„Вместо предговор“ – 1981.

Posted: 29.05.2012 in Bulgarian literature

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

 До другаря Цветан Пешев, редактор в издателство „Отечество“ София.

Драги другарю Пешев,

Съобщиха ми по телефона от дома, че държиш да напиша предговор към новото издание на „Приключенията на Лиско по море, на което си редактор. Искал си го само след три дни, печатницата не можела да чака. Но кажи как да стане това, сега си почивам и пиша роман за възрастните читатели, посъветвай ме как да се обърна към Лиско, с когото на всичко отгоре се ненавиждаме; тежка задача, особено ако се вземе предвид, че за мен най-трудното нещо на света са предговорите. Намирам се на четиристотин километра от София, не мога да направя справка в книгите си, не знам точно кога съм писал за патилата на Лиско по море, оттогава са изминали поне петнайсет години, а както ти споменах, с лисичето сме скарани по много причини, най-важната от които е, че настоява да бъде постоянно в центъра на вниманието ми. Вече съм издал три романа и осем повести за него, нови две повести чакат в чекмеджето на бюрото ми; то иска да ги предам за печат, аз не искам, това го обижда и в момента не си говорим.

Почивам край Созопол, водата е поносима, слънцето тези дни май липсва и макар че съм на шейсет години, всеки ден плувам по двайсетина минути, после сядам на една скала. От скалата наблюдавам гладката есенна далечина; риболовни кораби заминават или се връщат, светлеят ветроходи, мяркат се делфини. Неволно търся да зърна делфинчето Мони. Къде ли е то? Къде е Ленивия рак? Съществуват ли наистина? Понякога ми се струва, че съм ги измислил, че няма Мони, няма Ленивия рак, няма магаренцето Мокси, нито пък Лиско, има само въображение. Веднъж запитах едно дете на пет годинки, съществува ли Лиско? Детето ми отговори, че съществува. Какво е Лиско? — запитах аз. Едно нещо, което се върти. Как се върти? — учудих се аз. Ето го, рече детето и ми донесе грамофонната плоча за Лиско.

За това дете най-лесната работа е да си представи героите, но ние, другарю Пешев, какво да правим като сме възрастни? Много просто, ще кажеш, трябва да се въоръжим с вярата на децата — те са сигурни, че на света съществува доброто, благородството, героизмът, а злото е дадено за временно ползване, колкото да услужи на приказките. Ето защо и ние, писателите, когато пишем, често пъти се превръщаме в деца — иначе откъде ще се вземат книгите. И затова именно, като седя на скалата, за мен е по-лесно да погледам морето като писател за деца, отколкото като писател за възрастни, защото в първия случай ще видя чисто море, по което плават приключения, а в другия случай празна, безжизнена равнина, по чиято вмирисана на нафта повърхност делово сноват параходи с азотно-фосфатни торове и замърсяват още повече морето.

Обърна ли се, ще съгледам хълм, той е обрасъл с магарешки тръни, за някои мои герои магарешките тръни са пълни със сладост и ако тези герои се приближат откъм сушата, медените сокове ще се окажат вкусна пречка те да не видят морето; така и ще си пасат цял живот в подножието на хълма, няма и да разберат, че зад него има море, това не ги интересува. А знае се, че две трети от повърхността на планетата ни се състои от вода и само една трета е суша, така че откъдето и да тръгнеш, неминуемо ще опреш до брега на някакво море или океан, стига да ти се ще, стига да не си потеглил така, както потегли и пристигна Мокси например.

Извърнат назад, гледам хълма и си мисля, че зад него сигурно се намират живи същества, които нямат сили да го преодолеят, за да се потопят в приятно солената прегръдка на залива. Дори си представям как в отвъдното подножие на хълма се трупат хиляди, натискат се в жегата, борят се и се мъчат да прехвърлят хълма, да се спуснат от билото му към благодатния хлад, но това не им се отдава, не могат, нещо им пречи. Какво е то? Над този въпрос си блъска главата възрастният човек, а детето не — то просто си преминава през билото, слиза до морето, заиграва се с водата или пък си прави приключения в нея.

Поглеждам отново към морето и си спомням какво точно се случи в него, патилата на моя герой по вълните започват да изплуват в спомена за книгата, там Лиско раздвижва спокойната повърхност, предизвиква събития, държи се дръзко пред злото, в някои моменти му се подиграва, изобщо показва ония черти от характера си, които бих искал да имам самият аз. И тогава внезапно ми хрумва, че Лиско — това е авторът, или по-точно — авторът такъв какъвто би искал да бъде.

— Разбра ли какво съм искал да ти кажа винаги? — обади се внезапно отнякъде лисичето. Ти и аз сме едно и също нещо, затова си написал тази книга за мен, но и затова ме мразиш, защото не можеш да бъдеш като мен, а аз пък не желая да бъда като теб.

Това е, другарю Пешев, на теб като редактор ти е лесно да ми поискаш един предговор и то на бърза ръка, понеже печатарите се сърдели, но вече успях да ти кажа, че писането на предговори ми е най-трудното нещо на света, особено ако засяга книга като тази, която и аз всъщност не знам какво точно иска да каже.

С поздрави на теб и на колегите ти от издателството:

 БОРИС АПРИЛОВ Созопол, 5 октомври, 1981

 (От поредното издание на „Приключенията на Лиско по море”, библ. „Златно сърце”, изд. Отечество-1981. )

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s