ЧИМИ – пиеса за деца.

Posted: 15.06.2012 in Bulgarian literature, ПИЕСИ, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО

Борис Априлов
Ч И М И  – Пиеса за деца.

Действуващи лица:

Лиско – лисиче
Димби – човече
Домби – човече
Мокси – магаре
Чими – проклетник

Полянка в гората.

 

Под голямо засъхващо дърво е изправен огро­мен тенекиен варел.

 

Влиза Димби, застава до варела, гледа часовника си – по-точно мястото, където обикновено се но­сят ръчните часовници. Вслушва се в песен­та на птиците. Отново поглежда „часовника“ ои. Но тъй като не идва никой излиза си.

 

От противоположната страна на сцената влиза Домби. Спира при варела. Чака три секунди, след което си тръгва с думите: „Ей, какви хора! В края на крайщата въпрос на възпитание.“ (Излиза и се връща, за да подхвърли) „И на други неща“.

 

 Излиза. След малко влизат двамата едновременно от сре­щуположните посоки на сцената.

ДИМБИ (с поглед в ръката си, където трябва да бъ­де часовникът). Ей, Домби, пак закъсня.

ДОМБИ. Обратно.

ДИМБИ. Когато дойдох, нямаше никой.

ДОМБИ. И аз като дойдох, нямаше никой.

ДИМБИ. Защото си бях тръгнал.

ДОМБИ. Ами и аз си бях тръгнал, преди да дойдеш.

ДИМБИ. Добре, че се сетих да се върна.

ДОМБИ. И аз. Абе, викам си, ние с Домби имаме ли среща пред варела, или нямаме. И понеже помня много добре, че имаме, върнах се.

ДИМБИ. Да, ама аз бях тук.

ДОМБИ. Но когато ме нямаше.

ДИМБИ. Но и теб те нямаше, когато ме имаше.

ДОМБИ. Мен ме нямаше по-късно, а теб те нямаше по-рано.

ДИМБИ. Добре де, нали се срещнахме!

ДОМБИ. Друг път да не закъсняваш.

ДИМБИ (поглежда ръката си). И ти.

ДОМБИ. Добре, ама друг път трябва да идваш, кога­то идвам и аз, а не аз да идвам, а ти да си дошъл, но да те няма, и трябва два пъти да идваме. Омръзна ми да отивам и да идвам.

ДИМБИ. Какво смяташ да правим сега?

ДОМБИ. Какво, ще се къпем.

ДИМБИ. А после?

ДОМБИ. Отново ще се къпем.

ДИМБИ. До вечерта ли?

ДОМБИ. Докато се случи нещо по-интересно. Тога­ва ще започнем да се занимаваме с по-интересното не­що.

ДИМБИ. Няма ли да берем лешници?

ДОМБИ. И лешници.

Чува се вик за помощ.

ДИМБИ. А!

ДОМБИ. Какво?

ДИМБИ. Не чу ли?

ДОМБИ. Какво?

ДИМБИ. Май че някой вика. За по.. .

ДОМБИ. (учудено). Че кой може да вика? (Оглежда се.) За по…

Отново се чува викът за помощ.

ДИМБИ. Ето!… Чуй!… (Двамата се ослушват.) Предлагам незабавно да си вървим… (Тръска глава, задето е сбъркал). Да помогнем.

ДОМБИ. Да, Димби, прав си – да вървим!

ДИМБИ. Да, Домби, но не е ли малко прибързано едно незабавно връщане назад, към някакво си място, къдете някой си вика за помощ!

ДОМБИ. Така е. Незабавно ще помогнем, но първо да помислим, защото де да знаеш какво може да се случи. Когато някой вика за помощ, положението око­ло него не е добро.

ДИМБИ. Ами да, то ако е добро, защо ще вика за помощ. (Докато разсъждават, двамата постепенно се озовават до варела.)

ДИМБИ (неубедено). Май че ни се е сторило.

ДОМБИ (съгласява се). Точно така.

ГЛАСЪТ (който преди малко викаше за помощ). Ами!

ДИМБИ (тихо, уплашено). Ало, кой иска помощ!

ГЛАСЪТ. Аз.

ДИМБИ. Кой си ти?

ГЛАСЪТ. Чимиджимичамиджоми!

Димби и Домби гледат към варела.

ДИМБИ. Какво?

ДОМБИ. Кой си?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ДИМБИ (учудено). Какво е това?

ЧИМИ. Кое?

ДИМБИ. Дето го каза?

ЧИМИ. Не казах нищо.

ДИМБИ. Не, не… Ти говореше нещо дълго.

ДОМБИ. Обширно.

ЧИМИ, Казах името си.

ДИМБИ (плахо). Домби?

ДОМБИ (несигурно). Вярваш ли?

ДИМБИ. Де да знам. (Поглежда към варела.) Доб­ре, де, какво искаш?

ДОМБИ (провиква се). Изобщо къде си?

ДИМБИ (вика). Откъде се обаждаш?

Пауза.

ЧИМИ. От варела.

Димби и Домби зяпват.

ДОМБИ (бързо). Как от варела?

ЧИМИ. Така!

ДИМБИ (страхливо). Вътре ли?

ЧИМИ. Вътре.

Димби и Домби страхливо заобикалят варела и го разглеждат.

ДИМБИ. Слушай!

ЧИМИ. Какво?

ДИМБИ. Ти наистина ли си вътре?

ЧИМИ. Нямате си представа колко съм вътре.

ДИМБИ. Добре де – какво искаш?

ЧИМИ. Да ме извадите!

ДИМБИ. Защо?

ЧИМИ. Защото вън е по-добре, отколкото вътре.

ДИМБИ. Но защо ние?

ЧИМИ. А кой?

ДИМБИ. Защо не си излезеш сам?

ЧИМИ. Не мога.

ДОМБИ (отсича). Да си излезе, както е влязъл!… Така де… Защо не си излезеш? Както си влязъл, така ще си…

ЧИМИ. Абе, влизането беше горе-долу лесно (Пауза), но излизането.

ДИМБИ. И защо си влязъл?

ЧИМИ. Понеже се разхождах.

Димби и Домби се споглеждат.

ДИМБИ. И ние се разхождахме…

ДОМБИ. … но не влизаме във варели.

ЧИМИ (учудено). Защо?

ДИМБИ. Заобикаляме ги.

ДОМБИ Този варел знаеш ли откога стои тук и ви­наги го заобикаляме. Досега никой не е влизал в него.

ДИМБИ (възмутено). 1Це влиза във варели! Хайде де! … Види варел – влиза! … Че ако всички започ­нем да се пъхаме по варелите.. .

ЧИМИ (любопитно). Какво ще стане? ДИМБИ (замисля се, най-после). Няма да остане празен варел. Нали, Домби!

ДОМБИ (потвърждава). Нито един. Навсякъде ще се напълни с пълня варели.

ДИМБИ. Точно така, Домби!

ДОМБИ (възмущава се и започва да се навива). Ще влиза във варели! Слушай бе, как те наричаха?…ЧИМИ (с готовност). Чимиджимичамиджоми!

Димби и Домби се споглеждат.

ДОМБИ. Слушай бе, Чими… и… така нататък. Как успя да влезеш във варела?

ЧИМИ. Амиии, как да ви кажа.

ДИМБИ. Не го усуквай!

ЧИМИ (невъзмутимо.) Както си вървях, варелът се изпречи пред мен.

ДИМБИ. Аха, изпречи!

ЧИМИ. Брей, викам си, какво ли е това?… Понеже не знам какво е, разбирате ли?

ДИМБИ. Да, да, разбираме.

ЧИМИ. И си викам да го разгледам… И както го разглеждам, покачих му се, да видя как изглежда от­вътре. ..

ДИМБИ (ядосано). Кой те бие по главата да гледаш варелите отгоре?

ЧИМИ. Никой.

ДОМБИ (нетърпеливо). Продължавай!

ЧИМИ. Покачих се и гледам: отгоре – дупка.

Димби и Домби се закискват.

ДИМБИ. Че кой варел няма дупка?

ДОМБИ (потвърждава). Варел без дупка е като… не знам какво.

ДИМБИ. Остави го да продължава… Продължавай! ЧИМИ. Погледнах през дупката. Гледам – тъмно. Викам си, да видя какво има в тъмното. Спуснах се и.. . край!

ДОМБИ (внезапно). Като стол без крак.

ДИМБИ (учудено). Домби, какво говориш?

ДОМБИ. Понеже го намислих. Варел без дупка е ка­то тенджера без капак!

ДИМБИ. Не прекъсвай съществото, което говори!… (Обръща се към варела.) Какво имаше в тъмното?

ЧИМИ (разочаровано). Нищо! Цялото тъмно – празно. За първи път виждам такова празно тъмно. (Чука по варела.) Чувате ли?

ДИМБИ. Чуваме!

ЧИМИ. Празно.

ДИМБИ (почесва се по главата). Домби.

ДОМБИ. Кажи, Димби.

ДИМБИ. Какво ще кажеш?

ДОМБИ. Амии… Трябва да го спасим.

ДИМБИ (към варела). Слушай, ще те спасим!… Ще потърсим някой от приятелите и ще те спасим. Ще почакаш ли?

ЧИМИ. Ще чакам, разбира се. Къде ще вървя?… За­що ви е приятел?

ДИМБИ. Защото не можем. Варелът е висок.

ДОМБИ. Ще потърсим някой висок приятел. ЧИМИ. Добре.

ДИМБИ. Да не вземеш да изчезнеш?

ЧИМИ. Къде повече? …

ДОМБИ (съгласява се). И ги си прав.

Димби и Домби се отдалечават в другия край на сцената.

ДИМБИ (поглежда часовника си). Ей, часът е 38, а още не сме го спасили. Чудя се, Домби, кой от приятели­те ни може да мине за висок, ама толкова висок, че да стигне до горната част на варела.

ДОМБИ. Ами виж сега, Димби, от ниска гледна точ­ка Мокси е висок и строен. Предлагам да го намерим и да го доведем.

ДИМБИ. Чудесна идея. Да намерим Мокси!

Двамата излизат.

Влиза Мокси. Лениво се приближава до варела. Спира, прозява се и се почесва на него.

ЧИМИ. Ей, какво става?

Мокси уплашено отскача настрана и се оглежда. Ос­лушва се. Никой. Внимателно заобикаля няколко пъти варела, чуди се. Изведнъж го ритва и варелът извънтява.

ЧИМИ. Защо рнташ?

Мокси бързо избягва на почетно разстояние от ва­рела, мисли известно време и бавно се връща, като застава на достатъчно безопасно място настрана.

МОКСИ (най-после се престрашава). Ей, бъчво!

ЧИМИ. Какво?

МОКСИ (трепва и прави крачка назад). Бъчва така­ва!

ЧИМИ. Ти си бъчва!

МОКСИ (прави втора крачка назад). Брей!… Аз съм магаре! … А ти… такова… Какво… там… та­кова?

ЧИМИ. Какво такова?

МОКСИ. Бъчва… пък… говориш.

ЧИМИ (смее се). Хе-хе! Бъчва!

МОКСИ. Варел!

ЧИМИ. Баба ти е варел! …

МОКСИ. Баба ми не е варел.

ЧИМИ. Аз съм Чимиджимичамиджоми!

МОКСИ (ядосано прави трета крачка назад). Ей!

ЧИМИ. Какво?

МОКСИ. Няма да… таковаш!

ЧИМИ. Да каковам?

МОКСИ. Какво само… таковаш?

ЧИМИ. Какво, бе?… Какво искаш?

МОКСИ. Чуваш ли какво ти казвам?

ЧИМИ. Чувам.

МОКСИ. Ами, какво… таковаш, тогава?

ЧИМИ. Ти таковаш!

МОКСИ. Нищо подобно!…Вървя си по пътя и ти изведнъж… Изведнъж.. .

ЧИМИ. Какво бе, какво изведнъж?

МОКСИ. Таковаш.

ЧИМИ. Какво?

МОКСИ. Говориш.

ЧИМИ. Че няма само ти да говориш! … Ха!… Са­мо той ще говори!

МОКСИ (вика неочаквано). Ти си бъчва! Варел!… Знаеш ли, ако те ритна!

ЧИМИ. Ритни де!

МОКСИ. Да, ама ако се засиля и ти ритна едно копи­то – ще видиш!

ЧИМИ. Засили се, де!

МОКСИ. Мислиш, че не мога?… Като се засиля и като ти тегля един… такова… ритник!

ЧИМИ. Чакам.

МОКСИ (ядосано). Сега ще видиш!

Започва да се засилва, като забравя да се върне и

изчезва по посоката, от която е дошъл.

Тишина, мълчание. Чуват се песните на птиците.

ЧИМИ. Хайде де!… Какво стана?

Мълчание. Само песента на птиците.

ЧИМИ. Ей, къде си?

Някои от птиците млъкват.

ЧИМИ. Щеше да риташ?

Млъкват и останалите птици. Димби и Домби влизат.

ЧИМИ. Хе!… Хе-хе!… Хайде де!.. . Ще рита!… Хе-хе!

Димби и Домби учудено слушат.

Най-после Димби се приближава и почуква по ла­марината.

ЧИМИ. Влез!

ДИМБИ (осведомява го). Аз съм Димби.

ЧИМИ. Какво бе, ще ме спасявате ли?

ДИМБИ. Високите ни приятели в момента ги няма, но ще почакаме.

МОКСИ (появява се). Домби, защо разговаряте с та­зи презряна бъчва?

ДОМБИ. Ела ,ела!

ДИМБИ (зарадвано). Мокси! Чакаме те!

МОКСИ (прошепва). Димби!

ДИМБИ. Какво?

МОКСИ. С кого разговаряте?

ДИМБИ. Амии, с този… Как ти беше името?

ЧИМИ (с удоволствие). Чимиджимичамиджоми!

ДИМБИ (пояснява). С него разговаряме.

МОКСИ (приближава се още малко). Че какво е то? Същество ли е, нещество ли е?… Магаре?

ДИМБИ. И аз не знам. (Към варела.) Чимибими… димилими… и така нататък, какво представляваш?

ЧИМИ. Нищо. . . Аз съм само Чимиджимичамиджо­ми!

ДОМБИ (пояснява). Това е!

МОКСИ (учудено). Ха!

ДОМБИ (приближава до самия варел, любопитно). Добре де – животно ли си, човек ли си?

ДИМБИ. Предмет ли си?

ЧИМИ. Нали ви казах – Чимиджимичамиджоми!

ДОМБИ (въздъхва). Ох!… (Пауза.) Искаме да зна­ем голям ли си, малък ли си?

ЧИМИ. Глупаци!

ДИМБИ. Домби, не ставай смешен. Той е толкоз голям, колкото да влезе през дупката на варела. Аз и ти на­пример не можем да влезем. Мокси – също, следова­телно Чимиджими и тъй нататък е нещо малко, което може да влиза през дупки.

ДОМБИ. Да, Димби, но името му, името му как е влязло? Такова име едва ли може да се побере във ва­рел от този тип. Все ми се струва, че част от него е ос­танала да виси навън и ако погледнем по-добре, нищо чудно да я открием.

ДИМБИ. Тук си прав, Домби. Такова име не съм чувал и да ме убиеш не мога да го кажа цялото. Ти можеш ли?

ДОМБИ. Амиии!… Трябва ми поне седмица да го науча. Вече мога да го започвам, но не мога да го до­върша. Да не говорим за средната част, която е ужас.

ЧИМИ. Какво?

ДИМБИ. Можеш ли да го кажеш отново?

ЧИМИ (бързо). Чимиджимичамиджоми! Най-обикно­вено име.

ДИМБИ. Я го повтори, но бавно.

ЧИМИ. Чи-ми-джи-ми-ча-мн-джо-ми!

ДИМБИ. Чм-ми-джа-ми… Сбърках!… Не мога.

ДОМБИ (съгласява се). А, нататък е невъзможно.

ЧИМИ (иска да знае). Добре де, а кога ще ме спася­вате? Не мога да стоя тук до края на живота си!

ДИМБИ. Това е най-лесното. (Обръща се към Мок­си.) Мокси!

МОКСИ (изпълнен с лоши предчувствия). Какво?

ДИМБИ. Предложи нещо.

МОКСИ. Аз?

ДИМБИ. Ти!

МОКСИ. Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито чо­век, нито предмет.

ДОМБИ. Добре, де, според теб какво е?

МОКСИ. Според мен това е едно нищо.

ДОМБИ. Глупости!… Щом има име?

ДИМБИ. И толкоз дълго!

ДОМБИ. Когато едно нещо е нищо, то няма име.

МОКСИ (отсича). Вятър! Срещал съм толкова н и- щ о н ц и с имена! Гледаш го – има си име, има си всичко, а пък – нищо… Според мен – да си вървим. Ще ни навлече беля… За едно такова нищо, което е във варела, знам и песничка. Песничка за нищото.

ПЕСНИЧКА ЗА НИЩОТО

която Мокси изпява, вместо да се заеме със спасяването на Чими

Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – е, туй е нещо.
Взираш се – то било нищо,
н и щ о, а пък идва къмто теб.
Питаш го: как си бе, н е щ о.
То разговаря горещо,
всъщност не казва то нищ о,
н и щ о, а говори си със теб.
На това място и Димби и Домби също запя­ват:
От нищото нещо не става,
защото си е нищо то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.

ЧИМИ (изкрещява). За мен ли пеете?

Триото млъква.

ДОМБИ (смутено се оправдава). Мокси запя и… ние…

ДИМБИ (оправдава се). Нали трябва… когато… на някои места в песента… нали трябва да пеят и други…

ДОМБИ (пояснява). Да се получи песен.

ЧИМИ (крещи ядосано). И какво? Ще пеете ли, или ще ме спасявате?

ДОМБИ. Моля ти се, ще те спасяваме!

ЧИМИ. Тогава? … Аз чакам, а вие пеете!

ДОМБИ. Добре. (Смотолява.) Добре.

ДИМБИ (строго към Мокси). Мокси, ти ли започна?

МОКСИ (примигва). Не си спомням.

ДИМБИ. Той започна.

МОКСИ (започва да се оправдава). Ами!…

ДОМБИ. Димби, чу ли как отказва?

ДИМБИ (моли го). Мокси, признай си! Чими…

ДОМБИ (поправя го). Мичиджуми!

ДИМБИ. Не е чемеджуми, но както и да е. Чимича- ми чака да го спасим, а Мокси се разпя.

МОКСИ (навежда глава). Пак Мокси. Всички пях­ме.

ДИМБИ. Да, ами кой почна?

ДОМБИ (възмутено). Мокси почна.

МОКСИ (веднага отрича). Не!

ДИМБИ (преглътва). Мокси, признай си! Чими е в беда, а ти изведнъж започна да пееш, и то една доста обидна песен.

МОКСИ (инатчийски) Вие почнахте!

Димби и Домби възмутено се споглеждат.

ДИМБИ (ядосано). Ние, а?

МОКСИ (вика). Вие! Аз си мълчах, а вие извед­нъж… Според мен…

ДИМБИ. Мокси, как не те е срам?

ДОМБИ (решително). Димби, чакай! Ще му докажа, че той започна пръв… Мокси, ти стоеше тук, така ли?

МОКСИ (смутолевя). Не знам.

ДИМБИ. Тук ли стоеше, кажи?… Виж къде сочи пръстът ми!

МОКСИ (съгласява се). Добре де, тук!

ДОМБИ (сочи). А ние с Димби стояхме тук? Тук ли стояхме?

МОКСИ (съгласява се). Добре де, тук!

ДОМБИ. И както стояхме, ти изведнъж започна да пееш така: (Показва как, като запява.)

Гледаш – към теб идва нещо,
викаш си – о, туй е нещо,
взираш се – то било нищо,
нищо, а пък идва срещу теб.

ДИМБИ (пояснява). А след туй започва вторият ку­плет. Ей така! (Запява.)

Питаш го – как си бе, нищо?
То отговаря горещо,
всъщност не казва нищо,
нищо… нищо, а говори нещо с теб!

МОКСИ (ядосано). Добре де, така беше, но вие не подхванахте ли по-нататък?… (Запява.)

От нищото нещо не става,
защото си е нищо то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.

Димби и Домби не устояват и се присъединяват към финала на песента. Тримата пеят:

Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – е, туй е нещо.
Взираш се – то било нищо,
н и щ о, а пък идва къмто теб.

Песента свършва, тримата млъкват и се споглеж­дат.

Пауза.

ЧИМИ (горчиво). Е? Какво стана?

Пауза.

ДИМБИ (виновно). Какво стана?

ЧИМИ. Ами, уж се скарахте на магарето, защото ме обиди, пък… Отново ми изпяхте тази позорна песен.

ДИМБИ. Чими, не разбра ли?

ДОМБИ. Да му докажем, че почна пръв.

ЧИМИ (тъжно). Да де. Той почна, вие свършихте… Карай да върви! ДИМБИ (настоява). Докажи му, че почна!

ЧИМИ (въздъхна бавно и продължава мисълта си). Не е важно кой почна. Важно е кой свърши…

Неловка пауза.

ДИМБИ (поглежда варела). Чими, как да ти го обяс­ня… Просто ни се пееше.

ДОМБИ. Знаеш ли откога не сме пели?

ЧИМИ. Пейте си, бе! Пейте си!… А кой ще ме спа­сява? Баба ми!

ДОМБИ (весело). А, спасяването е лесно!

ДИМБИ. Това е най-лесното.

ДОМБИ. Ей сега! Мокси!…

МОКСИ (с лоши предчувствия). Какво?

ДИМБИ. Хайде!

МОКСИ. Какво – хайде!

ДИМБИ. Да го спасим.

МОКСИ. Спасявайте го… Нямам нищо против.

ДИМБИ. Трябва ни едно високо животно.

Димби и Домби заоглеждат магарето. Мокси се смущава.

МОКСИ. Какво има?

ДИМБИ (кани го). Застани до варела.

МОКСИ. Защо?

ДОМБИ. Хайде, хайде!

Мокси застава до варела без желание.

Пауза, в която Мокси гледа умолително приятели­те си.

ДИМБИ (заключва, като се почесва). Не си високо животно.

ДОМБИ. Сега какво?

ДИМБИ. Домби, не е ли по-добре вместо високото животно да намерим някое умно животно?

ДОМБИ. Това си викам и аз. Тази работа може да свърши само някое от по-умните животни.

ДИМБИ. Предлагай!

МОКСИ (намесва се). Абе, как да ви кажа, знам та­кова животно!

ДОМБИ. Кажи го!

МОКСИ. И умно. ..

ДОМБИ. И хитро…

ДИМБИ. Аха.

ДОМБИ (въздъхва). Но го няма…

ДИМБИ. Търсихме го.

МОКСИ. Какво ни струва да го извикаме.

ДОМБИ. Да бе! Да го повикаме!

ДИМБИ. Едноо, двеее. ..

ДОМБИ. Три!

ТРИМАТА (викат). Лиско! Никой не отговаря. Лискооооо!

Никакъв отговор.

Лискооооо!

ЛИСКО (гласът му). Каквоооо?

ТРИМАТА. Елаааа!

ЛИСКО (влиза). Охаа, три умни същества на едно място.

ДИМБИ. Лиско, здравей!

ДОМБИ. Добре, че дойде.

МОКСИ. Сега ще става, каквото ще става!

ЛИСКО. Защо? (Прозява се.) Да не би да се е слу­чило нещо?

ДИМБИ. Да.

ДОМБИ. Случи се.

МОКСИ. Ще видиш какво.

ЛИСКО. Така е добре. Пак ще си направим някое приключение. Тази сутрин събуждам се и си викам: вре­мето е хубаво, пък не се очертава приключение… Как сте?

ТРИМАТА. Добре сме!

ДИМБИ (подхваща задъхано). Лиско, знаеш ли? Пре­ди малко…

ЛИСКО. Спокойно!

МОКСИ. Да, ама. ..

ЛИСКО. Не бързай, Мокси.

Димби припряно поглежда ръката си на онова мяс­то, където обикновено се поставят ръчните часов­ници.

ЛИСКО. Димби, защо поглеждаш ръката си?

ДИМБИ. Тренировка.

ЛИСКО. Аха!

ДИМБИ. Понеже ще ми подаряват часовник.

ЛИСКО. Аха, аха!

ДИМБИ. Упражнявам се. Уча се как да поглеждам часовника, като ми го подарят.

ЛИСКО. Да, Димби. .. Да.

ДИМБИ. Разбираш ли?

ЛИСКО. Разбирам… Кога ще ти го подарят?

ДИМБИ. Не знам.

ЛИСКО. А кой ще ти го подари?

ДИМБИ. И това не знам.

ЛИСКО. Аха, аха!

ДИМБИ. Абе, нали все някога на някого подаряват часовник!. ..

ЛИСКО. Прав си, Димби… Много часовници се по­даряват напоследък.

ДОМБИ (нетърпеливо тъпче от крак на крак). Не мо­га да рязбера защо говорите за часовници, когато. ..

ЛИСКО. Домби, спокойно. (Прозява се.) За всичко има време.

МОКСИ. Това им казвам.

ДОМБИ (не издържа). А кога ще го… Той е в беда.

ЛИСКО (изглежда всеки поотделно). Кого?

ДОМБИ. Чими!

ЛИСКО. Какво е Чими?

МОКСИ. Едно абсолютно нищо.

ЛИСКО. Как така – нищо!

МОКСИ. Нещо много неопределено. На такива аз казвам – нищо.

ЧИМИ. Ти си нищо! (Гласът му прозвучава неочаква­но и остро.)

ЛИСКО (изненадано поглежда варела). Кой се обаж­да?

ЧИМИ. Аз.

ЛИСКО (шепти на приятелите си). Той каза аз.

ДИМБИ (тюхка се). Не мога и не мога да кажа име­то му!

ДОМБИ. Някакво нещо, което се вмъкнало през една дупка.

МОКСИ (настоява). Едно нищо!

ЛИСКО (спокойно). Не, Мокси. Не си прав… Това нищо каза: аз. Щом едно нещо каже за себе си аз, зна­чи нещото си е нещо, а не Нищо… Мокси! .. .

МОКСИ. Какво, Лиско?

ЛИСКО. Кажи: Аз!

МОКСИ. Аз!

ЛИСКО. Видя ли? (Усмихва се.) Ти каза Аз, значи си нещо. Има ли Аз, има нещо. ..

МОКСИ. Е, за мен всеки знае…

ЛИСКО (настоява). Но и той също е Аз. (Сочи с глава варела.) Той също е…

ЧИМИ (ядосано). Абе… Вие!… Ще ме спасявате ли?

ЛИСКО. Кротко!… Кой се обажда?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО (усмихва се). Охоо! Започва се… Ей!

ЧИМИ. Какво?

ЛИСКО. Името ти е най-малко три метра.

ДОМБИ. Трябва да го изговаря на почивки.

ЛИСКО. Но звучи като музика… Я го повтори, да се насладя.

ЧИМИ (с гордост). Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. Можеш да го започнеш в понеделник, а да го свършиш в сряда… Ако не почиваш, разбира се… Във варела ли се намираш?

ЧИМИ. Да!

ЛИСКО. И как стана тая работа?

ЧИМИ. И на теб ли да ти обяснявам, глупако?

ЛИСКО. Охо!

Напрегната пауза.

ЧИМИ. Ами, както си вървях, гледам – пред мен ва­рел. Викам си, чакай да видя какво има на варела. Кач­вам се, гледам – нищо няма на варела. Само дупка.

ЛИСКО. Там е работата.

ЧИМИ. Там е работата, я!… Викам си – чакай да видя какво има във варела… Гледам през дупката – тъмно. Викам си – чакай да видя какво има в тъмно­то, спущам се през дупката – туп!. ..

ЛИСКО. На дъното.

ЧИМИ. В тъмното.

ЛИСКО. И какво има в тъмното?

ЧИМИ. Нищо.

ЛИСКО. Не е то нищо.

ЧИМИ. Глупако, разбери, нищо няма!

ЛИСКО. В момента в тъмното има едно врескало. Как се казваше?

Ч И А’. И. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. Чимиджимичамиджоми!… Хубаво име!… Голямо! . .. Умирам за такова.

ЧИМИ (радостно). Нали?

ЛИСКО. Можеш да си го увиваш около врата като шал.

ДОМБИ. Лиско!

ЛИСКО. Какво, Домби?

ДОМБИ (изумено). Уби ме!… Как го запомни!

ДИМБИ. Невероятно!

МОКСИ. Можеш ли да го повториш?

ЛИСКО. Чимиджимичамиджоми!

ЧИМИ. Ееей!

ЛИСКО. Какво?

ЧИМИ (провиква се). Браво! За първи път ми се случва.

ЛИСКО (спокойно). Това не е нищо. Когато бях на море, имаше една медуза, казваше се Глагоабазубадуза. Оттам се научих да помня дългите имена, Чими!

ЧИМИ. Кажи, глупако!

ЛИСКО. Можеш ли да кажеш какво представляваш от само себе си?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. Като животно какво представляваш?

ЧИМИ. Пак същото.

ЛИСКО. Как!… Това ти е името, нали?

ЧИМИ. И името, и другото.

Пауза.

МОКСИ (прошепва). Предлагам да бягаме.

ЛИСКО. Мокси, кротувай! (Към варела.) В къщи как ти викат?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. На баща ти как му викат?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. А на майка ти?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. Чудна работа!…

МОКСИ (шепне). Да се измитаме, докато е време.

ДОМБИ. Мокси е прав. На мен подобни истории с неизвестни същества също не са ми по характера и въз­питанието.

ЛИСКО. Така ли смяташ?

ДОМБИ. Има някои, на които подобни истории им се струват забавни, но аз не спадам към тях.

ЛИСКО. Добре, какво да правим?

ДОМБИ. При такива случаи разумните живи съ­щества си плюят на петите и бягат, докато им стигат силите. Нали, Димби?

ДИМБИ. Ако вземете решение за отстъпление, аз бих драснал пръв, но все пак, каквото решат всички.

ЛИСКО (обръща се към варела). Чими.

ЧИМИ. Кажи, глупако!

ЛИСКО. Баща и майка имаш ли?

ЧИМИ. Не знам.

Пауза.

МОКСИ. Казах ли ви?

ЛИСКО (към Чими). Сираче ли си?

ЧИМИ. Не знам.

ЛИСКО. Братчета и сестпичета имаш ли?

ЧИМИ. Откъде да знам, бе, глупаци?

ДИМБИ (намесва се). Как да не знаеш? Или имаш, или нямаш?

ЧИМИ (ядосано). Не знам, казах!

МОКСИ (категорично). Тая работа не ми харесва!

ДИМБИ и ДОМБИ (едновременно). И на мен!

Пауза.

ЛИСКО (към варела). Чими!

ЧИМИ. Да!

ЛИСКО. Слушай, моето момче!

ЧИМИ (крещи). Абе, вие ще ме спасявате ли, или ще вървите по дяволите?

ЛИСКО. Ще те спасяваме!

МОКСИ. Тая работа ще стане без мен, защото след малко ще бъда поне на три километра оттук, защото това проклето същество, което от бъчвата нарича спа­сителите си глупаци, ако е на свобода, кой знае какво би могло да стори.

ДОМБИ. Да, вътре има някакво проклето същество от неизвестен произход. То си позволява да бъде про­клето, когато е вътре, представете си колко по-проклето ще стане навън. Защото все пак има разлика между вътре и вън нали?

ЛИСКО. Разбира се, разликата е огромна. (Към Дим­би.) Димби, имаш думата.

ДИМБИ. Смятам, че трябва да помислим.

ЛИСКО. Когато се спасява, се бърза.

МОКСИ (крещи). Не съм съгласен. Не искам!

ЛИСКО. Мокси, какво те прихвана?

МОКСИ. Преди всичко не знам кого спасяваме. До­ри не знам какво спасяваме. Може да е нещо, което не е за спасяване.

ЛИСКО (клати глава). Мокси, Мокси, няма такова нещо, което да не е за спасяване. Ако някой се нуждае от помощ, спасяваш и не мислиш!

МОКСИ (гледа го накриво). Така ли?

ЛИСКО. Така.

МОКСИ. Домби, какво ще кажеш?

ДОМБИ. Само да не съжаляваме.

ЛИСКО. Приятели, законът е такъв: изпадне ли ня­кой в беда, спасяваш!… Трябва… Такъв е зако­нът!…

МОКСИ (смутолевя). Едва ли.

ДИМБИ (намесва се). Лиско, как можеш да спася­ваш нещо, което не е определено?

ЛИСКО. Разбери, Домби! … Този, който те вика за помощ, значи се нуждае от тебе. Ако имаш възмож­ност –спасяваш. И не мислиш… Хайде!…

ДОМБИ. Какво хайде?

ЛИСКО. Донеси въжето!

ДИМБИ. Аз ще го донеса. (Излиза).

Лиско, Мокси и Домби сядат на камъка.

МОКСИ. Димби няма да се върне.

ЛИСКО. Защо смяташ така?

МОКСИ. Този, който сам предлага да отиде за въже, просто отива и забравя да се върне.

ЛИСКО. Глупости.

ДОМБИ. Лично аз, ако ме поканят да донеса въже, ще се зарадвам, понеже ще се отдалеча поне за малко от този проклет варел.

МОКСИ. И все пак – да помислим. Всичко трябва да се обмисли.

ЛИСКО. Дори когато протягаш ръка за помощ?

МОКСИ. Да.

ЧИМИ (крещи). Стига!

Тримата поглеждат към варела. Лиско е слисан,

Мокси скача на крака, а Домби се разтреперва.

ЧИМИ (крещи). Престанете!

ЛИСКО (окопитва се). Чими, какво ти става?

ЧИМИ. Много дрънкате!… Обсъждате!… Във ва­рел ли съм попаднал, или на събрание?… Да го спа­сим, че да не го ли?… Плямпате, стоите, гледате!… Омръзна ми да ме спасявате!

ЛИСКО. Потрай малко. Ще те спасим.

ЧИМИ. Аз чакам, а те бъбрят!… Лежа във варела, чудя се какво да правя, а те – дискутират, заседа­ват!… Заседаващи такива! Засрамете се!…

ЛИСКО (усмихва се). Добре де, засрамихме се.

ЧИМИ. Изляза ли веднъж, ще ми станете само на философи!

МОКСИ (вика). Чу ли?

ЧИМИ (вика). Некадърници!

МОКСИ (кипва). Лиско! Нищо ли не чуваш?

ЛИСКО. Мокси, не съм глух.

МОКСИ. Отивам си!

ЧИМИ (вика). Отивай си, бе глупак!

МОКСИ. Кой е глупак?

ЧИМИ. Ти!… Откакто съм във варела, все си оти­ваш!

МОКСИ. Млъкни! (Изревава и ритва варела.)

ЧИМИ. Глупако!

МОКСИ (нахвърля се яростно срещу варела и ри­та). Млъкни, ти казвам!

ЧИМИ. Знаеш само да риташ!… И все празни варе­ли. Защо не ритнеш мен?

МОКСИ. Ела, де, ела да те ритна!

ЧИМИ. Изкарай ме и ме ритни!

МОКСИ (гледа безпомощно приятелите си). Ще се пукна!… Казвам ви да се махаме. Домби, какво мис­лиш?

ДОМБИ. Според мен това зло, дето е вътре, не за­служава да го спасяваме.

МОКСИ. Лиско, чу ли?

ЛИСКО. Да почакаме Димби с въжето. Макар че въже няма да ни трябва, защото измислих друг на­чин.

МОКСИ. Не мисли повече начини!… Няма да спася­ваме това зло!

ДИМБИ (влиза запъхтяно). Още ли не сте взели определено решение?

МОКСИ (оплаква се). Димби, докато те нямаше, оно­ва зло във варела ме предизвикваше, обиждаше ни и аз ритнах варела.

ДИМБИ. Значи във варела се намира някакво зло и аз напразно тичах за спасяването му.

МОКСИ (насърчено). Работата е от ясна, по-ясна.

ДИМБИ. Доколкото разбирам от тайнствени науки, във варела се намира някакво тайнствено същество, което дори не е същество, а по-скоро вещество, което се преструва на същество.

МОКСИ (към Лиско). Е? Още ли смяташ да го спа­сяваме?

ЛИСКО. Трябва, макар че, да ви кажа правата, и аз съм нещо разколебан… Чими е изпаднал в беда.

МОКСИ. Не в беда, а във варел!

Л ИСКО. Все едно.

МОКСИ. И все пак искам да знам какво му е тряб­вало да се пъха вътре. Ние защо не се пъхаме? Димби и Домби защо не се пъхат?… Видим ли варел, зао­бикаляме го. Нали, Димби?

ДИМБИ. Лично аз заобикалям варелите.

ДОМБИ. Досега не ми се е случвало да се пъхна във варел. Заобикалям ги. Не си спомням точно от коя страна, но ги заобикалям.

МОКСИ. А той – вътре!

ЛИСКО (философски). Разни животни, разни идеа­ли, Мокси!

МОКСИ (крещи). Не!

ЛИСКО. И все пак длъжни сме да оказваме помощ на всекиго… Хайде!

ТРИМАТА. Какво?

ЛИСКО. Почваме спасителната акция!

МОКСИ. Хайде!

ЛИСКО. Какво „хайде“, Мокси?

МОКСИ. Да си вървим!

Тръгва и си излиза.

ДОМБИ. Лиско!

ЛИСКО. Какво, Домби?

ДОМБИ. Разбери, че ме е страх… Това нещо вътре не ми вдъхва доверие.. . Според мен… Хайде да ме каз­вам…

ЛИСКО. Кажи, кажи!

ДОМБИ. Според мен това зло не говори със собствен глас, а употребява други гласове.

ЛИСКО. Ясно, Домби!… Свободен си.

ДОМБИ. Извинявай, но… Довиждане.

Домби си излиза бавно.

ЛИСКО. Е, Димби? Имаш ли да кажеш нещо?

ДИМБИ. Извинявай, Лиско, но…

ЛИСКО. Не се оправдавай!

ДИМБИ. Много те уважавам, но ме е страх. Не зна­еш какво ще направи неблагодарникът в бъчвата. Ха сме го извадили, ха ни изял!…Довиждане!

ЛИСКО. Довиждане, Димби!… (И понеже Димби се­ди.) Защо не тръгваш?

ДИМБИ. Не ми е жал, че ще умра, но ми е жал, че няма да мога да се къпя в реката.

Димби изчезва от сцената.

Тишина.

Лиско се отпуска на камъка и вторачва поглед въз

варела. Обмисля как да постъпи по-нататък.

Едва-едва църкат птички.

Лиско въздъхва шумно.

ЧИМИ. Ей!…

Лиско трепва.

ЧИМИ. Ей!…

Лиско се усмихва.

ЧИМИ. Ей, спотайваш ли се?…

Лиско стои неподвижно.

ЧИМИ. Абе, един от тия глупаци не остана ли?… Къ­де сте?…

Лиско си трае.

ЧИМИ (уплашено). Помощ!… Помощ!… Олеле, по­мощ!…

ЛИСКО (обажда се най-после). Викай!… Повикай си!…

ЧИМИ. А, тук ли си?… Защо мълчиш?

ЛИСКО. Прави ми кеф!

ЧИМИ (тревожно). Защо мълчиш?

ЛИСКО. Да ти натрия мутрата! Затова!

Чими мълчи. Размисля.

ЧИМИ (най-после). Ей!… Кой си ти, бе? (Предава се.) С теб не се излиза на глава!… Чуваш ли, кой си ти?

ЛИСКО. Аз съм Лиско!… Така че няма смисъл…

ЧИМИ. Какво има?

ЛИСКО. Няма смисъл да ми продаваш фасони… Бил съм в гнездото на орел, бил съм и в стомаха на аку­ла… Къде не съм бил!

ЧИМИ. Във варел не си бил!

ЛИСКО. И макар че си някакво неизвестно нищоже­ство, ще те спася.

ЧИМИ. Моля те.

ЛИСКО (поставя ръка на ухото си). Искам да чуя името си.

Дълга пауза.

ЛИСКО. Не чух.

ЧИМИ. Моля те, Лиско!

ЛИСКО (засмива се). Вече ми харесваш… И без оби­ди към приятелите!… Ние те спасяваме, а ти…

ЧИМИ. Няма вече, обещавам.

ЛИСКО . Да чуя името си!

ЧИМИ. Обещавам, Лиско!

ДИМБИ (влиза). Лиско! Аз се върнах.

ЛИСКО (без да се обръща). Знам.

ДИМБИ. И наистина, когато някой е изпаднал в бе­да, какъвто и да е той… Нали разбираш!…

ЛИСКО. Разбирам, Димби. А сега да помислим как да спасим този глупак!

ДОМБИ (появява се). Лиско. Аз… такова…

ЛИСКО. Ти се върна Разбрах.

ДОМБИ. Понеже…

ЛИСКО. Без понеже!

ДОМБИ. Добре без понеже!

ЛИСКО. Домби, трябва да измислим начин за из­мъкването на този кръгъл глупак… (Мокси също се по­явява на сцената зад гърба на Лиско.) Кажи, Мокси! (Лиско казва това, без да се обръща). Кажи, де! МОКСИ. Нищо. ЛИСКО (весело). Добре.

МОКСИ. Понеже…

ЛИСКО. Без понеже.

МОКСИ (троснато). С понеже! Понеже размислих… Няма как – трябва да го спасяваме. Това е дълг на всеки от нас.

ЛИСКО (едва сега се обръща към тях). Така ми ха­ресваш, Мокси! И ето че трябва да обмислим спасява­нето на този невероятен нахал.

ЧИМИ (не издържа). Лиско, моля ти се, обиж­даш!…

ЛИСКО. Млъкни!

ЧИМИ (кротко). Добре.

Димби, Домби и Мокси зяпват от изненада.

ДИМБИ (прошепва плахо). Май си го усмирил!

ДОМБИ. Направил го е памук.

ЛИСКО (бодро). Чими, ще пеем ли?

ЧИМИ. Как да пеем?

ЛИСКО. Ще пеем ние, ще пееш и ти!

ЧИМИ. Моля ти се, не.

ЛИСКО. Песента за капитана.

ЧИМИ. Не искам.

ЛИСКО. Пей! (Сам запява.)

Капитане, твойта шапка падна във морската вода.

Пет пари не давам, юнга, туй за мен не е беда.

Чими, пей!

ДВАМАТА. Капитане, тоя кораб е пробит на две места!

ВСИЧКИ. Пет пари не давам, юнга! Туй за мен не е беда.

ЛИСКО. Катастрофа, капитане.

Блъснала ни е скала.

ВСИЧКИ. Пет пари не давам, юнга! И това не е беда.

САМО ЧИМИ. Капитане, капитане, падна твоята лула!

ВСИЧКИ. Е, това е вече друго, туй е истинска беда!

Край на песента.

Тишина.

Пауза.

МОКСИ. Лиско, Чими е преобразен. Превърнал си го в друг Чими.

ЛИСКО. (усмихва се). Малко го обработих, Мокси. Готов е да бъде спасен… Донесете една стълба.

ДИМБИ. Защо ти е стълба?

ЛИСКО. Ще видите… Хайде, Мокси!… Стълба!

МОКСИ. Хайде, Димби и Домби!… Чухте какво ка­за Лиско.

Димби и Домби поглеждат многозначително ма­гарето. Домби понечва да каже нещо, но Димби го дръпва след себе си и излизат.

ЛИСКО. Мокси, много силно се впрягаш в работа.

МОКСИ. Ами нали трябва да има някой, който да обяснява заповедите ти.

ЛИСКО. Ти си славно магаре!

ЧИМИ (внезапно извиква). Голямо!

МОКСИ (побутва Лиско и го обръща с лице към варела). Чу ли?… Отново.

ЧИМИ (оправдава се). Какво казах? Той каза, че си славно магаре, а аз казах, че си голямо магаре!

МОКСИ (обидено). Мисли, че не разбирам от тънки обиди.

ЧИМИ. Не съм те обидил!

МОКСИ. А сега! Ще се препираме!

ЛИСКО (строго). Чими, извини му се!

ЧИМИ. Изсикявай, Мокси. Не си толкоз голямо ма­гаре.

МОКСИ. Лиско, пак!…

ЛИСКО (вика). Чими!…

ЧИМИ. Чух!… Мокси, извинявай!

ЛИСКО (към Мокси). Доволен ли си?

МОКСИ (усмихва се). Това е друго.

Димби и Домби излизат със стълбата. Поставят я на земята.

ЛИСКО. Прекрасно!… Момчета, какво донесохте?

ТРИМАТА. Стълба!

ЛИСКО. И за какво ни е тази стълба?

МОКСИ (повтаря). И за какво ни е?

ЛИСКО (тържествено си отговаря). За спасителната акция. Един от нас на всяка цена трябва да стъпи вър­ху варела. Той е висок, не можем да го стигнем, но през стълбата ще се качим на него и готово!

– Ей!

– Чудесно!

– Идеално!

ЧИМИ. Браво, Лиско!

Лиско млъква и започва да оглежда приятелите си.

ЛИСКО. Домби!

ДОМБИ. Кажи, Лиско?

ЛИСКО. Ти ще бъдеш!

ДОМБИ. Мммоля?

ЛИСКО. Тебе ще качим!

ДОМБИ. Ккккак?

ЛИСКО. Ще ти обясня. Димби, Мокси – облегнете стълбата върху варела. (Тя я облягат. Тя е доста ви­сока и стърчи над варела, стига до големите клони на дъба.) Такаа… Домби, ела… Стъпи на първото стъпа­ло, стъпи не се бой!

ДОМБИ. Така ли?

ЛИСКО. Точно така?

ДОМБИ. Защо?

ЛИСКО. За да се изкачиш нагоре.

Изведнъж Домби хуква да бяга, Лиско го хваща и го връща.

ДОМБИ (връща се). Димби е по-пъргав!

Лиско упорито го качва върху стълбата.

ЛИСКО (строго). Домби! ДОМБИ. Ккккакво?

ЛИСКО. Какво ще правиш, като се изкачиш по стъл­бата?

ДОМБИ. Ще стъпя върху варела. ЛИСКО. Аха!

ДИМБИ (предупреждава го). Гледай да не уцелиш дупката!

ДОМБИ (който е вече на половината път, разтрепер- ва се). Лиско, чу ли? ЛИСКО. Какво, Домби?

ДИМБИ. Той каза, че мога да умеря дупката. ЛИСКО (почесва се замислено). Малко вероятно е. Дупката не е толкова голяма.

ДОМБИ (спрял е). Но, все пак… Не е ли по-добре вместо мен да се изкачи Димби. Забелязал съм, че той г.о-рядко пада в дупки.

ДИМБИ (крещи). Не е вярно! Падал съм! .. . Непре­къснато падам в дупки! Видя ли дупка –право в нея! ДОМБИ (проплаква). Лиско! ЛИСКО. Какво, Домби? ДОМБИ. Знаеш ли как лъже?

МОКСИ (намесва се). Пада! Двамата сме падали!… Нали, Димби? ДИМБИ. Да.

ЛИСКО (извиква ядосано). Домби, смело! Иначе – не знам!

Домби бързо се качва, отминава горния край на варела и яхва най-долния дъбов клон, който се на­мира малко над варела. Другите изненадано и бър­зо дръпват стълбата.

МОКСИ (окопитва се). А!

ДИМБИ (съвзема се). О!

ДОМБИ. Какво стана?

ЛИСКО (чеше се). Питай, че да ти кажа! От страх се качи на клона.

ДОМБИ (крещи). Не искам на клона!

ЛИСКО. Спокойно, Домби!

ДОМБИ. Свалете ме!

ЛИСКО. Ама защо се качи там?

ДОМБИ. За да не падна в дупката.

ЛИСКО (нервирано). Обърка ни работата!

ЧИМИ (обажда се). Ей, спасявате ли ме?

ЛИСКО. Трай!… Димби!

ДИМБИ (плахо). Кажи!

ЛИСКО. Бягай за въже!

ДИМБИ. Забрави ли, че донесох?

ЛИСКО. Нещо се шашнах.

ДИМБИ. Ако искаш да донеса второ!

ЛИСКО. Защо ни е второ въже?

ДИМБИ. За по-сигурно!

МОКСИ (предлага). Аз ще отскоча за второ. (Тръг­ва).

Лиско го настига и безмълвно го връща при ва­рела.

ДОМБИ. Лиско!

ЛИСКО .Кажи, Домби?

ДОМБИ. Как мислиш?… Докога ще вися на този

клон?

ЛИСКО (успокоява го). Лесна работа! Ще те спа­сим!

ЧИМИ (крещи). Какво? Друг ли спасявате?

ЛИСКО. Трай там!

ЧИМИ. Оставихте ме и хукнахте да спасявате друг! Зарязахте ме! Заради някой си друг! ЛИСКО. Млъкни!

Тишина.

ДОМБИ (както си виси). Лиско, на мен ли каз­ваш?

ЛИСКО. Не, Домби.

ДОМБИ. Защото аз си мълча. ЛИСКО. Търпение, Домби…

ДОМБИ (жално). Чакам.

ЛИСКО. Спокойно.

ДОМБИ. Не знам… Чакам да видя докога ще вися като мокър чорап.

ЛИСКО. Търпение.

ДОМБИ. Имам чувството, че като узрял ще падна.

ЛИСКО. Зависи от Мокси. Ако не бяга, всичко ще бъде наред.

ДОМБИ. А ако бяга?

ЛИСКО. Тогава не всичко ще бъде наред.

ДОМБИ. Какво разбираш под Не всичко?

ЛИСКО. Ще тупнеш на варела.

ДОМБИ. Не искам.

ЛИСКО. Зависи от приятеля ти… Сега мисля.

ЧИМИ (неочаквано). Лиско!

Мълчание. Напрегната тишина.

ЧИМИ. Хайде, де! Защо не си попеете?… На това място се пее.

ЛИСКО (вика). Ще ме ядосаш!

ЧИМИ. Понеже обичате да пеете.

Лиско ядосано тръгва към въжето. Взима го, за­вързва камък на единия му край, прехвърля го през клона и подава свободния край на Димби.

ДИМБИ. Какво ще правя с въжето?

ЛИСКО. Ще го държиш.

ДИМБИ. До кога?

ЛИСКО. Ще ти кажа. Дръж здраво!

ДОМБИ. Ръцете ми омаляха!

ЛИСКО. Още малко!

ДОМБИ. Не мога!

ЛИСКО (вика). Можеш!

ДОМБИ. Добре де, мога.

ЛИСКО (вдига глава към клона). Сега можеш да се спуснеш на варела.

ДОМБИ. По въжето ли?

ЛИСКО. По въжето, разбира се.

Домби се хваща за въжето и се пуща, просто пада върху варела, но тежестта му повлича лекичкия Димби нагоре.

Сега вече Димби виси във въздуха и безпомощно мята крака. Мокси хваща краката му и ги дръпва. Този път от варела нагоре към клона изхвърчава Домби.

ЛИСКО. Мокси, махни се!

Мокси пуща Димби. Домби натежава, отново се из­дига Димби. Вика нещо, клати отново нозе.

ДИМБИ. Лиско! Сега?

ЛИСКО (обърква се). Домби, пусни!

Домби пуща въжето и застава върху варела, а Димби пада на земята. Чими примира от смях.

Мокси ядосано отива при варела и яростно го сритва.

ДИМБИ. Паднах!

ЛИСКО. Видяхме.

ДОМБИ. А аз какво да правя?

ЛИСКО. Момент!

Чими примира от смях. Мокси отново сритва варела.

ЧИМИ. Не ритай.

Пауза. Става тихо.

ДОМБИ. Сега какво да правя?

ЛИСКО (заповядва). Погледни през дупката.

ДОМБИ (навежда се). Погледнах.

ЛИСКО. Какво виждаш?

ДИМБИ. Нищо! …

МОКСИ (въздъхва). Така е. Спасяваме едно нищо.

ЛИСКО (губи търпение). Не виждаш ли нещо?

ДОМБИ. Тъмница.

ЛИСКО. Няма значение… Да продължим.

ДОМБИ. Как?

ЛИСКО. Пусни въжето в дупката!

Домби отвързва камъка и пуска свободния край на въжето в дупката на варела.

ДОМБИ. Готово!

Тримата долу се прегръщат. Дори извикват „ура“.

ЛИСКО (обръща се към варела). Чими!

ЧИМИ. Какво?

ЛИСКО. Не разбираш ли какво трябва да правиш?

ЧИМИ. Абе, за какъв дявол ми пуснахте туй глупа­во въже?

ЛИСКО. Да се изкачиш по него.

ЧИМИ. Да не си луд!

ЛИСКО. Защо? Какво има?

ЧИМИ. Не мога да се катеря по въжета.

Всички са изненадани. Мокси зяпва.

ЛИСКО (почесва се). Не можеш ли?

ЧИМИ. Никак!

Пауза.

ЛИСКО. Тогава се вържи да те изтеглим. ЧИМИ. Не мога! ЛИСКО. Защо?

ЧИМИ. Не съм такова животно, да се връзвам. ЛИСКО (зяпва). Не можеш нито да се катериш, ни­то да се връзваш?

ЧИМИ. Не разбрахте ли, бе глупаци!

Членовете на спасителната група се почесват едно­временно. Лиско се оглежда смутено. Приятелите му поклащат рамене. Мокси прави крачка назад.

ЛИСКО (шепне). Чими! (Тишина.) Чими, чуваш ли ме?

ЧИМИ. Да.

Пауза.

ЛИСКО. Чими, ще ни кажеш ли най-после какво представляваш?

ЧИМИ (с готовност). Чимиджимичамиджоми!

ЛИСКО. Това знам, но… (Оглежда приятелите си.) Животно ли си, човек ли си, предмет ли си?… Или си привидение?

Мокси се разтреперва.

ЧИМИ. Не знам… Каквото знам, казах го… Чими­джимичамиджоми!

ЛИСКО (уплашено). Глава… Глава имаш ли?

ЧИМИ. Глава ли?… Да проверя!… Имам.

ЛИСКО (въздъхва). Това е добре.

МОКСИ (поема въздух). Имал глава!

ЛИСКО. Крака имаш ли?

ЧИМИ. Амиии, може би… имам, имам!

ЛИСКО (въздъхва). Ох!… Колко са?

ЧИМИ. Де да ги знам!

ЛИСКО (ядосано). Не си знаеш краката?

ЧИМИ. Не мога да ги преброя.

ЛИСКО. Много ли са?

ЧИМИ. Не вярвам… Не мога да броя в тъмното, раз­бери!

ДОМБИ (тайнствено). Ох, не може да си преброи краката!

ЛИСКО. Очи имаш ли?

ЧИМИ. Имам.

ЛИСКО. Уста?

ЧИМИ. Имам.

ЛИСКО. Опашка имаш ли?

ЧИМИ. Имах.

ЛИСКО. Какво?

ЧИМИ. Имах!…

ЛИСКО. А сега нямаш ли?

ЧИМИ. Сега нямам.

ЛИСКО. Къде е?

ЧИМИ. Стопи се!

Тишина.

ДОМБИ. Няма ли да ме свалите от тук?

ЛИСКО (не му обръща внимание. На Чими). Уши имаш ли?

ЧИМИ. Не.

ЛИСКО. По въже не можеш да се катериш, така ли?

ЧИМИ. Никак.

ЛИСКО. Нито да се връзваш? ЧИМИ. Не.

Мокси, Димби и Домби леко треперят.

МОКСИ. Казвам ви да бягаме, докато е време. Да си приберем Домби и да драсваме… Така ли, Домби?

ДОМБИ. Страх ме е.

ДИМБИ. Това е или чудовище, или същество, или… най-малкото привидение… А сме тръгнали да го спася­ваме…

МОКСИ. Лиско, решавай! Докато е време… Не знам дали ме разбираш, ако се качи на гърба ми?

ЛИСКО. Защо пък точно на твоя, Мокси?

МОКСИ. То се знае на чий гръб ще се качи, ако се окаже привидение.

ЛИСКО. Казахме, че привидения няма!…

МОКСИ. Знам, но… това вътре не ми прилича на ни­що. Не знае дали има глава, не може да си преброи краката, не може да се катери по въже, нито пък да се връзва… Уж се провира през дупки, пък…

ЛИСКО. Какво пък?

МОКСИ. Пък изведнъж може да стане голямо.

ДИМБИ (отсича). Тук има нещо тайнствено.

ДОМБИ. Сваляйте ме и да бягаме, колкото ни държат краката!…

ЛИСКО (спъва се). Не може. Повикал ни е на по­мощ. Той е в беда, който е в беда трябва да бъде спасен.

МОКСИ. Лиско!

ЛИСКО. Какво, Мокси?

МОКСИ. Признай, страх ли те е?

ЛИСКО. Ами, като ви слушам и мен ме хваща страх.

МОКСИ (отрязва). Ясно! Да се омитаме! (Прави няколко крачки.)

ЛИСКО (задъхано). Един момент! Мокси, чакай!

Мокси спира. Димби и Домби гледат към Лиско.

ЛИСКО. Чими!

ЧИМИ. Какво бе, Лиско?

ЛИСКО. Ръце имаш ли?

Тишина.

ЧИМИ. Имам нещо подобно, но… де да знам… Може би са ръце.

ЛИСКО (шепне). Мокси, не бързай! Май че ще бяга­ме заедно.

МОКСИ. Така те искам! Но по-бързо!

ЛИСКО. Крака или ръце?

ЧИМИ. Когато си искам са крака.

МОКСИ. А когато не искаш? ЧИМИ. Стават ръце!

Мокси извряква и хуква. Димби и Лиско – след него.

Сцената остава празна. На варела изскимтява Домби, но не смее да гъкне повече, за да не се из­даде, само трепери.

ЧИМИ (след пауза). Ей, глупаци, къде сте?… Къде потънахте?

Лиско подава бавно глава иззад дърветата, бавно се вмъква на сцената далеч от варела. Трепери.

ЛИСКО (шепне доверчиво на публиката). Страх ме е. Примирам от страх.

Чуват се барабани, после тромпети, гръмва орке­стър, който кара лисичето да запее:

Страхът – това е нещо,

поставено във мен,

което аз си нося

в сърцето нощ и ден.

То спи дълбоко в мене

и става на крака,

когато неусетно попадна във беда.

Без страх не може всяко

разумно същество…

Страхът, това е сякаш предпазно вещество.

Не се страхува само последният глупак.

Да – всеки се страхува, но важното е – как.

Група започва да му приглася. (Запис.)

Бъди достоен ти, когато се страхуваш!

Страхувай се, но с мярка. В страха си горд бъди.

Бъди достоен ти, за да не се срамуваш

след страшния момент и всичките беди.

И т. н.

ЛИСКО (неочаквано). Чими!

ЧИМИ. Кажи бе, пъзльо!

ЛИСКО. Знаеш ли да плуваш?

ЧИМИ (радостно). Ухааа!

ЛИСКО. Знаеш ли, или не знаеш?

ЧИМИ. Много!… Умирам да плувам!

ЛИСКО. Да не лъжеш?

ЧИМИ. Моля ти се!

ЛИСКО (бодро). Мокси, донеси маркуч!

МОКСИ (появява се). Какво да донеса?

ЛИСКО. Маркуч!… Но бързо!

МОКСИ. Маркуч!… Ей сега!…

Мокси бързо излиза. Влиза и Димби.

ЛИСКО. Чими, сигурен ли си, че можеш да плуваш?

ЧИМИ. Казах ти, глупако!

ЛИСКО. Ако те пуснем в реката, няма да се уда­виш, така ли?

ЧИМИ. Баба ти ще се удави!

ЛИСКО. Ако лъжеш, си загубен!

ЧИМИ. Баба ти лъже!

Мокси донася дълъг маркуч, навит.

Лиско развива маркуча и вдига единия му край.

ЛИСКО (заповядва). Домби, поеми този край!

Домби се подчинява.

ДОМБИ. Какво да го правя? ЛИСКО. Пъхни го в дупката на варела.

Домби измъква въжето и пъхи маркуча.

През цялото време Мокси повтаря, че Лиско е луд.

ДОМБИ. Готово! А сега?

ЛИСКО. Можеш ли да скочиш долу?

ДОМБИ. Това не мога, но мога друго. (Хваща се за ръба на варела, увисва на ръце и се пуска. Търкулва се по сцената и остава да лежи неподвижно.) Има ли ми нещо?

ЛИСКО. Какво нещо?

ДОМБИ. Не се ли ударих?

ЛИСКО. Това знаеш само ти.

ДИМБИ (изправя се). Добре. (Опипва се.). Нищо ми няма!… Какво ще правим сега?

Всички гледат Лиско.

ЛИСКО. Не разбрахте ли?

ВСИЧКИ. Не.

ЛИСКО. Понеже ви е страх да останете, ще вземете другия край на маркуча и ще го отнесете при чешма­та.

ТРИМАТА (с готовност). Да! ЛИСКО. И ще пуснете водата! ДИМБИ. Ехаааа!

МОКСИ (с удоволствие). И ще го удавим!

ЛИСКО (вика). Ще го спасим! (Към варела.) Чи- ми, чу ли?

ЧИМИ (крици радостно). Чакам водата! ЛИСКО (към тримата). Хайде, приятели! ДИМБИ. А ти – тук? Така ли? ЛИСКО. Да!

МОКСИ. Нямаш ум! Това животно ще те изяде! ДИМБИ. Лиско, помисли:

ЛИСКО (към варела). Чими, ще ме изядеш ли? ЧИМИ. Това си е моя работа!

МОКСИ (изревава). Млъкни, злодеецо! (Рита ва­рела.)

ЧИМИ. Ритай, страхливецо!

ДИМБИ (на свой ред, рита варела). Млъкни!

ДОМБИ. Чудовище! (Също ритва варела и пада, но се изправя светкавично.) Има ли ми нещо?

ЧИМИ (вика). Страхливци! Пъзльовци!

МОКСИ. Ти си страхливец. (Ритва.) Не те е страх, защото си вътре!

ЧИМИ (смее се). А вие ритате, защото сте вън.

Носачите на маркуча яростно заритват варела.

– Ако не ни бяха пратили до чешмата… (Тряс.)

– … да носим маркуча… (Тряс.)

– … тогава щеше да видиш.. .(Тряс.)

– … какво щяхме да те направим! (Тряс.)

След като нанасят последния яростен ритник, Димби, Домби и Мокси се обръщат към Лиско.

МОКСИ (просълзено). Довиждане, Лиско! Дай да те прегърна!

Двамата се прегръщат.

ДИМБИ (измества Мокси). Довиждане, приятелю! Щом си глупак да оставаш!…

ДОМБИ (измества го). А можеше да поживееш, прия­телю!…

ДИМБИ (отстрани). Дано те видим отново!

ДОМБИ (предлага). Ако стане нещо – викай!

МОКСИ (признава си). За да избягаме по-далеч!

ЛИСКО. Довиждане, скъпи приятели!… Тръгвайте!

ДИМБИ (извинява се). Понеже трябва да занесем маркуча, нали разбираш?

ДОМБИ. И да го пъхнем в чешмата!

МОКСИ. А аз ще пусна водата. Ще отворя крана.

Тримата излизат.

Лиско остава сам при варела.

Тишина.

ЧИМИ. Лиско!

ЛИСКО. Кажи, Чими!

ЧИМИ. Тук ли си?

ЛИСКО. Да!

ЧИМИ. Не офейка ли от страх?

ЛИСКО. Тук съм, бъди спокоен.

ЧИМИ. Аз съм спокоен, но теб… не те ли е страх?

ЛИСКО. Е, малко!…

ЧИМИ. И това ми било приятели!

ЛИСКО. Слушай, сигурен ли си, че знаеш да плуваш?

ЧИМИ. Пръждосаха се и те оставиха.

ЛИСКО. Е, поуплашиха се, но… ще се върнат.

ЧИМИ (засмива се особено нахално). Ха-ха-ха!

ЛИСКО. Ще видиш!

ЧИМИ. Ха-ха-ха!

ЛИСКО. И друг път са се връщали! ЧИМИ (притихва). Добре де, ще видим!…Защо не пускат тази проклета вода? …

ЛИСКО. Все пак внимавай при първата струя!

ЧИМИ. Бъди спокоен.

ЛИСКО. Е, Чими, ще кажеш ли най-после какво си?

ЧИМИ. Чимиджимичамиджоми!… Това съм!

ЛИСКО (въздъхва). Умирам от любопитство. Зато­ва съм тук. Страх ме е, но стоя. Разбираш ли?

Никакъв отговор.

– Чими!

Тишина.

– Чимиии!

Няма отговор.

ЛИСКО (спуща се и удря варела). Чими!

ЧИМИ (внезапно). Ехаааа! Охааа!

ЛИСКО (уплашено). Какво има, Чими?

ЧИМИ. Чудеснооо!

ЛИСКО. Казвай!

ЧИМИ. Водатаааа!… Ехааа, водата!… Чудна вода!… Ха-ха-ха! Хе-хе-хе! Водата е най-хубавото нещо! Тра- ла-ла!… Тра-ла-ла!

Лиско изведнъж чувствува че зад гърба му има някой. Появил се е Димби. Лиско рязко се обръща, поуплашен.

ДИМБИ. Какво се е развикал този?

ЛИСКО. Защо се върна?

ДИМБИ. Нали знаеш?… Приятел не се изоставя… Е, и сега ме е страх. Какво вряка този?

ЛИСКО. Радва се.

ДИМБИ. Ще си изпатим, ей!

Влиза Домби.

ЛИСКО. Ооо, Домби, здравей!

ДОМБИ. Знаеше, че ще се върна, нали?… Какво се е развикал проклетникът?

ЛИСКО. А Мокси?…

МОКСИ (влиза). Отидох да пусна чешмата!

ЛИСКО (обръща се към варела и вика). Чимии, раз­бра ли, върнаха се!

ЧИМИ (провиква се). Не ме интересуват! Нищо не ме интересува!… Ох, че приятно!… Тра-ла-ла!… Тра-ла-ла!… От всичко най-обичам водата! Охааа!… Най-хуба­вото нещо на света! Кажете ми нещо по-хубаво от во­дата!… Има ли нещо по-сладко от реката!… А?… Нямааа!… Ехааа!… Глупаци, нищо не знаете!… Тя е по- красива от слънцето!

ДИМБИ (внезапно). Къпе ми се!

ДОМБИ. И на мен.

МОКСИ. Умирам да си легна във водата!

ЛИСКО. Да видим чудото и тръгваме към реката!

Чими продължава да пее и да крещи.

ЧИМИ (вика). Идвам.

ЛИСКО (тръпне). Чакам те.

ЧИМИ. Изкачвам се.

ЛИСКО (смее се). Голямо приключение си напра­вихме.

ЧИМИ. Иаааа!

Четиримата го чакат, като се окуражават с възгла­си.

– Ела, проклетнико!

– Ела, пакостнико!

Тишина.

В настъпилото мълчание върху варела се показва Чими.

ЧИМИ. Жабокът Чими се спаси! Глупаци, довижда­не!

Чими бързо скача от варела на тревата и бързо се отправя към гората. Изчезва.

ДИМБИ. А!

ДОМБИ. А!

МОКСИ. Море, да знаех!

Лиско започва да се смее. Другите също започват да се смеят. Примират от смях.

ЛИСКО. Всъщност това е едно от най-интересните ни приключения. Не е малко да спасиш живота на един проклетник, защото всички спасени досега, поне в кни­гите, се оказват все добри същества, а да спасиш про­клетник. .. Ехеее!

МОКСИ. Ехеее!

ДОМБИ. Хайде сега към реката!

ДИМБИ. Да се окъпем!

ЛИСКО. Напред към реката!

Готвят се да излизат. Но Чими се връща внезапно.

ЧИМИ. Знам какво искате! Но няма да ви благодаря. Защото съм проклет.

ЛИСКО (усмихнат). Това го знаем!

ЧИМИ. Няма да ви благодаря и ще ви правя на пук!

ДИМБИ. Ти ли, бе!

ЧИМИ. Когато сте в опасност, ще ви бутна в още по-голяма опасност. Ако се давите, ще ви натисна гла­вите. (Рита варела.) Аз съм Чимиджимичамзджоми! (Чупи клон.) Проклетникът!

Внезапно ритва голям объл камък. Камъкът се търкулва и излиза от сцената. Всички се ослушват в почуда. Чува се тътен, камъкът се търкаля някъ­де надолу, по пътя си чупи дървета. Тревожно пи­щят птички, останали без гнезда. Врява, силен цвър­теж. Бам! Финален удар.

ЧИМИ. Падна в реката.

Нашите герои изтичват до края на сцената, гле­дат надолу.

ЧИМИ. Изпочупи дърветата.

МОКСИ. Остави птичките без гнезда.

ДОМБИ. Пльосна в реката.

ДИМБИ. Затвори пътя на водата.

ЛИСКО. Потече другаде.

ЧИМИ (ликува). Рибките подскачат на сухото!… Хе- хе!… Малък съм, а? Но белите ми са големи. Друго ис­кате ли?

ЛИСКО. Махни се!

ЧИМИ. Ха!

Внезапно отмъква шапката на Домби и изчезва.

ДОБМИ. Чими!

ЛИСКО. Тихо!

ДОМБИ. Той ми взе… Л

ИСКО. Тихо!

ДОМБИ. Шап…

ЛИСКО. Моля ти се.

ДОМБИ. Шапката.

ЛИСКО. Искам тишина.

Всички мълчат.

МОКСИ. Ами да си мълчим тогава.

ЛИСКО Искам тишина.

Всички мълчат.

ЛИСКО. Мокси, моля те.

Дълга пауза.

МОКСИ. Отнесе ни и шапката.

Тишина.

МОКСИ. Казах ви. Тишина.

МОКСИ. Но кой да слуша! (Тишина.) Мокси никой не го слуша. (Тишина.) Който вика за помощ… (Тиши­на.) Трябва да бъде спасен. (Дълга пауза.) Всеки, кой­то бил в беда… трябвало да бъде спасяван.

ЛИСКО (ядосано). Точно така!

Дълга пауза. Изведнъж всички трепват. Поглеж­дат някъде нагоре, по предполагаем хълм. Чува се силен шум, тътен, отново се търкаля скала. Този път към тях. Клони се чупят. Чуваме как птици пищят.

ЛИСКО. Пази се!

Всички лягат на земята. Скалата преминава над тях и пропада някъде. Нашите герои лежат не­подвижно. Чува се зловещият смях на Чими, за предпочитане на магнитофонна лента. Легналите надигат глава.

ЧИМИ (гласът му). Пази сееее!

Всички забиват отново глави.

Чими със смях профучава над тях. И отново ги

прескача на връщане.

Тишина. Всички лежат неподвижно.

ДОМБИ. Шапката ми… ЛИСКО. Домби!

Тишина.

ДОМБИ (не се стърпява). Беше на главата му.

Тишина. Продължават да лежат неподвижно. Най-после Лиско се раздвижва, изправя се, ог­лежда се.

ЛИСКО. Хайде!

Надига се Димби. Двамата се оттърсват. Надига се и Домби.

ДИМБИ (кой знае защо, шепти). Тръгваме ли?

ЛИСКО. Да.

ДОМБИ. А този?

Поглеждат Мокси, който просто се е слепил със земята.

Мълчание. Пауза.

МОКСИ (най-после, но без да помръдне). Такива ка­мъни не бяха падали на главата ми.

ЛИСКО. Стани!

МОКСИ. Не! Л

ИСКО. Не се излагай!

МОКСИ. Ще лежа, докато мръкне, ще се прибера ти­хо и никога вече няма да ви познавам, щом ме забърк­вате в такива каши като тази, да спасявам проклетни­ци. Лиско, кажи, не те ли молих да не го спасяваме? (Пауза.) Който вика за помощ, трябва да бъде спа­сен. На ти сега спасен! Ние лежим на земята, а той търкаля камъни по главите ни.

Мокси се надига. Смехът на Чими.

Всички лягат панически по земята. Смехът на Чими.

МОКСИ (ядосано скача, замахва срещу смеха). Чими, проклетнико!

Но отново се чува търкалянето на камък, който иде към групата. Мокси се мята геройски върху майката-земя. Не идва никакъв камък. Само сме­хът, който глъхне. Тишина.

ДОМБИ (след пауза). Тази шапка ми трябваше дос­та.

Лиско се изправя.

ЛИСКО. Досега никой не ме е побеждавал, няма да се оставя и на този проклетник.

МОКСИ (от легнало положение). Проклетник, но го спасихме.

ЛИСКО. Изпълнихме дълга си.

ДОМБИ. Но останах без шапка.

ЛИСКО. Ще си я вземем.

ТРИМАТА. Какво?

Лиско мълчи.

ДИМБИ. Мисля, че е излишно.

ДОМБИ. Не съм за една шапка.

МОКСИ. Шапка ли? Веднъж да се стъмни, няма да ме видите повече между вас… Шапка!… Как не!… Се­га ще тръгнем да си взимаме шапките.

Мълчание.

МОКСИ (на Лиско). Защо мълчиш? Кажи нещо.

ЛИСКО (бавно, спокойно, категорично). Ще кажа. (Излиза. Напуска сцената.)

Пауза.

МОКСИ. Туй не ми харесва.

ДОМБИ. И на мен.

МОКСИ. Ще видите, тук ще ви се случат още неща. Този лудият, дето излезе, не е за добро. Намислил е нещо и ще го стовари на наш гръб. Той нищо не прави без нас.

ДИМБИ. Че какво ли ще правим?

МОКСИ. Не знам, но той винаги ни набутва в опас­ности. Да му се не види и шапката! Домби, защо пра­виш въпрос за една шапка?

ДОМБИ. Не ми и трябва дори.

МОКСИ. Изобщо ти защо носиш шапка? Без шапка е по-леко. Ако не носеше шапка, сега нямаше да стават тия работи. Ще видите, този, дето излезе, ще ни натресе на главата не шапка, а беля. Но без мен, ааа, без мен. Мен ме няма.

ДОМБИ. И ти носиш!

МОКСИ. Ти мен не ме гледай, аз съм магаре и нося всичко.

Смъква шапката от главата си и я притиска до гърдите си.

Пауза.

МОКСИ. Без мен! (Тишина.) Оня е намислил нещо, но без мен!

Влиза Лиско. Мъкне нещо, някаква мрежа и ня­какви колчета към мрежата. Докато го наблюда­ват с внимание и подозрение, Лиско завързва кра­ищата на колчетата с въженца към дръвчетата, които растат наоколо. Започваме да се досещаме – това е капан от мрежа, увеличен вариант на тези мрежи, с които децата ловят пойни птички. Лиско се изправя и гледа доволно това, което е извършил.

ЛИСКО (след като е опънал въжетата, с които ще се дърпа). Преди време се справяхме с вълка, сега ще видим сметката и на проклетника. (Излиза, изнася и второто въже навън.)

Димби и Домби отиват да разгледат съоръжението. Мокси си стои на мястото.

МОКСИ. Какво става там?

ДИМБИ. Знам ли?

МОКСИ. Пак ли?

ДОМБИ. На такова ми прилича.

МОКСИ. Някоя нова опасност.

Влиза Лиско, не им обръща внимание, подрежда капана, след това доволно се изправя.

ЛИСКО. Хайде, момчета, можете да си вървите.

МОКСИ. Така може.

ЛИСКО. По-бързо.

ДИМБИ. Лиско, какво ще правиш?

ЛИСКО. Ще го хвана.

МОКСИ. Оня, който търкаля камъни?

ЛИСКО. Аха.

Всички отпрашват, без да кажат дума, и изчезват.

Лиско се оглежда.

ЛИСКО. Отново тишина.

Навежда се и подрежда мрежата.

ЛИСКО. Въпросът е какво да поставя за примамка. Какво ли може да го привлече?

Мисли.

ЛИСКО. Някоя проклетия.

Влиза Димби.

ЛИСКО. О, Димби, здравей!

ДИМБИ. Не мога да оставя приятеля си в беда.

Влиза Домби.

ДОМБИ. Да ви кажа правата, много ме е страх. ЛИСКО. Но се върна. ДОМБИ. Какво ще правим?

МОКСИ (както си влиза). Казвам ви да се махаме ч да оставим този проклетник без последствия. Нека си бъде проклетник без нас.

Прокънтява смехът на Чими.

Мокси ляга на земята. След него Домби. След Дом­би – Димби.

ЛИСКО. Чимиии, добре ли си? (Смехът.) Примам­ка ми трябва… Мо!…

(Поглежда треперещия от страх Мокси. Приближава се до него, взима шапката му. Ус­михва се на магарето с благодарност.)

МОКСИ. Какво ще правиш?

ЛИСКО. Подарък. (Отива при мрежата, оглежда се и поставя шапката, където трябва. Отдръпва се, обръща се по посоката, откъдето е дошъл смехът, и извиква.) Чимиджимичамидожиииииииии! (Пауза.) Чимиииииии! (Пауза.) Проклетникоооооооо!

ЧИМИ (гласът му). Каквооооооо?

ЛИСКО. Довижданееее.

Смехът на Чими.

ЛИСКО (в тишината след заглъхването). Тук сме поставили една шапка, да не я вземеш!

Смехът.

Лиско избутва приятелите си да излизат навън. Сцената остава празна.

Бързо влиза Чими с шапка на главата. Оглежда се и се смее шумно. Внезапно смехът му секва. Вижда шапката на земята. Смях. Навежда се, но се отдръп­ва. Сваля шапката от главата си, разглежда я, по­глежда другата, поставя шапката си обратно, пос­ле я смъква и се навежда до шапката на Мокси.

Поставя двете шапки една до друга, разглежда ги.

Поставя шапката на Мокси на главата си, смее се.

После поглежда отново двете шапки и ги поставя една в друга, след което нахлупва и двете на глава­та си през своя проклетнически смях.

Най-после четиримата дръпват.

Въжетата се опъват и мрежата похлупва клекналия на земята проклетник.

ЧИМИ (учудено, както се е любувал на шапките си). А! (Стои под мрежата.) Ха! (Пипва мрежата.) Хо! (Разтърсва мрежата.) Охо! (Започва да се мята и кол­кото се мята и вика, толкова повече се оплита в едрите квадрати на въжето. По едно време се умълчава и умирява, защото чува групов смях, който страшно наподо­бява неговия.)

Тишина.

Влиза Мокси. Може би Лиско го е пуснал самичък нарочно, за да го възнагради.

МОКСИ (разхожда се край пленника). Чамичуми, как­во става?

ЧИМИ. Ти си магаре!

МОКСИ. В момента мисля само за едно – да те ритна или да не те ритна.

ЧИМИ. Ти си магаре!

МОКСИ. Защото, Чимичуми, мога и да те ритна. За­виси от мен, а не от теб, разбираш ли? Ти можеш да не искаш да те ритна, а аз мога да те ритна. Обратното не може например, ти да искаш да те ритна и аз да не те ритна… Май че се обърках, но важното е, че зависи от мен. Ето. (Рита го.) Ритам те! А ти не можеш да ме ритнеш. На, ритни ме, да видим дали можеш! (Навежда се и Чими за проклятие, все пак успява да го ритне.) А!… Ритна ме! Лискооо!

Влизат тримата.

ЛИСКО. Какво, Мокси?

МОКСИ. Той ме ритна.

ЛИСКО. Така е, Мокси, злото винаги може да те рит­не, дори когато е под похлупак.

Мокси се засилва ядосано и ритва Чими.

ЧИМИ (пищи). Магаре!

МОКСИ. И се гордея! А ти си Чамичуми! Какво е Чамичуми, нищо!

ДИМБИ. Хубава гледка, а? Злото е вързано.

ДОМБИ. И можеш да си го риташ. (Рита Чими.)

ЧИМИ. Ох!

МОКСИ. Ох, я!

ДИМБИ. Кеф! (Ритва Чими.)

Мокси рита Чими.

ЧИМИ (ядосано). Този не искам да ме рита!

ЛИСКО. Ще те рита, Чими. Щом си вързан, всеки ше рита. Виждам злото вързано. Има ли нещо по-хубаво от това? Злото е пред нас, вързано. Вече няма зло. Мокси, ритни злото.

Мокси рита Чими.

ЛИСКО. Да ритнеш злото, какво по-хубаво!

ДОМБИ. И какво ще го правим?

МОКСИ (бързо). Ще си го държим и ще си го рита­ме!… Ритаме. Ще повикаме и други да го ритат. Це­лият свят!…. Къде ще го държим?

ЛИСКО. Където кажеш.

МОКСИ. Да го върнем във варела. Да не вижда света.

ЧИМИ (панически). Не!

ЛИСКО. Аха!

ЧИМИ. Не там! Вътре е тъмно.

МОКСИ. На тъмно! И ще ритам варела! (Рита ва­рела.)

ЛИСКО. Хайде!

МОКСИ. Започваме.

ДОМБИ. Ехааа! (Потрива ръце.)

Всички хващат Чими.

ЧИМИ (крещи). Неее!…

ЧЕТИРИМАТА. Даааа!

ЧИМИ. Моля ви!

ЧЕТИРИМАТА. Ахаааа!

Продължават да го пъхат.

ЧИМИ. Олелееее, ще слушам!

ЛИСКО. Какво?

ЧИМИ. Каквото кажете.

МОКСИ. Ще ни обичаш!

ЧИМИ. Даааа!

ДОМБИ. Ще ни ядосваш ли?

ЧИМИ. Неее!

ДИМБИ. Ще правиш ли злини?

ЧИМИ. Неее!

ЛИСКО. Ще пееш ли с нас?

ЧИМИ. Дааа!

МОКСИ. Да опитаме!

Запяват:

Когато хванеш злото,

вържи го ти добре.

Когато хванеш злото

вържи го със въже.

Вържи го ти,

защото така е най-добре.

Хем ти да си спокоен,

хем злото да реве,

да лази, да се моли

или да се кълне.

Туй лесно става

във театъра.

Туй лесно става

и на сън.

Остава само туй

да става и на яве,

да става, щом излеземе

навън.

Но пипнете ли злото,

вържете го с въже,

вържете го, защото

така е най-добре.

КРАЙ

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s