Валери Петров – СТИХОВЕ

Posted: 23.07.2013 in Bulgarian literature

Край синьото море
1941-1947

1.
Отде дойде тоз дъх на скарида?
Боже мой, как се чувствам добре!
До Флорида дори да отида,
в мене пак ще звучи като в мида
мойто варненско детско море.

Нали в бой със потисници зли съм,
защо все паметта ми е там?
Уж излизам, а все не излизам.
Не, не казвайте „Пак романтизъм!“
Оставете ме. Зная го сам.

Но тоз лъх, този лъх, той ме носи,
аз се виждам детенце на път.
Пеят гърлено двама матроси
и арменчета гонят се боси,
и по гарите раци гъмжат.

Солно езеро вече светлика
ту във ляво, ту вдясно от мен,
една лодка, две лодки, тръстика,
после млада жена тъмнолика
нещо вика от шлепа червен;

бели чайки сред синьото лето,
бяло корабче с надпис познат,
мачти, мачти, комини и ето,
невидял нито къс от морето,
вече влязъл съм в морския град.

2.
Всеки път в кабриолетче ме кара
туй магаренце с весел галоп.
Ето в кОси черти тротоара
и чимшира, и къщата стара,
и „Тупурр! Вече стигнахме. Стоп!“

Как е дълго туй чакане кратко
със багажа пред стария праг!
Но притичва накрай моят дядко
и ме боцка тъй болно и сладко
с белоснежния флотски мустак.

„Боц-боц-боц! – той в прегръдка ме взима. –
Дай целувка на боцмана свой!“
И със смях, и със глъч нетърпима
Ний с коларя нахълтваме трима
във старинния стаен покой.

3.
Сякаш спрял е на дните вървежа
в тази гостна от прежния свят.
Аз я знам все тъй здрачна и свежа,
макар там зад прозрачната мрежа
да жужи сгорещен следобяд.

Вехти масички, скринове редки,
прашни албуми с миди отвън
и сред вази, кресла, статуетки
две приятни застлани кушетки –
две квадратни покани за сън.

О, в туй пладне заспал бих за два дни
на тез хладни чаршафи във плен!
Ала гледа ме с погледи жадни
от грамадни портрети парадни
на Петровци рода разклонен.

Седем вуйчовци с бели капели,
два поручика смели на кон,
десет лели, развели омбрели,
и пристегната в кош от банели,
стрина Тинка на графски балкон.

4.
А пък, жив под издънките снети
като корен суров, но и мил,
със мустаци и твърди маншети
в здрачината на гостната свети
моят дядо – Петров Михаил.

Те мълчат си, но той, той разказва!
Ой, ой, ой, тези случки безчет:
за това, как говорил със Вазова,
за часовника, старата язва,
и за шкафа, на кораба взет.

„Днес децата сте глупави гъски.
Гледай шкафа, да, да още здрав!
Бях сираче без лев и без връзки,
но накрая командувах „Дръзки“
и си купих – да, да! – този шкаф!“

Той говори, колана разтяга,
откопчава секретна игла,
пак въздъхва: „Да, да!“, и си ляга,
уж чете, но заспива веднага,
така както си е – с очила.

Нейде бие часовника стария,
онзи, който на баба ми май
в Санстефанската* още България | *през I св. война?
й се паднал – да, да! – на лотария
на военния коледен чай.

5.
Ах, как мразех тоз мухъл купешки,
туй спане в следобедния час!
Покрай дядото с тихи прибежки
и след туй с два-три скока шебешки
на тавана намирах се аз.

Твърде късно – уви! – се разбира
колко сладко било да си млад.
Индианска таванска квартира,
във гръдта ми сърцето се спира
от упойния твой аромат.

През капаците два тънкоребри
трепка слънце от прашни черти,
и стените са кожи от зебри,
и чудовищен, в стайните дебри
грамофонът с тръбата цъфти.

Шумят сухо кумирите детски:
опнат прилеп и прът с тетива,
дар от странен естественик шведски,
подир дългия път кръгосветски
с тях платил своя наем едва.

Освен туй една въдица груба,
сякаш сложена вчера, стои,
бръмбар кух, костенурча коруба,
Коста Рика, и Чили, и Куба,
нарисувани с водни бои…

Отдалеч тези багрени мостри
ме пленяват със чара си скрит
и чак тук моите трепкащи ноздри
вдъхват прежните мириси остри
на Жюл Верн, Стивънсън и Майн Рид.

6.
Де сте вие, младежки романи?
Днеска пак аз си спомням за вас.
Де сте вие, добри мохикани,
томахавки със писък въртяни,
де си ти, стар мой друже Бен Брас?

Зная, знам, вий сте пак, мои братя,
по познатия камен дувар,
пак със същата руска симпатия
би разтворил добрите обятия
очилатият пътен книжар.

„Ну здравейте! би казал той. – Мигар
это вы? На себя не похож!“
И бих дирил аз дълго и сигур
бих си купил „Бенгалският тигър“
или може би „Острият нож“.

7.
„Пролог. Ноздри разкрил към ветреца,
чевек спрял бе на кратък престой.
– Подлеците пет мили напред са! –
изруга Хамилкар Скакалеца.
(Да, защото това беше той!)

Глава еди-коя си. – Туй семе –
пак започва професорът стар –
се използва от местното племе… –
Ала ето че тъкмо навреме
го изяжда един ягуаррр!

Епилог. Бяла яхта под пара
със вълни мисисипски играй.
С нея нашта компания стара,
без професора (виж ягуара!),
се завръща във родния край.

8.
Вехти книги по плана на тая,
зная, смешни сте днес, но тогаз,
аз, как в рая на детската стая
сред омая ви гълтах до края
с бързина осем тигъра в час!

Осем тигъра хъркат в закана,
крокодили разчекват уста
и една, с гръм пробила тавана,
Мегафолия Судафрикана
вмъква в стаята клейни листа.

И пъстрее сред мойта мансарда
всичко живо в леса избуял:
и колибрито, и леопарда,
и питонските двадесет ярда,
и сам аз, още в лУнички цял.

Но с тез лунички, хвърляйки ласо,
във леса мимикрия се сам
и сред виене хилядогласо
галопирам, пробил каро асо,
нанатам, нанатам, нанатам!

Дик (аз Дик съм!) е в бой с носорога.
Том помага му (Том съм тогаз!).
Но към Том плава вража пирога
и спасяват го – слава на Бога! –
Педро (Аз!) и Евзебио (Аз!).

9.
Тъй лети на минутките низът
чак до тъмно в тавански мечти.
Долу дирят ме. Влизат. Излизат.
И след малко дочувам сервизът
на вечеря без мен да звънти.

А при мене звънти тетивата,
географските карти шумят,
избумтява кревата с таблата
и по този „там-там“ в тъмнината
отдалеч се обажда сънят.

Тихо. Тихо. Лъвът става котка.
Баобабите стават липи.
И след дълга опасна разходка
над романа с усмивчица кротка
Педро-Том-Дим-Евзебио спи.

10.
След индийската треска нощеска
в мойта стая, лъх морски, ела!
Пърпа радостно лека завеска
и със блясък на ангелска фреска
плеска покривът в бели крила.

„Ка-ка-кааа!“ – викат чайките смели
и действително какат навред,
но дори тез неща им са бели,
сякаш стъпкал е туби дебели
пейзажист, от омая обзет.

И в това би бил прав пейзажиста –
сам аз гледам захласнат навън,
как сред южната местност хълмиста
Варна свети, чудесна и чиста,
като сбъднал се в утрото сън.

Светят чандии*, все като тази, | *покриви
бледорозови в синия ден,
с цинка жежък по вити первази,
със русалките, с белите вази,
със столетника* сиво-зелен. | *алое (снимка)

Двама тъмни и стройни хамали
малеби край количка ядат;
втора толкова пъстра едва ли
бих открил по стъгдите заспали
на безкрайния източен път.

Шербетчия във алена риза
с гюма тънък и звънък дрънчи;
с толкоз пястри* пиринчът е низан, | *ит. жълтици
с толкоз варненско слънце олизан,
че ме кара да мигам с очи.

А над таз панорама красива,
докъдето се погледът спре,
с двеста хиляди гюма такива
мята мълнии, блясък разлива
синьо-синьото синьо море.

11.
„Вдигай котва със мен да се къпеш!“ –
вика Петьо – рибарят любим,
и снабдени отнейде със пъпеш,
ний се къпем след дългия път пеш
и на белия мостик лежим.

Там далече от плажа разглезен
нечий татко, уплашен, тръби;
а от мостика, плскайки с глезен,
аз нахълтвам във сочния резен
и го гриза с дивашки зъби.

И люлей ме, люлей ме тоз плясък
на вълните о гнилия кол,
и прониква през клепките блясък,
и щом тръсна косата си – пясък,
щом се близна по рамото – сол.

12.
Сол и пясък. И туй е. Обаче
„дете“ значи мъдрец и поет.
И душата ми смей се и плаче
за това, че тъй честно туй раче,
щом умре, връща калция взет.

Но съгледал бутилка до рака,
вече плувам с корсарския флот
и гвинеи звънтят, и във мрака
Джим на Джо вика „Мачта двукрака!“
Джо на Джим – „Изкуфял кашалот!“

Ала грешка! – наместо бележка
въ бутилката има фиксаж;
и сега пък си спомням с насмешка
за снимача с кутията тежка,
който среща се в залива наш.

Странен тип! Фотограф, а не снима.
И разтвора забравя си, виж!
А редовно със още петима
чете книжка – навярно любима –
зад високия морски камиш.

„Над Европа е призрак надвесен…“ –
почва книжката. Толкова знам.
Този лист бе от бриза донесен
и бе (с призрака!) тъй интересен,
че реших да чета и натам.

Скъпа книжке, аз още играя,
още малък съм, още съм слеп,
но усещам, но вярвам, но зная:
подир ден, подир месец, накрая
ние пак ще се срещнеме с теб!

13.
Ние пак… Но днес пясъкът пари.
Водорасли, лиани, покой.
Тъй че махнем ли двайсет рибари,
фотографа, три скитника стари,
тояи плаж е единствено мой.

Тук аз властвам и моето име
всява ужас из тези земи:
„Петьо, с лодката де ще вървиме?
Бате Петре, на лодка вземи ме!
А вземи ме бе! А ме вземи!“

И вълна зад вълната се вдига,
за да види кой тръгва към тях,
но щом всяка до плажа достига,
прихва: „Пеши с оназ шушумига!“ –
и се просто разпянва от смях.

14.
Но със нашто разбито корито
ний се впущаме смело във път
и аз искам от Петър открито
да ми каже за тези, които
всеки ден с фотографа четат.

„Охо-хо! – смей се той. – Без обида,
но ти мушкаш навсякъде нос.
Вместо туй чуй сега за сафрида,
пък внимавай все пак да не би да
се разбрида и твоят въпрос.

Той, сафридът, за теб е забава,
синя рибка със лъскав корем,
а на нас той насъщния дава,
той е нашата орис корава,
съ скоято живеем и мрем.

Всяко утро морето ни вика…“
– Всяко! – ахвам аз. – Просто разкош!
„…а във всъщност е мъка велика:
тегне мрежата, тегне каика,
тегне привечер празният кош.

А уловиш ли, грабват го стерви…“
– А какво – питам – значи това?
„Значи туй, че и ние сме с нерви
и че тоз фабрикант на консерви
заслужава и други слова!“

Скърца Петър с веслата могъщи.
И мълчи. И обаждам се аз:
– Тез неща ми ги каза веднъж ти,
но щом вкъщи повторих ги същи,
дядо много се мръщи тогаз.

А пък Петър: „Щом слезем на суша,
ако искаш, при дядо си стой!
Богаташът бедняка не слуша.
С мен си уж, а и ти като круша
пак ще паднеш до корена свой.

Буржоазия! – другото – ветър!
Ще живееш и ти като цар.
и в кола, дълга цял километър,
ще презреш… – Няма! „… бедния Петър,
твоя пръв…“ – Няма! Няма! „… другар.

Ще презреш и с насмешка сурова
ще си купиш сафридчета две…
Сега гледай пък!… Работа нова!…
Аз така… на шегичка…такова…
а пък той вече взел да реве!“

15.
Във забрава спи мачтата права
сред такава синилка тоз ден,
а щом взреш се под кила, тогава
пясък шава в златиста морава,
като зверско небце набразден.

И сред пясък и синка, и злато,
дете в лодката плаче. Защо?
Много просто: защото, когато
всички бедни му викат „богато“.
че са прави, усеща ги то.

16.
И смекчен от сълзите, рибарят
пет-шест думи изпуска едва:
но да знаеше дядото, старият,
как тез негови думи изгарят
всички негови кухи слова!

И аз виждам миолиони във тесен,
във стоманен, в безжалостен строй,
над главите им – флагът чудесен,
а на устните – някаква песен
за последний, решителний бой!…

И със тях, и с рибаря аз пея
и гребем ний във жега и пот
към Страната, към Нея, към Нея,
де таз нова за мене идея
въплътява се в чуден живот,

дето новите хора… Но де са?
Не откарват веслата далеч.
Крим го няма, не виждам Одеса –
под небесната синя завеса
хоризонтът блести като глеч.

17.
И след всяка от тези беседи
със две педи аз раснех по ум:
людоедите чезнеха бледи
и на книжките с морски победи
чужд ми беше хартийният шум.

И със трудни въпроси се хвана
мойта детска главица сама;
и нов план отменяваше плана,
и лежащ по корем на тавана,
пишех дълги прощални писма:

18.
„Заминавам! Недейте ме жали!
Цял във слава ще дойда при вас!
В обущаря са мойте сандали.
Да се вземат, макар че едва ли
ще ми бъдат по мярка тогаз.

Дядо, имам сапунче и гребен.
Ще се къпя в седмИца веднъж.
Взех за бръснене прибора джебен,
той до днес не ми беше потребен
но сега ставам истински мъж.

Никой вече не ще ме залОви,
нито ти, нито кой да е друг.
мене чакат ме пътища нови,
а при теб освен свойте окови
друго нямам за губене тук.

Наште чувства съвсем не са важни.
Не обичам плачливи слова.
Пиша туй на скалите ни плажни
и затуй редовете са влажни,
и солени са те затова.

Знам, за сладкото бихте ме били,
но из пътя ще трябва да ям.
Свършвам тук. Сбогом, деденце мили,
ще ти пиша от Крим, не от Чили.
твой обичащ те внук – Вилиям.“

19.
„Вилияме“, след бягства такива
колко пъти се върна сразен!
А детинската възраст игрива
тя не чака – хе! – тя си отива,
и пристига Големият ден.

Кой звънти? Пак онуй кабриолетче.
Но как тъжно звучи този звън!
Туй е сетно сбогуване вече,
реве бурно морето далече
и невесела есен е вън.

Дядо куфара малък товари
и мустакът му пак ме боде.
Две последни напътствия стари.
„Сбогом, деденце! Сбогом, другари!
Сбогом! Сбогом!“ – Сега накъде?

20.
Какво, питам се аз? Накъде ли?
Един път има само: напред!
Накъдето човеците смели
своя поход велик са поели
към по-нов и по-радостен свет.

Натам тръгнах. Борбата обзе ме
със блокади, разстрели, войни.
Делим честно и радост, и бреме,
но пак чувам от време на време
грамофона от прежните дни.

Свири звънката прашна кутия
и детинството спомням си аз,
както в старите марки, в ония,
дето куче стои пред кутия
и си спомня познатия глас.

 

СБОГУВАНЕ С МОРЕТО

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те:нейде встрани,
не летовищно- диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години- какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по- бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми- вечно подвижно- нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя…
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!
–––––––––––––

ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ
Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ бе минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия и сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да карача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата и клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия и дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той , разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса… –
ПИСМО
Добрите писма
Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам печата на плика
и пътя му смятам във дни.Мисля си: значи когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато
е вече летяло към мен!
Значи така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!!Рано сутрин
Днеска нещо ме събуди
в пет, преди да станат всички.
Тихо. Само като луди
вънка чуруликат птички.

Слава Богу, в кабинета
е разтребено и чисто
и прозирните пердета
чакат слънцето златисто.

Ето мракът се отмята.
Дискът огнен се въззема,
тъй че чувствувам земята
част от общата система

и във мойта химикалка
дребната сачмица светка,
сякаш, че сама е малка
неизследвана планетка.

Свежо. Хубаво. Приятно.
Миг на щастие небивал.
Просто ми е непонятно,
как до днес съм го проспивал!

Пролетно
Вечната стара история!
Пролет отново цъфти,
главната аудитория
пак е разкрила врати.
И като весели птичета,
сякаш в радостен сън,
млади момчета, момичета,
с вик изсипват се навън.

В шумната майска виелица
врътна се мойта глава,
после пък изневиделица
“Търси се!” глас изрева.

Явно човекът за ядене
търсеше самокупон,
но си личеше, че гладен е,
по страховития тон!

Смешно ми стана и хубаво
в младия пролетен шум,
смешно ми стана. И глупаво
нещо дойде ми на ум.

Казах си: Ех, да би можело т
ук да застана и аз,
Търси се! – силно, тревожно
да им извикам на глас.

Търсят се коли загубени
във факултетния двор,
търсят се погледи влюбени,
търси се пламенен спор,

търси се чувство, обхванало
някога някой си млад.
Търси се нещо, останало
20 години назад!

ПРОСТИТЕ НЕЩА

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл ,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като „храня се“, „дишам“, „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безрасъдно във времето прежно
настрани съм отхвърля небрежно
сте се бутали тайно със лакът-
„Как се прави на умен глупакът…“

И така е – човек да подбира
сред това дето в него извира,
туй което би умно звучало –
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки –

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. –
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй което ти казва сърцето…

Гореща молба

Дните есенни вече започнаха
и ми идва наум старостта
Нищо! – нека се смесват на плочника
жълто слънце и жълти листа.
Още пръстите търсят писалката,
още радва ме топлия ден,
само дето смущава ме малката
аналогия с други край мен.
Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.
Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.
Това дело е дело обществено
и вий строги бъдете съвсем.
Аз не ще ви послушам естествено,
но това е отделен проблем.

***

Мечта

А! След като дълго повреден бе токът,
пак светна и вредом са ахнали в миг
и аз си представих в тъмата дълбока
как слиза от стълба незнаен техник.
Събира си клещите, палва цигарка,
поглежда как светят етаж над етаж,
а сведен над листа, под лампата ярка,
зареян в мечти аз си казвам – кураж!
Кураж! – може би и под моето теме
накрай един стих ще проблесне така,
че вестника взели по същото време
да кажат във хиляди домове – А!

***

ТЪЖЕН МИГ

По съкращение на щата
бе уволнена радостта
и се разбъркаха нещата,
подобно есенни листа.

Не ми е хубаво и даже,
направо доста ми е зле.
Какво в утеха ще ми каже
това разкаляно поле?

Какво тез къщи с балкони,
неогласявани от смях,
таз Витоша под небосклони,
останали без чудо в тях?

И пошла песничка долита
в ръждиво-охрения час
и в опит за самозащита
с усмивка сам си казвам аз,
че мислите ми натежали
навярно истински не са,
защото иначе едва ли
бих смогвал да ги понеса.

НЕ, ТОЙ НЕ РЕВНУВА

Днеска съм с музика много зает,
дано никой другар не ме дири.
Все тъй весела двайсет пъти подред
единствената ми плоча свири.

А ти сигур трепериш, че аз със бръснача
ще те издебна в гъстия мрак
и насечена, в куфар, с дни ще те влача
от хотел на хотел и от влак на влак.

Но аз съм зает с грамофонни игли.
Аз ги сменям редовно и вещо.
Както виждаш, нищо не ме боли…
Или, съвсем мъничко нещо…

Долу продават, уви, лимонади,
а нямам вече конячен запас.
Но ти не ми каза откъде го извади
този пътуващ контрабас.

Със свойте мустачки и своя поклон
той е неотразим, трябва да признаем.
А плата на този зелен панталон
от кой билярд го е взел назаем?

А какви нови триетажни подметки!
Моите почитания. Те струват пари.
И, знаеш ли, въпреки тези качества редки,
аз не го презирам дори.

Но ти се излагаш, мой ангел красив,
само за твоя вкус ми е жалко.
Иначе, не бих имал нищо против…
Или може би съвсем малко…

Кажи ми шест думи- Това бе техника
за нашия водопровод. –
Аз не ще се усъмня в тех никак
чак до края на своя живот.

Но ти не казваш тези думи, нали?
Аз слушам на старото си место
и мисля, че тез грамофонни игли
няма нужда да се сменят тъй често.

Фабрикантите лъжат. Няма никаква нужда.
Няма нужда и жени да сечем.
И въобще ревността ми е съвсем чужда…
Или почти съвсем.
––––––––––––––––––––––––––
Ето и някои други от Големия Валери Петров

КАТАСТРОФА ПРЕД ГАРАЖА

Пред гаража стоят два бензинни автомата
под дъжда във среднощния час,
но всичко е в туй, че единият от двата
не е автомат, а съм аз.

Туй съм аз. Аз те чакам. Но от теб ни следа.
Въпреки честната дума.
Шофьорите давят във кофа с вода
огромна червена гума.

С циферблата зелени снимки на артистки
свети кабината на камиона “ Рено“
и смесват бръмчащите две дъждочистки
небесни и филмови звезди в едно.

Но ето те! Бръмва и мойто сърце
и както с артистките, отблизо снети,
едничко на фокус е твойто лице
пред мъглявите други предмети.

– О- казва техникът, – тя е красива! –
Той разбира, този техник.
Ти отиваш на кино? Недей отива!
Ще ти го разкажа за миг!

Филм със подводници. Торпили. Отче наш.
Перископи. Номера с кислорода.
Екипажът е потен. Горкият екипаж.
В кръвта му шуми СО 2 като в сода.

Лъвът от “ Метро“ се прозява от скука.
Скафандърът чука. Екипажът спасен.
И аз зная местенце на три крачки оттука,
и не искаш ли да дойдеш със мен?

Не, ти не искаш. И добър ти път.
Аз съм сам и се чувствам чудесно.
Атмосферите в плътната гума звънтят.
Тези гуми се поправят тъй лесно.

Асфалтът блести като ново индиго.
Глупава работа, този дъжд!
– Хубаво момиче. Бягай, стигни го! –
казва техникът. Онзи същ.

Но аз оставам във тъжния здрач
и повтарям все твоето име
и както след падане колоездач,
се усмихвам, при все че боли ме.
–––––-
Хвърчащите хора

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

–––––––-

А ИЗЧЕЗВАНЕТО

Когато вече старостта ни е,
уви, безспорна, щем, не щем,
привличат нашето внимание
ту тоз, ту онзи нов проблем.

Тъй, сякаш пред писмо загадъчно,
не мога днес да разчета
това, че толкоз безостатъчно,
човек изчезва от света.

Учудени, недоумяваме:
тук бе и в миг се изпари!
…А как в света се появяваме,
не се запитваме дори –

естествено е дребосъчето
да претендира за живот,
и разума ни не измъчва то
с въпроси от абстрактен род.

И ето, туй противоречие,
ми трови старческия ден,
и затова си мисля: не че е
проблемът свързан лично с мен,

но длъжни сме да процедираме
със малко логика поне –
какво е туй: едно разбираме,
а пък обратното му – не!

ПОВРЕДА В МРЕЖАТА

Един кош важни работи, пропуснали срока,
имах снощи да свърша, и в миг спряха ни тока!
Поне денем да беше, а той взе, че угасна
вечерта – със две думи, неприятност ужасна:
нито книга да взема, нито ред да напиша,
телевизорът, тъмен, мълчи в своята ниша
и можех единствено да седя във креслото
и, вторачен във тъмното, да си мисля каквото
ми дойде наум. И така, по принуда,
петнайсет минути, мълчалив като Буда,
се домогнах до мисли, е, не всички елмази,
но три-четири свестни, и сред тях беше тази,
че както заети сме непрекъснато всички
да мислим за работи, крайно важни в кавички,
във същност за нас генерален проблем е,
че за истинско мислене не намираме време.
Погледнах навънка
през завесата тънка:
затъмнен бе кварталът и, уж стари познати,
бяха всички прозорци само черни квадрати,
но сега в тях не виждах нищо мрачно, зловещо,
а, напротив, си казах: И там мислят над нещо.

СУЕТА СУЕТ

Тази жажда за слава! До въздишката сетна
човек си остава със душица суетна.
Днес
трима читатели
със чувствителност висша
(тоест
почитатели
на каквото напиша )
на гости ми дойдоха и вместо букет
във дар ми поднесоха един слънчоглед.
Беше толкова хубав – със главата му жълта
неочаквана радост във дома ми нахълта!
Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил
и как неподправено при мен бликало чувството,
и как бил съм пробил
свой нов път във изкуството,
модерно по същност, но без отказ от римата,
като формоподдържаща… И тъй дълго и тримата
продължиха с възхвалите в същия дух,
че аз най-накрая съвсем се надух,
тъй че после, останал със подаръка сам,
дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,
и понеже се движех насам и натам,
а жълтата пита
дори не опита
да ме следва със поглед, го обърнах на смях:
нещо може би струвах, но чак слънце не бях…

УПЛАШЕНОТО

Двама млади съседи
имат малко дете
и таз случка със него
ми разказаха те:

Той веднъж от почерпка
в полунощ се прибрал
и жената му вдигнала
съответен скандал.

От шума им детето
да заспи не могло
и в уплаха ги слушало
от свойто легло,

но когато баща му,
за да бъде простен,
обещал, че ще стане
друг от следния ден,

то сълзите си с мъка
удържало дотук,
на врата му се хвърлило
с плач: Не ща да си друг!

…Този разказ приличаше
на нелош анекдот,
а бе късче от техния
всекидневен живот

и аз виждах ги двамата,
как омекват и как
утешават с целувки
своя плачещ юнак,

но понеже бе разказът им
придружен с весел смях,
аз усетих в душата си
таен укор към тях

и все пак зарад малкото
се почти просълзих,
тъй че случката с него
породи този стих,

зле римуван, нахвърлян
върху първия лист,
но със край, който ще ми се
да е нежен и чист,

светъл, тънък, прозрачен
като лятна дъга,
със шест цвята от радост
и един от тъга.

ФОРМУЛЯРЧЕТО

„Зачеркнете ненужното!“ – тези думи, познати
от безброй формуляри, днес ти идат наум,
когато поеме назад мисълта ти
по извървения през годините друм.

Колко много ненужни малки случки, които,
остарял, си припомняш с леко чувство за срам.
Формулярчето с тях е за другите скрито,
но нали си ги знаеш, че те още са там,

и не само „ненужни“, а и смешни, и грешни:
оназ глупава дума, оня пуяшки жест,
онуй стихче, което пред четците ти днешни
не би ти направило особена чест.

А пък тез твои грешки, те не са нито много,
нито тежки, сравнени с този подъл наш свят,
но и туй ти сравнение те осъжда тъй строго,
че поглеждаш към себе си с допълнителен яд.

И те, тъй или иначе, ти развалят покоя:
– Каква глупост! – си казваш. – Где съм бил? С кой акъл? –
Пък акълът ти бил е тоя същия, твоя,
с който сигур отново да сглупиш би могъл.
„Зачеркнете ненужното!“ – много лесно се казва,
а и може наистина да е лесно за друг,
но ти свойто „ненужно“ ще го носиш във пазва,
докогато инфарктчето теб зачеркне от тук.

––––––
СТИХОВЕ ОТ ФИЛМА “ВСИЧКО ОТ НУЛА”
ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

ЗА УНИВЕРСАЛНОТО ЛЕПИЛО

За стъкло и пластмаса,
за дърво и метал
лепилото “Уху”
има златен медал.

Тъй че чаши, чинии
ти безстрашно чупи –
лепилото “Уху”
ще ги залепи!

И лошото само е
във това, че след ден
двете парчета
на съда залепен,

когато касае се
за любов и за брак,
казват ти: – Уху!
Разлепихме се пак!

ЗА СЛОНА

Дай ръка на мойто рамо.
Аз съм крива, ти си прав.
Та нали тук всички само
хвалят лекия ти нрав.

Само дето твойта крачка
сякаш е на слон свиреп,
тъй ломи, троши и мачка
всичко живо покрай теб.

Нерви къса, мели кости,
меси тъкани и кръв,
тра-ла-ла, дошъл на гости,
ти за тръгване си пръв.

А, глупачка, аз те хваля,
и се галя в теб така…
Ти недей от мене сваля
таз изпросена ръка!

ЗА ИЗТРИВАЛКИТЕ

Десет пъти сънувах все същото,
щом очите затворех едвам:
аз звънях по звънците на къщите
и говорех със хората там.

Нещо казвах им. Някакви правила.
Сякаш бях от отдел “Чистота”.
И си тръгвах, безплатно оставила
изтривалка пред всяка врата.

И подметките всички си бършеха
най-усърдно, с доволно лице.

И вървях аз. И все не се свършваха
изтривалките в мойте ръце.

Изтривалки! Изглежда безсмислено.
Ти ме галиш със лекичък смях.
И не знаеш, че беше изписано
твойто име на всяка от тях.

ЗА СТАРОСТТА

Старостта си е старост, но едно й е лошото,
че, както се знае,
когато си кажеш: – Далече е още! –
отдавна дошла е.

Но още по-лоша е лъжата й тънка –
помни я, човече! –
че когато си мислиш: – Не се вижда отвънка! –
тя вижда се вече.

Но далече по-лошо е, че, уви, старостта е
една вироглава,
речеш ли: – Оставаме в своята стая! –
не й се остава.

И забави й търсиш, самотата, обаче,
е непобедима,
и най-лошото на старостта е това, че
изобщо я има.

ЗА ЩАСТИЕТО

И както тече си на човека живота
между три неприятности и два анекдота,
изведнъж като някаква тържествуваща нота,
като гръм от небето,
като експлозив,
от който светът
става свеж и красив –
Щастие! Щастие!

И нов, непознат,
сякаш целият град
в това чудо невиждано взима участие,
и си казваш: – До днес
как живял си ти без
щастие, щастие!

Но както със щастие е изпълнен човека,
той привиква със него, тъй че лека-полека
това, новото, също става стара пътека
и само нарядко
за секунда едва
поразява те споменът:
– Какво беше това
”Щастие! Щастие!”?

Като нов, непознат,
сякаш целият град
в това чудо невиждано взел бе участие
и, ах, как от днес
ще живееш ти без
щастие, щастие?

ЗА ПРИНЦЕСАТА

Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.

Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.

Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!

Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.

Advertisements
Коментари
  1. Анонимен каза:

    Елементарна естрадна поезия. Това каканижене не може да достигне средно ниво. Но непреднамереният и необразован читател може и да хареса подобно стихоплетство.

    • Boris Aprilov каза:

      … казва ни някой голем поет от СКАТ, станал жител на Бургас от околните селца…

      Ашколсун, аркадаш!

    • Анонимен каза:

      Хей , анонимен, излез на светло и ни покажи ти какво можеш ! Валери е Велик !

    • baba Vihronrav каза:

      Суета сует, анонимен, всичко е суета! Но хвърчащите хора не се нравят на пълзящите, знае се. Ти си връх, стоиш на високата кота. В низините съм аз на живота. Но без мен ти губиш своя престиж, висотата си няма със какво да сравниш …;) Елементарно, Уотсън! С творчеството на В.Петров -от преводи до „сказки“ са израснали няколко поколения, закърмени са с тях и те така духовните бащи на нациите си остават. Слава Богу, светът е многообразен и предлага за всеки по нещо- за любителите на силни усещания препоръчвам биг брадър и всички нови риалити формати,търсачи на таланти и изгряващи звИзди, супернови или супер стар… сонет 146 за безсмъртните поети и за хвърчащите хора! Хайде със здраве да си гледате!

    • Анонимен каза:

      Един от най-великите български поети! Как може да кажеш нещо подобно!
      Едно от любимите ми стихотворения е от него:

      ВИНОВНИЯТ

      Нямаше как! Беше истинска хала.
      Лаеше страшно и прежалих го аз.
      Взех го и далеч от квартала
      го пуснах навънка и дадох газ.
      Беше ми тежко, но повтарям го пак,
      лаеше страшно и нямаше как!
      И ето, след седмица нещо драска вратата,
      нещо чука с опашка,скимти и квичи,
      нещо ми скача върху рамената,
      нещо ме лиже със сълзи в очи!
      Мръсен и кален,отслабнал и жален,
      с една рана дълбока от страна на хълбока,
      търка се в мене и гледам го аз,
      слушам , разбирам му кучия глас.
      – Господарю -той казва – господарю любими,
      От сърце ти си моля, вината прости ми!
      Аз съм твоето куче!
      Аз не знам как се случи!
      Гледай, вярна муцуна
      във краката ти слагам:
      Честна кучешка дума,
      не съм искал да бягам!
      Сигур там зад завоя
      съм се някак отбил
      и загубил съм твоя
      автомобил!
      Ау,как беше ужасно!
      Ау, как беше опасно!
      Стигах няколко пъти
      до един магазин,
      но закрит бе дъхът ти
      от лъха на бензин!
      Ти навярно си свирил
      и ругал своя пес,
      но и аз съм те дирил
      седем дена до днес!
      Опрости ми вината!
      Отвори ми вратата!
      Няма вече да шавам,
      свойто място ще зная
      и от днес обещавам
      дваж по силно да лая!
      – Влизай! – казвам му строго .-
      Но сърдит съм ти много,
      Няма никога вече
      да те водя далече!

      Валери Петров

    • Митата Якимов каза:

      Нещастен идиот. Защо изобщо се раждат такива.

    • Анонимен каза:

      Извинявай,но не прилично да казваш,че хората които харесват стихотворенията на Валери Петров са необразовани.

  2. Деница каза:

    Елементарен – анонимен коментар като твоят, необразован и бездушен. Злоба не помага тук! Просто гениален е Валери, нека почива в мир!

  3. Анонимен каза:

    ?

  4. Анонимен каза:

    „Елементарна естрадна поезия“,
    да кажеш това за Валери,
    душата ти значи е пустинна прерия
    и завист до крайни предели.

    Но аз не ти се сърдя,
    глупав, безполезен, социален скитник,
    нито ще те съдя твърдо,
    жалък, малък, безогледен анонимник.

  5. Siyka Petrova каза:

    Най-хубавите неща са прости и изглеждат леки, но се създават трудно, просто е небето, проста е водата, но са красиви и без тях не може! Поклон пред паметта на поета! Да го помним и обичаме!

  6. dora shopova каза:

    ne obrashtaite vnimanie na bedni duxom xora, te ne obichat i sebe si

  7. hris каза:

    Tazi poezia ne e pisana za poeti, a za obiknoveni hora, da ni razveseli i razsmee. Tia idva neprinudeno ot surceto na poeta, useshtash kak misulta mu teche. Kato ne ti haresva Anonimen 1, si cheti prefurcunena poezia, pulna s nepoznati dumi…Tova e greshkata na niakoi poeti, che sa nedostupni za obiknovenia, ne osobeno nacheten chovek.

  8. dorag каза:

    Валери Петров е толкова земен, добър и гениално обикновен. Постигнал е непостижима близост и разбираемост на стиховете – стигат до всеки човек, който има чувствителна струнка в душата, говорят право на сърцето. Думите му са живи. Благодаря за споделените стихотворения.

    • Boris Aprilov каза:

      И АЗ БЛАГОДАРЯ за умния и точен коментар! Желая ви още подобни удоволствия! Дж. В.

  9. Анонимен каза:

    Просто прекрасно!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s