Архив за декември, 2013


АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

ПАТИЛАТА НА ЕДИН НЕОБИКНОВЕН ЖУРНАЛИСТ

  .pdf link – за сваляне

Не само хората взимат ваканция. На път за… земята. – Моля, купоните ви! – Утре ще бъдете разстрелян! Безжичният телефон не работи. С репортерския бележник в кипежа на събитията.

  в-к Бургазки Фаръ бр. 5915, 15 август 1941.

 

1.

Сгорещи се и под синьото райско небе. Над ширните небесни градини се понесе на люлки – на люлки душен нажарен въздух. Ангелчетата подхвръкваха лениво и вече не палеха с охота лулите на праведниците.

Един ден дядо Господ ги повика и им съобщи, че им дава петнадесетдневна ваканция, която могат да прекарат по разните планети.

Когато научиха, че на Палавото се паднало Земята, другите ангелчета го погледнаха завистливо. Но не с такава като човешката завист, а друга – ангелска. Копринените крилца на Палавото потрепераха от радост. Всички нарамиха Божията благословия и тръгнаха.

Палавото полетя към Земята. След дълго пътуване, долу лъсна синята повърхност на морето. Стана му весело и реши да си намокри крилцата в хладните води. Тъкмо ускори спущането си, когато някакъв страхотен шум го изплаши и накара да се издигне наново.

Няколко ята от огромни непознати птици се плъзгаха по утринния ведър въздух, но граченията им бяха толкова зловещи, че напомняха хаотични адски шумове.

Овладяха го страх и любопитство. То сключи безжичния си телефон с един от помощниците на Господа.

– Приближих благополучно земята, но срещнах едни грамадни, непознати птици, които, право да си кажа, ме изплашиха.

– О, това са самолети, които се връщат от нощна бомбардировка. Щом преминат, слез без страх на земята.

Ангелчето се спусна в един чуден крайморски град с хубави бели къщи и палми по протежение на брега. „Ето едно място за лятна почивка”, си помисли то и се превърна в обикновен човек.

Наоколо фучаха автомобили, а край него бързаха мъже и жени. Последните бяха прелестни с разголените си гърбове, които лъщяха в шоколадово обаяние под наклонените утренни лъчи.

Сърцето му заби в нежни непознати трепети. Огледа се и като сравни старомодното си облекло с това на заобикалящите го мъже, реши и влезе в първата дрехарница.

– Моля, купоните ви – го подкани продавачът, след като уви покупките.

– Какви купони? Аз си плащам!

– Не може без купони, сега е война!

Небесния човек си спомни, че войната означава проливане на кръв и погледна учудено:

– Тук… има ли черкви?

– Има, разбира се, нашата катедрала е една от най-хубавите в света. Но за какъв дявол ме питате и ме откъсвате от работата? Препоръчвам да вземете костюма, защото няма дървесина и е по цените на 1940 година.

Божият пратеник излезе да си търси купони. На един ъгъл го спря човек с внушителна външност и най-безцеремонно стовари ръка на рамото му.

– Виждате ми се непознат. Личната ви карта!

– Нямам подобно нещо.

– Хъм!.. тъй значи. За кои работите?

– Аз не съм от никои, т.е. искам да кажа…

– Вървете пред мен!

– Но аз съм тук на почивка.

Тежката врата на затвора проскърца и се затвори зад гърба му.

– Утре сутрин ще бъдете екзекутиран – чу от един пълен господин, вероятно някой от началниците.

– Ало, дайте ми небето – изсъска пак безжичния телефон. – Не мога да разбера. Уж съм на почивка, а в настоящия момент се намирам зад железата и утре ще бъда убит.

– Ще наредим – обадиха се от небето – взели са ви за шпионин.

– Благодаря… Апропо, какво е това шпионин?

– Човек, който предава една страна на друга. Има хора, които работят против собствената си държава.

– Та това е чудовищно! Как е възможно!

– На земята всичко е възможно.

– Извинете, не може ли да ме преобразите в човек, който най-малко пострадва от земните катастрофи? Искам да бъда спокоен.

„Гласът от горе” не можа да отговори веднага.

– Най-осигурените хора са дипломатите, но те свършват или в лудницата, или предивременно оставят поста си. Най-добре ще е да ви превърнем в журналист. Не забравяйте, че след 15 дни ще ви искаме обширен репортаж за събитията на Земята. Пожелаваме ви успех и ви очакваме с интерес.

В полунощ сирените завиха тревожно. Небесният пратеник видя през малкото прозорче една рядко феерична гледка, придружена със страхотни тонови илюстрации. „Това вече е нападение”, си помисли той и извади репортерския бележник.

Голяма бомба падна наблизо и събори един от килийните зидове. Необикновеният журналист беше свободен.

Той се измъкна и тръгна да събира големия си репортаж.

Трябваше да посети целия свят, включително и онази малка страна, която на небето бе известна като „Страна на розите”.

Какво стана по-нататък, ще видим в един от следващите броеве.

А. Дж.

ПАТИЛАТА НА ЕДИН

НЕОБИКНОВЕН ЖУРНАЛИСТ

 

Помощта на третата величина. Как австралийските наемници научиха „ла-конга”. „Бомби над Лондон” – най-новата джаз-мелодия. С аероплан към Америка. Сър Уел телефонира. Към „Страната на розите”.

 

в-к Бургазки Фаръ бр. 5922, 23 август 1941.

 

2.

Небесният пратеник беше справедлив. Такава справедливост и истинност той искаше да има в репортажа му, затова си купи един моден радиоапарат и заслуша съобщенията на двете неприятелски страни.

Безкрайно озадачен остана, когато и от двете станции предаваха еднакви и едновременни победи. Когато реши да изчисли броя на свалените самолети, той остана неприятно изненадан от знанията си по математика. За изчисленията му беше нужна трета величина, но трябваше да наруши законите на най-положителната наука. Отказа се от намеренията си, качи се на аероплан и реши да опознае света. Пред него бе разгъната подробна карта.

– Коя земя се намира под нас? – обърна се той към пилота.

– Индия – бе лаконичния отговор.

Безжичният телефон влезе отново в работа.

– Ало… Ало… дайте ми сведения за Индия.

„Гласът от горе” покорно занарежда:

– Най-богата страна на земята. Там 400 милиона треперят от 50 хилядна войска на Албиона. Изглежда, че не всичко в нея е змии и факири, щом е обявена за най-важната колония на последния. Тя е родила един ексцентрик-мъченик, който не се храни по цели седмици, само да омилостиви английските дипломати – напразно и смешно усилие, което дава само куриозен материал на всички световни вестници… Приготви се да чуеш всичко за Англия! Щом знаем за нея и за колониите ѝ – знаем за целия свят.

– Как е възможно? Какво е Англия?

– Самата те – родно парче земя сред морето, обвито в дим и мъгли. Там живеят 40 милиона души и няколкостотин лордове… Слушай, в момента Англия не е най-важното. Сега целият световен интерес е насочен към Америка. Замини натам! Иди в Белия дом, при неговият вечно усмихнат обитател. Той има една от най-богатите колекции на пощенски марки и най-хубавата яхта. Всеки вторник чете по един криминален роман, всяка сряда пише по една глава на криминален роман. В четвъртък приема журналисти, в петък рибува, в събота и неделя почива…

– Но кога управлява?

– Кога управлява ли? Но ти забравяш, че това става в Америка.

– Сега си спомням. Това е страната, за която всички говорят, че ще се намеси…

– И тук мислим тъй. Засега тя усилено праща артисти от Бродуей за забавление на английските войници. Като резултат, австралийците танцуват отлично най-новата версия на „ла-конга”. Оригиналността на американците няма края. Те са приготвили на плоча най-новата джаз-мелодия „Бомби над Лондон”, която е добила завидна популярност.

Докато се водеше този разговор между Небето и Земята, аероплана се плъзна над внушителните небостъргачи. Но не това беше неговата най-крайна точка. Той запърка към градът-градина, в който се намира сградата с белите колони.

Необикновеният журналист слезе и веднага потърси свои колеги. Съобщиха му, че всички са на брега и очакват завръщането на президента, който се срещнал сред океана с първият човек на Англия.

На другия ден всички журналисти стенографираха думите на коментатора на „Колумбия бродкастинг систем”. „Небесния пратеник” се приготви за най-интересното съобщение, което може да роди срещата на най-първите хора. Какво беше разочарованието му, обаче, когато маститият коментатор занарежда: Г-н Чърчил се яви в синя моряшка фланелка, с обрулено и обгорено от вятъра и слънцето лице. Пурите му бяха марка „кайдл” и т.н. и т.н.

По лицата на американските му колеги светеше истинско удоволствие, сякаш имаха в джоба си репортаж от ада.

„Небесния пратеник” се спря пред една телефонна кабина. Сър Уел, редактор на „Чикаго трибюн” предаваше нервно последната вариация на съобщението си: „Дъщерята на Чърчил отхвърли и четвъртото предложение за женитба. Скоро ще науча името на заведението, където танцува.”

Необикновеният журналист не желаеше да слуша повече. Той мислеше за друго. Нали Англия е владетелка на могъща империя? Защо първият ѝ човек не си стои у дома, а минава хиляди мили за срещи? Той реши да погледне на работите под ъгъл от 100 градуса, затова взе една хронология на събитията и ги проследи. Ето, тук пише Чехия и кръст. Тя е значи първата жертва на Англия. По-надолу следват: Франция, Полша, Гърция… Югославия. Случаят с последната му се видя най-чудесен. Той мълчаливо се съгласи, че е имала най-глупавата дипломация.

Но нещо съвсем незначително го бодна в очите. От камарата на общините заплашват България…

„България! Не беше ли това една малка държавица, която на небето се ползваше със симпатии, заради безобидното си съществувание и розите, които цъфтяха в нея?”… Нещо, обаче, му подсказа, че сигурно бърка сметките на някои велики сили и той реши на другата сутрин да потегли към нея.

А. Дж.

Advertisements

А Т А Н А С Ъ   Д Ж А В К О В Ъ

 И ВСЕ ПАК БУРГАЗЪ ЧЕТЕ…   .pdf link – за сваляне

РЕПОРТАЖ

в-к „Бургазки Фаръ”, бр. 5898, 1941.

– В библиотеката ли?… Ти не си с всичкия си! Какво ще правим там?

– Репоратаж!

– Не можа ли да намериш нещо по-интересно?

– Да не предпочиташ интервю от махараджата?

Приятелят ми ме последва неохотно. Блазнеше го само мисълта, че ще разгледа вестниците.

Изправям се пред вратата на библиотекаря, където разчитам: „Искай свободно справки и услуги”.

Влизам!

Човекът със смеещите се очила, един от много заетите хора в града ни, беше като никога сам. За мое щастие не влезе никакъв човек, не звънна телефон, а на масата му не лежеше книга за рецензия.

– Искам няколко сведения за читателите на „Бургазки Фаръ”.

В кристално чистите стъкла на очилата светна познатата усмивка.

– Кога е основана библиотеката ви?

Бащата* на „Сребърни везби” говори. В гласа му има доволни нотки за завършеното дело. Кой знае, може би и гордост.

Меркантилният Бургас има една от най-първите библиотеки в страната.

Знаете ли какво значи това?

Бургаската обществена библиотека е основана преди около 45 години и има едно разнообразно книжно имущество, което изпълва страниците на 13,000 тома. Тези томове не биха изпълнявали дори една малка част от предназначението си, ако нямаше оня ред, който е систематизирал и подредил и най-малкото книжле на мястото му. В това отношение, библиотеката прави чест на уредника си.

Последният е въвел интересни практически помагала, с които се следи движението на книгите и може да се прави всеки две седмици баланс, докато другите библиотеки с голяма мъчнотия и съмнителна точност правят такъв само в края на годината.

Обстоятелството, че и другите библиотеки са побързали да се възползват от нововъведенията, говорят за тяхната практическа стойност.

Още много интересни работи ми каза човекът със смеещите се очила, но те не интересуват нито вас, нито мене, а са от значение за библиотекарския апарат, който се стреми да услужи винаги бързо.

Сбогуваме се с библиотекаря и поглеждам обширните рафтове с наредените книги. Ето, от там, може би, ме поглеждат грозните очи на вечно търсещия Шопенхауер. На онази редица, може би, винаги търсеният Едгар Уолес се надсмива над смирения Русо. В стаята се носи дъхът на печатарското мастило, което мирише на философия, нежни поетически трепети и суха наука.

Ето къде човек може да се почувства истински щастлив.

В салона няколко малчугани чакат ред да получат любимата си книга. Поглеждам картата на един от тях: „Конникът без глава”, Стас и Нели”, „Водната пустиня”, „Тигърът от Аризона” и др.

Пренасям се в юношеските си години. Спомням си как моите любими писатели бяха успели да запалят в мене копнежа по пътешествията. Детското ми въображение си представяше Африка – мистичната забулена земя, като един многожелан несбъднат сън. Колко странни ни се виждат сега детските блянове.

Тук се пази пълна тишина, защото в съседното помещение е читалнята. Не така мислят, обаче, онези леконакъдрени, начервени представителки на нежния пол. В това се убедих, когато току до ухото ми прозвуча тънкото сопраново гласче на една от тях.

– Искам нещо от Пиер Лоти!

Няма „моля”, няма „ако обичате”. И ако сте на мястото на помощник-библиотекаря, бих ви препоръчал да изпълнявате по възможност в най-скоро време поръчките, защото хубавите лица лесно погрозняват и помрачават от необещаващото кисело гърчене.

В картата на тази госпожица не посмях да надзърна, но предполагам, че наред с Достоевски, там щях да срещна парадоксално-циничния Питигрили, нежно-лиричния Яворов и ефирно-копринения Дебелянов.

– Защо си закъснял тъй много? – обръща се помощник-библиотекарят към един прогимназист.

Оня навежда глава и не продумва. Една поправителна глоба не би била особено приятна. В такива случаи най-изкусно лъжат гимназистите.

Добре, че си спомням за тях. Те са утрешните интелигенти. Каймакът на нацията. Какво ли четат?

Изтеглям на слуки една карта. „Любовните похождения на Казанова”, „Пиратите по Темза”, „Среднощното нападение”. Да изброявам ли още?

Слава Богу, на новоизтеглената карта прочитам: „Унижените и оскърбените”, „Антология на българската литература”, „Разкази на Елин Пелин”, „Мировата скръб” и др. Значи има различни гимназисти.

Влизам в читалнята. Лятното слънце струи на потоци по масите, вестниците и плешивите глави на двама-трима пенсионери. Горещо е. От стените поглеждат отегчено лицата всички български писатели и се чудят на няколкото търпеливи посетители, които разглеждат вестниците и списанията.

Влиза младеж с метнат на рамо бански костюм. За него е станало навик, всеки ден преди плажа да се отбива в библиотеката. Не е ли това най-разумното използуване на ваканцията?

Бутам приятеля и излизаме.

Читалищната градинка е изпълнена  със стотици деца. По бузките им шари слънчевото здраве.

– Знаеш ли, че Америка ще се намеси?

Не отговорих нищо.

Ат. Джавковъ

==============

*Стефан Станчев, български писател и читалищен деец, е роден на 07.04.1907 г. в гр. Казанлък. Завършва търговска гимназия в Бургас през 1927 г. и библиотечен курс в Казанлък (1934) и Ловеч (1935). Работи в библиотеките на Бургас и София. Редактор на “Български книгопис” (1945-1948). Главен редактор на сп. “Турист” (1956-1978). Член на СБП от 1941 г. Публикува около 30 художествени книги, сред които стихосбирките “Поломена стрелка”, “Дружба”, “Тракийски песни”, “Моряк” и сборника с есета “Сребърни везби”. През 1949 г. издава “Библиотечно ръководство”. През 1987 г. в изд. “Български писател” се появява сборникът му с есета и пътеписи “Зелени ветрове”. Умира на 28.09.1991 г.


АТАНАСЪ ДЖАВКОВЪ

В ТЪРСЕНЕ НА ТЕМА  .pdf link – за сваляне

Драскулки

В същост това е стара, много стара тема. От липса на сюжети са страдали и велики писатели, и много вестникарски драскачи като моя милост. В търсене не тема един американски журналист написал най-хубавия си репортаж. Но какво мога да напиша аз, сред най-голямата горещина, в един град, където освен спекулантски афери и безвкусни тревожни слухове, интересуват само разните комюникета на телеграфните агенции?

Имам един приятел, който след политическите спорове обича най-много парадоксалните словозаключения. Щом ме срещна, той дигна многозначително пръст и избъбри най-многозначителния парадокс:

„Затъмнението ще ни позволи да видим много работи, които на светло стават скрити”.

На втората затъмнена вечер случаят ме задържа по улиците до „малките часове”. Когато минавах по „главната”, не без почуда забелязах, че от процепа на една изба струи малка светлинка. Над избата – спуснати рулетки и фирма – една прочута фирма в града ни.Каква ли важна работа е накарала шефа да остави мекото легло и да слезе при влагата? Не зная как, но тази светлинка, сам сама сред зиналата тъмнина, ме накара да си спомня парадокса на приятеля си.

Но да оставим това. То не е толкова важно.

Знаете ли, че мадам Фифи е основателно загрижена напоследък? Рунтавият ѝ Пепо е нещо неразположен и най-упорито се отказва от порциите шоколад. А това е до голяма степен нещастие. По-голямо от нещастието на господин Тото, който не може да си извади медицинско за консумацията на бял хляб.

Приятелката К., пък, не можа да посети абитуриентския бал. Тя дълго плака за това. И днес очите ѝ са подпухнали и зачервени. Но какво да се прави: за хубавата бална рокля бяха нужни един чифт модерни и леки обувки. Баща ѝ нямаше пари, но взе назаем и в навечерието на бала обувките бяха поръчани.

Всичко обещаваше да мине красиво. В най-лошия случай – най-малко един флирт.

Когато научи, че обущарят е интерниран за укриване и е в пълна невъзможност да довърши обувките, тя се приготви за припадък, но в последния момент се отказа и се задоволи само с плач.

Приятелката К. е модерно момиче, затова дори не помисли да се яви на танц с грубите ученически обувки. Сълзите ѝ намокриха дългоочакваното „Свидетелство за зрелостъ” и под грижливо написаното „добър” се отбеляза първото разочарование при първата стъпка в живота.

Исках да пиша повече за този бал, но трябваше покрай трагедията на Мимито, който танцуваше с таралежообразен алаброс да спомена още много подобни трагедийки, в които герои стават вече и господа преподавателите.

Така например един от тях не знаеше стъпките на румбата и я караше като фокстрот.

Ето къде учители и ученици биха могли да си разменят местата.

Като продължавам търсенето на темата, слизам по върволица стълби и спирам до мястото, където мъже и жени по бански костюми се препичат като гущери под лъчите на слънцето.

Плажът е станал вече най-удобното място за лятна политическа клюкарница. И аз бих посъветвал г-да уредниците му, когато ще го рекламират, да пишат между другото: „… гордостта на курортния Бургас е хубавият лековит пясък, който заедно с летовищните удоволствия ви поднася и последните бивалици и небивалици  по разните фронтове”.

Така рекламата ще бъде много в духа на времето.     А. Дж.


Атанасъ Джавковъ

БОРЮ  .pdf link – за сваляне

разказ 1941.

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5887/ ?? юли 1941

Срещах го често в пристанището. Стоварвах ръка върху рамото му, а кафявите му очи ме поглеждаха с умора.В мътната им дълбочина лежеше винаги едно неоправдано безразличие към хората.

– Кога ще бягаме?

– Не ме закачай! Остави ме на мира.

Вземах сериозен вид. Той се укротяваше.

– Остави се. Вчера изтървах гръцкия. Сприятелих се с готвача. Да вземе, че да дигне котва рано вечерта. Малшанс!

Започнах да го утешавам:

– Нищо, скоро идва английски. Ами къде смяташ да ходиш?

– Където и да е. Тук се задушавам вече. Получих писмо от Лисицата. Той ме чака в Марсилия.

Минаха няколко месеца, през които не срещах Борю. Най-после го видях с група работници на един камион. Стоеше на страна от другарите си. Може би защото му се подиграваха. Махна ми с ръка:

– О кей!

Камионът профуча и се изгуби.

Зимата прибра окъсания си багаж и се приготви за дълъг път. Още бе твърде рано, но въздухът миришеше на пролет. По небето се търкаляха разпилените облаци и то ставаше все по-синьо. Животът си течеше спокойно и без сътресения. Само вестниците тръбяха за някаква братоубийствена война в Испания.

Аз обичах да ходя в кафенето на пристанищния квартал. Там, на топло около печката, се събираха барабите. Зимата ги беше омърлушила, но затоплянето на времето запали дръзки пламъчета в очите им. Такива пламъчета имаше и в кафявите очи на Борю. Той не играеше на карти и рядко издаваше присъствието си. Не обичаше барабите и настрани от тях броеше парите от продадените въглища. Те също не го обичаха. За тях Борю беше егоист и чужд на бохемския им характер.

Един ден бяха откраднати много въглища и когато полицията нахлу в кафенето, всички набедиха само него. Пуснаха го след пет дни. Беше отслабнал и тъмното му лице получи прозрачна бледност. Гърдите му бяха болни и след тази случка започна да храчи кръв. Стана още по-мрачен и зъл. В очите му изгаснаха пламъчетата за новородената пролет. В мътната им дълбочина легна мисълта за мъст. Легна и не се махна.

Единствен само аз можех да говоря с него. Ние бяхме станали приятели. Той знаеше за болестта си и оставаше в задименото кафене само когато беше студено.

– Искам да живея -– каза ми един ден, когато дигнатото платно ни носеше над вълните.

– Животът е хубав, дори когато ми тежи. Но аз не мога да разбера живота без пътуване. Искам да живея, за да видя света!

– Доколкото знам, ти си бил в Австралия. Защо се върна, а не остана там?

Видях как затвори очи.

– Заради жена!

Думите му паднаха съвсем неочаквано и ме развълнуваха. Той показа лицето си.

– Аз бях хубав, дори красив и бях обичан. Ако нямах пътуването в кръвта си, сега щях да имам семейство. Върнах се от Австралия, защото ми писаха, че съм станал баща. Не можех да оставя скъпите същества на произвола. Зачаках удобен момент да заминем и тримата. Имахме пари до Александрия. Там пропих и заиграх комар. Тя също се промени и я загубих завинаги. Единственият, който ме утеши, бе Лисицата. От тогава заскитахме заедно. Във Франция ни хванаха, но той успя да избяга, а мен върнаха в България. Сега работя по малко и чакам пак удобен момент.

И като се наведе над ухото ми – прошепна страхливо:

– В София има доброволско бюро за Испания.

Като че за пръв път срещах Борю. И днес още се чудя как ми се разкри, на мен, дето бях два пъти по-малък от него.

Хубавите пролетни дни отминаха и по стъпките им дойде лятото – знойно и лениво. Неколкократните опити на моя мечтател да се измъкне останаха безрезултатни. Последният път го хванаха и лежа цял месец. В началото на есента го срещнах пак. Гърдите му бяха хлътнали и в тях кънтеше металическия звук на суха кашлица. Показа ми писмо, в което на лош български се съобщаваше за кончината на Лисицата. Той беше паднал в бой за републиканска Испания. До последният момент вярвал, че се бил за свободата.

– – – – –

През мрачните декемврийски дни, когато бях свободен аз минавах край безнадеждно унилите вейки на болничната градина, към гръдоболното отделение. На един от креватите лежеше Борю. Дълго оставах при него и слушах думите му, пропити с копнеж по волните и далечни хоризонти.

Един тъжен и необещаващ ден, когато зимното небе се сниши и сграбчи мъртво вкоченялата земя, той угасна тихо и безболезнено. Угасна с отворени очи. В тях остана да пулсира само горещото желание за някакъв красив живот сред островите в топлите морета.

Ат. Джавков

в-к Бургазки фаръ, юли 1941.


Атанасъ Джавковъ

ПЪРВАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ИЗЛОЖБА  .pdf link – за сваляне

на Генко Генковъ

в-к Бургазки Фар, бр. 5883 – 1941

Някога живяхме в хубаво и спокойно време. Градовете не заспиваха с черна книга на прозорците и въздухът не миришеше на клюки. Тогава в меркантилния Бургас можеха да се видят дори художествени изложби.

Днес вече не е така. Нашият град отдавна се е в ямурлука на културното обедняване и е заспал сладко под тръпнещия ритъм на събитията. Затова, когато някои чуха за откриването на художествена изложба, се засмяха скептично, още повече като научиха, че художникът е ученик и дори не сметнаха за нужно да я посетят.

А какво може да се види там?

Преди всичко, данните за бъдещия художник-творец, който въпреки своите 18 години, послуша своята младежка дързост и се изсмя в очите на „благоразумните”, за които художникът е художник доколкото това личи от шума на печата.

Къде остава тогава благоволението към пораждащия се талант, който все пак трябва да бъде начеващ?

Генков излага 80 акварела и няколко моливни скици. Сюжетите му са взети от природата, тихата селска първичност и града, с неговите комини и пъстрота на керемидените покриви. Не по-малко интересни са и скиците на хората от пристанищния квартал.Вярвам, че и най-големият художествен критик не би посмял да търси строго и дълбоко начертана идейна линия в творчеството на така младия художник. Идеята в неговите работи е далеч в своя зачатък. Тя седи някъде на творческия му път и чака оформяването на светогледа. Засега Генков долавя само настроението и го изразява чрез сполучлива композиция. Неговото отношение към сюжетите е романтично. Това виждаме от „На чешмата”, „Самотница”, „Край морето”, „Лодки”, скицата на спяща жена – (особено сполучлива) и др.

Скиците на хората от пристанищния квартал и няколко градски композиции загатват за една важна ценност, без която е немислимо истинското модерно изкуство. Това е тънкото преливане към реализъм.

Ако Генков пречупва своя романтизъм и надебели повече нишката на „идеализирания” реализъм, ще налучка от рано (по-рано от много други прочути художници) няколко от пътечките, които ще го изведат към истинския път на художественото и идейно съвършенство.

Сполучливите, макар и не напълно оригинални багри, говорят за онези даровити трепети на четката, които ще родят големия художник. Нервните опити да се динамизират картините, могат да дадат своето отрицателно отражение, затова трябва да внимава с тях.

Накрая, не без значение е да се спомене за небрежността, с която е придружено уреждането на изложбата. Така например, цените на картините като че са замърсени и неправилно сложени. Липсва обозначението на сюжетите, за да се сравни идейното отношение на художника към тях.

Прекалената скромност на Генков попречи за широкото разгласяване на изложбата, и на повечето от картините (на най-хубавите) липсва дори подпис.

Случайността е позволила на няколко германски офицери да посетят изложвата и след като откупили картини, са се заинтересували от делото на художника.

Нарочна комисия, съставена от г. г. Загорски, Мумджиев и г-ца Радулова са откупили картини на стойност 1000 лв. за бургаската мъжка гимназия.

Материалната награда за художника е задоволителна, защото са откупени много картини. Но къде е моралната на господата, които стоят начело на културния ни живот?

И други път е кавано, че за художника тя е най-важната.

Най-сетне ние, съучениците му, го поздравяваме и му пожелаваме добър успех.

Но нека запомни едно: прекалената скромност има и своите деликатни страни.

Атанасъ Джавковъ


 

Атанасъ Джавковъ

  ДЕБЮТ .pdf link – за сваляне

– Разказ-  

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5881/ ?? юли1941

 Радко изгълта коравия си резеник и излезе от тръстиковата колиба. Вън приготвяха лодките. Той започна да помага в нареждането на мрежите, но някой го изруга и го изгони.

Радко се наскърби. Малкото му плахо сърце се сви, сякаш острието на студена игла го прободе. Всички не са се родили научени! Той е пръв ден при рибарите. След време ще знае всичко и няма да го ругаят. Как му се искаше да го имат като равен и да се отнасят приятелски с него.

Спомни си времето, когато припкаше подир няколкото селски кози. Вечерта се прибираше с наранени и наболели крака, а от старото долапче го поглеждаха малко чер хляб и лук. Майка си не помнеше, а баща му се пилееше по цял ден по кръчмите.

Един ден го срещна бай Лазар, ханджия и кръчмар от близкия пристанищен град.

– Хайде да те водя в града!

Очите му светнаха от запалените огънчета на надеждата. Не му се вярваше.

– Какво ме гледаш? Чирак ще ми станеш. Не искаш ли?

– Искам, искам, бай Лазаре, ама тейко да се съгласи. Иначе ще ме пребие.

Нареди се и с бащата. Радко увисна на ламаринения тезгях. Ръцете му се набраха и напукаха, а очите му до късно през нощта се затваряха уморени за сън. Така мечтаният живот в големия град при автомобилите и многобройните светлини, угасна в задимения мръсен хан, където миришеше на село. По нареждане на баща му бай Лазар си позволяваше да го бие. Радко се наплаши и започна да се бои от всички. Меките му сини очи поглеждаха умолително и бяха готови да просят за милост. Чувстваше се съвсем сам всред кипналото море на неприятелски настроения град. Понякога при него идеше Владко, фурнаджийското чираче, което му разправяше един филм, на който не знаеше името.

Една вечер посетителите на хана не го видяха на тезгяха. Бай Лазар им заръча да му намерят друго момче.

Посинял от бой и плач, Радко скиташе между разноцветните улични реклами. Наоколо чуваше само смях.

Никъде не го приеха на работа. Хората правеха кисели лица при вида на старите и износени дрехи. Тръгна по брега и реши да стане рибар. Казаха му, че в таляните приемали всякакви. Синкава полупрозрачност омота морния ден и бледата луна се усмихна с глупавото си лице към причезналото слънце. В болната ѝ светлина работеха хората от Радковия талян. Рибарите му се сториха добри, въпреки че някои от тях му се присмяха и го наругаха. Най-добър беше капитанът. Сред най-тежката работа, когато усилията закараха кръвта му в главата, той го потупа и му даде почивка.

– Не се пресилвай, Радко, малък си, а искаш много да работиш. Ще дърпаш повече, когато позаякнеш.  И жълтите му зъби лъснаха в топла, насърчаваща усмивка. Той сякаш забрави умората. Стана му леко и весело. Ето къде били хората!

Когато свършиха, Радко припна за вода. Тънката струйка, която падаше от малкото чучурче, запя звънливо в корема на голямата рибарска стомна. Той седна на камъка и заслуша. „Ще си купя лодка и дълги чизми, да ме пазят от водата. После… после ще си оставя мустаци като на капитана…”

Луната му се усмихна между надвесените клони.

Атанасъ Джавковъ


Атанасъ Джавковъ

ДВЕТЕ НАПРЕДЪ!  .pdf link – за сваляне

репортаж 1941,

в-к Бургазки Фаръ, бр. 5872/ 25 юли1941

 

Драги читателю! На 29 юни в нашия град ще се състоят интересни морски състезания на гребане. В този ден една скромна организация, която е работила тихо и безпарадно, ще види резултата на тазгодишните си усилия. Няколко екипа от младежи и девици ще си оспорят първенството.

Но знаеш ли ти как се подготвят гребците, за да станат издържливи при непосилния 1500 м. спринт? Тогава ела с нас на едно подготвително състезание.

В състезателната лодка има всичко седем души: шест гребци и един инструктор (рулеви). Всеки гребец тук изгубва името си и получава нумер, според мястото, на което гребе. Инструкторът дава командите и другите слушат, защото в лодката съществува един особен водачески принцип, до който се идва без никакви философски доктрини, а с общото желание на тия, които искат да използват морето за укрепване на тялото.

Инструкторът дига ръцете си и командва:

– Готови!

Всеки се е приготвил да втикне ключа, в който после ще легне греблото. Свалянето на ръцете означава дадена команда и всички ключове, с общо тракане, като един са на мястото си. Всеки взема по едно гребло и го намества в ключа. Следва нова команда:

– Изнеси!

С пълно лягане назад греблата се изнасят и при командата „Суши!” застават успоредни на водната повърхност.

Гребците се наместват добре по местата си и вкопчват здраво крака в специални привързани подложки.

Морето в пристанището е тихо. Няколко гемии, параходчета и лодки дремят в огледалните му води. Ветрила, мачти, въжета и синджири се преплитат, и като се отражават, комбинират типичния пристанищен пейзаж, над който шества гордия полет на чайката. Всичко е удавено в синьо. Наклонените лъчи на следобедното слънце се плъзгат по бронзовите тела на гребците. Те тръпнат, стискат греблата и чакат най-главната команда. Тя звучи най-енергично:

– Двете напред!

Да, читателю, така е заглавието на репортажа. Това е най-главният момент. Тогава загребват и двата борда. Телата лягат силно напред и греблата жадно вкусват солената вода. Ръцете и тялото дават здрав напън назад. Извършва се махообразно движение, което се коронясва с един силен тласък, при който лодката се придвижва напред. Това нещо се прави през цялото времетраене на гребането. Гребецът, освен че трябва да бъде издържлив, трябва да върти греблото и да прави пълно кършене на кръста, работа, която и за наблюдателя не се вижда лесна.

Прекосяваме пристанищния басейн и вземаме курс – отсрещния бряг. Бюстът на царя-отец ни следи с гордия си поглед и по бронзовото му лице сякаш пламва задоволство. Та нали неговата мечта беше младежта да навлезе масово в морето!

– Раз… два, раз… два! – дава тон инструкторът. Всички гребат и мълчат. Чува се само ритмичното тракане на ключовете, които монотонно отмерват проста мелодия. С тази мелодия са свикнали гребците. Тя ги унася и по нея се отправят за равномерното потапяне и изваждане. Перките раздират морската гръд и бяла като сняг пяна кипва над тях. Сякаш това е кръвта на морето.

Бургазъ остава като грамадна бяла лента, забулена в леката следобедна мъгла. Гребците дишат дълбоко, лягат напред и назад, веслата се огъват, а по загладените обгорени форми на тялото пулсира напращялата сила. Лъкатушна пот струи по целите тела и те лъщят в последната усмивка на слънцето. Пустият бряг се приближава и нараства. Инструкторът дири вече място за приставане.

Внимание!… На вода!

Всички гребла се поставят във водата и спират хода на лодката.

– По стени! Стига!

Греблата се прибират. Носът на „шесторката” целува бавно пясъчния бряг.

– Отлично гребци! Взехте го за 16 минути.

Това е предостатъчна награда.

Тук е свежо и успокояващо тихо. Причезващото слънце изцежда последните си лъчи във водата и ширнатия пясък.

Чакаме да премине потта, за да се окъпем.

Като заключение, драги приятелю, че морето е най-хубавото поле за каляване и спорт. Днес вече си имаме две морета – Черно и Бяло. Не мислиш ли ти, че подготовката на техните завоеватели не е належаща? И няма ли да се съгласиш, че с раждането на Великобългария се роди и великата мисия на Българския народен морски сговор.

Атанасъ Джавкова