борис
априлов

У Б И Й С Т В О Т О

пиеса
в две части

1975

Л И Ц А
по реда на появяването им:
Р а й н а  МИЛЕВА
Р о з а  МИЛЕВА
В а с и л  МИЛЕВ
ГОСТЪТ
НЕКАНЕНАТА

ПЪРВА ЧАСТ

Хол от апартамента на семейство Милеви, в центъра на столицата. Интериорът загатва за известен флирт с пластичните изкуства, дори за вкус.

Милева седи в кресло и чете. Тя е четирийсет годишна, хубава жена, макар че през главата ѝ са минали не малко премеждия.

Поглежда часовника си, оставя книгата, изправя се и изчезва по посока на кухнята. Донася чаша с вода. Рови в някакво чекмедже, намира своя необходима таблетка и я поглъща. Отправя се към креслото.

Зад гърба ѝ се появява Роза, осемнайсетгодишната ѝ дъщеря, постоянната тъга на семейството – хубаво момиче с големи очи, същество, което не е в състояние да възприема събитията изцяло, не може и да реагира реално на тях. Ако погледнем по-трезво, Роза не ни е необходима за пиесата, но какво да се прави, това което ще се случи, ще се случи в семейството на Милеви, а Милеви, така или иначе, имат тази дъщеря – зрителят трябва да я изтърпи, както я търпят родителите ѝ. А на всичко отгоре, те я обичат.

Милева сяда. Когато се приготвя отново да се зачете, вижда дъщеря си, по нощница, дошла е от спалнята си.

Милева поклаща глава за отрицание.

Роза се приближава, взима нежно ръката на майка си и поглежда часовничето.

Милева се изправя, погалва момичето, повежда го към спалнята. Докато се бави там, чуваме ударите на незнаен за нас часовник, който отбелязва единайсет.

Влиза Милев. Иде отвън, по костюм, а навън вали. В ръцете му издрънчават ключовете на колата.

Милев е 45 годишен мъж.

Отърсва капките от раменете си, скрива ключовете в джоба си, а после си налива малко от една бутилка и го изпива.

МИЛЕВ /усетил идването на жена си/. Тук съм, да не се уплашиш.

МИЛЕВА /появила се откъм спалнята/. Можеше и да звъннеш… Налей и на мен. /Понеже той се готви да търси чаша./ В твоята.

МИЛЕВ. Която беше твоя.

МИЛЕВА. Взех си таблетка.

МИЛЕВ /налива/. Трябваше да се върна преди два часа.

МИЛЕВА. Това го знам.

МИЛЕВ /подава ѝ чашата/. Знам че го знаеш.

МИЛЕВА пие.

МИЛЕВ /пие направо от бутилката/. Роза спи ли?

МИЛЕВА. Не, разбира се.

МИЛЕВ. Ще я видя.

Понечва да тръгне към спалнята.

МИЛЕВА. Моля те.

МИЛЕВ /отказва се/. Гладен съм.

МИЛЕВА. Може би и аз. В кухнята ли искаш?

МИЛЕВ. Ще почакаме.

МИЛЕВА. Какво?

МИЛЕВ. Може би ще имаме гости.

МИЛЕВА /изненадана/. Какво?… Гости ли?

МИЛЕВ. Гост.

Милев изчезва към кухнята.

МИЛЕВА /високо, за да я чуе/. Чакането ме изнерви, /пауза/ но туй което ми каза, ще ме вбеси. /Пауза./ Ако не се шегуваш, разбира се. /Отпива./ Гости!

Г л а с ъ т  н а  МИЛЕВ. Гост!

МИЛЕВА /сяда на креслото/. Боже мой, откога… Василе, знаеш ли, че поне петнайсет години не сме имали гости?

МИЛЕВ /появява се с кърпа в ръце, бърше се/. Десет години!

МИЛЕВА. Значи и ти си мислил по това? /И тъй като той се готви да изхвърли кърпата някъде/. Кърпата на мястото!

МИЛЕВ /тръгва към кухнята/. Цял час съм мислил по този въпрос.

МИЛЕВА. Защо закъсня?

Милев се връща.

МИЛЕВ. Случиха ми се куп неща!…

МИЛЕВА. Мързи ме да пренасям, ще ядеш в кухнята.

МИЛЕВ. Трябва да почакам.

МИЛЕВА. Нали си гладен?

МИЛЕВ. Поне половин час. /Надига бутилката./ Ще стане ясно.

МИЛЕВА. Какво ще стане ясно?

МИЛЕВ. Ще позвъни.

МИЛЕВА /подигравателно/. Гостът…

МИЛЕВ. Да.

МИЛЕВА /подигравателно/. Който ще преспи тук…

МИЛЕВ. Ами, да.

МИЛЕВА /подигравателно/. В стаята за гости…

МИЛЕВ. Ще се обади и в двата случая.

МИЛЕВА /подигравателно/. Вторият случай кой е?

МИЛЕВ. Дори ако намери хотел.

МИЛЕВА. Аха, ти сериозно.

МИЛЕВ. Съвсем.

МИЛЕВА. Ще ми въведеш някой роднина.

МИЛЕВ. Непознат.

Пауза.

МИЛЕВА. Туй няма да стане. /Протестира като обидена./ Ти няма да направиш това… Не ти позволявам.

МИЛЕВ /виновно/. Няма как.

МИЛЕВА /продължава да протестира/. Неприятно ми е.

МИЛЕВ. Ще го преглътна.

МИЛЕВА. Откъде-накъде? Пита ли?

МИЛЕВ. Нямаше как.

МИЛЕВА /отрязва/. Не може!

МИЛЕВ /кипва/. Защо?

МИЛЕВА. Не знам, не мога…

МИЛЕВ. Но сега – да!

МИЛЕВА. И ще влезе?

МИЛЕВ. Разбира се.

МИЛЕВА. Да преспи?

МИЛЕВ. Приготви нещо за вечеря.

МИЛЕВА. Има за двама.

МИЛЕВ. Приготви още нещо, ще ям и аз.

МИЛЕВА. Ще вечеряме трима?

МИЛЕВ. Може би.

МИЛЕВА. Мразя подобни изненади!

МИЛЕВ /решително/. Тази нощ тук ще вечеря и ще преспи още един човек.

МИЛЕВА. Не мога да си го представя.

МИЛЕВ. Приготви му леглото.

МИЛЕВА. Нали каза, че може би няма…

МИЛЕВ. Приготви леглото в стаичката!

Милева го гледа остро и обидно. Двамата се гледат. Милева тръсва рамене и се обръща да тръгне към стаичката. Телефонът звънва. Милев вдига слушалката.

МИЛЕВ. Вие ли сте?… Тръгнете насам!… Хайде, хайде – чакаме ви.

Затваря телефона.

МИЛЕВ. Няма хотел.

МИЛЕВА. Хотели никога няма.

МИЛЕВ /замислено/. Какви говна сме хората! /Пауза. Тя го зяпа./ Минаваме, префучаваме…

МИЛЕВА. Стаята не е проветрена.

МИЛЕВ. Бягаме нанякъде!

МИЛЕВА. Бъди спокоен, няма да те питам…

МИЛЕВ. Но ще ти кажа.

МИЛЕВА. Не ме интересува. Искаш легло за един човек и ще го имаш!… Боже господи, и вечеря!…

МИЛЕВА понечва да тръгне към кухнята.

МИЛЕВ. Тази вечер нещо ме пресече.

МИЛЕВА /тревожно/. Някаква болка ли?

МИЛЕВ. Нещо в душата.

МИЛЕВА /троснато/. Душата трябваше да те заболи заради мен и дъщеря ти! /Излизайки./ Седим и те чакаме! /Излиза./

МИЛЕВ /налива си/. Десет или единайсет години!… Никой!… Направихме стая за гости… Забравихме я как изглежда.

МИЛЕВА /влиза с възглавница/. Чист човек ли е?

МИЛЕВ. Да се надяваме.

МИЛЕВА ядосано изчезва. Докато той отпива още една глътка, тя се появява отново.

МИЛЕВА. Ще отворя рибна консерва.

МИЛЕВ. Ще каже, че не е гладен… Сигурен съм.

МИЛЕВА /преди да изчезне/. Ще плюскате риба!

МИЛЕВ. Той няма настроение.

Г л а с ъ т  н а  МИЛЕВА. Но ще вечеряте.

МИЛЕВ. Райно, ела!

Г л а с ъ т  н а  МИЛЕВА. Не!

МИЛЕВ /още по-настойчиво/. Ела!

МИЛЕВА /влиза/. Слушай, какво искаш?

МИЛЕВ. Да не се държиш като глупак. Ти знаеш ли, че вече не сме хора? /Понеже тя го гледа строго./ И сме заслужили наказанието си.

МИЛЕВА /извиква/. Млъкни! /Гледа го продължително./ Не те е срам!

Постепенно се навива, заплаква и побягва.

Милев сяда в креслото.

МИЛЕВА /появява се отново, за да се изкаже/. Ти нямаш право на такива упреци!

МИЛЕВ /кротко/. Предлагам да се успокоим.

МИЛЕВА. Нямаш право, разбра ли? /Милев не отвръща./ Ти нямаш право при каквито и да е обстоятелства да казваш така.

МИЛЕВ. Поканих някакъв човек да преспи у дома, а се развикахме.

МИЛЕВА. АЗ се развиках.

МИЛЕВ. Няма значение кой. При други случаи викам аз. Важното е, че човек не може да покани някого и да му даде подслон. /Налива си./ Хладна нощ!… Дъждът не си поплюва… А под капките – хора, които няма къде да прекарат нощта. /Отпива./ Разбираш ли това? Забравили сме радостта от туй, да подслониш и нахраниш някого.

МИЛЕВА. Ти нямаш никакво право да ми хвърляш упреци за… И нямаш право да го наричаш наказание.

МИЛЕВ. Никога не съм наричал това наказание.

МИЛЕВА. Но преди малко успя.

МИЛЕВ. Предлагам да си легнеш. Ще си посрещна госта сам.

МИЛЕВА. Ще си легна! Достатъчно те чаках.

МИЛЕВ. Ако заспиш, ще ми направиш услуга.

Милева изхлипва и излиза.

Милев отпива тъжно, настроението му е мрачно, той сякаш се пита за какъв дявол е трябвало да избухва този скандал, не е ли  можело да се размине и това поредно страдание.

Влиза Роза. Пристъпва към него, старае се да отгатне настроението му, но за всеки случай момичето го дарява с усмивка, изтръгната от нейния спокоен свят.

Милев обаче не намира сили да ѝ отвърне с усмивка, той само показва коляното си. Момичето с готовност сяда върху него. Полага ръка върху рамото на баща си, притиска лице към косата му, взима своя пай от топлите сладки неща на живота. Милев гали ръката ѝ, разбира, че чашата му пречи, поставя я на масичката.

В тишината нежно прошумолява дъждът.

Роза взима чашата, помирисва я и прави гримаса на неудоволствие, но после допира устните си до ръба ѝ.

МИЛЕВ /леко обгръща чашата с пръсти/. Не, Роза, недей. /Гледа я тъжно в очите./ Недей, момичето ми, дори на шега не опитвай… Макар че… /Въздиша./ Какво като опиташ… ще се намръщиш и край… Неприятният вкус ще те отблъсне, но понеже нямаш много радости в живота, като нищо ще опиташ и втори път, и още веднъж, докато разбереш, че не е чак толкоз неприятно, защото хубавите неща отначало нагарчат… Защо ти преча, кажи, защо ти преча да вмъкнеш още една приятна подробност в сладкото си еднообразие? Една капчица щастие повече. Но ти си по-щастлива от мен… И от майка си… И от другите… Всъщност, Роза, ти си по-щастлива от всички ни, и ние напразно сме се загрижили за теб. Ти си наша грижа, но ти самата нямаш подобни грижи на душата си. Може би там, при тебе, всичко плува в кротко, нежно равновесие. /Докато Милев говори, Роза се усмихва и гали баща си./ На тебе никой не ти мисли злото, напротив – всеки се грижи да живееш без грапавини. Твоето тихо и сладостно съществуване се крепи на нашата непрекъсната тревога. Не чуваш дъжда, не чуваш морето, за тебе е тайна песента и на славея, но пък не чуваш и крясъците на грубияна, нито парадирането на простака.

Роза „слуша“ всички тези думи унесено, изпълнена със щастие от нежното внимание на бащата към нея.

На входа се звъни. Милев очаква това, но въпреки туй трепва, този трепет се усеща от Роза. Милев я отпраща към нейната стая и сам тръгва да отвори, но Роза е „непослушна“ не се прибира, застава, чака – забавно ѝ е да види кой ще влезе.

Милев въвежда висок, трийсетгодишен мъж; дори от първи поглед се разбира, че пред нас стои силен и гъвкав представител на човешката раса. Лицето му е мрачно; дори когато среща погледа на Роза, Гостът само кима.

Милев изтичва пред него и отвежда дъщеря си.

Докато е сам, непознатият стои на място, не проявява любопитство към обстановката, само чака. На всичко отгоре, Милев се бави, а Гостът не нарушава позата си, дори не съблича шлифера си.

МИЛЕВ /като се появява/. Съблечете се… Напразно си загубихте времето да търсите хотел… /Поема шлифера и го отнася, връща се./ Сега ще кажете, че не сте и гладен.

ГОСТЪТ. Никак.

МИЛЕВ. Странен човек. Седнете тук… Трябва да ви се определи точно и мястото, нали?

Гостът сяда в креслото.

МИЛЕВ. Ще пием ли?… Държите се като дете.

ГОСТЪТ. Защо – ще пия.

МИЛЕВ /иска да оживи разговора/. Има си хас и да не пиете. Със лед ли го предпочитате?

ГОСТЪТ. Без лед.

Милев го поглежда малко изненадано, може би е очаквал, че Гостът не е пил досега уиски.

МИЛЕВ /донася чаша/. Обичате ли да пиете?

ГОСТЪТ /простичко и откровено/. Да.

МИЛЕВ /налива/. Алкохолът е най-верният приятел на човека. /Пауза./ Имате вид на много здрав екземпляр. /Пауза./ Може би сте удивително силен. /Пауза./ Да пием за нашето познанство!

Пият.

Пауза.

МИЛЕВ. Първо ще си пийнем. /Пауза./ После ще си вечеряме. /Пауза./ Къде бяхте тръгнали в дъжда да търсите хотел… Няма хотели… Тук съм обзавел такава стаичка за вас!… /Пауза./ Защо не пиете?

ГОСТЪТ. Пия бавно.

МИЛЕВ. Опитайте по-ускорено. /Пауза./ Разтоварете се. /Пауза./ Лекарят, на когото го предадохме, е чудесен.

ГОСТЪТ. Забелязах.

МИЛЕВ /усмихва се/. Доцент.

ГОСТЪТ. Какво е доцент?

МИЛЕВ. Малко преди да стане професор, човекът е доцент.

ГОСТЪТ. Той ще стане ли професор?

МИЛЕВ. Бъдете спокоен /усмихва се/ ще стане. И за баща ви ще бъде сторено всичко, каквото трябва. Пийте. /Пият. Пауза./ Имате огромни ръце. /Гостът поглежда ръцете си./ Каква е професията ви?

ГОСТЪТ. Мога всичко.

МИЛЕВ. В момента какво работите?

ГОСТЪТ. Сега съм шприцьор… в една кооперация за пластмасови играчки. Натискам по няколко хиляди пъти на ден една ръчка.

МИЛЕВ. Хиляди… на ден?

ГОСТЪТ. Да.

Пауза.

МИЛЕВ. И печелите добре.

ГОСТЪТ. Да.

Пауза.

МИЛЕВ. Откровено – ще ядете ли?

ГОСТЪТ. Не.

МИЛЕВ. Защото вече и на мен не ми се яде.

Малка пауза.

ГОСТЪТ. Защо, вечеряйте си спокойно… Аз не мога, вечер не ям.

МИЛЕВ /шеговито/. Само пиете?

ГОСТЪТ /съвсем естествено/. Да.

МИЛЕВ. Много ли?

ГОСТЪТ. Понякога много.

МИЛЕВ. И тогава ли сте такъв?

ГОСТЪТ. Не съм толкоз мрачен, но не съм и много жив. Намерихте ме в напрегнат момент.

МИЛЕВ. Сигурно обичате баща си.

ГОСТЪТ /сякаш едва сега го поглежда/. Много.

МИЛЕВ /отпива/. Интересно.

ГОСТЪТ. Баща ми е нещастен човек. Не е много добър, но е нещастен, от известно време му тръгна назад и ми е мъка за него.

МИЛЕВ. Млад ли е?

ГОСТЪТ. А, на седемдесет.

МИЛЕВ. Не го и видях добре в тъмнината. Като го прикрепяхте на седалката, всъщност го закривахте от погледа ми. Да ви кажа правата, по едно време се мъчех да го зърна в огледалото… Когато минавахме през светлини… Но вие го закривахте.

ГОСТЪТ. Той е стар, но беше много здрав и рухна след като майка ми избяга.

МИЛЕВ. Да, разбирам… Извинете, просто исках да разговаряме, а не да ви разпитвам.

ГОСТЪТ. Тя е на четирийсет и седем. Седемнайсет повече от мен.

МИЛЕВ. Говорите за истинската си майка.

ГОСТЪТ. Тази, която ме е родила.

МИЛЕВ. Банята ми е на разположение, ако желаете да се окъпете.

ГОСТЪТ. Татко е бил на четирийсет, а тя само на седемнайсет.

МИЛЕВ. Къде е майка ви?

ГОСТЪТ. Живее с един шофьор на камион. Той е на петдесет и пет, има четири деца.

МИЛЕВ. Баща ви не успя ли да я намрази?

ГОСТЪТ. Мразеше я, но един ден тя се върна и татко полудя от радост.

МИЛЕВ. Значи се върна.

ГОСТЪТ. Но избяга повторно… и завинаги.

МИЛЕВ. Кога?

ГОСТЪТ. Преди година.

МИЛЕВ. Ако се върне отново?…

ГОСТЪТ. Старецът ще пукне от щастие… Мислите ли, че ще се наложи операция?

МИЛЕВ. Това ще научим утре.

ГОСТЪТ. Кажете, какво ви накара да спрете и да ни вземете?

МИЛЕВ. /откровено/. Не знам.

ГОСТЪТ. Преди вас минаха сто коли.

МИЛЕВ. И никой?

ГОСТЪТ. Никой.

МИЛЕВ /Налива/. За мен утре е свободен ден.

Пауза.

ГОСТЪТ. За мен всеки ден може да бъде свободен.

МИЛЕВ. Плаща ви се на произведено?

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ. Няколко хиляди удари дневно! /Дълга пауза./ Утре ще се наспим.

ГОСТЪТ. Не ми се спи.

МИЛЕВ. Умирам… По-право, умирах за сън.

ГОСТЪТ се раздвижва.

МИЛЕВ. Спокойно… Първо да си пийнем. Обичам такива нощни запивания. Аз пия тихо. Вие?

ГОСТЪТ /малко смутено/. Не толкоз.

МИЛЕВ /смее се/. Пеете ли?

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ. Това ме изненада. Нямате вид на пеещ човек. /Пауза./ Сигурно като пиете, се променяте.

ГОСТЪТ. Казват, че имам лошо пиянство.

МИЛЕВ. Обикновено е тъй.

ГОСТЪТ /бързо/. Но не се безпокойте. Това става когато съм в шумни компании, в кръчма. Казват, че у мен спят дванайсет дяволчета,  които се събуждат точно в такива моменти и тръгват…

МИЛЕВ /понеже ГОСТЪТ млъква/. Накъде?

ГОСТЪТ. Да вършат лудории.

МИЛЕВ. Правите ми впечатление на затворен човек.

ГОСТЪТ. Аз се напивам рядко.

МИЛЕВ. Сигурно от скука.

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ. Същия съм.

ГОСТЪТ. Обикновено си пия у дома.

МИЛЕВ. Движенията на ръцете ви са фини. Казват ли ви го често?

ГОСТЪТ. Никой.

МИЛЕВ. Не са го забелязали. Сигурно се движите сред хора, които не могат да забележат тази подробност, макар че всъщност не е подробност, а доста голяма очебийност.

ГОСТЪТ. Ръцете ми са сръчни. И то – много. Понякога…

МИЛЕВ /тъй като ГОСТЪТ е млъкнал/. Какво понякога?

ГОСТЪТ. …се плаша.

МИЛЕВ. Не ви разбрах, но карай да върви.

ГОСТЪТ. Ако се наложи операция, този същият ли ще я прави?

МИЛЕВ. Да, доцентът.

ГОСТЪТ. Приятел ли ви е?

МИЛЕВ. Чак приятел не, но, да… Защо пък не? Спокойно може да се каже, че Рашков е мой приятел.

ГОСТЪТ. Малко се замислихте.

МИЛЕВ. Имах предвид, че днес никой не може да разчита на приятелство и всъщност става дума за познанство.

ГОСТЪТ. Да бе, къде отиде приятелството?

МИЛЕВ. Мисля, че го е нямало.

ГОСТЪТ /замисля се/. А…

МИЛЕВ. Може би при децата.

ГОСТЪТ. Но той ще направи всичко необходимо, нали?

МИЛЕВ. Бъдете спокоен.

Го с т ъ т /отпива/. Още не мога да разбера защо спряхте в дъжда?

МИЛЕВ. И аз не мога да си го обясня.

ГОСТЪТ. Вие сте добър.

МИЛЕВ. Едва ли.

ГОСТЪТ. Минаха сто коли!

МИЛЕВ. И като се напиете какво?… Почвате да пеете?

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ. И ставате лош.

ГОСТЪТ. Казват.

МИЛЕВ. Ставате или не ставате?

ГОСТЪТ. Ставам неузнаваем.

Пауза.

МИЛЕВ. Дъждът спря, но ние няма да спрем, нали?

ГОСТЪТ. Искам да ви кажа нещо.

МИЛЕВ. Не се безпокойте.

ГОСТЪТ. Не, аз искам да ви кажа нещо важно.

МИЛЕВ. Не ставайте смешен. Какво важно можем да си кажем по това време на нощта, когато градът спи… А пък моето пиянство е нежно и красиво; ставам приятен, тогава всички ме обикват, предразполагам към искреност и предизвиквам хората да говорят красиви неща. Уверявам ви… Казах ли ви, че съм химик?

ГОСТЪТ /отпива/. Не.

МИЛЕВ. Химик съм и работя в институт… От десет или единайсет години не сме посрещали никакъв гост у дома, това известно ли ви е? /ГОСТЪТ отваря уста да каже нещо./ Не, кажете, допускате ли, че може такова нещо… Дайте да налея… Тогава направихме специална стаичка за гости, бяхме решили с жената в нея да нощуват всеки ден различни приятели, защото като студенти сме се намъчили достатъчно, ала подредихме стаята и я забравихме… Какво стана с нас, момчето ми?… На колко сте години?

ГОСТЪТ. Трийсет.

МИЛЕВ. Да, майка ви беше седемнайсет години по-възрастна от вас. Боже мой, защо запомних тези подробности?

ГОСТЪТ /простичко/. Защото ви ги казах.

МИЛЕВ. Колко сте прав. Всъщност, вие ми говорехте така, както ми говорят много хора, но не знам защо казаното от тях го забравям, а казаното от вас помня… Баща ви е на седемдесет, нали?

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ /явно иска да се чувствува пийнал/. Виж как помня. Значи съм ви слушал… Чакайте – майка ви беше избягала от баща ви, но се върнала и пак избягала, и ако се върне отново вашият старец ще полудее от радост… Боже мой, защо запомних това? Тези неща обикновено се казват в разговор, но не се помнят.

Го с т ъ т. Моля ви да ме изслушате.

МИЛЕВ. Извинете за глупавия въпрос: проблеми с парите имате ли?

ГОСТЪТ. Никога.

МИЛЕВ. Да де, вие можете да нанесете пет хиляди удара дневно върху ръчката на шприца и да си осигурите добра надница.

ГОСТЪТ. Това е истина, макар че мислех за друго.

МИЛЕВ. Друго?

ГОСТЪТ. Мога да имам много пари.

МИЛЕВ. Колко?

Го с т ъ т. Колкото си искам.

МИЛЕВ. Кога?

ГОСТЪТ. Винаги.

МИЛЕВ. По кой начин?

ГОСТЪТ. Аз съм сръчен, просто съм талантлив, ръцете ми са като антени… Не знам дали го казах правилно.

МИЛЕВ. Не знам какво ми казвате.

ГОСТЪТ /изтърсва го спокойно/. Сега мога да изляза, да обера един магазин и да се върна. Никой никога няма да узнае кой е крадецът. Вярвате ли ми?

МИЛЕВ /гледа го втренчено/. Казват, че всяко престъпление се разкрива.

ГОСТЪТ. Това не важи за мен .

МИЛЕВ. Фукате ли се?

ГОСТЪТ. Само ви го казвам.

МИЛЕВ. Но сте пиян.

ГОСТЪТ. Не се напивам лесно.

МИЛЕВ. Само магазини ли можете?

ГОСТЪТ. Каквото пожелаете. Ето сега, пожелайте да обера нещо голямо и ще го обера. До сутринта ще ви донеса тук цялото му съдържание.

МИЛЕВ. Не излизайте. Толкоз хубаво си пием.

Го с т ъ т. Това е вярно… Ако искате мога да донеса уиски.

МИЛЕВ. Имам още една бутилка.

ГОСТЪТ. Ако искате…

МИЛЕВ. Тревожи ли ви?

ГОСТЪТ. Разбира се, че ще стигне.

Появява се Райна МИЛЕВА по пеньоар.

МИЛЕВА /в движение/. Колко хубаво си говорите, а в това време аз се мъча ли мъча да заспя. /Приближава се./ От твоята! Не наливай. /Взима чашата му./ Значи, това е нашият гост.

ГОСТЪТ е станал прав.

МИЛЕВ.  От Пловдив. Баща му живее в Ихтиман. Срещнах ги на пътя. Старият умираше от нещо в стомаха.

МИЛЕВА. Защо не го заведе при Жоро?

МИЛЕВ. Повиках го от къщи и лично настани болния в болницата.

МИЛЕВА. Постъпил си като мъж.

МИЛЕВ. Сам не зная защо.

МИЛЕВА. С остаряването… Моля ви, седнете.

ГОСТЪТ сяда.

МИЛЕВ. Видях ги в дъжда, смрачаваше се и се страхувах от страховете на случайните пътници, но спрях. Да ме убиеш, не знам защо.

МИЛЕВА. Възрастта.

МИЛЕВ. Стига с тая възраст!

МИЛЕВА. Човек отново оглупява.

МИЛЕВ. Какво, да ги оставя на шосето ли?

МИЛЕВА. Не, но това което си сторил е глупашка постъпка. /Поглежда Госта./ Говоря по принцип… По принцип никой не бива да спира. Знаете ли какви са хората? Малко ли му треснаха на главата? Още не може да се оправи.

МИЛЕВ. Тези разговори са за друг път.

МИЛЕВА /отпива/. Само казвам.

МИЛЕВ. По-добре да млъкнем.

МИЛЕВА. А може би и той не заслужава. Познаваш ли го? Не? Има вид на скромен, но ако се окаже убиец.

МИЛЕВ. Рени, Гостът не ни познава и сигурно не проумява нашия начин на говорене.

МИЛЕВА. Хората от разни пояси не бива да се мешат /изправя се./ Става страшно, когато се омешат.

МИЛЕВ /тревожно се изправя/. Райне!

МИЛЕВА. Не се стряскай, не се стряскай… Няма да почна.

МИЛЕВ. Вече си почнала.

МИЛЕВА. Исках само да му кажа, че може да облече твоята пижама, приготвена е, чиста, прозорецът е отворен, стаята се проветрява, но може да си го затвори и исках още да му кажа, че той е първият гост, който ще пренощува в дома ни от петнайсет години насам.

МИЛЕВ. Десет.

МИЛЕВА. Но не биваше да го каниш. Аз се страхувам от…

Милев запушва устата ѝ с ръка и бързо я повежда към спалнята. Милева протестира, дърпа се, но той се налага. Двамата излизат, чуваме само гласовете им, не разбираме какво си казват.

Гостът, противно на очакванията ни, не изглежда много смутен. Седи в креслото, гледа пред себе си, точно в посоката, от която ще се появи Роза.

Момичето е по нощница, стои в средата на сцената – миловидно, нежно, гледа право в госта; не се усмихва, но не е и намръщено; гледа с интерес, а може би и с възхищение стройния мъж, представителят на противния пол, към който вече е започнало да усеща непреодолим интерес.

Прави крачка напред. В това време чуваме гласовете на Милев и Милева, които се карат, уреждат нещо тяхно си, чува ги и Гостът, но той хем чува неразбираемото, хем трябва да посрещне още по-неразбираемото – Роза се приближава тихичко, вече не го фиксира, а по-скоро го разглежда така, както младите момичета разглеждат статуята на Роденовия мислител, заобикаля го един път, после се усмихва нежно и невинно, с най-чистата чистота на детето-момиче и понеже не може да удържи възхищението си, протяга бледата си красива ръчичка напред и погалва лицето му.

Гостът вдига едрата си силна ръка и меко смъква нейната от лицето си. Продължават да се гледат. После Роза погалва за втори път само брадичката му, обръща се и изчезва в стаята си.

Конфликтът в спалнята е приключил, Милев се връща при госта си, лицето му не издава особено безпокойство.

МИЛЕВ. Навсякъде има такива неща… /Налива./ Нали разбирате? /Гостът кима./ Всяко семейство е нагъчкано с тайни, от тайни не остава място за семейството. /Пие./ И всеки знае себе си, а всъщност всички са еднакви. Дори семействата на подлеците не са спасени. Да не говорим за големците. /Двамата пият едновременно и отчитат продължижелна пауза./ На мен тази нощ ми харесва. Щастлив съм, че си пия с вас уискито. С вас се чувствувам неангажиран, почти свободен, с вас нямаме сметки за уреждане и ми се струва, че дори като приключим случая на вашия болен баща, все ще намерим време да се видим още два пъти.

ГОСТЪТ. Мислите ли, че може да бъде нещо сериозно?

МИЛЕВ. От стомаха рядко може да дойде най-страшното.

ГОСТЪТ. Искам да ви кажа нещо важно.

МИЛЕВ. Да де, вие откакто сме влезли тук, все искате да ми кажете нещо важно. И може би ще ми предложите да оберете някой  от големите магазини заради мен. Досега правил ли сте такива работи.

ГОСТЪТ. Не.

МИЛЕВ. Тогава отде знаете че можете?

ГОСТЪТ. Вярвам в ръцете си и в себе си. Имате ли някакво заключено чекмедже?

МИЛЕВ /оглежда се/. Експерименти ли? Ето, чекмеджето на това бюро е заключено от жена ми.

ГОСТЪТ. Да ви се намира някой гвоздей?

МИЛЕВ. Гвоздей…

Милев се изправя и отива до бюрото, взима вазичката за моливи, измъква моливите, обръща вазичката и изсипва дребулиите в ръката си.

МИЛЕВ. Гвоздей няма, но има кламери.

ГОСТЪТ се надвесва над дланта му и започва да рови. Избира един, извива го по желание сръчно, пъха го в ключалката, потрудва се известно време и отваря чекмеджето.

МИЛЕВ. А така! /Взира се в чекмеджето./ Майчице, ако разбере!… Тук има неща, които за нея са интересни и тайни, а за мен отдавна може би са станали безинтересни. Ето, куп писма, завързани с панделка. Още един куп. /Поглежда усмихнато към госта./ Едната купчина е от мен.

Милев затваря чекмеджето.

ГОСТЪТ се навежда и го заключва.

Милев се навежда и опитва.

МИЛЕВ. Заключено! /Изправя се./ За подобна сръчност само съм чувал, но никога не съм вярвал. Изглежда, че можете да отворите всичко.

ГОСТЪТ. Абсолютно.

МИЛЕВ. Че да поотворите шкафа на личен състав, а? Да си погледна досието.

ГОСТЪТ /спокойно/. Когато пожелаете.

МИЛЕВ. Не ща да си развалям настроението.

ГОСТЪТ. Искам да ви се отплатя за големия жест. Разбирате ли какво сторихте за мен? Никой не спираше, никой вече изобщо не спира, особено в дъжд и мрак, а вие не само че спряхте, не само, че взехте лекаря от дома му и настанихте баща ми в болницата, а на всичко отгоре ме и подслонихте. Особено туй, с подслона, ако го кажа някъде, никой няма да повярва – човек от София да предложи покрив на непознат.

МИЛЕВ /усмихва се/. Просто се чудя на себе си.

ГОСТЪТ. Вие сте добър човек.

МИЛЕВ. Ами.

ГОСТЪТ. Вие сте добър човек.

МИЛЕВ. Няма добри хора.

ГОСТЪТ. Трябва да ви се отблагодаря.

МИЛЕВ. Глупости.

ГОСТЪТ. Искам.

МИЛЕВ. И да искате, не можете. На мен не ми е нужно нищо, само спокойствие. /Пауза./ С тъгата тук свикнахме. /Поглежда го косо./ Кажете, разбира ли се колко тъга се е събрала между тези стени?

ГОСТЪТ /след пауза, искрено/. Да.

МИЛЕВ. Проличава веднага?

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ /въздъхва, налива си/. А̀ помогнете тогава, изпъдете мъката от този дом. /Гостът мълчи./ Защо млъкнахте?… А преди това – говорехте. Искате да се реабилитирате. /Гостът отпива от чашката си и мълчи. Продължителна пауза./ Извинете, но си го изпросихте… Понеже искахте да ми помогнете, да се отплатите за добрината… Задето съм взел на автостоп двама души. /Продължителна пауза. Милев отваря уста да каже още нещо…/

ГОСТЪТ /прекъсва го/. Мога да ви помогна само по един начин. /Двамата пият./ Ако имате нужда, разбира се…

МИЛЕВ /тъжно/. Нямам нужда от нищо.

ГОСТЪТ. Мога да убия някого.

Милев сякаш не реагира, сякаш са му казали най-обикновеното нещо

МИЛЕВ /едва след пауза/. Какво казахте?

ГОСТЪТ /с равен глас/. Заради вас мога да убия човек.

МИЛЕВ. Че защо ми е…

ГОСТЪТ. Не знам, мога да убия когото си щете.

МИЛЕВ. Нямам за убиване.

ГОСТЪТ. Тогава… Да забравим.

Едва сега Милев поглежда госта си в упор.

ГОСТЪТ изпразва чашата си рязко и я оставя на масичката.

ГОСТЪТ /надига се/. Може би…

МИЛЕВ. Спи ли ви се?

ГОСТЪТ. Страхувам се, че на вас.

МИЛЕВ. Тогава седнете.

ГОСТЪТ /присяда/. Късно е.

МИЛЕВ. Предложихте ми да убиете някого… Заради мен… За да ми помогнете.

ГОСТЪТ. Друго яче не мога да ви се отплатя за огромната услуга.

МИЛЕВ. И искате да убиете някого?

ГОСТЪТ /равно, спокойно/. Ако кажете.

МИЛЕВ /изненадано/. И можете да убиете.

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ /учудено/. Кого да убиете?

ГОСТЪТ. Вие си знаете. Всеки си има някой за убиване.

Влиза Райна Милева, рови и търси таблетките си. Поставя една в чашата, която си носи.

МИЛЕВА. Не ми обръщайте внимание. /Разклаща чашата, за да се стопи таблетката./ Мен винаги си ме боли.

Появява се Роза.

МИЛЕВ се изправя разтревожен и тръгва към нея.

МИЛЕВА. Тя усеща, когато не мога да спя.

Роза се приближава към майка си и я прегръща.

МИЛЕВА. Розе, не бой се, мамичко – нищо ми няма.

Роза гледа майка си тъжно и въпросително.

МИЛЕВА. Хайде, да поспим, а?

МИЛЕВ. Може би иска при теб.

МИЛЕВА. При мен ли искаш? /Сочи с глава към стаята си. Момичето кима с глава и се усмихва./ Хайде, ела! /Отвежда я и се извръща./ Извинете!

ГОСТЪТ. Моля ви се.

МИЛЕВА. Лека нощ.

ГОСТЪТ. Лека нощ.

Пауза; жените излизат, а мъжете остават в креслата с чаши в ръце.

ГОСТЪТ. Все ми се струва, че ви се спи.

МИЛЕВ. Аха!… Особено сега.

ГОСТЪТ. След като ви предложих ли?

МИЛЕВ. Как си представяте тая работа, лесна ли е?

Г о с т ът /спокойно/. За мен – да.

МИЛЕВ. Хъм!

ГОСТЪТ. Моля?

МИЛЕВ. Добре се наредих, след полунощ, насаме с вас. /Поглежда го./ Много лесна, така ли?

ГОСТЪТ. Много.

Милев /иронизира/. Отивате и убивате.

ГОСТЪТ. Разбира се.

МИЛЕВ. Когото ви посоча.

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ /след пауза/. И после?

ГОСТЪТ. Какво после?

МИЛЕВ. Ще се укриете.

ГОСТЪТ. Не.

МИЛЕВ. Ще се предадете.

ГОСТЪТ /учудено/. Защо?

МИЛЕВ. Ще избягате?

ГОСТЪТ. Защо да бягам.

МИЛЕВ. За да не ви уловят.

ГОСТЪТ. За какво да ме уловят?

МИЛЕВ. Задето сте убили човек.

ГОСТЪТ. Защо? Ще им кажете ли?

МИЛЕВ. Не, разбира се.

ГОСТЪТ. Тогава?

МИЛЕВ. Ще ви открият.

ГОСТЪТ. Как.

МИЛЕВ. С методи, с кучета, с всичко каквото им падне под ръка. Ще тръгнат по следите ви.

ГОСТЪТ. Кажете, искате или не искате.

МИЛЕВ /настървено/. Кучетата ще се юрнат по следите ви.

ГОСТЪТ. Мога да убия този, когото ми посочите, без да оставя каквито и да е следи. Никой никога няма да узнае нищо.

МИЛЕВ /с ирония/. До дълбока старост!

ГОСТЪТ /спокойно/. Аз съм ловък човек, мога да се вмъквам навсякъде и да се измъквам, мога да измисля най-остроумните начини за убийства, само ми кажете.

МИЛЕВ /настръхнал/. Досега убивал ли сте?

ГОСТЪТ /след пауза/. Не си спомням… Но за да ви докажа, че е лесно и просто, мога веднага да изляза, да убия някого и ще видите, че никой никога няма да разбере… Защото…

МИЛЕВ. Да де – липсва нишката на логиката.

ГОСТЪТ. Можете да бъдете абсолютно сигурен, че ако ми посочите човека, ще го убия безболезнено и тихо…

МИЛЕВ /бързо/. Бихте ли убили мен?

ГОСТЪТ. Вас? Защо?

МИЛЕВ. Ако ви помоля.

ГОСТЪТ /след размисъл/. Не вярвам… Не, не мога… Мога само да ви стана слуга.

Милев става и се разхожда.

МИЛЕВ /спира и се усмихва/. Интересно предложение… Ситуация за филм или пиеса. /Гледа усмихнато госта си./ Къде ми се паднахте?… Къде ви намерих?… Отначало помислих, че сте ограничен, дори тъпичък… А то?… Можете да убивате.

ГОСТЪТ. Заради вас.

МИЛЕВ. С какво ще го убиете?

ГОСТЪТ. Ще измисля начин, но можете да бъдете абсолютно сигурен, че няма да се разбере.

МИЛЕВ. Уверен ли сте?

Го с т ъ т. Защо да ви уверявам отново.

МИЛЕВ. Ама вие… сериозно?

ГОСТЪТ. Мога да убия някой от вашите врагове.

МИЛЕВ. Откъде сте сигурен, че имам врагове?

ГОСТЪТ. Ако нямате, няма да убия никого, но ви казвам, че мога да убия всекиго и колкото пъти искате, и никой никога няма да разбере кой е убиецът.

Влиза Милева и Роза.

МИЛЕВА /прегърнала дъщеря си/. Сега пък настоява да спя при нея.

МИЛЕВ. Така е най-добре.

МИЛЕВА. А не ми се спи. Тази нощ ми се струва особена.

МИЛЕВ. Нищо ѝ няма на нощта.

МИЛЕВА. Защо не ме повикате да си пийна и аз като хората.

МИЛЕВ. Това няма да стане.

МИЛЕВА. Ще кротувам.

МИЛЕВ /категорично/. Не!

МИЛЕВА. Обещавам.

МИЛЕВ. Лека нощ!

МИЛЕВА /весело/. Видя ли какъв си!

Милева и Роза излизат.

МИЛЕВ. Дъщеря ни е развълнувана.

ГОСТЪТ. От какво?

МИЛЕВ. В този късен час… Вие раздвижихте всички ни.

ГОСТЪТ. Вече не вали.

МИЛЕВ. Убивам ви!

Го с т ъ т. Ще отида на гарата.

МИЛЕВ. Глупости, колко добре си говорим… За убийства, за чудаци…

ГОСТЪТ. Аз ли?

МИЛЕВ. Нощта ще мине в забава.

ГОСТЪТ. Трябва да ви кажа, че не съм никакъв чудак, а най-обикновен човек, работя по десет часа на ден… Много обичам баща си.

МИЛЕВ. Човек би трябвало да разбере и майка ви.

ГОСТЪТ. Помъчих се, но не мога да ѝ простя… Има неща, които трябва да се поставят над онова.

МИЛЕВ. Защото засягат баща ви.

ГОСТЪТ /свива знамената/. Може би… Може би сте прав.

МИЛЕВ. Прав съм, разбира се.

ГОСТЪТ. Казах: може би.

МИЛЕВ. Бихте ли убили човека, който е с майка ви? /Гостът го поглежда внезапно и живо./ Извинете, че разговарям така, но вече сме малко фиркани, пък и тази ваша откровеност… Става дума за шофьора.

ГОСТЪТ. Бих, разбира се, или, по-скоро – бих помислил.

МИЛЕВ. Досега не сте мислили?

ГОСТЪТ. Ще ме хванат веднага. Ще трябва да лежа поне петнайсет години.

МИЛЕВ. Виж ти, стана забавно… Вие си имате здраво чувство за самосъхранение… И не ви се лежи?

ГОСТЪТ. Никак… Живее ми се.

МИЛЕВ /бързо/. А на оня не му ли се живее?

ГОСТЪТ /бързо/. На кого?

МИЛЕВ /бавно/. Когото бихте утрепали заради мен.

ГОСТЪТ. Може би съществуват хора, които не бива да живеят… Щом ви е причинил злини…

МИЛЕВ. Видяхте ли колко добре си разговаряме с малко уиски в главите.

ГОСТЪТ. Аз говоря сериозно.

МИЛЕВ. Но сте пиян.

ГОСТЪТ. Никак.

МИЛЕВ. Аз съм фиркан, вече съм готов… Затова ми е приятно.. С вас е забавно да се говори дори за утрепвания… /Вдига чашата./ Наздраве!… Приятно очистване.

ГОСТЪТ. Наздраве, но не съм никак както смятате.

ГОСТЪТ пие.

МИЛЕВ. Чудесна нощ!

ГОСТЪТ. Дъждът спря, въздухът омекна.

МИЛЕВ. Обещайте,че ще идвате често.

ГОСТЪТ. Зависи от здравето на баща ми.

МИЛЕВ. Оставете баща ви, той е добре. Жоро ще го оправи.

ГОСТЪТ. Вярвате ли в него?

МИЛЕВ. Да не се повтаряме. Баща ви ще бъде добре… Дайте сега да убиваме! /Весело./ Че то, щом можем, да вземем да изпотръшкаме няколко хиляди, а?… Щом няма да ни хванат.

ГОСТЪТ /надига се от мястото си/. Думата ми беше за един или двама… /Става./ И говорех сериозно. Аз ви обичам и съм готов да премахна от пътя ви някой човек.

МИЛЕВ. Седнете.

ГОСТЪТ. Трябва да изляза.

МИЛЕВ. Не ме огорчавайте… Нали ме обичате?

ГОСТЪТ. Обичам ви.

МИЛЕВ. Значи, /дърпа го да седне/ става въпрос за един или двама души.

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ /пиянски/. А трима, не може ли?

ГОСТЪТ /сериозно, след като е помислил/. Може, разбира се, но не е желателно… Все пак, стига да заслужават.

МИЛЕВ. Не бойте се, ще убием само един, най-много двама, трима наистина са много.

ГОСТЪТ. Трябва да изляза.

МИЛЕВ. Моля ви!

ГОСТЪТ. На всяка дена!

МИЛЕВ. Ще ме обидите! Как мислите, не е ли обидно за приятеля, ако ме считате за приятел, да ви приготвя леглото, а вие да тръгнете из града.

ГОСТЪТ. Искам да видя баща си.

МИЛЕВ /едва не подскача/. Какво?

ГОСТЪТ. Трябва!

МИЛЕВ. Вие сте луд! Болницата е затворена. Никой няма да ви пусне!

ГОСТЪТ. Няма защо да ме пускат.

МИЛЕВ. Ще влезете при баща си?

ГОСТЪТ. Всякак.

МИЛЕВ /поглежда го с възхищение/. Вие сте велик!… И никъде няма да ходите! Не ставайте дете!

ГОСТЪТ. Прав сте, но нещо ми подсказва, че трябва да го видя.

МИЛЕВ. Предчувствие ли?

ГОСТЪТ. Трябва да тръгна!

МИЛЕВ. Ако е предчувствие – да, но ако е така, за нищо… /Понеже ГОСТЪТ се е изправил./ Ето ви ключовете.

Протяга ръка с ключовете.

ГОСТЪТ /изненадан/. Какво?

МИЛЕВ. Идете с колата… Този тук е за апартамента. За да не звъните, а направо да влезете и да си легнете… Да ви покажа стаята. /Извежда го и го връща./ Като се приберете, оставете ключовете тук /сочи масичката/, макар че не бива да излизате…

ГОСТЪТ /гледа ключовете/. Вие ми ги дадохте?

Бавно тръгва навън и излиза, изпроводен от Милев.

Милев се връща, застава изправен пред креслото, стои тъй  дълго, мисли, развързва вратовръзката си, разкопчава ризата си, после ръкавите. Сяда. Взима чашата, поглежда я, върти я между пръстите си…

А в същото време, от креслото на което седи Милев, бавно се изправя една жена, облечена в тъмно, обръща се към него, взима чашата от ръката му и я оставя на масата.

Милев възвръща чашата си.

Непознатата в черно, която предлагам да наречем Неканената, мълчаливо взима чашата от ръката му и повторно я поставя на масичката.

МИЛЕВ /едва не извиква/. Какво искаш?

НЕКАНЕНАТА /спокойно/. Да не пипаш чашата. /Погалва го по страната./ Хайде, да си лягаме…

Милев хваща ръката, която е на лицето му и я целува.

З а т ъ м н е н и е

В Т О Р А   Ч А С Т

Същата обстановка.

Два часа по-късно.

Сцената е празна и тъмна.

Влиза Роза, пали лампата, оглежда се, отправя поглед към креслото, приближава, застава зад него, прокарва ръце по облегалката му, сяда, полага ръце върху страничните облегалки.

Усмихнатото ѝ, изпълнено с копнеж лице, проговорва. Не виждаме устните да се движат, но чуваме вътрешния глас:

– Той седеше тук… Тук ли седеше?… Тук, разбира се, той седеше и аз го гледах, а после го помилвах и пак го гледах, но той не знаеше, че го гледам, не подозираше това. /Копнежно гали креслото./ А аз го гледах и разбрах, че не е човек, да, той не е човек, той е принц, или нещо подобно. /Милева се показва в единия крайчец на сцената по нощница, разтревожено следи реакциите на дъщеря си./ Колко много се различава от другите!… И от татко, и от мама… И колко мъка се роди в очите му, когато сваляше ръката ми от лицето си. /Пауза./ Но какво исках аз от него?… Защо присъствието ми поражда мъка в очите на тези, които ме заобикалят?… Какво искам? Защо го погалих? А той защо не ме погали? Един човек веднъж ме погали на стълбището, но не по лицето, а тук /сочи бюста си/ и искаше да ме гали още, но аз избягах, защото се уплаших. Защо не се уплаших от този, който тази нощ разговаряше много с татко? Защо не ме погали той? Защо не ме погали, когато видя, че аз го галя и исках още да го галя, да го милвам, а после да го целуна, но не както целувам татко или мама, а както татко целуваше мама някога. /Пауза в която гали креслото./ Тук седеше той, а сега спи в онази стая, която е винаги затворена и сега за първи път в нея спи човек. Докога ще спи? Ще спи ли и утре? А вдруги ден?

Влиза Гостът. Спира изненадан. Двамата се гледат. Лицето му е съсредоточено. Нейното лице този път не се усмихва. Гостът минава пред нея, поставя ключовете на масичката. Тя се изправя и със сериозно изражение на лицето тръгва към него.

Стоят един срещу друг. Още малко. Сега Роза прави необходимата и силно желана крачка напред, застава плътно до него, повдига ръка, погалва лицето му, надига се на пръсти и се устремява към целувката, но Гостът много трезво и много меко осуетява това, смъква ръцете ѝ с ръцете си, бащински погалва косичката ѝ, повежда я към стаята ѝ, преди да напуснат сцената я оставя да си върви. Когато тръгва към определената за него стая, едва не се сблъсква с Милева, която вече хлипа в дланите си. Гостът я заобикаля и излиза.

Милева бърше сълзите си и се отправя към стаята на дъщеря си.

Сцената е празна.

Влизат Милев и Неканената: той по пижама, а тя в тъмна нощница.

НЕКАНЕНАТА. Вземи нещо за сън.

МИЛЕВ. Няма да помогне. /Пали цигара./

НЕКАНЕНАТА. Все пак, спахме цели два часа.

МИЛЕВ. Но защо се събудих?

НЕКАНЕНАТА. Защо питаш, тази нощ всички сме неспокойни. /Пали цигара./

МИЛЕВ. Интересно…

НЕКАНЕНАТА. /с известна тревога/. Кое.

МИЛЕВ. Какъв чудак.

НЕКАНЕНАТА. Е, да.

МИЛЕВ. Чу ли какво каза?

НЕКАНЕНАТА. Не му обръщай внимание! На твое място бих се усмихнала у нищо повече.

МИЛЕВ. Да не би да сторих нещо повече?

НЕКАНЕНАТА. Много мислиш по въпроса.

МИЛЕВ. Чудак!

НЕКАНЕНАТА. Тури му пепел и да спим.

МИЛЕВ /кротко/. Остави ме.

НЕКАНЕНАТА. /сяда на другия стол/. Има нещо неспокойно във въздуха, в нощта.

МИЛЕВ. Остави ме сам.

НЕКАНЕНАТА. Не говори глупости.

МИЛЕВ. Какво искаш?

НЕКАНЕНАТА. Да не мислиш… /Става и натиска бутон на магнетофона. Музика./

МИЛЕВ. Изключи магнетофона.

НЕКАНЕНАТА. Няма.

МИЛЕВ. Всичко спи.

НЕКАНЕНАТА. Не се знае.

МИЛЕВ /взима ключовете от масичката/. Той се е прибрал.

НЕКАНЕНАТА. Не ми е приятно да говориш за него.

МИЛЕВ. Казах, че се е прибрал. Оставил ключовете…

НЕКАНЕНАТА. Помисли малко за Роза.

МИЛЕВ. Видял е баща си и се е прибрал.

НЕКАНЕНАТА. Ще ме нервираш.

МИЛЕВ. Добре, добре.

Милев изключва магнетофона.

НЕКАНЕНАТА. Предлагам да мислим за това – как ще заминеш за там. И цели шест месеца няма да ни има.

МИЛЕВ. Въобразяваш си.

НЕКАНЕНАТА. А последните два месеца ще повикаш и тях.

МИЛЕВ. Знаеш, че няма да стане.

НЕКАНЕНАТА. Може и да стане. Ти си единственият който не е ходил там и единственият, който заслужава.

МИЛЕВ. И пак няма да стане, ще видиш.

НЕКАНЕНАТА. Защо, може да се е уморил, да те остави на мира.

МИЛЕВ. Той никога няма да ме остави на мира.

НЕКАНЕНАТА. Не се пиши пророк.

МИЛЕВ /изведнъж в друга гама/. Този човек го предложи сериозно.

НЕКАНЕНАТА. Да речем.

МИЛЕВ. И е вероятно, да ти кажа правата… Човек може да отиде някъде, да убие и никой да не му открие следите. Няма я нишката… Криминалистите трябва да потеглят по нишката. А нишка няма. Убитият е там, трупът е на мястото си, фотографират го, всичко могат да правят, но не могат да открият кой го е превърнал в труп.

НЕКАНЕНАТА. Ти си идиот.

МИЛЕВ. Внимавай в тона!

НЕКАНЕНАТА. Кой е този, който ще тръгне да убива заради някой си почти непознат.

Милев. Има ги всякакви… А кой е този, който ще приюти непознат в дъждовна нощ… В София.

НЕКАНЕНАТА.. Да поспим още малко, а?

МИЛЕВ. Боже мой, този човек говореше сериозно.

НЕКАНЕНАТА. /кипва/. Добре, дори да е тъй! /Пауза в която го фиксира остро./ Какво от това?… Какво те топли? Нещо да ти е станало по-добре?

МИЛЕВ /неочаквано/. Мисля, че ми е станало по-добре.

НЕКАНЕНАТА. /с изненада/. Моля?

МИЛЕВ. Друго си е…

НЕКАНЕНАТА. Какво?

МИЛЕВ. …когато знаеш, че имаш човек, готов да убие заради теб.

НЕКАНЕНАТА. Василе, внимавай, още малко и ще ме предизвикаш да започна откровено.

МИЛЕВ. Добре, добре…

Неканената нервно пали цигара.

МИЛЕВ. Ти пушиш?

НЕКАНЕНАТА. /избухва/. Ако е въпрос да започнем направо, кажи!

МИЛЕВ /кротко/. Добре, добре.

НЕКАНЕНАТА. Длъжен си да не ме безпокоиш!

МИЛЕВ. Пуши си цигарата.

Неканената поглежда цигарата в ръката си и напрегнато я смачква в пепелника. Милев се смее. Неканената удря по масата. Милев също удря по масата.

МИЛЕВ. Както виждаш и аз мога. Да се удря по масата не е толкоз трудно.

НЕКАНЕНАТА. Искам да ми кажеш едно… /Разколебава се./ Но да оставим това.

М и ле в. Говори, говори.

НЕКАНЕНАТА. Тази нощ става нещо извънредно, кажи какво става?

МИЛЕВ. ТИ кажи, ти ги разбираш повече.

НЕКАНЕНАТА. Известно ти е.

МИЛЕВ. Просто исках да знам дали човек може да убие заради друг, да му направи услуга…

НЕКАНЕНАТА. Вълнуваш се.

МИЛЕВ. Само питам.

НЕКАНЕНАТА. Може ли, или не може?

МИЛЕВ. Този мой гост, както го гледам и слушам… /Млъква ./

НЕКАНЕНАТА. /нетърпеливо/. Изкажи се.

МИЛЕВ. Глей си работата.

НЕКАНЕНАТА. Може,, така ли?

МИЛЕВ. Не съм длъжен да ти отговарям.

НЕКАНЕНАТА. Той е в състояние да стори това, да… И какво от туй?

МИЛЕВ. Нищо. Какво съм направил, направил ли съм нещо? Да не би да съм го накарал да тръгне, да сее трупове по земята? Или да краде, или друго?

НЕКАНЕНАТА. Да, но го смяташ вече за своя собственост.

МИЛЕВ /изненадано, опровергава неуверено/. Отиваш далеч… Фантазираш. Злобееш!…

НЕКАНЕНАТА. /иронично/. Не е зле да притежаваш такъв жив организъм, като твоя гост, нали? Хубав, силен, твой човек, оръдие на стремежите ти.

МИЛЕВ. Ще пия.

Налива си.

НЕКАНЕНАТА. Една кукла.

М и ле в. Признавам.

Пие.

НЕКАНЕНАТА. /с тревога/. Какво признаваш?

МИЛЕВ /злобно/. Да владееш такова подчинение… Чудесно.

НЕКАНЕНАТА. /злобно/. Да ти се подчинява като кукличка.

Неканената излиза и се връща с чаша.

НЕКАНЕНАТА. Да си го въртиш на пръста! /Налива си./ Защо не предложи и на мен?

МИЛЕВ /с усмивка/. Никога не си пила.

НЕКАНЕНАТА. Можеше да ми предложиш.

Неканената вдига чашата.

МИЛЕВ /надига иронично чашата си, готов да имитира наздравица/. Внимавай!

НЕКАНЕНАТА. ТИ внимавай.

МИЛЕВ. Да не ми се търкулнеш.

НЕКАНЕНАТА. Искам и аз.

Неканената пие.

Милев /пие/. Пияна съ…!… Пфу!… /Неканената се закашля./ А така… /Удря я по гърба./

НЕКАНЕНАТА. Не удряй.

МИЛЕВ. Оправям те.

НЕКАНЕНАТА. Не ме докосвай!

МИЛЕВ. А!…

НЕКАНЕНАТА. Какво А! /пие/.

МИЛЕВ. Къде намери тези думи?

НЕКАНЕНАТА. /протяга ръка с чашата/. Сипи ми.

МИЛЕВ. Напи се за секунда.

НЕКАНЕНАТА. Сипи!

МИЛЕВ. Не.

НЕКАНЕНАТА. Хайде.

МИЛЕВ. Няма кой да ти гледа сеира.

Сипва в чашата ѝ.

НЕКАНЕНАТА. Искам да седна.

МИЛЕВ. Седни.

НЕКАНЕНАТА. Заведи ме.

Усмихнат, Милев поема Неканената и я повежда към креслото. Тя сяда грациозно.

НЕКАНЕНАТА. Хубаво е.

МИЛЕВ. Да си пияна, ли?

НЕКАНЕНАТА. За първи път като дама.

МИЛЕВ. Измоли си го.

Влиза МИЛЕВА.

НЕКАНЕНАТА. Не си ли пиян?

МИЛЕВ. Едва започвам.

МИЛЕВА. Поспах цели седем минути.

МИЛЕВ. Индивидуален ре…

МИЛЕВА. За подобна нощ е постижение.

НЕКАНЕНАТА. За мен не е безинтересно дали си, или не си.

МИЛЕВА. Ще пия от бутилката.

МИЛЕВ /отговаря на Неканената/. Пиян ли?

НЕКАНЕНАТА. Да.

МИЛЕВ /на МИЛЕВА /. Не може така! /Отнема бутилката от ръцете на жена си и ѝ поднася чашата си./ Стилът трябва да се спазва. /На Неканената./ Мислиш, че ще се разкрия като пиян, така ли?

МИЛЕВА. Голяма работа!

НЕКАНЕНАТА. Мисля, че да.

МИЛЕВА. Никакъв стил не нарушавам. /Пие./

МИЛЕВ. Когато има чаши…

МИЛЕВА. Издребняваш.

МИЛЕВ. Бъди спокойна, моя мила, напразно се страхуваш от такава развръзка на нещата.

МИЛЕВА. Дори е по-красиво!

МИЛЕВ. Какво красиво има в това да надуеш бутилката?

НЕКАНЕНАТА. Това се питам – дали страховете ми са напразни.

МИЛЕВ /усмихнато погалва Неканената/. Милата, за какво мисли…

МИЛЕВА. Бутилките са затова – да се надуват. Една вдигната нагоре бутилка…

НЕКАНЕНАТА. Кажи де – напразни ли са?

МИЛЕВА. …Едва тогава…

МИЛЕВ. Какво тогава?

МИЛЕВА /спокойно/. …Е бутилка.

НЕКАНЕНАТА. Дължиш ми отговор.

МИЛЕВ. От много хумор боли глава.

НЕКАНЕНАТА. Не съм казала нищо хумористично.

МИЛЕВА. …Бутилката трябва да стои нормално само върху рафта…

МИЛЕВ. Изобщо взимаш много трагично… нещата.

МИЛЕВА. …Иначе трябва да стои ненормално…

НЕКАНЕНАТА. Страхувам се.

МИЛЕВА. … Обратно…

МИЛЕВ. Напразно.

МИЛЕВА. …С дъното нагоре.

НЕКАНЕНАТА. /извиква/. Не разговаряш искрено!

МИЛЕВ. Тези каламбури с бутилки не ми допадат. Говорят за лош хумор.

МИЛЕВА. Но за добро настроение.

НЕКАНЕНАТА. /извън себе си/. Ти замисляш нещо, така ли?

МИЛЕВ /извиква/. Ти си мнителна! /На жена си./ Доброто настроение в очите ти е балсам за сърцето ми.

НЕКАНЕНАТА. /вика/. Сигурна съм!

МИЛЕВА /отпива и казва язвително/. Но доброто настроение от очите ми трудно стига до сърцето ми.

МИЛЕВ. А̀ сега – хвърлѝ ме в тревога.

НЕКАНЕНАТА. /крещи/ – Криеш се от мен!

МИЛЕВ /крещи/. От теб не мога да се скрия!

МИЛЕВА. Много ли те тревожа?

МИЛЕВ. Когато си весела…

МИЛЕВА. Струва ти се, че замислям нещо?

МИЛЕВ. Аха. /Вика на другата./ До тук /сочи/ от мнителни личности!

Влиза Роза.

Милев тръгва към нея, но Милева го спира.

МИЛЕВА. Остави.

МИЛЕВ. Къде отива?

МИЛЕВА. Не я закачай.

МИЛЕВ. Защо?

МИЛЕВА. Момичето е влюбено.

МИЛЕВ. Какво?…

Тъй като Роза ги е погледнала бегло, а после прави стъпки към стаята на Госта, Милева тръгва към нея, прегръща я и я води към мъжа си.

МИЛЕВА. Много дълга нощ.

МИЛЕВ. Сериозно ли говориш?

МИЛЕВА. Прекалено дълга нощ.

МИЛЕВ. В нашият гост?

МИЛЕВА. За нея беше сякаш необикновено.

МИЛЕВ. По-скоро за теб – да се увериш.

МИЛЕВА. Уверих се.

МИЛЕВ. Доживяхме и това.

МИЛЕВА. Обича го.

МИЛЕВ. Големи каши забъркахме.

МИЛЕВА. Все пак, проверихме реакциите ѝ.

МИЛЕВ. Съмняваше ли се?

МИЛЕВА. Как да ти кажа…

МИЛЕВ. Млъкни!

Роза предугажда избухването на скандалчето и усмихнато се приближава към баща си. Милев я прегръща.

МИЛЕВ /гледа я в очите/. Какво, Розе? И това ли се случи? /Милва главичката ѝ./ Да знаеш колко сме се питали с майка ти… В него ли? Този, когото доведох?… Сега да видим как ще те измъкваме.

МИЛЕВА. Ще го забрави още утре.

МИЛЕВ. Може и по-късно.

МИЛЕВА. Стига да не го водиш у дома.

МИЛЕВ /прегръща дъщеря си/. Лайтмотивът ти от тази нощ.

МИЛЕВА /отпива/. Веднъж да съмне!… Само да съмне!

МИЛЕВ. Какво ще стане?

МИЛЕВА. Ще си отиде.

МИЛЕВ. И работите ще се уредят:

МИЛЕВА. Поне няма да е тук.

МИЛЕВ. Но ние ще останем.

МИЛЕВА. Къде ще ходим.

МИЛЕВ /нежно повежда дъщеря си към нейната спалня/. Хайде, Розе. Поне ти… Опитай да заспиш, мисли за твоята първа любов и спи. Създаде ни нова радост и нова мъка. Колко сме глупави – ами и ти си човек.

Излизат.

Неканената и Милева седят в креслата.

Влиза Гостът, все още е с дрехите си, все още не се е съблякъл.

МИЛЕВА /дружелюбно/. И вие ли?

ГОСТЪТ. Трябва да ви се извиня много, но почувствувах нужда от една глътка.

МИЛЕВА /донася втората бутилка и му я подава/. Щом дори вие, при тези жилави нерви и туй херкулесовско здраве не можете да спите…

ГОСТЪТ /отваря бутилката и налива първо на нея/. Права сте, обикновено спя чудесно.

МИЛЕВА. Но тази нощ…

ГОСТЪТ. Позволете ми да пия.

МИЛЕВА. Наздраве.

Пият.

МИЛЕВА. Навярно забелязахте това, което се случи с дъщеря ни.

ГОСТЪТ. Баща ѝ знае ли?

МИЛЕВА. Току-що научи.

ГОСТЪТ. Спи ли?

МИЛЕВА. Мъчи се да я приспи… Но няма да му се отдаде. Роза мисли за вас. /Пауза. Гостът поглежда часовника си./ Рано е още… Все пак това ни зарадва, не предполагахме, че е възможно… Вие странен човек ли сте? /Пауза. Мълчат./ Може би не сте странен човек… Всъщност, тук и без това си цареше известен хаос… И преди вас… И друг път сме имаш подобни нощи… Животът е много сложен, дразнители много, как да им излезеш насреща… Но тогава си изживявахме всичко сами… Сега имаме свидетел… Знаете ли, че Васил, у когото привидно всичко е наред, всъщност а неудачник?… Бъбря ли?… Всичко е наред уж, а го потискат, не искат да го забележат… Точно така – не искат, и това убива самочувствието му… В института все едно че не съществува… Всички знаят, че е най-добрия, но за тях той сякаш не съществува.

ГОСТЪТ /едва сега, с глух глас/. Защо?

МИЛЕВА. Искат да не съществува, да го няма, да не възбужда духовете, да не замерва блатото с камъни.

Да не забравяме, че докато двамата се разговарят, Неканената или пие, или дреме, но в никакъв случай не дава ухо на думите.

ГОСТЪТ. Той обича много дъщеря си.

МИЛЕВА. Безумно.

ГОСТЪТ. И вие.

МИЛЕВА. Не толкоз… Не колкото него. Ако погледнем решително – това е нашето наказание.

ГОСТЪТ. Защо?

МИЛЕВА. Знам ли? Може би защото… Тя не може да говори, не знаете ли?

ГОСТЪТ. Ще се прибера.

МИЛЕВА. Защо? Останете.

ГОСТЪТ. Все пак трябва да се прибера.

МИЛЕВА. Но нали пием? Сега пием, къде отивате?

ГОСТЪТ тръгва към стаята си.

МИЛЕВА. Нямате право! /Гостът спира./ Когато пием, нямате никакво право да напущате компанията. Вие бягате, вие сте дезертьор, имам чувството, че сте готов да се измъкнете от всяко обкръжение и при всякакви обстоятелства… И защо мълчите тъй глупаво? Защо не говорите? Ако не говорим сега… Вижте какво, ако ние сега не си говорим, когато сме обкръжени от нощта, става много страшно, и всъщност, очертавате се като голям неблагодарник. Ние ви взехме от мокрото шосе, приютихме ви и ви поднесохме чаша уиски, както подобава на хора, а вие какво – хукнахте да бягате, да се измъквате.

ГОСТЪТ /кротко/. Какво искате?

МИЛЕВА. Искам да видя какво представлява похитителят на моята дъщеря!… Човекът който вълнува и прави нощите безсънни.

ГОСТЪТ /тихо и искрено/. Моля ви, пожалете ме.

МИЛЕВА /изумено/. Аз ли? Вие искате това от мен, когато сам виждате, че пред вас се намира една отрепка?

ГОСТЪТ. Не съм и помислял…

МИЛЕВА. Не, вие ме мислите за отрепка. Вие сега си мислите, че се насосахте в един скандал, който ще ви бъде вдигнат от една скандалжийка. На всичко отгоре мислите, че съм мнителна, или алкохоличка и в никакъв случай няма да ви хрумне да ме оправдаете, да си кажете, че съм само една отчаяна жена, а не истерична. Така ли мислите? Кажете де? /Крещи./ Защо мълчите, защо не креснете и вие, в лицето ми, да ме наругаете!…

ГОСТЪТ /кротко/. Не мога, госпожо, нямам настроение – преди един час баща ми почина в ръцете ми.

МИЛЕВА извиква неопределено, а Гостът излиза.

МИЛЕВА /проплаква и през плача си/: Извинете, принце, извинете ме… Боже, колко сме лоши!… /Излиза./

Неканената става и започва да се разхожда.

Зад гърба ѝ се появява Милев. Тя замръзва на място.

МИЛЕВ /в стила на класическите пиеси, да речем – на Хамлет/. Роза заспа… Всичко, спи. Тишина. Чувам само червея, който дълбае мозъка ми. /Неканената се извръща леко./ Всичко спи. /Неканената се обръща фронтално към Милев./ Само ние с теб не спим.

НЕКАНЕНАТА. Хайде, мили.

МИЛЕВ. Да разгледаме фактите. Той заяви, че е готов да убие човек. Отначало се изсмях, как е възможно, но по-късно започнах да се убеждавам, че е възможно. Ти също се убеди. Той е готов, може, никой няма да го хване. Значи?

НЕКАНЕНАТА. Трябва да спим.

МИЛЕВ. Ще спим, разбира се, има време и за сън, но заслужава ли да се помисли?

НЕКАНЕНАТА. Сънят ще заличи всичко, утрото ще дойде ведро и ти отново ще отидеш на работа…

МИЛЕВ. За да ги видя.

НЕКАНЕНАТА. Ще ги видиш и ще се правиш на човек, който не ги вижда, ще си работиш, може и да не заминеш за Париж, никъде не е казано, че хората трябва непременно да специализират в Париж…

МИЛЕВ /маха с ръка/. Париж! Стига с това!… Тук става въпрос, че един мръсник е жив!

НЕКАНЕНАТА. /изненадано/. Какво?

М и ле в. Мисля си… Той ми каза да си помисля, той ми заяви, че ако човек помисли добре, не може да не измисли някакъв за убиване.

НЕКАНЕНАТА. Млъкни!

МИЛЕВ. Спокойно, миличка, още не убиваме; сега разсъждаваме.

НЕКАНЕНАТА. Не!

Милев /не ѝ обръща внимание/. Но имаме под ръка един човек, който е готов да отиде и да убие. Как ще го стори – това си е негова работа. Той се чувства задължен и ще тръгне. Към този, когото му посоча.

НЕКАНЕНАТА. /извиква/. Не искам!

МИЛЕВ. Чунким пък аз искам… Но е забавно да си по мечтаем.

НЕКАНЕНАТА. Това наричаш мечта?

МИЛЕВ /усмихва се/. Ми да, това е мечта. Каква по-хубава мечта от тази, да убиеш най-омразния тип.

НЕКАНЕНАТА. Никой няма право да убива.

МИЛЕВ. Кротко, сега мечтаем. /Понеже тя отваря уста./ Спокойно. Остави ме да изпитам малко удоволствие. Не зяпай така. /Устата се затваря/. Човекът предложи да убие. Такова нещо не се случва често в живота, и не на всекиго. А ето, че ме удостоиха с такава привилегия.

Влиза Гостът, с празна чаща в ръка, върви направо към бутилката, не поглежда никого.

Милев и Неканената го наблюдават с изненада.

Гостът си налива.

Тръгва да си върви.

МИЛЕВ. Извинете! /Гостът спира и го поглежда./ Държите ли на онова? /Гостът мълчи./ Предложихте ми нещо. /Гостът мълчи./ Не си ли спомняте? Да убиете когото ви посоча. /Мълчание./ Нима забравихте, боже мой, че ми предложихте да утрепете някого, за да изразите приятелството си? /Мълчание./ Слушайте, готов ли сте да убиете човек заради мен?

ГОСТЪТ /спокойно/. Казах ви го няколко пъти. Достатъчно е да ми посочите обекта.

Гостът излиза бавно.

МИЛЕВ /победоносно към Неканената/. Видя ли? Разбра ли? Всичко е наред?

НЕКАНЕНАТА. Това наричаш наред?

МИЛЕВ.. Сега мога да си избера.

НЕКАНЕНАТА. Какво?

МИЛЕВ. Жертвата.

НЕКАНЕНАТА. Ти полудяваш, според мен, ти вече не си както трябва и като нищо можеш да се завреш в някоя фатална неприятност.

МИЛЕВ. Каква неприятност? Толкоз е приятно.

НЕКАНЕНАТА. Да отнемеш живот.

МИЛЕВ. Да си мечтаеш. А да си побленуваме!… Да си изберем някого. Чудесно е, дявол да го вземе, имаш на разположение убиецът, остава да избереш жертвата. Измежду всички хора на света… Сега, някъде, съществува един човек, който дори не подозира, че може да стане избраника ми. Спи си той и дори не сънува какво преживяване му се готви. Чудесно, неповторимо преживяване – да умре. По мое желание! По мой каприз!

НЕКАНЕНАТА. Нима си готов да убиеш по каприз?

МИЛЕВ. Сега мечтая.

НЕКАНЕНАТА. По странен начин.

МИЛЕВ. А може пък… /Млъква./

НЕКАНЕНАТА. /тревожно/. Какво?

МИЛЕВ /усмихнато/. Нищо. /Изведнъж става сериозен./ Един човек е готов… заради мен, той говори сериозно, че може да очисти някого и да изчезне безследно… Никога няма да бъде хванат и никога няма да бъда уличен като подбудител. Посочената от мене жертва ще почине… Но защо само една жертва? Той каза две, дори три… Няма да ставам нахален – най-много две жертви.

НЕКАНЕНАТА. /иронично/. Остава да си ги избереш.

МИЛЕВ. Там е работата. Кой да бъде. Кажи де, според тебе кого да посочим?

НЕКАНЕНАТА. Макар че се шегуваш, мога да ти повторя най-старата максима, че никой няма право да отнема живота на другия.

МИЛЕВ /играе/. Жалко, ако нямаше такова правило, като нищо щяхме да очистим някого и да се кискаме отстрани. Намират го,, мъртъв, питат се, правят следствия, блъскат си мозъците, а ние отстрани ликуваме.. /Много весело./ Хора, завиждайте – аз съм богаташ, щастливец: разполагам с жив човек, готов да убие заради мен. Един, два или три пъти. /Съзаклятнически към Неканената./ Но няма да прекаляваме, нали? Само два пъти!… Не – един!

НЕКАНЕНАТА. Ако си позволиш да мислиш повече по този въпрос, ще направя нещо, което няма да ти хареса.

МИЛЕВ. Но още утре можем да прострем някого, нали?

НЕКАНЕНАТА. Тихо!

МИЛЕВ. Всеки си има някого за убиване!

НЕКАНЕНАТА. Кротувай!

МИЛЕВ. Така каза ТОЙ, не аз.

НЕКАНЕНАТА. Да поспим.

МИЛЕВ. По-добре да помислим…

НЕКАНЕНАТА. За какво?

МИЛЕВ. Дали пък и ние си нямаме иякого?

НЕКАНЕНАТА. Виж какво, Василе, ако е като игра, да си поиграем, но ако го мислиш наистина…

МИЛЕВ. Познай, де.

НЕКАНЕНАТА. Според мен, играеш.

МИЛЕВ. Ами да, ти мислиш ли, че мога да си позволя…

НЕКАНЕНАТА. /успокоена/. Разбира се.

МИЛЕВ. Как си я представяш тая работа?…

НЕКАНЕНАТА. Ами, да.

МИЛЕВ. Избираш и очистваш!

НЕКАНЕНАТА. Немислимо.

МИЛЕВ /внезапно/. Защо немислимо?

НЕКАНЕНАТА. Според логиката.

МИЛЕВ. Всичко е мислимо, но не съм точно този, който ще тръгне да премахва.

НЕКАНЕНАТА. /доволна/. Това исках да кажа.

МИЛЕВ. Защо?

НЕКАНЕНАТА. Как защо?

МИЛЕВ. Защо точно АЗ да нямам право? Всички други имат право, само аз нямам право. Защо така? Да не съм нещо по-друго?… Всички сме равни. Откъде-накъде всички… а аз не?…

НЕКАНЕНАТА. Ти си човек, който мисли, и знаеш законите на обществото, на човешкото развитие, ти имаш скруполи, ти си интелигентен. Интелигентните хора преглъщат горчивините. Огледай се и виж кой убива. Убиват изостаналите, простаците, тия които са на ниско умствено равнище.

МИЛЕВ. И какво, нас могат само да ни убиват?

НЕКАНЕНАТА. Това е съдбата на цивилизования човек.

МИЛЕВ. А ние не можем, така ли?

НЕКАНЕНАТА. Имаш нужда от сън, мойто момче.

МИЛЕВ. Махни се.

НЕКАНЕНАТА. Нуждаеш се от равновесие. На теб ти пъхнаха муха. Това е много човешко – пъхнаха ти муха и сега не знаеш какво да правиш с нея.

МИЛЕВ. Искам да не ми се месиш.

НЕКАНЕНАТА. В теб назрява нещо и го усещам добре, това е заговор срещу същината ти, срещу твоето АЗ.

МИЛЕВ. Но е човешко, викаш.

НЕКАНЕНАТА. Хайде да спим.

МИЛЕВ. И примамливо. В края на краищата, това е една възможност.

НЕКАНЕНАТА. Която не бива да се използува.

МИЛЕВ. И да оставим злото на спокойствие, нали?

НЕКАНЕНАТА. Злото ще си отмре.

МИЛЕВ. Къде си видяла злото да си отиде самичко?

НЕКАНЕНАТА. Трябва, сега съм уморена и не мога да ти го докажа, но не е този начинът, защото е свързан с отнемане на човешки живот… Както и да мислим, ще упражниш насилие. Права ли съм?

МИЛЕВ. Елементарна, като всяка…

НЕКАНЕНАТА. Ти ненавиждаш насилието.

МИЛЕВ. Всъщност, аз се шегувам.

НЕКАНЕНАТА. Хайде да спим.

МИЛЕВ. Не виждаш ли, че правя смешки?

НЕКАНЕНАТА. Предположих.

МИЛЕВ. Ти се уплаши.

НЕКАНЕНАТА. Много.

МИЛЕВ. Налей.

НЕКАНЕНАТА. /налива/. Само на теб.

МИЛЕВ. Разбира се.

Милев пие. Започва да върти чашата в ръцете си, става, прави няколко крачки наоколо, връща се на мястото си, пие.

М и ле в. Злото никога няма да си отидед само.

НЕКАНЕНАТА. Да, но ти не убиваш злото изобщо, а един човек; определен,, който засяга теб; и ето ти го егоизма. /Пауза./ Права ли. съм?

МИЛЕВ /след пауза/. Това е така. /Дълга пауза./ Но мога да ти кажа искрено, че със чиста съвест бих… При това положение. ..

НЕКАНЕНАТА. Когато… друг…

МИЛЕВ. Да. Най-спокойно бих… /Пауза./ Преди всичко, миличка, той… /млъква./

НЕКАНЕНАТА. Той е вреден и за другите. /Пауза./ Това ли казваш?

Мълчание.

МИЛЕВ. Да.

НЕКАНЕНАТА. Предлагам да си легнем.

МИЛЕВ. Предлагаш туй, което не ми се прави. Предложи нещо друго.

НЕКАНЕНАТА. Друго не мога да ти предложа и ако предприемеш нещо, ще застана пред теб.

МИЛЕВ. Нали се щегуваме.

НЕКАНЕНАТА. Страхувам се че хитруваме.

МИЛЕВ. Пред теб?

НЕКАНЕНАТА. Хъм!

МИЛЕВ. Кого ще излъжа, себе си? /Усмихва се./ Но е интересно… Признай.

НЕКАНЕНАТА. Признавам.

МИЛЕВ. Чудесна ситуация.

НЕКАНЕНАТА. За пиеса.

МИЛЕВ. Зрителите дълго ще се чудят какво точно искаме.

НЕКАНЕНАТА. А някои изобщо няма да разберат коя съм аз.

МИЛЕВ /отпива и подхвърля весело/. Защото си излишна.

НЕКАНЕНАТА. Да не говорим, че няма да се разбере кого ще такова ме.

МИЛЕВ. Веднага ще разберат. Убиецът каза, че всеки си има някой за убиване.

НЕКАНЕНАТА. Започна да го наричаш УБИЕЦ!

МИЛЕВ. /весело/. Натам отиваме.

НЕКАНЕНАТА. Мислиш ли, че това е естествен завършек?

МИЛЕВ. Ами да.

НЕКАНЕНАТА. Убивам те!

МИЛЕВ. Не се знае кой кого.

НЕКАНЕНАТА. До там ли я докарахме.

МИЛЕВ. Натам отиваме.

НЕКАНЕНАТА. Но нашега.

МИЛЕВ. В случая ти си една много  неканена  персона.

НЕКАНЕНАТА. Много ме подценяваш.

МИЛЕВ. А неканените…

НЕКАНЕНАТА. /бързо/. Какво?

МИЛЕВ. По-добре да си вървят.

НЕКАНЕНАТА. Започваш отново… Реално… Нали уж на шега?

МИЛЕВ. Защо не пийнеш.

НЕКАНЕНАТА. Предпочитам се трезва.

МИЛЕВ. /изведнъж сменя гамата/. Виж какво, двамата разговаряме за разни глупости, но в същото време, мисля си: шегуваме се, а всичко може да се развие реално. Човекът наистина обеща да очисти когото му посочим. Трябва само да му посочим. Та, сега, като разговарям с тебе, питам се, този ли да му посоча, или един друг? Този ми е направил огромни мръсотии, той си е направо подлец, но онзи, въпреки че не е подлец, може също да умре.

НЕКАНЕНАТА. Сега пък ОНЗИ.

МИЛЕВ. Простакът от съседния апартамент.

НЕКАНЕНАТА. /изненадана/. Той пък защо?

МИЛЕВ. Защото е нахален простак.

НЕКАНЕНАТА. Ти си нещо така.

Неканената прави жеста.

МИЛЕВ. Не ми е сторил нищо.

НЕКАНЕНАТА. Мечтая да съмне.

МИЛЕВ. И всичко ще се уреди?

НЕКАНЕНАТА. Ще те заведем на лекар.

МИЛЕВ. Не, с удоволствие бих ликвидирал един такъв.

НЕКАНЕНАТА. Сега е приятно да се разговаряме.

МИЛЕВ. Защото мислиш, че само разговаряме.

НЕКАНЕНАТА. Естествено.

МИЛЕВ. Лъжеш се.

НЕКАНЕНАТА. /отново с тревога/. Започваш ли?

МИЛЕВ. Направо взимам решение.

НЕКАНЕНАТА. Дребно, жалко същество!

МИЛЕВ /сломено/. Говори, говори!…

НЕКАНЕНАТА. Предприемач на насилия!

МИЛЕВ /решително/. Имам вътрешното усещане, че не би трепнала ръката ми.

НЕКАНЕНАТА. Ръката МУ!

МИЛЕВ /ядосано/. Ще те ударя!

НЕКАНЕНАТА. Но няма да престана.

МИЛЕВ. Върви си!

НЕКАНЕНАТА. Колко лесно само се раздразни, колко лесно те заболя… Изобщо – колко си лесен.

Пауза.

МИЛЕВ /тъжно/. Човекът е жалък.

НЕКАНЕНАТА. И ще посегнеш на оня.

МИЛЕВ. Всичко в къщи ни е дошло от него. Жена ми затова е така, а понякога… /Пауза./ Струва ми се – безпредметно разбира се  –  че и дъщеря ми е няма, все заради злото, което ми причинява този човек… Какво иска, какво съм му сторил? /Дълга пауза, след която добавя тихо но решително./ Сега ще умре.

НЕКАНЕНАТА. /тихо/. Не бива.

МИЛЕВ /с тон на отчаяние, почти готов да заплаче/. Защо?

НЕКАНЕНАТА. Защото ще рухнеш като личност, ще съсипеш всичко което си създал у себе си в продължение на четирийсет и пет години, ще се унищожиш в удоволствието на отмъщението.

МИЛЕВ. Нека. /С дълбока болка./ Да ти кажа правата /полага глава в скута ѝ и долепя дланта на ръката ѝ върху лицето си/ ще ми олекне и ще възликувам; в края на краищата, заслужава да възтържествува искрицата на малката правда, да си отиде един мръсник, да съмне над няколко честни човека и, хем, да видим как ще се заогъват лакеите му.

НЕКАНЕНАТА. /плаче/. Беден добър човек! Човече жалко! Направено от нищожни материали, между които мъждука дребна капчица дух, малко стремеж и много самоизмама!

МИЛЕВ /плаче безгласно/. Страшно е!

НЕКАНЕНАТА. /бърше сълзите си/. Стани!… Изправи се.

МИЛЕВ. Не мога да заспя.

НЕКАНЕНАТА. Да се разходим.

МИЛЕВ. Къде?

НЕКАНЕНАТА. По улиците, в градината… След дъжд градът е чист, сега има най-малко хора… С колата ако щеш, но да излезем

МИЛЕВ /след пауза/. Не. /Пауза./ Разходките след полунощ отдавна не ми влияят.

НЕКАНЕНАТА. Тогава да пием докрай.

МИЛЕВ. Предпочиташ по-малкото зло… Слушай, миличка, това са скрупули. И протестираш напразно. Знаеш, че не бих убил и мравка но, уверявам те, за този човек няма да трепне никоя струна в душата ми. /Дълга пауза./ Имаме възможност, защо не използваме ./Пауза ./ Той и подобните му просто не умират от естествена смърт. /Пауза./ Не си ли забелязала, мръсниците не умират? Умират добрите, лошите ги закриля съдбата, и което е по-тревожно, понякога ми се струва, че ги закриля собствената им лошотия. След продължителни размисли дойдох до убеждението, че лошотията е здраве, гаранция за дълъг живот.

НЕКАНЕНАТА. /налива/. Сега ще пием и ще забравим.

МИЛЕВ /спокойно/. Сега ще вземем решение. Щом съмне ще дадем необходимите данни на убиеца. Останалото е негова работа. Той ще го проучи, ще измисли оптималния вариант и ще го утрепе по нежен, птичи начин. И никой никога няма да разбере какво е станало, кой го е сторил и за какво. Когато ще се извърши важната операция, ще бъда далеч, с алиби, убиецът ще ме предупреди да замина. /Пауза, тишина./ Виждаш ли колко е лесно?

НЕКАНЕНАТА. Да пием.

МИЛЕВ. Не хитрувай, няма да ме отклониш… /Взима чашата./  И да пия, и да не пия…

НЕКАНЕНАТА. А бе, ти пий пък ще видим.

Неканената пие.

МИЛЕВ. Ефект никакъв. /Пие./ Така, както се наливам бавно, ще се орося навсякъде и ще се ободря. Жал ми е за теб – ще се натряскаш и ще паднеш, а аз ще правя каквото си ща.

НЕКАНЕНАТА. Ставаш откровен.

МИЛЕВ /поглежда часовникът/. Такъв е часът. /Пауза./ Но какво доверие към мен, а? Без капчица страх, че мога да го издам.

НЕКАНЕНАТА. Защото си съучастник… Но и това не е сигурно. Де да знаеш какъв човек ще се окаже, може би е луд, който ще изкрещи на площада още на другия ден и ще те натопи по най-чудесния начин. Как мислиш, бива ли да се вярва на непознат, който заради една нищо и никаква услуга е готов да убие човек, за да се отплати?

МИЛЕВ. Това може само умен, стабилен характер. Не видя ли как спокойно го предложи? На този мой гост, изглежда, всичко му е ясно, всичките мизерии на живота. Ами че той от първия поглед разбра, че няма да го предам. Според мен, в онази стая, в момента спи голяма личност, кодирана за сложни игри… Боже, какви хора съществуват, а ние дори не подозираме. Мръсниците, подлеците и простаците така са покрили вниманието ни, такова було са хвърлили върху ежедневието, че в мъглата не можем да открием светлинките, които напразно ни изпращат самотните маяци. /Пауза./ Кажи нещо. Къде ти са аргументите?

НЕКАНЕНАТА. Моите аргументи се съдържат във твоята правота.

МИЛЕВ. Атакуваш непочтено.

НЕКАНЕНАТА. В това се състои величието на хора като теб. Вие дъмгосвате красивите черти по изкорубеното лице на човечеството. Като заставате над подлостта, вие изстрадвате страданието си, изгаряте, но пък димът, който остава, се долавя от чувствителното обоняние на истинските хора.

МИЛЕВ. Боже, колко си смешна! /Разочаровано./ Предпочитам да пием, но да не говорим глупости!… /Пие./ Инфантилна си. /Рязко./ Тук става въпрос да убием един идиот и хем да отмъстим, хем да отървем кадърните служители от неговия гнет. Какво ще го усукваме – трепем и толкоз. Убиецът ни днес е тук, а утре го няма

НЕКАНЕНАТА. /извиква/. Нямаш право да убиваш!

МИЛЕВ /крещи/. Знам!

НЕКАНЕНАТА. Седни си на задника и пий, или пък спи… Натъпчи се с таблетки, напълни леглото със спокойствие, а утре изгрей късно и се надсмей на хрумването си да очистваш хора, които всъщност никога не са те атакували открито.

МИЛЕВ. Искаш също да го атакувам тайно?

НЕКАНЕНАТА. Ами, да.

МИЛЕВ. /изумен/. Предпочиташ да стана подлец, вместо убиец!

НЕКАНЕНАТА. Страдай. Жребият ти е да страдаш, да понасяш мъката. В края на краищата няма да живеем кой знае колко – но да живеем гордо.

Милев. И да оставим мръсниците живи? Когато заслужават смърт? Сега имаме възможност да отървем света от един…

НЕКАНЕНАТА. /злобно/. Да си отмъстим на един.

МИЛЕВ. Махни се!

НЕКАНЕНАТА. Твоето е мъст!

МИЛЕВ. Имам възможност, предоставена ми е от случайността и ще го премахна.

НЕКАНЕНАТА. /ехидно/. Така можем да разговаряме… Да, това е вече друго… А не да бръщолевем за хуманизъм… Убий и отмъсти !

МИЛЕВ /дръзко/. Ще убия и ще отмъстя!

НЕКАНЕНАТА. /неочаквано/. Но знаеш, че съм тук да ти попреча.

МИЛЕВ /редително/. Ще убия и теб!

НЕКАНЕНАТА. Опитай.

МИЛЕВ. Ще те смачкам!

НЕКАНЕНАТА. Тогава, ти си свършен и не заслужаваш да говорим.

Двамата поглеждат към Госта, който се появява с чаша в ръка.

ГОСТЪТ стои изправен, все още облечен, дори не е помислил да спи.

Милев прави крачка към него.

Неканената се спуща и застава пред Милев.

НЕКАНЕНАТА. Назад!

МИЛЕВ. Пусни ме!

НЕКАНЕНАТА. /сграбчва го още по-здраво/. Не!

МИЛЕВ /блъска я грубо, тя залита назад, пада в креслото/. Кучко!

НЕКАНЕНАТА. /паднала в креслото, с изненада/. Аз? /Пауза./ Ти ме нарече?… Боже мой, тогава си свършен! Наистина си свършен! /Изведнъж скача срещу него и започва да нанася удари по гърдите му, бие го с немощните си юмруци./ Назад, проклетнико! /Той се старае да мине към Госта, но тя го отблъсква яростно./

В това време ГОСТЪТ отива до масата, налива си в чашата и се оттегля в стаята.

Милев успява да награби ръцете на Неканената, извива ги.

МИЛЕВ. Ще ти счупя ръцете!…

НЕКАНЕНАТА. /диша зачестено в рицето му/. А няма ли… да… ме… убиеш?… За да ти е… по-лесно…

Блъска я върху креслото, просто я натиква в него.

МИЛЕВ. Няма да мърдаш, ще ти избия зъбите.

Милев тръгва към стаята на госта.

НЕКАНЕНАТА. /крещи/. Къде?

Скача и отново се хвърля срещу Милев, награбила нож за разрязване на книги, антикварна вещ,, която сме видели да стърчи в кутията с кламерите и химикалките на масата; същата вещ, с която са си играли по време на действието някои от героите.

Без да губи време, Милев хваща нападателя си за шията. Сграбена за шията, Неканената се задъхва, но и тя не отстъпва, а нанася немощните си удари с фалшивото острие на ножа в слабините на своя нападател.

Чуваме гърлените звуци на тази, която е душена.

МИЛЕВ /както натиска и консумира удари с ножа/. Как се чувствуваш?… Дъхът ти свършва, нали?… Да стискам ли още?… Готова ли си, да умреш? /Ехидно./ Видя ли колко е лесно? Нищо и никаква работа – просто умираш и те няма. /Гърлените звуци на душената./ Липсваш, не можеш да отговаряш на въпроси… Пука ти за всичко, не ти дреме мрак ли е или е светлина… Радост в душата ти, волност на духа ти. Смъртта е безкрайна забава, вселената ще умре, но смъртта няма да умре, никога, смъртта ще живее вечно…

Милев извиква, отпуща ръце, после бавно ги маха от шията на Неканената, Неканената изчезва, а Милев се свлича върху креслото, сяда и клюма на едната му облегалка.

Дълга пауза. Тишина. Бие часовникът. Четири удара. Отново тишина.

Най-после влиза Милева, тръгва към креслото, вижда мъжа си, застава до него, погалва косата му и хваща чашата с уиски.

МИЛЕВА. Най-после!… /Пие./ И ти заспа… /Пие./ Сега и аз… /Отпива./ Мисля, че магията на неспокойната нощ мина и подробностите отново ще заемат местата си.

Вглежда се в мъжа си. Още. Тревожно поставя чашата на масата. Хваща главата му и я изправя. Пуща я. Тя пада.

МИЛЕВА извиква.

Втурва се Гостът. Оглежда нея, после него, май че веднага се ориентира и разбира станалото. Застава до Милев и поглежда към Милева, която иска да знае с очи какво се е случило.

ГОСТЪТ. Сърцето!

МИЛЕВА /извиква/. Какво – сърцето?

ГОСТЪТ /спокойно/. Сигурно не е издържало.

МИЛЕВА /крещи/. На какво?

ГОСТЪТ /хладно, спокойно/. На въпросите.

МИЛЕВА пада в краката на Милев, хлипа в мъката си.

ГОСТЪТ стои, мрачно изправен, настрана.

Бързо влиза Роза, вижда плачещата си майка и безжизнения си баща, после вижда Госта, усмихва се и обзета от сладостен унес, тръгва към него.

Завеса

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s