„ТРАВЕРСТАУН“ – по-ранен ръкопис…

Posted: 11.06.2012 in Bulgarian literature

За вариантите му – и други… http://bit.ly/Ltcf0n
 
борис
априлов

ТРАВЕРСТАУН

недовършен роман

/1985, Созопол/

1.

Нисък крив човек се приближи с куцукане към гемията, огледа я набързо отвън, натисна с пръст обшивката и остави на сандъка цяла кофа с боя.

– Зангадор!

Преди да извика още веднъж, куцукащият заобиколи старата бракма и я проучи отвсякъде. Вдигна клечка от пясъка, този път натисна с нея – страхуваше се, че дъските са наядени от червеи, Подритна едната, после втората подпора, сякаш се усъмни в надежността им. Две насмолени траверси подпираха „Св. Пантелеймон“ като патерици и го държаха изправен върху сухата грешна земя.

– Зангадор!

Нещо в търбуха на гемията изръмжа, на палубата излезе червенокос герой с брезентов панталон и полузатворени очи. Той се показа само с едната си половина, другата му половина май все още спеше на койката.

– Ето!

– Какво?

– Боядисай я най–после, не виждаш ли – гние. Боядисай я отвън и отвътре, кубрика кой знае на какво прилича.

– Добре, бай Артин, ще боядисам. – Закопча едно копче от панталона без да има защо. – Ще боядисам само да не ти счупя добрината, но кажи за кога? Знаеш, че заминавам.

– Дъската гние, разбираш ли?

– Готово, няма да се караме, макар че заминавам.

– Заминаваш! Десет години заминаваш! Удари му една четка, пък замини!

– Други ден се качвам на шведския и няма да ме видиш. Нито ти, нито другите… Но ще боядисам, обещавам да боядисам „светеца“. Тази четка хубава ли е?

– Хубава,

– Боята ще стигне ли?

– Колкото стигне. – Бай Артин погледна в кофата, дългият му нос се удължи още повече, сякаш искаше да прецени с него, но махна с ръка. – Ще взема още от корабите. Боядисай си къщата, Зангадоре, грехота е.

На бай Артин му се искаше да повиши тон, дори да се скара, но това не му се отдаде, беше добряк, не можеше да повишава тон. Само успя да тръгне рязко и от туй закуцука по–видимо.

Зангадора приседна и се загледа в кофата, после премести поглед върху четката, почеса се, опипа наболата си брада и отново се загледа в боята. Върху кирливата пясъчна ивица, към гемията, без да се пени, внимателно се плъзгаше помията на морето. Кротко се поклащаше счупено крило, окото на мъртвия гларус беше помръкнало. Зангадора прецени, че в момента няма повече от десет часът и се върна обратно на изтърбушения си дюшек. Шумовете не дразнеха стоманената му нервна система, свирките и пухтенето на маневрените локомотиви го приспиваха, а параходните сирени бяха славеите на живота му.

– Зангадор!

Сега пък кой.

– Дойдох да те питам за „Димитър”. Ще я бутат ли на вода, няма ли да я бутат?… Полегнала е там и не мърда. Уж щяха да я бутат, а не я бутат.

– Ще я бутат.

– Отде знаеш?

– Виждаш, не е още за бракуване.

– Вече трета година е на сухо. Вратата е изкъртена.

– Да беше само вратата.

– Смятам да се нанеса.

Зангадора обичаше да минава за мъж, който не се изненадва, но сега се взря в мътните очи на Моти. В случая не ставаше въпрос за обикновена изненада. Кой дявол беше пуснал мухата в кръглата глава на този здравеняк да зареже хотела на баща си, да задраска величествената си слава на американски моряк, за да се пресели на „борсата”?

– Пък ако ме изгонят – да ме изгонят.

– Прави квото щеш. На мен ми предстои пътуване.

– Нататък ли?

– Татък.

– В „Димитър” спи ли някой?

– Чат–пат.

Зангадора забеляза, че Моти не е някогашният Моти – стори му се овехтял и подритнат, а сандалите му – направо трагедия.

Туй беше вече истинска новина и се равняваше на сензация, след такова сътресение квартирантът на „Св. Пантелеймон” надали можеше да си доспи като хората. Той награби кърпата, тържествено нагази в морето, огледа по навик отсрещните очертания на Залива, хвърли поглед и наляво – да не би някой параход снощи да се е промушил в пристанището без негово знание – изплакна лицето си, зададе си въпроса сега ли да се обръсне или привечер, на което си отговори: привечер, и още по–тържествено се покачи обратно на палубата. Там се избърса, мерна за миг квартала си и изрече:

– Хубаво! Животът е хубав! Където и да погледнеш – хубаво! Какво не ви харесва от живота бе, маймуни? Погледнете колко е хубаво!…

Нито една цигара обаче.

За всеки случай Зангадора се озърна, когато нахлузваше фланелката потърси повторно, напразно – пукнат фас. Оправи якичката, тя закри част от могъщия му бронзов врат. Пак се озърна – нищо, само въпросният гол дюшек и някои дребулии на много мизерно равнище. Обу се на палубата, старателно лъсна тежките си зимни обуща, а те никак, ама никак не подхождаха на лятната му униформа. Гладен, жаден, светът можеше да се продъни, но обущата на Зангадора бяха винаги лъснати и на всяка цена лустросани.

Беше началото на юни, шапката стоеше още на главата му, велика шапка от норвежкия търговски флот, и щеше да слезе от главата му на 22 юни, началото на астрономическото лято. Така твърдеше наляво и дясно Зангадора, в туй искаше да увери аудиторията, но почти никой не му вярваше, квартирантът на „Св. Пантелеймон” си нямаше и представа от дати, както не му вярваха, например, че ще замине за Хавайските острови; тази песен той подхващаше всяка пролет и есен – казват, тогава побеснявала скитническата кръв на скитниците,

– Пак ли си тук? – учуди се Зангадора. Момчето стоеше търпеливо до сандъка с боята и четката, в ученическата си куртка: бледо, грозновато. Знаеше, че не е на мястото си в туй блато от парцали и отчаяние, но стърчеше до гемията и чакаше. – Не разбирам какво искаш от мен. Баща ти знае ли, че си тук?

– Няма значение.

– И какво?

– Нищо,

– Дошъл си да ме гледаш. Виж ме, позяпай ме, след няколко дни заминавам. – Смущението на момчето се разсейваше за сметка на възхищението. – Как се казваш, все забравям да те питам.

– Борис*.

– Нали продаваш цигари в оная будка?

Момчето кимна.

– Пушиш ли?

– Не.

– Умирам за една цигара, за фас, за нещо, което произвежда дим. Разбра ли? Друг път като идваш насам ще носиш една цигара.

Момчето го изчака да слезе по стълбичкзта и го разгледа, от обущата до шапката. Тръгна след него. Отдалеч се радваше на походката му. Зангадора крачеше из квартала бавно, видимо нехайно и винаги отвръщаше с удоволствие на поздравите. Когато някой най–после му поднесе пакета си, Зангадора дълго избира най–вкусната цигара и благосклонно прие жеста да му я запалят.

Всеки ден, само че в по–късните часове, обикновено по обед, Зангадора минаваше през пустинята от пясък и пръст, див пелин и хиляди безстопанствени траверси. Тези траверси са били струпани преди години на това място за строеж на допълнителни релсови пътища до пристанищните кейове и Рибната борса. Добре, но някой се беше отказал от проекта си и сега насмолените дървени трупи, може да се каже, създаваха физиономията на „махалата”. От птичи полет ареала изглеждаше така: траверси, стари продънени гемии, траверси, полуизгнили лодки, пак траверси, десетина скапани, нескопосно сковани от дъски кейчета за гемии, циментовия кей на Рибната борса, пак траверси, пристанището с хамбарите и параходите, пак траверси, гарата на Бургас, траверси и пак траверси. Докато гемиите, лодките, пристанището и борсата образуваха вълшебното единство на махалата, траверсите потвърждаваха нейната достоверност. Дървените трупи привличаха не само бургаските бездомници, те спомогнаха на мястото да се превърне в обетованата земя за скитниците от цяла България. В безредните им купища несъмнено можеше да се скрие и грешния, и безгрешния, освен това всеки скитник, който искаше да влезе в диалог с благоприятните условия за живот, можеше да подреди сглобяемите елементи според вкуса и фантазията си.

Като крачеше по пътеката, Зангадора хвърляше по някой поглед на човешките отрепки, насядали пред пещерите си, да се греят на слънцето и почесват. Надарени с неограничено свободно време за днес, за утре, за други ден и до края на живота си, махаленците се радваха на завидното човешко благо да не бързат, никой никъде да не ги очаква, а и самите те да не очакват никого. Бронзовото лице, сините очи, бляскавата червеникава косичка под норвежката моряшка шапка, жълтата фланелка с къси ръкави, брезентовият моряшки колан с капсирани дупки, брезентовият моряшки панталон в благороден пясъчен тон и лъснатите – макар и зимни – обуща, превръщаха квартиранта на „Св. Пантелеймон” в бялата лилия на смрадливото тинесто блато.

* Борис: „обратен” псевдоним на автора, за този разказ: докато преди това си е сложил за писателски псевдоним името Борис Априлов – сега, за да подскаже, че пише за себе си някога – се нарича Борис, вместо Наско!…

2.

Една от патериците на „Димитър” се беше отместила, гемията лежеше килната настрана. Тази непрестижна поза на старата скитница придаваше известна маниерност на пейзажа, наоколо всичко останало стоеше също все малко настрана, все наклонено, готово да се предаде на разрухата сред избуялите бурени, които единствени създаваха впечатление за жизненост. Моти обходи най–близките „пещери” и все пак успя да събере трима помагачи. Единият пристигна с увиснала долна джука и с тежки неподвижни ръце, но другите асистираха благонадеждно. След един час крантата зае нормалното си положение върху дървените филета. С изправянето си „Димитър” сякаш счупи установения покой на природата. Моти струпа десетина траверси до левия борд, подреди ги, по така импровизираната стълба се изкачи на палубата. От палубата се спусна в хамбара. Долу се натъкна на сламеник. Измъкна го вън, обработи го, на първо време можеше да му върши работа, докато намери някой дюшек. Невзрачното име на гемията се отъждествяваше с нейния още по–невзрачен стопанин бай Димитър. Бай Димитър я беше купил на старо, кръстосваше с нея всичко–навсичко две години от южния бряг на Залива – до Бургас, накрая я извади за основен ремонт на мотора, а самият стопанин изчезна, вече три години не се весваше, сякаш я беше забравил. Впрочем, туй му се е сторило най–изгодното решение, таратайката пренасяше пясък, но се повреждаше всеки ден, тя направо похабяваше не само психиката, но и живота на собственика.

Моти сметна, че за днес е свършил прекалено много работа – проснатият да се нагрява на палубата сламеник го позова, излегна се върху него, пренебрегна неприятния му дъх на мухъл, плю на предубеждението, че преди него сламеникът е обслужвал какви ли не, скръсти ръце под главета си и се загледа в блясъка на Залива. Но тъй като в блясъка дълго не се случи нищо интересно, новият жител на махалата затвори очи, което означаваше, че в следващия миг Моти вече не чува дори грохота на пристанищните кранове.

3.

Към дванайсет часът Зангадора влезе в магазин „Торино” на Главната улица, единственото място, където той можеше да загуби самообладание. Най–напред го побъркваха етикетите на вината, коняците и мастиките, а после го замайваха миризмите на солените и пушените риби: филии от лакерда, качета с карагьоз, всички гръцки риби, аншуа от няколко световни фирми, испански и португалски рибни консерви със златни надписи, коралови палми и ветроходи с напълнени платна. По–нататък: чер хайвер, сьомга хайвер, разнообразни шаранови хайвери, забъркани по най–неочаквани начини и гарнирани с екстравагантни сушени подправки; купища чирузи, побелели от сол октоподи и накрая като капак на всичко – ъгъла за дегустиране с кръгла масичка и столчета. Там бяха наредени хапките: с масло и рибки, с масло и хайвер. Всичко в този ден беше на мястото си – бутилките, бъчвите, мезетата, нямаше го само Панайот Марков, а като го нямаше него, липсваха и останалите от кръглата маса.

Собственикът на „Торино” срещна погледа му и повдигна рамене.

– Ще го потърся в агенцията – отвърна Зангадора.

В кантората гласът на параходния агент Панайот Марков гърмеше в телефона, деликатният човек този път ругаеше по своеобразен, лично негов си начин, а накрая започна да псува, лицето му стана толкоз дълго и се напълни с такова количество кръв, че Зангадора се измъкна с гръб към вратата. Параходните агенти от съседните кантори на свой ред викаха в телефоните си, по този начин цялата уличка ехтеше от ругатни и това всеки ден. По всяка вероятност хотата от другата страна на жиците също ругаеха, правеха дълги лица и посиняваха от ярост.

Защо?

Зангадора не можеше да си отговори на този въпрос, не можеше да разбере за какво трябва да се ядосват всички тези мъже, щом си имат пари, жилища и съпруги с пеньоари. В махалата никой не се ядосваше, имаше и тъжни лица, но никога не можеш да срещнеш намръщени.

Преди малко в съзнанието му се беше мярнало понятието пе­ньоар, а то предизвика облак в слепоочията му и се материали­зира в пареща сладостна коравина, която напипа през джоба на панталона си.

Зад звънеца, зад кафявото дървено стълбище и месинговите облицовки по парапетите, зад светлокафявата текстилна настил­ка по стъпалата, зад хола горе, през коридорчето и вратата на кухнята, в тясната слугинска стаичка, от резкия трикратен сигнал трепна една жена. Вместо да се запъти към входа, тази жена бързо съблече роклята си и облече пеньоар.

– Момент!

Доколкото разбра, гласът ѝ беше сърдит. Зангадора си знаеше добре, че при всички случаи нямаше да му се размиват раз­правиите.

– Ако не си в настроение, да не влизам – рече той, кога­то му отвориха. – Лично аз съм в лошо състояние на духа, понеже работите на господин Марков днес не вървят и жадувам да видя мила жена с мили обноски, но ако…

– Идваш когато си гладен.

– Не съм гладен, пие ми се. Пипни тук.

Рената не пипна, но отвори рязко вратата и му даде въз­можност, както винаги, да проникне в обширния господарски дом, за който Зангадора при всяко посещение не пропускаше да от­бележи, че мирише на евреи. За него евреите принадлежаха не само към друга раса, но и към друга планета.

–Тук мирише на евреи – подхвърли той.

Този път Рената не каза нищо, беше в напушено състояние, но въпреки туй в очите ѝ пламтеше едва забележима възбуда и предчувствието, че след малко ще си изправят онова нещо по–добре отвсякога.

– Днес искам две неща, – Зангздора знаеше, че трябва да играе до ръба на позволеното. – Искам да си тръгна незабавно от тук, но искам също, ако мога, и да те наведа. Защо не се наведеш и да се махна бързо от главата ти.

– Знаеш ли откога не си идвал? – запита тя рязко.

– Не викай! – Огледа хола, – Ще станем за резил.

– Не може така! – сякаш нарочно изкрещя Рената, – Къде се намираш? Да не съм ти тука парцал!…

Крясъците на дълго спотаената обида, на изнурителното чакане и потулената страст му подсказаха, че в къщата няма други хора освен тях двамата, но този факт, освен прелестната си страна, че могат да се развихрят без задръжки, криеше опасността Рената първо да го набие и чак тогава, издраскан и разкървавен, да го хвърли на пружината.

Стаичката ѝ се потайваше в сляпото черво на жилището, неудобна за господарите, неудобна и за обитателката ѝ, която – някъде към петдесет и шейсет – смяташе, че най-после е разцъфтяла като жена. Господарите не одобряваха стаичката заради дългия път, който трябваше да изминават мъжете до нея през скърцащото стълбище и хола. На два пъти уволняваха прислужницата си и на два пъти си я викаха обратно, тъй като готвеше добре, поддържаше чистота и най-важното – господарят бе дал тържествена дума пред смъртния одър на баща си Райна Димитрова, момиченцето, докарано в дома им от село Равда и наименовано много по–късно, по всяка вериятност върху чаршафите Рената, да остане до края на живота си в тази къща. Зангадора как и не се напрягаше, но не можеше и не можеше да си представи своята тигрица като смотано селско момиче, което освен че овладява пространството на кухнята, но се превръща и в сексуална гимнастичка – впрочем, не се знае кое от двете бе усвоила по-напред – но винаги, при всички обстоятелства, износваше един след друг пеньоарите на старата господарка Нора Бенбасат.

Къщата бе обхваната от далечно засега, но бързо приближаващо се бучена. Райна Димитрова знаеше силата си на готвачка и любовница, но знаеше и недостатъците си като жена от зоната на кипящите петдесет и пет. Това именно я влудяваше. И откъде накъде кучият му син, един бездомник и мързеливец без каквато и да е професия, и без образование, ще ѝ се изплъзва. Понякога го чакаше с месеци да се появи, на всичко отгоре го и сънуваше, какви са тия мизерии.

Слава богу!

Вън се чу шум, някой позова Рената по име, обади се и детенце, Райна Димитрова отиде незабавно при господарката си. Това не е любов, помисли си Зангадора, ще трябва да късам, да режа и да хвърлям, това ще ме съсипе, но каквото и да ме правят, шведският кораб ще ме спаси. Знаеше мястото на бутилката, знаеше и сервиза, постави две чаши на масичката и ги напълни. Като нямаше какво да прави в тази райска за него стаичка с изглед към кафенето на Мъгърдич, той порови тук-там с ръцете си и най-неочаквано се натъкна на пари. Много пари, купчина от банкноти. Откритието го удари не другаде, а в ръцете, сякаш банкнотите бяха заредени с електричество. На Зангадора не му оставаше нищо друго, освен да реагира незабавно. Той седна на леглото и за секунда изпразни чашката си. Тази чашка хвърли пълна светлина върху мистерията. Зад нея стоеше Нисим Бенбасат. Изглежда, че търговецът бе играл честно, той бе дал не само името Рената на момиченцето от село Равда, бе му дал и възпитание; то, както се казва, бе пораснало в ръцете му, а накрая – и тази голяма сума, да се омъжи там, да живее щастливо.

Когато след един час Рената се върна в стаичката си, Зангадора запита:

– Ти, Райно, защо не се омъжи тогава за някого, когато беше млада и не толкоз зла?

– Защото го обичах бе, говедо! Обичах го, разбираш ли?

– Повече от мен?

Е сега тя му удари шамара, Зангадора хвана бузата си и извика:

– Тогава пък аз ще те набия от ревност!

– Ще набиеш! – Рената надигна своя коняк. – Ти не можеш и да ревнуваш.

– Не мога – призна си Зангадора. – Нищо не мога, за нищо не ме бива, освен да пия и да лежа.

Докато Зангадора продължаваше да си признава и да си приписва всички грехове все в този дух, Райна Димитрова свали пеньоара, след него всичко останало, без ни най–малко, ама най-мъничко да взима под внимание, че месата ѝ на тази възраст не са чак дотам организирани, особено коремът. Райна Димитрова разчиташе най-много на мощните си гърди и бедрата си, за които героят, който все още стърчеше до бутилката облечен, твърдеше, че са гладки като кората на сандаловото дърво, без да имаше ни най–малка представа от каквото и да е сандалово дърво.

Към два часът след обяд започнаха да обядват. Рената сервира твърде приятни неща и някакво господарско вино. Всичко стана още по-приятно, ако не беше това допълнително галене по врата и ръката от нейна страна. Понякога домакинята го целуваше до рамото и като я поглеждаше с досада, Зангадора не без учудване, забелязваше, че устните ѝ за проклетия, са набъбнали, кой знае от какво, може би от неизвестна болест и сякаш са станали по-привлекателни от всякога. Хранеше се, пиеше, но мислеше и за последната заплаха, която го грозеше – при всички положения, нямаше начин Рената да не повдигне въпроса да се посъберат и оженят. Но тази тема така и не бе поставена на масата, не бе поставена и на сбогуване.

4.

Като изминаваше триста или четиристотин метра от своята пещера до гарата, Дан Колов изживяваше усещането, че прескача цяла бездна. Тези екскурзии на грубо изваяната от много материал късовратеста и приведена напред, с отпуснати тромави ръце жена, се осъществяваха почти всеки ден. На гарата тя наблюдаваше брожението на хората от всички възрасти и всякаква социална принадлежност. Случваше ѝ се да улови и някой клиент: закоравял селски бедняк, чираче някое – каквото падне, знае ли човек. В ранните следобедни часове готвачът от перонния ресторант ѝ завиваше по нещо изостанало, жената го изяждаше на бърза ръка и продължаваше да се взира в пристигащите пътници. Представяше си, че някой от тях иде непременно от Плевен. Плевен вече беше смачкан като спомен в нейното жестоко всекидневие, но все още нещичко мъждукаше в дъното на съзнанието ѝ, като далечна светлинка от детството. Спомня си например един ден, ах, оня ден, преди няколко години, когато клиентът се оказа обущарски калфа от Плевен. За малко да не го таксува. И все пак прибра парите му само заради туй, че оня не излезе човек, заяви ѝ в лицето, че е дебелана, че взима скъпо за грозатата си, какво е това четири лева, знае ли тя как се печелят днес четири лева.

Сега привлече вниманието ѝ момичето от вчерашния следобед. Беше го запомнила да седи на пейката в дъното до входа на бюфета, до същия картонен куфар. Тогава лицето на момичето ѝ се стори само угрижено, сега обаче очите му плачеха. Неграмотният трийсетгодшен хипопотам Дан Колов си служеше с ограничен речник от стотина думи, та избягваше да говори много, но отчаянието на непознатата, заприличала вече на бъдеща самоубийца, събуди закърнялото ѝ милосърдие, Дан Колов седна до нажалената кукла и макар да не обичаше подобни жестове, положи дебелата си мръсна ръка на рамото ѝ.

– Как се казваш?

– Николина.

– Ти плачеш от вчера.

Дан Колов искаше да употреби още изречения, но не умееше, разговорите не ѝ се отдаваха, щеше ѝ се да отправи и някои въпроси, но как, думите се изкачваха само до гърлото, там се давеха в собствените си звуци и глъхнеха. По този начин тя затормозваше и себе си, и тези, които я слушаха; така бе привикнала да живее – повече като глухоням, отколкото като говорещ човек.

Николина тръгна подир непознатата. Налагаше се някъде да прекрачват релси, другаде изчакаха да се изниже влак, двама железничари, които миеха спалния вагон за София, ги напръскаха с вода, а Дан Колов ги напсува. Накрая излязоха на пътека, тук се вървеше спокойно и момичето за първи път се запозна с купчините на траверсите. Зад купчините се появяваше и чезнеше нещо, което не приличаше на познатите ѝ картини. Момичето зададе въпрос. Дан Колов не проумя за какво точно я питат, повториха ѝ въпроса, тя се загледа учудено в спътницата, искаше да разбере дали не ѝ се подиграва и каза просто:

– Морето.

Вечно дремещите обитатели на махалата мижаха срещу слънцето. Някои забелязваха, други не забелязваха как зад мечешката маса пристъпва една принцеса. Най-голямо впечатление обаче им правеше куфара, в махалата за първи път проникваше куфар.

Дан Колов спря и седна на една от траверсите. Стори ѝ се че огънят не е угасен както се полага, стана и смачка въгленчето с босия палец на краката си.

– Снощи не съм спала. – Николина видя, че траверсите са подредени майсторски, те очертаваха нещо като вход. – Имам всичко два лева. За къде да купя билет? Къде да отида? – За да проникне в неизвестното засега скривалище, човек би трябвало да се понаведе. – Пазя ги, ако заумирам от глад. – Около огнището траверсите бяха наредени като пейки.

– Викат ми Дан Колов.

– Как?

– Дан Колов, бореца.

– Друго име нямаш ли?

– Ирина.

Дан Колов седна и запали цигара: – Влез вътре, ако ти хареса, легни и се наспи.

Николина се наведе и изчезна. Стопанката на пещерата се облегна. Тя отдавна не бе оглеждала двореца си с такова критично око, но той се оказа за чудо и приказ. Покривът бе съграден от два реда траверси, мезду редовете лежеше хартия от циментови чували. По същия начин бяха защитени и стените на пещерата.

През входа проникваше светлина, това обаче не позволи на непривикналия ѝ поглед да види кой знае колко неща. Николина откриваше обзавеждането постепенно – преди всичко дюшека (персон и половина), в ъгъла – втори дюшек, стомна, дамаджана, войнишко канче, няколко консервни кутии, голямо парче огледало, вехти мъжки обуща. Миришеше на стара пот, сред застоялите миризми се долавяше разложението на мъжко семе.

Остави куфара в един от ъглите, най–после се освободи от тежестта му. Мизерната дупка в която беше попаднала отвори пред нея света.

Момичето излезе без куфара си и по това Дан Колов разбра, че занапред ще си има квартирантка. Подаде ѝ фас. Запушиха. Гостенката не можеше да откъсне поглед от спечените пети на хазяйката си.

Пристигнаха трима мъже. Единият от тях, към шейсетте, остриган до дъно, ала с мустаци и бос, седна при жените. На момичето му направи впечатление, че този човек се държи естествено, че носи добра душа и тук се чувства като у дома си. Другите двама бяха млади. Те останаха прави. Имаха вид на не добре измити. Без да издаде звук Дан Колов влезе в пещерата, на входа увисна черга. Двамата недоизмити се спогледаха. С неразбираемото им за другите мълчание те може би успяха да си кажат най-важното. По-ниският от тях отиде при босия и бутна в ръката му смачкани банкноти. Момичето успя да види образа на царя. Изцапан. След като даде парите, по-ниският мъж подигна чергата и изчезна.

– Момиче, ти каква си на Ирина?

– Роднина.

– Не си роднина.

– Приятелка.

– Как се казваш?

– Николина.

– Аз съм бай Рашо. – Банкнотите му се сториха прекалено измачкани, той ги подреди и седна върху тях. – Защо не се поразходиш?

– Уморена съм.

– Ти не плачеше ли вчера на гарата?

– Нямаше къде да отида.

– От кой край си?

– От Лом. Изгониха ме от къщи.

– Къде роди?

Момичето се учуди на въпроса, но отговори:

– Стая номер девет, девето легло.

Непознатият млад мъж продължаваше да стърчи на мястото си без да мърда. Сега той не сваляше поглед от момичето.

– Така както го гледаш, тоя, ако го пуснат, ще те изяде с роклята и със сандалите.

– Какви са тия?

– Гемиджии.

– Мръсни са.

– Пренасят кюмур за цариградските кебапчии. Виж на този колко са му мръсни ушите.

– Турци?

– Предложих им „Виктория”, не щат „Виктория”, питат за кака ти Иринка. От там питат все за Иринка. Дебеличка, здрава, усещат я… Дават по седем. Пет за нея – два за мен.

– А тукашните?

– Четири. Един за мен… Глей го сега, нали е прост човек, иска да знае колко.

– За кого?

– За тебе. Що не вземеш да се разходиш?

– Капнала съм.

– Иок, ефенди, йок!… Не те ли е срам да седиш и да гледаш тия работи? Разходи се.

Гемеджията, който бе използвал привилегията си да посети пещерата пръв, най-после излезе и веднага заби поглед в Николина. Мръсните уши отброиха седмачката. Бай Рашо подложи банкнотите под задника си.

– Дразни ме.

– Пък ти не го гледай.

– Интересно ми е.

– Мъжко или женско?

– Мъжко.

– Къде е? Хариза ли го?

– Умря.

– Какво?

– Ами те ги оставят да спят при нас. Затиснала съм го.

– Как така си го затиснала?

– Ами – с лакът. Уморена, заспала съм, не съм разбрала как съм го затиснала.

– Не го ли чу? Не извряка ли? Как така ще го затиснеш?

– Не го чух.

Бай Рашо инстинктивно се отмести встрани от момичето, но после се сети за банкнотите, придърпа ги и старателно ги затисна с мършавия си задник. Дан Колов извика.

– Какво стана?

– Николинче, казах ти сто пъти, разходи се.

5.

Заселването на Моти в махалата предизвика учудването на нейните обитатели. По-възрастните, които знаеха добре какво представляваше Симеон Парушев навремето, не можеха да повярват. „Братислава”, макар и само на два етажа, просперираше в центъра на града, защитен с регламента на строго семеен хотел. За администрирането и за хигиената в него се грижеше госпожа Парушева. Помагаха ѝ синовете Иван и Страхил. Третият син – не. Бащата Светозар Парушев упорито се опитваше да започне и търговия с дървен материал, чувстваше сили за тая работа и просто се вбесяваше като забелязваше как успяват нищожествата край него. Настояваше Моти винаги да се намира плътно до бизнеса на семейството, хвърляше усилия за това. Напразно. Моти, за когото дори не подозираше, че се нарича така – знаеше си го като големият син Симеон – имаше една единствена мечта, копнееше със собствената си ръка да погали нежните бедра на света. Докато братята му застилаха креватите с чаршафи, Симеон Парушев, подобно на много младежи в Бургас, скиташе с чуждестранните моряци по кръчмите. Притежаваше необяснима дарба да ги заприказва на улицата и завързваше познанствата си с тях, представете си, без да се напива. При спорове и побоища се намесваше с ледено лице и макар че английският език с който си служеше се състоеше от малко думи и много жаргон, той успяваше да охлади настръхналите: „Британският моряк не удря с бутилка по главата”. (Без да е сигурен, че казва истината). Или, на един гръцки моряк: „Представи си как Ахил вади от джоба си шило и пробожда гръкляна на приятеля”.

Моти се очерта като стожер при общуването на местните младежи с моряците, неговото лице си оставаше винаги хладно и строго, но усмихнеше ли се, усмивката му съгряваше всичко наоколо.

Зангадора, който разправяше навсякъде, че е кралят на пристанищния квартал – все едно че Моти не съществува – беше скроен от друг материал и пееше друга песен. Той прибираше по свой начин овациите на публиката, освен това наливаше се наравно с тия, които го черпеха, приемаше и подаръци – някоя ризка или панталон от скандинавски произход или пък шапка, дори да е капитанска. При започването на боя обикновено се оттегляше да пие вода; твърдеше, че лице като неговото се ражда веднъж на сто години и ще бъде крайно необмислено, ако бъде обезобразено преди да го видят полинезийките.

Несъгласието на Моти да се включи в просдеритета на „Братислава” създаваше доводи на хората тогава да дърдорят, че Симеон е безотговорен младеж, те твърдяха че най-възрастният син на Парушеви е замесен от неподходящо тесто и се е оставил да го влачат неудържими обратни приливи. Моти сам усещаше, че тези приливи го отнасят в несигурни въртопи, но при всички случаи избягваше да се съпротивлява на хаоса в себе си. Той не си задаваше, например, такива елементарни въпроси: защо братята му препускат настървено от сутрин до късна нощ из битието на хотела, а той стърчи неподвижно отстрани и не си мърда пръста.

Моти искаше да погали с дланта си нежния пъп на света и към това го подтикваше най-вече всекидневното моряшко щуреене до бургаските кръчми. Заживя като Зангадора – превърна се в необходимия гид за екипажите, които търсят хубави места да се напият под съпровода на оркестър, и ако може, певица. Една есен, щом навърши трийсет години, в семейството се заредиха серия от скандали с бащата, все по известния на всички стар повод: кога най-после, кажи, кога ще заработиш като хората. Разправиите съвпаднаха с пристигането на английския „Оулд Сидни”. Докато корабът напълни хамбарите си с пшеница, Моти се навря там, където си знаеше.

Изчезна през октомври, умря. Осем години го броиха за мъртъв, справките извършени чрез българското корабоплаване и „Ллойд” не дадоха резултат, Моти се беше изгубил, беше се разтопил в големия свят, който за него започваше от една-единствена точка – Сан Франциско. Душата му не трепна от милосърдие ни веднъж, ръката му не посегна към молива, първият и единствен знак за себе си Моти даде когато се върна през пролетта на 1936 година, Мъжага с надебеляла от ветровете кожа, но нито една татуировка, мълчалив като някога. Косата – руса, малко недодчинена. Не беше пораснал и сантиметър, среден ръст, дори под средния, кръгла глава, безлични очи, нослето чипо, там сякаш не достигаше мъничко кожа, та горната устна се повдигаше леко за компенсация. Не, Зангадора го похлупваше всякак като физика. Но разликата между двамата се знаеше от всички – докато Зангадора заплашваше всеки ден, че ще тръгне, Моти бе тръгнал и се беше върнал.

Мнозина искаха да знаят впрочем, кой ли не го запита да каже най-после какво е преживял през тия осем години! Накрая на Моти му втръсна от въпроси и отвърна:

– И там няма нищо.

Симеон Парушев – Моти развърза малко повече езика си у дома. Върна се с нов холандски параход, малка водоизместимост. В торбата му имаше черна сукнена куртка с моряшки копчета, сандали с подметки от манилено въже, черно абаносово слонче от Африка, барета от френския флот, но не от търговския, а от военния, принадлежности за бръснене и четка за зъби.

– Това е, майко. Смених трийсет парахода и се научих да мия зъбите си. Какво да правя, при толкоз пътуване човек не може да не се научи на нещо хубаво.

– Значи… зъбите?

– Всекидневно.

– Трийсет кораба – учуди се собственикът на хотел „Братислава”, който напоследък печелеше повече от дървения материал. – Защо трийсет?

– На корабите има много работа, тате. Там непрекъснато трият палубата. А аз не обичам.

– И напускаше.

– Щом ме разгадаеха – напусках. Премествах се.

– И признаваш, че не обичаш да работиш.

– Трудът ме отвращава.

Цели две години Светозар Парушев опитва проверени и непроверени начини за такива случаи, да вклини придобилия вече американска слава свой син в гешефтите си, но така и не успя. Създадоха се комични за търговската практика случаи, в тях Симеон Парушев – Моти се проявяваше по-скоро като хипопотам, отколкото като бизнесмен. Дълго време конкурентите му в търговията със строителни материали се консултираха тайно, дано дешифрират невероятните „ходове” на американската школа, в която на пръв поглед нямаше нито логика, нито система, докато накрая разбраха, че срещу тях се е изправила само една наивност, някакво дете.

Понесли не само материални, но и морални щети, родителите решиха да го задомят. Синът им наближаваше четирийсет и въпреки туй се намериха няколко кандидатки. Моти поклати няколко пъти отрицателно глава. В семейството настъпи паника. След продължителни разговори – ден подир ден бащата и майката си разменяха какви ли не предположения, двамата възприеха съкрушителната хипотеза, че Моти принадлежи към мъжете от „другото яче”. Срам не срам, споделиха тревогите с по-добрата част от синовете си.

– Ами! – възрази Иван.

– Не е вярно! – отсече Страхил. – напротив, спи със жени, та пушек се дига. Много. Само че не със свестни. Свестните жени не го интересуват. Моти спи само с проститутки.

Именно след този разговор, някъде към началото на април, Светозар Парушев погледна остро жена си, като с това ѝ даде да разбере, че няма да приеме възраженията ѝ:

– Да се маха от къщата ни!

6.

Трудно е да се разбере кои бяха причините него следобед Рената да затика детската количка на господарката не към сенчестите алеи на морската градина, а към пристанището. Щом отмина портала тя спря за да се ориентира и веднага разбра накъде да върви. Зангадора не можеше да живее сред праха и трясъците, между корабите и крановете, нито в потния хаос от тичащите нагоре-надолу хамали. Значи? Значи надясно – към тишината и безразборно нахвърляната наоколо беднотия. Рената разпозна лицето на мизерията в лицата на всички отрепки, които срещна по пътя си, виждала ги беше по улиците на града. Значи тези хора живееха тук, Зангадора вилнееше тук. Давико се усмихваше между копринените завивчици на количката, мърдаше крачета сред прозрачната стерилност и издаваше крясъци. Това дете го вълнуваше нещо, тук витаеше нещо, което възбуждаше, другояче не можеше да се обясни подскачането на количката, тя викаше и се тресеше, радваше се като живо същество. Миришеше на огън, на печени чирузи. Тишината се накъсваше понякога от писъците на чайки. Спокойният юнски въздух празнуваше, от това място той пращаше по всички посоки на света трогателно ласкаво безгрижие. Ето и Дан Колов. Горилата се навърташе край огнището, от цвъртящата скара се надигаше прозрачния димец на обещанието за нещо много вкусно. Един овехтял мъж с лице, което разкриваше физическа и духовна безпомощност и стройна хубавица с вид на откъснат пресен плод се мяркаха пред нещо прилично на вход към друго нещо, за което никой не можеше да каже точно какво е. Беше ясно само едно – всичко ставаше между траверси.

Преди това Рената успя да види мнозина като тия хора да се шляят, изпълнени с най-приятните от всички възможни очаквания – мигът когато ще бъдат изядени много печени риби. Някакъв мъж запя. Рената не знаеше кой пее италианската песен, според нея човекът пееше чудесно, гласът му се носеше над импровизираните хижи, над гемиите и лодките, той се плискаше и притихваше в желето от медузи по пясъка, и водораслите, където бавно и мъдро се поклащаха изкормени рибни черва. Имаше нещо неаполитанско в мелодията, нещо старинно, може би то донесе и сладникавото ухание на стари прогнили платна, платна увиснали от безизходица и обреченост не само заради безветрието, а заради отплаването на една тиха епоха, върху чиито смолисти ухания се беше нахвърлила острата и нагла миризма на бензина.

– Кой пее? – учуди се Николина.

– Фламингото пее – отвърна бай Рашо и обърна една от рибите.

– Ти не познаваш Фламингото – рече Дан Колов.

– Не го познавам. – Николина неосъзнато посегна към косата си. – Коя е тази жена с количката?

– Любовницата на Зангадора.

– А кой е Зангадора?

– И да го знаеш и да не го знаеш все едно – рече бай Рашо. – Зангадора заминава.

– За къде?

– За Хавайските острови.

Слугинята застана отстрани. Количката се полюшваше и скърцаше меко. Давико се давеше в сериозен, неразбираем за никого монолог. За да бъде по-убедителен, продължаваше енергично да си помага с ръце и нозе.

– Търся Зангадора.

Бай Рашо се приближи с нож в ръката и хляб под мишницата. Докато обясняваше на Рената как да намери гемията, той следеше движенията на човечето в количката. През цялото време се съпротивляваше на неудържимото си желание да го погали – кожата на детенцето му се стори прекалено чиста за кирливата и струпясала ръка.

Зангадора седеше на палубата и оглеждаше Залива. Както обикновено, в Залива нямаше нищо особено, ала Зангадора го смяташе за свое лично владение, та всяка поява на каквато и да е лодка в имението му можеше да бъде възприето като посегателство. В този час на деня на отсрещния бряг се очертаваха интимните закътани плажчета, виждаха се големите дъбове със студеното изворче под тях. Там господарят на Залива можеше да се въргаля колкото си ще по пясъка и да се къпе до залез слънце, но как да отплава? На негово разположение бяха и всички сеферки наоколо, но нали трябваше да се гребе? Кой да гребе?

Като се извърна към сушата – беша дочул гукането на бебето – Зангадора засия.

– Това наше ли е?

Рената се прекръсти, понеже прочете надписа „Св. Пантелеймон”.

– Където минах, го сметнаха за наше.

– Ще ти направя аз едно бебе, да знаеш. Това еврейско наследство от стария ще го харижеме на нашия син.

– Тази боя каква е?

– Ще боядисвам имота.

Гостенката хвана четката, повъртя я в ръцете си, сякаш искаше да потроши малко време, докато намисли какво да каже. Квартирантът на „Св. Нантелеймон” нямаше особено добри предчувствия за това ненадейно посещение, на него все не му излизаше от главата мисълта за тогавашното преплитане върху чаршафа; тогава Рената и докато беше гола, и като облечена в пеньоара, не бе сторила и намек за събиране под един покрив.

– Рената, виж!

– Много е хубаво!

– Казвам им, всеки ден им повтарям, да чуят колко е хубаво, няма нищо по-хубаво от живота, стига да не работиш. Виж, където се обърнеш – хубаво! Но те се гушат в мислите си и скимтят.

– Вечерял ли си?

– Какво значение има.

– Където минахме с Давико, всички пекат риба.

– Гемиите ще потънат от улов. Сега цялата махала яде и блаженства, денят голям, хубав, където погледнеш – хубаво, кеф ти печен чируз, кеф ти сафрид.

– Да, ама при теб няма.

– Има.

– Къде е?

– Трябва да отида да го взема.

– Иди де!

– Ама трябва да го пека.

– И ще си легнеш гладен?

– Ще отида с холандците в кръчмата.

– Искаш ли да те водя на кебапчета, да седнем като хората в ресторант.

– Не съм гладен, пие ми се.

– Ще си пием.

– Не ми се пие с жени, Рената, това още ли не го разбра? Жени има ли на масата, глътката не ми се услазда. Виж, понеже ме мързи, да отидеш до „Торино“, че да се върнеш с една бутилка, да му седнем – на гемия мога да поркам и с жени.

– Ето ти пари.

– Видя ли каква си? Нали трябва да оставиш туй еврейче у тях и така нататък.

Това „така нататък” напълни с мътно розово мляко ирисите на Рената. Тя остави четката на касона и метна поглед на района. Светът наистина беше хубав, над махалата, с ароматния рибешки дим се издигаше земна нежност и спокойствие. От някъде се зададе бай Никанор. Горещите сафриди пареха дланите му през хартията за циментови торби. Със силния си руски акцент той обясни повече на гостенката отколкото на домакина, че си е опекъл много риби, стотици, защото ги има в голямо количество, добре, но като започнал да ги вади от скарата, сетил се за най-големия мързеливец на света, на този мързеливец не му ли опечеш рибата и не му ли я занесеш на крака, така ще си легне гладен.

– Има още един такъв, бай Никанор.

– Да – съгласи се белогвардеецът – още един ни дойде на главата.

Рената върна Давико на майка му. Хубав цвят на лицето, забеляза господарката и прегърна синчето си. Рената купи две бутилки. Като вървеше обратно към махалата, тези, които се изпречваха сега на пътя ѝ, вече не гледаха толкоз облите ѝ гърди, а бутилките.

– Човекът си направил труд и кръстил махалата – обясняваше бай Никанор. – Измислил ѝ име. Какво е туй Траверстаун, можеш ли да ми кажеш?

– Таун означава градче – рече Зангадора. – На английски означава градче.

– Добре, но – траверс!

– Знам ли.

Когато отвориха първата бутилка, над Траверстаун припадаше сивкава вечер. Фламингото пееше друга канцонета. Но и тази песен свърши. Някой се провикна:

– Нещо на български!

Фламингото се окашля и запя любимата на всички. Песента им беше известна от филма „Черният монах“ с Хозе Мохика, гледан по десет пъти в лятното кино „Булевард“. Текстът правеше чест на преводача:

Край гората път извива,

а до пътя сам-сама

сребърни струи разлива

белокаменна чешма…

– Мексико! – изхълца Зангадора.

– Траверстаун! – прошепна бай Никанор. Самотникът се надигна и пожела лека нощ. Тъмнината го погълна, погълна го и превърнатата в колиба лодка. Докато се наместваше в ковчега, той слушаше успокояващото шумолене на сламата, към което приятно фалцетиращият му гласец, леко опиянен от ракията, прибави: – Траверстаун, разбира се: градът на траверсите. Моти, как го измисли бе, човек?

– Трябва да боядисаш – каза Рената. Тя гледаше право в небето, а бутилката придържаше върху пъпа си. Тялото ѝ отразяваше искренето на звездите и страничните корабни светлинки.

– Боята ще позакрие мизерията ти.

Зангадора посегна към бутилката. Беше приятно, че лежат върху палубата с гърди към небето, беше му приятна и неговата собствена голота, не му се нравеше само това, че като посягаше към бутилката, без да ще, докосваше корема ѝ; фазата в която се намираха не бе подходяща за такива допирания.

– Чу ли какво ти казах?

– Ще боядисам – съгласи се Зангадора – макар че няма смисъл.

– Какво, пак ли се каниш?

– Не мога, Райно, тия острови ме викат.

– Кой те вика бе, тебе никой не те вика!

– Осъден съм да скитам.

– Не си осъден да скиташ, а да лежиш ей така до мен, разбра ли. Ако посмееш, ще те убия!

– Уха!

Никой не твърди, че Зангадора не може да отвърне на ударите ѝ, може той, и още как, ако иска ще я премаже от бой, но предпочиташе само да се брани – трудна, непосилна задача – и най-важното, да пази лицето си от драскотини, защото, на другия ден всеки щеше да разбере, че го е била жена, макар че крясъците на Рената тази нощ събудиха всичко живо наоколо, а някои от жителите на Траверстаун успяха да видят с очите си как една гола жена пребива един гол мъж върху палубата на святата иначе гемия „Св. Пантелеймон”.

7.

Една заран, преди да се размърда животът в пещерите и малко след като наваля обилен, но съвсем излишен за това място дъжд, някои от жителите на Траверстаун чуха кашлицата на Живко Катанов и с право се учудиха на присъствието му тук, защото Живко Катанов спадаше към ония граждани, които разправяха наляво и дясно, че Траверстаун трябва да бъде подпален и уаищожен заедно с обитателите му, заради спасението и хигиенизирането на Бургас. Здрави бронзови ръце, тромави на вид крака, железобетонно, възпълно тяло и плешива, но много корава и силно обветрена глава. Татуиран нескопосано по гърдите и ръцете, Катанов тъпчеше земята с твърда завоевателска крачка, всичко което пипнеше се превръщаше в пари и както беше тръгнало, този човек нямаше как да не напълни кейовете със собствени гемии, а някои от тях вече насочваше и към Средиземно море.

– Това е свинщина! – обади се от леговището си Якимов. – Това е свинщина!

Живко знаеше много добре за кого се отнасят тези думи, но се правеше на недочул и напредваше по дътя си. Можеше ли да предприеме нещо? Можеше да свърне встрани и да го набие, но Якимов бе доказал, че понася боя добре. Якимов един ден му бе заявил, че боят укрепва организма му. А туй, което звучеше в момента зад гърба на Живко, означаваше само едно: Свинщина е от страна на природата, че понася такива мерзавци върху снагата си.

Дан Колов изчака, тя не вярваше, че може да се отнася до нея.

– Ирино, тебе викам!

Ирина отметна парцаливия юрган и прошепна към съседния дюшек:

– Ще мълчиш! Няма да се показваш. Чу ли?

– Какво има?

– Дошъл е лош човек. Богаташ, ама звяр.

– Какъв богаташ?

– Голям богаташ, но яде хора.

– Как яде хора?

Дан Колов, с малкия си ум, сериозно вярваше на приказките, че Живко пече и яде хора, например деца.

– Ирино!

– Идвам.

Живко седна върху мократа „пейка” до огнището без да се церемони. Към него вече се бе насочил бай Рашо. Отдалеч старият човек оглеждаше моржовото лице на Катаков и се стараеше да подразбере дали ще последват непредвидени лоши събития. Бай Рашо бе наметнал дебел, но изяден от времето балтон. Все още сънен, той не можеше да се ориентира – продължава ли да вали. Освен това, в джобовете на балтона държеше фасовете. Докато се наместваше на траверсата, вече успя да напипа най-дългия и го измъкна – цяло богатство; фасът беше от „Томасян-екстра“ и светна надежно в ръждивото утро.

– Пезевенк, тебе вика ли те някой?

– Не ми се спи – отвърна бай Рашо.

Дан Колов не изпитваше особен страх от Живко Катаков, нямаше причини, смятаха я за нула човек, само гъз и нищо повече.

– Седни тук.

Дан Колов забърса мястото с парче вестник.

Бай Рашо се изправи.

– Може да потрябваш – дръпна го Живко. – Това е работа само за пезевенци.

Имаше нещо много загадъчно в утринното посещение на Живака. Той запали цигара, но дори не помиели да поднесе кутията си поне към дамата. Бай Рашо се бръкна за втори фас.

– Ще отидеш при Моти.

– При Моти? – Дан Колов погледна без да ще към бай Рашо, почувства се много несигурна. – Защо?

– Защото, ако отида аз и ми откаже, ще ми се наложи да го убия. Наесен пускам четвъртата гемия на вода. – Живко Катаков се двоумеше и преценяваше. – Пезевенк, искаш ли да отидеш ти?

Точно в този момент се появи Николина, не ѝ беше сега на нея времето да се навира между тримата, но тя подигна черджето на входа и се показа.

– Я, какво пиленце! Ирино, откъде си го взела туй синигерче?

– Гостенка ми е, роднина от Лом.

– Че ти откъде ги имаш такива високи роднини? Красавице, как ти е името?

– Николина се казва.

– Много говориш, остави я и тя да поговори.

– Тя не е…

– Така ли? – Катаков се направи на много учуден. – Ама, никак?

– Не е – потвърди бай Рашо. – Намерихме я да плаче на гарата, тя няма нищо общо с оная работа.

– И колко ще изкарате от нея?

– Живак, ще ходя ли или няма да ходя при Моти?

– Отиваш мигновено при Моти и му казваш, че го викам за капитан на „Старата акула”. Истамбул и Александрия! Запомни ли?

– Този човек не ми е ясен.

– Ако откаже на теб, ще пратя бай Рашо. Откаже ли и на Рашо, майната му. Рашо, ще го кандардисаш ли?

– Ми, знам ли, това е Моти.

– Ирино, тичай!

– Опитай ти.

– Не, Ирино, няма да отида. – Една жила се изпружини на пълното с кръв лице и сякаш подчерта изричната му убеденост. – Може да ми се изсмее и тогава не отговарям за себе си.

– Живак, с роднината мирно! – Дан Колов поведе Николина към входа на пещерата. – Влизай там и чакай. Аз на теб казах ли ти нещо?

Дан Колов изплакна лицето си в кофата. Някакъв голям, чупен-недочупен гребен мина два-три пъти през дългата ѝ до кръста коса. Тази беше една от красотите на чудовището, разкошна дълга коса, която винаги прибираше на кок – косата и огромният празничен задник – две оръжия, за съжаление, употребяваше само едното.

Понеже не ѝ дадоха време да завърти кока си, Дан Колов се появи при „Димитър” с разпусната коса, което озадачи Моти. Токущо събуден, обитателят на гемията все пак успя да се окопити:

– Ирино, това ти ли си?

– Идвам да ти кажа нещо.

– Много си хубава, ма! Днес си направо принцеса!

– Ти го зае туй корито, а? – Тя сякаш подушваше отвън здравата чамова и дъбова материя на гемията. – Дано не се разсърди бай Димитър.

– Всички сте си плюли в устата.

– Викам, ако дойде някой ден…

– На мен, Иринче, ми върви.

– Върви ти, я! Живака те вика на новата гемия.

– Живака, мен!

– Събуди ме, да ти го кажа. Цариград, туй-онуй, все големи работи разправяше…

– Не.

– За капитан.

– Ти му кажи – не,

– Ще прати бай Рашо.

– Кажи му да не праща никого. Ма, ти си много хубава, ма, Ирино! Някой ден ще те заведа на разходка.

– Само съм за разходка, – Дан Колов искаше да се засмее, но не можеше, тя не умееше изобщо да се смее, само някаква смътна промяна в блясъка на очите, нищо повече. – Мен все по разходки ме водят.

– Не, ще дойда, ще видиш!

– При мен нали знаеш как се идва?

– Говоря ти за романика!

– Романтика!… Като платиш четири лева – романтика!

– Помни ми думата, ще те заведа някъде, ще ти докажа, че си гадже.

– Сега на тоя звяр какво да му кажа? Вика, ще дойде да те убие.

– Кажи му да си захапе задника!

Денят за Дан Колов беше започнал с изненади. Сега, например, като се върна при пещерата си, завари Николина повторно до огнището. Бай Рашо повдигна леко рамене. Очите на младата гостенка отразяваха вътрешно удовлетворение. Ненадейно пламнало, невероятното женско предчувствие в примитивната иначе мисълчида на Ирина, се сбъдваше.

– Какво? – запита тя.

Бай Рашо наведе глава, помълча, но изглежда разбра, че все пак трябва да поизясни нещата:

– Иска да отиде с него.

– Аз не съм НЕГО, а Живко Катанов. Има ЕДИН Живко Катанов на света! Разбра ли?

– Ти си на педесет години! – Думите изскочиха неконтролирано от устата на Дан Колов. – Виж я!

– Годините нямат значение – рече кукличката.

Дан Колов чак сега видя куфара и схвана, че е станала жертва на съвършено проста заблуда, в която са забъркани заминаващи влакове, сълзи, извънбрачно раждане и много, много младост.

– Моти не е съгласен, каза да си захапеш задника.

– А ти каза ли му, че ще го убия? – Бай Рашо, който се преструваше на страничен наблюдател, очакваше тези думи, те му се сториха в реда на нещата, старият човек разбра, че напразно е излязъл от бърлогата си тази сутрин да помага, нищо не можеше да стори, нищо не можеше да се предотврати. Катаков се озърташе ядосано наоколо, може би търсеше камък, знае ли човек. – Хайде!

Николина вдигна куфара. Тя дори не хвърли прощален поглед на досегашните си покровители, тръгна подир непознатия. Знаеше, че с това решение пришпоря събитията, направо променяше съдбата си. Въпреки туй, продължаваше да гледа вироглаво и май не изпитваше никакво вълнение.

8.

– Симеоне!

Николина, видяла за първи път морето преди няколко дни, сега с детско любопитство наблюдаваше жизнерадостните подскоци на иларийките по спящата утринна вода. Туй настроение нямаше нищо общо с железния, опечен от всички страни грубиян, с когото се вплиташе в схватка на живот и смърт, решена да му противопостави младежкото си коварство, могъществото на междубедрието си, подареният ѝ от природата блясък и бликналата по кожата биологична мъзга, която оня би трябвало да възприеме като нежност.

– Симеоне!

Катаков ритна гемията.

– Живак, ти ли си?

– Излез!

– Спя.

– Веднага излез да говорим!

– Мини по-късно.

– Сега!

– Ела.

– Ти ела!

– Не мога, лежа.

Гемията „Димитър” все още не бе натъкмена както се полага за обитаване, качването до палубата, например, ставаше трудно по небрежно наредени касони за риба, но Живко Катаков премина по тях като котка, провря се през открехнатия капак на хамбара и скочи вътре.

Моти лежеше на дюшек, сламеникът вече го нямаше, освен това Моти беше покрит с одеяла, личеше че си е по донесъл туй-онуй от къщи, но най-голям разкош представляваше възглавницата с калъф.

– Ти знаеш ли, че мога да те убия?

– Знам.

– Ей сега, на място!

Моти позабави малко отговора си.

– Ако ме убиеш обаче трябва да ме убиеш докрай, да не остане нищо живо от мен. – Едва сега отметна одеялата и се надигна, тежестта на торса му падна изцяло върху облактената ръка. – Защото, ако остане и най-мъничкото живо нещо от мен, то ще те намери където и да се завреш и ще те прободе с ножче, но преди това ще подпали трите ти гемии и четвъртата, за която съм чувал, че още се строи. Разбра ли? Ти си силен, скала си, но аз съм подлец. Аз съм работил осем години по корабите на света, а всеки кораб е школа за подлеци. Викаш ме за капитан, не искам да ти ставам капитан, понеже ме мързи. Мързеше ме навсякъде, където съм бил. Затуй се върнах, разбра ли защо се върнах? Баща ми, който е същата стока като теб, ме опита отново в хотела, после и в търговията, но не стана. Мързи ме, разбираш ли, затова се преместих в тази гемия. На този свят не съществува нищо по-добро от Траверстаун за такива като мен. Рибарите докарват повече риба отколкото търговците искат да купят, така че остава и за нас. Тук човек може да се угои от риба. Наем не плащаме. Полицията ни е забравила. От казармата взимаме колкото си щем чорба и хляб, войниците дават. Зимата е топла, обитателите на Траверстаун прекарват дните ѝ по кафенетата. Слава богу, нито Мъгърдич, нито Кеворк, нито славният чичо Алберт са затворили вратите на заведенията си под носа ни. Какво повече? Хавайските острови? Бил съм. Тук са Хавайските острови, не там! Ясно ли е защо не желая да ти стана капитан? Мързи ме. А от теб не ме е страх, морякувал съм на трийсет кораба в трийсет морета. Където да отидеш, навсякъде има по един като тебе – грамаден, силен и иска да те убие. Добре, но ние, дребните, сме по-трудни за убиване, понеже сме мънички и няма къде да ни дрободе. А вие сте едри и сте лесни за бодване. Не се залавяй с мен, аз съм подлец, мързелът ме е направил поддец и ще те боцна точно когато не предполагаш. Ако не ме домързи, разбира се, защото много ме мързи и затуй съм се преселил да живея тихо и мирно в туй най-хармонично място на света.

9.

Щом навърши тридесет и петте Якимов си въобрази, че остарява катастрофално. Книгите се бяха превърнали в единствената цел на живота му. Самовнушението, че остарява се подсилваше от факта, че винаги стриганата му коса оредя и посивя, а край слепоочията направо побеля. Някогашните ергенски пъпки по лицето му струпясаха от непрестанното чоплене с нокти, кожата там се обезобрази, скороговорката, която съпътствузаше младежките му години, се засили. Най-пълноценно живееше Якимов с книга в ръка – в четенето не му пречеше нито скороговорката, нито загрубялото лице. В четенето обаче го сполетя друга беда – бързо изгълта приключенските, криминалните и любовните романи; след тях го връхлетяха философите. Джасна се безотговорно в неприятното и особено неуютно тяхно общество, намрази чиновничеството, а когато се докосна до Шопенхауер и Ницче, напусна банката в която бе постъпил след дипломите от Бургаската търговска гимназия и Свищовската академия. И без туй мрачен на вид, след като разреди дните за бръснене Якимов се превърна в блуждаещ дух на отрицанието, но Якимов точно тогава разбра от философите, че животът е само мрак и безредие, и трябва да си остане такъв. Заедно с това разбра и другата истина, че животът незабавно трябва да се приведе в ред и подчиненост. Реалните изводи не го интересуваха, четеше заради самото четене, мислите му обаче интуитивно се насочиха към Хитлер, а ръката му вдъхновено грабна перото и написа двайсетина експресивни, отнесени стихотворения, които издаде сам; плати на печатница „Котва” от собствения си джоб – тираж 200, на корицата, със средствата на линолеумната техника, дремеха клюмналите платна на две гемии, горе – името Стефан Якимов, а долу – заглавието „Видения”. Разнесе стихосбирката по книжарниците и отново се върна при философите, за да се увери допълнително, че всеки от тях има и няма право, че всичко е объркано, както е объркан и самият той: знае, че наоколо е мрак и хаос, възлага надежди на Хитлер за ред, а диша за приоблачни и морски видения. Жена му, невзрачна деловодителка в Канализацията, са изплаши от поведението му и избяга при братята си. Якимов, усетил че опустява не само къщата му, не само пространството край него, но и човечността му, стъпка по стъпка започна да се приближава към действителните гемии, към самотните изоставени на разрухата лодки, към ароматите на смолата, към шумната рибна борса, която хранеше и търговците и рибарите, а подхвърляше по нещо и на бедняците, към странната по цвят, мирис и тишина махала на още по-странните човешки сенки. Тези човешки сенки по импресивен път му направиха знак, той си внуши че навярно точно при тях се потайва една потребност, може би единствената. Якимов задочна да посещава всеки ден дървените купчини и сам не разбра как накрая ръцете му уловиха и понесоха първата траверса. За няколко дни той си подреди прикритие, то приличаше на съседските, с една-единствена разлика – Якимов вгради между траверсите насмолена ламарина. Ламарината обещаваше по-надежна защита срещу дъждовете – според съседите, излишен разкош и нищо повече.

– Чак пък толкоз! – усмихна се Фламингото.

Към старателно защитената пещера обаче се насочи пъстра върволица от книги. Томовете влизаха вътре и изчезваха от погледите на слисаните бараби.

– Аха! – намръщи се Фламингото.

Това шествие на хартия, кой знае защо, вбеси Живака. Той измъкна Якимов от убежището му и задочна да го бие, но Якимов издебна някакъв момент, ухапа ръката му и Живко го заудря допълнително.

– Спри, да ти кажа нещо – дошли се до едно време Якимов,

– Кажи – учуди се Живко,

– Трябва да знаеш, че понасям боя добре – отвърна Якимов. – Боят укрепва организма ми, освен това покрай твоята свинщина, необяснимо защо, намразих Хитлер.

Туй събитие се състоя пред погледите на мнозина от съседите по пещера, тъкмо те по-късно разнесоха легендата, че човекът може да се превърне в Давид щом умее да понася ударите на Голиат.

– Браво! – извика Фламингото след като Живко се оттегли.

Бай Никанор поведе няколко души из района, посочи им коя точно билка да берат, те накъсаха много зеленина и облепиха неподвижния след побоя Якимов; приготвиха извара, допълнително наложиха раните и няколко дни наред му носеха храна от казармата.

– Там това не може да се случи – рече на четвъртия ден, докато сърбаше от консервната кутия Якимов. – Там никой няма да ти донесе чорба.

– Къде там, Якимов?

– Там.

– Якимов, уморих се от мислене и не мога да си отговоря на един прост въпрос: защо махалата не скочи върху Живко, всеки от нас го мрази и ако го затрупаме с парцалите си, ще го задушим, няма да има Катанов, няма да се повдига въпроса за унищожението ни, но ние търпим, не скачаме.

– Бай Никанор, ти наистина ли си граф?

– Не съм граф.

– По този въпрос, ваше сиятелство, са написани стотина книги, но не може да му се даде отговор – точно защото е прост.

Якимов се съвзе и отново заживя като крайно самотна, при това, злобна единица. Богатите къщи го зовяха, спираше до порталите им, звънеше и питаше прислужничките: „Какво казаха господарите, ще се намерят ли излишни книги в този дом?” Приемаше всичко печатано, от което хората искаха да се отърват и го трупаше, трупаше – купчините в заслона растяха, а мястото край дюшека се стесняваше.

Нашествието на книжнината обаче секна неочаквано. Прислужницата на едно адвокатско жилище му даде две подвързани годишнини на „Златорог”, една годишнина на „Демократически преглед” и някаква тъничка книжчица, чиято корица и заглавието ѝ му се сториха познати. Вгледа се малко престорено, но не и без ирония в нея, нежността ѝ го огря, ушите му се зачервиха от смущение, Якимов хвърли списанията в боклука и притисна своите „Видения” към сърцето си.

Двете първи коли на „Видения“ бяха разрязани – по него време книгите се разрязваха – а третата не беше. Якимов се облегна на една топола и се зачете. След като изгълта трийсет и две страници, нетърпеливо разряза с клечка и останалите шестнайсет. Стихотворенията му доставиха удоволствие. Щом прочете последния стих, той затвори книжката, огледа любовно корицата с уморените платноходи, разгъна началните страници и зачете отново.

В този ден бе приключен периодът на философите, романистите и поетите. Край на всичко прочетено дотогава. Започваше периодът на самооткриването. Якимов забрави, че съществува Шекспир; всеки нов ден, от сутрин до привечер, излегнат пред входа на пещерата, или пък зиме в кафенето, докато другите наблюдаваха картоиграчите, Якимов четеше Якимов. Философите, романистите и поетите бяха раздадени на другите пещери, обитателите на пещерите подлагаха Толстой под главите си вместо възглавници, подпалваха огньовете с Достоевски.

– Вие четете една и съща книга – учуди се веднъж Борис*, когато му продаваше цигари. – Всеки ден, вече втора година.

Якимов даде двата лева за „кариоката” си, той и него ден остави младежа без отговор, Якимов отказваше да отговаря по този въпрос на когото и да е по най-простата от всички прости причини – не можеше, не знаеше сам, ако знаеше щеше да отговори на себе си.

– Ваше сиятелство, дошъл съм при Вас, сега пък Вие да ми отговорите на един въпрос. – Якимов приседна до лодката, имаше намерение да разговаря надълго. Тази лодка още навремето е била поставена на тънки филета, лежеше ниско, близо до влагата на земята и тревата, в замяна на туй обаче надстройката ѝ бе превърната в удобна барачка, изкована сполучливо от обитателя ѝ. – От две години насам чета една и съща книга – моята. Защо?

– Защото Ви доставя удоволствие, Якимов, затова.

– Да, но не усещам да съм луд.

– Е, сега… Якимов.

– Освен това, искам да ви кажа нещо, ваше сиятелство: след всяко ново прочитане откривам нови достояния между редовете и все повече ми се струва, че не съм чел по-добра книга от моята.

– Това, Якимов, означава – бай Никанор, който може би по документи се наричаше другояче, не допусна ни следа от усмивчица по устните и нито нотчица на ирония в гласа – това означава, че книжката Ви е или много добра или много лоша.

– Всеки случай, не съм чел по-добра – отвърна Якимов и си отиде.

Седмица по-късно той се натъкна на Василев. Василев беше авторът на корицата му. Художникът седеше до статива си и рисуваше. В предния план на картината лежеше гемията на Моти, зад нея се подаваше прогнило дъсчено кейче за лодки, то се оглеждаше в спокойна вода, в средния план се разполагаше част от Рибната борса с „живи” гемии – не на сухо, а на вода – а над тях, което означава над невидимата част на Залива, се бяха скупчили облаци.

– Знаеш ли, Якимов, целият Траверстаун е съставен само от меки тонове. Единствено, облаците; виж колко са ярки истинските, а на платното съм ги поусмирил. – Василев говореше кротко, но нали си беше учител по рисуване, показваше всичко с големите си изразителни ръце. – И все забравям, Якимов, преди месец Низамов запита за теб, имам чувството че те търси.

Ето какво ще направя следобед, помисли си Якимов докато гледаше реалистичния до педантичност пейзаж, ще отида при господин Низамов.

10.

Ако Чехов беше поживял още мъничко, навярно щеше да заприлича на господин Низамов. Господин Низамов, макар и да не носеше пенсне, а очила, с острата си посребрена вече брадичка напомняше именития писател. Винаги с костюм, изгладена риза и с вратовръзка, той стоеше в книжарницата си на главната улица и тя сякаш осигуряваше единствената подходяща за съществуването му среда.

– Дължа ви пари, господин Якимов. Преди три години продадох един екземпляр от вашата книга, но не знаех как да ви съобщя. Остават още четирийсет и девет „Видения”.

– Не ще ли бъде по-добре да ми ги върнете, господин Низамов. Тук може би пречат.

– Защо? Кажете защо, като виждате, че потръгва? В края на краищата, това е консигнация. Вие сте единственият бургаски поет на витрината ми.

– Благодаря ви, господин Низамов, довиждане.

– По-точно четирийсет и осем. Наскоро продадох още един екземпляр. Парите за него ще си получите щом почувствате нужда от тях.

– Извинете, помните ли купувача?

– Естествено, господин Якимов. Запита ме познавам ли автора и имам ли представа с какво се занимава. Казах му, че сте чиновник в Земеделската банка. Борис обаче се усъмни. Той поклати глава, господин Якимов, момчето направо се усъмни.

Направи си дълга разходка по улиците. Всъщност каква разходка, Якимов вървеше с наведена глава, оглеждаше сребърната монета. На едната ѝ страна се четеше: 20 лева. Като се насити да разглежда паричката, Якимов я пусна в джоба на панталона си, но веднага усети металната ѝ хладинка по кожата на крака си. Наведе се, взе двадестолевката от тротоара и този път я пусна в здравия джоб. Дгжобът се оказа много голям, а монетата много малка.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Борис: „обратен” псевдоним на автора, за този разказ: докато преди това си е сложил за писателски псевдоним името Борис Априлов – сега, за да подскаже, че пише за себе си някога – се нарича Борис, вместо Наско!…

Преписах друг, мисля че по-ранен? вариант на „Траверстаун“. Това е един текст, който ми се струва да е от първото „препечатване” на оригинала от професионална (не особено грамотна?) машинописка.

Авторът обикновено пишеше на ръка, или дори на машина под 2 индига текстовете за новите си произведения – и правеше поправките си върху едно от копията. После предаваше поправения ръкопис за преписване от машинописка, след което изчакваше да мине време, четеше, дописваше, поправяше наново и наново.

Точно този недовършен роман аз намерих преди много години на масата му и го изчетох с неописуемо удоволствие. Нямах търпение да прочета и останалото! – но постепенно го забравих: продължение нямаше…

Когато избягахме в чужбина, аз се върнах някъде в 1992 г. и опразних жилищата ни, за да ги дам под наем. Тогава включих и този ръкопис в пакета, който занесох в Израел, с надежда Ахото да се подсети да го завърши.

Това стана, уви!, едва в последните месеци от живота му, в напрегнатата пауза, когато очакваше да издадат последния му роман, написан в Израел. Именно тогава – като го видях да се щура из къщата безцелно, а знаех, че живее последните си дни – измъкнах ръкописа от библиотечката му и казах, че това е един от най-добрите му текстове – защо не опита да го завърши.

Изчете го и трескаво започна работа над него. За съжаление – не успя много, раздели го на няколко откъса и ги прати в България, където бяха публикувани в няколко периодични литературни издания.

Дали затова – но има няколко варианта на текста – и ще се опитам да ги проследя според периодите, в които са създадени; аз наистина много харесвам този текст! – този вариант е много приятен за четене, но е доста по-къс от първия, препечатан от мен и публикуван в Блога. За съжаление – не е датирал всички варианти, а обикновено най-грижливо го правеше! – и ще трябва да се ориентирам по цвета на листите, шрифта на пишещите машини и подобни дедуктивни белези.

По онова време нещата се развиха така: Той трескаво завърши „Хавайските острови” – много желан от него роман, наричаше го „романът на живота си”, който цял живот е мечтал да напише, но не е било възможно в онези времена. Завърши го в края на 1994 г. и веднага го прати за печат на Кин Стоянов в издателство…?, и се очакваше да излезе до февруари-март 1995 г. Но когато срокът наближи – Кин бе уволнен(?), или пък се закри Фондацията, която възглавяваше(?), и той предаде ръкописа на писателя Любен Петков, с извинение към автора, че няма да успее да изпълни обещанието си.

Най-убедено твърдя, че именно това довърши баща ми – като последен удар на… съдбата? – след като се провали издаването на юбилейните му Събрани съчинения през 1991 година. Почувства се обречен. За първи път се отпусна, отчая се и буквално в две седмици угасна…

Тогава Любен Петков се амбицира и с чудеса от организиране успя да издаде книгата близо година след смъртта му – само в 500 екземпляра (тя може да стане библиографска рядкост!) – които бяха по-скоро раздадени на приятелите му, отколкото разпродадени…

Целият архив на писателя – моят невероятен баща! – бях качила на тавана на апартамента на ул. Добруджа №2, където на няколко пъти Ахото идваше да живее и работи, когато се завръщаше в България. По онова време даде и документ на критика Юлиан Жилиев, че го задължава да прегледа, препише и обработи Архива му в същото това таванче – беше се запознал с него на някаква конференция, харесал и избрал за „свой” изследовател след смъртта си.

Юлиан Жилиев пет години плътно изпълняваше обещанието си, даже живя на тавана, описа всички книжа и ръкописи, взе няколко интервюта от приятелите му – за съжаление те започнаха да измират на ята, та не успя да вземе много!…

Сега Юлиан Жилиев е абсолютно безработен – от години, лишен дори от възможността да преподава, което правеше до преди да стане на 35… Предлогът е, че… бил възрастен, за да се кандидатира за тази дейност???

Преживява по чудо – и от малкото преводи, които му възлагат чат-пат някои хора, които го познават и знаят изключителната му ерудиция, енциклопедическа памет и познания. Всичките му приятели го използват като жив справочник по литература и езикознание, но никой от тях не се пита КАК той преживява в последните 15 години!

(СРАМОТА за всички вас, литератори и корифеи на културата и образованието!!!)

Д. В.

12.06.2012, София

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s