ТУК!  RADIO piesaAdults STRAH.pdf file за сваляне.



борис 
априлов 
*
С Т Р А Х
*
радиопиеса
*
1988

.

Хубав слънчев ден в морето.

Писъци на гларуси.

М а н о л и. Защо извиваш? Къде отиваме? Чакай, какво правиш?

Чуваме как свистят вълните.

М а н о л и. Защо завиваш?

П и с а т е л я т. Млъкни!

М а н о л и. Напук ли правиш?

П и с а т е л я т. Маноли, млъкни!

Д и к т о р. Маноли беше изскочил от кабината, вече предугаждаше какво съм намислил. Още несъбуденото му от обедния сън лице изразяваше решителност да се противопостави на нещо, да изкрещи, да хване някого за гърлото.

М а н о л и. Ти чуваш ли, или не чуваш?

П и с а т е л я т. Искам бира.

М а н о л и. Ще купим другаде, ще купим в Созопол.

П и с а т е л я т.  Созопол е далеч, ще купим бирата в Приморско.

М а н о л и. Но знаеш, че Приморско съм го наказал, нали? Знаеш, че кракът ми там няма да стъпи докато съм жив.

П и с а т е л я т.  Знам.

М а н о л и. Ти разбираш ли, че ще се скараме?

П и с а т е л я т /кипва/. Маноли, слушай! /Но проявява благоразумие./ Преди да се скараме, помисли! И стига! Омръзна ми!

М а н о л и. Мразя туй село!

П и с а т е л я т.  Град!

М а н о л и. Цялото го мразя! Не само хората! И децата!

П и с а т е л я т.  Добре, чухме!

М а н о л и. Мразя и къщите! Заедно е дворовете!

П и с а т е л я т. Да де, мразиш и кокошите!

М а н о л и. /все тъй ядосано/. И яйцата на кокошките!

Музика за преход.

Д и к т о р. Радиотеатърът представя „Страх“, пиеса от Борис Априлов. /Музика, и отново, тъй като думичката ‘страх’ може да не се е чула добре/.

„Страх“. Пиеса от Борис Априлов.

 

Музика.

Равното и сладко съскане на морето.

Чайките.

М а н о л и. /ядосано/. Ще се изприщя!

П и с а т е л я т.  Изприщи се!

М а н о л и. Не си човек!

П и с а т е л я т. Не съм човек.

М а н о л и. Не си приятел!

П и с а т е л я т.  Вече сме на кея и не виждам за какво трябва да пискаш. Ти оставаш, разбираш ли, стоиш тук и не докосваш келявата им земя. Аз нарамвам торбата и се качвам до ресторанта, купувам каквото трябва и идвам. Твоят крак остава тук, нали?

М а н о л и. Сяда ми се в ресторант.

П и с а т е л я т.  Тогава ела.

М а н о л и. Ще те ударя!

Смехът на писателя.

Музика.

Д и к т о р. Щом се изкачих, свих край градинката и погледнах надолу към яхтата. Маноли излезе от кабината и свали грота. Усмихнах се, очаквах да стори това, платното плющеше и безпокоеше съня му. После видях как Маноли се извърна, погледна нагоре към селището и го заплю. Голям кеф ми достави, посмях се от сърце и почаках, но Маноли не се изплю повторно, а се прибра при възглавницата. Забравих да спомена – беше късна пролет, все още нямаше курортисти. Както очаквах, по тия часове магазините се оказаха затворени, по всяка вероятност работеше само ресторантът, сега той храни тези, които трябва да приготвят градчето за предстоящия сезон: мазачи, дърводелци, бояджии и управители на почивни станции.

Шумът на ресторанта, личи си че няма много посетители, дрънкане на прибори.

Д и к т о р. Интериорът на ресторанта е отвратителен, но тези крака са ми познати, виждал съм ги и друг път да пристъпват по същия начин. Наричал съм ги  п о р а з я в а щ и т е   к р а к а. Посетителите на ресторанта наблюдават само тях.

Д е б е л а т а   с е р в и т ь о р к а /безцеремонно/. Казвай кво искаш. След три минути затваряме.

П и с а т е л я т. Водка и кока-кола.

Д е б е л а т а   с е р в и т ь о р к а. Ше ядеш ли нещо?

П и с а т е л я т.  Вземете този сак и пъхнете в него десет бутилки бира.

Д е б е л а т а   с е р в и т ь о р к а. Надценката е голяма, знаеш.

П и с а т е л я т. И десет коли, но никак не сте учтива.

Д е б е л а т а   с е р в и т ь о р к а. И съм дебела, но колежката ми е сексапилна.

Шумът на ресторанта.

Д и к т о р. Да, но изглежда, не познавам само краката, познавам и лицето на това момиче, а косите му горят, опустошават всичко наоколо, обезличават го, докато очите охлаждат със зелената си апатия и предупреждават, че никой не може да се надява на тях.

Шумът на ресторанта.

Д и к т о р. В ресторанта е хладно, можеш да се отпуснеш, вече няма защо да бързам. Освен това, има и какво да се наблюдава – сервитьорката с дългите крака пристъпва като фламинго.

Шумът на ресторанта.

Д и к т о р. Приближава се към мен, сега мога да виждам и коленете ѝ. Е това са колене! Какво ли няма в тях. Дори гатанки! А има и виц.

Музика за преход.

С и р м а. Добър ден.

Пауза.

П и с а т е л я т.  Добър ден.

С и р м а. Сам ли сте?

П и с а т е л я т.  Колежката ви ме напусна.

С и р м а. Позволете да поседна при вас. Току що приключих… Да, вие, пак водка… Вижте ги, вижте ги как се втрещиха.

П и с а т е л я т.  Ще им се възпалят очите.

С и р и а. Ми, кво да ги правя – прости хора, невидели.

П и с а т е л я т. Мисля, че късата ви рокличка е все пак прекалено къса.

С и р м а. Прав сте. /Нейният смях./ Казахте ми и по-рано, че вместо рокля нося апликация. Ако си спомняте, де. Защото, както ви гледам, не си спомняте нищо.

П и с а т е л я т.  Всичките тези работи, обаче, които ги носите със себе си, са ми познати – от глезените до косата.

С и р м а. Казахте… Чакайте, какво друго казахте тогава… Да, казахте, че животът е порив.

П и с а т е л я т. Знаете ли какво е порив?

С и р м а. Не. И музикантите не можаха да ми обяснят.

П и с а т е л я т.  Кои музиканти?

С и р м а. От ресторанта… Освен това казахте, че животът е една погрешна теория.

П и с а т е л я т.  Карате ме да се изчервявам. И сигурно съм добавил, че мнозина напразно се стремят да го практикуват.

С и р м а. Все такива неща… Бяхте много приятен. Още не съм ви забравила… Сега пък ме викат. Хайде, докато се върна, спомнете си Бургас.

П и с а т е л я т.  Не мога да си спомня нищо.

С и р м а /строго/. Идвам, не виждаш ли?

Музика.

С и р м а. Какво прави Маноли?

П и с а т е л я т.  /след пауза/. Добре е.

С и р м а. Виж сега, виж какво върши простия човек /съзаклятнически казва тя/ Обясних му всичко и още проверява, още не може да приключи касата… Къде е Маноли?

П и с а т е л я т.  Тук.

С и р м а. С него изкарахме хубава любов… Тук ли, казахте?

П и с а т е л я т.  Долу.

С и р м а. Какво значи долу?

П и с а т е л я т.  На пристанището.

С и р м а. А, вие сте с лодката. Защо не го доведохте?

П и с а т е л я т.  Започвам да си спомням… Сега сме с друга лодка.

С и р м а. Оная беше лоша.

П и с а т е л я т.  А.

С и р м а. Вонеше на нафта, миришеше на риба.

П и с а т е л я т.  Отде знаете?

С и р м а. Маноли ме заведе. Там спахме.

П и с а т е л я т.  Сега имаме и друга, тя не мирише, движи се с вятър.

С и р м а. Да, той ми каза, че строите някаква, с платнища.

П и с а т е л я т.  Платна!… Ветроход.

С и р м а /с чистота и мечтателност/. Друг такъв мъж не съм срещала. Тъй си и останах лапнала по него. /Пауза./ Той не признава постоянните отношения, нали?

П и с а т е л я т.  Ами, какво да ви кажа, в неудобно положение ме поставяте, не знам как да отговоря.

С и р м а. Така ми заяви. /Пауза./ Освен ако не ме е излъгал.

П и с а т е л я т.  Да е излъгал не вярвам, Маноли не лъже.

С и р м а. Значи е долу?

П и с а т е л я т.  Вие какво търсите тук? Нали сте в Бургас?

С и р м а. Питай ме, че да ти кажа. Като се откъртих от Плевен и…

П и с а т е л я т. От Плевен ли сте?

С и р м а. От Русе съм, но като се откъртих от Русе, та – в Плевен, от Плевен във Варна. Варна – София. Погнаха ме за жителство – и право в Бургас. Маноли защо не дойде с вас?

П и с а т е л я т.  Не иска.

С и р м а. Защо не иска?

П и с а т е л я т.  Ще пукне, но няма да дойде.

С и р м а. Я го повикайте, кажете му че съм тук. Сирма.

П и с а т е л я т.  Той мрази това място.

С и р м а. Всеки случай, голям любовник.

П и с а т е л я т.  Разсърди се, че го докарах в това пристанище.

С и р м а. Защо не го повикате?

П и с а т е л я т.  Това ви обяснявам.

С и р м а. Да де, вие казахте… Но, защо?

П и с а т е л я т.  Не може да понася тукашните хора.

С и р м а. И аз не мога.

П и с а т е л я т. Но сте тук.

С и р м а. Не ги разбирам тия хора.

П и с а т е л я т.  Веднъж му се наложило да престои на пристанището три часа и повърнал.

С и р м а. Браво на Маноли! Защо не го повикате?

П и с а т е л я т.  Май не чухте какво ви казах. Обясних ви.

С и р м а. Ами ако разбере, че го викам АЗ?

П и с а т е л я т.  Напразно.

С и р м а. Маноли е голям любовник, но не се задържа на едно място. Нали не се задържа?… Аз си поплаках малко, де.

П и с а т е л я т.  Така ли?

С и р м а. Направих сълзи като лешници.

П и с а т е л я т.  Включвате се в жаргона на крайбрежието.

С и р м а. Чакай, че отново ме викат. Какво бе, шефе, какво има? Не виждаш ли, че говоря с приятел? /На Писателя./ Един момент.

Музика.

Шумът на ресторанта.

С и р м а. Гледай ти, да бъде долу, а да не дойде. Кажете му, че работя тук.

П и с а т е л я т.  Това – да.

С и р м а. Чакай, Маноли не се ли е женил насам?

П и с а т е л я т.  Има такова нещо.

С и р м а. Точно тук, да! Тук се е женил.

П и с а т е л я т.  Баш да се е оженил, не вярвам.

С и р м а. Моля ви се!

П и с а т е л я т.  Маноли не може да се ожени. И най-малкото – тук. Тукашните хора не го понасят, защото е обратното на тях.

С и р м а. Голям мъж, нали? Косата му още ли е жълта?

П и с а т е л я т.  Единственият мъж с жълта коса.

С и р м а. Ще му пратя една бутилка.

П и с а т е л я т.  Ще ви наругае.

С и р м а. Къде е сега?

П и с а т е л я т.  Сто пъти ви казах.

С и р м а. Но защо не слезем?

П и с а т е л я т.  Какво?

С и р м а. Да го видя.

П и с а т е л я т.  Това е друг въпрос.

С и р м а. Ще се понаправя.

Музика за преход.

Шумът на ресторанта.

С и р м а. Сега как ви се струвам?

П и с а т е л я т.  Побъркахте ме.

Д и к т о р. Което си е право. Съвършени крака, нелогични, но спонтанни. Ставите и коленете им потръпваха гневно, над тях тялото пружинираше, то напълно осъзнаваше превъзходството си над заобикалящия свят. Пружинираше, сякаш се готвеше да скочи някъде, може би в неизвестна планета, където си му е мястото… Слязохме мълчаливо на пристанището… Яхтата лежеше самотна до кея и се поклащаше с невидимото поклащане на морето.

С и р м а. Туй не е ли гемия?

П и с а т е л я т.  Това е ветроход, яхта.

С и р м а. И в това нещо живеете?

П ис а т е л я т /подвиква към кабината/. Маноли!

Пауза.

С и р м а. Маноли!

Пауза.

М а н о л и. А!…

С и р м а. Хей!

М а н о л и. Какво правиш тук?

С и р м а. Търся те.

М а н о л и. Питам какво правиш тук, в това говняно село!

С и р м а. Вижте как ме посреща. Чухте ли?… Кажете му.

П и с а т е л я т.  /безцеремонно/. Престани да позираш! Разбра ли? Сирма ти е дошла на гости!

Д и к т о р. Маноли поомекна. Той излезе на кея, взе момичето на ръце и го въведе в яхтата. Носеше го като хляб насущний. Постави го на седалката в кокпита.

М а н о л и. /обяснява на Писателя/. Тя не е глупава. Отначало пунтира, че е глупава, но после става умна.

П и с а т е л я т.  Кой ти казва, че е глупава?

М а н о л и. Ще видиш, че не е глупава, макар да я смяташ за много глупава.

С и р м а. Защо, и ти самият си ми казвал, че съм много глупава.

М а н о л и. Сега говоря на него!

П и с а т е л я т. Жена като мачта! Постави я на яхтата и опъни ветрилата на нея. Не разбирам защо ѝ бягаш.

С и р м а. Били сме едно към две! Сякаш е важно.

П и с а т е л я т.  Това пък какво е?

С и р м а. Понеже съм била на двайсет.

М а н о л и. Деветнайсет! Не ги увеличавай. Сега си точно на деветнайсет !

С и р м а. Твърдеше, че комбинациите едно към две били неубедителни.

П и с а т е л я т.  За да се изплъзне. Маноли винаги се хваща за нещо и се изплъзва.

С и р м а. Кажете му го! Същото му го казах и аз! /Мило./ Маноли, обичам те, разбери!… Тук мръсно ли е?

М а н о л и. Седни, не бой се.

С и р м а. Къде е моторът ви?

М а н о л и. Защо ти е?

С и р м а. Да го палнеш.

Д и к т о р. Маноли направи лице, с което сякаш ми заявяваше, че ей сега ще се хвърли в морето. Свих рамене. Беше ми безразлично. Той отиде до мачтата и започна да вдига грота. Разбрах, че ще потеглим, беше времето на нежността и тишината. /Нежна тихичка музика./ Аз пък се залових да издигна стаксела. Вятърът изпълни горните части на платната, само те се подаваха над вълноломната стена. Отвързахме се и потеглихме бавно, но щом завихме край фара източният ни пое, мачтата изпука от здраве и тържествено се врязахме в синьото убежище за душите ни. /Музиката прекъсва за да чуем ясно следващото изречение./ Маноли се извърна към Приморско и се изплю с отвращение.

П и с а т е л я т.  Сирма, понасяте ли морето?

С и р м а. Знам ли? Сега ми е много добре.

П и с а т е л я т.  Маноли, приготви кафе! /Пауза./ Остави на мен.

С и р м а. Не пия кафе.

М а н о л и. Тя не пие нищо.

С и р м а. Хубаво ми е! Къде отиваме?

М а н о л и. Където ни скимне.

С и р м а. Искам навътре, много, да не се вижда брегът.

М а н о л и. Не може. Ще вземе да падне вятърът и после как ще те върнем на работа?

С и р м а. Не искам на работа.

Пауза.

М а н о л и. Чу ли какво каза тази кукличка?

П и с а т е л я т.  Остави я да си каже мъката.

С и р м а. Маноли, заведи ме да видя колибата ти. Толкоз съм слушала. Ти живееш там, самичък, при реката, всички говорят за теб, пишат и вестниците. Заведи ме да видя този прочут твой дом.

М а н о л и. Чу ли? Чу ли я кво говори?

П и с а т е л я т.  Ще закъснеем наистина, Сирма. Ще ни похлупи нощта.

С и р м а. И какво? Светът ли ще свърши?

М а н о л и. А!…

П и с а т е л я т.  Маноли, млъкни!

Д и к т о р. Момичето май беше родено за ветроход, то веднага се превърна в нещо като негова важна част. Седна върху кабината и се облегна на мачтата. Ако питате мен, бях доволен че доставяме малко радост на едно бездомно същество. Освен това, изглежда, че сред морето и платната, някои се поддават на божествената лудост. Нашата гостенка неочаквано се умълча, сякаш умъдря, забрави дори Маноли.

П и с а т е л я т.  Маноли!

М а н о л и. Оу!

П и с а т е л я т.  Събудѝ се.

М а н о л и. Кажи го на нея, тя изчезна.

П и с а т е л я т.  Ти  си виновен. Накарал си я открие морето – в него търси теб.

М а н о л и. Тя изчезна бе, не виждаш ли? Няма я, не иска да знае за мен.

Д и к т о р. Малко пренебрегнат в момента. Маноли бе развълнуван по особен начин, може би доволен, дори щастлив, той изгаряше от стремеж да се изфука и в това отношение по нищо не се отличаваше от останалите моряци. Държеше здраво румпела и направляваше яхтата срещу вълните, целеше да намокри лицето на момичето с пръски и успяваше. Навлизахме в широтата, намъквахме се в кристалната наранима хармония, мехурите на пяната се пукаха като цъфтеж и ни обсипваха с кислород, издутите платна напомняха за огромен сутиен, придържащ великолепните цицки на природата.

Музика.

С и р м а. Маноли, защо не ме вземеш със себе си? /Пауза, тишина, гласът на гларус./ Ще те обичам винаги. /Тишина, пауза./ Колкото щеш. Ако не щеш – няма да те обичам. Само ще ти прислужвам. /Тишина./ Моля те.

Пауза.

М а н о л и. Вие никога не знаете кога да си отидете.

С и р м а. Моля те.

М а н о л и. Най-хитрото нещо на тоя свят е жената. Жените са като лисиците – вмъкнат ли се в курника, вместо да лапнат само едно пиле, изпотръшкват всичко.

П и с а т е л я т. Чакаш да се засмеем ли?

М а н о л и. Не е ли така?

П и с а т е л я т. За бабаит ли се смяташ?

М а н о л и. Аз съм само мъж.

П и с а т е л я т.  Това е вулгарност.

М а н о л и. С теб не ми е приятно да говоря… Жените, Сирмо, не сте като останалите хора – да дойдете да си хапнем и пийнем, а на сутринта да си отидете по живо по здраво, не, вие искате да перете, да кърпите, умирате да останете докрай.

С и р м а. Защо не ме задържиш при себе си?

М а н о л и. Като че ли не чуваш какво ти се говори.

Мълчание. Пауза.

С и р м а. Вече не ми се живее.

М а н о л и. Това е глупаво!

С и р м а. Не мога, Маноли.

М а н о л и. Заради хората ли?

С и р м а. Изобщо.

М а н о л и. Говориш лоши приказки. /Пауза./ Ей, писателю, чуваш ли? Намесѝ се. Кажи нещо. Какво е туй жестоко изображение на лицето ти? /Пауза./ Сирма, ти си лош човек, ако искаш да се самоубиваш… Това ли искаш?

С и р м а. Не знам.

М а н о л и. И защо не остана в Бургас, къде си хукнала по селата?

С и р м а. Не знам.

М а н о л и. А знаеш ли какво е за една сервитьорка да работи в „Интернационал“, а? Кажи де, знаеш ли?

С и р м а. Знам.

М а н о л и. Тогава защо /Пауза./ Какво те накара?

С и р м а. Обичам те.

Пауза.

Д и к т о р. Слязох в кабината, бръкнах в сака, измъкнах една от бутилките, но не бира, водката. Не ми се пиеше, разбира се, смътно ми се струваше, че взимам бутилката в ръка, за да ударя с нея Маноли по главата. При подобни сцени с жени, които ги обичат, мъжете стават пошли, раболепни и слизат в един отвратителен низш свят по законите на неизвестна алотропия.

М а н о л и /злобничко/. Писателю, не изчезвай, не ме оставяй сам. /Почти крещи./ Къде бягаш? Тук трябва да се втълпи на туй глупаво момиче да стои на мястото си! „Интернационал“ е велик ресторант, тя не трябва да го напуска!

С и р м а. Не мога.

М а н о л и. Защо да не можеш? Кажи де? Защо да не останеш там?

Пауза.

С и р м а /най-после изплюва камъчето/. Аз те търся.

Музика, дълго музика.

М а н о л и /започва много тихо, но увеличава силата на гласа си/. Аха, търсиш… Ти ме търсиш… И на колко други си бутнала докато ме търсиш?… За да сравняваш!

С и р м а. Обичам те.

М а н о л и. Ако ги наредиш така… един до друг… аверите… опашката ще стигне ли до Русе?

С и р м а. Ти разбираш ли, че те обичам?

По-дълга пауза.

М а н о л и. Багажа взе ли си?

С и р м а. Нищо не ме интересува, аз те обичам.

М а н о л. и. Глей сега… Да не се пошегува човек. Съдружник, ти чу ли ква стана? Нарочно споменах за багажа, а тя – веднага! Готова! Измервам ѝ акъла, а тя – моментално! Дори парцалите си зарязва!

П и с а т е л я т. Вземи бутилката.

М а н о л и. Не искам.

П и с а т е л я т.  Пийни си.

М а н о л и. Не ща!… Майка му стара, готови сте по една рокля да тръгнете! Само и само… Съдружник, чу ли, готова е, веднага е навита да се ожени!… Това искаш, нали?

С и р м а. Обичам те.

М а н о л и. Малко отпуснах и – хоп! Веднага! Значи така, а? Сега да ти кажа ела в колибата – и идваш?

С и р м а. Лош свят се навърта край мен.

М а н о л и. Идваш, нали?

С и р м а. Много съм сама, Маноли.

М а н о л и. Ама идваш в колибата, нали?

П и с а т е л я т.  Ще те ударя, фукльо! Престани да говориш и пийни! Вземи бутилката.

М а н о л и. Махни я!… Не виждаш ли тук какво става? Готова е така, на момента, по рокля! А бе те са готови всякак, само да тръгнат, да се набутат в колибата! Сега да ѝ кажа идвай и ще дойде!

С и р м а. Ти също не можеш без мен.

Тишина. Гларус. Тишина.

Смехът на Маноли.

М а н о л и. Аз? /Продължава да се смее./ Без тебе! /Смее се./ Сега ще видим!

Шумове от които можем да предположим, че той манипулира и с руля и с платната.

С и р м а. Недей!

П и с а т е л я т. Глупако, накъде?

М а н о л и. Сега ще видим!

П и с а т е л я т. Махни се от руля!

М а н о л и. Мога ли, или не мога!

С и р м а. Не искам да се връщаме!

М а н о л и. Дали мога, а?

С и р м а. Моля те!

М а н о л и. Такива знаеш ли как ги обичам!

С и р м а. Маноли!

М а н о л и. Да видим, мога ли или не мога без теб!

Музика за пауза.

М а н о л и. Защо ме гледаш? Гледаш ме как се връщаме в Приморско и мълчиш. Знам защо мълчиш. Мълчиш защото мислиш, че си играя и ей сега ще извия руля към Ропотамо, към колибата! /Музика./ Ти си сигурен, че всичко ще свърши добре, за теб и за ония, на които ще разкажеш случката. Какво ме гледаш? Защо мълчиш?

П и с а т е л я т. Любувам се на детския ти акъл.

М а н о л и. Защо не вземеш нещо, защо не ме цапнеш по главата?

П и с а т е л я т.  Защо да те цапна?

М а н о л и. Да разбера, че си приятел.

П и с а т е л я т.  Ти после сам ще си блъскаш главата.

М а н о л и. Доведе ми тук два женски крака и хайдеее!… Маноли! Останалото – Маноли!…

П и с а т е л я т.  Ще ми се да ти се изсмея в лицето.

М а н о л и. Все Маноли! Баламата! Глупакът на глупаците! Все да го женят!

П и с а т е л я т. Сирма, ако плачете, ще плесна вас вместо него.

С и р м а /през сълзите си/. Ще го обичам цял живот… Не знае какъв човек съм… Цял живот.

Музика за преход.

Д и к т о р. Маноли не пристана както винаги, той се чукна, разбирате ли, щеше да разбие носа на яхтата в кея, този майстор щеше да ни събори през борда. Очаквах, че тук, в тези мигове ще се разиграе кулминацията на пиесата, с плачовете и воплите, за да приключи с размекването на чудовището и неизбежния си хепиенд, но то какво стана, оказа се, че животът разполага с неизчерпаеми ходове. Сервитьорката с дългите крака неочаквано прекрачи борда и стъпи на кея. Тя се извърна към нас, цялата мокра от сълзи.

Музика за преход.

Д и к т о р. Отдалечавахме се бавно, ръцете ни тежаха от тишина, платната отново поеха въздушните струи. Сирма стърчеше на кея, висока, едва сега съзрях колко бели бяха краката ѝ, косите ѝ дълги, прави, жена като мачта, опъни на нея всичките си платна и не бой се. Дори не се опита да играе на гордост и да побегне, нито пък да се моли, само стърчеше и продължаваше да се взира към човека, който за нея беше бог.

Музика.

Д и к т о р. Когато заобиколихме фаровата кула и поехме пътя си, нямаше как да не се обърна, не издържах. Сега момичето стърчеше на вълнолома и ни махаше.

М а н о л и. Е това е жена!

П и с а т е л я т. Може да ми се сърдиш, но ще вдигна ръка за сбогом.

М а н о л и. ТАКИВА жени харесвам!

П и с а т е л я т. Ще спусна знамето в знак на почест!

М а н о л и. Браво, съдружник! Как се досети?

П и с а т е л я т. Простако, само да си посмял!

М а н о л и. /кротко/. Няма да плюя. Докато тя е в градчето, вече няма да плюя натам!

П и с а т е л я т. А няма ли да се върнем?

М а н о л и. Ще се върнем в Ропотамо, в колибата ни.

П и с а т е л я т.  Ти си един простак.

Музика за преход.

М а н о л и. Виж кво е хубаво! Виж дъбовете! Какво казваше ти?

П и с а т е л я т.  /ядосано/. Затвори си устата!

М а н о л и. Замислени, натежали от божествена доброта.

П и с а т е л я т.  Негодяй.

М а н о л и. Стига си мислил за нея.

П и с а т е л я т.  Горката, мисли те за бог.

М а н о л и. И красива, мръсницата!… Сега вече искам да пия… Нали е много красива?

Музика за преход. Чуваме щурците.

Д и к т о р. Обичам привечерните часове край реката. Седиш пред колибата на Маноли и си пиеш, пиеш си и наблюдаваш стихването на вятъра, водата се гланцира внезапно, острата зеленина на тръстиките избледнява, кефалчетата започват да подскачат, леко притъмнява, жабите още мълчат, тук-там писукат пиленца, младите листа въздишат, тираничните миризми на морето се отдалечават, нахлуват благоуханията на Странджа.

Музика. Щурците и жабите.

П и с а т е л я т.  Маноли, не пий повече. Хайде, лягаме да спим. Утре сме за риба.

М а н о л и. Лягай, умри!

П и с а т е л я т.  Какво?

Силен, рязък шум. Още един.

П и с а т е л я т.  Не ритай тенджерата!

Нов удар.

П и с а т е л я т.  Маноли, не ритай мивката!

Тупурдия, Маноли унищожава всичко с ритници.

М а н о л и. Пусни ме!

П и с а т е л я т.  Не ритай!

М а н о л и. Ще ритам!

П и с а т е л я т.  Унищожи инвентара.

Прас!

П и с а т е л я т.  Отиде транзистора!

Гигантска пукотевица, голямо дрънчене.

П и с а т е л я т.  Поритай си, отреагирай глупостта си.

М а н о л и. А ти защо се съгласи да си тръгнем? Защо не ме спря? Не можа ли да ме удушиш?

П и с а т е л я т.  Сега вече ще го направя…. Къде отиваш?… Простако, ела!

Щурци и жаби.

Заработва моторът на лодката.

П и с а т е л я т /вика/. Така ми харесваш! Браво, Маноли! С лодката за половин час си там! /Моторът на ускорени обороти./ Браво, Маноли! Така те искам!

Шумът на мотора секва.

Тишина. Пауза. Щурците.

П и с а т е л я т. Защо се връщаш?

Тишина. Щурците.

М а н о л и. Страх ме е.

П и с а т е л я т. Какво?

М а н о л и. /още по-тихо/. Страх ме е.

Музика за финал на пиесата.

Advertisements
Коментари
  1. […] “СТРАХ” – радиопиеса по едноименен разказ от с… […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s