Архив за юли, 2012


Предлагам ви премахнатата от Цензурата ПЪРВА ЧАСТ на романа „Овъркил“, отхвърлена и отказана за печат от всички редакции, на които е предлагана – оцветена в бордо. :)  В последствие – романът е преработен няколко пъти и от 150 страници – е публикуван в сборник разкази като повест от 70-на страници. Засега публикувам „отнетата“ част, а постепенно ще добавя и целия роман, както е написан от Автора в 1974 година, но по-късно осакатен от цензурата, до издаването му в 1981 г.  (done!)


Пояснения и линкове към останалите версии:  

Можете да видите най-първият –  този ТУК вариант  – сложен специално за литератори и специалисти, които биха се интересували ТОЧНО от такъв, първи, абсолютно НЕредактиран и нецензуриран ръкопис. Еднакво важни са и да се знае кои текстове и как са променяни с времето. Този ръкопис е преживял почти 20 редакции между 1974 и 1981 години. Невъзможно ми е да препиша всички, а и дали е нужно?

Освен НАЙ-първия текст,  съм сложила и  ПЪРВАТА АВТОРОВА РЕДАКЦИЯ – тази, която сте разгърнали в момента! – предполагам, че е доброволна и лична – след преосмисляне на написаното след прочитане – знам колко по-силно действа прочетеното.

Третата версия на ОВЪРКИЛ  – тази, която можете да видите тук – е последната, напечатаната в книгата „Далечно плаване“ – ОВЪРКИЛ 1984Съкратена е поне на половина от първоначалната.

*** забележка от Дж. В.  МНОГО бих искала да мога да поясня какво се е опитал да ни разкаже Авторът. Но не мога. Една част от повествованието е доста ясна в символиката си, но се появява Нумиан – и всички шаблони и очаквания се строшават. Мога само да гадая какво символизира той! Дали Живота? Дали Комунизма? Дали подтисничеството на тълпата?

Ако ви хрумне нещо по-вероятно – запишете го…

БОРИС АПРИЛОВ

 О В Ъ Р К И Л 

първи, нецензуриран вариант

1974

1.

Пътниците си купуваха книжки и списания от гарата; по всяка вероятност единственото четиво в живота им – изглежда, че някои хора четат само когато пътуват или когато се явяват на изпити за шофиране. Те бяха спокойни, дори в добро настроение, и може би щастливи, а той, който бе прочел всичко, пътуваше мрачно към едно самоубийство.

И така, животът е безцветна луга, спотаена в невидими съсъди; отвратителна слуз от неизвестен произход и още по-неизвестно предназначение; той не извира, нито се влива някъде, накрая само се съсирва и толкоз. Знаеха ли тези хора, че всъщност не става въпрос за друго, а за слуз?

Вече не бива да мисли за това, достатъчно време му е отделял, сега пътува за последен път и за последен път се любува на хората – неприятни гадини, изпълнени с неоправдано чувство за превъзходство над останалите гадини. Да вземем глупака, който от две минути се мъчи да разгъне вестника, но не може, защото иска да го стори по най-сложния начин, а на всичко отгоре после му предстои и да го подгъне, за да остане насаме само със спортната рубрика. Страниците се съпротивляват, изтезават го, но не го нервират нито с упорството си, нито с шумотевицата си… Най-после, глупакът, който прилича на прасе, потъва в спортните вести, но както потъва, така се измъква от тях, захвърля всекидневника и този път разгъва топъл овлажнен пакет. Замирисва на горещи кебапчета. Прасето ги разполага върху масичката, където предварително е заела място бутилка евтина бира. Ами да, разбира се – кебапчета и бира; бира и скара. А някъде кебапчетата са заменени от кренвирши. Понякога му е хрумвало и това, че животът е само една бира-скара.

Седи на мястото си, без да ще наблюдава прасето, което яде сладко, а после надига бутилката по оня невероятен начин. Винаги се е учудвал на умението на народа да пие от бутилката без да я вдига високо; сто пъти се е опитвал и сто пъти му се е струвало невъзможно.

Но стига е мислил за другите – да се позанимае и със себе си, например да помисли за своята сладка наивност. Такива неща на тази възраст? И точно на днешния ден? Да стигне чак дотам, че преди да напусне дома…

По едно време преди да напусне дома си, неочаквано му хрумна, че може да изгори книгите си. Щеше ли да изрази нещо пред света? Може би, но лесно ли се изгарят четири хиляди тома с огнеупорни мисли? Звънна в „Балкан” и с учудване научи, че самолетите към морето не летят; мъгла. Трябваше ли да отложи? Ами! Щом няма самолети – има влакове. А от години не е пътувал с влак – за него железницата беше забравено превозно средство. Напоследък бе подочул някакви басни, говореха за експреси, прелитащи до Бургас за пет часа. Звънна, провери – слуховете се оказаха верни. Какво го забавя повече? Куфарът стоеше върху килима, върху куфара – шлиферът, а върху шлифера – очилата против слънце. Излишни предмети, но трябваше да ги вземе; случайно срещнатите познати трябваше да бъдат убедени, че заминава. Нима този поглед към кабинета е последен? Нима вече няма да седне до бюрото си? Там, до образците, има кътче за неговите книги, написани от неговата ръка, видяни с неговото въображение. Вдигна багажа. Когато затвори вратата на кабинета, най-скъпият кът беше вече зад гърба му. По-нататък е сравнително лесно – остава да се преодоляват само разстояния, например – до външната врата, край банята и клозета. Трябваше ли да хвърли поглед и там? Нали уж без сантименталности? Дръпна вратата на апартамента. Тя щракна категорично. И тъй като ключът лежеше вътре, върху бюрото, той вече можеше да се върне у дома само чрез взлом. Натисна бутона. Асансьорът не реагира. Тръгна пеша. Ще срещне ли някого от съседите? Кой ще бъде късметлията да разкаже, че го е видял последен? Стълбището се оказа пусто.

На улицата нямаше и помен от мъгла, ясен ден от ранното лято; защо го бяха метнали ония от „Балкан”? Но мъглата може би съществува наистина. Там, в ранните летни дни, понякога се образуват такива неприятни подробности. „Балкан” си го каза ясно, какъв смисъл да лъже.

Отправи се към спирката на автобуса. Качи се с тълпата, тя го всмукна, повдигна, понесе и притисна както си знаеше – плътно и отвсякъде. По това време хората още бяха с връхни палта, сгорещените тела миришеха силно на пот. Остави се да го притискат както си щат, но някои го обвини, че се притиска той. Не сметна за необходимо да се извинява, дори се усмихна и схвана, че усмивката му предизвика известно раздразнение. В следващия миг го изтласкаха отново в съвсем друга среда. Там никой не се сърдеше, а понасяше безропотно неудобствата. Автобусът трещеше, скрибуцаше. На спирките отваряше вратите си, поглъщаше бензиновата воня на улицата и адските трясъци на моторите. Шлиферът му се изплъзваше заедно с телата на две пълни дами. Реши да го остави. Но преди да слезе, някой му го подаде.

Оказа се че е избързал, до гарата се точеха още две спирки, а време колкото щеш. Тръгна пеша. Сбогуваше се с един град, който макар да не го бе родил, го създаде като писател. Беше си същият град, особено в тази част; да се нарече неприветлив е малко. В осем часът сутринта през ранното лято обикновено всичко е свежо, но не и тук, където отвсякъде те заграждат стари дворове на овехтели къщи с оръфани стени, окапали мазилки. По тях блещукат мръсните стъкла на прозорците. Новата зеленина вече е прашна. От мръсните входове на жилищата дъхти на пияна, току що повърнала уста. Мърлява котка излиза отнякъде, изпружва се и се свива – става още по-мърлява. Погледът ѝ е враждебен, така гледат всички котешки очи. Тук-там деца бързат за училище. Техният вид е по-приветлив, за туй са се погрижили родителите.

Афишите отразяваха мизерен театрален и концертен сезон. От заглавията и от имената лъхаше тръпчивост, бездарие. Името на Шекспир го накара да се усмихне; Шекспир е като сладоледа през горещините – дори да не го правят добре, разхлажда.

Купи си билет със запазено място, поразтъпка се из гарата, и по навик заразглежда книжарските сергии. Единствените по-интересни неща му се сториха пътеуказателите, издадени по безобразен начин. Купи от всички видове. Погледна парите си. Какво ли би станало ако ги хвърли на земята?

Удиви, го, че по гарите все още преобладават хора от народа. И наистина, това което е прието да се нарича народ не е някаква фикция, и друг път се е натъквал на този факт – народът си съществува; той сигурно продължава да оре земята, да я сее, да я дълбае и да се бута в ония тъмни или светли сгради на производството, където изработва необходимите неща. Тайно в себе си винаги е смятал, че народът е именно за това – да създава реалните блага за другите. Сигурно е така, не може да бъде другояче. Боже мой, хората все още спят върху пейките, по цели нощи чакат своите влакове. И все още се мяркат шалвари, дори фереджета, а тук-там се срещат и оръфани каскети от шаяк. Светът е мръднал само на сантиметър.

Прииждаха нови пътници, взираха се в билетите си, минаваха край купето или нахлуваха с усещането за собственост. Гълтачът на кебапчета се посместваше, местата се запълваха, скоро вече никой няма да ги безпокои…

До него седна пощенска чиновничка с чиста свежа кожа. Лицето ѝ изразяваше самочувствие. Ако не е чиновничка в пощата, сигурно работи в някоя вносно-износна централа.

Боже, колко плешиви мъже населяват земята! Само в купето – петима.

Устните на пощенската чиновничка са очертани ясно, извивките им са категорични, а под червилото напира сок. Виж ти какви устни у пощенска чиновничка и какво гладко лице. Съблечена ще заприлича на обелена ябълка, а търкулната в леглото до плешивия съпруг може да свърши приятна работа. Да бе, плешивите мъже се женят само за сочни жени.

Кебапчетата бяха изядени, бирата изпита, прасето притискаше амбалажа между дланите си, пресоваше го и поглеждаше под масичката. Там зееше огромна кутия за отпадъци, може би достатъчно голяма да погълне и самото прасе. Но то хвърли амбалажа и си остана на мястото. Постоя неподвижно няколко секунди, изправи се, смъкна великанска мръсна раница от багажника и натика празната бирена бутилка в един от джобовете ѝ. Отново погледна към вестника. Грубите му пръсти се плъзнаха по тъмната плешивост на главата. Прасето сигурно работи на открито, но какво? Как да отгатне това, как да изпълни ритуала си? Веднъж бе запитал някого: извинете, не сте ли механик и оня учудено отвърна: откъде знаете. Но туй беше отдавна, по времето на шегаджийския му период, когато младият човек смяташе, че чувството за хумор трябва да бъде изнесено силно напред. Ах, колко несправедлив е бил тогава към хората и тяхното драматично всекидневие; колко жестока е младостта!…

Дали пък не е тракторист? Не. Изкопчия? Не. Този човек работи само за себе си и от работене за себе си почти не му остава време да работи за държавата. Че в момента строи къща е повече от сигурно; огромна, достатъчна да побере двеста души – за собствени нужди. От там са тези груби ръце, поразени от цимента и варта. Празната бутилка ще отиде на мястото си в мазето, при другите празни бутилки и какви ли не буркани, и всичко туй всяка есен ще бъде пълнено, запечатвано, подреждано.

Заслужава внимание и костеливият човек в ъгъла, до вратата на купето. Пътува с гръб към посоката на движението. Въпреки топлия ден, той не сваля шлифера – износена дреха с кожена яка, пагони и колан – завещан от сина или зетя. Този костелив старец носи на гърба си празна раничка, тя виси като издъхнала гайда. Под адамовата му ябълка е закопчана риза със старомодна яка, украсена с кафява вратовръзка. На този стар човек, сигурно му отиват всички цветове и всички вратовръзки, защото е изтънчено побелял, макар и плешив; за него вече няма значение никой цвят и никоя вратовръзка, той се е примирил и с цветовете и с вратовръзките. Писателят се впусна в неволни сравнения. Освен разликата в годините, разграничаваха ги много други подробности, но старият човек с раничката бе прекалено красив: ведри очи, светли ябълчни възвишения, прецизни устни, хубав костелив нос на интелигент и особена, приятна косичка, неподстригана, спуснала се кротко зад тила, с меката белота и нежността на спокойната старост. Плешивостта наистина накърняваше хармонията на образа, но каскетчето от шлиферен плат в ръката му винаги можеше да я скрие. Пощенската чиновничка обаче наистина не е за изхвърляне – от серията меки леговищни жени. А старецът е билкар, разбира се. Билкарите, колкото и да са глупави, щат не щат, с течение на времето започват да отразяват благородството на природата.

Във всяко купе има и по един войник. Тук войничето бе нещастно, плешиво – не много, но с обещание за бъдещето. Войникът не заслужаваше вниманието му, униформените хора не го занимаваха много…

И ето че влакът потегли.

Откога не е пътувал по релси. Боже, колко лесно бе забравил гаровите квартали! Те винаги са му навявали тъга. Има ли нещо по-унизително за човека от това да обитава гаров квартал? Туй важи навсякъде – от София до Сан Франциско. Струва ти се, че в къщичките на подобни квартали хората само живеят и нищо повече, тук никога не може да проникне поезията или пък искрата на науката, човекът няма време за тях, той има да се справя с нещо вечно – да оцелее в заточението.

– Другарю, може ли вестника?

Беше гласът на човека седнал между войничето и пощенската чиновничка. Той искаше да почете, ала прасето вече подхъркваше.

Писателят взе вестника и го подаде.

– Да видим в коя група сме – поясни човекът, седнал между войничето и пощенската чиновничка. Ако и този път нямаме шанс!…

– За кого става дума? – запита писателят.

– За нас, българите.

– Ужас! – обади се войникът. – Снощи съобщиха жребия.

– Така ли? – Младият човек, който седеше между войничето и пощенската чиновничка посърна. Вече търсеше заглавието.

– Тежка група! – поясни войникът. – Без аутсайдъри.

– Аз смятам обаче, че ще се справим. Напоследък ставаме по-добри.

– А нападението?

– Ще оправим и него.

– Никога не сме имали нападение.

– Ще видите, че ще го оправим.

– Пък и отбраната…

Оптимистът, който мислеше че нападението може да бъде оправено, най-после намери заглавието и зацъка: Язък, няма да стане! Тежка група, не ни виждам и на второ място.

– Ще берем ядове – затюхка се и войничето.

Оптимистът, седнал между пощенската чиновничка и войничето, беше също плешив, на около трийсет години, с будно лице, приличаше на закупчик от голямо проспериращо предприятие. Имаше тънки ръце и ярки, спуснати надолу мустаци. Бледата кожа на лицето му загатваше болнавост или поне предричаше разклатено здраве за цял живот. Писателят забеляза, че гладката пощенска чиновничка не интригуваше закупчика. Той беше облагодетелствуван – освен пощенската чиновничка отдясно, точно срещу него, до билкаря, седеше ученичка от последните класове на гимназията, с хубаво тъпичко лице…

– Извинете – обади се внезапно войникът и погледна право в очите на писателя – вие не сте ли писател?

Отрече рязко, без да се усмихне.

– Много, ама много приличате на един писател – въздъхна войникът. – Забравих как се казваше, виждал съм му снимката.

Повторно отрече с глава.

– Всеки случай, имате голяма прилика.

Пощенската чиновничка се извърна и го погледна да разбере какво толкоз писателско може да има у него. Стори му се много земна и обикновена, от категорията на жените, с които не е имал работа от младини. Демодирани в последно време, всички подобни жени не го интересуваха, интересуваха го само кльощавите, осведомени по главните точки на главните въпроси. Пощенската чиновничка изведнъж му напомни за пресни ухаещи курабии, удари го с уханието на забравени неща и той ненадейно усети копнеж да има поне още една такава преди да умре. Какво ли би станало, ако я убеди да го последва до Бургас?

Това приличаше на вик.

Нещо го бе позовало към естественото начало. Пълното бяло сияние до него бе яло без да спазва диети, то сигурно нямаше задръжки от подобен характер; освен задръжките с които е задръстена средната класа. Тя нямаше да се озове на поканата му, нямаше да продължи до Бургас, за нейния прост мозък той е много стар мъж. Оставаше му да отгатне най-важното – изменя ли на съпруга си? Например, кого от купето би предпочела, да речем че всички присъствуващи попаднат на самотен остров до края на живота си, кого би предпочела? Закупчика, разбира се. Закупчикът е неин тип, освен ако ѝ е дошло до гуша от плешивост. Аз съм единствения неплешив мъж в купето, помисли, си писателят.

Влакът напредваше сред зелени ниви, в един рядко хубав ден; той ще премине през цяла държава, която има претенциите да бъде негова родина; ще се отскубне от Софийското поле, ще влезе във възвишенията на Средногорието, ще припне сред зеленчукови и овощни градини, сред рози и лавандула, сред ниви, през скучните равнини на предморието, за да спре на осемдесет метра от морето. Това нещо, което експресът прекосява, има претенциите да бъде негова родина. Някога тя му се струваше голяма и сигурна, представляваше солидна, непоклатима реалност, възпята в песни и идеализирана в съчинения, преразказани после в ученическите тетрадки.

Родината!… Пфу!… Тя не е нито в планините, нито в равнините, нито в реките и моретата, родината е съставена от хора, а какви са хората на неговия народ, народът на неговата родина? Нищо – животни.

Движението по релсите предразполага към вътрешни диалози, помисли си писателят. Той си припомни няколко подобни пътувания, само че тогава продължаваха по цели петнайсет часа, с пътнически влак, защото не му достигаха парите за бързите влакове. А помни едно пътуване след войната, когато прекара цели дванайсет часа на крака. Композицията пълзеше към София – във вагоните цареше абсолютна тъмнина, може ли да издържи подобно пътуване сега? И на каква цена? Няма такава цена. Тогава той пътуваше към Столицата, към живите писатели, готов да плати най-скъпата цена, само да може да ги зърне отнякъде. Още на другия ден младият ентусиаст застана пред входа на ресторанта. Стоеше и чакаше. Един… двама… трима!… Четирима!… Четири идола минаха за три часа пред погледа му и нея нощ не можа да заспи от вълнение. Боже мой, добре ли е за един младеж да се вълнува така? Същите писатели, някогашните му идоли, сега са най-обикновени идиоти, а произведенията им са оплюти сто пъти от него самия. Защото са слаби, беше се учил от слаби писатели, а и самият той не е нищо друго освен един много слаб писател, пишещ глупак, предъвкващ това, което предъвкват хиляди.

Пощенската чиновничка не е на трийсет, на повече е. Прасето подхърква щастливо. В купето има доста щастливи хора, такива хора са необходими на света – те ще продължат човешкия род… Може би пълни трийсет и пет. Ето на, ученичката няма и осемнайсет, но е лишена от редица необходими компоненти. Билкарят е свикнал да разговаря по влаковете и като нищо може да започне, вече оглежда присъстващите; по всяка вероятност ще захване от войничето. Закупчикът се сресва. За него най-интересното нещо в купето са коленете на ученичката. Пощенската чиновничка измъква някакви документи и ги прелиства върху скута си. Срещу нея седи петият плешив спътник. Той може спокойно да пропътува и десет часа без да бъде забелязан… А!… Писателят трепна. Билкарят го оглеждаше. Писателят допря глава на облегалката и притвори очи… Пощенската чиновничка ухае на люляк, а неговите жени ухаят на тънки парфюми, излъчвани от прозрачни тела. В пощенската чиновничка, например, могат да се вместят спокойно две негови познати, да речем – Райна и Неси. Какво ли си мисли в момента Неси?… Слава богу, билкарят вече бъбри с войничето. Информира го, че има внук войник, който има бебе, негов правнук… Какво ли прави в момента Неси, след напразно двудневно телефониране? Той беше прекъснал връзката си със света. През последните два дни Неси неочаквано му се стори велика, заслужаваща повече внимание. Видя я отново да се приближава към него, осветена от божествено сияние, оставила детето зад гърба си; видя я още веднъж идваща през вълните, скулптирана върху вълнореза на кораб, дъхтяща на липово дърво; видя я да души детето зад гърба си и да се качва с асансьора към неговото жилище, видя я да пада в краката му с мокро, сълзливо лице, готова да извърши още престъпления в името на един-единствен идеал – да остане в краката му. Същата Неси, която понякога старателно подсилваше самотата му с прекаленото си присъствие и която се нанася точно два пъти в масата на пощенската чиновничка.

– Това е вярно – намеси се неочаквано безличният човек и всички чуха безличния му глас – вие приличате на един писател.

Писателят се съгласи, било наистина така, но какво да се прави – приликата си е прилика.

Притвори повторно очи. Влакът напредваше бързо и леко в пространството, вагонът не скърцаше, беше удобен и чист, облицован изцяло със синтетични плоскости, лишен от приятното присъствие на истинското дърво.

Дървото бавно, но сигурно изчезваше от всекидневието. Но там и двете кабини са облицовани с бор. Вътре винаги мирише на планина и сред острите миризми на морето неизменно го придружава сладкото ухание на горите. В първата рубка се влиза направо от кокпита; вътрешността ѝ веднага разкрива своя уют. Двете койки са широки и меки, изкуствената кожа, която ги покрива, е кафява. Ако си легне на дясната копка, над главата му остава малкото шкафче, под което е залепена картата на Черно море. Като се върти нощем в съня си, косата му мете водните простори, посреща теченията, скита по бреговете и се преплита в рибните пасажи. В същото време краката му са протегнати къд гардероба. В гардероба е сдиплено резервното бельо, там са одеялата и възглавниците за останалите три койка, няколко книги и пижамата на Неси. Остъклението е покрито с бели перденца, те са необходими, скриват го от любопитните очи на пристанищата. Лявата койка пък се допира до готварския кът с пропан-бутановата печка. На една от стените виси бинокъла, по-нататьк е барометърът, комбиниран с хигрометър и термометър. Оказа се, че барометърът служи повече за украса, тъй като температурата и влажността на въздуха почти не го интересуваха, а промените на времето се извършват незабелязано от барометъра, който в повечето случаи остава бездушен, сякаш се усмихва и смига дяволито: видя ли какво стана? През малка вратичка се преминава във втората кабина. Там са сковани още две легла, но едното не се употребява, служи главно като платформа за сгъване на платната; там лежат да се проветряват, да бъдат винаги под ръка. От тази кабина през люка се минава направо върху бака, до подножието на мачтата…

Вече спи. Не е спал две нощи подред, тъй като трябваше да подготви всичко, до най-малките подробности –  за едно подобно мероприятие човек е задължен да се приготви сам, никой не може да му помогне, няма как. Предстояха му сума ти неща, да обмисли редица положения, да приеме ила отхвърли куп хрумвания, някои от тях глупави.

Спеше и спътниците му можеха да го разгледат спокойно, а имаше и какво да се види – писателят се отличаваше рязко от тях, по всичко. За учепичката той беше много стар, побелял човек, гладко избръснат и чист, облечен с вкус: бяло вълнено поло, тъмносин блейзър и светлосин панталон, металическите копчета по блейзъра просветваха, косата му пламтеше, подчертана от тъмните очила. Да, за нея той беше безумно стар, може би на три хиляди години. За билкаря обаче елегантният господин с полото младееше; гъвкав и подвижен побелял мъжага, съумял да съчетае бодростта на изминалите години с неизбежността. Всеки случай – мислеше си билкарят – у него има нещо неприятно, може би не толкоз неприятно, отколкото несимпатично и нищо чудно, ако се окаже наистина писател.

2.

Рано пристигнали чужденци по намалената тарифа на Балкантурист пъплеха из улиците на Бургас. Некадърно лустросан и безвкусно освежен от неуките си стопани, градът мъркаше котешки под светлата юнска топлина. Чул гласа на първия гларус, той трепна. Всъщност, това беше истински знак на водата. Преди да види морето го чуваше, така както го е чувал преди много години, в детството. Преди да събуди надеждите за далечни брегове, викът предупреждаваше; подсказваше, че морето е там, че то съществува, но не бива да се забравя, че е само обещание. То се изтяга в леговището си и винаги обещава, стига да му вярваш. А той вече не вярва и на морето. Какво е морето – нищо: вода. /Както сушата пък е пръст./ Огромни количества натриев хлорид. Нека младите го боготворят, ще дойде време, и те ще проникнат в прозата му, възрастта ще им я разкаже. Водород, кислород, натрий, хлор и още няколко елемента – това е морето; химическа и физическа смес. Като живота, който пък е смес от други неща. Може би по същата тая улица е вървял като юноша, когато за първи път чу най-смешната от възможните смешни фрази: животът е илюзия. По-късно му се случваше да чуе тази смешка често и все от устата на ограничени хора. Тя предизвикваше неговото възмущение, беше смешка-фраза на пиячите по кръчмите, на кретените по пазарите. И чак сега, на петдесет и пет, прочел вече всичко, което трябваше да се прочете и написал всичко, което можеше да напише, той разбра, че тази е едничката истина за живота.

Там. Необходимо е да кривне в онази уличка и спомените ще се разлистят. Продадена преди четирийсет години от баща му, родната къща продължава да стои на калдаръмената уличка – пропуква се и я кърпят, срутва се и я подпират; бедна и глупава, изчакваща реда си да бъде бутната от новия строителен план. Всъщност лъжа ли е, че е живял истински само на тази уличка? И лъжа ли е че животът се състои в туй, което изживее човек като дете? Друго няма, другото е илюзия. Човекът – това е детството му, останалото е кошмар!…

Видя и черницата. Учуди се на стоицизма ѝ. И тя, горката, се съпротивляваше, раждаше и продължаваше да хвърля сянката си, да приютява други деца, може би по-добре облечени, може би с повече знания, но и те като предците си вярващи, че животът е прелестен шедьовър с един единствен недостатък – нощите. Наистина, за какво са нощите? Кому са потребни те? Тогава не може да се играе.

Боже мой, боже мой – това дете, което излиза от неговата къща! Това детенце с русата косичка, което гризе филията си!

– Ела тук.

– Аз ли?

– Ела тук.

Момченцето се приближи. Беше на седем години. Върху долната му устна стърчеше троха. Писателят протегна ръка и оправи косичката му.

– Не си много сресан!

– Мама ме среса.

– Но не си стоял, бързал си… Не можеш ли сам?

– Може и да мога.

– Знаеш ли кой съм аз?

– Не.

– И дори не подозираш, че ще умреш психически преди да умреш фактически, нали?

Момченцето се усмихна.

– И не вярваш, че съм твоят труп, така ли?

Момченцето започна да го разглежда.

– Каква е тази лента на ръката ти?

– Траурна.

– Кой е умрял?

– Чичо ми.

– Какво?

– Беше капитан на параход „Варна” и един пиян гръцки кораб го блъсна в Мраморно море.

– Слушай, сигурен ли си в това което разправяш?

–  Пишеше във вестниците.

– Но сигурен ди си че капитанът на „Варна” е твой чичо?

– Сигурен съм.

– Не си ли въобразяваш?

– Не. Чичо ми загина и затова нося черна лента.

– Ти си едно много въобразяващо си момче.

– Моля?

– Ти си чаровно момче! – Той приклекна и си отхапа от филията. Хлябът му дъхна на истински хляб, мармаладът не беше конфитюр. – Ти си чудесно момче!

– Може ли да си вървя?

– Къде?

– Да поиграя.

– Добре де, ама като пораснеш какъв ще станеш?

– Капитан!… И каубой… По цял ден ще убивам.

– Но ще станеш съвсем друго – подхвърли писателят зад тичащото момченце. – И няма да убиеш никого.

3.

Писателят скочи на „Психея” и освободи лодката. Пазачът на яхтклуба загреба обратно. Писателят седна в кокпита. Запали цигара; както винаги, една цигара по навик вън, преди да отключи.

Познава ги тези проточени, дълги юнски следобеди – приятно топли и приятно хладни, с рядко беден спектър от цветове; слънцето си е слънце, небето – небе, а морето – море. Няма облаци, няма вълни, всичко е равно, с претенции за вечност. Небето е светлосиньо, морето  – малко по-тъмносиньо, а бреговете изглеждат като тънки загадки, обезплътени от собственото си доверие към светлината. Само параходите са точни и категорични – тежко подрънкват с веригите си, изхвърлят мръсна вода.

Както си пушеше, протегна ръка и погали десния борд на яхтата.

– Спокойно, Психея, аз съм… Александър… Сега ще направим нещо много конкретно, ще изнесем платната, ще ги вдигнем, ще хванем ветреца и ще отплаваме, а светът да прави каквото си ще без нас.

Най-сладко се пуши в кокпита, това е известно отдавна.

Александър метна крак върху седалката.

– Кажи, Психея, как мислиш, ще повторим ли някого? Смяташ ли, че някой пред нас?… Ако питаш мене – да, под слънцето наистина няма нищо ново!… и все пак, ще ми се да вярвам, че подобни мероприятия не превишават пръстите на две ръце… А може би съм първият, а? Твоят Александър не можа да напише нещо за пред хората, но поне… Снобско – да, но чудесно… Защото, Психея, човекът е смешен, а тези които смятат, че не са смешни, са още по-смешни.

Ключът влезе весело в ключалката, тя изквича, вратата се отвори. Прекоси предната кабина, премина във втората, отвори капака на люка. Наведе се над платната и видя снимката на Неси. Облегната на мачтата, Неси се усмихваше, почти гола, а очите ѝ гледаха право в него с копнеж и молба.

Александър изхвърли голямото и малкото платно едно след друго през люка. Като се провря след тях, той изскочи на бака и започна да търси определения край на малкото платно. Завърза го за кнехта, после завърза другия му край за фаловото въже и прокара шкотите по определения им път край бордовете. Ето че малкото платно беше готово за вдигане и се зае с голямото. Най-напред наниза долната му част в процепа на гика, после завърза ъгъла му за фаловото въже, пристегна всичко, провери го добре и ето – ветрилата бяха готови за вдигане.

Най-напред вдигна малкото платно, след туй – голямото, после отвърза шамандурата, освободи яхтата съвсем и пусна шамандурата във водата. Вече е готов. Спокойно мина по дължината на яхтата, нямаше защо да бърза – липсваше вятър. Едва-едва го носеше някакъв полъх. Че се движи разбираше само по шамандурата, тя се отдалечаваше. Вятърът се провираше на пориви през пролуките на корабите и вълноломната стена; тогава платната се опъваха и “Психея” се изявяваше. Гадно е да седиш сред вонящо море. Като заобикаляше рейдовите кораби отдалеч, “Психея” избягваше ветровите им сенки, но като се пазеше от ветровите сенки пък се приближаваше към плитчините на рибното пристанище.

Александър изтича до бака и разгледа котвеното въже. На това тясно обезветрено място котвата можеше да потрябва всеки момент.

Но късметът проработи и този път. Появи се продължителен порив, яхтата проскърца и се понесе по пътя си, макар че – какъв път, никакъв път – сега-засега трябваше да се движи косо на вятъра и това бе достатъчно. Духаше все по-добре, вече все по-малко неща пречеха на бриза. Започна да разпознава момчетата във финките; тренираха усилено за предстоящата регата.

Състезателите впрягаха в надпреварата всичките си амбиции, млади хора – вярваха в илюзиите.

4.

Небето беше много високо и много ниско, простряно като пустиня и райска градина. Оскъдните светлини на звездите потъваха в морето. В тъмнината и светлината е немислимо да намериш началото и края. Но точно там, където те се пресичаха, се намираше “Психея”. Платната висяха отчаяно, като бръчки по лицето на старец. В затишието бяха изчезнали дори посоките на света. Александър погледна часовника, два след полунощ.

След деветчасово движение при умерен вятър, ето го тук, на петнайсет мили от брега, нагнезден в абсолютната неподвижност. Това е то светът без човека, това би трябвало да представлява: безлюдност и тъжно безгрижие; в подобен унил свят никой не може да унизи никого, не може да почувствува мъка, нито да стане смешен, да трепери от страх пред смъртта, или да страда от капризите на бъбреците си. В подобен свят не могат да настъпят и разочарования.

Отдалечен на петнайсет мили от човечеството, но с усещането, че е избягал на осемдесет хиляди, Александър продължаваше да носи светлосиния панталон, бялото поло и блейзъра със сребърните копчета – изящен и елегантен, хармонично слят с яхтата и околната среда. По навик опипа лицето си, усети четката на брадата си и неволно си помисли за самобръсначката в шкафчето. За консервите мислеше отдавна. Разбира се, на хора в подобни ситуации им е все едно дали са бръснати, безразлично им е дали са гладни, но какво му пречи да се нахрани, щом яхтата пращи от запаси; нужни са му сили, мястото, което гони, се намира далеч, предстоят му няколко дни напрегнато пътуване.

Вече усещаше вятъра в ноздрите си, чувствуваше го в ставите си, така както младият човек предугажда любовта. Бризът ще дойде с ароматите на Странджа и миризмите на хората, западният ще дойде – да, ще опъне платната, ще го изнесе далеч от пътя на корабите. На това място да се стои е опасно, параходите се движат като слепи. “Психея” носеше светлините си, но големият и силният интересува ли се от светлинките на малкия и слабия? Заслужава ли да се взираш в тъмнината, да напрягаш нервите си, за да пощадиш някаква си лодка?

– Аз съм неуправляем съд! – извика внезапно Александър. Той отиде на предната палуба и изговори срещу звездите: – Нямам мотор! Имам само платна! Защото обичам тишината!… И нежността!… Ако се насочите към мен, не мога да се спася! Разбирате ли, за да избегна удара ви ми е нужен вятър. А няма… Чакам го, но не идва!

На връщане към руля си спомни за пощенската чиновничка и това го порази. Тя е плътна и едра като погача, покрита е с тънка бяла кожа. Такива жени му харесваха някога, преди да стане сноб. И защо тази маса от плът… сега… на петдесет и пет?… Преди всичко подобни дами не подхождат на тези нощи с такива звезди и с обещание за вятър. Те са само за леглото. Драсна клечката и я поднесе към дюзата, печката пламна и замириса на газ. Като постави после джезвето на пламъка, той извика срещу хоризонта:

– Проклети кораби, заради вас не спя! Заради вас гълтам кафета и будувам!…

Като се навика добре, Александър се върна в кабината. Полегна си. Няма нищо по-добро на този свят за човека от постелята в два часът след полунощ… Може пък наистина да е пощенска чиновничка, а? И все пак, трябваше да я покани със себе си.

Както беше станало с Неси.

Чакаха самолета, пиеха кафе в бюфета и Неси разправяше, че го познава от белетристиката му. Той слушаше дълго и не се стърпя: добре де, готова ли сте да дойдете с мен? Защо не, учуди се тя. С мен? Та аз съм на цели петдесет! Не може да бъде, отвърна тя и се усмихна.

Тогава Неси и не подозираше, че съществува нещо наречено “Психея”. Той я въведе в нея и цели пет години тя не излезе от там. Голямата кабина с печката беше нейна, а той и пишещата машинка се преместиха в малката кабина. Така беше създадена „нашата плаваща мансарда”. Неси – да, но откъде накъде пощенската чиновничка?

Кафето кипна. Заедно с това вятърът удари платната. “Психея” изстена. Александър изскочи с чашка в ръка, изви руля и премести малкото платно на левия борд. Ветрилата направиха пеперуда. Предстоеше му курс фордевинд, към открито море. Водата край бордовете засъска при маневрата, този шум го опияни, но при фордевинда настъпи старата тишина, макар че скоростта беше добра. Горещият ток на кафето го прониза и тялото му се събуди; болни и здрави органи – всичко настръхна от възбуда и сладост, така както се беше случило преди малко с яхтата. Всяка дъсчица, всяко нейно ребро, мачтата и гикът, трите тона чугун под кила, всеки болт и всяка обковка въздъхнаха, наместиха се и като създадоха онази тайнствена спойка помежду си, тръгнаха на път.

От няколко години водите под кила са безрибни, а небесата – без птици и ако отиде още по-нататък, ще види че и звездите са безлюдни. Колкото и да се напрягаше, а той се е опитвал да зърне някакви същества по звездите, всичко оставаше напразно – не можа да открие никаква жива душа, никакъв признак на живот. Вече е сигурен, че целият хаос е пустинен, че глупаците напразно насочват слушалките да чуят сигнали. Няма сигнали. Там няма никой, тъй както няма нищо в живота, предоставен ни да го изживеем. Както и да бъде уреден, светът ще си остане пуст – комфортно обзаведен, но пуст и изолиран. Земята е низвергната от останалата част на вселената, защото е покрита със струпеи, обрасла е със зараза. Докато цивилизацията ѝ не изчезне, Земята едва ли ще бъде приета отново в общността на вселената, където няма радост, но няма и мъка, няма светлина, но няма и мрак. Мъртвилото е безчувствен покой, сам по себе си страшен, но какво от туй – като го няма Оня, да го почувствува?…

Отегчителният курс фордевинд го изпълни с досада. Александър сви леко настрана и върна малкото платно на мястото му. Новият курс го отклоняваше малко, но му предоставяше редица удобства. След няколко операции, които приложи към руля, той се превърна в полуавтоматичен. Вече можеше да плава без да се докосва до него. Допи студеното кафе, наведе се през борда, увисна и започна да мие чашката. Морето се плъзгаше по ръката му, пръски отскачаха до лицето му и както си висеше, Александър усети древния мирис на водата. Веднага след това си помисли дали да не се отпусне, да се изтърколи през борда; Психея ще отмине и всичко ще свърши без протакане. Би го извършил с удоволствие, но знаеше че морето по най-мръснишки начин ще го върне на брега, подпухнал и бял като призрак. Изправи се и влезе в кабината. Отвори шкафчето, постави чашката при другите чашки, прибра кафето и пристегна кранчето на дюзата. Светлината му се стори слаба, премести газовата лампа, усили струята ѝ. Вече можеше и да чете, но не смяташе да преминава към тази глупост, поне до края на живота си. Искаше му се само да погледа Неси. Вмъкна се в малката кабина, откачи снимката и я окачи върху картата на Черно море. Изпъната край мачтата по бикини, Неси наподобяваше втора мачта. По-голяма глупачка от тази жена-момиче не е срещал: топло и предано същество, което в безропотния си устрем към него не се спира пред нищо; дори не иска да знае, че между тях лежат двайсет и осем години…

Една сутрин като се събуди, му направиха впечатление две неща – че е хвърлил котва в Мичурин, и че на срещуположната койка спи Неси.

Разтърка очи, повдигна рамене. Когато се събуди повторно, отдавна събудената Неси му сервираше чай.

– Разведох се – доложи спокойно тя.

– Но как влезе в яхтата? – запита вой.

– Вече съм свободен човек и можеш да правиш каквото си щеш с мен

– Не ми е ясно, ама никак…

– Снощи, когато се качих на самолета, си казах; боже мой, колко много съм свободна!

– Как влезе, питам. – За да се увери че това е невъзможно Александър погледна през илюминатора – между яхтата и кея се простираше сто метра море. – Как си успяла? Кога?… Призрак ли си, кажи!…

– Каза ми, че не заслужавам свободата си, тъй като съм била най-голямата глупачка и ще си счупя главата. Мислиш ли, че ще си счупя главата?

– Детето за него, така ли?

– В Бургас наех такси и тръгнах да те диря по пристанищата… Търсих мачтата ти.

– Но ако бях отишъл в Несебър, както смятах?…

– Ходих, и там. Вики остана за него, просто му я подарих.

– Ще съжаляваш!

– И кой да предположи, че в Мичурин?… Хвърлил си котва далеч от пристана. Виках, виках, но си бил пиян.

– Да бе, защо се нафирках?… Чакай, тук имаше хора. Къде са?

– Не знам. Нямаше никой.

– Не може да бъде, беше пълно е хора.

– Цялата нощ прекарах на кея, върху куфара. Разбираш ли   – цяла нощ, седя и гледам Психея. Мили, беше и страшно, и зловещо. Викам, а ти не отговаряш. Това е по-страшно от всичко останало,

– Толкоз да съм бил пиян…

– Призори заплаках.

– Разбира се.

– Помолих първата рибарска лодка,. която тръгваше за риба, да ме отведе при теб. Но не посмях да те събудя, И не можех – никога не си спал така.

– А защо съм по пижама?

– Някакви си сто метра…

– Аз бях много облечен.

– Кой беше при тебе?

– Питам те!

– Не знаеш ли кой е бил при тебе?

– И, казваш, вече… свободна?

– Извънредно.

– И успя да харижеш детето.

– Но имам тебе. Иначе не можеше.

– Но защо чай?

– Пие ми се чай.

– Можеш ли да го превърнеш в кафе?

Неси взе чашата.

– Ей, ама ти наистина си свободна, знаеш ли?… Но друг път избягвай да влизаш внезапно в яхти, особено в психеи.

– Къде е кафето?

– По-долу. Хубав ден, нали?

– Обеща да ми я дава. Защо не пиеш и кафе, и чай?

– Наспа ли се?

– Пет часа сън.

– За мен е предостатъчно.

– Партньорките на дъртаците навикват също да спят малко.

– Нося ти „Септември”. На мен ми хареса, знаеш ли? Но открих две печатни грешки.

– Не се намесвай в тези неща!

– Чашата догоре ли?

– Няма защо да се обиждаш!… Докато съм жив ще ти повтарям, че си глупачка – скъса всичко зад себе си, вдигна моста във въздуха и просто хариза детето си!… И за какво?… Ще се пукна от ярост – не мога да си спомня кой беше тук. Имаше много хора, но как им е хрумнало да ме съблекат и да ми облекат пижамата?

– Това е невъзможно.

– Да съм го сторил аз?…

– По-вероятно.

– Не си спомням.

– Може би някой… Не виждам чаши.

– Тогава и аз не съм бил, защото не виждам и моята чаша. Сигурно съм пил другаде.

– А празната бутилка?

– Аха!… Добре, тогава кой ме е съблякъл?

– Повтарям ти го и сега – в теб живеят двама души.

– Недей!

– Единият те съблича, а другият те облича.

– Боже мой, снощи тук беше фрашкано с хора. До тавана. По едно време се наредиха на опашка за клозета и върволицата стигна до кея… След малко ще те целуна. Да глътна две глътки.

– Искам веднага!…

– Не, мила, човек, над петдесетте не може да целува при всички обстоятелства.

– Напил си се от мъка, че ме е нямало, нали?

– Бъди тактична с целувките.

– Обичам те!

– Ти си най-глупавата жена в живота ми! Това са двайсет и осем години!

Тогава Неси се изправи и като го прегърна, каза му: Мили, разбери, този когото оставих е два пъти по-млад и два пъти по-красив, но искам да бъда с теб. Ти си един свят, а той е едно нищо. Е, добре ще е ако си по-млад, но какво да правим, станалото – станало; може би ще съжалявам и по всяка вероятност ще се случат доста лоши неща, но не мога – искам да обичам един свят, а не едно нищо…

5.

В продължение на четири денонощия, като използваше западния вятър изцяло, а при източния държеше курс север-североизток, „Психея” се врязваше към най-откритата част на Черно море. През нощта на четвъртото денонощие обаче западният не се появи, просто забрави, че е негов ред. Повърхността на морето се заглади, а на другия ден слънцето припече отрано. Александър не беше сигурен. че онова можеше да се зададе непременно, но когато се събуди, свали ветрилата и за всеки случай метна плаващата котва във водата. Повече нямаше работа, можеше да си полегне отново и да изкара още един сън, или пък излегнат в постелята, да помисли по-задълбочено върху това, което му се бе появило. През нощта съдбата му се усмихна подигравателно, просто му подхвърли идеята за една пиеса и се оттегли. Съдбата го предизвикваше, Александър цял живот дори не си е и помислял за пиеса. Ето защо вместо да легне, той се зае с голямото платно. Разположи го върху покрива на кабините и започна внимателно да го сгъва на няколко ката. Така положено, платното можеше да брани помещенията от прекалено нагряване… Ставаше все по-забавно това… с пиесата. Хрумването го плашеше с фаталността си. Въпреки съпротивата му, подробностите изникваха изневиделица и което е най-страшното – мигновено добиваха стройни очертания, бликаха като чиста изворна вода, вливаха бодрост в тялото му, нареждаха се по местата си, очертаваха сюжета, провокираха една коварна, но привлекателна увереност, че може да учуди света…

Трябва да погледне към плаващата котва, съществуваше реална опасност баластовият метален кил да се омотае в нейното въже. Наведе се от носа. Прозрачната вода му позволяваше да види всичко. Сега-засега въжето беше окей, рязко потънало надолу, на разстояние от кила. Но не е ли по-добре да го прибере и да го фиксира с конец? Започна да го изтегля. Навиваше го на кравай върху палубата и щом го издърпа до необходимия предел, фиксира го за кнехта с конец. При внезапно връхлитане на вятъра, конецът ще се скъса, а въжето ще се опъне безопасно от тежестта на плаващата котва. В пиесата нещата просто зовяха, викаха да бъдат нанесени върху листовете… Когато привърза и руля, не му оставаше нищо друго, освен да се изкъпе. Прехвърли тръбната стълбичка през десния борд, съблече се и скочи във водата.

Мислеше си за това, как ще се разхлади и как ще си поспи още, да навакса поне част от загубения през последните денонощия сън. Праведниците се пазят от дявола, пропъждат дори най-дребната помисъл за него. Сега-засега неговият дявол е мисълта за пиесата… Разбира се, може да духне изведнъж. Макар и обезплатнена, “Психея” ще отпраши с такъв успех, че ще стане по-комично от най-комичните филми, особено ако скоростта ѝ превишава леко скоростта на неговото плуване…

Така се роди експериментът…

Водата му се стори по-бистра от всякога и пренаситена с кислород.

Може би тук тя си е винаги чиста, може би не е близък денят, в който океанът ще се превърне в блато. Ароматният хлад проникваше чак до сърцето. Дишаше леко, плуваше му се страстно, без да се извръща; ще се обърне едва след като се умори  –  ако е лотария, да е лотария, ако е експеримент, да е експеримент.

Отдалечава се, мислеше си той, Психея се отдалечава бързо, защото плувам бързо. Усещам сили, струва ми се, че мога да преплувам цялото море. Какво ли прави сега пощенската чиновничка? А „плаващата мансарда” се отдалечава. Подобна мека, просторна жена е потребна понякога, става и за море, и за планина. Някога плуваха с Неси. Тя се умилкваше около него като рибка и го молеше да отидат до края. Къде е краят? запита първият път той. Където свършат силите, отвърна тя, там ще те прегърна и ще потънем. Защо? поиска да знае той. Защото всичко е объркано, отвърна тя. За да избегнеш неудобната развръзка, нали? Не почвай темата, помоли тя. Но и ти си имаш тема, рече той. В момента пощенската чиновничка удря ли удря печати по разни места. На нея дясната ѝ ръка сигурно е страшно развита от печатите. Бяла и дребнопореста, закръглена и пухкава, от ония жени, които си презирал толкоз много. И ето, че дойде време да ги харесваш. Да бе, защо стана така?… Водата кипи, плъзга се по тялото му, мехурчетата се пукат край него и пръскат кислород. Не е вярно, че кислородът е безцветен – той е син и червен, жълт и зелен… Колко ли се е отдалечил? А може ли без човешкото присъствие? Необходими ли са хората за живота му? Да се обърне ли назад? Не. Не подухна ли? Че кой знае. Този не е ли последният ден от живота ми? Нищо чудно. Достоен ли съм вече за уважение? Да, доказах, че съм сериозен. Та, за какво мислех? За пиесата, разбира се. Малко късно е да се мисли за нея, обаче, „Психея” е някъде далеч. Ей, с кого се надбягваш? На кого тези номера?

Когато се обърна, Александър видя една бяла точка в далечината, сред седефения юнски ден – „Психея”.

Заплува бавно, спокойно към нея; вероятност да се добере до стълбичката почти не съществуваше, разстоянието беше по-голямо от допустимото, на всичко отгоре теченията вършеха работата си, но най-важното бе, че на север се очертаваше онова тъмно нещо, което в деветдесет от сто случая се превръща в буря. Най-после краят! Един мъж, който не можа да се ожени и да стане баща, нито да си купи жилище, най-сетне поне ще успее да умре като хората. Всъщност, ако е въпрос за рекапитулация, какво му бе останало? Може да понася малко музика и малко книги – пет или шест заглавия от всичко създадено през вековете – и една преданост, наречена Неси. Ако не се смята мисълта за пощенската чиновничка. Да бе, какво търси тази дама в подсъзнанието му в моменти като тоя? Това го обижда, кара го да мисли че не е съвършен дори и като сноб. Какво търси тази подсладена домашна пита точно в неговото съзнание? Човекът е смешен. И само децата могат да не бъдат смешни. Докато плува безнадеждно към далечната Психея, за милионен път ще помисли за децата и за милионен път ще се съгласи, че човекът живее само докато е дете. Останалото е подлост. Защото животът е подлост. Невъзможно е да живееш без да бъдеш подлец.

Дявол да го вземе, бялото петно Психея се приближава, изглежда че няма вятър, който да го отнесе, или течение, или нещо друго и както върви, поне след половин час ще стигне до него. И може би няма да умре, ако става въпрос за днес. Може би му е писано да изиграе докрай красивата си игра, когато „Психея” ще се спусне като хеликоптер със своя тритонен баласт, на хиляда метра дълбочина, сред зловонната сероводородна пустиня на Черно море, което единствено от всички морета в света може да се похвали с такава особеност. Така както е боядисана, яхтата ще издържи поне осемстотин години без да изгние. Мачтата ще стърчи нагоре, наоколо нито една рибка, нищо напомнящо за живот, само красивият бял мавзолей с оковки от неръждаема стомана, пропанбутанова печка, лампи, барометри, шкафчета, компаси, бинокли и харпуни – всичко необходимо на човека да живее далеч от хората в една плаваща мансарда. И снимката на Неси, разбира се. Ако някой някога успее да се провре в дълбините и ако погледне през илюминатора, ще види, не може да не види брадясалото лице на капитана, седнал пред щурманската масичка, нанесъл последните навигационни данни и прощалното изречение в корабния дневник. Какво е то никой няма да узнае, защото при първия опит да се проникне в кабината, яхтата и бледият брадясъл капитан ще се превърнат в прах. Стой си, капитане, в кабината като в музей на мадам Тисо и не казвай какво си написал в дневника, дневникът е нещо интимно, то трябва да си остане интимно, дори когато принадлежи на мъртвец. Ако някога някой глупак прочете книгите, които си написал горе и ако този някой изведнъж заяви на света, че в тях има зрънце от нещо, че между подражателството си вмъкнал и една своя мисъл – сигурно останала от детството – запази присъствие, капитане, остани си на дъното, защото и това което са сметнали за лично твое, и то не може да бъде твое, понеже всичко, ама абсолютно всичко са го казали ония преди тебе. Разбираш ли жестокостта на истината?

Слънцето се издигаше Водата край тялото му беше бяла, просто да я изпиеш, ръцете му загребваха механично и го тласкаха напред, въпреки умората, а яхтата стоеше самотна в затишието и го чакаше…

Когато видя пръстите си върху стълбичката, Александър се уплаши – бяха прозрачно бели, сбръчкани, готови сякаш да се разкъсат. Висеше на десния борд, не му достигаха сили да се издърпа нагоре. Потопен до шия във водата, изведнъж му хрумна мисълта, че едно подобно самоубийство може да бъде превърнато в роман. Но какво ще каже читателят?… Читателят? Какво беше то? Творчеството никога не е било и никога няма да бъде за масата. То се прави за шестима, важното е да се хареса на тях.

Бавно поставяше ходила върху стъпалото и бавно преместваше ръцете си. Извън водата тялото му натежаваше още. При опита да прехвърли борда, рухна, сякаш се изсипа и едва не падна обратно в морето, дълго си почива преди да натрупа сили за ново движение. Напрегна мускули; гърдите го боляха, кожата му се триеше в дъската на фалшборда; кървеше; още малко напрежение; най-после успя да се строполи в кокпита, и заспа.

Събуди се късно следобед без каквато и да е причина – нищо не го разтърси, нито го смути някакъв шум, просто отвори очи. Може би се беше наспал достатъчно и усетил болки. Болките не идваха от мускулите, а от кожата – цялата лява страна на тялото му бе изгоряла от слънцето. Пропълзя в кабината и надигна бидона. Чак като се напи се сети, че водата трябва да се пести. Отсега-нататък започваше нов живот на самотен мореплавател с оскъдни продукти. Постара се да ги изчисли, но се отказа, не успя да се съсредоточи: един бидон вода, три пакета юфка, два пакета макарони, няколко консерви телешко варено, пет пакета бисквити и четири кутии кафе. Друго засега не можа да си спомни. Е, и бутилките, разбира се, много бутилки – за цяло околосветско пътешествие.

Морето продължаваше да кротува, кротуваше и хоризонтът. Никакъв полъх, никакви обещания за промени. Изгорелите места го боляха остро още сега, а как ще се чувствува утре, един дявол знае. Викаше от болки, но се обличаше – една риза, това означаваше преграда към по-нататъшните поразии на слънцето. Нахлузи панталон и се зае да сготви нещо за ядене.

Загреба вода от морето, напълни един съд и го постави върху печката. Налагаше му се за първи път да готви макарони с морска вода и не знаеше какво ще произлезе. Всичко прочетено по книгите за яхти, изпаднали в извънредно положение, се превръщаше в реалност.  Докато чакаше увирането на водата, Александър измъкна въдичарските си принадлежности, отдели пръчката с мичела и към нейното влакно привърза чипарето за сафрид. По това време на годината водите гъмжеха от рибни стада, но дали ги имаше и тук?… Пусна оловото. Десетте кукички изчезнаха след него. Ръката му усети ударите – издърпа осем парчета, докопа кофата и започна да ги хвърля в нея. Оказа се, че морето е пълно, до горе, навсякъде – сафридите, които създаваха радост на дечурлигата по кейовете, бяха и тук. Благословена риба! Може да става на супа, пържена и печена. Тепърва му предстоеше да провери наличието на газ в бутилките. Докато изваждате сребърните рибни гердани, напрягаше се да си спомни дали нямаше някъде още една бутилка, непокътната, скрита за извънредни случаи. Водата увря, но той затвори дюзата, сега трябваше да лови до припадък, не се знае какво ще стане утре с рибата. Когато напълни кофата, слънцето залязваше. Сети се нещо важно: условията за определяне на местоположението бяха идеални, слънцето се докосваше до прозрачно чист хоризонт. Координатите подсказваха, че половината от пътя е вече измината. Още четири денонощия щяха да му бъдат необходими за другата половина, само да духне добре.

Запали отново печката. В тенджерата вместо макарони хвърли две шепи риба и петнайсет минути след това започна да лапа горещото месо на сафридите. Поглъщаше ги„ тикаше ги в устата си, подскачаше от болки, духаше, а щом се понасити, посегна и към бутилката с вино. Надигна я и я преполови – насищаше жажда.

Небето изведнъж се напълни с лекомислени звезди, а радиоприемникът изстреля гъст барабанен ритъм срещу тях. Той се метна върху покрива на кабината – гъвкав като змиорка, танцуващ повече под тласъка на алкохола, отколкото от екзалтация. Брадясал, невчесан, вмирисан на риба и вонящ на вино, бос, със бутилка в ръка, страдащ от това, че човекът е преди всичко смешно същество, запя. Пееше заедно с радиото, танцуваше, провикваше се с мелодията, искаше да внуши на звездите чрез текста, че

под коравите устни на Джуди,

се крие меко сърце,

 сякаш на звездите не им бе известно и това, както всичко останало.

В бутилката вече се поклащаха само сто грама вино, ала тежаха доста, накланяха танцуващия на всички страни, а по едно време дори понечиха да го съборят. Александър преодоля гордо и това, успя да се хване за вантите и така, паднал на колене с поглед устремен право в очите на бога, извика:

– На петдесет и пет години съм, господи! Разбра ли, ти, който си горе в небесата? На петдесет и пет години съм и не вярвам в теб. Но не вярвам и в света, който си устроил, защото си го направил красив, а си го напълнил с мръсотии. – Александър успя да се изправи. – Виж и кажи – отричаш ли, че светът е красив? Виж каква нощ, какви звезди! А аз? Като плужек сред тях. Единственото живо същество на триста мили наоколо. За това ли си създал този полилей, а? Тези триста мили от света за мен ли си ги направил? Да ги обитавам така, такъв един… пикаещ, нали? – Александър пикаеше и се вслушваше в струята, падаща в морето: – Бог! Жалко нищожно копеле! Измамник! Предпочитам да си лежа долу в сероводорода, но плюя на тебе!… Хайде де, какво чакаш, защо не пратиш огън, буря?… Не ми пука, разбра ли? Вече съм свободен и хич не ми пука от тебе!…

Бавно, опипващ вантите по пътя си, той се спусна в кабината и падна върху койката, но изохка и после извика – болеше го навсякъде, по всички изгорени места.

6.

Нови три денонощия. Абсолютно безветрие. Александър чакаше търпеливо, почесваше сърбежите под растящата брада и се взираше в хоризонта, търсеше онова възсиво петно от прохлада и вятър. За три дни беше изял тонове сафрид; по едно време започна да му се струва, че ако се отдалечи от себе си нощем, ще види как тялото му фосфоресцира. „Психея” сякаш не лежеше върху водата, а висеше в пространството като въздушен кораб. Плаващата котва беше винаги във водата, капитанът не желаеше да бъде изненадан от внезапен шквал.

Шквалът налетя на деветия ден от пътешествието, следобед. Александър се втурна навреме и както бе намислил предварително, пригоди голямото платно в кокпита да събира дъждовна вода за бидоните и кофите. Изсипа се яростна градушка. Докато наоколо всичко трещеше и се люлееше, той наблюдаваше как платнището се пълни с лед. Благословен шквал, отсега нататък животът започваше отново с рибарски чорби и кафета. Нямаше я горещината, нямаше я уморителната за очите светлина – денят се бе превърнал в нощ раздирана от светкавици. Вантите пищяха зловещо, накачените по тях сушени сафриди отлетяха обратно в морето. Когато небето просветля, градушката се замени с дъжд. Дъждът имаше оранжев цвят и галеше с нежната ръка на месия. Блясъкът на лъчите този път беше подквасен от мирис на колендро. Александър пълнеше съдовете с лед и усещаше как полудява, как иска да запее.

По-късно се случи нещо необичайно – вместо затишие след отминалата буря, внезапно подухна североизточният. Александър зяпна, погледна мокрите ветрила и се втурна да търси резервните, но се отказа, залови се да постави мокрите. Плаващата котва бе изтеглена. След половинчасов труд „Психея” успя да се превърне отново във ветроход.

Вятърът не само че се задържа, но се усили. Александър седна при руля, решен да държи курс към югоизток. Искаше да се спусне малко на юг, а през нощта да използва западния и с пълна скорост да отпраши право на изток. Ветрилата се опънаха, ветроходът заприлича на оздравяващ млад човек, прекарал тежко боледуване. Чуха се няколко плясъка край бордовете, наоколо се понесе шепот от неизвестен произход, сърцето на „Психея” заработи, увлече в ритъма си сърцето на кърмчията. Ръката му усещаше дърпането на платната, ухото му се вслушваше в шипенето – така се вслушва ухото след продължителна зима в песента на капчуците.

Щом фиксира курса си с полуавтомата, Александър напълни кафеничето с лед и го постави на печката. Облече полото, обу панталон и дори потърси гребена, но не можа да го намери и остави косата си несресана. Погледна се в огледалото, полюбува се на киселата си гримаса и отново почеса небръсната си от дълго време брада. Запали цигара, запуши с небивала сладост – не му се щеше да си признае, но нещо у него непрекъснато му подшушваше, че последните дни пуши колкото си ще, яде пържено и солено, тъпче се с варива, напива се, изгаря на слънце и въпреки туй – нищо, като в детските години – сърцето не се обажда, нито бъбреците, нито артериите; органите си мълчаха, спотайваха се, тялото му сякаш бе изчезнало, изявяваше се само при глад или при мисълта за пощенската чиновничка.

Ако Неси беше тук, щеше да прокара пръсти по несресаната му коса, за да повтори неизбежната си фраза: Косата ти е чудна, обичам побеляващи коси. За нея той не е възрастен мъж, а субстанция. Да, от това приключение става роман, но от онова хрумване наистина може да излезе нелоша пиеса, може би по-добра от пиесите на колегите драматурзи. Просто го сърбят ръцете да влезе в кабината, какво му пречи да започне в страниците на корабния дневник? Усещаше как се натрупва напрежението на първото действие: хората се събират, разглеждат се, опознават се, всеки косвено или директно задава въпроса на въпросите – как може да се добере до плажа, там някъде имало плаж, море… Много действащи лица, колкото побере сцената! Вече се очертават някои по-важни характери, те ще доминират през цялата пиеса, ще създадат философското ядро. В края на краищата кой друг, ако не те, ще изразят това, което би трябвало да бъде изразено? Между отделни личности ще се породят стълкновения, дори любов – без това няма да се размине. Защото в зрителната зала не може да има само шест души, пълният салон е необходим за актьорите.

От романа му засега се очертава само началото. Изглежда, няма да бъде достатъчен единственият факт, че някакъв си умен иначе човек, напуща света на път към самоубийството си. И тук трябва да се случи нещо, да се включат някои епизоди. Но какви? Какво би могло да се случи на самотника в морето? Някаква среща. Някой риболовен кораб? Но защо риболовен? Ами ако срещне една яхта?

Да речем, някакъв американски милионер.

Голяма бяла яхта с две мачти – изцяло автоматик. Като „Браслет”. „Браслет” беше от Филаделфия, отби се в Бургас, искала да види и тази част на света. Ще измисли друго име на яхтата, персонажът може да остане същия: милионерът, съпругата, трите му деца и няма как – една любовница.

И така, имаме отчаян възрастен мъж, който пътува към смъртта си, имаме и жизнерадостен възрастен милионер, сред своя плаващ разкош. Готов е да даде милиони, ако може да продължи живота си макар и с една година. Двете яхти се срещат, спират, канят се на гости. Самоубиецът се качва на милионерската хала. Пият уиски. От дума на дума, стига се до спора за щастието. Тук самоубиецът хвърля зърното на съмнението в идилията на милионера и си отива. „Браслет” продължава пътя си. Милионерът вече гледа мрачно и семейството, и любовницата, хоризонтите му потъмняват, бутилките летят изпразнени през борда. Самоубиецът свършва със себе си, доволен, че е отворил очите на още един човек,..

Ето как може да се изгради част от разговор в романа:

– Доколкото разбирам, господин Строубъри, вие пътувате с жена си и любовницата си.

– Личи ли? – запита Строубъри без да се усмихне.

– Не – призна твърдо самоубиецът – замаскирано е добре. Давам ви пълно право, пътешествието ви ще трае цели три години. Само със собствената…

– Би трябвало да се предположи, нали?

– Би трябвало да се предположи обаче и това, че съпругата ви няма да предположи същото…

– Искам да вярвам. Все пак, Лиз минава за моя секретарка. Жена ми вярва в това.

– Но децата?

– Макар и деца, те би трябвало да мислят същото. Иначе бих се почувствувал неудобно. В една яхта моралът трябва да бъде на висота.

– Щастлив ли сте?

– Ами вижте – жена, деца, любовница, море, вятър, декор, който се сменя…

– На колко сте?

– Петдесет и пет. Аз съм един от малкото умни милионери. Имам достатъчно, защо да не поскитам. Яхтите са в кръвта ми. Аз съм известен състезател от миналото.

– Знам.

– Яхтите не са ми хоби, а съдба.

– И това знам.

– А вие накъде?

– А, аз съм тръгнал да се самоубивам.

– Какво? – Джоузъф Строубъри вдигна изпразнената чаша, върна я обратно на масичката и си наля. – Защо?

– Трябва.

– Аха… Е, добре, наздраве. Сигурно има причини. Предполагам, че съображенията ви са солидни, за да напуснете света. Не казвам живота. И точно в разцвета на възрастта си? Животът може да се напусне по-лесно, ала светът, драги господине, едва ли. Като си представя, че ще настъпи най-после моментът, в който няма да виждам въздуха, ми прилошава. Разбирате ли – въздуха!

– Аргументът свят е по-значителен от аргумента живот, наистина е така. С тези думи вие се издигнахте в очите ми. Изглежда че сте един от умните милионери. Но какво е светът, господин Строубъри? Светът е едно нищо, ние сме едно нищо и може би изобщо не съществуваме.

– А кое съществува?

– Нашият сън, нашата представа за света, за природата и за екзистенцията ни. Все ми се струва, че няма свят, няма вселена, защото къде може да бъде тя? Къде е началото ѝ, къде е краят ѝ, на какво се крепи, подпира ли я нещо, ако я подпира, какво е то, а онова пък което се подпира на него какво е то? Докъде стига, краят му става ли начало, или си остава така – без начало и без край, без началото и краят да се допират някъде, поне в някоя мислена точка? Това нещо има ли ръбове или е заоблено. Защо? Нима облата оформеност е най-функционална за този вид неща?… Ще кажете – то не е това, което го мислите, а е времето, или пък движението, хаосът от черни дупки, кванти и тутикванти… Ето, тази неизвестност ме обижда, това е подигравка. Главата си режа, че е направено с едничката цел да ни потиска и, помислим ли случайно за някои по-особени неща, вдигнем ли взор нагоре, щем не щем да си кажем: е няма как, не може, предавам се. Така че, светът е нищо, ние сме едно нищо, няма вселена, няма живот, нито семена, нито амеби, всичко е сън, експеримент.

– Експеримент на кого?

– На някого, който също не съществува.

– Слушайте, господине – Джоузъф Строубъри се наведе леко напред. – Като милионер и човек-реалист мога да заявя, че както аз, така и вие, и светът, съществуваме.

– Тогава е много тъжно – въздъхна самоубиецът.

– Това е вече по-друго.

– Тогава е страшно!

– Добре, кое му е страшното?

– Ами туй, че на петдесет и пет поумняваме. А първата работа на човека като поумнее, е да разбере, че е смешен. Да вземем вас, например – един красив милионер. Приличате ми на мъжествен човек, който има много и може да го употреби умно. Сигурно ви завиждат, защото какво си нямате вие, какво ви липсва, нищо не ви липсва; пожелаете ли, можете да се озовете във всяка точка на земното кълбо, във всеки климат, а това не е малко. За вас светът е един гигантски еркондишън. Едва ли ще се намери жена, която би се отказала от възможността да ви стане любовница. На всичко отгоре – красива съпруга с благородни маниери, красиви деца, милиони бутилки уиски, айсберги от лед. Но вие си знаете онова.

– Кое?

– Че всъщност сте смешен.

– Пред кого?

– Най-вече пред себе си. Възрастният мъж разбира, че всеки ден става все по-смешен и по-смешен, и то пред себе си, което е най-драматичното, защото от себе си не можеш да се скриеш.

– Госдодине, приемам, че размислите ви не са лишени от логика, в тях е залегнала древна истина, но аз се вглеждам внимателно във фактите край мен и да ви кажа откровено, нямам сериозни основания да се отчайвам. Да вземем Лиз. – Александър се усмихна. – Тя е на двайсет. -– Александър поклати утвърдително глава. – И ме обича до припадък.

– Знам, знам, защото и моята Неси…

– Така че Лиз едва ли би ми се присмяла за нещо, тя е сляпа за всичко на света; за нея аз съм и малко нещо сатрап, неизбежно тираническо присъствие. Като потискаш някого, не му даваш възможност да ти се присмива. Истинските мъже потискат партньорките си. Това е тяхната хитрост. Кажете, как ще ви се присмее този, когото потискате?

– От самосебе си.

– Как от самосебе си?

– Присмехът се заражда вътре, може би не и в мозъка, може би в далака или нещо подобно. Нищо чудно у жените присмехът да се ражда там, откъдето се раждат децата. Говоря грубо.

– Вижда се… Изобщо вие, славяните, усложнявате повече от необходимото.

– Тук не става въпрос за племена. Гордият знае, че е смешен, няма значение славянин ли е, или американец; ще го схване. Освен ако му липсва интелигентност. Човек без вродена интелигентност не може да го почувствува. Като писател аз също се чувствувам смешен, знам че всичко е написано, но продължавам да пиша, пет пъти по-лошо от първообраза, но продължавам – задоволявам инстинкт, прехранвам се и най-важното: фукам се. Някои читатели се възхищават доста от една моя книга. Вместо да им отворя очите, мълча си, не издавам истината.

– Каква е тя?

– Всичко, което им харесва, е взето от другаде. Разбира се, че тайно предпочитам не толкоз умните читатели, които ме смятат за добър, искат ми автографи, давам им, макар че се срамувам. Аз също имам моя Лиз, повърхностно, заблудено момиче, то никога няма да узрее докрай и ще бъде дълго моя пленница. Вместо да му отворя очите, поддържам заблудата. Лиз ви обича заради вашата сила, тя ви смята за вълк, поразява я и туй, че сте срастнат с пяната на морето, това импонира. И все пак ви се присмива или ви съжалява. Старостта е смешна, знаете си го.

Джоузеф Строубъри въздъхна и се усмихна. Красивата му гривеста глава на герой от комикс се заклати над чашата. Александър гледаше здравите му изпечени ръце.

– И си го знаете – продължи Александър. – Разбирате го, когато отидете дори по нужда. Не мога да си представя нещо по-смешно от един милионер в клозета. За Лиз клозетът е подробност, а за вас – стряха. Ами страхът от смъртта?

– Това е страшното – съгласи се милионерът – но тук вече не става и въпрос за смях.

– Така ви се струва.

– И вас ли ви гложди това? – Джоузъф Строубъри сякаш изстена. – Ако го нямаше този страх, животът би бил по-добър. Понякога ми се струва, че вече съм умрял; и то – когато съм най-щастлив.

– Е, да някой умира години преди да умре. Слиза в гроба, разполага се, създава си мрачен уют и подава глава от там. Това е най-унизителното. На туй трябва да се тури край. Разбирате ли? Защото, на шега наистина, вашата Лиз всъщност целува и обича един мъж, който се е подал наполовина от гроба.

Милионерът погълна три четвърти от съдържанието на чашата. Беше гладко избръснат и ухаеше на най-добри от добрите мъжки одеколони, помещенията на яхтата му даваха възможност да се бръсне всеки ден и да се къпе по два пъти на ден. Тук имаше две бани и всеки на борда притежавате отделна кабина.

– Знаете ли, че ние, богаташите на Америка, сме обявили един милиард долара награда на този хитрец, който успее да ни предложи средство против страха от смъртта?

– Ами и богаташите имате нужда от шеги, нали?

– Уви, говоря сериозно.

– Понякога ставате по-смешни от нас.

– Това е ужас! Смешни!…

– Отчаянието ражда глупащина, господин Строубъри. Когато човек притежава милиони, е готов да шобеснее, че не може да се освободи от един нищо и никакъв страх, залегнал в него самия, вътре, страх на който може да се заповяда.

– Теоретически.

– Е, да. Практически можете само да се самоубиете.

– Предпочитам да живея и така. Все пак, животът ми предлага доста.

– Не вярвам.

– Вие ме мразите. Мразите ме с естествената омраза, която хората изпитват към милионерите и просто искате да ме изплашите, да ме унизите.

– Мечтаете ли?

– Това е изключено.

– Според мен човек живее само докато мечтае. Край на мечтите  – край на живота. Загубим ли склонността си към заблудите – край.  –Сега и Александър отпи голяма глътка. – Говорим си и сме смешни. Милиони хора са водили същите разговори, повтаряме повтаряни до припадък слова, а аз най-безсрамно бях решил да го опиша. За да се знае, че го знам. Мечтата изчезва с изчезването на заблудите. Остаряваш, поумняваш, заставаш над заблудата. Сега знаеш, че любовта на младите, които се целуват в трамваите, е смешна, че раждането на деца е смешно – всичко предложено от природата е смешно. С течение на времето, изчезнат ли заблудите, си казваш: човекът е наистина сам, той е сам не само когато е сред тълпата, но и когато е насаме със себе си.

– Е, да! – въздъхна Джоузъф Строубъри.

– Животът е капан, верига от гадни трикове; светът ненапразно е изваян красив! Нарочно! Да разколебава!

– Кого?

– Очите искат да гледат – това е.

– Животните затова не се самоубиват – рече милионерът – край тях все красота, как да я напуснат.

– Може би на шега казахте истина. И те като хората. Ние не се самоубиваме по същите причини. Самоубиват се само кодираните и интелигентни люде, с елитарна чувствителност.

– Карате ме да се замисля, господине.

– След като се разочаровах от всичко – продължи Александър – хвърлих се в утехата, че истината е в творчеството, какво по-хубаво от туй да създаваш красота. Часовете пред пишещата машина – ето сладостта от съществуването. Наоколо всичко е страшно, но седни до машинката и се спаси. Три часа пред нея и два часа в компанията на Неси, туй е моя контейнер.

– При мен е същото – съгласи се пламенно Джоузъф Строубъри. – Шест часа борба за увеличаване на печалбите и два часа борба с Лиз – това е моето спасение!

– Да, но скоро разбрах, че и творчеството е заблуда. Природата ми го беше подхвърлила, за да ме отклони от отчаянието.

– Според вас, излиза, че самоубийството е върховен акт.

– Вие също се заблуждавате с печалбите… добре де, ще ги направите десет милиарда – и какво?

– Да знаете само колко баналности си разменяме!

– Е затова се самоубивам, защото се налага да се повтарям!

– Добре де, защо не погледнете морето, има ли по-висше удоволствие от ветроходството? Да препускаш по гребена на вълните – не знам нещо по-величествено.

– Някои намират наслада в борбата срещу злото.

– Пфу!

– Е, и за мен няма по-голяма наслада от ветроходството; морето – това е най-омайната субстанция. Но когато един ден разбрах, че съм изстинал и към него… Тогава именно реших, че светът не съществува, че и ние може би не съществуваме, че изобщо няма нищо, че всичко е само илюзия, черна дупка – мечта, която изчезва и се ражда в обикновеното човешко зачатие, което изобщо липсва, израства и узрява в детството, което на свой ред не съществува… Изобщо, не можеш да намериш мястото, където да поставиш точката и да кажеш: от тук почва, а тук свършва. Защото няма нищо, нищо не почва и нищо не свършва.

„Браслет” се полюляваше и тежко, и плавно, а до него „Психея” приличаше на подскачащо врабче. Малката яхтичка кандърдисваше голямата да се самоубие.

– Да ви кажа правата, ако стане нужда някога да се самоубивам – милионерът погледна почти голото тяло на Лиз, което се мерна при кърмата – да речем, при неизлечима болест, ще постъпя като вас. – Александър погледна Лиз и си помисли, че възможностите на тялото ѝ са почти неограничени. – Ще се кача на „Браслет” и право в океана. Красиво! Вестниците ще викнат, радиото ще кресне, телевизията ще стори чудеса. Това ще подобри работите на наследниците ми. Един филм за моята смърт по ваш маниер, с яхта, ще ми донесе милиони.

Да, но Лиз не е раждала като Неси, помисли си Александър, а гласно каза:

– Да, но вашата смърт ще бъде само подражание на моята.

– Да, но за вас не знае никой.

– Да. Всички ще предположат, че съм загинал при буря – съгласи се писателят.

– А при мен този акт ще вземе размерите на световно събитие. С кинокамера.

– Изглежда, че сме разговаряли напразно – въздъхна Александър и проследи как Лиз се шмугна обратно в кабината. – Мислех, че разговаряме.

– Все пак, едно такова самоубийство би трябвало да се превърне в епика.

– Но да остане и за наследниците, нали?

– Важното е, че си решил, че ще реша да умра така.

– Чакайте де, още не сте се самоубили.

– Да де, понеже вие сте се!

– Извинете господине, но аз ще се!

– Да, но все още живеете.

– Ако знаете само колко много съм самоубит!

– Не знам, за мен сте още жив.

И така нататък, все неща от този род… Ясно, че от неговото самоубийство не става никакъв роман – ще прекипи от мухлясали истини, изразени вече от други и то далеч по-добре.

7.

Без да изрази особени колебания, североизточният побърза да се развие според характера си – изостри се за няколко часа и на втория ден се превърна в щорм. Небето почерня, а морето побеля. Въпросите заваляха. Разпънат на кръст сред тях, Александър не знаеше какъв курс да предпочете, но за негова чест и за не по-малка негова гордост, реши да не сменя платната, още по-малко курса, и продължи пътя си на байдевинд. От бял и строен ветроход „Психея” се бе превърнала в жалка мокра кокошка, изчезваща в пяната и появяваща се в още по-жалък вид, сякаш питаща стопанина си докога ще се гаври със смъртта, защо не хвърли проклетата плаваща котва в проклетото море – да изчака края на стихията; не вижда ли как се напъват вантите и потрепва мачтата – след малко ще се строши на парчета, а платната няма да издържат нито по тъканта, нито по шевовете. Вълните падаха нагло върху палубата и се оттичаха. Освен горчивия вкус и хладната си мокрота, те оставяха у Александър заплахата да го изтласкат през кърмата. Превързан по всички правила с предпазно въже, самозванецът-самоубиец участвуваше за първи път в подобна битка с морето и постепенно се превръщаше в изпечен, професионален самоубиец. И кой вече може да се усъмни в искрените му намерения? Ето го, няма лъжа, няма измама – право срещу смъртта. Ванта ще се скъса, мачта ще се прекърши, през спойката на корпуса ще нахлуе вода, вятърът всеки момент може да го смете от палубата, но той върви напред. Брезентовогумените доспехи не го спасяваха – водата проникваше чак до далака му. Освен това тя нахлуваше и в кабината, мокреше всички вещи, дрехите, уредите. Цяло денонощие без сън, в непрекъснато зъзнене, с винаги напрегнато внимание и с настръхнали срещу новите опасности рефлекси. Безсилен, но изплюл злобата си – вече почти щастлив.

Капитанът стоеше на поста си. Знаеше, че не съществува по-достойна смърт от тази. Никога не беше се извисявал така. Беглите изчисления по пътя на размисъла му подсказваха, че се спуща доста на юг, че се отклонява от целта. Но какво от това? Нима туй самоубийство е по-малко красиво от другото? Привързано към яхтата, тялото му не бе заплашено да бъде изхвърлено на брега, „Психея” ще го повлече с тежестта на чугунения си баласт…

Най-после се случи и това. Най-главното.

За него беше чел в книгите, но можеше ли да допусне, че ще го изживее. Мнозина от самотните мореплаватели – тези, които са останали живи, де – все още се кълнат, че изобщо не са сигурни да се е случило.

Но ако се съди по майонезата? Какво търси майонезата по тавана на кабината? Как се е озовала там? Много ясно че таванът е бил долу и майонезата е паднала върху него…

Овъркилът беше факт, не съществуваше съмнение, тъй като Александър го преживя вън, а не вътре. Преживя го на руля. Успя навреме да пусне управлението и се хвана за леера. Стисна се здраво, започна да участвува във въртенето. Когато яхтата застана с мачта сочеща дъното, а той – с главата надолу, усети тишината; беше го погълнала топлата утроба на морето. Смътно дочу няколко слаби механични шумове, по всяка вероятност идващи от кабината, където се строполяваха секстантата, барометърът, тубите и всички останали подробности, натрупани през годините с такава любов. Сега паразитните организми полепени по кила са учудени – така си мислеше обърнатият с главата към дъното капитан – те с изненада наблюдават света и въздуха, който ги задушава. Някои от тези организми са видели тъмните облаци, други са почувствували вятъра, на трети пък им е направило впечатление, че сухият свят е много сух и недружелюбен.

Колкото се отнася до него самия, утробата на морето му хареса. Тя го затопли, беше нежна като майка и плътна като дългогодишна любовница, притискаше го отвсякъде и го придържаше, ласкаеше го, не го пущаше да се върне в презрения сух свят.

Но фалшкилът, който ненапразно тежеше три тона, извърши своето – направи трика, за който бе определен – натежа и превъртя „Психея” около надлъжната ѝ ос. Палубата ѝ се измъкна заедно с капитана, заедно с хаоса от въжетата и ванти. Мачтата бе прекършена по всички правила, върхът ѝ вече се влачеше край десния борд, където се плъзгаха и късовете от платната.

Голямото и малкото платно бяха свършили. Александър продължаваше да стиска леера, сякаш се страхуваше от второ обръщане. Нещо над очите го болеше, топла кръвчица премрежваше погледа му, но това създаваше впечатление за приятно усещане. На кое място и колко е разбита главата му не можеше да се разбере, и не туй трябваше да го занимава сега, когато очакваше втори овъркил.

Но той не последва. В крайна сметка строшената мачта и разпокъсаните ветрила го предпазваха от второ превъртане. Вече можеше да пусне леера, това се налагаше, ако не искаше да потъне – кокпитът бе пълен с вода. Тази вода ще се оттече, за това си има специално устройство, но какво да прави с водата в кабината? През левия борд продължават да плискат нови вълни. Ха сега открий ако можеш, плаващата котва, намери я сред всичките осем хиляди подробности. Ами да, трябва да се провре към задната кабина. Започна да гази. Усети нещо под петата си. Мимоходом разбра, че е транзисторния радиоприемник. Край него плаваха много неща, но особено го заболя за една кутия с бисквити. Плаващата котва си плаваше. В кабината. Оставаше му да я измъкне през люка и да я преметне през носа на „Психея”, нещо не особено леко за изпълнение сред водовъртежа и потопа. Измъчи го заплетеното въже. Наистина, има ли нещо по-тъжно от една плаваща котва, която плава в кабината си? Не разполагаше нито с време, нито със спокойствие, не можа да разплете въжето докрай, трябваше да се задоволи само с половината от дължината му, което е все пак по-добре от нищо. Като предотврати с напън рязкото му опъване и щом го почувствува обтегнато, Александър почака да види как ветроходът се извръща с нос към вълните, пусна въжето и се върна в голямата кабина. Пренебрегна помпата, започна да изхвърля водата с кофа. Леденото спокойствие, което го изпълни изведнъж, го уплаши; по едно време забеляза, че нивото поне се задържа, може би вече наистина не нахлуваше повече вода и нивото сигурно намалява с милиметри, но това ще се разбере едва утре, ако продължава да изгребва все тъй редовно, през цялото денонощие. Беше ли възможно? Щяха ли да стигнат силите му? В литературата го имаше описано стотици пъти, значи е ставало с други мореплаватели в други морета; но с него? Никога не е свършвал нещо с упоритост и постоянство. Ще издържи ли организма му? Засега не се обаждаха нито бъбреците, нито черният дроб, нито сърцето. Болеше го челото. Прокара ръка по него и я върна окървавена. Ето че нещата изглеждат още по-героични – не липсва и кръв.

Не можеше да се отрече най-главното: морето бе преодоляно – зад гърба му лежеше един овъркил, а не са много мореплавателите, които биха могли да се похвалят с това. Край него е като след битка. Но туй не означава още поражение. Хиляда неща бяха пропаднали през борда и още толкоз се влачеха, продължаваха да следват „Психея”, която продължаваше да се тътре по вълните.

Ах, как обича тялото на ветрохода си! Някога, може би преди седем или осем години, му се струваше че Психея го привлича като жена. Един ден, както плуваше в бистрата вода под корема ѝ, той се притисна към нея, обгърна я и започна да я целува, милваше, галеше, притискаше се и сякаш усещаше че се слива с плътта на яхтата, както се сливаше с жените. По-късно разказа случката на някого, той го погледна с учудване и отвращение: нарече го перверзен. Още по-късно разправи туй и на Неси, която реагира с прекалено разбиране, на всичко отгоре призна, че го ревнува и че предпочита да изпитва такава наслада от нея самата: наистина ли отдели нещо от себе си или лъжеш? Наистина, рече той, видях белотата му да се изкачва по бистрата вода, тя мина край подводната заобленост на Психея и изплува на повърхността. От него ден ми се струва, че по моретата може би плуват микроорганизми или риби, носещи частица от мен и моите гени. Ти си мръсник, извика тогава Неси, и в престорения ѝ гняв не липсваха проблясъците на възбудата.

Морето упорито връщаше изхвърлената вода. Фалшбордовете бяха нищожна преграда срещу наплива. Александър работеше безупречно, като машина, просто искаше да провери докъде ще стигне и как ще стане онова, изчерпването на силите, как именно ще грохне. Но каквото и да се случи, смяташе се за победител. Ако някой някога му кажеше, че ще извърши такова пътуване, че в разгара на осемте бала ще направи преобръщане и ще си дойде отново на мястото подобно оловните човечета, нямаше да повярва, а ето че стана и това, то беше факт – зад гърба му. За него свидетелства счупената мачта – върхът ѝ се удря по десния борд, а зад нея се влачат парцалите на платната, които трябва да се приберат. Би трябвало да се започне нещо, дявол знае какво, да се сложи някакъв ред на нещата…

Остави кофата и седна до руля. Ето едно ненужно нещо – руля; имаш го, необходим ти е, но не ти трябва. Защото няма движение. Рул без движение е нищо, желязо. Вярна на правилата, обърната срещу вълните и вятъра благодарение на плаващата котва, „Психея” изчакваше да отминат трудните часове. Кръвта е спряла да тече, само челото го наболява, водата в кабината или стои на същото ниво, или се увеличава, ветроходът му не е ветроход, а парцал, вятърът свири, вдига тонове вода по пътя си, мачтата стърчи жалка, като пречупена гордост, а в главата му зрее ли зрее вече и вторият план на пиесата… Всичко е мокро, може би из кутиите съществува някое непромокаемо място с цигари и кибрит, но как ще запалиш във вятъра, и като запалиш – кой ще ти остави цигарата да гори, вълните или пръските?… Ала едно е от сигурно по-сигурно – няма вятър без край. Вятърът, който духа, трябва да спре, в противен случай откъде ще се вземат другите ветрове? Къде ще духат те? Нали единият трябва да спре, за да духне другият?

Александър се опита да стане, но не можа, безсилието му го повлече отново, полегна сред мокрия кокпит и остана така. Не загуби съзнание, разбира се. Той мислеше. И понеже по професия бе писател, а не мореплавател, упорито обмисляше втория план.

8.

Действащите лица се трупаха ТАМ (засега той нямаше да каже на публиката къде) да речем – на сцената. Трябваше да ги рисува едро, с ярки черти, както се рисува по калканите на сградите, всички си имат проблеми, грижи, а някои от тях и радости. Сюжетната линия може да се прониже с няколко дребни конфликта. Те ще определят взаимоотношенията между групите и индивидите. Но въпреки всичко и преди всичко – това: зрителят бавно ще открива, пред него постепенно ще се изяснява, че вниманието на всеки от героите е насочено към нещо, което лежи оттатък. Може би далеч, може би близо, но то лежи, или по-точно – те вярват, че лежи там. Някои от героите дори чуват шума на прибоя и казват на другите, че морето е близо, то се чува, то ще ги посрещне и нагости с хлад, ще ги приюти и ще им даде очакваното. /Всичко да се развие дискретно, постепенно – да узрее като символ./ Някои от зрителите по-рано, а други по-късно – според интелигентността си – ще прозрат, че морето което търсят да ги разхлади в жегата не е нищо друго освен един символ. В главата на зрителя още нищо не крещи. Не крещят и героите, отначало те се разговарят спокойно, у тях цари чудесната увереност, че онова си съществува, че няма къде да им избяга, но после, когато някои от нещата вече започнат да се подразбират, дискретността отива по дяволите, маските падат една след друга, всеки от героите просто изкрещява стремежа си и се стига дотам, че всички почват да крещят едновременно. А след туй и да беснеят, докато накрая се втурват през прохода към спасителния хлад на близкия плаж, всеки търси процеп, дупка или дупчица да мине нататък, поне да надзърне, да усети ведростта и благодатта на морето, сред горещото дихание на пустинята в която живее… (Дано разбирате, че сюжетът на тази ‘пиеса’ е символ на илюзията, в която ни убеждаваха в ОНЕЗИ години. Дж. В.)

Заливана и мятана от вълните, „Психея” се бореше отчаяно да не потъне. Това което засега все още бе останало от стопанина ѝ, се стремеше да изхвърля вода – колкото може, според силите си. Той рухваше и ставаше, пренасяше кофата с лазене, често пъти силите му не стигаха да я изхвърли през борда и водата се връщаше на мястото си или падаше върху лицето му. Но изхвърлянето продължаваше; две денонощия, почти без сън, кажи-речи без храна.

След като заваля, най-после просветна. Слънцето освети гигантското движение на вода и пяна, разстлано в безкрайността като отчаяние. Горе бягаха облаци, търсеха илюзорни убежища – всичко се движеше и се люлееше шумно, всичко крещеше, особено сега, когато бе възбудено от откритието, че светлината все още съществува.

Светлината не го интересуваше, но топлината го раздвижи и го накара да се съблече. Подобно червеите, усетили лъча, Александър пропълзя върху покрива на кабината и се просна. Стискаше здраво преградата, после докопа някакво въже и се привърза – яхтата се люлееше, можеше да го изсипе в морето. Слънцето нагря прикованото му тяло, то изсъхна, гръдният му кош се затопли. Настрана от него дрехите му представляваха жалка мокра купчина. Александър знаеше, че ще пострада, но му липсваше воля да се противопостави на топлината; знаеше че ще изгори не само кожата му, но и символът на неговата мъжественост.

При първото си събуждане чу крясъците на гларусите, дори съгледа няколко от тях да се мятат над вълните, внезапно му хрумна, че е прикован като Прометей и птиците ей сега ще изровят очите му от дупките им и ще ги погълнат, но заспа отново – беше особено приятно да усещаш топлината на слънцето, която те изсушава чак до червата. При второто си събуждане видя залязващото слънце, усети че липсва какъвто и да е вятър, а морето продължава да се люлее. При третото събуждане откри изгрева. Морето се полюляваше бавно, мъдро, на големи интервали. Тогава се полюляваше и „Психея” и тишината се нарушаваше. Наистина, какво разчупва тази изящна розова тишина? Ослуша се, „Психея” се издигна и като слезе долу, водата в стомаха ѝ се разбълника. Александър разбра, че ще падне ново изгребване. Когато се развързваше, усети непоносими болки по кожата – няма как, беше жив, но поразен; отсега нататък ще бъде не само стар, но старец с външност на прокажен.

Седнал върху кабината, готов да заплаче от болки по кожата и душата, внезапно го порази гледката наоколо! Ужас, това се нарича крушение – върхът на мачтата продължаваше да плава до борда, придържан все още от неизпокъсаните ванти, платната приличаха на дрипи, поне половината от инвентара липсваше. Спусна се в кокпита. Тук водата беше малко, нещо бе запушило тръбите за отливане, отпуши ги и работата се оправи.

Но кабината!

Водата стигаше почти до койките. Всички важни и неважни предмети от обзавеждането или плаваха, или лежаха на дъното. Най-напред посегна към корабния дневник и направи гримаса при вида на неговата херметичност. Да – корабът продължаваше да си има корабен дневник. А колко ли неща бяха изхвърлени през борда? И сега какво? По-нататък? Още веднъж почувства необходимост да пропълзи до ампутираната мачта, хвана се за нея и завика.

– Господи, ти който нямаш въображение за друго, освен за наказанията, не можеш да ме уплашиш!… Ето го моя дом, плаващия, едва се крепи над водата, а онези неща, които го правеха красив и подвижен, лежат в морето. Психея е разрушена, което означава, че и аз съм разрушен! Освен това съм гладен, разбра ли, гладен съм и съм жаден, нямам сили да се движа. Тялото ми е изгорено, от кожата ми изтича последната лимфа. Психея я няма, но психиката ми остана! Щом тук зрее пиеса, значи волята ми живее, а щом имам воля, ще те псувам и ще се самоубивам колкото си ща! Разбра ли, ще стане туй, което искам аз, а не което искаш ти!…

Този път господ не отвърна с мълчание, а с вик.

Александър трепна и потърси с очи гларусите. Нямаше ги. Наведе се към дрехите си, вдигна ги – бяха сухи и топли. Скимтеше от болки и се обличаше. Болката в символа на неговата мъжественост го накара да изпищи. Тогава чу повторно гласа и разбра, че за съжаление, психиката му, с която се бе изрепчил преди малко, наистина не е на ред. Господ продължаваше да крещи. Александър послуша още, махна с ръка и слезе в кабината. Потърси вода за пиене. Синият бидон бе заклещен на местото си, но нямаше сили да го повдигне. Боже мой, ще открие ли някаква чаша? Наведе се и вкара ръка във водата. Напипваше предмети, хващаше ги и ги пущаше, но не можа да намери нищо свястно. Луд съм – извика внезапно Александър – зелената пластмасова кофа плава пред очите ми! Измъкнѝ я, изцедѝ солената вода от нея и си налей сладка! И си говорѝ, непрекъснато, иначе е страшно! А така, не бързай, водата няма да ти избяга, има! Хоп! Наля цели два литра!… Хайде, карай да върви, но не вдигай бързо кофата!… Тук той прекъсна разговора със себе си, кофата се вдигна рязко над главата му и водата потече по лицето. Все пак, голяма част от нея попадаше в устата.

По вантите и по останките на платното можа да набере десетина сушени сафрида, заплетени а конците си. Изяде ги с главите, пи отново вода, намери още рибки, изяде и тях, пи още вода и чак тогава му мина през ум, че точно това е гибелно за изтощения му организъм. Наистина, Александре, поне в десет книги си чел за аналогични случаи с мореплаватели, които след гладуване се подхранват постепенно. Какво мислиш, ще ти се размине ли?

Чакай, откога започна пътуването, изтекоха ли вече поне триста години? Май повече. Оттогава не бе взимал лекарства, всичко което вършеше го вършеше все на пук на здравето си и въпреки туй – нищо, само дето бе пострадала опаковката на тялото му.

Погледни се в огледалото, де! Няма! Гледката ще ме накара да заплача. Отправи се към помпата. Натисна няколко пъти лоста, но се отказа и хвана кофата. Какво ли представлява амбалажа ми, а? И остава ли за цял живот? Остава, разбира се. Но какво беше туй – цял живот?

Изхвърляше водата.

Поданиците на пиесата минаваха в шпалир през мисълта му. Някои вече губеха търпение и кършеха отчаяно ръце. Поне един… Да позволи ли поне един от тях да извика? Не, още е рано, все още не е дошло време да се вика… Ето го и бинокълът. Отръска го и го окачи на постоянното му място. Предметите се появяваха един по един. Някои заемаха определените си места, други биваха подреждани за подсушаване, а трети изхвърчаваха към морето – не ставаха за нищо. Понечи да хвърли и транзистора, но в последния миг се сети, че някъде е спастрил резервни батерии и го постави на пейката да се изцежда. Щом се появи спиртника, Александър заряза изчерпването на водата. Подсуши го, напълни го със спирт и се зае да свари първото кафе от последните сто години насам. Когато отвори най-високото шкафче, то му подари редица ценни продукти, особено юфката… Но откъде да започне? Предстоеше му да подсуши цялата „Психея”, да изтегли върха на мачтата от водата и по някакъв начин да се опита да вдигне ветрило. Всичко предстоеше, на всичко ще му дойде реда, но преди туй – чаша горещо кафе.

По навик Александър седна до руля, но не се облегна, знаеше че ще го заболи. Безспорно това е най-сладкото кафе в живота му. Пиеше и оглеждаше разрухата на „плаващата мансарда”. А господ си крещеше, разбира се, лаеше си някъде, дразнеше го. Вече не е останало ни едно облаче, навсякъде лятна чистота, природата му се усмихваше като бебе. Гладкото море създаваше илюзия, че е сладководно, а големите обли вълни на солугана* (*мъртвото вълнение), които минаваха отвреме-навреме, му приличаха на апокрифни. Тогава водата в търбуха на яхтата се разклащаше и започваше да шепти. Може би там именно се излюпваше и гласът на господа, от там го викаше той…

Сам в безграничната метрополия на океана! Това е по-различно, отколкото сам в океана на хората. Тук, макар и покрит със струпеи, със стомах натъпкан с корави сушени сафриди, не ходил по нужда от десетилетия, Александър обладаваше самочувствие на господар. Не, той не е жалък, не е смешен. Туй повече не може да се каже за него. Поне сега, когато е пребит от стихията. И ще си пие кафето, разбира се, ще си го пие сред руините, както му се полага, още повече, че изглежда красиво отстрани…

Увиращата юфка бъбреше. От време-навреме дочуваше как някой се стреми да му извика нещо.

Утрото на другия ден намери „Психея” на същото място, отрупана с одеала и чаршафи. Всичко бе изнесено да съхне. Александър се мяркаше сред битпазара като персонифицирано страдание. Всеки от опитите му да заспи продължително бе завършил с крах – болките по кожата го караха да подскача и да скимти. Освен това, на няколко пъти през нощта му се счуваха необясними далечни викове. Излизаше в кокпита, за да се убеди, че всичко е слухов мираж, че друго освен звезди няма.

Най-сетне дойде ред и на мачтата. След като налови и изяде двайсет изпържени сафрида, той се зае с нея. Оказа се, че не е чак толкоз трудно да я извади, но как ще постави отломката на мястото ѝ, как ще я прикове? Ясно, ще стъпи на краспицата, но как ще се покачи до нея, откъде сили да издигне до там и отломката? Това бяха въпроси все на бъдещето. Сега-засега отломката легна върху дясната полупалуба. Оставаше да изхвърли остатъците от ветрилата, всичко отиде в морето – и голямото и малкото платно. Слава богу, притежаваше много ветрила, най-мокрите съхнеха заедно с одеалата.

Само една от вантите се е скъсала и това е счупило мачтата. Всъщност, имало ли е или е нямало овъркил? Беше ли се преметнал във водата? Сигурно. Излишно е да се съмнява. Изобщо, с него напоследък се случват толкова невероятни неща. И все пак, въпреки всичко, в непрекъснатото отстъпление сред хаоса на разгрома узряваше и се изправяше на крака нещо; този презиран досега жанр – драматургията – се бе промъкнал в същостта му с лукавщината на куртизанка. В махмурлука на творческото му безсилие, когато можеше да отрази единствено само собственото си самоубийство, изведнъж се появи представата за прохладния плаж, прострян зад безкрайността на света, линия, пронизваща мечтите на персонажа му. Боже мой, как ли ще го разбере режисьорът?

Обхванат от пристъпите на творческата си алчност, сега той аскетично се отказваше от всички полезни действия за спасяването на яхтата. Обмисляше. Матрицата бе влязла а работа – тук-там под мозъчната му кора подаваха гугли шаблончетата. Оставяше ги да се покажат, засега му бяха необходими, какво ще ги прави после – това е друг въпрос.

9.

Осем метра полезна височина – толкоз бе останало от мачтата. Предостатъчно. Да провери още веднъж: раксата е в ръката му, през раксата е вкаран шегел, а в шегела – блок; през макарата на блока е прокарано качествено въже, идеално за фал. И вече не му остава нищо, освен да тръгне нагоре. В детските си години се е катерил по стълбове, а сега, в шестата десетица от живота си, му било писано да се катери по мачта, но не за удоволствие, а от крайна нужда.

Напредва бавно и внимателно, кажи-речи – мъчително; всяка стъпка нагоре е като извоювана. Ходилата на гуменките са подсушени добре и държат, но краката и ръцете – не, вероятността да стигне до краспицата е нищожна, тежестта на тялото му го придърпва надолу, към покрива на кабината. Спря да си почине. От височината му се откри по-голяма акватория, хоризонтът отстъпи още назад и самотата му се уголеми. Точно тук и точно в този момент у него недвусмислено се затвърди усещането, че са минали векове, откакто обитава пустоша и безкрайността; стори му се, че вече е забравил как изглежда сушата с материците и градовете. Там хората сигурно продължават да се гърчат и мятат в конвулсии за капка щастие, за малко повече живот. Хайде, Александре, тръгвай нагоре, момчето ми. Така. Дланите се изхлузват, знам, мачтата е полирана, но някога ти се катереше и по такива мачти, нали? Добре е, карай. Някой вика, нека си вика, не му обръщай внимание; знаеш как разни хора викат в морето, за да те заблудят, че е населено. Ако не с друго, поне с духове. Да, той си вика, този някакъв дух, а може би крещи самият бог. Ето, в далечината шава нещо живо, което наподобява човек. Как не, на тебе не такива номера, само на тебе – не, никой не може да те спре в изкачването към краспицата, да прикачиш най-после раксата към ухото на мачтата, да вдигнеш голямото платно, поне голямото, та като излезе вятър, да го посрещнеш въоръжен… Какво става? Нещо не можеш, а? Нещо не те бива. Знаех си. Спокойно, запази хладнокръвие – ако не днес, утре ще успееш. Слизай, трябва да укрепнеш.

Александър се спусна обратно и остана прав, прегърнал мачтата, притиснал чело към топлото лакирано дърво. През полировката към ноздрите му проникваше далечното ухание на бялата мура.

– Вика ли някой?

Някой мучеше.

– Кой е?

Този път Александър разбра, че вече не става въпрос нито за морски духове, нито за богове – чисто и просто в морето викаше човек. Взе бинокъла и огледа пустоша. Ами да – на седемстотин метра. Като се взря по-внимателно, Александър разбра, че човекът не плува, а се крепи върху нещо.

Зовяха мъртвеца да спасява. На път към самоубийство си трябваше да спасява някакъв нещастник, който впрочем може би си вика от няколко дни…

Това, разбира се, няма да стане, все едно, че Александър отсъства, липсва. Както си е всъщност.

Можеше да му предложи „Сюркуф”. Заедно с веслото, с един бидон вода и една въдица. Промуши се под предната палуба, издърпа лодката. Тя беше полунапомпана. Започна да я надува с уста. Гумените камери се изпънаха. Боже мой, Александре, как ще спасяваш, щом ти самия не си спасен! Даде си сметка колко скрупули мъкне със себе си. А е толкоз просто – остави удавника да си пукне, заслужава си го.

Загреба спокойно. Стараеше се да дообмисли случая. Пред него се простираха няколкостотин метра. Но нищо не му идеше в главата. Напротив, нарастваше простото нещо, монтирано в същността на човешката природа – любопитството.

Корабокрушенецът се крепеше върху голяма класическа греда с формата на буквата Г. От потопеното му тяло над водата се подаваха глава, рамене и огромни ръце, обсипани с мускули. Кожата на непознатия беше тъмна, главата бръсната, под нея блестеше ниско чело, а сред монголоидното му лице зееха цепки-очи. Сега засега те се отваряха и затваряха и сякаш нямаха нищо общо нито с тялото, нито с нервната му система.

– Сега, татарино, внимавай – подхвана отдалеч Александър. – Ще хванеш внимателно задната част на лодката, ще се държиш спокойно, а аз ще те извлека до яхтата. – Главата на непознатия не помръдна, очите не промениха изражението си. – Виж какво, номадино, ще те замъкна до яхтата, но няма да се качваш в лодката, защото ще потънем. Виж, едва се крепи над водата… Нищо не разбираш. Какъв си ти, бе? Що за човек си и как си попаднал тук?… Не си нищо друго освен един печенег, или Чингизхан.

Непознатият изръмжа. Александър възприе звуците му като опит да предложи нещо.

– Оле, какъвто си здрав, като нищо ще изкачиш мачтата и ще вържеш фала. Провидението те праща, братко мой, човече, макар че ми приличаш не на брат, а на отломка от миналото.

Раменете и ръцете на удавника блестяха с блясъка на стара медна отливка. По тях нямаше нито едно косъмче, кожата беше навсякъде гладка и въпреки изтощението, тялото крещеше с исполинската си сила. Спасителят се зае да обяснява с ръце някакво свое предложение. Той приближи „Сюркуф” до гредата, но печенегът сякаш чакаше само това; без да се съобразява с предупрежденията, награби предницата ѝ. Александър с ужас зърна великанските му пръсти, завършващи с великански черни и неизрязани нокти. В безумния си порив да грабнат спасението, те яростно потънаха в гумата. Самоубиецът се запита дали няма да спукат подплатената материя, а всъщност опасността не идеше от там, тя идеше от паническия устрем на жертвата да се преметне в лодката.

– Не! – изпищя Александър…

Смачканата предница отиде под водата, морето бясно нахлу в „Сюркуф”, Александър полетя с веслото в ръка през удавника.

– Слушай, – изрева от водата спасителят, – що за животно си, не виждаш ли, че те спасявам?

Татаро-монголът изръмжа отново и този път без каквато и да е логика хвана рамото на спасителя си. Александър усети непосредствено силата му и схвана, че става още по-страшно – глупакът бе пуснал лодката и сега намираше опора само в него. В следващия миг го обгърнаха две ръце, което му подсказа, че удушаването му е въпрос на секунди. Направи опит да се измъкне. Глупости, изключено. Звярът в паническия си страх от липса на опора сред водата, ще го удави. Освен да опита правило номер четири. Както предполагаше, дивакът от нямай къде, доверчиво тръгна с него, но скоро се убеди, че го повличат не към слънцето, а към дъното. Александър продължаваше да набира дълбочина. Най-после му олекна, клещите се бяха разтворили. Оставаше му да следва правило номер четири докрай – да се отдалечи от местопроизшествието. Когато изскочи над морето, докато гълташе жадно въздуха, чу сърцераздирателното ръмжене на номада. В пристъпите на новия си ужас, той сякаш се мъчеше да удави лодката.

Без да каже дума повече, дори без да помисли каквото и да е, спасителят заплува към яхтата. Нито веднъж не се обърна. Малко го интересуваше съдбата на дивака; имаше си свой проблем – ще му стигнат ли и сега силите да се докопа до стълбичката. Като по чудо и този път Психея го чакаше, лежеше си на мястото, дори не помисляше да бяга. Но ако доскоро на него му беше безразлично това, сега Александър бързаше, искаше да се спаси, страхуваше се да не подухне отнякъде.

И на какво може да се дължи това? – запита се той, след като си почина сред меката суха завивка в кабината. – Защо побягнах стремглаво от смъртта? Сигурно защото поискаха да ми я наложат. Той искаше да ме довърши. Един дявол, едно животно!…

Изправи се, напълни канчето с вода и прибави към нея лъжичка нескафе. Нямаше сили, нямаше и нерви да чака увирането на водата – започна да пие направо. Но нищо добро не последва след кафето, Александър се извърна към койката, тя му се стори много комфортна, приласка го към себе си, загърна го с белотата на чаршафите.

Привечер, когато светът се готвеше да заспи, той се събуди от някакъв шум. Нещо на десния борд. Рипна и изскочи в кокпита. Ослуша се. Обхвана с поглед пространството край яхтата. На три метра от кърмата, пълна с вода, стоеше спасителната му лодка, до нея – веслото. И двете му бяха необходими. Запъти се към стълбичката, трябваше само да се спусне и да ги прибере. Прекрачи борда и се уплаши.

Дивакът се държеше за стълбичката.

Знаеше ли, че държи стълба, досещаше ли се, че може да се изкачи по нея? Александър приседна върху палубата и се замисли. Няколко пъти въздъхна и погледна надолу с омраза. Най-после се наведе и протегна ръка. Започна да дърпа, искаше да му подскаже какво трябва да прави, а оня може би подразбра, но въпреки туй отпусна ръката си – много бе изтощен, горкият. На Александър не му оставаше нищо друго освен да донесе предпазния колан. Привърза го за подмишниците на дивака, а края на спасителното въже привърза към стълбичката. Дивакът вече не можеше да потъне от слабост.

Докато неканеният гостенин почиваше потопен във водата, домакинът успя с помощта на куката, без да се мокри да прибере лодката и веслото.

Малко преди да се свечери, гостът подсказа, че си е починал, че почва да се придвижва нагоре. Александър хвана въжето и затегли. Имаше чувството, че изтегли метален блок. Тъмното чудовище падна върху „Сюркуф” във кокпита. Изглежда, че възможностите му се бяха изчерпали дотук. Тялото му се изпружи и се опъна върху напомпаните бордове на ловката. Едва сега Александър разбра, че гостът му не е чак гигант, гигантска беше само силата му. Единствената му дреха бе омазнен кожен панталон, много стар, грубо закърпен на две места. Голият му торс предлагаше изненада – нескопосна татуировка. Напрегна въображението си, но не успя да я разгадае. Всеки случай, представляваше нещо средно между лъв и куче. Направи му впечатление, че пръстите на краката бяха раздалечени. Това го накара да си помисли, че неканеният гостенин не се е обувал често.

Напълни чаша с вода и я поднесе към устата му.

– Хайде, Нумиан!…

Усетил сладката вода с езика си, дивакът я изгълта мигновено и страшно схруска чашата. Пластмасовата материя изчезна а стомаха му. Александър отскочи назад.

– Нумиан!…

Нумиан спеше.

– Какво направи бе, човек?…

Нумиан лежеше неподвижно, излят сякаш от цимент с гъста стоманена арматура; силно тяло, неугледно скроено, грубо изработен татарин.

10.

Неподвижността на морето позволяваше да се извършат важни манипулации за подреждането и подсушаването. Дори вътре, в утробата на „Психея” замириса на сухо. Случи се нещо странно – щом смени батериите, транзисторният приемник заработи. Това даде възможност на самоубиеца да свери часовника си и да послуша музика. Не обърна внимание на информационните емисии, макар че долови в гласовете нещо задъхано. Какво ли се беше случило? Бедствие? Война? Сензация? Тия неща значат толкоз малко тук, под блестящия купол на небето, сред гъмжащите от сафрид водни простори. Измъкваше все пълни чипарета, трябваше му много риба, в огромни количества, трупаше я в легените и кофите, подменяше я след време, или я сушеше и все по-често извръщаше поглед към мачтата и скъсаната ванта. Нищо ново не беше му хрумнало. Оставаше в сила втория вариант – блок при краспицата и вдигане на щормовите платна. В атмосферата се долавяше обещание за вятър. Макар и скалпирана, Психея можеше да го понесе напред.

Но къде?

В коя посока?

Това е въпросът.

Да се самоубие ли, или да остане? Веднага ли да стори това, или като стигне централната зона на морето? А не може ли друг вариант – да скита по водната пустиня, докато го покосят бурите. Виж колко хубаво е като ги побеждава, мъжко е, достойно за духа. Накрая ще рухне, но чак след като е изиграл такава велика игра. Не е зле да побеждава. Ами че той вече почти не е смешен. И тази страшна пиеса, която набъбва и запълва съзнанието му…

Александър вади пълните чипарета, откача пулсиращите сафриди и мисли дали да не намеси и прибоя; дали да не допусне шума му на сцената – да си послужи с един слухов мираж. Публиката в салона го чува, той е призивен, далечен, близък. Разбира се, чуват го и героите. Предназначен е за тях, всъщност олицетворява мечтата им, обещанието за щастие, или пък самото щастие. Към него се стремят човеците, затова се трупат на сцената, те го търсят, озъртат се, дирят път към водата…

А лошо ли е да гониш бурите по морето, да ги преодоляваш, да се втурваш срещу им с вдигнати платна? Велик бяс, великолепно усещане!

Но обгорен, покрит с рани, брадясал и отслабнал – не се ли е превърнал в още по-ярка карикатура на глупак, който играе на герой?

Малко преди единайсет пейзажът се избистри съвсем. Полъхна неубедително, въздухът отново увисна неподвижно. Морето се отпусна обезверено, меланхолично. Капитанът на „Психея” беше сигурен, че се появява източният, редовният вятър, който и без това би трябвало да си духа по закон през туй време на лятото. Така и стана, появи се вторият полъх. Макар и без платна, яхтата долови промяната с най-чувствителните си части и просто реагира като жена, предвкусваща любовта. Половин час по-късно морето посиня с един от добрите си нюанси.

Прекъснал риболова, Александър само съзерцаваше, сякаш за първи път виждаше ведро нежно море и топло небе, достойни да събудят младежки пориви и спомени. И защо е необходимо да свършат тия неща? Нима човек може да отиде някъде завинаги, да ги изостави? Необходимо ли е да се напъха на всяка цена под мухъла на пръстта, а те си останат във времето векове след неговата смърт – тези крехки сини часове на източния вятър!… Идеята за пиесата заблестя с нова сила.

И най-неочаквано се появи фрегатата.

Ееее, невероятно! След петнайсетгодишно отсъствие!…

Цели петнайсет години е преживял без нея; все години на поумняване, омъдряване и остаряване.

Тя се приближи, долепи се леко с левия си борд. Той прекрачи към нея, качи се на палубата ѝ – просто напусна „Психея”. Платната на фрегатата бяха нови, безупречно вдигнати и опънати, както винаги ходът бе очарователен, а рулят се подчиняваше на най-нежното докосване.

Кабината ухаеше на цейлонски чай и плът на мулатки.

Като привърза руля, той мина край тях и ги покани да го последват в каюткомпанията. Преди петнайсет години мулатките винаги го следваха там, носеха димящите си чашки, сядаха край него и пиеха чай, а зърната па гърдите им потръпваха. Този път обаче вместо тях влезе само Неси. Това не го учуди, вече беше свикнал да се примирява с някои неща.

– Какво? – запита Неси.

– Нищо.

– Признай, че предпочиташ мулатките.

– Признавам.

– А защо? Кажи защо предпочиташ мулатките вместо мен?

– Понеже са повече – отвърна той, загледан в дъбовата настилка на палубата. – Много и все мулатки. Само бюстът на една от тях тежи повече от теб цялата.

– Мисля, че знаеш колко те обичам – рече тъжно Неси. – И сигурно не си забравил, че оставих всичко да тръгна след теб. Вече нямам нищичко на сушата, всичко е тук, на фрегатата. Чакай, защо фрегата? Защо не „Психея”? Къде е тя?

– Ох, отново ли да ти обяснявам, казал съм ти сто пъти – когато ми е хубаво, на хоризонта се появява една фрегата. Идва и ме взима. Някога се появяваше често, а сега идва след петнайсетгодишно отсъствие. И вместо мулатки – ти. Може би съм много виновен пред теб, или пък нещо друго, защото откъде-накъде ще седна да сменям осемстотин мулатки за една единствена и то анемична, след като познавам и най-дребните ти кокалчета и то… навсякъде.

– Добре де, добре – отивам си. Важното е, че се появи отново, че отново пътуваш с фрегатата. Разбираш ли – важното е, че усети някои неща както някога, както си ми разправял… Къде е Психея?

– Там.

– Къде? Има ли някой на борда?

– Оставил съм Нумиан.

– Какво?

– Един дивак.

– Откъде го взе?

– Питай, че да ти кажа!… Ей, Нумиане, ти пък откъде се взе? Как ще обясниш присъствието си?

Нумиан продължаваше да спи. Разтърси го с крак, за втори път без успех. Александър се чудеше какво да предприеме – вече духаше вятър и можеше да се упъти към централната зона на Черно море, но дявол го знае защо, се бави.

Грабна раксите и макарите, насочи се към мачтата. Започна да обува гуменките, провери ги, бяха сухи, мачтата също беше суха. Ех, ако можеше да събуди до някакъв начин чудовището!… За него е играчка, то просто щеше да отскочи до краспицата. Но дивакът спеше вече втори ден и Александър понесе въжето нагоре сам. Този път нещата потръгнаха, краката му заемаха уверено позициите си, ръцете държаха.

Когато се спусна обратно, погледна към краспицата и се убеди, че всичко е окей.

Фаловете висяха по местата си, вече можеше да вдигне щормовите платна. Тези платна не му обещаваха голяма скорост, но закъде ли пък се е забързал? Вече ще духат постоянни ветрове: през деня – източният, а през нощта – западният. Бризи колкото щеш, пресни, благодат за тялото и духа. Александър измъкна платната. Работеше бавно, безгрижно, щеше му се да мисли, че действа равнодушно, но зад привидната му апатия се долавяше копнеж минута по-скоро да усети яхтата като пришпорена кобилка.

Щом усети въжето в ръката си, без да ще легна на курс бакщаг; знаеше че не е задълго, този курс го водеше точно в обратната посока, към пристанищата. Ала имаше желание да потича малко с вятъра.

Дълбоко, в най-мрачните гънки на мозъка му се потайваше мисълта да потегли към сушата. Ами да – нещата се бяха променили – на борда вече имаше човек за спасяване и една пиеса за отнасяне.

Усетил пътя към дома, Александър проучи внимателно обгорените места по тялото си и извика от мъка – носеше се към Неси два пъти по-грозен и може би два пъти по-стар от преди. Кога беше то? Преди два или преди три милиона години? Един обезобразен Одисей с една обезобразена мачта се връщаше в пристанището си. Лесно е да се преодолее Атлантическия океан. Ела да минеш през това малко, но необуздано Черно море.

В този ден газовата печка проработи за първи път от обръщането. Напълни голямата тенджера с морска вода, обвари сто сафрида и изяде поне четирийсет. Стараеше се да яде, а не да лапа. Към финала на обеда това почти му се отдаде.. Предстоеше му работа, имаше да се справя с много манипулации, например не знаеше какво точно липсва, избягваше да проучи кои от продуктите са все още годни за консумация – да, той се страхуваше да погледне действителността в очите. Добре че навикна поне да гледа по-спокойно счупената мачта, чийто връх лежеше на десния борд и поне засега не пречеше. Трябваше ли ла го изхвърли? По едно време реши, но се отказа – все пак това беше част от тялото на Психея, нека си лежи там, може пак да потрябва. Но къде ще потрябва? На сушата, къде! Не разбра ли – караме към брега, имаме да отнасяме един дивак и една пиеса.

Трябваше да спасява кожата си и то в буквалния смисъл, поне да облекчи болките. Загуби доста време докато намери крем,

Намаза се. Тайно се надяваше, че нивеата ще извърши чудо. Един съблечен възрастен мъж представлява не толкоз красива картина, ала един съблечен възрастен мъж с обезобразена кожа е трагедия.

Най-после делфини!…

Без да се двоуми особено, Александър реши, че ако се приближат, ще се опита да убие някой с куката; добре е да обогати менюто си за няколко дни. Няма да се спре, ще дигне ръка и срещу делфините, живее му се, брегът е още далеч и де да знае какво ще им хрумне на ветровете, де да знае и докога ще има рибни пасажи. Ами този човек на борда? Нали най-после ще се събуди!… Ще иска да яде. С какво ще го храни, ако не с делфини. Стига да се приближат. Къде бяха харпуните? Ще ми излезе лошо име, но ще стрелям, или ще замахна с куката. Ще намеря ли лесно харпуните, или ще трябва да употребя куката? Добре де, сега не мисли за това, още никой не се е приближил. За всеки случай той стана и придърпа куката. Но стадото мина и замина, просто не му обърна внимание. Черните точки изчезнаха, стопиха се в светлината, сякаш се стопиха в света, отнесоха филетата си и онези чудесни късове месо, разположени по местата където се предполага че се намират вратовете им.

Няма делфини, но има цигари, запали и започна да топли вода за кафе. И този път предпочете да го пие седнал до руля, загледан в платната, откроени върху синия равен пейзаж. Малки, мизерни, импровизирани ветрила! Ниската мачта понася само малки платна. Върху техните плещи лежи изключителната мисия да го върнат при хората. Заедно е живия товар и пиесата. Нещата а нея продължаваха да се избистрят, нюансите се увеличаваха, непрекъснато припламваха отделни реплики, записвани в корабния дневник. А какво ли би станало, ако книгата падне през борда? Какво ли биха си помислили хората като прочетат подобни пасажи не другаде, а в корабен дневник:

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Ще ми се да знам, ако стигна най-после при морето, ще ме остави ли запекът, които нося от години със себе си? Жена ми ме остави, забрави ме отдавна, и децата ме оставиха – ще ме остави ли обаче запекът, които е унижението на живота ми!…

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК. Вие сте противен тип.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Знам, но ще ме остави ли?

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК. Предсказвам ви по-страшното: не само че няма, но ще се върне жена ви. Тя е много стара и много болна, но ще се върне, за да я гледате.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК /въздъхва/. Дано,

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК /едва не подскача/. Какво?

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК. Обичам я!

11.

На другия ден сутринта дивакът отвори очи, държа ги примижали известно време и накрая изръмжа, но не стана. Предвкусил близкото бъдеще на завръщането, в отлично състояние на духа, Александър щедро изсипа две канчета в устата му. Погледът на непознатия дори не се и опита да изрази нещо, по което би могло да се предположи, че става дума за благодарност. Това сякаш хареса на домакина. Той домъкна тенджерата със сварената риба, избра един едър сафрид и го насочи отвисоко в пастта. Щом рибката докосна устните на омаломощения, пастта се разтвори и налапа ръката на дарителя. Александър извика, изтръгна се от зъбите и избяга чак в кабината. Палецът кървеше. Заля го със спирт и му лепна един анкерпласт.

– Ти си изверг!… И нямаш нищо общо с Петкан!

Извърнал глава към дарителя си, монголът го гледаше все тъй безизразно.

– Само туй ми липсва – простена Александър – да не умра от стихията, а от инфекция.

Погледите им най-после се срещнаха. На домакина му се стори, че татаринът леко открехва уста.

– Искаш да лапаш, а?… На! – В момент като този печенегът едва ли бе а състояние да проумее какво може да означава един показан пръст, колкото и да минава за среден. – Не съм побъркан!… Слушай, кой си ти и откъде се взе? Сред морето, върху греда!… Бъди спокоен, ако се държиш все така, като нищо ще те бутна обратно. Лежиш… Но устата ти е отворена, чака да ти пусна нещо. Слушай какво, Нумиан!… Нумиан, как го измислих?… Внимавай сега!… Хоп!

Рибката падна върху рамото на омаломощения. Той направи опит да извърне глава към нея, а после се опита да вдигне ръката си, но не успя.

Домакинът взе друга рибка и се приближи. Този път я пусна отвисоко. Схрускана с два маха на челюстта, рибката изчезна. В омаломощения организъм на госта засега работеше само челюстта. Александър се отказа, нямаше смисъл, гладният можеше да изяде всичко, пък и него самия, заедно с въжетата и мачтата.

– Слушай, варварино, кажи докато е време – не върша ли грешка като те съжалявам? Лично аз си представям трудно картината на самотен съд сред самотно море и само двамата на борда. Няма вода, няма храна. Кажи ми, людоедо, виждаш ли в мен храната си? Кажи де, как си представяш нещата?…

Людоедът мълчеше. Александър му показа празната тенджера, после я захвърли демонстративно.

В дни като тези, заслужава си човек да живее и не само да живее, но и да вика от радост. Наоколо синьо, ведро; след малко ще излезе и вятърът; сафридите скачат като бесни над водата; бризът ще омете омарата на хоризонта и изворно чист ще се втурне към мръсните брегове да им отнесе прохладата си, да погали скалите и пясъците, градовете и селата – всички чисти и мръсни места; ще опипа телата по плажовете, напоени с мазила, бензини и миризми, и натежал от отрови – ще рухне сред нажежените поля.

Устата на людоеда се отвори.

– Затвори я, братко! Няма. Има сурови, варените свършиха. Сурови колкото щеш, една кофа и един леген!… Да бе, не се сетих. Ето!

Суровата рибка бе схрускана сладко като другите преди малко. Започна поголовно хвърляне на рибки в дупката. Челюстта и зъбите работеха яростно, устата се пълнеше с кръв, тя потече по брадата, стече се по гърдите и на Александър му се стори, че татуираното куче – или лъв – си близна крадешком от нея. Какво нещо е изкуството, помисли си самоубиецът: ето, и той носи рисунката върху гърдите си. И какъв е бил този народен гений или мошеник, създал яркия синтез на животното? Случайно ли е получен или нарочно? Има нещо наистина уникално в това да създадеш животно, което може да приемеш веднъж за куче, друг път за лъв – зависи от обстоятелството. Така можеш да служиш на две епохи, на две идеи, на двама господари.

– Дивако, изяде цяла кофа сурови, край! Няма! Затваряме! Сърди се, ритай, ръмжи – няма да ти дам!…

Монголът затвори очи и май че се унесе отново в сън. Александър се съблече, поплува и се освежи, после се излегна върху кабината и усети благодатната топлина на слънцето. Щом изсъхна, побърза да се облече, гонеше го панически страх от ново изгаряне. Запали печката и постави джезвето.

Когато посегна към корабния дневник, неочаквано си спомни за пощенската чиновничка. Светът би трябвало да бъде населен само с млечни тела, те стават за всички годишни сезони. С жените няма за какво да говориш – тръшни ги някъде и край; после пиши спокойно до следващото тръшкане. Неси, какво е Неси – кротък ужас, иска да говори за изкуство, копнее да бъде показвана, настоява за мястото си в „плаващата мансарда”. Александър беше повече от сигурен, че ако ѝ предложи да се самоубият, ще подскочи от радост и ще се постарае туй да стигне до ушите на повече хора. Има нещо приятно в снобизма, дявол да го вземе, например – Неси ще положи усилия самоубийството им да стане по-красиво от замисленото, ще го натруфи, накрая разбира се ще го изсуши и лиши от философската му същност. Като нищо ще го извърти на любовна основа. Снобизмът е велико нещо.

Той мислеше за пощенската чиновничка, за Неси и за снобите, ала тичинката на творчеството, опрашена с новото, го теглеше към кабината. По-едрите видения се очертаваха, както очакваше – пламна и пейзажът – единствен и единен пейзаж. Образите заживяха в него спонтанно.

12.

Александър усети резкия удар на бриза върху голямото платно.

Изскочи в кокпита и едва не удари главата си в гика, който според новото оборудване бе слязъл ниско. Гланцът на морето бе отлетял, водата тръпнеше като кожата на жребец преди препускането.

Но онова нещо, което би трябвало да лежи върху гумената лодка, липсваше.

Капитанът се озърна и откри госта си на предната палуба. Приклекнал до легена, Нумиан вадеше сафриди и ги поглъщаше. Гледаше към домакина и лапаше.

– Нумиане!

По брадата и гърдите му се стичаше рибя кръв.

– Яж, човече хапни си!

Бялото на очите му лъщеше.

– Яж, но не гледай като куче, което се бои че ще му отнемат кокала.

Потънал в творческа треска, забременял с една пиеса, Александър издърпа още въжето. Гикът се повдигна повече. Малкото платно и без това си потръпваше на необходимия за потеглянето галс. Върна се при руля и хвана управлението. „Психея” изскимтя, той я почувствува в ръката си, но същевременно усети мъка от намалената площ на платната – беше от ясно по-ясно, че няма да летят. И все пак, зад кърмата се очерта пеещата линия на килватера – беше теглена черта на застоя.

Новите платна, разбира се, означаваха още едно допълнително неудобство – трябваше по-често да отскача до руля, по-често да коригира направлението. Центровката бе нарушена, полуавтоматичното устройство за управление не работеше както досега.

Нумиан изгледа дъното на празния леген и се изправи. Голата част на тялото му представляваше архипелаг от мръснокафяви мускули, които сигурно притежаваха коравината на чакъл. Нищо в движенията му не издаваше пластичност, Нумиан представляваше затегнат и пренатегнат по гайките и болтовете организъм. Изсъхнал, панталонът му сякаш бе станал още по-мръсен и вонеше на животно. Наскоро бръснатата коса още не бе порасла, облото скулесто лице с особената си конструкция изразяваше устрем напред, можеш да си го представиш на кон, как прекосява степи, опожарява градове, пече овни върху клада от александрийски книги, похищава жени в току-що нападнато селище, или участва в заговор против водача си. Когато се вгледа добре, Александър откри дупките на ушите. Ушите му бяха малки и не много нагънати, но по тях дупките личаха добре, липсваха само халките или обеците. Обеци, разбира се, можеше и да не му подарява, но на всяка цена трябваше да му подари панталон.

– Така няма да я бъде – избухна Александър и Нумиан трепна от внезапно започналия разговор. – С този гьон ти в кабината ми няма да влезеш, а още по-малко да легнеш върху койката! Разбра ли бе, печенег? Момент! – Александър изчезна и се върна след секунди. – Ето ти анцуга, изхвърли животинската кожа в морето, макар че има опасност да изтровиш рибата!…

Печенегът не реагира, метнатата към него дреха падна в краката му.

– Нумиане, преоблечи се! – Александър показа с жестове как да стане това. Номадът сведе поглед към двете парчета на анцуга, но не помръдна с легена в ръка. – Трябва да пратиш тая мръсотия във водата! – Александър посочи панталона и след туй – водата. – Нищо чудно да ти дам и бельо, разбра ли?

Вместо да му отвърне с нещо, дивакът тръгна към него, постави легена в кокпита и се върна при бака. Поседя известно време, може би размислеше как да постъпи, после се изправи, взе анцуга и го хвърли към Александър, домакинът хвана дрехата във въздуха.

– Без такива номера! – извика Александър. – Трябва да се подчиняваш!…

Печенегът се обърна с гръб и се изпика върху палубата. Александър го изчака да свърши и отривисто се изкатери при него. Но преди да заговори, върна се, грабна кофата, напълни я с море и яростно заля мястото.

– Говедо мръсно гадно, да не съм видял втори път подобни гнусотии, защото ще ти счупя кратуната тиквеста! Разбра ли?… Разбра ли бе, номадино гаден?…  С един ритник ще те изхвърля през борда, при рибите!…

Дивакът схвана, че нещо в постъпката му не се е поправило на домакина, но продължителното викане, с което го заливаха, не му хареса чак толкоз. Като му се караше и му обясняваше нагледно как се пикае в яхта – през борда, направо в морето – Александър може би преигра и предизвика ръмжене у събеседника. Това го стресна и го накара да се изтегли към руля. Продължи от там, но вече с приятелски тон, доказваше му, че има неща които би трябвало да се спазват непременно, иначе на какво ще заприлича, на нищо, че това и сега не прилича на нищо, защото как може да бъде пренебрегвана меката платнена материя, тя просто гали кожата на човека, а биволската кожа на вонящия панталон е като шкурка и тежи дванайсет килограма, мъкнеш ги на задника си, тормозят те, не позволяват на тялото ти да диша. Освен това, смърдят на коч. Затуй, драги Нумиане, облечи си меката чиста дреха, тя се носи обикновено от спортистите и позволява всички видове свободни движения; в нея тялото диша като бебе и се развива хармонично.

Бръщолевенето оказа въздействие, дивакът се позасрами. И сякаш да потвърди това, отново взе анцуга. Разгледа двете парчета основно и без да погледне дарителя си, повторно ги хвърли на мястото им. Този път обаче вместо да се върне на предната палуба, Нумиан се сви в удобното си гнездо – лодката.

Божичко, колко близо до него беше той. Александър го усети с палеца на левия си крак, почувствува четината на главата му, едва побола след бръсненето. Да, този човек бръснеше главата си или му я бръснеха някъде, но къде? Това е въпросът на въпросите: от кой бряг идва Нумиан? После другите въпроси: как се казва, какво е потеклото му, религията му, с какво се занимава. Безспорно, в краката на Александър лежеше изостанал във всяко отношение дивак, у когото най-човешкото нещо бе татуировката – елементарен опит за естетическа изява. Кой е сътворил тази лаконична „скалопис”? Този беше друг, отделен въпрос.

Александър почувствува състрадание към дивака, умиление, тъга и натрапчиво съжаление към бедното дете, дори необходимост да го погали с ръка, стига жестът му да бъде разбран както трябва. В краката му сигурно лежеше кротък гигант, къс от суровата, но честна природа на миналото, примитив, реликва, Натисна с палец косата му и доби чувството, че се е докосва до вековете…

Мечтаеш ли да бъдеш на мястото на дивака? Ще бъдеш ли по-щастлив като Нумиан?

Тази мисъл го превърна отново в Александър – страдащият дух, за когото не съществуват тайни и нищо повече не може да го удиви, за когото ходовете на Битието са прозрачни и монотонни.

Къде се връщаш? Накъде си тръгнал? Натам ли? На брега? Нататък ли бързаш? Към онези ли? Дето все още продължават да мислят, че животът е спирала? Там ли? При гърчещите се в спазми, предизвикани от собствените им удобства? При бреговете на помията и тъгата? При измамите? При илюзиите? Там ли, където дори детството е престанало да бъде обещание за нещо? И те са измама, и децата – измама за окото и душата, капан за чувствата, уникален стремеж на природата да се съхрани. Всяко мислещо същество, което може да отглежда деца, е смешно. И животните са смешни! И вълците, и мравките…

Къде се връщаш? Натам ли? Към брега? Към онези ли? Дето все още мислят, че животът е спирала? Там ли? При бреговете на помията и тъгата? При илюзиите? Където детството е престанало да бъде обещание за нещо?

Защо се връщаш, кажи? Вече са те погребали. И Неси те е прежалила. А може да е сложила край на живота си, тя е способна на такива неща заради теб, тази сантиментална глупачка, която смени съпруг-божество и дете-ангел, за един запек на 55.

Къде, Александре? Отново ли ще се навреш в гарсониерата, да пишеш за първи път това, което е написано за стотен път? Да се поддадеш на една глупава пиеса!…

Добре де, – съгласи се Александър – но какво да правя с Нумиан?

Какво, нищо!

Как!… И него ли?

И него!… И той със смъртта на снобите. Представи си – седите в кабината, в безтегловност, на дъното. Ако някой погледне през илюминатора, ще каже: Брей, един дивак и един интелектуалец! Мъртви! Един до друг!… Дявол да го вземе, как се е получило туй на практика?

13.

Изненадата на дивака от туй, че го карат да захвърли прилепналия кожен панталон, на другия ден се смени с учудване: вместо вкусната сурова риба пропита с кървящи сокове, предлагаха му я сварена и гореща. Най-после успя да даде урок на домакина си – щом  изтеглиха осемте рибки от водата, Нумиан побърза да ги откачи от кукичките и ги налапа.

– Господи! – хвана се за главата самоубиецът. – Слушай, глупако, ако искаш да знаеш, това облекчава труда ми. Яж ги направо. Ето ти чипарето – можеш да ловиш и да гълташ.

Дивакът пое чипарето и метна оловото а морето. Когато измъкна рибките, спокойно започна да ги отделя от куките.

– Ще те науча на много неща! – закани се Александър. – Преди да те убия, ще те науча на интересни неща!

– Не така, не хвърляй заплетени куки в морето! – Александър изтегли чипарето обратно и го разплете. – Всичко трябва да бъде в ред, всяка кукичка сама за себе си.

Дивакът изръмжа и потъна в заниманията си.

Какво ли си мислеше той? Изобщо можеше ли да мисли, притежаваше ли някаква чувствителност? Засега Нумиан засищаше глада си. Какво ще предприеме после, след като се нахрани? Няма ли да се обади нещо друго у него, освен стомаха? Може ли да възприема красотата на природата? В момента впечатлява ли го яркосиният топъл ден? Там за втори път се появяват делфини. Какво ли мисли за тях?

– Нумиане, виж!

Александър посочи към стадото. Дивакът съгледа делфините и наведе глава към влакното на чипарето.

– Амбула!

Първата дума просто падна от устата на госта като зрял плод, цяла, компактна, ясна. И го обърка още повече. На яхтата вече си имаше загадка, свой тунгуски метеорит.

Амбула! На какъв език?

– Амбула! – извика Александър и повторно посочи делфините.

Нумиан изръмжа, но не вдигна глава.

Каква ли е възрастта му? Трийсет? Четирийсет?

Неси.

Всеотдайност и вярност. И как ѝ се отплати? Бутна я през борда. Както е замислил да бутне дивака. Два трупа по пътя му към края. Едно нежно цвете и една скална отломка, която може само да ръмжи. Няма как. Ще ги принесе в жертва, защото… Най-милото и най-близкото същество заедно с някакъв номад, по чиито гърди се чернее засъхнала кръв. Колко близка му е тя и колко далечен му е номадът. И колко много се лъже. Колко много е отдалечен от Неси, колко много досада и какво упорито отчуждение от нея, колко много любопитство и обещания за нови открития към дивака. Наистина, какво представлява Нумиан? Това не е маловажен въпрос. Чингизханщина, или кротко робство в харемски владения? Бруталност или сляпо покорство? Далечна история или съвременна изостаналост? В крайна сметка – нещо по-интересно от Неси. Усещането за Нумиан се превърна в умиление и нежност към една онеправданост, благоговение към една балада с вкус на бакър и ятаган.

В крайна сметка – беше ли му пратила съдбата знак, с който да му подскаже, че все още съществуват мили и свежи тайни? По всяка вероятност – да. Беше му подхвърлила хрумване за пиеса, а сега – обещание за някакво проникване. Искаше му се да влезе в същността на дивака, да я изследва, а после да я подчини и извая по свое подобие. Вече имаш свой Петкан, помисли си Александър, направѝ го такъв, че да те слуша и примира от покорство, превърнѝ го в свое куче.

Но съдбата му праща дивака, за да му се изсмее.

Дивакът трябва да умре.

„Психея” стоеше на място, Александър не смееше да прекъсне риболовната вакханалия на госта си – трябваше да натрупат много храна. Нищо не се знае, понякога морето изведнъж обезрибява. Александър окачваше сафридените връзки по всички възможни места на яхтата да се сушат – все запаси за далечно или близко бъдеще. Тук нямаше мухи, чирозите се вееха добре и не червясваха, добиваха добър вкус, от тях капеше чудесна мазнина с цвят на кехлибар, която обезобразяваше палубата, но имаше ли значение? Психея вече няма да се върне на брега, една дупка при кила ще я прати в най-дълбокия кладенец на морето и никой никога повече няма да ахне пред стройната ѝ линия,

Александър съсредоточено и хладнокръвно търсеше, по-скоро изчисляваше тласъкът на необходимия жест. Той трябва да бъде силен и категоричен, печенегът трябва да изхвръкне рязко през борда, в никакъв случай не бива да се вкопчи по някакъв начин за фалшборда и да се задържи, туй би означавало обрат, сплескване – костите на Александър ще изпукат, самоубиецът ще се превърне в жертва, в смачкана жаба. Бруталната сила на номада ще счупи и черепа му, там, притиснати от удара, ще се сплескат всичките му идеи, ще се превърнат в жалки плоски идеи; изобщо туй нещо не бива да се случва за нищо на света и може би няма да се случи, ако жестът и тласкането се изработят методично.

– Амбула! – изкрещя Александър.

Нумиан се изправи бързо и, боже мой, как се промуши, как намери куката (по-какъв начин се сети, че тя може да му свърши работа, предварително ли бе обмислил това). Той запълзя през кокпита над фалшборда, очите му следяха делфина. Замахна светкавично и направи дупка в гърба на животното. Но нищо повече, не можа да го закачи с куката за устата.

Нумиан ръмжеше недоволно.

– Уви! – бъбреше домакинът. – Амбула се приближи защото вярваше а нашата доброта. Повече няма да повтори тази глупост и ще разкаже на другите делфини за нас.

Нумиан не го погледна и сега, върна куката на мястото ѝ и отново се залови за риболова.

Тази кука дали не би свършила работа, а? Не може, разбира се, няма как да замахне с нея и пак остава открит въпроса – ще успее ли да прободе мускулите му. Виж, да го бутне с нея отдалеч – бива. Само да не я докопа оня, само да не я хване с ръце! Гадно е да умреш от ръката на дивак, който дори не би и помислил, че убива мислещ бог – система от нежност, комплекси, интелект; едно усещане както за нищожество, така и за величие; верига от унижения, смехория, мощ и мизерно безсилие; една тълпа и една безутешна самота.

Може би прогонени от амбула, сафридите изчезнаха изведнъж. А може би амбула бяха разпространили новината за лошите хора? Най-вероятното е тук амбула да нямаха никакъв пръст, но сафридите потънаха някъде и печенегът, след като измъкна няколко пъти празни кукички, най-после се обърна с ръмжене към домакина.

– Това е, Нумиане! – Александър разтвори ръце. – И да викаш и да не викаш, понякога рибата изчезва изведнъж. Няма я. Никой не знае причината, някакви кодове, някакво хрумване на природата… И то е тайна, разбираш ли, както небето и вселената. Никой не знае защо изчезват рибите, никой не знае какво е вселената. Ако ти мислиш, че земята е плоска, аз пък знам, че земята е кълбо. Ако ти мислиш, че горе има небе за твоя бог, аз знам че небето е само планетен бульон, А моят бог е вътре, тук, в мене! И това е трагичното! Ти можеш да принасяш жертви на своя бог и да го омилостивяваш, но какво да правя аз с моя, който се е заврял страшно жестоко в мен?

Нумиан набра чипарето и се тръшна върху мекия дюшек на лодката.

Александър напълни платната с вятър и пусна „Психея” по пътя ѝ. И отново – кой беше нейният истински път? Към централната зона на морето или към сушата?

– Към дъното! – извика Александър, доволен че напоследък има на кого да бъбре без да го разбират, защото по-рано говореше тия неща на Психея, но Психея подразбираше туй-онуй.

Уморен от рязането на глави и въртенето на ятагани, от набези и пожари, от обезчестявания и грабежи, от изтърбушване на бременни жени и изтръгване на детски мозъци, Нумиан спеше. Кръвта бе покрила кучешката част на татуировката, беше останала само лъвската част. В процепа на устата му спяха трийсет и два бисерни зъба, а чертите на лицето му се бяха успокоили до такава степен, че никой не можеше да разгадае по тях къде свършва далечният изток и къде почва далечният запад…

Удобен ли е този момент?

Беше ли вече дошъл?

С нож ли?

Ами ако номадът все още съхранява рефлексът против хладното оръжие?

Вместо да се губи във въпроси, Александър остави руля и тихомълком се вмъкна в кабината. Намери острия стоманен нож и тръгна обратно. Когато подаде глава навън, замръзна. Нумиан бе отворил широко очи и гледаше с любопитство към него…

Дивакът беше зареден от вековете с предчувствие за приближаващия се ханджар. Александър пусна зад гърба си оръжието, което и без това беше невидимо за жертвата. Ножът падна върху койката. Нумиан заспа. Александър взе транзистора и намери музика. Отнякъде му се обади Брамс. Собственикът на „Психея” усили звука, приемникът загърмя.

Но Нумиан не се събуди, на него не му минаваха подобни брамсиади.

Погледна курса. Беше добър. Отвори корабния дневник. Взе химикалката. Какво да напише? Нищо не може да напише. Ами да напише туй, което стана преди малко с ножа – едно интересно изследване. Нищо не може да напише. Задоволи се само да нарисува едно делфинче. Острието на писеца шареше нервно по листа, удвояваше и утрояваше контурите и така делфинчето бе нарисувано с помощта на пет пъти повече от необходимите линии, явен израз на празнота и скука. Едната от линиите сигурно беше най-сполучлива, но коя?

Александър се нагледа на рисунката си, понечи да я задраска, но се усмихна и написа под нея: амбула.

Докато рисуваше делфинчето обаче, вътре в него разярената тълпа ревеше и тичаше към морето. И когато всички млъкнаха за да чуят ясно прибоя, чуха шумотевица от друга тичаща тълпа. Какво ставаше там? А!… Прииждаха хора, много хора, тълпи, които идваха от морето и търсеха благодатта на сушата, където според дълбоко залегналото у тях убеждение се живеело по добре, дори щастливо.

14.

Това е написано, разбира се, и то – поне деветстотин пъти. Макар че никъде не го е чел. Беше си негово собствено хрумване, финал на пиесата му, беше си го измислил на път към своята голгота и нещо у него крещеше, че незабавно трябва да го отнесе на сушата, при пишещата машинка, длъжен е да го направи достояние на двукраките насекоми, да им докаже че е така, а не иначе, както си въобразяват те.

Но колебанията на капитана все още не значеше нищо. „Психея” напредваше добре, вятърът духаше добре, риба вече нямаше. Нумиан посягаше на запасите от сушения сафрид. Сутрешните изчисления подсказаха на капитана, че до центъра на морето има не повече от шейсет мили. При най-лошия случай, с лавиране и продължителни затишия, след три денонощия ще се озове там. Засега има да преодолява една пречка – Нумиан. Чисто и просто трябва да го изхвърли през борда, да се освободи и да остане със собственият си вътрешен проблем, а не да мисли как да го храни и къде да го дене.

Ами харпуните? Дали не биха могли да посвършат някоя работа и те? И двата лежаха под койката на малката кабина, чак в яйчниците на Психея, но за колко ще ги измъкне. Единият може да прободе двама Нумиановци. Вятърът е идеален за връщане към Созопол, към живота, но курсът който държи сега, е курс към небитието. Нима и като умира, човек трябва да преодолява вятъра? Точно така, ще му пусне една стреличка в гърдите, но първо ще опита чистия начин – през борда. А такава пиеса като замислената, все още не е написана, разбира се. Защо пък да не я напише той? С харпуна ще се развие отвратителна кървава история, затова, боже, постави своя дивак на удобно за катурване място. Ще го бутна и след туй ще му хвърля лодката.

– Абу̀!

– Какво?

– Абу̀!

– Не те разбирам.

– Абу̀!

– Келеш, какво е абу̀?

– Абу̀!

– Ох, Нумиане – Александър почеса гърбите си – досега бяхме добре с тази сурова риба, тя набавяше и влагата за твоя организъм!

– Абу̀!

– Много си сигурен, че ще получиш.

Чу се ръмжене.

– Потрай малко, да мине време – глътките трябва да се разреждат.

Дивакът се изправи, застана като статуя. Напоследък и погледът, и движенията му говореха, че се е съживил, силите му се възстановяваха, може би не бе достигнал пълния си разцвет, но и това предстоеше, особено при тази жива риба. Кой ти гарантира, че прясната рибя кръв не се равнява на живата вода от приказките?

Побърза да изчезне в кабината, предпочиташе да напълни канчето сам, да не дава тубата в ръцете му; изобщо. Нумиан нямаше работа в кабината, мястото му беше само вън – статут, който слава богу, засега се спазваше добре.

Номадът пое канчето и го изсипа в гърлото си. Домакинът зяпна и видя много неща… Господи, пред него стоеше звяр с пиринчени мускули и огромен корем, силно чудовище, което сигурно играе всяка игра без правила, отблизо Нумиан беше още по-страшен, истински ятаганджия, а от панталона му се отделяше отровна смрад.

– Абу̀!

– Няма абу̀! – изкрещя Александър. – Ще чакаш!

– Абу̀! – изкрещя на свой ред Нумиан.

– Ти си звяр! – изкрещя повторно Александър.

Останалото бе игра на нерви. Въпросът се състоеше в това – кой ще отстъпи. В тишината „Психея” търкаше сладострастно белия си корем в синкавата плът на морето, шептеше от задоволство и бързаше напред за да продължи триенето. Александър мислеше за секундите, които предстояха – ще настои ли чудовището или ще отстъпи? Ако настоява, ще трябва да му отстъпи. И край. Борбата ще бъде загубена. Всъщност, развоят на събитията се заключваше в това – какво ще предприеме Нумиан. Беше ли разбрал вече, че е господар на положението?

Яростта в очите на дивака се сгъсти, той изръмжа. Александър дебнеше зорко да не изтърве момента, да не закъснее с наливането на водата.

Слава богу!

Татаринът подгъна колене и седна. Канчето все още висеше в ръката му.

Александър се върна при руля, обзет от чувството, че неприятността не се е разминала, какво ще предприеме оня с канчето? Засега Нумиан му бе обърнал гръб. Седеше и мълчеше. Последва нещо глупашко, той се наведе през борда и се опита да загребе от морето, но тъй като морето беше ниско, дивакът се дотътра в кокпита. Едва тук можа да напълни канчето. Панталонът вонеше. Тялото му се прегъна трудно, лявата ръка стискаше фалшборда, а дясната с канчето и целия мръснокафяв торс висяха през него.

Беше ли настъпил моментът?

Не, дори петима александровци не биха могли да се справят с едно такова бутане.

Нумиан изгълта морската вода и извика. Но не я повърна. Извика повторно, захвърли канчето с ярост и се изправи. Ще тръгне ли към кабината?…

Ох!… Отдалечи се към предната палуба.

Премеждието беше отминало и можеше да се твърди, че първата битка е спечелена. Но какво ще стане до вечерта? Ами утре? При това, Нумиан днес беше само жаден, а утре ще бъде и гладен… Боже мой, къде изчезнаха пасажите, потънаха ли? Нямаше риба, имаше безкрайно море, духаше редовен източен, лавираше се трудно с тези щормови платна.

Оставаше само надеждата, че през нощта западният ще оправи работата.

И вместо туй, какво? По обед източният започна да се върти против всички правила, дори изчезна. Да, в централната зона на морето периодичността на бризите не важи. След като вятърът се стопи, „Психея” умря в горещия ден, платната рухнаха. По едно време се появи лека топла вихрушка, повъртя се като ранен глиган и се хлъзна към хоризонта. Задъхано птиче кацна до Нумиан, просто се търкулна омаломощено на палубата, Нумиан го взе тъй, както се взима ябълка, бутна го в устата си, изяде го и започна да плюе перушина.

– Абу̀? – усмихна се Александър,

– Абу̀, абу̀!

Дивакът се изправи и се обърна изцяло към домакина си.

Беше употребил крайно необходим тактически ход. Александър изнесе малка пластмасова чашка за себе си и вдигна канчето на дивака. Погрижи се оня да види колко малко пие господарят на водата и колко много се сипва в канчето – за слугата на господаря на водата.

Този път Нумиан изпи цели две канчета морска вода допълнително, без да издаде звук, което означаваше, че работите отиваха към подобряване. И може би всичко ще се развие отлично – каза си Александър – стига да има време.

Но време нямаше.

Разбрал, че в централната зона на морето липсват ориентирани ветрове, Александър все повече се убеждаваше, че всичко може да се развие и тук. Комедията клонеше към своя край. Един човек бе живял петдесет и пет години, беше писал, мечтал, любил и след толкоз много неща, най-после беше разбрал, че се е превърнал в карикатура, обитаваща огромно находище на мъки. Животът се бе оказал мизерен флипър – залагаш всичко за да играеш и разбира се, губиш. Ако само губиш – нищо,  но ти се и разпадаш.

– Това е, Нумиане! – Александър забърса потното си чело. – Тук ще стане оная работа! Шегувах се, знаеш че няма да те убия. Защото съм пълен със скрупули. Но тези платна повече няма да се издуят от вятъра. И няма да позволя да попречиш на снобската ми смърт. Ще ти дам всичко необходимо за корабокрушенеца. Намерих те на греда, но ще те пусна с надувна лодка и гребло, ще ти дам туба с вода и въдици. Само дяволите могат да знаят каква е твоята цел и кой е твоят бряг. Моята цел е дъното на морето, мястото ми е там. Яребицата Психея ще бъде с мен. Тя ми даде това, което никой не можа да ми даде – продължителната красива илюзия на избавлението. Обичам Психея, с нея си имаме тайни, защото понякога я употребявах и като жена. Банкрутът ми се отрази и на нея – ето я, лежи под мен със счупена мачта, сред вакуума на ветровете, за който знаех, но не вярвах че съществува наистина. И животът е вакуум, но кой да ти повярва. Невежите се блъскат към морето с надеждата че ще докопат неговата прохлада и ще изпитат щастие. Слушай, говедо, ти знаеш ли, че се наричаш Нумиан? Не знаеш, ти не знаеш нищо и ще бъдеш по-щастлив. Какво да ти кажа повече?… А, ти ме погледна, най-после успях да привлека вниманието ти. Чудиш се какво ли бръщолеви този старец с изгоряла кожа? Искам да се наприказвам, Нумиане. Долу ще ме покрие мълчанието. То ще вледени всичките ми мисли, познанията ми, ще умрат представи, заблуждения, съдържания на книги, два езика и идеите за произведения…

– Улу!

– Какво?

– Улу, улу!

Дивакът сочеше морето.

– Чудно на какво казваш улу!…

Продължаваше да сочи морето, но тъй като и сега не го биха разбрали, Нумиан грабна чипарето и повтори думата.

– Аха – усмихна се Александър – риба! Улу – риба… Опитай, може.

Нумиан пусна оловото във водата.

– Вече знам три думи от твоя език!… – Дивакът не му обръщаше внимание. – Амбула, абу̀, улу!… Дори не поглеждаш. Амбула!… Абу̀!… Улу!…

Ставаше все по-горещо. Безцветното море спеше, а мъртвото помътнено небе гледаше отгоре с поглед на юница.

– Това се казва вакуум, Нумиане, сякаш си накрая на света, сякаш губиш усещане и за атмосферното налягане!

Господарят на „Психея” се съблече и се метна в морето. Под корема на яхтата водата беше изумително прозрачна и прохладна. Обрасванията се виждаха лесно, с подробностите си. Влакното на чипарето се губеше в дълбините. Александър изскочи шумно под лицето на Нумиан, замахна и го напръска, дивакът понесе шегата мълчаливо – нито се усмихна, нито се разсърди. Той искаше улу.

Но улу нямаше, беше изчезнала.

Господарят на „Психея” се изтегна по лице върху бака. Топлината на слънцето падна върху гърба му и го накара да си припомни колко пъти като дете е лягал върху пясъка, с бисерни капки в клепачите, с меката тръпка на затоплянето и синята люлка на морето пред погледа. Липсваше само кънтящата глъч на плажа и женствените неща на жените, които му правеха впечатление и тогава.

Вдъхна дълбоко и отново видя фрегатата.

Боже мой, петнайсет години ни веднъж, а сега – за няколко дни, два пъти!…

Приближи се и застана на борд. Александър скочи на палубата ѝ, притича до руля и я извърна на изток. Чудно, фрегатата летеше дори във вакуума, а мулатките пееха и се занимаваха с нещо важно. Когато тръгнаха към него, той видя кафето си. Поднесе му го дъщеричката на Неси, нагиздена с островни цветя. Щом кафето остана в ръцете му, мулатките и детето изчезнаха. От каютата излезе Неси. В ръцете си носеше картата на Индийския океан.

– Ти ли си? – запита загрижено тя.

– Да – отвърна той.

– Тази карта е пълна с грешки. Това тук какво е?

– Не виждаш ли – Тринкомали!

– Така ли? – Неси погледна още веднъж в картата. – А!… Така може, Тринкомали, да! Но ти си луд, защото достатъчно е да имаш един-единствен приятел на света, за да си щастлив. А аз не съм ли ти приятел? За какво ти е туй самоубийство, макар че си го замислил блестящо?

– Не знам – смутолеви той – решен съм.

– И ме оставяш?

– Сигурно.

– Егоист! Знаеш как те обичам!

– Ти си трогателна и постъпвам гадно с теб, но разбери, смешен съм.

– Ти си герой.

– Аз съм старче, но не се държа зле. Дори направих овъркил. И въпреки туй… Всеки ден се страхувам от смъртта.

– Да ти изброя ли десет велики личности, които са се страхували от смъртта?

– Но те са били велики.

– Ти също!

– В твоите очи.

– Не ме погубвай, върни се!

– Къде? Скъсал съм с всичко. Не признавам жалката си родина и мизерната си държава… За какво да се върна, кажи!

– Заради мен.

– Неси, остави своя старец да изработи самоубийството си докрай.

Мулатките видяха как той хвърли през борда детето ѝ, а после и нея; те минаха край него да се простят, знаеха че го виждат за последен път. Всяка го целуваше по челото както се целува мъртвец, само последната, странно бяла мулатка, го целуна по устата. Притисна се малко повече към нея и усети бюста на пощенската чиновничка. Какво търси тази премного земна жена на фрегатата, при Неси и мулатките?…

– Слушайте, какво търсите вие на фрегатата, при Неси и мулатките?…

– Извинете, но хич не умирам за старчоци!

– Неси е десет пъти по-красива от вас.

– Тогава защо ме викате?

– И никога не е казала, че съм стар.

– Защото е глупачка. Вие сте стар. Тя не иска го забележи. Това са изкълчени работи…

Нумиан се беше раздвижил, Александър го зърна как взима специалната кофа, как загребва вода през борда и сяда върху кофата. След като се изходи, дивакът изсипа кофата в морето, изплакна я и я върна на мястото ѝ.

Работите потръгват, мислеше си господарят на „Психея”: и пиеса измислих, и фрегатата започна да ми се появява, и Нумиан се учи на цивилизация.

Слънцето топлеше гърба му, беше чудесно, а на стотици мили от тук пъшкаха и стенеха четири милиарда същества, понесли вечната си заблуда, че участвуват в някакво движение напред.

Нещо му подсказа, че е наблюдаван.

Нумиан дъвчеше. По гърдите му се стичаше прясна рибя кръв, сафридите се бяха появили отново.

Но защо го наблюдава?

Удиви го особения блясък в очите му.

15.

Появата на рибните ята просто удари дивака, тъй както южнякът напролет удря гората. Нумиан разцъфтя, силите му може би достигнаха своя зенит. Ловеше и ядеше. Кръвта на сафридите отиваше направо в неговата кръв, тялото му възвръщаше младежката си пластичност. Мътният досега поглед, през който надничаше мракът на историята, се проясни, а привечер, на втория ден от появата на рибите, Нумиан за малко не се усмихна.

– Не така! – извика весело Александър. – Без сантименти! Никакво приятелство с теб! Вече надух лодката и чакам момента. Не успея ли да те избутам, ще потънеш с мен, макар че играта се замърсява.

Когато Нумиан отнесе гумената лодка на предната палуба, което означаваше, че предпочита и да нощува там, той сякаш улесни замисъла на домакина си.

– Понякога си великолепен! – извика Александър. – Оттам ми е по-удобно да те… Спокойно, ще стане скоро. Какво ме гледаш? 3ащо ме зяпаш така?… Боже мой, Нумиане, усмихваш ли се? Ако знаеш какво ти кроя ще заплачеш!…

В същата тази привечер, когато се усмихна, дивакът прояви неочаквана грижа за утрешния ден: намери влакно и започна да привързва неизядените сафриди. Нещо му бе прошепнало, че рибите идват и си отиват, но стомахът остава. Приготви няколко гирлянди и ги понесе към мачтата. Александър наблюдаваше с интерес колко рационално ги окачва по нея. Като се надигаше на пръсти към вантите, дивакът сякаш зовеше: ела ме бутни.

„Психея” заприлича на подвижна сушилния. Всъщност тя не се движеше, липсваше вятър, беше изчезнал. Но това не тревожеше капитана. Мястото бе удобно за самопотопяване – ставаше въпрос за дъното – тялото му щеше да премине през всички пластове на морето, същото море, което е било като люлка на целия му живот.

Някога морето го опияняваше, той скачаше в него като в легло на жена, пиеше солени глътки, слизаше на дъното, за да усети мекото докосване на водораслите, упойваше го дори шумът на пристанището, вдишваше жадно тръпчивия мирис на каучуковите бали, всяка воня благоухаеше – от химикалите до асфалта, всичко беше приказно, сливаше се в нещо наречено пристанище. Защото от пристанището се тръгва към света. Тогава и светът беше опиянение, мираж, поглед на жена-вамп, лудост, самозабрава, красота, а сега светът е столици и политика, зони на влияние и зони на глад, зловещи статистически резултати, бензинна мараня.

На „Психея” ѝ предстоеше дълъг път по вертикала, щеше да се спусне като безшумен асансьор. Всичко е обмислено. Капитанът ще заключи предварително кабината и ще пусне ключа през дупката за нахлуването на водата. Водата ще приижда, а капитанът ще седи на койката и ще наблюдава пейзажа през илюминатора, ще разгледа своето море по вертикалния му разрез. Водата ще погъделичка петите му, ще покрие глезените, после масата с картите и дневника – целият свят от лоцията ще потъне като огромна Атлантида. Очите ще умрат последни, всичко умира, но те не искат – наблюдават докрай чудото наречено живот – течност от слуз и луга – трагична екзистенция, в която плават няколко щастливи мигове,

Въздухът и морето излъчваха безметежност. Комюникето от приемника се изниза спокойно, в него нямаше нищо безнравствено, което да нервира. Тихата лятна вечер обещаваше да прати на света леко звездно небе.

Може би музиката беше тази, която примами дивака да се приближи. Капитанът на „Психея” си помисли, че един подобен момент в края на краищата не е за пренебрегване: звездите, рехавото небе, безплътното море, симфонията и великолепното усещане за размекването на номада, дошъл през кървави реки да пие кафе в яхтата ти – това е знамение.

Тази беше първата чашка кафе за госта на „Психея” и само за няколко минути капитанът разбра, че тя е изобщо първата чашка в живота на печенега, малко смях след опарването на устата, още смях след усещането за горчивата течност… Нумиан все пак погълна сместа. Неподвижен, с чашка в ръка, той гледаше своя спасител в лицето. В погледа му се долавяше нежност, номадът сигурно търсеше начин да изрази благодарността си.

– Бедни Нумиане, кой те прати в моята тъмна бездна? Кое изтънчено чувство за хумор ни събра на борда – твърде реални в аморфните очертания на нощта? Кой прати тази музика и туй равномерно дишане на сладострастната вода? Тук, във вакуума на света?… Кажи, бе, дивако, изречи едно от твоите амбула, абу и улу!…

Нумиан се премести още по-близо. Потните му рамене отразиха светлините на нощта. Замириса на лошо… Чакай, какво става?… Ръката на Нумиан се вдигна, протегна се напред и дланта ѝ легна върху ръката на господаря.

– Виждаш ли? – ухили се Александър. – Ето, такива са светлите мигове от тъмната история на човечеството! Твоята протегната ръка ни кара да бъдем спокойни за утрешния ден на цивилизацията. А!…

Нумиан го галеше с двете си ръце.

– Ееее!…

Господарят се чудеше какво да прави след новия изблик на нежност.

– Човече, преиграваш!…

Стараеше се да отстрани потните му ръце. Хвана ги и докато шептеше усмихнат наставления, Нумиан го прегърна.

– Чакай!

Дланите галеха гърба му.

Александър извика строго. Ръцете се вклещиха около него.

– Пусни ме!

Устата на дивака се насочи към устата му. Капитанът на красивата яхта „Психея” наведе глава, за да избегне една крайно нежелана целувка и усети, че вече го целуват по раменете.

– Пусни ме!

Най-после успя да се отскубне. Изправи се.

– Какво бе, какво има!

Нумиан издебна най-подходящия момент, спусна се стремглаво и успя да го целуне по устата. Александър усети да го обгръщат мръснокафявите скоби от мускули и кръв. Реагира бързо и още след отскубването побягна в кабината.

Тук му провървя, лесно намери големия френски харпун, преряза влакното на стрелата, опъна ластиците и зарови оръжието. Застана обърнат към входа. В кокпита вече нямаше никой. Поне така му се стори. Най-после чу стъпки над главата си. Нумиан се отправяше към гуменото гнездо на лодката. С оръжие в ръка, господарят на „Психея” се показа през вратата и изключи проклетия приемник. Симфонията вече го вбесяваше.

За всеки случай Александър зареди и другия харпун. При залостена врата той се услуша продължително. Нумиан бе притихнал, но Александър се успокои едва след като чу отново тежките му стъпки над главата си. Нещо бушуваше в гърдите на непознатия. Последва нова напрегната тишина и най-после чу хъркането. Престорено или истинско, то идеше от най-отдалечената точка на борда. Останалото е ясно: Александър има лек сън, можеше да чуе и най-слабия натиск върху вратата, харпуните лежаха до него, можеше да стреля добре.

16.

Погледна през илюминатора. Нумиан ловеше риба на бака. Отвори и излезе в кокпита. Нумиан не погледна към него – замяташе и вадеше влакното с приведена глава. Доколкото разбираше от хора, Александър можеше да сметне снощният инцидент за нелеп и отминал. Наспал се добре, докато приготвяше кафето, обмисляше някои неща. Преди всичко, още сега можеше да се заключи повторно в кабината, да пробие дупка в обшивката и да отиде на дьното, но защо го обхващаше необяснима жажда за мъст? Беше ли необходимо? Че е по-силен, това се знае – с харпун в ръка той можеше да реши въпросите още сега, да изтича и да го простреля. Но имаше ли право на това? Много скрупули, много. Един човек го бе нападнал снощи, но за какво ставаше дума? За нападение или за нежност? Ами ако печенегите изразяват благодарността си само по този начин? Ето, може да го простреля веднага, но как да убиеш човек, който е навел глава и явно съжалява за стореното? И колко ли е учуден, че не са разбрали порива му? Ами ако е обиден? Лесно е да вземеш натегнатия харпун, а още по лесно е да натиснеш спусъка. Важното е да се затрие една обида и да се предотврати една жестокост.

На първо време Александър реши да играе на сърдит. Разбира се, без да се отдалечава от кабината. Зад шкафчето лежаха харпуните, ако оня опита отново – край, жаждата му за мъст е дива, и дявол да го вземе, в този вакуум, в тази ничия част на света, може би е прелестно да се убива и никой няма да ти потърси сметка, особено заради един монгол, пролял потоци кръв, обезчестил стотици жени и опожарил десетки александрийски библиотеки.

Очертава се още един хубав ден. Вятър нямаше, но не му и трябваше, за никъде не бързаше, никой никъде не го чакаше, пък и да го чака, пукаше му на него за цялата сган, която агонизира на брега.

Неси!…

Някъде в момента духаха ветрове от сушата към морето, но не достигаха до „Психея”. Неси, а?… Тук ветровете се самоунищожават. Неси го чака и винаги ще го чака, а туй е хубаво, тези неща са хубави – някой да те чака, да бъде изцяло твой и да не иска нищо срещу това. Интересно е да убиеш десет пъти по-силен от тебе, в една вакуумна зала, без каквито и да е свидетели. Убиване – това ново усещане, неизпитано досега. Горещината се сили от сутринта. Нумиан вади много риба, пълни съдовете, дори не поглежда господаря си. „Психея” стои с отпуснати платна. Стрелата ще го прониже, той ще рухне, от раната ще потече кръв, рибята кръв ще се върне отново на бял свят и ще засъхне върху бялата палуба.

На обед горещината се сгъсти, появяваха се и чезнеха вихрушки, платната заплющяваха и увисваха, безмълвието се сменяше с писъци на вятъра, а писъците замираха в безмълвието. Прелетяха някакви птици, една от тях изграчи отчаяно, грачът остана във вакуума дълго след като ятото отмина. Александър не разбра защо трябваше да извика само една от птиците и какво я бе накарало да извика, отдолу редицата изглеждаше права, нормална, и изчезна на север, дявол знае по какви закони на природата.

Къпеше му се.

Мечтаеше да скочи във водата, но се страхуваше. Дори за туй, само заради туй заслужава да го застрелям, помисли си Александър. Така както си е отпуснат в горещината, ще го застрелям и ще се освободя; ще се накъпя до премаляване.

Вадеше вода с кофа и се обливаше. През падащите струи нещата блестяха освежени. Боже мой, как е възможно да отвърнеш очи от светлината на света? В нея плават небесата и моретата, планините и дърветата!…

Едва сега Нумиан погледна към него, сигурно учуден, че господарят не вземе да се джасне в морето, вместо да се облива. Дивакът се запита, но не можа да стигне до отговора. Можеше ли той да проумее, че някой се страхува от него? И какво изпитва човек, когато разбере, че се е превърнал в заплаха? Забавно усещане, помисли си Александър – да се боят от тебе. Досега никой, по никакъв повод не се е боял от Александър. Може би няма по-голямо падение за човека от туй да предизвикаш страх у другите, да се превърнеш в заплаха. О, можеше да опита – достатъчно е да покаже харпуна, веднага ще се превърне в кошмар за своя гост, ще го подчини и обсипе с тормоз.

Тъй като Нумиан продължаваше да го гледа, Александър се принуди да приеме двубоя на погледи. Дивакът не издържа и наведе глава. Отново почувствува жал към него. Снощната случка се отдалечи изведнъж. И колко горещо беше, не се понасяше повече, палубата се нажежи, а кабината наистина се превърна в пещ. Капитанът на „Психея” напълни канчето с вода и го постави в подножието на мачтата. Нумиан изтича и глътна водата. Постоя известно време с празно канче в ръка, но като разбра, че няма да получи повече, върна го на мястото му. Щом дивакът си легна, Александър се показа от люка на предната кабина, посегна от там и прибра съдинката.

Помъчи се да отклони гика, да си направи някаква сянка с ветрилото, но се отказа – слънцето изобщо не хвърляше сянка. Оставаше му единственото нещо – рискът. Без да поглежда към дивака, той спусна стълбичката. Нумиан се изправи неочаквано. Александър влезе в кабината. Оттук видя как оня прекрачва борда и се спусна по стълбичката. Като се държеше здраво за нея, Нумиан влезе във водата.

Не беше ли дошъл най-после момента? Не, разбира се, Нумиан стискаше тръбата и няколко удара с нещо по ръцете едва ли биха го принудили да се пусне и удави. Един дивак, който не знае да плува, ще преодолее болките и с наранени ръце ще се докопа до палубата. Иди се разправяй после. Но най-важното: как да посегне на човек, който се е отпуснал блажено и се разхлажда?

Нумиан постоя половин час във водата и се върна в лодката. Останалото е мнителност, реши Александър и се хвърли в морето. Плуваше и наблюдаваше поведението на своя похитител. Нумиан спеше или се преструваше, че спи. Всеки случай чест му прави на дивака, този път бе проявил тактичност, сякаш искаше да му каже: накъпи се, защото е горещо и трябва да се спасим от жегата, а по-нататък, ще видим,

– Платната!

Нумиан скочи уплашено и се озърна.

– Лодката! Натикай я в кокпита! Бързо!…

Какво ли е станало? Защо се вика толкоз?

– Спусни платната, дивако!

Нумиан продължаваше да гледа безпомощно и неразбиращо. Александър плуваше бясно към стълбичката и викаше, но все още никой не го разбираше. Единственото което успя да направи Нумиан, и то блестящо, бе, че го издърпа на палубата като котенце.

Александър посочи на югозапад и се втурна към въжетата.

Смогна да спусне платната, привърза голямото към гика, а малкото приюти в кабината, метна водната котва в морето и с помощта на дивака пренесе спасителната лодка в кокпита. Разположи я внимателно, по такъв начин, че да се напълни догоре. Събра уловената риба в брезентов чувал и освободи всички съдове. Тъй като онова нещо все още се бавеше, побързаха да изплакнат легените с морска вода и ги наредиха край гумените бордове на лодката, Александър предпочете да събере вода за себе си в отделен, почти стерилно чист леген.

Първоначалното му предположение го бе излъгало, черното чудовище не се приближаваше бързо. Нумиан го следеше с ококорени очи. В гърлото му се появи познатото вече на домакина тихо, но постоянно ръмжене. От време-навреме дивакът поглеждаше и към капитана, пълният му с боязън поглед питаше, без да получи какъвто и да е отговор. Страхът на Нумиан подсказа на Александър, че печенегът знае какво е шквал, по всяка вероятност той бе изживял такова нещо.

– Ръмжиш, а? Насра се от страх! – Отвори люка и пусна чувала с рибата в малката кабина. – Храната ти е подслонена. Хайде! Ще мием лодката!…

Александър изсипа нияколко кофи с вода в лодката и я изплакна. След туй я обърна и я изцеди до капка.

– Направѝ същото още два пъти!

Нумиан не посегна към кофата и не го направи нито веднъж, лицето му бе изцяло обърнато към облака, а тялото му вече трепереше. Не разбираше защо трябва да мият лодката.

– Защото си спал в нея, диване такова! Оплескал си я с мазните си панталони! Тази вода ще бъде за пиене.

Нумиан заскимтя.

– Какво?

Вдигна пръст към облака:

– Мурух!

– Аха, радвам се, че те е страх.

– Мурух!

Посегна към капитана с намерение да го разтърси.

– Знам – отдръпна се Александър – не ме пипай… Мурух!… Не ме пипай с израстъците си!

Дивакът инстинктивно погледна към входа на кабината. Виж за това не се бе досетил – ще иска подслон от бурята, и трябва да му го даде, няма как, но преди това да скрие оръжието.

Намести харпуните в гардероба и ги покри с хавлията.

– Ял си попарата на шквала, изглежда, може би затуй те намерих върху гредата.

След като покри част от небето, облакът сякаш спря да си почине,

– Още ли ще чакаме? – извика Александър. – Готов съм, идвай!

Седна на пейката и спокойно запуши. Нумиан неочаквано влезе в лодката и се сви на кравай.

– Като кучетата си, майка му стара! – изруга капитанът. – В тази лодка ще събираме вода!… Слушай бе, ръб, какво искаше от мене снощи? – Разтърси с ръка рамото на дивака. – А?… На! – Показа му среден пръст. – Ще си намериш стреличката между ребрата, разбра ли?…

Нумиан не бе разбрал нищо. Не можа да проумее жеста. Гледаше облака и трепереше.

Много му стана на облака, вече прекаляваше. Александър изпуши почти цялата цигара без да се случи нещо, и чак тогава се сети, че се намира не другаде, а в пъпа на вакуума и тук тези неща сигурно се развиват по особен начин, или пък изобщо не се състояват…

Ударът едва не го изхвърли в морето. „Психея” се разтърси, вантите не изсвириха, а звъннаха. За първи път му се счу такова нещо – вантите не изсвириха, а звъннаха. Чак сега разбра за какъв дявол Нумиан се бе свил долу, туй затвърди убеждението му, че дивакът му е подарен от никакъв скорошен „Мурух”.

– Там ти е мястото! – изрева през шума на вятъра капитанът. – Вън! И само аз ще реша да те поканя ли!…

Острият поглед на номада сигурно долавяше спокойствието върху лицето на господаря. Може би това го караше да предполага, че бурята ще мине и ще замине. Все пак продължаваше да скимти, но наоколо гъмжеше от шумове, не можеха да го чуят. Както обикновено, шквалът не вдигна вълни, а избръсна повърхността на водната пустош. „Психея” се наведе няколко пъти, но общо взето посрещна спокойно пръските на пяната и сякаш си повтаряше: На мен ли? Аз съм правила овъркил, чупила съм мачта!… Ха-ха-ха!

По едно време вятърът натисна здраво и се опита да извърти корпуса, но водната котва се наложи. Мокър от пяната, Нумиан лъщеше в мрака. Всяка светкавица го повдигаше заедно с лодката във въздуха и го поднасяше като печено агне на тава, а носле го смъкваше обратно в локвата, с изблещени очи, които вече се вслушваха за нова гръмотевица. Светкавиците режеха черния ден. На Александър му се струваше, че това са корени, облаците се стремяха да хвърлят корени  в морето.

Вятърът позатихна, но големият дълго чакан дъжд така си остана да виси като въпрос. Поваля леко, едва покри дъната на съдовете, след туй настъпи хладен покой.

Александър подаде един бидон на дивака.

– За теб, ще си го напълниш и ще го пазиш. Отсега нататък всеки ще си има туба.

Започнаха да преливат водата от легените и тубите. Загребваха я с канчетата. Нищо работа. Нумиан успя да напълни една туба, а Александър половин.

– Разбра ли бе, звяр? Вече имаш два пъти повече от мен и да не съм те чул да скимтиш!… Е, в твоя бидон има и морска вода, но ти и без това си я обичаш.

Нумиан се оглеждаше, търсеше място за бидона си. Александър се усмихна и отвори ахтерпика.

17.

Чудесен покой със звезди в правоъгълника на вратата и достатъчно водка в бутилката. Запали цигара. Ослуша се. Ятаганистът бе затихнал в леговището си.

Простако гаден, няма ли да кажеш нещо?

Нумиан се раздвижи и изсумтя над главата му. Може би търсеше най-удобната поза за спане.

Подозираше ли номадът, че в кабината започва приятна вечер с цигара и водка пред увиращата вода за кафето? Александър погледна Неси. Стори му се по-красива от всички жени на света. Свали рамкираната снимка и я погледна отново. Неси се усмихваше. Приличаше му на тръпка. Източена до източената мачта, тя сякаш я конкурираше.

– Неси, ми ти си чудесна! Може би най-чудесното нещо на земята! – Отпи глътка и целуна бедрото ѝ. – И ме обичаш! – Всмукна дим от цигарата. – Мен, стареца! – целуна косата ѝ. – И си ми вярна като куче!

Тази вечер водката му се услади повечко, а през илюминатора нощта му заприлича на зала.

На Неси ѝ липсват най-обикновените рефлекси за самосъхранение. Тя се състои от петдесет части красота и петдесет части доброта. Дори съпругът ѝ, когато Неси го зарязваше, продължаваше да твърди, че тя е едно много добро момиче, което прави комплимент на света. Плачеше и повтаряше туй, като от време-навреме добавяше, че е и глупава.

Нумиан бе клекнал пред входа.

– Какво има?

Очите му бяха втренчени в очите на Господаря. Отначало Александър помисли, че дивакът разглежда с любопитство малкия уют от цигари, водка, кафе, горяща свещ и снимка на почти гола жена.

– Какво зяпаш?

Може би горе номадът бе усетил неугледната си самота и като мушица подмамена от светлината, като куче привлечено от топлината идва, за да приклекне и наблюдава господаря си. Наистина, какво може да предложи гледката от носа на яхтата: простор и звезди – наблюдавани до втръсване неща.

– Мене ли гледаш?

Милиони години диваците са издигали погледи към звездите, отправяли са им наивни въпроси и са очаквали наивни отговори, но звездите са отвръщали с мълчание.

В случая имаше нещо съдбовно иронично – харпуните бяха затворени в гардероба, а в този момент гардеробът бе по-близо до нападателя, отколкото жертвата.

Има си хас… да гледаш… мен!

Не бива да прекрачва прага на кабината, в никакъв случай, табуто трябва да се затвърди.

– Нумиане, не се занасяй!

Панталонът му беше мръсен и вонящ.

– Вода ли искаш?

Александър напълни цяло канче от собствения си запас.

Номадът не прие подаръка.

– Аха, водка!

Напълни чашка и протегна ръка.

– Защо, бе, Нумиане? Не пиеш ли? – Проклинаше притъпената си бдителност. Ах, как успя да остави оръжието на най-неудобното място! – Пушиш ли?

Александър всмукна дим и го издуха демонстративно пред лицето си.

Нумиан сякаш не видя и това. Не направи дори опит да се усмихне.

Снимката на Неси пред очите на Нумиан.

Капитанът на „Психея” така и не разбра дали дивакът ѝ обърна внимание.

Хрумна му да посегне към ножа. Наистина, какво ли би станало, ако грабне ножа? Ето един въпрос, по който заслужава да се поразсъждава. Но нападателят не бързаше да напада и все още не се знаеше дали изобщо ще предприеме нещо, тогава защо да мисли за отбрана? Да разсъди по най-логичния път: Какво ще спечели дивакът, ако убие господаря си? Цигарите и кафето? Нумиан знае добре, че без капитана не би могъл да се справи нито с платната, нито с ветровете, а най-малко с посоките. Наоколо нямаше никаква суша, липсваше. Засега надеждите му да се измъкне от морето бяха все насочени към господаря.

Оставаше да употреби последното си и най-достойното оръжие – презрението.

– Лека нощ! – Александър направи знак, с ръка: махай се. – Чуваш ли? Лека нощ! – Излегна се, за да му подскаже, че се готви да спи.

Но когато се надигна да угаси светлината, видя левия крак на дивака.

Беше прекрачил прага.

Александър се изправи. Като се отдръпна към масичката, ръцете му усетиха ножа. Предпочете да чака така, тази поза му позволяваше да крие оръжието зад гърба си.

Нумиан не мърдаше. Кракът му лежеше върху горното стъпало. Ноктите стърчаха напред, мигащата свещ освети няколко огромни бактерии, които се разхождаха между пръстите му. Нокътят на палеца бе ужасно деформиран, просто гъбясал…

Не можа да го изпревари и толкоз. Ножът си остана на масата. Нападателят се втурна светкавично и го обхвана с ръцете си.

А сега де, целуваха го по врата и устата, по раменете и косата и страшното бе, че не можеше да предприеме нищо – само въртеше глава, всяка целувка го изпълваше с отвращение, чак до момента, когато го обхвана ужас пред крайното безсилие, беше невъзможно да се противопостави на неимоверната сила.

Отчаяно натисна с лакти гърдите на нападателя – боже мой, в момента не прилича ли на жена? Да, отбраняваше се като жена, така се бранеха някои от нападнатите от него жени… Някога…

Обръчът се разхлаби, една от ръцете се спусна надолу, започна да къса панталона му. Секунди за противодействие. Александър ги издебна и се почувствува извън клещите, но туй сякаш ядоса номада. Без да му мисли много, той стовари юмрук върху главата му.

Дявол да го взема! Нима е за вярване – третираха го като жена, стараеха се да му наложат една от ония процедури, така често налагани върху жените…

18.

Времето течеше, течеше и хаосът от картини: влажният пейзаж на Кайена, корабни трюмове с роби, Диарбекир, монастирите на Монголия. Не ставаше и въпрос за загубване на съзнание, но можеше ли да твърди, че усещанията му са реални? Особено усещането, че лежи в локва от кир и гной, че няма как да се повдигне, че не може да се отърси от погнусата, нито пък да извика. Продължаваше да лежи, дори когато разбра, че вече може да се изправи и чу как гикът проскърца.

Страхът, че нещата биха могли да се озъбят срещу него още по-зловещо го придържаше към койката. Болките го тревожеха най-малко, а още по-малко болката от юмручния удар по главата. Съществуваха други неща, море от проблеми, океан от филистерски комплекси и едно мрачно усещане за обиск, за конфискация, една нелепост – да вика безпомощно след жестокия секвестор. А най-безутешното бе, че не ставаше въпрос за епизод, а за цял бъдещ цикъл, от който няма измъкване. И над всичко – може би комплексите на сноба.

Картина: надвесва се над Неси, прегръща я, целува я. Неси шепти: Пирате мой мъжествен, целуни ме още веднъж:

Наистина, за какво се ражда човекът, ако не за туй – да създаде смях и да умре. Кикотът, който предизвиква човекът, е почти винаги право пропорционален на неговата интелигентност. Нумиан не е в състояние да предизвика голям смях, животното не може да предизвика особен смях.

Вън е тихо. Но защо? Трябва да се става, за да се живее или да се мре. Едно от двете. Трябва да се става, необходимо е да се премахне калта и гнуста.

Александър се надигна и седна. Болките се раздвижиха с него. Прокара длани по лицето си и заплака. Съществува ли на света нещо, достойно да изтрие позора му? От друга страна – заслужава ли да му придава такова значение? Каква е тази орисия на интелигента, способността му да си създава по всяко време собствен пъкъл? Пустинята на невежеството е безкрайна, просвещението ще продължи до края на безкрайността.

Излезе в кокпита. Звездната вис му се стори по-безчувствена от когато и да е.

Причинителят на страданието му хъркаше горе на предната палуба. Извърна се да го види. Подчинявайки се на онова нещо, вградено в организма му, Нумиан се събуди и надигна глава. Гледаха се без да се виждат в тъмницата, но знаеха че се гледат.

Александър усети хладната алуминиева тръба на стълбичката, а после и топлата вода – чиста, погълнала далечният зрак на звездите, ухаеща на йод, разтворила в себе си милионите ухания на водораслите. Морето излиза от нощта като живо същество, разпростряно по всички посоки, зад границите на реалността. Слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше с загадъчния глас на дълбочините, със солите си и студа, с топлината си, с ароматите си, с тайнствените течения, в които се реят и планктонът, и китовете; с черното си дъно, от което понякога излизат забравени от други ери чудовища; от водите му изплуват суеверия и легенди, откривателска дързост и глупашка леност, подлост и благородство, низост и величие; морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, много по-красиво от сушата, а понякога далеч по-грозно от нея; в него се вливат всички нечистотии на битието, смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците на фабриките; в него изтича умората на човечеството, а над чародейната му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни, и все пак си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото. Морето и сега изми тялото му, прие мръсотията му, дезинфектира го. Физическите болки се разнасяха, а гъстата обида се нагнетяваше в огромния резервоар, до старите огорчения. Там кипеше безутешната му скръб, надигаше се вълната на яростта: кога най-после ще се сгромоляса върху коварството, кога ще измие аномалиите?

Нумиан изръмжа. Защо? Какво се бе случило на животното? Боен вик? Ликуване след победата?

Нумиан викаше.

Александър се обърна към „Психея” и всичко му стана ясно. Внезапно завихряне я беше подгонило. Издутите ѝ платна я носеха под звездите, белотата ѝ се стопяваше в тъмнината – чисто и просто, яхтата изчезваше, изоставаше го, отнасяше и ревящия от ужас дивак.

Заплува към нея.

– Глупако, руля!… Хвани го!… Освободи гика!… Не се ли досещаш, простако?

Не си струваше да се изтощава, нямаше смисъл от бързото плуване, никой не може да стигне недостигаемото.

Оставаше му само да вика. Нумиан не го виждаше. Александър трябваше да вика, Нумиан също викаше и то добре, раздираше се от викане, защото изпитваше ужаса на безпросветния, останал сам на кораб.

Все по-трудно го чуваше, виковете отслабваха. Нумиан се отдалечаваше.

– Нумианеееееее!

Дивакът на свой ред ревеше като пред явна гибел, изглежда че самотата сред въжетата и платната му се струваше по-жестока отколкото самотата върху една греда.

– Ханнаааааа!

– Нумианееееееее!

– Ханнаааааааааааааа!

Какво да правя, Нумиане, няма го твоят Ханна. Твоят Ханна е сам, както беше ти, преди да те спася, само че върху греда. А Ханна – стар и осквернен – плува; трябва да прави движения, за да не се вкочени. Тази топла вода, Нумиане, постепенно и сигурно изстудява тялото.

Утрото беше все още далеч, Александър копнееше за него, искаше отново да види светлината, отново да изпита усещането за хоризонт, да изчезне прилепналата пред очите му тъмнина.

– Нумианеееее!

Преживяването, за което често е ставало дума – да остане сам в океана – го е занимавало много пъти, а ето че дойде ред и за него, било му писано да изпита и него. Предполагаше че ще бъде страшно, а се оказа ужасно. Особено в нощ като тази, когато утрото се бави.

И така, нещата се изясниха: съдбата го надигра, не му позволи да се самоубие, доказа му че е по-силната, че е решила да го убие. Може ли сега пък ТОЙ да я победи? Ей така, както бе сторил оня,* от юношеските му литературни мигове, като се гмурне в бездната?…

Боже, как му се живее!…

– Нумианееееееее!… Къде си?

* Мартин Идън!!! – както и предполагах…

19.

Надеждата, зрънцето надеждица, което мъждука при всички обстоятелства в човека, бе накарало Александър да плува бавно и все в посоката на изчезналата яхта. Ръцете понякога забързваха, но волята ги молеше да пестят сили, да изчаках идването на прословутия ден, да го види най-после как изглежда този последен ден от живота му…

А! Не може да бъде.

Какво е това, то се удари в ръката му! Заприлича му на сламка, в която се лови удавника, по-скоро – на пън, или, по-точно…

Греда.

Вкопчи се за нея и задиша ускорено. След като се надиша, опипа гредата от няколко страни – стори му се дълга, голяма. Натисна я отгоре, стовари тялото си върху нея – държеше се благонадеждно, не потъваше.

Тръгна да я изследва и разбра, че закривява под права ъгъл – имаше формата на буквата Г, по-скоро на бесилка, сигурно беше част от нещо. Александър можеше да се закълне, че гредата му напомня нещо, че му е позната, беше я пипал и друг път, тази извивка му беше известна отнякъде… Боже мой, ами че това си е гредата на Нумиан!…

– Нумианеееееееееееееееееееее!

Нищо, тишина и мрак. Изтегли се нагоре и яхна дървото. Поседя така, но му стана студено. Зазоряваше, температурата на въздуха падаше. Върна се във водата и тя му се стори топла като майчина утроба. Висеше тъй, може би от трийсет минути – частица от времето, проточила се в съзнанието му като ера. Нумиан е висял така поне пет дни и е имал по-големи основания да изпитва ужас, понеже не умее да плува. Но е висял и е чакал, без да прави изчисления като Александър, който пресмяташе вероятностите. Като стар скептик, знаеше че вероятности изобщо няма, пък и да има, те няма да погалят баш него, но все пак…

Знаеше добре как прониква студът в тялото; тия работи му бяха известни още от дете, когато по цял ден не излизаше от морето заедно с другите деца и с потракващи зъби отново и отново се гмуркаше към краката на момичетата. Анонимността е велика сила. Под водата никой не ги виждаше, нападаха, опипваха и изчезваха в навалицата на плажа… Чакай, за какво мислеше преди малко? За постепенното проникване на студа в тялото. Наистина е студено. Съмва се, повърхността на морето се отваря. Слабият повей на вятъра отново се върти и не знае какво да прави. Все още са в областта на вакуума, тук нищо не е определено, тук едва ли може да се търси и открие логиката на явленията.

Утрото зрееше, изстрелваше своето гюлле към небето – водата сякаш подаряваше слънцето на въздуха, както дете дава топка на друго дете да си поиграе и после да му я върне. Беше му необходима много слънчева топлина, огромно количество, защото и тази не е лека инквизиция – да изстиваш бавно, докато загубиш съзнание.

Слънцето на последния му ден изгря, за да му покаже колко красиво е наоколо и колко не е за оставяне.

Глупако, как хубаво си живееше там, с пишещата машинка, с Неси и Психея; защо се навря във вакуума на нищото? Къде си тръгнал да се самоубиваш на стари години? За тази работа си има хора. Сега какво ще правиш в празната пустиня? Върху тази греда? Молиш се за малко-малко топлинка, а на яхтата имаше колкото си щеш от нея, плюс кафе и водка.

Сега – нека други, нека този номад Нумиан се разполага там, да обсебва огнището ти и кафето ти. Той сигурно е влязъл в твоята светая светих, нахълтал е в кабината ти с мръсния си вмирисан на пръч панталон – лежи си, гледа си снимката на Неси, с която винаги ще измисли какво да прави, пие си вода направо от тубата ти, а може би вече е открил и неприкосновения запас от консерви. Да, но как ще ги отвори? Как – ще ги изяде направо; дяволският му стомах ще смеле ламарината и ще я оползотвори, всичко погълнато от Нумиан се превръща бързо в сила. Иди го спирай после да не прави нещо на снимката ѝ!

– Нумианееее!

– Ханнаааа!

Чайки. Ето ги, те виках така, от майната си са дошли да се набутат в зоната на нищото и да го дразнят тъкмо в последния ден на живота му. А трябваше да бъде тих ден, красив ден, достоен завършек за един писател, който ако не е написал нещо добро, поне се е стремил към това.

– Ханнааааааа!

Нумиан, разбира се!… Никакви чайки – викаше дивакът; беше наблизо и дереше гърлото си от викане.

– Ханаааааааа!

– Нумианеееееееееееееее!

Александър се изхвърли високо над гредата – за частица от времето зърна „Психея”.

В подобни моменти на човек наистина може да му се стори, че съществува съдба, че всичко е предопределено, начертано, като схема на радиоприемник. Защото какво е „Психея”? Точка. Какво е гредата? Точка. Две точки в безкрая на морето. И все пак тия точки си играят неспирно на събиране и разделяне.

– Нумианееее!

– Xаннааааааааааааааааа!

Една красива яхта и една грозна, откъртена от не знам какво греда, поразително наподобяваща бесилка, а може би наистина е бесилка…

Застанал до румпела, Нумиан правеше усилия да подкара съда, може би не се досещаше, че яхтата се тика от вятъра, а вятър няма. Нумиан не знае това, защото е дивак.

– Нумиане, чакай!

– Ханнаааа!

– Идвам!… Пускам гредата и тръгвам към теб!

– Ханнаааа!

– Дивако, не можеш ли поне да освободиш гика?

– Ханнаааа!

– Или да пуснеш платната!

– Ханнаааа!

– Ще заплувам към тебе, но има риск да ми избягаш…

– Ханнаааа!

– …а после къде ще търся гредата.

– Хаана! Ханнаааа!

– Добре си разговаряме, а?… Но те е страх, ще се пукнеш от страх. Сега ако излезе вятър – край!… Иди търси гредата си.

Но друг избор не съществуваше, трябваше да бърза, поне да изпревари всpеки внезапен полъх. Александър плуваше и си мислеше колко близо е бил цялата нощ до „плаващата мансарда”. Зъбите му потракваха, студът беше навлязъл подло в тялото му.

Успя да се хване за стълбичката. Вече беше докопал част от Психея. В този момент, извън умората и усещането за студа, той си обеща да не напуска борда на своя кораб, каквото и да става, ако ще да умира от жега, пък и да тъне в мръсотия.

Държеше се и висеше, зъзнеше във водата, а сърцето му тупаше ли тупаше; бий сърце, успокоявай ударите си, тракайте зъби – държа се за нещо, което все още има мачта и платна.

Но беше немислимо да се изкачи върху него. Още няколко опита. Абсурд.

Тогава Нумиан протегна ръка, хвана го под мишницата и с лекотата на багер го прехвърли в кокпита.

Ах, колко лошо мирише този дивак!…

Туй беше последното нещо, което Александър си помисли, докато тътреше голотата си към кабината. Ах, как гадно миришат тези номади!… И защо, да ги пита човек, не знаят ли, че не е здравословно, толкоз ли не могат да се изкъпят?…

Отпусна се върху койката изработена от бор, мек дунапрен и покрита с чаршаф.

20.

Усещането за покой, както и усещането за движение, обикновено предхождаше събуждането. Преди да отвори очи, той знаеше за тишината. От тази тишина го заболя. Тя означаваше стоене на място, а съзнанието му вече копнееше да препусне напред, към брега, към лудницата.

Мускулите го боляха и това бе естествено, измъчваше го глад, но нищо: по-силен се беше оказал ужасът от гибелното стоене на място.

Докога?

Нима не са изтекли определените векове?

Огледа кабината. Нищо не му подсказа дали Нумиан се е възползувал от нея. На пода се върдаляше панталон. Съдран с две мощни дръпвания на една ръка. Някога е бил негов, прикривал е неговата голота, но ето че се бе оказал пречка за някого, който бе премахнал тази пречка. Трябваше ли да изтича при мачтата и да удари главата си в нея? Щеше му се. Щеше му се и да си поплаче, високо, да зареве и да се облее в сълзи, но не можеше, дори тук, сред зоната на нищото. Защото на борда имаше… втори човек.

Измъкна друг панталон и го обу. Вдигна дрипите от пода и ги хвърли в морето.

Оня си беше все там, на предната палуба – вадеше сафрид, дори не погледна към него.

Докато отваряше консервата, Александър не остана разочарован от вида си в огледалото. Не изглеждаше зле, особено лицето – силно обгорено и мъжко, то по нищо не загатваше за преодоляното крушение.

Гардеробчето зееше. Не бързаше да ритне вратичката, не искаше да го затвори, желаеше да се убеди в реалността на харпуните. Под хавлията, която ги закриваше, се очертаваха някои от острите и твърди детайли на метала. Два харпуна. Един до друг, две чудесни марки, известни, реномирани, заредени.

Запали спиртника, наля вода в тенджерата и сипа месото, запали цигара. Не му оставаше друго, освен да чака. Обеща си да се нахрани бавно, да смеле храната, както подобава на цивилизован човек. Вън слънцето печеше.

И така – защо Нумиан ме зовеше тази сутрин? Защо го виках и аз?…

Замириса на вкусна манджа; както обещаваше упътването – сместа увря бързо… Но ако не го улучиш? Ще го! Но ако не го, ще стане по-зле. Ще го намеря в сърцето! Дано. Ще видиш! – Бръкна с лъжицата и поднесе от соса към устата си. – Какво нещо е хубавото ядене, а? Сега ми трябват калории. Никога не си убивал хора, нали? Убивал съм кефали. Мислиш ли, че е същото? Ами какво – натискаш и стрелата излита. Ти си животно! Не мога бавно. Нали обещаваше да се храниш като цивилизован човек? Не мога, разбери – гладен съм!…

Сега би трябвало да се чувствува сит. Нищо подобно – можеше да изяде още сто такива консерви. Пи малко водка и се облегна на възглавницата. Лицето и гърдите му плуваха в пот. Още една глътка. Нещо вътре в него се разтвори неочаквано в нещо, което също беше вътре в него. Дори не се опита да погледне бутилката, не искаше да знае големи или малки са били глътките. По-важното бе, че падна някаква броня. Гладът изчезна и изплува младежката същност на съзнанието. В края на краищата, събитията не се отличаваха с кой знае каква фаталност; ветровете ще духнат, пък и сега не е толкоз лошо, де! – винаги си е мечтал да се намира в подобни обстоятелства сред океана, в бедствено положение, да изпита както волята, така и силата си. Вкусът на водката превишаваше сто пъти вкуса на телешкото. Освен това, положението доби нов, по-тънък и по-оптимистичен характер.

Грабна харпуна и изскочи в кокпита.

– Нумиане, кажи, не си ли говедо? Не си ли едно ранно световно събитие, което знае само да яде и да сере? Добиче бедно и нещастно, къде си тръгнало в новия свят? Какво ще чиниш в него с тази психика на осквернител?… Какво ме гледаш? Какво мислиш? Презираш ли ме?… Жалък ли ти изглеждам? Приличам ли ти на отчаяна девица?… Казвай, защото ще те накарам да проговориш!… Виж го ти! Ха, ха – готов си да се усмихнеш? Ами че ти си съвсем готов да се усмихнеш и после да… такова! После да ме нападнеш неочаквано. Както си знаеш. Както са те учили. Не, бате, туй няма да ти позволя. Ще те убия, макар че никой не знае, пък и надали някой ще узнае някога за падението ми, ще те убия…

Александър вдигна харпуна. Чак сега се убеди, че ръцете му държат много силно оръжие. Нумиан извика и изтича зад стаксела. Преди да се скрие зад платното, видя лицето му – пейзаж от страх и нищожество. Нумиан ревеше. Не дивак, а тигър сякаш се навираше зад платнището. Виковете му летяха към небето, ветрилото трепереше – зад стаксела издъхваше един мит, едно нищожество, същото, което снощи го бе опозорило и направило за смих на вселената.

– Полоний, покажи се!… Хамлет не прощава! Забавя, но не забравя.

Нумиан сякаш се свличаше от страх зад платното, продължаваше да грачи и може би вече се двоумеше кое да предпочете: дълбоката вода или острието на харпуна.

Така му се струваше на Александър.

– А, ти знаеш какво е харпун! Че откъде? Това ме изненадва… Хайде, момченце, хайде пикльо – покажи се, за да умреш. Да те видя! Искам да видя как падаш като пикня от страх.

Приведе се към лебедката и я отпусна. Брезентът на щормовия стаксел рухна. Без да знае, че сам помага на ветрилото да пада, Нумиан се държеше за него и изпълваше с крясъци горещия ден.

Господарят на плаващата мансарда бъбреше каквото му падне, но и мислеше. Той вече знаеше, че жребият е хвърлен завинаги. Оказа се, че дивакът познава пробивната сила на харпуна и отсега нататък съжителството им на борда е невъзможно. Един от двамата трябваше да умре. Но кой? С този страх изчерпваха ли се всичките възможности на дивака? Александър не би стрелял за нищо на света, той всъщност никога не се е канел да стреля истински, но вече е късно. А да почне да се извинява, да захване с това, че всичко е било уж на шега – оня няма и да го разбере. И така, какво се казваше за случаи като този: извадиш ли оръжие – употреби го!

Натрупваха се прекалено много приключения. Сега пък трябваше и да убие. Всичко го водеше натам, дивакът е подъл, притежава рядка пъргавина, като нищо можеше да го изненада със скок над кабината, достатъчно е само се скрие зад мачтата.

Ще стреля, няма как. Но устата му изрече:

– Лодката!

Нумиан замълча.

– Лодката във водата! – Александър посочи с върха на стрелата. Чудно как бързо дивакът започна да проумява, нещо у него сякаш се проясни, макар и номад, той може би прозря истината, че човек като Ханна не е в състояние на натисне спусъка на оръжието си. – Чуваш ли, лодката във водата!… Едноооооо!… На тебе казвам!…

Капитанът на „Психея” викаше повече от страх за себе си, отколкото от страх да не пусне стрелата. Нумиан вече беше почти сигурен, че Ханна няма да стреля, но туй почти изглежда не се оказа достатъчно – той се наведе и постави своята туба в лодката.

– Вземи и чипарето за уду! Да си ловиш уду!… Хайде!… Едноооо!… Добре, вземи и легена, за рибата. Не се бави!. Еднооооо!… Ако се бавиш, ще стрелям!… Не!… Там не пипай!

Нумиан се учуди с право: не му позволяваха да вземе греблото.

– Ще го подучиш по-късно. Пусни лодката!… Не се бави! Едноооо!…

Нумиан се наведе доколкото можа през борда, не искаше да разсипе нещата от ценния си товар. Лодката падна добре, от малка височина, чу се едно туп и тя застана до яхтата. Дивакът надзърна към бившия си домакин. Той го гледаше неумолимо! Адам трябваше да напусне рая, макар и прокуден не от бога, а от самата Ева. Ех, щом не стреля и при тази забавна мисъл, Александре, загубен си!… Дивакът се прехвърли ловко, като се хвана за десния борд, но щом стъпи на лодката, тя се отмести и тялото му увисна. Погледна с молба.

– Пусни се!

– Ханна!…

– Пусни се!

– Ханна!…

Александър извика и допря стрелата до челото на грешника. Нумиан отмести поглед от своя Ханна, сякаш му се беше разсърдил за нещо. Но продължаваше да виси. Какво искаше? Надяваше ли се на нещо? Александър грабна парче от котвеното въже и го пусна към водата, Нумиан го хвана и се свлече по него. Замахна със свободната си ръка, докопа ценната лодка. Това бе достатъчно.

Александър доби впечатлението, че Нумиан, преди да се прехвърли в лодката, която отсега нататък ставаше негово притежание и упование, покисна повечко във водата. За да се разхлади.

21.

„Психея” се превърна в обширен комфортен кораб. Александър ликуваше, изведнъж му се откри възможност да отива когато си ще и на предната палуба, без угрозата да се сблъска с някакви дремещи там примати. Важна територия от яхтата му беше възвърната, той можеше да си лежи или да стои дълго време на нея, вторачил поглед към хоризонта, където би трябвало да се появи синкавосивата тръпка.

Пет кофи вода и малко прах за пране, според него, бяха достатъчни да измият следите от краката на Нумиан. Изтъркваше палубата и демонстрираше отвращението си, дивакът го наблюдаваше от своето гумено гнездо. „Сюркуф” се намираше на десетина метра – въпреки всичко, не можеха да се разделят, можеше да ги раздели само вятърът, а той все още не бе дори едно синкавосиво обещание на хоризонта. Стояха един до друг. Успокоеният Нумиан се върна към всекидневието си – вадеше рибки и ги лапаше, друго и да искаше, не можеше да прави. Близостта на осквернителя не даваше пълно спокойствие на Ханна. Ханна живееше винаги с харпун през рамо. Освен това – хъркането! Когато Нумиан хъркаше, трепереха от страх дори рибите в морето, бягаха, изчезваха. Но къде да побегне „Психея”? Никъде. Тя стоеше и чакаше потрепването на платната.

Доскорошният самоубиец подмени чаршафите и калъфките в кабината, подреди покъщнината, изми косата си с пенофикс и усети, че главата му олеква, а пред очите му просветна. Макар че беше горещо, ободряваше го чувството, че е сам на палубата. Е, бдителността му трябваше да бъде изострена, но временно, до излизането на вятъра.

Налови риба, запали спиртника – замириса на пържено. Лапаше по две парчета наведнъж и пиеше водка. Отпусна се, почувствува приятната лекота на пийналия човек, стори му се, че наистина живее добре в своята плаваща мансарда. Какво му липсваше? Нищо, разбира се. Само да се отдалечи от печенега, от неговата тиха заплаха.

При залез слънце повърхността на морето се превърна буквално в емайл, а във въздуха се появи соленото опиянение, с което са напоени любимите часове на морските скитници.

Неочаквано се досети, че същите часове са май любимите часове и на Нумиан. Повдигна глава, дивакът го наблюдаваше.

– Какво има, биволе, какво гледаш? Виждаш ли това? – Александър показа харпуна. – Само да посмееш!

Верен на стила си, Нумиан и този път не отвърна. Седеше и наблюдаваме своя бивш домакин.

– Погледът ти ме отвращава! – Капитанът на „Психея” размаха оръжието. – Само да си посмял! Ще те прострелям без да ми мигне окото! От три метра! Да знаеш, няма да те допусна до себе си!…

Спеше му се, но за сън не можеше и да помисли, беше решил да спи само докато чува хъркането на врага си; секне ли хъркането – ще секне а неговия сън, нямаше как, трябва да привиква, до появата на вятъра. Но кога ще стане това? След колко века? Ами ако въздухът е загубил способността си изобщо да се движи? Ами ако ориста на Александър е такава – да остане завинаги в блатото на неподвижността и нищото, с вечната заплаха от едно мръснокафяво животно? Туй е по-страшно от най-страшния кръг на ада. Да, Александре, цял живот в застой, в непрекъснат страх, че Нумиан може да нахлуе чрез абордаж.

Капитанът прибра стълбичката на яхтата, което не означаваше нищо – гигантът можеше да скочи в кокпита и без нейната помощ.

– Ханна!…

– Какво?

Човекът от „Сюркуф” продължаваше да го гледа.

През дните прекарани на „Психея” Нумиан бе възстановил страшното си величие – наедря, настръхна, долната част на лицето му се изнесе още по-напред, а малките му скръбни очи се дръпнаха още по-назад, изразът им се загуби в тайните и излизаше на бял свят само в моменти като този, когато погледът молеше за близост.

– Какво има, биволе? Свечерява се, а? Настъпва часът на набезите?…

– Ханна!…

– Забранявам ти да ме гледаш така! Изразът на очите ти ми е противен и ако продължаваш, ще пробия тялото ти!

Празна закана; не можеше да придвижи яхтата към него.

Това можеше да стори само номадът с леката си лодчица, ако се сети, разбира се, че ръцете лесно се превръщат в гребла.

– Ще те пронижа! – извика Александър и размаха харпуна.

Нумиан изръмжа.

– А може би те е страх? Не е добре да си сам, нали? – Ръмженето се засили. – Тежко е да си невежа и да си сам срещу тайнствените сили, но още по-тежко е да не си невежа. Тогава изобщо няма начин да не си сам.

Ръмженето вече не секна. От време-навреме само заглъхваше или преминаваше в рикане, след туй се извисяваше отново, особено щом се появиха първите звезди. В ръмженето се потайваше болката на звяра, молбата на страхливия, мръснишкия нагон на самеца и може би кроткият копнеж за нечие присъствие.

Да влезе в кабината? Да напусне кокпита? Това бе немислимо. Със сгъстяването на мрака Александър се взираше все по-трудно, но не изпускаше от поглед жълтеникавата материя на „Сюркуф”. Спеше му се, едва се крепеше седнал на пейката с оръжие в ръка, главата му климаше, очите му се притваряха, но не смееха да се затворят, клепачите му трептяха, а слухът му се стараеше да не изгуби рикането на звяра. Нумиан може би се готвеше за скок.

Събуди го сладкият мирис на ветреца. Голямото платно вече тръпнеше от радост, а „Психея” налиташе на „Сюркуф”.

Нумиан се вкопчи в борда и се изтласка високо – силен като степта, муден като вековете и дързък като съдбата, целият превърнат в тишина, хитрост и жажда. Държеше се за фалшборда на яхтата, но краката му не напущаха лодчицата.

Стрелата се заби в гърдите му. Номадът я погледна учудено и извика. Отпусна се, сви колене, приклекна в лодката. Лявата му ръка продължаваше да стиска фалшборда на „Психея”. Дясната ръка се насочи към стрелата, обхвана я и се помъчи да я изтръгне. Горкият. Нумиан дори не подозираше, че върхът е излязъл зад гърба му, че перото на контрата беше свършило работата си – отсега нататък никой не можеше да изтръгне стрелата от тялото.

Ветрецът пълнеше платната, яхтата и лодката напредваха бавно под светлината на звездите, някъде на края на света, в един от неговите вакууми, извън писаните закони. Всичко се разви тихо и можеше да бъде съвсем тихо, ако дивакът бе проявил поне мъничък усет за хармония и не бе извикал.

„Психея” и „Сюркуф” се движеха заедно, свързваше ги яката ръка, завършваща с черни нокти, воняща на риба и кръв.

– Нумиане!

Нумиан го погледна, този път още по-страшно – източените му очи просто изскочиха напред.

– Пусни се!…

Дивакът изрева като лъв, от раната бликна кръв и опръска лицето на Александър. Писателят се дръпна назад и грабна греблото на лодката. Докато раненият пълнеше нощта с лъвските си ревове, Александър започна да удря впитите му във фалшборда пръсти.

– Пускай, ти казвам!…

Ръката се пусна изведнъж и бързо сграби края на веслото. Този неочакван жест не само изненада, но и обиди писателя. Какво се целеше с това? Какво можеше да произлезе по-нататък? Не е ли време прободеният да умре?

„Психея” и „Сюркуф” сега бяха свързани с веслото.

Александър погледна ветрилата: имаше вятър, яхтата се движеше, какво му струваше да пусне веслото? Но трябваше да помисли още, тук някой упорствуваше, искаше да живее…

Трябваше да пусне веслото.

Нумиан падна в лодката и тя остана зад кърмата на „Психея”.

– Ханнаааа!…

Виж го ти!

– Ханнаааа!…

– Какво дивако, какво искаш от мен?… Малко ли неща се случиха между нас?…

– Ханнаааааааааа!

– Откъде се взе, клетнико, кой вятър те домъкна при мен?

Александър потърси Полярната звезда и разбра, че ако иска да използува цялата сила на слабия ветрец, поне засега трябваше да се придържа към курса изток-североизток.

Движеше се по обратната посока на пътя си към дома, но само така можеше да се отдалечи от кошмара, наречен Нумиан. Като се увери, че румпелът е закрепен, измъкна вода с кофата и изми лицето си. Няколко кофи разля по палубата.

22.

На другия ден Александър проспа цялото време на затишието, почина си, след туй налови сафрид, нахрани се, пи кафе и всичко се разви сякаш по програма, особено когато в единайсет извърши необходимите определения по слънцето, а в единайсет и десет духна хубав източен към България. Изчисленията си позволиха малка ирония, подсказаха му че се намира не другаде – а в центъра на морето, идеалното място за самопотопяване.

– Не! – извика той срещу мачтата. – Аз съм писател, а писателят трябва да пише – не да се самоубива… Има време за всичко, ще се намери малко и за едно самоубийство. Вече видях как човекът стъпва на друга планета, ще видя и нещо друго. Къде бързаш, Александре?… Беше юноша и обещаваше да го сториш на четирийсет, после отложи за петдесет, а сега защо да не отложим още? Виж какво море, колко делфини! А, откъде толкоз делфини!… Музика! – изрева срещу мачтата Александър. – Тук трябва да има музика!… Скачайте, животни, играйте! Ако искате пейте!… Но и вие не сте нищо друго, освен легенда!…

Александър измъкна приемника, включи го, намери музика и вдигна ръце над главата си. Сам участник в картината от препускащ по безкрая кораб с прекършена мачта, обсаден от делфини, той дирижираше – струпясъл и брадясъл човек, решен да забрави, че вчера е убил свой събрат.

Чудесни курортни дни!…

Полуавтоматът на рулевото устройство не работеше прецизно поради скъсената мачта, но туй не бе фатално, чисто и просто Александър трябваше да се намесва по-често. Това му пречеше да спи продължително, ала затишията при смяната на ветровете го даряваха с почивка и улов.

Всеки ден му приличаше на синя струя, в тази струя се раждаха новите герои на пиесата, звънтяха остроумни реплики. Нищо не записваше, трупаше го в паметта си и често си го повтаряше, да се увери че го съхранява добре, защото паметта на стария човек е като щастието – мислиш че го имаш, а го нямаш. Но фактите се трупаха там където трябваше, запълваха сините коридори на безгрижието му.

Само нощем нещата не бяха толкоз ведри. Изоставила пустинните простори, „Психея” може би вече препускаше във води, прорязани от пътищата на корабите. С изключение на две восъчни свещи, всички видове светлини на борда бяха изгорели. Свещите се употребяваха пестеливо и само в кабината, как да се пази от корабите? Светлината от звездите бе недостатъчна да го спаси, изобщо звездите се оказаха скъперници, само красяха небето, правеха го ту тежко, ту леко, приближаваха го или го отдалечаваха, придаваха му реалност или го превръщаха в измислица, но не го пазеха.

Отначало с доста чувство за срам пред факта, че отново се отдава на размисли пред чудото „звездно небе”, а после спокойно, овладян от загадката за край и безкрай, за граници и безграничност, той легна кротко в нозете на вселената и заскимтя като бездомно кученце. Порази го факта, че знае почти толкова колкото и Анаксагор, който преди две хиляди и петстотин години твърдеше, че звездите са горещи камъни откъснати от въртенето на земята. Сега Александър знае, че са небесни тела и че земята не е център на вселената. Нищо повече. А един Нумиан, двайсет и пет века по-късно след гърка, би казал, че звездите са душите на умрелите. Хиляда години след Александър някое момченце от бъдещето ще знае повече от Александър, но ще знае ли всичко? Къде е границата? Съществува ли или не съществува? Ще знае ли момчето повече? Ще изчезне ли човекът миг преди да разгадае гатанката? За да не се превърне в бог? И кой е този, който ревниво не позволява на човека да стане бог? Дали пък и вселената не е като плажа от пиесата му? Дали от нейното море към неговата суша няма да нахлуят онези, които искат да знаят това, което знае Александър? И ако се съберат един ден онези и тези, дали няма да разберат най-после, че двете страни знаят едно и също нещо, че никой не може да разкаже на другите поне една подробност повече? Вселената е като дъвката, беше си казал той някога, колкото и да я дъвчеш, няма да я изядеш, можеш само да я преглътнеш.

Знаеше си, че е банално и срамно да мисли за звездната вис, но какво да прави – звездната вис висеше над главата му и просто издърпваше въпросите от мълчанието му. Огромните разстояния отново го бяха накарали да се чувствува унизен и наново да се осъмни в смисъла на съществуването си. Особено като си спомни, че на сушата прогнозираха някакъв бъдещ човек, вече пораствал някъде и щял да носи друга, различна от неговата емоционалност. Предричаше се дори гибелта на сегашното изкуство, за литературата пък да не говорим – там всичко щяло да бъде затрито докрай.

Тогава?

За какъв дявол мъкне пиесата на борда си? Защо да сяда пред машинката? Мисията на пиесата не се ли заключваше само в туй да го откаже от самоубийството му? Ако си животно – живей, но ако си мислещо същество защо да живееш? Не виждаш ли, че си червей, който се гърчи в знойния зной на въпросите? Да оставим настрана, че като творец Александър служи на най-нискостоящия олтар на изящността – литературата. Там нещата трябва да се изразяват ясно, но за жалост, проклетниците преди него са ги изразили много по-ясно и отдавна, да те е срам да мислиш колко е изтекло от тогава.

Опита се да изяде една сурова риба, като Нумиан. Схруска я и я изплю. А знаеше, че му се налага да изяде не само нея – стотици други, ако държи да оцелее. Освен калории, суровата плът на рибата му предлага влагата си. Водата в тубата привършване, трябваше да се пести само за кафето след уморителен ден, или безсънна нощ. Взе втора риба. Този път я захапа откъм опашката. Така се научи отначало да яде опашки, а три дни по-късно изяждаше всичко от сафридите и не знаеше да плаче ли или да се смее, да се гордее или да се самобичува заради това. От една страна му ставаше тъжно за човека, а от друга – тържествуваше пред зараждащото се в него нумианство. Не помни вече колко пъти в миналото е копнял да се превърне в дивак – ето ти го сега дивака: граби от кофата и лапа, а ъгълчето на устата му се е появила капчица кръв и тази капчица, както е тръгнало, скоро ще се превърне в струйка.

– Нумианеееееееееее!…

Размаха полуизядения сафрид срещу хоризонта.

– Ела да видиииииш!… Не си само ти!…

Колко хубаво е всичко – красиво е, дявол да го вземе – храниш се с кръв и си викаш високо, залата на света е твоя, предоставена ти е цялата тишина, въздухът е чист и напоен с тичинките на водораслите, викай, майка му стара, колкото щеш, докато издържиш!…

Александър бе загубил надеждата да се върне където и да е. По този въпрос вече не можеше и да се мисли. Видя се като вечен скитник, съгледа в бъдещето летящата по вълните „Психея”, възседната от един млад в старостта си човек, който ще иска да пише драми и да обладава жени, но няма да се докопа нито до драмите, нито до жените и това ще си остане голямата драма на вечното му скитничество. В обзелото го безумие имаше нещо гордо, привлекателно. Съществува ли нещо по-достойно за умът от туй, да кръстосваш просторите, понякога да летиш, да си стар, но млад в старостта и повече от всякога да сумтиш за млада женска плът? Какво е това, а? Кажи бе, животно – каква е тази дива коравина под корема ти? Какъв е този звяр, който всяка сутрин се събужда преди тебе?

– Нумианеееееееееееееее!…

Пейзажът мълчеше, потайваше се гнъсно без отговор. Александър чувствуваше безкрайни сили в себе си, понякога се джаскаше като луд в морето и плуваше като бесен, а после изреваваше и се катереше с детинска лекота по мачтата, съжаляваше че мачтата свършва скоро и все на най-лесното място. Подобно на китобойците от миналото писателят стърчеше горе с часове – стъпил на краспицата, жадуващ за още по-широк хоризонт и за още нещо.

– Несииииииниии!

Ах, как му трябва тази жена!…

Къде си, миличка? Защо те няма при мен? Вярно, трябваш ми за малко, не повече от час, но си ми нужна така, както кислородът за живота. Ела да видиш как спринтирам в морето и тичам по мачтата. Дай ми мачта до небето – ще отскоча и до там, ще го разроша с ръка това небе, звездите да изпадат като гниди!… Кажи, какво ми стана? Не взимам лекарства, сърцето ми е бомба, не ми дреме от инфаркти, нито от мозъчни удари, кръвното ми е като на Херкулес и ми се струва че никога няма да остарея!…

Магическата екзистенция щеше да свърши доста трагично една нощ, но слава богу, танкерът мина на пет метра от „Психея”. Александър изскочи от кабината и се развика. Високата стена на парахода се изнизваше край десния борд на ветрохода. Никой не го чуваше. Обленият в светлини танкер се гмурна в мрака, глух към псувните и заканите.

Морето беше гладко, а нощта тиха, чудесна за една подобна смърт. След туй първо съприкосновение с хората, Александър реши привечер винаги да облича спасителна риза.

23.

Нощта на разминаването с танкера стана още по-тъмна, сутринта слънцето не се показа и от принизеното небе заръмя. Това го учуди и сигурно щеше да го зарадва, ако не се разви за сметка на вятъра. Александър почувствува униние, докога ще стои в отново обезветреното море? Кога най-после ще се добере до брега.

Дъждецът и задухаха вървяха заедно. Това не му пречеше да се наспи като хораха. След като разгъна брезентовото платнище и го приготви да събира вода за пиене, той влезе в кабината. Предстоеше му тежък мрачен ден, който неизбежно го връщаше към спомена за снощното разминаване със смъртта, и към мисълта, че човекът не е нищо друго освен жалък лакей на живота. И така, коя се оказа всъщност дръзката сила, застанала между него и единственото правилно решение? Кое точно го бе накарало да се превърне отново в комик, да приеме позора си?

Тикво, един мотор на борда можеше да реши всичко, сега нямаше да ти пука, че има затишие и брегът щеше да се осъществи три пъти по-бързо.

Стана и посегна към бутилката, но се отказа и запали спиртника. Разколеба се, угаси го и отвори бутилката. Лошото настроение също като доброто настроение, отваряше бутилки. Копнеж по брега! По хората! Бързай, отивай, наври се между тях, закрачи с тълпата, пътувай в купе с петима плешивци и една пощенска чиновничка! Боже мой, толкоз ниско ли е паднал, нима примитивността му е тъй жестоко замаскирана? Защото кой друг освен примитивният човек може да се радва на живота и да бяга от смъртта? Колко тъжно му е сега сред  мрака и колко по-тъжно ще му бъде сред другия мрак, озвучен от гласовете на хората!…

Всичко написано ще остарее, ще натежи като бреме, никой няма да намира време дори за образците. Дон Кихот ще спи пресован между страниците. Хамлет няма да има възможност дори да въздъхне! Всичко ще бъде превърнато в тор, в музей. Бъдещият човек, колкото и възпитан да е, колкото и да има чувство за такт, не ще успява при всички положения да прикрива усмивката си. Наследството ще предизвиква само смях. Тогава? За какво да пиша? След като не съм дори един Сервантес? За какво ми е тази пиеса? Щом творчеството се превръща в тор – за какъв дявол пишеш, а щом като ти е необходимо да пишеш глупости – за какъв дявол живееш? За какво препускаш към брега?

Неси го наблюдаваше от снимката – до низост земна, с нечисти помисли в бюста си, който обидено напираше сред ароматния затвор на банския – плът готова да изхвърчи и закрещи.

Дъждецът се усилваше. Платнището вършеше работата си – през умело измайстореното улейче към кожата се стичаше плаха мътна струйка вода, която не става за пиене; тя има за цел да измие брезента, да създаде условия за чистотата на следващите капки. Не беше ли подобна и мисията на досегашното човечество, което тръбна да почисти планетата от мъката и невежеството, да я подреди и да я поднесе в приличен вид на идващите готованковци, да им я предостави за приятен живот, тъй както камериерката отваря подредената хотелска стая на госта с пожелание за приятно прекарване? Никой не може да го опровергае. Сигурно съществуват двама или трима прозрели бъдещето, но те не могат да изплуват над рекламната помия. В този мръсен живот има няколко възможности: иди да се затвориш в топла стая с Неси, като се утешаваш, че това е временно, или да твориш нещо с чувството че и това е временно, или да се самоунищожиш, като знаеш че туй също е временно. Защото, ето, слагаш край на всичко, но вече си мъртъв и не можеш да му усетиш сладостта на този край; реализирал си най-героичната постъпка в живота си, а не можеш да ѝ се нарадваш, нито да се изфукаш. Безумно трагична история, да се пръснеш от ярост!…

Александър излезе в кокпита и постави нова кофа под улея на брезента. Струйката вече беше прозрачна. Насапуниса косата си и употреби цялата първа кофа да се измие отново, съблече се гол, застана на палубата, насапуниса тялото си, натърка се с гъба, премахна солта от порите, кожата задиша леко.

Тъгата за брега нарастваше. С нея можеше да се справи само водката. Съвършено гол, подсушен и опреснен, Александър надигна бутилката. Какво друго да предприеме в подобен мокър ден, какво, освен да се намокри и отвътре.

Всяка тъжна мисъл мигновено биваше заливана с нова глътка, всичко мрачно давеше, унищожаваше докрай. Остана само ефирната лекота на новия му характер, един съвсем нов Александър, който чу гласа си да бъбре, че този който мисли много за живота е абсолютен глупак, че животът си е живот, редовен и сладък, че старците трябва да си умират, а който остане трябва да живее в сладост.

Стоиш на едно място? Че какво от това?

Безчестен си? Че какво от това? Щом има честни, ще има и безчестни. Честният човек е смешен, безчестният не е.

В живота трябва да има и мръсници, и подлизурки, и гадни души – в края на краищата, животът е може би резерват; може би е потребен някому, някой може би иска да докаже нещо с него – засега не знаем на кого, тайна, ако трябва – ще я научим, ако не – ще си остане тайна. Може би накрая всички хора ще станат добри и животът ще се насели само от добряци. Но ще бъдем ли щастливи?

– Мисля, че ще бъдем! – извика Александър и отново налапа шишето. – Не е вярно че няма да бъдем!… Или пък, ако… Не, не може да бъде! Животът… Когато цялото земно кълбо се превърне в…

Ами те едно ли са, две ли са кълбетата? Нощем не можеш да ги преброиш. На, честен кръст – не можеш! Колко пъти съм се опитвал, но стигна ли до два милиона – заспивам… А, сега пък подухна!… Как не!… Как няма да ти скоча сега, да ти изляза вън, да ти ловя вятъра аз на тебе! Как не!… Да не съм луд! Само с вятър ще се занимавам, друга работа си нямам – ще се занимавам с вятъра!… И само завися! От вятъра. Вече умирам да не завися от вятъра!…

Гол като бебе, налапал празната бутилка като биберон, собственикът на плаващата мансарда спеше и сънуваше всичко каквото му попадне – от фрегатата с малайките, до туй което имаше претенции да се нарича негова родина, но накрая нещата издребняха дотам, че започна да прави гигантски усилия да се навре в един охлюв. Момиченцето, което си играеше на плажа, издуха песъчинките от охлюва, но заедно с тях издуха и него, след което постави охлюва в кофичката си. Александър се изправи и яростно заудря по кофичката: Искам си охлюва! Върнете ми го да си вляза и да се свия на спирала. Искам в охлюва си, и непременно на спирала, на пружина, за да се изпружиня!…

Отново заудря по кофичката.

Всъщност, гикът удряше по кабината. Капитанът изхвърча навън. Духаше добре, не валеше, облаците се бяха разпарцалили, а „Психея” се лашкаше като тапа, тъй като нямаше кой да я пришпори.

Но най-интересното бе, че се здрачаваше, значи бе спал не по-малко от десет часа.

– Глупако! – изрева Александър. – Проспа такъв хубав вятър!

Намери края на шкота, грабна го, изрита брезента, една не събори кофата със сладка вода и седна до руля.

Ветрилата се напълниха, яхтата усети оня приятен удар, който ѝ обещаваше всички прекрасни неща и сладко триене по бордовете. Подобно жена угадила хладката прегръдка на чаршафа в стаята на любимия, „Психея” се протегна и изскимтя. Вълничките обсипваха с мръснишки целувчици бедрата ѝ.

Защо да се извръща? И тъй се виждаше добре – идваше косо,  към обветрения борд.

Излизаше от омарата.

Нямаше никакво съмнение – приближаваше се.

Прободен през гърдите със стрелата па харпуна, Нумиан гребеше бясно към „Психея“. Просто да не вярваш – зад кърмата на „Сюркуф” имаше килватер.

Александър изви машинално на пълен бакщаг.

Но дивакът гребеше като световен шампион, разстоянието между двамата се топеше. Разчитайки на маневрата в последната минута, Александър потръпваше от страх и чакаше. Имаше нещо смешно, разбира се, в туй съвсем голо старческо тяло, което сред своя махмурлук трябваше да стори невъзможни неща, за да се изтръгне от нападателя си.

Най-после гумената лодка се приближи и гребецът се хвана за кърмата. Без да губи време Александър замахна с куката и зяпнал пред изумителната гледка на прободеното от стрелата мръснокафяво тяло, заудря ръцете му. Нумиан не извика нито веднаж, олюля се и се изхлузи във водата.

Всичко е обяснимо, помисли си Александър, необясними са само безкрайните сили на номада. Ето го, сяда и взима греблото. Оставя го и се привежда напред. Иска да поеме дъх, да изхвърли насъбралата се при раната кръв. Тя бликва и… Боже мой, цялото море е червено!…

Вятърът удари здраво ветрилата, „Психея” хукна през здрача.

– Ханнааа!…

Дали пък няма, в уречен ден и час?… Капитанът стискаше румпела и гледаше пред себе си… да се яви отново?… А?…

– Ханнаааааааааааааа!…

Александър заплака.

24.

Заедно с Неси на Созополското пристанище пристигнаха много местни хора, децата си подвикваха весело, че след малко щели да докарат един удавник. Едно от децата уверяваше, че удавникът бил жив, а друго поясняваше че не бил жив, но щели да го съживят в школата за спасяване, където майката на малчугана работела като чистачка. Децата поспориха дълго могат ли удавените да възкръсват или не могат. Някои твърдяха, че ако им се извади водата могат, а други настояваха, че мъртвият си е мъртъв: колкото и вода да му измъкнеш, ще си бъде мъртъв. Брей, възмути се най-дребното от всички деца и заяви, че мъртвите умират само като умират а къщи, от болест, а всички останали са живи и могат да бъдат спасени.

Възрастните местни хора посрещнаха случката като една от поредните авантюри на писателя.

Местните жени не откъсваха очи от Неси. За повечето от тях тя беше нещастно същество, обречено да ляга с дъртака, принудена, от страх пред побой или нещо друго. За други жени Неси беше чисто и просто парясница и уличница, защото – на, той е на осемдесет и пет, а тя на двайсет. Не на двайсет ма, повече, защото как тогава ще има дете? Добре де, повече от двайсет.

Привикнала да слуша всичко, дори и верните неща, Неси беше принудена да преглътне и другата версия – че е тайна дъщеря на писателя, това беше нещо съвършено прясно, чу го преди малко, както и другото – че не била никаква дъщеря, а обикновена сметкаджийка, решила да се ожени за парите му. И как го чака, кучката, ма? Вече цял месец, всеки ден отива на пристанището и чака заради наследството, защото знае че ще му кажат как е идвала и той най-после ще се смили, ще се ожени за нея, за да ѝ даде спестовната си книжка в която имало триста хиляди.

Александър стъпи на кея. Не можа да направи и крачка напред. Неси се хвърли върху грубата рибарска шуба. Прегърна го и започва да обсипва с целувки едно смалено, жалко и грозно обраснало лице.  Сред него блещукаха две мътни и трудно подвижни очи.

Когато го освободи от прегръдката си, той смъкна шубата и а подаде на тълпата,

– Неси, как можа да чакаш толкоз дълго?

– А!… Какво е това?

– Цирей. Не го натискай.

– Боли ли?

– Колко ме нямаше?

– Трийсет и три дни.

– Само? – Спасеният погледна далечните хълмове над градчето.  – Нима само толкова?

Струваше му се, че е отсъстауаал повече от сто и пет века. Божичко, само трийсет и три дни! Ами да, изглежда че е станала някаква магия, съвсем обратна на космическите одисеи. Трийсет и… Не… Невъз…

– Мили, защо направи това?

– Кое? – Александър потърси учудено истината в поглед ѝ. – Отде знаеш какво съм направил?

– Защо без мен?… Знаеш, че бих дошла навсякъде, цели трийсет и три дни!…

– И нощи! – Той виждаше тълпата като едно цяло, с едно лице и две очи. – Нима толкоз малко, господи! Че, тогава…

– Какво тогава!

– Може би не сьм остарял.

– Никак – излъга мигновено Неси, – Ти си моето немирно момче.

Без да се съобразява с тълпата, Александър прегърна всеотдайното същество, притисна го към гърдите си и си помисли, че всъщност едва ли някога е бил по-жалък от този момент, представи си колко е грохнал, с поразена от слънцето кожа, покрита с циреи, а на всичко отгоре – заобиколен от презряната тълпа. Всичко ставаше пред тълпата, тя отново се беше разпаднала на обикновени хора, с много лица и много очи.

– Пирате мой! – шепнеше в ухото му Неси.

Пред очите на винаги презряната тълпа, мислеше си той, която не знае че животът е само една слуз и не наподобява спирала.

– Мъжествено мое момченце!

Един стар човек, покрит със струпеи, останал без кораб…

– Закрила моя!…

…осквернен по най-безжалостния начин.

Неси му шептеше още чудесни неща, а той тръгна към София, спря се пред входа на жилището си, но се досети че няма ключ, беше го оставил върху бюрото, нарочно, до пишещата машинка, защото нямаше да му трябва никога вече. А колко много му трябваше. Принуден е да натисне с рамо. Откъртва вратата на собственото си жилище. И вместо към бюрото, или към душа, отправя се към клозетната чиния. Налагаше се да седне незабавно.

– Ти си бог! Докоснал си се до божественото!…

Неси плачеше от радост, а Александър си мислеше, че за човека съществува нещо много по-страшно от това да стане смешен – заплахата, че може да стане още по-смешен.

К Р А Й


Увод:                                                                                БОРИС АПРИЛОВ

Ч А С Т   О Т    С В Е Т А

второ начало на роман 1965 – недовършен;

а първото начало от 1963 тук!

21.11.1965.

Преди няколко дни в залива връхлетя буря. Пяната на огромна вълна удари една чайка, изпрати я върху камъните на вълнолома, а от там морето я преметна върху железобетонните блокове. Хилядолетия морето взима своите жертви и от ятата на птиците. Така можем да си обясним мъртвите чайки, които понякога срещаме по пясъка и се чудим как ли са умрели… Ей така са умрели!

Чайката изпищя няколко пъти от болка, после разбра, че да се крещи е безмислено и се укроти. Лявото ѝ крило увисна. Другарите ѝ продължаваха да летят над вълните и се преструваха, че не са я видели. Те се бореха за своята прехрана, защото всеки ден чувствуваха глад и всеки ден трябваше да се спущат за риба.

Ранената смътно си спомни времето, когато беше малка. Веднъж, се случи да изпадне в беда – тогава не само родителите, всички птици долетяха и се разкрещяха. Сега никой не обърка внимание.

Застанала върху гладкия гръб на вълнолома, чайката не знаеше какво да предприеме. Отдясно гърмеше морето, отляво кротко трептеше водата на пристанищния басейн. Но в тази затворена между стени вода винаги имаше движение и шумове. Там бяха хората и големите им железни чудовища.

Въпреки туй, инстинктът ѝ подсказа, че друг избор не съществува.. Чайката политна от високата стена и скочи в басейна. Крилото я заболя, чайката изпищя, но само веднъж ѝ веднага след туй се огледа и замълча. Тук трябваше да се живее безшумно.

1.

Има си хас!… Тя ускори крачките си и се развълнува, но общо взето, запази доброто си настроение. Ако онова се е отнасяло до нея, би трябвало само да я развесели. Като повървя още, по усет разбра, че отново е сама в навалицата. В този град напливът по улиците започваше от сутринта – шумен и странен град, според нея – град в който хората говореха високо и се смееха много. Нравеха ѝ се обгорените от слънцето лица, а беше само краят на пролетта, но какво имаше да става с тия лица през лятото?… Вечерта ѝ се стори по-бистра от предишната. Такива са именно вечерите, които настройват към безцелно скитане и внезапни хрумвания. В тълпата преобладаваха младите мъже и жени, учениците и морските офицери. Жените бяха сочни и първични. То и сезонът си беше такъв, но пак ѝ направи впечатление шеметната любовна гонитба. Мъжете спираха жените и ги заговаряха нахално, а жените се съпротивляваха, но не тъй енергично. Младостта им крещеше под тънките пролетни дрехи. В безцелното скитане по тротоарите, тя за сетен път разбра каква жестока младост настъпва да смени поколението ѝ.

Премина на другия тротоар и докато се колебаеше да изпие ли едно кафе в сладкарницата, той изникна до нея за втори път. Зърна го с крайчеца на погледа си, но сега не се изненада толкова. Младият човек маневрираше сръчно в ляво – изглежда че имаше навик да напада откъм тая страна – ловко се промъкна между навалицата и успя да се изравни с кея.

За някаква тревога не можеше и да се мисли. Край кея се лелееше тълпа, гаранция за сигурност, едно извикване и край, но я обхвана присъщото за женската ѝ природа безпокойство. Преди всичко, нямаше опит и особено я потискаше нейната подла възраст… Виж ти, онова което бе чула преди малко под градския – часовник се е отнасяло до нея!… Бе прошепнато нещо като „браво”, бе произнесено някакво смътно одобрение на външността ѝ, нещо придружено с аромата на мръсничката закачка… Тя се усмихна, защото е приятно да чуеш подобна оценка за външността си в пролетния здрач, на тази възраст, на четиристотин километра от дома.

И все пак, безпокойството ѝ се върна наново, тъй като младият човек продължаваше да крачи в ляво. Вървеше невъзмутимо, сякаш няма намерение да напада и тя не проумяваще какво още изчаква. Навярно се надява да кривнат в безлюдна уличка, може би очаква това от нея и колко много се лъже в очакванията си. За нея няма нищо по-лесно да хлътне в някое заведение. Подобни преследвачи обикновено не разполагат с достатъчно пари и са лесни за отстраняване. На няколко пъти бе успяла да го зърне: значително по-млад от нея, може би с десет години, среден на ръст, силно мургав с тесен панталон и огромен чер пуловер, удобен шкаф за мускулите му.

Без да разбере тя неусетно хвана уличката, която води към пристанището, но веднага се коригира и се върна към рибарския магазин. Оставаше ѝ малко време да избира: или да влезе в ресторанта, или да продължи пътя си по главната, нещо което би дало на преследвача да разбере, че жертвата наистина скита безцелно. „Какви са тия комбинации? – помисли си тя. – Какъв е този страх? Атакува ли – ще го парирам… Много ли е трудно?”… Решението ѝ да си поиграе с нападателя я изненада. Според нейния начин на мислене в него се криеше порочност, някакво смътно намерение да кокетничи. „Бунтувам се – помисли си отново тя. – С мен става нещо”.

Жената слезе на паважа и пропусна пред себе си две коли, прекоси улицата и се изправи пред витрината на спортния магазин. Започна да разглежда гирите. Не проумяваше защо вижда само тях, беше пълно с други стоки, какво интересно може да има в едни железни гири, които лежат пред нея и сякаш, от своя страна, също я наблюдават.

– И аз съм сам!

Широкото му тъмно лице изразяваше страдание. Имаше големи очи и плътни черни вежди. Млад, здрав, широки рамене, наподобява булдозер.

– На мен ли говорите?

– Само на вас,

– На мен?… Какво искате?

– Да се разходим.

Изненада я начинът по който нападателят бе започнал разговора. Не подхождаше на грубата му, глуповата външност.

– Защо искате да се разходите тъкмо с мен?

– Харесвате ми – рече обнадеждено той.

– Аз ви се харесвам?

– Много… Затова се осмелих. Вие не сте от тук, нали?

– Личи ли си?

– Не, но… Личи си, да.

– И аз мисля че си личи – съгласи се тя, като гледаше как надеждата му се превръща в недоумение. – Отличаваме се от пръв поглед, нали?… Как сте навикнал да ви режат – веднага или по-късно?

– Аз съм искрен, другарко… Нали може без да се режем?

– Добре, но като тръгнем заедно за какво ще разговаряме? Не съм нито полякиня, нито гермакка. Аз говоря български.

– Ще говорим за всичко – отвърна неуверено нападателят.

– Вие говорите за всичко?… Според мен – няма да можете. Чудно как сте научили текстът на запознанствата.

– Защо?… Аз мога да говоря за всичко.

– Добре де, ако поискам да говорим за Аристотел, вие какво ще правите през това време?

– Може и да не говорим… много.

– А, така ли?… Откачало обещавахте много… Щом не си държите на думата, не заслужавате.

– Моля ви се.

– Не – отсече жертвата. – Не си подхождаме. Като се оженим ще се караме,

Непознатият, който и без това се беше достатъчно объркал, зяпна. Усмихнатите ѝ очи го раздразниха.

– А бе, ти защо не си гледаш работата?… – Лицето му се напълни с кръв. – Само ми губиш времето!

Напсуваха я за първи път в живота, но и това не понижи доброто ѝ настроение. Когато пуловерът изчезна, тя се обърна към витрината и за втори път погледна гирите. Време беше да си поговори с тях.

Видяхте ли?

Мълчание.

Отдавна съм забравила времето, когато ме спираха по улицата.

Мълчание.

Има си хас, да важа още, а?

Мълчание.

Жената се усмихна и се върна на главната, но изведнъж реши, че най-добре ще бъде да се разходи до пристанището, и то по-скоро, преди да угаснат последните светлини на деня.

Сред навалицата човек се отдава най-добре на мислите си. Особено ако се здрачава. Особено след такава чаровна авантюра… Ах, как ѝ се кареса този град!… Ето още един поглед към нея, там друг поглед, някой се обърна, спря, може би се двоумив дали да я последва… Но жената ускори крачките си. Тя почувства как на извитите ѝ напред рамене порасват крилца и весело размаха чантата си.

Морският въздух се чувствуваше навсякъде, но като наближи пристанищния портал, жената усети всичките тайнствени миризми на солената вода. Миризмите на пристанището изведнъж опресниха най-смелите ѝ мечти… На пасажерския кей беше тихо, погледът отправен от него към големите кейове откриваше цял свят от движения и материи, които плуват в неповторими цветове и шумове. Върху сивото паспарту на небето се открояват десетки айфелови кули, които се навеждат над параходите и хамбарите. Между тях се промушват влакови композиции, пищят автокари. Слънцето бе пропаднало зад старинната част на града. Там въздухът бе пропит с хладка розова светлина. Жената наблюдаваше този малко недействителен свят и благославяше случая, който я бе довел тук.

Право към пътническия кей гребеше кануист. Зад него се носеше тъпата муцуна на влекач. Запотеното тяло на кануиста блестеше в спортна бронзова светлика. Гребецът и лодката му излъчваха мъжественост и красота. И ръцете му бяха красиви на този канукст, и лицето, и плешките му, и гъвкавите му подвижни мускули. Жената почувствува как по снагата ѝ минава тръпка. Кануистът приличаше на вдъхновено изваяна статуя, но само до оня момент, в който катерът изви в ляво, за да пристане. Вълните на ватерлинията му залюляха кануто, изненаданият младеж се опита да потърси опора в греблото, но лодчицата се обърна. Прелестната картина отиде по дяволите. Намерил се във водата, момъкът обра съоръженията си и бавно започна да ги тласка към брега. Тя изчака финала на малката трагедия, но той се оказа неприятен – младежът се разпсува. Да, той се секнеше непрекъснато и псуваше по посока на катера.

Беше невероятно. Жената изпитваше чувството, че е излязла на чист въздух и най-невероятното се състоеше в това, че пред нея не се простираха нито ливади, нито планини, а едно пристанище, изпълнено с труд и напрегнато рамжене на мотори. Тук хората бяха прашни, облечени с най-окъсаните си дрехи, а сладкото дихание на морето извираше от най-мръсната вода на света… Върху тази мръсна вода, недалеч от бялото пасажерско корабче, лежеше птица. Птицата плуваше бавно, едва забележимо, нейният силует пресичаше езичетата на светлините, които вече трептяха между корабите.

2.

Всички бяха заети, всички – докерите разтоварваха параходите, гемиджиите ремонтираха шхуните си и ги боядисваха в най-грозни цветове, лоцманите шареха насам-натам с катерите, екипажът на шалана се излежаваше в каютата в очакване на заплатите, художникът рисуваше картината си, а кинематографистите снимаха своя филм. Затова не можаха да видят чайката. Тя бе забелязана най-напред от едно хлапе. То наблюдаваше работата на художника, който напластяваше боите върху грунда. Сред тяхното безредие смътно се очертаваха крановете, параходите и морето.

 Чичко, защо не нарисуваш и оная дъска дето плава до парахода?

Художникът повдигна светлото си каскетче и запали цигара. Бледото му лице не изразяваше готовност да отговаря на подобни въпроси.

– И шамандурата трябва да нарисуваш.

– А ти трябва да се поразходиш малко.

– Защо? Аз се разхождам по цял ден… Кажи, ще ги нарисуваш ли?

– Не всичко заслужава да бъде нарисувано.

– Защо.

– Моля ти се!… Когато пораснеш ще разбереш.

– Ами оная чайка не заслужава ли?

– Казах ти да се поразходиш… Друга работа нямаш ли?

– Не.

– Тогава, хайде!… Остави хората да работят.

Хлапето млъкна. Художникът се изправи и протегна уморените си ръце.

– Чичко бе, тази чайка не се движи.

– Слушай, малкия, как ти е името?

– Милчо.

– Хайде, Милчо, направи си една екскурзия. Виж какви интересни неща има наоколо. Там снимат филм.

– И те ме гонят…

– Ще те гонят я… Всеки си има работа.

– Знаеш ли какво, тази чайка постоянно стои на едно място.

– Може.

– Не може!… Цели два дена не хвръква. Виж другите какво правят.

Художникът погледна чайките във въздуха, които планираха с криле, спущаха се над водата, отново се издигаха. Всичко приличаше на забавление или на радост от това, че могат да летят и могат да го покажат.

– Видяхте ли какво могат да правят чайките?

– Тази навярно си почива.

– Не, чичко, не може да си почива два дена. Тя е болна… Защо ѝ тряб­ва да лежи в тази мръсна вода?

– Не знам… Ти нали щеше да се разкараш?

Хлапето тръгна по кея. То прескочи два варела, заобиколи една кабелна макара и закрачи по релсите. От тук нататък се издигаха силозите и белите пи­рамиди на изкуствения тор. Острата миризма на химикала давеше уханието на морето. Гърмеше влекач, хоботът на железния кран се издигаше към безцветното небе. Крановичката в стъклената кабинка приличате на кукличка. Трима японски моряци от палубата на парахода ѝ махаха с ръце. Тя им се усмихваше. Лицата на японци­те наподобяваха жълти топчета – съвсем еднакви, ама как пък да нямат поне ня­каква разлика… И зъбите им блестяха, но най-много блестяха скулите им – просто затъмняваха слънцето.

Чайката се полюлявяше до временния кей на гемиите. Беше омършавяла и гледаше към отвореното небе с птиците. Зад вълноломната стена се надигаха неукротените вълни, целите пропити от седефена светлина. Морето чупеше слънчевите лъчи като съчки. Хладният вятър подскачаше върху неравния му гръб. Но в басейна на пристанището топлината на слънцето се чувствуваше.

Момченцето се спусна от кея върху палубата на „Странджа”, където се скри, за да наблюдава чайката. За първи път се приближаваше толкова близо до птица, на два метра, можеше да вижда едното ѝ око, леко притворено и уморено, оцветено стъклено зърно. Клепачът му отвреме на време падаше и отново се вдигаше. Перушината не изглеждаше много чиста. Дясното крило на птицата висеше надолу и се потапяше във водата. Хлапето не издържа на изкушението, надвеси се през борда и протегна ръка. С няколко движения на плавниците си чайката се отдалечи и отново зае старата поза. Момченцето се обърна към пристанището. Лицето му бе развълнувано.

– Тя е раненааа!… Чайката е раненааа?…

Кранът продължаваше да се движи, лоцманският катер минаваше край корабите и очертаваше неизбежната парабола зад кърмата си, крановичката се усмихваше на тримата японски близнака, рибарите рендосваха обшивките на лодките, някъде пробваха дизелов мотор, докерите поемаха машините, които излизаха от търбусите на параходите. Отдалеч докерите приличаха на оловни човечета и като се движеха , закриваха и разкриваха с телата си червения надпис върху магазията – Мир, труд, социализъм.

Милчо се озърна. От тази гемия въдичарите всяка сутрин ловяха попчета и върху палубата винаги оставаше неупотребена стръв.  Момченцето намери няколко скариди и две засъхнали лапини. Започна да ги мята към птицата. Едната лапина падна точно пред човката ѝ. Чайката се стресна и отплува към средата на басейна.

– Чайке, яж!… За тебе бяха!…

Повече не можеше да се стори нищо. Хлапето излезе от гемията и тръгна към параходния кей. Скоро нагази в пясъка. Тук работниците разширяваха пристанището. Според момчето, това беше необходимо. За параходите винаги нямаше място, много от тях чакаха със дни отвън. После започна да се промушва под вагоните. С няколко прибягвания Милчо се озова при магазиите. На около гъмжеше от надписи: „Внимавай”, „Поглеждай нагоре”, „Оглеждай се”. Хлапето погледна нагоре и видя големия сандък над главата си. Какъв ти сандък – цяла барака. Кранът го държеше така, както вилицата държи хапката. Милчо се отмести, или пък го отместиха. С помощта на докерите, които викаха и подсвиркваха, бараката кацна на паважа… На това място, мекду съветския и англйския параход, се беше приютила чайката.

Милчо дръпна ризата на един огромен докер и извика:

– Чичко, тази чайка е ранена.

– Какво търсиш тук? – извика докерът. – Милиционерът видя ли те

– Не.

– Ако те види ще те арестува… Янко, още малко! Да си легне на мястото.

– Ела да тикаш! – рече Янко.

14.

Едрият докер отиде да тика. Хлапето потърси чайката, но не можа да я открие. То тръгна край борда на английския параход. Този път не четеше надписите, а се оглеждаше за милиционера. Страхуваше се. В ивицата между парахода и кея се повдигаше и снижаваше черна като смола вода. През малка дупчица от борда течеше гореща вода. Илюминаторите блестяха като стъкла на тъмни очила, но през тях не можеше да се надзърне. Човек трябва да е много висок и тогава, ако се надигне на пръсти, може би ще види крайно интересни неща от живота на моряците, освен ако те не спят.

Милиционерът стоеше на пътя му. Момченцетс го видя късно и вече не можеше да се направи нищо. Коленете му започнаха да треперят. Вдясно беше композицията на вагоните, вляво – високата стена на парахода. Милчо спря и се отказада диша. Милиционерът гледаше право към него, илиможе би, малко над него. Въртеше верижка около показалеца си. С треперещи колена, изпълнен до гърлото със страх, Милчо примирено тръгна към него и не откъсваше погледа си от пистолета му. Най-после се срещнаха и очите им. Милчо нямаше сили да направи следващата крачка.

– .Малкия, пази се!… Не виждаш ли?…

Милчо се обърна и се отмести, автокарът мина край него и проглуши ушите му със сигнали. Милиционерът каза нещо шеговито на автокариста. Милчо се промуши зад него и ръкавчето на ризката му почти докосна пистолета.

Най-после хлапето излезе на открито. Тук молеше да диша спокойно, нямаше нужда да се пази всяка секунда, и което е по-важно: точно пред погледа му, на няколко метра от военните глисери, плаваше чайката.

– Чичко, можете ли да ми кажете колко е часа?

– Четири.

Милчо хукна изведнъж. Тичаше право към изхода на пристанището, обърна се да погледне чайката – това беше докато изчака да мине локомотива, провря се между два камиона и се озова зад портала. Пристанището остана зад него.

Пред него се изправи градът. В градинката пред автобусната гара чакаха куп хора, все пътници за някъде. Те гризеха гевреци и ближеха сладолед. Завиждаше им. Не за гевреците, нито за сладоледа, а затуй, че бяха пътници.

3.

От два дни тя работеше с колектива на библиотеката и все още не допускаше, че е направила окончателен извод. Очакваше, че ще бъде опровергана. Затова се впускаше в дълги разговори с библиотечните работници, задаваше им уж случайни въпроси, искаше да се убеди в противното. Нищо!… Двете млади жени, понапълняли като възглавници от застоялия живот – даваха книги, приемаха ги, вписваха ги и нищо повече. Те не знаеха какво дават и какво приемат. Имената на авторите за тях бяха само имена на хора, нещо като етикети.

Този следобед реши да се намеси деликатно. Погледна червенокосото момче в очите и каза:

– Вие искате нещо от Шон О’Кейси…

– Да.

– Защо тъкмо от него?

Момчето се смути. Изглежда, че никога не бе очаквало този въпрос.

– Бил интересен автор.

– Знаете ли нещо за него?

– Не – призна чистосърдечно момъкът. – Казаха ми.

– Вие пишете, така ли?

Момъкът я погледна този път бегло и сведе очи, след това се усмихна. Тя веднага схвана, че той не е чак толкова срамежлив.

– Пиша.

– Белетристика?

– Да.

– Пишете без да печатате?

– Нашият вестник вече ми напечата две разказчета.

Тя погледна колежките си.

– Познавате ли другаря?

– Той е наш редовен клиент – отвърна шеговито по-възрастната, тази, за която ѝ казаха, че е жена на член на Окръжния комитет на партията.

– Знаете ли, че пише?

– Това чувам за първи път.

Много ѝ се искаше да запита тази библиотечна служителка дали знае нещо и за Шон 0’Кейси, но се отказа. Беше по-ясно от бял ден. Тя покани момъка при библиотечните рафтове, измъкна, пред него един от двата екземпляра на „Аз чукам на вратата“, постави го върху масата и поведе с него един според нея твърде приятен разговор. Разказа му всичко, което знаеше за автора. Драматургията му отмина с няколко думи, но на белетристиката му се спря по-обширно. След това разтвори първия лист и показа снимката му, момъкът с интерес започна да я разглежда.

– Невзрачно лице с очила на един полусляп мъж, нали? – усмихна се методистката. – Веднага разбрах, че сте разочарован.

– Защо? – смути се момъкът.

– Защото си е така… Уверявам ви, че като зачетете първите страници няма да останете много очарован. Затова пък ще продължите нататък и всичко ще се оправи. И така, от днес вие започвате запознанството си с един голям писател…

И другаде беше така, но в тази библиотека сухотата поразяваше. В нея работеха само чиновници. Нямаше мисли, нямаше очарования, нямаше творчество. Тук бяха назначавали с вързани очи. Помисли си колко по-достойни хора в същия момент работеха на съвсем неподходящи места и колко силно желаеха да се озоват в този чаровен свят на книгите.

Книжата и документите се водеха акуратно. В дъното на хладната стая работех двама суховати мъже с дългогодишна рутина, които класираха потока на новопристигащите книги, разпределяха ги и представляваха някаква канцеларска сила, която чака само пенсията си. Към тях тя прояви снизходителност, но безпощадно изля цялата си набрана строгост към новите служители, задължени да бъдат приятели както на възрастните, така и на малките читатели.

Нейното появяване в библиотеката стресна чиновниците, смрази ги, накара ги да се замислят за по-нататъшната си дейност и да я… заненавиждат. Според тях именно тя бе сухата и педантична служителка от столицата, кефнало ѝ да дойде тъкмо по това време в морския град, когато морето е вече затоплено и погледите на сухоземните са отправени към него. Само едно ги плашеше –  нейните познания, нейната примерна солидност и таланта ѝ да респектира естествено. Тук методистката се запозна и с подмазвачеството, и с тъпотата, и с високомерието. Нито се зачуди, нито се изненада – другаде беше почти същото.

Към четири часът следобяд, тя си взе довиждане с персонала до утре и се отправи към хотела.

Чувстваше се влюбена в този хотел. Високо, от малката ѝ стаичка на четвъртия етаж се виждаше морето до хоризонта и виолетовите възвишения на залива. Затворена тук, с банята, с тераската и с леглото си, потънало по това време в сенчеста прохлада, спокойно можеше да се почувствува откъсната ст света. Красивата самотност просто беше преобразила външността ѝ, а спокойствието и ароматният морски въздух излекуваха без остатък още от първия ден пренесеното от София главоболие, за което са ѝ казвали, че е характерно за много жени на нейната възраст – главоболие, което иде – може би – от застоялия живот, от внезапното натежаване на годините, или пък направо е причинено от съпруга.

Тя си купи вестници. Към нея се приближи десетгодишно момиченце, което ѝ предложи огромна декоративна черупка на охлюв. Момиченцетс извъднъж ѝ напомни за нейната дъщеря – като по чудо съвсем забравена през тези два дни.

– Какъв е тези охлюв? От морето ли е?

– От Япония.

– Кой ти каза, че е от Япония?

– От Япония е! – уверенс каза момиченцето. – Ако го сложите на ухото си, ще чуете вълните на океана.

Тя плати сувенира без да се пазари, но не посмя да го прилепи към ухото си, тъкмо тук, на улицата. Преди да го постави в чантата, успя да го разгледа и остана доволна. Наистина една красива вещ и не е много важно дали е от Япония. От литературата знаеше, че продавачите на сувенири по целия свят лъжат. Стана ѝ още по-приятно, че са излъгали и нея. Нима тук не изпитваше чувството, че се намира в друга страна?

Този следобед беше по-топъл от вчерашния, тя се движеше по-бавно, купи си сладолед и тръгна през алеята на малката градинка. Пътят към хотела водеше само през градинки, или по улички засенчени от платани. Паркингът бе задръстен с коли. Същото нещо е виждала на снимки – хотел и коли, такъв хотел и такива коли. Малко се поспря. Разгледа всички коли поотделно и се учуди, че еще е ранно лято, а има гости от най-отдалечените части на Европа.

Винаги са я считали за симпатична, според нея и служителите на хотела я считат за симпатична, нещо което потвърдиха не само с усмивките си, но и с това, че ѝ дадоха най-хубавата и най-евтината стаичка. Тя предвкусваше как портиерката ще се усмихне със своето „Добър ден, другарко Лилова!”.

– Добър ден, другарко Лилова!… Имате поздрави от съпруга си. Ще се обади отново.

– Кога?

– Потърси ви преди двайсетина минути. Каза, че ще звънне след половин час.

– Ще почакам.

Холът беше голям, през огромната му витрина се откриваше изглед към морето от ниско. Бездната на залива спеше в рамка от градински цветя.

Съпругът!… Може би у дома се е случило нещо неприятно. Нещо е станало. По всяка вероятност със Зита… Какво издува така чантата?… О, да – големият охлюв!… Навярно е болна… Страшно нещо е това семейството! Принадлежиш към него и не можеш да се отпуснеш дори да си на хиляди километра далеч. Едва ли някога е мислела, че ще бъде такъв егоист. Ако се погледне обективно, тази нейна командировка прилича повече на почивка, в която човек се разтапя в околната среда и потънал в нея, забравя всвчко, което го свързва със задълженията му. Най-хубавата командировка в нейния живот, да не бяха само тези две лелички със своята тъпота, сложени там да я дразнят и да не знаят че момчето пише!… Какви лелички – и двете са с десет години по-млади от нея… Какво ли се е случило у дома?…

Плешивият мъж седеше от другата страна на масичката. Коленете му бяха прибрани внимателно, лактите му стояха върху облегалата на креслото. По такъв начин, прилично и внимателно, можеше да седи само чужденец. Това бе един чужденец е чанта, с тъмен син костюм и изискани бели ръце, сключени върху чантата. Гледаше я деликатно, без да я смущава, сякаш това бе необходимо оказано внимание към дамата отсреща. Тя разбра, че не се заблуждава. Той я наблюдаваше… Дявол да го вземе! Какво става е нея? Все още се намират хора, на които може да направи впечатление. Вчера един професионален сваляч по улиците, днес един плешив мъж!… Плешив ли? Млад и хубав мъж със сочни черни очи, чист, елегантен и ако човек поразмисли по-добре, тази плешивост се превръщаше в дойстсйнство. Опита се да си го представи с гъста тъмна коса и разбра, че няма да му отива.

В дясно и назад, до радиото, и днес, както вчера по това време, прекарваше времето си естрадната певица от ресторанта. Сега тя въртеше ключа на радиоприемника и търсеше Анкара. От там зобеше професионалната си храна. И тъй като жените лесно разкриват хитростите си, макар и обзета от очите, които я фиксираха, жената предположи, че певицата е намерила най-доброто място да се покаже на гостите, един изпитан път път към женитбата и чужбина. До нея, както и вчера, продължаваше да седи нисичкият много млад барабанист, по къси гащета и изцяло разкопчана риза. Певицата се нуждаеше от подобен антураж. Когато той ѝ говореше нещо , тя все пак извръщаше към него осинените си клепачи, но погледът и блуждаеше към входа.

Други хора засега нямаше, влизаха и излизаха пасажери и всеки от тях като по задължение спираше погледа си на певицата. Само плешивият чужденец наблюдаваше нея, но по такъв начин, че вместо да я смути, я правеше щастлива.

Асансьорът слизаше и се качваше шумно, дори с трясък, но с то-зи шум се навиква, както се навиква с грохота на планинската река. Докато чакаше да я повикат в телефонната кабина, тя разглеждаше всичко това, без да пропуща ни най-малката подробност. Искаше да види всичко, което може да ѝ представи нейната необикновена „ваканция”.

Колкото и да бяха невинни, черните очи на чужденеца се мъчеха да ѝ разкажат неведоми неща. Между тях бе започнало мълчаливо и романтично съзаклятие, в което никой не се чувствува обвързан.

Върху стъклото на портиерната тракаха ключове, звъняха приятните гласове на служителките, проникваха и грубите гласове на чистачките, радио Анкара изпращаше сякаш за тях двамата нежна задъхана мелодия… Вссичко това преди да иззвъни телефонът.

Гласът на нейния съпруг беше плътен и ясен, неговият глас, сякаш двамата се разговаряха в кухнята:

– Ани!

– Мишо, ти ли си?

– Ани, какво правиш?

– Какво е станало? Нещо неприятно ли?

– Не… Какво неприятно?

– Защо ме викаш?

– Да те чуя. Какво правиш?

– Токущо излязох от библистегата. Чакам да ми се обадиш.

– А… в библиотеката ли беше?… Какво правиш, изобщо?’

– Нали знаеш, отмятам по малко от работата.

– Караш ли умната?

– Затова ли ми се обади?

– Не се сърди… Все пак трябва да те зная. ТИ първа трябваше да се обадиш.

– Щях да се обадя утре.

– Защо точно на третия ден?

– Така смятах,

– Не разбирам тези твои съображения… Верна ли си ми?

– На шега ли го казваш?

– Нали знаеш, че обичам да си правя вицове?… Все пак ти трябва да се държиш достойно. Говорил съм ти хиляди пъти за достойнството, което е най-голямото украшение на жената. След време никой от нас не бива да се срамува от другия… Ние имаме дете като приказка…

– Знам, знам.

– Знаеш, но имаш ли предвид всичко, което ти казвам.

– Имам всичко предвид… Знам, че трябва да бъдем едно от малкото семейства, живели без отклонения и сътресения…

– Иронизираш ли?

– А ти имаш ли ми доверие?

Малка пауза в репродуктора:

– Имам. Ти си единственото същество…

– Което не бива да измъчваш… Поздрави Зита.

– Само да я поздравя ли?

– Целуни я.

– Някак си особена. Нима е изстуденс майчиното чувство?

– Боже мой, какво говориш?

– Затварям, но знай, че мъжете, където и да са, както и да те ухажват, са авантюристи. Не прави неща от които утре да се срамуваш.

– Това ли ще ми кажеш – вместо довиждане?

– Приятна работа!… Кога ще се върнеш?

– Не знам… Може би в края на седмицата.

– Значи още пет дни?…

Ана Лилова почувствува как под дрехата и пълзи досада. Досада и пот. В кабината беше горещо. Учуди я фактът, че главоболието ѝ можа да се появи светкавично. Може би бракът и домът, в който живееше, приличаха на една такава кабина. Тя отвори вратата и въздухът в хола ѝ се стори хладен. Чужденецът продължаваше да стои на мястото си. Този път в погледа му имаше учудване и бегла тревога. Ана Дилова не можа да разбера как-стана теова. След като се усмихна, ей така, по инстинкт, сякаш искаше да го успокои и да му каже, че не е станало нещо особено, тя разбра колко се е забравила – направо върши неща, чужди на нейния стил.

Сега отново да се заеме с главоболието си. Като отвори стаичката си, вятърът от морето я блъсна и вратата към терасата се затвори с трясък. Тя съблече всичките си дрехи и отиде под душа. Водата засъска. Издигна лицето си към нея и я остави да го пронизва с невидимите си иглички. После вдигна ръцете си. Приличате на член от обожаваща природата секта, издигнала длани към водата и слънцето. Струите падаха върху тялото ѝ, падаха, падаха, свличаха се надолу, блъскаха главата ѝ, слепоочията ѝ, челото ѝ, все там, където се криеше коварното главоболие. „В такива моменти не мисля за нищо – казваше си тя. – За нищо, за нищо!”…  И мислеше, че не бива да  мокри косата си с тая варовита вода, че чужденецът е твърде интересен случай от гледище на човешките физиономии, че ако певицата постоянства, до края на лятото може да ѝ се осъществят мечтите, ако изобщо това са мечти… „Имаш страшен мъж! – помисли си тя. – Нима не те познава?”… „Не мисли за нищо, за нищо! Слушай йогите, не слушай себе си, ти, слабохарактерна такава!”… След това започна да мисли за тромавите библиотекарки с ленивите мисли и тъй като започна да ги оправдава, разбра, че главоболието ѝ е минало.

Излезе ст банята и взе кърпата. Започна да се бърше пред огледалото. Погледна тялото си и се усмихна. Приближи се още повече към стъклото: „Мога ли да видя кое е хубавото у теб?”. Разгледа се внимателно и реши, че ако не може да разбере кое е хубавото у нея, едно може да каже със сигурност – тя е на трийсет и пет и няма нищо лошо.

Боже мой, какъв е този вятър!… Какво има у този вятьр, който прониква през кожата и те кара да потръпваш от удоволствие?

Вятьрът идеше направо от хоризонта, омиташе цялото море, обираше сладостта му и я изсипваше върху града. Ана Лилова отвори чантата си и измъкна раковината. Както беше гола, изправена пред отворената врата на терасата, тя долепи раковината към ухото си и се ослуша.

4.

Тук, където спря колата, пътят се приближаваше, най-много до морето – трябваше да се прекоси една ливада и от там, едно спущане по скалите. Младата жепа погали волана с дланите си:

– Сега?

– Слизам – каза мъжът. – Не се грижи повече за мен. Като се изкъпя, до автобуса ще отида пеша.

– Настоявам да размислиш.

Той не отговори. Слезе от колата, отвори задната врата и започна да измъква багажа си.

– Настоявам да размислиш – повтори младата жена. Тя беше навела главата си напред и още държеше ръцете си върху волана. – Нямаме право да разрушаваме красивото, което сме изградили.

Той внимаваше. Стараеше се да не забрави нещо. Всичко бе нахвърляно върху седалката и сега като го измъкваше навън, грижливо го натъпкваше в саковете. Харпунът остана да стърчи с острието навън.

– Говори! – изгуби търпение тя и едва сега го погледна. –  Смяташ ли, че това е краят на всичко?

– Говорихме достатъчно – рече спокойно той. – Тая работа трябва да свърши без усложнения.

– Това бе възможно по-рано. Казвахме си го в началото. Сега е невъзможно. Това са пет години.

– Ще мине леко. Ще видиш.

Признавам се за виновна! – драматично проплака тя. – Можех да го изгоня от стаята, но не знам какво става с мен в такива моменти!… Ти трябва да ме придружаваш навсякъде!… Обичам те и ако искаш още днес е се откажа от този проклет филм!… Но и ти си виновен… с тези свои мании. Като  дете си!…

Той вдигна саковете и заоглежда ливадата.

– Смятам, че всичко свържи тук.

Тя ое поддаде на порива си и запали мотора. После обърна за последен път мъничкото си красиво лице към него:

– На връщане ще те взема!

– Няма нужда.

Колата тръгна полека.

Той нарами единия сак и го намести удобно върху рамото си.   Грабна втория сак като кофа и тръгна през ливадата. Земята беше корава, суха, грубата ѝ плът се чувстваше през килима на кафявата трева. И тази година по тия места не бяха падали дъждове. Като се спущаше по скалите, той гледаше ту къде поставя краката си, ту развълнуваното море, което го зовеше. Морето предизвикваше у него опияняващи усещания – сякаш го караше да рипне направо в него от скалата. Ивицата на каменистото заливче бе покрита с бели камъни и чакъл. Между тях блестяха черупки и изсъхнали цераниуми. Изхвърлените от вълните съчки бяха обилно полепени с тригона и тук-там по тях се ветрееха птичи пера. Мъжът хвърли саковете върху чакъла и се наведе да опипа водата. Каква можеше да бъде тя в началото на лятото – хладна. Хладна, но вода, която лежи в краката  ти, вълнува се и трепти по всички посоки, чак до скута на небето. Пипаш я, галиш я, чуваш нейния странен шум, а дълбоката страстна миризма се издига от нея и вълнува.

Той развърви саковете и най-напред измъкна неопреновия костюм. Последователно нареди всичко върху чакъла: плавниците, маската, шнорхелът, харпунът. Намери кутията с талк и наръси богато вътрешността на костюма. Облече се трудно. После нахлузи наплюнчената и промита с вода маска, налапа мундщука на шнорхела. На това място дъното беше плитко но той легна върху камъните и започна да се изтласква със свободната си ръка по тях. Измина няколко метра така и вкара в действие плавниците. Морето го пое. Между костюма и тялото му нахлу вода, която го изстуди от всички страни. Изведнъж стана дълбоко и все пак не биваше да се бърза с гмуркането. Търпеливо изчака да се затопли водата около кожата му. Тялото бързо даваше своята топлина. Видимостта го задоволи, не че я желаеше точно такава, но след скорошната буря друго не можеше да се очаква. Водораслите се поклащаха мудно, обхванати от цъфтеж, обагрени от оня обновителен блясък, известен само на гмуркачите, които умеят да наблюдават. Той е забелязъл, че прц такова цъфтене бодростта на гмуркача се увеличава, увеличава се и желанието му да прави глупости, да се спуска в големите дълбочини, или пък да преследва рибата без да се съобразява със запаса на кислород в дробовете.

Не очакваше да открие особен лов. По тия места не леководолази, бяха редки гости. Разчиташе да прониже някоя песийка, колкото да зодоволи страстта си и да произведе няколко тренировъчни изстрела. От години насам за него не съществуваше нищо, което да замени любовта му към морското дъно. Този шести континент бе станал за него извор на щастие, място, където може да осмисли празния си живот… Под него зина потънала в разсеяна тъмнина пропаст. Той напълни дробовете си с въздух и се устреми към нея. Провря се под каменната арка и понеже тъмнината изведнъж се сгъсти, започна да се оглежда – беше глупаво да попадне в капан още в началото на сезона. Стана му смешно, че може да умре тъкмо сега. Сега не биваше да се умира. На сушата щяха да кажат, че се е самоубил заради Лена.  Малко хора знаеха, че той не би се самоубил нито заради Лена, нито за коя и да е друга жена… Внимателно навлезе още навътре и като погледна в дясно, видя бледа, далечна светлина. Изви се и насочи към нея. Предположеаията му се оказаха верни. Такива ефектни места на дъното бяха безрибни – само лапини и дребни попчета влизаха и излизаха между водораслите. Все повече се убеждаваше, че днешния му ден ще има чисто изследователски характер. Измькна се на повърхността и отново пое въздух. Сега се върна малко назад, към „шареното дъно”. Тук се разтилаха все по широки пясъчни ивици, а после се откри и цяла пясъчна арена, типично находище на песийки и дракони…

В просторния аквариум на морето е спокойно, тихо. Тук светлината е убита и в това царство на полутоновете нищо не дразни нервната система на човека. Водата се допира с прохладни ръце до тялото, сърцетс работи интензивно и всичко говори за сигурност, за неизменност, датираща от хилядолетия. Щом слезе дори на един метър под повърхността, човекът се озовава в древността и се слива мигновено с природата. Той става риба и рибите го чувстват като риба.

В многобройните си гмуркания под водата, в стотиците натрупани часове на дъното, човекът започва да чувствува миримата на пясъка и на отделните отделните водорасли. Постепенно той започва да  води съвсем нормален живот, но преди да стане това, преди да почне да чувства миризмите, той започва да мисли както на повърхността. Това е единственото нещо, което чевекът-риба не може да преодолее…

Това е една малка, мизерна песийка! Тя е съвсем спокойна и като се движи докосва с тялото си дъното. Песъчинките се раздвижват под корема ѝ, после се утаяват и след тях настъпва стария покой. Удобна малка мишена за тренинг… Той насочи харпуна към нея и я прониза. Острието мина през тънкото ѝ като листо телце и се заби в пясъка. Той се спусна към стрелата, измъкна я и след туй изскочи на повърхността. Тук не ставаше дума за лов, рибата беше мъничка, затова той дръпна и разкъса тялото ѝ, след което го захвърли, зареди харпуна и отново потопи лице във водата…

„Лена беше такава писийка когато я срещна за първи път и кой можеше да предположи, че за пет години ще се превърне в подобно демонично същество?… Стига съм мислил за нея!”

Той се озова до онова място на пясъчното пространство, където започваше крехката нежна растителност. Зад тази линия се люлееха високите треви и се издигаха скалите. Водните пластове се търкаха по камъните и светът беше раздвижен, тъй като горе все пак имаше вълнение. Пясъчното дъно беше скучно, той го прекоси и се отправи към голямата заоблена скала. Спусна се в подножието ѝ и започна да пълзи по нея, увлечен от нейната импозантност. Имаше чувството, че изкачва красив затревен хълм, над който блести червената светлина на залеза. Опиянението му растеше и в този момент се чувствуваше премного силен. Край него подводната ливада цъфташе и дъхтеше, а от раздвижената водна пяна над гърба му нахлуваха безумни кислородни струи. Най-високата част на скалата тръпнеше. Водораслите се люлееха шеметно под напора на вълните, зелено и кафяво се месеше с блясъка на слънчевата светлина и в тази светлина се мяркаха сребърните коремчета на стотици атеринки. Попаднало в прибоя, ятото се гърчеше нагоре-надолу, обхванато от паника. Гмуркачът стъпи въвху скалатз и се изправи. В маската бе попаднала вода. Той я свали и я изтърси. След това я притегна по-здраво на лицето си. После потопи глава във водата и разгледа другата страна на скалата. Наклонът беше почти същия, само че тази част му се стари далеч по-обшнрна и се врязваше направо в пясъка, който тук блестеше от чистота. И както става често,  да не му се надяваш, в този лишен от растителност кът, му се натрапи голямата риба. Зад нея блеснаха тромавите тела на още пет-шест парчета. Всички стояха неподвижно и галеха с муцуните си най-незначителните покарали между пясъка тревички. Голямата риба олицетворяваше глупостта. Приличаше на излята от калай, безчувствено същество, лишено от сетива и инстинкт за самосъхранение.

Пое въздух. Гмурна се внимателно и леките движения на плавниците за няколко секунди го изтласкаха до най-удобната позиция, от където стреля по всички правила на играта. Стрелата прободе подхрилието на  рибата, контрата се промуши след острието, но кордата не се опъна докрай. В първите няколко мига кефалът не мръдна, сякааш не бе станало нищо. Но щом изживя изненадата, рибата се опъна остро и показа силата си. Гмуркачът почувства нужда от въздух. Измъкна глава от водата и когато потопи лицето си отново, вече чувстваше безумните пориви на животното, което теглеше стрелата, стремеше се да измъкне харпуна ст ръцете му. Той плаваше след рибата и постепенно набираше кордата, а сетне хвана стрелата.

Лена стоеше е на камъка, до дрехите му и го чакаше. Вятърът бе изпънал роклята ѝ назад, косичките ѝ се вееха назад, кожата на лицето ѝ се червенееше. Тъмните дупки на очилата ѝ бяха обърнати към него и той не можеше да види очите ѝ, но ги познаваше много добре – сериозни, меки и големи. Тя инстинктивно подръпваше роклята над коленете си, нещо което много го развесели, пък и наистина беше удивително, дявол да го вземе – що за необясним свян у същата жена, която снощи бе заварил в стаята на хотела с непознат за нея мъж, който просто настоявал и бил един такъв чешит, че нямало как..

– Аз съм тук! – извика високо Лена.

Той допълзя по плиткото каменисто дъно и показа рибата. Лицето му бе щастливо и като хвърли стрелата на сухите камъни рече с доволен леко заморен глас:

– Прибери тая работа!

Кефалът започна да се мята, стрелата се заудря по камъните и Лена знаеше че няма защо да се намесва, нищо не мшжеше да се прибере повече, но той трябваше да каже тъй, защото беше много щастлив.

– Реших да те чакам – каза тя.

– Просто неочаквано – продължа своите си мисли. той. – Никак не съм очаквал.

– Такава съм – удиви се тя. – Цял живот ще те изненадвам.

– Говоря за рибата – без какъвто и да е намек рече той. – Напипах я е най-неочакване. Никога не съм предполагал, че по тия места може да дойдат подобни екземплярн…. Може би има два килограма.

– Псвече.

– Повече – не. Най-много два килограма.

Той притисна контрата и измъкна стрелата.

– Ще си я изядем само двамата!

– Влизам отново. Ще падне голям лов.

– Аз те чакам.

– Измисли нещо да я скриеш от слънцето.

Погледна още веднъж кефала и се върна в морето.

Лена наблюдаване всяко негово движение и знаеше с абсолютна точност какво ще направи той, докато изчезне под водата. Пет години сс е възхищавала на похватността му. Сега той опря харпуна на стомаха си и го зареди. Ръцете му бяха дълги и силни, неопреновият костюм притискаше високо гъвкаво тяло. Ето, това е мяж!…

– Стефане, ще ти направя една изнедада!

Той не чу нищо – вече лягаше върху вълните. Лена се изкачи по стръмното, прекоси ливадата, влезе в колата и подкара по асфалта.

В селото купи сол, хляб и бира. Качи се отново в колата и се върна в заливчето.

Съблечена, по бански костюм тя натрупа съчки и започна да избира камъни за огнище. Като приготви всичко, приседна и започна да чака.

От време на време шнорхелът сифонираше и се показваше главата на Стефан. Той кръстосваше заливчето на шир и длъж и търсеше. Тя го е чакала с часове така и което си е право – беше скучно да се седи и очаква. Детската му лудост нямаше край. В такива моменти се е питала по сто пъти дали изобщо заема някакво място в живота му и си е отговаряла, че както всеки мъж и Стефан трябва да има край себе си една жена. Тази жена е тя. Толкова. У него нямаше нито страст, нито сантименталност, нещо което често я влудяваше и нервираше. Спокойствието, с което той започна да посреща нейните полови набези я обиждаше. Тя узряваше все повече и повече, растеше славата ѝ и нямаше защо да ѝ се присмиват: „Лена, ти си артистка с два филма и все още с един мъж”. Край нея гъмжеше от мъже, атакуваха я денонощно, а той каза само веднъж: „Когато поискаш ще се оженим”. Тя не можеше да поиска това и ако той я познава по-добре, можеше да настои, макар че това не е много важно. Най-важното е че този огромен мъж беше подредил работите си по значимост така: морето, графиката и Лена. Започна да мисли, че графиката му служи само като път към морето – всяка негова експедиция струваше пари. Той илюстрираше списанията, за да се гмурка с вечно изрядни екипа. Така се започна. Започна се преди три години. Намираха се смелчаци от филмовите продукции, които излизаха с предложения и с учудване разбираха, че предложенията им се приемат. Ако Стефан беше горд мъжествен мъж, тя беше истинска слаба жена, в която пламъкът на страстта гореше, както гори огънят под Триумфалната арка… Връзката им увисваше няколко пъти на конец. Този конец два или три пъти се скъса, но тя беше тази, която се връщаше, защото го обичаше – този, който бе влюбен преди всичко в морското дъно.

Лена видя добре, че Стефан се насочва определено към брега и запали съчките, димът добиваше особено весел цвят в подобни слънчеви заливчета, където всеки камък е напечен от лъчите – не се вижда нито жарта, нито пламъка на огъня. Тези изсъхнали дъски, преди да бъдат изхвърлени от вълните, са били частици от лодки и гемии. Те са пропити с безир, горят като борина и дават нетрайна, но хубава жар.

Стефан измъкна втора риба, далеч по-малка от първата. Отпуснат варху топлите камъни, извърнал глава към огнището, той наблюдаваше с безкрайно възхищение как Лена трупа още съчки. Хрумването ѝ го беше трогнало. Тя работеше така, сякаш не го е забелязала.

– Идеално! – каза той.

– Какво имаш предвид?

– Още първия ден ще печем риба.

– Добрият харпунист не пече по-малкоот две риби.

– Тук има още една – рече привидно небрежно той.

– Нима? – възхити се привидно тя.

– Какво не бих дал сега за щипка сол!

– А би ли целунал твоето добро момиче за цял килограм сол?

Лена измъкна скрития пакет, показа му го, приближи се до Стефан и целуна мокрите му, разтворени от учудване устни.

– Мисля, че един добър харпунист с удоволствие би целувал едно момиче, ако в такъв момент му поднесе цял целеничък типов хляб.

Тя му показа хляба и приседна до него. Стефан се надигна и докосна устните ѝ.

– По-добре от никак – забеляза тя и се върна при огъня.

– Как стана всичко това? – продължаваше де се удивлява той. – Днес ти ми поднесе най-голямата изненада.

Тя мълчеше. Вече издърпваше първата жар. Стефан смъкна неопреновия косткюм, простря го върху скалата и изпълнен с внезапно бликнало въодушевление, започна да се кълне, че няма да бъде учуден ако в чантата на най-доброто момиче не се намери малко хартия. Доброто момиче и този път напусна огъня, бръкна в чантата си и измъкна един вестник и последния брой на филмови новини.

Той разпори коремите на рибите, изчисти ги, остърга люспите им и ги уви поотделно в хартии. Корицата на списанието откъсна  внимателно и я провиси с камък върху скалата. От нея гледаше лицето на Лена, малко по-сериозно, отколкото беше в момента, когато тя търкаше очите си, ругаеше дима и деня, в който е срещнала един луд с перки на краката си.

Жарта започна да пепелее. Беше въпрос на мигове тъкмо сега да се зарият рибите с нея. Стефан извърши това със съзнанието, че демонстрира ритуал. После погледна часовника си. Трябваше да се изчакат необходимите петнайсет минути.

Не повече от петнайсет минути му бяха не обходими и за да се стопли. Той се излегна по гръб и се усмири. Вятърът тежеше с цялата си сила върху гърдите цу. Слънцето покри кожата му с топлина. Синьото небе дразнеше очите му и той ги затвори. Цялото му тяло се превърна в сетиво, с което долавяше и топлината, и мекия хлад на вятъра, и росата на морската пяна, и безумното ухание на морето. Стефан лежеше неподвижно и чакаше. Чакаше своя миг. Чакаше да се постопли кожата му и да се освободи съзнанието му… Ще дойде ли този миг? Дали няма да му изневери тъкмо тази година. В края на краищата нищо не трае вечно. Мечтите се променят, желанията остъпват място на други, непознати дотогава, човекът остарява и мъдростта на годините се присмива над лекомислените младежки пориви.

И неочаквано фрегата се появи. Стефан нямаше време дори да се усмихне от удовслствие. Той зае мястото си на кърмата и погледна всяка мачта поотделно. Всичко е наред. Вятърът е изпълнил платната до пръсване. Рулят е лек и се поддава на най-малкия натиск. Горе има бели високи облаци. Пяната на ватерлинията съска зад гърба му и по всичко личи, че ще бъде едно хубаво, почти неповторимо пътешествие. Вълните са гладки и отгоре са покрити със синя глеч, която се разпуква, но само край бордовете, иначе всичко до хоризонта е само синьо, цвят който мирише на риби и планктон.

– Къде ще направим снова – тук или в хотела?

Стефан не отговаря. Не се и сърди. Важното е, че фрегатът се бе  появил и тази година, и сега вече непрекъснато щеше да се появява, докато има слънце. Ръката на Лена милваше рамото му. Огнището-пръскаше благоухания по-хубави от градинските.

– Ти ли ще извадиш бирата от морето или всичко трябва да върша аз?

– Искаш да кажеш, че има и бира?

– Ще има, ако се държиш дсбре.

– Смятам, че ще е най-добре ако не се прибера в хотела.

– Как?… Къде ще се прибереш тогава?

– Ще прекарам целия следобед тук и ще нощувам тук.

– Пак ли започваш?

– Защо?… Какво лошо има?… Неопренът отдолу, ти ще ме дадеш едно одеало и пак ще започна моя див живот.

– Но в четири часа имам снимки.

– Отивай!… Утре ще дойдеш и ще ми донесеш нещо за ядене.

– Няма да те оставя!… Ще дойдеш с мен!

– Знаеш ли, днес носът ти не е толкова остър.

– Не ме будалкай!… Ти объркваш вспчко с твоите диви хрумвания! Тази вечер ще спиш в хотела!… Преди вспчко не си се закалил. Кожата ти е още е бяла. Не си подготвен за живота, който искаш.

5.

Този ден хлапето не се отби при художника, нито пък отиде да зяпа как правят филма. Там му доскуча – един човек от няколко дни насам непрекъснато падаше в морето, поне двайсет-трийсет пъти и защо, да се убиеш не можеш д разбереш. Милчо реши преди всичко да намери чайката. Той обиколи насам-натам и я откри на такова място, където нямаше движение на кораби и моторници – много се пазеше тази глупава на вид птица. Отново се качи на „Странджа“. Все пак от тук беше най-близко до нея. Започна да я наблюдава. Чайката беше обърната към него. Стъклените зърна на очите ѝ блестяха малко по-бодро, но в тях продължаваше да се чувства и тъгата, и умората. Крилото пак си висеше настрана. Под небесния капак, заедно с летящите на всички страни чайки и гларуси, плуваха малки бели облачета, наредени кажи речи едно зад друго. Приличаха на копчета – такива каквито би трябвало да има на огромната синя риза на света. Хлапето бръкна в джоба на панталонките си и измъкна шепа царевични зърна. Щом патките обичат царевица, пречи ли и на чайките да си клъвнат от нея? Зърната паднаха около птицата като сачми. Отнякъде долетя гларус. Той се спусна към тях, кажи речи-под самата човка на чайката и отлетя разочаровано. Ранената птица подплашено отплува към средата на басейна, където с осем мили в час летеше моторница. Ниският гърбав човек от борда се закани с ръка към момчето и изяика:

– Знаеш ли, аа!

Милчо се изплаши. Той беше виждал често този гърбав човек в пристанището, дори един път вървя след него да го наблюдава, тъй като му се струваше симпатичен. Гърбавият нямаше врат, а тялото му, както всичко у него, беше късо и широко, но въпреки това на момченцето хареса неговата сурова моряшка сила: хубавите му тъмни очи. Веднъж около прясно боядисана лодка се бяха събрали четирима души, които викаха „оу-хооуп“ и се мъчеха да я тикнат в морето. Всички бяха новаци, не знаеха как се прави това, лодката не помръдваше от мястото си. Тогава се появи гърбавият. Той ги нахока, отстрани ги, нареди по особен начин дървените филета, закова рамо върху кърмата, разклати лодката и на едш бърза ръка я раздвижи. Карината се хлъзна леко по филетата и леко влезе в слънчевата вода, която се разлюля като олио. Гърбавият облече палтото си и без да обели дума, тръгна да си гледа работата. Ето защо, Милчо хич и не искаше този човек да си помисли нещо лошо за него и макар че моторницата гърмеше, извика след нея:

– Чичкоо, аз я храня!

Разбира се, чичкото не чу какво му бяха казали, настроението на хлапака се счупи. Чайката се люшкаше върху облата вълна, оставена от моторницата. Срещу птицата сега летеше катер, Милчо извика. Но птицата и без това вече бягаше от грозното сплескано отпред чудовище, право към „Странджа“ и се приближи почти до борда на гемията. Милчо се учуди. Чайката днес му се стори някак по-чиста.  Бялата ѝ перушина блестеше като къпана, въпреки мръсната вода наоколо – да се удиви човек!…

Щом катерът отмина, чайката се върна обратно към средата на басейна и се движеше бая бързо. Милчо съжаляваше. За него беше удоволствие да я наблюдава отблизо, такава красива и реална – неговата чайка. Защо бяга тя? Толкова ли не можа да проумее, че момчето и желае само доброто? Няколко чайки се спущат над нея, тя повдига с копнеж глава и наблюдава здравите им криле, които режат пълния със слънце въздух. Хлапакът отново потърси нещо за ядене, което би заинтересувало птицата. Върху борда на „Странджа” имаше само няколко сухи главички от скариди. Той ги събра и ги хвърли в морето. Чайките се заблъскаха във водата и на бърза ръка ги пзлапаха. Милчо започна да чисти пръстите си от мустачките на скаридите, които се бяха впили в кожата му като трънчета. Тогава видя нещо, което го удиви. Чайките от въздуха се стовариха внезапно върху ято дребни рибки. Ранената им сестра неочаквано се устреми към тях. Разтворила човка тя цялата трептеше и писукаше, говореше им нещо на техния птичи език. Но здравите птици не ѝ обърнаха внимание. Те напълниха губите си и се изпариха. Ранената плуваше след тях, правеше всичко възможно да ги догони и по едно време разпери криле. Здравото крило започна да бие по водата, но болното легна безпомощно върху нея и птицата се завъртя намясто.

Милчо притича до художника.

– Чичко, как да изгоним тези проклети птици?

– Кои птици?

– Дет летят.

– Защо?

– Само я дразнят!… Карат я да върши глупости, причиняват ѝ болка в раненото крило!…

– Какво?

– Амк и тя иска да се издигне при тях, а не може!

– Ти пак за чайката ли говориш?

– Да, чичко! Знаеш ли колко е тъжно?… Не може и не може да политне, не се храни!… Какво ще стане с нея?

– Остави я на спокойствие. Всичко ще се разреши от самосебе си.

– Как от самосебе си?

– Чайката е част от природата, а природата умее да се запази сама.

Трънчетата забити в пръстите му го дразнеха. То отърка ръката си в панталонките, а после се опита да измъкне поне едно от тях с помощта на зъбите си. Налапал пръста си, Милчо едва сега се сети да погледне картината.

– А, какво стана?

– Както виждаш, започна да се оформя. – Художникът бръкна в джобчето на ризата си. – Мога ли да те почерпя една бонбона?

– Благодаря, чичко! – Хлапето внимателно бръкна с два пръста в пликчето. – Днес картината т се струва особена.

– Защото ми потръгна. Ако и утре продължава така, ще я завърша..

Бонбоната сладнеше и киселееше, Милчо я преметна няколко пъти с езика си и му се щеше да не свършва цял живот. С такива бонбони в устата вече може да се шивее прекрасно.

– Вчера картината беше по-хубава!

– Неподкупен си – засмя се художникът. – Ядеш ми бонбоните и ме нападаш… Вземи си още!…

– Благодаря!… Вчера всичко беше по-ясно. Като истинско…

– А днес?

– Не е като истинско… Това параходите ли са?

– Да.

– А това – крановете.

– Да.

– Чичко, ти си развалил хубавата картина… Цветовете не са същите… Петна, петна… Много си я развалил.

– А ти не рисуваш ли така?

– Е да, и аз правя такива петна.

– Защо?

– Защото съм малък.

– Аз искам да рисувам като малките деца.

– Сериозно ли? Че защо бе, чичко?

– Ами възрастните хора станаха много, а децата са кът… Всеки бърза да стане възрастен.

– Чичко, нямаш си на представа кослко много деца има. Ела в махалата да ни видиш.

– Така ли?… Тогава защо си винаги сам?

– Тук ми е по-добре сам.

– Много обичаш пристанището.

– Много.

– Баща ти знае ли че си тук?

– Аз имам само майка.

– Вземи си още бонбони. Много се стесняваш.

– Ще ти ги свърша.

– Голяма работа.

– Извинявай, чичко, за пръв път виждам голям човек да яде бонбони. Рисуваш като децата, ядеш бинбони…

Художникът се засмя от сърце.

– Старая се да не пуша.

– Виж я какво прави!

Хлапакът се затича към шалана. Той скочи на палубата и стъпките му отекнаха по металическия корпус на кораба. Закъсня. Не мока да види новия опит на чайката да полети. То едва ли беше опит, по-скоро опит да раздвижи схванатите си криле.

Вратата на каютата се отвори. Излезе един от шаланджиите.  Очите му още не можеха да се отворят от следобедния сън, косата му беше сплъстена, а дясната страна на лицето му бе нарязана от ръбовете на възглавницата. Той измина разстоянието до борда като на сън, погледна водата сякаш искаше да скочи в нея. През отворената врата се виждаше как другите двама шаланджии играят табла. Хлапето се учудваше защо тия хора се излежават по цял ден тук. Бяха тромави, много приличаха на кораба си. Шаланът беше дебел и откакто го помни все лежи на това място – тъп и отпред, и отзад, мръсен, негоден да се движи сам. Винаги го теглеха катерите. На търтей, на такова нещо му приличаше шалана, а на пияни  търтеи му приличаха тримата льохмани от екипажа му.

– Чичко, тя се мъчи да хвръкне!

– Какво бе?

– Чайката!

– Глей си работата!

Шаланджията със залитане влезе в каютата и затръшна вратата зад себе си. Чуваха се само острите чаткания на пуловете. След това вратата се отвори още веднъж и излезе друг много нисък шаланджия. Оня, сънливия, вдигаше нагоре бутилка и в тази поза приличаше на тромпетист.

– Колко е часът? – запита ниският като се прозяваше и протягаше косматите си ръце.

– Четири.

– Работният ден свърши!

Хлапето зяпаше рисунките по ръцете на ниския. Тези ръце му приличаха на страници от картинна книжка и колкото пъти ги гледаше, все не можеше да разбере какво точно е нарисувано. Чайката се бе отдалечила навътре. Стори му се уморена и замислена.

Милчо се покатери на кея и се отправи към параходите. Един автокар спря до него. Автокаристът се наведе и го издърпа при себе си. Хлапето се усмихна. Момъкът също се усмихна. След това започна да ругае камиона, който бе препречил пътя му. Тръгнаха. Милчо погледна няколко пъти към автокариста – чудеше се как оня е разбрал, че се е изпълнила най-голямата му мечта, да се вози на автокар – но момъкът не му обърна повече внимание: изчакваше, изпреварваше, заобикаляше, втурваше се стремително сред хаоса и все тананикаше една песничка, много проста и лесна, можеш да я запаметиш с първото чуване. Освен това, той много ръкомахаше и поздравяваше де кого срещне. Изглежда, че всички го познаваха. Ръцете му върху волана се тръскаха и русите им косъмчета светеха като звездички. Ей, че хубаво било да се провираш между всички интересни неща на пристанището, да познаваш всички хора и те да те познават, и да си пееш така безгрижно, и да ругаеш волно, да наричаш когото си щеш „хапльо”, „заплес”, „чучело”, „баба такава” и пр.

Докерите натовариха няколко сандъчета на платформата и автокарът потегли назад. Тичаха между влаковата композиция и параходите, промушваха се под крановете. Ето го едрият докер Янко и неговият колега, ето го милиционерът, който не излезе толкова страшен – всичко се ниже отляво и дясно, мирише на портокали, смазочно масло и каучук.

Тогава се случи голямата беда. Лицето на автокариста се смрази. Момъкът не знаеше какво да каже. Гледаше и мълчеше. Гледаше ту платформата, ту морето. Не проумяване как може да се търкулне сандъкът и защо трябваше да падне точно в морето. Не можеше ли да падне на кея, както е ставало няколко пъти досега? Милчо бе втренчил уплашените си очи в момъка.

– Батко, какво стана?

Момъкът продължаваше да мълчи. Насъбраха се докери, служители от Управлението на пристанището – много хора се струпаха, а по-добре да не беше ставало така. Кърмата на шведския параход се напълни с моряци. Сандъкът беше паднал близо до винта на кораба. Прииждаха и случайни посетители на пристанището.

– Баш като щяха да го приемат в партията – рече един докер.

– Кара като луд. – каза друг докер.

– Правил съм му забележки… Видях го как изви тук, сандъците се наклониха и най-горния – туп! – на дъното… Вадѝ го сега, ако си нямаш работа.,

– Какво имаше вътре?

– Резервни части.

– Тогава ще за гази.

– Баш преди влизането му в партията.

– Няма ли някой водолаз?

– Цялата бригада е на нефтеното пристанище. Хората си имат план. Няма да се занимават с Маринчовите бели.

Милиционерът се опита да разпръсне любопитните, но не успя. Автокаристът Марин продължаваше да мълчи. Милчо се изхлузи неусетно на кея и се нареди между зяпащите, чувствуваше се виновен за случилото се.

– Да му ги удържат от заплатата.

– То се знае… А, водолазите ще извадят сандъка.

– Ще извадят ама и Марин няма да се отърве без нищо.

– Едно на ръка!…

– Пазѝ се!

Викаше другият автокарист. Човекът искаше да мине.

6.

За първи път телефонът в стаята ѝ иззвъня, за първи път тя чу гласът на  администраторката по жицата, същият приятен и мил глас, който ѝ каза, че я търси някакъв млад човек. Ана Лилова не се учуди. Заради доброто настроение,ли, заради  дяволския вятър ли, тя смяташе, че не може да върви все така. Този телефон не може да не звънне най-после специално за нея и да ѝ поднесе някаква сладка неизвестност, нещо смътно и томително. Затова не се учуди, но се развълнува и просто не знаеше какво да отвърне, докато най-после смутолеви, че този който я търси може да почака малко долу, тъй като тя ей сега възнамерява да слезе, защото ѝ предстои излизане в града. Разбира се, това излизане трябваше да стане по-късно, след като си почине добре,  но да се почива може винаги. Пет следобеда и пет нощи са нейни. Тя се облече бързо и отдели пет минути за огледалото.

И така, кой може да бъде той?…. Професионалният спирач от ули­цата? Добре. Размисляше и предполагаше. В мислите и предположенията нямаше никаква логика. Каква логика у жена, която е потърсена внезапно по телефона?… Чужденецът? Нищо чудно. Още по-добре. Пак раз­мисли и върху това предположение, без каквато и да е логика.

Притиснатите ѝ от гилзата на червилото устни внезапно се разтвориха и Лилова чу гласа си, който каза:

– Ани, как си?

Транзисторният приемник от съседната стая съобщаваше с чудна сантиментална песен на английски език, че любовта се състои от няколко чаровни неща плюс двама души, които трябва да ги почувстват. Мелодията излизаше през отворения прозорец навън и пак този своднически вятър я пращаше при нея, до огледалото, където между зъбите на гребена пращеше изкъпаната ѝ коса. Според нея, тя никога не е имала по-лошо стърчаща коса, обвиняваше я в бунт и в нежелание да ѝ стори най-дребната услуга: тъкмо днес да легне мирно, да се подчинява на гребена и да заеме положението си от най-хубавите ѝ години.

Кой е той?

Ана Лилова заключи вратата и се спусна по стълбището.

– Охоо! – извика някой след нея на етажа.

„Охоо!” – отвърна му с мислите си тя, като продължаваше да се спуска и постепенно да се съвзема, неусетно да послуша хитрата си женска мисъл, кеято ѝ подсказа, че не бива да бърза толкова, защото тази игра се играе спокойно и колкото по-хладнокръвно, толкова по-лесно ще я спечели, а всъщност нямаше и какво да губи, тъй като е решила на всяка цена да си остане непокътната, да отнесе в София само прашецът на леката лятна авантюра.

Още с площадката на стълбището видя плешивия чужденец, който седеше на старото си място, този път по блестяща бяла риза и вратовръзка. Разглеждаше списание, внезапно вдигна глава и я видя. Лилова успокои още повече стъпките си. Погледите им бяха впримчени и тя не знаеше дали сега да се усмихне, или после, когато се приближи и стиснат ръцете си… Въпросът бе разрешен от другия, когото– Лилова до този момент не бе видяла. Той седеше на съседния стол и се изправи непохватно. Лицето му пламтеше, беше много висок, с червена ниско подстригана коса. Боже мой, къде е виждала това момче?

После младият белетрист, който вече бе успял да напечата два разказа в местния вестник успя да направя що годе сполучливо двете крачки към нея и да поеме ръката ѝ.

– Представа си нямате как искам да ме извините, искрено и изцяло.

– Всичко е наред – усмихна се тя. – Носите ми вашите разкази, нали?

– Да.

Момчето гореше от срам. Чужденецът беше много хубав – красив, оплешивял заради прищевка на природата мъж…

– Само един разказ – добави момчето. – Не бих си позволил да ви досаждам с повече. Написан е на машина.

– Как? Не ми ли носите нещо от печатаното?

– Мисля, че това което ви давам е по-добро. – Оня продължаваше да гледа право в очите ѝ. Разказваше ѝ много неща, в разказа си влагаше цялото свое „аз” и великото внушение, че идва от далеч сякаш сало за нея, че тя е една  от големите забележителности на страната си и до кога двамата ще се гледат така, кога ще стиснат ръцете си, кога ще стоят един до друг в безконечен разговор?… Младежът наистина чувстваше нужда да се оправдае и го правеше искрено, пред нея не стоеше маниак:

– Когато почетох Шон О’Кейси, неволно възпроизведох думите, които ми казахте в библиотеката и реших да чуя мнението ви за мен. Мисля, че наистина ще ми окажете помощ,

– Дано оправдая доверието ви… Разказът, ви е малък, обадете ми се утре в библиотеката, мисля че ще можем да си побъбрим за туй-онуй… А сега можете да ме придружите до спортния магазин.

Тя сложи ръкописа в чантата си, остави ключа на администраторката и се отдрави към изхода, чужденецът стана и влезе в асансьора.

Момъкът стърчеше с половин глава над нея. Нямаше и помен от първоначалното му смущение, държеше се естествено и тя на няколко пъти с интерес погледна право в бистрите му очи. Трябваше ли да му се сърди за това, че я лиши от следобедна почивка? Защо да му се сърди? Нали именно той стана причина да си „побъбри” малко с чужденеца, който все повече навлизаше в съзнанието ѝ?

– Спортувате ли? Имате вид на спортист.

– Гребане и ветроходство.

– Ветроходство?… Интересно, значи, пожелая ли една разходка с яхта и готово!…

– Само пожелайте.

– Знаете ли, че си навличате беля?

– Защо?

–Ами че аз мога да пожелая в най-скоро време.

– Гости на нашия град, искате ли да прекарате няколко приятни часове по море, позвънете на 47-23, Досев, по всяко време на денонощието!

Хуморът носеше лек провинциален оттенък, но тя се засмя широко и го накара да повтори телефонния номер.

Лилова нямаше работа в спортния магазин, но той беше за нея нещо като отправна точка към пристанището. Нищо друго не можеше да се прави в тези часове на деня. Първите летовници разглеждат града и се запознават с магазините му. Тук-там някакъв закъснял ремонт на ресторант. И местните, хора, наизлезли по главната улица, създаващи навалица преди да се свечери, хиляди разголени женски рамене, високото говорене и своеобразният смях на младите, вече добре познато на нея, заедно с любовните гонитби и лекото ваканционно изражение по лицата. Ето го и нашият професионалист от снощи. Абсолютно същият, само че тези път разговаря на немски с ръце и двете кльощави червени момичета примират ст смях, но същевременно са обзети от възхищение от масивния му черен врат, който пращи от мъжественост. Той я видя, тя му се усмихна и подвикна:

– Как е, върви ли?

Масивният врат се изчерви. Но и тя се изненада от себе си. Какво ставаше с нея? Нима са ѝ позволени подобни волности? От къде измъква тази самонадеяност? Боже мой, как се променя човекът, когато му се повиши самочувствието!… И сега някой я гледа, двоуми се дали да я заговори, но тази вечер Лилова крачи по-различно ст снощи по улицата, оня губи кураж и се връща. Хубаво се живее в този град!… С удоволствие би живяла тук… Но пристанището!… За нищо не би дала пристанището!

Една фиатка мина край нея и влезе в портала. Ана Лилова зърна на волана позната фигура и започна да рови в паметта си. Това лице ѝ беше познато, но от къде?… От къде, наистина?… От екрана. Разбира се – това беше Лена Сугарева, която отива на снимки. Вярно,  на кея се снимаше някакъв филм.

Фиатката префуча под носа на един локомотив, милиционерът махна неодобрително с ръка, после веригата на вагоните закри всичко. Лилова вървеше бавно и поглъщаше всички шумове, заедно с това поглъщаше и прелестната миризма на пристанището.

Този път реши да свие на дясно, да мине край пасажерския кей и да поскита в прашната част на пристанищния район. Вчера бе забелязала зад порутените бараки няколко мачти на яхти.

– Другарко, на оня свят ли искате да отидете?

Гърбавият човек я дръпна за ръката към себе си. Камионът се закова на място.

– Не – каза Лилова и погледна с усмивка грозното лице на здравеняка.

– Тя като зяпа, ти не виждаш ли бе?

– Виждам, затуй спрях! – рече шофьорът.

– Той и Марин не виждаше къде кара, че сега се чуди как да слезе на дъното за сандъка.

– Ти не ги разправяй на мен! Видя едно лъскаво парче и гледаш да го хванеш за ръката.

Шофьорът удари едно око на Ана и натисна газта. Гърбавия пусна ръката ѝ. Лилова почувствува облекчение. Сякаш се бе освободила от клещи.

– Трябва да си отваряш очите и ушите на четири!… Къде си тръгнала?

– На разходка.

– Ако искаш разходки, иди на булеварда. Не виждаш ли, че тук се работи?

Тя гледаше ръката си,

– Ще ти мине . Туй да ти е дерта в живота.

Лилова тръгна по посока на мачтите и се озова в оня кът на пристанището, където бяха строени няколко от единиците на бойния флот. Изплащи се, помисли, че е влязла в забранена зона, но се озърна на всички страни и тъй като никой не ѝ обърна внимание, тя продължи пътя си. За първи път виждаше бойни кораби. Стори ѝ се твърде интересна гледката на това съжителство – бойни и рибарски кораби в едно пристанище. Риболовните кораби бяха наредени на близкия кей. На палубите им съхнеха мрежи. Нито един жив човек, мачтите на яхтите бяха изчезнали и тя разбра, че се е заблудила. Не знаеше коя посока да хване. Съблазняваше я хрумването да тръгне по железопътната линия, но като поразмисли малко, се отказа. Наоколо беше мръсно и прашно, изобщо насам беше задния двор на пристанището. Като се върна, тя се озова пред елеватора. Тук не можа да понесе миризмата на изкуствените торове и побягна. Не усети как отново се намери на пасажерския кей. Тук ставаше нещо. Отсреща при докерите се трупаха хора. Не прояви особен интерес към тях. Предпочете да загуби…

Ръкописни 4 листа:

 

Лилова тръгна по посока на мачтите и се озовав оня кът на пристанището, където бяха строени няколко от единиците на бойния флот. Изплащи се, помисли, че е влязла в забранена зона, но се озърна на всички страни и тъй като никой не ѝ обърна внимание, тя продължи пътя си. За първи път виждаше бойни кораби. Стори ѝ се твърде интересна гледката на това съжителствобойни и рибарски кораби в едно пристанище. Риболовните кораби бяха наредени на близкия кей. На палубите им съхнеха мрежи. Нито един жив човек, мачтите на яхтите бяха изчезнали и тя разбра, че се е заблудила. Не знаеше коя посока да хване. Съблазняваше я хрумването да тръгне по железопътната линия, но като поразмисли малко, се отказа. Наоколо беше мръсно и прашно, изобщо насам беше задния двор на пристанището. Като се върна, тя се озова пред елеватора. Тук не можа да понесе миризмата на изкуствените торове и побягна. Не усети как отново се намери на пасажерския кей. Тук ставаше нещо. Отсреща при докерите се трупаха хора. Не прояви особен интерес към тях. Предпочете да загуби малко време, като наблюдава как от тежкия железен кораб излизат трима мързеливци в летни сини куртки и красиви бели шапки с козирки и кокарди на българския морски флот. Шаланджиите се наредиха на чешмичката. Най-ниският запуши с пръст четвъртия водоскок да увеличи силата на струйките и всички едновременно се наведоха да пият.

– Какво става там?

– Верно бе, какво става там?

– Изтърван е някакъв съндък с резервни части.

– Защо?

– Паднал в морето…

Човекът, който ги информираше също се наведе да пие. Той държеше в ръката си винт за лодка и бързаше. Голият му гръб беше прашен.

– И сега?

– Намери се оня чалнат художник. Щял да се спусне да го извади.

– Там има най-малко десет метра.

– Щял да го извади.

Чалнатият художник вече навличаше неопреновата качулка, а милиционерър напразно се мъчеше да пропъди тълпата. Лилова се промъкна към групата на любопитните и реши, че няма нужда от много натискане – виждаше се добре и отстрани.

– Да благодариш на мен, че ти го доведох.

– Ще успее ли?

Младият автокарист беше прежълтял. При всеки курс на отиване и на връщане той се спираше за малко да разбере как вървят работите. За цялата работа сега се грижеше един хубав мъж с красиво мургаво лице, когото всички наричаха „капитана”.

Като го зърна, Лилова изтръпна и си помисли, че това не може да бъде човек от реалния живот, по-скороби го взела за герой от екзотичен западен филм.

Мъжът беше към четиридесетте, но кожата на лицето му блестеше от свежест и всяка черта на това лице се връзваше органично било с капитанската шапка, било с тъмните му очила. Докерите бяха донесли въже и сега показваха на леководолаза един от сандъците.

Този, когото наричаха Капитана му обяснаваше как да прокара въжето през сандъка, но гмуркачат, в чието лице Лилова позна художникът Стефан Лазаров, слушаше разсеяно наставленията, тъй като сигурно знаеше достатъчно добре как трябва да свърши работата си. Сега той беше почти готов и оставаше последната подробност – оловните тежести, които той опаса около кръста си.

Не го пускайте! Тук има най-малко десет метра.

– И повече.

– Нищо му няма. Такива леководолази слизат на двайсет метра.

– Чакайте да се върне тежководолазната бригада.

– Малко преди да се извърши спущането, пристигна автокарът. Водачът му слезе на кея, направиха му път и той застана пред гмуркача. Лицето му не изразяваше особена надежда.

Мисля, че няма защо да се безпокоите – каза художникът и тъй като момчето не отвърна, намери за нужно да се допълни: – След няколко минути сандъкът ще бъде на платформата ви.

– Тук има повече от десет метра дълбочина.

– Едва ли има повече от осем. Пък и петнайсет да са, пак ще успея.

– Ти не го познаваш – намеси се капитанът. – Той е мой приятел. Ако не успее така, ще си донесе апаратите ссъс сгъстен въздух.

Лилова слушаше капитана и си мислеше, че истинският мъжки глас трябва да бъде такъв. Това се казва мъжки глас. Акцията не можеше да не успее, щом се ръководи от този човек. Той създаде естествено впечатлението, че е организатор на спущането и че без неготази работа едва ли би завършила сполучливо.

Самата тя недоумяваше как е възможно да се слезе на такава голяма дълбочина и съжали, че през ръцете ѝ беше минала доста обширна литература за леководолазното дело без да предизвикака къвто и да е интерес у нея.

– Готово – рече капитанът. – Внимателно!

Той придържаше художника за рамото и го насочваше към граничната ивица на кея.

– Първо ще намериш сандъка и ще излезеш да поемеш въжето. Хайде!

 


БОРИС АПРИЛОВ

С О Л Е Н А   В О Д А

начало на роман 1963 – недовършен;

и второто начало от 1964 тук!

Лодката „Дунав“ – току що закупена; Ахото прав, Арон (Барона) клекнал до него.
Ноември 1960 пише на гърба. Старото пристанище на Бургас.

1.

8.9.63   Има нещо весело и празнично в боядисването на една лодка, когато морето блести на две крачки от тебе, а въздухът е прозрачен и небето спокойно бди над работата ти. Всяка дъсчица на корпуса е вече прикована, кълчищата е натикана в процепите, дупките са запълнени с маджун и вече остава най-лекото – да мажеш бялата боя. Боята носи търговска марка „Бисер” и наистина блести като бисер, макар че не е качествена. Все пак лодката става бяла като слонова кост. Кантовете около бордовете багрим със зелена боя, а дънната част – с отровна кафява боя, която предпазва дъските от най-опасния враг на корабите  – морският червей. Леко и приятно се боядисва мачтата и особено кабинката, която отгоре е покрита с брезент. Разбира се, изисква се известно майсторство да не зацапаш филистрините, онези дървени пръстени около кръглите прозорчета. Затова с тази работа се е заел Барона.

Външността на Барона е тривиална – морска. Той е сух и мургав, дребен на ръст, с прорязано от бръчки лице, но тези бръчки не са от старост, а от постоянно взиране срещу слънцето. Особено здраво са изрязани бръчките на песимизма, които минават край устата му. Но те не подхождат на неговия безгрижен характер, известен по цялото крайбрежие.

Лодката е стъпила върху няколко дървени филета. Дълга е седем метра и двайсет сантиметра, широка – два метра и висока метър и двайсет. Водоизместимост – три тона. На кърмата е монтиран голям бензинов мотор, много стар шевролет, забравил вече годините си. Мощността му е четирийсет коня. Помисля ли за тях, добивам чувството, че притежавай конеферма.

Намираме се в края на Бургаското пристанище, недалеч от големите параходи и крановете, които ми приличат на жирафи. За нас от ден на ден става все по-тежко. Кейовете непрекъснато се разширяват. Държавата иска да има голям порт и на етапи ни изтласква настрана. Всеки ден си имаме разправии с пристанищния надзор. Чиновниците от тази служба ни гонят и ни пращат на два километра далеч, а ние все още се съпротивляваме и казваме: „Добре де, като направите кея ще се махнем!” Това ги ядосва много. Кеят може да се изгради бързо, но работата върви мудно. Един нищо и никакъв насип се прави с ориенталски темп – на ден по камион и това ни кара да примираме от смях. Нашият смях дразни строителите и те се нахвърлят още по-стръвно срещу нас. Ние, притежателите на рибарски и пасажерски лодки, сме се съюзили на обща борба и я водим ефикасно. Да се води такава борба не е трудно, тъй като отстояваме личните си интереси, а чиновниците отстояват интересите на държавата.

Както вече казах, в боядисването на една лодка има нещо весело и празнично. Тогава е невъзможно да скучаеш. В тази част на пристанището е пълно със сеиржии. Един по един или двама по двама, те идват мълчаливо, сядат върху мекия насип и започват да наблюдават. Като се нагледат добре, стават и си отиват. Тяхното място веднага се заема от други. Най-приятни са тези, които се стараят да помогнат:

– Не така, по-тънко!

Аз не съм майстор в боядисването, затова благодаря за съвета и започвам по-тънко. Оня, след като се нагледа достатъчно, казва още нещо за поощрение и си отива. На неговото място идва друг, който казва:

– По-дебело, другарю!… Боята предпазва лодката!

Веднага се съгласявам с него и започвам да мажа по-дебело.

Барона ме поглежда и не казва нищо. След като си отиде кибикът, аз се обръщам към него:

– Защо мълчиш?… Дебело или тънко?

– Все едно – отвръща мързеливо той. – Вече сме към края. Няма ли да купим малко бира, че пресъхнах.

Бъркам в джоба си и подавам пари на Барона. Той оставя четката и се отправя към бюфета при входа на пристанището. Връща се след два часа. Безсмислено е да му искам сметка за забавянето, нито пък го питам защо не ми връща остатъка от парите. Само поемам бутилката и пия жадно. Хубаво е да се пие бира през време на работа. То кога ли не е хубаво да се пие бира, но сега е особено сладко. Вдигам повторно бутилката. Пия и гледам небето. В него, като блуждаещи микроби под микроскоп плават гларуси и чайки. Сякаш за първи път чувам разнообразните шумове на пристанището. Слушам ги и си мисля: това е то ритъмът на пристанищния живот, най-прелестното нещо на този свят и сега ти си част от него, макар че някои правят опити да те изгонят извън пределите му.

След това захвърлям празната бутилка и изваждам бележника си, в който записвам разходите направени по лодката. Написвам следното: за бира – 10 лева. С тази незначителна цифра досегашните разходи леко набъбват на петнайсет хиляди и осемнайсет лева. Всички едри и дребни суми се нареждат така:

Закупуване на лодката – 5500
американ за платна – 226
на майстор Паскал, за ушиване на платната – 120
за въжета – 90
на Барона, в заем – 50
за таксѝ, да търсим майстор за ремонта – 17
вечеря в казиното по случай закупуването на лодката на дванайсет познати и непознати – 172
таксѝ до този, който продава мотор – 11
таксѝ до друг, който продава мотор – 9
мотор – 3200
пренос на мотора –18
на Барона, в заем – 40
ремонт на мотора – 1100
винт – 70
на Барона, в заем – 30
боя, безир, маджун, шпатула, гласпапир, четки – 184
акумулатор – 368
подкуп на продавача от ведомствения магазин задето ни продаде акумулатора – 30
вечеря в казиното на няколко морски вълци – 92
на Барона, в заем – 20
пирони и други дребни – 18
на Барона, в заем – 3
разноски в съда по прехвърлянето на лодката на мое име /нотариален акт/ – 62
на Барона, за цигари – 2
и т. н. и т. н.

2.

Когато духне южният вятър
планините на Тафуа севиждат
и ти се струва, че на върха Као има хора.
                        Песен на едно тихоокеанско племе
У нас, когато духне източния вятър морето става още по-синьо, небето – от своя страна – става съвсем синьо и ти се струва, че на хоризонта се появяват мечтите. Ти гледаш как вълните прииждат срещу теб и внезапно те обзема желание да тръгнеш по тях. Но за да сториш това ти е необходима лодка. Лодка можеш да си поръчаш в корабостроителницата, или пък при някой стар майстор. Най-напред отидох при майстор Никита. За неговата слава знаех отдавна.

Намерих го в двора му, с ренде в ръка, до скелета на една нова гемийка. Той извърна старческата си руска глава към мен и ме погледна със сините си очи, пълни със сладост и поезия. Те бяха чисти и безхитростни, в тях тлееше неугасимия пламък на творчеството и сякаш разказваха, виж какво, аз не съм занаятчия, правя изкуство, за което да се говори дори след моята смърт. Наистина, малко му остава да живее на майстор Никита, но когато изчезне от света, хората ще гледат неговите лодки и ще казват: „Това е лодка! Направи я Никита. Вече няма такива майстори!”

Старецът заговори със своя сладък руски акцент, уви, за да ми каже, че засега има три поръчки и че с удоволствие ще ми направи една лодка, ако имам търпение да почакам до пролетта. Такова търпение нямах и тръгнах да обикалям останалите майстори, някои от тях също така известни, а други непознати за мен. Всички ми даваха един и същ отговор – на пролет. Качих се на кораба и заминах за Мичурин*. В корабостроителницата ми заявиха, че биха приели една извънредна поръчка, но това може да стане най-рано на пролет.

Трябваше да опитам късмета си при созополските майстори. Те нямаха такива безхитростни очи като на майстор Никита, а напротив, но това не е толкова важно, а важното е, че също приемаха поръчки за пролетта.

Отчаян и уморен, седнах на созополския кей. Беше един от последните дни на лятото. Залязващото слънце изпращаше тиха светлина. В обезлюденото казино няколко по-смели курортисти спокойно пиеха ракията си, като се радваха на щастието, че няма нито оркестър, нито певица, че няма шум, че градчето мирише омайващо на паламуд, грозде и смокини, и че всички тези дарове на земята и морето са техни. Водата между лодките беше гъста и блестяща, пълна със смърт. От умрелите загнили водорасли се издигаше смрад – неприятна за този, който не е навикнал и сладостно уханна за този, който обича всичко, което идва от морето. Старият лодкар Лефтер газеше в тази застояла вода с кепче и ловеше скариди. Тази скариди той продаваше на двама-трима летовници за стръв. Неусетно, както шареше пред мен, аз му разказах патилата си и той, без да вдига глава от водата, рече:

– Тогава защо не си купиш една готова лодка?

– На старо?

– На старо, разбира се… Сума ти лодки се продават.

– В края на краищата не ми остава друго – отвърнах аз, като наблюдавах серпантините на чайките. Птиците летяха с достойнство в крехкия слънчев въздух. – Ще обиколя цялото крайбрежие, но ще намеря една лодка за мен.

Тръгнах да търся моята лодка.

Нямате си представа колко е голямо крайбрежието ни. Като го погледнете на картата, то ще ви се стори едно смешно кътче от Черно море, но тръгнете ли по него, ще ви удиви разнообразието на всяка гънка от брега, на всяко негово пристанище, на всяко селище. Не само хората от всеки град и всяко село се отличават, отличават се и лодките. Една е конструкцията на лодките в Балчик, друга е в Созопол, по-друга е в Несебър, съвсем друга е в Мичурин, а да не говорим за Бургас, където лодките имат най-добра линия. Върнах се тук с убеждението да умра, но да намеря лодката си на това място.

Какви ли лодки не разгледах през време на моето скитане? Големи и малки, нови и стари. Тогава се убедих, че ние не умеем да наблюдаваме плавателните съдове и разбрах, че лодките са като хората, имат своя физиономия и своя душа.

9.9.63  Някой ден направете като мен. Седнете на кея и започнете да наблюдавате привързаните към него лодки. Ще ви учуди разнообразието им. Има лодки изнурени от труд и те веднага ще ви се натрапят със скромната си външност. Боята им е овехтяла, въжетата им са нащърбени, палубите им, доколкото ги имат, са винаги мръсни и върху тях цари безпорядък. Други техни сестри са боядисани в по-весели цветове, имат гладки бордове, прави, неогънати още весла, всички ръбове са остри, неизтъркани, имената и номерата им са написани свястно, а моторите им са прибрани в прилични кабинки, които се заключват с катинари. Трети са гиздави и шарени, върху тях личи само първия равен пласт боя, на мачтите им стърчат нови осветителни тела и като речеш да влезеш в тези красавици, ти иде да свалиш обущата си. Освен това, тъпите носови части на някои лодки им придават глупав дебелашки вид. Със тях си готов да се отнасяш като с добродушни откровени хора, които са глупавички, но никога няма да ти причинят зло. Други, напротив, имат заострена носова част, тънка и стройна линия и приличат на лисици-хитруши. Трети са лодки търтеи – тромави и тежки, изоставени, небоядисани, свикнали да бъдат теглени на буксир от други. Има щастливи лодки, има и нещастни, има лодки алкохолици, има и престъпници, крадци, клюкари, доносчици, лодки които чувстват превъзходството си и странят от сестрите си, а други лодки са се прилепили към цицките на държавата и сучат облаги от тях. Те също странят от сестрите си и почти винаги ще ги видите привързани към някой шалан* или влекач. Има лодки самотници, забравени от стопаните си, които стоят от години на едно и също място върху сушата и гледат с копнеж към морето. Има лодки несретници, на които не им е провървяло и лежат с разбити бордове върху някой наклон. Всяка година от тях изчезват ту ребро, ту дъска, ту летва, стопяват се, дават късчета от телата си да бъдат заздравени други лодки, или отиват в печката. Има гиздави празноскитащи яхти с бели прически-платна и високи стържещи небето мачти. В техните тела туптят и студени моторни сърца, които бият само за удоволствия. А най-после в нашите води се появиха и летящи глисери – толкова блестящи и соанирани, че приличат на холивудски гърли, пък и служат само на кинематографията, когато снима филми за прелестите на нашето крайбрежие.

Аз не съм добър психолог. Ако вие започнете да наблюдавате  лодките като мен, ще откриете още по-голямо разнообразие на характери – достатъчно е да се вгледате поотделно във всякоя от тях. Унесете ли се малко в разсъждения, ще отгадаете характера на лодката-мечтател, на лодката-грабител, на авантюриста и ако щете – на бракониера.

*шалан – плаваща платформа, нещо като сал, върху който се поставят товари, за да бъдат извлачени между кораби или други обекти в пристанищата. Нямат мотори или други приспособления за плаване.

3.

Към обед ние вдигнахме котвата и напуснахме мястото на подводната скала, от която все пак успяхме да измъкнем две връзки попчета. Заобиколихме фара и влязохме в басейна на пристанището. Аз гребях, а старецът, когото от уважение все още наричах бай Тодор, нижеше рибата на върви. Беше твърде стар и много окъсан, и пушеше цигарата си без да я пипа с ръце, като я мокреше от студения ѝ край. Така съм го запомнил, винаги с мокра цигара в уста, а и той някога беше се хванал на бас с всички от пристанището при такова условие: види ли го някой без да пуши, веднага да му поиска пари за ракия. Доколкото знам, на никого не се усмихна щастието. Бай Тодор палеше цигара от цигара. Опушваше не само мустаците си. Димът опушваше цялото му лице, чак големите му сиви вежди, под които спокойно гледаха примирените му добри очи. О, вие не знаете какво е това човешка доброта, пък и да твърдите обратното, няма да ви повярвам, докато не ми докажете, че познавате този старец. Никой никога не го е чувал да псува, разбирате ли? Да живееш в пристанище и да не псуваш, да не ругаеш децата, когато отвързват лодката му и я разкарват чак до отсрещния бряг на залива, когато пияни гемиджии взимат греблата му да си услужат и след това не ги връщат по три дни, и какво ли не още. Разказват, че дори чайките, почувствували неговата добрина кацат спокойно на лодката, но чак това не вярвам и ми се струва легенда, защото никой не е видял досега чайка да кацне на лодка в присъствието на човек.

10.9.63   – Борко, можеш ли да спреш за малко?

Прекъснах гребането и ударих няколко контри. Спряхме точно на онова място до вълнолома, където по това време ДОСО закотвяше яхтите си. Около нас мълчаливо летяха трийсетина гларуса. Едва сега забелязах тяхното присъствие, крайно учуден, че птиците летят безпокойно и въпреки това – безшумно, сякаш подготвяха конспирация. Когато лодката се успокои съвсем, птиците налягаха по водата, обърнали главите си към нас.

– Малко кино и театър – усмихна се бай Тодор. – Сега ще си погледаме.

Той отдели десетината лапини, хванали се на въдиците ни и се изправи. Гларусите чакаха само това ставане, за да се вдигнат отново във въздуха. Този път някои от тях издаваха нетърпеливи писукания.

– Гаро! – извика приятелски старият рибар.

В същия миг около нас се понесе хаотичен грач, една внезапно избухнала олелия, придружена с движението на десетки крила.

– Иванчо, мини по-напред!… Викторе, не така!… Хайде сега готови!…

Бай Тодор хвърли лапините в морето и борбата започна. Тя трая малко, но гледката бе чудесна и достойна за филмовата камера. Тогава си обещах каквото и да стане, да докарам някога един филмов оператор, и нека той заснеме това зрелище – как бай Тодор храни гларусите, пък да заснеме и самия рибар, за да го съхрани в киноархива, където сигурно има и някои по-незначителни кадри.

Преди да потеглим към нашия кей, запитах стария рибар защо не подхвърля лапините една по една. По този начин зрелището ще се проточи, удоволствието ще стане десет пъти по-голямо.

Той се усмихна и цигарата му клюмна. Бой Тодор наистина мокри повече, отколкото трябва цигарите.

– Така правех някога – рече той. – Тогава цялата риба се изяжда от няколко гладници и проклетници като Виктор. Те са силни и не дават на другите. А сега хвърлих десет рибки, ядоха десет птици.

– Защо си го кръстил Виктор?

Старецът се усмихна и ме погледна. След това взе цигарата между пръстите си и запита:

– Не се ли досещаш?

– Не – отвърнах учудено аз,

– Помисли де, помисли!

– Не разбирам.

– Виктор бе, Виктор!… Не си ли чувал за Виктор?

– Ясно! Виктор! Ей че си го измислил!… Старецът се смееше със своя тих замайващ смях. Изпеченото му лице блестеше на обедното слънце, между бръчиците му лъщеше пот. Загребах, а той продължаваше да се смее простодушно. Докато го слушах, попрехвърлих малко из паметта си образа на Виктор. Не му е тук мястото да ви го описвам. Уверявам ви, по-нататък не може да не стане дума за него.

Долепихме се към кея. Прибрах греблата. Поочистихме малко кувертата, поприбрахме туй онуй, изгребахме водата. Лодката на стареца отдавна си прави вода и когато някой му подхвърли нещо за нея, отговаря му: Нека си има водичка в лодката. Всичко става. Понякога човек може да си намокри челото.

Заех се да привържа лодката от двете ѝ страни – към нашата постоянна котва и към брега. После, като се наведох да издърпам баша към брега, за да слезе стареца, видях го да се огъва върху предната пейчица. Държеше се за корема и се превиваше. По това, че се сви на ер-голям разбрах, че изпитва страшна болка, но той не изстена нито веднаж. Продължавах да държа въжето. Чудех се да вляза ли при него, или да бягам за линейка. За мое учудване, старецът се успокои изведнаж. Той ми подаде рибата и скочи на брега.

– Какво ти стана?

– Имам си една болчица. Изведнъж ме свие, изведнъж ме отпусне.

– Каква е болката?

– Най-голямата болка е, че съм на седемдесет календара, момченце… Та, ти искаше да купиш лодка… Ела сега да те заведа при Чолака.

– Чолака?… Добре го познавам, но да продава лодката си, не ми се вярва.

Бай Тодор се приближи към мен, и въпреки че наоколо нямаше хора, ми прошепна:

– Прави се, че не продава, но продава. Ти се прави на човек, който не е примрял за лодка, ама ако намери нещо, е – ще вземе да го купи.

– Има си хас, тази лодка да се продава!…

4.

Има си хас „Дунав” да се продава!

Не исках да губя нито секунда. Отправих се към кея със шаланите. Там беше Чолака. Там беше „Дунав”, хубавата лодка с грозното име. За мен всякакво име беше грозно, освен едно. Но защо трябва да бързам? Нито човекът ще избяга, нито лодката. Умишлено забавих крачките. Но защо пък да не побързам? Какво като побързам? Започнах да тичам… Чакай! Така не става. Втурна ли се при него, ще ми поиска много по-голяма сума. После си помислих, че и да бягам и да не бягам, Чолака ще ми поиска два пъти повече от реалната цена. Знаех добре – каквото и да поиска, ще дам. Важното е да продава. Такава лодка не се продава. Все пак той е подшушнал, че я продава. Защо ще я продава? Трябва да има нещо нередно в лодката, за да я продава.

Двата шалана лежаха тежко в омаслената вода един зад друг, големи, тромави и мръсни. Отливът бе разкрил ивица от бордовете им, обрасли с миди и водорасли. Върху ръждясалите палуби в безпорядък бяха захвърлени въжета, кофи, сандъци, котви – цял склад от вещи. В слънчевия обеден час човек интуитивно долавя отдалеч топлината, която излъчва желязото.

До левия борд на първия шалан бе привързана „Дунав”. Спрях и за първи път я разгледах както трябва. Досега тя ми е правила впечатление на солидно изработен съд, който знае как да седи върху водата и как да покрива вълните. Изпъкналите ѝ гърди отпред, плавната заобленост на корема и значителната ѝ широчина осигуряват нейната устойчивост – нареди пет души на единия борд и ще получиш само един малък наклон, нищо повече. Моторът е прибран в малка кабина, на предната част е изградена по-голяма кабина с две койки за спане, но тя се подава толкова слабо над бака и е така майсторски заоблена, че е изключено всякакво съпротивление на вятъра. Красиво нещо е нейната бяло-червена мачта, прикрепена за двата фалшборда с металически ванти и съоръжена с автомобилни лампи отпред и отзад. Този съд няма нищо общо нито с рибарските лодки, нито с яхтите,

Скочих върху шалана, прекосих го и се спуснах върху имуществото на Чолака. Лодката дори не почувствува тежестта ми. Наведох се и започнах да разглеждам дъските. Бяха солидни, но твърде стари. Скрепяванията навсякъде бяха направени здраво. От двете страни на корпуса минаваха надлъжни пейки, притегнати с две напречни седалища от дебели дъбови дъски. Там където позволяваше вътрешната обшивка, успях да разгледам ребрата и останах възхитен от здравината им.

Търпението ми вече бе изчерпано. Прехвърлих се на шалана и тръгнах право към „каюткомпанията”. Влязох без да чукам и видях Чолака. Той лежеше върху коравата тапицировка на каютата така, както лежат колониалистите в тропиците. Късите му крака бяха вирнати над облегалката. На другата кушетка лежеше Петър, грамаден черен льохман с гладко бебешко лице. Върху масичката стърчеше малка бутилка на която пишеше „Плодова ракия”. Лицата и на двамата бяха потни. Голи до кръста, шаланджиите сякаш демонстрираха коремите си, върху които бяха накацали две-три мухи.

– Ще изпукате от жега – рекох аз.

– Нищо – отвърна Чолака. – Ти все пак затвори вратата. Сега е работно време… Ей там шишето, пий и легни някъде, че е горещо.

Дръпнах с крак стола и се отпуснах на него.

Нямах желание да пия. В това тясно и полутъмно помещение почти не се чуваха шумовете на пристанището. Имах чувството, че се намирам в камера, захвърлена извън времето и пространството.

– Не отдалечавай много бутилката – каза Чолака.

Ракията трябва да бъде до него – ръцете му са къси, имат малък радиус на действие. Главата му е голяма и обла. Лицето му е  брадясало. Това късо заоблено човече приличаше на шалана. Винаги ми е правело впечатление, че тези които дълго работят на шалан, постепенно заприличват на него.

11.9.63   Чудех се как да почна. Нервите ми повече не издържаха. Защо ли го усуквам? Започнах:

– Остава ли ти време да работиш с лодката?

– Кога да ми остава? Цял ден на работа. Не мога нито на риба да отида, нито да развеждам хора. Продавам я… Намери някой мющерия да му я шитнем.

– Ще се опитам да потърся някой. Не е ли много стара?

– За лодките няма старост. „Дунав” е известна по целия залив… Петре, така ли е?

– Няма да продаваш! – каза Петър, без да отваря очите си.

– Ще я продам. Какво да я правя? Само да я гледам ли?

– Колко ще ѝ искаш? – запитах аз.

– Ти намери мющерията, пък ще видим,

– Трябва да знам цената.

– Лесна работа за цената. Такава лодка не можеш намери. Знаеш ли какъв материал съм сложил?

– Добре де. Колко?

– Устойчива на вълните, сигурна. С нея няма обръщане.

– Питам те колко, а ти мълчиш.

– Произведение на майстор Никита…

– Нищо няма да продаваш!

– Ще я продам!.. Грехота е такава лодка да седи без работа!

– Никой не продава без да заяви цената – натъртих аз. Чолака стана и тръгна към клозета. Аз също се изправих. Започвах да обикалям около масата. Седнах на кушетката, станах, направих още една обиколка на масата, погледнах към вратата и вдигнах бутилката. Пиех и гледах през прозорчето. В пристанището влизаше параход. Познах го – японски. Хвърлих един поглед на Петър. Пиеше. Най-после вратата се отвори Чолака влезе като чешеше корема си

– Трябва да знам цената? – рекох аз.

Той се приближи до масичката и започна да пие.

– Жал ми е като я гледам – заяви Чолака. – Как да се разделя с нея.

– Няма да продаваш! – настоя отново Петър.

12.9.63   – Прав си. – каза внезапно Чолака – На октомври ще взема отпуската, ще изкарам паламудния сезон, пък после, ако ми дадат добра цена, ще я шитна.

Шаланджията се излегна отново на кушетката я опъна краката си нагоре. Бях попаднал в преса – от една страна горещината, от друга – това убиващо безразличие. Чувството ми работеше независимо от логиката. Ясно съзнавах, че на това място трябваш да си отида, но не си отивах и просто усещах, че съм съгласен на всичко. Бях далеч по-умен и по-интелигентен от двамата, разумът изискваше да изиграя картите си по-добре от тях, а чувството настояваше да се хвърля напред и да бъда излъган. Двамата прости шаланджии владееха добре нервите си и нямаше никакво съмнение, че знаеха кой търси да купи лодка и кой се навива все повече и повече. Те бяха врели и кипели в подобни покупко-продажби. Хитростта им беше прозрачна. Пред мен се намираха две деца, които ме изнудваха по най-примитивен начин и достатъчно е да си отида сега, да не им се мерна пред погледа два-три дни, за да се явят по-късно уж случайно пред очите ми и да се реализира един човешки пазарлък.

Но аз горях от нетърпение да имам тяхната лодка, аз си представях как навън се разстилат сините полета на морето, което в късното лято и предстоящата тиха есен ще стане още по-привлекателно, и не бива да го изгубя, както не бива да се пропуща началото на хубавия филм. Казах:

– Представи си, че някой балама ти даде добра цена.

– Ако някой ми даде шест хиляди – да му е хаирлия.

– Пет и петстотин!

– Не слизам от шест хиляди.

– И ти не знаеш какво искаш – обади се Петър. – За тази лодка, макар че е много хубава, не можеш да вземеш повече от пет и осемстотин!

– Не

– Казвам ти – дай я за пет и осемстотин! – настоя Петър.

Чолака се прозя и рече:

– Намерете мераклия да я купи и ще видим.

– Давам пет и осемстотин – опитах се да кажа спокойно аз, но излезе смешно и жалко,

– Бягай да купиш бутилка ракия! – рече Петър. – Да полеем пазарлъка. Мисля, че и аз помогнах малко.

Той наистина бе помогнал да се прекрати цялата комедия, за която все още се разправя в бургаското пристанище. За да не питате и разпитвате, ще ви кажа: все още се разправя, как в 1960 година един глупав писател закупи една стара лодка за пет хиляди и осемстотин лева, когато за същата лодка бившият ѝ собственик само преди няколко дни искал три хиляди. Още същия ден Чолака закупи едно прекрасно ново корито за четири хиляди.

5.

Но парите се изяждат и изпиват, а закупената вещ остава. С тази лаконична философия се утешава излъганият. Седнал на шалана, аз наблюдавам Чолака и катализатора на сделката Петър. Облечени в парадните си униформи – морски фуражки с котви и големи козирки, и избелели сиви куртки – двамата изпразват кабината, кубрика и  шкафчетата под седалките на „Дунав”. От там те изнасят кутии с корабна боя, скъпоценни въжета от манила, брезенти, дърводелски и железарски инструменти, парусина, кнехти, обтегачи, гвоздеи, кълчища, безир, спасителни пояси и какво ли не – всичко откраднато от държавата. Гледам ги как чевръсто измъкват предметите и как ловко ги прехвърлят в камбуза на шалана, и си мисля за тъжния факт колко много хора крадат от майката държава. Шаланджии, най-обикновени мишки, а крали, крали, та не питали.

Верният стар мотор на Чолака „щайер” е демонтиран още от вчера. Затова кърмата на „Дунав” се е повдигнала и външният вид на лодката е променен.

– Готово! – казва най-после Петър. – Изпразнихме я.

Скачам в лодката, отвързвам я, разполагам греблата на скармусите и загребвам. Необходимо е да я откарам само на двеста метра от тук, при пясъчния насип, където съм определил нейно постоянно място. Гребе се трудно, върху тази тежка тритонна лодка мъчно се придвижвам напред, но в сърцето ми е леко и радостно, а светът за мен е станал два пъти по-красив. Водата на пристанището сега не е мръсна, гларусите не грачат, а пеят като славеи, крановете не приличат на жирафи, а на струни – пейзажът е една трептяща слънчева музика.

– Здравей, японец! – викам аз и се усмихвам в лицето на жълтия моряк, който стои на кърмата и учудено гледа моята страна. – Тази лодка е моя!

Той показва зъбите си и маха за поздрав с ръка.

– Моя е! – викам аз. – Цялата е моя!

Морякът ми прави знаци с ръце, върти китките си, вика нещо „пъррр”, но като не разбирам японски, отминавам и започвам тур за овации през целия басейн на пристанището. Ще погреба малко повече, но ще покажа „Сириус” – вие за първи път чувате истинското име на лодката – на всички, ще го покажа.

– Отваряй си зъркелите, чучело!

Повече отгатвам, отколкото чувам ругатнята, която ми отправя разяреният възрастен мъж от пилотския кораб. Пилотският кораб профучава близо край мен, изчезва и вълните му ме залюляват. Да ме люлеят вълните, когато стоя на мой собствен кораб – това съм мечтал от години насам.

6.

Първата лодка, която съм имал още в ученическите години, беше една спортна русалка, бивша собственост на прочутия капитан Младен Марков и се казваше „Сириус”. Втората лодка, една катранена сеферка, закупена от рибаря Ватран, с гордост понесе на борда си същото име. Сега и тази лодка ще се казва „Сириус”, пък каквото ще да става. Корабите изгниват, загиват, потъват, но имената остават и по този начин осигуряват славата им във вечността. Такава е морската традиция, а който не зачита традициите на морето, вълните го изхвърлят на брега като непотребна и жалка вещ.

Носът на „Сириус” докосна пясъка. Привързах се към чужда плаваща котва, скочих на брега, привързах се и тук за една релса и седнах на пясъка.

Слизайки от лодката, почувствувах че слизам от небето на земята. А сега – какво? Нямам мотор, нямам платна, нямам витло, нямам акумулатор – имам само едно корито. Вече разбирам защо преди малко японският моряк ми правеше знаци с ръце и викаше „пърр”. Искаше да каже: къде ви е моторът?

Всичко в пристанището се движи и работи, прави нещо. Само аз стоя на една място, като обхванат от щил сред безчувствената повърхност на морето. Докерите разтоварват параходите, гемиджиите ремонтират шхуните си, рибарите стягат лодките си за есенния риболов, екипажът на шалана чака заплатата  :), някакъв художник зад мен рисува картината си, а кинематографистите при дълбокия кей снимат филма си.

Едно момченце с хубава червена косичка се приближава до мен и казва:

– Чичко, онази чайка виждаш ли я?

Птицата лежеше върху водата, точно срещу германския параход.

– Виждам я – отвърнах аз.

– Не мога да разбера какво става с нея – продължи момченцето. – Наблюдавам я от вчера. Върти се все на едно и също място. Защо не хвръква?

– Нейна си работа – рекох аз, – Ще хвръкне. Не се безпокой за тая работа.

Момченцето ме погледна, но не можах да разбера колко недоволство имаше в погледа му, защото не му обърнах внимание. Тъкмо си мислех за какъв дявол ми трябваше да купувам тази лодка. Няколко чайки и два гларуса летяха под небето, планираха с крила срещу вятъра, блестяха като снежни топки на слънцето, издигаха се отново нагоре. Трябваше ли да се спуснат за храна – спущаха се. Но никои от тях не оставаше върху водата. Само тази чайка, според думите на момченцето, продължава да плува още от вчера. Какво ли удоволствие ѝ доставя да се къпе на това място, където морето е нашарено с мазни нефтени петна и какви ли не щеш боклуци?

Виждам как момченцето върви по кея. То прескача два катраносани варела, заобикаля грамадна макара, увита в кабел и потегля по железопътната линия. На това място се възвишават силозите и белите пирамиди на изкуствения тор. Острата миризма на химикалите е погълнала уханието на морето. Гърми влекач. Крановете се издигат към безцветното небе. В кабината на отсрещния кран момичето, което го управлява, прилича на кукла. Тримата моряци от кърмата на високия японски параход махат с ръце на крановичката и тя им се усмихва, а лицата на моряците приличат на жълти топчета, съвсем еднакви – ама как пък нямат поне мъничко разлика – и зъбите им блестят. Но най-много блестят заоблените им скули. Просто затъмняват слънцето.

Момченцето се спуща върху палубата на двумачтовата шхуна „Странджа”. От нея то се прехвърля върху гемията „Орион”. Обляга се на борда ѝ. Сега разбирам какво го води на там: чайката е на два метра пред него. Никога не съм виждал по-мършава и грозна чайка. Тя лежи неподвижно във водата и наблюдава отвореното небе. Там летят сестрите ѝ. Зад кулата на фара се люлее развълнуваното от редовния бриз море, цялото обляно от слънцето. Морето чупи_ _ _ _ (страницата свършва тук, издирвам продължението…)

и другите части


СОЛЕНА ВОДА“ – 1963.

ЧАСТ ОТ СВЕТА“ – 1965.

Чета прелестната „сага” на Чайката в пристанището и буквално се пренасям в годините, местата, събитията – участвам невидимо в действието, надничам иззад рамото на Автора.

Изпитвам нещо необикновено: виждам това, което вижда той едновременно във въображението и в спомена му. А аз съм въоръжена и със собствения си спомен – за него, за мечтите му – сбъднати и несбъднати, разпознавам истината и измислицата, мечтата и илюзията!… Виждам го едновременно и в образа на Момчето – и на Писателя; виждам хората, с които общува – и като момче, и като Писател; но най-ярко пред мен изплува неговият любим град – Бургас! – така безвъзвратно изчезнал, загубил романтиката си, загубил „чешитите” си, така естествено създали се ТОГАВА, но погубени сега, сред бруталността на днешната действителност…

Машина на времето ли? – ето я пред мен. Пътувам с нея. Уж участвам във всичко – но нищо не зависи от мен, не мога да променя или поправя Историята, създадена от баща ми, нито да продължа изоставената някога от него книга-роман – докато преписвам няколкото „начала”…

Заглавията са: „Солена вода” – през 1963 година, „Част от света” в 1965 година, а дали няма да намеря и други, сред още непрочетените ръкописи?…

Намирам и скица на романа – да, действително скица, в която са „разграфени” по типичния за баща ми „дизайнерски” подход главните действащи лица и съпровождащите ги „епизодици”. Скиците също са две, но не са датирани, затова не съм сигурна кога са правени.

Колебая се дали да разместя главите така, че да ги обединя в една история, или да спазя различните лични истории, които внезапно се обединяват в едно събитие?

Или просто да спазя последователността им според времето на написването?

Читателите са достатъчно интелигентни, за да усетят магията на Събитието: всички тези абсолютно разделени светове – едновременно така сплетени, размесени, като „зеленчуци в супата” би могъл да каже Ахото на мое място, и Светът мигом ще се превърне в една ЧОРБА, дали РИБАРСКА? –  в която плуват заедно най-различни съставки – всички запазили формата, вкуса и вида си, но събрани заедно – създават невероятният вкус и мирис на НЕГОВИЯ свят!…

Ако и на вас хареса така, както на мен – заповядайте и четете! Някъде там все още се лута Вечният скитник, вече Скиталец между звездите? – Наско. Джавката. Ахото. Писателят. Баща ми…

Дж. В. 17.07.2012, Тук.


Можете да видите най-първият –  този ТУК вариант  – сложен специално за литератори и специалисти, които биха се интересували ТОЧНО от такъв, първи, абсолютно НЕредактиран и нецензуриран ръкопис. Еднакво важни са и да се знае кои текстове и как са променяни с времето. Този ръкопис е преживял почти 20 редакции между 1974 и 1981 години. Невъзможно ми е да препиша всички, а и дали е нужно?

Освен НАЙ-първия,  съм сложила и  ПЪРВАТА АВТОРОВА редакция – предполагам, че е доброволна и лична – след преосмисляне на написаното след прочитане – знам колко по-силно действа прочетеното.

Третата версия на ОВЪРКИЛ  тази, която виждате тук е последната, напечатаната в книгата „Далечно плаване“ – ОВЪРКИЛ 1984. Съкратена е поне на половина от първоначалната.

БОРИС АПРИЛОВ

О В Е Р К И Л *

Роман

1974-1981

На Любен Дилов

1.

Александър скочи на “Психея” и освободи лодката, а пазачът на яхт-клуба загреба обратно. Александър седна в кокпита, запали цигара – както винаги, една цигара по навик вън, преди да отключи.

Познава ги тези проточени юнски следобеди – приятно топли и приятно хладни, с рядко беден спектър от цветове; слънцето си е слънце, небето – небе, а морето – море. Няма облаци, няма вълни, всичко е равно, с претенции за вечност. Небето е светлосиньо, морето – малко по-тъмносиньо, а бреговете изглеждат като тънки загадки. Само параходите са точни и категорични – тежко подрънкват с веригите си, изхвърлят мръсна вода.

Както си пушеше, протегна ръка и погали десния борд на яхтата.

– Спокойно, Психея, аз съм.

Ключът влезе в ключалката, тя изквича, вратата се отвори. Прекоси предната кабина, премина във втората, отметна капака на люка. Наведе се над платната и видя снимката на Неси. Облегната на мачтата, Неси се усмихваше почти гола, а очите ѝ гледаха право в него с молба.

Александър изхвърли голямото и малкото платно едно след друго през люка. Като се провря след тях, той изскочи на бака и започна работата си. Завърза малкото платно за кнехта, после привърза другия му край за фаловото въже и прокара шкотите по определения им път край бордовете. Ето че малкото платно беше готово за вдигане и се зае с голямото. Най-напред наниза долната му част в процепа на гика, после завърза ъгъла му за фаловото въже, пристегна всичко, провери го и ветрилата бяха готови за вдигане.

Най-напред издигна малкото платно, след туй – голямото, после отвърза шамандурата, освободи яхтата съвсем и пусна шамандурата във водата. Вече е готов. Спокойно мина по дължината на борда, нямаше защо да бърза – липсваше вятър. Едва-едва го носеше някакъв полъх. Че се движи, разбираше само по шамандурата, тя се отдалечаваше. Вятърът се провираше на пориви през пролуките на корабите и вълноломната стена; тогава платната се опъваха и “Психея” се изявяваше. Гадно е да седиш сред вонящо море. Като заобикаляше рейдовите кораби отдалече, “Психея” избягваше ветровите им сенки, но като се пазеше от ветровите сенки, пък се приближаваше към плитчините на рибното пристанище.

Александър изтича до бака и разгледа котвеното въже. На това тясно, обезветрено място котвата можеше да потрябва всеки момент.

Но късметът му проработи, появи се продължителен порив, яхтата проскърца и се понесе по пътя си, макар че – какъв път, никакъв път – сега-засега трябваше да се движи косо на вятъра и това бе достатъчно. Духаше все по-добре, вече все по-малко неща пречеха на бриза. Започна да разпознава момчетата в далечните ветроходки; тренираха усилено за предстоящата регата.

Състезателите влагаха в надпреварата всичките си амбиции, млади хора – вярваха в илюзиите.

2.

Небето беше много високо и много ниско, оскъдните светлини на звездите потъваха в морето. В тъмнината и светлината е немислимо да намериш началото и края. Но точно там, където се пресичаха началото и краят, се намираше “Психея”. Платната висяха, в затишието бяха изчезнали дори посоките на света. Александър погледна часовника. Два след полунощ.

След деветчасово движение при умерен вятър ето го тук, на петнайсет мили от брега, нагнезден в абсолютната неподвижност. Това е то светът без човека, това би трябвало да представлява: безлюдност и мрачно безгрижие; в подобен свят никой не може да унизи някого, не може да почувствува мъка, нито да стане смешен, да трепере от страх пред смъртта или да страда от капризите на бъбреците си. В подобен свят не могат да настъпят и разочарования.

Отдалечен на петнайсет мили от човечеството, но с усещането, че е избягал на осемдесет хиляди, Александър продължаваше да носи светлосивия панталон, бялото поло и блейзъра със сребърните копчета – изящен и елегантен, хармонично слят с яхтата и околната среда. По навик опипа лицето си, усети четката на брадата си и неволно помисли за самобръсначката в шкафчето. Разбира се, на хора в подобни ситуации им е все едно дали са бръснати, но какво му пречи да се нахрани, щом в яхтата има запаси; нужни му са сили, мястото, което гони, се намира далеч.

Вече усещаше вятъра в ноздрите си, чувствуваше го в ставите си, бризът ще дойде с ароматите на Странджа и миризмите на хората, западният ще се появи – да, ще опъне платната, ще изнесе яхтата далеч от пътя на корабите. На това място е опасно, параходите се движат като слепи. “Психея” носеше светлините си, но големият и силният интересува ли се от светлинките на малкия?

– Аз съм неуправляем съд! – извика внезапно Александър. Той отиде на предната палуба и изговори срещу звездите: – Нямам мотор! Имам само платна! Защото обичам тишината!… И нежността!… Ако се насочите към мен, не мога да се спася! Разбирате ли, за да избегна удара ви, ми е нужен вятър, а няма…

Драсна клечка и я поднесе към дюзата, плечката пламна, замириса на газ. Като постави после джезвето на пламъка, той извика срещу хоризонта:

– Проклети кораби, заради вас не спя!

Няма нищо по-добро на този свят за човека от постелята в два часа след полунощ.

Какво ли прави сега Неси?

… Чакаха самолета, пиеха кафе в бюфета и Неси разправяше, че го познава от белетристиката му. Той слушаше. Добре де, готова ли сте да дойдете с мен? Защо не, учуди се тя. С мен? Та аз съм на цели петдесет! Не може да бъде, отвърна тя и се усмихна.

Тогава Неси и не подозираше, че съществува “Психея”. Той я въведе в нея и цели пет години тя не излезе оттам. Голямата кабина с печката беше нейна, а той и пишещата машинка се преместиха в малката кабина…

Кафето кипна, заедно с това вятърът удари платната, “Психея” изстена, Александър изскочи с чашка в ръка, изви руля и премести малкото платно на левия борд, ветрилата направиха пеперуда, водата край бордовете засъска при маневрата, този шум го опияни, но при фордевинда настъпи старата тишина, макар че скоростта беше добра. Горещият ток на кафето го прониза и тялото му се събуди; болни и здрави органи – всичко настръхна от възбуда, така както се беше случило и с яхтата: всяка дъсчица, всяко нейно ребро, мачтата и гикът, двата тона чугун под кила, всеки болт и всяка обковка въздъхнаха, наместиха и като създадоха онази тайнствена спойка помежду си, тръгнаха на път.

Отегчителният фордевинд му омръзна, Александър сви настрана и върна малкото платно на мястото му. Новият курс го отклоняваше леко от пътя, но му предоставяше някои удобства. След няколко операции, които приложи към руля, той го превърна в полуавтоматичен, вече можеше да плава, без да се докосва до него. Допи студеното кафе, наведе се през борда, увисна и започна да мие чашката. Морето се плъзгаше под ръката му, пръски отскачаха до лицето му и както си висеше, Александър усети древния мирис на водата. Веднага след това си помисли дали да не се отпусне изцяло. “Психея” ще отмине и всичко ще свърши. Но знаеше, че теченията ще го върнат на брега, подпухнал и блед. Изправи се и влезе в кабината. Отвори шкафчето, постави чашката на мястото ѝ , прибра кафето и пристегна кранчето на дюзата. Светлината му се стори слаба, премести газовата лампа, усили струята. Вече можеше и да чете, но не смяташе да преминава към тази глупост, искаше му се само да погледа Неси. Вмъкна се в малката кабина, откачи снимката и я окачи върху картата на Черно море. Изпъната кръй мачтата, по бикини, Неси наподобяваше втора мачта…

… Една сутрин, като се събуди, направиха му впечатление две неща – че е хвърлил котва в Мичурин и че на срещуположната койка спи Неси. Разтърка очи, повдигна рамене. Когато се събуди повторно, Неси му сервираше чай.

– Разведох се – доложи спокойно тя.

– Но как влезе в яхтата? – запита той.

– Вече съм свободен човек и можеш да правиш каквото си щеш с мен.

– Не ми е ясно, ама никак…

– Снощи в самолета си казах: боже мой, колко много съм свободна!

– Как влезе, питам! – За да се увери, че това е невъзможно, Александър погледна през илюминатора – между яхтата и кея се простираше сто метра море. – Как си успяла? Кога?

– Каза ми, че не заслужавам свободата си, била съм най-голямата глупачка и ще си счупя главата. Мислиш ли, че ще си счупя главата?

– Детето за него, така ли?

– В Бургас наех такси и тръгнах да те диря по пристанищата…

– Но ако бях отишъл в Несебър?

– Ходих и там… Вики остана за него, просто му я подарих.

– Ще съжаляваш!

– И кой да предположи, че в Мичурин?… Хвърлил си котва далеч от пристана. Виках, виках.

– Много се напих. Чакай, тук имаше хора. Къде са?

– Не знам, нямаше никой.

– Не може да бъде, беше пълно.

– Цялата нощ прекарах на кея, цяла нощ седя и гледам “Психея”. Мили, беше зловещо. Викам, а ти не отговаряш. Това е по-страшно от всичко останало.

– Толкоз да съм бил пиян…

– Призори заплаках.

– Разбира се.

– Помолих първата лодка, която тръгваше за риба, да ме отведе при теб, но не посмях да те събудя. И не можех – никога не си спал така.

– И вече… свободна?

– Извънредно.

– И успя да харижеш детето.

– Но имам тебе.

– Но защо чай? Кафе.

Неси взе чашата.

– Ей, ама ти наистина си свободна!… Но друг път избягвай да влизаш внезапно в яхти.

– Къде е кафето?

– По-долу… Хубав ден, нали?

– Обеща да ми я дава… Нося ти списанието… На мен ми хареса, знаеш ли? Открих две печатни грешки.

– Не се намесвай в тези неща!

– Чашата догоре ли?

– Няма защо да се обиждаш!… Докато съм жив, ще ти повтарям, че си глупачка – скъса всичко зад себе си и просто хариза детето!… И за какво?… Ще се пукна от ярост – не мога да си спомня кой беше тук.

– Може би никой… Не виждам чаши.

– Тогава и аз не съм бил, защото не виждам и моята чаша. Сигурно съм пил другаде.

– А празната бутилка?

– Аха!… Добре, тогава кой ме е съблякъл?

– В тебе живеят двама души.

– Единият ме съблича, а другият ме облича. Боже мой, снощи тук беше фрашкано с хора. До тавана. По едно време се наредиха на опашка за клозета и върволицата стигна до кея… След малко ще те целуна. Да глътна две глътки.

– Искам веднага!…

– Не, мила, вече не мога да целувам при всички обстоятелства.

– Напил си се от мъка, че ме е нямало, нали? Обичам те!

– Ти си най-глупавата жена; двайсет и осем години разлика!

Тогава Неси се изправи и като го прегърна, каза му:

– Мили, разбери, този, когото оставих, е два пъти по-млад и два пъти по-красив, но искам да бъда с тебе. Ти си един свят. Е, добре ще е, ако си по-млад, но какво да правим, може би ще съжалявам и по всяка вероятност ще се случат лоши неща, но не мога – искам да обичам един свят, а не обикновен човек.

3.

В продължение на четири денонощия, като използуваше западния вятър изцяло, а при източния държеше курс север-североизток, “Психея” се врязваше към най-откритата част на Черно море. През нощта на четвъртото денонощие обаче западният не се появи, просто забрави, че е негов ред. Повърхността на морето се заглади, а на другия ден слънцето запече отрано. Когато Александър се събуди, свали ветрилата и за всеки случай метна плаващата котва във водата. Повече нямаше работа, можеше да си полегне отново за още един сън или пък в постелята да помисли по-задълбочено върху това, което му се бе появило. През нощта съдбата му се бе подиграла, подхвърли му идея за една пиеса. Александър цял живот дори не се е и сещал за пиеса… Той се зае с голямото платно, разположи го върху покрива на кабините и започна внимателно да го сгъва на няколко ката. Така положено, платното можеше да брани помещенията от прекалено нагряване… Ставаше все по-забавно с пиесата. Въпреки съпротивата му подробностите изникваха изневиделица, добиваха очертания, вливаха бодрост в тялото му, нареждаха се по местата си, очертаваха сюжета, провокираха една коварна, но привлекателна увереност, че може да учуди света.

Трябва да погледне към плаващата котва, съществуваше реална опасност баластовият метален кил да се омотае в нейното въже. Наведе се от носа. Сега-засега въжето беше о кей… В пиесата нещата просто зовяха да бъдат нанесени върху листовете… Когато привърза и руля, не му оставаше нищо друго, освен да се изкъпе. Прехвърли тръбната стълбичка през десния борд, съблече се и скочи във водата.

Мислеше си за това как ще се разхлади и как ще си поспи още, да навакса поне част от загубения през последните денонощия сън. Може да духне изведнъж. Макар и обезплатена, “Психея” ще отпраши с такъв успех, че ще стане по-комично от най-комичните филми…

Така се роди експериментът.

Водата му се стори по-бистра от всякога и пренаситена с кислород, може би тук тя си е винаги чиста, може би не е близък денят, в който морето ще заприлича на блато; хладът проникваше до сърцето. Дишаше леко, плуваше му се, без да се извръща; ще се обърне едва след като се умори – ако е лотария, да е лотария.

Отдалечава се, мислеше си той, “Психея” се отдалечава бързо, защото плувам бързо. Усещам сили, струва ми се, че мога да преплувам цялото море… Някога плуваха с Неси. Тя се умилкваше около него като рибка и го молеше да отидат до края. Къде е краят? – запита той. Където свършват силите, отвърна тя, ще те прегърна и ще потънем. Защо? – поиска да знае той. Защото всичко е объркано, отвърна тя. За да избегнеш неудобната развръзка, нали? Не почвай темата, помоли тя. Но и ти си имаш тема, рече той… Водата кипи, плъзга се по тялото му, мехурчетата се пукат край него и пръскат кислород. Колко ли се е отдалечил?… Не подухна ли? Този не е ли последният ден от живота му?… Та за какво мислех? За пиесата, разбира се. Малко късно е да се мисли за нея обаче – “Психея” е вече далеч.

Когато се обърна, Александър видя една бяла точка в далечината сред юнския ден – “Психея”.

Заплува бавно и спокойно към нея; вероятност да се добере до стълбичката почти не съществуваше, разстоянието беше по-голямо от допустимото, на всичко отгоре теченията вършеха работата си. Но най-важното бе, че на север май се очертаваше онова тъмно нещо, което в деветдесет от сто случая се превръща в буря. Най-после краят! Един мъж, който не можа да се ожени и да стане баща, нито да напише нещо свястно, най-после поне ще успее да умре като хората. Всъщност, ако е въпрос за равносметка, какво му бе останало? Може да понася малко музика и малко книги – пет или шест заглавия – и една преданост, наречена Неси. Това го обижда, че той не е завършен дори като сноб.

Бялото петно “Психея” се приближава, изглежда, че няма вятър да го отнесе, или течение, или нещо друго и както върви, поне след половин час ще доплува до яхтата. И може би няма да умре, може би му е писано да изиграе шоуто си, когато “Психея” ще се спусне като хеликоптер със своя двутонен баласт, на хиляда метра дълбочина, сред зловонната сероводородна пустиня на Черно море, което единствено от всички морета в света може да се похвали с такава особеност. Така както е боядисана, яхтата ще издържи поне осемстотин години на дъното, без да изгние. Мачтата ще стърчи нагоре, наоколо нито една рибка, нищо напомнящо за живот, само белият мавзолей с обковки от неръждаема стомана, пропанбутанова печка, лампи, барометри, шкафчета, компаси, бинокли и харпуни – всичко, необходимо на човека да живее далеч от хората, в една плаваща виличка. И снимката на Неси, разбира се. Ако някой някога успее да се провре в дълбините, ако погледне през илюминатора, ще види брадясалото лице на капитана, седнал пред щурманската масичка, нанесъл последните навигационни данни и прощалното изречение в корабния дневник. Какво е прощалното изречение, никой няма да узнае, защото при първия опит да се проникне в кабината яхтата и бледият капитан ще се превърнат в прах. Стой си, капитане, в кабината и не казвай какво си написал в дневника. Ако някога някой прочете книгите, които си оставил горе, и ако този някой изведнъж заяви на света, че в тях има зрънце от нещо, че между подражателството си вмъкнал и една своя мисъл – сигурно останала от детството, – запазù присъствие на духа, капитане, остани си на дъното, защото и това, което са сметнали за лично твое, и то не може да бъде твое.

Слънцето се издигаше, водата край тялото му беше бяла, просто да я изпиеш, ръцете му загребваха механично и го тласкаха напред, въпреки умората, а ветроходът стоеше самотен в затишието и го чакаше…

Когато видя пръстите си върху стълбичката, Александър се уплаши – бяха прозрачни. Висеше на десния борд, не му достигаха сили да се издърпа нагоре. Потопен до шия, изведнъж му хрумна мисълта, че едно подобно приключение може да бъде превърнато в роман. Но какво ще каже читателят?… Читателят! Какво беше то? Творчеството се прави за шестима, важното е да се хареса на тях.

Бавно поставяше ходилата върху стъпалото и бавно преместваше ръцете си; извън водата тялото му натежа, при опита да прехвърли борда рухна, сякаш се изсипа и едва не падна обратно в морето. Дълго си почива, преди да натрупа сили за ново движение. Гърдите го боляха, кожата му се триеше в дъската на фалшборда, кървеше; най-после успя да се строполи в кокпита и заспа.

Събуди се късно следобед, без каквито и да е причини – нищо не го разтърси, нито го смути някакъв шум, просто отвори очи, беше се наспал. Болките не идваха от мускулите, а от кожата – цялата лява страна на тялото му бе изгоряла. Пропълзя в кабината и надигна бидона. Чак като се напи, сети се, че водата трябва да се пести. Отсега нататък започваше живот на самотен мореплавател.

Морето продължаваше да кротува, кротуваше и хоризонтът, никакъв полъх, никакви обещания за промени. Изгорените места го боляха остро, викаше от болки, но се обличаше – една риза, това означаваше преграда към по-нататъшните поразии на слънцето. Нахлузи панталон и се зае да сготви нещо за ядене.

Загреба вода от морето, напълни един съд и го постави върху печката, налагаше му се за първи път да готви макарони с морска вода и не знаеше какво ще произлезе. Всичко, прочетено по книгите за ветроходи, изпаднали в извънредно положение, се превръщаше в реалност. Докато чакаше увирането на водата, Александър измъкна въдичарските си принадлежности, отдели пръчката с митчела и към нейното влакно привърза чепарето за сафрид. По това време на годината водите гъмжеха от рибни стада, но дали ги имаше и тук?… Пусна оловото, десетте кукички изчезнаха след него. Ръката му усети ударите – издърпа осем парчета, докопа кофата и започна да ги хвърля в нея. Оказа се, че морето е пълно догоре, навсякъде – сафридите, които създаваха радост на дечурлигата по кейовете, бяха и тук. Благословена риба! Може да става на супа, пържена и печена. Тепърва му предстоеше да провери наличието на газ в бутилките. Докато изваждаше сребърните рибни гердани, напрягаше се да си спомни дали нямаше някъде още една бутилка, непокътната, скрита за извънредни случаи. Водата увря, но той затвори дюзата, сега трябваше да лови до припадък, не се знае какво ще стане до утре. Когато напълни кофата, слънцето залязваше. Сети се нещо важно: условията за определяне на местоположението бяха идеални, слънцето се докосваше до чист хоризонт. Координатите подсказваха, че половината от пътя е вече измината. Още четири денонощия щяха да му бъдат необходими за другата половина, само да духне добре.

Запали отново печката, в тенджерата вместо макарони хвърли две шепи риба и петнайсет минути след това започна да лапа горещото месо на сафридите, а щом се насити, надигна бутилката с вино и я преполови.

Небето изведнъж се напълни с лекомислени звезди, а радиоприемникът изстреля бърз барабанен ритъм срещу тях; той се метна върху покрива на кабината – гъвкав като змиорка, затанцува. Брадясал, невчесан, вмирисан на риба и вонящ на вино, бос, с бутилка в ръка, страдащ от това, че човекът е преди всичко смешно същество, запя. Пееше заедно с радиото, танцуваше, провикваше се с мелодията, искаше да внуши на звездите чрез текста, че:

… под коравите устни на Джуди

се крие меко сърце.

В бутилката вече се поклащаха само сто грама вино, ала тежаха доста, накланяха танцуващия, а по едно време дори го събориха. Паднал на колене, с поглед, устремен право в очите на бога, Александър извика:

– На петдесет и пет години съм, господи! Разбра ли, ти, който си горе в небесата? На петдесет и пет години съм и не вярвам в теб, но не вярвам и в света, който си устроил, защото си го направил красив, а си го напълнил с мръсотии. – Александър успя да се изправи. – Виж и кажи – отричаш ли, че светът е красив? Виж какви звезди! А аз? Като плужек сред тях, пикаеш, нали? – Александър пикаеше и се вслушваше в струята.

4.

Нови три денонощия. Абсолютно безветрие. Александър чакаше търпеливо, почесваше сърбежите под растящата брада и се взираше в хоризонта, търсеше онова възсиво петно от прохлада и вятър. За три дни беше изял тонове сафрид; по едно време започна да ми се струва, че ако се отдалечи от себе си нощем, ще види как тялото му фосфоресцира. “Психея” сякаш не лежеше върху водата, а висеше в пространството като въздушен кораб.

Шквалът налетя на деветия ден от пътешествието, следобед. Александър се втурна навреме и както бе намислил предварително, пригоди голямото платно в кокпита да събира дъждовна вода за бидоните и кофите. Изсипа се яростна градушка. Докато наоколо всичко трещеше и се люлееше, той наблюдаваше как платнището се пълни с лед. Благословен шквал, отсега нататък животът започваше с рибарски чорби и кафета. Нямаше я горещината, нямаше я уморителната за очите светлина – денут се бе превърнал в нощ, раздирана от светкавици. Вантите пищяха, накачените по тях сушени сафриди отлетяха обратно в морето. Когато небето просветля, градушката се замени с дъжд. Дъждът имаше оранжев цвят и галеше с нежната ръка на месия. Александър пълнеше съдовете с лед и усещаше как полудява.

По-късно се случи нещо необичайно – вместо затишие след отминалата буря внезапно подухна североизточният. Александър зяпна, погледна мокрите ветрила и се втурна да търси резервните, но се отказа, залови се да постави мокрите. Плаващата котва бе изтеглена. След половинчасов труд “Психея” успя да се превърне отново във ветроход.

Вятърът не сама че се задържа, но се усили. Александър седна при руля, решен да държи курс югоизток. Искаше да се спусне малко на юг, а през нощта да използува западния и с пълна скорост да отпраши право на изток. Ветрилата се опънаха, ветроходът заприлича на оздравяващ млад човек, прекарал тежко боледуване. Чуха се няколко плясъка край бордовете, наоколо се понесе шепот от неизвестен произход, сърцето на “Психея” заработи, увлече в ритъма си сърцето на кърмчията. Ръката му усещаше дърпането на платната, ухото му се вслушваше в шипенето – така се вслушва ухото след продължителна зима в песента на капчуците.

Щом фиксира курса си с полуавтомата, Александър напълни кафеничето с лед и го постави на печката. Облече полото, обу панталон и дори потърси гребена, но не можа да го намери и остави косата си несресана. Погледна огледалото, полюбува се на киселата си гримаса и отново почеса небръснатата брада. Запали цигара, запуши с небивала сладост – не му се щеше да си признае, но нещо у него непрекъснато му подшушваше, че последните дни пуши колкото си ще, яде пържено и солено, тъпче се с варива, напива се, изгаря на слънце и въпреки туй – нищо, като в детските години – сърцето не се обажда, нито бъбреците; органите се спотайваха, тялото му сякаш бе изчезнало, изявяваше се само при глад или при мисълта за Неси.

Ако Неси беше тук, щеше да прокара пръсти по несресаната му коса, за да повтори неизбежната си фраза: обичам побеляващи кичури… За нея той не е възрастен мъж, а субстанция. Да, от това приключение става роман, но и от онова хрумване може да излезе нелоша пиеса. Просто го сърбят ръцете да влезе в кабината, какво му пречи да започне в страниците на корабния дневник? Усещаше как се натрупва напрежението на първото действие: хората се събират, разглеждат се, опознават се, всеки косвено или директно задава въпроса на въпросите – как може да се добере до плажа, там някъде имало плаж, море… Много действуващи лица, колкото побере сцената!

5.

Без да изрази особени колебания, североизточният побърза да се развие според характера си – изостри се за няколко часа и на втория ден се превърна в щорм. Небето почерня, а морето побеля. Въпросите заваляха. Разпънат на кръст сред тях, Александър не знаеше какъв курс да предпочете, но за негова чест и за не по-малка негова гордост реши да не сменя платната, още по-малко курса, и продължи пътя си на байдевинд. От бял и строен ветроход “Психея” се бе превърнала в малка мокра кокошка, изчезваща в пяната и появяваща се в още по-жалък вид, сякаш питаше стопанина си докога ще се гаври със смъртта, защо не свие някое ветрило – да изчака края на стихията; не вижда ли как се напъват вантите и потрепва мачтата – след малко ще се строши на парчета, а платната няма да издържат нито по тъканта, нито по шевовете. Вълните падаха нагло върху палубата и се оттичаха. Освен горчивия вкус и хладната си мокрота те оставяха у Александър заплахата да го изтласкат през кърмата. Привързан по всички правила с предпазно въже, той участвуваше за първи път в подобна битка с морето; няма лъжа, няма измама – право срещу смъртта. Ванта ще се скъса, мачта ще се прекърши, през спойката на корпуса ще нахлуе вода, вятър всеки момент може да го смете от палубата, но той върви напред. Брезентовогумените доспехи не го спасяваха – водата проникваше чак до панкреаса му; освен това тя нахлуваше и в кабината, мокреше вещите, дрехите, уредите. Цяло денонощие без сън, в непрекъснато зъзнене, с напрегнато внимание и с настръхнали срещу новите опасности рефлекси, безсилен, но изплюл злобата си – вече почти щастлив.

Капитанът стоеше на поста си. Знаеше, че не съществува по-достойна смърт от тази, никога не беше се извисявал така. Беглите изчисление по пътя на размисъла му подсказваха, че се спуща доста на юг, че се отклонява от целта. Но какво от това?

Най-после се случи и онова – най-главното.

За него беше чел в книгите, но можеше ли да допусне, че ще го изживее? Мнозина от самотните мореплаватели – тези, които са оставали живи де – се кълнат, че не са сигурни всъщност да се е случвало.

Но ако се съди по майонезата? Какво търси майонезата по тавана на кабината? Как се е озовала там? Много ясно, таванът е бил  д о л у  и майонезата е паднала върху тавана…

Овъркилът беше факт, не съществуваше съмнение, тъй като Александър го преживя вън, а не вътре. Посрещна го на руля, успя навреме да пусне управлението и да се хване за леера, стисна се здраво, започна да участвува във въртенето. Когато яхтата застана с мачта, сочеща дъното, а той – с главата надолу, усети тишината; беше го погълнала топлата утроба на морето, смътно дочу няколко слаби шумове, по всяка вероятност идващи от кабината, където се строполяваха секстантът, барометърът, тубите и всички останали подробности, натрупани през годините с такава любов… Сега паразитните организми, полепнали по кила, са учудени – така си мислеше обърнатият с главата към дъното капитан, – те с изненада наблюдават света и вдишват въздуха, който ги задушава. Някои от тези организми са видели тъмните облаци, други са почувствували вятъра, а на трети пък им е направило впечатление, че сухият свят е недружелюбен.

Колкото се отнася до него самия, утробата на морето му хареса, тя го топлеше като майка, притискаше го отвсякъде и го придържаше, ласкаеше го, не го пущаше да се върне в поднебесния свят.

Но фалшкилът, който ненапразно тежеше два тона, извърши своето – направи трика, за който бе определен – натежа и превъртя “Психея” около надлъжната ѝ ос. Палубата ѝ се измъкна заедно с капитана, заедно с хаоса от въжета и ванти; мачтата бе прекършена, върхът ѝ вече се влачеше край десния борд, където се плъзгаха и късовете от платната.

Голямото и малкото платно бяха свършили. Александър продължаваше да стиска леера, сякаш се страхуваше от второ обръщане. Нещо над очите го болеше, топла кръвчица премрежваше погледа му, но това, кой знае защо, създаваше впечатление за приятно усещане. На кое място и колко е ранена главата му, не можеше да се разбере и не туй трябваше да го занимава сега, когато очакваше втори овъркил.

Но той не последва.

В крайна сметка строшената мачта и разпокъсаните ветрила го предпазваха от второ превъртяване. Вече можеше да пусне леера, това се налагаше, ако не искаше да потъне – кокпитът бе пълен с вода. Тази вода ще се оттече, за това си има специално устройство, но какво да прави с водата в кабината? През левия борд продължават да плискат нови вълни. А сега открий, ако можеш, плаващата котва, намерù я сред всичките осем хиляди подробности. Ами да, трябва да се провре към голямата кабина. Започва да лази. Усети нещо под петата си. Мимоходом разбра, че е транзисторният радиоприемник. Край него плаваха много неща, но особено го заболя за бисквитите. Плаващата котва си плаваше. В кабината. Оставаше му да я измъкне през люка и да я преметне през носа на “Психея”, нещо не особено леко за изпълнение, сред водовъртежа и потопа. Измъчи го заплетеното въже. Наистина, има ли нещо по-тъжно от една плаваща котва, която плава в кабината? Не разполагаше нито с време, нито със спокойствие, не можа да разплете въжето докрай, трябваше да се задоволи само с половината от дължината му, което е все пак по-добре от нищо. Като предотврати с напън рязкото му опъване и щом го почувствува обтегнато, Александър почака да види как ветроходът се извръща с нос към вълните, пусна въжето и се върна в голямата кабина. Пренебрегна помпата, започна да изхвърля водата с кофа. Леденото спокойствие, което го изпълни изведнъж, го уплаши; по едно време забеляза, че нивото поне се задържа, може би вече наистина не нахлуваше повече вода и тя сигурно спадаше, макар и с милиметри, но това ще разбере едва етре, ако продължава да изгребва все тъй редовно, през цялото денонощие. Беше ли възможно? Щяха ли да стигнат силите му? В литературата го имаше описано стотици пъти, значи е ставало с други мореплаватели, в други морета; но с него? Никога не е завършвал нещо с упоритост и постоянство. Ще издържи ли организмът му? Засега не се обаждаха нито бъбреците, нито черният дроб, нито сърцето. Болеше го челото. Прокара ръка по него и я върна окървавена. Ето че нещата изглеждат още по-героични – не липсваше и кръвта.

Не можеше да се отрече най-главното: морето бе преодоляно – зад гърба му лежеше един овъркил, а не са много мореплавателите, които биха могли да се похвалят с това. Край него е като след битка. Но туй не означава още поражение. Десетки неща бяха пропаднали през борда и още толкоз се влачеха, следваха своята “Психея”, която продължаваше да се тътре по вълните.

Ах, как обича тялото на ветрохода си! Преди година му се струваше, че “Психея” го привлича и като жена. Един ден, когато плуваше под корема ѝ , той се притисна към нея, обхвана я и започна да я целува. Милваше, галеше, притискаше се и сякаш усещаше, че се слива с плътта на яхтата, както се сливаше с жените. По-късно разказа туй на Неси, тя реагира с разбиране, на всичко отгоре призна, че го ревнува от “Психея”.

Морето упорито връщаше изхвърлената вода, фалшбордовете се оказаха нищожна преграда срещу наплива, Александър работеше безупречно, като машина, искаше да провери докъде ще стигне и как ще се изрази изчерпването на силите му. Но каквото и да се случеше, вече се смяташе за победител. Ако някой някога му предскажеше, че ще извърши такова пътуване и в разгара на осемте бала ще направи преобръщане, за да си дойде отново на мястото – подобно оловните човечета, – нямаше да повярва, а ето че се случи. Доказва го счупената мачта – върхът ѝ сега почуква по десния борд, зад нея се влачат парцалите на платната, които трябва да се приберат; необходимо е да се започне нещо, да се сложи някакъв ред…

Остави кофата и седна до руля. Ето едно ненужно нещо – рул без движение е нищо, желязо. Обърната срещу вятъра”Психея” изчакваше да отминат трудните часове. Кръвта е спряла да тече, челото го наболява, водата в кабината или стои на същото ниво, или се увеличава, ветроходът е дрипа, вятърът свири, вдига тонове вода по пътя си, само две трети от мачтата стърчат, а в главата му зрее и вторият план на пиесата… Всичко е мокро, може би из кутиите се намира някое непромокаемо местенце с цигари и кибрит, но как ще запалиш във вятъра, и като запалиш, кой ще ти остави цигарата да гори, вълните или пръските?… Ала едно е от сигурно по-сигурно – няма вятър без край, вятърът, който духа, трябва да спре, в противен случай откъде ще се вземат другите ветрове? Къде ще духат те? Нали единият трябва да спре, за да започне другият?

Александър се опита да се изправи, но безсилието му го повлече отново върху мокрия кокпит и остана така. Не загуби съзнание, разбира се… Той мислеше. И понеже по професия бе писател, а не мореплавател, упорито обмисляше втория план.

6.

Действуващите лица се трупаха (засега той нямаше да каже на публиката къде), да речем, на сцената. Трябваше да ги рисува едро, както се рисува по калканите на сградите. Всички си имат проблеми, много грижи, някои от тях си имат и радости. Сюжетната линия може да бъде пронизана с няколко дребни конфликта. Те ще определят взаимоотношенията между групите и индивидите. Но въпреки всичко и преди всичко за зрителя постепенно ще се изяснява, че вниманието на героите е насочено към нещо, което лежи оттатък, може би далеч, може би близо, но то лежи или по-точно – те вярват, че лежи там. Някои от героите дори чуват шума на прибоя и казват на другите, че морето е близо, то се чува, то ще ги нагости с хлад, ще ги приюти и ще им даде очакваното. (Всичко да се развие дискретно, постепенно – да узрее.) Някои от зрителите по-рано, а други по-късно – според интелигентността им – ще прозрат, че морето, което героите търсят да ги разхлади в жегата, не е нищо друго освен символ. В главата на зрителя още нищо не крещи, не крещят и героите, отначало те се разговарят спокойно, у тях цари чудесна увереност, че онова си съществува, че няма къде да им избяга, но после, когато някои от нещата започнат вече да се подразбират, дискретността се разкапва, маските падат една след друга, всеки от героите просто изкрещява стремежа си и се стига до там, че всички почват да викат, а след туй и да беснеят, докато накрая се втурват през прохода към спасителния хлад на близкия плаж, всеки търси процеп, дупка или дупчица, да мине нататък, поне да надзърне, да усети ведростта и благодатта на морето, сред горещото дихание на пустинята, в която живее…

Заливана и мятана от вълните, “Психея” се бореше отчаяно да не потъне. Това, което засега все още бе останало от стопанина ѝ , се стремеше да изхвърля вода – колкото може, според силите си. Той рухваше и ставаше, пренасяше кофата с лазене, често пъти силите му не стигаха да я изхвърли през борда и водата се връщаше на мястото си или падаше върху лицето му, но изгребването продължаваше; две денонощия, почти без сън, кажи-речи, без храна.

7.

След като заваля, най-после просветна, слънцето освети гигантско движение на вода и пяна, разстлано в безкрайността. Горе бягаха облаци, търсеха илюзорни убежища – всичко се движеше и люлееше шумно, крещеше, особено сега, когато бе възбудено от откритието, че светлината все още съществува.

Светлината не го интересуваше, но топлината го раздвижи и го накара да се съблече. Подобно червеите, усетили лъча, Александър пропълзя върху покрива на кабината и се просна. Стискаше здраво преградката, после докопа някакво въже и се привърза – яхтата се люлееше, можеше да го изсипе в морето. Слънцето нагря прикованото му тяло, то изсъхна, гръдният му кош се затопли. Настрана от него дрехите му представляваха жалка мокра купчина.

8.

При първото си събуждане чу крясъците на гларусите, дори съгледа няколко от тях. Внезапно му хрумна, че е прикован като Прометей и птиците ей сега ще изровят очите му от дупките им, но заспа отново – беше му особено приятно да усеща топлината на слънцето, която го изсушава до червата. При второто събуждане видя залязващото слънце, усети, че липсва какъвто и да е вятър, а морето продължава да се люлее. При третото събуждане откри изгрева. Морето се полюляваше бавно, мъдро, на големи интервали. Тогава се полюляваше и “Психея” и тишината се нарушаваше. Наистина, какво разчупва розовата тишина? Ослуша се, “Психея” се издигна и като слезе, водата в стомаха ѝ се разбълника. Александър разбра, че ще падне ново изгребване. Когато се развързваше, усети непоносими болки по кожата – няма как, беше жив, но поразен; отсега нататък ще бъде не само стар, но старец с външност на прокажен.

Седнал върху кабината, готов да заплаче от болки по тялото и душата, внезапно го порази гледката наоколо – ужас, това се нарича крушение, – върхът на мачтата продължаваше да виси до борда, придържан все още от неизпокъсаните ванти. Поне половината от инвентара липсваше. Спусна се в кокпита. Тук водата беше малко, нещо бе запушило тръбите за отливане, отпуши ги и работата се оправи.

Но в кабината водата стигаше до койките, важни и неважни предмети от обзавеждането или плаваха, или лежаха на дъното. Най-напред посегна към корабния дневник и направи гримаса при вида на неговата херметичност – корабът продължаваше да си има корабен дневник. А колко ли неща бяха изпогубени през борда? И сега какво? Още веднъж почувствува необходимост да пропълзи до ампутираната мачта, хвана се за нея и завика:

– Господи, ти, който нямаш въображение за друго освен за наказанията, не можеш да ме уплашиш!… Ето го моя дом, едва се крепи над водата, а онези неща, които го правеха подвижен, лежат в морето. “Психея” е разрушена, а аз съм гладен, разбра ли, гладен съм и съм жаден, нямам сили да се движа, тялото ми е изгорено, от кожата ми изтича последната лимфа. “Психея” я няма, но психиката ми остана! Щом тук зрее пиеса, значи волята ми живее, а щом има воля, ще те псувам! Разбра ли, ще остане туй, което искам аз, а не което искаш ти!…

Този път господ не отвърна с мълчание, а с вик.

Александър трепна и потърси с очи гларусите. Нямаше ги. Наведе се към дрехите си, вдигна ги – бяха сухи и топли. Скимтеше от болки и се обличаше. Тогава чу повторно гласа и разбра, че за съжаление психиката му, с която се бе изперчил преди малко, наистина не е в ред. Господ продължаваше да крещи. Александър послуша още, махна с ръка и слезе в кабината. Потърси вода за пиене. Синият бидон бе заклещен на мястото си, но нямаше сили да го повдигне. Боже мой, ще открие ли някаква чаша? Наведе се, напипваше предмети, хващаше ги и ги пущаше, но не можа да намери нищо свястно. Луд съм – извика внезапно Александър, – пластмасовата кофа плава пред очите ми! Измъкни я, изцеди солената вода от нея и си налей сладка вода! И си говорù, непрекъснато, иначе е страшно! А така, не бързай, водата няма да ти избяга, има! Хоп! Наля цели два литра!… Хайде, карай да върви! Но не вдигай бързо кофата!… Тук той прекъсна разговора със себе си, кофата се вдигна рязко над главата му и водата потече по лицето му. Все пак голяма част от нея попадаше в устата.

По вантите и по останките на платната можа да набере десетина сушени сафрида, заплетени в конците си. Изяде ги с главите, пи отново вода, намери още рибки, изяде и тях, пи още вода и чак тогава му мина през ум, че точно туй може би е гибелно за изтощения му организъм; пътешествието бе започнало преди триста или повече години, оттогава не бе взимал лекарства, всичко вършеше все напук на здравето си и въпреки туй – нищо, само дето бе пострадала опаковката на тялото му.

Не пожела да се погледне в огледалото; отправи се към помпата, натисна няколко пъти лоста, но се отказа и хвана кофата. Докато изхвърляше водата, поданиците на пиесата минаха в шпалир през мисълта му. Някои вече губеха търпение и кършеха отчаяно ръце. Поне един… Да позволи ли поне един от тях да обезумее? Не, още е рано, все още не е дошло време да се обезумява… Ето го и бинокъла. Отръска го и го окачи на постоянното му място. Предметите се появяваха един по един, някои заемаха определените си места, други се подсушаваха, а трети изхвърчаваха към морето – не ставаха вече за нищо. Понечи да хвърли транзистора, но в последния момент се сети, че някъде е спастрил резервни батерии, и го постави на пейката да се изцежда. Щом се появи спиртникът, Александър заряза изчерпването на водата. Подсуши го, напълни го със спирт и се зае да свари първото кафе от последните сто години насам. Когато отвори най-високото шкафче, то му подари редица ценни продукти, особено юфката… Но откъде да започне? Предстоеше му да подреди цялата “Психея”, да изтегли върха на мачтата от водата и по някакъв начин да се опита да вдигне ветрило. Всичко предстоеше, чакаше реда си, но най-напред – чаша горещо кафе.

По навик Александър седна до руля, но не се облегна, знаеше, че ще го заболи. Това е най-сладкото кафе в живота му. Пиеше и оглеждаше разрухата в “плаващата мансарда”. А господ си крещеше, лаеше си някъде, дразнеше. Вече не е останало ни едно облаче, навсякъде лятна чистота, природата му се усмихваше като бебе. Гладкото море създаваше илюзия, че е сладководно, а големите обли вълни на солугана, които минаваха от време на време, му приличаха на апокрифни. Тогава водата в търбуха на яхтата се разклащаше и започваше да съска. Може би там се излюпваше и гласът на господа, отдолу го викаше той…

Сам в безграничната метрополия на океана! Това е по-различно, отколкото сам в океана на хората. Тук, макар и покрит със струпеи, и стомах, натъпкан с корави сушени сафриди, неходил по нужда от десетилетия, Александър живееше със самочувствие на господар. Той не е жалък, не е смешен, туй повече не може да се каже за него. Поне сега, когато е пребит от стихията. И ще си пие кафето сред руините, както му се полага. Увиращата юфка бъбреше.

9.

Утрото на другия ден намери “Психея” на същото място, отрупана с одеяла и чаршафи. Всичко бе изнесено да съхне. Александър се мяркаше сред битпазара като персонифицирано страдание. Всеки от опитите му да заспи продължително бе завършвал с крах – болките по кожата го караха да подскача. Освен това на няколко пъти през нощта му се счуваха необясними далечни викове. Излизаше в кокпита, за да се убеди, че всичко е слухова халюцинация.

Най сетне дойде ред и на мачтата. След като налови и изяде двайсет изпържени сафрида, той се зае с нея. Оказа се, че не е чак толкоз трудно да я извади, но как ще постави отломката на мястото ѝ , как ще я прикове? Ясно, ще стъпи на краспицата, но как ще се покачи до нея, откъде сили да издигне дотам и отломката? Това бяха въпроси все на бъдещето. Сега-засега отломката легна на дясната полупалуба. Оставаше да изхвърли остатъците от ветрилата. Всичко отиде в морето – и голямото, и малкото платно. Слава богу, притежаваше много ветрила, те съхнеха с одеялата.

Само една от вантите се е скъсала и това е счупило мачтата. Всъщност имало ли е, или е нямало овъркил? Беше ли се превъртял във водата? Сигурно. Излишно е да се съмнява. Изобщо с него напоследък се случват толкова невероятни неща. И все пак въпреки непрекъснатото отстъпление сред хаоса на разгрома узряваше и се изправяше на крака нещо; този презрян досега жанр – драматургията – се бе промъкнал в същността му с лукавщината на куртизанка. В махмурлука на творческото му безсилие неочаквано се появи представата за прохладния плаж, прострян зад безкрайността на света, линия, пронизваща мечтите на персонажа му. Боже мой, как ли ще го разбере режисьорът?

Обхванат от пристъпите на творческата си алчност, сега той аскетично се отказваше от всички полезни действия за спасяването на яхтата. Обмисляше. Матрицата бе влязла в работа – тук-там под мозъчната му кора подаваха гугли шаблончетата. Оставяше ги да се покажат, засега му бяха необходими, какво ще ги прави после – това е друг въпрос.

10.

Осем метра полезна височина – толкоз бе останало от мачтата, предостатъчно. Да провери още веднъж: раксата е в ръката му, през раксата е вкаран шегел, а в шегела – блок; през макарата на блока е прокарано качествено въже, идеално за фал. И повече не му остава нищо, освен да тръгне нагоре. Предстои му да се катери. В детските си години се е катерил по стълбове, а сега, в шестата десетица от живота си, му било писано да се катери по мачта, но не за игра, а от безкрайна нужда.

Напредва бавно и внимателно, кажи-речи – мъчително; всяка стъпка нагоре е като извоювана. Ходилата на гуменките са подсушени добре и държат, но краката и ръцете не, вероятността да стигне до краспицата е нищожна, тежестта на тялото му го придърпва надолу, към покрива на кабината. Спря да си почине. От височината му се откри по-голям хоризонт и самотата му се уголеми. Точно тук и точно в този момент у него недвусмислено се затвърди усещането, че са минали векове, откакто обитава пустоша и безкрайността, стори му се, че вече е забравил как изглежда сушата с материците и градовете. Там хората сигурно продължават да се гърчат и мятат в конвулсии за капка щастие, за малко повече живот. Хайде, Александре, тръгвай нагоре, момчето ми. Така. Дланите се изхлузват, знам, мачтата е полирана, но някога ти се катереше и по такива мачти, нали? Добре е, карай. Някой вика, нека си вика, не му обръщай внимание; знаеш как разни хора викат в морето, за да те заблудят, че е населено, ако не с друго, поне с духове. Да, той си вика, този някакъв дух, а може би крещи самият бог. Ето, в далечината шава нещо живо, което наподобява човек. Как не, не такива номера, само на тебе – не, никой не може да те спре в изкачването към краспицата, да прикачиш най-после раксата към ухото на мачтата, да вдигнеш голямото платно, поне голямото, та като излезе вятър, да го посрещнеш въоръжен… Какво става? Нещо не можеш, а? Нещо не те бива. Знаех си. Спокойно, запази хладнокръвие – ако не днес, утре ще успеем. Слизай, трябва да укрепнеш.

Александър се спусна обратно и остана прав, прегърнал мачтата, притиснал чело към топлото лакирано дърво. През полировката към ноздрите му проникваше далечното ухание на бялата мура.

– Вика ли някой?

Някой мучеше.

– Кой е?

Този път Александър разбра, че вече не става въпрос нито за морските духове, нито за богове – в морето викаше човек. Ами да – на седемстотин метра. Като севзя по-внимателно, Александър разбра, че човекът не плува, а се крепи върху нещо.

Зовяха мъртвеца да спасява, дереше гърло някакъв нещастник, който впрочем може би си вика от дни…

Това, разбира се, няма да стане, все едно че Александър отсъствува, липсва, както си е всъщност, но можеше да предложи “Сюркуф”. Заедно с веслото. С един бидон вода. И една въдица. Промуши се и издърпа лодката. Тя беше полунапомпана. Започна да я надува с уста. Даде си сметка колко скрупули мъкне със себе си, а е толкоз просто – оставù удавника да пукне, ти самият си удавник, сам си за спасяване.

Загреба спокойно, стараеше се да дообмисли случая, пред него се простираха няколкостотин метра, но нищо не му идеше в главата, само нарастваше простото нещо, монтирано в същността на човешката природа – любопитството.

Корабокрушенецът се крепеше върху голяма класическа греда с формата на буквата Г. Над водата се подаваха глава, рамене и ръце. Кожата му беше тъмна, косата бръсната, под нея блестеше ниско чело, а сред монголоидното му лице зееха цепки-очи. Сега-засега те се отваряха и затваряха и сякаш нямаха нищо общо с нервната система на човека.

– Сега, татарино, внимавай – подхвана отдалеч Александър, – ще хванеш задната част на лодката, ще се държиш спокойно, а аз ще те извлека до яхтата. – Главата на непознатия не помръдна, очите не промениха настроението си. – Ще те замъкна до яхтата. Но няма да се качваш в лодката, защото ще потънем. Виж, едва се крепи над водата… Нищо не разбираш. Какъв си ти, що за човек си и как си попаднал тук?… Не си нищо друго освен един печенег, Чингиз Хан!…

Непознатият изръмжа. Александър възприе звуците му като опит да предложи нещо.

– Какъвто си здрав, като нищо ще качиш мачтата и ще вържеш фала. Провидението те праща, братко мой, човече, макар че приличаш не на брат, а на чудовище.

Раменете и ръцете на удавника тръпнеха с блясъка на стара медна отливка, по тях нямаше нито едно косъмче, кожата беше навсякъде гладка и въпреки изтощението тялото крещеше с исполинската си сила. Спасителят се зае да обяснява с ръце някакво свое предложение, той приближи “Сюркуф” до гредата, но печенегът сякаш чакаше това; без да се съобразява с предупрежденията, награби предницата ѝ . Александър с ужас зърна великанските му пръсти, завършващи с измити до прозрачност неизрязани нокти. В безумния си порив да грабнат спасението те потънаха в гумата. Самоубиецът се запита дали няма да спукат подплатената материя. Всъщност опасността не идеше оттам, а от паническия устрем на жертвата да се преметне в лодката.

– Не!

Смачканата предница отиде под водата, морето нахлу в “Сюркуф”, Александър полетя с веслото в ръка през удавника.

– Слушай – изрева от водата спасителят, – животно, не виждаш ли, че те спасявам?

Татаро-монголът изръмжа повторно и този път без каквато и да е логика хвана рамото на спасителя си. Александър усети непосредствено силата му и схвана, че става още по-страшно – глупакът бе пуснал лодката и сега намираше опора само в него. В следващия миг го обгърнаха две ръце, удушването му бе въпрос на секунди. Направи опит да се измъкне, глупости, изключено: звярът в паническия си страх ще го удави. Освен да опита правило номер четири. Както предполагаше, дивакът доверчиво тръгна с него, но скоро се убеди, че го повличат не към слънцето, а към дъното. Александър продължаваше да набира дълбочина. Най-после му олекна, клещите се бяха разтворили. Оставаше му да следва правило номер четири докрай – да се отдалечи от местопроизшествието. Когато изскочи над морето, докато гълташе въздуха, чу сърцераздирателното ръмжене на номада. В пристъпите на новия си ужас той сякаш се мъчеше да удави лодката.

Без да каже дума повече, дори без да помисли каквото и да е, спасителят заплува към яхтата. Нито веднъж не се обърна, малко го интересуваше съдбата на дивака; имаше си своя проблем – ще му стигнат ли и сега силите да се докопа до стълбичката. Като по чудо и този път “Психея” го чакаше, лежеше си на мястото, дори не помисляше да бяга.

И на какво може да се дължи? – запита се той, след като си почина сред меката суха завивка в кабината. Защо побягнах стремглаво от смъртта? Сигурно защото поискаха да ми я наложат, той искаше да ме свърши, един дявол, едно животно!…

Изправи се, напълни канчето с вода и прибави към нея лъжичка нес кафе; нямаше сили, нямаше и нерви да чака завирането на водата – започна да пие направо. Но нищо добро не последва след кафето. Александър се извърна към койката, тя му се стори много комфортна, приласка го към себе си, загърна го с белотата на чаршафите.

Привечер, когато светът се готвеше да заспи, той се събуди от някакъв шум. Нещо на десния борд. Рипна и изскочи в кокпита. Ослуша се, обхвана с поглед пространството край яхтата. На три метра от кърмата, пълна с вода, стоеше надувната спасителна лодка “Сюркуф”. До нея – веслото. И двете му бяха необходими. Запъти се към стълбичката, трябваше само да се спусне и да ги прибере. Прекрачи борда и замря.

Дивакът се държеше за тръбите.

Знаеше ли, че държи стълба, досещаше ли се, че може да се изкачи по нея? Александър приседна върху палубата и се замисли. Няколко пъти въздъхна и погледна надолу. Най-после се наведе и протегна ръка. Започна да дърпа, искаше му се да подскаже какво трябва да прави, а оня може би подразбира и въпреки туй отпусна ръката си – много бе изтощен, горкият. На Александър не му оставаше нищо друго, освен да донесе предпазния колан. Привърза го за подмишците, а края на спасителното въже привърза към стълбичката. Дивакът вече не можеше да потъне от слабост.

Докато неканеният гостенин почиваше, потопен във водата, Александър успя с помощта на куката, без да се мокри, да прибере лодката и веслото.

Малко преди да се свечери, гостът подсказа, че си е починал, и започна да се придвижва. Александър хвана въжето и затегли. Имаше чувството, че изтегля метален блок. Тъмното чудовище падна върху “Сюркуф”, в кокпита. Изглежда, че възможностите му се бяха изчерпали дотук. Тялото му се изпружини и се опъна върху напомпаните бордове на лодката. Едва сега Александър разбра, че гостът му не е гигант, гигантска беше само силата му. Единствената му дреха бе омазнен кожен панталон, много стар, грубо закърпен на две места. Голият му торс предлагаше изненада – нескопосана татуировка. Напрегна въображението си, но не успя да я разгадае. Всеки случай, представляваше нещо средно между лъв и куче. Направи му впечатление, че пръстите на краката му бяха раздалечени. Това накара Александър да си помисли, че неканеният гостенин не се е обувал често.

Напълни чаша с вода и я поднесе към устата му.

– Хайде, Нумиан!

Усетил сладката вода с езика си, дивакът я изгълта мигновено и схруска чашата. Пластмасовата материя изчезна в стомаха му. Александър отскочи назад.

– Нумиан!

Нумиан спеше.

– Какво направи бе, човеко?

Нумиан лежеше неподвижно, излят само от цимент с гъста стоманена арматура; силно тяло, неугледно скроено, грубо изработен татарин.

11.

Неподвижността на морето позволяваше да се извършат важни манипулации за подреждането и подсушаването. Дори вътре, в утробата на “Психея”, замириса на сухо. Случи се нещо странно – щом смени батериите, транзисторният приемник заработи. Това даде възможност на Александър да свери часовника си и да послуша музика. Не обърна внимание на информационните емисии, макар че долови в гласовете нещо задъхано. Какво ли се беше случило? Бедствие? Война? Сензация? Тия неща значат толкоз малко тук, под блестящия купол на небето, сред гъмжащите от сафрид водни простори. Измъкваше все пълни чипарета, трябваше му много риба, в огромни количества, трупаше я в легените и кофите, подменяше я след време или я сушеше и все по-често извръщаше поглед към мачтата и скъсаната ванта. Нищо ново не беше му хрумнало. Оставаше в сила вторият вариант – блок при краспицата и вдигане на щормовите платна. В атмосферата се долавяше обещание за вятър. Макар и скалпирана, “Психея” можеше да се понесе напред.

Но къде?

В коя посока?

Това е въпросът.

Да се върне ли? Веднага ли да стори това, или като стигне централната зона на морето? А не може ли другия вариант – да скита, докато го затрият бурите? Виж колко хубаво е, като ги побеждава, мъжко е, достойно за духа. Накрая ще рухне, но чак след като е изиграл великата си игра. Не е зле да побеждава. Ами че той вече почти не е смешен. И тази страшна пиеса, която набъбва…

Александър вади пълни чипарета, откача пулсиращите сафриди и мисли дали да не намеси и прибоя; дали да не допусне шума му на сцената – да си послужи с един слухов мираж: публиката в салона го чува, той е призивен, далечен, близък. Разбира се, чуват го и героите, предназначен е за тях, всъщност олицетворява мечтата им, обещанието за щастие или пък самото щастие. Към него се стремят човеците; затова се трупат на сцената, те го търсят, озъртат се, дирят път към водата…

Малко преди единайсет пейзажът се избистря съвсем. Полъхна неубедително, но въздухът отново увисна неподвижна. Морето се отпусна обезверено. Капитанът на “Психея” беше сигурен, че се появява източният, който и без това би трябвало да си духа по закон през туй време от лятото. Така и стана, появи се вторият полъх. Макар и без платна, яхтата долови промяната с най-чувствителните си части и просто реагира. Половин час по-късно морето посиня с един от добрите си нюанси.

Прекъснал риболова, Александър само съзерцаваше, сякаш за първи път виждаше ведро море и топло небе, достойни да събудят младежки пориви и спомени. И защо е необходимо да свършат тия неща? Нима човек може да отиде някъде завинаги, да ги изостави? Необходимо ли е да потъне на всяка цена, а те да си останат във времето, векове след неговата смърт – тези крехки сини часове на източния вятър!… Идеята за пиесата заблестя с нова сила.

И най-неочаквано се появи фрегатата.

След петнайсетгодишно отсъствие!…

Тя се приближи с левия си борд. Той прекрачи към нея, качи се на палубата ѝ – просто напусна “Психея”. Платната на фрегатата бяха нови, безупречно вдигнати и опънати, както винаги ходът бе очарователен, а щурвалът се подчиняваше на най-финото докосване.

Кабината ухаеше на цейлонски чай и мулатки.

Като привърза руля, той мина край тях и ги покани да го последват в каюткомпанията. Преди петнайсет години мулатките винаги го следваха там, носеха димящите си чашки, сядаха край него и пиеха чай, а зърната на гърдите им потръпваха. Този път обаче вместо тях влезе само Неси. Това не го учуди, вече беше свикнал да се примирява с някои неща.

– Какво? – запита Неси.

– Нищо.

– Признай, че предпочиташ мулатките.

– Е!…

– А защо? Кажи защо предпочиташ мулатките вместо мен?

– Понеже са повече – отвърна той, загледан в дъбовата настилка на палубата. – Много и все мулатки. Само бюстът на една от тях тежи повече от тебе цялата.

– Мисля, че знаеш колко те обичам – рече тъжно Неси. – И сигурно не си забравил, че оставих всичко да тръгна след тебе. Вече нямам нищичко на сушата, всичко е тук, на фрегатата. Чакай… защо фрегата? Защо не “Психея”? Къде е тя?

– Ох, отново ли да ти обяснявам, казал съм ти го сто пъти – когато ми е хубаво, на хоризонта се появява една фрегата, идва и ме взима. Някога се появяваше често, а сега – след петнайсетгодишно отсъствие. И вместо мулатки – ти. Може би съм много виновен пред тебе или пък нещо друго, защото откъде-накъде ще седна да сменям осемстотин мулатки за една-единствена, и то анемична, след като познавам и най-дребните ти кокалчета, и то… навсякъде.

– Добре де, добре – отивам си. Важното е, че се появи отново, че отново пътуваш с фрегатата. Разбираш ли – важното е, че усети някои неща както някога, както си ми разправял… Къде е “Психея”?

– Там.

– Къде? Има ли някой на борда?

– Оставил съм Нумиан.

– Един дивак.

– Откъде го взе?

– Питай, че да ти кажа!… Ей, Нумиане, ти пък от какво се измъти? Как ще обясниш присъствието си?

Нумиан продължаваше да спи. Разтърси го с крак, за втори път без успех. Александър се чудеше какво да предприеме – вече духаше вятър и можеше да се упъти към централната зона на Черно море.

Грабна раксите и макарите, насочи се към мачтата. Започна да обува гуменките, провери ги, бяха сухи, мачтата също беше суха. Ех, ако можеше да събуди по някакъв начин чудовището!… За него е играчка, то просто щеше да отскочи до краспицата. Но дивакът спеше втори ден и Александър понесе въжето нагоре сам. Този път нещата потръгнаха, краката му заемаха уверено позициите си, ръцете държаха.

Когато се спусна обратно, погледна към краспицата и се убеди, че всичко е о кей: фаловете висяха по местата си, вече можеше да вдигне щормовите платна. Тези платна не му обещаваха голяма скорост, но закъде ли пък се е забързал? Вече ще духат постоянни ветрове: през деня – източният, а през нощта – западният, бризи колкото щеш, пресни, благодат за тялото и духа. Александър измъкна платната. Работеше бавно, безгрижно, щеше му се да мисли, че действува равнодушно, но зад привидната му апатия се долавяше копнеж минута по-скоро да почувствува яхтата като пришпорена кобилка.

Щом усети въжето в ръката си, без да ще, легна на курс бакщаг; знаеше, че не е задълго, този курс го водеше точно в обратна посока, към пристанищата. Ала имаше желание да потича малко с вятъра.

Дълбоко, в най-мрачните гънки на мозъка му, се потайваше мисълта да потегли към сушата. Ами да – нещата се бяха променили, – на борда вече имаше човек за спасяване и една пиеса за отнасяне.

Подушил пътя към дома, Александър проучи внимателно обгорените места по тялото си и извика от мъка – носеше се към Неси два пъти по-грозен и може би два пъти по-стар отпреди. Кога беше то? Преди два или преди три милиона години? Един обезобразен Одисей, с една обезобразена мачта, се връщаше в пристанището си. Лесно е да се преодолее Атлантическият океан, ела да минеш това малко, но необуздано Черно море.

В този ден газовата печка проработи за първи път от обръщането. Напълни голямата тенджера с морска вода, обвари сто сафрида и изяде поне четирийсет. Стараеше се да яде, а не да лапа. Към финала на обеда това почти му се удаде. Предстоеше му работа, имаше да се справя с много манипулации, например не знаеше какво точно липсва, избягваше да проучи кои от продуктите са все още годни за консумация – да, той се страхуваше да погледне действителността в очите. Добре, че навикна поне да гледа по-спокойно счупената мачта, чийто връх лежеше на десния борд и поне засега не пречеше. Трябва ли да го изхвърли? По едно време реши, но се отказа – все пак това беше част от тялото на “Психея”, нека си лежи там, може пак да потрябва. Но къде ще потрябва? На сушата, къде! Не разбра ли – караме към брега, имаме да отнасяме един дивак и една пиеса.

Трябваше да спасява кожата си, и то в буквалния смисъл, поне да облекчи болките. Загуби доста време, докато намери крем, намаза се, тайно се надяваше, че нивеата ще извърши чудо. Един съблечен възрастен мъж представлява не толкоз красива картина, ала един съблечен възрастен с обезобразена кожа е трагедия.

Най-после делфини!…

Без да се двоуми особено, Александър реши, че ако се приближат, ще се опита да убие някой с куката; добре е да обогати менюто си за няколко дни. Няма да се спре, ще вдигне ръка и срещу делфините, живее му се, брегът е още далеч и де да знае докога ще има рибни пасажи. Ами този човек на борда? Нали най-после ще се събуди?… Ще иска да яде. С какво ще го храни, ако не с делфини. Стига да се приближат. Къде бяха харпуните? Ще ми излезе лошо име, но ще стрелям или ще замахна с куката. Ще намеря ли лесно харпуните, или ще трябва да употребя куката? Все още нито един делфин не се приближаваше. За всеки случай той стана и придърпа куката. Но стадото мина и замина, просто не му обърна внимание. Черните точки изчезнаха на изток, стопиха се в светлината, сякаш се стопиха в света, отнесоха филетата си и онези чудесни късове месо, разположени по местата, където се предполага, че се намират вратовете им.

Няма делфини, но има цигари. Запали и започна да топли вода за кафе. И този път предпочете да го пие седнал на руля, загледан в платната, откроени върху синия равен пейзаж: мизерни, импровизирани ветрила! Върху техните плещи лежи изключителната мисия да го върнат при хората. Нещата в пиесата продължаваха да се избистрят, нюансите се обогатяваха, непрекъснато припламваха отделни реплики, записвани в корабния дневник. А какво ли би станало, ако книгата паднеше през борда? Какво ли биха си помислили хората, като прочетат подобни пасажи не другаде, а в корабен дневник:

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Ще ми се да знам, ако стигна най-после при морето, ще ме остави ли запекът, който нося от години със себе си? Жена ми ме остави, забрави ме отдавна, и децата ме оставиха – ще ме остави ли обаче запекът, който е унижението на живота ми!…

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК: Вие сте противен тип.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Знам, но ще ме остави ли?

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК: Предсказвам ви по-страшното: не само че няма, но ще се върне жена ви. Тя е много стара и много болна, но ще се върне за да я гледате.

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК (въздъхва): Дано.

БЕЗОТГОВОРНИЯТ СКИТНИК (едва не подскача): Какно?

ТЪЖНИЯТ ЧОВЕК: Обичам я!

12.

На другия ден сутринта дивакът отвори очи, държа ги примижали известно време и накрая изръмжа, но не стана. Предвкусил близкото бъдеще на завръщането, в отлично състояние на духа, Александър щедро изсипа две канчета в устата му. Погледът на непознатия дори и не се опита да изрази нещо, по което би могло да се предположи, че става дума за благодарност. Това сякаш хареса на домакина. Той домъкна тенджерата със сварената риба, избра един едър сафрид и го насочи отвисоко в пастта. Щом рибката докосна устните на омаломощения, пастта се разтвори и налапа ръката на дарителя. Александър извика, изтръгна се от зъбите и избяга чак в кабината. Палецът кървеше. Заля го със спирт и му лепна анкерпласт.

– Ти си лош! И нямаш нищо общо с Петкан!

Извърнал глава към дарителя си, монголът го гледаше все тъй безизразно.

– Само туй ми липсва – простена Александър, – да умра от инфекция.

Погледите им най-сетне се срещнаха. На домакина му се стори, че татаринът леко открехва уста.

– Искаш да лапаш!… Нà! – В момент като този печенегът едва ли бе в състояние да проумее какво може да означава един показан пръст. – Не съм побъркан!… Слушай, кой си ти, откъде се взе? Сред морето, върху греда!… Бъди спокоен, ако се държиш все така, като нищо ще те бутна обратно. Лежиш… Но устата ти е отворена, чака да ти пусна нещо. Слушай какво, Нумиан!… Нумиан, как го измислих? Внимавай сега!…

Рибката падна върху рамото на омаломощения. Той направи опит да извърне глава към нея, а после се опита да вдигне ръката си, но не успя.

Домакинът взе друга рибка и се приближи. Този път я пусна отвисоко. Схрускана с два маха на челюстите, тя изчезна. В омаломощения организъм на госта засега работеше само челюстта. Александър се отказа, нямаше смисъл, гладният можеше да изяде всичко, пък и него самия, заедно с въжетата.

– Слушай, варварино, кажи, докато е време – не върша ли грешка, като те съжалявам? Лично аз си представям трудно картината на самотен съд сред празно море и само двамата на борда. Няма вода, няма храна… Кажи ми, людоедо, виждаш ли в мен храната си?

Людоедът мълчеше. Александър му показа празната тенджера, после я захвърли демонстративно.

В дни като тези заслужава си човек да живее и не само да живее, но и да вика от радост. Наоколо синьо, богато; след малко ще излезе и вятърът; сафридите скачат като бесни над водата; бризът ще смете омарата на хоризонта и изворно бистър, ще се втурне към мръсните брегове.

Устата на людоеда се отвори.

– Затвори я, братко! Няма… Има сурова, варените свършиха. Сурови колкото щеш, една кофа и един леген!… Да бе, не се досетих… Ето!

Суровата рибка бе схрускана като другите. Започна поголовно хвърляне на рибки в дупката. Челюстта и зъбите дъвчеха, устата се пълнеше с кръв; тя потече по брадата, стече се по гърдите и на Александър му се стори, че татуираното куче – или лъв – си близна крадешком от нея. Какво нещо е изкуството, помисли си Александър: ето, и той носи рисунката върху гърдите си. И какъв е бил този народен гений, или мошеник, създал яркия синтез на животното? Случайно ли е получен, или нарочно? Има нещо наистина уникално в това да създаваш животно, което може да приемеш веднъж за куче, друг път за лъв.

– Изяде цяла кофа! Край! Затваряме! Сърдù се, ритай – няма да ти дам!…

Монголът затвори очи и май че се унесе отново в сън.

Александър се съблече, поплува и се освежи, излегна се върху кабината, усети благодатната топлина на слънцето. Щом изсъхна, побърза да се облече, гонеше го страх от ново изгаряне. Запали печката и постави джезвето.

Когато посегна към корабния дневник, неочаквано си помисли за пълничка бяла жена. Светът би трябвало да бъде населен само с млечни тела… С жените няма за какво да говориш – тръшни ги някъде и край; после пиши спокойно до следващото тръшкане. Неси, какво е Неси – кротък ужас, иска да говори за изкуство, настоява за мястото си в “плаващата мансарда”. Александър беше повече от сигурен, че ако ѝ предложи да се самоубият заедно, тя ще се постарае туй да стигне до ушите на повече хора. Има нещо приятно в снобизма, дявол да го вземе, например – Неси ще положи усилия самоубийството им да стане по-красиво от замисленото, ще го натруфи, накрая, разбира се, ще го изсуши от философската му същност и по женски като нищо ще го извърти на любовна основа.

Той мислеше за овална бяла жена, за Неси и за снобите, ала опрашената вече тичинка на писането го теглеше към кабинета. По-едрите видения се очертаваха; както очакваше – пламна и пейзажът, единствен и единен; образите заживяха в него естествено.

13.

Александър усети резкия удар на бриза върху голямото платно.

Изскочи в кокпита и едва не блъсна главата си в гика, който след новото оборудване бе слязъл ниско. Гланцът на морето бе отлетял, водата тръпнеше.

Но онова нещо, което би трябвало да лежи върху гумената лодка, липсваше.

Капитанът се озърна и откри госта си на предната палуба. Приклекнал до легена, Нумиан вадеше сафриди и ги поглъщаше.

– Нумиане!

По брадата и гърдите му се стичаше рибя кръв.

– Яж, човече, хапни си!

Бялото на очите му лъщеше, дивакът ядеше като куче, което се бои, че ще му отнемат кокала.

Потънал в творческо безумие, Александър издърпа още въжето. Гикът се повдигна повече. Малкото платно и без това си потрепваше на необходимия за потеглянето ъгъл. Върна се назад и хвана управлението, “Психея” изскимтя, той я почувствува в ръката си, но същевременно усети мъка от намалената площ на платната – беше от ясно по-ясно, че няма да летят. И все пак зад кърмата се очерта пеещата линия на килватера – беше теглена черта на застоя.

Новите платна, разбира се, означаваха още едно допълнително неудобство – трябваше по-често да отскача до руля, по-често да коригира направлението – центровката бе нарушена, полуавтоматичното устройство за управление не работеше както досега.

Нумиан изгледа дъното на празния леген и се изправи; голата част на тялото му представляваше архипелаг от мръснокафяви мускули, нищо в движенията му не издаваше пластичност. Нумиан напомняше затегнат и пренатегнат по гайките и болтовете организъм. Изсъхнал, панталонът му сякаш бе станал още по-мръсен и вонеше на животно. Наскоро бръснатата коса още не бе порасла, облото скулесто лице с особената си конструкция изразяваше устрем напред; можеше да си го представи на кон, как прекосява степи, опожарява градове, пече овни върху клада от александриаски книги, похищава жени в току-що нападнато селище или участвува в заговор против водача си. Когато се вгледа добре, Александър откри дупки на ушите; ушите му бяха малки и не много нагънати, но по тях дупките личаха добре, липсваха само халките или обеците. Обеци можеше и да не му подарява, но на всяка цена трябваше да му подари панталон.

– Така няма да я бъде – избухна Александър и Нумиан трепна от внезапно започналия разговор. – С тази биволска кожа ти в кабината ми няма да влезеш, разбра ли? Момент! – Александър изчезна и се върна след секунда. – Ето ти анцуга, захвърлù кожата в морето!…

Печенегът не реагира, метнатата към него дреха падна в краката му.

– Нумиане, преоблечи се! – Александър показа с жестове как да стане това. Номадът сведе поглед към двете парчета на анцуга, но не помръдна, с легена в ръка. – Трябва да пратиш тая мръсотия във водата! – Александър посочи панталона и след туй – водата. – Нищо чудно да ти дам и бельо, разбра ли?

Вместо да му отговори с нещо, дивакът тръгна към него, постави легена в кокпита и се върна на мястото си. Поседя известно време, може би размисляше как да постъпи, изправи се, взе анцуга, хвърли го към Александър и се изпика върху палубата. Писателят го изчака да свърши и отривисто се изкатери при него. Но преди да заговори, върна се, грабна кофата, загреба от морето и яростно заля палубата.

– Говедо мръсно гадно, да не съм видял втори път подобни гнусотии, защото ще ти счупя кратуната тиквеста! Разбра ли?… Разбра ли бе, номадино гаден?… С един ритник ще те изхвърля през борда, при рибите!…

Дивакът схвана, че нещо в постъпката му не се е понравило, но продължителното викане, с което го обсипваха, не му хареса чак толкоз. Като му се караше и му обясняваше нагледно как се пикае в яхта – през борда, направо в морето, – Александър може би преигра и предизвика ръмжене у събеседника. Това го стресна и го накара да се изтегли към руля. Продължи оттам, но вече с приятелски тон, доказваше му, че има неща, които би трябвало да се спазват непременно, иначе на какво би заприличало, на нищо, че това и сега не прилича на нищо, защото как може да бъде пренебрегвана меката платнена материя, тя просто гали кожата на човека, а биволската кожа на вонящия панталон е като шкурка и тежи дванайсет килограма, мъкнеш ги на задника си, тормозят те, не позволяват на тялото ти да диша. Освен това смърдят на коч. Затуй, драги Нумиане, облечи си меката чиста дреха, тя се носи обикновено от спортистите и позволява всички видове свободни движения; в нея тялото диша и се развива хармонично.

Бръщолевенето оказа въздействие, дивакът се позасрами и сякаш да потвърди това, отново взе анцуга. Разгледа двете парчета основно и повторно ги хвърли на мястото им. Този път обаче, вместо да се върне на предната палуба, Нумиан се сви в удобното си гнездо – лодката.

Божичко, колко близо до него беше той. Александър го усети с палеца на левия си крак, почувствува четината на главата му, едва побола след бръсненето. Да, този човек бръснеше главата си или му я бръснеха някъде, но къде? Това е въпросът на въпросите: от кой бряг идва Нумиан? После другите въпроси: как се нарича, какво е потеклото му, религията му, с какво се занимава. Безспорно в краката на Александър лежеше изостанал във всяко отношение дивак, у когото най-човешкото нещо бе татуировката – елементарен опит за естетическа изява. Кой е сътворил тази лаконична “скалопис”? Този беше друг, отделен въпрос.

Александър почувствува състрадание, умиление, тъга и натрапчиво съжаление към бедното дете, дори необходимост да го погали с ръка, стига жестът му да бъде разбран както трябва. В краката му сигурно лежеше кротък гигант, къс от суровата, но честна природа на миналото, примитив, реликва. Натисна с палец косата му и доби чувството, че се докосва до вековете…

Мечтаеш ли да бъдеш на мястото му?

Ще бъдеш ли по-щастлив, ако си Нумиан?

Тази мисъл го превърна отново в Александър – страдащия дух, за когото не съществуват тайни и нищо повече не може да го удиви, за когото ходовете на битието са прозрачни и монотонни.

Къде се връщаш? Натам ли? Към брега? Защо се връщаш, кажи? Вече са те погребали. И Неси те е прежалила, тази сантиментална глупачка, която смени съпруг-божество и дете-ангел за един на 55!

Къде, Александре? Отново ли ще се навреш в гарсониерата си, да пишеш за първи път това, което е написано хиляди пъти? Да се поддадеш на една глупава пиеса!…

Добре де, няма – съгласи се Александър, – но какво да правя с Нумиан?

Какво, нищо!

Как!… И него ли?

И него!… И той със смъртта на снобите. Представи си – седите в кабината, в безтегловност, на дъното. Ако някой погледне през илюминатора, ще каже: Брей, един дивак и един джентълмен! Мъртви! Един до друг!… Дявол да го вземе, как ли се е получило?

14.

Изненадата на дивака от туй, че го карат да захвърли прилепналия кожен панталон, на другия ден се смени с учудване: вместо вкусната сурова риба, пропита с кървящи сокове, предлагаха му я сварена и гореща. Най-после успя да даде урок на домакина си – щом изтеглиха седемте рибки от водата, Нумиан побърза да ги откачи от кукичките и ги налапа.

– Господи! – хвана се за главата интелектуалецът. – Слушай, глупако, ако искаш да знаеш, това облекчава труда ми, яж ги направо, ето ти чипарето – можеш да ловиш и да гълташ.

Дивакът пое чипарето и метна оловото в морето. Когато измъкна рибките, спокойно започна да ги отделя от куките.

– Ще те науча на много неща! – закани се Александър. – На интересни неща!… Не така, не хвърляй заплетени куки в морето! – Александър изтегли чипарето обратно и го разплете. – Всичко трябва да бъде в ред, всяка кукичка сама за себе си.

Какво ли си мислеше той! Изобщо можеше ли да мисли, притежаваше ли някаква чувствителност? Засега Нумиан насищаше глада си. Какво ще предприеме после, след като се нахрани? Може ли да възприема красотата на природата? В момента впечатлява ли го яркосиният топъл ден? Там за втори път се появяват делфини. Какво ли мисли за тях?

– Нумиане, виж!

Александър посочи към стадото. Дивакът съгледа делфините и наведе глава към влакното на чипарето.

– Амбула!

Първата дума просто падна от устата на госта като зрял плод, цяла, компактна, ясна. И го обърка още повече. На яхтата вече си имаше загадка.

Амбула! На какъв език?

– Амбула! – извика Александър и повторно посочи делфините.

Нумиан изръмжа, но не вдигна глава. Колко много любопитство и обещания за открития към дивака. Наистина, какво представлява Нумиан? Това не е маловажен въпрос. Чингизханщина или кротко робство в харемски владения? Бруталност или сляпо покорство? Далечна история или съвременна изостаналост?

В крайна сметка – беше ли му пратила съдбата знак, с който да му подскаже, че все още съществуват свежи тайни? По всяка вероятност – да. Беше му подхвърлила хрумване за пиеса, а сега – обещание за някакво проникване. Искаше му се да влезе в същността на дивака, да я изследва, а после да я подчини и извае по свое подобие. Вече имаш свой Петкан, помисли си Александър, направи го такъв, че да те слуша и примира от покорство, превърни го в куче.

Но като размисли по-сериозно, капитанът на “Психея” реши, че дивакът трябва да умре.

“Психея” блуждаеше, Александър не смееше да прекъсне риболовния порив на госта си – трябваше да натрупат много храна, нищо не се знае, понякога морето изведнъж обезрибява. Писателят окачваше сафридените връзки по всички възможни места на ветрохода – все запаси за далечно или близко бъдеще. Тук нямаше мухи, чирозите се вееха добре и не червясваха, добиваха добър вкус, от тях капеше чудесна мазнина, тя обезобразяваше палубата, но имаше ли значение?

Александър хладнокръвно изчисляваше тласъка, необходимия замах. Той трябва да бъде силен, категоричен, печенегът тлябва да изхвръкне рязко през борда, в никакъв случай не бива да се вкопчи за фалшборда и да се задържи. Туй би означавало обрат, сплескване – костите на Александър ще изпукат, писателят ще се превърне в смачкана жаба, бруталната сила на номада ще счупи и черепа му, там, притиснати от удара, ще се сплескат всичките му идеи, ще се превърнат в жалки плоски идеи; изобщо туй нещо не бива да се случва за нищо на света и може би няма да се случи, ако жестът и тласкането се обмислят старателно.

– Амбула! – изкрещя Александър.

Нумиан подскочи и, боже мой, как се промуши, как намери куката? (По какъв начин се сети, че тя може да му свърши работа, предварително ли бе обмислил това?) Той запълзя през кокпита. Над фалшборда очите му проследиха делфина. Замапна светкавично и направи дупка в гърба на животното, но нищо повече – не можа да го закачи за устата.

Нумиан скимтеше, изглежда, изразяваше недоволство от себе си.

– Уви! – забъбри домакинът. – Амбула се приближи, защото вярваше в нашата доброта; повече няма да повтори тази глупост и ще разкаже на другите делфини за нас.

Нумиан не го погледна и сега, върна куката на мястото ѝ и отново се залови за риболова.

Тази кука дали не би свършила работа, а? Не може, разбира се, няма как да замахна и остава въпросът – ще успея ли да пробода мускулите му? Виж, да го бутна с нея отдалеч – бива. Само да не я докопа, само да не ми я измъкне от ръцете! Гадно е да умреш от замаха на дивак, който дори не би и допуснал, че убива мислещ бог: система от нежност, комплекси, интелект; едно усещане както за нищожество, така и за величие; верига от унижения, смехории, мощ и мизерно безсилие; една тълпа и една безутешна самота.

Може би прогонени от амбула, сафридите изчезнаха изведнъж. А може би амбула бяха разпространили новината за лошите хора? Сафридите потънаха някъде и печенегът, след като измъкна няколко пъти празни кукички, най-после се обърна с ръмжене към домакина.

– Това е, Нумиане! – Александър разтвори ръце. – И да викаш, и да не викаш, понякога рибата изчезва изведнъж, няма я, никой не знае причината, някакви кодове, някакво хрумване на природата… И то е тайна, разбираш ли, никой не знае защо изчезват рибите.

Нумиан набра чипарето и се тръшна върху лодката. Александър напълни платната с вятър и пусна “Психея” по пътя ѝ . И отново – кой беше нейният истински път? Към централната зона на морето или съм сушата?

Нумиан спеше. Кръвта бе покрила кучешката част на татуировката, беше останала само лъвската част. В процепа на устата му спяха трийсет и два бисерни зъба, а чертите на лицето му се бяха успокоили до такава степен, че никой не можеше да разгадае по тях къде свършва далечният изток и къде почва далечният запад…

Удобен ли е моментът?

Беше ли дошъл?

Ами ако номадът все още съхранява рефлекса против това оръжие?

Вместо да се губи във въпроси, Александър остави руля и се върна в кабината, намери големия нож и когато подаде глава навън, изстина. Нумиан бе отворил очи и гледаше с любопитство към него, изглежда, зареден от вековете с предчувствието за приближаващия се ханджар. Александър пусна зад гърба си оръжието, ножът падна върху койката. Нумиан заспа. Александър грабна радиото и намери музика, отнякъде му се обади Брамс. Собственикът на “Психея” усили звука, приемникът загърмя.

Но Нумиан не се събуди.

Погледна курса. Беше добър. Отвори корабния дневник. Взе химикалката. Какво да напише? Нищо не може да напише. Ами да напише туй, което стана преди малко с ножа – едно интересно изследване. Нищо не можа да напише, задоволи се само да нарисува едно делфинче. Острието на писеца шареше нервно по листа, удвояваше и утрояваше контурите и така делфинчето бе нарисувано с помощта на много повече от необходимите линии, явен израз на празнота и скука. Една от линиите сигурно беше най-сполучливата, но коя?

Александър се нагледа на рисунката си, понечи да я задраска, но се усмихна и написа под нея: амбула.

Докато рисуваше делфинчето обаче, вътре в него разярената тълпа ревеше и тичаше към морето. И когато всички млъкнаха, за да чуят ясно прибоя, дочуха крясъците на друга тичаща тълпа. Какво ставаше там? А!… Прииждаха хора, много, тълпи излизаха от морето и търсеха благодатта на сушата, където според дълбоко залегналото у тях убеждение се живеело по-добре.

15.

Беше си негово собствено хрумване, финал на пиесата му, беше си го измислил по време на пълното с рискове пътешествие и нещо у него крещеше, че незабавно трябва да го отнесе на сушата, при пишещата машинка, длъжен е да го направи достояние на двукраките насекоми, да им докаже, че е така, а не иначе, както си въобразяват те.

Но колебанията на писателя все още не значеха нищо, “Психея” напредваше добре, вятърът духаше прилежно. Риба вече нямаше, Нумиан посягаше към сапасите от сушен сафрид. Сутрешните изчисления подсказаха на капитана, че до центъра на морето има не повече от шейсет мили; при най-лошия случай, с лавиране и продължителни затишия, след три денонощия ще се озове там. Засега има да преодолява една пречка – Нумиан. Чисто и просто трябва да го изхвърли през борда, да се освободи и да остане със собствения си вътрешен проблем, а не да мисли как да го храни и къде да го дене.

Ами харпуните? Дали не биха могли да посвършат някоя работа и те? Намираха се под койката на малката кабина, чак в яйчниците на “Психея”, но колко му е да ги измъкне. Единият може да прободе двама Нумиановци… Вятърът е идеален за връщане към Созопол, към живота, но курсът, който държи сега, е курс към централната част на морето, което продължава да го зове… Точно така, ще му пусне една стреличка в гърдите, но първо ще опитам чистия начин – през борда… А такава пиеса, като замислената, все още не е написана. Защо пък да не я напиша аз?… С харпуна ще разиграя отвратителна кървава история, затова, боже, постави своя дивак на удобно за катурване място. Ще го бутна и след туй ще му подхвърля лодката…

– Абỳ!

– Какво?

– Абу!

– Не те разбирам.

– Абу!

– Келеш, какво е абу?

– Абу!

– Ох, Нумиане – Александър почеса гърдите си, – досега бяхме добре с тази сурова риба, тя набавяше и влагата за твоя организъм!

– Абу!

– Много си сигурен, че ще получиш.

Чу се ръмжене.

– Потрай малко, да мине време – глътките трябва да се разреждат.

Дивакът се изправи, напоследък и погледът, и движенията му говореха, че се е съживил, силите му се възстановяваха, може би не бе достигнал пълния си разцвет, но и това предстоеше, особено при тази жива риба. Кой ти гарантира, че прясната рибя кръв не се равнява на живата вода от приказките?

Побърза да изчезне в кабината, Александър предпочиташе да напълни канчето сам, да не дава тубата в ръцете му; изобщо Нумиан нямаше работа в кабината, мястото му беше само вън.

Номадът пое канчето и го изсипа в гърлото си. Домакинът зяпна и видя много неща… Господи, пред него стоеше звяр с пиринчени мускули и огромен корем, силно чудовеще, което сигурно играе всяка игра без правила. Отблизо Нумиан беше още по-страшен, истински ятаганджия, а от панталона му се отделяше отровна смрад.

– Абу!

– Няма абу! – ядоса се Александър. – Ще чакаш!

– Абу! – изкрещя Нумиан.

– Ти си звяр! – изкрещя Александър.

Останалото бе игра на нерви, въпросът бе – кой ще отстъпи. В тишината “Психея” триеше сладострастно белия си корем в синкавата пяна на морето, шептеше от задоволство и бързаше напред. Александър мислеше за секундите, които предстояха – ще настоява ли чудовището, или ще отстъпи? Ако настоява, ще трябва да отстъпи господарят. И край. Битката е загубена. Всъщност развоят на събитията се заключаваше в това – какво ще предприеме Нумиан. Беше ли разбрал вече, че е овладял положението?

Яростта в очите на дивака се сгъсти. Александър дебнеше момента да не закъснее с наливането на водата.

Слава богу!

Нумиан подгъна колене и седна, но канчето остана в ръката му.

Александър се върна при руля, обзет от чувството, че неприятността не се е разминала. Какво ще предприеме неканеният гост? Засега Нумиан му бе обърнал гръб. Седеше и мълчеше. Последва нещо глупашко, той се наведе през борда и се опита да загребе от морето, но тъй като морето беше ниско от фалшборда, дивакът се дотътра в кокпита. Едва тук можа да напълни канчето. Панталонът вонеше. Тялото му се прегъна трудно, лявата ръка стискаше фалшборда, а дясната с канчето и целия мръснокафяв торс увисна през него.

Беше ли настъпил моментът?

Не, дори петима александровци не биха могли да се справят с едно такова бутане.

Нумиан изгълта морската вода и извика, но не я повърна; извика повторно, захвърли канчето с ярост и се изправи. Ще тръгне ли към кабината?…

Чудовището се отдалечи към предната палуба.

Премеждието бе отминало и можеше да се твърди, че първата битка е спечелена. Но какво ще стане до вечерта? Ами утре? При това Нумиан днес беше само жаден, а утре ще бъде и гладен… Боже мой, къде изчезнаха пасажите, потънаха ли? Нямаше риба, имаше безкрайно море, духаше редовен източен, лавираше се трудно с тези щормови платна; оставаше само надеждата, че през нощта западният ще оправи играта.

И вместо туй какво? – По обед източният започна да се върти против всички правила, дори изчезна. Да, в централната зона на морето периодичността на бризите не важеше. След като вятърът се стопи, “Психея” умря в горещия ден, платната рухнаха. По едно време се появи лека топла вихрушка, повъртя се и се хлъзна към хоризонта. Задъхано птиче кацна до Нумиан, просто се търкулна омаломощено на палубата. Нумиан го взе, тъй както се взима ябълка, бутна го в устата си, изяде го и започна да плюе перушина.

– Абу! – усмихна се Александър

– Абу, абу!

Дивакът се изправи и се обърна изцяло към домакина си.

Употребил крайно необходим тактически ход, Александър изнесе малка пластмасова чашка за себе си и вдигна канчето на дивака. Погрижи се оня да види колко малко пие господарят на водата и колко много се сипва в канчето – за слугата на господаря на водата.

Този път Нумиан изпи цели две канчета морска вода допълнително, без да издаде звук, което означаваше, че работите отиваха към подобряване. И може би всичко ще се развие отлично – каза си Александър, – стига да има време.

Но време нямаше.

Разбрал, че в централната зона на морето липсват ориентирани ветрове, Александър все повече се убеждаваше, че всичко може да се развие и тук. Какво би станало, ако доведе комедията към своя края? Един човек бе живял петдесет и пет години, беше писал, мечтал, любил и след толкоз много неща най-после беше се превърнал в комедиант с фикс идея, че няма да е лошо, ако се самоубие – сега или утре, а може би вдругиден.

Това е, Нумиане! – Александър забърса потното си чело. – Снобската ми същност желае Тук да стане оная работа! Шегувах се, знаеш, че няма да те убия, защото съм пълен със скрупули. Но тези платна повече няма да се издуят от вятъра. И няма да позволя да попречиш на красивата ни гибел. Ще ти дам всичко необходимо за корабокрушенеца. Намерих те на греда, но ще те пусна с надувна лодка и гребло, ще ти дам туба с вода и въдици. Само дяволите могат да знаят каква е твоята цел и кой е твоят бряг. Моята цел е дъното на морето, мястото ми е там. Яребицата “Психея” ще бъде с мен. Тя ми даде това, което никой не можа да ми даде – продължителната красива илюзия на избавлението. Обичам “Психея”, с нея си имаме тайни. Банкрутът се отрази и на нея – ето я, лежи под мен със счупена мачта, сред вакуума на ветровете, за който знаех, но не вярвах, че съществува наистина. И животът е вакуум, но кой да ти повярва, невежите се блъскат към морето с надеждата, че ще докопат неговата прохлада и ще изпитат щастие. Слушай, говедо, ти знаеш ли, че се наричаш Нумиан? Не знаеш, ти не знаеш нищо и ще бъдеш по-щастлив. Какво да ти кажа повече?… А, ти ме погледна, най-после успях да привлека вниманието ти. Чудиш се, какво ли бръщолеви този старец с изгоряла кожа? Искам да се наприказвам, Нумиане. Долу ще ме покрие мълчанието. То ще вледени всичките ми мисли, познанията ми, ще умрат представи, заблуждения, съдържания на книги, два езика и една пиеса.

– Улỳ!

– Какво?

– Улу, улу!

Дивакът сочеше морето.

– Чудно на какво казваш улу!…

Продължаваше да сочи морето, но тъй като и сега не го бяха разбрали, Нумиан грабна чипарето и повтори думата.

– Аха – усмихна се Александър, – риба! Улу – риба… Опитай, може.

Нумиан пусна оловото във водата.

– Вече знам три думи на твоя език!… – Дивакът не му обръщаше внимание. – Амбỳла, абỳ, улỳ!…

Ставаше все по-горещо, безцветното море спеше, а мъртвото помътено небе гледаше отгоре с поглед на юница.

– Това се казва вакуум, Нумиане, сякаш си на края на света, сякаш губиш усещане и за атмосферното налягане!

Господарят на “Психея” се съблече и се метна в морето. Под корема на яхтата водата беше изумително прозрачна и прохладна. Обрастванията се виждаха лесно, с подробностите си. Влакното на чипарето се губеше в дълбините. Александър изскочи шумно под лицето на Нумиан, замахна и го напръска. Дивакът понесе шегата мълчаливо – нито се усмихна, нито се разсърди. Той искаше улу.

Но улу нямаше, беше изчезнала.

Господарят на “Психея” се изтегна по лице върху бака, топлината на слънцето падна върху гърба му и го накара да си припомни колко пъти като дете е лягал върху пясъка, с бисерни капки в клепачите, с меката тръпка на затоплянето и синята люлка на морето пред погледа. Липсваше само кънтящата глъч на плажа и женствените неща на жените, които му правеха впечатление и тогава.

Вдъхна дълбоко и отново видя фрегатата.

Боже мой, за петнайсет години нито веднъж, а сега – за няколко дни, два пъти!…

Приближи се и застана на борд. Александър скочи на палубата ѝ , притича до щурвала и я извърна на изток. Чудно, фрегатата летеше дори във вакуума, а мулатките пееха и се занимаваха с нещо важно. Когато тръгнаха към него, той видя кафето си. Поднесе му го дъщеричката на Неси, нагиздена с островни цветя. Щом кафето остана в ръцете му, мулатките и детето изчезнаха. От каютата излезе Неси. В ръцете си носеше картата на Индийския океан.

– Ти ли си? – запита загрижено тя.

– Да – отвърна той.

– Тази карта е пълна с грешки. Това тук какво е?

– Не виждаш ли – Тринкомалù!

– Така ли? – Неси погледна още веднъж в картата. – А!… Така може, Тринкомалù, да! Но ти си луд, защото достатъчно е да имаш един-единствен приятел на света, за да си щастлив, а аз не съм ли ти приятел? За какво ти е туй самоубийство, макар че си го замислил блестящо?

– Не знам – смотолеви той, – решен съм.

– И ме оставяш?

– Сигурно.

– Егоист! Знаеш как те обичам!

– Ти си трогателна и постъпвам некавалерски с теб, но разбери, смешен съм.

– Ти си герой.

– Аз съм старче, но не се държа зле… дори направих овъркил, и въпреки туй… всеки ден се страхувам от смъртта.

– Да ти изброя ли десет велики личности, които са се страхували от смъртта?

– Но те са били велики.

– Ти също!

– В твоите очи.

– Не ме погубвай, върни се!

– Къде? Скъсал съм с всичко! За какво да се върна, кажи!

– Заради мен.

– Неси, остави своя старец да изработи самоубийството си докрай, ако може, разбира се, защото май че го е страх.

Мулатките видяха как той хвърли през борда детето ѝ , а после и нея; те минаха край него да се простят, знаеха, че го виждат за последен път. Всяка го целуваше по челото, както се целува мъртвец, само последната, странно бяла мулатка, го целуна по устата. Притисна се малко повече към нея и усети бюста на заоблена жена. Какво търси тази премного земна жена на фрегатата, при Неси и мулатките?

– Слушайте, какво търсите вие на фрегатата, при Неси и мулатките?…

– Извинете, но хич не си падам по старчоци!

– Неси е по-красива от вас.

– Тогава защо ме викате?

– И никога не е казала, че съм стар.

– Защото е глупачка, вие сте стар, тя не иска да го забележи, това са изкълчени работи…

Нумиан се беше раздвижил, Александър го зърна как взима специалната кофа, как загребва вода през борда и сяда върху кофата. След като се изходи, дивакът изсипа кофата в морето, изплакна я и я върна на мястото ѝ .

Работите потръгват, мислеше си господарят на “Психея”: и пиеса измислих, и фрегатата започна да ми се появява, и Нумиан се цивилизова.

Слънцето топлеше гърба му, беше чудесно, а на стотици мили оттук пъшкаха и стенеха милиарди същества, понесли вечната си заблуда, че участвуват в някакво движение напред.

Нещо му подсказа, че е наблюдаван.

Нумиан дъвчеше, по гърдите му се стичаше прясна рибя кръв, сафридите се бяха появили отново.

Но защо го наблюдава? Какъв е този блясък в очите му?

16.

Появата на рибните ята просто удари дивака, тъй както южнякът напролет удря гората. Нумиан заблестя, силите му стигнаха разцвета си, ловеше и ядеше, кръвта на сафридите отиваше направо в кръвта му, тялото му възвръщаше младежката си пластичност, мътният досега поглед, през който надничаше мракът на историята, се проясни, а привечер, на втория ден от появата на рибите, Нумиан за малко не се усмихна.

– Не така! – извика весело Александър. – Без сантименти! Никакво приятелство с теб! Вече надух лодката и чакам момента. Не успея ли да те избутам, ще потънеш с мен, но играта се затормозва, защото не ми се вярва да посмея – хем ми се умира, хем не ми се умира.

Когато Нумиан отнесе гумената лодка на предната палуба, което означаваше, че предпочита и да нощува там, той сякаш улесни замисъла на домакина си.

– Понякога си великолепен! – извика Александър. – Оттам ми е по-удобно да те… Спокойно, ще стане скоро… Какво ме гледаш? Защо ме зяпаш така?… Боже мой, Нумиане, усмихваш ли се? Ако знаеш какво ти кроя, ще заплачеш!…

В същата тази привечер, когато се усмихна, дивакът прояви неочаквана грижа за утрешния ден: намери влакно и започна да привързва неизядените сафриди. Нещо му бе прошепнало, че рибите идват и си отиват. Приготви няколко гирлянди и ги понесе към мачтата. Александър наблюдаваше с интерес колко рационално ги окачва по нея. Като се надигаше на пръсти към вантите, дивакът сякаш зовеше: ела ме бутни.

“Психея” заприлича на подвижна сушилня. Всъщност тя не се движеше, липсваше вятър, беше изчезнал. Но това не тревожеше капитана. Мястото бе удобно за самопотопяване – ставаше въпрос за дъното – тялото му щеше да премине през всички пластове на морето, същото море, което е било като люлка на целия му живот.

Някога морето го опияняваше, той скачаше в него като в легло на жена, пиеше солени глътки, слизаше на дъното, за да усети мекото докосване на водораслите, упойваше го дори шумът на пристанището, вдишваше жадно тръпчивия мирис на каучуковите бали, всяка воня благоухаеше – от химикалите до асфалта, всичко беше приказно, сливаше се в нещо, наречено пристанище. Защото от пристанището се тръгва към света. Тогава и светът беше опиянение, мираж, поглед на жена-вамп, лудост, самозабрава, красота, а сега светът е столици и политика, зони на влияние и зони на глад, зловещи статистически резултати.

На “Психея” ѝ предстоеше дълъг път по вертикала, щеше да се спусне като безшумен асансьор; всичко е обмислено, капитанът ще заключи предварително кабината и ще пусне ключа през дупката за нахлуването на водата. Водата ще приижда, а капитанът ще седи на койката и ще наблюдава пейзажа през илюминатора, ще разгледа своето море по отвесния му разрез. Водата ще погъделичка петите му, ще покрие глезените, после масата с картите и дневника – целият свят от лоцията ще потъне като огромна Атлантида. Очите ще умрат последни; всичко ще умре, но те ще наблюдават докрай чудото, наречено живот – течност от слуз и луга – трагична екзистенция, в която плават няколко щастливи мига…

Въздухът и морето излъчваха безметежност, комюникето от приемника се изниза спокойно, в него нямаше нищо безнравствено, което да нервира, тихата лятна вечер обещаваше леко звездно небе.

Може би музиката беше тази, която примами дивака да се приближи. Капитанът на “Психея” си помисли, че един подобен момент в края на краищата не е за пренебрегване: звездите, морето, симфонията и великолепното усещане за размекването на номада, дошъл през кървави реки да пие кафе в яхтата ти – това е знамение.

Тази беше първата чашка кафе за госта на “Психея” и само за няколко минути капитанът разбра, че тя е изобщо първата чашка в живота на печенега. Малко смях след опарването на устата, още смях след усещането за горчивата течност… Нумиан все пак погълна сместа. Неподвижен, с чашка в ръка, той гледаше своя спасител в лицето. В погледа му се долавяше нежност, номадът сигурно търсеше начин да изрази благодарността си.

– Бедни Нумиане, кой те прати в моята бездна? Кое изтънчено чувство за хумор ни събра – реални в аморфните очертания на нощта? Кой прати тази музика и туй дишане на сладострастната вода? Тук, във вакуума на света?… Кажи бе, дивако, изрече едно от твоите амбула, абу и улу!…

Нумиан се премести още по-близо, потните му рамене отразиха светлиците на нощта, замириса на лошо… Чакай, какво става?… Ръката на Нумиан се вдигна, протегна се напред, дланта ѝ легна върху ръката на господаря.

– Виждаш ли? – ухили се Александър. – Ето, такива са светлите мигове от тъмната история на човечеството! Протегнатата ти ръка ни кара да бъдем спокойни за утрешния ден на цивилизацията… А!…

Нумиан го галеше с двете си ръце.

– Неее!…

Господарят се чудеше какво да прави след новия изблик на нежност.

– Човече, преиграваш!…

Стараеше се да отстрани потните му ръце, хвана ги и докато шептеше усмихнат наставления, Нумиан го прегърна.

– Чакай!

Дланите галеха гърба му.

Александър извика строго, ръцете се вклещиха около него.

– Пусни ме!

Устата на дивака се насочи към устата му. Капитанът на красивата яхта “Психея” наведе глава, за да избегне една крайно нежелана целувка, и усети, че вече го целуват по раменете.

– Пусни ме!

Най-после успя да се отскубне.

– Какво, какво има!

Нумиан издебна най-подходящият момент, спусна се стремглаво и успя да го целуне по устата. Александър усети да го обгръщат мръснокафявите скоби от мускули и кръв. Реагира бързо и след отскубването побягна в кабината.

Тук му провървя, лесно намери големия френски харпун, преряза влакното на стрелата, опъна ластиците и зареди оръжието. Застана обърнат към входа. В кокпита вече нямаше никой. Поне така му се стори. Най-после чу стъпки над главата си. Нумиан се отправяше към гуменото гнездо на лодката. С оръжие в ръка, господарят на “Психея” се показа през вратата и изключи проклетия приемник. Симфонията сега го вбесяваше.

За всеки случай Александър зареди и пневматичния харпун. При залостена врата той се ослуша продължително, Нумиан бе притихнал, но Александър се успокои едва след като отново тежките му стъпки над главата си. Нещо бушуваше в гърдите на непознатия, последва нова напрегната тишина и най-после хъркането, престорено или истинско, то идеше от най-отдалечената точка на палубата. Останалото е ясно: Александър има лек сън и за най-слабия натиск върху вратата харпуните лежаха до него, можеше да стреля добре.

17.

Погледна през илюминатора. Нумиан ловеше риба на бака. Отвори и излезе в кокпита. Нумиан не погледна към него – замяташе и вадеше влакното с приведена глава. Доколкото разбираше от хора, Александър можеше да сметне снощния инцидент за нелеп и отминал. Наспал се добре, докато приготвяше кафето, обмисляше някои неща: преди всичко още сега да се заключи повторно в кабината, да пробие дупка в обшивката и да отиде на дъното. Но защо го обхващаше необяснима жажда за мъст? Беше ли необходимо? Че е по-силен, това се знае – с харпун в ръка той можеше да реши въпросите още сега, да изтича и да го простреля. А имаше ли право на това? Много скрупули, много. Един човек го бе нападнал снощи, но за какво ставаше дума? За нападение или за нежност? Ами ако диваците изразяват благодарността си само по този начин? Ето, може да го ликвидира веднага, но как да убиеш човек, който е навел глава и явно съжалява за стореното? И колко ли е учуден, че не са разбрали порива му? Ами ако е обиден? Лесно е да вземеш натегнатия харпун, остава да натиснеш спусъка. Важното е да се затрие една обида и да се предотврати една жестокост.

На първо време Александър реши да играе на сърдит, разбира се, без да се отдалечава от кабината. Жаждата му за мъст е дива и дявал да го вземе, в този вакуум, в тази ничия част на света може би е прелестно да се убива и никой няма да ти потърси сметка, особено заради един монгол, пролял потоци кръв, осквернил стотици жени и опожарил александрийската библиотека.

Очертаваше се още един хубав ден; вятър нямаше, но не му и трябваше, за никъде не бързаше, никой никъде не го чакаше, пък и да го чака, пукаше му на него за цялата сган, която агонизира на брега.

Неси!…

Някъде в момента духаха ветрове от сушата към морето, но не достигаха до “Психея”. Неси, а?… Тук ветровете се самоунищожават… Неси го чака и винаги ще го чака, а туй е хубаво, тези неща са хубави – някой да те чака, да бъде изцяло твой и да не иска нищо срещу това… Интересно е да убиеш десет пъти по-силен от тебе в една вакуумна зала, без каквито и да е свидетели. Убиване – това ново усещане, неизпитано досега… Горещината се сили от сутринта. Нумиан вади много риба, пълни съдовете, дори не поглежда господаря си. “Психея” стои с отпуснати платна… Стрелата ще го прониже, той ще рухне, от раната ще протече кръв, рибята кръв ще се върне отново на бял свят и ще засъхне върху палубата.

На обед горещината се сгъсти, появяваха се и чезнеха вихрушки, платната заплющяваха и увисваха, безмълвието се сменяше с писъци на вятъра, а писъците замираха в безмълвието. Прелетяха някакви птици, една от тях изграчи отчаяно, грачът остана във вакуума дълго след като ятото отмина. Александър не разбра защо трябваше да извика само една от птиците и какво я бе предизвикало, отдолу редицата изглеждаше права, нормална, и изчезна на север, дявол знае по какви закони на навигацията.

Къпеше му се.

Мечтаеше да скочи във водата, но се страхуваше. Дори за туй, само заради туй заслужава да го застрелям, помисли си Александър, така както си е отпуснат в горещината, ще го застрелям и ще се освободя; ще се накъпя до премаляване.

Вадеше вода с кофа и се обливаше, през падащите струи нещата блестяха, боже мой, как е възможно да отвърнеш очи от светлината на света?, в нея плават небесата и моретата, планините и дърветата!… Я да си поживея още, колкото мога.

Едва сега Нумиан погледна към него, сигурно учуден, че господарят не вземе да се джасне в морето, вместо да се облива; дивакът се запита, но не можа да стигне до отговора. Можеше ли той да проумее, че някой се страхува от него? И какво изпитва човек, когато разбере, че се е превърнал в заплаха? Забавно усещане, помисли си Александър, да се боят от тебе. Досега никой, по никакъв повод не се е бояр от Александър, може би няма по-голямо падение за човека от туй, да предизвикваш страх у другите, да се превърнеш в заплаха. О, можеше да опита – достатъчно е да покаже харпуна, веднага ще се превърне в кошмар за своя гост, ще го подчини и обсипе с тормоз.

Тъй като Нумиан продължаваше да го гледа, Александър се принуди да приеме двубоя на погледи. Дивакът не издържа и наведе глава. Отново почувствува жал към него, снощната случка се отдалечи изведнъж. И колко горещо беше, не се понасяше повече, палубата се нажежи, а кабината наистина се превърна в пещ. Капитанът на “Психея” напълни канчето с вода и го постави в подножието на мачтата. Нумиан изтича и глътна водата, постоя известно време с празно канче в ръка, но като разбра, че няма да получи повече, върна го на мястото му. Щом дивакът си легна, Александър се показа от люка на предната кабина, посегна оттам и прибра съдината.

Помъчи се да отклони гика, да си направи някаква сянка с ветрилото, но се отказа – слънцето изобщо не хвърляше сянка. Оставаше му единственото нещо – рискът. Без да поглежда към дивака, той спусна стълбичката. Нумиан се изправи неочаквано. Александър влезе в кабината. Оттук видя как оня прекрачва борда и се спусна по стълбичката. Като се държеше здраво за нея, Нумиан влезе във водата.

Не беше ли дошъл най-после моментът? Не, разбира се, Нумиан стискаше тръбата и няколко удара с нещо по ръцете едва ли биха го принудили да се пусне и удави. Един дивак, който не знае да плува, ще преодолее болките и с наранени ръце ще се докопа до палубата. Иди се разправяй после. Но най-важното: как да посегне на човек, който се е отпуснал блажено и се разхлажда?

Нумиан постоя половин час във водата и се върна на мястото си. Останалото е мнителност, реши Александър и се хвърли в морето. Плуваше и наблюдаваше поведението на своя похитител Нумиан спеше или се преструваше, че спи, всеки случай чест му прави на дивака, този път бе проявил тактичност, сякаш искаше да каже: накъпù се, защото е горещо и трябва да се спасим от жегата, а по-нататък ще видим.

– Платната!

Нумиан скочи и се озърна

– Лодката! Натикай я в кокпита! Бързо!…

Какво ли е станало? Защо се вика толкоз?

– Спусни платната, дивако!

Нумиан продължаваше да гледа безпомощно и неразбиращо.

Александър плуваше към стълбичката и викаше, но все още никой не го разбираше. Единственото, което успя да направи Нумиан, и то блестящо, бе, че го издърпа на палубата като котенце.

Александър посочи на югозапад и се втурна към въжетата.

Смогна да спусне платната, привърза голямото към гика, а малкото приюти в кабината, метна водната котва в морето и с помощта на дивака пренесе спасителната лодка в кокпита. Разположи я внимателно, по такъв начин, че да се напълни добре. Събра уловената риба в брезентов чувал и освободи всички съдове. Тъй като онова нещо все още се бавеше, побързаха да изплакнат легените с морска вода и ги наредиха край гумените бордове на лодката. Александър предпочете да събере вода за себе си в отделен, почти стерилно чист леген.

Първоначалното му предположение го бе излъгало, черното чудовище не се приближаваше бързо. Нумиан го следеше с ококорени очи. В гърлото му се появи познатото вече тихо, но постоянно ръмжене. От време на време дивакът поглеждаше и към капитана, пълният му с боязън поглед питаше, без да получи какъвто и да е отговор. Страхът на Нумиан подсказа на Александър, че дивакът знае какво е шквал, по всяка вероятност той бе изживявал такова нещо.

– Ръмжиш, а? Насра се от страх! – Отвори люка и пусна чувала с рибата в малката кабина. – Храната ти е подслонена. Хайде! Ще мием лодката!…

Александър изсипа няколко кофи вода в лодката и я изплакна. След туй я обърна и я изцеди до капка.

– Направù същото още два пъти!

Нумиан не посегна към кофата и не го направи нито веднъж, лицето му бе изцяло обърнато към облака, а тялото му вече трепереше. Не разбираше защо трябва да мият лодката.

– Защото си спал в нея, диване такова! Оплескал си я с мазните си панталони! Тази вода ще бъде за пиене.

Нумиан заскимтя.

– Какво?

Вдигна пръст към облака:

– Мурỳх!

– Аха, радвам се, че те е страх.

– Мурỳх!

Посегна към капитана с намерение да го разтърси.

– Знам – отдръпна се Александър, – не ме пипай!… Мурух!… Не ме пипай с израстъците си!

Дивакът инстинктивно погледна към входа на кабината. Виж, за това не се бе досетил – ще иска подслон от бурята и трябва да му го даде, няма как, но преди това да скрие оръжието.

Намести харпуните в гардероба и ги покри с хавлията.

– Ял си попарата на шквала, изглежда, може би затуй те намерих върху гредата.

След като покри част от небето, облакът сякаш спря, да си почине.

– Още ли ще чакаме? – извика Александър. – Готов съм, идвай!

Седна на пейката и спокойно запуши. Нумиан неочаквано влезе в лодката и се сви на кравай.

– Като кучетата си, майка му стара! – изруга капитанът. – В тази лодка ще събираме вода!… Слушай бе, ръб, какво искаше от мене снощи? – Разтърси с ръка рамото на дивака. – А?… Нà! – Показа му среден пръст. – Ще си намериш стреличката между ребрата, разбра ли?…

Нумиан не бе разбрал нищо, не можа да проумее жеста, гледаше облака и трепереше.

Много му стана на облака, вече прекаляваше, Александър изпуши почти цялата цигара, без да се случи нещо, и чак тогава се сети, че се намира не другаде, а в пъпа на вакуума и тук тези неща сигурно се развиват по особен начин, или пък изобщо не се развиват…

Ударът едва не го изхвърли в морето, “Психея” се разтърси, вантите не изсвириха, а звъннаха; за първи път му се счу такова нещо – вантите не изсвириха, а звъннаха. Чак сега разбра за какъв дявол Нумиан се бе свил долу, туй затвърди убеждението му, че дивакът му е подарен от някакъв скорошен “мурух”.

– Там ти е мястото! – изрева през шума на вятъра капитанът. – Вън! И само аз ще реша да те поканя ли!…

Острият поглед на номада сигурно долавяше спокойствието върху лицето на господаря, може би това го караше да предполага, че бурята ще мине и ще замине, все пак продължаваше да скимти, но наоколо гъмжеше от шумове, не можеха да го чуят. Както обикновено, шквалът не вдигна вълни, а избръсна повърхността на водната пустош. “Психея” се наведе няколко пъти, но, общо взето, посрещна спокойно пръските на пяната и сякаш си повтаряше: На мен ли? Аз съм правила овъркил, чупила съм мачта! Ха-ха-ха!

По едно време вятърът натисна здраво и се опита да извърти корпуса, но водната котва се наложи. Мокър от пяната, Нумиан лъщеше в мрака, всяка светкавица го повдигаше заедно с лодката във въздуха и го поднасяше като печен овен на тава, а после го смъкваше обратно в лодката, с изблещени очи, които вече се вслушваха за нова гръмотевица. Светкавиците режеха черния ден, на Александър му се струваше, че това са корени, облаците се стремяха да хвърлят корени в морето.

Вятърът позатихна, но големият дългоочакван дъжд си остана да виси като въпрос; поваля леко, едва покри дъната на съдовете, след туй настъпи хладен покой.

Александър подаде един бидон на дивака.

– За теб, ще си го напълниш и пазиш, отсега нататък всеки ще си има туба.

Започнаха да пеливат водата от легените в тубите, загребваха я с канчетата, нищо работа, Нумиан успя да напълни една туба, а Александър половин.

– Разбра ли бе, звяр? Вече имаш два пъти повече от мен и да не съм те чул да скимтиш!… Е, в твоя бидон има и морска вода, но ти и без това си я обичаш.

Нумиан се оглеждаше, търсеше място за бидона си, Александър се усмихна и отвори ахтерпика.

18.

Чудесен покой със звезди в правоъгълника на вратата и достатъчно водка в бутилката. Запали цигара, ослуша се, ятаганистът бе затихнал в леговището си.

– Простако, няма ли да кажеш нещо?

Нумиан се раздвижи и изсумтя над главата му, може би си подбираше най-удобната поза за спане.

Подозираше ли номадът, че в кабината започва приятна вечер с цигара и водка, пред увиращата вода за кафето? Александър погледна Неси. Стори му се по-красива от всички жени на света. Свали рамкираната снимка и я погледна отново. Неси се усмихваше. Приличаше му на тръпка – източена до източената мачта, тя сякаш я конкурираше.

– Неси, ми ти си чудесна! Може би най-чудесното нещо на земята! – Отпи глътка и целуна бедрото ѝ . – И ме обичаш! – Всмукна дим от цигарата. – Мен, стареца! – Целуна косата ѝ . – И си ми вярна като куче!

Тази вечер водката му се услади повече, а през илюминатора нощта му заприлича на зала.

На Неси ѝ липсват обикновените рефлекси за самосъхранение; тя се състои от петдесет части красота и петдесет части доброта; дори съпругът, когато го зарязваше, продължаваше да твърди, че го напуща едно много добро момиче, което прави комплимент на света, плачеше и повтаряше твърдението си, като от време на време добавяше, че е и глупава.

Дивакът бе клекнал пред входа.

– Нумиане, какво има?

Очите му се бяха втренчили в очите на господаря. Отначало Александър помисли, че гостът разглежда с любопитство малкия уют от цигари, водка, кафе, горяща свещ и снимка на почти гола жена.

– Какво зяпаш?

Може би горе номадът бе усетил неугледната си самота и като мушица, подмамена от светлината, като куче, привлечено от топлината, идва, за да приклекне и наблюдава повелителя си. Наистина, какво може да предложи гледката от носа на яхтата: простор и звезди – наблюдавани до втръсване неща.

– Мене ли гледаш?

Милион години диваците са издигали погледи към звездите, отправяли са им наивни въпроси и са очаквали отговори, но звездите са отвръщали с мълчание.

В случая имаше нещо съдбовно иронично – харпуните бяха затворени в гардероба, а в този момент гардеробът бе по-близо до нападателя, отколкото до жертвата.

– Има си хас… да гледаш… мен!

Не бива да прекрачва прага на кабината, в никакъв случай, табуто трябва да се затвърди.

– Нумиане, внимавай!

Панталонът му вонеше.

– Вода ли искаш?

Александър напълни цяло канче от собствения си запас.

Номадът не прие подаръка.

– Аха, водка!

Напълни чашка и протегна ръка.

– Защо бе, Нумиане? Не пиещ ли? – Проклинаше притъпената си бдителност, беше затворил оръжието на най-неудобното място! – Пушиш ли?

Александър всмукна дим и го издуха пред лицето си.

Нумиан сякаш не видя и това, не прави дори опит да се усмихне.

Снимката на Неси пред очите на Нумиан.

Капитанът на “Психея” така и не разбра дали дивакът ѝ обърна внимание.

Хрумна му да посегне към ножа. Наистина, какво ли би станало, ако грабне ножа? Ето един въпрос, по който заслужава да се поразсъждава. Но нападателят не бързаше да напада и все още не се знаеше дали изобщо ще предприеме нещо, тогава защо да мисли за отбрана? Да разсъди по най-логичния път: Какво ще спечели дивакът, ако убие господаря си? Цигарите и кафето? Нумиан знае добре, че без капитана не би могъл да се справи нито с платната, нито с ветровете, а най-малко с посоките, наоколо нямаше никаква суша, липсваше; засега надеждите му да се измъкне от морето бяха все още насочени към господаря.

Оставаше да употреби последното си и най-достойно оръжие – презрението.

– Лека нощ! – Александър направи знак с ръка: махай се. – Чуваш ли? Лека нощ! – Излегна се, за да му подскаже, че се готви да спи.

Но когато се надигна да угаси светлината, видя левия крак на дивака.

Беше прекрачил прага.

Александър се изправи. Като се отдръпна към масичката, ръцете му усетиха ножа. Предпочете да чака така, тази поза му позволяваше да крие оръжието зад гърба си.

Нумиан не мърдаше, кракът му лежеше върху горното стъпало, ноктите стърчаха напред.

Не можа да го изпревари и толкоз, ножът си остана на масата, нападателят се втурна и го обхвана с ръцете си.

А сега де, целуваха го по врата и устата, по раменете и косата и страшното бе, че не можеше да предприеме нищо – само въртеше глава. Всяка целувка го изпълваше с отвращение, чак до момента, когато го обзе ужасът на крайното безсилие. Беше невъзможно да се противопостави на стихията.

Отчаяно натисна с лакти гърдите на нападателя. Боже мой, нима ме взима за жена? Ето, отбранявам се като жена, така се бранеха някои от нападнатите от мана жени… Някога…

Обръчът се разхлаби, секунди за противодействие, Александър ги издебна и се почувствува извън клещите. Но туй сякаш ядоса номада, без да мисли много, той стовари юмрук върху главата му…

19.

Времето течеше, течеше и хаосът от картини: влажният пейзаж на Кайена, корабни трюмове с роби, Диарбекир, манастирите на Монголия – не ставаше и въпрос за загубване на съзнание, но можеше ли да твърди, че усещанията му са реални? Особено усещането, че няма как да се повдигне, че не може да се отърси от погнусата, нито пък да извика. Продължаваше да лежи дори когато разбра, че вече може да се изправи и чу как гикът проскърца.

Страхът, че нещата биха могли да се озъбят срещу него още по-зловещо, го придържаше към койката. Болките го тревожеха най-малко, а още по-малко болките от юмручния удар по главата. Съществуваха други неща, море от филистерски комплекси и едно мрачно усещане, че са го обискирали.

Наистина, за какво се ражда човекът, ако не за туй – да създаде смях и да умре; кикотът, който предизвиква човекът, е почти винаги обратнопропорционален на неговата интелигентност. Нумиан не е в състояние да предизвика голям смях, животното не може да предизвика особен смях…

Александър се надигна, седна, болките се раздвижиха с него, прокара длани по лицето си и заплака. Съществува ли на света нещо, достойно да изтрие позора му? От друга страна – заслужава ли да му придава такова значение?

Излезе в кокпита. Нощта обещаваше вятър, звездната вис му се стори по-безчувствена откогато и да е.

Причинителят на страданието му хъркаше горе, на предната палуба. Извърна се да го види. Подчинявайки се на онова нещо, вградено в организма му, Нумиан се събуди и надигна глава: гледаха се, без да се виждат в тъмнината, но знаеха, че се гледат.

Александър усети хладната алуминиева тръба на стълбичката, а после и топлата вода, погълнала далечния зрак на звездите, ухаеща на йод, разтворила в себе си милионите ухания на водораслите. Морето излизаше от нощта като живо същество, разпростряно по всички посоки, зад границите на реалността; слято с другите морета, свързано с океаните, то мамеше и викаше със загадъчния глас на дълбочините, със солите си и студа, с топлината си, с ароматите си, с тайнствените си течения, в които се реят и планктонът, и китовете; с червеното си дъно, от което понякога излизат забравени от други ери чудовища; от водите му изплуват суеверия и легенди, откривателска дързост и глупашка леност, подлост и благородство, низост и величие; морето – най-ефирното и най-зловещото чудо, много по-красиво от сушата, а понякога далеч по-грозно от нея; в него се вливат всички нечистотии на битието, смрадта и кръвта на кланиците, клоаките на градовете, мръсотиите на корабите, отпадъците на фабриките; в него изтича умората на човечеството, а над чародейната му повърхност са прозвучавали най-гнусните псувни; и все пак си остава най-чистото нещо, най-могъщото, най-опрощаващото. Морето и сега изми тялото му, прие мръсотията му, дезинфектира го, физическите болки се разнасяха, а гъстата обида се нагнетяваше в огромния резервоар, до старите огорчения, там кипеше безутешната му скръб, надигаше се вълната на яростта: кога най-после ще се сгромоляса върху коварството, кога ще измие аномалиите?

Нумиан изръмжа. Защо? Какво се бе случило на животното? Боен вик? Ликуване след победата?

Нумиан викаше.

Александър се обърна към “Психея” и всичко му стана ясно, внезапно завихряне я беше подгонило, издутите ѝ платна я носеха под звездите, белотата ѝ се стопяваше в тъмнината – чисто и просто яхтата изчезваше, изоставяше го, отнасяше и ревящия от ужас дивак.

Заплува към нея.

– Глупако, руля!… Хвани го!… Освободи гика!… Не се ли досещаш?

Не си струваше да се изтощава, нямаше смисъл от бързото плуване, никой не може да стигне недостигаемото.

Оставаше му само да вика. Нумиан не го виждаше, Александър трябваше да вика. Нумиан също викаше, и то добре, раздираше се от крясъци, защото изпитваше ужасът на безпросветния, останал сам на кораб.

Все по-трудно го чуваше, воплите отслабваха. Нумиан се отдалечаваше.

– Нумианееееее!

Дивакът на свой ред ревеше като пред явна гибел, изглежда, че самотата сред въжетата и платната му се струваше по-жестока, отколкото самотата върху една греда.

– Ханнаааааа!

– Нумианеееееееее!

Какво да правя, Нумиане, няма го твоя Ханна, твоят Ханна е сам сред тъмнината, както беше ти, преди да те спася – само че върху греда, – а Ханна – стар и осквернен – плува; трябва да прави движения, за да не се вкочани; тази топла вода, Нумиане, постепенно и сигурно изстудява тялото.

Утрото беше все още далеч, Александър копнееше за него, искаше отново да види светлината, отново да изпита усещането за хоризонт, да изчезне прилепналата пред очите му тъмнина.

– Нумианеееее!

Преживяването, за което често е ставало дума – да се озове сам в океана, – го е занимавало много, а ето че дойде ред и до него, било му писано да го изпита на гърба си. Предполагаше, че ще бъде страшно, а се оказа ужасно, особено в нощ като тази, когато утрото се бави.

И така, нещата се изясниха: съдбата го надигра, не му позволи и да се самоубие, доказа му, че е по-силна, че ще го убие тя. Може ли сега път ТОЙ да я победи? Ей така, както бе сторил оня, от юношеските му литературни мигове, като се гмурне в бездната?…

Боже, как му се живее!…

– Нумианееееееее!

20.

Надеждата, зрънцето надеждица, което мъждука при всички обстоятелства в човека, бе накарало Александър да плува бавно и все в посока на изчезналата яхта. Ръцете понякога забързваха, но волята ги молеше да пестят сили, да изчакат идването на прословутия ден, да го види най-после как изглежда този последен ден от живота му…

А! Не може да бъде.

Какво е това, то се удари в ръката му! Заприлича на сламка, в която се лови удавникът, по-скоро – на прът или по-точно…

Греда.

Вкопчи се в нея, задиша ускорено. След като се надиша, опипа гредата от няколко страни – стори му се дълга, голяма. Натисна я отгоре, стовари тялото си върху нея – държеше се благонадеждно, не потъваше. Тръгна да я изследва и разбра, че закривява под прав ъгъл – имаше формата на буквата Г, по-точно – на бесилка, сигурно беше част от нещо. Александър можеше да се закълне, че гредата му е позната, беше я пипал и друг път, извивката му бе известна отнякъде… Боже мой, ами че това си е гредата на Нумиан!…

– Нумианееееееееееееееееееее!

Нищо, тишина и мрак. Изтегли се нагоре и яхна дървото. Поседя така, но му стана студено, зазоряваше, температурата на въздуха падаше. Върна се във водата и се постопли, повися тъй, може би трийсет минути – частица от времето, проточила се в съзнанието му като ера. Нумиан е висял така поне пет дни и е имал по-големи основания да изпитва ужас, понеже не умее да плува, но е висял и е чакал, без да прави изчисления, както Александър; той пресмяташе вероятностите. Като стар скептик знаеше, че вероятности изобщо няма, пък и да има, те няма да погалят баш него, но все пак…

Знаеше как прониква студът в тялото, тия работи му бяха известни още от дете, когато по цял ден не излизаше от морето заедно с другите деца и с потракващи зъби отново и отново се гмуркаше към краката на момичетата… Чакай, за какво мислеше преди малко? За постепенното проникване на студа в тялото. Наистина е студено, съмва се, повърхността на морето се отваря, слабият повей на вятъра отново се върти и не знае какво да прави; все още са в областта на вакуума, тук нищо не е определено, тук едва ли може да се търси и открие логиката на явленията.

Утрото зрееше, изстрелваше своето гюлле към небето – водата сякаш подаряваше слънцето на въздуха, както дете дава топка на друго дете, да си поиграе и после да му я върне. Беше му необходима много слънчева топлина, огромно количество, защото и тази не е лека инквизиция – да изстиваш, докато загубиш съзнание.

Слънцето на последния му ден изгря, за да му покаже колко омайно е наоколо и колко не е за пренебрегване.

Глупако, как хубаво си живееше там, с пишещата машинка, с Неси и “Психея”; защо се набута в това нищо? Къде си тръгнал да се доказваш на стари години? За тази работа си има хора. Сега какво ще правиш в празната пустиня? Върху тази греда? Молиш се за малко-малко топлинка, а на яхтата имаше колкото си щеш от нея, плюс кафе и водка.

Сега нека други, нека този номад Нумиан се разполага там, да обсебва огнището ти и кафето ти. Той сигурно е влязъл в твоята светая светих, нахълтал е в кабината ти с мръсния си вмирисан на пръч панталон – лежи си, гледа си снимката на Неси, с която винаги ще измисли какво да прави, пие си вода направо от тубата ти, а може би вече е открил неприкосновения запас от консерви, ще ги изяде направо; дяволският му стомах ще смеле ламарината и ще я оползотвори, всичко, погълнато от Нумиан, се превръща в сила. Иди го спирай после да не прави нещо на снимката ѝ !

– Нумианееее!

– Ханнаааа!

Чайки. Ето ги, те викат така, от майната си са дошли да се набутат в зоната на нищото и да го дразнят тъкмо в последния ден на живота му. А трябваше да бъде тих ден, достоен за края на един писател, който, ако не е написал нещо добро, поне се е стремял към това.

– Ханнааааааа!

Нумиан, разбира се!… Никакви чайки – викаше дивакът; беше наблизо и дереше гърлото си от викане.

– Ханнааааааа!

– Нумианееееееееееееееееееее!

Александър се изхвърли високо над гредата – за частица от времето зърна “Психея”.

В подобни моменти на човек наистина може да му се стори, че съществува съдба, че всичко е предопределено, начертано, като схема на радиоприемник. Защото какво е “Психея”? Точка. Какво е гредата? Същото. Две точки в безсрая на океана. И все пак тия точки си играят неспирно на събиране и разделяне.

– Нумианееее!

– Ханнаааааааааааааааа!

Една красива яхта и една грозна, откъртена от не знам какво си греда, поразително наподобяваща бесилка, а може би наистина е бесилка…

Застанал до румпела, Нумиан правеше усилия да подкара съда, може би несе досещаше, че яхтата се тика от вятъра, а вятър няма. Нумиан не знае това, защоно е дивак.

– Нумиане, чакай!

– Ханнаааа!

– Идвам!… Пускам гредата и тръгвам към теб!

– Ханнаааа!

– Дивако, не можеш ли поне да освободиш гика?

– Ханнаааа!

– Иди да спуснеш платната!

– Ханнаааа!

– Ще заплувам към тебе, но има риска да ми избягаш…

– Ханнаааа!

– … а после къде ще търся гредата.

– Ханна! Ханнаааа!

– Добре си разговаряме, а?… Но те е страх, ще се пукнеш от страх.

Сага ако излезе вятър – край!… Иди търси гредата си. Но друг избор не съществуваше, трябваше да бърза, поне да изпревари всеки внезапен полъх. Александър плуваше и си мислеше колко близо е бил цялата нощ до яхтата, зъбите му потракваха, студът беше навлязъл в тялото му.

Успя да се хване за стълбичката, вече беше докопал част от “Психея”. В този момент извън умората и усещането за студа той си обеща да не напуска борда на своя кораб каквото и да става, ако ще да умре от жега, пък и да тъне в мръсотия.

Държеше се и висеше, зъзнеше във водата, а сърцето му тупаше ли тупаше; бий сърце, успокоявай ударите си, тракайте, зъби – държа се за нещо, което все още има мачта и платна.

Но беше немислимо да се изкачи върху него. Още няколко опита. Абсурд.

Тогава Нумиан протегна ръка, хвана го под мишницата и като кран го прехвърли в кокпита.

Ах, колко лошо мирише този дивак!…

Туй беше последното нещо, което Александър си помисли, докато тътреше голотата си към кабината. Ах, как гадно миришат тези номади!… И защо, да ги пита човек, не знаят ли, че не е здравословно, толкоз ли не могат да се изкъпят?…

Отпусна се върху койката, изработена от бор и мек дунапрен, покрита с чаршаф.

21.

Усещането за покой, както и усещането за движение обикновено предхождаше събуждането. Преди да отвори очи, той знаеше за тишината. От тази тишина го заболя. Тя означаваше стоене на място, а съзнанието му вече копнееше да препусне напред, към брега, към лудницата.

Мускулите го боляха и това бе естествено, измъчваше го глад, но нищо: по-силен се беше оказал ужасът от стоене на място.

Докога?

Нима не са изтекли определените векове?

Оня си беше все на предната палуба – вадеше сафриди.

Докато отваряше консервата, Александър не остана разочарован от вида си в огледалото. Не изглеждаше зле, особено лицето – силно обгорено и мъжко, то по нищо не загатваше за преодоляното крушение.

Гардеробчето зееше. Не бързаше да ритне вратичката, не искаше да го затвори, желаеше да се убеди в реалността на харпуните. Под хавлията, която ги закриваше, се очертаваха някои от острите и твърди детайли на метала. Два харпуна един до друг, две чудесни марки, реномирани; заредени.

Запали спиртника, наля вода в тенджерата и сипа месото. Запали цигара, не му оставаше друго, освен да чака. Обеща си да се нахрани бавно, да смеле храната, както подобава на цивилизован човек.

Вън слънцето печеше.

И така: защо Нумиан ме зовеше тази сутрин? Защо го виках и аз?…

Замириса на вкусна манджа; както обещаваше упътването – сместа увря бързо… Но ако не го улучиш? Ще го! Но ако не го, ще стане по-зле. Ще го намеря в сърцето! Дано. Ще видиш! – Бръкна с лъжицата и поднесе от соса към устата си. – Какво нещо е хубавото ядене, а? Сега ми трябват калории. Никога не си убивал хора, нали? Убивал съм кефали. Мислиш ли, че е същото? Ами какво – натискаш и стрелата излита. Ти си животно! Не мога бавно. Нали обещаваше да се храниш като цивилизован човек? Не мога, разбери – гладен съм!…

Сега би трябвало да се чувствува сит. Нищо подобно – можеше да изяде още сто такива консерви. Пи малко водка и се облегна на възглавницата. Лицето и гърдите му плуваха в пот. Още една глътка. Нещо вътре в него се разтвори неочаквано в нещо, което също беше вътре в него. Дори не се опита да погледне бутилката, не искаше да знае големи или малки са били глътките, по-важното бе, че падна някаква броня. Гладът изчезна и изплува младежката същност на съзнанието. В края на краищата събитията не се отличаваха с кой знае каква фаталност; ветровете ще духат, пък и сега не е толкоз лошо де – винаги си е мечтал да се намира в подобно обстоятелство сред океана, в бедствено положение, да изпита както волята, така и силата си. Вкусът на водката превишаваше сто пъти вкусът на телешкото. Освен това положението доби нов, по-тънък и по-оптимистичен характер.

Грабна харпуна и изскочи в кокпита.

– Нумиане, кажи, не си ли говедо? Не си ли едно ранно световно събитие, което знае само да яде? Добиче бедно и нещастно, къде си тръгнало? Какво ще чиниш с тази психика на осквернител?… Какво ме гледаш? Презираш ли ме?… Приличам ли на отчаяна девица?… Казвай, защото ще те накарам да проговориш!… Ха, ха – готов си да се усмихнеш? Ами че ти си съвсем готов да се усмихнеш и после да… нападнеш неочаквано. Не, туй вече няма да ти позволя. Ще те убия Макар че никой не знае, пък и надали някой ще узнае някога за падението ми, ще те убия…

Александър вдигна харпуна. Чак сега се убеди, че ръцете му държат много силно оръжие, Нумиан извика и изтича зад стаксела. Преди да се скрие зад платното, видя лицето му – страх, Нумиан ревеше, не дивак, а тигър сякаш се навираше зад платнището, виковете му летяха към небето, ветрилото трепереше – зад стаксела издъхваше един мит, едно нищожество, същото, което снощи го бе опозорило и направило за смях на вселената.

– Полоний, покажи се!…

Нумиан сякаш се свличаше от страх зад платното, продължаваше да грачи и може би вече се двоумеше кое да предпочете: дълбоката вода или острието на харпуна.

Така му се струваше на Александър.

– Ти знаеш какво е харпун! Това ме изненадва… Хайде, момченце – покажи се, за да умреш!… Да те видя! Искам да видя как падаш от страх.

Приведе се към леедката и я отпусна, брезентът на щормовия стаксел рухна. Без да знае, че сам помага на ветрилото да пада, Нумиан се държеше за него и крещеше.

Господарят на ветрохода бъбреше каквото му падне, но и мислеше, той вече знаеше, че жребият е хвърлен завинаги, оказа се, че на дивака е известна пробивната сила на харпуна и отсега нататък съжителството им на борда е невъзможно: един от двамата трябваше да умре. Но кой? С този страх изчерпваха ли се всичките възможности на дивака? Александър не би стрелял за нищо на света, той всъщност никога не се е канел да стреля истински, но вече е късно. А да почне да се извинява, да захване с това, че всичко е уж на шега – кой ще го разбере? И така, какво се казваше за случай като този: извадиш ли оръжие, употреби го!

Натрупваха се прекалено много приключения; сега пък трябваше и да убива, всичко го водеше натам. Дивакът е подъл, като нищо може да го изненада със скок над кабината, достатъчно е само да се скрие зад мачтата.

Ще стрелям, няма как. Но устата му изрече:

– Лодката!

Нумиан замълча.

– Лодката във водата! – Александър посочи с върха на стрелата. Чудно как бързо дивакът започна да проумява, нещо у него сякаш се проясни; макар и номад, той може би прозря истината, че човек като Ханна не е в състояние да натисне спусъка на оръжието си. – Чуваш ли, лодката във водата!… Едноооооо!… На тебе казвам!…

Капитанът на “Психея” викаше повечче от страх за себе си, отколкото от страх да не пусне стрелата. Нумиан вече беше почти сигурен, че Ханна няма да стреля, но туй  п о ч т и, изглежда, не се оказа достатъчно – той се наведе и постави своята туба в лодката.

– Вземи и чипарето за улу! Да си ловиш улу!… Хайде!… Едноооо!… Добре, вземи и легена, за рибата… Не се бави!… Еднооооо!… Ако се бавиш, ще стрелям!… Не!… Там не пипай!

Нумиан се учуди с право: не му позволяваха да вземе греблото.

– Ще го получиш по-късно. Пусни лодката!… Не се бави! Едноооо!…

Нумиан се наведе доколкото можа през борда, не искаше да разсипе нещата от ценния си товар. Лодката падна добре, от малка височина, чу се едно туп и тя застана до яхтата. Дивакът надзърна към бившия си домакин. Той го гледаше неумолимо. Нумиан се прехвърли ловко, като се хвана за десния борд, но щом стъпи на лодката, тя се отмести и тялото му увисна. Погледна с молба.

– Пусни се!

– Ханна!

– Пусни се!

– Ханна!…

Александър извика и допря стрелата до челото на грешника. Нумиан отмести поглед от своя Ханна, сякаш му се беше разсърдил за нещо, но продължаваше да виси. Какво искаше? Надяваше ли се на нещо? Александър грабна парче от котвеното въже и го пусна към водата. Нумиан го хвана и се свлече по него, замахна със свободната си ръка, докопа ценната лодка. Това бе достатъчно.

Александър доби впечатлението, че Нумиан, преди да се прехвърли в лодката, която отсега нататък ставаше негово притежание и упование, покисна повечко във водата.

За да се разхлади.

22.

“Психея” се превърна в обширен комфортен кораб, Александър ликуваше, изведнъж му се откри възможност да отива когато си ще на предната палуба, без угрозата да се сблъска с дремещи там номади. Важна територия от яхтата му беше върната, сега той можеше да лежи или да стои дълго време на нея, вторачил поглед към хоризонта, където би трябвало да се появи синкаво-сивата тръпка.

Пет кофи вода и малко прах за пране според него бяха достатъчни да измият следите от краката на Нумиан. Изтъркваше палубата и демонстрираше отвращението си. Дивакът го наблюдаваше от своето гумено гнездо. “Сюркуф” се намираше на десетина метра – въпреки всичко не можеха да се разделят, можеше да ги отдалечи само вятърът, а той все още не бе дори едно обещание на хоризонта. Стояха един до друг. Успокоеният Нумиан се върна към всекидневието си – вадеше рибки и ги лапаше, друго и да искаше, не можеше да прави. Близостта на осквернителя не даваше спокойствие на Ханна, Ханна живееше винаги с харпун през рамо. Освен това – хъркането! Когато Нумиан хъркаше, трепереха от страх дори рибите в морето; бягаха, изчезваха. Но как да побегне “Психея”?

Доскорошният самоубиец подмени чаршафите и калъфките на възглавниците, подреди покъщнината, изми косата си с понофикс и усети, че главата му олекна, а пред очите му просветна. Макар да бе горещо, ободряваше го чувството, че е сам на палубата. Напрежението обаче не спадаше заради винаги изострената бдителност и туй щеше да продължава до излизането на вятъра.

Налови риба, запали спиртника, замириса на пържено. Лапаше по две парчета наведнъж и пиеше. Отпусна се, почувствува приятната лекота на пийналия човек, стори му се, че наистина живее добре. Какво му липсваше? Нищо, разбира се, само да се отдалечи от тихата заплаха на Нумиан.

При залез-слънце повърхността на морето се превърна буквално в емайл, а във въздуха се появи соленото опиянение, с което са напоени любимите часове на морските скитници.

Неочаквано се досети, че същите часове са май любимите часове и на Нумиан. Подигна глава. Дивакът го наблюдаваше.

– Какво има, биволе? – Александър показа харпуна. – Само да посмееш!…

Верен на стила си, Нумиан и този път не отвърна, седеше и наблюдаваше своя хазяин.

– Погледът ти ме отвращава! – Капитанът на “Психея” размаха оръжието. – Ше те прострелям!

Спеше му се, сега спеше малко, само докато чуваше хъркането на врага си; секнеше ли хъркането – секваше и неговият сън, нямаше как, трябваше да привиква, до появата на вятъра. Но кога ще стане това? След колко века? Ами ако въздухът е загубил способността си изобщо да се движи? Ами ако ориста на Александър е такава – да остане завинаги в блатото на неподвижността и нищото, с постоянна та мръснокафява заплаха? Туй е по-страшно от най-страшния кръг на ада, Нумиан можеше да нахлуе чрез абордаж.

Капитанът прибра стълбичката от борда, което не означаваше нищо – гигантът би могъл да скочи в кокпита и без нея.

– Ханна!…

– Какво?

Човекът от “Сюркуф” го гледаше.

През дните, прекарани на “Психея”, Нумиан бе възстановил страшното си величие – наедря, настръхна, долната част на лицето му се изнесе още по-напред, а малките му скръбни очи се дръпнаха още по-назад, изразът им се загуби в тайните и излизаше на бял свят само в моменти като този, когато погледът молеше за близост.

– Какво има, биволе? Свечерява се, а?

– Ханна!…

– Забранявам ти да ме гледаш така! Изразът на очите ти ми е противен и ако продължаваш, ще пробия тялото ти!

Празна закана; не можеше да придвижи яхтата към него.

Това можеше да стори само номадът с леката си лодчица. Ако се сети, разбира се, че ръцете лесно се превръщат в гребла.

– Ще те пронижа! – извика Александър и размаха харпуна.

Нумиан изръмжа.

– Не е добре да си сам, нали? – Ръмженето се засили. – Тежко е да си невежа и да си сам срещу тайнствените сили.

Ръмженето вече не секна; от време на време само заглъхваше или преминаваше в рикане, след туй се извисяваше отново, особено като се появиха първите звезди; в него се потайваше болката на звяра, молбата на страхливия.

Да влезе в кабината? Да напусне кокпита? Това бе немислимо. Със сгъстяването на мрака Александър се взираше все по-трудно, но не изпускаше с поглед жълтеникавата материя на “Сюркуф”. Спеше му се, едва се крепеше, седнал на пейката с оръжие в ръка; главата му клюмаше, очите му се притваряха, клепачите потръпваха, а слухът му се стараеше да не изгуби рикането на звяра.

Нумиан може би се готвеше за скок.

Събуди го сладкият мирис на бриза. Голямото платно вече се поклащаше, а “Психея” налиташе на “Сюркуф”.

Нумиан се вкопчи в борда и се изтласка високо – силен като степта, муден като вековете, дързък като съдбата, целият превърнат в тишина, хитрост и жажда. Държеше се за фалшборда на яхатата, но краката му не изпущаха лодчицата.

Стрелата се заби в гърдите му.

Номадът я погледна учудено и извика, отпусна се, сви колене, приклекна върху дюшека на лодката. Лявата му ръка продължаваше да стиска фалшборда на “Психея”. Дясната ръка се насочи към стрелата, обхвана я и се помъчи да я изтръгне. Горкият, Нумиан дори не подозираше, че върхът е излязъл зад гърба му, че перото на контрата беше свършило работата си – отсега нататък никой не можеше да изтръгне стоманената пръчка от месата му.

Ветрецът пълнеше платната, яхтата и лодката напредваха бавно под светлината на звездите, някъде на края на света, в един от неговите вакууми, извън писаните закони. Всичко се разви тихо и можеше да бъде съвсем тихо, ако дивакът бе проявил поне мъничко усет за хармония и не бе извикал.

“Психея” и “Сюркуф” се движеха заедно, свързваше ги яката ръка, завършваща с черни нокти, воняща на риба и кръв.

– Нумиане!

Нумиан го погледна, този път още по-страшно – източените му очи просто изскочиха напред.

– Пусни се!…

Дивакът изрева като лъв, от раната бликна кръв и опръска лицето на Александър. Писателят се дръпна назад и грабна греблото на лодката. Докато раненият пълнеше нощта с лъвските си ревове, Александър започна да удря впитите му във фалшборда пръсти.

– Пускай!

Ръката се отвори изведнъж и бързо сграбчи края на веслото. Този неочакван жест не само изненада, но и обиди писателя. Какво се целеше с това? Какво можеше да произлезе по-нататък? Не е ли време прободеният да умре?

“Психея” и “Сюркуф” сега бяха свързани с веслото.

Александър погледна ветрилата: имаше вятър, яхтата се движеше, какво му струваше да пусне веслото? Но трябваше да помисли още, някой упорствуваше, искаше да живее…

– Нумиане, пущам!…

Нумиан падна в лодката и тя остана зад кърмата на “Психея”.

– Ханнаааа!…

Виж го ти!

– Ханнаааа!…

– Какво, дивако, какво искаш?… Малко ли неща се случиха между нас?…

– Ханнааааааааа!

– Откъде се взе, клетнико, кой вятър те домъкна при мен?

Александър потърси Полярната звезда и разбра, че ако иска да оползотвори цялата сила на слабия вятър, поне засега, трябваше да се придържа към курса изток-североизток.

Движеше се по обратната посока на пътя си към дома, но само тъй можеше да се отдалечи от кошмара Нумиан. Като се увери, че рулят е закрепен, гребна вода с кофата и изми лицето си.

23.

На другия ден Александър проспа цялото време на затишието, почина си, след туй налови сафрид, нахрани се, пи кафе и всичко се разви сякаш по програма, особено когато в единайсет извърши необходимите определения по слънцето, а в единайсет и дест духна хубав източен към България. Изчисленията си позволиха малка ирония, подсказаха му, че се намира не другаде – а в центъра на морето, идеалното за самопотопяване.

– Не! – извика той срещу мачтата. – Аз съм писател, а писателят трябва да пише – не да се самоубива… Има време за всичко, ще се намери и за едно умиране. Къде бързаш, Александре… Беше юноша и обещаваше да го сториш на четирийсет, после отложи за петдесет, а сега защо да не отложим още? Виж какво море, колко делфини! А, откъде толкоз делфини!… Музика! – изрева срещу мачтата Александър. – Тук трябва музика!… Скачайте, животни, играйте! Ако искате, пейте!… Но и вие не сте нищо друго освен измислица!…

Александър измъкна приемника, включи го, фиксира музика и вдигна ръце над главата си. Сам участник в картината от препускащ по безкрая кораб с прекършена мачта, обсаден от делфини, той дирижираше – струпясал и брадясал, решен да забрави, че вчера е убил свой събрат.

Чудесни курортни дни!…

Полуавтоматът на рулевото устройство не работеше прецизно, но туй не бе фатално, чисто и просто Александър трябваше да се намесва по-често. Това му пречеше да спи продължително, ала затишията при смяната на ветровете го даряваха с почивки и улов.

Всеки ден му приличаше на синя струя, в тази струя се раждаха новите герои на пиесата, звънтяха остроумни реплики. Нищо не записваше, трупаше го в паметта си и често си го повтаряше, да се увери, че го съхранява добре, защото паметта на стария човек е като щастието – мислиш, че я имаш, а я нямаш. Но фактите се трупаха там, където трябваше, запълваха коридорите на безгрижието му.

Само нощем нещата не бяха толкова ведри. Изоставила пустинните простори, “Психея” може би вече препускаше по води, прорязани от пътищата на корабите. С изключение на две восъчни свещи всички видове светлини на борда бяха изгорели. Свещите се употребяват пестеливо и само в кабината. Как да се пази от корабите! Светлината от звездите бе недостатъчна да го спаси, изобщо звездите се оказаха скъперници, само красяха небето, правеха го ту тежко, ту леко, приближаваха го или го отдалечаваха, придаваха му реалност или го превръщаха в декор, но не помагаха на капитана.

Отначало с доста чувство за срам пред факта, че отново се отдава на размисли пред чудото “звездно небе”, а после спокойно, овладян от загадката за край и безкрай, за граници и безграничност, той легна кротко в нозете на вселената и заскимтя като бездомно кученце. Нумиан би казал, че звездите са душите на умелите, хиляда години след Александър някое момченце от бъдещето ще знае повече от Александър; но ще знае ли всичко? Къде е границата? Съществува ли, или не съществува? Ще знае ли момчето повече? Ще изчезне ли човекът миг преди да разгадае гатанката, за да не се превърне в бог? И кой е този, който ревниво не позволява на човека да стане бог? Дали пък и вселената не е като плажа от пиесата му? Дали от нейното море към неговата суша няма да нахлуят онези, които искат да знаят това, което знае Александър? И ако се съберат един ден онези и тези, дали няма да разберат най-после, че двете страни знаят едно и също нещо, че никой не може да разкаже на другия поне една подробност повече? Вселената е като дъвката, беше си казал той някога, колкото и да я дъвчеш, няма да я изядеш.

Тогава?

За какъв дявол мъкне пиесата на борда си? Защо да сяда пред машинката? Мисията на пиесата не се ли заключаваше само в туй да го откаже от самоубийството му? Ако си животно – живей, но ако си мислещо същество, защо да живееш? Не виждаш ли че си червей, който се гърчи в зноя на въпросите?

Опита се да изяде една сурова риба. Схруска я и я изплю. А знаеше, че му се налага да изяде не само нея – стотици други, ако държи да оцелее. Освен калории суровата плът на рибата му предлагаше влагата си. Водата в тубата привършваше, трябваше да се пести само за кафето след уморителен ден или безсънна нощ. Взе втора риба. Този път я захапа откъм опашката. Така се научи отначало да яде опашки, а три дни по-късно изяждаше всичко от сафридите и не знаеше да плаче ли, или да се смее, да се гордее или да се самобичува заради това. Грабеше от кофата и лапаше, в ъгълчето на устата му се появяваше капчица кръв и тази капчица, както е тръгнало, скоро ще се превърне в струйка.

– Нумианеееееееееее!…

Размаха полуизядения сафрид срещу хоризонта.

– Ела да видиииииш!…

Колко хубаво е всичко – красиво е, дявол да го вземе – храниш се с кръв и си викаш високо, залата на света е твоя, предоставена ти е цялата тишина, викай, майка му стара, колкото щеш, докато издържиш!…

Александър бе загубил надежда да се върне където и да е. По този въпрос вече не можеше и да мисли, видя се като вечен скитник, съгледа в бъдещето летящата по вълните “Психея”, възседната от един млад в старостта си човек, който още иска да пише драми и да обладава жени, но няма да се докопа нито до драмите, нито до жените и това ще си остане драмата на вечното му скитничество. Съществува ли по-достойно за ума от туй, да кръстосваш просторите, понякога да летиш, да си стар, но млад в старостта? Какво е това, а? Кажи бе, животно – каква е тази дива коравина под корема ти? Какъв е този звяр, който всяка сутрин се събужда преди тебе?

– Нумианеееееееееееееееее!…

Пейзажът мълчеше, Александър чувствуваше безкрайни сили в себе си, понякога се джаскаше като луд в морето и плуваше като бесен, а после изреваваше и се катереше с детинска лекота по мачтата.

Магическото всекидневие щеше да свърши доста трагично една нощ, но, слава богу, танкерът мина на пет метра от “Психея”. Александър изскочи от кабината и се развика. Високата стена парахода се изнизваше край десния борд на ветрохода. Никой не го чуваше. Обленият в светлини танкер се гмурна в мрака, глух към заканите.

Морето беше гладко, а нощта тиха, чудесна за една подобна смърт. След туй първо съприкосновение с хората Александър реши привечер винаги да облича спасителна риза.

24.

Нощта на разминаването с танкера стана още по-тъмна, сутринта слънцето не се показа и от принизеното небе заръмя. Това го учуди и сигурно щеше да го зарадва, ако не се разви за сметка на вятъра. Александър почувствува униние, докога ще стои в отново обезветрено море? Кога най-после ще се добере до брега?

Дъждецът и задухата вървяха заедно. Това не му пречеше да се наспи като хората. След като разгъна брезентовото платнище и го приготви да събира дъжда, той влезе в кабината. Предстоеше му тежък мрачен ден, който неизбежна го връщаше към спомена за снощното разминаване със смъртта.

Стана и посегна към бутилката, но се отказа и запали спиртника; разколеба се, угаси го и отвори бутилката. Лошото настроение също като доброто настроение отваряше бутилки. Копнеж по брега! По хората! Бързай, отивай, наври се между тях, закрачи с тълпата! Боже, толкоз ниско ли е паднал, нима примитивността му е тъй жестоко замаскирана? Защото кой друг освен примитивният човек може да се радва на живота и да бяга от смъртта?

Дъждецът се усилваше. Платнището вършеше работата си – през умело измайстореното улейче към кофата се стичаше струйка, която не става за пиене, тя има за цел да измие брезента, да създаде условия за чистотата на следващите капко.

Александър излезе в кокпита и постави нова кофа под улея на брезента. Струйката вече беше прозрачна. Насапуниса косата си и употреби цялата първа кофа да се измие отново, съблече се гол, застана на бака, насапуниса тялото си, натърка се с дунапрен, премахна солта от порите, кожата задиша.

Тъгата по брега нарастваше. С нея можеше да се справи само водката. Съвършено гол, подсушен и опреснен, Александър надигна бутилката. Какво друго да предприеме в подобен мокър ден, какво, освен да се намокри и отвътре?

Гол като бебе, налапал празната бутилка като биберон, собственикът на “Психея” спеше и сънуваше всичко, каквото му попадне – от фрегатата с малайките до счупената мачта, а накрая нещата издребняха дотам, че започна да прави гигантски усилия да се навре в един охлюв. Момиченцето, което си играеше на плажа, издуха песъчинките от охлюва, но заедно с тях издуха и него, след което постави охлюва в кофичката си. Александър се изправи и яростно заудря по кофичката: Искам си охлюва! Върнете ми го да си вляза и да се свия на спирала!…

Отново заудря по кофичката.

Всъщност гикът удряше по кабината. Капитанът изхвърча навън. Духаше добре, не валеше, облаците се бяха разпарцалили, а “Психея” се лашкаше като тапа, тъй като нямаше кой да я пришпори.

Но най-интересното бе, че се здрачаваше, значи бе спал не по-малко от десет часа.

– Глупако – извика Александър, – проспа такъв вятър!

Намери края на шкота, грабна го, изрита брезента, едва не събори кофата със сладка вода и седна до руля.

Ветрилата се напълниха веднага и яхтата усети оня приятен удар, който ѝ обещаваше всички прекрасни неща и сладко триене по бордовете…

– Ханнаааа!

Защо да се извръща? И тъй се виждаше добре – идваше косо, към обветрения борд.

Излизаше от омарата.

Приближаваше се.

Прободен през гърдите със стрелата, Нумиан гребеше бясно към “Психея”. Просто да не вярваш – зад кърмата на “Сюркуф” струеше килватер.

Александър изви машинално на пълен бакщаг.

Но дивакът гребеше като световен шампион, разстоянието между двамата се топеше. Разчитайки на маневрата в последния миг, Александър потрепваше от страх и чакаше. Имаше нещо смешно, разбира се, в туй съвсем голо старческо тяло, което трябваше да стори невъзможни неща, за да се изтръгне от нападателя си.

Най-после гребецът се хвана за кърмата. Без да губи време, Александър замахна с куката и зяпнал пред изумителната гледка на прободеното от стрелата мръснокафяво тяло, заудря ръцете му. Нумиан не извика нито веднъж, не обърна внимание и на кръвта по пръстите си, нито на болките.

Започна бавно да се надига. Александър разбра, че друг избор няма.

Стоманеният връх на куката се заби един път, после още веднъж… Кръвта шуртеше, но Нумиан се надигаше, надигаше… И успя да издърпа куката от ръцете на убиеца си.

Александър побягна назад, затърси нещо, което би могло да му послужи за отбрана, нямаше нищо, хрумна му да скочи във водата, да обсеби “Сюркуф” и побегне с гребане.

Но защо, когато има втори харпун? Отвори гардеробчето и се върна в кокпита.

Нумиан бе стъпил на кърмата. С една ръка стискаше куката, а с другата притискаше новата рана върху гърдите си, дишаше тежко – един настъпващ гигант с желязна пръчка, влизаща някъде под сърцето и излизаща на гърба му.

– Ханна!…

Александър стреля.

Втората стрела мина под първата и също се показа зад гърба на осквернителя.

Нумиан се олюля и се преметна във водата.

Да се неначудиш – макар и несръчно, дивакът направи няколко маха с ръце и доплува до лодката си.

Всичко е обяснимо, помисли си Александър, необясними са само простите неща. Нумиан сяда и взима греблото… оставя го и се привежда напред, иска да поеме дъх, да изхвърли насъбралата се при раните кръв, тя бликва и… цялото море е червено!…

Вятърът удари здраво ветрилата, “Психея” хукна през здрача.

– Ханнааа!…

Капитанът стискаше румпела и гледаше пред себе си.

– Ханнааааааааааааааа!…

Александър заплака.

25.

На созополското пристанище пристигнаха много местни хора, децата си подвикваха весело: след малко риболовните кораби щели да докарат удавник. Едно от децата уверяваше, че удавникът бил жив, друго поясняваше, че не бил жив, но щели да го съживят в школата за спасяване. Децата поспориха могат ли удавените да възкръсват, или не могат, някои твърдяха, че ако им се извади водата, могат, а други настояваха, че мъртвият си е мъртъв: колкото и вода да му измъкнеш, ще си бъде мъртъв. Брей, възмути се най-дребното от всички деца и заяви, че мъртвите умират само когато умират вкъщи, от болест, а всички останали са живи и могат да бъдат спасени.

Възрастните посрещнаха случката като една от поредните авантюри на писателя.

Александър стъпи на кея, не можа да направи и крачка, Неси се хвърли върху грубата рибарска шуба, прегърна го и започна да обсипва с целувки едно смалено, обрасло лице. Сред него блещукаха две мътни, трудно подвижни очи.

Когато го освободи от прегръдката си, той смъкна шубата и я подаде на тълпата.

– Неси, как можа да чакаш толкоз дълго?

– А!… Какво е това?

– Цирей, не го натискай.

– Боли ли?

– Колко ме нямаше?

– Трийсет и три дни.

– Само? – Спасеният погледна хълмовете зад градчето. – Само толкова?

Струваше му се, че е отсъствувал повече от сто и пет века. Божичко, само трийсет и три дни! Ами да, изглежда, че е станала някаква магия, обратна на космическите одисеи. Не… Невъзможно…

– Мили, защо направи това?

– Кое? – Александър потърси учудено истината в погледа ѝ . – Отде знаеш какво съм направил?

– Защо без мен?… Нали бих дошла навсякъде. Цели трийсет и три дни!…

– И нощи! – Той виждаше тълпата като едно цяло, с едно лице и две очи. – Нима толкоз малко, господи! Че тогава…

– Какво тогава!

– Може би не съм остарял.

– Ти си моето момче.

Без да се съобразява с тълпата, Александър прегърна всеотдайното същество, притисна го към гърдите си и си помисли, че всъщност едва ли някога е бил по-млад от този момент, представи си колко е грохнал, с поразена от слънцето кожа, покрита с циреи, а на всичко отгоре – заобиколен от презряната тълпа. Всичко ставаше пред тълпата, тя отново се беше разпаднала на обикновени хора, с много лица и очи.

–       Пирате мой! – шептеше в ухото му Неси.

Пред очите на винаги презряната тълпа, мислеше си той, която не знае, че животът е само слуз и не наподобява спирала.

– Мъжествено мое момче!…

Един стар човек, покрит със струпеи, останал без мачта…

– Закрила моя!… Ти си бог, преминал си през подвига!

Неси плачеше от радост, а Александър си мислеше, че за човека съществува нещо много по-страшно от това да стане смешен – заплахата, че може да стане още по-смешен.

1974-1981 г.


борис
априлов

У Б И Й С Т В О Т О

пиеса
в две части

1975

Л И Ц А
по реда на появяването им:
Р а й н а  МИЛЕВА
Р о з а  МИЛЕВА
В а с и л  МИЛЕВ
ГОСТЪТ
НЕКАНЕНАТА

ПЪРВА ЧАСТ

Хол от апартамента на семейство Милеви, в центъра на столицата. Интериорът загатва за известен флирт с пластичните изкуства, дори за вкус.

Милева седи в кресло и чете. Тя е четирийсет годишна, хубава жена, макар че през главата ѝ са минали не малко премеждия.

Поглежда часовника си, оставя книгата, изправя се и изчезва по посока на кухнята. Донася чаша с вода. Рови в някакво чекмедже, намира своя необходима таблетка и я поглъща. Отправя се към креслото.

Зад гърба ѝ се появява Роза, осемнайсетгодишната ѝ дъщеря, постоянната тъга на семейството – хубаво момиче с големи очи, същество, което не е в състояние да възприема събитията изцяло, не може и да реагира реално на тях. Ако погледнем по-трезво, Роза не ни е необходима за пиесата, но какво да се прави, това което ще се случи, ще се случи в семейството на Милеви, а Милеви, така или иначе, имат тази дъщеря – зрителят трябва да я изтърпи, както я търпят родителите ѝ. А на всичко отгоре, те я обичат.

Милева сяда. Когато се приготвя отново да се зачете, вижда дъщеря си, по нощница, дошла е от спалнята си.

Милева поклаща глава за отрицание.

Роза се приближава, взима нежно ръката на майка си и поглежда часовничето.

Милева се изправя, погалва момичето, повежда го към спалнята. Докато се бави там, чуваме ударите на незнаен за нас часовник, който отбелязва единайсет.

Влиза Милев. Иде отвън, по костюм, а навън вали. В ръцете му издрънчават ключовете на колата.

Милев е 45 годишен мъж.

Отърсва капките от раменете си, скрива ключовете в джоба си, а после си налива малко от една бутилка и го изпива.

МИЛЕВ /усетил идването на жена си/. Тук съм, да не се уплашиш.

МИЛЕВА /появила се откъм спалнята/. Можеше и да звъннеш… Налей и на мен. /Понеже той се готви да търси чаша./ В твоята.

МИЛЕВ. Която беше твоя.

МИЛЕВА. Взех си таблетка.

МИЛЕВ /налива/. Трябваше да се върна преди два часа.

МИЛЕВА. Това го знам.

МИЛЕВ /подава ѝ чашата/. Знам че го знаеш.

МИЛЕВА пие.

МИЛЕВ /пие направо от бутилката/. Роза спи ли?

МИЛЕВА. Не, разбира се.

МИЛЕВ. Ще я видя.

Понечва да тръгне към спалнята.

МИЛЕВА. Моля те.

МИЛЕВ /отказва се/. Гладен съм.

МИЛЕВА. Може би и аз. В кухнята ли искаш?

МИЛЕВ. Ще почакаме.

МИЛЕВА. Какво?

МИЛЕВ. Може би ще имаме гости.

МИЛЕВА /изненадана/. Какво?… Гости ли?

МИЛЕВ. Гост.

Милев изчезва към кухнята.

МИЛЕВА /високо, за да я чуе/. Чакането ме изнерви, /пауза/ но туй което ми каза, ще ме вбеси. /Пауза./ Ако не се шегуваш, разбира се. /Отпива./ Гости!

Г л а с ъ т  н а  МИЛЕВ. Гост!

МИЛЕВА /сяда на креслото/. Боже мой, откога… Василе, знаеш ли, че поне петнайсет години не сме имали гости?

МИЛЕВ /появява се с кърпа в ръце, бърше се/. Десет години!

МИЛЕВА. Значи и ти си мислил по това? /И тъй като той се готви да изхвърли кърпата някъде/. Кърпата на мястото!

МИЛЕВ /тръгва към кухнята/. Цял час съм мислил по този въпрос.

МИЛЕВА. Защо закъсня?

Милев се връща.

МИЛЕВ. Случиха ми се куп неща!…

МИЛЕВА. Мързи ме да пренасям, ще ядеш в кухнята.

МИЛЕВ. Трябва да почакам.

МИЛЕВА. Нали си гладен?

МИЛЕВ. Поне половин час. /Надига бутилката./ Ще стане ясно.

МИЛЕВА. Какво ще стане ясно?

МИЛЕВ. Ще позвъни.

МИЛЕВА /подигравателно/. Гостът…

МИЛЕВ. Да.

МИЛЕВА /подигравателно/. Който ще преспи тук…

МИЛЕВ. Ами, да.

МИЛЕВА /подигравателно/. В стаята за гости…

МИЛЕВ. Ще се обади и в двата случая.

МИЛЕВА /подигравателно/. Вторият случай кой е?

МИЛЕВ. Дори ако намери хотел.

МИЛЕВА. Аха, ти сериозно.

МИЛЕВ. Съвсем.

МИЛЕВА. Ще ми въведеш някой роднина.

МИЛЕВ. Непознат.

Пауза.

МИЛЕВА. Туй няма да стане. /Протестира като обидена./ Ти няма да направиш това… Не ти позволявам.

МИЛЕВ /виновно/. Няма как.

МИЛЕВА /продължава да протестира/. Неприятно ми е.

МИЛЕВ. Ще го преглътна.

МИЛЕВА. Откъде-накъде? Пита ли?

МИЛЕВ. Нямаше как.

МИЛЕВА /отрязва/. Не може!

МИЛЕВ /кипва/. Защо?

МИЛЕВА. Не знам, не мога…

МИЛЕВ. Но сега – да!

МИЛЕВА. И ще влезе?

МИЛЕВ. Разбира се.

МИЛЕВА. Да преспи?

МИЛЕВ. Приготви нещо за вечеря.

МИЛЕВА. Има за двама.

МИЛЕВ. Приготви още нещо, ще ям и аз.

МИЛЕВА. Ще вечеряме трима?

МИЛЕВ. Може би.

МИЛЕВА. Мразя подобни изненади!

МИЛЕВ /решително/. Тази нощ тук ще вечеря и ще преспи още един човек.

МИЛЕВА. Не мога да си го представя.

МИЛЕВ. Приготви му леглото.

МИЛЕВА. Нали каза, че може би няма…

МИЛЕВ. Приготви леглото в стаичката!

Милева го гледа остро и обидно. Двамата се гледат. Милева тръсва рамене и се обръща да тръгне към стаичката. Телефонът звънва. Милев вдига слушалката.

МИЛЕВ. Вие ли сте?… Тръгнете насам!… Хайде, хайде – чакаме ви.

Затваря телефона.

МИЛЕВ. Няма хотел.

МИЛЕВА. Хотели никога няма.

МИЛЕВ /замислено/. Какви говна сме хората! /Пауза. Тя го зяпа./ Минаваме, префучаваме…

МИЛЕВА. Стаята не е проветрена.

МИЛЕВ. Бягаме нанякъде!

МИЛЕВА. Бъди спокоен, няма да те питам…

МИЛЕВ. Но ще ти кажа.

МИЛЕВА. Не ме интересува. Искаш легло за един човек и ще го имаш!… Боже господи, и вечеря!…

МИЛЕВА понечва да тръгне към кухнята.

МИЛЕВ. Тази вечер нещо ме пресече.

МИЛЕВА /тревожно/. Някаква болка ли?

МИЛЕВ. Нещо в душата.

МИЛЕВА /троснато/. Душата трябваше да те заболи заради мен и дъщеря ти! /Излизайки./ Седим и те чакаме! /Излиза./

МИЛЕВ /налива си/. Десет или единайсет години!… Никой!… Направихме стая за гости… Забравихме я как изглежда.

МИЛЕВА /влиза с възглавница/. Чист човек ли е?

МИЛЕВ. Да се надяваме.

МИЛЕВА ядосано изчезва. Докато той отпива още една глътка, тя се появява отново.

МИЛЕВА. Ще отворя рибна консерва.

МИЛЕВ. Ще каже, че не е гладен… Сигурен съм.

МИЛЕВА /преди да изчезне/. Ще плюскате риба!

МИЛЕВ. Той няма настроение.

Г л а с ъ т  н а  МИЛЕВА. Но ще вечеряте.

МИЛЕВ. Райно, ела!

Г л а с ъ т  н а  МИЛЕВА. Не!

МИЛЕВ /още по-настойчиво/. Ела!

МИЛЕВА /влиза/. Слушай, какво искаш?

МИЛЕВ. Да не се държиш като глупак. Ти знаеш ли, че вече не сме хора? /Понеже тя го гледа строго./ И сме заслужили наказанието си.

МИЛЕВА /извиква/. Млъкни! /Гледа го продължително./ Не те е срам!

Постепенно се навива, заплаква и побягва.

Милев сяда в креслото.

МИЛЕВА /появява се отново, за да се изкаже/. Ти нямаш право на такива упреци!

МИЛЕВ /кротко/. Предлагам да се успокоим.

МИЛЕВА. Нямаш право, разбра ли? /Милев не отвръща./ Ти нямаш право при каквито и да е обстоятелства да казваш така.

МИЛЕВ. Поканих някакъв човек да преспи у дома, а се развикахме.

МИЛЕВА. АЗ се развиках.

МИЛЕВ. Няма значение кой. При други случаи викам аз. Важното е, че човек не може да покани някого и да му даде подслон. /Налива си./ Хладна нощ!… Дъждът не си поплюва… А под капките – хора, които няма къде да прекарат нощта. /Отпива./ Разбираш ли това? Забравили сме радостта от туй, да подслониш и нахраниш някого.

МИЛЕВА. Ти нямаш никакво право да ми хвърляш упреци за… И нямаш право да го наричаш наказание.

МИЛЕВ. Никога не съм наричал това наказание.

МИЛЕВА. Но преди малко успя.

МИЛЕВ. Предлагам да си легнеш. Ще си посрещна госта сам.

МИЛЕВА. Ще си легна! Достатъчно те чаках.

МИЛЕВ. Ако заспиш, ще ми направиш услуга.

Милева изхлипва и излиза.

Милев отпива тъжно, настроението му е мрачно, той сякаш се пита за какъв дявол е трябвало да избухва този скандал, не е ли  можело да се размине и това поредно страдание.

Влиза Роза. Пристъпва към него, старае се да отгатне настроението му, но за всеки случай момичето го дарява с усмивка, изтръгната от нейния спокоен свят.

Милев обаче не намира сили да ѝ отвърне с усмивка, той само показва коляното си. Момичето с готовност сяда върху него. Полага ръка върху рамото на баща си, притиска лице към косата му, взима своя пай от топлите сладки неща на живота. Милев гали ръката ѝ, разбира, че чашата му пречи, поставя я на масичката.

В тишината нежно прошумолява дъждът.

Роза взима чашата, помирисва я и прави гримаса на неудоволствие, но после допира устните си до ръба ѝ.

МИЛЕВ /леко обгръща чашата с пръсти/. Не, Роза, недей. /Гледа я тъжно в очите./ Недей, момичето ми, дори на шега не опитвай… Макар че… /Въздиша./ Какво като опиташ… ще се намръщиш и край… Неприятният вкус ще те отблъсне, но понеже нямаш много радости в живота, като нищо ще опиташ и втори път, и още веднъж, докато разбереш, че не е чак толкоз неприятно, защото хубавите неща отначало нагарчат… Защо ти преча, кажи, защо ти преча да вмъкнеш още една приятна подробност в сладкото си еднообразие? Една капчица щастие повече. Но ти си по-щастлива от мен… И от майка си… И от другите… Всъщност, Роза, ти си по-щастлива от всички ни, и ние напразно сме се загрижили за теб. Ти си наша грижа, но ти самата нямаш подобни грижи на душата си. Може би там, при тебе, всичко плува в кротко, нежно равновесие. /Докато Милев говори, Роза се усмихва и гали баща си./ На тебе никой не ти мисли злото, напротив – всеки се грижи да живееш без грапавини. Твоето тихо и сладостно съществуване се крепи на нашата непрекъсната тревога. Не чуваш дъжда, не чуваш морето, за тебе е тайна песента и на славея, но пък не чуваш и крясъците на грубияна, нито парадирането на простака.

Роза „слуша“ всички тези думи унесено, изпълнена със щастие от нежното внимание на бащата към нея.

На входа се звъни. Милев очаква това, но въпреки туй трепва, този трепет се усеща от Роза. Милев я отпраща към нейната стая и сам тръгва да отвори, но Роза е „непослушна“ не се прибира, застава, чака – забавно ѝ е да види кой ще влезе.

Милев въвежда висок, трийсетгодишен мъж; дори от първи поглед се разбира, че пред нас стои силен и гъвкав представител на човешката раса. Лицето му е мрачно; дори когато среща погледа на Роза, Гостът само кима.

Милев изтичва пред него и отвежда дъщеря си.

Докато е сам, непознатият стои на място, не проявява любопитство към обстановката, само чака. На всичко отгоре, Милев се бави, а Гостът не нарушава позата си, дори не съблича шлифера си.

МИЛЕВ /като се появява/. Съблечете се… Напразно си загубихте времето да търсите хотел… /Поема шлифера и го отнася, връща се./ Сега ще кажете, че не сте и гладен.

ГОСТЪТ. Никак.

МИЛЕВ. Странен човек. Седнете тук… Трябва да ви се определи точно и мястото, нали?

Гостът сяда в креслото.

МИЛЕВ. Ще пием ли?… Държите се като дете.

ГОСТЪТ. Защо – ще пия.

МИЛЕВ /иска да оживи разговора/. Има си хас и да не пиете. Със лед ли го предпочитате?

ГОСТЪТ. Без лед.

Милев го поглежда малко изненадано, може би е очаквал, че Гостът не е пил досега уиски.

МИЛЕВ /донася чаша/. Обичате ли да пиете?

ГОСТЪТ /простичко и откровено/. Да.

МИЛЕВ /налива/. Алкохолът е най-верният приятел на човека. /Пауза./ Имате вид на много здрав екземпляр. /Пауза./ Може би сте удивително силен. /Пауза./ Да пием за нашето познанство!

Пият.

Пауза.

МИЛЕВ. Първо ще си пийнем. /Пауза./ После ще си вечеряме. /Пауза./ Къде бяхте тръгнали в дъжда да търсите хотел… Няма хотели… Тук съм обзавел такава стаичка за вас!… /Пауза./ Защо не пиете?

ГОСТЪТ. Пия бавно.

МИЛЕВ. Опитайте по-ускорено. /Пауза./ Разтоварете се. /Пауза./ Лекарят, на когото го предадохме, е чудесен.

ГОСТЪТ. Забелязах.

МИЛЕВ /усмихва се/. Доцент.

ГОСТЪТ. Какво е доцент?

МИЛЕВ. Малко преди да стане професор, човекът е доцент.

ГОСТЪТ. Той ще стане ли професор?

МИЛЕВ. Бъдете спокоен /усмихва се/ ще стане. И за баща ви ще бъде сторено всичко, каквото трябва. Пийте. /Пият. Пауза./ Имате огромни ръце. /Гостът поглежда ръцете си./ Каква е професията ви?

ГОСТЪТ. Мога всичко.

МИЛЕВ. В момента какво работите?

ГОСТЪТ. Сега съм шприцьор… в една кооперация за пластмасови играчки. Натискам по няколко хиляди пъти на ден една ръчка.

МИЛЕВ. Хиляди… на ден?

ГОСТЪТ. Да.

Пауза.

МИЛЕВ. И печелите добре.

ГОСТЪТ. Да.

Пауза.

МИЛЕВ. Откровено – ще ядете ли?

ГОСТЪТ. Не.

МИЛЕВ. Защото вече и на мен не ми се яде.

Малка пауза.

ГОСТЪТ. Защо, вечеряйте си спокойно… Аз не мога, вечер не ям.

МИЛЕВ /шеговито/. Само пиете?

ГОСТЪТ /съвсем естествено/. Да.

МИЛЕВ. Много ли?

ГОСТЪТ. Понякога много.

МИЛЕВ. И тогава ли сте такъв?

ГОСТЪТ. Не съм толкоз мрачен, но не съм и много жив. Намерихте ме в напрегнат момент.

МИЛЕВ. Сигурно обичате баща си.

ГОСТЪТ /сякаш едва сега го поглежда/. Много.

МИЛЕВ /отпива/. Интересно.

ГОСТЪТ. Баща ми е нещастен човек. Не е много добър, но е нещастен, от известно време му тръгна назад и ми е мъка за него.

МИЛЕВ. Млад ли е?

ГОСТЪТ. А, на седемдесет.

МИЛЕВ. Не го и видях добре в тъмнината. Като го прикрепяхте на седалката, всъщност го закривахте от погледа ми. Да ви кажа правата, по едно време се мъчех да го зърна в огледалото… Когато минавахме през светлини… Но вие го закривахте.

ГОСТЪТ. Той е стар, но беше много здрав и рухна след като майка ми избяга.

МИЛЕВ. Да, разбирам… Извинете, просто исках да разговаряме, а не да ви разпитвам.

ГОСТЪТ. Тя е на четирийсет и седем. Седемнайсет повече от мен.

МИЛЕВ. Говорите за истинската си майка.

ГОСТЪТ. Тази, която ме е родила.

МИЛЕВ. Банята ми е на разположение, ако желаете да се окъпете.

ГОСТЪТ. Татко е бил на четирийсет, а тя само на седемнайсет.

МИЛЕВ. Къде е майка ви?

ГОСТЪТ. Живее с един шофьор на камион. Той е на петдесет и пет, има четири деца.

МИЛЕВ. Баща ви не успя ли да я намрази?

ГОСТЪТ. Мразеше я, но един ден тя се върна и татко полудя от радост.

МИЛЕВ. Значи се върна.

ГОСТЪТ. Но избяга повторно… и завинаги.

МИЛЕВ. Кога?

ГОСТЪТ. Преди година.

МИЛЕВ. Ако се върне отново?…

ГОСТЪТ. Старецът ще пукне от щастие… Мислите ли, че ще се наложи операция?

МИЛЕВ. Това ще научим утре.

ГОСТЪТ. Кажете, какво ви накара да спрете и да ни вземете?

МИЛЕВ. /откровено/. Не знам.

ГОСТЪТ. Преди вас минаха сто коли.

МИЛЕВ. И никой?

ГОСТЪТ. Никой.

МИЛЕВ /Налива/. За мен утре е свободен ден.

Пауза.

ГОСТЪТ. За мен всеки ден може да бъде свободен.

МИЛЕВ. Плаща ви се на произведено?

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ. Няколко хиляди удари дневно! /Дълга пауза./ Утре ще се наспим.

ГОСТЪТ. Не ми се спи.

МИЛЕВ. Умирам… По-право, умирах за сън.

ГОСТЪТ се раздвижва.

МИЛЕВ. Спокойно… Първо да си пийнем. Обичам такива нощни запивания. Аз пия тихо. Вие?

ГОСТЪТ /малко смутено/. Не толкоз.

МИЛЕВ /смее се/. Пеете ли?

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ. Това ме изненада. Нямате вид на пеещ човек. /Пауза./ Сигурно като пиете, се променяте.

ГОСТЪТ. Казват, че имам лошо пиянство.

МИЛЕВ. Обикновено е тъй.

ГОСТЪТ /бързо/. Но не се безпокойте. Това става когато съм в шумни компании, в кръчма. Казват, че у мен спят дванайсет дяволчета,  които се събуждат точно в такива моменти и тръгват…

МИЛЕВ /понеже ГОСТЪТ млъква/. Накъде?

ГОСТЪТ. Да вършат лудории.

МИЛЕВ. Правите ми впечатление на затворен човек.

ГОСТЪТ. Аз се напивам рядко.

МИЛЕВ. Сигурно от скука.

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ. Същия съм.

ГОСТЪТ. Обикновено си пия у дома.

МИЛЕВ. Движенията на ръцете ви са фини. Казват ли ви го често?

ГОСТЪТ. Никой.

МИЛЕВ. Не са го забелязали. Сигурно се движите сред хора, които не могат да забележат тази подробност, макар че всъщност не е подробност, а доста голяма очебийност.

ГОСТЪТ. Ръцете ми са сръчни. И то – много. Понякога…

МИЛЕВ /тъй като ГОСТЪТ е млъкнал/. Какво понякога?

ГОСТЪТ. …се плаша.

МИЛЕВ. Не ви разбрах, но карай да върви.

ГОСТЪТ. Ако се наложи операция, този същият ли ще я прави?

МИЛЕВ. Да, доцентът.

ГОСТЪТ. Приятел ли ви е?

МИЛЕВ. Чак приятел не, но, да… Защо пък не? Спокойно може да се каже, че Рашков е мой приятел.

ГОСТЪТ. Малко се замислихте.

МИЛЕВ. Имах предвид, че днес никой не може да разчита на приятелство и всъщност става дума за познанство.

ГОСТЪТ. Да бе, къде отиде приятелството?

МИЛЕВ. Мисля, че го е нямало.

ГОСТЪТ /замисля се/. А…

МИЛЕВ. Може би при децата.

ГОСТЪТ. Но той ще направи всичко необходимо, нали?

МИЛЕВ. Бъдете спокоен.

Го с т ъ т /отпива/. Още не мога да разбера защо спряхте в дъжда?

МИЛЕВ. И аз не мога да си го обясня.

ГОСТЪТ. Вие сте добър.

МИЛЕВ. Едва ли.

ГОСТЪТ. Минаха сто коли!

МИЛЕВ. И като се напиете какво?… Почвате да пеете?

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ. И ставате лош.

ГОСТЪТ. Казват.

МИЛЕВ. Ставате или не ставате?

ГОСТЪТ. Ставам неузнаваем.

Пауза.

МИЛЕВ. Дъждът спря, но ние няма да спрем, нали?

ГОСТЪТ. Искам да ви кажа нещо.

МИЛЕВ. Не се безпокойте.

ГОСТЪТ. Не, аз искам да ви кажа нещо важно.

МИЛЕВ. Не ставайте смешен. Какво важно можем да си кажем по това време на нощта, когато градът спи… А пък моето пиянство е нежно и красиво; ставам приятен, тогава всички ме обикват, предразполагам към искреност и предизвиквам хората да говорят красиви неща. Уверявам ви… Казах ли ви, че съм химик?

ГОСТЪТ /отпива/. Не.

МИЛЕВ. Химик съм и работя в институт… От десет или единайсет години не сме посрещали никакъв гост у дома, това известно ли ви е? /ГОСТЪТ отваря уста да каже нещо./ Не, кажете, допускате ли, че може такова нещо… Дайте да налея… Тогава направихме специална стаичка за гости, бяхме решили с жената в нея да нощуват всеки ден различни приятели, защото като студенти сме се намъчили достатъчно, ала подредихме стаята и я забравихме… Какво стана с нас, момчето ми?… На колко сте години?

ГОСТЪТ. Трийсет.

МИЛЕВ. Да, майка ви беше седемнайсет години по-възрастна от вас. Боже мой, защо запомних тези подробности?

ГОСТЪТ /простичко/. Защото ви ги казах.

МИЛЕВ. Колко сте прав. Всъщност, вие ми говорехте така, както ми говорят много хора, но не знам защо казаното от тях го забравям, а казаното от вас помня… Баща ви е на седемдесет, нали?

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ /явно иска да се чувствува пийнал/. Виж как помня. Значи съм ви слушал… Чакайте – майка ви беше избягала от баща ви, но се върнала и пак избягала, и ако се върне отново вашият старец ще полудее от радост… Боже мой, защо запомних това? Тези неща обикновено се казват в разговор, но не се помнят.

Го с т ъ т. Моля ви да ме изслушате.

МИЛЕВ. Извинете за глупавия въпрос: проблеми с парите имате ли?

ГОСТЪТ. Никога.

МИЛЕВ. Да де, вие можете да нанесете пет хиляди удара дневно върху ръчката на шприца и да си осигурите добра надница.

ГОСТЪТ. Това е истина, макар че мислех за друго.

МИЛЕВ. Друго?

ГОСТЪТ. Мога да имам много пари.

МИЛЕВ. Колко?

Го с т ъ т. Колкото си искам.

МИЛЕВ. Кога?

ГОСТЪТ. Винаги.

МИЛЕВ. По кой начин?

ГОСТЪТ. Аз съм сръчен, просто съм талантлив, ръцете ми са като антени… Не знам дали го казах правилно.

МИЛЕВ. Не знам какво ми казвате.

ГОСТЪТ /изтърсва го спокойно/. Сега мога да изляза, да обера един магазин и да се върна. Никой никога няма да узнае кой е крадецът. Вярвате ли ми?

МИЛЕВ /гледа го втренчено/. Казват, че всяко престъпление се разкрива.

ГОСТЪТ. Това не важи за мен .

МИЛЕВ. Фукате ли се?

ГОСТЪТ. Само ви го казвам.

МИЛЕВ. Но сте пиян.

ГОСТЪТ. Не се напивам лесно.

МИЛЕВ. Само магазини ли можете?

ГОСТЪТ. Каквото пожелаете. Ето сега, пожелайте да обера нещо голямо и ще го обера. До сутринта ще ви донеса тук цялото му съдържание.

МИЛЕВ. Не излизайте. Толкоз хубаво си пием.

Го с т ъ т. Това е вярно… Ако искате мога да донеса уиски.

МИЛЕВ. Имам още една бутилка.

ГОСТЪТ. Ако искате…

МИЛЕВ. Тревожи ли ви?

ГОСТЪТ. Разбира се, че ще стигне.

Появява се Райна МИЛЕВА по пеньоар.

МИЛЕВА /в движение/. Колко хубаво си говорите, а в това време аз се мъча ли мъча да заспя. /Приближава се./ От твоята! Не наливай. /Взима чашата му./ Значи, това е нашият гост.

ГОСТЪТ е станал прав.

МИЛЕВ.  От Пловдив. Баща му живее в Ихтиман. Срещнах ги на пътя. Старият умираше от нещо в стомаха.

МИЛЕВА. Защо не го заведе при Жоро?

МИЛЕВ. Повиках го от къщи и лично настани болния в болницата.

МИЛЕВА. Постъпил си като мъж.

МИЛЕВ. Сам не зная защо.

МИЛЕВА. С остаряването… Моля ви, седнете.

ГОСТЪТ сяда.

МИЛЕВ. Видях ги в дъжда, смрачаваше се и се страхувах от страховете на случайните пътници, но спрях. Да ме убиеш, не знам защо.

МИЛЕВА. Възрастта.

МИЛЕВ. Стига с тая възраст!

МИЛЕВА. Човек отново оглупява.

МИЛЕВ. Какво, да ги оставя на шосето ли?

МИЛЕВА. Не, но това което си сторил е глупашка постъпка. /Поглежда Госта./ Говоря по принцип… По принцип никой не бива да спира. Знаете ли какви са хората? Малко ли му треснаха на главата? Още не може да се оправи.

МИЛЕВ. Тези разговори са за друг път.

МИЛЕВА /отпива/. Само казвам.

МИЛЕВ. По-добре да млъкнем.

МИЛЕВА. А може би и той не заслужава. Познаваш ли го? Не? Има вид на скромен, но ако се окаже убиец.

МИЛЕВ. Рени, Гостът не ни познава и сигурно не проумява нашия начин на говорене.

МИЛЕВА. Хората от разни пояси не бива да се мешат /изправя се./ Става страшно, когато се омешат.

МИЛЕВ /тревожно се изправя/. Райне!

МИЛЕВА. Не се стряскай, не се стряскай… Няма да почна.

МИЛЕВ. Вече си почнала.

МИЛЕВА. Исках само да му кажа, че може да облече твоята пижама, приготвена е, чиста, прозорецът е отворен, стаята се проветрява, но може да си го затвори и исках още да му кажа, че той е първият гост, който ще пренощува в дома ни от петнайсет години насам.

МИЛЕВ. Десет.

МИЛЕВА. Но не биваше да го каниш. Аз се страхувам от…

Милев запушва устата ѝ с ръка и бързо я повежда към спалнята. Милева протестира, дърпа се, но той се налага. Двамата излизат, чуваме само гласовете им, не разбираме какво си казват.

Гостът, противно на очакванията ни, не изглежда много смутен. Седи в креслото, гледа пред себе си, точно в посоката, от която ще се появи Роза.

Момичето е по нощница, стои в средата на сцената – миловидно, нежно, гледа право в госта; не се усмихва, но не е и намръщено; гледа с интерес, а може би и с възхищение стройния мъж, представителят на противния пол, към който вече е започнало да усеща непреодолим интерес.

Прави крачка напред. В това време чуваме гласовете на Милев и Милева, които се карат, уреждат нещо тяхно си, чува ги и Гостът, но той хем чува неразбираемото, хем трябва да посрещне още по-неразбираемото – Роза се приближава тихичко, вече не го фиксира, а по-скоро го разглежда така, както младите момичета разглеждат статуята на Роденовия мислител, заобикаля го един път, после се усмихва нежно и невинно, с най-чистата чистота на детето-момиче и понеже не може да удържи възхищението си, протяга бледата си красива ръчичка напред и погалва лицето му.

Гостът вдига едрата си силна ръка и меко смъква нейната от лицето си. Продължават да се гледат. После Роза погалва за втори път само брадичката му, обръща се и изчезва в стаята си.

Конфликтът в спалнята е приключил, Милев се връща при госта си, лицето му не издава особено безпокойство.

МИЛЕВ. Навсякъде има такива неща… /Налива./ Нали разбирате? /Гостът кима./ Всяко семейство е нагъчкано с тайни, от тайни не остава място за семейството. /Пие./ И всеки знае себе си, а всъщност всички са еднакви. Дори семействата на подлеците не са спасени. Да не говорим за големците. /Двамата пият едновременно и отчитат продължижелна пауза./ На мен тази нощ ми харесва. Щастлив съм, че си пия с вас уискито. С вас се чувствувам неангажиран, почти свободен, с вас нямаме сметки за уреждане и ми се струва, че дори като приключим случая на вашия болен баща, все ще намерим време да се видим още два пъти.

ГОСТЪТ. Мислите ли, че може да бъде нещо сериозно?

МИЛЕВ. От стомаха рядко може да дойде най-страшното.

ГОСТЪТ. Искам да ви кажа нещо важно.

МИЛЕВ. Да де, вие откакто сме влезли тук, все искате да ми кажете нещо важно. И може би ще ми предложите да оберете някой  от големите магазини заради мен. Досега правил ли сте такива работи.

ГОСТЪТ. Не.

МИЛЕВ. Тогава отде знаете че можете?

ГОСТЪТ. Вярвам в ръцете си и в себе си. Имате ли някакво заключено чекмедже?

МИЛЕВ /оглежда се/. Експерименти ли? Ето, чекмеджето на това бюро е заключено от жена ми.

ГОСТЪТ. Да ви се намира някой гвоздей?

МИЛЕВ. Гвоздей…

Милев се изправя и отива до бюрото, взима вазичката за моливи, измъква моливите, обръща вазичката и изсипва дребулиите в ръката си.

МИЛЕВ. Гвоздей няма, но има кламери.

ГОСТЪТ се надвесва над дланта му и започва да рови. Избира един, извива го по желание сръчно, пъха го в ключалката, потрудва се известно време и отваря чекмеджето.

МИЛЕВ. А така! /Взира се в чекмеджето./ Майчице, ако разбере!… Тук има неща, които за нея са интересни и тайни, а за мен отдавна може би са станали безинтересни. Ето, куп писма, завързани с панделка. Още един куп. /Поглежда усмихнато към госта./ Едната купчина е от мен.

Милев затваря чекмеджето.

ГОСТЪТ се навежда и го заключва.

Милев се навежда и опитва.

МИЛЕВ. Заключено! /Изправя се./ За подобна сръчност само съм чувал, но никога не съм вярвал. Изглежда, че можете да отворите всичко.

ГОСТЪТ. Абсолютно.

МИЛЕВ. Че да поотворите шкафа на личен състав, а? Да си погледна досието.

ГОСТЪТ /спокойно/. Когато пожелаете.

МИЛЕВ. Не ща да си развалям настроението.

ГОСТЪТ. Искам да ви се отплатя за големия жест. Разбирате ли какво сторихте за мен? Никой не спираше, никой вече изобщо не спира, особено в дъжд и мрак, а вие не само че спряхте, не само, че взехте лекаря от дома му и настанихте баща ми в болницата, а на всичко отгоре ме и подслонихте. Особено туй, с подслона, ако го кажа някъде, никой няма да повярва – човек от София да предложи покрив на непознат.

МИЛЕВ /усмихва се/. Просто се чудя на себе си.

ГОСТЪТ. Вие сте добър човек.

МИЛЕВ. Ами.

ГОСТЪТ. Вие сте добър човек.

МИЛЕВ. Няма добри хора.

ГОСТЪТ. Трябва да ви се отблагодаря.

МИЛЕВ. Глупости.

ГОСТЪТ. Искам.

МИЛЕВ. И да искате, не можете. На мен не ми е нужно нищо, само спокойствие. /Пауза./ С тъгата тук свикнахме. /Поглежда го косо./ Кажете, разбира ли се колко тъга се е събрала между тези стени?

ГОСТЪТ /след пауза, искрено/. Да.

МИЛЕВ. Проличава веднага?

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ /въздъхва, налива си/. А̀ помогнете тогава, изпъдете мъката от този дом. /Гостът мълчи./ Защо млъкнахте?… А преди това – говорехте. Искате да се реабилитирате. /Гостът отпива от чашката си и мълчи. Продължителна пауза./ Извинете, но си го изпросихте… Понеже искахте да ми помогнете, да се отплатите за добрината… Задето съм взел на автостоп двама души. /Продължителна пауза. Милев отваря уста да каже още нещо…/

ГОСТЪТ /прекъсва го/. Мога да ви помогна само по един начин. /Двамата пият./ Ако имате нужда, разбира се…

МИЛЕВ /тъжно/. Нямам нужда от нищо.

ГОСТЪТ. Мога да убия някого.

Милев сякаш не реагира, сякаш са му казали най-обикновеното нещо

МИЛЕВ /едва след пауза/. Какво казахте?

ГОСТЪТ /с равен глас/. Заради вас мога да убия човек.

МИЛЕВ. Че защо ми е…

ГОСТЪТ. Не знам, мога да убия когото си щете.

МИЛЕВ. Нямам за убиване.

ГОСТЪТ. Тогава… Да забравим.

Едва сега Милев поглежда госта си в упор.

ГОСТЪТ изпразва чашата си рязко и я оставя на масичката.

ГОСТЪТ /надига се/. Може би…

МИЛЕВ. Спи ли ви се?

ГОСТЪТ. Страхувам се, че на вас.

МИЛЕВ. Тогава седнете.

ГОСТЪТ /присяда/. Късно е.

МИЛЕВ. Предложихте ми да убиете някого… Заради мен… За да ми помогнете.

ГОСТЪТ. Друго яче не мога да ви се отплатя за огромната услуга.

МИЛЕВ. И искате да убиете някого?

ГОСТЪТ /равно, спокойно/. Ако кажете.

МИЛЕВ /изненадано/. И можете да убиете.

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ /учудено/. Кого да убиете?

ГОСТЪТ. Вие си знаете. Всеки си има някой за убиване.

Влиза Райна Милева, рови и търси таблетките си. Поставя една в чашата, която си носи.

МИЛЕВА. Не ми обръщайте внимание. /Разклаща чашата, за да се стопи таблетката./ Мен винаги си ме боли.

Появява се Роза.

МИЛЕВ се изправя разтревожен и тръгва към нея.

МИЛЕВА. Тя усеща, когато не мога да спя.

Роза се приближава към майка си и я прегръща.

МИЛЕВА. Розе, не бой се, мамичко – нищо ми няма.

Роза гледа майка си тъжно и въпросително.

МИЛЕВА. Хайде, да поспим, а?

МИЛЕВ. Може би иска при теб.

МИЛЕВА. При мен ли искаш? /Сочи с глава към стаята си. Момичето кима с глава и се усмихва./ Хайде, ела! /Отвежда я и се извръща./ Извинете!

ГОСТЪТ. Моля ви се.

МИЛЕВА. Лека нощ.

ГОСТЪТ. Лека нощ.

Пауза; жените излизат, а мъжете остават в креслата с чаши в ръце.

ГОСТЪТ. Все ми се струва, че ви се спи.

МИЛЕВ. Аха!… Особено сега.

ГОСТЪТ. След като ви предложих ли?

МИЛЕВ. Как си представяте тая работа, лесна ли е?

Г о с т ът /спокойно/. За мен – да.

МИЛЕВ. Хъм!

ГОСТЪТ. Моля?

МИЛЕВ. Добре се наредих, след полунощ, насаме с вас. /Поглежда го./ Много лесна, така ли?

ГОСТЪТ. Много.

Милев /иронизира/. Отивате и убивате.

ГОСТЪТ. Разбира се.

МИЛЕВ. Когото ви посоча.

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ /след пауза/. И после?

ГОСТЪТ. Какво после?

МИЛЕВ. Ще се укриете.

ГОСТЪТ. Не.

МИЛЕВ. Ще се предадете.

ГОСТЪТ /учудено/. Защо?

МИЛЕВ. Ще избягате?

ГОСТЪТ. Защо да бягам.

МИЛЕВ. За да не ви уловят.

ГОСТЪТ. За какво да ме уловят?

МИЛЕВ. Задето сте убили човек.

ГОСТЪТ. Защо? Ще им кажете ли?

МИЛЕВ. Не, разбира се.

ГОСТЪТ. Тогава?

МИЛЕВ. Ще ви открият.

ГОСТЪТ. Как.

МИЛЕВ. С методи, с кучета, с всичко каквото им падне под ръка. Ще тръгнат по следите ви.

ГОСТЪТ. Кажете, искате или не искате.

МИЛЕВ /настървено/. Кучетата ще се юрнат по следите ви.

ГОСТЪТ. Мога да убия този, когото ми посочите, без да оставя каквито и да е следи. Никой никога няма да узнае нищо.

МИЛЕВ /с ирония/. До дълбока старост!

ГОСТЪТ /спокойно/. Аз съм ловък човек, мога да се вмъквам навсякъде и да се измъквам, мога да измисля най-остроумните начини за убийства, само ми кажете.

МИЛЕВ /настръхнал/. Досега убивал ли сте?

ГОСТЪТ /след пауза/. Не си спомням… Но за да ви докажа, че е лесно и просто, мога веднага да изляза, да убия някого и ще видите, че никой никога няма да разбере… Защото…

МИЛЕВ. Да де – липсва нишката на логиката.

ГОСТЪТ. Можете да бъдете абсолютно сигурен, че ако ми посочите човека, ще го убия безболезнено и тихо…

МИЛЕВ /бързо/. Бихте ли убили мен?

ГОСТЪТ. Вас? Защо?

МИЛЕВ. Ако ви помоля.

ГОСТЪТ /след размисъл/. Не вярвам… Не, не мога… Мога само да ви стана слуга.

Милев става и се разхожда.

МИЛЕВ /спира и се усмихва/. Интересно предложение… Ситуация за филм или пиеса. /Гледа усмихнато госта си./ Къде ми се паднахте?… Къде ви намерих?… Отначало помислих, че сте ограничен, дори тъпичък… А то?… Можете да убивате.

ГОСТЪТ. Заради вас.

МИЛЕВ. С какво ще го убиете?

ГОСТЪТ. Ще измисля начин, но можете да бъдете абсолютно сигурен, че няма да се разбере.

МИЛЕВ. Уверен ли сте?

Го с т ъ т. Защо да ви уверявам отново.

МИЛЕВ. Ама вие… сериозно?

ГОСТЪТ. Мога да убия някой от вашите врагове.

МИЛЕВ. Откъде сте сигурен, че имам врагове?

ГОСТЪТ. Ако нямате, няма да убия никого, но ви казвам, че мога да убия всекиго и колкото пъти искате, и никой никога няма да разбере кой е убиецът.

Влиза Милева и Роза.

МИЛЕВА /прегърнала дъщеря си/. Сега пък настоява да спя при нея.

МИЛЕВ. Така е най-добре.

МИЛЕВА. А не ми се спи. Тази нощ ми се струва особена.

МИЛЕВ. Нищо ѝ няма на нощта.

МИЛЕВА. Защо не ме повикате да си пийна и аз като хората.

МИЛЕВ. Това няма да стане.

МИЛЕВА. Ще кротувам.

МИЛЕВ /категорично/. Не!

МИЛЕВА. Обещавам.

МИЛЕВ. Лека нощ!

МИЛЕВА /весело/. Видя ли какъв си!

Милева и Роза излизат.

МИЛЕВ. Дъщеря ни е развълнувана.

ГОСТЪТ. От какво?

МИЛЕВ. В този късен час… Вие раздвижихте всички ни.

ГОСТЪТ. Вече не вали.

МИЛЕВ. Убивам ви!

Го с т ъ т. Ще отида на гарата.

МИЛЕВ. Глупости, колко добре си говорим… За убийства, за чудаци…

ГОСТЪТ. Аз ли?

МИЛЕВ. Нощта ще мине в забава.

ГОСТЪТ. Трябва да ви кажа, че не съм никакъв чудак, а най-обикновен човек, работя по десет часа на ден… Много обичам баща си.

МИЛЕВ. Човек би трябвало да разбере и майка ви.

ГОСТЪТ. Помъчих се, но не мога да ѝ простя… Има неща, които трябва да се поставят над онова.

МИЛЕВ. Защото засягат баща ви.

ГОСТЪТ /свива знамената/. Може би… Може би сте прав.

МИЛЕВ. Прав съм, разбира се.

ГОСТЪТ. Казах: може би.

МИЛЕВ. Бихте ли убили човека, който е с майка ви? /Гостът го поглежда внезапно и живо./ Извинете, че разговарям така, но вече сме малко фиркани, пък и тази ваша откровеност… Става дума за шофьора.

ГОСТЪТ. Бих, разбира се, или, по-скоро – бих помислил.

МИЛЕВ. Досега не сте мислили?

ГОСТЪТ. Ще ме хванат веднага. Ще трябва да лежа поне петнайсет години.

МИЛЕВ. Виж ти, стана забавно… Вие си имате здраво чувство за самосъхранение… И не ви се лежи?

ГОСТЪТ. Никак… Живее ми се.

МИЛЕВ /бързо/. А на оня не му ли се живее?

ГОСТЪТ /бързо/. На кого?

МИЛЕВ /бавно/. Когото бихте утрепали заради мен.

ГОСТЪТ. Може би съществуват хора, които не бива да живеят… Щом ви е причинил злини…

МИЛЕВ. Видяхте ли колко добре си разговаряме с малко уиски в главите.

ГОСТЪТ. Аз говоря сериозно.

МИЛЕВ. Но сте пиян.

ГОСТЪТ. Никак.

МИЛЕВ. Аз съм фиркан, вече съм готов… Затова ми е приятно.. С вас е забавно да се говори дори за утрепвания… /Вдига чашата./ Наздраве!… Приятно очистване.

ГОСТЪТ. Наздраве, но не съм никак както смятате.

ГОСТЪТ пие.

МИЛЕВ. Чудесна нощ!

ГОСТЪТ. Дъждът спря, въздухът омекна.

МИЛЕВ. Обещайте,че ще идвате често.

ГОСТЪТ. Зависи от здравето на баща ми.

МИЛЕВ. Оставете баща ви, той е добре. Жоро ще го оправи.

ГОСТЪТ. Вярвате ли в него?

МИЛЕВ. Да не се повтаряме. Баща ви ще бъде добре… Дайте сега да убиваме! /Весело./ Че то, щом можем, да вземем да изпотръшкаме няколко хиляди, а?… Щом няма да ни хванат.

ГОСТЪТ /надига се от мястото си/. Думата ми беше за един или двама… /Става./ И говорех сериозно. Аз ви обичам и съм готов да премахна от пътя ви някой човек.

МИЛЕВ. Седнете.

ГОСТЪТ. Трябва да изляза.

МИЛЕВ. Не ме огорчавайте… Нали ме обичате?

ГОСТЪТ. Обичам ви.

МИЛЕВ. Значи, /дърпа го да седне/ става въпрос за един или двама души.

ГОСТЪТ. Да.

МИЛЕВ /пиянски/. А трима, не може ли?

ГОСТЪТ /сериозно, след като е помислил/. Може, разбира се, но не е желателно… Все пак, стига да заслужават.

МИЛЕВ. Не бойте се, ще убием само един, най-много двама, трима наистина са много.

ГОСТЪТ. Трябва да изляза.

МИЛЕВ. Моля ви!

ГОСТЪТ. На всяка дена!

МИЛЕВ. Ще ме обидите! Как мислите, не е ли обидно за приятеля, ако ме считате за приятел, да ви приготвя леглото, а вие да тръгнете из града.

ГОСТЪТ. Искам да видя баща си.

МИЛЕВ /едва не подскача/. Какво?

ГОСТЪТ. Трябва!

МИЛЕВ. Вие сте луд! Болницата е затворена. Никой няма да ви пусне!

ГОСТЪТ. Няма защо да ме пускат.

МИЛЕВ. Ще влезете при баща си?

ГОСТЪТ. Всякак.

МИЛЕВ /поглежда го с възхищение/. Вие сте велик!… И никъде няма да ходите! Не ставайте дете!

ГОСТЪТ. Прав сте, но нещо ми подсказва, че трябва да го видя.

МИЛЕВ. Предчувствие ли?

ГОСТЪТ. Трябва да тръгна!

МИЛЕВ. Ако е предчувствие – да, но ако е така, за нищо… /Понеже ГОСТЪТ се е изправил./ Ето ви ключовете.

Протяга ръка с ключовете.

ГОСТЪТ /изненадан/. Какво?

МИЛЕВ. Идете с колата… Този тук е за апартамента. За да не звъните, а направо да влезете и да си легнете… Да ви покажа стаята. /Извежда го и го връща./ Като се приберете, оставете ключовете тук /сочи масичката/, макар че не бива да излизате…

ГОСТЪТ /гледа ключовете/. Вие ми ги дадохте?

Бавно тръгва навън и излиза, изпроводен от Милев.

Милев се връща, застава изправен пред креслото, стои тъй  дълго, мисли, развързва вратовръзката си, разкопчава ризата си, после ръкавите. Сяда. Взима чашата, поглежда я, върти я между пръстите си…

А в същото време, от креслото на което седи Милев, бавно се изправя една жена, облечена в тъмно, обръща се към него, взима чашата от ръката му и я оставя на масата.

Милев възвръща чашата си.

Непознатата в черно, която предлагам да наречем Неканената, мълчаливо взима чашата от ръката му и повторно я поставя на масичката.

МИЛЕВ /едва не извиква/. Какво искаш?

НЕКАНЕНАТА /спокойно/. Да не пипаш чашата. /Погалва го по страната./ Хайде, да си лягаме…

Милев хваща ръката, която е на лицето му и я целува.

З а т ъ м н е н и е

В Т О Р А   Ч А С Т

Същата обстановка.

Два часа по-късно.

Сцената е празна и тъмна.

Влиза Роза, пали лампата, оглежда се, отправя поглед към креслото, приближава, застава зад него, прокарва ръце по облегалката му, сяда, полага ръце върху страничните облегалки.

Усмихнатото ѝ, изпълнено с копнеж лице, проговорва. Не виждаме устните да се движат, но чуваме вътрешния глас:

– Той седеше тук… Тук ли седеше?… Тук, разбира се, той седеше и аз го гледах, а после го помилвах и пак го гледах, но той не знаеше, че го гледам, не подозираше това. /Копнежно гали креслото./ А аз го гледах и разбрах, че не е човек, да, той не е човек, той е принц, или нещо подобно. /Милева се показва в единия крайчец на сцената по нощница, разтревожено следи реакциите на дъщеря си./ Колко много се различава от другите!… И от татко, и от мама… И колко мъка се роди в очите му, когато сваляше ръката ми от лицето си. /Пауза./ Но какво исках аз от него?… Защо присъствието ми поражда мъка в очите на тези, които ме заобикалят?… Какво искам? Защо го погалих? А той защо не ме погали? Един човек веднъж ме погали на стълбището, но не по лицето, а тук /сочи бюста си/ и искаше да ме гали още, но аз избягах, защото се уплаших. Защо не се уплаших от този, който тази нощ разговаряше много с татко? Защо не ме погали той? Защо не ме погали, когато видя, че аз го галя и исках още да го галя, да го милвам, а после да го целуна, но не както целувам татко или мама, а както татко целуваше мама някога. /Пауза в която гали креслото./ Тук седеше той, а сега спи в онази стая, която е винаги затворена и сега за първи път в нея спи човек. Докога ще спи? Ще спи ли и утре? А вдруги ден?

Влиза Гостът. Спира изненадан. Двамата се гледат. Лицето му е съсредоточено. Нейното лице този път не се усмихва. Гостът минава пред нея, поставя ключовете на масичката. Тя се изправя и със сериозно изражение на лицето тръгва към него.

Стоят един срещу друг. Още малко. Сега Роза прави необходимата и силно желана крачка напред, застава плътно до него, повдига ръка, погалва лицето му, надига се на пръсти и се устремява към целувката, но Гостът много трезво и много меко осуетява това, смъква ръцете ѝ с ръцете си, бащински погалва косичката ѝ, повежда я към стаята ѝ, преди да напуснат сцената я оставя да си върви. Когато тръгва към определената за него стая, едва не се сблъсква с Милева, която вече хлипа в дланите си. Гостът я заобикаля и излиза.

Милева бърше сълзите си и се отправя към стаята на дъщеря си.

Сцената е празна.

Влизат Милев и Неканената: той по пижама, а тя в тъмна нощница.

НЕКАНЕНАТА. Вземи нещо за сън.

МИЛЕВ. Няма да помогне. /Пали цигара./

НЕКАНЕНАТА. Все пак, спахме цели два часа.

МИЛЕВ. Но защо се събудих?

НЕКАНЕНАТА. Защо питаш, тази нощ всички сме неспокойни. /Пали цигара./

МИЛЕВ. Интересно…

НЕКАНЕНАТА. /с известна тревога/. Кое.

МИЛЕВ. Какъв чудак.

НЕКАНЕНАТА. Е, да.

МИЛЕВ. Чу ли какво каза?

НЕКАНЕНАТА. Не му обръщай внимание! На твое място бих се усмихнала у нищо повече.

МИЛЕВ. Да не би да сторих нещо повече?

НЕКАНЕНАТА. Много мислиш по въпроса.

МИЛЕВ. Чудак!

НЕКАНЕНАТА. Тури му пепел и да спим.

МИЛЕВ /кротко/. Остави ме.

НЕКАНЕНАТА. /сяда на другия стол/. Има нещо неспокойно във въздуха, в нощта.

МИЛЕВ. Остави ме сам.

НЕКАНЕНАТА. Не говори глупости.

МИЛЕВ. Какво искаш?

НЕКАНЕНАТА. Да не мислиш… /Става и натиска бутон на магнетофона. Музика./

МИЛЕВ. Изключи магнетофона.

НЕКАНЕНАТА. Няма.

МИЛЕВ. Всичко спи.

НЕКАНЕНАТА. Не се знае.

МИЛЕВ /взима ключовете от масичката/. Той се е прибрал.

НЕКАНЕНАТА. Не ми е приятно да говориш за него.

МИЛЕВ. Казах, че се е прибрал. Оставил ключовете…

НЕКАНЕНАТА. Помисли малко за Роза.

МИЛЕВ. Видял е баща си и се е прибрал.

НЕКАНЕНАТА. Ще ме нервираш.

МИЛЕВ. Добре, добре.

Милев изключва магнетофона.

НЕКАНЕНАТА. Предлагам да мислим за това – как ще заминеш за там. И цели шест месеца няма да ни има.

МИЛЕВ. Въобразяваш си.

НЕКАНЕНАТА. А последните два месеца ще повикаш и тях.

МИЛЕВ. Знаеш, че няма да стане.

НЕКАНЕНАТА. Може и да стане. Ти си единственият който не е ходил там и единственият, който заслужава.

МИЛЕВ. И пак няма да стане, ще видиш.

НЕКАНЕНАТА. Защо, може да се е уморил, да те остави на мира.

МИЛЕВ. Той никога няма да ме остави на мира.

НЕКАНЕНАТА. Не се пиши пророк.

МИЛЕВ /изведнъж в дру