борис
априлов

ХИПОПОТАМ

пиеса

1974

Л И Ц А
по реда на появяването им:
З а х а р и   С и м о в
М а т е е в а
К а т я   М и н е в а
В е н ц и
Ж и в к а
П е п о
С а ш а
Д а н а и л   Д е н е в  /Дани/
 

Обстановката е една-единствена.

Действието се развива без прекъсване

– от завръщането на Захари от Париж,

до въпроса му към зрителите.

 

 

 

П Ъ Р В А   Ч А С Т

Хол в апартамента на Захари Симов.

Захари Симов влиза с два куфара, явно е, че се връща от далечен път. Оставя куфарите на пода, запалва лампата и прогонва сумрака на отиващия си ден. Съблича шлифера, протърква уморено ръце по лицето си и набира телефонен номер, ясно чуваме сигнала „заето”. Захари оставя слушалката на мястото ѝ, след което се отправя към вратата за сервизните помещения. Сцената остава известно време празна: прожекторното петно пада върху куфарите, после върху шлифера захвърлен на стола, отново се връща върху куфарите, просто ни разказва за едно пътешествие.

Но ето че Захари се връща, бърше лице с кърпа и без да захвърли кърпата, повторно набира номера, за да чуем още веднъж сигнала „заето”. Захари се дообърсва, отнася кърпата на мястото ѝ заедно с шлифера и като се връща за трети път до телефона, набира номера.

Този път му провървява.

ЗАХАРИ /с тон на човек, който иска да изненада/. Хайде де, какво чакаш? /Усмихва се./ Да… /Пауза./ Току що влизам! /Пауза./ Не можах, на телефона имаше опашка, а бързах за такси. /Докато му говорят, оглежда обстановката./ Правила си размествания, а? /Пауза./ Заповядал съм ти да не разместваш! /Пауза./ Да, ама аз отново ще върна всичко по местата си! /Пауза./ Затварям!… До три минути да си тук!

Захари отива при отворения куфар. Измъква ново дамско палто. Оглежда се, чуди се къде да го постави и накрая го провисва на облегалката на стола.

На входа се звъни.

Захари излиза и се връща с Добра Матеева, възрастна жена, малко мъжествена, склонна към махленство и към дълги разговори.

МАТЕЕВА. Симов, подпиши се тук! /Подава му лист и химикалка, но в същото време оглежда обстановката и куфарите./ Вече не знам какво да правим с тия шантави хора… Какви хора има на света, ей, какво нещо, тоя свят е пълен с различни типове, но като тях не се срещат. /Поглежда отново куфарите./ Докато те нямаше, твоичката идваше често, ще знаеш! Много идваше!

ЗАХАРИ /продължава да чете в листа/. Къде да подпиша?

МАТЕЕВА. Не виждаш ли?

ЗАХАРИ. А бе, виждам, но се питам трябва ли?

МАТЕЕВА. Как, нали обеща?… Трябва да ги вразумим… Такива, ако ги оставаш така, кво става? Кажи де, кво става? Ако оставиш такива така?

ЗАХАРИ /усмихва се/. Добре де, добре… /Подписва./ Дадох ѝ ключа да полива цветята.

МАТЕЕВА. Тия типове не се подчиняват на правилника на кооперацията

ЗАХАРИ. Разправят, че злото идва от теб, а не от тях.

МАТЕЕВА. Ще се жените ли?… Знам го аз кой разправя за мен. Светът е пълен с простаци, бе Захари? Където се обърнеш – простаци! Качваш се по стълбите – простаци, слизаш – простаци, където отидеш – пълно с простаци… Май ще се жените, а?

ЗАХАРИ. Не знам.

МАТЕЕВА. Ами отде ще знаеш, аслъ! Събирам подписи. Много подписи, колкото мога. Да видим кво да правим с тия хайдуци…

ЗАХАРИ. Не говорят лошо за тях.

МАТЕЕВА. /прибира подписаното/. Ти в Париж ли беше?

ЗАХАРИ. Да.

МАТЕЕВА. Хубаво, а?

ЗАХАРИ. Аха.

МАТЕЕВА. Тя идваше много. И много поливаше. Ония объркаха целия ред тук.

ЗАХАРИ. Маркови ли?

МАТЕЕВА. Манолови се казват… Ти що не се ожениш за туй момиче бе, Захари? Тя е красива другарка, а ти ставаш стар ерген!…

ЗАХАРИ. А, за първи път ме наричат стар ерген!…

МАТЕЕВА. Вече си на множко, ей.

ЗАХАРИ. Ти пък отде знаеш?

МАТЕЕВА. Е, сега… /Поглежда куфарите./ Какво си донесъл от Париж?

ЗАХАРИ. /бута в ръката и нещо/. Хайде, довиждане! /Изтласква я към вратата./

МАТЕЕВА. /излизайки си/. Какво е това?

ЗАХАРИ. Вафли… Парижки вафли.

МАТЕЕВА. /разглежда пакетчето/. Да не излезе марципан, ей!…

ЗАХАРИ. Да те няма!

МАТЕЕВА. Твоичката кажи-речи живее тук, трябва да попълни адресна карта.

ЗАХАРИ. /изтласква я весело, но и грубо./ Хайде!… Пайдос!

Излизат.

Захари се връща.

Започва да набира номер.

ЗАХАРИ. /в мембраната, любезно/. При мен ежедневието започна бързо… При тебе? /Пауза./ Е, да, чувам и гласове… Няма значение, при мен не идва никой… Моля ти се, абсолютно никой!… Край мен е празно, с нетърпение очаквам да се видим утре. /Пауза./ Нищо. Ще си легна и нищо. Вече нищо не ме интересува, освен тебе… Моля ти се, който лъже да стане хипопотам! /Зад него влиза Катя./ Утре ще ти се обадя рано… Чао!… мислиш ли за Шанз Елизе?… Прекрасно!… Чудесно казано!… Ти ли го измисли?… БОНШАНЗЕЛИЗЕ!… Чудесно!… Чао!

Поставя слушалката. Едва сега вижда Катя Минева, протегнала ръка с ключа, като по този начин го връща на домакина.

КАТЯ. /усмихнато/. Боншанзелизе, а?…

ЗАХАРИ. Кате! /Хвърля се и започва да я прегръща, да я целува/.

КАТЯ. /след бурята от целувки, още в прегръдките му/. Боншанзелизе!…

ЗАХАРИ. /след като тя се отскубва от ръцете му/. Където да отидеш, ама където и да отидеш, навсякъде българи!

КАТЯ. Българи или БЪЛГАРКИ?

Захари. Моля ти се, Кате! Който лъже…

КАТЯ. Да стане хипопотам!

ЗАХАРИ. Да!

Смеят се. Отново се прегръщат,

КАТЯ. /оттегля се и му подава ключа/. Вземи си го.

ЗАХАРИ. А!… Защо?… Нали го оставих за теб?

Но все пак си го взима.

КАТЯ. Не разбрах с какъв самолет пристигна.

ЗАХАРИ. Някакъв извънреден. Беше ли на летището?

КАТЯ. На обед.

ЗАХАРИ. Токущо идвам… Влизам и звъня.

КАТЯ. Но и на другата.

ЗАХАРИ. /сочи палтото/. Виж!

КАТЯ /отдавна го е видяла/. /отива при палтото и го погалва. Поглежда Захари./ Предполагам, че е за мен.

ЗАХАРИ. Мисля.

КАТЯ. Страшно палто! /Вдига го от стола./ Проявил си и вкус… Ти или някой друг?

ЗАХАРИ. Аз,

КАТЯ. /докато го облича/. Но чак такъв вкус?… /Отива при огледалото./ Харесва ми!… И ми е точно! Нали, Захари?

ЗАХАРИ. Четирийсет и осми ръст.

КАТЯ. /прегръща го и го целува/. Благодаря ти. /Отново./ Едно такова палто може да изкупи изневерите ти и долната ти душа. /Целува го./ Наистина ме изненада. /Наблюдава се в огледалото./ Сега съм истинска твоя любовница. /Върти се пред огледалото./ Палта само на любовниците, нали така?… По протокол – на любовниците – палта!…

ЗАХАРИ. /глупашки/. Не те обичам по протокол, а по чувство…

КАТЯ /измъква бутилка и чашки/. Личи си.

ЗАХАРИ /отваря бутилката/. Защо? Не си ли пълновластен господар на дома ми?

КАТЯ. Днес не си за упрекване.

ЗАХАРИ. Но ще почнеш; след малко ще си отвориш устата.

КАТЯ. Бъди искрен – от няколко месеца отворила ли съм дума?

ЗАХАРИ. Раздялата ми се стори голяма.

КАТЯ. Цели шестнайсет дни!

ЗАХАРИ. Донесе ли всичките си целувки?

КАТЯ. Дори повече. Ще останат и за друг път.

ЗАХАРИ. Тук ли ще спиш?

КАТЯ. Ако ме поканиш…

ЗАХАРИ.  Добре, от мен да мине.

КАТЯ. Безобразник! /Налива./ Само едно писмо и една картичка!

ЗАХАРИ. Ще получиш още една.

КАТЯ /възмутено/. За шестнайсет дни едно писмо и две картички!

ЗАХАРИ. /грабнал куфарите/. Че малко ли е? /Тръгва към вътрешността на дома./ Убий ме, не мога повече.

КАТЯ /тръгва след него, понесла палтото си/. Възпитание!

Изчезват.

След секунди Катя изхвърчава от там.

КАТЯ /възмутено/. Безсрамник!

ЗАХАРИ /гласът му отвътре/. Какво ще вечеряме?

КАТЯ / държи се отзад/. Това са маниери от Плац Пигал.

ЗАХАРИ /влиза/. Ще ми се нещо българско.

КАТЯ /наблюдава го как налива в чашките и ги допълва/. Чу ли какво ти казах?

ЗАХАРИ /оглежда течността в чашката си/. Нещо типично българско.

КАТЯ /вдига чашката си/. Типично ориенталски маниери.

ЗАХАРИ /вдига чашата за наздравица/. Например – миш-маш. /Пие и понечва да я целуне./

КАТЯ /пресича го/. С кого говори по телефона?

ЗАХАРИ. Еее, уби ме!

КАТЯ. На кого се обади!

3АХАРИ. На търговския посланик. Да стана хипопотам.

КАТЯ. Към Париж ли се насочваш?

ЗАХАРИ. Малко ме познаваш.

КАТЯ. Завързал си връзки с цялото посолство. В това съм сигурна.

Захари. Страшно ме подценяваш! Какво е посолството? Сграда, наблъскана със щатни бройки. Изпращат ги и ги отзовават. /Бавно и многозначително./ Париж, както и Лондон се коват тук! /Живо./ Така, както ме виждаш, само да се амбицирам и след две години ще замина… Но не искам, това не ме блазни. Няма просперитет… /Тръгва към телефона./ Така че Париж не се урежда от Париж. /Вдига слушалката./ Париж се кове тук – в София!…

КАТЯ /заслушана и захласната от мащабите му/. Но ти не искаш, нали?

ЗАХАРИ /пъха пръст във шайбата/. Дипломатите са слуги. /Набира първата цифра./ Не искам да бъда слуга. /Набира втората цифра./ А уж ме познаваш!…

ККАТЯ. Познавам те.

ЗАХАРИ /победоносно набира третата цифра/. На мен ми дай по-големи игри.

КАТЯ. Защо, и в малките си добър.

ЗАХАРИ /набира четвъртата цифра/. Ако се наложи! /Бързо набира останалите цифри./ Другарко Кузманова, добър вечер!  Обажда се… /Пауза./ Да, току що. Тъкмо влизам. Куфарите ми са още в ръцете… Благодаря… Може ли да се обади другарят Кузманов? /Продължителна пауза през време на която лицето на Захари променя израза си, посърва./ Боже мой!… /Пауза./ От кога! /Пауза./ Аха, аха.  /Пребледнява съвсем, гласът му трепти./ Тогава прощавайте… Много… Не, не го закачайте. Утре. Лека нощ,

Затваря телефона.

Стои ням и неподвижен до телефона.

Дълга пауза.

Катя подразбира, че не е тактично да се обади веднага.

КАТЯ /най-после/. Друг път да не ме потупваш така!

Похваща задника си,

ЗАХАРИ /тежко, сломено/. Дааа.

КАТЯ. И, викаш – миш-маш, а?

ЗАХАРИ /въздъхва дълбоко, болезнено, без да я погледне/. Дааа.

КАТЯ. Най-лошото ли?

ЗАХАРИ. Боже мой!

КАТЯ. Уволнен?

ЗАХАРИ. Да.

КАТЯ /спокойно/. Като по фейлетоните.

ЗАХАРИ /на себе си/ Какво може да е станало за шестнайсет дни?

КАТЯ. Нищо, малко са го посъборили.

ЗАХАРИ /замислено/. Но защо?

КАТЯ. Позвъни пак и ще разбереш.

ЗАХАРИ /изведнъж, без да усети/. А, така ще спестя подаръците.

Катя рязко поглежда към него, Захари бавно се досеща какво е казал и бавно се извръща към нея, но не продумва…

Продължителна пауза.

КАТЯ. Мисля, че вчера купих всичко необходимо за един миш-маш.

ЗАХАРИ /малодушно, трагично, класически извиква/. Боже мой!

КАТЯ /спокойно, твърде хладно и строго/. Не се излагай!

ЗАХАРИ /сякаш плаче/. Това е краят! / Едва не скършва ръце./ Ужас!… /Едва сега поглежда към Катя./ Катенце, как мислиш, настъпи ли краят на всичко?

КАТЯ. Например?… Краят на кое?

ЗАХАРИ. Ох!

Въздъхва болезнено,

КАТЯ. Виж какво, на мен ми се яде.

ЗАХАРИ /готов да захленчи/. Кате, как мислиш, ще ми тръгне ли назад?

КАТЯ /спокойно/. Изключено.

ЗАХАРИ. Виж какво става! Според мен, това е обратът. Влизам в нов период. Звездите сменят отстоянията си, горе знаците се объркват, може би се очертава нещо по-страшно. А?… Кате, ще ми тръгне ли назад?

КАТЯ. На теб никога няма да ти тръгне назад.

ЗАХАРИ /поглежда я изненадано/. Защо мислиш тъй?

КАТЯ. Това е невъзможно.

ЗАХАРИ. Моля?

КАТЯ. Немислимо!

ЗАХАРИ /изведнъж/. Нали?

КАТЯ. Ти си от ОНИЯ.

ЗАХАРИ /бързо/. Нали?… От кои?

КАТЯ. Сети се сам.

ЗАХАРИ /бързо и с подозрение/. От кои? Изкажи се ясно!

КАТЯ /отказва се от нападение/. От тези, дето им върви.

ЗАХАРИ. Не, ти се отметна.

КАТЯ. Всъщност, наистина спестяваш два подаръка.

ЗАХАРИ /наблюдава я с подозрение/. Искам да знам в какво ме подозираш. Упрекваш ме, че се защитавам ли? Че де да знам всъщност какво може да е станало, докато ме е нямало. Него сигурно са го обвинили в нещо.

КАТЯ /отстъпва/. Е, да.

ЗАХАРИ. Наистина е неудобно… Да отиваш при такъв човек… когато му е тежко… да разговаряте…

КАТЯ. Той беше всичко за теб.

ЗАХАРИ. Изразяваш се малко наивно.

КАТЯ /предава се/. С много чер пипер.

ЗАХАРИ /съвзема се/. С много яйца и домати!

КАТЯ. И с много чушки!

ЗАХАРИ. Голямо количество!

КАТЯ. Огромно количество!

ЗАХАРИ. Да се натъпча, защото ми омръзнаха буламачите им.

КАТЯ /интензивно/. Два тигана миш-маш!

Катя изчезва към кухнята.

Захари подрежда чашките за едно предварително пийване. Отваря нова бутилка. Действията му са бавни, личи си че през това време мислите му не са радостни. Все тъй бавно сяда масата и си налива. Вдига чашата.

Силен пронизителен вик на Катя откъм кухнята.

ЗАХАРИ. Кате!

Катя дотичва бързо и се спира чак на другата страна на сцената. Диша зачестено. Мълчаливо гледа по посока на кухнята.

ЗАХАРИ /готов да се кара/. Защо викаш?

Мълчание.

ЗАХАРИ /отпива/. Не викай!

КАТЯ. Там!…

ЗАХАРИ /отпива/. Къде там?

КАТЯ. Боже мой!… Не… Това е невъзможно!… Тттова е… /Към Захари./ Захари!… Защо не си ми казал?

ЗАХАРИ. Кате, искаш ли да ми съобщиш нещо, или не искаш?

КАТЯ /разбира по изражението на лицето му, че не знае нищо/. В БАНЯТА ИМА ХИПОПОТАМ!…

ЗАХАРИ /с горчива усмивка/. Ох!

КАТЯ. В банята има хипопотам!

ЗАХАРИ /иронично/. Цял?

КАТЯ /хваща главата си/. Станало ми е нещо… Захари, на мен ми е станало нещо.

ЗАХАРИ. Нищо ти няма.

КАТЯ. Не!… Аз съм зле. Преди малко видях хипопотам, /Сяда./ Налей ми.

ЗАХАРИ. Налял съм.

КАТЯ /взима чашката/. Аз съм…

ЗАХАРИ. Наздраве! /Пие./

Катя пие мълчаливо, замислено, дори не поглежда партньора си.

ЗАХАРИ /с весела нотка/. Хипопотам, а?

КАТЯ /маха с ръка/. Остави се.

ЗАХАРИ. Влизаш а банята и – какво?… Хипопотамче!… Едно малко красиво хипопотамче!…

КАТЯ. Мо̀ре!… /Пие./ Бая голям си беше. /пие./ Редовен хипопотам.

ЗАХАРИ /пие/. В какво време живеем, а?… Заминаваш за Париж и този, който те е пратил – ти е шеф! Връщаш се и – този който те е пратил, не ти е шеф. /пие/. А ето, че започнахме да виждаме и хипопотами.

КАТЯ /налива си/. Ужас!

ЗАХАРИ. Влизащ и /пие/ виждаш!… А защо хипопотам?… Защо точно хипопотам?

КАТЯ. А де! Защо не видях нещо друго? Кон, да речем. Има си и виц за кон в баня… Или пък – камила… Защо именно хипопотам?… В някои пиеси се появяват носорози…

ЗАХАРИ. Кате, това уволнение ще даде ли голямо отражение?

КАТЯ. ТИ ми внуши за хипопотама!

ЗАХАРИ. Добре де, чухме!

КАТЯ. /оставя чашката и става/. Моля те, не говори повече за хипопотами!

ЗАХАРИ. Какво ли му е станало на шефа, а? Ти какво мислиш?

КАТЯ. И все пак, добре че икономиса подаръците.

ЗАХАРИ. А, всъщност те са нещо символично.

КАТЯ. Да де, вече няма нужда и от символи.

ЗАХАРИ /извиква/. Кате!

КАТЯ /спокойно/. Отивам при миш-маша.

Катя излиза, но след малко притичва мълчаливо и застава в най-отдалечената точка от вратата на кухнята.

ЗАХАРИ. Сега пък какво? /Катя мълчи упорито/ А?… Пак ли? /Катя продължава да мълчи./ Твоят любим хипопотам! В банята.

КАТЯ /този път спокойно/. Е там си е, какво да правя!…

ЗАХАРИ. Не прави нищо.

КАТЯ. Да, ама трябва да готвя. На теб ти се яде.

ЗАХАРИ. Ами яде ми се, разбира се. Идвам от Париж и ми се яде. Не идвам от Малко Търново, че да не ми се яде!… На мен ми се яде миш-маш.

КАТЯ. Е да, ама не може!

ЗАХАРИ. Защо да не може?

КАТЯ. Защото там има хипопотам.

ЗАХАРИ. Хипопотама е в банята, а не в кухнята.

КАТЯ. Е да, но банята е до кухнята.

ЗАХАРИ. Защо не го убиеш. Заколи го.

КАТЯ. Не мога пък.

ЗАХАРИ. Е пък опитай! /Изведнаж става сериозен. Изправя се./ Мама му стара, какво племе сте това, жените!

Захари излиза рязко.

Пауза.

Захари се връща. Върви бавно. Стига до средата на сцената и спира. Слага длан на челото си. Стои безмълвно. Отново изчезва към банята и се появява повторно. Този път върви сякаш без да вижда. Бута се в масата, събаря стола. Гледа в точка пред себе си.

КАТЯ /която не си прави труда да го наблюдава/. Какво?

Без да отвърне, Захари бързо изчезва по посока на банята и се връща бавно. Сяда.

Пауза,

ЗАХАРИ /тихо/. Там има хипопотам.

КАТЯ. Бял ли е?

ЗАХАРИ. Катя, шегите са излишни.

Катя излиза. Изчезва към банята. Връща се. Мълчи.

ЗАХАРИ /поглежда с надежда/. Какво?

КАТЯ. Боже мой, как може? Откъде се е взел?

ЗАХАРИ. Не се ли опита да го пипнеш?

КАТЯ. Ти си луд!

ЗАХАРИ. Нали уж?…  Може би е плод на фантазията ни, Може би сме си въобразили. Не знам, струва ми се, че всичко туй е някаква игра… Или пък шега… Не бе, това не може да бъде!

КАТЯ. Добре де, защо не го пипнеш ТИ? Защо не отидеш ТИ?

ЗАХАРИ. Ами ще отида, какво да правя…

Захари излиза.

Продължителна пауза. Още.

КАТЯ /извиква/. Захари!

Захари се появява. Спира в средата на сцената.

ЗАХАРИ. Не смея.

КАТЯ /уплашено/. Какво прави тъй дълго там?

ЗАХАРИ. Гледах го.

КАТЯ. И какво?

ЗАХАРИ. Наблюдавах го… /Пауза./ Наблюдавахме се.

КАТЯ /уплашено/. Наблюдавахте се?

ЗАХАРИ. Той извърна глава и ме погледна. /Пауза./ След това се обърна изцяло. Към мен. /Пауза./ Гледахме се… Очите му бяха влажни. И тъжни! Леко загадъчни, едва забележимо весели, упрекът им се разтваряше в цяла пустиня от меланхолии… Но тя не извираше отвътре, а се отразяваше… Идеше някъде отвън. Имаше и нежност, разбира се, и упрек; всичко замесено в бульона на меланхолията.

КАТЯ. Ами сега?

ЗАХАРИ. Какво сега? /Готов да захленчи/. Сега можеш да си отидеш и да ме оставиш сам… В твоята баня няма хипопотам, само в моята има хипопотам… И какво по-лесно от туй, да си отидеш.

КАТЯ. Това можеш само ТИ! /Извиква./ Разбра ли?… Това можеш само ТИ!

ЗАХАРИ. Колко пъти съм те зарязвал досега?… Дай факти!

КАТЯ. Най-добре ще бъде да помълчим и да помислим.

Голяма пауза.

ЗАХАРИ /най-после въздъхва/. Изведнъж ми тръгна назад.

КАТЯ. Стига,

ЗАХАРИ. Ще видиш, щастието ме изоставя!… Отмята се!… А как ми вървеше, а?

КАТЯ. Не е лъжа.

ЗАХАРИ. Съдбата тикаше всичко в ръцете ми.

КАТЯ /с ирония/. Но и ти и помагаше малко.

ЗАХАРИ /трагично/. Катя, не е момента сега, при нещастието което ме сполетя!…

КАТЯ. Защо, какво е станало?

ЗАХАРИ. /многозначително/. Според теб… какво може да означава този хипопотам в банята.?

КАТЯ. Шега,

ЗАХАРИ. Какво?

КАТЯ /сякаш се озлобява/. Този хипопотам не ти излизаше от главата! Ей ти го сега – там! /Сочи./ Да видим какво ще го правиш? /Захари мълчи с наведена глава./ Всеки ден!… да видим с какво ще го храниш.

ЗАХАРИ /внезапно/. А?

КАТЯ. Това огромно животно иска храна. То гълта. Килограми… Тонове!…

ЗАХАРИ. Тонове, но какво?

КАТЯ. Какво – зеле!

ЗАХАРИ. Зеле?

КАТЯ. Моркови, алабаш, зеле! На зоологическите градини им е писнало от хипопотамите!…

ЗАХАРИ /унесен в някаква своя мисъл/. Кате.

КАТЯ. Какво?

ЗАХАРИ. Според мен, а вярвам, че и според тебе, ако сега  отидем в банята, няма да видим нито хипопотам, нито каквото и да е друго животно, защото ако помислим като материалисти, като хора от един нов свят, на практика е невъзможно в банята да се създаде от самосебе си каквото и да е същество, а още по-малко – хипопотам, едно тропическо животно, създадено за други климатични и ботанични зони. Не може така… изведнъж… от въздуха! Трябва да имаме налице вещество!… /Замисля се./ Да… поне вещество.

КАТЯ. Видяхме го с очите си. Хипопотам.

ЗАХАРИ /с надежда/. Но не го пипнахме.

КАТЯ. Е, толкоз ли е важно да го пипнем?

ЗАХАРИ. Защото ти внуши на мен, а аз на теб… Допускаш ли, че в банята наистина може да има хипопотам? Един сериозен човек, един материалист може ли да се примири с това?

КАТЯ. Искаш да кажеш, че ако сега… погледнем… Там?…

ЗАХАРИ. Разбира се.

КАТЯ. След като… Ти не го ли видя?

ЗАХАРИ. Добре де, мислиш ли, че ако погледнем и сега, ще го видим.

КАТЯ. Не знам… /С надежда./ И все пак има шанс да излезе хипноза.

ЗАХАРИ. Колкото повече време минава, толкова повече съзнанието ми се избистря, микроните на мозъка ми се укротяват и внушенията се утаяват. Например, сигурен съм, че ако заспим, утре няма да има и помен от хипопотама.

КАТЯ. Наистина, както и да разсъдиш – откъде-накъде хипопотам? Ясно, че сме жертви на нервите си.

ЗАХАРИ. Чудно, как ли е станало? Да, докато ме е нямало са се развили събития,

КАТЯ. Ти пак… За уволнението!

ЗАХАРИ. Какво ще кажеш, ако се обадя на Венци?

КАТЯ. Ще разбереш всичко.

Захари отива при телефона и набира номер, чака. Затваря.

ЗАХАРИ. Баш сега, в събота вечер…

КАТЯ. Питай някой друг,

ЗАХАРИ. Кого?… Не мога да се сетя.

КАТЯ /отсечено/. Е, ама не съм дошла тук да обмислям уволненията на шефовете ти! Дошла съм да се обичаме.

ЗАХАРИ /не се досеща какво изтърсва/. То е свързано.

КАТЯ. / изненадано/. Какво?

ЗАХАРИ. Извинявай.

Прегръща я. Катя се отдръпва рязко.

КАТЯ. Оставѝ ме! /Вдига чашката./ Махай се!

ЗАХАРИ /слисано/. Какво?

КАТЯ. Не ме докосвай! /Отпива./ И изобщо ме остави на мира.

ЗАХАРИ. Ти ме пъдиш?

КАТЯ. Не знам… Не желая да ме докосваш!

ЗАХАРИ /ехидно./ Много бързо!

КАТЯ. Напротив – много късно.

ЗАХАРИ. Само няколко минути, след като се явиха облаците.

КАТЯ /сякаш обмисля/. Ново двайсет!

ЗАХАРИ. Б         едите се струпват и се готвиш да офейкаш.

КАТЯ /иронично/. На мен ли говориш? Не, сериозно, на мен ли?… И сигурно искаш да кажеш, че напускам кораба?… Или нещо подобно?

ЗАХАРИ. На такова мирише.

КАТЯ. А защо не ме сравниш с плъховете?

ЗАХАРИ /глупашки/. Че по какво се отличаваш от тях? /Катя прихва и започва да се смее./ Смей се, смей се!… Остава и да ми се смееш!

КАТЯ. Ами как да не се смея, като е смешно.

ЗАХАРИ. Кое е смешното?… Че пропадам? Че картите ми са бити? Че вече потъвам? Затова ли ми се смееш? Че съдбата се сгромолясва над мен?… А над всичко отгоре и този… /Сочи с глава към хипопотама./

КАТЯ /попада в интересен тон/. Не меси животното! То не ти е виновно за нищо.

ЗАХАРИ /ужасен/. Но е ТАМ!… Съществува!…

КАТЯ. Голяма работа!… Ще го махнеш и край.

ЗАХАРИ /учудено/. Къде ще го махна?

КАТЯ. В зоологическата.

ЗАХАРИ /учудено/. Как в зоологическата?

КАТЯ. Ще им го дадеш! Дори ще им го продадеш! Можеш да излезеш с печалба от тази работа!

ЗАХАРИ /извиква/. Нямаш право да говориш така!

КАТЯ /в резкия контраст от настъпилата тишина/. Захари, какво ти става?

ЗАХАРИ /с нещо като болка/. Това животно там е, може би, частица от мен. Представи си, че е духът ми… Разбираш ли, малка жалка женице?… Може би това е моето второ АЗ… де да знаеш как е решила да ми се подиграе съдбата.

КАТЯ. Виж какво, ако си внушиш, че този хипопотам в банята, който сигурно вече е изчезнал, е твоя дух, или частица от тебе, ти си загубен… Край! Вече няма какво да говорим.

ЗАХАРИ /с надежда/. А ти как мислиш?

КАТЯ /след пауза/. Не знам…

ЗАХАРИ /интензивно/. Това животно не може да се вземе от въздуха! От водорода и кислорода! /Пауза./ Извинявай, но туй съм аз. Това животно е възпроизведено от мен, родено е в утробата на моята същност…

КАТЯ /спокойно на себе си, в реда на мислите си/. Хипопотам – кариерист.

ЗАХАРИ /като опарен/. Какво?

КАТЯ /спокойно/. Не бива да си внушаваш.

Мълчание.

КАТЯ /най-после/. Защо ме гледаш така? /Захари продължава да я гледа мълчаливо./ В реда на шегата. /Захари я наблюдава втренчено./ Исках да разведря настроението.

Захари продължава да я фиксира.

Катя взима шлифера си.

Захари решително застава между нея и вратата.

КАТЯ. Остави ме.

ЗАХАРИ. Не!

КАТЯ. Да се поразходя малко… да помисля.

ЗАХАРИ. Ти нямаш право да ме оставиш така!…

КАТЯ /спокойно/. Това ще разбера вън… Насаме със себе си. Извинявай, но другояче не мога. Тази вечер ти се разкри съвсем. Нещо ме прободе тук /сочи главата си/ разтърси ме и сега ми се мисли.

ЗАХАРИ /почти трагично/. Кате, аз те обичам! /Взима ръката ѝ./

КАТЯ. Добре, добре… Остави ме да подишам въздух.

ЗАХАРИ. Ти… нямаш право… в този тежък момент!…

КАТЯ. Стига с твоите моменти!

ЗАХАРИ. Моля те! /пада на колене. Обхваща краката ѝ./ Ти си всичко за мен!… Без теб ще увехна!… Ти си моя талисман. Повярвай, аз съм суеверен! /изведнъж изплюва камъчето./ Готов съм да се оженим! /Понеже Катя трепва./ Веднага!… Още утре!… /Катя се усмихва и го погалва по косата./ Още сега!… Заклевам се!… Ето, намери свидетели и ще видиш!… Ти си ми въздуха, ти си ми всичко!… Не ме оставяй сам!

КАТЯ /категорично/. Аз трябва да изляза… Иначе ще се пукна… Трябва да обмисля нещата.

Катя го преодолява и освобождава пътя си към вратата.

ЗАХАРИ /пълзешком/. Моля те, проклетнице!… Кате!… Катенце, върни се!… Проклето гадно същество!…

КАТЯ /връща се/. На мен ли каза?

ЗАХАРИ. Кате, моля те, не ме оставяй в тези тежки минути! Това са пет години! Пет години неразделни!… Вярно, не се оженихме, но винаги съм те обичал. Живеехме като съпрузи… Не живеехме ли? Кажи де!…

Катя. Захари, ти на мен ли каза ПРОКЛЕТО ГАДНО СЪЩЕСТВО?

ЗАХАРИ. Не ме напускай! Моля те!… Каквото искаш ще направя!

КАТЯ. Не ме интересува и това, че в Париж си ми изневерявал…

ЗАХАРИ. Кате, върни се да ти обясня.

КАТЯ. Всичко друго, но не и обиснения!

ЗАХАРИ. Да, но аз наистина те измамих. Трябва да ти се изповядам, за се пречистя.

КАТЯ /с усмивка/. Защо ти е това?

ЗАХАРИ. За да ми олекне.

КАТЯ /с отегчение/. Виж какво бе, никак не ме интересува изневерявал ли си ми. Особено в Париж, където всеки изневерява.

ЗАХАРИ /енергично/. Не е вярно!

КАТЯ /още малко и ще прихне/. Така ли?

ЗАХАРИ. Това е последния град, в който един мъж може да изневери.

КАТЯ / усмихва се/. И това знам.

ЗАХАРИ /тихо/. Човек там не може да изневери.

КАТЯ /шеговито/. Освен на себе си.

ЗАХАРИ. Трябва да ти кажа всичко, да ми олекне. /Пауза./  Понеже нямаше с кого, аз ти изневерих… с една… не много хубава жена.

КАТЯ. На твое място бих си платила за хубава.

ЗАХАРИ. Точно така, но аз ти изневерих с една не толкоз хубава…

КАТЯ. Искаш да кажеш грозна.

ЗАХАРИ. Нашенка.

КАТЯ. Но дъщеря!

ЗАХАРИ /учудено, след пауза/. Откъде знаеш?

КАТЯ /смее се/. Ти дори не си имал нужда от жена, но тази ти е потрябвала за друго.

ЗАХАРИ. За какво?

КАТЯ. За съпруга. /Тръгва си,/ Довиждане.

ЗАХАРИ /рязко/. Стой! /Застава решително пред нея./ Обещавам ти да я забравя.

КАТЯ /строго/. С нея ли говори по телефона? /Захари мълчи./ Истината! /Захари мълчи./ Защото… който лъже… /Усмихва се./

ЗАХАРИ /навежда глава и грохва/. Да.

КАТЯ /спокойно/. При това положение не би трябвало да си изляза, защото ще си помислиш, че правя сцена на ревност, но свежият въздух наистина ще ми позволи…

ЗАХАРИ. Моля те, остани! Ще ти отворя всички прозорци.

КАТЯ. Не! /Тръгва си и с усмивка./ Боншанзелизе!

ЗАХАРИ. Обичам те!… /Спира я./ Повече от всякога!… Не ме оставяй сам!… / След нея./ Страх ме е! /Катя си излиза./ Ще викам, чу ли?… Ще викам!… От страх!…

Захари стои известно време с лице към вратата. После се обръща с лице към банята и остава няколко секунди загледан натам. Пристъпва към тази посока, поглежда отдалеч, страхливо прави крачка назад. Изведнъж хуква към телефона и набира номер.

ЗАХАРИ. Пепо, Захари се обажда… Да, днес… Току що… Моля те, елате веднага!… У дома, да… ще ви обясня… Не, нищо особено.  Ще ви обясня… Имам нужда от приятели. Няма да се бавите, нали!… Чакам!… Не се бавете!.. Моля ви!

Затваря и започва да набира нов номер.

ЗАХАРИ. Дани!… Ало, Дани?… Ти ли си?… Познай!… /Съвсем учудено./ Това е невъзможно! Изумително!… Но как позна?… Не, това е наистина… ще ти кажа… Можеш ли да дойдеш веднага у дома?… Ще научиш всичко като дойдеш… Добре де, представи си, че имам нужда от теб, като от първи приятел… Не врякай! Не бързай!… Затвори си тази мръсна уста! И ако ще бъдеш такъв, по-добре не идвай… Е за ТОВА не ми е приятно с теб, защото си циник… Но сега ми трябваш… Преживявам нещо, което не може да се обясни и опише… Не бе, току що се връщам от Париж!… От Париж, ДА!… Добре, идвай!… И уиски имам!…

Затваря телефона и се замисля. Поглежда към банята и трескаво започва да върти шайбата на телефона.

ЗАХАРИ. Матеева, Захари ти се обажда!… Захари Симов… Ела отново при мен. /Гледа към банята./ Захари, Захари… Да!… Искам да слезеш при мен. /Гледа към банята./ Ама веднага!… Бързо!…

Тряска слушалката. Вниманието му вече е изцяло насочено към банята. За да се разсее – пие. И отново вниманието му – към банята, сякаш оттам ще дойде някакво необяснимо наказание.

Звънецът иззвънява. Захари просто подскача, втурва се да отвори.

Връща се придружен от Добра Матеева.

МАТЕЕВА /оглежда обстановката/. Какво бе, Зарко?

ЗАХАРИ. Нищо… Седни.

МАТЕЕВА /на върха на клюкарското си щастие/. Кажи, кажи – какво има?

ЗАХАРИ. Нищо няма… Седни да се почерпим. Преди малко едва ли не те изгоних… Коняк?

МАТЕЕВА. Всичко пия! /Докато той отваря бутилката./ Глей сега къв си!

Захари. Къв съм?

МАТЕЕВА. Има нещо важно, ама не ми го казваш.  Хем, смяташе да ми го кажеш, хем не ми го казваш. Ти няма току тъй да ме викаш тук и да ме черпиш. Мене никой не ме вика. Нито ме черпи. Черпят ме само като искат да ме отпратят… Кажи сега кво има? Нещо става тук.

ЗАХАРИ /рязко/. Кой ти каза?

МАТЕЕВА. Тук не може да не става нещо. /Вглежда се./ Щом ме викаш, значи става нещо. Ще искаш нещо, ама какво?… Теб те издигали, а?

ЗАХАРИ /горчиво усмихнат/. Хубаво ме издигат.

МАТЕЕВА. Че тогава защо черпиш? Теб само те издигат. Къде е оная?

ЗАХАРИ. Излезе.

МАТЕЕВА. Къде излезе?

ЗАХАРИ /додава ѝ коняк/ Не е твоя работа!

МАТЕЕВА. Ще се върне ли?

ЗАХАРИ. Пий и мълчи!

МАТЕЕВА. Слушай, и аз съм гявол, ама и ти си гявол! И двамата сме големи гяволи… Твоичката е хубава, възпитана, ама бедна, бе.

ЗАХАРИ. Откъде знаеш, че е бедна?

МАТЕЕВА. Леля ти Добра знае всичко. Като ти казвам бедна – бедна! Работи в някаква редакция, а?

ЗАХАРИ. Да, но не е журналистка, а секретарка.

МАТЕЕВА. Там е работата. Бедничка е, кво да прави момичето. Ама карай, няма да го взимаш, я! …

ЗАХАРИ /изненадано/. Кой ти каза, че няма да го взимам?

МАТЕЕВА. Че да не вземеш да го вземеш?

ЗАХАРИ. Като нищо!

МАТЕЕВА. Еее, не на мен! Само не на мен!

ЗАХАРИ. Лельо Добро, моля ти се!

МАТЕЕВА. Виж какво, мойто момче… Това момиче ако щеше да го взимаш, ти щеше да го вземеш. Но щом не си го взел, няма и да го вземеш. Такива като теб не взимат квото и да е… търсят.

ЗАХАРИ /с интерес/. Какво търсим? Аз например, според теб – какво търся?

МАТЕЕВА. /пие/. Някоя, дето не е расла на хубост, а на баща. /Примира от смях./

ЗАХАРИ. Значи, така мислиш за мен?

МАТЕЕВА. /удря го по коляното/. Така мисля.

ЗАХАРИ. Много се лъжеш… Кое те кара да…

МАТЕЕВА. Ами живота ти. Всичко ти е тип-топ, а не се жениш.

ЗАХАРИ. Глупости!

МАТЕЕВА. Е, добре… Мезе няма ли?

ЗАХАРИ. Какво мезе за коняк?…

МАТЕЕВА. Всякакво! Каквото дадеш.

ЗАХАРИ. Какво искаш?

МАТЕЕВА. Шоколадови бонбони нямаш ли?

ЗАХАРИ. Имам. /Става./

МАТЕЕВА. Шоколадови бонбони с каквото и да е друго.

ЗАХАРИ. Ама и ти си жена с бъдеще.

Захари отива до шкафа, връща се с бонбони и бисквити.

МАТЕЕВА. Какво бъдеще бе, какво бъдеще у жена като мен, дето никой не иска да говора с нея! Аз имам само една мечта…

ЗАХАРИ. Не те обичат, лельо Добро, защото си проклета!

МАТЕЕВА. Такава съм, Зарко.

ЗАХАРИ. За първи път чувам, че имаш мечта.

МАТЕЕВА /възмутено/. Че как така?

ЗАХАРИ. Уверявам те. /Поднася бонбоните. Тя си взима бързо и бонбони, и бисквити./ Каква ти е мечтата?

МАТЕЕВА. Как? Не съм ли ти казвала?… Моята мечта е ОНИЯ да умрат преди мен… Или пък да се преместят от блока.

ЗАХАРИ. Кои?

МАТЕЕВА. Манолови, кои?

ЗАХАРИ. И събираш подписи срещу тях.

МАТЕЕВА. Как няма да събирам…

ЗАХАРИ. И ме накара да се подпиша.

МАТЕЕВА. И таз хубава! Ако не подпишеш ти, кой ще подпише.

ЗАХАРИ. Тази работа не ми се вижда чиста.

МАТЕЕВА. Ти пък да не си само по чистите работи!

ЗАХАРИ /изведнъж с учудване/. Какво?

МАТЕЕВА. Така де, хора сме, не можем да сме хептен чисти.

ЗАХАРИ. Аааа, не така!… Чакай!… Искам да ми кажеш за какъв ме смяташ.

МАТЕЕВА. Хубав човек! Плетеш си кошницата.

ЗАХАРИ. Ако искаш знаеш, туй момиче /ядосано/ преди малко ми трясна вратата и избяга. Затова съм те повикал, защото ми се плаче!…

МАТЕЕВА. На теб?…

ЗАХАРИ. На мен!

МАТЕЕВА. Ха!… За такива работи ти никога няма да плачеш!

ЗАХАРИ. Така ли смяташ?

МАТЕЕВА. Ѐ за това съм скарана с хората!… Ѐ за този език,  дето говори за щяло и нещяло… Само с теб съм добре в тази кооперация и дай, по-добре, да не си разваляме отношенията.

ЗАХАРИ. Защо ми каза, че ме издигали?

МАТЕЕВА. Чух!

ЗАХАРИ. Откъде?

МАТЕЕВА. Моя работа.

ЗАХАРИ /настоява/. Кой, кой?

МАТЕЕВА /прави се на ударена/. Какво – кой?

ЗАХАРИ. Кой ти го каза?

МАТЕЕВА. Знаеш, че си имам агенти.

ЗАХАРИ. Добре, само че този път искам да знам как може да се чуе такова нещо, когато е тъкмо обратното.

МАТЕЕВА. Какво – обратното?

ЗАХАРИ. Човекът, който правеше много неща за мен, си отиде.

МАТЕЕВА. Умря ли?

ЗАХАРИ. Не е умрял.

МАТЕЕВА. Тогава?

ЗАХАРИ. Кажи.

МАТЕЕВА. Какво да кажа?

ЗАХАРИ. Отде знаеш, че ме издигат?

МАТЕЕВА /след пауза и като го оглежда/. От две вечери насам обикалят едно момче и едно момиче… Чакат да се върнеш… Може да ти кажат нещо радостно.

ЗАХАРИ. Откъде знаеш, че радостно?

МАТЕЕВА. На теб какво друго, освен радостно?

ЗАХАРИ /замислено/. Това е лошо!

МАТЕЕВА. Какво?

ЗАХАРИ. Тези хора не идват за добро.

МАТЕЕВА. Ами!

ЗАХАРИ. Сега се трупат облаци. Имало е буря, ще има нещо и за мен.

МАТЕЕВА. Така ли мислиш?

ЗАХАРИ. Другарко Матеева, нещата тръгнаха зле и тия хора, дето са се завъртали наоколо… Аз бях най-доверения човек на шефа.

МАТЕЕВА. Не знам… Искали да ти го кажат първи.

ЗАХАРИ /замислено/. И мен не ме обичат… много хора ме мразят. /Звъни се./ Тези, които чакам!… /Подава ѝ бисквитите./ Вземи това!

МАТЕЕВА. И да се омитам.

ЗАХАРИ. Аха!… /Отива и се връща с Катя./

МАТЕЕВА. Добър вечер, госпожице!

КАТЯ. Добър вечер…

ЗАХАРИ /радостно, възбудено/. Чакай да изпратя леля Добра! /Изтиква Матеева./ Хайде!… Пайдос!…

МАТЕЕВА /излизайки/. Добре де, разбрах! Защо не оставяш човека сам да прояви воля?

ЗАХАРИ. Моля ти се! /изтиква я./

Излизат.

Захари се връща.

КАТЯ. Размислих доста.

ЗАХАРИ. Аз съм зле, Кате, зле съм!… /Преди да му отвърнат./ Облаците се сгъстяват… /Преди да му отвърнат./ Сега пък някакви типове идвали вечер да ме чакат, искали първи да ми кажат нещо… Добре, че се върна… Много съм зле, мила. Позволи ми да те целуна. Искам да те целуна и да ми олекне, да забравя всичко.

КАТЯ. Че какво пък толкоз имаш да забравиш?

ЗАХАРИ. Облаците се сгъстяват. Човекът, с когото се бях обвързал, вече го… Кузманов си отиде… Искаш ли да се оженим?

КАТЯ. Не.

ЗАХАРИ. Ето, готов съм да се оженя. За добро, за лошо – готов съм.

КАТЯ. Тази вечер наистина не мога да те оставя сам.

ЗАХАРИ. Благодаря ти.

КАТЯ. Защо не звъннеш на някой да дойде?

ЗАХАРИ. Звъннах.

КАТЯ /с усмивка/. Сетил си се… Пепо и Саша?

ЗАХАРИ. И Дани.

КАТЯ. Режисьора? Това леке? И как се сети за него?

ЗАХАРИ. Не знам. Понеже ме е страх, а той не се страхува от нищо.

КАТЯ. Защо каниш такива хора?

ЗАХАРИ. Защо? Какво му е?

КАТЯ. Само това ти липсва сега, да напълниш тук с превзети хора! Баш в момента.

ЗАХАРИ. Превзети?… Кой бе? Дани ли?

КАТЯ. Не знам.

ЗАХАРИ. Нещо ме накара да го…

КАТЯ. Сноб.

ЗАХАРИ. /гледа я учудено/. Ееее, гадно племе сте жените?… Тогава каза, че ти харесва.

КАТЯ. Да де, да.

ЗАХАРИ. И като мъж, и като мисъл ти харесвал… Ей, жени… Гадно племе!

КАТЯ. Извинявай, радвам се, че ще дойде… И Пепо, така ли?

ЗАХАРИ. Кате!

КАТЯ. Кажи.

ЗАХАРИ. Големи камъни ще паднат на главата ми.

КАТЯ. Ще се ожениш за момичето, което си срещнал в Париж…

ЗАХАРИ. И готово – така ли?

КАТЯ. Разбира се.

ЗАХАРИ. Ти си била страшно ревнива жена бе, Кате!…

КАТЯ /искрено/. Боже мой!…

ЗАХАРИ. Ще се оженя за теб.

КАТЯ. Дойдат ли гостите, ще си вървя.

ЗАХАРИ /извиква/. Не!

КАТЯ. Сега иди и виж какво става там. Затова се върнах.

ЗАХАРИ. И смяташ ли, че?…

КАТЯ. Вън размислих. Според здравия разум – това нещо не може да бъде… Иди и виж.

ЗАХАРИ /въздиша/. Ох, дано го няма вече звяра!

Захари излиза.

Връща се бавно, навел съкрушено глава.

ЗАХАРИ /след паузата вдига глава/. Колко жално ме погледна? /мълчание./ Кате, той ме погледна тъжно.

КАТЯ /тихо, спокойно/. Дявол да го вземе!…

ЗАХАРИ /готов да се разплаче/. Сега?… Какво ще правим?

КАТЯ. Ще чакаме гостите.

ЗАХАРИ /оживено и с надежда/. И какво?…

КАТЯ. Ще ги накараме да погледнат.

ЗАХАРИ. И пак ще го има!… Ще видиш! /Похлупва се върху масата и хленчи./ Моето наказание ще бъде там!

Звъни се.

Докато Захари хлипа и се тръшка върху масата, Катя излиза и се  връща сама.

КАТЯ /слага ръка на рамото му/. Съвземи се!

ЗАХАРИ /хленчи/. Пепо и Саша?

КАТЯ /след пауза/. Двама непознати.

ЗАХАРИ. А!… /Става и отрива сълзите си./ Те! /Тревожно./ Това са ТЕ!…

КАТЯ. Кои?

ЗАХАРИ. Да им отворя ли?

КАТЯ. Аз им отворих.

ЗАХАРИ /извиква/. Защо?

КАТЯ /слага пръст на устата си/. Тихо! /Сочи с глава към вратата./

ЗАХАРИ /тихо/. Защо избърза?

Захари излиза бавно и настръхнало.

Връща се придружен от Венци и Живка.

ВЕНЦИ /на Живка/. Цветята!

ЖИВКА /подава цветята на Захари, но се сеща за етикецията и ги подава на Катя/. Заповядайте!

ВЕНЦИ /на Захари/. Добре дошли!

ЖИВКА. От Париж.

КАТЯ /поема цветята и отвръща усмихната/. Само той.

ЗАХАРИ. Венци, седни!… Живке, заповядай!… Как научихте?

ВЕНЦИ. Човек като иска, научава… /оглежда го с учудване./ Другарю Симов, не получихте ли телеграмата ни?

ЗАХАРИ. Каква телеграма?

ВЕНЦИ. Ние телеграфирахме.

ЖИВКА. В Париж.

ЗАХАРИ. Че къде в Париж?

ВЕНЦИ. Как къде – в посолството.

ЗАХАРИ /страшно изненадан/. Кога?

ВЕНЦИ. На въпросния ден.

ЗАХАРИ. Каква телеграма? За какво?

Венци поглежда усмихнато към Живка, Живка поглежда усмихнато към Венци.

ВЕНЦИ. Нима не знаете?

ЖИВКА. Нищо?

ЗАХАРИ. А не, сега научих. Като се върнах и разбрах.

Венци и Живка си разменят погледи на разочарование.

ВЕНЦИ /съкрушено/. Значи, знаете?

ЗАХАРИ. Да. Позвъних. Другарката на шефа ми каза, че… Научих мрачната вест.

В Е Н Ц И /учудено/. Мрачна?

Ж И В К А. А веселата?

В Е Н Ц И. За втората част не знаете ли?

ЗАХАРИ /слисано/. И втора част?

ВЕНЦИ / победоносно/. Вие сте вече ШЕФ!

ЗАХАРИ / сразен/. Какво?

ЖИВКА. От три дни!

ВЕНЦИ. Вие сте нашия шеф!

Край на първа част

В Т О Р А   Ч А С Т

 

Същата обстановка.

Пет минути по-късно.

На масата са поставени още чашки.

На сцената: Захари, Катя, Венци и Живка.

Нито помен от сломения и уплашен преди малко Захари.

ЗАХАРИ /вдига бутилката/. Ще пиете!…

ВЕНЦИ. Живке, моли ти се!… По случая!

ЗАХАРИ /възторжено./ Ако Живка не пие и по този случай, няма да ѝ проговоря до края на живота си.

ЖИВКА /плахо/. Венци, кажи им пък най-после.

ВЕНЦИ. Другарю Симов, ние сме започнали да чакаме…

ЗАХАРИ /налива/. Още по-добре! Съвременните бебета, заедно с млякото трябва да засукват и по малко водка… Моята майка е пиела бяло вино докато ме е носела и сега съм здрав като мотоциклет!

Венци и Живка се заливат от престорен подмазвачески смях. Катя пасува – мълчи и наблюдава. И се подсмихва, разбира се. Тази вечер в нея нещо се е скъсало.

ВЕНЦИ /на Живка/. Чу ли какво ти казаха?

ЗАХАРИ /вдига чашката си/. Наздраве!

Всички вдигат чашките си. Чукат се.

ЗАХАРИ /след като е пил/. И какво се говори по случая?

ВЕНЦИ. Всичко.

ЗАХАРИ. Кажи, кажи!

ВЕНЦИ /уж не желае да говори по този неприятен въпрос/. Е!… Да прескочим тия неща.

ЖИВКА /след като е близнала малко от чашката/. Защо не кажеш онова?

ЗАХАРИ. Ааа – ОНОВА?

ВЕНЦИ. За тия неща – друг път. Неудобно е.

ЗАХАРИ. Добре, добре…

ВЕНЦИ. Дойдох да ви кажа само голямата новина. А какво си шушукат мишките, ще премълча.

Венци вдига чашката.

ЗАХАРИ. Хайде Венци… Ти си приятел, кажи на човека, който те обича.

ВЕНЦИ. Другарю Симов, съгласете се, че се получава кофти. Все едно че натапям колегите.

ЗАХАРИ. Щом заслужават, ще ги натапяме. Кажи, какви са коментарите?

ВЕНЦИ. Е… Разнообразни.

ЗАХАРИ. Толкоз?

ВЕНЦИ. Е, не съвсем, но… Едни казват, че е добре.

ЗАХАРИ. Че ме издигнаха?

ВЕНЦИ. Да.

ЗАХАРИ /весело/. Нима?

ВЕНЦИ. Други мълчат. Гък!… Нищо!… Дума!…

ЗАХАРИ. Марков и Пенчев.

ВЕНЦИ. Точно така. А нашите ги знаете?

ЗАХАРИ. Другите, другите!

ВЕНЦИ. Другарю Симов, моля ви!…

ЗАХАРИ. Добре де, какво казват те?

ЖИВКА. Кажи какво си чул. Това ще даде възможност на другаря Симов да се запази от някои неизвестности.

ВЕНЦИ /строго и уж сърдито/. Ти не се бъркай!

Катя се хваща за главата от лицемерието, което наблюдава.

ЗАХАРИ. Хайде, Венци! Мериноса, например?

ВЕНЦИ. Мериноса направо умря… Впрочем някои твърдят, че издигането ви е… /Прекъсва./

ЗАХАРИ. Спокойно! Всичко!

ВЕНЦИ. Има идиоти, които правят крайни квалификации.

ЗАХАРИ. Точно! Точната дума!

ВЕНЦИ. Моля ви се!

ЗАХАРИ. Некадърник?

ВЕНЦИ. Другарю Симов!…

ЗАХАРИ. Да, де – слагач!… Мериноса? Ликов? Парето?

ВЕНЦИ. И Мето!

ЗАХАРИ. И Мето?

ВЕНЦИ. Ха, добъ̀р ден!… Той най-много.

ЗАХАРИ. Сигурен ли си?

ВЕНЦИ. Два пъти го засякох.

ЗАХАРИ. Как?… Венци, как ги правиш тия работи? Как ги засичаш?

ВЕНЦИ. Ако се наложи, задавам и въпроси… Мето, например, ми каза: Знам, че си мекере на Симов, но какво да правя, като е абсолютен… /Млъква./

ЗАХАРИ. Абсолютен?

ВЕНЦИ. …подлец.

ЗАХАРИ. Аз? /Смее се./ Кате, какво ще кажеш?

КАТЯ /с абсолютна ирония/.  Как не ги е срам!… /Към Венци./ А вие, Венци, като чухте да говорят тъй за човека, който е „пътеводната звезда” на живота ви, защо не се сбихте?

ВЕНЦИ. Не знам, не се наложи.

ЗАХАРИ. Не искам да се бият за мен. Работите няма да се оправят с бой… Кате, наздраве! /Вдига чашката./ Хайде!… Започва голямата игра!

КАТЯ /с ирония./ Ще им дадем да разберат на ОНИЯ! /Вдига чашката./

ЗАХАРИ /гледа я със съмнение./ Ти… Какво, какво ти стана?

КАТЯ. Нищо. Нали ще таковаме враговете? /Пие./ Който не е с нас – по мутрата!

ЗАХАРИ. Сега не е време за иронии!

КАТЯ. А кога? /Пие./ Кога ще се иронизираме?… Искам да иронизирам!

ЗАХАРИ. Като дойде Дани, иронизирай. Той носи.

Звъни се.

КАТЯ. Иди му отвори.

ЗАХАРИ. /строго на Катя/. Моля те, пред гостите – кротко!…

КАТЯ. Изобщо, защо измисли тоя Дани?

Захари излиза.

Въвежда Пепо и Саша.

ПЕПО /взира се в гостите и говори сякаш още отвън/. Какво има? Какво е станало?

ЗАХАРИ. Сядай и пий!

САША. Акъла ни извадихте!…

ПЕПО /налива си/. Мислех, че нещо тревожно. Кате, какво е станало? Гласът му трепереше, сякаш го душеха.

КАТЯ. Не знам. Питай главния.

ВЕНЦИ. Така както го гледате, другарят Симов е вече мой главен шеф.

ПЕПО. Захари?

ЗАХАРИ /поклаща утвърдително глава и се усмихва/. Уви.

ПЕПО. Вече?

САША. Тоя пък тоя – вече!… Захари, честито! /Става и го целува./

ПЕПО /стиска ръката на Захари/. Захари, как ги правиш тия работи?

ЗАХАРИ. Защо? Те сами…

ВЕНЦИ. Напротив, малко позакъсняхме.

ПЕПО. Това е Венци, нали? /Подава ръка./

ВЕНЦИ. Как познахте?

ПЕПО. Чувал съм.

Взаимни ръкувания, запознават се двете семейни двойки, които се срещат за първи път.

ПЕПО /на Венци/. Вие ли му съобщихте?

САША. Наистина, как научихте?

ПЕПО. Венци му е казал. /На Венци./ Така съм чувал, че сте много негов човек. /Смее се./

ВЕНЦИ. Не е лъжа.

Звъни се.

ЗАХАРИ. Олеле!

ПЕПО. Кого чакаш?

ЗАХАРИ. Сега съжалявам, но какво да правя, Дани –  говорил съм ви.

САША. Защо каниш лекета?

ПЕПО. Така де, Зарко? Не можем си каза нито лафа, нито нищо.

САША. Всъщност какъв е този човек?

ЗАХАРИ. А бе, приятел… но тази вечер как се случи – поканих го. Не сме се виждали сто години.

САША. Нали този… режисьора?

ПЕПО. Къде ги намираш тия педераси бе, Зарко? Защо не се направиш на ударен?

ЗАХАРИ. Как?

ПЕПО. Зарежи го.

ЗАХАРИ. Това е идея!

ПЕПО. Да позвъни малко и да ходи да пасе.

КАТЯ. Глупости!.. Не го покани, а го повика. /Тръгва./ Само последния идиот би повярвал, че те няма.

ЗАХАРИ. Къде?

КАТЯ. Отивам си. Заболя ме главата.

САША. Кате, какво става с теб!

Звъни се.

ЗАХАРИ. Тук ще стоиш. АЗ ще отворя.

КАТЯ. Искам да си вървя!

Захари излиза и се връща с Дани.

ДАНИ. /оглежда Захари/. Като си помисля какво умно момче беше!…

ЗАХАРИ. А сега?

ДАНИ. Приличаш ми на голям глупак. /оглежда го внимателно./ Има нещо бюрократично в тебе. И престъпно. /Към гостите./ Здравейте!

ЗАХАРИ. Данаил Денев – Дани! Театрален режисьор.

ДАНИ. Не сме се виждали дълго, откакто стана нечестен. /Съглежда Катя./ А!… /Тръгва към нея./ Дааа, вие сте тук! /Много близо до нея./ Че аз почти ви бях забравил… Още ли не се е оженил за вас?

САША. Това е болната тема на този дом.

ПЕПО /на жена си/. Саше!

САША. Какво? Какво? Защо не се ожени за момичето?

КАТЯ /иронично шеговито/. Така де, само ме лъжат.

ДАНИ / гледа я в очите/. Спокойно! /Взима ръката ѝ и я целува./ Тази вечер ще уредим въпроса. /Поглежда масата./ На водка ли сме? /Сяда./ Вие сте женени, нали? /Сочи Пепо и Саша./

ПЕПО. Да.

САША. Как познахте?

ДАНИ. Ееее!… /Сочи Венци и Живка./ И вие, нали?

ЖИВКА. Да.

ДАНИ /вглежда се в Живка/. Вие сте хубааа и имате вид на вярна съпруга. Бъдете си верни!… Няма нищо по-хубаво от верността. Моята жена ми избяга с един лош, но красив актьор.

ПЕПО. Че как няма да ви избяга?

ДАНИ. Моля?

САША. Вие сте интересен мъж!… Деца имате ли?

ДАНИ. Дъщеря. На шест години.

ЖИВКА. /глупашки/. Горкото дете!

ДАНИ. Наистина е за съжаление.

САША. Кой го гледа?

ДАНИ. Аз. Самичък.

ЖИВКА. Е, тогава не е за съжаление.

ДАНИ. Научил съм го да ме пере. /към Захари./ Защо не вземеш да се ожениш за това момиче бе, глупак?

ЗАХАРИ /обяснява с усмивка на присъстващите/. Предупредих ви.

ДАНИ. Това се казва жена! /Сочи Катя./

ЗАХАРИ /прави диверсия/. Добре де, като знаеш много, би ли се оженил за нея?

ДАНИ /възторжено/.  Еее! Луд човек!… Моментално!… Без да му мисля. /Към Катя с променен тон./ Забравила сте ме, нали?

КАТЯ. Ами!

ДАНИ. Какво? Какво? Помните ли ме?

КАТЯ. Че как!…

ДАНИ. Кой знае защо, през ръцете ми минават толкоз жени, но вас ви запомних. Глупако, защо не си се оженил за туй момиче?

ЗАХАРИ /усмихнато/. Казах ви!

ПЕПО. Какво си ни казал?

САША. Каза, каза ни.

ЖИВКА. Наистина.

ПЕПО. Добре де, каза!

ДАНИ /на Пепо/. Вие какво толкоз имате против мен?

ПЕПО. На мен ли говорите?

ДАНИ. Да.

ПЕПО. Че какво може да имам?… Нищо нямам.

ДАНИ. Не ме мразете! Аз съм за съжаление. Жена ми избяга с бездарен, но красив актьор.

САША /съчувствено, чисто по женски/. Не се ли опитвате… Да…

ДАНИ. Да си я върна ли?

ЖИВКА /възбудено/. Защо не си я върнахте?

ДАНИ. Е, отидох при него.

ЖИВКА. Да?

САША. А!…

ДАНИ. И го помолих да ми я върне.

ЖИВКА. А той?

ДАНИ. Той се съгласи да направи това, но само срещу разписка.

ЖИВКА. Как срещу разписка?

ДАНИ. Така. Представете си, поиска ми разписка за нещо което ми принадлежеше, за собствената ми жена.

ПЕПО. Този актьор… /Млъква./

ДАНИ. Какво този актьор?

ПЕПО. Не е бил глупав.

ДАНИ. Да, но бездарен.

ПЕПО. Ще ви се.

ДАНИ. Моля ви се! Лично съм го поставял на сцената.

ЗАХАРИ /проявява хумор/. А той ти постави рога!

ДАНИ /продължава да играе/. Така е, Захари! Ние, глупаците, които се женим, трябва да си носим и рогата. А вие…

ЗАХАРИ. Кои ние?

ДАНИ. Тарикатите.

ЗАХАРИ /предизвикващ/. Нима не помниш, някога си обещавахме да не се женим!

ДАНИ. То и човечеството едно време не е смятало, че ще лети, пък лети.

ЗАХАРИ. Женитбата няма нищо общо с летенето.

ДАНИ. Ти още ли не си направил голяма кариера?

ВЕНЦИ / бързо, акуратно и предано/. От три дни другарят Симов е шеф.

ДАНИ /гледа Захари/. Така ли?

ЗАХАРИ. Затова те извиках.

ДАНИ. А пък аз помислих, че се е случило нещо лошо.

ВЕНЦИ. От три дни другарят Симов е нашия главен шеф! На мястото на другаря…

ДАНИ. Вие сте онзи, нали?

ВЕНЦИ. Кой ОНЗИ?

ДАНИ. Еее, ОНЗИ… дето… от ония, от компанията. Той е бил като вас, сега вие сте като него, когато тоя е бил като вас, но ако случайно се случи нещо и стане отново като вас, ще избягате в диагонална посока.

САША. Този човек ми харесва!

ПЕПО /троснато/. Ако искаш, иди с него!

ДАНИ. Вие пък много лесно се отказахте от жена си! Хубава жена, интересна, пък се отказахте… Захари, ти защо не се ожениш за това хубаво и умно момиче? /Захари отваря уста да отвърне, но Дани се обръща към Катя./ Катя ли ви наричаха?

КАТЯ. Не ви ли се струва, че твърде много ме жените?

ДАНИ. Не. Искам да ви оженя само веднаж. Какво работите?

КАТЯ. Секретарка съм.

ДАНИ. Няма да ви вземе. Захари ще се ожени за специална жена.

КАТЯ. Какво да правя!…

ДАНИ. Но и вие сте за убиване! С какво ви привлече?

КАТЯ. Извинете, но тогава не беше такъв.

ДАНИ. Извинете. Забравих.

ПЕПО. Захари, защо позволяваш да се гаврят с тебе?

ЗАХАРИ /тупа Дани по рамото/. Дани, помниш ли?

ДАНИ /към Катя/. Нямате представа какво  момче беше. Боже мой, къде отиват всички момчета? Какво става с тях? Къде потъват? Захари, помниш ли, когато се бихме срещу петима?

ЗАХАРИ. Шестима, шестима!…

ДАНИ. Вярно, че шестима!… Помниш ли как ни биха?

ЗАХАРИ /показва носа си/. Ето тук, счупиха ми носа!… Помниш ли как ни биха? От тогава ми е зарасъл накриво.

ДАНИ. И всяка година те хваща синузит!

ЗАХАРИ /удивен, потънал в слабостта на спомените/. Ти помниш и това?

ДАНИ /играе на учуден/. Къде отиват всички тези хубави момчета? Какво става с тях?

КАТЯ. Този въпрос е много стар и съм го чувала често.

ДАНИ. Да, но за момент си въобразих – помислих, че съм го измислил аз.

КАТЯ. Наистина, какви прекрасни деца се раждат и защо, кому е необходимо да изчезват!…

ДАНИ. Просто се стопяват.

КАТЯ. На тяхно място се появяват други.

ДАНИ. Но къде отиват и те?

КАТЯ /заключва/. Всички ставаме възрастни.

ДАНИ /все още в кръга на шегата/. А някои от възрастните стават хора като Захари.

КАТЯ. Той току що се завърна от Париж!

ДАНИ /с хумор/. От него може да се очаква всичко.

КАТЯ. И изведнъж пристигна този приятен другар Венци!

ДАНИ. И донесе радостната вест!…

КАТЯ. Да.

ДНИ. Ръката!… /Протяга ръка./

КАТЯ /подава си ръката/. Какво ще правите?

ДАНИ /взима ръката ѝ/. Спокойно! Ще ви я върна. /Вглежда се в дланта./ Макар че тази ръка не е за връщане. Искам да я подържа.

КАТЯ. Добре.

ПЕПО. Захари.

ЗАХАРИ. Какво?

ПЕПО. Виж какво става.

ЗАХАРИ. Не се безпокой!

САША. Ех, че интересно!… И какво? Ще си държите ръцете, така ли?

ДАНИ. Знаете ли колко е хубаво?

САША. Добре, после и аз.

ДАНИ. Ако разреши мъжът ви.

ПЕПО /злобно/. Тя е достатъчно възрастна, може да решава сама.

САША. Не съм толкоз… И младея повече от теб. /Към Живка./ Другарко, не искате ли да ви подържат ръката?

ЖИВКА /объркано и глупаво/. А… Моля ви се… Не обичам подобни игри.

САША. Защо? Вижте колко е интересно. До кога ли ще издържи?

ЖИВКА. Дамата ли?

САША. Не! Захари.

ЗАХАРИ /в това време е подреждал бутилки, чаши и мезета/. До края на живота си.

ДАНИ /разглежда ръката на Катя/. Безкрайно богата ръка.

САША /на Захари/. Защото вярваш в приятеля си.

ЗАХАРИ /смее се/. Той е патологично честен. Разбирам честен, но както всяко нещо – с граница. А той е болезнено честен и не знам какво ще го правим. Ето – и жена му избягала, оставила му детето и се фръцнала някъде.

ДАНИ. Без да ѝ мигне окото! /на Катя./ Тези хълмчета тук са указания за излишно проявена доброта.

КАТЯ. А умът?

ДАНИ /сочи/. Ето!… Тук! /Опипва./ Чувствате ли?

КАТЯ. Чувствам, че коцкарувате.

ДАНИ. А това тук е жилката на интелекта.

КАТЯ. Винаги ли по този праисторически начин?

ДАНИ. Прииска ми се да подържа ръката ви. /Пуща я./ Инстинктът надделя над мен.

КАТЯ. Ръцете ви бяха топли.

ДАНИ. Затоплиха се от вашите.

САША. Ей, тук се говорят неприлични неща?

ВЕНЦИ /най-после/. Да бе!… Тук се го…

ДАНИ /бързо към Венци/. Какво?

ВЕНЦИ. Извинете, не знаех че ще ви засегна.

ДАНИ. И вие извинете, но… Саша /към Саша/ така ли се казвате?

САША. Да.

ДАНИ /продължава/. Саша, те нали не бива да реагират?

САША. Кои са ТЕ?

ДАНИ. Подмазвачите не бива да правят забележки. /директно към Венци/ И нямате време за това, времето няма да ви стигне за подмазване.

ПЕПО /с възмущение/. Захари, какво става?… Този човек!…

ЗАХАРИ. Дани, не си справедлив към Венци. Той е добро момче. Тихо. Такива тихи хора са необходими. Не чувстваш ли колко шумен става животът? Всеки шуми, вика, някои направо крещят…

ПЕПО. Някои режисьори, например.

ДАНИ. Подобна директност /бегло посочва Пепо/ ми се нрави, но Венци… Извинявай, но Венци не ми се харесва. Представете си: цялата администрация, заводите, институтите и училищата, пълни с хора като Венци!… Бррр!… Страшно!… Аз съм по-скоро за хора като вас /сочи Пепо/ но не и…

САША. Той пък е глупав!

ДАНИ. Знам.

САША. Повърхностен. /Хваща устата си./ Защо се разбъбрихме така? Друг път никога… такива работи!…

ЗАХАРИ. Понеже той /сочи Дани/ е тук.

САША. Ставаме откровени и ще се скараме.

КАТЯ. Вече мога да си вървя.

САША. Да. Ти непрекъснато си тръгваше.

КАТЯ. Искам да си отида.

ЗЗАХАРИ. А не чувсявуваш ли в какво положение ни оставяш?

КАТЯ. Омръзна ми.

ЗАХАРИ. Да, но някой трябва да заглажда нещата.

ПЕПО /решително/. Защо, защо да ги заглаждаме? Нека изострим всичко!… Аз например…

ЗАХАРИ. Пепо, не се навивай!

ПЕПО. А той?

ЗАХАРИ. Той не влага нищо. Такъв си е.

ПЕПО. Не ми е много разбираем вашия приятел. Не усетихте ли как изостри вечерта?

САША. Че много хубаво! А то – какво беше? Всяка вечер – карти. Според мен, тази е най-интересната вечер. Другарю Денев, кажете нещо друго.

ДАНИ. Ама тя си отива.

САША. Не ѝ се сърдете. Тя си отиваше още като влязохме.

ПЕПО. Какво, искаш да я изпъдиш ли?

САША. Неее.

ПЕПО. И да застанеш в центъра?

САША. Еее, Пепо, ти си луд! Че той мен изобщо не ме харесва. Другарят Денев още с влизането си хареса Катя.

ДАНИ. Още от първото ни виждане.

САША /смее се/. А!… Да не сте нещо влюбен?

ДАНИ. Още от тогава! /На Катя./ Не забелязахте ли?

САША /пляска с ръце/. Хитро!

КАТЯ /бавно/. Оо, сега си спомням!… Беше там.

САША. Ще подлудите Захари.

ДАНИ /на Катя/. Точно така!

КАТЯ. Да, спомням си… Вие тогава се бяхте влюбили в мен!

ДАНИ /въодушевено/. Те – това е!…

ЖИВКА /наивно на Катя/. Но каза ли ви го?

КАТЯ. Не, разбира се.

ЖИВКА. И как узнахте?

КАТЯ. Подсказа ми го.

САША. Да бе, хората умеят да си подсказват дори такива неща, а с мен нищо подобно не става.

ПЕПО. Не става ли? /многозначително./ Не става ли?

САША /поглежда го изненадано/. Какво?

ПЕПО /смутено/. Така де.

САША. Пак ли обвиняваш?

ПЕПО. Нищо не казах!… Другари, чухте ли да кажа нещо?

САША /с възмущение/. Един единствен път съм му изменила за толкоз години и пак не пропуска случая да….

ПЕПО. Млъкни!

САША. Ще млъкна, но и ти внимавай.

ЗАХАРИ. Нажежихме атмосферата… Дани, млъкни, да пием!… Днес празнуваме.

ДАНИ. Така де! /Вдига чашката/ Захари, честито!

ЗАХАРИ. Най-после една хубава дума!

САША /на Пепо/. Няма защо да ме гледаш така!

ПЕПО /нервно/. Трай, потрай, защото!…

ЗАХАРИ /хваща лакътя му и го изтиква към другата страна/. Глупак!

ДАНИ /на Катя/. Не е честно. Дошъл съм заради вас, а вие си отивате.

ЗАХАРИ /кротко-нервно/. Пак започваш!

ДАНИ. Не, аз съм откровен. Омръзна ми да чакам.

ЗАХАРИ. /учудено/. Какво си чакал?

ДАНИ. Да се ожените.

КАТЯ. Тази вечер се съсипахте да ме жените.

ДАНИ. Искам да го предизвикам,

ЗАХАРИ. Добре де, защо жениш другите? Защо не се ожениш ТИ за нея?

ДАНИ /спокойно/. Стига да се съгласи.

САША. Аз бих се оженила за вас.

ЗАХАРИ /очаква реакция от страна на Пепо и бърза да предотврати/. Остави жената! Не виждаш ли, че създава настроение?

ПЕПО. Че аз какво?

ЗАХАРИ. Помислих, че ще викнеш.

ПЕПО. За такива работи не, но тя си знае за какво таковах.

ДАНИ. Единственият дефект на Катя е този… че…

ЗАХАРИ. Каза го вече – че е била моя приятелка.

ДАНИ. Че непрекъснато си отива.

ЗАХАРИ /настоява/. А това, че е била моя приятелка?

ДАНИ. Наистина, ако някой може да те изтрае цели пет години,  у този някой нещо не е в ред,

КАТЯ /с болка/. Не знаете колко сте прав!…

ДАНИ. Понякога говоря искрено.

КАТЯ. Не знаете колко сте прав!…

ДАНИ. Но ще се оженя за вас и ще ви оправя… Захари още ли ви е неразбираем.

КАТЯ. Той е един изобщо ясен човек.

ДАНИ. А сега? Разбирате ли какво става?

КАТЯ /повдига рамене/. Не.

ДАНИ. Ще останете ли тук?

КАТЯ. Че няма – няма… Но друго нищо не знам. Наистина ли ме обичате?

САША. Захари, хак ти е?

ПЕПО. Свиха ти любовницата!

ЗАХАРИ /философски/. Когато жената не може да се опази сама и бог не може да я опази. Всичко направих, преди половин час ѝ предложих и женитба.

САША. А сега?

ЗАХАРИ. Какво сега?

САША. Защо не ѝ предложиш сега?

ЗАХАРИ. Не ви ли се струва, че пием малко? Наздраве.

ДАНИ /след като вдига чашата и отпива/. Ще кажеш ли защо ме повика?

ЗАХАРИ. Да ме убият не мога да отговоря. Изведнъж реших, че в тези радостни минути трябва…

КАТЯ /с присмех/. Така ли?

ЗАХАРИ. Кате, без глупости!

КАТЯ. Значи, повика го да сподели радостта ти?

ЗАХАРИ. Кате!

КАТЯ. Голям глупак си, ако мислиш, че можеш да ме сплашиш.

ПЕПО. Аааа, тук работите се оплитат!…

ДАНИ. Флотата е силна само по море.

ПЕПО. Какво?

ДАНИ. Все едно, че казахте това.

ПЕПО. Вие ме подигравате, но тук ама нещо много по-друго?… Саше, кажи.

САША. Да, той ни повика внезапно, беше разтревожен, а се оказа, че празнува.

ВЕНЦИ. Нищо подобно, другарят Симов ни повика по този случай.

КАТЯ. Той ли ви извика?

ВЕНЦИ /смутен/. Почти.

ДАНИ /на Венци/. Слушай бе, мръвко, не разбрахте ли че тук трябва да говорим само истината?

ПЕПО. Но не вие ще я разкриете.

ДАНИ. АЗ!

ПЕПО. Откъде-накъде?

ДАНИ. Защото имам право.

ЗАХАРИ. Защо имаш право?

ДАНИ /фиксира го/. Сети се!… /към другите./ Разбрахте ли?

ЗАХАРИ. Гръм от ясно небе!

ДАНИ. Днес аз няма да отстъпя.

ЗАХАРИ. Че кога си отстъпвал?

ДАНИ. Ти си сладък!…

ЗАХАРИ. Моля ти се, подсети ме… Да съм ти взел нещо? Да съм те изоставил някъде? Да съм ти направил кал?

ДАНИ. Искам да знам защо ме повика тревожно по телефона. Имах чувството че някой те убива, пък се оказа, че празнуваме. Това копеле тук /сочи Венци/ ни уверява, че си го повикал за твоето превръщане в шеф,

ЗАХАРИ. Главен шеф!

ДАНИ /започва да се смее/. Велик си! / Изведнъж става сериозен./ Слушай,  Зарко, мирише ми на криминален случаи.

ЗАХАРИ. Какво?

ДАНИ. Искам да знам, защо отначало ме повика да спасявам живота ти, а се оказа, че ме викаш да празнуваме… Катя, къде бяхте тогава?

КАТЯ. Кога?

ДАНИ. Когато ме повика.

КАТЯ. Навън,

ДАНИ. Защо?

КАТЯ. Наложи се.

ДАНИ. Кое го наложи?

КАТЯ. Трябваше да се поразходя. Исках да разбера какво ще стане, ако се разходя и се върна отново

ДАНИ. И какво стана?

ЗАХАРИ.  Кате!

ДАНИ. Ти не се бъркай!

ЗАХАРИ /на Катя/. Вече знаем, че всичко излезе глупост!…

КАТЯ. Никой не говори за това.

ЗАХАРИ. Ти излезе, за да влезеш после внезапно ТАМ.

ДАНИ. Там?

ЗАХАРИ. Не е твоя работа!

ДАНИ. Другарко Минева, къде ТАМ?

КАТЯ /след солидна пауза./ В банята,

Мълчание. Присъстващите си разменят погледи.

ЗАХАРИ. /най-после на Катя/. Ти си жалка!

КАТЯ. На мен ли каза?

ЗАХАРИ. Мизерница!

КАТЯ /изумена/. Захари, на мен ли каза това? /Захари мълчи./  Ти стана категоричен! /Захари мълчи. Пауза./ А това не е в твоя стил.

ПЕПО. Той е бил винаги категоричен!

ДАНИ. Мълчете!

ПЕПО. Не можете да ми заповядате!

ДАНИ. Но мога да ви сплескам главата.

САША. Да, но не ви ли се струва, че си позволявате много?

ДАНИ. Извинете, мадам, сбърках го с Венци.

САША. Как ще го сбъркате с Венци.

ДАНИ. Ами на, изведнъж ми се стори, че се обажда Венци.

САША. Венци също е човек.

ДАНИ. Виж, това не знаех… Пепо, извинявам се. Наистина помислих, че се обажда…

ЗАХАРИ /прекъсва го/. Прекалено много говориш против Венци.

ДАНИ. Защото го смятам за виновен.

ЗАХАРИ. Него?

ДАНИ. Да… Той и подобните на него са виновни за много неща.

ЗАХАРИ. Дани, не можеш да си представиш какво добро същество е това момче. И той, и жена му, две създания, които се обичат и вече започват да чакат…

ДАНИ. Какво да чакат?

ЖИВКА / избързва/. Бебе!

ДАНИ. Това не е аргумент. Всички раждат… Горкото дете. /Променя тона./ И въпреки туй, случаят е криминален.

ЗАХАРИ. Понеже участва баня ли?

ДАНИ. Защо? Не е задължително.

ЗАХАРИ. Понеже в повечето криминални истории се говори за бани.

ДАНИ. Фактически, ти си продукт.

ЗАХАРИ. Какво?

ДАНИ. На такива като Венци.

ЗАХАРИ. Внимавай, много ти позволих и не е изключено да кипна.

ДАНИ. А вие /сочи Пепо и Саша/ сте зрителите.

ПЕПО /объркано/. Саше, какво каза?

ДАНИ. Наблюдателите.

САША /сякаш знае, че само те си се разбират/. Тук съм склонна да ви дам право.

ПЕПО /учуден и объркан/. Чакай! На какво сме зрители? Какво наблюдаваме?

ДАНИ. Ще ви обясня. /Сочи Саша./ Като се върнете у дома.

ПЕПО. Саше, кажи!

САША. После. /Към Дани/ Но защо искате да превърнете проблемата в криминален случай?

ДАНИ. Сам не разбирам.

КАТЯ. Обиждате ме като придавате значение на станалото.

ДАНИ. Искам да знам какво е станало в банята?

Дълга напрегната пауза,

ЗАХАРИ. А аз искам да знам, какво общо може да има със всичко някаква си баня,

ДАНИ /настойчиво/. Искам да знам КАКВО ИМА В БАНЯТА!

ПЕПО. Какво може да има в банята?

САША. Ще видиш ти какво има!…

ЗАХАРИ. Не пускам никого там!

ВЕНЦИ. Другарю Симов, може ли?… Понеже Живка… То, наистина… е още рано… да се страхуваме… но…

КАТЯ. Прав сте Мисля че най-добре е да не гледа подобни неща.

ЗАХАРИ. Венци, ще ви изпратя,

ВЕНЦИ. Довиждане на всички.

ЖИВКА /кой знае защо гледа само Дани/. Довиждане!

ДАНИ. Довиждане, моето момиче.

Венци и Живка излизат. Захари излиза да ги изпраща.

Катя, Дани, Саша и Пепо стоят и чакат мълчаливо. Пепо пие.

Захари се връща.

Дани в това време пие.

ЗАХАРИ. Защо се държа така с тия млади същества?

ДАНИ. Искам да надзърна в банята.

ЗАХАРИ. Не!

ДАНИ. Искам да пия вода.

ЗАХАРИ. Ето ти водка. Пепо също пие.

ДАНИ. Пикае ми се.

ЗАХАРИ. Лъжец!

ДАНИ. Не вярвам, че в банята има труп.

ЗАХАРИ. И аз

ДАНИ. Чудно, какво ли може да има в  банята?… Кате, какво има в банята?

КАТЯ Хипопотам.

ДАНИ /бързо/. Какво?

КАТЯ /отекчено/. Хипопотам.

ДАНИ. Така кажи… /Гледа масата./ Няма ли друго шише?

ЗАХАРИ. Има колкото искаш. /Излиза и донася./ И на мен ми се пие. Чувствам някаква лекота. /Налива и сода в отделни чаши./ Да донеса ли риба?

ДАНИ. Донеси.

САША /след Захари, който е тръгнал/. И лимон.

ПЕПО. Паешки работи!… /Наблюдава как Дани подава чашките на дамите./ Гумени работи!

ДАНИ /на Саша/. Добре се сетихте за лимона.

САША. В подреждането на масата, домакинът е простак. Всичко вършеше Катя.

ДАНИ. Харесва ми това „вършеше“. /Влиза Захари, който носи доста неща./ Това минало време ми харесва.

ПЕПО. Паешки работи!

ДАНИ /на Пепо/. Май че се нафиркахте. На този тук не давайте повече!

ПЕПО. Афиф работа.

САША. Умирам да знам каква беше тази история с банята.

ДАНИ /отваря консервата/. Не чухте ли – имало хипопотам.

САША. Но те наистина бяха разтревожени.

ПЕПО. В този апартамент започнаха да стават паешки работи!

ДАНИ /с усмивка на Пепо/. Хайде, изкажете се!… Внимание, момчето иска да се изкаже.

ПЕПО /наистина понаправил главата/. Откакто дойде този режисьор, тук стават паешки работи. Саше, кажи, преди да дойде режисьора тука ставаха ли паешки работи?

САША. Според мен, да си полегнеш оттатък.

ПЕПО. Не, кажи!… Почти всяка вечер сме тук. Ставаха ли подобни паешки работи? Той им развали отношенията.

ДАНИ. Не мога да разбера защо е било това тревожно обаждане по телефона. И на мен се обади с тревожен глас. Повярвайте ми, тръгнах с чувството, че ще спасявам някого.

КАТЯ. Боже мой, нали ви обясних!

ЗАХАРИ. Кате, искаш ли лимон?

КАТЯ. Да.

ДАНИ /на Катя/. Според мен нищо не сте обяснила.

КАТЯ. В банята има хипопотам! /Всички я поглеждат./ Затова ви повика. Той се уплаши и ви повика.

Мълчание.

ДАНИ /най-после/. Продължавате да твърдите, че в банята има хипопотам!

КАТЯ / отегчена от недоверието/. Разбира се… Затуй беше алармата.

Мълчание.

ПЕПО /най-после/. Тук стават паешки работи!

ДАНИ. Колкото и да е смешно, тъй като го казахте вие – ще проверя.

КАТЯ. Дори ви моля. От петдесет минути не сме проверявали.

ДАНИ. Защо?

КАТЯ. Все ни се струва, че ако мине време халюцинацията ще се разсее.

Дани оглежда присъстващите и излиза.

Всички чакат напрегнато. Захари едва сдържа нервите си. Дани се връща.

ДАНИ /взима чашата си/. Грънци! /Пие./ Хипопотам! /Всички си отдъхват, особено Захари./ За съжаление.

ПЕПО. Тук стават паешки работи,

ДАНИ /весело/. Пепо, вие сте философ. /На Саша./ Мадам, завиждам ви за съпруга.

САША /повдига рамене/. Какво да правя?

ПЕПО. Ами – лъжи ме!

САША. Е, лъжа те доколкото мога.

ПЕПО. Това се иска,

ЗАХАРИ /зарадван до немай къде/. Знаех си аз!… Хипопотам! В банята!… Ще вземе да се напъха!… Точно в банята! Друга работа си няма!… Искате ли музика?

САША. Умирам да потанцувам с Дани!… Пепо, разрешаваш ли?

ПЕПО. Животът е плассстмасссова вверрига!

САША /смее се/. Танцува ми се, разберете!

ПЕПО. Животът сссе върррти!…

САША. Танцува ми се!

ЗАХАРИ. Не, аз сериозно!… Донесох музика от Париж.

ПЕПО. Не обичам да се говори безотговорррно!

САША. Вие се шегувате, но аз сериозно бих искала да танцувам с този човек и да целуна ухото му!… Пепо, позволяваш ли да му изям ухото?

ПЕПО. Нннашите хххубави вввечери се изпортиха!

КАТЯ /с присмех/. Не можахме да си поиграем на карти.

САША. Пепо, разрешаваш ли да изям ухото му?

ПЕПО. Защо пък да не играем? Прррестъпление ли е да се играе на карти?

САША. Ах, как чакам мъжа, който да ме откачи от съпруга!… Дани, защо не ме спасите от този?

ДАНИ. Как да ви кажа… Може! Ако сте толкоз зле, ще се пожертвам.

ПЕПО. Захари, в твоя дом започнаха да се говорят… такова…

ЗАХАРИ /със смях/. Безотговорни неща.

ПЕПО. Да.

ЗАХАРИ. Наздраве… Говорете!… Пийте!… Кате, защо не потанцуваш с Дани?

КАТЯ. Не ме е поканил.

САША. Аз го поканих първа!

ЗАХАРИ. Катя има приоритет.

САША. Защо?

ЗАХАРИ. Тя го познава от години.

САША. Но аз съм готова да напусна мъжа си за него.

ЗАХАРИ. А, Катя си е свободна.

Телефонът звъни.

Захари вдига слушалката.

Захари /в слушалката/. Да! /Усмихва се./ Искам да кажа, че тъкмо навреме… Да, обаждаш се навреме… /Пауза./ И ще дойдеш? /Разочарование./ Оооо!… Защо не дойдеш… /Пауза./ Добре, добре… Имам да ти кажа генерални неща… Да. Точно така!… не… По-скоро… не, не… По-скоро за нашето… Не, не съм от тези… Ще видиш. /Пауза./ Ще си говорим… Да. Готов съм на всичко и ще видиш… /Смее се./  Боншанзелизе!

КАТЯ. И от мен,

ЗАХАРИ /в слушалката/. Слушай, един човек тук също ти пожелава боншанзелизе.

КАТЯ /подсказва му/. Един, който освобождава мястото.

ЗАХАРИ /в слушалката/. Чао!

Затваря телефона.

ДАНИ /към Катя/. Според мен, не биваше.

КАТЯ. Мислите ли?

ДАНИ. Трябваше да го оставите, да си приключи всичко сам.

КАТЯ. Не знам как стана.

ДАНИ /усмихва се/. На тази тема жените стават особени… Сега ще си вървим или ще поостанем?

ЗАХАРИ /много развеселен/. Ще останете!… Вие сте ми скъпи гости… Катя и ти.

САША. А ние?

ЗАХАРИ. Тук става въпрос за друго.

ДАНИ /иронично обяснява на Саша/. Тук става въпрос за това, че Захари се отърва от нещо.

САША. Защо ми обяснявате. Разбрах.

ДАНИ. Викам си, може би не сте разбрала, че Захари се освобождава от Катя и се слага накъде, на по-важно място…

САША. Нали ви казах – разбрах. Защо ме подценявате?

ДАНИ. Казвам го за мъжа ви,

ПЕПО. Да, но аз все още не разбирам нищо. Захари, на кого се обади?

ЗАХАРИ. Да пием!

ПЕПО. Не, искам да знам на кого се обади!…

ДАНИ /натъртва/. На жена се обади.

ПЕПО. Не питам вас!

ДАНИ /ядосано/. На жена!… На друга!… По-изгодна от Катя.

САША. И по-грозна.

ЗАХАРИ /обидено/. Не се знае. Човешката красота може да се погледне от няколко страни.

САША /на Катя/. Трябва да го понесеш смело! /Ядосано към Захари./ А ти да млъкнеш.

ЗАХАРИ /объркано/. Аз…

САША. И да се махаш по дяволите с твоята шанзелизетка!

КАТЯ. Така внезапно!… Поне да беше постепено. А то? /Играе чудесно./ Изведнъж. Завърна се от Париж и изведнъж… Какво ще правя сега? Къде ще отида? /Всички я наблюдават./ Къде да потропам? /Дани вече се досеща./ Кой ще ми отвори?

ДАНИ. /изведнаж/. Аз ще ви отворя! /Спуща се и я прегръща./ Аз ще ви приема.

Всички гледат изумени играта.

КАТЯ. Наистина ли?

ДАНИ. Да!

КАТИ /целува го/. И ще забравите всичко?

ДАНИ. Да. /Целува я./ Всичко!…

КАТЯ. И това, че цели пет години съм била целувана от ТОЗИ?

Катя сочи с глава Захари.

ДАНИ /въздъхва/. Ох!

КАТЯ. Поне ще опитате.

ДАНИ /трагикомично/. Обещавам ви да забравя и никога да не ви го натяквам.

КАТЯ /заплаква/. Само обещавате.

ДАНИ. Не. /целува очите ѝ./ Ще го забравя.

ЗАХАРИ /с надежда/. Точно така! Забравете ме!

ДАНИ. Ще те забравим! Не заслужаваш… Ще те накажем с забрава.

ЗАХАРИ. Прав си. Накажете ме!

ДАНИ. Да, но наистина съм прав.

ЗАХАРИ. Не оспорвам.

КАТЯ. И като си представя… /Захлипва./

ДАНИ /погалва лицето ѝ/. Успокой се!

КАТЯ /изхлипва/. Като си представя, че преди малко ме молеше да не го оставям…

ДАНИ. Сигурно е бил в беда.

КАТЯ. Да, той се страхуваше.

САША. От какво?

КАТЯ /спокойно/. Тогава там имаше хипопотам.

ЗАХАРИ. Глупости, часът на нашата връзка е ударил отдавна!

ДАНИ. Това го разбрахме. /Прегръща Катя./  Кажи, защо остави момичето?

КАТЯ. Неговият шеф е уволнен, а самия тоя е повишен. Разбирате ли нещо.

САША. Наистина е объркано…

КАТЯ. Човекът, който влачеше Захари след себе си, е уволнен.

ДАНИ. Това е интересно!… А Захари?

САША. Повишен!

ДАНИ. Това е много интересно… /Целува Катя по косичката./ Пепо, не намирате ли, че това е интересно?

ПЕПО. Защо?

ДАНИ. Не ви ли се струва, че след уволнението на шефа, можеше поне да не правят точно него шеф?

ПЕПО. Защо пък? Като го правят да откаже ли?

ЗАХАРИ. Има си хас.

ДАНИ. Но защо го правят?

ПЕПО. Всеки знаеше, че ще го правят нещо. Дори закъсняха.

ЗАХАРИ. Трябваше преди седем месеца…

САША. Изумяваш ме!… Как си преценил че… ТОЧНО преди СЕДЕМ месеца?

ЗАХАРИ. Имаме си начини да преценим.

КАТЯ. С математическа точност.

ДАНИ. Предложи ли ти да се ожените?

КАТЯ. Преди половин час.

ЗАХАРИ. Но ми отказа.

ДАНИ. Човекът ви предлага женитба, а вие му отказвате! Защо ви предложи?

КАТЯ. Тогава хипопотамът беше в банята.

ДАНИ. А сега?

КАТЯ. Сега го няма.

ПЕПО. Непрекъснато говорите за хипопотами!…

ДАНИ. Защо да не говорим?

ПЕПО. Защо говорите за разни хипопотами?

ДАНИ. Според мен темата е интересна. Хипопотамите живеят.

ЗАХАРИ /на Катя/. Кате, нямаш си представа какво момче е Дани!… И си остана момче.

САША. И е по-хубав от тебе!

ЗАХАРИ. Много по-хубав, признавам. Тъкмо за нея.

САША /в лицето му/. Хипопотам!

ПЕПО. Саше!

САША. Какво?

ПЕПО. Не се бъркай!

САША. Теб никой не те пита.

ПЕПО /кипва/. Саше!…

САША. И ти си хипопотам!

Пепо ѝ удря плесник.

САША /хваща лицето си/. Това за мен ли беше?

ПЕПО. Ще те пребия!

ДАНИ. Уха!

ПЕПО. Какво – уха?

ДАНИ. Докато съм тук?

ПЕПО. Какво?… Това си е наша работа.

ДАНИ. На кого?

ПЕПО. Тя ми е жена.

ДАНИ. Това ме изненадва. /Към Саша./ Жена ли сте му?

САША /гледа пронизително Пепо/. Този удар ми беше крайно необходим. Удари ме още веднаж.

ЗАХАРИ. И двамата не сте прави!… Пепо!…

ПЕПО. Не чухте ли? Тя ме нарече…

ЗАХАРИ. Не сте прави и двамата! /Разперва ръце./ Чудно, друг път си говорехме тзка кротко.

ПЕПО. Защото го нямаше другаря. /Сочи Дани./

ДАНИ. Вие нямате право да удряте дама в мое присъствие!

ПЕПО. Защо? Кой сте вие?

ДАНИ. Вие нямате право да биете дама в мое присъствие, разбрахте ли?… /Понеже Пепо се мъчи да каже нещо./ Ако още веднаж посегнете, ще ви счупя главата!…

ПЕПО. Хайде, де…

ЗАХАРИ. Пепо, не се залавяй с него!

ПЕПО. Той няма право!

ЗАХАРИ. И не признава никаква логика.

ДАНИ /на Захари/. Какво бе, какво разбираш под ЛОГИКА?

ЗАХАРИ. Каквото разбират всички.

ДАНИ. Кои всички?

ЗАХАРИ. Хората.

ДАНИ. Кои хора? Какво разбираш под ХОРА?

ПЕПО. Ако всички режисьори са такива!…

ДАНИ. Такива сме.

ПЕПО. Личи си, че сте такива!…

ДАНИ /засмива се/. Това пък що за логика беше?

ПЕПО. Не е магарешка работа!

ДАНИ /хваща го за гърлото/.  На мен ли говорите?

САША /хвърля се към Дани/. Пуснете го!

ДАНИ /пуска Пепо и поглежда с усмивка Саша/. Извинете!

САША. Защо го душите?

ДАНИ / усмихва се отново/. Разбирам ви.

Дани и Саша се фиксират продължително.

ПЕПО /оттегля се и се оправя/. Друга вечер нямаше такива работи. Така хубаво си говорехме.

ЗАХАРИ. И си играехме на карти.

ДАНИ /към Катя/. Вярно ли е?

КАТЯ /вдига рамене/. Да.

ДАНИ. И вие ли?

ЗАХАРИ. И тя!… Какво лошо има? Убиваме ли някого? Крадем ли? Дани, ти си станал голям хулиган.

ДАНИ. Седите си и си играете.

ЗАХАРИ. Защо пък не? Защо, бе? Какво друго да правим?… Телевизия и карти.

САША. А вие какво правите вечер?

ДАНИ. Целувам жени.

САША. И аз целувам.

ПЕПО. Какво, да не мислиш, че не е вярно?

САША. Сама си го казах!

ПЕПО. Да, ама е вярно!

САША. Вярно, разбира се!

ПЕПО. За това нещо ще се разправяме в къщи.

ДАНИ. В къщи – може.

САША. Ако се прибера.

ПЕПО. Къде ще отидеш?

САША. Имам къде.

ПЕПО. Захари, ние тръгваме.

САША. Отивам си сама!

Побягва. Излиза.

ПЕПО /извиква/. Саша! /Гледа слисано, не може да повярва, че жена му си е отишла./ Александра! /Изведнаж заработва на бързи обороти./ Тя си отиде!

ДАНИ. Сега ли разбрахте?

ПЕПО. Кучкооо!…

Хуква навън. Излиза,

На сцената остават Дани, Катя и Захари.

В настъпилата тишина Дани си налива и пие.

ЗАХАРИ /оглежда и двамата/. Е?

ДАНИ. Да подържа ли ръката ви? /Хваща ръката на Катя/.

КАТЯ /целува го/. Какво ще кажете, ако си отидем?

ДАНИ. Къде?

КАТЯ. Да се махнем от тук.

ЗАХАРИ. Не!… Искам да ви се любувам. Любовта е наистина голямо нещо. Днес е най-щастливия ми ден!

ДАНИ. Ще си вървим.

ЗАХАРИ. Къде в тази тъмна нощ.

ДАНИ. Ще видим…

ЗАХАРИ. Както искате, но… /След пауза./ Дани, извинявай за всичко.

ДАНИ. Остави шегата, но има за какво.

ЗАХАРИ. За какво, например?

ДАНИ. За мен ти си криминален случай. Ако ти направя разследване, ще те осъдя.

ЗАХАРИ. Хайде, какво криминално има в това да работиш и да те издигат?

ДАНИ. Все ми се струва, че тези които се издигат непрекъснато, неусетно започват да не служат на службите си, нито на обществото, нито на родината, а на самото издигане.

ЗАХАРИ. Е, сладко е, разбира се, да те издигат.

КАТЯ /с досада/. Да се махаме!

ДАНИ. Захари, довиждане.

Катя и Дани си тръгват.

ЗАХАРИ. Б         ъдете щастливи!

Катя и Дани правят крачки.

ЗАХАРИ. Стоп!…

Катя и Дани спират.

ЗАХАРИ /закачливо/. Щяхме да забравим онова.

КАТЯ. Кое?

ЗАХАРИ /живо, весело/. Онова, онова!… Захари излиза като си тананика.

ДАНИ. Какво става?

КАТЯ. Знам ли? /Търка слепоочната си./ Уморена съм… /Изведнаж./ Боже, да вървим!…

ДАНИ. Защо?

КАТЯ. Този идиот ще ми донесе палтото!

ДАНИ. Кое палто?

КАТЯ. Парижкото!

Дани започва да се смее.

ДАНИ. Бързо!

Хваща я за ръката и я повежда навън. Почти излизат. Втурва се уплашения Захари с палтото в ръце.

ЗАХАРИ. Кате!… Дани!…

ДАНИ. Какво има. /Връща се./

КАТЯ /връща се/. Няма да го взема!

ЗАХАРИ /захвърля палтото и прегръща Катя/. Катенце!…

КАТЯ /отдръпва се/. А!… Захари!…

ЗАХАРИ /отново се вкопчва в нея/. Кате!… /Обръща се към банята./ МИЛА МОЯ!…

КАТЯ. Какво има?… /Отдръпва се./

ЗАХАРИ. Онова нещо е там!

КАТЯ. Глупости!

ЗАХАРИ. То е там!… То няма да излезе от там, докато не ме унищожи. /Хваща ръката ѝ./ Не ме оставяй! Не мога да живея с хипопотами!…

ДАНИ. Хайде сега! Отново хипопотамите!…

ЗАХАРИ. Той е там! /Към Катя./ Аз те обичам!

КАТЯ. Дани, иди в банята.

ДАНИ. За какво?

КАТЯ. Виж дали няма нещо.

Дани ядосано тръгва. Изчезва.

ЗАХАРИ. Моля те, Кате! Ще зарежа всичко, само остани… Това животно е там и няма да ме остави. То ме наказва за нещо. Не мога без теб… Аз се шегувах.

КАТЯ. Но аз не се.

ЗАХАРИ. Ще обичам само теб.

ДАНИ /връща се/. Какво да има!

КАТЯ. Банята празна ли е?

ДАНИ. Съвсем.

ЗАХАРИ /извиква/. Не!… То е там!… Там има един мръсен, свиреп хипопотам.

ДАНИ. Хипопотам има в главата ти!

ЗАХАРИ. Кате, моля те, виж!… Той е същия!

КАТЯ /поглежда Дани и тръгва/. Сега.

Катя излиза.

ЗАХАРИ. Дани, моля те!

ДАНИ. Какво има? Какво ме молиш?

ЗАХАРИ. Отстъпи ми Катенцето!… Тя ми трябва.

ДАНИ. Не може! Тя трябва и на мен.

ЗАХАРИ /плаче горчиво/ Ама на мен ми трябва поиече.

ДАНИ. З какво ти трабва?

ЗАХАРИ. Тук стават лоши неща.

Катя влиза,

КАТЯ. Нищо, ваната е празна.

ЗАХАРИ. Пак празна?

КАТЯ. Иди да видиш – нищо.

ЗАХАРИ. А хипопо-та-ма?

КАТЯ. Няма го.

ЗАХАРИ. Там е!

КАТЯ. Иди и виж!

ЗАХАРИ. А ти?

КАТЯ. Ние сме тук.

ЗАХАРИ. Да не избягате.

ДАНИ. Хайде! Живо!

ЗАХАРИ /тръгва, пристъпва към банята, но се обръща към двамата/. Да не избягате.

Захари изчезва.

ДАНИ. Слушай, какъв е този хипопотам?

КАТЯ. Там наистина имаше един.

ДАНИ /взира се в нея и прави знак с ръка, че е изкуфяла/. Ти… Чуваш ди се?…

Катя въздъхва.

Бързо връхлита Захари, пада в краката на Катя и ги обгръща с ръце.

ЗАХАРИ /вика/. Не!… Тук!…

КАТЯ. Боже мой!

ЗАХАРИ. Ще те убия, ако мръднеш!

ДАНИ. Зарее!

ЗАХАРИ. И тебе ще убия!… Дето ми взимаш Катенцето!… Моето мило Катенце!… /Целува обущата ѝ./ Миличкото ми Катенце! /Извиква./ Нямаш право!… Никой няма право да ме оставя!… /Изведнаж, както държи краката на Катя, обръща се към банята./ Той е там!… Това мръсно, гадно животно!…

Дани се хвърля върху Захари, мъчи се да го отскубне от краката на Катя.

ДАНИ. Глупако, къде виждаш подобно нещо?

ЗАХАРИ. Дани, откъде се взимат хипопотамите? На кого са необходими?… Кате, той ще стои цял живот там, ще видиш! Няма да мръдне от банята, само да ми прави на пук. Ще видиш какво става – ще си сменя апартамента, а той ще дойде отново.Хипопотамите са гадни същества… /Проплаква./ Даниии, какво ще правя с този хипопотам цял живот?… Кажи, ти си ми първия приятел. Затова те повиках, да те питам!… Помощ!… Помощ!… Хораа!

На входа се звъни. Всички трепват,

Захари пуща краката на Катя. Бавно се изправя,.

Звъни се отново. Някой удря по вратата

Катя не издържа на напрежението и хуква да отваря.

Бързо влиза Матеева, връхлетява.

МАТЕЕВА. Симов, какво викаш?

ЗАХАРИ /Прегръща я/ . Другарко Матеева!

МАТЕЕВА /на другите/. Какво му е? Какво е станало тук?… Някаква трагедия ли? Да не би да мъчите човека, ей!…

ЗАХАРИ. Те ми я взимат.

МАТЕЕВА. Кой, ти ли му я взимаш?

ДАНИ. Къде пише, че е негова?

МАТЕЕВА. Знам.

ДАНИ. Откъде знаете?

МАТЕЕВА. Той я употребяваше. /Освобождава се от прегръдката на Захари, награбва вилица и започва да търси по масата./ Няма да му взимаш годеницата. /Яде./ Симов, ти си виновен!… /Пие./ Тук си хапвате, пийвате си и си взимате жените, а?… /Пие./ Най-после да си пийна с хора. Горе съм много сама, ще знаете… /хапва./ За какво ме викаш?

ДАНИ. В банята се изстудява нова бутилка.

МАТЕЕВА. Защо в банята?

ДАНИ. Така. Днес изстудяваме в банята.

МАТЕЕВА /яде/. Днес изстудявали в банята. /Излиза./

Всички са нащрек, обърнати по посока на баннта.

Чува се писък.

Матеева притичва, влиза.

ЗАХАРИ /хвърли се към нея, хваща ръката ѝ/. Какво, защо пищиш?

МАТЕЕВА. Какво е това?

ЗАХАРИ. Кое?

МАТЕЕВА /задъхана и уплашена/. Какво е това животно?

ЗАХАРИ /стоварва се на стола/. Животно!

МАТЕЕВА. Магаре ли е, какво е? Такова животно не познавам…. Откъде го взехте, каква е тази проклетия?

Като изрича горните реплики, Матеева избягва, излиза. Тишина, пауза, Дани и Катя наблюдават смазания върху стола Захари. Споглеждат се. Пак го наблюдават. Споглеждат се повторно. Дани поклаща утвърдително глава.

Дани излиза към банята. Връща се.

ДАНИ /на въпросителния ѝ поглед/. Нищо.

Катя мълчаливо излиза и се връща.

КАТЯ /на мълчаливия му поглед/. Нищо.

ЗАХАРИ /бавно повдига глава/. Значи го има… Той е там, няма лъжа, стои си в банята, като интимност, моят хипопотам. За цял живот. Единственото, което ми остана е да го приема и да го пазя като зениците на очите си. /Въздъхва./ Някои го виждат, а някои –  не… Аз го виждам.

Става и тръгва.

ДАНИ. Къде?

ЗАХАРИ. Той си е мой.

ДАНИ. Така ли смяташ?

ЗАХАРИ. Защо да стои в банята, той си е мой.

ДАНИ. Добре. Доведи го.

Захари излиза бавно.

Пауза.

Връща се, тика пред себе си невидимото за нас животно, което леко се съпротивлява.

ЗАХАРИ /подтиква го/. Хайде, момчето ми!… Хипо, не там!… Тук! /Потупва го отстрани с пръчица./ Насам!… Хипо, насам!…. Ето, тук. Спри!… Дръпни се!… Не толкоз!… /потупва го с пръчицата./ Така! Сега е добре. /Полага длан, обляга се върху гърба на хипопотама, вдига глава към публиката./ Другари, кажете, виждате ли хипопотам?… Бъдете искрени, кажете да знам… Може би някои го виждат, а някои –не, може би повечето го виждат, а по-малкото – не. Или обратното? Или пък никой от вас не вижда, че тук има хипопотам? САМО АЗ?… Боже мой, че тогаз е добре!… МНОГО ДОБРЕ!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s