Увод:                                                                                БОРИС АПРИЛОВ

Ч А С Т   О Т    С В Е Т А

второ начало на роман 1965 – недовършен;

а първото начало от 1963 тук!

21.11.1965.

Преди няколко дни в залива връхлетя буря. Пяната на огромна вълна удари една чайка, изпрати я върху камъните на вълнолома, а от там морето я преметна върху железобетонните блокове. Хилядолетия морето взима своите жертви и от ятата на птиците. Така можем да си обясним мъртвите чайки, които понякога срещаме по пясъка и се чудим как ли са умрели… Ей така са умрели!

Чайката изпищя няколко пъти от болка, после разбра, че да се крещи е безмислено и се укроти. Лявото ѝ крило увисна. Другарите ѝ продължаваха да летят над вълните и се преструваха, че не са я видели. Те се бореха за своята прехрана, защото всеки ден чувствуваха глад и всеки ден трябваше да се спущат за риба.

Ранената смътно си спомни времето, когато беше малка. Веднъж, се случи да изпадне в беда – тогава не само родителите, всички птици долетяха и се разкрещяха. Сега никой не обърка внимание.

Застанала върху гладкия гръб на вълнолома, чайката не знаеше какво да предприеме. Отдясно гърмеше морето, отляво кротко трептеше водата на пристанищния басейн. Но в тази затворена между стени вода винаги имаше движение и шумове. Там бяха хората и големите им железни чудовища.

Въпреки туй, инстинктът ѝ подсказа, че друг избор не съществува.. Чайката политна от високата стена и скочи в басейна. Крилото я заболя, чайката изпищя, но само веднъж ѝ веднага след туй се огледа и замълча. Тук трябваше да се живее безшумно.

1.

Има си хас!… Тя ускори крачките си и се развълнува, но общо взето, запази доброто си настроение. Ако онова се е отнасяло до нея, би трябвало само да я развесели. Като повървя още, по усет разбра, че отново е сама в навалицата. В този град напливът по улиците започваше от сутринта – шумен и странен град, според нея – град в който хората говореха високо и се смееха много. Нравеха ѝ се обгорените от слънцето лица, а беше само краят на пролетта, но какво имаше да става с тия лица през лятото?… Вечерта ѝ се стори по-бистра от предишната. Такива са именно вечерите, които настройват към безцелно скитане и внезапни хрумвания. В тълпата преобладаваха младите мъже и жени, учениците и морските офицери. Жените бяха сочни и първични. То и сезонът си беше такъв, но пак ѝ направи впечатление шеметната любовна гонитба. Мъжете спираха жените и ги заговаряха нахално, а жените се съпротивляваха, но не тъй енергично. Младостта им крещеше под тънките пролетни дрехи. В безцелното скитане по тротоарите, тя за сетен път разбра каква жестока младост настъпва да смени поколението ѝ.

Премина на другия тротоар и докато се колебаеше да изпие ли едно кафе в сладкарницата, той изникна до нея за втори път. Зърна го с крайчеца на погледа си, но сега не се изненада толкова. Младият човек маневрираше сръчно в ляво – изглежда че имаше навик да напада откъм тая страна – ловко се промъкна между навалицата и успя да се изравни с кея.

За някаква тревога не можеше и да се мисли. Край кея се лелееше тълпа, гаранция за сигурност, едно извикване и край, но я обхвана присъщото за женската ѝ природа безпокойство. Преди всичко, нямаше опит и особено я потискаше нейната подла възраст… Виж ти, онова което бе чула преди малко под градския – часовник се е отнасяло до нея!… Бе прошепнато нещо като „браво”, бе произнесено някакво смътно одобрение на външността ѝ, нещо придружено с аромата на мръсничката закачка… Тя се усмихна, защото е приятно да чуеш подобна оценка за външността си в пролетния здрач, на тази възраст, на четиристотин километра от дома.

И все пак, безпокойството ѝ се върна наново, тъй като младият човек продължаваше да крачи в ляво. Вървеше невъзмутимо, сякаш няма намерение да напада и тя не проумяваще какво още изчаква. Навярно се надява да кривнат в безлюдна уличка, може би очаква това от нея и колко много се лъже в очакванията си. За нея няма нищо по-лесно да хлътне в някое заведение. Подобни преследвачи обикновено не разполагат с достатъчно пари и са лесни за отстраняване. На няколко пъти бе успяла да го зърне: значително по-млад от нея, може би с десет години, среден на ръст, силно мургав с тесен панталон и огромен чер пуловер, удобен шкаф за мускулите му.

Без да разбере тя неусетно хвана уличката, която води към пристанището, но веднага се коригира и се върна към рибарския магазин. Оставаше ѝ малко време да избира: или да влезе в ресторанта, или да продължи пътя си по главната, нещо което би дало на преследвача да разбере, че жертвата наистина скита безцелно. „Какви са тия комбинации? – помисли си тя. – Какъв е този страх? Атакува ли – ще го парирам… Много ли е трудно?”… Решението ѝ да си поиграе с нападателя я изненада. Според нейния начин на мислене в него се криеше порочност, някакво смътно намерение да кокетничи. „Бунтувам се – помисли си отново тя. – С мен става нещо”.

Жената слезе на паважа и пропусна пред себе си две коли, прекоси улицата и се изправи пред витрината на спортния магазин. Започна да разглежда гирите. Не проумяваше защо вижда само тях, беше пълно с други стоки, какво интересно може да има в едни железни гири, които лежат пред нея и сякаш, от своя страна, също я наблюдават.

– И аз съм сам!

Широкото му тъмно лице изразяваше страдание. Имаше големи очи и плътни черни вежди. Млад, здрав, широки рамене, наподобява булдозер.

– На мен ли говорите?

– Само на вас,

– На мен?… Какво искате?

– Да се разходим.

Изненада я начинът по който нападателят бе започнал разговора. Не подхождаше на грубата му, глуповата външност.

– Защо искате да се разходите тъкмо с мен?

– Харесвате ми – рече обнадеждено той.

– Аз ви се харесвам?

– Много… Затова се осмелих. Вие не сте от тук, нали?

– Личи ли си?

– Не, но… Личи си, да.

– И аз мисля че си личи – съгласи се тя, като гледаше как надеждата му се превръща в недоумение. – Отличаваме се от пръв поглед, нали?… Как сте навикнал да ви режат – веднага или по-късно?

– Аз съм искрен, другарко… Нали може без да се режем?

– Добре, но като тръгнем заедно за какво ще разговаряме? Не съм нито полякиня, нито гермакка. Аз говоря български.

– Ще говорим за всичко – отвърна неуверено нападателят.

– Вие говорите за всичко?… Според мен – няма да можете. Чудно как сте научили текстът на запознанствата.

– Защо?… Аз мога да говоря за всичко.

– Добре де, ако поискам да говорим за Аристотел, вие какво ще правите през това време?

– Може и да не говорим… много.

– А, така ли?… Откачало обещавахте много… Щом не си държите на думата, не заслужавате.

– Моля ви се.

– Не – отсече жертвата. – Не си подхождаме. Като се оженим ще се караме,

Непознатият, който и без това се беше достатъчно объркал, зяпна. Усмихнатите ѝ очи го раздразниха.

– А бе, ти защо не си гледаш работата?… – Лицето му се напълни с кръв. – Само ми губиш времето!

Напсуваха я за първи път в живота, но и това не понижи доброто ѝ настроение. Когато пуловерът изчезна, тя се обърна към витрината и за втори път погледна гирите. Време беше да си поговори с тях.

Видяхте ли?

Мълчание.

Отдавна съм забравила времето, когато ме спираха по улицата.

Мълчание.

Има си хас, да важа още, а?

Мълчание.

Жената се усмихна и се върна на главната, но изведнъж реши, че най-добре ще бъде да се разходи до пристанището, и то по-скоро, преди да угаснат последните светлини на деня.

Сред навалицата човек се отдава най-добре на мислите си. Особено ако се здрачава. Особено след такава чаровна авантюра… Ах, как ѝ се кареса този град!… Ето още един поглед към нея, там друг поглед, някой се обърна, спря, може би се двоумив дали да я последва… Но жената ускори крачките си. Тя почувства как на извитите ѝ напред рамене порасват крилца и весело размаха чантата си.

Морският въздух се чувствуваше навсякъде, но като наближи пристанищния портал, жената усети всичките тайнствени миризми на солената вода. Миризмите на пристанището изведнъж опресниха най-смелите ѝ мечти… На пасажерския кей беше тихо, погледът отправен от него към големите кейове откриваше цял свят от движения и материи, които плуват в неповторими цветове и шумове. Върху сивото паспарту на небето се открояват десетки айфелови кули, които се навеждат над параходите и хамбарите. Между тях се промушват влакови композиции, пищят автокари. Слънцето бе пропаднало зад старинната част на града. Там въздухът бе пропит с хладка розова светлина. Жената наблюдаваше този малко недействителен свят и благославяше случая, който я бе довел тук.

Право към пътническия кей гребеше кануист. Зад него се носеше тъпата муцуна на влекач. Запотеното тяло на кануиста блестеше в спортна бронзова светлика. Гребецът и лодката му излъчваха мъжественост и красота. И ръцете му бяха красиви на този канукст, и лицето, и плешките му, и гъвкавите му подвижни мускули. Жената почувствува как по снагата ѝ минава тръпка. Кануистът приличаше на вдъхновено изваяна статуя, но само до оня момент, в който катерът изви в ляво, за да пристане. Вълните на ватерлинията му залюляха кануто, изненаданият младеж се опита да потърси опора в греблото, но лодчицата се обърна. Прелестната картина отиде по дяволите. Намерил се във водата, момъкът обра съоръженията си и бавно започна да ги тласка към брега. Тя изчака финала на малката трагедия, но той се оказа неприятен – младежът се разпсува. Да, той се секнеше непрекъснато и псуваше по посока на катера.

Беше невероятно. Жената изпитваше чувството, че е излязла на чист въздух и най-невероятното се състоеше в това, че пред нея не се простираха нито ливади, нито планини, а едно пристанище, изпълнено с труд и напрегнато рамжене на мотори. Тук хората бяха прашни, облечени с най-окъсаните си дрехи, а сладкото дихание на морето извираше от най-мръсната вода на света… Върху тази мръсна вода, недалеч от бялото пасажерско корабче, лежеше птица. Птицата плуваше бавно, едва забележимо, нейният силует пресичаше езичетата на светлините, които вече трептяха между корабите.

2.

Всички бяха заети, всички – докерите разтоварваха параходите, гемиджиите ремонтираха шхуните си и ги боядисваха в най-грозни цветове, лоцманите шареха насам-натам с катерите, екипажът на шалана се излежаваше в каютата в очакване на заплатите, художникът рисуваше картината си, а кинематографистите снимаха своя филм. Затова не можаха да видят чайката. Тя бе забелязана най-напред от едно хлапе. То наблюдаваше работата на художника, който напластяваше боите върху грунда. Сред тяхното безредие смътно се очертаваха крановете, параходите и морето.

 Чичко, защо не нарисуваш и оная дъска дето плава до парахода?

Художникът повдигна светлото си каскетче и запали цигара. Бледото му лице не изразяваше готовност да отговаря на подобни въпроси.

– И шамандурата трябва да нарисуваш.

– А ти трябва да се поразходиш малко.

– Защо? Аз се разхождам по цял ден… Кажи, ще ги нарисуваш ли?

– Не всичко заслужава да бъде нарисувано.

– Защо.

– Моля ти се!… Когато пораснеш ще разбереш.

– Ами оная чайка не заслужава ли?

– Казах ти да се поразходиш… Друга работа нямаш ли?

– Не.

– Тогава, хайде!… Остави хората да работят.

Хлапето млъкна. Художникът се изправи и протегна уморените си ръце.

– Чичко бе, тази чайка не се движи.

– Слушай, малкия, как ти е името?

– Милчо.

– Хайде, Милчо, направи си една екскурзия. Виж какви интересни неща има наоколо. Там снимат филм.

– И те ме гонят…

– Ще те гонят я… Всеки си има работа.

– Знаеш ли какво, тази чайка постоянно стои на едно място.

– Може.

– Не може!… Цели два дена не хвръква. Виж другите какво правят.

Художникът погледна чайките във въздуха, които планираха с криле, спущаха се над водата, отново се издигаха. Всичко приличаше на забавление или на радост от това, че могат да летят и могат да го покажат.

– Видяхте ли какво могат да правят чайките?

– Тази навярно си почива.

– Не, чичко, не може да си почива два дена. Тя е болна… Защо ѝ тряб­ва да лежи в тази мръсна вода?

– Не знам… Ти нали щеше да се разкараш?

Хлапето тръгна по кея. То прескочи два варела, заобиколи една кабелна макара и закрачи по релсите. От тук нататък се издигаха силозите и белите пи­рамиди на изкуствения тор. Острата миризма на химикала давеше уханието на морето. Гърмеше влекач, хоботът на железния кран се издигаше към безцветното небе. Крановичката в стъклената кабинка приличате на кукличка. Трима японски моряци от палубата на парахода ѝ махаха с ръце. Тя им се усмихваше. Лицата на японци­те наподобяваха жълти топчета – съвсем еднакви, ама как пък да нямат поне ня­каква разлика… И зъбите им блестяха, но най-много блестяха скулите им – просто затъмняваха слънцето.

Чайката се полюлявяше до временния кей на гемиите. Беше омършавяла и гледаше към отвореното небе с птиците. Зад вълноломната стена се надигаха неукротените вълни, целите пропити от седефена светлина. Морето чупеше слънчевите лъчи като съчки. Хладният вятър подскачаше върху неравния му гръб. Но в басейна на пристанището топлината на слънцето се чувствуваше.

Момченцето се спусна от кея върху палубата на „Странджа”, където се скри, за да наблюдава чайката. За първи път се приближаваше толкова близо до птица, на два метра, можеше да вижда едното ѝ око, леко притворено и уморено, оцветено стъклено зърно. Клепачът му отвреме на време падаше и отново се вдигаше. Перушината не изглеждаше много чиста. Дясното крило на птицата висеше надолу и се потапяше във водата. Хлапето не издържа на изкушението, надвеси се през борда и протегна ръка. С няколко движения на плавниците си чайката се отдалечи и отново зае старата поза. Момченцето се обърна към пристанището. Лицето му бе развълнувано.

– Тя е раненааа!… Чайката е раненааа?…

Кранът продължаваше да се движи, лоцманският катер минаваше край корабите и очертаваше неизбежната парабола зад кърмата си, крановичката се усмихваше на тримата японски близнака, рибарите рендосваха обшивките на лодките, някъде пробваха дизелов мотор, докерите поемаха машините, които излизаха от търбусите на параходите. Отдалеч докерите приличаха на оловни човечета и като се движеха , закриваха и разкриваха с телата си червения надпис върху магазията – Мир, труд, социализъм.

Милчо се озърна. От тази гемия въдичарите всяка сутрин ловяха попчета и върху палубата винаги оставаше неупотребена стръв.  Момченцето намери няколко скариди и две засъхнали лапини. Започна да ги мята към птицата. Едната лапина падна точно пред човката ѝ. Чайката се стресна и отплува към средата на басейна.

– Чайке, яж!… За тебе бяха!…

Повече не можеше да се стори нищо. Хлапето излезе от гемията и тръгна към параходния кей. Скоро нагази в пясъка. Тук работниците разширяваха пристанището. Според момчето, това беше необходимо. За параходите винаги нямаше място, много от тях чакаха със дни отвън. После започна да се промушва под вагоните. С няколко прибягвания Милчо се озова при магазиите. На около гъмжеше от надписи: „Внимавай”, „Поглеждай нагоре”, „Оглеждай се”. Хлапето погледна нагоре и видя големия сандък над главата си. Какъв ти сандък – цяла барака. Кранът го държеше така, както вилицата държи хапката. Милчо се отмести, или пък го отместиха. С помощта на докерите, които викаха и подсвиркваха, бараката кацна на паважа… На това място, мекду съветския и англйския параход, се беше приютила чайката.

Милчо дръпна ризата на един огромен докер и извика:

– Чичко, тази чайка е ранена.

– Какво търсиш тук? – извика докерът. – Милиционерът видя ли те

– Не.

– Ако те види ще те арестува… Янко, още малко! Да си легне на мястото.

– Ела да тикаш! – рече Янко.

14.

Едрият докер отиде да тика. Хлапето потърси чайката, но не можа да я открие. То тръгна край борда на английския параход. Този път не четеше надписите, а се оглеждаше за милиционера. Страхуваше се. В ивицата между парахода и кея се повдигаше и снижаваше черна като смола вода. През малка дупчица от борда течеше гореща вода. Илюминаторите блестяха като стъкла на тъмни очила, но през тях не можеше да се надзърне. Човек трябва да е много висок и тогава, ако се надигне на пръсти, може би ще види крайно интересни неща от живота на моряците, освен ако те не спят.

Милиционерът стоеше на пътя му. Момченцетс го видя късно и вече не можеше да се направи нищо. Коленете му започнаха да треперят. Вдясно беше композицията на вагоните, вляво – високата стена на парахода. Милчо спря и се отказада диша. Милиционерът гледаше право към него, илиможе би, малко над него. Въртеше верижка около показалеца си. С треперещи колена, изпълнен до гърлото със страх, Милчо примирено тръгна към него и не откъсваше погледа си от пистолета му. Най-после се срещнаха и очите им. Милчо нямаше сили да направи следващата крачка.

– .Малкия, пази се!… Не виждаш ли?…

Милчо се обърна и се отмести, автокарът мина край него и проглуши ушите му със сигнали. Милиционерът каза нещо шеговито на автокариста. Милчо се промуши зад него и ръкавчето на ризката му почти докосна пистолета.

Най-после хлапето излезе на открито. Тук молеше да диша спокойно, нямаше нужда да се пази всяка секунда, и което е по-важно: точно пред погледа му, на няколко метра от военните глисери, плаваше чайката.

– Чичко, можете ли да ми кажете колко е часа?

– Четири.

Милчо хукна изведнъж. Тичаше право към изхода на пристанището, обърна се да погледне чайката – това беше докато изчака да мине локомотива, провря се между два камиона и се озова зад портала. Пристанището остана зад него.

Пред него се изправи градът. В градинката пред автобусната гара чакаха куп хора, все пътници за някъде. Те гризеха гевреци и ближеха сладолед. Завиждаше им. Не за гевреците, нито за сладоледа, а затуй, че бяха пътници.

3.

От два дни тя работеше с колектива на библиотеката и все още не допускаше, че е направила окончателен извод. Очакваше, че ще бъде опровергана. Затова се впускаше в дълги разговори с библиотечните работници, задаваше им уж случайни въпроси, искаше да се убеди в противното. Нищо!… Двете млади жени, понапълняли като възглавници от застоялия живот – даваха книги, приемаха ги, вписваха ги и нищо повече. Те не знаеха какво дават и какво приемат. Имената на авторите за тях бяха само имена на хора, нещо като етикети.

Този следобед реши да се намеси деликатно. Погледна червенокосото момче в очите и каза:

– Вие искате нещо от Шон О’Кейси…

– Да.

– Защо тъкмо от него?

Момчето се смути. Изглежда, че никога не бе очаквало този въпрос.

– Бил интересен автор.

– Знаете ли нещо за него?

– Не – призна чистосърдечно момъкът. – Казаха ми.

– Вие пишете, така ли?

Момъкът я погледна този път бегло и сведе очи, след това се усмихна. Тя веднага схвана, че той не е чак толкова срамежлив.

– Пиша.

– Белетристика?

– Да.

– Пишете без да печатате?

– Нашият вестник вече ми напечата две разказчета.

Тя погледна колежките си.

– Познавате ли другаря?

– Той е наш редовен клиент – отвърна шеговито по-възрастната, тази, за която ѝ казаха, че е жена на член на Окръжния комитет на партията.

– Знаете ли, че пише?

– Това чувам за първи път.

Много ѝ се искаше да запита тази библиотечна служителка дали знае нещо и за Шон 0’Кейси, но се отказа. Беше по-ясно от бял ден. Тя покани момъка при библиотечните рафтове, измъкна, пред него един от двата екземпляра на „Аз чукам на вратата“, постави го върху масата и поведе с него един според нея твърде приятен разговор. Разказа му всичко, което знаеше за автора. Драматургията му отмина с няколко думи, но на белетристиката му се спря по-обширно. След това разтвори първия лист и показа снимката му, момъкът с интерес започна да я разглежда.

– Невзрачно лице с очила на един полусляп мъж, нали? – усмихна се методистката. – Веднага разбрах, че сте разочарован.

– Защо? – смути се момъкът.

– Защото си е така… Уверявам ви, че като зачетете първите страници няма да останете много очарован. Затова пък ще продължите нататък и всичко ще се оправи. И така, от днес вие започвате запознанството си с един голям писател…

И другаде беше така, но в тази библиотека сухотата поразяваше. В нея работеха само чиновници. Нямаше мисли, нямаше очарования, нямаше творчество. Тук бяха назначавали с вързани очи. Помисли си колко по-достойни хора в същия момент работеха на съвсем неподходящи места и колко силно желаеха да се озоват в този чаровен свят на книгите.

Книжата и документите се водеха акуратно. В дъното на хладната стая работех двама суховати мъже с дългогодишна рутина, които класираха потока на новопристигащите книги, разпределяха ги и представляваха някаква канцеларска сила, която чака само пенсията си. Към тях тя прояви снизходителност, но безпощадно изля цялата си набрана строгост към новите служители, задължени да бъдат приятели както на възрастните, така и на малките читатели.

Нейното появяване в библиотеката стресна чиновниците, смрази ги, накара ги да се замислят за по-нататъшната си дейност и да я… заненавиждат. Според тях именно тя бе сухата и педантична служителка от столицата, кефнало ѝ да дойде тъкмо по това време в морския град, когато морето е вече затоплено и погледите на сухоземните са отправени към него. Само едно ги плашеше –  нейните познания, нейната примерна солидност и таланта ѝ да респектира естествено. Тук методистката се запозна и с подмазвачеството, и с тъпотата, и с високомерието. Нито се зачуди, нито се изненада – другаде беше почти същото.

Към четири часът следобяд, тя си взе довиждане с персонала до утре и се отправи към хотела.

Чувстваше се влюбена в този хотел. Високо, от малката ѝ стаичка на четвъртия етаж се виждаше морето до хоризонта и виолетовите възвишения на залива. Затворена тук, с банята, с тераската и с леглото си, потънало по това време в сенчеста прохлада, спокойно можеше да се почувствува откъсната ст света. Красивата самотност просто беше преобразила външността ѝ, а спокойствието и ароматният морски въздух излекуваха без остатък още от първия ден пренесеното от София главоболие, за което са ѝ казвали, че е характерно за много жени на нейната възраст – главоболие, което иде – може би – от застоялия живот, от внезапното натежаване на годините, или пък направо е причинено от съпруга.

Тя си купи вестници. Към нея се приближи десетгодишно момиченце, което ѝ предложи огромна декоративна черупка на охлюв. Момиченцетс извъднъж ѝ напомни за нейната дъщеря – като по чудо съвсем забравена през тези два дни.

– Какъв е тези охлюв? От морето ли е?

– От Япония.

– Кой ти каза, че е от Япония?

– От Япония е! – уверенс каза момиченцето. – Ако го сложите на ухото си, ще чуете вълните на океана.

Тя плати сувенира без да се пазари, но не посмя да го прилепи към ухото си, тъкмо тук, на улицата. Преди да го постави в чантата, успя да го разгледа и остана доволна. Наистина една красива вещ и не е много важно дали е от Япония. От литературата знаеше, че продавачите на сувенири по целия свят лъжат. Стана ѝ още по-приятно, че са излъгали и нея. Нима тук не изпитваше чувството, че се намира в друга страна?

Този следобед беше по-топъл от вчерашния, тя се движеше по-бавно, купи си сладолед и тръгна през алеята на малката градинка. Пътят към хотела водеше само през градинки, или по улички засенчени от платани. Паркингът бе задръстен с коли. Същото нещо е виждала на снимки – хотел и коли, такъв хотел и такива коли. Малко се поспря. Разгледа всички коли поотделно и се учуди, че еще е ранно лято, а има гости от най-отдалечените части на Европа.

Винаги са я считали за симпатична, според нея и служителите на хотела я считат за симпатична, нещо което потвърдиха не само с усмивките си, но и с това, че ѝ дадоха най-хубавата и най-евтината стаичка. Тя предвкусваше как портиерката ще се усмихне със своето „Добър ден, другарко Лилова!”.

– Добър ден, другарко Лилова!… Имате поздрави от съпруга си. Ще се обади отново.

– Кога?

– Потърси ви преди двайсетина минути. Каза, че ще звънне след половин час.

– Ще почакам.

Холът беше голям, през огромната му витрина се откриваше изглед към морето от ниско. Бездната на залива спеше в рамка от градински цветя.

Съпругът!… Може би у дома се е случило нещо неприятно. Нещо е станало. По всяка вероятност със Зита… Какво издува така чантата?… О, да – големият охлюв!… Навярно е болна… Страшно нещо е това семейството! Принадлежиш към него и не можеш да се отпуснеш дори да си на хиляди километра далеч. Едва ли някога е мислела, че ще бъде такъв егоист. Ако се погледне обективно, тази нейна командировка прилича повече на почивка, в която човек се разтапя в околната среда и потънал в нея, забравя всвчко, което го свързва със задълженията му. Най-хубавата командировка в нейния живот, да не бяха само тези две лелички със своята тъпота, сложени там да я дразнят и да не знаят че момчето пише!… Какви лелички – и двете са с десет години по-млади от нея… Какво ли се е случило у дома?…

Плешивият мъж седеше от другата страна на масичката. Коленете му бяха прибрани внимателно, лактите му стояха върху облегалата на креслото. По такъв начин, прилично и внимателно, можеше да седи само чужденец. Това бе един чужденец е чанта, с тъмен син костюм и изискани бели ръце, сключени върху чантата. Гледаше я деликатно, без да я смущава, сякаш това бе необходимо оказано внимание към дамата отсреща. Тя разбра, че не се заблуждава. Той я наблюдаваше… Дявол да го вземе! Какво става е нея? Все още се намират хора, на които може да направи впечатление. Вчера един професионален сваляч по улиците, днес един плешив мъж!… Плешив ли? Млад и хубав мъж със сочни черни очи, чист, елегантен и ако човек поразмисли по-добре, тази плешивост се превръщаше в дойстсйнство. Опита се да си го представи с гъста тъмна коса и разбра, че няма да му отива.

В дясно и назад, до радиото, и днес, както вчера по това време, прекарваше времето си естрадната певица от ресторанта. Сега тя въртеше ключа на радиоприемника и търсеше Анкара. От там зобеше професионалната си храна. И тъй като жените лесно разкриват хитростите си, макар и обзета от очите, които я фиксираха, жената предположи, че певицата е намерила най-доброто място да се покаже на гостите, един изпитан път път към женитбата и чужбина. До нея, както и вчера, продължаваше да седи нисичкият много млад барабанист, по къси гащета и изцяло разкопчана риза. Певицата се нуждаеше от подобен антураж. Когато той ѝ говореше нещо , тя все пак извръщаше към него осинените си клепачи, но погледът и блуждаеше към входа.

Други хора засега нямаше, влизаха и излизаха пасажери и всеки от тях като по задължение спираше погледа си на певицата. Само плешивият чужденец наблюдаваше нея, но по такъв начин, че вместо да я смути, я правеше щастлива.

Асансьорът слизаше и се качваше шумно, дори с трясък, но с то-зи шум се навиква, както се навиква с грохота на планинската река. Докато чакаше да я повикат в телефонната кабина, тя разглеждаше всичко това, без да пропуща ни най-малката подробност. Искаше да види всичко, което може да ѝ представи нейната необикновена „ваканция”.

Колкото и да бяха невинни, черните очи на чужденеца се мъчеха да ѝ разкажат неведоми неща. Между тях бе започнало мълчаливо и романтично съзаклятие, в което никой не се чувствува обвързан.

Върху стъклото на портиерната тракаха ключове, звъняха приятните гласове на служителките, проникваха и грубите гласове на чистачките, радио Анкара изпращаше сякаш за тях двамата нежна задъхана мелодия… Вссичко това преди да иззвъни телефонът.

Гласът на нейния съпруг беше плътен и ясен, неговият глас, сякаш двамата се разговаряха в кухнята:

– Ани!

– Мишо, ти ли си?

– Ани, какво правиш?

– Какво е станало? Нещо неприятно ли?

– Не… Какво неприятно?

– Защо ме викаш?

– Да те чуя. Какво правиш?

– Токущо излязох от библистегата. Чакам да ми се обадиш.

– А… в библиотеката ли беше?… Какво правиш, изобщо?’

– Нали знаеш, отмятам по малко от работата.

– Караш ли умната?

– Затова ли ми се обади?

– Не се сърди… Все пак трябва да те зная. ТИ първа трябваше да се обадиш.

– Щях да се обадя утре.

– Защо точно на третия ден?

– Така смятах,

– Не разбирам тези твои съображения… Верна ли си ми?

– На шега ли го казваш?

– Нали знаеш, че обичам да си правя вицове?… Все пак ти трябва да се държиш достойно. Говорил съм ти хиляди пъти за достойнството, което е най-голямото украшение на жената. След време никой от нас не бива да се срамува от другия… Ние имаме дете като приказка…

– Знам, знам.

– Знаеш, но имаш ли предвид всичко, което ти казвам.

– Имам всичко предвид… Знам, че трябва да бъдем едно от малкото семейства, живели без отклонения и сътресения…

– Иронизираш ли?

– А ти имаш ли ми доверие?

Малка пауза в репродуктора:

– Имам. Ти си единственото същество…

– Което не бива да измъчваш… Поздрави Зита.

– Само да я поздравя ли?

– Целуни я.

– Някак си особена. Нима е изстуденс майчиното чувство?

– Боже мой, какво говориш?

– Затварям, но знай, че мъжете, където и да са, както и да те ухажват, са авантюристи. Не прави неща от които утре да се срамуваш.

– Това ли ще ми кажеш – вместо довиждане?

– Приятна работа!… Кога ще се върнеш?

– Не знам… Може би в края на седмицата.

– Значи още пет дни?…

Ана Лилова почувствува как под дрехата и пълзи досада. Досада и пот. В кабината беше горещо. Учуди я фактът, че главоболието ѝ можа да се появи светкавично. Може би бракът и домът, в който живееше, приличаха на една такава кабина. Тя отвори вратата и въздухът в хола ѝ се стори хладен. Чужденецът продължаваше да стои на мястото си. Този път в погледа му имаше учудване и бегла тревога. Ана Дилова не можа да разбера как-стана теова. След като се усмихна, ей така, по инстинкт, сякаш искаше да го успокои и да му каже, че не е станало нещо особено, тя разбра колко се е забравила – направо върши неща, чужди на нейния стил.

Сега отново да се заеме с главоболието си. Като отвори стаичката си, вятърът от морето я блъсна и вратата към терасата се затвори с трясък. Тя съблече всичките си дрехи и отиде под душа. Водата засъска. Издигна лицето си към нея и я остави да го пронизва с невидимите си иглички. После вдигна ръцете си. Приличате на член от обожаваща природата секта, издигнала длани към водата и слънцето. Струите падаха върху тялото ѝ, падаха, падаха, свличаха се надолу, блъскаха главата ѝ, слепоочията ѝ, челото ѝ, все там, където се криеше коварното главоболие. „В такива моменти не мисля за нищо – казваше си тя. – За нищо, за нищо!”…  И мислеше, че не бива да  мокри косата си с тая варовита вода, че чужденецът е твърде интересен случай от гледище на човешките физиономии, че ако певицата постоянства, до края на лятото може да ѝ се осъществят мечтите, ако изобщо това са мечти… „Имаш страшен мъж! – помисли си тя. – Нима не те познава?”… „Не мисли за нищо, за нищо! Слушай йогите, не слушай себе си, ти, слабохарактерна такава!”… След това започна да мисли за тромавите библиотекарки с ленивите мисли и тъй като започна да ги оправдава, разбра, че главоболието ѝ е минало.

Излезе ст банята и взе кърпата. Започна да се бърше пред огледалото. Погледна тялото си и се усмихна. Приближи се още повече към стъклото: „Мога ли да видя кое е хубавото у теб?”. Разгледа се внимателно и реши, че ако не може да разбере кое е хубавото у нея, едно може да каже със сигурност – тя е на трийсет и пет и няма нищо лошо.

Боже мой, какъв е този вятър!… Какво има у този вятьр, който прониква през кожата и те кара да потръпваш от удоволствие?

Вятьрът идеше направо от хоризонта, омиташе цялото море, обираше сладостта му и я изсипваше върху града. Ана Лилова отвори чантата си и измъкна раковината. Както беше гола, изправена пред отворената врата на терасата, тя долепи раковината към ухото си и се ослуша.

4.

Тук, където спря колата, пътят се приближаваше, най-много до морето – трябваше да се прекоси една ливада и от там, едно спущане по скалите. Младата жепа погали волана с дланите си:

– Сега?

– Слизам – каза мъжът. – Не се грижи повече за мен. Като се изкъпя, до автобуса ще отида пеша.

– Настоявам да размислиш.

Той не отговори. Слезе от колата, отвори задната врата и започна да измъква багажа си.

– Настоявам да размислиш – повтори младата жена. Тя беше навела главата си напред и още държеше ръцете си върху волана. – Нямаме право да разрушаваме красивото, което сме изградили.

Той внимаваше. Стараеше се да не забрави нещо. Всичко бе нахвърляно върху седалката и сега като го измъкваше навън, грижливо го натъпкваше в саковете. Харпунът остана да стърчи с острието навън.

– Говори! – изгуби търпение тя и едва сега го погледна. –  Смяташ ли, че това е краят на всичко?

– Говорихме достатъчно – рече спокойно той. – Тая работа трябва да свърши без усложнения.

– Това бе възможно по-рано. Казвахме си го в началото. Сега е невъзможно. Това са пет години.

– Ще мине леко. Ще видиш.

Признавам се за виновна! – драматично проплака тя. – Можех да го изгоня от стаята, но не знам какво става с мен в такива моменти!… Ти трябва да ме придружаваш навсякъде!… Обичам те и ако искаш още днес е се откажа от този проклет филм!… Но и ти си виновен… с тези свои мании. Като  дете си!…

Той вдигна саковете и заоглежда ливадата.

– Смятам, че всичко свържи тук.

Тя ое поддаде на порива си и запали мотора. После обърна за последен път мъничкото си красиво лице към него:

– На връщане ще те взема!

– Няма нужда.

Колата тръгна полека.

Той нарами единия сак и го намести удобно върху рамото си.   Грабна втория сак като кофа и тръгна през ливадата. Земята беше корава, суха, грубата ѝ плът се чувстваше през килима на кафявата трева. И тази година по тия места не бяха падали дъждове. Като се спущаше по скалите, той гледаше ту къде поставя краката си, ту развълнуваното море, което го зовеше. Морето предизвикваше у него опияняващи усещания – сякаш го караше да рипне направо в него от скалата. Ивицата на каменистото заливче бе покрита с бели камъни и чакъл. Между тях блестяха черупки и изсъхнали цераниуми. Изхвърлените от вълните съчки бяха обилно полепени с тригона и тук-там по тях се ветрееха птичи пера. Мъжът хвърли саковете върху чакъла и се наведе да опипа водата. Каква можеше да бъде тя в началото на лятото – хладна. Хладна, но вода, която лежи в краката  ти, вълнува се и трепти по всички посоки, чак до скута на небето. Пипаш я, галиш я, чуваш нейния странен шум, а дълбоката страстна миризма се издига от нея и вълнува.

Той развърви саковете и най-напред измъкна неопреновия костюм. Последователно нареди всичко върху чакъла: плавниците, маската, шнорхелът, харпунът. Намери кутията с талк и наръси богато вътрешността на костюма. Облече се трудно. После нахлузи наплюнчената и промита с вода маска, налапа мундщука на шнорхела. На това място дъното беше плитко но той легна върху камъните и започна да се изтласква със свободната си ръка по тях. Измина няколко метра така и вкара в действие плавниците. Морето го пое. Между костюма и тялото му нахлу вода, която го изстуди от всички страни. Изведнъж стана дълбоко и все пак не биваше да се бърза с гмуркането. Търпеливо изчака да се затопли водата около кожата му. Тялото бързо даваше своята топлина. Видимостта го задоволи, не че я желаеше точно такава, но след скорошната буря друго не можеше да се очаква. Водораслите се поклащаха мудно, обхванати от цъфтеж, обагрени от оня обновителен блясък, известен само на гмуркачите, които умеят да наблюдават. Той е забелязъл, че прц такова цъфтене бодростта на гмуркача се увеличава, увеличава се и желанието му да прави глупости, да се спуска в големите дълбочини, или пък да преследва рибата без да се съобразява със запаса на кислород в дробовете.

Не очакваше да открие особен лов. По тия места не леководолази, бяха редки гости. Разчиташе да прониже някоя песийка, колкото да зодоволи страстта си и да произведе няколко тренировъчни изстрела. От години насам за него не съществуваше нищо, което да замени любовта му към морското дъно. Този шести континент бе станал за него извор на щастие, място, където може да осмисли празния си живот… Под него зина потънала в разсеяна тъмнина пропаст. Той напълни дробовете си с въздух и се устреми към нея. Провря се под каменната арка и понеже тъмнината изведнъж се сгъсти, започна да се оглежда – беше глупаво да попадне в капан още в началото на сезона. Стана му смешно, че може да умре тъкмо сега. Сега не биваше да се умира. На сушата щяха да кажат, че се е самоубил заради Лена.  Малко хора знаеха, че той не би се самоубил нито заради Лена, нито за коя и да е друга жена… Внимателно навлезе още навътре и като погледна в дясно, видя бледа, далечна светлина. Изви се и насочи към нея. Предположеаията му се оказаха верни. Такива ефектни места на дъното бяха безрибни – само лапини и дребни попчета влизаха и излизаха между водораслите. Все повече се убеждаваше, че днешния му ден ще има чисто изследователски характер. Измькна се на повърхността и отново пое въздух. Сега се върна малко назад, към „шареното дъно”. Тук се разтилаха все по широки пясъчни ивици, а после се откри и цяла пясъчна арена, типично находище на песийки и дракони…

В просторния аквариум на морето е спокойно, тихо. Тук светлината е убита и в това царство на полутоновете нищо не дразни нервната система на човека. Водата се допира с прохладни ръце до тялото, сърцетс работи интензивно и всичко говори за сигурност, за неизменност, датираща от хилядолетия. Щом слезе дори на един метър под повърхността, човекът се озовава в древността и се слива мигновено с природата. Той става риба и рибите го чувстват като риба.

В многобройните си гмуркания под водата, в стотиците натрупани часове на дъното, човекът започва да чувствува миримата на пясъка и на отделните отделните водорасли. Постепенно той започва да  води съвсем нормален живот, но преди да стане това, преди да почне да чувства миризмите, той започва да мисли както на повърхността. Това е единственото нещо, което чевекът-риба не може да преодолее…

Това е една малка, мизерна песийка! Тя е съвсем спокойна и като се движи докосва с тялото си дъното. Песъчинките се раздвижват под корема ѝ, после се утаяват и след тях настъпва стария покой. Удобна малка мишена за тренинг… Той насочи харпуна към нея и я прониза. Острието мина през тънкото ѝ като листо телце и се заби в пясъка. Той се спусна към стрелата, измъкна я и след туй изскочи на повърхността. Тук не ставаше дума за лов, рибата беше мъничка, затова той дръпна и разкъса тялото ѝ, след което го захвърли, зареди харпуна и отново потопи лице във водата…

„Лена беше такава писийка когато я срещна за първи път и кой можеше да предположи, че за пет години ще се превърне в подобно демонично същество?… Стига съм мислил за нея!”

Той се озова до онова място на пясъчното пространство, където започваше крехката нежна растителност. Зад тази линия се люлееха високите треви и се издигаха скалите. Водните пластове се търкаха по камъните и светът беше раздвижен, тъй като горе все пак имаше вълнение. Пясъчното дъно беше скучно, той го прекоси и се отправи към голямата заоблена скала. Спусна се в подножието ѝ и започна да пълзи по нея, увлечен от нейната импозантност. Имаше чувството, че изкачва красив затревен хълм, над който блести червената светлина на залеза. Опиянението му растеше и в този момент се чувствуваше премного силен. Край него подводната ливада цъфташе и дъхтеше, а от раздвижената водна пяна над гърба му нахлуваха безумни кислородни струи. Най-високата част на скалата тръпнеше. Водораслите се люлееха шеметно под напора на вълните, зелено и кафяво се месеше с блясъка на слънчевата светлина и в тази светлина се мяркаха сребърните коремчета на стотици атеринки. Попаднало в прибоя, ятото се гърчеше нагоре-надолу, обхванато от паника. Гмуркачът стъпи въвху скалатз и се изправи. В маската бе попаднала вода. Той я свали и я изтърси. След това я притегна по-здраво на лицето си. После потопи глава във водата и разгледа другата страна на скалата. Наклонът беше почти същия, само че тази част му се стари далеч по-обшнрна и се врязваше направо в пясъка, който тук блестеше от чистота. И както става често,  да не му се надяваш, в този лишен от растителност кът, му се натрапи голямата риба. Зад нея блеснаха тромавите тела на още пет-шест парчета. Всички стояха неподвижно и галеха с муцуните си най-незначителните покарали между пясъка тревички. Голямата риба олицетворяваше глупостта. Приличаше на излята от калай, безчувствено същество, лишено от сетива и инстинкт за самосъхранение.

Пое въздух. Гмурна се внимателно и леките движения на плавниците за няколко секунди го изтласкаха до най-удобната позиция, от където стреля по всички правила на играта. Стрелата прободе подхрилието на  рибата, контрата се промуши след острието, но кордата не се опъна докрай. В първите няколко мига кефалът не мръдна, сякааш не бе станало нищо. Но щом изживя изненадата, рибата се опъна остро и показа силата си. Гмуркачът почувства нужда от въздух. Измъкна глава от водата и когато потопи лицето си отново, вече чувстваше безумните пориви на животното, което теглеше стрелата, стремеше се да измъкне харпуна ст ръцете му. Той плаваше след рибата и постепенно набираше кордата, а сетне хвана стрелата.

Лена стоеше е на камъка, до дрехите му и го чакаше. Вятърът бе изпънал роклята ѝ назад, косичките ѝ се вееха назад, кожата на лицето ѝ се червенееше. Тъмните дупки на очилата ѝ бяха обърнати към него и той не можеше да види очите ѝ, но ги познаваше много добре – сериозни, меки и големи. Тя инстинктивно подръпваше роклята над коленете си, нещо което много го развесели, пък и наистина беше удивително, дявол да го вземе – що за необясним свян у същата жена, която снощи бе заварил в стаята на хотела с непознат за нея мъж, който просто настоявал и бил един такъв чешит, че нямало как..

– Аз съм тук! – извика високо Лена.

Той допълзя по плиткото каменисто дъно и показа рибата. Лицето му бе щастливо и като хвърли стрелата на сухите камъни рече с доволен леко заморен глас:

– Прибери тая работа!

Кефалът започна да се мята, стрелата се заудря по камъните и Лена знаеше че няма защо да се намесва, нищо не мшжеше да се прибере повече, но той трябваше да каже тъй, защото беше много щастлив.

– Реших да те чакам – каза тя.

– Просто неочаквано – продължа своите си мисли. той. – Никак не съм очаквал.

– Такава съм – удиви се тя. – Цял живот ще те изненадвам.

– Говоря за рибата – без какъвто и да е намек рече той. – Напипах я е най-неочакване. Никога не съм предполагал, че по тия места може да дойдат подобни екземплярн…. Може би има два килограма.

– Псвече.

– Повече – не. Най-много два килограма.

Той притисна контрата и измъкна стрелата.

– Ще си я изядем само двамата!

– Влизам отново. Ще падне голям лов.

– Аз те чакам.

– Измисли нещо да я скриеш от слънцето.

Погледна още веднъж кефала и се върна в морето.

Лена наблюдаване всяко негово движение и знаеше с абсолютна точност какво ще направи той, докато изчезне под водата. Пет години сс е възхищавала на похватността му. Сега той опря харпуна на стомаха си и го зареди. Ръцете му бяха дълги и силни, неопреновият костюм притискаше високо гъвкаво тяло. Ето, това е мяж!…

– Стефане, ще ти направя една изнедада!

Той не чу нищо – вече лягаше върху вълните. Лена се изкачи по стръмното, прекоси ливадата, влезе в колата и подкара по асфалта.

В селото купи сол, хляб и бира. Качи се отново в колата и се върна в заливчето.

Съблечена, по бански костюм тя натрупа съчки и започна да избира камъни за огнище. Като приготви всичко, приседна и започна да чака.

От време на време шнорхелът сифонираше и се показваше главата на Стефан. Той кръстосваше заливчето на шир и длъж и търсеше. Тя го е чакала с часове така и което си е право – беше скучно да се седи и очаква. Детската му лудост нямаше край. В такива моменти се е питала по сто пъти дали изобщо заема някакво място в живота му и си е отговаряла, че както всеки мъж и Стефан трябва да има край себе си една жена. Тази жена е тя. Толкова. У него нямаше нито страст, нито сантименталност, нещо което често я влудяваше и нервираше. Спокойствието, с което той започна да посреща нейните полови набези я обиждаше. Тя узряваше все повече и повече, растеше славата ѝ и нямаше защо да ѝ се присмиват: „Лена, ти си артистка с два филма и все още с един мъж”. Край нея гъмжеше от мъже, атакуваха я денонощно, а той каза само веднъж: „Когато поискаш ще се оженим”. Тя не можеше да поиска това и ако той я познава по-добре, можеше да настои, макар че това не е много важно. Най-важното е че този огромен мъж беше подредил работите си по значимост така: морето, графиката и Лена. Започна да мисли, че графиката му служи само като път към морето – всяка негова експедиция струваше пари. Той илюстрираше списанията, за да се гмурка с вечно изрядни екипа. Така се започна. Започна се преди три години. Намираха се смелчаци от филмовите продукции, които излизаха с предложения и с учудване разбираха, че предложенията им се приемат. Ако Стефан беше горд мъжествен мъж, тя беше истинска слаба жена, в която пламъкът на страстта гореше, както гори огънят под Триумфалната арка… Връзката им увисваше няколко пъти на конец. Този конец два или три пъти се скъса, но тя беше тази, която се връщаше, защото го обичаше – този, който бе влюбен преди всичко в морското дъно.

Лена видя добре, че Стефан се насочва определено към брега и запали съчките, димът добиваше особено весел цвят в подобни слънчеви заливчета, където всеки камък е напечен от лъчите – не се вижда нито жарта, нито пламъка на огъня. Тези изсъхнали дъски, преди да бъдат изхвърлени от вълните, са били частици от лодки и гемии. Те са пропити с безир, горят като борина и дават нетрайна, но хубава жар.

Стефан измъкна втора риба, далеч по-малка от първата. Отпуснат варху топлите камъни, извърнал глава към огнището, той наблюдаваше с безкрайно възхищение как Лена трупа още съчки. Хрумването ѝ го беше трогнало. Тя работеше така, сякаш не го е забелязала.

– Идеално! – каза той.

– Какво имаш предвид?

– Още първия ден ще печем риба.

– Добрият харпунист не пече по-малкоот две риби.

– Тук има още една – рече привидно небрежно той.

– Нима? – възхити се привидно тя.

– Какво не бих дал сега за щипка сол!

– А би ли целунал твоето добро момиче за цял килограм сол?

Лена измъкна скрития пакет, показа му го, приближи се до Стефан и целуна мокрите му, разтворени от учудване устни.

– Мисля, че един добър харпунист с удоволствие би целувал едно момиче, ако в такъв момент му поднесе цял целеничък типов хляб.

Тя му показа хляба и приседна до него. Стефан се надигна и докосна устните ѝ.

– По-добре от никак – забеляза тя и се върна при огъня.

– Как стана всичко това? – продължаваше де се удивлява той. – Днес ти ми поднесе най-голямата изненада.

Тя мълчеше. Вече издърпваше първата жар. Стефан смъкна неопреновия косткюм, простря го върху скалата и изпълнен с внезапно бликнало въодушевление, започна да се кълне, че няма да бъде учуден ако в чантата на най-доброто момиче не се намери малко хартия. Доброто момиче и този път напусна огъня, бръкна в чантата си и измъкна един вестник и последния брой на филмови новини.

Той разпори коремите на рибите, изчисти ги, остърга люспите им и ги уви поотделно в хартии. Корицата на списанието откъсна  внимателно и я провиси с камък върху скалата. От нея гледаше лицето на Лена, малко по-сериозно, отколкото беше в момента, когато тя търкаше очите си, ругаеше дима и деня, в който е срещнала един луд с перки на краката си.

Жарта започна да пепелее. Беше въпрос на мигове тъкмо сега да се зарият рибите с нея. Стефан извърши това със съзнанието, че демонстрира ритуал. После погледна часовника си. Трябваше да се изчакат необходимите петнайсет минути.

Не повече от петнайсет минути му бяха не обходими и за да се стопли. Той се излегна по гръб и се усмири. Вятърът тежеше с цялата си сила върху гърдите цу. Слънцето покри кожата му с топлина. Синьото небе дразнеше очите му и той ги затвори. Цялото му тяло се превърна в сетиво, с което долавяше и топлината, и мекия хлад на вятъра, и росата на морската пяна, и безумното ухание на морето. Стефан лежеше неподвижно и чакаше. Чакаше своя миг. Чакаше да се постопли кожата му и да се освободи съзнанието му… Ще дойде ли този миг? Дали няма да му изневери тъкмо тази година. В края на краищата нищо не трае вечно. Мечтите се променят, желанията остъпват място на други, непознати дотогава, човекът остарява и мъдростта на годините се присмива над лекомислените младежки пориви.

И неочаквано фрегата се появи. Стефан нямаше време дори да се усмихне от удовслствие. Той зае мястото си на кърмата и погледна всяка мачта поотделно. Всичко е наред. Вятърът е изпълнил платната до пръсване. Рулят е лек и се поддава на най-малкия натиск. Горе има бели високи облаци. Пяната на ватерлинията съска зад гърба му и по всичко личи, че ще бъде едно хубаво, почти неповторимо пътешествие. Вълните са гладки и отгоре са покрити със синя глеч, която се разпуква, но само край бордовете, иначе всичко до хоризонта е само синьо, цвят който мирише на риби и планктон.

– Къде ще направим снова – тук или в хотела?

Стефан не отговаря. Не се и сърди. Важното е, че фрегатът се бе  появил и тази година, и сега вече непрекъснато щеше да се появява, докато има слънце. Ръката на Лена милваше рамото му. Огнището-пръскаше благоухания по-хубави от градинските.

– Ти ли ще извадиш бирата от морето или всичко трябва да върша аз?

– Искаш да кажеш, че има и бира?

– Ще има, ако се държиш дсбре.

– Смятам, че ще е най-добре ако не се прибера в хотела.

– Как?… Къде ще се прибереш тогава?

– Ще прекарам целия следобед тук и ще нощувам тук.

– Пак ли започваш?

– Защо?… Какво лошо има?… Неопренът отдолу, ти ще ме дадеш едно одеало и пак ще започна моя див живот.

– Но в четири часа имам снимки.

– Отивай!… Утре ще дойдеш и ще ми донесеш нещо за ядене.

– Няма да те оставя!… Ще дойдеш с мен!

– Знаеш ли, днес носът ти не е толкова остър.

– Не ме будалкай!… Ти объркваш вспчко с твоите диви хрумвания! Тази вечер ще спиш в хотела!… Преди вспчко не си се закалил. Кожата ти е още е бяла. Не си подготвен за живота, който искаш.

5.

Този ден хлапето не се отби при художника, нито пък отиде да зяпа как правят филма. Там му доскуча – един човек от няколко дни насам непрекъснато падаше в морето, поне двайсет-трийсет пъти и защо, да се убиеш не можеш д разбереш. Милчо реши преди всичко да намери чайката. Той обиколи насам-натам и я откри на такова място, където нямаше движение на кораби и моторници – много се пазеше тази глупава на вид птица. Отново се качи на „Странджа“. Все пак от тук беше най-близко до нея. Започна да я наблюдава. Чайката беше обърната към него. Стъклените зърна на очите ѝ блестяха малко по-бодро, но в тях продължаваше да се чувства и тъгата, и умората. Крилото пак си висеше настрана. Под небесния капак, заедно с летящите на всички страни чайки и гларуси, плуваха малки бели облачета, наредени кажи речи едно зад друго. Приличаха на копчета – такива каквито би трябвало да има на огромната синя риза на света. Хлапето бръкна в джоба на панталонките си и измъкна шепа царевични зърна. Щом патките обичат царевица, пречи ли и на чайките да си клъвнат от нея? Зърната паднаха около птицата като сачми. Отнякъде долетя гларус. Той се спусна към тях, кажи речи-под самата човка на чайката и отлетя разочаровано. Ранената птица подплашено отплува към средата на басейна, където с осем мили в час летеше моторница. Ниският гърбав човек от борда се закани с ръка към момчето и изяика:

– Знаеш ли, аа!

Милчо се изплаши. Той беше виждал често този гърбав човек в пристанището, дори един път вървя след него да го наблюдава, тъй като му се струваше симпатичен. Гърбавият нямаше врат, а тялото му, както всичко у него, беше късо и широко, но въпреки това на момченцето хареса неговата сурова моряшка сила: хубавите му тъмни очи. Веднъж около прясно боядисана лодка се бяха събрали четирима души, които викаха „оу-хооуп“ и се мъчеха да я тикнат в морето. Всички бяха новаци, не знаеха как се прави това, лодката не помръдваше от мястото си. Тогава се появи гърбавият. Той ги нахока, отстрани ги, нареди по особен начин дървените филета, закова рамо върху кърмата, разклати лодката и на едш бърза ръка я раздвижи. Карината се хлъзна леко по филетата и леко влезе в слънчевата вода, която се разлюля като олио. Гърбавият облече палтото си и без да обели дума, тръгна да си гледа работата. Ето защо, Милчо хич и не искаше този човек да си помисли нещо лошо за него и макар че моторницата гърмеше, извика след нея:

– Чичкоо, аз я храня!

Разбира се, чичкото не чу какво му бяха казали, настроението на хлапака се счупи. Чайката се люшкаше върху облата вълна, оставена от моторницата. Срещу птицата сега летеше катер, Милчо извика. Но птицата и без това вече бягаше от грозното сплескано отпред чудовище, право към „Странджа“ и се приближи почти до борда на гемията. Милчо се учуди. Чайката днес му се стори някак по-чиста.  Бялата ѝ перушина блестеше като къпана, въпреки мръсната вода наоколо – да се удиви човек!…

Щом катерът отмина, чайката се върна обратно към средата на басейна и се движеше бая бързо. Милчо съжаляваше. За него беше удоволствие да я наблюдава отблизо, такава красива и реална – неговата чайка. Защо бяга тя? Толкова ли не можа да проумее, че момчето и желае само доброто? Няколко чайки се спущат над нея, тя повдига с копнеж глава и наблюдава здравите им криле, които режат пълния със слънце въздух. Хлапакът отново потърси нещо за ядене, което би заинтересувало птицата. Върху борда на „Странджа” имаше само няколко сухи главички от скариди. Той ги събра и ги хвърли в морето. Чайките се заблъскаха във водата и на бърза ръка ги пзлапаха. Милчо започна да чисти пръстите си от мустачките на скаридите, които се бяха впили в кожата му като трънчета. Тогава видя нещо, което го удиви. Чайките от въздуха се стовариха внезапно върху ято дребни рибки. Ранената им сестра неочаквано се устреми към тях. Разтворила човка тя цялата трептеше и писукаше, говореше им нещо на техния птичи език. Но здравите птици не ѝ обърнаха внимание. Те напълниха губите си и се изпариха. Ранената плуваше след тях, правеше всичко възможно да ги догони и по едно време разпери криле. Здравото крило започна да бие по водата, но болното легна безпомощно върху нея и птицата се завъртя намясто.

Милчо притича до художника.

– Чичко, как да изгоним тези проклети птици?

– Кои птици?

– Дет летят.

– Защо?

– Само я дразнят!… Карат я да върши глупости, причиняват ѝ болка в раненото крило!…

– Какво?

– Амк и тя иска да се издигне при тях, а не може!

– Ти пак за чайката ли говориш?

– Да, чичко! Знаеш ли колко е тъжно?… Не може и не може да политне, не се храни!… Какво ще стане с нея?

– Остави я на спокойствие. Всичко ще се разреши от самосебе си.

– Как от самосебе си?

– Чайката е част от природата, а природата умее да се запази сама.

Трънчетата забити в пръстите му го дразнеха. То отърка ръката си в панталонките, а после се опита да измъкне поне едно от тях с помощта на зъбите си. Налапал пръста си, Милчо едва сега се сети да погледне картината.

– А, какво стана?

– Както виждаш, започна да се оформя. – Художникът бръкна в джобчето на ризата си. – Мога ли да те почерпя една бонбона?

– Благодаря, чичко! – Хлапето внимателно бръкна с два пръста в пликчето. – Днес картината т се струва особена.

– Защото ми потръгна. Ако и утре продължава така, ще я завърша..

Бонбоната сладнеше и киселееше, Милчо я преметна няколко пъти с езика си и му се щеше да не свършва цял живот. С такива бонбони в устата вече може да се шивее прекрасно.

– Вчера картината беше по-хубава!

– Неподкупен си – засмя се художникът. – Ядеш ми бонбоните и ме нападаш… Вземи си още!…

– Благодаря!… Вчера всичко беше по-ясно. Като истинско…

– А днес?

– Не е като истинско… Това параходите ли са?

– Да.

– А това – крановете.

– Да.

– Чичко, ти си развалил хубавата картина… Цветовете не са същите… Петна, петна… Много си я развалил.

– А ти не рисуваш ли така?

– Е да, и аз правя такива петна.

– Защо?

– Защото съм малък.

– Аз искам да рисувам като малките деца.

– Сериозно ли? Че защо бе, чичко?

– Ами възрастните хора станаха много, а децата са кът… Всеки бърза да стане възрастен.

– Чичко, нямаш си на представа кослко много деца има. Ела в махалата да ни видиш.

– Така ли?… Тогава защо си винаги сам?

– Тук ми е по-добре сам.

– Много обичаш пристанището.

– Много.

– Баща ти знае ли че си тук?

– Аз имам само майка.

– Вземи си още бонбони. Много се стесняваш.

– Ще ти ги свърша.

– Голяма работа.

– Извинявай, чичко, за пръв път виждам голям човек да яде бонбони. Рисуваш като децата, ядеш бинбони…

Художникът се засмя от сърце.

– Старая се да не пуша.

– Виж я какво прави!

Хлапакът се затича към шалана. Той скочи на палубата и стъпките му отекнаха по металическия корпус на кораба. Закъсня. Не мока да види новия опит на чайката да полети. То едва ли беше опит, по-скоро опит да раздвижи схванатите си криле.

Вратата на каютата се отвори. Излезе един от шаланджиите.  Очите му още не можеха да се отворят от следобедния сън, косата му беше сплъстена, а дясната страна на лицето му бе нарязана от ръбовете на възглавницата. Той измина разстоянието до борда като на сън, погледна водата сякаш искаше да скочи в нея. През отворената врата се виждаше как другите двама шаланджии играят табла. Хлапето се учудваше защо тия хора се излежават по цял ден тук. Бяха тромави, много приличаха на кораба си. Шаланът беше дебел и откакто го помни все лежи на това място – тъп и отпред, и отзад, мръсен, негоден да се движи сам. Винаги го теглеха катерите. На търтей, на такова нещо му приличаше шалана, а на пияни  търтеи му приличаха тримата льохмани от екипажа му.

– Чичко, тя се мъчи да хвръкне!

– Какво бе?

– Чайката!

– Глей си работата!

Шаланджията със залитане влезе в каютата и затръшна вратата зад себе си. Чуваха се само острите чаткания на пуловете. След това вратата се отвори още веднъж и излезе друг много нисък шаланджия. Оня, сънливия, вдигаше нагоре бутилка и в тази поза приличаше на тромпетист.

– Колко е часът? – запита ниският като се прозяваше и протягаше косматите си ръце.

– Четири.

– Работният ден свърши!

Хлапето зяпаше рисунките по ръцете на ниския. Тези ръце му приличаха на страници от картинна книжка и колкото пъти ги гледаше, все не можеше да разбере какво точно е нарисувано. Чайката се бе отдалечила навътре. Стори му се уморена и замислена.

Милчо се покатери на кея и се отправи към параходите. Един автокар спря до него. Автокаристът се наведе и го издърпа при себе си. Хлапето се усмихна. Момъкът също се усмихна. След това започна да ругае камиона, който бе препречил пътя му. Тръгнаха. Милчо погледна няколко пъти към автокариста – чудеше се как оня е разбрал, че се е изпълнила най-голямата му мечта, да се вози на автокар – но момъкът не му обърна повече внимание: изчакваше, изпреварваше, заобикаляше, втурваше се стремително сред хаоса и все тананикаше една песничка, много проста и лесна, можеш да я запаметиш с първото чуване. Освен това, той много ръкомахаше и поздравяваше де кого срещне. Изглежда, че всички го познаваха. Ръцете му върху волана се тръскаха и русите им косъмчета светеха като звездички. Ей, че хубаво било да се провираш между всички интересни неща на пристанището, да познаваш всички хора и те да те познават, и да си пееш така безгрижно, и да ругаеш волно, да наричаш когото си щеш „хапльо”, „заплес”, „чучело”, „баба такава” и пр.

Докерите натовариха няколко сандъчета на платформата и автокарът потегли назад. Тичаха между влаковата композиция и параходите, промушваха се под крановете. Ето го едрият докер Янко и неговият колега, ето го милиционерът, който не излезе толкова страшен – всичко се ниже отляво и дясно, мирише на портокали, смазочно масло и каучук.

Тогава се случи голямата беда. Лицето на автокариста се смрази. Момъкът не знаеше какво да каже. Гледаше и мълчеше. Гледаше ту платформата, ту морето. Не проумяване как може да се търкулне сандъкът и защо трябваше да падне точно в морето. Не можеше ли да падне на кея, както е ставало няколко пъти досега? Милчо бе втренчил уплашените си очи в момъка.

– Батко, какво стана?

Момъкът продължаваше да мълчи. Насъбраха се докери, служители от Управлението на пристанището – много хора се струпаха, а по-добре да не беше ставало така. Кърмата на шведския параход се напълни с моряци. Сандъкът беше паднал близо до винта на кораба. Прииждаха и случайни посетители на пристанището.

– Баш като щяха да го приемат в партията – рече един докер.

– Кара като луд. – каза друг докер.

– Правил съм му забележки… Видях го как изви тук, сандъците се наклониха и най-горния – туп! – на дъното… Вадѝ го сега, ако си нямаш работа.,

– Какво имаше вътре?

– Резервни части.

– Тогава ще за гази.

– Баш преди влизането му в партията.

– Няма ли някой водолаз?

– Цялата бригада е на нефтеното пристанище. Хората си имат план. Няма да се занимават с Маринчовите бели.

Милиционерът се опита да разпръсне любопитните, но не успя. Автокаристът Марин продължаваше да мълчи. Милчо се изхлузи неусетно на кея и се нареди между зяпащите, чувствуваше се виновен за случилото се.

– Да му ги удържат от заплатата.

– То се знае… А, водолазите ще извадят сандъка.

– Ще извадят ама и Марин няма да се отърве без нищо.

– Едно на ръка!…

– Пазѝ се!

Викаше другият автокарист. Човекът искаше да мине.

6.

За първи път телефонът в стаята ѝ иззвъня, за първи път тя чу гласът на  администраторката по жицата, същият приятен и мил глас, който ѝ каза, че я търси някакъв млад човек. Ана Лилова не се учуди. Заради доброто настроение,ли, заради  дяволския вятър ли, тя смяташе, че не може да върви все така. Този телефон не може да не звънне най-после специално за нея и да ѝ поднесе някаква сладка неизвестност, нещо смътно и томително. Затова не се учуди, но се развълнува и просто не знаеше какво да отвърне, докато най-после смутолеви, че този който я търси може да почака малко долу, тъй като тя ей сега възнамерява да слезе, защото ѝ предстои излизане в града. Разбира се, това излизане трябваше да стане по-късно, след като си почине добре,  но да се почива може винаги. Пет следобеда и пет нощи са нейни. Тя се облече бързо и отдели пет минути за огледалото.

И така, кой може да бъде той?…. Професионалният спирач от ули­цата? Добре. Размисляше и предполагаше. В мислите и предположенията нямаше никаква логика. Каква логика у жена, която е потърсена внезапно по телефона?… Чужденецът? Нищо чудно. Още по-добре. Пак раз­мисли и върху това предположение, без каквато и да е логика.

Притиснатите ѝ от гилзата на червилото устни внезапно се разтвориха и Лилова чу гласа си, който каза:

– Ани, как си?

Транзисторният приемник от съседната стая съобщаваше с чудна сантиментална песен на английски език, че любовта се състои от няколко чаровни неща плюс двама души, които трябва да ги почувстват. Мелодията излизаше през отворения прозорец навън и пак този своднически вятър я пращаше при нея, до огледалото, където между зъбите на гребена пращеше изкъпаната ѝ коса. Според нея, тя никога не е имала по-лошо стърчаща коса, обвиняваше я в бунт и в нежелание да ѝ стори най-дребната услуга: тъкмо днес да легне мирно, да се подчинява на гребена и да заеме положението си от най-хубавите ѝ години.

Кой е той?

Ана Лилова заключи вратата и се спусна по стълбището.

– Охоо! – извика някой след нея на етажа.

„Охоо!” – отвърна му с мислите си тя, като продължаваше да се спуска и постепенно да се съвзема, неусетно да послуша хитрата си женска мисъл, кеято ѝ подсказа, че не бива да бърза толкова, защото тази игра се играе спокойно и колкото по-хладнокръвно, толкова по-лесно ще я спечели, а всъщност нямаше и какво да губи, тъй като е решила на всяка цена да си остане непокътната, да отнесе в София само прашецът на леката лятна авантюра.

Още с площадката на стълбището видя плешивия чужденец, който седеше на старото си място, този път по блестяща бяла риза и вратовръзка. Разглеждаше списание, внезапно вдигна глава и я видя. Лилова успокои още повече стъпките си. Погледите им бяха впримчени и тя не знаеше дали сега да се усмихне, или после, когато се приближи и стиснат ръцете си… Въпросът бе разрешен от другия, когото– Лилова до този момент не бе видяла. Той седеше на съседния стол и се изправи непохватно. Лицето му пламтеше, беше много висок, с червена ниско подстригана коса. Боже мой, къде е виждала това момче?

После младият белетрист, който вече бе успял да напечата два разказа в местния вестник успя да направя що годе сполучливо двете крачки към нея и да поеме ръката ѝ.

– Представа си нямате как искам да ме извините, искрено и изцяло.

– Всичко е наред – усмихна се тя. – Носите ми вашите разкази, нали?

– Да.

Момчето гореше от срам. Чужденецът беше много хубав – красив, оплешивял заради прищевка на природата мъж…

– Само един разказ – добави момчето. – Не бих си позволил да ви досаждам с повече. Написан е на машина.

– Как? Не ми ли носите нещо от печатаното?

– Мисля, че това което ви давам е по-добро. – Оня продължаваше да гледа право в очите ѝ. Разказваше ѝ много неща, в разказа си влагаше цялото свое „аз” и великото внушение, че идва от далеч сякаш сало за нея, че тя е една  от големите забележителности на страната си и до кога двамата ще се гледат така, кога ще стиснат ръцете си, кога ще стоят един до друг в безконечен разговор?… Младежът наистина чувстваше нужда да се оправдае и го правеше искрено, пред нея не стоеше маниак:

– Когато почетох Шон О’Кейси, неволно възпроизведох думите, които ми казахте в библиотеката и реших да чуя мнението ви за мен. Мисля, че наистина ще ми окажете помощ,

– Дано оправдая доверието ви… Разказът, ви е малък, обадете ми се утре в библиотеката, мисля че ще можем да си побъбрим за туй-онуй… А сега можете да ме придружите до спортния магазин.

Тя сложи ръкописа в чантата си, остави ключа на администраторката и се отдрави към изхода, чужденецът стана и влезе в асансьора.

Момъкът стърчеше с половин глава над нея. Нямаше и помен от първоначалното му смущение, държеше се естествено и тя на няколко пъти с интерес погледна право в бистрите му очи. Трябваше ли да му се сърди за това, че я лиши от следобедна почивка? Защо да му се сърди? Нали именно той стана причина да си „побъбри” малко с чужденеца, който все повече навлизаше в съзнанието ѝ?

– Спортувате ли? Имате вид на спортист.

– Гребане и ветроходство.

– Ветроходство?… Интересно, значи, пожелая ли една разходка с яхта и готово!…

– Само пожелайте.

– Знаете ли, че си навличате беля?

– Защо?

–Ами че аз мога да пожелая в най-скоро време.

– Гости на нашия град, искате ли да прекарате няколко приятни часове по море, позвънете на 47-23, Досев, по всяко време на денонощието!

Хуморът носеше лек провинциален оттенък, но тя се засмя широко и го накара да повтори телефонния номер.

Лилова нямаше работа в спортния магазин, но той беше за нея нещо като отправна точка към пристанището. Нищо друго не можеше да се прави в тези часове на деня. Първите летовници разглеждат града и се запознават с магазините му. Тук-там някакъв закъснял ремонт на ресторант. И местните, хора, наизлезли по главната улица, създаващи навалица преди да се свечери, хиляди разголени женски рамене, високото говорене и своеобразният смях на младите, вече добре познато на нея, заедно с любовните гонитби и лекото ваканционно изражение по лицата. Ето го и нашият професионалист от снощи. Абсолютно същият, само че тези път разговаря на немски с ръце и двете кльощави червени момичета примират ст смях, но същевременно са обзети от възхищение от масивния му черен врат, който пращи от мъжественост. Той я видя, тя му се усмихна и подвикна:

– Как е, върви ли?

Масивният врат се изчерви. Но и тя се изненада от себе си. Какво ставаше с нея? Нима са ѝ позволени подобни волности? От къде измъква тази самонадеяност? Боже мой, как се променя човекът, когато му се повиши самочувствието!… И сега някой я гледа, двоуми се дали да я заговори, но тази вечер Лилова крачи по-различно ст снощи по улицата, оня губи кураж и се връща. Хубаво се живее в този град!… С удоволствие би живяла тук… Но пристанището!… За нищо не би дала пристанището!

Една фиатка мина край нея и влезе в портала. Ана Лилова зърна на волана позната фигура и започна да рови в паметта си. Това лице ѝ беше познато, но от къде?… От къде, наистина?… От екрана. Разбира се – това беше Лена Сугарева, която отива на снимки. Вярно,  на кея се снимаше някакъв филм.

Фиатката префуча под носа на един локомотив, милиционерът махна неодобрително с ръка, после веригата на вагоните закри всичко. Лилова вървеше бавно и поглъщаше всички шумове, заедно с това поглъщаше и прелестната миризма на пристанището.

Този път реши да свие на дясно, да мине край пасажерския кей и да поскита в прашната част на пристанищния район. Вчера бе забелязала зад порутените бараки няколко мачти на яхти.

– Другарко, на оня свят ли искате да отидете?

Гърбавият човек я дръпна за ръката към себе си. Камионът се закова на място.

– Не – каза Лилова и погледна с усмивка грозното лице на здравеняка.

– Тя като зяпа, ти не виждаш ли бе?

– Виждам, затуй спрях! – рече шофьорът.

– Той и Марин не виждаше къде кара, че сега се чуди как да слезе на дъното за сандъка.

– Ти не ги разправяй на мен! Видя едно лъскаво парче и гледаш да го хванеш за ръката.

Шофьорът удари едно око на Ана и натисна газта. Гърбавия пусна ръката ѝ. Лилова почувствува облекчение. Сякаш се бе освободила от клещи.

– Трябва да си отваряш очите и ушите на четири!… Къде си тръгнала?

– На разходка.

– Ако искаш разходки, иди на булеварда. Не виждаш ли, че тук се работи?

Тя гледаше ръката си,

– Ще ти мине . Туй да ти е дерта в живота.

Лилова тръгна по посока на мачтите и се озова в оня кът на пристанището, където бяха строени няколко от единиците на бойния флот. Изплащи се, помисли, че е влязла в забранена зона, но се озърна на всички страни и тъй като никой не ѝ обърна внимание, тя продължи пътя си. За първи път виждаше бойни кораби. Стори ѝ се твърде интересна гледката на това съжителство – бойни и рибарски кораби в едно пристанище. Риболовните кораби бяха наредени на близкия кей. На палубите им съхнеха мрежи. Нито един жив човек, мачтите на яхтите бяха изчезнали и тя разбра, че се е заблудила. Не знаеше коя посока да хване. Съблазняваше я хрумването да тръгне по железопътната линия, но като поразмисли малко, се отказа. Наоколо беше мръсно и прашно, изобщо насам беше задния двор на пристанището. Като се върна, тя се озова пред елеватора. Тук не можа да понесе миризмата на изкуствените торове и побягна. Не усети как отново се намери на пасажерския кей. Тук ставаше нещо. Отсреща при докерите се трупаха хора. Не прояви особен интерес към тях. Предпочете да загуби…

Ръкописни 4 листа:

 

Лилова тръгна по посока на мачтите и се озовав оня кът на пристанището, където бяха строени няколко от единиците на бойния флот. Изплащи се, помисли, че е влязла в забранена зона, но се озърна на всички страни и тъй като никой не ѝ обърна внимание, тя продължи пътя си. За първи път виждаше бойни кораби. Стори ѝ се твърде интересна гледката на това съжителствобойни и рибарски кораби в едно пристанище. Риболовните кораби бяха наредени на близкия кей. На палубите им съхнеха мрежи. Нито един жив човек, мачтите на яхтите бяха изчезнали и тя разбра, че се е заблудила. Не знаеше коя посока да хване. Съблазняваше я хрумването да тръгне по железопътната линия, но като поразмисли малко, се отказа. Наоколо беше мръсно и прашно, изобщо насам беше задния двор на пристанището. Като се върна, тя се озова пред елеватора. Тук не можа да понесе миризмата на изкуствените торове и побягна. Не усети как отново се намери на пасажерския кей. Тук ставаше нещо. Отсреща при докерите се трупаха хора. Не прояви особен интерес към тях. Предпочете да загуби малко време, като наблюдава как от тежкия железен кораб излизат трима мързеливци в летни сини куртки и красиви бели шапки с козирки и кокарди на българския морски флот. Шаланджиите се наредиха на чешмичката. Най-ниският запуши с пръст четвъртия водоскок да увеличи силата на струйките и всички едновременно се наведоха да пият.

– Какво става там?

– Верно бе, какво става там?

– Изтърван е някакъв съндък с резервни части.

– Защо?

– Паднал в морето…

Човекът, който ги информираше също се наведе да пие. Той държеше в ръката си винт за лодка и бързаше. Голият му гръб беше прашен.

– И сега?

– Намери се оня чалнат художник. Щял да се спусне да го извади.

– Там има най-малко десет метра.

– Щял да го извади.

Чалнатият художник вече навличаше неопреновата качулка, а милиционерър напразно се мъчеше да пропъди тълпата. Лилова се промъкна към групата на любопитните и реши, че няма нужда от много натискане – виждаше се добре и отстрани.

– Да благодариш на мен, че ти го доведох.

– Ще успее ли?

Младият автокарист беше прежълтял. При всеки курс на отиване и на връщане той се спираше за малко да разбере как вървят работите. За цялата работа сега се грижеше един хубав мъж с красиво мургаво лице, когото всички наричаха „капитана”.

Като го зърна, Лилова изтръпна и си помисли, че това не може да бъде човек от реалния живот, по-скороби го взела за герой от екзотичен западен филм.

Мъжът беше към четиридесетте, но кожата на лицето му блестеше от свежест и всяка черта на това лице се връзваше органично било с капитанската шапка, било с тъмните му очила. Докерите бяха донесли въже и сега показваха на леководолаза един от сандъците.

Този, когото наричаха Капитана му обяснаваше как да прокара въжето през сандъка, но гмуркачат, в чието лице Лилова позна художникът Стефан Лазаров, слушаше разсеяно наставленията, тъй като сигурно знаеше достатъчно добре как трябва да свърши работата си. Сега той беше почти готов и оставаше последната подробност – оловните тежести, които той опаса около кръста си.

Не го пускайте! Тук има най-малко десет метра.

– И повече.

– Нищо му няма. Такива леководолази слизат на двайсет метра.

– Чакайте да се върне тежководолазната бригада.

– Малко преди да се извърши спущането, пристигна автокарът. Водачът му слезе на кея, направиха му път и той застана пред гмуркача. Лицето му не изразяваше особена надежда.

Мисля, че няма защо да се безпокоите – каза художникът и тъй като момчето не отвърна, намери за нужно да се допълни: – След няколко минути сандъкът ще бъде на платформата ви.

– Тук има повече от десет метра дълбочина.

– Едва ли има повече от осем. Пък и петнайсет да са, пак ще успея.

– Ти не го познаваш – намеси се капитанът. – Той е мой приятел. Ако не успее така, ще си донесе апаратите ссъс сгъстен въздух.

Лилова слушаше капитана и си мислеше, че истинският мъжки глас трябва да бъде такъв. Това се казва мъжки глас. Акцията не можеше да не успее, щом се ръководи от този човек. Той създаде естествено впечатлението, че е организатор на спущането и че без неготази работа едва ли би завършила сполучливо.

Самата тя недоумяваше как е възможно да се слезе на такава голяма дълбочина и съжали, че през ръцете ѝ беше минала доста обширна литература за леководолазното дело без да предизвикака къвто и да е интерес у нея.

– Готово – рече капитанът. – Внимателно!

Той придържаше художника за рамото и го насочваше към граничната ивица на кея.

– Първо ще намериш сандъка и ще излезеш да поемеш въжето. Хайде!

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s