„ПИРАТСКА РОМАНТИКА“ – библиотека „Стършел“ 1964.

Posted: 24.05.2012 in Bulgarian literature, Сборник разкази, библиотека Стършел, хумористични разкази

Б О Р И С   А П Р И Л О В

ПИРАТСКА РОМАНТИКА

МОЯТ СЪУЧЕНИК

Когато седнах да напиша това, което ще прочетете сега, пред мене ясно изпъкна една картина от моя ученически живот, свързана с другаря Григор Петров, за когото ще се помъча да ви разкажа нещо. Преди дванадесет години за нас, неговите съученици, Григор Петров не беше Григор Петров, а просто Гриша. Гриша беше честен, прогресивен ученик, който не признаваше никакви компромиси с буржоазията.

Помня, че имахме класно упражнение по математика. Гриша седеше пред моя чин, а пред него седеше Веско, син на известен винопроизводител. Гриша и аз бяхме безнадеждно слаби по математика, а Веско решаваше дяволски бързо задачите. Докато определените четиридесет и пет минути изтичаха, аз рисувах върху попивателната, си незабравки и параходчета, а Веско вече довършваше третата задача.

– Препиши! – наведох се към Гриша. – Препиши поне една задача и дай и на мене!… Не виждаш ли? Момчето нарочно се навежда да препишем.

Гриша обаче мълчеше и не предприемаше нищо. Той тайно си четеше под чина Вапцаровия вестник „Литературен критик”.

Двамата предадохме празни тетрадки. В междучасието яростно се нахвърлих срещу Гриша,

– Глупако, защо не преписа?

– Не ща нито меда, нито жилото на буржоазията! – отвърна безгрижно моят съученик Гриша. – Не мога да се унижа пред сина на един винопроизводител.

Оттогава минаха много години.

Оня ден ми се случи да срещна същия този Гриша, облечен в мек балтон, мека шапка и меко шалче.

– Гриша! – извиках аз. – Здравей бе, Гриша!… Къде си, какво правиш? …

Но, дявол да го вземе, как беше презимето му? – Облях се в пот. Брей, как беше презимето му? . ..

Докато си блъсках главата, той ми каза, че работи в едно министерство, че има вътрешен номер 213 и че се обажда на „инспектор Петров”.

– А ти – продължи той покровителствено – нещо там списваш в „Щурец”, доколкото чух.

Изумих се. Това сякаш не бе казано от някогашния Гриша, който имаше сериозни литературни интереси, а от някой частник дърводелец. Тогава се вгледах в облеклото му и разбрах, че зад неговия блясък ясно прозира дърводелският вкус.

– Ако искаш да си поговорим – предложи Петров, – ела у дома, понеже точно след пет минути там имам важна среща… Колко ти е часът?

– И двадесет – отвърнах аз.

– Двадесет и две – поправи ме той, като погледна своя часовник. – Моят е швейцарски.

Петров живееше наблизо, в хубава жилищна кооперация с мозайки и с абажури по стълбището.

– У нас е топло – забеляза Петров. – Имаме парно отопление.

Качихме се в апартамента. Парното действително облъхваше приятно умерена, малко суха топлина.

– Изтрий си краката, понеже скоро циглихме паркета…

– Женен ли си? – запитах аз.

– Жената и детето отскочиха до тъщата в Пловдив. Ще разпродават някакъв имот… Ако имаш да се обаждаш по спешна работа, телефонът е в хола… Брей! Коя дата сме днес?… Всеки петнадесет дни обръщаме килима. Той е с две лица и като се обръща, се освежава… В моята стая съм си поставил цокъл от рогозки. Сега е модерно. Пашев от външното също си постави.

Влязохме в хола.

– Седни на тази кушетка!… Извинявай за безпорядъка, но без жена…

Той ме почерпи с някакви безвкусни, луксозни цигари и отново погледна часовника си.

Позвъни се. Петров стана и отвори външната врата. В хола влезе стара, пълничка жена с жълти коси и смешна, демодирана шапка с милион цветни карфици върху нея. Лицето ѝ имаше вид на току-що измъкната от саламура кисела зелка. Моят познат хвана пръстите на ръката ѝ и паред изумения ми поглед целуна изпълнената със сини жилки и лунни петна кожа.

– Може би закъснях, господин Петров, да?

– Навреме сте, фрау Енкер… Моля, запознайте се с моя приятел!

Подадох ръка и почувствувах изстиващата вече кръв на старицата.

– Фие навярно учител по пиано на малка, как се казфаше тоз дете… Жулиета, да?

– Не, фрау Енкер! Това е мой приятел от ученичество… Жулиета се казва дъщеря ми – обърна се Петгроз към мене.

– Вижте, хер Петров, аз съгласна да дам под наем роял на фас.

– Браво, фрау Енкер! Благодаря!… Остава да се спазарим за наема.

– Наем, както други плаща – сто и шейсет.

– Тя има предвид в стари пари – осведоми ме отново Петров. – Обикновено се плаща по сто и двайсет – обърна се той към нея. – Сто и двайсет лева.

Старицата пипна без нужда косата си.

– За сто и двайсет – пиано, а мойто – роял. Лакирано… Просто приказка. Вундербар! . . . Фие, господин Петров, нали дофолен от килим?

– Килимът е хубав – съгласи се Петров.

– Ас продава все хубафо нещо.

Пред мене започна епохален пазарлък. В него постоянно се чуваха „господин Петров, фий много мил, но” и „фрау Енкер, аз ви уважавам, но” и пр. и пр. Най-после двамата се споразумяха на сто и четиридесет лева.

Фрау Енкер получи първата вноска, натъпка я в стара чанта с десетки поделения и си отиде.

– А сега да ти сваря едно чисто кафе – предложи Петров и изчезна в кухнята.

Погледнах претенциозните, но безвкусни картини по стените, глупаво подбраните цветове на демодираните кресла, изобилието от също така отживели времето си огледала и неволно си спомних за чистосърдечния, някогашния Гриша, който четеше „Литературен критик” и не приемаше компромиси с буржоазията. В хола още миришеше на отвратителния парфюм, напомнящ за фрау Енкер, дошла някога от далечна Бавария, за да играе ролята на муза и снабдителка на възрастния Гриша, инспектор Петров, който се обажда на вътрешен 213.

ПИРАТСКА РОМАНТИКА

 Макар че ״Бурният залив“ няма опушен таван и обезобразени от ножове маси, клиентелата на кръчмата се състои само от гемиджии и рибари, както и моряци  от крайбрежното или далечното плаване. „Бурният залив” междинна станция на границата на почивката и работата. Оттук или се отива у дома, или се влиза в морето. По всяка вероятност има и клиенти, които нито си отиват у дома, нито влизат в морето, а просто пият, може би от сътворението на света. Облъхна ме присъщата за такива кръчми романтика.

Винаги съм считал, че морето облагородява. За мен хората на водната стихия са носители на възвишени човешки добродетели. На такова място и при такива хора животът сякаш е другояче оцветен – ругатните звучат като шепот на вълни, псувните като хавайска китара, а нескопосните татуировки ми приличат на графични шедьоври.

Масите бяха заети. Можех да седна само до едно дребно, черно  човече, което дремеше самотно в ъгъла. То имаше сухо, брадясало лице и бе облечено в дочени дрипи.

Поисках разрешение. Той ме разгледа с интерес и за да ми стори място, отмести чашката си

– Ти кой си? – запитах направо аз.

– Как – кой?

– Как ти викат? Нали тук всеки се нарича особено?

Непознатият се усмихна:

– Аз съм Копенхагена!

Погледнах го с възхищение:

– Знаеш ли. че мъничко приличаш на град Копенхаген!

– Като нищо!… Ти няма ли да пиеш една плодова?

– Искаш да почерпиш?

– Не бе, ти да почерпиш.

Поръчах ракия. Започнахме типичен крайморски разговор: за времето, за риболова и за пиенето. Най-после реших да мина към целта.

– Ще ми се да половя малко попчета. Можеш ли да ми намериш лодка?

– Готово! – отвърна Копенхагена. – Ще излезем с моята лодка

– Ти имаш лодка?

– Най-хубавата в залива. Кога искаш да излезем?

– Ако е възможно утре. А колко ще ми струва?

Туй Копенхагена се обиди и тръгна да си върви, та стана нужда да го притегля отново на масата.

Настъпи неловко мълчание, през което обидата се утаи от лицето му и той проговори:

– Трябва да бутнеш само 3 за бензин.

Подадох му деликатно банкнотите, той ги пое и отиде да купи бензин. Останах да чакам.

Секунди след това до мене се изправи русокос исполин и ме запита дали говоря английски. Отвърнах му, че говоря и той каза, че можем да продължим разговора на български. С прецизни движения исполинът разчисти двете чашки на Копенхагена сякаш се гнусеше от тях и сложи лакти върху покривката.

– Извинете, че се намесвам, но преди малко видях как този мошеник ви измъкна пари.

– Отиде да купи бензин. Утре излизаме на риболов.

Исполинът се засмя широко и както се смееше, поръча половин литър ракия.

– Искам да бъдете мой гост – рече той и напълни чашката ми. – А за Копенхагена да не говорим. Това е редовният му атракцион. И никога не е имал лодка. Навярно сте от София?

– Да.

– Артист?

– Писател?

– Познавам всички писатели и артисти. Как се казвате? На мене ми викат Делфина.

Казах името си.

– А, вие ли сте?

Лицето му беше приятно и честно, обгорено чак до вътрешната част на ушите. Говореше с лекота, макар че гласът му бе малко грапав, вероятно прояден от мъглите. Пиеше смело, на големи професионални глътки.

– Чудни хора сте софиянците. Деца!… Защо позволявате да ви лъжат?

Обясних му, че вярвам в благородството на морските хора, които стихията направила искрени и честни.

Делфина се засмя отново:

– Какъв морски е Копенхагена бе, другарю! Пренасял въглища с гемия. Пясъчна бълха! Кръводарител на ропотамските комари. Такива излагат бранша.

– А вие?

– Аз съм от Далечното.

– На кой кораб?

– На много! Защо не пиете?

– Пих достатъчно.

– Извинете, че се наливам, но какво да правя. Ние от Далечното, по цели месеци виждаме само вода. Вода напред, вода отстрани, вода зад нас. Гледаш я и по неволя я намразваш. Затова излезам ли на сушата – жулим ракия. Последният път в Анверс направихме международно състезание по пиене. Паднах последен на пода. След бразилеца.

Русокосият говореше сладко. Думите му опиваха. Заредиха се разкази, които постепенно ме откъснаха от „Бурният залив” и ме отнесоха в непознати пристанища, където еднокраки амбулантни продавачи предлагат маймунки, проститутки от малайски произход ви спират на всяка крачка и в главата ви разбиват бутилки. Кой знае защо, той натъпка разказа си и с пиратска романтика. Едно само ме смущаваше – докато говореше, ризата му се разтваряше пред гърдите и разкриваше едаа унизителна татуировка: обикновена кирка с надпис „Пета трудовашка рота – Провадия”. Но това не бе в състояние да затъмни преживяването. Накрая Делфина, след като изпи всичката ракия, обеща да ме изведе на риболов с известния презокеански кораб „Бургас” и излезе да извърши необходимата подготовка, като забрави да си плати ракията.

Топлото му още място се зае от мургав юначага с къси крака и ръце.

– Приятно ми е! – каза той. – Лапината. Без да искам, подслушах разговора ви с Делфина. Преди години се опита да отиде по море до Созопол, но му прилоша и се върна с автобус… Лани, като бях в Марсилия…

– Стига! – извиках аз и платих сметката.

Излязох. Пред мене мигаха светлините на пристанището, а над тях звездопади. Беше романтично, дявол да го вземе! Имах чувството, че съм се измъкнал от ръцете на пирати.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТИЯТ

Сега вече всичко е факт. Аз си купих обувки. Но денят на покупката бе добре запълнен ден. Тогава обиколих осем магазина, мерих тридесет и девет чифта обувки, запознах се с дванадесет продавачки (три с приятна външност и девет под равнището на нормалната женска красота у нас, от които две доста учтиви).

Отначало проявих леко, почти нехайно отношение към покупката. На лицето ми имаше и усмивка. По-сетне усмивката ми се превърна в гримаса, а на края – в омраза към всичко, което може да има нещо общо с обущата.

– Искам едни мъжки обуща! – казах в първия магазин.

– Със или без? – запита продавачката.

– Със! – отвърнах аз.

– Нямаме със! – рече тя.

– Дайте ми тогава без1

– Кой номер?

– Четиридесет и три.

– Този номер нямаме!

Влязох във втори магазин.

– Искам мъжки обуща с гьон, четиридесет и трети номер!

Продавачката ми показа два чифта обувки с думата „последните” и аз отвърнах:

– Нима имам вид на човек без вкус?

А тя рече:

– Не.

В третия магазин започна голямото обуване и събуване. Тук попаднах на обувки с кантове, тегели, дупки, ромбоиди, квадрати, мозайки и най-разнообразен гьон. Харесах си едни, но те бяха четиридесет и четвърти номер. Поклатих отчаяно глава.

– Все пак премерете ги! – покани ме продавачката – Номерът не е гаранция.

– Защо? – запитах аз.

– Номерата са малко объркани.

Изпълнен с оптимизъм, пъхнах крака си в номер четиридесет и четири. В тази обувка моят умерено голям крак се чувствуваше като в празен оперен салон. Поисках да ми дадат четиридесет и втори номер. Той по нищо не се различаваше от четиридесет и четвърти.

– Дайте номер четиридесет и едно!

Пъхнах крака си в тези обувки и извиках:

– Идеално! . . . Завийте ми този чифт!

Продавачката обаче ме помоли да пробвам и лявата обувка.

– Защо? – запитах аз.

– Имам си съображения.

Премерих левия крак. Той за нищо на света не искаше да влезе.

– Има разлика! – прошепнах учудено аз.

– Има, я!

Сбогувах се и си излязох.

Започнах дълго скитане от магазин в магазин, придружено с безкрайно обуване и събуване. Привлечени от отчаяните ми вопли, с мене тръгнаха няколко души, които съчувствено ми помагаха при избора и при меренето. Те се нареждаха в конвейер от стола до продавачката и ми подаваха обувките.

В осмия магазин с ужас видях, че петата иа съвършено новия ми чорап е вече протрита. Реших се на отчаяна постъпка: да купя или да умра.

Щастливец излезе тридесет и деветият чифт, който премерих този ден. Едната обувка бе четиридесет и трети номер и ми прилепна. Но другата!… О, другата не пожела да прилепне!… Наведох уморено глава и като се изправих, срещнах милия поглед на продавачката. В очите ѝ имаше сълзи. Тя измъкна носна кърпичка, избърса засрамено бисерните капчици от клепачите си и рече през серия от хълцане:

– Ще направя нещо, което е противно на практиката. Ще ви дам една лява обувка от номер четиридесет и четвърти!

Поех с трепет обувката. Публиката, която ме наблюдаваше, притаи дъх. Един пенсионер със зелено шалче се наведе към мене и ме обу. Последва ново мълчание. Погледите питаха: да или не?… Моят поглед отвърна „да” и в магазина се чу победоносно „ура”. Платих, поисках кутия, отвърнато ми бе, че не може, и със завитите в книга обувки помъкнах благородната публика в близката сладкарница да я почерпя по случай победата.

Вече си имам доста прилични обувки. Десният ми крак носи обувка номер четиридесет и три, а левият – четиридесет и четири, но не е изключено дефектът да е у мене.

ЗАБРАНЕНАТА СТАЯ

 

Всичко в този дом бе известно на малкия петгодишен хлапак: и спалнята, и холът, и кухнята, и антрето, където звънеше едно чудно металическо полукълбо. Той знаеше къде криеха сладкото, лесно отваряше гардероба и обличаше старите дрехи на баща си, понякога въртеше до насита надупченото колелце на телефона или пък се вмъкваше в камината и дълго гледаше нагоре, за да открие пътя, по който всяка година пристига Дядо Мраз. Една единствена стая беше неизвестна за малкото дете – стаята, където всеки ден се затваряше баща му и откъдето се чуваше някакво неразбираемо за малчугана металическо чаткане.

Често пъти хлапакът се изправяше пред заключената врата и дращеше по нея. Тогава отвътре се понасяше гласът на баща му:

– Ленче, пречат ми!

Секунда след това се появяваше майката, хващаше го за ръчичка и го отвеждаше с думите:

– Недей, майче, недей! Татко работи.

Една вечер малчуганът се събуди внезапно и се изплаши, защото разбра, че е самичък в целия дом. Той се изправи по пижама в леглото и се приготви да реве. „Ако ще плача, да плача поне на светло” – каза си той и щракна осветлението. Какво беше учудването му обаче, когато разбра, че не е съвсем самичък в стаята. До леглото бе изправено едно друго дете, облечено в старинни приказни дрехи и островърха шапчица. В ръцете си непознатото дете държеше иръскалка, прилична на инжекция.

– Здравей, Мишо! – каза то. – Аз съм Оле-Затвориочички. Никой на света не знае толкова приказки, както аз. А това в ръцете ми е пръскачката, с която пръскам мляко в очите на децата, залепвам клепачите им и ги приспивам… Твоите родители са на кино. Хайде, да ти разкажа една приказка и да заспиш!

– Моля те, Оле-Затвориочички, не ми разказвай приказка, а ми покажи онази стая, в която не ме пущат да влизам.

Оле-Затвориочички хвана детето за ръка и го заведе при забранената стая. Отвори му я и го въведе вътре.

– Оу-у! – удиви се Оле-Затвориочички. – Това е работен кабинет.

Децата се приближиха до работната маса. Върху нея стоеше една пишеща машина с много изписани и неизписани листа. Наоколо се търкаляха изрезки от вестници, детски книжки, броеве от вестник ״Септемврийче“ и десетки детски снимки.

– Баща ти е писател! – забеляза тайнствено Оле-Затвориочички.

– Писател? – повтори след него Мишо.

– Детски писател.

– Детски писател?… По какво се различават обикновените писатели от детските?

– Детските писатели са тези, които пишат за деца – поясни авторитетно Оле-Затвориочички. – Чакай малко!… Баща ти пише детска повест.

– Виж ти! А аз да не зная! – учуди се Мишо. По какво разбра, че е повест?

– Така изглежда! Много листи е изписал… Охо, ето тук и контрактацията с издателството… Да, повест пише.

– Оле-Затвориочички, прочета ми нещо от татковата повест!

Оле-Затвориочички прочете една страница от повестта на ума си и поклати глава.

– Няма да та прочета нито ред.

– Защо?

– Не желая да оставаш с лоши впечатления от баща си.

Мишо наведе глава и се натъжи.

– Оле-Затвориочички – обърна се той към приятеля си, – какви са тези парчета от вестници?

– Това са изрезки от ״Септемврийче“. Дописки от разни пионерски организации. По тях баща ти се ориентира за живота на новите деца.

– Ами тези книги тук?

– Те са от прочути съветски писатели, които пишат за деца… Изглежда, че баща ти често наднича в тях.

– Защо наднича?

– Ти пък искаш да знаеш всичко. Още си малък.

– A-а, разбрах! – оживи се Мишо. – Така както мама гледа в готварската книга… А защо е наредил тези снимки на деца по масата?

Оле-Затвориочички погледна още веднъж снимките.

– Това се мъча да разбера и аз.

Оле-Затвориочички сложи десния си показалец пред челото и се замисли. Той мисли дълго, много дълго, оттук до морето, и най-после извика:

– Сетих се!… Това е персонажът му. Нещо като склад за герои… Виждаш ли? Тук има най-различни деца. Мургави, руси, кестеняви, момченца, момиченца, по-възрастни, по-малки… Какъвто тип потрябва на баща ти за герой, такъв си избира. Когато описва героя си, той просто описва снимката… Боже мой, чувам шум в антрето!… Родителите ти пристигат!…

Оле-Затвориочички измъкна Мишо от стаята, заключи я и сложи малчугана отново в леглото. След това той изгаси лампата и се измъкна, вероятно през комина.

Мишо се вслуша. В хола се водеше някакъв разговор.

– Ако ги склоня да направят второ издание, ще си купим хладилник – каза баща му.

– Защо не напишеш детски сценарий? – каза майка му.

– Не виждаш ли, че не мога още да предам повестта?… Не върви и туй то. Чувствувам, че не ми достига нещо, ама какво – още не мога да разбера.

Малчуганът вкара глава под одеялото да не слуша повече. Беше му мъчно, че на баща му не достига нещо.

ЧУДО

От петнайсет дни нашето село, Пърпорец, е затрупано под снега и откъснато от света. Нямаме телефон и електричество, никой не може да припари до нас, пък и ние не можем да отидем до друго населено място. Най страшното обаче е, че Ботьо Каработев го няма. По една нелепа случайност човекът, без-когото е немислимо да се проведе каквато и да е акция – от най-голямата до най-малката, великият организатор, двигателят на пърпорецкия обществен и културен живот, бе заминал за окръжния център, където го завари снеговалежът. И няма как – остана си там. Сега живеем без него. Представяте ли си как живеем?… Няма кой да ни свика, да ни разпредели задачите, да каже откъде да започнем и къде да свършим, да градира мероприятията, да ги отчете и ако щете – да удари по масата и да каже къде сме сбъркали.

Първите дни изпаднахме в униние и дори в уплаха! Седим и се гледаме. Чудим се какво да правим, сиротни, изоставени на произвола на съдбата.

По едно време някой се почеса по врата и рече:

– Другари, да опитаме да се справим някак си сами.

Погледнахме го строго и той се сви на стола си като еретик.

– Така си е – подхвана тихо друг. – Да се опитаме сами. Ако сгрешим някъде, ще си отнесем последствията. Другарят Каработев ще ни дръпне ушите, ще ни смъмри, но трябва да опитаме

– И аз мисля така – обади се трети.

Постепенно решихме да опитаме сами. Най-напред решихме да пробием път до кошарите. Изумувахме една заповед къде-къде по-неграмотна от заповедите, които издаваше Каработев, ала все пак от нея се разбираше, че е желателно селяните да се явят на другия ден с лопати пред читалището. Дълго умувахме дали да пишем отдолу „Който не се яви, да му мисли!”, но се отказахме, защото някой забеляза:

– Това си е собствен израз на другаря Каработев. Нямаме право да го употребяваме без негово знание. То за него си е нещо като авторско право

И пуснахме заповедта така.

Майчице, да видите на другия ден какво стана! Цялото село – мъже и жени, барабар с децата, без пеленачетата, се яви пред читалището и до обед не само разчистихме пътя до кошарите и до пчелина, ами прокарахме пътеки по всички улици. Бързо натоварихме фуража на колите и го разпределихме по места.

На втория ден от акцията без писмена заповед – просто така решихме, както разговаряхме, започнахме да пробиваме преспите към града. Най-здравите се заеха с преспите, а останалите взеха да уреждат туй-онуй в селото и най-важното – за да покажем, че човек е по-силен от стихията, за да се изсмеем над нея, вечерта му ударихме една импровизирана забава в читалищния салон. Гръмнахме се от изненада!… Забавата мина както никога. Че декламирахме, че пяхме, имитирахме, че играхме хора и танцувахме, а към двайсет и два часа младите започнаха да се учат на нови танци, пък ние гледахме отстрана, навивахме грамофона и поддържахме петромаксовите лампи. За отбелязване е, че нея вечер на веселбата дойдоха и хора, дето хич не предполагахме, че могат да дойдат.

На третия ден от акцията като по чудо всички спорни въпроси в стопанството се изгладиха от само себе си и де що имахме хър-мър между стопаните, изчезна.

На четвъртия ден се разбра, че работите са тръгнали много леко, че можело да се живее и без организаторския талант на другаря Каработев, че без него се живее дори по-добре, но мълчаливо си решихме да не си го казваме един на друг, защото според духа на новото време не е прилично да се говори зад гърба на отсъствуващия.

Сега разчистването на пътя до града продължава и вече е към своя край. По този път ще мине другарят Каработев – да си се прибере при нас, да направи равносметка на извършеното в негово отсъствие и да ни нагълчи за грешките, които сигурно сме допуснали. Ние не знаем кои са ни грешките. Той ще ни ги каже. Ала и ние ще му кажем някои работи направо в лицето.

НЕВЕРОЯТНО

 Завчера ми се наложи да вися на опашка в един оптически магазин. Нямате си представа каква нервна опашка си направихме! На всичко отгоре бяхме и премръзнали. Вън бушуваше снежна буря. Вратата се отваряше и затваряше. Влизаха нови клиенти. Цялото ни внимание обаче бе насочено към щандистката. Тя облече бялата си престилка и застана на мястото си. Беше мургаво момиче с приятна външност, с хубави артистични пръсти и кокетен пръстен на лявата ръка.

– Сега да започнем, другари – каза тя и погледна весело водача иа опашката. – Искате очила?… Постойте така да ви видя. Един момент гледайте право към мене. Спокойно ме гледайте!… Да, на вас ще ви отиват черни рамки… Например тези. Сложете ги, другарю. Сега погледнете в мене!… Нямате си представа как ви отиват. Тук ще ги подвия малко да не ви убиват на ушите… С тези очила ставате два пъти по-привлекателен. Не се оглеждайте в огледало. Нищо няма да видите с вашето късогледство. Доверете се на мене. Аз имам вкус.

Гражданинът се усмихна. Ние, намръщените и готови да вдигаме скандали, също се поусмихнахме. По протежението на опашката премина бодра тръпка. Гражданинът благодари и отиде на касата да плати.

– Сега да видим вас, другарю – обърна се тя към втория клиент. – Охоо, това стъкло е видяло зор. Как го счупихте?

– Изтървах очилата си на тротоара – отвърна клиентът.

– Почти ви повярвах – засмя се тя, а ние също се засмяхме. – Платете на касата! Утре ще бъде готово.

– Нима имате стъкла? – изненада се клиентът. – Навсякъде ме връщаха.

– Представете си – ние имаме!… Я ти, малчуган, какво си изкривил така окото? Защото не ядеш, разбра ли?… Поне слушаш ли майка си?

– Слушам – наведе глава малчуганът. Майка му също потвърди, че слуша.

– На тебе ще ти отиват тези светли рамки. Препоръчвам ви, другарко, да му поставим зеленикави уро-цайс стъкла. Напоследък са модерни и са много практични… Знае ли стихотворение?… Жалко, че нямаме врзме да го чуем. Другарите ще се разсърдят. Вижте ги какви са само настървени… На касата, другарко!

Ние, настървените, гледахме учудено продавачката и не вярвахме нито на очите си, нито на ушите си. Уверявам ви, както беше успяла да ни разведри тогава, бяхме готови да изслушаме и стихотворение.

Един по един заставахме прел нея и с нетърпение чакахме какво ще измисли за всеки от нас тази весела жена с тези хубави артистични пръсти, които чевръсто поемаха очилата и ги обработваха. Бяхме пратили лошото си настроение по дяволите. Почувствувахме, че в магазина стана топло и приятно. Беше цял спектакъл. Лично аз пропуснах пред себе си двама души, за да бъда по-дълго при нея.

И все пак ние, които бяхме в края на опашката, недоумявахме.

– Какво ѝ стана на тази? – прошепна гражданинът до мене.

– Може би току-що се е оженила – отвърна тихо друг гражданин.

– Невероятно! – забеляза трети гражданин. – Навярно е пияна.

– Или пък ненормална – рече първият гражданин.

Какво ли не си казахме за момичето в него студен ден.

Какви ли предположения не направихме. Но никой не искаше да се съгласи, че това е чисто и просто една продавачка на място, такава, каквато трябва да бъде всяка продавачка у нас и в целия свят, за да бъде животът ни по-лек и по-приятен. Толкова невероятен беше случаят в оптическия магазин и толкова отчаяни скептици бяхме ние. Така ли е?

ВОЛЕЙБОЛ

 

Излязъл съм от заседание и съм гладен. Влизам в ресторант за самообслужване, двайсет минути преди да го затворят. Пренасям блюдата на масата и започвам да се храня. Около мене шетат две жени. Те са здрави, мощни и смело размахват метлите. Едната е по-чевръста и след няколко секунди се озовава до мене.

– Другарю, иди на другата маса да пометем! – казва тя.

Премествам се далеч от нея. Продължавам да се храня. Втората метачка също насочва огъня си към мене Скоро тя се пъха под краката ми, повдига нагоре глава и казва:

– Другарче, мани се бе! Не виждаш ли, че метем?

Премествам се на друга маса, където предполагам, че е вече изметено. Продължавам да се храня. Изведнъж усещам, че под краката ми има нещо. Поглеждам надолу. Долу е първата масивна жена, този път с мокър парцал в ръка. Забърсва цимента.

– Ти па не мож си намериш место, ей!… Много си улав бе, другарче!

Премествам се на четвърта маса и продължавам да се храня. Пристига младо хубаво момиче с панделка. Тя забърсва масите. Присламчва се до един от ъглите на моята маса и започва да бърше. Премества блюдата ми наляво и надясно, трака с тях, жонглира с тях, маха ги от погледа ми, пак ги връща и най-после казва:

– Другарю, много се извинявам! Ако обичате да се преместите на съседната маса!

Премествам се на петата маса, и то с удоволствие, защото към мене се обърнаха с неподозирана учтивост, за каквато бях зажаднял.

Десерта си изядох вън от ресторанта, където бях изтласкан. След като го изядох, почуках на вратата, отключиха ми и върнах приборите. Момичето с панделката каза:

– Благодаря! – и заключи отново вратата.

Опиянен от учтивостта на девойката, радостно тръгнах по улицата.

В ПОСЛЕДНАТА МИНУТА

Наоколо цареше хаос. Дядо Мраз стоеше пред огледалото и ругаеше по телефона. През вратите, които водеха към неговата стартова площадка, влизаха и излизаха отговорници на цехове, специалисти, шивачи и фризьори.

– Безсрамие! – викаше старецът. – Нищо не е готово! Ще ме провалите!… Всички сте некадърници!

Той трасна слушалката и тя стана на парчета. Старецът се обърна към двамата, изправени зад гърба му.

– Кои сте вие?

– Конструкторите на шейната. Викали сте ни.

– Вие ли сте?… Елате тук!… Погледнете! Това шейна ли е? – Двамата се пулеха над шейната. – Питам ви – това шейна ли е?

– Има някои, дефекти – съгласи се първият конструктор, – но късно ни одобриха плановете… Минаха през ръцете на пет комисии.

– Късно ни спуснаха материалите – смутолеви вторият.

Дядо Мраз вдига безпомощно ръце:

– Добре де, това според вас плазове ли са?… Ще катастрофирам на първия завой!… Вижте тук, това заварки ли са?

– Лоши електроди! – рече първият конструктор. – Такива дават.

– Къде са хубавите?

– Не знам – вдигна рамене конструкторът. – Мисля, че ги крадат.

– Казах ли ви да уволните крадците?

– Уволнихме ги. Назначихме други. И те крадат.

– Добре, електродите ги крадат. А кой направи тази лоша извивка тука?!

Конструкторите погледнаха виновно:

– Сгрешихме изчисленията.

– Марш навън!

Конструкторите изхвърчаха през вратата. Дядо Мраз грабна втория телефон:

– Началникът на конструкторите?

– Заповядайте!

– Какви са тези конструктори, дето са ми направили шейната?

– Единствените.

– Кой ги назначи?

– Вие подписахте.

– Къде са завършили?

– Нямат дипломи. Имат заслуги.

– Като нямат ценз, защо не ги уволните?

– Сега готвим обявата за вестниците. Предоставили сме на пропагандното бюро да съобщи, че търсим двама конструктори.

– Защо се бавите?

– Чакаме да стилизират обявлението. Не знаят къде да сложат пълния член…

– Некадърници! – изрева Дядо Мраз и счупи и втория телефон. Разярените му очи срещнаха невинните погледи на фризьорите: – Какво зяпате? Работете!

Фризьорите се нахвърлиха върху брадата на стареца. Зачаткаха ножици, заиграха гребени и четки, засъскаха пулверизатори. Докато той ръкомахаше и въртеше шайбата на третия телефон, те се провираха към него от всички страни, докопваха брадата му и я обработваха.

– По-късо! – викаше той. – По модата1

– Не знаем каква е модата – отвърна първият фризьор.

– Как? Нали бяхте на специализация в чужбина?

– Други заминаха вместо нас. Вредиха се началници.

– Ще ме влудите!

Когато третият телефон ставаше на парчета, нахлуха тези, с чувалите.

– Подпишете, че получавате стоката! – каза този. който ги водеше.

Дядо Мраз измъкна стилото си и запита:

– Какво получавам?

– Подаръци за децата.

– Да ги видя.

– Заповядайте!

Дядо Мраз погледна в чувалите и измъкна няколко играчки. Лицето му посиня:

– Защо такива?

– Какви?

– Все едни и същи, и лоши!… Това играчка ли е според вае? Къде е красотата ѝ? Къде е лекотата ѝ?… Това кон ли е? Това камион ли е?… Това ли са куклите ви? – той тръшкаше играчките върху пода и ги риташе. Размахваше юмруци и се мъчеше да стигне с тях мутрите на помощниците си, но те, както всяка година по това време, отскачаха бодро назад и майсторски отбягваха допира си с него. По-обиграните издебваха момента и ловко товареха чувалите върху, шейната. Отнякъде се промъкваха конярите и подло впрягаха елените.

– Засрамете се, хаймани!. . . Това няма да го дам на невинните дечица! Няма да се излагам пред милите същества!…

Но щом погледна часовника си, вечно младият старец рипна върху капрата и хвана поводите на елените.

– Животните и те са мършави! – проплака той. – Ребрата им се броят! – И тъй като шейната вече пълзеше по стартовата площадка, Дядо Мраз се извърна и изрева към помощниците си: – Некадърници!…  Негодници!…

После шейната полетя през тихата снежна нощ.

*

Един час след това Дядо Мраз, смъкнал торба номер едно от гърба си, стоеше до елхата пред зяпналите от възторг деца и редеше с благия си глас:

– Добър вечер, мили деца!… Аз ида отдалеч, за да ви поднеса чудно хубавите си подаръци. Ще дам подарък на всеки от вас, който е слушал през годината…

Беше нежен и мил, чародеен, също като в приказките и картичките.

?

САМО СЛАВЕИТЕ НИ БЯХА СВИДЕТЕЛИ

 

Моят син Иванчо се върна от училище и вместо да каже както обикновено „какво ще ям”, каза:

– Мамо, утре нашият клас има бригада! Родителският съвет е избрал тебе да ни водиш и да ни контролираш.

– Това е лошо – обърнах се аз към жена си, а после казах на Иванчо: – Нали знаеш, че майка ти е болна? Защо не ги осведоми?

– Осведомих ги, ама те казаха, че отдавна е нейният ред.

Погледнах жена си. Тя също ме погледна.

– Ами сега?

– Хванати сме на тясно – рекох аз. – Ти действително си болна, но как да ги уверим?

Замислихме се.

– Какво ще ям? – запита Иванчо.

– Отивай в кухнята – обърна се към него жена ми. – Сега ще дойда.

Останали насаме, решихме да предприемем нещо. Трябваше да се действува светкавично. Седнах на стола и на бърза ръка си припомнихме всички случаи, от които досега сме се измъквали. Както и да поглеждахме на въпроса, задачата, възложена ни от родителския съвет, трябваше да бъде изпълнена.

– Знаеш, че наистина съм болна – рече жена ми. – Какво да правим?

– Какво да правим! – станах от стола аз. – Ще направим това, че аз ще те заместя!

– Виж, това е хубаво – съгласи се жена ми. – Утре след обед си свободен, грабваш класа на Иванчо и потегляш. Да се отсрамим там някак, че после да можем поне две години да клинчим… Освен това за този клас, който е станал вече пословичен със своето непослушание, е необходима тъкмо твоята стоманена ръка.

– Ще ги науча аз тях! – заканих се злобно и отидохме да обядваме.

На другия ден точно в два часа влязох в училищния двор. Учителката на Иванчо засия от радост:

– Това се казва изненада! Ще ви посочим за пример като единствен мъж. който се отзовава.

– Къде са децата? – запитах мрачно аз.

– Тук са, но се мъча да ги събера. Другарю баща на Иванчо, може би знаете, че нашият клас е доста немирен. Имайте това предвид. – Тя се обърна към двора: – Деца, няма ли най-после да се строите? Днес на бригада ще ни води бащата на Иванчо.

Децата ме наобиколиха, като ме гледаха с интерес, и криво-ляво започнаха да се нареждат, но, уверявам ви, това не бе редица, а хаос.

– Другарко, къде трябва да ги заведа?

– Там, където свършва Паркът на свободата, имаме едно кътче, определено за нашия клас. Трябва да засипете една засъхнала вада, за да превърнем мястото в игрище. Инструменти ще вземете от къщичката, която е наблизо… Тъй като в момента ме чакат на съвет, пожелавам ви успех и ви оставям. Децата знаят пътя… Довиждане!

Тя се обърна и влезе в училищната сграда.

Останах сам с децата.

Иванчо в това време ме поглеждаше крадешком и леко се подхилваше. Все още не можех да разбера беше ли горд, че баща му ще води класа на бригада, или се срамуваше.

– Строй се! – извиках аз.

– Не бой се! – подвикна някое от децата, но кое – не можах да разбера.

– Строй се! – извиках смразяващо аз.

– Не бой се! – повтори този път плахо ехото, подло скрито в редицата, която кривуличеше като планинска пътека.

Тръгнах. Децата се затътриха зад мене. Някой от тях прибягваха напред-назад, бутаха се или се ритаха, дърпаха палтата си или пък хвърляха шапките на другарчетата си по паважа. Кипях от ярост, но нямаше какво да се прави. Все още бяхме в центъра на града и все още не можех да приложа метода си, без да създам зрелище на гражданите.

Една от моите младежки мечти някога беше да стана учител и да формирам деликатното тесто – деца, по моя воля и по мой вкус. Това ми се удаваше едва сега. Вече имах възможност да осъществя кристалната си мечта, макар само за един следобед, за кратко време, но пък и аз вече не съм младеж, а зрял и умен мъж. След известно време успях да вкарам децата в парка, където беше безлюдно и тишината се бродираше само от песните на славеите.

– Спри! – изревах яростно аз.

„Редицата” се олюля няколко пъти, набъбна, разточи се колебливо и се установи на едно място. Палавниците ме погледнаха предизвикателно. По лицата им пробягваха тръпките на присмеха и желанието в най-скоро време да ми скроят нещо неочаквано, по всяка вероятност да изчезнат в лабиринта на алеите или пък дявол знае какво.

– Слушайте – започнах аз, – излъгали сте се много жестоко, ако смятате да ми се качите на главата. На нас ни е възложена задача, която ще доведем докрай! Ясно ли е?

– Ясно е! – отвърнаха две-три деца.

– Ясно ли е? – повторих мощно аз.

– Ясно е! – отвърнаха всички.

– За да изпълним задачата ефикасно, още тук, на това безлюдно място, където само славеите са ни свидетели, ще се разберем веднъж завинаги. Още тук ще ви дам да разберете, че няма да се спра пред нищо… Иванчо, ела насам!

Моят син се отдели от групата и застана пред мене.

– Преди всичко трябва да ви покажа как знам да бия – казах аз и стоварих два шамара на сина си, и то така, че шапката му отхвръкна настрана.

Въпреки изненадата Иванчо се наведе да вземе шапката си, но аз го смразих изведнъж:

– Стой!… Ти поиска ли разрешение да си вземеш шапката?

Иванчо ме погледна още по-учудано и рече:

– Мога ли да си взема шапката?

– Можеш – отвърнах аз и той си я взе.

Погледнах строго класа.

– Но повечето от вас мислят, че шамари имам право да удрям само на сина си. – Погледнах момчето, което бе най-близко до мене. – Ела тук!

Момченцето направи две крачки напред и застана до мене. Ударих му два шамара, придружени с думите „марш на мястото си”. Децата стояха безмълвни и удивени. След като прочетох в очите на всяко от тях достатъчно страх, продължих поредицата от заповеди:

– Строй се!

Оттук нататък работата тръгна идеално. Децата изправиха редицата и мълчаливо потеглиха в крак.

Веднага издадох следната заповед: да се обикаля два часа по часовник около тенискортовете в строг маршов ритъм, придружен от песента „Тих бял Дунав”. В продължение на два часа всички обитатели на тази част от парка избягаха, а състезателите тенисисти прекъснаха тренировките си, захвърлиха ракетите си и се спуснаха към града по гащета. Децата обикаляха, пееха и удряха крак, докато не изтече и последната секунда от срока, след което издадох нова команда:

– Напред към щурмуването на обекта: площадка на класа за игри и удоволствие!

На мястото, което се оказа чудна полянка с мека зелена трева, пристигнахме грохнали от умора. Инструменти получихме от бараката-склад, както беше указанието. Пристъпихме към пренасянето на пръстта от близката горичка, но децата отново показаха старите си недостатъци – започнаха да говорят и да се смеят. Потърпях няколко минути и изревах: – Прекрати!… Строй се!

След като се строиха, веднага преминах към налагане на ново наказание:

– Тъй като вие не разбирате от добро и от човешко отнасяне към вас, прилагам наказание – два часа стоеж ,,мирно” без каквото и да е обръщане на главата вляво или вдясно, без каквото и да е говорене! При изпитване на евентуален сърбеж по тялото – безмълвно и стоическо понасяне!

Когато наказанието изтече, над парка се беше спуснал приятен синкав здрач, придружен от далечно квакане на жаби и съвсем близки щастливи песни на славеи. Тъй като и работният ден отдавна бе изтекъл, издадох инструментите, строих злодейчетата в права като шпага редица и ги подкарах към училищната сграда.

Щом излязохме в уличката на училището, дадох заповед за „Тих бял Дунав” и за стройна маршировка. Вече бе доста късно и родителите на децата заедно с учителката, по всяка вероятност обезпокоени, ни чакаха под светлината на уличната лампа. Щом ни видяха да пристигаме с песен и особено като видяха стройната ни редица, всички се изненадаха и започнаха да ръкопляскат.

– Как е възможно? – чувах ги да се питат те.

– Този ли е най-немирният клас?

Учителката изтича до мене и ми стисна благодарствено ръката.

– Вие извършихте чудо!… Как е възможно?

– Свободни сте! – обърнах се първо към децата, а после казах строго на учителката: – Предавам ви ги коренно променени. Да не сте посмели да ги развалите отново!

– А задачата изпълнена ли е? – запита усмихнато тя.

– Задачата не е толкова важна пред другото – по-голямото! – отвърнах аз. – Иванчо, след мене!

Усмивката от лицето на учителката изчезна, замени се с изненада, а веднага след това – с тревога.

Прибрахме се у дома. Иванчо не пожела да вечеря. Отправи се към леглото.

– Как мина? – запита нетърпеливо жена ми.

– Твоят другар ни преби – рече Иванчо, – съсипа ни!… То… ако ставало така – ехеее…

– Вярно ли е? – намръщи се жена ми. – Кажи ми какво си направил?

Замълчах. Как да им обясня, че всеки си има отделни педагогически похвати. Седнах на трапезата, сложих глава върху масата и заспах. Толкова бях уморен, че не можех да се поддам на угризенията на съвестта.

КОГАТО СЕ СТРОЕШЕ ГРАДЪТ

От запъхтения заснежен влак между многото пътници слязоха и осемте души от културната бригада: лекторът, писателят-хуморист, певицата от операта, актьорът, народният певец, артистката от концертната дирекция, акордеонистът и студентката от музикалната академия. Снегът тук се топеше. По безпаважните улици шуртяха води. При това ръсеше студен, зимен дъжд. Новият град показваше част от лицето си чрез десетина жилищни блока, заобиколени от кал, вода и сняг.

– Не виждам никакъв град – каза певицата, която усърдно прилепяше носната кърпичка към устата си, за да запази от сгуда това, което в операта, пък и другаде, наричат глас. – Краката ми са премръзнали!

– Аз пък не виждам колата, която трябва да ни отведе – забеляза лекторът, който бе водач на групата и отговаряше както за гласа на певицата, така и за удобствата на останалите изпълнители.

– Не е никак весело – добави хумористът. – Аз виждам града и това ме изпълва с тревога.

– Защо? – запита актьорът.

– Защото това, което прилича на град, отстои на пет километра оттук – хей там, вдясно.

– Аз пък виждам град вляво – намеси се народният певец.

– Ами това в средата какво е? Не е ли град? – обади се студентката от музикалната академия.

– Град е – съгласи се хумористът. – За пръв път попадам едновременно в пет града.

Всъщност всички знаеха добре, че това са отделните квартали от бъдещия голям град.

– А как ще преминем през това водно пространство, другари? – простена певицата.

Този въпрос занимаваше всички членове на бригадата. Те гледаха калта и у всеки се загнезди предчувствието за едно неприятно и пълно с неудобства турне, в което певците ще изгубят гласовете си, хумористът – последните останки от хумора си, а останалите – изпълнителския огън, така необходим за един концерт пред народа.

– Предчувствувах аз – клатеше глава лекторът. – предчувствувах, че ще ни измамят за превозното средство. На тръгване говорят все големи работи.

– В хотела ще бъде студено – добави актьорът.

– Салонът ще бъде празен – притури народният певец.

Изпълнителите подскачаха и правеха усилия да се сгреят. Певицата изписка болезнено и тъжно.

– Какво има? – обърна се към нея разтревоженият водач.

– Искам да се убедя, че гласът ми все още живее – отвърна тя.

– Повечето пъти е така – подхвана лекторът-водач. – Никаква организация, никаква тревога, че пристигат артисти от София… Вършѝ всичко сам, ако не искаш да пропадне спектакълът… Ето на – чакаме сега колата, кефа на някакъв шофьор и кога ще дойде той? Ще дойде ли въобще?…

Чу се трясък, шум от мотор и съскане на гуми в разкашкания сняг. Пред групата спря внезапно, сякаш връхлетя от небето, тежък камион, покрит с брезент.

– Изпръска палтото ми! – извика актрисата. – Ей, не можеш ли по-внимателно да минаваш?

Вратата на кабината се отвори енергично. Показа се закръглена, червендалеста шофьорска глава, която се засмя и огледа бързо групата.

– Не минавам, а спирам! – извика весело той. – Вие ли сте артистите?

– Ние сме!

– Качвай се!

– Сбъркал си адреса!… Нас ще ни вземе лека кола!

Шофьорското туловище, напъхано в дебела агнешка шуба, се заклати от жесток, първобитен смях.

– От коя пиаца, моля, си ангажирахте кола?… „Победа” или „Шкода”?… Хайде, другари! Да не ставаме смешни! Не виждате ли,че строим нов град?… Качете се отзад внимателно, а пък аз ще ви затворя капака да не изпадате някъде… Аз съм също певец. Някога пях в „Риголето” Затова ви говоря като на колеги. Да не мислите, че имам лошо отношение към изкуството?… Боже упази, както е казал Верди…

Кой знае защо, но този рязък тон не обиди никого. Дори жените не се обидиха. Един по един цялата бригада се качи под брезента.

– Засрамете се – извика актьорът към кабината на шофьора. – Поне пейки да бяхте сложили!…

От кабината се понесе ария из операта „Травиата”:

Налейте да вдигнем пълни чаши!…

 

Певиците не изтраяха. След тях запяха и мъжете. Пеещият камион подскачаше по неравния път.

– Гласът ми не е паднал! – извика радостно певицата от операта.

– Другари, погледнете през дупките на брезента!… Вляво цял квартал от високи сгради!.. .

– Другари, ура за новия град1 …

– Ура-а-а!…

Но в ресторанта настроението отново се понижи. Тук беше студено. Нямаше сливова ракия, а само гроздова. Винен коняк за сгряване също нямаше.

Кулминацията дойде в момента, в който певицата, измъчвана от непоносима жажда, поиска чаша топла вода.

Келнерът донесе студена.

– Но аз ви поисках топла! – изплака тя.

– Топла няма! Тук всички пием студена!

– Но аз съм певица!

– Вярвам ви, другарко, но топла вода нямаме…

Шофьорът, който вече не се отделяше от бригадата, стана и кой знае откъде донесе канче топла вода. Някой опита гроздовата ракия и доложи, че никога в живота си не е пил по-добра. От съседната маса група работници изпратиха на бригадата четири бутилки червено вино с бележка: „На народните артисти. Това замества всякаква вода и отваря гласа“. Чашите се напълниха. Работници и артисти се изправиха на крака. Един работник, облечен с неизбежната памуклийка, вдигна чаша:

– Другари, да пием за здравето на артистите от София, които дойдоха при нac!

Ръкопляскания. Пиене. Не щеш ли – акордеонистът измъкна инструмента си и засвири естрадна мелодия.

Колоратурният сопран на квалифицираната артистка се виеше горе и нижеше искрици вокални серпентини върху здравата основа, образувана от несигурните, но силни гласове на работниците. Шофьорът захвърли настрана шубата, зачервен от виното и необикновено приятното за него приключение. Ръкомахаше, командуваше и пееше. От време на време той прекъсваше пеенето, за да каже на хумориста:

– Пял съм в Неапол!

Хумористът отвръщаше:

– Вярвам, вярвам!

По едно време шофьорът каза:

– Другарю, аз съм пял и в „Миланската окала”.

– Това не вярвам! – отвърна хуморисгьт.

– Уверявам те, другарю!… Тогава бяха бояджия и боядисвах салона на операта! – После добави сериозно: – Вие се смеете, но тогава у нас нямаше същите възможности, каквито имат днешните младежи! Къде да бях сега с двайсет години по-млад!.. .

Песента завърши. Постъпиха предложения за нови песни. Акордеонистът подхвана народна песен. Народният певец се засмя и запя със сладкия си меден глас, който редовно слушате по радио София.

Вечерта, на отиване към салона, където трябваше да бъде изнесен концертът, настроението отново падна. По улицата водата навлизаше през обущата. Духаше равен, студен вятър, който обещаваше да скове в лед земята за по-малко от час. Акордеонистът затъна в някаква локва и извика:

– И това ако е град! …

– Има си хас цялата публика да е такава – каза хумористът, като посочи няколко кадъни, тръгнали към киносалона, – те няма да разберат хумора ми.

Лекторът се изплаши. Как ли ще шумят през време на неговото половинчасово слово?

Слава богу! В салона беше затоплено. Но къде е публиката?… На средните редове бяха седнали двайсетина души. Между тях ясно се очертаваше групата на ханъмите.

– Пак ни извозиха с организацията! – шепнеше актьорът. – Така е било и така ще си остане.

До вдигането на завесата оставаха само двадесетина минути. Обхванати от тежки предчувствия, изпълнителите се оттеглиха в стаичката за гримиране. Студентката навличаше арменска национална носия, тъй като ѝ предстоеше да изпълни арменски народни песни. Певицата пробваше гласа си и непрекъснато повтаряше: „Струва ми се, че е паднал”. Хумористът трескаво разгръщаше книгата си и се чудеше какво да чете на тази „особена” публика. По-спокойни бяха само народният певец и акордеонистът.

Завесата се отвори. Лекторът излезе на сцената. Останалите изпълнители се умълчаха в стаичката, заслушани към салона… Бурни ръкопляскания.

– Салонът е пълен! – изрева извън себе си актьорът.

След половин час лекторът се върна засиял през все още долитащите ръкопляскания и скандирания.

– Прекрасна публика! – говореше той. – Да знаете само как слуша!… Ах, прекрасен е нашият народ!…

Започна и художествената програма. Певците и певиците не можеха да слязат от сцената. Салонът гърмеше от бисове.

Хумористът се върна от сцената една педя по-висок и с далеч по-голямо самочувствие. А когато народният певец каза: „Сега ще ви изпея ваша, местна народна песен”, публиката се разсмя и с право – местните хора в този град се броят на пръсти.

Шом излезе студентката, ханъмите се съживиха.

– Франсухи! – извика една от тях. – Това момиче е от нашата маала, от Хасково! Какво правиш тук, ма?… Другари, това момиче работеше на тутуневия склад при нас!. . .

Студентката се засмя, махна за поздрав с ръка и запя.

Това исках да ви разкажа, пък вие си помислете и кажете заслужава ли то да се напише и чете.

В УСТАТА НА ВЪЛЦИТЕ

 

Влакът спря. На гара Трепетлика слязоха само двама пътници – закръглена съпружеска двойка, хора от средна ръка, вече пенсионери. Над заснежената земя висеше черната смола на небето, отрупано с искрещи звезди. Откъм север, където се потайваше невидимата сега планина, духаше студен, бръснещ вятър. Той загребваше снежен прах и шеговито ръсеше съпружеската двойка.

Старият Петранов сложи куфара на земята, вдигна яката на балтона около врата си и се огледа.

– Не го виждам, Сийке.

Гражданката Петранова погледна недоумяващо заснежената градинка на гаричката, оградена с летвички и изпълнена с пчелни кошери.

– Не може да бъде!… Я да извикаме… Кирчоо!

– Киро-о, Кириле! – Петранов дори направи фуния с ръце около устата си и извика още няколко пъти.

Най-после от малката чакалня изскочи тъмен силует на човек с ямурлук и тръгна към тях.

– Кирил го няма – чу се грубичък женски глас. – Аз ще ви водя. Ха добре дошли!

Жената с ямурлука подаде здрава селска ръка.

– Божичко – изплаши се Петранова. – Какво е стенало с Кирил?

– Ншцо няма, другарко… Отиде на визитация.

– Но нали знае, че пристигаме?

– Знае, знае!… Затова съм тук с каруцата. Ще ви водя в село.

– Каква визитация по това време?

– Ами като му е такъв занаятът!… Елате да се качваме.

Жената с ямурлука ги поведе по отъпкана пътека, която изви зад градинката. Двамата пътници вървяха до непознатата и ругаеха на ума си. Зад градинката, откъдето започваше едва очертаващ се в тъмнината и снега път, кротуваха два накачулени коня, впрегнати в нова селска каруца с чергило. Жената свали чергите от гърбовете на добичетата, вмъкна ги под седалката, взе куфара от ръцете на Петранов, пъхна го под чергилото и каза:

– Качете се оттук, внимателно… Тпру!… Къде тръгваш, Неделчо?… Тук стъпи, другарко!… Стой, Неделчо, стой да се качат другарите!… Ха сега влезте вътре и се завийте с козяците.. .

Двамата Петранови се вмъкнаха непохватно под чергилото. Другарката Петранова напипа в тъмното козяците и подаде единия на мъжа си.

– Хайде сега, Неделчо! – Жената се извърна към пасажерите си: – Наместихте ли се?

– Добре сме – отвърна Петранова и се помъчи да погледне напред, където се простираше студената кърска нощ.

– Щях да ви посрещна с шейна, ама още не е готова. Разхлопана е от миналата зима. Сега ще слушате само звънчетата.

Звънците вече пееха жизнерадостно под ритъма на конския тръс. Колелетата се движеха безшумно, сякаш се плъзгаха, а козяците топлеха приятно. Чу се далечно, глухо изсвирване на влак.

– Чия е тази каруца? т- запита другарката Петра-нова.

– На стопанството.

– На кое стопанство?

– Как на кое стопанство? На нашето текезесе.

– А нашият Кирил къде бил, казвате?

– На визитация. Дядо Димитър получил атака в жлъчката… Каза да извинявате. Ще се чакате в квартирата му.

– Удобна ли е кзартирата му?

– Квартира като квартира. Аз не съм влизала вътре, ама трябва да е хубава, щом е докторска.

– Кой е този дядо Димитър? – намеси се и Петра-нов

– Той е от съседното село. На два километра от нашето

– И Кирил – в тази виелица! – изуми се Петранова.

– Нищо му няма на Кирил, другарко… Хайде-е, Неделчо!… Тук хайванчетата малко забавят. Баир е.

Каруцата тръгна бавно нагоре. Старата съпружеска двойка се умълча, изпълнена с тревога за единственото си чедо. Дълги години никой от тях двамата не бе напущал София. За живота на село те имаха далечни и смътни представи. Вятърът засвири още по-силно. В чергилото нахълта снежна пудра. Петранова чувствуваше как палецът на десния ѝ крак измръзва и наболява.

– Ти каква си в стопанството? – обърна се тя към жената.

– Сега съм каруцарка.

– Колко път остава?

– Десетина минути я има – я няма… Вие идвате чак от София да видите сина, а? Харно, харно!… A-а, Кирчо е пешкин. Добро момче. На добър доктор попаднахме.

Към билото на хълма колата съвсем забави хода си. Оттук се откриваше почти цялото звездно небе. Напред и надолу като догасваща жарава мъждееха светлините на няколко села. Вятърът свиреше равномерно и метеше хълбоците на възвишението.

Изведнъж конете спряха и уплашено доближиха главите си, сякаш се мъчеха да стоплят заледените си муцуни. Каруцарката се наведе напред и се ослуша. Нрез острия резлив писък на вятъра се открои проточен и жален вой: „Ау-у-у-у!” Виенето идваше отдалеч и звучеше зловещо в мрака на нощта

– Брей, отрано тръгнаха тази зима гладниците! Чакай да кажа аз утре да направят хайка.

– К-какво е това? – Гласът на Петранова бе глух и тревожен

– Вълци, другарко.

– Вълци?

– Всяка зима слизат от балкана, колкото да вършат пакости.

– Хора нападат ли? – запита бързо Пеграяов.

– Ами!… Добитъка гонят те, добитъка.

– Продане – дочу се отново гласът на Петранова.

– Кажи .

– Имаш ли кибрит?

– Имам. Защо питаш?

– Чувала съм, че вълците се страхуват от огън.

– И от разпасан селски пояс се страхували – добави оживено Петранов. – Няма ли тук някакъв пояс?

Каруцарката се засмя с пълен глас и шибна канете.

– Няма опасно, другарко… Не бойте се!

Каруцата прехвърли възвишението и се спусна надолу. Звънците запяха весело. Каруцарката заговори нещо – на конете ли, на себе си ли, не можеше да се разбере.

– На два километра ли било туй село? – отново започна Петранова.

– Толкова

– С автомобил ли отиде?

Каруцарката се извърна и пак се засмя.

– Пеша си отиде момчето. Аз трябваше да го возя, ама той ме изпрати да посрещна вас.

– Пеша?

– Че колко му е! Една разходка. Той обича да върви пеш. Като обуе едни дебели обуща с големи габъри, като нахлузи един тесен панталон…

– Аз му сложих клина в куфара – прекъсна я доволна от себе си Петранова

– … Че като тръгне. Върви и пее.

– А кашля ли? Той си има бронхит от малък.

– По-рано покашлюваше, ама сега не съм го чувала.

Конете пак спряха. Отново се чу зловещото виене. Този път то беше по-слабо и по-далечно

– В гората са, зверовете им проклети! Ще кажа там да ги дирят.

Тя шибна конете. Животните, усетили, че наближават селото, препуснаха. Петранова се прекръсти в тъмното.

– Казах ти аз да потичаш малко повече, ами ти… На, сега – оставихме Кирил на вълците.

Петранов не отвърна нищо и жена му разбра, че се чувствува гузен.

– Казах ти – бягай в министерството, намери хора…

– Другите като бягаха, та останаха в София, нали?

– Останаха, останаха! О-о, колко останаха.

– Останаха, ама като станаха келнери.

– Нека бъде келнер, ама да си е при нас в София. Чунким сега да си лекар е келепир. Трепят се по калища и снегове.

– Ти все много знаеш!

– Знам я!… Ти пък колко пъти си казал нещо умно!

– Стига!

– Гони сега детето си по кърищата. Какъвто си е слабичък и с този бронхит… Един познат в министерството не можа да намериш!.. .

– Той сам пожела, разбираш ли!…

– Кирил е дете. Децата вършат глупости.

– Млъкни, че станахме за смях!

Конете свиха вляво по един мост. Блеснаха няколко светлинки. Разля се кучешки лай.

– Пристигнахме вече – чу се гласът на каруцарката. – Ще ви оставя пред квартирата му. Вие си влезте направо. И електриката е запалена, и печката бумти… Хазайката му ви е свила баница… Тя не знае де да тури докторчето. И с право. Спаси й живота вашият Кирчо.

* * *

Гостенката огледа критично обстановката и изглежда, че остана доволна. Запалена печка, маса за работа, етажерка с книги, прилично легло, а на пода пъстри селски черги.

Пуши! – каза тя, като погледна пепелника с угарките.

Но истинската тревога дойде от другаде. На масата, в малка металическа рамка със стъкло, от онези рамки, които се продават по сергиите в провинциалните магазинчета, се усмихваше кестеняво момиче с високо чело, въздълги прави коси и тънки устни.

Петранова измъкна снимката от рамчицата и погледна гърба ѝ. Майчиният инстинкт не я излъга. Тя прочете: „На милия Кирил от Станка. 13 ноември, с. Трепетлика”.

– Чети! – каза Петранова и подаде снимката на мъжа си.

Мъжът ѝ погледна надписчего, обърна да види лицето на момичето и каза малко нервирано:

– Е? .. .

– Казах ли да да бягаш в министерството?… Видя ли сега?

– Какво да видя?

– Край! Това е краят!…

– Защо пък край?

– Глупчо, тук мирише на женитба!

Петранов премигна няколко пъти.

– Тъй ти се струва… Има да ги лъже още…

– Щe ти кажа аз тъй ми се струва!

– Голяма работа!

– Какво?

– Какво му е на момичето? – Петранов отново погледна снимката.

– Какво му е на момичето ли?… Стаика!… Нямам доверие в такива имена… И пуши! Божичко-о, пуши!

– Той си пушеше оше в гимназията.

– Изтървахме момчето, Продане! – Петранова започна да рови книгите. – Пиеси!… „Любов” от Орлин Василев… Има подчертано. – Тя внезапно закри с ръка отворената си уста. – Има си хас да го е ударил на селски театър!

– То… Така става със селската интелигенция.

– Трябва да е отслабнал. На сцената е толкова прашно

– Ти пък отде знаеш?

– Квартирантът на Ленчето нали е артист. Не го ли чувам какво разправя… Но къде ли е детето сега?…

Тя свали палтото си и излезе от стаята. В антрето беше тъмно. Петранова разпери ръце от страх да не пребие носа си и изпищя. Мъжът й пристигна веднага, наполовина свалил балтона си.

– Продане. Понка, напипах нещо гадно!… Намерѝ ключа на лампата!

Петранов дълго опипва студената стена и най-после електрическият ключ щракна. От ниския таван надолу като сталактити висяха грамадни кехлибарено-жълти гроздове с леко набръчкани зърна.

– Грозде! – удиви се Петранова и откъсна едно зърно. – Афуз!

– Какво си се разпищяла! – смъмри я Петранов. – Изкара ми акъла.

– Помислих, че е змия бе, Продане. В село е пълно със змии.

Тя изяде още няколко зърна и реши да продължи пътешествието си из непознатия селски дом, но когато се накани да отвори още една врата, зад гърба ѝ влезе някой. Беше светло, червенобузесто момиченце, изцапано на брадичката с мастило.

– Докторът върна ли се? – запита то.

– Питай, че да ти кажем – отвърна Петранова. – Пращат го насам-натам сред вълците.

– Ще го почакам. Трябва да прегледа татко. Ще го водя у дома.

– Водете го, водете го!… Съсипете здравето му!…

– Сийче, мълчи! – смъмри я тихо Петранов.

– Да мълча ли?. .. Видя ли къде го доведохме с нашето мълчание и с нашата честност! Вместо да намерим някой началник от министерството…

– Стига с твойто министерство!… Момиченце, как се казваш?

– Марулка.

– Докторът е наш син.

– Той отишъл до съседното село – каза Марулка, без да сваля поглед от интересната жена насреща ѝ.

– Божичко, дали няма да го настигне бялата смърт! – Петранова се вслуша във вятъра, който продължаваше да свири вън. – Ще си го приберем още утре!

– Няма да го пуснат – усмихна се момиченцето. – Много си го харесахме.

Петранова хвана Марулка за ръката и я поведе към стаята на сина си. Без да каже нито дума, тя взе снимката и я показа:

– Коя е тази?

– Нашата агрономка.

– Сега цъфнахме! – почти извика Петранова. – Прибирам си го! Още утре си го прибирам! . . .

Момиченцето гледаше учудено широкото бемчесто лице на непознатата енергична жена, дебелия, почернял от тлъстини нос и черния мъх под него, без да знае какво трябва да каже.

– Ами парички падат ли?

Момиченцето стоеше все така учудено.

– Частна практика има ли синът ми – туй ме интересува.

Петранов се намръщи.

– Не се излагай! Де ще ти знае детето тия работи!

– Знае то, знае! Не ги познаваш днешните деца!

В антрето се чу шум. След това в стаята влезе Кирил. Беше облечен в тъмносин клин, тежки туристически обуща, винтяга и вълнена скиорска шапка. Продълговатото му възхубавичко лице бе зачервено от студа. Той влезе усмихнат и готов да се извинява.

– Напълнял е – прошепна Петранова на стария и се хвърли да целува сина си, когото не беше виждала цели шест месеца. – Нищо не те извинява! – започна да го мъмри тя. – Идват твоята майка и твоят баща, а ти… Забранявам ти такива екскурзии по виелиците!…

Докторът се откопчи от прегръдките на майка си и подаде ръка на баща си. Той просто не знаеше какво да каже.

– Добре дошли! – засуети се младежът. – Разсъблечете се и се чувствувайте у дома си!… Хазайката е завъртяла баница… Марулке, пак баща ти ли? – Малката поклати утвърдително глаза. – Идвам веднага!… А вие, майко, ще ме почакате още малко. После ще си говорим нашироко… Извинявайте, но баща ѝ е болен… Хайде, Марулке!…

– Той сложи ръка върху косата на момиченцето и го поведе навън. Докато отиваше към вратата, родителите не без удоволствие забелязаха, че гърбът на техния син е станал някак си по-широк и че въобще това не е някогашният Кирилчо. а един възмъжал, малко чужд за двамата момък.

– Не го е срам! – възмути се Петранова. – Заряза родателите си. От шест месеца не съм го виждала…

– Такъв му е занаятът – каза весело Петранов. – Щe му се нагледаш, бъди спокойна.

Бащата се изтегна на леглото, без да слуша повече думите на жена си. Той я познаваше добре. Двамата имаха вече тридесетгодишен съвместен живот.

 

В СЛАДКАРНИЦАТА

Да ви разкажа точно как беше.

Пред мене стоеше касиерът-маркировач, седнал зад гишето, а вдясно – продавачката, на която виждах само раменете и главата, отрупана с фиби, фуркети и шноли. Между мене и продавачката беше щандът, отрупан с пасти, баклави, щрудели, кифли, шоколади и бонбони. В ръката ми беше банкнотата.

Касиерът гледаше към щандистката:

– Манолов преди всичко няма право да се меси в тия работи, защото аз казах на събранието пред всички и ако трябва, ще го кажа пак, че ако продължава така – да дойде той да си получава стоката…

– Същата работа стана и с отпуската ми – рече продавачката – и аз го казах на събранието, ама ще го кажа пак, защото Манолов си позволява да държи такъв тон и на Кичка, и на Пешо… Пешо се е отказал да говори въобще с него. На следващото събрание аз…

– Една паста – казах аз и поставих банкнотата пред касиера-маркировач.

– Пешо ми разказа цялата работа и на мене. И за фиданките ми каза, как си ги носил в автобуса за Бистрица да ги сади, и разговорът станал пред целия автобус. Манолов повишил тон и станала цялата дандания.

– От завист – рече продавачката. – Защото му завижда… Не знаеш ли случая с трите метра плат на Кичка?

– Това не знам и те са си техни частни работи, ама ако продължава все така, аз ти заявявам, ще се откажа да получавам стоката. Щом дойде камионът, все ни свиват такива номера и все пред клиентите…

– Една паста и една боза – настоях аз. Отново поставих банкнотата пред него.

– Те преди всичко нямат основание и за Ефрем, защото човекът си каза и си го заяви, че ачик му ядат от почивката и ако не се уреди въпросът, ще го повдигне още един път и ще изфиряса.

– Ами Калчев няма ли да изфиряса? Защо само аз, казва той, да страдам от вашите неуредици и ги заплаши… Има си готово място в „Плод-зеленчук” и току-виж – хвръкнал.

– И бай Сандо май ще си отива. Манолов му казал, че тук не е място за сеирджии, пък ти си го знаеш бай Сандо и всички го знаят, че той каквото прави, го прави по съвест и такъв работник няма да намерят и да търсят.

– Другарю, вие ще купувате ли нещо? – запита ме глас зад мене. Обърнах се. Зад мене, на опашка, се бяха наредили петима души.

– Ще купувам – отвърнах аз.

– Ами хайде де!

– Една паста и една средна боза – казах аз.

– Те ще се наредят работите, ама един ден трябва да откажем да приемем стоката, че тогава да писнат и клиентите, и ние да си кажем ачик на Манолов, защото разправяме ние на събранието, ама като не взимат отношение, ние сами трябва да откажем и тогава да повдигнем въпроса и да кажем, че клиентите страдат от това.

– Една пас…

– Много им дреме тях за клиентите! – каза продавачката. – Ами помниш ли, когато им каза…

– Другарко, вие ще продавате ли, или ще се разправяте? – запита някой от опашката, която вече бе нараснала с още двама души.

– Не се бъркайте, другарю, като не знаете каква е работата – рече продавачката. – Платете първо на касата!

– Въобще на следващото събрание ще видиш – рече касиерът. – Какво искате вие?

– Една паста и една средна боза.

Той вдигна ръка да маркира.

– И Стоянов е същата зодия – продължи касиерът. – Да не мислиш, че е нещо по-друго?

– И той е същият – съгласи се продавачката.

В това време на улицата изръмжа камион и спря до входа на сладкарницата. Касиерът и продавачката излязоха на тротоара. Когато ги запитахме какво ще правят там, те ви отвърнаха, че ще приемат стоката, и учтиво ни помолиха да почакаме.

ЕЗИСВЕЩМОДИ

 При другаря Тотев може да попадне всеки от вас, за щото той е в такъв сектор, където мнозина попадат. Когато почуках на вратата и влязох в кабинета му, той едновременно говореше по телефона, изслушваше информация и даваше нареждане: да се придвижва, отмисля и отреагира.

Пет минути след това останахме сами и другарят Тотев каза:

– В притежание съм на вашата молба.

– Трябва да добавя – рекох аз, – че получих най-после бележка и от Софийски строежи.

Другарят Тотев ме погледна някак особено, сякаш не е дочул добре.

– Какви са тези Софийски строежи? – запита той.

– Софстрой! – поясних аз.

– Аа. Софстрой!… Така кажете. Друга бележка носите ли?

– Взех бележка и от Централния съвет на професионалните съюзи. Също така и от Издателството на професионалните съюзи.

Лицето на другаря Тотев за втори път изрази учудване:

– Чакайте, чакайте… Пак нищо не разбрах. Какви са тези съюзи?

– От цесепесе и от Профиздат – поправих се аз.

– Ами така кажете, да ви разбере цял свят! Друго?

– От Трудово-производителните кооперации също издадоха бележка. Мисля, че и тя ще потрябва.

– Бележката сигурно ще потрябва, но откъде беше издадена? Това пък какво е, дето го споменахте?

– Как да не знаете: тепека!

– Сега ми е ясно. Като се изразявате по-човешки, веднага ви разбирам.

– След това сметнах за необходимо да си взема бележка и от Управлението на автомобилния транспорт.

– Какво е това управление? За първи дъх чувам… Вие сте решили да ме подлудите.

– УАТ! – извиках аз. – Толкова ли не можете да разберете, че ви говоря за УАТ?

– Вече разбрах и няма защо да крещите! – Другарят Тотев се изправи, облегна ръце на бюрото, фиксира ме с острия си делови поглед. Една от вените на врата му започна нервно да пулсира: – Вижте какво, защо не говорите като хората, правилно, ами измисляте едни нови думи, които ме карат да гадая. Аз съм достатъчно зает и не разполагам с време за решаване на словесни кръстословици.

– Виноват! – отвърнах кротко аз. – След това отидох в КУС.

– Добре сте направили – рече доволно той.

– След това – в БУС,

– Така!

– След това – в АВТОБУС1

– Добре. Това е достатъчно. Ето парафа ми върху вашата молба! – Той подписа широко и волно. – Идете да ви натракат удостоверението.

Благодарих му и взех молбата си. На излизане, щом натиснах дръжката на вратата, обърнах се към него и запитах:

– Извинете, знаете ли какво означават КУС, БУС и АВТОБУС?

– Разбира се – погледна ме учудено той. – Всичко е наред.

Като излязох в коридора, бях почти изплашен.

Интересно е, мислех си аз, как ли е разбрал другарят Тотев какво означават КУС, БУС и АВТОБУС, когато ги измислих в момента и сам не зная какво се крие зад тези думи?

А що се отнася до заглавието, то означава: Език свещен на моите деди.

СЪДЪРЖАНИЕ

Моят съученик 3

Пиратска романтика 7

Тридесет и деветият 13

Забранената стая 16

Чудо 20

Невероятно 23

Волейбол 26

В последната минута 28

Само славеите ни бяха свидетели 32

Когато се строеше градът 39

В устата на вълците 46

В сладкарницата 57

Езисвещмоди 60

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s