Архив за май, 2012


ГЕРОЙСТВОТО ДА БЪДЕШ АНГАЖИРАН

Когато за първи път дава „литературна свобода”1 на своето непокорно лисиче, Борис Априлов има вече зрели прояви в прозата за възрастни. Той е минал през популярността на фейлетониста, познал е някои от тайните на късия разказ, а психологическите му находки в морската тематика го обещават като един от майсторите на нашата словесна маринистика. В творческия портфейл на писателя надеждите за бъдещи успехи стоят скътани тъкмо между преградките на „сериозната” литература и затова първата приказка за Лиско не превишава значението на един епизод, на случайна „драска” при шлифоването на перото. Такива са намеренията на Борис Априлов по онова време, ала кой знае защо, нахалното лисиче не бърза да се отстрани от пътя на своя автор. С годините то все по-упорито засяда в съзнанието му, намества се в кроежите му, обсебва единствено за себе си търсенията и сполуките му… И така – докато насъбраното творческо бреме се трансформира в оня приказен „сериал”, който днес е известен под названието „Приключенията на Лиско”. Тази поредица, разбира се, не пресича изявите на писателя в литературата за възрастни – в белетристиката и драматургията, – но тя извършва решителна корекция в неговите интимни стремежи, като прехвърля за активно „обръщение” името му главно в каталога на детската литература.

Подобни „преноси” на популярността са ставали и в други времена, и с много други писатели. Нашата и световната литературна история познават достатъчно такива примери. И все пак, при цялата универсалност на случаите, какви са по-точно ония специфични предпоставки, които отреждат на „Лиско” предно място в четенето на българските (пък и не само на българските) деца? В търсенето на отговора ние сигурно ще си припомним и сгъстената приключенска канава на разказа, и комично-карикатурната кройка на героите, че и дръзко изменената семантика на фолклорните парадигми. Срещу ехидността и коварството на баснения първообраз, Борис Априлов предлага благородство и добротворчество, а тази полемика с традиционната представа за лисицата е достатъчна, за да предизвика любопитство. Споменатите изходни особености играят несъмнено важна роля при „подкупването” на читателя, но те едва ли ще разкрият докрай секрета на обаянието, ако не прибавим към тях и новите черти, които привнася писателят в понятията „героик”“ и „приказен подвиг”.

В общия поход към нравствените „целини” на нашето съвремие, Борис Априлов търси неутъпкани пътеки. Той съзнателно страни от парадно-баталната трактовка на героизма и се насочва към „тиловите” измерители на неговата стойност. Така, като изследва подвига предимно в неговите нравствено-духовни параметри, писателят го характеризира повече като борба на вътрешни мотиви, като преодоляване на психологически препятствия – и по-малко като външен физически сблъсък. Окончателно освободен от негативните белези, които вековете са наслоили върху образа на лисицата, централният герой в приказните повести и новели на Борис Априлов придобива по тази посока напълно положителен и при това актуално съвременен облик. На първо място Лиско е един неизтощим борец срещу всичко, което застрашава ЧОВЕЧНОСТТА в нейната най-широка и прогресивна вместимост. Той е очарователният Дон Кихот на гората, тръгнал да спасява човечеството от неговото „овеществяване” и духовна униформация („Часовникът”, „Лиско при квадратните същества”); той е самотният воин на фронта срещу набезите на консумативната стихия („Голямата награда”), срещу отчуждението и пълзящото равнодушие, бронирано в черупката на егоизма („Червената шапчица”, „Питонът”). И най-после, Лиско е пленник на вечния фаустовски порив към познанието и откривателството, който въпреки рисковете, всякога е носил на крилете си даровете на човешкия прогрес („Не пипай куфара”, „Привидението”).

В борбата със силите на злото и неправдата Лиско не разчита на нищо свръхестествено. Напротив, за разлика от фолклорните юнаци с хиперболизирана сила той е едно съвсем обикновено лисиче – може би недотам агресивно, може би по-интелигентно и по-хуманно от своите побратими, но нищо повече. Борис Априлов не е освободил своя герой дори от една такава повседневна човешка слабост, каквато е страхът, например. И тъкмо в този ход виждаме да се появява новото разбиране на автора за пределите на приказния героизъм. Макар и последен, Лиско също побягва подир своите откровено боязливи другари в случаите, когато го заплашва неведома опасност („Новите приключения на Лиско”, „Привидението”). Но героичното у него е в това, че той все пак намира сили да се върне…

 Не се страхува само

последният глупак.

Да, всеки се страхува,

но важното е как.

 Този рефрен из любимите „тонизиращи” мелодии, композирани от винаги будната гражданска съвест на Лиско, разкрива един съществен нюанс в характера и философията на героя. Именно той го разграничава от неговите „съдружници” и го превръща в живо потвърждение на парадокса, че „другото име на страха е смелост”! Върху тази психологическа плоскост е обособеното и основното морално и социално задължение на Лиско: да неутрализира страха и егоизма у другите (Мокси, Димби и Домби) и да пресича със собствения си пример тяхното перманентно бягство от „полесражението”, от неизвестността и отговорността към лоното на спокойствието и еснафското благоразумие.

Многозначителен подтекст, изцяло вграден в мотива за бягството от ангажимента, се съдържа и в Борис Априловата интерпретация на „Червената шапчица”. Тук със средствата на една последователна и пълна деромантизация и дегероизация на популярния приказен сюжет, т. е. чрез създаването на някаква анти-Червена шапчица, писателят постига неочакван сатиричен ефект. Оказва се, че Ловецът – този Спасител и Герой, предопределен от многовековното народно предание да се изправи срещу насилието и да присъди възмездие – не представлява нищо повече от един ординерен, благоразумно „специализиран” преследвач на дребен дивеч. (Той не рискува да излезе срещу вълка под предлог, че бил „зайчар”…) Така по силата на философския силогизъм, лансиран от автора, традиционните негативни черти на вълка се пренасят изцяло към образа на ловеца, докато неговата роля на благороден спасител се приема не от друг, а от лисицата. При това карикатурно „разместване на кубчетата” Борис Априлов не се задоволява само с веселата атрактивност, а отива и по-надалеч. Чрез своята парадоксална инсценировка той цели да покаже преди всичко нарушената интегралност на понятието „героизъм”, което в наши дни черпи смисъл главно от нравствените ресурси на личността. В непрестанна борба с лъжеловците от всякакъв род и с тяхната (не)социалистическа мирогледна позиция, Лиско реализира целите и предназначението на своето житейско приключение. През всичките приказки на писателя той преминава като верен рицар на активната доброта, на ангажираността и отговорността, за да дефинира в живо действие скрижалите на комунистическия морал. (По-скоро да ги разобличи… Д. В.)

Периметърът на Лисковата съпричастност към „делата на света” има широки измерения, ала особено важен е той в оня участък, който разкрива отношението на героя към остро злободневните въпроси на технократизма и тоталната машинизация. Посредством приключенията на Лиско при Квадратните същества, разгънати в познатия ни приказен план, но с чести пародийни отпратки към научната фантастика, Борис Априлов приобщава малките читатели към собствения си протест срещу отдалечаването от природното начало и произлезлите от това душевни и емоционални деформации. В тази своеобразна предупредителна антиутопия се промъкват и известни неорусоистки пориви, изразени като жалба по загубената първичнохуманна адекватност. Но колкото и гротескни да са фетишите на технопрагматизма, авторът стои далеч от извода, че отстраняването на опасните тенденции ще се осъществи чрез спирането на материалния и научно-техническия прогрес, и чрез някакво връщане „назад към природата”. В епиложния „хоризонт” на романа той достатъчно ясно определя становището си. Отхвърляйки абсурдите на „квадратния строй”, героите му не смятат да приемат като единствена алтернатива пасторално-идиличния, иконописния модел на страната Ламариния. Хипертрофията на двете вероятности им помага да направят своя избор и ги кара отново да търсят пътеки към все още хармоничната уредба на родния край. При все това, посредством „рупора” на Лисковите размисли предупреждението добива такава сила, че дори и с иносказателните си намеци то може да събуди читателя от унеса му по „чудесата” на технотронния „Ханаан”.

Обикновено правилата на „литературния сериал” не предполагат някакво по-осезателно развитие на образите. Най-често от „свитък” към „свитък” героите преминават със завършени вече характеристики и главно мястото на действието е компонентът, който подлежи на постоянна промяна. Най-общо погледнато, Лиско също стои „затворен” в границите на една относителна статичност — поне що се отнася до факта, че „не расте” във физическия смисъл на думата. Но като си остава все същото малко лисиче, „кавалерът” на гората, на морето и на фантастичните селения показва едно постъпателно съзряване като характер и духовно съдържание. Тази възходяща промяна може да се види и в реакциите, и в поведението, и в разсъжденията на героя, но най-отчетливо изразена е тя при вътрешните подтици на действията му. В първите две повести Лиско е все така пасивна жертва на агресията (той е отвлечен от орела и е нагълтан от акулата).

С умножаването на приключенията си обаче лисичето се окопитва като самостойна фигура и само̀ започва да търси стълкновения с несправедливостта. Първоначално злото е обективирано, то е вън от него, но с разширяването на психологическите пространства героят започва да го съзира и дълбоко в собственото си „аз” – т. е. там, където оголва понякога нокти първичният, необлагороденият негов пра-двойник. Това развитие на образа показва всъщност и основните съставни степени на героизма, който от по-низшата форма на съпротива срещу външните сили, се превръща при Лиско в по-висша проява на автономната борба за самоусъвършенствуване.

От друга страна, забележимото напоследък изместване на приказно-чудесното от външносъбитийната повърхност – към недрата на вътрешнопсихологическото изживяване доразкрива Борис Априлов и като майстор на психологическата приказка. За да изтъкнем ефекта на това стилово качество, ние ще избегнем пунктуалните коментари и ще се опрем на оня деветгодишен читател, който при една анкета върху творчеството на писателя бе посочил като най-интригуващ момент яденето на ягоди в новелата „Голямата награда”. Наглед това мнение (покриващо се с още десетина подобни между 40 анкетирани деца) изглежда малко странно, тъй като посред многобройните авантюри на Лиско тази приказка е най-оскъдна откъм действия и разнообразни постъпки. Дори нещо повече, може да се твърди, че идейните и емоционалните акценти на „Голямата награда” са осмислени от автора изцяло в интроспективно сечение и като подтекстова същност новелата представлява едно остроумно, но чисто психологическо прощудиране на консумативния синдром. Какво бе произлязло тогава във въпросната анкета, какво бе приковало вниманието на нашия малчуган точно към тази творба? От допълнителния разговор, който проведохме, се изясни, че нещата стоят на постоянните си места – само дето ние сме робували на измислени постулати. Оказва се, че приказката действително не съдържа някакво интензивно събитийно движение, но за сметка на това пък предлага напрегнато градиране и детайлна психологическа нюансировка на състоянията. Тя проследява бушуващите в душата премеждия на чувствата, естетизира отмъщението на безмерната пресита, а това, при наличието и на една подкупваща шаржова „промивка” на приказния драматизъм, в не по-малка степен е способно да подбуди любопитството на малкия читател. Борис Априлов е доказан майстор на приключението (та нали и повечето от книгите му са озаглавени все така: „новите”, „по-новите”, „най-новите” и прочие приключения на Лиско!) Но тук (и в някои други свои приказки) писателят е потърсил приключенските ефекти не в обективното действие, а в субективното състояние на героите. Когато печели с помощта на Лиско наградата в конкурса за най-дълго име, Чимиджимичамиджоми отпъжда своите приятели и остава „насаме” с жадуваните от всички сладки горски ягоди. В този върхов за приказката момент, авторът прекъсва поточността на случките и като при забавен кинематографичен каданс показва движещите сили на поуката единствено чрез отношението към гастрономическото свещенодействие. Като се впуска в една обстойна обрисовка на „голямото плюскане”, олицетворено чрез Чими, и като пресъздава в най-разнообразни ракурси формата и големината на плодовете и начина на поглъщането им от лакомия жабок, Борис Априлов онагледява всъщност и цялата сложна гама от рефлексии, емоционални импулси и мисловни движения, която предизвиква яденето у всеки негов герой. Тук и скрупульозните подробности в описанието, и преднамерената разтегленост и статична „разкадровка” на епизода, и цялата тази хипертрофия на гледката – всичко е впрегнато в услуга на т. нар. „ехова” или огледална психологическа характеристика. Тя забавя действието, но уплътнява характерите; отминава постъпките, но се спира на мотивите – и като резултат, чрез нея авторът постига много по-голяма степен на внушение, на трайно въздействие, отколкото, ако беше поел пътя на събитийната надпревара.

Живият, занимателният, съвременно „разкроеният” образ на Лиско представлява една прелестна находка в творчеството на Борис Априлов. За неговото зримо-пластическо очертание видимо са „работили” различни оръдия на писателската похватност. Тук са казали своята дума и силно изразената драматургичност на повествованието (та нима приказките не наподобяват някаква върволица от сценки, скечове и интермедии), и диалогът, който благодарение на поривността и ярката си нюансираност движи с еднакво темпо както характерите към тяхната индивидуалност, така и действието към неговите кулминации. Над всичко обаче – едновременно като зародиш на конкретна идея и като организираща сила за нейната художествена реализация – стои хуморът в тези приказки. Борис Априловият хумор е извлечен не само от определени характери и ситуации; в своя комплексен ефект той разчита повече на детския нонсенс, на ексцентризма и буфонадата, породени от една провокирана в устоите си логика (подобно на Луис Карол и Алън А. Милн). И макар навремени шаржовият рисунък да ни напомня познати черти (най-вече в приликата на магарето Мокси с магарето Йори от „Мечо Пух”), в своята обща идейна насоченост той се определя от чисто нашенски и лично авторски подбуди.

Да се виждаш отговорен означава да си дълбоко нравствен! Това утвърждение пронизва като червена нишка идеите, образите и сюжетите на всички приказки за Лиско. И ако може да се твърди, че героят на Борис Априлов „кореспондира” с известните в световната литература символи на детето-Човек каквито са Алиса, Мечо Пух и Малкият принц, то тъкмо това верую го разграничава от друга страна и като нов, самобитен член на знаменитата приказна компания. В едно време, когато животът пулсира под знака на трудно разчленими компликации, синонимизирането на героиката и романтиката с нравствения подвиг бележи висшите принципи на социалистическия хуманизъм. В областта на детската литература то изразява едновременно и светоотношението на писателя, и равнището на неговата гражданска отзивчивост. А когато всичко това се олицетворява от образ като този на Лиско, то става свидетелство още и за величината на писателското дарование.

––
Юлий Йорданов, Портрети от книжната лавица” – сборник есета върху българската литература за деца, 1988 г.


Brief biographical details: 1990, Hayfa, Israel.

BORIS APRILOV (Atanas Vassilev Djavkov)

BORIS APRILOV (Atanas Vassilev Djavkov) was born on March 21, 1921 in Malko Tarnovo* – Bulgaria. He grew up and studied in the port city of Burgas*. There, as a student, he wrote and published his first short stories of sailors, fishermen and travelers. Even at school age the newspaper “Burgas Lighthouse*” appointed him as a reporter. Still under the name Atanas Djavkov he began sending humorous stories to the satirical weekly newspaper “Hornet*”q the only one of its kind. Soon the journal summoned him to Sofia and appointed him editor of their cultural department. With his new pen name – Boris Aprilov*, in the following fifteen years he went on to publish his humourous books Concerns, The Height of Insolence, The Chief’s Muffin, Knockout and Pirate Romance. The first of these books was published in only 2000 copies, but the rest went up to 30,000. His kind of humour became a welcome guest in all newspapers and magazines. Boris Aprilov was admitted to the Union of Bulgarian Writers, became a professional and started making a living from royalties and copyrights. He returned back to the themes for the seaside and the fishermen, and soon built his beloved yacht, Ahasver.

Having left the confines of humour, and having dedicated himself mainly to serious fiction, from 1960 onwards he published collections of short stories: “The Sea Belongs to Everyone” “Touch”, “Autumn Dunes”, “The Hour of the Eastern Breeze”,  “Sparta’s Defense” and “A Delicate Mood”. Collections of novelettes: “Four Novelettes”, “Distant Sailing” (containing three novelettes). Novels: “The Overturn” and “Monkey Skin”.

“Crossing the Great Prairie” (selected short stories and novelettes) and his new novels, “The Great Vanity” and “Cyclades” were published in 1991 to coincide with his seventieth birthday.

His novels and novelettes for children and adolescents were published in print-runs of 50,000 to 80,000 copies. The series “The Adventures of Foxie” includes three novels and ten novelettes, and amounts to 1,000 pages. All novelettes have been broadcast on television as animated and puppet theater productions, and the novels as serials. There were also numerous radio adaptations. His books have been published in the USSR, Czechoslovakia, Poland, East Germany and Hungary. One of his novels – “The Adventures of Foxie at Sea” – won the National Prize for Children’s Literature in 1968.

As a playwright Boris Aprilov is known for his plays “The Island”, “The Rain,” “A Ship with Pink Sails”, “Chimi”, “Prairie” and “The Road to Mozambique” (prize-winning). His plays have been performed in theaters all over Bulgaria, each one exceeding a hundred performances. Some of them have been played abroad; “Chimi”, after being staged at eight locations in West Germany, had a hundred performances in London and Liverpool, directed by Paul Herman.

He has written about 30 plays and 40 radio plays for children and young adults. Ten of his plays are played continuously at the moment – both in Bulgaria and East Germany, Russia, Czechoslovakia, Poland, West Germany, Romania, Hungary. Some of them, The Six Penguins, Don’t Touch the Suitcas, The Little Ostrich, Square Creatures, Dindie and others, have won prizes. Others, primarily as theatre productions, have been awarded first prizes at various festivals.

Boris Aprilov wrote the screenplays for the films “The Moby Dick Five”, “Escape to Ropotamo” and “Dusk”. All three films have been directed by first-rate directors. The latter two did not achieve greatness, but the first one has returned to screens nationwide once a year for ten years straight.

Boris Aprilov has not written a single line in favour of the communist regime and has not delivered any eulogy to prominent people in power. Studies and articles about him have been written only by dissident-minded critics. Throughout his creative life he was a professional and earned his living only from royalties and copyrights, from both home and abroad.

Haifa, June 7, 1990

He died on April 10, 1995 in Tel Aviv, Israel.

 


ЗА НЯКОИ ОСОБЕНИ ФОРМИ НА ЦЕНЗУРА В ЛИТЕРАТУРАТА ЗА ДЕЦА И ЮНОШИ

доц. д-р Вихрен Чернокожев – Институт за литература – БАН

Вихрен Чернокожев е роден на 5 юли 1951 г. в Пловдив; литературен историк и критик. Ст.н.с. в Института за литература при БАН. Заместник-директор на Института за литература (от 2000). Автор на: “Безпощадният мечтател. Страници за Димитър Подвързачов” (1986), “Българският смях” (1994 – отличена с Национална награда “Райко Алексиев”), “Антология на българския смях” (1995, съвм. с Р. Чернокожева), “Врати към смисъла” (2000), “Другият бряг на думите” (2002).

Стара колкото света, още отпреди книгопечатането, цензурата – идеологическа, религиозна, нравствена – е възнаграждение за страха, педагогическа поема, знамена на кулите.

Звучи неясно? Но пък е съвсем лично преживяно. В далечната 1965 г., когато бях на 14, трябваше продължително да се лекувам в санаториум. Там имаше сравнително богата библиотека, в която, привлечен най-напред от характерните илюстрации на Йозеф Лада, бях забелязал „Приключенията на храбрия войник Швейк”. Когато поисках да я прочета, получих назидателно-категоричен отказ. Като най-подходящи за възрастта ми настоятелно-инструктивно ми бяха връчени „Педагогическа поема” и Знамена на кулите” от превъзпитателя на малолетни престъпници Антон Семьонович Макаренко. Впрочем в санаториума ние самите, различните, бяхме старателно контролирани, направо цензурирани като усърдно ни криеха от нормалния свят навън. Изглежда, че различните деца и досега са за съвременната ни литература някаква срамна тайна, която не бива да смушава обществения морал.

Пред строя на нещо като „вечерна проверка” бях публично порицан за интереса си към „лоши думи” и „нездрава литература”. Чудя се, как ли би реагирала някогашната ни санаториумна възпитателка, ако знаеше, че днес в Канада напр. има книги за тийнейджъри със сексуално съдържание, спокойно описващи нудизъм или еднополови родители. (Този вид литература е старателно скриван в някои местни училища и библиотеки в Канада).

Същият сценарий с порицание „пред строя” се повтори след  време и с „Тил Ойленшпигел”. Така приключиха първите ми ясно осъзнати срещи с един от най-активните инструменти на табуто – цензурата. Преди години в издателското каре на книгите за деца и юноши задължително се отбелязваше за „начална училищна възраст”, за „средна училищна възраст” или за „горна училищна възраст” са предназначени те. Не е нужно една книга да бъде цензурирана; достатъчно е тя да бъде тайна, скрита, недостъпна, за сметка на друга, активно препоръчвана от библиотекаря. Или пък включена в познатите библиотечни препоръчителни списъци – най-масовата и най-лесната цензура, която по-скоро пречи на развитието на интереса към четене, към знание и творчество, отколкото да ги насърчава. Винаги по-интересни за четене са били и ще бъдат „извънсписъчните”  автори и книги.

Тук може би трябва да спомена и адаптациите за деца като специфична форма на цензура. Преразказите на Ерих Кестнер на „Тил Ойленшпигел”, на „Дон Кихот” или „Пътешествията на Гъливер”. Колкото и талантливо преразказани да са, това все пак са адаптации на различна дистанция от оригиналния текст. Преброил ли е някой колко са преразказите на Библията, или на „Илиада”, „Одисея” за юноши. И все пак всичко това е само предверие към големите класически творби, предверие, което мнозина така и не изпитват любопитство да прекрачат.

Би трябвало да очакваме, че цензурата – идеологическа, религиозна, нравствена, която от векове е болест на цивилизацията, ще има най-малко работа в полето на литературата за деца и юноши. Та нали тя е преди всичко литература на желанието възрастният да не забрави изгубващия се като вода в пясъка език на сънищата от детството. Би трябвало, но в България желязната пета на политическата цензура не е отминала и литературата за деца и юноши. В прословутия „Списък на фашистката, упадъчна, религиозна, малоценна литература”, издадена в периода от 1944 до 1951 г., подлежаща на изземване, срещаме напр. името на най-популярния български приказник Ангел Каралийчев с антологичната му книга „Птичка от глина” (1943). В същия строго забранителен списък са и книгите на Емил Коралов „Жари в Африка”(1942), „Към свободната страна”(1942), „Неравна борба. Роман за деца и юноши”(1942), тематични антологии, като напр. „Добруджанче. Златни строници за златна Добруджа”(1940).

Като  упадъчни под забрана по политически причини в същия списък са и книги на Карл Май, на „краля на модерния трилър” Едгар Уолъс („Кинг-Конг”), приключенските романи на Емилио Салгари. Не са пощадени дори буквари и първи читанки, съставени от лоялните към деветосептемврийския режим Тодор Самодумов и Асен Босев. Една любопитна подробност: между книгите, набелязани за изземване от обществените библиотеки, е и «Значението на българския скаутски девиз «Бъди готов» (Ловеч, 1926) от Г. Иванов. Но съвсем същия анатемосван скаутски девиз ще възприеме по-късно и пионерската организация, носеща името на «вожда и учителя» Георги Димитров. Комунистическият режим, където «ура!» беше ехо от «цензура» (Радой Ралин), ще остане в историята с херостратовската си слава на унищожител на културата.

Казвали са ми хора сведущи, че един от тогавашните специални затвори за книги се е намирал тук, в Сливен. Отдавна го няма. По страшен обаче е един друг затвор без дебели стени и яки решетки. Затворът на книги за деца, отказвани да бъдат четени. Неотдавна в пресата бяха публикувани обобщеи резултати от едно проучване на Стив Хорнси сред 2000 родители в САЩ, според което все повече родители категорично отказват да четат старите класически приказки на децата си, «защото били прекалено страховити». Трудно е за малкия човек, който в «Червената шапчица» през сълзи слуша как вълкът изяжда бабата, да разбере защо това се случва. И защо ловецът пълни с камъни вълчия корем.  Зигмунд Фройд и Бетелхайм тук не могат много да помогнат на невръстния слушател.

Дори на петгодишните, за които се предполага, че вече могат по-активно да възприемат класическите приказни сюжети без страх, родителите отказвали да четат напр. «Хензел и Гретел», защото сюжетът е свързан с болезнената в съвременното общество тема за отвличане на деца. Пак според интервюираните от Хорнси родители в «Снежанка и седемте джуджета» думата «джудже» е неприемлива. Любопитно би било да се проследи дали и съвременните преводи на старите класически приказки не са удобен повод за цензура, под благовидния предлог, че намаляват естествените детски страхове от насилието, от смъртта.

Литературата обаче ( в частност литературата за деца и юноши) може да бъде незаменим посредник в справянето със страха, в разрешаването на конфликтите в семейството и училището. Така че да има по-малко насилие в клас, подобрени умения за общуване, за възприемане и разбиране на света наоколо. Една от най-енергично оспорваните книги през последното десетилетие е поредицата романи на Джоан Роулинг за Хари Потър. Не само в Ню Мексико църковните служители са виждали Хари Потър като лицето на сатанинското зло, дяволът, който унищожава хората. Поредицата може да е според някои книжен хамбургер, но успехът й едва ли се дължи само на мащабната рекламна кампания. Хари Потър дава на децата неназованото още усещане за метафизическа свобода тъкмо в едно по принцип подчиняващо, цензуриращо свободата на мнения и съмнения пространство, каквото е училището, пансионът, а в немалко случаи и семейството. „Хари Потър”е нестандартно решение за справяне с насилието, униженията, гнева. И опитите да бъде наложена цензурска забрана само провокира любопитството на децата, неосъзнатия им още стремеж да бъдат креативни, необичайно свободни мислители в необятното пространство между наслаждението и страха.

В САЩ цензурират и «Хъкълбери Фин» на  Марк Твен, нищо че този роман е писан много  преди негрите да бъдат наричани афроамериканци. У нас, за да сме «политически коректни», трябва ли сега да поправим, т.е. да цензурираме, приказката на Славчо Красински за циганина, дето искал да стане цар? В тази приказка, писана през 30-те години, няма и следа от днешния обиден език и расистки призиви към различните по етнос сънародници в някои улични графити. А ругателствата избиват в графитите, защото не само правителствата литературата ни се преструваше, че не съществуват и се опитваще да скрие асимилаторските претенции.

Дотук всъщност говорихме за силом налагани или доброволно приети различни форми на цензурата на паметта. Или по скоро за цензурата на безпаметството. Колко десетилетия трябваше да минат, за да се върнем отново към ценностния смисъл в стиховете за деца на Йордан Стубел например. Асен Босев беше с декрет обявен за виден представител на тая литература, а Стубел дълго време си остана невидим. Отказът да бъде прочетена една книга, особено пък за деца, отказът да бъде тя снабдена със смисъл, също е цензура. Не по-малко вярно е и обратното – че цензурата също е вид интерпретативно четене, на което дължим опазването на литературното наследство, включително и в литературата за деца. Един соцреалистичен прочит напр. на Подвързачовата поема «Крачун и Малчо в София» би убил целия й колорит. И добре, че беше преиздадена чак в началото на 90-те, когато отпадна кодекса на забраната.

За щастие цензурата не може да прочете всички книги. Забравата, наложена около имената на автори, писали за деца като Симеон Андреев, Димитър Шишманов, Сава Попов, Никола Никитов, Стефания Цанкова всъщност опази от изхабяване тяхното недопрочетено или пък направо неизвестно творчество за деца, колкото и парадоксален да е на пръв поглед този извод.

Миналата 2011 година – пак на тази Кръгла маса имахме повод да говорим за още една специфична форма на цензура. Цензурата на илюстрацията, илюстрацията,  която не само в комикс-литературата може да бъде съавтор, сътворител, но в немалко случаи и активен заличител на литературния текст. Тук не става дума напр. само за «цензуриране» на голите гърди на русалката от приказката на Андерсен, а за илюстрацията, която редактира, чете наопаки или направо фалшифицира, подменя информацията, смисъла на текста. Сексуалността – в частност процеса на опознаването на собствената сексуалност – си остава една от основните теми-табу в днешната българска литературата за деца и юноши.

Няма как да отминем и цензурата на съвременните масмедии – царството на популярната, лесно адаптирана и адаптираща се интернет- култура. Дали пък интернет, където цензурата е само привидно невъзможна, не е походът на съвременната цивилизация срещу книгата? Подреждайки в дигитални колекции едни, забравяме други. В тези нетрайни, бъзопреходни хранилища на памет властва един особен вид цензура, която трупа, трупа и трупа някакъв вид сдъвкано на каша знаене. Знаене най-често от сферата на човешката долница, но не и познание, което да произвежда духовна памет.

Инструменти на цензурата не са само огнените клади, цензурския печат, удостоверяващ, че «книгата не съдържа държавни тайни». Цензурата и в литературата за деца най-често не гори книги, не унищожава знанието. Но тя може по безброй начини да го тъпче, да демострира властта си, като го унижи. Налагайки му например автоцензурата в лабиринта на езопския език, където в края на краищата всичко завършва с въпрос. Там, където писането на басни е израз на гражданска смелост,  може ли да се говори за свобода?

Борис Априлов – един от безспорните класици в съвременната ни литература за деца – е между малцината автори, които успяха да заобиколят едно от основните табута на соцреализма. Забраната това наоколо да се назовава не със същинските си имена, а с лишени и постоянно лишавани от смисъл евфемизми. 

По времето, когато свободното придвижване на хора и на идеи беше конституциоанно закрепено в НРБ табу, и дори един от секретарите на тогавашния Държанав съвет – Никола Манолов – пишеше епиграми и басни, Борис Априлов създаде серията романи-притчи «Приключенията на Лиско» – най-съкровеното си лично пространство, за да остане свободен в лабиринта на родната гора, от която не го пускаха да излезе.

За екзистенциалната криза на човека през ХХ век, в соцреалистичната ни литература тогава, можеше да се говори само с езоповски език. Борис Априлов написа «Лиско при квадратните същества» (1975), за да се противопостави не само на консуматорската стихия във „вечно миризливия град”, а за да каже високо и достатъчно ясно, че съвременният човек е изгубил посоките си, сериозно са накърнени идентичностите. В страната Квадратия – страната на еднаквостите, където неквадратните са бурени –  е забранено да се пише, да се смее, да се пее.

Не е забранено единствено да се плаче.

Затова там всичко е задръстено, няма никакво движение. Най-интересното там е техниката, не мислите и чувствата. Квадратните се страхуват от изкуството, защото чрез него ставаш, както казват в Квадратия, „неположителен човек”. Квадратните са лишени от идентичностите си, обезличностени са, но пък живеят охолно; пред отговорността да бъдеш, те са избрали щастието да си имат напр. хладилник, пълен с минерална вода.

Един-единствен неквадратен още не е изгубил посоката си и гледа с копнеж към морето в страната Квадратия. Ала и той е принуден да произвежда серийно само глинени пеперуди, които никога няма да полетят.

Спътникът на Лиско, Александър – художникът на „Илиада” и „Дон Кихот”, придава изненадваща, неопровержима, почти документална достоверност на тази цензурирана, строго охранявана НРБ-територия.

Напомням: годината е 1975, когато соцреализмът, педагогическа поема със задължителните знамена на кулите, беше безалтернативен, единствено правилен и неоспорим метод.

За интелигентния читател не е трудно да се досети, че Александър –  художникът на „Илиада” и „Дон Кихот”, както изрично е посочено в книгата, е художникът Александър Денков, герой и в сценариите на Борис Априлов за деца. Наричат Борис Априлов „българския Екзюпери”. Може би точно заради неговото Лисиче, което никой не е опитомил.

Ключът към класическата литература за деца е, че тя е не само за деца. Онова, което в грозните цензорски несвободни времена, когато се плаши всяка свобода, е невъзможно да бъде директно изречено, често пъти се споделя само с децата.

В света на детето култовите хора и предмети престават да бъдат култови; единствените и задължителни норми съвсем не са единствени и задължителни.

В поредицата романи на Борис Априлов „Приключенията на Лиско” дори физическите закони престават да действат; и цензурата, която вместо памет произвежда единствено кухи авторитети, чугунени паметници, които губят памет, страх, страх и страх, лесно може да бъде обезсилена.

Около 90-годишнината на Борис Априлов, (роден Атанас Джавков в Малко Търново)  през миналата 2011 г. дъщерята на писателя – Д. В., която живее в Израел, имаше идея: да реставрира Борис-Априловата яхта „Ахасфер” и да я покачи върху най-високия малкотърновски хълм.

По-изразителен нашенски паметник на несвободата, върху която се крепи цензурата, аз не познавам!…


ТУК! – .rtf file  за изтегляне на театралната пиеса…

ТУК! – вариантът за телевизия… (скоро!)

БОРИС АПРИЛОВ

 Д Ъ Ж Д Ъ Т

 Театрална пиеса за възрастни

Място на действието: хол на вила в околностите на София. Време: наши дни, края на лятото.

Времетраене: два часа, от 21 до 23 часа. (Всъщност само една минута; нещо, което трябва да се разбере от добрата част на публиката. Ако не се разбере, няма особено значение.)

 ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА
по реда на появяването им:
МАРИЯ – 35-годишна
ИВАН – 40-годишен
ЕЛИЗА – 35-годишна
ЕРИК – 40-годишен
ПАП – 40-годишен

З а б е л е ж к а: Да не се подценява ролята на Пап: напротив – да се интерпретира от добър актьор.

Пиесата да не се тълкува в никакъв случай като фантастика.

Абсолютна тъмнина.

Първото нещо, което чуваме, е дъждът. Вали отдавна и сякаш няма намерение да спре. Когато вече сме се наслушали на дъжда, намесва се шумът на мотора. Някаква кола се приближава към нас. През процепите на прозоречните капаци се промъква светлината на фаровете, осветяват се кътчета от хола. Светлината угасва. Моторът още работи. Някой вън отваря желязната врата. Колата минава, разбираме по шума. Вратите се затварят отново. После пак шумът на колата. Отваря се врата на гараж, колата влиза в него, разбираме това по шума. Някой говори тихо. Това са гласовете на мъж и жена. Отново ромонът на дъжда, примесен с говоренето на мъжа и жената.

ИВАН (само гласът му). Отвори и почакай.

МАРИЯ (гласът ѝ). Защо? Ще се бавиш ли?

ИВАН. Да не те е страх?

МАРИЯ. Ами!… От какво?

ИВАН. Знам ли… Ключът на осветлението е вляво от вратата.

МАРИЯ. Да, да… Спомням си.

Чуваме как Мария отупва обущата си пред входа. Чуваме как се завърта ключът в бравата. Вратата се отваря. Светлина. Мария е до отворената врата. Ръката й все още е на клюна на осветлението. Останала за няколко секунди в тази поза, тя сякаш разглежда обстановката. Това е обикновен хол от вила. Какво ли няма в него: голяма маса с тежки столове, библиотечен шкаф, пред него писалищна маса с телефон, две картини от съвременни художници, диван и пр. Няколко врати водят към съседните помещения: кухнята, сервизните и спалнята. В дясната си ръка Мария държи платнен куфар. Облечена е в шлифер. Дрехата й стои добре. Фигурата й е по-скоро дребна, но е както трябва, лицето й е красиво, косата й подредена с вкус. В момента тя я отърсва от дъждовните капки. Оставя куфара на пода, съблича шлифера си и излиза в антрето, където трябва да го окачи. Връща се в хола. Насочва се към електрическата печка и я включва. Чуваме дъжда. Сега в края на лятото и началото на есента не е толкова студено, но този дъжд. . . Чуваме как Иван отупва обущата си на циментовата площадка вън. Ето че влиза и той, по яке и спортен панталон. В ръката му дрънчат ключовете на колата. Мария все още оглежда обстановката.

 

ИВАН (сякаш долавя някакво особено нейно състояние на жена, влязла в дома на мъж, който принадлежи по закон на друга жена). Мария, какво?

МАРИЯ (отнесено и малко тъжно). Нищо.

ИВАН. Да проветрим ли?

МАРИЯ. Можеш ли да отвориш нещо?

ИВАН. Всичко… Врати… Прозорци…

МАРИЯ. Не трябва ли да угасим светлината?

ИВАН. Ами!… Процепите на капаците и без това пропускат.

МАРИЯ. На твое място не бих допуснала това.

ИВАН. Цяло лято ги е пекло слънцето.

МАРИЯ. Като си представя, че всички съседни вили…

ИВАН (безгрижно). Хайде!

МАРИЯ. Всеки ще разбере, че тук има хора.

ИВАН. И без това ще разберат.

МАРИЯ. Но ще допуснат, че си сам.

ИВАН (иронично). Така би трябвало… да допуснат.

МАРИЯ. Смяташ ли, че …

ИВАН. В този дъжд? Наоколо нямаше жива душа.

МАРИЯ. Кой знае …

ИВАН (безгрижно, поне привидно). Хайде! (Вдига я на ръце.) Никога не сме били по-сигурни!

МАРИЯ (обвива врата му). Защо не отвориш прозореца към градината?

ИВАН (целува слепоочието ѝ). Точно така!… (Поставя я на земята, целува другото ѝ слепоочие.)

МАРИЯ. Но без капака.

ИВАН (усмихнато). Еее, ама ти да не мислиш, че три дни ще се крием непрекъснато!…

МАРИЯ. А ти да не мислиш, че ще се покажа навън?

Иван отваря прозореца. Гръмотевица. Изслушват я.

 

(След пауза.) А ти?

ИВАН. Ще се покажа демонстративно. Тази вила има реноме. В нея се работи и се почива. Тук никога никой не се е целувал. (Прегръща я и я целува.)

Тя отвръща на целувката му, но зоркият ѝ поглед не пропуска да забележи нещо ново на бюрото.

МАРИЯ. Какво е това?

ИВАН (все още я прегръща). Кое?

МАРИЯ. На бюрото ти?

ИВАН (освобождава я от прегръдката си). Една интересна вещ.

МАРИЯ. Наистина интересна…

ИВАН. Иначе не бих я купил… Какво чакаш?

МАРИЯ. Какво искаш?

ИВАН. Багажа.

МАРИЯ (вдига куфара си). Искам да извадя личните си вещи.

ИВАН. Иди в спалнята.

МАРИЯ. Аз – в твоята, а ти – където щеш.

ИВАН. Не искаш заедно?

МАРИЯ (поглежда го и му натрапва нещо, което той трябва да знае). Аз спя винаги сама!

ИВАН (взима чантата и куфара от антрето, донася ги в хола.

Торбата е пълна с продукти. Показват се гърлата на няколко

бутилки.) Мислиш ли, че продуктите ще стигнат?

МАРИЯ. Ако не проявяваш лакомия . . .

ИВАН. Знаеш какво разбирам под продукти, нали?

МАРИЯ. Имаме седем бутилки.

ИВАН. И две в хладилника… (Оставя багажа на пода и я целува.)

МАРИЯ. Трябва да включиш хладилника.

ИВАН. Сега.

Двамата взимат целия багаж и изчезват към кухнята. Иван се връща и поставя една бутилка и две чаши на масата. Отново изчезва. Влиза Мария. Сресва косата си в движение. Вижда статуетката на бюрото и се приближава. Вглежда се. След това я взима. Влиза Иван. Заварва я в това положение.

 

(В движение.) Отворих прозореца на спалнята ти.

МАРИЯ. Тази статуетка провокира.

ИВАН. А, страшна е!…

МАРИЯ. Точно така.

ИВАН. Индуско божество, закупено в Сирия… Абсолютен ерзац.

МАРИЯ (разглежда статуетката). Сигурен ли си?

ИВАН. Оригинали вече не останаха.

МАРИЯ (продължава да гледа статуетката). Напоследък фал-шификатите се изработват по-добре от оригиналите.

ИВАН. Експертите са в паника. (Налива в чашите.) Не могат да разграничат истинското от… Тази бутилка ми се стори по-хладна… (довършва мисълта си)... фалшивото.

Мария оставя статуетката на масата и сяда на стола. Продължава да се реши.

 

Не мога да подреждам хладилници.

МАРИЯ. Остави на мен… Сода?

ИВАН. Забравих. (Бързо излиза към кухнята.)

МАРИЯ. (вика след него). Прибор за отваряне!

ИВАН (гласът му). Отварачка, да! (Появява се с две бутилки.) Имаш нова нощница.

МАРИЯ. Глупако, защо две?

ИВАН (учудено). Какво – две?

МАРИЯ. Една сода е достатъчна.

ИВАН. Добре де, ще я върна… За теб отделно ли?

МАРИЯ. А чашите за содата?

ИВАН. Съсипа ме! (Тръгва, връща се, взима едната сода и я понася към кухнята. Връща се с чаша.)

МАРИЯ. Глупако, защо една?

ИВАН. За теб. Ще пия без сода… И моля ти се, бързо!… Нещо съм се разсъхнал. (Вдига чашата си.)

МАРИЯ. (идва на масата). Отвори ли содата?

ИВАН. Ох!… (Остава чашата си, отваря содата и налива в

голяма чаша.)

МАРИЯ. (усмихва се). Сега може.

ИВАН (вдига чашата). Наздраве!…

МАРИЯ. Много е топла.

ИВАН. (тъкмо да пие). Не мога да чакам.

МАРИЯ. (сякаш си играе). Истинските любовници, когато канят дами във вилата си, идват предварително, проветряват, зареждат хладилника и чак тогава посрещат гости.

ИВАН. А истинските жени, когато идват на гости във вилата на любовниците си, носят точно онези нощници, които им са подарени от истинските им любовници. Те никога не идват с нощници, подарени им от случайни съпрузи. Има си елементарна етика, която трябва да се спазва.

МАРИЯ. Истинските любовници трябва да бъдат преди всичко мъже. А истинският мъж трябва да помни добре.

ИВАН. Да бе, права си… Мина ми през ум, но не се надявах…

МАРИЯ. При това и цветът е лош, да оставим настрана, че е демодирана.

ИВАН. И оттогава не съм ти купил нова?

МАРИЯ. Истинският мъж не купува нощници на чужди съпруги. Това е закон. През цялото време съм я държала у приятелката си.

ИВАН. Тази глупава нощница е от мен?

МАРИЯ. Да.

ИВАН (вдига чашата си). Наздраве!

МАРИЯ. Къде е лимонът?

ИВАН (съкрушено). Мария!

МАРИЯ (спокойно). Какво!

ИВАН. И сега ли?

МАРИЯ. Знаеш как пия водката.

ИВАН (почти ядосано). Знам! (Оставя чашата и тръгва към кухнята.)

МАРИЯ (усмихнато подвиква). И цедката.

ИВАН (връща се). Какво?

МАРИЯ. Нещо за изцеждане на лимона.

ИВАН. Боже мой, сигурно има!

МАРИЯ. Но знаеш как пия водката, нали?

ИВАН (троснато). Знам! . ..

МАРИЯ. Добре, дай само лимон.

ИВАН (тръгва към кухнята). Дявол да го вземе, заради една цедка ще си провалим прекарването. (Изчезва. Появява се с лимон.)

МАРИЯ (гледа го и свива рамене). Все пак това е твоя работа.

ИВАН (учудено). Сега пък какво?

МАРИЯ. Може би смяташе, че лимонът се употребява, без да се реже?

ИВАН. Нож! (Излиза отново и се появява с нож и лимон.) Знаеш ли как ми се пие?… С това шофиране човек пресъхва и после… (Реже лимона и изцежда в чашата на Мария.) Ето, ръката ми трепери.

МАРИЯ (усмихнато). Тогава да пием. Защо се бавиш? (Поднася водката към устата си.)

МАРИЯ (тъжно). Внезапно си спомних нещо.

ИВАН (смъква чашата си, без да е пил). Мария!…

МАРИЯ (замечтано). Беше много красиво!

ИВАН (хванат натясно). Зайче!

МАРИЯ (не му обръща внимание). Ах, как ги измисляше!… Чакай! (Започва с вдигане на чашата.) Наздраве!… Така започваше… Да, наздраве, казваше ти… (Присвива очи и сякаш изпада в транс.) За нас двамата и за това, което е с нас. И против всичко, което е против нас!…

ИВАН (подхваща). Очите на чашата гледат към небето!

МАРИЯ (продължава с умиление). И търсят място за нас на една зелена планета със сини езера…

ИВАН (продължава). …с пъстърви…

МАРИЯ. Щом земята се оказа мащеха за нашата любов…

ИВАН. …и отвърна очи…

МАРИЯ. …от нашата нежност!

Пият.

(Изведнъж, някак уплашено.) Иване! . . .

ИВАН (изпил вече добра глътка, смъква чашата от устата си). Какво има? (Проследява погледа й, отправен към бюрото му.)

МАРИЯ (хваща ръката му, сякаш търси закрила). То се усмихна!

ИВАН. Да, мила, то може да се усмихва.

МАРИЯ (притиска се към Иван). Но то се усмихва странно!…

ИВАН. Божествата се усмихват винаги странно.

МАРИЯ (притиска се уплашено към него). Ехидно! И ме уплаши. Нямаш си представа как ме погледна и се усмихна!

ИВАН. Успокой се, зайче!… (Взима статуетката в ръката си.) Затова съм я купил. В това лице е събрана цялата философия на Изтока… Виж.

МАРИЯ. Боже мой!

ИВАН. Усмихва се и се мръщи, смирена е като будист, а виж какъв непукизъм! О, ето и дълбоката замисленост на Лао Дзъ. (Върти статуетката.)

МАРИЯ. Моля ти се, тя е лекомислена!

ИВАН. Виж каква искреност! Забележи какво коварство!… До утре може да изброяваме! Художникът е събрал в лицето всички настроения. То плаши и очарова, натъжава и весели, буди скептицизъм, поражда оптимизъм.

МАРИЯ. И все пак… върни я на мястото ѝ.

ИВАН (усмихва се и тръгва към бюрото). Това е най-ценното, което имам… След тебе, разбира се.

МАРИЯ. Обърни я с гръб!

ИВАН (поставя статуетката на мястото й с гръб и се обръща с весело лице към Мария). Цяла вечност, откакто не сме се целували!

МАРИЯ (не обръща внимание на ръцете му, които я обгръщат). Искам да я видя!

ИВАН (учудено). Пак?

МАРИЯ. Дай ми я!

ИВАН (взима статуетката и я подава). Надявам се, че няма да я счупиш.

МАРИЯ (държи статуетката и я гледа). Странно!

ИВАН (прегръща я през кръста, откъм гърба и също гледа статуетката). Интересно е само лицето.

МАРИЯ. И ръцете. И те искат да кажат нещо.

ИВАН. Все пак всичко е в лицето, мила… Пълно с песимизъм.

МАРИЯ (замислено). Кой знае.

ИВАН. Точно така… Защото това е всъщност оптимизъм.

МАРИЯ. Боже мой, и едното, и другото! …

ИВАН (отегчено). Да пием! . ..

МАРИЯ (не му обръща внимание, гледа статуетката). Как е възможно!…

ИВАН (гали с лице нейния врат). Понякога очите се смеят, друг път плачат… Ако се взреш, ще откриеш истината, взреш ли се по-дълбоко, ще потънеш в лъжата на света.

МАРИЯ. Невероятно!

ИВАН. Художникът е мъдрец. (Иска да я целуне с чаша в ръка.)

МАРИЯ (отдръпва се). В такива моменти не умирам да ме третираш като жена.

ИВАН. Тази статуетка призовава към искреност, а?

МАРИЯ (троснато). Точно така!

ИВАН (взима бутилката). Такава е функцията ѝ.

МАРИЯ. Да омаловажава казаните думи.

ИВАН (налива в чашата). Не те разбирам.

МАРИЯ (отнесено). Думите си текат на една страна, а чувствата на друга.

ИВАН. Малката, не така!… Не искам да се съмняваме в чувствата си. (Подава й чашата.) Да му отперем по няколко чаши, а?

МАРИЯ (трепва). Чакай!

ИВАН (учудено). Какво?

МАРИЯ. Не чу ли нещо?

ИВАН. Например? МАРИЯ. Някакъв шум?

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Знам ли?… Навън.

ИВАН (весело). Важното е да не е вътре!… Навън си е пълно с шумове: дъжд, вятър, закъснели еснафи, бездомни кучета, а може би и кукумявки…

МАРИЯ (унесено). Да, така си е…

ИВАН (иска да се разведри обстановката). Вън е светът, а светът си шуми.

МАРИЯ (с болка). Как искам да забравя това!

ИВАН (с тревога). Мария! Хайде, миличка!… Не започвай… Стига!… Това е водка!…

МАРИЯ (гледа в друга посока, протяга напосоки ръка). Дай!

ИВАН (поставя чашата в ръката й). Наздраве! (Пие.)

МАРИЯ (изпива до дъно). Трябва да приготвя вечерята.

ИВАН. Прави каквото щеш, само не започвай!… Нали казахме – три дни само смях!

МАРИЯ. А не си казал нищо смешно.

ИВАН (налива). Ако ми осигуриш спокойствие…

МАРИЯ. Какво разбираш под спокойствие?

ИВАН. Ами достатъчно е само да не започнеш.

МАРИЯ. Какво?

ИВАН. Темите.

МАРИЯ (недружелюбно). Кои теми?

ИВАН (с уплаха, но и леко троснато). Твоите!

МАРИЯ (заядливо). Нима не са и твои?

ИВАН. Е, всичко е наше…

МАРИЯ. Боже, как искаше да разграничиш нещата!

ИВАН. Хайдеее, започваме! (Ядовито, но примирено.) Но нищо, ще се изтрае и това!

МАРИЯ (заядливо). И това ли ще се изтрае?

ИВАН. Аз само ще пия! (Пие.)

МАРИЯ (отнесено, иронично). Три дни само смях.

ИВАН (като леко пийнал, но си личи, че маркира). Ох, как си убодох пръста! – казала жирафата и изведнъж се сетила, че няма пръсти! . ..

МАРИЯ (без да му обърне каквото и да е внимание). Трябва да се направи нещо.

ИВАН. Ей, не чу ли смешката?

МАРИЯ (сякаш на себе си). Ние непрекъснато бездействуваме.

ИВАН. Всъщност не е кой знае каква, но ще измисля и повесела.

МАРИЯ (на своето). Далеч от всички!… Не може да няма…

ИВАН (унило). Да, знам…

МАРИЯ. …за нас закътано местенце… Но ние не правим ннщо да го намерим.

ИВАН (не му остава нищо друго, освен да се засмее). Вече сме в темата.

МАРИЯ (едва сега го поглежда). Моята тема.,

ИВАН. Добре де – твоята… Хайде, аз съм само наблюдател.

МАРИЯ. Точно така! Не си направил нищо.

ИВАН. Знаех си.

МАРИЯ. Дори не мислиш по този въпрос, а нервите ми вече са пред скъсване.

ИВАН. А моите?

МАРИЯ. Ключът е в твои ръце.

ИВАН. Но много неща зависят от теб.

МАРИЯ (поглежда го продължително). Как не те е срам!…

ИВАН (тряска чашата на масата). Тогава кажи!

МАРИЯ. Казала съм го сто пъти!

ИВАН. Добре!

МАРИЯ. И ти си казал сто пъти „добре”.

ИВАН. Стига!… Съгласих се!

МАРИЯ. Всъщност толкоз ли е трудно?

ИВАН. И това съм го казал. Първи го казах. Ти само го повтори.

МАРИЯ. Но само го каза.

ИВАН. Разбери, това не може да не стане. Рано или късно – ще стане. Защото зависи от нас.

МАРИЯ. Само от нас.

ИВАН. Тогава?

МАРИЯ. Какво тогава?

ИВАН. Да пием! Три дни ще пием, ще се целуваме и ще се смеем!

МАРИЯ. И само лека храна!

ИВАН. Съвсем лека!… (Победоносно.) Отслабнах триста грама!

МАРИЯ (тъжно). А аз пълнея ли, пълнея!…

ИВАН (весело). Ето ти и другата тема! (Злъчно, подигравателно.) Лоша обмяна!

МАРИЯ (машинално, безобидно). Простак!

ИВАН (иронично). Лоша обмяна поради лош характер. Освен това – подозрителност и ревност.

МАРИЯ. Ха-ха!… Ревнив си като слон!

ИВАН. Не знаех, че слоновете са ревниви.

МАРИЯ. Но ако са – ревността им щеше да бъде огромна.

ИВАН (вдига чашата). Така те искам, весела, пиеща, целуваща! За нас двамата!

МАРИЯ. За нас двамата!

ИВАН (включва транзисторния приемник). Ще танцуваме ли?… Или ще готвим вечерята?

МАРИЯ (влиза в прегръдката му). Какво предпочиташ?

ИВАН (лъже, но така, че и да се разбере). Да танцуваме.

МАРИЯ. Гаден си и лъжеш като прозорец!

ИВАН. Танцува ми се.

МАРИЯ (нежно). Знаеш, че няма да падна толкоз ниско… да танцувам във вила, и, второ…

Телефонът. Двамата трепват, поглеждат към апарата. Телефонът звъни повторно.

(Сякаш казва на трети човек.) Така се звъни от морето. ИВАН (сякаш с извинение). Аха!

МАРИЯ. Какво чакаш?

ИВАН. Знам ли?

МАРИЯ. Най-добре е да се обадиш.

ИВАН. Смяташ ли?

МАРИЯ (с тон на разумна жена). Разбира се. (Тактично изчезва към кухнята.)

Иван оставя чашата си на масата, тръгва към бюрото, отмества пишещата машина и сяда, след което вдига слушалката.

ИВАН. Снеже, здравей!

СНЕЖА (гласът ú). А, страшен си!

ИВАН. Какво става там?

СНЕЖА. Звъних у дома и разбрах, че си на вилата.

ИВАН. Току-що влизам.

СНЕЖА. Ще работиш ли?

ИВАН. Утре започвам.

СНЕЖА. Пътува ли добре?

ИВАН. Ами!… В Пазарджик…

СНЕЖА. Нещо лошо ли?

ИВАН. Жигльора!… (Пауза.) Тук вали.

СНЕЖА (изненадано). Глупости!… Тук е такова море и едни звезди!… Не знам с какво да ги сравня.

ИВАН (смее се). С елмази.

СНЕЖА. Е, чак пък такъв шаблон!

ИВАН. Тогава като копчета! (Смее се.) Завиждам ви.

СНЕЖА. Слушай, при теб наистина ли вали?

ИВАН. Непрекъснато.

СНЕЖА. Нищо, ще работиш.

ИВАН. Ще опитам.

СНЕЖА. Намерих ти химикалката.

ИВАН. Така ли? Къде?

СНЕЖА. В шкафчето на Ники.

ИВАН. Голям калпазанин!…

СНЕЖА. Заради него се обаждам.

ИВАН (тревожно). Какво?

СНЕЖА. Иска да ходи на бар.

ИВАН (наистина се успокоява). А така!…

СНЕЖА. Да бе, изведнъж ми дигна скандал.

ИВАН. Ами да ходи.

СНЕЖА. Какво?

ИВАН. Пусни го!

СНЕЖА. На бар?

ИВАН. Пускай го да върви!… Където ще.

СНЕЖА. Ти си луд!

ИВАН. Не знам, аз бих го пуснал. Помисли.

СНЕЖА. Добре. Да проветриш вилата.

ИВАН. Бъди спокойна.

СНЕЖА. И да оправиш стаята… Лека нощ!

ИВАН. Лека нощ! (Поставя слушалката на вилката. Към кухнята.) Ей, малката, ще танцуваме ли?

МАРИЯ (явява се с нож и картоф). Може.

ИВАН (смее се). Този разговор… малко… не те ли…

МАРИЯ (трепва, обръща глава към прозореца). А!…

ИВАН (учудено). Какво има?

МАРИЯ. Сега – не чу ли?

ИВАН. Какво, какво?

МАРИЯ. Слушай!

ИВАН (ослушва се). Да.

МАРИЯ. Какво беше?

ИВАН (спокойно). Шум.

МАРИЯ. Откъде?

ИВАН. Откъде!… Де да знам откъде!… Всеки има право да си шуми. Стига да е навън. Ние сме тук, разбираш ли?… Затворени.

МАРИЯ. Чакай!… (Ослушва се.) Нищо.

ИВАН. Дъждът!

МАРИЯ (озадачено). Дъждът… и нещо друго.

ИВАН. Зайче, остави хората да си шумят! Ние сме затворени между стени. Моята вила е моята крепост!…

МАРИЯ (не му обръща внимание). Ето и сега.

Ослушват се.

ИВАН. Нищо!

МАРИЯ. Не съм сигурна.

ИВАН. Добре де, откъде?

МАРИЯ. Не знам.

ИВАН (тръгва). Ако искаш да проверя.

МАРИЯ. Глупости!… Заключил ли си?

ИВАН (целува я нежно и прошепва тайнствено). При подобни случаи винаги заключвам.

МАРИЯ (контрира). Ааа, не такъв, не точно такъз хумор, мили!

ИВАН (целува я по устата). С тази станаха осемстотин хиляди!…

МАРИЯ. Точно?

ИВАН. Горе-долу… Мисля, че това беше юбилейната.

МАРИЯ (започва да бели картофа, играе). Осемстотин хиляди!

ИВАН. Това е световен рекорд!

МАРИЯ. Ах, тези мъже и техните статистики!

ИВАН (сепнато). Отде знаеш?

МАРИЯ (прави се на ударена). Кое?

ИВАН. Тия неща.

МАРИЯ. А ти?

ИВАН (с хумор). Аз съм мъж.

МАРИЯ (обръща гръб и тръгва към кухнята). А пък аз съм жена!

ИВАН (изсъсква злобно зад гърба й, но не наистина). Жена с минало.

МАРИЯ (както е с гръб, сякаш рецитира някаква известна мисъл). Миналото зад гърба ми, а бъдещето пред мен!

ИВАН (играе, злобно, извън себе си). Проклетнице проклета и гадна – ще те убия!

МАРИЯ (подава му назад ножа, без да се обръща). Забий го в гърба ми, но остави предната ми част все тъй красива!

ИВАН (взима ножа). За кого, красива мизернице?

МАРИЯ (все още с гръб към него). За тия, които чакат реда си!

ИВАН (сяда сломено на стола, рухва, играе). Ех, ти! (С велика болка.) Боже господи!

МАРИЯ (чака с гръб). Хайде, кога ще ме убиеш?

ИВАН. Вече не мога… Аз съм убит!

МАРИЯ (спокойно, с подигравателен тон). Ние сме все още по-силните! (Тръгва.)

ИВАН (повдига немощно глава, както е рухнал). Кои вие?

МАРИЯ (извръща пренебрежително лице и изстрелва). Жените. (Спира.) Красивите. (Изчезва.)

Иван търси музика в приемника.

(Гласът на Мария от кухнята.) Говори ми нещо.

ИВАН (отказва се от музиката). Какво?

МАРИЯ (гласът ѝ). Каквото и да е.

ИВАН (прави се на ударен). Защо?

МАРИЯ (гласът ѝ). Защото ме е страх.

ИВАН (въодушевено). Знам чудна история за подобни случаи!

МАРИЯ (гласът ѝ). Хайде!

ИВАН. Ще ти разкажа приказката за зловещото лице.

МАРИЯ (гласът ѝ, иронично). Само че по-меланхолно.

ИВАН (отново сяда на стола). Това се случило в графството Кент, в старинен замък, който имал толкова лоша слава, че цялата му прислуга го напуснала с проклятия. Там останала да живее само старата графиня, известна със странното си поведение…

МАРИЯ (с бодър глас от кухнята). И какво му било странното на това поведение?

ИВАН. Ами как да ти кажа… Имала необяснимо хоби – вечеряла с печени прилепи. (Пауза.) Пропуснах една подробност. Когато вечеряла, до нея винаги висял трупът на обесения ѝ съпруг.

МАРИЯ (бързо влиза). Забавната част започва. (Сяда.) И точно в такъв момент…

Звънецът на входа иззвънява. Мария сподавя вик, изправя се, но се овладява и сяда отново. Иван поглежда към входа. Звъни се за втори път.

ИВАН (спокойно). Не отварям. (Пауза.) Все едно, че няма никой.

Мълчат.

МАРИЯ (със заглъхнал глас). Чудно! (Пауза.) Кой ли може да бъде?

ИВАН (след пауза). Някой простак.

МАРИЯ (след пауза). Какъв простак?

ИВАН. От виладжиите.

Дълго мълчание.

Ето че се отказа. (Вдига чаша, иска да разведри настроението.) За нас!

МАРИЯ (бързо хваща своята чаша и пие след него). Да ти кажа правата, много сме наплашени. (Пауза.) Не ни остава време да бъдем щастливи. (Пауза.) Непрекъснато треперим.

ИВАН (уж небрежно). Като нас са милиони.

МАРИЯ. Да де, казвал си го.

ИВАН. За да не помислиш, че казваш нещо оригинално.

МАРИЯ (рязко). Знам!… Е, все пак за какво е туй безпокойство, това криене, с какво го компенсираме?…

ИВАН (става, надвесва се над нея и я целува). С целувки!… Усещането на една целувка изтрива времето на три дни неспокойствие. Една целувка се равнява на трийсет и две житейски неприятности, съдържа хиляда и шестстотин калории…

МАРИЯ. Мили! (Прегръща го и го целува.)

ИВАН (също я прегръща). Не разбирам как може да те тревожи едно нищо и никакво звънене. (Целува я.) Някой иска да звъни? (Целува я.) Да звъни!… Затова са звънците.

Звънецът звъни и за трети път.

МАРИЯ (трепва и се отдръпва от него). Пак!

ИВАН. Чух.

МАРИЯ (натъртва). Добре!

ИВАН. Ще звъни и ще си тръгне, не може да звъни до сутринта, я!

МАРИЯ. Де да знаеш.

ИВАН (нервно). Мария!

МАРИЯ (сякаш се извинява). Не съм спокойна!

Мълчат. Ослушват се. Нищо.

ИВАН. Всеки що-годе културен човек… (разглежда уж нехайно чашата си), когато звъни някъде (отпива) и не му отварят, и си отива.

МАРИЯ. Ами ако не е културен?

ИВАН. На простаци не отварям.

МАРИЯ. Ами ако не е и простак?

ИВАН. Познавам само интелигентни и простаци – други не познавам.

МАРИЯ. Не се прави на ударен.

ИВАН. Искаш да кажеш… някой… който иска… да ни…

МАРИЯ. Аха!

ИВАН. Голяма работа!… Да не сме първите?… И това трябва да стане някой ден. Нищо не е безкрайно.

МАРИЯ (просветва). Мили!

ИВАН. Ще си кажем истината и толкоз.

МАРИЯ (притиска лице до неговото). Затова те обичам, такъв те обичам!

Звъни се продължително. Двамата поглеждат отново към входа. Звъни се продължително, без прекъсване.

(След като най-после звънецът е млъкнал.) Боже мой!

ИВАН. Мария!… (Поглежда я въпросително.)

МАРИЯ (учудено). Какво?

ИВАН. Мислиш ли?… (Тръска глава.) Не!

МАРИЯ (отначало не може да загрее, но след като се е досетила). Това е изключено!

ИВАН. Сигурна ли си?

МАРИЯ. Познаваш неговата деликатност… Дори да знае… пак… Не! Не би дошъл!… Освен това той е повече от сигурен, че в момента пътувам към морето, в спално купе.

ИВАН. Повече вярвам на неговата деликатност.

МАРИЯ. Иване! Да не излезе нещо съвсем друго?

ИВАН. Например?

МАРИЯ. От другите работи.

ИВАН. Преди да изтърсиш глупост – помисли.

МАРИЯ. Наистина.

ИВАН (усмихнато). Убийство, туй-онуй.

МАРИЯ (въздъхва). Ох! . . .

ИВАН. Главата си режа, ако някой от съседите не е дошъл за кибрит или олио! Лично аз съм правил такива идиотщини за цигари!

Звъни се. Този път съвсем без прекъсване.

(Решително.) Влез в кухнята!

МАРИЯ (уплашено). Не!

ИВАН. Ще го отпратя веднага! (Изтиква я бързо, но леко към кухнята с една-две целувки по косата.) Хайде!… Виж сега какво става!

Мария се връща бързо и грабва бутилката и чашата от масата.

Царица си!…

Мария изчезва към кухнята. Иван се отправя решително към входа, където продължава да се звъни.

(Все още на сцената.) Кой звъни?

Пауза.

 

Ало, кой звъни?

ЕЛИЗА (гласът ú). Ами как да ви кажа… (Чувствува неудобство да обяснява.) Не ме познавате.

ИВАН. Момент! (Излиза.)

Влизат Елиза и Иван.

ЕЛИЗА (с приятен, изпълнен с деликатност глас). Извинете за безпокойството, но трябваше да вляза… Нямате си представа как вали. ..

ИВАН (не особено любезен). Знам как вали.

ЕЛИЗА (с усмивка, която извира от нейната красота и нейните трийсет и пет години). Тези, които са на топло, едва ли знаят.

ИВАН (чуди се какъв тон да държи). Не е особено топло.

ЕЛИЗА (с милващ глас и усмивка). Лъжете се. Тук е особено топло. (Разглежда обстановката.) Топлината не идва само от печката.

ИВАН. И все пак – само от нея.

ЕЛИЗА. Не, вие лъжете, тази топлина има особено име. Бих казала…

ИВАН (и учудено, и с прикрито раздразнение). Знаете ли как ви слушам?

ЕЛИЗА (наивно и мило). Как?

ИВАН. С нетърпение.

ЕЛИЗА. Да кажа нещо и да си изляза, нали?

ИВАН. Имам ли вид на мъж, който може да се изрази така?

ЕЛИЗА. А аз имам ли вид на жена, която не разбира от намеци?

ИВАН. Никак.

ЕЛИЗА (сякаш на себе си). Топлината тук се излъчва от присъствието… Ще позволите ли да ви се извиня още веднъж?

ИВАН (наблюдава слисано как непознатата отърсва шлифера си от дъжда). Позволявам ви да се извинявате колкото щете, но вие ще ми позволите ли да ви открия, че не ви познавам?

ЕЛИЗА (оправя косата си). И аз не ви познавам.

ИВАН. И мислите ли, че до утре ще разговаряме за това, колко много не се познаваме?

ЕЛИЗА. Защо? С мен може да се разговаря и за други неща.

ИВАН. А знаете ли колко страшно сте сгрешили вилата, на която е трябвало да звъните?

ЕЛИЗА. Досадно е да се допусне. (Разглежда обстановката.)

ИВАН. Тук стават грешки.

ЕЛИЗА. За такива грешки си има хора. Ей, наистина ми харесва! (Пак разглежда обстановката.) А грешки стават, разбира се… Това е холът, нали?

ИВАН (иронично). Да, това е холът.

ЕЛИЗА. Нахално звъних, нали?

ИВАН. Повече от допустимото.

ЕЛИЗА. Извинете, наложи се.

ИВАН. Не знам какво може да ви наложи да звъните десет пъти.

ЕЛИЗА (учудено). Десет?

ИВАН. Е, пет.

ЕЛИЗА (спокойно). Аз звънях само един път.

ИВАН (бързо). Какво?

ЕЛИЗА (нехайно). Я да успокоим атмосферата!

ИВАН. А другите четири пъти?

ЕЛИЗА (спокойно). Аз звъних само последния път.

ИВАН (съвсем изненадано). Глупости! Вие звъняхте… Ей, кой е звънял преди вас?

ЕЛИЗА (взима статуетката и я разглежда). Друг.

ИВАН (понечва да каже нещо, но се овладява, прави многозначителна пауза, мъчи се да измисли достоен отговор). О, ясно!

ЕЛИЗА (разглежда статуетката). Какво е ясно?

ИВАН (натъртва). Другият!

ЕЛИЗА (вдига статуетката, показва му я). Това не може да бъде.

ИВАН. Ясно, че другият. Дама като вас едва ли може да направи крачка сама.

ЕЛИЗА (искрено учудена). Защо? Какво ми е?

ИВАН (изтърсва го). Много сте шик.

ЕЛИЗА (делнично). Знам… Затова съм тук.

ИВАН (объркано поглежда към кухнята). Ха!… (Високо.)

Вие знаете защо сте тук?

ЕЛИЗА. Извинете, но предпочитам да говорим само за онова, което би представлявало интерес за нас.

ИВАН. За вас!

ЕЛИЗА (спокойно). За мен… и някои други.

ИВАН (след кратка пауза). Позволявате ли да ви оставя за три секунди сама?

ЕЛИЗА. Ще заключите ли?

ИВАН (откровено). Да.

ЕЛИЗА. Защо?

ИВАН (в движение към вратата). Понеже споменахте за други. (Излиза и се връща. Демонстративно пъха ключа в джоба си.) Сега вече другите могат да влязат само през комина.

ЕЛИЗА. Лицето на божеството не ми излиза от ума. В него има всичко: радост, скръб, лъжа, истина, лицемерие, благородство, пъзливост, героизъм…

ИВАН. Завиждам ви.

ЕЛИЗА. Този път за какво?

ИВАН. За времето, с което разполагате.

ЕЛИЗА. Понеже изброявам?

ИВАН. Спокойно, обширно…

ЕЛИЗА. Представям си оригинала.

ИВАН (внезапно). Слушайте, коя сте вие?

ЕЛИЗА (най-спокойно). Елиза.

ИВАН. Как?

ЕЛИЗА. Е-ли-за!

ИВАН. Само?

ЕЛИЗА. Какво повече?

ИВАН. Аха!… (С ирония, но и респектирано.) А къде сте се научили да сте умна?

ЕЛИЗА. Много го усукахме, да ви кажа… Мисля, че е време да започнем… Преди всичко да ви се извиня още веднъж. Да се влиза в чужда къща и да се нарушава спокойствието на стопаните е неприсъщо нито за мен, нито за Ерик.

ИВАН. За кого?

ЕЛИЗА. За Ерик… Да не говорим за Пап, който би заобиколил дори мравуняка от страх да не го стъпче.

ИВАН (иронично). Такъв ли е Пап?

ЕЛИЗА. Да.

ИВАН (все тъй иронично). Не вярвам.

ЕЛИЗА. Ще се уверите.

ИВАН (прави някакво движение на слабост). Кога?

ЕЛИЗА. След малко.

ИВАН (леко, сякаш му доставя удоволствие да се шегува). Елиза, мила, тук има нещо, от което се нуждаете безкрайно много.

ЕЛИЗА. За какво говорите?

ИВАН (смее се). Не виждате ли? Ето!… (Сочи телефона.) Просто казвате номера, ще звъня в една сграда, където ще се раздвижат няколко бели ангели. Те ще бъдат много бели и бързи, движенията им ще бъдат чевръсти… Жозефина, повярвайте, те идват винаги!… (Тръгва към телефона.) Клеопатра, позволете!…

ЕЛИЗА (започва да се смее от сърце, чисто и очарователно). Иване, седнете!

ИВАН. А! (Ухилено.) Името ми прозвуча като звънче.

ЕЛИЗА. Седнете и слушайте!

ИВАН (въпреки учудените погледи, които й отправя, се подчинява и сяда). Авантюра за милиони!

ЕЛИЗА. Работата е там, че за да не ви изплашим в тази дъждовна нощ, първо се появих аз. Дама. Красива. Кой би се изплашил от мен?

ИВАН (поглежда я). Наистина. (Пауза.) Само аз.

ЕЛИЗА. Ако съм успяла вече…

ИВАН. Разчитате на прекалено бързи успехи.

ЕЛИЗА. Ако вече съм успяла да спечеля доверието ви (натъртва), кажете на вашата дама да се появи.

ИВАН (прави се на ударен). Може ли вече?

ЕЛИЗА. А пък аз ще повикам Ерик и да почнем.

ИВАН (след пауза). Вашият хумор ме очарова.

ЕЛИЗА. Тогава Ерик направо ще ви плени.

ИВАН. Непрекъснато ми говорите за някакъв Ерик. Кой е той?

ЕЛИЗА. Човекът, който от деликатност още продължава да стои под дъжда.

ИВАН. Ще влезе и той, така ли?

ЕЛИЗА. Разбира се.

ИВАН. Но кой е този Ерик?

ЕЛИЗА. Човекът, който ще преговаря с вас.

ИВАН. Извинете, но наистина съм изумен… Та за коя дама казахте, че трябва да се появи?

ЕЛИЗА. Тази, която скрихте.

ИВАН. Нямам навик да крия дамите си.

ЕЛИЗА. Това си е ваша работа.

ИВАН. А кое е ваша работа?

ЕЛИЗА. Казах ви… Моята работа е почти свършена. Сега трябва да влязат Ерик и Пап.

ИВАН (подскача). И Пап?

ЕЛИЗА. И той.

ИВАН. Други няма ли?

ЕЛИЗА. Не… Ерик, Пап и Аз.

ИВАН. Всичко трима.

ЕЛИЗА. Мисля, че сме достатъчно.

ИВАН. И ще ни убиете?

ЕЛИЗА. Ще преговаряме.

ИВАН. Но главно Ерик, така ли?

ЕЛИЗА. Е, да.

ИВАН. Той е шеф на бандата.

ЕЛИЗА (поглежда го с лека досада и свива рамене). Да… Повикайте дамата си.

ИВАН (вика към кухнята). Мария!

Мария се появява, спокойна на вид, пък и изглежда добре, нещо се е понаправила, защото е разбрала, че работата няма да мине без нея. Двете жени се наблюдават известно време така, както могат да се наблюдават само жени.

(Леко объркано.) Мария, това е Елиза!

МАРИЯ. Добър вечер.

ЕЛИЗА. Добър вечер, мадам!… Имате чудна кожа.

МАРИЯ. Да, но при вас всичко е чудно.

ЕЛИЗА. Понеже при нас това е лесно, мадам. (Към Иван.) Ще поканите ли господата, които са под дъжда?

ИВАН (поглежда я, поглежда въпросително и Мария, която не знае как да реагира). Просто не знам защо ви се подчинявам.

ЕЛИЗА. Защото сте кавалер.

Иван тръгва и излиза.

(Поглежда към Мария.) Ще позволите ли… (измъква от пазвата си една праскова)… да изям това във ваше присъствие?

МАРИЯ (почти шокирана). Моля.

ЕЛИЗА. Вкусни праскови, откъснахме ги от дървото в градината. (Яде сладко, но изящно.) Какъв лак употребявате?

МАРИЯ (смутено поглежда ноктите си). Нищо особено… Светъл.

ЕЛИЗА (показва ръката си като дете). И моят е светъл. Ако ни остане време, ще бъдете ли любезна да ми покажете козметиката си?

МАРИЯ. С удоволствие, но ще ви разочаровам. Аз съм делова жена и стоя настрана от тия неща.

ЕЛИЗА (както яде). Но все пак сте жена… И ми харесвате. Лично аз предпочитам жените, които не са само жени, макар че напоследък се налагат жените, които са само жени. (Смее се на каламбура си.)

МАРИЯ (усетила смътно разположение към нея). Това е голям въпрос и спорен. Ако го наченем, ще ни отнеме време.

ЕЛИЗА. Впрочем всичко ми е ясно… А на вас?

МАРИЯ. На мен не всичко ми е ясно.

ЕЛИЗА. Защо?… То е толкова просто. . . Като въпроса за дългите крака…

МАРИЯ. Моля?

ЕЛИЗА. Никога няма да излязат от мода… (Смее се.)

МАРИЯ (през смях). Права сте. Напоследък ги носят много.

Тримата влизат и заварват жените, овладени от смях. Ерик и Пап са високи, красиви мъже. Пристъпват с лека атлетическа походка. Иван, който ги следва, макар че не е лош, сякаш избледнява. Новодошлите са облечени по последните изисквания на модата. Ерик и Пап дояждат прасковите си, поставят костилките в пепелника.

ЕРИК. Добър вечер!

Пап се покланя безмълвно.

 

(Към Мария.) Имате странно одухотворено лице.

ЕЛИЗА (към Мария). Това е Ерик, за когото ви говорих.

МАРИЯ. Добър вечер.

ЕЛИЗА. А това е Пап. (Усмихва се.) Какво да ви кажа?… Ерик обича да говори, а Пап обича да мълчи.

Ерик и Пап отърсват шлиферите си и ги смъкват. Иван ги отнася в антрето. Всеки заема стола си. Гостите сядат един до друг на едната страна на масата, а Иван и Мария заемат срещуположната страна, може би се страхуват от нещо, може би –по тази причина предпочитат да се чувствуват един до друг. Ерик оглежда любопитно обстановката, а Пап седи неподвижно и сякаш нищо тук не го интересува.

ЕРИК (любезно). Мога ли да погледна книгите ви?

ИВАН (изненадан). Ако ви интересува…

ЕРИК (изправя се). Книгите ме интересуват.

ИВАН (язвително). Така ли?

ЕРИК (както е станал, поглежда го с полуусмивка). Вие сте изненадан?

ИВАН (откровено). Да.

ЕРИК (готви се да отвърне нещо с усмивка, но съглежда статуетката). А! (Отива до бюрото и я взема.) Елиза, видя ли това?

ЕЛИЗА. Да, Ерик.

ЕРИК (към другия). Пап, какво ще кажеш!

Пап поклаща утвърдително и многозначително глава.

ЕЛИЗА (към Ерик). Представяш ли си оригинала?

ЕРИК. Взе ми думите от устата.

Иван и Мария се споглеждат.

Ерик разглежда статуетката съсредоточено. Лицето му сякаш потъмнява, опечалява се. Той бавно връща божеството на мястото му.

 

ЕЛИЗА (с лека тревога). Ерик!…

Ерик застава с гръб към тях, до бюрото.

Ерик, моля те!…

ЕРИК (връща се към масата, но не сяда. Към Пап.) Стана ми малко тъжно, Пап.

ЕЛИЗА (за да прогони неловкото положение). Вече се извиних за прасковите.

ЕРИК. Добре.

Елиза. (Поглежда домакините.) Можем да започнем. Най-напред да се оправдаем – неканени гости, в неудобно време. Нахални. Но след малко ще разберете. (Сяда.)

ИВАН (слага покровителствено ръка върху рамото на Мария). Да сме наясно. Няма да се поддадем на каквито и да са клопки. Ако сте дошли за шантаж, ще ви помоля да се ометете.

ЕРИК (отправя му поглед и заявява бавно). Нашата мисия има друг характер.

ИВАН. Мисия? (Става.) Каква мисия?

ЕРИК (спокойно). Може би приятна.

ИВАН. Не говорете глупости!… Няма да ни уплашите! (Изглежда, че му се е събрало много в последните години.) Омръзна ни да се крием! И всичко останало ни омръзна! (Яростно към тримата.) Никой не може да ни уплаши!… Най-малко вие! (Смело.) Ето ни – тук сме! Обичаме се и… Какво искате?… Убийте ни! Смачкайте ни!… И без това ни е омръзнало да се крием като плъхове.

Мария избухва в плач. Гостите гледат изненадано.

(Отново покровителствено прегръща Мария.) Разберете – не ни плашите!… Никак!… Това, което сте намислили, няма да стане!

ЕЛИЗА. Откъде знаете какво сме намислили?

ИВАН (вика). Не знам!… Вие знаете!

Елиза се готви да каже нещо, но Ерик я прекъсва с жест.

(Продължава с висок глас.) Казвам ви го и си го запишете: няма сила, която да ни раздели! (Омеква.) Макар че за тия неща не бива да се крещи. В момента никак не ми е приятно да парадирам с любовта си… (Леко повишава тон.) Знам, че сте дошли да ни спасявате. В необичайно време, но в удобни за вас обстоятелства. Но се чудя на акъла ви, на стила ви… Постъпката ви е не само необяснима, но и хлапашка… старомодна. (Извиква.) Да, другари!… Няма да мине!… Ако трябва да отговаряме, ще отговаряме първо пред съвестта си. Ако се наложи, ще отговаряме и пред обществото. Но така… с тайнствени посещения и мистификации – никога!… Няма да се предадем!

Мария изхлипва.

 

(Той погалва косата й.) Забранязам ти да плачеш пред тия!

Посетителите наблюдават как Иван бърше с нежност сълзите ѝ, как тя се притиска до гърдите му и търси закрила.

 

(Кротко.) Това е, другари!… Напуснете вилата.

ЕРИК (въздъхва). Мисля, че точно на това място се пие кафе.

ИВАН (достойно). А пък аз мисля, че другарите точно на това място от разговора трябва да се изметат.

ЕРИК. Ние не сме другари.

Иван и Мария трепват. Тревожна музика. Мария инстинктивно се притиска до Иван, който я притиска още по-силно до себе си.

 

(Спокойно.) Не сме другари и няма да си излезем лесно.

ИВАН. Така ли мислите?

ЕРИК (кротко). Да.

ИВАН. Разчитате на числено превъзходство?

ЕРИК (сериозно и съсредоточено се изправя, отива при Иван и просто ״изстрелва“ в лицето му). Десет години сме се готвили за този момент!

Тревожна музика. Ерик се връща на мястото си. Елиза сякаш чувствува необходимост да подскаже с усмивка, че положението не е толкоз тревожно; дори протяга ръка и погалва ръката на Мария, която рязко се отдръпва. Само Пап е неразбираем – камък.

Казах ви, че точно на това място се пие кафе.

ЕЛИЗА. Боже мой, не разбрахте ли, че трябва да приготвите кафе?… За Пап – двойно! .. . (Усмихнато.) Нали, Пап?

Пап потвърждава с кимване.

 

ЕРИК (усмихнато). И никаква захар!

ЕЛИЗА (пояснява тактично). Що се отнася до нашите кафета.

ИВАН (след дълга пауза). Мария… (погалва косите ú), приготви кафе. (Понеже тя не реагира, целува я по страната.) Хайде, мила! (Иронично.) Гостите, които имат числено превъзходство, настояват за кафе.

Мария бавно излиза от прегръдката му, тръгва към кухнята, спира, обръща се, поглежда всички и изчезва. Ерик въздъхва и се отпуска на стола. Елиза става и се присламчва към библиотеката. Пап също става, приближава се до бюрото и взима статуетката. Първото нещо, което чуваме в настъпилата тишина, е дъждът. Ерик се изправя и отива до прозореца. Взира се през процепите на капака, ослушва се. Елиза измъква една книга, обръща се и спира погледа си на Ерик. Иван взима кутията с цигари, отваря я, но тя се оказва празна. Става и тръгва към бюрото. Пап, без да иска, пречи на отварянето, тъй като се е захласнал в статуетката. Иван го поглежда. Пап не го вижда, но усеща полуотвореното чекмедже до бедрото си, спокойно се отмества, без да се извини. Иван измъква пакетче цигари, затваря чекмеджето и се връща при масата. Пап го проследява с поглед. Иван пали цигара. Вдъхва жадно дима. Среща погледа на Елиза. Пап се приближава до Елиза, понесъл отворен албум с репродукции на Пикасо. Иска да покаже нещо. Забелязва погледа й, отправен към Иван. Елиза усеща, че искат да й покажат нещо, поглежда отворените страници. Гръмотевица. Ерик напуска прозореца и се връща при масата. Сяда. Иван става. Сега той отива до прозореца. Застава с гръб към нас, суети се, изчезва в кухнята. Тримата неканени гости се споглеждат. Но само за момент. Елиза и Пап продължават да разглеждат албума. Ерик вдига пакетчето с цигари, измъква цигара. Налапва я и я запалва. Всмуква, закашля се, смачква цигарата в пепелника. Елиза, която е видяла опита му да пуши, се усмихва. Пап също е видял този опит, но остава равнодушен. Иван се връща от кухнята, разхожда се на-пред-назад. Просто няма какво да прави. Мария се появява от кухнята. Носи поднос с пет чаши. Нарежда ги върху масата. Този път Пап е този, който пръв се насочва към кафето. Веднага разбира коя е неговата чаша – тя е огромна. Взима я и сяда на бюрото. Останалите четирима сядат около масата. Елиза се усмихва. Пап е този, който първи започва да пие. Жадно. Забелязваме как настроението му се подобрява. Цялата му същност се изпълва с доволство. Елиза му се усмихва. Усмивката на тази жена сякаш успява да успокои атмосферата. Дъждът шуми.

Иван вдига глава и отваря уста да каже нещо. Гръмотевица.

ИВАН (след заглъхването на гръмотевицата). Вие сте спокойни, нали? (Повишава тон.) Ако не сте другари, какво сте?

МАРИЯ. И тези имена! …

Мълчание. Всеки пие кафето си.

ИВАН (изкрещява). Разбирате ли?

МАРИЯ (изкрещява). Що за чудовища?!

ЕЛИЗА (обезпокоено към Ерик). Ерик?

ЕРИК (меко). Да, Елиза. (Остава чашата си на масата. Измъква от вътрешния джоб на сакото си нещо като табакера. Поставя го в средата на масата. Натиска някакъв бутон.)

Тишина. Чува се съскане. Шум от вълни, крясъци на чайки, жена се смее щастливо. Тя идва към нас.

ЗАПИС:

МАРИЯ (задъханият ѝ глас, след смеха). Морето е топло като ръката ти!…

ИВАН (гласът му, ленив). Не ме пръскай!

МАРИЯ (гласът ѝ, закачлив). Ще те пръскам!

ИВАН (гласът му). И се дръпни от слънцето.

МАРИЯ. Няма!

ИВАН. Тогава ме целуни!

МАРИЯ. Няма!

ИВАН. Обрала си водораслите на цялото море.

МАРИЯ. Нека!

ИВАН. Седни на пясъка!

МАРИЯ. Не искам!

ИВАН. Онова там човек ли е?

МАРИЯ. Еее, пъзльо, на целия плаж сме сами.

ИВАН (настоява). Онова е човек!

МАРИЯ. Това е пън, изхвърлен от вълните.

ИВАН. Красив ли е?

МАРИЯ. Комфортен.

ИВАН. Обичам да седя на комфортни пънове.

МАРИЯ. Ще отидем ли?

ИВАН. Ако ме вдигнеш.

МАРИЯ. Хитрецо жалък – искаш да ме целунеш!…

Магнетофонът съска. Мария и Иван се споглеждат. Ерик, както пие кафе, им дава знак да мълчат и слушат. Шумът на вълните. Този път по-силно.

ИВАН. Хубаво е да седиш на пън и да риташ морето!…

МАРИЯ. Седиш си и си риташ морето! Риташ го, риташ го, а то…

ИВАН. Не знае, че го риташ.

МАРИЯ. Не те забелязва.

ИВАН. За него си нещо като пън.

МАРИЯ. Тресчица.

ИВАН. Онова там… МАРИЯ (безгрижно). Кое?

ИВАН. Не е ли човек? МАРИЯ. Не, глупако!… Сами сме.

ИВАН. Омръзна ми да се крия.

МАРИЯ. И на мен.

ИВАН. Умирам за едно особено място.

МАРИЯ (безгрижно). Какво например?

ИВАН. Красиво и тихо.

МАРИЯ. Закътано.

ИВАН. Да, където да бъдем сами… Ама много сами…

МАРИЯ. Съвсем.

ИВАН. Да.

МАРИЯ. Мислиш ли, че съществува такова… особено място?…

ИВАН. Сигурно.

МАРИЯ. Най-напред да ликвидираме висящите въпроси.

ИВАН. Изчезнем ли, въпросите ще се ликвидират сами… Те ще свикнат без нас… Може би наистина съществува едно местенце край морето или в планината… Сами, разбираш ли?

МАРИЯ. Всичко зависи от теб.

ИВАН. Хайде де!

МАРИЯ. Предложи и ще видиш.

 

Ерик натиска бутона. Край на записа. Тишина.

ЕРИК. По-нататък се целувате и се уверявате в любовта си.

Иван и Мария си отдъхват.

Хареса ли ви записът?

ИВАН (злобно). Долен шпионаж!

МАРИЯ. Шантаж!

ИВАН (поглежда гостите). Е?… Ние сме в ръцете ви.

Ерик безмълвно поставя магнетофончето в пръстения пепелник. Взима запалката на Иван от масата. Щрака и поднася към „апаратурата”. Малко дим, пламък – всичко изгаря без остатък.

ЕРИК. Толкова по въпроса за шантажа!

МАРИЯ (изненадано). Тогава?

ЕРИК. Какво тогава?

МАРИЯ. Защо беше това?

ИВАН. Какво искате?

МАРИЯ. За какво сте дошли?

ЕРИК (след пауза). Дошли сме да изправим една грешка.

ИВАН (след пауза). Наша?

ЕРИК (въздъхва). Наша!… (Пали цигара.) Една голяма грешка! (Закашля се и отново гаси цигарата.)

 

Елиза и Пап са навели глави.

Грешка, допусната преди няколко хиляди години.

ЕЛИЗА. Ваши ли бяха гласовете от записа?

ИВАН. Да.

ЕРИК (внезапно става, прави няколко крачки). Вие ли търсите местенце за спокойствие и щастие?

Иван иска да каже нещо, но Ерик избързва.

Далеч от всичко… И от всички?

Пауза.

ИВАН. Това си е наша, лична работа.

ЕРИК. Дошли сме да разговаряме открито! (Сяда на стола си.) И реално.

Иван отново понечва да се обади.

 

От три години вие ли бъбрите за усамотение?

ИВАН. И какво?

ЕРИК. Питам – вие ли?

ИВАН. Ние!

ЕРИК. Двамата?

МАРИЯ. Да.

ЕРИК. Тогава…

ИВАН (изведнъж). Разберете ни, обичаме се, а непрекъснато трябва да се крием!…Искаме да бъдем заедно, а не можем. Сто неща ни пречат!… Нервите ни са разбити. Кажете – как да обясним на хората? (Става.) Да играем честно… Но как? Какво да кажем на обществото и какво на близките? Всеки на нашето място…

ЕРИК. Би потърсил разрешението!

ИВАН (троснато). Да!

ЕРИК (продължава). И мястото!

МАРИЯ. Да, да!

ЕРИК (продължава). Където няма да дава отчет на никого!

ИВАН и МАРИЯ (заедно). Да!

Иван сяда на стола.

ЕРИК- Не ми се карайте.

ИВАН (избухва). Аз ли ви се карам!… Аз?… Вие нахълтахте без покана, вие пуснахте магнетофона, вие говорите неясно!…

МАРИЯ (крещи). А един от вас през цялото време мълчи като пукал и още не можем да разберем функциите му!

ЕРИК. Защо? Човекът обича да мълчи.

ИВАН (вика). Тогава излезте и мълчете вън!

ЕРИК. Ей, вие още ли не разбрахте, че сме дошли да ви помогнем?

МАРИЯ. Мерси! Омръзна ни да ни помагат!

ЕЛИЗА (кипва). Ерик, защо го усукваш?

ЕРИК (извиква). Елиза!

ЕЛИЗА. Защо не кажеш на хората?

ЕРИК (строго). Елиза, тази вечер ти изобщо говореше повече от необходимото!

ЕЛИЗА. А ти си неузнаваем и не те разбирам!… Досега да сме свършили.

ЕРИК. Това е чисто моя работа!

ЕЛИЗА. Така ли?

ЕРИК (властно). Млъкни! (Гледа я строго.)

ЕЛИЗА (търси подкрепата на Пап). А ти няма ли да си отвориш устата?

Пап е спокоен, все едно, че не е ставало дума за него.

Боже, Пап, какво става с теб?… Ерик, погледни го!…

Пап не излиза от непроницаемото си спокойствие.

ЕРИК. Мълчи!… Защото говориш и заради него.

ЕЛИЗА. Не знам кой говори и не казва нищо.

ЕРИК. Елиза!…

ЕЛИЗА. Какво – „Елиза”?! (Става и тя.) Виж ги! (Сочи домакините.) Още не знаят нищо!… Кажете, знаете ли нещо?

ИВАН. Не.

ЕЛИЗА (към Ерик). А времето минава.

ЕРИК. Ако не спреш, ще прекратя преговорите и ще се махна!

ЕЛИЗА. И ще направиш добре!

ИВАН. Ооо, преговори!…

ЕРИК (на Елиза). Казвам ти!

ЕЛИЗА. Казваш… Ерик, разбери, неузнаваем си… И Пап! Пули се!… Мълчи като риба!…

Пап се окашля.

 

(Засмива се.) Добре, че каза нещо.

Пап се оттегля, сяда на бюрото и отново взима божеството в ръцете си.

ЕРИК (не сдържа усмивката си, породена от действията на Пап). Остави ме да продължа. (Към домакините, които гледат учудено ту единия, ту другия.) Направо към въпроса!… Дошли сме да ви предложим място за двама.

В настъпилата тишина Иван и Мария поглеждат към Елиза.

ЕЛИЗА (кима приятелски). Да.

ЕРИК (продължава). Едно място, пред което бледнее дори представата ви за рая.

ИВАН (окопитва се). Така ли?

ЕРИК. Едно чудесно място!

ИВАН. Интересува ме защо тъкмо вие ни предлагате това?!

ЕРИК. Защо трябва да се интересувате?

ИВАН. Интересува ме и какво ще спечелите от сделката?

ЕРИК. Нима не е достатъчно, че вие двамата ще спечелите?

ИВАН (иронично). Когато трима непознати идват в дома ти и ти предлагат рая, човек не може да не си зададе някои въпроси.

ЕРИК. Добре. Изгодата ще бъде взаимна. Това удовлетворява ли ви?

ИВАН (иронично). Значи няма да мине без изгоди?

ЕРИК. Естествено.

ИВАН. За двете страни.

ЕРИК. Ще спечелим и ние… (Пауза.) Дори повече от вас.

ИВАН. Такава откровеност ми харесва.

ЕРИК (с надежда). Тогава?

ИВАН. Какво тогава?

ЕРИК. Ще преговаряме ли?

ИВАН. За щастието си не преговарям!

ЕРИК (въздъхва). И трябва да започнем отначало?

ИВАН. Мисля, че сме свършили.

ЕЛИЗА (извън себе си). Ерик, кажи останалото!

ЕРИК (на Иван). Слушайте, знаем всичко за вас. Колко се обичате и колко сте нещастни в щастието си, обвързани с условността. Знаем за стремежа ви да се съберете, да се осъществите . ..

ЕЛИЗА (извиква). Направо!

ЕРИК. Предлагаме ви кът с море и планина, залив, пясъци, бризи в клоните на кедрови дървета, ливади, прохладни гори, скали, дюни, ручеи и водопади!

ЕЛИЗА. Поток, който пада направо в залива!…

ЕРИК. Никаква зима!…

ЕЛИЗА. Лятото е пролет, а пролетта – лято!

ЕРИК. Цял живот по бански гащета… Водите на залива гъмжат от риба, в потоците – пъстърва, в горите – сърни и елени …

ЕЛИЗА. И само двамата!

ЕРИК. Единствените хора сред рая!

Пауза.

ИВАН (поразен от сериозността на тона му). И какво ще искате срещу това?

ЕРИК (спокойно). Да се обичате.

МАРИЯ- Само?

ЕРИК- Да.

ИВАН (развеселен). А така!…

МАРИЯ. Друго нещо?

ЕРИК. Нищо.

ИВАН. Че ние се обичаме и тук.

ЕРИК. Да, но ние искаме да се обичате там.

ИВАН. Става забавно!… Мария, става очарователно!… Господин Ерик, вече не съжалявам, че нарушихте спокойствието ни… Мария, ще кажеш ли нещо?

МАРИЯ. Струва ми се, че присъствувам на холивудски мюзикъл!…

ЕРИК (сериозно). Трябва ли да го нарисувам отново?

ИВАН. Такъв пейзаж не съществува в България.

МАРИЯ. Поне на нас не ни е известен.

ЕРИК (сериозно). Не говоря за България!

Тревожна музика.

ИВАН (окопитва се след смущението). Аха!… Започвате да се изяснявате.

МАРИЯ. Но такова нещо няма дори на планетата ни!

ЕРИК (спокойно и сериозно). Не говоря и за планетата.

Подчертано тревожна музика.

Едва сега Иван и Мария се вглеждат, както подобава, в гостите. Нещо повече – едва сега се притискат истински един към друг, да се почувствуват, да си вдъхнат кураж. Мария трепти в прегръдките му, Иван я стиска здраво.

Пап идва при масата, взима неизпитото кафе на Елиза и се връща при бюрото, където го изпива на една глътка.

 

ЕЛИЗА (нарушава тишината). Браво, Ерик!… Реабилитира се. Беше просто блестящ.

ЕРИК (измъква кърпичка и забърсва потта по челото си). Какво?… Не вярвате ли?

ИВАН (сломено). Това е поразително!… (Взира се в гостите.)

ЕРИК. Спомнете си дъжда.

ИВАН. Какво… дъжда?

ЕРИК. Как заваля внезапно …

МАРИЯ (глухо). Наистина …

ЕРИК (спокойно). И ще спре внезапно …

ИВАН. Кккак?

ЕРИК. В първата секунда . . .

ЕЛИЗА. След излизането ни.

ИВАН (объркано). Аз… (Разтрива лицето си.) Мария!… Аз…

Мария го погалва.

Пап се раздвижва. Иван и Мария не го забелязват. Гостите с учудване следят как смъква обувката си, отърсва я и я обува отново. Поглежда ги невъзмутимо, помръдва рамене, сякаш казва: Какво да правя, нещо влезе в обувката ми. Елиза се усмихва.

 

(Облегнат на масата и скрил лице в дланите си.) И казвате, че ще спре след излизането ви?

ЕРИК. Да.

ИВАН (вдига глава). Мечтая за стихването на дъжда.

ЕРИК. Пак ли ни гоните?

ИВАН (мъчи се да разкопчае яката си). А, гоня… Кой може да ви изгони? И какво значение, че ви гоня?… Вие сте силни… Ние сме ваши пленници…

ЕЛИЗА. Нима допускате … че …

ЕРИК (силно възмутен). Ооо, не така! (Става решително.)Само не така!… Вие не разбрахте с какви хора имате работа!… (Решително.) Елиза!

ЕЛИЗА (с тревога). Ерик, моля те!

ЕРИК (с болка). Хайде, Пап!… Те не ни разбраха.

ЕЛИЗА. Ерик, седни!

ЕРИК (настойчиво и сериозно). Хайде!… Тръгваме!…

ЕЛИЗА. Съвземи се!

ЕРИК. Те мислят, че са жертви!… (Към своите, понеже те стоят.) Чувате ли?

ЕЛИЗА. Ерик, успокой се!

ЕРИК. Те помислиха, че сме дошли да си послужим с насилие.

ЕЛИЗА (маневрира). Добре! Ще си отидем. Но преди туй да кажем всичко, до последната подробност. (Към Иван.) Вижте какво, нямате ли нещо за пиене?

ИВАН (учудено). Какво?

ЕЛИЗА. Алкохол!

ИВАН (сам не разбира как го изтърсва). Имаме водка.

ЕЛИЗА (бързо, почти весело). Дайте водка!

ИВАН (готви се да тръгне към кухнята). Сега!

МАРИЯ (извиква). Не!

ИВАН. Страхуваш ли се?

Мълчание.

ЕЛИЗА. Позволявате ли… аз?

ИВАН. Бутилките са в хладилника. Веднага ще видите чашите.

Докато всички мълчат, Елиза отива в кухнята и се връща. Носи бутилка и чаши.

 

ЕЛИЗА (подрежда чашите и дава на Пап бутилката, който я отваря сръчно). Точно така! (Весело.) Да се получи обстановка за преговори! (Подрежда чашите.) А то какво беше?… Недомлъвки, страх, нерви… (Започва да налива.) За Пап отново двойна доза. (Докато действува, бъбри непрестанно с приятния си глас.) Точно така!… Малко алкохол на масата – повече самочувствие в главата… И лекота…

ИВАН (почувствувал вина за досегашното състояние на нещата). На вас тримата (приятелски, весело) самочувствие не ви липсва.

ЕЛИЗА (отмерва течността в чашите). Искате да кажете (весело) нахалство.

ЕРИК. Пак бъбриш!

ЕЛИЗА. Защото съм жена.

ЕРИК (весело). Тук има и други жени, остави ги за побъбрят и те.

ЕЛИЗА (весело). С удоволствие, но не взимат думата. Ерик, ако не съм аз… А Пап ме съсипа!… Пап, чаровен си, какво ти е станало?… Обади се най-после! (Взима чашата си.) Ще те помислят за глухоням… (Вдига чашата си.) За преговорите!…

Всички взимат чашите си, но тук Пап ненадейно си позволява един неочакван жест – избързва, взима чашата на Мария и ú я подава, след което взима своята и се оттегля до бюрото. Мария го проследява с поглед и едва се съвзема от изненадата, за да му благодари с кимане. С някаква полуусмивка тя вдига чашата направо с адрес към него, но Пап отново е непроницаем – вдига чашата си, но без какъвто и да е намек за усмивка.

ЕРИК (весело). Доколкото знам – водката се пие наведнъж.

ИВАН (весело). Доста неща знаете.

ЕРИК. Мисля, че споменах…

ЕЛИЗА. Вече казахме – подготвяли сме се десет години.

ИВАН. За тази среща?

ЕРИК. Да.

ИВАН. Правите ни чест.

Всички пият и връщат чашите на масата.

ЕРИК (започва да налива отново, весело, с дружеска ирония). Протоколи ще водим ли?

ЕЛИЗА (весело). Ще докажем, че може и без протокол.

ИВАН (дружески). При тия магнетофончета!…

ЕРИК (пие и след това весело). Горките земни жители!…

ЕЛИЗА (весело). Започваме преговори, а не дискусия!

МАРИЯ (шеговито). Пап, моля ви! (Сочи чашата си.)

Пап скача и бързо налива на Мария.

ЕЛИЗА. Ерик, какво става с нашия?

МАРИЯ. Умирам да му чуя гласа.

ЕЛИЗА. Пап, дамата моли да кажеш нещо.

ЕРИК. Поне една дума… Елиза, да му измислим дума.

ЕЛИЗА. Защо? Той си има любима дума. Пап, кажи я! …

ПАП (внезапно). Началник.

Спонтанен смях.

ЕРИК. Тази дума му направи впечатление.

ЕЛИЗА (пояснява). Просто като звучене.

Смях. Само Пап остава невъзмутим.

Друго няма да каже. Дори да го убием.

ИВАН (весело). Оставете го да си почине.

ЕРИК. И така ние ви предложихме пейзажа.

Пауза, абсолютна тишина.

Намира се на нашата планета. Тя има същите условия за живот …

ЕЛИЗА (поправя го). Почти същите.

ЕРИК. С тази разлика, че нашата планета е поне три пъти по-красива. Ако се съгласите да ви вземем, ще поставим само едно условие.

ЕЛИЗА. Едно единствено!

ИВАН. Дявол да го вземе – винаги някакво условие!

ЕЛИЗА. Чакайте!

ЕРИК. Не сте го чули и бързате.

МАРИЯ. Иване, да го чуем.

ИВАН. Кажете.

ЕРИК. Условието е да се обичате.

ЕЛИЗА. Там.

ИВАН (след пауза). Ха!… (Пауза. Към Мария.) Чу ли?

МАРИЯ. Ние се обичаме навсякъде.

ИВАН. Защо държите да се обичаме точно там?

ЕРИК. Много е важно.

Пауза.

ИВАН. И само да се обичаме?

ЕРИК (след пауза). Е!… И последиците от любовта, разбира се.

МАРИЯ. О, и последиците… Наздраве, Пап!…

ИВАН. Какво разбирате под „последиците”?

ЕРИК. А сега де… (Сякаш раздразнен, че не могат да разберат такова просто нещо.) Според нас и според природата естественият завършек на любовта са децата.

ЕЛИЗА. И това ли не знаете?

ЕРИК. Или сте го забравили?

ИВАН (към Мария). Ще ме скъсат!…

МАРИЯ (отпива). Става по-забавно!

ИВАН. Глей да не се нафиркаш.

МАРИЯ (чаровно). Наздраве, Пап!

ИВАН (към Ерик). Защо не казахте отначало, че ви трябват деца?

МАРИЯ (в дяволско настроение). Аз съм първата жена, която флиртува с мъж от друга планета!

ИВАН. Мария, слушай!… Тук става въпрос за нещо, което засяга теб.

МАРИЯ. Да де, разбрах… Искат деца. Ще им дадем…

ИВАН (весело и доволно). Оппалааа!… Моята Мария!…

ЕРИК (настойчиво). Трябва да се съсредоточим!… Разговорът издребня. (Към Пап.) Пап, ако не престанеш, ще те изгоня!

Пап вдига рамене.

МАРИЯ. Оставете момчето! Не виждате ли, че аз го закачам!

ИВАН. Мария, моля те!

МАРИЯ. Добре де… Ще им дадем! (Отпива и се обръща към Ерик.) Колко ви трябват?

ЕРИК (отчаяно). Кой измисли тая водка?

ЕЛИЗА. Глупако, не виждаш ли, че работата потръгна?… (Към Мария.) Вие се оказахте по-мила, отколкото предполагах.

ИВАН. А, тя може да бъде още по-мила… (Към Ерик.) Моля?

ЕРИК. Аз казах.

ИВАН. Така де, искате деца.

ЕРИК. Не точно…

ИВАН. Да де, ще искате да ви населим планетата.

ЕЛИЗА. Друго нещо си е преговори с водка!

ЕРИК (към Иван). Нашата планета е достатъчно населена.

ИВАН. Тогава?

МАРИЯ. А сега де?!…

ЕРИК (след продължително мълчание). Работата е там, че ще трябва да оправите една грешка.

ИВАН. Да, споменахте за някаква грешка.

ЕРИК. Която сме допуснали.

ЕЛИЗА. Преди две хиляди години.

Иван подсвирква.

МАРИЯ. Големи мащаби вадите, но квото заповядате!

ИВАН (отнема ѝ чашата). И ние с Мария трябва да… оправим… цялата работа?

МАРИЯ (взима чашата си). Дадено!…

ИВАН (отнема чашата ѝ). Не ви ли се струва, че ни будалкате?

ЕРИК. Чували ли сте за генетичното инженерство?

ИВАН. Учил съм.

ЕРИК. Знаете какво значи, нали?

ИВАН. Да.

ЕРИК (въздъхва). Преди две хиляди години там се увлякохме по него. Решихме да създадем само подбрани жители на майката-планета. Красиви и благородни, талантливи и честни. (Спокойно.) Каним ви да прекарате живота си между нас.

ЕЛИЗА. Това е!

ЕРИК. Далеч от всичко и всички!

ЕЛИЗА. Както сте си мечтали!

ЕРИК (категорично). Да се убеждаваме ли повече?

ЕЛИЗА. Корабът ни е на триста метра оттук. Качваме се и тръгваме. След четири дни ще бъдем на билиони километри от Земята…

Пауза.

ЕРИК. И се чудя защо не сте подскочили от радост!?

ЕЛИЗА. Идеалната ви възможност!

ИВАН. Но не разбрах за какво ви са нашите деца?

ЕРИК (въздъхва). Ох!…

ЕЛИЗА. Най-болният въпрос!

Продължителна пауза, в която Ерик сякаш обмисля това, което ще каже – как да го изложи най-ясно.

ЕРИК. Макар че е сложно, ще се постарая да го обясня просто… Казах ви за генетичния подбор, нали?

ИВАН. Да.

ЕРИК. Казах ви, че го осъществихме.

ИВАН. Да, и е интересно… Прекрасно!

ЕРИК (рязко). Глупости!

ИВАН (изненадано). Моля?

ЕРИК. Исках да кажа – напротив.

ИВАН. Е, вие си знаете.

ЕРИК (въздъхва отново). Грешката, за която споменах!… На нашата планета е вече скучно. Всички сме високи, красиви, умни, благородни, никой не лъже… Да изброявам ли още?

ЕЛИЗА (спокойно). Стана малко скучно.

ИВАН. Тук ли?

ЕЛИЗА. Там!

ЕРИК. Бих казал – отвратително скучно… Изчезнаха нюансите, изненадите, интересните реакции…

ИВАН. И решихте да отнесете една изненада от Земята. (Възмутено и хапливо.) Да внесете чрез нас всичко долно от човешките характери, всичко, което ви липсва!…

ЕЛИЗА (изведнъж). Стоп!… Наливаме!… Мария, ваш ред!

МАРИЯ. Готово! (Грабва шишето.) Наливаме!… Пап, чашата!… Иване, донеси нова бутилка!… (Налива на всички.)

В това време Иван донася нова бутилка и я дава на Пап, специалиста по отварянето.

Сега разбирам за какво сте взели Пап – да отваря бутилките!

ИВАН. Този път ще пием само ние (взема ú чашата).

МАРИЯ (не протестира). Ще ми дадеш да си близна от твоята.

ИВАН. Ха! (Подава ѝ.)

МАРИЯ (отпива от чашата). Ако се напием, няма да се скараме.

ЕРИК. Да.

МАРИЯ. Ще се ступаме!… Наздраве!

ЕЛИЗА (вдига чашата). Наздраве!

ЕРИК (вдига чашата). Наздраве!

Пап вдига чашата мълчаливо.

ИВАН (вдига чашата). Компанията стана.

Пият. Оставят чашите на масата.

Хайде, Ерик!… Разкажете какви каши сте забъркали там.

ЕРИК (неочаквано сериозно за настроението, което се е получило). Ние искаме да възстановим човешката природа на човека.

ИВАН. Чрез нашите деца.

ЕРИК (твърдо). Да!… Вашите деца ще се женят за нашите деца. След години човешката природа на нашата планета ще бъде опреснена, ние ще бъдем спасени.

ЕЛИЗА. Да станем отново хора.

ЕРИК. Като вас.

ЕЛИЗА. Вече знаете всичко.

ЕРИК. Следихме вашия личен живот. Знаем колко много се обичате, как копнеете да се осъществите като влюбени. Вашите семейства са осигурени, децата ви са големи, ако изчезнете от земята и от живота им, няма да стане катастрофа.

Пауза.

Решавайте!

Пауза.

 

Ние чакаме.

Тишина. Иван и Мария са навели глави. Пап отпива и ги поглежда над чашата. Ерик вдига крак, завързва връзката на обувката си, Елиза отива при Пап, оправя вратовръзката му. После отново взима албума. Двамата с Пап разглеждат репродукциите. Ерик тръгва към бюрото, взима статуетката. Иван и Мария дори не мислят да се погледнат. В тишината чуваме дъжда.

 

ЕЛИЗА. Ерик, нали? …

ЕРИК. Да… (Към домакините.) Справедливостта изисква всеки да реши поотделно.

ИВАН. Как поотделно?

ЕРИК. Сам за себе си.

ИВАН. Но ние сме едно цяло!

ЕРИК. И все пак – нека поотделно. Първо единият, после – другият. И вие, и тя ще се чувствувате по-свободни, по-искрени.

ЕЛИЗА. Защото достатъчно е единият да не се съгласи и – край.

МАРИЯ. Какъв край?

ЕРИК. Мисията ни пропада.

ИВАН. И какво ще правите?

ЕРИК (измъква цигара от пакетчето, налапва я, без да я пали). Ще търсим друга двойка.

ИВАН. И все пак не разбирам защо тъкмо ние…

ЕЛИЗА. Вашата възраст създава най-пълноценни деца! ЕРИК. Най-красивите, най-интересните… Не знаете ли това?

ИВАН. Чувал съм го.

МАРИЯ. Значи е вярно.

ЕРИК. Кой ще говори пръв.

Иван и Мария едва сега се поглеждат.

ИВАН. Безразлично ни е.

МАРИЯ. Все едно.

ЕРИК (на Иван). Моля ви да отидете в кухнята.

Иван отправя успокояващ поглед към Мария, усмихва й се, тръгва към кухнята, обръща се, още веднъж я успокоява и изчезва. Елиза се приближава към Мария, хваща я подръка, подарява ѝ подкупващата си, успокояваща усмивка и я повежда към масата. Поканва я да седне на стола, след това полага ръка върху рамото ѝ.

ЕРИК. Навярно разбрахте, че ви отправяме покана. Но когато поканят някого някъде, той има пълна свобода да приеме или да не приеме. (Поставя незапалената цигара в пепелника.) Чухте условията. Ако е необходимо, ще повторя някои неща. Но най-важното е това: вие търсите своя рай, а ние ви го предлагаме.

МАРИЯ (глухо). Знам.

ЕРИК. Доколкото разбирам от земна психология, вашият партньор е вече съгласен. Доколкото разбирам от женска земна психология, вие също сте съгласна. Все пак, трябва да изразите съгласието си категорично.

Мария мълчи. Пауза.

Нещо важно… (усмихва се) може би не сте съвсем… трезва. Вие малко така… пийнахте.

МАРИЯ (сериозно). Аз съм трезва.

ЕРИК. Сигурна ли сте?

МАРИЯ. Нима не разбрахте? Исках да разведря атмосферата.

ЕРИК. Добре го направихте… (Меко.) Слушам ви.

МАРИЯ (навежда глава, полага я върху дланите си, изцяло скрива лицето си). Боже мой!… (Вдига глава, усеща, че така не е чак толкоз прилично.) И все пак… Боже мой!… (Отново скрива глава в дланите си.)

ЕЛИЗА (погалва косата ѝ). Спокойно… Тук никой не бърза. (Сяда на стола си.)

МАРИЯ (повдига глава, но избягва погледите им). Все пак… Това е толкова необикновено предложение!… Разбирате ли?

Мълчаливо я наблюдават.

Сега… Точно в такъв момент… Искам да кажа – неочакван …

ЕРИК. Но удобен, нали?… Дрехите са в куфара ви, вие сте „отпътувала” за морето. Онова есенно море, най-доброто за вас.

ЕЛИЗА. Все едно, че сте заминала наистина, с тази разлика, че няма да се върнете.

МАРИЯ (изтървава думите). Там е работата!

ЕРИК (поглежда Елиза и после към Мария). Дъщеря ви е пораснала, няма нужда от вас… Съпругът ви е с отлично обществено положение, ще я осигури. Всичко у дома ви е наред. Заявявали сте го сто пъти.

ЕЛИЗА (нежно). Когато мечтаехте за бъдещето си с Иван…

МАРИЯ (рязко). Да, да!… Това е така!

ЕЛИЗА (спокойно, нежно). И тъй като обичате Иван повече от всичко …

МАРИЯ (бързо). Разбира се!… (По-спокойно.) Не виждам живота си без него.

ЕРИК. И той не може без вас.

МАРИЯ. Знам… Ние сме се разбрали… Казвали сме си го… Искам да кажа, когато… Вие го казахте – в бляновете …

ЕРИК. Чудесно!… Чакаме!

МАРИЯ (кръстосва ръце около бюста си, притиска ги към себе си). Ох!… Има редица неща… И все пак аз ще… Разбирате ли?

ЕРИК. Обичате ли го?

МАРИЯ. Има си хас!…

ЕРИК. Понеже се колебаете…

МАРИЯ. Ох!…

ЕРИК (към Елиза). Елиза?

ЕЛИЗА (ласкаво). Мария! (Накланя се към нея.)

Мария усеща ласкавия ѝ тон, интимното обръщение, дори по-галва с лицето си ръката на непознатата, дава ѝ да разбере, че е схванала женската солидарност и топлина.

Вие ще бъдете с него… цял живот!… Спокойна и щастлива.

МАРИЯ (унесено гледа пред себе си). Да. Наистина това е най-хубавото.

ЕЛИЗА. Без страхове и задръжки …

МАРИЯ. Да, да… Ах, как дойде изведнъж! Не мога да ви го обясня. (Кърши ръце.) Струва ми се, че се нуждая от отсрочка… Малко по-късно . .. Ще видите как ще се съглася. Обещавам ви!… Наистина ви обещавам!

ЕРИК. Знаете, че подобни решения се вземат най-ефикасно изведнъж. Обичате ли – добре е да тръгнете веднага.

МАРИЯ (глухо). Нямате си представа колко сте прав.

ЕРИК. Освен ако не обичате истински.

МАРИЯ (извиква). Обичам го! Не мога без него!

ЕРИК. Остава да го докажете.

МАРИЯ (искрено). Обичам го, разберете.

ЕРИК (тихо). Знам.

МАРИЯ (бързо). Тогава?

ЕРИК. Помъчете се да бъдете още по-искрена.

МАРИЯ. Мислите ли, че може повече от това?

ЕРИК. Да.

МАРИЯ (изумено). Вие се съмнявате в любовта ми към Иван?

ЕРИК. Там са заложени картите ни. Обратното би довело до пропадане на мисията ни… (Рязко.) Слушайте!

Мария го поглежда плахо.

Сигурна ли сте, че сте наясно в себе си за другия?

МАРИЯ. Моля? (Сякаш се събужда от сън.) Какъв друг?

ЕРИК (ясно). Говоря за мъжа ви.

МАРИЯ (объркано). Кккккакво?

ЕРИК (спокойно). Струва ми се, че там нещата не са много изяснени.

Мария мълчи.

Внимавайте!

МАРИЯ. Да знаете колко е сложно.

ЕРИК. Колко?

МАРИЯ. Боже мой!…

ЕРИК. А! Вие обичате мъжа си!…

МАРИЯ. Не знам!… Той е бил петнайсет години до мен.

ЕРИК. Това ни е известно.

МАРИЯ. Знаете ли какво са петнайсет години?

ЕРИК. Мисля, че знам.

МАРИЯ. Той е най-деликатният човек… Не искам да му отвърна с… Не заслужава… (Въздъхва.) Да знаете как съм объркана.

ЕРИК. Но вие ме изненадахте.

МАРИЯ. С кое?

ЕРИК. С това, че обичате мъжа си.

МАРИЯ (отпуска глава върху скръстените на масата ръце). Боже мой, боже мой!…

ЕРИК. А се кълнете, че обичате Иван.

МАРИЯ (извиква). Обичам го!

ЕРИК. А мъжа си?

МАРИЯ. Не знам… Не знаех…

Пап се изправя. Идва до масата и си налива водка. Докато мислим, че най-после ще каже нещо, той се връща и сяда на бюрото – неговото любимо място. Елиза наблюдава само Мария – втренчено, захласнато.

ЕРИК. Елиза!

ЕЛИЗА (като пробудена от сън). Не викай!

ЕРИК. Не викам!

ЕЛИЗА. Викаш!

Пауза.

Какво искаш от мен?

ЕРИК (вика). Да се намесиш!

ЕЛИЗА. Напоследък много викаш!

ЕРИК. Ти си абсолютен наблюдател.

ЕЛИЗА. Сам каза, че говоря повече, отколкото трябва.

ЕРИК. Точно сега трябва… Според мен не искаш, правиш се на ударена!

ЕЛИЗА. Млъкни!

ЕРИК. Ужасно се правиш на липсваща.

ЕЛИЗА. Мисля, че се намесвах достатъчно.

ЕРИК. Не! Ти само съзерцаваш и се правиш на ударена!

ЕЛИЗА. Това го кажи на Пап… Откакто сме влезли …

ЕРИК (крещи). Пап, стига си смукал!

Пап спокойно вдига чашата и отпива. Ерик става, грабва чашата и я поставя на масата. Пап се приближава и си я взима. Ерик му я отнема и хвърля съдържанието ѝ на пода. Пап невъзмутимо си взима чашата и още по-невъзмутимо си я напълва.

ЕЛИЗА. Спрете!… Това е клоунада!

ЕРИК. Ааа, успя да отклониш разговора…

ЕЛИЗА. Казахме, че ще говориш ти!… Пап, това ли решихме?

Пап потвърждава с глава.

ЕРИК. Млъкни, Пап!

ЕЛИЗА. Той пък, като е проговорил! …

ЕРИК (многозначително). Виж какво, не съм тъй наивен, както мислиш.

ЕЛИЗА. Знам. Остави ме на мира!

ЕРИК. Мислиш ли, че не усещам?

ЕЛИЗА. То пък би трябвало и да не усещаш.

ЕРИК (изкрещява). Млъкни!

ЕЛИЗА. Но ми дойде до гуша! Сякаш не виждам какво става.

ЕРИК. Млъкни, Елиза!

ЕЛИЗА. И аз имам очи.

ЕРИК. За Пап ли говориш?

ЕЛИЗА. Знаеш за кого.

ЕРИК. Нямаш право.

ЕЛИЗА (примирено). Добре де, разбрах.

ЕРИК. Не, ти искаш да кажеш нещо.

ЕЛИЗА. Нищо!… Разбрахме!… Продължавай!

ЕРИК. Какво да продължавам?… (Поглежда Мария.) Всичко е ясно.

ЕЛИЗА (безчувствено). Тогава да си вървим.

ЕРИК (отново към Мария). Преди да си вървим, ще ви кажа, че успяхте да ни заблудите умело и отдавна.

Мария навежда глава.

И напразно сме заложили на вас. Загубихме цели три години.

Мария извръща глава.

ЕЛИЗА (някак строго). Вие сте по-наясно с Иван, отколкото с мъжа си.

ЕРИК. Но ״по-наясно“ не означава, че е наясно.

ЕЛИЗА (делово). Да приключим: да или не?!

МАРИЯ. Не мога!… Той има нужда от мен.

ЕРИК. Изведнъж се превърнахте в самарянка.

МАРИЯ. Не е и това.

ЕЛИЗА. Обичате ли мъжа си?

МАРИЯ (въздъхва). Не знам… той не може без мен. Като дете е… Аз му трябвам.

ЕЛИЗА (към Ерик). Това е, Ерик!… (На Пап.) Пап, разбра ли?… Мъжът ѝ е като дете и не може без нея.

ЕРИК. Мария, това си е лично ваша работа, но вие лъжете и единия, и другия… Бъдете спокойна, на Иван няма да кажем нищо. Ще заявим, че сме се отказали от мисията си. (С променен тон.) Елиза, Пап, тръгваме!…

ПАП (неочаквано). Момент!

Всички го поглеждат с учудване.

 

(Той напуска мястото си и се приближава до масата.) Ерик, повикай другия.

ЕРИК (учудено). Пап!

ПАП. Моля те, Ерик!

ЕРИК. Пап, да не го усукваме. Не искам да им разваляме хубавите отношения.

ПАП. Ерик, доведи другия!

Ерик тръгва.

 

(Към Елиза.) Елиза, заведи дамата в кухнята!

Някъде по средата на сцената се срещат и разминават Иван и Мария. Двамата са навели глави, избягват погледите си. Интересен момент. На сцената са всички, без Мария. Кой знае защо, Иван е усетил, че Пап е централната фигура сега, и вниманието му е приковано към него.

ПАП (спокойно, дори мило, приятно усмихнат, слага ръка на рамото му). Седнете тук и да приключим. Мария се съгласи, но това означава, че въпросът е уреден наполовина. Трябва ни и вашето съгласие. Корабът чака. Можем да тръгнем веднага. След четири дни двамата ще имате обещания рай… (Още по-приветливо.) Мария е мила жена. Тя ви обича и ви завиждам… Ще пийнем ли? (Налива сръчно в чашите.) Наздраве!… Ерик, Елиза, какво зяпате?…

Ерик и Елиза се сепват и бързо взимат чашите си. Иван бавно протяга ръка към своята.

Пия за вашето щастие сред един залив, където вълничките идват като панделки и си отиват като зайчета!…

Иван вдига чашата си, но не пие. Погледът му е сведен към масата.

Там водата е пълна с риба. От риба просто няма място за вода. Зад гърба ви – планина. В планината – елени. На стената висят харпуни и пушки. Питаш се кое да вземеш – харпуна или пушката. Риба или дивеч?… Това е въпросът. Други въпроси няма. Целуваш се и се размножаваш. За десетина години седем-осем деца са достатъчни. На слука!… (Пие.)

 

Ерик и Елиза също. Иван държи чашата пред себе си, седи с наведена глава. Вниманието на тримата е насочено към него.

 

Говорете!

Пауза. Иван продължава да мълчи.

(Спокойно.) Всъщност знаем, че сте съгласен. Отговорът ви е само формалност. Вие трябва да го дадете. Това е толкоз просто.

Пауза.

ИВАН (оставя чашата). Нямате си представа колко сложен е този прост въпрос.

ПАП. Моля?

ИВАН (въздъхва). Да, да!…

ПАП. Може.

ИВАН. В кухнята имах възможност да размисля.

ПАП. Още по-добре. Не искаме да тръгнете, без да сте размислили трезво, дълбоко!

ИВАН. Мария е съгласна, нали?

ПАП. Тя е щастлива, че най-после ще бъдете сами и волни, далеч от страховете, че ще се държите за ръка и ще се целувате, без да се озъртате.

ИВАН. Да, да… При нея всичко е просто и ясно.

ПАП. Защо?

ИВАН. Тя е жена.

ПАП. Е, да.

ИВАН. Жените участвуват изцяло, без остатък. При тях всичко е ясно, просто, категорично.

ПАП. Според мен човек или обича, или не обича.

ИВАН (поглежда го). Така ли мислите?

ПАП. А как другояче.

ИВАН (опитва се да прави хумор). Има още петнайсет неща.

ПАП (контрира). Обичате ли Мария?

ИВАН (ясно, уверено). Обичам я.

Пауза.

 

Доказал съм го.

ПАП (рязко). Не ме интересува какво сте доказали досега!… Искам да знам какво мислите в момента!

ЕЛИЗА. Вътре в себе си.

ПАП (поглежда строго Елиза и се обръща към Иван). Обичате ли я или не я обичате?

ИВАН (поглежда го малко остро). Вие, които ми задавате този въпрос, знаете ли през какъв огън минавам, за да осигуря нашето щастие?

ПАП (дяволски равнодушно и строго). Обичате ли жената, която обичате, или не я обичате?

ИВАН (искрено). Обичам я!

ПАП (след пауза). Това исках да знам.

ИВАН. Извинете, но историята започна да мирише на разпит.

ПАП. И вие извинете, но историята изобщо започна да мирише.

ЕРИК (високо). Пап!

ПАП. Мълчи, Ерик!

ЕРИК (настойчиво). Какво искаш?

ПАП (най-после го поглежда). Да млъкнеш!

ЕРИК. Мисля, че е време да се разберем и с теб.

ПАП. Ще се разберем, не бързай.

ЕРИК. Аз бързам.

ПАП. Първо да свършим с тези.

ЕРИК. Значи ще оставим въпроса за горе?!

ПАП. Това ще реша аз!

ЕРИК. Ти си комендант на кораб, но аз отговарям за мисията!… Искам да знам ще имаме ли възможност да говорим горе?

ПАП. Не знам.

ЕРИК. Категоричен ли си?

ПАП. А ти?… А Елиза? . .. Мислите ли, че не разбирам?

ЕРИК (изкрещява). Ти се съмняваш в мен?

ЕЛИЗА. И в мен?

ПАП (вика). А вие спокойни ли сте за мен?

ЕРИК (решително). Не!

ПАП. И с право… Но и аз не съм спокоен за вас.

ЕРИК. Но ти ни даваш повод да се усъмним.

ПАП. С какво?

ЕРИК. С този разпит. Задаваш въпроси, които не интересуват мисията.

ПАП. Искам да знам някои неща за Земята.

ЕРИК. Които ще ти послужат ли?

ПАП. Това си е моя работа.

ЕЛИЗА (изплюва камъчето). Ти си длъжен да ни отведеш!

ПАП (гледа я слисан). Така ли?

ЕЛИЗА. Да… Ще ни върнеш и тогава…

ПАП (учудено). А пък аз мислех…

ЕРИК. Какво мислеше?

ПАП. Че вие… Подозирах ви през цялото време.

Иван следи разговора им с нарастващ интерес. Гледа ту единия, ту другия. Мъчи се да отгатне нещо. Може би се докопва до някое зрънце от истината.

ЕЛИЗА. Пап, не забравяй, че ни гледат.

ПАП. Нека!… А ние не ги ли гледаме?… Оставете ме да завърша разговора.

ЕЛИЗА. Разпита!

ПАП. Добре, разпита!… (Към Иван.) Разбрахме ли се с вас?

ИВАН. Ако смятате …

ПАП. Отказвате?

ИВАН. Не съм го заявил.

ПАП. Но ще го заявите.

ЕРИК (ядосано). Отново този полицейски тон!

ПАП (привидно спокойно и тихо). Ще ме оставите ли да си довърша най-после работата, или…

ЕЛИЗА. Или?… (Гледа го предизвикателно.)

ПАП. Или искате да се върнете сами на вашата стерилна планета, където …

ЕРИК (изкрещява). Спри!… Тук трябва да млъкнеш на всяка цена!

ПАП. Но ме оставете да довърша! (Към Иван.) Отказвате ли?

ИВАН. Не съм го заявил.

ПАП. Но ще го заявите.

ИВАН. Мисля, че разговаряме приятелски.

ПАП (иронично). А пък аз мисля, че искате само да разговаряме.

ИВАН (бързо). Искам да ме изслушате.

ПАП (на своето). А не да решаваме.

ИВАН. Искам да ви обясня.

ПАП. Знаете ли колко сте ясен?

ИВАН (почти ядосано). Разберете, готов съм да умра за Мария!

Пауза.

ПАП (спокойно, многозначително, но искрено). Тук ви вярвам… Но, никой не желае да умирате, а да живеете с нея!

ИВАН. Казах, че съществуват още петнайсет подробности.

ПАП (нервно). Хайде да не се разиграваме!

ЕЛИЗА (намесва се). Защо не го оставиш да говори?

ПАП (обяснява ѝ). Защото ни разиграва. Знаем какво ще каже. Според мен няма никакъв смисъл. (Иронично към Иван.) Наистина ли имате да кажете нещо?

ИВАН. И то доста важно!

ПАП. И при това – важно!?… И какво може да бъде това важно нещо?

ИВАН. Вие дори за миг не допуснахте, че човек като мен може да има убеждения.

ПАП (изненадано). Моля?

ИВАН (продължава). Представете си, че имам.

Пап се почесва и поглежда другарите си.

Убеждения, които не са само мои, но и на хората, които ме забикалят. Представете си, че тези убеждения са наистина мой морален кодекс.

ПАП (след пауза). Само вие нямате убеждения.

ИВАН (спокойно). Сигурно.

ПАП. Всеки има убеждения.

ИВАН. Не отричам.

ПАП. Поне би трябвало да има.

ИВАН. Но моите са особени.

ПАП. Смятате ли, че не знаем това, както знаем и другите подробности?

ИВАН. Добре де, тогава защо не си помислите? Не можете ли поне за миг да допуснете, че това усложнява нещата?

ПАП (раздразнено). Нещата ги усложнявате вие, не убежденията ви!

ИВАН (високо, нервно). Моите убеждения, драги непознати, представляват един непрекъснат стремеж. И този стремеж е същевременно стремеж на много други като мен. Заедно с тях аз участвувам в процес, който променя живота и всичко, свързано с него. Ние сме бойци в сражение за бъдещето на нашия свят. Никой няма право да напусне боя до победата.

 

Всички мълчат. Пап е навел глава.

 

(Поглежда го триумфиращо.) Представете си, че имам идеи, които тежат тук, на Земята! (Отново триумфиращ поглед.) Никъде другаде!…

ПАП (след настъпилата пауза). Да… (Въздъхва.) Това е вече аргумент. (Разперва ръце, сякаш вече се предава.) Няма как . . .

ИВАН (победоносно). Да приключим ли въпроса?

ПАП. И все пак… (Млъква.)

ИВАН. Какво все пак?

ПАП (въздъхва). Шикалкавите.

ИВАН. Аха… Може би лично за вас идеите са само подробности?

ПАП (рязко, сякаш подскача). Вие шикалкавите наистина, защото знаете, или пък, ако не знаете, достатъчно сте умен да предположите, че вашите идеи са ни известни.

ИВАН. Още по-добре.

ПАП (дръзко, достойно). И ги уважаваме.

ИВАН (също дръзко). Тогава?

ПАП. Въпросът е деликатен… Иначе… щях… да ви… кажа нещо.

ИВАН. Кажете де, слушам!

ПАП. Не! (Към своите.) Хайде… Да се чупим.

ИВАН. Преди да се „чупите”, трябва да знаете най-важното.

ПАП (рязко). Разбрахме го!

ИВАН (нервно). Вие сте луди!… Допускате ли, че човек като мен може да напусне полесражението?

Пап се усмихва очарователно и потупва Иван по рамото, после грабва цигарите и подобно на Ерик в другата сцена запалва, всмуква, кашля. Триумфиращият Иван с усмивка му помага в угасването на цигарата и открито се смее на несръчността му.

ИВАН. Научете се да пушите.

ПАП. Шикалкавите и ще ви го докажа.

Иван трепва обидено.

Спокойно, спокойно… Сега дискутираме. (Прави няколко крачки с ръце на гърба и спира.) И така – вие ме обидихте.

ИВАН (учудено). Как?

ПАП. Да. Обиденият в случая съм аз.

ИВАН (пали цигара и се усмихва). Нима?

ПАП. Вие допуснахте, разбирате ли, вие предположихте за мен, и то най-безцеремонно, че съм в състояние да пренебрегна идеите ви, да ви изтръгна от човешките ви задължения, да плюя на убежденията ви и да ви отмъкна на майната си!… (Остро.) Спокойно! Понеже нямаме време. (Сам успокоява с тона си играта.) А аз не мисля така… Елиза, допускаш ли, че мога така? (Докато Елиза се кани да отговори, той продължава.) Мислех, че вие като човек, отворен към явленията и тайните на света, ще се зарадвате.

ИВАН (както пуши, сяда). Аха!…

ПАП. Да… Ще се зарадвате!

ИВАН. И защо?

ПАП. Заради възможностите, които ви се откриват.

ИВАН (старае се да остане спокоен и да не разбере логиката, която всъщност вътрешно го е поразила). Възможности?

ПАП (бързо, леко). Защото ще видите нов свят, ще бъдете първият човек, проникнал в далечината, ще стъпите на една обаятелна майка-планета, по-красива от останалите светове на Вселената!… Друга галактика, друг пейзаж, други живи същества… Може би по-интересно от всичко, което бихте допуснали. (Пауза.) И най-важното… (Пауза.) Тази красива планета ви чака да ѝ помогнете, да я спасите. Да я върнете към естественото човешко начало, да изправите една грешка! (Пауза. Принизен тон.) Всеки от вашите съмишленици ще ви прости, че сте напуснали редовете им. Нещо повече – ще ви завиди.

ИВАН (след настъпилата пауза). За мен няма по-красива и удобна планета от Земята.

ПАП. Може… Но не ви ли блазни мисията да спасите друга планета? Защо пък да не се пожертвувате?

ИВАН. Не знам… всеки тежи на планетата си.

ПАП. Я не го усуквайте! И не измисляйте оправдание… Защо не си признаете направо, че не сте наясно с Мария.

ИВАН (подскача). Нямате си представа колко съм наясно с Мария!

ПАП (след пауза, дяволито, с неочаквано напипан тон). А с жена си?

ИВАН (сепнато). Какво с жена ми?

ПАП (направо, рязко). Обичате ли жена си?

ИВАН. Това интересно ли е?

ПАП (гадно). Много.

ИВАН. Така ли смятате?

ПАП. А вие?

ИВАН. Сега не става дума за жена ми.

ПАП (спокойно, но настойчиво). Обичате ли я?

ИВАН. Обичам Мария!

ПАП. Питам – обичате ли жена си? Знам, че обичате Мария.

ИВАН. Така ли?… А как си представяте тая работа?

ПАП. Вие ще кажете… Готов ли сте да напуснете жена си?

ИВАН. Признавам, че е малко комплицирано. ПАП. Колко?

ИВАН. Е, не е толкоз просто.

ПАП. Кого обичате повече?

ИВАН. Това не е въпрос. И няма да ни изведе доникъде.

ПАП. Обичате ли жена си?

ИВАН. От години не съм и помислял по това.

ПАП. А сега?

ИВАН. Вижте какво…

ПАП. Това „вижте какво” в устата на земен жител говори много. И казва почти всичко.

ИВАН. Нямате си представа колко съм наясно с Мария.

ПАП. А с жена си?

ИВАН. Жена ми е прекрасно и благородно същество, което не е заслужило огорченията…

ПАП. Какви огорчения?

ИВАН. По-скоро трагедия!… Напускам я изведнъж и завинаги. Неочаквано. Тя не го е заслужила. Нищо не ми е сторила. Какво е виновна, че аз и Мария… Тук трябва да ме разберете без думи.

ПАП. Тогава защо шикалкавите?

ИВАН. Жена ми е благородно същество…

ПАП. Идвате ли или не идвате?… (Пауза.) Мария чака.

ИВАН (след пауза). Вижте какво.

ПАП. Обичате ли жена си?

ИВАН. Не знам…

ПАП (към Ерик). Ерик, доведи я!

Ерик излиза и се връща с Мария. Иван и Мария не смеят да се погледнат.

 

(Енергично, с едва доловима ирония.) Готово!… Понеже единият от вас се съгласи, а другият отказа, нашата мисия пропадна… Няма как, ударихме на камък!… Ще трябва да идваме пак… да търсим друга влюбена двойка. Но ще продължим усилията. Да спасим нашето скучно общество, създадено по много прехвален начин. При нас всичко е ясно – так, так! А при вас – няма так, так! Искреността е посолена с мъничко лъжа, смелостта – с мъничко страх, взаимоотношенията, особено любовните – са забулени. Под дебелия пласт от истина се потайва приятното зрънце на лъжата. При нас няма изненади, разбирате ли? А при вас – има… Това искахме да купим и да го отнесем. Макар че единият от вас отказва да напусне Земята – и двамата се обичате. В това съм сигурен и мога да се подпиша… Ето тази измама искахме да отнесем и разпространим сред нашите нови поколения… И прасковите ви са други, друг дъх, друг вкус. Преди да ги изядеш, трябва да избършеш неприятния прашец… При нас – късаш, ядеш. От вашия дом ще отнесем само статуетката. Ако не я дадете, ще я отмъкнем насила. (Взима я и я показва.) Това лице с нюансите на човешкото поведение ни интересува… Забравете ни с добро, не ни споменавайте с лошо!… Моля ви да се оттеглите в кухнята. Ще уредим един въпрос между нас. На Земята бяхме цели десет години, прихванахме туй-онуй. Преди да заминем, трябва да се пречистим. Благодаря за вниманието.

Иван и Мария се оттеглят в кухнята.

(Налива си.) Е? Какво стана? Трици!

ЕРИК (налива си). Те не са наясно.

ЕЛИЗА. Мъжът ѝ бил като дете.

ЕРИК (пие). А жена му не заслужавала огорченията.

ПАП. И двамата се обичат искрено. Главата си режа, ако могат един без друг.

ЕЛИЗА (пие). Чиста работа!… Ако можеш да я разбереш. Ще скитат насам-натам, ще хленчат, ще се оплакват, че им пречат, и ще продължават да се крият… (С променен тон.) Това допада и на мен.

ЕРИК (с тревога). Но ти обеща да се върнеш?!…

ЕЛИЗА. А ти, Пап?

ПАП. Абе, как да ви кажа… Ерик?

ЕРИК (стреснато). Какво?

ПАП. Имам чувството, че като излезем оттук, ще кривнеш някъде.

ЕРИК (неубедено). Глупости!

ПАП (с усмивка). Да не говорим за Елиза…

ЕЛИЗА (объркано). Аз… Аз… малко… Да, аз… признавам, че малко се бях замислила, но…

ПАП. Ясно!… Но тази работа си има и плюсове, и минуси.

ЕЛИЗА. Мислех, че ще мога да се приспособя.

ПАП. Мислеше ли, или мислиш?

ЕЛИЗА. А ти?

ПАП (маха с ръка). Да не говорим. След пет минути ще разберем. Ще видим кой ще се качи на кораба. (Гледа ги внимателно, изпива наведнъж водката от чашата си.) Ще видим… (Въздиша.) Нещо се научихме да лъжем… Елиза, повикай „жертвите”!

Елиза излиза и се връща с Иван и Мария, които продължават да мълчат и избягват погледите си.

(Към тях.) Мили деца на любовта, ние заминаваме.

ЕРИК. Сбогом!

ЕЛИЗА. Сбогом!

Ерик и Елиза тръгват. На входа спират и се споглеждат тревожно. Пап е останал на мястото си. Втренчил е очи в Мария.

ЕРИК (с подозрение). Пап!

ЕЛИЗА (отива и го хваща подръка). Моля те.

Без да ги погледне, Пап се отскубва от ръката й, приближава до Мария, прегръща я и я целува по устата, след което тръгва към изхода.

ЕРИК (смутено усмихнат). Извинете, от негово име! Пап – нали си го знаете (усмихва се) – искаше да опита вкуса на земната жена… Сбогом!

Излизат.

Иван и Мария не отговарят на нито едно сбогуване. Продължават да мълчат. Мислите им са заети с далеч по-важни неща . .. Наблюдават изхода и сякаш не им се вярва, че са се отървали тъй лесно… Но вече не влиза никой.

ИВАН (в неловко положение). Мария, не настръхваш ли при мисълта, че могат да се върнат?

Мълчание. Пауза.

 

Може би… да те целунат отново… (Опит за хумор.) Никога не съм допускал, че някой ще те целуне истински пред очите ми… (Мълчание.) Ах, този Пап и номера, който им изигра – да ги остави завинаги с това съмнение помежду им!…

В очите на Мария – сълзи.

(Неловко.) Това е… Представлението свърши. Нещата са изяснени. От цялата история излязохме с печалба за теб.

МАРИЯ (схваща думите му като упрек за целувката, сломено). Всичко се разви… тъй неочаквано… (Бърше сълзите си.) Спусна се изведнъж… Повярвай, не бих позволила!…

ИВАН. О, ти за целувката!…

МАРИЯ (захлипва и след пауза). За всичко!

ИВАН. Кажи ми, но откровено… Много ли съм жалък?

МАРИЯ. Защо, каква е твоята вина? (Плаче.) Ти трябва да ме разбереш!… Аз… все пак… опитах.

ИВАН (прекъсва я). Не!… Ти трябва да ме разбереш!

МАРИЯ (извръща се в плача си). За мен това е краят, който си заслужих…

ИВАН. И все пак да се опитаме без сълзи.

МАРИЯ. Не мога!… (Рухва на масата. Раменете й се тресат.)

ИВАН. Настоявам!… Макар че… както виждаш… картите ми са бити.

МАРИЯ (вдига глава от масата, бърше сълзите си). Обичам те!… Макар че съм жалка.

ИВАН (отпаднал). При това положение?

МАРИЯ. Повярвай! Не мога без теб. (Изправя се на крака, тръгва бавно, излиза и се връща с шлифера си.)

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Знам ли… (Изчезва към спалнята и се връща с куфара си.) Моля те да повикаш такси.

ИВАН (с чувство за непоправима вина). Все пак… Ако искаш… ще те отведа…

МАРИЯ (поглежда го учудено). Не.

ИВАН. Както съм те довел, така ще те отведа…

МАРИЯ. Не мога повече. Нямам сили.

ИВАН (с надежда). А защо каза, че ме обичаш?

МАРИЯ. За да смекча присъдата ти.

ИВАН (не разбира същността на думите й). Моля те! (Извиква.) Пощади ме!

МАРИЯ. Затова си отивам.

ИВАН. За последен път те питам – мислиш ли, че това е краят?

МАРИЯ. А ти как мислиш?

ИВАН (уверено). Не виждам живота си без теб!

МАРИЯ (сломено). След всичко, което се случи?

ИВАН (който е вдигнал слушалката – тряска я върху вилката). Не знам как стана! (Още по-високо.) Убий ме – не разбирам!… Сам не знам как се поддадох…

МАРИЯ (отрязва). Това не е важно… Важното е, че се случи, че го допуснах.

ИВАН. И как ще живеем занапред?

МАРИЯ. Мислиш ли, че можем да живеем заедно?

ИВАН. Знаеш, че не зависи от мен.

МАРИЯ. А от мен?… На всичко отгоре ме и целунаха. Да, някой ме целуна пред теб…

ИВАН (рязко). Престани да бъдеш жестока!

МАРИЯ (горчиво). Жестока!… Повикай таксито!

ИВАН. Настоявам да те отведа.

МАРИЯ. От това благородство боли… Жената, която се отказва от теб, не заслужава.

ИВАН. Стига!

МАРИЯ. Звънни на 142!

ИВАН (объркано). Слушай, Мария… Тези неща са дълбоко скрити в нас и не подозираме, че съществуват. (Въздъхва.) Като си представих, че я напускам завинаги… Какво ми е сторила тя!… Аз съм виновният спрямо нея!…

МАРИЯ. Знам… (Сломено.) Разбери, помолих ги за отсрочка… Да, може би щях да се съглася.

ИВАН (учудено). На какво?

МАРИЯ. Да замина.

ИВАН. Къде?

МАРИЯ. Там.

ИВАН. Къде там?

МАРИЯ. Където ни предлагаха.

ИВАН (възмутено). Какво, клопки ли поставяш?…

МАРИЯ. Обяснявам защо не те последвах.

ИВАН (ядовито). Слушай, предлагам да се разделим без иронии. И без това аз съм този, който ще отнесе жестоките последици! (Грабва куфара ѝ.) Но къде да те водя?… Трябва да ти наема хотел.

МАРИЯ. Не.

ИВАН. Защо?

МАРИЯ. При това положение ще се върна у дома.

ИВАН. При него?

МАРИЯ. Ще му разкажа всичко.

ИВАН. Кажи му!… Всичко!… Вече ми е безразлично. (С променен тон.) И аз ще се върна… при морето. Няма да разкажа всичко, но ще се върна.

МАРИЯ (ослушва се). Какво е това?

ИВАН. Кое?

МАРИЯ. Този особен шум.

ИВАН (ослушва се). Нищо – дъждът.

Мълчание. Пауза. Нежният приглушен шум на дъжда.

 

(Трепва.) Мария!

МАРИЯ. Какво?

ИВАН (изненадано). Боже мой, спомняш ли си какво казаха?

МАРИЯ (с проясняване в гласа). Да… те казаха нещо за дъжда!

ИВАН (енергично). Казаха, че дъждът ще престане веднага след излизането им!

МАРИЯ. А той си вали!

ИВАН (слуша дъжда). Интересно! (Слуша и размисля.) Отидоха си… (Ослушва се.) А дъждът си вали… (Размишлява.) Което означава… (Оставя куфара и шлифера и разтърква лице.) Мария!

МАРИЯ (тихо). Кажи.

ИВАН. Може би… Ох, дявол да го вземе!… Може би… Да! Може би те никога не са били тук.

МАРИЯ (сякаш излиза от сън). Какво ме питаше?

ИВАН. Нищо. Ти говореше нещо.

МАРИЯ. Какво точно?

ИВАН. Не знам.

МАРИЯ. И аз не знам.

ИВАН. Не можеш ли да си спомниш?

МАРИЯ (вдига багажа си). Какво зяпаш?… (С предишния си глас, сякаш нищо не е било.) Къде ще оставиш багажа ми?

ИВАН. Ей, Мария, ние влизаме ли, или излизаме?

МАРИЯ. Глупако, влизаме!… (Оглежда обстановката.) Искам да проветриш добре!

ИВАН. И да ни видят всички, нали?

МАРИЯ. Не ме интересува!… Въздухът е застоял.

ИВАН. Но ще угасим светлината.

МАРИЯ. Смяташ ли, че са ме видели?

ИВАН. В този дъжд – никога!… Наоколо нямаше жива душа.

МАРИЯ. Кой знае.

ИВАН (безгрижно). Хайде!… (Вдига я на ръце.) Никога не сме били по-сигурни!

Гръмотевица.

 

МАРИЯ. Къде ме носиш?

ИВАН. Интересува ме къде е водката.

МАРИЯ. В чантата.

ИВАН (както я държи на ръце). Пие ми се!…

МАРИЯ (вижда статуетката). Каква е тази статуетка? ИВАН (весело, поставя Мария на пода). Купих я в Дамаск… Древен индийски майстор… Мъдрец!

 КРАЙ

Театрална библиотека, бр. 5, 1985 г.


Б О Р И С   А П Р И Л О В

ПИРАТСКА РОМАНТИКА

МОЯТ СЪУЧЕНИК

Когато седнах да напиша това, което ще прочетете сега, пред мене ясно изпъкна една картина от моя ученически живот, свързана с другаря Григор Петров, за когото ще се помъча да ви разкажа нещо. Преди дванадесет години за нас, неговите съученици, Григор Петров не беше Григор Петров, а просто Гриша. Гриша беше честен, прогресивен ученик, който не признаваше никакви компромиси с буржоазията.

Помня, че имахме класно упражнение по математика. Гриша седеше пред моя чин, а пред него седеше Веско, син на известен винопроизводител. Гриша и аз бяхме безнадеждно слаби по математика, а Веско решаваше дяволски бързо задачите. Докато определените четиридесет и пет минути изтичаха, аз рисувах върху попивателната, си незабравки и параходчета, а Веско вече довършваше третата задача.

– Препиши! – наведох се към Гриша. – Препиши поне една задача и дай и на мене!… Не виждаш ли? Момчето нарочно се навежда да препишем.

Гриша обаче мълчеше и не предприемаше нищо. Той тайно си четеше под чина Вапцаровия вестник „Литературен критик”.

Двамата предадохме празни тетрадки. В междучасието яростно се нахвърлих срещу Гриша,

– Глупако, защо не преписа?

– Не ща нито меда, нито жилото на буржоазията! – отвърна безгрижно моят съученик Гриша. – Не мога да се унижа пред сина на един винопроизводител.

Оттогава минаха много години.

Оня ден ми се случи да срещна същия този Гриша, облечен в мек балтон, мека шапка и меко шалче.

– Гриша! – извиках аз. – Здравей бе, Гриша!… Къде си, какво правиш? …

Но, дявол да го вземе, как беше презимето му? – Облях се в пот. Брей, как беше презимето му? . ..

Докато си блъсках главата, той ми каза, че работи в едно министерство, че има вътрешен номер 213 и че се обажда на „инспектор Петров”.

– А ти – продължи той покровителствено – нещо там списваш в „Щурец”, доколкото чух.

Изумих се. Това сякаш не бе казано от някогашния Гриша, който имаше сериозни литературни интереси, а от някой частник дърводелец. Тогава се вгледах в облеклото му и разбрах, че зад неговия блясък ясно прозира дърводелският вкус.

– Ако искаш да си поговорим – предложи Петров, – ела у дома, понеже точно след пет минути там имам важна среща… Колко ти е часът?

– И двадесет – отвърнах аз.

– Двадесет и две – поправи ме той, като погледна своя часовник. – Моят е швейцарски.

Петров живееше наблизо, в хубава жилищна кооперация с мозайки и с абажури по стълбището.

– У нас е топло – забеляза Петров. – Имаме парно отопление.

Качихме се в апартамента. Парното действително облъхваше приятно умерена, малко суха топлина.

– Изтрий си краката, понеже скоро циглихме паркета…

– Женен ли си? – запитах аз.

– Жената и детето отскочиха до тъщата в Пловдив. Ще разпродават някакъв имот… Ако имаш да се обаждаш по спешна работа, телефонът е в хола… Брей! Коя дата сме днес?… Всеки петнадесет дни обръщаме килима. Той е с две лица и като се обръща, се освежава… В моята стая съм си поставил цокъл от рогозки. Сега е модерно. Пашев от външното също си постави.

Влязохме в хола.

– Седни на тази кушетка!… Извинявай за безпорядъка, но без жена…

Той ме почерпи с някакви безвкусни, луксозни цигари и отново погледна часовника си.

Позвъни се. Петров стана и отвори външната врата. В хола влезе стара, пълничка жена с жълти коси и смешна, демодирана шапка с милион цветни карфици върху нея. Лицето ѝ имаше вид на току-що измъкната от саламура кисела зелка. Моят познат хвана пръстите на ръката ѝ и паред изумения ми поглед целуна изпълнената със сини жилки и лунни петна кожа.

– Може би закъснях, господин Петров, да?

– Навреме сте, фрау Енкер… Моля, запознайте се с моя приятел!

Подадох ръка и почувствувах изстиващата вече кръв на старицата.

– Фие навярно учител по пиано на малка, как се казфаше тоз дете… Жулиета, да?

– Не, фрау Енкер! Това е мой приятел от ученичество… Жулиета се казва дъщеря ми – обърна се Петгроз към мене.

– Вижте, хер Петров, аз съгласна да дам под наем роял на фас.

– Браво, фрау Енкер! Благодаря!… Остава да се спазарим за наема.

– Наем, както други плаща – сто и шейсет.

– Тя има предвид в стари пари – осведоми ме отново Петров. – Обикновено се плаща по сто и двайсет – обърна се той към нея. – Сто и двайсет лева.

Старицата пипна без нужда косата си.

– За сто и двайсет – пиано, а мойто – роял. Лакирано… Просто приказка. Вундербар! . . . Фие, господин Петров, нали дофолен от килим?

– Килимът е хубав – съгласи се Петров.

– Ас продава все хубафо нещо.

Пред мене започна епохален пазарлък. В него постоянно се чуваха „господин Петров, фий много мил, но” и „фрау Енкер, аз ви уважавам, но” и пр. и пр. Най-после двамата се споразумяха на сто и четиридесет лева.

Фрау Енкер получи първата вноска, натъпка я в стара чанта с десетки поделения и си отиде.

– А сега да ти сваря едно чисто кафе – предложи Петров и изчезна в кухнята.

Погледнах претенциозните, но безвкусни картини по стените, глупаво подбраните цветове на демодираните кресла, изобилието от също така отживели времето си огледала и неволно си спомних за чистосърдечния, някогашния Гриша, който четеше „Литературен критик” и не приемаше компромиси с буржоазията. В хола още миришеше на отвратителния парфюм, напомнящ за фрау Енкер, дошла някога от далечна Бавария, за да играе ролята на муза и снабдителка на възрастния Гриша, инспектор Петров, който се обажда на вътрешен 213.

ПИРАТСКА РОМАНТИКА

 Макар че ״Бурният залив“ няма опушен таван и обезобразени от ножове маси, клиентелата на кръчмата се състои само от гемиджии и рибари, както и моряци  от крайбрежното или далечното плаване. „Бурният залив” междинна станция на границата на почивката и работата. Оттук или се отива у дома, или се влиза в морето. По всяка вероятност има и клиенти, които нито си отиват у дома, нито влизат в морето, а просто пият, може би от сътворението на света. Облъхна ме присъщата за такива кръчми романтика.

Винаги съм считал, че морето облагородява. За мен хората на водната стихия са носители на възвишени човешки добродетели. На такова място и при такива хора животът сякаш е другояче оцветен – ругатните звучат като шепот на вълни, псувните като хавайска китара, а нескопосните татуировки ми приличат на графични шедьоври.

Масите бяха заети. Можех да седна само до едно дребно, черно  човече, което дремеше самотно в ъгъла. То имаше сухо, брадясало лице и бе облечено в дочени дрипи.

Поисках разрешение. Той ме разгледа с интерес и за да ми стори място, отмести чашката си

– Ти кой си? – запитах направо аз.

– Как – кой?

– Как ти викат? Нали тук всеки се нарича особено?

Непознатият се усмихна:

– Аз съм Копенхагена!

Погледнах го с възхищение:

– Знаеш ли. че мъничко приличаш на град Копенхаген!

– Като нищо!… Ти няма ли да пиеш една плодова?

– Искаш да почерпиш?

– Не бе, ти да почерпиш.

Поръчах ракия. Започнахме типичен крайморски разговор: за времето, за риболова и за пиенето. Най-после реших да мина към целта.

– Ще ми се да половя малко попчета. Можеш ли да ми намериш лодка?

– Готово! – отвърна Копенхагена. – Ще излезем с моята лодка

– Ти имаш лодка?

– Най-хубавата в залива. Кога искаш да излезем?

– Ако е възможно утре. А колко ще ми струва?

Туй Копенхагена се обиди и тръгна да си върви, та стана нужда да го притегля отново на масата.

Настъпи неловко мълчание, през което обидата се утаи от лицето му и той проговори:

– Трябва да бутнеш само 3 за бензин.

Подадох му деликатно банкнотите, той ги пое и отиде да купи бензин. Останах да чакам.

Секунди след това до мене се изправи русокос исполин и ме запита дали говоря английски. Отвърнах му, че говоря и той каза, че можем да продължим разговора на български. С прецизни движения исполинът разчисти двете чашки на Копенхагена сякаш се гнусеше от тях и сложи лакти върху покривката.

– Извинете, че се намесвам, но преди малко видях как този мошеник ви измъкна пари.

– Отиде да купи бензин. Утре излизаме на риболов.

Исполинът се засмя широко и както се смееше, поръча половин литър ракия.

– Искам да бъдете мой гост – рече той и напълни чашката ми. – А за Копенхагена да не говорим. Това е редовният му атракцион. И никога не е имал лодка. Навярно сте от София?

– Да.

– Артист?

– Писател?

– Познавам всички писатели и артисти. Как се казвате? На мене ми викат Делфина.

Казах името си.

– А, вие ли сте?

Лицето му беше приятно и честно, обгорено чак до вътрешната част на ушите. Говореше с лекота, макар че гласът му бе малко грапав, вероятно прояден от мъглите. Пиеше смело, на големи професионални глътки.

– Чудни хора сте софиянците. Деца!… Защо позволявате да ви лъжат?

Обясних му, че вярвам в благородството на морските хора, които стихията направила искрени и честни.

Делфина се засмя отново:

– Какъв морски е Копенхагена бе, другарю! Пренасял въглища с гемия. Пясъчна бълха! Кръводарител на ропотамските комари. Такива излагат бранша.

– А вие?

– Аз съм от Далечното.

– На кой кораб?

– На много! Защо не пиете?

– Пих достатъчно.

– Извинете, че се наливам, но какво да правя. Ние от Далечното, по цели месеци виждаме само вода. Вода напред, вода отстрани, вода зад нас. Гледаш я и по неволя я намразваш. Затова излезам ли на сушата – жулим ракия. Последният път в Анверс направихме международно състезание по пиене. Паднах последен на пода. След бразилеца.

Русокосият говореше сладко. Думите му опиваха. Заредиха се разкази, които постепенно ме откъснаха от „Бурният залив” и ме отнесоха в непознати пристанища, където еднокраки амбулантни продавачи предлагат маймунки, проститутки от малайски произход ви спират на всяка крачка и в главата ви разбиват бутилки. Кой знае защо, той натъпка разказа си и с пиратска романтика. Едно само ме смущаваше – докато говореше, ризата му се разтваряше пред гърдите и разкриваше едаа унизителна татуировка: обикновена кирка с надпис „Пета трудовашка рота – Провадия”. Но това не бе в състояние да затъмни преживяването. Накрая Делфина, след като изпи всичката ракия, обеща да ме изведе на риболов с известния презокеански кораб „Бургас” и излезе да извърши необходимата подготовка, като забрави да си плати ракията.

Топлото му още място се зае от мургав юначага с къси крака и ръце.

– Приятно ми е! – каза той. – Лапината. Без да искам, подслушах разговора ви с Делфина. Преди години се опита да отиде по море до Созопол, но му прилоша и се върна с автобус… Лани, като бях в Марсилия…

– Стига! – извиках аз и платих сметката.

Излязох. Пред мене мигаха светлините на пристанището, а над тях звездопади. Беше романтично, дявол да го вземе! Имах чувството, че съм се измъкнал от ръцете на пирати.

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТИЯТ

Сега вече всичко е факт. Аз си купих обувки. Но денят на покупката бе добре запълнен ден. Тогава обиколих осем магазина, мерих тридесет и девет чифта обувки, запознах се с дванадесет продавачки (три с приятна външност и девет под равнището на нормалната женска красота у нас, от които две доста учтиви).

Отначало проявих леко, почти нехайно отношение към покупката. На лицето ми имаше и усмивка. По-сетне усмивката ми се превърна в гримаса, а на края – в омраза към всичко, което може да има нещо общо с обущата.

– Искам едни мъжки обуща! – казах в първия магазин.

– Със или без? – запита продавачката.

– Със! – отвърнах аз.

– Нямаме със! – рече тя.

– Дайте ми тогава без1

– Кой номер?

– Четиридесет и три.

– Този номер нямаме!

Влязох във втори магазин.

– Искам мъжки обуща с гьон, четиридесет и трети номер!

Продавачката ми показа два чифта обувки с думата „последните” и аз отвърнах:

– Нима имам вид на човек без вкус?

А тя рече:

– Не.

В третия магазин започна голямото обуване и събуване. Тук попаднах на обувки с кантове, тегели, дупки, ромбоиди, квадрати, мозайки и най-разнообразен гьон. Харесах си едни, но те бяха четиридесет и четвърти номер. Поклатих отчаяно глава.

– Все пак премерете ги! – покани ме продавачката – Номерът не е гаранция.

– Защо? – запитах аз.

– Номерата са малко объркани.

Изпълнен с оптимизъм, пъхнах крака си в номер четиридесет и четири. В тази обувка моят умерено голям крак се чувствуваше като в празен оперен салон. Поисках да ми дадат четиридесет и втори номер. Той по нищо не се различаваше от четиридесет и четвърти.

– Дайте номер четиридесет и едно!

Пъхнах крака си в тези обувки и извиках:

– Идеално! . . . Завийте ми този чифт!

Продавачката обаче ме помоли да пробвам и лявата обувка.

– Защо? – запитах аз.

– Имам си съображения.

Премерих левия крак. Той за нищо на света не искаше да влезе.

– Има разлика! – прошепнах учудено аз.

– Има, я!

Сбогувах се и си излязох.

Започнах дълго скитане от магазин в магазин, придружено с безкрайно обуване и събуване. Привлечени от отчаяните ми вопли, с мене тръгнаха няколко души, които съчувствено ми помагаха при избора и при меренето. Те се нареждаха в конвейер от стола до продавачката и ми подаваха обувките.

В осмия магазин с ужас видях, че петата иа съвършено новия ми чорап е вече протрита. Реших се на отчаяна постъпка: да купя или да умра.

Щастливец излезе тридесет и деветият чифт, който премерих този ден. Едната обувка бе четиридесет и трети номер и ми прилепна. Но другата!… О, другата не пожела да прилепне!… Наведох уморено глава и като се изправих, срещнах милия поглед на продавачката. В очите ѝ имаше сълзи. Тя измъкна носна кърпичка, избърса засрамено бисерните капчици от клепачите си и рече през серия от хълцане:

– Ще направя нещо, което е противно на практиката. Ще ви дам една лява обувка от номер четиридесет и четвърти!

Поех с трепет обувката. Публиката, която ме наблюдаваше, притаи дъх. Един пенсионер със зелено шалче се наведе към мене и ме обу. Последва ново мълчание. Погледите питаха: да или не?… Моят поглед отвърна „да” и в магазина се чу победоносно „ура”. Платих, поисках кутия, отвърнато ми бе, че не може, и със завитите в книга обувки помъкнах благородната публика в близката сладкарница да я почерпя по случай победата.

Вече си имам доста прилични обувки. Десният ми крак носи обувка номер четиридесет и три, а левият – четиридесет и четири, но не е изключено дефектът да е у мене.

ЗАБРАНЕНАТА СТАЯ

 

Всичко в този дом бе известно на малкия петгодишен хлапак: и спалнята, и холът, и кухнята, и антрето, където звънеше едно чудно металическо полукълбо. Той знаеше къде криеха сладкото, лесно отваряше гардероба и обличаше старите дрехи на баща си, понякога въртеше до насита надупченото колелце на телефона или пък се вмъкваше в камината и дълго гледаше нагоре, за да открие пътя, по който всяка година пристига Дядо Мраз. Една единствена стая беше неизвестна за малкото дете – стаята, където всеки ден се затваряше баща му и откъдето се чуваше някакво неразбираемо за малчугана металическо чаткане.

Често пъти хлапакът се изправяше пред заключената врата и дращеше по нея. Тогава отвътре се понасяше гласът на баща му:

– Ленче, пречат ми!

Секунда след това се появяваше майката, хващаше го за ръчичка и го отвеждаше с думите:

– Недей, майче, недей! Татко работи.

Една вечер малчуганът се събуди внезапно и се изплаши, защото разбра, че е самичък в целия дом. Той се изправи по пижама в леглото и се приготви да реве. „Ако ще плача, да плача поне на светло” – каза си той и щракна осветлението. Какво беше учудването му обаче, когато разбра, че не е съвсем самичък в стаята. До леглото бе изправено едно друго дете, облечено в старинни приказни дрехи и островърха шапчица. В ръцете си непознатото дете държеше иръскалка, прилична на инжекция.

– Здравей, Мишо! – каза то. – Аз съм Оле-Затвориочички. Никой на света не знае толкова приказки, както аз. А това в ръцете ми е пръскачката, с която пръскам мляко в очите на децата, залепвам клепачите им и ги приспивам… Твоите родители са на кино. Хайде, да ти разкажа една приказка и да заспиш!

– Моля те, Оле-Затвориочички, не ми разказвай приказка, а ми покажи онази стая, в която не ме пущат да влизам.

Оле-Затвориочички хвана детето за ръка и го заведе при забранената стая. Отвори му я и го въведе вътре.

– Оу-у! – удиви се Оле-Затвориочички. – Това е работен кабинет.

Децата се приближиха до работната маса. Върху нея стоеше една пишеща машина с много изписани и неизписани листа. Наоколо се търкаляха изрезки от вестници, детски книжки, броеве от вестник ״Септемврийче“ и десетки детски снимки.

– Баща ти е писател! – забеляза тайнствено Оле-Затвориочички.

– Писател? – повтори след него Мишо.

– Детски писател.

– Детски писател?… По какво се различават обикновените писатели от детските?

– Детските писатели са тези, които пишат за деца – поясни авторитетно Оле-Затвориочички. – Чакай малко!… Баща ти пише детска повест.

– Виж ти! А аз да не зная! – учуди се Мишо. По какво разбра, че е повест?

– Така изглежда! Много листи е изписал… Охо, ето тук и контрактацията с издателството… Да, повест пише.

– Оле-Затвориочички, прочета ми нещо от татковата повест!

Оле-Затвориочички прочете една страница от повестта на ума си и поклати глава.

– Няма да та прочета нито ред.

– Защо?

– Не желая да оставаш с лоши впечатления от баща си.

Мишо наведе глава и се натъжи.

– Оле-Затвориочички – обърна се той към приятеля си, – какви са тези парчета от вестници?

– Това са изрезки от ״Септемврийче“. Дописки от разни пионерски организации. По тях баща ти се ориентира за живота на новите деца.

– Ами тези книги тук?

– Те са от прочути съветски писатели, които пишат за деца… Изглежда, че баща ти често наднича в тях.

– Защо наднича?

– Ти пък искаш да знаеш всичко. Още си малък.

– A-а, разбрах! – оживи се Мишо. – Така както мама гледа в готварската книга… А защо е наредил тези снимки на деца по масата?

Оле-Затвориочички погледна още веднъж снимките.

– Това се мъча да разбера и аз.

Оле-Затвориочички сложи десния си показалец пред челото и се замисли. Той мисли дълго, много дълго, оттук до морето, и най-после извика:

– Сетих се!… Това е персонажът му. Нещо като склад за герои… Виждаш ли? Тук има най-различни деца. Мургави, руси, кестеняви, момченца, момиченца, по-възрастни, по-малки… Какъвто тип потрябва на баща ти за герой, такъв си избира. Когато описва героя си, той просто описва снимката… Боже мой, чувам шум в антрето!… Родителите ти пристигат!…

Оле-Затвориочички измъкна Мишо от стаята, заключи я и сложи малчугана отново в леглото. След това той изгаси лампата и се измъкна, вероятно през комина.

Мишо се вслуша. В хола се водеше някакъв разговор.

– Ако ги склоня да направят второ издание, ще си купим хладилник – каза баща му.

– Защо не напишеш детски сценарий? – каза майка му.

– Не виждаш ли, че не мога още да предам повестта?… Не върви и туй то. Чувствувам, че не ми достига нещо, ама какво – още не мога да разбера.

Малчуганът вкара глава под одеялото да не слуша повече. Беше му мъчно, че на баща му не достига нещо.

ЧУДО

От петнайсет дни нашето село, Пърпорец, е затрупано под снега и откъснато от света. Нямаме телефон и електричество, никой не може да припари до нас, пък и ние не можем да отидем до друго населено място. Най страшното обаче е, че Ботьо Каработев го няма. По една нелепа случайност човекът, без-когото е немислимо да се проведе каквато и да е акция – от най-голямата до най-малката, великият организатор, двигателят на пърпорецкия обществен и културен живот, бе заминал за окръжния център, където го завари снеговалежът. И няма как – остана си там. Сега живеем без него. Представяте ли си как живеем?… Няма кой да ни свика, да ни разпредели задачите, да каже откъде да започнем и къде да свършим, да градира мероприятията, да ги отчете и ако щете – да удари по масата и да каже къде сме сбъркали.

Първите дни изпаднахме в униние и дори в уплаха! Седим и се гледаме. Чудим се какво да правим, сиротни, изоставени на произвола на съдбата.

По едно време някой се почеса по врата и рече:

– Другари, да опитаме да се справим някак си сами.

Погледнахме го строго и той се сви на стола си като еретик.

– Така си е – подхвана тихо друг. – Да се опитаме сами. Ако сгрешим някъде, ще си отнесем последствията. Другарят Каработев ще ни дръпне ушите, ще ни смъмри, но трябва да опитаме

– И аз мисля така – обади се трети.

Постепенно решихме да опитаме сами. Най-напред решихме да пробием път до кошарите. Изумувахме една заповед къде-къде по-неграмотна от заповедите, които издаваше Каработев, ала все пак от нея се разбираше, че е желателно селяните да се явят на другия ден с лопати пред читалището. Дълго умувахме дали да пишем отдолу „Който не се яви, да му мисли!”, но се отказахме, защото някой забеляза:

– Това си е собствен израз на другаря Каработев. Нямаме право да го употребяваме без негово знание. То за него си е нещо като авторско право

И пуснахме заповедта така.

Майчице, да видите на другия ден какво стана! Цялото село – мъже и жени, барабар с децата, без пеленачетата, се яви пред читалището и до обед не само разчистихме пътя до кошарите и до пчелина, ами прокарахме пътеки по всички улици. Бързо натоварихме фуража на колите и го разпределихме по места.

На втория ден от акцията без писмена заповед – просто така решихме, както разговаряхме, започнахме да пробиваме преспите към града. Най-здравите се заеха с преспите, а останалите взеха да уреждат туй-онуй в селото и най-важното – за да покажем, че човек е по-силен от стихията, за да се изсмеем над нея, вечерта му ударихме една импровизирана забава в читалищния салон. Гръмнахме се от изненада!… Забавата мина както никога. Че декламирахме, че пяхме, имитирахме, че играхме хора и танцувахме, а към двайсет и два часа младите започнаха да се учат на нови танци, пък ние гледахме отстрана, навивахме грамофона и поддържахме петромаксовите лампи. За отбелязване е, че нея вечер на веселбата дойдоха и хора, дето хич не предполагахме, че могат да дойдат.

На третия ден от акцията като по чудо всички спорни въпроси в стопанството се изгладиха от само себе си и де що имахме хър-мър между стопаните, изчезна.

На четвъртия ден се разбра, че работите са тръгнали много леко, че можело да се живее и без организаторския талант на другаря Каработев, че без него се живее дори по-добре, но мълчаливо си решихме да не си го казваме един на друг, защото според духа на новото време не е прилично да се говори зад гърба на отсъствуващия.

Сега разчистването на пътя до града продължава и вече е към своя край. По този път ще мине другарят Каработев – да си се прибере при нас, да направи равносметка на извършеното в негово отсъствие и да ни нагълчи за грешките, които сигурно сме допуснали. Ние не знаем кои са ни грешките. Той ще ни ги каже. Ала и ние ще му кажем някои работи направо в лицето.

НЕВЕРОЯТНО

 Завчера ми се наложи да вися на опашка в един оптически магазин. Нямате си представа каква нервна опашка си направихме! На всичко отгоре бяхме и премръзнали. Вън бушуваше снежна буря. Вратата се отваряше и затваряше. Влизаха нови клиенти. Цялото ни внимание обаче бе насочено към щандистката. Тя облече бялата си престилка и застана на мястото си. Беше мургаво момиче с приятна външност, с хубави артистични пръсти и кокетен пръстен на лявата ръка.

– Сега да започнем, другари – каза тя и погледна весело водача иа опашката. – Искате очила?… Постойте така да ви видя. Един момент гледайте право към мене. Спокойно ме гледайте!… Да, на вас ще ви отиват черни рамки… Например тези. Сложете ги, другарю. Сега погледнете в мене!… Нямате си представа как ви отиват. Тук ще ги подвия малко да не ви убиват на ушите… С тези очила ставате два пъти по-привлекателен. Не се оглеждайте в огледало. Нищо няма да видите с вашето късогледство. Доверете се на мене. Аз имам вкус.

Гражданинът се усмихна. Ние, намръщените и готови да вдигаме скандали, също се поусмихнахме. По протежението на опашката премина бодра тръпка. Гражданинът благодари и отиде на касата да плати.

– Сега да видим вас, другарю – обърна се тя към втория клиент. – Охоо, това стъкло е видяло зор. Как го счупихте?

– Изтървах очилата си на тротоара – отвърна клиентът.

– Почти ви повярвах – засмя се тя, а ние също се засмяхме. – Платете на касата! Утре ще бъде готово.

– Нима имате стъкла? – изненада се клиентът. – Навсякъде ме връщаха.

– Представете си – ние имаме!… Я ти, малчуган, какво си изкривил така окото? Защото не ядеш, разбра ли?… Поне слушаш ли майка си?

– Слушам – наведе глава малчуганът. Майка му също потвърди, че слуша.

– На тебе ще ти отиват тези светли рамки. Препоръчвам ви, другарко, да му поставим зеленикави уро-цайс стъкла. Напоследък са модерни и са много практични… Знае ли стихотворение?… Жалко, че нямаме врзме да го чуем. Другарите ще се разсърдят. Вижте ги какви са само настървени… На касата, другарко!

Ние, настървените, гледахме учудено продавачката и не вярвахме нито на очите си, нито на ушите си. Уверявам ви, както беше успяла да ни разведри тогава, бяхме готови да изслушаме и стихотворение.

Един по един заставахме прел нея и с нетърпение чакахме какво ще измисли за всеки от нас тази весела жена с тези хубави артистични пръсти, които чевръсто поемаха очилата и ги обработваха. Бяхме пратили лошото си настроение по дяволите. Почувствувахме, че в магазина стана топло и приятно. Беше цял спектакъл. Лично аз пропуснах пред себе си двама души, за да бъда по-дълго при нея.

И все пак ние, които бяхме в края на опашката, недоумявахме.

– Какво ѝ стана на тази? – прошепна гражданинът до мене.

– Може би току-що се е оженила – отвърна тихо друг гражданин.

– Невероятно! – забеляза трети гражданин. – Навярно е пияна.

– Или пък ненормална – рече първият гражданин.

Какво ли не си казахме за момичето в него студен ден.

Какви ли предположения не направихме. Но никой не искаше да се съгласи, че това е чисто и просто една продавачка на място, такава, каквато трябва да бъде всяка продавачка у нас и в целия свят, за да бъде животът ни по-лек и по-приятен. Толкова невероятен беше случаят в оптическия магазин и толкова отчаяни скептици бяхме ние. Така ли е?

ВОЛЕЙБОЛ

 

Излязъл съм от заседание и съм гладен. Влизам в ресторант за самообслужване, двайсет минути преди да го затворят. Пренасям блюдата на масата и започвам да се храня. Около мене шетат две жени. Те са здрави, мощни и смело размахват метлите. Едната е по-чевръста и след няколко секунди се озовава до мене.

– Другарю, иди на другата маса да пометем! – казва тя.

Премествам се далеч от нея. Продължавам да се храня. Втората метачка също насочва огъня си към мене Скоро тя се пъха под краката ми, повдига нагоре глава и казва:

– Другарче, мани се бе! Не виждаш ли, че метем?

Премествам се на друга маса, където предполагам, че е вече изметено. Продължавам да се храня. Изведнъж усещам, че под краката ми има нещо. Поглеждам надолу. Долу е първата масивна жена, този път с мокър парцал в ръка. Забърсва цимента.

– Ти па не мож си намериш место, ей!… Много си улав бе, другарче!

Премествам се на четвърта маса и продължавам да се храня. Пристига младо хубаво момиче с панделка. Тя забърсва масите. Присламчва се до един от ъглите на моята маса и започва да бърше. Премества блюдата ми наляво и надясно, трака с тях, жонглира с тях, маха ги от погледа ми, пак ги връща и най-после казва:

– Другарю, много се извинявам! Ако обичате да се преместите на съседната маса!

Премествам се на петата маса, и то с удоволствие, защото към мене се обърнаха с неподозирана учтивост, за каквато бях зажаднял.

Десерта си изядох вън от ресторанта, където бях изтласкан. След като го изядох, почуках на вратата, отключиха ми и върнах приборите. Момичето с панделката каза:

– Благодаря! – и заключи отново вратата.

Опиянен от учтивостта на девойката, радостно тръгнах по улицата.

В ПОСЛЕДНАТА МИНУТА

Наоколо цареше хаос. Дядо Мраз стоеше пред огледалото и ругаеше по телефона. През вратите, които водеха към неговата стартова площадка, влизаха и излизаха отговорници на цехове, специалисти, шивачи и фризьори.

– Безсрамие! – викаше старецът. – Нищо не е готово! Ще ме провалите!… Всички сте некадърници!

Той трасна слушалката и тя стана на парчета. Старецът се обърна към двамата, изправени зад гърба му.

– Кои сте вие?

– Конструкторите на шейната. Викали сте ни.

– Вие ли сте?… Елате тук!… Погледнете! Това шейна ли е? – Двамата се пулеха над шейната. – Питам ви – това шейна ли е?

– Има някои, дефекти – съгласи се първият конструктор, – но късно ни одобриха плановете… Минаха през ръцете на пет комисии.

– Късно ни спуснаха материалите – смутолеви вторият.

Дядо Мраз вдига безпомощно ръце:

– Добре де, това според вас плазове ли са?… Ще катастрофирам на първия завой!… Вижте тук, това заварки ли са?

– Лоши електроди! – рече първият конструктор. – Такива дават.

– Къде са хубавите?

– Не знам – вдигна рамене конструкторът. – Мисля, че ги крадат.

– Казах ли ви да уволните крадците?

– Уволнихме ги. Назначихме други. И те крадат.

– Добре, електродите ги крадат. А кой направи тази лоша извивка тука?!

Конструкторите погледнаха виновно:

– Сгрешихме изчисленията.

– Марш навън!

Конструкторите изхвърчаха през вратата. Дядо Мраз грабна втория телефон:

– Началникът на конструкторите?

– Заповядайте!

– Какви са тези конструктори, дето са ми направили шейната?

– Единствените.

– Кой ги назначи?

– Вие подписахте.

– Къде са завършили?

– Нямат дипломи. Имат заслуги.

– Като нямат ценз, защо не ги уволните?

– Сега готвим обявата за вестниците. Предоставили сме на пропагандното бюро да съобщи, че търсим двама конструктори.

– Защо се бавите?

– Чакаме да стилизират обявлението. Не знаят къде да сложат пълния член…

– Некадърници! – изрева Дядо Мраз и счупи и втория телефон. Разярените му очи срещнаха невинните погледи на фризьорите: – Какво зяпате? Работете!

Фризьорите се нахвърлиха върху брадата на стареца. Зачаткаха ножици, заиграха гребени и четки, засъскаха пулверизатори. Докато той ръкомахаше и въртеше шайбата на третия телефон, те се провираха към него от всички страни, докопваха брадата му и я обработваха.

– По-късо! – викаше той. – По модата1

– Не знаем каква е модата – отвърна първият фризьор.

– Как? Нали бяхте на специализация в чужбина?

– Други заминаха вместо нас. Вредиха се началници.

– Ще ме влудите!

Когато третият телефон ставаше на парчета, нахлуха тези, с чувалите.

– Подпишете, че получавате стоката! – каза този. който ги водеше.

Дядо Мраз измъкна стилото си и запита:

– Какво получавам?

– Подаръци за децата.

– Да ги видя.

– Заповядайте!

Дядо Мраз погледна в чувалите и измъкна няколко играчки. Лицето му посиня:

– Защо такива?

– Какви?

– Все едни и същи, и лоши!… Това играчка ли е според вае? Къде е красотата ѝ? Къде е лекотата ѝ?… Това кон ли е? Това камион ли е?… Това ли са куклите ви? – той тръшкаше играчките върху пода и ги риташе. Размахваше юмруци и се мъчеше да стигне с тях мутрите на помощниците си, но те, както всяка година по това време, отскачаха бодро назад и майсторски отбягваха допира си с него. По-обиграните издебваха момента и ловко товареха чувалите върху, шейната. Отнякъде се промъкваха конярите и подло впрягаха елените.

– Засрамете се, хаймани!. . . Това няма да го дам на невинните дечица! Няма да се излагам пред милите същества!…

Но щом погледна часовника си, вечно младият старец рипна върху капрата и хвана поводите на елените.

– Животните и те са мършави! – проплака той. – Ребрата им се броят! – И тъй като шейната вече пълзеше по стартовата площадка, Дядо Мраз се извърна и изрева към помощниците си: – Некадърници!…  Негодници!…

После шейната полетя през тихата снежна нощ.

*

Един час след това Дядо Мраз, смъкнал торба номер едно от гърба си, стоеше до елхата пред зяпналите от възторг деца и редеше с благия си глас:

– Добър вечер, мили деца!… Аз ида отдалеч, за да ви поднеса чудно хубавите си подаръци. Ще дам подарък на всеки от вас, който е слушал през годината…

Беше нежен и мил, чародеен, също като в приказките и картичките.

?

САМО СЛАВЕИТЕ НИ БЯХА СВИДЕТЕЛИ

 

Моят син Иванчо се върна от училище и вместо да каже както обикновено „какво ще ям”, каза:

– Мамо, утре нашият клас има бригада! Родителският съвет е избрал тебе да ни водиш и да ни контролираш.

– Това е лошо – обърнах се аз към жена си, а после казах на Иванчо: – Нали знаеш, че майка ти е болна? Защо не ги осведоми?

– Осведомих ги, ама те казаха, че отдавна е нейният ред.

Погледнах жена си. Тя също ме погледна.

– Ами сега?

– Хванати сме на тясно – рекох аз. – Ти действително си болна, но как да ги уверим?

Замислихме се.

– Какво ще ям? – запита Иванчо.

– Отивай в кухнята – обърна се към него жена ми. – Сега ще дойда.

Останали насаме, решихме да предприемем нещо. Трябваше да се действува светкавично. Седнах на стола и на бърза ръка си припомнихме всички случаи, от които досега сме се измъквали. Както и да поглеждахме на въпроса, задачата, възложена ни от родителския съвет, трябваше да бъде изпълнена.

– Знаеш, че наистина съм болна – рече жена ми. – Какво да правим?

– Какво да правим! – станах от стола аз. – Ще направим това, че аз ще те заместя!

– Виж, това е хубаво – съгласи се жена ми. – Утре след обед си свободен, грабваш класа на Иванчо и потегляш. Да се отсрамим там някак, че после да можем поне две години да клинчим… Освен това за този клас, който е станал вече пословичен със своето непослушание, е необходима тъкмо твоята стоманена ръка.

– Ще ги науча аз тях! – заканих се злобно и отидохме да обядваме.

На другия ден точно в два часа влязох в училищния двор. Учителката на Иванчо засия от радост:

– Това се казва изненада! Ще ви посочим за пример като единствен мъж. който се отзовава.

– Къде са децата? – запитах мрачно аз.

– Тук са, но се мъча да ги събера. Другарю баща на Иванчо, може би знаете, че нашият клас е доста немирен. Имайте това предвид. – Тя се обърна към двора: – Деца, няма ли най-после да се строите? Днес на бригада ще ни води бащата на Иванчо.

Децата ме наобиколиха, като ме гледаха с интерес, и криво-ляво започнаха да се нареждат, но, уверявам ви, това не бе редица, а хаос.

– Другарко, къде трябва да ги заведа?

– Там, където свършва Паркът на свободата, имаме едно кътче, определено за нашия клас. Трябва да засипете една засъхнала вада, за да превърнем мястото в игрище. Инструменти ще вземете от къщичката, която е наблизо… Тъй като в момента ме чакат на съвет, пожелавам ви успех и ви оставям. Децата знаят пътя… Довиждане!

Тя се обърна и влезе в училищната сграда.

Останах сам с децата.

Иванчо в това време ме поглеждаше крадешком и леко се подхилваше. Все още не можех да разбера беше ли горд, че баща му ще води класа на бригада, или се срамуваше.

– Строй се! – извиках аз.

– Не бой се! – подвикна някое от децата, но кое – не можах да разбера.

– Строй се! – извиках смразяващо аз.

– Не бой се! – повтори този път плахо ехото, подло скрито в редицата, която кривуличеше като планинска пътека.

Тръгнах. Децата се затътриха зад мене. Някой от тях прибягваха напред-назад, бутаха се или се ритаха, дърпаха палтата си или пък хвърляха шапките на другарчетата си по паважа. Кипях от ярост, но нямаше какво да се прави. Все още бяхме в центъра на града и все още не можех да приложа метода си, без да създам зрелище на гражданите.

Една от моите младежки мечти някога беше да стана учител и да формирам деликатното тесто – деца, по моя воля и по мой вкус. Това ми се удаваше едва сега. Вече имах възможност да осъществя кристалната си мечта, макар само за един следобед, за кратко време, но пък и аз вече не съм младеж, а зрял и умен мъж. След известно време успях да вкарам децата в парка, където беше безлюдно и тишината се бродираше само от песните на славеите.

– Спри! – изревах яростно аз.

„Редицата” се олюля няколко пъти, набъбна, разточи се колебливо и се установи на едно място. Палавниците ме погледнаха предизвикателно. По лицата им пробягваха тръпките на присмеха и желанието в най-скоро време да ми скроят нещо неочаквано, по всяка вероятност да изчезнат в лабиринта на алеите или пък дявол знае какво.

– Слушайте – започнах аз, – излъгали сте се много жестоко, ако смятате да ми се качите на главата. На нас ни е възложена задача, която ще доведем докрай! Ясно ли е?

– Ясно е! – отвърнаха две-три деца.

– Ясно ли е? – повторих мощно аз.

– Ясно е! – отвърнаха всички.

– За да изпълним задачата ефикасно, още тук, на това безлюдно място, където само славеите са ни свидетели, ще се разберем веднъж завинаги. Още тук ще ви дам да разберете, че няма да се спра пред нищо… Иванчо, ела насам!

Моят син се отдели от групата и застана пред мене.

– Преди всичко трябва да ви покажа как знам да бия – казах аз и стоварих два шамара на сина си, и то така, че шапката му отхвръкна настрана.

Въпреки изненадата Иванчо се наведе да вземе шапката си, но аз го смразих изведнъж:

– Стой!… Ти поиска ли разрешение да си вземеш шапката?

Иванчо ме погледна още по-учудано и рече:

– Мога ли да си взема шапката?

– Можеш – отвърнах аз и той си я взе.

Погледнах строго класа.

– Но повечето от вас мислят, че шамари имам право да удрям само на сина си. – Погледнах момчето, което бе най-близко до мене. – Ела тук!

Момченцето направи две крачки напред и застана до мене. Ударих му два шамара, придружени с думите „марш на мястото си”. Децата стояха безмълвни и удивени. След като прочетох в очите на всяко от тях достатъчно страх, продължих поредицата от заповеди:

– Строй се!

Оттук нататък работата тръгна идеално. Децата изправиха редицата и мълчаливо потеглиха в крак.

Веднага издадох следната заповед: да се обикаля два часа по часовник около тенискортовете в строг маршов ритъм, придружен от песента „Тих бял Дунав”. В продължение на два часа всички обитатели на тази част от парка избягаха, а състезателите тенисисти прекъснаха тренировките си, захвърлиха ракетите си и се спуснаха към града по гащета. Децата обикаляха, пееха и удряха крак, докато не изтече и последната секунда от срока, след което издадох нова команда:

– Напред към щурмуването на обекта: площадка на класа за игри и удоволствие!

На мястото, което се оказа чудна полянка с мека зелена трева, пристигнахме грохнали от умора. Инструменти получихме от бараката-склад, както беше указанието. Пристъпихме към пренасянето на пръстта от близката горичка, но децата отново показаха старите си недостатъци – започнаха да говорят и да се смеят. Потърпях няколко минути и изревах: – Прекрати!… Строй се!

След като се строиха, веднага преминах към налагане на ново наказание:

– Тъй като вие не разбирате от добро и от човешко отнасяне към вас, прилагам наказание – два часа стоеж ,,мирно” без каквото и да е обръщане на главата вляво или вдясно, без каквото и да е говорене! При изпитване на евентуален сърбеж по тялото – безмълвно и стоическо понасяне!

Когато наказанието изтече, над парка се беше спуснал приятен синкав здрач, придружен от далечно квакане на жаби и съвсем близки щастливи песни на славеи. Тъй като и работният ден отдавна бе изтекъл, издадох инструментите, строих злодейчетата в права като шпага редица и ги подкарах към училищната сграда.

Щом излязохме в уличката на училището, дадох заповед за „Тих бял Дунав” и за стройна маршировка. Вече бе доста късно и родителите на децата заедно с учителката, по всяка вероятност обезпокоени, ни чакаха под светлината на уличната лампа. Щом ни видяха да пристигаме с песен и особено като видяха стройната ни редица, всички се изненадаха и започнаха да ръкопляскат.

– Как е възможно? – чувах ги да се питат те.

– Този ли е най-немирният клас?

Учителката изтича до мене и ми стисна благодарствено ръката.

– Вие извършихте чудо!… Как е възможно?

– Свободни сте! – обърнах се първо към децата, а после казах строго на учителката: – Предавам ви ги коренно променени. Да не сте посмели да ги развалите отново!

– А задачата изпълнена ли е? – запита усмихнато тя.

– Задачата не е толкова важна пред другото – по-голямото! – отвърнах аз. – Иванчо, след мене!

Усмивката от лицето на учителката изчезна, замени се с изненада, а веднага след това – с тревога.

Прибрахме се у дома. Иванчо не пожела да вечеря. Отправи се към леглото.

– Как мина? – запита нетърпеливо жена ми.

– Твоят другар ни преби – рече Иванчо, – съсипа ни!… То… ако ставало така – ехеее…

– Вярно ли е? – намръщи се жена ми. – Кажи ми какво си направил?

Замълчах. Как да им обясня, че всеки си има отделни педагогически похвати. Седнах на трапезата, сложих глава върху масата и заспах. Толкова бях уморен, че не можех да се поддам на угризенията на съвестта.

КОГАТО СЕ СТРОЕШЕ ГРАДЪТ

От запъхтения заснежен влак между многото пътници слязоха и осемте души от културната бригада: лекторът, писателят-хуморист, певицата от операта, актьорът, народният певец, артистката от концертната дирекция, акордеонистът и студентката от музикалната академия. Снегът тук се топеше. По безпаважните улици шуртяха води. При това ръсеше студен, зимен дъжд. Новият град показваше част от лицето си чрез десетина жилищни блока, заобиколени от кал, вода и сняг.

– Не виждам никакъв град – каза певицата, която усърдно прилепяше носната кърпичка към устата си, за да запази от сгуда това, което в операта, пък и другаде, наричат глас. – Краката ми са премръзнали!

– Аз пък не виждам колата, която трябва да ни отведе – забеляза лекторът, който бе водач на групата и отговаряше както за гласа на певицата, така и за удобствата на останалите изпълнители.

– Не е никак весело – добави хумористът. – Аз виждам града и това ме изпълва с тревога.

– Защо? – запита актьорът.

– Защото това, което прилича на град, отстои на пет километра оттук – хей там, вдясно.

– Аз пък виждам град вляво – намеси се народният певец.

– Ами това в средата какво е? Не е ли град? – обади се студентката от музикалната академия.

– Град е – съгласи се хумористът. – За пръв път попадам едновременно в пет града.

Всъщност всички знаеха добре, че това са отделните квартали от бъдещия голям град.

– А как ще преминем през това водно пространство, другари? – простена певицата.

Този въпрос занимаваше всички членове на бригадата. Те гледаха калта и у всеки се загнезди предчувствието за едно неприятно и пълно с неудобства турне, в което певците ще изгубят гласовете си, хумористът – последните останки от хумора си, а останалите – изпълнителския огън, така необходим за един концерт пред народа.

– Предчувствувах аз – клатеше глава лекторът. – предчувствувах, че ще ни измамят за превозното средство. На тръгване говорят все големи работи.

– В хотела ще бъде студено – добави актьорът.

– Салонът ще бъде празен – притури народният певец.

Изпълнителите подскачаха и правеха усилия да се сгреят. Певицата изписка болезнено и тъжно.

– Какво има? – обърна се към нея разтревоженият водач.

– Искам да се убедя, че гласът ми все още живее – отвърна тя.

– Повечето пъти е така – подхвана лекторът-водач. – Никаква организация, никаква тревога, че пристигат артисти от София… Вършѝ всичко сам, ако не искаш да пропадне спектакълът… Ето на – чакаме сега колата, кефа на някакъв шофьор и кога ще дойде той? Ще дойде ли въобще?…

Чу се трясък, шум от мотор и съскане на гуми в разкашкания сняг. Пред групата спря внезапно, сякаш връхлетя от небето, тежък камион, покрит с брезент.

– Изпръска палтото ми! – извика актрисата. – Ей, не можеш ли по-внимателно да минаваш?

Вратата на кабината се отвори енергично. Показа се закръглена, червендалеста шофьорска глава, която се засмя и огледа бързо групата.

– Не минавам, а спирам! – извика весело той. – Вие ли сте артистите?

– Ние сме!

– Качвай се!

– Сбъркал си адреса!… Нас ще ни вземе лека кола!

Шофьорското туловище, напъхано в дебела агнешка шуба, се заклати от жесток, първобитен смях.

– От коя пиаца, моля, си ангажирахте кола?… „Победа” или „Шкода”?… Хайде, другари! Да не ставаме смешни! Не виждате ли,че строим нов град?… Качете се отзад внимателно, а пък аз ще ви затворя капака да не изпадате някъде… Аз съм също певец. Някога пях в „Риголето” Затова ви говоря като на колеги. Да не мислите, че имам лошо отношение към изкуството?… Боже упази, както е казал Верди…

Кой знае защо, но този рязък тон не обиди никого. Дори жените не се обидиха. Един по един цялата бригада се качи под брезента.

– Засрамете се – извика актьорът към кабината на шофьора. – Поне пейки да бяхте сложили!…

От кабината се понесе ария из операта „Травиата”:

Налейте да вдигнем пълни чаши!…

 

Певиците не изтраяха. След тях запяха и мъжете. Пеещият камион подскачаше по неравния път.

– Гласът ми не е паднал! – извика радостно певицата от операта.

– Другари, погледнете през дупките на брезента!… Вляво цял квартал от високи сгради!.. .

– Другари, ура за новия град1 …

– Ура-а-а!…

Но в ресторанта настроението отново се понижи. Тук беше студено. Нямаше сливова ракия, а само гроздова. Винен коняк за сгряване също нямаше.

Кулминацията дойде в момента, в който певицата, измъчвана от непоносима жажда, поиска чаша топла вода.

Келнерът донесе студена.

– Но аз ви поисках топла! – изплака тя.

– Топла няма! Тук всички пием студена!

– Но аз съм певица!

– Вярвам ви, другарко, но топла вода нямаме…

Шофьорът, който вече не се отделяше от бригадата, стана и кой знае откъде донесе канче топла вода. Някой опита гроздовата ракия и доложи, че никога в живота си не е пил по-добра. От съседната маса група работници изпратиха на бригадата четири бутилки червено вино с бележка: „На народните артисти. Това замества всякаква вода и отваря гласа“. Чашите се напълниха. Работници и артисти се изправиха на крака. Един работник, облечен с неизбежната памуклийка, вдигна чаша:

– Другари, да пием за здравето на артистите от София, които дойдоха при нac!

Ръкопляскания. Пиене. Не щеш ли – акордеонистът измъкна инструмента си и засвири естрадна мелодия.

Колоратурният сопран на квалифицираната артистка се виеше горе и нижеше искрици вокални серпентини върху здравата основа, образувана от несигурните, но силни гласове на работниците. Шофьорът захвърли настрана шубата, зачервен от виното и необикновено приятното за него приключение. Ръкомахаше, командуваше и пееше. От време на време той прекъсваше пеенето, за да каже на хумориста:

– Пял съм в Неапол!

Хумористът отвръщаше:

– Вярвам, вярвам!

По едно време шофьорът каза:

– Другарю, аз съм пял и в „Миланската окала”.

– Това не вярвам! – отвърна хуморисгьт.

– Уверявам те, другарю!… Тогава бяха бояджия и боядисвах салона на операта! – После добави сериозно: – Вие се смеете, но тогава у нас нямаше същите възможности, каквито имат днешните младежи! Къде да бях сега с двайсет години по-млад!.. .

Песента завърши. Постъпиха предложения за нови песни. Акордеонистът подхвана народна песен. Народният певец се засмя и запя със сладкия си меден глас, който редовно слушате по радио София.

Вечерта, на отиване към салона, където трябваше да бъде изнесен концертът, настроението отново падна. По улицата водата навлизаше през обущата. Духаше равен, студен вятър, който обещаваше да скове в лед земята за по-малко от час. Акордеонистът затъна в някаква локва и извика:

– И това ако е град! …

– Има си хас цялата публика да е такава – каза хумористът, като посочи няколко кадъни, тръгнали към киносалона, – те няма да разберат хумора ми.

Лекторът се изплаши. Как ли ще шумят през време на неговото половинчасово слово?

Слава богу! В салона беше затоплено. Но къде е публиката?… На средните редове бяха седнали двайсетина души. Между тях ясно се очертаваше групата на ханъмите.

– Пак ни извозиха с организацията! – шепнеше актьорът. – Така е било и така ще си остане.

До вдигането на завесата оставаха само двадесетина минути. Обхванати от тежки предчувствия, изпълнителите се оттеглиха в стаичката за гримиране. Студентката навличаше арменска национална носия, тъй като ѝ предстоеше да изпълни арменски народни песни. Певицата пробваше гласа си и непрекъснато повтаряше: „Струва ми се, че е паднал”. Хумористът трескаво разгръщаше книгата си и се чудеше какво да чете на тази „особена” публика. По-спокойни бяха само народният певец и акордеонистът.

Завесата се отвори. Лекторът излезе на сцената. Останалите изпълнители се умълчаха в стаичката, заслушани към салона… Бурни ръкопляскания.

– Салонът е пълен! – изрева извън себе си актьорът.

След половин час лекторът се върна засиял през все още долитащите ръкопляскания и скандирания.

– Прекрасна публика! – говореше той. – Да знаете само как слуша!… Ах, прекрасен е нашият народ!…

Започна и художествената програма. Певците и певиците не можеха да слязат от сцената. Салонът гърмеше от бисове.

Хумористът се върна от сцената една педя по-висок и с далеч по-голямо самочувствие. А когато народният певец каза: „Сега ще ви изпея ваша, местна народна песен”, публиката се разсмя и с право – местните хора в този град се броят на пръсти.

Шом излезе студентката, ханъмите се съживиха.

– Франсухи! – извика една от тях. – Това момиче е от нашата маала, от Хасково! Какво правиш тук, ма?… Другари, това момиче работеше на тутуневия склад при нас!. . .

Студентката се засмя, махна за поздрав с ръка и запя.

Това исках да ви разкажа, пък вие си помислете и кажете заслужава ли то да се напише и чете.

В УСТАТА НА ВЪЛЦИТЕ

 

Влакът спря. На гара Трепетлика слязоха само двама пътници – закръглена съпружеска двойка, хора от средна ръка, вече пенсионери. Над заснежената земя висеше черната смола на небето, отрупано с искрещи звезди. Откъм север, където се потайваше невидимата сега планина, духаше студен, бръснещ вятър. Той загребваше снежен прах и шеговито ръсеше съпружеската двойка.

Старият Петранов сложи куфара на земята, вдигна яката на балтона около врата си и се огледа.

– Не го виждам, Сийке.

Гражданката Петранова погледна недоумяващо заснежената градинка на гаричката, оградена с летвички и изпълнена с пчелни кошери.

– Не може да бъде!… Я да извикаме… Кирчоо!

– Киро-о, Кириле! – Петранов дори направи фуния с ръце около устата си и извика още няколко пъти.

Най-после от малката чакалня изскочи тъмен силует на човек с ямурлук и тръгна към тях.

– Кирил го няма – чу се грубичък женски глас. – Аз ще ви водя. Ха добре дошли!

Жената с ямурлука подаде здрава селска ръка.

– Божичко – изплаши се Петранова. – Какво е стенало с Кирил?

– Ншцо няма, другарко… Отиде на визитация.

– Но нали знае, че пристигаме?

– Знае, знае!… Затова съм тук с каруцата. Ще ви водя в село.

– Каква визитация по това време?

– Ами като му е такъв занаятът!… Елате да се качваме.

Жената с ямурлука ги поведе по отъпкана пътека, която изви зад градинката. Двамата пътници вървяха до непознатата и ругаеха на ума си. Зад градинката, откъдето започваше едва очертаващ се в тъмнината и снега път, кротуваха два накачулени коня, впрегнати в нова селска каруца с чергило. Жената свали чергите от гърбовете на добичетата, вмъкна ги под седалката, взе куфара от ръцете на Петранов, пъхна го под чергилото и каза:

– Качете се оттук, внимателно… Тпру!… Къде тръгваш, Неделчо?… Тук стъпи, другарко!… Стой, Неделчо, стой да се качат другарите!… Ха сега влезте вътре и се завийте с козяците.. .

Двамата Петранови се вмъкнаха непохватно под чергилото. Другарката Петранова напипа в тъмното козяците и подаде единия на мъжа си.

– Хайде сега, Неделчо! – Жената се извърна към пасажерите си: – Наместихте ли се?

– Добре сме – отвърна Петранова и се помъчи да погледне напред, където се простираше студената кърска нощ.

– Щях да ви посрещна с шейна, ама още не е готова. Разхлопана е от миналата зима. Сега ще слушате само звънчетата.

Звънците вече пееха жизнерадостно под ритъма на конския тръс. Колелетата се движеха безшумно, сякаш се плъзгаха, а козяците топлеха приятно. Чу се далечно, глухо изсвирване на влак.

– Чия е тази каруца? т- запита другарката Петра-нова.

– На стопанството.

– На кое стопанство?

– Как на кое стопанство? На нашето текезесе.

– А нашият Кирил къде бил, казвате?

– На визитация. Дядо Димитър получил атака в жлъчката… Каза да извинявате. Ще се чакате в квартирата му.

– Удобна ли е кзартирата му?

– Квартира като квартира. Аз не съм влизала вътре, ама трябва да е хубава, щом е докторска.

– Кой е този дядо Димитър? – намеси се и Петра-нов

– Той е от съседното село. На два километра от нашето

– И Кирил – в тази виелица! – изуми се Петранова.

– Нищо му няма на Кирил, другарко… Хайде-е, Неделчо!… Тук хайванчетата малко забавят. Баир е.

Каруцата тръгна бавно нагоре. Старата съпружеска двойка се умълча, изпълнена с тревога за единственото си чедо. Дълги години никой от тях двамата не бе напущал София. За живота на село те имаха далечни и смътни представи. Вятърът засвири още по-силно. В чергилото нахълта снежна пудра. Петранова чувствуваше как палецът на десния ѝ крак измръзва и наболява.

– Ти каква си в стопанството? – обърна се тя към жената.

– Сега съм каруцарка.

– Колко път остава?

– Десетина минути я има – я няма… Вие идвате чак от София да видите сина, а? Харно, харно!… A-а, Кирчо е пешкин. Добро момче. На добър доктор попаднахме.

Към билото на хълма колата съвсем забави хода си. Оттук се откриваше почти цялото звездно небе. Напред и надолу като догасваща жарава мъждееха светлините на няколко села. Вятърът свиреше равномерно и метеше хълбоците на възвишението.

Изведнъж конете спряха и уплашено доближиха главите си, сякаш се мъчеха да стоплят заледените си муцуни. Каруцарката се наведе напред и се ослуша. Нрез острия резлив писък на вятъра се открои проточен и жален вой: „Ау-у-у-у!” Виенето идваше отдалеч и звучеше зловещо в мрака на нощта

– Брей, отрано тръгнаха тази зима гладниците! Чакай да кажа аз утре да направят хайка.

– К-какво е това? – Гласът на Петранова бе глух и тревожен

– Вълци, другарко.

– Вълци?

– Всяка зима слизат от балкана, колкото да вършат пакости.

– Хора нападат ли? – запита бързо Пеграяов.

– Ами!… Добитъка гонят те, добитъка.

– Продане – дочу се отново гласът на Петранова.

– Кажи .

– Имаш ли кибрит?

– Имам. Защо питаш?

– Чувала съм, че вълците се страхуват от огън.

– И от разпасан селски пояс се страхували – добави оживено Петранов. – Няма ли тук някакъв пояс?

Каруцарката се засмя с пълен глас и шибна канете.

– Няма опасно, другарко… Не бойте се!

Каруцата прехвърли възвишението и се спусна надолу. Звънците запяха весело. Каруцарката заговори нещо – на конете ли, на себе си ли, не можеше да се разбере.

– На два километра ли било туй село? – отново започна Петранова.

– Толкова

– С автомобил ли отиде?

Каруцарката се извърна и пак се засмя.

– Пеша си отиде момчето. Аз трябваше да го возя, ама той ме изпрати да посрещна вас.

– Пеша?

– Че колко му е! Една разходка. Той обича да върви пеш. Като обуе едни дебели обуща с големи габъри, като нахлузи един тесен панталон…

– Аз му сложих клина в куфара – прекъсна я доволна от себе си Петранова

– … Че като тръгне. Върви и пее.

– А кашля ли? Той си има бронхит от малък.

– По-рано покашлюваше, ама сега не съм го чувала.

Конете пак спряха. Отново се чу зловещото виене. Този път то беше по-слабо и по-далечно

– В гората са, зверовете им проклети! Ще кажа там да ги дирят.

Тя шибна конете. Животните, усетили, че наближават селото, препуснаха. Петранова се прекръсти в тъмното.

– Казах ти аз да потичаш малко повече, ами ти… На, сега – оставихме Кирил на вълците.

Петранов не отвърна нищо и жена му разбра, че се чувствува гузен.

– Казах ти – бягай в министерството, намери хора…

– Другите като бягаха, та останаха в София, нали?

– Останаха, останаха! О-о, колко останаха.

– Останаха, ама като станаха келнери.

– Нека бъде келнер, ама да си е при нас в София. Чунким сега да си лекар е келепир. Трепят се по калища и снегове.

– Ти все много знаеш!

– Знам я!… Ти пък колко пъти си казал нещо умно!

– Стига!

– Гони сега детето си по кърищата. Какъвто си е слабичък и с този бронхит… Един познат в министерството не можа да намериш!.. .

– Той сам пожела, разбираш ли!…

– Кирил е дете. Децата вършат глупости.

– Млъкни, че станахме за смях!

Конете свиха вляво по един мост. Блеснаха няколко светлинки. Разля се кучешки лай.

– Пристигнахме вече – чу се гласът на каруцарката. – Ще ви оставя пред квартирата му. Вие си влезте направо. И електриката е запалена, и печката бумти… Хазайката му ви е свила баница… Тя не знае де да тури докторчето. И с право. Спаси й живота вашият Кирчо.

* * *

Гостенката огледа критично обстановката и изглежда, че остана доволна. Запалена печка, маса за работа, етажерка с книги, прилично легло, а на пода пъстри селски черги.

Пуши! – каза тя, като погледна пепелника с угарките.

Но истинската тревога дойде от другаде. На масата, в малка металическа рамка със стъкло, от онези рамки, които се продават по сергиите в провинциалните магазинчета, се усмихваше кестеняво момиче с високо чело, въздълги прави коси и тънки устни.

Петранова измъкна снимката от рамчицата и погледна гърба ѝ. Майчиният инстинкт не я излъга. Тя прочете: „На милия Кирил от Станка. 13 ноември, с. Трепетлика”.

– Чети! – каза Петранова и подаде снимката на мъжа си.

Мъжът ѝ погледна надписчего, обърна да види лицето на момичето и каза малко нервирано:

– Е? .. .

– Казах ли да да бягаш в министерството?… Видя ли сега?

– Какво да видя?

– Край! Това е краят!…

– Защо пък край?

– Глупчо, тук мирише на женитба!

Петранов премигна няколко пъти.

– Тъй ти се струва… Има да ги лъже още…

– Щe ти кажа аз тъй ми се струва!

– Голяма работа!

– Какво?

– Какво му е на момичето? – Петранов отново погледна снимката.

– Какво му е на момичето ли?… Стаика!… Нямам доверие в такива имена… И пуши! Божичко-о, пуши!

– Той си пушеше оше в гимназията.

– Изтървахме момчето, Продане! – Петранова започна да рови книгите. – Пиеси!… „Любов” от Орлин Василев… Има подчертано. – Тя внезапно закри с ръка отворената си уста. – Има си хас да го е ударил на селски театър!

– То… Така става със селската интелигенция.

– Трябва да е отслабнал. На сцената е толкова прашно

– Ти пък отде знаеш?

– Квартирантът на Ленчето нали е артист. Не го ли чувам какво разправя… Но къде ли е детето сега?…

Тя свали палтото си и излезе от стаята. В антрето беше тъмно. Петранова разпери ръце от страх да не пребие носа си и изпищя. Мъжът й пристигна веднага, наполовина свалил балтона си.

– Продане. Понка, напипах нещо гадно!… Намерѝ ключа на лампата!

Петранов дълго опипва студената стена и най-после електрическият ключ щракна. От ниския таван надолу като сталактити висяха грамадни кехлибарено-жълти гроздове с леко набръчкани зърна.

– Грозде! – удиви се Петранова и откъсна едно зърно. – Афуз!

– Какво си се разпищяла! – смъмри я Петранов. – Изкара ми акъла.

– Помислих, че е змия бе, Продане. В село е пълно със змии.

Тя изяде още няколко зърна и реши да продължи пътешествието си из непознатия селски дом, но когато се накани да отвори още една врата, зад гърба ѝ влезе някой. Беше светло, червенобузесто момиченце, изцапано на брадичката с мастило.

– Докторът върна ли се? – запита то.

– Питай, че да ти кажем – отвърна Петранова. – Пращат го насам-натам сред вълците.

– Ще го почакам. Трябва да прегледа татко. Ще го водя у дома.

– Водете го, водете го!… Съсипете здравето му!…

– Сийче, мълчи! – смъмри я тихо Петранов.

– Да мълча ли?. .. Видя ли къде го доведохме с нашето мълчание и с нашата честност! Вместо да намерим някой началник от министерството…

– Стига с твойто министерство!… Момиченце, как се казваш?

– Марулка.

– Докторът е наш син.

– Той отишъл до съседното село – каза Марулка, без да сваля поглед от интересната жена насреща ѝ.

– Божичко, дали няма да го настигне бялата смърт! – Петранова се вслуша във вятъра, който продължаваше да свири вън. – Ще си го приберем още утре!

– Няма да го пуснат – усмихна се момиченцето. – Много си го харесахме.

Петранова хвана Марулка за ръката и я поведе към стаята на сина си. Без да каже нито дума, тя взе снимката и я показа:

– Коя е тази?

– Нашата агрономка.

– Сега цъфнахме! – почти извика Петранова. – Прибирам си го! Още утре си го прибирам! . . .

Момиченцето гледаше учудено широкото бемчесто лице на непознатата енергична жена, дебелия, почернял от тлъстини нос и черния мъх под него, без да знае какво трябва да каже.

– Ами парички падат ли?

Момиченцето стоеше все така учудено.

– Частна практика има ли синът ми – туй ме интересува.

Петранов се намръщи.

– Не се излагай! Де ще ти знае детето тия работи!

– Знае то, знае! Не ги познаваш днешните деца!

В антрето се чу шум. След това в стаята влезе Кирил. Беше облечен в тъмносин клин, тежки туристически обуща, винтяга и вълнена скиорска шапка. Продълговатото му възхубавичко лице бе зачервено от студа. Той влезе усмихнат и готов да се извинява.

– Напълнял е – прошепна Петранова на стария и се хвърли да целува сина си, когото не беше виждала цели шест месеца. – Нищо не те извинява! – започна да го мъмри тя. – Идват твоята майка и твоят баща, а ти… Забранявам ти такива екскурзии по виелиците!…

Докторът се откопчи от прегръдките на майка си и подаде ръка на баща си. Той просто не знаеше какво да каже.

– Добре дошли! – засуети се младежът. – Разсъблечете се и се чувствувайте у дома си!… Хазайката е завъртяла баница… Марулке, пак баща ти ли? – Малката поклати утвърдително глаза. – Идвам веднага!… А вие, майко, ще ме почакате още малко. После ще си говорим нашироко… Извинявайте, но баща ѝ е болен… Хайде, Марулке!…

– Той сложи ръка върху косата на момиченцето и го поведе навън. Докато отиваше към вратата, родителите не без удоволствие забелязаха, че гърбът на техния син е станал някак си по-широк и че въобще това не е някогашният Кирилчо. а един възмъжал, малко чужд за двамата момък.

– Не го е срам! – възмути се Петранова. – Заряза родателите си. От шест месеца не съм го виждала…

– Такъв му е занаятът – каза весело Петранов. – Щe му се нагледаш, бъди спокойна.

Бащата се изтегна на леглото, без да слуша повече думите на жена си. Той я познаваше добре. Двамата имаха вече тридесетгодишен съвместен живот.

 

В СЛАДКАРНИЦАТА

Да ви разкажа точно как беше.

Пред мене стоеше касиерът-маркировач, седнал зад гишето, а вдясно – продавачката, на която виждах само раменете и главата, отрупана с фиби, фуркети и шноли. Между мене и продавачката беше щандът, отрупан с пасти, баклави, щрудели, кифли, шоколади и бонбони. В ръката ми беше банкнотата.

Касиерът гледаше към щандистката:

– Манолов преди всичко няма право да се меси в тия работи, защото аз казах на събранието пред всички и ако трябва, ще го кажа пак, че ако продължава така – да дойде той да си получава стоката…

– Същата работа стана и с отпуската ми – рече продавачката – и аз го казах на събранието, ама ще го кажа пак, защото Манолов си позволява да държи такъв тон и на Кичка, и на Пешо… Пешо се е отказал да говори въобще с него. На следващото събрание аз…

– Една паста – казах аз и поставих банкнотата пред касиера-маркировач.

– Пешо ми разказа цялата работа и на мене. И за фиданките ми каза, как си ги носил в автобуса за Бистрица да ги сади, и разговорът станал пред целия автобус. Манолов повишил тон и станала цялата дандания.

– От завист – рече продавачката. – Защото му завижда… Не знаеш ли случая с трите метра плат на Кичка?

– Това не знам и те са си техни частни работи, ама ако продължава все така, аз ти заявявам, ще се откажа да получавам стоката. Щом дойде камионът, все ни свиват такива номера и все пред клиентите…

– Една паста и една боза – настоях аз. Отново поставих банкнотата пред него.

– Те преди всичко нямат основание и за Ефрем, защото човекът си каза и си го заяви, че ачик му ядат от почивката и ако не се уреди въпросът, ще го повдигне още един път и ще изфиряса.

– Ами Калчев няма ли да изфиряса? Защо само аз, казва той, да страдам от вашите неуредици и ги заплаши… Има си готово място в „Плод-зеленчук” и току-виж – хвръкнал.

– И бай Сандо май ще си отива. Манолов му казал, че тук не е място за сеирджии, пък ти си го знаеш бай Сандо и всички го знаят, че той каквото прави, го прави по съвест и такъв работник няма да намерят и да търсят.

– Другарю, вие ще купувате ли нещо? – запита ме глас зад мене. Обърнах се. Зад мене, на опашка, се бяха наредили петима души.

– Ще купувам – отвърнах аз.

– Ами хайде де!

– Една паста и една средна боза – казах аз.

– Те ще се наредят работите, ама един ден трябва да откажем да приемем стоката, че тогава да писнат и клиентите, и ние да си кажем ачик на Манолов, защото разправяме ние на събранието, ама като не взимат отношение, ние сами трябва да откажем и тогава да повдигнем въпроса и да кажем, че клиентите страдат от това.

– Една пас…

– Много им дреме тях за клиентите! – каза продавачката. – Ами помниш ли, когато им каза…

– Другарко, вие ще продавате ли, или ще се разправяте? – запита някой от опашката, която вече бе нараснала с още двама души.

– Не се бъркайте, другарю, като не знаете каква е работата – рече продавачката. – Платете първо на касата!

– Въобще на следващото събрание ще видиш – рече касиерът. – Какво искате вие?

– Една паста и една средна боза.

Той вдигна ръка да маркира.

– И Стоянов е същата зодия – продължи касиерът. – Да не мислиш, че е нещо по-друго?

– И той е същият – съгласи се продавачката.

В това време на улицата изръмжа камион и спря до входа на сладкарницата. Касиерът и продавачката излязоха на тротоара. Когато ги запитахме какво ще правят там, те ви отвърнаха, че ще приемат стоката, и учтиво ни помолиха да почакаме.

ЕЗИСВЕЩМОДИ

 При другаря Тотев може да попадне всеки от вас, за щото той е в такъв сектор, където мнозина попадат. Когато почуках на вратата и влязох в кабинета му, той едновременно говореше по телефона, изслушваше информация и даваше нареждане: да се придвижва, отмисля и отреагира.

Пет минути след това останахме сами и другарят Тотев каза:

– В притежание съм на вашата молба.

– Трябва да добавя – рекох аз, – че получих най-после бележка и от Софийски строежи.

Другарят Тотев ме погледна някак особено, сякаш не е дочул добре.

– Какви са тези Софийски строежи? – запита той.

– Софстрой! – поясних аз.

– Аа. Софстрой!… Така кажете. Друга бележка носите ли?

– Взех бележка и от Централния съвет на професионалните съюзи. Също така и от Издателството на професионалните съюзи.

Лицето на другаря Тотев за втори път изрази учудване:

– Чакайте, чакайте… Пак нищо не разбрах. Какви са тези съюзи?

– От цесепесе и от Профиздат – поправих се аз.

– Ами така кажете, да ви разбере цял свят! Друго?

– От Трудово-производителните кооперации също издадоха бележка. Мисля, че и тя ще потрябва.

– Бележката сигурно ще потрябва, но откъде беше издадена? Това пък какво е, дето го споменахте?

– Как да не знаете: тепека!

– Сега ми е ясно. Като се изразявате по-човешки, веднага ви разбирам.

– След това сметнах за необходимо да си взема бележка и от Управлението на автомобилния транспорт.

– Какво е това управление? За първи дъх чувам… Вие сте решили да ме подлудите.

– УАТ! – извиках аз. – Толкова ли не можете да разберете, че ви говоря за УАТ?

– Вече разбрах и няма защо да крещите! – Другарят Тотев се изправи, облегна ръце на бюрото, фиксира ме с острия си делови поглед. Една от вените на врата му започна нервно да пулсира: – Вижте какво, защо не говорите като хората, правилно, ами измисляте едни нови думи, които ме карат да гадая. Аз съм достатъчно зает и не разполагам с време за решаване на словесни кръстословици.

– Виноват! – отвърнах кротко аз. – След това отидох в КУС.

– Добре сте направили – рече доволно той.

– След това – в БУС,

– Така!

– След това – в АВТОБУС1

– Добре. Това е достатъчно. Ето парафа ми върху вашата молба! – Той подписа широко и волно. – Идете да ви натракат удостоверението.

Благодарих му и взех молбата си. На излизане, щом натиснах дръжката на вратата, обърнах се към него и запитах:

– Извинете, знаете ли какво означават КУС, БУС и АВТОБУС?

– Разбира се – погледна ме учудено той. – Всичко е наред.

Като излязох в коридора, бях почти изплашен.

Интересно е, мислех си аз, как ли е разбрал другарят Тотев какво означават КУС, БУС и АВТОБУС, когато ги измислих в момента и сам не зная какво се крие зад тези думи?

А що се отнася до заглавието, то означава: Език свещен на моите деди.

СЪДЪРЖАНИЕ

Моят съученик 3

Пиратска романтика 7

Тридесет и деветият 13

Забранената стая 16

Чудо 20

Невероятно 23

Волейбол 26

В последната минута 28

Само славеите ни бяха свидетели 32

Когато се строеше градът 39

В устата на вълците 46

В сладкарницата 57

Езисвещмоди 60


Б О Р И С   А П Р И Л О В

 НОКАУТ

СЪДЪРЖАНИЕ:

По закона за скачените съдове
Маргарита
Почивка
V Нокаут
Транзит
у Да капо ал фине
Тревога
Глад
Историята за остров Тананука .

ПО ЗАКОНА ЗА СКАЧЕНИТЕ СЪДОВЕ

Щом работите в село Чешмяно тръгнаха добре, изведнъж се появи завистта. Тя се появи след като Станко Лапето си построи голяма къща на два етажа. Той я изтъпанчи смело до самата улица, а не както беше старата му къщурка в дъното на двора. Боядиса я в два цвята, без да се брои ведрият син цвят, с който блеснаха всички дървени части. По този начин къщата на Станко Лапето стана симфония, особено като я обиколи с една весела тухлена ограда, наподобяваща гердан. После направи градинката и голям хубав чардак, но отстрани – да не закрива фасадата. Много често Станко излизаше на улицата, гледаше новия си дом и се чудеше какво му липсва. Най-после се досети: липсваше му годината на раждането. Без да се мае, той написа релефно върху фасадата – 1955. По този начин в селото се появи завистта.

Оттогава съседът му Дончо, на когото не мога да си спомня второто име, тръгна като замаян. Той поглеждаше крадешком бижуто, блеснало в двора на съселянина си, и чувствуваше как в душата му се заражда завистта. Един ден Дончо се свърза с архитект от града, докара го в селото и му каза:

– Виждаш ли къщата на Станко Лапето?

– Виждам.

– Ако можеш да ми измислиш една по-хубава – казвай, да влизаме при бъчвата и да се черпим. Ако не можеш – ето ти пари за рейса и за амортизация на времето, което ти отнех, пък се махай в града!…

Архитектът погледна новата къща, почеса се по врата, усмихна се и рече:

– Къде ти е бъчвата с виното?

Така се появи и къщата на Дончо: по-хубава, по-модерна и дори тук-там модернистична.

И понеже хорската завист е голяма, чешмянци започнаха да строят поголовно все нови и хубави къщи. Чешмяно се преобрази за три-четири години. Който от вас е минавал през него, може да потвърди това. Аз съм виждал това село при залез слънце и ви уверявам, че няма по-голяма красота от тази, да гледаш как лъчите осветяват стените, прозорците, оградите, терасите и зеленината, пламнала между тях. В такъв момент селото прилича на пропаганден плакат на ״Балкантурист“.

Селото се промени, получи нов външен и вътрешен облик. Не се промени само селкоопът. Постегнаха го и него, подредиха го, но там все не достигаше нещо, да речем – стоки. Тук се беше намесил субективният фактор. Името на субективния фактор беше Стоянчо Латерната – вечно усмихнат, винаги в добро настроение, продавач. Ако влезеш при него и поискаш нещо, примерно – жилетка, той ще ти отвърне с подкупващата си усмивка:

– Ей, ти пък не можа да измислиш нещо друго! Баща ти едно време все жилетки е носил. Я да ти дам една риза от модерните!

И ти си излизаш с една от онези карирани ризи, каквито носят всички от село.

Откъде извираше веселото настроение на този човек, на какво се дължеше оптимизмът му, никой не знаеше. Той можеше да изговаря в кратко време толкова много думи, че на клиента се струваше, че ги смъква от рафтовете като стоки.

Но един ден в магазина влезе Станко Лапето и каза:

– Латерна, дай ми една лека кола марка „Москвич” !

Стоянчо Латерната се надигна от стола си, след това се наведе под тезгяха, потършува там няколко секунди и рече:

– Съжалявам, ама нямам в какво да ти я увия. В понеделник ми пристига амбалаж. Тогава ела!

– Латерна – пое въздух Станко Лапето, – искам да си купя един „Москвич”!

Продавачът го изгледа по-обстойно и отвърна:

– Току-що пристигнаха автоматични писалки. Купи си една да си пишеш спомените.

– А с тях може ли да се пише в оплаквателната книга? – запита Лапето. – Ти разбираш ли, че искам „Москвич”?

– Хайде де!…  Ами като нямам да ти върна ресто?

– Парите съм приготвил точно! – И Станко издумка на тезгяха двадесет и две хиляди и петстотин лева.

Стоянчо Латерната погледна банкнотите и седна да си поеме дъх.

– Ти разбираш ли бе, човек! – Лапето удари с юмрук върху банкнотите: – Да не мислиш, че се шегувам?

Латерната реши, че крайно време да се нервира на свой ред:

– Нямам! – удари с две ръце той. – Такава стока нямам!

– А защо нямаш?

– Ако искаш, купи си един буркан гликоза. Укрепва сърцето.

– А защо нямаш, питам!

– На магарешки въпроси не отговарям!

Лапето прибра отчаяно парите си.

– И сега, според теб, за една кола трябва да ходя в София?… Да правя разноски?

– Който иска да се вози на кола, първо трябва да се вози на влак… Такъв е законът на природата! Колата е мъртва стока. Нямам време да замразявам капитали!

– И това ми било селкооп! – изруга Лапето и си излезе.

Стоянчо Латерната погледна към изхода, през който бе излязъл омразният клиент, опипа неволно носа си, понечи да се усмихне, както правеше някога, но изведнъж се намръщи и изсъска нещо неразбрано.

– Защо ме псуваш? – запита внезапно влезлият Дончо, съседът на Лапето, оня, на когото все още не мога да си спомня второто име.

– Ще псувам! – отвърна Латерната. – Хората вече полудяха! Не знаят какво искат!… Този твой съсед Лапето нещо не е с всичкия си, а?

– Защо?… Какво му е?

– Иска да си купи от мен „Москвич”… Ти какво желаеш? Казвай, че нервите ми са разстроени! Трябва да затворя за малко магазина.

– Ами че… просто не знам как да започна, Латерна… Дошъл съм да му намерим начина…

– Начин ще намерим… да си купя и аз един „Москвич”. Много не му придирям за цвета. Държа само да е с радио, както му е редът.

Продавачът захапа неволно един къс хартия, сдъвка го, след това го изплю и измъкна ключовете:

– Затварям! – рече той. – Работното време изтече. Коли продавам от пет до три… Марш оттук, спекулант!… Такива подигравки със социалистическата търговия няма да ви позволим!… Охоо!

Веднага след като затвори магазина, продавачът се отправи към канцеларията на кооперацията. Той беше в лошо настроение. Но веселостта му се върна лесно: преди всичко беше хубав ден – нито студен, нито топъл, с високи бели облачета и свеж ветрец, който носеше уханието на зеленината от градините и освежителната влага от кротката, пълна с риба река. Той успя да забрави нахалството на клиентите и сега всичко му се видя смешно, достойно да бъде разказано в счетоводството като виц. Опѝт от младостта на природата, Латерната не усети как затанцува блуса като танго:

… а гледа надалече

и мъничко встрани,

където чезнат вече

онези дни.

 

В канцеларията се намираха няколко души. Те разглеждаха писмото на цирк „Глобус”, който канеше стопанството в града да посети спектакъла му. Желаещите бяха много и ръководството се тюхкаше откъде да намери достатъчно камиони.

– Не знам как е при вас, но при мен има неприятности – рече Латерната. – В магазина започнаха да търсят леки коли!… Селото става шантаво!…

– Какви коли? – запита счетоводителят.

– Такива… дето приличат на автомобили.

– Кой иска автомобили?

– Станко Лапето и Дончо.

– Стига си лъгал!

– Сериозно ви казвам!… Сега ги изгоних. Искат „Москвич”. Удрят с пари върху масата.

Присъствуващите започнаха да се смеят: отначало тихо, неорганизирано, почти плахо, като не знаеха къде ще ги отведе този смях. Но после се отприщиха и започнаха да се смеят с всичка сила: високо, спонтанно, като от време на време някой издигаше гласа си и минаваше в соло. Най-стихийно се смееше счетоводителят.

– Нахалите им с нахали! – кискаше се той. Автомобили, а?… С четири колелета?

– И с радио! – добави Латерната и също се закиска.

– Че нашият селкооп да не е ЦУМ? – продължаваше през смеха си счетоводителят. – Да не сме център? .. . Ха-ха-ха!

– Хо-хо-хо! – пригласяше хорът.

– Да купуват лъжици и салфетки . . .

– … капани за мишки . . .

– … чорапи!

И когато смехът достигна най-високата си точка, счетоводителят изведнъж стана сериозен. Той се изправи. Лицето му доби цвят на печено кафе.

– Стой! – извика той. – Защо се смеете?

– И ти се смееш – рече Латерната.

– Не виждате ли, че вече не се смея?

– А защо да не се смееш?… Смей се!… Сега му е времето.

– Вие сте глупаци!

– Защо да сме глупаци?

– Защо сте слаби диалектици!

При тази малко смътна обида на идейна почва в канцеларията настъпи внезапна тишина.

– Не знаем да търгуваме и туй то! – прошепна счетоводителят. – Никак не знаем.

– Кой… аз ли?… – обиди се Латерната. – Аз… ехеее…

– Двама души искат да си купят коли, така ли? – запита счетоводителят.

– Двама!

Счетоводителят каза равно и сякаш на себе си:

– Две коли – четиридесет и пет хиляди! – Той седна на стола и положи брадичка върху ръката си:

– Ето ти изпълнен план за няколко месгца… Минчо, пиши писмо до центъра да ни изпратят две коли!

Всички го гледаха втрещено. Той повдигна глава:

– Латерна, бягай и доведи двамата клиенти тук!… Живи или мъртви – докато не са се обърнали към някой друг селкооп!… Веднага напиши и закачи на магазина картон с надпис: „Тук се продават леки коли”.

Присъствуващите се гледаха учудено. Все някой трябваше да възрази. Най-после това стори Минчо:

– Как си я представяш ти тая, а?

– Картонът да цъфне на магазина и толкоз!… Познавам ги аз чешмянци. Завистта ги разяжда тях. Сигурен съм, че историята с новите къщи ще се повтори по закона на… скачените съдове!… Ние трябва да бъдем готови.

Стоянчо Латерната се измъкна тихо от канцеларията и хукна да гони клиентите си.

Такава завист върлуваше в село Чешмяно: без анонимни писма и без тайнствено шептене на ухо.

МАРГАРИТА

В нашето предприятие всичко вървеше добре, включително и многотиражката, на която бях редактор. Вестникът излизаше редовно, печелеше си приятели, всички ме обичаха и въобще беше удоволствие да се работи с такива хора.

Особено симпатична личност между нас беше другарят Станивойски – вече стар човек с тихи мирянски очи и тънък, източен врат, от който лъха вегетарианска доброта. Аз бях влюбен в този човек. Където и да се появеше, той носеше атмосфера на оптимизъм, а щом заговореше, около тебе сякаш се понасяше най-хубавото от Моцартовото наследство, придружено от ангелски хорове.

Видеше ли ме по коридора на предприятието, той неизбежно се усмихваше и казваше:

– Редакторе, как сме?

– Добре сме, другарю Станивойски! – отвръщах аз.

– Все така да сме! – добавяше той. – А аз ти готвя една изненада!…

И като махаше заканително с пръст, Станивойски отминаваше, отнасяйки със себе си моцартовите мотиви.

След такива срещи винаги се запитвах каква ли е изненадата, която ми готви този светъл човек, но веднага след това работата около вестника ме поглъщаше и забравях приятната му закана.

Тогава дори не допусках, че върху хоризонта на моята редакторска работа се заражда оня черен облак, от който по-късно се разрази бурята и се изсипа студен ноемврийски дъжд.

Всичко започна в един приятен следобед, когато есенните облаци, пременени с блестящо червените яки на залеза, прежѝвяха като кротки стада по небето, приспани от спокойствието и безветрието.

Вратата на редакторската ми стая се отвори и при мене влезе

въпросният другар Станивойски, облечен в официалния си тъмен костюм и черни обуща – премяна, с която той се явяваше на празненствата по случай Девети септември и Октомврийската революция.

– По какъв случай така официално? – запитах аз, като стисках тънките му изящни пръсти

– Изненадата! – усмихна се той и добави: – За мен това е един малък празник.

И в следващия миг, сякаш плод на илюзионна манипулация, в дългите му пръсти, които напомняха струни на арфа, се появи бял, чист като лебед отвън ръкопис.

Изненадан от бързо развилите се приятни събития, аз станах и тържествено поех листите. Погледнах прекрасния човек в очите и разтворих ръкописа. Редовете, нанесени с пишеща машина, бяха толкова нагъсто, че буквите сякаш чувствуваха своята притесненост, произлязла от жестокостта на автора, който бе сковал техния полет. Новите редове започваха, от началото на листа, пряката реч започваше пак оттам и вместо с тирета беше с кавички. Така пишеха хората без опит. Хвърлих поглед на заглавието и изтръпнах, макар че се усмихнах: МАРГАРИТА. Така се казваше разказът. Прочетох още веднъж заглавието – може би съм се излъгал. Но то стоеше упорито срещу мене и заслизах надолу по редовете, които мъчно ме пропускаха сред себе си и трябваше да положа доста труд, за да се провра в джунглата на мисълта на този благороден възрастен човек.

Разказваше се за някаква любов, героинята на която бе Маргарита. По мелодраматичен начин се описваше трагедията на това момиче, което накрая умира, похитено от брутален търговец, редовен клиент на бар „Етоал”.

Наведох глава. Заблуждавах: продължавах уж да чета, а мислех. Какво да кажа на моя любим приятел?

– Ти защо така досега не си казал – вдигнах решително глава и се усмихнах, – че пишеш?

– Ами! – рече другарят Станивойски. – Това е първият ми разказ.

– Първият? – удивих се аз. – Като начало е добро.

Старият симпатичен човек тогава ми каза, че приятелите му са на същото мнение. За многотиражката разказът ще бъде малко дългичък, но той е чел и по-дълги работи в нея.

Тогава аз му казах, че творбата не подхожда на характера на нашия всстник, че разказът в края на краищата все още носи белезите на неопитната ръка и че сега, когато всички материали: дописки, репортажи и очерци са насочени към единствената цел да се подпомогне изпълнението на петилетката в съкратени срокове, ще бъде просто недомислие да поднасяме на читателите някогашната трагедия на злощастната Маргарита.

– Това схващане ме учудва! – рече Станивойски и лицето му придоби внззапна сивота. – Нека младите знаят какво е било по-рано.

Но аз бях непреклонен и реших да режа решително. Това щеше да спаси стареца от по-нататъшни грехове. Свих ръкописа и му го върнах. Той прехапа посинелите си устни и излезе навън.

От този ден рядко ми се случваше да зърна фигурата на автора на ״Маргарита“, и то отдалеч. Но бях спокоен. При такива случаи времето лекува най-добре и старото приятелство се възвръща и заблестява още по-ярко.

Седмица след събитието бях помолен да се явя при главния счетоводител.

Главният счетоводител, човек жизнен, непрекъснато живял сред параграфите и яростно защищавал своята стоманена линия на икономии, сега бе просто объркан.

– Тук постъпи този документ, подписан от другаря Станивойски – каза той.

Веднага познах разказа ״Маргарита“. Той лежеше съвсем неподходящо върху масата, покрита с ордери, сметкоразписки, бордера и сметачни машини, подобно нарцис, израсъл в лаборатория за противо-чумен серум.

– Какво търси този разказ тук? – запитах аз.

– Изпратен е от другаря Станивойски. По всяка вероятност това е копие от оригинала, изпратен до директора. Молбата на другаря Станивойски е да го прочета и да направя необходимото.

– Прочетохте ли го? – запитах аз.

– Прочетох го – беше отговорът.

– И?

– Другарю редактор – започна главният счетоводител, – това за мен не е нищо друго освен документ, който трябва да уредя. Всички документи при нас са уредени. Сега чакаме ревизия и при едно внезапно посещение ще бъдем атакувани. Аз държа на порядъка при една ревизия.

– Другарят Станивойски иска да печатаме този разказ в многотиражката – подхванах аз. – Вие одобрявате ли го?

Главният счетоводител сбръчка чело и направи опит да се замисли.

– Вижте какво – рече той. – Най-добре ще бъде да го отпечатате. По този начин ще мога да го изрежа от вестника и да го представя като редовен документ с надпис: уредено.

– Одобрявате ли разказа? – настоях аз.

Главният счетоводител направи втори, този път отчаян, опит да се замисли.

– Увлече ме – каза той. – Аз не съм специалист и мога да кажа само това. Вие сте този, който ще решите дали има или няма формализъм. Важното е въпросът да бъде разрешен, защото всеки момент чакам ревизия.

Станах и си излязох. Аз съм човек с дълъг редакторски стаж и знам каква злоба може да породи един отхвърлен ръкопис, но да бъде озлобен така лесно слънчевият характер на другаря Станивойски – това не допусках. Не допусках, че литературната амбиция притежава такава потенция, и плахо започнах да чакам още по-тревожни изненади.

Десетина дни след това секретарката ми съобщи, че трябва да се явя при директора. Оставих некоригираната шпалта и се изкачих в кабинета на нашия ръководител.

Директорът ни е човек, който предизвиква възхищение. Той бе главната причина нашето предприятие да върви добре. Нямаше по-затънал в работата служител от него. Още като влязох в кабинета му. той се усмихна и каза:

– Седни!

След това измъкна изпод календара злощастната „Маргарита” и хвърли поглед ,върху ръкописа… – А бе редакторе. какво да правим с тази работа?

– За „Маргарита” ли става дума?

– Да. Другарят Станивойски иска да му се даде компетентна оценка.

– Мисля, че моята оценка е компетентна! – рязко отвърнах аз. – Това е глупост и още по-голяма глупост е упоритостта на нейния автор!

– Чакай, чакай!… Ти все много бързаш!… Така не се подхожда към хората!… В края на краищата това е един стар предан служител, който след една година ще се пенсионира.

– Кой му пречи да се пснсионира? – рекох аз.

– Работата е там – започна тихо директорът, – че ние също знаем слабостите на Станивойски. Напоследък и службата му не върви добре, но ще изтраем до пенсията. Аз като директор съм задължен да помагам на хората си, да проявявам грижа към човека.

– Каква грижа? – продължих да кипвам аз. – Какво ще спечели той, ако му напечатаме разказа в многотиражката ?

– Там е работата, че ще спечели. Както пише в изложението си, другарят Станивойски смята, че пенсията му няма да бъде особено голяма. Той няма собствен дом, плаща наем, има автобусни разноски до центъра на града, голямо семейство и така нататък.

– Но каква връзка има всичко това с разказа?

– Другарят Станивойски смята, след като се пенсионира, да пише. Така правел един негов колега. Така правел и неговият съсед. Защо да му отнемем това право?

– Извинете, другарю директор! Вие прочетохте ли „Маргарита”?

– Да.

– Какво е вашето мнение?

– Според мен трагедията е предадена добре. Там, където не е толкова гладко, ще помогнеш… Така е сега, редакторе, ще помогнем на човека!…

Отричаш ли, че Станивойски е един .добър, обичан от всички човек?

– Не отричам. Но представяте ли си вие такъв разказ в нашата многотиражка?

– Слушай!… Измисли там някаква рубрика и го пусни!… А от него ще поискаме да обещае, че ще е за последен път. Да покажем просто, че сме готови да помогнем.

Погледнах мрачно пред себе си.

– А ако откажа?

– Ако откажеш, грехът ще тежи върху тебе самия. Ние, останалите, изпълнихме дълга си… Представи си само: скучни пенсионерски години. Дай да осмислим живота на стареца, братко!…

Излязох от кабинета, без да обещая нещо. Вън, като размислих добре, реших да не пусна ״Маргарита“. Това решение отстоях докрай. Ръководството на предприятието не взе мерки срещу мене, но прояви резервираност в по-нататъшните ни отношения.

Най-страшното дойде от редовите хора на предприятието. Те ме намразиха. Всеки от тях обичаше другаря Станивойски и без да е чел „Маргарита”, определи държанието си към мене.

Веднъж портиерът бай Райчо ми каза:

– Ти си безжалостен . . Как ти позволи съвестта да отхвърлиш романа на такъв добър и уважаван човек като другаря Станивойски?… Аз те презирам за това!

В края на месеца подадох оставката си. Какво е станало по-нататък с „Маргарита“ – не знам.

ПОЧИВКА

ИЗ  ДНЕВНИКА  НА  ЕДИН  НЕЗАМЕСТИМ  ДИРЕКТОР

25 юли. Корабчего най-после се долепи до пристана на Созопол. Аз, жената, синът, дъщерята и багажът слязохме. Моята мечта най-после се осъществи! Вече съм на почивка. За първи път на море, и то на частни начала. Далеч от работата и напрегнатата атмосфера в предприятието!… Ще ходя бос по пясъка, ще се плацикам по вълните, ще слушам гръцки рибарски песни и ще събирам мидички!… Ще се опитам да стана един кафяв морски вълк с обветрено лице – герой от произведенията на капиталистическия, но прогресивен американски писател Джек Лондон… До кея се приближи едно момче и запита дали от корабчето не е слязъл някой си другар на име „другарят Чифтетабанов”. Казах, че аз съм този другар. Момчето ме помоли веднага да го придружа до пощата. Викали ме по телефона от София.

Беше главният счетоводител Иванов. Съобщи, че пратката пристигнала, и ме запита какво да правим. Аз му казах да я освободят. Той ме помоли да си намеря квартира близо до пощата, за да не куца работата на предприятието.

Настанихме се в една хубава квартира близо до пощата, с изглед към морето. Нахранихме се в ресторанта, починахме си и отидох до пощата. Трябваше да съобщя созополския си адрес на Иванов… Между другото той ме запита къде да стовари пратката и аз му наредих да я стовари под навеса, където се стоварват всички пратки. Той благодари за съвета и ме запита почивам ли добре. Казах му, че почивам.

26 юли. Сутринта се събудих рано и погледнах морето. Там, където върху него падаха слънчевите лъчи, то бе по-светло, но където не падаха, то имаше цвят на сини канцеларски пликове, от големите, но по-скоро приличаше на мастило марка ״Пеликан“, леко разредено с вода, за да му се вземе малко от гъстотата. Утрото предвещаваше добър ден за къпане. Казах на децата, че днес ще се къпем и те се зарадваха. Закусихме и се приготвихме за плажа. Решихме да отидем на пясъка отрано, тъй като тогава слънчевите лъчи са слабопроизводитслни и не са в състояние да нанесат особени нравствени и материални вреди на кожната тъкан. Излязохме от квартирата и тръгнахме по пясъка, но по пътя ни настигна онова услужливо момче от пощата. Каза, че ме викат по телефона от София. Заедно със семейството влязохме в пощата да проведем разговора, но за беда линията бе прекъсната и седнахме да чакаме нейното възстановяване. Към единадесет часа повредата бе поправена, но линия не можахме да вземем чак до един часа следобед. През това време се скарах с всичките си деца и жената повиши тон. Каза, че е дошла да почива, а не да говори по телефона. Аз ѝ отвърнах мотивирано. Както и да е, към един часа успях да взема линия, но ми съобщиха, че Иванов е в обедна почивка. Членовете на моето семейство се оплакваха от умора и ги освободих да си полегнат. До късно вечерта не взех линия. Беше претрупана.

27 юли. Към единадесет часа се свързах с Иванов. С разтревожен глас той ме запита къде съм сложил ключа от чекмеджето на бюрото. Обясних му по заобиколен начин къде съм го сложил. Стараех се телефонистките да не разберат. Понеже изгладняхме много, заведох семейството си да обядваме и уморени легнахме да спим. Обещах, че след обед ще ги заведа на плажа, но тогава излезе вятър и по морето се появиха бели петънца, които много ми заприличаха на клавиши на пишеща машина „Адлер”, от стария тип.

28 юли. Избрахме си едно много хубаво безлюдно кътче от плажа, твърде отдалечено от града, и решихме да се установим там. Предварителното изследване на мястото от специално излъчената за тази цел комисия в състав аз, жена ми и децата установи, че дъното е чисто, водорасли не се забелязват и че наклонът на плажа отговаря за установения стандартен тип. Напомпахме гумения лебед и започнахме да се събличаме. Изведнъж съгледах едно малко петънце, което се появи откъм града в края на пясъчната ивица. Петънцето се приближаваше към нас и все повече се уголемяваше. Постепенно се очертаха човешки крайници и се оформи глава. Горните крайници започнаха да се размахват, сякаш искаха да ми кажат нещо. Оказа се, че това е услужливото момче от пощата. То ми съобщи, че ме викат по телефона от София. Бързо проведох разговор с Иванов. Той ми съобщи, че протоколът за бракуването на двадесет и пет броя бъчви бил готов, но членовете на комисията отказвали да го подпишат без моя подпис. Решихме домакинът Кетапов да замине още тази вечер с влака за Бургас. Аз също трябваше да тръгна за Бургас, кълето щяхме да се срещнем с него. Веднага след разговора се прибрах в квартирата и се стегнах за път. На жената оставих следната бележка: „Аз съм в Бургас. Ще посрещна Кетапов да сложа подписа си на един протокол. Връщам се в други ден”.

29 юли. Посрещнах Кетапов на гарата. Той ми се оплака, че цялата нощ пътувал на един крак и че бил много уморен. Каза още, че ми завижда, задето си почивам и събирам калории за зимата. Подписах протокола и той се качи на обратния влак за София. Подаде глава през прозореца и се оплака, че влакът е отново претъпкан и че трябва отново да пътува на един крак. Попитах го на кой крак е пътувал нощес. Той ми каза, че е пътувал на десния. Посъветвах го сега да пътува на левия… Когато отидох на пристанището да взема кораба за Созопол, оказа се, че го няма на кея. Видях го подло да се измъква зад фара. Реших да пренощувам и тази нощ в Бургас, но тъй като пак нямаше място в хотелите, спах на една пейка в градината.

30 юли. Пътувам за Созопол. От кея до фара корабчето се движеше спокойно, но щом излязохме в открито море, ми прилоша. Всички пътници пееха и казваха, че имало делфини, но аз не ги видях, защото бях нито жив, нито умрял, и не зная как съм слязъл на пристанището. Посрещна ме разтревоженото семейство. То започна да ме прегръща и целуна, като непрекъснато ме питаше дали съм жив. Отговарях, че съм жив, но че съм капнал за сън.

Съобщиха ми, че вчера и днес се разсипали да ме търсят от София. Изглежда, че било много тревожно, тъй като се обадили не по-малко от петнадесет пъти.

Веднага се дотътрих до пощата и разбрах, че един екип в състав: Иванов, Кетапов и Прошков са тръгнали с кола към мене. Трябвало да се обсъди предложението ни до министерството за създаване на ремонтна база към нашето предприятие.

31 юли. Екипът пристигна. Веднага влязохме в заседание под асмата в Двора на хазяите. Има някаква чародейна романтика в това да

заседаваш под асма. Над главите ни висят зелени гроздове, напръскани със син камък, до нас приижда неотменният полъх на морския вятър, а до слуха ни долита ромонът на морето, който обаче не пречи на изказванията.

Направиха се задълбочени анализи от мене и Иванов. Наблегнахме на финансовия ефект, като цитирахме редица цифри. Кетапов се опита да прокара старото си схващане за безсмислието от една такава база към предприятието, като също се облегна на цифрите. Разбихме на прах неговия песимизъм. Към полунощ той отстъпи. Сутринта екипът си замина обратно за София.

1 август. Отново съм сам със семейството си и със задачата. Трябва да изготвя обстоен доклад по създаването на базата, с който доклад трябва да убедим министерството в правотата на нашата кауза. Седнах и започнах. Писах мъжки, като прекъсвах само за да отида до пощата за разговор със София. Докато пишех, понякога вдигах глава от листите и пред очите ми се появяваше вечното, хладното, тайнственото, мъдрото море.

2 август. Прекъсвам писането на доклада само заради разговори със София.

3 август. Пиша доклад.

4 август. Доклада.

5 август. Докл.

6 август. Д.

7 август. Четох доклада пред жената и децата. Разсърдиха се, понеже изгубиха плажа си.

8 август. Корекция на доклада.

10 август. Отново в София. Въпросите ме поглъщат веднага. Задачите са хиляди. Всичко в предприятието е объркано. Действително се получава впечатление, че открай време предприятието ми тъне в хаос. Не мога да разбера защо. Та нали сам решавам всичко? Дето се казва: на море отидох, без да видя морето, не си почивах заради задачите и пак нищо не е в ред, пак се говори в министерството, че щели да ме местят на неотговорна работа… Иди ги разбери!

НОКАУТ

 

Това се случи в хубавото градче Б. през седмицата на детската книга. Литературното четене на нашата писателска група се състоя в читалището, натъпкано до краен предел от пионери. Децата седяха прилежно ио местата и почти не шумяха. Между тях се открояваха доволните, празнично усмихнати лица на ръководителите им. Още при влизането ни направи впечатление дисциплината, която цареше тук. Децата се изправиха едновременно и едновременно извикаха: „Добре дошли, скъпи писатели!” След това седнаха едновременно и настъпи рядка за такива случаи тишина. Представиха ни и започнахме да четем.

Първи чете стар детски белетрист. След него – известна българска поетеса. И двамата успяха да изтръгнат възторжените ръкопляскания на слушателите. Последен се явих аз. Трябваше да чета хумор. Бях избрал най-ефектния си разказ, изпробван поне в десетина подобни турнета. Този разказ навсякъде предизвикваше оживление и изтръгваше от възторжените слушателчета гръмогласен смях.

Спокойно се облегнах на трибуната, приятелски изгледах жадната слушателска маса и произнесох заглавието. След това започнах да чета – хладнокръвно и ясно. Чувствувах приятен гъдел от факта, че ей сега, след малко ще нагазя в оня пасаж от разказа, който ще предизвика спонтанен залп от смях. И наистина, аз нагазих в него… Ослушах се. По дяволите! Защо не се смеят?… И тъкмо да избухне смехът, чух осторожните ръководители, които го прорязаха като с нож:

– Шшшт!…

Това „шшшт” се понесе нашир и надлъж по салона и отново се въдвори тишината. Плъзнах обиден поглед върху многоглавата слушателска ламя и видях как децата седят като заковани по столовете. Зърнах и някои от лицата на ръководителите. Изражението им бе победоносно.

Изпитах желание да изръмжа, но успях да запазя самообладание. Наближаваше вторият, още по-смешен пасаж от разказа. Нагазих и в него. Децата се опитаха да се засмеят, но ръководителите отново зашъткаха. Най-жестоко шъткаше главната ръководителка, която седеше на първия ред и въобще нито гледаше към трибуната, нито слушаше, а дебнеше… Изпитах смут. „Как е възможно? – запитах се аз. – Тук смехът е стопроцентов. Какво става долу?” И от дълго време насам, за първи път усетих страх от слушателите. Вече четях механично и повечето размишлявах.

Но дълбоко в себе си, тайно се надявах на три съвсем смешни пасажа, при които теоретически бе невъзможно човек да остане сериозен. Наближавах вече към първия от тях. „Сега ще ви питам! – помислих си аз. – Ще ви дам да разберете!“ И яростно го прочетох.

Но ръководителите се бяха изхитрили. Извърнати здраво назад, те изшъткаха заедно с произнасянето на вица. За смях не можеше да става и дума.

На следващия, най-смешния пасаж от целия разказ две от децата не издържаха и прихнаха с напълно освободени от всякакви канони души. Но това не им се размина. Главната ръководителка скочи енергично от мястото си и извика:

– Пионери, на какво прилича това׳׳… Другарите писатели идват чак от София и вярвам, че с нищо не са заслужили нашето неуважение към тях! Като каза това, тя седна. Дотогава никога не бях мразил човек така, както мразех нея в момента.

Буквите вече бягаха пред очите ми. Прибледнях. Почувствувах как се потя. Започнах да чета бавно неизразително, препъвах се, гласът ми потъмня, а коленете ми буквално се подкосяваха. Късият разказ ми се стори повест. Започнах да мечтая за финала. За съжаление той все не идваше и не идваше…

Вече започнах да се срамувам. Но най-страшното настъпи, когато започнах да се чувствам виновен пред милите и открити лица на децата. „Ти си престъпник! – мислех си аз, като продължавах да чета. – Защо се натрапваш на тези невинни създания?”…

Разбира се, краят най-после дойде. Прочетох с облекчение последното изречение и почувствувах, че лицето ми е обезкървено. Поклоних се виновно и тръгнах да заема мястото си до колегите.

Залата гърмеше от ръкопляскания. Децата викаха ,,бис”. Седнах, но овациите не стихваха. Станах и се поклоних непохватно.

Четенето беше завършило. Един пионер произнесе добре заучено слово, написано от ръководителите, с което ни поучаваше как да пишем, за кого да пишем и да не се откъсваме никога от народа. След това започна обсипването ни с цветя

Обгърнали грамадни букети от люляци и лалета, накичени с пионерски връзки, ние най-после слязохме от сцената и веднага бяхме заобиколени от пионерските ръководители. Главната ръководителка се приближи до мене, стисна ръката ми и каза:

– Поздравявам ви! – И добави: – Не знам вие как мислите, но според мене четенето мина при добър ред!… Другаде едва ли ще видите по-дисциплинирани деца!

Погледнах своя противник, който бе успял да ме нокаутира така блестящо, и не можах да отвърна нищо. Лицето на главната ръководителка сияеше така, както сияе лицето на всеки победител.

 

ТРАНЗИТ

От двете страни на шосето се простираше студено поле, осеяно с плодни дръвчета, чиито черни силуети се очертаваха върху тънкия снежен бинт. От север духаше остър, смразяващ вятър.

Мъжът, сгушен в мек ямурлук от австралийска вълна, стоеше безпомощно пред колата и проклинаше. Зад стъклото гледаше спокойното лице на хубава млада жена е платинена коса. Над главата ѝ висеше миниатюрна конфекционна маймунка с карикатурен вид – талисман на колата. Мъжът седна зад волана и се опита да приведе за сетен път колата в движение. Напразно. Повредата бг необяснима и той направи всичко възможно да сдържи яростта си. Момичето запали цигара и се усмихна. Човекът в ямурлука също се усмихна. А положението бе отчайващо: бе започнало да се здрачава, нищо не можеше да се стори в тази ледена пустиня.

Двамата пътници мълчаха. За него бе по-трудно да играе на спокойствие. В мислите си той проклинаше загдето лекомислено бяха напуснали топлия софийски хотел тъкмо днес. Според картата турско-българската граница бе далеч. Наоколо се стелеше само сняг. На петстотин метра пред тях се виждаха къщите на някакво село, но това не ги успокояваше. Може би щяха да се появят и вълци? Що за страна? Трябваше ли да се разчита на помощ от селото? Какви хора живееха там? Ами ако ги нападнат?… „Ако стане и това, ще отнеса въпроса в ООН” – помисли си мъжът.

Някой почука на стъклото- Очерта се едро лица на стара жена, увито в дебел черен шал. Бабата правеше някакви знаци с ръце. Мъжът отвори. Непознатата се приведе и каза:

– Автомобилът се е счупил, а? Двамата се спогледаха.

– Здравата сте загазили!

Никакъв отговор.

– Не сте българи, а?… Чехи ли сте?… Че какво търсите посред зима в България? Нито море, нито Пловдивски панаир… Ей сега ще ви докарам помощ!

Най-напред се окопити момичето. То повдигна рамене в знак, че не е разбрало нищо. Мъжът измъкна термус и докато пиеше горещо шварц-кафе, учудено гледаше гърба на старата жена, която бе тръгнала към селото.

След половин час откъм селото се зададе същата бабка, придружена от петима младежи. Момчетата весело затикаха колата, а на недоумяващите зад волана не им оставаше нищо друго, освен да направляват. В настъпилия вече мрак колата се озова сред селото. Бабката покани пътниците да слязат и им посочи нова, неизмазана отвън къща на два етажя Чужденците разбраха, че трябва да влязат в къщата, и се подчиниха с чувството, че им е писано да преживеят дявол знае какво приключение.

В кухнята бе топло. Върху готварската печка весело подскачаше капакът на чайника. Ухаеше на ошаф.

– Имате късмет! – рече бабката. – Младите са на конференция в Пловдив и ще им заемете леглото. Ще ви напаля печката и ще спите като къпани… Аз съм баба Райна!

Чужденците се усмихнаха.

– Не можем да се разберем, ама пратих да викат Гочо Мексиканеца. Той е преводачът на селото ни. Сума ти години изгуби по Америка и се върна… Искате ли да видите спалнята?

Чужденците избъбриха нещо и повдигнаха рамене.

– Добре, де! Той Мексиканеца, ще опрайи работата.

Гочо Мексиканеца, петдесетгодишен мъж с дребно брадясало лице, се появи изведнъж примрял от щастие, че ще практикува малко езиците. Още след първото му изречение на английски чужденците си отдъхнаха и започнаха да обясняват как стои работата.

Били холандци. Младоженци. Тръгнали на сватбено пътешествие от Амстердам до Истанбул, където мъжът имал брат. Последната нощ и почти целия днешен ден прекарали в София. Колата им необяснимо се повредила тук.

– Кажи им, Гочо, речи им, че утре заран момчето ми ще се върне от Пловдив, ще им поправи автомобила, да си продължат здрави и живи. Речи им, че ще нощуват на топло, върху бели чаршафи и ако искат, могат да видят помещението.

Холандците благодариха и като се успокоиха съвсем, последваха домакинята в спалнята. В новопостроената къща всичко бе ново. В обширната бяла стая централно място заемаше двойно ясеново легло, голяма пернишка печка лъщеше в единия ъгъл.

– От каква народност бяха другарите? – запита баба Райна.

– Холандци – отвърна Мексиканеца.

– Аха! – ухили се баба Райна. – Капиталисти! … Тъкмо ги хванахме натясно.

Скоро в кухнята стана още по-топло и весело. Домакинята донесе препечена ракия, туршия, ябълки и сушено грозде. Тя наточи домашно вино и наряза няколко червени пържоли от прасето. Докато шеташе, тя непрекъснато поддържаше разговора:

– Кажи им, че селото ни се казва Копърка!

– Казах им – усмихна се Мексиканеца.

– Кажи им, че всичките ни къщи са все такива нови!

Мексиканеца преведе. Чужденците поклатиха одобрително глави.

– Каква казаха? – запита баба Райна.

– Разбраха.

– Кажи им, че в салона има нов гардероб и разтегателна маса с шест стола!

– За тях това е в реда на нещата – отвърна Мексиканеца, като се стараеше да не допусне някоя конфузия.

– За тях може да е в реда на нещата, ама за нас не беше в реда на нещата!… Кажи им всичко да ги проагитираме!

Мексиканеца се зае да превежда.

– Кажи им за стопанството, за уедряването, за възнагражденията…

– Ама ти искаш всичко да им кажа!

– Всичко ще им кажеш!… А утре и ще им покажем!… Мира няма да им дадем, докато не ги проагитираме!

Изглежда, че мълвата за интересните гости на баба Райна се пръсна мигновено из селото. В къщата започнаха да прииждат най-любопитните.

Домакинята се оживи съвсем. Шеташе пъргаво. Вадеше каквото трябва и каквото не трябва. Подканяше. Рекламираше плодовете на Пловдивското поле, ракията, виното. Потупваше младоженците по гърба. Караше преводача да им говори за съкратените срокове. А всеки от новодошлите искаше да се чукне лично с чужденците. Мексиканеца превеждаше неуморно и грееше от щастие.

– Забравих да им покажа радиото! – плесна с ръце баба Райна и като сложи ръка на кутията, рече: – Радио!

Порядъчно пийналите младоженци поклатиха благосклонно глави.

– Питай ги имат ли там радио? – нареди тя на преводача.

– Имат, бабо Райно! – засмя се преводачът.

– Кажи им тогава, че и ние имаме!… ״Ор-фе-й“!… Българско радио!… Осем лампи!… Хваща целия свят!

Холандците бяха поразени от оказаното им гостоприемство. Учудваше ги топлотата, с която всеки от присъствуващите ги ограждаше. Изведнъж изчезна неприятното чувство на студеното поле от пейзажа и мисълта за вълците. Напусна ги желанието да играят на предвзети мълчаливци. Тук трябваше да се говори, да се отговаря на въпроси, да се яде, да се пие и да се реагира на шеги.

Колкото и да се стараеха, те не можеха дори да си представят образа на тази чудна баба Райна сред пейзажа на тяхната страна. Ами тези лица? Всеки от присъствуващите притежаваше достойнството и самочувствието, че е допринесъл нещо за родината си.

Когато им поднасяха грозде, те казваха: „Вижте какво грозде роди миналата година стопанството ни!” Когато им поднасяха вино: „От това вино имаме един милион литри в избата на стопанството!”

Младоженците пожелаха да отидат до колата си. Оттам се върнаха натоварени с южни плодове, уиски, кафе, сиропи, оранжади, сувенири и дъвка. Пет минути след това всички задъвкаха. Всеки от селяните получи по един малък подарък. Започна обдаряването на баба Райна. Най-напред върху раменете й метнаха голям италиански шал. След т׳ва ѝ поднесоха холандска жилетка от чиста вълна. Най-големият смях падна, когато на нозете ѝ обуха извити индийски чехли.

Баба Райна се просълзи. Тя непрекъснато повтаряше: „Нямаше защо, нямаше защо!”, но не откъсваше очите си от огледалото.

На другия ден започнаха посещенията из селото.

Искаха всичко да нм покажат: читалището, училището, родилния дом, строежите на стопанството, блоковете и градините. А да се замине – не можеше. Трябваше да се присъствува на една сватба.

Заминаването стана чак на третия ден.

Гостите стояха пред колата, обляни от лъчите на внезапно изгрялото слънце, а селяните носеха подаръци. Те вмъкваха всичко в задната част на колата. Вече се правеха прощалните снимки и се разменяха адресите.

Настъпи последният момент. Баба Райна целуна младоженците, те се качиха на колата и тя потегли по своя дълъг път. Дълго след това всички стояха на шосето и махаха.

– Разбрани хора! – мълвеше баба Райна. – Когато хората седнат на една маса, всичко тръгва добре!

В колата ухаеше на плодове. Машината работеше прецизно и полето блестеше в своята снежна броня.

– Никога няма да забравя тези дни! – прошепна младоженката.

– Това бяха най-красивите мигове от нашето сватбено пътешествие! – добави той. – Този въпрос заслужава да бъде отнесен в ООН…

Гумите съскаха приспивно.

ДА КАПО АЛ ФИНЕ

Нашето учреждение се премести е нова, голяма кокетна сграда, която миришеше на прясна боя. Приятно бе да се работи в нея. Толкова бе приятно, че оставахме там и след работно врзме. Всички ни завиждаха и казваха: „Блазе им!”

Един ден в коридора се появи черта. Тя започваше от мозаичния под, който се раздели на две, катереше се по дясната стена, лъкатушеше по гипсовия таван и стремително се спущаше по лявата стена.

– Ще се продъним! – извика някой. – Ще измрем като жаби!

Никой не бе виждал как умират жаби, но се изплашихме. В суматохата дотичаха майсторите, който бяха правили сградата. Те погледнаха чертата и се засмяха:

– Пъзльовци!… Не виждате ли, че няма опасност за живота ви?

– А какво означава това? – запитахме ние.

– Нищо!… Пукнатина, която ей сега ще отстраним!…

През следващите три дни ние прескачахме кофи, цимент, пясък и вар. Паркетът и килимите побеляха. В края на третия ден на мястото на пукнатината се появи пряснобяла мазилка, която лъкатушеше и ясно се отделяше от старата мазилка. Майсторите изчезнаха. По стаите и салона плъзнаха чистачки и перачки. Едните чистеха паркета, а другите перяха килимите.

Отново се успокоихме и заживяхме с бялата кръпка. Пак започнаха да ни завиждат и да ни казват: „Блазе им!” Но сега ни изненада стълбището. Козирките на стъпалата започнаха да се откъртват и политахме заедно с тях надолу. Изпаднали в ужас, ние се нахвърлихме към асансьора, но той спря. Бързо пристигнаха майсторите. Те погледнаха стъпалата и казаха:

– Какъв народ, ей?! Не знае да стъпя!

Ние се засрамихме и те сърдито започнаха да кърпят стъпалата. Пристигна бригада да оправи асансьора. В сградата отново закипя трудов подем. Нас ни пропускаха горе на групи, през определени минути на деня. Върху паркета се появи познатият киречен цвят, а шарките на килимите отново изчезнаха. Седмица след това всичко утихна отново.

Но един ден началникът ни заяви нервирано:

– Вратата ми не може да се затваря, а работата ми е такава, че се налага понякога да водя поверителни разговори.

Този път се засмяхме и ние. Нашите врати отдавна не можеха да се затварят. Нахълтаха дърводелците. Захвърча талаш. Вратите бяха смъкнати и започнаха да ги пасват. Оказа се, че трябва да ги разместваме. Вратата с надпис ״началник“ пасна с вратата на деловодството, а тяхната пасна с вратата на началника и т. н. Добре, но четири врати не паснаха и започнаха да правят нови Учреждението закънтя от арии на оперети и опери. Оказа се, че дърводелците са пеещ народ. Заедно е тях запяхме и ние. Пяхме от сутрин до вечер. Най-после песните замлъкнаха. Дърводелците ги отнесоха със себе си. Останаха да пеят само вратите, които при всяко отваряне и затваряне скърцаха

Три дни след това началникът излезе в коридора и извика: – Газ!

Домакинът и закупчикът тръгнаха из помещенията с газени тенекии да мажат пантите. Помещението замириса на лагер за откриване на петрол. Най-после вратите млъкнаха и се заехме с ключалките. Намръщени и зли пристигнаха ключалкаджиите:

– Какво толкоз ви е потрябвало да заключвате! – ръмжаха те. – Нямате доверие в човека!

Те оправиха ключалките и си отидоха, като плюеха яростно по пода. Пристигнаха специалистите по ватерклозетите. И имаше защо.

Всички сифони започнаха да съскат. Водата потече по коридора. Тя си образува странични и главни притоци, които даваха възможност да се очертае главно течение. То бе пълноводно и спокойно, проби си път надолу по стълбите. Ние нахлузихме щушоните. Мазилката започна да се кърти. На шестия ден пред главния вход се яви некролог. Той оповестяваше трагичната кончина на специалиста ватерклозетор, който загинал от удавяне при изпълнение на служебния си дълг. Тогава открихме къде е кранът и спряхме водата, но късно – вече бе дадена първата жертва. Запазихме една минута мълчание в памет на удавения, а след това началникът апелира за повече мъжество и предпазливост. Той каза, че за учреждението настъпват върховни моменти и трябва да мобилизираме силите си.

Но как да мобилизираме силите си, когато смъртта започна да

ни дебне из най-непредвидени места!… Започнаха да падат абажурите. А те бяха тежки абажури. И скъпи… Сгромолясваха се изведнъж, като издебваха долустоящите.

Пристигнаха абажурмайсторите. Те казваха:

– Няма на света абажур, който да издържи едно такова падане!

Ние казахме:

– Добре, но защо падат?

По силата на земното притегляне! – беше отговорът.

След това ги махнаха, поставиха обикновени крушки и си отидоха.

Най-после поправиха асансьора. Пуснаха го. Той веднага се изкачи на керемидите и спря.

– Как ще ни обясните това? – нахвърлихме се към асансьор-майсторите.

– Вие сте виновни! – оправдаваха се те. – Защо не. ни казахте, че сградата има само четири етажа. Ако знаехме, нямаше да сложим бутони за седми етаж!

Сега в нашата нова сграда кипи наново труд. Оправят я. И понеже ние не можем да прекъснем ежедневната си работа, слизаме и се качваме в нея по въжета, спуснати през прозорците. При това положение, както е бяла, нашата мила сграда, като се погледне отстрани, прилича на кораб.

ТРЕВОГА

 При ръководителя на строежа, чиято изкопна работа бе започнала преди три дни, запъхтяно дотича работник-копач и каза:

– Другарю ръководител, ударихме на тухла!

Ръководителят, който в този момент сортираше двадесетина разписки, без да повдигне глава, запита:

– Каква тухла?

– Тухли някакви се показаха.

– Ей сега идвам!

Той набута разписките в джоба си и притича при копачите. Работниците се бяха събрали при най-дълбокото място на изкопа и с интерес разглеждаха строежа, който се бе показал изпод земята.

– Какво става тук?… Защо не работите? – запита ръководителят.

– Показа се някаква старина – отвърна един от тях.

– Някаква римска работа! – добави друг.

– Изкопах тази кана – рече трети и показа старинно глинено гърне, изцапано с кал и плесен.

– Сега я втасахме! – извика ръководителят и трасна гърнето в земята. – Работи и не говори! – заповяда той. – Аз ще се върна ей сега.

Той изтича до телефона, набра номера на инженера и съобщи тревожно:

– Дамяне, ела веднага!… Ударихме на старина!… А бе все на нас ли се случват тези неприятности?

Слушалката се трасна и пет минути след то!за дотича и инженерът.

– Всичко да се затрие! – зафуча той. – Да се разруши и разкара с камиони! – Той запали цигара. и добави отчаяно: Дявол да ги вземе тези римляни! Строили, строили – та не мислили!… Виж какво, Василе, ако трябва и нощна смяна ще пуснем, само да разчистим всичко преди да са ни угадили от музеите.

– Дадено!

– Много неприятности ни причиняват, ей!… Дано не ни усетят от музеите. Ще се домъкнат професори, ще спрат строежа и после – иди се оправяй!… Като какво представлява?

– Дявол знае!… Къща ли е, гробница ли е!… Ще опухаме всичко.

Дойде работник и съобщи, че са изкопали гола жена.

– Чупете! – извика инженерът. – Безсрамни порнографи и циници! Друга работа си нямали…

Когато след два дни всичко беше ״опухано“ и разчистено с камиони, инженерът и ръководителят на строежа си отдъхнаха спокойно. Опасността окончателно бе минала.

Ръководителят отново започна да сортира разписките, внимателно, номер но номер, както трябва, както му е редът, за да не влезе в затвора.

ГЛАД

 

Най-после мистър Трелони реши да се заеме със себе си. Той тежеше сто и четиридесет килограма. Деформацията му бе рязка. Мистър Трелони вече представляваше мъчно подвижна топка. Червеното му лице приличаше на плондер, а бузите му лежаха върху раменете като спасителен пояс. Никое огледало не можеше да го побере целия. А апетитът растеше. Лекарят клатеше безнадеждно глава:

– Вашето не се дължи на нарушени функции, сър! – И подчертаваше: – Вие трябва да гладувате!

Мисис Трелони, деликатна, нежна и тънка съпруга, настоя решително за това. Тя заяви, че е крайно време вече да разполага с истински съпруг. Това наклони везните. Бизнесменът направи отчаяната стъпка.

Най-напред премина към лишаване от закуска. До единадесет часа всичко вървеше горе-долу добре. Но точно в единадесет часа мистър Трелони иззвъняваше яростно да му донесат закуска и всичко пропадаше. Веднъж успя да изгладува до четиринадесет часа и се почувствува толкова горд, че незабавно си даде банкет в чест на този успех. Един ден той осъмна на сто четиридесет и четири килограма. Мисис Трелони му каза направо, че през нощта е сънувала млад, подчертано слаб мъж и, разбира се, произлезе скандал.

– Забранявам ти да сънуваш! – изрева съпругът. – Това е началото на греха!… Така се започва!…

Мистър Трелони можеше да направи всичко. Не можеше само да отслабне. Отпуснат в креслото, потънал в отчаяние, той с отвращение пиеше лимонов сок и завиждаше на стария си слуга, мистър Пинсли, изправен пред него като копие – тънък, почти мършав, с костелив нос на интелигент.

– Кажи тайната си, Джек! – прош:пна мистър Трелони. – Защо си тъй слаб?

– Не зная, сър! – отвърна Джек. – Все пак, доколкото си спомням, на младини гладувах много.

Бизнесменът погледа отвратителния лимонов сироп и остана дълго така с наведена глава. През прозореца се виждаше как заливът се топи в здрача, а Сан-Франциско се покрива с електрически скреж. Трябва да се предполага, че господарят мислеше. По туловището му се появи трепет, той повдигна глава, усмихна се и рече:

– Свършено, Джек! Открих!

– Радвам се – отвърна мистър Пинсли.

– Знаеш ли какъв е световният рекорд на гладуване?

– Мисля, сър… че… около един месец.

– Тъй! – оживи се бизнесменът. – А пък аз няма да гладувам тридесет, а десет дни.

Мистър Пинсли направи стъпка назад:

– Но вие, сър, не можете да изгладувате дори половин ден!

– Защото нямам условия – ухили се мистър Трелони. – Защото съм разглезен и веднага посягам към храната… А знаеш ли защо посягам? Защото имам възможност да посегна… Представи си сега, че около мене няма храна.

– Храна около вас има винаги в голямо количество – натърти мистър Пинсли.

Но господарят сякаш не го слушаше:

– Ти знаеш ли ловната ми хижичка в Сиера Невада?

– Знам я, сър.

– Тя е отдалечена на сто мили от последното населено място! – бизнесменът щастливо потърка ръце: – Колата ще ни остави там без храна и ще се върне да ни вземе точно след десет дни!

Мистър Пинсли побледня.

* * *

Като се прехвърли планината откъм град Джексън и се пътува по източното ѝ протежение, и след гова се стигне до подножието на най-високия връх Уйтни, откъдето започва Долината на смъртта, ще се стигне онази гориста, почти непроходима местност, осеяна с потоци и населена с мечки. На това място се намира ловната хижа на мистър Трелони. Тук няма хора или пък ако има, това са проходящи беглеци от затворите и случайни скитници с нечиста съвест. Тук важи само законът на джунглата: ще ядеш, ако убиваш.

На това място един ден спря колата на бизнесмена. От нея слязоха мистър Трелони и слугата му Джек Пинсли. Първият беше весел, а вторият унил, изпълнен с лоши предчувствия. Мистър Трелони махна за сбогуване на шофьора и му подвикна:

– Точно след десет дни! Нито минута по-рано!

Шофьорът отвърна, че е разбрал и колата изчезна. След това мистър Трелони пребърка джобовете на своя слуга, измъкна оттам буца кухненски шоколад, нарече слугата си хитрец и безгрижно хвърли шоколада в потока, а Джек прошепна недоволно, че шоколадът съдържа калории.

Хижичката беше плътно затворена с капаци и секретни ключове. Вратата изхлипа болезнено. Вътре бе мрачно, а въздухът застоял. Джек отвори капаците и прозорците. Веселият мистър Трелони, обхванат от внезапна подвижност, грабна ловната пушка и въдиците. И тях той хвърли в реката, като си тананикаше стара песничка от Дивия запад,

Приказно хубаво бе в склоновете на Сиера Невада! Птиците замрежваха тишината с песни и се мъчеха да надвикват потоците. Небето се синееше високо, неопетнено.

– Джек! – извика опияненият бизнесмен. – Колко губим с това откъсване от природата!… Всичко друго е суета!…

Мистър Трелони облече карирана риза и кожен коубойски панталон, пипна брадвата и започна да цепи дърва. През листата се изцеждаше брилянтната светлина на слънцето. Светлите петна падаха върху милионера и му придаваха вид на пантера.

– Най-малко тридесет килограма за десет дни! – радваше се той. – След това ще повторя и потретя!… Цикъл от гладни периоди!

Като се поумори, бизнесменът легна до потока, потопи лице във водата и започна да смуче. След това избърса уста и се изправи. „Това е именно раят! – помисли си той. – А защо не избягам от Сан-Франциско завинаги?… Защо се оставям на цивилизацията да ме убива?” Колко дребни му се виждаха сега обикновените грижи! Хората от неговия кръг му се струваха акули, дребни същества, машини за трупане на пари. Той почувствува, че се издига над дребнавостите, а грешните помисли на мисис Трелони му се струваха като детска палавост.

* * *

На другия ден привечер бизнесменът протегна ръце, прозина се и рече:

– Гладен съм!

Джек погледна господаря си право в очите:

– Сър, не мога да разбера защо намесихте и мене в тази история? Аз не се нуждая от гладуване.

– Гладен съм, Джек – усмихна се милионерът, – и това ми доставя удоволствие!

Седнаха край масичката на верандата и започнаха да играят карти.

– Ти гладувал ли си, Джек? – запита мистър Трелони, докато раздаваше картите.

– Години наред!… Три чипа, сър!

– Плаща, Джек!… А защо гладуваше?

– Нямах работа!… Каре от седмици, сър!

– А пък аз не съм гладувал… Да видя карето, Джек.

На Джек идваха добри карти. След няколко кръга той забогатя с шестотин долара и това вбеси бизнесмена. Той се хвърляше сляпо в играта и все повече губеше.

Привечер слънцето пропадна зад планината и стана хладно. Мистър Трелони навлече пуловер и съобщи, че е гладен. И понеже нямаше нищо за вечеря, решиха да си легнат.

* * *

Но да прескочим първите няколко дни и да видим как протече петият ден.

Хубаво е сутрин в Сиера Невада, Слънцето изгрява сред прозрачен въздух. Нито помен от мъгла Боровете тръпнат като изкъпани…

За съжаление, нямаме възможност да правим описания на пейзажи, защото мистър Трелони вече е буден. Той навлича коубойския си панталон и поглежда недружелюбно спящия мистър Пинсли.

– Ставай! – извика той.

– Спи ми се, сър!

– Спи ти се, но аз съм гладен!

– Когато човек спи, гладът не се чувствува.

– Гладен съм! – изгуби търпение бизнесменът.

Мистър Пинсли стана и потърка очите си:

– И аз съм гладен!

– Искам да ям! – натърти бизнесменът. – Намери нещо за ядене!

– Намерете си! – отвърна спокойно слугата. Господарят се наклони към него:

– Какво?

– Казах: който е гладен, да си намери и да ме остани на мира!

Мистър Трелони погледна верния си дългогодишен слуга с широко отворени очи.

– Мога ли да смятам това за бунт? – гласът му беше съскащ, макар и тих.

– Това си е ваша работа! – отвърна Джек.

Отговорите на Джек бяха тъй нахални, че бизнесменът се замисли. В размътеното му от глада съзнание сякаш се утаи една истина. Едва сега мистър Трелони разбра какво означава гладът. Едва сега проумя бунтовете, стачките и комунистическите идеи. Резкият тон на Джек извираше сякаш от дъното на празния му стомах. В него имаше толкова решителност, че не си заслужаваше труда да му се иска сметка.

– Джек, разбери – приплака бизнесменът. Гладен съм, а ти се сърдиш… Кога най-после ще дойде тази проклета кола!… И защо се набутах сам в това положение? – Той погледна острите върхове на планината. – Като си представя как в момента другите бизнесмени закусват по цял час!… Гласът му стана нежен и мечтателен: – Дюпон-син например обича пастет от гъши дроб. Чъзлуит обича млечни произведения. Бълти-стария обича всичко. Той яде каквото му попадне и го полива с френски вина… Джек, знаеш ли как съм гладен!

– Знам! Няма защо да ми повтаряте!… И аз съм гладен.

– Искам да ям, Джек!

– И аз искам да ям!

Бизнесменът погледна повторно слугата си.

– Ти, Джек, започна нещо да отвръщаш… Тонът ти е променен.

– Гладен съм, сър!… Защо замесихте и мене в тази история?

– А защо отговаряш така невъзпитано?

– Какво възпитание искате от гладен човек!

Двамата поиграха малко покер и Джек спечели нови седемстотин долара. Мистър Трелони подписа новия чек и заяви, че е гладен. Джек отвърна, че и той е гладен. Бизнесменът му заповяда да намери нещо за ядене. Джек отвърна: който иска, да си намери. Мистър Трелони тропна с крак. Джек каза, че сър може да тропа до утре, но няма смисъл, тъй като от това се губи енергия. Мистър Трелони заяви, че ще увoлни шофьора си, задето закъснява. Джек отвърна, че по разписание шофьорът ще дойде след пет дни. Бизнесменът се прокле и пусна радиото. Радиото съобщи, че преди три дни от затвора е избягал опасният касоразбивач Бъди Спенсер, известен на хората от подземния свят под прякора Скорбута.

В утрото на седмия ден се появиха облачета, по изчезнаха към океана. Както винаги мистър Трелони се събуди пръв и заяви, че е гладен. Джек отвори очи и изгледа мрачно господаря си. В джоба му имаше чекове за двадесет хиляди долара, честно спечелени на покер. Горкият Джек! Той бе мършав като сушена змиорка. Очите му гледаха апатично света, но в тях се четеше дръзка решителност да се бори за остатъка от живота си. Външността на мистър Трелони също бе променена: дрехите му бяха някак си нарасли и сгърчени. Освен това той беше брадясал и… гладен.

– Защо е устроен така светът, Джек? – запита внезапно той.

– Как, сър?

– Някои могат да ядат колкото си щат, а други гладуват и никой не им протяга ръка.

– Така е – отвърна Джек.

– А защо? … Това не е правилно.

– Аха!

– Не е честно. – Изведнъж гладната ярост го хвърли във философски разсъждения. – Джек, разбери, хората трябва да се различават от животните, аащото… те са хора, а не животни. – Бизнесменът се удиви от сложните си размишления: – Човекът е господар на природата и не бива да гладува… Той твори благата, храната, хвърчи във въздуха и достига дълбочините на океана…

– Жалко, но факт! – рече внезапно Джек и прекъсна потока на мислите му. Самият той се изразяваше лаконично, защото беше гладен.

Милионерът измъкна празни чекове, върху които трябваше да се сложи само подписът му, и каза:

– Давам хиляда долара за парче хляб!

– И аз давам.

Мистър Трелони прибра чековете в джоба си и рече вяло:

– Джек, мислиш ли, че ще издържим още четири дни?

– Вече ми е безразлично. Не мога нито да правя движения, нито да мисля.

– Значи си примирен?

– Да.

Милионерът неочаквано хвърли поглед върху мършавата фигура на прислужника си:

– Джек – рече с мъка той, – да се разберем като джентълмени.

– Не ви разбирам, сър! – отвърна с известно подозрение в гласа прислужникът.

Мистър Трелони направи усилие и седна на леглото.

– Джек, струва ми се, че след четиридесет и осем часа и двамата ще бъдем трупове… Особено ти.

– Защо тъкмо аз? – изправи се Джек.

– Ти вече нямаш сили и най-късно утре ще свършиш.

– Какво искате да кажете, сър? – Джек тревожно погледна към вратата.

– Ако наистина си верен слуга, както твърдиш…

– Нищо не твърдя!

– … ще се пожертвуваш за господаря си.

– Да не сте посмял! – рече Джек.

Той стъпи на крака, направи две стъпки и уплашено стисна тежкия стол:

– Ще се боря!… С вас пред смъртта сме равни!

– Джек – прошепна умолително мистър Трелони, – ти си ми служил вярно. Изпълни дълга си и сега. Някога те спасих от гладна смърт. Помниш ли като те приех на служба?… Сега е твой ред да ме спасиш.

– Не! – изкрещя мистър Пинсли. – Това го забранява и църквата, и цивилизацията!

– Кой ти гледа в такъв момент църквата и цивилизацията, Джек. Аз имам млада жена, която ме обича, солидно предприятие, което без мене ще пропадне… А ти си сам-самичък на този грешен свят.

– Сър Трелони, уверявам ви, че се лъжете по отношение на съпругата ви. Тя нито ви обича, нито ви е вярна!

– В такъв случай трябва да остана жив, за да ѝ отмъстя. Джек, помогни ми да извърша това благородно възмездие!

– Но как, сър?

– Ще те опека и ще те изям!

Джек отстъпи назад и хвана дръжката на вратата.

– Вие няма да сторите това! Ще се браня до последна капка кръв!

– Безполезно, Джек!

– Сега я разбирам напълно.

– Кого, Джек?

– Прогресивната преса, сър… Тя има право като нарича бизнесмените зверове и канибали!

– Видя ли?… Сега няма защо да се браниш.

Мистър Трелони направи крачка напред и разтвори пръстите на ръцете си. Джек пусна вратата и грабна една ваза с остри ръбове:

– Ще се браня!… Не забравяйте, че мършавите са по-издръжливи на глад. Аз имам тренинг.

Като изрече това, Джек Пинсли отвори с крак вратата и излезе навън. Бизнесменът невъзмутимо тръгна след него. През цялото време той непрекъснато му говореше за вярност към господаря. Джек повтаряше, че за един господар не е прилично да излиза навън по пижама. Най-после Джек спря и заяви, че ако мистър Трелони се приближи, ще счупи вазата в главата му. Решителният тон изненада бизнесмена.

– Значи – бунт!… Революция!

– Ще ви убия в момент на самоотбрана и ще лежа само шест месеца!

– И ще се оставиш да те гризе съвестта, така ли, Джек?

– А вас няма ли да ви гризе?

– Ти знаеш, че нямам съвест, Джек!… Хайде, да не ставаме смешни!…

На това място от диалога ненадейно се появи трети човек. Но трудно е да го наречем човек. Съществото, което приближи почти пълзешком, гледаше с безсилен, угасващ поглед. Косата му бе остригана ниско, а брадата му бе израсла обилно. Тя скриваше половината от голям стар белег, който започваше от носа и слизаше почти до адамовата ябълка, очертавайки красива, правилно извита дъга. На тялото му се клатушкаха мръсни, кални дрехи, а обущата му зееха като уста на туземски идоли. От непознатия лъхаше изтощение и слабост. Той имаше една единствена сила и тя се намирашз в дясната му ръка – модерен десетмилиметров „Броунинг” с автоматически

пълнител и усъвършенстван заглушител. Впрочем в тази дива планина от заглушителя нямаше и нужда.

– Дайте ми хляб или ще ви пречукам! – изръмжа окъсаното полуживотно. – Аз съм Бъди Скорбута. Вече съм осъден на смърт и нямам от какво да се боя.

– Нямаме хляб! – рече троснато мистър Трелони.

– Не държа да бъде непременно хляб. Може… месо, шоколад, консерви.. . Каквото се намери в хладилника.

– Нямаме нищо за ядене и умирам от глад – изохка бизнесменът.

– Нямате за ядене? – повторно изръмжа беглецът. – А знаете ли, че мога да ви нахраня с олово, ако продължавате да се шегувате?

– От шест дни не сме хапнали нищо – отвърна равнодушно милионерът.

– Моят господар иска да ме изяде! – оплака се мистър Пинсли. – Иска да ме изпече.

– Защо?

– Защото умираме от глад.

– И иска да ви изяде?

– Да.

Скорбута погледна дебелия бизнесмен, плю с отвращение и пълзешком потъна в гората.

– Видяхте ли, сър? И той се отврати от вас.

– Не ме интересува! Гладен съм!

– Вие не сте човек, а животно!

– Животно съм!

– Вие и вашите колеги сте животни!… Комунистите не напразно ще ви видят сметката!

– Аха-а-а! Заплашваш с комунизъм?

– Заплашвам, хайде де!

– За това ще отговаряш!

– Заплашвам в положение на самоотбрана.

– Значи ти си таен комунист!… Значи съм държал змия в пазвата си!…

Мистър Трелони пристъпи спокойно и решително към слугата си. Джек спокойно и решително направи крачка назад.

* * *

На десетия ден, когато колата на бизнесмена пристигна отново при хижата, шофьорът видя следната потресающа картина: господарят и слугата лежаха върху тревата, на два метра един от друг. Мистър Трелони шепнеше с последни сили: „Предай се, Джек!” – „Ела ме вземи!” – отвръщаше безсилно слугата, въобразявайки си, че все още стиска вазата в ръцете си. „Защо ми говориш на ти?” – шепнеше милионерът. „Гладът не признава учтивата форма!” – шепнеше Джек.

Шофьорът поклати учудено глава, свали палтото си и започна да пренася „труповете” в колата. Малко преди да запали мотора, той чу печален вой на непознато животно и изтръпна. Между дърветата се появи Бъди Скорбута, нарамил малко, крехко сърненце, пронизано от точен изстрел в главата.

– Имате ли кибрит? – запита учтиво беглецът.

– Заповядайте! – отвърна шофьорът и подаде запалката си. – Подарявам ви я!

Бъди Скорбута благодари и после добави:

– Ще опека тази сърничка. Тя ще ме спаси от гладна смърт. Вие знаете ли, че преди няколко дни на това място видях истински човекоядец? – той тръгна да си върви, но се обърна: – Уверявам ви! Истински човекоядец!. . .

Шофьорът се усмихна, махна ръка за сбогуване и даде ход на колата, за да върне човекоядеца в цивилизования свят.

ИСТОРИЯТА ЗА ОСТРОВ ТАНАНУКА

Нямам вкус към подобни островни истории, при това разказвани от втора ръка, особено като се вземе предвид, че на въпросната история липсва цялата първа част, но все пак ще се опитам да ви разкажа тази смешна драма. На мене ми я разказа един англичанин в Лондонската зоологическа градина. Двамата с него седнахме уморени в бюфета да пием чай. Той изпразни две чаши и съвсем внезапно се обърна към мене:

– Вие знаете ли историята за остров Тананука?

– Не – отвърнах аз съвсем учудено. И добавих от учтивост: – Изглежда, че е интересна.

– Твърде интересна, пък и поучителна. Аз си я спомням винаги, когато се заговори за приятелство между американци, англичани и французи, или пък когато започнат да превъзнасят Атлантическия пакт.

– Но защо искате да я разкажете тъкмо на мене?

– Защото изпитвам желание да разкажа най-после нещо на един съ׳зсем непознат човек.

– Тогава говорете. Аз ви слушам.

– Жалко, че на тази история липсва цялата първа част. Тя не е много важна, но човек с право се запитва по какъв начин един американец, един англичанин и един французин са попаднали в тази малка лодка сред океана. Може би някое корабокрушение или пък дявол знае какво… Но лодката блуждаела върху тихата повърхност на океана цяла седмица, носена от течението. Тримата нещастници били гладни, жадни и уморени. Мистър Денгби, англичанинът, изгубил хладнокръвието си, мосю Терие – французинът изгубил чувството си за хумор, а мистър Пристли – американецът, както трябва да се предполага, загубил нахалството си. Всички гледали безмълвно безкрайната шир на океана и очаквали на хоризонта да се появи някакво тъмно петънце, за да извикат едновременно: „Земя!” Най-после, на деветия ден, това петънце се появило, те го видяли и извикали с пълен глас: – Земя! И тогава мистър Денгби, англичанинът, възвърнал хладнокръвието си, мосю Терие, французинът, чувството си за хумор, а мистър Пристли, американецът, нахалството си.

Мистър Денгби казал: – Страшно ми се пие един силен чай.

Мосю Терие се усмихнал: – Има си хас това петънце да не излезе земя, а някой радиоапарат!

Мистър Пристли изръмжал: – Американските войници от нашата база на острова ще ни посрещнат и настанят прекрасно!

А в това време към тях се устремили няколко бързо плъзгащи се по водата туземски лодки. Скоро се очертали силуетите на двадесетина чернокожи. Едната половина от тях стискала веслата, а другата половина насочвала към нещастниците стрели, по всяка вероятност намазани с отрова. Лодките наобиколили белите и настъпило неловко мълчание.

– Как се казва този остров? – нарушил мълчанието мистър Пристли – американецът.

– Тананука! – отвърнал един от туземците.

– Тананука! – зарадвал се мосю Терие – французинът. – Това е старо френско владение!… Господа, все едно че сте в моя дом!

– Имате грешка! – обадил се и мистър Денгби – англичанинът. – От 1844 година остров Тананука принадлежи на Британската империя! Не си ли спомняте как ви изтласкахме от него след един хубав пердах?… Тук разработихме оловни мини.

– Тананука е френско владение! – настоял французинът.

– Тихо! – изревал американецът. – Защо се карате за нещо, което скоро ще бъде притежание на Съединените щати… Ако продължавате да говорите в този дух, ще ви наплескам пред тези черни джентълмени! – И едва сега се обърнал към туземците, които наблюдавали всичко с детинско любопитство: – Момчета, пригответе ни нещо хубаво за ядене, пригответе банята и ни застелете меки легла! Имаме намерение да спим двадесет и четири часа без прекъсване. Ще пръсна тиквата на всеки от вас, който се осмели да ни събуди по-рано!

Половин час след изричането на тези думи тримата бели се озовали в центъра на туземското селище, привързани към три млади стройни палми. Йерархията била запазена: в средата – мистър Пристли – американецът, от дясната му страна – мистър Денгби – англичанинът, – и отляво – мосю Терие – французинът. Всичко се развивало по установения ритуал: в далечината думкали тамтами, зад гърбовете им ситнели тарамбуци. а около тях се извивал обреден дивашки танец. Тримата имали чувството, че се намират на пищен етнографски фестивал. По едно време танцуващите изчезнали, за да се появят отново, наредени във верига. Този път всеки от изпадналите в унес диваци носел на лицето си маска, а в ръката си запалена главня. Танануканците оставили главните пред пленниците си и изведнъж лумнал огън. Върху огъня се появил казанът и една гигантска дървена лъжица. Тогава ритмичното думкане секнало из един път, пеенето затихнало и наоколо се настанила пълна, наситена с напрежение тишина.

Туземците свалили маските си. Те наобиколили Своите жертви и напред излязъл главатарят им – висок, силен и млад, съвсем различен от всички традиционни главатари, които, както знаем от четивата, са винаги стари.

– Вярвам, че разбрахте вече какво ще стане по-нататък – казал той на чист английски език, много близък до този на Оксфордския университет. – Ние ще ви сварим в казана и щз ви изядем.

– Един културен дивак никога не би постъпил така – проплакал англичанинът. – Доколкото ми е известно, чавекоядството вече е изчезнало.

– Ние си имаме традиции – отвърнал дивакът. – Отдавна вече не сме канибали, но всяка година по веднъж ядем човешко месо, за да поддържаме традициите. От вас се научихме на традиции.

Мистър Денгби най-после се решил да зададе въпроса, който най-много го интересувал:

– Няма ли тук англичани?. . .

– Няма, мистър!… След като вашите съотечественици изгониха от острова французите, дойдоха много, но щом изчезна последната оловна жилка, изчезнаха и те.

– Мосю – рекъл мосю Терие, – аз съм французин. Имате ли нещо против мене?

– Французите донесоха на острова срамните болести и изнасяха черни танцьорки за вариететата.

Мистър Пристли, който смятал, че съвестта му е чиста поне в тази точка на света, се опитал да поспори:

– За мене е необяснимо това, което вършите. Знаете ли, че аз съм американец?

– Личи си – отвърнал вождът.

– Как си представяте тогава тази работа?… Защо съм привързан на тази палма?

– За да влезете в казана – усмихнал се дивакът.

– А по силата на каква логика?… Аз съм първият американец стъпил на вашия бряг. Следователно Америка не ви е причинила нищо. Вие имате сметки за разчистване само с моите колеги. Настоявам да ме освободите.

– Нищо не ни гарантира, че американците няма още утре да отнемат острова от англичаните! – отвърнал канибалът.

Мистър Пристли не отстъпил:

– Ако вие си имате традиции да ядете един път годишно човешко месо, защо не ядете ваши съотечественици, а палите огън само за бели. В това аз не виждам нищо друго, освен долнопробна расова дискриминация към белите. Не е ли обидно за вас и за цивилизацията това инкриминиране по наш адрес заради факта, че сме имали нещастието да се родим с бяла кожа?

– Ако искате да ви запушим устата, ей сега щз ви донесем няколко ваши вестници, където в снимки и текст се изнасят редица изстъпления върху негри от щата Джорджия!

Огънят се разпалил съвсем добре. В далечината отново призивно задумкали тамтамите. Този път ритъмът бил сменен. Сякаш се прздизвестявало, че ритуалът влиза в нова, съдбоносна фаза.

– Изяжте само колегите ми! – извикал внезапно мистър Пристли. – Аз мога да се откупя с долари!… Ако ме пуснете, ще асфалтирам всичките ви пътища!

– Нямаме пътища! – отвърнал вождът.

– Ще ви подаря един „Кадилак” и ще ви прекарам пътища! – продължавал да вика мистър Пристли. – Давам ви да изядете тези двамата.

– Кой сте вие, че ще ме подарявате да ме ядат! – извикал мосю Терие. – Не се намирате в щаба на НАТО!… Келеме такова!

– Парвеню такова! – извикал и мистър Денгби.

– Ние сме ви били и пак ще ви бием!… Простак такъв! Знаеш ли кой е авторът на „Джокондата“?

– На мене ли викате? – запитал мосю Терие.

– На този тъп американец викам!

– Защото ако се отнасяше до мене, щях да ви напомня много позорни страници от днешните ви изстъпления в Кения!

– А вие какво правите в Алжир бе, мерзавци!

И се започнала една нечувана караница между тримата, които в момента представлявали бялата раса на този остров.

Главатарят на канибалите послушал още малко и извикал:

– Всички в казана!… Това не може да се понася!…

* * *

Непознатият англичанин, който ми разказваше всичко това, млъкна изнгднъж и добави:

– Това е историята за остров Тананука. – И като се изправи, той плати двата си чая. – Отивам да разгледам зебрите.

Аз също си платих и се отправих към жирафите. До вечерта непрекъснато мислих за тази история. Преди всичко се питах: откъде-накъде да ми я разкаже тъкмо англичанин? Питах се: щом като тримата са били изядени, кой е разказал всички тези подробности? И колкото понече въпроси си задавах, толкова идвах до заключението, че историята за остров Тананука е измислена. Но трябва да се признае, че е твърде поучителна.

Затова я разказвам на вас. Може би вие, като изходите от нейната правдоподобност, ще дойдете до заключение, че историята е напълно достоверна.


        Най ранните му публикации са във в-к „Бургазки Фаръ“ в годините 1939–1945, намерени в Националната библиотека в София от изследователя на неговото творчество Юлиан Жилиев – литературен критик и преводач.
        Макар написани от ученик на възраст между 16 и 19 години, явно личат признаците на един силен талант, който още не познава добре правописа, но намира невероятни гледни точки и нюанси на описаните от него събития, впечатления и гледки!…
        За онези, които са любопитни ще бъде интересно преживяване.
 
бр. ? – НА КОТВА, 1941; .pdf linkлинк .doc    – бива го…
бр. 5857-5858 – РОПОТАМО, 5+6.06.1941; .pdf link link .doc  – бива го…
бр. 5861 – „ПЛАНЕТА“, 25.06.1941; .pdf link;  link .doc  – моряшки живот. Доста добро за 18 годишен писател…
бр. 5867, ТЕМИДА, 19.06.1941; .pdf link;  link .doc   – бива го…
бр. 5872, ДВЕТЕ НАПРЕД, 25.06.1941; .pdf link;  link .doc   – бива го.
бр. 5881 – ДЕБЮТ, 1941; .pdf link;  link .doc;  Чел е много Юго…
бр. 5883 – ГЕНКО ГЕНКОВ, 1941; .pdf link;  link .doc  – Художникът Генко Генков му е съученик. Добро!
бр. 5887 – БОРЮ, 1941; .pdf link;  link .doc; – влияние от Клетниците?…
бр. 5894 – В ТЪРСЕНЕ НА ТЕМА.pdf link;   23.07.1941; link .doc – не особено…
бр. 5898 – БУРГАЗ ЧЕТЕ, 1841; .pdf link;  link .doc – бива го…
бр. 5912+5922 – НЕОБИКНОВЕН ЖУРНАЛИСТ 1+2, 1941; .pdf link;  link .doc;   доста добро – само 2 епизода, а после забранено? Военна цензура?
бр. 5924 – НAЖЕЖЕН ПЯСЪК, 26.08.1941; .pdf link;  link .doc;  – средна работа…
бр. 5930 – ЦИГАНИТЕ, 03.09.1941; .pdf link;  link .doc – ако не бяха днешните цигани…
бр. 5957 – ДЪЖДОВНА ВЕЧЕР, 07.10.1941; .pdf link;  link .doc – чудесно!
бр. 6036 – ЗАБЕЛЕЖКА, 13.01.1942; .pdf link;  link .doc – малко претенциозно и неясно.
бр. 6127 – ИЗТОЧЕН ВЯТЪР, 06.05.1942; .pdf link;  link .doc – бива го, трагедии… френска литература…
бр. 6153 – МАЙСКА ВЕЧЕР, 09.06.1942; .pdf link;  link .doc – средна работа…
бр. 6161 – БУРГАЗКИ МИЛИОНЕРИ, 19.06.1942; .pdf link;  link .doc – първи стъпки в сатирата… :)))