Предлагам ви премахнатата от Цензурата ПЪРВА ЧАСТ на романа „Овъркил“, отхвърлена и отказана за печат от всички редакции, на които е предлагана – оцветена в бордо. :)  В последствие – романът е преработен няколко пъти и от 150 страници – е публикуван в сборник разкази като повест от 70-на страници. Засега публикувам „отнетата“ част, а постепенно ще добавя и целия роман, както е написан от Автора в 1974 година, но по-късно осакатен от цензурата, до издаването му в 1981 г.  (done!)


Пояснения и линкове към останалите версии:  

Можете да видите най-първият –  този ТУК вариант  – сложен специално за литератори и специалисти, които биха се интересували ТОЧНО от такъв, първи, абсолютно НЕредактиран и нецензуриран ръкопис. Еднакво важни са и да се знае кои текстове и как са променяни с времето. Този ръкопис е преживял почти 20 редакции между 1974 и 1981 години. Невъзможно ми е да препиша всички, а и дали е нужно?

Освен НАЙ-първия текст,  съм сложила и  ПЪРВАТА АВТОРОВА РЕДАКЦИЯ – тази, която сте разгърнали в момента! – предполагам, че е доброволна и лична – след преосмисляне на написаното след прочитане – знам колко по-силно действа прочетеното.

Третата версия на ОВЪРКИЛ  – тази, която можете да видите тук – е последната, напечатаната в книгата „Далечно плаване“ – ОВЪРКИЛ 1984Съкратена е поне на половина от първоначалната.

*** забележка от Дж. В.  МНОГО бих искала да мога да поясня какво се е опитал да ни разкаже Авторът. Но не мога. Една част от повествованието е доста ясна в символиката си, но се появява Нумиан – и всички шаблони и очаквания се строшават. Мога само да гадая какво символизира той! Дали Живота? Дали Комунизма? Дали подтисничеството на тълпата?

Ако ви хрумне нещо по-вероятно – запишете го…

БОРИС АПРИЛОВ

 О В Ъ Р К И Л 

първи, нецензуриран вариант

1974

1.

Пътниците си купуваха книжки и списания от гарата; по всяка вероятност единственото четиво в живота им – изглежда, че някои хора четат само когато пътуват или когато се явяват на изпити за шофиране. Те бяха спокойни, дори в добро настроение, и може би щастливи, а той, който бе прочел всичко, пътуваше мрачно към едно самоубийство.

И така, животът е безцветна луга, спотаена в невидими съсъди; отвратителна слуз от неизвестен произход и още по-неизвестно предназначение; той не извира, нито се влива някъде, накрая само се съсирва и толкоз. Знаеха ли тези хора, че всъщност не става въпрос за друго, а за слуз?

Вече не бива да мисли за това, достатъчно време му е отделял, сега пътува за последен път и за последен път се любува на хората – неприятни гадини, изпълнени с неоправдано чувство за превъзходство над останалите гадини. Да вземем глупака, който от две минути се мъчи да разгъне вестника, но не може, защото иска да го стори по най-сложния начин, а на всичко отгоре после му предстои и да го подгъне, за да остане насаме само със спортната рубрика. Страниците се съпротивляват, изтезават го, но не го нервират нито с упорството си, нито с шумотевицата си… Най-после, глупакът, който прилича на прасе, потъва в спортните вести, но както потъва, така се измъква от тях, захвърля всекидневника и този път разгъва топъл овлажнен пакет. Замирисва на горещи кебапчета. Прасето ги разполага върху масичката, където предварително е заела място бутилка евтина бира. Ами да, разбира се – кебапчета и бира; бира и скара. А някъде кебапчетата са заменени от кренвирши. Понякога му е хрумвало и това, че животът е само една бира-скара.

Седи на мястото си, без да ще наблюдава прасето, което яде сладко, а после надига бутилката по оня невероятен начин. Винаги се е учудвал на умението на народа да пие от бутилката без да я вдига високо; сто пъти се е опитвал и сто пъти му се е струвало невъзможно.

Но стига е мислил за другите – да се позанимае и със себе си, например да помисли за своята сладка наивност. Такива неща на тази възраст? И точно на днешния ден? Да стигне чак дотам, че преди да напусне дома…

По едно време преди да напусне дома си, неочаквано му хрумна, че може да изгори книгите си. Щеше ли да изрази нещо пред света? Може би, но лесно ли се изгарят четири хиляди тома с огнеупорни мисли? Звънна в „Балкан” и с учудване научи, че самолетите към морето не летят; мъгла. Трябваше ли да отложи? Ами! Щом няма самолети – има влакове. А от години не е пътувал с влак – за него железницата беше забравено превозно средство. Напоследък бе подочул някакви басни, говореха за експреси, прелитащи до Бургас за пет часа. Звънна, провери – слуховете се оказаха верни. Какво го забавя повече? Куфарът стоеше върху килима, върху куфара – шлиферът, а върху шлифера – очилата против слънце. Излишни предмети, но трябваше да ги вземе; случайно срещнатите познати трябваше да бъдат убедени, че заминава. Нима този поглед към кабинета е последен? Нима вече няма да седне до бюрото си? Там, до образците, има кътче за неговите книги, написани от неговата ръка, видяни с неговото въображение. Вдигна багажа. Когато затвори вратата на кабинета, най-скъпият кът беше вече зад гърба му. По-нататък е сравнително лесно – остава да се преодоляват само разстояния, например – до външната врата, край банята и клозета. Трябваше ли да хвърли поглед и там? Нали уж без сантименталности? Дръпна вратата на апартамента. Тя щракна категорично. И тъй като ключът лежеше вътре, върху бюрото, той вече можеше да се върне у дома само чрез взлом. Натисна бутона. Асансьорът не реагира. Тръгна пеша. Ще срещне ли някого от съседите? Кой ще бъде късметлията да разкаже, че го е видял последен? Стълбището се оказа пусто.

На улицата нямаше и помен от мъгла, ясен ден от ранното лято; защо го бяха метнали ония от „Балкан”? Но мъглата може би съществува наистина. Там, в ранните летни дни, понякога се образуват такива неприятни подробности. „Балкан” си го каза ясно, какъв смисъл да лъже.

Отправи се към спирката на автобуса. Качи се с тълпата, тя го всмукна, повдигна, понесе и притисна както си знаеше – плътно и отвсякъде. По това време хората още бяха с връхни палта, сгорещените тела миришеха силно на пот. Остави се да го притискат както си щат, но някои го обвини, че се притиска той. Не сметна за необходимо да се извинява, дори се усмихна и схвана, че усмивката му предизвика известно раздразнение. В следващия миг го изтласкаха отново в съвсем друга среда. Там никой не се сърдеше, а понасяше безропотно неудобствата. Автобусът трещеше, скрибуцаше. На спирките отваряше вратите си, поглъщаше бензиновата воня на улицата и адските трясъци на моторите. Шлиферът му се изплъзваше заедно с телата на две пълни дами. Реши да го остави. Но преди да слезе, някой му го подаде.

Оказа се че е избързал, до гарата се точеха още две спирки, а време колкото щеш. Тръгна пеша. Сбогуваше се с един град, който макар да не го бе родил, го създаде като писател. Беше си същият град, особено в тази част; да се нарече неприветлив е малко. В осем часът сутринта през ранното лято обикновено всичко е свежо, но не и тук, където отвсякъде те заграждат стари дворове на овехтели къщи с оръфани стени, окапали мазилки. По тях блещукат мръсните стъкла на прозорците. Новата зеленина вече е прашна. От мръсните входове на жилищата дъхти на пияна, току що повърнала уста. Мърлява котка излиза отнякъде, изпружва се и се свива – става още по-мърлява. Погледът ѝ е враждебен, така гледат всички котешки очи. Тук-там деца бързат за училище. Техният вид е по-приветлив, за туй са се погрижили родителите.

Афишите отразяваха мизерен театрален и концертен сезон. От заглавията и от имената лъхаше тръпчивост, бездарие. Името на Шекспир го накара да се усмихне; Шекспир е като сладоледа през горещините – дори да не го правят добре, разхлажда.

Купи си билет със запазено място, поразтъпка се из гарата, и по навик заразглежда книжарските сергии. Единствените по-интересни неща му се сториха пътеуказателите, издадени по безобразен начин. Купи от всички видове. Погледна парите си. Какво ли би станало ако ги хвърли на земята?

Удиви, го, че по гарите все още преобладават хора от народа. И наистина, това което е прието да се нарича народ не е някаква фикция, и друг път се е натъквал на този факт – народът си съществува; той сигурно продължава да оре земята, да я сее, да я дълбае и да се бута в ония тъмни или светли сгради на производството, където изработва необходимите неща. Тайно в себе си винаги е смятал, че народът е именно за това – да създава реалните блага за другите. Сигурно е така, не може да бъде другояче. Боже мой, хората все още спят върху пейките, по цели нощи чакат своите влакове. И все още се мяркат шалвари, дори фереджета, а тук-там се срещат и оръфани каскети от шаяк. Светът е мръднал само на сантиметър.

Прииждаха нови пътници, взираха се в билетите си, минаваха край купето или нахлуваха с усещането за собственост. Гълтачът на кебапчета се посместваше, местата се запълваха, скоро вече никой няма да ги безпокои…

До него седна пощенска чиновничка с чиста свежа кожа. Лицето ѝ изразяваше самочувствие. Ако не е чиновничка в пощата, сигурно работи в някоя вносно-износна централа.

Боже, колко плешиви мъже населяват земята! Само в купето – петима.

Устните на пощенската чиновничка са очертани ясно, извивките им са категорични, а под червилото напира сок. Виж ти какви устни у пощенска чиновничка и какво гладко лице. Съблечена ще заприлича на обелена ябълка, а търкулната в леглото до плешивия съпруг може да свърши приятна работа. Да бе, плешивите мъже се женят само за сочни жени.

Кебапчетата бяха изядени, бирата изпита, прасето притискаше амбалажа между дланите си, пресоваше го и поглеждаше под масичката. Там зееше огромна кутия за отпадъци, може би достатъчно голяма да погълне и самото прасе. Но то хвърли амбалажа и си остана на мястото. Постоя неподвижно няколко секунди, изправи се, смъкна великанска мръсна раница от багажника и натика празната бирена бутилка в един от джобовете ѝ. Отново погледна към вестника. Грубите му пръсти се плъзнаха по тъмната плешивост на главата. Прасето сигурно работи на открито, но какво? Как да отгатне това, как да изпълни ритуала си? Веднъж бе запитал някого: извинете, не сте ли механик и оня учудено отвърна: откъде знаете. Но туй беше отдавна, по времето на шегаджийския му период, когато младият човек смяташе, че чувството за хумор трябва да бъде изнесено силно напред. Ах, колко несправедлив е бил тогава към хората и тяхното драматично всекидневие; колко жестока е младостта!…

Дали пък не е тракторист? Не. Изкопчия? Не. Този човек работи само за себе си и от работене за себе си почти не му остава време да работи за държавата. Че в момента строи къща е повече от сигурно; огромна, достатъчна да побере двеста души – за собствени нужди. От там са тези груби ръце, поразени от цимента и варта. Празната бутилка ще отиде на мястото си в мазето, при другите празни бутилки и какви ли не буркани, и всичко туй всяка есен ще бъде пълнено, запечатвано, подреждано.

Заслужава внимание и костеливият човек в ъгъла, до вратата на купето. Пътува с гръб към посоката на движението. Въпреки топлия ден, той не сваля шлифера – износена дреха с кожена яка, пагони и колан – завещан от сина или зетя. Този костелив старец носи на гърба си празна раничка, тя виси като издъхнала гайда. Под адамовата му ябълка е закопчана риза със старомодна яка, украсена с кафява вратовръзка. На този стар човек, сигурно му отиват всички цветове и всички вратовръзки, защото е изтънчено побелял, макар и плешив; за него вече няма значение никой цвят и никоя вратовръзка, той се е примирил и с цветовете и с вратовръзките. Писателят се впусна в неволни сравнения. Освен разликата в годините, разграничаваха ги много други подробности, но старият човек с раничката бе прекалено красив: ведри очи, светли ябълчни възвишения, прецизни устни, хубав костелив нос на интелигент и особена, приятна косичка, неподстригана, спуснала се кротко зад тила, с меката белота и нежността на спокойната старост. Плешивостта наистина накърняваше хармонията на образа, но каскетчето от шлиферен плат в ръката му винаги можеше да я скрие. Пощенската чиновничка обаче наистина не е за изхвърляне – от серията меки леговищни жени. А старецът е билкар, разбира се. Билкарите, колкото и да са глупави, щат не щат, с течение на времето започват да отразяват благородството на природата.

Във всяко купе има и по един войник. Тук войничето бе нещастно, плешиво – не много, но с обещание за бъдещето. Войникът не заслужаваше вниманието му, униформените хора не го занимаваха много…

И ето че влакът потегли.

Откога не е пътувал по релси. Боже, колко лесно бе забравил гаровите квартали! Те винаги са му навявали тъга. Има ли нещо по-унизително за човека от това да обитава гаров квартал? Туй важи навсякъде – от София до Сан Франциско. Струва ти се, че в къщичките на подобни квартали хората само живеят и нищо повече, тук никога не може да проникне поезията или пък искрата на науката, човекът няма време за тях, той има да се справя с нещо вечно – да оцелее в заточението.

– Другарю, може ли вестника?

Беше гласът на човека седнал между войничето и пощенската чиновничка. Той искаше да почете, ала прасето вече подхъркваше.

Писателят взе вестника и го подаде.

– Да видим в коя група сме – поясни човекът, седнал между войничето и пощенската чиновничка. Ако и този път нямаме шанс!…

– За кого става дума? – запита писателят.

– За нас, българите.

– Ужас! – обади се войникът. – Снощи съобщиха жребия.

– Така ли? – Младият човек, който седеше между войничето и пощенската чиновничка посърна. Вече търсеше заглавието.

– Тежка група! – поясни войникът. – Без аутсайдъри.

– Аз смятам обаче, че ще се справим. Напоследък ставаме по-добри.

– А нападението?

– Ще оправим и него.

– Никога не сме имали нападение.

– Ще видите, че ще го оправим.

– Пък и отбраната…

Оптимистът, който мислеше че нападението може да бъде оправено, най-после намери заглавието и зацъка: Язък, няма да стане! Тежка група, не ни виждам и на второ място.

– Ще берем ядове – затюхка се и войничето.

Оптимистът, седнал между пощенската чиновничка и войничето, беше също плешив, на около трийсет години, с будно лице, приличаше на закупчик от голямо проспериращо предприятие. Имаше тънки ръце и ярки, спуснати надолу мустаци. Бледата кожа на лицето му загатваше болнавост или поне предричаше разклатено здраве за цял живот. Писателят забеляза, че гладката пощенска чиновничка не интригуваше закупчика. Той беше облагодетелствуван – освен пощенската чиновничка отдясно, точно срещу него, до билкаря, седеше ученичка от последните класове на гимназията, с хубаво тъпичко лице…

– Извинете – обади се внезапно войникът и погледна право в очите на писателя – вие не сте ли писател?

Отрече рязко, без да се усмихне.

– Много, ама много приличате на един писател – въздъхна войникът. – Забравих как се казваше, виждал съм му снимката.

Повторно отрече с глава.

– Всеки случай, имате голяма прилика.

Пощенската чиновничка се извърна и го погледна да разбере какво толкоз писателско може да има у него. Стори му се много земна и обикновена, от категорията на жените, с които не е имал работа от младини. Демодирани в последно време, всички подобни жени не го интересуваха, интересуваха го само кльощавите, осведомени по главните точки на главните въпроси. Пощенската чиновничка изведнъж му напомни за пресни ухаещи курабии, удари го с уханието на забравени неща и той ненадейно усети копнеж да има поне още една такава преди да умре. Какво ли би станало, ако я убеди да го последва до Бургас?

Това приличаше на вик.

Нещо го бе позовало към естественото начало. Пълното бяло сияние до него бе яло без да спазва диети, то сигурно нямаше задръжки от подобен характер; освен задръжките с които е задръстена средната класа. Тя нямаше да се озове на поканата му, нямаше да продължи до Бургас, за нейния прост мозък той е много стар мъж. Оставаше му да отгатне най-важното – изменя ли на съпруга си? Например, кого от купето би предпочела, да речем че всички присъствуващи попаднат на самотен остров до края на живота си, кого би предпочела? Закупчика, разбира се. Закупчикът е неин тип, освен ако ѝ е дошло до гуша от плешивост. Аз съм единствения неплешив мъж в купето, помисли, си писателят.

Влакът напредваше сред зелени ниви, в един рядко хубав ден; той ще премине през цяла държава, която има претенциите да бъде негова родина; ще се отскубне от Софийското поле, ще влезе във възвишенията на Средногорието, ще припне сред зеленчукови и овощни градини, сред рози и лавандула, сред ниви, през скучните равнини на предморието, за да спре на осемдесет метра от морето. Това нещо, което експресът прекосява, има претенциите да бъде негова родина. Някога тя му се струваше голяма и сигурна, представляваше солидна, непоклатима реалност, възпята в песни и идеализирана в съчинения, преразказани после в ученическите тетрадки.

Родината!… Пфу!… Тя не е нито в планините, нито в равнините, нито в реките и моретата, родината е съставена от хора, а какви са хората на неговия народ, народът на неговата родина? Нищо – животни.

Движението по релсите предразполага към вътрешни диалози, помисли си писателят. Той си припомни няколко подобни пътувания, само че тогава продължаваха по цели петнайсет часа, с пътнически влак, защото не му достигаха парите за бързите влакове. А помни едно пътуване след войната, когато прекара цели дванайсет часа на крака. Композицията пълзеше към София – във вагоните цареше абсолютна тъмнина, може ли да издържи подобно пътуване сега? И на каква цена? Няма такава цена. Тогава той пътуваше към Столицата, към живите писатели, готов да плати най-скъпата цена, само да може да ги зърне отнякъде. Още на другия ден младият ентусиаст застана пред входа на ресторанта. Стоеше и чакаше. Един… двама… трима!… Четирима!… Четири идола минаха за три часа пред погледа му и нея нощ не можа да заспи от вълнение. Боже мой, добре ли е за един младеж да се вълнува така? Същите писатели, някогашните му идоли, сега са най-обикновени идиоти, а произведенията им са оплюти сто пъти от него самия. Защото са слаби, беше се учил от слаби писатели, а и самият той не е нищо друго освен един много слаб писател, пишещ глупак, предъвкващ това, което предъвкват хиляди.

Пощенската чиновничка не е на трийсет, на повече е. Прасето подхърква щастливо. В купето има доста щастливи хора, такива хора са необходими на света – те ще продължат човешкия род… Може би пълни трийсет и пет. Ето на, ученичката няма и осемнайсет, но е лишена от редица необходими компоненти. Билкарят е свикнал да разговаря по влаковете и като нищо може да започне, вече оглежда присъстващите; по всяка вероятност ще захване от войничето. Закупчикът се сресва. За него най-интересното нещо в купето са коленете на ученичката. Пощенската чиновничка измъква някакви документи и ги прелиства върху скута си. Срещу нея седи петият плешив спътник. Той може спокойно да пропътува и десет часа без да бъде забелязан… А!… Писателят трепна. Билкарят го оглеждаше. Писателят допря глава на облегалката и притвори очи… Пощенската чиновничка ухае на люляк, а неговите жени ухаят на тънки парфюми, излъчвани от прозрачни тела. В пощенската чиновничка, например, могат да се вместят спокойно две негови познати, да речем – Райна и Неси. Какво ли си мисли в момента Неси?… Слава богу, билкарят вече бъбри с войничето. Информира го, че има внук войник, който има бебе, негов правнук… Какво ли прави в момента Неси, след напразно двудневно телефониране? Той беше прекъснал връзката си със света. През последните два дни Неси неочаквано му се стори велика, заслужаваща повече внимание. Видя я отново да се приближава към него, осветена от божествено сияние, оставила детето зад гърба си; видя я още веднъж идваща през вълните, скулптирана върху вълнореза на кораб, дъхтяща на липово дърво; видя я да души детето зад гърба си и да се качва с асансьора към неговото жилище, видя я да пада в краката му с мокро, сълзливо лице, готова да извърши още престъпления в името на един-единствен идеал – да остане в краката му. Същата Неси, която понякога старателно подсилваше самотата му с прекаленото си присъствие и която се нанася точно два пъти в масата на пощенската чиновничка.

– Това е вярно – намеси се неочаквано безличният човек и всички чуха безличния му глас – вие приличате на един писател.

Писателят се съгласи, било наистина така, но какво да се прави – приликата си е прилика.

Притвори повторно очи. Влакът напредваше бързо и леко в пространството, вагонът не скърцаше, беше удобен и чист, облицован изцяло със синтетични плоскости, лишен от приятното присъствие на истинското дърво.

Дървото бавно, но сигурно изчезваше от всекидневието. Но там и двете кабини са облицовани с бор. Вътре винаги мирише на планина и сред острите миризми на морето неизменно го придружава сладкото ухание на горите. В първата рубка се влиза направо от кокпита; вътрешността ѝ веднага разкрива своя уют. Двете койки са широки и меки, изкуствената кожа, която ги покрива, е кафява. Ако си легне на дясната копка, над главата му остава малкото шкафче, под което е залепена картата на Черно море. Като се върти нощем в съня си, косата му мете водните простори, посреща теченията, скита по бреговете и се преплита в рибните пасажи. В същото време краката му са протегнати къд гардероба. В гардероба е сдиплено резервното бельо, там са одеялата и възглавниците за останалите три койка, няколко книги и пижамата на Неси. Остъклението е покрито с бели перденца, те са необходими, скриват го от любопитните очи на пристанищата. Лявата койка пък се допира до готварския кът с пропан-бутановата печка. На една от стените виси бинокъла, по-нататьк е барометърът, комбиниран с хигрометър и термометър. Оказа се, че барометърът служи повече за украса, тъй като температурата и влажността на въздуха почти не го интересуваха, а промените на времето се извършват незабелязано от барометъра, който в повечето случаи остава бездушен, сякаш се усмихва и смига дяволито: видя ли какво стана? През малка вратичка се преминава във втората кабина. Там са сковани още две легла, но едното не се употребява, служи главно като платформа за сгъване на платната; там лежат да се проветряват, да бъдат винаги под ръка. От тази кабина през люка се минава направо върху бака, до подножието на мачтата…

Вече спи. Не е спал две нощи подред, тъй като трябваше да подготви всичко, до най-малките подробности –  за едно подобно мероприятие човек е задължен да се приготви сам, никой не може да му помогне, няма как. Предстояха му сума ти неща, да обмисли редица положения, да приеме ила отхвърли куп хрумвания, някои от тях глупави.

Спеше и спътниците му можеха да го разгледат спокойно, а имаше и какво да се види – писателят се отличаваше рязко от тях, по всичко. За учепичката той беше много стар, побелял човек, гладко избръснат и чист, облечен с вкус: бяло вълнено поло, тъмносин блейзър и светлосин панталон, металическите копчета по блейзъра просветваха, косата му пламтеше, подчертана от тъмните очила. Да, за нея той беше безумно стар, може би на три хиляди години. За билкаря обаче елегантният господин с полото младееше; гъвкав и подвижен побелял мъжага, съумял да съчетае бодростта на изминалите години с неизбежността. Всеки случай – мислеше си билкарят – у него има нещо неприятно, може би не толкоз неприятно, отколкото несимпатично и нищо чудно, ако се окаже наистина писател.

2.

Рано пристигнали чужденци по намалената тарифа на Балкантурист пъплеха из улиците на Бургас. Некадърно лустросан и безвкусно освежен от неуките си стопани, градът мъркаше котешки под светлата юнска топлина. Чул гласа на първия гларус, той трепна. Всъщност, това беше истински знак на водата. Преди да види морето го чуваше, така както го е чувал преди много години, в детството. Преди да събуди надеждите за далечни брегове, викът предупреждаваше; подсказваше, че морето е там, че то съществува, но не бива да се забравя, че е само обещание. То се изтяга в леговището си и винаги обещава, стига да му вярваш. А той вече не вярва и на морето. Какво е морето – нищо: вода. /Както сушата пък е пръст./ Огромни количества натриев хлорид. Нека младите го боготворят, ще дойде време, и те ще проникнат в прозата му, възрастта ще им я разкаже. Водород, кислород, натрий, хлор и още няколко елемента – това е морето; химическа и физическа смес. Като живота, който пък е смес от други неща. Може би по същата тая улица е вървял като юноша, когато за първи път чу най-смешната от възможните смешни фрази: животът е илюзия. По-късно му се случваше да чуе тази смешка често и все от устата на ограничени хора. Тя предизвикваше неговото възмущение, беше смешка-фраза на пиячите по кръчмите, на кретените по пазарите. И чак сега, на петдесет и пет, прочел вече всичко, което трябваше да се прочете и написал всичко, което можеше да напише, той разбра, че тази е едничката истина за живота.

Там. Необходимо е да кривне в онази уличка и спомените ще се разлистят. Продадена преди четирийсет години от баща му, родната къща продължава да стои на калдаръмената уличка – пропуква се и я кърпят, срутва се и я подпират; бедна и глупава, изчакваща реда си да бъде бутната от новия строителен план. Всъщност лъжа ли е, че е живял истински само на тази уличка? И лъжа ли е че животът се състои в туй, което изживее човек като дете? Друго няма, другото е илюзия. Човекът – това е детството му, останалото е кошмар!…

Видя и черницата. Учуди се на стоицизма ѝ. И тя, горката, се съпротивляваше, раждаше и продължаваше да хвърля сянката си, да приютява други деца, може би по-добре облечени, може би с повече знания, но и те като предците си вярващи, че животът е прелестен шедьовър с един единствен недостатък – нощите. Наистина, за какво са нощите? Кому са потребни те? Тогава не може да се играе.

Боже мой, боже мой – това дете, което излиза от неговата къща! Това детенце с русата косичка, което гризе филията си!

– Ела тук.

– Аз ли?

– Ела тук.

Момченцето се приближи. Беше на седем години. Върху долната му устна стърчеше троха. Писателят протегна ръка и оправи косичката му.

– Не си много сресан!

– Мама ме среса.

– Но не си стоял, бързал си… Не можеш ли сам?

– Може и да мога.

– Знаеш ли кой съм аз?

– Не.

– И дори не подозираш, че ще умреш психически преди да умреш фактически, нали?

Момченцето се усмихна.

– И не вярваш, че съм твоят труп, така ли?

Момченцето започна да го разглежда.

– Каква е тази лента на ръката ти?

– Траурна.

– Кой е умрял?

– Чичо ми.

– Какво?

– Беше капитан на параход „Варна” и един пиян гръцки кораб го блъсна в Мраморно море.

– Слушай, сигурен ли си в това което разправяш?

–  Пишеше във вестниците.

– Но сигурен ди си че капитанът на „Варна” е твой чичо?

– Сигурен съм.

– Не си ли въобразяваш?

– Не. Чичо ми загина и затова нося черна лента.

– Ти си едно много въобразяващо си момче.

– Моля?

– Ти си чаровно момче! – Той приклекна и си отхапа от филията. Хлябът му дъхна на истински хляб, мармаладът не беше конфитюр. – Ти си чудесно момче!

– Може ли да си вървя?

– Къде?

– Да поиграя.

– Добре де, ама като пораснеш какъв ще станеш?

– Капитан!… И каубой… По цял ден ще убивам.

– Но ще станеш съвсем друго – подхвърли писателят зад тичащото момченце. – И няма да убиеш никого.

3.

Писателят скочи на „Психея” и освободи лодката. Пазачът на яхтклуба загреба обратно. Писателят седна в кокпита. Запали цигара; както винаги, една цигара по навик вън, преди да отключи.

Познава ги тези проточени, дълги юнски следобеди – приятно топли и приятно хладни, с рядко беден спектър от цветове; слънцето си е слънце, небето – небе, а морето – море. Няма облаци, няма вълни, всичко е равно, с претенции за вечност. Небето е светлосиньо, морето  – малко по-тъмносиньо, а бреговете изглеждат като тънки загадки, обезплътени от собственото си доверие към светлината. Само параходите са точни и категорични – тежко подрънкват с веригите си, изхвърлят мръсна вода.

Както си пушеше, протегна ръка и погали десния борд на яхтата.

– Спокойно, Психея, аз съм… Александър… Сега ще направим нещо много конкретно, ще изнесем платната, ще ги вдигнем, ще хванем ветреца и ще отплаваме, а светът да прави каквото си ще без нас.

Най-сладко се пуши в кокпита, това е известно отдавна.

Александър метна крак върху седалката.

– Кажи, Психея, как мислиш, ще повторим ли някого? Смяташ ли, че някой пред нас?… Ако питаш мене – да, под слънцето наистина няма нищо ново!… и все пак, ще ми се да вярвам, че подобни мероприятия не превишават пръстите на две ръце… А може би съм първият, а? Твоят Александър не можа да напише нещо за пред хората, но поне… Снобско – да, но чудесно… Защото, Психея, човекът е смешен, а тези които смятат, че не са смешни, са още по-смешни.

Ключът влезе весело в ключалката, тя изквича, вратата се отвори. Прекоси предната кабина, премина във втората, отвори капака на люка. Наведе се над платната и видя снимката на Неси. Облегната на мачтата, Неси се усмихваше, почти гола, а очите ѝ гледаха право в него с копнеж и молба.

Александър изхвърли голямото и малкото платно едно след друго през люка. Като се провря след тях, той изскочи на бака и започна да търси определения край на малкото платно. Завърза го за кнехта, после завърза другия му край за фаловото въже и прокара шкотите по определения им път край бордовете. Ето че малкото платно беше готово за вдигане и се зае с голямото. Най-напред наниза долната му част в процепа на гика, после завърза ъгъла му за фаловото въже, пристегна всичко, провери го добре и ето – ветрилата бяха готови за вдигане.

Най-напред вдигна малкото платно, след туй – голямото, после отвърза шамандурата, освободи яхтата съвсем и пусна шамандурата във водата. Вече е готов. Спокойно мина по дължината на яхтата, нямаше защо да бърза – липсваше вятър. Едва-едва го носеше някакъв полъх. Че се движи разбираше само по шамандурата, тя се отдалечаваше. Вятърът се провираше на пориви през пролуките на корабите и вълноломната стена; тогава платната се опъваха и “Психея” се изявяваше. Гадно е да седиш сред вонящо море. Като заобикаляше рейдовите кораби отдалеч, “Психея” избягваше ветровите им сенки, но като се пазеше от ветровите сенки пък се приближаваше към плитчините на рибното пристанище.

Александър изтича до бака и разгледа котвеното въже. На това тясно обезветрено място котвата можеше да потрябва всеки момент.

Но късметът проработи и този път. Появи се продължителен порив, яхтата проскърца и се понесе по пътя си, макар че – какъв път, никакъв път – сега-засега трябваше да се движи косо на вятъра и това бе достатъчно. Духаше все по-добре, вече все по-малко неща пречеха на бриза. Започна да разпознава момчетата във финките; тренираха усилено за предстоящата регата.

Състезателите впрягаха в надпреварата всичките си амбиции, млади хора – вярваха в илюзиите.

4.

Небето беше много високо и много ниско, простряно като пустиня и райска градина. Оскъдните светлини на звездите потъваха в морето. В тъмнината и светлината е немислимо да намериш началото и края. Но точно там, където те се пресичаха, се намираше “Психея”. Платната висяха отчаяно, като бръчки по лицето на старец. В затишието бяха изчезнали дори посоките на света. Александър погледна часовника, два след полунощ.

След деветчасово движение при умерен вятър, ето го тук, на петнайсет мили от брега, нагнезден в абсолютната неподвижност. Това е то светът без човека, това би трябвало да представлява: безлюдност и тъжно безгрижие; в подобен унил свят никой не може да унизи никого, не може да почувствува мъка, нито да стане смешен, да трепери от страх пред смъртта, или да страда от капризите на бъбреците си. В подобен свят не могат да настъпят и разочарования.

Отдалечен на петнайсет мили от човечеството, но с усещането, че е избягал на осемдесет хиляди, Александър продължаваше да носи светлосиния панталон, бялото поло и блейзъра със сребърните копчета – изящен и елегантен, хармонично слят с яхтата и околната среда. По навик опипа лицето си, усети четката на брадата си и неволно си помисли за самобръсначката в шкафчето. За консервите мислеше отдавна. Разбира се, на хора в подобни ситуации им е все едно дали са бръснати, безразлично им е дали са гладни, но какво му пречи да се нахрани, щом яхтата пращи от запаси; нужни са му сили, мястото, което гони, се намира далеч, предстоят му няколко дни напрегнато пътуване.

Вече усещаше вятъра в ноздрите си, чувствуваше го в ставите си, така както младият човек предугажда любовта. Бризът ще дойде с ароматите на Странджа и миризмите на хората, западният ще дойде – да, ще опъне платната, ще го изнесе далеч от пътя на корабите. На това място да се стои е опасно, параходите се движат като слепи. “Психея” носеше светлините си, но големият и силният интересува ли се от светлинките на малкия и слабия? Заслужава ли да се взираш в тъмнината, да напрягаш нервите си, за да пощадиш някаква си лодка?

– Аз съм неуправляем съд! – извика внезапно Александър. Той отиде на предната палуба и изговори срещу звездите: – Нямам мотор! Имам само платна! Защото обичам тишината!… И нежността!… Ако се насочите към мен, не мога да се спася! Разбирате ли, за да избегна удара ви ми е нужен вятър. А няма… Чакам го, но не идва!

На връщане към руля си спомни за пощенската чиновничка и това го порази. Тя е плътна и едра като погача, покрита е с тънка бяла кожа. Такива жени му харесваха някога, преди да стане сноб. И защо тази маса от плът… сега… на петдесет и пет?… Преди всичко подобни дами не подхождат на тези нощи с такива звезди и с обещание за вятър. Те са само за леглото. Драсна клечката и я поднесе към дюзата, печката пламна и замириса на газ. Като постави после джезвето на пламъка, той извика срещу хоризонта:

– Проклети кораби, заради вас не спя! Заради вас гълтам кафета и будувам!…

Като се навика добре, Александър се върна в кабината. Полегна си. Няма нищо по-добро на този свят за човека от постелята в два часът след полунощ… Може пък наистина да е пощенска чиновничка, а? И все пак, трябваше да я покани със себе си.

Както беше станало с Неси.

Чакаха самолета, пиеха кафе в бюфета и Неси разправяше, че го познава от белетристиката му. Той слушаше дълго и не се стърпя: добре де, готова ли сте да дойдете с мен? Защо не, учуди се тя. С мен? Та аз съм на цели петдесет! Не може да бъде, отвърна тя и се усмихна.

Тогава Неси и не подозираше, че съществува нещо наречено “Психея”. Той я въведе в нея и цели пет години тя не излезе от там. Голямата кабина с печката беше нейна, а той и пишещата машинка се преместиха в малката кабина. Така беше създадена „нашата плаваща мансарда”. Неси – да, но откъде накъде пощенската чиновничка?

Кафето кипна. Заедно с това вятърът удари платната. “Психея” изстена. Александър изскочи с чашка в ръка, изви руля и премести малкото платно на левия борд. Ветрилата направиха пеперуда. Предстоеше му курс фордевинд, към открито море. Водата край бордовете засъска при маневрата, този шум го опияни, но при фордевинда настъпи старата тишина, макар че скоростта беше добра. Горещият ток на кафето го прониза и тялото му се събуди; болни и здрави органи – всичко настръхна от възбуда и сладост, така както се беше случило преди малко с яхтата. Всяка дъсчица, всяко нейно ребро, мачтата и гикът, трите тона чугун под кила, всеки болт и всяка обковка въздъхнаха, наместиха се и като създадоха онази тайнствена спойка помежду си, тръгнаха на път.

От няколко години водите под кила са безрибни, а небесата – без птици и ако отиде още по-нататък, ще види че и звездите са безлюдни. Колкото и да се напрягаше, а той се е опитвал да зърне някакви същества по звездите, всичко оставаше напразно – не можа да открие никаква жива душа, никакъв признак на живот. Вече е сигурен, че целият хаос е пустинен, че глупаците напразно насочват слушалките да чуят сигнали. Няма сигнали. Там няма никой, тъй както няма нищо в живота, предоставен ни да го изживеем. Както и да бъде уреден, светът ще си остане пуст – комфортно обзаведен, но пуст и изолиран. Земята е низвергната от останалата част на вселената, защото е покрита със струпеи, обрасла е със зараза. Докато цивилизацията ѝ не изчезне, Земята едва ли ще бъде приета отново в общността на вселената, където няма радост, но няма и мъка, няма светлина, но няма и мрак. Мъртвилото е безчувствен покой, сам по себе си страшен, но какво от туй – като го няма Оня, да го почувствува?…

Отегчителният курс фордевинд го изпълни с досада. Александър сви леко настрана и върна малкото платно на мястото му. Новият курс го отклоняваше малко, но му предоставяше редица удобства. След няколко операции, които приложи към руля, той се превърна в полуавтоматичен. Вече можеше да плава без да се докосва до него. Допи студеното кафе, наведе се през борда, увисна и започна да мие чашката. Морето се плъзгаше по ръката му, пръски отскачаха до лицето му и както си висеше, Александър усети древния мирис на водата. Веднага след това си помисли дали да не се отпусне, да се изтърколи през борда; Психея ще отмине и всичко ще свърши без протакане. Би го извършил с удоволствие, но знаеше че морето по най-мръснишки начин ще го върне на брега, подпухнал и бял като призрак. Изправи се и влезе в кабината. Отвори шкафчето, постави чашката при другите чашки, прибра кафето и пристегна кранчето на дюзата. Светлината му се стори слаба, премести газовата лампа, усили струята ѝ. Вече можеше и да чете, но не смяташе да преминава към тази глупост, поне до края на живота си. Искаше му се само да погледа Неси. Вмъкна се в малката кабина, откачи снимката и я окачи върху картата на Черно море. Изпъната край мачтата по бикини, Неси наподобяваше втора мачта. По-голяма глупачка от тази жена-момиче не е срещал: топло и предано същество, което в безропотния си устрем към него не се спира пред нищо; дори не иска да знае, че между тях лежат двайсет и осем години…

Една сутрин като се събуди, му направиха впечатление две неща – че е хвърлил котва в Мичурин, и че на срещуположната койка спи Неси.

Разтърка очи, повдигна рамене. Когато се събуди повторно, отдавна събудената Неси му сервираше чай.

– Разведох се – доложи спокойно тя.

– Но как влезе в яхтата? – запита вой.

– Вече съм свободен човек и можеш да правиш каквото си щеш с мен

– Не ми е ясно, ама никак…

– Снощи, когато се качих на самолета, си казах; боже мой, колко много съм свободна!

– Как влезе, питам. – За да се увери че това е невъзможно Александър погледна през илюминатора – между яхтата и кея се простираше сто метра море. – Как си успяла? Кога?… Призрак ли си, кажи!…

– Каза ми, че не заслужавам свободата си, тъй като съм била най-голямата глупачка и ще си счупя главата. Мислиш ли, че ще си счупя главата?

– Детето за него, така ли?

– В Бургас наех такси и тръгнах да те диря по пристанищата… Търсих мачтата ти.

– Но ако бях отишъл в Несебър, както смятах?…

– Ходих, и там. Вики остана за него, просто му я подарих.

– Ще съжаляваш!

– И кой да предположи, че в Мичурин?… Хвърлил си котва далеч от пристана. Виках, виках, но си бил пиян.

– Да бе, защо се нафирках?… Чакай, тук имаше хора. Къде са?

– Не знам. Нямаше никой.

– Не може да бъде, беше пълно е хора.

– Цялата нощ прекарах на кея, върху куфара. Разбираш ли   – цяла нощ, седя и гледам Психея. Мили, беше и страшно, и зловещо. Викам, а ти не отговаряш. Това е по-страшно от всичко останало,

– Толкоз да съм бил пиян…

– Призори заплаках.

– Разбира се.

– Помолих първата рибарска лодка,. която тръгваше за риба, да ме отведе при теб. Но не посмях да те събудя, И не можех – никога не си спал така.

– А защо съм по пижама?

– Някакви си сто метра…

– Аз бях много облечен.

– Кой беше при тебе?

– Питам те!

– Не знаеш ли кой е бил при тебе?

– И, казваш, вече… свободна?

– Извънредно.

– И успя да харижеш детето.

– Но имам тебе. Иначе не можеше.

– Но защо чай?

– Пие ми се чай.

– Можеш ли да го превърнеш в кафе?

Неси взе чашата.

– Ей, ама ти наистина си свободна, знаеш ли?… Но друг път избягвай да влизаш внезапно в яхти, особено в психеи.

– Къде е кафето?

– По-долу. Хубав ден, нали?

– Обеща да ми я дава. Защо не пиеш и кафе, и чай?

– Наспа ли се?

– Пет часа сън.

– За мен е предостатъчно.

– Партньорките на дъртаците навикват също да спят малко.

– Нося ти „Септември”. На мен ми хареса, знаеш ли? Но открих две печатни грешки.

– Не се намесвай в тези неща!

– Чашата догоре ли?

– Няма защо да се обиждаш!… Докато съм жив ще ти повтарям, че си глупачка – скъса всичко зад себе си, вдигна моста във въздуха и просто хариза детето си!… И за какво?… Ще се пукна от ярост – не мога да си спомня кой беше тук. Имаше много хора, но как им е хрумнало да ме съблекат и да ми облекат пижамата?

– Това е невъзможно.

– Да съм го сторил аз?…

– По-вероятно.

– Не си спомням.

– Може би някой… Не виждам чаши.

– Тогава и аз не съм бил, защото не виждам и моята чаша. Сигурно съм пил другаде.

– А празната бутилка?

– Аха!… Добре, тогава кой ме е съблякъл?

– Повтарям ти го и сега – в теб живеят двама души.

– Недей!

– Единият те съблича, а другият те облича.

– Боже мой, снощи тук беше фрашкано с хора. До тавана. По едно време се наредиха на опашка за клозета и върволицата стигна до кея… След малко ще те целуна. Да глътна две глътки.

– Искам веднага!…

– Не, мила, човек, над петдесетте не може да целува при всички обстоятелства.

– Напил си се от мъка, че ме е нямало, нали?

– Бъди тактична с целувките.

– Обичам те!

– Ти си най-глупавата жена в живота ми! Това са двайсет и осем години!

Тогава Неси се изправи и като го прегърна, каза му: Мили, разбери, този когото оставих е два пъти по-млад и два пъти по-красив, но искам да бъда с теб. Ти си един свят, а той е едно нищо. Е, добре ще е ако си по-млад, но какво да правим, станалото – станало; може би ще съжалявам и по всяка вероятност ще се случат доста лоши неща, но не мога – искам да обичам един свят, а не едно нищо…

5.

В продължение на четири денонощия, като използваше западния вятър изцяло, а при източния държеше курс север-североизток, „Психея” се врязваше към най-откритата част на Черно море. През нощта на четвъртото денонощие обаче западният не се появи, просто забрави, че е негов ред. Повърхността на морето се заглади, а на другия ден слънцето припече отрано. Александър не беше сигурен. че онова можеше да се зададе непременно, но когато се събуди, свали ветрилата и за всеки случай метна плаващата котва във водата. Повече нямаше работа, можеше да си полегне отново и да изкара още един сън, или пък излегнат в постелята, да помисли по-задълбочено върху това, което му се бе появило. През нощта съдбата му се усмихна подигравателно, просто му подхвърли идеята за една пиеса и се оттегли. Съдбата го предизвикваше, Александър цял живот дори не си е и помислял за пиеса. Ето защо вместо да легне, той се зае с голямото платно. Разположи го върху покрива на кабините и започна внимателно да го сгъва на няколко ката. Така положено, платното можеше да брани помещенията от прекалено нагряване… Ставаше все по-забавно това… с пиесата. Хрумването го плашеше с фаталността си. Въпреки съпротивата му, подробностите изникваха изневиделица и което е най-страшното – мигновено добиваха стройни очертания, бликаха като чиста изворна вода, вливаха бодрост в тялото му, нареждаха се по местата си, очертаваха сюжета, провокираха една коварна, но привлекателна увереност, че може да учуди света…

Трябва да погледне към плаващата котва, съществуваше реална опасност баластовият метален кил да се омотае в нейното въже. Наведе се от носа. Прозрачната вода му позволяваше да види всичко. Сега-засега въжето беше окей, рязко потънало надолу, на разстояние от кила. Но не е ли по-добре да го прибере и да го фиксира с конец? Започна да го изтегля. Навиваше го на кравай върху палубата и щом го издърпа до необходимия предел, фиксира го за кнехта с конец. При внезапно връхлитане на вятъра, конецът ще се скъса, а въжето ще се опъне безопасно от тежестта на плаващата котва. В пиесата нещата просто зовяха, викаха да бъдат нанесени върху листовете… Когато привърза и руля, не му оставаше нищо друго, освен да се изкъпе. Прехвърли тръбната стълбичка през десния борд, съблече се и скочи във водата.

Мислеше си за това, как ще се разхлади и как ще си поспи още, да навакса поне част от загубения през последните денонощия сън. Праведниците се пазят от дявола, пропъждат дори най-дребната помисъл за него. Сега-засега неговият дявол е мисълта за пиесата… Разбира се, може да духне изведнъж. Макар и обезплатнена, “Психея” ще отпраши с такъв успех, че ще стане по-комично от най-комичните филми, особено ако скоростта ѝ превишава леко скоростта на неговото плуване…

Така се роди експериментът…

Водата му се стори по-бистра от всякога и пренаситена с кислород.

Може би тук тя си е винаги чиста, може би не е близък денят, в който океанът ще се превърне в блато. Ароматният хлад проникваше чак до сърцето. Дишаше леко, плуваше му се страстно, без да се извръща; ще се обърне едва след като се умори  –  ако е лотария, да е лотария, ако е експеримент, да е експеримент.

Отдалечава се, мислеше си той, Психея се отдалечава бързо, защото плувам бързо. Усещам сили, струва ми се, че мога да преплувам цялото море. Какво ли прави сега пощенската чиновничка? А „плаващата мансарда” се отдалечава. Подобна мека, просторна жена е потребна понякога, става и за море, и за планина. Някога плуваха с Неси. Тя се умилкваше около него като рибка и го молеше да отидат до края. Къде е краят? запита първият път той. Където свършат силите, отвърна тя, там ще те прегърна и ще потънем. Защо? поиска да знае той. Защото всичко е объркано, отвърна тя. За да избегнеш неудобната развръзка, нали? Не почвай темата, помоли тя. Но и ти си имаш тема, рече той. В момента пощенската чиновничка удря ли удря печати по разни места. На нея дясната ѝ ръка сигурно е страшно развита от печатите. Бяла и дребнопореста, закръглена и пухкава, от ония жени, които си презирал толкоз много. И ето, че дойде време да ги харесваш. Да бе, защо стана така?… Водата кипи, плъзга се по тялото му, мехурчетата се пукат край него и пръскат кислород. Не е вярно, че кислородът е безцветен – той е син и червен, жълт и зелен… Колко ли се е отдалечил? А може ли без човешкото присъствие? Необходими ли са хората за живота му? Да се обърне ли назад? Не. Не подухна ли? Че кой знае. Този не е ли последният ден от живота ми? Нищо чудно. Достоен ли съм вече за уважение? Да, доказах, че съм сериозен. Та, за какво мислех? За пиесата, разбира се. Малко късно е да се мисли за нея, обаче, „Психея” е някъде далеч. Ей, с кого се надбягваш? На кого тези номера?

Когато се обърна, Александър видя една бяла точка в далечината, сред седефения юнски ден – „Психея”.

Заплува бавно, спокойно към нея; вероятност да се добере до стълбичката почти не съществуваше, разстоянието беше по-голямо от допустимото, на всичко отгоре теченията вършеха работата си, но най-важното бе, че на север се очертаваше онова тъмно нещо, което в деветдесет от сто случая се превръща в буря. Най-после краят! Един мъж, който не можа да се ожени и да стане баща, нито да си купи жилище, най-сетне поне ще успее да умре като хората. Всъщност, ако е въпрос за рекапитулация, какво му бе останало? Може да понася малко музика и малко книги – пет или шест заглавия от всичко създадено през вековете – и една преданост, наречена Неси. Ако не се смята мисълта за пощенската чиновничка. Да бе, какво търси тази дама в подсъзнанието му в моменти като тоя? Това го обижда, кара го да мисли че не е съвършен дори и като сноб. Какво търси тази подсладена домашна пита точно в неговото съзнание? Човекът е смешен. И само децата могат да не бъдат смешни. Докато плува безнадеждно към далечната Психея, за милионен път ще помисли за децата и за милионен път ще се съгласи, че човекът живее само докато е дете. Останалото е подлост. Защото животът е подлост. Невъзможно е да живееш без да бъдеш подлец.

Дявол да го вземе, бялото петно Психея се приближава, изглежда че няма вятър, който да го отнесе, или течение, или нещо друго и както върви, поне след половин час ще стигне до него. И може би няма да умре, ако става въпрос за днес. Може би му е писано да изиграе докрай красивата си игра, когато „Психея” ще се спусне като хеликоптер със своя тритонен баласт, на хиляда метра дълбочина, сред зловонната сероводородна пустиня на Черно море, което единствено от всички морета в света може да се похвали с такава особеност. Така както е боядисана, яхтата ще издържи поне осемстотин години без да изгние. Мачтата ще стърчи нагоре, наоколо нито една рибка, нищо напомнящо за живот, само красивият бял мавзолей с оковки от неръждаема стомана, пропанбутанова печка, лампи, барометри, шкафчета, компаси, бинокли и харпуни – всичко необходимо на човека да живее далеч от хората в една плаваща мансарда. И снимката на Неси, разбира се. Ако някой някога успее да се провре в дълбините и ако погледне през илюминатора, ще види, не може да не види брадясалото лице на капитана, седнал пред щурманската масичка, нанесъл последните навигационни данни и прощалното изречение в корабния дневник. Какво е то никой няма да узнае, защото при първия опит да се проникне в кабината, яхтата и бледият брадясъл капитан ще се превърнат в прах. Стой си, капитане, в кабината като в музей на мадам Тисо и не казвай какво си написал в дневника, дневникът е нещо интимно, то трябва да си остане интимно, дори когато принадлежи на мъртвец. Ако някога някой глупак прочете книгите, които си написал горе и ако този някой изведнъж заяви на света, че в тях има зрънце от нещо, че между подражателството си вмъкнал и една своя мисъл – сигурно останала от детството – запази присъствие, капитане, остани си на дъното, защото и това което са сметнали за лично твое, и то не може да бъде твое, понеже всичко, ама абсолютно всичко са го казали ония преди тебе. Разбираш ли жестокостта на истината?

Слънцето се издигаше Водата край тялото му беше бяла, просто да я изпиеш, ръцете му загребваха механично и го тласкаха напред, въпреки умората, а яхтата стоеше самотна в затишието и го чакаше…

Когато видя пръстите си върху стълбичката, Александър се уплаши – бяха прозрачно бели, сбръчкани, готови сякаш да се разкъсат. Висеше на десния борд, не му достигаха сили да се издърпа нагоре. Потопен до шия във водата, изведнъж му хрумна мисълта, че едно подобно самоубийство може да бъде превърнато в роман. Но какво ще каже читателят?… Читателят? Какво беше то? Творчеството никога не е било и никога няма да бъде за масата. То се прави за шестима, важното е да се хареса на тях.

Бавно поставяше ходила върху стъпалото и бавно преместваше ръцете си. Извън водата тялото му натежаваше още. При опита да прехвърли борда, рухна, сякаш се изсипа и едва не падна обратно в морето, дълго си почива преди да натрупа сили за ново движение. Напрегна мускули; гърдите го боляха, кожата му се триеше в дъската на фалшборда; кървеше; още малко напрежение; най-после успя да се строполи в кокпита, и заспа.

Събуди се късно следобед без каквато и да е причина – нищо не го разтърси, нито го смути някакъв шум, просто отвори очи. Може би се беше наспал достатъчно и усетил болки. Болките не идваха от мускулите, а от кожата – цялата лява страна на тялото му бе изгоряла от слънцето. Пропълзя в кабината и надигна бидона. Чак като се напи се сети, че водата трябва да се пести. Отсега-нататък започваше нов живот на самотен мореплавател с оскъдни продукти. Постара се да ги изчисли, но се отказа, не успя да се съсредоточи: един бидон вода, три пакета юфка, два пакета макарони, няколко консерви телешко варено, пет пакета бисквити и четири кутии кафе. Друго засега не можа да си спомни. Е, и бутилките, разбира се, много бутилки – за цяло околосветско пътешествие.

Морето продължаваше да кротува, кротуваше и хоризонтът. Никакъв полъх, никакви обещания за промени. Изгорелите места го боляха остро още сега, а как ще се чувствува утре, един дявол знае. Викаше от болки, но се обличаше – една риза, това означаваше преграда към по-нататъшните поразии на слънцето. Нахлузи панталон и се зае да сготви нещо за ядене.

Загреба вода от морето, напълни един съд и го постави върху печката. Налагаше му се за първи път да готви макарони с морска вода и не знаеше какво ще произлезе. Всичко прочетено по книгите за яхти, изпаднали в извънредно положение, се превръщаше в реалност.  Докато чакаше увирането на водата, Александър измъкна въдичарските си принадлежности, отдели пръчката с мичела и към нейното влакно привърза чипарето за сафрид. По това време на годината водите гъмжеха от рибни стада, но дали ги имаше и тук?… Пусна оловото. Десетте кукички изчезнаха след него. Ръката му усети ударите – издърпа осем парчета, докопа кофата и започна да ги хвърля в нея. Оказа се, че морето е пълно, до горе, навсякъде – сафридите, които създаваха радост на дечурлигата по кейовете, бяха и тук. Благословена риба! Може да става на супа, пържена и печена. Тепърва му предстоеше да провери наличието на газ в бутилките. Докато изваждате сребърните рибни гердани, напрягаше се да си спомни дали нямаше някъде още една бутилка, непокътната, скрита за извънредни случаи. Водата увря, но той затвори дюзата, сега трябваше да лови до припадък, не се знае какво ще стане утре с рибата. Когато напълни кофата, слънцето залязваше. Сети се нещо важно: условията за определяне на местоположението бяха идеални, слънцето се докосваше до прозрачно чист хоризонт. Координатите подсказваха, че половината от пътя е вече измината. Още четири денонощия щяха да му бъдат необходими за другата половина, само да духне добре.

Запали отново печката. В тенджерата вместо макарони хвърли две шепи риба и петнайсет минути след това започна да лапа горещото месо на сафридите. Поглъщаше ги„ тикаше ги в устата си, подскачаше от болки, духаше, а щом се понасити, посегна и към бутилката с вино. Надигна я и я преполови – насищаше жажда.

Небето изведнъж се напълни с лекомислени звезди, а радиоприемникът изстреля гъст барабанен ритъм срещу тях. Той се метна върху покрива на кабината – гъвкав като змиорка, танцуващ повече под тласъка на алкохола, отколкото от екзалтация. Брадясал, невчесан, вмирисан на риба и вонящ на вино, бос, със бутилка в ръка, страдащ от това, че човекът е преди всичко смешно същество, запя. Пееше заедно с радиото, танцуваше, провикваше се с мелодията, искаше да внуши на звездите чрез текста, че

под коравите устни на Джуди,

се крие меко сърце,

 сякаш на звездите не им бе известно и това, както всичко останало.

В бутилката вече се поклащаха само сто грама вино, ала тежаха доста, накланяха танцуващия на всички страни, а по едно време дори понечиха да го съборят. Александър преодоля гордо и това, успя да се хване за вантите и така, паднал на колене с поглед устремен право в очите на бога, извика:

– На петдесет и пет години съм, господи! Разбра ли, ти, който си горе в небесата? На петдесет и пет години съм и не вярвам в теб. Но не вярвам и в света, който си устроил, защото си го направил красив, а си го напълнил с мръсотии. – Александър успя да се изправи. – Виж и кажи – отричаш ли, че светът е красив? Виж каква нощ, какви звезди! А аз? Като плужек сред тях. Единственото живо същество на триста мили наоколо. За това ли си създал този полилей, а? Тези триста мили от света за мен ли си ги направил? Да ги обитавам така, такъв един… пикаещ, нали? – Александър пикаеше и се вслушваше в струята, падаща в морето: – Бог! Жалко нищожно копеле! Измамник! Предпочитам да си лежа долу в сероводорода, но плюя на тебе!… Хайде де, какво чакаш, защо не пратиш огън, буря?… Не ми пука, разбра ли? Вече съм свободен и хич не ми пука от тебе!…

Бавно, опипващ вантите по пътя си, той се спусна в кабината и падна върху койката, но изохка и после извика – болеше го навсякъде, по всички изгорени места.

6.

Нови три денонощия. Абсолютно безветрие. Александър чакаше търпеливо, почесваше сърбежите под растящата брада и се взираше в хоризонта, търсеше онова възсиво петно от прохлада и вятър. За три дни беше изял тонове сафрид; по едно време започна да му се струва, че ако се отдалечи от себе си нощем, ще види как тялото му фосфоресцира. „Психея” сякаш не лежеше върху водата, а висеше в пространството като въздушен кораб. Плаващата котва беше винаги във водата, капитанът не желаеше да бъде изненадан от внезапен шквал.

Шквалът налетя на деветия ден от пътешествието, следобед. Александър се втурна навреме и както бе намислил предварително, пригоди голямото платно в кокпита да събира дъждовна вода за бидоните и кофите. Изсипа се яростна градушка. Докато наоколо всичко трещеше и се люлееше, той наблюдаваше как платнището се пълни с лед. Благословен шквал, отсега нататък животът започваше отново с рибарски чорби и кафета. Нямаше я горещината, нямаше я уморителната за очите светлина – денят се бе превърнал в нощ раздирана от светкавици. Вантите пищяха зловещо, накачените по тях сушени сафриди отлетяха обратно в морето. Когато небето просветля, градушката се замени с дъжд. Дъждът имаше оранжев цвят и галеше с нежната ръка на месия. Блясъкът на лъчите този път беше подквасен от мирис на колендро. Александър пълнеше съдовете с лед и усещаше как полудява, как иска да запее.

По-късно се случи нещо необичайно – вместо затишие след отминалата буря, внезапно подухна североизточният. Александър зяпна, погледна мокрите ветрила и се втурна да търси резервните, но се отказа, залови се да постави мокрите. Плаващата котва бе изтеглена. След половинчасов труд „Психея” успя да се превърне отново във ветроход.

Вятърът не само че се задържа, но се усили. Александър седна при руля, решен да държи курс към югоизток. Искаше да се спусне малко на юг, а през нощта да използва западния и с пълна скорост да отпраши право на изток. Ветрилата се опънаха, ветроходът заприлича на оздравяващ млад човек, прекарал тежко боледуване. Чуха се няколко плясъка край бордовете, наоколо се понесе шепот от неизвестен произход, сърцето на „Психея” заработи, увлече в ритъма си сърцето на кърмчията. Ръката му усещаше дърпането на платната, ухото му се вслушваше в шипенето – така се вслушва ухото след продължителна зима в песента на капчуците.

Щом фиксира курса си с полуавтомата, Александър напълни кафеничето с лед и го постави на печката. Облече полото, обу панталон и дори потърси гребена, но не можа да го намери и остави косата си несресана. Погледна се в огледалото, полюбува се на киселата си гримаса и отново почеса небръсната си от дълго време брада. Запали цигара, запуши с небивала сладост – не му се щеше да си признае, но нещо у него непрекъснато му подшушваше, че последните дни пуши колкото си ще, яде пържено и солено, тъпче се с варива, напива се, изгаря на слънце и въпреки туй – нищо, като в детските години – сърцето не се обажда, нито бъбреците, нито артериите; органите си мълчаха, спотайваха се, тялото му сякаш бе изчезнало, изявяваше се само при глад или при мисълта за пощенската чиновничка.

Ако Неси беше тук, щеше да прокара пръсти по несресаната му коса, за да повтори неизбежната си фраза: Косата ти е чудна, обичам побеляващи коси. За нея той не е възрастен мъж, а субстанция. Да, от това приключение става роман, но от онова хрумване наистина може да излезе нелоша пиеса, може би по-добра от пиесите на колегите драматурзи. Просто го сърбят ръцете да влезе в кабината, какво му пречи да започне в страниците на корабния дневник? Усещаше как се натрупва напрежението на първото действие: хората се събират, разглеждат се, опознават се, всеки косвено или директно задава въпроса на въпросите – как може да се добере до плажа, там някъде имало плаж, море… Много действащи лица, колкото побере сцената! Вече се очертават някои по-важни характери, те ще доминират през цялата пиеса, ще създадат философското ядро. В края на краищата кой друг, ако не те, ще изразят това, което би трябвало да бъде изразено? Между отделни личности ще се породят стълкновения, дори любов – без това няма да се размине. Защото в зрителната зала не може да има само шест души, пълният салон е необходим за актьорите.

От романа му засега се очертава само началото. Изглежда, няма да бъде достатъчен единственият факт, че някакъв си умен иначе човек, напуща света на път към самоубийството си. И тук трябва да се случи нещо, да се включат някои епизоди. Но какви? Какво би могло да се случи на самотника в морето? Някаква среща. Някой риболовен кораб? Но защо риболовен? Ами ако срещне една яхта?

Да речем, някакъв американски милионер.

Голяма бяла яхта с две мачти – изцяло автоматик. Като „Браслет”. „Браслет” беше от Филаделфия, отби се в Бургас, искала да види и тази част на света. Ще измисли друго име на яхтата, персонажът може да остане същия: милионерът, съпругата, трите му деца и няма как – една любовница.

И така, имаме отчаян възрастен мъж, който пътува към смъртта си, имаме и жизнерадостен възрастен милионер, сред своя плаващ разкош. Готов е да даде милиони, ако може да продължи живота си макар и с една година. Двете яхти се срещат, спират, канят се на гости. Самоубиецът се качва на милионерската хала. Пият уиски. От дума на дума, стига се до спора за щастието. Тук самоубиецът хвърля зърното на съмнението в идилията на милионера и си отива. „Браслет” продължава пътя си. Милионерът вече гледа мрачно и семейството, и любовницата, хоризонтите му потъмняват, бутилките летят изпразнени през борда. Самоубиецът свършва със себе си, доволен, че е отворил очите на още един човек,..

Ето как може да се изгради част от разговор в романа:

– Доколкото разбирам, господин Строубъри, вие пътувате с жена си и любовницата си.

– Личи ли? – запита Строубъри без да се усмихне.

– Не – призна твърдо самоубиецът – замаскирано е добре. Давам ви пълно право, пътешествието ви ще трае цели три години. Само със собствената…

– Би трябвало да се предположи, нали?

– Би трябвало да се предположи обаче и това, че съпругата ви няма да предположи същото…

– Искам да вярвам. Все пак, Лиз минава за моя секретарка. Жена ми вярва в това.

– Но децата?

– Макар и деца, те би трябвало да мислят същото. Иначе бих се почувствувал неудобно. В една яхта моралът трябва да бъде на висота.

– Щастлив ли сте?

– Ами вижте – жена, деца, любовница, море, вятър, декор, който се сменя…

– На колко сте?

– Петдесет и пет. Аз съм един от малкото умни милионери. Имам достатъчно, защо да не поскитам. Яхтите са в кръвта ми. Аз съм известен състезател от миналото.

– Знам.

– Яхтите не са ми хоби, а съдба.

– И това знам.

– А вие накъде?

– А, аз съм тръгнал да се самоубивам.

– Какво? – Джоузъф Строубъри вдигна изпразнената чаша, върна я обратно на масичката и си наля. – Защо?

– Трябва.

– Аха… Е, добре, наздраве. Сигурно има причини. Предполагам, че съображенията ви са солидни, за да напуснете света. Не казвам живота. И точно в разцвета на възрастта си? Животът може да се напусне по-лесно, ала светът, драги господине, едва ли. Като си представя, че ще настъпи най-после моментът, в който няма да виждам въздуха, ми прилошава. Разбирате ли – въздуха!

– Аргументът свят е по-значителен от аргумента живот, наистина е така. С тези думи вие се издигнахте в очите ми. Изглежда че сте един от умните милионери. Но какво е светът, господин Строубъри? Светът е едно нищо, ние сме едно нищо и може би изобщо не съществуваме.

– А кое съществува?

– Нашият сън, нашата представа за света, за природата и за екзистенцията ни. Все ми се струва, че няма свят, няма вселена, защото къде може да бъде тя? Къде е началото ѝ, къде е краят ѝ, на какво се крепи, подпира ли я нещо, ако я подпира, какво е то, а онова пък което се подпира на него какво е то? Докъде стига, краят му става ли начало, или си остава така – без начало и без край, без началото и краят да се допират някъде, поне в някоя мислена точка? Това нещо има ли ръбове или е заоблено. Защо? Нима облата оформеност е най-функционална за този вид неща?… Ще кажете – то не е това, което го мислите, а е времето, или пък движението, хаосът от черни дупки, кванти и тутикванти… Ето, тази неизвестност ме обижда, това е подигравка. Главата си режа, че е направено с едничката цел да ни потиска и, помислим ли случайно за някои по-особени неща, вдигнем ли взор нагоре, щем не щем да си кажем: е няма как, не може, предавам се. Така че, светът е нищо, ние сме едно нищо, няма вселена, няма живот, нито семена, нито амеби, всичко е сън, експеримент.

– Експеримент на кого?

– На някого, който също не съществува.

– Слушайте, господине – Джоузъф Строубъри се наведе леко напред. – Като милионер и човек-реалист мога да заявя, че както аз, така и вие, и светът, съществуваме.

– Тогава е много тъжно – въздъхна самоубиецът.

– Това е вече по-друго.

– Тогава е страшно!

– Добре, кое му е страшното?

– Ами туй, че на петдесет и пет поумняваме. А първата работа на човека като поумнее, е да разбере, че е смешен. Да вземем вас, например – един красив милионер. Приличате ми на мъжествен човек, който има много и може да го употреби умно. Сигурно ви завиждат, защото какво си нямате вие, какво ви липсва, нищо не ви липсва; пожелаете ли, можете да се озовете във всяка точка на земното кълбо, във всеки климат, а това не е малко. За вас светът е един гигантски еркондишън. Едва ли ще се намери жена, която би се отказала от възможността да ви стане любовница. На всичко отгоре – красива съпруга с благородни маниери, красиви деца, милиони бутилки уиски, айсберги от лед. Но вие си знаете онова.

– Кое?

– Че всъщност сте смешен.

– Пред кого?

– Най-вече пред себе си. Възрастният мъж разбира, че всеки ден става все по-смешен и по-смешен, и то пред себе си, което е най-драматичното, защото от себе си не можеш да се скриеш.

– Госдодине, приемам, че размислите ви не са лишени от логика, в тях е залегнала древна истина, но аз се вглеждам внимателно във фактите край мен и да ви кажа откровено, нямам сериозни основания да се отчайвам. Да вземем Лиз. – Александър се усмихна. – Тя е на двайсет. -– Александър поклати утвърдително глава. – И ме обича до припадък.

– Знам, знам, защото и моята Неси…

– Така че Лиз едва ли би ми се присмяла за нещо, тя е сляпа за всичко на света; за нея аз съм и малко нещо сатрап, неизбежно тираническо присъствие. Като потискаш някого, не му даваш възможност да ти се присмива. Истинските мъже потискат партньорките си. Това е тяхната хитрост. Кажете, как ще ви се присмее този, когото потискате?

– От самосебе си.

– Как от самосебе си?

– Присмехът се заражда вътре, може би не и в мозъка, може би в далака или нещо подобно. Нищо чудно у жените присмехът да се ражда там, откъдето се раждат децата. Говоря грубо.

– Вижда се… Изобщо вие, славяните, усложнявате повече от необходимото.

– Тук не става въпрос за племена. Гордият знае, че е смешен, няма значение славянин ли е, или американец; ще го схване. Освен ако му липсва интелигентност. Човек без вродена интелигентност не може да го почувствува. Като писател аз също се чувствувам смешен, знам че всичко е написано, но продължавам да пиша, пет пъти по-лошо от първообраза, но продължавам – задоволявам инстинкт, прехранвам се и най-важното: фукам се. Някои читатели се възхищават доста от една моя книга. Вместо да им отворя очите, мълча си, не издавам истината.

– Каква е тя?

– Всичко, което им харесва, е взето от другаде. Разбира се, че тайно предпочитам не толкоз умните читатели, които ме смятат за добър, искат ми автографи, давам им, макар че се срамувам. Аз също имам моя Лиз, повърхностно, заблудено момиче, то никога няма да узрее докрай и ще бъде дълго моя пленница. Вместо да му отворя очите, поддържам заблудата. Лиз ви обича заради вашата сила, тя ви смята за вълк, поразява я и туй, че сте срастнат с пяната на морето, това импонира. И все пак ви се присмива или ви съжалява. Старостта е смешна, знаете си го.

Джоузеф Строубъри въздъхна и се усмихна. Красивата му гривеста глава на герой от комикс се заклати над чашата. Александър гледаше здравите му изпечени ръце.

– И си го знаете – продължи Александър. – Разбирате го, когато отидете дори по нужда. Не мога да си представя нещо по-смешно от един милионер в клозета. За Лиз клозетът е подробност, а за вас – стряха. Ами страхът от смъртта?

– Това е страшното – съгласи се милионерът – но тук вече не става и въпрос за смях.

– Така ви се струва.

– И вас ли ви гложди това? – Джоузъф Строубъри сякаш изстена. – Ако го нямаше този страх, животът би бил по-добър. Понякога ми се струва, че вече съм умрял; и то – когато съм най-щастлив.

– Е, да някой умира години преди да умре. Слиза в гроба, разполага се, създава си мрачен уют и подава глава от там. Това е най-унизителното. На туй трябва да се тури край. Разбирате ли? Защото, на шега наистина, вашата Лиз всъщност целува и обича един мъж, който се е подал наполовина от гроба.

Милионерът погълна три четвърти от съдържанието на чашата. Беше гладко избръснат и ухаеше на най-добри от добрите мъжки одеколони, помещенията на яхтата му даваха възможност да се бръсне всеки ден и да се къпе по два пъти на ден. Тук имаше две бани и всеки на борда притежавате отделна кабина.

– Знаете ли, че ние, богаташите на Америка, сме обявили един милиард долара награда на този хитрец, който успее да ни предложи средство против страха от смъртта?

– Ами и богаташите имате нужда от шеги, нали?

– Уви, говоря сериозно.

– Понякога ставате по-смешни от нас.

– Това е ужас! Смешни!…

– Отчаянието ражда глупащина, господин Строубъри. Когато човек притежава милиони, е готов да шобеснее, че не може да се освободи от един нищо и никакъв страх, залегнал в него самия, вътре, страх на който може да се заповяда.

– Теоретически.

– Е, да. Практически можете само да се самоубиете.

– Предпочитам да живея и така. Все пак, животът ми предлага доста.

– Не вярвам.

– Вие ме мразите. Мразите ме с естествената омраза, която хората изпитват към милионерите и просто искате да ме изплашите, да ме унизите.

– Мечтаете ли?

– Това е изключено.

– Според мен човек живее само докато мечтае. Край на мечтите  – край на живота. Загубим ли склонността си към заблудите – край.  –Сега и Александър отпи голяма глътка. – Говорим си и сме смешни. Милиони хора са водили същите разговори, повтаряме повтаряни до припадък слова, а аз най-безсрамно бях решил да го опиша. За да се знае, че го знам. Мечтата изчезва с изчезването на заблудите. Остаряваш, поумняваш, заставаш над заблудата. Сега знаеш, че любовта на младите, които се целуват в трамваите, е смешна, че раждането на деца е смешно – всичко предложено от природата е смешно. С течение на времето, изчезнат ли заблудите, си казваш: човекът е наистина сам, той е сам не само когато е сред тълпата, но и когато е насаме със себе си.

– Е, да! – въздъхна Джоузъф Строубъри.

– Животът е капан, верига от гадни трикове; светът ненапразно е изваян красив! Нарочно! Да разколебава!

– Кого?

– Очите искат да гледат – това е.

– Животните затова не се самоубиват – рече милионерът – край тях все красота, как да я напуснат.

– Може би на шега казахте истина. И те като хората. Ние не се самоубиваме по същите причини. Самоубиват се само кодираните и интелигентни люде, с елитарна чувствителност.

– Карате ме да се замисля, господине.

– След като се разочаровах от всичко – продължи Александър – хвърлих се в утехата, че истината е в творчеството, какво по-хубаво от туй да създаваш красота. Часовете пред пишещата машина – ето сладостта от съществуването. Наоколо всичко е страшно, но седни до машинката и се спаси. Три часа пред нея и два часа в компанията на Неси, туй е моя контейнер.

– При мен е същото – съгласи се пламенно Джоузъф Строубъри. – Шест часа борба за увеличаване на печалбите и два часа борба с Лиз – това е моето спасение!

– Да, но скоро разбрах, че и творчеството е заблуда. Природата ми го беше подхвърлила, за да ме отклони от отчаянието.

– Според вас, излиза, че самоубийството е върховен акт.

– Вие също се заблуждавате с печалбите… добре де, ще ги направите десет милиарда – и какво?

– Да знаете само колко баналности си разменяме!

– Е затова се самоубивам, защото се налага да се повтарям!

– Добре де, защо не погледнете морето, има ли по-висше удоволствие от ветроходството? Да препускаш по гребена на вълните – не знам нещо по-величествено.

– Някои намират наслада в борбата срещу злото.

– Пфу!

– Е, и за мен няма по-голяма наслада от ветроходството; морето – това е най-омайната субстанция. Но когато един ден разбрах, че съм изстинал и към него… Тогава именно реших, че светът не съществува, че и ние може би не съществуваме, че изобщо няма нищо, че всичко е само илюзия, черна дупка – мечта, която изчезва и се ражда в обикновеното човешко зачатие, което изобщо липсва, израства и узрява в детството, което на свой ред не съществува… Изобщо, не можеш да намериш мястото, където да поставиш точката и да кажеш: от тук почва, а тук свършва. Защото няма нищо, нищо не почва и нищо не свършва.

„Браслет” се полюляваше и тежко, и плавно, а до него „Психея” приличаше на подскачащо врабче. Малката яхтичка кандърдисваше голямата да се самоубие.

– Да ви кажа правата, ако стане нужда някога да се самоубивам – милионерът погледна почти голото тяло на Лиз, което се мерна при кърмата – да речем, при неизлечима болест, ще постъпя като вас. – Александър погледна Лиз и си помисли, че възможностите на тялото ѝ са почти неограничени. – Ще се кача на „Браслет” и право в океана. Красиво! Вестниците ще викнат, радиото ще кресне, телевизията ще стори чудеса. Това ще подобри работите на наследниците ми. Един филм за моята смърт по ваш маниер, с яхта, ще ми донесе милиони.

Да, но Лиз не е раждала като Неси, помисли си Александър, а гласно каза:

– Да, но вашата смърт ще бъде само подражание на моята.

– Да, но за вас не знае никой.

– Да. Всички ще предположат, че съм загинал при буря – съгласи се писателят.

– А при мен този акт ще вземе размерите на световно събитие. С кинокамера.

– Изглежда, че сме разговаряли напразно – въздъхна Александър и проследи как Лиз се шмугна обратно в кабината. – Мислех, че разговаряме.

– Все пак, едно такова самоубийство би трябвало да се превърне в епика.

– Но да остане и за наследниците, нали?

– Важното е, че си решил, че ще реша да умра така.

– Чакайте де, още не сте се самоубили.

– Да де, понеже вие сте се!

– Извинете господине, но аз ще се!

– Да, но все още живеете.

– Ако знаете само колко много съм самоубит!

– Не знам, за мен сте още жив.

И така нататък, все неща от този род… Ясно, че от неговото самоубийство не става никакъв роман – ще прекипи от мухлясали истини, изразени вече от други и то далеч по-добре.

7.

Без да изрази особени колебания, североизточният побърза да се развие според характера си – изостри се за няколко часа и на втория ден се превърна в щорм. Небето почерня, а морето побеля. Въпросите заваляха. Разпънат на кръст сред тях, Александър не знаеше какъв курс да предпочете, но за негова чест и за не по-малка негова гордост, реши да не сменя платната, още по-малко курса, и продължи пътя си на байдевинд. От бял и строен ветроход „Психея” се бе превърнала в жалка мокра кокошка, изчезваща в пяната и появяваща се в още по-жалък вид, сякаш питаща стопанина си докога ще се гаври със смъртта, защо не хвърли проклетата плаваща котва в проклетото море – да изчака края на стихията; не вижда ли как се напъват вантите и потрепва мачтата – след малко ще се строши на парчета, а платната няма да издържат нито по тъканта, нито по шевовете. Вълните падаха нагло върху палубата и се оттичаха. Освен горчивия вкус и хладната си мокрота, те оставяха у Александър заплахата да го изтласкат през кърмата. Превързан по всички правила с предпазно въже, самозванецът-самоубиец участвуваше за първи път в подобна битка с морето и постепенно се превръщаше в изпечен, професионален самоубиец. И кой вече може да се усъмни в искрените му намерения? Ето го, няма лъжа, няма измама – право срещу смъртта. Ванта ще се скъса, мачта ще се прекърши, през спойката на корпуса ще нахлуе вода, вятърът всеки момент може да го смете от палубата, но той върви напред. Брезентовогумените доспехи не го спасяваха – водата проникваше чак до далака му. Освен това тя нахлуваше и в кабината, мокреше всички вещи, дрехите, уредите. Цяло денонощие без сън, в непрекъснато зъзнене, с винаги напрегнато внимание и с настръхнали срещу новите опасности рефлекси. Безсилен, но изплюл злобата си – вече почти щастлив.

Капитанът стоеше на поста си. Знаеше, че не съществува по-достойна смърт от тази. Никога не беше се извисявал така. Беглите изчисления по пътя на размисъла му подсказваха, че се спуща доста на юг, че се отклонява от целта. Но какво от това? Нима туй самоубийство е по-малко красиво от другото? Привързано към яхтата, тялото му не бе заплашено да бъде изхвърлено на брега, „Психея” ще го повлече с тежестта на чугунения си баласт…

Най-после се случи и това. Най-главното.

За него беше чел в книгите, но можеше ли да допусне, че ще го изживее. Мнозина от самотните мореплаватели – тези, които са останали живи, де – все още се кълнат, че изобщо не са сигурни да се е случило.

Но ако се съди по майонезата? Какво търси майонезата по тавана на кабината? Как се е озовала там? Много ясно че таванът е бил долу и майонезата е паднала върху него…

Овъркилът беше факт, не съществуваше съмнение, тъй като Александър го преживя вън, а не вътре. Преживя го на руля. Успя навреме да пусне управлението и се хвана за леера. Стисна се здраво, започна да участвува във въртенето. Когато яхтата застана с мачта сочеща дъното, а той – с главата надолу, усети тишината; беше го погълнала топлата утроба на морето. Смътно дочу няколко слаби механични шумове, по всяка вероятност идващи от кабината, където се строполяваха секстантата, барометърът, тубите и всички останали подробности, натрупани през годините с такава любов. Сега паразитните организми полепени по кила са учудени – така си мислеше обърнатият с главата към дъното капитан – те с изненада наблюдават света и въздуха, който ги задушава. Някои от тези организми са видели тъмните облаци, други са почувствували вятъра, на трети пък им е направило впечатление, че сухият свят е много сух и недружелюбен.

Колкото се отнася до него самия, утробата на морето му хареса. Тя го затопли, беше нежна като майка и плътна като дългогодишна любовница, притискаше го отвсякъде и го придържаше, ласкаеше го, не го пущаше да се върне в презрения сух свят.

Но фалшкилът, който ненапразно тежеше три тона, извърши своето – направи трика, за който бе определен – натежа и превъртя „Психея” около надлъжната ѝ ос. Палубата ѝ се измъкна заедно с капитана, заедно с хаоса от въжетата и ванти. Мачтата бе прекършена по всички правила, върхът ѝ вече се влачеше край десния борд, където се плъзгаха и късовете от платната.

Голямото и малкото платно бяха свършили. Александър продължаваше да стиска леера, сякаш се страхуваше от второ обръщане. Нещо над очите го болеше, топла кръвчица премрежваше погледа му, но това създаваше впечатление за приятно усещане. На кое място и колко е разбита главата му не можеше да се разбере, и не туй трябваше да го занимава сега, когато очакваше втори овъркил.

Но той не последва. В крайна сметка строшената мачта и разпокъсаните ветрила го предпазваха от второ превъртане. Вече можеше да пусне леера, това се налагаше, ако не искаше да потъне – кокпитът бе пълен с вода. Тази вода ще се оттече, за това си има специално устройство, но какво да прави с водата в кабината? През левия борд продължават да плискат нови вълни. Ха сега открий ако можеш, плаващата котва, намери я сред всичките осем хиляди подробности. Ами да, трябва да се провре към задната кабина. Започна да гази. Усети нещо под петата си. Мимоходом разбра, че е транзисторния радиоприемник. Край него плаваха много неща, но особено го заболя за една кутия с бисквити. Плаващата котва си плаваше. В кабината. Оставаше му да я измъкне през люка и да я преметне през носа на „Психея”, нещо не особено леко за изпълнение сред водовъртежа и потопа. Измъчи го заплетеното въже. Наистина, има ли нещо по-тъжно от една плаваща котва, която плава в кабината си? Не разполагаше нито с време, нито със спокойствие, не можа да разплете въжето докрай, трябваше да се задоволи само с половината от дължината му, което е все пак по-добре от нищо. Като предотврати с напън рязкото му опъване и щом го почувствува обтегнато, Александър почака да види как ветроходът се извръща с нос към вълните, пусна въжето и се върна в голямата кабина. Пренебрегна помпата, започна да изхвърля водата с кофа. Леденото спокойствие, което го изпълни изведнъж, го уплаши; по едно време забеляза, че нивото поне се задържа, може би вече наистина не нахлуваше повече вода и нивото сигурно намалява с милиметри, но това ще се разбере едва утре, ако продължава да изгребва все тъй редовно, през цялото денонощие. Беше ли възможно? Щяха ли да стигнат силите му? В литературата го имаше описано стотици пъти, значи е ставало с други мореплаватели в други морета; но с него? Никога не е свършвал нещо с упоритост и постоянство. Ще издържи ли организма му? Засега не се обаждаха нито бъбреците, нито черният дроб, нито сърцето. Болеше го челото. Прокара ръка по него и я върна окървавена. Ето че нещата изглеждат още по-героични – не липсва и кръв.

Не можеше да се отрече най-главното: морето бе преодоляно – зад гърба му лежеше един овъркил, а не са много мореплавателите, които биха могли да се похвалят с това. Край него е като след битка. Но туй не означава още поражение. Хиляда неща бяха пропаднали през борда и още толкоз се влачеха, продължаваха да следват „Психея”, която продължаваше да се тътре по вълните.

Ах, как обича тялото на ветрохода си! Някога, може би преди седем или осем години, му се струваше че Психея го привлича като жена. Един ден, както плуваше в бистрата вода под корема ѝ, той се притисна към нея, обгърна я и започна да я целува, милваше, галеше, притискаше се и сякаш усещаше че се слива с плътта на яхтата, както се сливаше с жените. По-късно разказа случката на някого, той го погледна с учудване и отвращение: нарече го перверзен. Още по-късно разправи туй и на Неси, която реагира с прекалено разбиране, на всичко отгоре призна, че го ревнува и че предпочита да изпитва такава наслада от нея самата: наистина ли отдели нещо от себе си или лъжеш? Наистина, рече той, видях белотата му да се изкачва по бистрата вода, тя мина край подводната заобленост на Психея и изплува на повърхността. От него ден ми се струва, че по моретата може би плуват микроорганизми или риби, носещи частица от мен и моите гени. Ти си мръсник, извика тогава Неси, и в престорения ѝ гняв не липсваха проблясъците на възбудата.

Морето упорито връщаше изхвърлената вода. Фалшбордовете бяха нищожна преграда срещу наплива. Александър работеше безупречно, като машина, просто искаше да провери докъде ще стигне и как ще стане онова, изчерпването на силите, как именно ще грохне. Но каквото и да се случи, смяташе се за победител. Ако някой някога му кажеше, че ще извърши такова пътуване, че в разгара на осемте бала ще направи преобръщане и ще си дойде отново на мястото подобно оловните човечета, нямаше да повярва, а ето че стана и това, то беше факт – зад гърба му. За него свидетелства счупената мачта – върхът ѝ се удря по десния борд, а зад нея се влачат парцалите на платната, които трябва да се приберат. Би трябвало да се започне нещо, дявол знае какво, да се сложи някакъв ред на нещата…

Остави кофата и седна до руля. Ето едно ненужно нещо – руля; имаш го, необходим ти е, но не ти трябва. Защото няма движение. Рул без движение е нищо, желязо. Вярна на правилата, обърната срещу вълните и вятъра благодарение на плаващата котва, „Психея” изчакваше да отминат трудните часове. Кръвта е спряла да тече, само челото го наболява, водата в кабината или стои на същото ниво, или се увеличава, ветроходът му не е ветроход, а парцал, вятърът свири, вдига тонове вода по пътя си, мачтата стърчи жалка, като пречупена гордост, а в главата му зрее ли зрее вече и вторият план на пиесата… Всичко е мокро, може би из кутиите съществува някое непромокаемо място с цигари и кибрит, но как ще запалиш във вятъра, и като запалиш – кой ще ти остави цигарата да гори, вълните или пръските?… Ала едно е от сигурно по-сигурно – няма вятър без край. Вятърът, който духа, трябва да спре, в противен случай откъде ще се вземат другите ветрове? Къде ще духат те? Нали единият трябва да спре, за да духне другият?

Александър се опита да стане, но не можа, безсилието му го повлече отново, полегна сред мокрия кокпит и остана така. Не загуби съзнание, разбира се. Той мислеше. И понеже по професия бе писател, а не мореплавател, упорито обмисляше втория план.

8.

Действащите лица се трупаха ТАМ (засега той нямаше да каже на публиката къде) да речем – на сцената. Трябваше да ги рисува едро, с ярки черти, както се рисува по калканите на сградите, всички си имат проблеми, грижи, а някои от тях и радости. Сюжетната линия може да се прониже с няколко дребни конфликта. Те ще определят взаимоотношенията между групите и индивидите. Но въпреки всичко и преди всичко – това: зрителят бавно ще открива, пред него постепенно ще се изяснява, че вниманието на всеки от героите е насочено към нещо, което лежи оттатък. Може би далеч, може би близо, но то лежи, или по-точно – те вярват, че лежи там. Някои от героите дори чуват шума на прибоя и казват на другите, че морето е близо, то се чува, то ще ги посрещне и нагости с хлад, ще ги приюти и ще им даде очакваното. /Всичко да се развие дискретно, постепенно – да узрее като символ./ Някои от зрителите по-рано, а други по-късно – според интелигентността си – ще прозрат, че морето което търсят да ги разхлади в жегата не е нищо друго освен един символ. В главата на зрителя още нищо не крещи. Не крещят и героите, отначало те се разговарят спокойно, у тях цари чудесната увереност, че онова си съществува, че няма къде да им избяга, но после, когато някои от нещата вече започнат да се подразбират, дискретността отива по дяволите, маските падат една след друга, всеки от героите просто изкрещява стремежа си и се стига дотам, че всички почват да крещят едновременно. А след туй и да беснеят, докато накрая се втурват през прохода към спасителния хлад на близкия плаж, всеки търси процеп, дупка или дупчица да мине нататък, поне да надзърне, да усети ведростта и благодатта на морето, сред горещото дихание на пустинята в която живее… (Дано разбирате, че сюжетът на тази ‘пиеса’ е символ на илюзията, в която ни убеждаваха в ОНЕЗИ години. Дж. В.)

Заливана и мятана от вълните, „Психея” се бореше отчаяно да не потъне. Това което засега все още бе останало от стопанина ѝ, се стремеше да изхвърля вода – колкото може, според силите си. Той рухваше и ставаше, пренасяше кофата с лазене, често пъти силите му не стигаха да я изхвърли през борда и водата се връщаше на мястото си или падаше върху лицето му. Но изхвърлянето продължаваше; две денонощия, почти без сън, кажи-речи без храна.

След като заваля, най-после просветна. Слънцето освети гигантското движение на вода и пяна, разстлано в безкрайността като отчаяние. Горе бягаха облаци, търсеха илюзорни убежища – всичко се движеше и се люлееше шумно, всичко крещеше, особено сега, когато бе възбудено от откритието, че светлината все още съществува.

Светлината не го интересуваше, но топлината го раздвижи и го накара да се съблече. Подобно червеите, усетили лъча, Александър пропълзя върху покрива на кабината и се просна. Стискаше здраво преградата, после докопа някакво въже и се привърза – яхтата се люлееше, можеше да го изсипе в морето. Слънцето нагря прикованото му тяло, то изсъхна, гръдният му кош се затопли. Настрана от него дрехите му представляваха жалка мокра купчина. Александър знаеше, че ще пострада, но му липсваше воля да се противопостави на топлината; знаеше че ще изгори не само кожата му, но и символът на неговата мъжественост.

При първото си събуждане чу крясъците на гларусите, дори съгледа няколко от тях да се мятат над вълните, внезапно му хрумна, че е прикован като Прометей и птиците ей сега ще изровят очите му от дупките им и ще ги погълнат, но заспа отново – беше особено приятно да усещаш топлината на слънцето, която те изсушава чак до червата. При второто си събуждане видя залязващото слънце, усети че липсва какъвто и да е вятър, а морето продължава да се люлее. При третото събуждане откри изгрева. Морето се полюляваше бавно, мъдро, на големи интервали. Тогава се полюляваше и „Психея” и тишината се нарушаваше. Наистина, какво разчупва тази изящна розова тишина? Ослуша се, „Психея” се издигна и като слезе долу, водата в стомаха ѝ се разбълника. Александър разбра, че ще падне ново изгребване. Когато се развързваше, усети непоносими болки по кожата – няма как, беше жив, но поразен; отсега нататък ще бъде не само стар, но старец с външност на прокажен.

Седнал върху кабината, готов да заплаче от болки по кожата и душата, внезапно го порази гледката наоколо! Ужас, това се нарича крушение – върхът на мачтата продължаваше да плава до борда, придържан все още от неизпокъсаните ванти, платната приличаха на дрипи, поне половината от инвентара липсваше. Спусна се в кокпита. Тук водата беше малко, нещо бе запушило тръбите за отливане, отпуши ги и работата се оправи.

Но кабината!

Водата стигаше почти до койките. Всички важни и неважни предмети от обзавеждането или плаваха, или лежаха на дъното. Най-напред посегна към корабния дневник и направи гримаса при вида на неговата херметичност. Да – корабът продължаваше да си има корабен дневник. А колко ли неща бяха изхвърлени през борда? И сега какво? По-нататък? Още веднъж почувства необходимост да пропълзи до ампутираната мачта, хвана се за нея и завика.

– Господи, ти който нямаш въображение за друго, освен за наказанията, не можеш да ме уплашиш!… Ето го моя дом, плаващия, едва се крепи над водата, а онези неща, които го правеха красив и подвижен, лежат в морето. Психея е разрушена, което означава, че и аз съм разрушен! Освен това съм гладен, разбра ли, гладен съм и съм жаден, нямам сили да се движа. Тялото ми е изгорено, от кожата ми изтича последната лимфа. Психея я няма, но психиката ми остана! Щом тук зрее пиеса, значи волята ми живее, а щом имам воля, ще те псувам и ще се самоубивам колкото си ща! Разбра ли, ще стане туй, което искам аз, а не което искаш ти!…

Този път господ не отвърна с мълчание, а с вик.

Александър трепна и потърси с очи гларусите. Нямаше ги. Наведе се към дрехите си, вдигна ги – бяха сухи и топли. Скимтеше от болки и се обличаше. Болката в символа на неговата мъжественост го накара да изпищи. Тогава чу повторно гласа и разбра, че за съжаление, психиката му, с която се бе изрепчил преди малко, наистина не е на ред. Господ продължаваше да крещи. Александър послуша още, махна с ръка и слезе в кабината. Потърси вода за пиене. Синият бидон бе заклещен на местото си, но нямаше сили да го повдигне. Боже мой, ще открие ли някаква чаша? Наведе се и вкара ръка във водата. Напипваше предмети, хващаше ги и ги пущаше, но не можа да намери нищо свястно. Луд съм – извика внезапно Александър – зелената пластмасова кофа плава пред очите ми! Измъкнѝ я, изцедѝ солената вода от нея и си налей сладка! И си говорѝ, непрекъснато, иначе е страшно! А така, не бързай, водата няма да ти избяга, има! Хоп! Наля цели два литра!… Хайде, карай да върви, но не вдигай бързо кофата!… Тук той прекъсна разговора със себе си, кофата се вдигна рязко над главата му и водата потече по лицето. Все пак, голяма част от нея попадаше в устата.

По вантите и по останките на платното можа да набере десетина сушени сафрида, заплетени а конците си. Изяде ги с главите, пи отново вода, намери още рибки, изяде и тях, пи още вода и чак тогава му мина през ум, че точно това е гибелно за изтощения му организъм. Наистина, Александре, поне в десет книги си чел за аналогични случаи с мореплаватели, които след гладуване се подхранват постепенно. Какво мислиш, ще ти се размине ли?

Чакай, откога започна пътуването, изтекоха ли вече поне триста години? Май повече. Оттогава не бе взимал лекарства, всичко което вършеше го вършеше все на пук на здравето си и въпреки туй – нищо, само дето бе пострадала опаковката на тялото му.

Погледни се в огледалото, де! Няма! Гледката ще ме накара да заплача. Отправи се към помпата. Натисна няколко пъти лоста, но се отказа и хвана кофата. Какво ли представлява амбалажа ми, а? И остава ли за цял живот? Остава, разбира се. Но какво беше туй – цял живот?

Изхвърляше водата.

Поданиците на пиесата минаваха в шпалир през мисълта му. Някои вече губеха търпение и кършеха отчаяно ръце. Поне един… Да позволи ли поне един от тях да извика? Не, още е рано, все още не е дошло време да се вика… Ето го и бинокълът. Отръска го и го окачи на постоянното му място. Предметите се появяваха един по един. Някои заемаха определените си места, други биваха подреждани за подсушаване, а трети изхвърчаваха към морето – не ставаха за нищо. Понечи да хвърли и транзистора, но в последния миг се сети, че някъде е спастрил резервни батерии и го постави на пейката да се изцежда. Щом се появи спиртника, Александър заряза изчерпването на водата. Подсуши го, напълни го със спирт и се зае да свари първото кафе от последните сто години насам. Когато отвори най-високото шкафче, то му подари редица ценни продукти, особено юфката… Но откъде да започне? Предстоеше му да подсуши цялата „Психея”, да изтегли върха на мачтата от водата и по някакъв начин да се опита да вдигне ветрило. Всичко предстоеше, на всичко ще му дойде реда, но преди туй – чаша горещо кафе.

По навик Александър седна до руля, но не се облегна, знаеше че ще го заболи. Безспорно това е най-сладкото кафе в живота му. Пиеше и оглеждаше разрухата на „плаващата мансарда”. А господ си крещеше, разбира се, лаеше си някъде, дразнеше го. Вече не е останало ни едно облаче, навсякъде лятна чистота, природата му се усмихваше като бебе. Гладкото море създаваше илюзия, че е сладководно, а големите обли вълни на солугана* (*мъртвото вълнение), които минаваха отвреме-навреме, му приличаха на апокрифни. Тогава водата в търбуха на яхтата се разклащаше и започваше да шепти. Може би там именно се излюпваше и гласът на господа, от там го викаше той…

Сам в безграничната метрополия на океана! Това е по-различно, отколкото сам в океана на хората. Тук, макар и покрит със струпеи, със стомах натъпкан с корави сушени сафриди, не ходил по нужда от десетилетия, Александър обладаваше самочувствие на господар. Не, той не е жалък, не е смешен. Туй повече не може да се каже за него. Поне сега, когато е пребит от стихията. И ще си пие кафето, разбира се, ще си го пие сред руините, както му се полага, още повече, че изглежда красиво отстрани…

Увиращата юфка бъбреше. От време-навреме дочуваше как някой се стреми да му извика нещо.

Утрото на другия ден намери „Психея” на същото място, отрупана с одеала и чаршафи. Всичко бе изнесено да съхне. Александър се мяркаше сред битпазара като персонифицирано страдание. Всеки от опитите му да заспи продължително бе завършил с крах – болките по кожата го караха да подскача и да скимти. Освен това, на няколко пъти през нощта му се счуваха необясними далечни викове. Излизаше в кокпита, за да се убеди, че всичко е слухов мираж, че друго освен звезди няма.

Най-сетне дойде ред и на мачтата. След като налови и изяде двайсет изпържени сафрида, той се зае с нея. Оказа се, че не е чак толкоз трудно да я извади, но как ще постави отломката на мястото ѝ, как ще я прикове? Ясно, ще стъпи на краспицата, но как ще се покачи до нея, откъде сили да издигне до там и отломката? Това бяха въпроси все на бъдещето. Сега-засега отломката легна върху дясната полупалуба. Оставаше да изхвърли остатъците от ветрилата, всичко отиде в морето – и голямото и малкото платно. Слава богу, притежаваше много ветрила, най-мокрите съхнеха заедно с одеалата.

Само една от вантите се е скъсала и това е счупило мачтата. Всъщност, имало ли е или е нямало овъркил? Беше ли се преметнал във водата? Сигурно. Излишно е да се съмнява. Изобщо, с него напоследък се случват толкова невероятни неща. И все пак, въпреки всичко, в непрекъснатото отстъпление сред хаоса на разгрома узряваше и се изправяше на крака нещо; този презиран досега жанр – драматургията – се бе промъкнал в същостта му с лукавщината на куртизанка. В махмурлука на творческото му безсилие, когато можеше да отрази единствено само собственото си самоубийство, изведнъж се появи представата за прохладния плаж, прострян зад безкрайността на света, линия, пронизваща мечтите на персонажа му. Боже мой, как ли ще го разбере режисьорът?

Обхванат от пристъпите на творческата си алчност, сега той аскетично се отказваше от всички полезни действия за спасяването на яхтата. Обмисляше. Матрицата бе влязла а работа – тук-там под мозъчната му кора подаваха гугли шаблончетата. Оставяше ги да се покажат, засега му бяха необходими, какво ще ги прави после – това е друг въпрос.

9.

Осем метра полезна височина – толкоз бе останало от мачтата. Предостатъчно. Да провери още веднъж: раксата е в ръката му, през раксата е вкаран шегел, а в шегела – блок; през макарата на блока е прокарано качествено въже, идеално за фал. И вече не му остава нищо, освен да тръгне нагоре. В детските си години се е катерил по стълбове, а сега, в шестата десетица от живота си, му било писано да се катери по мачта, но не за удоволствие, а от крайна нужда.

Напредва бавно и внимателно, кажи-речи – мъчително; всяка стъпка нагоре е като извоювана. Ходилата на гуменките са подсушени добре и държат, но краката и ръцете – не, вероятността да стигне до краспицата е нищожна, тежестта на тялото му го придърпва надолу, към покрива на кабината. Спря да си почине. От височината му се откри по-голяма акватория, хоризонтът отстъпи още назад и самотата му се уголеми. Точно тук и точно в този момент у него недвусмислено се затвърди усещането, че са минали векове, откакто обитава пустоша и безкрайността; стори му се, че вече е забравил как изглежда сушата с материците и градовете. Там хората сигурно продължават да се гърчат и мятат в конвулсии за капка щастие, за малко повече живот. Хайде, Александре, тръгвай нагоре, момчето ми. Така. Дланите се изхлузват, знам, мачтата е полирана, но някога ти се катереше и по такива мачти, нали? Добре е, карай. Някой вика, нека си вика, не му обръщай внимание; знаеш как разни хора викат в морето, за да те заблудят, че е населено. Ако не с друго, поне с духове. Да, той си вика, този някакъв дух, а може би крещи самият бог. Ето, в далечината шава нещо живо, което наподобява човек. Как не, на тебе не такива номера, само на тебе – не, никой не може да те спре в изкачването към краспицата, да прикачиш най-после раксата към ухото на мачтата, да вдигнеш голямото платно, поне голямото, та като излезе вятър, да го посрещнеш въоръжен… Какво става? Нещо не можеш, а? Нещо не те бива. Знаех си. Спокойно, запази хладнокръвие – ако не днес, утре ще успееш. Слизай, трябва да укрепнеш.

Александър се спусна обратно и остана прав, прегърнал мачтата, притиснал чело към топлото лакирано дърво. През полировката към ноздрите му проникваше далечното ухание на бялата мура.

– Вика ли някой?

Някой мучеше.

– Кой е?

Този път Александър разбра, че вече не става въпрос нито за морски духове, нито за богове – чисто и просто в морето викаше човек. Взе бинокъла и огледа пустоша. Ами да – на седемстотин метра. Като се взря по-внимателно, Александър разбра, че човекът не плува, а се крепи върху нещо.

Зовяха мъртвеца да спасява. На път към самоубийство си трябваше да спасява някакъв нещастник, който впрочем може би си вика от няколко дни…

Това, разбира се, няма да стане, все едно, че Александър отсъства, липсва. Както си е всъщност.

Можеше да му предложи „Сюркуф”. Заедно с веслото, с един бидон вода и една въдица. Промуши се под предната палуба, издърпа лодката. Тя беше полунапомпана. Започна да я надува с уста. Гумените камери се изпънаха. Боже мой, Александре, как ще спасяваш, щом ти самия не си спасен! Даде си сметка колко скрупули мъкне със себе си. А е толкоз просто – остави удавника да си пукне, заслужава си го.

Загреба спокойно. Стараеше се да дообмисли случая. Пред него се простираха няколкостотин метра. Но нищо не му идеше в главата. Напротив, нарастваше простото нещо, монтирано в същността на човешката природа – любопитството.

Корабокрушенецът се крепеше върху голяма класическа греда с формата на буквата Г. От потопеното му тяло над водата се подаваха глава, рамене и огромни ръце, обсипани с мускули. Кожата на непознатия беше тъмна, главата бръсната, под нея блестеше ниско чело, а сред монголоидното му лице зееха цепки-очи. Сега засега те се отваряха и затваряха и сякаш нямаха нищо общо нито с тялото, нито с нервната му система.

– Сега, татарино, внимавай – подхвана отдалеч Александър. – Ще хванеш внимателно задната част на лодката, ще се държиш спокойно, а аз ще те извлека до яхтата. – Главата на непознатия не помръдна, очите не промениха изражението си. – Виж какво, номадино, ще те замъкна до яхтата, но няма да се качваш в лодката, защото ще потънем. Виж, едва се крепи над водата… Нищо не разбираш. Какъв си ти, бе? Що за човек си и как си попаднал тук?… Не си нищо друго освен един печенег, или Чингизхан.

Непознатият изръмжа. Александър възприе звуците му като опит да предложи нещо.

– Оле, какъвто си здрав, като нищо ще изкачиш мачтата и ще вържеш фала. Провидението те праща, братко мой, човече, макар че ми приличаш не на брат, а на отломка от миналото.

Раменете и ръцете на удавника блестяха с блясъка на стара медна отливка. По тях нямаше нито едно косъмче, кожата беше навсякъде гладка и въпреки изтощението, тялото крещеше с исполинската си сила. Спасителят се зае да обяснява с ръце някакво свое предложение. Той приближи „Сюркуф” до гредата, но печенегът сякаш чакаше само това; без да се съобразява с предупрежденията, награби предницата ѝ. Александър с ужас зърна великанските му пръсти, завършващи с великански черни и неизрязани нокти. В безумния си порив да грабнат спасението, те яростно потънаха в гумата. Самоубиецът се запита дали няма да спукат подплатената материя, а всъщност опасността не идеше от там, тя идеше от паническия устрем на жертвата да се преметне в лодката.

– Не! – изпищя Александър…

Смачканата предница отиде под водата, морето бясно нахлу в „Сюркуф”, Александър полетя с веслото в ръка през удавника.

– Слушай, – изрева от водата спасителят, – що за животно си, не виждаш ли, че те спасявам?

Татаро-монголът изръмжа отново и този път без каквато и да е логика хвана рамото на спасителя си. Александър усети непосредствено силата му и схвана, че става още по-страшно – глупакът бе пуснал лодката и сега намираше опора само в него. В следващия миг го обгърнаха две ръце, което му подсказа, че удушаването му е въпрос на секунди. Направи опит да се измъкне. Глупости, изключено. Звярът в паническия си страх от липса на опора сред водата, ще го удави. Освен да опита правило номер четири. Както предполагаше, дивакът от нямай къде, доверчиво тръгна с него, но скоро се убеди, че го повличат не към слънцето, а към дъното. Александър продължаваше да набира дълбочина. Най-после му олекна, клещите се бяха разтворили. Оставаше му да следва правило номер четири докрай – да се отдалечи от местопроизшествието. Когато изскочи над морето, докато гълташе жадно въздуха, чу сърцераздирателното ръмжене на номада. В пристъпите на новия си ужас, той сякаш се мъчеше да удави лодката.

Без да каже дума повече, дори без да помисли каквото и да е, спасителят заплува към яхтата. Нито веднъж не се обърна. Малко го интересуваше съдбата на дивака; имаше си свой проблем – ще му стигнат ли и сега силите да се докопа до стълбичката. Като по чудо и този път Психея го чакаше, лежеше си на мястото, дори не помисляше да бяга. Но ако доскоро на него му беше безразлично това, сега Александър бързаше, искаше да се спаси, страхуваше се да не подухне отнякъде.

И на какво може да се дължи това? – запита се той, след като си почина сред меката суха завивка в кабината. – Защо побягнах стремглаво от смъртта? Сигурно защото поискаха да ми я наложат. Той искаше да ме довърши. Един дявол, едно животно!…

Изправи се, напълни канчето с вода и прибави към нея лъжичка нескафе. Нямаше сили, нямаше и нерви да чака увирането на водата – започна да пие направо. Но нищо добро не последва след кафето, Александър се извърна към койката, тя му се стори много комфортна, приласка го към себе си, загърна го с белотата на чаршафите.

Привечер, когато светът се готвеше да заспи, той се събуди от някакъв шум. Нещо на десния борд. Рипна и изскочи в кокпита. Ослуша се. Обхвана с поглед пространството край яхтата. На три метра от кърмата, пълна с вода, стоеше спасителната му лодка, до нея – веслото. И двете му бяха необходими. Запъти се към стълбичката, трябваше само да се спусне и да ги прибере. Прекрачи борда и се уплаши.

Дивакът се държеше за стълбичката.

Знаеше ли, че държи стълба, досещаше ли се, че може да се изкачи по нея? Александър приседна върху палубата и се замисли. Няколко пъти въздъхна и погледна надолу с омраза. Най-после се наведе и протегна ръка. Започна да дърпа, искаше да му подскаже какво трябва да прави, а оня може би подразбра, но въпреки туй отпусна ръката си – много бе изтощен, горкият. На Александър не му оставаше нищо друго освен да донесе предпазния колан. Привърза го за подмишниците на дивака, а края на спасителното въже привърза към стълбичката. Дивакът вече не можеше да потъне от слабост.

Докато неканеният гостенин почиваше потопен във водата, домакинът успя с помощта на куката, без да се мокри да прибере лодката и веслото.

Малко преди да се свечери, гостът подсказа, че си е починал, че почва да се придвижва нагоре. Александър хвана въжето и затегли. Имаше чувството, че изтегли метален блок. Тъмното чудовище падна върху „Сюркуф” във кокпита. Изглежда, че възможностите му се бяха изчерпали дотук. Тялото му се изпружи и се опъна върху напомпаните бордове на ловката. Едва сега Александър разбра, че гостът му не е чак гигант, гигантска беше само силата му. Единствената му дреха бе омазнен кожен панталон, много стар, грубо закърпен на две места. Голият му торс предлагаше изненада – нескопосна татуировка. Напрегна въображението си, но не успя да я разгадае. Всеки случай, представляваше нещо средно между лъв и куче. Направи му впечатление, че пръстите на краката бяха раздалечени. Това го накара да си помисли, че неканеният гостенин не се е обувал често.

Напълни чаша с вода и я поднесе към устата му.

– Хайде, Нумиан!…

Усетил сладката вода с езика си, дивакът я изгълта мигновено и страшно схруска чашата. Пластмасовата материя изчезна а стомаха му. Александър отскочи назад.

– Нумиан!…

Нумиан спеше.

– Какво направи бе, човек?…

Нумиан лежеше неподвижно, излят сякаш от цимент с гъста стоманена арматура; силно тяло, неугледно скроено, грубо изработен татарин.

10.

Неподвижността на морето позволяваше да се извършат важни манипулации за подреждането и подсушаването. Дори вътре, в утробата на „Психея” замириса на сухо. Случи се нещо странно – щом смени батериите, транзисторният приемник заработи. Това даде възможност на самоубиеца да свери часовника си и да послуша музика. Не обърна внимание на информационните емисии, макар че долови в гласовете нещо задъхано. Какво ли се беше случило? Бедствие? Война? Сензация? Тия неща значат толкоз малко тук, под блестящия купол на небето, сред гъмжащите от сафрид водни простори. Измъкваше все пълни чипарета, трябваше му много риба, в огромни количества, трупаше я в легените и кофите, подменяше я след време, или я сушеше и все по-често извръщаше поглед към мачтата и скъсаната ванта. Нищо ново не беше му хрумнало. Оставаше в сила втория вариант – блок при краспицата и вдигане на щормовите платна. В атмосферата се долавяше обещание за вятър. Макар и скалпирана, Психея можеше да го понесе напред.

Но къде?

В коя посока?

Това е въпросът.

Да се самоубие ли, или да остане? Веднага ли да стори това, или като стигне централната зона на морето? А не може ли друг вариант – да скита по водната пустиня, докато го покосят бурите. Виж колко хубаво е като ги побеждава, мъжко е, достойно за духа. Накрая ще рухне, но чак след като е изиграл такава велика игра. Не е зле да побеждава. Ами че той вече почти не е смешен. И тази страшна пиеса, която набъбва и запълва съзнанието му…

Александър вади пълните чипарета, откача пулсиращите сафриди и мисли дали да не намеси и прибоя; дали да не допусне шума му на сцената – да си послужи с един слухов мираж. Публиката в салона го чува, той е призивен, далечен, близък. Разбира се, чуват го и героите. Предназначен е за тях, всъщност олицетворява мечтата им, обещанието за щастие, или пък самото щастие. Към него се стремят човеците, затова се трупат на сцената, те го търсят, озъртат се, дирят път към водата…

А лошо ли е да гониш бурите по морето, да ги преодоляваш, да се втурваш срещу им с вдигнати платна? Велик бяс, великолепно усещане!

Но обгорен, покрит с рани, брадясал и отслабнал – не се ли е превърнал в още по-ярка карикатура на глупак, който играе на герой?

Малко преди единайсет пейзажът се избистри съвсем. Полъхна неубедително, въздухът отново увисна неподвижно. Морето се отпусна обезверено, меланхолично. Капитанът на „Психея” беше сигурен, че се появява източният, редовният вятър, който и без това би трябвало да си духа по закон през туй време на лятото. Така и стана, появи се вторият полъх. Макар и без платна, яхтата долови промяната с най-чувствителните си части и просто реагира като жена, предвкусваща любовта. Половин час по-късно морето посиня с един от добрите си нюанси.

Прекъснал риболова, Александър само съзерцаваше, сякаш за първи път виждаше ведро нежно море и топло небе, достойни да събудят младежки пориви и спомени. И защо е необходимо да свършат тия неща? Нима човек може да отиде някъде завинаги, да ги изостави? Необходимо ли е да се напъха на всяка цена под мухъла на пръстта, а те си останат във времето векове след неговата смърт – тези крехки сини часове на източния вятър!… Идеята за пиесата заблестя с нова сила.

И най-неочаквано се появи фрегатата.

Ееее, невероятно! След петнайсетгодишно отсъствие!…

Цели петнайсет години е преживял без нея; все години на поумняване, омъдряване и остаряване.

Тя се приближи, долепи се леко с левия си борд. Той прекрачи към нея, качи се на палубата ѝ – просто напусна „Психея”. Платната на фрегатата бяха нови, безупречно вдигнати и опънати, както винаги ходът бе очарователен, а рулят се подчиняваше на най-нежното докосване.

Кабината ухаеше на цейлонски чай и плът на мулатки.

Като привърза руля, той мина край тях и ги покани да го последват в каюткомпанията. Преди петнайсет години мулатките винаги го следваха там, носеха димящите си чашки, сядаха край него и пиеха чай, а зърната па гърдите им потръпваха. Този път обаче вместо тях влезе само Неси. Това не го учуди, вече беше свикнал да се примирява с някои неща.

– Какво? – запита Неси.

– Нищо.

– Признай, че предпочиташ мулатките.

– Признавам.

– А защо? Кажи защо предпочиташ мулатките вместо мен?

– Понеже са повече – отвърна той, загледан в дъбовата настилка на палубата. – Много и все мулатки. Само бюстът на една от тях тежи повече от теб цялата.

– Мисля, че знаеш колко те обичам – рече тъжно Неси. – И сигурно не си забравил, че оставих всичко да тръгна след теб. Вече нямам нищичко на сушата, всичко е тук, на фрегатата. Чакай, защо фрегата? Защо не „Психея”? Къде е тя?

– Ох, отново ли да ти обяснявам, казал съм ти сто пъти – когато ми е хубаво, на хоризонта се появява една фрегата. Идва и ме взима. Някога се появяваше често, а сега идва след петнайсетгодишно отсъствие. И вместо мулатки – ти. Може би съм много виновен пред теб, или пък нещо друго, защото откъде-накъде ще седна да сменям осемстотин мулатки за една единствена и то анемична, след като познавам и най-дребните ти кокалчета и то… навсякъде.

– Добре де, добре – отивам си. Важното е, че се появи отново, че отново пътуваш с фрегатата. Разбираш ли – важното е, че усети някои неща както някога, както си ми разправял… Къде е Психея?

– Там.

– Къде? Има ли някой на борда?

– Оставил съм Нумиан.

– Какво?

– Един дивак.

– Откъде го взе?

– Питай, че да ти кажа!… Ей, Нумиане, ти пък откъде се взе? Как ще обясниш присъствието си?

Нумиан продължаваше да спи. Разтърси го с крак, за втори път без успех. Александър се чудеше какво да предприеме – вече духаше вятър и можеше да се упъти към централната зона на Черно море, но дявол го знае защо, се бави.

Грабна раксите и макарите, насочи се към мачтата. Започна да обува гуменките, провери ги, бяха сухи, мачтата също беше суха. Ех, ако можеше да събуди до някакъв начин чудовището!… За него е играчка, то просто щеше да отскочи до краспицата. Но дивакът спеше вече втори ден и Александър понесе въжето нагоре сам. Този път нещата потръгнаха, краката му заемаха уверено позициите си, ръцете държаха.

Когато се спусна обратно, погледна към краспицата и се убеди, че всичко е окей.

Фаловете висяха по местата си, вече можеше да вдигне щормовите платна. Тези платна не му обещаваха голяма скорост, но закъде ли пък се е забързал? Вече ще духат постоянни ветрове: през деня – източният, а през нощта – западният. Бризи колкото щеш, пресни, благодат за тялото и духа. Александър измъкна платната. Работеше бавно, безгрижно, щеше му се да мисли, че действа равнодушно, но зад привидната му апатия се долавяше копнеж минута по-скоро да усети яхтата като пришпорена кобилка.

Щом усети въжето в ръката си, без да ще легна на курс бакщаг; знаеше че не е задълго, този курс го водеше точно в обратната посока, към пристанищата. Ала имаше желание да потича малко с вятъра.

Дълбоко, в най-мрачните гънки на мозъка му се потайваше мисълта да потегли към сушата. Ами да – нещата се бяха променили – на борда вече имаше човек за спасяване и една пиеса за отнасяне.

Усетил пътя към дома, Александър проучи внимателно обгорените места по тялото си и извика от мъка – носеше се към Неси два пъти по-грозен и може би два пъти по-стар от преди. Кога беше то? Преди два или преди три милиона години? Един обезобразен Одисей с една обезобразена мачта се връщаше в пристанището си. Лесно е да се преодолее Атлантическия океан. Ела да минеш през това малко, но необуздано Черно море.

В този ден газовата печка проработи за първи път от обръщането. Напълни голямата тенджера с морска вода, обвари сто сафрида и изяде поне четирийсет. Стараеше се да яде, а не да лапа. Към финала на обеда това почти му се отдаде.. Предстоеше му работа, имаше да се справя с много манипулации, например не знаеше какво точно липсва, избягваше да проучи кои от продуктите са все още годни за консумация – да, той се страхуваше да погледне действителността в очите. Добре че навикна поне да гледа по-спокойно счупената мачта, чийто връх лежеше на десния борд и поне засега не пречеше. Трябваше ли ла го изхвърли? По едно време реши, но се отказа – все пак това беше част от тялото на Психея, нека си лежи там, може пак да потрябва. Но къде ще потрябва? На сушата, къде! Не разбра ли – караме към брега, имаме да отнасяме един дивак и една пиеса.

Трябваше да спасява кожата си и то в буквалния смисъл, поне да облекчи болките. Загуби доста време докато намери крем,

Намаза се. Тайно се надяваше, че нивеата ще извърши чудо. Един съблечен възрастен мъж представлява не толкоз красива картина, ала един съблечен възрастен мъж с обезобразена кожа е трагедия.

Най-после делфини!…

Без да се двоуми особено, Александър реши, че ако се приближат, ще се опита да убие някой с куката; добре е да обогати менюто си за няколко дни. Няма да се спре, ще дигне ръка и срещу делфините, живее му се, брегът е още далеч и де да знае какво ще им хрумне на ветровете, де да знае и докога ще има рибни пасажи. Ами този човек на борда? Нали най-после ще се събуди!… Ще иска да яде. С какво ще го храни, ако не с делфини. Стига да се приближат. Къде бяха харпуните? Ще ми излезе лошо име, но ще стрелям, или ще замахна с куката. Ще намеря ли лесно харпуните, или ще трябва да употребя куката? Добре де, сега не мисли за това, още никой не се е приближил. За всеки случай той стана и придърпа куката. Но стадото мина и замина, просто не му обърна внимание. Черните точки изчезнаха, стопиха се в светлината, сякаш се стопиха в света, отнесоха филетата си и онези чудесни късове месо, разположени по местата където се предполага че се намират вратовете им.

Няма делфини, но има цигари, запали и започна да топли вода за кафе. И този път предпочете да го пие седнал до руля, загледан в платната, откроени върху синия равен пейзаж. Малки, мизерни, импровизирани ветрила! Ниската мачта понася само малки платна. Върху техните плещи лежи изключителната мисия да го върнат при хората. Заедно е живия товар и пиесата. Нещата а нея продължаваха да се избистрят, нюансите се увеличаваха, непрекъснато припламваха отделни реплики, записвани в корабния дневник. А какво ли би станало, ако книгата падне през борда? Какво ли биха си помислили хората като прочетат подобни пасажи не другаде, а в корабен дневник:

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Ще ми се да знам, ако стигна най-после при морето, ще ме остави ли запекът, които нося от години със себе си? Жена ми ме остави, забрави ме отдавна, и децата ме оставиха – ще ме остави ли обаче запекът, които е унижението на живота ми!…

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК. Вие сте противен тип.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Знам, но ще ме остави ли?

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК. Предсказвам ви по-страшното: не само че няма, но ще се върне жена ви. Тя е много стара и много болна, но ще се върне, за да я гледате.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК /въздъхва/. Дано,

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК /едва не подскача/. Какво?

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Обичам я!

11.

На другия ден сутринта дивакът отвори очи, държа ги примижали известно време и накрая изръмжа, но не стана. Предвкусил близкото бъдеще на завръщането, в отлично състояние на духа, Александър щедро изсипа две канчета в устата му. Погледът на непознатия дори не се и опита да изрази нещо, по което би могло да се предположи, че става дума за благодарност. Това сякаш хареса на домакина. Той домъкна тенджерата със сварената риба, избра един едър сафрид и го насочи отвисоко в пастта. Щом рибката докосна устните на омаломощения, пастта се разтвори и налапа ръката на дарителя. Александър извика, изтръгна се от зъбите и избяга чак в кабината. Палецът кървеше. Заля го със спирт и му лепна един анкерпласт.

– Ти си изверг!… И нямаш нищо общо с Петкан!

Извърнал глава към дарителя си, монголът го гледаше все тъй безизразно.

– Само туй ми липсва – простена Александър – да не умра от стихията, а от инфекция.

Погледите им най-после се срещнаха. На домакина му се стори, че татаринът леко открехва уста.

– Искаш да лапаш, а?… На! – В момент като този печенегът едва ли бе а състояние да проумее какво може да означава един показан пръст, колкото и да минава за среден. – Не съм побъркан!… Слушай, кой си ти и откъде се взе? Сред морето, върху греда!… Бъди спокоен, ако се държиш все така, като нищо ще те бутна обратно. Лежиш… Но устата ти е отворена, чака да ти пусна нещо. Слушай какво, Нумиан!… Нумиан, как го измислих?… Внимавай сега!… Хоп!

Рибката падна върху рамото на омаломощения. Той направи опит да извърне глава към нея, а после се опита да вдигне ръката си, но не успя.

Домакинът взе друга рибка и се приближи. Този път я пусна отвисоко. Схрускана с два маха на челюстта, рибката изчезна. В омаломощения организъм на госта засега работеше само челюстта. Александър се отказа, нямаше смисъл, гладният можеше да изяде всичко, пък и него самия, заедно с въжетата и мачтата.

– Слушай, варварино, кажи докато е време – не върша ли грешка като те съжалявам? Лично аз си представям трудно картината на самотен съд сред самотно море и само двамата на борда. Няма вода, няма храна. Кажи ми, людоедо, виждаш ли в мен храната си? Кажи де, как си представяш нещата?…

Людоедът мълчеше. Александър му показа празната тенджера, после я захвърли демонстративно.

В дни като тези, заслужава си човек да живее и не само да живее, но и да вика от радост. Наоколо синьо, ведро; след малко ще излезе и вятърът; сафридите скачат като бесни над водата; бризът ще омете омарата на хоризонта и изворно чист ще се втурне към мръсните брегове да им отнесе прохладата си, да погали скалите и пясъците, градовете и селата – всички чисти и мръсни места; ще опипа телата по плажовете, напоени с мазила, бензини и миризми, и натежал от отрови – ще рухне сред нажежените поля.

Устата на людоеда се отвори.

– Затвори я, братко! Няма. Има сурови, варените свършиха. Сурови колкото щеш, една кофа и един леген!… Да бе, не се сетих. Ето!

Суровата рибка бе схрускана сладко като другите преди малко. Започна поголовно хвърляне на рибки в дупката. Челюстта и зъбите работеха яростно, устата се пълнеше с кръв, тя потече по брадата, стече се по гърдите и на Александър му се стори, че татуираното куче – или лъв – си близна крадешком от нея. Какво нещо е изкуството, помисли си самоубиецът: ето, и той носи рисунката върху гърдите си. И какъв е бил този народен гений или мошеник, създал яркия синтез на животното? Случайно ли е получен или нарочно? Има нещо наистина уникално в това да създадеш животно, което може да приемеш веднъж за куче, друг път за лъв – зависи от обстоятелството. Така можеш да служиш на две епохи, на две идеи, на двама господари.

– Дивако, изяде цяла кофа сурови, край! Няма! Затваряме! Сърди се, ритай, ръмжи – няма да ти дам!…

Монголът затвори очи и май че се унесе отново в сън. Александър се съблече, поплува и се освежи, после се излегна върху кабината и усети благодатната топлина на слънцето. Щом изсъхна, побърза да се облече, гонеше го панически страх от ново изгаряне. Запали печката и постави джезвето.

Когато посегна към корабния дневник, неочаквано си спомни за пощенската чиновничка. Светът би трябвало да бъде населен само с млечни тела, те стават за всички годишни сезони. С жените няма за какво да говориш – тръшни ги някъде и край; после пиши спокойно до следващото тръшкане. Неси, какво е Неси – кротък ужас, иска да говори за изкуство, копнее да бъде показвана, настоява за мястото си в „плаващата мансарда”. Александър беше повече от сигурен, че ако ѝ предложи да се самоубият, ще подскочи от радост и ще се постарае туй да стигне до ушите на повече хора. Има нещо приятно в снобизма, дявол да го вземе, например – Неси ще положи усилия самоубийството им да стане по-красиво от замисленото, ще го натруфи, накрая разбира се ще го изсуши и лиши от философската му същност. Като нищо ще го извърти на любовна основа. Снобизмът е велико нещо.

Той мислеше за пощенската чиновничка, за Неси и за снобите, ала тичинката на творчеството, опрашена с новото, го теглеше към кабината. По-едрите видения се очертаваха, както очакваше – пламна и пейзажът – единствен и единен пейзаж. Образите заживяха в него спонтанно.

12.

Александър усети резкия удар на бриза върху голямото платно.

Изскочи в кокпита и едва не удари главата си в гика, който според новото оборудване бе слязъл ниско. Гланцът на морето бе отлетял, водата тръпнеше като кожата на жребец преди препускането.

Но онова нещо, което би трябвало да лежи върху гумената лодка, липсваше.

Капитанът се озърна и откри госта си на предната палуба. Приклекнал до легена, Нумиан вадеше сафриди и ги поглъщаше. Гледаше към домакина и лапаше.

– Нумиане!

По брадата и гърдите му се стичаше рибя кръв.

– Яж, човече хапни си!

Бялото на очите му лъщеше.

– Яж, но не гледай като куче, което се бои че ще му отнемат кокала.

Потънал в творческа треска, забременял с една пиеса, Александър издърпа още въжето. Гикът се повдигна повече. Малкото платно и без това си потръпваше на необходимия за потеглянето галс. Върна се при руля и хвана управлението. „Психея” изскимтя, той я почувствува в ръката си, но същевременно усети мъка от намалената площ на платната – беше от ясно по-ясно, че няма да летят. И все пак, зад кърмата се очерта пеещата линия на килватера – беше теглена черта на застоя.

Новите платна, разбира се, означаваха още едно допълнително неудобство – трябваше по-често да отскача до руля, по-често да коригира направлението. Центровката бе нарушена, полуавтоматичното устройство за управление не работеше както досега.

Нумиан изгледа дъното на празния леген и се изправи. Голата част на тялото му представляваше архипелаг от мръснокафяви мускули, които сигурно притежаваха коравината на чакъл. Нищо в движенията му не издаваше пластичност, Нумиан представляваше затегнат и пренатегнат по гайките и болтовете организъм. Изсъхнал, панталонът му сякаш бе станал още по-мръсен и вонеше на животно. Наскоро бръснатата коса още не бе порасла, облото скулесто лице с особената си конструкция изразяваше устрем напред, можеш да си го представиш на кон, как прекосява степи, опожарява градове, пече овни върху клада от александрийски книги, похищава жени в току-що нападнато селище, или участва в заговор против водача си. Когато се вгледа добре, Александър откри дупките на ушите. Ушите му бяха малки и не много нагънати, но по тях дупките личаха добре, липсваха само халките или обеците. Обеци, разбира се, можеше и да не му подарява, но на всяка цена трябваше да му подари панталон.

– Така няма да я бъде – избухна Александър и Нумиан трепна от внезапно започналия разговор. – С този гьон ти в кабината ми няма да влезеш, а още по-малко да легнеш върху койката! Разбра ли бе, печенег? Момент! – Александър изчезна и се върна след секунди. – Ето ти анцуга, изхвърли животинската кожа в морето, макар че има опасност да изтровиш рибата!…

Печенегът не реагира, метнатата към него дреха падна в краката му.

– Нумиане, преоблечи се! – Александър показа с жестове как да стане това. Номадът сведе поглед към двете парчета на анцуга, но не помръдна с легена в ръка. – Трябва да пратиш тая мръсотия във водата! – Александър посочи панталона и след туй – водата. – Нищо чудно да ти дам и бельо, разбра ли?

Вместо да му отвърне с нещо, дивакът тръгна към него, постави легена в кокпита и се върна при бака. Поседя известно време, може би размислеше как да постъпи, после се изправи, взе анцуга и го хвърли към Александър, домакинът хвана дрехата във въздуха.

– Без такива номера! – извика Александър. – Трябва да се подчиняваш!…

Печенегът се обърна с гръб и се изпика върху палубата. Александър го изчака да свърши и отривисто се изкатери при него. Но преди да заговори, върна се, грабна кофата, напълни я с море и яростно заля мястото.

– Говедо мръсно гадно, да не съм видял втори път подобни гнусотии, защото ще ти счупя кратуната тиквеста! Разбра ли?… Разбра ли бе, номадино гаден?…  С един ритник ще те изхвърля през борда, при рибите!…

Дивакът схвана, че нещо в постъпката му не се е поправило на домакина, но продължителното викане, с което го заливаха, не му хареса чак толкоз. Като му се караше и му обясняваше нагледно как се пикае в яхта – през борда, направо в морето – Александър може би преигра и предизвика ръмжене у събеседника. Това го стресна и го накара да се изтегли към руля. Продължи от там, но вече с приятелски тон, доказваше му, че има неща които би трябвало да се спазват непременно, иначе на какво ще заприлича, на нищо, че това и сега не прилича на нищо, защото как може да бъде пренебрегвана меката платнена материя, тя просто гали кожата на човека, а биволската кожа на вонящия панталон е като шкурка и тежи дванайсет килограма, мъкнеш ги на задника си, тормозят те, не позволяват на тялото ти да диша. Освен това, смърдят на коч. Затуй, драги Нумиане, облечи си меката чиста дреха, тя се носи обикновено от спортистите и позволява всички видове свободни движения; в нея тялото диша като бебе и се развива хармонично.

Бръщолевенето оказа въздействие, дивакът се позасрами. И сякаш да потвърди това, отново взе анцуга. Разгледа двете парчета основно и без да погледне дарителя си, повторно ги хвърли на мястото им. Този път обаче вместо да се върне на предната палуба, Нумиан се сви в удобното си гнездо – лодката.

Божичко, колко близо до него беше той. Александър го усети с палеца на левия си крак, почувствува четината на главата му, едва побола след бръсненето. Да, този човек бръснеше главата си или му я бръснеха някъде, но къде? Това е въпросът на въпросите: от кой бряг идва Нумиан? После другите въпроси: как се казва, какво е потеклото му, религията му, с какво се занимава. Безспорно, в краката на Александър лежеше изостанал във всяко отношение дивак, у когото най-човешкото нещо бе татуировката – елементарен опит за естетическа изява. Кой е сътворил тази лаконична „скалопис”? Този беше друг, отделен въпрос.

Александър почувствува състрадание към дивака, умиление, тъга и натрапчиво съжаление към бедното дете, дори необходимост да го погали с ръка, стига жестът му да бъде разбран както трябва. В краката му сигурно лежеше кротък гигант, къс от суровата, но честна природа на миналото, примитив, реликва, Натисна с палец косата му и доби чувството, че се е докосва до вековете…

Мечтаеш ли да бъдеш на мястото на дивака? Ще бъдеш ли по-щастлив като Нумиан?

Тази мисъл го превърна отново в Александър – страдащият дух, за когото не съществуват тайни и нищо повече не може да го удиви, за когото ходовете на Битието са прозрачни и монотонни.

Къде се връщаш? Накъде си тръгнал? Натам ли? На брега? Нататък ли бързаш? Към онези ли? Дето все още продължават да мислят, че животът е спирала? Там ли? При гърчещите се в спазми, предизвикани от собствените им удобства? При бреговете на помията и тъгата? При измамите? При илюзиите? Там ли, където дори детството е престанало да бъде обещание за нещо? И те са измама, и децата – измама за окото и душата, капан за чувствата, уникален стремеж на природата да се съхрани. Всяко мислещо същество, което може да отглежда деца, е смешно. И животните са смешни! И вълците, и мравките…

Къде се връщаш? Натам ли? Към брега? Към онези ли? Дето все още мислят, че животът е спирала? Там ли? При бреговете на помията и тъгата? При илюзиите? Където детството е престанало да бъде обещание за нещо?

Защо се връщаш, кажи? Вече са те погребали. И Неси те е прежалила. А може да е сложила край на живота си, тя е способна на такива неща заради теб, тази сантиментална глупачка, която смени съпруг-божество и дете-ангел, за един запек на 55.

Къде, Александре? Отново ли ще се навреш в гарсониерата, да пишеш за първи път това, което е написано за стотен път? Да се поддадеш на една глупава пиеса!…

Добре де, – съгласи се Александър – но какво да правя с Нумиан?

Какво, нищо!

Как!… И него ли?

И него!… И той със смъртта на снобите. Представи си – седите в кабината, в безтегловност, на дъното. Ако някой погледне през илюминатора, ще каже: Брей, един дивак и един интелектуалец! Мъртви! Един до друг!… Дявол да го вземе, как се е получило туй на практика?

13.

Изненадата на дивака от туй, че го карат да захвърли прилепналия кожен панталон, на другия ден се смени с учудване: вместо вкусната сурова риба пропита с кървящи сокове, предлагаха му я сварена и гореща. Най-после успя да даде урок на домакина си – щом  изтеглиха осемте рибки от водата, Нумиан побърза да ги откачи от кукичките и ги налапа.

– Господи! – хвана се за главата самоубиецът. – Слушай, глупако, ако искаш да знаеш, това облекчава труда ми. Яж ги направо. Ето ти чипарето – можеш да ловиш и да гълташ.

Дивакът пое чипарето и метна оловото а морето. Когато измъкна рибките, спокойно започна да ги отделя от куките.

– Ще те науча на много неща! – закани се Александър. – Преди да те убия, ще те науча на интересни неща!

– Не така, не хвърляй заплетени куки в морето! – Александър изтегли чипарето обратно и го разплете. – Всичко трябва да бъде в ред, всяка кукичка сама за себе си.

Дивакът изръмжа и потъна в заниманията си.

Какво ли си мислеше той? Изобщо можеше ли да мисли, притежаваше ли някаква чувствителност? Засега Нумиан засищаше глада си. Какво ще предприеме после, след като се нахрани? Няма ли да се обади нещо друго у него, освен стомаха? Може ли да възприема красотата на природата? В момента впечатлява ли го яркосиният топъл ден? Там за втори път се появяват делфини. Какво ли мисли за тях?

– Нумиане, виж!

Александър посочи към стадото. Дивакът съгледа делфините и наведе глава към влакното на чипарето.

– Амбула!

Първата дума просто падна от устата на госта като зрял плод, цяла, компактна, ясна. И го обърка още повече. На яхтата вече си имаше загадка, свой тунгуски метеорит.

Амбула! На какъв език?

– Амбула! – извика Александър и повторно посочи делфините.

Нумиан изръмжа, но не вдигна глава.

Каква ли е възрастта му? Трийсет? Четирийсет?

Неси.

Всеотдайност и вярност. И как ѝ се отплати? Бутна я през борда. Както е замислил да бутне дивака. Два трупа по пътя му към края. Едно нежно цвете и една скална отломка, която може само да ръмжи. Няма как. Ще ги принесе в жертва, защото… Най-милото и най-близкото същество заедно с някакъв номад, по чиито гърди се чернее засъхнала кръв. Колко близка му е тя и колко далечен му е номадът. И колко много се лъже. Колко много е отдалечен от Неси, колко много досада и какво упорито отчуждение от нея, колко много любопитство и обещания за нови открития към дивака. Наистина, какво представлява Нумиан? Това не е маловажен въпрос. Чингизханщина, или кротко робство в харемски владения? Бруталност или сляпо покорство? Далечна история или съвременна изостаналост? В крайна сметка – нещо по-интересно от Неси. Усещането за Нумиан се превърна в умиление и нежност към една онеправданост, благоговение към една балада с вкус на бакър и ятаган.

В крайна сметка – беше ли му пратила съдбата знак, с който да му подскаже, че все още съществуват мили и свежи тайни? По всяка вероятност – да. Беше му подхвърлила хрумване за пиеса, а сега – обещание за някакво проникване. Искаше му се да влезе в същността на дивака, да я изследва, а после да я подчини и извая по свое подобие. Вече имаш свой Петкан, помисли си Александър, направѝ го такъв, че да те слуша и примира от покорство, превърнѝ го в свое куче.

Но съдбата му праща дивака, за да му се изсмее.

Дивакът трябва да умре.

„Психея” стоеше на място, Александър не смееше да прекъсне риболовната вакханалия на госта си – трябваше да натрупат много храна. Нищо не се знае, понякога морето изведнъж обезрибява. Александър окачваше сафридените връзки по всички възможни места на яхтата да се сушат – все запаси за далечно или близко бъдеще. Тук нямаше мухи, чирозите се вееха добре и не червясваха, добиваха добър вкус, от тях капеше чудесна мазнина с цвят на кехлибар, която обезобразяваше палубата, но имаше ли значение? Психея вече няма да се върне на брега, една дупка при кила ще я прати в най-дълбокия кладенец на морето и никой никога повече няма да ахне пред стройната ѝ линия,

Александър съсредоточено и хладнокръвно търсеше, по-скоро изчисляваше тласъкът на необходимия жест. Той трябва да бъде силен и категоричен, печенегът трябва да изхвръкне рязко през борда, в никакъв случай не бива да се вкопчи по някакъв начин за фалшборда и да се задържи, туй би означавало обрат, сплескване – костите на Александър ще изпукат, самоубиецът ще се превърне в жертва, в смачкана жаба. Бруталната сила на номада ще счупи и черепа му, там, притиснати от удара, ще се сплескат всичките му идеи, ще се превърнат в жалки плоски идеи; изобщо туй нещо не бива да се случва за нищо на света и може би няма да се случи, ако жестът и тласкането се изработят методично.

– Амбула! – изкрещя Александър.

Нумиан се изправи бързо и, боже мой, как се промуши, как намери куката (по-какъв начин се сети, че тя може да му свърши работа, предварително ли бе обмислил това). Той запълзя през кокпита над фалшборда, очите му следяха делфина. Замахна светкавично и направи дупка в гърба на животното. Но нищо повече, не можа да го закачи с куката за устата.

Нумиан ръмжеше недоволно.

– Уви! – бъбреше домакинът. – Амбула се приближи защото вярваше а нашата доброта. Повече няма да повтори тази глупост и ще разкаже на другите делфини за нас.

Нумиан не го погледна и сега, върна куката на мястото ѝ и отново се залови за риболова.

Тази кука дали не би свършила работа, а? Не може, разбира се, няма как да замахне с нея и пак остава открит въпроса – ще успее ли да прободе мускулите му. Виж, да го бутне с нея отдалеч – бива. Само да не я докопа оня, само да не я хване с ръце! Гадно е да умреш от ръката на дивак, който дори не би и помислил, че убива мислещ бог – система от нежност, комплекси, интелект; едно усещане както за нищожество, така и за величие; верига от унижения, смехория, мощ и мизерно безсилие; една тълпа и една безутешна самота.

Може би прогонени от амбула, сафридите изчезнаха изведнъж. А може би амбула бяха разпространили новината за лошите хора? Най-вероятното е тук амбула да нямаха никакъв пръст, но сафридите потънаха някъде и печенегът, след като измъкна няколко пъти празни кукички, най-после се обърна с ръмжене към домакина.

– Това е, Нумиане! – Александър разтвори ръце. – И да викаш и да не викаш, понякога рибата изчезва изведнъж. Няма я. Никой не знае причината, някакви кодове, някакво хрумване на природата… И то е тайна, разбираш ли, както небето и вселената. Никой не знае защо изчезват рибите, никой не знае какво е вселената. Ако ти мислиш, че земята е плоска, аз пък знам, че земята е кълбо. Ако ти мислиш, че горе има небе за твоя бог, аз знам че небето е само планетен бульон, А моят бог е вътре, тук, в мене! И това е трагичното! Ти можеш да принасяш жертви на своя бог и да го омилостивяваш, но какво да правя аз с моя, който се е заврял страшно жестоко в мен?

Нумиан набра чипарето и се тръшна върху мекия дюшек на лодката.

Александър напълни платната с вятър и пусна „Психея” по пътя ѝ. И отново – кой беше нейният истински път? Към централната зона на морето или към сушата?

– Към дъното! – извика Александър, доволен че напоследък има на кого да бъбре без да го разбират, защото по-рано говореше тия неща на Психея, но Психея подразбираше туй-онуй.

Уморен от рязането на глави и въртенето на ятагани, от набези и пожари, от обезчестявания и грабежи, от изтърбушване на бременни жени и изтръгване на детски мозъци, Нумиан спеше. Кръвта бе покрила кучешката част на татуировката, беше останала само лъвската част. В процепа на устата му спяха трийсет и два бисерни зъба, а чертите на лицето му се бяха успокоили до такава степен, че никой не можеше да разгадае по тях къде свършва далечният изток и къде почва далечният запад…

Удобен ли е този момент?

Беше ли вече дошъл?

С нож ли?

Ами ако номадът все още съхранява рефлексът против хладното оръжие?

Вместо да се губи във въпроси, Александър остави руля и тихомълком се вмъкна в кабината. Намери острия стоманен нож и тръгна обратно. Когато подаде глава навън, замръзна. Нумиан бе отворил широко очи и гледаше с любопитство към него…

Дивакът беше зареден от вековете с предчувствие за приближаващия се ханджар. Александър пусна зад гърба си оръжието, което и без това беше невидимо за жертвата. Ножът падна върху койката. Нумиан заспа. Александър взе транзистора и намери музика. Отнякъде му се обади Брамс. Собственикът на „Психея” усили звука, приемникът загърмя.

Но Нумиан не се събуди, на него не му минаваха подобни брамсиади.

Погледна курса. Беше добър. Отвори корабния дневник. Взе химикалката. Какво да напише? Нищо не може да напише. Ами да напише туй, което стана преди малко с ножа – едно интересно изследване. Нищо не може да напише. Задоволи се само да нарисува едно делфинче. Острието на писеца шареше нервно по листа, удвояваше и утрояваше контурите и така делфинчето бе нарисувано с помощта на пет пъти повече от необходимите линии, явен израз на празнота и скука. Едната от линиите сигурно беше най-сполучлива, но коя?

Александър се нагледа на рисунката си, понечи да я задраска, но се усмихна и написа под нея: амбула.

Докато рисуваше делфинчето обаче, вътре в него разярената тълпа ревеше и тичаше към морето. И когато всички млъкнаха за да чуят ясно прибоя, чуха шумотевица от друга тичаща тълпа. Какво ставаше там? А!… Прииждаха хора, много хора, тълпи, които идваха от морето и търсеха благодатта на сушата, където според дълбоко залегналото у тях убеждение се живеело по добре, дори щастливо.

14.

Това е написано, разбира се, и то – поне деветстотин пъти. Макар че никъде не го е чел. Беше си негово собствено хрумване, финал на пиесата му, беше си го измислил на път към своята голгота и нещо у него крещеше, че незабавно трябва да го отнесе на сушата, при пишещата машинка, длъжен е да го направи достояние на двукраките насекоми, да им докаже че е така, а не иначе, както си въобразяват те.

Но колебанията на капитана все още не значеше нищо. „Психея” напредваше добре, вятърът духаше добре, риба вече нямаше. Нумиан посягаше на запасите от сушения сафрид. Сутрешните изчисления подсказаха на капитана, че до центъра на морето има не повече от шейсет мили. При най-лошия случай, с лавиране и продължителни затишия, след три денонощия ще се озове там. Засега има да преодолява една пречка – Нумиан. Чисто и просто трябва да го изхвърли през борда, да се освободи и да остане със собственият си вътрешен проблем, а не да мисли как да го храни и къде да го дене.

Ами харпуните? Дали не биха могли да посвършат някоя работа и те? И двата лежаха под койката на малката кабина, чак в яйчниците на Психея, но за колко ще ги измъкне. Единият може да прободе двама Нумиановци. Вятърът е идеален за връщане към Созопол, към живота, но курсът който държи сега, е курс към небитието. Нима и като умира, човек трябва да преодолява вятъра? Точно така, ще му пусне една стреличка в гърдите, но първо ще опита чистия начин – през борда. А такава пиеса като замислената, все още не е написана, разбира се. Защо пък да не я напише той? С харпуна ще се развие отвратителна кървава история, затова, боже, постави своя дивак на удобно за катурване място. Ще го бутна и след туй ще му хвърля лодката.

– Абу̀!

– Какво?

– Абу̀!

– Не те разбирам.

– Абу̀!

– Келеш, какво е абу̀?

– Абу̀!

– Ох, Нумиане – Александър почеса гърбите си – досега бяхме добре с тази сурова риба, тя набавяше и влагата за твоя организъм!

– Абу̀!

– Много си сигурен, че ще получиш.

Чу се ръмжене.

– Потрай малко, да мине време – глътките трябва да се разреждат.

Дивакът се изправи, застана като статуя. Напоследък и погледът, и движенията му говореха, че се е съживил, силите му се възстановяваха, може би не бе достигнал пълния си разцвет, но и това предстоеше, особено при тази жива риба. Кой ти гарантира, че прясната рибя кръв не се равнява на живата вода от приказките?

Побърза да изчезне в кабината, предпочиташе да напълни канчето сам, да не дава тубата в ръцете му; изобщо. Нумиан нямаше работа в кабината, мястото му беше само вън – статут, който слава богу, засега се спазваше добре.

Номадът пое канчето и го изсипа в гърлото си. Домакинът зяпна и видя много неща… Господи, пред него стоеше звяр с пиринчени мускули и огромен корем, силно чудовище, което сигурно играе всяка игра без правила, отблизо Нумиан беше още по-страшен, истински ятаганджия, а от панталона му се отделяше отровна смрад.

– Абу̀!

– Няма абу̀! – изкрещя Александър. – Ще чакаш!

– Абу̀! – изкрещя на свой ред Нумиан.

– Ти си звяр! – изкрещя повторно Александър.

Останалото бе игра на нерви. Въпросът се състоеше в това – кой ще отстъпи. В тишината „Психея” търкаше сладострастно белия си корем в синкавата плът на морето, шептеше от задоволство и бързаше напред за да продължи триенето. Александър мислеше за секундите, които предстояха – ще настои ли чудовището или ще отстъпи? Ако настоява, ще трябва да му отстъпи. И край. Борбата ще бъде загубена. Всъщност, развоят на събитията се заключваше в това – какво ще предприеме Нумиан. Беше ли разбрал вече, че е господар на положението?

Яростта в очите на дивака се сгъсти, той изръмжа. Александър дебнеше зорко да не изтърве момента, да не закъснее с наливането на водата.

Слава богу!

Татаринът подгъна колене и седна. Канчето все още висеше в ръката му.

Александър се върна при руля, обзет от чувството, че неприятността не се е разминала, какво ще предприеме оня с канчето? Засега Нумиан му бе обърнал гръб. Седеше и мълчеше. Последва нещо глупашко, той се наведе през борда и се опита да загребе от морето, но тъй като морето беше ниско, дивакът се дотътра в кокпита. Едва тук можа да напълни канчето. Панталонът вонеше. Тялото му се прегъна трудно, лявата ръка стискаше фалшборда, а дясната с канчето и целия мръснокафяв торс висяха през него.

Беше ли настъпил моментът?

Не, дори петима александровци не биха могли да се справят с едно такова бутане.

Нумиан изгълта морската вода и извика. Но не я повърна. Извика повторно, захвърли канчето с ярост и се изправи. Ще тръгне ли към кабината?…

Ох!… Отдалечи се към предната палуба.

Премеждието беше отминало и можеше да се твърди, че първата битка е спечелена. Но какво ще стане до вечерта? Ами утре? При това, Нумиан днес беше само жаден, а утре ще бъде и гладен… Боже мой, къде изчезнаха пасажите, потънаха ли? Нямаше риба, имаше безкрайно море, духаше редовен източен, лавираше се трудно с тези щормови платна.

Оставаше само надеждата, че през нощта западният ще оправи работата.

И вместо туй, какво? По обед източният започна да се върти против всички правила, дори изчезна. Да, в централната зона на морето периодичността на бризите не важи. След като вятърът се стопи, „Психея” умря в горещия ден, платната рухнаха. По едно време се появи лека топла вихрушка, повъртя се като ранен глиган и се хлъзна към хоризонта. Задъхано птиче кацна до Нумиан, просто се търкулна омаломощено на палубата, Нумиан го взе тъй, както се взима ябълка, бутна го в устата си, изяде го и започна да плюе перушина.

– Абу̀? – усмихна се Александър,

– Абу̀, абу̀!

Дивакът се изправи и се обърна изцяло към домакина си.

Беше употребил крайно необходим тактически ход. Александър изнесе малка пластмасова чашка за себе си и вдигна канчето на дивака. Погрижи се оня да види колко малко пие господарят на водата и колко много се сипва в канчето – за слугата на господаря на водата.

Този път Нумиан изпи цели две канчета морска вода допълнително, без да издаде звук, което означаваше, че работите отиваха към подобряване. И може би всичко ще се развие отлично – каза си Александър – стига да има време.

Но време нямаше.

Разбрал, че в централната зона на морето липсват ориентирани ветрове, Александър все повече се убеждаваше, че всичко може да се развие и тук. Комедията клонеше към своя край. Един човек бе живял петдесет и пет години, беше писал, мечтал, любил и след толкоз много неща, най-после беше разбрал, че се е превърнал в карикатура, обитаваща огромно находище на мъки. Животът се бе оказал мизерен флипър – залагаш всичко за да играеш и разбира се, губиш. Ако само губиш – нищо,  но ти се и разпадаш.

– Това е, Нумиане! – Александър забърса потното си чело. – Тук ще стане оная работа! Шегувах се, знаеш че няма да те убия. Защото съм пълен със скрупули. Но тези платна повече няма да се издуят от вятъра. И няма да позволя да попречиш на снобската ми смърт. Ще ти дам всичко необходимо за корабокрушенеца. Намерих те на греда, но ще те пусна с надувна лодка и гребло, ще ти дам туба с вода и въдици. Само дяволите могат да знаят каква е твоята цел и кой е твоят бряг. Моята цел е дъното на морето, мястото ми е там. Яребицата Психея ще бъде с мен. Тя ми даде това, което никой не можа да ми даде – продължителната красива илюзия на избавлението. Обичам Психея, с нея си имаме тайни, защото понякога я употребявах и като жена. Банкрутът ми се отрази и на нея – ето я, лежи под мен със счупена мачта, сред вакуума на ветровете, за който знаех, но не вярвах че съществува наистина. И животът е вакуум, но кой да ти повярва. Невежите се блъскат към морето с надеждата че ще докопат неговата прохлада и ще изпитат щастие. Слушай, говедо, ти знаеш ли, че се наричаш Нумиан? Не знаеш, ти не знаеш нищо и ще бъдеш по-щастлив. Какво да ти кажа повече?… А, ти ме погледна, най-после успях да привлека вниманието ти. Чудиш се какво ли бръщолеви този старец с изгоряла кожа? Искам да се наприказвам, Нумиане. Долу ще ме покрие мълчанието. То ще вледени всичките ми мисли, познанията ми, ще умрат представи, заблуждения, съдържания на книги, два езика и идеите за произведения…

– Улу!

– Какво?

– Улу, улу!

Дивакът сочеше морето.

– Чудно на какво казваш улу!…

Продължаваше да сочи морето, но тъй като и сега не го биха разбрали, Нумиан грабна чипарето и повтори думата.

– Аха – усмихна се Александър – риба! Улу – риба… Опитай, може.

Нумиан пусна оловото във водата.

– Вече знам три думи от твоя език!… – Дивакът не му обръщаше внимание. – Амбула, абу̀, улу!… Дори не поглеждаш. Амбула!… Абу̀!… Улу!…

Ставаше все по-горещо. Безцветното море спеше, а мъртвото помътнено небе гледаше отгоре с поглед на юница.

– Това се казва вакуум, Нумиане, сякаш си накрая на света, сякаш губиш усещане и за атмосферното налягане!

Господарят на „Психея” се съблече и се метна в морето. Под корема на яхтата водата беше изумително прозрачна и прохладна. Обрасванията се виждаха лесно, с подробностите си. Влакното на чипарето се губеше в дълбините. Александър изскочи шумно под лицето на Нумиан, замахна и го напръска, дивакът понесе шегата мълчаливо – нито се усмихна, нито се разсърди. Той искаше улу.

Но улу нямаше, беше изчезнала.

Господарят на „Психея” се изтегна по лице върху бака. Топлината на слънцето падна върху гърба му и го накара да си припомни колко пъти като дете е лягал върху пясъка, с бисерни капки в клепачите, с меката тръпка на затоплянето и синята люлка на морето пред погледа. Липсваше само кънтящата глъч на плажа и женствените неща на жените, които му правеха впечатление и тогава.

Вдъхна дълбоко и отново видя фрегатата.

Боже мой, петнайсет години ни веднъж, а сега – за няколко дни, два пъти!…

Приближи се и застана на борд. Александър скочи на палубата ѝ, притича до руля и я извърна на изток. Чудно, фрегатата летеше дори във вакуума, а мулатките пееха и се занимаваха с нещо важно. Когато тръгнаха към него, той видя кафето си. Поднесе му го дъщеричката на Неси, нагиздена с островни цветя. Щом кафето остана в ръцете му, мулатките и детето изчезнаха. От каютата излезе Неси. В ръцете си носеше картата на Индийския океан.

– Ти ли си? – запита загрижено тя.

– Да – отвърна той.

– Тази карта е пълна с грешки. Това тук какво е?

– Не виждаш ли – Тринкомали!

– Така ли? – Неси погледна още веднъж в картата. – А!… Така може, Тринкомали, да! Но ти си луд, защото достатъчно е да имаш един-единствен приятел на света, за да си щастлив. А аз не съм ли ти приятел? За какво ти е туй самоубийство, макар че си го замислил блестящо?

– Не знам – смутолеви той – решен съм.

– И ме оставяш?

– Сигурно.

– Егоист! Знаеш как те обичам!

– Ти си трогателна и постъпвам гадно с теб, но разбери, смешен съм.

– Ти си герой.

– Аз съм старче, но не се държа зле. Дори направих овъркил. И въпреки туй… Всеки ден се страхувам от смъртта.

– Да ти изброя ли десет велики личности, които са се страхували от смъртта?

– Но те са били велики.

– Ти също!

– В твоите очи.

– Не ме погубвай, върни се!

– Къде? Скъсал съм с всичко. Не признавам жалката си родина и мизерната си държава… За какво да се върна, кажи!

– Заради мен.

– Неси, остави своя старец да изработи самоубийството си докрай.

Мулатките видяха как той хвърли през борда детето ѝ, а после и нея; те минаха край него да се простят, знаеха че го виждат за последен път. Всяка го целуваше по челото както се целува мъртвец, само последната, странно бяла мулатка, го целуна по устата. Притисна се малко повече към нея и усети бюста на пощенската чиновничка. Какво търси тази премного земна жена на фрегатата, при Неси и мулатките?…

– Слушайте, какво търсите вие на фрегатата, при Неси и мулатките?…

– Извинете, но хич не умирам за старчоци!

– Неси е десет пъти по-красива от вас.

– Тогава защо ме викате?

– И никога не е казала, че съм стар.

– Защото е глупачка. Вие сте стар. Тя не иска го забележи. Това са изкълчени работи…

Нумиан се беше раздвижил, Александър го зърна как взима специалната кофа, как загребва вода през борда и сяда върху кофата. След като се изходи, дивакът изсипа кофата в морето, изплакна я и я върна на мястото ѝ.

Работите потръгват, мислеше си господарят на „Психея”: и пиеса измислих, и фрегатата започна да ми се появява, и Нумиан се учи на цивилизация.

Слънцето топлеше гърба му, беше чудесно, а на стотици мили от тук пъшкаха и стенеха четири милиарда същества, понесли вечната си заблуда, че участвуват в някакво движение напред.

Нещо му подсказа, че е наблюдаван.

Нумиан дъвчеше. По гърдите му се стичаше прясна рибя кръв, сафридите се бяха появили отново.

Но защо го наблюдава?

Удиви го особения блясък в очите му.

15.

Появата на рибните ята просто удари дивака, тъй както южнякът напролет удря гората. Нумиан разцъфтя, силите му може би достигнаха своя зенит. Ловеше и ядеше. Кръвта на сафридите отиваше направо в неговата кръв, тялото му възвръщаше младежката си пластичност. Мътният досега поглед, през който надничаше мракът на историята, се проясни, а привечер, на втория ден от появата на рибите, Нумиан за малко не се усмихна.

– Не така! – извика весело Александър. – Без сантименти! Никакво приятелство с теб! Вече надух лодката и чакам момента. Не успея ли да те избутам, ще потънеш с мен, макар че играта се замърсява.

Когато Нумиан отнесе гумената лодка на предната палуба, което означаваше, че предпочита и да нощува там, той сякаш улесни замисъла на домакина си.

– Понякога си великолепен! – извика Александър. – Оттам ми е по-удобно да те… Спокойно, ще стане скоро. Какво ме гледаш? 3ащо ме зяпаш така?… Боже мой, Нумиане, усмихваш ли се? Ако знаеш какво ти кроя ще заплачеш!…

В същата тази привечер, когато се усмихна, дивакът прояви неочаквана грижа за утрешния ден: намери влакно и започна да привързва неизядените сафриди. Нещо му бе прошепнало, че рибите идват и си отиват, но стомахът остава. Приготви няколко гирлянди и ги понесе към мачтата. Александър наблюдаваше с интерес колко рационално ги окачва по нея. Като се надигаше на пръсти към вантите, дивакът сякаш зовеше: ела ме бутни.

„Психея” заприлича на подвижна сушилния. Всъщност тя не се движеше, липсваше вятър, беше изчезнал. Но това не тревожеше капитана. Мястото бе удобно за самопотопяване – ставаше въпрос за дъното – тялото му щеше да премине през всички пластове на морето, същото море, което е било като люлка на целия му живот.

Някога морето го опияняваше, той скачаше в него като в легло на жена, пиеше солени глътки, слизаше на дъното, за да усети мекото докосване на водораслите, упойваше го дори шумът на пристанището, вдишваше жадно тръпчивия мирис на каучуковите бали, всяка воня благоухаеше – от химикалите до асфалта, всичко беше приказно, сливаше се в нещо наречено пристанище. Защото от пристанището се тръгва към света. Тогава и светът беше опиянение, мираж, поглед на жена-вамп, лудост, самозабрава, красота, а сега светът е столици и политика, зони на влияние и зони на глад, зловещи статистически резултати, бензинна мараня.

На „Психея” ѝ предстоеше дълъг път по вертикала, щеше да се спусне като безшумен асансьор. Всичко е обмислено. Капитанът ще заключи предварително кабината и ще пусне ключа през дупката за нахлуването на водата. Водата ще приижда, а капитанът ще седи на койката и ще наблюдава пейзажа през илюминатора, ще разгледа своето море по вертикалния му разрез. Водата ще погъделичка петите му, ще покрие глезените, после масата с картите и дневника – целият свят от лоцията ще потъне като огромна Атлантида. Очите ще умрат последни, всичко умира, но те не искат – наблюдават докрай чудото наречено живот – течност от слуз и луга – трагична екзистенция, в която плават няколко щастливи мигове,

Въздухът и морето излъчваха безметежност. Комюникето от приемника се изниза спокойно, в него нямаше нищо безнравствено, което да нервира. Тихата лятна вечер обещаваше да прати на света леко звездно небе.

Може би музиката беше тази, която примами дивака да се приближи. Капитанът на „Психея” си помисли, че един подобен момент в края на краищата не е за пренебрегване: звездите, рехавото небе, безплътното море, симфонията и великолепното усещане за размекването на номада, дошъл през кървави реки да пие кафе в яхтата ти – това е знамение.

Тази беше първата чашка кафе за госта на „Психея” и само за няколко минути капитанът разбра, че тя е изобщо първата чашка в живота на печенега, малко смях след опарването на устата, още смях след усещането за горчивата течност… Нумиан все пак погълна сместа. Неподвижен, с чашка в ръка, той гледаше своя спасител в лицето. В погледа му се долавяше нежност, номадът сигурно търсеше начин да изрази благодарността си.

– Бедни Нумиане, кой те прати в моята тъмна бездна? Кое изтънчено чувство за хумор ни събра на борда – твърде реални в аморфните очертания на нощта? Кой прати тази музика и туй равномерно дишане на сладострастната вода? Тук, във вакуума на света?… Кажи, бе, дивако, изречи едно от твоите амбула, абу и улу!…

Нумиан се премести още по-близо. Потните му рамене отразиха светлините на нощта. Замириса на лошо… Чакай, какво става?… Ръката на Нумиан се вдигна, протегна се напред и дланта ѝ легна върху ръката на господаря.

– Виждаш ли? – ухили се Александър. – Ето, такива са светлите мигове от тъмната история на човечеството! Твоята протегната ръка ни кара да бъдем спокойни за утрешния ден на цивилизацията. А!…

Нумиан го галеше с двете си ръце.

– Ееее!…

Господарят се чудеше какво да прави след новия изблик на нежност.

– Човече, преиграваш!…

Стараеше се да отстрани потните му ръце. Хвана ги и докато шептеше усмихнат наставления, Нумиан го прегърна.

– Чакай!

Дланите галеха гърба му.

Александър извика строго. Ръцете се вклещиха около него.

– Пусни ме!

Устата на дивака се насочи към устата му. Капитанът на красивата яхта „Психея” наведе глава, за да избегне една крайно нежелана целувка и усети, че вече го целуват по раменете.

– Пусни ме!

Най-после успя да се отскубне. Изправи се.

– Какво бе, какво има!

Нумиан издебна най-подходящия момент, спусна се стремглаво и успя да го целуне по устата. Александър усети да го обгръщат мръснокафявите скоби от мускули и кръв. Реагира бързо и още след отскубването побягна в кабината.

Тук му провървя, лесно намери големия френски харпун, преряза влакното на стрелата, опъна ластиците и зарови оръжието. Застана обърнат към входа. В кокпита вече нямаше никой. Поне така му се стори. Най-после чу стъпки над главата си. Нумиан се отправяше към гуменото гнездо на лодката. С оръжие в ръка, господарят на „Психея” се показа през вратата и изключи проклетия приемник. Симфонията вече го вбесяваше.

За всеки случай Александър зареди и другия харпун. При залостена врата той се услуша продължително. Нумиан бе притихнал, но Александър се успокои едва след като чу отново тежките му стъпки над главата си. Нещо бушуваше в гърдите на непознатия. Последва нова напрегната тишина и най-после чу хъркането. Престорено или истинско, то идеше от най-отдалечената точка на борда. Останалото е ясно: Александър има лек сън, можеше да чуе и най-слабия натиск върху вратата, харпуните лежаха до него, можеше да стреля добре.

16.

Погледна през илюминатора. Нумиан ловеше риба на бака. Отвори и излезе в кокпита. Нумиан не погледна към него – замяташе и вадеше влакното с приведена глава. Доколкото разбираше от хора, Александър можеше да сметне снощният инцидент за нелеп и отминал. Наспал се добре, докато приготвяше кафето, обмисляше някои неща. Преди всичко, още сега можеше да се заключи повторно в кабината, да пробие дупка в обшивката и да отиде на дьното, но защо го обхващаше необяснима жажда за мъст? Беше ли необходимо? Че е по-силен, това се знае – с харпун в ръка той можеше да реши въпросите още сега, да изтича и да го простреля. Но имаше ли право на това? Много скрупули, много. Един човек го бе нападнал снощи, но за какво ставаше дума? За нападение или за нежност? Ами ако печенегите изразяват благодарността си само по този начин? Ето, може да го простреля веднага, но как да убиеш човек, който е навел глава и явно съжалява за стореното? И колко ли е учуден, че не са разбрали порива му? Ами ако е обиден? Лесно е да вземеш натегнатия харпун, а още по лесно е да натиснеш спусъка. Важното е да се затрие една обида и да се предотврати една жестокост.

На първо време Александър реши да играе на сърдит. Разбира се, без да се отдалечава от кабината. Зад шкафчето лежаха харпуните, ако оня опита отново – край, жаждата му за мъст е дива, и дявол да го вземе, в този вакуум, в тази ничия част на света, може би е прелестно да се убива и никой няма да ти потърси сметка, особено заради един монгол, пролял потоци кръв, обезчестил стотици жени и опожарил десетки александрийски библиотеки.

Очертава се още един хубав ден. Вятър нямаше, но не му и трябваше, за никъде не бързаше, никой никъде не го чакаше, пък и да го чака, пукаше му на него за цялата сган, която агонизира на брега.

Неси!…

Някъде в момента духаха ветрове от сушата към морето, но не достигаха до „Психея”. Неси, а?… Тук ветровете се самоунищожават. Неси го чака и винаги ще го чака, а туй е хубаво, тези неща са хубави – някой да те чака, да бъде изцяло твой и да не иска нищо срещу това. Интересно е да убиеш десет пъти по-силен от тебе, в една вакуумна зала, без каквито и да е свидетели. Убиване – това ново усещане, неизпитано досега. Горещината се сили от сутринта. Нумиан вади много риба, пълни съдовете, дори не поглежда господаря си. „Психея” стои с отпуснати платна. Стрелата ще го прониже, той ще рухне, от раната ще потече кръв, рибята кръв ще се върне отново на бял свят и ще засъхне върху бялата палуба.

На обед горещината се сгъсти, появяваха се и чезнеха вихрушки, платната заплющяваха и увисваха, безмълвието се сменяше с писъци на вятъра, а писъците замираха в безмълвието. Прелетяха някакви птици, една от тях изграчи отчаяно, грачът остана във вакуума дълго след като ятото отмина. Александър не разбра защо трябваше да извика само една от птиците и какво я бе накарало да извика, отдолу редицата изглеждаше права, нормална, и изчезна на север, дявол знае по какви закони на природата.

Къпеше му се.

Мечтаеше да скочи във водата, но се страхуваше. Дори за туй, само заради туй заслужава да го застрелям, помисли си Александър. Така както си е отпуснат в горещината, ще го застрелям и ще се освободя; ще се накъпя до премаляване.

Вадеше вода с кофа и се обливаше. През падащите струи нещата блестяха освежени. Боже мой, как е възможно да отвърнеш очи от светлината на света? В нея плават небесата и моретата, планините и дърветата!…

Едва сега Нумиан погледна към него, сигурно учуден, че господарят не вземе да се джасне в морето, вместо да се облива. Дивакът се запита, но не можа да стигне до отговора. Можеше ли той да проумее, че някой се страхува от него? И какво изпитва човек, когато разбере, че се е превърнал в заплаха? Забавно усещане, помисли си Александър – да се боят от тебе. Досега никой, по никакъв повод не се е боял от Александър. Може би няма по-голямо падение за човека от туй да предизвикаш страх у другите, да се превърнеш в заплаха. О, можеше да опита – достатъчно е да покаже харпуна, веднага ще се превърне в кошмар за своя гост, ще го подчини и обсипе с тормоз.

Тъй като Нумиан продължаваше да го гледа, Александър се принуди да приеме двубоя на погледи. Дивакът не издържа и наведе глава. Отново почувствува жал към него. Снощната случка се отдалечи изведнъж. И колко горещо беше, не се понасяше повече, палубата се нажежи, а кабината наистина се превърна в пещ. Капитанът на „Психея” напълни канчето с вода и го постави в подножието на мачтата. Нумиан изтича и глътна водата. Постоя известно време с празно канче в ръка, но като разбра, че няма да получи повече, върна го на мястото му. Щом дивакът си легна, Александър се показа от люка на предната кабина, посегна от там и прибра съдинката.

Помъчи се да отклони гика, да си направи някаква сянка с ветрилото, но се отказа – слънцето изобщо не хвърляше сянка. Оставаше му единственото нещо – рискът. Без да поглежда към дивака, той спусна стълбичката. Нумиан се изправи неочаквано. Александър влезе в кабината. Оттук видя как оня прекрачва борда и се спусна по стълбичката. Като се държеше здраво за нея, Нумиан влезе във водата.

Не беше ли дошъл най-после момента? Не, разбира се, Нумиан стискаше тръбата и няколко удара с нещо по ръцете едва ли биха го принудили да се пусне и удави. Един дивак, който не знае да плува, ще преодолее болките и с наранени ръце ще се докопа до палубата. Иди се разправяй после. Но най-важното: как да посегне на човек, който се е отпуснал блажено и се разхлажда?

Нумиан постоя половин час във водата и се върна в лодката. Останалото е мнителност, реши Александър и се хвърли в морето. Плуваше и наблюдаваше поведението на своя похитител. Нумиан спеше или се преструваше, че спи. Всеки случай чест му прави на дивака, този път бе проявил тактичност, сякаш искаше да му каже: накъпи се, защото е горещо и трябва да се спасим от жегата, а по-нататък, ще видим,

– Платната!

Нумиан скочи уплашено и се озърна.

– Лодката! Натикай я в кокпита! Бързо!…

Какво ли е станало? Защо се вика толкоз?

– Спусни платната, дивако!

Нумиан продължаваше да гледа безпомощно и неразбиращо. Александър плуваше бясно към стълбичката и викаше, но все още никой не го разбираше. Единственото което успя да направи Нумиан, и то блестящо, бе, че го издърпа на палубата като котенце.

Александър посочи на югозапад и се втурна към въжетата.

Смогна да спусне платната, привърза голямото към гика, а малкото приюти в кабината, метна водната котва в морето и с помощта на дивака пренесе спасителната лодка в кокпита. Разположи я внимателно, по такъв начин, че да се напълни догоре. Събра уловената риба в брезентов чувал и освободи всички съдове. Тъй като онова нещо все още се бавеше, побързаха да изплакнат легените с морска вода и ги наредиха край гумените бордове на лодката, Александър предпочете да събере вода за себе си в отделен, почти стерилно чист леген.

Първоначалното му предположение го бе излъгало, черното чудовище не се приближаваше бързо. Нумиан го следеше с ококорени очи. В гърлото му се появи познатото вече на домакина тихо, но постоянно ръмжене. От време-навреме дивакът поглеждаше и към капитана, пълният му с боязън поглед питаше, без да получи какъвто и да е отговор. Страхът на Нумиан подсказа на Александър, че печенегът знае какво е шквал, по всяка вероятност той бе изживял такова нещо.

– Ръмжиш, а? Насра се от страх! – Отвори люка и пусна чувала с рибата в малката кабина. – Храната ти е подслонена. Хайде! Ще мием лодката!…

Александър изсипа нияколко кофи с вода в лодката и я изплакна. След туй я обърна и я изцеди до капка.

– Направѝ същото още два пъти!

Нумиан не посегна към кофата и не го направи нито веднъж, лицето му бе изцяло обърнато към облака, а тялото му вече трепереше. Не разбираше защо трябва да мият лодката.

– Защото си спал в нея, диване такова! Оплескал си я с мазните си панталони! Тази вода ще бъде за пиене.

Нумиан заскимтя.

– Какво?

Вдигна пръст към облака:

– Мурух!

– Аха, радвам се, че те е страх.

– Мурух!

Посегна към капитана с намерение да го разтърси.

– Знам – отдръпна се Александър – не ме пипай… Мурух!… Не ме пипай с израстъците си!

Дивакът инстинктивно погледна към входа на кабината. Виж за това не се бе досетил – ще иска подслон от бурята, и трябва да му го даде, няма как, но преди това да скрие оръжието.

Намести харпуните в гардероба и ги покри с хавлията.

– Ял си попарата на шквала, изглежда, може би затуй те намерих върху гредата.

След като покри част от небето, облакът сякаш спря да си почине,

– Още ли ще чакаме? – извика Александър. – Готов съм, идвай!

Седна на пейката и спокойно запуши. Нумиан неочаквано влезе в лодката и се сви на кравай.

– Като кучетата си, майка му стара! – изруга капитанът. – В тази лодка ще събираме вода!… Слушай бе, ръб, какво искаше от мене снощи? – Разтърси с ръка рамото на дивака. – А?… На! – Показа му среден пръст. – Ще си намериш стреличката между ребрата, разбра ли?…

Нумиан не бе разбрал нищо. Не можа да проумее жеста. Гледаше облака и трепереше.

Много му стана на облака, вече прекаляваше. Александър изпуши почти цялата цигара без да се случи нещо, и чак тогава се сети, че се намира не другаде, а в пъпа на вакуума и тук тези неща сигурно се развиват по особен начин, или пък изобщо не се състояват…

Ударът едва не го изхвърли в морето. „Психея” се разтърси, вантите не изсвириха, а звъннаха. За първи път му се счу такова нещо – вантите не изсвириха, а звъннаха. Чак сега разбра за какъв дявол Нумиан се бе свил долу, туй затвърди убеждението му, че дивакът му е подарен от никакъв скорошен „Мурух”.

– Там ти е мястото! – изрева през шума на вятъра капитанът. – Вън! И само аз ще реша да те поканя ли!…

Острият поглед на номада сигурно долавяше спокойствието върху лицето на господаря. Може би това го караше да предполага, че бурята ще мине и ще замине. Все пак продължаваше да скимти, но наоколо гъмжеше от шумове, не можеха да го чуят. Както обикновено, шквалът не вдигна вълни, а избръсна повърхността на водната пустош. „Психея” се наведе няколко пъти, но общо взето посрещна спокойно пръските на пяната и сякаш си повтаряше: На мен ли? Аз съм правила овъркил, чупила съм мачта!… Ха-ха-ха!

По едно време вятърът натисна здраво и се опита да извърти корпуса, но водната котва се наложи. Мокър от пяната, Нумиан лъщеше в мрака. Всяка светкавица го повдигаше заедно с лодката във въздуха и го поднасяше като печено агне на тава, а носле го смъкваше обратно в локвата, с изблещени очи, които вече се вслушваха за нова гръмотевица. Светкавиците режеха черния ден. На Александър му се струваше, че това са корени, облаците се стремяха да хвърлят корени  в морето.

Вятърът позатихна, но големият дълго чакан дъжд така си остана да виси като въпрос. Поваля леко, едва покри дъната на съдовете, след туй настъпи хладен покой.

Александър подаде един бидон на дивака.

– За теб, ще си го напълниш и ще го пазиш. Отсега нататък всеки ще си има туба.

Започнаха да преливат водата от легените и тубите. Загребваха я с канчетата. Нищо работа. Нумиан успя да напълни една туба, а Александър половин.

– Разбра ли бе, звяр? Вече имаш два пъти повече от мен и да не съм те чул да скимтиш!… Е, в твоя бидон има и морска вода, но ти и без това си я обичаш.

Нумиан се оглеждаше, търсеше място за бидона си. Александър се усмихна и отвори ахтерпика.

17.

Чудесен покой със звезди в правоъгълника на вратата и достатъчно водка в бутилката. Запали цигара. Ослуша се. Ятаганистът бе затихнал в леговището си.

Простако гаден, няма ли да кажеш нещо?

Нумиан се раздвижи и изсумтя над главата му. Може би търсеше най-удобната поза за спане.

Подозираше ли номадът, че в кабината започва приятна вечер с цигара и водка пред увиращата вода за кафето? Александър погледна Неси. Стори му се по-красива от всички жени на света. Свали рамкираната снимка и я погледна отново. Неси се усмихваше. Приличаше му на тръпка. Източена до източената мачта, тя сякаш я конкурираше.

– Неси, ми ти си чудесна! Може би най-чудесното нещо на земята! – Отпи глътка и целуна бедрото ѝ. – И ме обичаш! – Всмукна дим от цигарата. – Мен, стареца! – целуна косата ѝ. – И си ми вярна като куче!

Тази вечер водката му се услади повечко, а през илюминатора нощта му заприлича на зала.

На Неси ѝ липсват най-обикновените рефлекси за самосъхранение. Тя се състои от петдесет части красота и петдесет части доброта. Дори съпругът ѝ, когато Неси го зарязваше, продължаваше да твърди, че тя е едно много добро момиче, което прави комплимент на света. Плачеше и повтаряше туй, като от време-навреме добавяше, че е и глупава.

Нумиан бе клекнал пред входа.

– Какво има?

Очите му бяха втренчени в очите на Господаря. Отначало Александър помисли, че дивакът разглежда с любопитство малкия уют от цигари, водка, кафе, горяща свещ и снимка на почти гола жена.

– Какво зяпаш?

Може би горе номадът бе усетил неугледната си самота и като мушица подмамена от светлината, като куче привлечено от топлината идва, за да приклекне и наблюдава господаря си. Наистина, какво може да предложи гледката от носа на яхтата: простор и звезди – наблюдавани до втръсване неща.

– Мене ли гледаш?

Милиони години диваците са издигали погледи към звездите, отправяли са им наивни въпроси и са очаквали наивни отговори, но звездите са отвръщали с мълчание.

В случая имаше нещо съдбовно иронично – харпуните бяха затворени в гардероба, а в този момент гардеробът бе по-близо до нападателя, отколкото жертвата.

Има си хас… да гледаш… мен!

Не бива да прекрачва прага на кабината, в никакъв случай, табуто трябва да се затвърди.

– Нумиане, не се занасяй!

Панталонът му беше мръсен и вонящ.

– Вода ли искаш?

Александър напълни цяло канче от собствения си запас.

Номадът не прие подаръка.

– Аха, водка!

Напълни чашка и протегна ръка.

– Защо, бе, Нумиане? Не пиеш ли? – Проклинаше притъпената си бдителност. Ах, как успя да остави оръжието на най-неудобното място! – Пушиш ли?

Александър всмукна дим и го издуха демонстративно пред лицето си.

Нумиан сякаш не видя и това. Не направи дори опит да се усмихне.

Снимката на Неси пред очите на Нумиан.

Капитанът на „Психея” така и не разбра дали дивакът ѝ обърна внимание.

Хрумна му да посегне към ножа. Наистина, какво ли би станало, ако грабне ножа? Ето един въпрос, по който заслужава да се поразсъждава. Но нападателят не бързаше да напада и все още не се знаеше дали изобщо ще предприеме нещо, тогава защо да мисли за отбрана? Да разсъди по най-логичния път: Какво ще спечели дивакът, ако убие господаря си? Цигарите и кафето? Нумиан знае добре, че без капитана не би могъл да се справи нито с платната, нито с ветровете, а най-малко с посоките. Наоколо нямаше никаква суша, липсваше. Засега надеждите му да се измъкне от морето бяха все насочени към господаря.

Оставаше да употреби последното си и най-достойното оръжие – презрението.

– Лека нощ! – Александър направи знак, с ръка: махай се. – Чуваш ли? Лека нощ! – Излегна се, за да му подскаже, че се готви да спи.

Но когато се надигна да угаси светлината, видя левия крак на дивака.

Беше прекрачил прага.

Александър се изправи. Като се отдръпна към масичката, ръцете му усетиха ножа. Предпочете да чака така, тази поза му позволяваше да крие оръжието зад гърба си.

Нумиан не мърдаше. Кракът му лежеше върху горното стъпало. Ноктите стърчаха напред, мигащата свещ освети няколко огромни бактерии, които се разхождаха между пръстите му. Нокътят на палеца бе ужасно деформиран, просто гъбясал…

Не можа да го изпревари и толкоз. Ножът си остана на масата. Нападателят се втурна светкавично и го обхвана с ръцете си.

А сега де, целуваха го по врата и устата, по раменете и косата и страшното бе, че не можеше да предприеме нищо – само въртеше глава, всяка целувка го изпълваше с отвращение, чак до момента, когато го обхвана ужас пред крайното безсилие, беше невъзможно да се противопостави на неимоверната сила.

Отчаяно натисна с лакти гърдите на нападателя – боже мой, в момента не прилича ли на жена? Да, отбраняваше се като жена, така се бранеха някои от нападнатите от него жени… Някога…

Обръчът се разхлаби, една от ръцете се спусна надолу, започна да къса панталона му. Секунди за противодействие. Александър ги издебна и се почувствува извън клещите, но туй сякаш ядоса номада. Без да му мисли много, той стовари юмрук върху главата му.

Дявол да го взема! Нима е за вярване – третираха го като жена, стараеха се да му наложат една от ония процедури, така често налагани върху жените…

18.

Времето течеше, течеше и хаосът от картини: влажният пейзаж на Кайена, корабни трюмове с роби, Диарбекир, монастирите на Монголия. Не ставаше и въпрос за загубване на съзнание, но можеше ли да твърди, че усещанията му са реални? Особено усещането, че лежи в локва от кир и гной, че няма как да се повдигне, че не може да се отърси от погнусата, нито пък да извика. Продължаваше да лежи, дори когато разбра, че вече може да се изправи и чу как гикът проскърца.

Страхът, че нещата биха могли да се озъбят срещу него още по-зловещо го придържаше към койката. Болките го тревожеха най-малко, а още по-малко болката от юмручния удар по главата. Съществуваха други неща, море от проблеми, океан от филистерски комплекси и едно мрачно усещане за обиск, за конфискация, една нелепост – да вика безпомощно след жестокия секвестор. А най-безутешното бе, че не ставаше въпрос за епизод, а за цял бъдещ цикъл, от който няма измъкване. И над всичко – може би комплексите на сноба.

Картина: надвесва се над Неси, прегръща я, целува я. Неси шепти: Пирате мой мъжествен, целуни ме още веднъж:

Наистина, за какво се ражда човекът, ако не за туй – да създаде смях и да умре. Кикотът, който предизвиква човекът, е почти винаги право пропорционален на неговата интелигентност. Нумиан не е в състояние да предизвика голям смях, животното не може да предизвика особен смях.

Вън е тихо. Но защо? Трябва да се става, за да се живее или да се мре. Едно от двете. Трябва да се става, необходимо е да се премахне калта и гнуста.

Александър се надигна и седна. Болките се раздвижиха с него. Прокара длани по лицето си и заплака. Съществува ли на света нещо, достойно да изтрие позора му? От друга страна – заслужава ли да му придава такова значение? Каква е тази орисия на интелигента, способността му да си създава по всяко време собствен пъкъл? Пустинята на невежеството е безкрайна, просвещението ще продължи до края на безкрайността.

Излезе в кокпита. Звездната вис му се стори по-безчувствена от когато и да е.

Причинителят на страданието му хъркаше горе на предната палуба. Извърна се да го види. Подчинявайки се на онова нещо, вградено в организма му, Нумиан се събуди и надигна глава. Гледаха се без да се виждат в тъмницата, но знаеха че се гледат.

Александър усети хладната алуминиева тръба на стълбичката, а после и топлата вода – чиста, погълнала далечният зрак на звездите, ухаеща на йод, разтворила в себе си милионите ухания на водораслите. Морето излиза от нощта като живо същество, разпростряно по всички посоки, зад границите на реалността. Слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше с загадъчния глас на дълбочините, със солите си и студа, с топлината си, с ароматите си, с тайнствените течения, в които се реят и планктонът, и китовете; с черното си дъно, от което понякога излизат забравени от други ери чудовища; от водите му изплуват суеверия и легенди, откривателска дързост и глупашка леност, подлост и благородство, низост и величие; морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, много по-красиво от сушата, а понякога далеч по-грозно от нея; в него се вливат всички нечистотии на битието, смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците на фабриките; в него изтича умората на човечеството, а над чародейната му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни, и все пак си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото. Морето и сега изми тялото му, прие мръсотията му, дезинфектира го. Физическите болки се разнасяха, а гъстата обида се нагнетяваше в огромния резервоар, до старите огорчения. Там кипеше безутешната му скръб, надигаше се вълната на яростта: кога най-после ще се сгромоляса върху коварството, кога ще измие аномалиите?

Нумиан изръмжа. Защо? Какво се бе случило на животното? Боен вик? Ликуване след победата?

Нумиан викаше.

Александър се обърна към „Психея” и всичко му стана ясно. Внезапно завихряне я беше подгонило. Издутите ѝ платна я носеха под звездите, белотата ѝ се стопяваше в тъмнината – чисто и просто, яхтата изчезваше, изоставаше го, отнасяше и ревящия от ужас дивак.

Заплува към нея.

– Глупако, руля!… Хвани го!… Освободи гика!… Не се ли досещаш, простако?

Не си струваше да се изтощава, нямаше смисъл от бързото плуване, никой не може да стигне недостигаемото.

Оставаше му само да вика. Нумиан не го виждаше. Александър трябваше да вика, Нумиан също викаше и то добре, раздираше се от викане, защото изпитваше ужаса на безпросветния, останал сам на кораб.

Все по-трудно го чуваше, виковете отслабваха. Нумиан се отдалечаваше.

– Нумианеееееее!

Дивакът на свой ред ревеше като пред явна гибел, изглежда че самотата сред въжетата и платната му се струваше по-жестока отколкото самотата върху една греда.

– Ханнаааааа!

– Нумианееееееее!

– Ханнаааааааааааааа!

Какво да правя, Нумиане, няма го твоят Ханна. Твоят Ханна е сам, както беше ти, преди да те спася, само че върху греда. А Ханна – стар и осквернен – плува; трябва да прави движения, за да не се вкочени. Тази топла вода, Нумиане, постепенно и сигурно изстудява тялото.

Утрото беше все още далеч, Александър копнееше за него, искаше отново да види светлината, отново да изпита усещането за хоризонт, да изчезне прилепналата пред очите му тъмнина.

– Нумианеееее!

Преживяването, за което често е ставало дума – да остане сам в океана – го е занимавало много пъти, а ето че дойде ред и за него, било му писано да изпита и него. Предполагаше че ще бъде страшно, а се оказа ужасно. Особено в нощ като тази, когато утрото се бави.

И така, нещата се изясниха: съдбата го надигра, не му позволи да се самоубие, доказа му че е по-силната, че е решила да го убие. Може ли сега пък ТОЙ да я победи? Ей така, както бе сторил оня,* от юношеските му литературни мигове, като се гмурне в бездната?…

Боже, как му се живее!…

– Нумианееееееее!… Къде си?

* Мартин Идън!!! – както и предполагах…

19.

Надеждата, зрънцето надеждица, което мъждука при всички обстоятелства в човека, бе накарало Александър да плува бавно и все в посоката на изчезналата яхта. Ръцете понякога забързваха, но волята ги молеше да пестят сили, да изчаках идването на прословутия ден, да го види най-после как изглежда този последен ден от живота му…

А! Не може да бъде.

Какво е това, то се удари в ръката му! Заприлича му на сламка, в която се лови удавника, по-скоро – на пън, или, по-точно…

Греда.

Вкопчи се за нея и задиша ускорено. След като се надиша, опипа гредата от няколко страни – стори му се дълга, голяма. Натисна я отгоре, стовари тялото си върху нея – държеше се благонадеждно, не потъваше.

Тръгна да я изследва и разбра, че закривява под права ъгъл – имаше формата на буквата Г, по-скоро на бесилка, сигурно беше част от нещо. Александър можеше да се закълне, че гредата му напомня нещо, че му е позната, беше я пипал и друг път, тази извивка му беше известна отнякъде… Боже мой, ами че това си е гредата на Нумиан!…

– Нумианеееееееееееееееееееее!

Нищо, тишина и мрак. Изтегли се нагоре и яхна дървото. Поседя така, но му стана студено. Зазоряваше, температурата на въздуха падаше. Върна се във водата и тя му се стори топла като майчина утроба. Висеше тъй, може би от трийсет минути – частица от времето, проточила се в съзнанието му като ера. Нумиан е висял така поне пет дни и е имал по-големи основания да изпитва ужас, понеже не умее да плува. Но е висял и е чакал, без да прави изчисления като Александър, който пресмяташе вероятностите. Като стар скептик, знаеше че вероятности изобщо няма, пък и да има, те няма да погалят баш него, но все пак…

Знаеше добре как прониква студът в тялото; тия работи му бяха известни още от дете, когато по цял ден не излизаше от морето заедно с другите деца и с потракващи зъби отново и отново се гмуркаше към краката на момичетата. Анонимността е велика сила. Под водата никой не ги виждаше, нападаха, опипваха и изчезваха в навалицата на плажа… Чакай, за какво мислеше преди малко? За постепенното проникване на студа в тялото. Наистина е студено. Съмва се, повърхността на морето се отваря. Слабият повей на вятъра отново се върти и не знае какво да прави. Все още са в областта на вакуума, тук нищо не е определено, тук едва ли може да се търси и открие логиката на явленията.

Утрото зрееше, изстрелваше своето гюлле към небето – водата сякаш подаряваше слънцето на въздуха, както дете дава топка на друго дете да си поиграе и после да му я върне. Беше му необходима много слънчева топлина, огромно количество, защото и тази не е лека инквизиция – да изстиваш бавно, докато загубиш съзнание.

Слънцето на последния му ден изгря, за да му покаже колко красиво е наоколо и колко не е за оставяне.

Глупако, как хубаво си живееше там, с пишещата машинка, с Неси и Психея; защо се навря във вакуума на нищото? Къде си тръгнал да се самоубиваш на стари години? За тази работа си има хора. Сега какво ще правиш в празната пустиня? Върху тази греда? Молиш се за малко-малко топлинка, а на яхтата имаше колкото си щеш от нея, плюс кафе и водка.

Сега – нека други, нека този номад Нумиан се разполага там, да обсебва огнището ти и кафето ти. Той сигурно е влязъл в твоята светая светих, нахълтал е в кабината ти с мръсния си вмирисан на пръч панталон – лежи си, гледа си снимката на Неси, с която винаги ще измисли какво да прави, пие си вода направо от тубата ти, а може би вече е открил и неприкосновения запас от консерви. Да, но как ще ги отвори? Как – ще ги изяде направо; дяволският му стомах ще смеле ламарината и ще я оползотвори, всичко погълнато от Нумиан се превръща бързо в сила. Иди го спирай после да не прави нещо на снимката ѝ!

– Нумианееее!

– Ханнаааа!

Чайки. Ето ги, те виках така, от майната си са дошли да се набутат в зоната на нищото и да го дразнят тъкмо в последния ден на живота му. А трябваше да бъде тих ден, красив ден, достоен завършек за един писател, който ако не е написал нещо добро, поне се е стремил към това.

– Ханнааааааа!

Нумиан, разбира се!… Никакви чайки – викаше дивакът; беше наблизо и дереше гърлото си от викане.

– Ханаааааааа!

– Нумианеееееееееееееее!

Александър се изхвърли високо над гредата – за частица от времето зърна „Психея”.

В подобни моменти на човек наистина може да му се стори, че съществува съдба, че всичко е предопределено, начертано, като схема на радиоприемник. Защото какво е „Психея”? Точка. Какво е гредата? Точка. Две точки в безкрая на морето. И все пак тия точки си играят неспирно на събиране и разделяне.

– Нумианееее!

– Xаннааааааааааааааааа!

Една красива яхта и една грозна, откъртена от не знам какво греда, поразително наподобяваща бесилка, а може би наистина е бесилка…

Застанал до румпела, Нумиан правеше усилия да подкара съда, може би не се досещаше, че яхтата се тика от вятъра, а вятър няма. Нумиан не знае това, защото е дивак.

– Нумиане, чакай!

– Ханнаааа!

– Идвам!… Пускам гредата и тръгвам към теб!

– Ханнаааа!

– Дивако, не можеш ли поне да освободиш гика?

– Ханнаааа!

– Или да пуснеш платната!

– Ханнаааа!

– Ще заплувам към тебе, но има риск да ми избягаш…

– Ханнаааа!

– …а после къде ще търся гредата.

– Хаана! Ханнаааа!

– Добре си разговаряме, а?… Но те е страх, ще се пукнеш от страх. Сега ако излезе вятър – край!… Иди търси гредата си.

Но друг избор не съществуваше, трябваше да бърза, поне да изпревари всpеки внезапен полъх. Александър плуваше и си мислеше колко близо е бил цялата нощ до „плаващата мансарда”. Зъбите му потракваха, студът беше навлязъл подло в тялото му.

Успя да се хване за стълбичката. Вече беше докопал част от Психея. В този момент, извън умората и усещането за студа, той си обеща да не напуска борда на своя кораб, каквото и да става, ако ще да умира от жега, пък и да тъне в мръсотия.

Държеше се и висеше, зъзнеше във водата, а сърцето му тупаше ли тупаше; бий сърце, успокоявай ударите си, тракайте зъби – държа се за нещо, което все още има мачта и платна.

Но беше немислимо да се изкачи върху него. Още няколко опита. Абсурд.

Тогава Нумиан протегна ръка, хвана го под мишницата и с лекотата на багер го прехвърли в кокпита.

Ах, колко лошо мирише този дивак!…

Туй беше последното нещо, което Александър си помисли, докато тътреше голотата си към кабината. Ах, как гадно миришат тези номади!… И защо, да ги пита човек, не знаят ли, че не е здравословно, толкоз ли не могат да се изкъпят?…

Отпусна се върху койката изработена от бор, мек дунапрен и покрита с чаршаф.

20.

Усещането за покой, както и усещането за движение, обикновено предхождаше събуждането. Преди да отвори очи, той знаеше за тишината. От тази тишина го заболя. Тя означаваше стоене на място, а съзнанието му вече копнееше да препусне напред, към брега, към лудницата.

Мускулите го боляха и това бе естествено, измъчваше го глад, но нищо: по-силен се беше оказал ужасът от гибелното стоене на място.

Докога?

Нима не са изтекли определените векове?

Огледа кабината. Нищо не му подсказа дали Нумиан се е възползувал от нея. На пода се върдаляше панталон. Съдран с две мощни дръпвания на една ръка. Някога е бил негов, прикривал е неговата голота, но ето че се бе оказал пречка за някого, който бе премахнал тази пречка. Трябваше ли да изтича при мачтата и да удари главата си в нея? Щеше му се. Щеше му се и да си поплаче, високо, да зареве и да се облее в сълзи, но не можеше, дори тук, сред зоната на нищото. Защото на борда имаше… втори човек.

Измъкна друг панталон и го обу. Вдигна дрипите от пода и ги хвърли в морето.

Оня си беше все там, на предната палуба – вадеше сафрид, дори не погледна към него.

Докато отваряше консервата, Александър не остана разочарован от вида си в огледалото. Не изглеждаше зле, особено лицето – силно обгорено и мъжко, то по нищо не загатваше за преодоляното крушение.

Гардеробчето зееше. Не бързаше да ритне вратичката, не искаше да го затвори, желаеше да се убеди в реалността на харпуните. Под хавлията, която ги закриваше, се очертаваха някои от острите и твърди детайли на метала. Два харпуна. Един до друг, две чудесни марки, известни, реномирани, заредени.

Запали спиртника, наля вода в тенджерата и сипа месото, запали цигара. Не му оставаше друго, освен да чака. Обеща си да се нахрани бавно, да смеле храната, както подобава на цивилизован човек. Вън слънцето печеше.

И така – защо Нумиан ме зовеше тази сутрин? Защо го виках и аз?…

Замириса на вкусна манджа; както обещаваше упътването – сместа увря бързо… Но ако не го улучиш? Ще го! Но ако не го, ще стане по-зле. Ще го намеря в сърцето! Дано. Ще видиш! – Бръкна с лъжицата и поднесе от соса към устата си. – Какво нещо е хубавото ядене, а? Сега ми трябват калории. Никога не си убивал хора, нали? Убивал съм кефали. Мислиш ли, че е същото? Ами какво – натискаш и стрелата излита. Ти си животно! Не мога бавно. Нали обещаваше да се храниш като цивилизован човек? Не мога, разбери – гладен съм!…

Сега би трябвало да се чувствува сит. Нищо подобно – можеше да изяде още сто такива консерви. Пи малко водка и се облегна на възглавницата. Лицето и гърдите му плуваха в пот. Още една глътка. Нещо вътре в него се разтвори неочаквано в нещо, което също беше вътре в него. Дори не се опита да погледне бутилката, не искаше да знае големи или малки са били глътките. По-важното бе, че падна някаква броня. Гладът изчезна и изплува младежката същност на съзнанието. В края на краищата, събитията не се отличаваха с кой знае каква фаталност; ветровете ще духнат, пък и сега не е толкоз лошо, де! – винаги си е мечтал да се намира в подобни обстоятелства сред океана, в бедствено положение, да изпита както волята, така и силата си. Вкусът на водката превишаваше сто пъти вкуса на телешкото. Освен това, положението доби нов, по-тънък и по-оптимистичен характер.

Грабна харпуна и изскочи в кокпита.

– Нумиане, кажи, не си ли говедо? Не си ли едно ранно световно събитие, което знае само да яде и да сере? Добиче бедно и нещастно, къде си тръгнало в новия свят? Какво ще чиниш в него с тази психика на осквернител?… Какво ме гледаш? Какво мислиш? Презираш ли ме?… Жалък ли ти изглеждам? Приличам ли ти на отчаяна девица?… Казвай, защото ще те накарам да проговориш!… Виж го ти! Ха, ха – готов си да се усмихнеш? Ами че ти си съвсем готов да се усмихнеш и после да… такова! После да ме нападнеш неочаквано. Както си знаеш. Както са те учили. Не, бате, туй няма да ти позволя. Ще те убия, макар че никой не знае, пък и надали някой ще узнае някога за падението ми, ще те убия…

Александър вдигна харпуна. Чак сега се убеди, че ръцете му държат много силно оръжие. Нумиан извика и изтича зад стаксела. Преди да се скрие зад платното, видя лицето му – пейзаж от страх и нищожество. Нумиан ревеше. Не дивак, а тигър сякаш се навираше зад платнището. Виковете му летяха към небето, ветрилото трепереше – зад стаксела издъхваше един мит, едно нищожество, същото, което снощи го бе опозорило и направило за смих на вселената.

– Полоний, покажи се!… Хамлет не прощава! Забавя, но не забравя.

Нумиан сякаш се свличаше от страх зад платното, продължаваше да грачи и може би вече се двоумеше кое да предпочете: дълбоката вода или острието на харпуна.

Така му се струваше на Александър.

– А, ти знаеш какво е харпун! Че откъде? Това ме изненадва… Хайде, момченце, хайде пикльо – покажи се, за да умреш. Да те видя! Искам да видя как падаш като пикня от страх.

Приведе се към лебедката и я отпусна. Брезентът на щормовия стаксел рухна. Без да знае, че сам помага на ветрилото да пада, Нумиан се държеше за него и изпълваше с крясъци горещия ден.

Господарят на плаващата мансарда бъбреше каквото му падне, но и мислеше. Той вече знаеше, че жребият е хвърлен завинаги. Оказа се, че дивакът познава пробивната сила на харпуна и отсега нататък съжителството им на борда е невъзможно. Един от двамата трябваше да умре. Но кой? С този страх изчерпваха ли се всичките възможности на дивака? Александър не би стрелял за нищо на света, той всъщност никога не се е канел да стреля истински, но вече е късно. А да почне да се извинява, да захване с това, че всичко е било уж на шега – оня няма и да го разбере. И така, какво се казваше за случаи като този: извадиш ли оръжие – употреби го!

Натрупваха се прекалено много приключения. Сега пък трябваше и да убие. Всичко го водеше натам, дивакът е подъл, притежава рядка пъргавина, като нищо можеше да го изненада със скок над кабината, достатъчно е само се скрие зад мачтата.

Ще стреля, няма как. Но устата му изрече:

– Лодката!

Нумиан замълча.

– Лодката във водата! – Александър посочи с върха на стрелата. Чудно как бързо дивакът започна да проумява, нещо у него сякаш се проясни, макар и номад, той може би прозря истината, че човек като Ханна не е в състояние на натисне спусъка на оръжието си. – Чуваш ли, лодката във водата!… Едноооооо!… На тебе казвам!…

Капитанът на „Психея” викаше повече от страх за себе си, отколкото от страх да не пусне стрелата. Нумиан вече беше почти сигурен, че Ханна няма да стреля, но туй почти изглежда не се оказа достатъчно – той се наведе и постави своята туба в лодката.

– Вземи и чипарето за уду! Да си ловиш уду!… Хайде!… Едноооо!… Добре, вземи и легена, за рибата. Не се бави!. Еднооооо!… Ако се бавиш, ще стрелям!… Не!… Там не пипай!

Нумиан се учуди с право: не му позволяваха да вземе греблото.

– Ще го подучиш по-късно. Пусни лодката!… Не се бави! Едноооо!…

Нумиан се наведе доколкото можа през борда, не искаше да разсипе нещата от ценния си товар. Лодката падна добре, от малка височина, чу се едно туп и тя застана до яхтата. Дивакът надзърна към бившия си домакин. Той го гледаше неумолимо! Адам трябваше да напусне рая, макар и прокуден не от бога, а от самата Ева. Ех, щом не стреля и при тази забавна мисъл, Александре, загубен си!… Дивакът се прехвърли ловко, като се хвана за десния борд, но щом стъпи на лодката, тя се отмести и тялото му увисна. Погледна с молба.

– Пусни се!

– Ханна!…

– Пусни се!

– Ханна!…

Александър извика и допря стрелата до челото на грешника. Нумиан отмести поглед от своя Ханна, сякаш му се беше разсърдил за нещо. Но продължаваше да виси. Какво искаше? Надяваше ли се на нещо? Александър грабна парче от котвеното въже и го пусна към водата, Нумиан го хвана и се свлече по него. Замахна със свободната си ръка, докопа ценната лодка. Това бе достатъчно.

Александър доби впечатлението, че Нумиан, преди да се прехвърли в лодката, която отсега нататък ставаше негово притежание и упование, покисна повечко във водата. За да се разхлади.

21.

„Психея” се превърна в обширен комфортен кораб. Александър ликуваше, изведнъж му се откри възможност да отива когато си ще и на предната палуба, без угрозата да се сблъска с някакви дремещи там примати. Важна територия от яхтата му беше възвърната, той можеше да си лежи или да стои дълго време на нея, вторачил поглед към хоризонта, където би трябвало да се появи синкавосивата тръпка.

Пет кофи вода и малко прах за пране, според него, бяха достатъчни да измият следите от краката на Нумиан. Изтъркваше палубата и демонстрираше отвращението си, дивакът го наблюдаваше от своето гумено гнездо. „Сюркуф” се намираше на десетина метра – въпреки всичко, не можеха да се разделят, можеше да ги раздели само вятърът, а той все още не бе дори едно синкавосиво обещание на хоризонта. Стояха един до друг. Успокоеният Нумиан се върна към всекидневието си – вадеше рибки и ги лапаше, друго и да искаше, не можеше да прави. Близостта на осквернителя не даваше пълно спокойствие на Ханна. Ханна живееше винаги с харпун през рамо. Освен това – хъркането! Когато Нумиан хъркаше, трепереха от страх дори рибите в морето, бягаха, изчезваха. Но къде да побегне „Психея”? Никъде. Тя стоеше и чакаше потрепването на платната.

Доскорошният самоубиец подмени чаршафите и калъфките в кабината, подреди покъщнината, изми косата си с пенофикс и усети, че главата му олеква, а пред очите му просветна. Макар че беше горещо, ободряваше го чувството, че е сам на палубата. Е, бдителността му трябваше да бъде изострена, но временно, до излизането на вятъра.

Налови риба, запали спиртника – замириса на пържено. Лапаше по две парчета наведнъж и пиеше водка. Отпусна се, почувствува приятната лекота на пийналия човек, стори му се, че наистина живее добре в своята плаваща мансарда. Какво му липсваше? Нищо, разбира се. Само да се отдалечи от печенега, от неговата тиха заплаха.

При залез слънце повърхността на морето се превърна буквално в емайл, а във въздуха се появи соленото опиянение, с което са напоени любимите часове на морските скитници.

Неочаквано се досети, че същите часове са май любимите часове и на Нумиан. Повдигна глава, дивакът го наблюдаваше.

– Какво има, биволе, какво гледаш? Виждаш ли това? – Александър показа харпуна. – Само да посмееш!

Верен на стила си, Нумиан и този път не отвърна. Седеше и наблюдаваме своя бивш домакин.

– Погледът ти ме отвращава! – Капитанът на „Психея” размаха оръжието. – Само да си посмял! Ще те прострелям без да ми мигне окото! От три метра! Да знаеш, няма да те допусна до себе си!…

Спеше му се, но за сън не можеше и да помисли, беше решил да спи само докато чува хъркането на врага си; секне ли хъркането – ще секне а неговия сън, нямаше как, трябва да привиква, до появата на вятъра. Но кога ще стане това? След колко века? Ами ако въздухът е загубил способността си изобщо да се движи? Ами ако ориста на Александър е такава – да остане завинаги в блатото на неподвижността и нищото, с вечната заплаха от едно мръснокафяво животно? Туй е по-страшно от най-страшния кръг на ада. Да, Александре, цял живот в застой, в непрекъснат страх, че Нумиан може да нахлуе чрез абордаж.

Капитанът прибра стълбичката на яхтата, което не означаваше нищо – гигантът можеше да скочи в кокпита и без нейната помощ.

– Ханна!…

– Какво?

Човекът от „Сюркуф” продължаваше да го гледа.

През дните прекарани на „Психея” Нумиан бе възстановил страшното си величие – наедря, настръхна, долната част на лицето му се изнесе още по-напред, а малките му скръбни очи се дръпнаха още по-назад, изразът им се загуби в тайните и излизаше на бял свят само в моменти като този, когато погледът молеше за близост.

– Какво има, биволе? Свечерява се, а? Настъпва часът на набезите?…

– Ханна!…

– Забранявам ти да ме гледаш така! Изразът на очите ти ми е противен и ако продължаваш, ще пробия тялото ти!

Празна закана; не можеше да придвижи яхтата към него.

Това можеше да стори само номадът с леката си лодчица, ако се сети, разбира се, че ръцете лесно се превръщат в гребла.

– Ще те пронижа! – извика Александър и размаха харпуна.

Нумиан изръмжа.

– А може би те е страх? Не е добре да си сам, нали? – Ръмженето се засили. – Тежко е да си невежа и да си сам срещу тайнствените сили, но още по-тежко е да не си невежа. Тогава изобщо няма начин да не си сам.

Ръмженето вече не секна. От време-навреме само заглъхваше или преминаваше в рикане, след туй се извисяваше отново, особено щом се появиха първите звезди. В ръмженето се потайваше болката на звяра, молбата на страхливия, мръснишкия нагон на самеца и може би кроткият копнеж за нечие присъствие.

Да влезе в кабината? Да напусне кокпита? Това бе немислимо. Със сгъстяването на мрака Александър се взираше все по-трудно, но не изпускаше от поглед жълтеникавата материя на „Сюркуф”. Спеше му се, едва се крепеше седнал на пейката с оръжие в ръка, главата му климаше, очите му се притваряха, но не смееха да се затворят, клепачите му трептяха, а слухът му се стараеше да не изгуби рикането на звяра. Нумиан може би се готвеше за скок.

Събуди го сладкият мирис на ветреца. Голямото платно вече тръпнеше от радост, а „Психея” налиташе на „Сюркуф”.

Нумиан се вкопчи в борда и се изтласка високо – силен като степта, муден като вековете и дързък като съдбата, целият превърнат в тишина, хитрост и жажда. Държеше се за фалшборда на яхтата, но краката му не напущаха лодчицата.

Стрелата се заби в гърдите му. Номадът я погледна учудено и извика. Отпусна се, сви колене, приклекна в лодката. Лявата му ръка продължаваше да стиска фалшборда на „Психея”. Дясната ръка се насочи към стрелата, обхвана я и се помъчи да я изтръгне. Горкият. Нумиан дори не подозираше, че върхът е излязъл зад гърба му, че перото на контрата беше свършило работата си – отсега нататък никой не можеше да изтръгне стрелата от тялото.

Ветрецът пълнеше платната, яхтата и лодката напредваха бавно под светлината на звездите, някъде на края на света, в един от неговите вакууми, извън писаните закони. Всичко се разви тихо и можеше да бъде съвсем тихо, ако дивакът бе проявил поне мъничък усет за хармония и не бе извикал.

„Психея” и „Сюркуф” се движеха заедно, свързваше ги яката ръка, завършваща с черни нокти, воняща на риба и кръв.

– Нумиане!

Нумиан го погледна, този път още по-страшно – източените му очи просто изскочиха напред.

– Пусни се!…

Дивакът изрева като лъв, от раната бликна кръв и опръска лицето на Александър. Писателят се дръпна назад и грабна греблото на лодката. Докато раненият пълнеше нощта с лъвските си ревове, Александър започна да удря впитите му във фалшборда пръсти.

– Пускай, ти казвам!…

Ръката се пусна изведнъж и бързо сграби края на веслото. Този неочакван жест не само изненада, но и обиди писателя. Какво се целеше с това? Какво можеше да произлезе по-нататък? Не е ли време прободеният да умре?

„Психея” и „Сюркуф” сега бяха свързани с веслото.

Александър погледна ветрилата: имаше вятър, яхтата се движеше, какво му струваше да пусне веслото? Но трябваше да помисли още, тук някой упорствуваше, искаше да живее…

Трябваше да пусне веслото.

Нумиан падна в лодката и тя остана зад кърмата на „Психея”.

– Ханнаааа!…

Виж го ти!

– Ханнаааа!…

– Какво дивако, какво искаш от мен?… Малко ли неща се случиха между нас?…

– Ханнаааааааааа!

– Откъде се взе, клетнико, кой вятър те домъкна при мен?

Александър потърси Полярната звезда и разбра, че ако иска да използува цялата сила на слабия ветрец, поне засега трябваше да се придържа към курса изток-североизток.

Движеше се по обратната посока на пътя си към дома, но само така можеше да се отдалечи от кошмара, наречен Нумиан. Като се увери, че румпелът е закрепен, измъкна вода с кофата и изми лицето си. Няколко кофи разля по палубата.

22.

На другия ден Александър проспа цялото време на затишието, почина си, след туй налови сафрид, нахрани се, пи кафе и всичко се разви сякаш по програма, особено когато в единайсет извърши необходимите определения по слънцето, а в единайсет и десет духна хубав източен към България. Изчисленията си позволиха малка ирония, подсказаха му че се намира не другаде – а в центъра на морето, идеалното място за самопотопяване.

– Не! – извика той срещу мачтата. – Аз съм писател, а писателят трябва да пише – не да се самоубива… Има време за всичко, ще се намери малко и за едно самоубийство. Вече видях как човекът стъпва на друга планета, ще видя и нещо друго. Къде бързаш, Александре?… Беше юноша и обещаваше да го сториш на четирийсет, после отложи за петдесет, а сега защо да не отложим още? Виж какво море, колко делфини! А, откъде толкоз делфини!… Музика! – изрева срещу мачтата Александър. – Тук трябва да има музика!… Скачайте, животни, играйте! Ако искате пейте!… Но и вие не сте нищо друго, освен легенда!…

Александър измъкна приемника, включи го, намери музика и вдигна ръце над главата си. Сам участник в картината от препускащ по безкрая кораб с прекършена мачта, обсаден от делфини, той дирижираше – струпясъл и брадясъл човек, решен да забрави, че вчера е убил свой събрат.

Чудесни курортни дни!…

Полуавтоматът на рулевото устройство не работеше прецизно поради скъсената мачта, но туй не бе фатално, чисто и просто Александър трябваше да се намесва по-често. Това му пречеше да спи продължително, ала затишията при смяната на ветровете го даряваха с почивка и улов.

Всеки ден му приличаше на синя струя, в тази струя се раждаха новите герои на пиесата, звънтяха остроумни реплики. Нищо не записваше, трупаше го в паметта си и често си го повтаряше, да се увери че го съхранява добре, защото паметта на стария човек е като щастието – мислиш че го имаш, а го нямаш. Но фактите се трупаха там където трябваше, запълваха сините коридори на безгрижието му.

Само нощем нещата не бяха толкоз ведри. Изоставила пустинните простори, „Психея” може би вече препускаше във води, прорязани от пътищата на корабите. С изключение на две восъчни свещи, всички видове светлини на борда бяха изгорели. Свещите се употребяваха пестеливо и само в кабината, как да се пази от корабите? Светлината от звездите бе недостатъчна да го спаси, изобщо звездите се оказаха скъперници, само красяха небето, правеха го ту тежко, ту леко, приближаваха го или го отдалечаваха, придаваха му реалност или го превръщаха в измислица, но не го пазеха.

Отначало с доста чувство за срам пред факта, че отново се отдава на размисли пред чудото „звездно небе”, а после спокойно, овладян от загадката за край и безкрай, за граници и безграничност, той легна кротко в нозете на вселената и заскимтя като бездомно кученце. Порази го факта, че знае почти толкова колкото и Анаксагор, който преди две хиляди и петстотин години твърдеше, че звездите са горещи камъни откъснати от въртенето на земята. Сега Александър знае, че са небесни тела и че земята не е център на вселената. Нищо повече. А един Нумиан, двайсет и пет века по-късно след гърка, би казал, че звездите са душите на умрелите. Хиляда години след Александър някое момченце от бъдещето ще знае повече от Александър, но ще знае ли всичко? Къде е границата? Съществува ли или не съществува? Ще знае ли момчето повече? Ще изчезне ли човекът миг преди да разгадае гатанката? За да не се превърне в бог? И кой е този, който ревниво не позволява на човека да стане бог? Дали пък и вселената не е като плажа от пиесата му? Дали от нейното море към неговата суша няма да нахлуят онези, които искат да знаят това, което знае Александър? И ако се съберат един ден онези и тези, дали няма да разберат най-после, че двете страни знаят едно и също нещо, че никой не може да разкаже на другите поне една подробност повече? Вселената е като дъвката, беше си казал той някога, колкото и да я дъвчеш, няма да я изядеш, можеш само да я преглътнеш.

Знаеше си, че е банално и срамно да мисли за звездната вис, но какво да прави – звездната вис висеше над главата му и просто издърпваше въпросите от мълчанието му. Огромните разстояния отново го бяха накарали да се чувствува унизен и наново да се осъмни в смисъла на съществуването си. Особено като си спомни, че на сушата прогнозираха някакъв бъдещ човек, вече пораствал някъде и щял да носи друга, различна от неговата емоционалност. Предричаше се дори гибелта на сегашното изкуство, за литературата пък да не говорим – там всичко щяло да бъде затрито докрай.

Тогава?

За какъв дявол мъкне пиесата на борда си? Защо да сяда пред машинката? Мисията на пиесата не се ли заключваше само в туй да го откаже от самоубийството му? Ако си животно – живей, но ако си мислещо същество защо да живееш? Не виждаш ли, че си червей, който се гърчи в знойния зной на въпросите? Да оставим настрана, че като творец Александър служи на най-нискостоящия олтар на изящността – литературата. Там нещата трябва да се изразяват ясно, но за жалост, проклетниците преди него са ги изразили много по-ясно и отдавна, да те е срам да мислиш колко е изтекло от тогава.

Опита се да изяде една сурова риба, като Нумиан. Схруска я и я изплю. А знаеше, че му се налага да изяде не само нея – стотици други, ако държи да оцелее. Освен калории, суровата плът на рибата му предлага влагата си. Водата в тубата привършване, трябваше да се пести само за кафето след уморителен ден, или безсънна нощ. Взе втора риба. Този път я захапа откъм опашката. Така се научи отначало да яде опашки, а три дни по-късно изяждаше всичко от сафридите и не знаеше да плаче ли или да се смее, да се гордее или да се самобичува заради това. От една страна му ставаше тъжно за човека, а от друга – тържествуваше пред зараждащото се в него нумианство. Не помни вече колко пъти в миналото е копнял да се превърне в дивак – ето ти го сега дивака: граби от кофата и лапа, а ъгълчето на устата му се е появила капчица кръв и тази капчица, както е тръгнало, скоро ще се превърне в струйка.

– Нумианеееееееееее!…

Размаха полуизядения сафрид срещу хоризонта.

– Ела да видиииииш!… Не си само ти!…

Колко хубаво е всичко – красиво е, дявол да го вземе – храниш се с кръв и си викаш високо, залата на света е твоя, предоставена ти е цялата тишина, въздухът е чист и напоен с тичинките на водораслите, викай, майка му стара, колкото щеш, докато издържиш!…

Александър бе загубил надеждата да се върне където и да е. По този въпрос вече не можеше и да се мисли. Видя се като вечен скитник, съгледа в бъдещето летящата по вълните „Психея”, възседната от един млад в старостта си човек, който ще иска да пише драми и да обладава жени, но няма да се докопа нито до драмите, нито до жените и това ще си остане голямата драма на вечното му скитничество. В обзелото го безумие имаше нещо гордо, привлекателно. Съществува ли нещо по-достойно за умът от туй, да кръстосваш просторите, понякога да летиш, да си стар, но млад в старостта и повече от всякога да сумтиш за млада женска плът? Какво е това, а? Кажи бе, животно – каква е тази дива коравина под корема ти? Какъв е този звяр, който всяка сутрин се събужда преди тебе?

– Нумианеееееееееееееее!…

Пейзажът мълчеше, потайваше се гнъсно без отговор. Александър чувствуваше безкрайни сили в себе си, понякога се джаскаше като луд в морето и плуваше като бесен, а после изреваваше и се катереше с детинска лекота по мачтата, съжаляваше че мачтата свършва скоро и все на най-лесното място. Подобно на китобойците от миналото писателят стърчеше горе с часове – стъпил на краспицата, жадуващ за още по-широк хоризонт и за още нещо.

– Несииииииниии!

Ах, как му трябва тази жена!…

Къде си, миличка? Защо те няма при мен? Вярно, трябваш ми за малко, не повече от час, но си ми нужна така, както кислородът за живота. Ела да видиш как спринтирам в морето и тичам по мачтата. Дай ми мачта до небето – ще отскоча и до там, ще го разроша с ръка това небе, звездите да изпадат като гниди!… Кажи, какво ми стана? Не взимам лекарства, сърцето ми е бомба, не ми дреме от инфаркти, нито от мозъчни удари, кръвното ми е като на Херкулес и ми се струва че никога няма да остарея!…

Магическата екзистенция щеше да свърши доста трагично една нощ, но слава богу, танкерът мина на пет метра от „Психея”. Александър изскочи от кабината и се развика. Високата стена на парахода се изнизваше край десния борд на ветрохода. Никой не го чуваше. Обленият в светлини танкер се гмурна в мрака, глух към псувните и заканите.

Морето беше гладко, а нощта тиха, чудесна за една подобна смърт. След туй първо съприкосновение с хората, Александър реши привечер винаги да облича спасителна риза.

23.

Нощта на разминаването с танкера стана още по-тъмна, сутринта слънцето не се показа и от принизеното небе заръмя. Това го учуди и сигурно щеше да го зарадва, ако не се разви за сметка на вятъра. Александър почувствува униние, докога ще стои в отново обезветреното море? Кога най-после ще се добере до брега.

Дъждецът и задухаха вървяха заедно. Това не му пречеше да се наспи като хораха. След като разгъна брезентовото платнище и го приготви да събира вода за пиене, той влезе в кабината. Предстоеше му тежък мрачен ден, който неизбежно го връщаше към спомена за снощното разминаване със смъртта, и към мисълта, че човекът не е нищо друго освен жалък лакей на живота. И така, коя се оказа всъщност дръзката сила, застанала между него и единственото правилно решение? Кое точно го бе накарало да се превърне отново в комик, да приеме позора си?

Тикво, един мотор на борда можеше да реши всичко, сега нямаше да ти пука, че има затишие и брегът щеше да се осъществи три пъти по-бързо.

Стана и посегна към бутилката, но се отказа и запали спиртника. Разколеба се, угаси го и отвори бутилката. Лошото настроение също като доброто настроение, отваряше бутилки. Копнеж по брега! По хората! Бързай, отивай, наври се между тях, закрачи с тълпата, пътувай в купе с петима плешивци и една пощенска чиновничка! Боже мой, толкоз ниско ли е паднал, нима примитивността му е тъй жестоко замаскирана? Защото кой друг освен примитивният човек може да се радва на живота и да бяга от смъртта? Колко тъжно му е сега сред  мрака и колко по-тъжно ще му бъде сред другия мрак, озвучен от гласовете на хората!…

Всичко написано ще остарее, ще натежи като бреме, никой няма да намира време дори за образците. Дон Кихот ще спи пресован между страниците. Хамлет няма да има възможност дори да въздъхне! Всичко ще бъде превърнато в тор, в музей. Бъдещият човек, колкото и възпитан да е, колкото и да има чувство за такт, не ще успява при всички положения да прикрива усмивката си. Наследството ще предизвиква само смях. Тогава? За какво да пиша? След като не съм дори един Сервантес? За какво ми е тази пиеса? Щом творчеството се превръща в тор – за какъв дявол пишеш, а щом като ти е необходимо да пишеш глупости – за какъв дявол живееш? За какво препускаш към брега?

Неси го наблюдаваше от снимката – до низост земна, с нечисти помисли в бюста си, който обидено напираше сред ароматния затвор на банския – плът готова да изхвърчи и закрещи.

Дъждецът се усилваше. Платнището вършеше работата си – през умело измайстореното улейче към кожата се стичаше плаха мътна струйка вода, която не става за пиене; тя има за цел да измие брезента, да създаде условия за чистотата на следващите капки. Не беше ли подобна и мисията на досегашното човечество, което тръбна да почисти планетата от мъката и невежеството, да я подреди и да я поднесе в приличен вид на идващите готованковци, да им я предостави за приятен живот, тъй както камериерката отваря подредената хотелска стая на госта с пожелание за приятно прекарване? Никой не може да го опровергае. Сигурно съществуват двама или трима прозрели бъдещето, но те не могат да изплуват над рекламната помия. В този мръсен живот има няколко възможности: иди да се затвориш в топла стая с Неси, като се утешаваш, че това е временно, или да твориш нещо с чувството че и това е временно, или да се самоунищожиш, като знаеш че туй също е временно. Защото, ето, слагаш край на всичко, но вече си мъртъв и не можеш да му усетиш сладостта на този край; реализирал си най-героичната постъпка в живота си, а не можеш да ѝ се нарадваш, нито да се изфукаш. Безумно трагична история, да се пръснеш от ярост!…

Александър излезе в кокпита и постави нова кофа под улея на брезента. Струйката вече беше прозрачна. Насапуниса косата си и употреби цялата първа кофа да се измие отново, съблече се гол, застана на палубата, насапуниса тялото си, натърка се с гъба, премахна солта от порите, кожата задиша леко.

Тъгата за брега нарастваше. С нея можеше да се справи само водката. Съвършено гол, подсушен и опреснен, Александър надигна бутилката. Какво друго да предприеме в подобен мокър ден, какво, освен да се намокри и отвътре.

Всяка тъжна мисъл мигновено биваше заливана с нова глътка, всичко мрачно давеше, унищожаваше докрай. Остана само ефирната лекота на новия му характер, един съвсем нов Александър, който чу гласа си да бъбре, че този който мисли много за живота е абсолютен глупак, че животът си е живот, редовен и сладък, че старците трябва да си умират, а който остане трябва да живее в сладост.

Стоиш на едно място? Че какво от това?

Безчестен си? Че какво от това? Щом има честни, ще има и безчестни. Честният човек е смешен, безчестният не е.

В живота трябва да има и мръсници, и подлизурки, и гадни души – в края на краищата, животът е може би резерват; може би е потребен някому, някой може би иска да докаже нещо с него – засега не знаем на кого, тайна, ако трябва – ще я научим, ако не – ще си остане тайна. Може би накрая всички хора ще станат добри и животът ще се насели само от добряци. Но ще бъдем ли щастливи?

– Мисля, че ще бъдем! – извика Александър и отново налапа шишето. – Не е вярно че няма да бъдем!… Или пък, ако… Не, не може да бъде! Животът… Когато цялото земно кълбо се превърне в…

Ами те едно ли са, две ли са кълбетата? Нощем не можеш да ги преброиш. На, честен кръст – не можеш! Колко пъти съм се опитвал, но стигна ли до два милиона – заспивам… А, сега пък подухна!… Как не!… Как няма да ти скоча сега, да ти изляза вън, да ти ловя вятъра аз на тебе! Как не!… Да не съм луд! Само с вятър ще се занимавам, друга работа си нямам – ще се занимавам с вятъра!… И само завися! От вятъра. Вече умирам да не завися от вятъра!…

Гол като бебе, налапал празната бутилка като биберон, собственикът на плаващата мансарда спеше и сънуваше всичко каквото му попадне – от фрегатата с малайките, до туй което имаше претенции да се нарича негова родина, но накрая нещата издребняха дотам, че започна да прави гигантски усилия да се навре в един охлюв. Момиченцето, което си играеше на плажа, издуха песъчинките от охлюва, но заедно с тях издуха и него, след което постави охлюва в кофичката си. Александър се изправи и яростно заудря по кофичката: Искам си охлюва! Върнете ми го да си вляза и да се свия на спирала. Искам в охлюва си, и непременно на спирала, на пружина, за да се изпружиня!…

Отново заудря по кофичката.

Всъщност, гикът удряше по кабината. Капитанът изхвърча навън. Духаше добре, не валеше, облаците се бяха разпарцалили, а „Психея” се лашкаше като тапа, тъй като нямаше кой да я пришпори.

Но най-интересното бе, че се здрачаваше, значи бе спал не по-малко от десет часа.

– Глупако! – изрева Александър. – Проспа такъв хубав вятър!

Намери края на шкота, грабна го, изрита брезента, една не събори кофата със сладка вода и седна до руля.

Ветрилата се напълниха, яхтата усети оня приятен удар, който ѝ обещаваше всички прекрасни неща и сладко триене по бордовете. Подобно жена угадила хладката прегръдка на чаршафа в стаята на любимия, „Психея” се протегна и изскимтя. Вълничките обсипваха с мръснишки целувчици бедрата ѝ.

Защо да се извръща? И тъй се виждаше добре – идваше косо,  към обветрения борд.

Излизаше от омарата.

Нямаше никакво съмнение – приближаваше се.

Прободен през гърдите със стрелата па харпуна, Нумиан гребеше бясно към „Психея“. Просто да не вярваш – зад кърмата на „Сюркуф” имаше килватер.

Александър изви машинално на пълен бакщаг.

Но дивакът гребеше като световен шампион, разстоянието между двамата се топеше. Разчитайки на маневрата в последната минута, Александър потръпваше от страх и чакаше. Имаше нещо смешно, разбира се, в туй съвсем голо старческо тяло, което сред своя махмурлук трябваше да стори невъзможни неща, за да се изтръгне от нападателя си.

Най-после гумената лодка се приближи и гребецът се хвана за кърмата. Без да губи време Александър замахна с куката и зяпнал пред изумителната гледка на прободеното от стрелата мръснокафяво тяло, заудря ръцете му. Нумиан не извика нито веднаж, олюля се и се изхлузи във водата.

Всичко е обяснимо, помисли си Александър, необясними са само безкрайните сили на номада. Ето го, сяда и взима греблото. Оставя го и се привежда напред. Иска да поеме дъх, да изхвърли насъбралата се при раната кръв. Тя бликва и… Боже мой, цялото море е червено!…

Вятърът удари здраво ветрилата, „Психея” хукна през здрача.

– Ханнааа!…

Дали пък няма, в уречен ден и час?… Капитанът стискаше румпела и гледаше пред себе си… да се яви отново?… А?…

– Ханнаааааааааааааа!…

Александър заплака.

24.

Заедно с Неси на Созополското пристанище пристигнаха много местни хора, децата си подвикваха весело, че след малко щели да докарат един удавник. Едно от децата уверяваше, че удавникът бил жив, а друго поясняваше че не бил жив, но щели да го съживят в школата за спасяване, където майката на малчугана работела като чистачка. Децата поспориха дълго могат ли удавените да възкръсват или не могат. Някои твърдяха, че ако им се извади водата могат, а други настояваха, че мъртвият си е мъртъв: колкото и вода да му измъкнеш, ще си бъде мъртъв. Брей, възмути се най-дребното от всички деца и заяви, че мъртвите умират само като умират а къщи, от болест, а всички останали са живи и могат да бъдат спасени.

Възрастните местни хора посрещнаха случката като една от поредните авантюри на писателя.

Местните жени не откъсваха очи от Неси. За повечето от тях тя беше нещастно същество, обречено да ляга с дъртака, принудена, от страх пред побой или нещо друго. За други жени Неси беше чисто и просто парясница и уличница, защото – на, той е на осемдесет и пет, а тя на двайсет. Не на двайсет ма, повече, защото как тогава ще има дете? Добре де, повече от двайсет.

Привикнала да слуша всичко, дори и верните неща, Неси беше принудена да преглътне и другата версия – че е тайна дъщеря на писателя, това беше нещо съвършено прясно, чу го преди малко, както и другото – че не била никаква дъщеря, а обикновена сметкаджийка, решила да се ожени за парите му. И как го чака, кучката, ма? Вече цял месец, всеки ден отива на пристанището и чака заради наследството, защото знае че ще му кажат как е идвала и той най-после ще се смили, ще се ожени за нея, за да ѝ даде спестовната си книжка в която имало триста хиляди.

Александър стъпи на кея. Не можа да направи и крачка напред. Неси се хвърли върху грубата рибарска шуба. Прегърна го и започва да обсипва с целувки едно смалено, жалко и грозно обраснало лице.  Сред него блещукаха две мътни и трудно подвижни очи.

Когато го освободи от прегръдката си, той смъкна шубата и а подаде на тълпата,

– Неси, как можа да чакаш толкоз дълго?

– А!… Какво е това?

– Цирей. Не го натискай.

– Боли ли?

– Колко ме нямаше?

– Трийсет и три дни.

– Само? – Спасеният погледна далечните хълмове над градчето.  – Нима само толкова?

Струваше му се, че е отсъстауаал повече от сто и пет века. Божичко, само трийсет и три дни! Ами да, изглежда че е станала някаква магия, съвсем обратна на космическите одисеи. Трийсет и… Не… Невъз…

– Мили, защо направи това?

– Кое? – Александър потърси учудено истината в поглед ѝ. – Отде знаеш какво съм направил?

– Защо без мен?… Знаеш, че бих дошла навсякъде, цели трийсет и три дни!…

– И нощи! – Той виждаше тълпата като едно цяло, с едно лице и две очи. – Нима толкоз малко, господи! Че, тогава…

– Какво тогава!

– Може би не сьм остарял.

– Никак – излъга мигновено Неси, – Ти си моето немирно момче.

Без да се съобразява с тълпата, Александър прегърна всеотдайното същество, притисна го към гърдите си и си помисли, че всъщност едва ли някога е бил по-жалък от този момент, представи си колко е грохнал, с поразена от слънцето кожа, покрита с циреи, а на всичко отгоре – заобиколен от презряната тълпа. Всичко ставаше пред тълпата, тя отново се беше разпаднала на обикновени хора, с много лица и много очи.

– Пирате мой! – шепнеше в ухото му Неси.

Пред очите на винаги презряната тълпа, мислеше си той, която не знае че животът е само една слуз и не наподобява спирала.

– Мъжествено мое момченце!

Един стар човек, покрит със струпеи, останал без кораб…

– Закрила моя!…

…осквернен по най-безжалостния начин.

Неси му шептеше още чудесни неща, а той тръгна към София, спря се пред входа на жилището си, но се досети че няма ключ, беше го оставил върху бюрото, нарочно, до пишещата машинка, защото нямаше да му трябва никога вече. А колко много му трябваше. Принуден е да натисне с рамо. Откъртва вратата на собственото си жилище. И вместо към бюрото, или към душа, отправя се към клозетната чиния. Налагаше се да седне незабавно.

– Ти си бог! Докоснал си се до божественото!…

Неси плачеше от радост, а Александър си мислеше, че за човека съществува нещо много по-страшно от това да стане смешен – заплахата, че може да стане още по-смешен.

К Р А Й

Коментари
  1. Boris Aprilov казва:

    ТАКА коментирах вчера версията, която публикувах, ПРЕДИ да открия несъкратената и нецензурирана версия; Вижте най-долу впечатлението ми от ИСТИНСКИЯ роман.

    Сянката на Мартин Идън!… – преследвала е всички ни, че и мен също – с “мечтата” за красиво и достойно самоубийство… (А някои приятели дори го направиха, за съжаление!)

    * Овъркил: Заглавието, като значение на думата и като значение за сюжета, започва от термина “овъркил”, който яхтаджиите употребяват за ситуацията, когато една яхта (лодка, кораб, друг съд…) се претърколва около оста си във водата, след което отново застава с мачтата нагоре и кила надолу.

    Изненадата ми дойде, когато се опитах да преведа думата на английски, за да я изпиша правилно в Wikipedia – EN – и се оказа, че подобно понятие на английски едва ли не няма!

    За превъртане на яхтата ми се изписва ‘overturn’, ‘rollover’ и други изрази, а превода на ‘overkill’ на български и на руски ми даде толкова голямо количество значения – при това от най-различно естество и област на живота, че окончателно се обърках. Там има и ‘захват’, и превръщане, и преврат, и смяна на самоличността, прекаляване в какви ли не значения – и още: пробвайте сами.

    Тогава си дадох сметка, че – съзнателно или несъзнателно – Ахото е дал това име на романа си – след редуването на ‘Самоубийството’. ‘Овъркил’ и ‘Иронично пътешествие’ през годините – защото именно това е искал да опише – една коренна повратна точка в живота на един… от неговите прототипи. А именно – застаряващият интелектуалец, яхтаджия – но най-важното МЪЖЪТ! на 50 години…

    Смешното (за мен, като дъщеря!) е, че това му се случва и на 40 годишна възраст, и се повтаря(ше) отново и отново и на 50, 60, 65, 70 годишнините му.

    Когато преписвах юношеските и ‘ергенските’ му съчинения, усетих – с известно съучастие – самочувствието му на подрастващ бургаски “пич” – с малките самохвалства, случайните подсказки за юношеските му мечти и идеали, самооценката му спрямо неговите приятели – и си дадох сметка, че възрастта никога не е била сред героическите цели, които си е поставял.

    Отново и отново той изпитваше смущение и неудобство да се чувства пораснал – с неосъществени момчешки мечти, неизпълнени планове, недостигнал върховете, които си е поставял.

    Но той ги постигна! Може би не си е давал равносметка за това – в дългогодишното му очакване някой да каже, ДА ОБЯВИ, че е писател, добър писател, ИСТИНСКИ писател!… – но това му бе отнето.

    Наказан с премълчаване!

    Може би въображаемо, защото въпреки забраните – привържениците му смело го печатаха във вестници и списания, периодика и литературни издания, а и повечето му книги видяха бял свят. …за да бъдат официално премълчани…

    Но все така редовно, отново и отново той е премислял някакво “красиво оттегляне от света”, с което да смае всички. Слава богу – не го стори, написа по темата няколко чудесни творби, писа до последния си миг, живя с близките си, обичаше ни – и ние го обичахме много.

    В архивите му намерих скрито послание към нас, преди да отиде на някаква операция – нещо като завещание: “Обичам ви много всичките”…

    Дж.В.

  2. Boris Aprilov казва:

    Изчетох около 1/3 от оригинала на романа, включително изцяло премахнатата от цензурата първа част – пътуването към морето.

    Аз лично не съм чела такова развълнувано и гневно(?) обсъждане на Живота, Човека, Творчеството, Бога и Смъртта!…

    Четох с възторг и ужас, с любопитство – и със страх.

    Позволявам си да мисля, че НЯМА подобнен текст в цялата българска литература! – поне в тази ѝ част, която аз съм изчела… Ако има – подскажете ми?

    Чак сега се осмислят всички перипетии, които Героят – забележете, не е писано от първо лице! – в последствие изживява и как се променя изцяло светогледът му.

    Двата романа „Великата суета“ и „Овъркил“ са в странен асинхрон с останалото творчество на Борис Априлов – Ахото. Онова негово леко разказвачество, изпълнено с открит или прикрит хумор – изведнаж отстъпва настрана и дава път на една почти жестока ирония и подигравка на Човека и Живота, които в един момент се превръщат… Трябва да прочетете, за да научите. :)

    Дж. В.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s