“ ЛИСКО ЗАДАВА ВЪПРОСИ“ – откъс…

Posted: 04.06.2012 in Bulgarian literature, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, РОМАНИ, хумор

Предпоследната глава на книгата „Приключенията на Лиско по море“ :

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

ЛИСКО ЗАДАВА ВЪПРОСИ

Лиско избърса сълзите си и понеже му се плачеше още, направи опит да се усмихне. Така смяташе да прекъсне плача си. Отначало се получи нещо средно между усмивка и плач, а после всичко се превърна в чиста усмивка, украсена с лека влага по клепачите. Той се обърна и погледна пътечката. Тя се извиваше по скалите към хълма, провираше се между две дървета и отиваше към къщичката. Лиско вдигна краче и направи първата стъпка, но чу глас, който извика строго:

– Какво правиш тук?

– Нищо – отвърна по навик хлапето и бързо погледна към скалите.

Зад скалите се откриваше малко пясъчно заливче, но съвсем малко, широко три-четири скока. Върху пясъка лежеше изтеглена лодка. До лодката стърчеше висок човек с очила. Ръката му държеше четка. От четката капеше боя.

– Пак ли си избягал?

– А, не… Аз…

– Ела тук!

– Къде?

– Виж какво – на мен не минават. Знаеш много добре къде.

– Е, да, но исках да зная точно къде.

Лисичето заобиколи скалата и скочи на пясъка. Сега високият човек с очилата седеше на столче и боядисваше лодката. Панталоните и ризата му бяха изпоцапани. Лиско не можеше да види лицето му, застана зад гърба му и зачака. Понеже очилатият не се обърна, Лиско каза:

– Вече съм тук.

– Първо ми кажи защо напусна Тихата гора?

– Ами… аз…

– Обеща ли, че няма да бягаш?

– Обещах, но този път оставих бележка.

Едва сега очилатият се обърна и беглецът видя строгото му лице, прорязано от две бръчки, издаващи жестокост. Той се изправи и каза:

– Ела!

Лиско се стараеше да върви точно три крачки зад него. Изкачиха се по стръмния бряг и изведнъж се озоваха в равен двор с дървета, и беглецът вече можеше да разгледа къщичката. Стори му се малка, но щом се вмъкна под сянката на навеса, разбра, че тук е приятно. В двора стърчеше огромна ръждясала котва, съхнеше някаква рибарска мрежа, а над лятното огнище вреше нещо като супа. Човекът с очилата го въведе в хладна беседка с маса и столове. На масата лежеше съд с праскови. Щом видя прасковите, Лиско не пожела да отмести поглед от тях. Очилатият седна и запали цигара.

– И казваш, че си оставил бележка?

– Да.

Прасковите бяха големи и покрити с мъх.

– И веднага след това си тръгнал на път?

– Да.

Едната от тях беше добре узряла и особено жълта отляво, а отдясно тъмнееше.

– Баща ти не знае къде си, нали?

– Да.

Лиско се мъчеше да преброи плодовете, но все бъркаше и започваше отново по две причини: първо – погледът му се задържаше все върху най-голямата и второ – не можеше да брои, както трябва.

– Знаеш ли какво си направил?

– Да.

Тези праскови трябва да се изядат бавно, да им се усети сладостта и да не се допусне задавяне.

– Знаеш ли какво си глупаче?

– Да… Извинете, тези топки на масата какво представляват?

– Кои?

– Тези, в чинията.

– Праскови… А с какво дойде тук?

– Да… Значи на това нещо казват праскови?

– Ще ми кажеш ли как пристигна тук?

– Да… Ами прасковите ядат ли се?

– Кажи ми, докога ще бягаш от къщи да тревожиш всички?

– Да… Сладки ли са?

– Слушай, хлапако, само мен не можеш да изхитриш!… Знаеш ли кой съм аз?

– Има си хас!… И когато си искате си ги ядете, така ли?

– Аз съм твоят автор.

– Ами аз какво да направя, ако искам да изям една?

Авторът изви глава настрана и скри усмивката си, но не можа да я овладее и понеже имаше опасност да се издаде, закри лицето си с ръце.

– Искам да изям една от тия топки! – извика Лиско.

– Добре, изяж.

Хлапакът грабна две праскови и не знаеше от коя да почне. Поднасяше ту едната, ту другата към устата си. Авторът безмълвно върна по-малката на масата. Без да сваля поглед от нея, Лиско захапа другата.

– Искам още една!

– Добре.

Лиско изяде втората.

– Може ли да изям още една?

– Може.

Лиско изяде третата.

– А може ли още една, та да станат всичко две?

– Изяш всичките, хитрецо. Ще ти набера още.

– Има ли още?

– На дървото.

– Като свърша тези, ще ги разгледам.

Щом плодовете изчезнаха от чинията, Лиско погледна корема си, погали го и едва пое дъх.

– Знаете ли какво?… Прасковите на дървото не ме интересуват.

– Защо яде толкова?

– От приятелски чувства към Мони. Като си помислих, че той няма да си хапне, рекох: една ще изям за мене, една за него, една за мене, една за него… Нека си хапне и той.

– А защо не слушаше, когато ти говорех?

– Извинете, но когато съм гладен, не умея да слушам. Нямам опит.

– Какво да те правя сега?

– Не знам.

– Кажи какво да те правя?

– Не знам.

– Чуваш ли какво те питам?

– Не съм дошъл да ме питате, а да питам – извика Лиско. – Аз ще задавам въпроси.

– Виж го ти!… – Авторът загаси цигарата си.

– Да се разберем – продължи Лиско. – Минах да видя как изглеждате и да ви задам няколко въпроса. Затуй съм тръгнал. Мокси ме чака на Хълма на медените сокове. Ще си вървим.

– Какво ще питаш? Всичко е ясно.

– Не е толкоз ясно. Знаете ли колко мъчно ми стана, когато ми подхвърлят, че приличам на Мечо Пух?

Авторът се изправи и започна да се разхожда. Приближи се до чешмата, която капеше, и я затвори.

– Кой ти подхвърля?

– Някои от читателите.

– В известно отношение приличаш – съгласи се авторът.

– Знаете ли колко е досадно да приличаш на друг?… Кой е този мечо?

– Той е герой на един мил и уважаван от мен писател – отвърна авторът. – Може би си приличате. Все пак ти си нещо друго. Неговият Пух ни забавлява, а ти се бориш и ставаш причина да победи доброто.

– Тъжно ми е, че приличам на някой, искам този някой да прилича на мен.

– Знаеш ли колко много искаш?… Въпреки това, трябва да се гордееш. В теб има нещо хубаво и добро, някой може да те обикне и хареса.

– Тогава защо ми се карате?

– Трябва да стоиш в къщи. Децата не излизат без разрешение.

– А защо ни разделихте с Мони?

– Знаеш защо. И му го каза.

– Вие сте жесток!…

– Зададе ли си въпросите?

– Пъдите ли ме?

– Татко и мама те търсят.

– Но аз имам още въпроси… Защо накарахте момчето с бледото лице да страда? Защо медузите са толкоз отвратителни същества? Защо причинихте мъка на Мечтателя?

– Хлапенце – усмихна се авторът, – помисли и намери отговорите сам.

Лиско се почеса по челото, помълча и каза:

– Страшни сте вие, възрастните!… Говорите ни каквото си щете… Добре, а защо светлината блести най-добре върху гърбовете на делфините?

– И тук си отговори сам.

– А как попадна Синята акула в Черно море? Тя не помни нищо от момента, в който са я…

– Предполагам, че са я харпунирали с малка стреличка, намазана със силно приспивателно средство. Акулата е заспала и са я вдигнали на кораба с мрежа. Понякога ми се струва, че са я изсипали тук с научна цел, или пък това са извършили заинтересовани хора, които не могат да се примирят с факта, че туй море с обширни плажове без опасни акули ще стане любимо на туристите.

– Аха! – удиви се Лиско.

– Без „аха”!… Защото те познавам и ми е известно, че отговаряш тъй, когато нещо не ти е ясно… Татко и мама те чакат.

– Вие защо живеете тук?

– Къде!?

– Далеч от хората.

– Дошъл съм на спокойствие.

– Така ли правят писателите?

– Някои.

– Много ли е модерно?

– Не е твоя работа.

– А кое е моя работа?

– Да се върнеш в Тихата гора.

– Интересен сте. Искате да върша само това, което ми кажете. Нямам ли право на самостоятелност?

– Когато пораснеш – да.

– Не искам да порасна.

– Защо?

– Струва ми се, че ще е най-добре да си остана винаги малък.

– Да не чувам такива думи!…

– Май че заобиколихте въпроса. Аз искам да бъда самостоятелен.

– Искаш, но не може. Героите правят и мислят това, което им кажат авторите.

– Охооо!

– Какво?

– Не е честно.

– А честно ли е да бягаш от дома?

– Знаете къде да ударите. А бе аз хубаво съм се зарекъл да не споря с възрастни, ама…

– Така те искам.

– Е – въздъхна Лиско, – тогава обещавам и да порасна.

– Сега ми харесваш.

Авторът взе Лиско в ръцете си, вдигна го и го целуна. После го въведе в къщичката си. Показа му пишещата машина, книгите, леглото, запозна го с всички интересни предмети, които морето бе изхвърляло от години насам по брега и които бе събирал, а накрая му посочи стената с портретите.

– Това са те – рече авторът.

– Значи, това са те? – удиви се Лиско. – А кои са те?

– Големите.

– Тези ли са големите? Не личи, че са големи.

– Това са най-големите писатели.

Лиско подсвирна. Ставало дума за писатели.

– Значи, тези са най-големите?

– За мен са тези.

– А за другите не са ли големи?

– Всеки има право да избира писателите си, Лиско. Аз обичам тия.

Авторът отново взе лисичето в прегръдките си, спусна се по пътечката и вкара лодката във водата.

– Къде отиваме? – запита Лиско.

– Към Залива на Ленивия рак… Заминаваш!

– Трябва да изчакаме – рече Лиско.

Авторът пусна мотора и хвана руля:

– Какво да изчакаме?

– Да изсъхне боята.

– Пак ли хитруваш?

– Ще трябва да боядисвате отново.

– Един Лиско заслужава!

– Само вас не мога да изхитря – усмихна се лисичето и помилва с опашка носа на автора.

После се сгуши в скута на очилатия жесток човек н замърка от удоволствие.

 ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

ЛИСКО, ЧАКАЙ МАЛКО!…

Лодката и авторът се отдалечаваха и ставаха все по-малки, изчезваха във въздуха, водата и времето, тъй както чезнат много лодки и автори – безследно. Лиско им махаше за сбогом, докато разбра, че вече маха само на облаците, погледна за последен път морето отблизо и тръгна към Хълма на медените сокове…

Advertisements
Коментари
  1. Boris Aprilov каза:

    Сега, като препрочетох откъса, изведнаж се сетих, че трябва да поясня нещо: Такава къщичка на брега на морето няма и никога не е имало! Т.е. – пълно е с такива къщички, а сега вече и цели палати! – но те не са на Автора.

    Книгата е писана в един период, когато общината на гр. Мичурин – сега вече Царево, предостави на Ахото едно стандартно място*, което той би трябвало да си застрои в нам си къв срок. Но не го застрои, а само проектираше разни малки бунгала, защото никога нямаше достатъчно пари за строене.

    По едно време мястото му беше тихомълком отнето и къщичката остана да съществува само в края на този роман за Лиско.

    Целият свят, построен от Борис Априлов, е затворен в два кубически метра ръкописи и книги, снимки и карти на света, поставени в две бели ракли.

    За мен те са същински Остров на съкровищата, в който разкривам съкровище след съкровище… Уви! Ценността им е различна за различните хора – и гледам, мнооого малко от тях се стараят да ги придобият!…

    Но все пак ще продължавам – като си шепна тихо: И все пак тя се върти!

    Признателната,

    Дъщеря!…

    тандартно място: не помня точно колко голямо можеше да бъде мястото, което Човек имаше право да притежава, за да си построи някаква виличка, или друга постройка. Може би около 600 кв. м. А основата на къщичката трябваше да не надвишава 60 кв. м. И не повече от 2 етажа, бе не помня точно, но беше точно толкова, колкото да ти напомня завинаги, че нямаш право на лични желания… А може би да е било мъдро? – като гледам личните желания на някои хора сега…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s