РОПОТАМО – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Posted: 28.12.2013 in Bulgarian literature

А Т А Н А С Ъ   Д Ж А В К О В Ъ

ЗАЛЕЗИ КРАЙ РОПОТАМО  .pdf link – за сваляне

Реката не предлага само гледки и почивка.
Едни се любуват на лилии, други вадят насъщния.
В параболообразната клопка. Труд и лотария.
От напуканите рибарски ръце,
до устните на дамите от „Парижъ”.

 (репортажъ)

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5857, 5 юни 1941.

Слънцето увисна над обраслия гребен и като видя приказното затишие над Ропотамо, се опияни и не искаше да склони. Няколко от пернатите герои на Емилиян Станев изскочиха от тръстиката и запърхаха към Змийския остров. Един блатен орел се издигна за последен път, направи несполучливо спускане и като изтърва жертвата си, се потаи на почивка. Води, тръстика и листа се приготвиха да потънат в прегръдките на майската вечер.

Този ден ние бяхме гости в рибарската палатка.

Тя беше опната във височината на десния речен бряг, до самото устие, където духа и комарите не са толкова дръзки. Всички почивахме и събирахме сили за хвърлянето на гриба. На високия триножник над огъня беше привързан черен бакър, в който клокочеше бобовата чорба, единственото разнообразие след седемдневното рибено ядене. Цялата обслуга на мрежите и лодките броеше седем души. Капитанът седеше до огъня и пушеше. Вече слагаха трапезата.

– За кога ще се храните? – обръщам се към него аз. – Няма ли да си развалите вечерята?

– Ние не спазваме ред при храненето. Нашата работа е тежка и е резултатна само на пълен стомах. Понякога стихията ни увлича и не можем да изтеглим гриба навреме. Тогава обядваме през нощта. Хвърляме мрежи три пъти през денонощието и това може да ни отнеме отнеме от 6 до 12 часа. Никога не можем да се нахраним и спим навреме. Въпросът за съня е най-труден и ние сме благодарни, ако си отспим по 5-6 часа.

По-сетне, когато наблюдавах работата им, разбрах, че сънят им далеч не е достатъчен. А ловът на риба освен физически труд изисква и психическо напрежение.

Няма защо да казвам, че рибарската чорба се услади и на нас. Помня, че такъв постен боб съм ял само на бъдни вечер. Но няма какво. Тук олиото представлява скъпоценна течност.

Излезе слаб вятър и огледалната повърхност на морето се набразди леко.

Ние слязохме на брега. Капитанът и един помощник се качиха в една лодка. В нея бяха грижливо наредените мрежи. Помощникът подкара веслата. Двама души от сушата хванаха края на въжето, с което после ще се издърпва гриба. Капитанът пущаше непрекъснато мрежите. Над водата оставаха само корковите тапи, които очертаваха мястото на мрежите.

– Давай по-здраво, че има течение! – се чу първата команда. Помощникът загреба по-енергично.

– Задържай по-далеч от камъните!

Той видя определения възел на въжето, при който трябваше да се извива.

– Свивай към брега!

В ъ течение на около 20 минути лодката описа една парабола с площ към 4-5 декара.

– Рибата е заградена, – ми обяснява бай Христо. – сега трябва да се изтеглят мрежите.

В това изтегляне вече имат думата силата и упорството. Бай Кочо и Анести (Той е готвач, но сега тегли) отдавна са забили крака в пясъка и дърпат със специални дървени колани на кръста. Хващаме и ние. Другото въже се държи от четирима младежи. Бавно, но с усилия и здраво краката стъпят назад.

– О-о-хоп!

Сантиметър по сантиметър въжетата излизат и мрежите се приближават. Но къде им е краят! Капитанът, вече сам, гребе и обикаля около гъбите. Течението огъва параболата и повлича мрежите към близките скали. Започва се борба между мишци и вода.                                                                   (Следва)

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5858, 6 юни 1941.

Съоръженията не струват (особено) малко и трябва да се пазят. Обилна пот пада по пясъка и водата. Сърцата натискат и бият усилено, но трябва да се държи. Иде ти да пуснеш, но се боиш от присмех. Нашите ръце не са свикнали. Мокрите въжета жулят и дланите болят до кръв. Тук хитруване няма. Не напъваш ли достатъчно, угажда се. Пред мене хваща Кольо. Момче от село. Шест месеца е вече в морето. Ръцете и краката му са чиличени.

Бавно доближаваме двата края на въжетата. Иска ми се да обясня на бай Христо, че при усилена работа не бива да се пуши, но болките по ръцете отвличат мисълта ми. Няколко гларуси се спускат над рибата, но капитанът им извиква и ги плаши.

Показват се краищата на мрежите. В тях има заплетени раци, дракони и тук-таме някоя желана риба. Почваме да се предпазваме. Драконите минават за отровна риба и убождането им причинява непоносими болки. Теглим от един час, а краят, където се намира торбата”, е още далеч. Мускулите са уморени и искат почивка, но вече горим от желание да видим какво сме хванали. Колко ли пъти няколкочасовите усилия отиват напразно? Но няма нищо. „Рибуването е зар”, както обичат да се изразяват самите рибари.

Още половин мъчителен час. Най-после „Торбата” е пред нас. Няколкостотин сребърни червени рибки пъркат и се мъчат да избягат. Между тях има и скумрии. Отварят уста, а стъклените им очи като че ли се мъчат да ни кажат нещо. По тръпнещите им тела струи последната светлина на умиращия ден.

– Добре ли е? – питам капитана.

– Средна работа, но сме благодарни. Течението ни обърка много.

Започва подбирането. Драконите и раците трябва да се махнат. Капитанът пресмята улова към 40-50 килограма.

Но работата не е свършена още. Мрежите, въжетата и останалите съоръжения трябва да се измият и подредят за ново хвърляне. Чак тогава имаме право на три часа сън. В полунощ сме пак на крак.

Свежата майска вечер е похлюпила морето и екзотичното Ропотамо. Отдалеч долита приспивният концерт на жабите, акомпаниран от писъците на нощните птици. Над околността се извива зловещ чакалски лай. В хаоса на нощните звуци едва-едва се долавя мученето на лопара. По синьото пролетно небе примигват едри звезди. Те са мътни и вещаят лошо време.

Аз се завивам и се отдавам на размишления. Така се измъчихме, а беше светло и тихо. Как ще се работи след три часа при евентуална буря и непрогледна тъмнина? Ами ако тогава не извадим нищо? Дланите ми са посинели и болят.

Знаят ли гастрономите как се вадят техните любими скумрийки, които, гарнирани най-различно, предразполагат към сонгуларско и бира? Та отде накъде. За тях е важно като им ги поднесат, да питат пресни ли са.

Умората и сънят ме обвиват в меките си копринени ръце. Навън огънят догаря. Предсмъртните му блясъци играят последният си танц върху платното на палатката.

Капитанът нави часовника и легна последен.

Атанасъ Джавковъ

Advertisements
Коментари
  1. […]   бр. ? – НА КОТВА, 1941; линк .doc    – бива го… бр. 5857-5858 – РОПОТАМО, 5+6.06.1941; link .doc  – бива го… бр. 5861 – […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s