ТУК! -  РОНИ - драматизация по приказка 1971-1977.pdf file за сваляне.

.
*** Чела съм приказката, разбира се!, но тази драматизация ме развълнува много повече. Защо ми се струва, че си е дал труда да запознае И ДЕЦАТА с ТАЗИ страна на живота, която обикновена е много по-жестока за възрастните…

И имам предвид НЕ смъртта, а ИЗНЕВЯРАТА – за секунда отделен от ЕДНАТА обич – и нахлува друга, съвсем непозната, нетипична, нелогична – просто ЕДНА КРАСОТА – която искаш и не можеш да се откажеш от нея…

Кой, ако не Ахото, познава тази страна на живота! Кой, ако не той, безброй пъти е стоял на кръстопът и е потеглял към Синята пеперуда, загърбвайки онази, която го очаква у дома в тревога…

Е, и аз я познававам, защото съм негова наследница…

Възхитена съм, че е написал това… признание?… обяснение?… извинение???… Браво, Ахо!  Дж.В.

.
 
борис
априлов
*
Р О Н И
*
сценарий
за
куклен
театър
*
1971 – 1977
 .

.

.

 

 

ЛИЦА:

РОНИ                              – папагалче
ПЕПИ                              – пеперуда
ЛЕНИ                              – момиченце
МАЙКАТА
БАЩАТА
МАЙКА ОТ ПАРКА
СЛАДОЛЕДЧИЯТА
ХРАСТЪТ                       – розов храст в парка
БУХАЛЪТ
ДЕЦА
*заб. Музиката е много важен компонент на пиесата.

.

Пълна тъмнина.
Г л а с /неутрален, в тъмнината – гласът на обобщената мисъл/. Понякога от тъжните неща се раждат големите радости.
Нежна музика.
Г л а с. Понякога трябва да стане тъжно, за да стане весело.
Нежна музика.
Г л а с. Понякога трябва да стане неизбежно тъжно, за да дойде животът.
Докато звучи музиката, бавно се промъква светлината и обстановката на сцената изплува пред нас.

Спалнята на Лени. Креватче, маса, отворен прозорец, който гледа към дворната градина.
Лени лежи в креватчето си. Спи. Навън е утро, птиците в градината пеят.
Влиза майката на Лени.
М а й к а т а. Лени! /Пауза, тишина./ Лени!… /Пауза./ Лени!…
Лени се размърдва в леглото, обръща се на другата страна.
М а й к а т а. Лени, няма ли да ставаш?
Л е н и /сънливият ѝ глас/. Ннне.
М а й к а т а. Хайде, Лени, навън е чудно утро!…
Л е н и. Много ли е чудно?
М а й к а т а. Извънредно.
Л е н и. Обичам да спя в такова утро.
М а й к а т а. Вчера ми каза да те събудя рано. Имала си да правиш нещо.
Л е н и /сънливо/. Какво нещо?
М а й к а т а. Не знам.
Л е н и. Тогава защо ме будиш?
М а й к а т а /настоява/. Нещо много важно.
Л е н и /протяга ръце/. Че какво ли ще е туй важно нещо?
М а й к а т а /кротко/. Да не заспиш отново. /Излиза./
Л е н и /протяга се блажено/. Нещо важно… Какво ли ми е хрумнало вчера?… Какво ли може да бъде… то? /Отново се завива и заспива./

Рязко издрънчава часовникът до главата ѝ. Лени скача и запушва ушите си.
Л е н и /докато будилникът дрънчи/. Тихо!… /Будилникът дрънчи./ Тихо!… Млъкни! /Притиска силно ушите си с длани./ Безобразнико, млъкни! /Будилникът млъква./ Така те искам. Ти си послушен будилник. /Ляга и се завива. Будилникът задрънчава. Лени скача този път на пода./ Проклетнико, какво искаш? /Будилникът млъква./ Хайде, защо не се обадиш пак? /Лени е хванала една от куклите си, готова да прасне будилника./ Не смееш!… /Гледа го./ Не смееш, нали?
Б у д и л н и к ъ т /издрънчава/. Не.
Л е н и /сяда на леглото. Разтрива очи/. Нещо, нещо… нещо.. Какво ли може да бъде това нещо, което имам да правя?… Когато човек има да прави нещо, той знае какво има да прави, или пък поне знае какво е това нещо, а аз не знам нищо. /Повдига глава./ Рони! /Тишина. Пауза./ Рони! /Пауза./ Рониии!
Р о н и. Добро утро!
Л е н и. Здравей, Рони!… Къде си? /Търси го с очи./
Р о н и. Тук съм.
Л е н и. Но къде? Не те виждам.
Р о н и /с подскачане, идва и каца на рамото ѝ/. Сега виждаш ли ме?
Л е н и /погалва Рони/. Мое малко папагалче!… Мое чудно хубаво, красиво папагалче! /Гали го./ Къде беше?
Р о н и. На прозореца.
Л е н и. Какво правеше там?
Р о н и. Гледах градината.
Л е н и. Познай какво сънувах.
Р о н и. Сигурно пак си сънувала, че знаеш да четеш, като големите деца.
Л е н и. Не!
Р о н и. Сигурно пак си сънувала, че имаш кукла, която яде ягоди и може да кара велосипед.
Л е н и. Не!
Р о н и. Или пък, че ядеш бонбони и хвърляш книжките им върху главата на страшен великан.
Л е н и /смее се щастливо/. Не, Рони!… Сънувах, че те извеждам за първи път навън. Отидохме в Парка и там всички ми завиждаха, че имам най-красивото и най-възпитаното папагалче на света.
Р о н и. Беше ли хубаво?
Л е н и. Аз бях много важна.
Р о н и. Какво ще правим днес?
Л е н и. Познай де!
Р о н и. Ще ми показваш картинки от онази книжка.
Л е н и. Не!
Р о н и. Ще ми сричаш приказките от онази книжка, която знам наизуст.
Л е н и /смее се/. Не.
Р о н и. Тогава… пак ще се криеш и аз ще те търся.
Л е н и /смее се/. Не!
Р о н и. Може би, АЗ ще се крия, а ТИ ще ме търсиш.
Л е н и. Не, Рони!… Днес ще те изведа за първи път в Парка!
Р о н и /изненадано/. Какво?
Л е н и /смее се/. Да… И всичко ще стане както в съня ми.
Р о н и. Навярно ще бъде хубаво, Лени… Макар че не знам какво е това ПАРК.
Л е н и. А, това е мястото, където извеждат бебетата на раз­ходка. Понеже майките няма на кого да показват бебетата си, из­веждат ги в парка и ги показват на всички. Перчат се. Аз нямам бебе, но ще се перча с тебе.
Р о н и. А аз?
Л е н и. Ще се перчиш и ти.
Р о н и. Ще ме научиш ли как?
Л е н и. А, то си идва от самосебе си.
Р о н и. Значи, ще дойде изведнъж, а?
Л е н и. Няма да усетиш как.
Р о н и. Ще се опитам да усетя…
Л е н и. Първо да се измием и да закусим!… Мамо!
М а й к а т а /влиза/. Кажи, Лени.
Л е н и. Дай ни голяма закуска!… Много!…
М а й к а т а. Защо?
Л е н и. Днес ще покажем Рони на света!… Хайде, Рони!…
Затъмнение. Музика.
Песен на птици, плач на бебета, детски смях.
Светлина. Кътче от парка с пъстроцветния щанд на сладоледчията.
С л а д о л е д ч и я т а. Сладолед!… Млечен сладолед! /Гребе и раздава фунийки на децата./ Сметанов сладолед!… Ле­ден и сладък, розов и гладък!…
Влиза Лени с папагалчето на рамо.
Всички деца се обръщат към нея: – Аааа!
П ъ р в о   д е т е /учудено/. Какво е това?
В т о р о   д е т е. Папагалче!
П ъ р в о   д е т е /дърпа ръката на майка си/. Искам папагал­че!
Т р е т о   д е т е.И аз!
М а й к а т а /към Лени/. Момиченце, откъде го взехте?
Л е н и. Кое?
М а й к а т а. Папагалчето.
Л е н и /небрежно и нелогично/. А, то е особено папагалче.
М а й к а т а. Моля?
Л е н и /нелогичен хумор/. От рождение си е такова.
Децата обръщат гръб на сладоледчията. Всички гледат папагалчето.
Викове: – Искам такова! – Искам Папагалче!… – Същото! – Искам ТОВА папагалче.
С л а д о л е д ч и я т а. Момиченце, махни се! Не мога да си продавам сладоледа!
Л е н и /искрено/. Още по-добре.
С л а д о л е д ч и я т а /изненадано/. Какво?… Защо?
Л е н и. Ще си го изядете сам!.
Тръгва. Излиза. Затъмнение.
Музика.
Светлина.
Живописен, култивиран път от градината: декоративни дървета и фонтан от който изригва вода на разноцветни струи.
Няма никой. Влизат Лени и Рони /на рамото ѝ/.
Р о н и /възхитено/. Ей, че голямо нещо било това, което нарече СВЯТ!…
Л е н и. О, Рони, то е нещо още по-голямо!
Р о н и /изненадано/. По-голямо от туй?
Л е н и. Много по-голямо!
Р о н и. Не мога да си представя нещо по-голямо от туй.
Л е н и. Ще видиш./Футболна топка се търкулва в краката ѝ./ Сега внимавай, гледат ни! /Чува се глъчка./ Премести се на другото ми рамо.
П ъ р в о  м о м ч е н ц е /връхлита подир топката, вдига я, а после поглежда Лени/. Ееей, вижте! /Обръща се към бандата си./
Децата влизат бързо.
В с и ч к и. Еееей!
П ъ р в о  м о м ч е н ц е. Момиченце, продаваш ли го?
Л е н и. Това, дето е на рамото ми ли?
В с и ч к и /нетърпеливо/. Да!…
Л е н и. На лявото или на дясното рамо?
В с и ч к и. На лявото!
Л е н и. Ааа, него не го продавам. Продавам само това, което е на дясното ми рамо.
В с и ч к и /разочаровано/. Ееее.
П ъ р в о т о. А може ли да говори?
Л е н и. Само във вторник и петък.
П ъ р в о т о /към другарчетата си/. Днес какво е?
В т о р о т о. Сряда.
П ъ р в о т о. Момиченце!
Л е н и. Какво?
П ъ р в о т о. Къде да те видим в петък?
Л е н и. Пред кино „Славейков“. Ще държа карамфил, да ме познаете. /Смее се./
В с и ч к и /разочаровано/. Еееее!…
П ъ р в о т о. Тази е луда!
В т о р о т о. Луда, но си има папагалче.
Л е н и /внезапно/. Да, наистина е особено. /Смее се./

Затъмнение в което звучи нейния смях.

 
Смехът.
Светлина.
Нова обстановка – изключително тих, отдалечен кът от парка. Пейка, дървета, храсти, цветя.
 
 
Лени се появява до пейката. Продължава да се смее.
Л е н и /доволна от преживяното/. Рони, видя ли?
Р о н и /замаяно от преживяното/. Беше много интересно. Всички гледаха само мен, искаха да ме пипнат, да ми чуят гласа.
Л е н и. Разбра ли колко е хубаво да си имаш папагалче?
Р о н и /унесено/. Лени.
Л е н и. Какво, Рони?
Р о н и. Усетих!…
Л е н и /учудено/. Какво усети?
Р о н и. Почувствах…
Л е н и /още по-учудено/. Рони, какво почувства?
Р о н и. ОНОВА!
Л е н и. Кое – онова?
Р о н и. Да. То влезе в мен.
Л е н и. Така ли?
Р о н и. Почувствах как се перча. Те ме гледат, разбираш ли, а аз се перча ли перча…
Л е н и /примира от смях/. Да… да…
Р о н и. Перата ми се наперчиха, започнах да се надувам… По едно време помислих, че ще се пукна от перчене. /Лени се смее./ Но не се пукнах.
Л е н и. Затова не бива много да се перчиш.
Р о н и. Защо?
Л е н и. Опасно е. Можеш да се пукнеш.
Р о н и /отнесено/. Като нищо.
Л е н и. Рони!
Р о н и /отнесено, още мисли за станалото/. Да.
Л е н и. Аз ще седна на пейката, да почета. /Показва книжката си./ Така правят майките в градинките… А ти ще си поиграеш наоколо.
Р о н и /отнесено/. Да.
Л е н и /строго/. Рони, чу ли?
Р о н и. Да, да… Ще си играя наоколо. /Казва го със същия отнесен тон./
Л е н и /с тревога/. Рони, за какво мислиш?
Р о н и /с удоволствие/. Хубаво е да се перчиш, а?… /Сякаш се събужда./ А ти ще четеш, така ли?
Л е н и. Да. Дял ден.
Р о н и. А аз?
Л е н и. Цял ден ще играеш наоколо… До коя картинка бях стигнала? /Разтваря книжката./
Р о н и. До картинката с оранжевия замък. Розовото конче влиза в него, вратите се затварят и то става пленник на магьосницата.
Л е н и /гледа книжката/. Такаа… Сега да видим ще се спаси ли кончето или не. Това ще го каже книжката. /Забива поглед в нея./ А ти отивай да играеш.
Р о н и. Вярвам, че ще се спаси, иначе ще стане тъжно.
Музика.

 

Затъмнение.

 

Светлина.
Полянка с розов храст. В храста се белее огромна роза.
Папагалчето се появява на храста.
Р о н и /възхитено/. Ах, че хубаво цвете!… Интересно, на какво ли нещо съм кацнало?
Х р а с т ъ т /с плътен мъжки глас/. Аз съм Розовия храст.
Р о н и. Аха!…
Х р а с т ъ т. Не видя ли какъв хубав цвят имам?
Р о н и. Видях го и се чудя как може да съществува такъв прекрасен цвят,
Х р а с т ъ т. Ама и ти си нещо хубаво… Птичко, какво си ти!…
Р о н и /уж нехайно/. Папагалче!
Х р а с т ъ т. Какво?
Р о н и /уж, де/. Нищо и никакво папагалче.
Х р а с т ъ т. Не съм чувал за теб.
Р о н и. Тук съм на разходка с Лени.
Х р а с т ъ т. Коя Лени?
Р о н и. Не познавате Лени? Не знае да чете, а се прави, че знае да чете.
Х р а с т ъ т. Значи е малка.
Р о н и. Много е малка, горката.
Х р а с т ъ т. Нищо, ще порасне.
Р о н  и. Така ли?
Х р а с т ъ т /смее се/. А ти как мислиш?
Р о н и. Не знам. Аз си мислех, че ще си бъде все така малка. Защото…
Х р а с т ъ т. Какво?
Р о н и. Защото… ако порасне… Ох, не знам как да ви обясня. Децата обичат папагалчетата повече от възрастните хора.
Х р а с т ъ т. Успокой се!… Тя ще те обича и когато порасне.
Р о н и. Откъде знаеш?
X р а с т ъ т. Аз съм стар храст и зная много неща.
Р о н и. Дано!… Защото… ако Лени… порасне, ще ме обича по-малко и…
Х р а с т ъ т. Много ли я обичаш?
Р о н и. Не мога да живея без нея.
Х р а с т ъ т. А тя?
Р о н и. И тя!
Х р а с т ъ т. Това са хубави неща. Хубаво е, че се обичате.
Но Рони сякаш не го чува вече. Вниманието му е привлечено от огромната пеперуда, синя, със жълти точки. Тя лети грандиозно, изчезва, отново се появява, трепти над тях.
Р о н и. Какво ли е това?
Х р а с т ъ т. Кое?
Р о н и. Някакво цвете, лети.
Х р а с т ъ т. А, това е пеперуда.
Р о н и. Така ли?
Х р а с т ъ т. Харесва ли ти?
Р о н и. Как е възможно такова красиво нещо!

Пеперудата прави кръгче над храста под акомпанимента на музиката, и каца върху розата. Забива хоботчето си и започва да пие роса.
Пауза. Тишина. Рони я наблюдава.
Р о н и /най-после/. Хей!
П е п и /приветливо/. Здравей!
Р о н и. Летящо цвете, защо целуваш розата?
П е п и. Пия росата.
Р о н и. Така ли?… Защо?
П е п и. Знаеш ли колко е вкусна?
Р о н и. А ти знаеш ли… /засрамено/ че ми харесваш?
П е п и. Да, ама и ти ми харесваш.
Р о н и /радостно/. Така ли?
П е п и. Много ми харесваш.
Р о н и. Да, ама ти ми харесваш повече.
П е п и /смее се/. Ей, че го каза!…
Р о н и. Летящо цвете!
П е п и. Какво?
Р о н и /объркано/. Ох!…
П е п и. Кажи, кажи!
Р о н и. Не знам как да го кажа.
П е п и. Кажи го направо.
Р о н и. Срамувам се.
П е п и.. Кажи го, моля те.
Р о н и. Виж какво… Как да те наричам?
П е п и. Амиии… как… ПЕПИ!…
Р о н и. Виж какво, Пепи… Срамувам се.
П е п и. Тогава го кажи със заобикалки.
Р о н и. Добре… Така е по-лесно… Виж какво… Харесваш ми.
П е п и. Това го каза.
Р о н и. Но, нали със… заобикалки?
П е п и /смее се/. Добре.
Р о н и. Много ми харесваш! /Пепи се смее силно./ Не се смей!…
П е п и. Добре, няма.
Р о н и. Защото ме прекъсваш и забравям какво исках да ти кажа.
П е п и. Чакам.
Р о н и. Ох… Какво беше?… В човката ми беше и го забравих, понеже ти… се смееше и аз… Разбираш ли?
П е п и /смее се/. Разбирам.
Р о н и /изведнъж/. Ааа, ПЕПИ – от ПЕПИрудка.
П е п и /смее се./
Р о н и. Пак се смееш.
П е п и. Не се казва пепирудка, а пепе… рудка.
Р о н и /смутено/. Виж какво…
П е п и. Какво?
Р о н и. Много ли… си… самичка?
П е п и. Доста.
Р о н и /отдъхва си/. Е това исках да те питам.
П е п и. А ти много ли си самичко?
Р о н и. Не толкоз… Като те гледам как… летиш… навсякъде… и…
П е п и. И?
Р о н и. Където си щеш…
П е п и /заинтересувано/. И?
Р о н и /смутено/. Нали разбираш?
П е п и. Не…
Р о н и. Нали със заобикалки?
П е п и. Добре, със заобикалки.
Р о н и. Нали така казахме?
П е п и. Да… Е?
Р о н и. А бе – ще ми се да литна заедно с теб! /Отдъхва си./
П е п и. Аха!
Р о н и. Сега ли?
П е п и. Да.
Р о н и /отново смутено/. Понеже… аз… само в една стая… Разбираш ли? Е, и в стаята е интересно, но тук е по-интересно!… Летиш си… Разбираш ли?
П е п и. Разбирам.
Р о н и. Виждаш много неща.
П е п и. Чудни неща!
Р о н и. Едни… такива… кой знае колко чудни неща виждаш, пък аз… Разбираш ли?
П е п и. Да. Нямаш си представа какви неща виждам.
Р о н и. Да, де… /Живо./ Затова, викам си, ако станем приятели, ще летим навсякъде, и ще гледаме най-различни неща… Искаш ли да станем приятели?
П е п и. Много!
Р о н и /сепва се/. Защо?
П е п и. Харесваш ми.
Р о н и. Да не лъжеш?
П е п и. Наистина ли виждаш за първи път света?
Р о н и. Наистина.
П е п и. А той не е само това.
Р о н и. Така ли?
П е п и. Ще видиш!…
Р о н и /отдъхва си съвсем/. Тръгваме ли?
П е п и. Веднага.
Р о н и. Накъде?
П е п и. Където ни видят очите. Ще се вдигнем високо и ще кажеш какво искаш да видиш.
Р о н и /възторжено/. Хайде!

Затъмнение.

 

Музика.
Синьо небе, чисто, с някое облаче. Рони и Пепи летят.
П е п и. Рони, виждаш ли всичко? /Пауза./ От там до там?
Р о н и. А от ТАМ до ТАМ?
П е п и. И от ТАМ до ТАМ.
Р о н и. Всичко ли?
П е п и. Всичко.
Р о н и /удивено/. Цялото?
П е п и. Това е полето.
Р о н и. А онова?
П е п и. Онова е планината.
Р о н и. А туй?
П е п и. Реката.
Р о н и. А зеленото?
П е п и. Гората.
Р о н и. Пепи!…
П е п и. Кажи, Рони.
Р о н и. Май че, там, при планината… светът свършва, а?
П е п и. Почва, почва.
Р о н и /изненадано/. Какво?
П е п и /спокойно/. Започва.
Р о н и. Отново?
П е п и. Отново.
Р о н и. И… колко пъти?
П е п и. Много.
Р о н и. Добре де, около колко?
П е п и. Около сто.
Р о н и. Толкоз много?
П е п и. Дори повече.
Р о н и /с недоверие/. Петдесет?
П е п и. Може би.
Р о н и. И всичко туй е СВЯТ?
П е п и. Искаш ли да кацнем?
Появяват се върху жицата на електропровода.
Р о н и. Тук е много добре. Хем си почиваме, хем се вижда надалеч.
П е п и /унесено/. Чувствуваш ли?
Р о н и. Какво?
П е п и. Как ни люлее вятърът.
Р о н и. Да… /Изведнъж./ Защо ни люлее?
П е п и Вятърът люлее жицата, а жицата люлее нас.
Р о н и. /внезапно, с променен тон/. Пепи!
П е п и. Кажи, Рони.
Р о н и. Искаш ли да си обещаем нещо?
П е п и. Искам…
Р о н и. Едно важно нещо.
П е п и. Важно?
Р о н и. Да си обещаем, че никога няма да се разделим*
П е п и /след пауза/. Ти… обещаваш ли?
Р о н и. Много!
П е п и. И аз.
Р о н и. Много ли?
П е п и. Още повече от теб.

Затъмнение.

 

Музика.
Обстановката при пейката, където сме оставили Лени. Тя продължава да седи и да чете.
Л е н и /чете на глас/. Тогава Розовият Кон се превърнал на принц. Принцесата онемяла от радост. Двамата се оженили и заживели щастливо в замъка. /Затваря книгата и въздъхва шумно./ Ех, Рони, тази приказка ми харесва, понеже обичам принцовете. Хайде, Рони!… Вече е обяд… Мама е сготвила нещо интересно!… /Оглежда се./ Рони! /Строго./ Рони, не се крий!… /Високо./ Рони!… Веднага се явявай! /Тишина, в която се чуват песните на птиците./ Рони, Рони – не ме разигравай!… Рони, Рони – веднага се явявай! /Чака. Нищо./ Ааа, така ли?… Аз си тръгвам! /Става./ Рони!… /Тишина. Нищо./ Ще ме нервираш, Рони!… Ще ми станеш само на папагали-мамагали!… /Пауза./ Рониии., къде си?… /Вика./ Ронииии!… РонииииI… Ро-ни-иииииии!…
Шуми някаква детска група. Влизат няколко момчета.
Л е н и. Момчета, да сте виждали някакво папагалче?
П ъ р в о т о. Какво?
Л е н и. Търся едно папагалче.
В т о р о т о. Ха!
Т р е т о т о. Тази тук търси папагали!
Смеят се и изчезват.
Музика.

Затъмнение.

 

Огромно дърво с грамаден дънер и хралупа. В далечината се виждат планински върхове.
На един от големите клони, пред хралупата, са Рони и Пепи.
Р о н и. Защо кацнахме тук?
П е п и /след пауза/. ВИНАГИ ще кацаме тук.
Р о н и/гледа я учудено/. Така ли?… Какво е това старо дърво?
П е п и. Моето дърво.
Р о н и. Тук ли ще нощуваме?
П е п и. Тук е закътано, няма вятър. Виждаш ли тази хралупа?
Р о н и. Интересна хралупа.
П е п и. Опитай дали можеш да се провреш.
Р о н и. Сега! /Влиза, изчезва/. Чудесна колибка!… /Излиза./ Вътре е разкошно!… Прилича на една много малка стая.
П е п и. Ако нощта е хубава, ще нощуваме вън.
Р о н и /въздъхва/. Такъв живот обичам, знаеш ли – да спя където си искам. Онова там, звездите ли са?
П е п и. Да.
Р о н и. Кога успяха да излязат?
П е п и /с ирония/. Забелязала съм, свечери ли се – излизат.
Р о н и. Всяка вечер, така ли? Това е чудесно!. /Гледа небето./ Изведнъж, цялото небе се напълни с фенерчета.
П е п и /някак странно/. Рони.
Р о н и. Да, Пепи.
П е п и. Нали няма да се разделяме?
Р о н и. Разбира се.
П е п и. Никога.
Р о н и. Никога, Пепи. Знаеш ли колко съм щастливо? Лека нощ.
П е п и. Лека нощ.
Най-напред чуваме гласът на Бухала, после виждаме и него.
Б у х а л ъ т. Аха, намерих си вечеря! /Появява се до тях./ Това какво е, пеперудке?
П е п и. Рони, бягай!
Рони хуква след пеперудата. Бухалът ги следва. Чуваме зловещия му смях.
Гонитба около дървото.
Б у х а л ъ т. Та-ко-ва пъс-тро и го-ля-мо нещо за я-де-не Ха-ха-ха!
Рони и Пепи обикалят дървото следвани от бухала. Внезапно, като се явява пред хралупата, Пепи спира.
П е п и. След мене, Рони!
Пепи изчезва в хралупата, без да се. двоуми, Рони я следва. Бухалът се явява.
Б у х а л ъ т. А! Къде изчезнаха? /Чува смехът на приятелите Тук ли сте? /Прави опит да се вмъкне в хралупата./ А! /Отново./ Охо! /Нов опит да се вмъкне през дупката./ Ужас!
П е п и /отвътре/. Какво, Бухльо?
Б у х а л ъ т. Защо влязохте там, където не мога да вляза?
Р о н и. Сега добре ли си?
Б у х а л ъ т. Не.
П е п и. А ние сме добре.
Б у х а л ъ т. Излезте да ви изям. Особено онуй, голямото, пъстрото. Не съм ял такова. То какво е?
Р о н и. Папагалче!
Б у х а л ъ т. А така! Яде ми се папагалче, искам да го изПАПАгалям!
Ха-ха-ха! – смеят се Рони и Пепи.
Б у х а л ъ т /с ярост/. Тихо! Искам тишина!
Р о н и. Нали искаше да ядеш?
Б у х а л ъ т. И да ям искам! Папагалчета!
Смях.
Б у х а л ъ т. Смейте се, смейте се, ще видим кой ще се засмее последен. Ще чакам тука, на! Докато излезете.
П е п и. До утре ли?
Б у х а л ъ т. И пак ще ви изям. Не можете цял живот да стоите вътре.
Смях..
Музика. Очите на Бухала блестят зловещо в тъмнината. Но музиката продължава, времето тече, нощта, изтича, зазорява се, ето го и утрото. Блясъкът в очите на бухала изчезва. Някъде пропява петел.
Пепи се промъква през дупката на хралупата, излиза и застава пред злодееца.
П е п и. Добро утро.
Б у х а л ъ т /сепва се/. А, къде си?
Пепи се смее.
Появява се и Рони.
Двамата се смеят.
Въртят се пред преследвача си.
Б у х а л ъ т. Къде сте?
– Тук сме!
– Тук съм!
Б у х а л ъ т /върти, се и се озърта/. Тук, но къде?
Смях.
Б у х а л ъ т. Нищо не виждам! Не виждам през деня!
Смях.
Пепи и Рони се отдалечават.
Б у х а л ъ т. Моля ви, почакайте до нощта, тогава пак ще виждам.
Музика.
Нова обстановка – край потока.
Рони и Пепи са кацнали на камък. Поточето шуми приятно – само в началото, за да не покрива текста.
Р о н и. Пепи, това пък какво е?
П е п и. Реката.
Р о н и. Много ми харесва.
П е п и. Виждаш ли как тече водата?
Р о н и. Снощи щяха ли да ни изядат?
П е п и. Да, Рони, наоколо няма само приятни неща. Тук-там приятното е примесено с неприятно.
Р о н и /наивно/. Защо?
П е п и. Така е под небето.
Р о н и. И водата все си тече, нали?
П е п и. Да, Рони.
Р о н и. Друго нищо не прави, нали? Само тече.
П е п и. Непрекъснато.
Р о н и. Брегът си стои, а водата си върви?
П е п и. Винаги.
Р о н и. И винаги една и съща вода, нали?
П е п и. Водата е различна.
Р о н и /учудено/. Как различна?
П е п и. Винаги различна… Една вода си отива, идва друга. После и тя си отива, но идва друга вода. Тази вода, която гледаш в момента не е същата, която си гледал.
Р о н и. Моля ти се… Не виждам ли, че е същата!…
П е п и. Тази която мислиш, че е същата е същата, но на друго място, а на това място е друга, но после става съвсем друга, защото е дошла друга, а пък докато съм ти казала това, вече е съвсем друга.
Р о н и. А къде е оная?
П е п и. Коя?
Р о н и. Дето беше същата?
П е п и. Лети към морето.
Р о н и. А другата, която още не е, къде е?
П е п и. Горе, в планината. Там ще те заведа на четвъртия ден.
Р о н и. Значи, Пепи, водата идва и си отива, а брегът остава?
П е п и. Както виждаш. Ние стоим на брега, който си остава.
Р о н и. Брегът е едно доста нещастно животно.
П е п и. Не е животно.
Р о н и. А какво?
П е п и. Бряг… Предмет.
Р о н и. Ето, там има една вода, която стои на едно място.
П е п и. Това е вирчето. Там се къпя.
Р о н и /удивено/. Къпеш ли се?
П е п и. Сега ще се изкъпеш и ти. Плъзнеш се по вирчето, намокриш се, после пак, и пак, а накрая кацаш на този камък и се отърсваш от капките… Хайде, да опиташ!… Виж как става.
Музика. Сцената остава празна.
Рони и Лепи се връщат на камъка. Отърсват се от капките, смеят се.
Р о н и. Пепи, ние никога няма да се разделим, нали?
П е п и. Защо да се разделяме, щом сме толкоз щастливи!
Р о н и. Много съм щастливо, да ти кажа!… Никога не съм било по-щастливо.
Затъмнеше.
Светлина.
Лени е облегната до прозореца, почти с гръб към нас, загледана към градината.
М а й к а т а /гласът ѝ/. Лени!… /Лени не помръдва. Стои неподвижно./ Лени!… /Майката влиза./ До кога ще стоиш така?… Няма ли да закусиш? /Лени продължава да мълчи./ Не може така, детето ми!… Вече трети ден на прозореца. /Отива до нея и поставя ръка на рамото ѝ./ Хайде, Лени!…
Л е н и /едва извръща глава/. Ще закуся, мамо.
М а й к а т а /тръгва към кухнята/. Чакаме те. /Излиза./
Тишина. Пауза.
Влиза Бащата. Бавно се приближава към Лени, застава до нея.
Б а щ а т а. Лени, вярно ли е, че днес ще ядеш?
Л е н и. Да, татко, обещах.
Б а щ а т а. И като закусиш – отново на прозореца, така ли?
Л е н и. Да, татко.
Б а щ а т а. Ако съм на твое място, като закуся, ще изляза да се разходя.
Л е н и. Не, татко. Ако Рони се върне, трябва да ме намери.
Б а щ а т а. Аз и мама ще го чакаме вместо теб.
Л е н и. /все замислено/. Не е същото.
Б а щ а т а. Да, но… вече трети ден.
Л е н и. Какво да правя?
Б а щ а т а. Слушай, Лени!… И да чакаш, и да не чакаш… /Прекъсва изречението./
Л е н и /едва сега го поглежда/. Какво?
Б а щ а т а /смутено/. Нищо, Лени.
Л е н и. Искаше да кажеш, че и да чакам и да не чакам, Рони няма да се върне?
Б а щ а т а. Лени, съвземи се!… Три дни тъгуваш!… Разбери, ще ти донеса ново папагалче.
Л е н и /тъжно/. Но няма да е Рони.
Б а щ а т а. Защо?… Ще го кръстиш пак Рони.
Л е н и. Ще го кръстим и пак няма да бъде Рони… Знаеш ли какво беше Рони?
Б а щ а т а. Добре де, тогава защо те остави?
Л е н и /енергично/. Не ме е оставило.
Б а щ а т а /кротко/. Лени, не забравяй, че Рони не се върна с теб.
Л е н и /въздъхва тежко/. Не знам защо.
Б а щ а т а. Кажи де – къде е? Защо не се върна с теб?
Л е н и /бързо/. Рони ме обича!
Б а щ а т а. Но не се върна.
Л е н и. Ще го чакам… Може би се е загубил и не може да на мери пътя.
Б а щ а т а. Папагалите никога не се губят.
Л е н и. Татко, не забравяй, че Рони не е папагал, а ПАПАГАЛЧЕ!… То се е заблудило, но ще търси и ще намери пътя до мен… Ще видиш, че ще дойде и ще кацне тук, на прозореца.
Б а щ а т а. Чакаме те! /Излиза./
Лени се обляга на прозореца и въздъхва.

Затъмнение.

Планински пейзаж.
Музика.
Рони, Пепи.
Р о н и. Това ли е планината?
П е п и. Обещах ти, че на четвъртия ден ще я видиш.
Р о н и. Защо е такава набръчкана?
П е п и. Поради планинския си характер.
Р о н и. Интересно, някъде е по-висока, а някъде по-ниска.
П е п и /смее се/. Някъде гола…
Р о н и /весело/. …а някъде – облечена! /Смее се./
П е п и. Това, което я облича, е гората.
Р о н и. Ааа, значи и гората се изкачва?… Пепи!
П е п и. Кажи, Рони!
Р о н и /удивено/. Някои дървета са се изкачили доста високо Как са се изкачили?
П е п и. Тяхна си работа.
Р о н и. А някои са останали долу… Защо не се изкачат и те?
П е п и. Сигурно им е по-приятно долу.
Р о н и. Не може да бъде… Сигурно има нещо, което не разбираме. Горе си е винаги по-добре. Стоиш си горе, гледаш си отгоре, виждаш далеч… А долу… Пфу!… Дори не можеш да погледнеш нагоре!… Завиждам на дърветата отгоре!
П е п и. Да, но облаците са още по-горе.
Р о н и. Ще стигнем ли до тях?
П е п и. Това не съм ти обещала.
Р о н и. Тогава – обещай!.
П е п и. Обещавам само това, което мога да изпълня.
Р о н и /въздъхва/. Значи, никога няма да стигнем облаците!
П е п и. Има неща, които не могат да се стигнат!… Рони!
Р о н и. Кажи, Пепи.
П е п и. Приятно ли ти е?
Р о н и /весело/. Не виждаш ли?
П е п и. Радваш ли се, че сме заедно?
Р о н и. Пепи, ставаш смешна!… Ей, глупачко, какво искаш да кажеш?
П е п и /вяло/. Все ми се струва… че чувствувам…
Р о н и. Какво?
П е п и. Някаква тъга.
Р о н и. Моля?… Не чух!…
П е п и. Прикриваш някаква тъга.
Р о н и /колебливо/. А, не…
П е п и. Кажи, Рони, признай!
Р о н и /колебливо/. Глупости!
П е п и. Признай!
Р о н и. Моля ти се!
П е п и /настойчиво/. Искам да си откровено.
Р о н и /след пауза/. Е, отвреме-навреме се сещам за Лени и ми става тъжно. /Пауза. Музика./ Обичахме се толкова много… Тя сигурно страда за мен… Но какво да правя, Пепи? Нещо ми подсказва че трябва да тръгна след теб… При Лени е хубаво. Но кога щях да видя света? Нима може без да видиш света, а? Виж колко е красив!… Планината!…
П е п и. И истинският блясък на слънцето!
Р о н и. Реката!…
П е п и. Да чувствуваш вятъра край себе си!…
Р о н и. На свобода!
П е п и. Можем да правим каквото си щем!…
Р о н и. И все пак, Пепи, понякога се питам – какво ли прави моето момиченце. За какво мисли?… Забравило ли ме е?… Разбираш ли?
П е п и. Да, Рони!… И все пак, децата трябва да живеят в града, а ние, които летим – под небето.
Р о н и. Да, де… Това си казвам винаги!
П е п и. И ме обичаш нали?
Р о н и. Много!
П е п и. И никога няма да се разделим, нали?
Р о н и. Нима има сила, която да ни раздели?

Затъмнение.

 

Музика.
Светлина.
Стаята на Лени.
Майката и Бащата влизат тихо.
М а й к а т а. Лени!
Л е н и /както винаги – до прозореца/. Да, мамо.
М а й к а т а. Пети ден на прозореца!
Б а щ а т а. Искаме да се раздвижиш… Да се засмееш. Разбери, Лени, ти тъгуваш по Рони, а ние тъгуваме за теб. Единственото ни дете е тъжно.
Лени заплаква.
М а й к а т а /слага ръка на рамото й/. Лени, не плачи!
Л е н и. Плаче ми се!
М а й к а т а. Ще плачем и ние.
Л е н и /вдига глава/. Тогава няма да плача.
Б а щ а т а. Опитай се да не плачеш.
Л е н и. Но то беше едно такова мило папагалче!… Едно такова, мъничко и говореше… Глупости, но говореше… Нека си говори глупости, важното е да е при мен… /Заплаква./

Затъмнение.

Светлина. Малко преди разсъмване.
От хралупата излиза Пепи. Разтъпква се по клона. Обръща се към входа на хралупата. Стои така. Колебае се.
П е п и /тихо/. Рони!.. /Пауза./ Рони!… /Съвсем тихо, почти шепти./ Рони, събуди се…
Р о н и /гласът му/. Съмна ли се?
П е п и. Не.
Р о н и /сънливо/. Не е ли малко рано за събуждане?
П е п и. Рано е.
Р о н и /излиза от хралупата/. Пепи, какво те е прихванало?… Не виждаш ли, още е тъмно!
П е п и /глухо/. Трябва да ти кажа нещо.
Р о н и /все още сънливо/. Сега ли намери?… Защо не чакаш да съмне? /Пепи мълчи. Пауза./ Да поспим още малко, а? /Пепи мълчи./ Ох!… Какво има?… Защо мълчиш?
П е п и /най-после/. Рони! /млъква./ Трябва да ти… кажа нещо… много, много важно.
Р о н и /обръща се към хралупата/. После.
П е п и. Не може после.
Р о н и. Звездите още не са угаснали.
П е п и. Рано е, но нещо ми подсказва, че трябва да те събудя.
Р о н и. Добре де, ще ми го кажеш, но да поспим…
П е п и. Освен това, нещо ми подсказва, че ТРЯБВА ДА СЕ СБОГУВАМЕ!
Акцент върху музиката.
Р о н и /изведнъж/. Какво?
П е п и. Да се сбогуваме!
Р о н и. Пепи, будна ли си?… Не сънуваш ли?
П е п и /непреклонно/. Хайде, Рони!… ТРЯБВА!
Р о н и. Какво трябва?… Още не разбирам какво трябва!…
П е п и. Да се сбогуваме.
Р о н и /весело/. Ей, Пепи, най-после успя да ме разсъниш… /Поглежда я./ Пепи, какви са тия шеги?
П е п и /тъжно/. Трябва да отлетя.
Р о н и. Къде?
П е п и. Далече.
Р о н и. Колко далече?
П е п и. Много.
Р о н и. Добре, но защо?
П е п и. ЗА ДА СНЕСА ЯЙЦАТА СИ.
Р о н и /след пауза/. Аха!… Да, да… Хм!… Е, добре… Защо не каза?
П е п и. Както виждаш…
Р о н и. Добре, Пепи – тръгваме.
П е п и /решително/. Не!
Р о н и /изненадано/. Моля?
П е п и /спокойно и малко тъжно/. Ще отлетя САМО АЗ.
Р о н и /съвсем учудено/. Така ли? /Фиксира го./ Защо?
П е п и. Така трябва.
Р о н и /сърдито/. Пепи, чуваш ли се какво говориш? Нали си обещахме, че няма да се разделяме?… Никога, казвахме, каквото и да стане…
П е п и /тъжно/. Тогава още не знаех, че трябва да ги снеса.
Р о н и. А сега отде знаеш?
П е п и. Нещо ми го подсказа, отвътре. Същото нещо ми заповяда да отлетя.
Р о н и /след пауза/. Добре, Пепи… /Пауза./ Добре. Отлети. /Пауза./ Но веднага след туй се върни. Ще те чакам. /Пауза./ Тук… На този клон… Снеси яйцата си и ела.
П е п и /тъжно/. Колко лесно го каза, Рони.
Р о н и. Ще те чакам.
П е п и /тъжно/. Аз… няма… да се… върна.
Р о н и /едва не подскача/. Какво?
П е п и /много тъжно/ Нещо ми подсказва, че няма да се върна.
Р о н и. Слушай, ти не знаеш какво говориш!
П е п и. Знам.
Р о н и. Откъде знаеш?
П е п и. Не знам точно откъде.
Р о н и. Пепи, разбери, ще те чакам дълго. Повече отколкото можеш да си представиш. Колкото и да се бавиш, ще те чакам. Да се върнеш. Да заскитаме отново по света.
П е п и. Нещо ми подсказва, че няма да се върна НИКОГА.
Р о н и /уплашено, почти извиква/. НИКОГА?…
П е п и /тъжно/.  Довиждане, Рони!
Р о н и /безутешно/. Пепи!…
П е п и. Не се опитвай да ме изпращаш.
Р о н и /безутешно/. Пепи, какво говориш?
П е п и /много тъжно/. Извинявай и не тъгувай!… Не бива да тъгуваш.
Р о н и. Не мога, Пепи!… Това е толкоз тъжно!… Ще заплача.
П е п и. Не!… Ще видиш, Рони. Нещо ми, подсказва, че не е толкоз тъжно. После ще разбереш… Ще се намери някой да ти го обясни и ти ще си кажеш: Ей, това летящо цветенце Пепи излезе право…
Р о н и. Не може да бъде. Толкова е тъжно.
П е п и. Тъжно, за да стане весело. Рони… Извинявай. Довиждане!… Не ме изпращай. /Гласът ѝ глъхне./ Довиждане, Ронии!… /Съвсем глъхне./ Довиждане, Ронииии! /Отлита, изчезва./
Р о н и /отчаяно-тъжно/. До-до-довиждане, Пе-пепи!… /Заплаква./

Тихата музика, която досега е била фон на тъжното прощаване, се засилва и звучи дълго през

затъмнението

 
…бавно заглъхва при новата светлина.
 
 
 
Стаята на Лени.
Лени стои до прозореца.
Б а щ а т а /влиза/. Хайде, Лени!… Обеща да се съвземеш.
Л е н и. Ще се съвзема, татко. Ще почакам още малко и ще се съвзема.
М а й к а т а /влиза/. Напразно чакаш, разбери.
Л е н и /учудено/. Кое ви кара да мислите така?
Б а щ а т а. Лени, ти си малка и не знаеш. Този, който не се е върнал пет дни, навярно никога няма да се върне.
Л е н и. ВИЕ мислите така.
М а й к а т а /учудено/. Кои НИЕ?
Л е н и. Големите.
Б а щ а т а. Тогава – чакай!
Л е н и. Ще чакам.
М а й к а т а. А не може ли, хем да чакаш, хем да си играеш навън?
Л е н и. Ще го видя отначало като точица, в небето, след това ще стане точка, после още по-голяма и ще се превърне в Рони, който ще долети през прозореца и ще каже: Здравей, Лени!… Не!… Рони ще каже много весело: Хей, здравей бе!… А аз ще кажа: Хей, палавнико, здравей бе! Здравей бе, скитнико!… И нищо повече. Ще кацне на рамото ми. Ще го попитам: Гладен ли си?… А той… /Млъква./
Б а щ а т а. Какво – той?
Л е н и /извиква/. Вижте!
М а й к а т а /уплашено/. Лени!… Какво е станало?
Л е н и /гледа през прозореца/. Вижте!
Б а щ а т а. Лени!
Л е н и /изкрещява/. Рони!…
М а й к а т а. Къде? /Поглежда./
Л е н и. Небето!
Б а щ а т а. Глупости!… Това е някаква точица.
Л е н и. Нали ви казах, Рони ще бъде точица!…
Б а щ а т а. Лени, какво говориш?
Л е н и /извиква/. Вижте! /Маха с ръка./
Б а щ а т а /слага ръка върху рамото на жена си/. Ние… /Млъква./
Излизат.
Рони каца на прозореца. Мълчи. Пауза.
Л е н и /след като го е гледала слисано/. Здравей, немирнико /С умиление./ Милото ми пъстро папагалче!…. Завърна се, а?… Дойде си!… Пристигна си, палавнико!… Рони, здравей, бе!…
Р о н и /тъжно/. Добър ден, Лени.
Л е н и /слисано/. А!… Какво е станало?…
Р о н и /глухо, през плача си/. Лени… то… си… отиде.
Л е н и. Кой си отиде?
Р о н и. Летящото цвете!… Цялото синьо, със жълти точици.
Л е н и. Рони, разкажи, отначало… Аз те оставих да си играеш…
Р о н и. Ти ме остави да си играя, а аз се запознах с Летящото цвете, пеперудката Пепи… Тя ми показа света. Обещахме си да не се разделяме, да бъдем винаги заедно и бяхме – цели пет дни. /Заплаква./ Колко щастливи бяхме, Лени!… Видях полето, гората, реката, планината… И щяхме да бъдем още по-щастливи. До края на живота си.
Л е н и. Рони, какво се е случило?
Р о н и. Тази сутрин Летящото цвете отлетя.
Л е н и /слисано/. Завинаги?
Р о н и. Каза, че няма да се върне.
Пауза.
Л е н и /най-после вдига глава/. Да, Рони…
Р о н и /поглежда я/. Какво, Лени?
Л е н и. Сега разбирам.
Р о н и /слисано/. Ти… разбираш?
Л е н и /въздъхва и заплаква/. Пеперудката вече няма да се върне.
Р о н и. Никога ли?
Л е н и. Никога! /Заплаква./
Р о н и. Ще заплача и аз.
Л е н и /бърше сълзите си/. Няма вече.
Р о н и. Обясни ми, защо няма да се върне, когато може да снесе яйцата си и да се върне.
Л е н и. Не, Рони… Не.
Р о н и. Но, защо?
Л е н и. Защото ще подари живота си.
Р о н и /слисано/. На кого?
Л е н и. На други летящи цветенца.
Р о н и. Така ли?
Л е н и. Те също ще литнат по света, да го красят… Хиляди!… Нови!… Сини! С жълти точици!… На тях ще подари живота си.
Р о н и /след пауза/. Че… то е… много тъжно… Лени.
Л е н и. Не е чак толкоз тъжно. Помисли!
Р о н и /с напиращи сълзи, настоява/. Тъжно е!
Л е н и. Помисли и ще разбереш! /Повишава глас./ Напротив – весело!… Представи си! Една не се връща, но вместо нея се появяват хиляди, може би пет хиляди… все сини, със жълти точици и всяка прилича на Пепи…
Сякаш да илюстрират мисълта ѝ, пеперудите се появяват наистина – облак, който се задава, идва, замрежва целия простор пред погледа ни.

Запява нежен ангелски хор.
Пеперудите прииждат, прииждат – наедряват.
Р о н и /весело/. Лени, виж!
Л е н и. Идват, хиляда!
Р о н и. И не ми е тъжно!.
Л е н и. Напротив!
Р о н и. Весело!
Л е н и. Жълто и синьо!
Л е н и. Елате, пеперуди!
Р о н и. Пет хиляди!
Хорът гърми тържествено.
Папагалчето и детето махат срещу прииждащата красота.

 

Край

Advertisements
Коментари
  1. Анонимен каза:

    Romantischna krasota !

  2. Таня каза:

    Прочетох „Рони“ на един дъх и в очите ми напираха сълзи… така може да пише само вълшебникът Борис Априлов, сякаш чувах гласа му!

    • Дж. В. каза:

      !!! И АЗ се вълнувам така, докато преписвам ръкописите! Струва ми се, че НИКОГА не съм познавала баща си… Благодаря ви!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s