Юлий Йорданов, „Геройството да бъдеш ангажиран” 1988 г.

Posted: 27.05.2012 in Bulgarian literature

ГЕРОЙСТВОТО ДА БЪДЕШ АНГАЖИРАН

Когато за първи път дава „литературна свобода”1 на своето непокорно лисиче, Борис Априлов има вече зрели прояви в прозата за възрастни. Той е минал през популярността на фейлетониста, познал е някои от тайните на късия разказ, а психологическите му находки в морската тематика го обещават като един от майсторите на нашата словесна маринистика. В творческия портфейл на писателя надеждите за бъдещи успехи стоят скътани тъкмо между преградките на „сериозната” литература и затова първата приказка за Лиско не превишава значението на един епизод, на случайна „драска” при шлифоването на перото. Такива са намеренията на Борис Априлов по онова време, ала кой знае защо, нахалното лисиче не бърза да се отстрани от пътя на своя автор. С годините то все по-упорито засяда в съзнанието му, намества се в кроежите му, обсебва единствено за себе си търсенията и сполуките му… И така – докато насъбраното творческо бреме се трансформира в оня приказен „сериал”, който днес е известен под названието „Приключенията на Лиско”. Тази поредица, разбира се, не пресича изявите на писателя в литературата за възрастни – в белетристиката и драматургията, – но тя извършва решителна корекция в неговите интимни стремежи, като прехвърля за активно „обръщение” името му главно в каталога на детската литература.

Подобни „преноси” на популярността са ставали и в други времена, и с много други писатели. Нашата и световната литературна история познават достатъчно такива примери. И все пак, при цялата универсалност на случаите, какви са по-точно ония специфични предпоставки, които отреждат на „Лиско” предно място в четенето на българските (пък и не само на българските) деца? В търсенето на отговора ние сигурно ще си припомним и сгъстената приключенска канава на разказа, и комично-карикатурната кройка на героите, че и дръзко изменената семантика на фолклорните парадигми. Срещу ехидността и коварството на баснения първообраз, Борис Априлов предлага благородство и добротворчество, а тази полемика с традиционната представа за лисицата е достатъчна, за да предизвика любопитство. Споменатите изходни особености играят несъмнено важна роля при „подкупването” на читателя, но те едва ли ще разкрият докрай секрета на обаянието, ако не прибавим към тях и новите черти, които привнася писателят в понятията „героик”“ и „приказен подвиг”.

В общия поход към нравствените „целини” на нашето съвремие, Борис Априлов търси неутъпкани пътеки. Той съзнателно страни от парадно-баталната трактовка на героизма и се насочва към „тиловите” измерители на неговата стойност. Така, като изследва подвига предимно в неговите нравствено-духовни параметри, писателят го характеризира повече като борба на вътрешни мотиви, като преодоляване на психологически препятствия – и по-малко като външен физически сблъсък. Окончателно освободен от негативните белези, които вековете са наслоили върху образа на лисицата, централният герой в приказните повести и новели на Борис Априлов придобива по тази посока напълно положителен и при това актуално съвременен облик. На първо място Лиско е един неизтощим борец срещу всичко, което застрашава ЧОВЕЧНОСТТА в нейната най-широка и прогресивна вместимост. Той е очарователният Дон Кихот на гората, тръгнал да спасява човечеството от неговото „овеществяване” и духовна униформация („Часовникът”, „Лиско при квадратните същества”); той е самотният воин на фронта срещу набезите на консумативната стихия („Голямата награда”), срещу отчуждението и пълзящото равнодушие, бронирано в черупката на егоизма („Червената шапчица”, „Питонът”). И най-после, Лиско е пленник на вечния фаустовски порив към познанието и откривателството, който въпреки рисковете, всякога е носил на крилете си даровете на човешкия прогрес („Не пипай куфара”, „Привидението”).

В борбата със силите на злото и неправдата Лиско не разчита на нищо свръхестествено. Напротив, за разлика от фолклорните юнаци с хиперболизирана сила той е едно съвсем обикновено лисиче – може би недотам агресивно, може би по-интелигентно и по-хуманно от своите побратими, но нищо повече. Борис Априлов не е освободил своя герой дори от една такава повседневна човешка слабост, каквато е страхът, например. И тъкмо в този ход виждаме да се появява новото разбиране на автора за пределите на приказния героизъм. Макар и последен, Лиско също побягва подир своите откровено боязливи другари в случаите, когато го заплашва неведома опасност („Новите приключения на Лиско”, „Привидението”). Но героичното у него е в това, че той все пак намира сили да се върне…

 Не се страхува само

последният глупак.

Да, всеки се страхува,

но важното е как.

 Този рефрен из любимите „тонизиращи” мелодии, композирани от винаги будната гражданска съвест на Лиско, разкрива един съществен нюанс в характера и философията на героя. Именно той го разграничава от неговите „съдружници” и го превръща в живо потвърждение на парадокса, че „другото име на страха е смелост”! Върху тази психологическа плоскост е обособеното и основното морално и социално задължение на Лиско: да неутрализира страха и егоизма у другите (Мокси, Димби и Домби) и да пресича със собствения си пример тяхното перманентно бягство от „полесражението”, от неизвестността и отговорността към лоното на спокойствието и еснафското благоразумие.

Многозначителен подтекст, изцяло вграден в мотива за бягството от ангажимента, се съдържа и в Борис Априловата интерпретация на „Червената шапчица”. Тук със средствата на една последователна и пълна деромантизация и дегероизация на популярния приказен сюжет, т. е. чрез създаването на някаква анти-Червена шапчица, писателят постига неочакван сатиричен ефект. Оказва се, че Ловецът – този Спасител и Герой, предопределен от многовековното народно предание да се изправи срещу насилието и да присъди възмездие – не представлява нищо повече от един ординерен, благоразумно „специализиран” преследвач на дребен дивеч. (Той не рискува да излезе срещу вълка под предлог, че бил „зайчар”…) Така по силата на философския силогизъм, лансиран от автора, традиционните негативни черти на вълка се пренасят изцяло към образа на ловеца, докато неговата роля на благороден спасител се приема не от друг, а от лисицата. При това карикатурно „разместване на кубчетата” Борис Априлов не се задоволява само с веселата атрактивност, а отива и по-надалеч. Чрез своята парадоксална инсценировка той цели да покаже преди всичко нарушената интегралност на понятието „героизъм”, което в наши дни черпи смисъл главно от нравствените ресурси на личността. В непрестанна борба с лъжеловците от всякакъв род и с тяхната (не)социалистическа мирогледна позиция, Лиско реализира целите и предназначението на своето житейско приключение. През всичките приказки на писателя той преминава като верен рицар на активната доброта, на ангажираността и отговорността, за да дефинира в живо действие скрижалите на комунистическия морал. (По-скоро да ги разобличи… Д. В.)

Периметърът на Лисковата съпричастност към „делата на света” има широки измерения, ала особено важен е той в оня участък, който разкрива отношението на героя към остро злободневните въпроси на технократизма и тоталната машинизация. Посредством приключенията на Лиско при Квадратните същества, разгънати в познатия ни приказен план, но с чести пародийни отпратки към научната фантастика, Борис Априлов приобщава малките читатели към собствения си протест срещу отдалечаването от природното начало и произлезлите от това душевни и емоционални деформации. В тази своеобразна предупредителна антиутопия се промъкват и известни неорусоистки пориви, изразени като жалба по загубената първичнохуманна адекватност. Но колкото и гротескни да са фетишите на технопрагматизма, авторът стои далеч от извода, че отстраняването на опасните тенденции ще се осъществи чрез спирането на материалния и научно-техническия прогрес, и чрез някакво връщане „назад към природата”. В епиложния „хоризонт” на романа той достатъчно ясно определя становището си. Отхвърляйки абсурдите на „квадратния строй”, героите му не смятат да приемат като единствена алтернатива пасторално-идиличния, иконописния модел на страната Ламариния. Хипертрофията на двете вероятности им помага да направят своя избор и ги кара отново да търсят пътеки към все още хармоничната уредба на родния край. При все това, посредством „рупора” на Лисковите размисли предупреждението добива такава сила, че дори и с иносказателните си намеци то може да събуди читателя от унеса му по „чудесата” на технотронния „Ханаан”.

Обикновено правилата на „литературния сериал” не предполагат някакво по-осезателно развитие на образите. Най-често от „свитък” към „свитък” героите преминават със завършени вече характеристики и главно мястото на действието е компонентът, който подлежи на постоянна промяна. Най-общо погледнато, Лиско също стои „затворен” в границите на една относителна статичност — поне що се отнася до факта, че „не расте” във физическия смисъл на думата. Но като си остава все същото малко лисиче, „кавалерът” на гората, на морето и на фантастичните селения показва едно постъпателно съзряване като характер и духовно съдържание. Тази възходяща промяна може да се види и в реакциите, и в поведението, и в разсъжденията на героя, но най-отчетливо изразена е тя при вътрешните подтици на действията му. В първите две повести Лиско е все така пасивна жертва на агресията (той е отвлечен от орела и е нагълтан от акулата).

С умножаването на приключенията си обаче лисичето се окопитва като самостойна фигура и само̀ започва да търси стълкновения с несправедливостта. Първоначално злото е обективирано, то е вън от него, но с разширяването на психологическите пространства героят започва да го съзира и дълбоко в собственото си „аз” – т. е. там, където оголва понякога нокти първичният, необлагороденият негов пра-двойник. Това развитие на образа показва всъщност и основните съставни степени на героизма, който от по-низшата форма на съпротива срещу външните сили, се превръща при Лиско в по-висша проява на автономната борба за самоусъвършенствуване.

От друга страна, забележимото напоследък изместване на приказно-чудесното от външносъбитийната повърхност – към недрата на вътрешнопсихологическото изживяване доразкрива Борис Априлов и като майстор на психологическата приказка. За да изтъкнем ефекта на това стилово качество, ние ще избегнем пунктуалните коментари и ще се опрем на оня деветгодишен читател, който при една анкета върху творчеството на писателя бе посочил като най-интригуващ момент яденето на ягоди в новелата „Голямата награда”. Наглед това мнение (покриващо се с още десетина подобни между 40 анкетирани деца) изглежда малко странно, тъй като посред многобройните авантюри на Лиско тази приказка е най-оскъдна откъм действия и разнообразни постъпки. Дори нещо повече, може да се твърди, че идейните и емоционалните акценти на „Голямата награда” са осмислени от автора изцяло в интроспективно сечение и като подтекстова същност новелата представлява едно остроумно, но чисто психологическо прощудиране на консумативния синдром. Какво бе произлязло тогава във въпросната анкета, какво бе приковало вниманието на нашия малчуган точно към тази творба? От допълнителния разговор, който проведохме, се изясни, че нещата стоят на постоянните си места – само дето ние сме робували на измислени постулати. Оказва се, че приказката действително не съдържа някакво интензивно събитийно движение, но за сметка на това пък предлага напрегнато градиране и детайлна психологическа нюансировка на състоянията. Тя проследява бушуващите в душата премеждия на чувствата, естетизира отмъщението на безмерната пресита, а това, при наличието и на една подкупваща шаржова „промивка” на приказния драматизъм, в не по-малка степен е способно да подбуди любопитството на малкия читател. Борис Априлов е доказан майстор на приключението (та нали и повечето от книгите му са озаглавени все така: „новите”, „по-новите”, „най-новите” и прочие приключения на Лиско!) Но тук (и в някои други свои приказки) писателят е потърсил приключенските ефекти не в обективното действие, а в субективното състояние на героите. Когато печели с помощта на Лиско наградата в конкурса за най-дълго име, Чимиджимичамиджоми отпъжда своите приятели и остава „насаме” с жадуваните от всички сладки горски ягоди. В този върхов за приказката момент, авторът прекъсва поточността на случките и като при забавен кинематографичен каданс показва движещите сили на поуката единствено чрез отношението към гастрономическото свещенодействие. Като се впуска в една обстойна обрисовка на „голямото плюскане”, олицетворено чрез Чими, и като пресъздава в най-разнообразни ракурси формата и големината на плодовете и начина на поглъщането им от лакомия жабок, Борис Априлов онагледява всъщност и цялата сложна гама от рефлексии, емоционални импулси и мисловни движения, която предизвиква яденето у всеки негов герой. Тук и скрупульозните подробности в описанието, и преднамерената разтегленост и статична „разкадровка” на епизода, и цялата тази хипертрофия на гледката – всичко е впрегнато в услуга на т. нар. „ехова” или огледална психологическа характеристика. Тя забавя действието, но уплътнява характерите; отминава постъпките, но се спира на мотивите – и като резултат, чрез нея авторът постига много по-голяма степен на внушение, на трайно въздействие, отколкото, ако беше поел пътя на събитийната надпревара.

Живият, занимателният, съвременно „разкроеният” образ на Лиско представлява една прелестна находка в творчеството на Борис Априлов. За неговото зримо-пластическо очертание видимо са „работили” различни оръдия на писателската похватност. Тук са казали своята дума и силно изразената драматургичност на повествованието (та нима приказките не наподобяват някаква върволица от сценки, скечове и интермедии), и диалогът, който благодарение на поривността и ярката си нюансираност движи с еднакво темпо както характерите към тяхната индивидуалност, така и действието към неговите кулминации. Над всичко обаче – едновременно като зародиш на конкретна идея и като организираща сила за нейната художествена реализация – стои хуморът в тези приказки. Борис Априловият хумор е извлечен не само от определени характери и ситуации; в своя комплексен ефект той разчита повече на детския нонсенс, на ексцентризма и буфонадата, породени от една провокирана в устоите си логика (подобно на Луис Карол и Алън А. Милн). И макар навремени шаржовият рисунък да ни напомня познати черти (най-вече в приликата на магарето Мокси с магарето Йори от „Мечо Пух”), в своята обща идейна насоченост той се определя от чисто нашенски и лично авторски подбуди.

Да се виждаш отговорен означава да си дълбоко нравствен! Това утвърждение пронизва като червена нишка идеите, образите и сюжетите на всички приказки за Лиско. И ако може да се твърди, че героят на Борис Априлов „кореспондира” с известните в световната литература символи на детето-Човек каквито са Алиса, Мечо Пух и Малкият принц, то тъкмо това верую го разграничава от друга страна и като нов, самобитен член на знаменитата приказна компания. В едно време, когато животът пулсира под знака на трудно разчленими компликации, синонимизирането на героиката и романтиката с нравствения подвиг бележи висшите принципи на социалистическия хуманизъм. В областта на детската литература то изразява едновременно и светоотношението на писателя, и равнището на неговата гражданска отзивчивост. А когато всичко това се олицетворява от образ като този на Лиско, то става свидетелство още и за величината на писателското дарование.

––
Юлий Йорданов, Портрети от книжната лавица” – сборник есета върху българската литература за деца, 1988 г.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s