ДЪЖДОВНА ВЕЧЕР – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Posted: 28.12.2013 in Bulgarian literature

А Т А Н А С   Д Ж А В К О В

В ЕДНА ДЪЖДОВНА ВЕЧЕР  .pdf link – за сваляне

в-к „Бургазки Фаръ” бр. 5957, 7 октомври 1941.

Един шлифер излиза от „Малина” и тръгва към тъмносиния „Пакард”, спрян до тротоара.

Тъмно е. Невидимото небе изсипва дъжд. Един крак на „шлифера” потъва в малка л.оквичка. Чува се проклятие към общината. „Пакарда” се суква по дъждовитата улица и стрелка снопове светлина. Клаксонът прорязва мократа тишина. С леко полюляване машината спира пред гаража. След минута-две „Шлифера” е сред приятната домашна обстановка.

Но ние няма да спираме тук.

Разперили ръце, за да се предпазим от неприятните блъскания, бавно поемаме по невидимата улица. Дъждът се усилва. Капчиците ускоряват ритъма на тъжната мелодия.

„Къде ли свършва тротоара?” Кракът, оправен напред, хлътва в празно, ние сещаме това, но е вече късно. Не особено приятно сътресение.

Едва се тъмнеят грамадните фасади на зданията. През обкнижените прозорци страхливо надничат светлинки. Един файтон се търкулва надолу, няколко камиона профучават и се стопяват в тъмнината.

Желаете ли да продължите с мен, драги читателю? Дъждът ни завари без горни дрехи и единственият костюм от дървесина се измокри, но трябва да се напише репортаж. Тогава да продължим.

Големите къщи изчезват зад нас. Плахите светлинки, които виждаме, вече не идват от високо, а от дъното на обсипани с дървета дворове. Обущата не стъпят по тротоар и тялото е принудено да пази равновесие върху тесния, разкривен бордюр. Капките плискат наоколо в глуха музика. Не можем да видим калта, но едно погрешно настъпване ни напомня за нейното изобилие.

Фигурите, които се изпречват на пътя ни, идват внезапно, съкаш изникват от земята. Не мога да ги видя в тъмнината, но съм готов да ги опиша. Впрочем, от това няма да стане нужда. Вие също ги познавате или от писанията на многобройните „социални писатели”, или по простата причина, че живеете между тях.

Току що ми направи път един униформен боклукчия. Сега пък аз трябва да стъпя в калта, за да минат две деца, натоварени с денкове. Една каруца безшумно гази сред улицата. Чува се само гласа на каруцаря. Пресечка. Някаква батерия светва в лицето ми. „Нахалство”, мисля си, но когато светлината ляга покорно в краката ми, благославям и минавам като по килим. Благодаря на услужливия полицай и спирам до ъгъла. Малко повече светлина през прозорците, шум и пеене – кръчма. Влизам. Да спомена ли овехтелите от употреба „алкохолни пари”, „изпити лица” и „синкав дим”?

Един сух мъж разтегля стара, облепена хармоника и със слаб, ръждясал глас припява, а другите слушат, или никак не обръщат внимание. Груби, мръсни ръце хващат „тънкошийките”; към дъното на шишенцето се дигат патлаци и червената течност бълбучи по изсъхналото гърло на вечно неудовлетворената жажда.

– Хубаво ли е виното?

– Какво? Туй не е вино, а вода. Но к’во да правим, дава ни го на вересия.

Музикантът се приближава до мен и вади някакъв турски часовник.

– Продава се!

Не погледнах часовника, а продавача. Чак сега го познах.

– Чичо Стефане, ти ли си, бе!

Той не ме позна, но това не е толкова важно.

Знаете ли кой е бай Стефан вехтошаря? Един човек, който никъде не ходи без хармониката си и в чиито джобове можете да намерите най-различни стари предмети. Беден е кати църковна мишка, дето се казва, но има девет деца и една стара скърпена къщичка. Месечните му доходи едва надвишават вашите разноски за цигари, но не забравяйте, че противно на лекарските настоявания, може да се живее и само с хляб. Впрочем, не е особено малко и числото на тези, които биха се радвали да имат и него.

Вратата се отвори и дъждовните какпки заблестяха. В кръчмата хлътнаха четирима младежи-работници. Започнаха да се черпят. И понеже престорената учтивост, с която се явяваме навсякъде тук стана съвсем неуместна, аз подслушах разговора им. Какво могат да говорят младите?

Разбира се за любовта. Но не за любовта, която се ражда в танца, върху меките килими под звуците на нежна музика, а за онези първични трепети на сърцата, които казват „да” сред свистенето на каишите и шума на фабричните помещения. Едно такова „да” сред свистенето наполучил механика Пенчо и сега черпи. Да му е честито!

Ето излиза един присвит, окъсан мъж. Тръгвам подире му и го заговарям. Под мишницата си носи хляб.

– Четири деца са в къщи. Трябва да се  нахранят. Едното боледува и май няма да го бъде. Отде мога да купувам лекарства с моите четирийсе лева надница. И жената, чувам, оплаква се… то аслъ нейните болести край нямат, ама да имах средства няма да ги оставя такива да се мъчат. Обичам ги и ми дожалява като страдат, но – сиромашия. Излиза ли се с нея на глава? То добре, че си направих една стаичка зад техническото училище и спим натръшкани на пода.

Бях мокър до кости и не можех да продължавам. Сбогувахме се.

Спомних си за „Шлифера”, за бай Стефан, за Пенчо и си представих шест души натръшкани върху пода на малката стаичка.

В тъмнината на крайградската улица изплава мрачния образ на Шопенхауера. Той се усмихваше горчиво и показваше към безредно нахвърляните в калта хижи. Припомних си думите му: „Сборът на страданията надминава сбора на наслажденията. Следователно, нашият свят е най-лошият от всички светове, които можем да си представим”.

Коментари
  1. […] ДЪЖДОВНА ВЕЧЕР – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“. […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s