като: детска приказка ; детска куклена пиеса, радиопиеса, мултфилм… (скоро…)

борис

априлов

*

Е Д Н О

М А Л К О

Б Я Л О

О Б Л А Ч Е

*

куклена

пиеса

за

възрастни

*

1977

 

 

действащи

лица:

ОБЛАЧЕТО

ОРЕЛЪТ

ТОЙ

ТЯ

ОБЛАЦИ

ВЪРХЪТ

 

 

Сченичният фон е светлосин, защотопредставлява светлосиньо небе. Може би го гледаме отдолу, ние не знаем това, може би ще ни го каже режисьорът. Засега няма никаква музика, чуваме само някакъв дискретен съсък, който преминава в тайнствен шепот, стонове, отново съсък чисто и просто през пространството летят облаци.

Ето ги, влизат в нашето зрително поле. й нека повторим – може би режисьорът ше пожелае да ги гледаме отдолу, откъм земята, а може би ще се задоволи с поглед отстрани. Облаците летят хаотично, шепнат нещо, а понякога извисяват гласове и ние можем да чуем, дори да потърсим някаква логика в разговора им:

– Насам ли?

– Натам!

– Защо натам?

– Накъде другаде?

– Само натам!

– А утре може би обратно.

– Зависи.

Облаците се нижат пред очите ни, отляво на дясно. Настъпила евременна тишина, изпълнена само със съскането.

– Всичко долу ми е познато.

– И на мен.

– До втръсване.

– Това съм го виждал.

– Милион пъти!

– Върви, не спирайI

– Не Забавяй движението.

– Не се блъскай.

В долния край на зрителния ни фон се е показал върхът, най-високата част на планината.

– Оу, вижте го!

– Отново този планински връх.

– Зловещ!

– И гол.

– И отново същият въпрос. .

Смехът на облаците.

– Слушайте!

Тишина.

– Слушайте!

– Чуйте!

В ъ р х ъ т. Облаци, оше ли скитате?

О б л а ц и т е /плътно, солидно, хорово/. Да.

В ъ р х ъ т. И няма ли най-после да спрете?

О б л а ц и т е. Не.

В ъ р х ъ т. Горките бедни облаци!

Музика.

Отново светлосиният слънчев фон на небето. Вече го няма върхът.

Бавно влиза Облачето.

О б л а ч е т о. Колко е тихо!… Колко е светло, просторно!… Еее, чудесно е да си облаче в такова чудесно време!… Сянката ми се плъзга долу, катери се по хълма, слиза, прави каквото си ще… А!… Това пък не го знаех… Аз мога… Хе… А!… Хе-хе… Мога да променям образа си!… Сега съм едно. /Прави нещо с формата си./ А сега друго. /Променя формата си./ А сега – друго. /Променя се./ Хе, сега съм друго!… А сега – съвсем друго!… А сега съм кълбо! Хе-хе, абсолютно кълбо!… Чакай, не мога ли да да се източа? Виж сега кво става!… /Започва да се източва./ Проточвам се! /Съвсем се източва./ Ставам черта!… /Започва да си тананика песничка и да описва разни фигури върху синевата, докато накрая започва да се накъсва./ Урааа, мога да се накъсвам!… /Пее./ На парчета!… Завиждайте – мога да правя каквото си ща със себе си!

Музика, която съпровожда играта на Облачето, което се накъсва и събира.

Изведнаж – тишина.

Облачето, което се е накъсало на много парченца се събира, превръща се в обикновения си вид.

О б л а ч е т о. Колко е тихо!… А!… /Пауза./ Къде е керванът? /Пауза./ Че то какво стана?… Аз съм самичко. /Пауза./ А!… /Пауза./ Съвсем самичко на света!

Започва да плаче.

Влиза Орелът.

О р е л ъ т. Защо плачеш?

О б л а ч е т о. Аз съм облаче.

Продължава да плаче.

О р е л ъ т. Знам, защо ревеш?

О б л а ч е т о. Ами, докато съм се накъсвало…

О р е л ъ т. Какво?

О б л а ч е т о. Раздробявало.

О р е л ъ т. Моля?

О б л а ч е т о. Докато съм се превръщало в чертички и точици, в запетаи и шалчета, докато съм се забавлявало и…

О р е л ъ т. И?

О б л а ч е т о. Докато съм се събирало отново… близките ми ги няма. Гледам – други облаци няма, облачетата също ги няма, нищо няма. Сега вися тук и плача.

О р е л ъ т. Не плачи.

О б л а ч е т о. Ти кой си?

О р е л ъ т. А, аз съм най-обикновен орел.

О б л а ч е т о. Ама си хубав, знаеш ли?

О р е л ъ т. Знам, какво да правя.

О б л а ч е т о. А пък аз се загубих. Започнах да се раздробявам, но после, докато събера всичките си точки и…

О р е л ъ т. Откажи се да ревеш.

О б л а ч е т о. Ще рева! Загубило съм се и ще плача, кво да правя.

Плаче.

О р е л ъ т. /примирено/. Ако смяташ че ше помогне…

О б л а ч е т о. Помага! Забелязало съм, заплача ли – притичват се.

О р е л ъ т. Кои?

О б л а ч е т о. Всички.

О р е л ъ т. Ох, много си разглезено и не знам какво да те правя.

О б л а ч е т о. /на себе си, сякаш не му обръща внимание/. Къде ли може да са изчезнали?

О р е л ъ т. Кой знае къде ги носи сега вятърът, но някой ден ще се появят.

О б л а ч е т о. Някой ден?

О р е л ъ т. Неизбежно!

О б л а ч е т о. Сега пък неизбежно.

О р е л ъ т. Колкото и да обикалят, ще се върнат на същото място.

О б л а ч е т о. Така ли?

О р е л ъ т. По пътя на логиката.

О б л а ч е т о. Така ли смяташ?

О р е л ъ т. Не само аз.

О б л а ч е т о. Брееей!

О р е л ъ т. Как успя да лзостанеш?

О б л а ч е т о. Ами, както си вървях…

О р е л ъ т. Ти не вървиш, а летиш!

О б л а ч е т о. Така ли смяташ?

О р е л ъ т. Ти си като мен.

О б л а ч е т о. Заиграх се, и знаеш ли, бях започнал да се самонаблюдавам.

О р е л ъ т /иронично/. Нима?

О б л а ч е т о. Моля ти се, бях започнало да се самовглъ… бинявам – ли се казва? /Орелът се изкисква./ Не се кискайте. Бях започнал да прониквам в себе си и да се прониквам от себе си.

О р е л ъ т. А така!

О б л а ч е т о. Моля ти се, започнах да наблюдавам сянката си и какво да видя – ставаше ту тънка, ту дебела, ту извита, ту права, понякога раздвоена като панталон. /Започва да шепти./ Но най-много ме учуди обстоятелството, че щом поискам, мога да се накъсвам.

О р е л ъ т. Как да се накъсваш?

О б л а ч е т о. На парченца!

О р е л ъ т /въздъхва/. Завиждам ти.

О б л а ч е т о. Защо?

О р е л ъ т. Можеш да променяш образа си.

О б л а ч е т о /ентусиазирано/. Да, преобразявам се.

О р е л ъ т. Такива обикновено печелят.

О б л а ч е т о /учудено/. Че ти не можеш ли?

О р е л ъ т. Познат съм като орел и не мога да променя образа си. Както и да ме въртиш – орел. Имам роднини в зоологическата градина, държат ги в клетки, но до края на живота ще останат орли. Стоят мълчаливо в клетката и винаги мислят за едно.

О б л а ч е т о. За какво?

О р е л ъ т. За свободата.

О б л а ч е т о. Моля?

О р е л ъ т. За простора.

О б л а ч е т о. Какво е това простор?

О р е л ъ т. Туй в което сме сега: широко пред теб, широко зад теб. Навсякъде широко – наляво, надясно, нагоре, надолу. Това е просторът.

О б л а ч е т о. Еее, че тогава добре. С тебе трябва да сме много щастливи, нали?

О р е л ъ т. А ти плачеш.

О б л а ч е т о. Добре де, тогава какво значи да не си на простор?

О р е л ъ т. Това е много страшно… Как да ти го обясня. Трудно ще разбереш… Освен простор, ти не знаеш нищо друго. Как да ти го покажа!…

О б л а ч е т о. Намери начин.

О р е л ъ т. /рязко/. Тръгвай с мен!

Музика, затъмнение.

Музика – Орелът и Облачето летят.

Виждаме ги отгоре, виждаме ги отстрани, виждаме ги отдолу.

Освен музиката, чуваме доволният смях на облачето.

А по-късно и разговорът им:

О р е л ъ т. Спущай се!

О б л а ч е т о. Страхувам се.

О р е л ъ т. От какво?

О б л а ч е т о. Слизаме ниско… А!… Какво е това?

О р е л ъ т. Едно хубаво градче.

О б л а ч е т о. Никога не съм се спущало толкоз ниско.

О р е л ъ т. Не бой се, на тебе нищо лошо не може да ти се случи.

О б л а ч е т о. А на тебе?

О р е л ъ т. Могат да ме гръмнат.

О б л а ч е т о. Какви са тези същества долу?

О р е л ъ т. Хора.

О б л а ч е т о. Защо са толкоз дребни?

О р е л ъ т. Човекът е най-силното същество на света. Той е победил всички.

О б л а ч е т о. И орлите ли?

О р е л ъ т. /с въздишка/. И орлите.

О б л а ч е т о. /изненадано/. Това дребно пълзящо животинче?

О р е л ъ т. Да.

О б л а ч е т о. Хе, че той може ли да се издигне над земята?

О р е л ъ т. Човекът стига там, където дори ние не можем. Не си ли виждало самолет?

О б л а ч е т о. Самолетите не са хора!

О р е л ъ т. Но са СЪС хора.

О б л а ч е т о. Човекът победил ли е облаците.

О р е л ъ т. Облаците ОЩЕ не.

О б л а ч е т о /доволно/. Туй ме интересуваше. Сега защо излизаме от града?

О р е л ъ т. Ще видиш.

О б л а ч е т о. Долу е отново поле.

О р е л ъ т. Не поле, а градини.

О б л а ч е т о. Аха.

***

Погледкъм вилата отдалеч. Предната част на сградата се характеризира най-вече с огромната си витрина, зад която е холът.

Влизат Орелът и Облачето.

Орелът е кацнал на клон. Облачето увисва до него.

О р е л ъ т. Виждаш ли къщата сред градината?

О б л а ч е т о. Това къща ли е?

О р е л ъ т. Нещо като къща. Тук хората идват да си почиват.

О б л а ч е т о. Защо? Уморяват ли се?

О р е л ъ т. Ще се промъкнеш в нея.

О б л а ч е т о. Какво?

О р е л ъ т. Няма никой и ще влезеш.

О б л а ч е т о /уплашено/. Защо?

О р е л ъ т. Ще се промъкнеш и като влезеш ще почувствуваш липсата на простор.

О б л а ч е т о. Сега пък ще се промъкваме!…

Пред вратата на вилата.

Орелът каца на перилото на терасата. Облачето виси до него.

О б л а ч е т о. Какво е това?

О р е л ъ т. Вратата. През нея се влиза. Ще влезеш в къщата и ще разбереш какво значи да ти липсва простор.

О б л а ч е т о /приближава се до вратата, разглежда я, опипва я и се връща при Орела/. Тази врата ми се вижда затворена.

О р е л ъ т. И заключена.

Об. Тогава?

О р е л ъ т. Ще влезеш през ключалката, толкоз ли не се досещаш.

О б л а ч е т о. Изглежда, че ще трябва да стана тънко облаче.

О р е л ъ т. Досега беше едно малко бяло облаче, сега трябва да се превърнеш в едно малко бяло мноооого тънко облаче.

Пауза. Облачето отново се приближава , този път към ключалката и се връща на мястото си.

О б л а ч е т о. Колкото един ключ.

О р е л ъ т. Точно така.

О б л а ч е т о. Да почвам ли?

О р е л ъ т. Почва!

Облачето започва да се изтънява и да се навива.

О б л а ч е т о. Още ли?

О р е л ъ т. Още.

О б л а ч е т о. Прилича ми на предене.

О р е л ъ т. Още.

О б л а ч е т о /с изтънено гласче/. Моят заден край вече не вижда своя преден край, нито предният край на моя заден край може да види къде е краят, който трябваше всъшност да бъде поеден, който вече не играе роля на преден край, а всъщност си е само един преден край.

О р е л ъ т. Достатъчно.

О б л а ч е т о. Изтъни се и гласът ми.

О р е л ъ т. На някои места си като паяжина.

О б л а ч е т о. Това хубаво ли е?

О р е л ъ т. Готово ли си?

О б л а ч е т о. Де да знам.

О р е л ъ т. Започвай.

Облачето измъква напред единия от краищата си, който влиза през ключовата дупка и се показва във вътрешната страна, зад витрината.

О б л а ч е т о. Така ли?

О р е л ъ т. Така.

О б л а ч е т о. А вътре какво да правя?

О р е л ъ т. Вън ще се развиваш, а вътре ще се навиваш.

О б л а ч е т о. /навива вътрешния си край/. Така ли?

О р е л ъ т. Така.

Музика.

Облачето се промушва цялото, виждаме как се изхлузва и последната му частица.

О б л а ч е т о. /гласчето му е приглушено, тъй като идва от вътрешната страна на витрината/. Сега?

О р е л ъ т. Отпусни се и се простри по ъглите.

О б л а ч е т о. Кое наричаш ъгли?

О р е л ъ т. Мястото, където се срещат стените.

О б л а ч е т о. И да ставам ъгловато ли?

О р е л ъ т. По краищата.

О б л а ч е т о. Харесвам се заоблено.

О р е л ъ т. Но трябва да се побереш.

О б л а ч е т о. Добре, ще се поръбя. Има ли оше отвън?

О р е л ъ т. Още пет метра.

О б л а ч е т о. /гордо/. От мен навън?

О р е л ъ т. Толкоз.

О б л а ч е т о. Значи не съм чак толкоз малко облаче.

О р е л ъ т. Завиждам ти, можеш да бъдеш каквото си щеш.

О б л а ч е т о. Нали?… А ти – орел. Каквото и да правиш, си оставаш обикновен орел.

О р е л ъ т. Да.

О б л а ч е т о. Горкият орел… Не влязох ли цялото?

Последната частица влиза.

О р е л ъ т. Вече да.

О б л а ч е т о. Сега?

Орелът се приближава до ключалката и затваря малкото металическо капаче.

О б л а ч е т о. Какво щракна?

О р е л ъ т. Капачката на ключалката.

О б л а ч е т о. Защо?

О р е л ъ т. Затворих те.

О б л а ч е т о. Така ли трябва?

О р е л ъ т. Сега си затворено съвсем.

О б л а ч е т о. Защо?

О р е л ъ т. Да се убиеш не можеш да излезеш.

Орелът разперва криле.

О б л а ч е т о. Къде отиваш?

Орелът излита.

О б л а ч е т о. Хееей, орел, къде изчезна?

Да не забравяме, че витрината се е напълнила с гъстата маса наоблачето. Нещо като гъста мъгла и това е вече нашият герой, затворензад ключалката.

О б л а ч е т о. /след пауза/. Чакай сега – какво се случи? Както си летях, полъгах се по ума на някакъв си там орел, прекъснах летенето и се вмъкнах в това нещо, наречено стая. Стаята е отворена, виждам всичко навън. Ето: дървета, камъни пред мен. Стаята е наистина отворена но реша ли да изляза, не мога, нещо пречи. Уж няма нищо, а има. Виждам че няма нищо, но тръгна ли да изляза, нещо невидимо ме спира и ми пречи да изляза при дърветата. Отвсякъде ме притискат стени, горе нещо ме е похлупило… Хееей, орел, какво стана? Защо ме навря през тази ключалка? И защо избяга?… Стоп! Ще се опитам през нея. /Пауза./ Не може, нещото, което щракна, затвори дупката… Хееей, орел, какво направи с мен?

Музика.

Затъмнение.

Просветване.

Отново витрината и мъглата зад нея.

О б л а ч е т о. Нощта се свършва, слънцето изгрява. През това НЕЩО, което ми пречи да изляза се вижда всичко; по-право през това НИЩО, което ми пречи да изляза, виждам как листата на дърветата светлеят и трептят. Изглужда, че духа утринен ветрец. Той е добър, той ме носи… Той ме НОСЕШЕ по света. Аз припках весело в простора… Простор ли казах? Ами ето че разбрах какво означава простор. Орелът искаше да ми покаже, показа ми и вече разбрах. Сега разбирам какво е искал да ми каже. Добре де, разбрах!… Разбрах! Чуваш ли, проклета птшдо? Разбрах какво е простор!…

Заплаква с музиката, която нахлува отвсякъде, а зад витрината мъглата затрептява.

О б л а ч е т о /хленчи/. Може да си орел, може да си прочута и горда птица, но защо постъпи така с мен? /Плаче./ Колко хубав е денят навън!… Чудесно време за разходка по небето. /Плаче./ Всичко се вижда, пред мен няма нищо, а има нещо, което пречи да изляза. Едно хладно и гладко нещо ми пречи. /Заплаква високо./ Проклет орел, измамник, крадец на малки бели облачета!… Не ти ли домиля за мен, кажи! Не се ли свива сърцето ти от мъка, че си ме затворил в тази никаква стая? Тя ме притиска! Отвсякъде!… /Заплаква отново./ Не ти ли е мъчно, а? Не ти ли е жално за малкото бяло облаче, което си свиркаше и скиташе в простора?… Ах, тази дума!… Заради нея!… /Извиква./ Проклет орел!… Неприятен!… Ти си…

О р е л ъ т /влиза/. Какво съм?

О б л а ч е т о /леко объркано/. Нищо… Говоря си. Нали знаеш, аз съм едно глупаво бяло облаче… Ами ти къде се загуби, а?

О р е л ъ т. Как си?

О б л а ч е т о. Екстра.

О р е л ъ т. Тогава добре…

Орелът си тръгва.

О б л а ч е т о /извиква/. Чакай!

О р е л ъ т. /прави се на ударен/. Какво?

О б л а ч е т о. /след пауза/ Нали… такова?…

О р е л ъ т. Какво?

О б л а ч е т о. Шяхме да излитаме.

О р е л ъ т. Къде.

О б л а ч е т о. Вън.

О р е л ъ т. Къде вън?

О б л а ч е т о. На простор.

О р е л ъ т. Ахааа, значи…

О б л а ч е т о. Разбрах го още в първия момент и нямаше зашо да кисна цяла нощ в стаята. Аз съм едно умно бяло облаче и разбирам лесно, на бърза ръка.

О р е л ъ т. Но вътре си екстра, нали?

О б л а ч е т о. Моля ти се, знаеш ли как те чакам?

О р е л ъ т. Как?

О б л а ч е т о. А бе, какво е туй, което не е нищо, а пък не мога да мина, не ме пуска.

О р е л ъ т. Кое бе, облаче?

О б л а ч е т о. Което е гладко като |въздух.

О р е л ъ т. Това е стъкло.

О б л а ч е т о. Ааа, това ли е стъкло?… Добре. Хайде де.

О р е л ъ т. Какво има?

О б л а ч е т о. Няма ли да ме пускаш?

О р е л ъ т. Ами, може… Щом си разбрало…

О б л а ч е т о. Много повече отколкото предполагаш. Изляза ли оттук вече няма да се оплаквам от скука. Просторът е чудесно нещо.

Орелът се приближава до ключалката, маха капачката.

Музика.

Облачето започва да се изнизва навън.

О б л а ч е т о. /докато излиза на тънка нишка/. Опалаааа!… Ехааа!… А така… Оше… и още… Все по-тънко!… Урааааа!

Облачето е изцяло вън, преобразява се в стария си вид.

О б л а ч е т о. Здравей, орел! Славна птица си ти!… Велика птица!… Знаеш ли, не е|ъм виждал по-велико нещо от тебе!… Чуваш ли? На теб говоря!… /Пауза./ Защо мълчиш? А?…Чуваш ли бе, орел? /Пауза./ Защо мълчиш?… /Пауза./ Защо си тъжен? Какво ти стана?… Защо гледаш към стаята?… Кажи де, защо се взираш? Какво има там?… А!… Какво е туй?… Оле! /Изпищява./ Страх ме е!…

Едва сега успяваме да видим, че на стената в стаята с витрината виси препариран орел с разперени криле.

Музика.

О б л а ч е т о. /обхванато от страх, дори ужас/. Какво е това?

Концентрирана светлина само върху препарирания орел. Дори може да се помисли за изтикването му на преден план и връщането му обратно.

О б л а ч е т о. Това е орел! /Уплашено./ Неподвижен… Как не го видях досега!… Цяла нощ съм било до този разперен неподвижен орел!… Защо е неподвижен?… Кажи, познаваш ли го?… Страх ме е!…

Тишина.

О р е л ъ т. Това е орлица.

Музика.

Затихване.

О б л а ч е т о. Какво казваш?

О р е л ъ т. Орлицата ми.

О б л а ч е т о. Съпругата ти?

О р е л ъ т. Да.

О б л а ч е т о. /съкрушено/. Жена ти!… /Мълчание./ Защо стои там?… Защо не я повикаш?… Кажи де, защо не ѝ кажеш да излезе?… А?… Моля ти се, какво чакаш?… И защо не махне поне с крило?… За поздрав… Не те ли обича?… А, какво правиш?… Къде ще стигнем, ако почнат да плачат и орлите!… /Тъжно./ Ех, аз съм едно доста глупаво облаче… Извинявай!… За всичко, което ти избъбрах… И в момента, и когато те нямаше…Боже мой, какво не те нарекох когато те нямаше. /Тихичко./ Значи, това е твоята съпруга!… /Още по-тихо./ Нима искаш да кажеш… /Съвсем тихо./ Че тя не е…

Пауза.

О р е л ъ т. Тя е мъртва. /Пауза./ Убиха я.

О б л а ч е т о. Защо?

О р е л ъ т. Това не мога да разбера и аз. Стоеше си на скалата и я убиха.

О б л а ч е т о. Страшно, ужасно!…

О р е л ъ т. Но това. не е най-страшното.

О б л а ч е т о. Нима има и по-страшно от туй?

О р е л ъ т. Най-страшното е, че я окачиха на стената в тази вила, зад този огромен прозорец, който ми позволява да я виждам колкото си искам. Летя където летя, но винаги се връщам тук – да я зърна. Тя стои неподвижна, с изцъклени очи. Това не са нейните очи, разбива се, но това е тя, орлицата ми.

Пауза.

О б л а ч е т о. Защо ми каза туй жестоко нещо?

О р е л ъ т. /въздъхва/. Не знам.

О б л а ч е т о. Добре де, но ти защо идваш тук? Нали се измъчваш?

О р е л ъ т. Не мога, облаче, опитвам се да не идвам, но не мога. Понякога издържам до два дни и пак се връшам да я видя. А понякога идвам по три пъти на ден. Защото, виж – тя е там, тя е разперила криле.

О б л а ч е т о. Това е ужасно!

О р е л ъ т. Не искам да идвам, но идвам. Това се превърна в моя трагедия… Сто и двайсет години съм живял с нея… /Пауза./ И… вчера… реших да сложа край на трагедията.

О б л а ч е т о. Как?

О р е л ъ т. Като пожертвах тебе.

О б л а ч е т о. Мене?

О р е л ъ т. Затова те доведох и те накарах да се пъхнеш в стаята. Ти изпълни пространството, закри орлицата, тя изчезна от погледа ми.

О б л а ч е т о. Аха, за да не идваш. Шом не можеш да я виждаш зашо ще идваш.

О р е л ъ т. За да я забравя.

О б л а ч е т о /след пауза, бавно и прозряващо/. Но ти… Чакай… Не!… Не, разбира се!… /Въздъхва и прави пауза./ Колко съм глупаво, нали…

О р е л ъ т. Не си чак толкоз глупаво.

О б л а ч е т о. /с изненада/. Не може да бъде!

О р е л ъ т. Уви, така е.

О б л а ч е т о /високо и трезво/. И щеше да пожертваш мен, да ме затвориш за цял живот? Да закривам орлицата ти?

Дълга пауза.

О р е л ъ т. Мразиш ли ме?

Пауза.

О б л а ч е т о. И защо ме пусна?

О р е л ъ т. Не можах да издържа.

О б л а ч е т о. Дожаля ти… За мен.

О р е л ъ т. Ти си едно мило бяло облаче.

О б л а ч е т о. И щях да остана там?

О р е л ъ т. Предлагам да си вървим.

О б л а ч е т о.Завинаги там…

О р е л ъ т. Да бягаме от туй проклето място!

О б л а ч е т о. Заедно ли?

О р е л ъ т. Сега си отново свободно и можеш да полетиш към небето.

Шум от двигател на кола.

О б л а ч е т о. А!… /Шумът се засилва./ Нещо идва насам.

О р е л ъ т. Автомобил.

О б л а ч е т о. Потегляме ли?

О р е л ъ т. Почакай.

 

Автомобилът форсира и спира извън сцената. Пауза. Отварят се врати на купето.

О р е л ъ т. Ела да се скрием.

Потулват се, но тъй че ги виждаме.

Хлопва се врата на купето.

Влиза ТЯ. Носи голяма чанта.

Т я. А!…

Т о й /гласът му/. Какво?

Т я. Че, тук не е толкоз лошо, знаеш ли?

Т о й. Казах ти.

Т я. Дори е хубаво.

Т о й. Какво ти разправях.

Т я /измъква гребен и започва да се реше/. Много ме разчорли.

Т о й. Ще те разчорля пак!

Т я. Искам да бъда красива.

Т о й. Ще те разчорля много, да знаеш.

Удар на врата.

Т я. А пък аз ще избягам.

Т о й /чак сега влиза/. Няма къде. Наоколо –  гора.

Т я. Ще викам!

Т о й. Ми, няма кой да те чуе. Самия аз не съм идвал от четири месеца.

Посяга към нея.

Т я. Остави ме да се среша.

Т о й. Харесваш ми и несресана!

Т я. Защото съм нова.

Т о й /напира да целува/. Ше те харесвам винаги!

Т я. Гадно женено женкарче!…

Т о й. Боже!

Т я. Какво?

Т о й. Кокошките на съселите! /Хуква да ги гони./ Къш!… Къш! /Връща се./ Пакостят. /Посяга./

Т я. Пусни ме!

Т о й /посяга/. Някой ден ще ги трепам!

Т я /удря му ръката/. Не пипай!

Т о й. Имам чувства към тебе.

Т я. Първо се справи с кокошките!

Тя се смее.

Т о й. Ще им видя сметката. Мразя, значи, кокошки. Пъплят по двора, поскат, мацат. /Изведнъж./ Маце, кво ще кажеш за въздуха?

Т я. Хубав въздух… Не ме пипай!

Т о й. Тук въздуха е, значи, като озон: колкото го дишаш, повече ти се диша.

Т я /удря ръката му/. Не пипай, ти казват!

Т о й. Целува ми се!

Т я. Не може.

Т о й. В колата как можеше?

Т я. Стига толкоз, получи си дажбата.

Т о й. Ма ти ако ме държиш на забрана, ще се помина. Ми ние защо бихме този път и трошихме коли.

Т Я /смее се/. Такава съм. На такива като теб – така. Оле, че хубава вила!… А, ми тя, вилата ти, много хубава бе!… Брей, че то тук много хубаво. Такъв с такава вила не се изпуща, не бива да те изпущам. Кво ше кажеш – да те изпусна ли?… Женено магаре!

Т о й /неопределено/. Е, то…

Т я. Ти си много женен, бе! Защо си толкоз женен?

Т о й. Е, сега…

Т я. А вилата хубава! Колата – хубава.

Т о й. /самодоволно/. Нали?

Т я. Ама и аз.

Т о й. Ти си много хубава!

Посяга.

Т я /удря ръката му/. Ще бия!

Т о й. Само биеш, само знаеш да биеш… Така ли ще я караме?

Т я /хихика доволно/. На мен не ми минават… Богата вила! Тук може да се живее.

Т о й. Не само да се живее.

Т я. Кротко!

Т о й. Могат да се правят разни работи.

Т я. Голяма витрина имаш. Към какво?

Т о й. Към хола.

Т я. Няма ли да отключиш? Т о й /сепва се/. Забравих.

Т я /смее се, киска се/. Държиш ключа и чакаш.

Т о й. Ми, гледам да те целувам. Ти си за целуване. Слушай, в колата се целувахме, а тук че даваш. Защо?

Отключва.

Вътрешността на хола.

Т я /влиза/. Хубава вила! Обичам такива. /Оглежда всичко./ Хубава баджа!… Хубави менци!… Хубав битов кът… Обичам хубавите битови кътове. Много хубаво!

Т о й. Долу правя механа.

Т я /смее се/. Там не влизам.

Т о й. Защо?

Т я. Тук мога да счупя витрината и да избягам, а там къде ще бягам.

Т о й. Вероника, мила, защо да бягаме, кажи! Какво съм ти сторил, че ме мъчиш. Виждаш – обстановката обстановка, бихме толкоз път, хабихме бензин… Къш!

Т я. Какво бе?

Т о й /ядосано/. Мамицата им!…

Изхвърчава навън.

Чуваме гласът му да ругае и гони кокошките.

Тя оглежда обстановката и накрая спира вниманието си върху орлицата.  

Музика за акцент.

Т о й /влиза запъхтяно/. Ше ги избия, значи!… Ще им намеря цаката. /Захласнато./ Вероника!

Т я. Какво? /Продължава да си гледа орлицата./

Т о й. Хубава задна част притежаваш!…

Т я. Какво е това?

Т о й /учудено/. Кое?

Т я. Тази птица.

Т о й. Орлица.

Т я. Препарирана?

Т о й. Пречуках я преди две години!.

Т я /учудено, с възхищение/. Ти!…

Т о й. Аз ами кой!

Т я. Уха!

Т о й. Моля ти се, преди две години. Беше кацнала на една скала и я пречуках.

Т я. Брееей, ти си бил истински мъж!

Т о й. Ми ти кво смяташе.

Т я. Голям мъж!

Т о й. Ми ти кво мислеше.

Т я. Такъв не бива те изпущам. Дай. /Целува го./

Т о й /щастливо извиква/. Вероника! Полита към нея.

Т я. Трай!

Т о й /налита/. Моля те, ще те намляскам и ще те оставя на мира!…

Т я. С какво я утрепа?

Т о й. С „Тула“.

Т я. Какво е това?

Т о й. Ми аз съм ловец. Не знаеш ли?

Т я. Не, знаех че си женкар, че си подлец, но не знаех че си ловец.

Т о й. Аз съм известен ловец!

Т я. Дай.

Целува го. Той прекипява и я хваща здраво, тръшка я на земята. Тя се киска и се отбранява, без да е убедена, че се отбранява. Той ръмжи и успява да я тушира, но ненадейно вдига глава. Услушва се.

Т о й. Мамицата им!

Скача на крака.

Т я. Какво пак?

Т о й. Изядоха ми теменужките.

Т я. Стига с тия кокошки.

Т о й. Трябва да ги таковам!

Излиза.

Орелът и Облачето в ъгъла на сцената гледат как Той шета из двора и гони кокошките.

О р е л ъ т. Видя ли го?

О б л а ч е т о. Да.

О р е л ъ т. Нищожество… Но уби орлицата.

О б л а ч е т о. Това е ужасно!

О р е л ъ т. Това нищожество!

О б л а ч е т о. Страшно е да се помисли.

О р е л ъ т. Тя е мъртва, а той се разхожда, целува жени… Аз, орелът, не мога да му сторя нищо. Безсилен съм дрешу него. Разкъсвам се от ярост, блъскам се в скалите от яд, но мога ли да предприема нещо?

Чуваме караници, надвикват се двама.

Тя излиза на терасата пред витрината, зашото също е чула разправията.

Той се връща.

Т я. Какво става?

Т о й. Караме се тук с комшията. Викам му или да престане с тая еснафска работа да отглежда кокошки на вилата, или да си ги затвори да не ми унищожават теменужките, щото някой ден ще се понесем и не отговарям за себе си… И предницата ти е хубава!

Т я . Стой мирен!

Т о й. Не мога.

Скача отгоре ѝ и я събаря.

Тя се киска, мъчи се да се отскубне.

Т о й. Ще те изям!

Т я. Ти си истински мъж!

Т о й. Тогава що се опираш!

Тя продължава да се киска в боричкането и в „съпротивата” си. Осветени са само Орелът и Облачето.

О р е л ъ т. От две години се мярка прел очите ми и просто ме унищожава. Мятам се от ярост и злоба в безсилието си. Кажи ми, Облаче, има ли нешо по-жестоко от туй за един орел? Осъден съм цял живот да виждам орлицата си разперена, но безжизнена и убиецът край нея, в ролята на нищожество.

О б л а ч е т о. Разбирам те, орльо, и ми е мъчно за теб. Ето ме, от днес нататък съм ТВОЕ облаче. Когато този човек си отиде, ще вляза в стаята и ще скрия орлицата от погледа ти. /Пауза./ Ше стоя винаги там, цял живот. /Пауза./ Дано намериш покой.

С хихикане в сцената се втурва Тя, гонена от него.

Т о й /Спира се запъхтян/. Уж съм истински мъж, пък бягаш. ./Преценява да се хвърли ли към нея или не, докато тя се киска./ Признаваш ме, пък… /Прави крачка към нея./ Бягаш… /Крачка кам нея./ Дай да те нацелувам като хората, ма!

Изведнъж се хвърля и я сграбчва.

Т о й. А!…

Т я /хихика се/. Какво А?…

Т о й. Не избяга.

Т я /киска се/. Ми не избягах.

Т о й /млясква я/. Защо не избяга?

Т я. Да не съм луда.

Киска се.

Т о й. Ми така де – защо ше идваш иначе във вилата.

Кискат се и се мляскат.

Облачето се втурва към тях, завърта се шеметно, покрива ги и ги разкрива.

О б л а ч е т о. Засрамете се!… Защо я убихте? /Върти се като във вихрушка./ Защо го оставихте сам… да страда?… И да я вижда… Убийци!… Защо не се замислите?…

Тишина.

Мляскането на двамата, които ту виждаме, ту не виждаме, в зависимост от движението на облачната мъгла, която ги закрива и откива.

Пауза с тишина.

О р е л ъ т. Облаче.

О б л а ч е т о. Какво?

О р е л ъ т. Хайде.

О б л а ч е т о. Чу ли какво казах – оставам.

О р е л ъ т. Хайде, облаче.

О б л а ч е т о. Къде?

О р е л ъ т. В простора. /Смехът и мляскането./ Докато не съм умрял от ярост.

Излизат.

Мъжът и жената се мляскат и кискат.

Просторът. Музика.

Влизат Орелът и Облачето.

О б л а ч е т о. Колко хубаво летим!… Виж слънцето, небето!… Ами че то просторът било хубаво нещо, а?… Летиш където си щеш.

О р е л ъ т. Наистина е хубаво с теб.

О б л а ч е т о. Винаги ще те развличам, никога няма да скучаеш!

О р е л ъ т. С теб е чудесно… Кажи ми още нещо весело.

О бл а ч е т о. Харесват ли ти лудориите ми?

О р е л ъ т. Много.

О б л а ч е т о. А пък един друг ден се спуснах над едно езеро. И що да видя – във водата още едно облаче. Подобно на мен, палаво като мен. Още едно малко бяло облаче… Знаеш ли какво си мисля?

О р е л ъ т. Кажи.

О б л а ч е т о. Днес е десетия ден откакто се познаваме.

О р е л ъ т. Точно така.

О б л а ч е т о. И като видях облачето, си казах: Брей, че то имало и други малки бели облачета!… Ти оглеждаш ли се в езерата?

О р е л ъ т. Напоследък по-често.

О б л а ч е т о. За да помислиш, че не си… сам, а?

О р е л ъ т /след пауза/. Да.

О б л а ч е т о. Хайде да не почваме!… И си викам: Бе, ти, бе, облаче, откъде се взе? И какво е това небе под тебе? Какви са тия живитни. Гледам – облаче, пълно с животни.

О р е л ъ т. А то /смее се щастливо/ пъстърви!

О б л а ч е т о. Тогава не знаех, че са пъстврви. /Пауза./ А!…

О р е л ъ т /с лека тревога/. Какво бе, облаче?

Пауза.

О б л а ч е т о. Облаците!

О р е л ъ т /тъжно/. Облаците се връщат.

Облаците нахлуват в сценичното поле.

О б л а ч е т о. Урааа, моите облаци!… Керванът!… Здравейте, облаци!… Отново сме с вас!… Бях се загубило!… Ураааа!… Ех, че е хубаво с облаците!…

О бл а к. Тръгвай, какво чакаш?

О б л а ч е т о. Тръгвам де, тръгвам, какво искаш!… Ееее, намерих ви, а?

О б л а к. Чакай…

О б л а ч е т о. В простора!

О б л а к. …с теб нямаше ли един орел?

Облачето. Да!… Един тъжен, самотен орел… Ех, че е хубаво с облацитееее!…

Музика.

 

Облаците летят хаотично, шепнат нещо, а понякога извисяват гласове и можем да усетим, дори да потърсим логика в разговорите им:

– Насам ли?

– Натамаааааам!

– Къде другаде?

– Навсякъде същото.

– Само натам.

– А утре може би обратно.

– Зависи.

– Всичко долу ми е познато.

– И на мен.

– До втръсване.

– Виждали сме го милиони пъти.

– Върви, не спирай.

– Не блъскай.

– Не забавяй движението.

Облаците отминават, остава да блести с нищото си и с чародейна вечна светлина просторът.

К р а й

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s