БОРИС АПРИЛОВ

С О Л Е Н А   В О Д А

начало на роман 1963 – недовършен;

и второто начало от 1964 тук!

Лодката „Дунав“ – току що закупена; Ахото прав, Арон (Барона) клекнал до него.
Ноември 1960 пише на гърба. Старото пристанище на Бургас.

1.

8.9.63   Има нещо весело и празнично в боядисването на една лодка, когато морето блести на две крачки от тебе, а въздухът е прозрачен и небето спокойно бди над работата ти. Всяка дъсчица на корпуса е вече прикована, кълчищата е натикана в процепите, дупките са запълнени с маджун и вече остава най-лекото – да мажеш бялата боя. Боята носи търговска марка „Бисер” и наистина блести като бисер, макар че не е качествена. Все пак лодката става бяла като слонова кост. Кантовете около бордовете багрим със зелена боя, а дънната част – с отровна кафява боя, която предпазва дъските от най-опасния враг на корабите  – морският червей. Леко и приятно се боядисва мачтата и особено кабинката, която отгоре е покрита с брезент. Разбира се, изисква се известно майсторство да не зацапаш филистрините, онези дървени пръстени около кръглите прозорчета. Затова с тази работа се е заел Барона.

Външността на Барона е тривиална – морска. Той е сух и мургав, дребен на ръст, с прорязано от бръчки лице, но тези бръчки не са от старост, а от постоянно взиране срещу слънцето. Особено здраво са изрязани бръчките на песимизма, които минават край устата му. Но те не подхождат на неговия безгрижен характер, известен по цялото крайбрежие.

Лодката е стъпила върху няколко дървени филета. Дълга е седем метра и двайсет сантиметра, широка – два метра и висока метър и двайсет. Водоизместимост – три тона. На кърмата е монтиран голям бензинов мотор, много стар шевролет, забравил вече годините си. Мощността му е четирийсет коня. Помисля ли за тях, добивам чувството, че притежавай конеферма.

Намираме се в края на Бургаското пристанище, недалеч от големите параходи и крановете, които ми приличат на жирафи. За нас от ден на ден става все по-тежко. Кейовете непрекъснато се разширяват. Държавата иска да има голям порт и на етапи ни изтласква настрана. Всеки ден си имаме разправии с пристанищния надзор. Чиновниците от тази служба ни гонят и ни пращат на два километра далеч, а ние все още се съпротивляваме и казваме: „Добре де, като направите кея ще се махнем!” Това ги ядосва много. Кеят може да се изгради бързо, но работата върви мудно. Един нищо и никакъв насип се прави с ориенталски темп – на ден по камион и това ни кара да примираме от смях. Нашият смях дразни строителите и те се нахвърлят още по-стръвно срещу нас. Ние, притежателите на рибарски и пасажерски лодки, сме се съюзили на обща борба и я водим ефикасно. Да се води такава борба не е трудно, тъй като отстояваме личните си интереси, а чиновниците отстояват интересите на държавата.

Както вече казах, в боядисването на една лодка има нещо весело и празнично. Тогава е невъзможно да скучаеш. В тази част на пристанището е пълно със сеиржии. Един по един или двама по двама, те идват мълчаливо, сядат върху мекия насип и започват да наблюдават. Като се нагледат добре, стават и си отиват. Тяхното място веднага се заема от други. Най-приятни са тези, които се стараят да помогнат:

– Не така, по-тънко!

Аз не съм майстор в боядисването, затова благодаря за съвета и започвам по-тънко. Оня, след като се нагледа достатъчно, казва още нещо за поощрение и си отива. На неговото място идва друг, който казва:

– По-дебело, другарю!… Боята предпазва лодката!

Веднага се съгласявам с него и започвам да мажа по-дебело.

Барона ме поглежда и не казва нищо. След като си отиде кибикът, аз се обръщам към него:

– Защо мълчиш?… Дебело или тънко?

– Все едно – отвръща мързеливо той. – Вече сме към края. Няма ли да купим малко бира, че пресъхнах.

Бъркам в джоба си и подавам пари на Барона. Той оставя четката и се отправя към бюфета при входа на пристанището. Връща се след два часа. Безсмислено е да му искам сметка за забавянето, нито пък го питам защо не ми връща остатъка от парите. Само поемам бутилката и пия жадно. Хубаво е да се пие бира през време на работа. То кога ли не е хубаво да се пие бира, но сега е особено сладко. Вдигам повторно бутилката. Пия и гледам небето. В него, като блуждаещи микроби под микроскоп плават гларуси и чайки. Сякаш за първи път чувам разнообразните шумове на пристанището. Слушам ги и си мисля: това е то ритъмът на пристанищния живот, най-прелестното нещо на този свят и сега ти си част от него, макар че някои правят опити да те изгонят извън пределите му.

След това захвърлям празната бутилка и изваждам бележника си, в който записвам разходите направени по лодката. Написвам следното: за бира – 10 лева. С тази незначителна цифра досегашните разходи леко набъбват на петнайсет хиляди и осемнайсет лева. Всички едри и дребни суми се нареждат така:

Закупуване на лодката – 5500
американ за платна – 226
на майстор Паскал, за ушиване на платната – 120
за въжета – 90
на Барона, в заем – 50
за таксѝ, да търсим майстор за ремонта – 17
вечеря в казиното по случай закупуването на лодката на дванайсет познати и непознати – 172
таксѝ до този, който продава мотор – 11
таксѝ до друг, който продава мотор – 9
мотор – 3200
пренос на мотора –18
на Барона, в заем – 40
ремонт на мотора – 1100
винт – 70
на Барона, в заем – 30
боя, безир, маджун, шпатула, гласпапир, четки – 184
акумулатор – 368
подкуп на продавача от ведомствения магазин задето ни продаде акумулатора – 30
вечеря в казиното на няколко морски вълци – 92
на Барона, в заем – 20
пирони и други дребни – 18
на Барона, в заем – 3
разноски в съда по прехвърлянето на лодката на мое име /нотариален акт/ – 62
на Барона, за цигари – 2
и т. н. и т. н.

2.

Когато духне южният вятър
планините на Тафуа севиждат
и ти се струва, че на върха Као има хора.
                        Песен на едно тихоокеанско племе
У нас, когато духне източния вятър морето става още по-синьо, небето – от своя страна – става съвсем синьо и ти се струва, че на хоризонта се появяват мечтите. Ти гледаш как вълните прииждат срещу теб и внезапно те обзема желание да тръгнеш по тях. Но за да сториш това ти е необходима лодка. Лодка можеш да си поръчаш в корабостроителницата, или пък при някой стар майстор. Най-напред отидох при майстор Никита. За неговата слава знаех отдавна.

Намерих го в двора му, с ренде в ръка, до скелета на една нова гемийка. Той извърна старческата си руска глава към мен и ме погледна със сините си очи, пълни със сладост и поезия. Те бяха чисти и безхитростни, в тях тлееше неугасимия пламък на творчеството и сякаш разказваха, виж какво, аз не съм занаятчия, правя изкуство, за което да се говори дори след моята смърт. Наистина, малко му остава да живее на майстор Никита, но когато изчезне от света, хората ще гледат неговите лодки и ще казват: „Това е лодка! Направи я Никита. Вече няма такива майстори!”

Старецът заговори със своя сладък руски акцент, уви, за да ми каже, че засега има три поръчки и че с удоволствие ще ми направи една лодка, ако имам търпение да почакам до пролетта. Такова търпение нямах и тръгнах да обикалям останалите майстори, някои от тях също така известни, а други непознати за мен. Всички ми даваха един и същ отговор – на пролет. Качих се на кораба и заминах за Мичурин*. В корабостроителницата ми заявиха, че биха приели една извънредна поръчка, но това може да стане най-рано на пролет.

Трябваше да опитам късмета си при созополските майстори. Те нямаха такива безхитростни очи като на майстор Никита, а напротив, но това не е толкова важно, а важното е, че също приемаха поръчки за пролетта.

Отчаян и уморен, седнах на созополския кей. Беше един от последните дни на лятото. Залязващото слънце изпращаше тиха светлина. В обезлюденото казино няколко по-смели курортисти спокойно пиеха ракията си, като се радваха на щастието, че няма нито оркестър, нито певица, че няма шум, че градчето мирише омайващо на паламуд, грозде и смокини, и че всички тези дарове на земята и морето са техни. Водата между лодките беше гъста и блестяща, пълна със смърт. От умрелите загнили водорасли се издигаше смрад – неприятна за този, който не е навикнал и сладостно уханна за този, който обича всичко, което идва от морето. Старият лодкар Лефтер газеше в тази застояла вода с кепче и ловеше скариди. Тази скариди той продаваше на двама-трима летовници за стръв. Неусетно, както шареше пред мен, аз му разказах патилата си и той, без да вдига глава от водата, рече:

– Тогава защо не си купиш една готова лодка?

– На старо?

– На старо, разбира се… Сума ти лодки се продават.

– В края на краищата не ми остава друго – отвърнах аз, като наблюдавах серпантините на чайките. Птиците летяха с достойнство в крехкия слънчев въздух. – Ще обиколя цялото крайбрежие, но ще намеря една лодка за мен.

Тръгнах да търся моята лодка.

Нямате си представа колко е голямо крайбрежието ни. Като го погледнете на картата, то ще ви се стори едно смешно кътче от Черно море, но тръгнете ли по него, ще ви удиви разнообразието на всяка гънка от брега, на всяко негово пристанище, на всяко селище. Не само хората от всеки град и всяко село се отличават, отличават се и лодките. Една е конструкцията на лодките в Балчик, друга е в Созопол, по-друга е в Несебър, съвсем друга е в Мичурин, а да не говорим за Бургас, където лодките имат най-добра линия. Върнах се тук с убеждението да умра, но да намеря лодката си на това място.

Какви ли лодки не разгледах през време на моето скитане? Големи и малки, нови и стари. Тогава се убедих, че ние не умеем да наблюдаваме плавателните съдове и разбрах, че лодките са като хората, имат своя физиономия и своя душа.

9.9.63  Някой ден направете като мен. Седнете на кея и започнете да наблюдавате привързаните към него лодки. Ще ви учуди разнообразието им. Има лодки изнурени от труд и те веднага ще ви се натрапят със скромната си външност. Боята им е овехтяла, въжетата им са нащърбени, палубите им, доколкото ги имат, са винаги мръсни и върху тях цари безпорядък. Други техни сестри са боядисани в по-весели цветове, имат гладки бордове, прави, неогънати още весла, всички ръбове са остри, неизтъркани, имената и номерата им са написани свястно, а моторите им са прибрани в прилични кабинки, които се заключват с катинари. Трети са гиздави и шарени, върху тях личи само първия равен пласт боя, на мачтите им стърчат нови осветителни тела и като речеш да влезеш в тези красавици, ти иде да свалиш обущата си. Освен това, тъпите носови части на някои лодки им придават глупав дебелашки вид. Със тях си готов да се отнасяш като с добродушни откровени хора, които са глупавички, но никога няма да ти причинят зло. Други, напротив, имат заострена носова част, тънка и стройна линия и приличат на лисици-хитруши. Трети са лодки търтеи – тромави и тежки, изоставени, небоядисани, свикнали да бъдат теглени на буксир от други. Има щастливи лодки, има и нещастни, има лодки алкохолици, има и престъпници, крадци, клюкари, доносчици, лодки които чувстват превъзходството си и странят от сестрите си, а други лодки са се прилепили към цицките на държавата и сучат облаги от тях. Те също странят от сестрите си и почти винаги ще ги видите привързани към някой шалан* или влекач. Има лодки самотници, забравени от стопаните си, които стоят от години на едно и също място върху сушата и гледат с копнеж към морето. Има лодки несретници, на които не им е провървяло и лежат с разбити бордове върху някой наклон. Всяка година от тях изчезват ту ребро, ту дъска, ту летва, стопяват се, дават късчета от телата си да бъдат заздравени други лодки, или отиват в печката. Има гиздави празноскитащи яхти с бели прически-платна и високи стържещи небето мачти. В техните тела туптят и студени моторни сърца, които бият само за удоволствия. А най-после в нашите води се появиха и летящи глисери – толкова блестящи и соанирани, че приличат на холивудски гърли, пък и служат само на кинематографията, когато снима филми за прелестите на нашето крайбрежие.

Аз не съм добър психолог. Ако вие започнете да наблюдавате  лодките като мен, ще откриете още по-голямо разнообразие на характери – достатъчно е да се вгледате поотделно във всякоя от тях. Унесете ли се малко в разсъждения, ще отгадаете характера на лодката-мечтател, на лодката-грабител, на авантюриста и ако щете – на бракониера.

*шалан – плаваща платформа, нещо като сал, върху който се поставят товари, за да бъдат извлачени между кораби или други обекти в пристанищата. Нямат мотори или други приспособления за плаване.

3.

Към обед ние вдигнахме котвата и напуснахме мястото на подводната скала, от която все пак успяхме да измъкнем две връзки попчета. Заобиколихме фара и влязохме в басейна на пристанището. Аз гребях, а старецът, когото от уважение все още наричах бай Тодор, нижеше рибата на върви. Беше твърде стар и много окъсан, и пушеше цигарата си без да я пипа с ръце, като я мокреше от студения ѝ край. Така съм го запомнил, винаги с мокра цигара в уста, а и той някога беше се хванал на бас с всички от пристанището при такова условие: види ли го някой без да пуши, веднага да му поиска пари за ракия. Доколкото знам, на никого не се усмихна щастието. Бай Тодор палеше цигара от цигара. Опушваше не само мустаците си. Димът опушваше цялото му лице, чак големите му сиви вежди, под които спокойно гледаха примирените му добри очи. О, вие не знаете какво е това човешка доброта, пък и да твърдите обратното, няма да ви повярвам, докато не ми докажете, че познавате този старец. Никой никога не го е чувал да псува, разбирате ли? Да живееш в пристанище и да не псуваш, да не ругаеш децата, когато отвързват лодката му и я разкарват чак до отсрещния бряг на залива, когато пияни гемиджии взимат греблата му да си услужат и след това не ги връщат по три дни, и какво ли не още. Разказват, че дори чайките, почувствували неговата добрина кацат спокойно на лодката, но чак това не вярвам и ми се струва легенда, защото никой не е видял досега чайка да кацне на лодка в присъствието на човек.

10.9.63   – Борко, можеш ли да спреш за малко?

Прекъснах гребането и ударих няколко контри. Спряхме точно на онова място до вълнолома, където по това време ДОСО закотвяше яхтите си. Около нас мълчаливо летяха трийсетина гларуса. Едва сега забелязах тяхното присъствие, крайно учуден, че птиците летят безпокойно и въпреки това – безшумно, сякаш подготвяха конспирация. Когато лодката се успокои съвсем, птиците налягаха по водата, обърнали главите си към нас.

– Малко кино и театър – усмихна се бай Тодор. – Сега ще си погледаме.

Той отдели десетината лапини, хванали се на въдиците ни и се изправи. Гларусите чакаха само това ставане, за да се вдигнат отново във въздуха. Този път някои от тях издаваха нетърпеливи писукания.

– Гаро! – извика приятелски старият рибар.

В същия миг около нас се понесе хаотичен грач, една внезапно избухнала олелия, придружена с движението на десетки крила.

– Иванчо, мини по-напред!… Викторе, не така!… Хайде сега готови!…

Бай Тодор хвърли лапините в морето и борбата започна. Тя трая малко, но гледката бе чудесна и достойна за филмовата камера. Тогава си обещах каквото и да стане, да докарам някога един филмов оператор, и нека той заснеме това зрелище – как бай Тодор храни гларусите, пък да заснеме и самия рибар, за да го съхрани в киноархива, където сигурно има и някои по-незначителни кадри.

Преди да потеглим към нашия кей, запитах стария рибар защо не подхвърля лапините една по една. По този начин зрелището ще се проточи, удоволствието ще стане десет пъти по-голямо.

Той се усмихна и цигарата му клюмна. Бой Тодор наистина мокри повече, отколкото трябва цигарите.

– Така правех някога – рече той. – Тогава цялата риба се изяжда от няколко гладници и проклетници като Виктор. Те са силни и не дават на другите. А сега хвърлих десет рибки, ядоха десет птици.

– Защо си го кръстил Виктор?

Старецът се усмихна и ме погледна. След това взе цигарата между пръстите си и запита:

– Не се ли досещаш?

– Не – отвърнах учудено аз,

– Помисли де, помисли!

– Не разбирам.

– Виктор бе, Виктор!… Не си ли чувал за Виктор?

– Ясно! Виктор! Ей че си го измислил!… Старецът се смееше със своя тих замайващ смях. Изпеченото му лице блестеше на обедното слънце, между бръчиците му лъщеше пот. Загребах, а той продължаваше да се смее простодушно. Докато го слушах, попрехвърлих малко из паметта си образа на Виктор. Не му е тук мястото да ви го описвам. Уверявам ви, по-нататък не може да не стане дума за него.

Долепихме се към кея. Прибрах греблата. Поочистихме малко кувертата, поприбрахме туй онуй, изгребахме водата. Лодката на стареца отдавна си прави вода и когато някой му подхвърли нещо за нея, отговаря му: Нека си има водичка в лодката. Всичко става. Понякога човек може да си намокри челото.

Заех се да привържа лодката от двете ѝ страни – към нашата постоянна котва и към брега. После, като се наведох да издърпам баша към брега, за да слезе стареца, видях го да се огъва върху предната пейчица. Държеше се за корема и се превиваше. По това, че се сви на ер-голям разбрах, че изпитва страшна болка, но той не изстена нито веднаж. Продължавах да държа въжето. Чудех се да вляза ли при него, или да бягам за линейка. За мое учудване, старецът се успокои изведнаж. Той ми подаде рибата и скочи на брега.

– Какво ти стана?

– Имам си една болчица. Изведнъж ме свие, изведнъж ме отпусне.

– Каква е болката?

– Най-голямата болка е, че съм на седемдесет календара, момченце… Та, ти искаше да купиш лодка… Ела сега да те заведа при Чолака.

– Чолака?… Добре го познавам, но да продава лодката си, не ми се вярва.

Бай Тодор се приближи към мен, и въпреки че наоколо нямаше хора, ми прошепна:

– Прави се, че не продава, но продава. Ти се прави на човек, който не е примрял за лодка, ама ако намери нещо, е – ще вземе да го купи.

– Има си хас, тази лодка да се продава!…

4.

Има си хас „Дунав” да се продава!

Не исках да губя нито секунда. Отправих се към кея със шаланите. Там беше Чолака. Там беше „Дунав”, хубавата лодка с грозното име. За мен всякакво име беше грозно, освен едно. Но защо трябва да бързам? Нито човекът ще избяга, нито лодката. Умишлено забавих крачките. Но защо пък да не побързам? Какво като побързам? Започнах да тичам… Чакай! Така не става. Втурна ли се при него, ще ми поиска много по-голяма сума. После си помислих, че и да бягам и да не бягам, Чолака ще ми поиска два пъти повече от реалната цена. Знаех добре – каквото и да поиска, ще дам. Важното е да продава. Такава лодка не се продава. Все пак той е подшушнал, че я продава. Защо ще я продава? Трябва да има нещо нередно в лодката, за да я продава.

Двата шалана лежаха тежко в омаслената вода един зад друг, големи, тромави и мръсни. Отливът бе разкрил ивица от бордовете им, обрасли с миди и водорасли. Върху ръждясалите палуби в безпорядък бяха захвърлени въжета, кофи, сандъци, котви – цял склад от вещи. В слънчевия обеден час човек интуитивно долавя отдалеч топлината, която излъчва желязото.

До левия борд на първия шалан бе привързана „Дунав”. Спрях и за първи път я разгледах както трябва. Досега тя ми е правила впечатление на солидно изработен съд, който знае как да седи върху водата и как да покрива вълните. Изпъкналите ѝ гърди отпред, плавната заобленост на корема и значителната ѝ широчина осигуряват нейната устойчивост – нареди пет души на единия борд и ще получиш само един малък наклон, нищо повече. Моторът е прибран в малка кабина, на предната част е изградена по-голяма кабина с две койки за спане, но тя се подава толкова слабо над бака и е така майсторски заоблена, че е изключено всякакво съпротивление на вятъра. Красиво нещо е нейната бяло-червена мачта, прикрепена за двата фалшборда с металически ванти и съоръжена с автомобилни лампи отпред и отзад. Този съд няма нищо общо нито с рибарските лодки, нито с яхтите,

Скочих върху шалана, прекосих го и се спуснах върху имуществото на Чолака. Лодката дори не почувствува тежестта ми. Наведох се и започнах да разглеждам дъските. Бяха солидни, но твърде стари. Скрепяванията навсякъде бяха направени здраво. От двете страни на корпуса минаваха надлъжни пейки, притегнати с две напречни седалища от дебели дъбови дъски. Там където позволяваше вътрешната обшивка, успях да разгледам ребрата и останах възхитен от здравината им.

Търпението ми вече бе изчерпано. Прехвърлих се на шалана и тръгнах право към „каюткомпанията”. Влязох без да чукам и видях Чолака. Той лежеше върху коравата тапицировка на каютата така, както лежат колониалистите в тропиците. Късите му крака бяха вирнати над облегалката. На другата кушетка лежеше Петър, грамаден черен льохман с гладко бебешко лице. Върху масичката стърчеше малка бутилка на която пишеше „Плодова ракия”. Лицата и на двамата бяха потни. Голи до кръста, шаланджиите сякаш демонстрираха коремите си, върху които бяха накацали две-три мухи.

– Ще изпукате от жега – рекох аз.

– Нищо – отвърна Чолака. – Ти все пак затвори вратата. Сега е работно време… Ей там шишето, пий и легни някъде, че е горещо.

Дръпнах с крак стола и се отпуснах на него.

Нямах желание да пия. В това тясно и полутъмно помещение почти не се чуваха шумовете на пристанището. Имах чувството, че се намирам в камера, захвърлена извън времето и пространството.

– Не отдалечавай много бутилката – каза Чолака.

Ракията трябва да бъде до него – ръцете му са къси, имат малък радиус на действие. Главата му е голяма и обла. Лицето му е  брадясало. Това късо заоблено човече приличаше на шалана. Винаги ми е правело впечатление, че тези които дълго работят на шалан, постепенно заприличват на него.

11.9.63   Чудех се как да почна. Нервите ми повече не издържаха. Защо ли го усуквам? Започнах:

– Остава ли ти време да работиш с лодката?

– Кога да ми остава? Цял ден на работа. Не мога нито на риба да отида, нито да развеждам хора. Продавам я… Намери някой мющерия да му я шитнем.

– Ще се опитам да потърся някой. Не е ли много стара?

– За лодките няма старост. „Дунав” е известна по целия залив… Петре, така ли е?

– Няма да продаваш! – каза Петър, без да отваря очите си.

– Ще я продам. Какво да я правя? Само да я гледам ли?

– Колко ще ѝ искаш? – запитах аз.

– Ти намери мющерията, пък ще видим,

– Трябва да знам цената.

– Лесна работа за цената. Такава лодка не можеш намери. Знаеш ли какъв материал съм сложил?

– Добре де. Колко?

– Устойчива на вълните, сигурна. С нея няма обръщане.

– Питам те колко, а ти мълчиш.

– Произведение на майстор Никита…

– Нищо няма да продаваш!

– Ще я продам!.. Грехота е такава лодка да седи без работа!

– Никой не продава без да заяви цената – натъртих аз. Чолака стана и тръгна към клозета. Аз също се изправих. Започвах да обикалям около масата. Седнах на кушетката, станах, направих още една обиколка на масата, погледнах към вратата и вдигнах бутилката. Пиех и гледах през прозорчето. В пристанището влизаше параход. Познах го – японски. Хвърлих един поглед на Петър. Пиеше. Най-после вратата се отвори Чолака влезе като чешеше корема си

– Трябва да знам цената? – рекох аз.

Той се приближи до масичката и започна да пие.

– Жал ми е като я гледам – заяви Чолака. – Как да се разделя с нея.

– Няма да продаваш! – настоя отново Петър.

12.9.63   – Прав си. – каза внезапно Чолака – На октомври ще взема отпуската, ще изкарам паламудния сезон, пък после, ако ми дадат добра цена, ще я шитна.

Шаланджията се излегна отново на кушетката я опъна краката си нагоре. Бях попаднал в преса – от една страна горещината, от друга – това убиващо безразличие. Чувството ми работеше независимо от логиката. Ясно съзнавах, че на това място трябваш да си отида, но не си отивах и просто усещах, че съм съгласен на всичко. Бях далеч по-умен и по-интелигентен от двамата, разумът изискваше да изиграя картите си по-добре от тях, а чувството настояваше да се хвърля напред и да бъда излъган. Двамата прости шаланджии владееха добре нервите си и нямаше никакво съмнение, че знаеха кой търси да купи лодка и кой се навива все повече и повече. Те бяха врели и кипели в подобни покупко-продажби. Хитростта им беше прозрачна. Пред мен се намираха две деца, които ме изнудваха по най-примитивен начин и достатъчно е да си отида сега, да не им се мерна пред погледа два-три дни, за да се явят по-късно уж случайно пред очите ми и да се реализира един човешки пазарлък.

Но аз горях от нетърпение да имам тяхната лодка, аз си представях как навън се разстилат сините полета на морето, което в късното лято и предстоящата тиха есен ще стане още по-привлекателно, и не бива да го изгубя, както не бива да се пропуща началото на хубавия филм. Казах:

– Представи си, че някой балама ти даде добра цена.

– Ако някой ми даде шест хиляди – да му е хаирлия.

– Пет и петстотин!

– Не слизам от шест хиляди.

– И ти не знаеш какво искаш – обади се Петър. – За тази лодка, макар че е много хубава, не можеш да вземеш повече от пет и осемстотин!

– Не

– Казвам ти – дай я за пет и осемстотин! – настоя Петър.

Чолака се прозя и рече:

– Намерете мераклия да я купи и ще видим.

– Давам пет и осемстотин – опитах се да кажа спокойно аз, но излезе смешно и жалко,

– Бягай да купиш бутилка ракия! – рече Петър. – Да полеем пазарлъка. Мисля, че и аз помогнах малко.

Той наистина бе помогнал да се прекрати цялата комедия, за която все още се разправя в бургаското пристанище. За да не питате и разпитвате, ще ви кажа: все още се разправя, как в 1960 година един глупав писател закупи една стара лодка за пет хиляди и осемстотин лева, когато за същата лодка бившият ѝ собственик само преди няколко дни искал три хиляди. Още същия ден Чолака закупи едно прекрасно ново корито за четири хиляди.

5.

Но парите се изяждат и изпиват, а закупената вещ остава. С тази лаконична философия се утешава излъганият. Седнал на шалана, аз наблюдавам Чолака и катализатора на сделката Петър. Облечени в парадните си униформи – морски фуражки с котви и големи козирки, и избелели сиви куртки – двамата изпразват кабината, кубрика и  шкафчетата под седалките на „Дунав”. От там те изнасят кутии с корабна боя, скъпоценни въжета от манила, брезенти, дърводелски и железарски инструменти, парусина, кнехти, обтегачи, гвоздеи, кълчища, безир, спасителни пояси и какво ли не – всичко откраднато от държавата. Гледам ги как чевръсто измъкват предметите и как ловко ги прехвърлят в камбуза на шалана, и си мисля за тъжния факт колко много хора крадат от майката държава. Шаланджии, най-обикновени мишки, а крали, крали, та не питали.

Верният стар мотор на Чолака „щайер” е демонтиран още от вчера. Затова кърмата на „Дунав” се е повдигнала и външният вид на лодката е променен.

– Готово! – казва най-после Петър. – Изпразнихме я.

Скачам в лодката, отвързвам я, разполагам греблата на скармусите и загребвам. Необходимо е да я откарам само на двеста метра от тук, при пясъчния насип, където съм определил нейно постоянно място. Гребе се трудно, върху тази тежка тритонна лодка мъчно се придвижвам напред, но в сърцето ми е леко и радостно, а светът за мен е станал два пъти по-красив. Водата на пристанището сега не е мръсна, гларусите не грачат, а пеят като славеи, крановете не приличат на жирафи, а на струни – пейзажът е една трептяща слънчева музика.

– Здравей, японец! – викам аз и се усмихвам в лицето на жълтия моряк, който стои на кърмата и учудено гледа моята страна. – Тази лодка е моя!

Той показва зъбите си и маха за поздрав с ръка.

– Моя е! – викам аз. – Цялата е моя!

Морякът ми прави знаци с ръце, върти китките си, вика нещо „пъррр”, но като не разбирам японски, отминавам и започвам тур за овации през целия басейн на пристанището. Ще погреба малко повече, но ще покажа „Сириус” – вие за първи път чувате истинското име на лодката – на всички, ще го покажа.

– Отваряй си зъркелите, чучело!

Повече отгатвам, отколкото чувам ругатнята, която ми отправя разяреният възрастен мъж от пилотския кораб. Пилотският кораб профучава близо край мен, изчезва и вълните му ме залюляват. Да ме люлеят вълните, когато стоя на мой собствен кораб – това съм мечтал от години насам.

6.

Първата лодка, която съм имал още в ученическите години, беше една спортна русалка, бивша собственост на прочутия капитан Младен Марков и се казваше „Сириус”. Втората лодка, една катранена сеферка, закупена от рибаря Ватран, с гордост понесе на борда си същото име. Сега и тази лодка ще се казва „Сириус”, пък каквото ще да става. Корабите изгниват, загиват, потъват, но имената остават и по този начин осигуряват славата им във вечността. Такава е морската традиция, а който не зачита традициите на морето, вълните го изхвърлят на брега като непотребна и жалка вещ.

Носът на „Сириус” докосна пясъка. Привързах се към чужда плаваща котва, скочих на брега, привързах се и тук за една релса и седнах на пясъка.

Слизайки от лодката, почувствувах че слизам от небето на земята. А сега – какво? Нямам мотор, нямам платна, нямам витло, нямам акумулатор – имам само едно корито. Вече разбирам защо преди малко японският моряк ми правеше знаци с ръце и викаше „пърр”. Искаше да каже: къде ви е моторът?

Всичко в пристанището се движи и работи, прави нещо. Само аз стоя на една място, като обхванат от щил сред безчувствената повърхност на морето. Докерите разтоварват параходите, гемиджиите ремонтират шхуните си, рибарите стягат лодките си за есенния риболов, екипажът на шалана чака заплатата  :), някакъв художник зад мен рисува картината си, а кинематографистите при дълбокия кей снимат филма си.

Едно момченце с хубава червена косичка се приближава до мен и казва:

– Чичко, онази чайка виждаш ли я?

Птицата лежеше върху водата, точно срещу германския параход.

– Виждам я – отвърнах аз.

– Не мога да разбера какво става с нея – продължи момченцето. – Наблюдавам я от вчера. Върти се все на едно и също място. Защо не хвръква?

– Нейна си работа – рекох аз, – Ще хвръкне. Не се безпокой за тая работа.

Момченцето ме погледна, но не можах да разбера колко недоволство имаше в погледа му, защото не му обърнах внимание. Тъкмо си мислех за какъв дявол ми трябваше да купувам тази лодка. Няколко чайки и два гларуса летяха под небето, планираха с крила срещу вятъра, блестяха като снежни топки на слънцето, издигаха се отново нагоре. Трябваше ли да се спуснат за храна – спущаха се. Но никои от тях не оставаше върху водата. Само тази чайка, според думите на момченцето, продължава да плува още от вчера. Какво ли удоволствие ѝ доставя да се къпе на това място, където морето е нашарено с мазни нефтени петна и какви ли не щеш боклуци?

Виждам как момченцето върви по кея. То прескача два катраносани варела, заобикаля грамадна макара, увита в кабел и потегля по железопътната линия. На това място се възвишават силозите и белите пирамиди на изкуствения тор. Острата миризма на химикалите е погълнала уханието на морето. Гърми влекач. Крановете се издигат към безцветното небе. В кабината на отсрещния кран момичето, което го управлява, прилича на кукла. Тримата моряци от кърмата на високия японски параход махат с ръце на крановичката и тя им се усмихва, а лицата на моряците приличат на жълти топчета, съвсем еднакви – ама как пък нямат поне мъничко разлика – и зъбите им блестят. Но най-много блестят заоблените им скули. Просто затъмняват слънцето.

Момченцето се спуща върху палубата на двумачтовата шхуна „Странджа”. От нея то се прехвърля върху гемията „Орион”. Обляга се на борда ѝ. Сега разбирам какво го води на там: чайката е на два метра пред него. Никога не съм виждал по-мършава и грозна чайка. Тя лежи неподвижно във водата и наблюдава отвореното небе. Там летят сестрите ѝ. Зад кулата на фара се люлее развълнуваното от редовния бриз море, цялото обляно от слънцето. Морето чупи_ _ _ _ (страницата свършва тук, издирвам продължението…)

и другите части

Advertisements
Коментари
  1. Boris Aprilov каза:

    :) Може и да не повярвате, но тази история – с лодката ДУНАВ, прекръстена на СИРИУС, е абсолютно истинска! Има и продължение на тъжната сага на тази лодка, извън ръкописите на романа. Има и фотографии на Писателят и „Барона“, както и на няколко бандюги, за които неведнаж съм се чудила кои са и какво правят на „нашата“ лодка; едва сега разбирам, че това са старите собственици, така че продажбата е увековечена навеки с фото-апарата „КИЕВ“, който Ахото си донесе от някаква писателска екскурзия до СССР и беше неразделен с него дълги години, засне много интересни снимки и места по морето…

    Веднага ще публикувам фотографиите по продажвата!…

    Дж. В.

    :)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s