БОРЮ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Posted: 28.12.2013 in Bulgarian literature

Атанасъ Джавковъ

БОРЮ  .pdf link – за сваляне

разказ 1941.

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5887/ ?? юли 1941

Срещах го често в пристанището. Стоварвах ръка върху рамото му, а кафявите му очи ме поглеждаха с умора.В мътната им дълбочина лежеше винаги едно неоправдано безразличие към хората.

– Кога ще бягаме?

– Не ме закачай! Остави ме на мира.

Вземах сериозен вид. Той се укротяваше.

– Остави се. Вчера изтървах гръцкия. Сприятелих се с готвача. Да вземе, че да дигне котва рано вечерта. Малшанс!

Започнах да го утешавам:

– Нищо, скоро идва английски. Ами къде смяташ да ходиш?

– Където и да е. Тук се задушавам вече. Получих писмо от Лисицата. Той ме чака в Марсилия.

Минаха няколко месеца, през които не срещах Борю. Най-после го видях с група работници на един камион. Стоеше на страна от другарите си. Може би защото му се подиграваха. Махна ми с ръка:

– О кей!

Камионът профуча и се изгуби.

Зимата прибра окъсания си багаж и се приготви за дълъг път. Още бе твърде рано, но въздухът миришеше на пролет. По небето се търкаляха разпилените облаци и то ставаше все по-синьо. Животът си течеше спокойно и без сътресения. Само вестниците тръбяха за някаква братоубийствена война в Испания.

Аз обичах да ходя в кафенето на пристанищния квартал. Там, на топло около печката, се събираха барабите. Зимата ги беше омърлушила, но затоплянето на времето запали дръзки пламъчета в очите им. Такива пламъчета имаше и в кафявите очи на Борю. Той не играеше на карти и рядко издаваше присъствието си. Не обичаше барабите и настрани от тях броеше парите от продадените въглища. Те също не го обичаха. За тях Борю беше егоист и чужд на бохемския им характер.

Един ден бяха откраднати много въглища и когато полицията нахлу в кафенето, всички набедиха само него. Пуснаха го след пет дни. Беше отслабнал и тъмното му лице получи прозрачна бледност. Гърдите му бяха болни и след тази случка започна да храчи кръв. Стана още по-мрачен и зъл. В очите му изгаснаха пламъчетата за новородената пролет. В мътната им дълбочина легна мисълта за мъст. Легна и не се махна.

Единствен само аз можех да говоря с него. Ние бяхме станали приятели. Той знаеше за болестта си и оставаше в задименото кафене само когато беше студено.

– Искам да живея -– каза ми един ден, когато дигнатото платно ни носеше над вълните.

– Животът е хубав, дори когато ми тежи. Но аз не мога да разбера живота без пътуване. Искам да живея, за да видя света!

– Доколкото знам, ти си бил в Австралия. Защо се върна, а не остана там?

Видях как затвори очи.

– Заради жена!

Думите му паднаха съвсем неочаквано и ме развълнуваха. Той показа лицето си.

– Аз бях хубав, дори красив и бях обичан. Ако нямах пътуването в кръвта си, сега щях да имам семейство. Върнах се от Австралия, защото ми писаха, че съм станал баща. Не можех да оставя скъпите същества на произвола. Зачаках удобен момент да заминем и тримата. Имахме пари до Александрия. Там пропих и заиграх комар. Тя също се промени и я загубих завинаги. Единственият, който ме утеши, бе Лисицата. От тогава заскитахме заедно. Във Франция ни хванаха, но той успя да избяга, а мен върнаха в България. Сега работя по малко и чакам пак удобен момент.

И като се наведе над ухото ми – прошепна страхливо:

– В София има доброволско бюро за Испания.

Като че за пръв път срещах Борю. И днес още се чудя как ми се разкри, на мен, дето бях два пъти по-малък от него.

Хубавите пролетни дни отминаха и по стъпките им дойде лятото – знойно и лениво. Неколкократните опити на моя мечтател да се измъкне останаха безрезултатни. Последният път го хванаха и лежа цял месец. В началото на есента го срещнах пак. Гърдите му бяха хлътнали и в тях кънтеше металическия звук на суха кашлица. Показа ми писмо, в което на лош български се съобщаваше за кончината на Лисицата. Той беше паднал в бой за републиканска Испания. До последният момент вярвал, че се бил за свободата.

– – – – –

През мрачните декемврийски дни, когато бях свободен аз минавах край безнадеждно унилите вейки на болничната градина, към гръдоболното отделение. На един от креватите лежеше Борю. Дълго оставах при него и слушах думите му, пропити с копнеж по волните и далечни хоризонти.

Един тъжен и необещаващ ден, когато зимното небе се сниши и сграбчи мъртво вкоченялата земя, той угасна тихо и безболезнено. Угасна с отворени очи. В тях остана да пулсира само горещото желание за някакъв красив живот сред островите в топлите морета.

Ат. Джавков

в-к Бургазки фаръ, юли 1941.

Advertisements
Коментари
  1. […] .doc  – Художникът Генко Генков му е съученик. Добро! бр. 5887 – БОРЮ, 1941; link .doc; – влияние от Клетниците?… бр. 5894 – […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s