МОИТЕ СРЕЩИ С БОРИС АПРИЛОВ – Г. Ингилизов…

Posted: 11.12.2012 in Bulgarian literature

INGILIZOV  сп. МОРЕ, бр.1 2012 – pdf.file ТУК!

ГЕОРГИ

ИНГИЛИЗОВ

МОИТЕ СРЕЩИ С БОРИС АПРИЛОВ

Годината е 1986. С Георги Равнинов, морския редактор на „Черноморски фронт“, обсъждаме рубриката „Млади маринисти“ и специализирания брой „Морето – прозорец към света“. Става въпрос и за бъдещата ми книга. В стаята влиза висок слаб мъж с одухотворена физиономия, прегръща Равнинов, който след като ме запознава с Борис Априлов, щедро обявява: Ето го твоя редактор!

После разговорът тръгва по обичайните теми – Юлия и Дончо Папазови, Николай Джамбазов, Коста Никита – както държеше да го наричат този ненадминат майстор на лодки. И за сборника с разкази „Деликатно настроение“ на Борис Априлов, излязъл преди два месеца и деликатно премълчаван от оперативната критика. И най-вече за „Океански риболов“, който тогава беше в най-силните си години и вече се беше наложил като световен риболовен флот. За това, че е великолепно, че освен Христо Фотев България има и телефон 190, на който винаги можеш да разбереш къде риболуват корабите ни в световния океан, радиостанция за връзка с всеки траулер и кораб-майка!

Ние с Равнинов обясняваме, че имаме редакционна планьорка и ще се освободим най-рано след два часа. Тогава Ахото, както го наричаха приятелите му, изрича култовото: „Отивам да помълча с Христо Фотев на „Панорамата“ – фраза, станала нарицателна за години напред между нас. След това тръгваме към района на текезесето, където се помещаваше тази радиостанция, за която Борис Априлов твърдеше, че е по-лоша от радиостанцията на Сталин през Втората световна война!

Защо съм запомнил тези разговори? Защото двамата приятели не говореха за възхода на риболовната ни марина, а за неизбежния ѝ фа-лит. И то точно в онези години, когато за „Океански риболов“ се говореше и пишеше главно със суперлативи…

Когато по-късно разказвах това на Върбан Стаматов, той го прие съвсем естествено: „Писателят провижда напред в годините. Парадоксът е, че тогава, в онези години, за които ми разказваш, дори действащи капитани на траулери изключваха възможността за ликвидация на риболовната ни империя. Но писателят, особено когато е от ранга на Ахото, вижда това, което обикновеният човек не вижда!“

През 1997 година Солун беше Европейска столица на културата и тримата – Върбан Стаматов, Иван Голев и аз – бяхме участници в балканската среща на поезията и прозата. Там, в една индигова вечер, в малка семейна таверна, решихме с Върбан да съберем и издадем антология на българската маринистична проза (Белия кит не признаваше поезията за маринистика, освен с някои изключения, за които ще стане дума в друг мой текст, вече почти готов за печат). Екзалтирани от чистотата на идеята и от непресъхващите бутилки с ароматна рецина, започнахме да нахвърляме списъка на авторите в антологията. И първото име, с което Върбан начена списъка, беше името на Борис Априлов.

Зимата на същата година, вече в дома ми в Бургас, с Върбан обмисляхме детайлите по създаването на антологията на българската маринистика. Авторите вече бяха преценени и огледани отвсякъде. Върбан имаше много резерви към Съюза на българските писатели, но когато ставаше въпрос за качества и стойност на текста на който и да е било автор, беше безкрайно обективен, честен до болезненост и принципен до необяснимо за мен себеизтезаване.

Върбан не криеше искрените си приятелски чувства към Борис Априлов и можеше с часове да говори за маринистичната му белетристика. Тогава бях млад и надценявах силата на човешката памет, смятах, че няма да имам проблем след години да възпроизведа всичко с точност, като не си давах сметка, че именно детайлите и наглед дребните оценки и коментари, изречени от един съвършен редактор като Върбан, трябва да бъдат цитирани особено прецизно…

Затова записките ми на тема „Моите срещи с българските писатели-маринисти“, колкото и оскъдни да са те, именно по липсата на житейския опит на човек, късно разбрал стойността на документално защитения факт, си мисля, че могат да представляват някакъв интерес за някого, главно поради тяхната искреност.

„Ти работи с Атанас Стойчев, Емил Марков, Славчо Чернишев, Тодор Велчев“ – казваше Върбан. „Там ще се съобразя с твоето мнение. Остави ми Ахото, авера ми Кольо Радев, другия Радев – Коста…“

Седмица след това казах на Върбан, че съм дал текстовете на Ахото на машинописка. „Ти май не си съгласен с избора ми – започна Белия кит и с това постави началото на втората ми, вече задочна „среща“ с Борис Априлов.

„Да вземем „Отбраната на Спарта“ – колко са тези писатели с такъв усет за детайла, с такъв точен рисунък, с подобен ненатрапчив дълбок психологизъм! Ахото умееше да изгражда образ само с няколко щрихи, с две-три мазки с голямата четка, а после, чрез действията и реакциите на героя, да довърши фините черти. И още на третото изречение героят вече живее – разсъждаваше гласно Върбан. – Не му се налага да измисля, да съчинителства, в големия му интелект има всякакви персонажи – просто хваща един, вдъхва му живот и го пуска по пъстрия свят. И героят вече е готов – да се влюбва, да мрази, да се бие за своите принципи, пък били те и понякога грешни! Мародера ли е мародер или тези с новите грозни, огромни бетонни къщи-хотели, мастодонти, изтъкани от алчност и войнстващ еснафлък! Усещаш ли как морето в този залив не мирише на йод и сол, на риба и водорасли, а на прах за пране от чаршафите на курортистите! И всичко това внушено само с десетина реда!

Ами я си спомни капитана от „Господарят на Индийския океан“ – един истински мъж, като Хемингуеевия рибар от „Старецът и морето“. И двамата водят борба, имат своите войни, своите възходи и сгромолясвания. Представял съм си я тази зала, този тържествен прием на кмета на Калкута, поканил всички капитани от пристанището, само мъже, стотици. И една жена – съпругата на кмета, Борис Априлов не я рисува дори с една дума, но аз си я представям – висока, стройна, облечена като кралица, с искрящи очи и най-загадъчната усмивка на света. И измежду такива истински мъже, „касапница от съдби и преживелици“, тази жена, тази индийка, да избере българския капитан и да го нарече Господар на Индийския океан, господар на техния океан!“… Дарявайки го с тази титла, тя всъщност му дава себе си! Това Ахото дори и с една дума не го казва, но то се усеща, авторът вече ни го е внушил с предните изречения“…

С Върбан много обичахме да говорим за някои автори-маринисти, да си припомняме герои, фрази, ситуации, сюжети. Спорехме как е изграден разказът, кое бихме „махнали“, ако бяхме редактори, къде бихме доразвили образите, на кои детайли бихме наблегнали. Върбан беше рязък в оценките си, някои писатели не признаваше, за други не даваше да отваряме и дума. Но за Ахото говореше с нескрито уважение, дори с пиетет. Мъжете на честта – беше една от любимите ни теми, когато ставаше въпрос за Борис Априлов. Неговите герои, обладаващи достойнство и гордост, физическа и морална сила, доброта и уважение, бяха от плът и кръв, осезаеми и живи, запомнящи се. Капитани, рибари, яхтсмени, селяни, интелигенти, майстори и занаятчии – всички те, обрисувани лаконично и затова с прецизна яснота, бяха скелета на превъзходните му разкази, носеха със себе си собствени сюжетни линии и като че ли заживяваха свой собствен живот, неподсказан и непредначертан от автора.

Морето – тази магична територия, в която можеш да се потопиш като в прародина, прамайка, да се пречистиш, да измиеш душата и сърцето си. Да усетиш извечната любов към всички живи същества, към първородната стихия, да се отърсиш от дребнавото и пошлото, от еснафлъка, да превъзмогнеш омразата, да се научиш на най-главното – да прощаваш. Хуманизмът в Борис-Априловата маринистична проза често пъти като че ли е в повече, но приятелите му обясняваха това с личните качества на автора, с неговата деликатност и доброта…

Корабът – това свещено място, това убежище, с което можеш да пътешестваш по пътя на мечтите и въображението. Да видиш Цикладите и Фамагуста, островите на течението, да минеш по маршрутите на Мелвил и Джек Лондон, и най-вече бленуваните Хаваи… Яхтата е живо същество, в което можеш да твориш далеч от шума и суетата, да я подчиняваш на своята воля, сила и страст. Но и да избягаш от подлостта и лицемерието, от чудовищната дребнавост и злоба, дори да се опиташ да се скриеш от себе си и от собствените си самозаблуждения…

Тъй беше, така си говорехме тогава…

Върбан наричаше Ахото „гнил интелигент“. Славчо Чернишев също ми беше казал, че така е бил кръстен Борис Априлов от морските граничари в Созопол. По-късно прочетох при Петър Незнакомов същото определение. Цитирам това не за да убеждавам тук присъстващите в арогантността на тогавашните гранични власти, от това няма нужда. Припомням този факт обаче не само за да илюстрирам официалното отношение на държавата към твореца, която накрая и го прогони. А и да обясня простичко, че след като половин век охранявахме хората от морето и морето от хората, е нормално и досега да нямаме морска стратегия и морска политика – нещо, за което болееше Борис Априлов.

В много от произведенията на именития маринист се проектират днешните проблеми на черноморското ни крайбрежие, което той обичаше повече от себе си – хайдушкото му заграбване и варварско презастрояване, тоталното му унищожаване в огромни мащаби, ясно демонстриране на нелюбов и неистово желание за варварска печалба от него.

Неотдавна Никола Радев преиздаде книгата си „Седем ключа на вода“, в която включи и последното интервю на Върбан Стаматов. Този текст той ми чете в къщата си край Трявна, когато му гостувах през 1997 година. Освен за антологията, тогава говорихме, че днешните вестници са отхвърлили практиката да печатат т.нар. подлистници „от брой в брой“. В случая отварям дума за това магнетофонно интервю, защото в него Върбан Стаматов дава лаконична, но изключително точна оценка за Борис Априлов.

Никола Радев: Ако книгите ти бяха на английски и бяха на Хемингуей, сега бялата ти грива щеше да се вее нейде на върха на маринистиката. Казвам го и съм убеден в казаното, не махай с ръка и не се усмихвай иронично! Нека бъдещите литературоведи и времето си кажат думата!

Върбан Стаматов: Е, това вече е прекалено! Все едно да сравняваме Хемингуей или нас двамата, да речем, с покойния Борис Априлов – с неговия спънат, закъснял български копнеж по простора, с мъката му от дамгата на пожизнен арестант в плиткото на половин миля от брега съгласно българския закон довчера, какъвто няма нийде по света. Най-талантлив измежду българските маринисти, писател с модерно и трагично съзнание, той написа най-добрите български морски разкази, без да се оцапа като мен с оспорвана публицистика, но си остана неизвестен за света, тъй като бе извън всякакви „препоръчителни“ списъци за превод. И след като близо половин век родината ни веднъж не му разреши да напусне „свещената и неприкосновената граница на НРБ“, накрая го и прогони. Застави го да емигрира отчаян, вече при „демокрацията“, за да се види отдалеч още по-отчетливо какво сме загубили с равнодушието си към човека, който сега лежи под една средиземноморска скала с лице към морето и с гръб към отечеството-мащеха…

Мисля си, че след подобни думи нищо по-точно и справедливо не може да се каже за Борис Априлов…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s