛУЧАЯТ ИВАН ЗАЙКОВ

    Завчера пред входа на жилищната ни кооперация срещнах предания и добросъвестен член на бюрото при кварталната ни организация другаря Зайков. Той не ме поздрави както обикновено весело, а някак гузно.

– Другарю Зайков – казах аз, – струва ми се, че нещо с вас не е в ред.

Другарят Зайков се спря, погледна ме през мътните си очила и се смути.

– Имате вид на човек, който преди пет минути е извършил престъпление – добавих аз.

– Прав сте, младий момко – отвърна другарят Зайков. – Преди десет минути напуснах едно заседание.

– И таз хубава! – усмихнах се аз. – Какво от това?

Моят съкварталец свали очилата си и ги потърка с носната си кърпа, като присвиваше нервно миглите си.

– Младий момко, работата е там, че събранието още не е завършило… Сега четат доклада.

– Аха, аха… Все пак нищо не разбирам.

Другарят Зайков въздъхна дълбоко и двусмислено.

– Повярвайте, никога досега не съм напущал по такъв начин заседание. – Той въздъхна отново. – Казва ви го човек, който посещава седмично девет заседания и който е лъгал само пред полицията.

– Какъв беше докладът?

– За делото на Левски по случай годишнината от обесването му.

Повдигнах недоумяващо рамене.

– Вие, младий момко, се занимавате с писане и предполагам, че сте интелигентен човек, но кажете, можете ли да изслушате осем пъти един и същ доклад?

– Не! – почти извиках аз. – Напълно изключено!…

Симпатичният активист от нашия квартал се усмихна и продължи:

– Осем пъти поред, младежо, и то не от различни докладчици, а от един и същ човек.

– Говорите невероятни работи!…

– Повярвайте, започнах вече да го сънувам.

– Кого сънувате?

– Този тип – Александър Ягодов.

– Кой е този Александър Ягодов?

– Докладчикът.

Другарят Зайков измъкна за втори път кърпата си, изсекна се в нея и ми даде следните подробности:

– Преди три месеца, както му е редно, чествувахме годишнината от обесването на Левски. По този случай другарят Ягодов изнесе доклад в партийната ни организация. Два дни след като чух доклада в партийната организация, на събрание на единната ни организация отново чух същия доклад. След една седмица посетих събрание на Българо-съветското дружество. Незнайно откъде и как в дневния ред фигурираше и името на Ягодов. Изслушах отново доклада. Минаха не минаха десетина дни и хоп – същия доклад със същия докладчик в профорганизацията.

Другарят Зайков сви вежди и ме погледна изпитателно.

– Слушайте! Да не ви отегчавам?

– Напротив – успокоих го аз. – Продължете!…

– Често посещавам събрания и на женското дружество. Това става, когато трябва да прибера моята бабичка, която заради ревматизма мъчно изкачва стълбите на кооперацията. Влизам аз тихичко в залата и сядам на крайния стол. Знаете, неудобно е – там все женоря. Сядам значи и чувам едни думи, които сякаш цял живот съм чувал. Един много познат глас говори за обесването на Левски. “Това е Ягодов” – казвам си и поглеждам към трибуната… Същият!… Острата му брадичка се люшка като метла, сякаш мете мислите по хартията… Няма що – изслушах още веднъж доклада. Същият доклад, само че накрая специално заключение за жените: “Нека всички български жени последват примера на великия апостол на свободата, като сами се превърнат на апостоли и в пек, и в мраз да бранят своите идеали!”… Къде ли не ме намери този Ягодов? Един-единствен път отидох да видя как работят нашите младежи – и там ме настигна. Дотегна ми докладът, но повече от всичко ми дотегна докладчикът. Годишнината бе минала отдавна. На Левски, както подобава, бе отдадена почит. Пред нас лежаха десетки други задачи. А другарят Ягодов, назубрил веднъж една тема, не пожела да се откаже от нея. В събрание на Червен кръст, в контактния комитет – навсякъде ме намираше и ме изтормози до такава степен, че започнах да го сънувам… По едно време изчезна. Появил се в друг район. Олекна ми, младий момко. Помислих, че се е отскубнал завинаги от изтерзаната ми старческа душа. Не щеш ли – преди седмица на една вечеринка брадичката му изникна изневиделица, ръчичките му запрелистваха ситно написаните листове и ни приспа до полунощ. Простих му целия този тормоз. Нека се порадва старецът на слава! Простих му дори, че провали вечеринката… Но когато днес не другаде, а на физкултурно събрание ми се изтъпанчи този доклад с този брадат Мефистофел – не изтраях.

Другарят Зайков се изкашля няколко пъти.

– Виж какво, младий момко. Моите сметки с обществото са чисти. От заседания не бягам, членския си внос плащам редовно, търпя критика и мога да си правя жестока самокритика. Какви ли не заседания съм изкарал!… Но когато днес, вече три месеца от чествуването на Левски, разбираш ли?… Кипнах и напуснах събранието. Сега разбирам, че съм проявил недисциплинираност и ми е малко гузно. И пак съм готов да му простя на този окаяник, ако съм сигурен, че повече няма да го срещна… Хайде довиждане!…

Иван Зайков започна да се изкачва по стълбището. Аз все още стоях на входа и гледах гърба на съзнателния, предан другар, когото всички уважавахме. Удивлявах се на неговото търпение, дисциплинираност и готовност да прощава. После се обърнах към улицата и както се казва, потънах в ежедневната си работа.

Три дни след тази случка аз и няколко мои колеги бяхме поканени на някакво тържество в един от крайните квартали, където трябваше да прочетем по нещо. Салонът беше пълен. Ние позакъсняхме малко. Когато влязохме вътре, председателствуващият тъкмо съобщаваше:

– Другарки и другари, давам думата на другаря Александър Ягодов, който ще ви прочете доклад по случай годишнината от обесването на Левски… След това ще се състои литературно четене.

Зад трибуната се изправи дядка с остра, пожълтяла брадичка. Стиснах здраво облегалото на предния стол, за да не падна, и… изслушах доклада.

В ЕДНА ВЕЧЕР

    Преди известно време попаднах в хубаво подбалканско градче с големи стрехи и турски керемиди. Там вечерите пристигаха с мучене на крави. В привечерната тишина чешмите шуртяха непрекъснато и придаваха на тишината старовремски колорит. Хората там нямаха нищо против тези старинни особености. Те се стараеха да ги запазват и въпреки това новият бит се настаняваше в пазвите на това градче.

Една вечер, мисля, че това бе на петия ден от моето пристигане там, заедно с председателя на местни народен съвет седяхме в градинката на ресторанта, отдадени на разговор, в който най-често се промъкваха изразите “запланували сме”, “трудодни”, “предсрочно”, “каптаж” и въобще целият реквизит от изрази, с които изобилствуват репортажите на нашата преса. Председателят беше млад човек с приятни, бдителни очи и верен, придобит още от затворническите години ишиас. Говореше за мъчнотиите, които се срещат при създаването на новия кадър.

– А нямате ли си местни сили? – запитах го озадачено аз.

Той допря чашата до устните си и я остави на масата, без да пие.

– Имахме отличен местен кадър и това ни изяде главата.

– Нищо не разбирам – отвърнах аз.

– Няма нищо за неразбиране тук – усмихна се председателят. – Но видите ли, другарю – всичко способно, всичко енергично, което работеше на различни сектори тук, постепенно се измъкна към столицата. Получава се такова нещо значи: виждаш как даден другар работи, удивляваш му се, помогнеш му да напредне още повече и един ден – хоп, явява се той при теб и те моли за двудневен отпуск. Дадеш му отпуска, той заминава за София, опича си там хляба, дето се казва, и после – “досвиданя, друг мой, досвиданя”. Обере си багажа и с първия влак отлетява към столицата… После научаваш, че постъпил в деловодството на някое министерство. При нас беше горд орел, лъв, тигър, а там, братко, започнал да гризе параграфите… Изгубва се в праха на книжата… Та казвам ти, брат: кое е по-достойно за духа, както се изразява Хамлет – да бъдеш пръв между живите хора или последен в регистратурата?… Какво пък има в тази София, а?… Ти идеш оттам. Кажи какво има?…

Аз замълчах гузно, а проницателният поглед на председателя безмилостно се впи в мен, след което той тихичко и подигравателно се усмихна.

– И ти, братко, и ти си оставил провинцията! Виждам аз.

Тогава към нашата маса се приближи приятен на вид младеж, с мека, възруса коса, по риза и зелен дочен панталон. Като се ръкува с нас, той каза:

– Вие, другарю, сте от София, а?

Аз потвърдих.

– Другарят е представител на местния ДСНМ – обясни събеседникът ми. – Цялата околия се възхищава от него. Винаги пръв в акциите и душа на организацията.

– Извинете, ей сега ще се върна! – каза смутено младежът и изтича към младежката група, която в това време мина по уличката.

– Видяхте ли го? – заговори след настъпилото мълчание председателят. – Огън момче! – И после добави с въздишка: – Изглежда, че скоро ще го загубим!… А вие не казахте дали сте софиянец.

– Не съм софиянец – наведох глава аз.

– Както и да е!… Много се говори за провинцията. Казва се, че София не е България… Имахме един другар – отличен по културните въпроси. Получаваше списания направо от Москва. Пишеше агитки. По време на кампаниите беше душата и сърцето на агитацията… Всичко се развиваше добре, докато един ден пристигнаха писатели от София. Залепи се той до тях и какво му говориха, какво струваха – не зная, но веднъж той влезе в кабинета ми и каза:

– Другарю председател, както ви е известно, аз се занимавам с литература – проза, драма и поезия. А и роман пиша.

– Радвам се – казах аз. – Успехите на нашите съграждани са и наши успехи.

– Аз трябва да замина за София – отвърна тихо той. – Тук се задушавам. Нямам просперитет. Тъй да се каже, тук няма плацдарм за изкуството.

Скочих на крака и започнах да го разубеждавам. Какво ли не му казах. Казах му, че тук именно се строи клетковият социализъм, че в провинцията клокочи истински живот, че провинцията не трябва да бъде изоставяна. Изглежда, че съм бил много убедителен. Той наведе глава и каза:

– Добре тогава! Ще остана да спася провинцията!

След този красив жест от негова страна мина доста време. Изкарах още една кампания с него, изкарахме и изборите и тук както винаги той се прояви. Неговата естрада беше летяща в буквалния смисъл на думата.

Но един ден той отново влезе в кабинета ми и като отвори някакъв професионален вестник, извика:

– Крепостта падна, другарю председател!

– Какво е паднало? – запитах аз.

– Китайските стени са разрушени!… София ме призна!… Вижте тук!

Погледнах вестника. Бяха напечатали някакво негово стихотворение.

– Поздравявам те! – казах чистосърдечно аз. – Радвам се заедно с теб.

– И за това ще ми помогнете! – светна неговият поглед. – Аз трябва да бъда спасен и вярвам, че ще ме освободите!

След това злополучно стихотворение нищо вече не помогна. Той замина.

– Успя ли да се издигне? – запитах заинтригувано аз.

– Казват, че влязъл в един от литературните кръжоци. Майка му пък казва, че напечатал още две стихотворения и работел в някакво данъчно поделение…

– Сега разбирам всичко – проговорих аз в настъпилото мълчание, през което ние изпихме бирата си и като си почивахме, слушахме брътвежите по масите.

– Разбира се, не е само неговият случай – проговори пак събеседникът ми. – През последната година имаме няколко случая… Е, то се знае, не всеки тръгва като поет… Все пак няма човек в градчето ни, който да не е използувал най-малката роднинска или партийна връзка със столицата… Ние буквално осиротяваме. Непрекъснато създаваме и кърпим, а София като гладна ламя гълта нашите хора… Иванчо, дай още бира.

Хладната полупланинска вечер, напоена с дъх на орехови листа, безобразничеше в градината на хоремага. Някъде пееха младежи. Скърцаха щурци.

Председателят на местния ДСНМ се върна, седна при нас, поръча си лимонада и каза:

– Уредихме волейболна среща с Терликово… Та вие значи сте журналист от София, а?… Как е животът там?

– Добър е! – усмихнах се аз. – Непрекъснато се отварят прекрасни гастрономически магазини…

– Оставете това!… Казват, че Музеят на революционното движение бил подреден изящно, че сградата на Ректората ставала цял палат, от друга страна – литературни четения, изложби… Скоро ще прескоча за два-три дни.

– Казах ли ви? – засмя се председателят на народния съвет. – Хайде наздраве!…

Младежът ни погледна недоумяващо, вдигна пълната с лимонада чаша и каза: “Наздраве!”

СЛЕД ПОЧИВКАТА

    Моню Лаптев, директор на предприятието “Гилпром”, се завърна от летен отпуск. Освен двата килограма в тежината на тялото си и слънчевия загар, който му придаваше вид на морски вълк, Монь Лаптев донесе от морето енергия да се справи веднага с висещите въпроси на предприятието. На път към предприятието той си мислеше: домакини и снабдители имаме четири – следователно двама в повече, което ще рече – излишни. Имаше никому ненужни куриери, малко повече, отколкото трябваше референти, а броят на машинописките – ето това той съвсем не знае. Спомня си добре две машинописки с естествено руси коси и една с оксиженирана, но кестенявите и брюнетките дявол ги знае колко са.

Щом влезе в предприятието, Моню Лаптев се учуди на оживлението, което царуваше там. Удиви го не само грамадният брой служещи, които се шляеха по стълбището и салона, но и редица непознати за него хора, които го приветствуваха с “добре дошъл” и изчезваха в лабиринта от стаи и коридори.

– Ах, какъв сте почернял, другарю Лаптев! – извика касиерката Вероника Събева, като пляскаше ръце и подскачаше около него.

– Морето оказа въздействието си – отвърна скромно Лаптев, отваряйки с пиратска дързост вратата на кабинета си.

Един след друг се изредиха да го поздравят трима референти, двама корреференти, закупчиците и четири от машинописките. Последната от машинописките каза нежно:

– Вашият вид ми нашепва за героите от романите!… Представям си как сте порили вълните…

Лаптев поглади бързо оскъдната си перушинеста косица и каза мечтателно:

– Наистина беше вълшебно.

– А роман преживяхте ли си? – запита още по-нежно машинописката, като присви очите си и притисна куп чернови и индига към сърцето си?

– Въобще беше добре – небрежно отвърна Лаптев. – Но както е казал поетът: обстоятелствата бяха такива… Я, Ламбрева, повикайте заместника ми!…

– Ей сегичка, другарю директоре!… Но нима забравихте, че моето име не е Ламбрева, а Нейчева?

“Много свят сме изпоназначили – помисли си Лаптев, след като остана сам. – Мъчно е да се запомнят имената им. Трябва незабавно да се премине към съкращаване, защото рано или късно ще ми теглят ушите.”

Заместникът му, главният администратор Григор Гатев, човек нагазил вече пределната възраст, улегнал, даващ да се разбере от пръв поглед, че познава работата си, влезе при него и се ръкува с достойнство.

– Гатев, как беше в мое отсъствие?

– Благополучно, другарю директоре.

– А бе, Гатев, не ти ли се струва, че предприятието е отрупано с излишни хора?

– Обективен факт! – съгласи се администраторът.

– Решил съм енергично да уволня няколко партиди!…

– Крайно време беше – съгласи се Гатев и погледна небрежно потъмнялото лице на шефа си.

– Слушай – Лаптев се оживи, – я седни тук и кажи кой назначи оня, високия закупчик?

– Кой? Дето не може да изговаря буквата “р” ли?… Вие го назначихте.

– Хайде бе, сигурен ли си?

– Препоръчал ви го вашият вуйчо.

– А?… А-а, да, да… Спомних си. Остави го него. Той си разбира от службата… Давай по-нататък! Има една машинописка Ламбрева. Тя как се назначи?

– По най-обикновен начин. Нима забравихте, че тя е сестра на един ваш познат, с когото бяхте на почивка миналата година в Пампорово?…

– Аха, аха! О-о, да, да!… Как щях да се изложа пред този човек! Той има два доктората… Давай по-нататък, Гатев! Но по-решително! Както изисква класовата бдителност… Има една машинописка, такава… изписана и гледам… навън се движи с нездрава среда…

– Ако не се лъжа, става дума за Моника Себастиян… Тя е дъщеря на ваша бивша учителка по френски език.

– Брей! Какво щяхме да направим! – Директорът Лаптев се наведе напред. – Ами, Гатев, тази… Нейчева пак аз ли я назначих?

– Тя е годеница на ваш пръв братовчед.

– Ясно! По-нататък! Давай по-смело!… Референтът Джамбазов например…

– Той е назначен по настояване на майка ви.

– Да минем по-нататък, Гатев…

След като изброи още десетина служещи, Лаптев се убеди, че чиновническият персонал на “Гилпром” е компактен и не бива да се пипа с пръст.

– Виждате, Гатев – каза той. – Нашият чиновнически ансамбъл е непоклатим. Трябва да съкратим нещо от работилницата.

Тук Гатев, който иначе бе тих и спокоен човек, стана.

– И дума да не става… В работилницата са най-зле. Там имаме глад за хора!…

– А как тогава ще понижим себестойността на продукцията? – запита не по-малко енергично Лаптев. – Дошъл съм от морето с непоколебимо решение да извърша нужните съкращения. Това го изисква правилната политика на предприятието. Не виждате ли как сме набъчкани в стаите?…

Като резултат от този разговор още на следния ден бе уволнен един от преносвачите. Уволнението му бе мотивирано обширно. В мотивите се споменаваше за петилетки, за понижение на себестойността, за класова бдителност и т. н.

Такова бе последствието от енергията, която директорът Моню Лаптев донесе от морето. Той се успокои и заграден от любовта на своя чиновнически ансамбъл, заживя щастливо чак до уволнението си.

ПРЕЛЕТНА ПТИЦА

    Въпреки че тук не става дума за гражданина Колев, а за гражданина Кирил Коджабуков, ние ще започнем разказа с гражданина Колев, защото не друг, а той се изкачи един ден до кабинета на гражданина Коджабуков и почука на вратата.

Кабинетът отговори с мълчание, но тъй като гражданинът Колев не бе вчерашен, отвори спокойно вратата и влезе в стаята, заставайки по този начин лице с лице пред директора на “Лимиздел”. Лицето на гражданина Колев изрази безкрайно учудване, но все пак той попита:

– Къде е другарят директор?

Човекът зад бюрото, мъж с щрайгерен костюм от вносна вълна и кафява връзка с бели райета, отговори:

– Пред вас е директорът и като тъй – говорете!

– И въпреки всичко – съвсем учудено започна посетителят – според вас… аз значи не съм сгрешил и… тъй да се каже, действително се намирам в дирекцията на “Лимиздел”?…

– Въпреки всичко – да! – забарабани с пръсти директорът.

– А видите ли, аз съм останал с впечатление, че директорът на това предприятие е другарят Кирил Коджабуков…

– Беше – пресече го щрайгарният костюм, – но от три дни се премести в “Плод-зеленчук”, където изпълнява ролята на директор!… Друго, тавариш?

– Друго – здраве! – усмихна се гражданинът Колев, след което се поклони, сбогува се и излезе в коридора.

Щом излезе в коридора, той се замисли. Мислеше горе-долу по следния начин: “Сега нямам нито минута време да го търся. (Той бе извадил бележника си и трескаво диреше из свободните си дати и часове.) Чак след седем дни във вторник!” Той извади молив и записа: “Вторник 10 часа да се видя с др. Коджабуков в “Плод-зеленчук”.

И ето че вие искате да запитате: защо му е на него гражданинът Коджабуков? Това е къса история и може да се разкаже с няколко думи.

Гражданинът Колев е касиер в кооперация “Дъб”, където гражданинът Коджабуков бе в продължение на дванадесетина дни началник. Един ден преди да напусне, за да се озове на нова служба, Коджабуков си получи заплатата от касата и съвсем случайно забрави да се подпише на ведомостта. Този факт означаваше две неща:

Първо: касиерът Колев трябваше да заплати сумата от 18 000 лева.

Второ: кариерата на гражданина Колев щеше да бъде опетнена.

Ето защо той се интересуваше от своя бивш шеф, с когото вече нямаше нищо общо.

След седем дни, с ведомост под мишница, гражданинът Колев почука на вратата на директорът Коджабуков. Никакъв глас не отговори, но тъй като гражданинът Колев не бе вчерашен, влезе в кабинета и застана пред директора на “Плод-зеленчук”.

– Трябва ми директорът – каза вежливо гражданинът Колев.

– Заповядайте, аз съм директорът – отвърна любезно директорът.

– А другарят Коджабуков?

– Преди три дни стана директор на “Стройобединението”.

– Тюх да му се не види! – нервира се гражданинът Колев.

– Какво казахте?

– Нищо не казах, другарю директоре!… Хайде довиждане!

Вън касиерът Колев, решен да се бори за своята чест, се съгласи мълком да отложи една конференция, но на всяка цена да срещне Коджабуков в четвъртък.

На определения ден и час гражданинът Колев се озова в “Стройобединението”, почука на вратата на бившия си шеф, пак не чу отговор, но понеже не беше вчерашен, влезе вътре, където разбра, че съдбата положително си прави с него някаква шега. Зад бюрото стоеше друг, а не Коджабуков, вследствие на което гражданинът Колев запита направо:

– Къде е преместен другарят Коджабуков?

Новият директор го погледна учудено.

– Кой каза, че е преместен?

– Нима не е преместен? – зарадва се нашият касиер.

– Разбира се, че не е преместен!… Той сам се премести!… Аз поех неговата длъжност от тази сутрин.

Гражданинът Колев наведе глава и излезе от кабинета, без да каже довиждане, после бързо се върна, отвори вратата и запита:

– А къде е преместен?

– Казах, че не е преместен, а сам се премести, ако не се лъжа, в завода “Тъкан”.

Гражданинът Колев изхвръкна вън, непоколебимо решен още сега да измери бившия си шеф. Той се спусна по стълбището като алпийски мистрал, префуча по улиците като мотоцикъл и половин час след това остави личната си карта в пропуска на завода “Тъкан”.

“Ами ако отрече? – мислеше си касиерът. – Ами ако кажа, че не е получил никаква заплата?” Все пак гражданинът Колев се успокои.

Първо: имаше свидетели.

Второ: това беше глупава мисъл.

Той се покачи по стълбите, почука с трепет на вратата и пак не чу отговор, но Колев не бе вчерашен и влезе в кабинета. Кабинетът беше празен в смисъл, че вътре нямаше никой. Имаше бюро, кресла, килими и маслени картини, но човек нямаше. Гражданинът Колев излезе в коридора и се натъкна на разсилния.

– Къде е директорът? – запита бързо нашият касиер.

– Новият ли?

– Новият.

– Ако става дума за новия, той иде по стълбата. Сега ще му се представям.

Директорът се оказа съвсем непозната за нашия касиер личност. Той поздрави учтиво и влезе кротко в кабинета си.

– Този, дето мина, ли е? – запита предчувствуващият нещо лошо Колев.

– Тъй верно! – отговори разсилният, като гледаше втренчено вратата.

– А другарят Коджабуков?

– Заповядайте?… А-а, него не можахме да го видим. Чу се, че ще идва, ама се размина, без да му видим лицето. Подписа акта за встъпване в длъжност, ама после се възгещисал и станал директор на фабрика в Габрово.

– Вапцахме я! – едва успя да каже гражданинът Колев.

– Заповядайте!… Казахте ли нещо?

Гражданинът Колев излезе от завода с наведена глава.

По-нататък не знам какво стана. Говори се, че гражданинът Колев уловил следите на бившия си шеф и решен на всяка цена да защити кариерата си, заминал да го търси. Щом стигнал в Габрово, той взел влака и се озовал в Бургас. От Бургас заминал за град Сталин. След като бил забелязан някъде във Видинско, според едни веднага заминал за Пловдив, а според други – за Русе. Едно може да се каже с по-голяма положителност обаче: в Сливен нашият касиер узнал, че най-после екс-шефът му пристигнал в София. “Оттам няма накъде!” – казал си касиерът и заминал за столицата. Оня ден се обадил на домашните си за пари.

Желанието на касиера Колев да остане честен е налице. Но вие вярвате ли, че на този свят може да съществува такава волева личност, която да намери някъде хвърчащия директор Коджабуков? А хора като него все още се срещат тук-таме из страната ни. Такива едни прелетни птици, които още не могат да си харесат служба.

ПО ВЪРШИТБА

    Към обед, щом овърша снопите на малоимотните стопани от селото, машинистът Съби Каръсъбев изпъна токмачестите си ръце, прозя се и като се обърна към помощника си, каза:

– Няма лабаво!… Започваме вече с кулаците!… Въртят ме те, верицата им!

Той избърса надве-натри омаслените си ръце, изсекна се шумно и излезе от двора. Съби, който преди половин час бе ял калая от оперативното бюро по прибиране на реколтата, бе решил на всяка цена да ликвидира по-напред кулашките снопи, както изискваше директивата. Той влезе за малко в хоремага, изпи две бири и се отправи към къщата на Сандю Балъка.

Къщата на Балъка бе изолирана от външния свят с четири дворни зида, една тежка, винаги залостена порта и две зли, овълчени кучета, които той караше да лаят най-силно, когато слушаше американския глас по радиото.

– Кой е? – извика Балъка, щом чу, че на портата се похлопа.

– Отваряй, Балък!… Дойдох да те предупредя, че ще вършеем в твоя двор! – извика отвън Съби Карасъбев.

Големите кучета се хвърляха яростно към входа и Съби чу как острите им нокти дращят бързо дъската. Балъка, който седеше под лозницата, налегнат от обедната жега, напъха ризата в панталона си и каза:

– Кате, отваряй!

Дъщеря му, бялото Кате, излезе от стаята, изтрополи с чехлите по стълбището, натири кучетата, открехна портата и погледна Съби право в очите.

“Туй не са очи, а фенери! – помисли си машинистът. – Знае как да ги върти дяволицата, няма що!”

– Дойде върховният момент, батинка! – каза весело Съби, като се вмъкна в двора. – Ще те бръснем!

Той чу как портата щракна зад гърба му.

– Кате, дай сливовица! – заповяда Балъка. – Нарежи доматки!

– С оцет или без оцет? – запита невинно Катето, оправяйки косата си, при което белите й лакти светнаха.

– Питай него!… Какво питаш мен!… С оцет или без оцет бе, аратлик?

Съби погледна косматите крака на Балъка, които се разхлаждаха с леген кладенчова вода. Лозницата хвърляше пъстра сянка върху затлъстялата му, дебела и запотена фигура. Съвсем лек ветрец, изникнал бог знае откъде, леко поклати листата, които започнаха да гъделичкат едрите, още зелени гроздове. “Само тук е хладно – помисли си машинистът. – Затвориха вратата зад гърба ми. Пленник ме направиха, тяхната вяра дяволска!”

От къщата дъхаше на парлива гозба и топъл препечен хляб.

– На теб говоря! – обади се отново Балъка. – С оцет или без оцет?

Кучето се прозя право срещу лицето му. Пъстрата сянка трептеше като копринен плат. Отпуснат на пейката, кулакът го гледаше с тънка усмивка.

– Да бъде с оцет! – реши Съби.

– С оцет, Кате!… И чушки препечи!… Динята охлажда ли се?

– Охлажда се! – отвърна дъщеря му и изтича под навеса.

Машинистът Съби Карасъбев седна на пейката до Балъка и отпусна големите си ръце зад облегалото. Мургавото му, малко прашно и небръснато, но хубаво и мъжествено лице изразяваше завист към това благополучие, където нищо, съвсем нищо не липсваше.

– Няма лабаво вече, другарю Балък!… Вършах, вършах в Долната махала, па гледам, по едно време идва един от околийския комитет и вика: “Ти ли си славният машинист Съби?” – “Аз съм” – казвам. “Овърша ли кулашките снопи?” – “Не” – казвам аз. – Сега карам в долните махали.” – “Никакви долни махали! – вика той. – Кой ви каза да вършеете първо на малоимотните?… Първо да вземем зърното на кулаците, защото се пишат хитри!… Разбра ли?” – “Разбрах – викам аз. – Голямо говедо излязох и отчитам грешката си. Щом свърша тези няколко снопи, и одма при кулаците!…”

– Кате!… Кате!… Обади се, като те викам!… Дай от старата ракия! – Балъка бутна цигарите си пред Съби. – Чушките на слаб огън, чу ли, Кате?

– Трябва да разбереш, Балък – продължаваше Съби. – Държавните интереси налагат да приберем първо вашето зърно…

Нещо в сърцето му трепна. Бялнаха се пак нейните лакти и препеченицата го жегна с парливия си лъх. Чашките затропаха по масата. Съби наведе глава и погледна жълтите й чехли.

– Да бяхме се чукнали, а? – поде Балъка. – Хайде бог доброто!

Радиото пропука и засвири. Съби изгълта препеченицата и не видя как чашката се напълни отново. Все повече и повече ухаеше на гозба. Кучето се домъкна и легна в краката му. Катето се появи отново и той видя по гушката й капчици сребърна пот.

– Бог доброто! – чу се отново ласкавият глас на Балъка.

*

    – Жертва на класовата борба! – викаше председателят на оперативното бюро. – Антоний от селски мащаб… Продаде се за един килограм ракия!

– И гозба – допълни председателят на селсъвета. – Продаде се за паница таскебап!

Съби Карасъбев, проснал се върху пейката в една от стаите на селсъвета, мокър като пиле, защото преди това го бяха поливали с вода, за да изтрезнее, отваряше отвреме-навреме очи и хленчеше:

– Оженвам се, Кате, за тебе!…

– Каква е тази Катя? – запита в недоумение председателят на бюрото.

– Нашата селска Клеопатра! – отговори председателят на селсъвета. – Дъщеря е на този хитър Балък, който напи момчето и го накара отново да вършее в Долната махала…

Съби отвори за последен път очи, каза нещо неразбрано и заспа. Настъпи тишина, в която се понесе равномерното тракане на вършачката, която този път под командата на верен капитан вършееше в двора на Балъка.

ДОКЛАД

    Счетоводителят Замфир Лаков влезе в бюрото на профкомитета, свали очилата си и каза:

– Другари, вярно ли е, че съм натоварен да направя доклад за мира?

– Вярно е! – засмя се председателят. – Спряхме се на теб.

– Все пак… разбирате ли, друг път не съм правил доклад… О, добре поне, че темата е лесна. Иначе аз освен числата и балансите друго нещо едва ли зная.

Определиха датата, стиснаха му ръцете, пожелаха му, с една дума, успех и Лаков отново се върна при своите операционни бележки.

Дните минаваха един след друг. Седмица преди просветното събрание Лаков си каза: “Хайде сега, другарю счетоводител, да се заемем с доклад!”

Той си купи три кутии цигари “Родопи”, натрупа куп листи върху холната маса, вмъкна се в един вехт халат, нахлузи чехлите си, напълни самописката, приготви си сироп от конфитюр, седна на стола и написа заглавието: “Борбата за мир”.

Щом нанесе заглавието, Замфир Лаков запали цигара и се облегна доволно назад. “А сега – да започвам!” – прошепна си той, след което стана и започна да се разхожда около масата. Дебеличката му очилата фигура крачеше замислено по килима. Ръцете, както изискваше правилникът на мисленето, бяха скръстени отзад, цигарата си димеше и… само в дълбочината на мислите му не се раждаше нищо достойно да бъде записано и разбира се, прочетено.

Неговата жена Лалка минаваше на пръсти през хола и поглеждаше мъжа си с благоговение. Дванадесетгодишният му син, който се върна от училище, бе посрещнат още на входа, бяха му дадени пари, като му се каза да отиде на кино и да си купи тригуни.

– Нищо не разбирам! – каза учудено синът.

– Ш-шт! Баща ти пише доклад!…

В същото време Лаков бе успял вече да седне върху масата, където прекара десетина минути. По този начин той дойде до мисълта, че най-добре ще бъде, ако изпие чаша сироп. Той слезе от масата, изгълта двеста грама сироп и в резултат на това, щом седна отново на стола, написа следното: “Днес целият свят се бори за мир.”

– Неправилно, Лалке! – извика той и жена му се показа на вратата. – Политически неправилно!… Излиза, че и империалистите се борят за мир!…

– Точно така! – потвърди жена му и изчезна в кухнята.

Той зачерта изречението и написа ново: “Днес обикновените хора от целия свят се борят за мир.”

А по-нататък?… “Не е толкова лесно – дойде до заключение Лаков. – Наистина всеки ден се пише и говори за мира. Аз съм чел поне двеста статии на тази тема… Тогава, пиши де!… Вятър си чел ти, Замфире, щом не можеш да напишеш нищо!”

И счетоводителят първа степен, Замфир Лаков, член на ръководството на кварталната отечественофронтовска организация, безпартийният, но честен гражданин разбра, че спада към оная категория граждани, които не си правят труд да разберат борбата за мир, както трябва.

“Имаш отношение, нападаше се мислено той, – а само едно отношение нищо не значи!… Пасивно отношение и нищо повече!… Дори децата познават всички въпроси на мира!”

– Мирът ще победи войната! – извика високо той. – Войната не е неизбежна!… Това зная аз!

Осеяната с масурчета, навита мокра коса на жена му се показа отново:

– Викаш ли ме, Замфирчо?

– Казах, че само това зная аз!… Нищо друго не зная!…

– Че защо бе, Замфирчо?

– И за Корея зная малко!… Пфу!

Той скочи и пак започна да обикаля масата.

– Никой да не ме безпокои!… Какво си се завряла тук да ми пречиш?

Госпожа Лакова изчезна мигновено при чиниите си.

Навън вече се здрачаваше. В бръшляна бясно чуруликаха всички врабци на света. Радиоапаратът на съседите гърмеше маршове.

Замфир Лаков изпи още една чаша сироп и отчаяно седна до прозореца. Ръцете му хванаха някаква тетрадка, а погледът му безсмислено следеше котката, която се облизваше на отсрещния перваз. На малката масичка до прозореца бяха грижливо подредени учелниците и тетрадките на Любчо. Като ги видя, без да има защо, той се замисли за своя син…

Какво ли прави неговият малчуган напоследък?… В каква среда се движи?… Как върви в училище? Лаков се ужаси от малкото неща, които знае за своя син. Той прелисти корицата на тетрадката, която държеше, и… скочи.

Очите му се разшириха, дъхът му спря и той нямаше сили да прелисти по-нататък, а продължаваше да се взира в написаното. На първата страница с грижливо изработени букви бе написано: “Светът се бори за мир”. Доклад от Любомир З. Лаков”.

Като се съвзе, Лаков започна да чете.

– Боже мой, това хлапе пише като партиен агитатор!…

Той прелистваше:

– Как само дава конкретната политическа обстановка!… Има и за Раймонда Диен!… За докерите, за отношението на управляващите от западните страни!…

Щом прочете доклада, Замфир Лаков се огледа грижливо на всички страни и като повтаряше мислено “спасен съм”, на пръсти мина в спалнята. Тук той легна на кревата, притисна силно доклада, който бе свит в пазвата му, и реши още утре да купи футболна топка на своя син. После не се стърпя, отиде при жена си и каза:

– Нищо не сме ние с тебе, Лалке!… Ние с тебе сме съзерцатели, наблюдатели!… Хлапетата ни засрамиха нас!…

– Замфирчо, какво става? – учуди се жена му.

– Срамувам се, казвам ти!… Само едно отношение и нищо повече!… От утре ставам борец за мир!…

Госпожа Лакова се замисли и май че догади нещо, защото се усмихна и каза:

– Правилно, другарю Лаков!

ПОЕТЪТ И ОГЛЕДАЛОТО

    Имало едно време един поет, който написал една много хубава стихосбирка и се прославил. Стиховете му били хубави, мислите му се нижели като кехлибарена броеница, а римите му звънтели като висулки на полилей. Той казал много мъдри неща и призовавал хората към борба. Хората четели стиховете на поета и се чувствували щастливи, че живеят на една и съща земя с него.

Минали години от издаването на стихосбирката. Чакали хората нова стихосбирка, чакали, но понеже нова стихосбирка не се появила, те започнали да забравят поета. А поетът, вместо да напише нови стихотворения, продължавал да си живее със спомените за първите успехи. Той ходел по клубовете, ядял агнешко печено, взимал участие в диспутите на секцията си и отвреме-навреме отскачал зад граница.

В списанията и вестниците започнали да се появяват млади поети, на които старият ветеран гледал с полуусмивка. Хората започнали да четат и рецитират тези поети. Техните имена започнали да се споменават все по-често, а името на поета с много хубавата стихосбирка почти не се чувало вече.

Огорчен от това, един ден поетът се затворил в стаята си, отишъл пред вълшебното огледало, което познаваме от приказките, огледал се в него и запитал:

– Кажи ми ти, вълшебно огледало, има ли в нашата страна по-добър поет от мен?

– Попитай някого от критиците! – отвърнало вълшебното огледало.

– Но нали всеки ден се срещам с тях в клуба? Те казват, че няма… Истина ли казват?

– Не можеш ли сам да познаеш дали казват истината?

– Не мога, брат!

– И искаш аз да ти кажа истината?… Ти питаше дали в твоята страна има по-добър поет от тебе?

– Да.

– Има, има, и то не само един, а цяла дузина!…

– Млъкни, лъжецо! – извикал поетът и се огледал встрани. – Ще те счупя!…

Той замахнал с ръка и счупил огледалото. При вида на строшените стъкла поетът се успокоил. Освен вълшебното огледало никой около него не смеел да му каже истината в лицето. И отново си заживял той щастливо, като се обаждал отвреме-навреме с някоя статия във вестниците.

А всеки един от читателите, след като прочитал статиите му, поглеждал отдолу подписа и си казвал:

– Чудно нещо!… Това име ми се вижда познато, но откъде – не мога да си спомня.

НАТЮРЛИХ

    В директорския кабинет на завод “Коноп” връхлетя ръководителят на самодейния колектив при предприятието Мирослав Коцев, млад мъж с предивременно побеляла къдрава коса, красиви тъмномаслинени очи и тънки като цигарени книжки уши.

– Обличай се! – извика той. – Направих епохално откритие!…

Без да чака повече подробности, директорът на завода Моню Момчев телефонира на шофьора да държи “фиатката” под пълна пара, заключи две-три чекмеджета, грабна балтона си и бързо се понесе надолу по стълбите след ръководителя на колектива.

– Бас или тенор? – запита той, докато бягаше.

– Бас! – извика Коцев.

– Мъж или жена?

– Басите са само мъже!

– Не разбираш от шега, ей! – усмихна се Момчев. – Не виждаш ли, че съм в добро настроение?…

Двамата мъже се вмъкнаха във “фиатката”, Момчев заповяда на шоф,ора да кара към столицата и веднага след това се обърна към ръководителя на самодейния колектив:

– Добър?

– Цял Шаляпин и Михайлов заедно!

– Карай тогава по-бързо, Мицо!… А конкуренти имаме ли?…

– Засега борбата се води между нас и някакъв машинен завод…

– Карай тогава по-бързо, Мицо!… Знаеш ли къде живее твоят бас?

– Бъди спокоен!

След петнадесет минути “фиатката” акустира до една висока жилищна кооперация някъде около площад “Славейков”. Една минута след това ръководителят на самодейния колектив натискаше звънеца, над който пишеше: “Цеко Неаполитанов – певец”.

Вратата отвори пълен, нисък мъж, с напреднала плешивост, месест нос и големи, дебели бърни.

– Здравейте, Неаполитанов! – извика бодро Коцев.

– Сервус, другари! – отвърна басово басът. – Заповядайте!

– Някой да ни е изпреварил? – тихичко се осведоми Коцев.

– Не – засмя се басово басът. – Седнете тук!… Моля, не пуша!

– Извинете – започна Момчев, като поглеждаше набързо картините по стената, представляващи изгледи от различни столици, – вие къде сте завършил?

– Френската консерватория – отвърна басово басът. – Ако желаете дипломата?…

– Моля, моля!… А пял ли сте в чужбина?

– Натюрлих!… В една екскурзия до Италия през цялото време пях във влака!…

– Искате ли да постъпите в самодейния колектив на завод “Коноп”? – запита Момчев.

– Зависи от заплатата – отвърна дискантово басът.

– Осемнадесет? – запита отново Момчев.

– Деветнадесет! – отвърна басово басът.

– Дайте си ръката! – каза весело Момчев. – Ще наредим някак въпроса с щата… А бихте ли желали едно договорче?

– Натюрлих! – отвърна басът. Тримата се наведоха над хартията, която ръководителят на самодейния колектив вече бе измъкнал.

Когато слизаха по стълбите със сияещи от щастие лица, директорът и ръководителят на колектива срещнаха изкачващите се нагоре представители на машинния завод.

– Късно, другари! – усмихна се Момчев. – Басът е в нашия джоб!

– Нима? – запита директорът на завода. – Нима?

Момчев показа набързо договора и весело се заспуща надолу. Представителите на машинния завод седнаха отчаяно на стълбището.

Ето как самодейният колектив на завод “Коноп” се снабди с дипломиран, завършил на Запад бас. Разбира се (натюрлих), той не можа да пее в хора. Още преди генералната репетиция партийният секретар, подпомогнат от членовете на профорганизацията, разнищиха цялата работа. От Момчев и Коцев бе потърсена отговорност. Какво да се прави – днес за всичко и от всеки се търси отговорност.

ЕДИН И ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТИРИ

    Това съм аз. Искам да кажа, че съм висок един метър и осемдесет и четири сантиметра. При това имам добре развит гръден кош и не напразно понякога ме смятат за състезател от националния отбор по баскетбол.

Гордея се със своя ръст, макар че по улиците твърде често срещам мнозина като мен, а дори и по-високи.

В началото на октомври отидох да си купувам балтон и костюм.

Влязох в магазина за конфекция. Продавачката, едно мило и учтиво момиче, ме погледна и поклати безнадеждно глава.

– Нима? – запитах аз.

– Да – отвърна тя.

– Нямате?

– Нямаме.

– А костюм?

– И костюм нямаме.

Сбогувах се учтиво, тя запита дали не ми трябва колан или чифт чорапи, на което аз отговорих, че не ми трябват такива неща и излязох вън.

Влязох в друг магазин.

– Много сте израсъл – посрещна ме с усмивка едно също така приятно и мило момиче.

– Искате да кажете?…

– Искам да кажа, че балтон за вашия ръст нямаме.

– И костюм нямате, така ли?

– Имаме доста добри костюми, но за такива като вас… как да ви кажа…

– А идват ли такива като мен? – прекъснах я аз.

– Често идват.

– Прощавайте! – казах аз.

– Извинявайте! – каза тя.

В третия магазин момичето беше още по-мило и аз реших, че ако ми предложи за всеки случай колан и чорапи, едва ли бих отказал.

– Вие сте висок един и осемдесет и четири? – засмя се девойката.

– Изумихте ме! – съгласих се аз – Как познахте?

– Вие сте десетият, който идва днес… Първите двама бяха щастливци.

– Защо?

– Имахме два балтона за вашия ръст и те ги грабнаха.

– Да ги носят със здраве – прошепнах аз.

– И аз им казах същото.

– А кога ще чуя да кажете и на мен така?

– Минавайте всеки ден. Може би ще донесат балтони и за вашия ръст.

И аз започнах да минавам. Минавам вече втора седмица. Милата продавачка се казва Маргарита, магазинът има голям оборот, вчера там донесоха хубави кожухчета, а продавачът от дамската конфекция ме гледа накриво, понеже е влюбен в Маргарита. Тук се запознах с още двадесетина души, които са високи над един и осемдесет. Събрани на едно място, ние приличаме на новобранци, определени за гвардията. Приличаме си не само по високия ръст, но и по това, че все още ходим с къси палта.

Оня ден единият от нас не изтърпя и си купи най-големия балтон, който се намери в магазина. Ще го познаете лесно по улицата. В този балтон той прилича на хубав строен кренвирш.

Често се застояваме в магазина. Наблюдаваме как в мъжката конфекция пристигат клиенти със среден ръст, избират си палта с кройки и десени по желание, заплащат си и ги отнасят пред жадно разширените ни очи. В такива моменти аз лично заставам пред огледалото, гледам се и мислено проклинам своя ръст.

Маргарита се усмихва и ми казва:

– Здравейте, един и осемдесет и четири!

ДАВИД И ГОЛИАТ

    – Писаха ме във вестника! – извика в мембраната директорът Стоянов. – Ела незабавно!… Не, тук ще се разправяме!… Не го познавам! Сигурно някой хлапак…

Той тръсна слушалката, стана и както трябва да се очаква, започна да се разхожда пред бюрото. След това отиде до отворения прозорец, втикна ръце в джобовете и започна да клати нервно коляното си. Слънцето бе излязло над градеца. Щъркелите от отсрещното гнездо вече тракаха с клюновете си, някакъв камион премина долу с трясък, готвачът на ресторанта дереше в задния двор голям тлъст овен, а реката все така тихо плакнеше намалялата от сушата вода.

Главният счетоводител Запрянов, мъж с руса остра глава, почти връхлетя като сокол от горния етаж и бързо поиска да види вестника. Стоянов отчаяно му посочи бюрото, върху което лежеше разтвореният брой. В рубриката за критика с големи букви бе набрано заглавието: “Директорът Стоянов трябва да отговори”.

– Наплескало те е това хлапе! – каза успокоено главният счетоводител, след като прочете статията и видя, че за него няма нито ред. – Кой ли е този Петър Попов?…

– Знам ли? – Директорът се тръшна в креслото и безцелно отвори и затвори автоматичната си писалка.

– Май че го зная! – оживи се Запрянов. – Туй трябва да е даскалският син Петърчо. Той пишеше стихове в гимназията. Въобще пописваше… Да пратя ли да го повикат?

– Веднага да дойде тук!

Главният счетоводител излезе да търси разсилния. Той не се забави много, върна се на другия стол и двамата замълчаха в очакване.

– Изпрати ли го? – наруши мълчанието директорът.

– Изпратих го.

– Каза му да го намери, така ли?

– Жив или мъртъв – да го доведе.

Директорът се изправи отново:

– Ще ми докара някоя беля това хлапе.

– Ще го накараш да опровергае!

Отново настъпи мълчание.

Разсилният подаде главата си и каза, че синът на даскала, Попето, още отрано отишъл към машинотракторната станция.

– Казвай да впрягат!… Хайде, Запрянов, ще гоним този пакостник по полето.

Директорът Стоянов облече бялото си палто, помисли малко, сгъна вестника и го сложи в джоба си.

Бялото палто, за което споменахме по-горе, слезе от грамадните плещи на Стоянов още по средата на пътя. Слънцето напече толкова силно, че директорът запретна ръкавите на ризата си и всяка минута бършеше лицето си с кърпа.

Но когато наближиха станцията, Стоянов облече палтото отново. Главният счетоводител се замисли за това, каква огромна сила е печатът, който накара всемогъщия ръководител на районния кооперативен съюз лично да отиде при някое си голобрадо още момче, Попето. Запрянов знаеше, че неговият шеф не слага напразно в това топло време палтото си. С това палто Стоянов ставаше още по-внушителен и официален.

Двуколката спря в двора на МТС. Стоянов скочи чевръсто на земята, избърса отново пълния си врат и влезе в стаята на директора. Те се ръкуваха приятелски и докато се наместваше върху стола, Стоянов каза:

– Има ли тук някакво хлапе, което драска във вестниците?

– Попето на даскала – допълни Запрянов.

– Има – засмя се директорът на МТС.

– Какво прави тук?

– От два дни обследва станцията.

– Обследва ли? – кипна Стоянов. – Ти какво чакаш, че не го изхвърлиш навън?

– Нека си работи момчето. Това му е занаятът.

– А-а, искаш и тебе да насади на пачи яйца!…

– Ако трябва – да ме насади. Добре е да се вслушваме в критиката.

– Я ми го повикай тук, да му дам аз една критика!…

– Изсилваш се!… Но ако искаш, излез там, на навесите, поговорете си… А аз, братко, тук не мога да ти помогна.

Стоянов дълго се въртя между трактори, вършачки, редосеялки и комбайни, докато най-после му посочиха хлапака. Отначало той видя само краката му, понеже кореспондентът бе легнал под трактора заедно с техника и двамата човъркаха нещо в машината.

– Я излез да си поговорим малко бе, аратлик! – почти извика Стоянов. – Не ти, другият ми трябва… Ти, ти!… Какво се правиш на ударен?…

Попето се измъкна изпод трактора. Отръска се, оправи косата си и веднага позна този, който го викаше.

Двамата “врагове” стояха вече един срещу друг. Трябваше човек да види едрата силна фигура на директора и дребничкият ръст на очилатия младеж, за да му стане ясно, че силите съвсем не бяха равни и че за кореспондента оставаха само две възможности: или да капитулира, или да плюе на петите си и да бяга.

– Ти ли написа статията! – извика директорът.

– Аз я написах! – не съвсем решително отвърна младежът.

– Кой ти позволи да пишеш за мен?

Младежът не успя да отговори веднага. Без да има защо, той измъкна кърпичката си, избърса носа си и като успя през това време да се окопити, каза:

– За тази цел не се изискват специални разрешения!

Стоянов почервеня:

– Но защо… казвай защо написа всичко това?

– Защото трябваше да се пише за вас.

– За да ме направиш смешен пред врага, затова ли писа?

– Едва ли някой ще си извади такива заключения, когато разбере, че вие още не сте заплатили доставките на ТКЗС.

Стоянов се наклони малко напред, върна се в предишното си положение и оправи перчема си.

– А на кого му трябва да чете за мен?… Щом искаш да пишеш – пиши други неща… Романи пиши, куплети пиши!… Хайде, младок – усмихна се подкупващо той. – Дай да се разберем като съграждани… Да опровергаем, братко!…

– Нищо няма да опровергая, отвърна твърдо младежът.

– Какво?… Няма да опровергаеш?

– Няма да опровергая!

Заетите с ремонта работници бяха зарязали работата си и наблюдаваха с интерес двубоя.

– За своите грешки аз отговарям единствено пред правителството и пред централното управление и затова те задължавам да опровергаеш!

– Ще почакаме анкетата! – тихо отвърна младежът. – Тя ще си каже думата.

– Ти ли ще заплашваш с анкета бе, хапльо… Не виждаш ли, че нямаш за един шамар място?…

– Много се изсилвате! – обади се един от работниците, а останалите се засмяха.

– Ще опровергаеш! – изрева Стоянов.

– Няма да опровергая! Вие ще отговаряте и за това!…

Лицето на Стоянов побледня. Докато всички очакваха гръм, Стоянов се обърна, свали палтото си и яростно закрачи към двуколката. След него, като се извръщаше отвреме-навреме назад, потичваше главният му счетоводител.

Горкият Запрянов! Той познаваше добре силата на своя шеф и още не можеше да разбере защо този Голиат отстъпи пред това довчерашно учениче. Щом седнаха в двуколката, счетоводителят разбра само едно – директорът беше изплашен. И за всичко бе виновно онова момче, което сега сигурно се смееше доволно, заобиколено от работниците.

МЕМБРАНИТ

    В кабинета на заводския лекар рано-рано влезе, кой мислите – да му се ненадяваш – здравият като чук, всемогъщият началник на снабдителния отдел Никифор Панов Керезов.

Само теб не очаквах да видя тук! – удиви се лекарят.

Домакинският лъв имаше помрачено лице.

– Болят ме ушите, докторе…

– Седни да видим. – Лекарят го настани на стола и седна до него. – Как вървят работите, другарю Керезов?

– Объркахме се в нашия снабдителен отдел… Нямам минута свободна.

Лекарят се усмихна с усмивка, известна в литературата като многозначителна. Той сложи рефлектора на челото си и се наведе към лявото ухо на Керезов.

– Боли, а?

– От десетина дни ме наболяват и двете.

– Ще те болят я!…

– Какво имам, другарю докторе?

Ех, къде бяха сега подведомствените да видят изражението на своя шеф.

– Имаш мембранит – каза колкото може по-равнодушно заводският лекар.

– Ой! – изхлипа Керезов.

– Нищо страшно, другарю домакин – усмихна се лекарят. – Ще приложим едно просто лечение и за двадесетина дни ще мине.

– Какво лечение?

– Трябва да изоставиш всякакви телефонни разговори.

Керезов отвори широко очите си, погледна недоумяващо лекаря и изведнъж започна да се смее.

– Друго нещо да измислиш?… Ами че ако зарежа телефона, работите съвсем ще изостанат. За мен телефонът е нещо като хляба и солта в живота.

– Остани тогава без слух! – сухо каза лекарят и свали рефлектора.

Никифор Керезов стана от мястото си и тъжно погледна човека в бяло. Лицето на лекаря бе неумолимо. Керезов излезе от кабинета и бавно тръгна по коридора.

Той отвори вратата на своя кабинет. Върху тежкото дъбово бюро едновременно и отчаяно звъняха двата директни телефона. Секунда след това яростно заръмжа и номераторът. Керезов посегна към най-близкия телефон, но си спомни за лекаря и машинално притисна ухото си с ръка. Директните телефони звъняха още известно време и занемяха. Остана само номераторът.

“Така звъни само Янев” – помисли си началникът на снабдителния отдел и бързо излезе по посока на склад № 2. “Мембранит – продължаваше да си мисли той, – какво ли ще е това?… Я чакай да питам лекаря.” Керезов отново влезе в кабинета на заводския лекар или по-право казано, подаде само главата си.

– Извинявай, братко, ама какво е туй мембранит?

– Възпаление на тъпанчето – охотно отвърна лекарят. – Получава се от много говорене по телефона… От пукането на мембраната в близост тъпанчето на ухото.

– Аха…

Керезов затвори вратата и тръгна към склад № 2.

*

    – Ще звъниш, докато му спукаш тъпанчетата! – викаше домакинът на склад № 2. – Другарке, на тебе казвам!… Непрекъснато!… Непрекъснато… Да зареже директните!… Вагоните чакат на гарата!…

Янев изведнъж се обърна, сякаш усети, че в стаята му е влязъл човек. Той тракна слушалката във вилката на апарата. Облото му потно лице бе изненадано.

– Двайсет минути те търсят… Ламарината пристигна…

– Крака нямаш ли? – внезапно запита Керезов.

– Какво? – Янев ококори очи, сякаш се мъчеше да разбере кой именно е насреща му. Той се изправи и трескаво започна да закопчава големия си кожен колан, като се мъчеше да прибере изскочилата навън риза.

– Двайсет минути не ти се обаждам, а за двайсет минути двайсет пъти да си ме потърсил!… Баща ти все по телефона говореше, нали?

През отворената врата на стаичката Керезов гледаше вътрешността на складовото помещение. Хладината, която полъхна оттам, сякаш му спомни, че той отдавна не се е отбивал тук. Погледът му попадна на празните варели.

– Янев, какво търсят варелите тук?

– Кое? Вар-релите ли?… Утре…

– А-а, утре-утре!… А по телефона ми каза, че са вече експедирани… В Пловдив нека чакат варели.

Телефонът на Янев иззвъня. Магазинерът взе слушалката.

– Тебе търсят. – Той му поднесе лъскавия бакелит.

– Кой ме търси?

– Дърводелната.

– Кажи им, че след малко ще мина край тях… Дай да подпиша товарителницата и бягай за вагоните…

Никифор Керезов тръгна по заводския двор. Той гледаше цъфналите вече дръвчета и чувствуваше необяснима лекота. После пресният мирис на талаш в дърводелната, равномерното стържене на рендетата и трионите – всичко това го ободри още повече. Керезов започна да си подсвирква.

Главният майстор-дърводелец го поздрави учудено. Той сложи молива над ухото си и се изправи.

– Здрасти, Пенчо!… Какво работите сега?

– Маси за столовата, бай Никифоре.

– Аха!… Стой! Маси ли каза?

– Ей ги нà – маси!

– Не ги ли предадохте още миналата седмица?

– Каква ти минала седмица? Вчера ги започнахме.

– Магаре! – извика Керезов.

– Какво? – изуми се майсторът.

– Дончев е магаре!… Подведе ме по телефона.

– Точно затова те търсим. В стенвестника щели да ни пишат, а Дончев ги поръча едва оня ден.

– Но той ми каза по телефона… Ах, ще го чукна с четвърт заплата аз!…

Майсторът се усмихваше.

– Само по телефона не се управлява, бай Никифоре.

– Кой казва, че управлявам само по телефона?

– Е! Кой казва… Всички разправят.

Керезов измъкна голямата си гладена кърпа и я допря до челото си.

– Говорят значи, а?

– Народът се шегува, бай Никифоре… Ти пък да не го вземеш навътре.

“Разгащили са се долу без мен – помисли си бай Никифор. – Трябва да стегна възела. Една-две глоби няма да бъдат зле… А и подиграват на телефон.”

Никифор Керезов излезе на двора и пак погледна цъфналите дръвчета. Непознатото досега леко чувство отново го обзе и внезапно си спомни за лекаря. “Мембранит, а?… Някаква модерна болест трябва да е тя.”

*

    Двадесетина дни след описаното събитие пред входа на домакинството заводският лекар случайно се сблъска с началника на снабдителния отдел Керезов.

– Бай Никифоре, как са ушите?

– Отлично, докторе!… Ха здравей! – Той стисна ръката му.

– А предписанието изпълни ли?

– Кое? Да не говоря по телефона ли? – Бай Никофор се наведе към лекаря и прошепна: – Братко, откакто престанах да си служа с телефона кога трябва и не трябва, оправих отдела. – Той смигна. – Ама и ти си един дявол…

И жизнерадостният освежен Керезов се отдалечи към очакващия го камион, като махаше закачливо с показалец.

ПИЛЕ

    При портиера на Н-ското обединение се яви нисък на ръст селянин с умни сини очи и голямо, разширяващо се нагоре чело. В ръката си той държеше пиле – обикновено пиле, бъдеща кокошка – едно от ония пилета, които ходят на сурии по къра и чоплят тревицата. Селянинът се наведе към прозорчето на портиерската будка.

– Трябва ми да видя другаря Киряков.

Портиерът се замисли няколко секунди.

– Киряков значи?… А малкото му име знаеш ли?

Посетителят премести пилето от едната в другата ръка, измъкна някаква бележка и я прелисти.

– Киряков само… Така пише: Киряков.

Портиерът се замисли отново, махна с ръка и каза:

– Я се качи в архивата. На първия етаж. – Той се показа през прозорчето и извика зад потеглилия нагоре по стълбите посетител: – Стая номер четири. Чу ли?

Селянинът с пилето застана пред вратата на стая № 4, прокара ръка по разрошената си коса и почука. Женски глас извика “да”. Посетителят отвори вратата и влезе в архивата на обединението.

– Нужен ми е другарят Киряков…

Зад покритата с кафяв табак бедничка писалищна маса вдигна глава млад чиновник.

– Заповядайте!

Селянинът пристъпи до масата, повдигна пилето, за да го покаже по-добре, и започна:

– Много здраве от село Дъсково! Другарят Киров, при когото си бил на гости, ти изпраща това пиле… Пиленце…

Архиварят погледна пилето и се смути.

– Не ще да е за мен това пиле. Не познавам никого в Дъсково… Пък и… никога не съм бил там.

Подобно на портиера той също се замисли:

– Я, чичко, иди в стая номер девет на същия етаж. Там също има един Киряков – деловодител.

Посетителят се измъкна тихо в коридора. В сумрака той примижаваше и търсеше номера.

– Влез! – извика отвътре силен глас. – Заповядай, батинка! Какво те води насам?

– Киров ти праща това пиле – отново започна селянинът и отново вдигна ръка, при което животното леко изпляска с пъстрите си крилца.

– Киров ли?… Кой Киров?

– Счетоводителят на стопанството ни в Дъсково. Преди две седмици си му бил на гости.

Деловодителят погледна крехкото пиленце и поклати глава:

– Жалко, батинка!… Хубаво пиле, но не е за мен.

– За кого ще е тогава? – отчаяно попита посетителят. – В бележката пише Киряков, обединението е същото, улицата и номерът същите…

– Горе, батинка! При счетоводителя се качи! Стая номер две.

– И той ли се казва Киряков?

– Качвай се и много не питай…

Посетителят започна да се изкачва към още по-горния етаж. Пилето висеше унило надолу и едва чуто къркаше нещо на своя кокоши език.

Счетоводителят като повечето счетоводители носеше очила, гледаше нервно и въобще бе зает. Той свали очилата, разтърка ги с кърпа и погледна с уморен поглед новодошлия.

– Е?

– Ти ли си Киряков?

– Аз съм.

– Другарят Киров ти праща туй пиле.

– Добре. Остави го.

Селянинът започна да търси някое кюшенце.

– Другарят Киров каза, че горната седмица ще дойде в София и ще си поговорите по оная работа.

Учуден, счетоводителят сложи отново очилата си.

– По коя работа?

– Ти нали си Киряков?

– Остави кой съм, ами кажи кой Киров?

– От Дъсково, бе! Бил си му на гости. Нали се казваш Киряков?

– Киряков съм, ама има още един Киряков.

– Още един?

– Директорът също се казва Киряков. Бягай при него в стая номер едно. За него ще е пилето. Той тези дни ходи в командировка.

Селянинът понесе пилето към стая номер едно. На вратата пишеше: Запрян Киряков – директор.

Нашият посетител прекара десет минути при директора. Когато се появи отново, ръцете му бяха празни. Пилето беше останало горе.

– Как е? Свърши ли си работата? – запита го портиерът.

– А бе, другарю, каква е тая работа?… Много Киряковци, много нещо в това обединение.

Портиерът се засмя. Селянинът му подаде цигара и двамата запушиха.

– Изморих се – пое въздух посетителят. – Много Киряковци.

Портиерът му прошепна усмихнато:

– Киряковците са по мъжка линия. По женска линия са повече, ама са с различни имена, че не бият на очи.

Селянинът също се засмя:

– Роднини ли са?

Портиерът поклати глава. Селянинът всмукна още няколко пъти от цигарата, сбогува се и излезе на улицата.

СИЛУЕТИ ОТ НОВОТО ВРЕМЕ

ИНСПЕКЦИЯ

    Дърводелците, които работеха върху основите на бетонния завод, забелязаха как по мекия път, който води към обекта, се зададе непозната фигура и се учудиха. Техникът, дребен, светлокос момък с цирей на врата, превързан с не дотам чист бинт, се изправи и с интерес започна да следи движенията на приближаващия се селянин. Непознатият премина в забранената зона на строежа, излезе до самата язовирна стена и уверено закрачи към скелята, където работеха дърводелците.

– Те ти, булке, спасовден! – обади се един висок, кокалест мъжага от Тревненските села. – Хей, байно, къде дават така?

Непознатият се качи върху скелята. Беше едър, изпечен от полски труд селянин, към петдесетгодишен, с накълцано от бръснача лице, свити, но пъргави очи и големи здрави ръце. Той свали торбичката си върху кофража, изтри челото си с кърпа и без да обръща внимание на работниците, огледа целия обект: долу – реката, багерите и вагонетките; горе – върховете на балкана и светлосиньото, закърпено с няколко розови облачета небе.

Техническият ръководител, същият оня момък с цирей на врата, погледна работниците, след което и те го погледнаха, сви рамене, след което и те свиха рамене: “Ха сега де!”

Момъкът хвърли цигарата си и се приближи до селянина.

– Чичко, ти по какъв случай насам, а?

Без да го погледне, като наблюдаваше лакомите челюсти на багера, които ръбаха брега като торта, непознатият каза:

– Значи туй е то язовирът!

– Ама ти как дойде тук! – раздразни се младежът.

Лицето на непознатия стана строго. Той изгледа всеки един от работниците и каза:

– Ха сега, кажете кога ще бъдете готови!…

Дърводелците приеха такъв вид, сякаш някой им бе ударил плесница.

– Я кажи как дойде тук? – повиши глас техническият ръководител.

– Как дойдох? С цървули!… – Селянинът се засмя и бръснатото му изпечено лице се изпълни с бръчки.

– Питам кой те пусна на обекта!… Не знаеш ли, че без разрешение на главния директор е забранено?

– Забранено ли?… Кой забранява?

– Правилникът забранява! Входът за външни лица е забранен!

– Че аз да не съм външно лице?

– А какво си?

– Вътрешно лице! – дяволито смигна селянинът и допълни: – Аз съм Стоян Райков от Чучулигово!

– Ей, човек, ти сякаш не искаш да разбереш някои работи!

– Кой ти каза? Дошъл съм да разбера най-важните работи… Къде е вашият директор?

Работниците се закискаха. По лицето на техническия ръководител се появи усмивка и четинестата му брада трепна.

– Директорът ей сега ще ти се яви на рапорт! – каза някой.

Работниците се засмяха с пълен глас.

– Ако искаш да се обадим и на Министерския съвет, а?

Над скелята се понесе нова вълна от смях.

– Защо се смеете? – запита селянинът. – Аз съм бил в Министерския съвет. А и с другаря Димитров съм разговарял.

Работниците прекъснаха смеха си и погледнаха сериозно селяка, който вече тържествуваше.

– Какво искаш от нас? – запита техническият ръководител.

– Дошъл съм по инспекция – отвърна селякът, след което седна на кофража и запали цигара.

– Какво каза?

– Кооператорите от нашето село ме изпратиха да направя една инспекция на строежа… Един вид – делегат! – Той смигна и всмукна дим от цигарата. – Чуваме ние значи по радиото и четем във вестника, че горе в балкана се строи язовир, та решихме да видим какво става.

Кофражистите насядаха около него и запушиха, изненадани от това, което бяха чули.

– Ние – започна селякът – даваме на държавата, пък и тя дава на нас… Така ли е?

– Така е! – отговориха няколко гласа.

– Тъй да се каже, ние орем земята, засяваме, жънем я и тя ражда, доколкото може. Все пак – природа, какво да я правиш! Когато пуска – пуска, а когато засече, иди прави попски молебени, ако си нямаш работа!… Така ли е?

– Така е! Така е!

– Друго нещо било язовирът. Пущаш, колкото си щеш, вода и започваш един вид ти да командуваш природата, а не тя тебе… Та казаха ми селяните: иди, кай, бай Стояне, в балкана и виж какво правят ония! Работят ли както трябва или са засекли някъде, че сега е преходен период и сегиз-тогиз стават неща, които не трябва да стават… Язовирът, кай, е наш и като е наш, ние имаме право да си го инспектираме и да му се радваме… Да ви кажа, аз много-много не ги разбирам вашите работи, ама вие няма да ме излъжете, я! Каквото ми кажете – това ще им кажа.

– Хайде, момчета! – каза техническият ръководител. – Започвайте работата, пък аз ще разведа бай Стоян из строежа!

– Ами като нямам писмено разрешение от директора? – засмя се селякът.

– Ех, че си и ти! – усмихна се младежът. – Нали сам каза, че си вътрешен човек…

Двамата се изправиха и младежът вдигна напред ръка:

– Тази постройка, който е под нас, е бетонният завод. Грамадно нещо! Без него язовирната стена не може да се построи. Но построим ли веднъж язовира, заводът ще остане под водата…

– Брей, брей! – удиви се старецът. – Чудна работа!…

И двамата тръгнаха надолу, където лъкатушеше светлата лента на реката.

БЕГЛЕЦ

    – Другарю Бонев, Боян се върна!…

Младежът се наведе и леко разтърси рамото на бригадира. Но бригадирът спеше дълбоко.

– Върна се Боян, другарю Бонев!…

Младежът се стараеше хем да събуди бригадира, хем да не събуди останалите хора от смяната, които спяха върху нарите на дългите дъсчени бараки.

– К-какво?… Какво те е прихванало?

– Боян се върна!… Като ти казват – вярвай!…

Широкото, още сънливо лице на Бонев не разбираше нищо. Той с мъка отваряше клепачите си. По миглите и по веждите му имаше бял гранитен прах, донесен от най-трудното място на тунела. Изведнъж по лицето на бригадира премина лъч на прояснение. Той се изправи и навлече панталона си.

– Боян си дошъл?…

– Видях го с очите си.

Бонев се обу, грабна палтото си и бързо тръгна след младежа между нарите.

Двамата напуснаха помещението, прескочиха рекичката, изчакаха да мине дрезината и започнаха да се катерят по хълма. Последното вагонче от композицията изчезна в тунела, когато те видяха Боян.

Той седеше върху куфара си, настрана от пътя, и гледаше обекта: работилниците, токохранилището, което даваше енергия за пистолетите в забоите, ремонтната работилница, трапезариятта с агиттаблата и канцеларията, върху фасадата на която бе опънат овехтял вече лозунг: “Гордостта на нашия обект Боян Иванов ще се върне при нас като строителен инженер!”

Бонев тихо се приближи зад гърба на Боян и сложи ръка на рамото му.

– Здрасти и добре дошъл!

– Здравей, другарю Бонев!

Замълчаха. Бригадирът извади цигарите си. Боян му поднесе своята угарка да запали, но Бонев запали с кибрита си.

– Ти се изплаши, а?… Направи два месеца в школата и… ресто паприкаш!…

Боян продължаваше да мълчи.

– А ние за изпроводяк… цветя, лозунги…

Бригадирът посочи фасадата на канцеларията.

– Събуди бригадата, Марине!… Докарай всички! – обърна се той към младежа.

Младежът погледна със съжаление “госта”, вдигна рамене и по склона се спусна към помещението.

Докато бригадирът Бонев пушеше и неспокойно крачеше напред-назад, “гостът” жадно следеше дрезината, която писукаше в дола. Ето инженерът, облечен в миньорски дрехи, влиза в тунела. След малко в черното гърло на обекта се втурна и помощникът му. Той закопчава последното копче на дочената куртка и прихлупва добре шапката си, защото иска да запази косата си чиста. “Конте, но работи добре” – помисли си беглецът. Боян издигна нагоре големите си здрави ръце и пое широко въздух. Той е висок младеж от Радомирско, с големи, упорито очертани скули, меки, кажи го, почти зелени очи и прави твърди коси.

– Гледаш обекта, а? – започна отново Бонев.

– Гледам го – съгласи се “гостът”. – Нека и аз като хората да го видя целия отвън… Все вътре, все вътре…

Работниците от бригадата търкаха сънливите си неотспали очи и се катереха към тях. Те недоумяваха за какво ги вика Бонев и сега, като виждаха Боян, не знаеха да вярват ли или да не вярват на очите си. Повечето се усмихваха и му стискаха ръката.

– Учудвайте се! – вече гърмеше Бонев. – Пристигна си хубавецът! Изплашил се сигурно от геометрията. А ние тук бъхтаме и за него – да го правим инженер…

– Ти пък – обади се покровителствено крепачът бай Любен. – Изплашило се момчето – върнало се. То не е за всеки работа. За науката си има специални хора.

– Какво?… Специални хора ли?… Да дадем тогава инженерството на буржоите!…

– Бригадата посрещна думите на Бонев с одобрение, а бай Любен измънка нещо неразбрано, което се посрещна със смях. Навел глава, Боян ринеше меката почва с обувката си и мълчеше.

– Може да има и други причини – намеси се крепачът Стоил. – При нас е герой. Златен орден, туй-онуй. А там, в школата, всички са герои и златни ордени, колкото щеш.

– Там има Маруси, Лиляни…

– Я да разкаже всичко! – предложи забойчикът Станчо.

– Разкажи! – обадиха се няколко гласове.

– Няма нищо за разказване – каза най-после Боян. – Пристигнах и започнах.

– Туй то!… Започнал! Какво започна?

– Започнах учението… Най-много ми хареса математиката. Събуди ме посреднощ и ще ти докажа Питагоровата теорема.

Работниците занемяха. Бригадирът повдигна каската си, смачка угарката под стъпалото си и мина пред групата.

– Какво ще докажеш?

– Питагоровата теорема – усмихна се Боян. – Основна теорема, без която не може. Хипотенузата на квадрат е равна на сбора от квадратите на катетите.

Широкото лице на Бонев, строго и непристъпно до този момент, се смекчи.

– Друго нещо знаеш ли? – запита той. – Например… по история. Аз най-обичах историята.

– По история мога да ви разкажа за робовладелческия строй например. Но… другари, най-много ме учуди старогръцкият поет Омир, който е бил сляп, а е виждал повече от нормалните хора…

Бонев смъкна каскета до носа си. С нечистите си длани той се мъчеше, колкото се може по-скришно да изтрие влагата, която се бе появила в очите му.

– Защо тогава избяга?

– Не съм избягал – наведе отново глава Боян.

– Кажи, братче, защо се върна? – съвсем меко запита забойчикът Станчо.

– Да поработя. Затова дойдох!…

Групата зашумя. Боян вдигна каскета над челото си.

– Как тъй… да поработя? – недоумяваше той.

– Четох във вестниците, че нашият обект изживявал решителни дни…

– Че изживяваме – изживяваме!…

– Ето защо дойдох!… Казах си: сега нашата славна бригада се бие, а аз… Не издържах – туй е всичко.

– И сега какво?

– Ще помогна три дни и ще се върна в школата.

– Неправилно, братленце – нежно говореше Бонев, а очите му се овлажняваха все повече и повече. – Ти трябва да бъдеш там, непокорнико!… Дай си куфара!… Ами какво си помъкнал този багаж?…

Бонев го прегърна с едната си ръка. Започнаха да слизат към трапезарията.

*

    Втората смяна влече влизаше в тунела. Пред всички вървеше бригадата на Бонев. След бригадира, навлякъл миньорското облекло, като газеше в калта с гумените си ботуши и като вдишваше жадно въздуха на работното място, крачеше Боян. Вагонджиите викаха:

– Видяхте ли? Нашият Боян!…

– Нашият инженер!… Нашият инженер!…

Боян махаше с ръка и люлееше широко карбидната лампа.

ТРЕВОГИ

    Сирената изсвири и напрежението във фабриката намаля. Работниците от първата смяна започнаха да се изправят един по един. Минавайки през леярната, те се отправяха към изхода и тогава хвърляха любопитни погледи към плочите на двамата първенци. Бай Цветан пусна за последен път пресата, след това вдигна ръчката и отливката блесна пред него – топла, плътна, без шупли. Той я опипа добре и после нанесе още една тебеширена чертичка върху своята плоча. В ляво от него стърчеше ударническото му знаменце, а хризантемите, напъхани в пръстената вазичка, белееха весело. Над главата му с наивни букви отговорникът по нагледната агитация бе написал: “На съревнование по случай рождения ден на др. Сталин”.

Майсторът нареди отливката върху купчината и седна върху нея. След това запали цигара и погледна крадешком към съперника си, който в това време оглеждаше своята отливка. По лицето на младежа бе цъфнала усмивка, която дразнеше стария майстор.

Както обикновено се случваше по това време, партийният секретар се появи в леярната. Той вървеше бавно и оглеждаше помещението, като се спираше около купчините. Както правеше винаги, той се застоя най-напред до младежа, размени няколко думи с него, отиде при майстора и каза весело:

– Как сме за днес?

Без да става от мястото си, бай Цветан отговори:

– По-добре от вчера.

Този отговор се харесваше на младия човек. Като бършеше ръце със снопче кълчища, той погледна сбръчканото очилато лице на ударника. След това хвърли кълчищата в пещта, наведе се към събеседника си и запали цигара.

– Интересно съревнование – забеляза секретарят.

– Кое му е интересното? – запита майсторът.

– Това момче те гони по петите и непрекъснато ми заявява: “Ще си говорим на финала”.

Без да иска, бай Цветан опипа мустаците си:

– Пилците се броят наесен!…

Партийният секретар се засмя, но после лицето му стана по-сериозно и той каза:

– Не съм доволен от начина, по който се съревновавате двамата. Това не е истинската форма на благородното съревнование.

– А ти какво искаш? – протестира старият човек. – Да се прегръщаме и съревноваваме, тъй ли?

– Горе-долу това искам.

– На теб ти е лесно да го кажеш… Но още от деня на онова събрание, в което това хлапе предизвика мене, неговия майстор… Виж тук – бай Цветан взе една отливка в ръцете си, – виждаш ли някакви шупли?… Остави ме да го прегазя, пък после критикувайте, колкото си щете, на отчетното…

Лицето на партийния секретар отново доби своята обикновена веселост:

– Да, но момчето работи и по други линии. Виждам как води младежите от предприятието, в квартала се хванал с агитация, а планът му за самообразование не куца никъде…

Майсторът захвърли угарката си. В това време заместникът му изникна внезапно до пресата, като си дояждаше филия, намазана с конфитюр, и вече хващаше дръжката.

– По-леко с дръжката, момче! – забеляза му бай Цветан. – Няма какво да се озорваш… Щрак и готово… Хайде, другарю секретар!…

Двамата отидоха в къпалнята и започнаха да се мият. Като плискаше лицето си с хладката вода, бай Цветан изведнъж се обърна към секретаря:

– Какви са тези нови условия?

– Кои условия? – на свой ред прекъсна да се мие секретарят.

– Когато обявихме съревнованието, никой не спомена и за другите линии.

Без да отваря очи, тъй като лицето му бе насапунисано, партийният секретар каза:

– При отчитането не можем, без да вземем под внимание и просветната работа на младежа.

Бай Цветан започна да търка ожесточено мокрите си лакти. Очилата му стояха смешно върху един от крановете.

*

    Небето бе задръстено от звезди. Ноемврийската вечер беше хладна, но ясна и приятна. Работниците бързаха към трамвайната спирка и шумяха весело, а сенките им ту растяха, ту се свиваха под висещите лампи на заводския двор. Група работнички от съседното предприятие пееха не много сполучливо някаква недоучена в хора песен, а металиците се заливаха с невъздържан смях. Трамваите идваха и заминаваха – светли, претъпкани, шумни.

На спирката бай Цветан се сбогува със секретаря и се качи в ремаркето. Навалицата го блъскаше бавно напред към изхода и той, потънал в мислите си, не се съпротивляваше. Като зяпаше лозунгите и плакатите, закачени в колата, майсторът мислеше за онова хлапе, което, вместо да си гледа агитките и докладите, го бе предизвикало и по думите на работниците посягаше към флагчето му. А да изчезне това флагче на първенството от неговата преса, старият майстор не ще позволи за нищо на света.

Той слезе на спирката си и като прекоси голяма част от работническия квартал, влезе у дома.

*

    Когато партийният секретар се отдалечи, Младен предаде пресата на другаря си от нощната смяна, изми се набързо и увисна върху стъпалото на трамвая.

В кварталния клуб вече репетираха.

– Закъсняваме – ревеше и дъвчеше парливата пура, чийто дим упорито влизаше в ноздрите му. – Дявол го взел тоя Чърчил с неговата страст към пурите!… Атомната бомба да излиза на сцената! – Режисьорът пляскаше с ръце и тогава пурата падаше, но той умело я улавяше и продължаваше да вика: – Атомната бомба на сцената!…

“Атомната бомба” се покачи на сцената и това предизвика смях. Цял обвит в черни картони, културпросветникът на организацията едва успяваше да се движи.

– Не така! – недоволствуваше режисьорът. – Обърни надписа към публиката.

“Атомната бомба” обърна гърба си към публиката, която впрочем я нямаше, защото това бе обикновена репетиция. Върху картона бе написано: “Made in USA”.

– Труман готов ли е? – извика отново режисьорът.

– Тук съм – обади се физкултурният отговорник.

Като навличаше работния си комбинезон, Младен се приближаваше към сцената. Очите му жадно търсеха хърстовата журналистка Джейн, която в живота беше само седмокласничката Дафинка. Най-после я зърна и примря.

Докато идваше насам, Младен мислеше само за очилатия майстор, който не само че не се даваше лесно, но все още водеше в съревнованието. И сега, щом видя Дафинка, младежът се запита: за кого са обективните условия – за стария майстор, който водеше улегнал семеен живот, или за него – младежа, който в пиесата играеше работник, смъкващ маската на империализма, който в частния си живот имаше два седмични кръжока, две заседания и тази, внезапно пламнала в разгара на сталинското съревнование любов.

“Чърчил” все така яростно ревеше:

– На кого е притрябвал този син рундхоризонт!?!… Искам мрачния фон на империализма!…

– Искаш, ама няма боя! – извика художникът.

– Купете боя!

– Свършиха парите! – намеси се касиерът, боядисан като негър.

– Поискайте от организацията! – настояваше режисьорът. – Тито и Труман на сцената!…

*

    Полунощното небе, задръстено от звезди, покриваше спящия град. Дафинка вървеше съвсем малко пред Младен с ученическа чанта в ръка, като се стараеше да забавя крачките си, и той чувствуваше това и се радваше. Но какво да говори? Как да се натъкне на тема? Най-после Младен каза:

– Ето че аз те изпращам!

– Да – отвърна тя. – Тъмнината е много страшна… Колко момичета си изпращал досега?

– Това е съвсем друго изпращане – каза той.

– В какъв смисъл друго?

– Няма защо да търсиш смисъла! – добави момъкът. – Това е съвсем друго изпращане… Някой ден ще ти обясня.

Тя застана пред електрическия стълб. Жълтата светлина падаше върху кестенявата й, късо подстригана коса. Покритите й с нежен мъх скули на лицето, носът, малките устни – всичко блестеше. Младен гледаше това мъничко, цялото обсипано със светлина лице и си мислеше…

– Какво мислиш? – запита внезапно момичето.

– Мисля си как именно ще се справиш с ролята на американска журналистка.

Тя притисна чантата си с две ръце до гърдите.

– Защо пък да не се справя?

– Кой знае!… Струва ми се, че си твърде далеч от тази действителност…

– Виж какво – прекъсна го тя. – Искам сега да ми кажеш.

– Какво да ти кажа?

– Това, което одеве мислеше.

– Друг път ще ти кажа… Ти знаеш, че аз нямам образование, нали?

– Как да не зная!… Но ти няма ли да се запишеш във вечерна гимназия?

– Това има ли значение за теб?

– Как да няма… Нали всеки трябва да има образование?

От радост Младен удари с юмрук електрическия стълб.

– Какво правиш? – стресна се тя.

– Радвам се! – отвърна той.

– Защо се радваш?

– Ще ти кажа утре на репетицията.

– Обещаваш ли?

– Обещавам.

– Лека нощ тогава!

Двамата стиснаха ръце и той хукна към дома си.

Преди да си легне, Младен застана пред огледалото и започна да се разглежда. Мислеше да си остави ли мустачки или да не си остави. Реши, че няма да си остави. А защо да не си остави – това не знаеше. После си легна и щом затвори очи, изведнъж пред него застана партийният секретар. След това се появи бившият му майстор бай Цветан. Бай Цветан отливаше бързо парче след парче и бъбреше: “Ще му дам аз да разбере на това хлапе!”… – “Ще видим. Ще видим!” – отвръщаше в полусънно състояние младежът.

– Какво има, Младене?

Гласът беше на майка му.

– Нищо няма! – отвърна в тъмното той.

– Мъчи ли те нещо?

– Не, бъди спокойна!…

Щом влезе у дома си, бай Цветан тихо се промъкна до миндерчето и се излегна. Жена му кълцаше зеле, а дъщеря му, шестнадесетгодишната Катя, разучаваше стихотворение от Вапцаров. Тя затваряше учебника и викаше:

“Ето, аз дишам, живея и стихове пиша…”

– Какво те тревожи? – запита жена му, без да се обръща към него.

– Нищо не ме тревожи!… Гледай си там зелките!

Катя остави учебника и погледна учудено баща си.

– Как върви съревнованието, татко?

– Гледай си книгите!…

– Да, но в училище знаят, че си ударник и ме карат да пиша съчинение на тема: “Как моят баща участвува в сталинското съревнование”.

Мустаците му шавнаха. “Виж ги пък тия!” В училището се интересували от него. Приятна вълна от щастие се разля по тялото му. Облегна глава назад и изведнъж… “Как си, бай Цветане?… И аз ги вадя без шупли, а?” Това хлапе пак се завря в мислите му! Стана и започна да се разхожда по стаята, а Катя все още го наблюдаваше учудено.

– Къде са книгите на батко ти? – запита ударникът.

– На етажерката са! Отдолу са неговите, а отгоре моите.

Той измъкна две-три книги и погледна първата от тях. Катя скочи и изпълнена с любопитство, назърна към книгите.

– Отивай при уроците! – смъмри я той и се натегна отново на миндерчето. Но какво да пиша за тебе?

– Пиши, каквото знаеш!… Марш сега!…

“Основите на ленинизма” беше в ръцете му и той вече избираше най-удобното положение за четене. Намести очилата си и като прие вид на човек, за когото четенето е всекидневно занимание, остана дълго така, докато жена му продължаваше да кълца зелето. А Катя все още наблюдаваше необичайната поза на своя баща. Бай Цветан поглъщаше съдържанието на книгата и се изправи едва като го повикаха на вечеря.

– По-бързо слагай масата! – каза той, като гледаше часовника си. – Ще ходя в клуба.

– Тази вечер няма събрание – каза жена му.

– Кой ти гледа събранието, жено? В клуба човек все може да научи нещо повече. Ще поискам да ме запишат в някой от кръжоците.

– И защо всичко туй? – продължаваше да се учудва жена му.

– Защо ли?… Защото ние от старата генерация понакуцваме в теорията… Ще му кажа аз на това хлапе!…

Жена му се засмя и влезе в кухнята, Катя също се смееше. Преди да дойде на масата, тя затвори за последен път учебника и извика:

– Вяра!… От Никола Вапцаров!…

– Сега ще вечеряме – засмя се бай Цветан и посочи стола на дъщеря си.

Когато се появи жена му с чиниите, той каза престорено строго:

– Пак четири чинии!… Кога ще престанеш да забравяш, че синът ти е войник?

Сега вече всички се засмяха заедно. Това за него беше най-милата домашна обстановка.

НЕДОУМЕНИЕ

    – Говорете, другарю! – каза директорът на металния завод, като погледна бързо посетителя – дребен, възрастен човек, с посивели вече, демодирани мустаци и очила, зад които гледаха две строги очи. Посетителят се намести в креслото, сложи лактите си върху облегалката и кръстоса краката си.

– Казвам се Сретени Колев.

– Говорете, другарю Колев!…

– Отговорник съм на вила от първа смяна на “Отдих и култура”.

– Ясно.

– Преди десетина дни нашата група се настани в жълтата вила до морето. Може би я знаете?…

– Не я знам – отвърна нетърпеливо директорът на завода, – продължавайте.

– Назначен съм за отговорник на вилата. Вие, естествено, не ме познавате и трябва да ви се представя с две думи: аз обичам реда… Имайте малко търпение!… Ще опра на същността… Обичам ясните положения и затова правя този увод… Ако знаех, че аз, старецът, ще бъда разиграван по този начин от другаря Балев, нямаше да ставам отговорник.

– Какъв Балев? – директорът бе разбрал, че пред него се намира човек с характер и че най-добре ще бъде, ако го изслуша търпеливо.

– Малко търпение и ще узнаете всичко… Благодаря, не пуша… Този Балев иска да прати моя ред по дяволите… Що за отговорник ще съм аз, ако не се справя с него? Редът ще бъде възстановен… Какво се иска от мен?… В толкова часа ставане. Закуска в еди-колко си часа – ще закусваме… Малко търпение… Когато е времето за пясъка – ще се печем, стане ли време за водата – влизайте, другари, във водата. Така го иска медицината и така ще бъде… А видите ли?… Как беше името ви?…

– Йосифов се казвам – директорът забарабани с пръсти върху масата.

– Видите ли, товарищ Йосифов, намират се и такива, без съмнение, с които си имах неприятности. Справих се, разбира се. Сега всичко е по часовник… Но този Балев, знаеш, ме превърна на пазач…

– Но аз имам ли нещо общо с този ваш Балев?

– Имате, разбира се. Тогава защо ще идвам при вас… Той пристигна от София. Млад човек Казвам му: “Ще се къпем ли, другарю Балев?” той казва: “Ще се къпем.” Чувате ли как казва? А на практика какво се получава? Излапва набързо закуската и тук Балев, там Балев – няма Балев… Изчезне сутринта и чакай го, ако си нямаш работа, чак привечер… Аз кипя… Добър производственик, знаеш, а виж какъв пример дава на останалите.

– Прощавайте, другарю Колев, но всичко туй излезе доста дълго…

– Трябва да разбера истината – вдигна ръка отговорникът на вилата. – Извиквам го настрана, изкарвам му две-три евангелия, а той навежда глава и дума: “Няма вече, другарю Колев”. А на другия ден пак същото… Заплаших го, че ще подам писмо, пак обеща и пак изчезна – посетителят изведнъж промени гласа си и започна някак тайнствено: – Днес реших да го проследя. Реших да видя каква е тази мистериозна личност, какво крои и ако трябва, значи да се вземат мерки… На пръсти на пръсти, той напред, аз след него и – хоп… вмъкна се във вашето предприятие. Чудна работа… Почаках малко и право при вас.

Посетителят вплете пръстите на ръцете си.

– Кажете сега какво става?

Директорът събра леко веждите си, поотпусна ги и пак ги събра. Едва доловима усмивчица шавна в ъгъла на устните му. Посетителят му се видя интересен.

– Другарю Колев, портиерът лесно ли ви пусна?

– А че лесно, я. Взе ми личната карта.

– Сега ще преминем към разгадаване на мистерията – директорът вдигна телефонната слушалка и поиска да го свържат с портиера. – А него как го пусна?

– Кого, Балев ли?… Засмя се и му каза: “Здравейте, другарю Балев”.

– Чудна работа! – замисли се директорът. – Ало, ало!… Писков!… Ела при мен… Да, в кабинета ми.

Директорът остави слушалката и запали втора цигара. Той сякаш бе забравил посетителя си и гледаше през прозорците покривите на града, над които висеше бяла мъглица от изпарението на морето. Настъпваше горещ ден.

След почукване в стаята влезе челнооко момче с много гъста тъмна коса, облечено в зелени дочени дрехи.

– Писков, в момента има ли чужд човек в завода?

– Има, другарю директор! – младежът погледна посетителя.

– Освен другарят друг някой намира ли се?

– Не.

– Помисли си по-добре… Някакъв човек от София?

– Е, да не става дума за другаря Балев?

– Какво като е другарят Балев? – сряза го директорът. – Какво прави той тук?

– Че ние него не го смятаме за чужд човек!…

– Кой ти нареди да го пускаш?

– Главният майстор Маринов.

– Я повикай Маринов!…

Главният майстор влезе почти с гръб към вратата, като говореше с някого в коридора. Той затвори с лакът вратата, поздрави енергично и захвърли кълчищата, с които бе избърсал омаслените си ръце. Като погледна непознатия, той се усмихна и показа мръсните си пръсти, с което искаше да каже, че му е невъзможно да се ръкува.

– Здравей, Маринов! – отвърна на поздрава му директорът. – Има ли при тебе някакъв Балев от София?

– Има.

– Къде е сега?

– В стругарното отделение.

– Какво прави там?

– Обменяме опит.

– Какво обменяте? – Сретени Колев почти подскочи от креслото.

– Опит обменяме – изговори спокойно главният майстор. – Ние режем метали по особен начин.

– А вие не знаете ли, че другарят Балев е изпратен на почивка? – повиши глас посетителят.

– Това си е негова работа.

– Искам да ме заведете при него!…

– Ако желаете, ще ви заведа.

– И аз ще дойда – усмихна се директорът. – Този Балев започна да ме интересува.

Директорът и отговорникът на вилата тръгнаха след главния майстор. Сретени Колев подскачаше зад двамата и викаше:

– Нищо не разбирам, другари!… Пращат го на почивка, а той се бутнал пак в завода!… Какво става с тези хора?…

– Нови хора – забеляза директорът.

– Нови-нови, ама почивката си е почивка!… Правилно ли е?

– Правилно е – съгласи се усмихнато директорът.

– За обмяна на опит си има специални командировки!… Ще подам писмо!… Почивката не е лукс, а задължение за трудещите се…

Щом стигнаха пред входа, директорът на завода се отмести настрана и с весело изражение на лицето каза:

– Заповядайте, другарю Колев. Това е стругарното отделение…

ДЪЖД

    Нашето отделение за командуване напусна котата, където бяхме провели заниманието на взвода, и слезе в полето. Учението бе проведено добре, всички бяхме доволни и както вървяхме без строй между жълтеещите вече ниви, започнахме да пеем, без да бъде даден знак – ей така, защото чувствувахме необходимостта от една хубава песен. Приятен вятър люлееше полските цветя и никой не се сърдеше на облачното небе, което бе започнало да пръска ситни капки.

Взводният командир, дребен на ръст младеж със светлокафяви очи и тънки, съвсем руси вежди бе прегърнал двама от войниците и с всичка сила пееше “В защиту мира”. Момичетата, които работеха в блока на стопанството, се изправяха, смееха се и ни махаха с ръце.

Изведнъж заваля бързо и гъсто. Взводният пусна войниците, които бе прегърнал, и извика:

– Подслони се в обора на стопанството!

Ние затичахме по размекнатата от снощния валеж земя и преди да се намокрим, насядахме под навеса на обора.

Тук почиваха четирима кравари от стопанството, захапали цигари, мъже на различни възрасти, с небръснати, обгорели лица. Те ни направиха бързо място до себе си на пейките, като поглеждаха учудено и с едва сдържана усмивка нашия младши лейтенант.

– Такъв момчиляк да те бъхта, а? – смигна към другарите си най-разговорчивият от краварите.

Той беше много пълен. Запотените му бузи пращяха от кръв.

Ние се засмяхме на шегата.

– Другарю младши лейтенант – обади се нисичък прашен кравар, – интересува ни значи, ако е възможно, значи… имаме ли катюши, де?

– Това е военна тайна – отвърна взводният и усмихнато погледна дъжда.

– Ти пък какво задаваш такива въпроси? – скара се бузестият на колегата си. – Иди на първомайския парад в София и гледай – кеф ти катюши, кеф ти танкове.

Дъждът блестеше на слънчевата светлина, която струеше обилно през пролуката на облаците. От навеса шуртяха тежки бистри струи. В настъпилата тишина сред шума на дъжда все по-често и по-често се чуваше мученето на добитъка.

Единият от краварите, който бе изчезнал за малко, излезе от обора, седна до нас и каза:

– Младошка работа!… Кара се, сякаш се намира в казармата.

– Кой? – по лицето на взводния ни се появи загриженост.

– Един от вашите. Намърдал се в обора.

Заинтересувани от думите му, ние влязохме в краварника. Тук за пръв път разбрахме що за човек е редникът Тоню, който беше най-мълчаливият войник във взвода.

Сега той бе съвсем променен. Вмъкнал се преди нас тук, съблечен по зелена войнишка фланелка, Тоню решеше слаба, пъстра крава, която отвреме-навреме извръщаше глава и като продължаваше да дъвче храната си, му изпращаше дълбок и влажен благодарствен поглед.

В обора беше топло и миришеше на добитък и тор. Мършави, замърсени животни мучаха неспокойно, сякаш се оплакваха от лошите грижи на стопаните. Земята под краката им бе разгизната и те затъваха до глезените.

Щом ни видя, Тоню се изправи и обърса запотеното си чело:

– Другарю младши лейтенант, разрешете да доложа: за такива кравари като тези тук трябва да се прилага военният правилник…

Той погледна мрачно домакините, които повдигнаха рамене.

– Няма условия – едва прошепна дребният измърсен кравар и с типичен жест почеса пълната си с осили коса.

– Не е вярно, другарю младши лейтенант! – Тоню идеше застрашително към нас, помъкнал някаква кофа. – Нов обор им построили, а те какво… замърсили го… Тфу!… Елате към нашия край да видите как се гледа добитък.

– И туй ми било отношение към социалистическата собственост – намеси се дългият Върбан.

– Оборът в наше село е по-стар, ама лъщи като часовник, другарю младши лейтенант.

Обадиха се още няколко войници. Краварите бяха навели глави и само повдигнаха рамене, объркани и смутени от възмущението на войниците.

– Грабвай по една кофа и за вода!… – изкомандува Тоню.

– Няма кофи – отвърна пълният кравар. – Нали ви казваме… нищо няма…

– Давам ви пет минути да намерите бакъри! – извика Тоню. – На всеки шест секунди ще искам по едно ведро вода!

– Ще потърсим в селото – измънка дребният кравар.

Втори се съблече взводният командир. След него се разголихме и ние. Намерихме лопати и започнахме да ринем така, както се рине сняг. Редникът Тоню сновеше от единия край до другия, наблюдаваше, направляваше и сам работеше. Като минаваше край добичетата, той потупваше любовно мършавите им хълбоци и непрекъснато поглеждаше дъжда.

– Стихна – каза най-после той. – Сега ще изведем хайванчетата.

През вратата на постройката се виждаше светлият ден. Изцеждаха се само последните бисерни капки от покрива.

Една по една кравите започнаха да излизат към освеженото поле. Почувствували, че тук става нещо необикновено и приятно, те промучаваха успокоено.

Войниците работеха енергично и към изхода бързо се придвижи пряспа тор. Когато изчистихме пода, започнахме измиването на циментовите и дъсчените площадки, а Тоню избра няколко помагачи и започна с почистването на добитъка.

Привечер, когато отново излязохме на шосето и тръгнахме под строй към поделението, Тоню пак бе станал обикновеният редник, който говори малко и скромно марширува до своите другари. Аз чувах как неговият силен, но неуверен глас се мъчи да вземе колкото се може по-малко фалшиво мелодията на стиха “Атомной бомбой народ не убить”.

Край нас, като спазваха, без да щат, такта на песента, вървяха краварите.

– Засрамихте ни, другарю младши лейтенант – подскачаше до взводния ни дебелият кравар. – Все така чист ще държим обора, повярвай!…

Взводният се усмихваше.

Краварите спряха до мостчето. Тук те вдигнаха ръце и започнаха да викат “ура”. Както пеехме, ние се извръщахме и също махахме с ръце.

НАШИТЕ ДЕЦА

ПЕДАГОГИЧЕСКО

    Може би вие още не знаете, че аз имам дъщеря на пет годинки, която се казва Лидка. Взимам си бележка от това и ще ви се разсърдя. Вие също така не знаете, че моята Лидка е на съхранение в седмичния детски дом, откъдето я взимам всяка събота. А понеже майката на Лидка е заета и неделен ден главно с домакинската работа, със заниманието и с възпитанието на детето се занимавам аз.

Това става така.

Обикновено преди обед са баскетболните или волейболните състезания. Купувам на Лидка вафли, дъвчащи и недъвчащи бонбони, балонче, фъстъци и книжна въртележка, за себе си купувам вестник и тръгваме по кортовете. След като изгледаме няколко състезания, ние се връщаме у дома, където обядваме и след това отиваме на футболното игрище. Тук Лидка е в своя апотеоз.

Тя вика най-много от всички. Особено много я възмущават фаулите.

– Този чичко със синята фанелка е Кумчо Вълчо! – каза един ден тя.

– Защо? – запитах я аз.

– Защото рита по коленете! – отвърна моята дъщеря.

След фаулите най-много я възмущават реферите. А можете ли да си представите колко я възмущават играчите от нападението, които на два метра пред вратата, при положение, че вратарят е паднал някъде в страни, бият високо – на пет метра от горната греда. Тогава Лидка се мъчи да свири с уста и почти винаги си имам неприятности със стоящите пред нас.

И така ад стоварих на плещите си най-тежкия бащински грях – направих от собственото си дете запалянко. Това ми навлече беда. Лидка започна да се дърпа, просто започна да избягва детския дом. Понеделниците, когато рано сутринта трябва да я водя там, станаха най-черните ми дни.

Искам да разкажа за един такъв понеделник.

И така аз облякох детето и то каза:

– Къде ще ме водиш, татко?

– На мач – отговорих аз.

Лидка се дръпна назад:

– Не искам в детския дом!…

– Бъди спокойна – започнах аз. – Нямаш ли ми доверие?

– Не! – отвърна твърдо Лидка.

Това ме наскърби. Огледах се на всички страни. Никой не бе чул.

Потеглихме към трамвая. Лидка се натъжи.

– Ти ме водиш в детския дом!…

– Не, Лидка, отиваме на мач с Унгария.

– Лъжеш!… Такъв мач няма тази година.

Шляпнах леко лявата й бузка. Лидка заплака. В трамвая тя плака непрекъснато, но когато слязохме и видя улицата, водеща към детския дом, дъщеря ми просто зарева. Аз я дърпах напред, тя се дърпаше назад и това горе-долу се понасяше, но Лидка започна да сяда на земята. Плачът и обляното й в сълзи лице обръщаха внимание на минувачите. Ядосан, аз продължавах да я тегля напред и страшно се изкушавах да я шляпна още веднъж.

Тогава отнякъде изникна една млада и хубава гражданка, която отне Лидка от ръцете ми и като я прегърна, запита:

– Кажи сега защо плачеш, детето ми?

– Не искам да ходя в детския дом! – отговори Лидка.

– Как може такива работи? – нацупи се закачливо девойката. – Майчето ти работи ли?

– Работи! – отвърна през сълзи Лидка.

– А татенцето ти?

– Не, той е писател.

– Вярно ли е това? – обърна се девойката към мен.

– Вярно е, но нали…

– Ясно! – прекъсна ме девойката. – Как е името ти, детенце?

– Лидка.

– Виж какво, Лидке, ти нали знаеш, че сега строим социализъм?

– Зная.

– Знаеш, че всички бащи и майки трябва да работят, а всички деца да се учат.

– Точно така – съгласи се дъщеря ми, като изтриваше сълзите си.

– Кажи тогава, щом твоят баща и твоята майка работят, кой ще се грижи за теб?

Детето замълча.

– Знаеш ли песничката “Да се учим, да работим”? – продължи девойката.

– Знам я… В детския дом учим много песни.

– А тогава защо отказваш да ходиш там?

– Защото е лошо дете! – намесих се аз, за да подпомогна добрата гражданка.

– Вие не се обаждайте! – скара ми се тя. – Можете да си ходите!… Аз ще заведа Лидка на детския дом… Ама че инженер на човешката душа!… Ще дойдеш ли с мен, Лидке?

– Ще дойда! – отвърна с готовност Лидка и я прегърна.

Непознатата млада гражданка и дъщеря ми тръгнаха към детското общежитие. Аз се качих в трамвая. Размишлявах върху две неща:

  1. Не можех ли аз да кажа на детето си думите, които му каза непознатата?
  2. Тази непозната не е ли в същност един нов човек, за който може да се напише поне един разказ?

Прибрах се у дома, седнах пред машината и написах това, което прочетохте. След като се двоумих дълго, поставих му заглавието “Педагогическо”.

ДЕЦА

    Както трябва да се предполага, това се случи през една зимна вечер. Хазяите отидоха на кино и ме оставиха да пазя децата. Аз се съгласих, защото те не бяха обикновени хазяи, а добри и не ме караха да минавам през хола на пръсти.

Останахме сами с децата. Моето отношение към най-малките е известно. Аз смятам, че те са създадени да правят бели, да плачат, да чупят и да бъдат наплесквани.

Ето защо още с влизането си в стаята реших да парирам тази напаст, да я сплаша и да не позволя на палавниците да ми се качат на главата. Щом затворих вратата зад гърба си, казах:

– Вашите родители са на кино и не ще позволя отсъствието им да се превърне в хаос… Наредете се до стената и никой да не мърда, защото ще отнесе боя!…

Тримата палавници ме погледнаха учудено и не помръднаха.

– Пръснете се по ъглите на стаята! – заповядах със страшен глас аз. – Едно!… Ще се пръснете ли?… Две!… Ще се пръснете ли?… Три!…

Извадих колана си, разкрачих се и сложих ръце на кръста като американски плантатор. Това оказа влияние. Децата си избраха по един ъгъл и застанаха мирно, обърнати към мен, с широко отворени и гледащи ме недружелюбно очи.

Избутах едно кресло в центъра на стаята и се разположих в него. Времето затече в идеална тишина. Отворих книгата си и започнах да чета. Коланът беше до мен, печката топлеше приятно, а старата котка мъркаше нежно в краката ми. С нетърпение зачаках завръщането на родителите, за да им покажа тази мила стайна обстановка…

Но изведнъж най-малкото дете, шестгодишният Любчо, заплака. Заплака внезапно и тъй силно, че смрази кръвта ми. Реших да пристъпя към действия. Показах му колана, викнах два-три пъти, но напразно. Малкият зарева още по-силно. Това не бях предвидил. Велзевулчето трябваше да млъкне на всяка цена. Уверявам ви, на този свят няма нищо по-досадно от едно ревящо дете. В това време най-голямото дете, дванадесетгодишният Лазар, ме наблюдаваше със своя строг, още по-недружелюбен поглед. Без да обръща внимание на моите жестоки заплашвания, осемгодишната Нели отиде при Любчо, прегърна го и също заплака. Ето че на този свят има нещо по-страшно от едно ревящо дете, а именно – две ревящи деца. Мисълта ми работеше трескаво, така както работи мисълта на човека при пожар или корабокрушение. Тактиката трябваше да се смени на всяка цена.

– Лазо – започнах аз с глас, който уж няма нищо общо със създадената обстановка, – ти чел ли си нещо за Винету и за Поразяващата ръка?

Хлапакът отвърна презрително:

– Не съм чел!…

– Ама нищичко ли не си чел за тях?

Лазо мълчеше.

– Чел съм за Тимур и неговата команда – отвърна най-после той.

Ревящите до този момент хлапета млъкнаха и се вслушаха.

– Значи ти не можеш да ми кажеш нищо за вожда на апахите? – запитах уж крайно много изненадан аз.

– Зная само за вожда на прогресивното човечество – отвърна Лазко.

Съжалих това поколение, което расте без книгите на нашето детство.

– Елате, деца! – поканих ги любезно аз. – Елате тук! Ще ви разкажа за прочутия бял ловец на Дивия запад – Червената карабина!…

– Зная го, зная го! – подскочи весело Нели. – Той е снайперист от Великата отечествена война!…

– Не! – отсякох аз. – Лъжете се!…

– Как ще се лъжем! – извика Лазко. – Чел съм как снайперистът Смолячков убил в един бой 121 немци!…

– Това не е същото – обясних аз. – Червената карабина е бил прочут ловец, който е стрелял безпогрешно…

– По тези, които са нападнали неговата родина ли? – прекъсна ме Лазко.

– Не – отвърнах аз.

– Тогава снайперистът Смолячков е по-важен от него.

Забелязах, че децата вече се бяха успокоили. Ние вече се разговаряхме като приятели. Но крепостта на моето детско поколение аз за нищо на света не желаех да предам. Романтиката на Дивия запад, прерийната екзотика – всичко това, което вълнуваше моето някогашно детство, не биваше да се пренебрегва. Колко нощи, колко игри ми струваше тази романтика!

Преминах по-нататък.

– Искате ли да ви покажа една игра?

Буен възторг и премятания презглава посрещнаха моето предложение. Изглежда, че децата обичат игрите. Съблякох палтото си.

– Ще играем на трапери и команчи – започнах отново аз. – Команчите са най-кръвожадното индианско племе, което е избило много бели…

– Че защо ще ги убиват? – запита Нели.

– Ей така нà!… Заграждали са ги и са ги избивали!…

– Убивали са ги, защото са защищавали земята си! – каза високо Лазко.

Да. Това бе казано от дванадесетгодишният Лазар. И на мен именно тогава ми направи впечатление, че моето поколение никога не си задаваше въпроса: защо команчите убиват белите и какво търсят белите в тяхната страна?

Седнах на креслото и след като помислих две минути, предложих:

– Ще ви науча да се ориентирате за посоките на света, когато се намирате в гората, а също така да познавате какво ще бъде времето.

– Това знаем от пионерския лагер! – прекъсна ме пак Лазко. – Знаем как да се ориентираме по мъха, да си вадим заключения от гъстотата на омарата, да вземаме под внимание чистотата на звездите…

– Ами знаете ли как се пали огън без кибрит? – казах внезапно аз и зачаках да проверя ефекта от последния си въпрос.

– Бабини дивитини! – засмя се Лазко. – Добиването на огън без помощта на кибрит е извънредно трудно. Защо да се мъча по този начин, когато мога да си купя на всяка крачка кибрит?… Дори ни водиха да видим как го произвеждат!…

– Тогава ще ви кажа как се играе на апаши и стражари. Някога ние обичахме много тази игра.

– Но къде има сега стражари? – удиви се Лазко. – По-добре да играем на борци за мир и на полицаи!… Аз ще бъда френски работник, който пише лозунги по стените!…

– Добре – съгласих се най-после аз. – Да играем на тази нова игра.

– Аз ще бъда негърка! – извика Нели.

– А полицай кой ще бъде? – запитах аз.

Всички млъкнахме и започнахме да се споглеждаме. Повечето гледахме към малкия Любчо, който сякаш разбра, че се готвим да му предложим нещо неприятно, защото заплака отново.

– Защо плачеш? – приближи се към него Лазко.

– Не искам да бъда полицай! – отвърна през сълзи хлапакът. – Какво лошо съм направил?… Нали днеска слушах?

– На ужким – обясни Лазко.

– Не искам и на ужким! – отвърна през размазаните си сълзи хлапето. – Нека бъде чичко Борис!…

Трепнах. Може би разбрахте, че “чичко Борис” бях аз. Съгласих се и последваха нови премятания презглава.

– А сега да потърся тебешира – съобщи Лазко, като пъхаше ризата си в панталона.

– Защо ти е тебешир? – учудих се аз.

– С него пишем лозунгите – отвърна той и хукна към салона.

Такива интересни деца.

ПУЛОВЕРЪТ

    На втория етаж на нашата жилищна кооперация живее гражданката Невена Горчева- Шулц, къдрокоса видра на четиридесет години, която все още мисли, че гумените топки се берат направо от каучуковите дървета и че столицата на Букурещ е Румъния. Освен тези неща гражданката Невена Горчева-Шулц знае, че самобръсначките, които нейният мъж навремето внасяше от Германия, са най-добрите, защото в апартамента все още се търкалят няколко реклами, съчинени лично от Шулц. Хер Шулц знаеше повече неща от жена си, но той отдавна се пресели в Западната германска зона, където сега поправя автоматични писалки.

– О, господин Майски! – спря ме вчера фрау Шулц на стълбището.

– Априлов – поправих я аз.

– Господин Априлов, мога ли да ви запитам?… Говори се за акция.

– Да – казах аз. – Ще има акция за подпомагане на корейския народ с облекло.

– О, това е друго! Защото аз помислих, че ще има някаква акция и знаете ли, господин Майски, страхувам се тази акция да не попречи на моята виза. Чакам виза за Западната зона.

Успокоих я, като й казах, че тази акция няма да има нищо общо с нейната виза.

– О, прекрасно, господин Майски!… Значи акцията няма да попречи на моята виза?

– Бъдете напълно спокойна!

– Благодаря! Довиждане!

Тя влезе в стаята си и по всяка вероятност веднага заспа с книгата “Заедно и разделени” в ръце, от която за два месеца бе прочела четири страници (според думите на портиерката, която е честна и уважавана жена).

Аз също влязох в моята ергенска стая и се залових за кръжочните си записки. Успях да прочета една страница, когато чух сигнала на звънеца и отворих.

– Здравей, Фимчо! – казах аз и се учудих за какво съм притрябвал на този малчуган от третия етаж, който, право да си кажа, ми беше симпатичен, макар че жителите на кооперацията го ненавиждаха по няколко причини:

  1. По стълбите той никога не слизаше, а се спущаше.
  2. Когато неговата детска команда имаше “занимания” на улицата, никой от съжителите не можеше да ползува правото си на следобедна почивка.
  3. Непрекъснато свиреше с уста.
  4. По разни други причини.

Малчуганът каза, че има да ми говори и аз още по-учудено го въведох в стаята си, където му предложих стол, и на шега му поднесох цигарите си.

– Изглежда, че вие имате лошо мнение за мен – наведе глава хлапакът.

– Нищо подобно! – отвърнах аз – Не съм пуритан.

– К-какъв не сте?

– Пуритан… Искам да кажа, че не съм ограничен и смятам лудориите ти за напълно естествени.

Малчуганът измъкна малък бележник и с бавен неукрепнал почерк написа: “Пуритан – да си ограничен”. Следих ръката му и се радвах. Той прибра бележника си, облегна се на масата и каза:

– Сега да преминем на въпроса.

Аз се поклоних [скептично – зачертано] да му подчертая, че съм на неговите услуги.

– Искам да поговорим като мъже! – подчерта Фимчо. – Вие работите в хумористичен вестник, който чета, и затова ви смятам за сериозен човек.

– А ти и твоята команда можете да шумите по-малко в неделя следобед, когато трудещите се спят!

Хлапакът почервеня от срам.

– Това е наша слабост – призна той. – Смятам, че в най-скоро време ще я ликвидираме.

– Майка ти се оплаква, че губиш много време на пързалката.

– Майка ми е… как го казахте вие?… Произлизаше от пура. О, да – засмя се хлапакът, – майка ми е малко нещо пуритан. Не вижда добрите ми бележки и работата ми в пионерската организация, а вижда само, че обичам да карам кънки и да играя баскетбол… Дойдох при вас да ми направите една услуга.

Фимчо ме гледаше изпитателно с будните си очи и се стараеше да разбере какво мога да си помисля. Аз действително бях заинтригуван.

– Предполагам, че можете да пазите тайна.

– Да оставим предположенията! Говори направо.

На пръв поглед Фимчо гледаше единствено разхвърляните по масата и рафтовете книги.

– Искам да скрия тук един пуловер! – каза внезапно той.

– Далеч не мисля, че си откраднал – казах аз.

– Разбира се – смути се малчуганът. – Пуловерът е мой.

Той измъкна изпод палтото си нов, мек детски пуловер със син цвят, на чиято предница бяха втъкани два елена и няколко бели ромбчета.

– Този пуловер ще предам на комисията, която събира дрехи за корейския народ.

– Щом искаш, предай го, но защо месиш и мен в тази работа?

Фимчо се облегна на стола. Вместо да отговори направо, той каза:

– Знаете сега какво става в Корея. Аз също зная какво става там. Корейският народ се бори геройски срещу бандитите, но засега на него му трябват дрехи.

– Ти откъде знаеш това?

– Който се интересува, знае всичко.

– Кажи тогава, защо си дошъл при мен?

Малчуганът взе една книга от масата, прелисти я и аз почувствувах как той печели време, за да обмисли думите си.

– Този пуловер е нов – започна той. – Мама ми го уплете за Нова година. Сега в къщи всичко, което трябва да бъде предадено на комисията, е изгладено и подредено. Но аз и моите другари…

– И твоите другари?

– Да, ние смятаме така: вехтичките неща се подаряват по-лесно. Ние пък решихме да подарим нови дрехи. Харесвам си пуловера. Зная, че мама го изплете от дълго пазена прежда и все пак ще пратя тъкмо него в Корея. Аз ще нося стария.

Нещо упорито ме хвана за гърлото и ме задави. То ме стискаше така силно, че очите ми се намокриха и едва успях да скрия всичко това от зоркия поглед на хлапака.

– Ти спомена, че и другарите ти са намислили нещо подобно? – с мъка запитах аз.

– Да. Всичко ще скрием във вашата квартира.

– А на майка си какво ще кажеш за пуловера?

– Ще кажа, че съм го изгубил на пързалката. Там се сгорещяваме дотолкова, че се събличаме по риза. – Хлапакът се засмя. – Най-много да изям един бой… Но като си помисли човек, че ние тук живеем в мир, на топло, а там е фронт…

– А тогава защо свиркаш по стълбите? – прекъснах го остро аз.

Малчуганът бе навел глава и с всички сили стискаше пръстите си.

– Друго ще ми казваш ли? – запитах аз.

Фимчо стана, направи две крачки към вратата и каза:

– Друго няма. Утре ще дойдем с другарите.

Той отвори вратата, изхфръкна в хола, отвори и затвори след себе си вратата на апартамента и в следващия миг по стълбището на кооперацията се разнесе толкова силно и победоносно изсвирване, щото човек би помислил, че по улицата минава пожарна команда.

Седнах на стола и се помъчих да се върна към записките си. Пуловерът лежеше пред мен и еленовите глави сякаш ми се усмихваха. Поех меката детска дрешка. Спомних си за четиридесетгодишната госпожа Невена, която мисли, че Румъния е столица на Букурещ, и разбрах колко по-голям от нея е малкият Фимчо от третия етаж.

Тогава излязох от стаята си и позвъних у Фимчови. Майката на Фимчо ми отвори и ме покани в кухнята, където миришеше на червен пипер и лук. Бавно и внимателно аз й разказах цялата история с пуловера. Когато завърших, тя избърса с длани очите си и каза:

– Този лук пари страшно на очите!…

Но аз не се лъжа така лесно. Нова бяха чисто и просто майчини сълзи.

В АТЛАНТИЧЕСКОТО ТРЕСАВИЩЕ

БЯЛО И ЧЕРНО

    Тълпата се блъскаше, ругаеше и се съпротивяваше. Тя идеше отдолу, от подземието на небостъргача, запотена, разсъблечена и възбудена. Хората излизаха по стълбите към авенюто, където полицията бе направила шпалир към камионите.

– Грубиян!… Къде се намираш? – пищеше висока като мачта мис, която все още развяваше в едната си ръка каре от деветки.

Изпод съдраната й рокля се подаваше постно, кокалесто рамо, за което се мъчеше да се залови някакъв облечен в бяло аржентинец.

– Не зяпай, Джо! – гърмеше гласът на сержант Стивън. – Ще разкъсат кордона!…

Задачата на сержант Стивън не бе лека. На него бе заповядано да се справи с нощното игрално заведение “Фор старс” и сега той се стараеше. Заловените в подземието не се изплашиха много-много, защото това не им се случваше за пръв път. Те се съпротивяваха и го заплашваха, че още утре ще му изстине мястото. В суматохата няколко ръце бяха успели да се промъкнат към него. Една от тях хвана ухото му и като го изви, започна упорито да го дърпа.

Най-после всички бяха изтикани на тротоара. Кордонът се сключи и остана отворен само към камионетките. Един дебелак, на когото някъде бяха пропаднали очилата, присвиваше постоянно очите си и фъфлеше с пиянски глас:

– П… погазва се к… кон… Лейдис и джентълмен… погазва се к… кон…

Той сигурно искаше да каже, че се погазва конституцията на Съединените американски щати, но понеже сложната дума не се подаваше на надебелелия му език, гражданинът предоставяше правото на тълпата сама да отгатва какво се погазва.

– Моят мъж ме чака! – викаше здрава едробюстова южнячка, като разтърсваше силно раменете на млад полицай.

– Не хапете, мисис! – протестираше младият човек. – Не се намирате пред съпруга си!…

– Тишина! – изрева най-после сержантът.

Тълпата се умълча. Сержант Стивън излезе напред и като оправяше амуницията си и опипваше зачервеното си ухо, заповяда:

– Влизай в колата!

Хазартаджиите спокойно започнаха да пълнят първата кола. Един тънък рафиниран картоиграч се показа на вратата и поиска цигари.

– Забравих цигарите си в суматохата – обясни той, – извинявайте!

Най-после, когато в колата влезе и Дени Ревера, главен съдия по бокс и акционер на заведението, сержант Стивън нареди на шофьора да тръгва и с учтив жест показа на останалата част втората кола.

– Не се нуждая от помощ! – възнегодува стара дама с дълги конски зъби. – Сама ще си вляза.

Дамата мина по стълбището и ловко се вмъкна в камионетката, но една секунда след това нощта бе раздрана от силен писък, наподобяващ едновременно и клаксон, и сирена, и дъскорезница. На входа се показа изплашено, готово завинаги да изстине от ужас лице. Дамата скочи на тротоара и като се отпусна в ръцете на полицая, извика:

– Вътре има негър!

Тълпата изведнъж се дръпна назад.

– Какво казахте, мисис? – запита този път напълно трезво дебелакът, който държеше за конституцията.

Дамата бавно идваше на себе си. С притворени очи тя лежеше в ръцете на закона и приличаше на едва успяло да се отскубне от лапите на котката канарче.

– В колата има черен! – проговори отново тя.

Между хазартаджиите настъпи оживление. Мисис Селвър, която вече двадесет години мамеше мъжа си с деветнадесетгодишни хлапаци от крайните квартали, прегърна един мускулест, приличен на булдог младеж, и близкостоящите до нея чуха звъна на четири златни гривни, които създаваха илюзия, че на ръцете й постоянно има белезници. Гражданинът, който държеше за конституцията, се обърна към сержанта и поиска обяснение.

– Прибрахме го от улицата! – вдигаше рамене Стивън. – Ще го разпитаме какво търси късно по улиците.

– И вие искате да пътуваме в една кола с негър? – проплака някой.

– Боже мой! – извика мисис Селвър, притискайки своя булдог. – Бях жива да изпитам и това!

Някой в дъното припадна.

Из тълпата излезе нисък, напълно плешив човек. Той мълчаливо отиде до колата, надникна вътре и се върна и се върна при сержанта.

– Уверих се сам! – каза той. – Господин сержант, утре целият свят ще научи за това беззаконие!… Имам чест да ви се представя: Георг Дъмпбъл – журналист и литературен критик!…

– Като сте литературен критик какво търсите в игрално заведение?

– Когато играя, господин сержант, аз злоупотребявам със своите лични средства, а вие злоупотребявате със спокойствието на гражданите!… Питам, господин сержант, как посмяхте?

Сержант Стивън повдигна безпомощно рамене.

– Няма достатъчно коли. Тази нощ имаме акция в целия град.

– В такъв случай решавайте: или ние, или вашият негър!

– Господин Дъмпбъл – повиши гласа си сержант Стивън, – този негър не е мой, а е арестуван и моля не правете публични доноси!… Не мога да освободя негъра, защото това не се е случвало в нашата практика.

– В такъв случай ние не мърдаме оттук, нали, господа?

– За нищо на света! – каза гражданинът, който държеше за конституцията.

Зад гърба му тълпата зашумя одобрително. Сержантът помисли няколко секунди и предложи:

– Ще питам шефа.

Нервиран от внезапно появилото се затруднение тъкмо в момента, когато акцията се развиваше идеално, сержантът се запъти към най-близкия телефонен пост.

Докато чакаха, няколко смелчаци от тълпата извадиха зарове и започнаха да хвърлят върху тротоара. Дори изчезна някакъв портфейл и някой се кълнеше, че го е дигнал именно джентълменът, който се придържаше към конституцията. Дамата, която преди малко припадна, заяви, че човек, който борави тъй леко с конституцията на Съединените щати, не бива да бъде петнен лекомислено.

Най-после сержантът пристигна.

– Лейдис и джентълмен, вие сте свободни! – каза той… – Негърът ще бъде отведен, защото тази нощ на много стени по града са написани лозунги за мир.

Той изкозирува и се качи в колата в твърде весело настроение.

Тълпата се върна в заведението.

ОСТРОВЪТ НА ЩАСТИЕТО

    Големият пътнически параход, който обслужва една тихоокеанска линия, спря внезапно сред океана. Пасажерите се учудиха и напразно потърсиха някакъв остров наоколо. Дамата от първа класа, която сменяше всеки два часа тоалетите си и от два дни непрекъснато флиртуваше с втория комендант на борда, изплашено прибяга до него, за да се осведоми за неминуемото нещастие.

– Успокойте се, мис – усмихна се офицерът, – спряхме за пет минути да свалим един смахнат калифорниец.

– Ще го хвърляте във водата ли? – успокоено запита дамата.

– Ще го спущаме, мис. Той си има собствен сал… Някакъв смахнат мистър Стюарт, който твърди, че Съединените щати приличат на голяма атомна лудница. Щял да търси свой остров на щастието.

В това време от левия борд на парахода крикът вече спущаше един гумен сал, в който бе седнал калифорниецът Денис Стюарт. Салът се разположи върху гладката повърхност на океана, крикът го пусна и някой от палубата извика:

– Пожелаваме ви щастие, мистър Стюарт.

Човекът от сала махна прощално с ръка. Осведомените вече пасажери, скупчени на левия борд, развяваха шалове и пращаха въздушни целувки. Дамите го наричаха герой и се осведомяваха за причините, които са накарали този иначе сериозен на вид мъж да избяга от американската цивилизация. Вторият механик обясни на всички простата идея на калифорниеца: доведен до начална лудост от непрекъснатата атомна истерика, която го преследвала всеки ден по радиото и пресата, преситен и изплашен от брошурите от рода на тези “Какво трябва да правим при атомно нападение”, мистър Стюарт си купил сал, снабдил го с провизии за един месец и решил да се впусне в тихия океан. Океанът бил пълен с хубави островчета. На един от тези островчета той щял да изгради своето лично щастие, далеч от брошурата “Луната – най-ефикасното скривалище за атомни нападения”… Влюбената в помощник-коменданта дама махаше нежна кремава кърпичка с прецизно избродирани инициали.

Човекът от сала махна още веднъж прощално с ръка. Нашир и длъж се простираше необятна, гладка морска пустиня. Мистър Стюарт, понеже беше добър християнин, се прекръсти и загреба…

След като греба така две денонощия, той разбра, че на света едва ли има по-щастлив човек от него. Мускулите му закрепваха. В него умираше хилавият интелигент и бързо се възраждаше гордият свободен човек, укрепнал и телом, и духом. Тук той разбра с колко невидими нишки го е стягала и душела прочутата, възпятата и разтръбената по цял свят американска свобода… И когато на третия ден в дъното на хоризонта се показа нежно кафяво петънце, мистър Стюарт остави греблата, изправи се на крака и като размаха широко тропическата си кака, извика:

– Ура-а, на хоризонта земя!…

Няколко часа по-късно той стъпи на брега. Островът от пръв поглед му се видя привлекателен и тъкмо реши да го пообиколи, пред него лъснаха дулата на два автомата. Зад автоматите стояха двама американски войника с обгорени, скучаещи лица.

– Аз съм американски гражданин! – заяви гордо мистър Стюарт.

Какво търсите тук? – запита остро по-високият войник, който имаше дръгливи и при това твърде космати крака.

Докато разглеждаше гащетите и ризите на войниците и си казваше на ум: “Значи такава е лятната униформа на нашите войници”, мистър Стюарт отвърна:

– Търся безлюдно островче, да изкова щастието си.

– Ковете другаде щастието си! – заповяда войникът. – Не знаете ли, че тук има американска военна база?

Мистър Стюарт се върна в сала, погледна навигационните си уреди и отново загреба.

След нови три денонощия той сложи ръка над очите си и извика с прегракнал вече глас:

– На хоризонта земя!…

Когато салът се допря до твърдата почва, между палмите се показаха три дула. Освен дулата не се виждаше нищо друго. Един не много учтив глас извика:

– Даваме ви две минути, да се махнете от това място!…

– Какво е това тук? – сломено запита мистър Стюарт.

– Намирате се на 416 американски муниционен пункт.

– Извинете, не знаех… – каза мистър Стюарт и отново се хвана за греблата.

В галоните имаше само пет литра вода. Консервите бяха на привършване. Но все пак трябваше да се гребе. Тук калифорнийският гражданин разбра, че провизиите, които в цивилизацията можеха да стигнат за един месец, внезапно развихрилият се в океана апетит можеше да унищожи за по-малко от петнадесет дни.

И ето че той пак сложи ръка над очите си и извика с угаснал глас:

– Земя-а…

На острова го посрещнаха дулата на четири автомата и сред вълшебното чуруликане на птичките един глас изрева:

– Назад, докато не сме ви пречукали!…

Мистър Стюарт не запита какво ума тук. Той погледна кулата на радарната станция (подобни илюстрации бе виждал в списанията), разбра, че по всяка вероятност е попаднал на някой от радарните подслушвателните точки и се върна на сала.

Пръстите му опипаха безупречно напомпаните гуми. Няма какво да се каже – салът беше издръжлив. Закоравелите му длани обгърнаха дръжките на веслата…

Безкрайни са човешките сили. Вече шестнадесет денонощия, откакто салът е напуснал парахода. От три денонощия в галоните няма капка вода. Океанът е противно широк и дълъг. Никакъв ветрец. От двете страни на сала спокойно, сякаш разбрали осигурената плячка, плуват две акули. Мистър Стюарт гледа блестящите им перки и се изпотява. Очите му напразно търсят каквото и да е облаче…

Но… добрият калифорнийски гражданин запява едва чуто детски църковен рефрен. На хоризонта отново се е появило спасителното петънце на сушата. Той няма сили да извика “земя”. Мистър Стюарт продължава да си тананика мислено църковния рефрен, събира последните си сили, още малко, още малко… виждат се палмите виждат се палмите… рифовете… боже мой, какъв вълшебен остров… може би има вода… непременно има вода…

Салът акостира. Акулите ядовито тръснаха перки и се върнаха. На сушата слезе неузнаваем, брадясал човек с угаснал поглед. Той не можа да се задържи прав, падна на пясъка и бавно започна да лази към вътрешността на острова.

От този именно ден започна островното щастие на мистър Стюарт. На острова имаше кристално чист ручей, дивна зеленина, дивеч и плодове. Водата край брега гъмжеше от риба и костенурки. Щом възстанови силите си, мистър Стюарт обиколи острова и разбра, че тук не е стъпвал човешки крак. За два дни той си построи колиба, в която сложи огледало и се избръсна. В този далечен кът той разбра, че дължи всичко на всевишния. Всяка сутрин и всяка вечер мистър Стюарт възпяваше величието на бога, гълташе печено козе месо и пиеше сок от южни орехи. Това щастие продължи десет дни.

На десетия ден недалеч от брега спря огромен линеен кораб, над който се вееше американско знаме. Като видя знамето, мистър Стюарт, който бе обработен иначе добре от учебниците и пресата, изпита нечувана национална гордост и извика силно за величието на Съединените щати. Корабът спусна лодки и в следващите минути нашият щастлив Робинзон радостно прегръщаше “смелите”, както той ги нарече, американски офицери. Най-старшият от офицерите обаче го изтръгна от прегръдките си и запита:

– Какво търсите тук?

– Щастие.

– Давам ви пет минути срок да си дигате парцалите!

– Но защо?… Аз обичам самотата.

Именно затуй ще се разкарате от това място, мистър… Ние едва ли ще ви гарантираме самота.

– Въздушна база ли ще строите?

– Не е ваша работа, мистър!… Хайде!…

Мистър Стюарт напълни галоните с вода, натъпка сала с костенурки и кокосови орехи и отново загреба.

Моряците, които пътуват по тихоокеанските линии, разказват, че твърде често им се случва да срещат в океана един гумен сал, в който седи и гребе някакъв брадат, тънък като вейка мъж. Този мъж категорично отказвал да се качи на корабите и винаги повтарял, че Съединените американски щати са превърнати в просторна атомна лудница. По всяка вероятност касае се за мистър Стюарт, който и до ден днешен продължава да търси своя остров на щастието.

ПУШЕЧНО МЕСО

    Откъм малкия градски парк на Уайтън се зададе млад, прашен скитник, който тъпчеше земята с две леви обувки с дявол знае какъв цвят. Лицето му беше обрасло с рядка червеникава брада и съвсем малки, оставени отскоро мустачки, под които се усмихваше голяма уста с напукани от слънцето бърни. Скитникът излезе на площадчето и като видя групата, насядала по пейките, леко поздрави и седна върху цимента на фонтана.

– Работа ли дават? – запита младият човек.

Няколко души от групата, все американски граждани, от които никой не можеше да се похвали с повече от двадесет навършени години, го изгледаха учудено, без да му отговорят.

– Знаете ли английски? – запита повторно скитникът. – Ако предлагат работа, и аз ще се наредя.

– Каква ти работа! – отвърна някой. – Чакаме за наборна комисия!

Щом чу това, скитникът скочи на крака, свали прашните си обувки и изчезна по посока на широкото поле…

Лекарят Мейсън в това време вече слагаше бялата си мантия. Той допуши цигарата си, погледна през прозореца новобранците и каза:

– Поканете момчетата!

Вратата на стаята се отвори и пред комисията застана висок, дълголик младеж в каубойска риза. Той подаде картона си и поиска една цигара. Доктор Мейсън го погледна бързо, но после се успокои, засмя се и му поднесе цигарите си.

– Вие се казвате Морис Малтби? – запита той, като гледаше в картона.

– Нищо подобно! – отвърна младежът. – Кой казва това?

– Този картон ваш ли е?

– Мой. Защо питате?

– Тук пише, че се казвате Морис.

– Има някаква грешка! – издуха дим младежът. – Аз съм Сервантес.

– Кой Сервантес?

– Този, който се подписва с псевдоним Дон Кихот.

Докторът Мейсън погледна членовете на комисията, усмихна се леко и смигна.

– Добре започнахме – прошепна той. – Да се изпрати в болницата.

Представителят на войската, поручик Хеган, сви вежди и кимна на двамата ефрейтори. Последните хванаха младежа за ръцете и го отведоха.

Вторият младеж гледаше гордо над главите на комисията и непрекъснато бъркаше в джобовете на дебелия си балтон, докато вън слънцето припичаше.

– Ще служим ли? – запита доктор Мейсън.

– Ще служим! – отговори високо младежът. – Само че ако можем да свършим всичко за пет минути.

– Имате неотложна работа?

– Разбира се!

– Мога ли да зная каква работа? – намеси се поручик Хеган.

– У дома няма никой – започна младежът, – а махараджата на Ранчипур и Винету – вождът на апахите, искат да ми откраднат хвърчащото килимче…

– С такива какво да правим? – обърна се Мейсън към поручика. – Предполагах си, че в този набор ще има повече мръднали… Знаете… атомната ера изисква по-дебели нерви…

– На първо време ще ги пъхаме в съседната стая – отговори мрачно поручик Хеган. – Откарайте го!…

Членовете на комисията трескаво започнаха да пребъркват джобовете си, откъдето измъкваха табакери и запалки.

– Да влиза третият! – извика високо доктор Мейсън и се изправи на крака.

Чу се силен кучешки лай, вратата се отвори и в стаята с пълзене влезе нежно пълничко момче. Понеже наборната му карта бе прехапана от двата реда зъби, момчето вече не лаеше, а се задоволяваше да ръмжи главно срещу поручика, който бе пребледнял и нервно дъвчеше края на папиросата си.

– Ставай! – изгърмя гласът му. – Не се преструвай, защото ей сега ще те напълня с олово!

Поручик Хеган извади пистолета си и го насочи към пълзящия към него млад американски гражданин. Вместо да се изплаши, младежът изплю картата и яростно захапа хълбока му.

– Не стреляй! – бързо извика доктор Мейсън. – Хеган, вразумете се!

Двамата ефрейтори успяха да отделят зъбите на младия американец от хълбока на Хеган. “Кучето” гледаше щастливо усмихнато. От устата му висеше парче габардин.

– Защо ме спряхте? – викаше поручикът. – Аз в самоотбрана…

– А комунистите? – ревеше на свой ред Мейсън. – Те още утре ще научат, че в наборната комисия стрелят по новобранците. “Дейли Уоркър ще пише… навсякъде ще пишат!… Отведете този симулант!

– Аз те запомних добре! – каза поручик Хеган. – Ти ще ми паднеш в ръцете!…

Без да сваля щастливата усмивка от лицето си, младият американец остави да го изведат, кото подскачаше бодро на ръце и крака.

Членовете на наборната комисия мълчаха. Поручикът мажеше захапания си крак с йод и бъбреше, че все пак трябва още днес да се бие серум, защото откъде да знаеш… Доктор Мейсън едва сдържаше смеха си.

– Всички се преструват – говореше помощникът му. – Гадни симуланти!

Зад вратата се понесе химнът на Съединените американски щати. Някой пееше и удряше енергично вратата. Чу се глас:

– Отворете! Искам да служа!… Защо затваряте вратата под носа на един честен човек, който иска да служи на родината си?…

Гласът млъкна и отново се понесе химнът. Ударите по вратата зачестиха.

– Искам да вляза в армията!… Искам да браня свободата!…

– Този наистина е луд – забеляза някой от комисията.

– Този е само най-хитър! – каза доктор Мейсън. – Всички са дезертьори! Не искат да служат и това си е.

Отново се понесе химнът, който все повече и повече заглъхваше с отдалечаването на младия “патриот”.

– Какво да правим? – запита доктор Мейсън. – Смятате ли да продължаваме?

Вместо отговор поручикът отиде до прозореца и погледна чакащите вън.

– Елате! – каза той. – Не мога да приемам такива хора!

Мейсън се приближи до него и също погледна навън.

Долу на малкото градско площадче се откриваше следната картина.

Пет-шест момчета вървяха на ръце, двама души търкаха устите си със сапун и се питаха дали приличат на бесни. Докато говореха, от устните им излизаха сапунени балончета. Някой се мъчеше да отхапе ухото си. Друг ревеше силно, че е обиден, задето го смятат за Наполеон. Пъпчив хулиган бе пуснал въдица в басейна на фонтана и спокойно, без да обръща внимание на шума, чакаше да улови риба.

Около тях бе образуван пръстен от минувачи и безработни, които се забавляваха.

– И от мен се иска да вкарам тази паплач във войската! – озъби се поручик Хеган.

– Ще ги вкараме, господин поручик – забеляза тихо доктор Мейсън. – Но как ще ги накараме да се бият? Това се питам аз.

“АНА КАРЕНИНА”

    Джолиън Мейсън, един от редакторите при издателството на Херберт М. Александър, четиридесетгодишен атлет с бяла риза и голяма връзка с изображение на конска глава, разглеждаше ръкописа на криминалния роман “Сърцето не е засегнато”, когато при него влезе помощникът му Крейзи.

– Донесох новия превод на “Ана Каренина” от Толстой – каза Крейзи. – Намалих романа до шестдесет и четири страници. Повече не мога да го синтезирам. Оригиналът има шестстотин страници.

– Дай го насам!

Крейзи наведе широкото си жирафово тяло напред и постави ръкописа на редакторската маса.

– Обстановката и интригата са променени така, както си поръчал. Вмъкнахме и автомобили, Вронски и Ана си правят среща с модерен “Крайслер”.

– Няма да бъде “Крайслер”! – пресече го редакторът Мейсън. – Фирмата “Пакард” плати повече… Харесва ли ти този трик с автомобилите?

– Страхувам се, че тогава не е имало автомобили, Мейсън.

– С този страх ти няма да отидеш далеч, Крейзи!… Виж какво, доведе ли художника за корицата?

– Чака да го приемеш. Мисля, че спи в коридора.

Художникът, на който долната устна висеше заплашително към пода, сякаш всеки момент готова да тупне върху килима, влезе тромаво в кабинета, поздрави с едва забележимо помръдване на показалеца си и падна в креслото.

– Вие ли ще рисувате корицата? – запита Мейсън.

– Аз. Защо питате?

– Защото се съмнявам, че ще се справите със задачата си.

– Имал съм и по-тежки задачи.

– Все пак, разбирате ли, това е Толстой!…

– Добре ще бъде, ако ме запознаете с този момък. Ще ми даде някои указания.

Редакторът и помощникът му започнаха да се смеят. Художникът се задоволи да ги удостои с един безстрастен поглед и прие вид на човек, който след една секунда ще заспи.

– Младежо – започна Мейсън през смеха си, – Толстой е умрял преди сто години в дуел с един благородник!…

– Ама че го каза и ти! – засмя се още по-силно Крейзи. – Сбърка го с Гогол.

– Ей, вярно! Сбърках го с автора на “Дворянско гнездо”… А ти знаеш ли, че директорът настоява да издадем романа от името на някой руски емигрант, който е избягал от червения терор?… Някой скитник, който написва изведнъж романа и става знаменитост.

– Прави, каквото искаш, но аз се страхувам, че критиката може да открие фалшификацията.

Няколко месеца след това романът излезе с името на Толстой. В предговора се споменаваше, че авторът на романа е млад съветски лейтенант, избягал в Западната германска зона. На корицата бяха изобразени Ана Каренина и Вронски, които се целуваха. Героите бяха облечени в скиорски екипи. Върху пуловерите им бяха избродирани елени, а Каренина носеше синя вълнена шапчица с копче на върха. Светлият снежен фон бе поставен, за да се спази действителността. Както е известно, в Съветския съюз през по-голямата част от годината има сняг.

ДВУБОЙ

    Виктория Саймън, дъщеря на шефа на шивашкия тръст за стандартни мъжки костюми с по два панталона Гордон Саймън, се омъжи за журналиста Ралф Кейн. Те живяха извънредно щастлив съвместен живот цели осем месеца, след което се разделиха. Бракоразводното дело предизвика голям шум. Шумът започна, след като Ралф Кейн публикува във вестник “Дейли Телеграф” едно любовно писмо, отправено от приятеля на Виктория Саймън до нея. Текстът на писмото беше следният:

“Мила Вики,

Довечера ще те чакам с кола на Квакерската уличка. Щом приближиш към мен, припадни. Аз ще скоча, ще те взема в колата си, уж за да те закарам в болницата. Ако наблизо няма хора, едва ли ще трябва да припадаш. Качи се бързо в отворената кола. Вярвам, че твоят морж все още не подозира нищо.

Целува те: Чарли!”

Нюйоркското общество, на което често сервираха подобни бракоразводни истории, настръхна от блаженство. За всеки беше ясно, че следващите дни ще донесат редица приятни изненади.

И действително още на другия ден в следобедния “Ивнинг Телеграм” се появи бомбата, която публикува бившата госпожа Кейн. Както трябваше да се предполага, бомбата се оказа също писмо:

“Скъпи златокъдри Ралф,

Тази сутрин се завърнах от Флорида. Ще те чакам на старото място в нашия час. Предполагам, че твоята скрипя все още не знае за мен. Моят мъж също не подозира нищо.

Твоя: Корнелия!”

На другия ден в “Дейли Телеграф” се появи друго писмо, дадено за печат от Ралф Кейн:

“Виктория, покровителко моя,

Очаквам в най-скоро време да ми изпратиш издръжката от 750 долара, ако не желаеш съпругът ти да узнае как двама с теб сме броили звездите край брега на Хъни ривър.

Твоята нежна мечта: Мърфи – боксьор средна категория.”

На това писмо Виктория Саймън отговори не в “Ивнинг Телеграм”, а в “Ивнинг Минътст”, понеже последният бе откупил на баснословна сума правото да печата изобличителните писма на бившата госпожа Кейн. Тя публикува само една бележка:

“Ралф,

Как можа да излезеш такъв идиот? Бележникът, който си забравил у дома, е вече в ръцете на мъжа ми. Заминавам за Италия, за да избягна скандала.

Дейзи.”

На следващия ден Ралф публикува откъс от служебния протокол на частния детектив:

“Господин Кейн,

От двадесет дни по ваше поръчение наблюдавам жена Ви. Тя се среща с деветнадесетгодишното хлапе Роберт Тарзана. Учи го да шофира на нейната кола. Направи му пет костюма от европейски плат.

Продължавам да ги следя.

Ваш довереник: Хъмфри Сноу.”

Виктория Саймън публикува следното:

“Уважаеми господин Кейн,

Научих, че Вие се готвите да пишете изобличителна статия против Бейли Соумс, застъпник на нашата партия в изборните бюра. Моля ви най-учтиво да ми съобщите какво ще Ви платят нашите противници за това. Ние бихме Ви платили двойно повече, ако на бял свят се появи статия, която да изтъква добродетелите на Бейли Соумс.

Искрено ваш: Дърг Билигъм – председател на VІІ сектор на демократическата партия, Ню Йорк.”

Към писмото бе напечатана без съкращения статията на Ралф Кейн, поместена в един от зимните броеве на “Дейли Хералд Трибюн”. В нея се разказваше за личния чар на Бейли Соумс. Опровергаваше се изрично твърдението на някои, че Соумс членувал в изнудваческата банда за недвижими имоти на Форстър и категорично се правеше предложение застъпникът на демократическата партия да бъде избран за почетен гражданин на Ню Йорк.

Всички смятаха, че този път Ралф е ударен здраво. Напоследък американските читатели не бяха имали такъв публичен случай на раздвоена журналистическа съвест. Ралф напечата следното писмо от частния си детектив:

“Господин Кейн,

Обаждам Ви се от планините на Дивия запад, където следя вашата съпруга. Тя изживява романтична любов с индианеца Рото Али-яка от племето “сиу”. Тя го изтръгна от панаирната палатка в Чикаго, където индианецът бе показван на публиката срещу заплащане от десет цента.

Ваш довереник: Хъмфри Сноу.”

Ефектът от писмото беше съмнителен. Висшето общество превъзмогна раздразнението си от поруганото расово чувство на американеца заради факта, че това все пак бе една красива любов, развихрена на фона на Далечния запад.

Виктория Саймън хладнокръвно отговори със следното писмо:

“Уважаеми господин Кейн,

На Ваша сметка в банката съм депозирал сумата от десет хиляди долара. Моите хора са доволни от държането Ви през време на процеса. Отървахме се леко – две години – благодарение на Вашите репортажи, които разказаха на човечеството как ние сме прекарвали целия си живот в мизерия и как тази мизерия ни е втикнала в пътя на касоразбивачеството. Надяваме се, че Вашето перо ще успее да ни отърве в скоро време от затвора, ако напишете още една серия от репортажи за нас. Споменете в тях, че съм сираче и прочее.

Ако Ви трябват още средства за преживяване, обърнете се към отец Пирсън, който е наш застъпник и живее на Шортстрийт 17.

Искрено Ваш: Том Селдърс – Шефа.”

Обществото се развълнува. Докато документите на Ралф против Виктория бяха само невинни любовни авантюри, документите на Виктория против Ралф ставаха все по-сериозни, проникваха дълбоко и раздрусваха. Общото мнение беше, че Ралф ще направи най-добре, ако се предаде.

Но Ралф не се предаде. Той напечата писмото-снаряд…

Още същия ден след като бе напечатано писмото, клубовете, в които членуваше Виктория Саймън, се събраха на извънредни заседания, за да пристъпят към нейното изключване. Няколко фирми телеграфически съобщиха на баща й, че не искат да имат по-нататък работа с него. Висшето общество, което дори след случая с индианеца бе останало вярно на Виктория, този път се отдръпна ужасено от нея.

Самата Виктория, която имаше още изобличителни писма, от които се виждаше, че журналистът Ралф Кейн е забъркан в мошенически истории със съдии, сенатори, доставчици и дори президенти, разбра, че каквото и да направи по-нататък, всичко ще бъде напразно. Ралф отново се бе издигнал на висота. Той отново бе “гражданинът както трябва”, добрият журналист Ралф Кейн. Тя остави бракоразводното си дело в ръцете на адвокат и замина за Филипинските острови в очакване на нов бракоразводен процес, който да хвърли в забвение нейния блам.

Ето писмото, което я бламира и уби:

“Важно за тези, които следят документите по нашия развод!

Моята бивша жена Виктория Саймън е втора братовчедка на адвоката, който защищаваше пред съда единадесетте комунисти.

Ралф Кейн.”

ИНТЕРВЮ

    Били принадлежеше към категорията на ония млади американци, които бяха дошли в Корея, за да пипнат тридесет и осмия паралел с ръка. Сега, когато лежеше до картечницата, чувствувайки хъркащия Джо до рамото си, по липса на тридесет и осмия паралел Били пипаше с ръка цицината, която се бе появила на челото му. На пет метра от тях някаква пресована и суха като шперплат кореспондентка разпитваше група войници. Още по-нататък дулото на едно ракетно оръдие бе разцъфнало като хризантема.

Джо се размърда, махна сънно с ръка пред носа си, сякаш да прогони нещо неприятно, прекъсна хъркането си и отвори очи, поглеждайки учудено ту синьото небе, ту стоящия до картечницата Били.

– Този път пътувах в първа класа! – усмихна се Джо, протягайки ръцете си назад.

Били го погледна за миг, измъкна цигарите си, налапа една от тях, бутна друга в устата на приятеля си и каза:

– Пак ли сънува море?

Джо повдигна бавно долната част на гърба си, измъкна запалка и я поднесе към цигарата на Били.

– Сънувах един голям океан с голям бял параход, а аз – в първа класа и… право към дома!…

Напоследък голяма част от войниците, които провеждаха “наказателната акция” в Корея, сънуваха все океани, параходи и малките бащини къщички, забутани в разните части на Съединените щати.

Кореспондентката, която през това време разказваше вехти цинични вицове на почиващите бойци, изведнъж посочи Били с пръст и ги запита:

– А, боже мой, кажете кой е този симпатичен войник?

– Това е Били, мис! – осведоми я някой. – Нали ти си, Били?

– Здравейте, мис! – отвърна Били, без да става и без да я погледне дори. – Това съм именно аз.

Кореспондентката отбеляза в бележника си:

“Героят от картечницата се запозна с мен, без да маха погледа си от посоката на неприятеля.”

– Били – започна отново пресованата мис, след като нанесе горната фраза, – кое те накара да напуснеш родината си и да се озовеш в Корея?

– Повиквателната заповед, мис!

Кореспондентката отбеляза:

“Корея, мис, та това е предният пост, от който зависи величието на моята родина! Както всички, така и аз не можах да остана безчувствен към нейния зов! – отвърна Били, продължавайки да гледа по посока на неприятеля.”

В това време Били гледаше ноктите си и си мислеше: “Дявол да го вземе, тия нокти пак избуяха нагоре!”

– Доколкото виждам, Били, вие сте ранен. Къде и при какви обстоятелства получихте раната върху челото си?

– Каква рана? – учуди се Били. – Това не е никаква рана, мис, а цицина, която получих от удара на сержанта, защото бях заспал на поста!…

Кореспондентката записа:

“Американският войник нито обръща внимание на раните си, нито обича да говори за тях. Той не обича да хленчи за драскотините си, в същия момент когато хиляди герои умират в бой с червените! – каза Били.”

Журналистката прочете още веднъж последното изречение и замръзна от страх. Как е могла глупачката да пише “хиляди”, когато трябва да се получи впечатлението, че жертвите на американците в Корея са незначителни? Тя задраска бързо тази дума и писа над нея “десетки”.

– Кажете, скъпи Били, сега, когато се биете тук, на хиляди мили от Америка, сигурен ли сте, че вашата служба в родния щат е запазена?

Били за пръв път погледна кореспондентката.

– Каква служба! – учуди се той. – Всеки знае, че аз съм безработен!…

Кореспондентката записа:

“При този въпрос Били за пръв път обърна лице към мен и ме погледна с дълбоките си усмихнати очи, в които се четеше учудване. – Излишен въпрос – каза той. – Този въпрос може да обиди всеки американски войник!… Отказвам да отговоря на него, мис, и лично се чувствувам обиден! – Тук, тъй далеч от родината, аз се изчервих от срам. Имах ли право да оскърбя този честен американски войник, като му зададох излишния въпрос за неговата тилова сигурност?”

– Какво мислите за червените бандити, Били?

– Не съм мислил по този въпрос, мис – отвърна Били и се прозя от скука. – Най-много мисля за един бял параход, който да ме отведе у дома, далеч от това глупаво и досадно място!…

Кореспондентката нанесе на листа:

“При този въпрос Били скочи на крака и аз можах да разгледам атлетическото му телосложение. – Запишете, мис! – каза яростно той. – Никой американски войник не ще бъде спокоен за своята сигурност, докато не премахне и последния червен от Корея!… Лично аз не ще помисля за дома, докато не избия 816 парчета от тях! – Били каза това и аз се удивих от божествения плам, който извираше от очите му.”

Журналистката пожела да зададе още няколко въпроса, но вече беше късно. Били спеше. Сложил глава на рамото му, Джо хъркаше и сънуваше белите параходи.

Мис Шперплат се качи на “джипа” си и изчезна по пътя за Фузан, където имаше хладни аперитиви, чисто бельо, вана и един декласиран шофьор, изпречил се на жизнения й път в разцвета на нейната напреднала възраст.

СТРЕЛЕЦЪТ ОТ “МОСКИТО”

    Оливър Крейзън се появи леко на света, налапа беберона, записа се в училище, изгониха го за три кражби от втори разряд и след него като се опита последователно в цирка, на боксовия ринг, на билярда и в бар “Метро”, постъпи в авиацията.

От всички епизоди в живота на Оливър най-интересен бе епизодът, през който той по странно стечение на обстоятелствата щеше да стане човек.

Беше по време на наводнението в Корксити. Тогава малкият Оли видя десетки трупове на жени и деца. Крехкото му сърце не можа да издържи. Той се уедини в един кът около разлятата река и плака дълго с тънкото си гласче. “На света има толкова много страдания – каза си Оли. – Ще се боря против тях.” Тогава беше пролет и го учуди обстоятелството, че докато той ревеше с пълен глас, птиците над главата му ронеха съвсем весели и безгрижни ноти. Това несъответствие в природата нарани споменатото по-горе крехко сърце. Тогава се случи и нещо друго, което попречи на малкия Оли да стане човек. Без да ще, той видя как съвсем близо до него Дългия Стречи и Гумения Поли си разделиха един куп пари, задигнати от касата на неделното училище, докато всички бяха заети с наводнението. Докато Оли си представяше какво би казал отец Мойзи изведнъж стана нещо страшно. Дългия Стречи погледна завистливо парите на Гумения Поли и когато Поли се обърна с гръб към него, той го светна с едно дърво по главата, отне му парите и избяга. Детето примря от страх, но после се съвзе, приближи се до Гумения Поли и намокри главата му с вода. Поли се раздвижи, отвори очи, видя детето и запита: “Какво търсиш тук, магаре?” Детето отвърна: “Грижа се за вас, мистър.” Поли стана и като каза: “Нямаш ли си друга работа?”, ритна Оли, който полетя в тинята. Поли се отърси и изчезна в леса.

За Оливър този урок бе от решително значение. Още с излизането от водата то си каза: “Сега разбирам защо татко често повтаря, че в Америка не бива да се живее честно”. След като изстиска дрехите си, след като ги изсуши на слънцето и след като се облече, дванадесетгодишният хлапак стисна юмрука си и го показа заканително на света.

Два месеца след тази случка в същия лес намериха Гумения Поли. Той лежеше по гръб върху зелената трева и сякаш спеше. Щом повдигнаха главата, разбраха, че тя едва ли би могла да му служи повече: тилът беше пръснат с тъпо оръжие. Още два месеца след това в околността на Корксити станаха три последователни кражби от втори за възрастните и от екстрен за малолетните престъпници разряд. Без да бъде доказано, само по съмнение Оли бе изключен от училище.

Отец Мойзи го повика при себе си и му каза:

– Ти ли извърши кражбите?

– Аз, отче! Макар че никой не може да докаже това.

– Оли, погледни ме в очите!… Така ли те учих в неделното училище?

В очите на детето се появи недоумение:

– Нима някой е помислил, че сте ме учил да крада?

– Не, Оли, но нали ви учех само на добро?…

– За това ви се плаща, татко Мойзи… Вие ни учехте на смирение и подчинение. За това най-много ви се плаща… Но вижте какво, отче, в Америка не бива да се живее честно… Довиждане!…

Оттук последва влизането в манежа на цирка.

След цирка дойде рингът. Качването на ринга стана в Чикаго. Оливър Крейзън дебютира, преди да почне един от тогавашните големи мачове. Дебютира, за да запълни времето на посетителите. Той запълни не само времето на посетителите, но и ринга – с кръв. Характерно за него беше, че се биеше стръвно и толкова безсмислено жестоко, че изплаши дори чикагската публика. С адско озлобление той би само веждата на противника си дотогава, докато я разцепи. Щом видя появилата се кръв, Оливър се нахвърли още по-жестоко все към отворената рана… Облян в кръв, противникът му рухна на тепиха и Оливър зарегистрира своя първи нокаут. По същия начин той победи много противници и стана любимец на чикагската публика, докато най-после се запозна с тридесетгодишната боксова меценатка Долорес – жена от мексикански произход, любовница на лансиращия се вече гангстер Ник Полезния. Ник Полезния изпрати един куршум в китката му и сложи край на боксовата му кариера.

Оливър отново се върна в цирка, където хвърля няколко месеца ножове. Този период, както и периодът като съдържател на билярдна зала, минаха без сериозни епизоди. Нямаше нищо интересно и в живота му като акционер в бар “Метро”, ако се изключи една подробност – пълният банкрут на бара, който го изхвърли на улицата без петак в джоба.

Оливър Крейзън реши да постъпи на военна служба. Той беше едва двадесет и пет годишен, едър, с цъфтящо здраве, макар и с лек дефект в китката. Решението си да постъпи в авиацията той взе така:

Хилда донесе втора халба бира на масата му и каза:

– Ти не си за флотата, Оли.

– Служи ми се във флотата, Хилдо – отвърна Оливър.

– Не си за флотата, Оли… Ти си жесток и ще се чувствуваш най-добре в авиацията.

Оливър се опита да се замисли. Той само се опитваше, защото въобще не можеше да мисли.

– Добре – каза най-после той, – ще постъпя в авиацията… Намери ми едно момиче да изживея последните си свободни дни.

Хилда се усмихна и изтри ръце от престилката си. Тя беше най-добрата съдържателка на заведение, където можеше да се пие за малко пари.

*

    Моторите бяха вече в действие. Около “москитите” вече шаваха само бордовите стрелци, които бяха най-дисциплинираните. Командите заглъхваха в рева на моторите. Чуваха се заплахи. Някакъв командир ревеше и споменаваше името на Оливър.

– Няма го още – извика от самолета първият пилот. – Измъкнете го от това проклето уиски!

Дежурният по летище изпсува и прибяга до барчето на пилотите. След малко той излезе оттам с някакъв човек под ръка. Изглежда, че този човек беше Оливър… Да, да, това беше Оливър! Същият вървеж. Същата коса. Но изражението на лицето не беше същото. Това бе изражение на човек, специализирал се в “ниското косене” с картечница.

– Къде е нашата машина?… Хари!… Говедо, къде е нашата машина?

– Тук е, пияна мишко!… Не виждаш ли къде сме?…

Дежурният по летище го избута на борда. Машините се заизкачваха една по една. Оливър разтърка слепоочията си и погледна картата на Корея.

– Пак няма набелязани военни обекти, Хари?

– Както винаги напоследък, Оли… Тези летения са специални, за тебе.

Оливър се прозя и опипа картечницата.

Като се издигнаха още по-високо, “москитите” минаха пренебрежително над бойните линии, прелетяха с насмешка гари и заводи и се насочиха на север. На север, където бе най-спокойно и където играеха деца…

Най-после водачът на ятото се спусна и самолетите се пръснаха.

Почувствувал дивата ярост на човека, който бе намразил света, същия, който някога сваляше в нокаут само с постоянни удари във веждата, Оливър впи очи около брега на реката, където вече бягаха възрастни и деца…

Спусък.

– Кър-р-р-р!…

Същият Оли, който някога като дете плачеше за удавените от наводнението. Оливър Крейзън от въздушните войски на Съединените американски щати, потомъкът на Линколн и възпитаник от неделното училище на отец Мойзи.

ПРЕДВАРИТЕЛНИ МЕРКИ

    Инспектор Макълбери Мичел е нисък, почти квадратен мъжага, с големи, прекомерно дебели ръце и стабилен къс врат, на който е поставена голямата му глава. Коравите му, извърнати навън бърни стискат здраво вечно горящата му пура, която окажда енергичните му кафяви мустачки. Друго особено нещо у него няма. Трябва само да се прибави великолепната фраза, която инспекторът често повтаря: “Момчета, работата е наред – остава само да открием и заловим убиеца!” Тази фраза той изговаря в най-съдбоносните за кариерата му моменти, без да се усмихва, и затова подчинените му смятат, че той притежава чувство за хумор. Между нас казано обаче, дори тази единствено оригинална фраза не е негова. Той я бе научил някога от своя балтиморски шеф Харвей – един достоен представител на старото полицейско поколение от времето на сухия режим.

Инспектор Мичел израсна и се затвърди на поста си изключително по криминална линия благодарение на блестящия си шанс. Престъпниците просто сами се пъхаха в ръцете му.

Годината ,947 обаче донесе прелом в неговата кариера.

Това стана така:

Един ден в кабинета му влезе висок и гъвкав като змиорка мъж, който, без да чака покана, седна на неговия стол и започна да драска със стилото на инспектора подметките си. По необясними причини инспекторът остана до края на разговора прав.

– Вие ли сте така нареченият инспектор Мичел? – запита безстрастно непознатият, изобразявайки едно кокиче на подметката си.

– Аз съм, мистър!… С какво мога да ви бъда полезен?

– Вие мъчно можете да бъдете полезен! – продължи непознатият, без да вдига главата си. – Вие сте в криминалния отдел, нали?

– Да, мистър!…

– Отсега нататък ще бъдете пак криминален инспектор, но ще изпълнявате политически задачи.

– Тоест… Как? – обърка се старият полицай.

– Като откривате конспирации, разпръсквате манифестации и прочее… Слушайте, знаете ли конституцията на Щатите?

Инспекторът прегриза края на пурата си. Минаха две минути, без да каже нищо. Лицето му се обля с кръв и под мустачките му се появиха капчици пот.

– Изглежда, че не я знаете – подигна главата си непознатият.

– Да си кажа правичката – започна инспектор Мичел, – от училището си спомних нещо като “хората са равни пред законите” и нищо повече…

– Забравете и това! – каза заповеднически непознатият. – Оставете криминалната част на помощника си и се заловете с политическите престъпници…

Като каза това, непознатият си отиде. Останал сам, инспекторът дълго гледаше вратата, през която изчезна посетителят, после издърпа един стол, седна на него и пъхна глава между ръцете си.

Инспектор Мичел не разбираше нищо от политика. Идеите за него бяха артикул, потребен на хора, които си нямат работа, а той си имаше достатъчно занимания с убийците и касоразбивачите. Той разбра само едно – етикетираният като криминален инспектор Макълбери Мичел може да свърши добра работа като инспектор от политическия отдел. Той си подсвирна лекичко и се залови за работа.

Преди всичко Макълбери Мичел намери броя на “Лук”, в който бе поместена статията “Как да познаваме комунистите”. След това нареди да му се изпрати календар с подчертани дати от рода на “Първи май”, “Великата френска революция”, “деня на Октомврийската революция”, “Парижката комуна”, “издаването на Комунистическия манифест”, “рождения ден на Сталин”, “смъртта на Ленин”, “падането на Сталинград” и пр. и пр.

На инспектор а направи впечатление, че датата на Октомврийската революция бе подчертана с две черти и няколко удивителни. На свой ред той също удари една черта под тази дата и сложи календара на бюрото си.

*

    От деня, в който непознатият мъж посети инспектора, минаха две години. Ето няколко страници от дневника на инспектор Мичел от този период:

“Събудих се както винаги навреме, избръснах се и отидох в кабинета си. Първото нещо, което направих, беше да погледна календара си. Един месец ни делеше от деня на Октомврийската революция. Казах “хм” и се залових за работа.

Повиках помощниците си и ги запитах:

– Знаете ли коя дата сме днес?

Тримата от тях не знаеха, но двамата казаха, че сме седми октомври. Направих забележка на първите, като ги упрекнах в липса на наблюдателност.

– Добре – продължих аз, – а знае ли някой от вас какво ще се случи след един месец.

Никой от тях не знаеше какво ще се случи след един месец и аз ги нарекох “говеда”. След това им обясних, че след един месец, на седми ноември, ще има октомврийска революция. Помощниците ме запитаха защо е нужно октомврийската революция да става на седми ноември, на който въпрос аз не можах да отговоря, защото и тези, които стоят над мене, не са обяснили това. Според мен на този факт може да се даде едно единствено обяснение, което открих след дълъг размисъл едва на петнадесети октомври същата година. Комунистите, понеже работят конспиративно, нарочно наричат революцията “октомврийска”, а всеки знае, че тя е станала през ноември. Това те вършат, за да заблудят полицията.

Но да преминем към целта. Аз казах на момчетата:

– Ясно, нали?… Ще постъпвате като срещу Първи май!…

Те казаха, че всичко им е ясно и аз добавих:

– Тогава всичко е наред, момчета! Остава само да издирим и заловим убиеца! Но те казаха: “Откъде накъде убиец?” Кипнах и като ги нарекох “говеда”, обясних, че това е мой стар маниер на изразяване, на което те ми отвърнаха, че вече не съм криминалист, а помощник на Федералното бюро и ще трябва да си измисля нов традиционен израз. Пак кипнах и пак ги нарекох “говеда”.

Щом изпратих помощниците, веднага си сложих очила, едно старо палто и каскет. Мушнах пистолета в един от джобовете, помолих се, както прави нашият президент при тежки държавнически актове, и излязох на улицата.

Денят беше малко облачен. По нищо не личеше, че след един месец ще има революция. Също така по нищо не личеше, че по улицата се движи самият инспектор Мичел.

Озовах се на пристанището и започнах да се разхождам по кей номер 14, като четях широко разтворения “Дейли Уоркър”. Изведнъж до мен се приближи едно лице със старо палто, каскет и очила, което каза: “Последвайте ме!” и насочи един пистолет към мен, но през джоба си, както обикновено правя аз. Веднага познах по гласа моя помощник Хари и го нарекох “говедо”. Пратих го на кей номер 19, а сам започнах да циркулирам из моя участък.

Работниците седяха на групи върху балите и се разговаряха. Приближих се до тях и започнах да търся кой от групите чете “Дейли Уоркър”. В статията “Как да познаваме комунистите” точка първа гласи: “Комунистите се познават най-добре по това, че четат “Дейли Уоркър”. В джоба на един от работниците видях един сгънат брой от този вестник. Седнах до него и търпеливо зачаках момента, в който той ще започне да чете, за да го арестувам. Понеже работникът не направи това, аз казах: “Пише ли нещо ново във вестника?” Той отвърна: “Другарю, заповядайте!” и ми подаде броя. В този момент до мен се приближи един работник със старо палто, очила и каскет, който извика: “Последвайте ме!… В ареста ще ми разкажете как се готвите за Октомврийската революция!” Нарекох Боб “говедо” и му заповядах веднага да върви в ареста на вода и хляб.

Тръгнах по-нататък. Озовах се до нова група докери. Един младеж четеше “Уоркър” – неделното издание на “Дейли Уоркър”. Замислих се. В статията не се споменаваше дали трябва да се арестува за неделното издание. Но аз проявих самоинициатива: “Младежо, последвайте ме, да си поговорим за бъдещето!” – казах аз. – “Работа ли ще ми предложите?” – засмя се младежът. Изтеглих го настрана и започнах да го разпитвам: “Колко сте на брой?” – “Не разбирам нищо!” – отвърна младият човек. – “Как върви подготовката?” – запитах вече съвсем ясно аз. – “Нищо не разбирам!” – отново отговори той. – “Тези всички като вас ли са?” – “Разбира се!” – Всичко беше ясно. Арестувах цялата група и започнах разпит.

Разпитът продължи пет часа. През това време помощниците ми докараха нови 130 докери и телефонирах в къщи, че ще закъснея. На въпросите ми в ход ли е подготовката за манифестацията на седми ноември, плакатите готови ли са и клубът украсен ли е вече всички отговаряха със свиване на рамене. Точка седма от статията “Как да разпознаваме комунистите” гласи: “На всички въпроси комунистите отговарят със свиване на рамене”. Това ми даде право да натикам всички в ареста до свършването на революцията.

Късно през нощта, когато се прибрах при моята Сицилия, по навик, още като я видях, запитах: – “Как върви подготовката?” – Тя ме погледна в недоумение и сви рамене. – “Няма да свиваш рамене! – изревах аз. – Нима не знаеш седма точка от статията на “Лук”? – Ядосан от всичко това, отказах всякаква вечеря и си легнах.

БЕЛИ ОБЛАЧЕТА

    Тук всичко бе проникнато от дъха на разцъфналите кестени. Тук всичко беше френско: и Сена, и старите кейчета, и шлеповете, и прострените да съхнат на слънце чорапи, и далечните удари на църквата “Сен Мартен” – всичко до най-малките подробности. Не беше типична тук само голямата реклама на питието “Кока-кола”, която стърчеше над стария въглищен склад. Под тази реклама една жена със старомодно подстригана коса и вратовръзка от тези, които носеха преди тридесет години, убеждаваше с големи букви: “Пушете само “Честърфийлд”! Но в замяна на това децата, които пристигнаха на брега, говореха на чист френски език, макар че пушеха американски цигари (не тези от рекламата, а “Кямел”) и се псуваха на коубойски жаргон.

Алберт се излегна на оръфаната като стар килим трева, загледа се в белите облачета, плъзнали по небето, всмукна дълбоко дим и каза:

– Не съм предразположен да търпя възражения! Който не е съгласен със законите на нашата банда, да отива при Пиер!… – Той се повдигна на лакътя си. – Има ли такива?… Рене, приготви се да пишеш диктовката ми!…

Рене, тринадесетгодишен хлапак с чипо носле и големи, щръкнали напред уши, приседна до шефа си, измъкна от пазвата една тетрадка и като побърка дълго в задния джоб на панталона си, извади едно канапче, кутийка за грамофонни иглички, две зелени стъкла за очила и едно моливче. Той върна всичко обратно, а остави на тревата само молива. Останалите трима членове на бандата приседнаха до тях и наостриха уши.

Алберт сбръчка челото си, както правят възрастните, когато мислят, пое дълбоко въздух, изгаси угарката си, затвори кафявите си очи и настъпи дълбока тишина, в която се чу само далечното мучене на един катер. После Алберт проговори:

– Пиши, Рене!… Уважаеми господин Жоньо, Детето ви се намира в наши ръце, с повишен апетит и с желание час по-скоро да ви целуне. Удава ви се отличен случай да прегърнете сина си. Достатъчно е само да предадете сумата от две хиляди франка на нашия пратеник, който ще ви донесе писмото. От само себе си се разбира, че най-глупаво ще бъде, ако уведомите полицията и пр. Както виждате, сумата е смешна в сравнение с това, което се взема в Америка…

– Не бързай толкова, Бети! – каза Рене, като записваше чевръсто диктовката.

– … което се взема в Америка – продължи Алберт. – Написа ли?…

Рене кимна.

– … Само няколко часа след предаването на сумата и при положение, че вие сте благоразумен, детето ще бъде при вас. Начинът, по който ще ви върнем скъпата рожба, е добре обмислен от нас. Опитате ли обаче да правите мизерии, веднага ще получите само лявото краче на сина си, което ще познаете по белега над глезена. Имайте пълно доверие в нас. Бандата ни работи честно и няма нищо общо с мерзавците, които понастоящем действуват в разни квартали на Париж. Освен това обещаваме ви, че синът ви занапред не ще изчезва повече от детския дом, където го пращате и откъдето го измъкнахме. Нещо повече, вашият мил Едмон ще има покровителството на нашата група… Детето ви е в сигурни ръце и разчита на вас. Оставаме с искрени към вас почитания: “Чикагските бандити”.

Хлапетата слушаха със зяпнали уста стройната и остроумна реч на главатаря си, която той знаеше от стотиците преводи от английски на френски, печатани всекидневно във френската преса. Облачетата продължаваха монотонния си ход по равното синьо небе – чисти и светли като душите на деца. Катерът вече минаваше съвсем близо, кестените продължаваха да ухаят, а Сена си течеше едва забележимо надолу, пълна с отпадъци и дълбоката мъдрост на времето…

– Бети – прошепна едва чуто Жан, – ти си умен… Уверявам те, умен си като големите хора!…

Жан клатеше възторжено глава. Другите двама членове на бандата също клатеха глави в знак на одобрение.

Само Алберт се излегна по-добре, измъкна отнякъде цигара, пъхна я в устата си и каза:

– Огън!

Една запалка щракна и цигарата пусна дим. После запалката обходи всички цигари поред. Една американска запалка, която палеше цигарите на френските деца.

– Хайде, Жан – подкани поразително безстрастно Алберт. – Знаеш всички подробности. Погледни как е детето и тичай при бащата!… Бон шанс!

Подражавайки на шефа си, напълно спокоен и с решително изражение на лицето Жан сгъна записката, пъхна я в джоба си и се изправи.

– Довиждане!… Бъдете напълно спокойни!

Бандата каза “довиждане”. Само Алберт не каза “довиждане”. Той каза:

– Дайте картите!

*

    Парите отдавна бяха разпределени. Очакваха да се завърне само Рене, който бе отвел “пленника” при баща му. Децата бяха залегнали зад борда на един много стар, изваден на сушата шлеп. Те зорко наблюдаваха онова място, където трябваше да се покаже Рене. Сърцата им трепкаха от вълнение. Листата на кестените се люлееха под напора на пролетния вятър, който освен цветовете караше да се разцъфтяват и най-светлите детски мечти. И всичко си беше пак по старому: и Сена, и шлеповете, и далечните удари на църквата “Сен Мартен”, оповестяващи вечерня. Тогава се зададе Рене и каза спокойно:

– Боли ме стомах от този сладолед.

– Предаде ли сина?

– Не виждате ли, че се връщам с празни ръце? Ти си гениален, Бети. Оставих го в “Савоя”, поръчах му сладолед и телефонирах на бащата…

– Седни, Рене.

Иначе напълно френски пейзаж, като се изключат двете реклами, цигарите, запалката и записката за изнудване, които бяха американски. Колкото се отнася до облачетата, те продължаваха да си плуват в потъмняващата вечерна синева – меки, нежни, както казахме вече, като душите на деца…

ПРОИЗШЕСТВИЕ В ПАРИЖ

    Такива неща се случват на сто години може би веднъж, но все пак случват се. Преди един месец на някаква парижки площад се срещнаха господин Христофор Колумб и господин Америко Веспучи.

– Здравей, Америко! – поздрави Колумб.

– О-о, здравей, Хрис! – поздрави Веспучи.

– Как си? – запита Колумб.

– Аз съм добре, ами ти как си? – отвърна Веспучи.

– Живея си със славата – гордо осведоми Колумб.

– Каква слава? – учуди се Веспучи. – Това, че пренесе тютюна в Европа ли?

– Не само това – рече колкото се може по-скромно Колумб. – Доколкото ми е известно, през 1492 година аз открих Америка.

– Хайде де – засмя се Америко Веспучи, – всеки знае, че заслугата за откриването на Америка е само моя.

– Виж ти, виж ти! – удиви се Колумб. – И това не бях чул, и това чух… не знаеш ли поне американския шлагер, който пее:

…Мила, ти си най-голямото откритие,

което светът познава от 1492 насам.

Колумб откри Америка,

а аз открих тебе…

– Говориш глупости, да не кажа нещо по-силно! – забеляза учтиво Америко Веспучи. – А защо тогава казват “Америка”, а не “Колумбия”?

– Това не знам – почеса се замислено по врата Колумб. – Изглежда, че има някакво недоразумение. Ако отвориш който и да е учебник по география или история, ще видиш, че Америка е открита от мен.

– Америка е открита само от мен! – изкрещя учтиво, но извън себе си Америко Веспучи. – Ако продължаваш да твърдиш обратното, ще се отнеса до съда.

– Какво искаш ти бе, удавнико? – извика учтиво, но още по-силно Колумб. – Знаеш ли колко като теб са минавали през ръцете ми?

– Подмазвач на испанската кралица!…

– Ти си подмазвач!…

– Смееш ли да запитаме минувачите?

– Какво да ги запитаме?

– Да питаме кой е открил Америка.

Докато се караха на свеж ренесансов стил, около великите откриватели, привлечени от крясъците, започнаха да се трупат много парижки граждани, които заради безработицата бяха напълно свободни и се развличаха главно с подобни улични сцени.

– За какво се карате? – запита оръфан интелигент с очила.

– Моля, господине – започна Колумб, – кой според вас откри Америка?

– Ех, ако ми падне само в ръцете! – обади се един работник.

– Какво ако ви падне? – запита Веспучи.

– Ще му извия врата!…

Присъствуващите започнаха да се смеят. Откривателите едва забележимо опипаха вратовете си.

– Но защо така… господа? – поиска да се осведоми Колумб.

– Защото ако не бе открил Америка, в Париж нямаше да има американци.

– Я погледнете – обади се някакво старче и посочи един американски офицер, който отваряше вратата на леката си кола пред едно френско момиче.

– Обърнаха сърцето на Франция в изложба на реклами! – излезе на преден план девойка с яке и някакъв опасен за откривателите пламък в очите.

– Вместо министри ни сложиха кукли!…

– Изпотровиха ни с конски консерви!…

– Не е прилично да се говори така за американците – каза един от откривателите.

Тълпата погледна с интерес двамата субекти в средновековно облекло, избухна в спонтанно негодувание и се втурна срещу тях.

– Стойте! – изписка Колумб. – Аз не съм открил Америка!… Аз мислех, че Америка е Индия!… Този господин откри Америка!…

Той посочи господин Веспучи.

– Аха, аха! – изчерви се Веспучи. – Парижани, този господин е Христофор Колумб!… Трябва ли към това да се добави нещо? Аз съм само жалък плагиатор…

– Лъже, господа! – извика Колумб. – Тогава защо Америка се нарича “Америка”, а не “Колумбия”?…

– Всеки учебник ще ви докаже, че откривателят на Новия свят е Колумб!…

– Засрамете се! – извика една бабичка. – И двамата се отричате от позора си!…

Докато тълпата се канеше да вземе решение, великите мореплаватели издуха платната си и хукнаха по страничния булевард.

– Завий в ляво! – крещеше бежешком Колумб. – Сега в дясно!…

Тълпата нададе яростни викове и по улиците на Париж се започна незапомнена в историята на човечеството гонитба.

*

    – Карай сега направо!…

– Да си починем малко, Колумбе.

Великите откриватели на Новия свят спряха до една сграда. Тълпата нито се виждаше, нито се чуваше. Бегълците дишаха бързо и дълго не можеха да си проговорят.

– Нищо не разбирам – започна най-после Веспучи.

– Не проумявам какво са направили в наше отсъствие тези американци – задъхано каза Колумб. – Я, какво пише тук?…

Америко Веспучи се обърна към стената и започна да чете:

– “Американци, отивайте си в Америка!”… “Риджуей, иди при Айзенхауер!”

– Трябва да е станало нещо – замисли се Колумб. – Хайде да си вървим.

Христофор Колумб и Америко Веспучи тръгнаха бавно по глухата уличка със своята клатеща се моряшка походка, като си даваха вид, че са обикновени, незначителни, смахнати минувачи, върху които за нищо на света не бива да се стоварва вината за откриването на Америка.

ИДИОТИ

1

    Един ден фоторепортерът Милотин Милотинович съвсем внезапно разбра, че навън е пролет. Пролетта в Югославия се познава само по цъфналите дървета. Иначе по нищо не може да се разбере кога е пролет, кога е есен. Милотин грабна фотоапарата си и тръгна из околностите на Белград. Хълмовете на Авала бяха застлани с млада трева, по която лежаха най-разнообразни по вид и възраст скитници, всички с по една тревичка в устата, заслушани в песните на славеите. Милотин също легна по корем, също налапа една тревичка и също се унесе. По шосето се зададоха двама удбовци. Птиците веднага млъкнаха. Удбовците минаха и любовните славееви трели отново затрептяха между натежалите от цвят клони.

Сърцето на фоторепортера трепна. По асфалтираното шосе се зададе семейство на велосипеди. Най-отпред яздеше бащата, след него майката, следвани от дъщерята и седемгодишното синче, което много приличаше на дъщерята, която пък от своя страна страшно много приличаше на бащата. И четиримата колоездачи имаха благополучен вид на хора, тъпкали се цял живот с колбаси, бекони и чисто краве масло… Тук Милотин бе озарен от една завидна идея: да фотографира колоездачите и да помести снимката в “Неделни илюстровани новини” с текст: “Югославско трудово семейство на пролетна разходка.  Снимка: М. Милотинович”… Фоторепортерът залегна, насочи обектива и щракна…

“А бе, аз, докато си почивам, не мога ли да направя един фоторепортаж за пролетта?” – запита се Милотин и като си отговори сам, че може, мързеливо легна на хладния зелен килим… Но този ден въпреки леността му пролетният репортаж просто се пъхаше в обектива му. Милотин знаеше, че за цъфнали дръвчета никой нямаше да му плати хонорар, но ако под цъфналите дръвчета можеха да се сложат симпатични на режима неща?… А според него симпатичен за режима факт беше фактът, че една лъскава кола се отби от пътя, спря в тревата и от отворената врата излезе любовна двойка. Наистина мъжът бе твърде старичък, а момичето едва ли имаше двадесет годинки, но те седнаха така симпатично до колата, че снимката стана неизбежна. Милотин Милотинович започна бавното и мъчително “пълзящо заобикаляне”. Като попълзя четвърт час, той се доближи до влюбените и скрит зад парковия храст, провря обектива. Влюбените седяха на тревата и пушеха. Зад тях бе колата, а над нея като весел бял водопад висеха обсипаните с цветове кони… Щрак!… От радост Милотин едва не подсвирна. Той си представи надписа: “Расте стандартът на трудещите се в нашата страна. Снимка: М. Милотинович.”

Като попълзя така още известно време и като отбягваше грижливо в обектива му да не попадне някой окъсан скитник, Милотин Милотинович направи още няколко снимки, в които имаше и пролет, и утвърждаване на режима.

На другия ден той особено взискателно отдели от целия баласт трите най-добри по сюжет снимки и ги отнесе в “Неделни илюстровани новини”. Редакторът погледна снимките и каза:

– Браво, Мило, това е твоят шедьовър.

Фоторепортерът наведе скромно глава:

– Признавам, че се постарах повечко.

– Старанието ти ще бъде възнаградено – каза редакторът.

2

    Шедьовърът на Милотин Милотинович, оригиналният фоторепортаж, зае горната половина на първата страница на вестника. Надписите си останаха такива, каквито той сам предложи. В снимките имаше и пролет (клонките с цветовете), и нарасналото благосъстояние на югославския народ (охранените лица, велосипедите и колата).

3

    – Идиоти! – изрева мистър Алън. – Идиоти!…

Той яростно натисна звънеца. В кабинета на американския посланик влезе един от секретарите. Алън му подаде “Неделни илюстровани новини”. Секретарят погледна първата страница, седна на креслото и изкрещя:

– Идиоти!… Просто да ги пребиеш!…

Алън вдигна слушалката и поиска да го свържат с Ранкович. Десет минути след това Ранкович допълзя в краката му.

– Идиот, чете ли този вестник?

– Не, мистър, аз не обичам да чета.

– Виж тук!

Ранкович погледна снимките, хвана трескаво вестника, смачка единия му край и след една минута нададе вой:

– Идиоти… Пуснете ме да се разправя с тях…

4

    Тъкмо слагаше чорапите си, купени с хонорара от репортажа, Милотин Милотинович не без интерес разбра, че го арестуват.

5

    – Познаваш ли хората на тази снимка с надпис: “Белградски ударници на пролетен пикник?”

Милотин се понаведе и разгледа снимката, на която, разположени сред високата трева, седяха четирима мъже, разстлали нещо бяло под себе си.

– Не ги познавам, господине. На мен ми се видя интересна тази компания, която обядва на тревата.

– Идиот! Това е диверсионна четворка, усвояваща на практика ориентирането по карта без помощта на компас… А тази снимка какво представлява според теб?

– Любовна двойка пред кола.

– Хубава любовна двойка – кипна разпитвачът. – Това е шефът на английското разузнаване в нашата страна в момента, когато получава сведения от първата си сътрудничка Кица Доротич… А това семейство на велосипеди познаваш ли го?

– Не.

– Знаеш ли кой е бащата на така нареченото от теб югославско семейство?

– Кой е?

– Полковник Ханс Финцлер от танковия корпус на Хитлер, изпратен от американците при нас като специалист… Видя ли как ни изложи?…

Милотин Милотинович виждаше. Той усети бързите удари на сърцето си и конвулсивно хвана с ръка шията си.

КЪСИ РАЗКАЗИ

В  П а р и ж

    – Не, младий момко – усмихна се аптекарят, – няма да ви продадем отрова! Потърсете друг начин за самоубийство!…

Младият човек напусна аптеката. С наведена глава той прекоси площад “Конкордия”. И дълго вървя той по улиците, с ръце в джобовете на вехтото си палто.

Най-после, като бе обмислил всичко, младият човек влезе в един магазин, измъкна последните няколко франка, които му бяха останали, и си купи една американска консерва, изпратена според плана Маршал, за подпомагане на гладуваща Европа.

Продавачът каза горчиво:

– Защо не се хвърлите в Сена, младий момко?

– Аз съм отличен плувец! – отвърна младият човек.

– Съжалявам – допълни продавачът. – С тези консерви е напълно сигурно, но болките в стомаха са страхотни… Любов или безработица?…

Младият човек не отвърна нищо и пак закрачи по улиците. Щом стигна в квартирата си, той се заключи, отвори консервата, изяде я и спокойно зачака смъртта.

В  Н ю  Й о р к

    А полицейският сержант Мелвън взе, че умря. Инспектор Харвей нареди да му се извърши подобаващо тържествено погребение и сам пожела да присъствува.

Процесията вървеше бавно към гробищата. Птичките чуруликаха, по синьото небе дремеха малки розови облачета, кипарисите по алеите се зеленееха, току-що оросени и свежи, специален хор пееше ангелски песни, няколко жени плачеха и всичко се развиваше по протокол, както го бе нагодило погребално бюро “Уатсън и син” за 185 долара, с оросени кипариси и скрити славеи между дърветата…

Но изведнъж пред инспектор Харвей застана сержант Сидней и каза разтревожено:

– Инспектор Харвей, попаднали сме в конспирация!

– Изразете се правилно, сержант! – извика инспекторът и хвана верния си “Колт”.

– Наредете да спрат процесията и ме последвайте!

Процесията бе спряна. Ангелският хор млъкна, славеите между дърветата прекъснаха птичата си симфония и от клоните се спуснаха платените “птички”, облечени в шлифери, които гледаха недоумяващо и изплашено.

Сержант Сидней отведе инспектора напред и му показа една колона, обрасла с бръшлян.

– Четете! – каза спокойно сержантът.

Инспектор Харвей прочете, потърка очите си, отново прочете и като се опомни, изрева:

– Заградете бързо гробищата!… Градинският персонал да се обискира! Управителят да се арестува!… Обявявам извънредно положение!…

След петнадесет минути в гробищната църква под личното ръководство на инспектор Харвей започна дълъг разпит.

И всичко това само заради надписа върху обраслата с бръшлян колона, върху която с позлатени букви бе написано: “Алея ВЕЧЕН МИР”.

В  К о р е я

    Хасан пристигна в Корея и започна да се окопава. Когато превземаха хълма, той се окопа четири пъти. Когато напущаха хълма, Хасан се окопа два пъти. При едно заграждение Хасан се окопа три пъти. При едно отстъпление той се окопа шест пъти.

И най-после, след като направи петнадесет сполучливи окопавания, Хасан бе закопан един-единствен път.

НА ТЕРАСАТА

Жесток разказ на мистър Арчибъл Кийтс

    Когато гостите се умориха да танцуват, домакинята, мисис Бети Лоутън, каза с приятния си ирландски акцент:

– Каня ви на терасата, където Хилда ще ви поднесе студено кафе.

Гостите започнаха да стават от креслата и през широко отворения портал на вилата преминаваха към силно осветената веранда. Тук имаше само меки разтегателни столове и масичка за прислугата, върху която, преди да бъдат сервирани, се поставяха подносите. Поради силното осветление океанът не се виждаше. Чуваше се само едва доловимият му плясък.

Приятно изморени от танците, гостите насядаха върху столовете. Почти никой не желаеше да говори сега. Дори синът на известния фабрикант на леко оръжие млъкна и за известно време се отказа да флиртува с едрата жълтокоса жена, която преди две седмици бе успяла да вземе развод от втория си мъж, външнополитически редактор на един от безбройните “таймсове”. Настъпи момент на вълнуващите разкази.

– Жадувам за един жесток разказ! – въздъхна мис Коринтия Слоуб, изпъвайки снобично мраморните си ръце, по които скромно издрънчаха четири златни и две диамантени гривни.

– Стига да желаете – осведоми ги домакинята. – Между нас се намира маститият Арчибъл Кийтс, страстен родолюбец, който е излагал неколкократно живота си за отечеството… Има ли нещо във вашите спомени, което би могло да се нарече жесток разказ, мистър?

Арчибъл Кийтс наведе дългата си смела глава, постоя така една минута, сякаш за да бъде разгледан добре от гостите, повдигна я отново и каза:

– Не зная как бихте нарекли моя разказ, който ще чуете след малко. Надявам се, че след изслушването му към моята организация ще бъде спечелено още известно число симпатии.

– Коя е вашата организация? – запита коринтия Слоуб.

Мистър Кийтс пое поднесеното му кафе, отпи малко, за да го опита, и отговори:

– Ку-клукс-клан!

– О-о! – извикаха няколко от присъствуващите. – Очарователно!…

– Да – започна мистър Кийтс, – беше очарователна джорджийска нощ. Тъкмо се бях прибрал от едно организационно събрание, когато Феликс почука на вратата ми…

– Кой е този Феликс? – попита мис Слоуб.

– Организационният ни секретар, мис… Той влезе и…

– Хубав ли е той? – жадно запита мис Слоуб.

– Твърде хубав и способен момък… Феликс влезе и каза: “Подгонихме Дик. Ще падне интересна забава. Желаете ли да присъствувате?” Естествено, че се съгласих. Гонитба на негри не бяхме имали от седмици и предложението беше възбудително. Повечето от присъствуващите тук господа са участвували в гонитба на дивеч и знаят сладостите на лова… Облякох се, взех белите си одежди, отвързах вярното си куче Топси и тръгнах след Феликс… Момчетата бяха очертали вече колоните на преследването. Както винаги, начело бе Томи, следван от Макер. Гласът на Уйбър се чуваше най-често, пак както винаги. Красивата нощ, тихото шумолене на ветреца, теменужните облачета…

– Уйбър красив ли е? – прекъсна го мис Слоуб.

– Необикновено красив, с белег от нож по цялото лице… теменужните облачета – всичко това предразполагаше към приключение, което трябваше да завърши само с кръв… Топси се откъсна от мен и полетя напред…

– Топси красив ли е? – прошепна мис Слоуб.

– Казах, че Топси е моето вярно куче, мис… Дик сигурно бягаше далеч напред…

– Дик красив ли е?

– Мис Коринтия Слоуб – извика възмутено мистър Кийтс, – Дик се наричаше негърът, който преследвахме… Той сигурно се е отдалечил напред, мислех си аз, и продължавах да бягам. Бягахме вече извън града. Трябва да забележа, че практиката на нашата организация изисква всестранно развити младежи и особено добри спринтьори, затова често тренирах хората си в бягане. Но да не се отклоняваме. Бягахме вече извън града. Пътят извиваше между китни овощни градини и вили. Най-после настигнах хората си. Те бяха събрани пред някакви развалини, по-точно, бяха се вкупчили пред една твърде широка сметопроводна тръба. “Какво има?” – запитах аз.

“ – Изглежда, че се е пъхнал в тръбата, шефе – отвърна един от моите хора. – Тук се е пъхнал, защото аз бях начело и видях как изчезна изведнъж. Само тук може да бъде.” Помислих малко и заповядах да ми дадат нещо като пръчка. Дадоха ми. Аз се наведох.

– Към тръбата ли?

– То беше канал, мисис Лоутън… Краят на пръчката ми потъна в нещо меко. Някой изскимтя нечовешки. Скочих и извиках: “Въоръжете се с шишове. Не можем да го измъкнем, но ще прободем на сто места това черно куче.” Хората ми се разпръснаха да търсят остри железа. Диво възбуждение бе обхванало всеки един от нас. Близостта на кръвта дразнеше патриотичното ни чувство. Скоро пристигна Джим (никак не е красив, мис Слоуб), който донесе куп железни шишове от някаква стара сграда. Разпределихме си ги и започнахме да мушкаме… Това беше истинско блаженство. Не зная дали някога някой от вас ще има щастието да попадне на такъв случай. Тържествувахме. Ужасно красива е гледката да видиш как от шиша капе червена, позлатена от лунната светлина кръв. Обзети от щастие, каквото рядко може да сполети човека, хората ми се наредиха в кръг и заиграха традиционното кърваво хоро на организацията. Викахме, лудувахме и пак, и пак мушкахме топлата още негърска плът… Представяте ли си, господа и дами, удивителната гледка: мъжествени хора, облечени в еднакви бели одежди и качулки, да пеят и да реват под светлината на безчувствената, нищо не разбираща луна?… В такива моменти аз трябва да бъда особено внимателен. Понякога озверените от вакханалията момчета се сгризват за гърлата, а това, както знаете, противоречи с устава на нашата организация и е противочовешко!… Тук ни завари утрото. Студените слънчеви лъчи осветиха околността. Уморени от танца, ние бяхме насядали за малък отдих. Тогава именно реших да погледна в канала. Не само да усещаш, а и да видиш удоволствието си това е златното правило на нашата организация. Наведох се и извиках от ужас.

– Боже мой! – изхлипа домакинята. – Говорете по-бързо!…

– В канала, господа и дами, напъхано достатъчно навътре и обърнато с гръб към изхода, превърнато в потресаващо окото маса, немееше моето вярно, умно, произлязло от смесването на три чисти раси куче, Топси.

Гостите на госпожа Лоутън извикаха отчаяно. Мис Слоуб плачеше и нежно отриваше сълзите си, а гривните й дрънчаха и пригласяха на хленча й.

– Горкото куче! – плачеше едрата жълтокоса жена. – Това е ужасно! Боже мой, как сте си позволили това?

– Как сме си позволили? – наведе глава Арчибъл Кийтс. – Нали ви казах? Повярвайте, през цялото време бяхме сигурни, че в канала е Дик. Иначе бихте ли допуснали?…

– Ужасно! Ужасно! – повтаряше мис Слоуб.

– Страшно жесток, нечовешки разказ! – намеси се и синът на фабриканта на леко оръжие.

Арчибъл Кийтс погледна към спокойната тъмнина, където се простираше Тихият океан, запали пура и каза:

– Слава богу! Смъртта на моето куче бе изкупена две седмици след това със смъртта на двама негри… Успокойте се. Единият от тях се казваше Дик.

Гостите въздъхнаха и се успокоиха.

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СЕНКИ ОТ МИНАЛОТО

По пътя…………………………………………………………………………………………………    7

Стар кадър…………………………………………………………………………………………….  13

Край чешмата………………………………………………………………………………………..  19

Морал……………………………………………………………………………………………………  26

Палавник……………………………………………………………………………………………….  36

Захарният апартамент…………………………………………………………………………….  40

Случка в “Савоя”……………………………………………………………………………………  43

КРИТИКА И САМОКРИТИКА

Случаят Иван Зайков……………………………………………………………………………… 49

В една вечер…………………………………………………………………………………………..  53

След почивката………………………………………………………………………………………  58

Прелетна птица………………………………………………………………………………………  62

По вършитба…………………………………………………………………………………………..  67

Доклад……………………………………………………………………………………………………  72

Поетът и огледалото……………………………………………………………………………….  76

Натюрлих……………………………………………………………………………………………….  79

Един и осемдесет и четири……………………………………………………………………..  82

Давид и Голиат……………………………………………………………………………………….  85

Мембанит……………………………………………………………………………………………….  91

Пиле……………………………………………………………………………………………………….. 97

СИЛУЕТИ ОТ НОВОТО ВРЕМЕ

Инспекция……………………………………………………………………………………………… 103

Беглец……………………………………………………………………………………………………. 107

Тревоги………………………………………………………………………………………………….. 112

Недоумение……………………………………………………………………………………………  122

Дъжд………………………………………………………………………………………………………  127

НАШИТЕ ДЕЦА

Педагогическо………………………………………………………………………………………..  135

Деца……………………………………………………………………………………………………….  139

Пуловерът……………………………………………………………………………………………….  145

В АТЛАНТИЧЕСКОТО ТРЕСАВИЩЕ

Бяло и черно……………………………………………………………………………………………. 153

Островът на щастието……………………………………………………………………………… 158

Пушечно месо…………………………………………………………………………………………. 164

“Ана Каренина”………………………………………………………………………………………. 169

Двубой…………………………………………………………………………………………………….  172

Интервю………………………………………………………………………………………………….. 177

Стрелецът от “Москито”……………………………………………………………………………. 181

Предварителни мерки………………………………………………………………………………. 186

Бели облачета…………………………………………………………………………………………… 192

Произшествие в Париж…………………………………………………………………………….. 197

Идиоти……………………………………………………………………………………………………..  202

Къси разкази…………………………………………………………………………………………….. 207

На терасата………………………………………………………………………………………………. 210

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s