­

БОРИС АПРИЛОВ

Г А Л А Т Е Я

Пиеса в четири действия

 ТУК! .rtf fileза сваляне!

ЛИЦА:
МИШО – скулптор
СТЕФАН – писател, негов приятел
ГАЛАТЕЯ
МАРИЯ – приятелка на Мишо
БАЙ КОЛЮ – човек, който помага в ателието
ПЪРВИ ЧЛЕН на комисията
ВТОРИ ЧЛЕН на комисията
МУКИ – младеж, който продава часовници
ПАПАТАКОВ
ЛЕКАР
ТОЗИ, КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА без текст
ТОЙ
ДЕТЕ  без текст
.
.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Ателието на скулптора Михаил Велев. Завършени и незавършени творби върху една от лавиците. Малка драперия в дъното отделя кътче за почивка с легло. Етажерка с книги. На преден план – малка ниска масичка с два стола. Врата води към стълбището на жилищната кооперация, а друга – към спалнята на Велев.

И най-важното: в центъра, върху пиедестал, фигура на младо момиче по бански костюм и гумена шапка за плуване, което държи в лявата си ръка гребло от лодка тип „Русалка“.

При вдигането на завесата, домакинът Велев и приятелят му Стефан – млад белетрист, седят около масичката и пият коняк.

Бай Кольо, петдесет годишен човек с мустаци, който помага в черната работа на ателието, в момента подрежда разхвърляните парчета от гипс и глина. Той взима платнище и покрива статуята.

БАЙ КОЛЮ /към Михаил Велев/. Всичко е подредено! /гледа към коняка/ Утре да идвам ли?

МИШО. Ако искаш, ела!

БАЙ КОЛЮ /продължава да гледа коняка/.  Да донеса ли глина?

МИШО. Мисля че имаме достатъчно.

БАЙ КОЛЮ. Както кажеш, другарю Велев. /Все още не си отива и гледа коняка./

МИШО /долавя погледа му и се усмихва/. Извинявай, бай Кольо! Забравих те. /Налива му./ Я му обърни една чашка!

БАЙ КОЛЮ. А бе, ние, старите хора, сме за туй – да ни забравяте. /Вдига чашата/ Хайде, да сте живи и здрави! /изпива коняка до капка/. Кога ще предавате голата? /сочи с глава скулптурата/

МИШО. Тя е почти готова. Чакам комисия от физкултурата да я приеме. /налива му втора чашка/

БАЙ КОЛЮ /поема чашката/. Мразя ги тези комисии!

СТЕФАН /усмихнат/. Защо ги мразиш?

БАЙ КОЛЮ. Не разбирам от литература и изкуство, ама и те май не разбират… Не зная какво искат. Хайде, да сте живи и здрави! /пие/ Довиждане! /двамата му отговарят и той си излиза, но след малко се връща/. Онова хлапе пак звъни вън.

МИШО.  Кое хлапе?

БАЙ КОЛЮ. Баш хлапе не е, ама си е шмекер. Пита дали искаш да купиш някои неща от европейски характер.

МИШО.  Кажи му да дойде друг път.

БАЙ КОЛЮ. Ще му кажа!… Довиждане за втори път! /излиза/

СТЕФАН. Сега, като пипнеш десет хиляди /сочи с глава статуята/ ще се оправиш.

МИШО. /замислено/. Надявам се.

СТЕФАН. /допива си/. Мария ще идва ли?

МИШО. Чакам я всеки момент.

СТЕФАН. Аз ще си вървя. /става/ Поздрави я от мен… Кога ще правите сватба?

МИШО. Щом вземем парите.

СТЕФАН. /тръгва си, следван от Велев/. Довиждане!

МИШО. Довиждане! /затваря след него вратата/.

НЯМА СЦЕНА: Той отвива творбата си и дълго я наблюдава с любов. След това я покрива и сяда до масичката. Налива си и пие. С пълна чаша отива и изгася главното осветление. След това пуща радиото. Нежна музика. Той се облактява на масичката, впива пръсти в косата си и се замисля. Чува се усиленото тиктакане на часовника и течащото време. Музиката заглъхва. Девет удара на часовника. Пълна тишина. Изведнъж се чува въздишка. Мишо вдига учудено глава, ослушва се и пак скланя глава… Нова въздишка!… Той се изправя… Изразът на лицето му е учуден. Нещо му подсказва, че в ателието има друго живо същество.

МИШО /напосоки/. Кой е? /тишина/ Има ли някой тук? /тишина/ Мария, ключ ли имаш?

Никакъв отговор. Мишо отива до електрическия ключ и пали лампата. Никой!… И изведнъж той поглежда към статуята и прави крачка назад… Плащът се раздвижва, бавно, постепенно… Нова крачка назад!… Ясно е, че някой се мъчи да отметне плаща… И този някой успява. Първо се показват две хубави женски ръце. После плащът пада окончателно. Открива се хубаво младо момиче по бански костюм и гумена шапка. То жадно вдишва въздуха и плавно протяга ръце нагоре и встрани, сякаш за да ги освободи от тяхната скованост.

МИШО /унесено, изплашено, изненадано/. Какво става там?  /Момичето го вижда едва сега. В нейния поглед не може да се прочете абсолютно нищо./ Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ /сънно/. Не знам.

МИШО. Как така не знаете?

ГАЛАТЕЯ. Вие кой сте?

МИШО. Аз съм скулптор.

ГАЛАТЕЯ. Къде съм аз?

МИШО.  В моето ателие?

ГАЛАТЕЯ.  Какво търся тук?

МИШО. Това се питам и аз… Какво означава това?

ГАЛАТЕЯ /сънно/. Нищо не знам.

МИШО /търка очи/. Къде е моята статуя? /объркано/ Там, където сте вие, беше моята статуя. /Отстъпва изплашено назад/ Моля, обяснете ми всичко!

ГАЛАТЕЯ. Вие ми обяснете.

МИШО. Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ. Казах ви, че не знам.

МИШО. Как се казвате?

ГАЛАТЕЯ. Галатея.

МИШО /идва на себе си/. Само това няма да мине… Една и съща легенда не може да се повтори два пъти.

ГАЛАТЕЯ. Каква легенда?

МИШО. Легендата за Пигмалион, който вдъхнал живот на своята статуя Галатея.

ГАЛАТЕЯ. Нищо не знам.

МИШО. Какво знаете тогава?… Вие сте длъжна да ми дадете обяснение!… Появявате се изведнъж гола в стаята на мъж и нищо не знаете! /гледа я/ Дявол да го вземе, защо стоите и ме гледате?

ГАЛАТЕЯ /вдига рамене/. Какво да правя?

МИШО /маха отчаяно ръце/. Не задавайте поне въпроси!… Ами аз какво да правя?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не знам. Струва ми се че съм спала дълбок сън. Сега се събуждам и първия човек, когото виждам, сте вие.

МИШО /смее се ненормално/. Ха-ха-ха!… Да не искате да кажете, че сте оживял камък? /с тикови движения гледа да се добере до вратата/ Ха-ха-ха!… /тихо/ Знаете ли какво?

ГАЛАТЕЯ. Какво?

МИШО. Аз страдам от нерви… Напоследък много работих. /поверително/. Изведнъж  камъните започнаха да оживяват. /бързо излиза/.

Галатея слиза от пиедестала и наивно започва да оглежда обстановката, като се върти. Той открехва вратата и подава глава.  

МИШО. Нима това не е сън? /главата му изчезва и вратата се затваря/.

Галатея размисля няколко мига и тръгва също към вратата. Натиска бравата, но врата се отваря отвън и Мишо влиза.

МИШО. Къде?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Навън.

МИШО. Веднага се връщайте!… Знаете ли какво е това „навън“?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО. Тогава?… /влиза окончателно и затваря вратата/

ГАЛАТЕЯ. Ами сега?

МИШО. /отчаяноправи няколко крачки/. Как можахте да ми забъркате такава каша! /сепва се/ Но чудя се как е възможно всичко това!… Това е теоретически невъзможно!… Аз съм материалист и не вярвам в такива неща. Разбирате ли какво ви казвам?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО. И аз не разбирам какво говоря… Винаги съм бягал от лекции по Маркс-Ленинизъм. И въобще не знам дали това спада към тази материя, но знам че мъртвата материя си е мъртва, молекулите са си молекули… Какво ме гледате?

ГАЛАТЕЯ /навежда глава и захлипва, като си бърше сълзите/.

МИШО. Плачѐте!… Правѐте трагедии! /налива си и пие/ А като влезе комисията какво ще ѝ покажа? Какво ще ѝ предам? /разхожда се нервно наоколо с чаша в ръка/. А след малко като влезе Мария? Какво ще казвам?

ГАДАТЕЯ /като бърше с длан сълзите си, с трептящ гласец/. Ккоя Мария

МИШО. Жената, която обичам!… За която ще се женя!

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Какво като влезе?

МИШО. Ще ви завари тук…

ГАЛАТЕЯ. И какво?

МИШО. Скандалът е готов!

ГАЛАТЕЯ. Защо?… Нали знае, че я обичате?

МИШО. И все пак ще ми счупи главата. А и вие няма да минете гратис.

ГАЛАТЕЯ. Нали ще ѝ обясните?

МИШО /гледа я втрещено/. И тя ще повярва, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Но нали това е истината?

МИШО /гледа я раздразнено/. Вие от небето ли падате?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам.

МИШО. При това сте гола.

ГАЛАТЕЯ. Какво като съм гола?

МИШО. У нас жени в такова състояние /сочи я/ могат да се видят само на плажа. /Звъни се./ Чухте ли?… /нервно стиска пръстите си/ Тя звъни!… /върти се/ Тя иде! /гледа безпомощно в Галатея./ Вие трябва да изчезнете!

ГАЛАТЕЯ. Къде?

МИШО. Трябва да се скриете! /Звъни се./

ГАЛАТЕЯ Защо да се скрия?… Това прилича на лъжа.

МИШО /кипва/. Защо сте така нахална? /Звънецът настоява. Той я гледа страшно./ В такива минути трябва да се запази спокойствие !…/пристъпва към нея/ Веднага зад завесата!

Докато звънецът звъни нервно, Мишо я изтласква зад завесата и дръпва рязко драперията.

Застава един миг неподвижен.

МИШО. В такива случаи най-важното е да се запази спокойствие!

И понеже отново се звъни, тръгва да отвори.

Появява се след бързо крачещата Мария.

МАРИЯ /хвърля чантата си на масичката/. Никога не съм звъняла тъй продължително.

МИШО. Бях малко задрямал.

МАРИЯ. Ти не говореше ли преди малко с някого?

МИШО /чуди се какво да измисли/. Декламирах.

МАРИЯ. Докато дремеше? /оглежда ателието/

МИШО. Често декламирам на сън.

МАРИЯ /иронично/. Какви автори предпочиташ в такива случаи?

МИШО. В такова състояние не подбирам авторите.

­МАРИЯ. Къде е статуята?

МИШО /объркано/. А?

МАРИЯ. Какво е станало?

МИШО. /решен да лъже/. Отнесоха я.

МАРИЯ /радостно/. Отнесоха? /със съмнение/ Без да я приеме комисията?

МИШО. Едновремено я прие и отнесе.

МАРИЯ /сяда радостно на стола и става/. Значи утре парите?

ВЬЛЕВ /мрачно/. Утре парите.

МАРИЯ. Значи ще реализирам моя списък?

МИШО. Да, Мария!

МАРИЯ /е извадила списъка и чете/. Първо: ще си поръчаме две бели легла.

МИШО. Бели като лебеди.

МАРИЯ. Без нощни шкафчета, защото не са модерни. Второ: ще си направим зидана печка. Трето: зелена завеса да отделим хола от стаята. /Мишо сяда съкрушено и си налива/ На мен два костюма и четири рокли, на теб един костюм… /изведнъж поглежда чашите/ Кой е бил тук?

МИШО. Никой.

МАРИЯ. Кой е пил от тези чаши?

МИШО. Стефан… Стефан, бай Колю… много хора пиха… Токущо си отидоха. Гледахме статуята и пихме, и си отидоха. Чакаха, чакаха да те видят… и аз ги задържах… но изведнъж си отидоха.

МАРИЯ. Гледаха статуята, която ти днес си предал? /извиква/ Тук е имало жена!

МИШО. Амии! Кое те кара да мислиш така?

МАРИЯ. Моето шесто чувство!… Тук има жена!

МИШО. Не изглупявай!

МАРИЯ. А защо звънях толкова дълго?

МИШО. Мария, ти ме обиждаш!

МАРИЯ. Мога ли да погледна зад завесата?

МИШО /решително/. Заповядай! Погледни!

МАРИЯ. /разочаровано/. Щом ме каниш така решително, значи не е там. Сигурна съм, че е в спалнята.

МИШО /плахо/. Погледни първо в спалнята.

МАРИЯ. Щом ме караш да погледна първо в спалнята, значи е зад завесата.

МИШО. Щом смяташ така…

МАРИЯ /тръгва към завесата/.

МИШО. Мария, извадил съм билети за театър. /нервно/ Спри!

МАРИЯ /спира/. Спрях! /гледа завесата/ Мога или не мога?

МИШО. Трябва да се облечеш за театър.

МАРИЯ /тихо/. Мога или не мога?

Пауза от двете страни. Изведнъж Мария прави рязко крачка напред и дръпва завесата.

Галатея гледа с интерес Мария. След това Мишо. Всеки гледа всекиго.

Мария изхлипва, взима от масичката чантата и тръгва към вратата.

МИШО /след нея/. Мария! /Мария отваря вратата/

МАРИЯ /като се обръща, със светкавици в очите/. Злодей!… Престъпник! /търси нова дума/ Презрян!…

МИШО. Искам да ти обясня…­­­

МИШО /отваря вратата и вика зад нея/. Ти се заблуждаваш!… Това е недоразумение! /Той се връща и затваря вратата. Върви с наведена глава и замислено. Сяда на стола и забива пръсти в косата си/. Видяхте ли как развалихте всичко?… Само след няколко дни щяхме да се женим.

ГАЛАТЕЯ /отива зад гърба му, с наметнат върху раменете някакъв плат/.

МИШО /без да я погледне/. Ах, че история!

ГАЛАТЕЯ /все тъй мълчаливо тръгва към вратата и хваща дръжката ѝ/.

МИШО /обръща се и я вижда/. Къде?

ГАЛАТЕЯ /повдига рамене/. Ще си отида.

МИШО. Къде ще отидете?

ГАЛАТЕЯ. Вън!

МИШО. Какво ще правите там?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Трябва да си отида.

МИШО. Вие сте ненормална!… Знаете ли каква гледка ще бъдете?

ГАЛАТЕЯ. Но сам виждате, че ви преча.

МИШО. Пречите? /смее се нервно/ Вие разбихте живота ми!… Всичко отиде по дяволите!… Прогонихте годеницата ми, унищожихте договора ми… Сега ще ме съдят за неустойка. Трябва да връщам аванса с лихви. Независимо от всичко това, губя професионалния си авторитет. Кой ще поръчва вече при скулптор, който не изпълнява?

ГАЛАТЕЯ. Вие защо не ѝ обяснихте?

МИШО /гледа я/. И тя веднага ще повярва, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Защо да не повярва?

МИШО. Хей, момиче, самият аз не вярвам в това, което се случи. Все още мисля, че е сън. Сигурен съм в това. Защото ако не е сън загубен съм.

ГАЛАТЕЯ /смирено/. Какво мога да направя аз?

МИШО. Вие?… Нищо!

ГАЛАТЕЯ. Затова ще си отида. /понечва да отвори/.

МИШО /скача и маха ръката ѝ от дръжката на вратата/. Върнете се!… Вие сте гола, а навън е хладно. Още с появяването си на улицата ще произведете паника. /изтиква я навътре и бързо намира пижамата си, като ѝ я подава. /Облечете това! /изтиква я в нишата и спуска завесата/.

Чака вън. Разхожда се нервно. Завесата се открехва и Галатея излиза. Ръкавите на пижамата му висят смешно надолу. Панталонът е дълъг. Но тя е наивно мила в това облекло.

Мишо я поглежда и не успява, въпреки всичко, да сдържи усмивката си.  

МИШО. Елате насам!

Галатея пристъпва плахо към него.

МИШО /рязко маха гумената шапка и хубавата ѝ косичка излиза на свобода. Навива ръкавите ѝ, а след това панталона. Отдръпва се назад и я наблюдава с умиление/. Знаете ли, че вие сте сграшно мила?

ГАЛАТЕЯ /усмихва се/.

МИШО. При това усмивката ви е привлекателна!… Сам се чудя как съм успял да създам такава красота.

ГАЛАТЕЯ. Хубаво ли е човек да е красив?

МИШО. Това е мечтата на всяка жена.

ГАЛАТЕЯ /диша бързо, повдига рамете си и киха/.

МИШО. Ой!… Вие сте настинала! /измъква кърпичката си и избърсва нослето ѝ/. Уви, не е сън!

ГАПАТЕЯ. По какво разбрахте?

МИШО. Носът ви тече… Ако беше сън, нямаше да имате хрема. /усмихва се/ А вие искахте да излезете навън?

ГАЛАТЕЯ. Защо не?

МИШО. Знаете ли какво е това „навън“?… Мислите ли че „вън“ може да се ходи гола?

ГАЛАТЕЯ. Защо да не може?

МИШО. У нас не е прието да се излиза така по улиците.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

МИШО /нервно/. Вие не разбирате нищо!… Вие сте дивачка!… Не знаете нищо, нямате никакви идеи, не умеете да се държите в обществото и въобще, вие сте една голяма беда. /налива си и пие/ Ще се пропия заради вас!… /хваща се за главата/ Божичко, вие нямате никакви документи. Паспорт нямате!… Нито квартирна карта!… Да не говорим за софийско жителство!

ГАЛАТЕЯ. Какви са тези неща?

МИШО. Много е трудно да се обясни. Слушайте сега, миличка!… Всеки човек, по цялото земно кълбо, с изключение на диваците и ескимосите, си имат регистрация… Това е за улеснение на администрацията… Разбирате ли?… Иначе би настъпил хаос… /Тя слуша и се разхожда около етажерката с книги, от която измъква албум с репродукции на Леонардо да Винчи. Разглежда репродукциите./ …Всеки човек си има три имена… Лично, бащино и фамилно… А вие нямате ни едно… Да речем, че ще ви наричам условно Галатея… Ами по нататък?… Кой е баща ви? Кой е дядо ви?… Пълна неизвестност. Вие сте извън времето, пространството и материята… Да речем  отивам в райсъвета да ви регистрирам. Там трябва да ви сложат в том и страница. Иди обяснявай къде сте родена, кой е баща ви и коя майка ви…

ГАЛАТЕЯ. Каква е тази книга?

МИШО. Това е албум с репродукции на един от най-големите художници в историята на човечеството. Казва се Леонардо да Винчи. Аз и моите колеги го наричаме интимно Леонардо. Един приятел го нарича Лео…

ГАЛАТЕЯ. Тази картина ми харесва!

МИШО /поглежда в албума/. Охоо, вие проявявате вкус. Какво съвпадение! Тя харесва на всички. Нарича се Мона Лиза. Най-прочутата творба на този художник. Намира се в Парижкия Лувър.

ГАЛАТЕЯ /измъква лист от книгата/. А това какво е?

МИШО /усмихнато/. Това е договорът ми с физкултурата за извайването на скулптурата „Скок във вода“… Знаеш ли какво е договор?… Аз съм скулптор. Човек, който произвежда красота и изкуство. Физкултурата, Градският народен съвет, Пловдивският панаир и други учреждения са мои клиенти… Те идват, казват си желанията, ние подписваме договор, където уговаряме сумата и срока за предаването и започваме да работим.

ГАЛАТЕЯ /унесено/. Чудно!… Ами… тази, Мона Лиза, по какъв договор е нарисувана и колко е получил художникът за нeя?

МИШО /взима албума и договора/. Вие ставате нахална! /слага ги на лавицата/.

ГАЛАТЕЯ. Извинете, какво съм аз?

МИШО /почесва се по тила и мисли/. Вие сте произведение на социалистическия реализъм.

ГАЛАТЕЯ /със съвсем друг тон и внезапно/. Знаете ли, че съм гладна?

МИШО. О! Извинете за разсеяността ми!… Та вие трябва да ядете!… Ей сега ще изтичам за колбаси! /взима си шлифера и излиза. След това се връща/. Дано като се върна всичко да излезе сън.

Галатея разглежда обстановката. Тя отива до радиото и отдалеч любопитно натиска единият от бутоните. От радиото се понася нежна музика. Тя се отдръпва назад и слуша удивено.

На вратата се звъни. Тя се обръща и се двоуми. Най-после решава да отвори. На прага застава Стефан. 

СТЕФАН /гледа я с широко опулени очи/.

ГАЛАТЕЯ. Търсите ли някого? /тя е мила в мъжката пижама/

СТЕФАН /все още не може да се съвземе/. Търся думата, с която бих могъл най-силно да ви обидя!

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Защо?

СТЕФАН /Пристъпва към нея, а тя отстъпва назад и го гледа уплашено в очите/. Защото вие сте една безсрамница, която се вмъква в живота на младите семейства и го разваля! Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

СТЕФАН. Къде е той?

ГАЛАТЕЯ. Отиде за колбаси.

СТЕФАН Колбаси и вино, нали?

ГАЛАТЕЯ. Може би.

СТЕФАН. Сега разбирам защо бързаше да ме прогони от тук… Къде е статуята.

ГАЛАТЕЯ. Ще ви я покажа. /отива в нишата, спуска завесата и след това я маха, като застава в позата на скока във вода, по бански костюм и шапка/.

СТЕФАН /изненадан и сконфузен/. Вие сте моделът?

ГАЛАТЕЯ. Не. Аз съм оригиналът.

Мишо е влязъл и гледа последната сцена. В ръцете му са покупките. 

МИШО Галатея, защо не се държите прилично? /отива и спуща завесата/.

СТЕФАН. Презрян женкар! /стрелка го с възмутени погледи/ Това не е етично!… Ако ти се харесват и други жени, не ги показвай поне на годеницата си… Какво съм виновен аз, на мен да ми се обаждат по телефона и да ми плачат! /ядосва се/ Ще ми обясниш ли какво означава това?

МИШО /крещи със всичка сила/. Ти ми обясни!… И не ми чети морал, че както ми е причерняло! /захвърля ядосано покупките на масичката/

СТЕФАН. Къде е тя? /сочи с поглед празния пиедестал, където е стояла статуята/

МИШО /иронично сочи с глава към завесата/. Ето я!

СТЕФАН. Ти да не си луд?

МИШО. Като съм луд, ти тогава ми кажи къде е моята статуя!

СТЕФАН. Ей, актьоре, какво ми играеш?

МИШО /крещи извън себе си/. Забранявам на всекиго да ми задава въпроси! Забранявам на всекиго да се съмнява!… Още малко… Още мъничко ми трябва и ще започна да викам и чупя!… /сломено и тихо/ На края ще счупя и главата си!

СТЕФАН. Братко, успокой се!… По-тихо!… Аз дойдох да крещя на теб, а не ти на мен… Обясни ми сега цялата работа.

МИШО. Няма какво да ти обяснявам… Както си стоеше там и оживя.

СТЕФАН /изумено/. Разказваш легенди!

МИШО /дръзко отива и дръпва завесата/. За теб легенда, за мен действителност! /Галатея се усмихва кротко в пижамата./

СТЕФАН /гледа ту нея, ту него/. Слушай, можеш ли да ми направиш една услуга?

МИШО. Кажи.

СТЕФАН. Ощипи ме! /Мишо го щипе с ярост/ Ох! Не тъй силно! /гледа я/ Значи не сънувам! /към него/ Твоята Мария ми се обади по телефона и ми каза вече никога да не я търсиш!… Още тази вечер заминава с геоложка експедиция да търси петрол.

МИШО  /тихо/. Все ми е едно.

СТЕФАН. Как така?

МИШО. Не виждаш ли каква каша се забърка?

СТЕФАН /гледа Галатея/. А хубава, дявол да го вземе!

МИШО. Трий си я на главата… Като си помисля, че всеки момент може да влезе комисията, получавам кръвно налягане.

Звъни се.

МИШО /равнодушно/. Чу ли?… Комисията идва да я види… Кажи какво да правя?

СТЕФАН /гледа Галатея/. Ще им я покажем.

МИШО. Ти си луд!… Какво ще им покажем?

СТЕФАН. Нея! /сочи Галатея/ Моля ви да застанете на пиедестала!

МИШО. Не говори глупости!

СТЕФАН /решително/. Остави ме да действам!

МИШО. Ама това е комисия!

СТЕФАН. Именно!… Видял ли си някоя комисия да разбира от изкуство? /към Галатея/ Съблечете се и застанете на пиедестала!

ГАЛАТЕЯ. Омръзна ми да се събличам и обличам.

Двамата са изненадани.

МИШО /към Стефан/. Видя ли?

СТЕФАН /към нея, кротко/. Ще се събличате, мадам  щом сте жена ще се събличате.

Тя маха пижамата и застава върху пиедестала.

СТЕФАН /като я покрива с плаща/. Моля ви се, помъчете се да не мърдате!… Каквото и да става, стойте неподвижно. Каквото и да става! /загася главната светлина/

Мишо отваря вратата и влиза комисията. Тя се състои от двама души с чанти. Може да се търси разлика в ръста им или в дебелината им.

ПЪРВИ ЧЛЕН /гледа ателието/. Значи, така работят скулпторите! /гледа довършените и недовършените фигури и пипа с ръка/

ВТОРИ ЧЛЕН. От глина пари правят!

ПЪРВИ ЧЛЕН. И от камъни.

ВТОРИ ЧЛЕН. Камъкьт струва два лева кубика, а вие за вашата статуя, която я има, я няма един кубик, ни взимате десет хиляди!

ПЪРВИ ЧЛЕН. А един работник блъска по цял ден за двайсет и пет до трийсет лева.

ВТОРИ ЧЛЕН. На тези години да си художник!

ПЪРВИ ЧЛЕН /към МИШО/. Какво… готови ли сме?

МИШО. Почти.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Хайде, че като предадете статуята, ще ви ударим с десет бона по главата.

СТЕФАН. Вие защо не станахте скулптор, ами сте се заловили със счетоводство?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Защото съм будала!… На времето не съм мислил и сега си блъскам главата… За тази работа трябва ли образование?

СТЕФАН. Нищо не трябва. Отваряш един такъв дюкян, напълваш го със глина и камъни, и започваш производството.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Трябва да опитам през свободното си време.

ВТОРИ ЧЛЕН. Можем ли да видим нашата поръчка?

МИШО. Ще ви я покажа.

Отива до статуята и маха плаща.

СТЕФАН. Само че без пипане, защото не е изсъхнала!

ВТОРИ ЧЛЕН. Моля, ние разбираме от изкуство!

Приближават се.

ВТОРИ ЧЛЕН /разкрачва се пред скулптурата, като държи с две ръце чантата зад гърба си/. Да си кажа правата, не за пръв път приемам статуи и картини, но сега за първи път ми се харесва.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Че тя като жива бе, Върбане!

ВТОРИ ЧЛЕН. А! Хубаво, бе!… Банският костюм е като истински!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Виж косата!…

ВТОРИ ЧЛЕН. Ами очите?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Той е залепил и клепачи!

ВТОРИ ЧЛЕН. Като я гледам, струва ми се че диша!… Толкова е сполучливо!… Браво, майсторе!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Такова нещо си заслужава парите!… Значи, не можем да пипаме?

МИШО /бързо/. Засега още не.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Като жива бе, Върбане!… Сякаш ще проговори!

МИШО /покрива статуята/.

ВТОРИ ЧЛЕН. Защо я покривате?

МИШО. Страхувам се наистина да не проговори.

Напущат статуята.

Стефан измъква цигари и ги почерпва. Запушват.

ВТОРИ ЧЛЕН. Договорът ви изтича след няколко дни. Кога ще я получим?

МИШО /чуди се какво да отговори/.

СТЕФАН. Не по-рано от десет дни. Материалът трябва да изсъхне добре, защото иначе ще се повреди.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Ей, да не си провалим плана?

ВТОРИ ЧЛЕН. Бъди спокоен имаме време… Хайде, довиждане момчета… Много ни хареса. Като жива!… Това наричам аз изкуство, а не разни там стилове и не знам какво си… Направѝ я като жива да хване око!  Трябва да се гледа реализма, а не формализма!… Хайде довиждане и бон шанс! /излизат/

Мишо и Стефан се гледат една секунда в очите, след това започват да се смеят високо, със сетни сили. Примират от смях.

Изведнъж Мишо престава да се смее. Престава да се смее и Стефан. 

МИШО /слага пръст пред устата си/. Шшшт! /тихо/.

СТЕФАН. Защо „шшт״?

МИШО /гледа към статуята/. Имам чувството че всичко това е било само чудноват сън!

СТЕФАН. Знаеш ли, че и аз мисля така?… Иначе не може и да бъде. Сигурен съм, че под плаща ще намерим само статуя и нищо друго. /тръгва на пръсти към плаща и бавно го маха/

ГАЛАТЕЯ. Докога ще стоя така?… Уморих се!

Двамата мъже се гледат съкрушено.

ЗАВЕСА

.

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

 

На другия ден.

Обстановката както в първо действие.

Вратата се отваря и влиза Мишо, който носи куфар. Поставя го до масичката и сяда на един стол. Запалва цигара. Видът му е угрижен.

Той отива до вратата на спалнята си и се ослушва.

МИШО /кашля се/. Галатея!

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Даа!

МИШО. Донесох ти дрехи.

ГАЛАТЕЯ /появява се по пижама, като държи разтворена книга в ръката си, а в другата ръка държи нахапана ябълка или портокал/. Това какво е?… Слушай? /чете/:

Комбайн, комбайн; комбайн 

желязо и дърво:

единство в двойна плът!

Чертаеш своя път

към новия живот

за целия народ

към

со-

ци-

а-

ли-

зъм!

МИШО. Това е вид поезия, миличка.

ГАЛАТЕЯ. Каква поезия?

МИШО. Стълбовидна.

ГАЛАТЕЯ. Защо стълбовидна?

МИШО. Защото, виждаш ли, думата „социализъм“ е разчленена по срички, които са подредени във вид на стълбичка.

ГАЛАТЕЯ. Защо във вид на стърбичка?

МИШО. Защото някои поети се катерят понея. Мнозина от нас са стигнали до началници на отдели.

ГАЛАТЕЯ. Но защо разчленяват думите?

МИШО. Защото искат да пишат като Маяковски.Той е разчленявал така. /отива до лавицата и взима книжка на Маяковски/. Слушай! /чете/:

Поезия, 

значи

радий да добиеш:

за грам,

ти си губиш

с години труда,

за дума една

трябва ти

да промиеш

със хиляди тона

словесна руда!

ГАЛАТЕЯ. Това ми харесва. И то ли е на стълбички?

МИШО. На стълбички, но има голяма разлика… Вземи сега да се облечеш, че ми омръзна да те гледам все в моята пижама. /подава ѝ куфара/

ГАЛАТЕЯ /радостно/. Вече си имам дрехи?

МИШО. Бях при моята леля. Взех някои неща. Сигурно са отпреди тридесет години, но няма значение. Важното е да бъдеш облечена. При това женската мода е странно нещо все се връща на същото място, от където е тръгнала. Нищо чудно на леля дрехите сега да са модерни.

ГАЛАТЕЯ. /грабва радостно куфара/. Ей сега ще се облека. /излиза/

29.VIII.1957 / 12.IX.

МИШО /гледа часовника си и крачи по стаята. Отива при входа на спалнята/. Галатея!…

ГАЛАТЕЯ /без да се вижда/. Да.

МИШО /гледа с ужас към входа/. Моля те! Не така! /извръща се назад, като закрива с ръце очите си/ Защо се явяваш гола пред мен?

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Какво от това?

МИШО. Така не може! Разбери!

ГАЛАТЕЯ. Защо да не може?

МИШО. Не е прилично!… Моля те, върни се!… Исках да ти кажа само, че ще изляза… Ако някой звъни, не отваряй!

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Защо да не отварям?

МИШО. В никакъв случай. Разбра ли?

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Разбрах.

МИШО /излиза/.

Пауза, изпълнена с музика. От спалнята, в плавния ритъм на демоде музика се понася с доволен вид тя облечена в невъзможно старовремска рокля. След като прави няколко кръга в същия ритъм на музиката, Галатея се изправя пред огледалото и започва внимателно да се оглежда.

Музиката затихва, превръща се в звуков тон, върху който се чува глас.

ГЛАСЪТ. О, жена!… Която и да си ти, откъдето и да идеш, от небето да паднеш, от камък да се родиш ти си все една и съща!… Изхвърлена на самотен остров от корабокрушение, докато друг на твое място би извикал „вода“ или „хляб!“, първото нещо, което ще кажеш ти е: „Огледало!… Парченце малко огледало!… Късче стъкло!…“

ГАЛАТЕЯ /извръща глава/. Кой говори?

ГЛАСЪТ. Един глас.

ГАЛАТЕЯ. Какъв е този глас?

ГЛАСЪТ. Глас!…Чисто и просто ­глас!

ГАЛАТЕЯ. Какво искаш да ми кажеш?

ГЛАСЪТ. Просто ми се говори.

ГАЛАТЕЯ. Като ти се говори, можеш ли да ми кажеш какво съм аз и какво трябва да правя?

ГЛАСЪТ. Ти си жена и трябва да правиш всичко, каквото прави една жена.

ГАЛАТЕЯ. Но аз не знам какво да правя.

ГЛАСЪТ. Ще се научиш. Жените се приспособяват лесно.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

ГЛАСЪТ /тайнствено/. Те имат нюх.

ГАЛАТЕЯ. Ще си говорим ли често с теб?

ГЛАСЪТ. Нямам нищо против.

ГАЛАТЕЯ. Как е твоето име?

ГЛАСЪТ. Аз нямам име!…

ГАЛАТЕЯ. Какво си тогава? Все трябва да си нещо?

ГЛАСЪТ. Аз съм нюх, опит, инстинкт, натрупана от векове интуиция, ако щеш така нареченото шесто чувство. Аз съм това нещо, за кое ти смяташ, че съм вън от теб, а всъщност аз съм вътре в теб. Аз съм бил във Ева, в Клеопатра, в Жана Д’арк, в Райна Княгиня, аз съм сега и в теб.

Звъни се. Галатея трепва.

ГАЛАТЕЯ. Чу ли?

ГЛАСЪТ. Чух.

ГАЛАТЕЯ. Звъни се.

ГЛАСЪТ. Звъни се.

Звъни се повторно. 

ГАЛАТЕЯ. Пак се звъни.

ГЛАСЪТ. Чух.

ГАЛАТЕЯ. Какво да правя?

ГЛАСЪТ. Отвори!

ГАЛАТЕЯ. Казаха ми да не отварям.

ГЛАСЪТ. Жената рядко прави това, което ѝ казват.

ГАЛАТЕЯ Но защо да отворя? Кое може да ме накара да отворя?

ГЛАСЪТ. Любопитството… Пък, ако искаш, не отваряй!

ГАЛАТЕЯ. Тогава ще отворя. /тръгва/

ГЛАСЪТ. Галатея!

ГАЛАТЕЯ /спира се/. Какво?

ГЛАСЪТ. Довиждане!

ГАЛАТЕЯ. Довиждане! /отива да отвори/

На вратата е застанал Муки млад, суингстващ :) младеж с куфарче в ръка. 

МУКИ. Добър ден, мадам!… Господин Мишо?

ГАЛАТЕЯ /прави жест с ръка/. Заповядайте!

МУКИ /влиза/. Кажете му че иска да го види Муки.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го почакате. Седнете.

МУКИ /сяда на стола като поставя куфарчето на масата пред себе си и през цялото време като втрещен гледа облеклото и лицето на Галатея/. Може би вие сте госпожа съпругата? Поздравявам ви. В днешните тежки времена да имаш за мъж скулптор е доста фино и ценно.

ГАЛАТЕЯ. Кой сте вие?

МУКИ. Муки!

ГАЛАТЕЯ. Кой?

МУКИ. Муки, мадам!… М като Масачузетс, У като Уелингтън, К като Колорадо и И като Илиноис!… Муки!… Аз снабдявам вашия мъж с някои неща от първа необходимост. Той е мой клиент. Аз съм мост, мостче, мостченце, по което у нас минава западната лека промишленост… /разперва ръце/ Погледнете мадам! /дръпва надолу ръкава на сакото си, след това ръкава на бялата си найлонова риза и върху лявата му ръка заблестяват четири ръчни часовници/ „Докса“, „Марвин“, „Омега“, „Кортибер“! /сочи всичките с пръст/ Всичко е наредено по градация, по качество и цена… Седемнадесет рубина, анти-магнетик, уотърпруф, сиреч непромокаем, херметик и самонавиващ!… Хиляда и двеста, хиляда и триста, хиляда и осемстотин, две и четиристотин! /сваля бързо единият от ръката си/ Вижте, мадам! /хвърля го на пода/  Нихел!… Никс капут! /взима го от пода и го слага на ухото ѝ/ Чувате ли гласът на времето?

ГАЛАТЕЯ /учудена/. Да.

МУКИ. Това време работи за нас!

ГАЛАТЕЯ. За кои нас?

МУКИ. За вас, за мен… за социалното равенство… /свива рамене и пали цигара/ Но за съжаление, дотогава трябва да работим тежък физически труд… Тежко е мадам!… Тежки митнически такси, строги митничари понякога се получава голяма фира… /изведнъж дава обяснения/  Имам чичо в Канада четири сладкарници!… Вашият съпруг партиец ли е?

ГАЛАТЕЯ. Скулпторът не е мой съпруг!

МУКИ /изненадано/. О-о-о!… А кой е вашия съпруг?

ГАЛАТЕЯ. Нямам съпруг.

МУКИ /съвсем изненадано/. Вие сте свободна?

ГАЛАТЕЯ. Да.

МУКИ /гледа я/. Свободна и ултрамодерно облечена! /пипа плата на роклята/ Франс?… Парѝ?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

МУКИ. Такова нещо не съм получил, но имам две-три найлончета. /разтваря куфарчето и показва няколко блузки, чорапи и жилетки. Пъха ръка в единия чорап./ В този чорап кракът ви ще се чувства като в магнезий!… Нескъсваем! /налапва краят на чорапа и захапва със зъби/ Дръпнете сега!

ГАЛАТЕЯ /дръпва другия край, чорапът се скъсва моментално./

МУКИ /гледа като човек на когото му е зашлевен шамар/. Скъса се… Видяхте ли, че всяко правило има изключение, мадам? /прибира стоката си и я разглежда с възхищение/ Вие сте нещо невиждано, мадам!… Сякаш сте излезли изпод ръката на скулптор: кръст, бюст, ханш, глезен!… Защо не съм ви виждал по пиацата?… Играете ли тенис?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МУКИ /смига и маха настрани глава/. Той ревнив ли е?

ГАЛАТЕЯ. Няма основания да ме ревнува.

МУКИ. О, защото сте верна!

ГАЛАТЕЯ. Ние не сме свързани с нищо.

МУКИ. Обичате ли да танцувате?

ГАЛАТЕЯ. Бих опитала.

МУКИ /зарадван от неочаквания обрат на работата/. Довечера ще дойдете в сладкарница „Прага“ на Раковски!

ГАЛАТЕЯ. Нямам нищо против.

МУКИ. Аз ще наредя предварително нещо.

ГАЛАТЕЯ. Добре.

МУКИ. Ама сериозно ли искате да се срещнем?

ГАЛАТЕЯ. Защо не?

МУКИ /навежда глава/. Трябва да бъда искрен!

ГАЛАТЕЯ. Кажете.

МУКИ. Трябва да ви кажа още сега, че няма да се стърпя и ще ви ухажвам.

ГАЛАТЕЯ. Ухажвайте ме!

МУКИ /хваща я за ръката, като се оглежда встрани/. После, нищо чудно да ви хвана и за ръката.

ГАЛАТЕЯ. Че защо да не ме хванете.

МУКИ /гали страстно ръката ѝ/. Да, но /навежда глава/ не е изключено да ви целуна.

ГАЛАТЕЯ. Ако искате…

МУКИ /на седмото небе/. Вижте какво… Вие трябва да знаете, че съм много нахален. Има опасност още сега… всеки момент да ви сграбча и да ви нацелувам!

ГАЛАТЕЯ. Както обичате.

МУКИ /съвсем изненадан/. Тук има ли някой?

ГАЛАТЕЯ. Не. Защо питате?

МУКИ. Къде е той?

ГАЛАТЕЯ. Навън.

МУКИ. Някой друг да има тук?

ГАЛАТЕЯ. Никой.

МУКИ. Мога ли да проверя?… Залавян съм вече два пъти. /поглежда навсякъде, включително и в спалнята и се връща доволен/. Първо да се разберем: ще ви целуна, ако ми обещаете, че довечера ще дойдете на срещата.

ГАЛАТЕЯ. Щом съм обещала ще дойда.

МУКИ. Елате да ви прегърна! /тя се приближава и той я сграбчва/

Вратата се отваря и влиза Стефан с букет цветя.

 

СТЕФАН. При такива случаи се затваря поне вратата.

13.IX.

Муки се дръпва веднага назад, но задържа ръцете си във форма на пръстен.

28.IX.

МУКИ. Гръдна обиколка осемдесет и два сантиметра, госпожице!… /сваля си ръцете/ Ще потърся нещо подходящо. /бързо прибира нещата си/ Цветът няма значение, нали?… /измъква се майсторски/ Довиждане!

СТЕФАН /след пауза/. Какво беше това?

ГАЛАТЕЯ /невинно вдига рамене/. Не знам… Довечера ще се срещнем в сладкарница „Прага“ на улица Раковски и ще го питам.

СТЕФАН /стреснат/. Вие ще се срещнете?

ГАЛАТЕЯ. Ами да!

СТЕФАН. В сладкарница „Прага“?

ГАЛАТЕЯ. Да. Защо?

СТЕФАН. На Раковски?

ГАЛАТЕЯ. Там.

СТЕФАН /прави две крачки напред-назад/. Впрочем, това си е ваша работа… Къде е Мишо?

ГАЛАТЕЯ. Излезе.

СТЕФАН /гледа часовника си/. Имам малко време. Минавам случайно… /вижда цветята в ръцете си/ Това е за вас. /подава ѝ ги/. Не казвайте никому, че са от мен… Впрочем, не казвай на Мишо, че съм идвал… /изведнъж/ Вие ли позволихте на този тип да ви целуне?

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Да. Той искаше.

СТЕФАН. Той искаше!… Е?

ГАЛАТЕЯ. Какво „е“?

СТЕФАН. Успя ли?

ГАЛАТЕЯ. Вие ни прекъснахте.

СТЕФАН /отдъхва си/. Слава богу!… И ако не бях влязъл?…

ГАЛАТЕЯ Ами, ако не бяхте влязъл… щеше да ме целуне.

СТЕФАН. И какво щяхте да спечелите от това?

ГАЛАТЕЯ. Защо да печеля… Той просто искаше.

СТЕФАН. Представете си, че всеки иска да ви целува!

ГАЛАТЕЯ. Щом им е приятно да целуват!

СТЕФАН /извън себе си/. Чувате ли се какво говорите?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам.

СТЕФАН. Знаете ли, че да се целувате е неморално?

ГАЛАТЕЯ. Не.

СТЕФАН. Знаете ли кои жени се целуват лесно, със всеки мъж?

ГАЛАТЕЯ. Кои?

СТЕФАН. Ще ви дам аз едно „кои“!… Представете си че сам поискам да ви целуна!

ГАЛАТЕЯ. Поискайте.

СТЕФАН /изненадан/. И ще ми позволите?

ГАЛАТЕЯ. Защо не.

СТЕФАН /отчаяно/. Момиче, момиче!… Знаеш ли какво нещо е целувката?… Целуват се само хора, които се обичат.

29.IX.

ГАЛАТЕЯ /замислено/. Това не знаех.

СТЕФАН. Вие трябва да пазите първата си целувка за първия човек когото ще обикнете… Ако давате лесно целувките си, ще станете опетнена, неморална… В нашият живот имаме едно нещо, което наричаме морал. Морал в любовта, морал в политиката, морал в обществените взаимоотношения. Повечето от хората гледат да живеят морално и тях ние наричаме морални. Други предпочитат да живеят неморално: лъжат, крадат, правят кариера с непозволени действия, и тях наричаме неморални.

ГАЛАТЕЯ /замислено/. А вие защо ме карате да лъжа?

СТЕФАН. Кога съм ви карал?

ГАЛАТЕЯ. Искате да излъжа Мишо, че не знам откъде са тези цветя, че вие не сте идвал тук.

СТЕФАН. Това, което искам от вас е незначително незначителна лъжа, съвсеем лекичко отклонение от морала, което няма да увреди никому. Вие ще го направите в името на нещо голямо.

ГАЛАТЕЯ. Какво е то?

СТЕФАН /хваща ръката ѝ/. В името на нашата любов, която вече се ражда. /Звъни се. Стефан оттегля ръката си./ Може би това е той!… /суети се известно време, след което грабва цветята си/ Слушайте, Галатея!… Аз трябва да се скрия /гледа наоколо/ например… зад завесата и щом Мишо влезе оттатък /посочва с глава спалнята/ мигновено да изхвръкна навън.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

СТЕФАН. Защото… положението в което се намирам е малко неудобно.

ГАЛАТЕЯ. Защо да е неудобно?

СТЕФАН. Защото… не е красиво… Помнете нито дума за мен! /скрива се зад завесата/

Галатея отива и отваря вратата. Влиза Мишо Велев.

МИШО /носи цветя/. Добър ден, Галатея!

ГАЛАТЕЯ. Добър ден.

МИШО. Вземи тези цветя и ги сложи в една ваза.

ГАЛАТЕЯ. Ах, какви хубави цветя!…

МИШО /малко неудобно/. Те са за вас.

ГАЛАТЕЯ. За мен?… Защо?

МИШО /маха безпомощно с ръце/. Тъкмо това не мога да ти обясня!… Слушайте! /сяда и отново става като се разхожда напред-назад/. Вие… трябва… сама да се досетите… На мен ми е неудобно да ви обясня… Ако бяхте обикновена жена, щяхте да се досетите и всичко би се развило другояче… /с друг глас/ Имате ли малко свободно време да ме изслушате?

ГАЛАТЕЯ. Разбира се! Говорете!…

МШО. Ах, как бих желал да съм пиян, да ви разкажа всичко наведнъж.. ./обръща се с гръб към нея/ Малка, нежна Галатея… Животът на хората, нашият живот е устроен така, че всички живи същества са разделени на два пола… От една страна /размахва лявата ръка на ляво/ мъжкият пол, към който спадам аз /сочи се/ и отдруга /дясната ръка на дясно/ женският пол, към който спадате вие. Впрочем, така е било още от Адам и Ева. Може би в бъдеще науката и електронната теория ще променят нещата, но засега е така. Аз съм мъж, а вие сте жена.

ГАЛАТЕЯ. Това го знам.

МИШО. Знам че го знаете, но искам да започна от самото начало. И така /обръща се към нея/ откакто свят светува, мъжът търси жената, а жената търси или чака да бъде потърсена от мъжа… И докато чака, тя не пилее напразно времето си, а се гримира… Целта е да се привлече вниманието му. От друга страна, мъжете се делят на мъже които търсят упорито и други, които не търсят толкоз упорито. Тези които търсят упорито, се делят на такива които имат склонност към руси, други, които имат склонност към мургави, трети които търсят красотата, четвърти, които търсят ума и тъй нататък. Аз спадам към тия, които не знаят какво търсят. Не искам да кажа че спадам към мъжете, които търсят това което им падне. Не!…Аз съм преди всичко човек на изкуството. Аз съм естет и затова трябва да търся нещо, което е и хубаво, и същевремено да се отличава с що годе ум. И така вие не сте умна. По-скоро бих казал, че сте глупава, защото ми приличате на новородено дете. Но /маха с ръце/ аз съм ви създал и трябва да ви приема такава, каквато сте… Може би знаете, че аз имах връзка с едно друго момиче, което след като вие се появихте изчезна да търси петрол и ми изпрати телеграма че всичко е свършено.

ГАЛАТЕЯ. Тази дето ви вдигна скандала ли?

МИШО. Същата… Но да минем по същество: В самото начало аз се разсърдих на вашето появяване. Аз ви проклех… Сега, обаче, нещата се промениха. Само двадесет и четири часа бяха достатъчни да разбера че… /спира се/

ГАЛАТЕЯ. Говорете, моля ви се !… Много е интересно.

МИШО. Ще бъда откровен: аз ви обичам! /сяда на стола с гръб към нея и мълчи./

Неловко мълчание.Затъмнение.Само тя е осветена от прожектор.

Чува се гласът.

ГЛАСЪТ. Е, Галатея?

ГАЛАТЕЯ. Какво става тук? Нищо не разбирам.

ГЛАСЪТ. Ами,ами!… Ще разбереш.

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам

ГЛАСЪТ. Глупачке! Три предложения за няколко минути. Това трябва да те прави горда.

ГАЛАТЕЯ. Тъкмо това е неудобното… Ако беше поне едно.

ГЛАСЪТ. Слушай сега!… На твоя път са застанали трима мъже. Ти трябва да ги прецениш. Единият е търговец на найлон, вторият е писател, третият е скулптор… От друга страна, положението ти е малко неудобно. Писателят е скрит зад паравана. Той тръпне и слуша всичко, което си говориш със скулптора. В ръката му тръпнат и цветята. Положението му е твърде неизгодно. Той трябва да се измъкне на всяка цена, а от друга страна, той чака да чуе нещо интересно.

ГАЛАТЕЯ. Е, добре! Какво да правя?

ГЛАСЪТ. Едно единствено нещо: да бъдеш жена.

Светлина на сцената.

МИШО. Извинявай, все пак малко избързах с предложението, но положението е заплетено. Ние живеем под един покрив. И, понеже ти казах всичко, ще те оставя известно време да си помислиш… /става/ Търсил ли ме е някой?

ГАЛАТЕЯ. Дойде един на име Муки.

МИШО. Муки?… Кой е този Муки?

ГАПАТЕЯ. Носеше часовници и поиска да ме целуне.

МИШО /подскача от изненада/. Да те целуне?… Защо?…Вие… Целуна ли те?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО /успокоен/. Слава богу!… А защо не ви целуна?

ГАЛАТЕЯ. Прекъсна го вашият приятел Стефан.

МИШО /съвсем изненадан/. Стефан?… Кога?… Как?… Защо?

ГАЛАТЕЯ. Ами той влезе, оня избяга, тогава той каза „слава богу“, показа ми цветя и ми кава, че ме обича, а след това… се скри зад завесата.

МИШО. Зад завесата?… Там? /сочи с пръст/

ГАЛАТЕЯ. Да,там.

МИШО /към завесата/. Излез, мерзавец и дай обяснение!

СТЕФАН /излиза от завесата с оклюмана глава и цветя в ръка. Двамата застават един срещу друг, с цветя в ръцете./.

СТЕФАН. Нямаш право да ме наричаш мерзавец!

МИШО. А как, моля, да ви нарека?

Отново затъмнение. Галатея отново е осветена от прожектора.

ГАЛАТЕЯ. Май че сбърках нещо.

ГЛАСЪТ. Глупачке, как можа да забъркаш тази каша?

ГАЛАТЕЯ. Но какво да правя?

ГЛАСЪТ. Ами че ти непрекъснато бъркаш, непрекъснато говориш истината.

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Искам да бъда морална.

ГЛАСЪТ. А не разбра ли най-после, глупачке, че си жена?… Трябва да правиш компромиси.

Светлина.

МИШО /към Галатея/. Моля ви, идете оттатък.

Галатея отива в спалнята.

МИШО. Стефане, получи се нещо смешно.

СТЕФАН. Пожелах да ѝ окажа малко внимание. /сочи цветята/ Все пак тя е жена.

МИШО. Да, но виж как налетяхме… като невидeли.

СТЕФАН. За мен поне не можеш да кажеш, че съм по тази част. Малко се интересувам от жени.

МИШО. Започвам вече да се безспокоя. /сяда/ Как да ти кажа… /запушва/ Аз съм отговорен за това нещастно същество. Аз я създадох. Тя е нещо нереално, наивно, токущо родено, не разбира нищо. Длъжен съм да я пазя… Просто не знам каква ще бъде по-нататъшната ѝ съдба. Тя е нереално нещо, ефирно, божествено и носи белега на оживялото вдъхновено изкуство.

СТЕФАН. Само исках да ти кажа това. И няма защо да ме подозираш. Но не съм съгласен с твоето брутално отношение към нея. Тя няма никаква вина, че се е появила на света.

МИШО. Ти бъди спокоен за моето отношение към нея. /става съвсем сериозен/ Важното е да те предупредя. Ти вече си бил женен и си развеждан. Не си от най-младите…

СТЕФАН. И ти не си много млад… Впрочем, на колко години е тя?

МИШО. Де да знам. За статуята ми позира осемнадесет годишно момиче.

СТЕФАН /разочаровано/. Как не можа да я създадеш поне на двайсет и три години!

МИШО. Видя ли? Пак започваш!

СТЕФАН. Защо мислиш тъй?

ВЕДЕВ. Вече мислиш за разликата във възрастта.

СТЕФАН. Ти си глупак!

МИШО. Не знам как ще се развият по-нататък събитията, но аз съм длъжен да я пазя.

СТЕФАН. Сега какво ли прави Мария?

МИШО. Не искам и да зная.

СТЕФАН. А си длъжен да знаеш.

МИШО. Защо?

СТЕФАН. Защото е твоя годеница.

МИШО. Всичко е свършено!

СТЕФАН. Да, но тя те обича.

МИШО. Ако ме обичаше, трябваше да ме изслуша.

СТЕФАН. И ти я обичаш.

МИШО /въздъхва/. Едва ли!…

СТЕФАН. Длъжен си да се ожениш за нея.

МИШО. Защо да съм длъжен?

СТЕФАН. Имате нещо като ангажимент. Всички знаят за вас. Вашата връзка е зарегистрирана пред очите на обществото. Ти не можеш да я изоставиш лекомислено и да я изложиш… що за морал, в противен случай?

МИШО. Ти не се грижи за това!

СТЕФАН. Аз съм първия ти приятел и ще се грижа за това… Още утре ще ѝ пратя телеграма да се върне. Никой не ви позволява да проваляте щастието си.

МИШО. Мария е лекомислена и е много земна.

СТЕФАН. Какво разбираш под „земна“?

МИШО. Кажи го направо еснафка… /тихо/ Вече чувствувам че не я обичам.

СТЕФАН. Откога?

МИШО. Мисля че отдавна.

СТЕФАН. Да не би от снощи?

МИШО. Какво искаш да кажеш?

СТЕФАН. Нищо.

МИШО. Забранявам да ме подозираш по отношение на Галатея!

СТЕФАН. На теб ти е забранено въобще да мислиш за това момиче!

МИШО. Защо?

СТЕФАН. Ти си неин създател… Нещо като… баща.

МИШО. А ти си хитрец!

СТЕФАН. С теб няма да се разберем. /хитро/ Слушай, бъди реалист. Мария има професия. Човек не може да срещне много геоложки в живота си. Освен това има апртамент. А знаеш ли какво значи геоложка с апартамент?

МИШО. Какво значи?

СТЕФАН. Много нещо. При това баща ѝ е професор. Тя е домакиня, държи за семейството… Такива жени се срещат веднаж в живота.

МИШО. Моля те да не говорим за Мария… Вместо да ми говориш, напиши всичко това в романа си.

СТЕФАН. Моите романи нямат такава тематика.

МИШО. Те въобще нямат тематика.

СТЕФАН. Това се отнася за твоите скулптури.

МИШО. Аз съм скулптор с име. Търсят ме от всякъде.

СТЕФАН При теб идват за поръчки както при кундуржия.

МИШО. Интересно, досега никога не си ми говорил така.

СТЕФАН. Така де. Фактически какво изкуство правиш ти?… Дялаш, продаваш и разписваш при касиерите.

МИШО. Макар и по поръчка, винаги съм творил с вдъхновение.

СТЕФАН. В това не можеш да ме убедиш. Ти все повече и повече се отдалечаваш от изкуството… Никакъв пламък, никакъв огън! Това е твоето изкуство… Какво знаещ ти за божественото вдъхновение!

МИШО. Добре че съм чел романите ти.

СТЕФАН. Сега не говорим за литература, а за скулптура.

МИШО. Въобще не искам да разговарям с теб!

СТЕФАН. Аз пък говоря с теб по необходимост.

МИШО. Мисля че от елементарна учтивост трябва да пазиш известно благоприличие в моя дом.

СТЕФАН. Това не е дом, а ателие.

МИШО. Тук е дом на изкуството.

СТЕФАН. Можеш да го наричаш както си щеш.

МИШО. Все пак, държа в моя дом да се говори малко по-сдържано.

СТЕФАН. Искаш да ме изгониш ли?

МИШО. Давам ти възможност да си помислиш какво искам.

СТЕФАН. Ти искаш да се докопаш до Галатея!

МИШО. Тя и без това си е моя.

СТЕФАН. По договор Галатея е на физкултурата. Хората имат черно на бяло. С твоя подпис…

МИШО. Договорът е за скулптура, а не за жив човек.

СТЕФАН. Ако работата стигне до съд, може да ти я вземат и жива.

МИШО. Никой няма право да разполага с това момиче.

СТЕФАН. Да не го смяташ за твоя вещ?

МИШО Аз съм го създал аз ще разполагам с него.

СТЕФАН. Галатея е живо същество, при това е пълнолетна и може да

поиска правата си, дадени ѝ от конституцията.

МИШО. Конституцията ми дава пълно право да те пребия тук и никой няма да ме съди, защото си на моя територия.

СТЕФАН. Това е по старата, отречена конституция, която вече не важи.

МИШО. Препоръчвам ти, вместо да се мъчиш…

СТЕФАН. За какво да се мъча?

МИШО. Да иронизираш…

СТЕФАН. Какво да направя?

МИШО. Да си вървиш.

СТЕФАН. Ще си вървя!

МИШО. И добре ще направиш.

СТЕФАН /гледа го с презрение/. Ще си вървя, защото ако остана тук…

МИШО. Какво ако останеш тук?

СТЕФАН. Струва ми се че ще те пребия!

Спущат се един срещу друг. Появява се Галатея. Стефан си тръгва. Излиза.

Галатея стои зад гърба на Мишо и го наблюдава. Мишо измъква ракия, налива си и пие, като продължава да бъде с гръб към нея.

МИШО. Видя ли, Галатея?

ГАЛАТЕЯ. Видях.

МИШО. Малко остана!… /изпива глътка/ За малко щеше да се стигне до бой. Щяха да се сбият двама добри приятели.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО. За жена.

ГАЛАТЕЯ. За коя жена?

МИШО. За една жена, която вместо сърце, има камък. /Прибира ракията на мястото ѝ./ Трябва да ти купя панталон и яке.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

МИШО. Ще заминем за планината!

ГАЛАТЕЯ /радостно/. За планината?… Защо?

МИШО. Защото те обичам!

ГАЛАТЕЯ. Не мога да разбера къква връзка има това с планината.

МИШО /обръща се, застава лице с лице с нея и хваща ръката ѝ/. Слушай миличка!… Ще те отведа в една малка къщичка сред гората. Там ще бъдем сами. Съвсем сами.

ГАЛАТЕЯ. Но защо съвсем сами?

МИШО. Там сред природата, в осамотение ти ще можеш да размислиш, да си отговориш на няколко въпроса и моята душа да намери покой.

ГАЛАТЕЯ. Все пак, радвам се че ще сменя обстановката.

МИШО. Обстановката е важно нещо. Искам да смениш обстановката.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО /пали цигара/. Защото те обичам страшно, жестоко, опустошаващо!

ЗАВЕСА

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Планината.

Пейка от планинска площадка край малка почивна станция. Наблизо някъде е летовището.

Появява се Папатаков  над четиридесет годишен, облечен в неподходящо за планината облекло: черен костюм.

ПАПАТАКОВ /застава в средата на сцената, обръща се към лявата страна на сцената, като ни предоставя да разгледаме профила му, слага ръце около устата си/. Еооооо!… /Отново/ Еооооо!… /Мълчание/ Еоооо!… /Отвръща му ехото/ Другарииии!… /Отвръща му ехото./ Другаарииии, чуйте! /Ехо./ Това на нищо не прилича!… Къде се пръснахте? Що за дезорганизация?… Ами доклада за храносмилането?… Другааарииии! Докладчикът, другарят лекар чака!

Появява се докладчикът лекар, облечен в тиролски костюм; живописни къси панталонки, кожено яке и шапка с перо. Запотен, заморен от изкачването до тук. Сяда немощно на пейката.

ПАПАТАКОВ /Плачевно/. Другарю лекар, виждате ли?.. ./Лекарят бърше с кърпа лицето си./ Виждате ли каква недисциплирана става класата?… /Лекарят си вее с яката на якето./ Даваш ѝ възможност да летува в първокласен планински курорт, където някога можеше да идва само експлоататорската върхушка, даваш ѝ туй, даваш ѝ онуй а тя бяга и се крие в гората… Готов ли е доклада?

ЛЕКАРЯТ /вее си със шапката/. Готов е.

ПАПАТАКОВ Колко минути?

ЛЕКАРЯТ. Тридесет и пет.

ПАПАТАКОВ. Видяхте ли? Кратък доклад, а те бягат!… Другарии! /Ехо./ Само ехото ми отвръща, сякаш ме интересува мнението му. Караш ги да пеят организирано те не пеят, караш ги да четем организирано роман те не четат…

В това време се чува хорово пеене отдалеч:

Речка движется и не движется в Подмосковские вечера…

ПАПАТАКОВ /изненадано/. Чухте ли?

ЛЕКАРЯТ. Чух, другарю Папатаков!

ПАПАТАКОВ /радостно/. Те са!

ЛЕКАРЯТ. Другарю Папатаков, да отидем при тях и да прочета доклада. /Непрекъснато се чува песента/

ПАПАТАКОВ. Не може, другарю лекар.

ЛЕКАРЯТ. Защо да не може?

ПАПАТАКОВ. Те винаги застават на такова място, дето не мога да се изкача.Трябва по някакъв начин да ги прикоткаме долу.

ЛЕКАРЯТ. Аз ще чета отдолу, а те ще слушат отгоре.

ПАПАТАКОВ. Нищо няма да чуят така.

ЛЕКАРЯТ. Все едно. Важното е да се изнесе доклада и да си изпълним плана.

ПАПАТАКОВ. Не обичам формалното изпълнение на задачите!…  Класата наистина трябва да се възпитава. На нея трябва да ѝ бъде осигурено правилно храносмилане. Затова избрах такава тема.

ЛЕКАРЯТ. Какво храносмилане?

ПАПАТАКОВ. Нали доклада ви е за храносмилането?

ЛЕКАРЯТ. Изглежда че не сме се разбрали. Аз съм написал доклад за чернодробните заболявания.

ПАПАТАКОВ /поразен/. Как така… чернодробни…? Аз ви казах ясно за храносмилането.

ЛЕКАРЯТ /навежда виновно глава/. Аз чета за черния дроб на всички смени. Този доклад си го имам от четири години…

ПАПАТАКОВ /отчаяно/. Това е вече формализъм!… Да не кажа бюрократизъм, защото не искам да обиждам един човек с висше образование! /печално/ Интелигенцио!… Как ще се разпрвяме с теб не знам.

ЛЕКАРЯТ И този доклад /показва го/ е интересен… Увлича като повест.

ПАПАТАКОВ /маха с ръка/. Добре! В края на краищата и работническата класа си има черен дроб. Няма да оставим сега този важен орган на буржоазията, я!… Хайде да ги търсим.

Лекарят става неохотно.Папатаков слага ръце пред устата си и вика: Ехооо!

ПАПАТАКОВ /като се обръща/. Идвате ли?

ЛЕКАРЯТ. Идвам, другарю Папатаков.

Излизат. Продължаваме да чуваме призивът: Ехооо!, който заглъхва в песента на почиващите, скрити хитро някъде, където едва ли ще ги достигне този възторжен организатор на работническата почивка.

Бързо влиза Галатея – жизнерадостна кактo никога досега. Застава в средата на сцената, обръща се по посоката от която се е появила, слага ръце около устата си. 

ГАЛАТЕЯ. Ехоооо! /ехото отвръща./ Ехоооо! /Ехото отвръща, но след това се чува отговора на Мишо Велев./

МИШО /гласът му/. Ехоо!

ГАЛАТЕЯ /като изтупва крачола на панталона си/. Днес ехото е особено силно.

МИШО /появява се натоварен с рибарски принадлежности/. Много бързо се катериш. Ще повредиш сърцето си.

ГУ1АТЕЯ /слага ръка върху сърцето си/. Нищо не чувствувам.

МИШО. Струва ми се че ти въобще нямаш сърце.

ГАЛАТЕЯ /следи тупкането на сърцето си върху дланта си/. Защо непрекъснато ми повтаряш това?

МИШО. Може би имаш само един мускул и нищо повече.

ГАЛАТЕЯ. Ако е така това ще ме безспокои. Аз искам да съм като всички хора. /поглежда го сериозно/ Защо мислиш, че нямам сърце?

МИШО. /Хваща ръцете ѝ /. Защото не ме обичаш.

ГАЛАТЕЯ. Това ми повтаряш непрекъснато откакто сме дошли тук.

МИШО. Ще ти го повтарям нн цял живот. Но помни добре, Галатея на друг няма да те дам. Ще те задържа за себе си докато гледам, докато дишам. Ти си излязла изпод моята ръка. Ти си мое творение. Аз ще разбия живота си в една любов без перспектива, ще се изпепеля в нея, но няма да те дам на никого.

ГАЛАТЕЯ. Не знам какво е това, което ти нарич „обич“, не мога да го почувствам, но все пак, за мен ти си най-близкия, най-милия човек. Ти ме доведе в този рай, където разбрах, че светът е прекрасно творение. Какво искаш повече?

МИШО. Какво искам повече!… Искам душите ни да се слеят. Двамата да не можем един без друг, да се зовем на сън, да шептим болезнено красиво имената си и ако щеш… да се целуваме.

ГАЛАТЕЯ. Не мога да разбера какво толкова хубаво има в това, което наричаш целуване… Целувай ме! Аз съм съгласна. Защо никога не ме целуваш?

МИШО. И никога няма да те целуна.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО. Защото в целувката трябва да участвуват двама души… Трябва да ти призная нещо.

ГАЛАТЕЯ Говори! Винаги обичам да те слушам. Чрез теб аз опознавам света и все по-здраво стъпвам на краката си в цялата неизвестност, която ме заобикаля. Нали ти си тоя, който ми обясни вчера защо цветята имат аромат!

МИШО /навежда глава/. Вчера сутрин, докато ти още спеше, аз се вмъкнах в твоята стая и целунах слепоочието ти.

ГАЛАТЕЯ /внезапно поглежда нагоре и съвсем непринудено казва/. Виж каква интересна синевина придоби небето. Защо небето е синьо?

МИШО. Цветът на безконечността е син.

ГАЛАТЕЯ. А моят син панталон безконечен ли е?

МИШО. Теб човек или трябва да те обича, или да те бие.

ГАЛАТЕЯ. Ти говореше нещо преди малко.

МИШО /с болка/. Тъй ти се е сторило.

ГАЛАТЕЯ. Защо имаш лошо настроение?

МИШО. Защото все повече прозирам една истина… И дано тази истина не излезе абсолютна. Дано съм се излъгал.

ГАЛАТЕЯ. Ти пак започна да говориш неразбрано.

МИШО. Струва ми се, че когато съм те създавал аз не съм вложил сърцето си.

ГАЛАТЕЯ. Ти пак вмъкна сърцето в разговора ни.

МИШО. Слушай, мила… Аз съм художник, човек на изкуството…

ГАЛАТЕЯ. Ти много обичаш да повтаряш, че си човек на изкуството.

МИШО. /нервно/. Забранявам ти да иронизираш! /нервно/.

ГАЛАТЕЯ. Забранявам ти да ми държиш такъв тон. /Сяда на пейката/

МИШО /сяда до нея/. И все пак искам да ти кажа това, което ме тревожи най-много последните дни… Но ти не слушаш.

ГАЛАТЕЯ. Винаги те слушам с внимание.

МИШО. За да те създам от корава материя, аз сключих договор с физкултурата. За теб трябваше да ми платят пари. Дори взех аванс. Така правят всички.

ГАЛАТЕЯ. Аз не те упреквам.

МИШО. Пък и никой не ти дава право!… И така аз те създадох.

ГАЛАТЕЯ. За което съм ти много благодарна.

МИШО /с полуусмивка/. Да, но с това отмъстих на себе си. След като ти оживя и аз се влюбих в теб, разбрах че не съм вложил сърцето си. Всяко произведение на изкуството трябва да излиза направо от сърцето. И аз мислех, че те създавах по този начин, а излезе че съм постъпил като занаятчия.

ГАЛАТЕЯ. И сега какво?… Би трябвало да ти се разсърдя.

МИШО. И с пълно право. Фактически ти си един инвалид  човек, на когото липсва нещо. А сърцето е важен орган. Твоето сърце изтласква само кръв и никакви чувства. На него му липсва вдъхновение.

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Защо?

МИШО. Защото е липсвало и на мен.

ГАЛАТЕЯ /милва ръката му/. Все пак трябва да ме приемеш такава каквато съм… Виж колко прелестна е тази пчеличка, която се върти около цветето. Има нещо мило и трогващо в това.

МИШО. А като говори така ми се струва че имаш сърце.

ГАЛАТЕЯ /сериозно/. Нещо ми подсказва че има сърце.

МИШО /оживено/. Когато мислиш за мен ли ти хрумва това?

ГАЛАТЕЯ Чувствам в себе си някакво неопределено очакване.

МИШО. Какво очакване?

ГАЛАТЕЯ. Сладостно.

МИШО /смутено/. Как да разбирам това?

ГАЛАТЕЯ /отмята детински рамене/. Не знам. /пауза/ Очаквам нещо.

МИШО. Аз знам какво очакваш.

ГАЛАТЕЯ. Кажи ми го.

МИШО. Ти очакваш оня ден, в който изведнъж ще разбереш, че ме обичаш силно и че без мен едва ли ще можеш да живееш. Но как си разбрала това?

ГАЛАТЕЯ. Каза ми го един глас.

МИШО. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Аз често разговарям с един глас.

МИШО. Но какъв е този глас?

ГАЛАТЕЯ. Женски.

МИШО. Не обичам шеги в такива моменти!… Искам да ми дадеш обяснения.

ГАЛАТЕЯ. Просто, гласът ми идва на гости и се разговаряме.

МИШО. Това е гръм от ясно небе!… Не искам да слушаш никакви гласове, освен собствения си!

ГАЛАТЕЯ Изглежда, че е моят собствен.

МИШО. Все пак, не разбирам  в интимности влизате ли?

ГАЛАТЕЯ. С кого?

МИШО. С този глас.

ГАЛАТЕЯ Не знам.

МИШО /оживено/. Това е тревожно! /сепнато/ От къде иде той?

ГАЛАТЕЯ. От тук. /сочи сърцето си/

МИШО. Значи от сърцето. /успокоява се/ Винаги слушай внимателно този глас и изпълнявай заповедите му.

ГАЛАТЕЯ. Няма ли да отиваме за риба?

МИШО. Днес ще отида сам… Ще се изкача по горното течение на реката.

ГАЛАТЕЯ. И ще ме оставиш сама?

МИШО. Ще те оставя да си размислиш. Довел съм те в планината на спокойствие, само за да си размислиш добре, да не отвличаш мисълта си и да разбереш, че аз съм единствения мъж, който заслужава твоята любов.

ГАЛАТЕЯ. Защо да си единствения?

МИШО /весело/. Слушай,миличка!… Аз съм мъж с доста добра външност. Спортувал съм, а и сега спортувам. Освен това, аз съм човек на изкуството. Интелигент.

ГАЛАТЕЯ. Какво като си човек на изкуството.

МИШО /смее се/. Значи че съм добра партия за всяка жена. Днес всяка жена гледа да се ожени за човек на изкуството. Ние сме по-възвишени от другите хора.

ГАЛАТЕЯ. Какво правите вие?

МИШО. Творим красота.

ГАЛАТЕЯ. А другите хора не творят ли?

МИШО. И другите творят, но нашето творчество е божествено. Ние сме глезеници на съдбата. Ето защо не ти остава нищо друго, освен да си завиждаш сама на себе си. Просто не мога да разбера, защо още не се влюбваш в мен. /смее се/

ГАЛАТЕЯ. Значи искаш да ме оставиш сама?

МИШО /изненадано/. А ти не щеш ли да те оставя сама?

ГАЛАТЕЯ /тихо/. Не.

МИШО. Как да разбирам това?…

ГАЛАТЕЯ. Искам да бъда с теб.

МИШО /безкрайно щастлив/. Мила, искаш ли да ти кажа нещо? В теб се обажда жената.

ГАЛАТЕЯ. Аз ще дойда с теб!

МИШО /безкрайно доволен от победата си/. Ти ще останеш тук. Аз те наказвам!

ГАЛАТЕЯ. Но аз никога не съм се делила от теб.

МИШО. Сега ще се разделим!… Да почувствуваш липсата ми. Това е желязно правило в любовта: искаш ли някой да те обича, не се завирай непрекъснато в него.

ГАЛАТЕЯ. Но какво ще правя сама?

МИШО. Каквото искаш!… Имаш пълна свобода!… Аз отивам за риба, а ти приготви тигана! /тръгва/

ГАЛАТЕЯ /след него/. Но нали казваш, че докато рибата е в реката, тиганът не трябва да се слага?

МИШО /като изчезва/. Без риба няма да се върна.

Галатея гледа след него.

Влиза Папатаков, като води за ръка една своя „жертва“. След тях се домъква лекарят, преуморен, едва пристъпващ и веднага рухва на пейката. 

ЛЕКАРЯТ. Другарю Папатаков, не мога вече!… Аз, макар и да съм лекар, имам нужда от почивка.

ПАПАТАКОВ /като гледа Галатея/. Ето още една другарка. Трябват ни да съберем поне петима, за да проведем доклада. /Към нея/  Другарке, заповядайте с нас в залата! Ще заслушаме доклад от другаря лекар върху чернодробните заболявания.

ГАЛАТЕЯ /едва сега се обръща/. На мен ли казвате?

ПАПАТАКОВ. На вас. Вие от коя вила сте?

ГАЛАТЕЯ. Аз живея в хотела.

ПАПАТАКОВ /учуден/. Кккакъв хотел?

ГАЛАТЕЯ. Хотела на летовището.

ПАПАТАКОВ. Как така на хотел?

ГАЛАТЕЯ. Живея в хотел. Не знам как.

ПаПАТАКОВ. Вие текстилна ли сте?

ГАЛАТЕЯ Не ви разбирам.

ПАПАТАКОВ. От кой завод сте?

ГАЛАТЕЯ. Аз не съм от завод.

IIAПATAKОB. От кое учреждение?

ГАЛАТЕЯ. Не съм от учреждение.

ПАПАТАКОВ. Че каква сте тогава?… Неорганизирана?… Извън колектива?

ГАЛАТЕЯ. Аз съм със скулптора Велев.

ПАПАТАКОВ. Ааа, вие сте човек на изкуството. Вие никога не идвате на доклади… но мисля, че няма да загубите ако изслушате един много интересен доклад върху чернодробните заболявания. По такъв начин ще оползотворите почивката си… Ето, другаря доброволно… /стиска ръката му/. Нали, другарю?…

ТОЗИ КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА /мъчи се да каже нещо и употребява за случая неимоверни усилия, но в замяна на това се чуват само няколко съвсем неразбираеми звуци./

ПАПАТАКОВ. Кажете на другарката, че не е толкова страшно.

ТОЗИ КОГОТО ЕОДЯТ ЗА РЪКА /отново полага усилия и ръкомаха/.

ПАПАТАКОВ. Но защо не говорите?

ЧОВЕКЪТ КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА /така се мъчи да продума, че от устата му излизат слюнки. Той неистово дърпа ръката си, като разтърсва цялата ръка на Папатаков./

ЛЕКАРЯТ /най-после нарушава мълчанието си/. Другарю Папатаков, не мъчете човека! Не виждате ли?

ПАПАТАКОВ. Какво да виждам?

ЛЕКАРЯТ. Не виждате ли че е глухоням?

ПАПАТАКОВ. Така ли? 4е защо не каже каква е работата! /пуща го, а глухонемият, почувствувал свободата си, хуква мигневено надолу./

ЛЕКАРЯТ /чува глъч набризо, отива настрана, поглежда/. Другарю Папатаков цяла група!

ПАПАТАКОВ /изненадано/. Колко са?… Къде?

ЛЕКАРЯТ /ентусиазирано/. Най-малко десет!… Ето ги долу, завиват към чешмата!

ПАПАТАКОВ. Докторе, бързо!… Аз ще мина оттук, а ти от там. Да ги заградим!

ЛЕКАРЯТ. Тръгвам!

ПАПАТАКОВ. Да не ги изтървеш!… Преди всичко действай на съзнанието !

Двамата хукват от двете страни на сцената.

Галатея гледа усмихнато след изчезналия Папатаков. Тя е доволна, щастлива. Протяга ръце нагоре от здраве и щастие.

Влиза Борис Геров висок и плещест момък на двадесет и седем години, облечен с вълнена спортна фланелка и зелен панталон от шлиферен плат. Лицето му е обрасло с гъста черна брада, твърде голяма. Върху гърба му е седнало единадесет годишно пионерче, което е сключило ръце около врата му. Пионерът е облечен в къси гащети и потник.

Ярко изразена музика, която подчертава възлов момент в пиесата.

Галатея и Борис са вече един срещу друг и се гледат мълчаливо, без да правят каквото и да е движение.

Затъмнение. Остър лъч върху Галатея.

ГЛАСЪТ. Какво?

ГАЛАТЕЯ /навежда глава/. Нищо.

ГЛАСЪТ. Ами!… Нищо!… Какво става със теб?

ГАЛАТЕЯ /гледа настрани и надолу/. Не знам.

ГЛАСЪТ. Нима искаш да излъжеш мен?

ГАЛАТЕЯ. Не искам да те лъжа.

ГЛАСЪТ. Пък и да искаш не можеш. Все едно, че лъжеш себе си. Глупачка, ти се влюби по най-обикновения и най-стария начин.

ГАЛАТЕЯ. Какъв начин?

ГЛАСЪТ. Любов от пръв поглед!

ГАЛАТЕЯ /съвсем засрамено/. Това ли е любов от пръв поглед?

ГЛАСЪТ. Сега внимавай! Дръж се достойно, но не го отблъсквай.

ГАЛАТЕЯ. Страх ме е!

ГЛАСЪТ. Да не си споменала това пред мен!

ГАЛАТЕЯ. Срамувам се.

ГЛАСЪТ. Жената трябва да се срамува малко. Сега довиждане и бон шанс!

Светлина.

Двамата един срещу друг.

БОРИС. Извинете, къде се намира курортната лечебница?

ГАЛАТЕЯ. Надолу, в ляво!

Двамата се гледат без да направят ни най-малко движение. Продължително мълчание.

БОРИС Лекарят там ли е?

ГАЛАТЕЯ. Той е някъде насам.

Гледат се и мълчат.

БОРИС. Иванчо си е навехнал крака.

Гледат се.

БOFИС. Значи… насам е?

ГАЛАТЕЯ. Търси летовници да изнесе един доклад…

БОРИС. Аз идвам от горе.

ГАЛАТЕЯ. От къде?

БОРИС. От пионерския лагер… Вие летовничка ли сте?

ГАЛАТЕЯ. Тук почивам.

БОРИС. Аз съм учител. /усмихва се/ Сега изпълнявам автобусна служба.

Музика.

Върху нейния фон:

БОРИС. Виж ти какви работи имало долу!

ГАЛАТЕЯ Какви работи?

БОРИС. Ами – вие… Какво правите тук?

ГАЛАТЕЯ. Бях тръгнала някъде, но спрях за малко да си почина.

БОРИС. И ако не бяхте спряла щяхме да се разминем.

ГАЛАТЕЯ. Може би.

БОРИС.  И, може би, никога нямаше да се срещнем?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

БОРИС. До края на живота си.

ГАЛАТЕЯ. Сигурно.

БОРИС. И аз нямаше да знам че вие съществувате?

ГАЛАТЕЯ. И аз нямаше да ви видя.

БОРИС. Защо късате цветето?

ГАЛАТЕЯ. Не знам… А вие защо дращите с крак по земята?

БОРИС /спира крака си/. Драскам ли?… Не съм забелязал.

ГАЛАТЕЯ. Лекарят е наблизо.

ГЛАСЪТ /в бързо настъпилата тъмнина/. Готова си да объркаш всичко!

ГАЛАТЕЯ /отчаяно/. Какво да правя?… Чувствувам, че губя сили! Моля те, кажи ми кой е той?

ГЛАСЪТ. Един мъж който заслужава.

ГАЛАТЕЯ. Но какво да говоря?

ГЛАСЪТ. Нищо. Остави той да говори!

Светлина.

БОРИС. Слушайте, аз не съм на себе си от радост, че ви срещнах! /Тя мълчи./ Страшно искам да ви срещна втори път. /Тя мълчи./ Дори трети път! /Тя мълчи./ Искам да ви срещам много пъти! Искам да мечтая за вас. Да ви сънувам. Да шептя имато ви на сън. Позволявате ли?

ГАЛАТЕЯ. Позволявам ви.

БОРИС. Но аз не знам какво име да шептя на сън.

ГАЛАТЕЯ. Казвам се Галатея.

БОРИС. Галатея?… Чудно име!… Трудно име!

ГАЛАТЕЯ. Защо трудно?

БОРИС. Мъчно се изговарят насън четири срички. Но ще се опитам.

Влиза лекарят.

ЛЕКАРЯТ. Другарке, някаква група да е минала оттук?

ГАЛАТЕЯ. Този другар е лекарят.

БОРИС. Догкторе, водя ви това дете да му оправите крака.

ЛЕКАРЯТ. Какво му има?

БОРИС. Навехване.

ЛЕКАРЯТ /приближава се до детето и посяга/. Кой крак?

БОРИС /като гледа нея/. Левият!

ЛЕКАРЯТ /пипва крака. Малкият изпищява./ Дребна работа!…  Донесете го на долната пейка да се скрия от другаря Папатаков. /Тръгва, последван от Борис, който се обръща и поглежда към Галатея/.

Тя остава сама.

Скоро долитат виковете на малчугана.

Пристига Борис.

БОРИС. Изгони ме. Болките са силни и не мога да изтрая на виковете. /Чуват се виковете на малчугана./

ГАЛАТЕЯ. Горкото момче!

БОРИС. Цяла нощ не е спало от болки. Незначително изкълчване с усложнения.

ЛЕКАРЯТ /появява се/. Ще го заведа в лечебницата.

БОРИС Е. Ще ви го пренеса.

ЛЕКАРЯТ. Вече може да стъпва. Елате да си го получите от там. /Излиза./

7.11.58

БОРИС /гледа я замаяно/. Виж ти какви работи имало долу!… А аз горе, при орлите, разучавам песни и се вдетинявам с малчуганите.

ГАЛАТЕЯ. Никога не съм се качвала горе. Какво има там?

БОРИС. Ветрове, ухание на билки и орли. Разговаряш сам със себе си, мечтаеш, задаваш въпроси на природата, на които си принуден да отговаряш сам… брадата ти расте и нито един подобен образ, който да стопли душата ти.

ГАЛАТЕЯ. Трудно ли се качва горе?

БОРИС. Един час път.

ГАЛАТЕЯ. Красиво ли е?

БОРИС. От там се вижда всичко, до най-малките подробности.

ГАЛАТЕЯ. Вие трябва да сте много щастлив!

БОРИС. Бях.

ГАЛАТЕЯ  Бяхте?… А сега?

БОРИС. Сега видях вас и ще бъда много нещастен.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

БОРИС. Защото ви срещнах.

ГАЛАТЕЯ. Но защо нещастен?

БОРИС. Вие няма да пожелаете… /спира/

ГАЛАТЕЯ. Какво…

БОРИС. …да се качите при орлите.

ГАЛАТЕЯ. Аз… не съм виждала орли.

БОРИС /хваща ръката ѝ/. Точно над нашия лагер, в скалите има гнездо на орли. Там,може би от сто години живеят орел и орлица. От сто години насам орелът не познава друга орлица, а орлицата друг орел. Цял век те са верни един на друг, обграждат се с нежност, търсят се в мъглите, зовят в бурите. Долу светът се промена всеки ден, а те остават едни и същи, горди, непрестъпни, самотни и винаги верни един на друг.

ГАЛАТЕЯ. Това е много интересно. А аз всеки ден чувам как хората се развеждат. В законодотелството има специален закон за брака и семейството… Вие все горе ли стоите?

БОРИС. След десет дни свършва смяната. Тогава и аз ще сляза долу.

ГАЛАТЕЯ. Страшно ми се иска да се кача при орлите!… Много стискате! /Той смутено пуща ръката ѝ,/

БОРИС. За пръв път стискам ръка.

ГАЛАТЕЯ.  Вие… /навежда глава/

БОРИС. Кажете! Говорете свободно!

ГАЛАТЕЯ. …Вие имате ли си орлица?

БОРИС. Не.

ГАЛАТЕЯ. Страшно ми се иска да видя орлите.

БОРИС. Елате някой ден горе.

ГАЛАТЕЯ. Не знам пътя.

БОРИС. Аз ще ви причакам тук и ще ви отведа. Кажете само кога след три, четири, пет дни… Само да не бъде след десет.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да си помисля.

БОРИС. И аз мисля, че трябва да си помислите.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да питам другаря Велев.

БОРИС. Кой е той?

ГАЛАТЕЯ. Човекът, който ме създаде.

БОРИС. Бащите при такива случаи не се питат.

ГАЛАТЕЯ. Той не мие баща, а…

БОРИС. Какъв е той?

ГАЛАТЕЯ. Скулптор.

БОРИС /досеща се мрачно/. Оо, скулпторът Велев! Чувал съм за него… /мрачно/ Значи вие сте с него.

ГАЛАТЕЯ. Той ме доведе тук.

БОРИС. Знае къде да ви доведе.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го попитам.

БОРИС /отчаяно/. Оставете това!… Аз си представях съвсем друго яче нещата.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го попитам, защото съм негово произведение. /пауза/ Слушайте, отначало аз бях от камък.

БОРИС /студено/. Можете ли да ми кажете къде е лечебницата?

ГАЛАТЕЯ. Не ви разбирам.

БОРИС. Все надолу ли трябва да вървя? /тръгва/

ГАЛАТЕЯ /хваща ръката му/. Спрете!

БОРИС /дърпа се/. Ние, обикновените провинциални учители, не можем да се мерим с известните столични скулптори. /тръгва си/

ГАЛАТЕЯ /резко/. Аз ви обичам! / слага ръка пред устата си и сама се чуди как е казала това/

БОРИС /спира/. Как… ме обичате?

ГАЛАТЕЯ. Аз ви обикнах щом ви видях.

БОРИС. И Велев ли обикнахте веднага?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС /язвително/. Него обикнахте постепенно, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС. Разбирам!… Не го обичате, но той има име и пари. С него така… без обич.

ГАЛАТЕЯ. Да. Без обич.

БОРИС. Без чувства. Жена ли сте му?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС. Любовница!

ГАЛАТЕЯ. Вие разбирате нещата някак особено!

БОРИС /раздразнен/. И искате да се качите при орлите?

ГАЛАТЕЯ. Искам.

БОРИС. Защо?

ГАЛАТЕЯ. Защото ви обичам.

БОРИС. Не е честно от ваша страна. Вие сте тук на негови разноски.

ГАЛАТЕЯ. Не мога да ви разбера.

БОРИС. Не се правете на ударена.

ГАЛАТЕЯ /енергично/. Аз не го обичам!

БОРИС. А го целувате!

ГАЛАТЕЯ. Не го целувам!

БОРИС. Той ви целува!

ГАЛАТЕЯ. Не ме целува!

БОРИС. А какво правите тогава?

ГАЛАТЕЯ. Говорим си.

БОРИС. За какво си говорите?

ГАЛАТЕЯ. За всичко. Той иска да го обикна, а аз… не мога. Вас ви обикнах изведнъж, още от първо виждане. А него не мога. И Стефан не мога!

БОРИС. Кой е пък тоя Стефан.

ГАЛАТЕЯ. Той е писател… И Муки не можах да обикна.

БОРИС. Муки!…

ГАЛАТЕЯ. За него казват че е суинг.

БОРИС. Продължава ли още вашия списък?

ГАЛАТЕЯ. Други няма.

БОРИС. На колко сте години?

ГАЛАТЕЯ. Деветнайсет.

БОРИС. На деветнадесет години и вече трима. И какво искате от мен?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

БОРИС. Искате да бъда четвъртия. /смее се нервно/ Да ви покажа орлите!… Ще имате да взимате!

ГАЛАТЕЯ /отчаяно/. Разберете!… Отначало аз бях камък!

БОРИС. И после омекнахте!

ГАЛАТЕЯ. Не. /тихо/ После оживях.

БОРИС. Слушайте, вие за какво ме смятате?

ГАЛАТЕЯ /нервно/. Отначало бях скулпторно произведение.  Трябваше да крася входа на стадиона…

БОРИС. Как де го красите?

ГАЛАТЕЯ /нервно/. Ей така по бански костюм!

БОРИС. Слушайте!… Аз ви говоря сериозно. В края на краищата нищо не съм ви сторил да се подигррвате.

ГАЛАТЕЯ. Не се подигравам!… С гумена шапчица! /сочи главата си./

БОРИС /решава да я подиграва/. И стоите така… гола, пред публиката на стадиона?

ГАЛАТЕЯ. Не стоя, а се готвя да скоча във водата.

БОРИС. И цялата работа за какво?

ГАЛАТЕЯ. Защото другарят Велев трябваше да вземе петнайсет хиляди от физкултурата. Тези пари му трябваха да си плати малко дългове и да се ожени за Мария.

БОРИС /гледа я ужасено и прави крачка назад/. Защо не казахте отначало?

ГАЛАТЕЯ. За Мария ли?

БОРИС /със съжаление/. Простете… аз не разбрах веднага, че вие… такова… за пръв път срещам… Ще ме изпратите ли до лечебницата?

ГАЛАТЕЯ. Искам първо да се разберем тук.

БОРИС. На лекаря показахте ли се?

ГАЛАТЕЯ. Защо да му се показвам?

БОРИС. Наистина… той не е специалист, но на първо време… може такова… да ви помогне. Да ви даде първа помощ.

ГАЛАТЕЯ. Вие не можете да ме разберете.

БОРИС. Разбирам ви напълно.

ГАЛАТЕЯ. Ами тогава защо питахте толкова?

БОРИС. Не разбрах отначало случая.

ГАЛАТЕЯ. А всичко е толкова просто: отначало бях камък,докато една вечер оживях и другарят Велев ми донесе дрехи.

БОРИС. Вие не трябваше да бягате от там.

ГАЛАТЕЯ. От къдее?

БОРИС. Хората са ви завели там да ви помогнат. В края на краищата това е нещо, което се лекува… Хайде да отидем до лекаря…

ГАЛАТЕЯ. Ние трябва да се разберем напълно. Аз се влюбвам за първи път.

БОРИС. В коя вила живеете?

ГАЛАТЕЯ. Аз съм на хотел.

БОРИС. А там не разбраха ли?… Не ви ли поискаха паспорта?

ГАЛАТЕЯ Аз нянам паспорт. Другарят Велев нареди по незнам какъв начин.

БОРИС. Вижте какво. Другарят Велев е благороден човек и вие трябва да го слушате. Не напразно ви е довел в планината.

ГАЛАТЕЯ. Той много разчиташе на планината. На променената обстановка.

БОРИС. Това обикновено помага.

ГАЛАТЕЯ. Но ето че срещнах вас и всичко свърши.

БОРИС. Какво свърши?

ГАЛАТЕЯ. Влюбих се именно във вас, а не в него. Вие също ме обичате. Още като ми хванахте ръката и разбрах всичко.

БОРИС /гали косата ѝ/. Малка нещастна моя… Аз поизбързах.

ГАЛАТЕЯ. Според мен, нито вие, нито аз избързахме. Нещата се развиха изведнъж, спонтанно. Не вярвате ли в любовта от пръв поглед?

БОРИС /гали я утешително/. Вярвам, вярвам, детето ми!… Да се разходим до лечебницата.

ГАЛАТЕЯ. Аз искам да ви целуна!

БОРИС. Слушайте!… Да отидем до лечебницата!

ГАЛАТЕЯ. Щом ви видях, веднага разбрах, че вие се отличавате от всички мои познати.

БОРИС. По какво се различавам?

ГАЛАТЕЯ. Вие сте по-друг. Някак си естествен, мъжествен, че живеете някъде другаде. Стефан и Велев са приятели, добри хора са, но живеят само в ателието и редакцията. Непрекъснато умуват и разрешават въпроси и то все в ателието. А вие дойдехте отгоре и носехте едно момченце със счупен крак. Вие действувахте. Разбирате ли ме? Вие действувахте, а те само умуват и непрекъснато създават красота. Впрочем, убийте ме, но не мога да ви кажа точно защо харесах именно вас. После…

БОРИС /със съжаление/. Какво после?

ГАЛАТЕЯ. Гласът!

БОРИС. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Аз често разговарям с един глас.

БОРИС. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Говорим си с него. Той ми казва какво да правя.

БОРИС. На глас ли разговаряте?

ГАЛАТЕЯ. Разбира се. Говорим си откровено.

БОРИС. Когато сте насаме?

ГАЛАТЕЯ. Само когато съм насаме.

БОРИС. Да отскочим до лечебниците.

ГАЛАТЕЯ. Ако ме целунете.

БОРИС. Слушайте, Галатея!… Вие ме принуждавате да ви кажа една истина право в лицето. Между нас стана недоразумение. Отначало не разбрах каква е работата и се извинявам. Вие… вие… не сте като другите хора…

ГАЛАТЕЯ. Интересно всеки ми казва това.

БОРИС. Видяхте ли?… Имате нужда от лечение.

ГАЛАТЕЯ /сякаш прозира частица ст положението/. От лечение?

БОРИС.  Да. Вие сте много млада и надеждата да бъдете спасена е почти сто на сто.

ГАЛАТЕЯ /Започва да се смее/. Вие ме смятате за човек… който не е на себе си?

БОРИС. Знам че ще отречете това.

ГАЛАТЕЯ. За луда?

БОРИС. Не искам да кажа съвсем това.

ГАЛАТЕЯ /смее се до припадък/. Сега разбирам всичко!… /прекъсва смехът си/ Слушайте! /хваща ръцете му/ Аз бях скулптурно произведение… След това оживях… След това /подскача около него и го върти/ в мен се влюбиха няколко души!… След това аз се влюбих във вас!… Разбирате ли?…

БОРИС. Да отида по дяволите ако разбирам нещо!

ГАЛАТЕЯ. Обичате ли ме?

БОРИС.  Да. Аз ви обичам и ще ви целуна, пък каквото ще да става!

Целува я. Завесата се затваря.

Написах го съвсем набързо и трябва да се преработи съвсем.

9. XI.

 

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ

Ателието.

Галатея седи на стол с лице към публиката. Ръцете ѝ са положени върху скута. Мълчаливо слуша това, което Велев ѝ говори. Мисълта ѝ лети далеч от ателието, към планината и орлите.

 

МИШО. /разхожда се нервно зад нея, с ръце в джобовете/. Просто не знам какво повече да говоря. /спира се/ Това се казва гръм от ясно небе!… Ами ако не бях открил всичко в самото начало?… /тръгва/ Не очаквах от теб такава глупост!… /спира се зад гърба ѝ/ Кажи!… Говори!… Оправдавай се! /пауза/ Мълчиш!… /тръгва/ Ти как я мислиш любовта? /спира/ И с първия срещнат!… /Тръгва/ За никъде не си така!… /спира/ Ами представи си, че не успях да ръзкрия всичко в началото?… Какво щеше да стане? /Галатея повдига рамене/ И какво е това мълчание от теб?… Страдаш ли?… Любовна мъка!… Да речем че си влюбена! В кого?… Един провинциален учител с петстотин лева заплата!… По цял ден с децата, в някакво затънтено градче!… Преподава литература. Ами моят приятел Стефан е писател, ако те влече литературата! Вече си е създал име. Квартира с баня в центъра на столицата!… Представяш ли си да отидеш в провинцията?… Родителско-учителски срещи, ученически литературно-музикални забави, акции по залесяването!… Ще живеете в една стая и ти ще му гладиш единствената риза!… И на този човек се наблъска в обятията! /Галатея въздъхва./ Въздъхваш!… Съжаляваш!… Може би страдаш! /въздъхва повторно/ Слушай, миличка, човек трябва да знае за какво страда!… Представям си как би живяла в едно градче с петнайсет хиляди жители!

Звъни се. Велев отива, отваря и се връща със Стефан.

СТЕФАН Какво става? /разтревожен/

МИШО. /сочи Галатея/. Гледай я и се любувай!

СТЕФАН. Какво има?

МИШО. Влюбена! /разхожда се/

СТЕФАН. В кого?… Къде бяхте отишли?… В кого е влюбена?

МИШО. В един провинциален учител по литература!

СТЕФАН /трескаво/. Къде го намери?

МИШО. В планината!

СТЕФАН. Защо я заведе в планината?

МИШО /гледа го накриво/. Какво? Обяснения ли искаш?

СТЕФАН. Малко я оставих в ръцете ти и обърка работите!

МИШО. Ти ли ще ме учиш какво да правя?

СТЕФАН. Трябваше да остане при мен!

МИШО.  Няма ли да ти приседне?

СТЕФАН. Какво си надробил?

МИШО. За това ли те повиках?… По-добре да си мълчах!

СТЕФАН. Аз я обичам!

МИШО. Никой не те пита!

СТЕФАН. А мен малко ме интересува дали питаш или не питаш!

МИШО /ядосано/. Добре тогава! Ти я обичаш, а тя обича друг!

СТЕФАН. Кого обича?

МИШО. Колко пъти ще ти повтарям!… Един учител!

СТЕФАН. Защо?

МИШО. Не се прави на теле, ами кажи какво да правим?

СТЕФАН. Ще предотвратяваме!

МИШО. Виж я! Мълчи като… риба!… /по-меко/ Галатея, защо направи така?

Двамата я гледат, а тя мълчаливо повдига рамене.

СТЕФАН. Остави аз да разговарям с нея… Галатея, погледни ме в очите! /тя навежда глава/ Погледни ме в очите, ти казвам! /тя не прави никакво движение/ На тебе казвам! /Тя не реагира и той е принуден да говори по-меко./ Обичаш ли го? /тя клати утвърдително/ Какво му хареса? /тя повдига рамене/

МИШО. Поразговаря ли с нея?

СТЕФАН. Какъв е този тип?

30.IX.

МИШО. Тип.

СТЕФАН. Какво представлява?

МИШО. Човек.

СТЕФАН. Като те питат отговаряй!…

МИШО. Нали ти отговарям!… Човек!

СТЕФАН. Добре! Какво прави този човек? С какво се занимава!… Има ли професия, няма ли? Да не е някой тарикат, който е замаял главата й?

МИШО. Напротив!… Пее с учениците, прави стенвестници и им поправя класните упражнения.

ГАЛАТЕЯ /внезапно/. Той е учител!

СТЕФАН /просто подскача/. Какво?… Учител ли?… И то сигурно  провинциален?

ГА ЛАТЕЯ. Провинциален.

СТЕФАН. И сигурно е бил в планината с пионерите?

ГАЛАТЕЯ. С пионерите.

СТЕФАН. Някъде наблизо?

ГАЛАТЕЯ. При орлите!

СТЕФАН /сякаш на себе си/. Даскал!… Какво доживяхме! /успокоено/ Тогава работата е наред. Временно увлечение и нищо повече.

МИШО. Ами!… Не може да се съвземе от любов!

СТЕФАН /към Галатея/. Верно ли е?

ГАЛАТЕЯ. Не мога да живея без него!

СТЕФАН. Но защо?… Да не би да ни превъзхожда с нещо?

ГАЛАТЕЯ. Превъзхожда ви!

СТЕФАН. И двамата?

ГАЛАТЕЯ /сърдито/. И двамата!

СТЕФАН. По интелигентност?

ГАЛАТЕЯ. И по интелигентност!

СТЕФАН. Ти чела ли си моите разкази?

ГАЛАТЕЯ. Не ме интересуват!… И той пише стихове.

СТЕФАН. А печатат ли му ги?

ГАЛАТЕЯ. Печатат му ги.

СТЕФАН. Щом му ги печатат, значи скоро ще напусне провинцията и ще дойде в София.

ГАЛАТЕЯ. Той няма да дойде в София! Ше остане там!

СТЕФАН /подигравателно/. И ти при него!

ГАЛАТЕЯ. Да.

МИШО. При народа!… Ше си правят туршии и ще учавствуват в бригади!

СТЕФАН /към МИШО/. До къде са стигнали?

МИШО /вдига рамене/. Не знам. Доколкото мога да предполагам, видяли са се три-четири пъти.

СТЕФАН. Какво можем да направим сега?

МИШО. Ще я държим тук, затворена. Докато проумее нещата.

Звъни се. Велев отваря и се връща с Бай Колю.

БАЙ КОЛЮ. Другарю Велев, вчера получих тази телеграма.

МИШО /взима телеграмата, отваря и чете. Лицето му се намръщва./

СТЕФАН. От кого е?

МИШО /отпуща ръце/. От Мария. Размислила и дошла до заключение, че не може без мен. Прощава ми всичко и се връща.

СТЕФАН. Кога е подадена телеграмата?

МИШО /гледа датата/. Вчера.

СТЕФАН. Значи, всеки момент може да влезе.

МИШО. Само това оставаше.

Двамата гледат седящата нямо на стола Галатея.

Гледа и бай Колю.

БАЙ КОЛЮ Аз си отивам. Да донеса ли гипс?

МИШО. Утре!

БАЙ КОЛЮ. Довиждане! /излиза/

МИШО. /внезапно/. Все ми е едно. Ако дойде ще ѝ кажа истината.

СТЕФАН. Коя истина?

МИШО. Че обичам Галатея.

СТЕФАН /сякаш на себе си/. Това лесно, ами какво ще каже Галатея.

МИШО. Това не ме интересува. Създал съм я аз. Тя беше камък. Ако не бях аз Галатея нямаше да съществува. /Сяда, посяга към коняка, налива си и пие./

СТЕФАН. Ти забравяш едно.

МИШО /отлепя устни от чашата/. Какво?

СТЕФАН. Че и аз я обичам.

МИШО /пие/. Не говори глупости!

СТЕФАН. Ти все пак си имаш Мария, а аз никого. Мария е прекрасно същество.

МИШО. Какво да правим сега съдба!

СТЕФАН /хитричко/. Това казвам и аз. Мария ти е съдбата.

МИШО. Не ти обръщам внимание!

Звъни се.

МИШО. Виж кой е!… Ако е Мария, кажи ѝ да дойде утре. Кажи ѝ… че сам ще я потърся. Кажи ѝ, че размишлявам как да оценя постъпката ѝ.

Стефан излиза и се връща разтревожен.

МИШО. Какво има?

СТЕФАН. Комисията!

МИШО /като че става от сън/. Коя комисия?

СТЕФАН. От физкултурата! За нея.

МИШО /изправя се/. Това е най-лошото, което можеше да стане! Какво да правим?

СТЕФАН. Същият номер.

МИШО /още не се опомня/. Кой номер?

СТЕФАН. Ще им покажем Галатея.

Двамата я поглеждат.Тя също ги гледа с кротък поглед.

МИШО. Галатея!

ГАЛАТЕЯ Моля!

МИШО. Разбра ли7

ГАЛАТЕЯ. Разбрах. Започнах да разбирам всичко.

МИШО. Може ли?

ГАЛАТЕЯ. Да застана там ли?

МИШО. Да.

ГАЛАТЕЯ. До кога ще продължава това?

МИШО. После ще видим до кога!… Сега трябва да се спасява положението.

ГАЛАТЕЯ /става неохотно/. Тези работи вече ми досаждат. /тръгва към пиедестала. Музика. Застава в позата. Покриват я./

СТЕФАН. Да намалим пак осветлението. Както по-рано.

МИШО. Дано не разберат.

СТЕФАН. Нищо няма да разберат! /изгасят съвсем осветлението/ Мишо, къде се палеше тази крушка?

МИШО /в тъмното/. Там до ъгъла!

СТЕФАНОВ. Дяволски контакт!… Не мога да го намеря! /звъни се/ Помогни ми!

МИШО. Чакай!… Къде си?…

СТЕФАН. Ей!… Стъпваш върху краката ми! /нещо пада/

МИШО. Какво събори?

СТЕФАН. Ти събаряш!

МИШО. Шишето падна. /Завъртява контакта и нахлува светлина./

СТЕФАН. Бързо отваряй!

Велев излиза и се връща с комисията.  

ПЪРВИ ЧЛЕН. Каменоделци,как сте?

МИШО. Добре сме.

ВТОРИ ЧЛЕН. Готови ли сме?

МИШО. А!…Разбира се!… Почти!…

СТЕФАН. Готови сме! Готови сме!… След два дни.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Ей, хора! Вие шега си играете!… Комисията иска да дойде утре.

ВТОРИ ЧЛЕН. Срокът вече изтече!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Трябва да поставяме статуята за празника на физкултурата.

ВТОРИ ЧЛЕН. Можем ли да видим пак?… Изсъхна ли?

МИШО. Съхне.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Че колко трябва да съхне тази пущина, бе?

СТЕФАН. Хубавите работи много съхнат.

ВТОРИ ЧЛЕН. Утре пристигат всички. Наели сме и художници.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Открийте я да я видим!

Мишо маха покривката. Музика.

Мишо и Стефан се оттеглят резко назад.

Музиката бучи силно.

Вместо живата Галатея, на пиедестала стои каменната статуя. Велев и Стефан са онемели от учудване. Часовникът бие десет пъти.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Сега нещо не ми хваща очи.

ВТОРИ ЧЛЕН. И на мен.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Много е стилизирана!

ВТОРИ ЧЛЕН. Но това не е наша работа. Комисията ще си каже думата… Да си вървим, а?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Хайде!… Довиждане, каменоделци! /тръгват си/.

Излизат си, а двамата продължават да стоят безмълвно пред статуята.

Звъни се.

Отново се звъни. Рязко и продължително.

Влиза Мария.

МАРИЯ /застава до вратата/. Аз се върнах!

ЗАВЕСА

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s