НОКАУТ – библиотека „Стършел“ – 1959.

Posted: 23.05.2012 in Bulgarian literature

Б О Р И С   А П Р И Л О В

 НОКАУТ

СЪДЪРЖАНИЕ:

По закона за скачените съдове
Маргарита
Почивка
V Нокаут
Транзит
у Да капо ал фине
Тревога
Глад
Историята за остров Тананука .

ПО ЗАКОНА ЗА СКАЧЕНИТЕ СЪДОВЕ

Щом работите в село Чешмяно тръгнаха добре, изведнъж се появи завистта. Тя се появи след като Станко Лапето си построи голяма къща на два етажа. Той я изтъпанчи смело до самата улица, а не както беше старата му къщурка в дъното на двора. Боядиса я в два цвята, без да се брои ведрият син цвят, с който блеснаха всички дървени части. По този начин къщата на Станко Лапето стана симфония, особено като я обиколи с една весела тухлена ограда, наподобяваща гердан. После направи градинката и голям хубав чардак, но отстрани – да не закрива фасадата. Много често Станко излизаше на улицата, гледаше новия си дом и се чудеше какво му липсва. Най-после се досети: липсваше му годината на раждането. Без да се мае, той написа релефно върху фасадата – 1955. По този начин в селото се появи завистта.

Оттогава съседът му Дончо, на когото не мога да си спомня второто име, тръгна като замаян. Той поглеждаше крадешком бижуто, блеснало в двора на съселянина си, и чувствуваше как в душата му се заражда завистта. Един ден Дончо се свърза с архитект от града, докара го в селото и му каза:

– Виждаш ли къщата на Станко Лапето?

– Виждам.

– Ако можеш да ми измислиш една по-хубава – казвай, да влизаме при бъчвата и да се черпим. Ако не можеш – ето ти пари за рейса и за амортизация на времето, което ти отнех, пък се махай в града!…

Архитектът погледна новата къща, почеса се по врата, усмихна се и рече:

– Къде ти е бъчвата с виното?

Така се появи и къщата на Дончо: по-хубава, по-модерна и дори тук-там модернистична.

И понеже хорската завист е голяма, чешмянци започнаха да строят поголовно все нови и хубави къщи. Чешмяно се преобрази за три-четири години. Който от вас е минавал през него, може да потвърди това. Аз съм виждал това село при залез слънце и ви уверявам, че няма по-голяма красота от тази, да гледаш как лъчите осветяват стените, прозорците, оградите, терасите и зеленината, пламнала между тях. В такъв момент селото прилича на пропаганден плакат на ״Балкантурист“.

Селото се промени, получи нов външен и вътрешен облик. Не се промени само селкоопът. Постегнаха го и него, подредиха го, но там все не достигаше нещо, да речем – стоки. Тук се беше намесил субективният фактор. Името на субективния фактор беше Стоянчо Латерната – вечно усмихнат, винаги в добро настроение, продавач. Ако влезеш при него и поискаш нещо, примерно – жилетка, той ще ти отвърне с подкупващата си усмивка:

– Ей, ти пък не можа да измислиш нещо друго! Баща ти едно време все жилетки е носил. Я да ти дам една риза от модерните!

И ти си излизаш с една от онези карирани ризи, каквито носят всички от село.

Откъде извираше веселото настроение на този човек, на какво се дължеше оптимизмът му, никой не знаеше. Той можеше да изговаря в кратко време толкова много думи, че на клиента се струваше, че ги смъква от рафтовете като стоки.

Но един ден в магазина влезе Станко Лапето и каза:

– Латерна, дай ми една лека кола марка „Москвич” !

Стоянчо Латерната се надигна от стола си, след това се наведе под тезгяха, потършува там няколко секунди и рече:

– Съжалявам, ама нямам в какво да ти я увия. В понеделник ми пристига амбалаж. Тогава ела!

– Латерна – пое въздух Станко Лапето, – искам да си купя един „Москвич”!

Продавачът го изгледа по-обстойно и отвърна:

– Току-що пристигнаха автоматични писалки. Купи си една да си пишеш спомените.

– А с тях може ли да се пише в оплаквателната книга? – запита Лапето. – Ти разбираш ли, че искам „Москвич”?

– Хайде де!…  Ами като нямам да ти върна ресто?

– Парите съм приготвил точно! – И Станко издумка на тезгяха двадесет и две хиляди и петстотин лева.

Стоянчо Латерната погледна банкнотите и седна да си поеме дъх.

– Ти разбираш ли бе, човек! – Лапето удари с юмрук върху банкнотите: – Да не мислиш, че се шегувам?

Латерната реши, че крайно време да се нервира на свой ред:

– Нямам! – удари с две ръце той. – Такава стока нямам!

– А защо нямаш?

– Ако искаш, купи си един буркан гликоза. Укрепва сърцето.

– А защо нямаш, питам!

– На магарешки въпроси не отговарям!

Лапето прибра отчаяно парите си.

– И сега, според теб, за една кола трябва да ходя в София?… Да правя разноски?

– Който иска да се вози на кола, първо трябва да се вози на влак… Такъв е законът на природата! Колата е мъртва стока. Нямам време да замразявам капитали!

– И това ми било селкооп! – изруга Лапето и си излезе.

Стоянчо Латерната погледна към изхода, през който бе излязъл омразният клиент, опипа неволно носа си, понечи да се усмихне, както правеше някога, но изведнъж се намръщи и изсъска нещо неразбрано.

– Защо ме псуваш? – запита внезапно влезлият Дончо, съседът на Лапето, оня, на когото все още не мога да си спомня второто име.

– Ще псувам! – отвърна Латерната. – Хората вече полудяха! Не знаят какво искат!… Този твой съсед Лапето нещо не е с всичкия си, а?

– Защо?… Какво му е?

– Иска да си купи от мен „Москвич”… Ти какво желаеш? Казвай, че нервите ми са разстроени! Трябва да затворя за малко магазина.

– Ами че… просто не знам как да започна, Латерна… Дошъл съм да му намерим начина…

– Начин ще намерим… да си купя и аз един „Москвич”. Много не му придирям за цвета. Държа само да е с радио, както му е редът.

Продавачът захапа неволно един къс хартия, сдъвка го, след това го изплю и измъкна ключовете:

– Затварям! – рече той. – Работното време изтече. Коли продавам от пет до три… Марш оттук, спекулант!… Такива подигравки със социалистическата търговия няма да ви позволим!… Охоо!

Веднага след като затвори магазина, продавачът се отправи към канцеларията на кооперацията. Той беше в лошо настроение. Но веселостта му се върна лесно: преди всичко беше хубав ден – нито студен, нито топъл, с високи бели облачета и свеж ветрец, който носеше уханието на зеленината от градините и освежителната влага от кротката, пълна с риба река. Той успя да забрави нахалството на клиентите и сега всичко му се видя смешно, достойно да бъде разказано в счетоводството като виц. Опѝт от младостта на природата, Латерната не усети как затанцува блуса като танго:

… а гледа надалече

и мъничко встрани,

където чезнат вече

онези дни.

 

В канцеларията се намираха няколко души. Те разглеждаха писмото на цирк „Глобус”, който канеше стопанството в града да посети спектакъла му. Желаещите бяха много и ръководството се тюхкаше откъде да намери достатъчно камиони.

– Не знам как е при вас, но при мен има неприятности – рече Латерната. – В магазина започнаха да търсят леки коли!… Селото става шантаво!…

– Какви коли? – запита счетоводителят.

– Такива… дето приличат на автомобили.

– Кой иска автомобили?

– Станко Лапето и Дончо.

– Стига си лъгал!

– Сериозно ви казвам!… Сега ги изгоних. Искат „Москвич”. Удрят с пари върху масата.

Присъствуващите започнаха да се смеят: отначало тихо, неорганизирано, почти плахо, като не знаеха къде ще ги отведе този смях. Но после се отприщиха и започнаха да се смеят с всичка сила: високо, спонтанно, като от време на време някой издигаше гласа си и минаваше в соло. Най-стихийно се смееше счетоводителят.

– Нахалите им с нахали! – кискаше се той. Автомобили, а?… С четири колелета?

– И с радио! – добави Латерната и също се закиска.

– Че нашият селкооп да не е ЦУМ? – продължаваше през смеха си счетоводителят. – Да не сме център? .. . Ха-ха-ха!

– Хо-хо-хо! – пригласяше хорът.

– Да купуват лъжици и салфетки . . .

– … капани за мишки . . .

– … чорапи!

И когато смехът достигна най-високата си точка, счетоводителят изведнъж стана сериозен. Той се изправи. Лицето му доби цвят на печено кафе.

– Стой! – извика той. – Защо се смеете?

– И ти се смееш – рече Латерната.

– Не виждате ли, че вече не се смея?

– А защо да не се смееш?… Смей се!… Сега му е времето.

– Вие сте глупаци!

– Защо да сме глупаци?

– Защо сте слаби диалектици!

При тази малко смътна обида на идейна почва в канцеларията настъпи внезапна тишина.

– Не знаем да търгуваме и туй то! – прошепна счетоводителят. – Никак не знаем.

– Кой… аз ли?… – обиди се Латерната. – Аз… ехеее…

– Двама души искат да си купят коли, така ли? – запита счетоводителят.

– Двама!

Счетоводителят каза равно и сякаш на себе си:

– Две коли – четиридесет и пет хиляди! – Той седна на стола и положи брадичка върху ръката си:

– Ето ти изпълнен план за няколко месгца… Минчо, пиши писмо до центъра да ни изпратят две коли!

Всички го гледаха втрещено. Той повдигна глава:

– Латерна, бягай и доведи двамата клиенти тук!… Живи или мъртви – докато не са се обърнали към някой друг селкооп!… Веднага напиши и закачи на магазина картон с надпис: „Тук се продават леки коли”.

Присъствуващите се гледаха учудено. Все някой трябваше да възрази. Най-после това стори Минчо:

– Как си я представяш ти тая, а?

– Картонът да цъфне на магазина и толкоз!… Познавам ги аз чешмянци. Завистта ги разяжда тях. Сигурен съм, че историята с новите къщи ще се повтори по закона на… скачените съдове!… Ние трябва да бъдем готови.

Стоянчо Латерната се измъкна тихо от канцеларията и хукна да гони клиентите си.

Такава завист върлуваше в село Чешмяно: без анонимни писма и без тайнствено шептене на ухо.

МАРГАРИТА

В нашето предприятие всичко вървеше добре, включително и многотиражката, на която бях редактор. Вестникът излизаше редовно, печелеше си приятели, всички ме обичаха и въобще беше удоволствие да се работи с такива хора.

Особено симпатична личност между нас беше другарят Станивойски – вече стар човек с тихи мирянски очи и тънък, източен врат, от който лъха вегетарианска доброта. Аз бях влюбен в този човек. Където и да се появеше, той носеше атмосфера на оптимизъм, а щом заговореше, около тебе сякаш се понасяше най-хубавото от Моцартовото наследство, придружено от ангелски хорове.

Видеше ли ме по коридора на предприятието, той неизбежно се усмихваше и казваше:

– Редакторе, как сме?

– Добре сме, другарю Станивойски! – отвръщах аз.

– Все така да сме! – добавяше той. – А аз ти готвя една изненада!…

И като махаше заканително с пръст, Станивойски отминаваше, отнасяйки със себе си моцартовите мотиви.

След такива срещи винаги се запитвах каква ли е изненадата, която ми готви този светъл човек, но веднага след това работата около вестника ме поглъщаше и забравях приятната му закана.

Тогава дори не допусках, че върху хоризонта на моята редакторска работа се заражда оня черен облак, от който по-късно се разрази бурята и се изсипа студен ноемврийски дъжд.

Всичко започна в един приятен следобед, когато есенните облаци, пременени с блестящо червените яки на залеза, прежѝвяха като кротки стада по небето, приспани от спокойствието и безветрието.

Вратата на редакторската ми стая се отвори и при мене влезе

въпросният другар Станивойски, облечен в официалния си тъмен костюм и черни обуща – премяна, с която той се явяваше на празненствата по случай Девети септември и Октомврийската революция.

– По какъв случай така официално? – запитах аз, като стисках тънките му изящни пръсти

– Изненадата! – усмихна се той и добави: – За мен това е един малък празник.

И в следващия миг, сякаш плод на илюзионна манипулация, в дългите му пръсти, които напомняха струни на арфа, се появи бял, чист като лебед отвън ръкопис.

Изненадан от бързо развилите се приятни събития, аз станах и тържествено поех листите. Погледнах прекрасния човек в очите и разтворих ръкописа. Редовете, нанесени с пишеща машина, бяха толкова нагъсто, че буквите сякаш чувствуваха своята притесненост, произлязла от жестокостта на автора, който бе сковал техния полет. Новите редове започваха, от началото на листа, пряката реч започваше пак оттам и вместо с тирета беше с кавички. Така пишеха хората без опит. Хвърлих поглед на заглавието и изтръпнах, макар че се усмихнах: МАРГАРИТА. Така се казваше разказът. Прочетох още веднъж заглавието – може би съм се излъгал. Но то стоеше упорито срещу мене и заслизах надолу по редовете, които мъчно ме пропускаха сред себе си и трябваше да положа доста труд, за да се провра в джунглата на мисълта на този благороден възрастен човек.

Разказваше се за някаква любов, героинята на която бе Маргарита. По мелодраматичен начин се описваше трагедията на това момиче, което накрая умира, похитено от брутален търговец, редовен клиент на бар „Етоал”.

Наведох глава. Заблуждавах: продължавах уж да чета, а мислех. Какво да кажа на моя любим приятел?

– Ти защо така досега не си казал – вдигнах решително глава и се усмихнах, – че пишеш?

– Ами! – рече другарят Станивойски. – Това е първият ми разказ.

– Първият? – удивих се аз. – Като начало е добро.

Старият симпатичен човек тогава ми каза, че приятелите му са на същото мнение. За многотиражката разказът ще бъде малко дългичък, но той е чел и по-дълги работи в нея.

Тогава аз му казах, че творбата не подхожда на характера на нашия всстник, че разказът в края на краищата все още носи белезите на неопитната ръка и че сега, когато всички материали: дописки, репортажи и очерци са насочени към единствената цел да се подпомогне изпълнението на петилетката в съкратени срокове, ще бъде просто недомислие да поднасяме на читателите някогашната трагедия на злощастната Маргарита.

– Това схващане ме учудва! – рече Станивойски и лицето му придоби внззапна сивота. – Нека младите знаят какво е било по-рано.

Но аз бях непреклонен и реших да режа решително. Това щеше да спаси стареца от по-нататъшни грехове. Свих ръкописа и му го върнах. Той прехапа посинелите си устни и излезе навън.

От този ден рядко ми се случваше да зърна фигурата на автора на ״Маргарита“, и то отдалеч. Но бях спокоен. При такива случаи времето лекува най-добре и старото приятелство се възвръща и заблестява още по-ярко.

Седмица след събитието бях помолен да се явя при главния счетоводител.

Главният счетоводител, човек жизнен, непрекъснато живял сред параграфите и яростно защищавал своята стоманена линия на икономии, сега бе просто объркан.

– Тук постъпи този документ, подписан от другаря Станивойски – каза той.

Веднага познах разказа ״Маргарита“. Той лежеше съвсем неподходящо върху масата, покрита с ордери, сметкоразписки, бордера и сметачни машини, подобно нарцис, израсъл в лаборатория за противо-чумен серум.

– Какво търси този разказ тук? – запитах аз.

– Изпратен е от другаря Станивойски. По всяка вероятност това е копие от оригинала, изпратен до директора. Молбата на другаря Станивойски е да го прочета и да направя необходимото.

– Прочетохте ли го? – запитах аз.

– Прочетох го – беше отговорът.

– И?

– Другарю редактор – започна главният счетоводител, – това за мен не е нищо друго освен документ, който трябва да уредя. Всички документи при нас са уредени. Сега чакаме ревизия и при едно внезапно посещение ще бъдем атакувани. Аз държа на порядъка при една ревизия.

– Другарят Станивойски иска да печатаме този разказ в многотиражката – подхванах аз. – Вие одобрявате ли го?

Главният счетоводител сбръчка чело и направи опит да се замисли.

– Вижте какво – рече той. – Най-добре ще бъде да го отпечатате. По този начин ще мога да го изрежа от вестника и да го представя като редовен документ с надпис: уредено.

– Одобрявате ли разказа? – настоях аз.

Главният счетоводител направи втори, този път отчаян, опит да се замисли.

– Увлече ме – каза той. – Аз не съм специалист и мога да кажа само това. Вие сте този, който ще решите дали има или няма формализъм. Важното е въпросът да бъде разрешен, защото всеки момент чакам ревизия.

Станах и си излязох. Аз съм човек с дълъг редакторски стаж и знам каква злоба може да породи един отхвърлен ръкопис, но да бъде озлобен така лесно слънчевият характер на другаря Станивойски – това не допусках. Не допусках, че литературната амбиция притежава такава потенция, и плахо започнах да чакам още по-тревожни изненади.

Десетина дни след това секретарката ми съобщи, че трябва да се явя при директора. Оставих некоригираната шпалта и се изкачих в кабинета на нашия ръководител.

Директорът ни е човек, който предизвиква възхищение. Той бе главната причина нашето предприятие да върви добре. Нямаше по-затънал в работата служител от него. Още като влязох в кабинета му. той се усмихна и каза:

– Седни!

След това измъкна изпод календара злощастната „Маргарита” и хвърли поглед ,върху ръкописа… – А бе редакторе. какво да правим с тази работа?

– За „Маргарита” ли става дума?

– Да. Другарят Станивойски иска да му се даде компетентна оценка.

– Мисля, че моята оценка е компетентна! – рязко отвърнах аз. – Това е глупост и още по-голяма глупост е упоритостта на нейния автор!

– Чакай, чакай!… Ти все много бързаш!… Така не се подхожда към хората!… В края на краищата това е един стар предан служител, който след една година ще се пенсионира.

– Кой му пречи да се пснсионира? – рекох аз.

– Работата е там – започна тихо директорът, – че ние също знаем слабостите на Станивойски. Напоследък и службата му не върви добре, но ще изтраем до пенсията. Аз като директор съм задължен да помагам на хората си, да проявявам грижа към човека.

– Каква грижа? – продължих да кипвам аз. – Какво ще спечели той, ако му напечатаме разказа в многотиражката ?

– Там е работата, че ще спечели. Както пише в изложението си, другарят Станивойски смята, че пенсията му няма да бъде особено голяма. Той няма собствен дом, плаща наем, има автобусни разноски до центъра на града, голямо семейство и така нататък.

– Но каква връзка има всичко това с разказа?

– Другарят Станивойски смята, след като се пенсионира, да пише. Така правел един негов колега. Така правел и неговият съсед. Защо да му отнемем това право?

– Извинете, другарю директор! Вие прочетохте ли „Маргарита”?

– Да.

– Какво е вашето мнение?

– Според мен трагедията е предадена добре. Там, където не е толкова гладко, ще помогнеш… Така е сега, редакторе, ще помогнем на човека!…

Отричаш ли, че Станивойски е един .добър, обичан от всички човек?

– Не отричам. Но представяте ли си вие такъв разказ в нашата многотиражка?

– Слушай!… Измисли там някаква рубрика и го пусни!… А от него ще поискаме да обещае, че ще е за последен път. Да покажем просто, че сме готови да помогнем.

Погледнах мрачно пред себе си.

– А ако откажа?

– Ако откажеш, грехът ще тежи върху тебе самия. Ние, останалите, изпълнихме дълга си… Представи си само: скучни пенсионерски години. Дай да осмислим живота на стареца, братко!…

Излязох от кабинета, без да обещая нещо. Вън, като размислих добре, реших да не пусна ״Маргарита“. Това решение отстоях докрай. Ръководството на предприятието не взе мерки срещу мене, но прояви резервираност в по-нататъшните ни отношения.

Най-страшното дойде от редовите хора на предприятието. Те ме намразиха. Всеки от тях обичаше другаря Станивойски и без да е чел „Маргарита”, определи държанието си към мене.

Веднъж портиерът бай Райчо ми каза:

– Ти си безжалостен . . Как ти позволи съвестта да отхвърлиш романа на такъв добър и уважаван човек като другаря Станивойски?… Аз те презирам за това!

В края на месеца подадох оставката си. Какво е станало по-нататък с „Маргарита“ – не знам.

ПОЧИВКА

ИЗ  ДНЕВНИКА  НА  ЕДИН  НЕЗАМЕСТИМ  ДИРЕКТОР

25 юли. Корабчего най-после се долепи до пристана на Созопол. Аз, жената, синът, дъщерята и багажът слязохме. Моята мечта най-после се осъществи! Вече съм на почивка. За първи път на море, и то на частни начала. Далеч от работата и напрегнатата атмосфера в предприятието!… Ще ходя бос по пясъка, ще се плацикам по вълните, ще слушам гръцки рибарски песни и ще събирам мидички!… Ще се опитам да стана един кафяв морски вълк с обветрено лице – герой от произведенията на капиталистическия, но прогресивен американски писател Джек Лондон… До кея се приближи едно момче и запита дали от корабчето не е слязъл някой си другар на име „другарят Чифтетабанов”. Казах, че аз съм този другар. Момчето ме помоли веднага да го придружа до пощата. Викали ме по телефона от София.

Беше главният счетоводител Иванов. Съобщи, че пратката пристигнала, и ме запита какво да правим. Аз му казах да я освободят. Той ме помоли да си намеря квартира близо до пощата, за да не куца работата на предприятието.

Настанихме се в една хубава квартира близо до пощата, с изглед към морето. Нахранихме се в ресторанта, починахме си и отидох до пощата. Трябваше да съобщя созополския си адрес на Иванов… Между другото той ме запита къде да стовари пратката и аз му наредих да я стовари под навеса, където се стоварват всички пратки. Той благодари за съвета и ме запита почивам ли добре. Казах му, че почивам.

26 юли. Сутринта се събудих рано и погледнах морето. Там, където върху него падаха слънчевите лъчи, то бе по-светло, но където не падаха, то имаше цвят на сини канцеларски пликове, от големите, но по-скоро приличаше на мастило марка ״Пеликан“, леко разредено с вода, за да му се вземе малко от гъстотата. Утрото предвещаваше добър ден за къпане. Казах на децата, че днес ще се къпем и те се зарадваха. Закусихме и се приготвихме за плажа. Решихме да отидем на пясъка отрано, тъй като тогава слънчевите лъчи са слабопроизводитслни и не са в състояние да нанесат особени нравствени и материални вреди на кожната тъкан. Излязохме от квартирата и тръгнахме по пясъка, но по пътя ни настигна онова услужливо момче от пощата. Каза, че ме викат по телефона от София. Заедно със семейството влязохме в пощата да проведем разговора, но за беда линията бе прекъсната и седнахме да чакаме нейното възстановяване. Към единадесет часа повредата бе поправена, но линия не можахме да вземем чак до един часа следобед. През това време се скарах с всичките си деца и жената повиши тон. Каза, че е дошла да почива, а не да говори по телефона. Аз ѝ отвърнах мотивирано. Както и да е, към един часа успях да взема линия, но ми съобщиха, че Иванов е в обедна почивка. Членовете на моето семейство се оплакваха от умора и ги освободих да си полегнат. До късно вечерта не взех линия. Беше претрупана.

27 юли. Към единадесет часа се свързах с Иванов. С разтревожен глас той ме запита къде съм сложил ключа от чекмеджето на бюрото. Обясних му по заобиколен начин къде съм го сложил. Стараех се телефонистките да не разберат. Понеже изгладняхме много, заведох семейството си да обядваме и уморени легнахме да спим. Обещах, че след обед ще ги заведа на плажа, но тогава излезе вятър и по морето се появиха бели петънца, които много ми заприличаха на клавиши на пишеща машина „Адлер”, от стария тип.

28 юли. Избрахме си едно много хубаво безлюдно кътче от плажа, твърде отдалечено от града, и решихме да се установим там. Предварителното изследване на мястото от специално излъчената за тази цел комисия в състав аз, жена ми и децата установи, че дъното е чисто, водорасли не се забелязват и че наклонът на плажа отговаря за установения стандартен тип. Напомпахме гумения лебед и започнахме да се събличаме. Изведнъж съгледах едно малко петънце, което се появи откъм града в края на пясъчната ивица. Петънцето се приближаваше към нас и все повече се уголемяваше. Постепенно се очертаха човешки крайници и се оформи глава. Горните крайници започнаха да се размахват, сякаш искаха да ми кажат нещо. Оказа се, че това е услужливото момче от пощата. То ми съобщи, че ме викат по телефона от София. Бързо проведох разговор с Иванов. Той ми съобщи, че протоколът за бракуването на двадесет и пет броя бъчви бил готов, но членовете на комисията отказвали да го подпишат без моя подпис. Решихме домакинът Кетапов да замине още тази вечер с влака за Бургас. Аз също трябваше да тръгна за Бургас, кълето щяхме да се срещнем с него. Веднага след разговора се прибрах в квартирата и се стегнах за път. На жената оставих следната бележка: „Аз съм в Бургас. Ще посрещна Кетапов да сложа подписа си на един протокол. Връщам се в други ден”.

29 юли. Посрещнах Кетапов на гарата. Той ми се оплака, че цялата нощ пътувал на един крак и че бил много уморен. Каза още, че ми завижда, задето си почивам и събирам калории за зимата. Подписах протокола и той се качи на обратния влак за София. Подаде глава през прозореца и се оплака, че влакът е отново претъпкан и че трябва отново да пътува на един крак. Попитах го на кой крак е пътувал нощес. Той ми каза, че е пътувал на десния. Посъветвах го сега да пътува на левия… Когато отидох на пристанището да взема кораба за Созопол, оказа се, че го няма на кея. Видях го подло да се измъква зад фара. Реших да пренощувам и тази нощ в Бургас, но тъй като пак нямаше място в хотелите, спах на една пейка в градината.

30 юли. Пътувам за Созопол. От кея до фара корабчето се движеше спокойно, но щом излязохме в открито море, ми прилоша. Всички пътници пееха и казваха, че имало делфини, но аз не ги видях, защото бях нито жив, нито умрял, и не зная как съм слязъл на пристанището. Посрещна ме разтревоженото семейство. То започна да ме прегръща и целуна, като непрекъснато ме питаше дали съм жив. Отговарях, че съм жив, но че съм капнал за сън.

Съобщиха ми, че вчера и днес се разсипали да ме търсят от София. Изглежда, че било много тревожно, тъй като се обадили не по-малко от петнадесет пъти.

Веднага се дотътрих до пощата и разбрах, че един екип в състав: Иванов, Кетапов и Прошков са тръгнали с кола към мене. Трябвало да се обсъди предложението ни до министерството за създаване на ремонтна база към нашето предприятие.

31 юли. Екипът пристигна. Веднага влязохме в заседание под асмата в Двора на хазяите. Има някаква чародейна романтика в това да

заседаваш под асма. Над главите ни висят зелени гроздове, напръскани със син камък, до нас приижда неотменният полъх на морския вятър, а до слуха ни долита ромонът на морето, който обаче не пречи на изказванията.

Направиха се задълбочени анализи от мене и Иванов. Наблегнахме на финансовия ефект, като цитирахме редица цифри. Кетапов се опита да прокара старото си схващане за безсмислието от една такава база към предприятието, като също се облегна на цифрите. Разбихме на прах неговия песимизъм. Към полунощ той отстъпи. Сутринта екипът си замина обратно за София.

1 август. Отново съм сам със семейството си и със задачата. Трябва да изготвя обстоен доклад по създаването на базата, с който доклад трябва да убедим министерството в правотата на нашата кауза. Седнах и започнах. Писах мъжки, като прекъсвах само за да отида до пощата за разговор със София. Докато пишех, понякога вдигах глава от листите и пред очите ми се появяваше вечното, хладното, тайнственото, мъдрото море.

2 август. Прекъсвам писането на доклада само заради разговори със София.

3 август. Пиша доклад.

4 август. Доклада.

5 август. Докл.

6 август. Д.

7 август. Четох доклада пред жената и децата. Разсърдиха се, понеже изгубиха плажа си.

8 август. Корекция на доклада.

10 август. Отново в София. Въпросите ме поглъщат веднага. Задачите са хиляди. Всичко в предприятието е объркано. Действително се получава впечатление, че открай време предприятието ми тъне в хаос. Не мога да разбера защо. Та нали сам решавам всичко? Дето се казва: на море отидох, без да видя морето, не си почивах заради задачите и пак нищо не е в ред, пак се говори в министерството, че щели да ме местят на неотговорна работа… Иди ги разбери!

НОКАУТ

 

Това се случи в хубавото градче Б. през седмицата на детската книга. Литературното четене на нашата писателска група се състоя в читалището, натъпкано до краен предел от пионери. Децата седяха прилежно ио местата и почти не шумяха. Между тях се открояваха доволните, празнично усмихнати лица на ръководителите им. Още при влизането ни направи впечатление дисциплината, която цареше тук. Децата се изправиха едновременно и едновременно извикаха: „Добре дошли, скъпи писатели!” След това седнаха едновременно и настъпи рядка за такива случаи тишина. Представиха ни и започнахме да четем.

Първи чете стар детски белетрист. След него – известна българска поетеса. И двамата успяха да изтръгнат възторжените ръкопляскания на слушателите. Последен се явих аз. Трябваше да чета хумор. Бях избрал най-ефектния си разказ, изпробван поне в десетина подобни турнета. Този разказ навсякъде предизвикваше оживление и изтръгваше от възторжените слушателчета гръмогласен смях.

Спокойно се облегнах на трибуната, приятелски изгледах жадната слушателска маса и произнесох заглавието. След това започнах да чета – хладнокръвно и ясно. Чувствувах приятен гъдел от факта, че ей сега, след малко ще нагазя в оня пасаж от разказа, който ще предизвика спонтанен залп от смях. И наистина, аз нагазих в него… Ослушах се. По дяволите! Защо не се смеят?… И тъкмо да избухне смехът, чух осторожните ръководители, които го прорязаха като с нож:

– Шшшт!…

Това „шшшт” се понесе нашир и надлъж по салона и отново се въдвори тишината. Плъзнах обиден поглед върху многоглавата слушателска ламя и видях как децата седят като заковани по столовете. Зърнах и някои от лицата на ръководителите. Изражението им бе победоносно.

Изпитах желание да изръмжа, но успях да запазя самообладание. Наближаваше вторият, още по-смешен пасаж от разказа. Нагазих и в него. Децата се опитаха да се засмеят, но ръководителите отново зашъткаха. Най-жестоко шъткаше главната ръководителка, която седеше на първия ред и въобще нито гледаше към трибуната, нито слушаше, а дебнеше… Изпитах смут. „Как е възможно? – запитах се аз. – Тук смехът е стопроцентов. Какво става долу?” И от дълго време насам, за първи път усетих страх от слушателите. Вече четях механично и повечето размишлявах.

Но дълбоко в себе си, тайно се надявах на три съвсем смешни пасажа, при които теоретически бе невъзможно човек да остане сериозен. Наближавах вече към първия от тях. „Сега ще ви питам! – помислих си аз. – Ще ви дам да разберете!“ И яростно го прочетох.

Но ръководителите се бяха изхитрили. Извърнати здраво назад, те изшъткаха заедно с произнасянето на вица. За смях не можеше да става и дума.

На следващия, най-смешния пасаж от целия разказ две от децата не издържаха и прихнаха с напълно освободени от всякакви канони души. Но това не им се размина. Главната ръководителка скочи енергично от мястото си и извика:

– Пионери, на какво прилича това׳׳… Другарите писатели идват чак от София и вярвам, че с нищо не са заслужили нашето неуважение към тях! Като каза това, тя седна. Дотогава никога не бях мразил човек така, както мразех нея в момента.

Буквите вече бягаха пред очите ми. Прибледнях. Почувствувах как се потя. Започнах да чета бавно неизразително, препъвах се, гласът ми потъмня, а коленете ми буквално се подкосяваха. Късият разказ ми се стори повест. Започнах да мечтая за финала. За съжаление той все не идваше и не идваше…

Вече започнах да се срамувам. Но най-страшното настъпи, когато започнах да се чувствам виновен пред милите и открити лица на децата. „Ти си престъпник! – мислех си аз, като продължавах да чета. – Защо се натрапваш на тези невинни създания?”…

Разбира се, краят най-после дойде. Прочетох с облекчение последното изречение и почувствувах, че лицето ми е обезкървено. Поклоних се виновно и тръгнах да заема мястото си до колегите.

Залата гърмеше от ръкопляскания. Децата викаха ,,бис”. Седнах, но овациите не стихваха. Станах и се поклоних непохватно.

Четенето беше завършило. Един пионер произнесе добре заучено слово, написано от ръководителите, с което ни поучаваше как да пишем, за кого да пишем и да не се откъсваме никога от народа. След това започна обсипването ни с цветя

Обгърнали грамадни букети от люляци и лалета, накичени с пионерски връзки, ние най-после слязохме от сцената и веднага бяхме заобиколени от пионерските ръководители. Главната ръководителка се приближи до мене, стисна ръката ми и каза:

– Поздравявам ви! – И добави: – Не знам вие как мислите, но според мене четенето мина при добър ред!… Другаде едва ли ще видите по-дисциплинирани деца!

Погледнах своя противник, който бе успял да ме нокаутира така блестящо, и не можах да отвърна нищо. Лицето на главната ръководителка сияеше така, както сияе лицето на всеки победител.

 

ТРАНЗИТ

От двете страни на шосето се простираше студено поле, осеяно с плодни дръвчета, чиито черни силуети се очертаваха върху тънкия снежен бинт. От север духаше остър, смразяващ вятър.

Мъжът, сгушен в мек ямурлук от австралийска вълна, стоеше безпомощно пред колата и проклинаше. Зад стъклото гледаше спокойното лице на хубава млада жена е платинена коса. Над главата ѝ висеше миниатюрна конфекционна маймунка с карикатурен вид – талисман на колата. Мъжът седна зад волана и се опита да приведе за сетен път колата в движение. Напразно. Повредата бг необяснима и той направи всичко възможно да сдържи яростта си. Момичето запали цигара и се усмихна. Човекът в ямурлука също се усмихна. А положението бе отчайващо: бе започнало да се здрачава, нищо не можеше да се стори в тази ледена пустиня.

Двамата пътници мълчаха. За него бе по-трудно да играе на спокойствие. В мислите си той проклинаше загдето лекомислено бяха напуснали топлия софийски хотел тъкмо днес. Според картата турско-българската граница бе далеч. Наоколо се стелеше само сняг. На петстотин метра пред тях се виждаха къщите на някакво село, но това не ги успокояваше. Може би щяха да се появят и вълци? Що за страна? Трябваше ли да се разчита на помощ от селото? Какви хора живееха там? Ами ако ги нападнат?… „Ако стане и това, ще отнеса въпроса в ООН” – помисли си мъжът.

Някой почука на стъклото- Очерта се едро лица на стара жена, увито в дебел черен шал. Бабата правеше някакви знаци с ръце. Мъжът отвори. Непознатата се приведе и каза:

– Автомобилът се е счупил, а? Двамата се спогледаха.

– Здравата сте загазили!

Никакъв отговор.

– Не сте българи, а?… Чехи ли сте?… Че какво търсите посред зима в България? Нито море, нито Пловдивски панаир… Ей сега ще ви докарам помощ!

Най-напред се окопити момичето. То повдигна рамене в знак, че не е разбрало нищо. Мъжът измъкна термус и докато пиеше горещо шварц-кафе, учудено гледаше гърба на старата жена, която бе тръгнала към селото.

След половин час откъм селото се зададе същата бабка, придружена от петима младежи. Момчетата весело затикаха колата, а на недоумяващите зад волана не им оставаше нищо друго, освен да направляват. В настъпилия вече мрак колата се озова сред селото. Бабката покани пътниците да слязат и им посочи нова, неизмазана отвън къща на два етажя Чужденците разбраха, че трябва да влязат в къщата, и се подчиниха с чувството, че им е писано да преживеят дявол знае какво приключение.

В кухнята бе топло. Върху готварската печка весело подскачаше капакът на чайника. Ухаеше на ошаф.

– Имате късмет! – рече бабката. – Младите са на конференция в Пловдив и ще им заемете леглото. Ще ви напаля печката и ще спите като къпани… Аз съм баба Райна!

Чужденците се усмихнаха.

– Не можем да се разберем, ама пратих да викат Гочо Мексиканеца. Той е преводачът на селото ни. Сума ти години изгуби по Америка и се върна… Искате ли да видите спалнята?

Чужденците избъбриха нещо и повдигнаха рамене.

– Добре, де! Той Мексиканеца, ще опрайи работата.

Гочо Мексиканеца, петдесетгодишен мъж с дребно брадясало лице, се появи изведнъж примрял от щастие, че ще практикува малко езиците. Още след първото му изречение на английски чужденците си отдъхнаха и започнаха да обясняват как стои работата.

Били холандци. Младоженци. Тръгнали на сватбено пътешествие от Амстердам до Истанбул, където мъжът имал брат. Последната нощ и почти целия днешен ден прекарали в София. Колата им необяснимо се повредила тук.

– Кажи им, Гочо, речи им, че утре заран момчето ми ще се върне от Пловдив, ще им поправи автомобила, да си продължат здрави и живи. Речи им, че ще нощуват на топло, върху бели чаршафи и ако искат, могат да видят помещението.

Холандците благодариха и като се успокоиха съвсем, последваха домакинята в спалнята. В новопостроената къща всичко бе ново. В обширната бяла стая централно място заемаше двойно ясеново легло, голяма пернишка печка лъщеше в единия ъгъл.

– От каква народност бяха другарите? – запита баба Райна.

– Холандци – отвърна Мексиканеца.

– Аха! – ухили се баба Райна. – Капиталисти! … Тъкмо ги хванахме натясно.

Скоро в кухнята стана още по-топло и весело. Домакинята донесе препечена ракия, туршия, ябълки и сушено грозде. Тя наточи домашно вино и наряза няколко червени пържоли от прасето. Докато шеташе, тя непрекъснато поддържаше разговора:

– Кажи им, че селото ни се казва Копърка!

– Казах им – усмихна се Мексиканеца.

– Кажи им, че всичките ни къщи са все такива нови!

Мексиканеца преведе. Чужденците поклатиха одобрително глави.

– Каква казаха? – запита баба Райна.

– Разбраха.

– Кажи им, че в салона има нов гардероб и разтегателна маса с шест стола!

– За тях това е в реда на нещата – отвърна Мексиканеца, като се стараеше да не допусне някоя конфузия.

– За тях може да е в реда на нещата, ама за нас не беше в реда на нещата!… Кажи им всичко да ги проагитираме!

Мексиканеца се зае да превежда.

– Кажи им за стопанството, за уедряването, за възнагражденията…

– Ама ти искаш всичко да им кажа!

– Всичко ще им кажеш!… А утре и ще им покажем!… Мира няма да им дадем, докато не ги проагитираме!

Изглежда, че мълвата за интересните гости на баба Райна се пръсна мигновено из селото. В къщата започнаха да прииждат най-любопитните.

Домакинята се оживи съвсем. Шеташе пъргаво. Вадеше каквото трябва и каквото не трябва. Подканяше. Рекламираше плодовете на Пловдивското поле, ракията, виното. Потупваше младоженците по гърба. Караше преводача да им говори за съкратените срокове. А всеки от новодошлите искаше да се чукне лично с чужденците. Мексиканеца превеждаше неуморно и грееше от щастие.

– Забравих да им покажа радиото! – плесна с ръце баба Райна и като сложи ръка на кутията, рече: – Радио!

Порядъчно пийналите младоженци поклатиха благосклонно глави.

– Питай ги имат ли там радио? – нареди тя на преводача.

– Имат, бабо Райно! – засмя се преводачът.

– Кажи им тогава, че и ние имаме!… ״Ор-фе-й“!… Българско радио!… Осем лампи!… Хваща целия свят!

Холандците бяха поразени от оказаното им гостоприемство. Учудваше ги топлотата, с която всеки от присъствуващите ги ограждаше. Изведнъж изчезна неприятното чувство на студеното поле от пейзажа и мисълта за вълците. Напусна ги желанието да играят на предвзети мълчаливци. Тук трябваше да се говори, да се отговаря на въпроси, да се яде, да се пие и да се реагира на шеги.

Колкото и да се стараеха, те не можеха дори да си представят образа на тази чудна баба Райна сред пейзажа на тяхната страна. Ами тези лица? Всеки от присъствуващите притежаваше достойнството и самочувствието, че е допринесъл нещо за родината си.

Когато им поднасяха грозде, те казваха: „Вижте какво грозде роди миналата година стопанството ни!” Когато им поднасяха вино: „От това вино имаме един милион литри в избата на стопанството!”

Младоженците пожелаха да отидат до колата си. Оттам се върнаха натоварени с южни плодове, уиски, кафе, сиропи, оранжади, сувенири и дъвка. Пет минути след това всички задъвкаха. Всеки от селяните получи по един малък подарък. Започна обдаряването на баба Райна. Най-напред върху раменете й метнаха голям италиански шал. След т׳ва ѝ поднесоха холандска жилетка от чиста вълна. Най-големият смях падна, когато на нозете ѝ обуха извити индийски чехли.

Баба Райна се просълзи. Тя непрекъснато повтаряше: „Нямаше защо, нямаше защо!”, но не откъсваше очите си от огледалото.

На другия ден започнаха посещенията из селото.

Искаха всичко да нм покажат: читалището, училището, родилния дом, строежите на стопанството, блоковете и градините. А да се замине – не можеше. Трябваше да се присъствува на една сватба.

Заминаването стана чак на третия ден.

Гостите стояха пред колата, обляни от лъчите на внезапно изгрялото слънце, а селяните носеха подаръци. Те вмъкваха всичко в задната част на колата. Вече се правеха прощалните снимки и се разменяха адресите.

Настъпи последният момент. Баба Райна целуна младоженците, те се качиха на колата и тя потегли по своя дълъг път. Дълго след това всички стояха на шосето и махаха.

– Разбрани хора! – мълвеше баба Райна. – Когато хората седнат на една маса, всичко тръгва добре!

В колата ухаеше на плодове. Машината работеше прецизно и полето блестеше в своята снежна броня.

– Никога няма да забравя тези дни! – прошепна младоженката.

– Това бяха най-красивите мигове от нашето сватбено пътешествие! – добави той. – Този въпрос заслужава да бъде отнесен в ООН…

Гумите съскаха приспивно.

ДА КАПО АЛ ФИНЕ

Нашето учреждение се премести е нова, голяма кокетна сграда, която миришеше на прясна боя. Приятно бе да се работи в нея. Толкова бе приятно, че оставахме там и след работно врзме. Всички ни завиждаха и казваха: „Блазе им!”

Един ден в коридора се появи черта. Тя започваше от мозаичния под, който се раздели на две, катереше се по дясната стена, лъкатушеше по гипсовия таван и стремително се спущаше по лявата стена.

– Ще се продъним! – извика някой. – Ще измрем като жаби!

Никой не бе виждал как умират жаби, но се изплашихме. В суматохата дотичаха майсторите, който бяха правили сградата. Те погледнаха чертата и се засмяха:

– Пъзльовци!… Не виждате ли, че няма опасност за живота ви?

– А какво означава това? – запитахме ние.

– Нищо!… Пукнатина, която ей сега ще отстраним!…

През следващите три дни ние прескачахме кофи, цимент, пясък и вар. Паркетът и килимите побеляха. В края на третия ден на мястото на пукнатината се появи пряснобяла мазилка, която лъкатушеше и ясно се отделяше от старата мазилка. Майсторите изчезнаха. По стаите и салона плъзнаха чистачки и перачки. Едните чистеха паркета, а другите перяха килимите.

Отново се успокоихме и заживяхме с бялата кръпка. Пак започнаха да ни завиждат и да ни казват: „Блазе им!” Но сега ни изненада стълбището. Козирките на стъпалата започнаха да се откъртват и политахме заедно с тях надолу. Изпаднали в ужас, ние се нахвърлихме към асансьора, но той спря. Бързо пристигнаха майсторите. Те погледнаха стъпалата и казаха:

– Какъв народ, ей?! Не знае да стъпя!

Ние се засрамихме и те сърдито започнаха да кърпят стъпалата. Пристигна бригада да оправи асансьора. В сградата отново закипя трудов подем. Нас ни пропускаха горе на групи, през определени минути на деня. Върху паркета се появи познатият киречен цвят, а шарките на килимите отново изчезнаха. Седмица след това всичко утихна отново.

Но един ден началникът ни заяви нервирано:

– Вратата ми не може да се затваря, а работата ми е такава, че се налага понякога да водя поверителни разговори.

Този път се засмяхме и ние. Нашите врати отдавна не можеха да се затварят. Нахълтаха дърводелците. Захвърча талаш. Вратите бяха смъкнати и започнаха да ги пасват. Оказа се, че трябва да ги разместваме. Вратата с надпис ״началник“ пасна с вратата на деловодството, а тяхната пасна с вратата на началника и т. н. Добре, но четири врати не паснаха и започнаха да правят нови Учреждението закънтя от арии на оперети и опери. Оказа се, че дърводелците са пеещ народ. Заедно е тях запяхме и ние. Пяхме от сутрин до вечер. Най-после песните замлъкнаха. Дърводелците ги отнесоха със себе си. Останаха да пеят само вратите, които при всяко отваряне и затваряне скърцаха

Три дни след това началникът излезе в коридора и извика: – Газ!

Домакинът и закупчикът тръгнаха из помещенията с газени тенекии да мажат пантите. Помещението замириса на лагер за откриване на петрол. Най-после вратите млъкнаха и се заехме с ключалките. Намръщени и зли пристигнаха ключалкаджиите:

– Какво толкоз ви е потрябвало да заключвате! – ръмжаха те. – Нямате доверие в човека!

Те оправиха ключалките и си отидоха, като плюеха яростно по пода. Пристигнаха специалистите по ватерклозетите. И имаше защо.

Всички сифони започнаха да съскат. Водата потече по коридора. Тя си образува странични и главни притоци, които даваха възможност да се очертае главно течение. То бе пълноводно и спокойно, проби си път надолу по стълбите. Ние нахлузихме щушоните. Мазилката започна да се кърти. На шестия ден пред главния вход се яви некролог. Той оповестяваше трагичната кончина на специалиста ватерклозетор, който загинал от удавяне при изпълнение на служебния си дълг. Тогава открихме къде е кранът и спряхме водата, но късно – вече бе дадена първата жертва. Запазихме една минута мълчание в памет на удавения, а след това началникът апелира за повече мъжество и предпазливост. Той каза, че за учреждението настъпват върховни моменти и трябва да мобилизираме силите си.

Но как да мобилизираме силите си, когато смъртта започна да

ни дебне из най-непредвидени места!… Започнаха да падат абажурите. А те бяха тежки абажури. И скъпи… Сгромолясваха се изведнъж, като издебваха долустоящите.

Пристигнаха абажурмайсторите. Те казваха:

– Няма на света абажур, който да издържи едно такова падане!

Ние казахме:

– Добре, но защо падат?

По силата на земното притегляне! – беше отговорът.

След това ги махнаха, поставиха обикновени крушки и си отидоха.

Най-после поправиха асансьора. Пуснаха го. Той веднага се изкачи на керемидите и спря.

– Как ще ни обясните това? – нахвърлихме се към асансьор-майсторите.

– Вие сте виновни! – оправдаваха се те. – Защо не. ни казахте, че сградата има само четири етажа. Ако знаехме, нямаше да сложим бутони за седми етаж!

Сега в нашата нова сграда кипи наново труд. Оправят я. И понеже ние не можем да прекъснем ежедневната си работа, слизаме и се качваме в нея по въжета, спуснати през прозорците. При това положение, както е бяла, нашата мила сграда, като се погледне отстрани, прилича на кораб.

ТРЕВОГА

 При ръководителя на строежа, чиято изкопна работа бе започнала преди три дни, запъхтяно дотича работник-копач и каза:

– Другарю ръководител, ударихме на тухла!

Ръководителят, който в този момент сортираше двадесетина разписки, без да повдигне глава, запита:

– Каква тухла?

– Тухли някакви се показаха.

– Ей сега идвам!

Той набута разписките в джоба си и притича при копачите. Работниците се бяха събрали при най-дълбокото място на изкопа и с интерес разглеждаха строежа, който се бе показал изпод земята.

– Какво става тук?… Защо не работите? – запита ръководителят.

– Показа се някаква старина – отвърна един от тях.

– Някаква римска работа! – добави друг.

– Изкопах тази кана – рече трети и показа старинно глинено гърне, изцапано с кал и плесен.

– Сега я втасахме! – извика ръководителят и трасна гърнето в земята. – Работи и не говори! – заповяда той. – Аз ще се върна ей сега.

Той изтича до телефона, набра номера на инженера и съобщи тревожно:

– Дамяне, ела веднага!… Ударихме на старина!… А бе все на нас ли се случват тези неприятности?

Слушалката се трасна и пет минути след то!за дотича и инженерът.

– Всичко да се затрие! – зафуча той. – Да се разруши и разкара с камиони! – Той запали цигара. и добави отчаяно: Дявол да ги вземе тези римляни! Строили, строили – та не мислили!… Виж какво, Василе, ако трябва и нощна смяна ще пуснем, само да разчистим всичко преди да са ни угадили от музеите.

– Дадено!

– Много неприятности ни причиняват, ей!… Дано не ни усетят от музеите. Ще се домъкнат професори, ще спрат строежа и после – иди се оправяй!… Като какво представлява?

– Дявол знае!… Къща ли е, гробница ли е!… Ще опухаме всичко.

Дойде работник и съобщи, че са изкопали гола жена.

– Чупете! – извика инженерът. – Безсрамни порнографи и циници! Друга работа си нямали…

Когато след два дни всичко беше ״опухано“ и разчистено с камиони, инженерът и ръководителят на строежа си отдъхнаха спокойно. Опасността окончателно бе минала.

Ръководителят отново започна да сортира разписките, внимателно, номер но номер, както трябва, както му е редът, за да не влезе в затвора.

ГЛАД

 

Най-после мистър Трелони реши да се заеме със себе си. Той тежеше сто и четиридесет килограма. Деформацията му бе рязка. Мистър Трелони вече представляваше мъчно подвижна топка. Червеното му лице приличаше на плондер, а бузите му лежаха върху раменете като спасителен пояс. Никое огледало не можеше да го побере целия. А апетитът растеше. Лекарят клатеше безнадеждно глава:

– Вашето не се дължи на нарушени функции, сър! – И подчертаваше: – Вие трябва да гладувате!

Мисис Трелони, деликатна, нежна и тънка съпруга, настоя решително за това. Тя заяви, че е крайно време вече да разполага с истински съпруг. Това наклони везните. Бизнесменът направи отчаяната стъпка.

Най-напред премина към лишаване от закуска. До единадесет часа всичко вървеше горе-долу добре. Но точно в единадесет часа мистър Трелони иззвъняваше яростно да му донесат закуска и всичко пропадаше. Веднъж успя да изгладува до четиринадесет часа и се почувствува толкова горд, че незабавно си даде банкет в чест на този успех. Един ден той осъмна на сто четиридесет и четири килограма. Мисис Трелони му каза направо, че през нощта е сънувала млад, подчертано слаб мъж и, разбира се, произлезе скандал.

– Забранявам ти да сънуваш! – изрева съпругът. – Това е началото на греха!… Така се започва!…

Мистър Трелони можеше да направи всичко. Не можеше само да отслабне. Отпуснат в креслото, потънал в отчаяние, той с отвращение пиеше лимонов сок и завиждаше на стария си слуга, мистър Пинсли, изправен пред него като копие – тънък, почти мършав, с костелив нос на интелигент.

– Кажи тайната си, Джек! – прош:пна мистър Трелони. – Защо си тъй слаб?

– Не зная, сър! – отвърна Джек. – Все пак, доколкото си спомням, на младини гладувах много.

Бизнесменът погледа отвратителния лимонов сироп и остана дълго така с наведена глава. През прозореца се виждаше как заливът се топи в здрача, а Сан-Франциско се покрива с електрически скреж. Трябва да се предполага, че господарят мислеше. По туловището му се появи трепет, той повдигна глава, усмихна се и рече:

– Свършено, Джек! Открих!

– Радвам се – отвърна мистър Пинсли.

– Знаеш ли какъв е световният рекорд на гладуване?

– Мисля, сър… че… около един месец.

– Тъй! – оживи се бизнесменът. – А пък аз няма да гладувам тридесет, а десет дни.

Мистър Пинсли направи стъпка назад:

– Но вие, сър, не можете да изгладувате дори половин ден!

– Защото нямам условия – ухили се мистър Трелони. – Защото съм разглезен и веднага посягам към храната… А знаеш ли защо посягам? Защото имам възможност да посегна… Представи си сега, че около мене няма храна.

– Храна около вас има винаги в голямо количество – натърти мистър Пинсли.

Но господарят сякаш не го слушаше:

– Ти знаеш ли ловната ми хижичка в Сиера Невада?

– Знам я, сър.

– Тя е отдалечена на сто мили от последното населено място! – бизнесменът щастливо потърка ръце: – Колата ще ни остави там без храна и ще се върне да ни вземе точно след десет дни!

Мистър Пинсли побледня.

* * *

Като се прехвърли планината откъм град Джексън и се пътува по източното ѝ протежение, и след гова се стигне до подножието на най-високия връх Уйтни, откъдето започва Долината на смъртта, ще се стигне онази гориста, почти непроходима местност, осеяна с потоци и населена с мечки. На това място се намира ловната хижа на мистър Трелони. Тук няма хора или пък ако има, това са проходящи беглеци от затворите и случайни скитници с нечиста съвест. Тук важи само законът на джунглата: ще ядеш, ако убиваш.

На това място един ден спря колата на бизнесмена. От нея слязоха мистър Трелони и слугата му Джек Пинсли. Първият беше весел, а вторият унил, изпълнен с лоши предчувствия. Мистър Трелони махна за сбогуване на шофьора и му подвикна:

– Точно след десет дни! Нито минута по-рано!

Шофьорът отвърна, че е разбрал и колата изчезна. След това мистър Трелони пребърка джобовете на своя слуга, измъкна оттам буца кухненски шоколад, нарече слугата си хитрец и безгрижно хвърли шоколада в потока, а Джек прошепна недоволно, че шоколадът съдържа калории.

Хижичката беше плътно затворена с капаци и секретни ключове. Вратата изхлипа болезнено. Вътре бе мрачно, а въздухът застоял. Джек отвори капаците и прозорците. Веселият мистър Трелони, обхванат от внезапна подвижност, грабна ловната пушка и въдиците. И тях той хвърли в реката, като си тананикаше стара песничка от Дивия запад,

Приказно хубаво бе в склоновете на Сиера Невада! Птиците замрежваха тишината с песни и се мъчеха да надвикват потоците. Небето се синееше високо, неопетнено.

– Джек! – извика опияненият бизнесмен. – Колко губим с това откъсване от природата!… Всичко друго е суета!…

Мистър Трелони облече карирана риза и кожен коубойски панталон, пипна брадвата и започна да цепи дърва. През листата се изцеждаше брилянтната светлина на слънцето. Светлите петна падаха върху милионера и му придаваха вид на пантера.

– Най-малко тридесет килограма за десет дни! – радваше се той. – След това ще повторя и потретя!… Цикъл от гладни периоди!

Като се поумори, бизнесменът легна до потока, потопи лице във водата и започна да смуче. След това избърса уста и се изправи. „Това е именно раят! – помисли си той. – А защо не избягам от Сан-Франциско завинаги?… Защо се оставям на цивилизацията да ме убива?” Колко дребни му се виждаха сега обикновените грижи! Хората от неговия кръг му се струваха акули, дребни същества, машини за трупане на пари. Той почувствува, че се издига над дребнавостите, а грешните помисли на мисис Трелони му се струваха като детска палавост.

* * *

На другия ден привечер бизнесменът протегна ръце, прозина се и рече:

– Гладен съм!

Джек погледна господаря си право в очите:

– Сър, не мога да разбера защо намесихте и мене в тази история? Аз не се нуждая от гладуване.

– Гладен съм, Джек – усмихна се милионерът, – и това ми доставя удоволствие!

Седнаха край масичката на верандата и започнаха да играят карти.

– Ти гладувал ли си, Джек? – запита мистър Трелони, докато раздаваше картите.

– Години наред!… Три чипа, сър!

– Плаща, Джек!… А защо гладуваше?

– Нямах работа!… Каре от седмици, сър!

– А пък аз не съм гладувал… Да видя карето, Джек.

На Джек идваха добри карти. След няколко кръга той забогатя с шестотин долара и това вбеси бизнесмена. Той се хвърляше сляпо в играта и все повече губеше.

Привечер слънцето пропадна зад планината и стана хладно. Мистър Трелони навлече пуловер и съобщи, че е гладен. И понеже нямаше нищо за вечеря, решиха да си легнат.

* * *

Но да прескочим първите няколко дни и да видим как протече петият ден.

Хубаво е сутрин в Сиера Невада, Слънцето изгрява сред прозрачен въздух. Нито помен от мъгла Боровете тръпнат като изкъпани…

За съжаление, нямаме възможност да правим описания на пейзажи, защото мистър Трелони вече е буден. Той навлича коубойския си панталон и поглежда недружелюбно спящия мистър Пинсли.

– Ставай! – извика той.

– Спи ми се, сър!

– Спи ти се, но аз съм гладен!

– Когато човек спи, гладът не се чувствува.

– Гладен съм! – изгуби търпение бизнесменът.

Мистър Пинсли стана и потърка очите си:

– И аз съм гладен!

– Искам да ям! – натърти бизнесменът. – Намери нещо за ядене!

– Намерете си! – отвърна спокойно слугата. Господарят се наклони към него:

– Какво?

– Казах: който е гладен, да си намери и да ме остани на мира!

Мистър Трелони погледна верния си дългогодишен слуга с широко отворени очи.

– Мога ли да смятам това за бунт? – гласът му беше съскащ, макар и тих.

– Това си е ваша работа! – отвърна Джек.

Отговорите на Джек бяха тъй нахални, че бизнесменът се замисли. В размътеното му от глада съзнание сякаш се утаи една истина. Едва сега мистър Трелони разбра какво означава гладът. Едва сега проумя бунтовете, стачките и комунистическите идеи. Резкият тон на Джек извираше сякаш от дъното на празния му стомах. В него имаше толкова решителност, че не си заслужаваше труда да му се иска сметка.

– Джек, разбери – приплака бизнесменът. Гладен съм, а ти се сърдиш… Кога най-после ще дойде тази проклета кола!… И защо се набутах сам в това положение? – Той погледна острите върхове на планината. – Като си представя как в момента другите бизнесмени закусват по цял час!… Гласът му стана нежен и мечтателен: – Дюпон-син например обича пастет от гъши дроб. Чъзлуит обича млечни произведения. Бълти-стария обича всичко. Той яде каквото му попадне и го полива с френски вина… Джек, знаеш ли как съм гладен!

– Знам! Няма защо да ми повтаряте!… И аз съм гладен.

– Искам да ям, Джек!

– И аз искам да ям!

Бизнесменът погледна повторно слугата си.

– Ти, Джек, започна нещо да отвръщаш… Тонът ти е променен.

– Гладен съм, сър!… Защо замесихте и мене в тази история?

– А защо отговаряш така невъзпитано?

– Какво възпитание искате от гладен човек!

Двамата поиграха малко покер и Джек спечели нови седемстотин долара. Мистър Трелони подписа новия чек и заяви, че е гладен. Джек отвърна, че и той е гладен. Бизнесменът му заповяда да намери нещо за ядене. Джек отвърна: който иска, да си намери. Мистър Трелони тропна с крак. Джек каза, че сър може да тропа до утре, но няма смисъл, тъй като от това се губи енергия. Мистър Трелони заяви, че ще увoлни шофьора си, задето закъснява. Джек отвърна, че по разписание шофьорът ще дойде след пет дни. Бизнесменът се прокле и пусна радиото. Радиото съобщи, че преди три дни от затвора е избягал опасният касоразбивач Бъди Спенсер, известен на хората от подземния свят под прякора Скорбута.

В утрото на седмия ден се появиха облачета, по изчезнаха към океана. Както винаги мистър Трелони се събуди пръв и заяви, че е гладен. Джек отвори очи и изгледа мрачно господаря си. В джоба му имаше чекове за двадесет хиляди долара, честно спечелени на покер. Горкият Джек! Той бе мършав като сушена змиорка. Очите му гледаха апатично света, но в тях се четеше дръзка решителност да се бори за остатъка от живота си. Външността на мистър Трелони също бе променена: дрехите му бяха някак си нарасли и сгърчени. Освен това той беше брадясал и… гладен.

– Защо е устроен така светът, Джек? – запита внезапно той.

– Как, сър?

– Някои могат да ядат колкото си щат, а други гладуват и никой не им протяга ръка.

– Така е – отвърна Джек.

– А защо? … Това не е правилно.

– Аха!

– Не е честно. – Изведнъж гладната ярост го хвърли във философски разсъждения. – Джек, разбери, хората трябва да се различават от животните, аащото… те са хора, а не животни. – Бизнесменът се удиви от сложните си размишления: – Човекът е господар на природата и не бива да гладува… Той твори благата, храната, хвърчи във въздуха и достига дълбочините на океана…

– Жалко, но факт! – рече внезапно Джек и прекъсна потока на мислите му. Самият той се изразяваше лаконично, защото беше гладен.

Милионерът измъкна празни чекове, върху които трябваше да се сложи само подписът му, и каза:

– Давам хиляда долара за парче хляб!

– И аз давам.

Мистър Трелони прибра чековете в джоба си и рече вяло:

– Джек, мислиш ли, че ще издържим още четири дни?

– Вече ми е безразлично. Не мога нито да правя движения, нито да мисля.

– Значи си примирен?

– Да.

Милионерът неочаквано хвърли поглед върху мършавата фигура на прислужника си:

– Джек – рече с мъка той, – да се разберем като джентълмени.

– Не ви разбирам, сър! – отвърна с известно подозрение в гласа прислужникът.

Мистър Трелони направи усилие и седна на леглото.

– Джек, струва ми се, че след четиридесет и осем часа и двамата ще бъдем трупове… Особено ти.

– Защо тъкмо аз? – изправи се Джек.

– Ти вече нямаш сили и най-късно утре ще свършиш.

– Какво искате да кажете, сър? – Джек тревожно погледна към вратата.

– Ако наистина си верен слуга, както твърдиш…

– Нищо не твърдя!

– … ще се пожертвуваш за господаря си.

– Да не сте посмял! – рече Джек.

Той стъпи на крака, направи две стъпки и уплашено стисна тежкия стол:

– Ще се боря!… С вас пред смъртта сме равни!

– Джек – прошепна умолително мистър Трелони, – ти си ми служил вярно. Изпълни дълга си и сега. Някога те спасих от гладна смърт. Помниш ли като те приех на служба?… Сега е твой ред да ме спасиш.

– Не! – изкрещя мистър Пинсли. – Това го забранява и църквата, и цивилизацията!

– Кой ти гледа в такъв момент църквата и цивилизацията, Джек. Аз имам млада жена, която ме обича, солидно предприятие, което без мене ще пропадне… А ти си сам-самичък на този грешен свят.

– Сър Трелони, уверявам ви, че се лъжете по отношение на съпругата ви. Тя нито ви обича, нито ви е вярна!

– В такъв случай трябва да остана жив, за да ѝ отмъстя. Джек, помогни ми да извърша това благородно възмездие!

– Но как, сър?

– Ще те опека и ще те изям!

Джек отстъпи назад и хвана дръжката на вратата.

– Вие няма да сторите това! Ще се браня до последна капка кръв!

– Безполезно, Джек!

– Сега я разбирам напълно.

– Кого, Джек?

– Прогресивната преса, сър… Тя има право като нарича бизнесмените зверове и канибали!

– Видя ли?… Сега няма защо да се браниш.

Мистър Трелони направи крачка напред и разтвори пръстите на ръцете си. Джек пусна вратата и грабна една ваза с остри ръбове:

– Ще се браня!… Не забравяйте, че мършавите са по-издръжливи на глад. Аз имам тренинг.

Като изрече това, Джек Пинсли отвори с крак вратата и излезе навън. Бизнесменът невъзмутимо тръгна след него. През цялото време той непрекъснато му говореше за вярност към господаря. Джек повтаряше, че за един господар не е прилично да излиза навън по пижама. Най-после Джек спря и заяви, че ако мистър Трелони се приближи, ще счупи вазата в главата му. Решителният тон изненада бизнесмена.

– Значи – бунт!… Революция!

– Ще ви убия в момент на самоотбрана и ще лежа само шест месеца!

– И ще се оставиш да те гризе съвестта, така ли, Джек?

– А вас няма ли да ви гризе?

– Ти знаеш, че нямам съвест, Джек!… Хайде, да не ставаме смешни!…

На това място от диалога ненадейно се появи трети човек. Но трудно е да го наречем човек. Съществото, което приближи почти пълзешком, гледаше с безсилен, угасващ поглед. Косата му бе остригана ниско, а брадата му бе израсла обилно. Тя скриваше половината от голям стар белег, който започваше от носа и слизаше почти до адамовата ябълка, очертавайки красива, правилно извита дъга. На тялото му се клатушкаха мръсни, кални дрехи, а обущата му зееха като уста на туземски идоли. От непознатия лъхаше изтощение и слабост. Той имаше една единствена сила и тя се намирашз в дясната му ръка – модерен десетмилиметров „Броунинг” с автоматически

пълнител и усъвършенстван заглушител. Впрочем в тази дива планина от заглушителя нямаше и нужда.

– Дайте ми хляб или ще ви пречукам! – изръмжа окъсаното полуживотно. – Аз съм Бъди Скорбута. Вече съм осъден на смърт и нямам от какво да се боя.

– Нямаме хляб! – рече троснато мистър Трелони.

– Не държа да бъде непременно хляб. Може… месо, шоколад, консерви.. . Каквото се намери в хладилника.

– Нямаме нищо за ядене и умирам от глад – изохка бизнесменът.

– Нямате за ядене? – повторно изръмжа беглецът. – А знаете ли, че мога да ви нахраня с олово, ако продължавате да се шегувате?

– От шест дни не сме хапнали нищо – отвърна равнодушно милионерът.

– Моят господар иска да ме изяде! – оплака се мистър Пинсли. – Иска да ме изпече.

– Защо?

– Защото умираме от глад.

– И иска да ви изяде?

– Да.

Скорбута погледна дебелия бизнесмен, плю с отвращение и пълзешком потъна в гората.

– Видяхте ли, сър? И той се отврати от вас.

– Не ме интересува! Гладен съм!

– Вие не сте човек, а животно!

– Животно съм!

– Вие и вашите колеги сте животни!… Комунистите не напразно ще ви видят сметката!

– Аха-а-а! Заплашваш с комунизъм?

– Заплашвам, хайде де!

– За това ще отговаряш!

– Заплашвам в положение на самоотбрана.

– Значи ти си таен комунист!… Значи съм държал змия в пазвата си!…

Мистър Трелони пристъпи спокойно и решително към слугата си. Джек спокойно и решително направи крачка назад.

* * *

На десетия ден, когато колата на бизнесмена пристигна отново при хижата, шофьорът видя следната потресающа картина: господарят и слугата лежаха върху тревата, на два метра един от друг. Мистър Трелони шепнеше с последни сили: „Предай се, Джек!” – „Ела ме вземи!” – отвръщаше безсилно слугата, въобразявайки си, че все още стиска вазата в ръцете си. „Защо ми говориш на ти?” – шепнеше милионерът. „Гладът не признава учтивата форма!” – шепнеше Джек.

Шофьорът поклати учудено глава, свали палтото си и започна да пренася „труповете” в колата. Малко преди да запали мотора, той чу печален вой на непознато животно и изтръпна. Между дърветата се появи Бъди Скорбута, нарамил малко, крехко сърненце, пронизано от точен изстрел в главата.

– Имате ли кибрит? – запита учтиво беглецът.

– Заповядайте! – отвърна шофьорът и подаде запалката си. – Подарявам ви я!

Бъди Скорбута благодари и после добави:

– Ще опека тази сърничка. Тя ще ме спаси от гладна смърт. Вие знаете ли, че преди няколко дни на това място видях истински човекоядец? – той тръгна да си върви, но се обърна: – Уверявам ви! Истински човекоядец!. . .

Шофьорът се усмихна, махна ръка за сбогуване и даде ход на колата, за да върне човекоядеца в цивилизования свят.

ИСТОРИЯТА ЗА ОСТРОВ ТАНАНУКА

Нямам вкус към подобни островни истории, при това разказвани от втора ръка, особено като се вземе предвид, че на въпросната история липсва цялата първа част, но все пак ще се опитам да ви разкажа тази смешна драма. На мене ми я разказа един англичанин в Лондонската зоологическа градина. Двамата с него седнахме уморени в бюфета да пием чай. Той изпразни две чаши и съвсем внезапно се обърна към мене:

– Вие знаете ли историята за остров Тананука?

– Не – отвърнах аз съвсем учудено. И добавих от учтивост: – Изглежда, че е интересна.

– Твърде интересна, пък и поучителна. Аз си я спомням винаги, когато се заговори за приятелство между американци, англичани и французи, или пък когато започнат да превъзнасят Атлантическия пакт.

– Но защо искате да я разкажете тъкмо на мене?

– Защото изпитвам желание да разкажа най-после нещо на един съ׳зсем непознат човек.

– Тогава говорете. Аз ви слушам.

– Жалко, че на тази история липсва цялата първа част. Тя не е много важна, но човек с право се запитва по какъв начин един американец, един англичанин и един французин са попаднали в тази малка лодка сред океана. Може би някое корабокрушение или пък дявол знае какво… Но лодката блуждаела върху тихата повърхност на океана цяла седмица, носена от течението. Тримата нещастници били гладни, жадни и уморени. Мистър Денгби, англичанинът, изгубил хладнокръвието си, мосю Терие – французинът изгубил чувството си за хумор, а мистър Пристли – американецът, както трябва да се предполага, загубил нахалството си. Всички гледали безмълвно безкрайната шир на океана и очаквали на хоризонта да се появи някакво тъмно петънце, за да извикат едновременно: „Земя!” Най-после, на деветия ден, това петънце се появило, те го видяли и извикали с пълен глас: – Земя! И тогава мистър Денгби, англичанинът, възвърнал хладнокръвието си, мосю Терие, французинът, чувството си за хумор, а мистър Пристли, американецът, нахалството си.

Мистър Денгби казал: – Страшно ми се пие един силен чай.

Мосю Терие се усмихнал: – Има си хас това петънце да не излезе земя, а някой радиоапарат!

Мистър Пристли изръмжал: – Американските войници от нашата база на острова ще ни посрещнат и настанят прекрасно!

А в това време към тях се устремили няколко бързо плъзгащи се по водата туземски лодки. Скоро се очертали силуетите на двадесетина чернокожи. Едната половина от тях стискала веслата, а другата половина насочвала към нещастниците стрели, по всяка вероятност намазани с отрова. Лодките наобиколили белите и настъпило неловко мълчание.

– Как се казва този остров? – нарушил мълчанието мистър Пристли – американецът.

– Тананука! – отвърнал един от туземците.

– Тананука! – зарадвал се мосю Терие – французинът. – Това е старо френско владение!… Господа, все едно че сте в моя дом!

– Имате грешка! – обадил се и мистър Денгби – англичанинът. – От 1844 година остров Тананука принадлежи на Британската империя! Не си ли спомняте как ви изтласкахме от него след един хубав пердах?… Тук разработихме оловни мини.

– Тананука е френско владение! – настоял французинът.

– Тихо! – изревал американецът. – Защо се карате за нещо, което скоро ще бъде притежание на Съединените щати… Ако продължавате да говорите в този дух, ще ви наплескам пред тези черни джентълмени! – И едва сега се обърнал към туземците, които наблюдавали всичко с детинско любопитство: – Момчета, пригответе ни нещо хубаво за ядене, пригответе банята и ни застелете меки легла! Имаме намерение да спим двадесет и четири часа без прекъсване. Ще пръсна тиквата на всеки от вас, който се осмели да ни събуди по-рано!

Половин час след изричането на тези думи тримата бели се озовали в центъра на туземското селище, привързани към три млади стройни палми. Йерархията била запазена: в средата – мистър Пристли – американецът, от дясната му страна – мистър Денгби – англичанинът, – и отляво – мосю Терие – французинът. Всичко се развивало по установения ритуал: в далечината думкали тамтами, зад гърбовете им ситнели тарамбуци. а около тях се извивал обреден дивашки танец. Тримата имали чувството, че се намират на пищен етнографски фестивал. По едно време танцуващите изчезнали, за да се появят отново, наредени във верига. Този път всеки от изпадналите в унес диваци носел на лицето си маска, а в ръката си запалена главня. Танануканците оставили главните пред пленниците си и изведнъж лумнал огън. Върху огъня се появил казанът и една гигантска дървена лъжица. Тогава ритмичното думкане секнало из един път, пеенето затихнало и наоколо се настанила пълна, наситена с напрежение тишина.

Туземците свалили маските си. Те наобиколили Своите жертви и напред излязъл главатарят им – висок, силен и млад, съвсем различен от всички традиционни главатари, които, както знаем от четивата, са винаги стари.

– Вярвам, че разбрахте вече какво ще стане по-нататък – казал той на чист английски език, много близък до този на Оксфордския университет. – Ние ще ви сварим в казана и щз ви изядем.

– Един културен дивак никога не би постъпил така – проплакал англичанинът. – Доколкото ми е известно, чавекоядството вече е изчезнало.

– Ние си имаме традиции – отвърнал дивакът. – Отдавна вече не сме канибали, но всяка година по веднъж ядем човешко месо, за да поддържаме традициите. От вас се научихме на традиции.

Мистър Денгби най-после се решил да зададе въпроса, който най-много го интересувал:

– Няма ли тук англичани?. . .

– Няма, мистър!… След като вашите съотечественици изгониха от острова французите, дойдоха много, но щом изчезна последната оловна жилка, изчезнаха и те.

– Мосю – рекъл мосю Терие, – аз съм французин. Имате ли нещо против мене?

– Французите донесоха на острова срамните болести и изнасяха черни танцьорки за вариететата.

Мистър Пристли, който смятал, че съвестта му е чиста поне в тази точка на света, се опитал да поспори:

– За мене е необяснимо това, което вършите. Знаете ли, че аз съм американец?

– Личи си – отвърнал вождът.

– Как си представяте тогава тази работа?… Защо съм привързан на тази палма?

– За да влезете в казана – усмихнал се дивакът.

– А по силата на каква логика?… Аз съм първият американец стъпил на вашия бряг. Следователно Америка не ви е причинила нищо. Вие имате сметки за разчистване само с моите колеги. Настоявам да ме освободите.

– Нищо не ни гарантира, че американците няма още утре да отнемат острова от англичаните! – отвърнал канибалът.

Мистър Пристли не отстъпил:

– Ако вие си имате традиции да ядете един път годишно човешко месо, защо не ядете ваши съотечественици, а палите огън само за бели. В това аз не виждам нищо друго, освен долнопробна расова дискриминация към белите. Не е ли обидно за вас и за цивилизацията това инкриминиране по наш адрес заради факта, че сме имали нещастието да се родим с бяла кожа?

– Ако искате да ви запушим устата, ей сега щз ви донесем няколко ваши вестници, където в снимки и текст се изнасят редица изстъпления върху негри от щата Джорджия!

Огънят се разпалил съвсем добре. В далечината отново призивно задумкали тамтамите. Този път ритъмът бил сменен. Сякаш се прздизвестявало, че ритуалът влиза в нова, съдбоносна фаза.

– Изяжте само колегите ми! – извикал внезапно мистър Пристли. – Аз мога да се откупя с долари!… Ако ме пуснете, ще асфалтирам всичките ви пътища!

– Нямаме пътища! – отвърнал вождът.

– Ще ви подаря един „Кадилак” и ще ви прекарам пътища! – продължавал да вика мистър Пристли. – Давам ви да изядете тези двамата.

– Кой сте вие, че ще ме подарявате да ме ядат! – извикал мосю Терие. – Не се намирате в щаба на НАТО!… Келеме такова!

– Парвеню такова! – извикал и мистър Денгби.

– Ние сме ви били и пак ще ви бием!… Простак такъв! Знаеш ли кой е авторът на „Джокондата“?

– На мене ли викате? – запитал мосю Терие.

– На този тъп американец викам!

– Защото ако се отнасяше до мене, щях да ви напомня много позорни страници от днешните ви изстъпления в Кения!

– А вие какво правите в Алжир бе, мерзавци!

И се започнала една нечувана караница между тримата, които в момента представлявали бялата раса на този остров.

Главатарят на канибалите послушал още малко и извикал:

– Всички в казана!… Това не може да се понася!…

* * *

Непознатият англичанин, който ми разказваше всичко това, млъкна изнгднъж и добави:

– Това е историята за остров Тананука. – И като се изправи, той плати двата си чая. – Отивам да разгледам зебрите.

Аз също си платих и се отправих към жирафите. До вечерта непрекъснато мислих за тази история. Преди всичко се питах: откъде-накъде да ми я разкаже тъкмо англичанин? Питах се: щом като тримата са били изядени, кой е разказал всички тези подробности? И колкото понече въпроси си задавах, толкова идвах до заключението, че историята за остров Тананука е измислена. Но трябва да се признае, че е твърде поучителна.

Затова я разказвам на вас. Може би вие, като изходите от нейната правдоподобност, ще дойдете до заключение, че историята е напълно достоверна.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s