Проф. Анастас Михайлов – спомен за Борис Априлов 1997 г. …

Posted: 29.07.2012 in Bulgarian literature

ДРУГА статия по темата – ТУК!

Разговор с проф. Анастас Михайлов

(Интервюто е взето от Юлиан Жилиев на 2 март 1997 г.,

в кафе-сладкарницата във фоайето на Сатирата)

 

Борис Априлов го познавам от 1952 г. Тогава по инициатива на в.“Стършел“ започна подготовката на нещо, което е предшестве­ник на сегашния Сатиричен театър. Това беше едно представление, което излезе под название „СТС“ – Стършелов театрален спектакъл. Идеята беше на Радой Ралин, който беше вдъхновителят на цялата история – от Стършелов театрален спектакъл да стане след това Сатиричен театър „Стършел“.

Един от основните автори, член на редколегията на „Стършел“, беше Борис Априлов с псевдоним Ахасфер. Оттам му викахме Ахото. Оттогава го познавам и аз, и през годините поддържахме близко познанство, (Аз съм написал едни спомени, които, ако ви интересуват, ще намерите у Радой Ралин, на ко­гото съм ги дал чрез сина ми. Те с неговия син са приятели. А и той е приятел с мене, но аз понеже съм болнав нямах време да отида у него да си прибера ръкописа; имам копие, не се безпокоя, но бихте могли да го използвате. Спомени са, има и факсимилета от представлението.)

Това беше една мисионерска история, която завърши драматично, макар че представлението не беше чак толко­ва остро критично, но времената бяха такива (то е описано в спо­мените), че дори и на невинната критика ѝ удряха сатър.

Предста­влението имаше голям успех. Игра се седемнадесет пъти и след това го свалиха. Свалиха и тогавашния ректор на ВИТИЗ Любомир Те­нев, понеже ни разрешил да участваме – аз бях втора година асистент на проф. д-р Кръстьо Мирски.

Участници бяха много популярни актьори след това – Нейчо Попов и редица други. Това беше спектакъл от миниатюри. Идеята беше да се направи нещо подобно на театъра на Аркадий Райкин в Ленин­град, сега С. Петербург, но не би, спряха ни, но след това, след няколко години, Сатиричен театър се създаде и първият му драма­тург беше Радой Ралин.

Те не се разбраха много с първия директор, и той (Радой) малко стоя. След него дойде Веселин Ханчев. По това време те ме поканиха да поставим пиеса, пак от „стършели“ написана, това беше по случай някакви избори. Материалът беше много калпав и аз махнах текста, и замених всичко с междуметия. Те се разсърдиха, но Сърчеджиев им обеща, че хонорарите им няма да се загубят от това. Това беше първият ни дебют.

След този спектакъл как продължи връзката ни с Борис Априлов…

Директор на театъра беше вече Методи Андонов. Toй малко стоя, но ми предложи да пос­тавя пиесата на Борис Априлов „Островът“. Пиесата се постави в два състава. Репетирахме я долу, където е сега камерната зала на името на Методи Андонов. Тогава беше ателие на изпълнителите-художници и на фотографа на театъра.

Някои от участниците в момента са тук. Димитър Манчев и Васил Попов бяха изпълнителите на едната роля. Славчо Пеев и Вели Чаушев бяха в ролята на Художника. Жоржета Чакърова и Мариана Аламанчева (зърнах я тук, тогава не беше така пълна) бяха в третата роля. Това бяха съставите. Директорът се смени тогава – дойде друг директор – Мирослав Ненов – и при него излезе премиерата. Представлението се игра много дълго, сто тридесет и пет пъти – имам афиш за стотното преставление, и го смъкнаха при пълни сборове. Причината беше, че Ахото даде нова пиеса и те сметнаха, което беше глупост, да свалят „Островът“, за да поставят „Кораб с розови платна“. Излишно беше да свалят тази пиеса, но тя падна, а „Кораб с розови платна“ – режисьор мисля беше Никола Петков, нямаше особен успех. Просто се проиграха шансовете на Ахото да се играе повече „Островът“. Много интересни бяха репетициите, артистите много си обичаха работата, много весело минаваха. Тогава младият Станислав Стратиев не беше прописал, посещаваше с Ахото репетициите и понеже Ахото беше много късоглед – Васко Попов беше по моя школа завършил и беше много талантлив импровизатор, добавяше някои текстове, които бяха много сполучливи, даже един цял монолог съчини с моя помощ; а Ахото отначало се сърдеше, пък Станислав ни портеше… Но както и да е, той след това се примири. Композитор на представлението беше покойния (преди година почина) Димитър Вълчев. Художник беше Стефан Савов с много интересно декоративно оформление на сцената, която се въртеше и показваше действието от различни гледни точки.

Следващата ми връзка с Ахото беше в края на 70-те или началото на 80-те години, не си спомням точно кога, в Сливенския театър, където директор беше Емил Кьостебеков и при когото Ахото беше отишъл като драматург. Никаква особена работа не свършихме, но аз поставих там една пиеса на Кольо Георгиев, която направи бум – беше след това в Плевен, после във Враца.. Идеята беше след това да продължим с Ибсеновия „Майстор Солнес“, но Стефан Гецов и Енчо Халачев направиха някаква история, в смисъл, че  „гепиха“ много голям хонорар и по този начин лишиха актьорите от премиални, което беше повод аз като главен режисьор, да се възмутя и с тихото съгласие на Кьостебеков да напусна. Та това беше контакта ни. Помня, че тук някъде живееха, ходил съм у тях. (*ул. Добруджа №2) Много беше смешно това, че в кухнята им имаше някакво гише или шубер, (**останал от Американския клуб преди в-к Стършел…) откъдето жена му подаваше това или онова. Помня дъщеричките му, те бяха малки, а и това беше преди много години. (***ТОВА е било много преди „Островът”, защото шуберът беше в частта на жилището на Теню Пиндарев, негова е била и съпругата, и дъщеричката…)

През 1993 от Габровския вариететен театър ми предложиха да поставя „Островът“ отново, почти с неизменен текст, само че в традициите на този театър. Пак Димитър Вълчев беше композитора, привлякохме една от много талантливите хореографки Роз-Мари де Мео. Представлението също имаше голям успех, но за съжаление изпълнителя на ролята на Хесапов (също мой студент, завършил преди двадесет години, само не беше гастролирал) беше заменен с друг, който беше посредствен. Представлението колко се е играло не знам, защото веднага след премиерата аз си тръгнах обратно. След като това представление се беше играло и вече нашумяло, даже ставаше дума да идва и тука да го показват, но директорът се уплашил, че композиторът ще иска хонорари, а подобно нещо нямаше, та затова се въздържаха, но тъкмо по това време Ахото се появи в България, чу за представлението, видя ме и ми хариза коригиран екземпляр. Той не е особено различен. Това беше последната ни среща на живо. След това прочетох, че е починал.

Потърсете Радой Ралин, той много неща знае за самия Борис Априлов. И друго – нека ви покаже материала, да го прочетете и да си направите извадки, тъй като ролята на Борис Априлов е много сериозна в това, за което пиша. Той и Захари Петров – Харкин бяха първите, най-верни сътрудници на Радой. Защото той срещаше голяма съпротива вътре в самата редакция. Аз съм го описал това. Мотивите на Радой са, че то не е за вестник, много научно било. Според мен не е научно, а са си спомени, подкрепени с документ. (Факсимилета).

Като драматург Борис Априлов беше много интересен, нестандартен, какъвто хора като Балабанов (Иван) не могат да разберат. Оценяваха го хора като Станислав Стратиев, който отчасти следва неговия път.  Така си мисля аз. Е, повече пиеси е писал, но имаше страст към театъра, макар че Борис Априлов беше по-многостранен – и творби за деца, и различни пиеси… С него се работеше много приятно, той не се бъркаше в работата на режисьора, което е едно хубаво качество на автора. Защото набъркването на автора в работата, особено ако не е специалист, води до лоши резултати.

Материалът (Спомените, които са у Радой) беше даден в „Литературен Форум“ и редакторът го беше затрил някъде, след това успя да го намери. Среща го жена ми и казва на Радой, а той отива и го прибира. За него пише само хубави неща. Аз и не държа да се публикува, защото времето е такова, че по-важно е да бъде запазено написаното, както съм уговорил с НАТФИЗ да ксерокопират богатия архив, който имам.

Това е.

===================  Записал Юлиан Жилиев.

(*** Забележките със „звездички” са направени от Дж. В. – дъщеря, запозната с истината около въпросното жилище. Става дума за апартамента на бившата редакция на в-к „Стършел”, който – след преместването ѝ в Полиграфическия комбинат – бе поделен между двамата бездомни сътрудници Теню Пиндарев и Борис Априлов. Въпросния „шубер” беше между общата кухня и едната стая на Пиндареви, и много скоро те го зазидаха. Режисьорът има спомени от доста по-ранен период, години преди ОСТРОВЪТ в 1970, но вече СЛЕД „Стършеловият спектакъл”, който е бил през 1953 г., а апартамента е даден за жилище през лятото на 1954. – АКО някой изобщо се интересува от това, де!  Дж. В. )

ДРУГАТА статия по темата – ТУК!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s