борис

априлов

С Л Я П О

П Л А В А Н Е

роман

27 октомври, 1982 – Бояна II 3 стр.
27 фев. 1983 – Бояна II

1.

Още като слизахме по тесния неугледен път към пристанището, отгоре  съзрях двете металически мачти на „Ахасфер” и се успокоих, дотогава нищо не ми гарантираше, че ветроходът ще ме чака в точно определения час, тоя глупак Брилянтина като нищо можеше да е извел някоя от своите постоянно сменящи се мацки към хоризонта, той упорито уверяваше мацките, че ще им позволи да пипнат с ръката си и да се уверят, че такава черта съществува, чертата на хоризонта не е измислица. Изненадата ми се увеличи още повече, когато от кея още видях, че яхтата блести от чистота, палубите ѝ бяха подредени, всяко нещо върху тях заемаше точно определеното си място.

– Брили!– подвикнах весело аз.

От Брилянтина обаче нямаше следа. Повиках още малко, никой не ми се обади от кабините и разбрах, че ще пренеса багажите сам. В последния момент реших, че Брилянтина не би могъл да се забави където и да е, щом е оставил отворено и особено щом подухва толкова сладостно. Пренесох само нейните куфари; единият тежък като олово, но двата се оказаха леки и предположих, че са натъпкани само с рокли.

– Симпатично пристанище – рече тя – и виж каква бистра вода. Нима е възможно пристанище с толкова бистра вода? Как се нарича това пристанище?

– Мичурин – рекох аз и продължих да пренасям.

Тя все още стоеше на кея, а аз, след като стоварих куфарите на палубата, заех се да ги пренасям вътре.

Боже мой, каква чистота, Брилянтина заслужава похвала. Особено нейната кабина. Огледах чаршафите на леглото ѝ – няма грешка, нови, току-що купени и дезинфектирани, след като върху всеки от тях бяха избродирани инициалите ММ. В шкафчето бяха скътани всичките комплекти – трийсет долни, трийсет горни чаршафи и трийсет калъфки за възглавници – по един на вечер, равно на трийсет дни. Тя ми обеща толкова, месец, така се бяхме уговорили. Отворих тоалетната. Да. Чисто до втръсване, особено чинията с химическата смес отдолу, която изгаря всякакви екстреми. Върнах се в нейната кабина, огледах повторно постелята, страхувах се мръсните ръце на Брилянтина да не са оставили следи по белотата. Нищо. Всичко се оказа както трябва.

– Борис!

– Сега! – отвърнах отдолу аз.

– Спокойно – отвърна тя от кея – исках да ти кажа, че пристанището ми харесва наистина.

– Но не е много сигурно – подадох глава, от кабината – духне ли източният, става опасно.

Видях че тръгна към вълнолома, по всяка вероятност, канеше се да хвърли обзор към откритата, част на морето. Аз се прибрах и зорко заоглеждах кабините, не исках да бъда изненадан от нито една неуредица. Внезапно открих едно листче, откъснато от кесия за грозде или домати. Преди да го хвърля обаче разбрах, че това е бележка. Брилянтина ми съобщаваше: На брснар см там ще се потсриджа. Ясно, Брилянтина се подстригва и бръсне по случая. Хвърлих поглед и на основните провизии: лук, картофи, грах, дини, пъпеши, домати, грозде, краставички, червено цвекло, бял хляб, грахам, ръжен хляб, юфки, макарони, спагети, пресно агнешко месо, фъстъци; ама и аз какво съм се впуснал да изреждам – не мога всичко да ви изброя. Всъщност тя бе казала: ще гладувам докато умра от слабост, тогава ще ме съживяваш с по капка сок от целина. Изтръпнах за стерилността на всички продукти, представих си как Брилянтина, е пренасял хлябовете с мръсните си вмирисани на рибя кръв ръце, но се оказа че човекът се е погрижил до припадък, но изпълнил нарежданията ми – хлябът бил пренесен с найлънови торби, за тези три снабдителни дни моят помощник се окъпал няколко пъти с рексона.

2.

Докато извивахме край фара тя гледаше през зеленото стъкло на прозорчето, във всеки фар има нещо интересно, фаровете са толкоз еднакви и толкоз различни в самотата си, врязани в морето като смела мисъл; това е камък, стъкло, светлина и упорство. Колко ли фарове е виждала? Наистина, дали е виждала много фарове? Обръща ли им е внимание? Правят ли ѝ някакво впечатление? Изобщо, остава ли ѝ време за подобни неща? Напразно я очаквах да се появи на палубата, на бака бях поставил шезлонг, можеше да седне по бански и да се пече. Но тя не излезе вън, май че си легна.

Брилянтина държеше щурвала, той мълчеше и гледаше напред, дори да искаше не можеше да отвори устата си, ченето му се бе вкочанило, моят помощник бе чисто и просто уплашен; от както се помни, още от раждането си, Брилянтина нито е предполагал, нито пък е допускал, че може да предположи това. За мен Брилянтина беше изтребен, нямаше го, до щурвала стърчеше само неговата восъчна маска с две порязвания от бръснача. Бялата капитанска шапка бе прибрала гладката му черна коса, а мустачките му повече от всякога ми приличаха на неподвижна пеперудка, кацнала точно под носа му.  Доколкото разбирах, Брилянтина дори не можеше да диша, изкушаваше ме хрумването да го перна по главата, трябваше да се съвземе най-после, да си поеме и въздух, иначе можеше да умре на поста си в пълна бойна униформа, в открито море – вече влизахме в него – така, както си е мечтал цял живот и ми е казвал, той ми казваше често: искам да умра в морето с шапка и фланелката, на която пише АХАСФЕР.

Но да ви кажа от къде идва това Ахасфер. Той ми беше литературен псевдоним, употребявах го като начеващ хуморист в „Стършел”. Всички ме наричаха Ахасфер, после започнаха да го съкращават и ме превърнаха в Ахо. Отдавна съм се отказал от псевдонима си, но когато построих ветрохода, без да му мисля много, кръстих го с това име, което означава скитникът евреин, прокълнат цял живот да кръстосва по света без да намери пристанище и подслон за почивка. „Ахасфер” е вече стара яхта, стара концепция, само дето е по-красива, защото ни връща към удължените ветроходни форми, рязко ни отделя от съвременните  корита, с очертанията на половин яйце.

Както виждате, аз се чудя какво да правя, чудя се откъде да почна – споменах нещо за себе си, за Брилянтина, за яхтата, а трябва да започна точно и ясно романа си, но какво да правя, объркан съм, кажи речи колкото Брилянтина.

Да возиш такъв пътник на борда не е малка работа.

3.

Брилянтина все още има вид на унищожен в очакване на развръзката, очаква някакъв завършек на играта, но туй не ме интересува, нямам капка милост към него.

– Посоката! – Иска да знае накъде да потеглим и свива малко вляво, за да напълни платната, но не изрича нито дума повече.

– Няма посока!

Моят помощник прехапва устната си, след това пали цигара.

– Трийсет дни без брегове! – изяснявам се аз, сякаш му подхвърлям милостиня. – Където ни видят очите, само не на брега.

Прехапва повторно устната си, пеперудката под носа му потръпва и се кани да хвръкне. Долавям че устата му се готви да ме срази, ей сега ще изстреля някакъв аргумент.

– Не може! – заявява той.

– Може! – настоявам аз. – Тя не яде нищо, купил съм ѝ двайсет бутилки сок от целина.

Брилянтина все още се тули някъде, аз съм на седмото небе, той е толкова съсипан, че не може да намери отговор. Драскотината от бръсненето оживява, в това време очите му проследяват голямата мъртва вълна, тя е като хълм, повдига ни и се измъква изпод кила, чезне към брега.

– Няма да стане – държи на своето той – не можем да сядаме на същата тоалетна седалка, тук имаме само една тоалетна.

– Чашите винаги трябва да блестят – отвръщам аз – ще ги хващаш само отдолу и няма да пропущаш случаите да показваш по какъвто и да е начин, че ръцете ти са чисти.

Погледна ръцете си, май че остана доволен, аз също, от няколко дни Брилянтина бе неузнаваем, по повод на което след известно време ММ щеше да забележи: Нямате си представа колко сте смутени, доколкото разбирам, присъствието ми тук ви принуждава да промените начина си на живот. Помня че запазих хладнокръвие и отвърнах, че това си е в реда на нещата. Тя се усмихна: И няма нужда да сменяте чаршафите ми всеки ден.

Така потеглихме ние, с вятър върху мъртвото вълнение, завещано ни от предишната буря. Препрочитам „Идиот” на Достоевски, довършвах романа, милият запасен генерал Иволгин вече бе успял да разкаже на княза искрено и с присъщото на големите лъжци вътрешно вълнение измислените спомени за дните си, когато като дете е бил нещо като компаньон на Наполеон – едни от най-забележителните страници в световната литература.

4.

Четири дни преди отплаването, за което става дума, Мерилин Монро се яви при мен на кея и ми заяви, че бяга от света. Имаше нещо отчаяно в красотата ѝ, очите ѝ плачеха, стори ми се че световноизвестната биологическа кукла заплашва да се разпадне пред погледа ми, сякаш в нея съставните части и съставките на съставните ѝ части бяха отказали да работят. Дясната ѝ ръка потреперваше. Когато заявих сериозно, че съм готов да я приема на борда си и че ще запазя в тайна това повече от абсурдно пребиваване, великата кинозвезда ме целуна по лявата страна на лицето с топлите си, корави в своята вълшебна мекота устни.

Когато приготвих ветрохода за едномесечно пътешествие, отидох в бургаския хотел „България”; тя се криеше именно там, никъде не излизаше, беше дала в родината си сто и десет хиляди долара за фалшив паспорт, тръгваше от Патърсън, Ню-Джързи под името Кей Полинз и след десетдневна одисея по въздушните трасета на Съединените щати и Европа, се бе натресла в Бургас.

Ако не знаете точно развитието на по-нататъшните събития, може би ги разгадавате – почистихме ветрохода от последната прашинка, накупихме продукти, чаршафи за трийсет дни, дадохме ги в работилница, където избродираха инициала ММ, на горните чаршафи, на долните и на калъфките. Докато участвуваше в подготовката, Брилянтина очакваше, че ще взимаме някого, и то не кой да е; очакваше че с чаршафите ще бръмнем акъла на някаква гостенка, но хич и не допускаше, че всичко ще се развие чак в такива мащаби. Наистина, той не знаеше коя е ММ, но като я видя, тя го уби с красотата си, после го доунищожиха куфарите ѝ. От този момент събитията се заредиха като в сънищата. Вижте колко вярно реагира той: „Слушай, прошепна ми той, имаме само една тоалетна”. Милият! С такъв човек, особено след като почна да мие ръцете си, бяхме напълно готови за височайшето посещение.

– Кей, кажете, къде успяхте да заблудите журналистите.

– В Копенхаген, там загубиха следите ми.

– Сигурна ли сте?

– Борис.

/Колко сладко звънтеше в устата ѝ името ми./

– Кажете, Кей.

– Много е хубаво.

– Радвам се.

– Кабината ми е много уютна.

– Не знам дали ще ви допаднат книгите, събрах ги набързо.

– О, малко е вероятно да чета.

– Както искате, госпожо. Ще правите само това, което ви се прави.

– Наричайте ме Норма, уважаеми.

– Окей, мис Бейкър!

Двамата се засмяхме – тя от кабината си, аз от кърмата, а Брилянтина изблещи очи. Какво казахте? Защо се засмяхте? На мен ли се присмяхте? Успокоих го, уверих го доста старателно, че туй никога не може да се случи, понеже на борда си возим не коя да е, а „дамата на света”. Поиска да знае коя е точно тя и задоволих любопитството му: Норма Бейкър, каквото всъщност си беше истинското име на Мерилин Монро.

– Добре де, какво представлява? – помоли се Брилянтина. – Танцьорка, счетоводителка?

– Филмова актриса – рекох – холивудска звезда, най-великата!

– Да не си я докоснал с пръст – помоли и заплаши Брилянтина.

Този път се засмях само аз, смехът ми прозвуча, самотно.

5.

Привечер се привързахме за надводния кей на Ропотамския залив. С моя помощник поскитахме из дъбовата горичка за гъби. Цялата работа се състоеше в това, да оставим Мерилин насаме. Предполагах, че колкото повече подобни часове осигурим на красавицата, толкоз по-доволна щеше да бъде тя. За жалост не бяхме предвидили комарите. Гората сякаш ги бълваше, те се понесоха срещу ни като издухани от демон. Върнахме се със шест свежи печурки, показахме ги на гостенката и тя плесна с ръце, не зададе нито един въпрос относно това отровни ли са или не са отровни. Лицето и вече бе деформирано като нашите лица, две ухапвания на долната устна и едно по носа, мисля, ѝ бяха достатъчни. Бързо отблъснахме, навлизахме както в морето, така и в търбуха на нощта, но тук нямаше и половин комар. Лицето на Мерилин продължаваше да се деформира, най-страшното ми се стори затварянето на лявото ѝ око, то все още гледаше, но до кога? Не може да се каже, че поразеното ѝ лице не я смути, все пак, държеше се геройски, макар и огорчена, и очакваше гъбите. Според нея, тия шест гъби щели да решат вечерята ѝ, а според моите наблюдения, стори ми се, че вечерното море бе отворило апетита ѝ, а според моите рехави подозрения, Мерилин се очертаваше като жена с ясно изявен апетит и още повече изпъква упоритата ѝ съпротива на гостбите, които приготвяше през ония дни Брилянтина.

Тогава Брилянтина пламтеше от щастие и завъртя току-що измъкнатия тиган пред очите си. Заповядах му да не пържи в никакъв случай, а да ги задуши. Това го разочарова доста, но след като му изнесох лекцията си, той разбра и запомни завинаги – никога пържено, само задушено.

– Вижте, мадам – усмихна се той и метна тигана през борда. -Имаше тиган, няма тиган!

Идиотска постъпка, разбира се, но не можех да му се сърдя, такъв си беше винаги, в присъствието на жени бе готов на жестове и постъпки, насочени да вземат акъла, да предизвикат възхита.

– Нека рибите на дъното видят какво е тиган, после като ги пъхнат в него лда не се чудят.

Тази вечер ММ за първи път влезе в нашия бит, направи го почти непринудено, без да се тюхка кой знае колко за поразената си красота.

– И така бих я изкльопал – забеляза неочаквано Брилянтина, докато се занимаваше с вечерята, но аз му направих гневна забележка и той се извини по следния начин: – Говеда сме, Ахо, ние българите сме жалки сексманиаци. Вече няма да се повтаря. Момичето се държи чудесно.

Но не можах да се сдържа и прихнах. Помощникът ми ме уверяваше, че не би простил на кого – на Мерилин Монро, дори ако са я ухапали четири комара. Тук му е мястото все пак да отбележа, че този бе единствения неприличен израз, който Брилянтина си бе позволил, по-нататък той се държа като джентълмен.

И като си помисля – забеляза отново Брилянтина, – че в Ропотам-ската гора сега хвърчат четири комара, току-що вечеряли с кръвта на Мерилин Монро!…

Чудни работи стават наистина, помислих си и аз, какво ли не прави туризмът, а само преди две десетилетия тукашните комари разчитаха само на кръвта на овцете и говедатата.

Красавицата се появи с дебел тъмносин пуловер, дълъг шал яка, фиктивно коланче: – Прочетох две страници от „Повелителят на мухите“. Охо, гъбите!…

Прочутите ѝ ноздри потръпнаха в обилната светлина, заляла кокпита, присвитото ѝ ляво око придаваше известна вулгарност на лицето ѝ, която бих нарекъл чудесна. Помоли да намалим осветлението. Подчиних се веднага – и без това трябваше да щадя акумулатора.

Започнаха прекалено приятни минути, в които Брилянтина, който знаеше само трийсет и пет английски думи, без да владее глагола „get”, се постара да обясни на гостенката, че България е била петстотин години под турско робство, че територията ѝ е сто и единайсет хиляди квадратни километра, че през цяла България минава Стара планина, която дели страната на две половини – Северна България и Южна България. Досети се за картата, влезе при щурманската маса, донесе я и я разгъна. Така успя да обясни всичко, след което се впусна да обяснява, че българинът е трудолюбив и честен, стараеше се да ѝ го обясни, стараеше се също да ѝ обясни, че първите години на социализма са трудни, после, кой знае защо, този път съвсем без връзка, отскочи на зимните ни курорти, оплете се в името Пампорово, караше я да го произнесе правилно и накрая прехвърли темата на собствената си личност – заяви, че е петдесетгодишен, пожела да узнае нейната възраст. Тук по необходимост се намесих аз. Разказах за популярността на моя помощник, популярност, която граничи със славата, а славата пък от своя страна кажи-речи се доближава до легендата. Той вече е толкоз легендарен, че му биват приписвани чужди анекдоти за негови, на което той отначало се съпротивляваше, но по-късно започна да преглъща и премълчава, особено ако приписваните му анекдоти биваха добри. Разказах за прочутите отклонения на героя, запознае ли се с чужденка на плажа, където е старши на спасителите, обикновено я кани на „яхтинг” – чисто и просто я въвежда в моя „Ахасфер”, отвежда я в отдалечено заливче и заживява екзотично, а аз в това време търся ли търся ветрохода си. Гостенката се посмя добре, а после прояви интерес към екзотичните бягства на помощника ми. Пожела да узнае колко е продължило най-дългото бягство. Казах – петнайсет дни. ММ отново показа засмените си бисерни зъби – на нея такава почивка и се струвало дълга колкото столетие. Осведомих я, че животът на Брилянтина представлява непрекъсната и безметежна почивка. Обикновено живее на някакво корабче: една живописна фланелка на гърба, една капитанска шапка на главата и нищо повече, лете, зиме – той е украшение за всяка маса, за всеки ресторант в Бургас, канят го, не може да им насмогне.

6.

Към единайсет часът, преди да се оттегли в кабината си, Мерилин Монро ме помоли да си помисля и ако е възможно утре да ѝ представя списък от десетте най-добри световни писатели, по мой вкус. Те обичали да играят на тази игра с мъжа си Артър Милър, тази игра била доста популярна в интелектуалните и неинтелектуалните среди на Съединените щати. Възразих ѝ: може да бъде сигурна, че подобни игри се практикуват може би навсякъде, на което ММ отвърна: не оспорвам.

– Лека нощ – рече тя, а после се извърна към Брилянтина, който миеше съдовете – лека нощ, Брили.

– Гуд найт, мадам.

Погледнах небето, върху него се бе напластил тонът на септемврийската нощ, и звездите бяха септемврийски, самото море ухаеше по свой, характерен само за септемврийски… начин.

Налях си малко уиски и се вслушах в шепота на килватера, зад нас нещо съскаше, часовникът на нашето движение в тъмнината работеше приспивно.

– Легни си – рекох аз.

Брилянтина се съгласи и сякаш ми благодари, че съм готов да остана дежурен, горкият, спеше му се, бяхме прекарали тежък ден на снабдяване и последни приготовления. За да ви стане още нещо ясно, трябва да ви кажа, че ние обитавахме първата кабина, до кокпита, между нашата и Нейната кабина се намираше „буферната“ зона на тоалетната и складчето за платната и куфарите.

Мерилин Монро се промъкна през отдушника на нейната кабина и излезе на предната част на яхтата, след което легна в шезлонга. Беше по пижама, наметната с големия свой пуловер. Грота я закри, но лесно си я представях как лежи на стола и гледа през носа на „Ахасфер”, към тъмнината на нощта и към тъмнината на собствената си безизходица. Знаех, че ще лежи дълго така, страда от безсъница, а се старае да не погълне някоя от безбройните си таблетки. Една от целите на нейното бягство, между другото, беше, да прекара поне пет нощи без приспивателни специалитети.

И така: Кои са моите предпочитания за Великата десятка?

От една страна, можеш да си кажеш – това е много трудно да се каже, а от друга страна – струва ти се, че е най-лесното нещо. Нито убиваш човек ако сбъркаш, нито пък някой може да убие тебе. Казал си – казал си. Така си мислил, така си изредил имената. Понякога ставам подвластен на Робърт Луи Стивънзън. Това се случва обикновено, когато взема решение да драматизирам „Островът на съкровищата”. Тогава винаги заминавам за морето.

(ТУК като част от романа е отбелязано да  следва неговият разказ „Деликатно настроение” – ДАЛИ е писан към този вълнуващ НЕДОПИСАН роман? – надявам се да намеря още записки в архива?…)

7.

Няма да го предвидя, спокойно, няма да вместя моя Стивънсън в десетката! Вместо него…  Един момент: танкерът се движи срещу нас, осветен е като коледна елха. Може би са ни забелязали. Все пак, внимавам. Насочил се е право към нефтеното пристанище. Разминаваме се по всички правила.

За какво говорех?

– Борис, знаете ли?

– Знам, Норма – усмихнах се аз – очите ви се затварят.

– Невероятно, но факт.

Тя потъна през отвора в кабината си. След малко прибрах шезлонга. Останах сам. Зад кърмата водата продължаваше да шуми. Брилянтина подхъркваше. Бях му обещал да го събуждам при такива случаи, но не изпълних обещанието си, нека си хърка, кинозвездата се оказа свестен човек, искаше ни такива, каквито сме си.

В три часът трябваше да го събудя и да му предам дежурството, но се отказах, все още бях бодър, чоплех с поглед звездното небе и изравях едно след друго имената от паметта си, от времето, от великия мемориал на човешкото великолепие и извисяване; имената тупват едно след друго върху палубата, като уловени риби: Омир, Шекспир, Сервантес, Гогол, Достоевски, Чехов, Мелвил, Кафка, Пруст, Джойс.

В подобен избор пристрастията са най-вероятни, субективността е неизбежна; ако няма субективност, тогава защо ще правим избора, нали е по-добре да се разпространяват хвърчащи списъчета за сведение на читателите?…

Advertisements
Коментари
  1. Колко обещаващо начало! Докъде ли би довело нещата това неверотно въображение?

    • Boris Aprilov каза:

      МНОГО ме е яд за недовършените му произведения! Иде ми да организирам конкурс за донаписването…

      • Katjusha Dimitrova Atanbasova каза:

        Ti,imash talent,Djina-opitaj se da gi dovyrshish!!!!

      • Dj. V. каза:

        :))) НО трябва поне да съм мъж! А така – нищо няма да излезе…

    • А какъв е проблемът
      , след като си толкова много възхитен, да се опиташ да го довършиш.

      • Boris Aprilov каза:

        Може и да го направи, конкурсът е анонимен.

  2. Хм!!! И кой ще бъде автора след донаписването, ако не е тайна?

  3. Boris Aprilov каза:

    ??? ЩО за въпрос? В Блога не е мястото да задавате въпросите си, но искам да се знае, че е добре да се прочете МНОГО ЛИТЕРАТУРА на Борис Априлов, починал преди 20+ години. А за Конкурса – отнасяйте се към „Буквите“, моля!

    • Boris Aprilov каза:

      И Е ЖЕЛАТЕЛНО романът да стане МНОГО хубав, странен, неочакван – и в никакъв случай посредствен! УСПЕХ НА ВСИЧКИ!

  4. Тодор Соколов каза:

    Не се е родил още този, който би могъл да дописва Борис Априлов…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s