ТУК! – .rtf file  за изтегляне на театралната пиеса…

ТУК! – вариантът за телевизия… (скоро!)

БОРИС АПРИЛОВ

 Д Ъ Ж Д Ъ Т

 Театрална пиеса за възрастни

Място на действието: хол на вила в околностите на София. Време: наши дни, края на лятото.

Времетраене: два часа, от 21 до 23 часа. (Всъщност само една минута; нещо, което трябва да се разбере от добрата част на публиката. Ако не се разбере, няма особено значение.)

 ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА
по реда на появяването им:
МАРИЯ – 35-годишна
ИВАН – 40-годишен
ЕЛИЗА – 35-годишна
ЕРИК – 40-годишен
ПАП – 40-годишен

З а б е л е ж к а: Да не се подценява ролята на Пап: напротив – да се интерпретира от добър актьор.

Пиесата да не се тълкува в никакъв случай като фантастика.

Абсолютна тъмнина.

Първото нещо, което чуваме, е дъждът. Вали отдавна и сякаш няма намерение да спре. Когато вече сме се наслушали на дъжда, намесва се шумът на мотора. Някаква кола се приближава към нас. През процепите на прозоречните капаци се промъква светлината на фаровете, осветяват се кътчета от хола. Светлината угасва. Моторът още работи. Някой вън отваря желязната врата. Колата минава, разбираме по шума. Вратите се затварят отново. После пак шумът на колата. Отваря се врата на гараж, колата влиза в него, разбираме това по шума. Някой говори тихо. Това са гласовете на мъж и жена. Отново ромонът на дъжда, примесен с говоренето на мъжа и жената.

ИВАН (само гласът му). Отвори и почакай.

МАРИЯ (гласът ѝ). Защо? Ще се бавиш ли?

ИВАН. Да не те е страх?

МАРИЯ. Ами!… От какво?

ИВАН. Знам ли… Ключът на осветлението е вляво от вратата.

МАРИЯ. Да, да… Спомням си.

Чуваме как Мария отупва обущата си пред входа. Чуваме как се завърта ключът в бравата. Вратата се отваря. Светлина. Мария е до отворената врата. Ръката й все още е на клюна на осветлението. Останала за няколко секунди в тази поза, тя сякаш разглежда обстановката. Това е обикновен хол от вила. Какво ли няма в него: голяма маса с тежки столове, библиотечен шкаф, пред него писалищна маса с телефон, две картини от съвременни художници, диван и пр. Няколко врати водят към съседните помещения: кухнята, сервизните и спалнята. В дясната си ръка Мария държи платнен куфар. Облечена е в шлифер. Дрехата й стои добре. Фигурата й е по-скоро дребна, но е както трябва, лицето й е красиво, косата й подредена с вкус. В момента тя я отърсва от дъждовните капки. Оставя куфара на пода, съблича шлифера си и излиза в антрето, където трябва да го окачи. Връща се в хола. Насочва се към електрическата печка и я включва. Чуваме дъжда. Сега в края на лятото и началото на есента не е толкова студено, но този дъжд. . . Чуваме как Иван отупва обущата си на циментовата площадка вън. Ето че влиза и той, по яке и спортен панталон. В ръката му дрънчат ключовете на колата. Мария все още оглежда обстановката.

 

ИВАН (сякаш долавя някакво особено нейно състояние на жена, влязла в дома на мъж, който принадлежи по закон на друга жена). Мария, какво?

МАРИЯ (отнесено и малко тъжно). Нищо.

ИВАН. Да проветрим ли?

МАРИЯ. Можеш ли да отвориш нещо?

ИВАН. Всичко… Врати… Прозорци…

МАРИЯ. Не трябва ли да угасим светлината?

ИВАН. Ами!… Процепите на капаците и без това пропускат.

МАРИЯ. На твое място не бих допуснала това.

ИВАН. Цяло лято ги е пекло слънцето.

МАРИЯ. Като си представя, че всички съседни вили…

ИВАН (безгрижно). Хайде!

МАРИЯ. Всеки ще разбере, че тук има хора.

ИВАН. И без това ще разберат.

МАРИЯ. Но ще допуснат, че си сам.

ИВАН (иронично). Така би трябвало… да допуснат.

МАРИЯ. Смяташ ли, че …

ИВАН. В този дъжд? Наоколо нямаше жива душа.

МАРИЯ. Кой знае …

ИВАН (безгрижно, поне привидно). Хайде! (Вдига я на ръце.) Никога не сме били по-сигурни!

МАРИЯ (обвива врата му). Защо не отвориш прозореца към градината?

ИВАН (целува слепоочието ѝ). Точно така!… (Поставя я на земята, целува другото ѝ слепоочие.)

МАРИЯ. Но без капака.

ИВАН (усмихнато). Еее, ама ти да не мислиш, че три дни ще се крием непрекъснато!…

МАРИЯ. А ти да не мислиш, че ще се покажа навън?

Иван отваря прозореца. Гръмотевица. Изслушват я.

 

(След пауза.) А ти?

ИВАН. Ще се покажа демонстративно. Тази вила има реноме. В нея се работи и се почива. Тук никога никой не се е целувал. (Прегръща я и я целува.)

Тя отвръща на целувката му, но зоркият ѝ поглед не пропуска да забележи нещо ново на бюрото.

МАРИЯ. Какво е това?

ИВАН (все още я прегръща). Кое?

МАРИЯ. На бюрото ти?

ИВАН (освобождава я от прегръдката си). Една интересна вещ.

МАРИЯ. Наистина интересна…

ИВАН. Иначе не бих я купил… Какво чакаш?

МАРИЯ. Какво искаш?

ИВАН. Багажа.

МАРИЯ (вдига куфара си). Искам да извадя личните си вещи.

ИВАН. Иди в спалнята.

МАРИЯ. Аз – в твоята, а ти – където щеш.

ИВАН. Не искаш заедно?

МАРИЯ (поглежда го и му натрапва нещо, което той трябва да знае). Аз спя винаги сама!

ИВАН (взима чантата и куфара от антрето, донася ги в хола.

Торбата е пълна с продукти. Показват се гърлата на няколко

бутилки.) Мислиш ли, че продуктите ще стигнат?

МАРИЯ. Ако не проявяваш лакомия . . .

ИВАН. Знаеш какво разбирам под продукти, нали?

МАРИЯ. Имаме седем бутилки.

ИВАН. И две в хладилника… (Оставя багажа на пода и я целува.)

МАРИЯ. Трябва да включиш хладилника.

ИВАН. Сега.

Двамата взимат целия багаж и изчезват към кухнята. Иван се връща и поставя една бутилка и две чаши на масата. Отново изчезва. Влиза Мария. Сресва косата си в движение. Вижда статуетката на бюрото и се приближава. Вглежда се. След това я взима. Влиза Иван. Заварва я в това положение.

 

(В движение.) Отворих прозореца на спалнята ти.

МАРИЯ. Тази статуетка провокира.

ИВАН. А, страшна е!…

МАРИЯ. Точно така.

ИВАН. Индуско божество, закупено в Сирия… Абсолютен ерзац.

МАРИЯ (разглежда статуетката). Сигурен ли си?

ИВАН. Оригинали вече не останаха.

МАРИЯ (продължава да гледа статуетката). Напоследък фал-шификатите се изработват по-добре от оригиналите.

ИВАН. Експертите са в паника. (Налива в чашите.) Не могат да разграничат истинското от… Тази бутилка ми се стори по-хладна… (довършва мисълта си)... фалшивото.

Мария оставя статуетката на масата и сяда на стола. Продължава да се реши.

 

Не мога да подреждам хладилници.

МАРИЯ. Остави на мен… Сода?

ИВАН. Забравих. (Бързо излиза към кухнята.)

МАРИЯ. (вика след него). Прибор за отваряне!

ИВАН (гласът му). Отварачка, да! (Появява се с две бутилки.) Имаш нова нощница.

МАРИЯ. Глупако, защо две?

ИВАН (учудено). Какво – две?

МАРИЯ. Една сода е достатъчна.

ИВАН. Добре де, ще я върна… За теб отделно ли?

МАРИЯ. А чашите за содата?

ИВАН. Съсипа ме! (Тръгва, връща се, взима едната сода и я понася към кухнята. Връща се с чаша.)

МАРИЯ. Глупако, защо една?

ИВАН. За теб. Ще пия без сода… И моля ти се, бързо!… Нещо съм се разсъхнал. (Вдига чашата си.)

МАРИЯ. (идва на масата). Отвори ли содата?

ИВАН. Ох!… (Остава чашата си, отваря содата и налива в

голяма чаша.)

МАРИЯ. (усмихва се). Сега може.

ИВАН (вдига чашата). Наздраве!…

МАРИЯ. Много е топла.

ИВАН. (тъкмо да пие). Не мога да чакам.

МАРИЯ. (сякаш си играе). Истинските любовници, когато канят дами във вилата си, идват предварително, проветряват, зареждат хладилника и чак тогава посрещат гости.

ИВАН. А истинските жени, когато идват на гости във вилата на любовниците си, носят точно онези нощници, които им са подарени от истинските им любовници. Те никога не идват с нощници, подарени им от случайни съпрузи. Има си елементарна етика, която трябва да се спазва.

МАРИЯ. Истинските любовници трябва да бъдат преди всичко мъже. А истинският мъж трябва да помни добре.

ИВАН. Да бе, права си… Мина ми през ум, но не се надявах…

МАРИЯ. При това и цветът е лош, да оставим настрана, че е демодирана.

ИВАН. И оттогава не съм ти купил нова?

МАРИЯ. Истинският мъж не купува нощници на чужди съпруги. Това е закон. През цялото време съм я държала у приятелката си.

ИВАН. Тази глупава нощница е от мен?

МАРИЯ. Да.

ИВАН (вдига чашата си). Наздраве!

МАРИЯ. Къде е лимонът?

ИВАН (съкрушено). Мария!

МАРИЯ (спокойно). Какво!

ИВАН. И сега ли?

МАРИЯ. Знаеш как пия водката.

ИВАН (почти ядосано). Знам! (Оставя чашата и тръгва към кухнята.)

МАРИЯ (усмихнато подвиква). И цедката.

ИВАН (връща се). Какво?

МАРИЯ. Нещо за изцеждане на лимона.

ИВАН. Боже мой, сигурно има!

МАРИЯ. Но знаеш как пия водката, нали?

ИВАН (троснато). Знам! . ..

МАРИЯ. Добре, дай само лимон.

ИВАН (тръгва към кухнята). Дявол да го вземе, заради една цедка ще си провалим прекарването. (Изчезва. Появява се с лимон.)

МАРИЯ (гледа го и свива рамене). Все пак това е твоя работа.

ИВАН (учудено). Сега пък какво?

МАРИЯ. Може би смяташе, че лимонът се употребява, без да се реже?

ИВАН. Нож! (Излиза отново и се появява с нож и лимон.) Знаеш ли как ми се пие?… С това шофиране човек пресъхва и после… (Реже лимона и изцежда в чашата на Мария.) Ето, ръката ми трепери.

МАРИЯ (усмихнато). Тогава да пием. Защо се бавиш? (Поднася водката към устата си.)

МАРИЯ (тъжно). Внезапно си спомних нещо.

ИВАН (смъква чашата си, без да е пил). Мария!…

МАРИЯ (замечтано). Беше много красиво!

ИВАН (хванат натясно). Зайче!

МАРИЯ (не му обръща внимание). Ах, как ги измисляше!… Чакай! (Започва с вдигане на чашата.) Наздраве!… Така започваше… Да, наздраве, казваше ти… (Присвива очи и сякаш изпада в транс.) За нас двамата и за това, което е с нас. И против всичко, което е против нас!…

ИВАН (подхваща). Очите на чашата гледат към небето!

МАРИЯ (продължава с умиление). И търсят място за нас на една зелена планета със сини езера…

ИВАН (продължава). …с пъстърви…

МАРИЯ. Щом земята се оказа мащеха за нашата любов…

ИВАН. …и отвърна очи…

МАРИЯ. …от нашата нежност!

Пият.

(Изведнъж, някак уплашено.) Иване! . . .

ИВАН (изпил вече добра глътка, смъква чашата от устата си). Какво има? (Проследява погледа й, отправен към бюрото му.)

МАРИЯ (хваща ръката му, сякаш търси закрила). То се усмихна!

ИВАН. Да, мила, то може да се усмихва.

МАРИЯ (притиска се към Иван). Но то се усмихва странно!…

ИВАН. Божествата се усмихват винаги странно.

МАРИЯ (притиска се уплашено към него). Ехидно! И ме уплаши. Нямаш си представа как ме погледна и се усмихна!

ИВАН. Успокой се, зайче!… (Взима статуетката в ръката си.) Затова съм я купил. В това лице е събрана цялата философия на Изтока… Виж.

МАРИЯ. Боже мой!

ИВАН. Усмихва се и се мръщи, смирена е като будист, а виж какъв непукизъм! О, ето и дълбоката замисленост на Лао Дзъ. (Върти статуетката.)

МАРИЯ. Моля ти се, тя е лекомислена!

ИВАН. Виж каква искреност! Забележи какво коварство!… До утре може да изброяваме! Художникът е събрал в лицето всички настроения. То плаши и очарова, натъжава и весели, буди скептицизъм, поражда оптимизъм.

МАРИЯ. И все пак… върни я на мястото ѝ.

ИВАН (усмихва се и тръгва към бюрото). Това е най-ценното, което имам… След тебе, разбира се.

МАРИЯ. Обърни я с гръб!

ИВАН (поставя статуетката на мястото й с гръб и се обръща с весело лице към Мария). Цяла вечност, откакто не сме се целували!

МАРИЯ (не обръща внимание на ръцете му, които я обгръщат). Искам да я видя!

ИВАН (учудено). Пак?

МАРИЯ. Дай ми я!

ИВАН (взима статуетката и я подава). Надявам се, че няма да я счупиш.

МАРИЯ (държи статуетката и я гледа). Странно!

ИВАН (прегръща я през кръста, откъм гърба и също гледа статуетката). Интересно е само лицето.

МАРИЯ. И ръцете. И те искат да кажат нещо.

ИВАН. Все пак всичко е в лицето, мила… Пълно с песимизъм.

МАРИЯ (замислено). Кой знае.

ИВАН. Точно така… Защото това е всъщност оптимизъм.

МАРИЯ. Боже мой, и едното, и другото! …

ИВАН (отегчено). Да пием! . ..

МАРИЯ (не му обръща внимание, гледа статуетката). Как е възможно!…

ИВАН (гали с лице нейния врат). Понякога очите се смеят, друг път плачат… Ако се взреш, ще откриеш истината, взреш ли се по-дълбоко, ще потънеш в лъжата на света.

МАРИЯ. Невероятно!

ИВАН. Художникът е мъдрец. (Иска да я целуне с чаша в ръка.)

МАРИЯ (отдръпва се). В такива моменти не умирам да ме третираш като жена.

ИВАН. Тази статуетка призовава към искреност, а?

МАРИЯ (троснато). Точно така!

ИВАН (взима бутилката). Такава е функцията ѝ.

МАРИЯ. Да омаловажава казаните думи.

ИВАН (налива в чашата). Не те разбирам.

МАРИЯ (отнесено). Думите си текат на една страна, а чувствата на друга.

ИВАН. Малката, не така!… Не искам да се съмняваме в чувствата си. (Подава й чашата.) Да му отперем по няколко чаши, а?

МАРИЯ (трепва). Чакай!

ИВАН (учудено). Какво?

МАРИЯ. Не чу ли нещо?

ИВАН. Например? МАРИЯ. Някакъв шум?

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Знам ли?… Навън.

ИВАН (весело). Важното е да не е вътре!… Навън си е пълно с шумове: дъжд, вятър, закъснели еснафи, бездомни кучета, а може би и кукумявки…

МАРИЯ (унесено). Да, така си е…

ИВАН (иска да се разведри обстановката). Вън е светът, а светът си шуми.

МАРИЯ (с болка). Как искам да забравя това!

ИВАН (с тревога). Мария! Хайде, миличка!… Не започвай… Стига!… Това е водка!…

МАРИЯ (гледа в друга посока, протяга напосоки ръка). Дай!

ИВАН (поставя чашата в ръката й). Наздраве! (Пие.)

МАРИЯ (изпива до дъно). Трябва да приготвя вечерята.

ИВАН. Прави каквото щеш, само не започвай!… Нали казахме – три дни само смях!

МАРИЯ. А не си казал нищо смешно.

ИВАН (налива). Ако ми осигуриш спокойствие…

МАРИЯ. Какво разбираш под спокойствие?

ИВАН. Ами достатъчно е само да не започнеш.

МАРИЯ. Какво?

ИВАН. Темите.

МАРИЯ (недружелюбно). Кои теми?

ИВАН (с уплаха, но и леко троснато). Твоите!

МАРИЯ (заядливо). Нима не са и твои?

ИВАН. Е, всичко е наше…

МАРИЯ. Боже, как искаше да разграничиш нещата!

ИВАН. Хайдеее, започваме! (Ядовито, но примирено.) Но нищо, ще се изтрае и това!

МАРИЯ (заядливо). И това ли ще се изтрае?

ИВАН. Аз само ще пия! (Пие.)

МАРИЯ (отнесено, иронично). Три дни само смях.

ИВАН (като леко пийнал, но си личи, че маркира). Ох, как си убодох пръста! – казала жирафата и изведнъж се сетила, че няма пръсти! . ..

МАРИЯ (без да му обърне каквото и да е внимание). Трябва да се направи нещо.

ИВАН. Ей, не чу ли смешката?

МАРИЯ (сякаш на себе си). Ние непрекъснато бездействуваме.

ИВАН. Всъщност не е кой знае каква, но ще измисля и повесела.

МАРИЯ (на своето). Далеч от всички!… Не може да няма…

ИВАН (унило). Да, знам…

МАРИЯ. …за нас закътано местенце… Но ние не правим ннщо да го намерим.

ИВАН (не му остава нищо друго, освен да се засмее). Вече сме в темата.

МАРИЯ (едва сега го поглежда). Моята тема.,

ИВАН. Добре де – твоята… Хайде, аз съм само наблюдател.

МАРИЯ. Точно така! Не си направил нищо.

ИВАН. Знаех си.

МАРИЯ. Дори не мислиш по този въпрос, а нервите ми вече са пред скъсване.

ИВАН. А моите?

МАРИЯ. Ключът е в твои ръце.

ИВАН. Но много неща зависят от теб.

МАРИЯ (поглежда го продължително). Как не те е срам!…

ИВАН (тряска чашата на масата). Тогава кажи!

МАРИЯ. Казала съм го сто пъти!

ИВАН. Добре!

МАРИЯ. И ти си казал сто пъти „добре”.

ИВАН. Стига!… Съгласих се!

МАРИЯ. Всъщност толкоз ли е трудно?

ИВАН. И това съм го казал. Първи го казах. Ти само го повтори.

МАРИЯ. Но само го каза.

ИВАН. Разбери, това не може да не стане. Рано или късно – ще стане. Защото зависи от нас.

МАРИЯ. Само от нас.

ИВАН. Тогава?

МАРИЯ. Какво тогава?

ИВАН. Да пием! Три дни ще пием, ще се целуваме и ще се смеем!

МАРИЯ. И само лека храна!

ИВАН. Съвсем лека!… (Победоносно.) Отслабнах триста грама!

МАРИЯ (тъжно). А аз пълнея ли, пълнея!…

ИВАН (весело). Ето ти и другата тема! (Злъчно, подигравателно.) Лоша обмяна!

МАРИЯ (машинално, безобидно). Простак!

ИВАН (иронично). Лоша обмяна поради лош характер. Освен това – подозрителност и ревност.

МАРИЯ. Ха-ха!… Ревнив си като слон!

ИВАН. Не знаех, че слоновете са ревниви.

МАРИЯ. Но ако са – ревността им щеше да бъде огромна.

ИВАН (вдига чашата). Така те искам, весела, пиеща, целуваща! За нас двамата!

МАРИЯ. За нас двамата!

ИВАН (включва транзисторния приемник). Ще танцуваме ли?… Или ще готвим вечерята?

МАРИЯ (влиза в прегръдката му). Какво предпочиташ?

ИВАН (лъже, но така, че и да се разбере). Да танцуваме.

МАРИЯ. Гаден си и лъжеш като прозорец!

ИВАН. Танцува ми се.

МАРИЯ (нежно). Знаеш, че няма да падна толкоз ниско… да танцувам във вила, и, второ…

Телефонът. Двамата трепват, поглеждат към апарата. Телефонът звъни повторно.

(Сякаш казва на трети човек.) Така се звъни от морето. ИВАН (сякаш с извинение). Аха!

МАРИЯ. Какво чакаш?

ИВАН. Знам ли?

МАРИЯ. Най-добре е да се обадиш.

ИВАН. Смяташ ли?

МАРИЯ (с тон на разумна жена). Разбира се. (Тактично изчезва към кухнята.)

Иван оставя чашата си на масата, тръгва към бюрото, отмества пишещата машина и сяда, след което вдига слушалката.

ИВАН. Снеже, здравей!

СНЕЖА (гласът ú). А, страшен си!

ИВАН. Какво става там?

СНЕЖА. Звъних у дома и разбрах, че си на вилата.

ИВАН. Току-що влизам.

СНЕЖА. Ще работиш ли?

ИВАН. Утре започвам.

СНЕЖА. Пътува ли добре?

ИВАН. Ами!… В Пазарджик…

СНЕЖА. Нещо лошо ли?

ИВАН. Жигльора!… (Пауза.) Тук вали.

СНЕЖА (изненадано). Глупости!… Тук е такова море и едни звезди!… Не знам с какво да ги сравня.

ИВАН (смее се). С елмази.

СНЕЖА. Е, чак пък такъв шаблон!

ИВАН. Тогава като копчета! (Смее се.) Завиждам ви.

СНЕЖА. Слушай, при теб наистина ли вали?

ИВАН. Непрекъснато.

СНЕЖА. Нищо, ще работиш.

ИВАН. Ще опитам.

СНЕЖА. Намерих ти химикалката.

ИВАН. Така ли? Къде?

СНЕЖА. В шкафчето на Ники.

ИВАН. Голям калпазанин!…

СНЕЖА. Заради него се обаждам.

ИВАН (тревожно). Какво?

СНЕЖА. Иска да ходи на бар.

ИВАН (наистина се успокоява). А така!…

СНЕЖА. Да бе, изведнъж ми дигна скандал.

ИВАН. Ами да ходи.

СНЕЖА. Какво?

ИВАН. Пусни го!

СНЕЖА. На бар?

ИВАН. Пускай го да върви!… Където ще.

СНЕЖА. Ти си луд!

ИВАН. Не знам, аз бих го пуснал. Помисли.

СНЕЖА. Добре. Да проветриш вилата.

ИВАН. Бъди спокойна.

СНЕЖА. И да оправиш стаята… Лека нощ!

ИВАН. Лека нощ! (Поставя слушалката на вилката. Към кухнята.) Ей, малката, ще танцуваме ли?

МАРИЯ (явява се с нож и картоф). Може.

ИВАН (смее се). Този разговор… малко… не те ли…

МАРИЯ (трепва, обръща глава към прозореца). А!…

ИВАН (учудено). Какво има?

МАРИЯ. Сега – не чу ли?

ИВАН. Какво, какво?

МАРИЯ. Слушай!

ИВАН (ослушва се). Да.

МАРИЯ. Какво беше?

ИВАН (спокойно). Шум.

МАРИЯ. Откъде?

ИВАН. Откъде!… Де да знам откъде!… Всеки има право да си шуми. Стига да е навън. Ние сме тук, разбираш ли?… Затворени.

МАРИЯ. Чакай!… (Ослушва се.) Нищо.

ИВАН. Дъждът!

МАРИЯ (озадачено). Дъждът… и нещо друго.

ИВАН. Зайче, остави хората да си шумят! Ние сме затворени между стени. Моята вила е моята крепост!…

МАРИЯ (не му обръща внимание). Ето и сега.

Ослушват се.

ИВАН. Нищо!

МАРИЯ. Не съм сигурна.

ИВАН. Добре де, откъде?

МАРИЯ. Не знам.

ИВАН (тръгва). Ако искаш да проверя.

МАРИЯ. Глупости!… Заключил ли си?

ИВАН (целува я нежно и прошепва тайнствено). При подобни случаи винаги заключвам.

МАРИЯ (контрира). Ааа, не такъв, не точно такъз хумор, мили!

ИВАН (целува я по устата). С тази станаха осемстотин хиляди!…

МАРИЯ. Точно?

ИВАН. Горе-долу… Мисля, че това беше юбилейната.

МАРИЯ (започва да бели картофа, играе). Осемстотин хиляди!

ИВАН. Това е световен рекорд!

МАРИЯ. Ах, тези мъже и техните статистики!

ИВАН (сепнато). Отде знаеш?

МАРИЯ (прави се на ударена). Кое?

ИВАН. Тия неща.

МАРИЯ. А ти?

ИВАН (с хумор). Аз съм мъж.

МАРИЯ (обръща гръб и тръгва към кухнята). А пък аз съм жена!

ИВАН (изсъсква злобно зад гърба й, но не наистина). Жена с минало.

МАРИЯ (както е с гръб, сякаш рецитира някаква известна мисъл). Миналото зад гърба ми, а бъдещето пред мен!

ИВАН (играе, злобно, извън себе си). Проклетнице проклета и гадна – ще те убия!

МАРИЯ (подава му назад ножа, без да се обръща). Забий го в гърба ми, но остави предната ми част все тъй красива!

ИВАН (взима ножа). За кого, красива мизернице?

МАРИЯ (все още с гръб към него). За тия, които чакат реда си!

ИВАН (сяда сломено на стола, рухва, играе). Ех, ти! (С велика болка.) Боже господи!

МАРИЯ (чака с гръб). Хайде, кога ще ме убиеш?

ИВАН. Вече не мога… Аз съм убит!

МАРИЯ (спокойно, с подигравателен тон). Ние сме все още по-силните! (Тръгва.)

ИВАН (повдига немощно глава, както е рухнал). Кои вие?

МАРИЯ (извръща пренебрежително лице и изстрелва). Жените. (Спира.) Красивите. (Изчезва.)

Иван търси музика в приемника.

(Гласът на Мария от кухнята.) Говори ми нещо.

ИВАН (отказва се от музиката). Какво?

МАРИЯ (гласът ѝ). Каквото и да е.

ИВАН (прави се на ударен). Защо?

МАРИЯ (гласът ѝ). Защото ме е страх.

ИВАН (въодушевено). Знам чудна история за подобни случаи!

МАРИЯ (гласът ѝ). Хайде!

ИВАН. Ще ти разкажа приказката за зловещото лице.

МАРИЯ (гласът ѝ, иронично). Само че по-меланхолно.

ИВАН (отново сяда на стола). Това се случило в графството Кент, в старинен замък, който имал толкова лоша слава, че цялата му прислуга го напуснала с проклятия. Там останала да живее само старата графиня, известна със странното си поведение…

МАРИЯ (с бодър глас от кухнята). И какво му било странното на това поведение?

ИВАН. Ами как да ти кажа… Имала необяснимо хоби – вечеряла с печени прилепи. (Пауза.) Пропуснах една подробност. Когато вечеряла, до нея винаги висял трупът на обесения ѝ съпруг.

МАРИЯ (бързо влиза). Забавната част започва. (Сяда.) И точно в такъв момент…

Звънецът на входа иззвънява. Мария сподавя вик, изправя се, но се овладява и сяда отново. Иван поглежда към входа. Звъни се за втори път.

ИВАН (спокойно). Не отварям. (Пауза.) Все едно, че няма никой.

Мълчат.

МАРИЯ (със заглъхнал глас). Чудно! (Пауза.) Кой ли може да бъде?

ИВАН (след пауза). Някой простак.

МАРИЯ (след пауза). Какъв простак?

ИВАН. От виладжиите.

Дълго мълчание.

Ето че се отказа. (Вдига чаша, иска да разведри настроението.) За нас!

МАРИЯ (бързо хваща своята чаша и пие след него). Да ти кажа правата, много сме наплашени. (Пауза.) Не ни остава време да бъдем щастливи. (Пауза.) Непрекъснато треперим.

ИВАН (уж небрежно). Като нас са милиони.

МАРИЯ. Да де, казвал си го.

ИВАН. За да не помислиш, че казваш нещо оригинално.

МАРИЯ (рязко). Знам!… Е, все пак за какво е туй безпокойство, това криене, с какво го компенсираме?…

ИВАН (става, надвесва се над нея и я целува). С целувки!… Усещането на една целувка изтрива времето на три дни неспокойствие. Една целувка се равнява на трийсет и две житейски неприятности, съдържа хиляда и шестстотин калории…

МАРИЯ. Мили! (Прегръща го и го целува.)

ИВАН (също я прегръща). Не разбирам как може да те тревожи едно нищо и никакво звънене. (Целува я.) Някой иска да звъни? (Целува я.) Да звъни!… Затова са звънците.

Звънецът звъни и за трети път.

МАРИЯ (трепва и се отдръпва от него). Пак!

ИВАН. Чух.

МАРИЯ (натъртва). Добре!

ИВАН. Ще звъни и ще си тръгне, не може да звъни до сутринта, я!

МАРИЯ. Де да знаеш.

ИВАН (нервно). Мария!

МАРИЯ (сякаш се извинява). Не съм спокойна!

Мълчат. Ослушват се. Нищо.

ИВАН. Всеки що-годе културен човек… (разглежда уж нехайно чашата си), когато звъни някъде (отпива) и не му отварят, и си отива.

МАРИЯ. Ами ако не е културен?

ИВАН. На простаци не отварям.

МАРИЯ. Ами ако не е и простак?

ИВАН. Познавам само интелигентни и простаци – други не познавам.

МАРИЯ. Не се прави на ударен.

ИВАН. Искаш да кажеш… някой… който иска… да ни…

МАРИЯ. Аха!

ИВАН. Голяма работа!… Да не сме първите?… И това трябва да стане някой ден. Нищо не е безкрайно.

МАРИЯ (просветва). Мили!

ИВАН. Ще си кажем истината и толкоз.

МАРИЯ (притиска лице до неговото). Затова те обичам, такъв те обичам!

Звъни се продължително. Двамата поглеждат отново към входа. Звъни се продължително, без прекъсване.

(След като най-после звънецът е млъкнал.) Боже мой!

ИВАН. Мария!… (Поглежда я въпросително.)

МАРИЯ (учудено). Какво?

ИВАН. Мислиш ли?… (Тръска глава.) Не!

МАРИЯ (отначало не може да загрее, но след като се е досетила). Това е изключено!

ИВАН. Сигурна ли си?

МАРИЯ. Познаваш неговата деликатност… Дори да знае… пак… Не! Не би дошъл!… Освен това той е повече от сигурен, че в момента пътувам към морето, в спално купе.

ИВАН. Повече вярвам на неговата деликатност.

МАРИЯ. Иване! Да не излезе нещо съвсем друго?

ИВАН. Например?

МАРИЯ. От другите работи.

ИВАН. Преди да изтърсиш глупост – помисли.

МАРИЯ. Наистина.

ИВАН (усмихнато). Убийство, туй-онуй.

МАРИЯ (въздъхва). Ох! . . .

ИВАН. Главата си режа, ако някой от съседите не е дошъл за кибрит или олио! Лично аз съм правил такива идиотщини за цигари!

Звъни се. Този път съвсем без прекъсване.

(Решително.) Влез в кухнята!

МАРИЯ (уплашено). Не!

ИВАН. Ще го отпратя веднага! (Изтиква я бързо, но леко към кухнята с една-две целувки по косата.) Хайде!… Виж сега какво става!

Мария се връща бързо и грабва бутилката и чашата от масата.

Царица си!…

Мария изчезва към кухнята. Иван се отправя решително към входа, където продължава да се звъни.

(Все още на сцената.) Кой звъни?

Пауза.

 

Ало, кой звъни?

ЕЛИЗА (гласът ú). Ами как да ви кажа… (Чувствува неудобство да обяснява.) Не ме познавате.

ИВАН. Момент! (Излиза.)

Влизат Елиза и Иван.

ЕЛИЗА (с приятен, изпълнен с деликатност глас). Извинете за безпокойството, но трябваше да вляза… Нямате си представа как вали. ..

ИВАН (не особено любезен). Знам как вали.

ЕЛИЗА (с усмивка, която извира от нейната красота и нейните трийсет и пет години). Тези, които са на топло, едва ли знаят.

ИВАН (чуди се какъв тон да държи). Не е особено топло.

ЕЛИЗА (с милващ глас и усмивка). Лъжете се. Тук е особено топло. (Разглежда обстановката.) Топлината не идва само от печката.

ИВАН. И все пак – само от нея.

ЕЛИЗА. Не, вие лъжете, тази топлина има особено име. Бих казала…

ИВАН (и учудено, и с прикрито раздразнение). Знаете ли как ви слушам?

ЕЛИЗА (наивно и мило). Как?

ИВАН. С нетърпение.

ЕЛИЗА. Да кажа нещо и да си изляза, нали?

ИВАН. Имам ли вид на мъж, който може да се изрази така?

ЕЛИЗА. А аз имам ли вид на жена, която не разбира от намеци?

ИВАН. Никак.

ЕЛИЗА (сякаш на себе си). Топлината тук се излъчва от присъствието… Ще позволите ли да ви се извиня още веднъж?

ИВАН (наблюдава слисано как непознатата отърсва шлифера си от дъжда). Позволявам ви да се извинявате колкото щете, но вие ще ми позволите ли да ви открия, че не ви познавам?

ЕЛИЗА (оправя косата си). И аз не ви познавам.

ИВАН. И мислите ли, че до утре ще разговаряме за това, колко много не се познаваме?

ЕЛИЗА. Защо? С мен може да се разговаря и за други неща.

ИВАН. А знаете ли колко страшно сте сгрешили вилата, на която е трябвало да звъните?

ЕЛИЗА. Досадно е да се допусне. (Разглежда обстановката.)

ИВАН. Тук стават грешки.

ЕЛИЗА. За такива грешки си има хора. Ей, наистина ми харесва! (Пак разглежда обстановката.) А грешки стават, разбира се… Това е холът, нали?

ИВАН (иронично). Да, това е холът.

ЕЛИЗА. Нахално звъних, нали?

ИВАН. Повече от допустимото.

ЕЛИЗА. Извинете, наложи се.

ИВАН. Не знам какво може да ви наложи да звъните десет пъти.

ЕЛИЗА (учудено). Десет?

ИВАН. Е, пет.

ЕЛИЗА (спокойно). Аз звънях само един път.

ИВАН (бързо). Какво?

ЕЛИЗА (нехайно). Я да успокоим атмосферата!

ИВАН. А другите четири пъти?

ЕЛИЗА (спокойно). Аз звъних само последния път.

ИВАН (съвсем изненадано). Глупости! Вие звъняхте… Ей, кой е звънял преди вас?

ЕЛИЗА (взима статуетката и я разглежда). Друг.

ИВАН (понечва да каже нещо, но се овладява, прави многозначителна пауза, мъчи се да измисли достоен отговор). О, ясно!

ЕЛИЗА (разглежда статуетката). Какво е ясно?

ИВАН (натъртва). Другият!

ЕЛИЗА (вдига статуетката, показва му я). Това не може да бъде.

ИВАН. Ясно, че другият. Дама като вас едва ли може да направи крачка сама.

ЕЛИЗА (искрено учудена). Защо? Какво ми е?

ИВАН (изтърсва го). Много сте шик.

ЕЛИЗА (делнично). Знам… Затова съм тук.

ИВАН (объркано поглежда към кухнята). Ха!… (Високо.)

Вие знаете защо сте тук?

ЕЛИЗА. Извинете, но предпочитам да говорим само за онова, което би представлявало интерес за нас.

ИВАН. За вас!

ЕЛИЗА (спокойно). За мен… и някои други.

ИВАН (след кратка пауза). Позволявате ли да ви оставя за три секунди сама?

ЕЛИЗА. Ще заключите ли?

ИВАН (откровено). Да.

ЕЛИЗА. Защо?

ИВАН (в движение към вратата). Понеже споменахте за други. (Излиза и се връща. Демонстративно пъха ключа в джоба си.) Сега вече другите могат да влязат само през комина.

ЕЛИЗА. Лицето на божеството не ми излиза от ума. В него има всичко: радост, скръб, лъжа, истина, лицемерие, благородство, пъзливост, героизъм…

ИВАН. Завиждам ви.

ЕЛИЗА. Този път за какво?

ИВАН. За времето, с което разполагате.

ЕЛИЗА. Понеже изброявам?

ИВАН. Спокойно, обширно…

ЕЛИЗА. Представям си оригинала.

ИВАН (внезапно). Слушайте, коя сте вие?

ЕЛИЗА (най-спокойно). Елиза.

ИВАН. Как?

ЕЛИЗА. Е-ли-за!

ИВАН. Само?

ЕЛИЗА. Какво повече?

ИВАН. Аха!… (С ирония, но и респектирано.) А къде сте се научили да сте умна?

ЕЛИЗА. Много го усукахме, да ви кажа… Мисля, че е време да започнем… Преди всичко да ви се извиня още веднъж. Да се влиза в чужда къща и да се нарушава спокойствието на стопаните е неприсъщо нито за мен, нито за Ерик.

ИВАН. За кого?

ЕЛИЗА. За Ерик… Да не говорим за Пап, който би заобиколил дори мравуняка от страх да не го стъпче.

ИВАН (иронично). Такъв ли е Пап?

ЕЛИЗА. Да.

ИВАН (все тъй иронично). Не вярвам.

ЕЛИЗА. Ще се уверите.

ИВАН (прави някакво движение на слабост). Кога?

ЕЛИЗА. След малко.

ИВАН (леко, сякаш му доставя удоволствие да се шегува). Елиза, мила, тук има нещо, от което се нуждаете безкрайно много.

ЕЛИЗА. За какво говорите?

ИВАН (смее се). Не виждате ли? Ето!… (Сочи телефона.) Просто казвате номера, ще звъня в една сграда, където ще се раздвижат няколко бели ангели. Те ще бъдат много бели и бързи, движенията им ще бъдат чевръсти… Жозефина, повярвайте, те идват винаги!… (Тръгва към телефона.) Клеопатра, позволете!…

ЕЛИЗА (започва да се смее от сърце, чисто и очарователно). Иване, седнете!

ИВАН. А! (Ухилено.) Името ми прозвуча като звънче.

ЕЛИЗА. Седнете и слушайте!

ИВАН (въпреки учудените погледи, които й отправя, се подчинява и сяда). Авантюра за милиони!

ЕЛИЗА. Работата е там, че за да не ви изплашим в тази дъждовна нощ, първо се появих аз. Дама. Красива. Кой би се изплашил от мен?

ИВАН (поглежда я). Наистина. (Пауза.) Само аз.

ЕЛИЗА. Ако съм успяла вече…

ИВАН. Разчитате на прекалено бързи успехи.

ЕЛИЗА. Ако вече съм успяла да спечеля доверието ви (натъртва), кажете на вашата дама да се появи.

ИВАН (прави се на ударен). Може ли вече?

ЕЛИЗА. А пък аз ще повикам Ерик и да почнем.

ИВАН (след пауза). Вашият хумор ме очарова.

ЕЛИЗА. Тогава Ерик направо ще ви плени.

ИВАН. Непрекъснато ми говорите за някакъв Ерик. Кой е той?

ЕЛИЗА. Човекът, който от деликатност още продължава да стои под дъжда.

ИВАН. Ще влезе и той, така ли?

ЕЛИЗА. Разбира се.

ИВАН. Но кой е този Ерик?

ЕЛИЗА. Човекът, който ще преговаря с вас.

ИВАН. Извинете, но наистина съм изумен… Та за коя дама казахте, че трябва да се появи?

ЕЛИЗА. Тази, която скрихте.

ИВАН. Нямам навик да крия дамите си.

ЕЛИЗА. Това си е ваша работа.

ИВАН. А кое е ваша работа?

ЕЛИЗА. Казах ви… Моята работа е почти свършена. Сега трябва да влязат Ерик и Пап.

ИВАН (подскача). И Пап?

ЕЛИЗА. И той.

ИВАН. Други няма ли?

ЕЛИЗА. Не… Ерик, Пап и Аз.

ИВАН. Всичко трима.

ЕЛИЗА. Мисля, че сме достатъчно.

ИВАН. И ще ни убиете?

ЕЛИЗА. Ще преговаряме.

ИВАН. Но главно Ерик, така ли?

ЕЛИЗА. Е, да.

ИВАН. Той е шеф на бандата.

ЕЛИЗА (поглежда го с лека досада и свива рамене). Да… Повикайте дамата си.

ИВАН (вика към кухнята). Мария!

Мария се появява, спокойна на вид, пък и изглежда добре, нещо се е понаправила, защото е разбрала, че работата няма да мине без нея. Двете жени се наблюдават известно време така, както могат да се наблюдават само жени.

(Леко объркано.) Мария, това е Елиза!

МАРИЯ. Добър вечер.

ЕЛИЗА. Добър вечер, мадам!… Имате чудна кожа.

МАРИЯ. Да, но при вас всичко е чудно.

ЕЛИЗА. Понеже при нас това е лесно, мадам. (Към Иван.) Ще поканите ли господата, които са под дъжда?

ИВАН (поглежда я, поглежда въпросително и Мария, която не знае как да реагира). Просто не знам защо ви се подчинявам.

ЕЛИЗА. Защото сте кавалер.

Иван тръгва и излиза.

(Поглежда към Мария.) Ще позволите ли… (измъква от пазвата си една праскова)… да изям това във ваше присъствие?

МАРИЯ (почти шокирана). Моля.

ЕЛИЗА. Вкусни праскови, откъснахме ги от дървото в градината. (Яде сладко, но изящно.) Какъв лак употребявате?

МАРИЯ (смутено поглежда ноктите си). Нищо особено… Светъл.

ЕЛИЗА (показва ръката си като дете). И моят е светъл. Ако ни остане време, ще бъдете ли любезна да ми покажете козметиката си?

МАРИЯ. С удоволствие, но ще ви разочаровам. Аз съм делова жена и стоя настрана от тия неща.

ЕЛИЗА (както яде). Но все пак сте жена… И ми харесвате. Лично аз предпочитам жените, които не са само жени, макар че напоследък се налагат жените, които са само жени. (Смее се на каламбура си.)

МАРИЯ (усетила смътно разположение към нея). Това е голям въпрос и спорен. Ако го наченем, ще ни отнеме време.

ЕЛИЗА. Впрочем всичко ми е ясно… А на вас?

МАРИЯ. На мен не всичко ми е ясно.

ЕЛИЗА. Защо?… То е толкова просто. . . Като въпроса за дългите крака…

МАРИЯ. Моля?

ЕЛИЗА. Никога няма да излязат от мода… (Смее се.)

МАРИЯ (през смях). Права сте. Напоследък ги носят много.

Тримата влизат и заварват жените, овладени от смях. Ерик и Пап са високи, красиви мъже. Пристъпват с лека атлетическа походка. Иван, който ги следва, макар че не е лош, сякаш избледнява. Новодошлите са облечени по последните изисквания на модата. Ерик и Пап дояждат прасковите си, поставят костилките в пепелника.

ЕРИК. Добър вечер!

Пап се покланя безмълвно.

 

(Към Мария.) Имате странно одухотворено лице.

ЕЛИЗА (към Мария). Това е Ерик, за когото ви говорих.

МАРИЯ. Добър вечер.

ЕЛИЗА. А това е Пап. (Усмихва се.) Какво да ви кажа?… Ерик обича да говори, а Пап обича да мълчи.

Ерик и Пап отърсват шлиферите си и ги смъкват. Иван ги отнася в антрето. Всеки заема стола си. Гостите сядат един до друг на едната страна на масата, а Иван и Мария заемат срещуположната страна, може би се страхуват от нещо, може би –по тази причина предпочитат да се чувствуват един до друг. Ерик оглежда любопитно обстановката, а Пап седи неподвижно и сякаш нищо тук не го интересува.

ЕРИК (любезно). Мога ли да погледна книгите ви?

ИВАН (изненадан). Ако ви интересува…

ЕРИК (изправя се). Книгите ме интересуват.

ИВАН (язвително). Така ли?

ЕРИК (както е станал, поглежда го с полуусмивка). Вие сте изненадан?

ИВАН (откровено). Да.

ЕРИК (готви се да отвърне нещо с усмивка, но съглежда статуетката). А! (Отива до бюрото и я взема.) Елиза, видя ли това?

ЕЛИЗА. Да, Ерик.

ЕРИК (към другия). Пап, какво ще кажеш!

Пап поклаща утвърдително и многозначително глава.

ЕЛИЗА (към Ерик). Представяш ли си оригинала?

ЕРИК. Взе ми думите от устата.

Иван и Мария се споглеждат.

Ерик разглежда статуетката съсредоточено. Лицето му сякаш потъмнява, опечалява се. Той бавно връща божеството на мястото му.

 

ЕЛИЗА (с лека тревога). Ерик!…

Ерик застава с гръб към тях, до бюрото.

Ерик, моля те!…

ЕРИК (връща се към масата, но не сяда. Към Пап.) Стана ми малко тъжно, Пап.

ЕЛИЗА (за да прогони неловкото положение). Вече се извиних за прасковите.

ЕРИК. Добре.

Елиза. (Поглежда домакините.) Можем да започнем. Най-напред да се оправдаем – неканени гости, в неудобно време. Нахални. Но след малко ще разберете. (Сяда.)

ИВАН (слага покровителствено ръка върху рамото на Мария). Да сме наясно. Няма да се поддадем на каквито и да са клопки. Ако сте дошли за шантаж, ще ви помоля да се ометете.

ЕРИК (отправя му поглед и заявява бавно). Нашата мисия има друг характер.

ИВАН. Мисия? (Става.) Каква мисия?

ЕРИК (спокойно). Може би приятна.

ИВАН. Не говорете глупости!… Няма да ни уплашите! (Изглежда, че му се е събрало много в последните години.) Омръзна ни да се крием! И всичко останало ни омръзна! (Яростно към тримата.) Никой не може да ни уплаши!… Най-малко вие! (Смело.) Ето ни – тук сме! Обичаме се и… Какво искате?… Убийте ни! Смачкайте ни!… И без това ни е омръзнало да се крием като плъхове.

Мария избухва в плач. Гостите гледат изненадано.

(Отново покровителствено прегръща Мария.) Разберете – не ни плашите!… Никак!… Това, което сте намислили, няма да стане!

ЕЛИЗА. Откъде знаете какво сме намислили?

ИВАН (вика). Не знам!… Вие знаете!

Елиза се готви да каже нещо, но Ерик я прекъсва с жест.

(Продължава с висок глас.) Казвам ви го и си го запишете: няма сила, която да ни раздели! (Омеква.) Макар че за тия неща не бива да се крещи. В момента никак не ми е приятно да парадирам с любовта си… (Леко повишава тон.) Знам, че сте дошли да ни спасявате. В необичайно време, но в удобни за вас обстоятелства. Но се чудя на акъла ви, на стила ви… Постъпката ви е не само необяснима, но и хлапашка… старомодна. (Извиква.) Да, другари!… Няма да мине!… Ако трябва да отговаряме, ще отговаряме първо пред съвестта си. Ако се наложи, ще отговаряме и пред обществото. Но така… с тайнствени посещения и мистификации – никога!… Няма да се предадем!

Мария изхлипва.

 

(Той погалва косата й.) Забранязам ти да плачеш пред тия!

Посетителите наблюдават как Иван бърше с нежност сълзите ѝ, как тя се притиска до гърдите му и търси закрила.

 

(Кротко.) Това е, другари!… Напуснете вилата.

ЕРИК (въздъхва). Мисля, че точно на това място се пие кафе.

ИВАН (достойно). А пък аз мисля, че другарите точно на това място от разговора трябва да се изметат.

ЕРИК. Ние не сме другари.

Иван и Мария трепват. Тревожна музика. Мария инстинктивно се притиска до Иван, който я притиска още по-силно до себе си.

 

(Спокойно.) Не сме другари и няма да си излезем лесно.

ИВАН. Така ли мислите?

ЕРИК (кротко). Да.

ИВАН. Разчитате на числено превъзходство?

ЕРИК (сериозно и съсредоточено се изправя, отива при Иван и просто ״изстрелва“ в лицето му). Десет години сме се готвили за този момент!

Тревожна музика. Ерик се връща на мястото си. Елиза сякаш чувствува необходимост да подскаже с усмивка, че положението не е толкоз тревожно; дори протяга ръка и погалва ръката на Мария, която рязко се отдръпва. Само Пап е неразбираем – камък.

Казах ви, че точно на това място се пие кафе.

ЕЛИЗА. Боже мой, не разбрахте ли, че трябва да приготвите кафе?… За Пап – двойно! .. . (Усмихнато.) Нали, Пап?

Пап потвърждава с кимване.

 

ЕРИК (усмихнато). И никаква захар!

ЕЛИЗА (пояснява тактично). Що се отнася до нашите кафета.

ИВАН (след дълга пауза). Мария… (погалва косите ú), приготви кафе. (Понеже тя не реагира, целува я по страната.) Хайде, мила! (Иронично.) Гостите, които имат числено превъзходство, настояват за кафе.

Мария бавно излиза от прегръдката му, тръгва към кухнята, спира, обръща се, поглежда всички и изчезва. Ерик въздъхва и се отпуска на стола. Елиза става и се присламчва към библиотеката. Пап също става, приближава се до бюрото и взима статуетката. Първото нещо, което чуваме в настъпилата тишина, е дъждът. Ерик се изправя и отива до прозореца. Взира се през процепите на капака, ослушва се. Елиза измъква една книга, обръща се и спира погледа си на Ерик. Иван взима кутията с цигари, отваря я, но тя се оказва празна. Става и тръгва към бюрото. Пап, без да иска, пречи на отварянето, тъй като се е захласнал в статуетката. Иван го поглежда. Пап не го вижда, но усеща полуотвореното чекмедже до бедрото си, спокойно се отмества, без да се извини. Иван измъква пакетче цигари, затваря чекмеджето и се връща при масата. Пап го проследява с поглед. Иван пали цигара. Вдъхва жадно дима. Среща погледа на Елиза. Пап се приближава до Елиза, понесъл отворен албум с репродукции на Пикасо. Иска да покаже нещо. Забелязва погледа й, отправен към Иван. Елиза усеща, че искат да й покажат нещо, поглежда отворените страници. Гръмотевица. Ерик напуска прозореца и се връща при масата. Сяда. Иван става. Сега той отива до прозореца. Застава с гръб към нас, суети се, изчезва в кухнята. Тримата неканени гости се споглеждат. Но само за момент. Елиза и Пап продължават да разглеждат албума. Ерик вдига пакетчето с цигари, измъква цигара. Налапва я и я запалва. Всмуква, закашля се, смачква цигарата в пепелника. Елиза, която е видяла опита му да пуши, се усмихва. Пап също е видял този опит, но остава равнодушен. Иван се връща от кухнята, разхожда се на-пред-назад. Просто няма какво да прави. Мария се появява от кухнята. Носи поднос с пет чаши. Нарежда ги върху масата. Този път Пап е този, който пръв се насочва към кафето. Веднага разбира коя е неговата чаша – тя е огромна. Взима я и сяда на бюрото. Останалите четирима сядат около масата. Елиза се усмихва. Пап е този, който първи започва да пие. Жадно. Забелязваме как настроението му се подобрява. Цялата му същност се изпълва с доволство. Елиза му се усмихва. Усмивката на тази жена сякаш успява да успокои атмосферата. Дъждът шуми.

Иван вдига глава и отваря уста да каже нещо. Гръмотевица.

ИВАН (след заглъхването на гръмотевицата). Вие сте спокойни, нали? (Повишава тон.) Ако не сте другари, какво сте?

МАРИЯ. И тези имена! …

Мълчание. Всеки пие кафето си.

ИВАН (изкрещява). Разбирате ли?

МАРИЯ (изкрещява). Що за чудовища?!

ЕЛИЗА (обезпокоено към Ерик). Ерик?

ЕРИК (меко). Да, Елиза. (Остава чашата си на масата. Измъква от вътрешния джоб на сакото си нещо като табакера. Поставя го в средата на масата. Натиска някакъв бутон.)

Тишина. Чува се съскане. Шум от вълни, крясъци на чайки, жена се смее щастливо. Тя идва към нас.

ЗАПИС:

МАРИЯ (задъханият ѝ глас, след смеха). Морето е топло като ръката ти!…

ИВАН (гласът му, ленив). Не ме пръскай!

МАРИЯ (гласът ѝ, закачлив). Ще те пръскам!

ИВАН (гласът му). И се дръпни от слънцето.

МАРИЯ. Няма!

ИВАН. Тогава ме целуни!

МАРИЯ. Няма!

ИВАН. Обрала си водораслите на цялото море.

МАРИЯ. Нека!

ИВАН. Седни на пясъка!

МАРИЯ. Не искам!

ИВАН. Онова там човек ли е?

МАРИЯ. Еее, пъзльо, на целия плаж сме сами.

ИВАН (настоява). Онова е човек!

МАРИЯ. Това е пън, изхвърлен от вълните.

ИВАН. Красив ли е?

МАРИЯ. Комфортен.

ИВАН. Обичам да седя на комфортни пънове.

МАРИЯ. Ще отидем ли?

ИВАН. Ако ме вдигнеш.

МАРИЯ. Хитрецо жалък – искаш да ме целунеш!…

Магнетофонът съска. Мария и Иван се споглеждат. Ерик, както пие кафе, им дава знак да мълчат и слушат. Шумът на вълните. Този път по-силно.

ИВАН. Хубаво е да седиш на пън и да риташ морето!…

МАРИЯ. Седиш си и си риташ морето! Риташ го, риташ го, а то…

ИВАН. Не знае, че го риташ.

МАРИЯ. Не те забелязва.

ИВАН. За него си нещо като пън.

МАРИЯ. Тресчица.

ИВАН. Онова там… МАРИЯ (безгрижно). Кое?

ИВАН. Не е ли човек? МАРИЯ. Не, глупако!… Сами сме.

ИВАН. Омръзна ми да се крия.

МАРИЯ. И на мен.

ИВАН. Умирам за едно особено място.

МАРИЯ (безгрижно). Какво например?

ИВАН. Красиво и тихо.

МАРИЯ. Закътано.

ИВАН. Да, където да бъдем сами… Ама много сами…

МАРИЯ. Съвсем.

ИВАН. Да.

МАРИЯ. Мислиш ли, че съществува такова… особено място?…

ИВАН. Сигурно.

МАРИЯ. Най-напред да ликвидираме висящите въпроси.

ИВАН. Изчезнем ли, въпросите ще се ликвидират сами… Те ще свикнат без нас… Може би наистина съществува едно местенце край морето или в планината… Сами, разбираш ли?

МАРИЯ. Всичко зависи от теб.

ИВАН. Хайде де!

МАРИЯ. Предложи и ще видиш.

 

Ерик натиска бутона. Край на записа. Тишина.

ЕРИК. По-нататък се целувате и се уверявате в любовта си.

Иван и Мария си отдъхват.

Хареса ли ви записът?

ИВАН (злобно). Долен шпионаж!

МАРИЯ. Шантаж!

ИВАН (поглежда гостите). Е?… Ние сме в ръцете ви.

Ерик безмълвно поставя магнетофончето в пръстения пепелник. Взима запалката на Иван от масата. Щрака и поднася към „апаратурата”. Малко дим, пламък – всичко изгаря без остатък.

ЕРИК. Толкова по въпроса за шантажа!

МАРИЯ (изненадано). Тогава?

ЕРИК. Какво тогава?

МАРИЯ. Защо беше това?

ИВАН. Какво искате?

МАРИЯ. За какво сте дошли?

ЕРИК (след пауза). Дошли сме да изправим една грешка.

ИВАН (след пауза). Наша?

ЕРИК (въздъхва). Наша!… (Пали цигара.) Една голяма грешка! (Закашля се и отново гаси цигарата.)

 

Елиза и Пап са навели глави.

Грешка, допусната преди няколко хиляди години.

ЕЛИЗА. Ваши ли бяха гласовете от записа?

ИВАН. Да.

ЕРИК (внезапно става, прави няколко крачки). Вие ли търсите местенце за спокойствие и щастие?

Иван иска да каже нещо, но Ерик избързва.

Далеч от всичко… И от всички?

Пауза.

ИВАН. Това си е наша, лична работа.

ЕРИК. Дошли сме да разговаряме открито! (Сяда на стола си.) И реално.

Иван отново понечва да се обади.

 

От три години вие ли бъбрите за усамотение?

ИВАН. И какво?

ЕРИК. Питам – вие ли?

ИВАН. Ние!

ЕРИК. Двамата?

МАРИЯ. Да.

ЕРИК. Тогава…

ИВАН (изведнъж). Разберете ни, обичаме се, а непрекъснато трябва да се крием!…Искаме да бъдем заедно, а не можем. Сто неща ни пречат!… Нервите ни са разбити. Кажете – как да обясним на хората? (Става.) Да играем честно… Но как? Какво да кажем на обществото и какво на близките? Всеки на нашето място…

ЕРИК. Би потърсил разрешението!

ИВАН (троснато). Да!

ЕРИК (продължава). И мястото!

МАРИЯ. Да, да!

ЕРИК (продължава). Където няма да дава отчет на никого!

ИВАН и МАРИЯ (заедно). Да!

Иван сяда на стола.

ЕРИК- Не ми се карайте.

ИВАН (избухва). Аз ли ви се карам!… Аз?… Вие нахълтахте без покана, вие пуснахте магнетофона, вие говорите неясно!…

МАРИЯ (крещи). А един от вас през цялото време мълчи като пукал и още не можем да разберем функциите му!

ЕРИК. Защо? Човекът обича да мълчи.

ИВАН (вика). Тогава излезте и мълчете вън!

ЕРИК. Ей, вие още ли не разбрахте, че сме дошли да ви помогнем?

МАРИЯ. Мерси! Омръзна ни да ни помагат!

ЕЛИЗА (кипва). Ерик, защо го усукваш?

ЕРИК (извиква). Елиза!

ЕЛИЗА. Защо не кажеш на хората?

ЕРИК (строго). Елиза, тази вечер ти изобщо говореше повече от необходимото!

ЕЛИЗА. А ти си неузнаваем и не те разбирам!… Досега да сме свършили.

ЕРИК. Това е чисто моя работа!

ЕЛИЗА. Така ли?

ЕРИК (властно). Млъкни! (Гледа я строго.)

ЕЛИЗА (търси подкрепата на Пап). А ти няма ли да си отвориш устата?

Пап е спокоен, все едно, че не е ставало дума за него.

Боже, Пап, какво става с теб?… Ерик, погледни го!…

Пап не излиза от непроницаемото си спокойствие.

ЕРИК. Мълчи!… Защото говориш и заради него.

ЕЛИЗА. Не знам кой говори и не казва нищо.

ЕРИК. Елиза!…

ЕЛИЗА. Какво – „Елиза”?! (Става и тя.) Виж ги! (Сочи домакините.) Още не знаят нищо!… Кажете, знаете ли нещо?

ИВАН. Не.

ЕЛИЗА (към Ерик). А времето минава.

ЕРИК. Ако не спреш, ще прекратя преговорите и ще се махна!

ЕЛИЗА. И ще направиш добре!

ИВАН. Ооо, преговори!…

ЕРИК (на Елиза). Казвам ти!

ЕЛИЗА. Казваш… Ерик, разбери, неузнаваем си… И Пап! Пули се!… Мълчи като риба!…

Пап се окашля.

 

(Засмива се.) Добре, че каза нещо.

Пап се оттегля, сяда на бюрото и отново взима божеството в ръцете си.

ЕРИК (не сдържа усмивката си, породена от действията на Пап). Остави ме да продължа. (Към домакините, които гледат учудено ту единия, ту другия.) Направо към въпроса!… Дошли сме да ви предложим място за двама.

В настъпилата тишина Иван и Мария поглеждат към Елиза.

ЕЛИЗА (кима приятелски). Да.

ЕРИК (продължава). Едно място, пред което бледнее дори представата ви за рая.

ИВАН (окопитва се). Така ли?

ЕРИК. Едно чудесно място!

ИВАН. Интересува ме защо тъкмо вие ни предлагате това?!

ЕРИК. Защо трябва да се интересувате?

ИВАН. Интересува ме и какво ще спечелите от сделката?

ЕРИК. Нима не е достатъчно, че вие двамата ще спечелите?

ИВАН (иронично). Когато трима непознати идват в дома ти и ти предлагат рая, човек не може да не си зададе някои въпроси.

ЕРИК. Добре. Изгодата ще бъде взаимна. Това удовлетворява ли ви?

ИВАН (иронично). Значи няма да мине без изгоди?

ЕРИК. Естествено.

ИВАН. За двете страни.

ЕРИК. Ще спечелим и ние… (Пауза.) Дори повече от вас.

ИВАН. Такава откровеност ми харесва.

ЕРИК (с надежда). Тогава?

ИВАН. Какво тогава?

ЕРИК. Ще преговаряме ли?

ИВАН. За щастието си не преговарям!

ЕРИК (въздъхва). И трябва да започнем отначало?

ИВАН. Мисля, че сме свършили.

ЕЛИЗА (извън себе си). Ерик, кажи останалото!

ЕРИК (на Иван). Слушайте, знаем всичко за вас. Колко се обичате и колко сте нещастни в щастието си, обвързани с условността. Знаем за стремежа ви да се съберете, да се осъществите . ..

ЕЛИЗА (извиква). Направо!

ЕРИК. Предлагаме ви кът с море и планина, залив, пясъци, бризи в клоните на кедрови дървета, ливади, прохладни гори, скали, дюни, ручеи и водопади!

ЕЛИЗА. Поток, който пада направо в залива!…

ЕРИК. Никаква зима!…

ЕЛИЗА. Лятото е пролет, а пролетта – лято!

ЕРИК. Цял живот по бански гащета… Водите на залива гъмжат от риба, в потоците – пъстърва, в горите – сърни и елени …

ЕЛИЗА. И само двамата!

ЕРИК. Единствените хора сред рая!

Пауза.

ИВАН (поразен от сериозността на тона му). И какво ще искате срещу това?

ЕРИК (спокойно). Да се обичате.

МАРИЯ- Само?

ЕРИК- Да.

ИВАН (развеселен). А така!…

МАРИЯ. Друго нещо?

ЕРИК. Нищо.

ИВАН. Че ние се обичаме и тук.

ЕРИК. Да, но ние искаме да се обичате там.

ИВАН. Става забавно!… Мария, става очарователно!… Господин Ерик, вече не съжалявам, че нарушихте спокойствието ни… Мария, ще кажеш ли нещо?

МАРИЯ. Струва ми се, че присъствувам на холивудски мюзикъл!…

ЕРИК (сериозно). Трябва ли да го нарисувам отново?

ИВАН. Такъв пейзаж не съществува в България.

МАРИЯ. Поне на нас не ни е известен.

ЕРИК (сериозно). Не говоря за България!

Тревожна музика.

ИВАН (окопитва се след смущението). Аха!… Започвате да се изяснявате.

МАРИЯ. Но такова нещо няма дори на планетата ни!

ЕРИК (спокойно и сериозно). Не говоря и за планетата.

Подчертано тревожна музика.

Едва сега Иван и Мария се вглеждат, както подобава, в гостите. Нещо повече – едва сега се притискат истински един към друг, да се почувствуват, да си вдъхнат кураж. Мария трепти в прегръдките му, Иван я стиска здраво.

Пап идва при масата, взима неизпитото кафе на Елиза и се връща при бюрото, където го изпива на една глътка.

 

ЕЛИЗА (нарушава тишината). Браво, Ерик!… Реабилитира се. Беше просто блестящ.

ЕРИК (измъква кърпичка и забърсва потта по челото си). Какво?… Не вярвате ли?

ИВАН (сломено). Това е поразително!… (Взира се в гостите.)

ЕРИК. Спомнете си дъжда.

ИВАН. Какво… дъжда?

ЕРИК. Как заваля внезапно …

МАРИЯ (глухо). Наистина …

ЕРИК (спокойно). И ще спре внезапно …

ИВАН. Кккак?

ЕРИК. В първата секунда . . .

ЕЛИЗА. След излизането ни.

ИВАН (объркано). Аз… (Разтрива лицето си.) Мария!… Аз…

Мария го погалва.

Пап се раздвижва. Иван и Мария не го забелязват. Гостите с учудване следят как смъква обувката си, отърсва я и я обува отново. Поглежда ги невъзмутимо, помръдва рамене, сякаш казва: Какво да правя, нещо влезе в обувката ми. Елиза се усмихва.

 

(Облегнат на масата и скрил лице в дланите си.) И казвате, че ще спре след излизането ви?

ЕРИК. Да.

ИВАН (вдига глава). Мечтая за стихването на дъжда.

ЕРИК. Пак ли ни гоните?

ИВАН (мъчи се да разкопчае яката си). А, гоня… Кой може да ви изгони? И какво значение, че ви гоня?… Вие сте силни… Ние сме ваши пленници…

ЕЛИЗА. Нима допускате … че …

ЕРИК (силно възмутен). Ооо, не така! (Става решително.)Само не така!… Вие не разбрахте с какви хора имате работа!… (Решително.) Елиза!

ЕЛИЗА (с тревога). Ерик, моля те!

ЕРИК (с болка). Хайде, Пап!… Те не ни разбраха.

ЕЛИЗА. Ерик, седни!

ЕРИК (настойчиво и сериозно). Хайде!… Тръгваме!…

ЕЛИЗА. Съвземи се!

ЕРИК. Те мислят, че са жертви!… (Към своите, понеже те стоят.) Чувате ли?

ЕЛИЗА. Ерик, успокой се!

ЕРИК. Те помислиха, че сме дошли да си послужим с насилие.

ЕЛИЗА (маневрира). Добре! Ще си отидем. Но преди туй да кажем всичко, до последната подробност. (Към Иван.) Вижте какво, нямате ли нещо за пиене?

ИВАН (учудено). Какво?

ЕЛИЗА. Алкохол!

ИВАН (сам не разбира как го изтърсва). Имаме водка.

ЕЛИЗА (бързо, почти весело). Дайте водка!

ИВАН (готви се да тръгне към кухнята). Сега!

МАРИЯ (извиква). Не!

ИВАН. Страхуваш ли се?

Мълчание.

ЕЛИЗА. Позволявате ли… аз?

ИВАН. Бутилките са в хладилника. Веднага ще видите чашите.

Докато всички мълчат, Елиза отива в кухнята и се връща. Носи бутилка и чаши.

 

ЕЛИЗА (подрежда чашите и дава на Пап бутилката, който я отваря сръчно). Точно така! (Весело.) Да се получи обстановка за преговори! (Подрежда чашите.) А то какво беше?… Недомлъвки, страх, нерви… (Започва да налива.) За Пап отново двойна доза. (Докато действува, бъбри непрестанно с приятния си глас.) Точно така!… Малко алкохол на масата – повече самочувствие в главата… И лекота…

ИВАН (почувствувал вина за досегашното състояние на нещата). На вас тримата (приятелски, весело) самочувствие не ви липсва.

ЕЛИЗА (отмерва течността в чашите). Искате да кажете (весело) нахалство.

ЕРИК. Пак бъбриш!

ЕЛИЗА. Защото съм жена.

ЕРИК (весело). Тук има и други жени, остави ги за побъбрят и те.

ЕЛИЗА (весело). С удоволствие, но не взимат думата. Ерик, ако не съм аз… А Пап ме съсипа!… Пап, чаровен си, какво ти е станало?… Обади се най-после! (Взима чашата си.) Ще те помислят за глухоням… (Вдига чашата си.) За преговорите!…

Всички взимат чашите си, но тук Пап ненадейно си позволява един неочакван жест – избързва, взима чашата на Мария и ú я подава, след което взима своята и се оттегля до бюрото. Мария го проследява с поглед и едва се съвзема от изненадата, за да му благодари с кимане. С някаква полуусмивка тя вдига чашата направо с адрес към него, но Пап отново е непроницаем – вдига чашата си, но без какъвто и да е намек за усмивка.

ЕРИК (весело). Доколкото знам – водката се пие наведнъж.

ИВАН (весело). Доста неща знаете.

ЕРИК. Мисля, че споменах…

ЕЛИЗА. Вече казахме – подготвяли сме се десет години.

ИВАН. За тази среща?

ЕРИК. Да.

ИВАН. Правите ни чест.

Всички пият и връщат чашите на масата.

ЕРИК (започва да налива отново, весело, с дружеска ирония). Протоколи ще водим ли?

ЕЛИЗА (весело). Ще докажем, че може и без протокол.

ИВАН (дружески). При тия магнетофончета!…

ЕРИК (пие и след това весело). Горките земни жители!…

ЕЛИЗА (весело). Започваме преговори, а не дискусия!

МАРИЯ (шеговито). Пап, моля ви! (Сочи чашата си.)

Пап скача и бързо налива на Мария.

ЕЛИЗА. Ерик, какво става с нашия?

МАРИЯ. Умирам да му чуя гласа.

ЕЛИЗА. Пап, дамата моли да кажеш нещо.

ЕРИК. Поне една дума… Елиза, да му измислим дума.

ЕЛИЗА. Защо? Той си има любима дума. Пап, кажи я! …

ПАП (внезапно). Началник.

Спонтанен смях.

ЕРИК. Тази дума му направи впечатление.

ЕЛИЗА (пояснява). Просто като звучене.

Смях. Само Пап остава невъзмутим.

Друго няма да каже. Дори да го убием.

ИВАН (весело). Оставете го да си почине.

ЕРИК. И така ние ви предложихме пейзажа.

Пауза, абсолютна тишина.

Намира се на нашата планета. Тя има същите условия за живот …

ЕЛИЗА (поправя го). Почти същите.

ЕРИК. С тази разлика, че нашата планета е поне три пъти по-красива. Ако се съгласите да ви вземем, ще поставим само едно условие.

ЕЛИЗА. Едно единствено!

ИВАН. Дявол да го вземе – винаги някакво условие!

ЕЛИЗА. Чакайте!

ЕРИК. Не сте го чули и бързате.

МАРИЯ. Иване, да го чуем.

ИВАН. Кажете.

ЕРИК. Условието е да се обичате.

ЕЛИЗА. Там.

ИВАН (след пауза). Ха!… (Пауза. Към Мария.) Чу ли?

МАРИЯ. Ние се обичаме навсякъде.

ИВАН. Защо държите да се обичаме точно там?

ЕРИК. Много е важно.

Пауза.

ИВАН. И само да се обичаме?

ЕРИК (след пауза). Е!… И последиците от любовта, разбира се.

МАРИЯ. О, и последиците… Наздраве, Пап!…

ИВАН. Какво разбирате под „последиците”?

ЕРИК. А сега де… (Сякаш раздразнен, че не могат да разберат такова просто нещо.) Според нас и според природата естественият завършек на любовта са децата.

ЕЛИЗА. И това ли не знаете?

ЕРИК. Или сте го забравили?

ИВАН (към Мария). Ще ме скъсат!…

МАРИЯ (отпива). Става по-забавно!

ИВАН. Глей да не се нафиркаш.

МАРИЯ (чаровно). Наздраве, Пап!

ИВАН (към Ерик). Защо не казахте отначало, че ви трябват деца?

МАРИЯ (в дяволско настроение). Аз съм първата жена, която флиртува с мъж от друга планета!

ИВАН. Мария, слушай!… Тук става въпрос за нещо, което засяга теб.

МАРИЯ. Да де, разбрах… Искат деца. Ще им дадем…

ИВАН (весело и доволно). Оппалааа!… Моята Мария!…

ЕРИК (настойчиво). Трябва да се съсредоточим!… Разговорът издребня. (Към Пап.) Пап, ако не престанеш, ще те изгоня!

Пап вдига рамене.

МАРИЯ. Оставете момчето! Не виждате ли, че аз го закачам!

ИВАН. Мария, моля те!

МАРИЯ. Добре де… Ще им дадем! (Отпива и се обръща към Ерик.) Колко ви трябват?

ЕРИК (отчаяно). Кой измисли тая водка?

ЕЛИЗА. Глупако, не виждаш ли, че работата потръгна?… (Към Мария.) Вие се оказахте по-мила, отколкото предполагах.

ИВАН. А, тя може да бъде още по-мила… (Към Ерик.) Моля?

ЕРИК. Аз казах.

ИВАН. Така де, искате деца.

ЕРИК. Не точно…

ИВАН. Да де, ще искате да ви населим планетата.

ЕЛИЗА. Друго нещо си е преговори с водка!

ЕРИК (към Иван). Нашата планета е достатъчно населена.

ИВАН. Тогава?

МАРИЯ. А сега де?!…

ЕРИК (след продължително мълчание). Работата е там, че ще трябва да оправите една грешка.

ИВАН. Да, споменахте за някаква грешка.

ЕРИК. Която сме допуснали.

ЕЛИЗА. Преди две хиляди години.

Иван подсвирква.

МАРИЯ. Големи мащаби вадите, но квото заповядате!

ИВАН (отнема ѝ чашата). И ние с Мария трябва да… оправим… цялата работа?

МАРИЯ (взима чашата си). Дадено!…

ИВАН (отнема чашата ѝ). Не ви ли се струва, че ни будалкате?

ЕРИК. Чували ли сте за генетичното инженерство?

ИВАН. Учил съм.

ЕРИК. Знаете какво значи, нали?

ИВАН. Да.

ЕРИК (въздъхва). Преди две хиляди години там се увлякохме по него. Решихме да създадем само подбрани жители на майката-планета. Красиви и благородни, талантливи и честни. (Спокойно.) Каним ви да прекарате живота си между нас.

ЕЛИЗА. Това е!

ЕРИК. Далеч от всичко и всички!

ЕЛИЗА. Както сте си мечтали!

ЕРИК (категорично). Да се убеждаваме ли повече?

ЕЛИЗА. Корабът ни е на триста метра оттук. Качваме се и тръгваме. След четири дни ще бъдем на билиони километри от Земята…

Пауза.

ЕРИК. И се чудя защо не сте подскочили от радост!?

ЕЛИЗА. Идеалната ви възможност!

ИВАН. Но не разбрах за какво ви са нашите деца?

ЕРИК (въздъхва). Ох!…

ЕЛИЗА. Най-болният въпрос!

Продължителна пауза, в която Ерик сякаш обмисля това, което ще каже – как да го изложи най-ясно.

ЕРИК. Макар че е сложно, ще се постарая да го обясня просто… Казах ви за генетичния подбор, нали?

ИВАН. Да.

ЕРИК. Казах ви, че го осъществихме.

ИВАН. Да, и е интересно… Прекрасно!

ЕРИК (рязко). Глупости!

ИВАН (изненадано). Моля?

ЕРИК. Исках да кажа – напротив.

ИВАН. Е, вие си знаете.

ЕРИК (въздъхва отново). Грешката, за която споменах!… На нашата планета е вече скучно. Всички сме високи, красиви, умни, благородни, никой не лъже… Да изброявам ли още?

ЕЛИЗА (спокойно). Стана малко скучно.

ИВАН. Тук ли?

ЕЛИЗА. Там!

ЕРИК. Бих казал – отвратително скучно… Изчезнаха нюансите, изненадите, интересните реакции…

ИВАН. И решихте да отнесете една изненада от Земята. (Възмутено и хапливо.) Да внесете чрез нас всичко долно от човешките характери, всичко, което ви липсва!…

ЕЛИЗА (изведнъж). Стоп!… Наливаме!… Мария, ваш ред!

МАРИЯ. Готово! (Грабва шишето.) Наливаме!… Пап, чашата!… Иване, донеси нова бутилка!… (Налива на всички.)

В това време Иван донася нова бутилка и я дава на Пап, специалиста по отварянето.

Сега разбирам за какво сте взели Пап – да отваря бутилките!

ИВАН. Този път ще пием само ние (взема ú чашата).

МАРИЯ (не протестира). Ще ми дадеш да си близна от твоята.

ИВАН. Ха! (Подава ѝ.)

МАРИЯ (отпива от чашата). Ако се напием, няма да се скараме.

ЕРИК. Да.

МАРИЯ. Ще се ступаме!… Наздраве!

ЕЛИЗА (вдига чашата). Наздраве!

ЕРИК (вдига чашата). Наздраве!

Пап вдига чашата мълчаливо.

ИВАН (вдига чашата). Компанията стана.

Пият. Оставят чашите на масата.

Хайде, Ерик!… Разкажете какви каши сте забъркали там.

ЕРИК (неочаквано сериозно за настроението, което се е получило). Ние искаме да възстановим човешката природа на човека.

ИВАН. Чрез нашите деца.

ЕРИК (твърдо). Да!… Вашите деца ще се женят за нашите деца. След години човешката природа на нашата планета ще бъде опреснена, ние ще бъдем спасени.

ЕЛИЗА. Да станем отново хора.

ЕРИК. Като вас.

ЕЛИЗА. Вече знаете всичко.

ЕРИК. Следихме вашия личен живот. Знаем колко много се обичате, как копнеете да се осъществите като влюбени. Вашите семейства са осигурени, децата ви са големи, ако изчезнете от земята и от живота им, няма да стане катастрофа.

Пауза.

Решавайте!

Пауза.

 

Ние чакаме.

Тишина. Иван и Мария са навели глави. Пап отпива и ги поглежда над чашата. Ерик вдига крак, завързва връзката на обувката си, Елиза отива при Пап, оправя вратовръзката му. После отново взима албума. Двамата с Пап разглеждат репродукциите. Ерик тръгва към бюрото, взима статуетката. Иван и Мария дори не мислят да се погледнат. В тишината чуваме дъжда.

 

ЕЛИЗА. Ерик, нали? …

ЕРИК. Да… (Към домакините.) Справедливостта изисква всеки да реши поотделно.

ИВАН. Как поотделно?

ЕРИК. Сам за себе си.

ИВАН. Но ние сме едно цяло!

ЕРИК. И все пак – нека поотделно. Първо единият, после – другият. И вие, и тя ще се чувствувате по-свободни, по-искрени.

ЕЛИЗА. Защото достатъчно е единият да не се съгласи и – край.

МАРИЯ. Какъв край?

ЕРИК. Мисията ни пропада.

ИВАН. И какво ще правите?

ЕРИК (измъква цигара от пакетчето, налапва я, без да я пали). Ще търсим друга двойка.

ИВАН. И все пак не разбирам защо тъкмо ние…

ЕЛИЗА. Вашата възраст създава най-пълноценни деца! ЕРИК. Най-красивите, най-интересните… Не знаете ли това?

ИВАН. Чувал съм го.

МАРИЯ. Значи е вярно.

ЕРИК. Кой ще говори пръв.

Иван и Мария едва сега се поглеждат.

ИВАН. Безразлично ни е.

МАРИЯ. Все едно.

ЕРИК (на Иван). Моля ви да отидете в кухнята.

Иван отправя успокояващ поглед към Мария, усмихва й се, тръгва към кухнята, обръща се, още веднъж я успокоява и изчезва. Елиза се приближава към Мария, хваща я подръка, подарява ѝ подкупващата си, успокояваща усмивка и я повежда към масата. Поканва я да седне на стола, след това полага ръка върху рамото ѝ.

ЕРИК. Навярно разбрахте, че ви отправяме покана. Но когато поканят някого някъде, той има пълна свобода да приеме или да не приеме. (Поставя незапалената цигара в пепелника.) Чухте условията. Ако е необходимо, ще повторя някои неща. Но най-важното е това: вие търсите своя рай, а ние ви го предлагаме.

МАРИЯ (глухо). Знам.

ЕРИК. Доколкото разбирам от земна психология, вашият партньор е вече съгласен. Доколкото разбирам от женска земна психология, вие също сте съгласна. Все пак, трябва да изразите съгласието си категорично.

Мария мълчи. Пауза.

Нещо важно… (усмихва се) може би не сте съвсем… трезва. Вие малко така… пийнахте.

МАРИЯ (сериозно). Аз съм трезва.

ЕРИК. Сигурна ли сте?

МАРИЯ. Нима не разбрахте? Исках да разведря атмосферата.

ЕРИК. Добре го направихте… (Меко.) Слушам ви.

МАРИЯ (навежда глава, полага я върху дланите си, изцяло скрива лицето си). Боже мой!… (Вдига глава, усеща, че така не е чак толкоз прилично.) И все пак… Боже мой!… (Отново скрива глава в дланите си.)

ЕЛИЗА (погалва косата ѝ). Спокойно… Тук никой не бърза. (Сяда на стола си.)

МАРИЯ (повдига глава, но избягва погледите им). Все пак… Това е толкова необикновено предложение!… Разбирате ли?

Мълчаливо я наблюдават.

Сега… Точно в такъв момент… Искам да кажа – неочакван …

ЕРИК. Но удобен, нали?… Дрехите са в куфара ви, вие сте „отпътувала” за морето. Онова есенно море, най-доброто за вас.

ЕЛИЗА. Все едно, че сте заминала наистина, с тази разлика, че няма да се върнете.

МАРИЯ (изтървава думите). Там е работата!

ЕРИК (поглежда Елиза и после към Мария). Дъщеря ви е пораснала, няма нужда от вас… Съпругът ви е с отлично обществено положение, ще я осигури. Всичко у дома ви е наред. Заявявали сте го сто пъти.

ЕЛИЗА (нежно). Когато мечтаехте за бъдещето си с Иван…

МАРИЯ (рязко). Да, да!… Това е така!

ЕЛИЗА (спокойно, нежно). И тъй като обичате Иван повече от всичко …

МАРИЯ (бързо). Разбира се!… (По-спокойно.) Не виждам живота си без него.

ЕРИК. И той не може без вас.

МАРИЯ. Знам… Ние сме се разбрали… Казвали сме си го… Искам да кажа, когато… Вие го казахте – в бляновете …

ЕРИК. Чудесно!… Чакаме!

МАРИЯ (кръстосва ръце около бюста си, притиска ги към себе си). Ох!… Има редица неща… И все пак аз ще… Разбирате ли?

ЕРИК. Обичате ли го?

МАРИЯ. Има си хас!…

ЕРИК. Понеже се колебаете…

МАРИЯ. Ох!…

ЕРИК (към Елиза). Елиза?

ЕЛИЗА (ласкаво). Мария! (Накланя се към нея.)

Мария усеща ласкавия ѝ тон, интимното обръщение, дори по-галва с лицето си ръката на непознатата, дава ѝ да разбере, че е схванала женската солидарност и топлина.

Вие ще бъдете с него… цял живот!… Спокойна и щастлива.

МАРИЯ (унесено гледа пред себе си). Да. Наистина това е най-хубавото.

ЕЛИЗА. Без страхове и задръжки …

МАРИЯ. Да, да… Ах, как дойде изведнъж! Не мога да ви го обясня. (Кърши ръце.) Струва ми се, че се нуждая от отсрочка… Малко по-късно . .. Ще видите как ще се съглася. Обещавам ви!… Наистина ви обещавам!

ЕРИК. Знаете, че подобни решения се вземат най-ефикасно изведнъж. Обичате ли – добре е да тръгнете веднага.

МАРИЯ (глухо). Нямате си представа колко сте прав.

ЕРИК. Освен ако не обичате истински.

МАРИЯ (извиква). Обичам го! Не мога без него!

ЕРИК. Остава да го докажете.

МАРИЯ (искрено). Обичам го, разберете.

ЕРИК (тихо). Знам.

МАРИЯ (бързо). Тогава?

ЕРИК. Помъчете се да бъдете още по-искрена.

МАРИЯ. Мислите ли, че може повече от това?

ЕРИК. Да.

МАРИЯ (изумено). Вие се съмнявате в любовта ми към Иван?

ЕРИК. Там са заложени картите ни. Обратното би довело до пропадане на мисията ни… (Рязко.) Слушайте!

Мария го поглежда плахо.

Сигурна ли сте, че сте наясно в себе си за другия?

МАРИЯ. Моля? (Сякаш се събужда от сън.) Какъв друг?

ЕРИК (ясно). Говоря за мъжа ви.

МАРИЯ (объркано). Кккккакво?

ЕРИК (спокойно). Струва ми се, че там нещата не са много изяснени.

Мария мълчи.

Внимавайте!

МАРИЯ. Да знаете колко е сложно.

ЕРИК. Колко?

МАРИЯ. Боже мой!…

ЕРИК. А! Вие обичате мъжа си!…

МАРИЯ. Не знам!… Той е бил петнайсет години до мен.

ЕРИК. Това ни е известно.

МАРИЯ. Знаете ли какво са петнайсет години?

ЕРИК. Мисля, че знам.

МАРИЯ. Той е най-деликатният човек… Не искам да му отвърна с… Не заслужава… (Въздъхва.) Да знаете как съм объркана.

ЕРИК. Но вие ме изненадахте.

МАРИЯ. С кое?

ЕРИК. С това, че обичате мъжа си.

МАРИЯ (отпуска глава върху скръстените на масата ръце). Боже мой, боже мой!…

ЕРИК. А се кълнете, че обичате Иван.

МАРИЯ (извиква). Обичам го!

ЕРИК. А мъжа си?

МАРИЯ. Не знам… Не знаех…

Пап се изправя. Идва до масата и си налива водка. Докато мислим, че най-после ще каже нещо, той се връща и сяда на бюрото – неговото любимо място. Елиза наблюдава само Мария – втренчено, захласнато.

ЕРИК. Елиза!

ЕЛИЗА (като пробудена от сън). Не викай!

ЕРИК. Не викам!

ЕЛИЗА. Викаш!

Пауза.

Какво искаш от мен?

ЕРИК (вика). Да се намесиш!

ЕЛИЗА. Напоследък много викаш!

ЕРИК. Ти си абсолютен наблюдател.

ЕЛИЗА. Сам каза, че говоря повече, отколкото трябва.

ЕРИК. Точно сега трябва… Според мен не искаш, правиш се на ударена!

ЕЛИЗА. Млъкни!

ЕРИК. Ужасно се правиш на липсваща.

ЕЛИЗА. Мисля, че се намесвах достатъчно.

ЕРИК. Не! Ти само съзерцаваш и се правиш на ударена!

ЕЛИЗА. Това го кажи на Пап… Откакто сме влезли …

ЕРИК (крещи). Пап, стига си смукал!

Пап спокойно вдига чашата и отпива. Ерик става, грабва чашата и я поставя на масата. Пап се приближава и си я взима. Ерик му я отнема и хвърля съдържанието ѝ на пода. Пап невъзмутимо си взима чашата и още по-невъзмутимо си я напълва.

ЕЛИЗА. Спрете!… Това е клоунада!

ЕРИК. Ааа, успя да отклониш разговора…

ЕЛИЗА. Казахме, че ще говориш ти!… Пап, това ли решихме?

Пап потвърждава с глава.

ЕРИК. Млъкни, Пап!

ЕЛИЗА. Той пък, като е проговорил! …

ЕРИК (многозначително). Виж какво, не съм тъй наивен, както мислиш.

ЕЛИЗА. Знам. Остави ме на мира!

ЕРИК. Мислиш ли, че не усещам?

ЕЛИЗА. То пък би трябвало и да не усещаш.

ЕРИК (изкрещява). Млъкни!

ЕЛИЗА. Но ми дойде до гуша! Сякаш не виждам какво става.

ЕРИК. Млъкни, Елиза!

ЕЛИЗА. И аз имам очи.

ЕРИК. За Пап ли говориш?

ЕЛИЗА. Знаеш за кого.

ЕРИК. Нямаш право.

ЕЛИЗА (примирено). Добре де, разбрах.

ЕРИК. Не, ти искаш да кажеш нещо.

ЕЛИЗА. Нищо!… Разбрахме!… Продължавай!

ЕРИК. Какво да продължавам?… (Поглежда Мария.) Всичко е ясно.

ЕЛИЗА (безчувствено). Тогава да си вървим.

ЕРИК (отново към Мария). Преди да си вървим, ще ви кажа, че успяхте да ни заблудите умело и отдавна.

Мария навежда глава.

И напразно сме заложили на вас. Загубихме цели три години.

Мария извръща глава.

ЕЛИЗА (някак строго). Вие сте по-наясно с Иван, отколкото с мъжа си.

ЕРИК. Но ״по-наясно“ не означава, че е наясно.

ЕЛИЗА (делово). Да приключим: да или не?!

МАРИЯ. Не мога!… Той има нужда от мен.

ЕРИК. Изведнъж се превърнахте в самарянка.

МАРИЯ. Не е и това.

ЕЛИЗА. Обичате ли мъжа си?

МАРИЯ (въздъхва). Не знам… той не може без мен. Като дете е… Аз му трябвам.

ЕЛИЗА (към Ерик). Това е, Ерик!… (На Пап.) Пап, разбра ли?… Мъжът ѝ е като дете и не може без нея.

ЕРИК. Мария, това си е лично ваша работа, но вие лъжете и единия, и другия… Бъдете спокойна, на Иван няма да кажем нищо. Ще заявим, че сме се отказали от мисията си. (С променен тон.) Елиза, Пап, тръгваме!…

ПАП (неочаквано). Момент!

Всички го поглеждат с учудване.

 

(Той напуска мястото си и се приближава до масата.) Ерик, повикай другия.

ЕРИК (учудено). Пап!

ПАП. Моля те, Ерик!

ЕРИК. Пап, да не го усукваме. Не искам да им разваляме хубавите отношения.

ПАП. Ерик, доведи другия!

Ерик тръгва.

 

(Към Елиза.) Елиза, заведи дамата в кухнята!

Някъде по средата на сцената се срещат и разминават Иван и Мария. Двамата са навели глави, избягват погледите си. Интересен момент. На сцената са всички, без Мария. Кой знае защо, Иван е усетил, че Пап е централната фигура сега, и вниманието му е приковано към него.

ПАП (спокойно, дори мило, приятно усмихнат, слага ръка на рамото му). Седнете тук и да приключим. Мария се съгласи, но това означава, че въпросът е уреден наполовина. Трябва ни и вашето съгласие. Корабът чака. Можем да тръгнем веднага. След четири дни двамата ще имате обещания рай… (Още по-приветливо.) Мария е мила жена. Тя ви обича и ви завиждам… Ще пийнем ли? (Налива сръчно в чашите.) Наздраве!… Ерик, Елиза, какво зяпате?…

Ерик и Елиза се сепват и бързо взимат чашите си. Иван бавно протяга ръка към своята.

Пия за вашето щастие сред един залив, където вълничките идват като панделки и си отиват като зайчета!…

Иван вдига чашата си, но не пие. Погледът му е сведен към масата.

Там водата е пълна с риба. От риба просто няма място за вода. Зад гърба ви – планина. В планината – елени. На стената висят харпуни и пушки. Питаш се кое да вземеш – харпуна или пушката. Риба или дивеч?… Това е въпросът. Други въпроси няма. Целуваш се и се размножаваш. За десетина години седем-осем деца са достатъчни. На слука!… (Пие.)

 

Ерик и Елиза също. Иван държи чашата пред себе си, седи с наведена глава. Вниманието на тримата е насочено към него.

 

Говорете!

Пауза. Иван продължава да мълчи.

(Спокойно.) Всъщност знаем, че сте съгласен. Отговорът ви е само формалност. Вие трябва да го дадете. Това е толкоз просто.

Пауза.

ИВАН (оставя чашата). Нямате си представа колко сложен е този прост въпрос.

ПАП. Моля?

ИВАН (въздъхва). Да, да!…

ПАП. Може.

ИВАН. В кухнята имах възможност да размисля.

ПАП. Още по-добре. Не искаме да тръгнете, без да сте размислили трезво, дълбоко!

ИВАН. Мария е съгласна, нали?

ПАП. Тя е щастлива, че най-после ще бъдете сами и волни, далеч от страховете, че ще се държите за ръка и ще се целувате, без да се озъртате.

ИВАН. Да, да… При нея всичко е просто и ясно.

ПАП. Защо?

ИВАН. Тя е жена.

ПАП. Е, да.

ИВАН. Жените участвуват изцяло, без остатък. При тях всичко е ясно, просто, категорично.

ПАП. Според мен човек или обича, или не обича.

ИВАН (поглежда го). Така ли мислите?

ПАП. А как другояче.

ИВАН (опитва се да прави хумор). Има още петнайсет неща.

ПАП (контрира). Обичате ли Мария?

ИВАН (ясно, уверено). Обичам я.

Пауза.

 

Доказал съм го.

ПАП (рязко). Не ме интересува какво сте доказали досега!… Искам да знам какво мислите в момента!

ЕЛИЗА. Вътре в себе си.

ПАП (поглежда строго Елиза и се обръща към Иван). Обичате ли я или не я обичате?

ИВАН (поглежда го малко остро). Вие, които ми задавате този въпрос, знаете ли през какъв огън минавам, за да осигуря нашето щастие?

ПАП (дяволски равнодушно и строго). Обичате ли жената, която обичате, или не я обичате?

ИВАН (искрено). Обичам я!

ПАП (след пауза). Това исках да знам.

ИВАН. Извинете, но историята започна да мирише на разпит.

ПАП. И вие извинете, но историята изобщо започна да мирише.

ЕРИК (високо). Пап!

ПАП. Мълчи, Ерик!

ЕРИК (настойчиво). Какво искаш?

ПАП (най-после го поглежда). Да млъкнеш!

ЕРИК. Мисля, че е време да се разберем и с теб.

ПАП. Ще се разберем, не бързай.

ЕРИК. Аз бързам.

ПАП. Първо да свършим с тези.

ЕРИК. Значи ще оставим въпроса за горе?!

ПАП. Това ще реша аз!

ЕРИК. Ти си комендант на кораб, но аз отговарям за мисията!… Искам да знам ще имаме ли възможност да говорим горе?

ПАП. Не знам.

ЕРИК. Категоричен ли си?

ПАП. А ти?… А Елиза? . .. Мислите ли, че не разбирам?

ЕРИК (изкрещява). Ти се съмняваш в мен?

ЕЛИЗА. И в мен?

ПАП (вика). А вие спокойни ли сте за мен?

ЕРИК (решително). Не!

ПАП. И с право… Но и аз не съм спокоен за вас.

ЕРИК. Но ти ни даваш повод да се усъмним.

ПАП. С какво?

ЕРИК. С този разпит. Задаваш въпроси, които не интересуват мисията.

ПАП. Искам да знам някои неща за Земята.

ЕРИК. Които ще ти послужат ли?

ПАП. Това си е моя работа.

ЕЛИЗА (изплюва камъчето). Ти си длъжен да ни отведеш!

ПАП (гледа я слисан). Така ли?

ЕЛИЗА. Да… Ще ни върнеш и тогава…

ПАП (учудено). А пък аз мислех…

ЕРИК. Какво мислеше?

ПАП. Че вие… Подозирах ви през цялото време.

Иван следи разговора им с нарастващ интерес. Гледа ту единия, ту другия. Мъчи се да отгатне нещо. Може би се докопва до някое зрънце от истината.

ЕЛИЗА. Пап, не забравяй, че ни гледат.

ПАП. Нека!… А ние не ги ли гледаме?… Оставете ме да завърша разговора.

ЕЛИЗА. Разпита!

ПАП. Добре, разпита!… (Към Иван.) Разбрахме ли се с вас?

ИВАН. Ако смятате …

ПАП. Отказвате?

ИВАН. Не съм го заявил.

ПАП. Но ще го заявите.

ЕРИК (ядосано). Отново този полицейски тон!

ПАП (привидно спокойно и тихо). Ще ме оставите ли да си довърша най-после работата, или…

ЕЛИЗА. Или?… (Гледа го предизвикателно.)

ПАП. Или искате да се върнете сами на вашата стерилна планета, където …

ЕРИК (изкрещява). Спри!… Тук трябва да млъкнеш на всяка цена!

ПАП. Но ме оставете да довърша! (Към Иван.) Отказвате ли?

ИВАН. Не съм го заявил.

ПАП. Но ще го заявите.

ИВАН. Мисля, че разговаряме приятелски.

ПАП (иронично). А пък аз мисля, че искате само да разговаряме.

ИВАН (бързо). Искам да ме изслушате.

ПАП (на своето). А не да решаваме.

ИВАН. Искам да ви обясня.

ПАП. Знаете ли колко сте ясен?

ИВАН (почти ядосано). Разберете, готов съм да умра за Мария!

Пауза.

ПАП (спокойно, многозначително, но искрено). Тук ви вярвам… Но, никой не желае да умирате, а да живеете с нея!

ИВАН. Казах, че съществуват още петнайсет подробности.

ПАП (нервно). Хайде да не се разиграваме!

ЕЛИЗА (намесва се). Защо не го оставиш да говори?

ПАП (обяснява ѝ). Защото ни разиграва. Знаем какво ще каже. Според мен няма никакъв смисъл. (Иронично към Иван.) Наистина ли имате да кажете нещо?

ИВАН. И то доста важно!

ПАП. И при това – важно!?… И какво може да бъде това важно нещо?

ИВАН. Вие дори за миг не допуснахте, че човек като мен може да има убеждения.

ПАП (изненадано). Моля?

ИВАН (продължава). Представете си, че имам.

Пап се почесва и поглежда другарите си.

Убеждения, които не са само мои, но и на хората, които ме забикалят. Представете си, че тези убеждения са наистина мой морален кодекс.

ПАП (след пауза). Само вие нямате убеждения.

ИВАН (спокойно). Сигурно.

ПАП. Всеки има убеждения.

ИВАН. Не отричам.

ПАП. Поне би трябвало да има.

ИВАН. Но моите са особени.

ПАП. Смятате ли, че не знаем това, както знаем и другите подробности?

ИВАН. Добре де, тогава защо не си помислите? Не можете ли поне за миг да допуснете, че това усложнява нещата?

ПАП (раздразнено). Нещата ги усложнявате вие, не убежденията ви!

ИВАН (високо, нервно). Моите убеждения, драги непознати, представляват един непрекъснат стремеж. И този стремеж е същевременно стремеж на много други като мен. Заедно с тях аз участвувам в процес, който променя живота и всичко, свързано с него. Ние сме бойци в сражение за бъдещето на нашия свят. Никой няма право да напусне боя до победата.

 

Всички мълчат. Пап е навел глава.

 

(Поглежда го триумфиращо.) Представете си, че имам идеи, които тежат тук, на Земята! (Отново триумфиращ поглед.) Никъде другаде!…

ПАП (след настъпилата пауза). Да… (Въздъхва.) Това е вече аргумент. (Разперва ръце, сякаш вече се предава.) Няма как . . .

ИВАН (победоносно). Да приключим ли въпроса?

ПАП. И все пак… (Млъква.)

ИВАН. Какво все пак?

ПАП (въздъхва). Шикалкавите.

ИВАН. Аха… Може би лично за вас идеите са само подробности?

ПАП (рязко, сякаш подскача). Вие шикалкавите наистина, защото знаете, или пък, ако не знаете, достатъчно сте умен да предположите, че вашите идеи са ни известни.

ИВАН. Още по-добре.

ПАП (дръзко, достойно). И ги уважаваме.

ИВАН (също дръзко). Тогава?

ПАП. Въпросът е деликатен… Иначе… щях… да ви… кажа нещо.

ИВАН. Кажете де, слушам!

ПАП. Не! (Към своите.) Хайде… Да се чупим.

ИВАН. Преди да се „чупите”, трябва да знаете най-важното.

ПАП (рязко). Разбрахме го!

ИВАН (нервно). Вие сте луди!… Допускате ли, че човек като мен може да напусне полесражението?

Пап се усмихва очарователно и потупва Иван по рамото, после грабва цигарите и подобно на Ерик в другата сцена запалва, всмуква, кашля. Триумфиращият Иван с усмивка му помага в угасването на цигарата и открито се смее на несръчността му.

ИВАН. Научете се да пушите.

ПАП. Шикалкавите и ще ви го докажа.

Иван трепва обидено.

Спокойно, спокойно… Сега дискутираме. (Прави няколко крачки с ръце на гърба и спира.) И така – вие ме обидихте.

ИВАН (учудено). Как?

ПАП. Да. Обиденият в случая съм аз.

ИВАН (пали цигара и се усмихва). Нима?

ПАП. Вие допуснахте, разбирате ли, вие предположихте за мен, и то най-безцеремонно, че съм в състояние да пренебрегна идеите ви, да ви изтръгна от човешките ви задължения, да плюя на убежденията ви и да ви отмъкна на майната си!… (Остро.) Спокойно! Понеже нямаме време. (Сам успокоява с тона си играта.) А аз не мисля така… Елиза, допускаш ли, че мога така? (Докато Елиза се кани да отговори, той продължава.) Мислех, че вие като човек, отворен към явленията и тайните на света, ще се зарадвате.

ИВАН (както пуши, сяда). Аха!…

ПАП. Да… Ще се зарадвате!

ИВАН. И защо?

ПАП. Заради възможностите, които ви се откриват.

ИВАН (старае се да остане спокоен и да не разбере логиката, която всъщност вътрешно го е поразила). Възможности?

ПАП (бързо, леко). Защото ще видите нов свят, ще бъдете първият човек, проникнал в далечината, ще стъпите на една обаятелна майка-планета, по-красива от останалите светове на Вселената!… Друга галактика, друг пейзаж, други живи същества… Може би по-интересно от всичко, което бихте допуснали. (Пауза.) И най-важното… (Пауза.) Тази красива планета ви чака да ѝ помогнете, да я спасите. Да я върнете към естественото човешко начало, да изправите една грешка! (Пауза. Принизен тон.) Всеки от вашите съмишленици ще ви прости, че сте напуснали редовете им. Нещо повече – ще ви завиди.

ИВАН (след настъпилата пауза). За мен няма по-красива и удобна планета от Земята.

ПАП. Може… Но не ви ли блазни мисията да спасите друга планета? Защо пък да не се пожертвувате?

ИВАН. Не знам… всеки тежи на планетата си.

ПАП. Я не го усуквайте! И не измисляйте оправдание… Защо не си признаете направо, че не сте наясно с Мария.

ИВАН (подскача). Нямате си представа колко съм наясно с Мария!

ПАП (след пауза, дяволито, с неочаквано напипан тон). А с жена си?

ИВАН (сепнато). Какво с жена ми?

ПАП (направо, рязко). Обичате ли жена си?

ИВАН. Това интересно ли е?

ПАП (гадно). Много.

ИВАН. Така ли смятате?

ПАП. А вие?

ИВАН. Сега не става дума за жена ми.

ПАП (спокойно, но настойчиво). Обичате ли я?

ИВАН. Обичам Мария!

ПАП. Питам – обичате ли жена си? Знам, че обичате Мария.

ИВАН. Така ли?… А как си представяте тая работа?

ПАП. Вие ще кажете… Готов ли сте да напуснете жена си?

ИВАН. Признавам, че е малко комплицирано. ПАП. Колко?

ИВАН. Е, не е толкоз просто.

ПАП. Кого обичате повече?

ИВАН. Това не е въпрос. И няма да ни изведе доникъде.

ПАП. Обичате ли жена си?

ИВАН. От години не съм и помислял по това.

ПАП. А сега?

ИВАН. Вижте какво…

ПАП. Това „вижте какво” в устата на земен жител говори много. И казва почти всичко.

ИВАН. Нямате си представа колко съм наясно с Мария.

ПАП. А с жена си?

ИВАН. Жена ми е прекрасно и благородно същество, което не е заслужило огорченията…

ПАП. Какви огорчения?

ИВАН. По-скоро трагедия!… Напускам я изведнъж и завинаги. Неочаквано. Тя не го е заслужила. Нищо не ми е сторила. Какво е виновна, че аз и Мария… Тук трябва да ме разберете без думи.

ПАП. Тогава защо шикалкавите?

ИВАН. Жена ми е благородно същество…

ПАП. Идвате ли или не идвате?… (Пауза.) Мария чака.

ИВАН (след пауза). Вижте какво.

ПАП. Обичате ли жена си?

ИВАН. Не знам…

ПАП (към Ерик). Ерик, доведи я!

Ерик излиза и се връща с Мария. Иван и Мария не смеят да се погледнат.

 

(Енергично, с едва доловима ирония.) Готово!… Понеже единият от вас се съгласи, а другият отказа, нашата мисия пропадна… Няма как, ударихме на камък!… Ще трябва да идваме пак… да търсим друга влюбена двойка. Но ще продължим усилията. Да спасим нашето скучно общество, създадено по много прехвален начин. При нас всичко е ясно – так, так! А при вас – няма так, так! Искреността е посолена с мъничко лъжа, смелостта – с мъничко страх, взаимоотношенията, особено любовните – са забулени. Под дебелия пласт от истина се потайва приятното зрънце на лъжата. При нас няма изненади, разбирате ли? А при вас – има… Това искахме да купим и да го отнесем. Макар че единият от вас отказва да напусне Земята – и двамата се обичате. В това съм сигурен и мога да се подпиша… Ето тази измама искахме да отнесем и разпространим сред нашите нови поколения… И прасковите ви са други, друг дъх, друг вкус. Преди да ги изядеш, трябва да избършеш неприятния прашец… При нас – късаш, ядеш. От вашия дом ще отнесем само статуетката. Ако не я дадете, ще я отмъкнем насила. (Взима я и я показва.) Това лице с нюансите на човешкото поведение ни интересува… Забравете ни с добро, не ни споменавайте с лошо!… Моля ви да се оттеглите в кухнята. Ще уредим един въпрос между нас. На Земята бяхме цели десет години, прихванахме туй-онуй. Преди да заминем, трябва да се пречистим. Благодаря за вниманието.

Иван и Мария се оттеглят в кухнята.

(Налива си.) Е? Какво стана? Трици!

ЕРИК (налива си). Те не са наясно.

ЕЛИЗА. Мъжът ѝ бил като дете.

ЕРИК (пие). А жена му не заслужавала огорченията.

ПАП. И двамата се обичат искрено. Главата си режа, ако могат един без друг.

ЕЛИЗА (пие). Чиста работа!… Ако можеш да я разбереш. Ще скитат насам-натам, ще хленчат, ще се оплакват, че им пречат, и ще продължават да се крият… (С променен тон.) Това допада и на мен.

ЕРИК (с тревога). Но ти обеща да се върнеш?!…

ЕЛИЗА. А ти, Пап?

ПАП. Абе, как да ви кажа… Ерик?

ЕРИК (стреснато). Какво?

ПАП. Имам чувството, че като излезем оттук, ще кривнеш някъде.

ЕРИК (неубедено). Глупости!

ПАП (с усмивка). Да не говорим за Елиза…

ЕЛИЗА (объркано). Аз… Аз… малко… Да, аз… признавам, че малко се бях замислила, но…

ПАП. Ясно!… Но тази работа си има и плюсове, и минуси.

ЕЛИЗА. Мислех, че ще мога да се приспособя.

ПАП. Мислеше ли, или мислиш?

ЕЛИЗА. А ти?

ПАП (маха с ръка). Да не говорим. След пет минути ще разберем. Ще видим кой ще се качи на кораба. (Гледа ги внимателно, изпива наведнъж водката от чашата си.) Ще видим… (Въздиша.) Нещо се научихме да лъжем… Елиза, повикай „жертвите”!

Елиза излиза и се връща с Иван и Мария, които продължават да мълчат и избягват погледите си.

(Към тях.) Мили деца на любовта, ние заминаваме.

ЕРИК. Сбогом!

ЕЛИЗА. Сбогом!

Ерик и Елиза тръгват. На входа спират и се споглеждат тревожно. Пап е останал на мястото си. Втренчил е очи в Мария.

ЕРИК (с подозрение). Пап!

ЕЛИЗА (отива и го хваща подръка). Моля те.

Без да ги погледне, Пап се отскубва от ръката й, приближава до Мария, прегръща я и я целува по устата, след което тръгва към изхода.

ЕРИК (смутено усмихнат). Извинете, от негово име! Пап – нали си го знаете (усмихва се) – искаше да опита вкуса на земната жена… Сбогом!

Излизат.

Иван и Мария не отговарят на нито едно сбогуване. Продължават да мълчат. Мислите им са заети с далеч по-важни неща . .. Наблюдават изхода и сякаш не им се вярва, че са се отървали тъй лесно… Но вече не влиза никой.

ИВАН (в неловко положение). Мария, не настръхваш ли при мисълта, че могат да се върнат?

Мълчание. Пауза.

 

Може би… да те целунат отново… (Опит за хумор.) Никога не съм допускал, че някой ще те целуне истински пред очите ми… (Мълчание.) Ах, този Пап и номера, който им изигра – да ги остави завинаги с това съмнение помежду им!…

В очите на Мария – сълзи.

(Неловко.) Това е… Представлението свърши. Нещата са изяснени. От цялата история излязохме с печалба за теб.

МАРИЯ (схваща думите му като упрек за целувката, сломено). Всичко се разви… тъй неочаквано… (Бърше сълзите си.) Спусна се изведнъж… Повярвай, не бих позволила!…

ИВАН. О, ти за целувката!…

МАРИЯ (захлипва и след пауза). За всичко!

ИВАН. Кажи ми, но откровено… Много ли съм жалък?

МАРИЯ. Защо, каква е твоята вина? (Плаче.) Ти трябва да ме разбереш!… Аз… все пак… опитах.

ИВАН (прекъсва я). Не!… Ти трябва да ме разбереш!

МАРИЯ (извръща се в плача си). За мен това е краят, който си заслужих…

ИВАН. И все пак да се опитаме без сълзи.

МАРИЯ. Не мога!… (Рухва на масата. Раменете й се тресат.)

ИВАН. Настоявам!… Макар че… както виждаш… картите ми са бити.

МАРИЯ (вдига глава от масата, бърше сълзите си). Обичам те!… Макар че съм жалка.

ИВАН (отпаднал). При това положение?

МАРИЯ. Повярвай! Не мога без теб. (Изправя се на крака, тръгва бавно, излиза и се връща с шлифера си.)

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Знам ли… (Изчезва към спалнята и се връща с куфара си.) Моля те да повикаш такси.

ИВАН (с чувство за непоправима вина). Все пак… Ако искаш… ще те отведа…

МАРИЯ (поглежда го учудено). Не.

ИВАН. Както съм те довел, така ще те отведа…

МАРИЯ. Не мога повече. Нямам сили.

ИВАН (с надежда). А защо каза, че ме обичаш?

МАРИЯ. За да смекча присъдата ти.

ИВАН (не разбира същността на думите й). Моля те! (Извиква.) Пощади ме!

МАРИЯ. Затова си отивам.

ИВАН. За последен път те питам – мислиш ли, че това е краят?

МАРИЯ. А ти как мислиш?

ИВАН (уверено). Не виждам живота си без теб!

МАРИЯ (сломено). След всичко, което се случи?

ИВАН (който е вдигнал слушалката – тряска я върху вилката). Не знам как стана! (Още по-високо.) Убий ме – не разбирам!… Сам не знам как се поддадох…

МАРИЯ (отрязва). Това не е важно… Важното е, че се случи, че го допуснах.

ИВАН. И как ще живеем занапред?

МАРИЯ. Мислиш ли, че можем да живеем заедно?

ИВАН. Знаеш, че не зависи от мен.

МАРИЯ. А от мен?… На всичко отгоре ме и целунаха. Да, някой ме целуна пред теб…

ИВАН (рязко). Престани да бъдеш жестока!

МАРИЯ (горчиво). Жестока!… Повикай таксито!

ИВАН. Настоявам да те отведа.

МАРИЯ. От това благородство боли… Жената, която се отказва от теб, не заслужава.

ИВАН. Стига!

МАРИЯ. Звънни на 142!

ИВАН (объркано). Слушай, Мария… Тези неща са дълбоко скрити в нас и не подозираме, че съществуват. (Въздъхва.) Като си представих, че я напускам завинаги… Какво ми е сторила тя!… Аз съм виновният спрямо нея!…

МАРИЯ. Знам… (Сломено.) Разбери, помолих ги за отсрочка… Да, може би щях да се съглася.

ИВАН (учудено). На какво?

МАРИЯ. Да замина.

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Там.

ИВАН. Къде там?

МАРИЯ. Където ни предлагаха.

ИВАН (възмутено). Какво, клопки ли поставяш?…

МАРИЯ. Обяснявам защо не те последвах.

ИВАН (ядовито). Слушай, предлагам да се разделим без иронии. И без това аз съм този, който ще отнесе жестоките последици! (Грабва куфара ѝ.) Но къде да те водя?… Трябва да ти наема хотел.

МАРИЯ. Не.

ИВАН. Защо?

МАРИЯ. При това положение ще се върна у дома.

ИВАН. При него?

МАРИЯ. Ще му разкажа всичко.

ИВАН. Кажи му!… Всичко!… Вече ми е безразлично. (С променен тон.) И аз ще се върна… при морето. Няма да разкажа всичко, но ще се върна.

МАРИЯ (ослушва се). Какво е това?

ИВАН. Кое?

МАРИЯ. Този особен шум.

ИВАН (ослушва се). Нищо – дъждът.

Мълчание. Пауза. Нежният приглушен шум на дъжда.

 

(Трепва.) Мария!

МАРИЯ. Какво?

ИВАН (изненадано). Боже мой, спомняш ли си какво казаха?

МАРИЯ (с проясняване в гласа). Да… те казаха нещо за дъжда!

ИВАН (енергично). Казаха, че дъждът ще престане веднага след излизането им!

МАРИЯ. А той си вали!

ИВАН (слуша дъжда). Интересно! (Слуша и размисля.) Отидоха си… (Ослушва се.) А дъждът си вали… (Размишлява.) Което означава… (Оставя куфара и шлифера и разтърква лице.) Мария!

МАРИЯ (тихо). Кажи.

ИВАН. Може би… Ох, дявол да го вземе!… Може би… Да! Може би те никога не са били тук.

МАРИЯ (сякаш излиза от сън). Какво ме питаше?

ИВАН. Нищо. Ти говореше нещо.

МАРИЯ. Какво точно?

ИВАН. Не знам.

МАРИЯ. И аз не знам.

ИВАН. Не можеш ли да си спомниш?

МАРИЯ (вдига багажа си). Какво зяпаш?… (С предишния си глас, сякаш нищо не е било.) Къде ще оставиш багажа ми?

ИВАН. Ей, Мария, ние влизаме ли, или излизаме?

МАРИЯ. Глупако, влизаме!… (Оглежда обстановката.) Искам да проветриш добре!

ИВАН. И да ни видят всички, нали?

МАРИЯ. Не ме интересува!… Въздухът е застоял.

ИВАН. Но ще угасим светлината.

МАРИЯ. Смяташ ли, че са ме видели?

ИВАН. В този дъжд – никога!… Наоколо нямаше жива душа.

МАРИЯ. Кой знае.

ИВАН (безгрижно). Хайде!… (Вдига я на ръце.) Никога не сме били по-сигурни!

Гръмотевица.

 

МАРИЯ. Къде ме носиш?

ИВАН. Интересува ме къде е водката.

МАРИЯ. В чантата.

ИВАН (както я държи на ръце). Пие ми се!…

МАРИЯ (вижда статуетката). Каква е тази статуетка? ИВАН (весело, поставя Мария на пода). Купих я в Дамаск… Древен индийски майстор… Мъдрец!

 КРАЙ

Театрална библиотека, бр. 5, 1985 г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s