борис
априлов
*
НОВИТЕ
ПРИКЛЮЧЕНИЯ
НА
ЛИСКО
*
Д У П К А Т А
*
куклена
пиеса
за 
деца
*
1970

.

.

действащи лица:
 
ЛИСКО
ДИМБИ
ДОМБИ
МОКСИ
ПАЯКЪТ
КЪРТИЦАТА
ЧИМИ  /малък епизод/

Неутрална обстановка.

Нищо. Чисто. На заден план – илюзия за гора…

.
Чуваме песента на птичките.
Изведнъж чуваме и песента на Димби.
Д и м б и /гласът му, който пее/.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Появява се, върви бодро, в много добро настроение.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Минава почти по протежението на цялата сцена, имаме чувството, че ей сега ще излезе от другата страна както си пее, но изведнъж…
Аз съм…
И той и гласът му изчезват внезапно, сякаш потъват в земята.
Отново само песента на птичките. Чудни, нежни чуруликания. Ето я и песента на Домби.
Д о м б и /гласът му, който пее/:
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм Домби, домби, дим!
/Появява се./
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм До…
Изведнъж, по същия начин, той, заедно с гласа си, потъва сякаш в земята, малко преди да е стигнал до левия край на екрана.
И сега остават да звучат само песните на птичките.
 
Дъното на дупката
Димби стои в ъгъла, изправен, с поглед към купчинката пред него. Така – няколко секунди.
„Купчинката“ оживява, започва да се изправя и се превръща в Домби, който е навел глава, зашеметен от падането. Отърсва се, изпъва се, протяга ръце,
Д и м б и /който е изненадан и просто не вярва на очите си/: Домби… Шшът, Домби, ти ли си? /Домби още не може да чуе./ Домби, ти ли си, или е нещо друго? /Домби все още върти глава и се оправя,/ Ако си нещо друго – кажи. Оттук, както те гледам, много ми приличаш на нещо като Домби. /Домби тръгва замаяно, право срещу него. Димби трепва, Домби се блъсва в него./ Защо се блъскаш? /Домби се олюлява и „рухва“ на земята./ Не можеш ли да говориш?… Ей, ако си Домби, обади се… /Приближава се и се надвесва до лежащия на земята Домби./ Домби, не си играй?… /Приближава се, надвесва се над него, пипва го, после взима ръката му, опипва пулса му./ Домби, още работиш… /Напъва се и го вдига, поставя го на крака, но като го оставя, Домби отново се смъква на земята./
Димби се почесва по челото и се замисля. Няма как – трябва да опита отново.
Навежда се, вдига ръката му, задържа я изправена в я оставя така. Почесва се по челото, въздъхва облекчено и се заема с другата ръка. Изправя я, оставя я така, тя се задържа изправена, но другата пада... Почесва се по челото, въздъхва шумно. Най-после се досеща, довлича Домби до „стената“ на дупката и го изправя, като го обляга на нея. Този път въздъхва явно облекчено. Домби е поне прав. Стои си безмълвно облегнат като труп.
Д и м б и /оттегля се пред изправения труп и говори/: Домби, какво стана?… Нещо се случи… Кажи, какво стана?… /Домби стои и мълчи./ Къде се намираме?… Защо мълчиш?…
Домби неочаквано вдига ръка и опипва главата си.
Д и м б и. Еее, най-после! /Но Домби мълчи, отлепя се от „стената“, но продължава своето безмълвие./ Проговори, де! Какво чакаш?… Аз съм Димби, твоят пръв приятел. /Домби се взира в Димби, но само толкоз./ Докога ще мълчиш, кажи!… /Ядосано./ Домби, не се занасяй!… /Гледа го./ Ще те ударя!.. /Замахва./ Какво става? Защо не се пазиш?… Домби, Домби – станало ти е нещо.

На повърхността
Чуваме песента на Мокси.
М о к с и /гласът му, който пее/:
Аз съм Мокси, Мокси, Мокси,
аз съм Мокси, мокси, мо!
Мокси се появява и минава към дупката.
Аз съм Мокси, Мокси, мо…
Мокси и гласът му изчезват.

Дъното на дупката
Димби прави изкуствено дишане на Домби, за да го върне към съзнателния живот.
В това време отгоре се строполясва Мокси. Димби се стряска и подскача встрани. Мокси повдига глава и завършва песента си.
Аз съм Мокси, мокси, мо!
Д и м б и /озовава се до него/. Мокси!
М о к с и. Да.
Д и м б и. Какво става днес?
М о к с и. Чакай, че в момента се питам нещо.
Д и м б и. Запитай се по-скоро!
М о к с и. /след размисъл/. Да.
Д и м б и. Какво?
М о к с и. Нищо ми няма!… Запитах се дали съм се ударил… Нищо ми няма… Димби!
Д и м б и. Кажи.
М о к с и. Ти ли си?
Д и м б и. Да.
М о к с и. Какво търсиш тук?
Д и м б и. Ама ти?
М о к с и. Кажи първо ТИ.
Д и м б и. Не – ти!
М о к с и. Аз… Такова…
Д и м б и. Какова?
М о к с и. Това си ми е редовната разходка. Всяка сутрин…
Д о м б и.  Вървиш, пееш и падаш, така ли?
М о к с и. А, не – всеки ден се разхождам и пея, но за първи път падам.
Д и м б и. И аз.
М о к с и. Димби.
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не мога да разбера… Хиляда пъти… дори петстотин пъти съм вървял по тази пътека и тя все свършваше на ДРУГО МЯСТО.
Д и м б и. И АЗ… Тя винаги си свършваше някъде другаде. Беше някакво най-обикновено място, където винаги виждах Домби, а после идваше и ти.
М о к с и. И сега сме аз, ти и Домби.
Д и м б и /тъжно/. Уви!… Домби го няма!
М о к с и. Ето го.
Д и м б и. Да, но го няма.
М о к с и /ядосано/. Как да го няма, като го виждам… Това е Домби. Домби, нали си ти? /Домби ги гледа, без да отвърне./ Не. Изглежда, че е нещо друго… И, както си вървях, с песен, изведнъж… пътеката, която всеки ден свършваше на друго място…
Д и м б и.  Много обикновено място…
М о к с и. Да… Изведнъж същата пътека свърши с нещо необикновено.
Д и м б и. Да… Нещо друго.
М о к с и. Нещо празно.
Д и м б и. Нещо, което отгоре започва като дупка, а долу…
М о к с и. Завършва като дупка.
Д и м б и. Да.
М о к с и. Изведнъж песента ми спря, а тялото ми не спря и започна да слиза…
Д и м б и. Да пада!
М о к с и. Така де, да пада, пада, пада, пада…
Д и м б и. Ти падаше по-късо.
М о к с и. А, не… Това ми е първото най-дълго падане в живота. /Тайнствено./ Димби…
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Докато падах, аз МИСЛЕХ.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Да… Докато падах, аз мислех за много хубави неща и сънувах тръни… /Отърсва се./ Май че ми няма нищо…
Д и м б и. От мисленето ли?
М о к с и. От падането… /Поглежда към Домби/ Домби! /Домби го поглежда безмълвно./ Познаваш ли ме? /Домби не реагира./ Аз съм Мокси!… /Сякаш на себе си./ Тук има нещо… Домби, това е Димби! /Домби дори не поглежда към Димби./ Димби!
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не те позна.
Д и м б и /отчаяно/. Това е лошото!
М о к с и /внезапно/: Тихо!…
Д и м б и /Ослушва се/. Какво бе, Мокси?
М о к с и /спотаено/. Чуй!
Чува се приглушено песента на Лиско.

Горе
Чуваме песента вече ясно.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Аз съм Лиско, лиско, ли!
/Появява се./
Аз съм Лис…
Предните му крака пропадат, но задните остават да ги виждаме. След малко Лиско се измъква назад и продължава на място.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Д и м б и /гласът му отдолу/: Лискооо!

Дъното на дупката
М о к с и. Лиииискоооо!
Л и с к о. /чуваме гласът му отгоре/. Каквоо?
М о к с и. Защо спря?
Д и м б и. Защо не продължи да вървиш?
Л и с к о. Защото не съм глупак… Всички ли сте долу?
Д и м б и. Всички!
М о к с и. Глупавите сме всички долу.
Л и с к о /чуваме само гласът му/. Чудна работа!… Пътеката свършваше другаде и нямаше никаква дупка… Сега ще проверя дали продължава от другата страна на дупката.
М о к с и. Сега ще провери.
Д и м б и. Ще заобиколи дупката и ще види.
М о к с и. Той си знае.
Д и м б и /към Домби/. Домби, кажи нещо, моля те!
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
М о к с и. Домби не ми харесваааа… Какво да го правим?
Д и м б и. Първо, да се измъкнем.
Л и с к о /гласът му отгоре/. Димби.
Димби и Мокси: Да.
Л и с к о. Пътеката продължава от другата страна на дупката.
Д и м б и. Чудна работа!… За пръв път виждам пътека с дупка.
М о к с и. А нямаше дупка. Беше си чиста пътека, по която си вървяхме.
Д и м б и. Лиско, какво значи това?
Л и с к о. Иди го разбери!…
Д и м б и. Бях тръгнал да те търся.
Л и с к о. Така ли? Защо?
Д и м б и. Виках си, къде е сега Лиско, да си направим някакво приключение. И ето ме в дупката.
Л и с к о /весело/. Приключението започнало.
Д и м б и. Ами то така си е, само че ТОВА Е ЕДНО ДОСТА НЕПРИЯТНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ. Стоиш в една дупка, нищо повече.
Л и с к о. Чудесно!
Д и м б и. Така е, ама за теб, защото си горе. Ако си долу, ще говориш друго.
М о к с и. Кажи му го!
Д и м б и. Както виждаш – казах му го.
М о к с и. Отгоре всеки знае да вика ЧУДЕСНО!
Д и м б и. Тази дупка е много неприятна. Не можеш да отидеш никъде, не можеш да пееш, нито пък да се къпеш в реката.
М о к с и. Разбра ли?
Л и с к о. Знам.
М о к с и. Знам, че знаеш. Отгоре всеки ЗНАЕ. Ела долу, да видиш.
Л и с к о. Какво искате? Да се джасна като вас ли?
М о к с и. А, защо? Живей си горе, а ние тук да гинем.
Л и с к о /дразни ги/. На мен ми е добре.
Д и м б и / въздъхва/. Знаем.
Л и с к о. Гледам си слънцето, мога да ходя навсякъде… Нямате си представа колко е чудесно горе!…
Д и м б и. Добре, добре!
М о к с и. И това ми било приятел.
Л и с к о. Защо? Пак съм ви приятел. Ще идвам, ще разговаряме, ще ви питам как сте… Бъдете спокойни, няма да ви забравя. Може да минат години, но ще идвам.
Д и м б и /уплашено/. Години!… Какви години?
М о к с и. И ние все тук?
Л и с к о. Къде другаде?… Какво може да се направи?…
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Какво?
Д и м б и. Наистина, как ще се измъкнем?
М о к с и. Непрекъснато мисля за това и ставам все по-тъжен. Все ми се струва, че вие с Домби ще се качите на гърба ми и ще офейкате, а аз – няма на кого да се кача.
Д и м б и /възмутено/. Моля ти се!… Как можа да помислиш? /Оглежда го./
М о к с и  /с тревога/. Казах ли ти?
Д и м б и /поглежда нагоре/. Не те разбирам.
М о к с и. Вече поглеждаш към гърба ми и пресмяташ.
Д и м б и. Глупости! /Гледа нагоре./
М о к с и. Знам си го аз.
Д и м б и /троснато/. Глупости, Мокси.
М о к с и. Понеже съм магаре.
Д и м б и. Моля ти се!… Дори да сте пет магарета едно върху друго, не може. За пръв път виждам такава дълбока дупка.
М о к с и. Но веднага изчисли колко магарета ти са нужни, нали?
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Знам си аз!.,. Ти погледна към гърба ми и си помисли какво ли би станало, ако се качиш на него.
Д и м б и. Оставам! Ако ще гинем, да гинем заедно.
М о к с и. Но погледна към гърба ми.
Д и м б и. Несъзнателно.
М о к с и. Е да, де. Всичко започва уж несъзнателно.
Д и м б и. Млъкни!
М о к с и. Но погледна към гърба ми. Викаш си – какъв хубав гръб за излизане от дупки…
Д и м б и. Домби, кажи му!
Д о м б и /поглежда ги без каквато и да е реакция/.
Д и м б и. Лиско. /Няма отговор./ Лиско! /Тишина./
М о к с и. Безсмислено!… Той си е добре горе.
Д и м б и. Мислиш ли, че е офейкал?
М о к с и. Че защо сме му вече?… Той имаше нужда от нас, докато не бяхме в дупката. Сега, като сме в дупка, защо сме му? За какво са му някакви си приятели, които се намират в дупка!
Д и м б и /нагоре/. Лискооооо!
М о к с и. Викай!… Ако си нямаш работа – викай!
Д и м б и. А!
М о к с и. Няма А, няма БЕ!
Д и м б и /удивено/. Нима допускаш?
М о к с и. Всичко допускам.
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Както виждаш – няма го.
Д о м б и. Наистина го няма… Но, все пак – това е Лиско!
М о к с и /въздъхва/. БЕШЕ Лиско. Докато не бяхме в дупката.
Д и м б и /загрижено/. Не думай! /Към Домби./ Домби, какво ще кажеш?
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и /замислено/. Мокси, май че си прав.
М о к с и. Винаги съм прав.
Д и м б и /извиква/. Лискооооо! /Чака отговор. Нищо./ Да.
М о к с и. Да извикам ли и аз?
Д и м б и. Безсмислено… /Въздъхва./ Всичко е ясно.
Туп! Нещо пада в дупката. Лиско.
Л и с к о /отърсва се/. Какво е ясно? /Димби и Мокси са занемели от учудване./ Какво е ясно? /Мълчание./ Много ли е ясно?
Мълчание, в което Лиско чака да му отговорят.
Внезапно се чува зловещ и силен смях, който се разбива на няколко вида ехо, кънти както във филмите на ужасите.
Всички, с изключение на Домби, трепват.
Д и м б и /след пауза/: Ккккккво бббеше туй?
Тишина.
М о к с и. Прредлагам да бббягаме!
Тишина.
Л и с к о. Досега не ми се е случвало да бягам нагоре. /Тишина./ Този смях не ми харесва. /Тишина./ Дотук всичко ми харесваше, но… Ето ме! Нали искахте да сляза?… /Тишина./ Този смях не ми харесва!…
М о к с и. Ззащо, бе, Лиссско?
Л и с к о. Този смях не ми харесва никак.
Д и м б и. Така ли ссмяташ?
Л и с к о /старае се да бъде весел/. И все пак – приключението започна. Друг път се чудехме как да си го направим, а ето че започна изведнъж.
М о к с и. Да бягаме, викам!
Л и с к о. Добре де – да бягаме!
М о к с и. Да, ама не можем и да бягаме… При другите приключения можехме да бягаме. Обичам приключения, от които можеш да си избягаш.
Д и м б и. Това е може би най-страшното приключение.
М о к с и. То не е и приключение, да ви кажа. Едно приключение, от което не можеш да избягаш, не е никакво приключение. Най-добре си е, когато щом ти скимне – да си избягаш… Лиско!
Л и с к о. Кажи, Мокси.
М о к с и. Какъв беше този смях?
Л и с к о. По-добре да не ви казвам.
М о к с и. Тогава недей!…
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Кажи, Димби.
Д и м б и. Кой може да се смее така?
Л и с к о. Това се питам и аз.
М о к с и. Никой.
Д и м б и. И все пак, НЯКОЙ се засмя.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Кой те бутна при нас?
Л и с к о. Никой. Скочих.
М о к с и /изумено/. Защо?
Л и с к о. Така пожелахте.
М о к с и. Пожелахме ли?
Л и с к о. Така ми се струва.
М о к с и /въздъхва/. Май че пожелахме. Димби, защо пожелахме?
Д и м б и ?объркано/. Понеже… Ние… Като се видяхме ДОЛУ, а той ГОРЕ… Казахме си… защо… той да бъде ГОРЕ, а ние… Нали разбираш?
М о к с и /въздъхва/. Разбирам.
Д и м б и. Защото ТОЙ е горе…
М о к с и. Така де – отде накъде той ГОРЕ, а ние ДОЛУ!…
Д о м б и. Ясно!
Л и с к о. Е да, ама можех да си бъда ГОРЕ и да ви спася.
Д и м б и. Точно така.
Л и с к о. Щях да ви нося и храна.
М о к с и. Разбира се.
Л и с к о. Защото, така, без храна…
Д и м б и. Добре де, защо скочи долу?
Л и с к о. Понеже ме обидихте.
М о к с и /рязко/. Не трябваше!…
Д и м б и. Виж сега какво направи!
М о к с и. Едно НИЩО направи!
Д и м б и. Обърка цялата работа.
М о к с и. Не си никакъв приятел.
Лиско гледа слисано ту единия, ту другия.
Д и м б и /процежда/. Приятел!… Можеше да ни спаси, или да ни храни.
М о к с и. Егоист!
Л и с к о /слисано/. Кой?
М о к с и. ТИ, кой!… Можеше да ми  носиш тръни и други неща за ядене…
Л и с к о. Мокси…
М о к с и. Мълчи!… Разбрахме те!
Д и м б и. Показа си рогата!
Л и с к о. Нали, вие… такова?
Д и м б и. Такова-макова, набута се при нас и сега… Голям си егоист!
М о к с и. Да не види, че сме в дупка!… Веднага!
Д и м б и. Да не остане по-назад.
Л и с к о /объркано/. Но нали… Вие…
Д и м б и. Пак НИЕ!
М о к с и. Все НИЕ!
Л и с к о. Нали правим приключение? Викам си, щом другарите ми са долу, не бива да ги оставям в беда.
М о к с и. Така де – да не видиш нещо от нас.
Д и м б и /процежда/. Приключение!… Вместо да остане горе и да ни храни или пък нещо друго… Приключение!… А сега да те видя, какво ще го правиш туй приключение!
Л и с к о /все още слисано, обръща се към Домби/. Домби, а ти защо мълчиш? Не чуваш ли как ме обвиняват?
Д о м б и /извръща глава, поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и.  Той не може да говори.
Л и с к о /изненадано/. Как?
М о к с и. Чалдиса се!
Л и с к о /загрява/: Аааа!… От падането. Загубил си е паметта.
М о к с и. Аха!
Л и с к о. Завиждам му.
Д и м б и и М о к с и: Какво?
Л и с к о. По-добре да не знае какво става.
Д и м б и. Защо? Става ли нещо страшно?
Л и с к о /навежда глава/. Вижте какво… /Изправя глава/ Този сиях, който чухме, не беше приятен.
М о к с и. Не беше, я!
Л и с к о. Това е смях на… Как да кажа…
Д и м б и. Кккажи го.
Л и с к о /тайнствено/. Това беше смях на някой, който… смята, че ни е хванал в капан.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Казах ви – да бягаме.
Д и м б и /трепери/. Лиско, ти казваш, че тттой ссмята, чче ни е хванал в капан, а мислиш ли, че в същност не ни е хванал?
Л и с к о: Уви!
М о к с и. Какво УВИ?
Л и с к о. Това значи, че той ЗНАЕ, че ни е хванал в капан.
М о к с и /бързо/. Значи сме в капана?
Л и с к о. Е, да… Този смях не ми хареса. Това е злобен смях.
М о к с и. А така!
Д и м б и. Само туй ни липсваше!
М о к с и /тихо/. Лиско.
Л и с к о /тихо/. Какво?
М о к с и /тихо/. Кой може да е ТОЗИ?
Л и с к о /тихо/. Не знам.
Отново смехът, този път сякаш по-силен и по-зловещ.
Всички се гушат един в друг, на куп, издават звуци, които изразяват страх, свиват се, всеки гледа да покаже по-малка част от тялото си.
Само Домби е извън този страх. С учудване ги наблюдава. Дори се приближава, навежда се, разглежда ги по-добре. Докато те се гърчат и продължават да се крият, Домби започва да кръжи около тях. Цялото му държание е спокойно.
В близък план – купчината от Мокси, Лиско и Димби, която вече сякаш е в покой. Всеки се ослушва.
Лиско се измъква и се изправя.
Л и с к о. Хайде!
Д и м б и. Кккакво?
Л и с к о. Смехът изчезна.
М о к с и /глупаво/. Докога?
Л и с к о. На първо време да разберем кой ни е хванал в този капан.
М о к с и. Направен специално за нас?
Л и с к о. Ами за кой друг?
М о к с и. Ох, веднъж да се измъкна оттук, никога няма да се събирам с вас, нито с теб, нито с димбовците, не ме интересуват никакви приключения, ще си паса настрана и ще си гледам кефа.
Д и м б и. И аз… Лиско е виновен за всичко, с неговите приключения… Веднъж да се измъкна…
Л и с к о. Млъкнете!…
М о к с и. Лиско, обещай, че ще ни измъкнеш.
Л и с к о. Ставайте!
Мокси и Димби се изправят.
Л и с к о /оглежда обстановката/. Не искам да ви тревожа, но, доколкото се простират сведенията ми и доколкото разбирам от домбевци, нашият скъп и мълчалив Домби е изчезвал.
Д и м б и /тревожно/. Какво?
М о к с и /едва не подскача/. Как, изчезнал?
Л и с к о. Огледайте се и ще разберете.
Тримата напразно търсят Домби. От него – нито следа.
М о к с и. Не може да бъде!… Това е дупка, не е нещо друго.
Д и м б и. Домби няма крила.
М о к с и. Не съм забелязал такова нещо у него.
Л и с к о. Тихо! /Ослушва се./ И все пак… /Понижава глас./ …Домби вече не е тук.
М о к с и /глупаво/. А къде?
Л и с к о. Не знам… Домби е изчезнал.
Д и м б и. Невъзможно. Няма откъде… Виждате ли някъде нещо, през което може да излезе?
Л и с к о. Не виждам, но не виждам и Домби… Момчета, положението се влошава.
Д и м б и /обхванат от нервен пристъп/. Домбиии!
М о к с и /също реагира с викане/. Домбииии!
Нищо. Тишина.
Д и м б и.  Домбииии!…
М о к с и. Обади се!
Сега смехът, който им отговаря, прозвучава още по-зловещо.
Тримата инстинктивно се събират на куп, свиват се и изчакват да оттекне ехото.
Тишина. Тримата стоят така.
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Смяташ ли, че ще изчезнем един по един?
Л и с к о /след пауза/. Зависи.
М о к с и. Моля?
Л и с к о. Първо – не бива да се отделяме един от друг и второ – да не се страхуваме.
Димби и Мокси инстинктивно се хващат за Лиско.
Д и м б и. Първото е лесно, но второто?
М о к с и. Да ме убиеш, не мога да не се страхувам.
Д и м б и. Забелязал съм, че където и да отида, страхът винаги идва с мен.
Л и с к о. И аз съм такъв, но когато реша…
М о к с и. Ако ставаше с решения?…
Д и м б и. Добре де, как ги взимаш тия решения?
Л и с к о. Чрез размисъл.
М о к с и. ГЛУПОСТИ!
Л и с к о. Първо – казвам си: този, от когото се страхувам, не може да бъде дух или привидение, защото духове и привидения няма. Така ли е?
М о к с и   и  Д и м б и /не съвсем категорично/. Така е.
Л и с к о. Второ: Щом няма, този, от когото се страхувам, може да е по-голям от мен, и по-силен, но той също има очи и уши, сърце и стомах, а има ли сърце и стомах – също се страхува. Важното е да разбереш от какво се страхува.  Понякога, много силните и огромните се страхуват от това, че ти не се страхуваш. Следователно – уплаши го с това, че не се страхуваш,
Д и м б и. Ами, ако не се уплаши?
Л и с к о. Тогава си казваш: Добре де – най-много да загина. А загиваш ли, добре е да загинеш без страх. Защото и да се страхуваш, и да не се страхуваш – ще загинеш. Защо тогава да загиваш със страх? /Внезапно извиква нагоре./ Хеееей, злодеецо, не знам къде си – горе или долу, но знам, че ме чуваш и затова те наричам с най-обидните имена!… Не знам какво представляваш, но си избери най-обидното нещо и смятай, че съм ти го казал!… Мокси, кажи нещо обидно?!
М о к с и. Лиско, моля ти се!
Л и с к о /настойчиво/. Кажи!
М о к с и. Моля ти се!
Л и с к о /извън себе си/. Кажи!
М о к с и /след пауза/. Например – ПАЛАВНИК.
Л и с к о /ядосано/. Това не е обидно… Димби, измисли нещо много обидно!
Д и м б и. А, остави!…
Л и с к о /настойчиво/. Измисли!
Д и м б и. Кажи му, че е невъзпитан.
Л и с к о. И това не е обида. /Извиква нагоре./ Ти си гъска!… Ти си звяр, чудовище, кривогледо плашило, куца запетайка, глупак и празна тенекия, пълна с идиотщини!… Разбра ли какво си, тъпа муцуно?… Това си и не се страхувам от теб!…
М о к с и. Лиско, отмервай думите си!
Л и с к о /продължава, като гледа нагоре/. Ти си… кал!
Д и м б и. Лиско, не обиждай непознати същества, които не са ти сторили нищо!
Л и с к о /поглежда Димби/. Какво?… Искаш да се подмазваме? На този, който ни взе Домби?
М о к с и. Може да се е пошегувал.
Д и м б и. Да… И ще ни го върне. За какво му е един нищо и никакъв Домби?
М о к с и. И нас ще освободи.
Л и с к о /оглежда двамата/. Подмазвачи!
М о к с и /навежда глава/. Страх ме е.
Д и м б и. И мен,
Л и с к о. И МЕН ме е страх, да не мислите… Но въпреки това! /Внезапно запява:/

Страхът – това е нещо
поставено във мен,
което аз си нося
в сърцето всеки ден.

То спи дълбоко в мене
и скача на крака,
когато неусетно
попадна във беда.

Без страх не може всяко
разумно същество, страхът –
това е сякаш
предпазно вещество.

Не се страхува само
последният глупак, да –
всеки се страхува,
но важното е: как?

В С И Ч К И:

Бъди достоен ти, когато се страхуваш,
страхувай се, но с мярка, в страха си горд бъди.
Бъди достоен ти, за да не се срамуваш –
след страшния момент и всичките беди.

Пак всички, но още по-ентусиазирано и дори с танци.

Не се страхува само последният глупак,
да, всеки се страхува, но важното е – как!…

Л и с к о /нагоре, към неизвестния злодей/: Разбра ли, злодеецо!… А?… Чу ли?
М о к с и /увлечено/. Кажи, чу ли?
Д и м б и /увлечено/ На теб казваме!
Л и с к о. Защо мълчиш?… Покажи се да те видим?… Глупак!
Д и м б и. Мишко!
М о к с и /разярено/. Паралелепипед!
Л и с к о /учудено, към Мокси/. Какво?
М о к с и. Това е нещо много обидно.
Л и с к о. Добре… /Почесва се,/ Сега да видим какво да правим… И така, Домби изчезна… Тои не е свръхестествена сила, не моде да хвърчи, не може да става невидим – значи, изчезнал е по най-обикновен път.
Д и м б и. Какъв?
Л и с к о. Искам да кажа, че към тази голяма дупка има някаква по-малка дупка… която трябва да открием… Търсете!

Оглеждат дъното на дупката.

Д и м б и. /както търси/. Тук няма… /Опипва./
М о к с и /опипва/. И тук няма!
Л и с к о /опипва/. И тук няма!
Д и м б и. И тук… /Но Димби изчезва./
Л и с к о /бързо/. Димби, къде си?
Д и м б и /гласът му/. Търся по-малката дупка!
Л и с к о.  Ти търсиш нещо, в което си влязъл.
Д и м б и /гласът му/. Така ли?
Л и с к о. Затова излез, да ни я покажеш.
Д и м б и. А вие къде сте? /Това е само гласът му./
Л и с к о. В голямата дупка.
Д и м б и /гласът му/. А аз къде съм? Защо не ви виждам?
Л и с к о /тревожно/. Димби!
Д и м б и /с лека уплаха/. Какво?
Л и с к о. Стой!…
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Нито крачка!… Чакай!
Д и м б и. Чакам.
М о к с и. Къде е той?
Л и с к о. Димби, моля те, стой на място и пей!
Д и м б и. Да пея ли?
Л и с к о. Моля те, пей, да не те загубим като Домби!
Д и м б и. Добре! /Запява./

Аз съм Димби, Димби, Димби…
Аз съм Димби, димби, дим…
/Пее непрекъснато./

Л и с к о /като го слуша, към Мокси/. Мокси, чуваш ли го?
М о к с и /вече започва да се страхува/. А бе, чувам го, но тая работа не ми харесва.
Л и с к о. И на мен, но все пак трябва да го чуваме… /Песента на Димби си звучи./ Мокси.
М о к с и. Кажи.
Л и с к о /строго/. Хвани се за опашката ми!
М о к с и /хваща се/. Какво става?
Л и с к о. Открих малката дупка… Димби!
Д и м б и /прекъсва песента си/. Какво?
Л и с к о. Моля те, каквото и да стане, ще пееш!… Докато не се срещнем, няма да млъкваш!
Д и м б и. Добре. /Това е само гласът му. Не го виждаме. Отново пропява./
Л и с к о. Мокси, внимавай, ще влезем в малката дупка, но няма да пускаш опашката ми!
М о к с и. Да ме убиеш – не пущам.
Л и с к о. Започваме да влизаме!

Виждаме ги как изчезват постепенно – първо Лиско, после опашката му, после – Мокси и накрая опашката на Мокси.
Голямата дупка остава празна.
Чуваме приглушения глас на Димби, който продължава да пее, но кой знае защо, струва ни се, че е настъпила дълбока и зловеща тишина.
Камерата се разхожда по дъното на дупката, разгледаме всяка нейна подробност – пустота, никакъв знак от нещо, което да наподобява живо същество.
Малката дупка
За разлика от голямата, МАЛКАТА ДУПКА не е вертикална, а хоризонтална – една миниатюрна галерия, на която се виждат и дъното и таванът.
Чуваме песента на Димби, но не го виждаме.
Отдясно се появява Лиско, след него Мокси. Движат се бавно и внимателно, както в приключенските истории, просто се промъкват. Таванът на дупката е малко над главите им. Спират.
 
М о к с и /гледа напред, през рамото на Лиско/. Къде е този Димби?
Л и с к о /замислено/. Това се питам и аз.
М о к с и. Чувам го.
Л и с к о. И аз.
М о к с и. Но не го виждам.
Л и с к о. Там е работата.
М о к с и. Трябва да е наблизо
Л и с к о. Трябва.
М о к с и. А го няма.
Л и с к о. Чакай!… /Ослушва се. Извиква./ Димбиии!
Песента млъква.
Д и м б и /гласът му/. Какво?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Чакам ви.
Л и с к о. Но къде си?
Д и м б и. Където ми казахте.
Л и с к о. Чуваш ли ни?
Д и м б и. Да.
Л и с к о. Моля те, продължавай да пееш!… Непрекъснато, разбираш ли?
Д и м б и. Да. /Отново неговата песен./
Лиско оглежда пода и после тавана на галерията.
М о к с и. Да не сме влезли в друга дупка?
Л и с к о. Ще видим.
М о к с и. Как?
Л и с к о. Достатъчно е да се върнем.
М о к с и. Тогава – да се върнем.
Л и с к о. Хайде!…
Тръгват обратно, без да се обръщат, този път Мокси „тегли“ Лиско. Вървят.
Л и с к о /изведнъж/. Стоп! /Спират” Мълчание./ Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Мокси, струва ми се, че когато влизахме в малката дупка, влизахме по-късо, а сега излизаме доста дълго, а голямата дупка я няма.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
Л и с к о. Моля ти се.
М о к с и /почти шепти/. Не чувам Димби.
Л и с к о. А!… Да!… Димби не се чува! /Тревожно./ Димби!… /Нищо./ Димби!… /Нищо./ Димбииии!
Сега викат двамата. Нищо. Млъкват. Поглеждат се. Оглеждат обстановката.
М о к с и /започва да трепери.: Ох!
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Тая работа вече съвсем не миг харесва.
Л и с к о. Спокойно!
М о к с и. Какво спокойно!… Ще ми позволиш ли да те разтревожа още веднъж?
Л и с к о. Кажи.
М о к с и /почти шепти/. Преди малко търсихме Домби, а сега – Димби. Не сме намерили Домби – изчезна и Димби… Как си ти?
Л и с к о /почесва се/. Това приключение излезе доста необикновено… Предлагам да тръгнем напред.
М о к с и. Добре.
Л и с к о. Не се откъсвай от мен!
М о к с и. Бъди спокоен. Ще се откъсна само, ако се откъсне опашката ти.
Вървят. Лиско спира,
М о к с и. Защо спря?
Л и с к о /почесва се/: Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
М о к с и. Какво пак?
Л и с к о /шепнешком/. Дупката се разклонява.
М о к с и. А така!… Сега накъде?
Л и с к о. ТИ кажи… Наляво или надясно?
М о к с и. Аз казвам – наляво.
Л и с к о. Добре, наляво.
Тръгват. Вървят. Спират. Взират се. Тревожна музика. Пред тях – три разклона.
Л и с к о. Какво гледаш?
М о к с и /удивен/. Сега пък – три пътеки…
Л и с к о /извиква/. Димбиии!
М о к с и. Димбии!
Л и с к о. Димбиииии!
Нищо. Тишина.
Л и с к о /отново се готви да извика/. Ди… /Гласът му секва./
М о к с и. Какво има?
Л и с к о. Някой мина оттам… Хайде! Да влезем в тази пътека!
Тръгват. Вървят. Спират, Оглеждат се.
М о к с и /започва да трепери/. Ох!
Л и с к о. Защо трепериш?
М о к с и /троснато/. Страх ме е…
Л и с к о /не много убедително/. Недей, Мокси!… Все
ще измислим нещо. Това не може да продължава вечно.
М о к с и. Лиско, не ме успокоявай… Не забелязваш ли нещо?
Л и с к о /прави се на ударен/. Не.
М о к с и. Лъжеш!…
Л и с к о /неубедително/. Така ти се струва.
М о к с и. Сигурен съм… Ето, този камък ми е познат… /Шепти с трепет./ На това място вече сме били.
Л и с к о /въздъхва/. Уви, Мокси, имаш право.
М о к с и /съвсем разтревожено/. Ние се въртим. Защо се въртим така?
Л и с к о /унило/. Защото сме в лабиринт.
Музика за тревожен ефект.
М о к с и /изгубва нервите си съвсем/. Искам да изляза! Ти си виновен! Ти и твоите приключения!…
Л и с к о /разтърсва го/. Шшшт!
М о к с и. Не ме пипай! /Дръпва се./
Л и с к о /побутва го и му сочи напред/: Шшшт!
Нова изненада: срещу тях върви Домби. Приближава се.
Л и с к о /слага лапа върху устата на Мокси/. Шшшт!
Двамата гледат с учудване Домби, който се изравнява с тях и без да им обръща внимание, минава край тях.
Сега, занемели, се обръщат и го гледат откъм гърба.
Домби завива със завоя на пътеката.
Л и с к о /шепти/. След мен!…
Лиско също завива със завоя на галерията и вижда, че Домби е изчезнал. Пред него – тройно разклонение на галерията. Бързо влиза в едното. Върви бързо по него и спира внезапно. Обръща се, оглежда се – няма го нито Домби, нито Мокси.
Л и с к о /извиква трескаво/. Домби!… Домбиии!… /Чака. Сега му отвръща неколкократно ехо./ Мокси!… Моксиии!… Мокси, къде остана?… Мокси! /Ехото си играе със звуците, отеква, върти се около него./ Димбиии! Мокси!… Домби!… Димбиии!…
Странна, причудлива какафония от няколко вида ехо.
Лиско млъква. След няколко секунди замира и последният звук от ехото.
Абсолютна тишина.
Лиско ляга уморено на земята.
Вътрешният глас на Лиско: Хей, Лиско!
Л и с к о /трепва и се изправя/. Кой е?
Г л а с ъ т. Аз съм, ТВОЯТ ВЪТРЕШЕН ГЛАС.
Л и с к о /леко успокоен/. О, здравей!… Какво става?
Г л а с ъ т. Не знам… А ти не знаеш ли правило номер едно?
Л и с к о. Положението е такова, че забравих превилата си… Отначало попаднахме в някаква ГОЛЯМА ОТВЕСНА ДУПКА, където изчезна Домби. След това – този лабиринт с хиляди дупки… Изчезна Димби, след това – Мокси… Как ще свърши цялата история?
Г л а с ъ т. Правило номер едно: Изпаднеш ли в беда, не изпадай и в паника.
Л и с к о. Знам.
Г л а с ъ т. Спри се, успокой се и размисли.
Л и с к о. Добре де – спрях се!…
Г л а с ъ т. Успокой се!
Л и с к о. Знаеш ли колко е лесно да се каже?
Г л а с ъ т. И все пак, помисли, дали трябва да се уплашиш?… Спомни си, какво правеше в такива случаи… Чакай, чакай!… Ако си попаднал в капан, някой те гледа и следи. Трябва ли да те види уплашен?
Л и с к о /бързо/. Не!
Г л а с ъ т. Тогава?… /Пауза./ Хайде, отивам си, а ти размисли!… Припомни си песничката на делфинчето…
Лиско се отърсва и неочаквано запява, като тръгва бодро напред с песента си.
– Капитане, твойта шапка
падна в морската вода!
Тра-ла-ла? Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Капитане, твоят кораб
е пробит на две места!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пара не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Катастрофа, капитане!
Блъснала ни е скала!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
И това не е беда!

– Капитане, капитане,
падна твоята лула!
Тра-ла-де! Тра-ла-ла!
– Е, това се казва, юнга, /2/
вече истинска беда! /2/

Всеки нов стих се придружава от нахлуваща бурна музика в мажорен тон, Лиско подскача и пее – плези се в лицето на опасността.
Изведнъж пред него отново се явява Домби, който просто прекосява галерията и изчезва в ляво.
Лиско извиква и хуква към чупката, завива на кръстопътя, ноот Домби няма и следа.
Л и с к о /спира на място и вика трескаво/. Домбиии! Домбиии!… Къде си, Домбиии?…
Ослушва се. Отново вика, зове. Ослушва се повторно.
Неочаквано се чува гласът на пеещия Димби, който си пее неговата мелодия, както му е заповядано.
Лиско извиква името на Димби и се връща на кръстопътя, оглежда всеки клон на галерията – нищо.
Л и с к о /вика/. Димбиии!… Димби!
Г л а с. Лиско, ти ли викаш?
Л и с к о /радостно/. Димби!
Г л а с. Не бе, аз съм Мокси.
Л и с к о /радостно/. Мокси!… Къде си?
М о к с и /гласът му/. Тук съм!
Л и с к о /трескаво/: Стой на място и пей!
М о к с и /гласът му/. Добре! /Запява песента си./
Лиско кривва в първата изпречила се пред него чупка.
Л и с к о. Моксиии!
Песента на Мокси е изчезнала. Лиско отново го зове.
Неочаквано прозвучава песента на Димби.
Л и с к о: Димбиии!
Д и м б и /гласът му/. Хайде де!
Л и с к . Какво правиш?
Д и м б и. Кога ще дойдеш?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Не знам… Чакам.
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам… Ти ми каза да пея… Лиско!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Докога да пея?
Л и с к о. Докато те намеря.
Д и м б и. Чакам!
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам. Чакам.
Л и с к о / след като оглежда обстановката/. Да си виждал Мокси?
Д и м б и. Никак!
Л и с к о. А Домби?
Д и м б и. Кой беше Домби?
Л и с к о /с тревога/. Димби.
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Не се шашвай!
Д и м б и. Трудно е… Вървиш, пееш, сам, пак вървиш, пак пееш, все сам, въртиш се насам-натам. /Троснато./ Ще идваш ли, или няма да идваш?
Л и с к о. Стой така!
Д и м б и. Чакай!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Ето Мокси!…
Л и с к о. Извикай го!
Д и м б и /не забравяйте, че чуваме само гласа му/. Моксиии!
М о к с и /далечният му глас/. Кой вика?
Д и м б и. Стой там!
М о к с и /разбира се, само гласът му/. Къде?
Д и м б и. Където те видях?
М о к с и. Къде ме видя?
Д о м б и. Където мина!
М о к с и. А ти къде си?
Д и м б и. Идвам.
Л и с к о /през цялото време виждаме само него/: Димби! /Тишина./ Димбиии!
Хуква да бяга и внезапно спира, едва удържа тялото си, което иска да полети още напред, по инерция.
Муцуната му се залепва на огромна дебела паяжина, която издрънчава като китара.
Лиско се дръпва отривисто назад и гледа паяжината. Нежният звук на китарата затихва.
В дъното и в ъгъла на паяжината се размърдва огромното тяло на паяка.
П а я к ъ т. Хайде де!
Л и с к о. Какво?
П а я к ъ т. Хвани се, де!
Л и с к о. Защо да се хвана?
П а я к ъ т. А тази паяжина за какво съм я опънал?
Л и с к о. За какво си я опънал?
П а я к ъ т. Да хвана някого.
Л и с к о. Мен?
П а я к ъ т. Ами, да!
Л и с к о. Ха! И за какво съм ти?
П а я к ъ т. Да те изям!
Л и с к о. Глупак!
П а я к ъ т. Кой туй?
Л и с к о. Ти!
П а я к ъ т /наивно/. Защо?
Л и с к о. Абсолютен глупак… Не ми стигат останалите беди, ами… Глупако, мен не можа да ме изяде орелът Каменар, нито Синята акула, че те ли?
П а я к ъ т. Добре де, тогава какво да правя?… Чакам, чакам – никой… Нищо не пада.
Л и с к о. Защо се наврял тук паяжината си?
П а я к ъ т. А къде?
Л и с к о. Като всеки нормален паяк – вън.
П а я к ъ т. Вън… А как вън?… Цял живот се мъча и не мога да изляза.
Л и с к о /уплашено/. Цял живот!?!?
П а я к ъ т. Дори повече.
Л и с к о. Тогава… Аз как… да изляза?… Кога?
П а я к ъ т. На мук!… Оттук не се излиза.
Л и с к о. На кого е този лабиринт, знаеш ли?
П а я к ъ т. Не.
Л и с к о. А кой го е направил?
П а я к ъ т. Не знам… Един ден се набутах и не можах да изляза.
Л и с к о. Довиждане! /Тръгва./
П а я к ъ т. Тръгваш ли?
Л и с к о. Да.
П а я к ъ т. И ще ме оставиш?
Л и с к о. Не ме интересуваш.
П а я к ъ т. Отново самотен?
Л и с к о. Дано падне нещо.
П а я к ъ т. Нищо не пада, ще знаеш.
Л и с к о. Сбогом, Паяко!
П а я к ъ т. До скоро виждане!
Л и с к о. Ще има да чакаш!
П а я к ъ т. Щеш не щеш! /Смее се./
Докато Лиско се отдалечава, Паякът се смее.

Отново върви през галериите. На едно място спира и се взира. Иззад ъгъла се е подала опашката на Мокси.
Лиско разтрива очи. Опашката изчезва.
Л и с к о /изкрещява/. Мокси?
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. ТИ къде си? /Втурва се напред. Нищо./ Моксиии!…
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. Чакай!
М о к с и. Къде да чакам?
Лиско се втурва отново.
Отново нищо.
Л и с к о /спира задъхано/. Моксиииии!
Никой не отвръща. Отново тръгва напред.
 
Музика за подготовка, заражда се напрежение, Лиско сякаш чувства, че в следващите секунди ще настъпи някаква промяна. Пристъпва внимателно, музиката става още по-динамична, Лиско спира, пак тръгва, пак спира, тръгва и…
Музиката гърми.
Пред нашия герой се открива нещо като зала – тук е широко и високо. В средата на „залата“ се издига нещо като маса – може би от скала или твърда пръст, а зад масата, пак от камък или твърда пръст – нещо като трон, ложе, или пък своеобразен стол.
Последни експлозивни акорди на музиката.
Пълна тишина,
Лиско оглежда обстановката, а след туй тръгва към „масата“. Заобикаля я и се качва на „стола“.
Откъм лабиринта се чуват стъпки.
Лиско бързо слиза от стола исе скрива зад масата. Една секунда, две секунди, три секунди!…. Появява се Домби. Приближава се с нищо невиждащ поглед. Лиско показва глава над масата и го вижда.
Домби спира в средата на залата. Изглежда, че тя не му прави никакво впечатление. Стои така.
Лиско напуща прикритието си, тръгва отстрани, издебва Домби откъм гърба, едновременно го удря по гърба и извиква, колкото му стигат силите.
Д о м б и /подскача/. Кой?… Какво има?
Л и с к о. Еее, дойде на себе си.
Д о м б и /гледа Лиско/ Лиско, защо ме удари?
Л и с к о. За да те стресна.
Д о м б и. Заболя ме.
Л и с к о. Голяма работа!
Д о м б и. Къде сме?
Л и с к о. Питай, че да ти кака!
Д о м б и. Къде са другите?
Л и с к о. Това не знам… Ти падна в една дупка.
Д о м б и. Така ли? Защо?
Л и с к о. Получи сътресение и изгуби гласа си… Изобщо не знаеше какво става. Като те ударих, отново се превърна в Домби…
Д о м б и. Ще ми кажеш ли най-после къде сме?
Л и с к о. Е, най-напред паднахме в голяма отвесна дупка, след това влязохме в малка хоризонтална дупка, после в лабиринт, а сега сме в зала… Това е зала. Има маса и стол, следователно, не може да не се поява и този, който ще седне на стола. Мисля си как да го изиграем и да избягаме… /След пауза/ Домби, можеш ли да се правиш на ударен?
Д о м б и. Защо?
Л и с к о /досеща се/ Виж какво, прави се на такъв, какъвто си беше. Който и да дойде – нито дума. Ти и без това си беше ударен. Ако дойде злодеецът, мълчи! Влезе ли Димби – мълчи. Пред Мокси – също мълчи. Аз ще се скрия, ще наблюдавам, ще преценя и ще действам… Ясно ли ти е?
Д о м б и. Ясно.
Л и с к о. Скривам се… Злодеецът ще дойде всеки момент, а трябва да се избавим… Искам да го видя, преди той да ме види, разбра ли?
Д о м б и. Не.
Л и с к о. Добре, но прави се на ударен!… Край! /Оглежда обстановката. Търси къде да се скрие. Мушва се под масата./ Тук съм добре, нали?
Чува се песента на Димби. Димби влиза в залата, спира.
Д и м б и. Домби!.. Най-после! Къде са другите? /Домби мълчи./ А бе, ти още ли си чалнат? /Изведнъж го удря по гърба и извиква,/
Домби пада на земята, а после бавно се изправя.
Д и м б и /помага му да се изправи/: Извинявай!… Исках да те събудя… Какво ще те правим, не знам… /Оглежда залата./ Тук е широко, а?… Маса, стол… Изглежда, че всички пътеки водят насам.
Чува се песента па Мокси.
Д и м б и. Ето го и Мокси!… Пее… Да го чуем.
Мокси се появява.
Д и м б и. Заповядай!… Тук ще става, каквото ще става.
М о к с и. Това до теб не е ли Домби?
Д и м б и. Беше Домби… Сега е нещо. Което мълчи.
М о к с и. Бъди спокоен! Сега ще го оправя.
Бързо го удря и изревава силно. Домби тупва на земята.
Д и м б и. Мокси, какво правиш?
М о к с и. Шок.
Д и м б и. Не така! Първо питай, после удряй!… Пребихме го. /Навежда се и помага на Домби да стане./
М о к с и. Така съм чувал.
Д и м б и. А бе, и аз съм чувал, но го пребихме и при това положение не знам какви ще бъдат последствията. /Започва да гали Домби./ Успокой се, Домби!… /Мокси също започва да гали приятеля си./ Ние… За да те спасим, разбираш ли?… За да проговориш… Доста бой ти хвърлихме, но за до ти помогнем…
М о к с и. Извинявай, Домби! /Гали го./ Море, трябваше да го ударя по-силно! Извинявай, Домби!… За да ти помогнем.
Д и м б и /гали го/. Горкият, толкоз бой не е изяждал откакто се е родил…
М о к с и /гали Домби/. А Лиско?
Д о м б и. Ами, току виж, че се появи и прасне Домби по гърба.
М о к с и /както гали Домби/. Трябва да го предупредим. Три удара за един Домби са доста.
Д и м б и. А бе… /въздъхва/ Ще го предупредим… Стига да дойде!
М о к с и /гали Домби и го гледа/. Да опитам пак, а?
Д и м б и /бързо/. Не!
М о к с и. Шегувам се… /Оглежда Домби./ Какво ще го правим такъв?
Д и м б и. По този въпрос ще мислим, ако се измъкнем.
М о к с и. Сега той е щастлив, нали?… Не знае какво става, в каква беда сме попаднали… /въздъхва./ Умирам да съм на негово място!…
Смехът!
Зловещият смях прокънтява изведнъж, този път близо, почти до тях.
Смехът секва.
Пълна тишина.
Мокси и Димби треперят. Отново смехът. Сега още по-близо.
Тишина. Мокси и Димби се люлеят от страх.
 
К ъ р т и ц а т а /без да я видим/. Добър ден!
Моксии Димби се обръщат изведнъж.
На входа, през който бяха влезли всички, е застанала къртицата.
Димби и Мокси отстъпват назад към масата.
К ъ р т и ц а т а. Добре дошли в моя дворец! /Тишина./ Добър ден!… /Безмълвие./ На кого казах добър ден?
Д и м б и. Дддо…
М о к с и. …ддден!
К ъ р т и ц а т а /поглежда Домби/. А този?… Защо мълчи?
Д и м б и. Ттттой… ппполлллучи ссътресение!
К ъ р т и ц а т а /весело/. Така ли? /Бързо го удря по гърба с адски кикот./
Домби се просва на земята, този път с разкрачени крака, като нокаутиран.
Всички стоят и го гледат.
Димби и Мокси, разбира се, треперят още по-силно.
К ъ р т и ц а т а. Сега ще стане и ще проговори… Чувала съм, че когато някой се сътресе, трябва да го сътресеш още веднъж.
Д и м б и /както трепери/. Ннно вече го сссътресохме доста.
М о к с и /както трепери/. Почти цял ден го ссътрисаме!
К ъ р т и ц а т а. Така ли?… Тогава да си почине… Добре дошли в моя дворец!
Д и м б и. Тук… нне ззнам как да отговоря.
М о к с и. И аз.
К ъ р т и ц а т а. Може и да не отговаряте… А!… /Търси с очи./
Д и м б и. Какво?
К ъ р т и ц а т а. Къде е ОНЗИ?
М о к с и. Ккой?
К ъ р т и ц а т а. Хитрият.
Д и м б и. Кой, кой?
К ъ р т и ц а т а. Най-интересният… Дето сам се бутна в дупката.
Д в а м а т а. Аааа, Лиско!
Д и м б и. Ще дойде.
М о к с и. Не може да не дойде.
Д и м б и. Винаги идва.
М о к с и. Но ние нямаме нищо общо е него.
К ъ р т и ц а т а.  Така ли?
Д и м б и. Много се перчи.
М о к с и. И все ни докарва беди.
Д и м б и. Както днес, например… Какво му трябваше да скача в дупката. Можеше да остане горе и да ни спаси…
Къртицата надава зловещия си кикот.
М о к с и. Защо се смеете така? /Трепери./
К ъ р т и ц а т а. Защо пък не?
М о к с и. Дразните…
Д и м б и. Мокси, остави госпожата да се смее както си ще. Това си е нейна работа.
М о к с и. Знам, но се плаша.
Д и м б и. Напротив… Много приятен смях.
М о к с и. Да, де, това искам да кажа.
К ъ р т и ц а т а /надава нов кикот/. Забавни сте!… /Внезапно./ Къде е Лиско?
Д и м б и. Не искам да го знам.
М о к с и. Мадам, кога ще си ходим?
К ъ р т и ц а т а. Къде?
М о к с и. Горе… Дето ни е мястото.
К ъ р т и ц а т а /още един кикот/.
Димби и Мокси се приближават към Домби, повдигат го нежно, изправят го но крака,
К ъ р т и ц а т а /настойчиво/: Къде е Лиско?
М о к с и. Вие знаете по-добре… Мадам, време е да си ходя.
К ъ р т и ц а т а. Защо да си ходиш?
М о к с и. По това време закусвам.
Д и м б и. И аз.
К ъ р т и ц а т а /минава край всички и сяда на стола, зад масата/. И така, докато дойде хитрият ви приятел, да вя обясня; ВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕТЕ ГОРЕ.
Д и м б и /спонтанно/. Не!
М о к с и /инстинктивно/. Не искам!
К ъ р т и ц а т а /спокойно/. Не ме интересува какво искате. /Двамата се готвят да кажат още нещо./ Мълчете!… /Многозначително./ Както мълчи ДРУГИЯТ.
Д и м б и. Домби ли?
К ъ р т и ц а т а /многозначително/: И той, и ЕДИН ДРУГ.
М о к с и /не смее да зададе въпроса направо/. Димби, питай госпожа къртицата какво иска от нас?
Д и м б и. Е, тя и без това трябва да ни каже какво иска от нас. Нали, мадам?
К ъ р т и ц а т а. Нищо не искам.
Д и м б и /учудено/. Чу ли, Мокси? Значи, можем да си вървим.
К ъ р т и ц а т а /спокойно, но категорично/. Без мое съгласие, никой не може да напусне това подземно царство.
Д и м б и. Мадам, не ме разбрахте… Ние смятаме – с ваше съгласие.
М о к с и. Просто да ни придружите до ГОРЕ.
К ъ р т и ц а т а /без да повишава тон, категорично/. Вие ВСИЧКИ оставате при мен!
Д и м б и /гледа я в недоумение/. Но, защо?… Какво ще ни правите?
К ъ р т и ц а т а. Нищо… /Мълчание./ Разбрахте ли?
М о к с и. Аз…
Д и м б и. Според мен…
К ъ р т и ц а т а /прекъсва ги/. Това трябва да разберете ВСИЧКИ… и вие и другият.
Д и м б и /наивно/. И Домби ли?
К ъ р т и ц а т а. И Домби, и ДРУГИЯТ.
М о к с и. Мадам, за кого намеквате?
К ъ р т и ц а т а /многозначително/. Той си знае…
Д о м б и. Мадам, не разбираме… Нито защо сме тук, нито как сме тук, нито докога ще сме тук…
М о к с и. И аз не разби…
Л и с к о /внезапно излиза/. Еее, толкоз ли сте глупави! /Докато Димби и Мокси са учудени и гледат безмълвно, той нарежда./ Уважаемата госпожа къртица, която живее под земята и скучае, иска да има компания, приятели!… Вие сте истински глупаци! /Към Къртицата./ Добър ден, мадам! Как сте? Какво правите?
К ъ р т и ц а т а /спокойно/ Добър ден, хитрецо!… Добре съм… Удобно ли беше под масата?
Л и с к о. Никак, мадам… Скрих се, за да мога, като дойдете, да ви извикам „дза! „… и да ви стресна… Ние ГОРЕ често си викаме „дза! „… Как сте със здравето?
К ъ р т и ц а т а. Добре, благодаря… Само…
Л и с к о. Зная, мадам!… Само ви е скучно. Тук е тъмно, влажно, безшумно… Вие сте самотна, няма с кого да размените дума, а ние ГОРЕ бягаме и скачаме на слънце, чудим се какви приключения да си измислим…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой!… Точно така!… Всеки ден ви гледах и…
Л и с к о. И си казахте: а бе, тия там са весели, а аз гния ли гния под земята…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой! Точно така!
Л и с к о /продължава екзалтирано/. Защо не ги открадна, да са ги имам винаги под ръка, като играчки…
К ъ р т и ц а т а /екзалтирано/. Точно така!…
Л и с к о. И прокопахте дупка на нашата пътека!
К ъ р т и ц а т а. Точно така!
Л и с к о. А тия /сочи тримата/ се натряскаха в нея като последни глупаци!
К ъ р т и ц а т а /весело/. Цар си!… Всичко разбираш!…
Л и с к о /съвсем екзалтирано/. И същите тия глупаци, мадам, /сочи ги, докато тримата са навели посрамено глави/ не могат да разберат, че тук е по-добре от ГОРЕ!
К ъ р т и ц а т а. Гениален сте!…
Л и с к о. Мерси! Вие сте първата, която ми го казва! /Продължава./ Как да им обясниш на тия, че тук всеки ден ще си имаме приключения…
К ъ р т и ц а т а. Чакай!
Л и с к о. Моля?
К ъ р т и ц а т а. Какво разбираш под ПРИКЛЮЧЕНИЯ?
Л и с к о. Всичко… Ами малко ли е и това – всеки ден ще кроим планове да ви избягаме, и все няма да можем и винаги ще бъде забавно?
К ъ р т и ц а т а. Чуден сте!
Л и с к о. А какво има горе?
К ъ р т и ц а т а /бързо/. Нищо!
Л и с к о /продължава екзалтирано/. Едно нищо и никакво слънце, треви, цветя, дървета, реки!… Само някакви глупости, които са ни втръснали…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой, как го разбрахте?
Л и с к о /сякаш не ѝ обръща внимание/. Какво по-скучно от слънцето?… Цял ден свети, грее и се търкаля в една посока. Нищо, ама нищо друго не прави!… Де ви кажа правата – най-омразното ми нещо е слънцето!
К ъ р т и ц а т а. Нали?… Само заслепява и гори!… Мразя го!
Л и с к о. А тук? /Сочи./ Прохладно, тъмно, приятно… По цял ден ще си играем с вас.
К ъ р т и ц а т а. Тук е раят на земята!
Л и с к о /към тримата, които едва са повдигнали глави/ Разбрахте ли?
Д и м б и. Разбрахме.
М о к с и /почесва се/. Ами, госпожата не ни го обясни както трябва…
К ъ р т и ц а т а /бързо/. Щях да ви обясня!
Д о м б и /внезапно проговаря пред учудените погледи на другите/. Чак сега, след като Лиско така добре изясни колко противно нещо е слънцето…
М о к с и. Ама то било много противно нещо, бе!
Д и м б и. Да ви кажа, на мен ми правеше впечатление, че е противно нещо, но си виках: е, сигурно не е, щом го хвалят навсякъде.
Л и с к о /продължава тезата си/. Тук по цял ден ще си вървим из лабиринтите, ще си говорим с паяка – няма дъждове, няма снегове – говори си с паяка и си глей кефа!
К ъ р т и ц а т а /доволна, сякаш да приключи/. Това е!… Видяхте ли как се разбрахме?
Л и с к о /ляга до стената на залата, полага глава над скръстените си отзад лапи/. Кеф!
Д и м б и /изляга се до другата стена/. Голям кеф!
Д о м б и /ляга в средата на залата/. Това е животът! /Протяга се./
М о к с и /ляга до него/. Горе трябва да търсиш сянка, а тук – навсякъде сянка. Чуден живот!
Ударната група на оркестъра. Туп-туп-туп-туп!… Спокойно и тихо, но отсечено и категорично се ражда настойчивият ритъм.

Л и с к о /запява/:
В най-забутаните гънки ва човешката душа
тя живее.
Оркестърът: Там-там-там-там, Там-там-там-там!
В най-забутаните гънки се спотайва и мълчи.
И мълчи.
/ Там-там-там-там, Там-там-там-там!/
Ненадейно някой ден се измъква и след туй
поразява.
/Там-там-там-там, Там-там-там-там!/
Като някакъв камшик своя остър зъл език
тя развява.
/Там-там-там-там, Там-там-там-там!/.
В с и ч к и /както лежат спокойно/:
Гледаш – поляна,
просторна, голяма,
отгоре покрита с трева…
Пристъпваш и падаш
в невидима яма,
разбираш, че тази
красива поляна
със дупки е осеяна тя.
Л и с к о /пее соло/. Завистта…
Д и м б и /соло/. Завистта…
Д о м б и /соло/. Завистта…
М о к с и /заключава със своето соло/. Може би е най-голямата беда!
В с и ч к и:
В най-забутаните гънки на човешката душа
тя живее.
В най-забутаните гънки се спотайва и мълчи,
и мълчи.
Ненадейно някой ден се измъква и след туй
поразява.
Като някакъв камшик своя остър зъл език
тя развява.
Завистта, завистта, завистта –
Срещу нея няма средство на света.
Гледаш – поляна,
просторна, голяма,
отгоре покрита с цветя.
А пък отдолу
е яма до яма
умело изкопани,
умело изкопани
от Завистта.
Завистта, Завистта, Завистта –
прозрете и заплюйте Завистта!
Заключителни акорди на оркестъра.

Л и с к о /както си лежи/ Голям кеф!
Д и м б и /протяга се/. Така се живее сто години!
Д о м б и /прозява се/. И е много забавно!
М о к с и /изтяга се/. Да.
К ъ р т и ц а т а /огледа ги/. Лиско!
Л и с к о. Да, мадам.
К а р т и ц а т а. Тази песен за мен ли се отнасяше?
Л и с к о.  Амииии, те, песните се пеят и… който ги слуша, трябва сам да разбере за кого се отнасят… В тази песен се говори за някоя си Завист, а вие сте Къртица.
К ъ р т и ц а т а. Но се споменаваше за някакви ями, дупки… Нещо, което е моя специалност.
Л и с к о /хитро/. Ооо, разбирам!… Вие искате да канете, че… Как да се изразя… Че завиждате на нас четиримата, които си играем под слънцето, пеем си и си правим приключения, а вие сте принудена да скитате на тъмно под краката ни и един ден си викате – защо да не ги дръпна при себе си тези палавници, само аз няма да съм на тъмно, я!… Да си го пленя и да им се смея на нещастието… Може би искате да кажете това, но не е това. Вие сте благородна дама. Поканихте ни на гости, тук ни е по-добре отколкото горе, при омразното слънце… И по-интересно. Така че – оставаме.
К а р т и ц а т а /с надежда/. Да не лъжеш.
Л и с к о. Честна дума.
К ъ р т и ц а т а /пронизва го с поглед/. Обичаш да хитруваш, ама, да видим… /Към Димби./ Димби, вярно ли е това, което казва Лиско?
Д и м б и. Каквото каже Лиско.
К ъ р т и ц а т а. Домби?
Д о м б и. Той знае най-добре.
М о к с и. Щом казва…
К ъ р т и ц а т а /почти успокоена/. Тогава да започваме.
М о к с и. Какво?
К ъ р т и ц а т а. Забавленията… На какво да играем?
Л и с к о. Отдавна не сме играли на криеница.
К ъ р т и ц а т а. Какво е то?
Л и с к о: Най-лесната игра. Излизате от залата, затваряте очи, а ние се крием и вие ни търсите. Когото хванете – отива да мижи и отново се крием.
К ъ р т и ц а т а /след размисъл/. Може… Сега да отида и да мижа, така ли?
Л и с к о. Да. А ние ще се крием.
К ъ р т и ц а т а. Отивам и затварям очи. /Излиза от залата./
Всички скачат и се събират около Лиско.
Д о м б и. /шепти/. Та си луд!
Д и м б и. Не ми се живее тук!…
М о к с и /все със шепот/. Лиско ни предаде!
Л и с к о /шепти/. Кротко, глупаци! /Още по-тихо./ Под масата има дупка, покрита с плоча!
Д о м б и /шепти/. Пак дупки!
Л и с к о /шепти/. По всяка вероятност тази дупка води за ГОРЕ.
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ/. Готово ли е?
Л и с к о /вика/. Още не! /Шепти./ Хайде!
Влиза под масата, изпод която се отхвърля каменна плоча.
Димби, Домби и Мокси бързо влизат под масата.
Залата остава празна.
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ/. Готово ли е? /Тишина./ Може ли? /Тишина./ Да идвам ли? /Тишина./ Идвааам!
Появява се. Влиза във втория вход от лабиринта към Залата.
К ъ р т и ц а т а /весело/. Тук ги няма… /Кривва в друг вход и затананиква./ И тук ги няма… /Тананика си./ А тук съвсем ги няма… Тогава са влезли в лабиринта… Но, ако са влезли в лабиринта… ще се загубят… Тези хлапаци са се скрили в залата!… Ха-ха!… В залата. Глупаци, в залата ще ви открия веднага!… /Връща се в Залата./ Сега /весело/ ще ви открия до един!… /В първия ъгъл./ Тук ги няма! /Вторият ъгъл/ И тук ги няма!… Ха-ха! Под масата!… Ха-ха… Уха!… /Сменя регистъра./ Аааа! /Трескаво./ Какво е това? /Опипва плочата./ Избягаха! /Удря си главата в камъка./ Избягаха! Къде сте?
Силен смях през дупката. Четиримата се смеят, като имитират кикота на Къртицата.
 
Горе.
Ч е т и р и м а т а /в квартет/: Ха-ха-ха!… Ха-ха-ха! /Гледат към дупката, през която са излезли./ Хи-хи-хи!… Хо-хо-хо!
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ през дупката/. Моля ви, върнете се!
Ч е т и р и м а т а. Ха-ха-ха!
К ъ р т и ц а т а /показва муцуната си през дупката/ Моля ви!… При мен е много интересно!…
Ч е т и р и м а т а. Ха-ха!
К ъ р ти ц а т а. Вижте какво противно слънце!
Ч е т и р и м а т а. Хи-хи!
Л и с к о. Слез долу и завиждай до края на кивота си!
Д о м б и. Тук си безсилна!
В с и ч к и. Ха-ха-ха!
К ъ р ти ц а т а.  Ох, не мога!… Това противно слънце! /Скрива се./
В с и ч к и. Ха-ха-ха!
Ч и м и /изведнъж се появява/. Какво бе, какво?… На кого се смеете?
В с и ч к и. На завистта!
Ч и м и. Че къде е тя?
Л и с к о. Под земята!
Д о м б и. Където ѝ е мястото!
Ч и м и. Добре, но пазете тишина! /Изчезва./
В с и ч к и запяват:
Туй мъничкото, бялото петно,
което по небето всеки вижда
и то е горе винаги само,
но никога на никой не завижда!

Върви си то, върви си и мълчи,
Земята с благодата си дарява,
под неговите галещи лъчи
от всяка пъпка роза разцъфтява.

Професионален квартет със силна експлозия от китари.

Слънцетооо, Слънцетооо –
Слънцето е то!
Това е само Слънцетоо –
туй, бялото петно!…

…Което се търкаля
по синьото небе,
което се усмихва
с усмивка ва дете!

Върви си то, върви си то, върви си и мълчи,
земята с благодата си дарява…
Под неговите, неговите слънчеви лъчи
от всяка пъпка роза разцъфтява!
От всяка пъпка роза разцъфтява!

Шейк! Джърк! (някакви съвременни танци.)
Нашите герои танцуват като луди.
Камерите танцуват. Актьорите танцуват с кукли в ръце. Операторите танцуват.
Слънцето танцува,
А Лиско, Димби, Домби и Мокси
ги наблюдават с черни стъкла
пред очите си, а самите те
са в ръцете на кукловодите.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s