ЦИГАНИТЕ – 1941, в-к „Бургазки Фаръ“.

Posted: 28.12.2013 in Bulgarian literature

АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ЦИГАНИТЕ  .pdf link – за сваляне

Репортаж от А. Дж.

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5928/39?, 1941.

 

Утро. Над града виси едно снишено, неподвижно небе – тежко като сив/син метален къс. Загърмяват рулетки. Един бръз „Крайслер” фучи и бучи по опнатите прави улици. Гумите му съскат като настъпани змии по излъскания паваж. Зън… Зън… Зън!… – чува се хлопката на буклучийската кола. Един мършав буклукчия храчи и обръща кошовете за смет. Пред магазините пръскат с вода. Из невиделица долитат кресливи вестникарчета. По кафенетата и кръчмите вече гърми радиото. Ранните посетители са навели глави и слушат новините: „Берлин, 23 август (ГТА). Германските пехотни части, действащи в сектора на Одеса, завзеха важни стратегически точки. Двете железопътни гари”… По терасите на големите домове хвърчат прах и перушина. Набитите ръце на ранобудната слугиня нанасят здрави удари. Пресечено-пресечено долита: „Сложи главата си на моите гърди”. Долу вика млекаря. Подир него претруполява магарешката каручка на зарзаватчията. Пазарлъци. Вратите на полицейския участък се отварят и няколко „гавроши” виждат наново светлината.

Върху тротоара на един ъгъл е изнесен кош смет. Най-отгоре са сложени няколко дебели динени кори, по които има следи от съблазнителна месеста червенина. Рояк ранобудни мухи са се залепили по тях и смучат сладко плодовия сок. Спокойствието им е нарушено. Една мръсна черна глава с широко отворени очи изниква до коша. Две малки мършави ръце разтягат черни ноктести пръсти и обгръщат корите. Мухите бръмват недоволно наоколо. В следния миг две редици бели бисерни зъби се впиват в сочната червенина и оставят бразди. Притичват още два хищнически настроени гризача. Плячката се поделя.

Рустем, Амед и малката Ханам не считат за необходимо да избършат устата си, а внимателно проучват съдържанието на коша. Едър миризлив прах се полепва  по мокрите лица, но те не обръщат внимание и бързо унищожават остатъците от трапезата на „хората от високите къщи”.

– Знаете ли къде живеят Рустем, Амед и Ханам?

Успокойте се! Във всеки случай не близо до вас.

Днешната модерна администрация никога не би допуснала подигравка с вашите естетически установености.

За това, и може би за ред други причини, Рустем, Амед и тените подобни живеят извън града.

Наистина, да живее човек до циганите не е особено проятно. Дори е толкова неприятно, че ние предпочитаме съжителството на спекуланта, рушветчията, шпионина и политическите въжеиграчи, пред тяхното.

Всички циганчета, които цял ден срещате по улиците и които ви се натрапват с просията си, всяка сутрин и вечер минават моста, който съединява града с индустриалния квартал. За техните къщи не можеш да кажеш дори, че  приличат на кибритени кутийки, защото са бедноскърпени шатри или сламени „африкански” колиби. Техните обитатели притежават изненадващо тъмен тен на лицето си и от него биха се възмутили и най-големите стоици за плажното почерняване.

Циганското поселище се намира в мочурливото пясъчно пространство пред салкъмовата горичка, току до самото море. Лятно време тук е непоносимо горещо, а зимно време морският вятър духа така дръзко, та не е чудно, дори тези прословути търпеливци да се оплакват от студено. При малко по-значителна стихия колибите плават във водата и малките се давят като мишки.

В една от шатрите ивее мургавата Язмир. Тя е някогашна красавица. Сега е стара. Полицията има сведения, че при нея и се освобождават от тежестта на изкупеното временно удоволствие. Може би сведенията са верни. Но в едно съм сигурен: никога няма да я хванат. Язмир е умна и хитра.

Тя дълго ми е говорила за живота на катуна им. Аз научих много истории, завидно романтични, от добрите стари времена. Съжалявам само, че Язмир има беден запас от български думи. И за друго съжалявам: да имах само перото на един К. Константинов!

Един факт ми направи силно впечатление. Вие знаете колко мрачно и подтиснато минава времето вечер в една чиновническа къща, да речем. Всички сядат на трапезата и като че нарочно развалят настроението си с приказки за неплатена полица, наем, електричество, после заговорват за икономии, за скъпотията и го обръщат на караници и плач.

Има ли по-бедни хора от циганите? Защо в техните къщи тогава не стават подобни сцени? Защото широка и търпелива е българската душа. Волните им сърца пеят и когато са сити, и когато са гладни.

Аз присъствах на една рядко идилична нощна картина. И сега още виждам как окъпаната луна изплава от морето, как топлата морска нощ стопи сърцата в един екстаз и като по даден знак целият катум се събра пред главната шатра.  Една Айша се завъртя и омота жадните погледи във вихрен пластичен танец. Ударите на дайретата отекнаха и разбудиха заспалата тишина. Наоколо всичко стана блян и екзотика.

Този цигански катун е издънка, бедна останка от нещо величествено, голямо, красиво, почти забравено, което се мъчи да възкреси славните мигове на миналото.

Сега живеем в тежки, непоносими времена. Може би ще стане по-лошо, а ние сме разглезени деца на една напълно сериозна епоха. Ще намерим ли сили да ги преживеем без охкания, без хленчения?

Спомнете си това, що прочетохте за циганите!

Коментари
  1. […] – НAЖЕЖЕН ПЯСЪК, 26.08.1941; link .doc;  – средна работа… бр. 5930 – ЦИГАНИТЕ, 03.09.1941; link .doc – ако не бяха днешните цигани… бр. […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s