ВИК – разказ.

Posted: 11.04.2013 in Bulgarian literature

БОРИС АПРИЛОВ

ВИК  .pdf file- за изтегляне…

Младият човек беше неизвестен за обитателите на пристанищния квартал – за рибарите и моряците, навъртащи се из кръчмите, за скитниците, които щом чуха изстрелите, наизлязоха от кафенетата и напълниха уличката с дрипи, и за чиновниците от параходните агенции. Никой не го познаваше и сега всички гледаха с изненада краката му в износени обуща, които стърчаха на тротоара, рухналото на паважа тяло, извърнатата настрана глава, насочила бледо лице към задната страна на хотел „Виктория“. Очите му бяха много млади, широко отворени, изненадани пред неочакваното сбогуване със света. Лицето му бе поръсено с рядка, свежа брадичка, която сигурно продължаваше да расте, защото не знаеше, че тялото е мъртво. Топлата кръв бе тръгнала на пътешествие между влажните блокчета на паважа, но бе спряла внезапно, тъй като нямаше какво да тече – кръвта на това момче беше малко. Едната ръка на убития стискаше въздуха, а другата показваше розовата си длан на всеки, който умее да гадае на ръка – да провери наистина ли линията на живота му е къса. От полуотворените устни надничаха здрави, бели зъби.

Тълпата гледаше и мълчеше. Мълчаха и лицата на проститутките по прозорците на хотела. Говореха само убийците. Прибрали пистолетите в дълбоките джобове на шлиферите, те даваха наставления. Слушаха ги двама озовали се на местопроизшествието стражари. От тях се изискваше да пазят зорко трупа. После шлиферите изчезнаха и оставиха стражарите да проклинат довелата ги насам случайност.

Ръмеше нежно. Сумрачният ден кротуваше между вехтите сгради. Стените бяха оръфани, мазилките изпокърпени, в мръсната уличка хоросанът хрущеше под краката.

Най-напред се прибраха чиновниците от параходните агенции и двамата дебели кебапчии от кръчмата, появили се по жилетки и престилки, сякаш бяха в униформи. После се прибраха чуждестранните моряци. Те бяха виждали почти всичко на този свят, а времето да се напият им се струваше недостатъчно. На улицата останаха само рибарите и скитниците, които и без това безделничеха в кафенетата. Барабите бяха излезли с консервните си кутии за храна, та оттук направо да притичат до казармата на пехотинския полк, където бакарите им даваха чорба. Трупнаха се и минувачи, разбира се. Най-случайни минувачи. Те се промушваха напред, задоволяваха любопитството си, а после си тръгваха по пътя или заставаха настрана. Най-близо до трупа стоеше огромна, груба жена, известна с прякора Дан Колов, която нощуваше под небето между траверсите и се стремеше да стане проститутка. Стражарите изтикваха навалицата назад, но жената не закачаха – може би се страхуваха от скандал.

Хората стърчаха и гледаха. Дрипите на барабите висяха унило по телата им, тук-там между кръпките се белееха колене, колене на живи хора, с консервни кутии в ръце. Непознаващите квартала люде гледаха с еднакъв интерес и трупа, и скитниците. Те никога не бяха предполагали, че в гънките на този квартал живее подобна бедна стая. Някои минувачи наблюдаваха това, сякаш съзерцаваха Ниагарския водопад, а други – с изненадани, помрачени лица.

По едно време проститутките от високите етажи започнаха да се провикват и думите им звучаха почти като обвинение: защо го убихте, какво ви правеше момчето, може ли такива дивотии и пр. Стражарите вдигаха очи към тях, отначало смутени, и лицата им сякаш се извиняваха, но после виковете започнаха да ги дразнят и тъй като всяко търпение си има граници, започнаха да им се заканват: мълчете си защото не се ли виждате какво представлявате, най-малко вие имате право да крещите и тям подобни. Проститутките една по една занемяваха и изчезваха от прозорците – не че се бяха изплашиш, просто настъпваше време за работа. Скитниците стояха безмълвно и съзерцаваха трупа на момчето. Ей така – стояха, стискаха консервните кутии и съзерцаваха – непрекъснато, мълчаливо, по такъв начин, че с право можеха да бъдат запитани: „Защо се взирате? Какво искате?“ Но защо пък да бъдат питани? Хората не правеха нищо, стояха и гледаха. С какво могат да подразнят? Ако сте забелязали, лицата на скитниците в повечето случаи имат глуповато изражение и това е лесно обяснимо – кой друг, ако не глупавият, би станал скитник. Но на това място, пред трупа на младежа, лицата на барабите като че ли бяха поумнели.

Любопитните идваха и си отиваха, прехапваха устни, някои дори изругаваха, и то на глас, а скитниците продължаваха да стоят, не откъсваха погледи от младежа. Той си лежеше по споменатия вече начин – краката на бордюра, тялото и главата на паважа. От джоба на сакото му се подаваше книжка, на чиято корица пишеше Верхарн. Дъждецът пулверизираше въздуха. По улицата към пристанището, с гръм и трясък, с викове и олелия, се зададе десеттонна гемия. Тя се движеше гордо, на тласъци, под такта на „вира-майна“, а на мачтата ѝ трептеше националният трицвет. Веселите рибари измъкваха дървените филета изпод кърмата, понасяха ги напред и ги подлагаха под корпуса. По движещата се верига от филета гемията се плъзгаше и от надолнището ли, от що ли коритото забърза по паветата, сякаш копнееше минута по-скоро да влезе във водата. Рибарите бяха пийнали по случая, както се пие на всички новопостроени корита. На пресечката гемията спря. Бутачите погледнаха е изненада тълпата. Подпряха бордовете с филета и отидоха да видят какво става.

– Какво става тук?

– Какво е това?

– Убиха ли го?… Кой го уби?…

– Защо убиват такива деца бе?… Какво им е направило?

– Пази се!…

От срещуположната посока на уличката се зададе камион. Ония с шлиферите, в чиито джобове имаше пистолети, скочиха от кабината и се развикаха. Бяха много ядосани и не знаеха на кого да изкарат яда си – на тълпата ли, на стражарите ли, или на жандармската бюрокрация, която, изглежда, не бе могла веднага да им осигури кола. Сега работеха трескаво, помогнаха на стражарите да прехвърлят трупа в каросерията и затръшнаха капака. Камионът искаше да изчезне бързо и пое напред, но неочаквано спря. Шофьорът и шлиферите започнаха да псуват гемията, дадоха заден. Неочаквано единият шлифер скочи в каросерията и изля два бидона вода върху окървавения паваж. Водата плисна силно, намокри няколко бараби, те извикаха спонтанно, шлиферът погледна кръвожадно и се строполи в каросерията, защото камионът нямаше време да прави панаир и офейка.

Бутачите се върнаха при гемията и тя отново потегли към морето, но този път безшумно, а случайните минувачи, които не знаеха какво се бе случило, не вярваха нито на очите си, нито на ушите си – те никога не бяха виждали подобен ням филм с участието на гемия, понеже такива гемии обикновено се втурват към пристанището с врява до небето.

Тълпата се разпръсна, дъждецът продължаваше да ръми, от кръчмите долиташе картечът на кебапчийските маши, в „баровете“ някои моряци вече пееха, чиновниците от параходните агенции говореха високо в телефонните слушалки, споменаваха красиви корабни имена и ругаеха телефонистките, от хотелите излизаха зачервени мъже – кварталът придобиваше всекидневния си вид. Само скитниците продължаваха да стоят на уличката – мълчаливи, загледани в чезнещото петно на размитата кръв, там, дето преди малко лежеше бледото мъртво момче и им говореше нещо, така както понякога умеят да говорят мъртъвците, викаше им нещо, така както умеят да викат мъртвите.

Advertisements
Коментари
  1. Анонимен каза:

    Хареса ми !

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s