„ФОРМИ НА ЦЕНЗУРА…“ – статия.

Posted: 26.05.2012 in Bulgarian literature

ЗА НЯКОИ ОСОБЕНИ ФОРМИ НА ЦЕНЗУРА В ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ

доц. д-р Вихрен Чернокожев – Институт за литература – БАН

Вихрен Чернокожев е роден на 5 юли 1951 г. в Пловдив; литературен историк и критик. Ст.н.с. в Института за литература при БАН. Заместник-директор на Института за литература (от 2000). Автор на: “Безпощадният мечтател. Страници за Димитър Подвързачов” (1986), “Българският смях” (1994 – отличена с Национална награда “Райко Алексиев”), “Антология на българския смях” (1995, съвм. с Р. Чернокожева), “Врати към смисъла” (2000), “Другият бряг на думите” (2002).

Стара колкото света, още отпреди книгопечатането, цензурата – идеологическа, религиозна, нравствена – е възнаграждение за страха, педагогическа поема, знамена на кулите.

Звучи неясно? Но пък е съвсем лично преживяно. В далечната 1965 г., когато бях на 14, трябваше продължително да се лекувам в санаториум. Там имаше сравнително богата библиотека, в която, привлечен най-напред от характерните илюстрации на Йозеф Лада, бях забелязал „Приключенията на храбрия войник Швейк”. Когато поисках да я прочета, получих назидателно-категоричен отказ. Като най-подходящи за възрастта ми настоятелно-инструктивно ми бяха връчени „Педагогическа поема” и Знамена на кулите” от превъзпитателя на малолетни престъпници Антон Семьонович Макаренко. Впрочем в санаториума ние самите, различните, бяхме старателно контролирани, направо цензурирани като усърдно ни криеха от нормалния свят навън. Изглежда, че различните деца и досега са за съвременната ни литература някаква срамна тайна, която не бива да смушава обществения морал.

Пред строя на нещо като „вечерна проверка” бях публично порицан за интереса си към „лоши думи” и „нездрава литература”. Чудя се, как ли би реагирала някогашната ни санаториумна възпитателка, ако знаеше, че днес в Канада напр. има книги за тийнейджъри със сексуално съдържание, спокойно описващи нудизъм или еднополови родители. (Този вид литература е старателно скриван в някои местни училища и библиотеки в Канада).

Същият сценарий с порицание „пред строя” се повтори след  време и с „Тил Ойленшпигел”. Така приключиха първите ми ясно осъзнати срещи с един от най-активните инструменти на табуто – цензурата. Преди години в издателското каре на книгите за деца и юноши задължително се отбелязваше за „начална училищна възраст”, за „средна училищна възраст” или за „горна училищна възраст” са предназначени те. Не е нужно една книга да бъде цензурирана; достатъчно е тя да бъде тайна, скрита, недостъпна, за сметка на друга, активно препоръчвана от библиотекаря. Или пък включена в познатите библиотечни препоръчителни списъци – най-масовата и най-лесната цензура, която по-скоро пречи на развитието на интереса към четене, към знание и творчество, отколкото да ги насърчава. Винаги по-интересни за четене са били и ще бъдат „извънсписъчните”  автори и книги.

Тук може би трябва да спомена и адаптациите за деца като специфична форма на цензура. Преразказите на Ерих Кестнер на „Тил Ойленшпигел”, на „Дон Кихот” или „Пътешествията на Гъливер”. Колкото и талантливо преразказани да са, това все пак са адаптации на различна дистанция от оригиналния текст. Преброил ли е някой колко са преразказите на Библията, или на „Илиада”, „Одисея” за юноши. И все пак всичко това е само предверие към големите класически творби, предверие, което мнозина така и не изпитват любопитство да прекрачат.

Би трябвало да очакваме, че цензурата – идеологическа, религиозна, нравствена, която от векове е болест на цивилизацията, ще има най-малко работа в полето на литературата за деца и юноши. Та нали тя е преди всичко литература на желанието възрастният да не забрави изгубващия се като вода в пясъка език на сънищата от детството. Би трябвало, но в България желязната пета на политическата цензура не е отминала и литературата за деца и юноши. В прословутия „Списък на фашистката, упадъчна, религиозна, малоценна литература”, издадена в периода от 1944 до 1951 г., подлежаща на изземване, срещаме напр. името на най-популярния български приказник Ангел Каралийчев с антологичната му книга „Птичка от глина” (1943). В същия строго забранителен списък са и книгите на Емил Коралов „Жари в Африка”(1942), „Към свободната страна”(1942), „Неравна борба. Роман за деца и юноши”(1942), тематични антологии, като напр. „Добруджанче. Златни строници за златна Добруджа”(1940).

Като  упадъчни под забрана по политически причини в същия списък са и книги на Карл Май, на „краля на модерния трилър” Едгар Уолъс („Кинг-Конг”), приключенските романи на Емилио Салгари. Не са пощадени дори буквари и първи читанки, съставени от лоялните към деветосептемврийския режим Тодор Самодумов и Асен Босев. Една любопитна подробност: между книгите, набелязани за изземване от обществените библиотеки, е и «Значението на българския скаутски девиз «Бъди готов» (Ловеч, 1926) от Г. Иванов. Но съвсем същия анатемосван скаутски девиз ще възприеме по-късно и пионерската организация, носеща името на «вожда и учителя» Георги Димитров. Комунистическият режим, където «ура!» беше ехо от «цензура» (Радой Ралин), ще остане в историята с херостратовската си слава на унищожител на културата.

Казвали са ми хора сведущи, че един от тогавашните специални затвори за книги се е намирал тук, в Сливен. Отдавна го няма. По страшен обаче е един друг затвор без дебели стени и яки решетки. Затворът на книги за деца, отказвани да бъдат четени. Неотдавна в пресата бяха публикувани обобщеи резултати от едно проучване на Стив Хорнси сред 2000 родители в САЩ, според което все повече родители категорично отказват да четат старите класически приказки на децата си, «защото били прекалено страховити». Трудно е за малкия човек, който в «Червената шапчица» през сълзи слуша как вълкът изяжда бабата, да разбере защо това се случва. И защо ловецът пълни с камъни вълчия корем.  Зигмунд Фройд и Бетелхайм тук не могат много да помогнат на невръстния слушател.

Дори на петгодишните, за които се предполага, че вече могат по-активно да възприемат класическите приказни сюжети без страх, родителите отказвали да четат напр. «Хензел и Гретел», защото сюжетът е свързан с болезнената в съвременното общество тема за отвличане на деца. Пак според интервюираните от Хорнси родители в «Снежанка и седемте джуджета» думата «джудже» е неприемлива. Любопитно би било да се проследи дали и съвременните преводи на старите класически приказки не са удобен повод за цензура, под благовидния предлог, че намаляват естествените детски страхове от насилието, от смъртта.

Литературата обаче ( в частност литературата за деца и юноши) може да бъде незаменим посредник в справянето със страха, в разрешаването на конфликтите в семейството и училището. Така че да има по-малко насилие в клас, подобрени умения за общуване, за възприемане и разбиране на света наоколо. Една от най-енергично оспорваните книги през последното десетилетие е поредицата романи на Джоан Роулинг за Хари Потър. Не само в Ню Мексико църковните служители са виждали Хари Потър като лицето на сатанинското зло, дяволът, който унищожава хората. Поредицата може да е според някои книжен хамбургер, но успехът й едва ли се дължи само на мащабната рекламна кампания. Хари Потър дава на децата неназованото още усещане за метафизическа свобода тъкмо в едно по принцип подчиняващо, цензуриращо свободата на мнения и съмнения пространство, каквото е училището, пансионът, а в немалко случаи и семейството. „Хари Потър”е нестандартно решение за справяне с насилието, униженията, гнева. И опитите да бъде наложена цензурска забрана само провокира любопитството на децата, неосъзнатия им още стремеж да бъдат креативни, необичайно свободни мислители в необятното пространство между наслаждението и страха.

В САЩ цензурират и «Хъкълбери Фин» на  Марк Твен, нищо че този роман е писан много  преди негрите да бъдат наричани афроамериканци. У нас, за да сме «политически коректни», трябва ли сега да поправим, т.е. да цензурираме, приказката на Славчо Красински за циганина, дето искал да стане цар? В тази приказка, писана през 30-те години, няма и следа от днешния обиден език и расистки призиви към различните по етнос сънародници в някои улични графити. А ругателствата избиват в графитите, защото не само правителствата литературата ни се преструваше, че не съществуват и се опитваще да скрие асимилаторските претенции.

Дотук всъщност говорихме за силом налагани или доброволно приети различни форми на цензурата на паметта. Или по скоро за цензурата на безпаметството. Колко десетилетия трябваше да минат, за да се върнем отново към ценностния смисъл в стиховете за деца на Йордан Стубел например. Асен Босев беше с декрет обявен за виден представител на тая литература, а Стубел дълго време си остана невидим. Отказът да бъде прочетена една книга, особено пък за деца, отказът да бъде тя снабдена със смисъл, също е цензура. Не по-малко вярно е и обратното – че цензурата също е вид интерпретативно четене, на което дължим опазването на литературното наследство, включително и в литературата за деца. Един соцреалистичен прочит напр. на Подвързачовата поема «Крачун и Малчо в София» би убил целия й колорит. И добре, че беше преиздадена чак в началото на 90-те, когато отпадна кодекса на забраната.

За щастие цензурата не може да прочете всички книги. Забравата, наложена около имената на автори, писали за деца като Симеон Андреев, Димитър Шишманов, Сава Попов, Никола Никитов, Стефания Цанкова всъщност опази от изхабяване тяхното недопрочетено или пък направо неизвестно творчество за деца, колкото и парадоксален да е на пръв поглед този извод.

Миналата 2011 година – пак на тази Кръгла маса имахме повод да говорим за още една специфична форма на цензура. Цензурата на илюстрацията, илюстрацията,  която не само в комикс-литературата може да бъде съавтор, сътворител, но в немалко случаи и активен заличител на литературния текст. Тук не става дума напр. само за «цензуриране» на голите гърди на русалката от приказката на Андерсен, а за илюстрацията, която редактира, чете наопаки или направо фалшифицира, подменя информацията, смисъла на текста. Сексуалността – в частност процеса на опознаването на собствената сексуалност – си остава една от основните теми-табу в днешната българска литературата за деца и юноши.

Няма как да отминем и цензурата на съвременните масмедии – царството на популярната, лесно адаптирана и адаптираща се интернет- култура. Дали пък интернет, където цензурата е само привидно невъзможна, не е походът на съвременната цивилизация срещу книгата? Подреждайки в дигитални колекции едни, забравяме други. В тези нетрайни, бъзопреходни хранилища на памет властва един особен вид цензура, която трупа, трупа и трупа някакъв вид сдъвкано на каша знаене. Знаене най-често от сферата на човешката долница, но не и познание, което да произвежда духовна памет.

Инструменти на цензурата не са само огнените клади, цензурския печат, удостоверяващ, че «книгата не съдържа държавни тайни». Цензурата и в литературата за деца най-често не гори книги, не унищожава знанието. Но тя може по безброй начини да го тъпче, да демострира властта си, като го унижи. Налагайки му например автоцензурата в лабиринта на езопския език, където в края на краищата всичко завършва с въпрос. Там, където писането на басни е израз на гражданска смелост,  може ли да се говори за свобода?

Борис Априлов – един от безспорните класици в съвременната ни литература за деца – е между малцината автори, които успяха да заобиколят едно от основните табута на соцреализма. Забраната това наоколо да се назовава не със същинските си имена, а с лишени и постоянно лишавани от смисъл евфемизми. 

По времето, когато свободното придвижване на хора и на идеи беше конституциоанно закрепено в НРБ табу, и дори един от секретарите на тогавашния Държанав съвет – Никола Манолов – пишеше епиграми и басни, Борис Априлов създаде серията романи-притчи «Приключенията на Лиско» – най-съкровеното си лично пространство, за да остане свободен в лабиринта на родната гора, от която не го пускаха да излезе.

За екзистенциалната криза на човека през ХХ век, в соцреалистичната ни литература тогава, можеше да се говори само с езоповски език. Борис Априлов написа «Лиско при квадратните същества» (1975), за да се противопостави не само на консуматорската стихия във „вечно миризливия град”, а за да каже високо и достатъчно ясно, че съвременният човек е изгубил посоките си, сериозно са накърнени идентичностите. В страната Квадратия – страната на еднаквостите, където неквадратните са бурени –  е забранено да се пише, да се смее, да се пее.

Не е забранено единствено да се плаче.

Затова там всичко е задръстено, няма никакво движение. Най-интересното там е техниката, не мислите и чувствата. Квадратните се страхуват от изкуството, защото чрез него ставаш, както казват в Квадратия, „неположителен човек”. Квадратните са лишени от идентичностите си, обезличностени са, но пък живеят охолно; пред отговорността да бъдеш, те са избрали щастието да си имат напр. хладилник, пълен с минерална вода.

Един-единствен неквадратен още не е изгубил посоката си и гледа с копнеж към морето в страната Квадратия. Ала и той е принуден да произвежда серийно само глинени пеперуди, които никога няма да полетят.

Спътникът на Лиско, Александър – художникът на „Илиада” и „Дон Кихот”, придава изненадваща, неопровержима, почти документална достоверност на тази цензурирана, строго охранявана НРБ-територия.

Напомням: годината е 1975, когато соцреализмът, педагогическа поема със задължителните знамена на кулите, беше безалтернативен, единствено правилен и неоспорим метод.

За интелигентния читател не е трудно да се досети, че Александър –  художникът на „Илиада” и „Дон Кихот”, както изрично е посочено в книгата, е художникът Александър Денков, герой и в сценариите на Борис Априлов за деца. Наричат Борис Априлов „българския Екзюпери”. Може би точно заради неговото Лисиче, което никой не е опитомил.

Ключът към класическата литература за деца е, че тя е не само за деца. Онова, което в грозните цензорски несвободни времена, когато се плаши всяка свобода, е невъзможно да бъде директно изречено, често пъти се споделя само с децата.

В света на детето култовите хора и предмети престават да бъдат култови; единствените и задължителни норми съвсем не са единствени и задължителни.

В поредицата романи на Борис Априлов „Приключенията на Лиско” дори физическите закони престават да действат; и цензурата, която вместо памет произвежда единствено кухи авторитети, чугунени паметници, които губят памет, страх, страх и страх, лесно може да бъде обезсилена.

Около 90-годишнината на Борис Априлов, (роден Атанас Джавков в Малко Търново)  през миналата 2011 г. дъщерята на писателя – Д. В., която живее в Израел, имаше идея: да реставрира Борис-Априловата яхта „Ахасфер” и да я покачи върху най-високия малкотърновски хълм.

По-изразителен нашенски паметник на несвободата, върху която се крепи цензурата, аз не познавам!…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s