С „Чайка“ до Ропотамо… – записки в тетрадка.

Posted: 10.06.2012 in Bulgarian literature

Тези сканирани ръкописни листа са черновата на нещо като роман или дълга повест, препечатана после със заглавие „Слънчеви дни” и „Бягството” – или поне много се приличат!…
 .             В „тетрадката” с ръкописа на ръка все още е писано с „ъ” в края на думите и останалите по-късно изчезнали букви. Аз няма да спазвам този правопис, но ще оставя правописните грешки на СЪВСЕМ младия писател. Проучвам въпроса. (Д.В.)
.               2 дни по-късно: Сега, след като преписах и прочетох текста, мога да кажа, че е писан още преди Джавката да завърши гимназия. По-късно на два пъти е подхващал темата – сбиването, Елена, банския костюм, яхтичката „Чайка“ – но е развивал сюжета в съвсем различна посока, докато явно началото на войната и казармата са прекъснали опитите му да напише първия си роман… 

* Страница първа от бележника с текста е всъщност ВТОРА от историята:

…но ръката ми разцепи въздуха и втория удар на противника падна някъде около врата ми. След това започна градушка от юмруци. Беше ясно. Другият искаше да ме порази с бързината си. Аз отстъпвах и не успявах винаги да се отбранявам сполучливо. Чувствах кръвта върху единствената риза. Само една дума, едно признание, че съм победен и ще свърши. Но ето, най-после и моя прословут удар. Това е удар на новак, който проведен от по-здрава ръка можеше да поразява. Изпънах ръката си, замахнах добре назад и пратих удара между брадичката и шията. Беше доста силен. Ръката ми, закоравяла от гребането, в края на това хубаво лято падна като чук. Шумът приличаше на плясък, на счупване. Съученикът ми се хвана за брадичката, а с едната ръка се приготви за предпазване, като наведе главата си. Можех да удрям докато го съборя. Болката в устната ме подканяше за това, но тогава бях точно в оная възраст, когато у човека назрява чувството за честната борба и достоинството. Почти забравих за другия. Наведох се до водата и започнах да се мия. Сякаш нещо бе разкъсано. Солената вода причиняваше болезнени щипвания. При това ме наболяваше тила и под лявото си око сигурно имах синьо петно.

И днес още помня тези важни сцени от ученическите си години, когато се прибирах в къщи с белези от сбиване или някои по-значителни рани. Юмайка ми ахваше болезнено и в лицето ѝ заедно с бликналия яд към мен полазваше болката при мисълта, че никога не ще стана сериозен и примерен. Тогава се свиваше и моето сърце. Сега вече зная, че нейната болка беше раждана от егоистичното чувство, което притежава всяка майка: един ден да се гордее със сина си – сега смятам такива майки за ограничени. Баща ми чувстваше повече моята болка. Не мога да не призная това, но него пък обвинявам в липса на героизъм.

Така, като слагам до късно студени компреси на устните си, аз примирах от болка и слушах зловещото сумтене на комарните ята вън зад телената мрежа на моя прозорец. После заспивах на няколко пъти, но съня приличаше повече на унес. Помня, че ми се присъни окървавената риза. О, това беше единствената ми хубава риза. Какво ли ще загубя още заради твърдоглавото си постоянство на политическите убеждения?

2.

Сутринта ме посети Динко*. Говорех трудно и едва успях да му опиша цялата битка. Причината я знаеше, защото и той присъстваше на остротите, които си разменихме с политическия съперник.

С Динко ни свързваше най-неподкупното приятелство. Бяхме станали неразделни. Той изслушваше внимателно разказа ми и се усмихваше с хубавите си черни очи. Трябва да съм бил доста смешен, с подути разцепени устни, които фъфлят, а и в цялата ми постъпка въобще имаше нещо гротескно. Каква по-неблагодарна съдба. Един рицарски двубой да завърши по такъв начин и като резултат, смешно деформиране на устата. Колко жалко беше синьото петно под окото!

Казах на приятеля си, че до три дни не ще мръдна от дома. Настанихме се в  оскъдната сянка на дворната ни градин.

Динко беше умен. Аз явно признавах предимството му в това отношение, колкото и лошо да говори за мене това. Беше тежък, дори мързелив и гледаше отвисоко на живота. Единствен син на богати родители, свикнал да притежава всичко, от малък с повече от възприетото пари в джоба. Ние, неговите приятели, мечтаехме да притежаваме разнообразните му костюми, ризи и обуща, а всеки от нас носеше по някоя връзка от неговия гардероб, докато той мечтаеше за един внушителен „Пакард”. Като малък проявил странно влечение към рисуването и направил поразяващо хубави картини, но после всичко угаснало. Тоя мързел и това странно отношение към живота пратиха всичко по дяволите.– Няма нищо по-лпшо отедин посредствен творец.

Навикнах да не искам мнението му за моите репортажи, които все по-често се появяваха във вестниците. Отзивите му не бяха особено насърчителни.

Но ние, колкото и противоположни темпераменти да бяхме, проявихме завидно разбирателство и родихме най-красивото си приятелство, за което сега си спомням с гордост.

Динко можеше да говори за изкуството и в тая насока пречупваше всичко през своя остър ум. Отлично владееше английския. Като ученик в колежа с много малко труд беше един от първите ученици. Добре запознат с английската литература, той ми стана учител и всяка ваканция обогатяваше знанията ми с много новости в тая област. О, колко добър критик беше той на българските писатели. Той познаваше отлично родната литература, затова му даваха да говори за Дикенс, за Шекспир и Моъм.

Двамата никога не се чувствахме добре в голямата си приятелска компания, затова пък нямаше нищо по-красиво от нашите дълги приятелски разговори. Тогава мечтаехме много. Разпалвахме копнежите си по скитничество и крояхме планове за едно разнообразно бъдеще, което да протече на други паралели и под друго небе.

Разбира се, Америка беше обетованата страна на нашите сънища. Но Америка само мечта ли беше? За За Динко е само обикновена реалност.

Към обед изсвири Жоро и Милко, след това пристигна Мирко. Това значеше край на сериозните ни разговори.

При моя вид те не можаха да сдържат смеха си. Страшно съжалих задето снощи дадох първия удар. Това ще остане като добър урок. Никога никому да не давам първия удар.

*Диню Ходулов – съученик и син на производител на вина от Бургас. По-късно се пресели в София и дълго ни навестяваше, но баща ми вече се срамуваше от него, защото беше тежък алкохолик и ако го поканехме у дома – не излизаше с часове – чак докато свършеше алкохола. Има син на моята възраст, но не зная съдбата му по-нататък. 

3.

Най-после решихме да стегнем „Чайка”. Напоследък тя пропущаше много вода, а хубавата ѝ боя беше опадала някъде и беше доста ни се стори замърсена. Донесохме я в двора на Матюви и обърнахме красивия ѝ корем към небето. Всеки се залови за работа. Донесохме смола, кълчища, дървени чукове, подбивки, бензинова лампа, безир и боя. Васко се зае да пере платната и перденцата, които висяха на предните прозорчета на кабината. Пмня, че този ден и Динко се зае да работи. Той стилизира и изработи нови букви за името, които после изрязахме от бронзови пластинки.

Но трябваше да се сложи още и кил. Искахме да осигурим „Чайка” срещу най-лошата буря. Беше нужно олово и само аз знаех къде ще намерим.

Вечерта двама души се вмъкнахме в навеса на един склад за дървен материал. Това беше подвиг, защото оловото беше откраднато след като събудиха пазача. Той се развикал и трябвало а му запушат устата. Горкият дядо Никодим. После той ми разказа тая преживелица като най-ужасния случай в живота си. Аз се усмихвах. Впрочем тази случка можеше да има и лоши последици. Ако при вика на пазача прибегнеха няколко души и ако приятелите ми бяха заловени, целия тръст около „Чайка” щеше да има големи неприятности. Кой беше в състояние да увери властта, че сме отишли да вземем захвърлените отдавна там парчета олово, за да направим яхтата си по-устойчива?

„Чайка” заприлича на кокетка. Рамките на прозорчетата бяха боядисани в червено. Цялата тя блестеше в своята бяла гланцова премяна. Килът беше уголемен, а вътрешността на кабината доби приятен вид. Пак оставихме двете противоположни пейки, които се употребяваха и като легла, но върху тях Васко направи нещо като тапицерии. Донесохме нови одеала и обли пухени възглавници. Другите нововъведения бяха подвижната маса и библиотечката. Така уредена кабината можеше да побере осем насядали един до друг пътници, а четирима души можеха да нощуват, като двамата си постелеха на пода, където през деня беше подвижната маса. На една от стените боцманът закачи портрета на Джек Лондон. Но зелената кабина блесна истински, когато на срещуположната стена блесна снимката на Елена.

На брега „Чайка” престоя цяло денонощие. Тук удължихме мачтата, мамизахме платната и извършихме последното сетното потягане. Привечер, когато последните слънчеви лъчи трепнаха върху мачтите на гемиите, тя влезе във водта прекрасно бяла. Някой каза: – Приличала на гларус! Но аз побързах да го поправя. Защото лодката ни имаше изящна линия ипритежаваше грацията на легнала върху водата чайка.

4.

Наближаваше края на август. Дните сякаш придобиха друг цвят. Морето беше повечето пъти зелено, развълнувано и непрестанно изхвърляше трева. Горе облаците станаха по-често явление и духаше силен вятър.  Телата на плажа бяха много потъмняли.

Аз обичам страшно много тези августовски дни, които са пълни с носталгия по изтичащото лято. Но сега те не представляваха само края на лятото От много месеци насам мирът дишаше с похабени гърди. Идваше нещо грамадно, непознато за нас, младите.

Всички очаквахме войната. Дори бяхме малко нетърпеливи. Животът ни се струваше скучен, еднообразен и желаехме нещо динамично. Тревожните предавания на радиото ни радваха много. И тогава, когато седяхме в лунната светлина на оная августовска вечер, аз и моите приятели говорехме само за войната. Ние седяхме малко настрани и не обръщахме внимание на хората, които бръмчаха в алеите. Понякога от казиното като заблудени ята долитаха звуците на летния оркестър.

Да, тогава всичко беше много красиво.

– Войната ще бъде светкавична. Ще има генерално разчистване на сметки. Тогава животът ще започне отново.

Коста обичаше да се изказва силно и никога не биваше оригинален. Винаги предизвикваше смях.

– Започни поне да се бръснеш, че тогава говори за политика – удари го Матю, който почти всякога мълчеше и вземаше думата само при разговор за кроул и плувни рекорди.

Разговорът ни за войната небеше много дълбок и сега пет години след тая вечер мога да кажа колко малко верни думи сме си говорили. Само като си спомня моя ентусиазъм при нейното обявяване!…

5.

– Кога ще се върне тя?

– Утре.

– Значи ще направим много мечтаната разходка с „Чайка”?

– Да, – казах аз.

Динко стана и аз го видях изрязан на синьото небе, напръскано с малки весели облачета. Видях тъмното му тяло и облите месести рамене. „Колко много сила в това лениво тяло” – помислих си тогава.

Ние сякаш бяхме сами на плажа. Духаше силния вятър и ръсеше  песъчинки в лицата ни.

– Защо ставаш, седни!

– Напълниха ми се очите.

– Искаш ли да влезем във водата?

Вместо отговор, той затърси „Чайка” в развълнуваното море, където се люлееха няколко други платноходки.

Знаех какво значи това. Ще отидем до яхтата с плаване. Най-после я видяхме. Лесно се разпознаваше хубавата ѝ линия сред другите яхти.

Винаги обичам да плавам срещу вълните. Има нещо много красиво втова, да си върху гребена или пък в скута на вълната, заградени от всякъде с вода и само горе синъо парче небе. Това бяха най-любимите ми мигове. Аз плавах малко по-бързо и винаги ме следваше изотзад, напредвайки без да вади ръцете си от водата. Укорявах го за това плаване, което е патент само на жените, но той не ме слушаше. О, колко противен ми ставаше тогава този заклет консерватор!

В яхтата ни посрещнаха недружелюбно. Беше ясно. Ние пречехме.

Върху кабината лежеше Мирко с някакво непознато и много добре обагрено от слънцето момиче. До руля лежеше Коста с една прилична на котенце блондинка. Те бяха отлична двойка. Коста, макар и малък на години, беше грамаден, дори малко пълен, мило рус и хубав като модерен морски бог. Пред него тя беше миниатюрна жена. Но двамата бяха руси, имаха еднакъв тен и двамата бяха почти деца. Яхтата ги люлееше приспивно. Без друго те чакаха с нетърпение да ги оставим, за да се нацелуват.

Скочихме в морето, като проклехме днешния шанс на двамата си приятели. Аз скочих така, че с краката си пръснах струя вода върху затоплените им тела. После видях как скочиха? Правите коси на Мирковата глава.

– Тапир!

Само се засмях и подбрах нова струя в дланта си, но нито капка не падна върху тях.

6. Ясно, че Елена ме разглежда. Тя търси да намери някаква промяна у мен през тия петнадесет дни. Естествено, сега съм по-тъмен, чувствам се напълнял и ученическата ми коса е малко по-голяма.

– Ти си много хубав!

Знаех, че нямам завиден външен вид и че Елена не ме обича заради някаква рядка красота, а просто защото бях първия, защото може би бях забавен, или просто защото успяхме да се разберем. Напоследък тя все повече заповтаря, че съм хубав. Наистина, забелязах, че с възмъжаването си почнах да ставам търпим по отношение на външния си изглед, но по-вярното беше, че тя ме идеализираше и ме гледаше през очите на обичта.

– Защо отне петнадесет дни от това хубаво лято?

– О, Божидар! За първи път ли ти казвам, че ме накараха да замина? Нали ти писах и в писмата си.

Спомних си тези хубави дълги писма, признах, че е скучала. Те бяха в кутията ми у дома. Първите любовни писма на Елена. Колко искрено и мило пишеше тя. Каква честна мисъл!

Аз ѝ подарих този бански костюм. Той ѝ стои прекрасно. Тази комбинация с прекрасните влудяващо красивите ѝ керемиденобляскави рамене и хубавия малко плещест гръб се допълваха странно с кобалтовосиния цвят на материята. Аз я разглеждам. Това е тънко, прилично на струна тяло. Сега Както седи до мен с подгънати колене и сключени върху тях ръце, тялото трупът е извит като дъга и прешлените на гръбнака се очертават доста ясно. Главата е изправена и гледа хоризонта. Косите са отпуснати назад, прави и само накрая малко завити и те ми напомнят а ла Грета Гарбо.

Чувствам гордост, че притежавам това момиче!

В този момент Елена прилича на изящна керамика.

Чувствам гордост, че притежавам това момиче.

Днес ѝ готвя изненада. Колко хубаво направих, че не ѝ писах за ремонта на „Чайка”. Ще мога ли някога да ѝ поръчам хубава нова яхта и да сложа нейното име? Във всеки случай, финансиите ми страшно рухнаха, когато ѝ купих банския костюм.

На плажа никога не мога да остана само с Елена. Ето ги пак инквизиторите. Вървят пръснато и подскачат върху горещия пясък – Коста, Мирко, Матю и Жоро. С тях са половинките им. Значи компанията е увеличена Соня и Федя са приятелки на Елена – те са прекрасни момичета. Ами другите? Другите две бяха приятелките на Коста и Мирко – новите познайници, които след малко ще бъдат кръстени.

Всички отидохме на мостика. От тук разстоянието до закотвената „Чайка” беше само няколко метра.

Тук Елена спря и стисна силно ръката ми.

– Виж „Чайка”! О, това е много красива лодка!

Елена се Радваше се като дете.

И тогава изпълнихме традицията. Новите ни приятелки не усетиха кога изхвръкнаха през перилата. „Котенцето” падна лошо, но когато изскочи съжали само за косите си, които много рядко мокрила. Всички наскочиха във водата. Морето закипя. Аз останах горе и гледах как размахват кафявите си ръце към яхтата. Още малко гледах младите си приятели, после необичайно тихия ден от късното лято, който ми напомняшеи за училището, но никак не зная как ми хрумна за войната. „Ще има война” си казах аз и скочих в топлото море.

7.

Снишавай се!

Бързо скочих и легнах в дъното на яхтата, където се бяха свили другите. Предупреждението на боцмана дойде на време. Над главите ни, като грамадно крило на птица профуча платното и се отпусна безпомощно по посока на вятъра. Пред нас се отвори заливчето и лъсна устието на реката.

Сваляй кливера!

Мирко скочи на носовата част. „Чайка” се заклати и забави хода си.

В заливчето имаше идеално затишие и трябваше да се гребе. Двама хванаха веслата. Ние зяпнахме пред гледката, която ни се откри.

– Ропотамо! Това ли е Ропотамо?

– Да, госпожице. Един чаровен тропически кът, захвърлен на нашето крайбрежие.

Минахме край сенчести покои, където водата е сякаш заспала под дърветата, после се разкри пясъчна пустиня, осеяна с дюни. Често се откриваше по някоя спокойна тръстикова шир. Наоколо гъмжеше от живот. Прехвъркват патици, двойка щъркели крачат като дипломати, в клоните крещи сойка, а горе един блатен орел реже синевата.

Цели мрежи от чудни увивни растения висят над водата, диви бръшляни, лози и трънливи къпини са опасали високи дървета.

Следобедното слънце плъзна лъчите си върху голите ни гърбове. Ние все по-често се сменяме на веслата.

Още няколко загребвания и сме на суша.

На малкото кейче наскачахме дванадесет души. Всички бяхме доволни от хода на „Чайка” и благодарихме почти гласно за удобните ветрове. Опнахме палатката, като не оставихме нити една дупка за комарите. Вечерта приятелките, които щяха да спят вътре, ще спуснат пред входа креп.

Запали се огън. Продуктите, които подлежаха на разваляне, бяха потопени в студеното изворче. Федя се зае със салатите. Соня беше отличната ни готвачка. Скоро чухме гласа на тигана инаоколо плувна мириса на пържена сланина. Някой нагласи грамофона и и ритъма на негърската музика се понесе над дюните. Матю и Мирко започнаха да пригласят. Девствеността на относителната природна тишина бе нарушена. „Белите са тук!” – както пишеше в романите на Рид и Купер.

Споменах тези имена, защотокогато отивахме сред природата, ние променяхме игрите си. Тогава Боцмана ставаше Червената карабина”,  аз – „Поразяващата ръка”, Мирко „Червения облак” и пр. Соня беше „Бялата жена”. Привечер седяхме около огъня и пушехме лулата на мира. Тогава разговорите се водеха в този дух:

– Дали брата Червения облак позволява да седна до него?

– Това ще удължи живота на червения облак.

– Видяхте ли наоколо следи от команчите?

– Когато огненото кълбо падаше за планините, видях дима на лагера им.

Обичахме да импровизираме сцени с отвличането на Бялата жена, скалпиране и странни индийски игри около огъня.

Особено празнично ставаше гостуването ни на Ропотамо, ако случайно „Четириокия” беше наблизо. Четириокия викахме на Бай Игната, който носеше очила и водеше много странен скитнически живот. Отпреди двадесетина години той изоставил цивилизования свят и живее в тръстикова колиба на около четири килокметра от тук. Занимава се изключително с лов и риболов. Той знаеше къде могат да се намерят сърни, диви прасета, вълчи дупки с малки вълчета или пък зайци. В примитивния му живот имаше нещо траперско, романтично и авантюристично.

Ето защо Боцмана от време навреме се качваше на близката дюна и изсвирваше силно с уста. В привечерния покой сигналът се чуваше много надалеч.

Грамофонът разливаше сладка модерна мелодия и другите танцуваха. Огънят издигаше високо езици и в лунната нощ искрите му ставаха сини. Лунният път беше легнал точно пред нас върху огледалната повърхност на реката.Понякога скачаха рибки и плясъка им прозвучаваше сладко сред монотонния хор на жабите.

Очите на Елена имаха странен блясък. Незабелязано двамата се оттеглихме в подножието на една грамадна дюна, от където приятелите ни не можеха да ни видят. Обгърнах тъмното ѝ тяло, което трепна едва забележимо и трябваше да го погаля с дланта си.

––––––-

Никога смъртта не е добре дошла. Сега не желаеш да умреш, защото обичаш.Мислиш, че щом остарееш смъртта ще стане безпредметна, но ще видиш, че и тогава ще ти се случи  нещо друго, което ще те кара да съжаляваш.

Ат. Джавков

(Предполагаема датировка на текста: около 1938-1939 г. – още ученик.)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s