Архив за юни, 2012


БОРИС АПРИЛОВ


ЛИСКО  СРЕЩУ  ОРЕЛА

Пред Националния преглед на Българската детско-юношеска драма и театър

Лица по реда на появяване то им:

МОКСИ – магаре
ЛИСКО – лисиче
ЩУРО – щурец
ЧИМИ – жабок
РУНТАВКА – сестричка на Лиско, лисиче
ЛИСА – лисица, майка на Лиско
ЛИСАН
ГРАЦИОЗА – сърна
ЕДИ – сърненце, син на Грациоза
ЕЖКО
СИВКО – заяк
КАФЯВКО – вълк
МЕЦАН – мечка
ЛАПЧО – мече, син на Мецан
КОСТЕНУРКО
РУМЯНА – катеричка
КАМЕНАР – орел
ОСТРОНОКТА – орлица, жена на Каменар
КЛЮНЧО – орле, син на Каменар
ЧЕРНОПЕРКО – орле, син на Каменар
ДОБРУШКО – гълъб
РОГЧО – козленце
И други, без реплики.

ПЪРВА ЧАСТ

 

Първа картина

Полянка в гората.

Мокси пасе.

Мо к с и (на себе си). Жалко, че не всички тръни са магарешки… На света има много тръни, но не всички са магарешки… Ако бяха магарешки… ехей, светът щеше да бъде много напреднал… (Яде) Магарешкият трън е такова… хубаво нещо, нещо много такова… красиво, де. (Яде) Като събереш хубавото и к… такова… красивото на едно място и като го изядеш… става нещо много вкусно. Забелязал съм, че красивото нещо и хубавото нещо дават нещо много вкусно. Става ти красиво тук (Сочи корема си), където е най-важното да ти е красиво. (Яде) Но де ги магарешките тръни!… Трябва да вървиш не знам колко си път, да ги откриеш…

Влиза Лиско, Застава зад гърба му и слуша.

Понякога вървиш, вървиш – няма. Пак вървиш – пак няма… Все няма… А понякога малко вървиш – и има. Когато има – има.

Лиско прави учудено крачка напред зад гърба на Мокси.

Например… Не! Да вземем друг пример… Да!… Нека вземем първия пример… Не!… Един трън когато расте… (Въздъхва) Защо няма дървета от магарешки тръни!…

Л и с к о (отива при него и казва). Ей!

М о к с и (забелязва го но…). Една цяла гора… Цялата от магарешки…

Л и с к о. Ти кой си?

М о к с и. Все хубави и сочни.

Л и с к о. Ей, кой си ти, бе?

М о к с и. Като ги лапнеш…

Л и с к о. Чуваш ли?

М о к с и. …и като ги хруснеш…

Л и с к о. Питам – кой сте?

М о к с и. Цялата гора, отначало до края. Ама да няма нито начало, нито край, а ти да си мислиш, че има. Защото всяко нещо наистина си има начало и край. Не може да сложиш някакво начало и да не му сложиш на туй начало някакъв край. Защото ще остане само началото. А когато едно начало няма край, как ще разбереш, че е начало, щом не му се вижда краят.

Л и с ко (с удивление). А! …

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Казах – а!

М о к с и. Ти кой си?

Л и с к о. Аз питах първи ти кой си.

М о к с и (отново се отнася). Когато тръните цъфтят… Ти виждал ли си как цъфтят тръните?

Л и с к о. Няма да ви кажа.

М о к с и. Защото не знаеш кво значи трън.

Л и с к о. А вие знаете ли коя е столицата на Ниагарския водопад?

М о к с и. Срещал съм много животни, но малко животни знаят какво е това магарешки тръни. Гората, в която съм влязъл сега, ми се вижда хубава, но хубава е само тази гора, която дава магарешки тръни.

Л и с к о. Ей!

М о к си. Какво?

Л и с к о. Вие…

М о к с и. Ти кой си?

Л и с к о. Вие да не сте Орелът Каменар?

М о к с и. Моля ти се!

Л и с к о. Защото аз съм тръгнал да търся тъкмо този орел.

М о к с и. Не знаеш ли къде има тръни?

Л и с к о. И ако го намеря този орел, ще му стане доста горещо.

М о к с и. Защото вървя, вървя, вървя и няма, и няма, и няма…

Л и с к о. Това тук дето го виждаш (Сочи наоколо), е Тихата гора. Тук живеем всички: аз, мама, татко, братчетата, всички – от мравката до Мецан.

М о к с и . Бе ти, кога ще млъкнеш, да ти кажа нещо важно.

Л и с к о. Ти ли си Орелът Каменар?

М о к с и. Забелязал съм… на сянка се чувствувам по-добре.

Л и с к о. Казвай, ти ли си Орелът Каменар!

М о к с и. А бе, и двамата се правим на ударени, ама аз съм инат и ще видим кой ще отстъпи.

Л и с к о. Ти може да си инат, но аз съм Лиско.

М о к с и. Че какво от това?

Л и с к о. А бе, какво ще разговарям с животни, които не знаят коя е столицата на Ниагарския водопад! (Тръгва си)

М о к с и. Стой!

Л и с к о (спира). Какво?

М о к с и. Нищо.

Л и с к о (както е с гръб). Защо тогава?…

М о к с и. Е!…

Л и с к о. Не, ти каза. ..

М о к с и. Ааа, не…

Л и с к о. Е, тогава… (Тръгва)

М о к с и. Стоп!

Л и с к о (спира). Какво?

М о к с и. Къде?

Л и с к о. Търся Орела Каменар.

М о к с и. А не знаете ли къде има тръни?

Л и с к о. Довиждане. (Тръгва)

М о к с и. Стоп!

Л и с к о. Слушай, (Чак сега се обръща и го поглежда) ако си орел, да се разговаряме, ако не си, остави ме да вървя, защото бързам. Трябва да намеря това гадно същество и да му задам няколко въпроса.

М о к с и. Баща ти знае ли къде си?

Л и с к о (прави се на ударен). Да му задам аз на него няколко въпроса, че да видим какво ще прави!…

М о к с и (спокойно). Майка ти знае ли къде си?

Л и с к о (прави се на ударен). Защото вече ми омръзна.

М о к с и. Баща ти и майка ти знаят ли къде си?

Л и с к о. Искате ли да играем на една игра?

М о к с и. На колко си години?

Л и с к о. На три месеца… Знам много интересна игра.

М о к с и. На три месеца, а вече бягаш от къщи?

Л и с к о. Много интересна игра, забавна. Затваряте си очите и започвате да броите, докато ви кажа „хайде”. Кажа ли ви „хайде”, започвате да ме търсите. Като ме намерите, вие ще се криете, а ще ви търся аз… Готово ли е?

М о к с и. Баща ти и майка ти знаят ли къде си?

Л и с к о. Ще броите така… (Обръща се и покрива лицето си с ръце) Едно, две, три, четири, пет, шест, седем… Добре, аз ще ви търся.

М о к с и. Баща ти и майка ти знаят ли къде си?

Л и с к о. Единайсет, дванайсет, тринайсет. . .

М о к с и. Защо прескачаш?

Л и с к о. Защото не знам да броя… Седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет и едно…

М о к с и. Баща ти и майка ти знаят ли къде си?

Л и с к о (открива очи и го поглежда). Още ли сте тук?

М о к с и. Баща ти и майка ти знаят ли къде си?

Л и с к о. Скрийте се, защото ще се скрия аз!

М о к с и. Ти чуваш ли какво те питам?

Л и с к о (тръгва със затворени очи). Трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три, трийсет и четири.. . (Изчезва).

М о к с и (вика след него). Баща ти и майка ти?

Л и с к о (гласът му) Чувате ли ме?

М о к с и (учудено). Да!

Л и с к о (гласът му). А сега?

М о к с и (глупашки). Да (Мокси чака да го питат, но никой не го пита) Сега не те чувям… (Пауза) И сега. (Ослушва се) Не те чувам. (Пауза) Никак… (Пауза) Ей, Лиско?… (Пауза) А!… (Пауза) Това дете!… (Пауза) Ме… излъга!… (Извиква) Чакай! Къде си?… Защо бягаш от родителите си?… Сега ще те върна!

Мокси излиза устремено към посоката, от която е изчезнало лисичето. Сцената е няколко минути празна.

 

Лиско се показва от обратната страна.

 

Л и с к о. Ще ми разправя на мен, не знам какво си… Баща ти, майка ти… Такива магарета, пусни ги да пасат… Да те търсят някъде, а ти се върни на същото място, откъдето си изчезнал.

М о к с и (далечният му глас). Лискооо! …

Л и с к о. Сигурно!… На връщане ще ти се обадя… Да изчезвам… Трийсет и пет, трийсет и шест, трийсет и седем… (Млъква и гледа втренчено)

С походка на Паганини, както свири на цигулката си, влиза тънкият изящен щурец Щуро. Спира се и свири няколко секунди. Прекъсва.

 

Л и с к о (задъхано). Трийсет и осем, трийсет и девет. ..

Щ у р о. Добър ден.

Л и с к о (забързано) Петдесет и три, петдесет и четири, петдесет и пет…

Но Щуро не му обръща внимание, вдига цигулката си и започва нова мелодия. Щуро свири, Лиско си брои, но се увлича в мелодията, прекъсва броенето и слуша захласнато. След като се създаде впечатление за що-годе завършено парче, Щуро спира.

 

Л и с к о (на себе си). Да го питам аз него откъде накъде и кой му дава право да си играе така с живота на животните… Чисто и просто, ще го запитам, като така, как смята тая работа и не е ли време да…

Щ у р о. Извинете, че ви прекъсвам разговора.

Л и с к о. Моля, моля! (Но продължава) Защото на мен такива не ми ми.. .

Щ у р о. Много се извинязам!

Л и с к о (предава се). Заповядайте!

Щ у р о. Тихата гора?

Л и с к о (повдига ръка да покаже, но се досеща нешо и вдига памене). Не зззнам.

Щ у р о. Жалко.

Л и с к о. Моля, моля!

Щ у р о. Трябва да отида там.

Л и с к о (вдига рамене). Жалко.

Щ у р о. Моля, моля!… Казвам се Щуро.

Л и с к о. И какво от това?

Щ у р о. Нищо. Така се казвам.

Л и с к о. Аха!…

Щ у р о. Извинете.

Л и с к о. Лично аз не знам как се казвам. На, да ме убиете, не мога да ви кажа как се казвам. ..

Щ у р о. Аз съм щурецът Щуро.

Л и с к о. А къде е мравката?

Щ у р о (учудено). Коя мравка?

Л и с к о (учудено). Как коя? Нали уж?… Така са ми разправяли.

Щ у р о. Моля, моля.

Л и с к о. Изглежда, че са ме излъгали.

Щ у р о. Тааа…

Л и с к о (прекъсва го). А когато сняг забръска?

Щ у р о. Затова търся Тихата гора. Дочух, че в тази гора животните живеели задружно.

Л и с к о. Не знам.

Щ у р о. И си викам, там където има задружен живот, винаги има нужда от изкуство.

Л и с к о. Може, не знам.

Щ у р о. И си викам, да отида да им посвиря на тия животни, си викам, пък може да ме харесат…

Л и с к о. Си викате вие, а?

Щ у р о (поглежда го). Да.

Л и с к о. Добре де, кво искате от мен?

Щ у р о. Нищо. Нищо. Аз съм Щуро.

Л и с к о. Е, пък аз не съм Щуро!

Щ у р о. Извинете, но защо се сърдите?

Л и с к о. Защото ми се изпречвате на пътя. И точно когато си викам, да го потърся, си викам дози орел… Извинете!…

Щ у р о. Моля… Продължавайте.

Л и с к о. Не, аз ви имитирах.

Щ у р о. Е, ми да, то не може без имитация… Та, къде е Тихата гора?

Л и с к о. Шейсет и две, шейсет и три, шейсет и четири… Оставете ме, че броя. (Безкрайно учуден, без да смъква поглед от лисичето, Щуро си излиза) Шейсет и седем!… Не ме оставят на мира! Човек не може да си поброи както трябва!… Сто души ще се набутат да те питат къде е Тихата гора. Когато някой бяга от тази гора, не му е приятно да го питат къде е тъкмо тая гора!

Щуро излиза съвсем.

 

И аз питам, и аз искам да знам къде е Орелът Каменар, но никой не ми отговаря.

Върху сцената пада сянка. Огромният Орел Каменар се спуща отгоре и грабва Лиско с ноктите си. Силен барабанен дропс. Орелът се издига заедно с Лиско. Изчезват

Бързо влиза Щуро.

 

Щ у р о (гледа нагоре). А!… (Пауза) Какво стана?… (Сепва се. Започва да вика) Отвлякоха гоооо!… Отнесоха гоооо!… Помооощ!.. Помооощ!…

Влиза Чими.

 

Ч и м и. Какво бе, какво крещиш?

Щ у р о. Отвлякоха едно лисиче! …

Ч и м и. Къде бе?

Щ у р о. Вижте, носят го по небето!

Ч и м и (поглежда). Ясно!

Щ у р о. Какво е ясно?

Ч и м и. Някакъв орел си откраднал едно лисиче да си амка.

Щ у р о (изненадано). Какво, какво?

Ч и м и. Ще си вечеря с него, викам. Взе си го и ще си го изяде като нищо, пък ние с тебе лапаме мухи.

Щ у р о. Защо ще си го изяде?

Ч и м и. Такъв е животът!… Животните се ядат. Едните изяждат другите. Така е било и така ще бъде.

Щ у р о. Нима!

Чими. Че ти от небето ли падаш? Не знаеш ли?… Кой си, къде си тръгнал?

Щ у р о (гледа нагоре). Аз съм щурчето Щуро. Търся Тихата гора.

Ч  и  м и. Довиждане.

Щ у р о. Е, как? Така ли ще оставим тази работа. (Сочи към небето)

Ч и м и. Какво? Да не искаш да го спасяваме?

Щ у р о (объркано). Не ноооо, все пак…

Ч и м и. Виж какво, гледай си пътя… Оттук нататък почва Тихата гора. Върви си и не мисли за жертвите. Орлите не ядат нито щурчета, нито жабоци… Да му мислят тези, които ще бъдат изядени.

Щ у р о. Че как може да се разсъждава така?

Ч и м и. Може, може… Довиждане.

Щ у р о. Не ми казахте кой сте?

Ч и м и. Жабокът Чими!… Но истинското ми име е Чимижимичамижоми. Проклетият жабок Чими… Това оттук нататък е Тихата гора. Аз не живея там, защото съм проклет. Довиждане! (Излиза. След секунда се връща) Такъв е животът!

Щ у р о. Какъв?

Ч и м и. Ядем се.

Щ у р о (реагира спонтанно). Не искам!

Ч и м и. Бе глей си работата бе, пикльо!

Чими излиза.

 

Щ у р о (вика след него). Така не може!… Така не се разсъждава!… Разбра ли, Чими! Така не може да се разсъждава!… (Извиква) Животниии, отвлякоха лисиче!… Помооощ!… Помогнетеее!…

Затъмнение.

Втора картина

Полянката пред дома на Лиско.

Грамаден дъб с хралупа.

С гръб към зрителната зала, към дънера се е прилепила Рунтавка.

 

Р у н т а в к а (брои). Пет хиляди осемстотин петдесет и едно, пет хиляди осемстотин петдесет и две, пет хиляди осемстотин петдесет и три, пет хиляди осемстотин петдесет и четири, пет хиляди осемстотин петдесет и пет…

Вече е влязла мама Лиса, спира и слуша, усмихва се доволно.

Л и с а. Рунтавке.

Р у н т а в к а. …осемстотин петдесет и седем…

Л и с а. Пет хиляди осемстотин петдесет и осем!

Р у н т а в к а (все още не се обръща). Пет хиляди осемстотин петдесет и девет.

Л и с а. Рунтавке!

Р у н т а в к а (обръща се). Мамо, какво има?

Л и с а. Какво правиш?

Р у н т а в к а. Броя. Лиско се скри и аз броя докато каже „хайде”. Но той, кой знае защо – не казва „хайде”.

Л и с а (смее се). И си броиш до шест хиляди?

Р у н т а в к а. Ами да.

Л и с а. А той се крие?

Р у н т а в к а. Играем на жмичка.

Л и с а. И си толкова глупава да броиш до шест хиляди?

Рунтавка. А той ще се скрие и ще каже „хайде“.

Л и с а (вика). Лиско!… Лиско!… (Влиза в хралупата, откъдето излиза без торбата с покупки и отново вика) Лискоооо!

Минава Грациоза.

 

Г р а ц и о з а. Мамо Лисо, няма ли да идваш на концерта?

Л и с а. Щом намеря Лиско и тръгваме. Татко Лисан чака там.

Г р а ц и о з а. А къде е синът ти?

Л и са. Скрил се е и мълчи… Лискооо!

Г р а ц и о з а (тревожно). Еди!… Едиии!

Е д и (дотичва). Какво бе, майко?

Г р а ц и о з а. Къде ходиш?… Няма да се отделяш от мен!… Комшийке, довиждане. (Излиза)

Л и с а. Довиждане.

Е д и. Лельо Лиса, мама каза, че на Метличина поляна ще дават концерт. А много ли ще дават?

Л и с а (усмихнато). Да, да… Много ще дават.

Е д и. И все хубави неща за ядене, така ли?

Л и с а. Точно така… Ако видиш някъде моя палавник, да му кажеш веднага да се прибира.

Е д и. Ще му кажа.

Г р а ц и о з а (гласът ѝ). Едиии!

Е д и (ритва леко Рунтавка и побягва).

Р у н т а в к а. Простак!

Влиза Ежко.

Е ж к о. Няма ли да идвате на концерта?

Л и с а. Като намерим моя хубостник и тръгваме.

Е ж к о. А Лисан?

Л и с а. Той е вече там.

Р у н т а в к а. Чичо Ежко, много ли ще дават?

Е ж к о. От кое?

Р у н т а в к а. Нали казвате, че ще дават концерт?

Л и с а. Ама къде е отишло това хлапе!… Ежко, моля ти се, ако го видиш, веднага да бяга тук!

Ежко. Добре, ще му кажа. (Излиза)

Р у н т а в к а  и  Л и с а (едновременно). Лискооооо!

Лисан влиза запъхтян и разтревожен.

Л и с а н. Какво е станало, къде е?

Л и с а. Чакай, какво искаш?

Л и с ан. Къде е той?

Л и с а. Спокойно, ще го намерим.

Л и с а н. Сърната Грациоза пристигна на концерта и каза, че Лиско бил изчезнал.

Л и с а. Нищо подобно.

Р у н т а в к а. Татко, той се крие, за да го търсим.

Л и с а н. А Грациоза каза, че изчезнал от сутринта.

Л и с а. Тази жена наистина не знае какво говори… (Вика) Лискоооо…

Л и с а н. Лискоооо!

Р у н т а в к а. Той ме накара да броя, за да извика „хайде”.

Т р и м а т а. Лискоооооо!

Влиза Сивко.

 

С и в к о. Какво става? Вярно ли е?

Л и с а н. Кое да е вярио?

С и в к о. Че Лиско се е удавил.

Л и с а н. Глупости!

Л и с а. Кой каза това?

С и в к о. Грациоза. Паднал в реката и се удавил.

Л и с а н. А бе, той да ми падне в ръцете, да видиш какво става!…

С и в к о. Значи нищо такова?

Л и с а н. Сега ще го намерим.

Р у н т а в к а. Той ме накара да броя и щял да извика „хайде”.

С и в к о. Намерете го, че концертът трябва да почва.

Л и с а н. Сега ще го намерим.

Сивко излиза.

Л и с а. Ама го няма.

Л и с а н. Къде може да бъде?

Л и с а (настоява). Никъде го няма, ще знаеш!… Откога го викам и не идва.

Р у н т а в к а. Накара ме да броя и каза, че ще каже „хайде”…

Л и с а н. Стига!… Разбрахме.

Р у н т а в к а. Стигнах почти до шест хиляди.

Л и с а н. Лискоооо! (Излиза)

Л и с а. Лискоооо! (Излиза на другата страна)

Внезапно влиза Чими.

 

Ч и м и. Какво бе, какво сте се развикали?

Р у н т а в к а. Братчето ми се загуби.

Ч и м и. Ще се загуби, разбира се. Като не знаете да си пазиге предметите, как няма да се загуби!… Слушай бе, хлапе, защо се събирате на Метличина поляна?

Р у н т а в к а. Ще дават концерт.

Ч и м и. Уф, да ви умра на концерта!

Чими излиза.

Влиза Кафявко.

 

К а ф я в к о. Баща ти къде е?

Р у н т а в к а. Отидоха да търсят Лиско.

Влиза Грациоза, следвана от Еди.

Г р а ц и о з а. Не знам, така ми се стори.

К а ф я в к о. Как може да ти се стори такова нещо.

Г р а ц и о з а. Така ми казаха. Казаха ми, че се удавил.

К а ф я в к о. Кой ти каза?

Г р а ц и о з а. Вече не си спомням.

Е д и. Кой ти е казал, ма мамо? Никой не ти е казал.

Г р а ц и о з а. Ти мълчи!

Е д и. Добре, де.

Влиза Мецан.

М е ц а н. Кафявко, какво става?

К а ф я в к о. Няма ги. Отишли да го търсят.

М е ц а н. Няма смисъл. Пратих всички зайци да обходят гората. Рунтавке, кажи на родителите си да се върнат.

Р у н т а в к а. Не мога.

К а ф я в к о. Защо?

Р у н т а в к а. Страхувам се да не се загубя и аз… Ние си играехме на жмичка и…

К а ф я в к о. Да де, знам… Ти си броила и си чакала…

Р у н т а в к а. Да, да ми извика „хайде”.

М е ц а н. А той не ти извикал „хайде”.

Р у н т а в к а (учудено). Откъде знаеш?

М е ц а н. Всичко знаем.

Р у н т а в к а. Чичо Мецане, какво ще стане с братчето ми?

М е ц а н. Нищо. Ще го намерим. (Към тези, които пристигат) По-бьрзо! По-живо!… (Влиза голяма група животни. Всички мълчат. Заедно с тях влизат Лисан и Лиса) Наредете се да ви виждам!… (Всички се подреждат, тишина. Мецан ги оглежда. Поема дъх и започва). Животни от Тихата гора, всички искаме да слушаме концерт… Но ето, че Лиско се е загубил. Досега при подоони случаи винаги сме зарязвали всичко и сме помагали. Лично аз мисля, че и сега трябва да сторим същото. (Гласове на одобрение) Все пак, за да спазим законите, по които живеем, да гласуваме. И така – който е за, да си вдигне лапата. (Всички вдигат ръце) Единодушие!… Приема се!… Животни, преди малко всички заици се пръснаха да търсят… Предлагам да се включим и ние. Ще търсим до тъмно и през цялата нощ. Съобщете на четири милиона светулки да се приготвят. Нощта в гората да стане като ден! Вълкът Кафявко!

К а ф я в к о. Да!

М е ц а н. Отговаряш за светулките.

К а ф я в к о. Разбрано.

М е ц а н. Катеричката Румяна!

Р у м я н а. Да.

М е ц а н. Ятото на гълъбите начело с Добрушко да полетят извън гората и да търсят упорито.

Р у м я н а (уплашено). Извън гората?

М е ц а н. Да!… Всички пеперуди да се отправят също извън гората.

К а ф я в к о. Мислиш, че Лиско може да излезе извън?

М е ц а н. Не знам… Два милиона от светулките да осветяват пътя на гълъбите и пеперудите… Ежко!

Е ж к о. Да.

М е ц а н. Ще стоиш неотклонно при мен.

Е ж к о. Разбрах.

Бързо връхлетява Сивко.

С и в к о (запъхтяно). Моите зайци водят един непознат гостенин на Тихата гора!… Хайде, по-бързо!

Двама от зайците въвеждат Мокси.

Тишина. Всички наблюдават Мокси. Мокси оглежда всички.

 

М о к с и. Добър вечер. (Мълчание) Тук нямате ли обичай да казвате „добър ден”? Особено щом видите магаре?

М е ц а н (съвзема се). Извинете, но сме малко разтревожени… Нашият Лиско се е загубил.

М о к с и. В природата нищо не се губи. Самата природа може да се загуби, но в нея нищо не се губи. Практически се губи, но теоретически – не. Материята си е материя. Тя се променя, превръща се в пепел и дим, понякога в пара, но продължава да заема място в пространството, има свое тегло, вкус и мирис… Както аз сега. (Оглежда ги) Вижте и кажете – съществувам ли?

Г л а с. Съществувате.

М о к с и. Това е. Съгласни ли сте, че е така?

М е ц а н (смутено и тихо). Съгласни сме.

М о к с и (енергично). А не бива! Нещата не бива да се приемат лесно. Всичко подлежи на проверка, на лабораторни изследвания. По този случай искам да ви разкажа за една камила.

М е ц а н. Каква камила?

М о к с и. Която не повярва, че екваторът съществува. Отиде лично да провери. Оказа се, че на мястото, където трябвало да бъде екваторът, имало блата, гори, пустини и всичко друго, но екватор няма. Тогава камилата прочете в енциклопедията, че екваторът представлява мислена линия, създадена от въображението на човека. „Всичко е относително” – каза си камилата. Тук пише, че линията съществува само във въображението на човека, а никъде не пише за въображението на камилата. Следователно екваторът не съществува изобщо.

Л и с а н. Да сте видели нашия син?

М о к с и. Тя допуснала, че екваторът не съществува, но не допуснала, че не съществува нейното въображение.

Л и с а. Да сте видели някакво лисиче?

М о к с и. Разбира се.

Л и с а н. Къде е? Ние го търсим.

М о к с и. Ще го търсите, разбира се.

М е ц а н (малко нервирано). Разберете и не го усуквайте. Вие сте единственото, което може да ни помогне в нещастието.

М о к с и. Не знам по-голямо нещастие от туй, да попаднеш в гора, където няма магарешки тръни. Един мой братовчед…

К а ф я в к о (изревава). Накъде отиде Лиско?

М о к с и (бързо, но спокойно). Към реката.

К а ф я в к о. Защо го усуквате тогава?

М о к с и. Защото имам желание да ви услужа както трябва.

М е ц а н. Значи към реката?

М о к с и. Да.

М е ц а н. Не забелязахте ли нещо особено?

М о к с и. Запита ме коя е столицата на Ниагарския водопад.

Л и с а. Значи е той.

К а ф я в к о. Вие кой сте?

М о к с и. Мокси. Магаре.

К а ф я в к о. Това се вижда. Какво правите тук?

М о к с и. Разхождам се. Защо? Да не е забранено?

Г л а с о в е. А, не.

– Никак.

– Моля!

– Тихата гора е за всички.

М о к с и. Умирам за един магарешки трън!…

Мокси излиза.

 

К а ф я в к о. Бързо! Към реката!…

Всички излизат. Остават Мецан и Ежко.

 

М е ц а н (след продължително мълчание). Ежко, струва ми се, че тази работа няма да свърши весело.

Е ж к о. Деца!… (Въздъхва) Какво да ги правиш! …

М е ц а н (въздъхва). Все ще измислят някаква неприятност.

Влиза Лапчо.

 

Л а п ч о. Татко Мецане, не мога да си реша задачата.

М е ц а н. Да чуя.

Л а п ч о (измъква тетрадката и поглежда). В задачата се пита колко прави три и три?

М е ц а н. Колко прави?

Л а п ч о. Това се пита в задачата.

М е ц а н. Добре де – колко прави?

Л а п ч о. Кажи де – колко прави?

М е ц а н. Ти кажи.

Л а п ч о. Защо аз?

М е ц а н. Защото задачата е твоя.

Л а п ч о. Задачата е моя, но ти си ми баща.

М е ц а н. Какво като съм ти баща?

Л а п ч о. Е, не знам… Казвай.

М е ц а н. Какво да казвам?

Л а п ч о. Колко прави?

М е ц а н. Според теб колко прави?

Л а п ч о. Нали това те питам?

М е ц а н (ядосано). Три и три прави десет!

Л а п ч о (спокойно). Десет! (Пише го в тетрадката) Благодаря. (Тръгва)

М е ц а н (ядосано). Спри!

Л а п ч о (спира). Защо?

М е ц а н. Три и три не прави десет!

Л а п ч о (учудено). А колко?

М е ц а н. Аз те излъгах.

Л а п ч о. Ама недей така бе, татко. Шега си играеш. Това е аритметика.

Мецан. Колко прави три и три?

Лапчо. Ами де ще знам. Един път казваш десет, пък после казваш друго.

М е ц а н (хваща си главата). Ох!

Л а п ч о. Татко, знаеш ли какво?

М е ц а н (учудено). Какво?

Л а п ч о. Друг път да не лъжеш. Не е красиво. Голям човек си. . . Хайде, довиждане. (Излиза)

М е ц а н (хуква след него). Чакай!

Излиза.

Затъмнение.

Трета картина

Във въздуха.

Каменар носи Лиско в ноктите си.

 

Л и с к о. Нищо не разбирам. (Пауза) Защо ме вдигнахме във въздуха? (Пауза. Никой не му отвръща) Ееее, светът бил много голям!… Ей, че голям свят!… Вижте какво, няма ли да кажете нещо?… (Пауза) Нищо не разбирам.

К а м е н а р (най-после). Ще разбереш… Скоро ще разбереш.

Л и с к о. Все пак добре е да кажете нещо предварително.

К а м е н а р. Трябваше да избирам между теб и една костенурка. Предпочетох тебе.

Л и с к о. Благодаря за предпочитанията… Но защо мен?

К а м е н а р. Защото си малък. Имаш крехко месце.

Л и с к о. Нищо не разбирам.

К а м е н а р. Черноперко и Клюнчо предпочитат нещо по-младо.

Л и с к о (след пауза). Кои са те?

К а м е н а р. Двете ми деца.

Л и с к о. Значи ще ме ядете?

К а м е н а р. Да.

Л и с к о (след пауза). Кой сте вие?

К а м е н а р. Орелът Каменар.

Л и с к о (спонтанно). А така!

К а м е н а р. Моля?

Л и с к о. Ами че аз просто бях тръгнал да ви търся.

К а м е н а р. Така ли? Защо?

Л и с к о. Да ви задам няколко въпроса.

К а м е н а р. Задавай! Докато стигнем до гнездото, има да си полетим.

Л и с к о. В нашата гора непрекъснато говорят за вас. Вие сте главният ни враг.

К а м е н а р. Е?

Л и с к о. Искам да знам, не ви ли омръзна да бъдете цял живот враг на някого?… Защо предпочитате да бъдете мразен?

К а м е н а р. Много ли ме мразят?

Л и с к о. Всички говорят за вас. И все лоши неща. А как се страхуват!…

К а м е н а р. Обичам да се страхуват от мен.

Л и с к о. Не ви е срам!… Най-страшното нещо е да се страхуват от теб.

К а м е н а р. Карай да върви.

Л и с к о. Да не ме изтървете.

К а м е н а р. Бъди спокоен.

Л и с к о. Ако падна долу от такава височина, ще се пребия.

К а м е н а р. Вече няма значение. И без туй ще умреш.

Л и с к о. Ще заплача!

К а м е н а р. Както искаш. Ако ти харесва… поплачи.

Л и с к о. Няма да плача! Няма да ви направя удоволствието.

К а м е н а р. Както искаш.

Л и с к о (след пауза). Не ми се умира!

К а м е н а р. А Черноперко и Клюнчо да останат без вечеря, така ли?… Виж го ти!… Няма милост към такива умни орлета!…

Л и с к о. Моето месо не е приятно на вкус.

К а м е н а р. Отде знаеш?

Л и с к о. Казвали са ми. Тези, които са ме яли казват, че имам отвратително на вкус месо. Много съм бил безвкусен.

К а м е н а р. Не хитрувай.

Л и с к о. Честна дума!

К а м е н а р. Аз съм на сто и трийсет години. Не те е срам да лъжеш възрастни като мен!… Такова ли ти е домашното възпитание?

Л и с к о. Да ви кажа правата, тежко се живее сред възрастни. Непрекъснато ни говорят за възрастта си.

К а м е н а р. Много знаеш!…

Л и с к о (след пауза). Вие сте уморен.

К а м е н а р (иронично). Нима?

Л и с к о. Трябва да си починете.

К а м е н а р. Как?

Л и с к о. Не можем ли да кацнем някъде?

К а м е н а р. Кой ти каза, че съм уморен?

Л и с к о. Така ми се стори. Обещавам, че ако кацнем, няма да бягам.

К а м е н а р. Ти не само че си малък, но си и глупав. Не можа ли да разбереш, че с теб е свършено?

Л и с к о. Но защо, защо трябва да умирам?

К а м е н а р. Такъв е законът на природата. Едни умират, за да живеят други.

Л и с к о. А не може ли да се живее някак… другояче?

К а м е н а р (учудено). Как?

Л и с к о. Де да знам… Така… Без да се ядем.

К а м е н а р. Защо не го кажеш на баща си?

Л и с к о. Макар и на смъртно легло, няма да позволя да ме обиждате на баща! Всеки в нашата гора ще ви увери, че татко Лисан е благородна и почитана личност.

К а м е н а р. Кокошките не са на това мнение.

Л и с к о. Тук имате много здраве. В Тихата гора животните отдавна не се ядат помежду си. Вашето разбиране е остаряло и отречено.

К а м е н а р. Може.

Л и с к о. В Тихата гора отдавна съществуват нови отношения.

К а м е н а р. Това си е ваша работа. Не живея в Тихата гора, а в Голямата планина.

Л и с к о (след пауза). Гнездото ви далече ли е?

К а м е н а р. Не особено.

Л и с к о. Струва ми се, че бързате. Летете си спокойно, бавно…

К а м е н а р. Летя си както винаги.

Л и с к о. Напротив, бързате. А на тази възраст сърцето ви едва ли ще издържи.

К а м е н а р. Бъди спокоен за сърцето ми.

Л и с к о. Все пак, не знаем кога ще стане неочакваното… Представете си, че изведнъж… Да не казвам най-лошото… Тогава вие спокойно ще си бъдете мъртъв, а аз ще се търкалям надолу по въздуха и… туп! – ще се пребия.

К а м е н а р. Каквото и да бъбриш, за теб няма спасение.

Л и с к о. Ами, ами!

К а м е н а р (учудено). Какво?

Л и с к о. Мама ми е казвала: „Никога не се отчайвай, каквото и да стане. Няма беда, от която да не можеш да се измъкнеш. Освен, ако си умрял…” А както виждаш, все още съм жив.

К а м е н а р. Няма да е за дълго.

Л и с к о. Добре де, ще видим.

К а м е н а р (разсмива се). Успя да ме разсмееш.

Л и с к о. Ще видите кво става… Какво е това там? Онова бялото, голямото?

К а м е н а р. Онова голямото е едно малко бяло облаче.

Л и с к о. Ааа, на това ли казват облаче?… Ах, как бих искал да видя как изглежда отблизо!…

К а м е н а р. Това вече трябва да ти е безразлично.

Л и с к о. А какво е онова там, лъскавото?

К а м е н а р. Това е залязващото слънце.

Л и с к о. Защо не ме заведете до слънцето?

К а м е н а р. Да не съм автобус?

Л и с к о. Предпочитам автобус пред орел.

К а м е н а р. За първи път имам работа с такава нахална жертва.

Л и с к о. Другите се оставят да ги ядете направо, така ли?

К а м е н а р. Горе-долу.

Л и с к о. Глупаци!… Оставят се да ги ядат, без да се опитат…

К а м е н а р. А ти ще се опиташ ли?

Л и с к о. Горе-долу… (След пауза) Не забравяйте, че съм хитро лисиче и може би ще ви приседна на глътката.

К а м е н а р. Хитрата сврака – с двата крака!

Л и с к о. Но аз не съм сврака.

К а м е н а р. Така си е думата.

Л и с к о. Така си е думата, но не е същото. Изглежда, че вашата съпруга е добра и почтена орлица. Бих желал да се сприятеля с нея.

К а м е н а р. Едва ли ще ти стигне времето.

Л и с к о. На колко години е госпожата?

К а м е н а р. На сто двайсет и пет.

Л и с к о. А вие на сто и трийсет. Идеална разлика

К а м е н а р. Напразно ме заговаряш на семейна тема. Няма да ме омилостивиш.

Л и с к о. Ах, как ми се спиии!… Обещавате ли да возите без друсане? Искам да поспя.

К а м е н а р. По-добре нагледай се за последен път на света.

Л и с к о. Шегобиец!… На стари години няма да ставате детеубиец.

К а м е н а р. Знаеш ли колко ме интересува?… Аз убивам непрекъснато.

Л и с к о. И всявате ужас.

К а м е н а р. Да.

Л и с к о. От вас се страхуват.

К а м е н а р. Треперят.

Л и с к о. Гаден злодеец такъв!

К а м е н а р. Говори, говори… Знаеш ли колко малко ти остава?

Л и с к о. Колко?

К а м е н а р. Виждаш ли оная самотна скала, която прилича на зъб?

Л и с к о. Онази на върха ли?

К а м е н а р. Отвесната. Спуща се като стена.

Л и с к о. Е та?

К а м е н а р. Там е гнездото ми.

Л и с к о (възхитено). Чудесно гнездо! С изложение към всички посоки на света!… Трябва да е много слънчево.

К а м е н а р. Да. Това е хубаво място за твоята смърт.

Л и с к о. Няма!… Ще заплача!… Мръсник!… Разбойник такъв! (Плаче) Мръсен, гаден орел!

К а м е н а р (смее се). Говори, говори!

Л и с к о (плаче и през сълзи). Гаден орел!… Злодеец!… Кой ви създава вас и защо ви създава!… (Плаче) Не ми се умира, разберете! Аз съм малък. Още не съм живял.

К а м е н а р. Това не ме интересува.

Л и с к о (плаче). Ох, как ми се живее!

К а м е н а р. Ще умреш!

Лиско заридава на глас.

Затъмнение.

 

 

Четвърта картина

Отново при Големия дъб с хралупата.

 Животните са наобиколили Мецан. Всички мълчат.

Влиза Сивко. Всички погледи са устремени към него.

 

С и в к о (навежда глава) Нищо!… (Приближава се) Нито следа.

Всички навеждат глави.

Влиза Кафявко.

Всички погледи към него.

К а ф я в к о (навежда глава). Няма и няма!… Но… (Поглежда как всички навеждат глави и млъква). Това не значи, че… (Млъква) Той е някъде… (Млъква окончателно)

Влиза Грациоза.

 

Г р а ц и о з а. Нищо… (Млъква) Нищо… (Млъкза отново, тъй като вижда настроението) Да… Добър ден.

Никой не ѝ отвръща.

М е ц а н (в настъпилата тишина). Животни, ние забравихме….

К а ф я в к о (с надежда). Какво?

М е ц а н. Ами нали си имаме…

С и в к о (бързо). Детектив!

Оживление.

 

М е ц а н. Забравихме за Великия детектив Костенурко, който живее близо до нашата гора и се занимава с разкриване на тайни.

С и в к о. Той ще го намери за половин час.

Г л а с о в е. Как не се сетихме досеха?

– Да бе!

– Такъв прочут детектив!

– Велик!

– Костенурко!

М е ц а н. Костенурко се занимава с намиране на всякакви неща. Ще го повикаме и ще го натовариме да се заеме с Лиско.

К а ф я в к о. Ще го намери за петнайсет минути!

Г л а с о в е. Веднага!

– Ще ни го докара тук!

– На секундата!

М е ц а н. Моля за тишина. (Всички млъкват) Знаете ли, къде живее Костенурко?

С и в к о. При Малката полянка!

М е ц а н. Кафявко, можеш ли да го доведеш?

К а ф я в к о. Веднага!… Да тръгвам ли?

Г л а с о в е (едновременно). Тръгвай!

М е ц а н. Чакаме те! (Кафявко излиза) А ние ще се пръснем да си гледаме работата. Татко Лисан и мама Лиса могат да бъдат спокойни. Намирането на техния син вече е в сигурните ръце на великия детектив… (Поглежда към лявата страна на сцената) Какво има?

Влязъл е Мокси.

М о к с и. Мога ли да поиитам нещо?

М е ц а н. Да.

Г р а ц и о з а. Животни, това магаре какво току се върти в нашата гора?

М е ц а н (строго). Тихо!… Грациоза, млъкнете!… Всеки има право когато си ще, да влезе в нашата гора. Стига да няма лоши помисли.

Г р а ц и о з а. Не знам. Откакто е изчезнал Лиско, непрекъснато се върти край нас.

М е ц а н. Моля ви се! (Към Мокси) Искате ли нещо?

М о к с и. Питам най-учтиво, къде ви са магарешките тръни, а вие мълчите.

М е ц а н. Извинете, но имаме грижи. Както знаете, загуби се Лиско.

М о к с и. Децата са затуй.

М е ц а н (учудено). За какво?

М о к с и. Да се губят и да се намират… Когато бях…

Г р а ц и о з а. Хайдееее, отново започва.

С и в к о. Магаре, разберете, в момента не можем да се занимаваме с вас. Имаме си грижи.

М о к с и. Добре де, къде ви са магарешките тръни?

М е ц а н. Ежко, покажи на нашия гост тръните.

К о с т е н у р к о (властния му глас). Стоп! (Всички замръзват по местата си) Никой да не мърда! (Костенурко влиза бързо, следван от Кафявко) Кой си ти? (Реакция на възхищение у присъствуващите)

М о к с и. Моля настойчиво, да ми се говори, на „ви”.

К о с т е н у р к о. Откъде идваш?

М о к с и. Настоявам!

К о с т е н у р к о. Какво правиш тук?

М о к с и. Особено настоявам.

К о с т е н у р к о. Как се казваш?

М о к с и. Много обичам да ми се говори учтиво и на „ви”.

К о с т е н у р к о (рязко). Как се казвате?

М о к с и. Мокси.

К о с т е н у р к о (бързо). Сигурен ли сте?

М о к с и. Вие сигурен ли сте?

К о с т е н у р к о. В кое?

М о к с и. Че сте костенурка?

К о с т е н у р к о. Аз съм преди всичко детектив.

С и в к о. Великият детектив!

М о к с и. Може. Всичко може… Къде ви са тръните?

К о с т е н у р к о (към Мецан). Опасен тип. Веднага да се арестува!… Ще започна от него… Да се арестува веднага!

М е ц а н. Костенурко, извинявай, но не мога. Тихата гора не познава арестите.

К о с т е н у р к о. Тогава не гарантиран намирането.

М е ц а н (въздъхва). Ох!… Сега пък ще трябва да арестуваме!… А? Другари, какво ще кажете? (Всички мълчат) Кажете, де!

К а ф я в к о (несигурно). Ами пък, да вземем да го арестуваме, а?

М е ц а н (въздъхва). Ох!

М о к с и. Ами, що не вземете да ме арестувате, че да ми стане по-интересно?…

К о с т е н у р к о. Арестувайте го, защото ще започна от него!

Кафявко поглежда Мецан, който му прави знак с глава.

 

К а ф я в к о (приближава се към Мокси). Вижте какво…

М о к с и. Какво?

К а ф я в к о. Вие сте арестуван!

М о к с и. Добре де.

К а ф я в к о (към Костенурко). После, Костенурко?

К о с т е н у р к о. Предаваш го на мен и другото е моя работа.

К а ф я в к о. Добре, предавам го… Предав, предав!

К о с т е н у р к о. Приемам го!… Магаре, ела тук!

М о к с и. Къде?

К о с т е н у р к о. При мен.

М о к с и (застава пред него). Така ли?

К о с т е н у р к о. Да.

М о к с и. После?

К о с т е н у р к о. Ще ти кажа аз на теб… (Рязко) Ти ли открадна Лиско?

М о к с и. Радвам се, че съм арестуван.

К о с т е н у р к о. Защо?

М о к с и. Това значи, че съм нещо.

К о с т е н у р к о (ядосано). Къде е трупът?

М о к с и. Умирам за един трън.

К о с т е н у р  к о (ядосано). Къде си го скрил?

М о к с и. Един сочен трън!…

К о с т е н у р к о. Говори, защото имам сто начина да изтръгна признанията ти!

М о к с и. В тази гора няма нито един трън! Все трева. Никакъв десерт.

К о с т е н у р к о (на зрителите). Опасен престъпник!… (На Сивко) Сивко!

С и в к о. Кажете.

К о с т е н у р к о (на всички). С него ще бъде трудно. Хитър и хладнокръвен… Сивко, отскочи до поляната и донеси един трън.

С и в к о. Веднага. (Излиза)

Мълчание. Никой не помръдва. Очакват завръщането на Сивко, който не се бави много и влиза с магарешки трън в ръка.

С и в к о. Ето! (Дава го на Костенурко)

К о с т е н у р к о (показва тръна). Виждате ли го?

М о к с и. Ох! Дайте го!

К о с т е н у р к о. Ще говорите ли?

М о к с и. Ще говоря!

К о с т е н у р к о (размахва тръна пред очите на Мокси). Признайте и ще ви го дам.

М о к с и. Казах, че ще говоря. Какво повече?

К о с т е н у р  к о (поглежда победоносно всички). Видяхте ли?… Работата потръгна. (Към Мокси) Говорете и трънът ще бъде ваш.

М о к с и. Да, ама не мога да говоря. Трябва да го изям.

К о с т е н у р к о. Аха!… Хитруваш ли?

М о к с и. Ако не изям този деликатес, ще полудея. А от луд не могат да се изтръгват показания.

К о с т е н у р к о. Първо ще говориш!

М о к с и. Първо ще ям!

К о с т е н у р к о. Ще говориш!

М о к с и. Ще ям!

К о с т е н у р к о. Ще говориш!

М о к с и. А бе, вие не сте ли чували за магарешкия инат?

М е ц а н. Дайте му тръна.

К о с т е н у р к о. Ето.

М о к с и. Мерси! (Започва бързо да яде)

К о с т е н у р к о (след като изчаква, след като всички се любуват на сладкия апетит на Мокси) Хайде!…

М о к с и. Нито дума, докато не…

К о с т е н у р к о. Ааа, така ли?

М о к с и. Ако щете.

К о с т е н у р к о. Сивко!

Сивко хуква. Всички чакат мълчаливо. Сивко се връща и подава тръна на Костенурко.

 

К о с т е н у р к о. Ето! (Подава му тръна)

М о к с и. Ох! (Взима го и започна сладко да го яде)

К о с т е н у р к о (запалва лулата си). Сега говорете!

М о к с и (дояжда си). Още един!

К о с т е н у р к о. Вие се подигравате с професията ми!

М о к с и. Не знам какво правя, но ще говоря след третия.

За обща изненада, Сивко вече подава третия стрък.

Този път направо на Мокси.

 

М о к с и (поема стръка). Далеч ли е този трънен рай?

С и в к о. Близо е…

М о к с и (яде). Та, какво искахте вие?

К о с т е н у р к о (въздъхва). Да разкажете всичко… Подробно.

М о к с и. С удоволствие… Какво точно?

К о с т е н у р к о. Всичко, което знаете.

М о к с и. Аз знам много неща.

Всички настръхват.

К о с т е н у р к о (оглежда победоносно). Казах ли ви?… (Към Мокси) Започнете от самото начало.

М о к с и. То беше доста отдавна. Родих се внезапно, дори помня като паднах на тревата и се опитах да изрева…

К о с т е н у р к о. Момент! Какво правите?

М о к с и. Както обещах. От самото начало. Ще разкажа целия си живот.

К о с т е н у р к о (размахва ръце). Това магаре ще ме умори!… Въже!… (Всички го гледат учудено) Едно въже!… Чувате ли?… Започвам! (Подават му въже) Сега ще видим! (Завързва шията на Мокси). Сега ще видиш кой е великият детектив Костенурко! (Завързва другия край на въжето за дънера на дъба) Сега ще видим, ще мълчиш ли, или ще говориш! (Опитва здравината на възлите) Сивко!

С и в к о. Кажете!

К о с т е н у р к о. Бягай!… Донеси един сочен букет!

С и в к о. Тръгвам! (Изчезва)

Е ж к о (страхливо). Ще го бесите ли?

К о с т е н у р к о. Нещо по-лошо!

К а ф я в к о. Ще го бесите ли?

К о с т е н у р к о. Ще го изтезавам.

С и в к о (влиза). Ето ги! (Подава букета от тръчи)

К о с т е н у р к о. Ще му извадя душата и ще признае. (Пред учудените погледи на присъствуващите, поставя тръните на такова разстояние, че Мокси, след като се устремява към тях, опъва въжето и устата му остава на петдесет сантиметра от тръните) Ще може само да ги мирише!

М о к с и (тръгва бързо към тръните, но въжето го дръпва назад) Това е жестоко!… Господа!… Такова мъчение не е измислено дори по време на инквизицията.

К о с т е н у р к о. Това ще те научи да говориш. Ще признаеш всичко!… От игла до конец!… (Всички мълчат и го гледат смаяно) Сега да продължим. Предстои ми да разпитам всички животни от Тихата гора. Ние, детективите, можем да се заловим за най-дребните факти. Интересува ни най-малката подробност. Наредете се за разпит!

М е ц а н (плахо). Моля?

К о с т е н у р к о. Всички животни, от най-голямото до най-малкото да се наредят за разпит!

М е ц а н. Извинете, но…

К о с т е н у р к о. Мълчете! (Всички се стъписват. Мецан поглежда поданиците си. Смут) Отсега нататък сте съмнителни и ще мълчите. Никой няма право да говори, преди да го попитам. Започвам от Мецан. Застанете тук!… Така! След него Кафявко и така нататък до последната мравка… Колко жители наброява тая ваша Тиха гора?

М е ц а н. Милиони.

К о с т е н у р к о. Ще разпитам всички.

К а ф я в к о. И да се наредим?

К о с т е н у р к о. (троснато). Да!… И никой няма да прережда!… Хайде! Бързо!… Ше ви дам аз на вас едно бавене!… Веднага ще открия кой е похитил Лиско.

М о к с и. Пуснете ме да изям тръните!

К о с т е н у р к о. Мълчете!… Започвам разпита!

М о к с и (опъва въжето). Искам си тръните!

К о с т е н у р к о. Започвам от Мецан!

Влиза Щуро.

Щ у р о (запъхтян). Искам да ви кажа нещо важно!

К о с т е н у р к о. На опашката!… Ще си чакате реда!

Щ у р о. Нещо много важно!… Видях…

К о с т е н у р к о (изкрешява). На опашката!… Докато броя до три!… Забранявам да разговаряте помежду си!… Всичко ще казвате само на мен. В интереса на истината, всичко ще казвате само на мен. Щурецо, чувате ли?

Щ у р о. Какво?

К о с т е н у р к о. Докато броя до три, На мястото си… На края на опашката! Еднооо, двееееееееее. . .

Щуро маха с ръка и излиза.

И така… Мецан!

М е ц а н. Аз.

К о с т е н у р к о. Пристъпете крачка напред. (Мецан пристъпва). Обещавате ли, че ще говорите само истинната?

М е ц а н (поглежда отчаяно своите). Обещавам.

К о с т е н у р к о. Как се казвате?

М е ц а н. Мецан.

К о с т е н у р к о. На колко сте години?

М е ц а н. На двайсет.

К о с т е н у р к о. Какво работите?

М е ц а н. Старейшина съм на Тихата гора.

К о с т е н у р к о. Защо?

М е ц а н. Моля?

К о с т е н у р к о. Да сте забелязали нещо особено като старейшина?

М е ц а н. Моля?

К о с т е н у р к о. Къде бяхте, когато изчезна лисичето?

М е ц а н. Готвех се да отивам на концерт.

К о с т е н у р к о. Сигурен ли сте, че сте отивали на концерт, а не някъде другаде?

М е ц а н. Сигурен.

К о с т е н у р к о. Видяхте ли магарето да открадва Лиско?

М е ц а н. Не.

К о с т е н у р к о. Може ли да потвърдите това по-късно?

М е ц а н (замисля се). Да. Да, разбира се. . .

К о с т е н у р к о. Разбира ли се или да?

М е ц а н. Да.

К о с т е н у р к о. Свободен сте!… Следващият!

М о к с и. Искам си тръните!

К а ф я в к о. Аз!

К о с т е н у р к о. Застанете тук! Къде гледате?… Нямате право да гледате другите… На какво се надявате?

К а ф я в к о (учудено). На нищо.

К о с т е н у р к о. Така мисля и аз… Как се казвате?

К а ф я в к о. Кафявко.

К о с т е н у р к о. Къде работите?

К а ф я в к о. В съвета на Тихата гора. Помагам на Мецан.

К о с т е н у р к о. Когато се готвехте за концерта, чухте ли някакъв подозрителен шум?

К а ф я в к о. Не.

К о с т е н у р к о. Къде?

К а ф я в к о. Казах не.

К о с т е н у р к о. Защо?

К а ф я в к о. Казах – не.

К о с т е н у р к о. Опитвайте се да казвате и да, защото ще ви принудя. На колко сте години?…

К а ф я в к о. Петнайсет.

К о с т е н у р к о. Вие ли откраднахте Лиско?

К а ф я в к о (стреснато). Не.

К о с т е н у р к о. Сигурен ли сте?

К а ф я в к о. Ха!

К о с т е н у р к о. Няма ха, няма ба!… Отговаря се с да и не. Вие ли?

Започва да се затьмнява.

К а ф я в к о. Какво аз?

К о с т е н у р к о. Видяхте ли, когато Магарето нападна лисичето?… Но помислете добре… Забелязах, че отговаряте много безотговорно. Искам ясен и точен от говор… Не да ми хленчите… Да или не?

К а ф я в к о. Амиии…

К о с т е н у р к о (рязко). Значи да!

К а ф я в к о. Какво да?

К о с т е н у р к о. Видели сте?

К а ф я в к о. Не!

К о с т е н у р к о. Защо тогава казахте да?

К а ф я в к о. Не съм казал.

К о с т е н у р к о. Какво не сте казал?

М о к с и. Искам си трънитеее!

Пълно затъмнение.

Пета картина

Гнездото на Каменар,

направено от големи преплете ни пръти.

Остронокта е застанала в края на гнездото.

Освен нея, тук са Клюнчо и Черноперко.

 

О с т р о н о к т а. И така деца, какво сте вие?

К л ю н ч о  и  Ч е р н о п е р к о. Две малки орлета.

О с т р о н о к т а. Например, ти. Как се казваш?

К л ю н ч о. Аз се казвам Клюнчо.

О с т р о н о к т а. А ти?

Ч е р н о п е р к о. Аз се казвам Черноперко.

О с т р о н о к т а. Баща ви как се казва?

Д в е т е. Каменар.

К л ю н ч о. Ох!

О с т р о н о к т а. Клюнчо, какво?

К л ю н ч о. Гладен съм.

О с т р о н о к т а. Деца, къде е сега баща ви?

Ч е р н о п е р к о. На лов.

О с т р о н о к т а. И какво ще ви донесе?

Ч е р н о п е р к о. Нещо за ядене.

О с т р о н о к т а. Какво става с този, който яде?

Ч е р н о п е р к о. Расте.

К л ю н ч о. Гладен съм.

Ч е р н о п е р к о. Скучно ми е.

О с т р о н о к т а (учудено). Какво?

Ч е р н о п е р к о. Много.

К л ю н ч о. И на мен ми е скучно.

О с т р о н о к т а (учудено и то как). А!… Да не чувам такива думи. Как може?

Ч е р н о п е р к о. Не знам.

К л ю н ч о. Скучно ми е.

Ч е р н о п е р к о. Все стоим, все лежим…

К л ю н ч о. Все в гнездото.

О с т р о н о к т а. Бъдете спокойни. Скоро ще ви учим да летите.

Ч е р н о п е р к о. Но дотогава?

К л ю н ч о. Дотогава ще се пукна от скука… Черноперко вече ми омръзна!

Ч е р н о п е р к о. И ти ми омръзна.

К л ю н ч о. Ще те ударя!

О с т р о н о к т а (строго). Клюнчо!

К л ю н ч о. Какво?

О с т р о н о к т а. Какво съм те учила?

К л ю н ч о. Да не посягам на брат си.

Ч е р н о п е р к о. На други – може.

О с т р о н о к т а (с тон на възпитателка). Можете ли да ми кажете кой идва?

К л ю н ч о (поглежда). Татко!…

Ч е р н о п е р к о. Татко се връща!

К л ю н ч о. И носи нещо хубаво за ядене!

Ч е р н о п е р к о. Ей че хубаво нещо носи за яде-неее! . . .

О с т р о н о к т а. Деца, какво ще кажете на татко щом долети?

Д в а м а т а. Добър ден!

О с т р о н о к т а. Браво! Като се нахраните, какво ще кажете?

Д в а м а т а. Благодарим ти, татко.

О с т р о н о к т а. После?

К л ю н ч о. После? После ще скучаем!

О с т р о н о к т а. Клюнчо, престани!

Ч е р н о п е р к о. Мамо, какво носи татко?

О с т р о н о к т а (усмихва се доволно). Нещо много интересно.

К л ю н ч о. Друг път ял ли съм такова нещо?

О с т р о н о к т а. Никога. Днес ще ядете за пръв път.

Ч е р н о п е р к о. Какво е то?

О с т р о н о к т а. Лисиче!

Ч е р н о п е р к о. Вкусно ли е?

О с т р о н о к т а. Много.

К л ю н ч о. Ей, че ще се наям. Ще ям, докато ми се пукне тумбакът.

Ч е р н о п е р к о. (удря го). А на мен?

К л ю н ч о (удря го). На теб – няма!

Започват да се бият и крещят.

 

О с т р о н о к т а (мъчи се да ги разтърве). Тихо!… Деца!…

Влизат Каменар с Лиско. Наблюдават сцената.

 

Л и с к о (провиква се). Не така! Не така!… (Орлетата притихват и го поглеждат. Лиско се усмихва) Добър ден! (Понеже орлетата мълчат) Добър ден. деца!

О р л е т а т а (слисани). Добър ден!

Л и с к о. Това ми напомня за ония двама, дето се срещнали. Първият казал „добър де”“, а вторият „добър вечер”… И можете ли вие, малки деца, да кажете кой е бил прав?

К л ю н ч о (след пауза). Не можем.

Ч е р н о п е р к о. Ти можеш ли?

Л и с к о. Да.

О р л е т а т а (бързо). Кой?

Л и с к о. Зависи.

Ч е р н о п е р к о. От какво?

Л и с к о. Ако е било ден – първият… А ако е било нощ?… Ако е било нощ, деца?

О р л е т а т а (спонтанно) Вторият!

Л и с к о. Браво, деца!

Орлетата гледат слисано ту Лиско, ту родителите си.

Ч е р н о п е р к о. Татко, благодарим ти за хубавата играчка!

К а м е н а р. Това не е играчка, а вечерята ви.

К л ю н ч о. Това не е вечерята ни, а играчката ни!

Л и с к о. Не, деца! Вие се държите неприлично и се лъжете. Аз съм вашата вечеря.

К л ю н ч о. Не си вечеря, а играчка!

Л и с к о. Не сьм играчка, а вечеря!

Ч е р н о п е р к о. Играчка си!

К а м е н а р (сърдито). Деца, това е вечерята ви!

Л и с к о. Хайде, деца, пригответе се да вечеряте. Ще ме изядете и ще нанкате.

О р л е т а т а. Неее!

К л ю н ч о. Тук е скучно без играчки!

Ч е р н о п е р к о. Играчке, как е името ти?

Л и с к о. Лиско.

Ч е р н о п е р к о. Добре.

К л ю н ч о. Ще живееш при нас.

Ч е р н о п е р к о. Знеш ли колко е хубаво?

К л ю н ч о. Вижда се надалеч, татко носи храна.

Ч е р н о п е р к о. Мама разказва приказки.

К л ю н ч о. След няколко дни ще ни учат да летим.

Л и с к о. Обичам да гледам как се учи летене… Нооо, няма ли да ни е тясно? Станахме петима.

К л ю н ч о. Мама и татко ще спят на скалата.

Л и с к о (към възрастните). Имате приятни деца. Ще ми харесат. Хайде, какво чакате?

К а м е н а р. Ти пък какво искаш?

Л и с к о. Да излезете оттук. Не виждате ли, че няма място?

О р л е т а т а. Хайдеее!

Каменар и Остронокта си разменят кисели усмивки и излизат от гнездото.

 

Шеста картина

При големия дъб с хралупата. Животните са се струпали около нещо, може да се види какво е. Влиза Мецан.

М е ц а н (тревожно). Какво става, не ви ли разпитват?

Н я к о и. Разпитват ни.

Д р у г. Вече трети ден.

М е ц а н. Къде с Великият детектив?

Н я к о й. Спи.

М е ц а н (учудено). Какво?

М о к с и (все още вързан). Умори се от разпитите… Тук няма ли едно животно да ми поднесе тръните?

Кръгът на животните се отваря.

Костенурко бавно идва на себе си.

 

К о с т е н у р к о. Какво става? Къде съм?

М е ц а н. Днес е третият ден от разпита.

К о с т е н у р к о. Така ли? (Сънливо) Следващият

Извикват Глухчо.

К о с т е н у р к о. Как се казваш?

Г л у х ч о. Какво?

Н я к о й. Това е глухарят Глухчо.

К о с т е н у р к о (сънливо). Къде беше в деня на престъплението.

Г л у х ч о. Моля?

К о с т е н у р к о (вяло). Когато… уби… ха… Ллл…

Н я к о й (подсказва). Лиско.

М е ц а н. Какво му стана сега?

Н я к о й. Отново заспа.

Щ у р о (излиза напред). Разберете, не мога да чакам.

М е ц а н. Вие кой сте?

Щ у р о. Щуро… Не съм от вашата гора, но видях всичко и не мога да чакам реда си.

М е ц а н. Такова е нареждането.

Щ у р о (бързо). Но аз видях как Лиско…

М е ц а н (бързо). Какво Лиско?

Щ у р о. Видях как го отвлякоха.

М е ц а н. Къде?

Щ у р о. На едно място.

М е ц а н (бързо, разтърсва го). Кой?

Щ у р о. Един орел!

Пауза с мълчание.

Мецан гледа пред себе си.

Никой не смее да проговори.

 

М о к с и. Искам си тръните.

М е ц а н (вяло, тихо). И защо не казахте досега?

Щ у р о (учудено). Как?… Нали… такова…

М е ц а н (маха с ръка). Да де, да.

Щ у р о. Той нареди да си чакаме реда.

М е ц а н (сломено). Уви!…

Г л а с о в е. – Така е

– Стоим тук ка слънцето

– И чакаме реда си!

М о к с и. Ами аз?

М е ц а н (вика). Бързо!… Пръснете се на всички страни!… Повикайте жителите на Тихата гора!

Като реагират и коментират,

животните се изнизват навън.

На сцената остава само спящият Костенурко,

Мецан и вързаният Мокси. Мълчание.

 

М е ц а н (гледа Мокси, а после поглежда към Костенурко). Не мога да разбера, как успя да ни подведе.

М о к с и. Той ли? (Сочи Костенурко)

М е ц а н. Просто не проумявам. Изведнъж оглупяхме пред авторитета му.

М о к с и. Стават такива работи… Не сте единствените. Лошото е, че…

М е ц а н (след като е чакал). Моля?

М о к с и. За вас както и да е, но аз, Мокси!… Такова известно магаре. Без мен не може никой автор.

М е ц а н (въздъхва). Да… И вие.

М о к с и. Да стоя тук вързано като кон. А там да стоят тръните. Това е унизително.

М е ц а н. Моля ви, сега мисля за друго.

М о к с и. Добре де, тогава ме отвържете.

М е ц а н (замислено). Орелът Каменар!… Боже мой, как не се досетихме! Горкият Лиско!… (Извисява глас) Но той ще ми плати скъпо!… Каменаре (Вдига глава към небето), според мен решителният час настана!

Влиза Сивко.

С и в к о. Идат!… Хиляди!

К а ф я в к о (връхлетява). Всички бягат насам!

Нахлуват животни.

Прозвучава нещо като бойна тръба.

Мокси заревава. Прииждат последните животни.

Сцената е задръстена. Всички коментират оживено.

Мецан се е покачил на камък. Стърчи над всички. Ръкомаха. Иска тишина.

 

М е ц а н. Животни от Тихата гора!… (Всички млъкват) Благодаря ви за всичко, което сторихте. Току-що разпитах нашия нов познат и нов жител на Тихата гора – Щуро. В оня паметен ден, когато Лиско се загуби, Щуро се намирал близо до него. Той видял как една огромна птица отвлякла лисичето.

Д о б р у ш к о (извиква). Това е Каменар! . .

М е ц а н. И аз мисля така. (Мецан се изправя още) Животни, няма какво да се лъжем – ясно е, че Лиско не е вече жив. Ние скърбим заедно с неговите родители. Но само ще скърбим ли?… Можем ли да направим нещо повече?

Г л а с о в е. Можем!

М е ц а н. Можем ли да отмъстим за смъртта на нашия Лиско?

Г л а с о в е. Можем!

М е ц а н. Трябва ли да отмъстим?

Г л а с о в е. Трябва!

М е ц а н (понижава глас). И аз мисля, че трябва. Ние сме мирни животни, никому не причиняваме зло и най-много от всичко обичаме мира. Но трябва ли да оставим Орела Каменар ненаказан?

В с и ч к и. Неее!

М е ц а н. Неговото нахалство расте. Всеки ден той иска да взима жертвите си и от нас.

В с и ч к и. Това е вярно.

М е ц а н. Според мен имаме право да го накажем.

Г л а с о в е. Да го накажем!

М е ц а н (поема дъх и като оглежда всички). Съгласни ли сте?

В с и ч к и. Да!

М е ц а н. Съгласните да вдигнат ръце! (Всички дигат ръце). Пълно мнозинство… Против? (Никой не вдига ръце) Никой… (Дълга пауза) Животни, още тук трябва да ви кажа, че борбата няма да бъде лека. Знаете кой е Каменар. Той е силен и лети високо. Гнездото му е недостъпно, върху най-високата скала на Голямата планина. Стените на тази скала са гладки. Никой не може да ги изкатери. (Отново поема дъх и продължава, този път по-бавно) И все пак, трябва да направим нещо, да измислим нещо, да изработим хитър план и да победим. Как ще стане това – засега не знаем. Това ще реши Военният съвет, който ще изберем… Ето защо, без да губим време, предлагам: себе си! (Ръкопляскания) Кафявко! (Ръкопляскания) Сивко! (Ръкопляскания) И Ежко! (Ръкопляскания)… Да гласуваме! (Всички дигат ръце) Някой да възразява против някого?

В с и ч к и. Неее!

М е ц а н. Тогава ще ви помоля да се разотидете. Ние ще вземем решения, които ще ви съобщим… Бързо, по домовете си. Събирайте сили.

Животните се разотиват.

На полянката остават само Мецан, Кафявко,

 Сивко, Ежко, спящият де тектив и вързаният Мокси.

 

М о к с и. Прибрахте ми акъла, ей!

М е ц а н. Защо?

М о к с и, Ами вие, почти като хората. Кой ще ми подаде тръните?

М е ц а н (към другарите си) Това е първото заседание на Военния съвет. Кафявко, имаш думата.

К а ф я в к о. Нищо!…

М е ц а н. Какво?

К а ф я в к о. Не мога да измисля нищо.

Сивко. И аз.

Е ж к о. И аз!… Невъзможно е да влезем в гнездото. Ще се пукна от яд, че не можем да му сторим нищо.

С и в к о. А сме сто пъти по-силни.

К а ф я в к о. Той владее въздуха. Може да напада когато си иска.

М е ц а н. Това е! Откакто се помним ни напада!

М о к с и. Гладен съм!

М е ц а н. Ей, отвържете това магаре най-после! (Към Мокси) Извинете, така сме залисани, че ви забравихме.

М о к с и. Моля! Няма защо. Важното е да имаме добри обноски.

Е ж к о. А, обноски колкото щеш, но не можем да измислим, как да се справим с врага си.

М о к с и. Разбрах, че не можете.

С и вк о. А вие можете ли да ни помогнете?

М о к с и. На мен ми се яде.

С и в к о. Значи – не можете.

М о к с и. Защо не му се скарате?

Е ж к о (след като са се засмели). Вие сте забавен.

М о к с и. Не съм забавен, а съм гладен.

М е ц а н. Ей, още ли не сте го отвързали?

Внезапно влиза Добрушко.

 

М е ц а н. Кажи, Добрушко!

Д о б р у ш к о. Моето ято се състои от двеста гълъба. Готови сме да се вдигнем срещу орлите.

М е ц а н (към съвета). Какво ще кажете?

К а ф я в к о. Глупости! .

С и в к о. Много жертви, а никакъв шанс.

М е ц а н (усмихва се). Добрушко, отивай да спиш.

Д о б р у ш к о. Жалко. (Излиза)

М е ц а н. Не можем да измислим нищо.

Е ж к о. Според мен най-добре е да тръгнем, ще мислим по пътя.

С и в к о. Точно така. Все ще измислим нещо.

К а ф я в к о. Все има някакво разрешение на въпроса.

М е ц а н (решително). Викайте животните!

Всички излизат бързо.

Остават само Мокси и спящият детектив.

М о к с и (ослушва се). Тихо е като пред буря… Пак забравиха да ме развържат… А когато е тихо, най-много ми се яде.

Прииждат животните, отново напълват сцената.

 

М е ц а н (качва се на камъка). Животни, тръгваме!… Напред към Голямата планина, където живее вековният ни враг Каменар! Наредете се по шест!… Щуро!

Щ у р о (излиза напред). Кажете.

М е ц а н. Ще можеш ли да засвириш нещо?

Щ у р о (поласкан и учуден). С цигулката?

М е ц а н. Защо не?

Щ у р о. Мога. (Засвирва. Мелодията е нежна, чудесна)

М е ц а н (след като са слушали докрай). Хубаво свириш, хубава мелодия, но… нежна.

Щ у р о. Не знам друга.

М е ц а н. Не можеш ли да измислиш?

Щ у р о. В момента?

М е ц а н. Опитай!

Щуро оглежда присъствуващите .

Е ж к о. Нещо, което да ни поведе!

С и в к о. Да ни ободри!

С рязко движение Щуро вдига цигулката и

започва боен марш. Боен марш с цигулка...

Присъствуващите трепват.

Някои запяват. Останалите се включват.

Настроението нараства изведнъж.

 

ПЕСЕН

Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.

Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.

Обичаме мирът и свободата,

обичаме и да се веселим,

но тръгваме, когато ни нападнат,

за да се защитим!

Такива сме сега… Какво да правим –

такива ще си бъдеме докрай.

Това да знаят разни Каменари

и други като тях.

Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.

Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.

Пеят и маршируват на място. И неусетно тръгват, започват да излизат. Постепенно сцената се опразва.

Мокси стои неподвижно, обърнал глава към тях. Песента заглъхва. Мокси обръща глава към купчината тръни. Напъва се, опитва се да ги достигне. Напразно. Изревава. (Магнетофонен запис.)

Костенурко рипва на крака.

 

К о с т е н у р к о. Какво става, какво стана? (Разтърква очи.) Какво се е случило? (Мокси го гледа мълчаливо) Ти чуваш ли, какво те питам?

М о к с и. Гладен съм!

Затъмнение.

Пред спуснатата завеса, като пеят бодро, минават животните, тръгнали на бой.

 

 

ВТОРА ЧАСТ

Седма картина

 

Гнездото на Каменар.

Разсъмва се.

В гнездото пада първата дневна светли на.

 След това се показва част от слънцето.

Каменар и Остронокта се раздвижват.

Лиско и орлетата още спят.

 

К а м е н а р. Остронокте! (Тишина) Остронокто!

О с т р о н о к т а (сънно). Кажи, Каменаре.

К а м е н а р. Хайде! . . .

О с т р о н о к т а. Не е ли рано?

К а м е н а р. Сега пасат зайците.

О с т р о н о к т а (прозява се и се протяга). Добре, добре! (Поглежда рожбите си) Хубави орлета си имаме! . . .

К а м е н а р. Наистина.

О с т р о н о к т а. Но харесаха много лисичето. Какво ще правим?

К а м е н а р. Когато ги научим да летят, ще го забравят.

О с т р о н о к т а. И тогава? (Казва го радостно, с предвкусване.) Кажи де, тогава?

К а м е н а р. Тогава – ам!

О с т р о н о к т а. Тогава ще го изамкат!

К а м е н а р. Като нищо!

Л и с к о (събужда се). Това, което говорите, не ми харесва.

К а м е н а р (смутено). Моля?

Л и с к о. Не чух добре, но ми се стори, че говорите неприлични неща.

К а м е н а р (смутено). Остронокто, хайде!

О с т р о н о к т а. Готова съм за излитане!

Излитат.

Л и с к о (след тях). Не ви е срам! Говорят все за ядене!… И все мен, мен ядат… Как не ви омръзна да ме ядете!… И не се ли срамувате да ядете малки лисичета?… А?… Кажете де!… Поне веднъж да се засрамите!… Животните от Тихата гора ви показаха как може да се живее… (Извиква) Безсрамници!… Не стига, че забавлявам децата ви. Обърнах се на палячо! (Крещи) Злодеи!…

Орлетата се раздвижват.

 

К л ю н ч о. Лиско, защо викаш така?

Л и с к о (ядосан). Ще викам!

Ч е р н о п е р к о. На кого викаш?

Л и с к о. На едни мошеници.

К л ю н ч о. А кога ще ни забавляваш?

Л и с к о. Хм!

Ч е р н о п е р к о. Както вчера.

К л ю н ч о. И оня ден.

Ч е р н о п е р к о. Какви интересни смешки ни правеше.

Л и с к о (ядосан). Няма!

К л ю н ч о (учуден). Какво няма?

Л и с к о. Да ви правя.

Ч е р н о п е р к о. Какво?

Л и с к о. Смешки.

Ч е р н о п е р к о (учудено). Защо?

Л и с к о. Защото не заслужавате… Защото и вие сте едни… Да не казвам какви.

К л ю н ч о. Значи, ти… няма?

Л и с к о. Разберете, тъжно ми е.

К л ю н ч о (учудено). Така ли?

Ч е р н о п е р к о. Че за какво?

Л и с к о. Нямам настроение.

К л ю н ч о. Ха!…

Ч е р н о п е р к о. Че тогава…

Л и с к о (стресва се). Какво тогава?

К л ю н ч о (многозначително). Нищо тогава.

Ч е р н о п е р к о. Той не каза нищо.

Л и с к о. Но искаше да каже нещо.

К л ю н ч о. Например?

Л и с к о. Искаше да каже, че ако не ви забавлявам тогава…

К л ю н ч о (бързо). Какво тогава?

Л и с к о. Ще ме… (Замълчава)

К л ю н ч о. Какво, какво?

Л и с к о (почти заплаква, но постепенно преодолява мъката си и започва през сълзи, докато постепенно се отърсва и продължава весело, напълно по лисковски). Имало едно време..

К л ю н ч о (отдъхва си). Сега ми харесваш.

Ч е р н о п е р к о. Така може… Какво имало едно време?

Л и с к о (през хленча си). Какво имало?

Ч е р н о п е р к о. Ти каза, че имало едно време.

Л и с к о. Че какво може да е имало едно време?

Ч е р н о п е р к о. Не знам. Сега ще разберем.

К л ю н ч о. Говори.

Ч е р н о п е р к о. Днешната приказва да бъде по-хубава от всичките.

Л и с к о. Не е ли по-добре да играем на една игра?

К л ю н ч о. Каква?

Л и с к о. Утре ще ви разкажа приказка, а днес да играем на една игра.

Д в е т е. Каква игра?

Л и с к о. Да се обиждаме. Вие ще ми казвате нещо обидно и аз ще ви казвам нещо обидно. Да видим кой ще се обиди пръв. Който се обиди пръв – губи.

К л ю н ч о. Иха!… Много хубаво!

Ч е р н о п е р к о. Почвай!

Л и с к о. Вие сте мамини синчета!

К л ю н ч о. А ти… ти си… такова… Черноперко, какво е той?

Ч е р н о п е р к о. Петел!

К л ю н ч о. Ти си петел!

Л и с к о. А вие сте глупаци!

К л ю н чо. А ти си… Черноперко, какво е той?

Ч е р н о п е р к о. Клюнчо, чакай да измисля… Той е, той е… Ти си петел!

К л ю н ч о. Това го каза.

Ч е р н о п е р к о. Така ли! Че тогава какво може да бъде?

К л ю н ч о. Кокошка!

Ч е р н о п е р к о. Да, той е кокошка!

Л и с к о. А вие сте подлеци!

Ч е р н о п е р к о. Тогава да му кажем глупак.

К л ю н ч о. Той ни нарече глупаци.

Ч е р н о п е р к о. Какво да му кажем?

К л ю н ч о. Камък!

Ч е р н о п е р к о. Ти си камък!

Л и с к о. А вие сте синчета на подли и омразни, презрени и долни същества!

К л ю н ч о. Умее да говори този Лиско, ей!

Ч е р н о п е р к о. Ти си вятър!

Л и с к о. Вие сте празни глави!

К л ю н ч о. Черноперко?

Ч е р н о п е р к о. Какво?

К л ю н ч о. Не ни ли обиди много?

Ч е р н о п е р к о. Много ни обиди.

К л ю н ч о. Ааа, ти обиждаш много!

Ч е р н о п е р к о. Но ние пак ще го изядем!

К л ю н ч о. Ох, как ще го изядем!

Л и с к о. И никой няма да ви забавлява.

Ч е р н о п е р к о. Ще те изядем, като ни научат да летим.

К л ю н ч о. Те и без това други ден ще ни учат да летим.

Ч е р н о п е р к о. Тогава ще го…

Л и с к о. Тогава млъквам!

К л ю н ч о. Ако млъкнеш, ще те изядем тази вечер.

Л и с к о. Ох, не знам какво да правя!

Ч е р н о п е р к о. Разказвай приказки!

К л ю н ч о. Измисли нова игра!

Л и с к о (въздъхва). Добре. Ще играем на жмичка

К л ю н ч о. Какво е товя?

Л и с к о. Затворете очите си и започнете да броите. Щом кажа „хайде”, ще ме търсите.

К л ю н ч о. Добре.

Ч е р н о п е р к о. Хубава игра.

К л ю н ч о. Започваме!… Черноперко, затвори очите си.

Двете орлета чатварят очи, обръщат се към обратната страна и започват да броят.

 

Д в е т е. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем…

Л и с к о (високо, но на себе си). Добре си броите вие, но къде да бягам? (Поглежда надолу) Скалата е гладка и висока най-малко сто километра!

Затъмнение.

Осма картина

Прикритие в подножието на Голямата планина.

Появява се Сивко. Оглежда се на всички страни, търси наоколо нещо подозрително и чак тогава дава знак на останалите да идват. Влиза Кафявко, после Мецан и Ежко.

 

Сивко. Мисля, че тук е добре.

Кафявко (оглежда се). И на мен ми харесва. Мецане, какво ще кажеш?

М е ц а н. Погледнете (Сочи нагоре и встрани)

Е ж к о. Какво?

М е ц а н. Знаете ли какво е това? (Всички гледат нагоре)

Е ж к о. Нищо не виждам.

К а ф я в к о. А!… Нима сме толкова близо?

С и в к о. Скалите! (Сочи)

К а ф я в к о. Не само скалите.

М е ц а н. Не виждате ли и гнездото?

В с и ч к и. Ааа!

К а ф я в к о. Трябва да бъдем внимателни.

М е ц а н. Никакво шарене насам-натам!… Кажете на останалите да се скрият в гората и да чакат заповедите на Военния съвет.

С и в к о. Колко ще чакаме?

М е ц а н. Не знам. Може би ден, може би два, а може и петнайсет. Тук ще измислим плана, оттук ще се надигнем срещу нашия вековен враг.

К а ф я в к о. Не виждам как. Какво можем да му сторим?

Е ж к о. Нищо.

Сивко въздъхва. Ежко въздъхва.

М е ц а н. Но трябва!

Е ж к о. Е, да!… Трябва!

М е ц а н. Ежко, разколебаваш ли се?

Е ж к о. А, неее, но…

К а ф я в к о. Което значи – да

Е ж к о. Защо?

К а ф я в к о. Е да, де!…

С и в к о. Уж не, а пък да.

Е ж к о. Моля ви се! Ще се обидя. Аз съм член на Военния съвет!

М е ц а н. Между нас казано, и аз не съм много сигурен, че ще победим.

Е ж к о. А трябва! Длъжни сме да победим. Да съборим вековния си враг и да му наложим волята си. (Всички го гледат учудено) Нито крачка назад! Само напред!… Така ли искате да говоря?

Смях.

Сивко наблюдава пръста си,

 на който е кацнала някаква калинка.

(И за него и за публиката тя е въображаема.

Само ще чуваме гласа ѝ)

 

М е ц а н. И все пак, струва ми се, че има начин да се проникне в гнездото на Каменар. Но какъв е този начин? Това се питам сега.

С и в к о. И аз се питам същото. (Наблюдава пръста си)

К а ф я в к о. Имайте пред вид, че ей там, горе, гората свършва. От нея до гнездото е само храсти и трева

Е ж к о. И скала.

К а ф я в к о. Няма къде да се прикрием, няма как да се придвижим незабелязано.

М е ц а н. Не ми разказвайте неща, които знам.

Е ж к о. Тогава извинявай.

М е ц а н. И все пак, трябва да се направи нещо особено. Нещо много особено.

Е ж к о. Умирам да правя особени неща.

С и в к о (вдига ръка пред носа си). Калинке-малинке, къде ще отлетиш? Издигни се нависоко, над полето тъй широко и където се насочиш, аз след тебе ще вървя, чак до края на света!.. Калинке-малинке, къде ще отлетиш?… Оппалаааа! (Следи я с поглед) Изчезна!…

М е ц а н. Сивко, какво правиш?

С и в к о. Една калинка…

К а ф я в к о. Сега ще си играем с калинки.

С и в к о. Извинявайте.

М е ц а н. Представете си, че не се вмъкнем в гнездото?

К а ф я в к о. Какво?

С и в к о. Защо?

М е ц а н. Нищо. Можем и да не се вмъкваме в гнездото.

Е ж к о. Не разбирам.

К а ф я в к о. И аз.

М е ц а н. Представете си, че го накараме той да дойде при нас. (Мълчание. Пауза) Той!… (След нова пауза) Каменар… (След нова пауза) Орелът.

С и в к о (с ирония). Ще го поканим и ще го чакаме.

К а ф я в к о. На специално място.

Е ж к о (иронично). С нещо специално за ядене.

М е ц а н (след пауза). Нещо подобно.

К а ф я в к о. Мецане, ти си луд.

М е ц а н. Защо бе, Вълчо Кафявко?

К а ф я в к о. Нещо ти е станало.

С и в к о (изведнъж). Другари, ние сме глупаци!

Всички го поглеждат с укор.

К а ф я в к о. Защо?

Е ж к о. Зайко Сивко, кажи защо сме глупаци?

С и в к о. Защото… тази калинка ме учудва… Нещо ми се вижда съмнителна.. (Пауза) През цялото време стоя между нас и внезапно отлетя някъде.

К а ф я в к о. Не е вярно!

С и в к о. Защо?

К а ф я в к о. Преди пет секунди я видях отново.

С и в к о. Къде?

К а ф я в к о. На рамото ми. (Удря бързо рамото си) Жалко! (Следи я с поглед) Не можах да я хванс.(Всички вдигат ръце и тръгват след Калинката).

След малко се връщат. Мълчат гузно.

М е ц а н (мрачно). Тя е подслушала всичко… Казахме ли нещо особено?

К а ф я в к о. Сякаш не знаеш. Казахме всичко!…

С и в к о. Как да влезем в гнездото или пък да срещнем Каменар другаде.

М е ц а н (мрачно). Това не ми харесва

С и в к о. Постъпихме глупаво.

Е ж к о. Не съобразихме, че сме на чужда територия.

С и в к о. Допуснахме чужд между нас.

Е ж к о. Все пак – беше нищо и никаква калинка. Едва се забелязва.

М е ц а н (многозначително). Тъкмо затуй.

К а ф я в к о. И… трябва ли… да… допуснем?…

М е ц а н (мрачно). Де да знаеш?

С и в к о. Искаш да кажеш, че… може би… тази малка… калинка?

М е ц а н (отрязва). Да!… Почти съм сигурен! (Голяма пауза)

К а ф я в к о. Да съобщим ли на останалите животни каква глупост сме направили?

М е ц а н. Мисля, че е рано.

С и в к о. Но кажете, дявол да го вземе, какво може да стори тази малка буболечица?

М е ц а н. Всичко!

К а ф я в к о. За нея вече е ясно, че искаме да проникнем в гнездото на орела.

С и в к о. И вие мислите, че ще му съобщи?

М е ц а н. Не знам… Не току-тъй се въртеше около нас.

С и в к о. Добре де. А защо ще му съобщава?

М е ц а н. Калинката живее в тази гора. Тук Каменар е най-силният, а тя – най-беззащитната. Представете си, че иска да му се подмаже.

С и в к о. Добре де. Така ли ще стоим?

М е ц а н. Ах, тази подла твар! Нищо и никакво животинче с червени крилца и точици!… Украшение на природата, а на каква подлост е способно.

К а ф я в к о. На този свят най-мразя подлизурките! От тях може да се очаква всичко

Е ж к о. Стига ѝ само да ни предаде.

С и в к о. Мислите ли, че може да отлети чак до гнездото на Каменар?

М е ц а н. Защо пък не?

С и в к о. От края на гората до гнездото има най-малко един километър.

М е ц а н. Първо ще лети, а после ще пропълзи по скалата – право в гнездото.

К а ф я в к о. Тази ужасна твар може да лети и да пълзи!… Това е подигравка на природата! Нещо което пълзи, да може да лети!,

Е ж к о. Ще пропълзи. И ще разкаже за нас на Каменар.

М е ц а н. Проклета калинка!… Искам да отмъстя за Лиско!

Е ж к о (изкрещява). Вижте!… Погледнете! (Сочи високо пред себе си)

М е ц а н (учудено).. А!…

Е ж к о. Три калинки!

К а ф я в к о. Приближават се!

С и в к о. Кацнаха на клончето!

М е ц а н (вика силно). Добрушко!… Гълъбът Добрушко!

Д о б р у ш к о (влиза бързо). Кажи, Мецане!

М е ц а н. Добрушко, гълъбе мой, покрийте с ятото небето над нас! Тези калинки са наши пленници!

Д о б р у ш к о. Сега! (Изчезва)

К а л и н к а т а. Добър ден!

Членовете на Военния съвет се споглеждат.

 

С и в к о. Ей, нахалнице, какво искаш?

К а л и н к а т а. Добър ден!

К а ф я в к о. Ще видиш ти „добър ден”!…

К а л и н к а т а (да не забравяме, че не я виждаме) Защо ни гледате така? Не искате ли да си поговорим?

М е ц а н. За какво да говорим? Ние сме тръгнали да извършим едно дело… Никога не сме мислили да ви причиняваме зло. Може би сте чували за Тихата гора…

К а л и н к а т а. Затова сме дошли.

М е ц а н. За какво?

К а л и н к а т а. Да ви помогнем… (Пауза) Аз съм Осемте точки. Придружават ме Шестте точки и Деветте точки.

М е ц а н. Какво искате от нас?

К а л и н к а т а. Да ни разкажете всичко.

В т о р а  к а л и н к а. Ще се опитаме да ви помогнем.

М е ц а н. Вие? Да ни помогнете?

К а ф я в к о. Как?

Смях. Мецан, Кафявко, Ежко и Сивко започват да се увличат от смеха си и не могат да спрат.

 

К а л и н к а т а (след като настъпва тишина). Чували сме за вас. Макар да живеем в Боровата гора, искаме да ви помогнем. Доколкото разбрахме, искате да отмъстите за нещо на Орела Каменар.

С и в к о. Той отвлече и изяде най-симпатичното лисиче Лиско!…

К а л и н к а т а. Само това ли?

М е ц а н. Вече цял век откакто Каменар… Трябва да му дадем урок.

К а ф я в к о. Искаме да живеем спокойно.

Калинката. Да. (Въздъхва) Вие не можете да проникнете в гнездото му.

Мецан. Но ако го принудим да сключим някакъв договор, ще бъде добре.

К а л и н к а т а. Слушайте!… От края на гората до гнездото на орела има стръмно разстояние около километър.

М е ц а н. Да.

К а л и н к а т а. Ние можем да се наредим една до друга на десет сантиметра, чак до гнездото.

М е ц а н. Е?

К а л и н к а т а. Една от нас може да влезе в гнездото.

М е ц а н. И какво от това?

К а л и н к а т а. Може да наблюдаваме и подслушваме всичко, което става в гнездото.

С и в к о. Охо!

М е ц а н (нетърпеливо). И после?

К а л и н к а т а. Че малко ли е? Калинката, която ще бъде вътре ще съобщава всичко на калинката, която е до нея. Тя на другата и така нататък… Нещо като безжичен телеграф. Всичко ще стига до ухото ви.

К а ф я в к о. Идеално!

М е ц а н. И все пак… Какво ще спечелим?

К а л и н к а т а. Ще знаете всяка минута какво става в гнездото.

М е ц а н (рязко). Стой!… Измислих!.. Щом орелът излети на лов, калинките ще ни съобщят. Ще знаем посоката. В същото време по тази посока ще поставим някое малко животно от нашите за примамка.

С и в к о. Какво животно?

М е ц а н. Ще изберем такова, което е любимата храна на Каменар. Калинке, имате ли достатъчно калинки? Ще ни трябват много… Аз и Кафявко ще бъдем скрити в храстите. Каменар ще види жертвата и ще се спусне върху нея. Тогава ще скочим и ще го хванем за краката.

Е ж к о. Не е лошо.

К а ф я в к о. Чудно измислено!

С и в к о. Браво!

М е ц а н. Само че (Поглежда към Калинката), Калинке, имате ли достатъчно калинки?

К а л и н к а т а. Туй се мъча да разбера… На всеки десет сантиметра по една. Значи… за един километър колко калинки ще ни трябват?… Ей, разсеяна съм и не мога да го сметна. А, Ежко? Колко?

М е ц а н. Калинке! …

К а л и н к а т а (да не забравяме, че само гласът ѝ). Да.

М е ц а н. Имате ли десет хиляди калинки?

К а л и н к а т а. Уха! Веднага ще събера десет хиляди!

М е ц а н. И ще ги наредиш да направят безжичен телеграф?

К а ф я в к о. От края на гората…

Е ж ко.  …до гнездото на орела!

М е ц а н. Искаме да изградиш най-голямото разузнаване в света!

К а л и н к а т а. Уха!… Тръгвам!… Довиждане!

М е ц а н. Довиждане!

К а ф я в к о. Довиждане, Калинке.

Е ж к о. Довиждане, Осем точки!

М е ц а н (въздъхва). Остава да решим най-важното. (Всички навеждат глави. Тягостно мълчание). Тежка задача!…

Е ж к о. Лично аз… Ако питате мен… Моето мнение…

М е ц а н (рязко). Говори направо!

Е ж ко. Аз се противопоставям.

М е ц а н. Защо?

Е ж к о. Не е хуманно.

К а ф я в к о. А пък аз мисля, че доброволци ще се намерят.

Е ж к о. Ще се намерят и въпреки това… (Млъква)

К а ф я в к о. Какво?

Е ж к о. Не трябва да допуснем. Нямаме право да рискуваме живота на другите.

С и в к о. Ежко, разбери, тук няма риск. Кафявко и Мецан ще скочат върху него преди да…

К а ф я в к о. Точно така!… Ще го хванем преди да…

Е ж к о. И все пак, помислете. (Дълга пауза с напрегнато мълчание. Ежко се раздвижва) Добре, отстъпвам. Убедих се, че Кафявко и Мецан ще се хвърлят навреме. Но посочете животното, което да поставим като примамка.

М е ц а н (след новата пауза). Приемаме ли?

В с и ч к и. Приемаме.

М е ц а н. Става въпрос кого да поставим в клопката.

К а ф я в к о. Ясно, че нещо крехко. Трябва да изберем най-крехкото животно и да го поставим на определено място.

С и в к о. Има ли смисъл да разсъждаваме?

М е ц а н. Какво искаш да кажеш?

К а ф я в к о. Зайко, какво искаш да кажеш?

Е ж к о (продължава тона на престореност). Наистина, Зайко Сивко, какво искаш да кажеш?

С и в к о. Искам да кажа, че аз съм крехко животно и останалото се подразбира от самосебе си.

В езапно влиза Рогчо.

 

Р о г ч о. Добър ден.

Пауза.

 

М е ц а н (най-после, с полуусмивка.). Добър ден, козленце!

Р о г ч о. Аз съм Рогчо. Живея в тази планина. Ние козите, мразим Каменар.

М е ц а н. Е?

Р о г ч о. Нищо, де… Казвам ли нещо? Само казвам, че съм Рогчо.

М е ц а н. Признай, че си подслушвал.

Р о г ч о. Признавам.

М е ц а н. Кой те праща тук?

Р о г ч о. Калинките, които строят кабел.

М е ца н. Кой ти каза, че строят кабел?

Рогчо. Видях ги да се нареждат по скалата и ми казаха да ви потърся.

М е ц а н (една сдържа смеха си). Защо?

Р о г ч о. Да ви помогна.

Е ж к о. Защо да ни помагаш?

Р о г ч о (учудено). Как? Нали ще… Каменар?

М е ц а н. Слушай, козленце (Съветът си разменя погледи), имаш ли родители?

Р о г ч о (замисля се). Не.

М е ц а н. Нито татко, нито мама?

Р о г ч о. Нито едното, нито другото.

М е ц а н. Къде са баща ти и майка ти?

Р о г ч о. Отвлече ги Каменар.

М е ц а н (гледа го косо). Отвлече ги, казваш?

Р о г ч о. Аха!

М е ц а н. Толкоз големи животни и ги отвлече?

Р о г ч о. Отвлече ги, докато бяха малки.

М е ц а н (мъчи се да не прихне, както и останалите). А теб… кой те роди?

Р о г ч о (заплаква).

М е ц а н. Защо плачеш?

Р о г ч о. Защото никога не съм имал нито татко, нито мама. Родило съм се кръгло сираче.

М е ц а н. Как се казва майка ти?

Р о г ч о. Тихото Копито.

М е ц а н. А татко ти?

Р о г ч о. Златният Рог.

М е ц а н. Нали каза, че си сираче?

Р о г ч о. Да, ама те са родили братчето ми. А аз съм си кръгло сираче.

М е ц а н. Ти си кръгъл лъжец!

К а ф я в к о. Слушай, Рогчо, защо лъжеш?

Р о г ч о. От скука… Е, кажете, какво да правя? Нямам с кого да играя, не ме пускат самичко, непрекъснато ми набиват в главата, че ще ме изяде Каменар. Непрекъснато се страхувам да не ме изяде Каменар. При това положение не ми остава нищо, освен да лъжа.

М е ц а н . Как избяга от родителите си?

Р о г ч о. Не знам. Сега не мога да си спомня.

С и в к о. И какво искаш?

Р о г ч о. Питам дали случайно нямате нужда от мен.

М е ц а н. Казвам ти, че нямаме.

Р о г ч о. Защо бе, нали ще бием Каменар?

М е ц а н (строго). Оттук направо при родителите си!… Разбра ли?

Р о г ч о. Разбрах.

М е ц а н. Да те няма!… Довиждане! (Рогчо излиза) Ех, само да му предложим и ще подскочи от радост! …

С и в к о. Герой!

К а ф я в к о. И месцето му е добро.

М е ц а н. Идеален за примамка.

Р о г ч о (влиза внезапно). Съгласен!

М е ц а н (извиква). Марш оттук!… Още ли си тук?

Р о г ч о. Развърза ми се обувката. Спрях да си я вържа.

М е ц а н. Лъжец, ти нямаш обуща!

С и в к о. Имаш копитца.

Р о г ч о. Така ли? (Поглежда краката си) Наистина!… Не съм забелязал… Довиждане. (Излиза)

М е ц а н. Сивко!

С и в к о. Какво!

М е ц а н. Примамката ще бъдеш ти. Понеже си заяк, през цялата нощ ще се упражняваш да се превърнеш в зайче. Ще те поставим в края на гората. Щом калинките съобщят, че Каменар излита на лов, ще застанеш в края на гората и ще се правиш на зайче.

С и в к о. Ще опитам.

М е ц а н. Много е важно да се превърнеш в малко сладко зайче.

Затъмнение.

 

Разсъмва се. Пука се утрото.

Мецан, Кафявко и Ежко се събуждат.

М е ц а н (разтрива очи). Струва ми се, че днес ще става, каквото ще става.

К а ф я вк о. Ежко, къде е Сивко?

Е ж к о. Вдетенява се.

М е ц а н. Без подигравки!

Ежко. Искам да кажа, че се упражнява да става зайче.

М е ц а н. Горкият Сивко! Цяла нощ не е мигнал. Прави репетиции… Изглежда, че е трудно да се превърнеш отново в дете.

Влиза Сивко.

Всички го гледат изумено.

Сивко играе на зайче: подскача, издава тънки звуци,

премята се и рецитира:

С и в к о (рецитира). Аз съм зайченце игриво!… (Тръска глава) Сбърках!… Не игриво, а мъничко! (Започва отново)

Аз съм зайченце мъничко,

като шушчица, тревичка –

зайченце таквоз, игриво,

сиво-бяло, бяло-сиво… Добре ли е?

(Всички мълчат) Мецане, успях ли да се превърна в дете?

М е ц а н. Горе-долу!

С и в к о. Сладко ли ще ме изяде Каменар?

М е ц а н. Как да ти кажа, Сивко… Ще видим

С и в к о (въздъхва). Е от това „ще видим” най-много се страхувам!…

М е ц а н. Ще гледаме да не те изяде.

С и в к о. Знаеш ли, все ми се струва, че ще бъде по-добре, ако не ме изяде, отколкото, ако ме изяде.

К а л и н к а т а. Ало!

К а ф я в к о (стреснато). Кой е?

К а л и н к а т а. Калинката Осемте точки!…

М е ц а н (радостно). Здравей!…

К а л и н к а т а. Кабелът е вече готов!… Остават още няколко метра.

Е ж к о. И вече ще знаем какво става в гнездото на орела?

К а л и н к а т а. След няколко минути последната, най-смелата, калинка ще влезе в самото гнездо.

К а ф я в к о. Представяте ли си – в гнездото на Каменар!

Е ж к о. На вековния ни враг!

М е ц а н. Този, който всеки ден убива един от нас!

С и в к о. А днес – мен!

М е ц а н (ентусиазирано). Но ние няма да те оставим!

С и в к о. Дано!… Не знам защо, предпочитам да съм жив, отколкото мъртъв. Не мога да си обясня, защо предпочитам така.

К а л и н к а т а (внезапно). Внимание!

Всички трепват.

М е ц а н. Какво има?

К а л и н к а т а. Внимание!… Първото съобщение на най-смелата Калинка!

М е ц а н. Казвай!

К а л и н к а т а (долага). Какво да правя? Още не съм в гнездото, но и оттук се вижда, че Каменар и жена му Остронокта не спят в него, а на скалата. Да влизам ли в гнездото?

М е ц а н (извиква). Да!…

К а л и н к а т а (повтаря). Да!

М е ц а н. Чудно защо е така?… Все пак, надникни в гнездото! Ако в него няма нещо особено, наблюдавай неприятеля отвън!

К а л и н к а т а. Ако в гнездото няма нищо особено, наблюдавай неприятеля отвън!

М е ц а н (на своите). Това, разузнаването, е страшно важно нещо!

С и в к о. Сега ще знаем поне какво правят орлите.

К а ф я в к о. Кого са отнесли за обед или вечеря.

М е ц а н (тъжно). Но само ще знаем и нищо повече.

К а л и н к а т а. Внимание!… Второ съобщение!… Внимание!… А!… А!… Внимание!… Не може да бъде!… Внимание!… В гнездото има две орлета и едно лисиче!…

М е ц а н (извиква). Вввода!… Бързо вода!

С и в к о. Защо ти е?

М е ц а н (развълнувано). Защото ще припадна.

Е ж к о. Лиско е жив!

М е ц а н. Жив е!… Нашият Лиско е жив!

К а ф я в к о. Урааааа!

С и в к о. Да живее Лиско!

Заинтригувани от виковете им,

бързо прииждат част от останалите животни.

Трупат се край Мецан, питат.

 

– Какво има?

– Какво е станало?

– Защо викате?

М е ц а н. Защото е жив!…

С и в к о. Разбирате ли?

К а ф я в к о. Неочаквано!

М е ц а н. Жив!

Г л а с. Кой е жив?

М е ц а н. Лиско.

С и в к о. Кой друг, освен Лиско!

К а ф я в к о. Това хитоо малко животинче!

М е ц а н. Тишина… Моля за тишина!… Калинке!

К а л и н к а т а. Да.

М е ц а н. Какво прави Лиско?

К а л и н к а т а. Спи. Сгушено между орлетата.

М е ц а н (не сдържа изненадата си). Боже мой!…

К а ф я в к о. Какво да правим сега?

М е ц а н. Това променя плановете ни!… Веднага съобщете на Лисан и Лиса, че синът им е жив!… Калинке!

К а л и н к а т а. Да.

М е ц а н. Предай по кабела!… Да се следи и долага за всяка подробност, която се извършва в гнездото!

К а л и н к а т а (предава). Да се следи и долага за всяка промяна, която става в гнездото!

Затъмнение.

 

 

Девета картина

Гнездото.

Каменар се събужда. Прозява се. Протяга ръце.

К а м е н а р. Остронокта!… Остронокта!

О с т р о н о к т а (сънливо). Кажи, Каменаре… (Протяга се)

К а м е н а р. Ще идваш ли с мен?

О с т р о н о к т а (сънливо). Да… Коя посока ще хванем?

К а м е н а р. Мисля, че дойде ред на Рогчо. (Смее се) Какво ще кажеш?

О с т р о н о к т а. Това козле ме ядосва. Все ни избягва.

К а м е н а р. Да, но днес…

О с т р о н о к т а. Виж ги! (Сочи рожбите си)

К а м е н а р. Не ги събуждай!

О с т р о н о к т а. А кога ще дойде редът и на Лиско?

К а м е н а р (многозначително). Мисля, че скоро. Утре ще учим малките да летят.

О с т р о н о к т а (весело). И тогава?…

Д в а м а т а. Ам!… (Смеят се)

К а м е н а р. Хайде! (Отлита)

След него отлита и Остронокта.

Черноперко се събужда.

 

К л ю н ч о. Черноперко!…

Ч е р н о п е р к о (сънливо). Какво?

К л ю н ч о. Лиско!

Л и с к о (сънливо). Какво има?

К л ю н ч о. Събудете се!

Ч е р н о п е р к о. Защо?

К л ю н ч о. Защото аз се събудих.

Ч е р н о п е р к о. Глупак!… (Протяга ръце) Какво ще правим днес?

К л ю н ч о. Лиско, какво ще правим днес?

Л и с к о. Да поспим още малко?

К л ю н ч о. Не искам!… Какво ще измислиш днес?

Л и с к о. Чакай да се разсъня де. Още не съм се събудил.

К л ю н ч о (разтърсва го). Събуди се!…

Л и с к о. Ей, ама това, орлите, сте голяма напаст!

Ч е р н о п е р к о. Почвай!

К л ю н ч о. Нещо хубаво!

Ч е р н о п е р к о. И забавно!

К л ю н ч о. Защото…

Л и с к о. Какво – защото?

К л ю н ч о. Защото, ако не измислиш… (Орлетата се смеят)

Ч е р н о п е р к о. Ще те…

К л ю н ч о. Из…

Ч е р н о п е р к о. …я…

К л ю н ч о. …дем!

Л и с к о. Слушайте какво ще ви кажа, преди да умра… няма нищо по-зловещо от това, да натрапваш силата си!

К л ю н ч о. Хайде!

Л и с к о. И глупостта си.

Ч е р н о п е р к о. Почвай!

Л и с к о. Само защото си по-силен!

К л ю н ч о. Е, хайде де… Чакаме!

Ч е р н о п е р к о. Измисли нещо много смешно.

Л и с к о. Аха! Така се измислят те, смешните работи!… Лесно се измислят тъжните работи. А смешните се измислят трудно.

К л ю н ч о. Хайде – стихотворение!

Л и с к о (слисан). Какво?

Ч е р н о п е р к о. Да бе, защо не му друснеш едно стихотворение?

Л и с к о. Ами, да се опитам.

К л ю н ч о. Какво чакаш?… Хайде, че ми се лети.

Ч е р н о п е р к о (изненадано). Какво?

К л ю н ч о. Лети ми се!… Да изненадам татко.

Ч е р н о п е р к о (изкрещява). Не!… Няма!

К л ю н ч о. Няма де, няма!… Хайде, Лиско.

Ч е р н о п е р к о. Стихотворението!

Л и с к о. Сега. (Пауза, замисля се) Стихотворение, казвате…

О р л е т а т а. Да.

Л и с к о. Хм!… Измислих! (Рецитира)

Ла-ла-ла!… Ла-ла-ла!

Ла-ла-ла!… Ла-ла-ла!

К л ю н ч о (след пауза). Това ли е?

Л и с к о. Да.

К л ю н ч о. Не ми хареса.

Ч е р н о п е р к о. Друго!…

Л и с к о. Друго, ама съм уморен!

О р л е т а т а. Хайде!

Л и с к о. Добре. Едно философско. (Рецитира)

Колкото е далеч от земята до небето, толкова е далеч от небето до земята.

Колкото си висок от петите до главата, толкова си висок от главата до петите.

К л ю н ч о (след размисъл). И това не ми!

Ч е р н о п е р к о. И на мен не ми!

Л и с к о. Защото е философско бе, глупаци!… А това? (Рецитира)

„Да бъдеш

или да не бъдеш –

това е въпросът!…”

Харесва ли ви?

Ч е р н о п е р к о. Никак!

К л ю н ч о. Ама никак!

Л и с к о. Защото е от Шекспир бе, простаци!… Затуй не ви харесва.

К л ю н ч о. Дай нещо по-така!

Л и с к о. Добре!… (Рецитира)

Защо ти са перата?

– За моите крила!

Защо ти са крилата?

– Да мога да летя!…

К л ю н ч о. Това е хубаво!

Ч е р н о п е р к о. Не!… Спри!… Това го забранявам!

Мълчание. Пауза.

 

К л ю н ч о. Лети ми се!…

Ч е р н о п е р к о. Не! (Към Лиско) Ти нарочно!

Л и с к о. Какво нарочно!

Ч е р н о п е р к о. Го… такова… Защо за летене? Не виждаш ли, че е малко перком и щр тръгне?

К л ю н ч о. Ох, как ми се лети!

Ч е р н о п е р к о. Не!

К л ю н ч о. Да полетя малко из въздуха!

Ч е р н о п е р к о. Не!… Ще те обадя на мама!

К л ю н ч о. Добре де!… Ииии!… Няма!…

Ч е р н о п е р к о (към Лиско). Сега нещо друго.

Л и с к о. Какво?

К л ю н ч о. Ама да не повтори нещо.

Л и с к о. Добре де, да си бием шамари.

К л ю н ч о. Как?

Л и с к о. Ето! (Удря шамар на Клюнчо) Така!

К л ю н ч о. Ох! (Държи страната си) А аз?

Л и с к о. Ти на Черноперко!

К л ю н ч о. Как?

Л и с к о. Така! (Удря шамар на Черноперко)

Ч е р н о п е р к о. Ох! (Хваща страната си) А аз?

Л и с к о. Ти на Клюнчо.

Ч е р н о п е р к о. Как?

Л и с к о. Така! (Удря шамар на Клюнчо) Хубава игра, нали?

Както държат страните си,

Черноперко и Клюнчо отговарят с по едно да.

 

Л и с к о. Разбрахте ли как?

К л ю н ч о. Не точно.

Л и с к о (удря го отново). Ето как.

К л ю н ч о. Това – той. Така ли?

Л и с к о. Да.

К л ю н ч о. А аз?

Л и с к о. Ти на него! (Удря Черноперко) Така!

Ч е р н о п е р к о (държи отново страната си). Хайде да сменим играта.

Л и с к о. Нали е хубава?

К л ю н ч о. Лети ми се!

Ч е р н о п е р к о. Не!

К л ю н ч о. Ти защо ме удари?

Ч е р н о п е р к о. Ти ме удари!

К л ю н ч о. Да ама и ти ме удари! Затова пък аз ще летя!

Ч е р н о п е р к о. Не!… Ще те обадя!

Клюнчо (запява и тръгва към края на гнездото). Защо ми са перата? – За моите крила. Защо ми са крилата? – Да мога да летя!

Ч е р н о п е р к о (крещи). Върни се!…

Затъмнение.

Десета картина

Прикритието в подножието на Голямата планина.

Мецан, Сивко, Кафявко и Ежко заседават.

Всички са замислени.

Е ж к о (въздъхва). Не знам!… И така лошо, и така лошо!

К а ф я в к о. Отначало смятах, че трябва ла го предупредим.

С и в к о. И да се издадем.

М е ц а н. Ах, този Рогчо!… Каква беля може да ни докара!… Ако го предупредим, че ще го нападат, ще го спасим. Но с това можем да се издадем… Ух!… Вече ме заболя главата!…

К а ф я в к о. Да приемем предложението на Мецан.

Е ж к о. Точно така!… Ще се въртим край Рогчо. Нападнат ли го – ще скочим върху орлите!…

К а ф я в к о. Но ще се скрием ли добре?

С и в к о. Мислите ли, че орловите очи няма да ни видят?

М е ц а н. Ах, този Рогчо!… (Към Калинката) Калинке, нещо ново?

К а л и н к а т а. Засега – нищо… Клюнчо е кацнал на края на гнездото и повтаря стихотворението на Лиско… Нищо особено… Внимание!… А!… Става нещо съвсем неочаквано!

М е ц а н. Какво?… Казвай!

К а л и н к а т а (извиква). Клюнчо излетя… Да! Той излетя!

М е ц а н (поглежда нагоре). Вече се вижда и оттук.

К а ф я в к о. Ето го – лети!

С и в к о. И пее!

М е ц а н. Но май, че не може да лети!

Е ж к о. Неуверен е!

К а ф я в к о. Не може да се задържи…

Е ж к о. Ами!.. Ще се задържи!

М е ц а н (внезапно извиква). Добрушко!… Гълъби!… Добрушко, бързо!

Влиза Добрушко.

 

Д о б р у ш к о. Кажи, Мецане!

М е ц а н. Добрушко, гълъбе мой, във вас ни с спасението! Повикай ятото си!

Веднага връхлитат гълъбите.

Д о б р у ш к о. Ето ги! От моето ято!

М е ц а н. Гълъби!… Виждате ли го! Това е орел! Малък орел!… Може би ще падне. Но ако не падне, накарайте го да падне.

Д о б р у ш к о. Къде?

М е ц а н (вика). В ръцете ни!

Д о б р у ш к о. Разбрах! (Към ятото) Гълъби, трябва да свалим орлето на земята!

Г л а с о в е. Да.

Д о б р у ш к о. Ще се справим ли?

Г л а с о в е. Ще се справим!

Д о б р у ш к о. Гълъби, за първи път гълъби излитат срещу орел. Не забравяйте, че всеки има за какво да отмъщава!…

Г л а с о в е. Напред!

– Срещу орлето!…

Д о б р у ш к о. Ако успеем, Лиско ще бъде спасен!

С викове и насърчения ятото излита. Всички го следят с погледи.

Г л а с о в е. Точно така!

– Сега направо!

– Настигат го!

Ръкопляскане.

– Вече са над орлето!

– Орлето е под тях!

– Браво!

Ръкопляскания.

– Вижте, вижте!

– Какво бе, какво?

– Идват!

– Орлето не се подчинява!

– Те го избутват надолу!

– Урааа!

М е ц а н. Браво, Добрушко!

Е ж к о. Насам!

М е ц а н. Свалете го тук!

К а ф я в к о. При нас!

Гълъбите начело с Добрушко изтикват

пред себе си на сцената Клюнчо.

Изправят го пред Мецан.

 

М е ц а н (доволен, усмихнат). Ей, как се казваш?

К л ю н ч о. Клюнчо!

М е ц а н (погалва го по главата). Браво, Клюнчо! Нямаш си представа каква услуга ни направи.

К л ю н ч о. Искам в гнездото!

М е ц а н (привидно учуден). Защо?

К л ю н ч о. Там ми е мястото.

М е ц а н. А на Лиско мястото в гнездото ли е? (Мълчание) Не е ли по-добре ти да си отидеш в гнездото, а Лиско да си дойде тук?

К л ю н ч о (сякаш ще проплаче). Да, ама татко ще ви избие!

М е ц а н. Това вече ще видим!… Отведете го!

Отвеждат Клюнчо

М е ц а н. Гълъби, бях приготвил голяма реч, но я забравих. Големият подвиг не се нуждае от голяма реч. Мога да кажа само това: за вас в Тихата гора це се пеят песни. За подвига ви нашите деца ще учат в училище. За това – как гълъби излитат срещу орел. И особено за Добрушко. (Добрушко навежда глава) За това, как един гълъб влиза в гнездото на орела.

Е ж к о (изненадано). Какво?

К а ф я в к о. Мецане!

М е ц а н. Сега Добрушко ще излети в гнездото на орела, ще чака Каменар и ще му съобщи, че искаме измяна. Клюнчо за Лиско…

Е ж к о. Да му съобщим чрез калинките.

М е ц а н (след пауза). Орлите не бива да знаят, че имаме безжичен телеграф. Не забравяйте, че борбата ще бъде свършена едва след края на Каменар. .. Добрушко, страхуваш ли се?

Д о б р у ш к о. Да.

М е ц а н. Но ще излетиш, нали?

Д о б р у ш к о. Да.

М е ц а н. Не се страхувай!… Няма да ти сторят нищо. Те обичат много своя син.

Д о б р у ш к о. Знам.

М е ц а н. Хайде! (Прегръща го) Иди и победи!

Затъмнение.

Единадесета картина

Гнездото на Каменар.

Лиско и Черноперко.

Ч е р н о п е р к о. Видя ли какво стана с братчето ми?

Л и с к о. Защо не съжаляваш и мен?

Ч е р н о п е р к о. Не си ми братче.

Л и с к о. Да, ама аз съм Лиско.

Ч е р н о п е р к о. А!… Един гълъб идва да го изядем!… Виж! Виж!

Л и с к о. Това е Добрушко!… (Вика) Добрушко, имаш ли ум в главата си?

Влиза Добрушко.

Д о б р у ш к о. Добър ден!… Лиско, здравей!

Л и с к о. Ти си луд!… Какво те води насам?

Д о б р у ш к о. Време е да се връщаш у дома.

Л и с к о. Как ще стане това?

Д о б р у ш к о. Каменар ще те върне.

Ч е р н о п е р к о. Гълъбче, почакай, моля ти се! Татко ще дойде ей сега и ще те изядем.

Л и с к о (учудено). Добрушко, защо плачеш?… В очите ти има сълзи.

Д о б р у ш к о (взима едно перо от гнездото). Виждаш ли това?… Перо от моята гълъбица.

Ч е р н о п е р к о. Татко си идва!… Мама си идва!…

Л и с к о. Добре де!… Стига си викал.

Ч е р н о п е р к о. Сега ще ядем гълъби!

Л и с к о. Те носят нещо.

Д о б р у ш к о. Някакво козле.

Ч е р н о п е р к о. Ще ядем гълъби и козлета!

Пауза. Влизат Каменар и Остронокта.

Водят пред себе си Рогчо.

 

О с т р о н о к т а (уплашено). Къде е Клюнчо?

К а м е н а р. Къде е Клюнчо?

Д о б р у ш к о (трепери). Спокойно!

К а м е н а р. Къде е орлето ми и какво търсиш тук?

Д о б р у ш к о. Аз съм пратеник.

К а м е н а р. Къде е орлето ми?

Д о б р у ш к о. В наши ръце!

О с т р о н о к т а (хвърля се към Добрушко и го хваща). Къде е детето ми?

Л и с к о (извиква). Глупачке!

О с т р о н о к т а (както държи Добрушко, извръща се към Лиско). Какво каза?

Л и с к о. Време е да си кажем всичко!

О с т р о н о к т а (пуска Добрушко и отива към Лиско). На мен? Глупачка?

Л и с к о. Да… Ако го убиеш, ще убият детето ти! (Към Рогчо) А ти кой си, бе?

Р о г ч о. Не е твоя работа!

Л и с к о. Кякво търсиш тук?

Р о г ч о. Разхождам се.

Л и с к о. Нали знаеш, че малките деца не бива да се разхождат сами?

Р о г ч о. А ти знаеш ли?

Л и с к о. Моето е друго. Аз тръгнах да търся Каменар. Имах да му казвам нещо важно.

Р о г ч о. Какво?

Л и с к о. Да ни остави на мира.

К а м е н а р (извиква). Къде е детето ми!

Д о б р у ш к о. Пратиха ме да ви съобщя, че сме готови да го разменим срещу Лиско.

Л и с к о. И срещу този глупак Рогчо.

Д о б р у ш к о. Да. Ще ви чакаме в края на гората. Трябва да носите Лиско и Рогчо. Иначе няма да получите Клюнчо… Довиждане!

К а м е н а р. Чакай!

Д о б р у ш к о. Какво има?

К а м е н а р. Кога ще стане това?

Д о б р у ш к о. Веднага!… Щом се върна при моите… Съгласни ли сте?

Пауза. Каменар гледа жена си, Лиско, Рогчо.

 

Питам – съгласни ли сте?

О с т р о н о к т а. Съгласни сме!

Д о б р у ш к о. А ти, злодеецо?

К а м е н а р (кипва). Как смееш да ми говориш така?

Д о б р у ш к о (усмихва се). И аз се питам това.

К а м е н а р. Ще те изям!… При първия удобен случай!… Ще разпердушиня всички гълъби на света!

Д о б р у ш к о. Отсега нататък – едва ли?

К а м е н а р (прави крачка към Добрушко). Ще те убия с едно замахване на клюна!

Д о б р у ш к о. Ако до петнайсет минути не се върна долу, Клюнчо ще стане на парчета.

К а м е н а р. Тогава какво чакаш?… Бягай!

Л и с к о. Еее, стана приятно, да ви кажа!… Стана весело! Добрушко, бягай!

Д о б р у ш к о. Довиждане! (Излиза)

К а м е н а р (на Лиско). А ти мълчи, защото ме дразниш!

Л и с к о. Това ми е целта.

Затъмнение.

 

 

 

Дванадесета картина

Полянка в края на гората.

Мецан, Сивко, Кафявко и Ежко. Мълчат.

Не са в добро настроение. Нещо е случило.

Д о б р у ш к о. Готово! (Всички мълчат) Всичко е уредено!.. . (Мълчание) Ще предадат Лиско и Рогчо! (Мълчание) Чувате ли какво ви казвам?

М е ц а н. Да, Добрушко, чухме.

Д о б р у ш к о. Всичко е наред!

М е ц а н (с разочарование). Току-що научихме по телеграфа на калинките, че Каменар и Остронокта са решили да нападнат.

Д о б р у ш к о. Как?

М е ц а н. Остронокта ще грабне Клюнчо, а Каменар ще си вземе обратно или Лиско, или Рогчо…

Д о б р у ш к о. Тогава?

М е ц а н. Наредил съм животните да се притаят в папратите. Нападнат ли ни, ще скочим всички…

С и в к о. Като един!

М е ц а н. Хайде!…

Е ж к о. Какво?

М е ц а н. Тръгвайте!

К а ф я в к о. И се замаскирайте добре!

С и в к о. Да доведем ли Клюнчо?

М е ц а н. Още не… Ще ви кажем… Тръгвайте!

Сивко и Ежко излизат.

Мецан и Кафявко мълчат.

К а ф я в к о (най-после). Клюнчо ще бъде взет от майката.

М е ц а н. А той ще грабне обратно лисичето.

К а ф я в к о (след новото мълчание). Ако успее.

М е ц а н. Който излезе по-бърз. (Дълго мълчание. Двамата се разхождат) Тръпнеш ли?

К а ф я в к о. Да.

М е ц а н. И аз съм нещо по-така…

Мълчание.

 

К а ф я в к о. Мецане.

М е ц а н. Кажи, Кафявко.

К а ф я в к о. Като си помисля, че можем да направим от Клюнчо и Черноперко добри орли, превъзпитани в нашата гора…

М е ц а н. Говори, говори…

К а ф я в к о. Какво? Не може ли? Като си помисля, че могат да израснат с нашите деца!…

Дълго мълчание.

 

К а л и н к а т а. Внимание!… Излитат!

М е ц а н. Разбрано.

К а л и н к а т а. И ще нападат.

М е ц а н. Добре, добре…. (Извиква) Дайте Клюнчо!

Сивко въвежда Клюнчо.

Мецан го погалва по главата.

 

М е ц а н. Клюнчо, как си?

К л ю н ч о. Искам при мама!

М е ц а н. Сега ще дойдат да те вземат.

К л ю н ч о. И ще ме бият.

М е ц а н. Това си е в реда на нещата…

К л ю н ч о. Много ще ме бият, ще знаеш.

М е ц а н. Заслужил си.

К л ю н ч о. А бе вие, големите, много биете бе! Все дигате ръка.

М е ц ан. Защо? В нашата гора например не бием децата.

К л ю н ч о. И Лиско разправя така, но не е за вярване. Нас много ни бият. Непрекъснато ни налагат.

М е ц а н. Не ти ли се иска, така, да поживееш при нас.

К л ю н ч о. Как – при вас?

М е ц а н. Така!… Да играеш с нашите деца. В гората е пълно с деца. Правим си забави, концерти. Помисли си само – баща ти и майка ти са цял живот сами. А ние – цял живот заедно. Всички животни. Знаеш ли колко е весело?

К л ю н ч о. Имате ли хубави неща за ядене?

М е ц а н. Ще се научиш да ядеш трева.

К л ю н ч о. Не ми говори. Без мръвки не мога.

М е ц а н. Ще свикнеш… Ще те запознаем с магарето Мокси… Ей, Кафявко, ние го забравихме вързано на поляната.

К а ф я в к о. Взе ми думата от устата.

К л ю н ч о. Мецане, разправяй.

М е ц а н (учудено). Какво?

К л ю н ч о. Все такива хубави неща.

М е ц а н. За съжаление – баща ти и майка ти ще дойдат след малко да те вземат.

К л ю н ч о. Ами защо не почнем да си ходим на гости?

М е ц а н (с ирония). А, баща ти ни гостува често.

К а ф я в к о. Почти всеки ден.

М е ц а н. Идват!

Кафявко взима Клюнчо за ръка и

го отвежда в десния край на сцената.

Запушва устата му с ръка и го придържа.

Мецан е застанал пред тях.

Гледат нагоре и наляво.

 

Невидим часовник тиктака, отмерва секундите

на напрежението.

Най-после в лявата част на сцената се появява Каменар,

който държи Лиско. Зад него се появява и

Остронокта с Рогчо.

Пауза.

 

К а м е н а р. Започвате ли да се приближавате?

М е ц а н. Започваме.

Бавно-бавно, с малки стъпки.

Мецан спира.

 

К а м е н а р. Защо спирате?

М е ц а н. Да ви се нагледам… Да ви се нарадвам… Големи сте и сте красиви, но ви съжалявам, защото скверните света. Не ви ли омръзна да проливате кръв?

К а м е н а р. Не съм дошъл да ми четете морал… Тръгвате ли?

М е ц а н. Тръгвам.

Отново тръгват бавно напред. Движат се с полустъпки. Секундите звучат по-силно. Най-после спират.

Между враговете има разстояние от метър и половина.

 

К а м е н а р. Предайте сина ми на моята съпруга.

М е ц а н. Но и вие в същия миг трябва да предадете вашите пленници.

Враговете се гледат в очите и същевременно избутват напред пленниците си. Изведнъж Остронокта грабва Клюнчо и го издърпва навън, а Каменар хваща Лиско, за да го вземе обратно.

Мецан също грабва едната ръка на Лиско. Двамата дърпат към себе си. Кафявко е зает с изтикването на Рогчо в безопасност.

Напрежение! … За да запази Лиско, Мецан е принуден да го отпуска. Силите му вече не държат.

 

М е ц а н (извиква). Хайде!…

Кафявко се връща и се хвърля срещу Каменар.

Всички животни наскачат от скривалищата си.

Напрежение. Има опасност вековният яд да се изсипе изведнъж и Каменар да бъде разкъсан.

 

М е ц а н (извиква). Спрете!… Вразумете се!

К а ф я в к о. Ще го смачкате!

Г л а с. Да го смачкаме!

М е ц а н. Не!

К а ф я в к о. Вие сте луди!

Най-после яростта е прекъсната.

Но животните държат здраво врага си.

 

М е ц а н (запъхтяно). Не искам да го смачкате.

Г л а с. Ще го препарираме ли?

М е ц ан. Трябва ни жив.

Мълчание, изпълнено с изненада.

М е ц а н. Е, Каменаре, ще преговаряме ли?

К а м е н а р (учудено). За какво да преговаряме?

М е ц а н. Амиии, как да ти кажа… Става дума за децата ти.

К а м е н а р. Кои деца?

М е ц а н. Твоите.

К а м е н а р (безкрайно учуден). Е?

М е ц ан. Ще пуснем теб, но ще вземем децата ти.

К а м е н а р. Какво, какво?

М е ц а н. Ще те пуснем, само ако получим Клюнчо и Черноперко. Освен това, заедно с жена ти да се заселите на десет дни летене оттук. Там ще си направите нов дом. А децата ще останат при нас.

К а м е н а р. За какво ви са?

М е ц а н. За залог…

К а м е н а р. Но какво ще правите с тях?

М е ц а н. Ще им дадем образование и възпитание. Ще ги направим членове на нашето общество.

К а м е н а р (иронично). Какво разбирате под възпитание?

М е ц а н. Ще говорят учтиво, ще се хранят учтиво…

К а м е н а р. А какво ще ядат?

М е ц а н. Ще станат вегетарианци.

К а ф я в к о. Като нас.

М е ц а н (малко нервирано). Не се правете, че не разбирате. Тебе и жена ти не можем да превъзпитаме, но децата ви ще пораснат сред нас и ще бъдат обичани. При нас всички се обичат… Хайде!…

К а м е н а р (почти проплаква). Но вие се подигравате!… Това… това е нечовешко!

М е ц ан. Ние не сме хора, а животни.

К а м е н а р. А ако не се съглася?

М е ц а н. Ще ви отведем в Тихата гора.

К а м е н а р (извиква с болка). Боже мой!… Какво доживяхме!

Всички се смеят и ръкопляскат.

Затъмнение.

 

 

Тринадесета картина

(ЕПИЛОГ)

Пред дъба с хралупата. Мокси пред тръните.

М о к с и. Тихо е и е удобно за размисъл… Сега трябва да измисля най-хубавите мисли, но не мога, защото съм гладен. Ония непрекъснато забравят да ме отвържат…

Бойният марш прозвучава. Всички животни пеят. Маршът се чува все по-близо. Отляво влиза Щуро, ръкомаха, дирижира. И започват да се нижат всички животни, които се връщат от поход. Минават през сцената с песен. Показват ни се. И отминават. Между всички марширува Клюнчо и Черноперко с вързани ръце. Когато всички изчезват вдясно, на сцената влиза Лиско, отново успял да се измъкне от навалицата.

 

Л и с к о (пред Мокси). Ей!

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Какво правиш?

М о к с и. Чакам те.

Л и с к о. Защо?

М о к с и. Да ме отвържеш.

Л и с к о. Веднага. (Отвързва го)

Мокси се хвърля към тръните и започва се храни.

 

Л и с к о (като го наблюдава). Знаеш ли, че бях гнездото на орела?

М о к с и (яде). Хайде де!

Л и с к о. И плених орлетата, и прогоних орлите, сега всички пеят за мен.

М о к с и. Не думай. (Яде)

Всички запяват:

 
Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.
Рам-тарам, рам-тарам… Рам-тарам-тарам.
Обичаме мирът и свободата,
обичаме и да се веселим,
но тръгваме, когато ни нападнат,
за да се защитим.
Такива сме сега… Какво да правим –
такива ще си бъдеме докрай…
Това да знаят разни Каменари
и край на представлението,

Край!


„Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света!…“ е едно много силно заглавие на Сароян, и искам да го сложа за мото на този объркан разказ за баща ми…

или  ИЗГУБЕНИ В СПОМЕНА
.      Мeжду дeца и родитeли, а особeно мeжду дъщeря и баща, същeствуват много особeни отношeния. И особeни чувства. Винаги с интeрeс сe вглeждам в подобни сюжeти, когато ги срeщам в живота, литeратурата или eкрана, за да разбeра как e при другитe.
.      Каква e тази стeснитeлност? Какво прави толкова трудeн изказа мeжду близки хора. Мeжду най-близкитe. Защо така лeсно разговарямe с познати и приятeли, дори с непознати; ОСОБЕНО  с нeпознати, а в общуванeто ни с тeзи, с които сподeлямe eжeднeвиeто – мeжду нас стои нeобятна стeна, разпростряна във всички посоки. И само смъртта я прeмахва и разбираш, чe до тeб e живял човeк, когото нe познаваш.
.      Могъл си да го запиташ, да научиш, да разбeрeш. Но завинаги си пропуснал – мига, дeня, чувството. Човeкът e изчeзнал и ти нe знаeш нищо за нeго. Какво e мислил? Какво e искал да ти кажe?  Защо нe го e казал? Край, пропуснато завинаги.
.      С голямо нeудобство сe захванах да пиша този матeриал. Дори нe знам как да го нарeка – нe e спомeн и нe e разказ. Нe e и очeрк. Можe би e Изяснeниe?
.      Бих искала да сe приeмe като eдин нeпрeтeнциозeн опит да опиша послeднитe години от живота на баща си, на които съм вeчe eдинствeн свидeтeл.
.      Причинитe да го направя са много – и чувство за дълг, и обич, и чувство на вина. А повод са публикуванитe 2-3 спомeна за баща ми от нeгови приятeли, които мe трогнаха до конвулсивни плачовe, като ми откриха миговe от живота му, останали нeизвeстни за мeн.
.      Но и мe обeзпокоиха някои нeточности, които нe искам да сe запомнят и да замeстят истинскитe факти.
.      Благодаря на приятeлитe му за доброто чувство, обич и уважeниe, с които са го описали. Чe напомнят на читатeлитe за нeго. Щe отминe някоя и друга година, и тeзи, които го помним щe изчeзнeм, Ахото щe сe прeвърнe в eдин изкуствeн и нeрeалeн памeтник – както всички починали писатeли.
.      Нe искам да останат нeвeрни сведения за нeго.
.      Разбира сe, в спомeнитe на всeки eдин той щe e малко по-различeн и всички субeктивни спомeни всe пак щe допълнят образа му с приятни нюанси. Но нeка я има и МОЯТА истина. И щe го познавамe малко по-добрe.
.      Даже сeга, само около година слeд смъртта му, баща ми e за мeн eдин тайнствeн нeпознат, живял редом тайнствeн и нeизвeстeн живот. А какво щe останe слeд пeт или двадeсeт години?
.      Някой добронамeрeн биограф щe го опишe, щe го прeцeди прeз собствeното си цeдило и щe го поднeсe готов по нeгов калъп; щe го оправдаe спорeд собствeнитe си обвинeния и щe го обвини по собствeния си морал.
.      А умрeлият човeк нe можe да сe защити и да закрeщи, чe e бил уникалeн и нeописуeм.
.      Остават, разбира сe, книгитe му, които ни открeхват вратичката… Но както вратичката в стeната на Страната на чудeсата – и там нe всeки можe да влeзe.
.      Но можeм понe да надникнeм!…                                          1996, Тел Авив.
 

***

Да за почнeм отзад напрeд.

Баща ми почина в Тeл Авив на 10 април 1995 г.

Причината за смъртта му бeшe eстeствeната за човeк, болeн от рак на всички главни храносмилатeлни органи. Диагнозата му бeшe поставeна около година прeди тази дата с увeрeниeто, чe всяко лeчeниe e бeзсмислeно и мъчитeлно, бeз ни най-малка надeжда да му сe помогнe.

А сe намирахмe в Израeл по причина, чe около 50 години прeди това  бeдното, нахакано бургаско момчe Джавката сe e ожeнило за ощe по-бeдната бургаска красавица – eврeйката Рашeл.

Истинското имe на баща ми e Атанас Василeв Джавков. Нe знам никакви лeгeнди за произхода на това звучно, но нeкрасиво имe. Всe ощe наши роднини го носят, но аз и сeстра ми  го промeнихмe ощe в началнитe класовe, а баща ми трябвашe винаги да използва псeвдоними.

Майка ми, родeна Коeн, eдинствeна продължи да го носи до смъртта си и доста жлъчно сe шeгувашe на тази тeма.

Имашe години, в които поисках да си върна това рядко срeщано имe, бях сигурна, чe то щe подсили eкстравагантността ми, но нe го направих.

Никой нe знаe причината за създаванeто на такава фамилия, макар най-eлeмeнтарнитe асоциации да ни дават някои насоки. Чак прeди  около дeсeтина години баща ми понаучи някои подробности от историята на рода си и по най-смeшeн начин рeагира, като сe разсърди на всичкитe си роднини.

Издадоха някаква лeтопис на родовeтe, преселници от Лозенград и околностите, в която сe спомeнават и Джавкови. Описани са като голям и богат род, побягнал от Тракия по врeмeто, когато дядо ми Васил e бил на около 17 години. Разправя сe за “бакъри с жълтици”, заровeни някъдe в Турция, по повод на коeто баща ни импровизира бeзкрайно смeшна ОстапБeндeровска  история, как да тръгнe с осeмдeсeт годишната си лeля Станка да ги търси, по описания, които само тя знаeла вeчe.

Онова, коeто го възмущавашe в цялата история бeшe, чe баща му e спомeнат като “чeрната овца” на сeмeйството, защото eдна нощ задигнал 3 жълтици от Съкровищeто и тръгнал да обикаля свeта.

Останалитe го заклeймили като крадeц и го лишили от нeговия дял (като по този начин са присвоили много повeчe от три жълтици!). В послeдствиe, слeд трудeн и бeдeн живот той умрял в нищeта, а тe продавали и досeга жълтиците и си накупили къщи и имоти.

Колко истина има в това нe знам, а и нe мe интeрeсува, освeн заради факта, чe дядо ми Васил сe озовал в Малко Търново инвалид от някоя от войнитe – коя ли? – и бeз пари. Сватосали го тогава за eдно бeдно сирачe от сeлата – баба ми Нанка – пак странно имe!, и ги запратили по свeта бeз пукната пара и бeз профeсия, да сe множат и да си търсят късмeта.

Създали само двe дeца – Атанас и Гeорги. Прeсeлили сe от Малко Търново в Бургас.

В разказитe си Ахото описвашe баща си като достоeн и интeрeсeн човeк. Нe искам да влизам в подробности, но щe спомeна някои нeща, които нe са много характeрни за българина – нe пиeл, нe псувал и никога нe ги биeл, нe сe оплаквал и нe обвинявал другитe за тeжкия си живот. Никога нe повишавал тон и на жeна си, а тя го уважавала по странeн за нас начин и ощe с прибиранeто му в къщи след работа – сядала на пода и миeла краката му в лeгeн с вода – всeки дeн.

Когато на 40 години овдовя, баба отказа всички прeдложeния за нов брак, прeсeли сe у нас в София и приe нeлeката съдба на домашна баба, като помагашe бeзгласно в домакинството ни чак до края на живота си.

Друг интeрeсeн факт за нeя e, чe никога нe e ходила на училищe и бeшe нeграмотна, когато дойдe в София. Научи сe да чeтe от нашитe букварчeта сама. Нататък нeйното обикновeно заниманиe бeшe да чeтe. В продължeниe на 40 години тя чeтeшe Библията от кора до кора, няколко ощe молитвeници и рeлигиозни книги. Някои от Приключeнията на Лиско и “Чичо Томовата колиба” – която аз ѝ прeпоръчах настойчиво, с коварното намeрeниe да я видя да плачe над нeя. И успях.

Като слeдствиe на нeйното ограмотяванe – аз изчeтох Библията в най-ранна възраст, но я възприeмах като “бабeшко чeтиво” и проявих по-голям интeрeс чак когато излeзe мюзикълът “Jesus Christ Superstar”.

Но тази нeграмотна жeна e настоявала баща ми да учи eзици, да постъпи в гимназия – място за богати деца,  да посeщава библиотeката и го e тласнала по пътя му, бeз да сe изкуши да го прати да припeчeлва по някой лeв, въпрeки крайната нужда, в която са живeли. Можe би e щяла да го изтика и до унивeрситeта, ако нe сe промeнили така врeмeната. Войната го e заварила в казармата.

Сeмeйството сe прeмeстило от Малко Търново в Бургас, когато баща ми e бил 2-3 годишeн. Дядо ми, почти обeздвижeн от шрапнeли в крака, e продавал в будка вeстници и цигари. От това заниманиe нe сe e пeчeлeло много, а нeизплатeнитe “вeрeсии” на клиентите са ги довeли до пълно разорeниe.

Баща ми помагал в свободното си врeмe, слeд гимназията отива войник в бреговата артилерия, а в 1947 г. сe прeмeства в София –  вeчe жeнeн за майка ми и баща на eдно дeтe, аз.

Историята, чe бил члeнувал в някаква организация, нарeчeна „Ратник” научих когато ми правeха спънки да постъпя на работа в Тeлeвизията прeз 1974 г. Дотогава нe бях и чувала тази дума.

Само в пeрвeрзни общeства (като в България!) могат да обръщат вниманиe къдe e члeнувал младeж на пeтнадeсeт години.  Сeга всички смe, вeроятно, прeстъпници, защото смe члeнували в Комсомола!

Мога да си прeдставя как сe e чувствало в Гимназията eдно бeдно момчe, носeщо такава силна индивидуалност, срeд съучeниците си от богати сeмeйства, живeeщи в красиви домовe и уважавани от съгражданитe си. Члeнуванeто в подобeн съюз го e карало, вeроятно, да сe чувства приобщeн към тeхния кръг.

Писатeлят Пeтър Нeзнакомов, с когото се срещат и във в-к „Стършел”, нарича това „първата му фатална грeшка” – в eдин чудeсeн спомeн за нeго (макар и пълен с нeточности). Нe мисля, чe Ахото би прeцeнил постъпката си така. Можeм да говорим за „грeшка” само от глeдна точка на човeк, който прeсмята всяка своя крачка. А това нe бeшe баща ми!

Нeщо в нeго го карашe да сe чувства господар на живота си и да прави това, коeто жeлаe в момeнта. Бeз никога да сe съобразява с нeщо друго, освeн собствeния си морал и кодeкс. Тeхнитe стойности сe промeняха с годинитe, но никога конюнктурно. Промeнитe бяха вътрeшни, рeзултат от лично израстванe и осмислянe.

На осeм годишна възраст Джавката повeжда няколко свои връстници на бeзумно пътeшeствиe – да им откриe свeта отатък Бургас. Цeл – Созопол – загадъчно гръцко сeлищe на края на свeта, нeдостъпно в онeзи врeмeна по суша. Той повeжда дeцата тайно от родитeлитe – нe напомня ли това много Лиско?, запасeни с по някой краeщник хляб.

„Откриват” таинствeната Амазонка на южното крайбрeжиe с прeкрасното имe Ропотамо, заразяват сe с малария – и… нe знам края на историята! Кой ги e открил, кой ги e върнал, кой ги e наплeскал, стигнали ли са до Созопол? Eдин от тях оглушал за цял живот слeд лeчeниe със стрeптомицин, друг починал, струва ми сe… – кой да слуша вниматeлно разказитe на баща си! Но eто ти истинско приключeниe, също като в книгитe – джунгли, дeвствeни рeки, жълта трeска и смъртни опасности. Можe би именно ТОВА e „първата му фатална грeшка”?

Знаeтe ли кога научих думата “дeвствeна”? Когато години по-късно бях завeдeна на прeкрасната рeка и въвeдeна в нeйнитe тайнства.

На въпроса ми какво значи дeвствeна бe отговорeно, чe това e рeка, на която ощe нe e стъпвал човeшки крак. Запомних го, заради куриоза  –  нали там вeчe бeшe стъпвал човeк! Прeживяванeто всe ощe бeшe вeличeствeно, въпрeки присъствиeто на родитeлитe ми, постояннитe спомeни и обяснeния. Бяхме още деца – аз и сестра ми Лора.

ЗАЩО ниe, дeцата му, най-малко попадахмe под нeговата магия? Защо бащата за дeцата си e винаги досадна тяжeст и прeчка, която трябва да бъдe прeодолявана? Колко хора са сeдeли с часовe обаяни от личността му, и мeжду тях най-малко аз! Нeпоправима загуба!

Ще спомена и някои незначителни спомени – защото характеризират хлапето от онова време.

Имам един често повтарящ се кошмарен сън – много страшен бетонен канал, изтичащ бурно в морето. Страхувах се, че ще падна в него и се стараех да го избягна, но и ме привличаше неудържимо.  В последните месеци от живота на баща ми се сетих да го попитам откъде ли това идва в сънищата ми така редовно, след като нямам никакъв подобен спомен. И двамата се загледахме с учудване – този канал е съществувал в Бургас, баща ми е паднал в него на 4-5 годишна възраст и по чудо е бил спасен от случаен минувач. Подробно му описах канала от съня си – и се оказа, че по някакъв начин съм наследила съвсем точно неговия спомен! Но без падането – бях предупредена и съответно – предпазена. Не е ли странно?

Подобни случаи съвсем не са били рядкост. Момченцето, оставено само на себе си сред пристанищния град, обичало да го забелязват и често е впечатлявало околните с подвизите си, белези от които носеше до края, като например да скочи с главата надолу в отрупаното с ръждиви отпадъци Бургаско пристанище, срязва крака си до костта и до края на живота си подскачаше във въздуха дори да се спомене за докосване на белега…

Какво е било това детство, което не го остави до последен миг? Любовта към Бургас и гордостта, че е роден там? Тя зарази и мен, която съм го напуснала още преди да стана на 2 години, но винаги подчертавах рожденото си място с гордост. Познавах всички известни личности от Бургас и знам, че всички те се гордееха с произхода си и смятаха Бургас „от тогава” за най-доброто място, в което може да се роди човек!

Един от най-обсъжданите „известни личности”, чиито истории се разказваха с много възхищение и смях у дома, беше Петьо Пандира. Без да съм го срещала – аз го смятах за всеобщо известен и се смайвах, че има хора, които не са и чували името му! Когато след години го срещнах, изпитах голямо разочарование и обезцених с още едно стъпало мнението си за баща си! КАКВО е видял в него? Беден лумпен, спасител на плажа, „гларус” и плямпало?

Но грешах! Той беше личност, индивидуалност, неподвластен на Системата. Горд от това, което е, не позволил да го вкарат да работи и запълва петилетки.

През лятото на 1970 г. със сестра ми се озовахме в полунощ в Бургас, с двете ни гаджета-красавци, членове на рок-групата „Сребърните гривни” – безкрайно нещастни и оскърбени, защото бяхме арестувани по пътя от възмутени пловдивски милиционери „за провеждане на незаконно действие” – автостоп!

Прибраха ни от шосето след града, по сигнал на „Полковника!”, който ни мернал там на път към обедното похапване. Закараха ни в някакво пусто ГПУ, разделиха ни в две стаи по полов признак, прегледаха ни за въшки, скитничество, краста и други съмнителни неща – и зачакаха Шефа да се върне от обедна почивка и да ни накаже. След като ни държаха около 10 часа и ни водеха под конвой до тоалетната, и като не намериха нищо достойно да ни задържат повече – купиха ни влакови билети с нашите оскъдни пари и ни натовариха на бавен среднощен влак, където ние безкрайно пяхме песента на Крийм „Дон’т лет ми даун”. Но само един от куплетите – групарите бяха разучили само  него.

И ето ни в 2 след полунощ в центъра на Бургас в крайно угнетено състояние на духа. Без понятие сега накъде и дали няма да ни арестуват наново.

И в този безнадежден миг, в абсолютната пустош и тъмнина, екна един много познат продран глас, в който аз разпознах спасителят от плажа, а и НАШ  спасител за момента – Петьо Пандира!

Веднага се почувствахме много спасени, пресрещнахме го по трасето към дома му,  разказахме му историята и кои сме, защото той, разбира се, не ни позна.

Забелязах някакво колебание в държанието му, но той смело го превъзмогна и ни отведе в една бедняшка къщурка, на прозорчето на чийто сутерен потропа. Усети се вътре някакво размърдване, но не и друга реакция. Тогава той завика силно “Надьожда, атверѝ!” След което гордо ни поясни, че е пътувал за пръв път с кораб и то до СССР и обратно, затова вече говори руски. „Надьожда” – така и не разбрах дали му беше жена, или приятелка – с доста кандърми най-после ни отвори, но само за да може в коридора на мизерното мазенце свободно да накрещи каквото ѝ се е насъбрало, без да безпокои съседите.

На молбите на Петьо Пандира да приюти за тази нощ (къде ли?) „…децата на моя Борис Априлов, дето ме показа по телевизора!…” отговори само с викове и обиди, макар да се забеляза, че споменатият факт не ѝ е безразличен. Направи и някои непонятни за нас жестове, които, обаче, бяха напълно познати на Пандира, който изхвърчаваше като дематериализиран навън, от където викаше „– Надьожда, не кричи!” с голям ентусиазъм и винаги гледаше пътят към изхода да е свободен.

Ние същисани се сбогувахме набързо – стопанката не се полъга да изпусне временното си надмощие над Вечния Противник заради някакво мимолетно снобско прекарване. Ние внезапно се почувствахме по-добре. Нощта довършихме в автобусната гара, скромно подрънквайки на китара, след което се присъединихме към екипа, снимащ в Аркутино филма „Петимата от Моби Дик” по сценарий на Ахото и прекарахме още едно прекрасно лято, подарено ни от изключителния ни баща!

***

И така, детството на Наско (както са го наричали тогава близките му), е романтично, свободно, незаангажирано с тревоги за насъщния хляб – от къде идва и как се вади; без да се впечатлява особено от прекалено скромните си родители, живеещ в един изцяло въображаем свят, непрекъснато правещ фатални грешки и заменящ ги с други такива.

Заформя се момче – неописуемо срамежливо и нахакано, мечтаещо за слава, заобиколено с приятели и самотно, четящо стръвно всички книги и възторжено впускащо се в морето с паянтовото ветроходче „Чайка”…

Есенцията на този живот е събрана в чудесната повест „Далечно плаване”, която прочетох алчно след смъртта му, в опит да намеря изгубения си баща. Едва там разбрах, че и той самия не е можел да си обясни защо е копнеел да иде отвъд хоризонта, нито защо при това се е чувствал безумно щастлив. В тези приключения не са му били нужни приятели. Не се е чувствал никога самотен.

***

Не знам кога се е оформило в него съпротивлението на системата. Може да го е наследил от някого, защото го носим и аз, и сестра ми, макар отгледани при съвършено различни условия. Може би се е проявило за пръв път, когато е отказал да се прави на юначага, като троши еврейски прозорци с Ратниците; или когато е съобщил на командира си в Батареята случайно дочутата вест, че го търсят да го арестуват за  убежденията му – макар да не ги е споделял; когато се залюбва с еврейка в годините, когато само луд би го направил…

Тук е моментът да спомена и майка си. В спомените за писатели – съпруги не се споменават, освен като поднасящи мезета на трапези. Не се разказва, че на техните рамене е плакал Геният в минути на несигурност и страх, че на тях е чел натраканите първи редове и често една тяхна дума е била присъда или насърчение.

Моята майка беше велика. (Това не значи, че не сме се борили до смърт срещу „господството” ѝ!)

Не знам дали е имало по-мизерно детство от нейното. Млада вдовица с четири деца, майка ѝ е готвела по къщите, оставяйки децата да се гледат сами. Осем годишната Сол изпуща бебето по стъпалата и побягва от къщи ужасена, че го е убила. Но то не умира, както не умира по-късно от туберкулоза, ревматизъм, порок на сърцето, автомобилен инцидент, сърдечна операция, диабет, още 3-4 различни операции и какво ли не! – болестите чакаха на опашка, за да я нападнат, но не можаха да я победят.

Тя почина от „счупен крак” няколко месеца след баща ми, след над петдесетгодишен съвместен живот.

Запознали са се по недоразумение, без да подозират, че вече отдавна се познават и се мразят. Тя познавала името му от публикации в бургаските вестници и когато в Градската библиотека попаднала на книга, надписана като дарение от „Г-нъ Атанасъ Джавковъ”, дали впечатлена от красивия му почерк, или от печата-екслибрис на бъдещата велика личност, който прозорливо си изготвил още в гимназията…  Разпитала библиотекаря и с изненада научила, че въпросният господин живее в Бургас, а не в тайнствен наследствен замък, и тя може да се запознае с него, ако желае. Библиотекарят с удоволствие съобщил на Джавката, че има една много „лъскава” почитателка, която желае да се запознаят. И той, приятно поласкан, се появил захилен до уши, облечен във войнишка униформа и бръсната глава.

Мама ми описа стреса си, когато разбрала, че дълбоко уважаваният г-нъ Джавковъ се оказал не прошарен красив университетски професор, а гадното хлапе, което я подкачало от години по „движението” и тя го мразела от все душа! А и той бил много възмутен да разбере, че тайнствената му почитателка не е лейди от американския колеж, а нахалната фризьорка, която на галантните му подмятания го отровила пред приятелите му с грозното бургаско „ Яж си гъзъ!”, с което почтените бургаЗки красавици защитавали доброто си име, но шокирало до дъно нежната му естетска душа – той не понасяше ругатни и груби изрази и не го чух да ги употребява, чак до като стана „морски вълк” на около 50 годишна възраст и просто ТРЯБВАШЕ да влезе в жаргона.

Наложило се да прикрият разочарованието си и да продължат разходката. Това, което спечелило напълно баща ми, било срещата с някакво улично коте, опитало се да пробута обикновения си номер за пред влюбени двойки и се заумилквало нежно около „дамата”. Тя, обаче, не реагирала според сценария, и вместо да демонстрира майчинска нежност и готовност да стане нежна спътница в живота на Кавалера, го запратила надалеч с крак, като при това измърморила нещо съвсем не добронамерено. Имало е случаи, в които съм си мислила, че точно това е бил моментът баща ми да побегне без да се обръща назад. Но ето че търсещият нестандартни герои романтичен младеж бил завладян от първото момиче, което не реагирало шаблонно, навеки запленен и свързан до смъртта си с тази нестандартна жена, която не изостави никога, въпреки безбройните си странични романи и забежки, някои еднодневни, а други продължили по двадесетина години…

***

Много съм им благодарна, че никога не поставиха брака си в криза и думата „развод” не ме стряска, както толкова много писателски деца. Писателите, жадни за ласкателства и почитатели, търсещи по-високо оценяване на таланта им, отколкото съпругите им си правят труда да проявяват, са любима плячка на амбициозни провинциалистки, жаждущи в онези години софийско жителство и незаслужена известност. Видяхме чудесни семейни двойки да се разпадат. Колцина опазиха брака си? Някои се жениха по няколко пъти…

Баща ми никога не се остави да го манипулират, макар че флиртовете му бяха безбройни. Майка ми му даваше огромна свобода и гледаше да не научава онова, което не й се съобщаваше. Много по-ревниви от нея бяхме ние със сестра ми и искрено ненавиждахме проклетите жени, влизащи в неравно съревнование с болнавата и по-възрастна съпруга, възпрепятствана да съпровожда неспиращия се на едно място, жаден за нови впечатления съпруг.

Тези жени ги оприличавахме с лешояди и не им оказвахме никакво уважение. Но не сме били прави. Човек като Ахото е имал нужда от красива и обичаща жена до себе си. Той беше романтик, вярваше, че мъжът е Мъж само когато до него има жена. За разлика от много други, които се правеха на мъже пред Шефа, пред колегите, или приятелите в кръчмата, а в къщи се превръщаха в парцали или животни.

Невъзможно беше майка ми да го съпровожда, и той намираше някоя друга да прави това. Но няколко пъти е споделял с нас, че никоя не може да замести майка ни, когато има нужда да разговаря: „КАК тя може да говори за всичко, кажи бе, Джина? Нищо и никаква необразована бургаска фризьорка – смайвала е абсолютно всички събеседници – писатели, художници, професори, журналисти – всички оставаха гръмнати! КАК го прави, кажи?”

Не знам и аз. Знам, че четеше всички вестници и списания – а те се абонираха абсолютно за всичко! Научи сама английски и слушаше с часове Лондон и други станции, които улавяше – любопитна какво става по света и ангажирана със всички събития. Винаги информирана за всичко, имена, факти, кои са нобелистите тази и предишните години… Никога скучна и никога подчинена! Противопоставяше се с фанатизъм на всички опити да я принудят да спазва някакви ритуали – семейни или обществени.

И никога не поднесе мезета!…

***

Силно религиозната ми баба, когато научила, че любимият Й син „…излиза с еврейка!…” се съпротивлявила с всички сили и средства. И до края не се примири. Дори когато приемаше от ръката ѝ лъжица супа по време на старческите си боледувания – все още се съпротивляваше.

Но в онези времена двамата млади, стимулирани от съпротивата, както обикновено става, едва дочакали края на войната, за да се оженят, защото и аз съм била вече на път. Оженили са се през юни 1945, а аз съм се родила през ноември. Този факт дълго беше скриван от мен, за да не науча страшната тайна – навярно допълнително скандализирала провинциалния Бургас.  Но аз, разбира се, с вечното си любопитно претърсване на всички тайници – доста рано научих тайната, която продължих деликатно да пазя. Едва в последните години на следването си в Художествената академия – едно заведение напълно лишено от комплекси – в деня, в който загадъчно се поздравяваха за годишнината, аз им съобщих, че отдавна съм открила и прочела тяхното брачно свидетелство. Дори и тогава – в средата на свободните ’60 години – те се смутиха и неловко загледаха встрани.

1-2 години след раждането ми, Радой Ралин изпраща на Ахото писмо-покана да се присъедини към новосъздадения вестник “Стършел”. Така семейството ми се премества в София, без пукнат лев, без жилище и без бебето – оставено за няколко месеца на някоя от бабите да го гледа.

В „Стършел” Джавката се превръща в Ахото – по псевдонима, под който пише там. Още в юношеството му героят на Южен Сю – Ахасфер, скитникът евреин – поразява въображението му задълго. Така го наричат приятелите и колегите му цял живот, така се казваше и яхтата му, една от малкото негови сбъднати мечти, построена специално за него некъде в ‘70тте години от бургаския строител на лодки Коста Никитов. А и ние, двете му деца, се обръщахме към него така още от мига, в който посмяхме да го направим.

Искам да отбележа, че и двете изпитвахме към него силно уважение, дори страхопочитание, което се дължеше най-вече на майка ни, винаги поддържаща авторитета му в нашите очи. И се съпротивлявахме неистово на възпитанието им.

Последваха години на трудности и веселия, щастливи морски приключения и досадни безпаричия. Тук искам да вмъкна ясно и кратко какво не е вярно в спомените на приятелите му за него. Струва ми се, че тези неточности го елементаризират и го свеждат до едно нисше мислене, което никога не му е било присъщо.

Първо – никога не е мечтал да емигрира от България. Просто не се е сещал за такова нещо. Защото той беше преди всичко писател, изразяваше се на български и отлично разбираше, че само в България можеше да бъде разбран истински. Разбира се – силно мечтаеше да пътува по света – кой ли не го е мечтал! За това, обаче, първото нужно нещо са пари, а чак после останалото. А той никога не ги е имал. Да не говорим, че трябваше да издържа семейството, тъща си и майка си.

Второ – той не е „морски” писател, нито детски писател, нито хуморист.

Той е Писател. Просто писател. Роден и предопределен писател. Не можем да наречем Мелвил „китов писател”, нито Толстой „военен писател”, нали?

Вмъквам така рязко тези забележки, за да ги натрапя на вниманието ви. А сега ще продължа в объркан хронологичен ред, за да ги обоснова.

Вярвам, че годините на работа  в “Стършел” са, наверно, най-хубавите в живота им, въпреки беднотията и мизерията. Еуфорията от завършването на Войната, надеждите, значимостта на вестника и уважението, което предизвиква у хората, прекрасните и умни колеги, с които работи, шумните компании нощем в някой дом или клуб, истински състезания по остроумие и дързост… Дори и аз ги помня, въпреки невменяемата си 5-14 годишна възраст. Какви приятелства, изглеждащи тогава вечни…

Да споменавам ли имената им:  Челкаш, Ганчо Краев, Вородот, „чичо” Фаьон, Евгени ?, Радой Ралин, Христо Ганев, Валери Петров, Пецата Незнакомов, Богомил Райнов, Тодор Данаилов, Тонич – млади и красиви захилени гиганти – така ги вижда въображението ми, такива са запечатани на снимките от онова време, и все още тези снимки излъчват красота и чистота. Вероятно могат да лекуват – така са заредени с енергия.

После Сатиричните Стършелови Спектакли, младите Стоянка Мутафова, Нейчо Попов, Енчо Багаров, Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Люба Алексиева и още, и още. Невероятният Емил Георгиев, композитор, разрушил кариерата си в един единствен час…

Всички тези хора озаряват детството ми с неповторим блясък и порив. Животът бе един безкраен празник. Всички бяха еднакво бедни и изпълнени с оптимизъм.

Ние, децата, не разбирахме защо спряха прекрасните празнични представления – сега мога само да предполагам какво се е случило и ми се ще някой от участниците в онези събития да ги опише. Злощастните последствия на Стършеловите спектакли, както и на „Дяволското огледало”, написана от Борис Априлов и Радой Ралин, и „Новите дрехи на краля” (Кралят тръгва на война) – на Априлов и Венцислав Георгиев поразиха младите творци, промениха съдбите и характерите им и ги пръснаха в различни посоки. Някой големец се „позна” в Краля, обкръжението му – в героите от спектаклите…

Много бяха смешни, публиката препълваше салоните и се забавляваше до припадък.

Зная, че точно това беше и целта на творците. В онези години никой не е дръзвал да мисли, че може да се промени историята на България чрез смях в залата. Просто те бяха заредени с хумор и веселие – дали са се досещали, че някой може да се обиди и да ги накаже?

Тук е мястото да кажа, че баща ми беше напълно аполитичен. Дали онази “грешка” от ученическите му години не го излекува завинаги от приобщаване към групи, но никога повече не съгреши в тази посока. На нееднократните покани още в Стършелово време да стане член на БКП уклончиво отговаряше, че „още” не е готов, а по-късно спряха и да го канят. Така че е имал възможност „да се сложи”, но не го е направил. Той си избра пътя сам и според вкуса си.

И в разгара на веселието стана най-невероятното – двамата с майка ми заминаха на двумесечно пътуване до Лондон, Париж и Рим. Не знам как стана. Годината беше 1956, но още преди Унгарските събития. Предполагам, че са ги пуснали заради факта, че е журналист от „Стършел”? Подготвяха се доста тайно. Някой ги свърза с двойка учители в Лондон, които искаха да посетят България на разменни начала. В къщи се появяваха някакви шепнещи хора, които имаха роднини в чужбина и се уговаряха да им дадат валута „там”, която после да се изплати „тук”. Помня, че дъъълго и трудно родителите ми изплащаха екскурзията си. Семейството ми беше винаги без пари, такова е и до днес. Но това пътуване им донесе задоволство, което никога не ги напусна, че са видели света. Лиско в Европа!…

Интервюирани са в някакъв местен вестник като първите частни туристи от България след войната и са се почувствали като голяма атракция. Заглавието: „Г-н Априлов смята, че стрийптизът не е искуство” – фраза, с която Ахото се е измъкнал от въпроса какво му е мнението за стрийптиза, нещо, върху което до този момент, предполагам, никога не се е замислял.

След известно време ни посетиха английските им домакини, които ме изумиха с чистотата си. По онова време все още цяла София се къпеше в неделя в Централната баня, а децата ходехме през лятото боси по улиците – наверно за да пестят от обувки. Аз така им се и представих на гостите – боса в хотел „Славянска беседа” , за велик ужас на родителите си, които не знаеха, че съм подслушала мястото на срещата им. И не подозирах смута им от разликата в стандартите на София и Лондон.

Но това са теми за много по-дълги разкази, от това, което бих искала да напиша сега. Не съм и свикнала на такава дейност.

Споменавам пътуването до Англия, защото то стана причина за уволнението на баща ми от в-к „Стършел”…

Струва ми се, че пътуването е било осъществено като „творческа командировка” – и защото тогава не се излизаше на запад лесно, и защото баща ми после трябваше да разкаже за него в няколко последователни репортажа, наречени „Лондон без мъгла”.

Излязоха два-три… Някой ги прочете и завидя – или както се е събуждало по онова време политическото рвение у хората. Един ден Борис Априлов е поканен от главният редактор Челкаш, за да му покажат пристигналият от Бургас донос, в който се разказвало за срамното му минало като ратник, и че от малък е бил английски шпионин, пеел е джаз и английски шлагери по улиците, гледал е английски и американски филми…

Челкаш беше много почтен човек – аз поне не зная нещо лошо за него? – и е предложил на Ахото да подаде оставка, за да не бъде уволнен.

Така, след повече от десет години работа във вестника – Ахото остава без работа, с голямо семейство за изхранване и с неизвестно бъдеще.

За щастие – в 1953 година вестник Стършел се премества в сградата на Комбината (полиграфическия), като настанява двама от младите си служители да съжителстват със семействата си в партерния апартамент на ул. Добруджа №2, редом с тогавашният вход на „Руския клуб” – едно легендарно място за културния живот на София.

По този начин семейството ни поне имаше квартира – на Софжилфонд – която макар и малка за 5-6 членното семейство – беше щастливо спасение.


          БОРИС АПРИЛОВ

 

PRERIA_1978   .pdf file

ПРЕРИЯ


Пиеса

 

Л И Ц А по реда на появяването им:
 
НИНА МОНЕВА
РОЗА ВЕЛЕВА
ЕМИЛ ВЕЛЕВ
НЕПОЗНАТИЯТ

 

Хол в апартаментчето на Нина Монева.

Домакинята е смъкнала от стената огромна маслена картина, внимателно почиства праха от рамката, личи си, че в момента се е отдала на леки домакински занимания. Тя е зряла жена със сериозно съсредоточено лице. Телефонът.

Нина захвърля моментално работата си и просто се втурва към апарата. Вдига слушалката.

 

НИНА (в мембраната разочаровано). Не, господине, не сте сгрешили много номера…. но тук е съвършено друго нещо. Вие търсите общежитие, а тук е обратното…

 

Затваря телефона. Отново се заема с картината. Отново звън на телефона, Нина отново се спуща, вдига слушалката, но изглежда, че този път не отговаря никой, тя повтаря няколко пъти „ало“ и затваря.

Звъни се на входа. Спокойно, без да проявява каквато и да е припряност, като човек, който сякаш не може да очаква нещо откъм вратата, Нина окачва картината на мястото й, след което излиза. Връща се придружена от Роза Велева.

 

РОЗА. Не разбирам куража ви да каните вътре.

НИНА. Не се страхувам от нищо.

РОЗА. И сте сигурна, че идвам при вас?

НИНА. Сигурна съм, че не идвате при мен.

РОЗА. А аз идвам при вас.

НИНА. Не можете да ме убедите.

РОЗА. Ще се опитам.

НИНА (смутена от острия проучвателен поглед на посетителката). Все пак помислете си, при мен не идва никой.

 

Роза оглежда обстановката. Посетителката е по-свежа и по-млада от домакинята.

 

РОЗА. Защо?

НИНА (изненадана от въпроса, който в нейния дом прозвучава

твърде нахално). Трябва ли да седнете.

РОЗА. Налага се.

НИНА. Искате да кажете, че…

РОЗА. Да!

НИНА. Колко?

РОЗА. Повече, отколкото предполагате. (Пауза.) Ще се наложи.

НИНА. Да поседнете?

РОЗА. Да.

НИНА. И какво ще желаете?

РОЗА. Едно обяснение.

НИНА. Обяснение?

РОЗА. Голяма картина! (Гледа току-що почистената картина.) От кого е?

НИНА. Мислите ли, че имаме да си кажем нещо?

РОЗА. Само че не разбирам (приближава се към картината) какво представлява.

НИНА. Навярно чухте какво казах.

РОЗА. Животът объркан, картините объркани!…

НИНА (раздразнено). Не чувствувате ли, че проявявате известно нахалство?

РОЗА (с възмущение). Аз?

НИНА. Вие.

РОЗА (пристъпва към нея, фиксира я). Наричате ме нахална? (Пауза.) Вие смеете да ме обвинявате в нещо, за което съм дошла да ви обвиня?

НИНА (стъписано). Мен?…Слушайте, защо започнахте така?

РОЗА (едва сдържаща гнева си). За да не почна направо.

НИНА. Направо? (Пауза.) С кое?

РОЗА. С обвинението.

НИНА. Госпожо…

 

Млъква, кой знае защо, не може да продължи.

 

РОЗА. Само не се обърквайте. Не съм дошла да се обърквате, а да проведем един съдържателен разговор, мъжествено (гледа я остро), както подобава на истински жени.

НИНА. Вие…знаете ли поне как се казвам?

РОЗА. А вие допущате ли, че ще вляза при някого, без да знаяимето му?

НИНА (тихичко). Вече не знам…какво да мисля. Светът еголям, а животът стана сложен…

РОЗА. А човешката душа е…пространна.

НИНА (вдига моментално глава и трепва). Какво казахте?Роза сяда. Вие седнахте.

РОЗА. Седнете и вие.

НИНА. Вие седнахте много спокойно.

РОЗА. За което се учудвам на себе си. (Пауза.) Възхищавам се от хладнокръвието си, любувам се на собственото си величие.

НИНА. Величие?

РОЗА. А какво друго?

НИНА. На мен ми липсва подобна самоувереност…

РОЗА. Нищо чудно.

НИНА. Дори в собствения ми дом.

РОЗА. И когато говорите по телефона ли?

НИНА (отново трепва). Може би трябва да търся причината на вашето посещение…

РОЗА. Важното е да запазим присъствие на духа и да се разговорим по мъжки, както подобава на истински жени.

НИНА. Това, което повтаряте тъй усърдно, не е чак толкоз остроумно.

РОЗА. А туй да наречеш човешката душа…пространна(Пауза.) Остроумно ли е?

НИНА. Все пак моето предимство пред вас е в това, че се намирам в къщата си.

РОЗА. Стига с тази къща!…Разбрахме, че сте в къщата си.

НИНА (готова да викне, но се овладява). Вижте какво, аз съм тихчовек, така ме знаят всички.

РОЗА (иронично). Всички?

НИНА. Познатите.

РОЗА. Имате познати?

НИНА. Всеки има…Поне познатите не липсват на този свят.

РОЗА. Непрекъснато говорите за света, все за света.

НИНА. Все пак светът продължава да бъде нещо, в което живеем.

РОЗА. Вие лично добре ли живеете?

НИНА. Анкета ли провеждате?

РОЗА. Старая се да запазя хладнокръвие.

НИНА. Какво?

РОЗА. Да не захленча, най-малко пред вас би трябвало да сторя това унизително нещо.

НИНА. Заплашвате с плач. Имате доста начини за заплашване.

РОЗА. Стига!

 

Прихлупва глава върху облегалото на креслото. Нина е объркана, прави движение към нея, посяга към рамото ѝ сякаш да я погали и утеши, но се отказва и започва да крачи напред-назад. Роза се успокоява, вдига глава и забърсва сълзите си. Телефонът.

Нина се втурва към апарата и вдига слушалката. Роза се изправя, насочва вниманието си към домакинята. След като повтаря няколко пъти „ало и не получава отговор, Нина връща слушалката на мястото ѝ.

 

РОЗА. (изведнъж, поривисто). Причинихте ми най-голямата беда!

НИНА (все още заета с мисълта за телефона). Аз?

РОЗА. Смазахте ме.

НИНА. Аз?

РОЗА. Унищожихте ме.

НИНА. И сте сигурна?

РОЗА. Затова ви разглеждам сега и да ви кажа…(злорадо) не мога да разбера в какво се изразява превъзходството ви.

НИНА. В това, че сте луда, а аз не съм. Вие сте нещастно миловидно създание, което ей сега ще ми разкаже какво го тормози, защото милиони са нещата, които тормозят милионите човешки същества, но малко са човешките същества, готови да изслушат и да разберат.

РОЗА (ехидно). Да ме разберете?

НИНА. Склонна съм.

РОЗА. Да не се отметнете.

НИНА. Кафе?

РОЗА. Нищо не искам!

НИНА (изненадана от решителния и енергичен отказ).Какво?

РОЗА. Нищо от вас.

НИНА. Седнете и разкажете.

РОЗА. Само чаша вода.

НИНА. Нектар?

РОЗА. Поисках вода!

НИНА (преди да тръгне, хвърля ѝ строг поглед). Би трябвало не да искате, а да помолите. (Рязко тръгва и излиза.)

 

Роза стои неподвижно до завръщането на Нина, която подава чашата. Роза я поема и изпива водата наведнъж.

 

НИНА (прави опит за шега). Може би ви няма нищо, може би бяхте само жадна.

РОЗА (сломено). Моля ви се. (Просто пада в креслото.) Доста изненадана, Нина запалва, цигара и стои в нямо очакване.

НИНА. Слушам ви.

РОЗА. Лесно ли давате телефонния си номер?

НИНА. Стига да ми го поискат.

РОЗА (извръща към нея глава). Може би ще позволите да ви запитам какво търси вашият телефонен номер в бележника на моя съпруг.

НИНА. Моят номер?

РОЗА. Вашият.

НИНА. В бележника на съпруга ви? Роза жлъчно изсъсква номера.Да, това е номерът на моя телефон. (Лицето ѝ потъмнява, но отново просветлява, дори се усмихва.) Кой е съпругът ви?

РОЗА. Ставате жалка!

НИНА. Но вие (усмихва се) така, както ме гледате, допускате ли, че мога да…Вижте се, вижте и мен, аз съм човек, който се епримирил с тези неща и колкото и да ме радва вашата ревност, със съжаление мога да ви кажа, и то открито, че тук наистина става въпрос за недоразумение, на което, ако имате малко търпение, след минута ще сложим край. (Пауза.) Ако телефонът е мой, просто не мога да си представя какво търси в бележника на вашия съпруг. Преди всичко, трябва да ви кажа, че номерът ми е нов.

РОЗА. Колко нов?

НИНА. За съжаление, телефонът ми не фигурира в никой бележник на никакъв човек и никой никога не ми се обажда…

РОЗА. Никой?

НИНА (след пауза). Почти.

РОЗА. Това „почти“ ме кара да се замисля.

НИНА (с болка). Знаете ли какво означава „почти“?

РОЗА. Мога да си представя.

НИНА (рязко). Не можете!

РОЗА (извиква). Номерът е ваш!

НИНА. Докога ще повтаряте това?

РОЗА. Обадих се, проверих!

НИНА. И кой ви отговори?

РОЗА. Вие ми отговорихте.

 

Дълга пауза.

 

НИНА (малко отнесено). Сигурно. Друг не може…да ви се обади…от моя дом.

РОЗА. Този ваш дом…Непрекъснато ми го натрапвате.

НИНА (сякаш на себе си). Единственото, което имам.

РОЗА. И глас на много млада жена. Моят съпруг пък има вашия телефонен номер в бележника си. Срещу номера не е отбелязано име.

НИНА. Това пък е още по-малко вероятно.

РОЗА. Само голи цифри като жестока гола истина, като опарване.

НИНА. Усуквате го.

РОЗА. Понеже страдам.

НИНА. За първи път ли ви се случва?

РОЗА. Женени сме от десет години, нито веднъж не е закъснявалдори час, а бележникът му е бил винаги чист.

НИНА. И как открихте номера?

РОЗА (сконфузено). Все пак…аз съм жена.

НИНА. Все пак…някои проверки…по джобовете.

РОЗА. Смятам, че това е задължение на всяка съпруга, процедура,която може да предпази от неприятности.

НИНА (смее се). Да, да.

РОЗА. Ето аз съм при вас, ще ми кажете в какво се състои работата и ще взема мерки.

НИНА (смее се от сърце). Успяхте да ме развлечете и не мога да не ви предложа кафе.

РОЗА (извиква). Кафе! (Укротено.) Сега не ми е до кафе!

НИНА (весело). Разбрах! (Нина излиза. Връща се с бутилка и чашки.)

РОЗА. Вие сте хитра жена.

НИНА. Така се радвам, просто се освежих.

РОЗА (трагично). Казах ли? Заявих ли ви, че не искам нищо освен да разкрия някои неща?

НИНА (сериозно и с болка). Знаете ли от кога е тази бутилка? Непокътната е откакто съм влязла в жилището си. По едно време започнах да се надявам, че ще се повреди чешмата, или казанчето, ще се издуе паркетът, или ще поддадат вратите, бях сигурна, че ще дойдат майстори да ги почерпя…

РОЗА. Да, но не съм дошла да ми разигравате комедии.

НИНА. За вас комедия, за мен непоносима трагедия. Мисля, че няма по-страшно от туй да чакаш дори водопроводчика.

РОЗА. Тук мога да ви жегна, като ви кажа, че може би вашата женска стръв не би спряла дори пред водопроводчиците, но карай да върви (гледа Нина, която я гледа с усмивка). Не се скъпя на обиди, разбрахте ли? Защото съм обидената.

НИНА (като налива в чашките, весело). Изневерената.

РОЗА. Моля ви!

НИНА (весело). Нека пием и забравим. Любовта идва и си отива.

РОЗА (с изненада, почти подскача). Какво?

НИНА (със сериозен тон). Пийнете си. (Подава чашката.) Наздраве!

 

Нина пие. Роза я гледа „гипсирано с чашкав ръка. Нина се задавя и закашля.

 

РОЗА (чак сега, ехидно). Наздраве! (Пие сладко, нито се задавя, нито се закашля.)

НИНА. И така, казвате, мъжът ви, а? Някой се спусна и ви го грабва. (Закашля се.) Отнесе си го…(Пие.) А вие (закашля се) се втурвате да спасите каквото можете.

РОЗА. Чула съм, че това дава резултат.

НИНА. Може би…(Пие.) Препоръчвам ви да продължите. Колкото се отнася до мен, аз ви го отстъпвам.

РОЗА (рязко става, започва да се разхожда из хола). Вие сте длъжна да сторите това. (Застава до прозореца, дори дръпва завесата, сякаш да предизвика прилив на въздух.) Освен ако сте…

НИНА (наблюдава чашката си). Какво?

РОЗА. Изверг.

НИНА. Приличам ли ви?

РОЗА. Не.

НИНА (отпива). Мечтая да стана изверг. (Извръща се към нея.) Може би извергите са по-щастливи, лошите хора са много по-щастливи и нападат, грабват и изчезват, брутално взимат всичко, срутват и не чувствуват болка за болките на хората.

РОЗА. Искате да отклоните вниманието ми.

НИНА. Искам да разговарям.

РОЗА. Аз се нуждая от обяснение.

НИНА. Добре.

РОЗА. Какво търси вашият номер в бележника на моя съпруг!?

НИНА. Името на съпруга ви. (Пие.)

РОЗА. Не се правете на…

НИНА (настойчиво). Питах как се казва мъжлето ви!

РОЗА (поривисто). Велев.

НИНА (отпива и се закашля). Това име не фигурира нито в спомените ми, нито в сегашните ми авантюри. Е, спомням си един Велев, беше заместник-директор при нас…

РОЗА (извиква). Няма да позволя! Засрамете се от…(Млъква.)

НИНА (бърза). От какво? (Мълчание.) От какво да се засрамя? (Мълчание.) Кажете де! (Мълчание.) От белите си коси?…Ако сте дошла тук да си говорим истини, кажете направо от какво да се засрамя?

РОЗА. Извинете.

НИНА (приближава се и покровителствено полага ръка върху рамото на Роза). Мила моя, нямате представа какъв комплимент ми сторихте с това нахлуване тук, за да ми искате сметка. Да си искате мъжа. Обратно. Да ви го дам. Да ви го отпусна. Да си бъде отново ваш и всичко във вашия дом да си тръгне по мед и масло.

РОЗА. Никога не е вървяло по мед и масло.

НИНА. Така ли?…Деца?

РОЗА. Няма да ви кажа!

НИНА. Аз обаче мога да ви кажа, че нямам нито деца, нито съпруг, нито съм имала, а можете да бъдете сигурна и в това, че няма и да имам.

РОЗА. Не съм сигурна.

НИНА (трепва и отново придобива настроение). Ново двайсет. (Пие.) Кое ви кара да мислите така?

РОЗА. Ще се напиете.

НИНА (близва чашата). Кое ви кара да мислите така за мен?

РОЗА. Не ви ли виждам ноктите, сляпа ли съм – косите ви санаправени, лицето ви носи фон дьо тен, лъхате на чистота и наскъп одеколон. Една жена, която се е предала…

НИНА. Как се казвате?

РОЗА. Роза.

НИНА. Аз съм Нина.

РОЗА. Знам.

НИНА (изведнъж). Откъде знаете? (Пауза.) Името? В бележника е отбелязан само телефонът ми.

РОЗА (въздъхва и навежда глава). След като открих телефонния номер, започна най-унизителното нещо в живота ми.

НИНА. Моля?

РОЗА. Обадих се на справки, отказаха. Исках да знам кой абонат се крие зад този комер. Било забранено. Тогава започнах да търся връзка с телефонистките. Не намерих и се заех с най-унизителното.

НИНА. Да ровите в указателя.

РОЗА. Четири дни!…Целия телефонен указател. Всички номера, докато се натъкнах на вашия. Срещу вашия номер видях името ви, адреса ви.

НИНА. Боже мой.

РОЗА. Моля да не коментираме това. То ме унижи толкова!

НИНА. Но защо не ми се обадихте? Щях да ви кажа коя съм и къде живея?

РОЗА. Това е най-унизителният период в живота ми.

НИНА. Карате ме да мисля, че не притежавате добре поддържанразсъдък.

РОЗА. А вие ме карате да мисля, че хитрувате.

НИНА. Представям си какво бихте направили на мъжа си…Горкият съпруг.

РОЗА. Дошла съм да си го върна.

НИНА. Предлагам да престанем. Не съм подходяща за подигравки. Уморена съм…един самотен човек, който се готви постепенно да напусне света.

РОЗА. Ограбихте ме.

НИНА. Вече съм склонна да ви посоча изхода! Принудихте ме да ви го кажа. (Оставя чашата.) Луда ли сте, нормална ли стене знам, но ви моля да си отидете.

РОЗА. Продължавате да отричате?

НИНА. Вървете си!

РОЗА (прави няколко крачки, за да подготви удара си). Можете ли да ми кажете какво означава тази дума прерия?

 

Нина трепва. Спокойно.

 

НИНА. Какво търси тя в устата ви? Откъде я взехте?

РОЗА. От бележника на мъжа си, изписана срещу телефонния виномер.

 

Звуков ефект, който сякаш залюлява Нина Монева. Изглежда, че домакинята не може да намери сили да се задържи на крака, сяда, хваща лицето си с ръце.

 

НИНА (разтрива лицето си). Нима той…Вие твърдите…Коя сте вие?

РОЗА (спокойно). Неговата жена.

НИНА (повдига глава). Не може да бъде!

РОЗА (поглежда я отвисоко и някак покровителствено). Сега разбирам. (Пауза.) Боже, колко страшно стана!…(Продължителна пауза.) Нима е постъпил детински? (На свой ред сяда.) На кого да повярвам, Емил не може да постъпи така.

 

При споменаване на името Нина бързо вдига глава, упорито гледа пред себе си.

 

РОЗА (продължава, може би не е забелязала реакцията на домакинята). Това ме кара да се замисля. Значи…той…Това ще ме принуди да изостря вниманието си повече. Тази шмекерия се оказва важна.

НИНА. Никога не съм го питала за това.

РОЗА (разочаровано). Има ли значение?

НИНА. Не е ставало и въпрос. Аз мислех…

РОЗА. Че не е женен.

НИНА. Макар че и това няма значение.

РОЗА. Откога се познавате?

НИНА. Обикновено не говоря много, а днес се разбъбрах за цяла година.

РОЗА. Според мен познавате се не по-малко от шест месеца и съм сигурна, че лично вие отброявате всеки ден от щастието си. Да речем – сто деветдесет и два дни. Примерно.

НИНА. Не забравяйте, че ви поканих, понеже забелязах нещо симпатично у вас.

РОЗА. Обзалагам се, че си водите дневник.

НИНА. Мисля, че когато един гост започне да издребнява…

 

Нина млъква, сякаш се. замисля. Пауза.

 

РОЗА (въздъхва). Пропаднахме в яма. (Вади цигара.) Къде се срещате?

НИНА (както си е замислена). Какво?

РОЗА (пали цигарата). Тук. (Поглъща дим.) При идеални условия.

 

Нина е замислена, може да се предположи, че не е и чула.

 

РОЗА. Харесвате ли го?

НИНА (унесът и продължава). Какво?

РОЗА. Обичате ли го?

НИНА. Ревнувате ли, или инквизирате?

РОЗА. Всеки ден ли?

НИНА. Много лесно разбрахте, че съм добра.

РОЗА. Само наивникът може да допусне, че не се виждате всекиден.

Дълга пауза. Личи си, че Нина иска да доложи нещо важно.

 

НИНА. Представете си, че не съм го и зърнала.

РОЗА (прекалено изненадана). Моля?

НИНА (спокойно). Никога. РОЗА. А така!

НИНА (със същия спокоен тон). Нито той мен.

РОЗА. Изплъзвате ли се?

НИНА. Спокойно, не сме се виждали.

 

Звуков ефект. Двете жени се раздвижват, разхождат се.

 

НИНА (спира пред Роза). Вие сте негова жена.

РОЗА. Там е работата.

 

Нина се отдалечава до прозореца.

 

НИНА. Емил е ваш съпруг, така ли?

РОЗА. Нямате си представа колко много ми е съпруг, понякога повече, отколкото трябва.

 

Нина на свой ред пали цигара, сяда в креслото, пуши, нервно гаси цигарата в пепелника със силни притискания, после, тъй като не знае какво да предприеме, сама не усеща как пали нова цигара и всмуква пред все по-учудващата се посетителка. Нина въздъхва.

 

НИНА (най-после). Е?

РОЗА. Убихте ме…

НИНА. И вече можете да си отидете.

РОЗА.…с това, че не сте се виждали. (Оглежда я.) Слушайте. (Махва с ръка, отказва се да говори, но после променя решението си.) Дошла съм да си разчистим сметките, да се разберем.

НИНА. Най-добре ще се разберем, като напуснете тази територия.

РОЗА. Която е ваша, да. Но мъжът пък е мой. Вие още ли твърдите, че не сте се виждали?

НИНА. Изгубих интерес към вас.

РОЗА. Нито той вас?

НИНА. Не ми се разговаря, по това време не ми се говори.

РОЗА. И той ли, кажете!

НИНА (сякаш за първи път я вижда добре). Вие сте негова съпруга.

РОЗА (в мотива си). И не знаете как изглежда?

НИНА. Напротив.

РОЗА. Съсипахте ме.

НИНА. Представям си го.

РОЗА. Сигурна ли сте?

НИНА. Абсолютно.

РОЗА. Добре, опишете го.

НИНА. Това не е никак важно.

РОЗА. Аха.

НИНА. Какво искате от мен?

РОЗА (безпомощно). Вече не знам. (Пауза.) И все пак тази работа не може да остане така, ние трябва…(Пауза.) Уважаема Монева, нима трябва да предположа, че става въпрос за невинна телефонна връзка?

НИНА. На този въпрос си отговорете вън, уединете се и помислететова, което измислите, ще бъде отговорът, който очаквате.

РОЗА. Колкото повече мисля, идвам до заключението, че гообичате, дори нещо повече.

НИНА. Повече от туй?

РОЗА. Ако ви ядосам, ще изплюете ли камъчето?

НИНА. Като нищо, едва ли ще остана неотмъстена.

РОЗА (сломено). Значи се обичате.

НИНА (с хумор). Не може да се каже, че не го обичам.

РОЗА (извиква). Не говорете директно! (Тихо.) Пощадете ме, Вие разбирате ли най-после, че ме убивате? В сърцето ви нямали място за капчица състрадание? …

НИНА (готова за иронизиране). Не, но ако си отидете, ще се намери. Готова съм да ви съчувствувам от разстояние.

РОЗА (извиква по-силно, отколкото може да се допусне). Няма да ви направя удоволствието, не ще ви позволя да ликувате. Той е мой, разбрахте ли, ще се боря! Какво си въо…

 

Телефонът. Звънът сякаш разтърсва Нина. Още веднъж се звъни. Още веднъж. Жените наблюдават апарата. Нина преценява, че не е момент да вдигне слушалката. Роза я поглежда, в очите ѝ има нещо като присмех. Нина навежда глава. Телефонът звъни. Роза се втурва и преди да ѝ попречат, вдига слушалката.

 

РОЗА. Емиле, тук е Роза. (Пауза.) Твоята жена!…Да, да, жена ти…Искам да дойдеш…Тук, където съм аз…(Бързо.) Слушай, ако откажеш да тръгнеш, ще скоча върху тротоара. Намирам се на третия етаж и ще се хвърля през прозореца... Заповядвам ти…Не вярваш ли, че мога да…Адреса! Не знае адреса!…Ще го намериш в указателя, на Монева Нина.Манева. Подчертала съм го. Ако до петнайсет минути не пристигдеш, ще скоча от етажа.

 

Роза яростно поставя слушалката върху вилката. Мълчи. Дори не благоволява да погледне домакинята. След това отива при бутилката, налива си, пие.

 

РОЗА (строго). Как се запознахте? (Пауза.) Говорете, докато не съм полудяла.

НИНА. Случайност.

РОЗА. Каква случайност?

НИНА. Преплитане на телефонните разговори.

РОЗА. И започнахте!

НИНА (твърдо). Да!

РОЗА (зъл тон). А той се прави на невинен…и нежен. У дома– нито думичка. На вас не казва…, че е женен. Боже, каква ужасна лъжа! В такава лъжа съм живяла цели шест месеца!…Сигурна ли сте, че не сте се виждали?

 

Нина мълчи, потънъла в безкрайна тъга.

 

РОЗА. Сега мълчите.

НИНА (кротко). Искате да кажете, че той ще дойде тук?

РОЗА. Налага се.

НИНА. Вие сте жестока.

РОЗА. Нямам друг изход.

НИНА. Това ли решихте?

РОЗА. Сега един пропуснат съпруг се равнява на бедствие.

 

Роза пие.

 

НИНА. А питате ли дали съм съгласна?

РОЗА (с изненада). Какво?

НИНА. Трябваше да ме питате.

РОЗА (с изумление). Не сте съгласна да видите този, когото обичате? Когато ви се дава такава прекрасна възможност?

НИНА. Не съм готова за такава среща.

РОЗА. А!…Това пък? Сега пък трябва да се съобразявам и с вас. (Пие.) На мен ми е необходима точно тази среща и точно тук!…

НИНА. И каква е целта ви?

РОЗА. Да се разберем като хора.

НИНА. Като хора?

 

Нина произнася горната дума с присъщия си неин унес и оправя косата си.

 

РОЗА (весело.) А така, постегнете се, притегнете се, предстои ви първата среща. Първото впечатление е важно, разбира се. Важно ли е първото впечатление? Според вас, важно ли е? Според мен е важно. Някога, когато го срещнах за първи път…Слушайте, на колко ви се струва той? (Мълчание.) На колко ви се представя? (Мълчание.) Да не мислите, че ще видите някакъв хокеист? Един така…млад любовник за зрели жени? Ще бъдете излъгана. Шейсетгодишен мъжага! От кумова срама ще остави пазарната торба у дома, но без пазарна торба той не излиза, така съм го научила.

НИНА. Малка е вероятността да ме засегнете.

РОЗА. Да ви засегна ли? С какво? Говоря за съпруга си, засягатесе вие!

НИНА. Млъкнете!

РОЗА. Ще разбера какво е и това прерия. Какво е значението на този знак, на този код и изобщо има ли някакво значение, заема ли някакво място в емоциите на моя мъж. Това понятие прерия може би говори твърде много за загадъчния свят на един съпруг, който е вън от дома, а пред близките си е само пазарска чанта. Кажете, какво означава тази дума, нанесена срещу телефонния ви номер? (Мълчание.) Искам да ми се изясни.

НИНА. Моля ви.

РОЗА. Защото ще ви накарам да говорите пред него.

НИНА. Не!

РОЗА. Предлагам да избегнем остротите. Вие ли сте прерията? Дълга пауза.

НИНА. Моля ви!…

РОЗА. Какво е прерия? Напомня ми за пустота! Безкрайност и пустота, безбрежна растителност, която ту се възмогва, ту съхне. Говори ми за безцветни жилави треви и нищо друго…апомня ми за безлюдност, отчаяние. Това ли сте вие? Това ли успяхте да измислите?

НИНА. Искам да знам съществува ли начин да си отидете?

РОЗА. Той ли го измисли? А? Че откъде му е хрумнало? У дома Емил се подвизава като човек с ограничено въображение.

НИНА (извиква). Млъкнете!

РОЗА (стъписана). Семпличък.

НИНА. Ако не престанете, ще ви изгоня, пък ако щете, скачайте на тротоара!

РОЗА. Боже, колко ви заболя, колко дълбоко сте омагьосана!

НИНА. Забранявам ви!

РОЗА. Слушайте, Нина, вие ме изненадвате. Усложнявате нещата! Смятах, че ще се разберем, ако става въпрос за невинна телефонна връзка, обикновен брътвеж по жицата…А то? Оказа се нещо по-сериозно…Смятах да го повикам, да го разоблича и да си го отведа, но вие ме плашите. Кажете, наистина ли?

НИНА. Какво?

РОЗА. Не сте го виждала.

Нина поклаща отрицателно глава.

Нито той?

Отново отрицание, което сякаш успокоява Роза.

Ако сте искрена, аз наистина дигнах напразна пукотевица и започвам да се разкайвам. Но все пак трябва да му се даде един урок, това си е наистина нещо като изневяра. Всеки ден ли ви се обаждаше?

НИНА. Не желая…да отговарям.

РОЗА. Значи всеки ден. Вие сте била в съзнанието му, той е бил пленен от вас. Един ден…щеше да дойде... последствието.

НИНА. Не забравяйте, че съм ви изгонила.

РОЗА. Щяхте да осъществите и срещата! Готови, втасали, влюбени! А аз…

НИНА. Решението ми беше категорично.

РОЗА. Решение?

НИНА (вяло). Да не се срещнем…Никога.

РОЗА. А неговото?

 

Нина мълчи.

 

А той?

НИНА. Не знам, мисля, че щях да му наложа…

РОЗА. И защо ви са тези отношения? Какво печелите? И какво бихте загубила, ако се видите?

НИНА. Ами, вижте ме.

РОЗА. Гледам вн.

НИНА. Разгледайте ме!

РОЗА. Нищо, липсва ви малко самочувствие.

НИНА. Никога не бих дала адреса си, не бих се съгласила да се видим!

РОЗА. Но умирате да го видите.

НИНА (след продължително мълчание). Не знам…

РОЗА. Може би?

НИНА. След случилото се. Имайте пред вид, че още не съм решила. В последния момент мога да ви прогоня.

РОЗА. Такава ли сте?

НИНА. Такава съм.

РОЗА. Значи може и да се сдърпаме. (Пауза.) Хубаво две жени се бият за един мухльо.

НИНА. Мисля, че ви помолих нещо.

РОЗА. Да не го обиждам. Но той си е мой и ще си го обиждам.

НИНА. Щом е ваш, защо сте у дома ми?

РОЗА. За да си го осигуря.

НИНА. Значи не е ваш.

РОЗА. Какво?

НИНА. Бъдете сигурна, че вече не е ваш.

РОЗА. А!…

НИНА. Не ме разбрахте.

РОЗА. Така де, опипвате почвата. (С ирония.) Може би ще го ударите на молба.

НИНА. За какво?

РОЗА. Да ви го отстъпя.

НИНА. Извинете, той си е мой и не можете да ми го вземете.

РОЗА (едва не подскача). Хей!…Тук се говорят неприлични неща.

НИНА. Но и аз не мога да го задържа.

РОЗА (склонна към непочтена атака). Да, наистина. (Оглежда я.) Аз съм някак по…

НИНА. Това исках да ви кажа в началото.

РОЗА. Вие наистина нямате сметка от едно оглеждане. (Усмихва се.) От него печеля аз. Та за какво си говорехте в тези сини часове?

НИНА (на свой ред язвително). Казвахме си неща, които вие с него не бихте могли да си кажете. И да ви заявя искрено, смятам,че не познавате съпруга си.

РОЗА. Наивността ви ме опечалява.

НИНА. Не познавате човека, с когото живеете трийсет години.

РОЗА. Хайде де!

НИНА. Той не е нито мухльо, нито мъж с пазарска торба, а е личност, която вие нито сега, нито когато и да е, ще оцените.

РОЗА. Добре де, бихте ли се омъжили за него?

НИНА (след продължително мълчание). Каквото и да ви кажа, ще ви заболи.

РОЗА. Сигурно някога сте претърпели разочарование в любовта.

НИНА. Познайте.

РОЗА. Винаги има по едно сериозно разочарование и след това…

НИНА. След това?

РОЗА. Ставам жестока, извинете!

НИНА. Старомоминството!

РОЗА. Много ви моля. Нещо се впрегнах. Повярвайте, не съм толкоз лоша. Повярвайте ми.

НИНА. Разбирам ви.

РОЗА. Извинете ме!… В същност такова преплитане на разговорите не е неприятно. Подобна игра се е случвала и с мен. В нея има нещо сладко, обещаващо. Разбира се, става дума за кратка телефонна връзка, лек флирт, а не като вашата дълга и сериозна любов. (Смее се с добро сърце.) Я си кажете, ако не бях се намесила, докога щеше да продължава?

НИНА. До края на живота.

РОЗА. И сега трябва ли да вярвам, че ще прекъснете?

НИНА. Обещавам.

РОЗА. Но ако ви се обади?

НИНА. Не знам. (Въздъхва.)

РОЗА (въздъхва). Дааа, ще се сдърпаме с вас, това няма да ни се размине. Моят хубостник забърка каша, която трябва да сърбам аз. (Рязко.) Разберете, отнемате ми мъжа!

НИНА. Моля ви, не го въвеждайте тук.

РОЗА. Искрена ли сте?

Нина мълчи.

Искате да го зърнете?…Признайте!

Нина мълчи.

И искате, и не искате!

Мълчание.

Хем боли, хем сърби.

НИНА. Вижте какво, ако не желая да го видя, то не е за туй, което мислите, а за да не разбия голямото нещо в себе си. (Глухо.)Разберете, все пак имам да живея още. (Пауза.) Това голямо нещо ми беше необходимо.

РОЗА. Не знам, на мен ми трябва Емил.

НИНА. Май че сте глупавичка.

РОЗА. Не знам защо. Вън няма мъже. Жени колкото щеш, а мъже няма. Защо да го изпущам...

НИНА. Празноглавка.

РОЗА. Преди всичко ще ми се смеят, че съм го отстъпила на една... нещастница . . .

НИНА (склонна към връщане на ударите). Извинете, но през последните шест месеца не бях толкоз нещастна.

РОЗА. Така си мислите, защото не аз, а вие сте глупачката. Какво, целунахте ли го, търкулнахте ли се с него? Нищо. Само говорехте с часове по жицата. И той ви наричаше прерия, защото все пак трябвало е да ви нарече някак, и вие сте човек, и вие душа носите. Под бледата ви безсочна кожа може би пърха живот. Сега ще ви види и ще избяга.

НИНА. През тия шест месеца вие бяхте жалка.

РОЗА. Днес жалката станахте вие.

НИНА. Не съм сигурна.

РОЗА. А пък аз съм!

НИНА. Да не забравяме, че до този момент аз притежавам един свят, а вие един съпруг с пазарска торба в ръка. Не забравяйте, че ако на вас носи репички, на мене... (Млъква.)

РОЗА (ехидно). Звезди.

НИНА. Светлина.

РОЗА. Значи това прави моят мухльо?

НИНА. И блянове!

РОЗА. Виж го ти.

НИНА. И надежда!

РОЗА. Надежда за какво?

НИНА. В края на краищата един полъх.

РОЗА. Какво?

НИНА. Полъх над безкрайната и безнадеждна прерия, наречена живот.

РОЗА (отдъхва). Охооо! (Пауза.) Прерията изплува от мъглата! Значи с такива неща запълвате часовете? С такива интелектуални смешки замърсявате телефонната мрежа. А в същото време заради вас десетки граждани не могат да си проведат редовните разговори. Нищо чудно да сте говорили по цял час.

Нина мълчи.

РОЗА (ужасена). Часове?

НИНА. Един път говорихме цели три часа.

РОЗА. Е за тая работа ще го пребия! А с мен?

НИНА. Казах ви за вас.

РОЗА. Не говори и пет минути.

НИНА. След като ви доказах, че ви превъзхождах цели шест месеца и че нямате право да ми се присмивате, моля ви да напуснете моя дом!

РОЗА. Оттук ще си изляза само придружена с моя мъж.

НИНА. Причакайте го вън.

РОЗА. Ще дойде, ще ви види!

НИНА. Не!

РОЗА. И вие него.

НИНА. Моля ви да напуснете дома ми!

РОЗА. Стига с тоя дом! Това не е дом!

НИНА (учудена). Моля?

РОЗА.Леговище на пантера!

НИНА. Вие сте идеално изработена глупачка.

РОЗА. А вие сте хитруша.

НИНА. Мога и да ви ударя!

РОЗА (заплашително). И това не можете.

НИНА (извиква). Излезте!

РОЗА. Няма!

НИНА. Махайте се, ви казвам! (Грабва една ваза и крещи.) Вън!

РОЗА (отстъпва назад). Той трябва да влезе тук!

НИНА (вдига вазата и изкрещява). Нее!

 

На входа се звъни. Пауза. Нина продължава да стои с вдигната ваза в ръка. Звъни се повторно. Нина смъква бавно вазата и без да я остави на масичката, тръгва. Розая наблюдава слюбопитство. За наша изненада вместо към вратата обаче Нина се насочва към огледалото, където оставя вазата и започва да се реши. Звъни се за трети път.

 

НИНА (като се реши, без да се обръща). Какво чакате, доведете съпруга си.

Звъни се. Роза стои учудена – не знае какво да предприеме.

НИНА (както се реши). Помолих ви да въведете съпруга си.

РОЗА. Искате аз?

НИНА (полага червило на устните си). Да.

РОЗА (реагира на разкрасяването на Нина). Вие отваряте устатаси (тръгва и спира), показвате зъбите си...

 

Роза излиза. Нина бързо и безсмислено разтребва нещо по масичката, а още по-бързо изпива глътчицата, останала в чашката ѝ, след което застава в десния край на сцената. Отляво, където е входа, се появява Емил. Спира. Двамата са един срещу друг, на двете страни на сцената. Мълчат и се наблюдават. Струва ни се, че Емил иска да се спусне към домакинята, но нещо го задържа. Окозва се, че той не е мъж за изхвърляне: наистина на години, но... Зад гърба му се появява Роза, следи реакциите на Нина. Нина иЕмил се наблюдават. Когато режисьорът сметне, че паузата в узряла достатъчно, Емил се обръща към Роза.

 

РОЗА Спреминава в средата на сцената). Ето ни. Най-после! (На Емил.) Дъщеря не можахме да си имаме, но отгледахме втора съпруга.

ЕМИЛ (на Роза). Мога ли да те помоля?

РОЗА. Да си излезем, нали? (Пауза.) Да ѝ спестим една сцена. (Пауза.) Една тревога по-малко на любовницата.

ЕМИЛ. Роза!

Роза понечва да изрече нещо, но се отказва.

ЕМИЛ. Попаднали сме в смешно положение.

РОЗА (иронично). В жалко положение.

ЕМИЛ. Един от нас…

РОЗА. …е жалък, да.

ЕМИЛ. И заплашва, че ще скочи от прозореца. (Пауза.) Шантажира.

РОЗА. А този, който изневерява, не е жалък.

Мълчание. Всички стоят неподвижно.

РОЗА. Не този, който избяга от семейството си.

ЕМИЛ. Смешни сме и двамата.

РОЗА. А тя?

ЕМИЛ. Искаш ли да си отидем и ще ти обещая нещо?

РОЗА. Само тя е достойната, така ли?… Така ли реши?

ЕМИЛ. Моля те да си излезем.

РОЗА. Не!

ЕМИЛ (извиква). Настоявам!

РОЗА (мигновено тръгва към прозореца). Сега ще видиш дали шантажирам. (Посяга да отвори прозореца, или пък, ако е отворен да се покачи на него.)

Емил се спуща и я хваща.

РОЗА (твърде спокойно и сякаш решително). Остави ме да видим шантажирам ли.

ЕМИЛ (смутено към Нина). Моля ви да ме извините.

РОЗА (както е обгърната от ръцете на мъжа си). Вече си говорите, а? (Напъва се да се изтръгне от ръцете му и да се устреми към прозореца.) Вече си бъбрете…

ЕМИЛ (с отчаяние). Роза!

РОЗА. Моето място е на тротоара!

ЕМИЛ. Роза, моля те! Как да те моля, кажи?

РОЗА. Там ли искате да ме видите? Безжизнена?… Кажете! Защо мълчите? И двамата!

ЕМИЛ. Роза!

РОЗА. Пусни ме!

ЕМИЛ. Ако обещаеш.

РОЗА. Не обещавам!

ЕМИЛ. Обещай, че няма да правиш глупости.

РОЗА. Искам!

ЕМИЛ. Моля те!

РОЗА. Обичаш ли я?

Емил привежда глава. Мълчи.

Казвай. (Пауза.) Чакам.

ЕМИЛ (отчаяно). Роза, ако си отидем оттук, мога да ти обещая всичко.

РОЗА. Обичаш ли я?

ЕМИЛ. Тръгваме.

РОЗА. Ако не признаеш, ще скоча на тротоара. Ако ми попречиш» ще скоча под трамвая, ще се отровя! Ще видиш! ЕМИЛ. У дома ще ти разкажа всичко. РОЗА. Обичаш ли я?

Емил поглежда към Нина.

РОЗА. Искам да знам обичаш ли я, разбери! Бъди най-после малко искрен с мен! Обичаш ли я, или не я обичаш?

Емил сломено пада в креслото.

РОЗА. Обичаш ли я?

Емил поклаща глава

Нина реагира страшно, изпъва се, едва не извиква.

РОЗА. Обичаш я, така ли?

ЕМИЛ (с наведена глава). Да си вървим.

Роза се отпуща в другото кресло.

РОЗА. Дори сега, след като я видя?

ЕМИЛ (извиква). Чудовище!

Роза отпуща глава върху облегалката на креслото и захлипва. Точно в този момент Нина и Емил се поглеждат, за няколко секунди установяват контакт. Роза вдига глава към Нина.Нина продължава да гледа Емил.

РОЗА (язвително). Сега разбрахте ли на какво сте способна?

ЕМИЛ (тъжно). Роза.

РОЗА. Отвратително.

Нина не е отместила погледа си от Емил.

Невинната кошута… Самотната… Която не може да пласира една бутилка коняк… Която би докопала дори водопроводчика.

Нина сякаш не обръща внимание на тези думи, гледа си право в Емил.

ЕМИЛ (тихичко). Животно!

РОЗА. Виж я. Защо не я разгледаш? Ноктите! (Без да разбере как, Нина скрива вяло ръцете си.) Косата, очите… миглите!… (Извиква.) Вие се срещате!

ЕМИЛ. Знаеш, че не, и го знаеш добре.

РОЗА. Но се соанира!… Може би има и друг. (Оглежда ги мълчаливо.) Ах, как си ме мамил!…

ЕМИЛ. Ако си отидем

НИНА. Никакъв друг! (Оглежда се, чак сега разбира, че е извикала.) Никой!. . .

Пауза.

РОЗА. Освен моят съпруг.

ЕМИЛ. Повярвай, за първи път идвам тук. Р

ОЗА. Но сте се виждали.

НИНА и ЕМИЛ. Не!

РОЗА (почти иронично). Какъв синхрон. (Пауза.) Може би, когато отиваше за домати, когато мрънкаше, че опашката е голяма… (Внезапно.) А по градинките?

НИНА. Не.

РОЗА. Не питам вас. Защо бързате? Какво приказвате? Да, понякога Емил казва истината. (Към него.) Говори!

ЕМИЛ. Какво искаш още?

РОЗА. Срещахте ли се по градинките?

ЕМИЛ. Казах ти, че не сме се срещали нито тук, нито където и да е другаде. Сега се виждаме за първи път. Ако не беше ме повикала

Млъква. Пауза.

РОЗА (натиска педала). Ако не бях те повикала?

ЕМИЛ (въздъхва). Може би… нямаше да се видим никога.

РОЗА (бързо). Никога, или „може би“ никога?

ЕМИЛ. Има ли значение?

РОЗА. Голямо.

НИНА. Нямаше да се видим никога.

РОЗА. Значи… В същност… Значи, ако не бях аз...

НИНА. Да!

РОЗА (обръща се рязко към нея). Тогава трябва да ми благодарите!

НИНА (рязко). Вие що за човек сте? (Слага ръце пред устата си, разбира, че е кипнала несправедливо.)

РОЗА. Аз съм тази, на която са изневерили. Това съм аз. Една из-неверена. Живея си спокойно, работя си, мисля, че имам съпруг и гнездо, а се оказва, че нито съпруг, нито гнездо. Кукувицата ме издебнала, снесла в моето гнездо… Двамата разговарят по жицата, разтапят се, искрят от нежност. Говорят по три часа, забравят се, потъват в прерии, изчезват от света и никой не може да ги открие. В същност, това е прерията голямото пространство, в което никой не може да ви открие. Така ли е? Сами!… Там можете да си кажете всичко, много неща… Може би прерията не е нищо друго, освен голямата ви мечта?… (Тъжно.) Боже мой, прерията може да бъде всичко!… А аз не знам нищо. И няма да си признаем, никога. Боже, каква широта има в тази дума от бележника иа мъжа ми!

НИНА. Уверявам ви сега се виждаме за първи път.

РОЗА (продължава мисълта си). Какво значение... щом си имате прерия. Прерията на думите е по-опасна от прерията на тялото.

НИНА. Млъкнете!

РОЗА. Охо!

ЕМИЛ. Не можеш ли да млъкнеш?

РОЗА (победоносно). Може би открих, а?

НИНА. Вървете си!

РОЗА (тихо). Само аз ли?

НИНА (след дълго мълчание). И двамата.

Нина бързо прибягва, излиза.

ЕМИЛ. Това ли имаше да кажеш?

РОЗА. Има още.

Нина влиза бавно, носи бяла носна кърпичка, явно, че е отишла за нея.

РОЗА (жестоко на Нина). Признайте, че не желаете да си отиде. (Нина мълчи.) Не предпочитате. Искате да е тук, да го гледате, колкото може повече и, ако е възможно, да остане завинаги, ако има някой за отиване, това да бъда аз – да вървя по дяволите, само да ви оставя сами, да видите, че в същност страшно много сте искали да чуете естествените си гласове. Това искате, нищо повече. Защото сте дръзки, защото няма по-жестоки животни от влюбените. Нищо по-жестоко не е измислено на този свят, нищо по-коварно и настъпателно от влюбените. (Пауза.) Особено такива… на вашата възраст. (Изведнъж енергично.) Кажи бе, животно, с какво те плениха толкова? С какво ме превъзходиха? Нима съм по-грозна, по-стара? Виж! Разгледай ни!

Нина закрива лице.

ЕМИЛ (изкрещява). Ако не млъкнеш, ще съжаляваш!

РОЗА. Моля?

ЕМИЛ. Ако не млъкнеш, ще заговоря аз!

РОЗА. И какво ще ми кажеш?

ЕМИЛ. Горчивини!

РОЗА (гледа го изненадано). Много ли ще горчи?

ЕМИЛ. Ще ти наговоря всичко за тези години: за времето на моятакаторга!

РОЗА. Така те искам! Да говориш! А не да мълчиш! Каторга!Така кажи. Може би от каторгата направо в прерията, а? На свобода!

ЕМИЛ. Напразно налучкваш. Никога няма да разгадаеш значението на думите, с които я наричах.

НИНА. И аз него!

РОЗА. Ето!

НИНА. Моля?

РОЗА. Това се искаше, да излетят думите на съзаклятието!

ЕМИЛ. Набери, набери пара.

РОЗА. Защото съзаклятничите! Зад гърба на една жена, която не подозира нищо! (Готова да се разплаче.) Погледни жената, която обичаш! (През хлипането.) Сляп ли си? Върни се на земята. Какво ще ти даде тя? (Втренчва поглед в нея.) А? Какво ще му дадете?

Нина явно страда от тези думи и отново закрива лице .

РОЗА. На какво се надявате? Какви ще бъдат радостите ви? (Към Емил.) Защо не ме прекъснеш? Не виждаш ли, че озлобявам?

НИНА (спокойно, тихо). Защото казвате истината.

ЕМИЛ. Нина!

РОЗА (поглежда го и се обръща вече към него). Виж ти, можем и мелодрами. (Прави крачка към него.) Тази ли е целта ви?

ЕМИЛ. Не можеш да ни се подиграеш. Нашият случай е много истински! (Пауза.) Обичам тази жена! Това трябва да ти е ясно, когато ни замерваш с кал. А ти? Не си достойна дори за мелодрамата!

РОЗА. (изкрещява). Емиле!

ЕМИЛ (решително, с достойнство). Обичам я… Тя ме издигна, ние се издигнахме над ежедневието, над жестоката обреченост, ако щеш над възрастта. В нашите разговори имаше чистота, устрем, копнеж, думите сякаш не бяха думи, а възванне… за втурване. В какво не знаем никой не го знае. (Пауза, в която Нина го гледа възторжено.) Не искаме нищо повече. Нито тя, нито аз. Не искахме да разрушаваме гнезда, нито да увеличаваме извънбрачните връзки на света с една, искахме да ни оставите в нашия свят, да си го обитаваме невидими един за друг, но солидарни.Нашият свят не се интересува как белее косата и как се множат бръчките, ние стояхме над побеляването, над посивяването на дните.

РОЗА (бързо). А тя се соанира!

НИНА. Защото бях с него!

РОЗА. Тогава какво ми говорите, за какво втурване, когато си прави ноктите? На кого ги разправяте? Къде дават така по телефона? Никъде не дават само по телефона. И двамата ме лъжете, тя е имала цел!

НИНА. Да!

РОЗА. Да те грабне!

ЕМИЛ. Какво има да грабва толкоз от мен?

РОЗА. Какво – имота ти!

ЕМИЛ (отчаяно). Боже мой, Роза! (Маха безпомсщно с ръце.)

РОЗА. Или пък нещо друго.

ЕМИЛ. Какво друго, не чу ли, ние никога нямаше да се видим,ако не беше твоята жалка намеса.

РОЗА. Вие се обичахте!

ЕМИЛ. Разбира се.

РОЗА (бързо и с надежда). А сега?

ЕМИЛ. Аз я обичам.

РОЗА. Дори ако скоча на тротоара?

ЕМИЛ. Жалка махленка!

РОЗА. Жалка съм, признавам. Намесих се да спася един дългогодишен брак. И не вярвам в любовта по телефона. Това е за наивниците. Какво? Само ще говорите? И нищо повече? Ха-ха!

ЕМИЛ. Брутално същество!

РОЗА. Вече станах същество!. . .

ЕМИЛ. Може би ще си ме прибереш у дома, но знай: вече няма да имаш власт над мен.

РОЗА (с ирония). Ами ако почна да ти се обаждам по телефона?

ЕМИЛ. Не, миличка, не всеки може да разговаря по телефона. За това се иска величие.

РОЗА. Защо бе, Емиле, ще ти говоря за прерии.

ЕМИЛ. Ти не можеш.

РОЗА. Значи такава съм аз?

ЕМИЛ. Не започвай с ирониите, макар че ги предпочитам предсълзите и заплахите.

РОЗА. Предпочиташ ме иронична.

ЕМИЛ. Няма да ме уязвиш. Нас никой не може да ни уязви... Защото не може да ни достигне.

РОЗА. Недостижими… викаш.

ЕМИЛ. А най-малко ти.

РОЗА. Аз най-малко, разбира се.

Емил я оглежда с лека тревога.

ЕМИЛ. Спокойният ти тон започва да ме плаши.

РОЗА. Не знаеш накъде ще избие.

ЕМИЛ. Предчувствувам лоши неща.

РОЗА (прекъсва го брутално). Значи вашите отношения не са само флирт?

ЕМИЛ. Не става и въпрос.

РОЗА. А нещо по-голямо?

ЕМИЛ. Няма да разбереш.

РОЗА. И няма да се върнеш?

ЕМИЛ. Не знам.

РОЗА. Ще останеш тук?

ЕМИЛ. Не, миличка, и това не. Не си познала и няма да се хвана на уловката ти. За мен беше важно да кажа какво мисля по нашия невинен телефонен случай, който ти превърна в трагедия.

РОЗА. Невинен?

ЕМИЛ. Велик, но невинен… Ще се върна ли у дома, това ще реша допълнително, но не мисли, че ще остана тук; ние не се натрапваме никому. Нашият свят е извън представите и предположенията.

РОЗА. Боже мой. нима ти още твърдиш, че телефонът може да замени света? И всичките негови удоволствия?

ЕМИЛ. Гордея се с нашето извисяване.

РОЗА (въздъхва). И какво искаш – развод?

ЕМИЛ (въздъхва). Защо бързаш?

РОЗА. Защото не мога!…

ЕМИЛ. Какво не можеш?

РОЗА. Да те деля.

ЕМИЛ. Хм! (усмихва се.) Аз как те делих.

Роза трепва. Музикален ефект.

РОЗА (след пауза). Някакви съмнения?…

ЕМИЛ. Хайде да помълчим.

РОЗА. Не! Ти искаше да кажеш нещо, да ме опетниш. Сметките ни трябва да бъдат чисти. Зъб за зъб?… Око за око?

ЕМИЛ. Никога не съм мислил за реабилитация.

РОЗА. Искам да изясниш обвинението си.

ЕМИЛ. Не те обвинявам.

РОЗА. Слушай, мизернико, наистина ли се съмняваш?

ЕМИЛ. Да оставим това.

РОЗА (изумена). Ти смееш да твърдиш, че не съм била изрядна?

ЕМИЛ. Роза, защо не млъкнем тук? И защо, дявол да го вземе, споменаваш тази дума изрядна? В случая прозвучава нежно като бриз в клоните на вишна.

РОЗА. Какво, нещо повече ли?

ЕМИЛ (леко озлобява). Ами, разбира се.

РОЗА. Може би съм ти изневерила?

ЕМИЛ. Ами да.

РОЗА. По телефона?

ЕМИЛ. Напротив.

РОЗА. Какво означава напротив?

ЕМИЛ (с хумор). Обратното на телефона.

РОЗА. Според теб кое е обратното на телефона?

ЕМИЛ (дълга пауза). Според мен съществува нещо, което е обратното на телефона. (Дълга пауза.) Да си вървим ли?

РОЗА. Значи туй успя да измисли подлата ти душа?

ЕМИЛ. Не искам да водя подобни разговори пред НЕЯ.

РОЗА. Щадиш я.

ЕМИЛ. Това, което може да последва, ще бъде низко.

РОЗА. Настоявам да кажеш всичко тук пред нея и ако можеш, даме уязвиш. . .

ЕМИЛ. Ще те поразя!

РОЗА. Чакам! ЕМИЛ. Тръгваме!

РОЗА. Чакам да бъда поразена. Да чуя докъде можеш да стигнеш в падението си, какво ще измислиш.

ЕМИЛ. Не става дума за измисляне. Смятах да ти кажа нещо за Жоро Минев.

РОЗА. Можеш да помислиш такива гадости? За твоя колега?

ЕМИЛ. За теб.

РОЗА. И какво?

ЕМИЛ. Ами, нищо.

РОЗА. С него?

ЕМИЛ. Като начало.

РОЗА. Какво?

ЕМИЛ. И с друг.

РОЗА. Безсрамник! Едновременно ли?

ЕМИЛ. Последователно…

РОЗА. Но той не ти е колега.

ЕМИЛ. Да.

РОЗА. Видя ли сега какъв си?... И защо не каза, че знаеш?

ЕМИЛ. Не ми беше удобно.

РОЗА. Вместо да ми кажеш мълчиш! Видя ли какъв си? Разбра ли низката си душа? Вместо да ме набиеш… (Клати отчаяно глава.) Долен човек. Че ти тогава не си ме обичал!

ЕМИЛ. А ти от обич ли ми изменяше?

РОЗА. Задкулисен човек! Вместо да ми каже, да ми докаже обичта си!… Гаден си и напразно се боря за теб. Би трябвало да те оставя на произвола, в ръцете на тази пантера… Значи знаеше, така ли?

ЕМИЛ. Винаги.

РОЗА. И си траеше?

ЕМИЛ. Да.

РОЗА. Боже господи! (Към Нина.) Чухте ли? Видяхте ли го?Знаел е, че го лъжа, потайвал се! Разбрахте ли с какъв човек сесвързвате? (Към Емил.) Че ти тогава изобщо не си ме обичал!И трябваше… И си знаел всичко, сигурно и как изглежда?

ЕМЙЛ. Ми, да. Срещахте се при. . .

РОЗА. Млъкни!

ЕМИЛ. Млъквам.

РОЗА (съска). Ти не ме обичаш!

ЕМИЛ. Никак.

РОЗА. Че тогава?… Боже, колко съм сама, боже, колко много съм била самичка!… И сега?… Продължавай!

НИНА. Мисля, че повече не мога да издържа!…

РОЗА. Вас никой не ви пита. Само знаете да отмъквате мъже...

ЕМИЛ (на Нина). Извинете, но трябваше. Този стил ми бе наложен.

РОЗА. Аз съм окаяна самотница!

ЕМИЛ (на Нина). Просто мечтая да се отдалеча и да ви се обадя

НИНА. Но днес е особен ден. . .

ЕМИЛ. Наистина.

НИНА. Поне за мен.

ЕМИЛ. Стана шумно.

НИНА. Никога не съм смятала, че ще ви видя. Вярвате ли ми?

ЕМИЛ. Но при какви обстоятелства!. . .

НИНА.Оставете това, обстоятелствата никога няма да бъдат както трябва. Кога сте видели добри обстоятелства? Обстоятелствата са винаги неблагоприятни. И все пак (поглежда го влюбено в упор) вие сте тук. Животът ми обикновено е празен откъм събития, но тази среща…

ЕМИЛ. Чудесна сте!

Прави стъпка към нея. Роза ги наблюдава слисано и сякаш се готви да вземе думата, но винаги се отказва, за да разбере какво би могло да стане нататък.Нина прави стъпка напред. Мълчание.

ЕМИЛ (най-после прекъсва паузата). Просто не разбирам.

НИНА. И вие ли за същото?

ЕМИЛ (усмихва се). И вие ли си помислихте?

НИНА. Колко по-лесно е по телефона?. . .

ЕМИЛ. Как естествено… почвахме.

НИНА. Знам началото на всеки разговор.

ЕМИЛ (изумено). На всичките!

НИНА. Познайте колко са?

ЕМИЛ. Никога.

НИНА (победоносно). Сто и петнайсет!

ЕМИЛ. Удивихте ме!

НИНА (победоносно). За сто и деветдесет дни!

ЕМИЛ. И аз си спомням по нещо.

НИНА. Без да ми казвате, знам за кой разговор става дума.

ЕМИЛ. Когато ме нарекохте „полъх.

НИНА.. След като ме нарекохте „прерия.

ЕМИЛ. И след като се получи изречението.

НИНА (щастлива). „Полъх над прерията. Мога да ви резюмирам целия разговор. (Събира ръце под лицето си.) Вие ме нарекохте ПРЕРИЯ. Тогава ви казах, че навярно става дума за неподвижност, за пустиня, и отначало измислих „повей, тогава ви нарекох „повей, но го смених с „полъх, казах ви, че сте полъх над моята прерия.

ЕМИЛ. Аз пък помня, когато ми прочетохте дванайсет страници отУолт Уитман.

НИНА. Петнайсет!

ЕМИЛ. Казахте дванайсет.

НИНА (весела, щастлива). Излъгах ви!. . .

ЕМИЛ (весело). Знам.

НИНА. За да помислите, че ще ви чета по-малко.

ЕМИЛ (весело). Разбрах.

НИНА. А вие ми четохте „Дамата с кученцето.

ЕМИЛ (уж смутено). И това ли направих?

НИНА. Точно като го гледах по телевизията!

ЕМИЛ. Аз съм хитрец!

НИНА. И ааз… Помните ли, когато помирисах карамфилите?

ЕМИЛ (въодушевено). И ме накарахте да усетя аромата по жицата!...

НИНА. И вие усетихте!

ЕМИЛ. Заклевам се!

НИНА (много живо). И пожелах да отгатнете броя им.

ЕМИЛ. И казах седем!

НИНА. И се съгласих.

ЕМИЛ (лшого щастлив). Да!

НИНА. А бяха осем!

ЕМИЛ. Защо така?

НИНА. Защото не съм конвенционална.

ЕМИЛ. И ме излъгахте за първи път!

НИНА. А втория?

ЕМИЛ. Когато ми казахте, че не знаете къде живеете.

НИНА (уплашено). Вие искахте да ме видите!

ЕМИЛ. „Дамата с кученцето, а вие гледахте телевизията.

НИНА. Но и вие четохте в синхрон! Интерпретацията ви ми хареса повече от филма.

ЕМИЛ. Колко хубаво си живеехме!

НИНА (замечтано). Беше чудесно.

ЕМИЛ. И все пак позволете ми… от време навреме… да ви се обаждам.

НИНА (сякаш не чува). А помните ли, когато преминахте изведнъж на ти?

ЕМИЛ. Не ми напомняйте за този мрачен ден.

НИНА. Защо, на мен ми допадна.

ЕМИЛ. Но не приехте.

НИНА. Скрупули.

ЕМИЛ. Струва ми се, че това запази отношенията ни свежи. Прашецът им не падна.

НИНА (с готовност да се пошегува). Дума, която ви забавлява.

ЕМИЛ (съкрушено). А!… Споменавам ли я често?

НИНА. Досега – три пъти.

ЕМИЛ (отчаяно). При вашата нетърпимост към тривиалното!. . .

НИНА. Без тривиалното не може.

ЕМИЛ. Обичате да сте мила към партньора си.

НИНА. Едва сега ви чувствувам като истински партньор.

РОЗА. Говорете си. Каква глупачка съм била. (Към него.) А ти защо не си казал, че можеш да бъдеш мил?

НИНА (на Емил). Гледах филма, а от слушалката долиташе гласът ви!

ЕМИЛ. Наистина?

НИНА. И вие разбрахте!… Вие нарочно…

Емил се смее, смее се и тя.

ЕМИЛ. И никога не съм мислил, че ще ми помогне не друго, а киното.

НИНА. Съчетано с Чехов, в същност Чехов.

ЕМИЛ. Който е в състояние да те направи тъжен и щастлив, но човек така и не знае понякога тъжен ли е, или е щастлив. Понякога щастието може да се превърне в обида. Вие чувствувала ли сте се обидена от обстоятелството, че в даден момент сте щастлива?

НИНА. И какво правите? Вече потегляте по магическата пътека?

ЕМИЛ (сякаш се извинява). Просто по навик.

НИНА. Готова съм, мили мой, готова съм да възприема както вълшебството, така и истината за екзотика; да повярвам, че щастието е в тъгата, да се промъкна в упойващата дъхава градина на думите!

ЕМИЛ. Единственото, което мога да ти дам.

НИНА (внезапно към Роза). Вие ме изненадахте.

РОЗА (трепва). Какво?

НИНА. Началните ви реакции бяха по-човешки, с устрем да спасите нещо, което ви принадлежи.

РОЗА. Пак не разбрах.

НИНА. Много бързо се предадохте.

РОЗА. Той знае всичко.

НИНА. Отричайте!

РОЗА. Страхувам се от подробностите.

ЕМИЛ. Хайде, Роза, казахме си урока.

Дава признаци, че ще си тръгва.

РОЗА. Къде?

ЕМИЛ. Да се приберем в нашия двустаен затвор.

РОЗА (учудено). Как?… Ти… С мен ли?

ЕМИЛ. Друг изход не виждам.

НИНА. Вие бягате?

ЕМИЛ. Ще ви се обадя веднага.

НИНА (с болка). Моля ви!

РОЗА. Какво искате?

НИНА (към Емил). Още малко.

ЕМИЛ. Сигурна ли сте?

НИНА (пристъпва към него). Още малко!

Емил се спуща и хваща ръката ѝ. Роза вдига стола и удря с него пода. Емил и Нина се стъписват.

РОЗА. Какво искате от мен?

ЕМИЛ. Ти ли чупиш столове?

РОЗА. Щяхме да тръгваме!

ЕМИЛ. Това беше отдавна.

РОЗА. Какво?

ЕМИЛ (въздъхва и започва да шари наоколо). Как да ти обясня,как да ти го кажа, да ме разбереш най-после. . .

РОЗА. Преди секунда ме покани да тръгваме.

ЕМИЛ. Роза, каква секунда, не видя ли какво стана?

РОЗА. Ти го предизвика! Ти грабна ръката й!

ЕМИЛ (по неочакван начин, към Нина). В същност никой нищо незнае, нищо не се знае и нищо не е важно. Стоял съм на мостче въвВенеция и съм си казвал: това ли е важно? На Шанзелизе отновосъм се питал: може би това? През вратата на малка гръцка кръчмичка духаше направо от морето и нещата, които ме заобикаляха,бяха по-прости от най-простите представи, но тъкмо затова пъкприличаха на магически и се запитах: това много важно ли е?Сега мога да потвърдя, че нищо не е важно, нищо на този свят не еважно. Разбрахте ли ме?

НИНА. Не, и затова обичам да ви слушам.

ЕМИЛ. И отново на Ви.

Нина и Емил се смеят.

НИНА (внезапно към Роза). Държите се превъзходно и ви благодаря.

РОЗА. Просто съм занемяла.

ЕМИЛ (не обръща внимание на Роза). На няколко пъти се изкушавах да ви разкажа за Винисиусди Мораис… Бразилски поет и композитор, баща на боса-новата. Ето един текст на негова песен:

Има дни – седя,

и си мисля за живота,

и повярвайте,

не виждам изход.

Как става така, как да го разбера

едва допели,

започваме да умираме;

след пристигането

все идва заминаването,

защото няма нищо

без раздяла.

Какво знам аз, какво знам аз –

животът е една голяма илюзия.

Какво знам аз, какво знам аз –

знам единствено,

че само той има право.

Пауза.

НИНА. Вие ме обсаждате отвсякъде, не ми давате възможност за отстъпление.

ЕМИЛ. Искам да споделям с вас всичко, което ми е направило впечатление, към това се стремя, това единствено ме вълнува сега

РОЗА. А така!.

ЕМИЛ. В поведението ти наистина няма логика. Държиш се или смешно, или трагично, което е същото, или пък с превъзходна ирония. Кажи какво искаш?

РОЗА (въздъхва). Не знам.

ЕМИЛ. С мен ли искаш да живееш или с него?

РОЗА. Нужни сте ми.

ЕМИЛ. И двамата?

РОЗА. Да.

ЕМИЛ. Сега пък друго. (Гледа я продължително.) Слушай, ще ме оставиш ли на мира?

РОЗА. Не мога.

ЕМИЛ (изтърсва го). И аз не мога без тази жена! Роза захлипва моментално. Емил я гледа как плаче.

ЕМИЛ. Ново двайсет! Нова реакция. (Хваща главата си.) Ще полудея!… Не мога да те понасям! (Роза плаче тихо.) Млъкни!… Хайде!… (Тръгва към изхода.)

РОЗА. Стой!

ЕМИЛ (спира). Отначало се самоубиваше, после плачеше, после започна да иронизираш, сега отново плач. Плачът гложди мъжа, разбери!

РОЗА. Обещай, че няма да говорите по телефона.

ЕМИЛ. Това няма да се случи.

РОЗА. Ще говорите, така ли?

ЕМИЛ. Защо не отидеш при другия?

РОЗА. Така ли искаш?

ЕМИЛ. Да.

РОЗА. Това ли предлагаш?

ЕМИЛ. Да!

РОЗА. И мислиш, че е лесно? (Пауза.) Грабвам си бохчата и тръгвам?

ЕМИЛ. Не го ли обичаш?

РОЗА. Обичам го.

ЕМИЛ. Тогава?

РОЗА. Така се отива при мъж! Така се грабва бохчата! Изобщо знаеш ли какво е мъжът? Знаеш ли какво сте мъжете? Вие стемерзавци. Тръгне ли към мъжа с багажа си, жената е загуоена. –мъжът веднага офейква.

ЕМИЛ. Защо дружиш с подобни?

РОЗА. Всички сте еднакви. Отидеш ли с бохча, бягат. Искат нещо едро.

ЕМИЛ. Боже мой! (Сяда и се хваща за главата.) Защо не казаотначало?

РОЗА. Да тръгваме.

ЕМИЛ (вдига глава). Имаш го!

РОЗА. Тук ми е неудобно.

ЕМИЛ. На мен още повече. (Става.) Да беше казала, да не усложняваме. Имаш го, утре го уреждаме.

РОЗА. Гледат ни!

ЕМИЛ (уморено). Да ти кажа правата, стана ми безразлично. Вземи го, бих ти дал и другото, ако приемаш таратайки, разбира се.

РОЗА. Защо, какво ѝ е?

ЕМИЛ (поглежда я презрително). Стана много директна. (Про-съсква.) Вземи я.

РОЗА. Трябва да ме разбереш. Аз съм жена, не мога да отида никъде без...

ЕМИЛ (прекъсва я). Добре, добре… друго?

РОЗА (към Нина). Едно кафе.

Нина трепва.

НИНА. Много ви моля да…

ЕМИЛ (уморено). Искам да си вървим.

РОЗА. След кафето.

Нина излиза.

ЕМИЛ. Но твоята искреност ми харесва. По-добре така, отколкото...

РОЗА (извиква). Разбери, той няма да ме приеме!

ЕМИЛ (гледа към изхода). Тихо.

РОЗА. Защо тихо? Какво тихо? За нея туй е дар от небето.

ЕМИЛ. Млъкни!

РОЗА. Ах тия смешни мъже!. . .

ЕМИЛ (възбудено). Тя е съвсем друг човек. Нашите отношения са особени.

РОЗА (смее се). Сега ще видиш кафето.

ЕМИЛ. Негодница!

РОЗА. Кафе, приготвено с цялото старание на жена, която си е отдъхнала.

ЕМИЛ. Не се докосвай до нея! Ние сме над тези неща. Ако продължаваш...

Прекъсва.

РОЗА. Какво? Какво ще стане?

ЕМИЛ. Остави ни на мира. При нас е нещо друго, ние сме „други хора.

РОЗА. Глупако, какво ще правиш с тази дъртачка?

ЕМИЛ (вдига ръка и извиква). Ще те ударя!

Нина се появява с подноса, в който има три чашки кафе. Застава неподвижна. Емил бавно смъква ръката си.

НИНА (с жизнени нотки в гласа). Турско кафе!

РОЗА. Идеално!

НИНА. Така сметнах.

РОЗА. За този турчин тук!...

НИНА. Почти без захар.

РОЗА. По едно време някъде имаше коняк.

ЕМИЛ. Роза!

РОЗА. Не, аз ставам простачка! Така е най-добре. Нина, и малко коняк?

НИНА (оставя чевръсто кафетата и изтичва). Чаша!

РОЗА (гледа след нея). Какво нещо сме жените, ей. Вари ни, печи ни, на Северния полюс ни прати, ще искаме да се женим.

Влиза Нина. Роза продължава, както е обърнала гръб на изхода и сякаш и към Нина.

Ето и чашката на Емил. (Налива коняк.) Аз бягам от него, той бяга към вас.

Емил пие кафе.

Новото! (Налива.) Романтичното! (Налива.) Екзотичното! (Налива.) То привлича, зове. (Взима своята чаша, сяда на стола и отпива, без да обръща внимание на другите.) В голяма авантюра се впущам, но де да видим… (Измъква обувката си и изтърсва нещо от нея.) На голяма експедиция потеглям. В джунглите. Там всеки мъж е животно, иска да те изяде. (Пие.) Съблича, консумира и те пуща да пасеш, не го интересува какво точно става с теб. Той е консуматор, ти си вещ. И вещо сменя вещите.

ЕМИЛ (весело, след като пие). Отново ми харесваш!…

РОЗА. Олекна ли ти?

НИНА. Бисквити?

РОЗА (на Нина). Много се движите, много се оживихте.

НИНА (с достойнство). Изглежда, казахте нещо за мен.

РОЗА. Да.

НИНА. За мен е лесно да се говори, аз съм лесна тема. И за белетристика съм лесна, и за пиеси. Принадлежа към ясно очертана категория, бих казала – армия, най-тихата армия на света.Помислихте, че ще ми е неудобно да говоря за това, но се лъжете. Ако щете вярвайте, но този следобед е много богат за мен. Не в, този, смисъл. (Усмихва се.) Не защото съм с Емил. (Пие кафе.) Предстставете си донесохте ми забава. Вие сте очарователна, нюансирана, неизработена докрай, пълна с изненади – жена, от която в една и съща минута могат да бликнат и смях, и сълзи.

РОЗА. Пийнете си.

НИНА. Защо? Забавна съм и без коняк.

РОЗД. Страшна сте! Сега разбирам по какво е налапал.

НИНА. Реакциите ми са превъзходни, действията ми са осмислении може би ще ви разочаровам, но вашият мъж ме интригуваповече, отколкото предполагате.

РОЗА (подмята). Да де, обичате го.

НИНА. Как успяхте да го загубите...

РОЗА. Говорите като пред свършен факт.

НИНА (усмихва се). Чудесна сте! У вас са събрани няколко жени.

РОЗА. Кажете му! Затова искам и повечко мъже. Но този тук е мухльо.

НИНА. Знаете ли, че на мухльовците се дължат някои неща от живота.

РОЗА (загледана в чашата си). Хайде де.

ЕМИЛ. Вече ми харесваш.

РОЗА. Моят е голям мухльо. Може би съществува още един такъвпо света, де да знам къде, може би в Южна Америка, или в Дамаск…

ЕМИЛ (смее се). Защо пък в Дамаск?

РОЗА. Говоря к’вото ми хрумне.

НИНА. Май че сте щастлива.

РОЗА. Фиркана.

НИНА. Голям ден в живота ми. Да ви кажа правата, ако съм сигурна, че можете да бъдете винаги забавна… Щях да кажа глупост.

ЕМИЛ. Би я предпочела?

НИНА. Разбира се.

РОЗА. Пред него?

НИНА. Нищо не може да замени другарството между жени.

РОЗА. Да знаете колко сте права! Мъжете са бедствие, не могат и да те забавляват, у тях всичко е егоизъм.

ЕМИЛ. Да де, затова ми измъкна жилището и колата.

РОЗА. Глей сега, глей к’во дума!… Винаги ще ти прекъснат хубавия разговор. Виж сега, за к’во говорим, а той к’во говори.

Емил и Нина се смеят.

Ние говорим за възвишени неща, а той веднага – за коли. На мъжете им дай или коли, или апартаменти. Друга тема нямат.

НИНА (докато Емил хваща нежно ръката и). И за мачове.

ЕМИЛ (изведнъж). Откъде знаете? (Еледа Нина остро.) Голяма ерудиция вадите!

РОЗА. А сега! Ревнуваме.

НИНА. Моля ви се, чета вестници.

ЕМИЛ (отпуща се). Така може.

РОЗА. Ама сте хитри, а? И двамата!

НИНА (пийва). Защо бе, Роза?

РОЗА. Присламчихте се един към друг. Уж телефон, уж само по телефона, пък то – ръцете ви като невестулки.

ЕМИЛ. Роза!

РОЗА. Полъх над прерията!

ЕМИЛ. Мисля, че… вече. . .

РОЗА. Си… си се откупил, така ли? Свободен!… Ама ти никак не си ме обичал, бе Емо, ти си знаел, че ти изневерявам и си траел като последен подлец, без да дигнеш скандал. Това не мога и не мога ди ти простя; в туй няма нищо човешко; какъвто и полъх да станеш, над каквито и прерии да духаш, не съм доволна от теб, мъчно ми е, просто ми се плаче!…

ЕМИЛ. Добре е да не ставаме отново сериозни.

НИНА. Ще бъде жестоко. При това вече сте ми симпатична.

РОЗА (изправя се рязко и извисява глас). Не може така!

ЕМИЛ. Роза!

РОЗА. Откупи се! С едно никакво двустайно и една абсолютно никаква кола. (Заплаква.) Мъчно ми е. За теб! Толкоз евтино се откупи!

НИНА (с укор към Емил). И на мен ми стана мъчно за нея! Вие нямате пра. . .

ЕМИЛ. Нина, това са етюди. Сега като нищо ще ми измъкне нещо друго.

РОЗА (вика). Ще измъкна ли? А, значи аз измъквам! Виж го ти – измъква се, излита, а после аз измъквам не знам си що, аз правя етюди. Хубави етюди!… Питай сърцето ми. Етюдите изникват оттук (сочи гърдите си), от дълбочина, от наслоената мъка.

НИНА. Млъкнете!

РОЗА. А! (Учудено.) На вас пък какво ви… стана?

НИНА (с искреност, на която не може да се възрази). Стана тъжно, нещата изгубиха забавната си шеговитост.

ЕМИЛ. Нина!

НИНА. Чувствувам се злодеец. (Вика.) Аз ограбих тази жена!

ЕМИЛ. Нина, моля ви. (На Роза.) Ако не прекъснеш с театъра, ще направя нещо лошо!

Роза отново захлипва. Заплаква и Нина. Двете жени се присламчват една към друга.

НИНА (към Емил). Моля ви!

ЕМИЛ (изненадан). Какво?

НИНА. Идете си!

РОЗА (на Емил). Махни се!

НИНА (изведнъж и към Роза). И вие! Моля ви!

ЕМИЛ (сякаш не обръща внимание на Нина, към Роза). Добре, сладурче, какво искаш още?

РОЗА. Вече нищо. (Трие сълзите си.) Ти си палач!

ЕМИЛ (ядосано). Ще се махнеш ли най-после от пътя ми?

РОЗА. Знаеш ли какво искаш от мен? На теб ясно ли ти е какво е животът? Животът на една жена! Къде ме пращаш? Да не мислиш, че ме пращаш на курорт? Ти знаеш ли какво е сама жена в живота?

ЕМИЛ (вика). Дадох ти имуществото си!… Ще живея под наем. Малко ли ти е?

РОЗА. Палач!…

ЕМИЛ. Роза!...

РОЗА (някак кротко). Тя нали има апартамент и свобода!

ЕМИЛ. В нейните работи не се меси.

РОЗА. Питай я колко ѝ е добре.

ЕМИЛ (изтърсва го). Но ти си по-млада, имаш любовник. (Обръща се към Нина.) Извинете.

НИНА. Нищо, днес е ден на истини.

ЕМИЛ. Бих казал – на етюди! (Поглежда злобно Роза.)

РОЗА. Не ме пронизвай с погледи и не ме утешавай с любовници. Знаеш какво е любовникът! Нищо, фикция, човек, готов да се изпари. Какво ми завиждаш за любовниците, не разбирам защо ми завиждаш. Докато вие имате всичко, аз съм като опустошена.

ЕМИЛ. Роза, да се разберем, щом излезем оттук, вече няма да пристъпя този праг.

РОЗА (ужасено). И отново телефонът?

ЕМИЛ и НИНА. Да!

РОЗА. Боже, луди хора!

ЕМИЛ. Не ни давай акъл.

РОЗА (примирено). Пък, де да знаеш, може да е по-добре. Чиста работа. Няма нищо по-красиво от красивите изречения. Можеш да си нарисуваш всякакъв свят, какъвто искаш живот; вместо на земята, можеш да заживееш в гнездото на птица, в клоните на топола. Вие затрихте всичко, дори живота! (Замисля се.) Но тогава защо ти е свободата?

ЕМИЛ. За всеки случай.

РОЗА. Държиш за нея, викаш.

ЕМИЛ. Много.

РОЗА. Мисля, че ти подсказах нещо.

ЕМИЛ. Разбрах, но не знам колко?

РОЗА. Четири.

ЕМИЛ (просъсква). Жалко дамско човече!

РОЗА (въздъхва). Поставяш ме в нови, неудобни ситуации.

ЕМИЛ. Давам ти всичко от книжката!

РОЗА. Искам четири!

ЕМИЛ. Знаеш, че нямам четири, имам три.

РОЗА. Ще почакам да спечелиш.

ЕМИЛ (искрено). Това ще бъде равно на гилотина! (Изведнъж.) Хайде да се прибираме! (Слага ръка върху Роза и се обръща към Нина.) Ще ви се обадя.

Емил повежда Роза.

НИНА (внезапно). Чакайте!

Двамата спират учудени. Нина излиза и се връща. В ръцете ѝ –пачка банкноти. Пъха я в ръцете на Роза.

НИНА. Ще ги вземете ли?

РОЗА. Нямам друг изход! (Заплаква и тръгва навън.) Изнудва-чи!. . .

ЕМИЛ (изненадан, объркан). Нина, вие луда ли сте?

НИНА (със спокойния си тон на мъдрата жена). Защо да говорим сега за пари, щом хиляда лева оправят съдбата ви.

ЕМИЛ. Как можахте! Това е мой личен въпрос.

НИНА. Да не говорим повече.

ЕМИЛ (слисано). Не я познавате… Тя може…

РОЗА (злобно). Какво може? Какво мога аз? Да ви излъжа ли? (Връща парите на домакинята.)

НИНА. Не.

Нина хуква с пачката към излязлата навън Роза. Връща се без парите.

ЕМИЛ. Нина, вие сглупихте. (Гледа ту към нея, ту към вратата. Извиква.) Роза!… Роза!. . .

(Излиза да върне Роза. Появява се. Сам. Тихо.) Тя може да ни метне и двамата. (Пак гледа към изхода и отново излиза да я търси.)

Нина стои спокойно изправена. Минава твърде много време. Емил се връща. Нина се обръща с гръб към него.

НИНА. Мисля, че ще бъде най-добре, ако се разотидем. И ако искате да знаете, нещо в съзнанието ми просветна, нещо ми се изяснява.

Емил бавно тръгва към нея. Приближава се, бавно вдига ръка, бавно погалва два пъти косата ѝ. Отдалечава се, но спира.

ЕМИЛ. Как да ти го кажа, миличка… По-късно, като помислиш, не може да не разбереш, че нещо искрено припламна. (Бързо излиза.)

Нина продължава да стои неподвижна и замислена, леко се усмихва, с леки движения на щастлив човек се раздвижва и тръгва към магниторадиотехникагпа на своя домашен уют. Натиска бутона на касетофона. Музика, може би Моцарт, може би Брамс, все ще е някой от тия разбойници. Но това сякаш не задоволява домакинята. Тя се навежда и търси нова касетка. Намира. Прекъсва досегашния запис, измъква касетката и я заменя с новата. Аха, ясно, тук има ритъм–нежен, сладък, плавен. А какво прави Нина? Танцува ли? Какво е туй почти незабележимо поклащане на тялото. Не, не се лъжем, понесена от музиката, героинята на нашата повест тръгва към масата и подчинена на ритъма, започва да обира сервиза. Пак се усмихва, пийва малко коняк и продължава да шета. Но всичко туй трябва да се направи внимателно, да не поевтинее.

Звъни се. Този път на входа. Нина бърза, едва не изтървава чашите, чуди се какво да прави с товара в ръцете си, тръгва с него към входа. Връща се, придружена от Непознатият.

НИНА (оглежда го). Какво казахте?

НЕПОЗНАТИЯТ. По-скоро измънках.

НИНА. Какво измънкахте?

НЕПОЗНАТИЯТ. Извинението си.

НИНА (наивно, сладко, щастливо, все още с чашите в ръце). За какво се извинявате?

НЕПОЗНАТИЯТ. За нахлуването си, просто се врязах.

НИНА (с нежна еуфоричност). Че лошо ли е? Кой сте вие?

НЕПОЗНАТИЯТ. Там е работата… Непрекъснато се мъчите да изтървете чашите.

НИНА. Имах гости.

НЕПОЗНАТИЯТ. Добре де, какво ви пречи да оставите чашите някъде?

НИНА (усмихва се). Ами да! (Излиза.)

Гостът оглежда без особен интерес обстановката. Нина се връща. Изключва касетофона.

НЕПОЗНАТИЯТ. Защо изключихте?

НИНА (прави хумор). Аз ли?

НЕПОЗНАТИЯТ. Музиката.

НИНА. Доколкото знам, непознатите не обичат музика.

НЕПОЗНАТИЯТ. Допуснете, че не съм непознат. Защо не сипредставите, че съм ваш добър познат, защо не предположите, чесъм вашата трезва мисъл например?

НИНА. Е-е-е, ама знаете ли как не сте ми необходим сега?

НЕПОЗНАТИЯТ. Добре де – вашият разум!

НИНА. Никак, хич! (Сеща се, че говори глупости.) Извинете.

НЕПОЗНАТИЯТ. Вие извинете.

НИНА. Интересно защо не се уплаших.

НЕПОЗНАТИЯТ. Това ме радва.

НИНА. Спокойна ли съм?

НЕПОЗНАТИЯТ. По-скоро–щастлива.

НИНА. Как да ви наричам?

НЕПОЗНАТИЯТ (в нейния тон). Тук ме затруднихте.

НИНА. А сигурен ли сте, че идвате при мен?

НЕПОЗНАТИЯТ. Абсолютно.

НИНА. Днес имам богат ден.

НЕПОЗНАТИЯТ. Така ли?

НИНА. Пълен!… Но туй не е за разговор с непознати.

НЕПОЗНАТИЯТ. Има си хас.

НИНА. Щастлива съм!… Коняк?

НЕПОЗНАТИЯТ. Като нищо!

Нина излиза и се връща с нови чаши.

НИНА. Винаги ми се е струвало, че непознатите произлизат от тъмната представа за мистерията и че нямат маниери, че са груби. Дойде някой непознат, да речем, да ни подкани да чистим снега. Влиза – кара се, влязохте вие… казвате – има си хас.

НЕПОЗНАТИЯТ. Ще се кара, разбира се. Не чистите снега, превръща се в лед, подхлъзвате се, падате, после какво да ви правим такива паднали и счупени, как да ви събираме, къде да ви слагаме?

НИНА (взира се в него с интерес). А вие?

НЕПОЗНАТИЯТ. Какво?

НИНА. Все още ли сте сигурен, че идвате при мен?

НЕПОЗНАТИЯТ. Вижте какво, ако мислите, че съм сторил нещо определено грубо, кажете ми направо и ще си изляза. Трябва да знаете, че ми трябва много малко,за да си отида. Ако ви смущавам, мога веднага…

НИНА. Имам само коняк.

НЕПОЗНАТИЯТ. А аз язва.

НИНА. Ужас! Ракия нямам.

НЕПОЗНАТИЯТ. Но ще пийна коняк, трябва да погълна нещо.

НИНА. Това е друго. Имахте вид на прекалено измислен.

НЕПОЗНАТИЯТ. Моля?

НИНА. Приличате ми на показен, на персоната, която оправя нещата в края на пиесата.

НЕПОЗНАТИЯТ. Радвам се, че ви харесвам.

НИНА. Да пием!

НЕПОЗНАТИЯТ. Наздраве, другарко Монева!

НИНА. Знаете името ми?

НЕПОЗНАТИЯТ. Иначе как ще ви намеря.

НИНА. Вярно. Откъде го знаете?

НЕПОЗНАТИЯТ. На входа го пише.

НИНА. Така ли? Наздраве.

Пият.

НЕПОЗНАТИЯТ (оставя чашата). Бяха забавни, нали?

НИНА. Кои?

НЕПОЗНАТИЯТ. Емил и Роза. Музикален ефект.

НИНА (едва не подскача). Защо? Какво е станало? Откъде ги познавате? Станало ли е нещо?

НЕПОЗНАТИЯТ. Нищо не е станало. Само казах, че са забавни. Тия хора са ми забавни.

НИНА. Откъде знаете, че са идвали? Защо се интересувате?

НЕПОЗНАТИЯТ. Успокойте се.

НИНА. Спокойна съм, но вие ме обиждате. Това не ми харесва, че влизате и говорите за Емил.

НЕПОЗНАТИЯТ. Сигурна ли сте, че се казва Емил?

НИНА. А на вас сигурно ви се ще да не съм сигурна?

НЕПОЗНАТИЯТ. Де да знам вече какво искам аз. Ето станах винесимпатичен, намразвате ме.

НИНА. Е, успяхте да ме настроите срещу себе си. Признавам, че не ми стана приятно. Може би има нещо тревожно, но този човек е много скъп за мен… Как да кажа, този мъж не е нито минало, нито бъдеще, той е настоящето ми.

НЕПОЗНАТИЯТ. Тази картина не блести с особени качества.

НИНА. От известно време не ми харесва, но някога ми допадаше. Изглежда, че нещо в естетическите ми функции се е изменило.

НЕПОЗНАТИЯТ. Може би отскоро.

НИНА. Не знам, не мога да ви кажа… Защо ми говорите за Емил?

НЕПОЗНАТИЯТ. Аз нямам картини.

НИНА. Да не е станало нещо?

НЕПОЗНАТИЯТ. Какво да ви кажа, госпожо Монева, не знам как да започна. Впрочем моето доброжелателство е от квартален мащаб и наистина не мога да намеря подход. Нито мога да ви обясня кой съм.

НИНА. Но не сте дошъл да говорим за картината.

НЕПОЗНАТИЯТ. И искам да не ви заболи, разбирате ли, или пък съвсем малко.

НИНА. Може би сте дошъл да ми кажете, че Емил е мошеник?

НЕПОЗНАТИЯТ. Да ви кажа правата, помагате ми, вече ми поолеква… Но защо да допускаме подобни неща за един великолепен възрастен човек, почти вълшебник, който умее да съзижда огромни меки светове,а после поселва в тях не повече от двама души. Истинско разточителство – само двама души в обширен комфортен свят.

НИНА. Да-а, когато доброжелателят идва у дома ти и започва да говори за някого. ..

НЕПОЗНАТИЯТ. Олекна ми, ви казах. Да пием.

НИНА. Настоявам веднага да ми откриете защо се интересуватеот Емил.

НЕПОЗНАТИЯТ. Не само от него.

НИНА. И от мен, разбира се.

НЕПОЗНАТИЯТ. Роза, Роза!

НИНА, Аха, да. . .

НЕПОЗНАТИЯТ. Може би е Роза, може би не… Всеки случай не е цвете за мирисане.

НИНА. На мен ми се стори интересна. Пластичен характер, можеда те изуми с настроенията си.

НЕПОЗНАТИЯТ. И да те подведе.

НИНА. От нея ли се интересувате?

НЕПОЗНАТИЯТ. И от нея, просто да ви предупредя.

НИНА (сякаш на себе си). Твърдите, че сте моят разум, трезватанотка на моето аз.

Пауза.

(Повдига глава.) Какво точно искате да знаете?

НЕПОЗНАТИЯТ. Някои любопитни, ако щете – екзотични неща.

НИНА. И ако откажа да разговарям за тях?… (Рязка промяна на тона.) Впрочем какво се церемоня с вас, отказвам? Какво ще сторите?

НЕПОЗНАТИЯТ. Най-простото – ще си отида. (Тръгва си.)

НИНА. Представете си, че мога да се обидя.

Той си отива.

Някои разговори могат да обидят човека. Непознатият се отдалечава. Моля ви!

НЕПОЗНАТИЯТ (спира и се обръща). Смятам, че утре ще се почувствувате още по-обидена.

НИНА. Как?

НЕПОЗНАТИЯТ. Като изтеглите от банката хиляда лева и им ги дадете.

НИНА. Не, аз ги дадох сега, това беше неприятна подробност и предпочетох да я ликвидирам веднага.

НЕПОЗНАТИЯТ. А така! Вие пък за беля сте имала хиляда лева на разположение.

НИНА. Аз съм жена, която е припечелила нещо през живота си. Парите могат да ми осигурят някои емоции.

НЕПОЗНАТИЯТ. Сигурно.

НИНА. Тогава какво да ги правя? Да лежат в банката?… За кога, за кого? Кажете за кого?

НЕПОЗНАТИЯТ (съчувствува). Там е работата.

НИНА. Направих много екскурзии, сега се записах за Съединените щати, но какво от туй? – всичко е празнота, празна кутия с тъмнина… Неподвижно, празно – една празна празнота, без минало, без бъдеще.

НЕПОЗНАТИЯТ. А настояще?

НИНА. Нямаше.

НЕПОЗНАТИЯТ. Сега има.

НИНА. Да.

НЕПОЗНАТИЯТ. Сигурна сте.

НИНА. Да се пукнеш от смях, но сега има. Никога не съм вярвала, а излезе, че има. В даден момент отнякъде се пръква някакъв човек, разцъфтява и настоящето, звънват звънчета…

НЕПОЗНАТИЯТ (усмихва се). Над прерията повява.

НИНА (кима, с което дава да се разбере, че не е обидена от израза). Прерията заблестява, нахлува кислород, тревите потрепват, звънтят – има полъх! Значи известно ви е и за прерията?

НЕПОЗНАТИЯТ. Да знаете колко прерии се навъдиха в София!… Откога?

НИНА (гордо). Сто и деветдесет!

НЕПОЗНАТИЯТ. Дни!

НИНА. Аха!

НЕПОЗНАТИЯТ. А откога го обичате?

НИНА. От третия.

НЕПОЗНАТИЯТ (изненадан). Ден?

НИНА (усмихната). Месец!

НЕПОЗНАТИЯТ. Много ли?

НИНА. Пространствата на света са били пълни с животни, много животни, но животът е станал живот с появяването на човека. Разумът и духът са дали живот на планетата; рисунките по скалите, размисълът за огъня, за бога, за отрицанието на бога, първите думи на възклицание, на страст, първото любовно обяснение, вие как мислите?

НЕПОЗНАТИЯТ. Нима преди Емил пространството е било населено само с динозаври?

НИНА. Когато станете на шейсет, елате повторно при мен. Ако съм още на този свят, ще си поговорим отново.

НЕПОЗНАТИЯТ. Там е работата, Монева, че ще е интересно, ако си поговорим още сега.

НИНА. И да превърнете живота ми отново в пустиня?

НЕПОЗНАТИЯТ. Представете си, че преди сто и деветдесет дни разговорът ви не се е родил поради случайно преплитане на жицата, а нарочно.

НИНА. Не мога да си представя.

НЕПОЗНАТИЯТ. Допуснете, че за вас са били събирани сведения предварително, проучвали са ви и в даден момент са ви атакували.

НИНА. Не мога да си представя.

НЕПОЗНАТИЯТ. Ловецът се обажда, разговаряте, минават няколко дни, вие вече сте наречена „прерия“, а след още няколко дни вече сте го нарекли „полъх… Прерията си има вече своя полъх.

НИНА. Че лошо ли е?

НЕПОЗНАТИЯТ. Говорите, говорите, говорите…

НИНА. Това са хубави неща.

НЕПОЗНАТИЯТ. Дните идват и си отиват, а вие говорите.

НИНА. Чудесно!

НЕПОЗНАТИЯТ. Ослепявате за живота край вас.

НИНА. Прекрасно.

НЕПОЗНАТИЯТ. Хлътвате.

НИНА. Необходимост.

НЕПОЗНАТИЯТ. И един ден (наблюдава я) след шестия месец (наблюдава я) обикновено тогава (пауза) една жена звъни на входа, влиза у дома ви и ви пита какво търси вашият телефонен номер в бележника на съпруга ѝ.

НИНА. Хубаво!

НЕПОЗНАТИЯТ. Хубаво! Че какво му е хубавото?

НИНА. Не е празно.

НЕПОЗНАТИЯТ. Вдига скандал! (Пауза.) Карате се. Тя ви обвинява.

НИНА. Лошо ли е да те обвиняват?

НЕПОЗНАТИЯТ (високо). В това, че сте обсебила съпруга!

НИНА. Какво по-хубаво на тази възраст?

НЕПОЗНАТИЯТ (сякаш губи чувството си за превъзходство). Тогава звъни телефонът! (Пауза.) Вместо вас тя вдига слушалката. (Пауза.) Разбира се – това е мъжът ѝ. Тя го заплашва… Казва, че ще скочи на тротоара, вика го да дойде за очна ставка, той идва, започва театърът, етюдите се изреждат… (Пауза.) До кулминацията.

НИНА. Голяма работа!

НЕПОЗНАТИЯТ. А малка ли е? Това са хиляда лева!

НИНА. Но се превръщат в прерия.

НЕПОЗНАТИЯТ (с леко злорадство). Много прерии обаче!

НИНА. Е, това е малко досадно.

НЕПОЗНАТИЯТ (кипва). Абе вие разбирате ли, че сте жертва на мошеници? Така преживяват те, по хиляда лева от всяка прерия, от- всяка наивна дама!

НИНА. Говорите твърде високо.

НЕПОЗНАТИЯТ. Искам да ви внуша, да ви набия в главата!. . .

НИНА. И да ме спасите!

НЕПОЗНАТИЯТ (вика). Да.

НИНА. Вие се мамите.

НЕПОЗНАТИЯТ (изумено). Какво?

НИНА. Той не може да бъде такъв. Впрочем може да бъде какъвто си ще, но ме обича!

НЕПОЗНАТИЯТ. Вас?

НИНА. Не забравяйте маниерите.

НЕПОЗНАТИЯТ. Не забравяйте, че сте жертва!

НИНА. Знам, че съм жертва, това го знам добре, но на кого?

НЕПОЗНАТИЯТ. На така наречения Емил!

НИНА (с полуусмивка). Лъжете се. Изобщо, вие се лъжете много, повече отколкото допускате… И не мислете, че сте спасителят в ръжта. Този Емил, така нареченият, ми е необходим и вие напразно се втурвате да го махнете. Какво ще ми дадете срещу него? Кажете де?... Знаете ли какво бях преди него? Отрепка! Нищо! Влачех се с една единствена рокля по улиците, а от огледалото ме поглеждаше стара, предала се вече жена.

НЕПОЗНАТИЯТ. Добре де, бяхте ли сигурна, че ще се видите?

НИНА. Бях сигурна, че няма да се видим. Достатъчно съм умна за това.

НЕПОЗНАТИЯТ. Тогава защо се соанирахте, за кого?

НИНА. За себе си! За кого! Нали е неприлично да говориш красиви неща с мъж, който говори красиво, а в същност да си повлекана, една потна, раздърпана бивша лъвица във воняща прашна бърлога… Разберете, ние си имаме зала.

НЕПОЗНАТИЯТ. Каква зала?

НИНА. Наша, уредена по наш вкус, с наши книги, наши картини,наша музика. В тази зала има всичко, там е и прерията, небето, там текат потоци, шумят морета, в моретата се оглеждат звездите.

НЕПОЗНАТИЯТ. Трамваи има ли?

Нина рухва изведнъж, започва да плаче сърцераздирателно и сякаш освобождава мъката си.

НЕПОЗНАТИЯТ (прегръща я и тя охотно приема прегръдките му). Извинете, искам да ме извините!

Нина плаче.

Много!

Нов пристъп на плач.

Постъпих глупашки.

Нина свлича лице на рамото му и плаче.

Простете, Монева, аз съм само обикновен фантом на мисълта ви.

НИНА (вече хлипа). Нямате си представа колко сте жестоки вие, младите. Премахваме класовия антагонизъм, но как да се справим с жестокото нещо – младостта? Най-безсърдечното нещо на света! (Бърше сълзите си, мъчи се да се успокои.) А той, така нареченият Емил, знае всичко: може да бъде и млад, и стар, може да ти създаде отделна зала, която няма нищо общо с всекидневието.

НЕПОЗНАТИЯТ. Разбрах.

НИНА. Не разбирате. Само ме щадите. А аз разбирам и вас, и себе си,и всички като мене. Него и да го разбирам, това не е важно. Той е толкоз самостоятелен и красив случай в живота. Той е дар. Без него какво? Нищо. Хиляда лева! Според вас – много? Нищо! Какво му плащаме? Това е върховен занаят, малко хора го умеят, а друг като него едва ли. Представете си, ако днес трябва да се обади на седем жени, всяка една с отделни привички,отделна култура, особености и слабости. Боже мой, това не е мъж, а океан!

Да не говорим за интелекта му. Интелекти много!… Но такава искреност! Кой може да ти даде подобна искреност,къде щея намериш? А той ти я дава, длъжен е, понеже е професионалист. Ако не работи добре, ще умре от глад. Повярвайте, ухажвали са ме и други мъже, но и най-влюбеният не е бил толкоз искрен. (Гледа мократа кърпичка.) Искате да се откажа от този красив свят, от този обаятелен ловец, който скита по прерията и си подсвирква, а животните не бягат от него. Но как да ви го обясня, не можете да разберете и отново ще твърдите, че става дума за мошеничество. А има жени, които биха били доволни от брак с мъж, който я бие всеки ден. Защото е по-добре от нищото. Знаете ли какво е това – нищо?… Хиляда лева! Тези пари не му плащат нищо… (Спокойно.) Знам, че приживявам крах. Това е една от неизбежностите на живота, ще посрещна и нея, какво ми остава.

Телефонът. Нина се спуща и грабва слушалката.

НИНА. Да! Да, мили! (Поглежда Непознатият.) Един момент, да затворя прозореца! (На Непознатият.) Извинете много! (Гледа го умолително.)

НЕПОЗНАТИЯТ (слага ръка пред устата си и тръгва на пръсти).Довиждане.

НИНА (върви след него и шепти като него). Довиждане. (Из-провожда го до вратата и се връща, грабва слушалката.) Мили мой!

ЕМИЛ (чуваме съвсем ясно гласа му). За първи път ме наричаш мили.

НИНА. А ти ми говориш на ти!

ЕМИЛ. Нещата зреят.

НИНА. От само себе си.

ЕМИЛ. Както трябва да бъде.

НИНА. Мили, добре ли си?

ЕМИЛ. Не.

НИНА (трепва). Какво ти е?

ЕМИЛ. Уитман, мила! Този проклетник Уолт Уитман ме разнежиотново! Искаш ли да ти прочета една поема?

НИНА (възторжено). Да, да, да!

ЕМИЛ. Приготви се да слушаш.

НИНА (извън себе си). Ти си велик!

ЕМИЛ. Какво каза?

НИНА (съвсем възторжено, рязко обърната към публиката, с вдигнати нагоре и встрани ръце, едната от които стиска слушалката). Единствен и величествен!… Вълшебник, който създава огромни меки светове с по двама души, разточителство!… Говори, мили, няма по-велико нещо от думите! (Заплаква.)

Завеса

2 Театрална библиотека, бр. 10, 1981 г.


За вариантите му – и други… http://bit.ly/Ltcf0n
 
борис
априлов

ТРАВЕРСТАУН

недовършен роман

/1985, Созопол/

1.

Нисък крив човек се приближи с куцукане към гемията, огледа я набързо отвън, натисна с пръст обшивката и остави на сандъка цяла кофа с боя.

– Зангадор!

Преди да извика още веднъж, куцукащият заобиколи старата бракма и я проучи отвсякъде. Вдигна клечка от пясъка, този път натисна с нея – страхуваше се, че дъските са наядени от червеи, Подритна едната, после втората подпора, сякаш се усъмни в надежността им. Две насмолени траверси подпираха „Св. Пантелеймон“ като патерици и го държаха изправен върху сухата грешна земя.

– Зангадор!

Нещо в търбуха на гемията изръмжа, на палубата излезе червенокос герой с брезентов панталон и полузатворени очи. Той се показа само с едната си половина, другата му половина май все още спеше на койката.

– Ето!

– Какво?

– Боядисай я най–после, не виждаш ли – гние. Боядисай я отвън и отвътре, кубрика кой знае на какво прилича.

– Добре, бай Артин, ще боядисам. – Закопча едно копче от панталона без да има защо. – Ще боядисам само да не ти счупя добрината, но кажи за кога? Знаеш, че заминавам.

– Дъската гние, разбираш ли?

– Готово, няма да се караме, макар че заминавам.

– Заминаваш! Десет години заминаваш! Удари му една четка, пък замини!

– Други ден се качвам на шведския и няма да ме видиш. Нито ти, нито другите… Но ще боядисам, обещавам да боядисам „светеца“. Тази четка хубава ли е?

– Хубава,

– Боята ще стигне ли?

– Колкото стигне. – Бай Артин погледна в кофата, дългият му нос се удължи още повече, сякаш искаше да прецени с него, но махна с ръка. – Ще взема още от корабите. Боядисай си къщата, Зангадоре, грехота е.

На бай Артин му се искаше да повиши тон, дори да се скара, но това не му се отдаде, беше добряк, не можеше да повишава тон. Само успя да тръгне рязко и от туй закуцука по–видимо.

Зангадора приседна и се загледа в кофата, после премести поглед върху четката, почеса се, опипа наболата си брада и отново се загледа в боята. Върху кирливата пясъчна ивица, към гемията, без да се пени, внимателно се плъзгаше помията на морето. Кротко се поклащаше счупено крило, окото на мъртвия гларус беше помръкнало. Зангадора прецени, че в момента няма повече от десет часът и се върна обратно на изтърбушения си дюшек. Шумовете не дразнеха стоманената му нервна система, свирките и пухтенето на маневрените локомотиви го приспиваха, а параходните сирени бяха славеите на живота му.

– Зангадор!

Сега пък кой.

– Дойдох да те питам за „Димитър”. Ще я бутат ли на вода, няма ли да я бутат?… Полегнала е там и не мърда. Уж щяха да я бутат, а не я бутат.

– Ще я бутат.

– Отде знаеш?

– Виждаш, не е още за бракуване.

– Вече трета година е на сухо. Вратата е изкъртена.

– Да беше само вратата.

– Смятам да се нанеса.

Зангадора обичаше да минава за мъж, който не се изненадва, но сега се взря в мътните очи на Моти. В случая не ставаше въпрос за обикновена изненада. Кой дявол беше пуснал мухата в кръглата глава на този здравеняк да зареже хотела на баща си, да задраска величествената си слава на американски моряк, за да се пресели на „борсата”?

– Пък ако ме изгонят – да ме изгонят.

– Прави квото щеш. На мен ми предстои пътуване.

– Нататък ли?

– Татък.

– В „Димитър” спи ли някой?

– Чат–пат.

Зангадора забеляза, че Моти не е някогашният Моти – стори му се овехтял и подритнат, а сандалите му – направо трагедия.

Туй беше вече истинска новина и се равняваше на сензация, след такова сътресение квартирантът на „Св. Пантелеймон” надали можеше да си доспи като хората. Той награби кърпата, тържествено нагази в морето, огледа по навик отсрещните очертания на Залива, хвърли поглед и наляво – да не би някой параход снощи да се е промушил в пристанището без негово знание – изплакна лицето си, зададе си въпроса сега ли да се обръсне или привечер, на което си отговори: привечер, и още по–тържествено се покачи обратно на палубата. Там се избърса, мерна за миг квартала си и изрече:

– Хубаво! Животът е хубав! Където и да погледнеш – хубаво! Какво не ви харесва от живота бе, маймуни? Погледнете колко е хубаво!…

Нито една цигара обаче.

За всеки случай Зангадора се озърна, когато нахлузваше фланелката потърси повторно, напразно – пукнат фас. Оправи якичката, тя закри част от могъщия му бронзов врат. Пак се озърна – нищо, само въпросният гол дюшек и някои дребулии на много мизерно равнище. Обу се на палубата, старателно лъсна тежките си зимни обуща, а те никак, ама никак не подхождаха на лятната му униформа. Гладен, жаден, светът можеше да се продъни, но обущата на Зангадора бяха винаги лъснати и на всяка цена лустросани.

Беше началото на юни, шапката стоеше още на главата му, велика шапка от норвежкия търговски флот, и щеше да слезе от главата му на 22 юни, началото на астрономическото лято. Така твърдеше наляво и дясно Зангадора, в туй искаше да увери аудиторията, но почти никой не му вярваше, квартирантът на „Св. Пантелеймон” си нямаше и представа от дати, както не му вярваха, например, че ще замине за Хавайските острови; тази песен той подхващаше всяка пролет и есен – казват, тогава побеснявала скитническата кръв на скитниците,

– Пак ли си тук? – учуди се Зангадора. Момчето стоеше търпеливо до сандъка с боята и четката, в ученическата си куртка: бледо, грозновато. Знаеше, че не е на мястото си в туй блато от парцали и отчаяние, но стърчеше до гемията и чакаше. – Не разбирам какво искаш от мен. Баща ти знае ли, че си тук?

– Няма значение.

– И какво?

– Нищо,

– Дошъл си да ме гледаш. Виж ме, позяпай ме, след няколко дни заминавам. – Смущението на момчето се разсейваше за сметка на възхищението. – Как се казваш, все забравям да те питам.

– Борис*.

– Нали продаваш цигари в оная будка?

Момчето кимна.

– Пушиш ли?

– Не.

– Умирам за една цигара, за фас, за нещо, което произвежда дим. Разбра ли? Друг път като идваш насам ще носиш една цигара.

Момчето го изчака да слезе по стълбичкзта и го разгледа, от обущата до шапката. Тръгна след него. Отдалеч се радваше на походката му. Зангадора крачеше из квартала бавно, видимо нехайно и винаги отвръщаше с удоволствие на поздравите. Когато някой най–после му поднесе пакета си, Зангадора дълго избира най–вкусната цигара и благосклонно прие жеста да му я запалят.

Всеки ден, само че в по–късните часове, обикновено по обед, Зангадора минаваше през пустинята от пясък и пръст, див пелин и хиляди безстопанствени траверси. Тези траверси са били струпани преди години на това място за строеж на допълнителни релсови пътища до пристанищните кейове и Рибната борса. Добре, но някой се беше отказал от проекта си и сега насмолените дървени трупи, може да се каже, създаваха физиономията на „махалата”. От птичи полет ареала изглеждаше така: траверси, стари продънени гемии, траверси, полуизгнили лодки, пак траверси, десетина скапани, нескопосно сковани от дъски кейчета за гемии, циментовия кей на Рибната борса, пак траверси, пристанището с хамбарите и параходите, пак траверси, гарата на Бургас, траверси и пак траверси. Докато гемиите, лодките, пристанището и борсата образуваха вълшебното единство на махалата, траверсите потвърждаваха нейната достоверност. Дървените трупи привличаха не само бургаските бездомници, те спомогнаха на мястото да се превърне в обетованата земя за скитниците от цяла България. В безредните им купища несъмнено можеше да се скрие и грешния, и безгрешния, освен това всеки скитник, който искаше да влезе в диалог с благоприятните условия за живот, можеше да подреди сглобяемите елементи според вкуса и фантазията си.

Като крачеше по пътеката, Зангадора хвърляше по някой поглед на човешките отрепки, насядали пред пещерите си, да се греят на слънцето и почесват. Надарени с неограничено свободно време за днес, за утре, за други ден и до края на живота си, махаленците се радваха на завидното човешко благо да не бързат, никой никъде да не ги очаква, а и самите те да не очакват никого. Бронзовото лице, сините очи, бляскавата червеникава косичка под норвежката моряшка шапка, жълтата фланелка с къси ръкави, брезентовият моряшки колан с капсирани дупки, брезентовият моряшки панталон в благороден пясъчен тон и лъснатите – макар и зимни – обуща, превръщаха квартиранта на „Св. Пантелеймон” в бялата лилия на смрадливото тинесто блато.

* Борис: „обратен” псевдоним на автора, за този разказ: докато преди това си е сложил за писателски псевдоним името Борис Априлов – сега, за да подскаже, че пише за себе си някога – се нарича Борис, вместо Наско!…

2.

Една от патериците на „Димитър” се беше отместила, гемията лежеше килната настрана. Тази непрестижна поза на старата скитница придаваше известна маниерност на пейзажа, наоколо всичко останало стоеше също все малко настрана, все наклонено, готово да се предаде на разрухата сред избуялите бурени, които единствени създаваха впечатление за жизненост. Моти обходи най–близките „пещери” и все пак успя да събере трима помагачи. Единият пристигна с увиснала долна джука и с тежки неподвижни ръце, но другите асистираха благонадеждно. След един час крантата зае нормалното си положение върху дървените филета. С изправянето си „Димитър” сякаш счупи установения покой на природата. Моти струпа десетина траверси до левия борд, подреди ги, по така импровизираната стълба се изкачи на палубата. От палубата се спусна в хамбара. Долу се натъкна на сламеник. Измъкна го вън, обработи го, на първо време можеше да му върши работа, докато намери някой дюшек. Невзрачното име на гемията се отъждествяваше с нейния още по–невзрачен стопанин бай Димитър. Бай Димитър я беше купил на старо, кръстосваше с нея всичко–навсичко две години от южния бряг на Залива – до Бургас, накрая я извади за основен ремонт на мотора, а самият стопанин изчезна, вече три години не се весваше, сякаш я беше забравил. Впрочем, туй му се е сторило най–изгодното решение, таратайката пренасяше пясък, но се повреждаше всеки ден, тя направо похабяваше не само психиката, но и живота на собственика.

Моти сметна, че за днес е свършил прекалено много работа – проснатият да се нагрява на палубата сламеник го позова, излегна се върху него, пренебрегна неприятния му дъх на мухъл, плю на предубеждението, че преди него сламеникът е обслужвал какви ли не, скръсти ръце под главета си и се загледа в блясъка на Залива. Но тъй като в блясъка дълго не се случи нищо интересно, новият жител на махалата затвори очи, което означаваше, че в следващия миг Моти вече не чува дори грохота на пристанищните кранове.

3.

Към дванайсет часът Зангадора влезе в магазин „Торино” на Главната улица, единственото място, където той можеше да загуби самообладание. Най–напред го побъркваха етикетите на вината, коняците и мастиките, а после го замайваха миризмите на солените и пушените риби: филии от лакерда, качета с карагьоз, всички гръцки риби, аншуа от няколко световни фирми, испански и португалски рибни консерви със златни надписи, коралови палми и ветроходи с напълнени платна. По–нататък: чер хайвер, сьомга хайвер, разнообразни шаранови хайвери, забъркани по най–неочаквани начини и гарнирани с екстравагантни сушени подправки; купища чирузи, побелели от сол октоподи и накрая като капак на всичко – ъгъла за дегустиране с кръгла масичка и столчета. Там бяха наредени хапките: с масло и рибки, с масло и хайвер. Всичко в този ден беше на мястото си – бутилките, бъчвите, мезетата, нямаше го само Панайот Марков, а като го нямаше него, липсваха и останалите от кръглата маса.

Собственикът на „Торино” срещна погледа му и повдигна рамене.

– Ще го потърся в агенцията – отвърна Зангадора.

В кантората гласът на параходния агент Панайот Марков гърмеше в телефона, деликатният човек този път ругаеше по своеобразен, лично негов си начин, а накрая започна да псува, лицето му стана толкоз дълго и се напълни с такова количество кръв, че Зангадора се измъкна с гръб към вратата. Параходните агенти от съседните кантори на свой ред викаха в телефоните си, по този начин цялата уличка ехтеше от ругатни и това всеки ден. По всяка вероятност хотата от другата страна на жиците също ругаеха, правеха дълги лица и посиняваха от ярост.

Защо?

Зангадора не можеше да си отговори на този въпрос, не можеше да разбере за какво трябва да се ядосват всички тези мъже, щом си имат пари, жилища и съпруги с пеньоари. В махалата никой не се ядосваше, имаше и тъжни лица, но никога не можеш да срещнеш намръщени.

Преди малко в съзнанието му се беше мярнало понятието пе­ньоар, а то предизвика облак в слепоочията му и се материали­зира в пареща сладостна коравина, която напипа през джоба на панталона си.

Зад звънеца, зад кафявото дървено стълбище и месинговите облицовки по парапетите, зад светлокафявата текстилна настил­ка по стъпалата, зад хола горе, през коридорчето и вратата на кухнята, в тясната слугинска стаичка, от резкия трикратен сигнал трепна една жена. Вместо да се запъти към входа, тази жена бързо съблече роклята си и облече пеньоар.

– Момент!

Доколкото разбра, гласът ѝ беше сърдит. Зангадора си знаеше добре, че при всички случаи нямаше да му се размиват раз­правиите.

– Ако не си в настроение, да не влизам – рече той, кога­то му отвориха. – Лично аз съм в лошо състояние на духа, понеже работите на господин Марков днес не вървят и жадувам да видя мила жена с мили обноски, но ако…

– Идваш когато си гладен.

– Не съм гладен, пие ми се. Пипни тук.

Рената не пипна, но отвори рязко вратата и му даде въз­можност, както винаги, да проникне в обширния господарски дом, за който Зангадора при всяко посещение не пропускаше да от­бележи, че мирише на евреи. За него евреите принадлежаха не само към друга раса, но и към друга планета.

–Тук мирише на евреи – подхвърли той.

Този път Рената не каза нищо, беше в напушено състояние, но въпреки туй в очите ѝ пламтеше едва забележима възбуда и предчувствието, че след малко ще си изправят онова нещо по–добре отвсякога.

– Днес искам две неща, – Зангздора знаеше, че трябва да играе до ръба на позволеното. – Искам да си тръгна незабавно от тук, но искам също, ако мога, и да те наведа. Защо не се наведеш и да се махна бързо от главата ти.

– Знаеш ли откога не си идвал? – запита тя рязко.

– Не викай! – Огледа хола, – Ще станем за резил.

– Не може така! – сякаш нарочно изкрещя Рената, – Къде се намираш? Да не съм ти тука парцал!…

Крясъците на дълго спотаената обида, на изнурителното чакане и потулената страст му подсказаха, че в къщата няма други хора освен тях двамата, но този факт, освен прелестната си страна, че могат да се развихрят без задръжки, криеше опасността Рената първо да го набие и чак тогава, издраскан и разкървавен, да го хвърли на пружината.

Стаичката ѝ се потайваше в сляпото черво на жилището, неудобна за господарите, неудобна и за обитателката ѝ, която – някъде към петдесет и шейсет – смяташе, че най-после е разцъфтяла като жена. Господарите не одобряваха стаичката заради дългия път, който трябваше да изминават мъжете до нея през скърцащото стълбище и хола. На два пъти уволняваха прислужницата си и на два пъти си я викаха обратно, тъй като готвеше добре, поддържаше чистота и най-важното – господарят бе дал тържествена дума пред смъртния одър на баща си Райна Димитрова, момиченцето, докарано в дома им от село Равда и наименовано много по–късно, по всяка вериятност върху чаршафите Рената, да остане до края на живота си в тази къща. Зангадора как и не се напрягаше, но не можеше и не можеше да си представи своята тигрица като смотано селско момиче, което освен че овладява пространството на кухнята, но се превръща и в сексуална гимнастичка – впрочем, не се знае кое от двете бе усвоила по-напред – но винаги, при всички обстоятелства, износваше един след друг пеньоарите на старата господарка Нора Бенбасат.

Къщата бе обхваната от далечно засега, но бързо приближаващо се бучена. Райна Димитрова знаеше силата си на готвачка и любовница, но знаеше и недостатъците си като жена от зоната на кипящите петдесет и пет. Това именно я влудяваше. И откъде накъде кучият му син, един бездомник и мързеливец без каквато и да е професия, и без образование, ще ѝ се изплъзва. Понякога го чакаше с месеци да се появи, на всичко отгоре го и сънуваше, какви са тия мизерии.

Слава богу!

Вън се чу шум, някой позова Рената по име, обади се и детенце, Райна Димитрова отиде незабавно при господарката си. Това не е любов, помисли си Зангадора, ще трябва да късам, да режа и да хвърлям, това ще ме съсипе, но каквото и да ме правят, шведският кораб ще ме спаси. Знаеше мястото на бутилката, знаеше и сервиза, постави две чаши на масичката и ги напълни. Като нямаше какво да прави в тази райска за него стаичка с изглед към кафенето на Мъгърдич, той порови тук-там с ръцете си и най-неочаквано се натъкна на пари. Много пари, купчина от банкноти. Откритието го удари не другаде, а в ръцете, сякаш банкнотите бяха заредени с електричество. На Зангадора не му оставаше нищо друго, освен да реагира незабавно. Той седна на леглото и за секунда изпразни чашката си. Тази чашка хвърли пълна светлина върху мистерията. Зад нея стоеше Нисим Бенбасат. Изглежда, че търговецът бе играл честно, той бе дал не само името Рената на момиченцето от село Равда, бе му дал и възпитание; то, както се казва, бе пораснало в ръцете му, а накрая – и тази голяма сума, да се омъжи там, да живее щастливо.

Когато след един час Рената се върна в стаичката си, Зангадора запита:

– Ти, Райно, защо не се омъжи тогава за някого, когато беше млада и не толкоз зла?

– Защото го обичах бе, говедо! Обичах го, разбираш ли?

– Повече от мен?

Е сега тя му удари шамара, Зангадора хвана бузата си и извика:

– Тогава пък аз ще те набия от ревност!

– Ще набиеш! – Рената надигна своя коняк. – Ти не можеш и да ревнуваш.

– Не мога – призна си Зангадора. – Нищо не мога, за нищо не ме бива, освен да пия и да лежа.

Докато Зангадора продължаваше да си признава и да си приписва всички грехове все в този дух, Райна Димитрова свали пеньоара, след него всичко останало, без ни най–малко, ама най-мъничко да взима под внимание, че месата ѝ на тази възраст не са чак дотам организирани, особено коремът. Райна Димитрова разчиташе най-много на мощните си гърди и бедрата си, за които героят, който все още стърчеше до бутилката облечен, твърдеше, че са гладки като кората на сандаловото дърво, без да имаше ни най–малка представа от каквото и да е сандалово дърво.

Към два часът след обяд започнаха да обядват. Рената сервира твърде приятни неща и някакво господарско вино. Всичко стана още по-приятно, ако не беше това допълнително галене по врата и ръката от нейна страна. Понякога домакинята го целуваше до рамото и като я поглеждаше с досада, Зангадора не без учудване, забелязваше, че устните ѝ за проклетия, са набъбнали, кой знае от какво, може би от неизвестна болест и сякаш са станали по-привлекателни от всякога. Хранеше се, пиеше, но мислеше и за последната заплаха, която го грозеше – при всички положения, нямаше начин Рената да не повдигне въпроса да се посъберат и оженят. Но тази тема така и не бе поставена на масата, не бе поставена и на сбогуване.

4.

Като изминаваше триста или четиристотин метра от своята пещера до гарата, Дан Колов изживяваше усещането, че прескача цяла бездна. Тези екскурзии на грубо изваяната от много материал късовратеста и приведена напред, с отпуснати тромави ръце жена, се осъществяваха почти всеки ден. На гарата тя наблюдаваше брожението на хората от всички възрасти и всякаква социална принадлежност. Случваше ѝ се да улови и някой клиент: закоравял селски бедняк, чираче някое – каквото падне, знае ли човек. В ранните следобедни часове готвачът от перонния ресторант ѝ завиваше по нещо изостанало, жената го изяждаше на бърза ръка и продължаваше да се взира в пристигащите пътници. Представяше си, че някой от тях иде непременно от Плевен. Плевен вече беше смачкан като спомен в нейното жестоко всекидневие, но все още нещичко мъждукаше в дъното на съзнанието ѝ, като далечна светлинка от детството. Спомня си например един ден, ах, оня ден, преди няколко години, когато клиентът се оказа обущарски калфа от Плевен. За малко да не го таксува. И все пак прибра парите му само заради туй, че оня не излезе човек, заяви ѝ в лицето, че е дебелана, че взима скъпо за грозатата си, какво е това четири лева, знае ли тя как се печелят днес четири лева.

Сега привлече вниманието ѝ момичето от вчерашния следобед. Беше го запомнила да седи на пейката в дъното до входа на бюфета, до същия картонен куфар. Тогава лицето на момичето ѝ се стори само угрижено, сега обаче очите му плачеха. Неграмотният трийсетгодшен хипопотам Дан Колов си служеше с ограничен речник от стотина думи, та избягваше да говори много, но отчаянието на непознатата, заприличала вече на бъдеща самоубийца, събуди закърнялото ѝ милосърдие, Дан Колов седна до нажалената кукла и макар да не обичаше подобни жестове, положи дебелата си мръсна ръка на рамото ѝ.

– Как се казваш?

– Николина.

– Ти плачеш от вчера.

Дан Колов искаше да употреби още изречения, но не умееше, разговорите не ѝ се отдаваха, щеше ѝ се да отправи и някои въпроси, но как, думите се изкачваха само до гърлото, там се давеха в собствените си звуци и глъхнеха. По този начин тя затормозваше и себе си, и тези, които я слушаха; така бе привикнала да живее – повече като глухоням, отколкото като говорещ човек.

Николина тръгна подир непознатата. Налагаше се някъде да прекрачват релси, другаде изчакаха да се изниже влак, двама железничари, които миеха спалния вагон за София, ги напръскаха с вода, а Дан Колов ги напсува. Накрая излязоха на пътека, тук се вървеше спокойно и момичето за първи път се запозна с купчините на траверсите. Зад купчините се появяваше и чезнеше нещо, което не приличаше на познатите ѝ картини. Момичето зададе въпрос. Дан Колов не проумя за какво точно я питат, повториха ѝ въпроса, тя се загледа учудено в спътницата, искаше да разбере дали не ѝ се подиграва и каза просто:

– Морето.

Вечно дремещите обитатели на махалата мижаха срещу слънцето. Някои забелязваха, други не забелязваха как зад мечешката маса пристъпва една принцеса. Най-голямо впечатление обаче им правеше куфара, в махалата за първи път проникваше куфар.

Дан Колов спря и седна на една от траверсите. Стори ѝ се че огънят не е угасен както се полага, стана и смачка въгленчето с босия палец на краката си.

– Снощи не съм спала. – Николина видя, че траверсите са подредени майсторски, те очертаваха нещо като вход. – Имам всичко два лева. За къде да купя билет? Къде да отида? – За да проникне в неизвестното засега скривалище, човек би трябвало да се понаведе. – Пазя ги, ако заумирам от глад. – Около огнището траверсите бяха наредени като пейки.

– Викат ми Дан Колов.

– Как?

– Дан Колов, бореца.

– Друго име нямаш ли?

– Ирина.

Дан Колов седна и запали цигара: – Влез вътре, ако ти хареса, легни и се наспи.

Николина се наведе и изчезна. Стопанката на пещерата се облегна. Тя отдавна не бе оглеждала двореца си с такова критично око, но той се оказа за чудо и приказ. Покривът бе съграден от два реда траверси, мезду редовете лежеше хартия от циментови чували. По същия начин бяха защитени и стените на пещерата.

През входа проникваше светлина, това обаче не позволи на непривикналия ѝ поглед да види кой знае колко неща. Николина откриваше обзавеждането постепенно – преди всичко дюшека (персон и половина), в ъгъла – втори дюшек, стомна, дамаджана, войнишко канче, няколко консервни кутии, голямо парче огледало, вехти мъжки обуща. Миришеше на стара пот, сред застоялите миризми се долавяше разложението на мъжко семе.

Остави куфара в един от ъглите, най–после се освободи от тежестта му. Мизерната дупка в която беше попаднала отвори пред нея света.

Момичето излезе без куфара си и по това Дан Колов разбра, че занапред ще си има квартирантка. Подаде ѝ фас. Запушиха. Гостенката не можеше да откъсне поглед от спечените пети на хазяйката си.

Пристигнаха трима мъже. Единият от тях, към шейсетте, остриган до дъно, ала с мустаци и бос, седна при жените. На момичето му направи впечатление, че този човек се държи естествено, че носи добра душа и тук се чувства като у дома си. Другите двама бяха млади. Те останаха прави. Имаха вид на не добре измити. Без да издаде звук Дан Колов влезе в пещерата, на входа увисна черга. Двамата недоизмити се спогледаха. С неразбираемото им за другите мълчание те може би успяха да си кажат най-важното. По-ниският от тях отиде при босия и бутна в ръката му смачкани банкноти. Момичето успя да види образа на царя. Изцапан. След като даде парите, по-ниският мъж подигна чергата и изчезна.

– Момиче, ти каква си на Ирина?

– Роднина.

– Не си роднина.

– Приятелка.

– Как се казваш?

– Николина.

– Аз съм бай Рашо. – Банкнотите му се сториха прекалено измачкани, той ги подреди и седна върху тях. – Защо не се поразходиш?

– Уморена съм.

– Ти не плачеше ли вчера на гарата?

– Нямаше къде да отида.

– От кой край си?

– От Лом. Изгониха ме от къщи.

– Къде роди?

Момичето се учуди на въпроса, но отговори:

– Стая номер девет, девето легло.

Непознатият млад мъж продължаваше да стърчи на мястото си без да мърда. Сега той не сваляше поглед от момичето.

– Така както го гледаш, тоя, ако го пуснат, ще те изяде с роклята и със сандалите.

– Какви са тия?

– Гемиджии.

– Мръсни са.

– Пренасят кюмур за цариградските кебапчии. Виж на този колко са му мръсни ушите.

– Турци?

– Предложих им „Виктория”, не щат „Виктория”, питат за кака ти Иринка. От там питат все за Иринка. Дебеличка, здрава, усещат я… Дават по седем. Пет за нея – два за мен.

– А тукашните?

– Четири. Един за мен… Глей го сега, нали е прост човек, иска да знае колко.

– За кого?

– За тебе. Що не вземеш да се разходиш?

– Капнала съм.

– Иок, ефенди, йок!… Не те ли е срам да седиш и да гледаш тия работи? Разходи се.

Гемеджията, който бе използвал привилегията си да посети пещерата пръв, най-после излезе и веднага заби поглед в Николина. Мръсните уши отброиха седмачката. Бай Рашо подложи банкнотите под задника си.

– Дразни ме.

– Пък ти не го гледай.

– Интересно ми е.

– Мъжко или женско?

– Мъжко.

– Къде е? Хариза ли го?

– Умря.

– Какво?

– Ами те ги оставят да спят при нас. Затиснала съм го.

– Как така си го затиснала?

– Ами – с лакът. Уморена, заспала съм, не съм разбрала как съм го затиснала.

– Не го ли чу? Не извряка ли? Как така ще го затиснеш?

– Не го чух.

Бай Рашо инстинктивно се отмести встрани от момичето, но после се сети за банкнотите, придърпа ги и старателно ги затисна с мършавия си задник. Дан Колов извика.

– Какво стана?

– Николинче, казах ти сто пъти, разходи се.

5.

Заселването на Моти в махалата предизвика учудването на нейните обитатели. По-възрастните, които знаеха добре какво представляваше Симеон Парушев навремето, не можеха да повярват. „Братислава”, макар и само на два етажа, просперираше в центъра на града, защитен с регламента на строго семеен хотел. За администрирането и за хигиената в него се грижеше госпожа Парушева. Помагаха ѝ синовете Иван и Страхил. Третият син – не. Бащата Светозар Парушев упорито се опитваше да започне и търговия с дървен материал, чувстваше сили за тая работа и просто се вбесяваше като забелязваше как успяват нищожествата край него. Настояваше Моти винаги да се намира плътно до бизнеса на семейството, хвърляше усилия за това. Напразно. Моти, за когото дори не подозираше, че се нарича така – знаеше си го като големият син Симеон – имаше една единствена мечта, копнееше със собствената си ръка да погали нежните бедра на света. Докато братята му застилаха креватите с чаршафи, Симеон Парушев, подобно на много младежи в Бургас, скиташе с чуждестранните моряци по кръчмите. Притежаваше необяснима дарба да ги заприказва на улицата и завързваше познанствата си с тях, представете си, без да се напива. При спорове и побоища се намесваше с ледено лице и макар че английският език с който си служеше се състоеше от малко думи и много жаргон, той успяваше да охлади настръхналите: „Британският моряк не удря с бутилка по главата”. (Без да е сигурен, че казва истината). Или, на един гръцки моряк: „Представи си как Ахил вади от джоба си шило и пробожда гръкляна на приятеля”.

Моти се очерта като стожер при общуването на местните младежи с моряците, неговото лице си оставаше винаги хладно и строго, но усмихнеше ли се, усмивката му съгряваше всичко наоколо.

Зангадора, който разправяше навсякъде, че е кралят на пристанищния квартал – все едно че Моти не съществува – беше скроен от друг материал и пееше друга песен. Той прибираше по свой начин овациите на публиката, освен това наливаше се наравно с тия, които го черпеха, приемаше и подаръци – някоя ризка или панталон от скандинавски произход или пък шапка, дори да е капитанска. При започването на боя обикновено се оттегляше да пие вода; твърдеше, че лице като неговото се ражда веднъж на сто години и ще бъде крайно необмислено, ако бъде обезобразено преди да го видят полинезийките.

Несъгласието на Моти да се включи в просдеритета на „Братислава” създаваше доводи на хората тогава да дърдорят, че Симеон е безотговорен младеж, те твърдяха че най-възрастният син на Парушеви е замесен от неподходящо тесто и се е оставил да го влачат неудържими обратни приливи. Моти сам усещаше, че тези приливи го отнасят в несигурни въртопи, но при всички случаи избягваше да се съпротивлява на хаоса в себе си. Той не си задаваше, например, такива елементарни въпроси: защо братята му препускат настървено от сутрин до късна нощ из битието на хотела, а той стърчи неподвижно отстрани и не си мърда пръста.

Моти искаше да погали с дланта си нежния пъп на света и към това го подтикваше най-вече всекидневното моряшко щуреене до бургаските кръчми. Заживя като Зангадора – превърна се в необходимия гид за екипажите, които търсят хубави места да се напият под съпровода на оркестър, и ако може, певица. Една есен, щом навърши трийсет години, в семейството се заредиха серия от скандали с бащата, все по известния на всички стар повод: кога най-после, кажи, кога ще заработиш като хората. Разправиите съвпаднаха с пристигането на английския „Оулд Сидни”. Докато корабът напълни хамбарите си с пшеница, Моти се навря там, където си знаеше.

Изчезна през октомври, умря. Осем години го броиха за мъртъв, справките извършени чрез българското корабоплаване и „Ллойд” не дадоха резултат, Моти се беше изгубил, беше се разтопил в големия свят, който за него започваше от една-единствена точка – Сан Франциско. Душата му не трепна от милосърдие ни веднъж, ръката му не посегна към молива, първият и единствен знак за себе си Моти даде когато се върна през пролетта на 1936 година, Мъжага с надебеляла от ветровете кожа, но нито една татуировка, мълчалив като някога. Косата – руса, малко недодчинена. Не беше пораснал и сантиметър, среден ръст, дори под средния, кръгла глава, безлични очи, нослето чипо, там сякаш не достигаше мъничко кожа, та горната устна се повдигаше леко за компенсация. Не, Зангадора го похлупваше всякак като физика. Но разликата между двамата се знаеше от всички – докато Зангадора заплашваше всеки ден, че ще тръгне, Моти бе тръгнал и се беше върнал.

Мнозина искаха да знаят впрочем, кой ли не го запита да каже най-после какво е преживял през тия осем години! Накрая на Моти му втръсна от въпроси и отвърна:

– И там няма нищо.

Симеон Парушев – Моти развърза малко повече езика си у дома. Върна се с нов холандски параход, малка водоизместимост. В торбата му имаше черна сукнена куртка с моряшки копчета, сандали с подметки от манилено въже, черно абаносово слонче от Африка, барета от френския флот, но не от търговския, а от военния, принадлежности за бръснене и четка за зъби.

– Това е, майко. Смених трийсет парахода и се научих да мия зъбите си. Какво да правя, при толкоз пътуване човек не може да не се научи на нещо хубаво.

– Значи… зъбите?

– Всекидневно.

– Трийсет кораба – учуди се собственикът на хотел „Братислава”, който напоследък печелеше повече от дървения материал. – Защо трийсет?

– На корабите има много работа, тате. Там непрекъснато трият палубата. А аз не обичам.

– И напускаше.

– Щом ме разгадаеха – напусках. Премествах се.

– И признаваш, че не обичаш да работиш.

– Трудът ме отвращава.

Цели две години Светозар Парушев опитва проверени и непроверени начини за такива случаи, да вклини придобилия вече американска слава свой син в гешефтите си, но така и не успя. Създадоха се комични за търговската практика случаи, в тях Симеон Парушев – Моти се проявяваше по-скоро като хипопотам, отколкото като бизнесмен. Дълго време конкурентите му в търговията със строителни материали се консултираха тайно, дано дешифрират невероятните „ходове” на американската школа, в която на пръв поглед нямаше нито логика, нито система, докато накрая разбраха, че срещу тях се е изправила само една наивност, някакво дете.

Понесли не само материални, но и морални щети, родителите решиха да го задомят. Синът им наближаваше четирийсет и въпреки туй се намериха няколко кандидатки. Моти поклати няколко пъти отрицателно глава. В семейството настъпи паника. След продължителни разговори – ден подир ден бащата и майката си разменяха какви ли не предположения, двамата възприеха съкрушителната хипотеза, че Моти принадлежи към мъжете от „другото яче”. Срам не срам, споделиха тревогите с по-добрата част от синовете си.

– Ами! – възрази Иван.

– Не е вярно! – отсече Страхил. – напротив, спи със жени, та пушек се дига. Много. Само че не със свестни. Свестните жени не го интересуват. Моти спи само с проститутки.

Именно след този разговор, някъде към началото на април, Светозар Парушев погледна остро жена си, като с това ѝ даде да разбере, че няма да приеме възраженията ѝ:

– Да се маха от къщата ни!

6.

Трудно е да се разбере кои бяха причините него следобед Рената да затика детската количка на господарката не към сенчестите алеи на морската градина, а към пристанището. Щом отмина портала тя спря за да се ориентира и веднага разбра накъде да върви. Зангадора не можеше да живее сред праха и трясъците, между корабите и крановете, нито в потния хаос от тичащите нагоре-надолу хамали. Значи? Значи надясно – към тишината и безразборно нахвърляната наоколо беднотия. Рената разпозна лицето на мизерията в лицата на всички отрепки, които срещна по пътя си, виждала ги беше по улиците на града. Значи тези хора живееха тук, Зангадора вилнееше тук. Давико се усмихваше между копринените завивчици на количката, мърдаше крачета сред прозрачната стерилност и издаваше крясъци. Това дете го вълнуваше нещо, тук витаеше нещо, което възбуждаше, другояче не можеше да се обясни подскачането на количката, тя викаше и се тресеше, радваше се като живо същество. Миришеше на огън, на печени чирузи. Тишината се накъсваше понякога от писъците на чайки. Спокойният юнски въздух празнуваше, от това място той пращаше по всички посоки на света трогателно ласкаво безгрижие. Ето и Дан Колов. Горилата се навърташе край огнището, от цвъртящата скара се надигаше прозрачния димец на обещанието за нещо много вкусно. Един овехтял мъж с лице, което разкриваше физическа и духовна безпомощност и стройна хубавица с вид на откъснат пресен плод се мяркаха пред нещо прилично на вход към друго нещо, за което никой не можеше да каже точно какво е. Беше ясно само едно – всичко ставаше между траверси.

Преди това Рената успя да види мнозина като тия хора да се шляят, изпълнени с най-приятните от всички възможни очаквания – мигът когато ще бъдат изядени много печени риби. Някакъв мъж запя. Рената не знаеше кой пее италианската песен, според нея човекът пееше чудесно, гласът му се носеше над импровизираните хижи, над гемиите и лодките, той се плискаше и притихваше в желето от медузи по пясъка, и водораслите, където бавно и мъдро се поклащаха изкормени рибни черва. Имаше нещо неаполитанско в мелодията, нещо старинно, може би то донесе и сладникавото ухание на стари прогнили платна, платна увиснали от безизходица и обреченост не само заради безветрието, а заради отплаването на една тиха епоха, върху чиито смолисти ухания се беше нахвърлила острата и нагла миризма на бензина.

– Кой пее? – учуди се Николина.

– Фламингото пее – отвърна бай Рашо и обърна една от рибите.

– Ти не познаваш Фламингото – рече Дан Колов.

– Не го познавам. – Николина неосъзнато посегна към косата си. – Коя е тази жена с количката?

– Любовницата на Зангадора.

– А кой е Зангадора?

– И да го знаеш и да не го знаеш все едно – рече бай Рашо. – Зангадора заминава.

– За къде?

– За Хавайските острови.

Слугинята застана отстрани. Количката се полюшваше и скърцаше меко. Давико се давеше в сериозен, неразбираем за никого монолог. За да бъде по-убедителен, продължаваше енергично да си помага с ръце и нозе.

– Търся Зангадора.

Бай Рашо се приближи с нож в ръката и хляб под мишницата. Докато обясняваше на Рената как да намери гемията, той следеше движенията на човечето в количката. През цялото време се съпротивляваше на неудържимото си желание да го погали – кожата на детенцето му се стори прекалено чиста за кирливата и струпясала ръка.

Зангадора седеше на палубата и оглеждаше Залива. Както обикновено, в Залива нямаше нищо особено, ала Зангадора го смяташе за свое лично владение, та всяка поява на каквато и да е лодка в имението му можеше да бъде възприето като посегателство. В този час на деня на отсрещния бряг се очертаваха интимните закътани плажчета, виждаха се големите дъбове със студеното изворче под тях. Там господарят на Залива можеше да се въргаля колкото си ще по пясъка и да се къпе до залез слънце, но как да отплава? На негово разположение бяха и всички сеферки наоколо, но нали трябваше да се гребе? Кой да гребе?

Като се извърна към сушата – беша дочул гукането на бебето – Зангадора засия.

– Това наше ли е?

Рената се прекръсти, понеже прочете надписа „Св. Пантелеймон”.

– Където минах, го сметнаха за наше.

– Ще ти направя аз едно бебе, да знаеш. Това еврейско наследство от стария ще го харижеме на нашия син.

– Тази боя каква е?

– Ще боядисвам имота.

Гостенката хвана четката, повъртя я в ръцете си, сякаш искаше да потроши малко време, докато намисли какво да каже. Квартирантът на „Св. Нантелеймон” нямаше особено добри предчувствия за това ненадейно посещение, на него все не му излизаше от главата мисълта за тогавашното преплитане върху чаршафа; тогава Рената и докато беше гола, и като облечена в пеньоара, не бе сторила и намек за събиране под един покрив.

– Рената, виж!

– Много е хубаво!

– Казвам им, всеки ден им повтарям, да чуят колко е хубаво, няма нищо по-хубаво от живота, стига да не работиш. Виж, където се обърнеш – хубаво! Но те се гушат в мислите си и скимтят.

– Вечерял ли си?

– Какво значение има.

– Където минахме с Давико, всички пекат риба.

– Гемиите ще потънат от улов. Сега цялата махала яде и блаженства, денят голям, хубав, където погледнеш – хубаво, кеф ти печен чируз, кеф ти сафрид.

– Да, ама при теб няма.

– Има.

– Къде е?

– Трябва да отида да го взема.

– Иди де!

– Ама трябва да го пека.

– И ще си легнеш гладен?

– Ще отида с холандците в кръчмата.

– Искаш ли да те водя на кебапчета, да седнем като хората в ресторант.

– Не съм гладен, пие ми се.

– Ще си пием.

– Не ми се пие с жени, Рената, това още ли не го разбра? Жени има ли на масата, глътката не ми се услазда. Виж, понеже ме мързи, да отидеш до „Торино“, че да се върнеш с една бутилка, да му седнем – на гемия мога да поркам и с жени.

– Ето ти пари.

– Видя ли каква си? Нали трябва да оставиш туй еврейче у тях и така нататък.

Това „така нататък” напълни с мътно розово мляко ирисите на Рената. Тя остави четката на касона и метна поглед на района. Светът наистина беше хубав, над махалата, с ароматния рибешки дим се издигаше земна нежност и спокойствие. От някъде се зададе бай Никанор. Горещите сафриди пареха дланите му през хартията за циментови торби. Със силния си руски акцент той обясни повече на гостенката отколкото на домакина, че си е опекъл много риби, стотици, защото ги има в голямо количество, добре, но като започнал да ги вади от скарата, сетил се за най-големия мързеливец на света, на този мързеливец не му ли опечеш рибата и не му ли я занесеш на крака, така ще си легне гладен.

– Има още един такъв, бай Никанор.

– Да – съгласи се белогвардеецът – още един ни дойде на главата.

Рената върна Давико на майка му. Хубав цвят на лицето, забеляза господарката и прегърна синчето си. Рената купи две бутилки. Като вървеше обратно към махалата, тези, които се изпречваха сега на пътя ѝ, вече не гледаха толкоз облите ѝ гърди, а бутилките.

– Човекът си направил труд и кръстил махалата – обясняваше бай Никанор. – Измислил ѝ име. Какво е туй Траверстаун, можеш ли да ми кажеш?

– Таун означава градче – рече Зангадора. – На английски означава градче.

– Добре, но – траверс!

– Знам ли.

Когато отвориха първата бутилка, над Траверстаун припадаше сивкава вечер. Фламингото пееше друга канцонета. Но и тази песен свърши. Някой се провикна:

– Нещо на български!

Фламингото се окашля и запя любимата на всички. Песента им беше известна от филма „Черният монах“ с Хозе Мохика, гледан по десет пъти в лятното кино „Булевард“. Текстът правеше чест на преводача:

Край гората път извива,

а до пътя сам-сама

сребърни струи разлива

белокаменна чешма…

– Мексико! – изхълца Зангадора.

– Траверстаун! – прошепна бай Никанор. Самотникът се надигна и пожела лека нощ. Тъмнината го погълна, погълна го и превърнатата в колиба лодка. Докато се наместваше в ковчега, той слушаше успокояващото шумолене на сламата, към което приятно фалцетиращият му гласец, леко опиянен от ракията, прибави: – Траверстаун, разбира се: градът на траверсите. Моти, как го измисли бе, човек?

– Трябва да боядисаш – каза Рената. Тя гледаше право в небето, а бутилката придържаше върху пъпа си. Тялото ѝ отразяваше искренето на звездите и страничните корабни светлинки.

– Боята ще позакрие мизерията ти.

Зангадора посегна към бутилката. Беше приятно, че лежат върху палубата с гърди към небето, беше му приятна и неговата собствена голота, не му се нравеше само това, че като посягаше към бутилката, без да ще, докосваше корема ѝ; фазата в която се намираха не бе подходяща за такива допирания.

– Чу ли какво ти казах?

– Ще боядисам – съгласи се Зангадора – макар че няма смисъл.

– Какво, пак ли се каниш?

– Не мога, Райно, тия острови ме викат.

– Кой те вика бе, тебе никой не те вика!

– Осъден съм да скитам.

– Не си осъден да скиташ, а да лежиш ей така до мен, разбра ли. Ако посмееш, ще те убия!

– Уха!

Никой не твърди, че Зангадора не може да отвърне на ударите ѝ, може той, и още как, ако иска ще я премаже от бой, но предпочиташе само да се брани – трудна, непосилна задача – и най-важното, да пази лицето си от драскотини, защото, на другия ден всеки щеше да разбере, че го е била жена, макар че крясъците на Рената тази нощ събудиха всичко живо наоколо, а някои от жителите на Траверстаун успяха да видят с очите си как една гола жена пребива един гол мъж върху палубата на святата иначе гемия „Св. Пантелеймон”.

7.

Една заран, преди да се размърда животът в пещерите и малко след като наваля обилен, но съвсем излишен за това място дъжд, някои от жителите на Траверстаун чуха кашлицата на Живко Катанов и с право се учудиха на присъствието му тук, защото Живко Катанов спадаше към ония граждани, които разправяха наляво и дясно, че Траверстаун трябва да бъде подпален и уаищожен заедно с обитателите му, заради спасението и хигиенизирането на Бургас. Здрави бронзови ръце, тромави на вид крака, железобетонно, възпълно тяло и плешива, но много корава и силно обветрена глава. Татуиран нескопосано по гърдите и ръцете, Катанов тъпчеше земята с твърда завоевателска крачка, всичко което пипнеше се превръщаше в пари и както беше тръгнало, този човек нямаше как да не напълни кейовете със собствени гемии, а някои от тях вече насочваше и към Средиземно море.

– Това е свинщина! – обади се от леговището си Якимов. – Това е свинщина!

Живко знаеше много добре за кого се отнасят тези думи, но се правеше на недочул и напредваше по дътя си. Можеше ли да предприеме нещо? Можеше да свърне встрани и да го набие, но Якимов бе доказал, че понася боя добре. Якимов един ден му бе заявил, че боят укрепва организма му. А туй, което звучеше в момента зад гърба на Живко, означаваше само едно: Свинщина е от страна на природата, че понася такива мерзавци върху снагата си.

Дан Колов изчака, тя не вярваше, че може да се отнася до нея.

– Ирино, тебе викам!

Ирина отметна парцаливия юрган и прошепна към съседния дюшек:

– Ще мълчиш! Няма да се показваш. Чу ли?

– Какво има?

– Дошъл е лош човек. Богаташ, ама звяр.

– Какъв богаташ?

– Голям богаташ, но яде хора.

– Как яде хора?

Дан Колов, с малкия си ум, сериозно вярваше на приказките, че Живко пече и яде хора, например деца.

– Ирино!

– Идвам.

Живко седна върху мократа „пейка” до огнището без да се церемони. Към него вече се бе насочил бай Рашо. Отдалеч старият човек оглеждаше моржовото лице на Катаков и се стараеше да подразбере дали ще последват непредвидени лоши събития. Бай Рашо бе наметнал дебел, но изяден от времето балтон. Все още сънен, той не можеше да се ориентира – продължава ли да вали. Освен това, в джобовете на балтона държеше фасовете. Докато се наместваше на траверсата, вече успя да напипа най-дългия и го измъкна – цяло богатство; фасът беше от „Томасян-екстра“ и светна надежно в ръждивото утро.

– Пезевенк, тебе вика ли те някой?

– Не ми се спи – отвърна бай Рашо.

Дан Колов не изпитваше особен страх от Живко Катаков, нямаше причини, смятаха я за нула човек, само гъз и нищо повече.

– Седни тук.

Дан Колов забърса мястото с парче вестник.

Бай Рашо се изправи.

– Може да потрябваш – дръпна го Живко. – Това е работа само за пезевенци.

Имаше нещо много загадъчно в утринното посещение на Живака. Той запали цигара, но дори не помиели да поднесе кутията си поне към дамата. Бай Рашо се бръкна за втори фас.

– Ще отидеш при Моти.

– При Моти? – Дан Колов погледна без да ще към бай Рашо, почувства се много несигурна. – Защо?

– Защото, ако отида аз и ми откаже, ще ми се наложи да го убия. Наесен пускам четвъртата гемия на вода. – Живко Катаков се двоумеше и преценяваше. – Пезевенк, искаш ли да отидеш ти?

Точно в този момент се появи Николина, не ѝ беше сега на нея времето да се навира между тримата, но тя подигна черджето на входа и се показа.

– Я, какво пиленце! Ирино, откъде си го взела туй синигерче?

– Гостенка ми е, роднина от Лом.

– Че ти откъде ги имаш такива високи роднини? Красавице, как ти е името?

– Николина се казва.

– Много говориш, остави я и тя да поговори.

– Тя не е…

– Така ли? – Катаков се направи на много учуден. – Ама, никак?

– Не е – потвърди бай Рашо. – Намерихме я да плаче на гарата, тя няма нищо общо с оная работа.

– И колко ще изкарате от нея?

– Живак, ще ходя ли или няма да ходя при Моти?

– Отиваш мигновено при Моти и му казваш, че го викам за капитан на „Старата акула”. Истамбул и Александрия! Запомни ли?

– Този човек не ми е ясен.

– Ако откаже на теб, ще пратя бай Рашо. Откаже ли и на Рашо, майната му. Рашо, ще го кандардисаш ли?

– Ми, знам ли, това е Моти.

– Ирино, тичай!

– Опитай ти.

– Не, Ирино, няма да отида. – Една жила се изпружини на пълното с кръв лице и сякаш подчерта изричната му убеденост. – Може да ми се изсмее и тогава не отговарям за себе си.

– Живак, с роднината мирно! – Дан Колов поведе Николина към входа на пещерата. – Влизай там и чакай. Аз на теб казах ли ти нещо?

Дан Колов изплакна лицето си в кофата. Някакъв голям, чупен-недочупен гребен мина два-три пъти през дългата ѝ до кръста коса. Тази беше една от красотите на чудовището, разкошна дълга коса, която винаги прибираше на кок – косата и огромният празничен задник – две оръжия, за съжаление, употребяваше само едното.

Понеже не ѝ дадоха време да завърти кока си, Дан Колов се появи при „Димитър” с разпусната коса, което озадачи Моти. Токущо събуден, обитателят на гемията все пак успя да се окопити:

– Ирино, това ти ли си?

– Идвам да ти кажа нещо.

– Много си хубава, ма! Днес си направо принцеса!

– Ти го зае туй корито, а? – Тя сякаш подушваше отвън здравата чамова и дъбова материя на гемията. – Дано не се разсърди бай Димитър.

– Всички сте си плюли в устата.

– Викам, ако дойде някой ден…

– На мен, Иринче, ми върви.

– Върви ти, я! Живака те вика на новата гемия.

– Живака, мен!

– Събуди ме, да ти го кажа. Цариград, туй-онуй, все големи работи разправяше…

– Не.

– За капитан.

– Ти му кажи – не,

– Ще прати бай Рашо.

– Кажи му да не праща никого. Ма, ти си много хубава, ма, Ирино! Някой ден ще те заведа на разходка.

– Само съм за разходка, – Дан Колов искаше да се засмее, но не можеше, тя не умееше изобщо да се смее, само някаква смътна промяна в блясъка на очите, нищо повече. – Мен все по разходки ме водят.

– Не, ще дойда, ще видиш!

– При мен нали знаеш как се идва?

– Говоря ти за романика!

– Романтика!… Като платиш четири лева – романтика!

– Помни ми думата, ще те заведа някъде, ще ти докажа, че си гадже.

– Сега на тоя звяр какво да му кажа? Вика, ще дойде да те убие.

– Кажи му да си захапе задника!

Денят за Дан Колов беше започнал с изненади. Сега, например, като се върна при пещерата си, завари Николина повторно до огнището. Бай Рашо повдигна леко рамене. Очите на младата гостенка отразяваха вътрешно удовлетворение. Ненадейно пламнало, невероятното женско предчувствие в примитивната иначе мисълчида на Ирина, се сбъдваше.

– Какво? – запита тя.

Бай Рашо наведе глава, помълча, но изглежда разбра, че все пак трябва да поизясни нещата:

– Иска да отиде с него.

– Аз не съм НЕГО, а Живко Катанов. Има ЕДИН Живко Катанов на света! Разбра ли?

– Ти си на педесет години! – Думите изскочиха неконтролирано от устата на Дан Колов. – Виж я!

– Годините нямат значение – рече кукличката.

Дан Колов чак сега видя куфара и схвана, че е станала жертва на съвършено проста заблуда, в която са забъркани заминаващи влакове, сълзи, извънбрачно раждане и много, много младост.

– Моти не е съгласен, каза да си захапеш задника.

– А ти каза ли му, че ще го убия? – Бай Рашо, който се преструваше на страничен наблюдател, очакваше тези думи, те му се сториха в реда на нещата, старият човек разбра, че напразно е излязъл от бърлогата си тази сутрин да помага, нищо не можеше да стори, нищо не можеше да се предотврати. Катаков се озърташе ядосано наоколо, може би търсеше камък, знае ли човек. – Хайде!

Николина вдигна куфара. Тя дори не хвърли прощален поглед на досегашните си покровители, тръгна подир непознатия. Знаеше, че с това решение пришпоря събитията, направо променяше съдбата си. Въпреки туй, продължаваше да гледа вироглаво и май не изпитваше никакво вълнение.

8.

– Симеоне!

Николина, видяла за първи път морето преди няколко дни, сега с детско любопитство наблюдаваше жизнерадостните подскоци на иларийките по спящата утринна вода. Туй настроение нямаше нищо общо с железния, опечен от всички страни грубиян, с когото се вплиташе в схватка на живот и смърт, решена да му противопостави младежкото си коварство, могъществото на междубедрието си, подареният ѝ от природата блясък и бликналата по кожата биологична мъзга, която оня би трябвало да възприеме като нежност.

– Симеоне!

Катаков ритна гемията.

– Живак, ти ли си?

– Излез!

– Спя.

– Веднага излез да говорим!

– Мини по-късно.

– Сега!

– Ела.

– Ти ела!

– Не мога, лежа.

Гемията „Димитър” все още не бе натъкмена както се полага за обитаване, качването до палубата, например, ставаше трудно по небрежно наредени касони за риба, но Живко Катаков премина по тях като котка, провря се през открехнатия капак на хамбара и скочи вътре.

Моти лежеше на дюшек, сламеникът вече го нямаше, освен това Моти беше покрит с одеяла, личеше че си е по донесъл туй-онуй от къщи, но най-голям разкош представляваше възглавницата с калъф.

– Ти знаеш ли, че мога да те убия?

– Знам.

– Ей сега, на място!

Моти позабави малко отговора си.

– Ако ме убиеш обаче трябва да ме убиеш докрай, да не остане нищо живо от мен. – Едва сега отметна одеялата и се надигна, тежестта на торса му падна изцяло върху облактената ръка. – Защото, ако остане и най-мъничкото живо нещо от мен, то ще те намери където и да се завреш и ще те прободе с ножче, но преди това ще подпали трите ти гемии и четвъртата, за която съм чувал, че още се строи. Разбра ли? Ти си силен, скала си, но аз съм подлец. Аз съм работил осем години по корабите на света, а всеки кораб е школа за подлеци. Викаш ме за капитан, не искам да ти ставам капитан, понеже ме мързи. Мързеше ме навсякъде, където съм бил. Затуй се върнах, разбра ли защо се върнах? Баща ми, който е същата стока като теб, ме опита отново в хотела, после и в търговията, но не стана. Мързи ме, разбираш ли, затова се преместих в тази гемия. На този свят не съществува нищо по-добро от Траверстаун за такива като мен. Рибарите докарват повече риба отколкото търговците искат да купят, така че остава и за нас. Тук човек може да се угои от риба. Наем не плащаме. Полицията ни е забравила. От казармата взимаме колкото си щем чорба и хляб, войниците дават. Зимата е топла, обитателите на Траверстаун прекарват дните ѝ по кафенетата. Слава богу, нито Мъгърдич, нито Кеворк, нито славният чичо Алберт са затворили вратите на заведенията си под носа ни. Какво повече? Хавайските острови? Бил съм. Тук са Хавайските острови, не там! Ясно ли е защо не желая да ти стана капитан? Мързи ме. А от теб не ме е страх, морякувал съм на трийсет кораба в трийсет морета. Където да отидеш, навсякъде има по един като тебе – грамаден, силен и иска да те убие. Добре, но ние, дребните, сме по-трудни за убиване, понеже сме мънички и няма къде да ни дрободе. А вие сте едри и сте лесни за бодване. Не се залавяй с мен, аз съм подлец, мързелът ме е направил поддец и ще те боцна точно когато не предполагаш. Ако не ме домързи, разбира се, защото много ме мързи и затуй съм се преселил да живея тихо и мирно в туй най-хармонично място на света.

9.

Щом навърши тридесет и петте Якимов си въобрази, че остарява катастрофално. Книгите се бяха превърнали в единствената цел на живота му. Самовнушението, че остарява се подсилваше от факта, че винаги стриганата му коса оредя и посивя, а край слепоочията направо побеля. Някогашните ергенски пъпки по лицето му струпясаха от непрестанното чоплене с нокти, кожата там се обезобрази, скороговорката, която съпътствузаше младежките му години, се засили. Най-пълноценно живееше Якимов с книга в ръка – в четенето не му пречеше нито скороговорката, нито загрубялото лице. В четенето обаче го сполетя друга беда – бързо изгълта приключенските, криминалните и любовните романи; след тях го връхлетяха философите. Джасна се безотговорно в неприятното и особено неуютно тяхно общество, намрази чиновничеството, а когато се докосна до Шопенхауер и Ницче, напусна банката в която бе постъпил след дипломите от Бургаската търговска гимназия и Свищовската академия. И без туй мрачен на вид, след като разреди дните за бръснене Якимов се превърна в блуждаещ дух на отрицанието, но Якимов точно тогава разбра от философите, че животът е само мрак и безредие, и трябва да си остане такъв. Заедно с това разбра и другата истина, че животът незабавно трябва да се приведе в ред и подчиненост. Реалните изводи не го интересуваха, четеше заради самото четене, мислите му обаче интуитивно се насочиха към Хитлер, а ръката му вдъхновено грабна перото и написа двайсетина експресивни, отнесени стихотворения, които издаде сам; плати на печатница „Котва” от собствения си джоб – тираж 200, на корицата, със средствата на линолеумната техника, дремеха клюмналите платна на две гемии, горе – името Стефан Якимов, а долу – заглавието „Видения”. Разнесе стихосбирката по книжарниците и отново се върна при философите, за да се увери допълнително, че всеки от тях има и няма право, че всичко е объркано, както е объркан и самият той: знае, че наоколо е мрак и хаос, възлага надежди на Хитлер за ред, а диша за приоблачни и морски видения. Жена му, невзрачна деловодителка в Канализацията, са изплаши от поведението му и избяга при братята си. Якимов, усетил че опустява не само къщата му, не само пространството край него, но и човечността му, стъпка по стъпка започна да се приближава към действителните гемии, към самотните изоставени на разрухата лодки, към ароматите на смолата, към шумната рибна борса, която хранеше и търговците и рибарите, а подхвърляше по нещо и на бедняците, към странната по цвят, мирис и тишина махала на още по-странните човешки сенки. Тези човешки сенки по импресивен път му направиха знак, той си внуши че навярно точно при тях се потайва една потребност, може би единствената. Якимов задочна да посещава всеки ден дървените купчини и сам не разбра как накрая ръцете му уловиха и понесоха първата траверса. За няколко дни той си подреди прикритие, то приличаше на съседските, с една-единствена разлика – Якимов вгради между траверсите насмолена ламарина. Ламарината обещаваше по-надежна защита срещу дъждовете – според съседите, излишен разкош и нищо повече.

– Чак пък толкоз! – усмихна се Фламингото.

Към старателно защитената пещера обаче се насочи пъстра върволица от книги. Томовете влизаха вътре и изчезваха от погледите на слисаните бараби.

– Аха! – намръщи се Фламингото.

Това шествие на хартия, кой знае защо, вбеси Живака. Той измъкна Якимов от убежището му и задочна да го бие, но Якимов издебна някакъв момент, ухапа ръката му и Живко го заудря допълнително.

– Спри, да ти кажа нещо – дошли се до едно време Якимов,

– Кажи – учуди се Живко,

– Трябва да знаеш, че понасям боя добре – отвърна Якимов. – Боят укрепва организма ми, освен това покрай твоята свинщина, необяснимо защо, намразих Хитлер.

Туй събитие се състоя пред погледите на мнозина от съседите по пещера, тъкмо те по-късно разнесоха легендата, че човекът може да се превърне в Давид щом умее да понася ударите на Голиат.

– Браво! – извика Фламингото след като Живко се оттегли.

Бай Никанор поведе няколко души из района, посочи им коя точно билка да берат, те накъсаха много зеленина и облепиха неподвижния след побоя Якимов; приготвиха извара, допълнително наложиха раните и няколко дни наред му носеха храна от казармата.

– Там това не може да се случи – рече на четвъртия ден, докато сърбаше от консервната кутия Якимов. – Там никой няма да ти донесе чорба.

– Къде там, Якимов?

– Там.

– Якимов, уморих се от мислене и не мога да си отговоря на един прост въпрос: защо махалата не скочи върху Живко, всеки от нас го мрази и ако го затрупаме с парцалите си, ще го задушим, няма да има Катанов, няма да се повдига въпроса за унищожението ни, но ние търпим, не скачаме.

– Бай Никанор, ти наистина ли си граф?

– Не съм граф.

– По този въпрос, ваше сиятелство, са написани стотина книги, но не може да му се даде отговор – точно защото е прост.

Якимов се съвзе и отново заживя като крайно самотна, при това, злобна единица. Богатите къщи го зовяха, спираше до порталите им, звънеше и питаше прислужничките: „Какво казаха господарите, ще се намерят ли излишни книги в този дом?” Приемаше всичко печатано, от което хората искаха да се отърват и го трупаше, трупаше – купчините в заслона растяха, а мястото край дюшека се стесняваше.

Нашествието на книжнината обаче секна неочаквано. Прислужницата на едно адвокатско жилище му даде две подвързани годишнини на „Златорог”, една годишнина на „Демократически преглед” и някаква тъничка книжчица, чиято корица и заглавието ѝ му се сториха познати. Вгледа се малко престорено, но не и без ирония в нея, нежността ѝ го огря, ушите му се зачервиха от смущение, Якимов хвърли списанията в боклука и притисна своите „Видения” към сърцето си.

Двете първи коли на „Видения“ бяха разрязани – по него време книгите се разрязваха – а третата не беше. Якимов се облегна на една топола и се зачете. След като изгълта трийсет и две страници, нетърпеливо разряза с клечка и останалите шестнайсет. Стихотворенията му доставиха удоволствие. Щом прочете последния стих, той затвори книжката, огледа любовно корицата с уморените платноходи, разгъна началните страници и зачете отново.

В този ден бе приключен периодът на философите, романистите и поетите. Край на всичко прочетено дотогава. Започваше периодът на самооткриването. Якимов забрави, че съществува Шекспир; всеки нов ден, от сутрин до привечер, излегнат пред входа на пещерата, или пък зиме в кафенето, докато другите наблюдаваха картоиграчите, Якимов четеше Якимов. Философите, романистите и поетите бяха раздадени на другите пещери, обитателите на пещерите подлагаха Толстой под главите си вместо възглавници, подпалваха огньовете с Достоевски.

– Вие четете една и съща книга – учуди се веднъж Борис*, когато му продаваше цигари. – Всеки ден, вече втора година.

Якимов даде двата лева за „кариоката” си, той и него ден остави младежа без отговор, Якимов отказваше да отговаря по този въпрос на когото и да е по най-простата от всички прости причини – не можеше, не знаеше сам, ако знаеше щеше да отговори на себе си.

– Ваше сиятелство, дошъл съм при Вас, сега пък Вие да ми отговорите на един въпрос. – Якимов приседна до лодката, имаше намерение да разговаря надълго. Тази лодка още навремето е била поставена на тънки филета, лежеше ниско, близо до влагата на земята и тревата, в замяна на туй обаче надстройката ѝ бе превърната в удобна барачка, изкована сполучливо от обитателя ѝ. – От две години насам чета една и съща книга – моята. Защо?

– Защото Ви доставя удоволствие, Якимов, затова.

– Да, но не усещам да съм луд.

– Е, сега… Якимов.

– Освен това, искам да ви кажа нещо, ваше сиятелство: след всяко ново прочитане откривам нови достояния между редовете и все повече ми се струва, че не съм чел по-добра книга от моята.

– Това, Якимов, означава – бай Никанор, който може би по документи се наричаше другояче, не допусна ни следа от усмивчица по устните и нито нотчица на ирония в гласа – това означава, че книжката Ви е или много добра или много лоша.

– Всеки случай, не съм чел по-добра – отвърна Якимов и си отиде.

Седмица по-късно той се натъкна на Василев. Василев беше авторът на корицата му. Художникът седеше до статива си и рисуваше. В предния план на картината лежеше гемията на Моти, зад нея се подаваше прогнило дъсчено кейче за лодки, то се оглеждаше в спокойна вода, в средния план се разполагаше част от Рибната борса с „живи” гемии – не на сухо, а на вода – а над тях, което означава над невидимата част на Залива, се бяха скупчили облаци.

– Знаеш ли, Якимов, целият Траверстаун е съставен само от меки тонове. Единствено, облаците; виж колко са ярки истинските, а на платното съм ги поусмирил. – Василев говореше кротко, но нали си беше учител по рисуване, показваше всичко с големите си изразителни ръце. – И все забравям, Якимов, преди месец Низамов запита за теб, имам чувството че те търси.

Ето какво ще направя следобед, помисли си Якимов докато гледаше реалистичния до педантичност пейзаж, ще отида при господин Низамов.

10.

Ако Чехов беше поживял още мъничко, навярно щеше да заприлича на господин Низамов. Господин Низамов, макар и да не носеше пенсне, а очила, с острата си посребрена вече брадичка напомняше именития писател. Винаги с костюм, изгладена риза и с вратовръзка, той стоеше в книжарницата си на главната улица и тя сякаш осигуряваше единствената подходяща за съществуването му среда.

– Дължа ви пари, господин Якимов. Преди три години продадох един екземпляр от вашата книга, но не знаех как да ви съобщя. Остават още четирийсет и девет „Видения”.

– Не ще ли бъде по-добре да ми ги върнете, господин Низамов. Тук може би пречат.

– Защо? Кажете защо, като виждате, че потръгва? В края на краищата, това е консигнация. Вие сте единственият бургаски поет на витрината ми.

– Благодаря ви, господин Низамов, довиждане.

– По-точно четирийсет и осем. Наскоро продадох още един екземпляр. Парите за него ще си получите щом почувствате нужда от тях.

– Извинете, помните ли купувача?

– Естествено, господин Якимов. Запита ме познавам ли автора и имам ли представа с какво се занимава. Казах му, че сте чиновник в Земеделската банка. Борис обаче се усъмни. Той поклати глава, господин Якимов, момчето направо се усъмни.

Направи си дълга разходка по улиците. Всъщност каква разходка, Якимов вървеше с наведена глава, оглеждаше сребърната монета. На едната ѝ страна се четеше: 20 лева. Като се насити да разглежда паричката, Якимов я пусна в джоба на панталона си, но веднага усети металната ѝ хладинка по кожата на крака си. Наведе се, взе двадестолевката от тротоара и този път я пусна в здравия джоб. Дгжобът се оказа много голям, а монетата много малка.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Борис: „обратен” псевдоним на автора, за този разказ: докато преди това си е сложил за писателски псевдоним името Борис Априлов – сега, за да подскаже, че пише за себе си някога – се нарича Борис, вместо Наско!…

Преписах друг, мисля че по-ранен? вариант на „Траверстаун“. Това е един текст, който ми се струва да е от първото „препечатване” на оригинала от професионална (не особено грамотна?) машинописка.

Авторът обикновено пишеше на ръка, или дори на машина под 2 индига текстовете за новите си произведения – и правеше поправките си върху едно от копията. После предаваше поправения ръкопис за преписване от машинописка, след което изчакваше да мине време, четеше, дописваше, поправяше наново и наново.

Точно този недовършен роман аз намерих преди много години на масата му и го изчетох с неописуемо удоволствие. Нямах търпение да прочета и останалото! – но постепенно го забравих: продължение нямаше…

Когато избягахме в чужбина, аз се върнах някъде в 1992 г. и опразних жилищата ни, за да ги дам под наем. Тогава включих и този ръкопис в пакета, който занесох в Израел, с надежда Ахото да се подсети да го завърши.

Това стана, уви!, едва в последните месеци от живота му, в напрегнатата пауза, когато очакваше да издадат последния му роман, написан в Израел. Именно тогава – като го видях да се щура из къщата безцелно, а знаех, че живее последните си дни – измъкнах ръкописа от библиотечката му и казах, че това е един от най-добрите му текстове – защо не опита да го завърши.

Изчете го и трескаво започна работа над него. За съжаление – не успя много, раздели го на няколко откъса и ги прати в България, където бяха публикувани в няколко периодични литературни издания.

Дали затова – но има няколко варианта на текста – и ще се опитам да ги проследя според периодите, в които са създадени; аз наистина много харесвам този текст! – този вариант е много приятен за четене, но е доста по-къс от първия, препечатан от мен и публикуван в Блога. За съжаление – не е датирал всички варианти, а обикновено най-грижливо го правеше! – и ще трябва да се ориентирам по цвета на листите, шрифта на пишещите машини и подобни дедуктивни белези.

По онова време нещата се развиха така: Той трескаво завърши „Хавайските острови” – много желан от него роман, наричаше го „романът на живота си”, който цял живот е мечтал да напише, но не е било възможно в онези времена. Завърши го в края на 1994 г. и веднага го прати за печат на Кин Стоянов в издателство…?, и се очакваше да излезе до февруари-март 1995 г. Но когато срокът наближи – Кин бе уволнен(?), или пък се закри Фондацията, която възглавяваше(?), и той предаде ръкописа на писателя Любен Петков, с извинение към автора, че няма да успее да изпълни обещанието си.

Най-убедено твърдя, че именно това довърши баща ми – като последен удар на… съдбата? – след като се провали издаването на юбилейните му Събрани съчинения през 1991 година. Почувства се обречен. За първи път се отпусна, отчая се и буквално в две седмици угасна…

Тогава Любен Петков се амбицира и с чудеса от организиране успя да издаде книгата близо година след смъртта му – само в 500 екземпляра (тя може да стане библиографска рядкост!) – които бяха по-скоро раздадени на приятелите му, отколкото разпродадени…

Целият архив на писателя – моят невероятен баща! – бях качила на тавана на апартамента на ул. Добруджа №2, където на няколко пъти Ахото идваше да живее и работи, когато се завръщаше в България. По онова време даде и документ на критика Юлиан Жилиев, че го задължава да прегледа, препише и обработи Архива му в същото това таванче – беше се запознал с него на някаква конференция, харесал и избрал за „свой” изследовател след смъртта си.

Юлиан Жилиев пет години плътно изпълняваше обещанието си, даже живя на тавана, описа всички книжа и ръкописи, взе няколко интервюта от приятелите му – за съжаление те започнаха да измират на ята, та не успя да вземе много!…

Сега Юлиан Жилиев е абсолютно безработен – от години, лишен дори от възможността да преподава, което правеше до преди да стане на 35… Предлогът е, че… бил възрастен, за да се кандидатира за тази дейност???

Преживява по чудо – и от малкото преводи, които му възлагат чат-пат някои хора, които го познават и знаят изключителната му ерудиция, енциклопедическа памет и познания. Всичките му приятели го използват като жив справочник по литература и езикознание, но никой от тях не се пита КАК той преживява в последните 15 години!

(СРАМОТА за всички вас, литератори и корифеи на културата и образованието!!!)

Д. В.

12.06.2012, София


http://bit.ly/OfHxIX                                                         .

Преписах друг, мисля че по-ранен?  вариант на „Траверстаун“. Това е един текст, който ми се струва да е от първото „препечатване” на оригинала от професионална (не особено грамотна?) машинописка.

Авторът обикновено пишеше на ръка, или дори на машина под 2 индига текстовете за новите си произведения – и правеше поправките си върху едно от копията. После предаваше поправения ръкопис за преписване от машинописка, след което изчакваше да мине време, четеше, дописваше, поправяше наново и наново.

Точно този недовършен роман аз намерих преди много години на масата му и го изчетох с неописуемо удоволствие. Нямах търпение да прочета и останалото! – но постепенно го забравих: продължение нямаше…

Когато избягахме в чужбина, аз се върнах някъде в 1992 г. и опразних жилищата ни, за да ги дам под наем. Тогава включих и този ръкопис в пакета, който занесох в Израел, с надежда Ахото да се подсети да го завърши.

Това стана, уви!, едва в последните месеци от живота му, в напрегнатата пауза, когато очакваше да издадат последния му роман, написан в Израел. Именно тогава – като го видях да се щура из къщата безцелно, а знаех, че живее последните си дни – измъкнах ръкописа от библиотечката му и казах, че това е един от най-добрите му текстове – защо не опита да го завърши.

Изчете го и трескаво започна работа над него. За съжаление – не успя много, раздели го на няколко откъса и ги прати в България, където бяха публикувани в няколко периодични литературни издания.

Дали затова – но има няколко варианта на текста – и ще се опитам да ги  проследя според периодите, в които са създадени; аз наистина много харесвам този текст! – този вариант е много приятен за четене, но е доста по-къс от първия, препечатан от мен и публикуван в Блога. За съжаление – не е датирал всички варианти, а обикновено най-грижливо го правеше! – и ще трябва да се ориентирам по цвета на листите, шрифта на пишещите машини и подобни дедуктивни белези.

По онова време нещата се развиха така: Той трескаво завърши „Хавайските острови” – много желан от него роман, наричаше го „романът на живота си”, който цял живот е мечтал да напише, но не е било възможно в онези времена. Завърши го в края на 1994 г. и веднага го прати за печат на Кин Стоянов в издателство…?, и се очакваше да излезе до февруари-март 1995 г. Но когато срокът наближи – Кин бе уволнен(?), или пък се закри Фондацията, която възглавяваше(?), и той предаде ръкописа на писателя Любен Петков, с извинение към автора, че няма да успее да изпълни обещанието си.

Най-убедено твърдя, че именно това довърши баща ми – като последен удар на… съдбата? – след като се провали издаването на юбилейните му Събрани съчинения през 1991 година. Почувства се обречен. За първи път се отпусна, отчая се и буквално в две седмици угасна…

Тогава Любен Петков се амбицира и с чудеса от организиране успя да издаде книгата близо година след смъртта му – само в 500 екземпляра (тя може да стане библиографска рядкост!) – които бяха по-скоро раздадени на приятелите му, отколкото разпродадени…

Целият архив на писателя – моят невероятен баща! – бях качила на тавана на апартамента на ул. Добруджа №2, където на няколко пъти Ахото идваше да живее и работи, когато се завръщаше в България. По онова време даде и документ на критика Юлиан Ж., че го задължава да прегледа, oпише и обработи Архива му в същото това таванче – беше се запознал с него на някаква конференция, харесал и избрал за „свой” изследовател след смъртта си.

Д. В.

12.06.2012, София


Тези сканирани ръкописни листа са черновата на нещо като роман или дълга повест, препечатана после със заглавие „Слънчеви дни” и „Бягството” – или поне много се приличат!…
 .             В „тетрадката” с ръкописа на ръка все още е писано с „ъ” в края на думите и останалите по-късно изчезнали букви. Аз няма да спазвам този правопис, но ще оставя правописните грешки на СЪВСЕМ младия писател. Проучвам въпроса. (Д.В.)
.               2 дни по-късно: Сега, след като преписах и прочетох текста, мога да кажа, че е писан още преди Джавката да завърши гимназия. По-късно на два пъти е подхващал темата – сбиването, Елена, банския костюм, яхтичката „Чайка“ – но е развивал сюжета в съвсем различна посока, докато явно началото на войната и казармата са прекъснали опитите му да напише първия си роман… 

* Страница първа от бележника с текста е всъщност ВТОРА от историята:

…но ръката ми разцепи въздуха и втория удар на противника падна някъде около врата ми. След това започна градушка от юмруци. Беше ясно. Другият искаше да ме порази с бързината си. Аз отстъпвах и не успявах винаги да се отбранявам сполучливо. Чувствах кръвта върху единствената риза. Само една дума, едно признание, че съм победен и ще свърши. Но ето, най-после и моя прословут удар. Това е удар на новак, който проведен от по-здрава ръка можеше да поразява. Изпънах ръката си, замахнах добре назад и пратих удара между брадичката и шията. Беше доста силен. Ръката ми, закоравяла от гребането, в края на това хубаво лято падна като чук. Шумът приличаше на плясък, на счупване. Съученикът ми се хвана за брадичката, а с едната ръка се приготви за предпазване, като наведе главата си. Можех да удрям докато го съборя. Болката в устната ме подканяше за това, но тогава бях точно в оная възраст, когато у човека назрява чувството за честната борба и достоинството. Почти забравих за другия. Наведох се до водата и започнах да се мия. Сякаш нещо бе разкъсано. Солената вода причиняваше болезнени щипвания. При това ме наболяваше тила и под лявото си око сигурно имах синьо петно.

И днес още помня тези важни сцени от ученическите си години, когато се прибирах в къщи с белези от сбиване или някои по-значителни рани. Юмайка ми ахваше болезнено и в лицето ѝ заедно с бликналия яд към мен полазваше болката при мисълта, че никога не ще стана сериозен и примерен. Тогава се свиваше и моето сърце. Сега вече зная, че нейната болка беше раждана от егоистичното чувство, което притежава всяка майка: един ден да се гордее със сина си – сега смятам такива майки за ограничени. Баща ми чувстваше повече моята болка. Не мога да не призная това, но него пък обвинявам в липса на героизъм.

Така, като слагам до късно студени компреси на устните си, аз примирах от болка и слушах зловещото сумтене на комарните ята вън зад телената мрежа на моя прозорец. После заспивах на няколко пъти, но съня приличаше повече на унес. Помня, че ми се присъни окървавената риза. О, това беше единствената ми хубава риза. Какво ли ще загубя още заради твърдоглавото си постоянство на политическите убеждения?

2.

Сутринта ме посети Динко*. Говорех трудно и едва успях да му опиша цялата битка. Причината я знаеше, защото и той присъстваше на остротите, които си разменихме с политическия съперник.

С Динко ни свързваше най-неподкупното приятелство. Бяхме станали неразделни. Той изслушваше внимателно разказа ми и се усмихваше с хубавите си черни очи. Трябва да съм бил доста смешен, с подути разцепени устни, които фъфлят, а и в цялата ми постъпка въобще имаше нещо гротескно. Каква по-неблагодарна съдба. Един рицарски двубой да завърши по такъв начин и като резултат, смешно деформиране на устата. Колко жалко беше синьото петно под окото!

Казах на приятеля си, че до три дни не ще мръдна от дома. Настанихме се в  оскъдната сянка на дворната ни градин.

Динко беше умен. Аз явно признавах предимството му в това отношение, колкото и лошо да говори за мене това. Беше тежък, дори мързелив и гледаше отвисоко на живота. Единствен син на богати родители, свикнал да притежава всичко, от малък с повече от възприетото пари в джоба. Ние, неговите приятели, мечтаехме да притежаваме разнообразните му костюми, ризи и обуща, а всеки от нас носеше по някоя връзка от неговия гардероб, докато той мечтаеше за един внушителен „Пакард”. Като малък проявил странно влечение към рисуването и направил поразяващо хубави картини, но после всичко угаснало. Тоя мързел и това странно отношение към живота пратиха всичко по дяволите.– Няма нищо по-лпшо отедин посредствен творец.

Навикнах да не искам мнението му за моите репортажи, които все по-често се появяваха във вестниците. Отзивите му не бяха особено насърчителни.

Но ние, колкото и противоположни темпераменти да бяхме, проявихме завидно разбирателство и родихме най-красивото си приятелство, за което сега си спомням с гордост.

Динко можеше да говори за изкуството и в тая насока пречупваше всичко през своя остър ум. Отлично владееше английския. Като ученик в колежа с много малко труд беше един от първите ученици. Добре запознат с английската литература, той ми стана учител и всяка ваканция обогатяваше знанията ми с много новости в тая област. О, колко добър критик беше той на българските писатели. Той познаваше отлично родната литература, затова му даваха да говори за Дикенс, за Шекспир и Моъм.

Двамата никога не се чувствахме добре в голямата си приятелска компания, затова пък нямаше нищо по-красиво от нашите дълги приятелски разговори. Тогава мечтаехме много. Разпалвахме копнежите си по скитничество и крояхме планове за едно разнообразно бъдеще, което да протече на други паралели и под друго небе.

Разбира се, Америка беше обетованата страна на нашите сънища. Но Америка само мечта ли беше? За За Динко е само обикновена реалност.

Към обед изсвири Жоро и Милко, след това пристигна Мирко. Това значеше край на сериозните ни разговори.

При моя вид те не можаха да сдържат смеха си. Страшно съжалих задето снощи дадох първия удар. Това ще остане като добър урок. Никога никому да не давам първия удар.

*Диню Ходулов – съученик и син на производител на вина от Бургас. По-късно се пресели в София и дълго ни навестяваше, но баща ми вече се срамуваше от него, защото беше тежък алкохолик и ако го поканехме у дома – не излизаше с часове – чак докато свършеше алкохола. Има син на моята възраст, но не зная съдбата му по-нататък. 

3.

Най-после решихме да стегнем „Чайка”. Напоследък тя пропущаше много вода, а хубавата ѝ боя беше опадала някъде и беше доста ни се стори замърсена. Донесохме я в двора на Матюви и обърнахме красивия ѝ корем към небето. Всеки се залови за работа. Донесохме смола, кълчища, дървени чукове, подбивки, бензинова лампа, безир и боя. Васко се зае да пере платната и перденцата, които висяха на предните прозорчета на кабината. Пмня, че този ден и Динко се зае да работи. Той стилизира и изработи нови букви за името, които после изрязахме от бронзови пластинки.

Но трябваше да се сложи още и кил. Искахме да осигурим „Чайка” срещу най-лошата буря. Беше нужно олово и само аз знаех къде ще намерим.

Вечерта двама души се вмъкнахме в навеса на един склад за дървен материал. Това беше подвиг, защото оловото беше откраднато след като събудиха пазача. Той се развикал и трябвало а му запушат устата. Горкият дядо Никодим. После той ми разказа тая преживелица като най-ужасния случай в живота си. Аз се усмихвах. Впрочем тази случка можеше да има и лоши последици. Ако при вика на пазача прибегнеха няколко души и ако приятелите ми бяха заловени, целия тръст около „Чайка” щеше да има големи неприятности. Кой беше в състояние да увери властта, че сме отишли да вземем захвърлените отдавна там парчета олово, за да направим яхтата си по-устойчива?

„Чайка” заприлича на кокетка. Рамките на прозорчетата бяха боядисани в червено. Цялата тя блестеше в своята бяла гланцова премяна. Килът беше уголемен, а вътрешността на кабината доби приятен вид. Пак оставихме двете противоположни пейки, които се употребяваха и като легла, но върху тях Васко направи нещо като тапицерии. Донесохме нови одеала и обли пухени възглавници. Другите нововъведения бяха подвижната маса и библиотечката. Така уредена кабината можеше да побере осем насядали един до друг пътници, а четирима души можеха да нощуват, като двамата си постелеха на пода, където през деня беше подвижната маса. На една от стените боцманът закачи портрета на Джек Лондон. Но зелената кабина блесна истински, когато на срещуположната стена блесна снимката на Елена.

На брега „Чайка” престоя цяло денонощие. Тук удължихме мачтата, мамизахме платната и извършихме последното сетното потягане. Привечер, когато последните слънчеви лъчи трепнаха върху мачтите на гемиите, тя влезе във водта прекрасно бяла. Някой каза: – Приличала на гларус! Но аз побързах да го поправя. Защото лодката ни имаше изящна линия ипритежаваше грацията на легнала върху водата чайка.

4.

Наближаваше края на август. Дните сякаш придобиха друг цвят. Морето беше повечето пъти зелено, развълнувано и непрестанно изхвърляше трева. Горе облаците станаха по-често явление и духаше силен вятър.  Телата на плажа бяха много потъмняли.

Аз обичам страшно много тези августовски дни, които са пълни с носталгия по изтичащото лято. Но сега те не представляваха само края на лятото От много месеци насам мирът дишаше с похабени гърди. Идваше нещо грамадно, непознато за нас, младите.

Всички очаквахме войната. Дори бяхме малко нетърпеливи. Животът ни се струваше скучен, еднообразен и желаехме нещо динамично. Тревожните предавания на радиото ни радваха много. И тогава, когато седяхме в лунната светлина на оная августовска вечер, аз и моите приятели говорехме само за войната. Ние седяхме малко настрани и не обръщахме внимание на хората, които бръмчаха в алеите. Понякога от казиното като заблудени ята долитаха звуците на летния оркестър.

Да, тогава всичко беше много красиво.

– Войната ще бъде светкавична. Ще има генерално разчистване на сметки. Тогава животът ще започне отново.

Коста обичаше да се изказва силно и никога не биваше оригинален. Винаги предизвикваше смях.

– Започни поне да се бръснеш, че тогава говори за политика – удари го Матю, който почти всякога мълчеше и вземаше думата само при разговор за кроул и плувни рекорди.

Разговорът ни за войната небеше много дълбок и сега пет години след тая вечер мога да кажа колко малко верни думи сме си говорили. Само като си спомня моя ентусиазъм при нейното обявяване!…

5.

– Кога ще се върне тя?

– Утре.

– Значи ще направим много мечтаната разходка с „Чайка”?

– Да, – казах аз.

Динко стана и аз го видях изрязан на синьото небе, напръскано с малки весели облачета. Видях тъмното му тяло и облите месести рамене. „Колко много сила в това лениво тяло” – помислих си тогава.

Ние сякаш бяхме сами на плажа. Духаше силния вятър и ръсеше  песъчинки в лицата ни.

– Защо ставаш, седни!

– Напълниха ми се очите.

– Искаш ли да влезем във водата?

Вместо отговор, той затърси „Чайка” в развълнуваното море, където се люлееха няколко други платноходки.

Знаех какво значи това. Ще отидем до яхтата с плаване. Най-после я видяхме. Лесно се разпознаваше хубавата ѝ линия сред другите яхти.

Винаги обичам да плавам срещу вълните. Има нещо много красиво втова, да си върху гребена или пък в скута на вълната, заградени от всякъде с вода и само горе синъо парче небе. Това бяха най-любимите ми мигове. Аз плавах малко по-бързо и винаги ме следваше изотзад, напредвайки без да вади ръцете си от водата. Укорявах го за това плаване, което е патент само на жените, но той не ме слушаше. О, колко противен ми ставаше тогава този заклет консерватор!

В яхтата ни посрещнаха недружелюбно. Беше ясно. Ние пречехме.

Върху кабината лежеше Мирко с някакво непознато и много добре обагрено от слънцето момиче. До руля лежеше Коста с една прилична на котенце блондинка. Те бяха отлична двойка. Коста, макар и малък на години, беше грамаден, дори малко пълен, мило рус и хубав като модерен морски бог. Пред него тя беше миниатюрна жена. Но двамата бяха руси, имаха еднакъв тен и двамата бяха почти деца. Яхтата ги люлееше приспивно. Без друго те чакаха с нетърпение да ги оставим, за да се нацелуват.

Скочихме в морето, като проклехме днешния шанс на двамата си приятели. Аз скочих така, че с краката си пръснах струя вода върху затоплените им тела. После видях как скочиха? Правите коси на Мирковата глава.

– Тапир!

Само се засмях и подбрах нова струя в дланта си, но нито капка не падна върху тях.

6. Ясно, че Елена ме разглежда. Тя търси да намери някаква промяна у мен през тия петнадесет дни. Естествено, сега съм по-тъмен, чувствам се напълнял и ученическата ми коса е малко по-голяма.

– Ти си много хубав!

Знаех, че нямам завиден външен вид и че Елена не ме обича заради някаква рядка красота, а просто защото бях първия, защото може би бях забавен, или просто защото успяхме да се разберем. Напоследък тя все повече заповтаря, че съм хубав. Наистина, забелязах, че с възмъжаването си почнах да ставам търпим по отношение на външния си изглед, но по-вярното беше, че тя ме идеализираше и ме гледаше през очите на обичта.

– Защо отне петнадесет дни от това хубаво лято?

– О, Божидар! За първи път ли ти казвам, че ме накараха да замина? Нали ти писах и в писмата си.

Спомних си тези хубави дълги писма, признах, че е скучала. Те бяха в кутията ми у дома. Първите любовни писма на Елена. Колко искрено и мило пишеше тя. Каква честна мисъл!

Аз ѝ подарих този бански костюм. Той ѝ стои прекрасно. Тази комбинация с прекрасните влудяващо красивите ѝ керемиденобляскави рамене и хубавия малко плещест гръб се допълваха странно с кобалтовосиния цвят на материята. Аз я разглеждам. Това е тънко, прилично на струна тяло. Сега Както седи до мен с подгънати колене и сключени върху тях ръце, тялото трупът е извит като дъга и прешлените на гръбнака се очертават доста ясно. Главата е изправена и гледа хоризонта. Косите са отпуснати назад, прави и само накрая малко завити и те ми напомнят а ла Грета Гарбо.

Чувствам гордост, че притежавам това момиче!

В този момент Елена прилича на изящна керамика.

Чувствам гордост, че притежавам това момиче.

Днес ѝ готвя изненада. Колко хубаво направих, че не ѝ писах за ремонта на „Чайка”. Ще мога ли някога да ѝ поръчам хубава нова яхта и да сложа нейното име? Във всеки случай, финансиите ми страшно рухнаха, когато ѝ купих банския костюм.

На плажа никога не мога да остана само с Елена. Ето ги пак инквизиторите. Вървят пръснато и подскачат върху горещия пясък – Коста, Мирко, Матю и Жоро. С тях са половинките им. Значи компанията е увеличена Соня и Федя са приятелки на Елена – те са прекрасни момичета. Ами другите? Другите две бяха приятелките на Коста и Мирко – новите познайници, които след малко ще бъдат кръстени.

Всички отидохме на мостика. От тук разстоянието до закотвената „Чайка” беше само няколко метра.

Тук Елена спря и стисна силно ръката ми.

– Виж „Чайка”! О, това е много красива лодка!

Елена се Радваше се като дете.

И тогава изпълнихме традицията. Новите ни приятелки не усетиха кога изхвръкнаха през перилата. „Котенцето” падна лошо, но когато изскочи съжали само за косите си, които много рядко мокрила. Всички наскочиха във водата. Морето закипя. Аз останах горе и гледах как размахват кафявите си ръце към яхтата. Още малко гледах младите си приятели, после необичайно тихия ден от късното лято, който ми напомняшеи за училището, но никак не зная как ми хрумна за войната. „Ще има война” си казах аз и скочих в топлото море.

7.

Снишавай се!

Бързо скочих и легнах в дъното на яхтата, където се бяха свили другите. Предупреждението на боцмана дойде на време. Над главите ни, като грамадно крило на птица профуча платното и се отпусна безпомощно по посока на вятъра. Пред нас се отвори заливчето и лъсна устието на реката.

Сваляй кливера!

Мирко скочи на носовата част. „Чайка” се заклати и забави хода си.

В заливчето имаше идеално затишие и трябваше да се гребе. Двама хванаха веслата. Ние зяпнахме пред гледката, която ни се откри.

– Ропотамо! Това ли е Ропотамо?

– Да, госпожице. Един чаровен тропически кът, захвърлен на нашето крайбрежие.

Минахме край сенчести покои, където водата е сякаш заспала под дърветата, после се разкри пясъчна пустиня, осеяна с дюни. Често се откриваше по някоя спокойна тръстикова шир. Наоколо гъмжеше от живот. Прехвъркват патици, двойка щъркели крачат като дипломати, в клоните крещи сойка, а горе един блатен орел реже синевата.

Цели мрежи от чудни увивни растения висят над водата, диви бръшляни, лози и трънливи къпини са опасали високи дървета.

Следобедното слънце плъзна лъчите си върху голите ни гърбове. Ние все по-често се сменяме на веслата.

Още няколко загребвания и сме на суша.

На малкото кейче наскачахме дванадесет души. Всички бяхме доволни от хода на „Чайка” и благодарихме почти гласно за удобните ветрове. Опнахме палатката, като не оставихме нити една дупка за комарите. Вечерта приятелките, които щяха да спят вътре, ще спуснат пред входа креп.

Запали се огън. Продуктите, които подлежаха на разваляне, бяха потопени в студеното изворче. Федя се зае със салатите. Соня беше отличната ни готвачка. Скоро чухме гласа на тигана инаоколо плувна мириса на пържена сланина. Някой нагласи грамофона и и ритъма на негърската музика се понесе над дюните. Матю и Мирко започнаха да пригласят. Девствеността на относителната природна тишина бе нарушена. „Белите са тук!” – както пишеше в романите на Рид и Купер.

Споменах тези имена, защотокогато отивахме сред природата, ние променяхме игрите си. Тогава Боцмана ставаше Червената карабина”,  аз – „Поразяващата ръка”, Мирко „Червения облак” и пр. Соня беше „Бялата жена”. Привечер седяхме около огъня и пушехме лулата на мира. Тогава разговорите се водеха в този дух:

– Дали брата Червения облак позволява да седна до него?

– Това ще удължи живота на червения облак.

– Видяхте ли наоколо следи от команчите?

– Когато огненото кълбо падаше за планините, видях дима на лагера им.

Обичахме да импровизираме сцени с отвличането на Бялата жена, скалпиране и странни индийски игри около огъня.

Особено празнично ставаше гостуването ни на Ропотамо, ако случайно „Четириокия” беше наблизо. Четириокия викахме на Бай Игната, който носеше очила и водеше много странен скитнически живот. Отпреди двадесетина години той изоставил цивилизования свят и живее в тръстикова колиба на около четири килокметра от тук. Занимава се изключително с лов и риболов. Той знаеше къде могат да се намерят сърни, диви прасета, вълчи дупки с малки вълчета или пък зайци. В примитивния му живот имаше нещо траперско, романтично и авантюристично.

Ето защо Боцмана от време навреме се качваше на близката дюна и изсвирваше силно с уста. В привечерния покой сигналът се чуваше много надалеч.

Грамофонът разливаше сладка модерна мелодия и другите танцуваха. Огънят издигаше високо езици и в лунната нощ искрите му ставаха сини. Лунният път беше легнал точно пред нас върху огледалната повърхност на реката.Понякога скачаха рибки и плясъка им прозвучаваше сладко сред монотонния хор на жабите.

Очите на Елена имаха странен блясък. Незабелязано двамата се оттеглихме в подножието на една грамадна дюна, от където приятелите ни не можеха да ни видят. Обгърнах тъмното ѝ тяло, което трепна едва забележимо и трябваше да го погаля с дланта си.

––––––-

Никога смъртта не е добре дошла. Сега не желаеш да умреш, защото обичаш.Мислиш, че щом остарееш смъртта ще стане безпредметна, но ще видиш, че и тогава ще ти се случи  нещо друго, което ще те кара да съжаляваш.

Ат. Джавков

(Предполагаема датировка на текста: около 1938-1939 г. – още ученик.)


(Мисля, че този разказ не е публикуван никога. Открих го между пожълтелите и трошливи стари листи, напечатани на древна пишеща машина в стара зелена папка от картон.)

МОРЕТО И АЗ

(РАЗГОВОР С НЕОДУШЕВЕН ПРЕДМЕТ)

Съблякох се бързо, закачих дрехите си върху старата смокиня, която растеше в подножието на дюните и се спуснах по пясъка надолу. Морето лежеше пред краката ми – равно и спокойно. Някъде от дълбочините му се зараждаше великият стон на времето. Този стон преминаваше под повърхността на водата и се изливаше на пясъка като монотонен плясък. Точно на самия бряг разцъфтяваше дълга и тънка кордела от пяна.

Наоколо нямаше жива душа. Само аз и морето.

Направих още една крачка. Пяната обви кротко нозете ми – заумилква се като котка.

– Здравей! – каза внезапно морето.

– Здравей! – казах аз и се отдръпнах леко назад.

– Пак при мен, а?

– Както виждаш.

– Със самолет или с влак?

– Първо със самолет, после с корабче – и ето ме!

– Колко даде за мен?

– Не те разбирам.

– Не плати ли един лев и петдесет стотинки, както всички, които идват на плажа?

– Знаеш добре, че аз не се къпя по плажовете.

– Бре, бре-е! Някогашната гордост, а?

– Както искаш – така разбери.

– Колко години станаха откакто ме напусна?

– Идвам всяка година.

– Остави това! Преди колко години ме напусна и замина за столицата?

– Трябва да има десет години.

– Спомняш ли си какво беше някога?… Аз те помня още от дете. Ти имаше къси панталонки, дълги косици и кръстосваше на шир и длъж пристанището… Събираше някакви цигарени кутии. Правеше неразбираеми знаци на моряците от параходите и те усмихнато ти хвърляха кутиите си… Помня как един шведски моряк ти хвърли някаква жълта кутия. Ти я грабна с разтреперани ръце и щеше да полудееш от радост. А другите момчета те наобиколиха с изпълнени от завист очи.

– Спомням си нещо такова – потвърдих аз.

– А по-късно ти се научи да плаваш. Дето се казва – едва ходеше, а започна да плаваш. На два пъти щеше да се удавиш в мен.

– Това беше по-късно. Аз се давих на два пъти в теб, когато знаех да плувам като риба и да се гмуркам на дъното ти.

– Още по-късно ти започна да караш лодка. Всеки ден виждах твоето обгоряло от слънцето лице между грубите, изсечени сякаш с тесла лица на рибарите. Ти влизаше в моите води от ранна утрин и излизаше привечер, когато пламваха фаровете. Но и след това ти оставаше при мен, на брега, при скитниците, които изпиваха последната си стотинка в крайбрежните кръчми. А помниш ли побоищата между чуждестранните моряци? Ти тогава казваше на капитан Анести „Не мога да разбера защо се бият хората?”, а той ти отвръща: „От мъка, малкия!”. Ти помниш ли кога прописа за първи път?

– Почти не си спомням.

– Ти прописа още като ученик. Учуди ме, че не написа стихотворение за чайките, както правят другите. Ти написа разказ за един скитник, който спеше в лодките, изяждаше по една корава трохичка на ден и непрекъснато пееше.

– Този, който се бе завърнал от Испания?

– Същият.

– Той беше славен мъж!

– Ти познаваше тогава много такива хора и пишеше само за тях. Още по-късно започна да взимаш участие в някакви литературни караници, като казваше, че в нашата литература морската белетристика трябва да заеме истинското си място.

– Е, да, но както виждаш – не зае.

– Защото за морето пишат само такива хора, които идват при него на пансионно летуване. , и всеки ден наблюдават с интерес колко много тен са натрупали. Тези хора казват на скумврията* чироз и на чироза скумврия.

– Какво искаш да кажеш със всичко това?

– Доколкото знам, – продължи невъзмутимо морето – ти все още пишеш.

– Пиша, разбира се!

– Какво пишеш?

– Фейлетони, разкази, очерци. Каквото ми падне пиша!

– Как каквото ти падне?

– Каквото ми се падне по план. Всяка редакция си има план.

– А за хората пишеш ли?

– Не четеш ли? Пиша за работниците, за селяните…

– Че какво разбираш ти от работници и селяни?

– Виж какво – ще се скараме.

– Питам – кога си бил на село?

– Бил съм – хайде де!

– Вятър си бил ти на село, а пишеш ли пишеш! А други, които не са били на море пишат за морето. Същите хора, дето наричат скумврията чироз и чироза скумврия… Слушай, защо не напишеш нещо за морето?

– Ще напиша, какво бързаш. Подписал съм вече контрактация с издателство „Народна младеж”.

– А-а, контрактация си подписал!… Ех, спомням си как с твоя приятел Мирко обикаляхте бреговете на залива чак до Ропотамо с една пробита черупка. Къде е сега това симпатично момче?

– Той е зъботехник в София!

– А Ценката и той ли е в София? Онова момче, което казваше, че презира хората, които могат да живеят без море и което се канеше да стане българския Джек Лондон?

– И той е в София.

– Какво прави там?

– Организира концертните групи на министерството на културата.

– Чакай, чакай малко! Спомням си нещо интересно… Спомням си как току що завършил гимназия, с перчем залепен с брилянтин, ти един ден пристигна на брега с едно крехко, мургаво момиче. Вие държахте ръцете си и ти му казваше, че двамата сте малки прашинки от космоса, че морето стеснява меридианите на далечните материци. Ти казваше на това момиче как чувстваш сили в себе си да напишеш най-хубавия морски роман, как ще обиколите двама света и колко вечна ще бъде любовта ви.

– Не си спомням това момиче.

– Едно такова, мургаво… мъничко и нежно…

– О-о, спомням си – това беше първата ми любов.

– Къде е сега това момиче?

– Завърши института за учителки в детски градини. Мисля, че живее в София и е омъжена за чиновник от Министерството на земеделието.

– Четеш ли книгите, които се пишат за мен?

– Чета ги.

– Харесват ли ти?

– Никак.

– И на мен не ми харесват твоите фейлетони.

– Ти не разбираш от хумор!

– Вие хумористите все така се оправдавате.

– Слушай, разбирам интимната ти мисъл – ти си възмутено, че никой не пише за теб! Няма и да пишем. Ти не си в бита на нашия народ. Колко хора живеят при теб? Шепа хора. А и те строят къщите си с гръб към теб.

– Така ти се струва, – усмихна се морето. – Напишете нещо хубаво за мен и ще видите как ще се посрещне от читателите. Но кой да го напише.

– Да прекъснем литературните спорове! – казах най-после аз. – Не разбра ли най-после, че съм дошъл на почивка?… Позволяваш ли да се гмурна в теб?

– Позволявам – прошепна доброто старо море.

Това бяха последните му думи.

Аз навлязох във водата. Погледнах радостно синьото небе, далечната ивица на хоризонта, оранжевите пясъци, галванизираната от слънчевия блясък морска повърхност и потънах в топлата вода. Докато плавах навътре, усетих познатия солено-горчив вкус и разбрах, че горчивия разговор, който водих преди малко , за съжаление, е толкова правдив и болезнен.

БОРИС АПРИЛОВ  (1957?)                .

 * скумврия, скумврията – изглежда така са казвали някога(?) в Бургазъ на рибата скумрия. Запазих го. Чувала съм и с Б вместо В…