СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design…

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
– илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
– без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
„Да спим на открито“ 1969  и
„Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
„Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.
–
много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор…

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКО:  ТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…

0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   

0-2 ЧИМИ

0-3 ЧАСОВНИКЪТ

0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO

Реклама

СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДНО ЧУДОВИЩЕ – пантомима по разказ

борис

априлов

*

СЛЕДОБЕДЪТ

НА

ЕДНО

ЧУДОВИЩЕ

*

Пантомима

*

1980

.

ТУК – .pdf file за сваляне

.

.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.

ГАЛАТЕЯ – пиеса (1957-1958)

­

БОРИС АПРИЛОВ

Г А Л А Т Е Я

Пиеса в четири действия

 ТУК! .rtf file – за сваляне!

ЛИЦА:

МИШО – скулптор

СТЕФАН – писател, негов приятел

ГАЛАТЕЯ

МАРИЯ – приятелка на Мишо

БАЙ КОЛЮ – човек, който помага в ателието

ПЪРВИ ЧЛЕН на комисията

ВТОРИ ЧЛЕН на комисията

МУКИ – младеж, който продава часовници

ПАПАТАКОВ

ЛЕКАР

ТОЗИ, КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА без текст

ТОЙ

ДЕТЕ  без текст

.

.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Ателието на скулптора Михаил Велев. Завършени и незавършени творби върху една от лавиците. Малка драперия в дъното отделя кътче за почивка с легло. Етажерка с книги. На преден план – малка ниска масичка с два стола. Врата води към стълбището на жилищната кооперация, а друга – към спалнята на Велев.

И най-важното: в центъра, върху пиедестал, фигура на младо момиче по бански костюм и гумена шапка за плуване, което държи в лявата си ръка гребло от лодка тип „Русалка“.

При вдигането на завесата, домакинът Велев и приятелят му Стефан – млад белетрист, седят около масичката и пият коняк.

Бай Кольо, петдесет годишен човек с мустаци, който помага в черната работа на ателието, в момента подрежда разхвърляните парчета от гипс и глина. Той взима платнище и покрива статуята.

БАЙ КОЛЮ /към Михаил Велев/. Всичко е подредено! /гледа към коняка/ Утре да идвам ли?

МИШО. Ако искаш, ела!

БАЙ КОЛЮ /продължава да гледа коняка/.  Да донеса ли глина?

МИШО. Мисля че имаме достатъчно.

БАЙ КОЛЮ. Както кажеш, другарю Велев. /Все още не си отива и гледа коняка./

МИШО /долавя погледа му и се усмихва/. Извинявай, бай Кольо! Забравих те. /Налива му./ Я му обърни една чашка!

БАЙ КОЛЮ. А бе, ние, старите хора, сме за туй – да ни забравяте. /Вдига чашата/ Хайде, да сте живи и здрави! /изпива коняка до капка/. Кога ще предавате голата? /сочи с глава скулптурата/

МИШО. Тя е почти готова. Чакам комисия от физкултурата да я приеме. /налива му втора чашка/

БАЙ КОЛЮ /поема чашката/. Мразя ги тези комисии!

СТЕФАН /усмихнат/. Защо ги мразиш?

БАЙ КОЛЮ. Не разбирам от литература и изкуство, ама и те май не разбират… Не зная какво искат. Хайде, да сте живи и здрави! /пие/ Довиждане! /двамата му отговарят и той си излиза, но след малко се връща/. Онова хлапе пак звъни вън.

МИШО.  Кое хлапе?

БАЙ КОЛЮ. Баш хлапе не е, ама си е шмекер. Пита дали искаш да купиш някои неща от европейски характер.

МИШО.  Кажи му да дойде друг път.

БАЙ КОЛЮ. Ще му кажа!… Довиждане за втори път! /излиза/

СТЕФАН. Сега, като пипнеш десет хиляди /сочи с глава статуята/ ще се оправиш.

МИШО. /замислено/. Надявам се.

СТЕФАН. /допива си/. Мария ще идва ли?

МИШО. Чакам я всеки момент.

СТЕФАН. Аз ще си вървя. /става/ Поздрави я от мен… Кога ще правите сватба?

МИШО. Щом вземем парите.

СТЕФАН. /тръгва си, следван от Велев/. Довиждане!

МИШО. Довиждане! /затваря след него вратата/.

НЯМА СЦЕНА: Той отвива творбата си и дълго я наблюдава с любов. След това я покрива и сяда до масичката. Налива си и пие. С пълна чаша отива и изгася главното осветление. След това пуща радиото. Нежна музика. Той се облактява на масичката, впива пръсти в косата си и се замисля. Чува се усиленото тиктакане на часовника и течащото време. Музиката заглъхва. Девет удара на часовника. Пълна тишина. Изведнъж се чува въздишка. Мишо вдига учудено глава, ослушва се и пак скланя глава… Нова въздишка!… Той се изправя… Изразът на лицето му е учуден. Нещо му подсказва, че в ателието има друго живо същество.

МИШО /напосоки/. Кой е? /тишина/ Има ли някой тук? /тишина/ Мария, ключ ли имаш?

Никакъв отговор. Мишо отива до електрическия ключ и пали лампата. Никой!… И изведнъж той поглежда към статуята и прави крачка назад… Плащът се раздвижва, бавно, постепенно… Нова крачка назад!… Ясно е, че някой се мъчи да отметне плаща… И този някой успява. Първо се показват две хубави женски ръце. После плащът пада окончателно. Открива се хубаво младо момиче по бански костюм и гумена шапка. То жадно вдишва въздуха и плавно протяга ръце нагоре и встрани, сякаш за да ги освободи от тяхната скованост.

МИШО /унесено, изплашено, изненадано/. Какво става там?  /Момичето го вижда едва сега. В нейния поглед не може да се прочете абсолютно нищо./ Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ /сънно/. Не знам.

МИШО. Как така не знаете?

ГАЛАТЕЯ. Вие кой сте?

МИШО. Аз съм скулптор.

ГАЛАТЕЯ. Къде съм аз?

МИШО.  В моето ателие?

ГАЛАТЕЯ.  Какво търся тук?

МИШО. Това се питам и аз… Какво означава това?

ГАЛАТЕЯ /сънно/. Нищо не знам.

МИШО /търка очи/. Къде е моята статуя? /объркано/ Там, където сте вие, беше моята статуя. /Отстъпва изплашено назад/ Моля, обяснете ми всичко!

ГАЛАТЕЯ. Вие ми обяснете.

МИШО. Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ. Казах ви, че не знам.

МИШО. Как се казвате?

ГАЛАТЕЯ. Галатея.

МИШО /идва на себе си/. Само това няма да мине… Една и съща легенда не може да се повтори два пъти.

ГАЛАТЕЯ. Каква легенда?

МИШО. Легендата за Пигмалион, който вдъхнал живот на своята статуя Галатея.

ГАЛАТЕЯ. Нищо не знам.

МИШО. Какво знаете тогава?… Вие сте длъжна да ми дадете обяснение!… Появявате се изведнъж гола в стаята на мъж и нищо не знаете! /гледа я/ Дявол да го вземе, защо стоите и ме гледате?

ГАЛАТЕЯ /вдига рамене/. Какво да правя?

МИШО /маха отчаяно ръце/. Не задавайте поне въпроси!… Ами аз какво да правя?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не знам. Струва ми се че съм спала дълбок сън. Сега се събуждам и първия човек, когото виждам, сте вие.

МИШО /смее се ненормално/. Ха-ха-ха!… Да не искате да кажете, че сте оживял камък? /с тикови движения гледа да се добере до вратата/ Ха-ха-ха!… /тихо/ Знаете ли какво?

ГАЛАТЕЯ. Какво?

МИШО. Аз страдам от нерви… Напоследък много работих. /поверително/. Изведнъж  камъните започнаха да оживяват. /бързо излиза/.

Галатея слиза от пиедестала и наивно започва да оглежда обстановката, като се върти. Той открехва вратата и подава глава.  

МИШО. Нима това не е сън? /главата му изчезва и вратата се затваря/.

Галатея размисля няколко мига и тръгва също към вратата. Натиска бравата, но врата се отваря отвън и Мишо влиза.

МИШО. Къде?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Навън.

МИШО. Веднага се връщайте!… Знаете ли какво е това „навън“?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО. Тогава?… /влиза окончателно и затваря вратата/

ГАЛАТЕЯ. Ами сега?

МИШО. /отчаяноправи няколко крачки/. Как можахте да ми забъркате такава каша! /сепва се/ Но чудя се как е възможно всичко това!… Това е теоретически невъзможно!… Аз съм материалист и не вярвам в такива неща. Разбирате ли какво ви казвам?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО. И аз не разбирам какво говоря… Винаги съм бягал от лекции по Маркс-Ленинизъм. И въобще не знам дали това спада към тази материя, но знам че мъртвата материя си е мъртва, молекулите са си молекули… Какво ме гледате?

ГАЛАТЕЯ /навежда глава и захлипва, като си бърше сълзите/.

МИШО. Плачѐте!… Правѐте трагедии! /налива си и пие/ А като влезе комисията какво ще ѝ покажа? Какво ще ѝ предам? /разхожда се нервно наоколо с чаша в ръка/. А след малко като влезе Мария? Какво ще казвам?

ГАДАТЕЯ /като бърше с длан сълзите си, с трептящ гласец/. Ккоя Мария

МИШО. Жената, която обичам!… За която ще се женя!

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Какво като влезе?

МИШО. Ще ви завари тук…

ГАЛАТЕЯ. И какво?

МИШО. Скандалът е готов!

ГАЛАТЕЯ. Защо?… Нали знае, че я обичате?

МИШО. И все пак ще ми счупи главата. А и вие няма да минете гратис.

ГАЛАТЕЯ. Нали ще ѝ обясните?

МИШО /гледа я втрещено/. И тя ще повярва, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Но нали това е истината?

МИШО /гледа я раздразнено/. Вие от небето ли падате?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам.

МИШО. При това сте гола.

ГАЛАТЕЯ. Какво като съм гола?

МИШО. У нас жени в такова състояние /сочи я/ могат да се видят само на плажа. /Звъни се./ Чухте ли?… /нервно стиска пръстите си/ Тя звъни!… /върти се/ Тя иде! /гледа безпомощно в Галатея./ Вие трябва да изчезнете!

ГАЛАТЕЯ. Къде?

МИШО. Трябва да се скриете! /Звъни се./

ГАЛАТЕЯ Защо да се скрия?… Това прилича на лъжа.

МИШО /кипва/. Защо сте така нахална? /Звънецът настоява. Той я гледа страшно./ В такива минути трябва да се запази спокойствие !…/пристъпва към нея/ Веднага зад завесата!

Докато звънецът звъни нервно, Мишо я изтласква зад завесата и дръпва рязко драперията.

Застава един миг неподвижен.

МИШО. В такива случаи най-важното е да се запази спокойствие!

И понеже отново се звъни, тръгва да отвори.

Появява се след бързо крачещата Мария.

МАРИЯ /хвърля чантата си на масичката/. Никога не съм звъняла тъй продължително.

МИШО. Бях малко задрямал.

МАРИЯ. Ти не говореше ли преди малко с някого?

МИШО /чуди се какво да измисли/. Декламирах.

МАРИЯ. Докато дремеше? /оглежда ателието/

МИШО. Често декламирам на сън.

МАРИЯ /иронично/. Какви автори предпочиташ в такива случаи?

МИШО. В такова състояние не подбирам авторите.

­МАРИЯ. Къде е статуята?

МИШО /объркано/. А?

МАРИЯ. Какво е станало?

МИШО. /решен да лъже/. Отнесоха я.

МАРИЯ /радостно/. Отнесоха? /със съмнение/ Без да я приеме комисията?

МИШО. Едновремено я прие и отнесе.

МАРИЯ /сяда радостно на стола и става/. Значи утре парите?

ВЬЛЕВ /мрачно/. Утре парите.

МАРИЯ. Значи ще реализирам моя списък?

МИШО. Да, Мария!

МАРИЯ /е извадила списъка и чете/. Първо: ще си поръчаме две бели легла.

МИШО. Бели като лебеди.

МАРИЯ. Без нощни шкафчета, защото не са модерни. Второ: ще си направим зидана печка. Трето: зелена завеса да отделим хола от стаята. /Мишо сяда съкрушено и си налива/ На мен два костюма и четири рокли, на теб един костюм… /изведнъж поглежда чашите/ Кой е бил тук?

МИШО. Никой.

МАРИЯ. Кой е пил от тези чаши?

МИШО. Стефан… Стефан, бай Колю… много хора пиха… Токущо си отидоха. Гледахме статуята и пихме, и си отидоха. Чакаха, чакаха да те видят… и аз ги задържах… но изведнъж си отидоха.

МАРИЯ. Гледаха статуята, която ти днес си предал? /извиква/ Тук е имало жена!

МИШО. Амии! Кое те кара да мислиш така?

МАРИЯ. Моето шесто чувство!… Тук има жена!

МИШО. Не изглупявай!

МАРИЯ. А защо звънях толкова дълго?

МИШО. Мария, ти ме обиждаш!

МАРИЯ. Мога ли да погледна зад завесата?

МИШО /решително/. Заповядай! Погледни!

МАРИЯ. /разочаровано/. Щом ме каниш така решително, значи не е там. Сигурна съм, че е в спалнята.

МИШО /плахо/. Погледни първо в спалнята.

МАРИЯ. Щом ме караш да погледна първо в спалнята, значи е зад завесата.

МИШО. Щом смяташ така…

МАРИЯ /тръгва към завесата/.

МИШО. Мария, извадил съм билети за театър. /нервно/ Спри!

МАРИЯ /спира/. Спрях! /гледа завесата/ Мога или не мога?

МИШО. Трябва да се облечеш за театър.

МАРИЯ /тихо/. Мога или не мога?

Пауза от двете страни. Изведнъж Мария прави рязко крачка напред и дръпва завесата.

Галатея гледа с интерес Мария. След това Мишо. Всеки гледа всекиго.

Мария изхлипва, взима от масичката чантата и тръгва към вратата.

МИШО /след нея/. Мария! /Мария отваря вратата/

МАРИЯ /като се обръща, със светкавици в очите/. Злодей!… Престъпник! /търси нова дума/ Презрян!…

МИШО. Искам да ти обясня…­­­

МИШО /отваря вратата и вика зад нея/. Ти се заблуждаваш!… Това е недоразумение! /Той се връща и затваря вратата. Върви с наведена глава и замислено. Сяда на стола и забива пръсти в косата си/. Видяхте ли как развалихте всичко?… Само след няколко дни щяхме да се женим.

ГАЛАТЕЯ /отива зад гърба му, с наметнат върху раменете някакъв плат/.

МИШО /без да я погледне/. Ах, че история!

ГАЛАТЕЯ /все тъй мълчаливо тръгва към вратата и хваща дръжката ѝ/.

МИШО /обръща се и я вижда/. Къде?

ГАЛАТЕЯ /повдига рамене/. Ще си отида.

МИШО. Къде ще отидете?

ГАЛАТЕЯ. Вън!

МИШО. Какво ще правите там?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Трябва да си отида.

МИШО. Вие сте ненормална!… Знаете ли каква гледка ще бъдете?

ГАЛАТЕЯ. Но сам виждате, че ви преча.

МИШО. Пречите? /смее се нервно/ Вие разбихте живота ми!… Всичко отиде по дяволите!… Прогонихте годеницата ми, унищожихте договора ми… Сега ще ме съдят за неустойка. Трябва да връщам аванса с лихви. Независимо от всичко това, губя професионалния си авторитет. Кой ще поръчва вече при скулптор, който не изпълнява?

ГАЛАТЕЯ. Вие защо не ѝ обяснихте?

МИШО /гледа я/. И тя веднага ще повярва, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Защо да не повярва?

МИШО. Хей, момиче, самият аз не вярвам в това, което се случи. Все още мисля, че е сън. Сигурен съм в това. Защото ако не е сън загубен съм.

ГАЛАТЕЯ /смирено/. Какво мога да направя аз?

МИШО. Вие?… Нищо!

ГАЛАТЕЯ. Затова ще си отида. /понечва да отвори/.

МИШО /скача и маха ръката ѝ от дръжката на вратата/. Върнете се!… Вие сте гола, а навън е хладно. Още с появяването си на улицата ще произведете паника. /изтиква я навътре и бързо намира пижамата си, като ѝ я подава. /Облечете това! /изтиква я в нишата и спуска завесата/.

Чака вън. Разхожда се нервно. Завесата се открехва и Галатея излиза. Ръкавите на пижамата му висят смешно надолу. Панталонът е дълъг. Но тя е наивно мила в това облекло.

Мишо я поглежда и не успява, въпреки всичко, да сдържи усмивката си.  

МИШО. Елате насам!

Галатея пристъпва плахо към него.

МИШО /рязко маха гумената шапка и хубавата ѝ косичка излиза на свобода. Навива ръкавите ѝ, а след това панталона. Отдръпва се назад и я наблюдава с умиление/. Знаете ли, че вие сте сграшно мила?

ГАЛАТЕЯ /усмихва се/.

МИШО. При това усмивката ви е привлекателна!… Сам се чудя как съм успял да създам такава красота.

ГАЛАТЕЯ. Хубаво ли е човек да е красив?

МИШО. Това е мечтата на всяка жена.

ГАЛАТЕЯ /диша бързо, повдига рамете си и киха/.

МИШО. Ой!… Вие сте настинала! /измъква кърпичката си и избърсва нослето ѝ/. Уви, не е сън!

ГАПАТЕЯ. По какво разбрахте?

МИШО. Носът ви тече… Ако беше сън, нямаше да имате хрема. /усмихва се/ А вие искахте да излезете навън?

ГАЛАТЕЯ. Защо не?

МИШО. Знаете ли какво е това „навън“?… Мислите ли че „вън“ може да се ходи гола?

ГАЛАТЕЯ. Защо да не може?

МИШО. У нас не е прието да се излиза така по улиците.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

МИШО /нервно/. Вие не разбирате нищо!… Вие сте дивачка!… Не знаете нищо, нямате никакви идеи, не умеете да се държите в обществото и въобще, вие сте една голяма беда. /налива си и пие/ Ще се пропия заради вас!… /хваща се за главата/ Божичко, вие нямате никакви документи. Паспорт нямате!… Нито квартирна карта!… Да не говорим за софийско жителство!

ГАЛАТЕЯ. Какви са тези неща?

МИШО. Много е трудно да се обясни. Слушайте сега, миличка!… Всеки човек, по цялото земно кълбо, с изключение на диваците и ескимосите, си имат регистрация… Това е за улеснение на администрацията… Разбирате ли?… Иначе би настъпил хаос… /Тя слуша и се разхожда около етажерката с книги, от която измъква албум с репродукции на Леонардо да Винчи. Разглежда репродукциите./ …Всеки човек си има три имена… Лично, бащино и фамилно… А вие нямате ни едно… Да речем, че ще ви наричам условно Галатея… Ами по нататък?… Кой е баща ви? Кой е дядо ви?… Пълна неизвестност. Вие сте извън времето, пространството и материята… Да речем  отивам в райсъвета да ви регистрирам. Там трябва да ви сложат в том и страница. Иди обяснявай къде сте родена, кой е баща ви и коя майка ви…

ГАЛАТЕЯ. Каква е тази книга?

МИШО. Това е албум с репродукции на един от най-големите художници в историята на човечеството. Казва се Леонардо да Винчи. Аз и моите колеги го наричаме интимно Леонардо. Един приятел го нарича Лео…

ГАЛАТЕЯ. Тази картина ми харесва!

МИШО /поглежда в албума/. Охоо, вие проявявате вкус. Какво съвпадение! Тя харесва на всички. Нарича се Мона Лиза. Най-прочутата творба на този художник. Намира се в Парижкия Лувър.

ГАЛАТЕЯ /измъква лист от книгата/. А това какво е?

МИШО /усмихнато/. Това е договорът ми с физкултурата за извайването на скулптурата „Скок във вода“… Знаеш ли какво е договор?… Аз съм скулптор. Човек, който произвежда красота и изкуство. Физкултурата, Градският народен съвет, Пловдивският панаир и други учреждения са мои клиенти… Те идват, казват си желанията, ние подписваме договор, където уговаряме сумата и срока за предаването и започваме да работим.

ГАЛАТЕЯ /унесено/. Чудно!… Ами… тази, Мона Лиза, по какъв договор е нарисувана и колко е получил художникът за нeя?

МИШО /взима албума и договора/. Вие ставате нахална! /слага ги на лавицата/.

ГАЛАТЕЯ. Извинете, какво съм аз?

МИШО /почесва се по тила и мисли/. Вие сте произведение на социалистическия реализъм.

ГАЛАТЕЯ /със съвсем друг тон и внезапно/. Знаете ли, че съм гладна?

МИШО. О! Извинете за разсеяността ми!… Та вие трябва да ядете!… Ей сега ще изтичам за колбаси! /взима си шлифера и излиза. След това се връща/. Дано като се върна всичко да излезе сън.

Галатея разглежда обстановката. Тя отива до радиото и отдалеч любопитно натиска единият от бутоните. От радиото се понася нежна музика. Тя се отдръпва назад и слуша удивено.

На вратата се звъни. Тя се обръща и се двоуми. Най-после решава да отвори. На прага застава Стефан. 

СТЕФАН /гледа я с широко опулени очи/.

ГАЛАТЕЯ. Търсите ли някого? /тя е мила в мъжката пижама/

СТЕФАН /все още не може да се съвземе/. Търся думата, с която бих могъл най-силно да ви обидя!

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Защо?

СТЕФАН /Пристъпва към нея, а тя отстъпва назад и го гледа уплашено в очите/. Защото вие сте една безсрамница, която се вмъква в живота на младите семейства и го разваля! Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

СТЕФАН. Къде е той?

ГАЛАТЕЯ. Отиде за колбаси.

СТЕФАН Колбаси и вино, нали?

ГАЛАТЕЯ. Може би.

СТЕФАН. Сега разбирам защо бързаше да ме прогони от тук… Къде е статуята.

ГАЛАТЕЯ. Ще ви я покажа. /отива в нишата, спуска завесата и след това я маха, като застава в позата на скока във вода, по бански костюм и шапка/.

СТЕФАН /изненадан и сконфузен/. Вие сте моделът?

ГАЛАТЕЯ. Не. Аз съм оригиналът.

Мишо е влязъл и гледа последната сцена. В ръцете му са покупките. 

МИШО Галатея, защо не се държите прилично? /отива и спуща завесата/.

СТЕФАН. Презрян женкар! /стрелка го с възмутени погледи/ Това не е етично!… Ако ти се харесват и други жени, не ги показвай поне на годеницата си… Какво съм виновен аз, на мен да ми се обаждат по телефона и да ми плачат! /ядосва се/ Ще ми обясниш ли какво означава това?

МИШО /крещи със всичка сила/. Ти ми обясни!… И не ми чети морал, че както ми е причерняло! /захвърля ядосано покупките на масичката/

СТЕФАН. Къде е тя? /сочи с поглед празния пиедестал, където е стояла статуята/

МИШО /иронично сочи с глава към завесата/. Ето я!

СТЕФАН. Ти да не си луд?

МИШО. Като съм луд, ти тогава ми кажи къде е моята статуя!

СТЕФАН. Ей, актьоре, какво ми играеш?

МИШО /крещи извън себе си/. Забранявам на всекиго да ми задава въпроси! Забранявам на всекиго да се съмнява!… Още малко… Още мъничко ми трябва и ще започна да викам и чупя!… /сломено и тихо/ На края ще счупя и главата си!

СТЕФАН. Братко, успокой се!… По-тихо!… Аз дойдох да крещя на теб, а не ти на мен… Обясни ми сега цялата работа.

МИШО. Няма какво да ти обяснявам… Както си стоеше там и оживя.

СТЕФАН /изумено/. Разказваш легенди!

МИШО /дръзко отива и дръпва завесата/. За теб легенда, за мен действителност! /Галатея се усмихва кротко в пижамата./

СТЕФАН /гледа ту нея, ту него/. Слушай, можеш ли да ми направиш една услуга?

МИШО. Кажи.

СТЕФАН. Ощипи ме! /Мишо го щипе с ярост/ Ох! Не тъй силно! /гледа я/ Значи не сънувам! /към него/ Твоята Мария ми се обади по телефона и ми каза вече никога да не я търсиш!… Още тази вечер заминава с геоложка експедиция да търси петрол.

МИШО  /тихо/. Все ми е едно.

СТЕФАН. Как така?

МИШО. Не виждаш ли каква каша се забърка?

СТЕФАН /гледа Галатея/. А хубава, дявол да го вземе!

МИШО. Трий си я на главата… Като си помисля, че всеки момент може да влезе комисията, получавам кръвно налягане.

Звъни се.

МИШО /равнодушно/. Чу ли?… Комисията идва да я види… Кажи какво да правя?

СТЕФАН /гледа Галатея/. Ще им я покажем.

МИШО. Ти си луд!… Какво ще им покажем?

СТЕФАН. Нея! /сочи Галатея/ Моля ви да застанете на пиедестала!

МИШО. Не говори глупости!

СТЕФАН /решително/. Остави ме да действам!

МИШО. Ама това е комисия!

СТЕФАН. Именно!… Видял ли си някоя комисия да разбира от изкуство? /към Галатея/ Съблечете се и застанете на пиедестала!

ГАЛАТЕЯ. Омръзна ми да се събличам и обличам.

Двамата са изненадани.

МИШО /към Стефан/. Видя ли?

СТЕФАН /към нея, кротко/. Ще се събличате, мадам  щом сте жена ще се събличате.

Тя маха пижамата и застава върху пиедестала.

СТЕФАН /като я покрива с плаща/. Моля ви се, помъчете се да не мърдате!… Каквото и да става, стойте неподвижно. Каквото и да става! /загася главната светлина/

Мишо отваря вратата и влиза комисията. Тя се състои от двама души с чанти. Може да се търси разлика в ръста им или в дебелината им.

ПЪРВИ ЧЛЕН /гледа ателието/. Значи, така работят скулпторите! /гледа довършените и недовършените фигури и пипа с ръка/

ВТОРИ ЧЛЕН. От глина пари правят!

ПЪРВИ ЧЛЕН. И от камъни.

ВТОРИ ЧЛЕН. Камъкьт струва два лева кубика, а вие за вашата статуя, която я има, я няма един кубик, ни взимате десет хиляди!

ПЪРВИ ЧЛЕН. А един работник блъска по цял ден за двайсет и пет до трийсет лева.

ВТОРИ ЧЛЕН. На тези години да си художник!

ПЪРВИ ЧЛЕН /към МИШО/. Какво… готови ли сме?

МИШО. Почти.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Хайде, че като предадете статуята, ще ви ударим с десет бона по главата.

СТЕФАН. Вие защо не станахте скулптор, ами сте се заловили със счетоводство?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Защото съм будала!… На времето не съм мислил и сега си блъскам главата… За тази работа трябва ли образование?

СТЕФАН. Нищо не трябва. Отваряш един такъв дюкян, напълваш го със глина и камъни, и започваш производството.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Трябва да опитам през свободното си време.

ВТОРИ ЧЛЕН. Можем ли да видим нашата поръчка?

МИШО. Ще ви я покажа.

Отива до статуята и маха плаща.

СТЕФАН. Само че без пипане, защото не е изсъхнала!

ВТОРИ ЧЛЕН. Моля, ние разбираме от изкуство!

Приближават се.

ВТОРИ ЧЛЕН /разкрачва се пред скулптурата, като държи с две ръце чантата зад гърба си/. Да си кажа правата, не за пръв път приемам статуи и картини, но сега за първи път ми се харесва.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Че тя като жива бе, Върбане!

ВТОРИ ЧЛЕН. А! Хубаво, бе!… Банският костюм е като истински!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Виж косата!…

ВТОРИ ЧЛЕН. Ами очите?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Той е залепил и клепачи!

ВТОРИ ЧЛЕН. Като я гледам, струва ми се че диша!… Толкова е сполучливо!… Браво, майсторе!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Такова нещо си заслужава парите!… Значи, не можем да пипаме?

МИШО /бързо/. Засега още не.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Като жива бе, Върбане!… Сякаш ще проговори!

МИШО /покрива статуята/.

ВТОРИ ЧЛЕН. Защо я покривате?

МИШО. Страхувам се наистина да не проговори.

Напущат статуята.

Стефан измъква цигари и ги почерпва. Запушват.

ВТОРИ ЧЛЕН. Договорът ви изтича след няколко дни. Кога ще я получим?

МИШО /чуди се какво да отговори/.

СТЕФАН. Не по-рано от десет дни. Материалът трябва да изсъхне добре, защото иначе ще се повреди.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Ей, да не си провалим плана?

ВТОРИ ЧЛЕН. Бъди спокоен имаме време… Хайде, довиждане момчета… Много ни хареса. Като жива!… Това наричам аз изкуство, а не разни там стилове и не знам какво си… Направѝ я като жива да хване око!  Трябва да се гледа реализма, а не формализма!… Хайде довиждане и бон шанс! /излизат/

Мишо и Стефан се гледат една секунда в очите, след това започват да се смеят високо, със сетни сили. Примират от смях.

Изведнъж Мишо престава да се смее. Престава да се смее и Стефан. 

МИШО /слага пръст пред устата си/. Шшшт! /тихо/.

СТЕФАН. Защо „шшт״?

МИШО /гледа към статуята/. Имам чувството че всичко това е било само чудноват сън!

СТЕФАН. Знаеш ли, че и аз мисля така?… Иначе не може и да бъде. Сигурен съм, че под плаща ще намерим само статуя и нищо друго. /тръгва на пръсти към плаща и бавно го маха/

ГАЛАТЕЯ. Докога ще стоя така?… Уморих се!

Двамата мъже се гледат съкрушено.

ЗАВЕСА

.

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

 

На другия ден.

Обстановката както в първо действие.

Вратата се отваря и влиза Мишо, който носи куфар. Поставя го до масичката и сяда на един стол. Запалва цигара. Видът му е угрижен.

Той отива до вратата на спалнята си и се ослушва.

МИШО /кашля се/. Галатея!

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Даа!

МИШО. Донесох ти дрехи.

ГАЛАТЕЯ /появява се по пижама, като държи разтворена книга в ръката си, а в другата ръка държи нахапана ябълка или портокал/. Това какво е?… Слушай? /чете/:

Комбайн, комбайн; комбайн 

желязо и дърво:

единство в двойна плът!

Чертаеш своя път

към новия живот

за целия народ

към

со-

ци-

а-

ли-

зъм!

МИШО. Това е вид поезия, миличка.

ГАЛАТЕЯ. Каква поезия?

МИШО. Стълбовидна.

ГАЛАТЕЯ. Защо стълбовидна?

МИШО. Защото, виждаш ли, думата „социализъм“ е разчленена по срички, които са подредени във вид на стълбичка.

ГАЛАТЕЯ. Защо във вид на стърбичка?

МИШО. Защото някои поети се катерят понея. Мнозина от нас са стигнали до началници на отдели.

ГАЛАТЕЯ. Но защо разчленяват думите?

МИШО. Защото искат да пишат като Маяковски.Той е разчленявал така. /отива до лавицата и взима книжка на Маяковски/. Слушай! /чете/:

Поезия, 

значи

радий да добиеш:

за грам,

ти си губиш

с години труда,

за дума една

трябва ти

да промиеш

със хиляди тона

словесна руда!

ГАЛАТЕЯ. Това ми харесва. И то ли е на стълбички?

МИШО. На стълбички, но има голяма разлика… Вземи сега да се облечеш, че ми омръзна да те гледам все в моята пижама. /подава ѝ куфара/

ГАЛАТЕЯ /радостно/. Вече си имам дрехи?

МИШО. Бях при моята леля. Взех някои неща. Сигурно са отпреди тридесет години, но няма значение. Важното е да бъдеш облечена. При това женската мода е странно нещо все се връща на същото място, от където е тръгнала. Нищо чудно на леля дрехите сега да са модерни.

ГАЛАТЕЯ. /грабва радостно куфара/. Ей сега ще се облека. /излиза/

29.VIII.1957 / 12.IX.

МИШО /гледа часовника си и крачи по стаята. Отива при входа на спалнята/. Галатея!…

ГАЛАТЕЯ /без да се вижда/. Да.

МИШО /гледа с ужас към входа/. Моля те! Не така! /извръща се назад, като закрива с ръце очите си/ Защо се явяваш гола пред мен?

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Какво от това?

МИШО. Така не може! Разбери!

ГАЛАТЕЯ. Защо да не може?

МИШО. Не е прилично!… Моля те, върни се!… Исках да ти кажа само, че ще изляза… Ако някой звъни, не отваряй!

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Защо да не отварям?

МИШО. В никакъв случай. Разбра ли?

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Разбрах.

МИШО /излиза/.

Пауза, изпълнена с музика. От спалнята, в плавния ритъм на демоде музика се понася с доволен вид тя облечена в невъзможно старовремска рокля. След като прави няколко кръга в същия ритъм на музиката, Галатея се изправя пред огледалото и започва внимателно да се оглежда.

Музиката затихва, превръща се в звуков тон, върху който се чува глас.

ГЛАСЪТ. О, жена!… Която и да си ти, откъдето и да идеш, от небето да паднеш, от камък да се родиш ти си все една и съща!… Изхвърлена на самотен остров от корабокрушение, докато друг на твое място би извикал „вода“ или „хляб!“, първото нещо, което ще кажеш ти е: „Огледало!… Парченце малко огледало!… Късче стъкло!…“

ГАЛАТЕЯ /извръща глава/. Кой говори?

ГЛАСЪТ. Един глас.

ГАЛАТЕЯ. Какъв е този глас?

ГЛАСЪТ. Глас!…Чисто и просто ­глас!

ГАЛАТЕЯ. Какво искаш да ми кажеш?

ГЛАСЪТ. Просто ми се говори.

ГАЛАТЕЯ. Като ти се говори, можеш ли да ми кажеш какво съм аз и какво трябва да правя?

ГЛАСЪТ. Ти си жена и трябва да правиш всичко, каквото прави една жена.

ГАЛАТЕЯ. Но аз не знам какво да правя.

ГЛАСЪТ. Ще се научиш. Жените се приспособяват лесно.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

ГЛАСЪТ /тайнствено/. Те имат нюх.

ГАЛАТЕЯ. Ще си говорим ли често с теб?

ГЛАСЪТ. Нямам нищо против.

ГАЛАТЕЯ. Как е твоето име?

ГЛАСЪТ. Аз нямам име!…

ГАЛАТЕЯ. Какво си тогава? Все трябва да си нещо?

ГЛАСЪТ. Аз съм нюх, опит, инстинкт, натрупана от векове интуиция, ако щеш така нареченото шесто чувство. Аз съм това нещо, за кое ти смяташ, че съм вън от теб, а всъщност аз съм вътре в теб. Аз съм бил във Ева, в Клеопатра, в Жана Д’арк, в Райна Княгиня, аз съм сега и в теб.

Звъни се. Галатея трепва.

ГАЛАТЕЯ. Чу ли?

ГЛАСЪТ. Чух.

ГАЛАТЕЯ. Звъни се.

ГЛАСЪТ. Звъни се.

Звъни се повторно. 

ГАЛАТЕЯ. Пак се звъни.

ГЛАСЪТ. Чух.

ГАЛАТЕЯ. Какво да правя?

ГЛАСЪТ. Отвори!

ГАЛАТЕЯ. Казаха ми да не отварям.

ГЛАСЪТ. Жената рядко прави това, което ѝ казват.

ГАЛАТЕЯ Но защо да отворя? Кое може да ме накара да отворя?

ГЛАСЪТ. Любопитството… Пък, ако искаш, не отваряй!

ГАЛАТЕЯ. Тогава ще отворя. /тръгва/

ГЛАСЪТ. Галатея!

ГАЛАТЕЯ /спира се/. Какво?

ГЛАСЪТ. Довиждане!

ГАЛАТЕЯ. Довиждане! /отива да отвори/

На вратата е застанал Муки млад, суингстващ :) младеж с куфарче в ръка. 

МУКИ. Добър ден, мадам!… Господин Мишо?

ГАЛАТЕЯ /прави жест с ръка/. Заповядайте!

МУКИ /влиза/. Кажете му че иска да го види Муки.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го почакате. Седнете.

МУКИ /сяда на стола като поставя куфарчето на масата пред себе си и през цялото време като втрещен гледа облеклото и лицето на Галатея/. Може би вие сте госпожа съпругата? Поздравявам ви. В днешните тежки времена да имаш за мъж скулптор е доста фино и ценно.

ГАЛАТЕЯ. Кой сте вие?

МУКИ. Муки!

ГАЛАТЕЯ. Кой?

МУКИ. Муки, мадам!… М като Масачузетс, У като Уелингтън, К като Колорадо и И като Илиноис!… Муки!… Аз снабдявам вашия мъж с някои неща от първа необходимост. Той е мой клиент. Аз съм мост, мостче, мостченце, по което у нас минава западната лека промишленост… /разперва ръце/ Погледнете мадам! /дръпва надолу ръкава на сакото си, след това ръкава на бялата си найлонова риза и върху лявата му ръка заблестяват четири ръчни часовници/ „Докса“, „Марвин“, „Омега“, „Кортибер“! /сочи всичките с пръст/ Всичко е наредено по градация, по качество и цена… Седемнадесет рубина, анти-магнетик, уотърпруф, сиреч непромокаем, херметик и самонавиващ!… Хиляда и двеста, хиляда и триста, хиляда и осемстотин, две и четиристотин! /сваля бързо единият от ръката си/ Вижте, мадам! /хвърля го на пода/  Нихел!… Никс капут! /взима го от пода и го слага на ухото ѝ/ Чувате ли гласът на времето?

ГАЛАТЕЯ /учудена/. Да.

МУКИ. Това време работи за нас!

ГАЛАТЕЯ. За кои нас?

МУКИ. За вас, за мен… за социалното равенство… /свива рамене и пали цигара/ Но за съжаление, дотогава трябва да работим тежък физически труд… Тежко е мадам!… Тежки митнически такси, строги митничари понякога се получава голяма фира… /изведнъж дава обяснения/  Имам чичо в Канада четири сладкарници!… Вашият съпруг партиец ли е?

ГАЛАТЕЯ. Скулпторът не е мой съпруг!

МУКИ /изненадано/. О-о-о!… А кой е вашия съпруг?

ГАЛАТЕЯ. Нямам съпруг.

МУКИ /съвсем изненадано/. Вие сте свободна?

ГАЛАТЕЯ. Да.

МУКИ /гледа я/. Свободна и ултрамодерно облечена! /пипа плата на роклята/ Франс?… Парѝ?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

МУКИ. Такова нещо не съм получил, но имам две-три найлончета. /разтваря куфарчето и показва няколко блузки, чорапи и жилетки. Пъха ръка в единия чорап./ В този чорап кракът ви ще се чувства като в магнезий!… Нескъсваем! /налапва краят на чорапа и захапва със зъби/ Дръпнете сега!

ГАЛАТЕЯ /дръпва другия край, чорапът се скъсва моментално./

МУКИ /гледа като човек на когото му е зашлевен шамар/. Скъса се… Видяхте ли, че всяко правило има изключение, мадам? /прибира стоката си и я разглежда с възхищение/ Вие сте нещо невиждано, мадам!… Сякаш сте излезли изпод ръката на скулптор: кръст, бюст, ханш, глезен!… Защо не съм ви виждал по пиацата?… Играете ли тенис?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МУКИ /смига и маха настрани глава/. Той ревнив ли е?

ГАЛАТЕЯ. Няма основания да ме ревнува.

МУКИ. О, защото сте верна!

ГАЛАТЕЯ. Ние не сме свързани с нищо.

МУКИ. Обичате ли да танцувате?

ГАЛАТЕЯ. Бих опитала.

МУКИ /зарадван от неочаквания обрат на работата/. Довечера ще дойдете в сладкарница „Прага“ на Раковски!

ГАЛАТЕЯ. Нямам нищо против.

МУКИ. Аз ще наредя предварително нещо.

ГАЛАТЕЯ. Добре.

МУКИ. Ама сериозно ли искате да се срещнем?

ГАЛАТЕЯ. Защо не?

МУКИ /навежда глава/. Трябва да бъда искрен!

ГАЛАТЕЯ. Кажете.

МУКИ. Трябва да ви кажа още сега, че няма да се стърпя и ще ви ухажвам.

ГАЛАТЕЯ. Ухажвайте ме!

МУКИ /хваща я за ръката, като се оглежда встрани/. После, нищо чудно да ви хвана и за ръката.

ГАЛАТЕЯ. Че защо да не ме хванете.

МУКИ /гали страстно ръката ѝ/. Да, но /навежда глава/ не е изключено да ви целуна.

ГАЛАТЕЯ. Ако искате…

МУКИ /на седмото небе/. Вижте какво… Вие трябва да знаете, че съм много нахален. Има опасност още сега… всеки момент да ви сграбча и да ви нацелувам!

ГАЛАТЕЯ. Както обичате.

МУКИ /съвсем изненадан/. Тук има ли някой?

ГАЛАТЕЯ. Не. Защо питате?

МУКИ. Къде е той?

ГАЛАТЕЯ. Навън.

МУКИ. Някой друг да има тук?

ГАЛАТЕЯ. Никой.

МУКИ. Мога ли да проверя?… Залавян съм вече два пъти. /поглежда навсякъде, включително и в спалнята и се връща доволен/. Първо да се разберем: ще ви целуна, ако ми обещаете, че довечера ще дойдете на срещата.

ГАЛАТЕЯ. Щом съм обещала ще дойда.

МУКИ. Елате да ви прегърна! /тя се приближава и той я сграбчва/

Вратата се отваря и влиза Стефан с букет цветя.

 

СТЕФАН. При такива случаи се затваря поне вратата.

13.IX.

Муки се дръпва веднага назад, но задържа ръцете си във форма на пръстен.

28.IX.

МУКИ. Гръдна обиколка осемдесет и два сантиметра, госпожице!… /сваля си ръцете/ Ще потърся нещо подходящо. /бързо прибира нещата си/ Цветът няма значение, нали?… /измъква се майсторски/ Довиждане!

СТЕФАН /след пауза/. Какво беше това?

ГАЛАТЕЯ /невинно вдига рамене/. Не знам… Довечера ще се срещнем в сладкарница „Прага“ на улица Раковски и ще го питам.

СТЕФАН /стреснат/. Вие ще се срещнете?

ГАЛАТЕЯ. Ами да!

СТЕФАН. В сладкарница „Прага“?

ГАЛАТЕЯ. Да. Защо?

СТЕФАН. На Раковски?

ГАЛАТЕЯ. Там.

СТЕФАН /прави две крачки напред-назад/. Впрочем, това си е ваша работа… Къде е Мишо?

ГАЛАТЕЯ. Излезе.

СТЕФАН /гледа часовника си/. Имам малко време. Минавам случайно… /вижда цветята в ръцете си/ Това е за вас. /подава ѝ ги/. Не казвайте никому, че са от мен… Впрочем, не казвай на Мишо, че съм идвал… /изведнъж/ Вие ли позволихте на този тип да ви целуне?

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Да. Той искаше.

СТЕФАН. Той искаше!… Е?

ГАЛАТЕЯ. Какво „е“?

СТЕФАН. Успя ли?

ГАЛАТЕЯ. Вие ни прекъснахте.

СТЕФАН /отдъхва си/. Слава богу!… И ако не бях влязъл?…

ГАЛАТЕЯ Ами, ако не бяхте влязъл… щеше да ме целуне.

СТЕФАН. И какво щяхте да спечелите от това?

ГАЛАТЕЯ. Защо да печеля… Той просто искаше.

СТЕФАН. Представете си, че всеки иска да ви целува!

ГАЛАТЕЯ. Щом им е приятно да целуват!

СТЕФАН /извън себе си/. Чувате ли се какво говорите?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам.

СТЕФАН. Знаете ли, че да се целувате е неморално?

ГАЛАТЕЯ. Не.

СТЕФАН. Знаете ли кои жени се целуват лесно, със всеки мъж?

ГАЛАТЕЯ. Кои?

СТЕФАН. Ще ви дам аз едно „кои“!… Представете си че сам поискам да ви целуна!

ГАЛАТЕЯ. Поискайте.

СТЕФАН /изненадан/. И ще ми позволите?

ГАЛАТЕЯ. Защо не.

СТЕФАН /отчаяно/. Момиче, момиче!… Знаеш ли какво нещо е целувката?… Целуват се само хора, които се обичат.

29.IX.

ГАЛАТЕЯ /замислено/. Това не знаех.

СТЕФАН. Вие трябва да пазите първата си целувка за първия човек когото ще обикнете… Ако давате лесно целувките си, ще станете опетнена, неморална… В нашият живот имаме едно нещо, което наричаме морал. Морал в любовта, морал в политиката, морал в обществените взаимоотношения. Повечето от хората гледат да живеят морално и тях ние наричаме морални. Други предпочитат да живеят неморално: лъжат, крадат, правят кариера с непозволени действия, и тях наричаме неморални.

ГАЛАТЕЯ /замислено/. А вие защо ме карате да лъжа?

СТЕФАН. Кога съм ви карал?

ГАЛАТЕЯ. Искате да излъжа Мишо, че не знам откъде са тези цветя, че вие не сте идвал тук.

СТЕФАН. Това, което искам от вас е незначително незначителна лъжа, съвсеем лекичко отклонение от морала, което няма да увреди никому. Вие ще го направите в името на нещо голямо.

ГАЛАТЕЯ. Какво е то?

СТЕФАН /хваща ръката ѝ/. В името на нашата любов, която вече се ражда. /Звъни се. Стефан оттегля ръката си./ Може би това е той!… /суети се известно време, след което грабва цветята си/ Слушайте, Галатея!… Аз трябва да се скрия /гледа наоколо/ например… зад завесата и щом Мишо влезе оттатък /посочва с глава спалнята/ мигновено да изхвръкна навън.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

СТЕФАН. Защото… положението в което се намирам е малко неудобно.

ГАЛАТЕЯ. Защо да е неудобно?

СТЕФАН. Защото… не е красиво… Помнете нито дума за мен! /скрива се зад завесата/

Галатея отива и отваря вратата. Влиза Мишо Велев.

МИШО /носи цветя/. Добър ден, Галатея!

ГАЛАТЕЯ. Добър ден.

МИШО. Вземи тези цветя и ги сложи в една ваза.

ГАЛАТЕЯ. Ах, какви хубави цветя!…

МИШО /малко неудобно/. Те са за вас.

ГАЛАТЕЯ. За мен?… Защо?

МИШО /маха безпомощно с ръце/. Тъкмо това не мога да ти обясня!… Слушайте! /сяда и отново става като се разхожда напред-назад/. Вие… трябва… сама да се досетите… На мен ми е неудобно да ви обясня… Ако бяхте обикновена жена, щяхте да се досетите и всичко би се развило другояче… /с друг глас/ Имате ли малко свободно време да ме изслушате?

ГАЛАТЕЯ. Разбира се! Говорете!…

МШО. Ах, как бих желал да съм пиян, да ви разкажа всичко наведнъж.. ./обръща се с гръб към нея/ Малка, нежна Галатея… Животът на хората, нашият живот е устроен така, че всички живи същества са разделени на два пола… От една страна /размахва лявата ръка на ляво/ мъжкият пол, към който спадам аз /сочи се/ и отдруга /дясната ръка на дясно/ женският пол, към който спадате вие. Впрочем, така е било още от Адам и Ева. Може би в бъдеще науката и електронната теория ще променят нещата, но засега е така. Аз съм мъж, а вие сте жена.

ГАЛАТЕЯ. Това го знам.

МИШО. Знам че го знаете, но искам да започна от самото начало. И така /обръща се към нея/ откакто свят светува, мъжът търси жената, а жената търси или чака да бъде потърсена от мъжа… И докато чака, тя не пилее напразно времето си, а се гримира… Целта е да се привлече вниманието му. От друга страна, мъжете се делят на мъже които търсят упорито и други, които не търсят толкоз упорито. Тези които търсят упорито, се делят на такива които имат склонност към руси, други, които имат склонност към мургави, трети които търсят красотата, четвърти, които търсят ума и тъй нататък. Аз спадам към тия, които не знаят какво търсят. Не искам да кажа че спадам към мъжете, които търсят това което им падне. Не!…Аз съм преди всичко човек на изкуството. Аз съм естет и затова трябва да търся нещо, което е и хубаво, и същевремено да се отличава с що годе ум. И така вие не сте умна. По-скоро бих казал, че сте глупава, защото ми приличате на новородено дете. Но /маха с ръце/ аз съм ви създал и трябва да ви приема такава, каквато сте… Може би знаете, че аз имах връзка с едно друго момиче, което след като вие се появихте изчезна да търси петрол и ми изпрати телеграма че всичко е свършено.

ГАЛАТЕЯ. Тази дето ви вдигна скандала ли?

МИШО. Същата… Но да минем по същество: В самото начало аз се разсърдих на вашето появяване. Аз ви проклех… Сега, обаче, нещата се промениха. Само двадесет и четири часа бяха достатъчни да разбера че… /спира се/

ГАЛАТЕЯ. Говорете, моля ви се !… Много е интересно.

МИШО. Ще бъда откровен: аз ви обичам! /сяда на стола с гръб към нея и мълчи./

Неловко мълчание.Затъмнение.Само тя е осветена от прожектор.

Чува се гласът.

ГЛАСЪТ. Е, Галатея?

ГАЛАТЕЯ. Какво става тук? Нищо не разбирам.

ГЛАСЪТ. Ами,ами!… Ще разбереш.

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам

ГЛАСЪТ. Глупачке! Три предложения за няколко минути. Това трябва да те прави горда.

ГАЛАТЕЯ. Тъкмо това е неудобното… Ако беше поне едно.

ГЛАСЪТ. Слушай сега!… На твоя път са застанали трима мъже. Ти трябва да ги прецениш. Единият е търговец на найлон, вторият е писател, третият е скулптор… От друга страна, положението ти е малко неудобно. Писателят е скрит зад паравана. Той тръпне и слуша всичко, което си говориш със скулптора. В ръката му тръпнат и цветята. Положението му е твърде неизгодно. Той трябва да се измъкне на всяка цена, а от друга страна, той чака да чуе нещо интересно.

ГАЛАТЕЯ. Е, добре! Какво да правя?

ГЛАСЪТ. Едно единствено нещо: да бъдеш жена.

Светлина на сцената.

МИШО. Извинявай, все пак малко избързах с предложението, но положението е заплетено. Ние живеем под един покрив. И, понеже ти казах всичко, ще те оставя известно време да си помислиш… /става/ Търсил ли ме е някой?

ГАЛАТЕЯ. Дойде един на име Муки.

МИШО. Муки?… Кой е този Муки?

ГАПАТЕЯ. Носеше часовници и поиска да ме целуне.

МИШО /подскача от изненада/. Да те целуне?… Защо?…Вие… Целуна ли те?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО /успокоен/. Слава богу!… А защо не ви целуна?

ГАЛАТЕЯ. Прекъсна го вашият приятел Стефан.

МИШО /съвсем изненадан/. Стефан?… Кога?… Как?… Защо?

ГАЛАТЕЯ. Ами той влезе, оня избяга, тогава той каза „слава богу“, показа ми цветя и ми кава, че ме обича, а след това… се скри зад завесата.

МИШО. Зад завесата?… Там? /сочи с пръст/

ГАЛАТЕЯ. Да,там.

МИШО /към завесата/. Излез, мерзавец и дай обяснение!

СТЕФАН /излиза от завесата с оклюмана глава и цветя в ръка. Двамата застават един срещу друг, с цветя в ръцете./.

СТЕФАН. Нямаш право да ме наричаш мерзавец!

МИШО. А как, моля, да ви нарека?

Отново затъмнение. Галатея отново е осветена от прожектора.

ГАЛАТЕЯ. Май че сбърках нещо.

ГЛАСЪТ. Глупачке, как можа да забъркаш тази каша?

ГАЛАТЕЯ. Но какво да правя?

ГЛАСЪТ. Ами че ти непрекъснато бъркаш, непрекъснато говориш истината.

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Искам да бъда морална.

ГЛАСЪТ. А не разбра ли най-после, глупачке, че си жена?… Трябва да правиш компромиси.

Светлина.

МИШО /към Галатея/. Моля ви, идете оттатък.

Галатея отива в спалнята.

МИШО. Стефане, получи се нещо смешно.

СТЕФАН. Пожелах да ѝ окажа малко внимание. /сочи цветята/ Все пак тя е жена.

МИШО. Да, но виж как налетяхме… като невидeли.

СТЕФАН. За мен поне не можеш да кажеш, че съм по тази част. Малко се интересувам от жени.

МИШО. Започвам вече да се безспокоя. /сяда/ Как да ти кажа… /запушва/ Аз съм отговорен за това нещастно същество. Аз я създадох. Тя е нещо нереално, наивно, токущо родено, не разбира нищо. Длъжен съм да я пазя… Просто не знам каква ще бъде по-нататъшната ѝ съдба. Тя е нереално нещо, ефирно, божествено и носи белега на оживялото вдъхновено изкуство.

СТЕФАН. Само исках да ти кажа това. И няма защо да ме подозираш. Но не съм съгласен с твоето брутално отношение към нея. Тя няма никаква вина, че се е появила на света.

МИШО. Ти бъди спокоен за моето отношение към нея. /става съвсем сериозен/ Важното е да те предупредя. Ти вече си бил женен и си развеждан. Не си от най-младите…

СТЕФАН. И ти не си много млад… Впрочем, на колко години е тя?

МИШО. Де да знам. За статуята ми позира осемнадесет годишно момиче.

СТЕФАН /разочаровано/. Как не можа да я създадеш поне на двайсет и три години!

МИШО. Видя ли? Пак започваш!

СТЕФАН. Защо мислиш тъй?

ВЕДЕВ. Вече мислиш за разликата във възрастта.

СТЕФАН. Ти си глупак!

МИШО. Не знам как ще се развият по-нататък събитията, но аз съм длъжен да я пазя.

СТЕФАН. Сега какво ли прави Мария?

МИШО. Не искам и да зная.

СТЕФАН. А си длъжен да знаеш.

МИШО. Защо?

СТЕФАН. Защото е твоя годеница.

МИШО. Всичко е свършено!

СТЕФАН. Да, но тя те обича.

МИШО. Ако ме обичаше, трябваше да ме изслуша.

СТЕФАН. И ти я обичаш.

МИШО /въздъхва/. Едва ли!…

СТЕФАН. Длъжен си да се ожениш за нея.

МИШО. Защо да съм длъжен?

СТЕФАН. Имате нещо като ангажимент. Всички знаят за вас. Вашата връзка е зарегистрирана пред очите на обществото. Ти не можеш да я изоставиш лекомислено и да я изложиш… що за морал, в противен случай?

МИШО. Ти не се грижи за това!

СТЕФАН. Аз съм първия ти приятел и ще се грижа за това… Още утре ще ѝ пратя телеграма да се върне. Никой не ви позволява да проваляте щастието си.

МИШО. Мария е лекомислена и е много земна.

СТЕФАН. Какво разбираш под „земна“?

МИШО. Кажи го направо еснафка… /тихо/ Вече чувствувам че не я обичам.

СТЕФАН. Откога?

МИШО. Мисля че отдавна.

СТЕФАН. Да не би от снощи?

МИШО. Какво искаш да кажеш?

СТЕФАН. Нищо.

МИШО. Забранявам да ме подозираш по отношение на Галатея!

СТЕФАН. На теб ти е забранено въобще да мислиш за това момиче!

МИШО. Защо?

СТЕФАН. Ти си неин създател… Нещо като… баща.

МИШО. А ти си хитрец!

СТЕФАН. С теб няма да се разберем. /хитро/ Слушай, бъди реалист. Мария има професия. Човек не може да срещне много геоложки в живота си. Освен това има апртамент. А знаеш ли какво значи геоложка с апартамент?

МИШО. Какво значи?

СТЕФАН. Много нещо. При това баща ѝ е професор. Тя е домакиня, държи за семейството… Такива жени се срещат веднаж в живота.

МИШО. Моля те да не говорим за Мария… Вместо да ми говориш, напиши всичко това в романа си.

СТЕФАН. Моите романи нямат такава тематика.

МИШО. Те въобще нямат тематика.

СТЕФАН. Това се отнася за твоите скулптури.

МИШО. Аз съм скулптор с име. Търсят ме от всякъде.

СТЕФАН При теб идват за поръчки както при кундуржия.

МИШО. Интересно, досега никога не си ми говорил така.

СТЕФАН. Така де. Фактически какво изкуство правиш ти?… Дялаш, продаваш и разписваш при касиерите.

МИШО. Макар и по поръчка, винаги съм творил с вдъхновение.

СТЕФАН. В това не можеш да ме убедиш. Ти все повече и повече се отдалечаваш от изкуството… Никакъв пламък, никакъв огън! Това е твоето изкуство… Какво знаещ ти за божественото вдъхновение!

МИШО. Добре че съм чел романите ти.

СТЕФАН. Сега не говорим за литература, а за скулптура.

МИШО. Въобще не искам да разговарям с теб!

СТЕФАН. Аз пък говоря с теб по необходимост.

МИШО. Мисля че от елементарна учтивост трябва да пазиш известно благоприличие в моя дом.

СТЕФАН. Това не е дом, а ателие.

МИШО. Тук е дом на изкуството.

СТЕФАН. Можеш да го наричаш както си щеш.

МИШО. Все пак, държа в моя дом да се говори малко по-сдържано.

СТЕФАН. Искаш да ме изгониш ли?

МИШО. Давам ти възможност да си помислиш какво искам.

СТЕФАН. Ти искаш да се докопаш до Галатея!

МИШО. Тя и без това си е моя.

СТЕФАН. По договор Галатея е на физкултурата. Хората имат черно на бяло. С твоя подпис…

МИШО. Договорът е за скулптура, а не за жив човек.

СТЕФАН. Ако работата стигне до съд, може да ти я вземат и жива.

МИШО. Никой няма право да разполага с това момиче.

СТЕФАН. Да не го смяташ за твоя вещ?

МИШО Аз съм го създал аз ще разполагам с него.

СТЕФАН. Галатея е живо същество, при това е пълнолетна и може да

поиска правата си, дадени ѝ от конституцията.

МИШО. Конституцията ми дава пълно право да те пребия тук и никой няма да ме съди, защото си на моя територия.

СТЕФАН. Това е по старата, отречена конституция, която вече не важи.

МИШО. Препоръчвам ти, вместо да се мъчиш…

СТЕФАН. За какво да се мъча?

МИШО. Да иронизираш…

СТЕФАН. Какво да направя?

МИШО. Да си вървиш.

СТЕФАН. Ще си вървя!

МИШО. И добре ще направиш.

СТЕФАН /гледа го с презрение/. Ще си вървя, защото ако остана тук…

МИШО. Какво ако останеш тук?

СТЕФАН. Струва ми се че ще те пребия!

Спущат се един срещу друг. Появява се Галатея. Стефан си тръгва. Излиза.

Галатея стои зад гърба на Мишо и го наблюдава. Мишо измъква ракия, налива си и пие, като продължава да бъде с гръб към нея.

МИШО. Видя ли, Галатея?

ГАЛАТЕЯ. Видях.

МИШО. Малко остана!… /изпива глътка/ За малко щеше да се стигне до бой. Щяха да се сбият двама добри приятели.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО. За жена.

ГАЛАТЕЯ. За коя жена?

МИШО. За една жена, която вместо сърце, има камък. /Прибира ракията на мястото ѝ./ Трябва да ти купя панталон и яке.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

МИШО. Ще заминем за планината!

ГАЛАТЕЯ /радостно/. За планината?… Защо?

МИШО. Защото те обичам!

ГАЛАТЕЯ. Не мога да разбера къква връзка има това с планината.

МИШО /обръща се, застава лице с лице с нея и хваща ръката ѝ/. Слушай миличка!… Ще те отведа в една малка къщичка сред гората. Там ще бъдем сами. Съвсем сами.

ГАЛАТЕЯ. Но защо съвсем сами?

МИШО. Там сред природата, в осамотение ти ще можеш да размислиш, да си отговориш на няколко въпроса и моята душа да намери покой.

ГАЛАТЕЯ. Все пак, радвам се че ще сменя обстановката.

МИШО. Обстановката е важно нещо. Искам да смениш обстановката.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО /пали цигара/. Защото те обичам страшно, жестоко, опустошаващо!

ЗАВЕСА

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Планината.

Пейка от планинска площадка край малка почивна станция. Наблизо някъде е летовището.

Появява се Папатаков  над четиридесет годишен, облечен в неподходящо за планината облекло: черен костюм.

ПАПАТАКОВ /застава в средата на сцената, обръща се към лявата страна на сцената, като ни предоставя да разгледаме профила му, слага ръце около устата си/. Еооооо!… /Отново/ Еооооо!… /Мълчание/ Еоооо!… /Отвръща му ехото/ Другарииии!… /Отвръща му ехото./ Другаарииии, чуйте! /Ехо./ Това на нищо не прилича!… Къде се пръснахте? Що за дезорганизация?… Ами доклада за храносмилането?… Другааарииии! Докладчикът, другарят лекар чака!

Появява се докладчикът лекар, облечен в тиролски костюм; живописни къси панталонки, кожено яке и шапка с перо. Запотен, заморен от изкачването до тук. Сяда немощно на пейката.

ПАПАТАКОВ /Плачевно/. Другарю лекар, виждате ли?.. ./Лекарят бърше с кърпа лицето си./ Виждате ли каква недисциплирана става класата?… /Лекарят си вее с яката на якето./ Даваш ѝ възможност да летува в първокласен планински курорт, където някога можеше да идва само експлоататорската върхушка, даваш ѝ туй, даваш ѝ онуй а тя бяга и се крие в гората… Готов ли е доклада?

ЛЕКАРЯТ /вее си със шапката/. Готов е.

ПАПАТАКОВ Колко минути?

ЛЕКАРЯТ. Тридесет и пет.

ПАПАТАКОВ. Видяхте ли? Кратък доклад, а те бягат!… Другарии! /Ехо./ Само ехото ми отвръща, сякаш ме интересува мнението му. Караш ги да пеят организирано те не пеят, караш ги да четем организирано роман те не четат…

В това време се чува хорово пеене отдалеч:

Речка движется и не движется в Подмосковские вечера…

ПАПАТАКОВ /изненадано/. Чухте ли?

ЛЕКАРЯТ. Чух, другарю Папатаков!

ПАПАТАКОВ /радостно/. Те са!

ЛЕКАРЯТ. Другарю Папатаков, да отидем при тях и да прочета доклада. /Непрекъснато се чува песента/

ПАПАТАКОВ. Не може, другарю лекар.

ЛЕКАРЯТ. Защо да не може?

ПАПАТАКОВ. Те винаги застават на такова място, дето не мога да се изкача.Трябва по някакъв начин да ги прикоткаме долу.

ЛЕКАРЯТ. Аз ще чета отдолу, а те ще слушат отгоре.

ПАПАТАКОВ. Нищо няма да чуят така.

ЛЕКАРЯТ. Все едно. Важното е да се изнесе доклада и да си изпълним плана.

ПАПАТАКОВ. Не обичам формалното изпълнение на задачите!…  Класата наистина трябва да се възпитава. На нея трябва да ѝ бъде осигурено правилно храносмилане. Затова избрах такава тема.

ЛЕКАРЯТ. Какво храносмилане?

ПАПАТАКОВ. Нали доклада ви е за храносмилането?

ЛЕКАРЯТ. Изглежда че не сме се разбрали. Аз съм написал доклад за чернодробните заболявания.

ПАПАТАКОВ /поразен/. Как така… чернодробни…? Аз ви казах ясно за храносмилането.

ЛЕКАРЯТ /навежда виновно глава/. Аз чета за черния дроб на всички смени. Този доклад си го имам от четири години…

ПАПАТАКОВ /отчаяно/. Това е вече формализъм!… Да не кажа бюрократизъм, защото не искам да обиждам един човек с висше образование! /печално/ Интелигенцио!… Как ще се разпрвяме с теб не знам.

ЛЕКАРЯТ И този доклад /показва го/ е интересен… Увлича като повест.

ПАПАТАКОВ /маха с ръка/. Добре! В края на краищата и работническата класа си има черен дроб. Няма да оставим сега този важен орган на буржоазията, я!… Хайде да ги търсим.

Лекарят става неохотно.Папатаков слага ръце пред устата си и вика: Ехооо!

ПАПАТАКОВ /като се обръща/. Идвате ли?

ЛЕКАРЯТ. Идвам, другарю Папатаков.

Излизат. Продължаваме да чуваме призивът: Ехооо!, който заглъхва в песента на почиващите, скрити хитро някъде, където едва ли ще ги достигне този възторжен организатор на работническата почивка.

Бързо влиза Галатея – жизнерадостна кактo никога досега. Застава в средата на сцената, обръща се по посоката от която се е появила, слага ръце около устата си. 

ГАЛАТЕЯ. Ехоооо! /ехото отвръща./ Ехоооо! /Ехото отвръща, но след това се чува отговора на Мишо Велев./

МИШО /гласът му/. Ехоо!

ГАЛАТЕЯ /като изтупва крачола на панталона си/. Днес ехото е особено силно.

МИШО /появява се натоварен с рибарски принадлежности/. Много бързо се катериш. Ще повредиш сърцето си.

ГУ1АТЕЯ /слага ръка върху сърцето си/. Нищо не чувствувам.

МИШО. Струва ми се че ти въобще нямаш сърце.

ГАЛАТЕЯ /следи тупкането на сърцето си върху дланта си/. Защо непрекъснато ми повтаряш това?

МИШО. Може би имаш само един мускул и нищо повече.

ГАЛАТЕЯ. Ако е така това ще ме безспокои. Аз искам да съм като всички хора. /поглежда го сериозно/ Защо мислиш, че нямам сърце?

МИШО. /Хваща ръцете ѝ /. Защото не ме обичаш.

ГАЛАТЕЯ. Това ми повтаряш непрекъснато откакто сме дошли тук.

МИШО. Ще ти го повтарям нн цял живот. Но помни добре, Галатея на друг няма да те дам. Ще те задържа за себе си докато гледам, докато дишам. Ти си излязла изпод моята ръка. Ти си мое творение. Аз ще разбия живота си в една любов без перспектива, ще се изпепеля в нея, но няма да те дам на никого.

ГАЛАТЕЯ. Не знам какво е това, което ти нарич „обич“, не мога да го почувствам, но все пак, за мен ти си най-близкия, най-милия човек. Ти ме доведе в този рай, където разбрах, че светът е прекрасно творение. Какво искаш повече?

МИШО. Какво искам повече!… Искам душите ни да се слеят. Двамата да не можем един без друг, да се зовем на сън, да шептим болезнено красиво имената си и ако щеш… да се целуваме.

ГАЛАТЕЯ. Не мога да разбера какво толкова хубаво има в това, което наричаш целуване… Целувай ме! Аз съм съгласна. Защо никога не ме целуваш?

МИШО. И никога няма да те целуна.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО. Защото в целувката трябва да участвуват двама души… Трябва да ти призная нещо.

ГАЛАТЕЯ Говори! Винаги обичам да те слушам. Чрез теб аз опознавам света и все по-здраво стъпвам на краката си в цялата неизвестност, която ме заобикаля. Нали ти си тоя, който ми обясни вчера защо цветята имат аромат!

МИШО /навежда глава/. Вчера сутрин, докато ти още спеше, аз се вмъкнах в твоята стая и целунах слепоочието ти.

ГАЛАТЕЯ /внезапно поглежда нагоре и съвсем непринудено казва/. Виж каква интересна синевина придоби небето. Защо небето е синьо?

МИШО. Цветът на безконечността е син.

ГАЛАТЕЯ. А моят син панталон безконечен ли е?

МИШО. Теб човек или трябва да те обича, или да те бие.

ГАЛАТЕЯ. Ти говореше нещо преди малко.

МИШО /с болка/. Тъй ти се е сторило.

ГАЛАТЕЯ. Защо имаш лошо настроение?

МИШО. Защото все повече прозирам една истина… И дано тази истина не излезе абсолютна. Дано съм се излъгал.

ГАЛАТЕЯ. Ти пак започна да говориш неразбрано.

МИШО. Струва ми се, че когато съм те създавал аз не съм вложил сърцето си.

ГАЛАТЕЯ. Ти пак вмъкна сърцето в разговора ни.

МИШО. Слушай, мила… Аз съм художник, човек на изкуството…

ГАЛАТЕЯ. Ти много обичаш да повтаряш, че си човек на изкуството.

МИШО. /нервно/. Забранявам ти да иронизираш! /нервно/.

ГАЛАТЕЯ. Забранявам ти да ми държиш такъв тон. /Сяда на пейката/

МИШО /сяда до нея/. И все пак искам да ти кажа това, което ме тревожи най-много последните дни… Но ти не слушаш.

ГАЛАТЕЯ. Винаги те слушам с внимание.

МИШО. За да те създам от корава материя, аз сключих договор с физкултурата. За теб трябваше да ми платят пари. Дори взех аванс. Така правят всички.

ГАЛАТЕЯ. Аз не те упреквам.

МИШО. Пък и никой не ти дава право!… И така аз те създадох.

ГАЛАТЕЯ. За което съм ти много благодарна.

МИШО /с полуусмивка/. Да, но с това отмъстих на себе си. След като ти оживя и аз се влюбих в теб, разбрах че не съм вложил сърцето си. Всяко произведение на изкуството трябва да излиза направо от сърцето. И аз мислех, че те създавах по този начин, а излезе че съм постъпил като занаятчия.

ГАЛАТЕЯ. И сега какво?… Би трябвало да ти се разсърдя.

МИШО. И с пълно право. Фактически ти си един инвалид  човек, на когото липсва нещо. А сърцето е важен орган. Твоето сърце изтласква само кръв и никакви чувства. На него му липсва вдъхновение.

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Защо?

МИШО. Защото е липсвало и на мен.

ГАЛАТЕЯ /милва ръката му/. Все пак трябва да ме приемеш такава каквато съм… Виж колко прелестна е тази пчеличка, която се върти около цветето. Има нещо мило и трогващо в това.

МИШО. А като говори така ми се струва че имаш сърце.

ГАЛАТЕЯ /сериозно/. Нещо ми подсказва че има сърце.

МИШО /оживено/. Когато мислиш за мен ли ти хрумва това?

ГАЛАТЕЯ Чувствам в себе си някакво неопределено очакване.

МИШО. Какво очакване?

ГАЛАТЕЯ. Сладостно.

МИШО /смутено/. Как да разбирам това?

ГАЛАТЕЯ /отмята детински рамене/. Не знам. /пауза/ Очаквам нещо.

МИШО. Аз знам какво очакваш.

ГАЛАТЕЯ. Кажи ми го.

МИШО. Ти очакваш оня ден, в който изведнъж ще разбереш, че ме обичаш силно и че без мен едва ли ще можеш да живееш. Но как си разбрала това?

ГАЛАТЕЯ. Каза ми го един глас.

МИШО. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Аз често разговарям с един глас.

МИШО. Но какъв е този глас?

ГАЛАТЕЯ. Женски.

МИШО. Не обичам шеги в такива моменти!… Искам да ми дадеш обяснения.

ГАЛАТЕЯ. Просто, гласът ми идва на гости и се разговаряме.

МИШО. Това е гръм от ясно небе!… Не искам да слушаш никакви гласове, освен собствения си!

ГАЛАТЕЯ Изглежда, че е моят собствен.

МИШО. Все пак, не разбирам  в интимности влизате ли?

ГАЛАТЕЯ. С кого?

МИШО. С този глас.

ГАЛАТЕЯ Не знам.

МИШО /оживено/. Това е тревожно! /сепнато/ От къде иде той?

ГАЛАТЕЯ. От тук. /сочи сърцето си/

МИШО. Значи от сърцето. /успокоява се/ Винаги слушай внимателно този глас и изпълнявай заповедите му.

ГАЛАТЕЯ. Няма ли да отиваме за риба?

МИШО. Днес ще отида сам… Ще се изкача по горното течение на реката.

ГАЛАТЕЯ. И ще ме оставиш сама?

МИШО. Ще те оставя да си размислиш. Довел съм те в планината на спокойствие, само за да си размислиш добре, да не отвличаш мисълта си и да разбереш, че аз съм единствения мъж, който заслужава твоята любов.

ГАЛАТЕЯ. Защо да си единствения?

МИШО /весело/. Слушай,миличка!… Аз съм мъж с доста добра външност. Спортувал съм, а и сега спортувам. Освен това, аз съм човек на изкуството. Интелигент.

ГАЛАТЕЯ. Какво като си човек на изкуството.

МИШО /смее се/. Значи че съм добра партия за всяка жена. Днес всяка жена гледа да се ожени за човек на изкуството. Ние сме по-възвишени от другите хора.

ГАЛАТЕЯ. Какво правите вие?

МИШО. Творим красота.

ГАЛАТЕЯ. А другите хора не творят ли?

МИШО. И другите творят, но нашето творчество е божествено. Ние сме глезеници на съдбата. Ето защо не ти остава нищо друго, освен да си завиждаш сама на себе си. Просто не мога да разбера, защо още не се влюбваш в мен. /смее се/

ГАЛАТЕЯ. Значи искаш да ме оставиш сама?

МИШО /изненадано/. А ти не щеш ли да те оставя сама?

ГАЛАТЕЯ /тихо/. Не.

МИШО. Как да разбирам това?…

ГАЛАТЕЯ. Искам да бъда с теб.

МИШО /безкрайно щастлив/. Мила, искаш ли да ти кажа нещо? В теб се обажда жената.

ГАЛАТЕЯ. Аз ще дойда с теб!

МИШО /безкрайно доволен от победата си/. Ти ще останеш тук. Аз те наказвам!

ГАЛАТЕЯ. Но аз никога не съм се делила от теб.

МИШО. Сега ще се разделим!… Да почувствуваш липсата ми. Това е желязно правило в любовта: искаш ли някой да те обича, не се завирай непрекъснато в него.

ГАЛАТЕЯ. Но какво ще правя сама?

МИШО. Каквото искаш!… Имаш пълна свобода!… Аз отивам за риба, а ти приготви тигана! /тръгва/

ГАЛАТЕЯ /след него/. Но нали казваш, че докато рибата е в реката, тиганът не трябва да се слага?

МИШО /като изчезва/. Без риба няма да се върна.

Галатея гледа след него.

Влиза Папатаков, като води за ръка една своя „жертва“. След тях се домъква лекарят, преуморен, едва пристъпващ и веднага рухва на пейката. 

ЛЕКАРЯТ. Другарю Папатаков, не мога вече!… Аз, макар и да съм лекар, имам нужда от почивка.

ПАПАТАКОВ /като гледа Галатея/. Ето още една другарка. Трябват ни да съберем поне петима, за да проведем доклада. /Към нея/  Другарке, заповядайте с нас в залата! Ще заслушаме доклад от другаря лекар върху чернодробните заболявания.

ГАЛАТЕЯ /едва сега се обръща/. На мен ли казвате?

ПАПАТАКОВ. На вас. Вие от коя вила сте?

ГАЛАТЕЯ. Аз живея в хотела.

ПАПАТАКОВ /учуден/. Кккакъв хотел?

ГАЛАТЕЯ. Хотела на летовището.

ПАПАТАКОВ. Как така на хотел?

ГАЛАТЕЯ. Живея в хотел. Не знам как.

ПаПАТАКОВ. Вие текстилна ли сте?

ГАЛАТЕЯ Не ви разбирам.

ПАПАТАКОВ. От кой завод сте?

ГАЛАТЕЯ. Аз не съм от завод.

IIAПATAKОB. От кое учреждение?

ГАЛАТЕЯ. Не съм от учреждение.

ПАПАТАКОВ. Че каква сте тогава?… Неорганизирана?… Извън колектива?

ГАЛАТЕЯ. Аз съм със скулптора Велев.

ПАПАТАКОВ. Ааа, вие сте човек на изкуството. Вие никога не идвате на доклади… но мисля, че няма да загубите ако изслушате един много интересен доклад върху чернодробните заболявания. По такъв начин ще оползотворите почивката си… Ето, другаря доброволно… /стиска ръката му/. Нали, другарю?…

ТОЗИ КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА /мъчи се да каже нещо и употребява за случая неимоверни усилия, но в замяна на това се чуват само няколко съвсем неразбираеми звуци./

ПАПАТАКОВ. Кажете на другарката, че не е толкова страшно.

ТОЗИ КОГОТО ЕОДЯТ ЗА РЪКА /отново полага усилия и ръкомаха/.

ПАПАТАКОВ. Но защо не говорите?

ЧОВЕКЪТ КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА /така се мъчи да продума, че от устата му излизат слюнки. Той неистово дърпа ръката си, като разтърсва цялата ръка на Папатаков./

ЛЕКАРЯТ /най-после нарушава мълчанието си/. Другарю Папатаков, не мъчете човека! Не виждате ли?

ПАПАТАКОВ. Какво да виждам?

ЛЕКАРЯТ. Не виждате ли че е глухоням?

ПАПАТАКОВ. Така ли? 4е защо не каже каква е работата! /пуща го, а глухонемият, почувствувал свободата си, хуква мигневено надолу./

ЛЕКАРЯТ /чува глъч набризо, отива настрана, поглежда/. Другарю Папатаков цяла група!

ПАПАТАКОВ /изненадано/. Колко са?… Къде?

ЛЕКАРЯТ /ентусиазирано/. Най-малко десет!… Ето ги долу, завиват към чешмата!

ПАПАТАКОВ. Докторе, бързо!… Аз ще мина оттук, а ти от там. Да ги заградим!

ЛЕКАРЯТ. Тръгвам!

ПАПАТАКОВ. Да не ги изтървеш!… Преди всичко действай на съзнанието !

Двамата хукват от двете страни на сцената.

Галатея гледа усмихнато след изчезналия Папатаков. Тя е доволна, щастлива. Протяга ръце нагоре от здраве и щастие.

Влиза Борис Геров висок и плещест момък на двадесет и седем години, облечен с вълнена спортна фланелка и зелен панталон от шлиферен плат. Лицето му е обрасло с гъста черна брада, твърде голяма. Върху гърба му е седнало единадесет годишно пионерче, което е сключило ръце около врата му. Пионерът е облечен в къси гащети и потник.

Ярко изразена музика, която подчертава възлов момент в пиесата.

Галатея и Борис са вече един срещу друг и се гледат мълчаливо, без да правят каквото и да е движение.

Затъмнение. Остър лъч върху Галатея.

ГЛАСЪТ. Какво?

ГАЛАТЕЯ /навежда глава/. Нищо.

ГЛАСЪТ. Ами!… Нищо!… Какво става със теб?

ГАЛАТЕЯ /гледа настрани и надолу/. Не знам.

ГЛАСЪТ. Нима искаш да излъжеш мен?

ГАЛАТЕЯ. Не искам да те лъжа.

ГЛАСЪТ. Пък и да искаш не можеш. Все едно, че лъжеш себе си. Глупачка, ти се влюби по най-обикновения и най-стария начин.

ГАЛАТЕЯ. Какъв начин?

ГЛАСЪТ. Любов от пръв поглед!

ГАЛАТЕЯ /съвсем засрамено/. Това ли е любов от пръв поглед?

ГЛАСЪТ. Сега внимавай! Дръж се достойно, но не го отблъсквай.

ГАЛАТЕЯ. Страх ме е!

ГЛАСЪТ. Да не си споменала това пред мен!

ГАЛАТЕЯ. Срамувам се.

ГЛАСЪТ. Жената трябва да се срамува малко. Сега довиждане и бон шанс!

Светлина.

Двамата един срещу друг.

БОРИС. Извинете, къде се намира курортната лечебница?

ГАЛАТЕЯ. Надолу, в ляво!

Двамата се гледат без да направят ни най-малко движение. Продължително мълчание.

БОРИС Лекарят там ли е?

ГАЛАТЕЯ. Той е някъде насам.

Гледат се и мълчат.

БОРИС. Иванчо си е навехнал крака.

Гледат се.

БOFИС. Значи… насам е?

ГАЛАТЕЯ. Търси летовници да изнесе един доклад…

БОРИС. Аз идвам от горе.

ГАЛАТЕЯ. От къде?

БОРИС. От пионерския лагер… Вие летовничка ли сте?

ГАЛАТЕЯ. Тук почивам.

БОРИС. Аз съм учител. /усмихва се/ Сега изпълнявам автобусна служба.

Музика.

Върху нейния фон:

БОРИС. Виж ти какви работи имало долу!

ГАЛАТЕЯ Какви работи?

БОРИС. Ами – вие… Какво правите тук?

ГАЛАТЕЯ. Бях тръгнала някъде, но спрях за малко да си почина.

БОРИС. И ако не бяхте спряла щяхме да се разминем.

ГАЛАТЕЯ. Може би.

БОРИС.  И, може би, никога нямаше да се срещнем?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

БОРИС. До края на живота си.

ГАЛАТЕЯ. Сигурно.

БОРИС. И аз нямаше да знам че вие съществувате?

ГАЛАТЕЯ. И аз нямаше да ви видя.

БОРИС. Защо късате цветето?

ГАЛАТЕЯ. Не знам… А вие защо дращите с крак по земята?

БОРИС /спира крака си/. Драскам ли?… Не съм забелязал.

ГАЛАТЕЯ. Лекарят е наблизо.

ГЛАСЪТ /в бързо настъпилата тъмнина/. Готова си да объркаш всичко!

ГАЛАТЕЯ /отчаяно/. Какво да правя?… Чувствувам, че губя сили! Моля те, кажи ми кой е той?

ГЛАСЪТ. Един мъж който заслужава.

ГАЛАТЕЯ. Но какво да говоря?

ГЛАСЪТ. Нищо. Остави той да говори!

Светлина.

БОРИС. Слушайте, аз не съм на себе си от радост, че ви срещнах! /Тя мълчи./ Страшно искам да ви срещна втори път. /Тя мълчи./ Дори трети път! /Тя мълчи./ Искам да ви срещам много пъти! Искам да мечтая за вас. Да ви сънувам. Да шептя имато ви на сън. Позволявате ли?

ГАЛАТЕЯ. Позволявам ви.

БОРИС. Но аз не знам какво име да шептя на сън.

ГАЛАТЕЯ. Казвам се Галатея.

БОРИС. Галатея?… Чудно име!… Трудно име!

ГАЛАТЕЯ. Защо трудно?

БОРИС. Мъчно се изговарят насън четири срички. Но ще се опитам.

Влиза лекарят.

ЛЕКАРЯТ. Другарке, някаква група да е минала оттук?

ГАЛАТЕЯ. Този другар е лекарят.

БОРИС. Догкторе, водя ви това дете да му оправите крака.

ЛЕКАРЯТ. Какво му има?

БОРИС. Навехване.

ЛЕКАРЯТ /приближава се до детето и посяга/. Кой крак?

БОРИС /като гледа нея/. Левият!

ЛЕКАРЯТ /пипва крака. Малкият изпищява./ Дребна работа!…  Донесете го на долната пейка да се скрия от другаря Папатаков. /Тръгва, последван от Борис, който се обръща и поглежда към Галатея/.

Тя остава сама.

Скоро долитат виковете на малчугана.

Пристига Борис.

БОРИС. Изгони ме. Болките са силни и не мога да изтрая на виковете. /Чуват се виковете на малчугана./

ГАЛАТЕЯ. Горкото момче!

БОРИС. Цяла нощ не е спало от болки. Незначително изкълчване с усложнения.

ЛЕКАРЯТ /появява се/. Ще го заведа в лечебницата.

БОРИС Е. Ще ви го пренеса.

ЛЕКАРЯТ. Вече може да стъпва. Елате да си го получите от там. /Излиза./

7.11.58

БОРИС /гледа я замаяно/. Виж ти какви работи имало долу!… А аз горе, при орлите, разучавам песни и се вдетинявам с малчуганите.

ГАЛАТЕЯ. Никога не съм се качвала горе. Какво има там?

БОРИС. Ветрове, ухание на билки и орли. Разговаряш сам със себе си, мечтаеш, задаваш въпроси на природата, на които си принуден да отговаряш сам… брадата ти расте и нито един подобен образ, който да стопли душата ти.

ГАЛАТЕЯ. Трудно ли се качва горе?

БОРИС. Един час път.

ГАЛАТЕЯ. Красиво ли е?

БОРИС. От там се вижда всичко, до най-малките подробности.

ГАЛАТЕЯ. Вие трябва да сте много щастлив!

БОРИС. Бях.

ГАЛАТЕЯ  Бяхте?… А сега?

БОРИС. Сега видях вас и ще бъда много нещастен.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

БОРИС. Защото ви срещнах.

ГАЛАТЕЯ. Но защо нещастен?

БОРИС. Вие няма да пожелаете… /спира/

ГАЛАТЕЯ. Какво…

БОРИС. …да се качите при орлите.

ГАЛАТЕЯ. Аз… не съм виждала орли.

БОРИС /хваща ръката ѝ/. Точно над нашия лагер, в скалите има гнездо на орли. Там,може би от сто години живеят орел и орлица. От сто години насам орелът не познава друга орлица, а орлицата друг орел. Цял век те са верни един на друг, обграждат се с нежност, търсят се в мъглите, зовят в бурите. Долу светът се промена всеки ден, а те остават едни и същи, горди, непрестъпни, самотни и винаги верни един на друг.

ГАЛАТЕЯ. Това е много интересно. А аз всеки ден чувам как хората се развеждат. В законодотелството има специален закон за брака и семейството… Вие все горе ли стоите?

БОРИС. След десет дни свършва смяната. Тогава и аз ще сляза долу.

ГАЛАТЕЯ. Страшно ми се иска да се кача при орлите!… Много стискате! /Той смутено пуща ръката ѝ,/

БОРИС. За пръв път стискам ръка.

ГАЛАТЕЯ.  Вие… /навежда глава/

БОРИС. Кажете! Говорете свободно!

ГАЛАТЕЯ. …Вие имате ли си орлица?

БОРИС. Не.

ГАЛАТЕЯ. Страшно ми се иска да видя орлите.

БОРИС. Елате някой ден горе.

ГАЛАТЕЯ. Не знам пътя.

БОРИС. Аз ще ви причакам тук и ще ви отведа. Кажете само кога след три, четири, пет дни… Само да не бъде след десет.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да си помисля.

БОРИС. И аз мисля, че трябва да си помислите.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да питам другаря Велев.

БОРИС. Кой е той?

ГАЛАТЕЯ. Човекът, който ме създаде.

БОРИС. Бащите при такива случаи не се питат.

ГАЛАТЕЯ. Той не мие баща, а…

БОРИС. Какъв е той?

ГАЛАТЕЯ. Скулптор.

БОРИС /досеща се мрачно/. Оо, скулпторът Велев! Чувал съм за него… /мрачно/ Значи вие сте с него.

ГАЛАТЕЯ. Той ме доведе тук.

БОРИС. Знае къде да ви доведе.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го попитам.

БОРИС /отчаяно/. Оставете това!… Аз си представях съвсем друго яче нещата.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го попитам, защото съм негово произведение. /пауза/ Слушайте, отначало аз бях от камък.

БОРИС /студено/. Можете ли да ми кажете къде е лечебницата?

ГАЛАТЕЯ. Не ви разбирам.

БОРИС. Все надолу ли трябва да вървя? /тръгва/

ГАЛАТЕЯ /хваща ръката му/. Спрете!

БОРИС /дърпа се/. Ние, обикновените провинциални учители, не можем да се мерим с известните столични скулптори. /тръгва си/

ГАЛАТЕЯ /резко/. Аз ви обичам! / слага ръка пред устата си и сама се чуди как е казала това/

БОРИС /спира/. Как… ме обичате?

ГАЛАТЕЯ. Аз ви обикнах щом ви видях.

БОРИС. И Велев ли обикнахте веднага?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС /язвително/. Него обикнахте постепенно, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС. Разбирам!… Не го обичате, но той има име и пари. С него така… без обич.

ГАЛАТЕЯ. Да. Без обич.

БОРИС. Без чувства. Жена ли сте му?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС. Любовница!

ГАЛАТЕЯ. Вие разбирате нещата някак особено!

БОРИС /раздразнен/. И искате да се качите при орлите?

ГАЛАТЕЯ. Искам.

БОРИС. Защо?

ГАЛАТЕЯ. Защото ви обичам.

БОРИС. Не е честно от ваша страна. Вие сте тук на негови разноски.

ГАЛАТЕЯ. Не мога да ви разбера.

БОРИС. Не се правете на ударена.

ГАЛАТЕЯ /енергично/. Аз не го обичам!

БОРИС. А го целувате!

ГАЛАТЕЯ. Не го целувам!

БОРИС. Той ви целува!

ГАЛАТЕЯ. Не ме целува!

БОРИС. А какво правите тогава?

ГАЛАТЕЯ. Говорим си.

БОРИС. За какво си говорите?

ГАЛАТЕЯ. За всичко. Той иска да го обикна, а аз… не мога. Вас ви обикнах изведнъж, още от първо виждане. А него не мога. И Стефан не мога!

БОРИС. Кой е пък тоя Стефан.

ГАЛАТЕЯ. Той е писател… И Муки не можах да обикна.

БОРИС. Муки!…

ГАЛАТЕЯ. За него казват че е суинг.

БОРИС. Продължава ли още вашия списък?

ГАЛАТЕЯ. Други няма.

БОРИС. На колко сте години?

ГАЛАТЕЯ. Деветнайсет.

БОРИС. На деветнадесет години и вече трима. И какво искате от мен?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

БОРИС. Искате да бъда четвъртия. /смее се нервно/ Да ви покажа орлите!… Ще имате да взимате!

ГАЛАТЕЯ /отчаяно/. Разберете!… Отначало аз бях камък!

БОРИС. И после омекнахте!

ГАЛАТЕЯ. Не. /тихо/ После оживях.

БОРИС. Слушайте, вие за какво ме смятате?

ГАЛАТЕЯ /нервно/. Отначало бях скулпторно произведение.  Трябваше да крася входа на стадиона…

БОРИС. Как де го красите?

ГАЛАТЕЯ /нервно/. Ей така по бански костюм!

БОРИС. Слушайте!… Аз ви говоря сериозно. В края на краищата нищо не съм ви сторил да се подигррвате.

ГАЛАТЕЯ. Не се подигравам!… С гумена шапчица! /сочи главата си./

БОРИС /решава да я подиграва/. И стоите така… гола, пред публиката на стадиона?

ГАЛАТЕЯ. Не стоя, а се готвя да скоча във водата.

БОРИС. И цялата работа за какво?

ГАЛАТЕЯ. Защото другарят Велев трябваше да вземе петнайсет хиляди от физкултурата. Тези пари му трябваха да си плати малко дългове и да се ожени за Мария.

БОРИС /гледа я ужасено и прави крачка назад/. Защо не казахте отначало?

ГАЛАТЕЯ. За Мария ли?

БОРИС /със съжаление/. Простете… аз не разбрах веднага, че вие… такова… за пръв път срещам… Ще ме изпратите ли до лечебницата?

ГАЛАТЕЯ. Искам първо да се разберем тук.

БОРИС. На лекаря показахте ли се?

ГАЛАТЕЯ. Защо да му се показвам?

БОРИС. Наистина… той не е специалист, но на първо време… може такова… да ви помогне. Да ви даде първа помощ.

ГАЛАТЕЯ. Вие не можете да ме разберете.

БОРИС. Разбирам ви напълно.

ГАЛАТЕЯ. Ами тогава защо питахте толкова?

БОРИС. Не разбрах отначало случая.

ГАЛАТЕЯ. А всичко е толкова просто: отначало бях камък,докато една вечер оживях и другарят Велев ми донесе дрехи.

БОРИС. Вие не трябваше да бягате от там.

ГАЛАТЕЯ. От къдее?

БОРИС. Хората са ви завели там да ви помогнат. В края на краищата това е нещо, което се лекува… Хайде да отидем до лекаря…

ГАЛАТЕЯ. Ние трябва да се разберем напълно. Аз се влюбвам за първи път.

БОРИС. В коя вила живеете?

ГАЛАТЕЯ. Аз съм на хотел.

БОРИС. А там не разбраха ли?… Не ви ли поискаха паспорта?

ГАЛАТЕЯ Аз нянам паспорт. Другарят Велев нареди по незнам какъв начин.

БОРИС. Вижте какво. Другарят Велев е благороден човек и вие трябва да го слушате. Не напразно ви е довел в планината.

ГАЛАТЕЯ. Той много разчиташе на планината. На променената обстановка.

БОРИС. Това обикновено помага.

ГАЛАТЕЯ. Но ето че срещнах вас и всичко свърши.

БОРИС. Какво свърши?

ГАЛАТЕЯ. Влюбих се именно във вас, а не в него. Вие също ме обичате. Още като ми хванахте ръката и разбрах всичко.

БОРИС /гали косата ѝ/. Малка нещастна моя… Аз поизбързах.

ГАЛАТЕЯ. Според мен, нито вие, нито аз избързахме. Нещата се развиха изведнъж, спонтанно. Не вярвате ли в любовта от пръв поглед?

БОРИС /гали я утешително/. Вярвам, вярвам, детето ми!… Да се разходим до лечебницата.

ГАЛАТЕЯ. Аз искам да ви целуна!

БОРИС. Слушайте!… Да отидем до лечебницата!

ГАЛАТЕЯ. Щом ви видях, веднага разбрах, че вие се отличавате от всички мои познати.

БОРИС. По какво се различавам?

ГАЛАТЕЯ. Вие сте по-друг. Някак си естествен, мъжествен, че живеете някъде другаде. Стефан и Велев са приятели, добри хора са, но живеят само в ателието и редакцията. Непрекъснато умуват и разрешават въпроси и то все в ателието. А вие дойдехте отгоре и носехте едно момченце със счупен крак. Вие действувахте. Разбирате ли ме? Вие действувахте, а те само умуват и непрекъснато създават красота. Впрочем, убийте ме, но не мога да ви кажа точно защо харесах именно вас. После…

БОРИС /със съжаление/. Какво после?

ГАЛАТЕЯ. Гласът!

БОРИС. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Аз често разговарям с един глас.

БОРИС. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Говорим си с него. Той ми казва какво да правя.

БОРИС. На глас ли разговаряте?

ГАЛАТЕЯ. Разбира се. Говорим си откровено.

БОРИС. Когато сте насаме?

ГАЛАТЕЯ. Само когато съм насаме.

БОРИС. Да отскочим до лечебниците.

ГАЛАТЕЯ. Ако ме целунете.

БОРИС. Слушайте, Галатея!… Вие ме принуждавате да ви кажа една истина право в лицето. Между нас стана недоразумение. Отначало не разбрах каква е работата и се извинявам. Вие… вие… не сте като другите хора…

ГАЛАТЕЯ. Интересно всеки ми казва това.

БОРИС. Видяхте ли?… Имате нужда от лечение.

ГАЛАТЕЯ /сякаш прозира частица ст положението/. От лечение?

БОРИС.  Да. Вие сте много млада и надеждата да бъдете спасена е почти сто на сто.

ГАЛАТЕЯ /Започва да се смее/. Вие ме смятате за човек… който не е на себе си?

БОРИС. Знам че ще отречете това.

ГАЛАТЕЯ. За луда?

БОРИС. Не искам да кажа съвсем това.

ГАЛАТЕЯ /смее се до припадък/. Сега разбирам всичко!… /прекъсва смехът си/ Слушайте! /хваща ръцете му/ Аз бях скулптурно произведение… След това оживях… След това /подскача около него и го върти/ в мен се влюбиха няколко души!… След това аз се влюбих във вас!… Разбирате ли?…

БОРИС. Да отида по дяволите ако разбирам нещо!

ГАЛАТЕЯ. Обичате ли ме?

БОРИС.  Да. Аз ви обичам и ще ви целуна, пък каквото ще да става!

Целува я. Завесата се затваря.

Написах го съвсем набързо и трябва да се преработи съвсем.

9. XI.

 

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ

Ателието.

Галатея седи на стол с лице към публиката. Ръцете ѝ са положени върху скута. Мълчаливо слуша това, което Велев ѝ говори. Мисълта ѝ лети далеч от ателието, към планината и орлите.

 

МИШО. /разхожда се нервно зад нея, с ръце в джобовете/. Просто не знам какво повече да говоря. /спира се/ Това се казва гръм от ясно небе!… Ами ако не бях открил всичко в самото начало?… /тръгва/ Не очаквах от теб такава глупост!… /спира се зад гърба ѝ/ Кажи!… Говори!… Оправдавай се! /пауза/ Мълчиш!… /тръгва/ Ти как я мислиш любовта? /спира/ И с първия срещнат!… /Тръгва/ За никъде не си така!… /спира/ Ами представи си, че не успях да ръзкрия всичко в началото?… Какво щеше да стане? /Галатея повдига рамене/ И какво е това мълчание от теб?… Страдаш ли?… Любовна мъка!… Да речем че си влюбена! В кого?… Един провинциален учител с петстотин лева заплата!… По цял ден с децата, в някакво затънтено градче!… Преподава литература. Ами моят приятел Стефан е писател, ако те влече литературата! Вече си е създал име. Квартира с баня в центъра на столицата!… Представяш ли си да отидеш в провинцията?… Родителско-учителски срещи, ученически литературно-музикални забави, акции по залесяването!… Ще живеете в една стая и ти ще му гладиш единствената риза!… И на този човек се наблъска в обятията! /Галатея въздъхва./ Въздъхваш!… Съжаляваш!… Може би страдаш! /въздъхва повторно/ Слушай, миличка, човек трябва да знае за какво страда!… Представям си как би живяла в едно градче с петнайсет хиляди жители!

Звъни се. Велев отива, отваря и се връща със Стефан.

СТЕФАН Какво става? /разтревожен/

МИШО. /сочи Галатея/. Гледай я и се любувай!

СТЕФАН. Какво има?

МИШО. Влюбена! /разхожда се/

СТЕФАН. В кого?… Къде бяхте отишли?… В кого е влюбена?

МИШО. В един провинциален учител по литература!

СТЕФАН /трескаво/. Къде го намери?

МИШО. В планината!

СТЕФАН. Защо я заведе в планината?

МИШО /гледа го накриво/. Какво? Обяснения ли искаш?

СТЕФАН. Малко я оставих в ръцете ти и обърка работите!

МИШО. Ти ли ще ме учиш какво да правя?

СТЕФАН. Трябваше да остане при мен!

МИШО.  Няма ли да ти приседне?

СТЕФАН. Какво си надробил?

МИШО. За това ли те повиках?… По-добре да си мълчах!

СТЕФАН. Аз я обичам!

МИШО. Никой не те пита!

СТЕФАН. А мен малко ме интересува дали питаш или не питаш!

МИШО /ядосано/. Добре тогава! Ти я обичаш, а тя обича друг!

СТЕФАН. Кого обича?

МИШО. Колко пъти ще ти повтарям!… Един учител!

СТЕФАН. Защо?

МИШО. Не се прави на теле, ами кажи какво да правим?

СТЕФАН. Ще предотвратяваме!

МИШО. Виж я! Мълчи като… риба!… /по-меко/ Галатея, защо направи така?

Двамата я гледат, а тя мълчаливо повдига рамене.

СТЕФАН. Остави аз да разговарям с нея… Галатея, погледни ме в очите! /тя навежда глава/ Погледни ме в очите, ти казвам! /тя не прави никакво движение/ На тебе казвам! /Тя не реагира и той е принуден да говори по-меко./ Обичаш ли го? /тя клати утвърдително/ Какво му хареса? /тя повдига рамене/

МИШО. Поразговаря ли с нея?

СТЕФАН. Какъв е този тип?

30.IX.

МИШО. Тип.

СТЕФАН. Какво представлява?

МИШО. Човек.

СТЕФАН. Като те питат отговаряй!…

МИШО. Нали ти отговарям!… Човек!

СТЕФАН. Добре! Какво прави този човек? С какво се занимава!… Има ли професия, няма ли? Да не е някой тарикат, който е замаял главата й?

МИШО. Напротив!… Пее с учениците, прави стенвестници и им поправя класните упражнения.

ГАЛАТЕЯ /внезапно/. Той е учител!

СТЕФАН /просто подскача/. Какво?… Учител ли?… И то сигурно  провинциален?

ГА ЛАТЕЯ. Провинциален.

СТЕФАН. И сигурно е бил в планината с пионерите?

ГАЛАТЕЯ. С пионерите.

СТЕФАН. Някъде наблизо?

ГАЛАТЕЯ. При орлите!

СТЕФАН /сякаш на себе си/. Даскал!… Какво доживяхме! /успокоено/ Тогава работата е наред. Временно увлечение и нищо повече.

МИШО. Ами!… Не може да се съвземе от любов!

СТЕФАН /към Галатея/. Верно ли е?

ГАЛАТЕЯ. Не мога да живея без него!

СТЕФАН. Но защо?… Да не би да ни превъзхожда с нещо?

ГАЛАТЕЯ. Превъзхожда ви!

СТЕФАН. И двамата?

ГАЛАТЕЯ /сърдито/. И двамата!

СТЕФАН. По интелигентност?

ГАЛАТЕЯ. И по интелигентност!

СТЕФАН. Ти чела ли си моите разкази?

ГАЛАТЕЯ. Не ме интересуват!… И той пише стихове.

СТЕФАН. А печатат ли му ги?

ГАЛАТЕЯ. Печатат му ги.

СТЕФАН. Щом му ги печатат, значи скоро ще напусне провинцията и ще дойде в София.

ГАЛАТЕЯ. Той няма да дойде в София! Ше остане там!

СТЕФАН /подигравателно/. И ти при него!

ГАЛАТЕЯ. Да.

МИШО. При народа!… Ше си правят туршии и ще учавствуват в бригади!

СТЕФАН /към МИШО/. До къде са стигнали?

МИШО /вдига рамене/. Не знам. Доколкото мога да предполагам, видяли са се три-четири пъти.

СТЕФАН. Какво можем да направим сега?

МИШО. Ще я държим тук, затворена. Докато проумее нещата.

Звъни се. Велев отваря и се връща с Бай Колю.

БАЙ КОЛЮ. Другарю Велев, вчера получих тази телеграма.

МИШО /взима телеграмата, отваря и чете. Лицето му се намръщва./

СТЕФАН. От кого е?

МИШО /отпуща ръце/. От Мария. Размислила и дошла до заключение, че не може без мен. Прощава ми всичко и се връща.

СТЕФАН. Кога е подадена телеграмата?

МИШО /гледа датата/. Вчера.

СТЕФАН. Значи, всеки момент може да влезе.

МИШО. Само това оставаше.

Двамата гледат седящата нямо на стола Галатея.

Гледа и бай Колю.

БАЙ КОЛЮ Аз си отивам. Да донеса ли гипс?

МИШО. Утре!

БАЙ КОЛЮ. Довиждане! /излиза/

МИШО. /внезапно/. Все ми е едно. Ако дойде ще ѝ кажа истината.

СТЕФАН. Коя истина?

МИШО. Че обичам Галатея.

СТЕФАН /сякаш на себе си/. Това лесно, ами какво ще каже Галатея.

МИШО. Това не ме интересува. Създал съм я аз. Тя беше камък. Ако не бях аз Галатея нямаше да съществува. /Сяда, посяга към коняка, налива си и пие./

СТЕФАН. Ти забравяш едно.

МИШО /отлепя устни от чашата/. Какво?

СТЕФАН. Че и аз я обичам.

МИШО /пие/. Не говори глупости!

СТЕФАН. Ти все пак си имаш Мария, а аз никого. Мария е прекрасно същество.

МИШО. Какво да правим сега съдба!

СТЕФАН /хитричко/. Това казвам и аз. Мария ти е съдбата.

МИШО. Не ти обръщам внимание!

Звъни се.

МИШО. Виж кой е!… Ако е Мария, кажи ѝ да дойде утре. Кажи ѝ… че сам ще я потърся. Кажи ѝ, че размишлявам как да оценя постъпката ѝ.

Стефан излиза и се връща разтревожен.

МИШО. Какво има?

СТЕФАН. Комисията!

МИШО /като че става от сън/. Коя комисия?

СТЕФАН. От физкултурата! За нея.

МИШО /изправя се/. Това е най-лошото, което можеше да стане! Какво да правим?

СТЕФАН. Същият номер.

МИШО /още не се опомня/. Кой номер?

СТЕФАН. Ще им покажем Галатея.

Двамата я поглеждат.Тя също ги гледа с кротък поглед.

МИШО. Галатея!

ГАЛАТЕЯ Моля!

МИШО. Разбра ли⁷

ГАЛАТЕЯ. Разбрах. Започнах да разбирам всичко.

МИШО. Може ли?

ГАЛАТЕЯ. Да застана там ли?

МИШО. Да.

ГАЛАТЕЯ. До кога ще продължава това?

МИШО. После ще видим до кога!… Сега трябва да се спасява положението.

ГАЛАТЕЯ /става неохотно/. Тези работи вече ми досаждат. /тръгва към пиедестала. Музика. Застава в позата. Покриват я./

СТЕФАН. Да намалим пак осветлението. Както по-рано.

МИШО. Дано не разберат.

СТЕФАН. Нищо няма да разберат! /изгасят съвсем осветлението/ Мишо, къде се палеше тази крушка?

МИШО /в тъмното/. Там до ъгъла!

СТЕФАНОВ. Дяволски контакт!… Не мога да го намеря! /звъни се/ Помогни ми!

МИШО. Чакай!… Къде си?…

СТЕФАН. Ей!… Стъпваш върху краката ми! /нещо пада/

МИШО. Какво събори?

СТЕФАН. Ти събаряш!

МИШО. Шишето падна. /Завъртява контакта и нахлува светлина./

СТЕФАН. Бързо отваряй!

Велев излиза и се връща с комисията.  

ПЪРВИ ЧЛЕН. Каменоделци,как сте?

МИШО. Добре сме.

ВТОРИ ЧЛЕН. Готови ли сме?

МИШО. А!…Разбира се!… Почти!…

СТЕФАН. Готови сме! Готови сме!… След два дни.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Ей, хора! Вие шега си играете!… Комисията иска да дойде утре.

ВТОРИ ЧЛЕН. Срокът вече изтече!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Трябва да поставяме статуята за празника на физкултурата.

ВТОРИ ЧЛЕН. Можем ли да видим пак?… Изсъхна ли?

МИШО. Съхне.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Че колко трябва да съхне тази пущина, бе?

СТЕФАН. Хубавите работи много съхнат.

ВТОРИ ЧЛЕН. Утре пристигат всички. Наели сме и художници.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Открийте я да я видим!

Мишо маха покривката. Музика.

Мишо и Стефан се оттеглят резко назад.

Музиката бучи силно.

Вместо живата Галатея, на пиедестала стои каменната статуя. Велев и Стефан са онемели от учудване. Часовникът бие десет пъти.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Сега нещо не ми хваща очи.

ВТОРИ ЧЛЕН. И на мен.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Много е стилизирана!

ВТОРИ ЧЛЕН. Но това не е наша работа. Комисията ще си каже думата… Да си вървим, а?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Хайде!… Довиждане, каменоделци! /тръгват си/.

Излизат си, а двамата продължават да стоят безмълвно пред статуята.

Звъни се.

Отново се звъни. Рязко и продължително.

Влиза Мария.

МАРИЯ /застава до вратата/. Аз се върнах!

ЗАВЕСА

НИКОГА НЕ Е КЪСНО – хумор за естрада

Борис

Априлов

*

Н И К О Г А

Н Е

Е

К Ъ С Н О

*

Комедия в две действия

 

. ТУК! .pdf file за изтегляне

.

.

Действащи лица:

Т О Й – пенсионер
ТЯ       – пенсионерка

.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Кът от градината. Дръвче и пейка. Зад пейката – бюст паметник на писател.

Влиза ТОЙ, като чете вестник. И толкова е обзет от това което чете, че отминава. После се връща.

ТОЙ. Толкова интересен вестник, че ме накара да подмина собствената си пейка. /гледа бюста./ Да, драги мой, другарю Вазов. Вече не помня от колко години тази пейка е наша… /сваля шапка и леко се покланя на бюста./ Впрочем… добър ден!.. извинявай, че малко закъснях… /сяда на пейката, кръстосва крак върху крак и се извръща към бюста./ Беше свършил мача и не можах да си пробия път. Тълпата срещу мен – аз срещу тълпата. Един срещу всички!… Искаха да ме изтласкат… /пали цигара/ Сега да те осведомя по някои лични въпроси: Вчера ти казах, че днес ще взимам пенсията. Взех я!… Четиристотин и осемдесет лева!… /вади малко тефтерче и дава отчет./ Двадесет лева дадох за нови токове на обущата. /вдига крака и показва подметките си на бюста./ Стъпям малко накриво, /обяснява му, като показва с ръка токовете/ – малко съм кривокрак. Краката ми образуват буквата „О“. „О“ – като Оряхово. После /гледа в тевтерчето/ си купих една бутилка лимонов сироп, дето го правят само от лимонови кори и лимонтузу… Дадох единадесе лева и двадесет стотинки… Двадесет стотинки за вестник. /показва вестника/. Сега да ти прочета последните новини. /разглежда вестника/. Виж тука!… Земята си има вече нов спътник. С този и станаха два. /забележа: Аз нямам нито един… В кино „Влайкова“ дават „Хора без зрачение“. Изглежда че става дума за мен… /взира се/. Чакай да ти прочета прогнозата за времето. Слушай прогнозата за днес! /обяснява/ Винаги си купувам вчерашен вестник, на старо, с петдесет на сто намаление. Въобще – аз съм човек със стара дата. /Чете/ След обяд ще се развие богата облачност, която ще се изрази в силен, непрекъснат дъжд и буря. /засмива се/ А както виждаш – приятен есеннен следобед. Слънцето залязва сред безупречно чисто небе. /гледа към лявата страна на сцената, като прави известна пауза/. Извинявай. /обръща се отново към бюста/ Заплеснах се по една любовна двойка, която се целува. /гледа/ Сега го целува тя, а сега… той… /симпатично усмихнат/ Не мога да ги разбера младите – ту той целува нея, ту тя целува него, сякаш не е все едно… /гледа вестника/ Градския съвет провежда акция по чистотата. /пак се усмихва приятно/ Това ми напомня, че отдавна не съм ходил на баня… /замисля се/ Хей! /обляга се с две ръце на пейката, като държи вестника с едната/ Знаеш ли, че днес се навършват точно тридесет години, откакто не съм женен. Преди тридесет години щях да се оженя и се размина, да!… Цял юбилей!… Иска ми се просто да го отпразнувам с някой, да почерпя някого, но нямам кого… Ако бях женен щях да го отпазнувам с жена си. А сега имам само теб, тази пейка /ляга на нея/ и това кротко невръстно дръвче. /мисли/ Впрочем, защо не се ожених? /става и говори на бюста/ Знаеш ли защо не се ожених? Тогава някакъв стар ерген ми каза следната своя мисъл: „Ергенът е буен поток, който се влива в горчиво-соленото море на брака“.  /ляга отново/ И си казвам: Щом този мъдър човек не се е оженил, значи бракът е лошо нещо… За мен бракът е ТОТО, само че не с дванадесет, а с много повече неизвестни. Каквито и комбинации да правиш, печалбата е трудна… Въобщем – жената е едно голямо неизвестно. /протяга се доволно/ Извинявай, че ти досаждам.

Влиза ТЯ. Приближава се към пейката и сякаш търси празно кътче да седне. Тя е около петдесет годишна, спретнато облечена, с добър вид, жизнена. В едната си ръка носи голяма пазарна чанта, в която събира гъби.

ТЯ. Хей, господинчо, много си се разположил!

ТОЙ /повдига глава и я поглежда/. Аз не съм никакъв „господинчо“, а съм „другарю“!

ТЯ.  Като си другар, защо се разполагаш така?

ТОЙ. Вие не знаете ли, че има учтива форма на обръщение към непознат човек?

ТЯ. По-добре ще бъде, ако и вие заемете учтива форма, във вид на седнал човек… Дайте възможност и на другите да живеят.

ТОЙ. Градината е пълна с пейки.

ТЯ. Двойките са заели всичко.

ТОЙ. Тази пейка си е моя.

ТЯ. Да не сте я купили от „Софжилфонд“ с двадесет на сто амортизация и първоначална вноска от четиредесет процента, а останалото на месечно изплащане за двадесет години?

ТОЙ /сяда на пейката, като забива поглед във вестника/. Когото и да питате, ще ви каже, че тази пейка е моя.

ТЯ /оглежда се/ Няма кого да питам.

ТОЙ. Това е хубавото на тази пейка.

ТЯ. Знаете какво да избираше. Типична следобедна пейка, със западно изложение.

ТОЙ. Със западно – да. От тук се виждат Париж, Лондон и Мостът на въздишките във Венеция.

ТЯ /гледа го с интерес/ Ти си порядъчно изкуфял.

ТОЙ /кипва/ Както виждате, аз заех учтива Форма, а вие продължавате да ми говорите на „ти“ !

ТЯ. Вие нямате право да разговаряте с непозната дама!… Не забравяйте, че винаги мога да извикам милиция!

ТОЙ /кипи/ Вие заговорихте първа!… Има нещо съмнително у вас, щом сядате, на една пейка с непознат мъж!

ТЯ. На пейките могат да сядат всякакви хора!…

ТОЙ. Не на такива отдалечени, обаче!… Представете си, че ви нападна.

ТЯ /изведнаж се усеща/ Кой ви дава право да ме наричате съмнителна? /вика/ А ако ме нападнете, веднага ще получите няколко чанти по главата.

ТОЙ. С какво е пълна чантата?

ТЯ. С гъби,

ТОЙ. И вие сте една отровна гъба!

ТЯ. Ще те халосам!…

ТОЙ /усмихнат гледа вестника/. Прогнозата за времето се сбъдна: след-обяд –  бури и гръмотевици. /смеее се/

ТЯ /презрително/ Ха-ха-ха! /съвзема се отново/ Ама на вас кой ви позволи да ме заговаряте?

ТОЙ /хвърля ѝ страшни погледи, клати глава в знак, че излиза извън кожата си и троснато се зачита във вестника./ Аз си чета.

Тя вади ръкоделието си и започва да плете пуловер, който е толкова дълъг, че краят му се докосва до земята. Той учудено гледа ту дългия пуловер, ту нея.

ТЯ. Какво гледаш, бе?… Какво гледаш?

ТОЙ. Ако това е мъжки пуловер, вашия съпруг е един твърде голям човек. Имам чувството, че сте се оженили за Айфеловата кула.

ТЯ. Няма да обиждаш!

ТОЙ. Извинявам се! Несъзнателно обидих на съпруг.

ТЯ. Не виждаш ли, че не съм женена, бе?… Аз съм момиче.

ТОЙ. Не сте женена ли?… Че тогава на кого плетеш този пуловер?

ТЯ /троснато/ Глупак!… Плета да се намирам на работа!… Вместо да разплитам и започвам отново, плета докато свърши преждата.

ТОЙ /учудено/ Така ли?… Ами защо плетеш?

ТЯ. Ами какво друго да правя, ако не плета?

ТОЙ. Правете като мен – съзерцавайте…

ТЯ. Аз не съм безделничка. Искам да бъда полезна на обществото.

ТОЙ. Щом искате да бъдете полезна на обществото, защо ме заговаряте?

ТЯ. Ами вие да не се смятате за общество!…

ТОЙ. Ще ме оставите ли да си чета вестника? /обръща гръб/

ТЯ /продължава да плете и отвреме на време го поглежда/ Вие женен ли сте?

ТОЙ. Слава богу!

ТЯ. Какво слава богу?

Той. Щом един мъж казва слава богу, знае се защо го казва.

ТЯ. Значи сте женен.

ТОЙ /извръща глава/ Значи не съм женен!

ТЯ. А защо не сте женен?

ТОЙ. Защото преди трийсет години щях да се оженя, но успях да се отскубна и се спасих. /връща се на старото положение на пейката/ А вие защо не сте омъжена?

ТЯ. И аз по същите причини.

ТОЙ. И вие преди трийсет години се отскубнахте, така ли?

ТЯ. Не е така.

ТОЙ. А как е?

ТЯ. Той ми се отскубна

ТОЙ. Шастливец!

ТЯ. Кой е щастливец?

ТОЙ. Този който се е отскубнал.

ТЯ. Ах, само да ми падне в ръцете!

ТОЙ /смее се/ Да не е луд!

ТЯ. Все пак – ако ми падне в ръцете, ще хвърчат пера!

ТОЙ. Защо пера?

ТЯ. Все едно. Ако не пера – мустаци!

ТОЙ /инстинктивно хваща мустаците си/ Хубаво ви е изиграл. Представям си колко сте била смешна.

ТЯ. Представям си колко смешен ще стане той , ако ми падне в ръчичките !

ТОЙ. Вече е късно, сигурно вече си има жена и деца.

ТЯ. Все ми е едно!… Горя за отмъщение!

ТОЙ. Толкова ли сте злопаметна?… Какво ви е сторил?

ТЯ. Подигра се с чувствата ми и изчезна. Оттогава не съм го срещала.

ТОЙ. Започвам да се уверявам, че София е действително голям град.

ТЯ. Той замина за провинцията.

ТОЙ /леко изтръпнал/. Ха-ха-ха! /опитва се да се смее иронично, гледа я втренчено в лицето, но след това се успокоява/.

Тук е нужен майсторски мизансцен и игра, както и хрумване на актьорите.

ТЯ /като плете/. Вие отдавна ли сте пенсиониран?

ТОЙ. Отскоро.

ТЯ. 3начи сте млад пенсионер.

ТОЙ. Да. /Изведнаж/ А, не! Стар съм!… Аз съм много стар.

ТЯ /Поглежда го/ Все в София ли живеет?

ТОЙ. Не… /сепва се/ Да, да! Все в София!… Вижте какво…може би този ваш измамник е загинал през бомбардировките.

ТЯ. Едва ли.

ТОЙ. Защо едва ли?

ТЯ. Нещо ми подсказва че е жив.

ТОЙ. Защо да е жив?

ТЯ. Такива мерзавци бомбардировки не ги ловят.

ТОЙ. Вие сте нещо като Бътерфлай.

ТЯ. Какво съм?

ТОЙ. Героиня от опера.

ТЯ. Не забравяйте че всяка опера има трагичен край.

ТОЙ. Вие къде работехте?

ТЯ. Кога?

ТОЙ. Тогава де… преди трийсет години.

ТЯ. В статистиката ./въздъхва/ Бях момиче като цвят!

ТОЙ /инстинктивно прибира краката си и сгъва вестника/ Извинете…

ТЯ. Няма защо да ми се извинявате!

ТОЙ. Исках да кажа, извинете за любопитството, но мога ли да узная името ви?

ТЯ /поглежда го очудено/ Защо ви е името ми?

ТОй /сумти/ Ей тъй на!… Понеже се запознахме…

ТЯ. Кой ви каза че се запознахме?… Какво си въобразявате?

ТОЙ. Човешко любопитство.

ТЯ. Вие за каква ме смятате?

ТОЙ. Оттеглям думите си.!

ТЯ. Искам да знам за каква ме сметнахте?

ТОЙ. Боже мой! За нищо не ви сметнах!

ТЯ. Не!… Вие си въобразихте!

ТОЙ /съвсем объркан/ Да сложим пепел на делата тая работа!

ТЯ /категорично/ Не! Трябва да ми кажете защо ви е моето име!

ТОЙ /извръща се да не чува някой/ Моля ви – по тихо!… Ето на готов съм да ви се извиня.

ТЯ /извън себе си/. Знаете ли как ми се харесват такива опити за флирт?

ТОЙ /забравя се, защото е извън себе си – троснато/ Христина!

ТЯ /прави големи очи/ Какво?… /объркано/ Откъде знаете името ми?

ТОЙ /сложил ръка на предателската си уста/ Ккк-какво?

ТЯ /изправя се пред него/ Името ми откъде знаете?

ТОЙ. Какво име?

ТЯ. Моето име! Което споменахте преди малко!

ТОЙ /въ необрано лозе/ Ама… вие бълнувате ли? Не съм споменал никакво име!

ТЯ. Вие ясно казахте – Христина.

ТОЙ /мъчи се да хитрува/.  Просто споменах едно име… Вие… да не би? /сочи я с пръст/ Така ли се казвате?… Ей, виж ти съвпадение!… Просто невероятно.

ТЯ. /разглежда го и се мъчи да долови някаква прилика с некогашния млад неин познат/ Как се казвате вие?

ТОЙ. Аз ли?… Аз се казвам… Про… Прокопи!

ТЯ. Дайте си паспорта!

ТОЙ. Кое?… /изведнаж/ С какво право? Да не сте милиционер?

ТЯ.  …или ще си го взема сама! /бърка във вътрешния джоб на паятото му/

ТОЙ. Вие посягате на гражданската ми неприкосновеност! /тя продължава/

ТЯ. Искам да се уверя дали не сте този, който някога посегна на моята неприкосновеност. /докато той се съпротивлява, тя го пребърква/

ТОЙ /подскача/ Ой!… Гъделичкате ме!

ТЯ /измъква паспорта и бързо го разгръща. Чете/. Иван Кочанов Терзиев… /пронизва го с поразяващ поглед и хваща ревера му/ Измамник! Спипах ли ви!

ТОЙ. Какво впрочем съм ви направил?

ТЯ /сяда сломено на пейката до него и го гледа в лицето/. Как не ви познах веднага. Почти същият!

ТОЙ /Сломено/. Аз съм един много стар човек. Немощен. В трамвая ми правят място.

ТЯ. Вие сте един Дон Жуан!

ТОЙ. Аз съм един самотен човек, пенсионер, индивидуалист…

ТЯ. А като ме целунахте, индивидуалист ли бяхте?

ТОЙ. Кога ви целунах?

ТЯ. Преди трийсет години!… Когато работехте в статистиката.

ТОЙ /хваща челото си/ Един момент… да приведа мислите си в ред. /диша тежко/ Та какво казахте за статистиката? Какво направих тогава?

ТЯ. Един ден, както пишех на машината, вие дойдохте зад гърба ми, закрихте очите ми с ръце и казахте: „Знаете ли кой е?“. Аз казах „не“, макар че знаех добре кой е. Тогава вие ми казахте: „Аз съм бъдещия ви съпруг!“

ТОЙ. Е, бил съм глупав – казал съм!

ТЯ. А глупав ли бяхте като взехте първата ми целувка?

ТОЙ. Де да знам дали ви е била първата!

Тя /кипва/. Не обиждайте!… Ще ви ударя! /вдига ръка, а той се накланя настрани за да се предпази/

ТОЙ. Боже мой! Това бяха лудории на младостта, /изправя се, като сяда малко настрани/ Дори да е било така. Какво искате сега?

ТЯ. Ще ви кажа аз какво искам!… После не ме ли черпихте боза?

ТОЙ. Де да знам!… Аз въобще много черпя. Не съм стиснат.

ТЯ. А после заредиха ли се красиви нощи в Парка на свободата?

ТОЙ /леко/ Тогава въобще нямаше Парк на свободата!

ТЯ. А Борисова градина имаше ли?

ТОЙ. Не ми напомняйте за черното фашистко минало!

ТЯ. Тогава наричахте ли ме „пантера“?

ТОЙ. Вие сте чуден човек!… Де да помня от преди трийсет години как съм ви наричал.

ТЯ. А аз помня много добре. Помня и оня мрачен ден, когато вие избягахте без следа.

ТОЙ. Преместиха ме в друг град. Бях обикновена щатна единица.

ТЯ. В любовта няма щат, няма щатни единици!… От тогава започна моето страдание. /започва да хлипа и вади кърпичката си/

ТОЙ. Без сълзи моля! На сълзи не издържам!… И въобще, стана късно… Трябва да си ходя. /става/

Тя /хваща пеша на пардесюто му/. Къде?

ТОЙ. Трябва да си ходя.

ТЯ. Да си ходите ли?… /смее се/ Ха-ха-ха!… Вие да не сте ненормален?

ТОЙ. Какво ненормално има в това, че искам да си ходя?

ТЯ. Няма да ви изпусна, както преди трийсет години!

ТОЙ /изненадано/ Как…. да ме изпуснете?

ТЯ. Ей така – или-или!

ТОЙ. Как или-или?

ТЯ /дърпа го на пейката и той сяда изведнаж/ Или ще се ожените за мен, или… /съска/ Ше ви премажа кратуната!

ТОЙ. Аз ще си отида ей сега.

ТЯ. Ако направите една крачка, ще викам милиция!

ТОЙ. Вие откъде сте се научила непрекъснато да викате милицията?

ТЯ. Тя пази беззащитните хора като мен.

ТОЙ. Аз трябва да викам милиция – не вие!… Ама ха!… Напада и вика милиция.

ТЯ /вкопчва двете си ръце в реверите му/ Вие сте мой похитител и трябва сам да измиете петното, което ми нанесохте!

ТОЙ. Добре, но кажете как?

ТЯ. Като се ожените за мен!

ТОЙ. Вие сте луда! Вече ви казах, че съм индивидуалист.

ТЯ. Индивидуалистите имат щастливи бракове.

ТОЙ. Аз съм вече възрастен.

ТЯ. И аз съм възрастна.

ТОЙ. Не съм подготвен… психологически.

ТЯ. Ше караме без психологическа подготовка. Нямаме време. Трябва да се живее. Животът си иска своето.

ТОЙ. Но аз си живея и така щастливо.

ТЯ. Вие се лъжете. Ще видите каква щастлива двойка ще станем.

ТОЙ. Вие сериозно ли сте решила? /иска да се оттегли/

ТЯ. Говоря ви напълно сериозно.

ТОЙ /решително/ Аз ще откажа.

ТЯ. В чантата си случайно нося голям кухненски нож!… Утре всички вестници ще пишат за убийството на млад пенсионер с мустаци в един от най-затулените кътове на парка!

ТОЙ. Сега вестниците не се занимават с такиза неща.

ТЯ. На вас ще ви е все едно. Вие ще бъдете на оня свят, заедно с пенсионната си книжка.

ТОЙ /сломено/ Имате ли сили да направите това?

ТЯ. Ще ви насека на късове и ще ви изпратя като колетни пратки по всички главни телеграфопощенски станции в страната.

ТОЙ /съвсем сломено/ Е, добре… И все пак, не може ли да не избързваме?

ТЯ. Какво искате да кажете?

ТОЙ. Още не сме опознали характерите си. Да си дадем малко време.

ТЯ. Нямаме време за губене. Животът си тече.

Той /просиява/ Да направим нещо като милиционерски брак!

ТЯ. Това е в разрез с моралните ми принципи… Вие непрекъснато ме обиждате. /раздрусва го/

ТОЙ. Ако продължавате така да ме друсате, след малко ще преговаряте с един труп.

ТЯ. Хайде да потърсим свидетели.

ТОЙ. Това е най-лесната работа. Важното е аз да реша.

ТЯ. Не забравяйте, че аз вече реших.

ТОЙ. Чакайте един момент… Откакто ви избягах минаха тридесет години. Де да знам какво сте правили през този период.

ТЯ. В какъв смисъл?

ТОЙ. Ей тъй на – дали сте ми била верна…

ТЯ. Аз любя веднаж в живота си.

ТОЙ / хитрува/. Да, но с мен не е така… Аз съм коцкар. Ще ви изменям на всяка крачка.

ТЯ. Само да посмеете!

ТОЙ /отново сломено/. Пуснете ме малко да си поема въздух. /тя го отпуща/ Чакайте малко…  да си помисля… /поглежда я/ Вие сте доста запазена… /изведнаж/ Какви доходи имате?

ТЯ. Пенсия от триста лева.

ТОЙ. Жилище?

ТЯ. Една стая… Аз съм бедна, но честна.

ТОЙ. От мен какво ще искате?

ТЯ. Да ми наваксате изгубеното щастие.

ТОЙ /преговаря с достойнство/. Например!

ТЯ. Тих семеен кът, разговори, вечери пред радиото, екскурзии с „Балкантурист“ по чужбина, през лятото „Златни пясъци“…

ТОЙ /кандардисан, с шепот/. Кога искате да правим свадба?

Тя /гледа часовника си/ Сега е затворено. Утре!

Той /въздъхва/. Ех! Добър човек съм аз! Мека душа!… Жертва на жените! /стават и тя го хваща под ръка. Към бюста паметник/ Довиждане, другарю Вазов! Ти поне си умря ерген!

Тя /като го дръпва/. Хайде!

ТОЙ. Един момент. Имам да кажа нещо на публиката. /изправя се пред салона/ Все пак успях да изкопча цели трийсет години!

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ.

Стая от жилището на семейство Терзиеви. Той чете вестник.Тя плете пуловер. Той я поглежда крадешком и отново забива очи във вестника. Тя го поглежда остро крадешком и също забива очи в плетивото. След това двамата срещат погледите си и бързо ги отместват.

Той поглежда отегчено през прозореца и се усмихва.

ТЯ /сякаш го залавя на местопрестъплението/. Защо се смееш?

ТОЙ. Просто ми се прииска да се засмея.

ТЯ. Но защо?…Трябва да има някаква причина.

ТОЙ. Реших да се засмея веднъж без причина.

ТЯ /започва нервно да плете/. Трябва да покажеш на лекар. /Той започва да си чете/ Все пак, не ми каза защо се засмя.

ТОЙ. Едно дете поиска да ритне едно куче.

ТЯ. Какво смешно има в това?

ТОЙ. Да, но кучето се отмести и детето шутира електрическия стълб.

ТЯ. Не мога да разбера какво удоволствие ти доставя да гледаш навън.

ТОЙ. Това не е удоволствие, а копнеж.

ТЯ! И какъв е този жаргон… Какво означава това „шутира“?

ТОЙ. Така казват.

ТЯ. Какъв е този копнеж, който те е обхванал?

ТОЙ. Разпитваш много кръстосано.

ТЯ. А ти избягваш въобще да говориш.

ТОЙ. За какво да говоря?

ТЯ. Да разискваме по някой въпрос.

ТОЙ. Какъв въпрос?

ТЯ. Културен въпрос… Да си създадем културни занимания.

ТОЙ. Преди малко ти казах да стоплиш вода.

ТЯ. Сложих. Защо ти е?

ТОЙ. Ще си мия краката.

ТЯ /троснато/. Това ли ти е културата?

ТОЙ /учудено/. Всеки културен човек трябва да мие краката си.

Тя става, и донася леген.Той потапя краката си в него и чете вестник.

ТЯ /както плете/. Чети на глас.

ТОЙ /като гледа вестника/. Става горещо.

ТЯ. Къде?

ТОЙ. В легена. Не можа ли да разхладиш тази вода?

ТЯ. С теб човек не може да води семеен разговор.

ТОЙ. Още не съм навикнал…  Ами че ние сме женени само от десет дни. При това, случва ми се за първи път.

ТЯ. Бъди спокоен. Ще бъде и за последен.

ТОЙ. Ох!

ТЯ. Горещо ли е?

ТОЙ. Не.

ТЯ. Ами какво?

ТОЙ. Казах „ох“ при мисълта, че ще бъде за последен. /вади кракатаси/ Къде е кърпата?

ТЯ /става/. Ще я донеса.

Звъни се.

ТОЙ. Звъни се!

ТЯ /отвън/. Чух!

ТОЙ. А защо не отвориш?

Тя преминава край него, хвърля кърпата на коленете му и отива да отвори. Той си бърше краката. Тя се връща.

ТОЙ /след като минава известно време в мълчание/ Искаш да говорим, а не казваш кой звъня.

ТЯ. Някаква грешка.

ТОЙ. Каква грешка?

ТЯ. Не запитах.

ТОЙ. Значи и други грешат.

ТЯ. Какво искаш да кажеш?

ТОЙ. Искам да кажа, че не греша само аз. /Обува се/ Слушай, какво удоволствие ти доставя този брак?

ТЯ. Бракът осмисля живота на всяко висше същество. Ние не сме амеби, а хора.

ТОЙ. Хайде, холан!

ТЯ. Ти непрекъснато излизаш от стила на културния разговор.

ТОЙ. Ти знаеш ли, че действително трябва да изляза?

ТЯ. Къде ще ходиш?

ТОЙ. Там, където ходят културните хора – на кино.

ТЯ. И аз ще дойда.

ТОЙ. Виж какво, миличка. Решил съм да ти дам пълна свобода. Не съм еснаф и ревнивец като повечето мъже.

ТЯ. Какво искаш да кажеш?

ТОЙ. Искам да разбереш,  че си свободна. Скитай си на кино, на театър… Защо не отидеш на джадов концерт!

ТЯ. Няма нужда. Аз съм човек със стари възгледи.

ТОЙ. Видя ли?… Аз пък съм с модерни и характерите ни не се схождат.

ТЯ. Всеки от нас ще направи по малко компромис.

ТОЙ. Никакъв компромис не помага. Не виждаш ли, че нямаме с какво да осмислим живота си? Защото нямаме най-важното нещо – младостта.

ТЯ. За брачното щастие няма рецепти.

ТОЙ. Ти не можеш да ме разбереш. Какви рецепти могат да помогнат, например, при обстоятелството, че никога не ще имаме деца? Няма какво да циментира брака ни.

Звъни се.

ТОЙ. Не чуваш ли, че се звъни?

ТЯ. Чувам.

ТОЙ. Какво чакаш тогава?

Тя отива да отвори Бави се доста и се връща с бебе, увито в пелени.

ТОЙ /завързва обущата си и не вижда нищо/. Кой беше?

ТЯ. Всестранни услуги.

TOЙ /завързва другата си обувка/. Те пък какво искат?

ТЯ. Нищо не искат… Донесоха нещо.

ТОЙ /връзва връзките/. Какво донесоха?

ТЯ. Бебе.

ТОЙ /изправя глава/. Какво?

ТЯ. Дете.

ТОЙ. Защо дете?

ТЯ. Поръчах си го чрез „всестранни услуги“ от яслите.

ТОЙ /скача/. Какво?… Ти си ненормална!… Ама сериозно ли говориш?

ТЯ. Не виждаш ли? /Сочи му пакета/

ТОЙ. Не се шегувай!

ТЯ. Никаква шега.

ТОЙ. Бебе?… А защо ни е?

ТЯ. Да си го отгледаме.

ТОЙ. Ама защо?

ТЯ. Да циментира брака ни.

ТОК /кипи/. Веднага да го върнеш с наложен платеж!

ТЯ /гледа бебето/. Виж го какво е сладко!

ТОЙ. Ще го махнеш!

ТЯ. Вече е късно.

ТОЙ. Ще го махнеш!

ТЯ. Казах ти – късно е вече.

TOЙ. Ще го махнеш, или аз ще се махна!

ТЯ. Сега вече ми е все едно. /гледа влюбено детето/

ТОЙ. Слушай!… Видя ли, че характерите ни са различни?… Ето на – ти обичаш деца, а аз не обичам!… Това ще ни пречи в живота. Ще ни разделя.

ТЯ. Ще навикнеш.

ТОЙ. На такива работи не се навиква.

ТЯ. Колко като теб са навикнали!

ТОЙ. Аз съм особен човек!… Индивидуалист!… Волна птичка!

ТЯ. Бъди си пак волна птичка!

ТОЙ. Не мога, разбери!… След като знам, че в семейното ми гнездо има такова гардже – не мога. Ей сега ще се разбуди и ще се развряка!

ТЯ. В данните за него пише, че е много кротко дете. Никога не плачело.

ТОЙ. Точно така!… Значи е глухонямо!

ТЯ. Пише още, че непрекъснато било усмихнато.

ТОЙ. Значи е ненормално.

ТЯ /гледа детето/. Я го виж! Прилича ли ти на ненормално?

ТОЙ. Ти си го гледай, а аз си излизам. /трагва/

ТЯ. Къде отиваш?

ТОЙ. Където ми видят очите!… Далеч от този звяр!

ТЯ. Кога ще се върнеш?

ТОЙ. Може и да не се върна. Ще отида в градината да размишлявам. Ще вървя, ще скитам и ще оплаквам съдбата си. Как можа?… Бяхме свободни и волни като птички. Щяхме да ходим на екскурзии с „Балкантурист“… Всичко отиде по дяволите!… /взима си шапката и намусено минава край нея, като поглежда детето./ Какво се хилиш? /Тръгва си./

Звъни се.

ТОЙ /отива да отвори и след малко се връща, като тика бебешко кошче върху колелца/. Какво означава това?

ТЯ /радостно/. Оо, кошчето дошло!… Съседката ни го предлага на половин цена! /слага радостно детето вътре/ Видя ли как всичко се нарежда?

ТОЙ. Виждам. Виждам, че разноските започнаха.

ТЯ. Бъди спокоен!… Приготвила съм всичко предварително. Пеленки, дрешки – всичко е наред.

ТОИ /учудено/. Кога успя?… И защо вършиш всичко зад гърба ми?

ТЯ. Ако се сърдиш, че върша всичко зад гърба ти, иди да купиш малко краве мляко – пастьоризирано.

ТОЙ. Какво? /кипва/ На всичко отгоре и да ме разкарваш?… Слушай, и дума да не става това ужасно нещо тук да преспи у нас тази нощ!

ТЯ /спокойно, като се занимава с бебето/. Ще преспи!

ТОЙ. Тогава аз няма да преспя тук!

ТЯ. Както обичаш!

ТОЙ. Ама ти наистина ли мислиш, че ще търпя този звяр в къщата си?

ТЯ. Въпрос на желание! Нали си волна птичка?

ТОЙ /объркан/. Ти… какво?… Намеци ли правиш? Може би ще искаш и да ме прогониш?

ТЯ. Нищо не искам.

ТОЙ. А какво говореше преди малко?… Да не мислиш, че ние не разбираме от намеци?… Малко си избързала, ако смяташ да ме разкараш още на десетия ден!… Охо-хоо, правиш сметка без кръчмаря!… За тази работа си има съдилище, трябва да се установи вина!… Да не би аз да исках тая женитба?

ТЯ. Ще отидеш ли за мляко?… Това дете иска да яде.

ТОЙ. Никъде няма да отида и ти забранявам да ме пращаш!

ТЯ. Тогава ти стой при него, за да изтичам до млекарницата.

ТОЙ /обиден/. Да ме оставиш насаме с този… злодей? Ти се забравяш!

ТЯ /изправя се/. Слушай! Не обиждай детето. Каквото и да правиш, нищо няма да помогне. Ние сме осиновили това дете.

ТОЙ. Аз не съм дал съгласието си.

ТЯ. Казах, че си в командировка и като се варнеш ще дадеш съгласието си.

ТОЙ. А ето,че аз няма да го дам.

ТЯ. И да го дадеш, и да не го дадеш, това дете е вече наше и не можем да се отървем от него.

ТОЙ. Можем, можем!… Ще дадем обявление във вестника, че преотстъпваме красиво и добре запазено дете, на износна цена… Ако няма солидни клиенти, ще го дадем безплатно.

ТЯ. Стига глупости!

ТОЙ /нахакано/. Слушай, миличка, каквото шях да казвам – казах го. Предложих ти най-износни условия. Сигурно си разбрала вече, че си направила една велика глупост. Предложих ти да използваме и пресата. Щом не си съгласна – край!… Режем!… Убедих се, че с теб не може да се живее. Аз се махам от тук и още утре подавам заявление. Големите спорни въпроси в семейството се разрешават чрез развод. И без това е модерно.

ТЯ. Прави каквото искаш и ме остави да си гледам рожбата!

ТОЙ. Ахаа! Видя ли?… Видя ли колко ти беше любовта?… Заряза ме още при първия срещнат човек! И то какъв човек! Нищо и никакъв човек – човече /ядосано слага шапката си, излиза и тръшва вратата./

ТЯ полюлява малко кошчето. Слага си палто, отива в кухнята, появява се със шише за мляко, поглежда усмихнато в кошчето и излиза.

Леко затъмнение.

Тя се връща с млякото. Отнася го в кухнята.

Влиза ТОЙ. Най-напред се показва главата, му и се скрива. Вижда, че вътре няма никой и се вмъква. Минава край кошчето и поглежда по посока на кухнята. След това се връща към кошчето и поглежда крадешком в него, но бързо отмахва погледа си. Застава зад кошчето и гледа бебето намусено. Изглежда, обаче,че бебето му се усмихва, защото и той се усмихва.

ТОЙ /усмихнато/. Какво има?… Събуди ли се?… Какво си размахало тези ръце? /подава ръката си/ Здрасти!… Не можеш да правиш здрасти!… /подава му показалец/ Боц!… Не можеш и боц! Какво можеш тогава?… Хилиш се, а? /появява се Тя с биберонено шише. Вижда го и се скрива обратно. Той продължава да се занимава с бебето./  Ти си лошо дете!… Какво се хилиш? Оше не можеш да говориш, а се смееш!

ТЯ /влиза вече/. Ти защо се върна толкова рано?

ТОй /отстъпва от кошчето и малко се обърква/. Защо? Искаш да скитам по улиците ли? Аз не съм уличник.

ТЯ /навежда се над бебето и му дава шишето с биберона/. Нещо разговаряхте двамата. /Сочи с глава кошчето/

ТОЙ /с мек тон/. Това дете… аз ще го разкарам от тук.

ТЯ /играе/. Щом толкова настояваш… Но сега да го нахраня.

ТОЙ. Ще го върнем.

ТЯ. Добре де. Казвам ли ти нещо?

ТОЙ /учудено/. Ти… какъв си такъв характер?

ТЯ. Какъв характер?

ТОЙ. Непрекъснато мениш мнението си.

ТЯ. Реших да отстъпя. По-добре е да запазим хармонията в нашия брак.

ТОЙ. И да оставим това беззащитно същество на произвола на съдбата… така ли?

ТЯ. Щом се налага…

ТОЙ.  Ти каква си такава… непостоянна. Просто ме учудваш.

ТЯ /увлечена в работата си/. Дръж малко това шише. /Той поема шишето, а тя бърше нещо бебето./

ТОЙ /като държи шишето и наблюдава движенията ѝ/. Не обичам безхарактерни хора. Вземи пример от мен.

ТЯ. Всъщност, какво искаш ти?

ТОЙ. Искам като вземеш едно решение да държиш докрай! Поръча бебе без да ме питаш – поръча. Аз, разбира се, не съм съгласен. Съгласен, несъгласен – ти трябва да държиш на своето. Да не се отмяташ.

ТЯ. Да, но… мисля, че малко прекалих в своеволията си.

ТОЙ. Ако!… Сега трябва да държиш… Аз може да не съм съгласен, да се противя. Но ще поспорим. Аз ще кажа едно, ти ще кажеш друго и така, всеки като защити каузата си, ще дойдем до някакво решение. В споровете се създават отстъпките. По пътя на убеждението. Нали в споровете се ражда и прогреса?

ТЯ. Ти си прав. А аз веднага реших да върна детето.

ТОЙ. Ааа, това е прибързано!… По този начин ме правиш за кашмер.

ТЯ. Моля ти се, какви са тези жаргони?… Детето слуша всичко, попива и току виж че станало хулиганче.

ТОЙ. Какво е? /сочи с глава детето/

ТЯ. Как – какво е?

ТОЙ. Момче или момиче?

ТЯ. Момиче.

ТОЙ /реагира рязко/. Какво?… Момиче? /тръгва нервно по стаята/ Ти подиграваш ли се с мен?

ТЯ /учудено/. Какво те е прихванало пак?

ТОЙ. Ти луда ли си? Имаш ли ум в главата си?

ТЯ. Не разбирам нищо.

ТОЙ /високо/. Не искам да бъда женски баща!

ТЯ. Тук не мога да помогна с нищо.

ТОЙ. А къде ти бяха очите като избираше? Нали избираше?

ТЯ. Кой ти дава да избираш!… Знаеш ли какво натискане имаше, цяла опашка… А сега се раждали само момичета. От време на време, тук-там, ще се появи някое момче. /гледа детето/ Аз пък предпочитам момиче.

ТОЙ. Ти предпочиташ, но питаш ли мен!… Как ще гледам приятелите в очите?… Като отворят едни уста! Едни подигравки! /разхожда се сломено с ръце в джобовете/

ТЯ. /тихо/. Ще отговориш някакси.

ТОЙ /спира внезапно и я поглежда/. А ти как успя да получиш дете? Нали не отпущат на пенсионери. Предпочитат млади осиновители.

ТЯ. Използвах някои връзки.

ТОЙ. Никога не съм предполагал, че ще имам дете чрез връзки!

ТЯ. Понякога се налага.

ТОЙ /неспокоен/. А как ще го кръстим?

ТЯ. Много лесно – на мама.

ТОЙ. Тук ще почакаш малко!… Тук вече ще се скараме… Защото и аз си имам майка.

ТЯ. Да, но мама има хубаво име.

ТОЙ. Как се казва майка ти?

ТЯ. Смарайда!

ТОЙ /кипва/. Искаш и дъщеря ми да се казва Смарайда, тъй ли?

ТЯ. Тъй!

ТОЙ. Ще има да вземаш!… Предпочитам името на майка си.

ТЯ. Как се казва майка ти?

ТОЙ. Нанка!

ТЯ /сега кипва тя/. Ако прикача това име на дъщеря си, цял живот ще ѝ виси като дрънкалка!… Де я кръстим Лили.

ТОЙ. Всички жени на света се казват Лили!

ТЯ. Аз държа за Смарайда. Интересно звуково съчетание. При това, игла и-кратко.

ТОЙ /хваща единия край на кошчето/. Остави детето на мен. /Придърпва кошчето към себе си./

ТЯ /хваща другия край и тегли към себе си/. Да не си посмял!

ТОЙ. Иди да топлиш вода!… Трябва да го къпем!

ТЯ. Остави ми детето!

ТОЙ. Ти го остави!

ТЯ. Аз съм се разписала за него.

ТОЙ. Подписът е нещо формално.

Като теглят количката, те обикалят около стаята.

ТЯ. Пусни, ти казвам!

ТОЙ. Защо?

ТЯ. Не виждаш ли, че го хваща морска болест!

ТОЙ. Защо клатушкаш?

ТЯ. Ти клатушкаш!

ТОЙ /дърпа рязко/. Името му е Нанка!

ТЯ /дърпа/. Смарайда!

ТОЙ. Нанка!

ТЯ /хитро/. Направи две листчета да теглим жребие!

ТОЙ /мисли кратко/. Добре! /пуща количката и започва да приготвя томбола./

Тя използва положението и бързо издърпва количката в кухнята, като заключва вратата.

ТОЙ /разбира че е измамен/. Това е измама! /удря на вратата/ Отвори! /чува се бебешки плач/

ТЯ /гласът ѝ се понася отвътре/. Чуваш ли?

ТОЙ. /притихва/. Чувам!

ТЯ. Плаче!

ТОЙ /умолително/. Защо плаче?

ТЯ. Ти го разтревожи!

ТОЙ. Плаче за млен! То свикна с мен.

ТЯ. Напротив! То те мрази!

ТОЙ. Ами ако е болно?… Премери му температурата!

ТЯ. Опитах с ръка. Няма температура.

ТОЙ. Виж да не се е намокрило.

ТЯ /мълчи/

Мъчителна, тягостна пауза, докато тя разпакова вътре бебето.

Той слуша напрегнато.

Най-после се чува нейният глас отвътре.

ТЯ. Мокро е и нещо повече! Сега ще го подсуша.

ТОЙ /отдъхва си/. Христинче, моля те – пусни ме да вляза!

Звъни се.Той неохотно отива да отвори.

Влиза, придружен с ПЪРВИ ЧИНОВНИК ОТ ЯСЛИТЕ.

ТОЙ. Какво има?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Аз съм от яслите.

ТОЙ. Какво като сте от яслите?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. На този адрес е изпратено едно дете.

ТОЙ. Не знам такова нещо. Сбъркали сте адреса.

Чува се детски плач от кухнята.

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Какво е това?

ТОЙ. В тази къща има най-разнообразни шумове.

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /учуден/. Вие не се ли казвате Терзиев?

ТОЙ. Казвам се както се казвам!

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Нашият чиновник е постъпил неправилно като ви е отпуснал дете, без да има подписите на двамата родители .

ТОЙ. Е?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Трябва да взема детето.

ТОЙ /тръгва към него/. Какво да вземете? Детето ли?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /като отстъпва/. Да.

ТОЙ. А как го искате? Да ви го увия в зелена хартия със син ръб открая, така ли?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /като продължаза да отстъпва/. Не държа много на опаковката. Важното е да оправим документите си. Книжата ни по този начин се объркват.

ТОЙ. Дайте да подпиша, че съм съгласен.

ПЬРВИ ЧИНОВНИК. Не може вече. Трябва да върнете това бебе и да подадете ново заявление. Срокът за гаранции изтече.

ТОЙ. Да се махате от тук!… Вие сте бюрократ!

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Защо?

ТОЙ. Кой ви дава право да си играете с чувствата на един беден родител? /погва го/

Оня избягва.

Звъни се отново.Той отваря.

ТОЙ. Пак ли вие?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Моля да се подпишете! /подава му документа/

ТОЙ /като се усмихва/. Това е нещо друго. Къде да подпиша? /вади стило и подписва където му показват/

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Довиждане и извинявайте за главоболието! /излиза./

Появява се тя.

ТЯ. Кой беше?

ТОЙ. Чиновник от яслите. Уредих подписа.

Звъни се. Той отваря.

ТОЙ /на влезлия с чанта в ръка/. Какво има? Човек не може да си гледа детето от посетители.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Aз съм чиновник от яслите.

ТОЙ /кипи/. И?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Вашето заявление за отпущане на дете има номер тридесет и пет.

ТЯ. Да.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Допуснали сме една малка грешка.На вашия номер се пада момченце, а на номер четиридесет и пет – момиченце.

ТЯ. Aз държа за момиченце.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Да, но не може. Тук си има ред.

ТЯ. Стига вече…

ТОЙ /прекъсва я/. Чакай!… A3 ще говоря!

ТЯ. Защо ти?… A3 ще говоря.

ТОЙ. Ти отивай в кухнята!

ТЯ. Няма да отивам! Aз искам момиченце.

ТОЙ /страшно/. Марш от тук !

Тя го гледа изплашено и изненадана от неочаквания повелителен тон се прибира, като го гледа изумено.

ТОЙ /към чиновника/. Та… какво искахте вие?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Искам да върнете момиченцето, за да ви дадем момченце.

ТОЙ /многозначително/. А защо?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Така ще ни се оправят книгите.

ТОЙ. Не може !

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Вие сте чуден човек!З а пръв път ми се случва да ми отказват момченце. Всички искат момчета. /смее се/ Може би искате да бъдете женски баща?

ТОЙ. Моля да не ме занимавате с вашите еснафски предразсъдъци! Аз никога няма да споделя вашите дребноеснафски идеи. Пък, ако искате да знаете, повечето от големите личности на историята са били женски бащи… /изтласква го/ Хайде сега да ви видя гърба! /затваря вратата за него/

Влиза Тя с детето, увито внимателно.

ТОЙ. Къде с това дете?

ТЯ. Нали ще го връщаме?… Ще го разменим за момче.

ТОЙ. Ама ти си много непостоянен човек!… Защо не зземеш за пример моя стоманен характер?… Щом кажа нещо – режа! Връщане назад няма!… Ааа, така няма да направим нашата семейна хармония!

ТЯ /зарадвана/. Значи… Смарайда остава при нас?

ТОЙ. Смарайда не остава, а Нанка! /поема детето/ Ох, на татко! /като гледа жена си/ Едно нещо знам аз – никога не е късно!

 ЗАВЕСА

ПЯНА – разказ, 1966.

Б о р и с  А п р и л о в

П Я Н А  .rtf file за сваляне.

(р а з к а з   б е з   и м е, може би и непубликуван досега – поне нямам сведения.)

 

В последния ден от бурята между облаците се показа новото слънце и вълните потъмняха. От плажа се виждаше само пяна, милиарди мехури, които се пукаха и насищаха вятъра с озон. На пясъка, освен дървения рибарски касон, бурята бе изхвърлила огромен пън, който след оттеглянето на водите остана да съхне самотен сред куп морска трева и щеше да си лежи още в своята самота, но по обед към него се приближи момченце с дънки и пуловерче. Момченцето огледа пъна, заобиколи го отвсякъде и се пока­тери върху него. От този връх не се откри кой знае каква гледка, но хлапакът се чувствуваше като покорител и извика от възхищение, след което слезе и започна да забива около пъна съчки, изглежда че искаше да го загради от всички страни, да го превърне в собственост, преди да нахлуят ордите на летовниците. Съчките с причудливите си форми се изправяха сред пясъка една след друга; странен кът, разбираем само за детето. Малко по-късно се появи и втория човек, висок мъж с очила, с бяла кожа на новопристигнал. Мъжът избра едно по-засъхнало кътче на пясъка, и легна. По небето облаците олекваха, между пролуките бягаше слънцето и светлината му падаше върху морето като снопове от прожектор. Момченцето видя новодошлия още с приближаването и побърза да му обърне гръб. То пазеше ревниво своето достояние.

– Какво правиш?

Ръката на момченцето хлапето трепна, но то се окопити и бързо заби най-голямата и крива съчка в пясъка.

– Какво правиш?

Новодошлият видя как крайчеца па бузката една бузка почервеня и понеже хлапъкт продължаваше да мълчи, се усмихна. Марката на дънките напомняше за Тексас, ласото се готвеше да обвие дебелия врат на буфалото, но всъщ­ност никога нямаше да го обвие и коубоят от предния план завинаги щеше да си отстане в позата на мятането, докато изчезне в коша за стари дрешки. Мъжът не виждаше лицето на хлапака, но по формата на главата и дебеличкото вратле си представяше закръглено лице, тъмни кръгли големи кръгли очи и чипо носле. Коубоят, биволът и ласото му напомняха Лаокоон, а от Лаокоон той си помисли за преходността на всичко и че за нищо на света не може да запази пейзажа в този му вид: пенливото море, раздвиженото небе, полумокрия пясък, този пън и това неизвестно хлапаче – не можеше да консервира нещата в същата гама на шумовете и същите тонове от слънце, пяна и късчета небе. Мъжът се излегна изпъна по гръб, макар да знаеше че няма да лежи дълго така, само докато обере тънката топлинка на пясъка. Без да е виждал лицето на хлапака мъжът той знаеше, че между двамата се е породил антагонизъм, който не може да се разбие лесно. , и сигурно ще продължи до края на света.

– Замък ли правиш?

– Не.

– Какво заграждаш?

И този път не последва отговор. Топлинката под плешките му се бе стопила, той се извърна и се излегна с лице към пясъка, този път значително скъсил разстоянието между двамата.

– Защо заграждаш плажа?

– Не го заграждам.

– Как да не го заграждаш? Виждам добре че го заграждаш.

– Не го заграждам.

– А какво правиш?

– Нищо.

– Не е нищо. Ти заграждаш плажа да не могат да влизат хората.

Едва сега хлапакът се извърна. Очите му бяха наистина големи, а носът чип.

– Не го заграждам!

– Тогава защо забиваш тези клечки.

– Не са клечки.

– А какво са?

Момченцето го погледа още две секунди и продължи работата си. Вълните през последните дни, бяха очертали по пясъка ветрила, навсякъде бяха оставили ивици от водорасли, които сега съхнеха ,и пълнеха въздуха с миризмите си.  Изтръгнатите от скалите миди зееха безпомощно, светлината на слънцето проникваше до бялото им месо, което вече намирисваше на смърт.

Какво ли можеха да бъдат клечките щом не бяха клечки? Той се опита да помисли какво бяха клечките в неговото детство, но не можа да си спомни, нито пък можа да си представи детството, макар че понякога същото това детство изплуваше ярко в спомените и му се струваше, че само тогава е живял, а всичко след това е било само напрежение.

– Ти ли повика бурята?

– Какво?

– Искам да знам, ти ли повика бурята?

– Коя буря?

– Ти ли повика вятъра, който разбърка морето и показа дъното му?

– Не.

– Ти го повика!… Всички параходи потънаха, пясъкът се намокри и сега хората не могат да легнат на него. А те са давали пари да дойдат тук, плащали са за влакове, самолети и параходи. Всички самолети са паднали.

Този път хлапето се обърна изцяло към него и сякаш за пръв път го видя.

– Ние не сме плащали, защото сме дошли с автомобила на татко.

– Но параходите потънаха, нали?

– Не знам. Може да са потънали.  Нищо не знам.

– Как да не знаеш?

– Не знам. Аз си играя на пясъка и нищо не знам.

– На какво играеш?

– На едно нещо.

– Тези клечки твои ли са?

– Мои.

– От къде ги взе?

Момченцето се замисли: – Донесох си ги от къщи.

– От коя къща?

– От къщата където живеем.

– В коя къща живеете?

– Е в оная, жълтата кафявата.

Той погледна към жълтата кафявата къща, една от най-близката до плажа и се усмихна, защото му се стори, че къщата и момченцето си приличат.

– От жълтата кафявата къща ли донесе клечките?

– Не.

– А от къде?

– От нашата къща в София.

– Всичките клечки ли?

– Всичките.

– И тези дето се търкалят по пясъка?

– Тях не знам кой ги е донесъл. Аз си играя само с тези клечки, които си донесох от София. Татко ги сложи в багажника и ми ги даде.

– Кога ти ги даде?

Никакъв отговор.

– Кога ти ги даде?

Мълчание.

– Вчера или днес ти ги даде?

– Днес.

– Колко клечки са?

Клапето се замисли и не отвърна нищо.

– Питам те колко клечки ти даде баща ти?

– А?

– Тези клечки колко са?

– Пет.

– Можеш ли да броиш до пет?

– Мога да броя до три.

– Тогава защо казваш че са пет?

– Пет са.

– И всичките са твои?

– Да.

– А моите къде са?

– Твоите са другите.

– Кои другите?

– Дето са на пясъка.

– Най-лошите, така ли?…

– Не са лоши.

– Как да не са? Виж какви са лоши и разхвърляни, а твоите са събрани на едно място и са забучени, Моите защо не са забучени?

– Забучи си ги и ти.

– Ще си ги забуча!… Ще кажеш ли какво заграждаш?

Хлапето замълча, навярно бе решило да пази тайната си до край. То погледна непознатия в очите и се обърна към клечките. Оставаше да се загради само южната страна към пъна и кръгът щеше да се затвори.

Беше доста неправилен кръг, а съчките една от друга по-криви. Имаше няколко много високи и дебели, сухи, с цвят на препечена кост, дълго върдаляни от вълните и загладени отвсякъде. По пясъка лазеха едри подвижни мравки, бързаха да насъберат туй-онуй докато под краката им още не е запарило. Като минаваха край клечките,заприличваха му на мастодонти динозаври от тайнствена апокалиптична гора, в която всичко е обречено, няма листа и клони, мастодонтите динозаврите неминуемо ще загинат от липса на храна и вода. Започна да брои клечките, излязоха повече от сто, а хлапакът продължаваше да забива нови в пясъка, очертаваше се нещо като бъбрек, в средата на който лежеше пънът.

– Ти ли донесе този пън?

– Какво?

– Ти ли домъкна този пън в средата на плажа?

– Какво?

– Това нещо дето го заграждаш ти ли го домъкна?

– Дървото ли?

– Да. Защо си го поставил в средата на плажа да пречи.

– Не съм го поставил аз.

– А кой?

– Дървото си беше тук.

– Не е вярно. Вчера го нямаше.

– Аз го намерих тук.

– Не си го намерил тук, а си го поставил. Защо си поставил това дърво на пясъка, да се спъват хората?

– Те няма да се спъват.

– Как няма да се спъват?

– Ще го заобикалят.

– И въпреки това, защо си го поставил да пречи?

– Не съм го поставил.

– Поставил си го!… Измъкнал си го от водата и си го поставил. Хората се чудят как да почистят плажа, а ти си го поставил нарочно.

– Не съм го поставил.

– Но го измъкна от водата.

– Не съм го измъкнал.

– Защо поставяш такива огромни дървета на пясъка?

– Не съм аз.

– А кой?

– Не знам.

– Ще видим тая работа.

Хлапакът огледа пъна, а после и своя обвинител. Погледът му беше проницателен и пълен с интерес към човека, който искаше да каже нещо лошо. Хлапакът искате да разбере проумее що за човек стои пред него и дали заслужава да го слуша или ще бъде добре ако си гледа работата без да му обръща внимание. Не можеше да разбере очилата за добро ли са или за зло. Имаше разни хора с очила. Стъклата и рамките не му подсказваха нищо. Такива хора той не бе срещал. Всички непознати досега се бяха отнасяли с него добре, погалваха го по бузката, а този направо му се караше. Завършил вече с ограждането на трофея си, хлапакът влезе в „двора“ и седна върху пъна.

– Затуй ли си го донесъл? Да седиш на него?

– Не съм го донесъл.

– А кой го е донесъл.

– Не знам.

– Вчера го нямаше тук.

– А къде е бил?

– Ти ще кажеш, защото си го домъкнал от кой знае къде. От къде си го домъкнал?

– Не съм го домъкнал аз.

– А кой?

– Не знам… Тази сутрин минаха няколко човеци, те са го домъкнали.

– Ами, ще лъжеш!… Не виждам ли отпечатъците твоите ръце ти по дървото.

Момченцето погледна повърхността на пъна, и направи опит да изтрие нещо от там.

– Няма защо да изтриваш отпечатъците. Не изтривай следите! Всичко се вижда и от тук. Искаш да замаскираш престъплението си, така ли?

– Не съм го домъкнал аз,

– А кой?

– Не знам… Аз дойдох и го видях на това място.

– На кое място?

– Тук.

– Не е бил тук, а във водата. Не виждам ли? Още е мокър.

– Дървото ли е мокър?

– Пънът е мокър.

– Не съм го намокрил аз.

– Знам че не си, морето го е намокрило, но ти защо измъкна пъна от водата и защо го донесе точно тук, дето лежа аз? Не всеки иска да гледа пънове пред себе си, когато лежи на пясъка. Ти си го домъкнал нарочно.

– Не съм го домъкнал.

Хлапето каза това високо и заплака. То повтори още няколко пъти, че не е домъквало пъна и млъкна. Останаха само сълзите му. Мъжът с очилата мълчеше и гледаше към морето. Хлапето каза още веднъж, че не е домъкнало дървото. Намерило го на същото това място. Мъжът с опилата се извърна с гръб към него и сепрестори, че наблюдава бюфета  вятърната мелница, която всъщност беше бюфет. Над покривите на градчето летяха и писукаха гларуси. Той почувства как хлапето се успокоява и се заиграва отново. Слънцето попадна на облак и пейзажът потъмня.

– Всеки случай, не е честно – рече тихо мъжът с очилата и се усмихна спокойно, тъй като продължаваше да лежи с гръб към събеседника си. Мълчание. – Не предполагах… Приличаш ми на добро момче, а мъкнеш пънове и ги слагаш точно на това място, където се къпя аз. – Мълчание. – Не очаквах това от теб… Представи си, че всички започнат да мъкнат пънове и напълнят целия плаж, до небето – тогава няма да има плаж и няма да виждаме облаците. А слънцето откъде ще прониква да ни топли? Можеш да си разправяш всичко, но не е честно. – Мълчание. – По-добре ще бъде… Ако бях на твое място, щях да си призная и край.

– Не съм го домъкнал аз.

– Добре де, не си… Ще ти повярвам. Но как да уверим хората които ще дойдат да се къпят?

– И те ли ще питат?

– Разбира се.

– Не съм аз. Дървото си беше тук. Тук го намерих и си го заградих.

– Разбира се, че можеш да си го заграждаш, и аз ако си измъкна един пън от водата ще си го заградя! Но не е честно.

– Не съм го измъкнал!

– Добре де, разбрахме. Но защо го домъкна тук? Не можеше ли там, до скалите?… Нарочно си го домъкнал, да пречиш на хората.

– Не съм го домъкнал! – Хлапето заплака с яд.

– Добре, добре!… Повярвах ти. Само не плачи.

– Не съм аз!

– Добре де, казвам ли ти нещо? Казах, че ти повярвах… Важното беше да не мъкнеш пънове по плажа, а сега щом си го домъкнал, ще си мълча… Бъди спокоен! Няма да кажа на другите. Няма да те издам, че си изтъпанчил цяло дърво сред плажа… Ако ме питат кой е домакнал този пън баш в средата иа плажа, ще кажа, че не си ти, а някой друг, кой знае кой и ще излъжа, но не е честно да мъкнеш пънове и да ме караш да лъжа.

Хлапето заплака с глас и мъжът с очилата се обърна към него. Стараеше се да не прихне, после му дожаля и заяви, че ще се махне от пясъка само ако не му плачат на ухото. Хлапето се усмири.

– Отивай си! – каза то.

– Ще си отида. И вече вяма да се върна.

Хлапето замълча.

– Вече няма да ме видиш. – Мълчание. – Нито утре, нито вдруги ден. – Мълчание. – Никога няма да ме видиш, разбра ли? – Мълчание. – И няма да чуеш гласа ми. Хлапето, което бе започнало да издърпва пясъка изпод трофея си с ръка, го погледна. – Ще се махна от теб, ще изчезна или в небето, или в дъното на морето.

– Защо?

– Е така!… Да не ме виждаш, да ме забравиш! – Мълчание. – Съгласен ли си? – Мълчание. – Не искам да те слушам как ревеш!…И това ми било каубой!… Лепнал една марка отзад и мисли че е каубой!

Хлапето се опита да види етикета на панталона си, но не можа.

– Не съм домъкнал дървото – рече то.

– А кой го е домъкнал?

– Не знам. То беше тук, аз го видях и започнах да си играя.

– На какво играеш?

– Заграждам го.

– Защо го заграждаш?

– Да не ми го вземат.

– Умрял съм за едно дърво!

– Ще си отидеш ли?

– Ще си отида.

– Защо?

– Повече не искам да те виждам… Не ми трябваш.

– Защо казваш, че съм домъкнал дървото?

– А кой?… Идвам и те виждам до него. Мисля, че Видях преди това как го измъкна от морето и го постави тук, да пречи на хората.

– Не съм го поставил.

– Но го измъкна от морето.

– Не съм го измъкнал аз.

– А кой?

– Не знам.

– Нямаш право да поставяш тук дървета, да се спъват хората. Хората не бива да се спъват. Те ще падат и ще плачат.

– То е заградено и те ще го заобикалят.

– Да, но всеки ще казва това момче е измъкнало един пън от морето и го поставило на пясъка да се спъваме.

– Не съм го измъкнал.

– Измъкнал си го.

– Не съм.

– Домъкнал си го чак тук, на пясъка.

– Не съм аз.

– Ти си!

– Да не би аз?

– Не съм аз.

– Ти си и не искаш да признаеш.

– Не съм аз!

Този път хлапето не се разплака, но сълзите му бликнаха безшумно и обилно. Когато баща му го видя, се учуди.

Той беше среден на ръст, обгорял от слънцето, с тежка и силна походка, спря се без да обърне внимание на високия мъж с очилата.

– Васко, какво правиш?

– Нищо.

– Защо си плакал?

Хлапето зарида както трябва: – Този чичко казва, че АЗ съм домъкнал това дърво на плажа.

– Как си го домъкнал?

– Той каза, че АЗ съм го извадил от морето и съм го поставил тук да спъвам хората… – Ридание. – Татко, то си беше тук, аз го намерих точно тук и го заградих.

– Той не може да извади този пън от морето – обърна се бащата към очилатия. – Това дърво не могат да го дигнат по-малко от пет души.

Очилатият се обърна с лице към пясъка и не отговори.

– Как може едно такова малко дете да извади от морето такъв голям пън?… Защо хвърляте такива обвинения към сина ми?

– Може… може – отвърна тихо мъжът с очилата.

– Не съм го измъкнал! – проплака хлапето.

– Не мога да си обясня какво целите с това обвинение – рече бащата и хвана ръката на сина си. – Нямате право да го обвинявате и да го разплаквате!…

– Мишо, какво става?… Васко, плачеш ли?

Майката се оказа по-висока от съпруга си, при това възпълничка. На обеления от слънцето й носът ѝ, въпреки мрачното време стърчеше лепенка от хартия.

– Другарят го обвинява, че е поставил този пън на плажа.

– Този?… Че как?… Васко, вярно ли е?

– Не! – извика хлапето.

– Не може да го постави, защото не може дори да го поклати. Този пън не могат го дигна поне пет души. Може би пет души могат, но Васко не може.

– Вярно – съгласи се съпругата. – Васко не може да дигне такъв голям пън… Той никога не е вдигал пънове.

Двамата държаха двете ръце на сина си и гледаха непознатия с укор.

– Не мога да разбера какво цели другарят и защо твърди, че едно малко дете може да вдигне такъв голям пън.

– Не го е вдигнал, но го е домъкнал – отвърна спокойно очилатият.

– Все едно!… Как си представяте това дете да тътри пънове по плажа. Този пън не могат да го тътрят и пет души.

– Изключено е да е Васко – рече майката.

– Детето не каза, че е изключено – рече мъжът с очилата. – То само отрече да го е домъкнал. Така ли е, Васко?

– Не съм АЗ!…

– Видяхте ли?… Той не казва, че не може.

– Защо не кажеш че не можеш? – ядоса се бащата на хлапето. – Ти ли го донесе на пясъка?

– Не. Аз го намерих тук.

Двамата дръпнаха хлапето и тръгнаха по пясъка към кафявата къща.

Младата жена постави хавлията си върху пясъка и седна на нея. Тя беше хубава, още бяла, с дълги прави коси. Той протегна ръката си и погали с длан коляното ѝ. После бръкна в дамската плажна чанта и измъкна пакетче цигари.

– Какво си направил ПАК?

– Нищо.

– Детето плачеше, а двамата говореха с възмущение за теб.

– Може.

– Гледах те от вилата, че говореше с това дете. Родителите му са възмутени.

– Къде е кибрита?

– В дъното на чантата… Кажи какво е станало.

Той се надигна по-добре и докато бъркаше в чантата, постави устните си върху коляното ѝ.

– Ти си прекрасна!… Обичам такива костеливи колене…

– Това са хората от кафявата къща, с опела.

– С опела и всичко друго, което им е нужно и ненужно… Мила, кажи ми какво ще правим – светът е пълен с такива хора.

Той се оттегли от нея и като направи заслон, с шепи на пламъка, запали цигарата си. В последния ден от бурята между облаците се показваше ново слънце, светлината му падаше като прожекторни снопове върху вълните и те почерняваха, иначе цялото море, открай до край бе покрито с пяна.

30 юли 1986

Приключенията на Лиско по море – на руски.

Приключенията на Лиско по море – на руски: aprilov_boris_morskie_priklyucheniya_lisenka.rtf file за сваляне.

Лиско в гнездото на орела – на руски.

Лиско в гнездото на орела – на руски:  aprilov_boris_priklyucheniya_lisenka_v_vozduhe.rtf

ПОЛУНОЩНА ИСТОРИЯ – сценарий за мултфилм.

БОРИС АПРИЛОВ

*

П О Л У Н О Щ Н А   И С Т О Р И Я.pdf file за теглене.

*

Сценарий за куклено филмче.

.

Една от хубавите малки градинки в центъра на града. Тя е като зелено островче сред високите сгради, накичени с неони и блестящи витрини. Малка е градинката – две-три алейки, няколко пейки, няколко дървета и гладка, добре отгледана, зелена трева, върху която в действителност почива умореният от блясъка и движението поглед

Между бетона и асфалта, между автомобилите и афишите, сред грохота и шума на града, сред този зелен оазис, върху зелената тревичка – неподвижни, изваяни там за винаги, стоят една сърна и една сърничка. Сърната е извърнала глава към срещуположната на сърнето посока и сякаш се ослушва, докато сърнето пасе. Много изящество и грация е вложил неизвестният им създател-скулптор: двете обитателки на горския простор стоят върху тревата като живи, радват окото и напомнят на хората, че някъде съществува друг мир, друга красота и друг ритъм, представители на които са те.

Привечер. Никой не поглежда към сърната и нейната рожба. Всеки е зает със собствените си работи. Само едно дете е застанало пред тази скулптурна групичка, запленено от красотата ѝ. Опиянените му очи не се откъсват от сърненцето, което за него е едно миличко, приказно създание, една вълшебна забава.

Понякога, щом децата си харесат нещо, искат да си го имат завинаги. Така става и сега. Без да се огледа настрана, без да вземе каквито и да е предохранителни мерки, момченцето нагазва в тревата, вдига от нея сърненцето и тръгва към дома си.

Носи го по улицата и никой от заетите хора не обръща внимание на тази необикновена гледка. Гражданите в повечето случаи са отдадени на мислите си и нямат време да гледат деца, които носят сърнички.

Нощ. Късна нощ. Няма вече движение. Има само тишина и неонови светлини.

Сърната извръща глава към рожбата си и с трепет забелязва, че тя не е до нея. Безпокойство минава по тялото на майката. Тя навежда глава върху тревата и нямо души неизвестните миризми, които трябва да ѝ открият част от загадката.

Сърната отново повдига глава, обръща я на всички посоки, оглежда всеки кът от градинката – от рожбата ѝ няма следа.

Тогава сърната излиза от своя невидим, покрит с трева пиедестал и тръгва по следите, по миризмата на стъпките, които е оставило след себе си детето. Тя излиза от градинката, оглежда се още веднаж и със свойствената си грациозност, потегля по средата на уличния асфалт, между сградите. Тя души следите и върви натам, където я водят.

Самотният милиционер на кръстопътя се изненадва като я вижда, но бързо се окопитва и спира с движение на ръката си фучащата срещу животното кола. Сърната продължава пътя си.

По-нататък, срещу нея се задава пиян гражданин, който също като нея върви по средата на улицата. Той и сърната са застанали един срещу друг. Върху лицето на пияния се появява изненада. Продължават да стоят и да се гледат: животното стои непоколебимо на мястото си и за нищо на света няма да се върне назад,както не би се върнала никоя майка на света. Пияният се изплашва от нейната непоколебимост и се оттегля настрана. Сърната продължава своя път в безлюдната нощ.

Тя върви по малки улички и влиза в други квартални градинки, където под сребърното сияние на луната, три мечета, слезли като нея от пиедестала си играят на прескачане. На друго място изваяните от гранит риби се плъзгат в басейнчето, за да се забавляват. На другата страна на басейнчето оживява каменна морска русалка, която прави грациозен скок във водата и започва да си играе с тях.

Където и да мине сърната, нейните побратими я поздравяват весело и я викат да се забавлява с тях, защото сега е времето когато оживява металът и камъкът, но тя им отказва, души земята и продължава по своя неизвестен маршрут.

Между високите жилищни кооперации се е сврял чуден зелен двор с дървета и живописна старинна ограда. В този двор, между исполините-сгради, се гуши едноетажна къща. На външната врата е поставена солидна стара табела:

професор-медик  Е. КОЛЕВ

специалист по вътр. Болести

 Пред тази тежа желязна врата с чудновато извити железни пръчки я водят следите. През нея минават те. Тук спира сърната.

Тя се оглежда и тъй като вратата е повредена и стои отворена открай време, майката която търси рожбата си, влиза през нея и се озовава в дворчето. Тя минава през него, изкачва двете каменни стъпала и застава пред вратата на къщата, безсилна, да направи нещо повече.

Тук следите изчезват.

Сърната започва да обикаля къщата. Всичко е обляно от меката прозрачно синя светлина на луната, която се прецежда през короните на дърветата и блести в прозорците. Нещо непоколебимо подсказва на майката, че сърненцето е тук. Но къде? Прозорците са ниски. Като повдигне повечко главата си, тя може да погледне през тях. Така и прави.

Ето ти изненада!

В една от стаите свети нощна лампа. Вижда се цялата вътрешност.

На креватчето е легнало момченцето. Спи. Спи, прегърнало сърничката. Сърничката е подгънала краченца и е положила главичката си върху възглавницата, до неговата.

Зарадвана, майката слага предните си копитца върху перваза на прозореца и започва да души стъклото. То е тънко, но все пак е една жестока преграда между нея и рожбата ѝ.

Сърната отново слиза на земята, прави кръг около къщата и отново слага копитца на перваза. Нищо не може да направи, освен да почука с копитце върху стъклото.

Върху леглото сърненцето трепва. То измъква главичката си от прегръдката на момченцето, рипва на пода и радостно се устремява към прозореца.

Сърната и сърненцето стоят муцунка срещу муцунка, между тях е само тънкия пласт от стъкло, но и това е достатъчно да ги раздели.

Майката отново тръгва около къщата и се спира пред входа ѝ. Изправя се не задните си крака и започва да души всяко кътче по вратата и около вратата, натиска с муцуна по нея, решена да я отвори.

Зъррррррр!

Сърната подскача уплашено назад, но силното ѝ майчино чувство я връща отново на това място. Тя е натиснала бутона на звънеца и цялата къща се е изпълнила с острия му тревожен звън.

Професорът, който спи до съпругата си, се събужда протяга ръка и пали настолната лампа. Същата ръка се плъзва върху нощната масичка и търси очилата. Пръстите му като лалугери шарят пред очилата, но преди да ги напипат, ги избутват зад масата.

Като не може да намери очилата си, професорът все пак става и с невъоръжени очи тръгва несигурно към хола. Тъй като той е сънен и късоглед, тръгва към стаята на детенцето. Отваря вратата, вижда криво-ляво, че е сбъркал и се връща. Сега вече решително се насочва към външната врата и я отваря.

Сърната се вмъква в хола. Той ѝ сочи кабинета си, настанява я върху леглото за преглед и по професионален навик, при това без очила, при това и разсеян, тъй като е професор, започва да я преслушва с уреда си.

След това сяда на стола с гръб към сърната, измъква кочана с рецептите си от чекмеджето на писалищната маса и започва да пише рецепта.

Сърната слиза от леглото на пода, излиза от кабинета и в хола среща рожбата си. Сърната и сърненцето излизат през оставената от разсеяния професор отворена врата и тръгват по обратен път през града.

Градинката.

Градинският поливач си подсвирква весело и полива тревата. Той е в добро настроение и като си играе с водната струя, прави всевъзможни фигури. Най-после се обръща и към мястото, където зее празния пиедестал. Вижда, че сърната и сърненцето ги няма. Изпуща от изненада маркуча и хуква нанякъде.

В градинката, като вървят една след друга, влизат майката и нейната рожба. Те спокойно отиват на мястото си, застават на мястото си и като заемат постоянната си поза, се вкаменяват.

Задъхан от бягането, пристига поливачът. Той води със себе си един не по-малко задъхан от него милиционер. Бързо му сочи по посока на пиедестала, но замръзва на място от изненада.

Милиционерът, от своя страна, недоволен че са нарушили спокойствието му, сочи с ръка към животните, клати глава с укор и си отива, Поливачът грабва маркуча си и като повдига учудено рамене, започва да полива скулптурната групичка.

Водата пада върху бронзовите тела на сърните и те светлеят от първите проблясъци на изгрева.

Загърмява и движението около градинката. Градът започва своя нов ден.

ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО – пиеса за деца, 1988.

ТУК!  ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО.rtf file за сваляне. (Видях грешки във файла, извинете!)

30 март 1988 – Добр.2
4 април 1988 – Добр.2

борис
априлов
*
ЛУДОТО
ХВЪРЧИЛО
*
пиеса
за
деца
*
1988

.
.
Л И Ц А

по реда на появяването им:

Б у х а л ъ т

З а й ч е т о

Т а р а л е ж ъ т

Л и с и ц а т а

В ъ л к ъ т

М е ч о к ъ т

.

Влиза Зайчето.
Но то не влиза както си знаем, по обикновен начин. Зайчето е понесло огромно пъстро хвърчило, може да се каже, че хвърчилото е заело половината сцена: корпус, уши, опашка.
З а й ч е т о /пее си монотонно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.

Сега ще пуснем хвърчилото.

Сега ще пуснем хвърчилото.

Докато си пее, то подрежда своята „играчка“. Готви се да я пусне по посоката на вятъра.

Сега ще пуснем хвърчилото,

да литне заедно с вятъра.

Чак сега забелязваме, че в единия ъгъл на сцената стърчи Бухалът.
Б у х а л ъ т. Зайче, какво правиш?
З а й ч е т о /в чудесно настроение/. Ще видиш.

Пее си:

Сега ще пуснем хвърчилото.

Сега ще пуснем хвърчилото,

да литне заедно с вятъра.

Б у х а л ъ т. Какво е това?
З а й ч е т о. Ще видиш.
Б у х а л ъ т. И какво ще стане?
З а й ч е т о. Само да духне вятърът.
Вятърът се появява, ушите и опашката на хвърчилото затрептяват.
З а й ч е т о /с повишено настроение/. Сега ще пуснем хвърчилото, чилото, чилото. Чило-чило-чилото. Хвърчилото!
Докато разиграва думата „хвърчило“ Зайчето подлага на вятъра играчката си, тя е поета и полетява вляво и нагоре, изчезва от зрителното ни поле.
З а й ч е т о /отпуска внимателно дебелото влакно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.

Чилото, чилото.

Хвър-хвър-хвърчилото…

Бухльо, как си?
Б у х а л ъ т /загледан в посоката/. Че то, какво стана? То лети по-добре от мен. Уж АЗ съм птицата, пък то лети по-добре от мен.
З а й ч е т о. Ехааааа! /Дърпа влакното./ Голям кеф! /Отпуща още влакно./ Виж го, отива при облаците!
Б у х а л ъ т /многозначително/. А ти – тук.
З а й ч е т о. Тук, ама хвърчилото ми е горе.
Б у х а л ъ т. Но ти – тук.
З а й ч е т о. Но то – там! Лети!
Б у х а л ъ т /многозначително/. То – горе, но ти, такова…
З а й ч е т о. Аз – такова, но то, както виждаш – такова!
– Сега ще пуснем хвърчилото…
Влиза Таралежът.
Т а р а л е ж ъ т /гледа към хвърчилото/. Това какво е?
З а й ч е т о /весело/. Хвърчило!
– Твое ли е?
– Цялото!
– Откъде го имаш?
– Татко и мама ми го направиха.
– Може ли малко и аз?
З а й ч е т о /подава му влакното/. Но да не го изтървеш.
Т а р а л е ж ъ т. Няма.
З а й ч е т о. Внимавай, много дърпа!
Т а р а л е ж ъ т. Голям кеф!… Много хубаво нещо!…
З а й ч е т о. Нали? Дай сега.
Т а р а л е ж ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Дай си ми го.
Т а р а л е ж ъ т. Не
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Хареса ми.
З а й ч е т о /с известно подозрение/. То е мое.
Т а р а л е ж ъ т. БЕШЕ твое.
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Сега е мое.
– Как твое?
– Така, мое.
– Ми то си е МОЕ.
– Вече не е ТВОЕ, а МОЕ!
З а й ч е т о. Искаш да кажеш, че… /Заплаква./ Дай си ми хвърчилото!…
Т а р а л е ж ъ т. Колко си ми е хубаво моето хвърчило! /Зайчето плаче./ Млъкни! /Зайчето плаче./ Не ти ли е достатъчно, че ти позволявам да го гледаш? /Зайчето плаче./ Ето го, лети, гледай го! Позволявам ти!
Зайчето плаче.
Влиза Лисицата.
Л и с и ц а т а. Кой плаче тук? Да видим, кой плаче?
З а й ч е т о. Взеха ми хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Кой ти взе хвърчилото?
З а й ч е т о. Таралежът ми взе хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти защо му взе на туй хубаво зайче хвърчилото?
Т а р а л е ж ъ т. Ми, де да знам, взех му го. Ти да си, няма ли да му го вземеш?
Л и с и ц а т а. Как да му го взема? Нали си е негово? /Поглежда нагоре./ Много хубаво хвърчило. Как само хубаво хвърчи. Гледайте, гъделичка облаците. Пък, красиво, нашарено! Кой го направи туй хубаво хвърчило?
З а й ч е т о. Мама и татко.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти харесваш ли го?
Т а р а л е ж ъ т. Затуй си го взех.
Л и с и ц а т а. Я дай малко.
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
Л и с и ц а т а. Да го подържа, да му се порадвам. Бързо, че нямам време, работа ме чака. Дай де, какво ме гледаш?
Т а р а л е ж ъ т. Ти наистина ли нямаш време?
Л и с и ц а т а. Никак, много бързам, имам важна работа.
Т а р а л е ж ъ т. Щом бързаш, ще ти го дам за малко. Дръж здраво.
Лисицата взима влакното от Таралежа.
Л и с и ц а т а. Много дърпа.
Т а р а л е ж ъ т. Дърпа я.
Л и с и ц а т а. Хубаво нещо е да си имаш хвърчило. Не мога да разбера досега как съм живяла без хвърчило.
Т а р а л е ж ъ т /неспокойно/. Хайде.
– Какво?
– Върни ми го.
– Кое?
– Хвърчилото. Нали му се нарадва?
– Ами, никога няма да му се нарадвам.
– То си е мое.
– Еее!…
– Това хвърчило е мое. Откакто се помня то си е било мое.
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило нали не е негово, а е мое?
Б у х а л ъ т /сепва се/. Така е.
Л и с и ц а т а. Чу ли кво каза бухалът? Това хвърчило е мое.
З а й ч е т о /извиква/. Нищо подобно!
Л и с и ц а т а. Ти мълчи!
Т а р а л е ж ъ т. Мое е! Аз ти го дадох. Преди малко ти дадох влакното да го подържиш. Ти искаше да се порадваш на хвърчилото и аз ти казах: добре тогава, порадвай му се на хвърчилото, щом имаш работа и бързаш.
Л и с и ц а т а. Сега нямам работа. Бухале, имам ли работа?
Б у х а л ъ т. Не.
Л и с и ц а т а. Видя ли, че нямам работа.
Т а р а л е ж ъ т /крещи/. Искам си хвърчилото!
З а й ч е т о. То е мое!
Л и с и ц а т а. Ееее, ма вие не ме оставяте да се радвам на хвърчилото си. То е отишло на небето, още малко и ще влезе сред облачетата.
Т а р а л е ж ъ т. Лисицо, дай поне да го подържа.
– Не може.
– Мъничко.
– Хич!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое. Питай бухала. Бухале, сложи ръка на сърцето си и кажи, лисицата не взе ли това хвърчило от мен?
Тишина. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Хвърчилото е нейно.
Л и с и ц а т а. Видя ли бе, таралеж такъв!
Ядосано започва да навива влакното, прибира хвърчилото на сцената.
Л и с и ц а т а. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
Л и с и ц а т а. Пиши.
Б у х а л ъ т /започва да пише върху хвърчилото/. Това хвърчило принадлежи на лисицата.
Л и с и ц а т а /ядосано/. Сега видяхте ли на кого принадлежи хвърчилото?
З а й ч е т о. То си е мое!
Л и с и ц а т а. Стига бе, ти пък какво се месиш?
Пуща хвърчилото по вятъра, отпуща влакно, хвърчилото се отдалечава, изчезва вляво и нагоре.
Зайчето плаче.
Влиза Вълкът.
В ъ л к ъ т. Добър ден.
Л и с и ц а т а. Добър ден.
В ъ л к ъ т. Какво става тук? Този що реве?
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Т а р а л е ж ъ т. То е МОЕ!
В ъ л к ъ т. Какво хвърчило? Къде?
Л и с и ц а т а /сочи с глава/. Виж какво хубаво хвърчило си имам.
Вълкът поглежда нагоре.
В ъ л к ъ т /удивено/. Ееее-га ти хвърчилото! Много хубаво хвърчило, бе! Дай.
Л и с и ц а т а. Какво?
В ъ л к ъ т. Дай ми го!
Вълкът хваща влакното.
Л и с и ц а т а /извиква/. Не!
В ъ л к ъ т. Дай!
Л и с и ц а т а. Ти искаш да ми го вземеш.
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще вземем да си взимаме хвърчилата! Друга работа си нямаме – ще си взимаме хвърчилата.
Л и с и ц а т а. Да де, на теб защо ти е хвърчило.
В ъ л к ъ т. Кво ще го правя.
Вълкът грабва влакното от ръцете на Лисицата.
Л и с и ц а т а /подмазвачески/. Виждаш ли как хубаво хвърчи моето хвърчило?
В ъ л к ъ т. Голямо удоволствие.
Вълкът тегли влакното в такта на зараждащата се музика, играе си с полета на хвърчилото. Ние не виждаме полета /а възможно е и да го видим/, но разбираме по вдигнатите нагоре лица и по танца, че Вълкът изпитва неземно удоволствие. Следва интересно шоу от нежност, макар че някои от участниците са грубияни.
В ъ л к ъ т /пее и танцува/:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето.

Хвър натам,

хвър насам, –

хвър насам-натам-насам.

Ту върви,

ту стои,

тъй стои, че сякаш спи.

Вече запяват всички:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето!

Всички танцуват и пеят:

Ту върви,

ту стои,

тъй стои, че сякаш спи.

Хвър натам,

хвър насам,

хвър натам-насам-натам!

Сега вече танцуват опиянени само от музиката.
Прекъсват танца.
Тишина.
Оглеждат се. Действителността и взаимоотношенията им се експонират.
Л и с и ц а т а. Дай сега.
В ъ л к ъ т. Какво?
Л и с и ц а т а. Хвърчилото.
В ъ л к ъ т. Не.
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Хич.
Л и с и ц а т а /нервирано/. Вълко, туй хвърчило е мое!
В ъ л к ъ т. Не.
З а й ч е т о. Хвърчилото е мое!
В ъ л к ъ т. Ти пък какво се месиш!
Зайчето заплаква.
В ъ л к ъ т. Млъкни!
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Л и с и ц а т а. Ето, да питаме Бухала. Бухале, кажи на Вълка това хвърчило мое ли е или не е мое?
Бухалът мълчи.
В ъ л к ъ т. Бухале, ти чуваш ли кво те питам? На кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т /след още малко пауза/. Твое.
Л и с и ц а т а. А!
В ъ л к ъ т. Чухте ли?
3 а й ч е т о. То е си е мое!
Л и с и ц а т а. Там пише!
В ъ л к ъ т. Къде пише?
Л и с и ц а т а. На самото хвърчило си го пише.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Да видим!
Вълкът започва бързо да издърпва хвърчилото. Красивото пъстро хвърчило отново се появява в зрителното ни поле и ни завладява с фееричността си.
Л и с и ц а т а /оживено/. Ето! Пише! Бухалът го написа. Че е мое. Моето име! Всички видяха.
В ъ л к ъ т. Чакай!
Л и с и ц а т а. Ето!
В ъ л к ъ т /строго/. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
В ъ л к ъ т. Чети!
Б у х а л ъ т /чете/. Това хвърчило принадлежи на Вълка.
В ъ л к ъ т. Разбрахте ли?
Пред онемелите животни, които гледат ту Бухала, ту Вълка, хвърчилото тръгва по своя път отнесено от вятъра.
В ъ л к ъ т /пее/:

Хвър насам,

хвър натам,

хвър насам-натам-насам!

Зайчето заплаква. Таралежът заплаква. Накрая заплаква и Лисицата.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Пейте!
Някой спира да плаче, някой продължава.
В ъ л к ъ т /настойчиво/. Пейте!
Лисицата започва първа, след нея – Таралежът, след него – Зайчето.
Всички, щат не щат, пеят:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето!

Влиза Мечокът.
Стои и наблюдава „веселбата“. Повдига глава, навярно съглежда хвърчилото. Наблюдава го докато свърши песента.
М е ч о к ъ т. Браво! /Влиза между тях./ Доволен съм.
Тишина. Пауза. Всички са стъписани.
М е ч о к ъ т /хваща влакното/. Хареса ми!
Прас! Удря Вълка по рамото, събаря го. Държи влакното. Гледа нагоре.
М е ч о к ъ т. Чудесно хвърчило!
Вълкът още лежи на земята.
3 а й ч е т о. То е мое!
М е ч о к ъ т. Пейте!
Тишина.
М е ч о к ъ т /реве/. Пейте!
Б у х а л ъ т. Мечокът каза да пеете.
М е ч о к ъ т. Ти не се меси! Не ми помагай!
Б у х а л ъ т /запява пръв/:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето.

Хвър натам,

хвър насам,

хвър насам-натам-насам!

Всички пеят, Вълкът пее както е легнал.
М е ч о к ъ т. Стани!
Вълкът става, всички танцуват и пеят.
Във вихъра на веселбата:
М е ч о к ъ т. А бе, не мога да разбера кой ми подари туй чудесно синьо-жълто хвърчило!
В ъ л к ъ т. Аз!
Л и с и ц а т а. Лъже, аз!
Т а р а л е ж ъ т. Ами, ами! АЗ!
З а й ч е т о /извиква/. Това хвърчило е МОЕ! /И тъй като никой не му обръща внимание, отправя въпрос към Бухала./ Бухале, ти защо не им кажеш, че е мое?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Чудни хора сте това животните!.
М е ч о к ъ т. Обаче голямо удоволствие е да си имаш хвърчило!… Седиш си тук, а хвърчилото – горе. Вижте бе, вижте кво хубаво му трептят ушите и опашката!
Л и с и ц а т а /угоднически, но и многозначително/. На него е написано моето име.
М е ч о к ъ т. Голямо удоволствие обаче! Държиш му конеца и си го направляваш!… Вижте бе, вижте кво кротко хвърчило си имам. Ето, минава край облаче! Високо! Трепти. На място! Кротко хвърчило!… А! /Стреснато./ Какво става?
В ъ л к ъ т. Какво става?
М е ч о к ъ т. Дърпа!
Неочаквано Мечокът подскача, нещо го тегли нагоре, краката му се откъсват от земята.
М е ч о к ъ т. Помооощ!
В ъ л к ъ т. Какво има?
М е ч о к ъ т. Някой ме тегли нагоре. /Тревожно./ Вълко, хвани ме!
Вълкът хваща краката на Мечока и го приземява. Държи го.
М е ч о к ъ т. Хвани конеца.
В ъ л к ъ т. Силно хвърчило, ей!
М е ч о к ъ т. Ще ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Дръж се и не бой се!
В ъ л к ъ т. Да, ама – дърпа!
Разтегнати, ту на земята, ту във въздуха, двамата издават звуци и на тревога и на удоволствие.
Накрая хвърчилото се напъва и ги понася, краката им увисват.
В ъ л к ъ т. Помоооощ!
М е ч о к ъ т. Лисицо, бързо!
Л и с и ц а т а. Идвам!
Лисицата хваща Вълка. Вече са на земята.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Тегли!
Л и с и ц а т а. Защо дърпа така?
М е ч о к ъ т. Полудя! Това хвърчило е лудо!
Мечокът запява, след него – Вълкът и Лисицата:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето.

Хвър натам,

хвър насам,

хвър насам-натам-насам.

Хвърчилото, сякаш се подчинява на някакъв порив, прави напън – издига тримата от земята.
Т р и м а т а: – Ооооооооо!
Хвърчилото ги смъква.
– Хоп!
Отново се издигат.
– Ооооооооооооо!
Слизат.
– Хоп!
М е ч о к ъ т. Таралеж!
Т а р а л е ж ъ т. Кажи, Мечок.
М е ч о к ъ т. Какво чакаш?
В ъ л к ъ т. Хвани се!
Л и с и ц а т а. За мен!
Т а р а л е ж ъ т. Страх ме е.
М е ч о к ъ т. Бързо!
Тъкмо да излетят нагоре Таралежът ловко се вкопчва за Лисицата.
Това ги приземява.
В ъ з г л а с и:
– Ох!
– За малко!
– Готово!
– Долу сме!
В ъ л к ъ т. Лудо хвърчило!
Л и с и ц а т а. Да бе, полудя!
М е ч о к ъ т. Перко!
Л и с и ц а т а. И нас ни направи перковци.
Т а р а л е ж ъ т. Ще ни отнесе някъде.
Мечокът запява, след него – компанията му:

Ех, че хубаво хвърчило

шари по небето!

От жълтило и синило

грее му лицето.

Надават силен смях, смях на победители, които са озаптили неизвестна сила.

И пак запяват:

Хвър насам,

хвър натам,

хвър насам-натам-насам.

Ту лети,

ту стои,

тъй стои, че сякаш спи.

М е ч о к ъ т. Укротихме го!
Л и с и ц а т а. Намерихме му цаката!
В ъ л к ъ т. А то си намери майстора.
Л и с и ц а т а. На него е написано името ми.
М е ч о к ъ т /ядосано/. Стига! /Ядосано започва да набира влакното./ Твоето име! /Хвърчилото се появява./ Бухале!
Б у х а л ъ т. Кажи.
М е ч о к ъ т. Ето.
Б у х а л ъ т /взима хвърчилото, зачертава нещо по него, пише и чете сричка подир сричка/. Зачертаваме името на Лисицата. /Зачертава./ И пишем: Това хвърчило принадлежи на Мечока.
М е ч о к ъ т. Лисице, сега разбра ли на кого е хвърчилото?
Тишина. Пауза.
3 а й ч е т о. То си е мое.
М е ч о к ъ т. Стига бе!
В ъ л к ъ т. Ти кво се обаждаш.
Т а р а л е ж ъ т. Кво искаш?
Л и с и ц а т а
Л и с и ц а т а. Теб никой не те брои…
Т а р а л е ж ъ т. …за човек.
З а й ч е т о. Татко и мама ми го направиха!
М е ч о к ъ т. Млък!
В ъ л к ъ т. Да не обърнем другия край!
Т а р а л е ж ъ т. Нахално зайче!
Л и с и ц а т а. Бе, него никой не го брои за човек.
М е ч о к ъ т. Бухале, туй хвърчило на зайчето ли е?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Не.
М е ч о к ъ т. Видя ли?
Т а р а л е ж ъ т Кратко и ясно!
Мечокът запява, след него и другите, хвърчилото излита понесено от вятъра. Както си пеят, всички поглеждат към небето.
Р е п л и к и:
– Чудесно!
– Голямо удоволствие!
– Красиво хвърчило.
– Синьо-жълто!
Пеят и танцуват.
З а й ч е т о /на Бухала/. То си е мое!
Б у х а л ъ т. Вие, животните, сте чудни хора!
Песента на ликуващите.
М е ч о к ъ т. Сега пуснете!
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
М е ч о к ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж ъ т. Какво ти стана?
М е ч о к ъ т. Вече не ми трябвате.
Вълкът, Лисицата и Таралежът пускат влакното на което са се държали досега.
М е ч о к ъ т /загледан нагоре към хвърчилото/. Голямо удоволствие! Направляваш си го както си щеш.
Неочаквано отскача нагоре.
М е ч о к ъ т. Помоооощ!
Вълкът се хвърля и го хваща за краката.
Приземяват се.
М е ч о к ъ т. Пак полудя.
В ъ л к ъ т. Голяма хала!
М е ч о к ъ т. Не мога да го удържа!
Изведнъж двамата политат нагоре.
М е ч о к ъ т. Лисо!
Лисицата се джасва, хваща се за Вълка.
Приземяване.
Но не задълго, отново политат.
М е ч о к ъ т. Таралеж, какво чакаш?
Таралежът се хвърля и хваща Лисицата. Бавно се приземяват.
Р е п л и к и:
– Ураааа!
– Намерихме му цаката!
– Не може да ни победи.
Запяват.
Но, сякаш раздразнено от това, хвърчилото ги дръпва рязко и ги раздрусва, след туй ги отлепя бързо от земята. Реплики:
– Помоооощ!
– Ужас!
– Искам долу!
– Отвлича ни!
– То ни отнася!
Бавно се приземяват. Въздишки на облекчение.
Р е п л и к и:
– Какво беше туй?
– Какво му стана?
– Ядоса ли се?
М е ч о к ъ т. Сега ще му дам да разбере!
В ъ л к ъ т. Да го свалим!
Л и с и ц а т а. И какво?
М е ч о к ъ т. Ще му се скараме!
Т а р а л е ж ъ т. Така му се пада!
М е ч о к ъ т. Дърпайте!
Навиват влакното. Хвърчилото е на земята.
М е ч о к ъ т. Проклетнико!
В ъ л к ъ т. Разбойнико!
Л и с и ц а т а. Ако още веднъж ни вдигнеш от земята.
М е ч о к ъ т. …ще те разкъсаме!
Т а р а л е ж ъ т. На парчета!
М е ч о к ъ т. Ще ти отрежем опашката!
Т а р а л е ж ъ т. Ушите!
М е ч о к ъ т /нанася удар на хвърчилото/. Разбра ли?
В ъ л к ъ т. Ще те смачкаме!
Л и с и ц а т а. Сега го пуснете.
Т а р а л е ж ъ т. Да видим ще лудува ли.
Пускат хвърчилото, то изчезва и ги дръпва по-рязко от всякога.
Всички държат здраво и дават отпор.
Р е п л и к и:
– Дръжте се!
– Не пущайте!
– Запазете спокойствие!
– Не се давайте!
– Олелеее!
– Помооощ!
– Спрете го!
Политат нагоре.
Изчезват.
Чуваме само гласовете им:
– Полудя отново!
– Пощуря!
– Пощръкля!
– Не разбира от думи!
– Няма ли кой да ни свали?
Появяват се в горната част на сцената и падат с трясък земята.
Гласовете им са ядосани:
– Дай го!
– Свалете го!
– Ще го набием!
– Бързо!
Смъкват хвърчилото.
Нахвърлят се срещу него, удрят го, изливат яда си:
– Да го скъсаме!
– На парчета!
– Да го укротим!
– Да го смачкаме!
– Отрежете му опашката!
– Ножици!
– Ето ги!
Лисицата подава ножица.
– И ушите!
– Хайде!
Зайчето изскача до тях.
З а й ч е т о. Махнете се! Вие сте лоши! Пуснете хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т /стъписан/. Какво?
З а й ч е т о. Махнете се!
М е ч о к ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Не пипайте хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Защо? Не видя ли?
Т а р а л е ж ъ т. То полудя.
Л и с и ц а т а. Искаше да ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Към облаците.
Т а р а л е ж ъ т. И после да ни пусне.
В ъ л к ъ т. Да се пребием.
Отново удари по хвърчилото.
З а й ч е т о /хвърля се срещу тях/. Спрете! /Всички се стъписват от учудване./ Да не сте пипнали хвърчилото ми!… Татко!… Мамо!…
Смях.
В ъ л к ъ т. Ха така…
М е ч о к ъ т. Повикай ги!
З а й ч е т о. Татко ще ви набие.
Смях.
М е ч о к ъ т. Чакаме!
З а й ч е т о. Няма да режете хубавото ми хвърчило!
В ъ л к ъ т. Как – хубаво?
М е ч о к ъ т. Какво му е хубавото?
Т а р а л е ж ъ т. Искаше да ни затрие!
Л и с и ц а т а. Да ни открадне.
Т а р а л е ж ъ т. И да ни пусне отгоре.
3 а й ч е т о. То си знае.
В с и ч к и. Какво?
З а й ч е т о. Заслужавате.
М е ч о к ъ т. Щом заслужаваме, ще го по скъсим отгоре и отдолу.
Л и с и ц а т а. Ще го укротим.
З а й ч е т о. Няма да го пипнете!
Смях.
З а й ч е т о. Само през трупа ми!
Смях.
М е ч о к ъ т. Момент! /Настъпва тишина./ На теб хвърчилото трябва ли ти?
З а й ч е т о. Обичам си го!
М е ч о к ъ т. И какво ще го правиш?
3 а й ч е т о. Ще си го пусна.
М е ч о к ъ т. И после?
В ъ л к ъ т. Ще те търсим на небето.
Смях.
Л и с и ц а т а. Ще те отнесе.
Т а р а л е ж ъ т. Като паяжина!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се, докато не съм се ядосал!
Смях от сърце.
М е ч о к ъ т. Момент! Тишина. /Става тихо./ Искаш ли този път да го пуснеш ТИ?
З а й ч е т о. – Ами – да.
Смях.
М е ч о к ъ т. И ще те търсим в небето.
Т а р а л е ж ъ т. Точка в небето!
Л и с и ц а т а. Запетайка!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се от хвърчилото ми.
М е ч о к ъ т /внезапно/. Добре, но искаме да видим.
З а й ч е т о. Какво да видите?
Л и с и ц а т а. Как ще го пуснеш.
В ъ л к ъ т. От земята.
Л и с и ц а т а. Нулево зайче!
Т а р а л е ж ъ т. Минус зайче!
Смях.
М е ч о к ъ т. Хайде!
З а й ч е т о. Какво?
М е ч о к ъ т. Пусни го!
З а й ч е т о. Ще го пусна!
Смях.
З а й ч е т о /запява монотонния си мотив/:
Сега ще пусна хвърчилото.
Сега ще пусна хвърчилото…
Зайчето пуска хвърчилото по известната ни вече посока, то изчезва, Зайчето освобождава влакно, заглежда се нагоре и запява другата песен.
Смехът постепенно заглъхва.
Животните се струпват около Зайчето, пулят се от учудване, накрая поглеждат нагоре. Чакат реакция от страна на хвърчилото.
М е ч о к ъ т /учудено, може да се каже обидено/. Защо така?
В ъ л к ъ т. Защо не рита?
Л и с и ц а т а. Защо не те отнесе?
Т а р а л е ж ъ т. Зайче, защо?
З а й ч е т о. Защото се обичаме! /обръща се към тях./ Кой иска да го подържи?
Всички се отдръпват рязко.
Бухалът /заключително/. Чудни хора сте това животните!
Зайчето продължава песента си.
Нахалниците, и те, какво да правят – започват да му пригласят, докато песента получава мощно звучене, като за финал.
Отвреме-навреме чуваме гласът на Бухала да казва: Чудни хора! Чудни сте това –  животните!

Край

<–––- От тук нататък има и друг опит, вероятно по молба на режисьор или редактор, да се направи по-ефектен финал; надолу е един от тях:
Т а р а л е ж ъ т. Я дай!
З а й ч е т о. Какво дай?
Т а р а л е ж ъ т.  … си ми хвърчилото.
З а й ч е т о /крещи/. Не!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое.
3 а й ч е т о. Мецане!
М е ч о к ъ т. Зайче, ти си много интересно явление. Всеки знае, че най-напред хвърчилото беше негово. От гледна точка на фактите, сега, каквото и да говорим, хвърчилото си е негово. Така че…
Т а р а л е ж ъ т /хваща влакното/. Чу ли?
З а й ч е т о. Не! От гледна точка на фактите…
Т а р а л е ж ъ т. Пусни го де!
Таралежът отнема хвърчилото. Зайчето заплаква.
Т а р а л е ж ъ т /гледа радостно нагоре/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!
Л и с и ц а т а /ненадейно/. Ами!
Т а р а л е ж ъ т. Моля?
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило на таралежа ли беше или мое?
Б у х а л ъ т. Твое.
Л и с и ц а т а. Видя ли, Таралежко?
Лисицата изтръгва влакното от Таралежко.
Т а р а л е ж ът. Чакай, ти от каква гледна точка?
Л и с и ц а т а /гледа към хвърчилото/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!… Слуша ме, лети си кротко и опашката му шава, облачето гъделичка и се с него забавлява.
В ъ л к ъ т. Я подай влакното!
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Да видим кво ще стане.
Л и с и ц а т а. Ааа, не така!
В ъ л к ъ т. Ти чу ли кво казах?
Л и с и ц а т а. Бухльо, на кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т. На вълка!
В ъ л к ъ т. Чу ли?
Л и с и ц а т а. Не!
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще си живеем ли тук, или ще си възразяваме?
Л и с и ц а т а /подава му влакното/. Не е честно. М кар че…
В ъ л к ъ т. /гледа нагоре/. Чудесно хвърчило.
Л и с и ц а т а. Макар че…
В ъ л к ъ т. Какво, протестираш ли?
Л и с и ц а т а. Ако питаш мен, хвърчилото не е твое.
3 а й ч е т о. Точно така!
Л и с и ц а т а. Ти млъкни.
М е ч о к ъ т. Туй хвърчило започна отново да ми харесва. Я го вижте как се укроти. Нито ни мята насам-натам, нито ни вдига нагоре. Така че…
В ъ л к ъ т. Ти май, нещо…
М е ч о к ъ т. Подай влакното.
В ъ л к ъ т. Не!
М е ч о к ъ т. Дай, дай!
В ъ л к ъ т. Хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Стига де, дайй!
В ъ л к ъ т. Глей сега, мечок, не е честно, искаш да ми отнемеш хубавото кротко хвърчило.
М е ч о к ъ т. Бухале!
Б у х а л ъ т. Хвърчилото е на мечока!
М е ч о к ъ т. Чу ли? Мечокът грабва влакното.
В ъ л к ъ т. Ясно.
М е ч о к ъ т. Вече ти е ясно.
В ъ л к ъ т. Обаче…
М е ч о к ъ т /гледа нагоре/. Сякаш е заспало! Само ушичките му трептят. Какво бе, какво обаче?
В ъ л к ъ т /кротко/. Нищо.
М е ч о к ъ т. Хубавото ми укротено хвърчило!
Хвърчилото обаче сякаш само туй и чака. То дръпва мечока. Мечокът прави крачки встрани и ха – да полети.
М е ч о к ъ т. Помощ! 
–––––––-> … до тук!… Но вероятно не са стигнали до съгласие – явно е, че действието взе да натежава – и най-неочаквано намирам следния текст като край:

*** Забележка 2:
Е НЕКА сега някой каже, че това не е България на 21 век!...
Когато започнах да преписвам текста, започнах да търся и 
какъв е символът на Хвърчилото. Дали Свободата, дали Изкуството...
Но според видa на животните, които се влюбваха в него - усетих, 
че е нещо друго, по-подходящо за нрава им...
Когато се появи Мечокът - силно ми лъхна на Тодор Живков, 
но вече много ясно ме беше завладяла мисълта, че тази пиеска - 
отново по най-странен начин - е невероятно предчувствие за... 
природата на Животните в България през 21 век...
НЕ Е ЛИ ТАЗИ сценката, на която сме свидетели ежедневно и от години насам?
ВЛАСТТА! Ето го символът, който омагьосва моментално онези, които я докопат. 
И не могат да се спасят от лапите ѝ, чак докато тя не ги отнесе, събори, 
подиграе или уплаши...
Ахото дори не е и знаел какво е написал!...
А аз отново съм разтърсена от един най-прост текст на пиеса, но не мога 
да съм съдия - има конфликт на интереси!...  :)
Дано някой още изпита удоволствие от текста, който пред деца трябва да се 
изиграе едва ли не "по циркаджийски", за да ги разсмее...
Пиесата е записана като ДЕТСКА, но не куклена или анимация, което е странно 
- заради хвърченето, падането и люлеенето на снопове артисти под хвърчилото?...

„ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“ – радиопиеса, 1986.

   

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.pdf file пиесата

ТУК!  ДА ПРЕСЕЧЕМ ЕКВАТОРА!.pdf file коментар

.              

борис априлов * П Р Е С И Ч А Н Е Н А Е К В А Т О Р А * радиопиеса * 1986 . ЕФЕКТ. Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал. Дава заето.

Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал – свободно. Някой вдига слушалката.

ИВАН. Васко, ти ли си?

ВАСКО. Аз съм.

ИВАН. Обаждаш се точно на уговорената минута.

ВАСКО. Сам ли си?…

ИВАН. Съвсем.

ВАСКО. Има ли опастност?

ИВАН. Говори спокойно.

ВАСКО. Сега е осем без пет. Точно в осем пред входа на оранжевата кооперация.

ИВАН. Какво трябва да взема?

ВАСКО. Както ти казах… Само електрическото фенерче.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Когато се видим… Иване, чувствуваш ли страх?

ИВАН. Никак.

ВАСКО. След пет минути пред входа на оранжевата кооперация!

Затваряне на телефон. Музика.

 

ДИКТОР: /заглавието и авторът на пиесата/.

ЕФЕКТ: улични шумове: коли, един клаксон, далечен трамвай, плач на дете, глъч.

ВАСКО. Къде си помъкнал тази тенджера?

ИВАН. Вътре е фенерчето.

ВАСКО. Все едно че носиш кисело мляко. Харесваш ми.

ИВАН. Ще ме вземеш ли и в други акции?

ВАСКО. Готово!… Слушай сега. Ще се вмъкнем в тавана на тази кооперация.

ИВАН. Това ли е всичко?

ВАСКО. Засега… Хайде!… Качвам се пръв. След две минути тръгваш,

ЕФЕКТ: Стъпки по стълбището. Стъпките се забързват. Отваря се врата. Стъпките замират. Вратата се затваря. Някой изтичва надолу. Стъпките на Васко отново звучат.

ЖЕНА. Момченце, на кой етаж живеят Йорданови?

ВАСКО. Не знам, другарко.

ЖЕНАТА. Не живееш ли в тази кооперация?

ВАСКО. Ннне… Отивам да уча при едно момче,

Избързващите стъпки на Васко по стълбището.

Отваря се врата. Стъпките замират,

МЪЖ. Я подръж това нещо. Да затворя вратата!

Шум от тръскане на врата. Превъртане на ключ.

МЪЖЪТ. Благодаря. Голям да пораснеш!…

Стъпките на мъжа слизат надолу. Стъпките на Васко зачестяват нагоре. Спират, по всяка вероятност на таванската площадка. Чува се ускореното дишане на момчето. Абсолютна тишина. Пауза. Приближават се стъпките на Иван, който се изкачва по-спокойно, чуваме дишането му.

ВАСКО1/шепне/. Видя ли те някой?

ИВАН. Не. Тебе?

ВАСКО. Шшшт!… Говори тихо!… Голям малшанс извадих, видяха ме двама…

ИВАН. Тогава? /пауза/ Ако искаш да отложим.

ВАСКО. Говори по-тихо!… Нищо няма да отлагаме… Страхуваш ли се?

ИВАН. Кой, аз?… Уха!

ВАСКО. Имай предвид, че е рисковано. Размисли и ако искаш се върни!

ИВАН /замисля се/. Защо не ми кажеш в какво се състои работата?

ВАСКО. Главното е да влезем в един таван.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Много неща… Виждаш ли този коридор?

ИВАН. Виждам го.

ВАСКО. По него са наредени тавански стаички.

ИВАН. Да.

ВАСКО. Нас ни интересува само една. Тя е първата след като се завие.

ИВАН. Какво има в нея?

ВАСИЛ. Всичко, Това е най-интересния таван!

ИВАН. Какво му е интересното?

ВАСИЛ: /многозначително/  Влезеш ли в него, сякаш влизаш в целия свят.

ИВАН. Не те разбирам.

ВАСИЛ. Ще разбереш… Заставаш вътре и след като отправиш светлина към което и да е кътче, разкрива ти се част от света. Има и един голям глобус. Въртиш го, пред тебе се явяват Африка, Азия, Америка, Европа, Австралия….

ИВАН. Обичам географските глобуси. Само това ли е?

ВАСИЛ. Глупости!… Ако е така, няма да рискуваме. Ще видиш… Дай си ръката!… Върви след мен. Остави тенджерата тук…

ИВАН. Да запалим фенерчето.

ВАСКО. В никакъв случай.

Шум от тенджера. Пауза. Тишина.

ВАСКО. Какво стана?

ИВАК. Падна капака на тенджерата.

ВАСКО. Защо не си отваряш очите?

ИВАН. Отварям ги, но е тъмно.

ВАСКО. Момент да се ослушаме.

Тишина. Далечен шум от коли.

ИВАН. Васко… Какво толкоз интересно може да има в тавана?

ВАСКО. Ако искаш се върни.

ИВАН. Толкова ли е интересно?

ВАСКО /шепти/. Ще ти покажа мухата „це-це“.

ИВАН. Жива ли?

ВАСКО. Глупак…

ИВАН. Много искам да видя как изглежда една муха це-це.

ВАСКО. Да тръгваме… Дай ръка… Ти трепериш.

ИВАН. Ами!…

ВАСКО. Целия трепериш.

ИВАН. Защото е студено.

ВАСКО. Напротив, горещо е.

ИВАН. Така ли?… Не съм забелязъл.

ВАСКО. Тук завиваме… Внимавай да не се блъснеш… Има някаква печка.

ИВАН. А кюнци има ли?

ВАСКО. Няма.

ИВАН. Тогава сме добре.

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Вдигат много шум.

ВАСКО. Кюнците ли?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Доста си глупав. Съжалявам, че те взех.

ИВАН. Защо взе точно мен?

ВАСКО. Имаш фенерче… Ето вратата.

ИВАН. Тази ли?

ВАСКО. Тази.

ИВАН. Как ще я отворим?

ВАСКО. Донесъл съм няколко ключа.

ИВАН. Влизал ли си друг път?

ВАСКО. Не… Само съм надниквал… Един ден, като играехме на преследване, се скрих в този коридор. Собственицата отвори вратата и надникнах.

ИВАН. Откъде знаеш че вътре има глобус и муха „це-це“?

ВАСКО. Чул съм, когато татко разправяше на мама. Това било най-интересния таван на София. Мъжът на собственицата скитал по целия свят, участвувал в експедиции. Забравих му името. Беше много важно име.

ИВАН. Рискуваме… Не е зле да си помислим.

ВАСКО. Пак ли се страхуваш?

ИВАН. Не ми говори така!

ВАСКО. Вътре имало глава на бизон.

ИВАН. Глава на бизон?

ВАСКО. Висяла на стената.

ИВАН. Истинска?

ВАСКО. Много истинска.

ИВАН. Не вярвам да е толкова истинска, но искам да видя една глава на бизон.

ВАСКО. Можеш да осветиш ключалката… Така. /Дрънчене на ключове. Опит да се вкара ключ в ключалката. Опит да се превърти ключ/. Дявол да го вземе!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Първите два не станаха.

ИВАН. Колко още?

ВАСКО. Останаха още два. /Шум от вкарване на ключ/. Този влезе.

ИВАН. По-бързо.

ВАСКО. Но не може да превърти. /Пъшкане. Шум от ключ/. Не може.

ИВАН. Защо не може?

ВАСКО. Влиза, но не може да превърти.

ИВАН. Да се върнем. Щом намерим повече ключове…

ВАСКО. Да, но този влезе.

ИВАН. Изкарай го и опитай другия.

ВАСКО. Не може. Нещо заяде.

ИВАН. Казвам ти, да намерим още ключове.

ВАСКО. Не мога да извадя този.

ИВАН. Дръпни силно.

ВАСКО. Сега! /Чува се отваряне на врата. Леко скърцане/. А!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Вратата се отвори, а ключът си излезе.

ИВАН. Сигурно си превъртял без да усетиш.

ВАСКО. Нищо подобно.

ИВАН. Тогава какво?

ВАСКО. Вратата си е била отворена… Къде отиде?

ИВАН /отдалечен/. Да се измитаме!…

ВАСКО. Ела тук!…

ИВАН /приближил се е/. Страх ме е от отворени врати. Щом една врата е отворена, значи има нещо особено.

ВАСКО. Вътре имало препариран питон.

ИВАН. Лъжеш.

ВАСКО. Така казват.

ИВАН. Тогава да надзърнем и да бягаме. Предпочитам да видя само питона. Какво ще му гледаш на света. Свят като свят и то нарисуван на глобус. Разбирам да е истински…

ВАСКО. Аз пък, видя ли нарисуван свят на карта, веднага си го представям като истински. Един ден видях как океанът се вълнува и как Голфщромът тече през него. Вода тече през вода.

ИВАН. Не може да бъде!

ВАСКО. Дори видях китове. Две акули се биеха за един негър.

ИВАН. Васко, ти си сънувал.

ВАСКО. Не съм сънувал… Видях и небостъргачите на Сан-Франциско.

ИВАН. Ти си опасен!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Как може океан да се вълнува върху картата? Нали ще размекне хартията?

ВАСКО. Не знам, но видях… И не един път.

ИВАН. Предлагам да се връщаме.

ВАСКО. Сега?… Когато вратата е отворена?

ИВАН. Добре, ще хвърля поглед на питона и ще си отивам.

Вратата поскърцва докрай.

ВАСКО. Да затворим ли?

ИВАН. Остави я открехната.

ВАСКО. И аз мисля тъй. Нямам вяра на тия врати… Дай фенерчето.

ИВАН. Ето го.

ВАСКО. Къде?

ИВАН. Ръката ми е пред теб.

ВАСКО. Как не можа да се натрепериш?

ИВАН. Трепери ми се… Предупреждавай преди да светнеш.

ВАСКО. Добре… Сега ще светна.

ИВАН. Светни!… Вик на уплаха.

ВАСКО: Луд ли си?

ИВАН. Какво беше?

ВАСКО. Главата на бизона.

ИВАН. Много голяма.

ВАСКО. Типична бизонска.

ИВАН. Светни отново.

Щракане на фенерче.

ИВАН. Очите са огромни и изблещени.

ВАСКО. Сигурно си изкуствени.

ИВАН. Бизоните правят ли си изкуствени очи?

ВАСКО. Ще ме скъсаш! Тези очи са направени от човек.

ИВАН. Присаждат ли ги?

ВАСКО. Не, бе… Като ги препарират и им слагат стъклени.

ИВАН. Загаси!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Да се успокоя. Лявото му око е много зловещо.

Внезапен шум от затваряне на врата и някакъв друг, неразбираем шум.

Тишина.

ИВАН /бързо, уплашено/. Какво стана?

ВАСКО /уплашено/. Вратата се затвори!

ИВАН. Кккак така?

ВАСКО. Не чу ли как се трасна?

ИВАН. Ами сега?

ВАСКО. Случай, ще се успокоиш ли?

ИВАН. Не мога… Вратата се затвори, а мен ме е страх от затворени врати… Кой затвори вратата?

ВАСКО. Де да знам… Може би вятърът.

ИВАН. Няма никакъв вятър… Някой ни е затворил и не можем да се върнем… Васко…

ВАСКО. Какво.

ИВАН /шепти/. Хванаха ни.

ВАСКО /с променен глас/. Не ме плаши!… Създаваш паника… По-добре е да почакаме, да се успокоим и тогава…

ИВАН. Какво тогава?… Прилича ми на капан. Вратите на капаните ги оставят винаги отворени и …

ВАСКО. Какво и?

ИВАН. После ги затварят зад гърба… Вече не можем да се измъкнем. Ще трябва да стоим тук, цяла нощ, и утре, и други ден, цял живот!… /извиква/ Хеей!… Хе…

ВАСКО /запушва му устата, викът секва/. Ей, глупак! /Тишина/. Къде се намираш?… Ще ти отпуша устата само ако мълчиш!

ИВАН /поема дъха си/. Спипаха ни!…

ВАСКО. Добре де, какво от това?… Не крадем, не убиваме… Ще обясним и готово.

ИВАН. Какво ще обясним?

ВАСКО. Ще обясним на старицата, че сме дошли да видим тези тайнствени неща и да си отидем… Обичам да гледам такива неща… събрани от целия свят… Не може да не повярва. Ще ѝ дам честната си дума, че не съм дошъл да присвоявам.

ИВАН. Няма да повярва.

ВАСКО. Защо да не повярва?… Истината ли казваме? Ако казваш истината, от какво се страхуваш?

ИВАН. А защо се вмъкваме като крадци?

ВАСКО. Постъпили сме глупаво.

ИВАН. Иди обяснявай… Спипаха ни!

ВАСКО. А вярно ли е, че не сме дошли да крадем? Вярно е.

ИВАН. Не е вярно.

Тишина.

ВАСКО /очудено/. Защо да не е вярно?

ИВАН /капитулантски/. Лично аз, бях… решил… да си задигна нещо по-интересно.

ВАСКО. Така ли?

ИВАН. Например, мухата це-це… Дребулия, но знаеш ли колко е важно да имаш една це-це? Муха от Африка.

ВАСКО. Виж ти…

ИВАН. И всички деца да казват: Иван има една муха це-це.

Пауза.

ВАСКО. Да ти кажа правата и аз смятах да си взема тази муха.

ИВАН. Ааа, така ли?… Искаше да ми вземеш мухата?

ВАСКО. Млъкни!…

ИВАН /уплашено/. Защо?

ВАСКО. Да размислим… И така, какво е положението…

ИВАН. Положението е такова, че сме затворени в една таванска стая на шестия етаж и сега могат да правят с нас всичко.

ВАСКО. Какво могат да правят?

КВАН. Сигурен ли си, че старицата е добра?

ВАСКО. Това не знам.

ИВАН. Представи си, че е някоя… убийца, която нарочно държи вратата отворена и пленява деца,

ВАСКО. Защо ще ги пленява?

ИВАН. Де да знаеш. Какви ги няма на света… Тя е тайнствена, почти мистериозна. С никого не говори, рядко се явява и пред хората… Такъв беше и старецът… Никой не знаеше с какво се занимават. Може би никога не е бил и пътешественик… Кажи де, знаеш ли нещо за тях?

ВАСКО. Тук си прав… За мен те са мистериозни хора, но старицата не може да стигне чак до там…

ИВАН. До къде?

ВАСКО. Да убива деца.

ИВАН. Ти си мислиш… Какви случаи има!… Да се измъкваме !…

ВАСКО. Да ти кажа правата, и аз искам, но как?… Това прозорче гледа към улицата, под нас са цели пет етажа…

ИВАН. Предлагам да викаме!

ВАСКО. Какво като викаме?

ИВАН. Ще ни чуят и ще ни спасят.

ВАСКО. Къде ще викаме?

ИВАН. Към улицата.

Тишина. Пауза.

ВАСКО. Иване, можем ли да помислим малко по-спокойно?…

ИВАН. Ти мисли. Аз не мога.

ВАСКО. Какво всъщност е станало?… Влезли сме в един опърпан и прашен таван, пълен със стари неца…

ИВАН. Когато влизахме, обещаваше друго.

ВАСКО. Добре де – обещавах… Питам: от какво ни е страх?… От старицата?… Какво ще ни направи?… Ние сме млади и силни.

ИВАН. Има си начини.

ВАСКО. Например!…

ИВАН. Например, да пусне някоя скрита инсталация с отровен газ.

ВАСКО. Така ли мислиш?

ИВАН. Възможно е. Може да ни задуши.

ВАСКО. Защо сме ѝ задушени?

ИВАН. Де да знаеш… може би прави някакви опити, или пък…

ВАСКО. Или пък?

ИВАН. Или пък събира детски трупове. Хората събират разни предмети, а тя може би колекционира трупове.

ВАСКО. Глупашко предположение… Чул ли си да е изчезнало някое дете?

ИВАН. Не.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Може би ние ще сме първите жертви.

ВАСКО. Фантазираш, но да помислим… Първо, защо? Второ, спокойно можем да потърсим инсталацията. И трето: ха-ха-ха! /започва да се смее/.

ИВАН. Защо се смееш?

ВАСКО. Защото не може да действува никаква инсталация. Отворим ли прозореца, никой не може да ни задуши.

Пауза.

ИВАН. Тук си прав… Можем да отворим прозорчето.

ВАСКО. Освен това, глътнахме си акъла и забравихме да проверим вратата. Може би не е заключена.

ИВАН /бързо/. Прав си… Светни!

ВАСКО. Сега ще натисна вратата. Бъди до мен.

ИВАН. До теб съм.

Пауза. Шум от отваряне на врата.

Двамата въздъхват.

ВАСКО. Видя ли? Въздъхват с облекчение.

ВАСКО. Изложихме се като кифладжии… Станало е течение, вратата се е затворила, а ние щяхме да умрем от страх.

ИВАН /примирено/. Прав си… Напоследък нервите ми не са в ред.

ВАСКО. Защо повтаряш думите на възрастните?

ИВАН. Уверявам те!… Тази алгебра ме изнерви!… Тези уравнения.

ВАСКО. Истината е, че си въобразихме… Изплашихме се от една старица. Хе!… Мога да ѝ светна една и – край!

ИЗАН. То не е и старица, а една торба с кокали… Душа си няма горката.

ВАСКО. Затвори и да продължим… Вярвам, че сега нямаш нищо против да разгледаме целия музей…

ИВАН. И ще вземем само мухата.

ВАСКС. Добре. Отстъпвам ти я.

ИВАН. Ще гръмна цялата махала с нея… Цял живот съм мечтал за една африканска муха це-це.

ВАСКО. Хайде!

ИВАН. Светни да видим къде стъпваме.

Щракане на фенерче. Пауза. Възгласи.

ВАСКО. Чудесно!… Добре, че дойдохме!… /От тук нататък става весело, настроението се подобрява, звучи и тиха весела музика/. Ехей, наистина музей!

ИВАН. Васко, ти проговори в рими!…

ВАСКО. Интересно, стаята е по-голяма отколкото предполагах.

ГВАН. И всичко е подредено. Липсват само надписите… Ето питона!…

ВАСКО. Хубав питон! /Настроението расте/ .

ИВАН. Не е ли малко малък?

ВАСКО. Малко е малък, наистина, но такъв е намерил човека… Не всички питони са големи. Питоните преди да станат питони са били питончета… Ние, например с теб, сме още питончета…

ИВАН. Васко, какво е това?

Пауза.

ВАСКО. Това е нещо… Това ли?… Това е, едно такова, как го казваха, имаше го в един роман, а това е нещо много интересно, но забравих как се казваше.

ИВАН. За какво служи?

ВАСКО. Забравих и за какво служи.

ИВАН. Добре де, къде се среща?

ВАСКО. Употребяват го едни племена.

ИВАН. Кои племена?

ВАСКО. Забравих ги… Но е нещо много чудесно. Този старец е пътувал, пътувал…

ИВАН. Изглежда, че тогава не е бил старец.

ВАСКО. Сигурно… Може би е бил дете като нас.

ИВАН. Ще ти се!… Той си е бил възрастен – на двайсет и пет години.

ВАСКО. Батко е на двайсет и шест, а знаеш ли как се сърди като го нарека възрастен… Виж тука!

ИВАН. Какво е това?

ВАСКО. Компас!

ИВАН. Васко, това е един хубав компас. Ще оставя на старицата мухата, а ще ѝ взема компаса.

ВАСКО. Искаш ли да отворим чекмеджето на този шкаф?

ИВАН. Само че внимателно, без шум… Трябваше да си донесем ръкавици.

ВАСКО. Защо ръкавици?

ИВАН. Да не оставяме отпечатъци от пръсти.

ВАСКО. Ти все забравяш, че не сме нито крадци, нито убийци.

ИВАН. Ти пък, веднага се хвана за думата!

Отваряне на чекмедже.

ВАСКО. Дай светлина! /Пауза/. Майкоо!… Пълно е с какво ли не. Има и документи. /Разгъване на хартия/. Пише на чужд език.

ИВАН. Тази рисунка каква е?

ВАСКО. Май че е Нептун… О, това е Нептуново свидетелство.

ИВАН. Да, бе!… За пръв път виждам Нептуново свидетелство за преминаване на екватора… Този човек е пресякъл екватор с параход!

ВАСКО. Има си хас да не е пресякъл един нищо и никакъв екватор.

ИВАН. Да, ама има много хора, които не са пресякли екватора и нямат намерение да го пресекат!…

ВАСКО. Има ги всякакви… Аз съм решил да умра, но да пресека екватора.

ИВАН. Трябва първо да го пресечеш, а после да умреш, защото какъв смисъл има да го пресичаш, щом си мъртъв и няма да разбереш че го пресичаш.

ВАСКО /след пауза/. Исках да ти предложа нещо, но…

ИВАН. Предложи де.

ВАСКО. Не си за тая работа… Няма да си удържиш думата.

ИВАН. Моля ти се, кажи!

ВАСКО. Исках да си дадем тържествено обещание, тук, пред това свидетелство, че каквото и да се случи, екватора ще пресечем двамата, едновременно.

ИВАН /въодушевено/. Обещавам!

ВАСКО. Остави ме да си помисля няколко дни… Не знам тебе ли да изема или друг.

ИВАН. Ако не ме вземеш, няма да ти говоря цял живот!

ВАСКО. Добре. Сега да прочетем свидетелството. Аха!… Името му е написано на английски: Иван Саботинов Преславски… Екваториалното кръщение е станало на кораба „Картаген“. Не съм чувал за такъв кораб…

ИВАН. И аз… Чувал съм за „Георги Димитров“, „Куин Мери“, Атлантик“, но такъв кораб не знам.

ВАСКО. Глупак, нямаш си представа какви кораби има по света!

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Реших да оставя на старицата компаса, а вместо него да взема това Нептуново свидетелство. И без това е издадено на моето име.

ВАСКО. Докато съм тук, няма да пипнем нищо.

ИВАН. Ще видим като си излизам…

ВАСИЛ /затваря чекмеджето/. Дай фенерчето…

Пауза.

ИВАН. Това пък какво е?

ВАСКО. Това ли?… Нещо, направено от диваци, ама какво ли?

ИВАН. Осмислих, че е дървено божество, но не е.

ВАСИЛ. Сетих се… Това е приспособление за палене на огън. Този клин се върти в тази дупка и от триенето се развива висока температура.

ИВАН /удивено/. Значи това е туземския кибрит!… Искаш ли да го опитаме?

ВАСИЛ. Ще трябва да въртим най-малко две седмици, а диваците го палят за десет минути.

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Ще оставя Нептуновото свидетелство на старицата, а ще взема този предмет.

ВАСКО. Ядосваш ме, да ти кажа правата.

ИВАН. Васко, я светни да видим оня сандък.

ВАСКО. Сандък като сандък.

ИВАН. Кой знае какви интересни работи съдържа.

ВАСКО. Ще го видим… Сега да разгледаме глобуса.

ИВАН. А мухата це-це?

ВАСКО. Не знам къде да я търся, но ще ѝ дойде реда.

ИВАН. Този сандък ми се вижда по-интересен от всичко.

ВАСКО. Нека видим по-напред глобуса… Ето я Европа!… Чуден глобус!… Тук е България. Представяш ли си, ние сме някъде тук… Ето я Африка!…

ИВАН. Какво даваш да си сега в Африка?

ВАСКО. Всичко. Защо гасиш?

ИВАН. Не съм изгасил.

ВАСКО. Запали де!

ИВАН /щрака/. Не може да направи контакт,

ВАСКО. Как да не може?… Дай го. /щрака/ А!… Какво става?

ИВАН. Нали ти казвам – не може да направи контакт.

ВАСКО. Често ли се поврежда?

ИВАН. Понякога ми прави номера.

ВАСКО. Глупости!… Провали се цялата ни експедиция… Няма да видим най-интересните предмети… Ако знаех, че е така, щях да си търся друго фенерче.

ИВАН. Васко, защо не дойдем утре, по светло?

ВАСКО. Защото не е сигурно… В момента старицата гледа телевизия и няма вероятност да ни изненада… Ще се опитам да го оправя, /чува се как щрака, човърка нещо/. Иване, къде си?…

ИВАН. При сандъка. /пауза/. Знаеш ли, че е отворен?

ВАСКО /щрака/. Светна!

ИВАН. Дай да видим какво има в сандъка!

ВАСКО. Сега!

Пауза. Отваряне на капак. Пауза. Силен трясък, затваряне на капака. Шум от бягане. Суматоха.

– Ох!

– Ах!

Връхлитат върху вратата. Натискат. Удрят по нея.

ИВАН. Затворена!

ВАСКО. Не може да бъде!

Чува се усиленото им запъхтяно дишане. Удар и тласък по вратата. Усилено, запъхтяно дишане.

ИВАН. Майчице!…

ВАСКО. Тихо!…

ИВАН. Хванати сме!…

ВАСКО /вика/. Тихо!

Бързо и шумно поемат дъх, не могат да насмогнат. Пауза.

ИВАН. Майчйце!

ВАСКО. Млъкни, глупако!

ИВАН /диша тежко/. Видя ли?

ВАСКО. Видях.

ИВАН. Вътре имаше труп.

ВАСКО. Видях… Млъкни!

Продължават да дишат тежко. Постепенно дишането им утихва.

ВАСКО. Пусна ли капака?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Тук е станало нещо страшно.

ИВАН. Ще стане още по-страшно, защото сме затворени и никой не може да ни помогне… Ти! Ти ме накара да дойда!…

ВАСКО. Трябва да измислим нещо, да действуваме.

ИВАН. Да се измъкнем!

ВАСКО. Как?… Някой е заключил вратата.

ИВАН. Мисли по-бързо!… Не мога да стоя на две крачки от един труп… Васко…

ВАСКО. Кажи.

ИВАН. Какво търси този труп в сандъка?

ВАСКО. Ако знаех, щях да ти кажа…

ИВАН. За пръв път виждам такъв малък труп.

ВАСКО. Вярно, че беше малък.

ИВАН. Васко…

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Може би е също… препариран.

ВАСКО. Моля ти се… Не видя ли коубойския панталон?

ИВАН. Видях го.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Трябва да се измитаме от това проклето място… Да извикаме през прозорчето, а?

ВАСКО. Това е идея!… Светни да го отворя.

Ефект: отваряне на прозорец. Веднага нахлуват уличните шумове.

ИВАН /започва да вика/. Хораа!… Помощ!

ВАСКО. Затворени сме!

ИВАН. Помооощ!

Млъкват. Грохотът от улицата.

ИВАН /отчаяно/. Глас в пустиня!

ВАСКО. Не можем да надвикаме автомобилите.

Мълчат. Грохотът от улицата.

ИВАН. Хората са омразни! Защо не ни чуват?… Двама души са в беда, а никой не иска да знае… Така ще си умрем в центъра на столицата и няма… да ни… открият…

ВАСКО. По-добре да помълчим и да помислим още веднаж.

ИВАН. До кога?

ВАСКО. Ако трябва – цяла нощ.

ИВАН. Ти си луд!… Утре имаме класно по български.

ВАСКО. А пък аз не съм си научил по история.

ИВАН. Освен това, родителите ми цяла нощ няма да заспят… Ще отидат в милицията.

ВАСКО. Голяма каша забъркахме.

ИВАН. Старицата може да нахлуе всеки момент и да ни убие… Тя сигурно колекционира трупове… Това е нейното хоби. Знам ги такива старици. На вид са добри, пък събират трупове.

ВАСКО. Добре де, но защо?

ИВАН. Не знам… Толкова мании съществуват по света. Тази старица ми се струва ненормална… Да вземем по нещо остро и да я посрещнем като мъже.

ВАСКО. Какво да вземем?

ИВАН. Каквото ни падне. Там има една шпага.

ВАСКО. Взимам шпагата, а ти канията. Отвори ли се вратата – ще сечем!

ИВАН. Ами ако не ни нападне?… Може би ще ни умори от глад и жажда.

ВАСКО. Тихо!

ИВАН /шепне/. Какво?

ВАСКО /тайнствено/. Затвори прозореца!

ИВАН. Защо?

ВАСКО. Чу се някакво пъшкане.

Затваряне на прозорчето. Тишина. Пауза.

ИВАН. Да осветя ли сандъка?

ВАСКО. Да.

Пауза.

ИВАН /уплашено/. Кой си ти?

ВАСКО /заплашено/. Кой си?

БОЯН. Боян.

ВАСКО. Какво търсиш в сандъка?

БОЯН. А бе, вие толкоз ли сте глупави, че не разбрахте?

ВАСКО. Питам какво търсиш в сандъка и защо се преструваш на труп?

БОЯН. Баба ти е труп!

ИВАН. Слушай бе, ти не живееш ли в тази кооперация?

БОЯН. Къде живея, това си е моя работа… На вас кой ви позволи да нахлувате тук и да ровите?

ВАСКО. А на тебе кой ти позволи да лягаш в сандъка и да ни плашиш?

БОЯН. А вие защо ни изненадахте? /спокойно/ Това хлапе Владко избяга като мишка и ме остави сам.

ВАСКО. Той ли затвори вратата?

БОЯН. Избяга и затвори… Не насочвай фенерчето в очите ми! … .

ВАСКО. А кой заключи?

БОЯН. Кой може да заключи?

ИВАН /бързо/. Вратата е заключена.

БОЯН. Не може да бъде!… Старицата се качва рядко.

ВАСКО. Какво търсихте тук?

БОЯН. Това което търсите и вие… Искахме да разгледаме, но ни изненадахте. Аз се скрих в сандъка да изчакам излизането ви, а Владко офейка от страх…

ВАСКО. Значи и вие… като нас?… А как си отключихте?

БОЯН. От шест ключа единият се хвана.

ВАСКО. Познаваш ли старицата?

БОЯН. Познавам я.

ВАСКО. Как е като човек?

БОЯН. Добродушна… Сега да проверя заключено ли е или не е заключено… /шум от отваряне на врата/. Трънки заключено!… Така сте се изплашили, че не сте натиснали както трябва дръжката.

ВАСКО /в тон на самокритика/. Май че е така.

БОЯН. Разревахте се и се развикахте!

ИВАН /обидено/. Ти ако видиш труп в сандък няма ли да викаш?

БОЯН /предизвикателно/. Не мога да се начудя откъде се взехте.

ВАОКО. Откъдето и вие…

БОЯН. Вижте какво сте направили!…

ИВАН. Глобуса!

БОЯН. Съборили сте го и сте го строшили,

ИВАН. Васко, ти го бутна. Бутна го като бягахме към вратата.

БОЯН. Време е да се измитам. Вие много чупите. /излиза

ИВАН. Васко, какво ще правим сега?

ВАСКО. Първо ще го вдигнем… Хвани от тази страна.

ИВАН. Оста му е счупена… Къде ще го поставим?

ВАСКО. На мястото му… Направихме беля. Мисля, че трябва да ѝ се извиним.

ИВАН. На кого?

ВАСКО. На старицата.

ИВАН /изненадано/. Да не си луд?… Аз си отивам.

ВАСКО. Ще дойдеш с мен да се извиним.

ИВАН. Не!… Отивам си!

ВАСКО /ядосано/. Отивай си!

Шум от отваряне и затваряне на врата. Щракане на ключ.

ИВАН. Довиждане! /бързи стъпки надолу/.

Ефект: бавни стъпки, стъпките на Васко. Музика. Звън на входен звънец. Отваряне ва врата.

ВАСКО. Добър вечер.

СТАРИЦАТА. Добър вечер, момченце,

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня.

СТАРИЦТА. Така ли? Защо?…

ВАСКО. Ами…

СТАРИЦАТА. Я влез вътре.

Затваряне на врата. Отваряне и затваряне на друга врата. Звукове от телевизор.

СТАРИЦАТА. Ти от нашата кооперация ли си?

ВАСКО. Не, другарко Преславска… Аз живея на номер четири.

СТАРИЦАТА. И какво те води при мен?

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня, другарко Преславска.

СТАРИЦАТА /смее се/. На мен?… Вече съм забравила как звучат извиненията… И за какво?

ВАСКО. Аз и моят приятел влязохме в тавана ви.

СТАРИЦАТА. Така ли? Защо?

ВАСКО. Имало интересни неща за гледане. Видяхме всичко. /пауза./ Почти всичко. /пауза/  И успяхме да счупим глобуса.

СТАРИЦАТА. За това ли ми се извинявате?

ВАСКО. Да.

СТАРИНЦАТА. Не е голяма работа.

ВАСКО. Освен това, като бяхме горе, по едно време се изплашихме и ви обидихме по недостоен начин. Нарекохме ви с обидни епитети. Помислихме, че всеки момент ще дойдете и ще ни убиете.

СТАРИЦАТА /с ирония/. Е, това е вече лошо.

ВАСКО. После научихме, че сте обикновена стара жена, че сте добра. Моля да ме извините.

СТАРИЦАТА /смее сс с горчивина/. Да забравим това… Горе се качвам рядко, да избърша праха, защото такава е волята на мъжа ми, който почина преди три години.

ВАСКО /бързо/. Ние завиждаме на вашия мъж! Възхищаваме се от него!

СТАРИЦАТА. Така ли?

ВАСКО. Сигурно ви е оставял дълги години сама, го е живял като истински човек. Аз и моите приятели мечтаем да бъдем като него.

СТАРИЦАТА /удивено/. Защо?

ВАСКО /продължава/. Заклехме се пред Нептуновото свидетелство, че като него ще обиколим света… Затова, предлагаме ви да сключим споразумениеи: Ние ще ви купуваме кисело мляко, хляб и всичко каквото искате, а вие ще ни отваряте тавана да се любуваме па неговата колекция.

Смехът на старицата.

ВАСКО. Съгласна ли сте?

СТАРИЦАТА /през смеха си/. Съгласна съм… Как се казваш?

ВАСКО. Васко.

СТАРИЦАТА. Съгласна съм, Васко… Само че искам да запомниш едно важно нещо.

ВАСКО. Моля?,

СТАРИЦАТА. Пожелавам ти /става сериозна и понижава гласа си/ никога да не бъдеш като моя съпруг Иван Саботинов Преславски.

ВАСКО /изненадан и сякаш обиден/. Защо?

СТАРИЦАТА /с тъга/. Той никога не бива да става твой идеал.

ВАСКО. Но защо?… Аз обичам да скитам, да кръстосвам континентите…

СТАРИЦАТА /прекъсва го./ Той също обичаше.

ВАСКО. Знам.

СТАРИЦАТА. Той пресече екватора не един, а единайсет пъти.

ВАСКО /запалено/. Това се казва живот!

СТАРИЦАТА /с болка/. Но никога не е напускал България.

ВАСКО /след продължителна пауза/. Какво говорите?

СТАРИЦАТА /с болка/. Два пъти успя да отиде само до Варна. Там стоял край морето, гледал го и си мислил как ще тръгне по него.

ВАСКО. Извинете, вие сега се шегувате, нали?

СТАРИЦАТА. Не се шегувам, момчето ми. Той никога не напусна пределите на страната ни.

ВАСКО /все още зашеметен/. Защо?… Не е ли искал?

СТАРИЦАТА. Напротив… Цял живот мечтаеше да пътува. Беше учител по естествена история, но можеше да си вземе дългогодишен отпуск, да отиде и види всичко, за което е копнял. Горещо копнееше да пътува.

ВАСКО /след пауза, рязко/. Но защо, защо не е тръгнал?

СТАРИЦАТА. Защото предпочиташе само да мечтае.

ВАСКО. Никак, ама никак не ви разбирам.

СТАРИЦАТА. С други думи – той беше слаб. Липсваше му решителност. Знаеше какво става по всяко кътче на света, знаеше имената на всички морски ветрове, познаваше навигацията и можеше да те заведе до всеки остров на океана по звездите, но това постигаше само в мисълта си и по книгите. Моят съпруг тръгваше всеки ден и все не тръгваше. Всяка вечер той си чертаеше маршрути, забравяше ги и измисляше нови.

ВАСКО /разочаровано/. Значи, такъв беше той?

СТАРИЦАТА. Да. Той беше човек не на действието, а на мечтите.

ВАСКО. И все пак, тук има някакво недорааумение… Тогава… тогава как да си обясня тези чудни вещи горе, в таванската ви стаичка?

СТАРИЦАТА /смее се/.

ВАСКО. Кажете, как да си ги обясня?

СТАРИЦАТА /става сериозна/. Всичко е фалшиво, изработено лично от него… Той губеше време да се снабдява с материали, по цели месеци прахосваше да приготви една бизонска глава. За същото време можеше да пътува.

ВАСКО. Това е невероятно! Всичко горе е само лъжа?

СТАРИЦАТА. Разбира се.

ВАСКО. И туземския кибрит?

СТАРИЦАТА. Направи си го по картинка от списание.

ВАСКО. Но тогава… той… не е пресичал и екватора?

СТАРИЦАТА. Точно така.

ВАСКО. А Нептуновсто свидетелство от 1921 година?

СТАРИЦАТА. Всичко е нарисувано, написано и подписано от него… За тези неща той можеше да прахосва и години.

Продължителна пауза.

СТАРИЦАТА. Васко, извинявай, че разбих една твоя красива представа.

ВАСКО. Моля ви се… Но защо трябваше да правите това? По-добре да си премълчехте.

СТАРИЦАТА. Мълчала съм цял живот. Никога никой не е разбрал истината, но на теб трябваше да я кажа.

ВАСКО. И защо трябваше да я кажете тъкмо на мен?

СТАРИЦАТА. Защото си малък и трябва да запомниш: не бива само да се мечтае, трябва да се действува… Мечтател, който не действува, си създава свят от препарирани вещи, той самият се препарира и става непоносим не само за себе си, но и за другите… Човек трябва да прекоси екватора наистина. Разбра ли нещо или да ти повторя?

ВАСКО /след пауза/. Започвам да разбирам.

Музика. Отваряне и затваряне на врата. Стъпки по стълбището. Музика.

 

ДИКТОР……………

–––––––––––––––––-

ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА

радиопиеса от Борис Априлов

 

(Една много странна – за този автор! – радиопиеса от 1986 г.)

Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – в единствен миг, предаден от ДЕТСТВОТО,  се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

ЗАЩО ние живяхме с неосъществени мечти?

ЗАЩО Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детските си мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

БАЩА МИ, този непознат познат човек, никога не би изоставил Старицата си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показа невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори аз да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ АЗ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/                   Дж. В., 20 септември 2012, София…

Да пресечем Екватора! – от Дж.В., дъщеря…

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА .pdf file за сваляне на радиопиесата от Борис Априлов

а ТУК! – ДРУГИ ДЕТСКИ ПИЕСИ на Б.А. за четене и сваляне…

(Една много странна – за този автор!  радиопиеса от 1986 г.)
Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – предадено от ДЕТСТВОТО си, в единствен миг се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

Защо ние живяхме с неосъществени мечти?

Защо Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детски мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

Баща ми, този така непознат познат човек, никога не би изоставил „Старицата“ си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показва невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/

Дж. В., 20 септември 2012, София…

„ЧИМИ“ – детска радиопиеса по едноименната повест.

борис
априлов
*
ЧИМИ
*
радиопиеса
за
деца

ТУК! ЧИМИ за РАДИО.pdf. file за сваляне.

.

ЛИЦА:

ДИМБИ          – човече

ДОМБИ          – човече

МОКСИ         – магаре

ЛИСКО          – лисиче

ЧИМИ            – проклетник

.

.

Някаква полянка в някаква гора.

Изглежда, че е хубав ден, птиците премаляват от пеене.

Чуваме подсвиркване, Димби се приближава. Подсвиркването секва.

Д и м б и. Ааа, Домби го няма. Вече е трийсет и осем часът и няма да го чакам.

Подсвиркването му ни подсказва, че се отдалечава.

Чуваме тананикането на Домби.

Д о м б и /след като се е приближил/. Еее, ма защо го няма Димби. Часът е петдесет, а го няма.

Тананикането му ни подсказва, че Домби се отдалечава. Отново пеят птички.

Д и м б и. А, Домби, ти ли си?

Д о м б и. Аз съм, Димби. Защо закъсня?

Д и м б и. Ти закъсня.

Д о м б и. Напротив – обратното. Димби. Когато дойдох, нямаше никой.

Д о м б и. И аз като дойдох нямаше никой.

Д и м б и. Защото си бях тръгнал.

Д о м б и. Ами и аз си бях тръгнал преди да дойдеш.

Д и м б и. Добре че се сетих да се върна.

Д о м б и. И аз, Димби. А бе, викам си, ние с Димби имаме ли среща пред този варел, дето е тук, /чуваме почукване по варела/ или нямаме? И понеже помня много добре, че имаме, взех че се върнах.

Д и м б и. Да, ама аз бях тук.

Д о м б и. Но когато ме нямаше.

Д и м б и. Но и теб те нямаше, когато ме имаше.

Д о м б и. Мен ме нямаше по-късно, а теб те нямаше по-рано.

Д и м б и. Добре де, нали се срещнахме! Какво смяташ да правим днес?

Д о м б и. Ще се къпем.

Д и м б и. А после?

Д о м б и. Отново ще се къпем.

Д и м б и. До вечерта ли?

Д о м б и. Докато се случи нещо по-интересно. Тогава ще започнем да се занимаваме с по-интересното нещо.

Чува се вик за помощ.

Пауза.

Д и м б и. Май че някой вика. За по…

Д о м б и /учудено/. Че кой може да вика? /Оглежда се./ За по…

Отново се чува викът за помощ.

Д и м б и. Ето!… Чуй!… /Двамата се ослушват./ Предлагам незабавно да си вървим… /Тръска глава задето е сбъркал./ Да помогнем.

Д о м 6 ж. Да, Димби, прав си – да вървим!

Д и м б и. Да, Домби, но не е ли малко прибързано едно незабавно връщане назад, към някакво си място, където някой си вика за по…

Д о м б и. Когато някой вика за по…, около него положението не е добро.

Д и м б и. Ами ако е добро, защо ще вика за по…

Дълга пауза. Песента на птичките.

Д и м б и /неубедено/. Май че ми се е сторило.

Д о м б и /съгласява се/. Точно така.

Г л а с ъ т /който преди малко викаше за помощ/. Ами, ами!

Д и м б и /тихо, уплашено/. Ало, кой иска помощ?

Г л а с ъ т. Аз.

Д и м б и. Кой си ти?

Глас ъ т. Чимиджимичамиджоми!

Пауза.

Д и м б и. Какво?

Д о м б и. Кой?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Д и м б и /учудено/. Какво е това?

Ч и м и. Кое?

Д и м б и. Дето го каза?

Ч и м и. Не казах нищо.

Д и м б и. Не, не… Ти говореше нещо дълго.

Д о м б и. Обширно.

Ч и м и. Казах само името си.

Пауза.

Д и м б и /плахо/. Домби, този варел…

Д о м б и /несигурно/. Вярваш ли, този варел?…

Пауза.

Д и м б и. Слушай.

Ч и м и. Какво?

Д и м б и. Ти наистина ли си във варела?

Ч и м и. Нямате си представа колко съм вътре.

Д и м б и. Добре де – какво искаш?

Ч и м и. Да ме извадите.

Д и м б и. Защо?

Ч и м и. Защото вън е по-добре отколкото вътре.

Д и м б и. Но защо ние?

Ч и м и. А кой?

Д и м б и. Защо не си излезеш сам?

Ч и м и. Не мога.

Д о м б и /отсича/. Както си влязъл, така ще си…

Ч и м и. А бе влизането беше горе-долу лесно, /пауза/ но излизането…

Д и м б и. И защо си влязъл?

Ч и м и. Понеже се разхождах.

Пауза.

Д и м б и. И ние се разхождаме…

Д о м би. …но не влизаме във варели.

Ч и м и /учудено/. Защо?

Д и м б и. Заобикаляме ги.

Д о м б и. Този варел знаеш ли откога стои тук и винаги го заобикаляме.

Д и м б и /възмутено/. Ще влиза във варели!

Д о м б и /възмущава се и започва да се навива/. Ще влиза във варели! Слушай, как те наричаха?…

Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!

Пауза.

Д о м б и. Слушай, Чими… и… така нататък. Как успя да влезеш?

Ч и м и /невъзмутимо/. Както си вървях, варелът се изпречи пред мен.

Д и м б и. Аха, изпречи!

Ч и м и. Брей, викам си, какво ли е това?… Понеже не знам какво е, разбирате ли?

Д и м б и. Да де, разбираме.

Ч и м и. И си викам – да го разгледам… И както го разглеждам, покачих му се, да видя как изглежда отгоре…

Д и м б и /ядосано/. Кой те бие по главата да гледаш варелите отгоре?

Ч и м и. Никой.

Д о м б и /нетърпеливо/. Продължавай!

Ч и м и. Покачих се и гледам: отгоре – дупка.

Димби и Домби се закискват.

Д и м б и. Че кой варел няма дупка.

Д о м б и /потвърждава/. Варел без дупка!

Ч и м и. Погледнах през дупката. Гледам – тъмно. Викам си, да видя какво има в тъмното. Спуснах се и… Край!

Д о м б и /внезапно/. Като стол без крак.

Д и м б и /учудено/. Домби, какво говориш?

Д о м б и. Варел без дупка е като стол без крак, или тенджера без капак!

Д и м б и. Не прекъсвай съществото, което говори!… /Обръща се към варела./ Какво имаше в тъмното?

Ч и м и /разочаровано/. Нищо! Цялото тъмно – празно. За първи път виждам такова празно тъмно. /Чука по варела./ Чувате ли?

Д и м б и. Чуваме!

Ч и м и. Празно.

Д и м б и /след пауза/. Домби.

Д о м б и. Кажи, Димби.

Д и м б и. Ами… Трябва да го спасим.

Д о м б и /към варела/. Слушай, ще те спасим!… Ще по-търсим някой от приятелите и ще те спасим. Ще почакаш ли?

Ч и м и. Ще чакам, разбира се. Къде ще вървя!… Защо ви е приятел?

Д и м б и. Защото не можем. Варелът е висок.

Д о м б и. Ще потърсим някой ВИСОК приятел.

Ч и м и. Добре.

Д и м б и. Да не вземеш да изчезнеш?

Ч и м и. Къде повече?…

Музикална пауза.

Д и м б и /поглежда часовника си/. Ей, часът е 38, а още не сме го спасили. Чудя се, Домби, кой от приятелите ни може да мине за висок, ама толкова висок, че да стигне до горната част на варела.

Д о м б и. Ами виж сега, Димби, от ниска гледна точка, Мокси е висок и строен. Предлагам да го намерим и да го доведем.

Д и м б и. Чудесно, да намерим Мокси!

Музикална пауза.

Някакъв странен шум, нещо се трие.

Ч и м и. Ей, кой се чеше на варела?

М о к с и. А! Кой е? /Тишина./ Кой там? /Рита варела./

Ч и м и. Защо риташ? Кой рита варела?

М о к с и /най-после се престрашава/. Ей, бъчво!

Ч и м и. Какво?

М о к с и /трепва/. Бъчва такава!

Ч и м и. Ти си бъчва!

М о к с и /прави крачка назад/. Брей!… Аз съм магаре!… А ти… такова… Какво… там… такова?

Ч и м и. Какво такова?

М о к с и. Бъчва… пък… говориш…

Ч и м и /смее се/. Хе-хе! Бъчва!

М о к с и. Варел!

Ч и м и. Аз съм Чимиджимичамиджоми!

М о к с и /ядосано прави втора крачка назад/. Ей!

Ч и м и. Какво?

М о к с и. Няма да… таковаш?

Ч и м и. Да каковам?

М о к с и. Ами, какво… таковаш!

Ч и м и. ТИ ТАКОВАШ!

М о к с и. Нищо подобно!… Вървя си по пътя и ти изведнъж… Изведнъж…

Ч и м и. Какво бе, какво изведнъж?

М о к с и /вика неочаквано/. Ти си бъчва! Варел!… Знаеш ли ако те ритна!

Ч и м и. Ритни де!

М о к с и. Да, ама ако се засиля и ти ритна едно копито ще видиш!

Ч и м и. Засили се де!

М о к с и. Мислиш, че не мога?… Като се засиля и като ти тегля един… такова… ритник!

Ч и м и. Чакам.

М о к с и /ядосано/. Сега ще видиш!

Бързо се отдалечава.

Тишина, мълчание. Чуват се песните на птиците.

Ч и м и. Хайде де!… Какво стана?

Мълчание. Само песента на птиците.

Ч и м и. Ей, къде си?

Някои от птиците млъкват.

Ч и м и. Щеше да риташ?

Млъкват и останалите птици.

Ч и м и. Хе!… Хе-хе!… Хайде де!… Ще рита!… Хе-хе!. Избяга!… Хе-хе! Няма го!

Някой почуква по ламарината.

Ч и м и. Влез!

Д и м б и /осведомява го/. Аз съм, Димби.

Ч и м и. Какво бе, ще ме спасявате ли?

Д и м б и. Високите ни приятели в момента ги няма, но ще почакаме.

М о к с и. Домби, защо разговаряте с тази презряна бъчва?

Д о м б и. Мокси, търсим те.

Д и м б и /зарадвано/. Чакаме те!

М о к с и /прошепва/. Димби!

Д и м б и. Какво?

М о к с и. С кого разговаряте?

Д и м б и. Амии, с този… Как ти беше името?

Ч и м и /с удоволствие/. Чимиджимичамиджоми!

Д и м б и /пояснява/. С него разговаряме.

М о к с и /приближава се още малко/. Че какво е то? Същество ли е, вещество ли е?… Магаре?

Д и м б и. И аз не знам. /Към варела./ Чимибими… димирими… и така нататък, какво представляваш?

Ч и м и. Нищо… Аз съм само Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и /пояснява/. Това е!

М о к с и /учудено/. Ха!

Д о м б и /приближава до самия варел, любопитно/. Добре де – животно ли си, човек ли си?

Д и м б и. Предмет ли си?

Ч и м и. Нали ви казах – Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и /въздъхва/. Ох!… /пауза/ Искаме да знаем голям ли си, малък ли си?

Ч и м и. Глупаци!

Д и м б и. Домби, ставаш смешен. Той е толкоз голям, колкото да влезе през дупката на варела. Аз и ти, например, не можем да влезем. Мокси – също, следователно Чимиджоми и тъй нататък е нещо малко, което може да влиза през дупки.

Д о м б и. Да, Димби, но името, името му как е влязло?

Д и м б и. Тук си прав, Домби. Такова име не съм чувал, и да ме убиеш не мога да го кажа цялото. Ти можеш ли?

Д о м б и. Ами!… Трябва ми поне една седмица да го науча. Вече мога да го започвам, но не мога да го довърша.

Д и м б и /към варела/. Чими!

Ч и м и. Какво?

Д и м б и. Можеш ли да го кажеш отново?

Ч и м и /бързо/. Чимиджимичамиджоми! Най-обикновено име.

Д и м б и. Я го повтори, но бавно.

Ч и м и. Чи-ми-джи-ми-ча-ми-джо-ми!

Д и м б и. Чи-ми-джа-ми… Сбърках!… Не мога.

Ч и м и /иска да знае/. Добре де, а кога ще ме спасявате? Не мога да стоя тук до края на живота си!

Д и м б и. Това е най-лесното. /Обръща се към Мокси/. Мокси!

М о к с и /изпълнен с лоши предчувствия/. Какво?

Д и м б и. Предложи нещо.

М о к с и. АЗ?

Д и м б и. ТИ.

М о к с и. Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито човек, нито предмет.

Д о м б и. Добре де, според теб какво е?

М о к с и. Според мен, това е едно НИЩО.

Д о м б и. Глупости!… Той има име!

Д и м б и. И толкоз дълго.

Д о м б и. Когато едно нещо е нищо, то няма име.

М о к с и /отсича/. Вятър! Срещал съм толкова НИЩОВЦИ с имена! Гледаш го – има си име, има си всичко, а пък – нищо… Според мен – да си вървим. Ще ни навлече беля… За едно такова нищо, което е във варела, знам и песничка…

Песничка за нищото.

Гледаш – към теб идва нещо.

Викаш си – е, туй е НЕЩО.

Взираш се – то било НИЩО,

НИЩО, а пък идва къмто теб.

 

Питаш го: как си бе, НИЩО?

То разговаря горещо,

всъщност не казва то НИЩО,

НИЩО, а говори си със теб.

.

На това място и Димби и Домби също запяват:

От нищото нищо не става,

защото си е НИЩО то наглед.

Но с него може да се разговаря,

наред да си е всичко, но наглед.

.

Ч и м и /изкрещява/. За мен ли пеете?

Триото млъква.

Д о м б и /смутено се оправдава/. Мокси запя и… ние…

Ч и м и /крещи ядосано/. И какво? Ще пеете ли, или ще ме спасявате?

Д о м б и. Моля ти се, ще те спасяваме!

Ч и м и. Тогава?… Аз чакам ли чакам, а вие пеете!

Д о м б и. Добре. /Смотолевя./ Добре.

Д и м б и /строго към Мокси/. Мокси, ти ли започна?

М о к с и /навежда глава/. Пак Мокси. Всички пяхме.

Д и м б и. Да, ама кой почна?

Д о м б и /възмутено/. Мокси почна.

М о к с и /веднага отрича/. Не!

Д и м б и /преглътва/. Мокси, признай си! Чими е в беда, а ти изведнъж започна да пееш и то една доста обидна песен.

Д о м б и /решително/. Димби, чакай! Ще му докажа, че той започна пръв… Мокси, ти стоеше тук, така ли?

М о к с и /смотолевя/. Не знам.

Д о м б и. Тук ли стоеше, кажи?… Виж къде сочи пръстът ми.

М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук!

Д о м б и /сочи/. А ние с Димби стояхме тук. Тук ли стояхме?

М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук.

Д о м б и. И както стояхме, ти изведнъж започна да пееш така. /Показва как, като запява./

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,

викаш си – о, туй е НЕЩО,

взираш се – то било НИЩО,

НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Д и м б и /пояснява/. А след туй започна втория куплет. Ей така! /Запява./

.

Питаш го: как си бе, НИЩО?

То разговаря горещо,

всъщност не казва то НИЩО,

НИЩО, а говори си със теб.

.

М о к с и /ядосано/. Добре де, така беше, но вие не подхванахте ли по-нататък?… /Запява./

От нищото нищо не става,

защото си е НИЩО то наглед.

Но с него може да се разговаря,

наред да си е всичко, но наглед.

Димби и Домби не устояват и се присъединяват към финала на песента. Тримата пеят:

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,

викаш си – о, туй е НЕЩО,

взираш се – то било НИЩО,

НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Песента свършва, тримата млъкват.

Пауза.

Ч и м и /горчиво/. Е? Какво стана?

Пауза.

Д и м б и /наивно/. Какво стана?

Ч и м и. Ами, уж се скарахте на магарето, задето ме обиди, пък… Отново ми изпяхте тази позорна песен.

Д о м б и. Да му докажем, че почна пръв.

Ч и м и /тъжно/. Да де. ТОЙ почна, ВИЕ свършихте… Карай да върви!

Д и м б и /настоява/. Доказахме му, че почна!

Ч и м и /въздъхва бавно и продължава мисълта си/. Не е важно кой почва. Важното е кой СВЪРШИ…

Неловка пауза.

Д и м б и /поглежда варела/. Чими, как да ти го обясня… Просто ни се пееше.

Д о м б и. Знаеш ли от кога не сме пели?

Ч и м и /весело/. А, спасяването е лесно!

Д и м б и. Това е най-лесното.

Д о м б и. Ей сега! Мокси!…

М о к с и /с лоши предчувствия/. Какво?

Пауза.

М о к с и. Какво има?

Д и м б и /кани го/. Застани до варела.

М о к с и. Защо?

Д о м б и. Хайде, хайде.

М о к с и. Добре де, заставам.

Пауза.

Д и м б и /заключава/. Не си високо животно.

М о к с и. Хайде сега и обиди!…

Д о м б и. Димби, не е ли по-добре, вместо високо животно, да намерим някое умно животно?

Д и м б и. Това си викам и аз.

М о к с и /намесва се/. А бе, как да ви кажа, знам такова животно!

Д о м б и. Кажи го!

Мо к с и. И умно…

Д о м б и. …и хитро.

Д и м б и. Аха.

Д о м б и /въздъхва/. Но го няма…

Д и м б и. Търсихме го.

М о к с и. Какво ни струва да го…

Д о м б и. Да го повикаме!

Д и м би. Едноо, двее…

Д о м б и. Три!

Т р и м а т а /викат/. Лиско!

Никой не отговаря.

– Лискоооо!

Никакъв отговор.

– Лискоооооооо!

Л и с к о /гласът му/. Каквоооо?

Т р и м а т а. Елааа!

Пауза.

Л и с к о. Охоо, три умни същества на едно място!

Д и м б и. Лиско, здравей!

Д о м б и. Добре, че дойде!

М о к с и. Сега ще става каквото ще става!

Л и с к о. Защо? Да не би да се е случило нещо?

Д и м б и. Да.

Д о м б и. Случи се.

М о к с и. Ще видиш какво.

Л и с к о. Това е добре. Пак ще си направим някое приключение. Тази сутрин, събуждам се и си викам: времето е хубаво, пък не се очертава приключение… Как сте?

Т р и м а т а. Добре сме!

Д и м б и /подхваща задъхано/. Лиско, знаеш ли? Преди малко…

Л и с к о. Спокойно!

М о к с и. Да, ама…

Л и с к о. Не бързай, Мокси.

Д о м б и /нетърпеливо/. Не мога да разбера, защо не почваме?

Л и с к о. Домби, спокойно. За всичко има време.

М о к с и. Това им казвам.

Д о м б и /не издържа/. А кога ще го… Той е в беда.

Л и с к о /изглежда всеки, поотделно/. Кого?

Д о м б и. Чими!

Л и с к о. Какво е Чими?

М о к с и. Едно абсолютно нищо.

Л и с к о. Как така – НИЩО?

М о к с и. Нещо неопределено. На такива аз казвам – НИЩО.

Ч и м и. ТИ СИ НИЩО! /Гласът му прозвучава неочаквано и остро/.

Л и с к о /изненадано/. Кой се обажда?

Ч и м и. Аз.

Л и с к о /шепти на приятелите си/. Той каза АЗ.

Д и м б и /тюхка се/. Не мога и не мога да кажа името му!

Д о м б и. Някакво нещо, което се вмъкнало през една дупка

М о к с и /настоява/. Едно НИЩО!

Л и с к о /спокойно/. Не, Мокси. Не си прав… Това НИЩО каза: аз. Щом едно нещо каже за себе си: аз – значи нещото си е НЕЩО, а не НИЩО… Той също е…

Ч и м и /ядосано/. А, бе… Вие!… Ще ме спасявате ли?

Л и с к о. Кой се обажда?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Охоо! Започва се… Ей!

Ч и м и. Какво?

Л и с к о. Името ти е най-малко три метра.

Д о м б и. Трябва да се изговаря на почивки.

Л и с к о. Но звучи като музика… Я го повтори, да се насладя.

Ч и м и /с гордост/. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Можеш да го започнеш в понеделник, а да го свършиш в сряда… Във варела ли се намираш?

Ч и м и. Да!

Л и с к о. И как стана тая работа?

Ч и м и. И на теб ли да обяснявам, глупако?

Л и с к о. Охо!

Напрегната пауза.

Ч и м и. Ами, както си вървях, гледам – пред мен: варел. Викам си, чакай да видя какво има на варела. Качвам се, гледам – нищо няма на варела. Само дупка.

Л и с к о. Там е работата.

Ч и м и. Там е работата, я!… Викам си – чакай да видя какво има във варела… Гледам през дупката – тъмно. Викам си – чакай да видя какво има в тъмното, спущам се през дупката –  туп!…

Л и с к о. На дъното.

Ч и м и. В тъмното.

Л и с к о. И какво има в тъмното?

Ч и м и. Нищо, глупако!

Л и с к о. В момента в тъмното има едно врескало. Как се казваше?

Ч и м и. Чимиджжшчамидаюми!

Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!… Хубаво име!… Голямо!… Умирам за такова.

Ч и м и /радостно/. Нали?

Л и с к о. Можеш да си го увиваш около врата, като шал.

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Какво, Домби!

Д о м б и /изумено/. Уби ме!…

Д и м б и. Как го запомни?

М о к с и. Можеш ли да го повториш?

Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!

Ч и м и. Еееей!

Л и с к о /спокойно/. Чими!

Ч и м и. Кажи, глупако!

Л и с к о. Можеш ли да кажеш какво представляваш?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Като животно какво представляваш?

Ч и м и. Пак същото.

Л и с к о. Как!… Това ти е името, нали?

Ч и м и. И името, и другото.

Пауза.

М о к с и /прошепва/. Предлагам да бягаме.

Л и с к о. Мокси, кротувай! /Към варела./ В къщи как ти викат?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. На баща ти как му викат?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. А на майка ти?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Чудна работа!…

М о к с и /шепне/. Да се измитаме, докато е време.

Д о м б и. Мокси е прав. На мен подобни истории с неизвестни същества също не са ми по характера и възпитанието.

Л и с к о. Така ли смяташ?

Д о м б и. Има някои, на които подобни истории им се струват забавни, но аз не спадам към тях.

Л и с к о. Добре де, какво да правим?

Д о м б и. При такива случаи разумните живи същества си плюят на петите и бягат. Нали, Димби.

Д и м б и. Ако вземете решение, аз бих драснал пръв, но каквото решат всички.

Л и с к о /обръща се към варела/. Чими.

Ч и м и. Каки, глупако!

Л и с к о. Баща и майка имаш ли?

Ч ,и м и. Не знам.

Пауза.

М о к с и. Казах ли ви?

Л и с к о /към Чими/. Сираче ли си?

Ч и м и. Не знам.

Л и с к о. Братчета и сестричета имаш ли?

Ч и м и. Откъде да знам, бе, глупаци?

Д и м б и /намесва се/. Как да не знаеш? Или имаш, или нямаш!

Ч и м и /ядосано/. Не знам, казах, глупаци такива!

М о к с и /категорично/. Тая работа не ми харесва!

Д и м б и  и  Д о м б и /едновременно/. И на мен!

Пауза.

Л и с к о /към варела/. Чими!

Ч и м и. Да.

Л и с к о. Слушай, моето момче!

Ч и м и /крещи/. Абе, вие ще ме спасявате ли, или ще вървите по дяволите?

Л и с к о. Ще те спасяваме!

М о к с и. Тая работа ще стане без мен, защото след малко ще бъда поне на три километра оттук. Ако това проклето същество, което от бъчвата нарича спасителите си глупаци, е на свобода, кой знае какво би могло да стори.

Д о м б и. Да, вътре има някакво проклето същество от неизвестен произход, то си позволява да бъде проклето, когато е вътре, представете си колко по-проклето ще стане навън. Защото все пак има разлика между ВЪТРЕ и ВЪН, нали?

Л и с к о. Разбира се, разликата е огромна. /Към Димби/. Димби, имаш думата.

Д и м б и. Смятам, че трябва да помислим.

Л и с к о. Когато се спасява, се бърза.

М о к с и /крещи/. Не съм съгласен.

Л и с к о. Мокси, какво те прихвана?

М о к с и. Преди всичко не знам кого спасяваме. Дори не знам КАКВО спасяваме. Може да е нещо, което не е за спасяване.

Л и с к о /клати глава/. Мокси, Мокси, няма такова нещо, което да не е за спасяване. Ако някой се нуждае от помощ, спасяваш и не мислиш.

М.о к с и /иронично/. Така ли?

Л и с к о. Така.

М о к с и. Домби, какво ще кажеш?

До м б и. Само да не съжаляваме.

Л и с к о. Приятели, законът е такъв: изпадне ли някой в беда, спасяваш!… Трябва… Такъв е законът.

М о к с и /смотолевя/. Едва ли.

Д и м б и /намесва се/. Лиско, как можеш да спасяваш нещо, което не е определено?

Л и с к о. Разбери, Димби!… Този, който те вика за помощ, значи се нуждае от тебе. Ако имаш възможност – спасяваш и не мислиш… Хайде!

Д о б и. Какво хайде!

Л и с к о. Донеси въжето!

Д и м б и. Аз ще го донеса. /Излиза./ Пауза.

М о к с и. Димби няма да се върне.

Л и с к о. Защо смяташ така?

М о к с и. Този, който сам предлага да отиде за въже, отива и забравя да се върне.

Л и с к о. Глупости.

Д о м б и. Лично аз, ако ме поканят да донеса въже, ще се зарадвам, понеже ще се отдалеча поне за малко от този проклет варел.

М о к с и. И все пак – да помислим. Всичко трябва да се обмисли.

Л и с к о. Дори когато протягаш ръка за помощ?

М о к с и. Да.

Ч и м и /крещи/. Стига!…

Л и с к о. Чими!

Ч и м и /крещи/. Престанете!

Л и с к о /окопитва се/. Чими, какво ти става?

Ч и м и. Много дрънкате!… Обсъждате!… Във варел ли съм попаднал или на събрание?… Да го спасим ли, да не го ли?… Говорите, говорите, стоите, гледате!… Омръзна ми да ме спасявате !

Л и с к о. Ще те спасим.

Ч и м и. Аз чакам, а те – бъбрят!… Лежа във варела, чудя се какво да правя, а те – заседават!… Засрамете се!…

Л и с к о. Добре де, засрамихме се.

Ч и м и. Изляза ли веднъж, ще ми станете само на философи!

М о к с и /вика/. Чу ли?

Ч и м и /вика/. Некадърници!

М о к с и /кипва/. Лиско! Нищо ли не чуваш?

Л и с к о. Мокси, не съм глух.

М о к с и. Отивам си!

Ч и м и /вика/. Отивай си, бе глупак!

М о к с и. Кой е глупак?

Ч и м и. Откакто съм във варела, все си отиваш!

М о к с и. Млъкни! /Изревава и ритва варела./

Ч и м и. Некадърник!

М о к с и /нахвърл се яростно срещу варела и рита/. Млъкни, ти казвам!

Ч и м и. Знаеш само да риташ!… И все празни варели… Защо не ритнеш мен?

М о к с и. Ела де, ела да те ритна!

Ч и м и. Изкарай ме и ме ритни!

М о к с и /безпомощно/. Ще се пукна!… Казвам ви да се махаме. Домби, какво мислиш?

Д о м б и. Според мен, това зло, дето е вътре, не заслужава да го спасяваме.

М о к с и. Лиско, чу ли?

Л и с к о. Да почакаме Димби с въжето. Макар че въже няма да ни трябва, защото измислих друго.

М о к с и. Не мисли повече!… Няма да спасявам това зло!

Д и м б и /запъхтяно/. Още ли не сте взели решение?

М о к с и /оплаква се/. Димби, докато те нямаше, онова зло във варела ме предизвикваше и обиждаше.

Д о м б и. Доколкото разбирам, във варела се намира някакво тайнствено същество, което дори не е същество, а по-скоро ВЕЩЕСТВО, което се ПРЕСТРУВА на същество.

М о к с и. Е, Лиско?

Л и с к о. Трябва! Макар че и аз съм нещо разколебан… Чими е изпаднал в беда.

М о к си. Не в беда, а във варел!

Лиско. Все едно.

М о к с и. И все пак искам да знам какво му е трябвало да се пъха вътре. Ние защо не се пъхаме? Димби и Домби защо не се пъхат? Видим ли варел, заобикаляме го, Нали, Димби?

Д и м б и. Лично аз заобикалям варелите.

Д о м б и. Досега не ми се е случвало да се пъхна във варел. Заобикалям ги. Не си спомням точно от коя страна, но ги заобикалям.

М о к си. А той – вътре!

Л и с к о  /философски/. Разни животни, разни идеали, Мокси!

М о к с и /крещи/. Не!

Л и с к о. Хайде!

Т р и м а т а. Какво?

Л и с к о. Почваме спасителната акция!

М о к с и. Хайде!

Л и с к о. Какво „хайде“, Мокси?

М о к с и. Да си вървим! Довиждане.

Пауза.                   

Д о м б и. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Според мен… Хайде да не казвам…

Л и с к о. Кажи, кажи!

Д о м б и. Според мен, това зло не говори със собствен глас, а употребява други гласове.

Л и с к о. Ясно, Домби!… Свободен си.

Д о м б и. Извинявай, но… Довиждане.

Пауза.

Л и с к о. Е, Димби? Имаш ли да кажеш нещо?

Д и м б и. Извинявай, Лиско, но…

Л и с к о. Не се оправдавай!

Д и м б и. Много те уважавам, но ме е страх. Не знаеш какво ще направи неблагодарникът в бъчвата. Ха сме го извадили, ха ни изял!… Довиждане!

Л и с к о. Довиждане, Димби!… /И понеже Димби стои./ Защо не тръгваш?

Д и м б и. Не ми е жал, че ще умра, но ми е жал, че няма да мога да се къпя в реката. Довиждане.

Тишина.

Ч и м и. Ей!… Пауза.

Ч и м и. Ей!… Пауза.

Ч и м и. Ей, спотайваш ли се?…

Тишина.

Ч и м и. А бе, един от тия глупаци не остана ли?… Къде сте?…

Тишина с птички.

Ч и м и /уплашено/. Помооощ!… /Пауза./ Помоооощ!…

Л и с к о /обажда се най-после/. Викай!… Повикай си!…

Ч и м и. А, тук ли си?… Защо мълчиш?

Л и с к о. Прави ми кеф!

Ч и м и /тревожно/. Защо мълчиш?

Л и с к о. Да ти натрия мутрата! Затова!

Чими мълчи. Размисля.

Ч и м и /най-после/. Ей!… Кой си ти, бе? /Предава се./ С теб не се излиза на глава!… Чуваш ли, кой си ти?

Л и с к о. Аз съм Лиско!… Така че няма смисъл…

Ч и м и. Какво няма?

Л и с к о. Няма смисъл да ми показваш фасони… Бил съм в гнездото на орел, бил съм в стомаха на акула… Къде не съм бил!

Ч и м и. Във варел не си бил!

Л и с к о. И макар че си някакво неизвестно нищожество, ще те спася.

Ч и м и. Моля те, Лиско!

Л и с к о. Вече ми харесваш… И без обиди към приятелите!…

Ч и м и. Няма вече.

Л и с к о. Да чуя името си!

Ч и м и. Обещавам, Лиско!

Д и м б и. Лиско! Аз се върнах.

Л и с к о. Зная.

Д и м б и. И наистина, когато някой е изпаднал в беда, какъвто и да е той… Нали разбираш?…

Л и с к о. Разбирам, Димби. А сега да помислим как да спасим този глупак.

Д о м б и. Лиско. Аз… такова…

Л и с к о. Ти се върна, Домби, разбрах.

Д о м б и. Понеже…

Л и с к о. Без понеже!

Д о м б и. Добре, без понеже!

Л и с к о. Домби, трябва да измислим начин за измъкването на този кръгъл глупак… Кажи, Мокси! Кажи де!

М о к с и. Нищо.

Лиско /весело/. Добре.

М о к с и. Понеже…

Л и с к о. Без понеже.

М о к с и /троснато/. СЪС понеже! Понеже размислих… Няма как – трябва да го спасяваме. Това е дълг на всеки от нас.

Л и с к о. Така ми харесваш, Мокси! И ето че трябва да обмислим спасяването на този невероятен нахал.

Ч и м и /не издържа/. Лиско, обиждаш!…

Л и с к о. Млъкни!

Ч и м и /кротко/. Добре.

Т р и м а т а. А!

Д п м б и /прошепва плахо/. Май си го усмирил!

Д о м б и. Направил го е на памук.

М о к с и. Лиско, Чими е преобразен.

Л и с к о /усмихва се/. Малко го обработих, Мокси. Готов е да бъде спасен… Донесете една стълба.

Д и м б и. Защо ти е стълба?

Л и с к о. Ще видите… Хайде, Мокси!… Стълба!

М о к с и. Хайде, Димби и Домби!… Чухте какво иска Лиско.

Л и с к о. Мокси, много силно се впрягаш в работа.

М о к с и. Ами нали трябва да има някой, който да обяснява заповедите ти.

Л и с к о. Ти си славно магаре!

Ч и м и /внезапно извиква/. Голямо!

М о к с и. Чу ли?… Отново.

Ч и м и /оправдава се/. Какво казах? Той каза, че си славно магаре, а аз казах, че си голямо магаре!

М о к с и /обидено/. Мисли, че не разбирам от тънки обиди.

Л и с к о /строго/. Чими, извини му се!

Ч и м и. Извинявай, Мокси. Не си толкоз голямо магаре.

М о к с и. Лиско, пак!…

Л и с к о /вика/. Чими!

Ч и м и. Мокси, извинявай!

Л и с к о /към Мокси/. Доволен ли си?

М о к с и /усмирява се/. Това е друго.

Д и м б и. Ето стълбата.

Д о м б и. Донесохме я.

Л и с к о /тържествено/. Прекрасно! Един от нас трябва да стъпи върху варела. Качим ли се на него – готово!

– Ей!

– Чудесно!

– Идеално!

– Браво, Лиско.

Пауза.

Л и с к о. Домби!

Д о м б и. Кажи, Лиско.

Л и с к о. ТИ ще бъдеш!

Д о м б и. Мммоля?

Л и с к о. ТЕБЕ ще качим!

Д о м б и. Кккак?

Л и с к о. Димби, Мокси – облегнете стълбата върху варела. /Съответните шумове./ Такаа… Домби, ела… Стъпи на първото стъпало, стъпи не се бой!

Д о м б и. Така ли?

Л и с к о. Точно така!

Д о м б и. Защо?

Л и с к о. За да се изкачиш нагоре.

Д о м б и. Не!

Всички извикват.Викове: къде бягаш? Върни се.

Д о м б и. Димби е по-пъргав!

Натирват го към стълбата. Насърчават го. – Хайде!… Не бой се!… Качи се!

Л и с к о /строго/. Домби! Домби. Кккакво?

Л и с к о. Какво ще правиш, като се изкачиш по стълбата?

Д о м б и. Не знам.

Л и с к о. Ще стъпиш на варела.

Д о м б и. Не.

В и к о в е. Чакай!… Стига вече!… Ела.

Д о м б и. Къде ме качвате? Страх ме е,

Д и м б и /предупреждава го/. Гледай да не уцелиш дупката!

Д о м б и /разтреперва се/. Лиско, чу ли?

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Той каза, че мога да умеря дупката.

Л и с к о. Дупката не е толкоз голяма.

Д о м б и /спрял е по средата на стълбата/. Но, все пак… Не е ли по-добре, вместо мен, да се изкачи Димби. Забелязал съм, че той по-рядко пада в дупки.

Д и м б и /крещи/. Не е вярно! Падал съм!… Непрекъснато падам в дупки!… Видя ли дупка – право в нея!

Д о м б и /проплаква/. Лиско!

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Знаеш ли как лъже?

М о к с и /намесва се/. Пада! Двамата сме падали!… Нали, Димби?

Д и м б и. Да.

Л и с к о /извиква ядосано/. Домби, смело! Иначе – не знам!

Д о м б и. Ох!

Л и с к о. Още нагоре!

Д о м б и. Страх ме е.

М о к с и. Много нагоре отива!

Л и с к о. Домби, къде отиваш?

Д о м б и. Далеч от дупката!

Д и м б и. Ми ти се хвана за клона.

Чуваме някакъв шум.

Гласове: – А!

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Не бой се.

Д о м б и. Защо дръпна стълбата?

Л и с к о. За да не се върнеш.

Чими се смее доволно.

Ритник по варела.

Ч и м и /ядосано/. Не ритай варела!

М о к с и. Млъкни!

Д о м б и. Какво стана?

Л и с к о. От страх се качи на клона.

Д о м б и /крещи/. Не искам на клона!

Л и с к о. Спокойно, Домби!

Д о м б и. Свалете ме!…

Л и с к о. Ама защо се качи там?

Д о м б и. За да не падна в дупката.

Л и с к о /нервирано/. Обърка ни работата!

Ч и м и /обажда се/. Ей, спасявате ли ме?

Л и с к о. Трай!… Димби!

Д и м б и /плахо/. Кажи.

Л и с к о. Дай въжето!

Д и м б и. Ето го.

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Кажи, Домби?

Д о м б и. Докога ще вися?

Л и с к о /успокоява го/. Ще те спасим!

Ч и м и /крещи/. Какво? Друг ли спасявате?

Л и с к о. Трай там!

Ч и м и. Зарязахте ме, заради някой си друг!

Л и с к о. Млъкни!

Тишина.                                      

Д о м б и /жално/. Лиско, аз чакам.

Л и с к о. Спокойно.

Д о м б и. Не знам… Чакам да видя докога ще вися като мокър чорап.

Л и с к о. Търпение.

Д о м б и. Имам чувството, че ще падна.

Л и с к о. Ще тупнеш на варела.

Д о м б и. Не искам.

Мълчание. Напрегната тишина.

Ч и м и. Ей, какво става?

Л и с к о. Домби, връзвам този камък и го прехвърлям през клона. Ти се хващаш за въжето и се спущаш върху варела. Димби, вземи другия край на въжето.

Д и м б и. Какво да го правя?

Л и с к о. Ще го държиш.

Д о м б и. Ръцете ми омаляха!

Л и с к о. Сега можеш да се спуснеш на варела.

Д о м б и. По въжето ли?

Туп! Домби тупва върху варела.

Д о м б и. Сссега кккакво да ппправя?

Л и с к о /заповядва/. Погледни през дупката!

Д о м б и /навежда се/. Пппогледнах.

Л и с к о. Какво виждаш?

Д и м б и. Нннищо!…

М о к с и /въздъхва/. Спасяваме едно НИЩО.

Л и с к о /губи търпение/. Не виждаш ли нещо?

Д о м б и. Нищо. Тъмница!

Л и с к о. Пусни въжето в дупката.

Пауза.

Д о м б и. Готово! Пуснах края на въжето в дупката.

Тримата долу извикват „ура“.

Л и с к о. Чими!

Ч и м и. Какво?

Л и с к о. Не разбираш ли какво трябва да правиш?

Ч и м и. А бе, вие!… За какъв дявол ми пуснахте туй глупаво въже?

Л  и с к о. Да се изкачиш по него.

Ч и м и. Да не си луд!

Л и с к о. Защо?

Ч и м и. Не мога да се катеря по въжета.

Пауза с музика за озадачаване.

Л и с к о. Не можеш ли?

Ч и м и. Никак!

Пауза.

Л и с к о. Тогава се вържи, да те изтеглим.

Ч и м и. Не мога!

Л и с к о. Защо?

Ч и м и. Не съм такова животно, да се връзвам.

Л и с к о. Не можеш нито да се катериш, нито да се връзваш?

Ч и м и. Не разбрахте ли, бе глупаци!

Голяма пауза с музика за озадачаване.

Л и с к о. Чими, ще ни кажеш ли най-после какво представляваш?

Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о. Това знам, но… Животно ли си, човек ли си, предмет ли си?… Или си привидение?

Пауза.

Ч и м и. Не знам… Каквото знам, казах го… Чимиджимичамиджоми!

Л и с к о /уплашено/. Глава… Глава имаш ли?

Ч и м и. Глава ли?… Да проверя!… Имам!

Л и с к о /въздъхва/. Това е добре.

М о к с и /поема въздух/. Имал глава!

Л и с к о. Крака имаш ли?

Ч и м и. Амии, може би… Имам, имам!

Л и с к о /въздъхва/. Ох!… Колко са?

Ч и м и. Де да ги знам!

Л и с к о /ядосано/. Не си знаеш краката?

Ч и м и. Не мога да ги преброя.

Л и с к о. Много ли са?

Ч и м и. Не вярвам… Не мога да броя в тъмното, разбери!

Д о м б и /тайнствено/. Ох, не може да си преброи краката!

Л и с к о. Очи имаш ли?

Ч и м и. Имам.

Л и с к о. Уста?

Ч и м и. Имам.

Л и с к о. Опашка имаш ли?

Ч и м и. Имах.

Л и с к о. Какво?

Ч и м и. Имах!…

Л и с к о. А сега нямаш ли?

Ч и м и. Сега нямам.

Л и с к о. Къде е?

Ч и м и. Стопи се!

Тишина.

Д о м б и. Няма ли да ме свалите оттук?

Л и с к о /не му обръща внимание, на Чими/. Уши имаш ли?

Ч и м и. Не.

Л и с к о. По въже не можеш да се катериш, така ли?

Ч и м и. Никак.

Л и с к о. Нито да се връзваш?

Ч и м и. Не.

М о к с и. Казвам ви да бягаме, докато е време.

Д о м б и. Страх ме е, свалете ме.

Д и м б и. Това е или чудовище, или същество, или… най-малкото – привидение… А сме тръгнали да го спасяваме…

М о к с и. Лиско, решавай! Докато е време… Не знам дали ме разбираш, ако се качи на гърба ми?

Л и с к о. Защо пък точно на твоя, Мокси?

М о к си. То се знае на чий гръб ще се качи, ако се окаже привидение.

Л и с к о. Привидения не съществуват.

М о к с и. Знам, но… това вътре не ми прилича на нищо. Не знае дали има глава, не може да си преброи краката, не може да се катери по въже, нито пък да се връзва… Уж се провира през дупка, пък…

Л и с к о. Какво – пък?

М о к с и. Пък изведнъж може да стане голямо.

Д и м б и /отсича/. Тук има нещо тайнствено!

До м б и. Сваляйте ме и да бягаме!

Л и с к о /опъва се/. Той е в беда, а който е в беда, трябва да бвде спасен.

М о к с и. Признай, страх ли те е?

Л и с к о. Ами, и мен ме хвана страх.

М о к с и /отрязва/. Да се омитаме.

Л и с к о /задъхано/. Един момент! Мокси, чакай!

М о к с и. Какво?

Л и с к о. Чими!

Ч и м и. Какво бе, Лиско!

Л и с к о. Ръце имаш ли?

Тишина.

Ч и м и. Имам, но… де да знам… Може би не са ръце.

Л и с к о /шепне/. Май че ще бягаме заедно.

М о к с и. Така те искам!

Л и с к о. Крака или ръце?

Ч и м и. Когато си искам са крака.

М о к с и, А когато не искаш?

Ч и м и. Стават ръце.

Мокси извряква и хуква. Димби и Лиско – след него. Чуваме тичането им. Тишина.

Д о м б и. Избягаха. Всички.

Ч и м и /след пауза/. Ей, глупаци, къде сте?… Къде потънахте?

Тишина.

Ч и м и. Уплашиха се.

Л и с к о /шепти/. Страх ме е. Примирам от страх.

Чуват се барабани, после тромпети, гръмва оркестър, който кара лисичето да запее:

.

Страхът – това е нещо

поставено във мен,

което аз си нося

в сърцето нощ и ден.

То спи дълбоко в мене

и става на крака,

когато неусетно

попадна във беда.

Без страх не може всяко

разумно същество…

Страхът, това е сякаш

предпазно вещество.

Не се страхува само

последният глупак.

Да – всеки се страхува,

но важното е – как.

.

/Група започва да му приглася./

.

Бъди достоен ти,

когато се страхуваш!

Страхувай се, но с мярка.

В страха си горд бъди.

Бъди достоен ти,

за да не се срамуваш

след страшния момент

и всичките беди.

И т.н.

.

Л и с к о /неочаквано/. Чими!

Ч и м и. Пъзльо! Върна ли се?

Л и с к о. Знаеш ли да плуваш?

Ч и м и /радостно/. Ухаа!

Л и с к о. Да не лъжеш?

Ч и м и. Моля ти се!

Л и с к о /бодро/. Мокси, донеси маркуч!

М о к с и. Какво да донеса?

Л и с к о. Маркуч!… Но бързо!

М о к с и. Маркуч!… Ей сега!…

Л и с к о. Димби, ела… Чими, сигурен ли си, че можеш да плуваш?

Ч и м и. Казах ти, глупако!

Л и с к о. Ако те пуснем в река, няма да се удавиш, така ли?

Ч и м и. Баба ти ще се удави!

Л и с к о. Ако лъжеш, си загубен!

Ч и м и. Баба ти лъже!

Д о м б и. Аз още вися…

Д и м б и. Ето маркуча!

М о к с и. Донесох ви маркуча!

Л и с к о. Развивайте!

М о к с и. Какво ли ще правим?

Л и с к о /заповядва/. Домби, поеми този край! Хвани!

Д о м б и. Хванах го! Какво да го правя?

Л и с к о. Пъхни го в дупката на варела.

През цялото време Мокси повтаря, че Лиско е луд.

Д о м б и. Готово! А сега?

Л и с к о. Можеш ли да скочиш долу?

Д о м б и. Ако ме хванете.

В с и ч к и. Еднооо, двеее, три!

Туп!… Гласове: удари ли се? Заболя ли те?

Д и м б и. Какво ще правим сега?

Д о м б и. На земята е по-добре. Какво ще правим сега?

Л и с к о. Понеже ви е страх да останете, ще вземете другия край на маркуча и ще го отнесете при чешмата.

Т р и м а т а /с готовност/. Да!

Л и с к о. И ще пуснете водата!

Д и м б и. Ехааа!

М о к с и /с удоволствие/. И ще го удавим!

Л и с к о /към варела/. Чими, чу ли?

Ч и м и /крещи радостно/. Чакам водата!

Л и с к о /към тримата/. Хайде приятели!

Д и м б и. А ти – тук? Така ли?

Л и с к о. Да.

М о к с и. Нямаш ум! Това животно ще те изяде!

Д и м б и. Лиско, помисли!

Л и с к о /към варела/. Чими, ще ме изядеш ли?

Ч и м и. Това си е моя работа!

М о к с и /изревава/. Млъкни, злодеецо! /Рита варела./

Ч и м и. Ритай, страхливецо!

Д и м б и /на свой ред рита варела/. Млъкни!

Д о м б и. Чудовище! /Също ритва варела./

Ч и м и /вика/. Страхливци! Пъзльовци!

М о к с и. Ти си страхливец. /Рита./ не те е страх, защото си вътре.

Ч и м и. А вие ритате, защото сте вън.

Носачите на маркуча яростно заритват варела.

– Ако не ни бяха пратили до чешмата… /Тряс./

– …да носим маркуча… /тряс!/

– …тогава щеше да видиш… /тряс!/

– …какво щяхме да те направим!… /тряс!/

Л и с к о. Хайде, тръгвайте!

М о к с и /просълзено/. Довиждане, Лиско! Дай да те прегърна!

Л и с к о. Довиждане, Мокси.

Д и м б и. Довиждане, приятелю! Щом си глупав да оставаш.

Л и с к о.  Довиждане, Димби.

Д о м б и. А можеше да поживееш, приятелю!…

Л и с к о. Довиждане, Домби.

Д и м б и /отстрани/. Дано те видим отново!

Д о м б и /предлага/. Ако стане нещо – викай!

М о к с и /признава си/. За да избягаме по-далеч.

Л и с к о. Довиждане, скъпи приятели!… Тръгвайте!

Д и м б и /извинява се/. Понеже трябва да занесем маркуча, нали разбираш?

Д о м б и. И да го пъхнем в чешмата.

М о к с и. И да го удавим.

Тримата излизат.

Лиско остава сам при варела.

Тишина.

Ч и м и. Лиско!

Л и с к о. Кажи, Чими!

Ч и м и. Тук ли си?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Не офейка ли от страх?

Л и с к о. Тук съм, бъди спокоен.

Ч н м и. И това ми било приятели!… Пръждосаха се и те оставиха.

Л и с к о. Е, поуплашиха се, но… Ще се върнат.

Ч и м и /засмива се особено нахално/. Ха-ха-ха!

Л и с к о. Е, Чими, ще кажеш ли най-после какво си?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!… Това съм!

Л и с к о /въздъхва/. Умирам от любопитство. Затова съм тук. Страх ме е, но стоя. Разбираш ли?

Никакъв отговор.

– Чими! Тишина.

– Чимии! Няма отговор.

Л и с к о /спуща се и удря варела/. Чими!

Ч и м и /внезапно/. Ехааа! Охааа!

Л и с к о /уплашено/. Какво има, Чими?

Ч и м и. Чудеснооо!

Л и с к о. Казвай!

Ч и м и. Водатааа!… Ехаа, водата!… Ха-ха-ха!… Хе-хе-хе! Водата е най-хубавото нещо! Тра-ла-ла!… Тра-ла-ла!

Д и м б и. Какво се е развикал този?

Л и с к о. Защо се върна?

Д и м б и. Нали знаеш?… Приятел не се изоставя… Е, и сега ме е страх… Какво вряка този?

Л и с к о. Радва се.

Д и м би. Ще си изпатим, ей!

Л и с к о. Ооо, Домби, здравей!

Д о м б и. Какво се е развикал проклетникът?

Л и с к о. А, Мокси!…

М ок с и. Отидох да пусна чешмата.

Л и с к о /обръща се към варела и вика/. Чимии, върнаха се!

Ч и м и /провиква се/. Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!… От всичко най-обичам водата! Охааа!… Най-хубавото нещо на света!… Кажете ми нещо по-хубаво от водата!… Има ли нещо по-сладко от реката!… А?… Нямааа!… Ехааа!…

Л и с к о. Да видим чудото и тръгваме към реката!

Чими продължава да пее и да крещи.

Ч и м и /вика/. Идвааам!

Л и с к о /тръпне/. Чакаме те!

Ч и м и. Изкачвам сеее!

Л и с к о /смее се/. Голямо приключение си направихме!

Ч и м и. Идааа!

Четиримата го чакат, като се окуражават с възгласи:

– Ела, проклетнико!

– Ела, пакостнико!

Тишина.

Ч и м и. Ехаа… Урааа!… Ето ме – Жабокът Чими! Спасен съм! Глупаци глупави, довиждане!

Чуваме смехът му да се отдалечава.

Д и м б и. А!

Д о м б и. А!

М о к с и. Море, да знаех!

Лиско започва да се смее. Другите също започват да се смеят. Примират от смях.

Лиско. Не е малко да спасиш живота на проклетник. Всички спасени досега, поне в книгите, се оказват все добри, а да спасиш проклетник!…

М о к с и. Ехее!

Д о м б и. Към реката!

Д и м б и. Да се къпем!

Л и с к о. Напред към реката!

Запяват песента за страха.

Песента им обаче секва.

Ч и м и /внезапно/. Знам какво искате! Но няма да ви благодаря!

Л и с к о /усмихнат/. Това го знаем.

Ч и м и. И ще ви правя на пук!

Д и м б и. Ти ли бе?

Ч и м и. Когато сте в опасност ще ви бутна в още по-голяма опасност. Ако се давите, ще ви натисна главите. /Рита варела./ Аз съм Чимиджимичамиджоми! /Чупи клон./ Проклетникът!

Тревожни звукови ефекти, които продължават доста. В зловещата мелодия чуваме отделни възклицания на нашите герои. Възклицанията изразяват безкрайно учудване. Отвреме-навреме ги прекъсва смехът на Чими, но сега този смях става мощен, дебел, претърпял е огромна промяна.

Д и м б и. А!…

Д о м б и. Какво става?

М о к с и. Олеле!

Л и с к о. Моля ви!

Д и м б и. Лиско, той расте!

Смехът става гръмогласен.

Д о м б и. Става по-голям от нас!

М о к с и. Вввввв…

Л и с к о. Какво, Мокси?

М о к с и. Ввеликан!

Л и с к о. Май че пуснахме злото от бутилката!

Чими се е превърнал наистина във великан, смее се зловещо, кърши клони и търкаля камъни, които по пътя си чупят дървета. Тревожно пищат птички, останали без гнезда. Врява, силен цвъртеж.

Бам! Финален удар. Отново смехът.

Ч и м и. Изпочупих дърветата!

М о к с и. Остави птичките без гнезда!

Д о м б и. Камъкът пльосна в реката!

Д и м б и. Затвори пътят на водата!

Л и с к о. Рибките подскачат на сухо!

Ч и м и /ликува/. Малък съм, а? Друго искате ли?

Смехът му се отдалечава.

Д о м б и. Той ми взе…

Л и с к о. Тихо!

Д о м б и. Шап…

Л и с к о. Моля ти се.

Домби. …ката!…

Л и с к о. Искам тишина!

Всички мълчат.

М о к с и. Ами да си мълчим тогава.

Л и с к о. Искам тишина!

Всички мълчат.

М о к с и. Пуснахте проклетника.

Л и с к о. Мокси!

Дълга тишина.

М о к с и. Отнесе ни и шапката. Тишина.

М о к с и. Казвах ви.

Тишина.

М о к с и. Но кой да слуша. /Тишина./ Мокси никой не го слуша. /Тишина./ Който вика за помощ… /тишина/ трябва да бъде спасен. /Дълга пауза./ Всеки, който бил в беда… трябвало да бъде спасяван.

Л и с к о /ядосано/. Точно така!

Дълга пауза. Изведнъж всички трепват. Поглеждат някъде нагоре, по предполагаем хълм. Чува се силен шум, тътен, отново се търкаля скала. Този път към тях. Клони се чупят /чуваме как/, птици пищят.

Л и с к о. Пази се!

Всички лягат на земята. Скалата преминава над тях и пропада някъде.

Нашите герои лежат неподвижно.

Чува се зловещият смях на Чими.

Ч и м и /гласът му/. Пази сееееее!

М о к с и. Олеле.

Чими със смях профучава над тях.

Тишина.

Д и м б и. Докога ще лежим така, да ни прескача?

Д о м б и. Шапката ми…

Л и с к о. Домби!

Тишина.

Д о м б и /не се стърпява/. Беше на главата му.

Тишина. Продължават да лежат неподвижно. Най-после Лиско се раздвижва, изправя се, оглежда се.

Л и с к о. Хайде.

Д и м б и /кой знае защо, шепти/. Тръгваме ли?

Л и с к о. Да.

Д о м б и. Мокси се е залепил за земята.

М о к с и /най-после/. Такива камъни не бяха падали на главата ми.

Л и с к о. Стани.

М о к с и. Ще лежа докато мръкне, ще се прибера и никога вече няма да ви познавам, щом ме забърквате в такива каши като тази, да спасяваме проклетници. Лиско, кажи, не те ли молих да не го спасяваме? /Пауза./ Който вика за помощ трябва да бъде спасен. На ти сега спасен. Ние лежим на земята, а той търкаля камъни по главите ни.

Смехът на Чими.

Л и с к о. Лягай!

Смехът на Чими.

М о к с и /ядосано скача, замахва срещу смеха/. Чими, проклетнико!

Но отново се чува търкалянето на камък, който иде към групата. Смехът, който глъхне. Тишина.

Л и с к о. Досега никой не ме е побеждавал!

М о к с и /от легнало положение/. Проклетник, но го спасихме.

Л и с к о. Изпълнихме дълга си.

Д о м б и. Но останах без шапка.

Л и с к о. Ще си я вземем.

Т р и м а т а. Какво?

Лиско мълчи.

Д и м б и. Мисля, че е излишно.

Д о м б и. Не съм за една шапка.

М о к с и. Шапка ли?… Как не!… Сега ще тръгнем да си взимаме шапките.

Мълчание.

М о к с и. Лиско, кажи нещо.

Л и с к о /бавно, спокойно, категорично/. Ще кажа.

М о к с и. Къде отиваш?

Пауза.

М о к с и. Туй не ми харесва.

Д о м б и. И на мен.

М о к с и. Ще видите,, ще се случат още неща. Този, лудият, не излезе за добро. Намислил е нещо и ще го стовари на наш гръб. Той нищо не прави без нас.

Д и м б и. Че какво ли ще правим?

М о к с и. Да му се не види и шапката! Домби, защо правиш въпрос за една шапка?

Д о м б и. Не ми и трябва дори!

М о к с и. Изобщо, ти защо носиш шапка? Без шапка е по-леко. Ако не носеше шапка, сега нямаше да стават тия работи. Ще видите, този дето излезе ще ни натресе на главата не шапка, а беля. Но без мен, ааа, без мен. Мен ме няма.

Д о м б и. И ти носиш.

М о к с и. Ти мен не ме гледай, аз съм магаре и нося всичко.

Пауза.

М о к с и. Без мен! /Тишина./ Оня е намислил нещо, но без мен!

Д о м б и. Тихо!

Д и м б и. Връща се.

М о к с и. Мъкне нещо.

Д о м б и. Някаква мрежа.

Д и м б и. Мрежа със колчета.

Д о м б и. С такива мрежи някои ловят пойни птички.

Л и с к о. Помогнете ми да завържем краищата на тази мрежа за тези млади дръвчета.

М о к с и. Какво ще правим, няма да е нещо хубаво. Лиско. Мрежата да легне, за да не се забеляЗва. А така! Сега – въжето! Мокси, въжето!

М о к с и. Нищо не давам!

Д и м б и. Ето въжето.

Л и с к о. Да вържем с него мрежата и да отнесем другия му край зад храстите.

М о к с и. Този смята да ни набута в нова опасност.

Пауза.

Л и с к о. Хайде, момчета, можете да си вървите.

М о к с и. Така може.

Л и с к о. По-бързо.

Д и м б и. Лиско, какво ще правиш?

Л и с к о. Ще го хвана.

М о к с и. Оня, който търкаля камъни?

Л и с к о. Аха,

Всички извикват и побягват.

Л и с к о. Отново тишина. Пак избягаха.

Птичи песни.

Л и с к о. Въпросът е какво да поставя за примамка. Какво ли може да го привлече?

Птичи песни.

Л и с к о. Някоя проклетия.

Птичи песни.

Л и с к о. О, Димби, здравей!

Д и м б и. Не мога да те оставя в беля, приятел си.

Л и с к о. О, Домби, добре дошъл.

Д о м б и. Много ме е страх.

М о к с и /както си влиза/. Казвам ви да се махаме!

Прокънтява смехът на Чими.

Т р и м а т а. Олеле!

Л и с к о. Бързо зад храстите. Чимии, добре ли си? /Смехът./

М о к с и. Защо ми взе шапката? Лиско, дай си ми шапката.

Д о м б и. Мокси, млъкни!

М о к с и. Взе ми шап…

Л и с к о. Чимиджимичамиджомииииииииии! /Пауза./ Чимиииииии! /Пауза./ Проклетникоооооооо!

Ч и м и /гласът му/. Каквооооооооо?

Л и с к о. Довижданеееее!

Смехът на Чими.

Л и с к о /в тишината след заглъхването/. Тук сме поставили една шапка, да не я вземеш.

Смехът.

Л и с к о /шепти/. Да се скрием зад храстите.

Пауза.

Д и м б и /шепти/. Това въже…

Л и с к о. Тихо!

М о к с и. Шап…

Л и с к о. Мокси!

М о к с и. Защо му я оставихме?

Л и с к о. Хванете края на въжето и стискайте. Когато ви кажа, ще дръпнете изведнъж.

Зловещият смях на проклетника, който се приближава.

Ч и м и /спира се задъхано/. А! О! /Смехът./ Там още една шапка. /Смях./ Станаха ми две шапки! /Смях./ Коя е по-хубава. Свалям първата, поставям втората. Свалям втората, поставям първата. /Смях./ И двете.

Л и с к о. Готови!

Ч и м и. Втората върху първата. Две шапки на една глава!

Смях.

Лиско. Едноо – двее – три!

Тап! Рязък шум.

Ч и м и. А!

Радостни викове на победителите.

Ч и м и. Ха!

Победителите викат ура.

Ч и м и. Каква е тази мрежа, която ме покри?

М о к с и. Не дърпай мрежата!

Д о м б и. Няма да избягаш!

Чими реве и вие от ярост.

Л и с к о. Елате.

М о к с и /разхожда се край пленника/. Чамичуми, какво става?

Ч и м и. Ти си магаре!

М о к с и. В момента мисля само за едно – да те ритна, или да не те ритна.

Ч и м и. Ти си магаре!

М о к с и. Защото, Чамичуми, мога и да те ритна и да не те ритна. Кеф ми да те ритна, кеф ми да не те ритна. Зависи от мен, а не от тебе, разбираш ли? Ти можеш да не искаш да те ритна, а аз мога да те ритна. А ти не можеш да ме ритнеш. Ето. /Рита го./ Ритам те! А ти не можеш да ме ритнеш. На, ритни ме да вздим можеш ли? А!… Ритна ме! Лискооооо!

Л и с к о. Какво, Мокси?

М о к с и. Той ме ритна.

Л и с к о. Така е, Мокси, злото винаги може да те ритне, дори когато е в капана.

Мокси се засилва ядосано и ритва Чими.

Ч и м и /пищи/. Магаре!

М о к с и. А ти си Чамичуми! Какво е Чамичуми, нищо!

Д и м б и. Хубава гледка, а? Злото е вързано.

Д о м б и. И можеш да си го риташ.

Ритник.

Ч и м и. Ох!

М о к с и. Ох, я!

Д и м б и. Кеф!

Рита.

Мокси рита..

Ч и м и /ядосано/. Този не искам да ме рита!

Л и с к о. Ще те рита, Чими. Щом си вързан, всеки ще те рита. Виж ти – за първп път виждам злото вързано. Има ли нещо по-хубаво от туй? Злото е пред нас, вързано. Вече няма зло. Мокси, ритни злото.

Мокси рита Чими.

Л и с к о. Да ритнеш злото, какво по-хубаво!

Д о м б и. И какво ще го правим?

М о к с и /бърза/. Ще си го държим и ще си го ритаме! Ще повикаме и други да го ритат. Целият свят!… Къде ще го държим? .

Л и с к о. Където кажеш.

М о к с и. Да го върнем във варела.

Ч и м и /панически/. Не!

Л и с к о. Аха!

Ч и м и. Не там! Вътре е тъмно.

М о к  с и. На тъмно! И ще ритам варела!

Прас!  Ритник на варела.

Л и с к о. Хайде!

М о к  с и. Започваме!

Д о м б и. Ехааа!

Ч и м и /крещи/. Неее!…

Ч е т и р и м а т а. Даааа!

Ч и м и. Моля ви!

Ч е т и р и м ата. Ахаааа!

Продължават да го пъхат.

Ч и м и. Олелелеее, ще слушам!

Л и с к о. Какво?

Ч и м и. Каквото кажете!

М о к с и. Ще ни обичаш!

Ч и м и. Даа!

Д о м б и. Ще ни ядосваш ли?

Ч и м и. Неее!

Д и м б и. Ще правиш ли злини?

Ч и м и. Неее!

Л и с к о. Ще пееш ли с нас?

Ч и м и. Дааа!

М о к с и. Да опитаме!

Запяват:

 

Когато хванеш злото

вържи го със въже.

Вържи го ти защото

така е най-добре.

Хем ти да си спокоен,

хем злото да реве,

да лази, да се моли

или да се кълне.

Туй лесно става

във театъра.

Туй лесно става

и на сън.

Остава само туй

да става и на яве

да става щом излеземе

навън.

Но, пипнете ли злото,

вържете го с въже,

вържете го защото

така е най-добре.

 

 

КРАЙ.

СЦЕНАРИИ ЗА РАДИОПИЕСИ

ДЕТСКИ:

ЧИМИ – вариант за радио/аудио.  ТУК!  ЧИМИ за РАДИО.pdf file за теглене.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

ЗА ВЪЗРАСТНИ:

„НЕ ПИПАЙ КУФАРА“ – куклена, от Борис Априлов

ТУК! НЕ ПИПАЙ КУФАРА.pdf file за теглене.

борис
априлов
*
НЕ
ПИПАЙ
КУФАРА
*
куклена
пиеса

 

ЛИЦА:

 

ЧАРЛИ          – фокусник, изпълнява се на живо;               

ДИМБИ         – човече

ДОМБИ         – човече

МОКСИ        – магаре

ЛИСКО         – лисиче

Музика. Нещо като увертюра. Обстановката е лаконична, чиста, просто фон, върху който може да се играе всичко.

Музиката секва.

В кадър се появява фокусникът Чарли, облечен официално, при това с цилиндър. В ръцете си държи куфар с надпис: НЕ ПИПАЙ и прословутата си магическа пръчка. Поставя куфара долу, до него изправя пръчката.

Ч а р л и /смъква ръкавиците/. Аз съм фокусникът Чарли… Днес ще си позволя да ви направя няколко фокуса…

Неочаквано се чува вик за помощ. Някой зове за помощ, но спокойно.

Г л а с. Помощ!… Помощ!… /Пауза./

Чарли трепва и се обръща към страната откъдето викат.

Г л а с. А бе, не чувате ли, че викам за помощ?

Ч а р л и /към публиката/. Някой вика за помощ. /Втурва се и изчезва./

Музика. Леко и кратко. Край на музиката. Тишина.

Само куфарът и магическата пръчка.

Чува се песен. Някой пее.

 

Аз съм Димби, Димби, Димби,

аз съм Димби, Димби-дим!

Аз съм Димби, Димби, Димби,

аз съм Димби, Димби-дим!

Мелодията минава в подсвиркване.

Д и м б и /Появява се с подсвиркване. Вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката./ О!… /Обръща се, иска да скрие уплахата си и тръгва обратно с песен./  Аз съм Димби, Димби, Димби. Димби, Димби, Димби-дим… /В десния край на сцената спира отново и се обръща, изпълнен с любопитство./ Ааааа!…

В това време се чува същата приближаваща се песен, само че с други думи и Димби се скрива, но така, че да види какво ще. стане.

Приближаващата се песен:

Аз съм Домби,

Домби, Домби!

Аз съм Домби,

Домби-дом!

/Повторение/

Д о м б и /вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката, дори я помирисва./ О!…

Д и м б и /гласът му/. Аха!

Д о м б и /трепва/. Какво?

Д и м б и. Аха, аха!…

Домби разбира, че няма повече работа тук, където се чуват тайнствени гласове, обръща се и тръгва обратно, и за доказателство, че не го е страх, запява.

Д о м б и. Аз съм Домби, Домби, Домби, Домби, Домби…

Д и м б и /гласът му/. Стой!… /Домби се заковава на място, като войник./ Ходоом, марш! /Домби тръгва отново./ Стой! /Домби спира./ Ха-ха-ха! /Оъс смях се появява Димби./

Д о м б и /обръща се ядосано, че Димби го е изиграл/. О, Димби, здравей!

Д и м б и. Здравей, Домби!… Как си?

Д о м б и. Добре съм. Разхождам се.

Д и м б и. Къде се разхождаш?

Д о м б и. Амии, реших да се разходя до този куфар и обратно… А ти?

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. И ти ли до куфара?

Д и м б и.. Да.

Д о м б и. И обратно?

Д и м б и. Да.

Д о м б и. Наистина беше приятно… Стигаш до куфара и се връщаш… Това е най-приятната ми разходка в живота… Просто исках да прочета какво пише на куфара.

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. Така ли?… Че тогава да прочетем заедно.

Страхливо тръгват към куфара. Застават до него. На височина и двамата са малко по-големи от куфара.

Д и м б и /внезапно/. А!…

Д о м б и. Какво – А?

Д и м б и /поизплашено/. Преди малко тук пишеше нещо, а сега – нищо.

Д о м б и /бързо/. Какво? /Гледа./ А!…

Д и м б и. Какво – А?

Д о м б и. Онова, дето го имаше, го няма.

Чува се песен. Двамата се скриват.

Аз съм Мокси, аз съм Мокси.

Аз съм Мокси, мокси, мо!

Аз съм Мокси, аз съм Мокси,

Мокси, Мокси, Мокси, Мо!

/Песента секва./

М о к с и /гледа куфара/. А!… /Приближава се до пръчката./ О!… /Изплашва се и се обръща, замаскирва уплахата си с песен./

Аз съм Мокси,

аз съм Мокси…

Д и м б и. Стой!… /Мокси се заковава на място./

Д о м б и. Горе ръцете!

М о к с и /уплашено/. Ами… аз ня-ня-нямам ръце!

Домби и Димби започват да се смеят…

Д и м б и. Защо нямаш?

М о к с и. Защото съм копитно животно.

Д о м б и. По-точно?

М о к с и. Магаре.

Димби и Домби се смеят. В това време се чува нова песен и те бързо прибират Мокси при себе си.

Д и м б и. Скрий се да видим кой ли иде сега?

Д о м б и. Бързо!

Чува се песен.

 

Аз съм баба Меца.

Аз съм баба Меца.

Стана ли ви ясно

колко съм опасна?

Като си пее и пристъпва в ритъм, влиза Лиско.

Л и с к о /съглежда куфара/. А!… Куфар!… Човек не може да се разходи като хората… Върви си и си пее и изведнъж – на среща му куфар!… Остави това, ами до куфара все ще се скрие някой да те изплаши.

Д и м б и /появява се и говори на останалите/. С този не се излиза на глава.

Появяват се и останалите.

Д о м б и. Чуваш песен на мечка, скриваш се, а се явява Лиско.

В с и ч к и. Здравей, Лиско!

Л и с к о /оглежда ги/. Какво правите до този куфар?

Д о м б и. Чудим се.

Л и с к о. Защо? Какво има за чудене?

Д и м б и. Този куфар имаше надпис. На него беше написано нещо. Изведнъж – нищо.

Д о м б и /бързо/. Няма надпис, няма нищо.

Л и с к о. Как да няма? Има.

Всички поглеждат. Надписът се е появил отново: НЕ ПИПАЙ КУФАРА.

Димби поглежда Домби. Двамата се разтреперват.

Д и м б и /трепери/. Домби, какво става?

Д о м б и. Не знам, Димби… Преди малко нямаше.

Д и м б и. А сега – има.

Д о м б и. А още по-преди малко – пак имаше.

Д и м б и. А после нямаше.

Д о м б и. А сега пак има. Димби!…

Д и м б и. Какво?

Д о м б и. Да се махаме!… Този куфар си прави каквото си ще.

Д и м б и /съвсем уплашено/. Домби!

Д о м б и. Какво, Димби?

Д и м б и. Виж!  /трепери като лист./ Онова отново го няма.

Д о м б и. А!

Л и с к о. Ей, какво правите с този надпис?… Къде изчезва?

Всички отстъпват назад.

Д о м б и. Да вземем да се махнем, а?

М о к с и. Ами да!… Не ми е приятно да гледам как нещо ту го има, ту го няма. Нещо, което си го има, трябва да си го има и обратно.

Д и м б и. Да, ама това нещо го имаше.

Л и с к о. Е, да, ама сега го няма.

Изведнъж куфарът се извъртява и отново показва страната с надписа.

В с и ч к и /реагират с учудване/. Оооо! /Пристъпват назад./

Всички са събрани в ъгъла на сцената, уплашени, готови да изчезнат от това тайнствено място. Само Лиско прави крачка към куфара.

Д и м б и. Лиско, къде?

Л и с к о /прикрива страха си/. Този куфар ме интересува!

Д о м б и. А аз викам да, бягаме.

Л и с к о. Ще ми се да го отворя.

М о к с и. Чухте ли?… Той е луд.

Д о м б и. Ще отваря един толкоз страшен куфар. Почти тайнствен. Върни се!

Л и с к о. Не мога. Ако не го отворя, ще се презирам цял живот.

Д и м б и. Да отвориш този страшен куфар, който се върти, когато му скимне?

Л и с к о. Да!… Нещо, което е затворено, трябва да се отвори. Нещо, което е неизвестно, трябва да стане известно… /Всички мълчат./ Трябва да се открива. Да се намират нови неща. Някои откриват земи и морета, други… планети…

М о к с и. Но не и куфари!

Л и с к о. Там стои един затворен куфар… Следователно – трябва да се отвори. Представете си, че в него има нещо много интересно.

Д о м б и. Слушате ли го?

М о к с и. Да си вървим… Аз съм магаре и не ме интересува какво има в разни ми ти куфари, които се въртят както си щат и се поклащат. Слушайте мен, вътре има нещо страшно.

Л и с к о. Какво може да има?

М о к с и. Я тайнствена сила, я нещо друго.

Л и с к о. Вие стойте там. /Прави още една крачка към куфара.

Д о м б и. Спрете го!

Д и м б и. Да ви кажа правата, и на мен ми се проверява.

Д о м б и. Защо не провериш?

Д и м б и. Предпочитам други да отварят, пък аз само да проверявам.

Л и с к о. Мокси!

М о к с и. Ккккакккво?

Л и с к о. Ти ли трепериш?

М о к с и. Ннне!

Д и м б и. Домби, ти ли трепериш?

Д о м б и. Мммооллля ттти сссе!

М о к с и. Нннито пппък аааз.

Ди м б и. Аз сссъъщщщо… Иззглежддда, чче зземята трррееперрри.

Всички млъкват. Треперят и наблюдават Лиско, който бавно изминава пътя до куфара. Лиско вдига лапа към него. Куфарът изведнъж ляга на широката си страна. Всички извикват. Лиско бързо се озовава при тях.

Л и с к о /учудено/. Ттой ллегна!

М о к с и. Ллегнна. я!

Д и м б и. Ввижтте!

Ново тайнствено явление: магическата пръчка, която досега си стоеше кротко забита до куфара, тръгва, покачва се на него и ляга по дължината му.

В с и ч к и. Ааааа! /Избягват./

За наша изненада, куфарът започва да се плъзга надясно, после още по-надясно и застава на тяхното място. Магическата пръчка слиза от него и се обляга на ръба му, както се обляга човекна сандък.

Появява се Лиско. Вижда куфара пред носа си, извиква уплашено и изчезва.

Пръчката заобикаля куфара и застава от другата му страна. Лиско се появява този път от другата страна, където досега беше куфарът. Показва се едва-едва.

Л и с к о /към куфара/. Ейй!

Куфарът се поклаща.

Л и с к о. Слушай бе, куфаре, няма да ме уплашиш. Имал съм работа с орел, победих една акула – от теб ли ще ме е страх… Ето! /Прави крачка напред, за да покаже, че не го е страх./

Куфарът се помества една педя към него.

Л и с к о. Охо! /Избягва./

Куфарът въздъхва. Лиско се показва отново.

Л и с к о. Слушай, не ме е…. сссс…

Куфарът въздъхва повторно. Лиско се скрива и се появява отново.

Л и с к о. Хората се качиха на луната, пък аз… един куфар… Ела насам!

Куфарът се помества още една педя към него. Лиско отстъпва, уплашено.

Л и с к о. Не толкова.

Куфарът се връща на мястото си.

Л и с к о. Така те харесвам… Да не мислиш, че ме е страх? Виж!

Лиско прави стъпка напред. Куфарът също, към него. Лиско побягва на секундата. Скрива се и се появява отново.

Л и с к о. Защо се страхуваш?… Хе-хе!… Той се страхува. /Гледа го./ Смееш ли да направиш още една крачка?

Пауза. Куфарът се помества още малко към него. Лиско отстъпва.

Л и с к о. Още една?

Куфарът тръгва решително към него. Лиско изчезва. Куфарът застава на Лисковото място. Пръчката отново се опира на него. Лиско се появява от другата страна, където досега е стоял куфара.

Л и с к о /инатчийски/. Пак ли се изплаши?… Защо мълчиш?… Какво търсиш на другата страна?… Защо не посмееш… да… дойдеш… при… мен? /Куфарът не помръдва./ Ей, пъзльо!… Страхливец!… Разтрепераха ти се гащите!… /Напомпва се./ Знаеш ли кой съм аз?. А?… /Още по-геройски./ Кажи де, знаеш ли кой съм аз?

К у ф а р ъ т /трепва/. Не.

Л и с к о /отскача назад и отвръща кротко/. А, аз съм едно обикновено лисиче… Нищо и никакъв Лиско. /С любопитство./ Тази пръчка каква е? /Пръчката се изправя./ Аха!… Изправена пръчка /Пръчката тръгва към него./

Г л а с о в е т е  на приятелите му:

– Лиско, бягай!

– Какво чакаш?

– Не те ли е страх?

Л и с к о /напук/. Не!… Макар, че ме е страх.

Пръчката се изправя пред носа му. Двамата се „гледат“ в упор. Лиско поглежда назад – да бяга ли, да стои ли, не знае.

Д и м б и /вече зад гърба му/. Можеш ли да я пипнеш?

Л и с к о /фука се/. Стига да искам.

Д и м б и. Пипни я де.

Л и с к о. А, какво ще я пипам сега. Какво ми е направила.

Д и м б и. Страх те е.

Л и с к о. Мен?… Виж!… /Протяга трепереща лапичка напред и… докосва пръчката./ Видя ли?

Д и м б и. Лиско, герой си!

Лиско взима пръчката в лапите си. Запява.

Ето я пръчката

тя е в ръцете ми.

Лъскава, хубава –

най-чудната пръчка в света.

Д и м б и. /към другите зад себе си, които не се виждат/.

Ето я пръчката,

тя е в ръцете му,

лъскава, хубава –

най-чудната пръчка в света!

В с и ч к и /отначало без да се виждат, но после се появяват страхливо, пеят/.

Ето я пръчката,

тя е в ръцете му,

лъскава, хубава –

най-чудната, пръчка в света! Тра-ла-ла, хоп-па-ла –

най-чудната пръчка в света.

Тра-ла-ла,

хоп-па-ла!

Най-чудната пръчка в света!

Докато всички пеят, Лиско размахва пръчката, балансира я, прави с нея фигури, върти я и пр.

М о к с и /в настъпилата тишина/. Лиско, сега какво ще я правим?

Д о м б и. Защо ти е?

М о к с и. Да я счупим! Да ѝ дойде акъла в главата.

Л и с к о. Докато си нямах пръчка, си казвах ех, защо си нямам една пръчка! Сега, като си имам, си казвам, какво да я правя тая пръчка. /Без да ще, натиска бутончето на пръчката./

С рязко щракане, при което всички подскачат, горният край на пръчката отскача високо – големината ѝ се удвоява. Всички побягват на другата страна.

М о к с и. Не разбирам защо трябва да пипаме куфара, когато можем да си живеем, без да го пипаме.

Л и с к о. Мокси, ти си глупак.

М о к с и /навежда глава/. Знам… /Повдига глава./ Но не знам защо.

Л и с к о. Добре е да знаеш, че си глупак, Мокси, но още по-добре е, ако успееш да разбереш ЗАЩО си глупак. Ако разбереш тогава няма да бъдеш толкоз голям глупак.

М о к с и. Е, това е моята трагедия.

Л и с к о. Питаш, защо трябва да отворим куфара. Неизвестното трябва да стане известно. Щом горе има звезди, помъчи се да стигнеш до тях… Разбра ли?

М о к с и. Ако си губя времето да зяпам звездите, кога ще паса. Аз лично предпочитам да правя астрономически наблюдения с пълен стомах.

Л и с к о. Аз пък настоявам да го отворим! Ще присъствуваш и ти, разбра ли? Или ще ставаш човек или…

М о к с и /замислено/. Добре. Макар че не разбирам защо се мъчите да ме правите човек, когато съм си красиво, завършено магаре..

Всички се смеят.

Л и с к о /след общия смях/. Сега разбрахте ли защо трябва да отворим куфара?

В с и ч к и. Разбрахме!

Д о м б и /за всеки случай/. Ти ще го отвориш!

Л и с к о. Да, но вие трябва да бъдете наблизо, понеже…

М о к с и. Да те насърчаваме!

Л и с к о. Да.

Лиско тръгва бавно, внимателно към куфара.

В с и ч к и /като говорящ хор, като в опера/.

Лиско ще отвори куфара!

Лиско ще отвори куфара!

Лиско ще отвори куфара!

Лиско ще отвори куфара!

В с и ч к и /когато Лиско е до куфара, внезапно/. Стоп!

Лиско замръзва на място.

В с и ч к и /след паузата/. Хайде сега!

Лиско се подчинява, намира първата ключалка и натиска бутона.

Чува се щракане – щрак!… Говорящият хор се изпарява мигновено.

Л и с к о /обръща се към изчезналите приятели/. Хей, какво ви стана?

Д и м б и /явява се моментално/. Лиско, какво изщрака?

Л и с к о. Не знам. Нещо изщрака.

Д о м б и /застава зад Димби/. Нещо не изщрака ли?

М о к с и /появява се зад Домби/. Какво изщрака? Бомба ли?

Д и м б и. Баба ти е бомба!

М о к с и /примирено/. Не знам, може.

Д и м б и. Тихо!… Ще отваряме втората ключалка.

В с и ч к и /в хор/. Хайде, Лиско! Хайде, Лиско!

Лиско се навежда и в напрегнатата тишина натиска втория бутон. Чува се щракане.

Тишина. Пеят птички.

Л и с к о. Сега най-важното!…

М о к с и. Ама ще го отваряме ли?

Д о м б и. Лиско, нали ти?

В с и ч к и. Шшшшт!

Абсолютна тишина. Лиско долепя лапа до капака на куфара и започва да го вдига.

В с и ч к и. Шшшшт!

Лиско вдига капана изцяло.

Д и м б и. Лиско, да идвам ли?

Д о м б и. Какво има вътре?

М о к с и. Кккакво есе оказа?

Лиско мълчи, и гледа.

Д и м б и. А?

Д о м б и. Кажи де!

М о к с и /разтреперва се/. Свидетели сте, че бях против.

Д и м б и. Против кое?

М о к с и. Всичко… Това отваряне не ми харесва. Не може току-тъй да се отваря. Отварят се врати, консервни кутии, писма, тенджери, швепсове, прозорци…

Д и м б и. А куфарите?

М о к с и. Не.

Д и м б и. А какво се правят куфарите?

М о к с и. Носят се по гарите и летищата.

Ди м б и. Лиско, идвам!

Димби решително тръгва и се приближава до отворения куфар.

Д и м б и /поглежда вътре/. А!…

Л и с к о. Най-разнообразни непознати неща.

Д о м б и /не може да издържи/. Внимавайте, идвам! /Тръгва и се приближава, надниква в куфара/. Ей, че разнообразни неща!…

М о к с и. Дръжте ме! Идвам! /Тръгва с подсвиркване и гледа настрана. Застава не много близо до куфара, извръща леко глава и поглежда леко./ Нищотии!

Д и м б и. Моля?

М о к с и. Нищотии, викам!… Нищо!… Да го затворим, защото не ми се гледат такива едни нищотии.

Л и с к о. Мокси, съществува един закон на природата.

М о к с и. Нека си съществува.

Л и с к о. Според този закон, който отвори нещо, трябва да го разгледа. Който кацне на звезда, трябва да я разгледа. Не може току-така.

М о к с и. Че това не е звезда… Куфар!… Къде е звездата, къде е куфара!

Л и с к о /гледа в куфара/. Ще отворя ей тази кутия!

М о к с и. Хайде, пак да отваряме. Цял живот ще отваряме!

Д и м б и. Ако не щеш, бягай!

М о к с и. Да… Вие тук ще си отваряте каквото си щете, а аз ще бягам!

Д и м б и. Тогава, остани.

М о к с и. Да, ама вие непрекъснато отваряте разни ми ти куфари с нищотии.

Л и с к о /измъква кутията/. Отварям! /Отваря./

Промяна на осветлението, фееричност, особен рязък шум, нещо като щракане – от кутията изскача огромен букет изкуствени цветя. Отново нормалното осветление. Всичко бяга през глава, изчезва. На сцената е останал само Лиско. Пауза. Пълна тишина. Лиско държи кутията с цветята в ръцете си. Оглежда букета. Взима втора кутия.

Всички насърчават с песен:

Лиско ще отвори кутията,

Лиско ще отвори кутията.

С рязко движение Лиско отваря кутията. Тътен. Тътенът се усилва, от кутията започват да изригват панделки; ленти, балончета, хвърчат конфети – балончета, балончета и още ленти. Силни светкавици, серпантините просто заливат нашите герои.

Д о м б и. Олелее!

Д и м б и. Какво става тук?

М о к с и. Помоощ!

Ч а р л и /внезапно се появява/. Кой вика за помощ?… От един час някой вика и не мога да го открия.

М о к с и. Аз викам!

Ч а р л и /оглежда хаоса/. Какво сте направили?

Л и с к о. Извинете, вие кой сте?

Ч а р л и. Аз съм фокусникът Чарли. Пътувам и забавлявам всички. Но се загубих в гората.

Всички се размърдват и отърсват от финтифлюшките.

Ч а р л и. Кой отвори куфара?

Л и с к о. Аз го отворих.

Ч а р л и. Знам… Чувал съм за теб.

Л и с к о /уж скромно/. Е, има си хас!

Ч а р л и. Поне, направи ли им някой фокус?

Л и с к о. За сега – две експлозии с илюминации. Квартална вечеринка, край до зори.

Ч а р л и /смее се/. Не всеки може да прави фокуси, Лиско.

Л и с к о. Знам.

Ч а р л и. Ти, все много знаеш… /Измъква от куфара една кутия./

М о к с и. Пак ли ще взривяваме?

Ч а р л и. Спокойно! /Издига кутийката над главите им./ Внимавайте! /Отваря кутийката./ Взимаме едно яйце и една голяма червена кърпа. /Измъква ги от кутийката и ги показва, като кутийката оставя върху куфара./ Това е яйце]. /Показва го./ А това – кърпа… /Показва я./ Завиваме яйцето с кърпата!… Както виждате, яйцето изчезна.

М о к с и /глупашки/. Изчезна, ама в кърпата.

Ч а р л и. Разбира се, че е в кърпата.

М о к с и. Искам да изчезне не яйцето, а кърпата.

Ч а р л и /играе на изненадан/. Така ли искаш?

М о к с и. Да.

Ч а р л и /примирено/. Добрее!… Внимание! /Запретва ръкави и взема магическата пръчка, с която почуква лекичко по яйцето, а после я оставя настрана../ Започваме да търкаме, търкаме, търкаме, търкаме… /Трие кърпата около яйцето./ И виждаме как кърпата постепенно намалява своя обем и изчезва, изчезва, изчезва… Докато изчезне съвсем! /Показва само яйцето, което държи с два пръста./ Нито помен от кърпата!…

М о к с и. Еееей!

Д и м б и. Как стана?

Д о м б и. Кърпата изчезна.

М о к с и. Стопи се! /Оглежда въздуха./

Д и м б и. Добре го направи.

Само Лиско мълчи. Всички поглеждат към него.

Ч а р л и. Видя ли как нещо, което преди малко го имаше, вече го няма?

Л и с к о. А бе, то, че го има, го има, ама къде е!…

Ч а р л и. Както виждаш – няма го.

М о к с и. Ей, Лиско, не виждаш ли, че го няма?

Д о м б и. Изчезна като дим.

Л и с к о. Не може да изчезне съвсем. Някъде съществува… Според ма-те-риалис-тическата наука, нищо не може да изчезне без следа.

Ч а р л и /примира от удоволствие и смях/. Прав си!…

М о к с и. А сега не може ли да се появи?

Чарли започва да трие яйцето от всички страни, кърпата започва да се появява. Ето я и цялата. Изумителен, но лесен фокус.

М о к с и. Гръмна ме!… Простря ми акъла да съхне на слънце.

Д о м б и. Страшна работа!

Д и м б и. Този магьосник може да изчезне всичко, каквото си иска.

Д о м б и /продължава мисълта му/. Дървета, хора, паяци!

Л и с к о. Глупости!…

Ч а р л и. Моля?…

Л и с к о. Искам да кажа, че нищо не може да изчезне безследно.

Ч а р л и. /скрива усмивката си, обръща се към Лиско/. Съгласен ли си?

Л и с к о /оглежда всички и после пак Чарли/. Моля?

Ч а р л и /играе/. Съгласен ли си да те изчезна?

Л и с к о. Аз… когато бях…

Ч а р л и /бързо, играе/. А бе, ти, чуваш ли какво ти говорят?

Л и с к о. Чувам, чувам.

М о к с и. Нещо не му се чува.

Д о м б и. Нали много такова…

Д и м б и. Знаеше.

Дълга пауза.

Л и с к о. Добре де… Хайде!

Ч а р л и /строго/. Застани тук!

Л и с к о. Къде?

Ч а р л и /сочи/. Тук!

Ли с к о. Защо тук?

Ч а р л и. Добре, стой там.

Л и с к о. А, не! – тук! /Застава на съвсем друго място./

Ч а р л и /поглежда го и се старае да скрие усмивката си/. Може и там.

Л и с к о. А не може ли тук?… Мисля, че оттук най-добре се изчезва.

Ч а р л и. Сам си избери мястото.

Л и с к о. Вече го избрах, но не можа ли преди това да отида да пия вода? Нещо съм жаден.

В с и ч к и. Аааа!

М о к с и. Иска да драсне.

Ч а р л и /измъква огромна синя кърпа от куфара/. Сега ще покрия Лиско с тази кърпа и ще го изпаря.

Л и с к о /трепери и гледа кърпата/. Какво значи да ме изпарите?

Ч а р л и. Ще се превърнеш на пара. Тогава ще видим дали нещо, което го има, може и да го няма. /Покрива го с кърпата./ Такааа! /Кърпата трепери./ Защо трепериш?

Л и с к о /гласът му под кърпата/. Това е опашката ми. Тя няма нищо общо с мен. /Гласът му секва, треперенето престава./

Ч а р л и /към другите/. Сега ще видите!… Разправя, че е бил в гнездото на орела и в стомаха на акулата, но сега ще изчезне и вече няма да се появи.

Всички гледат уплашено как Чарли насочва пръчката към кърпата.

Ч а р л и. Тимби, мимби, таратомба. Таратомба, каратомба… Кайтартал-пиво-шул-шул!… Магическата пръчка ще изпари Лиско и вече няма да го има!… Тимби, мимби, таратомба! Таратомба, каратомба! Кайтартал-пиво-шул-шул!

Маха кърпата. Всички са изумени от изчезването на приятеляим.

М о к с и /уплашено/. Какво стана?

Д и м б и. Вие наистина…

Д о м б и. Изчезна!

М о к с и. И вече няма ли?…

Ч а р л и /жестоко/. Няма!… Сам поиска и изчезна. А и вие не го разубедихте. Настояхте да изчезне.

Д и м б и. Аз – никога… Искам си Лиското!…

Ч а р л и. Защо?

Д и м б и. Обичам си го!

М о к с и /енергично/. И аз си го искам!

Ч а р л и /прави се на изненадан/. И ти ли?… А!… Че защо?… Ти винаги се караше с него.

М о к с и /готов да заплаче/. Искам си Лиското!

Ч а р л и. Да беше казал… Сега се е превърнал на пара и скоро ще се превърне в едно малко бяло облаче. Ееей там, горе!

Всички поглеждат към небето.

Д о м б и. Искам си Лиското!

Д и м б и. И аз си го искам.

Ч а р л и. Че тогава защо мълчахте?

Д о м б и. Да видим какво ще стане.

Ч а р л и. И стана каквото стана.

М о к с и /заплаква/. Искам си гооо!… Вие сте лош човек!

Ч а р л и. Защо?

М о к с и. Къде ми е приятелят?

Ч а р л и. Но нали винаги се карахте?

М о к с и. Не се карахме, а спорехме, понеже аз винаги противореча, дискутирам.

Ч а р л и. Защо дискутираш?

М о к с и. Защото съм магаре. Ако не противореча, как ще бъда добро и завършено магаре?

В с и ч к и. Искаме си Лискотоо!

Шум, врява.

– Какво направихте!

– Обичам си го!

– Лиско, къде си?

Ч а р л и /изведнъж/. Тихо!… Млъкнете!

Д и м б и. Къде е Лиското?

Ч а р л и /силно/. Млъкнете!

Абсолютна тишина. Чарли отваря куфара, взема кърпата, постила я, изрича заклинанията си, вдига я и там щръква лисичето – неподвижно и безмълвно.

Всички гледат ококорено, уплашено.

Л и с к о /изведнъж/. Казах ли ви, че нещо, което го има…

В с и ч к и. Ураааа!

Ч а р л и /ядосано/. Тихо!

Пълна тишина.

Л и с к о /довършва мисълта си/. …не може да го няма!

Тук Чарли прихва да се смее. Смеят се и другите.

Ч а р л и. С теб наистина не се излиза на глава.

Л и с к о /гледа към небето/. Та кое облаче бях аз?

Чарли /след като се насмиват/. Тихо… /В настъпилата тишина./ Няма що, ти доказа, че нищо не може да изчезне безследно.

Д и м б и. А кърпата от яйцето?

В с и ч к и. Да. Кърпата!

Ч а р л и /въздъхва/. Сега ще ви направя отново фокуса… /Взема яйцето и кърпата./ Взимаме едно яйце и една кърпа… Обвиваме яйцето с кърпата… Правим няколко кръгчета върху тях с магическата пръчка. /Докато прави това, говори./ Няма магии, няма фокуси, вълшебниците са измислица. Каквото си направиш сам – никой не може да ти го направи… Магическата пръчка е само за отвличане на вниманието. И така, няма магии. Всичко е ловкост, сръчност, бързина и тайна. /Кърпата изчезва./

В с и ч к и. Еееее!

Ч а р л и. И се появява.

Чарли търка яйцето и кърпата се появява.

В с и ч к и. Еееее!

Л и с к о. Тайната!

Д и м б и. Каква е тайната?

Ч а р л и /усмихва се широко и чуква силно яйцето с пръчката/. Това яйце е изкуствено. Направено е от дърво. Отвътре то е издълбано и кухо. Има си и дупка. /Показва пред учудените им погледи дупката./ Която аз запушвам умело с пръст. /Показва, като я запушва и отпушва, да не се вижда../ А кърпата изчезва така.

Започва да я напъхва през дупката. Кърпата, разбира се, влиза в кухото яйце и изчезва.

Ч а р л и. Показвам яйцето, но винаги покривам с пръст дупката.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. И обратното – като търкам яйцето, вадя кърпата постепенно и накрая я показвам.

Размахва, кърпата.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. Магии не съществуват, хитрост и ловкост.

М о к с и. А Лиско?

В с и ч к и. Как изчезна Лиско?

Ч а р л и /почесва се по врата/. Това няма да ви кажа.

В с и ч к и. Аааааа!…

Ч а р л и. А ти, Лиско, защо се съгласи? Не се ли страхуваше?

Л и с к о. Много.

Ч а р л и. Тогава?

Л и с к о. Рискувах, за да докажа твърдението си.

М о к с и. Тезата,

Ч а р л и. И постъпи като герой. Въпреки уплахата, настоя да докажеш твърдението си.

М о к с и. Тезата.

Ч а р л и. Героичен, но скромен.

Л и с к о /навежда глава/. Такъв съм си.

Всички се смеят.

Ч а р л и. И как се наричаше пиесата, която гледахме?

В с и ч к и. НЕ ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. А какво ще добавите вие?

В с и ч к и. ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. Точно така!… Пипай куфара. Отвори го, погледни в неизвестното и ако можеш, направи го известно. Не спирай пред нищо. Рискувай, но откривай нови неща! /Запява./

Отвори,

погледни,

отгатни!

Всички тайни са твои сега.

Отгатни,

проникни,

разкажи –

обясни ни какво си видял!

В с и ч к и /пеят/.

Проникни с километри в земята,

слез във мрака на всяко море,

а след туй полети със крилата

до смълчаното горе небе.

Там разнищвай подробно звездите,

избери си едничка от тях,

най-красивата, като в мечтите –

лично твоя да бъде звезда.

Отвори, погледни, отгатни –

всички тайни са твои сега.

Отгатни, проникни, разкажи

на децата от целия свят.

Край

„ДУПКАТА“ – драматизация по едноименната повест за Лиско.

борис
априлов
*
НОВИТЕ
ПРИКЛЮЧЕНИЯ
НА
ЛИСКО
*
Д У П К А Т А
*
куклена
пиеса
за 
деца
*
1970

.

.

действащи лица:

 

ЛИСКО

ДИМБИ

ДОМБИ

МОКСИ

ПАЯКЪТ

КЪРТИЦАТА

ЧИМИ  /малък епизод/

Неутрална обстановка.

Нищо. Чисто. На заден план – илюзия за гора…

.
Чуваме песента на птичките.
Изведнъж чуваме и песента на Димби.
Д и м б и /гласът му, който пее/.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Появява се, върви бодро, в много добро настроение.
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, димби, дом!
Минава почти по протежението на цялата сцена, имаме чувството, че ей сега ще излезе от другата страна както си пее, но изведнъж…
Аз съм…
И той и гласът му изчезват внезапно, сякаш потъват в земята.
Отново само песента на птичките. Чудни, нежни чуруликания. Ето я и песента на Домби.
Д о м б и /гласът му, който пее/:
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм Домби, домби, дим!
/Появява се./
Аз съм Домби, Домби, Домби,
аз съм До…
Изведнъж, по същия начин, той, заедно с гласа си, потъва сякаш в земята, малко преди да е стигнал до левия край на екрана.
И сега остават да звучат само песните на птичките.
 
Дъното на дупката
Димби стои в ъгъла, изправен, с поглед към купчинката пред него. Така – няколко секунди.
„Купчинката“ оживява, започва да се изправя и се превръща в Домби, който е навел глава, зашеметен от падането. Отърсва се, изпъва се, протяга ръце,
Д и м б и /който е изненадан и просто не вярва на очите си/: Домби… Шшът, Домби, ти ли си? /Домби още не може да чуе./ Домби, ти ли си, или е нещо друго? /Домби все още върти глава и се оправя,/ Ако си нещо друго – кажи. Оттук, както те гледам, много ми приличаш на нещо като Домби. /Домби тръгва замаяно, право срещу него. Димби трепва, Домби се блъсва в него./ Защо се блъскаш? /Домби се олюлява и „рухва“ на земята./ Не можеш ли да говориш?… Ей, ако си Домби, обади се… /Приближава се и се надвесва до лежащия на земята Домби./ Домби, не си играй?… /Приближава се, надвесва се над него, пипва го, после взима ръката му, опипва пулса му./ Домби, още работиш… /Напъва се и го вдига, поставя го на крака, но като го оставя, Домби отново се смъква на земята./
Димби се почесва по челото и се замисля. Няма как – трябва да опита отново.
Навежда се, вдига ръката му, задържа я изправена в я оставя така. Почесва се по челото, въздъхва облекчено и се заема с другата ръка. Изправя я, оставя я така, тя се задържа изправена, но другата пада... Почесва се по челото, въздъхва шумно. Най-после се досеща, довлича Домби до „стената“ на дупката и го изправя, като го обляга на нея. Този път въздъхва явно облекчено. Домби е поне прав. Стои си безмълвно облегнат като труп.
Д и м б и /оттегля се пред изправения труп и говори/: Домби, какво стана?… Нещо се случи… Кажи, какво стана?… /Домби стои и мълчи./ Къде се намираме?… Защо мълчиш?…
Домби неочаквано вдига ръка и опипва главата си.
Д и м б и. Еее, най-после! /Но Домби мълчи, отлепя се от „стената“, но продължава своето безмълвие./ Проговори, де! Какво чакаш?… Аз съм Димби, твоят пръв приятел. /Домби се взира в Димби, но само толкоз./ Докога ще мълчиш, кажи!… /Ядосано./ Домби, не се занасяй!… /Гледа го./ Ще те ударя!.. /Замахва./ Какво става? Защо не се пазиш?… Домби, Домби – станало ти е нещо.

На повърхността
Чуваме песента на Мокси.
М о к с и /гласът му, който пее/:
Аз съм Мокси, Мокси, Мокси,
аз съм Мокси, мокси, мо!
Мокси се появява и минава към дупката.
Аз съм Мокси, Мокси, мо…
Мокси и гласът му изчезват.

Дъното на дупката
Димби прави изкуствено дишане на Домби, за да го върне към съзнателния живот.
В това време отгоре се строполясва Мокси. Димби се стряска и подскача встрани. Мокси повдига глава и завършва песента си.
Аз съм Мокси, мокси, мо!
Д и м б и /озовава се до него/. Мокси!
М о к с и. Да.
Д и м б и. Какво става днес?
М о к с и. Чакай, че в момента се питам нещо.
Д и м б и. Запитай се по-скоро!
М о к с и. /след размисъл/. Да.
Д и м б и. Какво?
М о к с и. Нищо ми няма!… Запитах се дали съм се ударил… Нищо ми няма… Димби!
Д и м б и. Кажи.
М о к с и. Ти ли си?
Д и м б и. Да.
М о к с и. Какво търсиш тук?
Д и м б и. Ама ти?
М о к с и. Кажи първо ТИ.
Д и м б и. Не – ти!
М о к с и. Аз… Такова…
Д и м б и. Какова?
М о к с и. Това си ми е редовната разходка. Всяка сутрин…
Д о м б и.  Вървиш, пееш и падаш, така ли?
М о к с и. А, не – всеки ден се разхождам и пея, но за първи път падам.
Д и м б и. И аз.
М о к с и. Димби.
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не мога да разбера… Хиляда пъти… дори петстотин пъти съм вървял по тази пътека и тя все свършваше на ДРУГО МЯСТО.
Д и м б и. И АЗ… Тя винаги си свършваше някъде другаде. Беше някакво най-обикновено място, където винаги виждах Домби, а после идваше и ти.
М о к с и. И сега сме аз, ти и Домби.
Д и м б и /тъжно/. Уви!… Домби го няма!
М о к с и. Ето го.
Д и м б и. Да, но го няма.
М о к с и /ядосано/. Как да го няма, като го виждам… Това е Домби. Домби, нали си ти? /Домби ги гледа, без да отвърне./ Не. Изглежда, че е нещо друго… И, както си вървях, с песен, изведнъж… пътеката, която всеки ден свършваше на друго място…
Д и м б и.  Много обикновено място…
М о к с и. Да… Изведнъж същата пътека свърши с нещо необикновено.
Д и м б и. Да… Нещо друго.
М о к с и. Нещо празно.
Д и м б и. Нещо, което отгоре започва като дупка, а долу…
М о к с и. Завършва като дупка.
Д и м б и. Да.
М о к с и. Изведнъж песента ми спря, а тялото ми не спря и започна да слиза…
Д и м б и. Да пада!
М о к с и. Така де, да пада, пада, пада, пада…
Д и м б и. Ти падаше по-късо.
М о к с и. А, не… Това ми е първото най-дълго падане в живота. /Тайнствено./ Димби…
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Докато падах, аз МИСЛЕХ.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Да… Докато падах, аз мислех за много хубави неща и сънувах тръни… /Отърсва се./ Май че ми няма нищо…
Д и м б и. От мисленето ли?
М о к с и. От падането… /Поглежда към Домби/ Домби! /Домби го поглежда безмълвно./ Познаваш ли ме? /Домби не реагира./ Аз съм Мокси!… /Сякаш на себе си./ Тук има нещо… Домби, това е Димби! /Домби дори не поглежда към Димби./ Димби!
Д и м б и. Какво, Мокси?
М о к с и. Не те позна.
Д и м б и /отчаяно/. Това е лошото!
М о к с и /внезапно/: Тихо!…
Д и м б и /Ослушва се/. Какво бе, Мокси?
М о к с и /спотаено/. Чуй!
Чува се приглушено песента на Лиско.

Горе
Чуваме песента вече ясно.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Аз съм Лиско, лиско, ли!
/Появява се./
Аз съм Лис…
Предните му крака пропадат, но задните остават да ги виждаме. След малко Лиско се измъква назад и продължава на място.
Аз съм Лиско, Лиско, Лиско!
Д и м б и /гласът му отдолу/: Лискооо!

Дъното на дупката
М о к с и. Лиииискоооо!
Л и с к о. /чуваме гласът му отгоре/. Каквоо?
М о к с и. Защо спря?
Д и м б и. Защо не продължи да вървиш?
Л и с к о. Защото не съм глупак… Всички ли сте долу?
Д и м б и. Всички!
М о к с и. Глупавите сме всички долу.
Л и с к о /чуваме само гласът му/. Чудна работа!… Пътеката свършваше другаде и нямаше никаква дупка… Сега ще проверя дали продължава от другата страна на дупката.
М о к с и. Сега ще провери.
Д и м б и. Ще заобиколи дупката и ще види.
М о к с и. Той си знае.
Д и м б и /към Домби/. Домби, кажи нещо, моля те!
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
М о к с и. Домби не ми харесваааа… Какво да го правим?
Д и м б и. Първо, да се измъкнем.
Л и с к о /гласът му отгоре/. Димби.
Димби и Мокси: Да.
Л и с к о. Пътеката продължава от другата страна на дупката.
Д и м б и. Чудна работа!… За пръв път виждам пътека с дупка.
М о к с и. А нямаше дупка. Беше си чиста пътека, по която си вървяхме.
Д и м б и. Лиско, какво значи това?
Л и с к о. Иди го разбери!…
Д и м б и. Бях тръгнал да те търся.
Л и с к о. Така ли? Защо?
Д и м б и. Виках си, къде е сега Лиско, да си направим някакво приключение. И ето ме в дупката.
Л и с к о /весело/. Приключението започнало.
Д и м б и. Ами то така си е, само че ТОВА Е ЕДНО ДОСТА НЕПРИЯТНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ. Стоиш в една дупка, нищо повече.
Л и с к о. Чудесно!
Д и м б и. Така е, ама за теб, защото си горе. Ако си долу, ще говориш друго.
М о к с и. Кажи му го!
Д и м б и. Както виждаш – казах му го.
М о к с и. Отгоре всеки знае да вика ЧУДЕСНО!
Д и м б и. Тази дупка е много неприятна. Не можеш да отидеш никъде, не можеш да пееш, нито пък да се къпеш в реката.
М о к с и. Разбра ли?
Л и с к о. Знам.
М о к с и. Знам, че знаеш. Отгоре всеки ЗНАЕ. Ела долу, да видиш.
Л и с к о. Какво искате? Да се джасна като вас ли?
М о к с и. А, защо? Живей си горе, а ние тук да гинем.
Л и с к о /дразни ги/. На мен ми е добре.
Д и м б и / въздъхва/. Знаем.
Л и с к о. Гледам си слънцето, мога да ходя навсякъде… Нямате си представа колко е чудесно горе!…
Д и м б и. Добре, добре!
М о к с и. И това ми било приятел.
Л и с к о. Защо? Пак съм ви приятел. Ще идвам, ще разговаряме, ще ви питам как сте… Бъдете спокойни, няма да ви забравя. Може да минат години, но ще идвам.
Д и м б и /уплашено/. Години!… Какви години?
М о к с и. И ние все тук?
Л и с к о. Къде другаде?… Какво може да се направи?…
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Какво?
Д и м б и. Наистина, как ще се измъкнем?
М о к с и. Непрекъснато мисля за това и ставам все по-тъжен. Все ми се струва, че вие с Домби ще се качите на гърба ми и ще офейкате, а аз – няма на кого да се кача.
Д и м б и /възмутено/. Моля ти се!… Как можа да помислиш? /Оглежда го./
М о к с и  /с тревога/. Казах ли ти?
Д и м б и /поглежда нагоре/. Не те разбирам.
М о к с и. Вече поглеждаш към гърба ми и пресмяташ.
Д и м б и. Глупости! /Гледа нагоре./
М о к с и. Знам си го аз.
Д и м б и /троснато/. Глупости, Мокси.
М о к с и. Понеже съм магаре.
Д и м б и. Моля ти се!… Дори да сте пет магарета едно върху друго, не може. За пръв път виждам такава дълбока дупка.
М о к с и. Но веднага изчисли колко магарета ти са нужни, нали?
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Знам си аз!.,. Ти погледна към гърба ми и си помисли какво ли би станало, ако се качиш на него.
Д и м б и. Оставам! Ако ще гинем, да гинем заедно.
М о к с и. Но погледна към гърба ми.
Д и м б и. Несъзнателно.
М о к с и. Е да, де. Всичко започва уж несъзнателно.
Д и м б и. Млъкни!
М о к с и. Но погледна към гърба ми. Викаш си – какъв хубав гръб за излизане от дупки…
Д и м б и. Домби, кажи му!
Д о м б и /поглежда ги без каквато и да е реакция/.
Д и м б и. Лиско. /Няма отговор./ Лиско! /Тишина./
М о к с и. Безсмислено!… Той си е добре горе.
Д и м б и. Мислиш ли, че е офейкал?
М о к с и. Че защо сме му вече?… Той имаше нужда от нас, докато не бяхме в дупката. Сега, като сме в дупка, защо сме му? За какво са му някакви си приятели, които се намират в дупка!
Д и м б и /нагоре/. Лискооооо!
М о к с и. Викай!… Ако си нямаш работа – викай!
Д и м б и. А!
М о к с и. Няма А, няма БЕ!
Д и м б и /удивено/. Нима допускаш?
М о к с и. Всичко допускам.
Д и м б и. Мокси!
М о к с и. Както виждаш – няма го.
Д о м б и. Наистина го няма… Но, все пак – това е Лиско!
М о к с и /въздъхва/. БЕШЕ Лиско. Докато не бяхме в дупката.
Д и м б и /загрижено/. Не думай! /Към Домби./ Домби, какво ще кажеш?
Д о м б и /поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и /замислено/. Мокси, май че си прав.
М о к с и. Винаги съм прав.
Д и м б и /извиква/. Лискооооо! /Чака отговор. Нищо./ Да.
М о к с и. Да извикам ли и аз?
Д и м б и. Безсмислено… /Въздъхва./ Всичко е ясно.
Туп! Нещо пада в дупката. Лиско.
Л и с к о /отърсва се/. Какво е ясно? /Димби и Мокси са занемели от учудване./ Какво е ясно? /Мълчание./ Много ли е ясно?
Мълчание, в което Лиско чака да му отговорят.
Внезапно се чува зловещ и силен смях, който се разбива на няколко вида ехо, кънти както във филмите на ужасите.
Всички, с изключение на Домби, трепват.
Д и м б и /след пауза/: Ккккккво бббеше туй?
Тишина.
М о к с и. Прредлагам да бббягаме!
Тишина.
Л и с к о. Досега не ми се е случвало да бягам нагоре. /Тишина./ Този смях не ми харесва. /Тишина./ Дотук всичко ми харесваше, но… Ето ме! Нали искахте да сляза?… /Тишина./ Този смях не ми харесва!…
М о к с и. Ззащо, бе, Лиссско?
Л и с к о. Този смях не ми харесва никак.
Д и м б и. Така ли ссмяташ?
Л и с к о /старае се да бъде весел/. И все пак – приключението започна. Друг път се чудехме как да си го направим, а ето че започна изведнъж.
М о к с и. Да бягаме, викам!
Л и с к о. Добре де – да бягаме!
М о к с и. Да, ама не можем и да бягаме… При другите приключения можехме да бягаме. Обичам приключения, от които можеш да си избягаш.
Д и м б и. Това е може би най-страшното приключение.
М о к с и. То не е и приключение, да ви кажа. Едно приключение, от което не можеш да избягаш, не е никакво приключение. Най-добре си е, когато щом ти скимне – да си избягаш… Лиско!
Л и с к о. Кажи, Мокси.
М о к с и. Какъв беше този смях?
Л и с к о. По-добре да не ви казвам.
М о к с и. Тогава недей!…
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Кажи, Димби.
Д и м б и. Кой може да се смее така?
Л и с к о. Това се питам и аз.
М о к с и. Никой.
Д и м б и. И все пак, НЯКОЙ се засмя.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Кой те бутна при нас?
Л и с к о. Никой. Скочих.
М о к с и /изумено/. Защо?
Л и с к о. Така пожелахте.
М о к с и. Пожелахме ли?
Л и с к о. Така ми се струва.
М о к с и /въздъхва/. Май че пожелахме. Димби, защо пожелахме?
Д и м б и ?объркано/. Понеже… Ние… Като се видяхме ДОЛУ, а той ГОРЕ… Казахме си… защо… той да бъде ГОРЕ, а ние… Нали разбираш?
М о к с и /въздъхва/. Разбирам.
Д и м б и. Защото ТОЙ е горе…
М о к с и. Така де – отде накъде той ГОРЕ, а ние ДОЛУ!…
Д о м б и. Ясно!
Л и с к о. Е да, ама можех да си бъда ГОРЕ и да ви спася.
Д и м б и. Точно така.
Л и с к о. Щях да ви нося и храна.
М о к с и. Разбира се.
Л и с к о. Защото, така, без храна…
Д и м б и. Добре де, защо скочи долу?
Л и с к о. Понеже ме обидихте.
М о к с и /рязко/. Не трябваше!…
Д и м б и. Виж сега какво направи!
М о к с и. Едно НИЩО направи!
Д и м б и. Обърка цялата работа.
М о к с и. Не си никакъв приятел.
Лиско гледа слисано ту единия, ту другия.
Д и м б и /процежда/. Приятел!… Можеше да ни спаси, или да ни храни.
М о к с и. Егоист!
Л и с к о /слисано/. Кой?
М о к с и. ТИ, кой!… Можеше да ми  носиш тръни и други неща за ядене…
Л и с к о. Мокси…
М о к с и. Мълчи!… Разбрахме те!
Д и м б и. Показа си рогата!
Л и с к о. Нали, вие… такова?
Д и м б и. Такова-макова, набута се при нас и сега… Голям си егоист!
М о к с и. Да не види, че сме в дупка!… Веднага!
Д и м б и. Да не остане по-назад.
Л и с к о /объркано/. Но нали… Вие…
Д и м б и. Пак НИЕ!
М о к с и. Все НИЕ!
Л и с к о. Нали правим приключение? Викам си, щом другарите ми са долу, не бива да ги оставям в беда.
М о к с и. Така де – да не видиш нещо от нас.
Д и м б и /процежда/. Приключение!… Вместо да остане горе и да ни храни или пък нещо друго… Приключение!… А сега да те видя, какво ще го правиш туй приключение!
Л и с к о /все още слисано, обръща се към Домби/. Домби, а ти защо мълчиш? Не чуваш ли как ме обвиняват?
Д о м б и /извръща глава, поглежда го и нищо повече/.
Д и м б и.  Той не може да говори.
Л и с к о /изненадано/. Как?
М о к с и. Чалдиса се!
Л и с к о /загрява/: Аааа!… От падането. Загубил си е паметта.
М о к с и. Аха!
Л и с к о. Завиждам му.
Д и м б и и М о к с и: Какво?
Л и с к о. По-добре да не знае какво става.
Д и м б и. Защо? Става ли нещо страшно?
Л и с к о /навежда глава/. Вижте какво… /Изправя глава/ Този сиях, който чухме, не беше приятен.
М о к с и. Не беше, я!
Л и с к о. Това е смях на… Как да кажа…
Д и м б и. Кккажи го.
Л и с к о /тайнствено/. Това беше смях на някой, който… смята, че ни е хванал в капан.
Д и м б и. Не думай!
М о к с и. Казах ви – да бягаме.
Д и м б и /трепери/. Лиско, ти казваш, че тттой ссмята, чче ни е хванал в капан, а мислиш ли, че в същност не ни е хванал?
Л и с к о: Уви!
М о к с и. Какво УВИ?
Л и с к о. Това значи, че той ЗНАЕ, че ни е хванал в капан.
М о к с и /бързо/. Значи сме в капана?
Л и с к о. Е, да… Този смях не ми хареса. Това е злобен смях.
М о к с и. А така!
Д и м б и. Само туй ни липсваше!
М о к с и /тихо/. Лиско.
Л и с к о /тихо/. Какво?
М о к с и /тихо/. Кой може да е ТОЗИ?
Л и с к о /тихо/. Не знам.
Отново смехът, този път сякаш по-силен и по-зловещ.
Всички се гушат един в друг, на куп, издават звуци, които изразяват страх, свиват се, всеки гледа да покаже по-малка част от тялото си.
Само Домби е извън този страх. С учудване ги наблюдава. Дори се приближава, навежда се, разглежда ги по-добре. Докато те се гърчат и продължават да се крият, Домби започва да кръжи около тях. Цялото му държание е спокойно.
В близък план – купчината от Мокси, Лиско и Димби, която вече сякаш е в покой. Всеки се ослушва.
Лиско се измъква и се изправя.
Л и с к о. Хайде!
Д и м б и. Кккакво?
Л и с к о. Смехът изчезна.
М о к с и /глупаво/. Докога?
Л и с к о. На първо време да разберем кой ни е хванал в този капан.
М о к с и. Направен специално за нас?
Л и с к о. Ами за кой друг?
М о к с и. Ох, веднъж да се измъкна оттук, никога няма да се събирам с вас, нито с теб, нито с димбовците, не ме интересуват никакви приключения, ще си паса настрана и ще си гледам кефа.
Д и м б и. И аз… Лиско е виновен за всичко, с неговите приключения… Веднъж да се измъкна…
Л и с к о. Млъкнете!…
М о к с и. Лиско, обещай, че ще ни измъкнеш.
Л и с к о. Ставайте!
Мокси и Димби се изправят.
Л и с к о /оглежда обстановката/. Не искам да ви тревожа, но, доколкото се простират сведенията ми и доколкото разбирам от домбевци, нашият скъп и мълчалив Домби е изчезвал.
Д и м б и /тревожно/. Какво?
М о к с и /едва не подскача/. Как, изчезнал?
Л и с к о. Огледайте се и ще разберете.
Тримата напразно търсят Домби. От него – нито следа.
М о к с и. Не може да бъде!… Това е дупка, не е нещо друго.
Д и м б и. Домби няма крила.
М о к с и. Не съм забелязал такова нещо у него.
Л и с к о. Тихо! /Ослушва се./ И все пак… /Понижава глас./ …Домби вече не е тук.
М о к с и /глупаво/. А къде?
Л и с к о. Не знам… Домби е изчезнал.
Д и м б и. Невъзможно. Няма откъде… Виждате ли някъде нещо, през което може да излезе?
Л и с к о. Не виждам, но не виждам и Домби… Момчета, положението се влошава.
Д и м б и /обхванат от нервен пристъп/. Домбиии!
М о к с и /също реагира с викане/. Домбииии!
Нищо. Тишина.
Д и м б и.  Домбииии!…
М о к с и. Обади се!
Сега смехът, който им отговаря, прозвучава още по-зловещо.
Тримата инстинктивно се събират на куп, свиват се и изчакват да оттекне ехото.
Тишина. Тримата стоят така.
Д и м б и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Смяташ ли, че ще изчезнем един по един?
Л и с к о /след пауза/. Зависи.
М о к с и. Моля?
Л и с к о. Първо – не бива да се отделяме един от друг и второ – да не се страхуваме.
Димби и Мокси инстинктивно се хващат за Лиско.
Д и м б и. Първото е лесно, но второто?
М о к с и. Да ме убиеш, не мога да не се страхувам.
Д и м б и. Забелязал съм, че където и да отида, страхът винаги идва с мен.
Л и с к о. И аз съм такъв, но когато реша…
М о к с и. Ако ставаше с решения?…
Д и м б и. Добре де, как ги взимаш тия решения?
Л и с к о. Чрез размисъл.
М о к с и. ГЛУПОСТИ!
Л и с к о. Първо – казвам си: този, от когото се страхувам, не може да бъде дух или привидение, защото духове и привидения няма. Така ли е?
М о к с и   и  Д и м б и /не съвсем категорично/. Така е.
Л и с к о. Второ: Щом няма, този, от когото се страхувам, може да е по-голям от мен, и по-силен, но той също има очи и уши, сърце и стомах, а има ли сърце и стомах – също се страхува. Важното е да разбереш от какво се страхува.  Понякога, много силните и огромните се страхуват от това, че ти не се страхуваш. Следователно – уплаши го с това, че не се страхуваш,
Д и м б и. Ами, ако не се уплаши?
Л и с к о. Тогава си казваш: Добре де – най-много да загина. А загиваш ли, добре е да загинеш без страх. Защото и да се страхуваш, и да не се страхуваш – ще загинеш. Защо тогава да загиваш със страх? /Внезапно извиква нагоре./ Хеееей, злодеецо, не знам къде си – горе или долу, но знам, че ме чуваш и затова те наричам с най-обидните имена!… Не знам какво представляваш, но си избери най-обидното нещо и смятай, че съм ти го казал!… Мокси, кажи нещо обидно?!
М о к с и. Лиско, моля ти се!
Л и с к о /настойчиво/. Кажи!
М о к с и. Моля ти се!
Л и с к о /извън себе си/. Кажи!
М о к с и /след пауза/. Например – ПАЛАВНИК.
Л и с к о /ядосано/. Това не е обидно… Димби, измисли нещо много обидно!
Д и м б и. А, остави!…
Л и с к о /настойчиво/. Измисли!
Д и м б и. Кажи му, че е невъзпитан.
Л и с к о. И това не е обида. /Извиква нагоре./ Ти си гъска!… Ти си звяр, чудовище, кривогледо плашило, куца запетайка, глупак и празна тенекия, пълна с идиотщини!… Разбра ли какво си, тъпа муцуно?… Това си и не се страхувам от теб!…
М о к с и. Лиско, отмервай думите си!
Л и с к о /продължава, като гледа нагоре/. Ти си… кал!
Д и м б и. Лиско, не обиждай непознати същества, които не са ти сторили нищо!
Л и с к о /поглежда Димби/. Какво?… Искаш да се подмазваме? На този, който ни взе Домби?
М о к с и. Може да се е пошегувал.
Д и м б и. Да… И ще ни го върне. За какво му е един нищо и никакъв Домби?
М о к с и. И нас ще освободи.
Л и с к о /оглежда двамата/. Подмазвачи!
М о к с и /навежда глава/. Страх ме е.
Д и м б и. И мен,
Л и с к о. И МЕН ме е страх, да не мислите… Но въпреки това! /Внезапно запява:/

Страхът – това е нещо
поставено във мен,
което аз си нося
в сърцето всеки ден.

То спи дълбоко в мене
и скача на крака,
когато неусетно
попадна във беда.

Без страх не може всяко
разумно същество, страхът –
това е сякаш
предпазно вещество.

Не се страхува само
последният глупак, да –
всеки се страхува,
но важното е: как?

В С И Ч К И:

Бъди достоен ти, когато се страхуваш,
страхувай се, но с мярка, в страха си горд бъди.
Бъди достоен ти, за да не се срамуваш –
след страшния момент и всичките беди.

Пак всички, но още по-ентусиазирано и дори с танци.

Не се страхува само последният глупак,
да, всеки се страхува, но важното е – как!…

Л и с к о /нагоре, към неизвестния злодей/: Разбра ли, злодеецо!… А?… Чу ли?
М о к с и /увлечено/. Кажи, чу ли?
Д и м б и /увлечено/ На теб казваме!
Л и с к о. Защо мълчиш?… Покажи се да те видим?… Глупак!
Д и м б и. Мишко!
М о к с и /разярено/. Паралелепипед!
Л и с к о /учудено, към Мокси/. Какво?
М о к с и. Това е нещо много обидно.
Л и с к о. Добре… /Почесва се,/ Сега да видим какво да правим… И така, Домби изчезна… Тои не е свръхестествена сила, не моде да хвърчи, не може да става невидим – значи, изчезнал е по най-обикновен път.
Д и м б и. Какъв?
Л и с к о. Искам да кажа, че към тази голяма дупка има някаква по-малка дупка… която трябва да открием… Търсете!

Оглеждат дъното на дупката.

Д и м б и. /както търси/. Тук няма… /Опипва./
М о к с и /опипва/. И тук няма!
Л и с к о /опипва/. И тук няма!
Д и м б и. И тук… /Но Димби изчезва./
Л и с к о /бързо/. Димби, къде си?
Д и м б и /гласът му/. Търся по-малката дупка!
Л и с к о.  Ти търсиш нещо, в което си влязъл.
Д и м б и /гласът му/. Така ли?
Л и с к о. Затова излез, да ни я покажеш.
Д и м б и. А вие къде сте? /Това е само гласът му./
Л и с к о. В голямата дупка.
Д и м б и /гласът му/. А аз къде съм? Защо не ви виждам?
Л и с к о /тревожно/. Димби!
Д и м б и /с лека уплаха/. Какво?
Л и с к о. Стой!…
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Нито крачка!… Чакай!
Д и м б и. Чакам.
М о к с и. Къде е той?
Л и с к о. Димби, моля те, стой на място и пей!
Д и м б и. Да пея ли?
Л и с к о. Моля те, пей, да не те загубим като Домби!
Д и м б и. Добре! /Запява./

Аз съм Димби, Димби, Димби…
Аз съм Димби, димби, дим…
/Пее непрекъснато./

Л и с к о /като го слуша, към Мокси/. Мокси, чуваш ли го?
М о к с и /вече започва да се страхува/. А бе, чувам го, но тая работа не ми харесва.
Л и с к о. И на мен, но все пак трябва да го чуваме… /Песента на Димби си звучи./ Мокси.
М о к с и. Кажи.
Л и с к о /строго/. Хвани се за опашката ми!
М о к с и /хваща се/. Какво става?
Л и с к о. Открих малката дупка… Димби!
Д и м б и /прекъсва песента си/. Какво?
Л и с к о. Моля те, каквото и да стане, ще пееш!… Докато не се срещнем, няма да млъкваш!
Д и м б и. Добре. /Това е само гласът му. Не го виждаме. Отново пропява./
Л и с к о. Мокси, внимавай, ще влезем в малката дупка, но няма да пускаш опашката ми!
М о к с и. Да ме убиеш – не пущам.
Л и с к о. Започваме да влизаме!

Виждаме ги как изчезват постепенно – първо Лиско, после опашката му, после – Мокси и накрая опашката на Мокси.
Голямата дупка остава празна.
Чуваме приглушения глас на Димби, който продължава да пее, но кой знае защо, струва ни се, че е настъпила дълбока и зловеща тишина.
Камерата се разхожда по дъното на дупката, разгледаме всяка нейна подробност – пустота, никакъв знак от нещо, което да наподобява живо същество.
Малката дупка
За разлика от голямата, МАЛКАТА ДУПКА не е вертикална, а хоризонтална – една миниатюрна галерия, на която се виждат и дъното и таванът.
Чуваме песента на Димби, но не го виждаме.
Отдясно се появява Лиско, след него Мокси. Движат се бавно и внимателно, както в приключенските истории, просто се промъкват. Таванът на дупката е малко над главите им. Спират.
 
М о к с и /гледа напред, през рамото на Лиско/. Къде е този Димби?
Л и с к о /замислено/. Това се питам и аз.
М о к с и. Чувам го.
Л и с к о. И аз.
М о к с и. Но не го виждам.
Л и с к о. Там е работата.
М о к с и. Трябва да е наблизо
Л и с к о. Трябва.
М о к с и. А го няма.
Л и с к о. Чакай!… /Ослушва се. Извиква./ Димбиии!
Песента млъква.
Д и м б и /гласът му/. Какво?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Чакам ви.
Л и с к о. Но къде си?
Д и м б и. Където ми казахте.
Л и с к о. Чуваш ли ни?
Д и м б и. Да.
Л и с к о. Моля те, продължавай да пееш!… Непрекъснато, разбираш ли?
Д и м б и. Да. /Отново неговата песен./
Лиско оглежда пода и после тавана на галерията.
М о к с и. Да не сме влезли в друга дупка?
Л и с к о. Ще видим.
М о к с и. Как?
Л и с к о. Достатъчно е да се върнем.
М о к с и. Тогава – да се върнем.
Л и с к о. Хайде!…
Тръгват обратно, без да се обръщат, този път Мокси „тегли“ Лиско. Вървят.
Л и с к о /изведнъж/. Стоп! /Спират” Мълчание./ Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Мокси, струва ми се, че когато влизахме в малката дупка, влизахме по-късо, а сега излизаме доста дълго, а голямата дупка я няма.
М о к с и. Лиско.
Л и с к о. Какво?
М о к с и. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
Л и с к о. Моля ти се.
М о к с и /почти шепти/. Не чувам Димби.
Л и с к о. А!… Да!… Димби не се чува! /Тревожно./ Димби!… /Нищо./ Димби!… /Нищо./ Димбииии!
Сега викат двамата. Нищо. Млъкват. Поглеждат се. Оглеждат обстановката.
М о к с и /започва да трепери.: Ох!
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Тая работа вече съвсем не миг харесва.
Л и с к о. Спокойно!
М о к с и. Какво спокойно!… Ще ми позволиш ли да те разтревожа още веднъж?
Л и с к о. Кажи.
М о к с и /почти шепти/. Преди малко търсихме Домби, а сега – Димби. Не сме намерили Домби – изчезна и Димби… Как си ти?
Л и с к о /почесва се/. Това приключение излезе доста необикновено… Предлагам да тръгнем напред.
М о к с и. Добре.
Л и с к о. Не се откъсвай от мен!
М о к с и. Бъди спокоен. Ще се откъсна само, ако се откъсне опашката ти.
Вървят. Лиско спира,
М о к с и. Защо спря?
Л и с к о /почесва се/: Мокси.
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Ще ми позволиш ли малко да те разтревожа?
М о к с и. Какво пак?
Л и с к о /шепнешком/. Дупката се разклонява.
М о к с и. А така!… Сега накъде?
Л и с к о. ТИ кажи… Наляво или надясно?
М о к с и. Аз казвам – наляво.
Л и с к о. Добре, наляво.
Тръгват. Вървят. Спират. Взират се. Тревожна музика. Пред тях – три разклона.
Л и с к о. Какво гледаш?
М о к с и /удивен/. Сега пък – три пътеки…
Л и с к о /извиква/. Димбиии!
М о к с и. Димбии!
Л и с к о. Димбиииии!
Нищо. Тишина.
Л и с к о /отново се готви да извика/. Ди… /Гласът му секва./
М о к с и. Какво има?
Л и с к о. Някой мина оттам… Хайде! Да влезем в тази пътека!
Тръгват. Вървят. Спират, Оглеждат се.
М о к с и /започва да трепери/. Ох!
Л и с к о. Защо трепериш?
М о к с и /троснато/. Страх ме е…
Л и с к о /не много убедително/. Недей, Мокси!… Все
ще измислим нещо. Това не може да продължава вечно.
М о к с и. Лиско, не ме успокоявай… Не забелязваш ли нещо?
Л и с к о /прави се на ударен/. Не.
М о к с и. Лъжеш!…
Л и с к о /неубедително/. Така ти се струва.
М о к с и. Сигурен съм… Ето, този камък ми е познат… /Шепти с трепет./ На това място вече сме били.
Л и с к о /въздъхва/. Уви, Мокси, имаш право.
М о к с и /съвсем разтревожено/. Ние се въртим. Защо се въртим така?
Л и с к о /унило/. Защото сме в лабиринт.
Музика за тревожен ефект.
М о к с и /изгубва нервите си съвсем/. Искам да изляза! Ти си виновен! Ти и твоите приключения!…
Л и с к о /разтърсва го/. Шшшт!
М о к с и. Не ме пипай! /Дръпва се./
Л и с к о /побутва го и му сочи напред/: Шшшт!
Нова изненада: срещу тях върви Домби. Приближава се.
Л и с к о /слага лапа върху устата на Мокси/. Шшшт!
Двамата гледат с учудване Домби, който се изравнява с тях и без да им обръща внимание, минава край тях.
Сега, занемели, се обръщат и го гледат откъм гърба.
Домби завива със завоя на пътеката.
Л и с к о /шепти/. След мен!…
Лиско също завива със завоя на галерията и вижда, че Домби е изчезнал. Пред него – тройно разклонение на галерията. Бързо влиза в едното. Върви бързо по него и спира внезапно. Обръща се, оглежда се – няма го нито Домби, нито Мокси.
Л и с к о /извиква трескаво/. Домби!… Домбиии!… /Чака. Сега му отвръща неколкократно ехо./ Мокси!… Моксиии!… Мокси, къде остана?… Мокси! /Ехото си играе със звуците, отеква, върти се около него./ Димбиии! Мокси!… Домби!… Димбиии!…
Странна, причудлива какафония от няколко вида ехо.
Лиско млъква. След няколко секунди замира и последният звук от ехото.
Абсолютна тишина.
Лиско ляга уморено на земята.
Вътрешният глас на Лиско: Хей, Лиско!
Л и с к о /трепва и се изправя/. Кой е?
Г л а с ъ т. Аз съм, ТВОЯТ ВЪТРЕШЕН ГЛАС.
Л и с к о /леко успокоен/. О, здравей!… Какво става?
Г л а с ъ т. Не знам… А ти не знаеш ли правило номер едно?
Л и с к о. Положението е такова, че забравих превилата си… Отначало попаднахме в някаква ГОЛЯМА ОТВЕСНА ДУПКА, където изчезна Домби. След това – този лабиринт с хиляди дупки… Изчезна Димби, след това – Мокси… Как ще свърши цялата история?
Г л а с ъ т. Правило номер едно: Изпаднеш ли в беда, не изпадай и в паника.
Л и с к о. Знам.
Г л а с ъ т. Спри се, успокой се и размисли.
Л и с к о. Добре де – спрях се!…
Г л а с ъ т. Успокой се!
Л и с к о. Знаеш ли колко е лесно да се каже?
Г л а с ъ т. И все пак, помисли, дали трябва да се уплашиш?… Спомни си, какво правеше в такива случаи… Чакай, чакай!… Ако си попаднал в капан, някой те гледа и следи. Трябва ли да те види уплашен?
Л и с к о /бързо/. Не!
Г л а с ъ т. Тогава?… /Пауза./ Хайде, отивам си, а ти размисли!… Припомни си песничката на делфинчето…
Лиско се отърсва и неочаквано запява, като тръгва бодро напред с песента си.
– Капитане, твойта шапка
падна в морската вода!
Тра-ла-ла? Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Капитане, твоят кораб
е пробит на две места!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пара не давам, юнга!
Туй за мен не е беда!

– Катастрофа, капитане!
Блъснала ни е скала!
Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!
– Пет пари не давам, юнга!
И това не е беда!

– Капитане, капитане,
падна твоята лула!
Тра-ла-де! Тра-ла-ла!
– Е, това се казва, юнга, /2/
вече истинска беда! /2/

Всеки нов стих се придружава от нахлуваща бурна музика в мажорен тон, Лиско подскача и пее – плези се в лицето на опасността.
Изведнъж пред него отново се явява Домби, който просто прекосява галерията и изчезва в ляво.
Лиско извиква и хуква към чупката, завива на кръстопътя, ноот Домби няма и следа.
Л и с к о /спира на място и вика трескаво/. Домбиии! Домбиии!… Къде си, Домбиии?…
Ослушва се. Отново вика, зове. Ослушва се повторно.
Неочаквано се чува гласът на пеещия Димби, който си пее неговата мелодия, както му е заповядано.
Лиско извиква името на Димби и се връща на кръстопътя, оглежда всеки клон на галерията – нищо.
Л и с к о /вика/. Димбиии!… Димби!
Г л а с. Лиско, ти ли викаш?
Л и с к о /радостно/. Димби!
Г л а с. Не бе, аз съм Мокси.
Л и с к о /радостно/. Мокси!… Къде си?
М о к с и /гласът му/. Тук съм!
Л и с к о /трескаво/: Стой на място и пей!
М о к с и /гласът му/. Добре! /Запява песента си./
Лиско кривва в първата изпречила се пред него чупка.
Л и с к о. Моксиии!
Песента на Мокси е изчезнала. Лиско отново го зове.
Неочаквано прозвучава песента на Димби.
Л и с к о: Димбиии!
Д и м б и /гласът му/. Хайде де!
Л и с к . Какво правиш?
Д и м б и. Кога ще дойдеш?
Л и с к о. Къде си?
Д и м б и. Не знам… Чакам.
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам… Ти ми каза да пея… Лиско!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Докога да пея?
Л и с к о. Докато те намеря.
Д и м б и. Чакам!
Л и с к о. Откъде да мина?
Д и м б и. Не знам. Чакам.
Л и с к о / след като оглежда обстановката/. Да си виждал Мокси?
Д и м б и. Никак!
Л и с к о. А Домби?
Д и м б и. Кой беше Домби?
Л и с к о /с тревога/. Димби.
Д и м б и. Какво?
Л и с к о. Не се шашвай!
Д и м б и. Трудно е… Вървиш, пееш, сам, пак вървиш, пак пееш, все сам, въртиш се насам-натам. /Троснато./ Ще идваш ли, или няма да идваш?
Л и с к о. Стой така!
Д и м б и. Чакай!
Л и с к о. Какво?
Д и м б и. Ето Мокси!…
Л и с к о. Извикай го!
Д и м б и /не забравяйте, че чуваме само гласа му/. Моксиии!
М о к с и /далечният му глас/. Кой вика?
Д и м б и. Стой там!
М о к с и /разбира се, само гласът му/. Къде?
Д и м б и. Където те видях?
М о к с и. Къде ме видя?
Д о м б и. Където мина!
М о к с и. А ти къде си?
Д и м б и. Идвам.
Л и с к о /през цялото време виждаме само него/: Димби! /Тишина./ Димбиии!
Хуква да бяга и внезапно спира, едва удържа тялото си, което иска да полети още напред, по инерция.
Муцуната му се залепва на огромна дебела паяжина, която издрънчава като китара.
Лиско се дръпва отривисто назад и гледа паяжината. Нежният звук на китарата затихва.
В дъното и в ъгъла на паяжината се размърдва огромното тяло на паяка.
П а я к ъ т. Хайде де!
Л и с к о. Какво?
П а я к ъ т. Хвани се, де!
Л и с к о. Защо да се хвана?
П а я к ъ т. А тази паяжина за какво съм я опънал?
Л и с к о. За какво си я опънал?
П а я к ъ т. Да хвана някого.
Л и с к о. Мен?
П а я к ъ т. Ами, да!
Л и с к о. Ха! И за какво съм ти?
П а я к ъ т. Да те изям!
Л и с к о. Глупак!
П а я к ъ т. Кой туй?
Л и с к о. Ти!
П а я к ъ т /наивно/. Защо?
Л и с к о. Абсолютен глупак… Не ми стигат останалите беди, ами… Глупако, мен не можа да ме изяде орелът Каменар, нито Синята акула, че те ли?
П а я к ъ т. Добре де, тогава какво да правя?… Чакам, чакам – никой… Нищо не пада.
Л и с к о. Защо се наврял тук паяжината си?
П а я к ъ т. А къде?
Л и с к о. Като всеки нормален паяк – вън.
П а я к ъ т. Вън… А как вън?… Цял живот се мъча и не мога да изляза.
Л и с к о /уплашено/. Цял живот!?!?
П а я к ъ т. Дори повече.
Л и с к о. Тогава… Аз как… да изляза?… Кога?
П а я к ъ т. На мук!… Оттук не се излиза.
Л и с к о. На кого е този лабиринт, знаеш ли?
П а я к ъ т. Не.
Л и с к о. А кой го е направил?
П а я к ъ т. Не знам… Един ден се набутах и не можах да изляза.
Л и с к о. Довиждане! /Тръгва./
П а я к ъ т. Тръгваш ли?
Л и с к о. Да.
П а я к ъ т. И ще ме оставиш?
Л и с к о. Не ме интересуваш.
П а я к ъ т. Отново самотен?
Л и с к о. Дано падне нещо.
П а я к ъ т. Нищо не пада, ще знаеш.
Л и с к о. Сбогом, Паяко!
П а я к ъ т. До скоро виждане!
Л и с к о. Ще има да чакаш!
П а я к ъ т. Щеш не щеш! /Смее се./
Докато Лиско се отдалечава, Паякът се смее.

Отново върви през галериите. На едно място спира и се взира. Иззад ъгъла се е подала опашката на Мокси.
Лиско разтрива очи. Опашката изчезва.
Л и с к о /изкрещява/. Мокси?
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. ТИ къде си? /Втурва се напред. Нищо./ Моксиии!…
М о к с и /гласът му/. Къде си?
Л и с к о. Чакай!
М о к с и. Къде да чакам?
Лиско се втурва отново.
Отново нищо.
Л и с к о /спира задъхано/. Моксиииии!
Никой не отвръща. Отново тръгва напред.
 
Музика за подготовка, заражда се напрежение, Лиско сякаш чувства, че в следващите секунди ще настъпи някаква промяна. Пристъпва внимателно, музиката става още по-динамична, Лиско спира, пак тръгва, пак спира, тръгва и…
Музиката гърми.
Пред нашия герой се открива нещо като зала – тук е широко и високо. В средата на „залата“ се издига нещо като маса – може би от скала или твърда пръст, а зад масата, пак от камък или твърда пръст – нещо като трон, ложе, или пък своеобразен стол.
Последни експлозивни акорди на музиката.
Пълна тишина,
Лиско оглежда обстановката, а след туй тръгва към „масата“. Заобикаля я и се качва на „стола“.
Откъм лабиринта се чуват стъпки.
Лиско бързо слиза от стола исе скрива зад масата. Една секунда, две секунди, три секунди!…. Появява се Домби. Приближава се с нищо невиждащ поглед. Лиско показва глава над масата и го вижда.
Домби спира в средата на залата. Изглежда, че тя не му прави никакво впечатление. Стои така.
Лиско напуща прикритието си, тръгва отстрани, издебва Домби откъм гърба, едновременно го удря по гърба и извиква, колкото му стигат силите.
Д о м б и /подскача/. Кой?… Какво има?
Л и с к о. Еее, дойде на себе си.
Д о м б и /гледа Лиско/ Лиско, защо ме удари?
Л и с к о. За да те стресна.
Д о м б и. Заболя ме.
Л и с к о. Голяма работа!
Д о м б и. Къде сме?
Л и с к о. Питай, че да ти кака!
Д о м б и. Къде са другите?
Л и с к о. Това не знам… Ти падна в една дупка.
Д о м б и. Така ли? Защо?
Л и с к о. Получи сътресение и изгуби гласа си… Изобщо не знаеше какво става. Като те ударих, отново се превърна в Домби…
Д о м б и. Ще ми кажеш ли най-после къде сме?
Л и с к о. Е, най-напред паднахме в голяма отвесна дупка, след това влязохме в малка хоризонтална дупка, после в лабиринт, а сега сме в зала… Това е зала. Има маса и стол, следователно, не може да не се поява и този, който ще седне на стола. Мисля си как да го изиграем и да избягаме… /След пауза/ Домби, можеш ли да се правиш на ударен?
Д о м б и. Защо?
Л и с к о /досеща се/ Виж какво, прави се на такъв, какъвто си беше. Който и да дойде – нито дума. Ти и без това си беше ударен. Ако дойде злодеецът, мълчи! Влезе ли Димби – мълчи. Пред Мокси – също мълчи. Аз ще се скрия, ще наблюдавам, ще преценя и ще действам… Ясно ли ти е?
Д о м б и. Ясно.
Л и с к о. Скривам се… Злодеецът ще дойде всеки момент, а трябва да се избавим… Искам да го видя, преди той да ме види, разбра ли?
Д о м б и. Не.
Л и с к о. Добре, но прави се на ударен!… Край! /Оглежда обстановката. Търси къде да се скрие. Мушва се под масата./ Тук съм добре, нали?
Чува се песента на Димби. Димби влиза в залата, спира.
Д и м б и. Домби!.. Най-после! Къде са другите? /Домби мълчи./ А бе, ти още ли си чалнат? /Изведнъж го удря по гърба и извиква,/
Домби пада на земята, а после бавно се изправя.
Д и м б и /помага му да се изправи/: Извинявай!… Исках да те събудя… Какво ще те правим, не знам… /Оглежда залата./ Тук е широко, а?… Маса, стол… Изглежда, че всички пътеки водят насам.
Чува се песента па Мокси.
Д и м б и. Ето го и Мокси!… Пее… Да го чуем.
Мокси се появява.
Д и м б и. Заповядай!… Тук ще става, каквото ще става.
М о к с и. Това до теб не е ли Домби?
Д и м б и. Беше Домби… Сега е нещо. Което мълчи.
М о к с и. Бъди спокоен! Сега ще го оправя.
Бързо го удря и изревава силно. Домби тупва на земята.
Д и м б и. Мокси, какво правиш?
М о к с и. Шок.
Д и м б и. Не така! Първо питай, после удряй!… Пребихме го. /Навежда се и помага на Домби да стане./
М о к с и. Така съм чувал.
Д и м б и. А бе, и аз съм чувал, но го пребихме и при това положение не знам какви ще бъдат последствията. /Започва да гали Домби./ Успокой се, Домби!… /Мокси също започва да гали приятеля си./ Ние… За да те спасим, разбираш ли?… За да проговориш… Доста бой ти хвърлихме, но за до ти помогнем…
М о к с и. Извинявай, Домби! /Гали го./ Море, трябваше да го ударя по-силно! Извинявай, Домби!… За да ти помогнем.
Д и м б и /гали го/. Горкият, толкоз бой не е изяждал откакто се е родил…
М о к с и /гали Домби/. А Лиско?
Д о м б и. Ами, току виж, че се появи и прасне Домби по гърба.
М о к с и /както гали Домби/. Трябва да го предупредим. Три удара за един Домби са доста.
Д и м б и. А бе… /въздъхва/ Ще го предупредим… Стига да дойде!
М о к с и /гали Домби и го гледа/. Да опитам пак, а?
Д и м б и /бързо/. Не!
М о к с и. Шегувам се… /Оглежда Домби./ Какво ще го правим такъв?
Д и м б и. По този въпрос ще мислим, ако се измъкнем.
М о к с и. Сега той е щастлив, нали?… Не знае какво става, в каква беда сме попаднали… /въздъхва./ Умирам да съм на негово място!…
Смехът!
Зловещият смях прокънтява изведнъж, този път близо, почти до тях.
Смехът секва.
Пълна тишина.
Мокси и Димби треперят. Отново смехът. Сега още по-близо.
Тишина. Мокси и Димби се люлеят от страх.
 
К ъ р т и ц а т а /без да я видим/. Добър ден!
Моксии Димби се обръщат изведнъж.
На входа, през който бяха влезли всички, е застанала къртицата.
Димби и Мокси отстъпват назад към масата.
К ъ р т и ц а т а. Добре дошли в моя дворец! /Тишина./ Добър ден!… /Безмълвие./ На кого казах добър ден?
Д и м б и. Дддо…
М о к с и. …ддден!
К ъ р т и ц а т а /поглежда Домби/. А този?… Защо мълчи?
Д и м б и. Ттттой… ппполлллучи ссътресение!
К ъ р т и ц а т а /весело/. Така ли? /Бързо го удря по гърба с адски кикот./
Домби се просва на земята, този път с разкрачени крака, като нокаутиран.
Всички стоят и го гледат.
Димби и Мокси, разбира се, треперят още по-силно.
К ъ р т и ц а т а. Сега ще стане и ще проговори… Чувала съм, че когато някой се сътресе, трябва да го сътресеш още веднъж.
Д и м б и /както трепери/. Ннно вече го сссътресохме доста.
М о к с и /както трепери/. Почти цял ден го ссътрисаме!
К ъ р т и ц а т а. Така ли?… Тогава да си почине… Добре дошли в моя дворец!
Д и м б и. Тук… нне ззнам как да отговоря.
М о к с и. И аз.
К ъ р т и ц а т а. Може и да не отговаряте… А!… /Търси с очи./
Д и м б и. Какво?
К ъ р т и ц а т а. Къде е ОНЗИ?
М о к с и. Ккой?
К ъ р т и ц а т а. Хитрият.
Д и м б и. Кой, кой?
К ъ р т и ц а т а. Най-интересният… Дето сам се бутна в дупката.
Д в а м а т а. Аааа, Лиско!
Д и м б и. Ще дойде.
М о к с и. Не може да не дойде.
Д и м б и. Винаги идва.
М о к с и. Но ние нямаме нищо общо е него.
К ъ р т и ц а т а.  Така ли?
Д и м б и. Много се перчи.
М о к с и. И все ни докарва беди.
Д и м б и. Както днес, например… Какво му трябваше да скача в дупката. Можеше да остане горе и да ни спаси…
Къртицата надава зловещия си кикот.
М о к с и. Защо се смеете така? /Трепери./
К ъ р т и ц а т а. Защо пък не?
М о к с и. Дразните…
Д и м б и. Мокси, остави госпожата да се смее както си ще. Това си е нейна работа.
М о к с и. Знам, но се плаша.
Д и м б и. Напротив… Много приятен смях.
М о к с и. Да, де, това искам да кажа.
К ъ р т и ц а т а /надава нов кикот/. Забавни сте!… /Внезапно./ Къде е Лиско?
Д и м б и. Не искам да го знам.
М о к с и. Мадам, кога ще си ходим?
К ъ р т и ц а т а. Къде?
М о к с и. Горе… Дето ни е мястото.
К ъ р т и ц а т а /още един кикот/.
Димби и Мокси се приближават към Домби, повдигат го нежно, изправят го но крака,
К ъ р т и ц а т а /настойчиво/: Къде е Лиско?
М о к с и. Вие знаете по-добре… Мадам, време е да си ходя.
К ъ р т и ц а т а. Защо да си ходиш?
М о к с и. По това време закусвам.
Д и м б и. И аз.
К ъ р т и ц а т а /минава край всички и сяда на стола, зад масата/. И така, докато дойде хитрият ви приятел, да вя обясня; ВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕТЕ ГОРЕ.
Д и м б и /спонтанно/. Не!
М о к с и /инстинктивно/. Не искам!
К ъ р т и ц а т а /спокойно/. Не ме интересува какво искате. /Двамата се готвят да кажат още нещо./ Мълчете!… /Многозначително./ Както мълчи ДРУГИЯТ.
Д и м б и. Домби ли?
К ъ р т и ц а т а /многозначително/: И той, и ЕДИН ДРУГ.
М о к с и /не смее да зададе въпроса направо/. Димби, питай госпожа къртицата какво иска от нас?
Д и м б и. Е, тя и без това трябва да ни каже какво иска от нас. Нали, мадам?
К ъ р т и ц а т а. Нищо не искам.
Д и м б и /учудено/. Чу ли, Мокси? Значи, можем да си вървим.
К ъ р т и ц а т а /спокойно, но категорично/. Без мое съгласие, никой не може да напусне това подземно царство.
Д и м б и. Мадам, не ме разбрахте… Ние смятаме – с ваше съгласие.
М о к с и. Просто да ни придружите до ГОРЕ.
К ъ р т и ц а т а /без да повишава тон, категорично/. Вие ВСИЧКИ оставате при мен!
Д и м б и /гледа я в недоумение/. Но, защо?… Какво ще ни правите?
К ъ р т и ц а т а. Нищо… /Мълчание./ Разбрахте ли?
М о к с и. Аз…
Д и м б и. Според мен…
К ъ р т и ц а т а /прекъсва ги/. Това трябва да разберете ВСИЧКИ… и вие и другият.
Д и м б и /наивно/. И Домби ли?
К ъ р т и ц а т а. И Домби, и ДРУГИЯТ.
М о к с и. Мадам, за кого намеквате?
К ъ р т и ц а т а /многозначително/. Той си знае…
Д о м б и. Мадам, не разбираме… Нито защо сме тук, нито как сме тук, нито докога ще сме тук…
М о к с и. И аз не разби…
Л и с к о /внезапно излиза/. Еее, толкоз ли сте глупави! /Докато Димби и Мокси са учудени и гледат безмълвно, той нарежда./ Уважаемата госпожа къртица, която живее под земята и скучае, иска да има компания, приятели!… Вие сте истински глупаци! /Към Къртицата./ Добър ден, мадам! Как сте? Какво правите?
К ъ р т и ц а т а /спокойно/ Добър ден, хитрецо!… Добре съм… Удобно ли беше под масата?
Л и с к о. Никак, мадам… Скрих се, за да мога, като дойдете, да ви извикам „дза! „… и да ви стресна… Ние ГОРЕ често си викаме „дза! „… Как сте със здравето?
К ъ р т и ц а т а. Добре, благодаря… Само…
Л и с к о. Зная, мадам!… Само ви е скучно. Тук е тъмно, влажно, безшумно… Вие сте самотна, няма с кого да размените дума, а ние ГОРЕ бягаме и скачаме на слънце, чудим се какви приключения да си измислим…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой!… Точно така!… Всеки ден ви гледах и…
Л и с к о. И си казахте: а бе, тия там са весели, а аз гния ли гния под земята…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой! Точно така!
Л и с к о /продължава екзалтирано/. Защо не ги открадна, да са ги имам винаги под ръка, като играчки…
К ъ р т и ц а т а /екзалтирано/. Точно така!…
Л и с к о. И прокопахте дупка на нашата пътека!
К ъ р т и ц а т а. Точно така!
Л и с к о. А тия /сочи тримата/ се натряскаха в нея като последни глупаци!
К ъ р т и ц а т а /весело/. Цар си!… Всичко разбираш!…
Л и с к о /съвсем екзалтирано/. И същите тия глупаци, мадам, /сочи ги, докато тримата са навели посрамено глави/ не могат да разберат, че тук е по-добре от ГОРЕ!
К ъ р т и ц а т а. Гениален сте!…
Л и с к о. Мерси! Вие сте първата, която ми го казва! /Продължава./ Как да им обясниш на тия, че тук всеки ден ще си имаме приключения…
К ъ р т и ц а т а. Чакай!
Л и с к о. Моля?
К ъ р т и ц а т а. Какво разбираш под ПРИКЛЮЧЕНИЯ?
Л и с к о. Всичко… Ами малко ли е и това – всеки ден ще кроим планове да ви избягаме, и все няма да можем и винаги ще бъде забавно?
К ъ р т и ц а т а. Чуден сте!
Л и с к о. А какво има горе?
К ъ р т и ц а т а /бързо/. Нищо!
Л и с к о /продължава екзалтирано/. Едно нищо и никакво слънце, треви, цветя, дървета, реки!… Само някакви глупости, които са ни втръснали…
К ъ р т и ц а т а. Боже мой, как го разбрахте?
Л и с к о /сякаш не ѝ обръща внимание/. Какво по-скучно от слънцето?… Цял ден свети, грее и се търкаля в една посока. Нищо, ама нищо друго не прави!… Де ви кажа правата – най-омразното ми нещо е слънцето!
К ъ р т и ц а т а. Нали?… Само заслепява и гори!… Мразя го!
Л и с к о. А тук? /Сочи./ Прохладно, тъмно, приятно… По цял ден ще си играем с вас.
К ъ р т и ц а т а. Тук е раят на земята!
Л и с к о /към тримата, които едва са повдигнали глави/ Разбрахте ли?
Д и м б и. Разбрахме.
М о к с и /почесва се/. Ами, госпожата не ни го обясни както трябва…
К ъ р т и ц а т а /бързо/. Щях да ви обясня!
Д о м б и /внезапно проговаря пред учудените погледи на другите/. Чак сега, след като Лиско така добре изясни колко противно нещо е слънцето…
М о к с и. Ама то било много противно нещо, бе!
Д и м б и. Да ви кажа, на мен ми правеше впечатление, че е противно нещо, но си виках: е, сигурно не е, щом го хвалят навсякъде.
Л и с к о /продължава тезата си/. Тук по цял ден ще си вървим из лабиринтите, ще си говорим с паяка – няма дъждове, няма снегове – говори си с паяка и си глей кефа!
К ъ р т и ц а т а /доволна, сякаш да приключи/. Това е!… Видяхте ли как се разбрахме?
Л и с к о /ляга до стената на залата, полага глава над скръстените си отзад лапи/. Кеф!
Д и м б и /изляга се до другата стена/. Голям кеф!
Д о м б и /ляга в средата на залата/. Това е животът! /Протяга се./
М о к с и /ляга до него/. Горе трябва да търсиш сянка, а тук – навсякъде сянка. Чуден живот!
Ударната група на оркестъра. Туп-туп-туп-туп!… Спокойно и тихо, но отсечено и категорично се ражда настойчивият ритъм.

Л и с к о /запява/:
В най-забутаните гънки ва човешката душа
тя живее.
Оркестърът: Там-там-там-там, Там-там-там-там!
В най-забутаните гънки се спотайва и мълчи.
И мълчи.
/ Там-там-там-там, Там-там-там-там!/
Ненадейно някой ден се измъква и след туй
поразява.
/Там-там-там-там, Там-там-там-там!/
Като някакъв камшик своя остър зъл език
тя развява.
/Там-там-там-там, Там-там-там-там!/.
В с и ч к и /както лежат спокойно/:
Гледаш – поляна,
просторна, голяма,
отгоре покрита с трева…
Пристъпваш и падаш
в невидима яма,
разбираш, че тази
красива поляна
със дупки е осеяна тя.
Л и с к о /пее соло/. Завистта…
Д и м б и /соло/. Завистта…
Д о м б и /соло/. Завистта…
М о к с и /заключава със своето соло/. Може би е най-голямата беда!
В с и ч к и:
В най-забутаните гънки на човешката душа
тя живее.
В най-забутаните гънки се спотайва и мълчи,
и мълчи.
Ненадейно някой ден се измъква и след туй
поразява.
Като някакъв камшик своя остър зъл език
тя развява.
Завистта, завистта, завистта –
Срещу нея няма средство на света.
Гледаш – поляна,
просторна, голяма,
отгоре покрита с цветя.
А пък отдолу
е яма до яма
умело изкопани,
умело изкопани
от Завистта.
Завистта, Завистта, Завистта –
прозрете и заплюйте Завистта!
Заключителни акорди на оркестъра.

Л и с к о /както си лежи/ Голям кеф!
Д и м б и /протяга се/. Така се живее сто години!
Д о м б и /прозява се/. И е много забавно!
М о к с и /изтяга се/. Да.
К ъ р т и ц а т а /огледа ги/. Лиско!
Л и с к о. Да, мадам.
К а р т и ц а т а. Тази песен за мен ли се отнасяше?
Л и с к о.  Амииии, те, песните се пеят и… който ги слуша, трябва сам да разбере за кого се отнасят… В тази песен се говори за някоя си Завист, а вие сте Къртица.
К ъ р т и ц а т а. Но се споменаваше за някакви ями, дупки… Нещо, което е моя специалност.
Л и с к о /хитро/. Ооо, разбирам!… Вие искате да канете, че… Как да се изразя… Че завиждате на нас четиримата, които си играем под слънцето, пеем си и си правим приключения, а вие сте принудена да скитате на тъмно под краката ни и един ден си викате – защо да не ги дръпна при себе си тези палавници, само аз няма да съм на тъмно, я!… Да си го пленя и да им се смея на нещастието… Може би искате да кажете това, но не е това. Вие сте благородна дама. Поканихте ни на гости, тук ни е по-добре отколкото горе, при омразното слънце… И по-интересно. Така че – оставаме.
К а р т и ц а т а /с надежда/. Да не лъжеш.
Л и с к о. Честна дума.
К ъ р т и ц а т а /пронизва го с поглед/. Обичаш да хитруваш, ама, да видим… /Към Димби./ Димби, вярно ли е това, което казва Лиско?
Д и м б и. Каквото каже Лиско.
К ъ р т и ц а т а. Домби?
Д о м б и. Той знае най-добре.
М о к с и. Щом казва…
К ъ р т и ц а т а /почти успокоена/. Тогава да започваме.
М о к с и. Какво?
К ъ р т и ц а т а. Забавленията… На какво да играем?
Л и с к о. Отдавна не сме играли на криеница.
К ъ р т и ц а т а. Какво е то?
Л и с к о: Най-лесната игра. Излизате от залата, затваряте очи, а ние се крием и вие ни търсите. Когото хванете – отива да мижи и отново се крием.
К ъ р т и ц а т а /след размисъл/. Може… Сега да отида и да мижа, така ли?
Л и с к о. Да. А ние ще се крием.
К ъ р т и ц а т а. Отивам и затварям очи. /Излиза от залата./
Всички скачат и се събират около Лиско.
Д о м б и. /шепти/. Та си луд!
Д и м б и. Не ми се живее тук!…
М о к с и /все със шепот/. Лиско ни предаде!
Л и с к о /шепти/. Кротко, глупаци! /Още по-тихо./ Под масата има дупка, покрита с плоча!
Д о м б и /шепти/. Пак дупки!
Л и с к о /шепти/. По всяка вероятност тази дупка води за ГОРЕ.
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ/. Готово ли е?
Л и с к о /вика/. Още не! /Шепти./ Хайде!
Влиза под масата, изпод която се отхвърля каменна плоча.
Димби, Домби и Мокси бързо влизат под масата.
Залата остава празна.
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ/. Готово ли е? /Тишина./ Може ли? /Тишина./ Да идвам ли? /Тишина./ Идвааам!
Появява се. Влиза във втория вход от лабиринта към Залата.
К ъ р т и ц а т а /весело/. Тук ги няма… /Кривва в друг вход и затананиква./ И тук ги няма… /Тананика си./ А тук съвсем ги няма… Тогава са влезли в лабиринта… Но, ако са влезли в лабиринта… ще се загубят… Тези хлапаци са се скрили в залата!… Ха-ха!… В залата. Глупаци, в залата ще ви открия веднага!… /Връща се в Залата./ Сега /весело/ ще ви открия до един!… /В първия ъгъл./ Тук ги няма! /Вторият ъгъл/ И тук ги няма!… Ха-ха! Под масата!… Ха-ха… Уха!… /Сменя регистъра./ Аааа! /Трескаво./ Какво е това? /Опипва плочата./ Избягаха! /Удря си главата в камъка./ Избягаха! Къде сте?
Силен смях през дупката. Четиримата се смеят, като имитират кикота на Къртицата.
 
Горе.
Ч е т и р и м а т а /в квартет/: Ха-ха-ха!… Ха-ха-ха! /Гледат към дупката, през която са излезли./ Хи-хи-хи!… Хо-хо-хо!
К ъ р т и ц а т а /гласът ѝ през дупката/. Моля ви, върнете се!
Ч е т и р и м а т а. Ха-ха-ха!
К ъ р т и ц а т а /показва муцуната си през дупката/ Моля ви!… При мен е много интересно!…
Ч е т и р и м а т а. Ха-ха!
К ъ р ти ц а т а. Вижте какво противно слънце!
Ч е т и р и м а т а. Хи-хи!
Л и с к о. Слез долу и завиждай до края на кивота си!
Д о м б и. Тук си безсилна!
В с и ч к и. Ха-ха-ха!
К ъ р ти ц а т а.  Ох, не мога!… Това противно слънце! /Скрива се./
В с и ч к и. Ха-ха-ха!
Ч и м и /изведнъж се появява/. Какво бе, какво?… На кого се смеете?
В с и ч к и. На завистта!
Ч и м и. Че къде е тя?
Л и с к о. Под земята!
Д о м б и. Където ѝ е мястото!
Ч и м и. Добре, но пазете тишина! /Изчезва./
В с и ч к и запяват:
Туй мъничкото, бялото петно,
което по небето всеки вижда
и то е горе винаги само,
но никога на никой не завижда!

Върви си то, върви си и мълчи,
Земята с благодата си дарява,
под неговите галещи лъчи
от всяка пъпка роза разцъфтява.

Професионален квартет със силна експлозия от китари.

Слънцетооо, Слънцетооо –
Слънцето е то!
Това е само Слънцетоо –
туй, бялото петно!…

…Което се търкаля
по синьото небе,
което се усмихва
с усмивка ва дете!

Върви си то, върви си то, върви си и мълчи,
земята с благодата си дарява…
Под неговите, неговите слънчеви лъчи
от всяка пъпка роза разцъфтява!
От всяка пъпка роза разцъфтява!

Шейк! Джърк! (някакви съвременни танци.)
Нашите герои танцуват като луди.
Камерите танцуват. Актьорите танцуват с кукли в ръце. Операторите танцуват.
Слънцето танцува,
А Лиско, Димби, Домби и Мокси
ги наблюдават с черни стъкла
пред очите си, а самите те
са в ръцете на кукловодите.

„ПИТОНЪТ“ – драматизация по едноименната повест, 1970.

борис
априлов
*
НОВИТЕ
ПРИКЛЮЧЕНИЯ
НА
ЛИСКО
*
П И Т О Н Ъ Т
*
куклена
пиеса
за 
деца
*
1970

.

.

действащи лица:

 

РЕЖИСЬОРЪТ               – жив актьор

ОПЕРАТОРЪТ                – жив актьор

ДИМБИ

ДОМБИ

МОКСИ

ЧИМИ

ЛИСКО

ПИТОНЪТ

. 

. 

***

Филмова ставка

Чудно хубава гора.

Режисьорът и Операторът, натоварени с камери и магнетофон, си пробиватпът през гората. Дрехите им, походката и държанието им са такива, сякаш представляват нещо като експедиция, която си пробива път през джунглите на Амазония, за да се срещне и заснеме живота на интересно изчезващо племе.

Р е ж и с ь о р ъ т /спира и забърсва потта от челото си/. Още малко… Виждам нещо като полянка.

О п е р а т о р ъ т /спира до него и уморено поставя камерата на земята/. Сигурен ли си?

Р е ж и с ь о р ъ т /пали цигара/. Гората оредява. Скоро ще видим слънцето.

О п е р а т о р ъ т. Ако до пет минути не излезем от гъсталака, ще полудея!…Не съм предполагал, че ще бием толкова път.

Р е ж и с ь о р ъ т.  Според сведенията, полянката се намира в най-затънтеното място на гората… Хайде, Викторе…

Операторът неохотно се навежда и вдига апаратурата си. Режисьорът нарамва магнетофона и отново на път.

Ето ги, измъкват се от „джунглата” – пред тях е чудесна полянка – весела, осветена от слънцето, пълна с покой и птичи песни.

Двамата се споглеждат, усмихват се, кимат си, оставят с удоволствие тежките си товари на тревата.

О п е р а т о р ъ т. Мислиш ли, че полянката е тази?…

Р е ж и с ь о р ъ т /повдига рамене/. Да се надяваме.

О п е р а т о р ъ т. Ами ако има и друга?

Р е ж и с ь о р ъ т. Предлагам да оставим багажа тук и да разузнаем.

О п е р а т о р ъ т /уморено/. Така може…

Р е ж и с ь о р ъ т. Чуваш ли птиците?

О п е р а т о р ъ т. Чудесни!

Р е ж и с ь о р ъ т. Какво ще кажеш, ако пусна магнетофона? Докато се върнем, песните ще бъдат записани.

О п е р а т о р ъ т. Идеално!… Все едно, че сме почнали.

Режисьорът се навежда и поставя магнетофона в действие.

Р е ж и с ь о р ъ т /изправя се/. Хайде!

Двамата напущат полянката.

***

Сцената като в постановка за куклен театър.

Голяма полянка.

 

Неутрална празна сцена, сред която стърчат камерата, магнетофонът и някои други апарати.

Ето го и традиционното появяване на Димби с песен:

Д и м б и /гласът му/.

Аз съм Димби, Димби, Димби!

Аз съм Димби, димби, дом!

Появява се.

Аз съм Димби, Димби, Димби!

Аз съм Димби, димби, дом!

Вижда апаратурите и спира изненадано.

Още е далеч от тях. Там си и остава.

Чуваме песента на Домби.

Д о м б и /ггласът му/.

Аз съм Домби, Домби, Домби!

Аз съм Домби, домби, дим!

Появява се Домби.

Аз съм Домби, Домби, Домби!

Аз съм…

Д и м б и. Да, де – разбрахме!… Ти си Домби.

Д о м б и /спира до него и гледа апаратурата/. Ами аз съм, какво да правя?…

Д и м б и. По-добре кажи какво е това?

Д о м б и. А сега де?… Какво може да бъде?

Песента на Мокси.

Д о м б и. Мокси, ела!

М о к с и. Да си допея арията!

Д о м б и. По-добре виж и кажи като какво може да бъде това?

М о к с и /нарежда се до тях. Това е някъде в дясно от сцената, докато апаратурите са в лявата ѝ част, там, където някога стоеше куфарът/.  Туй /оглежда предметите отдалеч/ ми напомня на НЕ ПИПАЙ КУФАРА.

Д о м б и. И на мен.Д и м б и. Предлагам да не пипаме.

Д о м б и. Да не съм луд… И без това казахме – никакви приключения.

М о к с и. Че кой ти говори за приключения?

Д о м б и. Ами, като гледам това /сочи апаратурите./ мирише ми на приключение.

Д и м б и. Домби, млъкни!… Обещахме, че дори няма да споменаваме думата ПРИКЛЮЧЕНИЕ!

Д о м б и. Предлагам да се обърнем с гръб към тези неща.

М о к с и. Защо ги наричаш неща?

Д о м б и. Защото приличат на неща.

Тримата се обръщат с гръб към апаратурата.

М о к с и. Колко хубаво си живеем без… такова… нали?

Д о м б и. Това е живот!… Къпем се, стоим, говорим си… Предлагам днес да си говорим като в опера. /Следващите думи ги казва като ария, с песен./ Димби, не се обръщай назад!

Д и м б и /с пеене/. Не се обръщам!

Д о м б и /с пеене/. Обръщаш се.

Д и м б и /с пеене/. Така ти се е сторило.

М о к с и /с пеене/. И аз… И аз видях, видях, че се обърнаааа!

Д и м б и /с пеене/. Направил съм… Направил съм го… несъзнателно.

Д о м б и /с пеене/. А обещахме, че няма, няма дори несъзнателнооооо!

Д и м б и /с пеене/. Добре, обещавам!

М о к с и /с пеене/. Той обеща!… Чухте ли?… Той обеща.

Д о м б и /с пеене/. Чухме, да… Той обещааааа!… Обеща да не се обръща.

Д и м б и /с пеене/. Не трябват ни на нас подобни съблазняващи предмети.

Д о м б и /с пеене/. Които докато се сетим…

Д и м б и /с пеене/. …ще ни вкарат в някое ужасно ПРИКЛЮЧЕНИЕ!

М о к с и /не като в опера/. Той каза думата ПРИКЛЮЧЕНИЕ.

Д и м б и /оправдава се без пеене/. Не казах, а изпях. Това е нещо друго!

Д о м б и /с пеене/. Това е друго, да. Така може.

Д и м б и и Д о м б и /дует с пеене/. Така можеее, можеее, можеее! Може така!

М о к с и /ядосано, без пеене/. Не може!

Д и м б и /учудено/. Мокси, какво ти стана?

М о к с и. Не искам приключения!… Стига вече!… Малко ли треперехме, докато отворим куфара; ами какво треперене падна докато разберем, че Чими от варела е жабок! А после?… Майчице, какъв страх падна с вълка, който заедно с Червената шапчица искаше да изплюска и нас!

Д и м б и. Да не говорим за Къртицата, която ни плени и смяташе да ни държи в дупката докато умрем.

М о к с и. Дори не споменавай!…Тогава падна най-големия страх и само като си помисля, отново се разтрепервам… Да ви кажа правата, от една седмица си живеем добре без страхове и опасности.

Д о м б и. Да де. Казахме вече – къпем се, разговаряме и чакаме да се мръкне.

Д и м б и /въздъхва/. Е, наистина, мръква доста бавно, а с приключения не можеш да разбереш кога мръква и кога съмва, но…

Д о м б и /настръхва/. Какво?

Д и м б и /въздъхва/. Нищо.

Д о м б и. Не, ти искаше да кажеш нещо. Мокси, искаше ли?

М о к с и. А бе, доколкото разбирам от намеци, той си го каза.

Д и м б и /обидено/. Какво казах?

М о к с и. Димби, признай си. Ти каза, че с приключения е по-интересно, отколкото без.

Д и м б и /изумено/. Домби, чу ли? Казах ли такова нещо?

Д о м б и. Е, точно така не го каза, но се разбра същото: че с приключения си е къде-къде по-интересно.

М о к с и /извиква/. Не искам приключения!… Лиско ги измисля все такива, опасни… Дето все треперим и…

Д и м б и /внезапно/. Стоп!

М о к с и /учудено/. Какво?

Д и м б и. Спомена името му!

Д о м б и. Да, Мокси! Ти спомена името на… ОНЯ, дето обещахме дори да не го споменаваме.

Д и м б и. Този, дето ни донесе най-голямото треперене.

Д о м б и. Дето винаги забърква каши…

Д и м б и. …и все със смъртна опасност.

М о к с и /учудено/. А!… Че как така съм могъл?

Д и м б и. Ти и вчера…

М о к с и. Какво вчера?

Д и м б и. Се опита.

М о к с и. Какво се опитах?

Д и м б и. Да кажеш името му.

М о к с и /прави се на балама/. Така ли?… Чудна работа.

Д о м б и. Вече цяла седмица откакто… и само ти… Все ти.

М о к с и. Не знам как се е случило. Вече няма.Д и м б и. Моля те!

Д о м б и. Защото ако почнем да го споменаваме…

М о к с и. Знам.

Д и м б и. Изведнъж ще поискаме да го повикаме…

Д о м б и. А тогава, знаеш какво става… Само бели.

Д и м б и. Стига!… /Тишина./ Стига за НЕГО. /Слага ръка на устата си./ За малко да спомена името му.

М о к с и. Много злини ни донесе. Дойде ли и хоп – ще забърка някое приключение.

Д о м б и. Или някоя каша.

Д и м б и. Така де. Другите как си живеят без приключения?

Д о м б и. Как то ние сега. Колко е хубаво, а?

Д и м б и /неубедено/. Разбира се. Цял ден спокойствие, разговори, времето минава приятно.

М о к с и. И никой не трепери за живота си. А с Лис… /Прекъсва се./ А с него…

Д о м б и /ядосано/. Мокси, внимавай!

М о к с и. Извинявайте.

Д о м б и. Не може ли да говорим за друго?

М о к с и. Можем, защо да не можем.

Д и м б и. Например… за… каквото си щем.

Д о м б и. Например… за… изобщо за каквото си щем можем да говорим.

Д и м б и. Стига да искаме.

М о к с и. Ами хайде, де! Само говорим, пък не говорим.

Д о м б и. Вижте какво.

Димби. Какво?

Д о м б и. Предлагам да се пръснем и пак да се съберем и да си говорим други неща, а не за… разбирате какво.

Д и м б и. Точно така!… Аз съм насам.

Д о м б и. Аз пък насам.

М о к си. А аз, понеже няма накъде, оставам и ви чакам. Все едно, че ви определям среща тук.

Д и м б и  и  Д о м б и. Добре.

Излизат от двете страни на сцената.

Мокси, останал сам,се приближава до апаратурата, помирисва я и страхливо се оттегля.

Влиза Димби.

Д и м б и /радостно/. О, Мокси, ти ли си?

М о к с и. Да… О, Димби, ти ли си?

Д и м б и. Да. Какво правиш?

М о к с и. Нищо.

Д и м б и. Кажи че правиш нещо.

М о к с и. Какво например?

Влиза Домби.

Д о м б и. Ооо, Мокси и Димби, вие ли сте?

М о к с и  и  Д и м б и: Да.

Д о м б и. Здравейте!

М о к с и  и  Д и м б и. Здравей, Домби!

Д о м б и. Какво правите?

М о к с и. Сега какво да кажа?

Д и м б и. Каквото искаш.

М о к с и. Добре… Домби, питай?

Д о м б и. Какво правите?

М о к с и. А бе чудим се как да започнем някое приключение. /Трепва/. Сбърках ли?

Д и м б и /кипва/. Ти си магаре!

М о к с и /механично/. Лиско никога не ме наричаше магаре! /Закрива уста./ Пак ли?

Двамата започват да се разхождат насам-натам, махат ръце и се тюхкат.

Д и м б и /отчаяно/. Извинявай, ама си непоправим!

М о к с и. Знаех си аз, но какво да правя – целият ни живот е свързан с него. Каквото съм правил, съм го правил с него… /Въздъхва./ Ех, какви работи сме правили!

Д о м б и. И ние сме правили, но си мълчим.

М о к с и. Че говорете. Защо мълчите?

Д и м б и. Ох, Мокси!… Нищо не си разбрал. Нали бягаме от него, нали не искаме да го погледнем, защото винаги ни вмъква в бели и смъртни опасности?…

Д о м б и. Все приключения!… Не можем да си гледаме живота от приключения.

Д и м б и. А виж сега колко добре си живеем без НЕГО, говорим си, после ще се къпем, спокойно е, и никаква смъртна опасност не ни грози.

Д о м б и. Нито вълци, нито къртици!

М о к с и. Прави сте! Този подлец Лиско ни излага на смъртни опасности.

Д о м б и. И пак спомена името му.

М о к с и. Да, ама го нарекох подлец.

Д и м б и /ядосано/. Ааа, ще се разсърдя и ще си отида!

М о к с и /наивно/. Защо?

Д и м б и. Казахме, че няма да говорим за НЕГО, пък все за него!… Цяла седмица се крием да не ни срещне, не искаме да знаем за него, пък все за него!

М о к с и /открива Америка/. Верно, бе, Домби… Не ти ли прави впечатление, че говорим само за него? Защо е така?

Д и м б и. Край! Нито дума повече!

Д о м б и. Край!

М о к с и /вглъбен в мислите си/. Защо е така?

Д и м б и. Моля?

М о к с и /на себе си/. Чудя се защо е така? /Все още на себе си./ Защо винаги го викаме?

Д о м б и. Вече – никога!

Д и м б и. Цяла седмица не сме го викали.

М о к с и. Да, ама говорим само за него.

Д и м б и. Мълчи!

М о к с и. Мълча си, ама говорим само за него. Защо не говорим за друго?… Хайде де, опитайте се да говорите за друго!…

Д и м б и /омеква/. Аз си мисля за друго…

Д о м б и. За какво?

Д и м б и. Яд ме е.

Д о м б и. За какво, кажи?

Д и м б и. Защо ТОЙ не дойде при нас.

Д о м б и /учудено/. Защо ти е?

Д и м б и. Изведнъж да му кажем, че му се сърдим и че не искаме да знаем за него, понеже ни е омръзнал, понеже ни забърква в приключения, понеже ни излага на смъртна опасност, понеже искаме да си живеем спокойно, понеже…

Д о м б и. Понеже!… Ясно!

М о к с и /сякаш не ги слуша/. Ох, умирам да се появи!

Д и м б и   и   Д о м б и /бързо/. Защо?

М о к с и. Да му кажем, че му се сърдим и че не искаме да знаем за него.

Д и м б и. Да, ама не се появява.

М о к с и. Мисля си, дали не трябва да го повикаме и да му кажем колко много му се сърдим и не искаме дори да знаем за него.

Д и м б и. Да му кажем всичко!

Д о м б и. Право в лицето!

М о к с и. Да му дадем да разбере!

Д и м б и. На този невъзпитан… който все ни забърква в каши…

Д о м б и. И ни излага на смъртна опасност.

Д и м б и /понася се/. Да му кажем – ще имаш да взимаш вече!

Д о м б и. Няма да те слушаме!

М о к с и. Да му натрием носа!

Д и м б и. Да види колко хубаво си живеем без него!

Д о м б и. Но няма да го повикаме!

Д и м б и. Понеже имаме гордост!

М о к с и. Добре де, как ще му докажем, че имаме гордост без да го повикаме?

Д и м б и. Точно така, трябва…

Д о м б и. …да го повикаме, за да му докажем, че имаме гордост.

М о к с и /оглежда ги/. Тогава… /Плахо./ …да го повикаме и да му докажем, а?

Д о м б и. Ако искаш, извикай го ти… Лично аз не мога, понеже си имам гордост.

Д о м б и. И аз… Ако искаш, ти можеш да си го…

М о к с и. Ами аз нямам ли си гордост?

Д и м б и. Е, голяма работа!

М о к с и. Не искам!

Д и м б и. Защо? Ти можеш спокойно.

Д о м б и. Вие сте по-стари приятели.

М о к с и. Не.

Д и м б и. Повикай го!

Д о м б и. Да му натрием носа.

М о к с и. Не.

Д и м б и. Моля те, Мокси!

М о к с и. Не!

Д о м б и. И аз мисля, Мокси… Повикай го, на бърза ръка ще му натрием носа и ще го пуснем със зяпнала уста.

М о к с и. Все аз, все аз… Не!

Д и м б и. Еее, какъв си! /Мълчание. Пълна тишина. Пауза, в която се чуват песните на птичките./ Хайде, Мокси! Вие сте стари приятели.

Д о м б и. Е, щом не иска!…

М о к с и /внезапно/. Лиско! /Тишина. Нищо./ Лискоооо! /Нищо./ Лискооооооо!… /Тишина./ Лиииискооооооо! /Към двамата./ Не се обажда!

Д в а м а т а /поддават се на порив/. Лииискооооо! /Нищо./ Лииииискоооооо! /Нищо./

Т р и м а т а /забравили и обещания и всичко/. Лииискооо! /Песента на причките./ Лииииисскооооо!

Внезапно се появява Чими.

Ч и м и /с привичния си хулигански тон/. Ей, какво бе? Защо викате?

Д и м б и. Това си е наша работа.

Ч и м и. Тогава защо викате?

Д о м б и. Не е твоя работа!

Ч и м и. Аз си имам работа, но защо викате?

М о к с и. Върви си по пътя!

Ч и м и. Не оставяте човека да спи, бе! Развикали сте се като не знам какво!

Д и м б и /троснато/. Викаме Лиско.

Ч и м и. Така ли се вика?

Д о м б и. Не ни учи как да викаме.

Ч и м и. Не ви уча… Много викате бе, така не се вика.

М о к с и. Махай се!

Ч и м и. Добре де, ще се махна, но не викайте… Ако ви чуя още веднаж…

Д и м б и. Чими!

Ч и м и. Какво?

Д и м б и. Пръждосвай се, че ако ти светна един!…

Ч и м и. Опитай, де!

Д о м б и. Ще те пъхнем във варела!

Ч и м и. Да, ама аз ще си отида, да видим какво ще пъхнете във варела! /Излиза./ Ще пъхнете! /Гласът му чезне./ Ще плашат с варела! /Едва чуваме гласа му, който нарежда нещо./ Варела!… Ще плашат с варела!… МЕН с варела!…

Д и м б и. /към приятелите си/. Какво правим? Не се обажда… Казвайте!

Д о м б и /почесва се/. Амиии, според мен, а мисля, че и според Мокси, а може би и според теб, Димби, този, когото ние не искаме да наричаме с името му, а всъщност си се казва Лиско, защото така му е името, може би също ни е сърдит и по този начин, ние няма да можем да му покажем колко много сме му сърдити.

М о к с и. Не го усуквай, а кажи какво да правим!

Д о м б и. Защо? Не се ли разбра?

М о к с и. Никак.

Д о м б и. Че аз си го казах от ясно по-ясно: трябва да… такова… да… таковаме…

М о к с и. Какво? Да таковаме?

Д о м б и /най-после, бързо/. Да отидем при него!

Д и м б и /отдъхва си/. Така кажи!… Трябва да отидем при него и да му кажем колко много сме му сърдити и че хич не щем да знаем за Лиско, защото ако не отидем, той как ще разбере, че не искаме да знаем за него?

М о к с и. Хем ще му натрием носа!

Д и м б и   и   Д о м б и. Да!

М о к с и. Хайде!

Д и м б и. Тръгваме ли?

Д о м б и. Тръгваме!

Малката полянка.

Лиско седи на един камък и мисли.

Влизат Димби, Домби и Мокси. Застават в лявата част на сцената и го наблюдават. Лиско не ги е видял. Гледат го. Споглеждат се. Пак го гледат. Пак се споглеждат.

С гръб към тях, Лиско изглежда тъжен и много дълбоко замислен.

Димби се почесва. След това се почесва Домби. Мокси поклаща многозначително опашка.

Д и м б и /най-после/. Ей, Лиско! /Нищо./

Д о м б и. Дошли сме да ти кажем, че ние ти се сърдим повече.

М о к с и. И вече никопга няма да играем с теб.

Д и м б и. Защото ти си един никакъв Лиско!

Д о м б и. Все ни докарваш беди.

М о к с и. Извинявай, но сме дошли да ти натрием носа.

Д и м б и. И ако ни се сърдиш, ние ти се сърдим повече и сме дошли да ти кажем, че никога няма да ни хванеш за лудории…

Д о м б и. …и да излагаме живота си на опасност…

М о к с и. …и непрекъснато да ни треперят гащите!

Д о м б и. Това да го знаеш от нас!

Д и м б и. И да се молиш, и да не се молиш, вече никога няма да тръгваме с теб.

М о к с и. Дори на реката.

Д и м б и. Защото още помним Вълкът.

Д о м б и. И Къртицата, която искаше да ни плени до края на живота, да ѝ правим компания под земята.

Мълчание.

Д и м б и. Разбра ли?

Д о м б и. Натрихме ли ти носа?

М о к с и. Стана ли ти мъчно?

Мълчание. Лиско си стои все така замислен.

М о к с и /извиква/. Лиско, чу ли?

Л и с к о /трепва и се обръща, поглежда ги и казва замислено/. О, вие сте тук? Какво правите?

Д и м б и. Не е твоя работа!

Д о м б и. Всичко ти го казахме, както го чу!

Л и с к о /сякаш се разсънва/. Извинявайте, но цяла седмица бях зает и не можах да ви се обадя… Ако можете да пазите тишина, останете, но ако не можете, отидете си докато ви потърся… Налегнали са ме страшни мисли. Разсъждавам по една много важна работа… Хайде, приятели, не се сърдете и ме оставете да го измисля докрай.

Тримата се споглеждат.

Д и м б и. Ще се пукна от яд!

Д о м б и. И аз.

М о к с и. Тоя какво си мисли?

Л и с к о /отнесено/. Моля?

М о к с и. Дошли сме…

Л и с к о. Мокси, остави за какво сте дошли!… Когато измисля всичко, ще ви повикам. Нямате си представа колко сериозна е работата.

М о к с и /поглежда Димби и Домби, а после към Лиско, полуядосано, полуиронично/. Много ли е сериозна работата?

Л и с к о. Извънредно.

Д и м б и /също с ирония/. Така ли?

Л и с к о. От голяма важност за човечеството.

Тримата се споглеждат отново.

Д о м б и. Сега пък човечеството…

Л и с к о. Хайде! Оставете ме!… Ще ви потърся.

Тримата се споглеждат в недоумение и си тръгват. Но после спират и отново поглеждат към Лиско.

Д и м б и. Нахалник!

Д о м б и /яростно/. Такива като тебе…

Л и с к о /в просъница, обръща се/. Моля?

Д о м б и. Нищо!

М о к с и. Нищо, нищо, Лиско!… Мисли си.

Д и м б и /обръща се към Лиско/. А можем ли да знаем за какво мислиш толкоз дълбоко?

Д о м б и. Цяла седмица?

Л и с к о /въздъхва/. Ох! Ужасни сте!… Не ме оставяте да го измисля докрай. /Едва сега се обръща изцяло към тях./ Научих, че от пътуващия зоопарк е избягал един питон.

Д и м б и. Какво е това – питон?

Л и с к о. Нещо голямо.

Д о м б и. Колко голямо?

Л и с к о. Много.

М о к с и. Около колко голямо?

Л и с к о. Не можете да си го представите. Може би десет метра.

Д и м б и. Какво е десет метра?

Л и с к о. От тук до онова дърво. /Сочи./ Е, не се знае колко метра, но ви казвам да си имате представа. Някои твърдят, че е само четири метра, други разправят друго – важното е, че този питон е избягал и…

Д о м б и /след дълга пауза/. Лиско.

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Какво като е избягал?

Л и с к о. Как какво?

Димби. Нека бяга.

М о к с и. Който може – да бяга.

Л и с к о /оглежда ги/. Ей, успяхте да ме развеселите! А знаете ли какво значи един питон да бъде на свобода?

М о к с и. А бе Лиско, не разбра ли, че ние не знаем какво значи ПИТОН?

Л и с к о. Питон, Мокси, е… Това и децата го знаят… Това е нещо много голямо и дълго.

М о к с и. Е, сега разбрах.

Д и м б и. А живо ли е?

Л и с к о /започва да се смее и след смеха си/. Това се казва приятели!… Добре, че дойдохте!… Разсмяхте ме и ми олекна… Питонът е нещо много живо.

Д о м б и. Добре де, Предмет ли е, или нещо обратно?

Д и  м б и. Река ли е, какво е?

М о к с и. Сигурно е река… Щом е дълго…

Л и с к о /весело/. Питонът е… И на мен не мие много ясно какво е точно, но знам със сигурност, че е голямо чудовище.

Т р и м а т а. Чудовище!?!

Л и с к о. Ами, да!

Мълчание. Тримата си разменят погледи.

Д и м б и /въздъхва/. Добре, Лиско. Вече стана късно. Довиждане!

Д о м б и. Видяхме се!

М о к с и. Продължавай да мислиш за питона.

Л и с к о /учудено/. Не разбирам… Дойдохте, разбъркахте мислите ми и си отивате.

Д и м б и /многозначително/. А бе ние дойдохме за друго, ама карай да върви!

Д о м б и. Довиждане!

Л и с к о /рязко/. Чакайте!

Димби и Домби спират мигновено.

Л и с к о. Къде е Мокси?

Д и м б и. Оттук вече изглежда като точка.

Л и с к о. Повикайте го!

Д и м б и. Мооксиии!

М о к с и /гласът му/. Каквооо?

Д и м б и. Лиско те вика.

М о к с и /гласът му/. Мани тая работа!… Да не съм луд!

Д и м б и. Не ще. Пък и ние си отиваме.

Л и с к о. Довиждане!… Трябва да мисля.

Обръща им гръб и се замисля.

 

Голямата полянка

Мокси стои и чака.

Влизат Димби и Домби.

Д о м б и. Мокси, защо избяга?

М о к с и. Оня е луд, ще знаете… Не разбрахте ли?

Д и м б и. Какво?

М о к с и. Как каво? Не разбрахте ли?

Д и м б и. Какво бе, какво?

М о к с и. Отново замисля нещо.

Д о м б и. И на мен ми се стори, че замисля.

Д и м б и. Така ли?

М о к с и. Сам си го каза! Мисля, вика… Разбъркахте ми мислите, вика… Значи, замисля нещо.

Д и м б и. Така ли?

Д о м б и. Не чу ли? От една седмица мисли.

Д и м б и. Ей, вярно!… Добре, че избягахме!

Д о м б и. Нека си мисли.

М о к с и. Да си троши главата!

Д и м б и. Щяхме да му натриваме носа.

М о к с и. Мани тая работа!… От такъв – далеч. Какво ще му обясняваш? Не виждаш ли? Отиваме да му натрием носа. А той – ВИЕ ЛИ СТЕ, вика. Говорим му цял час, натриваме му носа, а той: МИСЛЯ, вика… Най-добре е да си ходим на реката.

Д и м б и. Може.

Д о м б и. Хайде!

М о к с и. Цял живот няма да се занимаваме с него!

Д и м б и. Домби.

Д о м б и. Кажи, Димби.

Д и м б и. Какво ли е това – питон?

Д о м б и. Било някакво чудовище.

М о к с и. Не чухте ли? Избягало от зоологическата градина.

Д и м б и. Най ме е страх от чудовища. Не знам да има неща по-страшни от чудовищата.

М о к с и. Проклетникът Лиско, иди го разбери… Не му стига Вълкът, а после Къртицата, а сега говори за Чудовище… Вижте какво – не ми се ходи на реката.

Д и м б и /учудено/. Защо?

М о к с и. Реших да се прибера у дома и да не излизам известно време.

Д и м б и. Ами то и аз… реших почти същото. Какво ще ходя сега на реката.

Д о м б и. То пък една река!… В къщи си е най-добре. Довиждане!…

Д и м б и. Домби!

Д о м б и. Какво?

Д и м б и. Предлагам да си вървим тримата, на куп.

Д о м б и. Идеята ми харесва. Добре е да вървим на куп и единия да гледа назад.

М о к с и. Аз ще вървя отпред, пък който иска да си гледа назад. Ще ме изпратите до в къщи и ще се приберете.

Д и м б и. Не е ли по-добре да минем най-напред към нас, а после вие да си вървите към вас.

Д о м б и. Може, защо не… Особено ако минем най-напред през нашата къща, понеже живея най-близо.

М о к с и. Димби.

Д и м б и. Какво, Мокси?

М о к с и. Не мога да разбера защо чувствам нещо като страх. Може и да ми се струва, но… Димби!

Д и м б и. Какво, Мокси?

М о к с и. Това там /Сочи апаратурите./ какво ли е?…

Д и м б и. Това ли? /Сочи./

М о к с и. Това.

Д и м б и. Домби, знаеш ли какво е това? През цялото време стои до нас.

Д о м б и. Не знам, но през цялото време стои до нас и ни дебне.

Д и м б и. Отде знаеш, че ни дебне?

Д о м б и. Личи си. Има вид на нещо дебнещо.

Д и м б и. Не го гледай! /Тримата се обръщат с гръб./ Да не помисли, че говорим за него, особено ако е наистина нещо много дебнещо.

М о к с и /шепти/. Това нещо много ми прилича на…

Д и м б и. Шшшшш!

Д о м б и /шепти/. Не споменавай името му.

М о к с и /шепти/. Но разбрахте на какво ми прилича, нали?

Д и м б и. Да.

М о к с и /шепти/. И на вас ли ви заприлича на същото?

Д о м б и /шепти/. Трябва да се махаме, но бавно, да не разбере, че се махаме. /Високо и нехайно./ Димби, аз смятам да се разходим нататък и пак да се върнем.

Д и м б и /също високо/. Да видим какво става до онова дърво и пак да се върнем.

М о к с и /не загрява/. Какво? Защо да се връщаме?

Д и м б и. Ами добре е да се върнем, понеже обикновено стоим тук.

Д о м б и /високо/. Ние винаги се връщаме тук, колкото и да се разхождаме.

М о к с и /все още не загрява/. Какви глупости говорите? Защо да се връщаме при Чудовището?

Д и м б и   и   Д о м б /уплашено/. Шшшшшт!

Д и м б и /инстинктивно/. Той го каза!…

Д о м б и /високо/. Мокси, разбери, че ако на теб не ти се връща тук, на мен ми се връща много.

М о к с и. Но защо?… Какво ще правиш тук, когато виждаш, че това нещо…

Д и м б и   и Д о м б и. Шшшшт!

Мокси ги гледа в очите. Те му кимат и кимат назад, зад гърба си. Мокси се пули, но после сякаш загрява.

М о к с и /разтреперва се/. Дддда не мислите, че сссамо вввие ще се върнете? Аз ще се върна по-рано, защото тук ми е най-приятно и удобно. Изобщо, тук е най-удобното място в цялата гора и просто съжалявам, че ще се разхождам до дървото!…Д и м б и. Да, да.

Д о м б и. Само до дървото.

М о к с и. Тръгвам!… До дървото и се връщам! /Изведнъж хуква./

Димби и Домби хукват след него.

Малката полянка

Лиско продължава да мисли.

Един след друг връхлитат Мокси, Домби и Димби.

Лиско трепва и се обръща – вижда ги как спират задъхани до него. Дишат шумно и ускорено.

Л и с к о. Момчета, какво ви става?

Д и м б и /задъхано, ядосано/. Ти си непоносим!

Д о м б и. Стига вече!

Л и с к о /учудено/. Ха!

М о к с и /ядосано/. Засрами се!

Д и м б и. Отново ни въвлече!

Д о м б и. Лиско!

Л и с к о. Какво, Домби?

Д о м б и. Питонът кога е избягал?

Л и с к о. Преди няколко дни.

Д о м б и. От къде?

Л и с к о. Някакъв подвижен зоопарк. Май че италиански.

М о к с и. А така!

Д и м б и. А къде е сега?

Л и с к о. Никой не знае. Някои са го видели край Мичурин Царево, други – край Бургас, трети твърдят, че отишъл към Истамбул… /Замисля се./ Нищо не се знае… Питонът може да е навсякъде.

М о к с и. И тук ли?

Л и с к о. Там е работата.

М о к с и. А така!

Д и м б и. Това е най-лошото!… И какво може да направи този… питон?

Л и с к о. Питонът обича да гълта. Не яде, а гълта.

Д о м б и. Какво гълта?

Л и с к о. Каквото м у падне… Направо гълта.

М о к с и. А така!… Видя ли каква беда ни докара!

Д и м б и /трескаво/. И сега?

Л и с к о. Сегаааа… Какво да ви кажа. Точно по тези въпроси мисля в момента. От една седмица се чудя как да го хванем.

Т р и м а т а /в ужас/. Да го хванем?

Л и с к о /спокойно/. Да.

Д о м б и. Защо?

Л и с к о. Как защо?… Да спася човечеството.

Д и м б и. Кое човечество?

Л и с к о. Цялото… Питонът може да бъде навсякъде. Тук глътне човек, там животно, на друго място птица, пак човек, пак животно…

М о к с и. А магарета?

Л и с к о. Всичко.

М о к с и. А така!… Видя ли каква беля ни докара?

Л и с к о /учудено/. Аз, ли?… Ами нали затова се мъча да спася човечеството?… Ако го хвана…

Д и м б и /отчаяно/. Пак човечеството!… Остави човечеството!… Какво да правим НИЕ?

Д и м б и. Щом казваш, че е навсякъде.

Л и с к о. Чудни сте!… Хвана ли го, спасявам човечеството, вас и себе си. Това е едно зло на свобода, което трябва да се пипне за гушата.

М о к с и. Ти ли ще го пипнеш?

Л и с к о. Така мисля… Все някой трябва да го пипне.

М о к с и /към Димби и Домби/. Той е луд!

Д о м б и /с презрение/. Човечеството!

Д и м б и. И как ще го хванеш?

Л и с к о /спокойно/. Ще го хванем.

Т р и м а т а /в ужас/. НИЕ?

Л и с к о. Както винаги – НИЕ… Мисля си, къде ли може да се скрие един питон? Преди малко ми хрумна, че питоните обикновено се крият в дупки.

Д и м б и. Откъде знаеш?

Л и с к о. Така мисля, макар че не знам какво точно представлява един питон. Затова трябва да бъдем много внимателни – всичко подозрително може да се окаже питон.

М о к с и /изведнъж/. Ясно!

Л и с к о. Какво?

М о к с и. ОНОВА! /Поглежда многозначително Димби и Домби./ Нали?

Д и м б и. Точно така.

Д о м б и. Лиско, ние бяхме цял час при питона.

Л и с к о /весело/. А сега сте при мен.

Д и м б и. Той ни дебнеше, но ние избягахме изведнъж.

Д о м б и. Питонът е нещо наистина странно. Нямаш си представа какво странно нещо.

Д и м б и. Дори прилича на предмет.

Д о м б и. Много странен предмет.

Л и с к о. Нищо чудно… Къде го видяхте?

Д о м б и. На Голямата полянка.

Д и м б и. И той ни видя.

М о к с и. Цял час ни дебнеше.

Л и с к о. Това е интересно… Там ли го оставихте?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о /почесва се/. Тогава – хайде!

Т р и м а т а /в ужас/. Какво?

Л и с к о /спокойно/. Да вървим!… Приключението започва.

Т р и м а т а /залпово/. Луд! /или Нееее!/

Едновременно хукват и изчезват.

Голямата полянка

Магнитофонът и камерата.

Песента на птичките.

Бавно влиза Лиско и застава на противоположния край на сцената, в дясно. Виждане само главата му.

Л и с к о /страхливо/. Ееей!…  Пст! /Пауза./ Ей, ти ли си? /Влиза малко по-навътре в сцената./ Не се прави на ударен… /Връща се на старото място./ Ей, питоне!…

Ч и м и /появява се внезапно. Лиско се стряска/. А бе, вие, днес какви глупости говорите? /Тъй като Лиско е изчезнал./ Глупак, защо избяга?

Л и с к о /връща се/. Чими, здравей!

Ч и м и. Какво ви е прихванало?

Л и с к о. Кога, бе?

Ч и м и. Теб и твоите приятели… Те говорят глупости, ти си говориш сам…

Л и с к о /многозначително/. Не си говоря сам.

Ч и м и. Така ли? А с кого говориш?

Л и с к о. С един питон.

Ч и м и. Какво?

Л и с к о. С едно чудовище.

Ч и м и. Къде е то?

Л и с к о. Онова, черното.

Ч и м и. Кое, това ли? Черното?

Л и с к о. Да.

Ч и м и. Ръбестото?

Л и с к о. Аха… Сега ще се опитам да го хвана. Пази се, защото може да скочи.

Ч и м и. Това ли да скочи?

Л и с к о. Аха.

Ч и м и /с няколко скока се озовава при апаратурата/.  Това ли?

Л и с к о /тихо/. Чими, бягай!… Ще те изяде.

Ч и м и. Мен ли?… Ха!

Л и с к о. Бягай, ти казвам!

Ч и м и. Ако искаш, да го пипна… Това, бялото. /Пипа бутон на магнетофона./ А, нещо се завъртя!… И спря. /Натиска отново. Магнитофонът се разписква, както пищят всички магнетофони отначало./

Чими също изпищява и изчезва.

Изглежда, че и Лиско е изчезнал, защото сцената е празна.

М а г н е т о ф о н ъ т /записът му/.

М о к с и. Знаех си аз, но какво да правя – целият ни живот е свързан с него. Каквото съм правил, съм го правил с него… /Въздъхва./ Ех, какви работи сме правили!

Д о м б и. И ние сме правили, но си мълчим.

М о к с и. Че говорете. Защо мълчите?

Д и м б и. Ох, Мокси!… Нищо не си разбрал. Нали бягаме от него, нали не искаме да го погледнем, защото винаги ни вмъква в бели и смъртни опасности?…

Д о м б и. Все приключения!… Не можем да си гледаме живота от приключения.

Д и м б и. А виж сега колко добре си живеем без НЕГО, говорим си, после ще се къпем, спокойно е, и никаква смъртна опасност не ни грози.

Д о м б и. Нито вълци, нито къртици!

М о к с и. Прави сте! Този подлец Лиско ни излага на смъртни опасности.

Д о м б и. И пак спомена името му.

М о к с и. Да, ама го нарекох подлец.

Д и м б и /ядосано/. Ааа, ще се разсърдя и ще си отида!

М о к с и /наивно/. Защо?

Д и м б и. Казахме, че няма да говорим за НЕГО, пък все за него!… Цяла седмица се крием да не ни срещне, не искаме да знаем за него, пък все за НЕГО!

Лиско през цялото време на записа реагира, като демонстрира уплаха, учудване, внезапна изненада и пак уплаха, после веселост, а по едно време се приближава доста до апарата и пак се връща, бавно се оттегля назад, с лице към апарата и продължава да слуша.

 

Малката полянка.

Димби, Домби и Мокси.

Спират задъхани, уморени от бягането.Съвземат се, оправят дишането си, мълчат.

М о к с и /задъхано/. Голямо бягане падна. /Диша ускорено./ Димби, как мислиш…

Д и м б и. Чакай да се съвзема!

М о к с и /припряно/. Не мога да чакам!…

Д и м б и. Кажи.

М о к с и. Как мислиш, колко време му трябва на един питон да погълне нещо?

Д и м б и. Зависи… Какво нещо?

М о к с и. Нещо… не толкова голямо.

Д о м б и /намесва се/. Горе-долу колко?

М о к с и. Едно нещо, да речем, голямо колкото Лиско.

Д и м б и. Колкото Лиско ли?

М о к с и. Да.

Д и м б и. Не знам… Може би му трябва много време, а може би малко.

М о к с и. Но сигурно достатъчно, за да избягаме, нали? Защото колкото и да ми е мъчно, а и на вас ви е мъчно, но сигурен съм, че Лиско вече е погълнат.

Д о м б и. И аз мисля, че е погълнат.

Д и м б и. И на мен ми е мъчно, но съм СИГУРЕН, че е погълнат.

М о к с и. Утешава ме само едно нещо.

Д и м б и. Кое?

М о к с и. Че Лиско вече е поглъщан! Бил е в стомаха на Синята акула и е свикнал. Важно е да си свикнал да те поглъщат… А ние, които не сме свикнали – трябва да бягаме.

Д о м б и. Не мога! Капнал съм.

Д и м б и. Нищо, ще си починем.

Присядат на пъна.

М о к с и. Ще се затворя в къщи, няма да излизам цяла година. През това време все ще се намери някой да улови питона.

Д и м б и. И аз… Много е страшно да не знаеш къде се намира питона. Може да ти изскочи отвсякъде.

Д и м б и. Домби!

Д о м б и. Кажи, Димби!

Д и м б и. Ако… сега… както си почиваме, чудовището се появи, какво ще правим?

Д о м б и. Ако го чуем ПРЕДВАРИТЕЛНО, трябва да легнем на земята и да се престорим на умрели. Чувал съм, че питоните щом видят умрели предмети, ги помирисват и си отиват, да търсят живи предмети.

Д и м б и. Така ли?

Д о м б и. Това им харесвам на питоните.

М о к с и. И аз съм чувал такова нещо, само че за мечките. За питоните не съм чувал.

Д о м б и. Те питоните се учат от мечките.

М о к с и. Добре тогава. Ако чуем нещо подозрително, ще легнем и ще се престорим на умрели. /Гледа земята./ Вече си избрах мястото за лягане,

Д и м б и /въздиша/.  И все пак – жалко за Лиско.

Д о м б и. Добро лисиче беше.

М о к с и. И умно… Познавам го добре.

Д и м б и. Веселеше ни и ни увличаше в най-разнообразни неща.

Д о м б и. А колко пъти е спасявал живота ни?

Д и м б и. Наистина, обичаше да спасява… Сега пък тръгнал да спасява човечеството.

Д о м б и. Димби!

Д и м б и. Какво, Домби?

Д о м б и. За него спокойно може да се каже, че загина за човечеството.

Д и м б и. Голяма слабост имаше да умира за нещо.

Д о м б и. И все се завираше някъде – било в стомаха на акула, било в стомаха на питоните. Много обичаше да се навира в стомасите на големите животни.

М о к с и /не издържа, проплаква/.

Д и м б и. Мокси, какво има?

М о к с и. Стана ми мъчно за Лиско.

Пауза. Мълчание.

Д и м б и /въздъхва/. И на мен, Мокси…

Д о м б и. Изоставихме го в беда. /Захлипва./ Сам срещу питона.

Д и м б и. Не знам как стана, но Мокси припна и аз след него.

М о к с и. Какво да правя? Забелязъл съм, при опасности нещо в главата ми казва: стой, бъди мъж, а краката тръгват самички, изведнъж. Получава се нещо такова, сякаш главата ми остава на опасното място, а краката ми са вече далеч. Виновен ли съм, че краката ми носят главата?

Д и м б и. И при мен е така.

Д о м б и. А, и с мен е така, но на Лиско и главата и краката му остават на опасното място.

М о к с и /импулсивно/. Лиско беше ненормален!

Д и м б и. Може, но чак сега разбирам колко си го обичах.

Мълчание. Неловко мълчание.

Д и м б и /нарушава мълчанието/.  Срам ме е.

Д о м б и. Моля ти се, млъкни!

Д и м б и /учудено/. Защо?

Д о м б и. Защото и мен ме е срам.

М о к с и. Не мога да си представя, че утре ще изляза на полянката, ще го извикам и Лиско няма да се появи.

Д и м б и /внезапно/. Аз тръгвам!

Д о м б и. Къде?

Д и м б и. Там, където погълнаха Лиско… Ще му кажа на този мръсен питон, че е гаден и презрян!

Д о м б и. И аз!

М о к с и. Е, ще му кажем, разбира се… Ето, сега се получава обратното.

Д и м б и   и   Д о м б и. Какво?

М о к с и. Сега главата ми тръгва към питона, а краката ми не тръгват. Иди ме разбери!…

Д и м б и. И с мен е така.

Д о м б и /трепва/. Шшшшт! /Мълчат и се ослушват./ Чухте ли?

Д и м б и. Да, някакъв шум.

Д о м б и. Доста странен шум… Типичен за един питон.

М о к с и /разтреперан/. Аз лягам!

Ляга на земята. След него се натръшкват и другите. Лежат неподвижно. Песента на птичките.

Появяват се Режисьорът и Операторът. Но преди това се чуват гласовете им.

Р е ж и с ь о р ъ т /гласът му/. Идваш ли?

О п е р а т о р ъ т /гласът му/. Идвам!

Р е ж и с ь о р ъ т /появява си/. Ето ти още една полянка! Няма я само полянката, на която оставихме нещата си.

О п е р а т о р ъ т /влиза/. Спокойно, ще я открием… А! /Съгледал е труповете/. Какво е това?

Р е ж и с ь о р ъ т. Три спящи същества! /Навежда се над Мокси./ Ей, че симпатично спящо магаре!…

М о к с и /без да се помръдне/. Умряло магаре.

Р е ж и с ь о р ъ т. Как умряло, като си живо и говориш?

М о к с и /без да се помръдне/. Уви, умрях преди малко. И те са умрели. Всички сме умрели.

Д и м б и   и   Д о м б и /без да се помръднат/. Да.

О п е р а т о р ъ т /играе/. Щом са умрели – остави ги.

Съдат на пъна. Запушват.

О п е р а т о р ъ т. Бъди спокоен, ще се справим.

Р е ж и с ь о р ъ т. Няма пукнато живо същество да ни каже къде сме.

О п е р а т о р ъ т. Ще почакаме. Все ще мине някой.

Пауза.

М о к с и /без да се помръдва/. Ще мине, ама питонът!

Р е ж и с ь о р ъ т. Няма значение. Важното е да ни покаже пътя към една полянка, където оставихме апаратурата си.

Пауза.

М о к с и /без да мръдне/. Да не би да търсите Голямата полянка?

О п е р а т о р ъ т /всмуква дим/. Да.

По-голяма пауза.

М о к с и /без да помръдне/. Направо по пътеката и мъничко встрани.

Пауза. Двамата пушат.

О п е р а т о р ъ т /спокойно/. Благодаря!

Пауза.

М о к с и /без да помръдне/. Няма защо.

Режисьорът и Операторът се протягат и прозяват.

Спокойно си пушат.

М о к с и /без да шавне/. Хайде де!

Пауза.

Р е ж и с ь о р ъ т /спокойно/. Какво?

М о к с и /без да шавне/. Няма ли да тръгвате?

Д и м б и. Че и ние да тръгваме.

Д о м б и. Не се ли отегчихте?

О п е р а т о р ъ т /смига на колегата си/. Да тръгваме ли?

Р е ж и с ь о р ъ т /смига му/. Хайде!

Стават и излизат.

Тримата продължават да лежат неподвижно.

Най-после Димби вдига глава. След него Домби. Но леко. Повдигат ги и ги връщат на местата им.

М о к с и. Какво стана с тия нахали? Отидоха ли си?

Д и м б и /както е неподвижен/. Май че си отидоха.

М о к с и /вече полуизправен/. Метлосаха се.

Д и м б и. Домби! /Също полуизправен./

Д о м б и /става изцяло/. Кажи, Димби.

Д и м б и /става изцяло/. Май че питоните бяха два.

Д о м б и. И на мен ми се стори така.

М о к с и /става/. А на мен ми се стори един, но двоен.

Внезапно влизат Режисьорът и Операторът.

Д и м б и /панически/. Лягай!

Хлапаците лягат и отново се правят на умрели.

О п е р а т о р ъ т /отива при Домби/. Ставай!… /Удря му ритник, придружен със звуков ефект, както в цирка./

Р е ж и с ь о р ъ т измества колегата си и също нанася удар по задника на Домби/. Ставай!

Д о м б и /изправя се/. Все мен!… Все мен бият… В историята с Къртицата ме съсипаха от бой, сега пак!… /Държи задника си./

Димби става, като държи задника си предварително отзад. След него става и Мокси.

Д и м б и. Те са хора, бе Домби?

Д о м б и. Хора, ама ритат.

Режисьорът и Операторът се смеят.

О п е р а т о р ъ т. Лъжеш!… Виж как ритаме! /Нанася му цирков ритник с плясък по бедрото и замах на крак без удар./

Р е ж и с ь о р ъ т. Видя ли как те ритнахме?

Д о м б и /все още държи ръцете си ТАМ/. Да, ама помислих, че ме заболя.

Р е ж и с ь о р ъ т. Водете ни на Голямата полянка.

Т р и м а т а /в ужас/. Не!

О п е р а т о р ъ т /безапелационно/. Тръгваме!… Там сме оставили някои неща.

Р е ж и с ь о р ъ т. След това ще ни заведете при Лиско.

М о к с и. Това пък хич няма да стане.

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо?

М о к с и. Лиско е вече изяден.

О п е р а т о р ъ т /учудено/. Как изяден?

Р е ж и с ь о р ъ т. Кога?

М о к с и. Преди пет минути.

Р е ж и с ь о р ъ т. Кой го изяде?

Т р и м а т а. Питонът.

О п е р а т о р ъ т. Какъв питон?

Д и м б и. Ще видите какъв!…

Д о м б и. Като ви глътне и вас.

О п е р а т о р ъ т. Нас никой не може да ни глътне.

М о к с и /оглежда го с интерес/. Защо? Да не сте негълтаеми?

Р е ж и с ь о р ъ т /весело/. Да.

Д и м б и /оглежда го с интерес/. Е, така може.

М о к с и. Има и негълтаеми предмети, нали Димби?…

Д и м б и. Срещат се и такива.

О п е р а т о р ъ т. Хайде!

Голямата полянка

Апаратурата. Освен нея – никой.

Магнетофонът продължава да бълва записа си.

Когато всички се появяват, той разказва финалния си епизод.

З а п и с ъ т :

М о к с и /шепти/. Това нещо много ми прилича на…

Д и м б и. Шшшшъш!

Д о м б и /шепти/. Не споменавай името му.

М о к с и /шепти/. Но разбрахте на какво ми прилича, нали?

Д и м б и. Да.

И т. н. и т. н. … и т.н. до края, когато тримата избягват.

Цялата група стои пред магнетофона и слуша.

След последните изречения:

Д и м б и. Ей, чичковци, това какво е, което…

Д о м б и. … говори с нашите гласове?

М о к с и. И най-много с моя глас?

Р е ж и с ь о р ъ т. Магнетофон!

Д и м б и. А не питон, така ли?

О п е р а т о р ъ т /учудено/. Какво?

Д о м б и. Това е магнетофон, а не питон, нали?

М о к с и. Магнепитон?

Р е ж и с ь о р ъ т. С магнетофонът се записват гласовете и музиката.

О п е р а т о р ъ т. А това е камера. С нея се снима всичко.

Д и м б и. Значи това е магнетофон?

Д о м б и. А това /сочи/ е камера?

М о к с и. А вие какви сте?

Р е ж и с ь о р ъ т. Ние сме от телевизията.

О п е р а т о р ъ т. Този е режисьор, а аз оператор.

Т р и м а т а. Телевизията!?!

Р е ж и с ь о р ъ т /учудено/. Какво има?

Д и м б и. Не може да бъде!

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо?

Д о м б и. Чак от телевизията!… Не може да бъде!

М о к с и. Де да ги знаеш, бе, може да са от телевизията. Както ги гледам…

О п е р а т о р ъ т /весело/. Какво… както ни гледаш?

М о к с и. Па може.

Д и м б и. И за какво сте дошли?

Р е ж и с ь о р ъ т. По работа.

О п е р а т о р ъ т. Ще правим интервю.

Р е ж и с ь о р ъ т. Напоследък много се говори за Лиско. Искаме да го заснемем и да го покажем на децата.

Т р и м а т а /възкликват/. Лиско?

Д о м б и. По телевизията?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да… Ще му зададем някои въпроси…

О п е р а т о р ъ т. Да разкаже нещо за подвизите си…

Р е ж и с ь о р ъ т. Но щом казвате, че е изяден…

М о к с и /изведнъж/. Море!

О п е р а т о р ъ т. Какво?

М о к с и. Ако това е магнетофон, а не питон, не ще да е изяден.

Д и м б и. Навярно си е още цял!

Р е ж и с ь о р ъ т. Добре де, тогава какво чакате.

О п е р а т о р ъ т. Доведете го!

Д о м б и. А нас ще ни…

Д и м б и. …ще ни снемете ли?

М о к с и. Ще ни снемат, бе! Не ги ли виждаш?

Р е ж и с ь о р ъ т. И вас, разбира се.

М о к с и. Какво ви казах.

Д и м б и. Чичко режисьор!

Р е ж и с ь о р ъ т. Кажи, Димби.

Д и м б и /учудено/. Знаете името ми?

Р е ж и с ь о р ъ т. Всичко знаем… Ти си Димби, този е Домби, а този е Мокси… Така ли е?

Т р и м а т а. Точно.

Д и м б и. Чичко режисьор, този… Лиско, много ли е важен?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да ви кажа правата – доста.

О п е р а т о р ъ т. Ако не и повече.

М о к с и. А вие знаете ли, че аз съм първият му приятел?

Р е ж и с ь о р ъ т. Всичко знаем.

Д и м б и /все още не може да повярва/. Значи, същият този Лиско, дето го виждаме всеки ден, дето ни докарва беди, е много важен?

Р е ж и с ь о р ъ т. Много.

Д о м б и. Дето винаги ни пъха в смъртни опасности?

Р е ж и с ь о р ъ т. Да.

Мокси. Чичко, той е бил в гнездото на Орела!

Д и м б и. И в стомаха на Синята акула!

Р е ж и с ь о р ъ т. Знаем… Затова го търсим.

Д о м б и. А знаете ли колко пердах изядох в лабиринта на Къртицата?

Р е ж и с ь о р ъ т. Това не знаем, но ще го разкажеш пред микрофона…

О п е р а т о р ъ т. Сега намерете и доведете Лиско.

М о к с и. А, тов а е най-лесната работа! /Към приятелите./ Хайде!

Т р и м а т а /сякаш по даден знак/. Лискооо! /Нищо./ Лискоооооо!… /Тишина./ Лискооооооо!

О п е р а т о р ъ т /след паузата/.Не се обажда.

Д и м б и. Интересно… Винаги се обажда.

Р е ж и с ь о р ъ т. Но сега не се обажда.

М о к с и. Понеже са го налегнали едни питони!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Какви питони бълнувате?

Д и м б и. В момента лови питони!

Д о м б и. Винаги прави нещо.

Д и м б и. Но ние ще го доведем.

Р е ж и с ь о р ъ т. Хайде де! Чакаме!

Тримата започват да викат името на лисичето и излизат.

 

Малката полянка

 

Лиско е облегнат на своя пън и отново е задълбочен в мислите си.

Въздъхва. Изправя се. Отново присяда. Пак става.

Чуват се виковете на приятелите му, но в този момент Лиско е сякаш глух.

Появява се Чими.

Ч и м и. Ей, тези много те викат, бе! /Лиско не го и чува./ Ей. Тези, твоите, ореваха гората! /Нищо./  А си глей работата!… /Изчезва./

Влизат тримата.

Д и м б и /бърза да изпревари всички/. Лиско, телевизията.

Д о м б и /запъхтяно/. Търсят тя!

М о к с и. Един цял режисьор!

Д и м б и. И цял оператор!

М о к с и. Ще те фотографират!

Д о м б и. Не бе, ще го снимат!

Л и с к о. Димби!

Д и м б и. Кажи.

Л и с к о. Домби!

Д о м б и. Да.

М о к с и. Лиско, целият свят ще ни види!

Л и с к о /тонът му изобщо е извън тяхната възбуда/. Готови ли сте?

Т р и м а т а. Да!

Л и с к о. Нямате си представа какво приключение ни очаква!

М о к с и. А бе как да си нямаме!

Л и с к о. Целият свят ще заговори.

Т р и м а т а. Разбира се!

Л и с к о. Човечеството ще бъде спасено

М о к с и. Важното е да ни видят и да кажат: Това там е Мокси, а това до него е Лиско. Славният Лиско, който се показва зад славният Мокси.

Д и м б и. Приключение без опасност за живота!

Д о м б и. Ще им разкажа как ме бихте в Лабиринта!

М о к с и. Пък и ще му друснем една песен!

Л и с к о. Хайде, приятели!… Нали знаете Отвесните скали?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о. И дупката, която зее в тях?

Т р и м а т а. Да.

Л и с к о. Работата е от лесна по-лесна… До дупката има един малък камък. Ще го търкулнем и ще запушим дупката… Сам бих свършил всичко, но не ми стигат силите да търкулна камъка.

Пауза. Тишина.

Тримата гледат Лиско в очите и се чудят какво му става.

М о к с и /изумено/. Значи, вместо да пеем пред телевизията, ще търкаляме камъни?

Л и с к о. Понеже се налага, разбирате ли?

Д и м б и. А после?

Л и с к о. После ще правим каквото си щете…

Д о м б и. Добре де, да търкулнем един камък на път към телевизията.

М о к с и /фиксира Лиско/. Лиско, пак ли нещо особено?

Л и с к о. Нищо особено! Търкулваме и толкоз.

Д и м б и. А толкова ли е важно да запушим дупката при Отвесните скали?

Л и с к о. Много!

Д и м б и. Чудна работа! Била си е винаги отворена и сега – ще я запушваме.

Д о м б и. А бе то, ако само я запушваме – лесно, ами да не стане нужда да я отпушваме, защото запушването е по-лесно от отпушването.

Д и м б и. Прав си, Домби. Търкалял съм камъни и знам, че търкалянето е по-лесно от оттъркалването. Да оттъркалваш камъни е трудно.

М о к с и. Лиско, не е ли подобре първо да се покажем пред Телевизията, пък после да запушваме?

Л и с к о. Не.

М о к с и. От де знаеш?… Според мен е по-трудно е да се покажем пред Телевизията, а после запушването на дупки е лесно и ще си го вземем като десерт.

Л и с к о. Не.

Д и м б и. Добре. Да не се разправяме…

Д о м б и. Телевизията чака.

М о к с и. Караме режисьорите да чакат заради една дупка. Вместо да се притечем на помощ на другарите, които искат да ни покажат на Света, ще запушваме дупките на Отвесните скали.

Д и м б и. Че ще я запушим – ще я запушим, но Лиско ми се вижда нещо съмнителен.

Д о м б и. Защо, бе Димби?

Д и м б и. Не току тъй ни кара да запушваме… Бас държа, че в тази дупка има нещо.

Д о м б и. Лиско, кажи сега – има ли или няма?

Л и с к о /кипва/. Искам да знам, ще ми помогнете ли, или не?

Д и м б и. Казахме, че ще помогнем.

Д о м б и. В самото начало казахме!

М о к с и. Без да му мислим.

Д и м б и. Защо го усукваш?

М о к с и. Веднага се съгласихме, а той го усуква.

Л и с к о /бодро/. Вярно, че го усуках… /Още по-бодро./ Хайде! Тръгваме!… Напред!…

Бодра музика, която звучи и след излизането на четиримата, чак до момента, в който обстановката се сменя.

Пред Отвесните скали

Те се издигат величествено в дъното на сцената. В подножието им  – дупка. Нито голяма, нито малка В дясната страна на сцената – бял, заоблен от времето камък.

Четиримата се появяват до камъка.

Д и м б и. Това е камъка, нали?

Л и с к о. Шшшшт!… Ще говорим тихо!… Това е камъка.

Д о м б и.А това – дупката.

М о к с и. Не разбрах защо трябва да говорим тихо.

Л и с к о. Културните хора и животни говорят тихо.

М о к с и. Димби, Лиско е намислил нещо.

Д о м б и /към Лиско/. Лиско, ако си намислил нещо не особено приятно, кажи.

Л и с к о /прави се на ударен/. Забравих да ви кажа, че питонът, при който ме пратихте, беше много интересен.

Д и м б и /смутено/. А, оказа се най-обикновен магнетофон.

Д о м б и /смутено/. И някаква камера.

Мокси /смутено/. Телевизионни глупости.

Л и с к о. Та този питон говореше.

Д и м б и. Не му обръщай внимание.

Л и с к о /многозначително/. С вашите гласове.

Д о м б и /като балама/. Така ли?… А!

Л и с к о /спокойно натиска педала/. И все за мен.

Д и м б и. Така ти се е сторило.

Л и с к о. Доста неприятни работи за мен.

М о к с и /отклонява неудобния разговор/. Нали ще бутаме камъни? /Навежда се над камъка./

Д и м б и /с готовност/. Хайде!

Д о м б и. Да бутаме!

Всички се навеждат над камъка. Да напомним, че тук се говори тихо. Отнася се и за репликите, които прочетохте.

Л и с к о. Право към дупката!

Тикат усилено.  Камъкът се отмества бавно.

Пъшкат. Мъчат се.

Л и с к о /внезапно/. Стоп! /Изправя се./ Да починем.

М о к с и. Точно тук се почива. /Изправя се./

Вече са към средата на сцената.

Лиско все по-често поглежда към дупката. А приятелите му гледат ту Лиско, ту дупката.

В това време внимателно се промъкват Режисьорът и Операторът, въоръжени с готовата вече за действие камера на триножник и магнетофона.

Р е ж и с ь о р ъ т /както се промъква. заб. Представям си ги извън сцената, пред нея/. По-добре от това – здраве!

О п е р а т о р ъ т. Май че ги хванахме в разгара на приключение. /Изправя камерата./ Започвам да снимам.

Р е ж и с ь о р ъ т. Магнетофонът е готов!

Оттук нататък, нашият режисьор ще ни ги показва когато сметне за добре в развоя на действието при този епизод.

М о к с и. Лиско, какво има в дупката?

Л и с к о. Нищо.

М о к с и. За пръв път ми се случва да запушвам нещо, в което има НИЩО.

Д и м б и. Все пак, кое те кара да запушваш ТОЧНО тази дупка?

Л и с к о. Разсъждението.

Д и м б и. Моля?

Л и с к о /още по-тихо и загадъчно/. Ако някой е избягал от някъде и ако този някой се намира някъде тук, той може да се скрие само в тази дупка и никъде другаде, тъй като тук е най-удобното място… Цяка седмица си блъскам главата къде ли може да се скрие някой, ако е избягал от някъде… Едва преди половин час изведъж ми хрумна, че тази дупка е най-удобното място.

Тревожна музика, която съпровожда внезапното стъписване.

Пауза, в която Димби, Домби и Мокси вече треперят по известния ни начин.

Д и  б и /съвзема се пръв/. Лилиско!

Л и с к о. Кажи, Димби.

Д и м б и. Пак ли започваш?

Л и с к о /прави се на ударен/. Починахме ли?

Д о м б и. Лиско, тти май започваш отново?

М о к с и. От самото начало казах, че е намислил нещо.

Л и с к о /губи търпение/. Хайде, губим време.

Д о м б и. Ллиско!… Какво има в дупката?

Л и с к о. Не се правете на ударени! Знаете какво.

Т р и м а т а. Не знаем!

Л и с к о /навежда се към камъка/. Хайде, да тикаме!… Да побързаме, докато е вътре.

Д и м б и   и  Д о м б и /уплашено/. Питонът?

Д и м б и. Мокси, да бягаме!

Д о м б и. Той вече избяга!

Двамата хукват и изчезват.

Л и с к о /обръща се към тях/. Чакайте!… Димби!… Домби! Моксииии!

Появява се Чими.

Ч и м и. Защо викаш бе, глупако!

Л и с к о. Ооо, Чими!… Приятелите избягаха. Ще ми помогнеш ли?

Ч и м и. Какво ще правим?

Л и с к о. Да изтъркаляме този камък до онази дупка.

Ч и м и. Защо?

Л и с к о. Правя една работа.

Ч и м и. Онези защо избягаха?

Л и с к о. Уплашиха се.

Ч и м и. От какво? /Оглежда се./

Л и с к о. От камъка.

Ч и м и. Какво му е на камъка? /Оглежда го добре./ Нищо му няма!… Хайде! /Навежда се и се хваща./

Л и с к о /както тикат/. Ти си славен жабок!

Ч и м и /както тика/. Стига сте ме хвалили.

Камъкът на късо разстояние от дупката.

Л и с к о /вече шепти/. Ти си славен, Чими!

Ч и м и. Добре де, стига сте ме хвалили.

Л и с к о /учудено/. Кой друг те хвали?

Ч и м и. Никой, но ще започнат.

Л и с к о. Чими, на теб мога да кажа спокойно. Знаеш ли защо избутахме камъка до дупката?

Ч и м и. Не. И питам защо извършихме тази идиотска работа.

Л и с к о /съзаклятнически/. Чими, вътре има едно страшно чудовище, което избяга от Зоопарка.

Ч и м и /все още не загрява/. Какво чудовище?

Л и с к о /на ухото му/. Десетметров питон!

Чими изпищява и хуква, погрешно влиза в дупката, но изхвърчава като тапа и изчезва по посока на Димби и Домби.

Лиско се обръща към него, извиква, но адско хъркане от вътрешността на дупката го вцепенява.

Музика за напрежение.

Лиско инстинктивно заляга зад камъка.

Услушва се.

Отново хъркане.

Лиско се изправя и хуква по познатата вече посока.

Нищо. Празна сцена. Тишина.

Появява се Димби, едва показва главата си.

Д и м б и /прошепва/. Лиско!

Л и с к о /трепва и се обръща/. Шшшт!

Д и м б и. Какво става?

Лиско. Той е вътре.

Д о м б и /появява се зад Димби/. Димби, какво става?

Д и м б и. Той е в дупката.

Д и м б и. Лиско, за какво се мъчиш? Какво искаш?

Л и с к о /залегнал зад камъка, без да се обръща/. Трябва да го хвана!

Д о м б и. Но защо? Рискуваш живота си.

Л и с к о. Не знам… Трябва!…

Д и м б и. Защо пък точно ТИ? Нека други?

Л и с к о. Искам АЗ.

Д о м  б и. Глупак си, разбери!…

Л и с к о. Сега човечеството е неспокойно. Като научи, че питонът е уловен, ще се успокои.

Д и м б и. Пак човечеството!

М о к с и. Човечеството в това време си гледа кефа, яде си сладолед и други неща, а ти…

Л и с к о. Не ме интересува! ТРЯБВА да го хвана.

Този път – силно изръмжаване от дупката.

Като надават писъци, тримата се омитат.

Лиско уплашено отстъпва назад, но после отново допълзява до камъка и яростно започва да го тика напред.

Още малко.

Силно ръмжене, придружено с музика за напрежение.

Още малко. Лиско напряга последни сили.

Ръмженето се увеличава.

Още няколко напъна.

ТАП!

Камъкът прилепва към дупката.

Отвътре – адско ръмжене, до задавяне.

Лиско се дръпва инстинктивно назад и после започва да вика:

Л и с к о. Ураааа!… Готово!… Питонът хванат!… Урааа! Хванах го!

Чими се появява.

Ч и м и. Голяма работа! Хванал един питон и орева света!… А сега да седнем да викаме… /Излиза си./

Връхлетяват Димби, Домби и Мокси.

Лиско се хвърля върху тях. Прегръща ги.

Л и с к о /радостно/. Димби, хванахме го!… Вътре е! /Прегръща Домби./ Домби, и с него се справихме! /Прегръща магарето./ М о к с и, приятелю, видя ли какво стана!…

М о к с и /скромно/. Е, свършихме и тая работа, но падна бая треперене.

Д о м б и. Това е най-странното ни приключение.

Л и с к о /не може да сподави радостта си/. Вътре е! Чуйте го!

Ослушват се и чуват ръмженето.

Най-после ръмженето затихва.

П и т о н ъ т. Вътре съм, няма как… Не ми върви и туй то.

Д и м б и. С нас шега не бива, разбра ли?

П и т о н ъ т /примирено/. Разбрах.

М о к с и. Стой там да ти дойде акъла!…

Д о м б и. Ще бягаш, а?

П и т о н ъ т. Избягах, ама няма как. И ти да беше, щеше да избягаш.

Д и м б и. Стой вътре, за спокойствието на човечеството…

П и т о н ъ т /въздиша/. Ох, това човечество!… Какво смятате да ме правите?

Л и с к о /радостно/. Нищо… Ще те върнем в Зоопарка!

П и т о н ъ т. Сега пък – зоопарк… Не ми стигат другите неволи!

Л и с к о. Не се прави на ударен. Ще те върнем там, откъдето избяга.

П и т о н ъ т /извиква/. Само там – не!… Където искате, но не там. Господарят ще ми тегли такъв пердах, че ще си забравя името!

Л и с к о. Ооо, имаш си и име? /Към другите./ Питонът има име!… Как се казваш?

П и т о н ъ т. Хектор!

Л и с к о. Как?

П и т о н ъ т. Хектор!…

Л и с к о, Аз съм Лиско.

П и т о н ъ т. Знам… Чувал съм.

Л и с к о /учудено/. Какво?… Ти знаеш за мен?

П и т о н ъ т. Уха!

Л и с к о. Извинявай, но трябваше да те хвана. Всички се безпокояха. Никой не можеше да си гледа спокойно работата.

П и т о н ъ т. Е, щом е тъй… Няма как!… Като не ми върви…

Л и с к о /към приятелите си/. Интересен питон… Разбран.

Д и м б и /с тервога/. Гледай сега да не се размекнеш, да го съжаляваш!…

Д о м б и. Лиско, ще изхвърча до режисьорите. Ще покажем питона по телевизията. /Хуква./

Р е ж и с ь о р ъ т /показва се/. Стоп!

О п е р а т о р ъ т /показва се/. Тук сме!

Р е ж и с ь о р ъ т. Отворете дупката!

О п е р а т о р ъ т. Пречите на обектива!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Димби, Домби и Мокси да отворят дупката, но без да пречат… Ще снимаме питона.

Тримата се втурват и отдръпват камъка.

Дупката зейва.

Чуваме съскането на камерата.

Лиско и приятелите му са се притаили зад камерата. Държат се за панталона на Оператора.

Бавно излиза кучето Хектор, навело засрамено глава.

Л и с к о /пуща панталона на Оператора/. А!…

Д и м б и,  Д о м б и   и  М о к с и /едновременно/. А!

Л и с к о /объркано/. Какво е това?… Защо така?

Операторът снима съсредоточено.

П и т о н ъ т. Загубен съм!… Ще ме пукне от бой!… /Извиква./ Не искам да се върна!

Л и с к о /съкрушено/. Нима не хванах питона?

О п е р а т о р ъ т. Стоп!… Готово!

Операторът отново снима.

Този път пред камерата са Режисьорът и Лиско. Режисьорът му е поднесъл микрофона.

Р е ж и с ь о р ъ т /в микрофона/. Най-после открихме прочутият Лиско и успяхме да заснемем финала на последното му приключение. Най-после имаме възможност да вземем от него интервю… Лиско, кажи нещо за себе си?

Л и с к о. В момента съм объркан.

Р е ж и с ь о р ь т /поднася микрофона към устата си, а после към Лиско/. Защо?

Л и с к о. Ами не виждате ли?… Вместо питона, хванахме някакво си куче Хектор, избягало от лошия си господар… Къде е питонът, къде е Хектор!

Р е ж и с ь о р ъ т. Защо искаше да хванеш питона?

Л и с к о. Как защо? Едно опасно чудовище на свобода може да причини много беди. Никой не го знае къде е, кога ще се появи… Всички живеят в страх, не могат да си гледат работата и така нататък.

Р е ж и с ь о р ъ т. Да, но питонът не е избягал от зоопарка. Това било само слух.

Л и с к о. Така ли?

Р е ж и с ь о р ъ т. Кое те накара да го търсиш и да го ловиш? Желанието за приключения ли?

Л и с к о. Не знам. Може би това, може би… Не знам… Чувствах, че трябва да го уловя. Все някой трябваше да скочи върху него. /Сломено./ Нищо не стана. Вместо опасния питон, симпатичното уплашено куче Хектор.

Р е ж и с ь о р ъ т. Сега пък мога ли АЗ да ти кажа нещо?

Л и с к о /унило/. Можете.

Р е ж и с ь о р ъ т. За мен и за всички, които в момента ни гледат е ясно, че си тръгнал НЕ срещу куче, а срещу питон.

Л и с к о. Е?

Р е ж и с ь о р ъ т. Когато прояви безстрашие, ти не го прояви срещу куче, а срещу питон.

Л и с к о. А!…

Р е ж и с ь о р ъ т. Когато улови куче, ти всъщност улови питон!

Л и с к о. Хайде де!… Ще ми разправяте!…

Р е ж и с ь о р ъ т /към присъстващите/. Така ли е?

В с и ч к и. Така е!

Р е ж и с ь о р ъ т. Чу ли?

Л и с к о /в неудобно положение/. А!

Р е ж и с ь о р ъ т. Като Дон Кихот.

Л и с к о. Какво?

Р е ж и с ь о р ъ т. Той нападна вятърните мелници, но за него те не бяха мелници, а великани. Затова Дон Кихот е велик.

Л и с к о. Моля ви се, неудобно ми е да ме сравнявате с такива личности… Е, вярно е, че съм бил в гнездото на орел и в стомаха на акула, но все пак – аз съм скромно лисиче.

Р е ж и с ь о р ъ т /весело/. Най-после пред нас е истинският Лиско!

Л и с к о. После дойде приключението с КУФАРА…

Финалното ревю започва.

Под ритъма на най-хубавата песен от «Не пипай куфара» се появяват Фокусника и Пингвинчето.

Л и с к о /гласът му след завършване на ревю-фрагмента. После се появи /високо и тържествено/ ЧИМИ!

Най-хубавата песен от епизода Чими, в изпълнение на всички присъстващи. Чими тържествено минава и се нарежда до героите от представлението.

Л и с к о /гласът му, след стихването на мелодията/. После ЧАСОВНИКЪТ, когато Димби се възгордя!

Фрагмент от този епизод.

Червената шапчица, Вълкът и Ловецът минават и заемат местата си.

Л и с к о /гласът му/. После – ДУПКАТА, с лабиринтите на Къртицата, която умираше от самота и завист.

Най-хубавата песен. Появява се Къртицата и застава до другите.

Д о м б и. Тук ядох най-много бой!

Л и с к о /гласът му/. И на края – ПИТОНЪТ!

Музика, под която Хектор заема мястото си.

 

Отдалечаване на камерата, да хванем всички в общ план:

Пред микрофона – Лиско, малко зад него – Димби, Домби и Мокси, а зад тях – всички епизодични герои на серията.

Финалът на ревюто!

Най-хубавата песен от серията, изпълнявана от всички. Буен ритъм. Танц. Фигури, както на Бродуейско ревю.

Първата завеса пада и закрива епизодичните лица.

Втората завеса пада и закрива приятелите на Лиско.

Третата завеса пада и закрива Лиско, но веднага се вдига и към лисичето се устремяват десетина красиви деца – живи – прегръщат героя, целуват го.

Лиско се  старае да измъкне главата си между прегръдките им, извиквайки

 

КРАЙ,

и пак КРАЙ, и пак КРАЙ…

Няколко пъти успява да извика КРАЙ, но децата още по-възторжено го притискат към себе си.

 

„ПРИВИДЕНИЕТО“ – куклена пиеса, 19??.

ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – куклената пиеса;

ТУК!  ПРИВИДЕНИЕТО.pdf file за сваляне – повестта…

борис
априлов
*
П Р И В И Д Е Н И Е Т О
*
пиеса
за куклен
театър
*
19??

ЛИЦА

по реда на появяването:

 

ДОМБИ                                  – дебеличко момченце

ЧИМИ                                                – проклет, много проклет жабок

ДИМБИ                                  – тъничко момченце

МОКСИ                                 – магаре

ЛИСКО                                  – лисиче

ШЕСТ КАТЕРИЧКИ            – изпълнители на танци

СВЕТУЛКИ                           – изпълнители на танци

БУХЛЬО                                – бухал, който е куче

ШАРО                                    – куче

ЗАЮ                                       – зайче

 

.

 

.

 

 1.

Кът от гората

Влиза Домби, спира и се оглежда.

Д о м б и /извиква/. Чими!… /Пауза,/ Чимиии! /Пауза./ Чимииииии!… /Пауза./ Обади се, Чими!… Знам че си някъде тук. Обади се, защото те викам.

Ч и м и /гласът му/. Не ме викай.

Д о м б и. Викам те!

Ч и м и /гласът му/. Не знаеш името ми, а ме викаш!

Д о м б и. А бе, Чими, твоето име име ли е? Не мога да го запомня… Чакай, как беше… Чимичамичомичуми.

Ч и м и /ядосаният му глас/. Не е така!

Д о м б и. А как?

Ч и м и /излиза пред него/. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Не мога и не мога.

Ч и м и. А е толкоз лесно – Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Как?

Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!

Д о м б и. Първото го знам – Чими но по-нататък не мога. Опитвал съм се, докарвам го донякъде и не мога. Все бъркам.

Ч и м и. Карай да върви! Защо ме търсиш?

Д о м б и. Трябваш ми.

Ч и м и. Не думай. Кой си ти?

Д о м б и. Не ме ли познаваш? Домби. Дето те спасявахме.

Ч и м и. Много са ме спасявали. Не мога да помня всички.

Д о м б и. Аз съм Домби. Приятелят на Димби. Димби е по-слабичкият, а аз съм по-дебеличкия. Не помниш ли, когато те спасявахме с магарето Мокси и Лиско.

Ч и м и. Къде ме спасявахте?

Д о м б и. Беше паднал в един варел и те извадихме.

Ч и м и. Защо?

Д о м б и. Как… защо?

Ч и м и. Карай да върви! Какво искаш?

Д о м б и. Една услуга,

Ч и м и. А така!… Каква услуга.

Д о м б и. По-напред кажи, дали ще ми услужиш, после ще ти кажа каква е услугата и защо ми е.

Ч и м и. Не. По-напред кажи каква е услугата, а после ще ти кажа дали може.

Д о м б и. Не, Чими. Първо трябва да ми кажеш съгласен ли си, а после ще ти кажа дали…

Ч и м и. Не съм съгласен.

Д о м б и. Е, тогава довиждане. /Тръгва. Спира./ Защото беше много интересна услуга. На пръв поглед нищо и никаква услуга, а на втори – голяма услуга. /Тръгва и спира./ Жалко, че бях избрал тебе да ми я направиш. Ти беше най-подходящ. Довиждане. /Стои. Чака./ Много интересна услуга. Просто щеше да си паднеш като разбереш каква интересна услуга щях да искам от теб. Довиждане. /Стои./ Такава услуга, че просто щеше да се зарадваш. Все едно че АЗ ти правя услуга на теб, разбираш ли, не ти на мен. Довиждане. /Тръгва./ Разбираш ли?

Ч и м и /рязко/. Слушай бе, ти още ли не си разбрал, че аз съм проклет жабок и на мен такива не ми минават.

Д о м б и. ТЪКМО защото си проклет.

Ч и м и. Какво?

Д о м б и. Тази услуга се отнася до ПРОКЛЕТИ животни.

Ч и м и. Моля?

Д о м б и. Това е една ПРОКЛЕТА услуга.

Ч и м и. Така ли?

Д о м б и. За МНОГО ПРОКЛЕТИ животни,

Ч и м и. Да, ама аз съм още по-проклето животно.

Д о м б и. Да, ама тази услуга е за още по-проклето животно.

Ч и м и. Значи е някаква проклетия?

Д о м б и. Да. Щях да те помоля да направиш една доста голяма проклетия. Но, тъй като не искаш… Довиждане.

Тръгва и изчезва.

Ч и м и. Домби!

Д о м б и /гласът му/. Какво?

Ч и м и. Ела тук, ти казвам.

Д о м б и /гласът му/. Защо?

Ч и м и. Моля ти се, ела.

Д о м б и. Какво ще правим?

Ч и м и. Нищо. Ти искаше да направя някаква проклетия. /Стоят един срещу друг./ Кажи сега – кво искаш?

Домби. Да, ама не знам дали можеш да пазиш тайна.

Ч и м и. Че не мога, не мога, но ако е за някоя проклетия, мога.

Д о м б и. Трябва да обещаеш, че няма да казваш на никого. Нито на Димби, нито на Мокси, нито пък на Лиско.

Ч и м и. Ще мога.

Д о м б и /готов да склони/. Добре, ама какво ще ми дадеш за услугата, която ще ми направиш?

Ч и м и. Не знам. Какво искаш?

Д о м б и. Каквото и да е.

Ч и м и. Мога да ти дам един орех.

Д о м б и. Дай го.

Дава му ореха.

Домби /тихо, съзаклятнически/. Някой подслушва ли?

Ч и м и. Няма бе, няма никой.

Д о м б и. Тогава – слушай. Нали ги знаеш Лиско, Мокси и Димби?

Ч и м и. Да де, знам ги. Какво?

Д о м б и. Непрекъснато ми се присмиват.

Ч и м и. За какво?

Д о м б и. Че съм бил страхлив.

Ч и м и. Там, от тази пасмина, всички сте страхливи.

Д о м б и. Да де, но те казват, че аз съм по-страхлив от всички. И наистина, Чими, да ти кажа правата, стане ли нещо по-опасно, все аз бягам. Първи избягвам. Докато се усетим и излитам на един километър. Понякога изхвърчавам като тапа.

Ч и м и. Е, да.

Д о м б и. Е, да де – да.

Ч и м и. Че какво от това?

Д о м б и. Смеят ми се. Непрекъснато ми се подиграват задето съм страхлив. От мен по-страхлив е само магарето Мокси.

Ч и м и. И какво?

Д о м б и. Искам да им дам урок.

Ч и м и. Уха!

Д о м б и. Искам някой да ни изплаши и те да избягат, а аз да остана и да им се смея.

Ч и м и. Добре измислено. Но аз?

Д о м б и. Какво ти?

Ч и м и. Какво аз?

Д о м б и. Ти ще ги уплашиш.

Ч и м и. Как?

Д о м б и. Ще станеш привидение.

Ч и м и. ПРИВИДЕНИЕ?

Д о м б и. Привидение!

Ч и м и /след пауза, възторжено/. Ееее, чудесно! Умирам за такава работа… И ще ви уплаша, така ли?

Д о м б и. Точно така!

Ч и м и. Всички?

Д о м б и. Всички,

Ч и м и. Чудесна проклетия! Умирам за такива проклетии. Кога?

Д о м б и. Довечера.

Ч и м и. Къде?

Д о м б и. В изгорелия горски дом. Нали знаеш оня горски дом дето изгоря отвътре и остана цял отвън?

Ч и м и. Аааа, хижата!… Страшна работа ще стане!… И какво?

Д о м б и. Какво – нищо. Отиваш там и чакаш. Ние идваме, ти ни се явяваш няколко пъти като привидение. Знаеш как, нали?

Ч и м и. Знам, знам!… Ще видиш.

Д о м б и. А така!… Ще викаш, ще крещиш, и ще се явяваш. Всички ще избягат, а аз ще остана и ще им се смея.

Ч и м и /луд от радост/. Ааа, голяма работа ще стане!… Ох, кога ще мръкне!… Голяма проклетия ще направя… Да, разбирам – всички ще се изплашат и ще побягнат, а ти ще останеш и ще им се изсмееш…

Д о м б и. Да видят те кой е страхлив и кой не е… Ха-ха-ха!

Ч и м и. Ха-ха-ха!… Само да мръкне веднъж.

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Представяш ли си какъв смях ще падне?

Ч и м и. Ааа, голяма проклетия ще стане!… Страшно ще ви уплаша. Като наистина. За такива работи ме бива… Ха-ха-ха!

Д о м б и. Ха-ха-ха!… Хайде, довиждане!… Довечера – знаеш.

Ч и м и. В Горския дом.

Д о м б и. Ха-ха-ха! Домби излиза.

Затъмнение.

2.

Поляна в гората.

Песен на птички.

Но ето че се чува и песента на приближаващия се Димби.

Д и м б и /гласът му/.

Аз съм Димби, димби, димби,

аз от Димби, димби, дим!

/Димби се появява./

Аз съм Димби, димби, димби.

Аз съм Димби, димби, дим!

Димби спира в средата на сцената. Ослушва се, защото вече звучи и песента на Мокси.

М о к с и /гласът му/.

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Мокси се появява./

Аз съм Мокси, Мокси, Мокси.

Аз съм Мокси, Мокси, Мо.

/Спира./ Здравей, Димби!… Какво правиш?

Д и м б и. Нищо не правя. Скучая.

М о к с и. И аз.

Д и м б и. Ще се пукна от скука. А и Домби го няма.

М о к с и. Че къде може да бъде Домби?

Д и м б и. Не знам. Днес не съм го виждал.

М о к с и. А Лиско?

Д и м б и. Него пък хич не съм го виждал.

М о к с и. И аз… Преди малко исках да го потърся, но си викам, защо не отида на полянката, където сигурно са Димби и Домби, а може би и Лиско. Добре, но идвам на полянката и виждам само тебе. Това е.

Д и м б и. Че малко ли е?

М о к с и. Не е, но ако сега се изтърсят Лиско и Домби ще ми светне пред очите.

Д и м б и. Наистина е скучно… Да ги потърсим, че да отидем на реката, а?

М о к с и. Днес ще се къпем много. Много ми е скучно. Напоследък нямаше никакви приключения и ще се пукна. Да дойде поне Лиско, та да измислим нещо.

Д и м б и. Тогава да повикаме Лиско.

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Раз-два-три!… Лискооооооооооо!

Л и с к о /гласът му отдалеч/. Каквооо?

Д и м б и   и   М о к с и  /едновременно/. Ела, елаааа!

Л и с к о. Добреееее!

М о к с и. Като го видя и ми светва.

Д и м б и. И на мен. Каквото искаш може да ти измисли.

Чуваме песента на Лиско:

Аз съм Лиско, Лиско, Лиско,

аз съм Лиско, Лиско, Лис…

Появява се.

Аз съм Лиско, Лискооо… Домби?

М о к с и  и  Д и м б и  /едновременно, учудено/. Какво?

Л и с ко. Къде е Домби, питам.

Д и м б и. Не съм го виждал.

Л и с к о. Защо ме викате?

Д и м б и. Скучно е.

М о к с и. Ще се пукна.

Л и с к о. Къде е Домби?

М о к с и. Лиско, ще се пукна. Много ми е скучно. Просто чувствам как ще взема да се пукна и ще се чудите къде съм отишъл.

Л и с к о. Много просто – ще отидем на реката. Ще намерим Домби и ще се къпем. Днес е хубав ден за къпане.

М о к с и. Да, но не ми се търси сега някакъв си Домби!… Да вървим, а той да ни намери на реката.

Л и с к о. Добре… Ей, страшно ми е скучно. Как не можем да си направим едно приключение! Какво стана с тия приключения напоследък, бе? По-рано, където отидеш – приключение. Сега – нищо.

3.

Край реката.

Излизат от водата на брега. Току що са се окъпали.

М о к с и /изпълнен с блаженство/. И да се къпя обичам, но най-ми харесва като изляза от водата и като се излегна на слънцето.

Л и с к о. Бе, какво ли е станало с Домби?

Д и м б и. Не бой се, ще дойде.

М о к с и. Домби е идвал винаги. Забелязал съм и друг път – чакаме го и идва. Никога не е ставало тъй, че да не дойде. Нали, Димби?

Д и м б и. Да. Един ден дори каза че няма да дойде и пак дойде. Забелязал съм, че винаги идва. Понякога идва по два пъти. Не знам как го прави, но се е случвало да дойде по два пъти.

М о к с и. Глупости!…

Д и м б и. Честна дума!

М о к с и. Аз не съм забелязвал такова нещо. Забелязал съм да идва по веднъж, но два пъти не съм го забелязвал. То и не може, разбира се, едно и също животно или предмет да дойде два пъти. Нали, Лиско? Не знам как може да стане. Защото животното си е едно цяло нещо и ако дойде, може да дойде изведнъж, а не на два пъти… Нали, Лиско?

Л и с к о. Да.

Д и м б и. Аз пък съм го виждал да идва два пъти.

Л и с к о. И аз.

М о к с и. Глупости!…

Л и с к о. Хем беше казал че няма да идва, понеже щял да ходи някъде. И дойде два пъти, защото там където имал да ходи било при нас.

М о к с и. Спомням си този случай, но защо ДВА ПЪТИ?

Л и с к о. Как защо?… Единият път дойде сутринта, а другият – след обед.

М о к с и. Това не значи два пъти.

Л и с к о. Значи, защото беше казал, че няма да дойде изобщо.

Д и м б и. А дойде два пъти… Разбираш ли?

М о к с и /неуверено/. Разбирам.

Д и м б и. Тогава мълчи!…

М о к с и. Скучно ми е!… Умирам за някакво приключение!… Но да не е много страшно. Така… да се уплашим малко и после да се посмеем.

Л и с к о /протяга се/. Умирам, както си седим и изведнъж да стане нещо.

Д и м б и. Например?

Л и с к о. Знам ли?… Изведнъж да стане нощ, или пък земетресение, или пък да изскочи някой лъв… Да стане нещо по-така, което да ни уплаши… Или пък да спасяваме някого, или пък… сега да дойде някой и да каже, че Домби е в беда и трябва да му помагам. Умирам да помагам на някого. Или да премахнем някаква неправда… Тихо!…

Ослушват се.

Долита песента на Домби.

Д о м б и /гласът му, а след това се появява/.

Аз съм Домби, Домби, Домби,

Аз съм Домби, домби, дом! /прекъсва песента./ Здравейте!…

Л и с к о. Домби, защо се забави?

Д о м б и. Ще ви кажа.

Л и с к о. Знаеш ли как те чакаме?

Д о м б и. Нося ви едно приключение.

В с и ч к и. Какво?

Д о м б и /многозначително, тайнствено/. Довечера…

Л и с к о. Какво?

Д о м б и. Довечера се очертава голяма приключение.

Л и с к о. А защо довечера?

Д и м б и. Не може ли още сега?

Д о мб и. Не. Това приключение можем да си го направим само нощем.

В с и ч к и. Защо?…

Д о м б и. Защото е приключение с ПРИВИДЕН