ВЕЛИКАТА УСМИВКА – 1985, сценарий за мултфилм.

Posted: 10.04.2013 in Bulgarian literature

БОРИС АПРИЛОВ

В Е Л И К АТА  У С М И В К А .pdf file – за изтегляне

27 март-19 април 1985, Симеоново

Една кола нагазва в тревата и спира сред полето. Вратата – се отваря, излиза човек с тромпет, оглежда се, изглежда че пейзажът му харесва – хълмове, гора, пред него езеро, в далечината планина. По клоните на дърветата пеят птици.

Младежът поднася тромпета към устата си, засвирва, в пейзажа нахлуват звуците на нежна мелодия. Птиците са поразени, те замлъкват и се събират по най-близките дървета.

Но кой знае защо, тромпетът се харесва най-вече на мравките. Забързаните труженици се объркват, спират, захвърлят зрънцата, които носят. Мравките са се вкаменили, но туй е сякаш за момент, в следващия миг те се втурват към тромпета.

Свирачът продължава изпълнението си, обхванат от особено вдъхновение, може би поради фактът, че свири на открито, пред цялата хем спокойна, хем раздвижена природа, той просто усеща, че тя го слуша, долавя го по дърветата, водата и облаците.

Но какво е туй? Що за необикновено зрелище? Към Свирача се е понесъл мравешки поток, мравките задъхани пристигат, спират и стихват. Първите редици слушат, но и удържат напора на задните, които продължават да нахлуват и да се трупат, мравешката тълпа набъбва, мравките се покачват една върху друга, изглежда, че между тях съществува дяволско разбирателство и сработване. Много бързо се създава някаква могилка, ако щете – нещо като фигура, която се подчинява на общ ритъм, има си своя собствена тръпка, подчинява се на единна нервна система.

Тромпетистът прекъсва изпълнението си, може би го интересува какво би последвало. Ръкопляскания, разбира се, над полето се понася отклика му – зззззззззззз.

Развълнуван, тромпетистът засвирва отново, разлюлява тромпета, разлюлява и мелодията – мравешкатапирамида от своя страна също се разлюлява.

Ново прекъсване.

Ново ръкопляскане.

Изпълнителят се покланя, сваля шапка за сбогуване, качва се на колата, изчезва.

Виждаме го в дома му. Край него е широко, но пусто. Изглежда, че младият човек е малко нещо самотен, а и тъжен, единствената му утеха сякаш лежи в тромпета.

Отново засвирва, тихичко, призивно.

А през цепката между пода и вратата навлизат редиците на мравките. Зашеметени от музиката те се трупат и танцуват, и се покачват една връз друга, издигат пирамидата, която се полюшва в ритъма на мелодията и след като влизат всичките мравки, те започват да извайват неочаквани скулптурни форми. За творчеството им няма предели, то не е ограничено с нищо.

Милите признателни мравки!… По някое време музиката ги вдъхновява така дълбоко, че скулптират Роденовия мислител. Свирачът се опулва от изненада, прекъсва изпълнението си, наблюдава учудено творбата. После трескаво грабва тромпета и променя ритъма, мравките дисциплинирано раздиплят творението си, сега се втурват да покриват голия под с килим, след миг или два, там се появява разкошен персийски шедьовър, които при това, според характера на ритъма или мелодията, мени багрите си, орнаментиката – истинска феерична игра.

Свирачът се взира в чудото на пода, потрива очи, усмихва се щастливо, с благодарност.

И отново надига тромпета. Този път характерът на мелодията е особен, точно такъв, за да се реализира и /може би/ финалната мравунешка авантюра: по познатия ни вече дисциплиниран начин мравките започват да разнищват килима и в чудесна елегантна редица се отправят към една от белите голи стени. Там, докато звучи мелодията, сръчно, сговорно и чародейно те изграждат не какво да е, а картина.

Боже мой, това е самата мона Лиза! Абсолютна. Истинска. Заедно с рамката.

Поразен, свирачът смъква тромпета, от устата си, прави крачка назад, трескаво измъква кърпа от джоба си, бърше челото си.

На вратата се звъни. Свирачът се чуди как да реагира. Звъни се отново. Свирачът притичва и отваря.

В дома връхлита красиво намръщено момиче, още с първата стъпка то закрещява сърдито, крещи и върви, спира в средата на стаята и пак крещи, но вижда картината, млъква и устичката ѝ се превръща в едно „0“. В следващия момент момичето плесва с ръце, хвърля се в прегръдките на Свирача, целува го, оттегля се, грабва го на ръце, ритва една врата и какво да видим – широко брачно легло. Вратата се трясва яростно пред очите ни.

Мона Лиза виси безстрастно на стената, но май че открехва съвсееем леко усмивчицата си.

Добре, но къде се е чуло някъде да има Джоконда, а да липсва крадец. Ето го и него, виждаме как влиза през отворения прозорец, съглежда картината потрива ръце, откача я от стената, нарамва я и през прозореца – потъва в нощта.

Виждаме го как тича по безлюдната улица…

…за да си я отнесе у дома.

Провесва я на стената, гледа си я, после си ляга в леглото срещу картината и пак си я гледа, но накрая се прозява и заспива.

От спалнята излизат Свирачът и момичето, голи. Тя бърза да види отново скъпоценната картина.

Ужас! Стената е празна, там няма нищо. Момичето отново роптае, кара се и се облича, по всяка вероятност обвинява че са я нагло измамили. Облечено, момичето обругава здравата още съблечения мъж, излиза и трясва вратата.

Свирачът е сам, изоставен, тъжен, на всичко отгоре и гол. Не му остава нищо друго освен тромпетът. Засвирва миньорно, тихичко, нежно – не го интересува дали спазва правилата за нощната тишина. Застава прел отворения прозорец, мелодията излита под звездите и над покривите – сластно, призивно, копнежно…

… а подир малко изпод вратата се появява челната редица на мравуняка.

Виждаме как в спалнята на спящия крадец картината се разнищва, как мравките се спущат по стената, към пода…

…как тичат през града и как влизат в стаята на Свирача, покатерват се по стената и безпогрешно изграждат Великата Дама, която този път се усмихва широко на любимия си доволен вече музикант.

Може би понесен от порива си, младежът се надига и целува мадамата по устата. Може би мадамата източва устни и отвръща вдъхновено на целувката.

Може би. Това си е чисто режисьорска работа.

К р а й.

VELIKATA USMIVKA-0

Коментари
  1. Таня казва:

    Реализиран ли е този сценарий? Струва ми се, че съм го виждала, но не съм сигурна? Някак си изплува в съзнанието ми сцената с изтъкаването на картината „Мона Лиза“- много впечатляващо!

    • Дж. В. казва:

      :))) Надали е реализиран! КОЙ художник би си позволил да нарисува милиони пълзящи мравчици… Сега, с възможностите на съвременната компютърна анимация – би могло да се изпълни по-лесно?

      НО КОЙ ли се сеща днес за Мона Лиза, Изкуството, Самотните творци – и даже за Любовта?…

      Светът сменя стойностите си?…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s