Archive for the ‘Куклена пиеса’ Category

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO

Advertisements

борис
априлов
*
СЛЕДОБЕДЪТ
НА
ЕДНО
ЧУДОВИЩЕ
*
Пантомима
*
1980
.
ТУК – .pdf file за сваляне
.
.

Холът от апартаменчето, в което живее самотната героиня на спектакъла. Канапе, масичка с телефон, кресло, транзисторен приемник, вентилатор, телевизор. В дъното на сцената – голям затворен прозорец, прозорец през които струи светлината на спокойния късен следобед и в крайна сметка – прозорец без който не можем да осqщeствим представлението. Изглежда. че апартаментчето на нашата героиня представлява мирно кътче, интимно и мило, а уредбата му говори за нелош вкус.

Даваме половин минута на публиката да разгледа обстановката, а може и повече, това зависи от смелостта на постановчика.

Вратата към хола се отваря и влиза момичето, високо, тънко, красиво – еталон за жена и красота. Оставя настрана ръчната си чанта и торбата с покупките, бърза към телефона. Набира номер, личи си че го прави с нетърпение, май че му се иска да се свърже веднага с някого, чака, но напразно, никой не отговаря. Момичето поставя слушалката върху вилката.

Изнася торбата с покупките. Връща се. Отново набира номер, чака, затваря. Има нещо твърде тъжно в това – млада и хубава жена да остава без отговор, изглежда че някой някъде нехае за нея. Момичето отпуща косата си, косата се разпилява върху раменете. Натиска бутона на приемника – нахлува спокойна музика, която отговаря на настроението ни.

Отваря прозореца. Стои така срещу света, гледа навън, ние пък чуваме приглушения привичен шум на града.

Телефонът звъни. Момичето се втурва, вдига слушалката, лицето му сияе, но и помръква. Хлопва слушалката. Грешка, някой е сгрешил номера..

Изглежда, че е горещо, момичето включва вентилатора, поема си въздух и отново набира номера. И този път нищо. След  като полага слушалката на мястото ѝ, момичето разкопчава блузката си и я хвърля на канапето. Небрежно метва обущата си, полата, остава гола срещу вентилатора. С него тя сякаш флиртува, прави такива движения които ѝ осигуряват максимално обвейване от въздушната струя.

Излиза.

Чуваме струите на душа.

Момичето се връща, бършейки се с хавлията, носи чаша студена оранжада със сламка.

Отново върти шайбата на телефона. Отново нищо.

Пие през сламката.

Телефонът звънва. Ръката грабва слушалката. Усмивката ни подсказва, че най-после всички е окей, момичето сяда на канапето, приготвя се за продължителен, сладък разговор. Нищо подобно обаче, лицето ѝ все повече и повече потъмнява, някой насреща ѝ отказва една радост, тя клати глава: разбирам, мили, разбирам, обади се поне утре. Ще се обадя, обещава милият и щрак, затваря. Бавно, мъчително пада слушалката върху вилката, бавно и мъчително телефонът отива на мястото си върху масичката, тъжно гледа момичето през прозореца, тъжно се връща до мястото където е оставила чашата си, тъжно я вдига към устата си и застава така, в мълчалива поза. Поглежда съдържанието на чашата, излиза навън и се връща с бутилка, ;исли няколко секунди и после бързо сипва малко от бутилката в оранжадата. Бдига чашата, отпива и вижда Онова.

Извиква.

На прозореца се е подало нещо заоблено, незначително на вид, но дявол да го вземе, досега това нещо го е нямало на прозореца. А сега лежи, някаква малка част от нещо неизвестно е полегнала върху прозречния праг, нещо неоформено, то стои неподвижно, наглед съвсем невинно, инертно, плахо, не си заслужава човек да извика, ако го види. Момичето се извръща, грабва хавлията и побягва през вратата. Сцената е празна. Нещото продължава да стои на прозореца, засега неподвижно и очакващо. Секундите текат, изглежда че нахалникът е загубил търпение. Виждаме го как се смъква, бавно изчезва, сантиметър по сантиметър, изхлузва се, потъва в света от който е дошло.

Секундите текат.

Бавно влиза момичето, връща се, пристъпва колебливо, хавлията прикрива голотата, му. Първият хвърлен поглед към прозореца го убеждава, че там вече няма нищо. Лицето на момичето е учудено. Наистина няма никой. Прави крачка напред, гледа. Втора крачка, трета крачка… Изтичва до прозореца, гледа, пипа с ръка, надвества се навън, обръща се към нас, захвърля хавлията. Пръстите ѝ разтриват слепоочията., Момичето сигурно предполага, че не е добре, че му се привиждат непривични неща. Пак се обръща към прозореца, стои така извърната и после тръгва към радиото. Върти. Чуваме тревожните новини на планетата на английски, немски и руски, чуваме полет на самолет, това е някаква дяволска машина която свисти зловещо. Слава богу, най-после музика, може би досегашната станция.

Момичето чувствува нужда от общуване. Засега може да общува само с въпросната радиостанция. То се вкопчва в мелодията като удавник за сламка, танцува. Навежда се, взима хавлията, танцува с хавлията.

Заковава се на място, този път не е издало звук.

Онова нещо отново е полегнало на прозоречния праг.

Момичето е замръзнало а позата си. Двамата се гледат. Всъщност, не се знае дали се гледат, неизвестното същество не може да гледа, то няма очи. Може ли да гледа топка от тесто?

Момичето стои и преценява. Все пак, добре че е съществото, иначе какво би било без него, нищо, празен безпаметен следобед.

Музиката се ниже.

Засега двамата все още стоят и се гледат.

Накрая момичето решава да предприеме нещо и прави крачка към прозореца. Съществото стои безстрашно. Момичето прави втора стъпка към прозореца. Сега съществото се отдръпва леко. Двамата стоят и се гледат. Момичето прави трета стъпка напред, съществото изчезва.

Момичето притичва, гледа надолу, гледа встрани, нагоре – нищо, свива рамене, дори се усмихва, безгрижно мята хавлията върху канапето. Обляга се на освежаващата струя на вентилатора, вдига ръце, любува се на обветрените си коси.

Този път съществото се подава страхливо, в левия ъгъл на прозореца, показва съвсем малка част от себе си. Момичето посяга назад, натиска копчето и изключва вентилатора, двамата се наблюдават. Изтрещява самолет, Съществото изчезва. Момичето чака търпеливо – ето го, подава се късче от него, пак в ъгъла, все в ъгъла… Момичето прави знак на същаството да влезе. Нищо, съществото не помръдва. Момичето излиза. Връща се с ябълка в ръка. Показва му я. Съществото не дава особени признаци, че възнамерява да влезе, момичето поставя ябълката на пода и излиза.

Сега няма никой, съществото плъзва напред по перваза, стои така няколко мига, после подава още известна част от себе си, но туй не ни помага ни най-малко да го индентифицираме. Това е чисто и просто тесто. В момента тестото набъбва, уголемява се, трупа се върху прага на прозореца, изглежда, че ябълката все пак ще изиграе някаква роля. Но нищо повече. Съществото не се придвижва нито на сантиметър –застанало е на перваза в очакване.

Изглежда, че търпението на момичето се е изчерпало. То се връща в хола, взима от пода ябълката и бавно тръгва към съществото. Съществото се държи добре, не бяга. Ръката на момичето се протяга внимателно напред, пръстите поставят ябълката на перваза – до съществото. Сега като че ли вниманието на госта е съсредоточено върху ябълката. Повърхността на „тестото“ сякаш набъбва, създава се нешо като сетиво и това „сетиво“ се допира внимателно до ябълката. Не само се допира, то я опипва, избутва я в другия ъгъл на прозореца и я изоставя, изглежда че интересът му повече няма да бъде прикован от ябълката. Да, съществото се обръща отново към момичето.

В момента момичето сякаш се сърди за нещо на госта си, взима троснато една книга, тръшва се на канапето и се зачита. Съществото стои спокойно на мястото си.

На входа се звъни. Момичето става и излиза. Съществото чака, но времето минава, то май губи търпение. Ето че подалият се край започва да поглежда навътре към стаята, надвесва се от перваза полюлява се като език, двоуми се – да се спусне ли, или да не се спусне към пода на стаята.

Май че вече се спуща, просто се изхлузва надолу, боже мой какво огромно и колко неопределено нещо, човек не знае на какво да го оприличи. Представете си грамаден юрган от силно пластична материя, своеобразно тесто, което може да приема каквато му хрумне форма, според заложените в съществото рефлекси. А може би чувства? Може би то чувствува нещо? Може би има усещания, да речем, за горещо и студено? За острота и тъпота? Или пък за нещо повече?

Съществото се отправя към канапето, насочва се към книгата, към нея вторачва единия от ъглите си. Какво ли е това? – пита се съществото. – Защо преди малко момичето го държеше в ръцете си? Но съществото разбира, че предметът, до който се докосва е безинтересен, изоставя го и се надига към чашата, поставена върху масичката. Крайчецът, отправен да разузнава, сякаш помирисва съдържанието и светкавично се оттегля назад. Съществото се втурва панически към прозореца.

Така го заварва момичето, зачетено в писмото, което преди малко са му донесли. То чете и не поглежда към готовото да се изплъзне навън същество, а съществото, горкото, се е вторачило в момичето и сигурно го интересува какво държи в ръцете си.

Момичето дочита писмото и го захвърля върху телевизора, изглежда че не е нещо интересно…

И вижда Съществото.

Вече за първи път в целия му ръст. Разбира се, изпищява, покрива лицето си с ръце и се оттегля до вратата. Съществото се чуди по своему какво ли е предизвикало тази реакция, но вниманието му е привлечено от това, което преди малко е било в ръцете на домакинята.. То се приближава към телевизора и сега се удивляваме на пластиката, на сръчността му. Нещо от Съществото се проточва нагоре, просто пропълзява, опипза писмото, взима го. Държи го в своеобразната си лапа, проучва го как е на пипане и го захвърля – крайно безинтересна вещ.

После какво? Гостът се оказва дружелюбен, отправя се към креслото, надига се плавно и сяда в него. Сяда е силно казано, гостът просто се вкупчва. Но все пак това прилича на настаняване и предизвиква усмивката на домакинята.

Тя напуща зоната около вратата, допълва си чашата, сяда на канапето срещу креслото, двамата са се наместили досущ като домакиня и гост.

Внезапно изпищява електрическият чайник в кухнята.

Гостът трепва и слиза на пода, след което тръгва по посока на прозореца. Домакйннта го изпреварва и затваря прозореца. След това изтичва навън.

Съществото се върти под прозореца, изпълзява към стъклата, опипва ги.

Така го заварва и домакинята. Тя внася съдовете за чай. Стои и го наблюдава с усмивка.

Съществото се извръща безпомощно към нея. Момичето му посочва креслото, изтиква масичката в средата на хола, (което означава пред креслото) и поставя сервиза за чай на масичката. Съществото се двоуми още малко и се връща, за втори път се намества в креслото – превръща се в недобре оформено кълбо.

Сега следобедът сякаш оживява, обстановката е типична за следобед с гости. Всичко под акомпанимента на музиката от радиото.

Без да проявява свян от нисшето дюшекоподобно същество, от тази своеобразна тестена маса, домакинята продължава да стои гола пред него, излъчваща топла одухотворена човешка красота. Горещо е, момичето си повява отначало с ръка, след това с книгата, а накрая се изправя и включва вентилатора.

Приятната хладна струя и току-що сменената мелодия по радиото, сякаш заповядват на момичето да се изправи и да се погрижи за забавлението на госта си. Отсега нататък всяко движение на домакинята ще бъде адресирано приятелски към него. Но главният подтик е свежата струя на вентилатора – момичето вдига ръце, отдава се смело на струята и вече танцува сякаш със струята. Спокойно можем да. се пошегуваме и да наречен това което виждаме Игра на момиче с вентилатор. Но и нещо друго: ако се вслушаме по-добре, ще чуем далечен призив на чайки, вълшебен морски прибой, зов за волност и свобода. Спокойно можем да си помислим, че става въпрос не за обикновена въздушна струя, а за морски бриз, за слънце, за лудо преклонение пред слънчевите лъчи и морето. Нищо чудно ако се окаже, че и мелодията е „Морето“ на Дебюси, но трябва да внимаваме, когато вплитаме реалистичните морски шумове в музикалното произведение, трябва да го осъществим фино, коректно, етично.

А ето го и Уолт Уитмън:

Ще дръзнеш ли сега, душа,

да тръгнеш с мен към непознати краища,

където няма почва под нозете ти, и път не води?

Където няма карта, ни водач,

ни глас да прозвучи, нито ръка да те докосне,

нито лице да разцъфти, ни устни, ни очи?

Не я познавам, о душа,

и ти не я познаваш, празно е пред погледа ни,

там всичко чака, несънувано, в ония краища,

в недостижимита земя.

Додето се разхлабят всички връзки,

останат само вечните – Пространството и Времето,

и няма мрак, нито притегляне, ни сетива, нито окови

да ни приковат.

Тогава ний ще се разпукнем с вик и ще заплуваме

в Пространството и Времето, подготвени за тях,

достойни, равноправни най-подир,

да ги изпълним, о душа!

Докато трае туй словесно наслагване върху структурата на спектакъла, Момичето изпълнява разнообразни пантомимни етюди от които лъха нежност. Съществото не сваля „очи“ от това, което се разгъва пред него. И ето, че долавяме някаква, промяна в поведението му, нещо във формата му – тя вече не е купчина, купчината пуща част от себе си, която слиза на пода и наподобява краката на седналия в креслото гост, друга пък част от съществото размърдва „лакти“ и ги поставя върху облегалките: ето го – гостът се е разположил в креслото и наблюдава домакинята си. Цялата тази промяна става бавно, почти неусетно, докато трае стихотворението на Уитмън..

Момичето прави своя финален удар, завършва играта си и се обръща към креслото. То се отдръпва назад, отново е изненадано: пластичният дюшек се е настанил там удобно, просто е седнал, както би седял човекът .

Има ли място за тревога? Момичето подлага фактът на преоценка, но накрая разбира, че е глупаво да се страхува – пред нея стои дюшек, нищо повече, една весела авантюра в скучните часове на самотата; по-добре това, отколкото нищото, защото нищото е непоносимо.

Момичето се усмихва, сяда на канапето, вдига чашата си, пие.

Съществото „поглежда“ към него с копнеж, пленено от събитието, което се е случило преди малко – ритмични движения на едно красиво до болка създание, музика, стих… Пред него се е разкрил един свят на изящество и този свят, това изящество се събира като във фокус в момичето. Момичето мами със всяка форма, всяка извивка на тялото си, с косата си, с очите си, то е просто изваяно, създадено за съзерцание, за обичане, няма по-голяма ценност от него, нищо друго не си заслужава нашия копнеж, осзен тази еманация на върховното наслаждение.

Съществото усеща че нещо го тласка към чудото и бавно се изхлузва върху пода. Момичето е леко изненадано, предполага че гостът се е наканил да си отива. В никакъв случаи не желае да го пусне, уверява се за сетен път с поглед, че прозорецът е затворен, усмихва се. Съществото обаче тръгва към канапето – бавно, неуверено. Спира се, стои известно време така, двоуми се. Момичето се усмихва, след това си налива и пие.

Съществото се придвижва още малко напред… спира се, сякаш проучва, по-скоро изчаква дали пък няма да последва реакция. Нищо не следва, домакинята седи спокойно на мястото си. Съществото се престрашава, придвижва се до подножието на канапето. Тук чака. Нищо, никаква реакция. Съществото се надига, отправя се към празното място на канапето. Настанява се, отначало е купчина, а после спуща „крака“ на пода. Продължава да стои така.

Домакинята и гостът са седнали на едно канапе, между тях – прилично разстояние, домакинята вдига чашата, пожелава на госта си здраве. Пие.

Този жест обаче е възприет малко спекулативно. Съществото понечва да се премести леко към домакинята. Но домакинята бързо смъква чашата от устата си и Гостът се връща невинно на мястото си.

Няма повод за безпокойство, мисли си Домакинята, напротив – забавно е, следобедът се е получил, иначе не се знае какво би станало в един следобед с едно голямо нищо, следобед в които не само, че не се случва нещо, но и няма изгледи за това.

И все пак, домакинята е вече по-внимателна, някои симпвоми са ѝ подсказали, че Гостът се стреми към някакъв смътно осъзнат от него заговор. Аха, на всичко отгоре той засилва метаморфозната закачка: туй което е на пода все повече наподобява крака, а ето че и горе се обособяват израстъци, които добрата фантазия би могла да окачестви като ръце, или лапи. Да, започва да става още по-забавно – една бездушна маса, една разтопена пластмаса, едно нищо и никакво тесто си позволява да еволюира – красотата и музиката вече са извършили своето, материята се очовечава.

Съществото наново полазва по канапето към Красивото Живо Нещо. Красивото Живо нещо този път не помръдва, Момичето проявява любопитство, какво ли пък всъщност би последвало? Съществото се премества малко и остава неподвижно. Половин минута покой. Протяга лапата си. Лапата пълзи по канапето, момичето я следи с поглед, движението на лапата е бавно, внимателно. Най-после крайчецът на лапата се допира до кожата на домакинята. Покой – лапата кротува в своето велико, осъществено докосване. Красивото Живо Нещо прави усилия да не се отдръпне, състоянието на момичето е доста напрегнато, секундите текат. Лапата се изтегля. Момичето въздъхва, дори се усмихва. Изпълнено с доволство и щастие, Съществото сякаш се разтапя върху канапето, отново става топка, топката се раздвижва, разпуща се, разтяга се в дължина, след това във височина, после пак в дължина, сякаш се протяга от доволство. И пак се очертават нозете, пак лапите, а този път, най-горе, май че започва да пониква и глава, може би тъй ни се струва, но да, най-горе и в центъра на Съществаото се появява заобленост. Интересно, казва си Красивото Живо Нещо, има си хас!…

А лапата отново потегля. Сега маршрутът ѝ се очертава нагоре, тя полазва по облегалката и трепетно се издига на височината на косата. Тук спира. Отново няколко секунди покой. Красивото Живо Нещо продължава да пази самообладание. Лапата най-сетне докосва косата и замира. Едно съвсем леко, обожествяващо докосване. Покой. След това лапата гали косата. Нежно галене на коса. И за да не стане прекалено, лапата замира в тази си поза – допряна до косата на Красивото Живо Нещо.

Красивото Живо Нещо от своя страна е не само учудено, то е удивено от деликатността на непознатата материя-гост, а може би е възхитено от собствените си неподозирани възможности да събуди чист човешки копнеж у една безформена тестена смес.

Красивото Живо Нещо бавно извръща глава към госта на своя самотнически следобед, в лицето на момичето има нещо приветливо и добро. Тази приветливост, изглежда, подхранва надеждата на ухажора – той започва наново милването по косата , а формата му се удължава и упорито придобива очертания на човек. Красотата на момичето, вътрешното присъствие на очарователно човешко дихание, сякаш са събудили наистина материята, вдъхнали са ѝ живот. Но от тук нататък?

Може ли да бъде спряно по-нататъшното развитие на нещата? Поне за домакинята – да. Домакинята е преди всичко поласкана, може би тя таксува всичко това като победа на чара си, на формите си и поне засега не желае да спре развитието на тази своеобразна и наподобяваща извънпланетна авантюра. Домакинята се чувства силна, господар на положението и защо не – колко е жалък дюшекът-ухажор! – при най-малката реакция на недоволство от страна на домакинята, ухажорът се свива на кълбо и се потайва като кученце, дори търси начин да побегне. Но прозорецът вече е затворен, ухажорът не може да се измъкне на никаква цена.

Докато нещото, наподобяващо дясна ръка все още гали косата, нещото наподобяващо лява ръка, от своя страна, също влиза в действие – започва да се показва нагоре, поляга върху дясното рамо на красавицата.

Това пък какво означава?

Нещото което наподобава глава обаче се спуща рязко и успява да нанесе „целувка“ върху косата. Невинна целувка по косата. Но изглежда, чее тук трябва да се отправи предупреждение. Момичето плесва с ръка главата на ухажора си, бързо се изправя, оправя с рефлексни движения косата си и започва да се разхода ядосано напред-назад.

Ухажорът се оттегля за кой ли път в ъгъла на канапето и се свива, превръща се в невинна, жалка топка. С трепет наблюдава нервните стъпки на момичето. А момичето рязко се извръща към прозореца, отива там и го отваря. Сочи с пръст навън, пъди ухажора си. Непознатата материя-гост постоява още малко в ъгъла на канапето, никак не ѝ се излиза, по всяка вероятност и на нея ѝ е скучно вън, където няма нищо друго,  освен един следобед, при това – неделен. Непознатата материя най-после усеща мига, в който трябва да си тръгне. Тя се спуща на пода и бавно тръгва по посока на прозореца. Някъде по средата на пътя е застанало Красивото Живо Нещо. Непознатото Същество минава много бавно край краката на момичето, леко ги заобикаля, колебливо спира – не може да се откъсне от магията на близостта им – и продължава пътя си. Вече е под прозореца, започва да набъбва, да се качва нагоре – катери се и поглежда към момичето. Момичето стои непоколебимо. Отново към перваза, още малко остава, за да се озове вън, да затворят прозореца зад гърба му. Непознатото Същество и Красивото Живо Нещо се наблюдават. Миг, два, три. Красивото Живо Нещо обръща гръб и тръгва към радиото, намира нова музика. В това време Непознатото същество продължава да стои на прозореца, полупокачено на перваза. Момичето рухва на канапето, обхваща главата си с ръце, ридае.

Непознатото Същество разбира, че трябва да се измете незабавно, показва се изцяло на перваза и отправя прощален поглед към стаята.

Момичето се изправя рязко: – Не!, – изкрещява цялата негова същност. – Не си отивай! Без тебе е още по-страшно!

И пак рухва върху канапето, за втори път заридава в шепите си.

Непознатото Същество обаче сега ни дава повод за безпокойство, сега то смело се свлича на пода и се проточва нагоре, от него отново се отделят израстъците, прилични на ръце, конто рязко тръшват прозореца и го затварят с превъртяване на дръжката.

Домакинята с неволно повдигане на глава вижда последните действия на госта си и разбира, че отсега нататък ще има работа не с Непознато Същество, а със Странно Чудовище. Докато момичето осъзнава новосъздаденото положение, Чудовището притичва до вратата и застава там. Ясно, пътят на момичетокъм спасението е пресечен.

И отново Уолт Уитмън:

„Разбрах, че е достатъчно да бъдеш с тия, които харесваш,

достатътчно е привечер да спрете в компания със други хора,

достатъчно е да си заобиколен от хубава и любопитна,

дишаща и смееща се плът,

да крачиш редом, да ги докосваш и да слагаш ръка

на раменете им – нима е нужно повече?

Друг вид блаженство аз не диря, плавам във това като

в море.

Че има нещо в близостта на хората, вида, докосването,

миризмата им, което радва особено душата.

Всички неща радват душата, но туй особено я радва.

Тишина, пауза.

Нежна музика.

И първата стъпка към Нея. Това не е и стъпка, а само леко придвижване на част от Чудовището.

Момичето прави стъпка назад.

Непознатата маса, или вещество, или същество, тръгва към него.

Момичето панически притичва до прозореца, отваря го и извиква безгласно към хората навън, го това, което нарекохме навън, отвръща с клаксони, трамвайни шумове и глъч.

Момичето се обръща с лице към Чудовището, а Чудовището повече не се церемони – спуща се и обхваща нозете ѝ. То държи глезените на своя блян и не ги пуща. Момичето успява да се откопчи от зоната на прозореца, примъква се някъде към средата на стаята, като повлича със себе си и ужасната маса, обхванала нозете му. Тук домакинята сякаш няма сили да побегне докрай. Спира и гледа учудено какво става по-нататък.

Ние от залата също следим как масата-тесто се надига и просто полазва по тялото на момичето, така както лоза се вие около дървото. Израстъците-ръце се удължават, удължават се и израстъците-крака, все повече се оформя главата – масата придобива отново човешки измерения, сякаш красивата и топла момичешка плът е извършила тази странна и чудесна магия, това очовечаване, това хармонично извисяване на материята. Да, човекът се оформя все повече и повече, за това допринася всеки опит на момичето да се изтръгне, всяко негово придвижване в ляво или дясно, всяка съпротива и преодоляване на съпротивата.

Имаме чувството все пак, че Чудовището-човек се крепи само върху тялото на жертвата си. Но ето, че момичето успява да се изтръгне от прегръдките на нападателя,  и виждаме, че нападателят може да се държи добре на собствените си крака.

Започва гонитбата. Момичето бяга по стаята, човекоподобното чудовище го преследва. Отначало движенията му са тромави, но с изтичането на секундите чудовището влиза във форма, проявява дори пластичност. Но все пак си остава чудовище, наподобяващо човек: главата е само глава, липсват ѝ очи, уши и останалите подробности; ръцете са само ръце, без пръсти;  същото се отнася и до краката.

Перипетиите на борбата са разнообразни: настигане, изплъзване, падане,  изправяне, здраво прихващане, отскубване, ново преследване. В този процес чудовището става сте по-човеконаподобяващо, но не и милосърдно: в него сега горят други токове – хубостта на момичето отначало го е одухотворило, но след очовечаването започват да действуват другите сили, оня нагон, който не се интересува много от красотата.

Няколко скока след жертвата, жертвата успява и този път да се откъсне, но пада върху канапето, чудовището скача върху канапето, но жертвата се измъква изпод ръцете му и се озовава на пода, където чудовището се строполява с цялата си тяжест. Малко преди да избяга момичето, чудовището докопва крака му и просто издърпва жертвата към себе си. Жертвата успява да се изметне, но главата ѝ остава в ръцете на чудовището. Нападателят обхваща шията, на красавицата и започва жадно да обсипва  с целувки главата ѝ. Да се разберем – не става въпрос за другото, телата им са разделени, чудовището се е добрало само до главата, цялото пламтящо от любов, от обожание, но тъй като едно чудовище едва ли 6и могло да познава силата си, с учудване забелязва, че жертвата му престава повече да се съпротивлява и да се мята като риба на сухо. Тялото на красавицата е безжизнено – не помръдва, никакво движение. Похитителят обхваща раменете ѝ, взира се в лицето ѝ, търси живот в очите, разтърсва тялото, но тъй като не намира ни най-мальк признак на живот у него, обхваща го и го вдига. Озърта се, чуди се какво да предприеме и се обръща към отворения прозорец.

Сега от там нахлува познатият ни шум на големия бездушен град. Чудовището понася мъртвата жертва към това бездушие, може би към покривите на сградите. И тъкмо да прескочи през прозореца, чува телефонът. Спира. Телефонът настойчиво звъни. Чудовището се връща заедно с жертвата си, поставя я на канапето, вдига слушалката и я допира до ухото на мъртвата. Гласът по телефона мънка:

– Мила, разбери ме добре… Не мога и днес… Утре – да, за утре ти обещавам, утре ще отидем някъде, но днес не мога, разбери ме, пък и къде ли можем да отидем днес, в неделя, най-скучния от всички скучни дни!… Чуваш ли? Казах ти нещо, говоря ти. Ало, мила, защо мълчиш! Аха, сърдиш се, а? Тогава върви по дяволите!

Трак! Мерзавецът оттатък затваря.

Чудовището държи продължително време слушалката в ръката си, сякаш ѝ се любува, сякаш се чуди какво да я прави, но накрая я връща върху вилката на апарата.

След това се навежда грижовно, любовно и с обожание поема мъртвата красавица и тръгва към прозореца…

Върви бавно срещу шума на хората и нахлуващата музика.

Затъмнение.


­

БОРИС АПРИЛОВ

Г А Л А Т Е Я

Пиеса в четири действия

 ТУК! .rtf fileза сваляне!

ЛИЦА:
МИШО – скулптор
СТЕФАН – писател, негов приятел
ГАЛАТЕЯ
МАРИЯ – приятелка на Мишо
БАЙ КОЛЮ – човек, който помага в ателието
ПЪРВИ ЧЛЕН на комисията
ВТОРИ ЧЛЕН на комисията
МУКИ – младеж, който продава часовници
ПАПАТАКОВ
ЛЕКАР
ТОЗИ, КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА без текст
ТОЙ
ДЕТЕ  без текст
.
.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Ателието на скулптора Михаил Велев. Завършени и незавършени творби върху една от лавиците. Малка драперия в дъното отделя кътче за почивка с легло. Етажерка с книги. На преден план – малка ниска масичка с два стола. Врата води към стълбището на жилищната кооперация, а друга – към спалнята на Велев.

И най-важното: в центъра, върху пиедестал, фигура на младо момиче по бански костюм и гумена шапка за плуване, което държи в лявата си ръка гребло от лодка тип „Русалка“.

При вдигането на завесата, домакинът Велев и приятелят му Стефан – млад белетрист, седят около масичката и пият коняк.

Бай Кольо, петдесет годишен човек с мустаци, който помага в черната работа на ателието, в момента подрежда разхвърляните парчета от гипс и глина. Той взима платнище и покрива статуята.

БАЙ КОЛЮ /към Михаил Велев/. Всичко е подредено! /гледа към коняка/ Утре да идвам ли?

МИШО. Ако искаш, ела!

БАЙ КОЛЮ /продължава да гледа коняка/.  Да донеса ли глина?

МИШО. Мисля че имаме достатъчно.

БАЙ КОЛЮ. Както кажеш, другарю Велев. /Все още не си отива и гледа коняка./

МИШО /долавя погледа му и се усмихва/. Извинявай, бай Кольо! Забравих те. /Налива му./ Я му обърни една чашка!

БАЙ КОЛЮ. А бе, ние, старите хора, сме за туй – да ни забравяте. /Вдига чашата/ Хайде, да сте живи и здрави! /изпива коняка до капка/. Кога ще предавате голата? /сочи с глава скулптурата/

МИШО. Тя е почти готова. Чакам комисия от физкултурата да я приеме. /налива му втора чашка/

БАЙ КОЛЮ /поема чашката/. Мразя ги тези комисии!

СТЕФАН /усмихнат/. Защо ги мразиш?

БАЙ КОЛЮ. Не разбирам от литература и изкуство, ама и те май не разбират… Не зная какво искат. Хайде, да сте живи и здрави! /пие/ Довиждане! /двамата му отговарят и той си излиза, но след малко се връща/. Онова хлапе пак звъни вън.

МИШО.  Кое хлапе?

БАЙ КОЛЮ. Баш хлапе не е, ама си е шмекер. Пита дали искаш да купиш някои неща от европейски характер.

МИШО.  Кажи му да дойде друг път.

БАЙ КОЛЮ. Ще му кажа!… Довиждане за втори път! /излиза/

СТЕФАН. Сега, като пипнеш десет хиляди /сочи с глава статуята/ ще се оправиш.

МИШО. /замислено/. Надявам се.

СТЕФАН. /допива си/. Мария ще идва ли?

МИШО. Чакам я всеки момент.

СТЕФАН. Аз ще си вървя. /става/ Поздрави я от мен… Кога ще правите сватба?

МИШО. Щом вземем парите.

СТЕФАН. /тръгва си, следван от Велев/. Довиждане!

МИШО. Довиждане! /затваря след него вратата/.

НЯМА СЦЕНА: Той отвива творбата си и дълго я наблюдава с любов. След това я покрива и сяда до масичката. Налива си и пие. С пълна чаша отива и изгася главното осветление. След това пуща радиото. Нежна музика. Той се облактява на масичката, впива пръсти в косата си и се замисля. Чува се усиленото тиктакане на часовника и течащото време. Музиката заглъхва. Девет удара на часовника. Пълна тишина. Изведнъж се чува въздишка. Мишо вдига учудено глава, ослушва се и пак скланя глава… Нова въздишка!… Той се изправя… Изразът на лицето му е учуден. Нещо му подсказва, че в ателието има друго живо същество.

МИШО /напосоки/. Кой е? /тишина/ Има ли някой тук? /тишина/ Мария, ключ ли имаш?

Никакъв отговор. Мишо отива до електрическия ключ и пали лампата. Никой!… И изведнъж той поглежда към статуята и прави крачка назад… Плащът се раздвижва, бавно, постепенно… Нова крачка назад!… Ясно е, че някой се мъчи да отметне плаща… И този някой успява. Първо се показват две хубави женски ръце. После плащът пада окончателно. Открива се хубаво младо момиче по бански костюм и гумена шапка. То жадно вдишва въздуха и плавно протяга ръце нагоре и встрани, сякаш за да ги освободи от тяхната скованост.

МИШО /унесено, изплашено, изненадано/. Какво става там?  /Момичето го вижда едва сега. В нейния поглед не може да се прочете абсолютно нищо./ Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ /сънно/. Не знам.

МИШО. Как така не знаете?

ГАЛАТЕЯ. Вие кой сте?

МИШО. Аз съм скулптор.

ГАЛАТЕЯ. Къде съм аз?

МИШО.  В моето ателие?

ГАЛАТЕЯ.  Какво търся тук?

МИШО. Това се питам и аз… Какво означава това?

ГАЛАТЕЯ /сънно/. Нищо не знам.

МИШО /търка очи/. Къде е моята статуя? /объркано/ Там, където сте вие, беше моята статуя. /Отстъпва изплашено назад/ Моля, обяснете ми всичко!

ГАЛАТЕЯ. Вие ми обяснете.

МИШО. Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ. Казах ви, че не знам.

МИШО. Как се казвате?

ГАЛАТЕЯ. Галатея.

МИШО /идва на себе си/. Само това няма да мине… Една и съща легенда не може да се повтори два пъти.

ГАЛАТЕЯ. Каква легенда?

МИШО. Легендата за Пигмалион, който вдъхнал живот на своята статуя Галатея.

ГАЛАТЕЯ. Нищо не знам.

МИШО. Какво знаете тогава?… Вие сте длъжна да ми дадете обяснение!… Появявате се изведнъж гола в стаята на мъж и нищо не знаете! /гледа я/ Дявол да го вземе, защо стоите и ме гледате?

ГАЛАТЕЯ /вдига рамене/. Какво да правя?

МИШО /маха отчаяно ръце/. Не задавайте поне въпроси!… Ами аз какво да правя?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не знам. Струва ми се че съм спала дълбок сън. Сега се събуждам и първия човек, когото виждам, сте вие.

МИШО /смее се ненормално/. Ха-ха-ха!… Да не искате да кажете, че сте оживял камък? /с тикови движения гледа да се добере до вратата/ Ха-ха-ха!… /тихо/ Знаете ли какво?

ГАЛАТЕЯ. Какво?

МИШО. Аз страдам от нерви… Напоследък много работих. /поверително/. Изведнъж  камъните започнаха да оживяват. /бързо излиза/.

Галатея слиза от пиедестала и наивно започва да оглежда обстановката, като се върти. Той открехва вратата и подава глава.  

МИШО. Нима това не е сън? /главата му изчезва и вратата се затваря/.

Галатея размисля няколко мига и тръгва също към вратата. Натиска бравата, но врата се отваря отвън и Мишо влиза.

МИШО. Къде?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Навън.

МИШО. Веднага се връщайте!… Знаете ли какво е това „навън“?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО. Тогава?… /влиза окончателно и затваря вратата/

ГАЛАТЕЯ. Ами сега?

МИШО. /отчаяноправи няколко крачки/. Как можахте да ми забъркате такава каша! /сепва се/ Но чудя се как е възможно всичко това!… Това е теоретически невъзможно!… Аз съм материалист и не вярвам в такива неща. Разбирате ли какво ви казвам?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО. И аз не разбирам какво говоря… Винаги съм бягал от лекции по Маркс-Ленинизъм. И въобще не знам дали това спада към тази материя, но знам че мъртвата материя си е мъртва, молекулите са си молекули… Какво ме гледате?

ГАЛАТЕЯ /навежда глава и захлипва, като си бърше сълзите/.

МИШО. Плачѐте!… Правѐте трагедии! /налива си и пие/ А като влезе комисията какво ще ѝ покажа? Какво ще ѝ предам? /разхожда се нервно наоколо с чаша в ръка/. А след малко като влезе Мария? Какво ще казвам?

ГАДАТЕЯ /като бърше с длан сълзите си, с трептящ гласец/. Ккоя Мария

МИШО. Жената, която обичам!… За която ще се женя!

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Какво като влезе?

МИШО. Ще ви завари тук…

ГАЛАТЕЯ. И какво?

МИШО. Скандалът е готов!

ГАЛАТЕЯ. Защо?… Нали знае, че я обичате?

МИШО. И все пак ще ми счупи главата. А и вие няма да минете гратис.

ГАЛАТЕЯ. Нали ще ѝ обясните?

МИШО /гледа я втрещено/. И тя ще повярва, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Но нали това е истината?

МИШО /гледа я раздразнено/. Вие от небето ли падате?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам.

МИШО. При това сте гола.

ГАЛАТЕЯ. Какво като съм гола?

МИШО. У нас жени в такова състояние /сочи я/ могат да се видят само на плажа. /Звъни се./ Чухте ли?… /нервно стиска пръстите си/ Тя звъни!… /върти се/ Тя иде! /гледа безпомощно в Галатея./ Вие трябва да изчезнете!

ГАЛАТЕЯ. Къде?

МИШО. Трябва да се скриете! /Звъни се./

ГАЛАТЕЯ Защо да се скрия?… Това прилича на лъжа.

МИШО /кипва/. Защо сте така нахална? /Звънецът настоява. Той я гледа страшно./ В такива минути трябва да се запази спокойствие !…/пристъпва към нея/ Веднага зад завесата!

Докато звънецът звъни нервно, Мишо я изтласква зад завесата и дръпва рязко драперията.

Застава един миг неподвижен.

МИШО. В такива случаи най-важното е да се запази спокойствие!

И понеже отново се звъни, тръгва да отвори.

Появява се след бързо крачещата Мария.

МАРИЯ /хвърля чантата си на масичката/. Никога не съм звъняла тъй продължително.

МИШО. Бях малко задрямал.

МАРИЯ. Ти не говореше ли преди малко с някого?

МИШО /чуди се какво да измисли/. Декламирах.

МАРИЯ. Докато дремеше? /оглежда ателието/

МИШО. Често декламирам на сън.

МАРИЯ /иронично/. Какви автори предпочиташ в такива случаи?

МИШО. В такова състояние не подбирам авторите.

­МАРИЯ. Къде е статуята?

МИШО /объркано/. А?

МАРИЯ. Какво е станало?

МИШО. /решен да лъже/. Отнесоха я.

МАРИЯ /радостно/. Отнесоха? /със съмнение/ Без да я приеме комисията?

МИШО. Едновремено я прие и отнесе.

МАРИЯ /сяда радостно на стола и става/. Значи утре парите?

ВЬЛЕВ /мрачно/. Утре парите.

МАРИЯ. Значи ще реализирам моя списък?

МИШО. Да, Мария!

МАРИЯ /е извадила списъка и чете/. Първо: ще си поръчаме две бели легла.

МИШО. Бели като лебеди.

МАРИЯ. Без нощни шкафчета, защото не са модерни. Второ: ще си направим зидана печка. Трето: зелена завеса да отделим хола от стаята. /Мишо сяда съкрушено и си налива/ На мен два костюма и четири рокли, на теб един костюм… /изведнъж поглежда чашите/ Кой е бил тук?

МИШО. Никой.

МАРИЯ. Кой е пил от тези чаши?

МИШО. Стефан… Стефан, бай Колю… много хора пиха… Токущо си отидоха. Гледахме статуята и пихме, и си отидоха. Чакаха, чакаха да те видят… и аз ги задържах… но изведнъж си отидоха.

МАРИЯ. Гледаха статуята, която ти днес си предал? /извиква/ Тук е имало жена!

МИШО. Амии! Кое те кара да мислиш така?

МАРИЯ. Моето шесто чувство!… Тук има жена!

МИШО. Не изглупявай!

МАРИЯ. А защо звънях толкова дълго?

МИШО. Мария, ти ме обиждаш!

МАРИЯ. Мога ли да погледна зад завесата?

МИШО /решително/. Заповядай! Погледни!

МАРИЯ. /разочаровано/. Щом ме каниш така решително, значи не е там. Сигурна съм, че е в спалнята.

МИШО /плахо/. Погледни първо в спалнята.

МАРИЯ. Щом ме караш да погледна първо в спалнята, значи е зад завесата.

МИШО. Щом смяташ така…

МАРИЯ /тръгва към завесата/.

МИШО. Мария, извадил съм билети за театър. /нервно/ Спри!

МАРИЯ /спира/. Спрях! /гледа завесата/ Мога или не мога?

МИШО. Трябва да се облечеш за театър.

МАРИЯ /тихо/. Мога или не мога?

Пауза от двете страни. Изведнъж Мария прави рязко крачка напред и дръпва завесата.

Галатея гледа с интерес Мария. След това Мишо. Всеки гледа всекиго.

Мария изхлипва, взима от масичката чантата и тръгва към вратата.

МИШО /след нея/. Мария! /Мария отваря вратата/

МАРИЯ /като се обръща, със светкавици в очите/. Злодей!… Престъпник! /търси нова дума/ Презрян!…

МИШО. Искам да ти обясня…­­­

МИШО /отваря вратата и вика зад нея/. Ти се заблуждаваш!… Това е недоразумение! /Той се връща и затваря вратата. Върви с наведена глава и замислено. Сяда на стола и забива пръсти в косата си/. Видяхте ли как развалихте всичко?… Само след няколко дни щяхме да се женим.

ГАЛАТЕЯ /отива зад гърба му, с наметнат върху раменете някакъв плат/.

МИШО /без да я погледне/. Ах, че история!

ГАЛАТЕЯ /все тъй мълчаливо тръгва към вратата и хваща дръжката ѝ/.

МИШО /обръща се и я вижда/. Къде?

ГАЛАТЕЯ /повдига рамене/. Ще си отида.

МИШО. Къде ще отидете?

ГАЛАТЕЯ. Вън!

МИШО. Какво ще правите там?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Трябва да си отида.

МИШО. Вие сте ненормална!… Знаете ли каква гледка ще бъдете?

ГАЛАТЕЯ. Но сам виждате, че ви преча.

МИШО. Пречите? /смее се нервно/ Вие разбихте живота ми!… Всичко отиде по дяволите!… Прогонихте годеницата ми, унищожихте договора ми… Сега ще ме съдят за неустойка. Трябва да връщам аванса с лихви. Независимо от всичко това, губя професионалния си авторитет. Кой ще поръчва вече при скулптор, който не изпълнява?

ГАЛАТЕЯ. Вие защо не ѝ обяснихте?

МИШО /гледа я/. И тя веднага ще повярва, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Защо да не повярва?

МИШО. Хей, момиче, самият аз не вярвам в това, което се случи. Все още мисля, че е сън. Сигурен съм в това. Защото ако не е сън загубен съм.

ГАЛАТЕЯ /смирено/. Какво мога да направя аз?

МИШО. Вие?… Нищо!

ГАЛАТЕЯ. Затова ще си отида. /понечва да отвори/.

МИШО /скача и маха ръката ѝ от дръжката на вратата/. Върнете се!… Вие сте гола, а навън е хладно. Още с появяването си на улицата ще произведете паника. /изтиква я навътре и бързо намира пижамата си, като ѝ я подава. /Облечете това! /изтиква я в нишата и спуска завесата/.

Чака вън. Разхожда се нервно. Завесата се открехва и Галатея излиза. Ръкавите на пижамата му висят смешно надолу. Панталонът е дълъг. Но тя е наивно мила в това облекло.

Мишо я поглежда и не успява, въпреки всичко, да сдържи усмивката си.  

МИШО. Елате насам!

Галатея пристъпва плахо към него.

МИШО /рязко маха гумената шапка и хубавата ѝ косичка излиза на свобода. Навива ръкавите ѝ, а след това панталона. Отдръпва се назад и я наблюдава с умиление/. Знаете ли, че вие сте сграшно мила?

ГАЛАТЕЯ /усмихва се/.

МИШО. При това усмивката ви е привлекателна!… Сам се чудя как съм успял да създам такава красота.

ГАЛАТЕЯ. Хубаво ли е човек да е красив?

МИШО. Това е мечтата на всяка жена.

ГАЛАТЕЯ /диша бързо, повдига рамете си и киха/.

МИШО. Ой!… Вие сте настинала! /измъква кърпичката си и избърсва нослето ѝ/. Уви, не е сън!

ГАПАТЕЯ. По какво разбрахте?

МИШО. Носът ви тече… Ако беше сън, нямаше да имате хрема. /усмихва се/ А вие искахте да излезете навън?

ГАЛАТЕЯ. Защо не?

МИШО. Знаете ли какво е това „навън“?… Мислите ли че „вън“ може да се ходи гола?

ГАЛАТЕЯ. Защо да не може?

МИШО. У нас не е прието да се излиза така по улиците.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

МИШО /нервно/. Вие не разбирате нищо!… Вие сте дивачка!… Не знаете нищо, нямате никакви идеи, не умеете да се държите в обществото и въобще, вие сте една голяма беда. /налива си и пие/ Ще се пропия заради вас!… /хваща се за главата/ Божичко, вие нямате никакви документи. Паспорт нямате!… Нито квартирна карта!… Да не говорим за софийско жителство!

ГАЛАТЕЯ. Какви са тези неща?

МИШО. Много е трудно да се обясни. Слушайте сега, миличка!… Всеки човек, по цялото земно кълбо, с изключение на диваците и ескимосите, си имат регистрация… Това е за улеснение на администрацията… Разбирате ли?… Иначе би настъпил хаос… /Тя слуша и се разхожда около етажерката с книги, от която измъква албум с репродукции на Леонардо да Винчи. Разглежда репродукциите./ …Всеки човек си има три имена… Лично, бащино и фамилно… А вие нямате ни едно… Да речем, че ще ви наричам условно Галатея… Ами по нататък?… Кой е баща ви? Кой е дядо ви?… Пълна неизвестност. Вие сте извън времето, пространството и материята… Да речем  отивам в райсъвета да ви регистрирам. Там трябва да ви сложат в том и страница. Иди обяснявай къде сте родена, кой е баща ви и коя майка ви…

ГАЛАТЕЯ. Каква е тази книга?

МИШО. Това е албум с репродукции на един от най-големите художници в историята на човечеството. Казва се Леонардо да Винчи. Аз и моите колеги го наричаме интимно Леонардо. Един приятел го нарича Лео…

ГАЛАТЕЯ. Тази картина ми харесва!

МИШО /поглежда в албума/. Охоо, вие проявявате вкус. Какво съвпадение! Тя харесва на всички. Нарича се Мона Лиза. Най-прочутата творба на този художник. Намира се в Парижкия Лувър.

ГАЛАТЕЯ /измъква лист от книгата/. А това какво е?

МИШО /усмихнато/. Това е договорът ми с физкултурата за извайването на скулптурата „Скок във вода“… Знаеш ли какво е договор?… Аз съм скулптор. Човек, който произвежда красота и изкуство. Физкултурата, Градският народен съвет, Пловдивският панаир и други учреждения са мои клиенти… Те идват, казват си желанията, ние подписваме договор, където уговаряме сумата и срока за предаването и започваме да работим.

ГАЛАТЕЯ /унесено/. Чудно!… Ами… тази, Мона Лиза, по какъв договор е нарисувана и колко е получил художникът за нeя?

МИШО /взима албума и договора/. Вие ставате нахална! /слага ги на лавицата/.

ГАЛАТЕЯ. Извинете, какво съм аз?

МИШО /почесва се по тила и мисли/. Вие сте произведение на социалистическия реализъм.

ГАЛАТЕЯ /със съвсем друг тон и внезапно/. Знаете ли, че съм гладна?

МИШО. О! Извинете за разсеяността ми!… Та вие трябва да ядете!… Ей сега ще изтичам за колбаси! /взима си шлифера и излиза. След това се връща/. Дано като се върна всичко да излезе сън.

Галатея разглежда обстановката. Тя отива до радиото и отдалеч любопитно натиска единият от бутоните. От радиото се понася нежна музика. Тя се отдръпва назад и слуша удивено.

На вратата се звъни. Тя се обръща и се двоуми. Най-после решава да отвори. На прага застава Стефан. 

СТЕФАН /гледа я с широко опулени очи/.

ГАЛАТЕЯ. Търсите ли някого? /тя е мила в мъжката пижама/

СТЕФАН /все още не може да се съвземе/. Търся думата, с която бих могъл най-силно да ви обидя!

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Защо?

СТЕФАН /Пристъпва към нея, а тя отстъпва назад и го гледа уплашено в очите/. Защото вие сте една безсрамница, която се вмъква в живота на младите семейства и го разваля! Коя сте вие?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

СТЕФАН. Къде е той?

ГАЛАТЕЯ. Отиде за колбаси.

СТЕФАН Колбаси и вино, нали?

ГАЛАТЕЯ. Може би.

СТЕФАН. Сега разбирам защо бързаше да ме прогони от тук… Къде е статуята.

ГАЛАТЕЯ. Ще ви я покажа. /отива в нишата, спуска завесата и след това я маха, като застава в позата на скока във вода, по бански костюм и шапка/.

СТЕФАН /изненадан и сконфузен/. Вие сте моделът?

ГАЛАТЕЯ. Не. Аз съм оригиналът.

Мишо е влязъл и гледа последната сцена. В ръцете му са покупките. 

МИШО Галатея, защо не се държите прилично? /отива и спуща завесата/.

СТЕФАН. Презрян женкар! /стрелка го с възмутени погледи/ Това не е етично!… Ако ти се харесват и други жени, не ги показвай поне на годеницата си… Какво съм виновен аз, на мен да ми се обаждат по телефона и да ми плачат! /ядосва се/ Ще ми обясниш ли какво означава това?

МИШО /крещи със всичка сила/. Ти ми обясни!… И не ми чети морал, че както ми е причерняло! /захвърля ядосано покупките на масичката/

СТЕФАН. Къде е тя? /сочи с поглед празния пиедестал, където е стояла статуята/

МИШО /иронично сочи с глава към завесата/. Ето я!

СТЕФАН. Ти да не си луд?

МИШО. Като съм луд, ти тогава ми кажи къде е моята статуя!

СТЕФАН. Ей, актьоре, какво ми играеш?

МИШО /крещи извън себе си/. Забранявам на всекиго да ми задава въпроси! Забранявам на всекиго да се съмнява!… Още малко… Още мъничко ми трябва и ще започна да викам и чупя!… /сломено и тихо/ На края ще счупя и главата си!

СТЕФАН. Братко, успокой се!… По-тихо!… Аз дойдох да крещя на теб, а не ти на мен… Обясни ми сега цялата работа.

МИШО. Няма какво да ти обяснявам… Както си стоеше там и оживя.

СТЕФАН /изумено/. Разказваш легенди!

МИШО /дръзко отива и дръпва завесата/. За теб легенда, за мен действителност! /Галатея се усмихва кротко в пижамата./

СТЕФАН /гледа ту нея, ту него/. Слушай, можеш ли да ми направиш една услуга?

МИШО. Кажи.

СТЕФАН. Ощипи ме! /Мишо го щипе с ярост/ Ох! Не тъй силно! /гледа я/ Значи не сънувам! /към него/ Твоята Мария ми се обади по телефона и ми каза вече никога да не я търсиш!… Още тази вечер заминава с геоложка експедиция да търси петрол.

МИШО  /тихо/. Все ми е едно.

СТЕФАН. Как така?

МИШО. Не виждаш ли каква каша се забърка?

СТЕФАН /гледа Галатея/. А хубава, дявол да го вземе!

МИШО. Трий си я на главата… Като си помисля, че всеки момент може да влезе комисията, получавам кръвно налягане.

Звъни се.

МИШО /равнодушно/. Чу ли?… Комисията идва да я види… Кажи какво да правя?

СТЕФАН /гледа Галатея/. Ще им я покажем.

МИШО. Ти си луд!… Какво ще им покажем?

СТЕФАН. Нея! /сочи Галатея/ Моля ви да застанете на пиедестала!

МИШО. Не говори глупости!

СТЕФАН /решително/. Остави ме да действам!

МИШО. Ама това е комисия!

СТЕФАН. Именно!… Видял ли си някоя комисия да разбира от изкуство? /към Галатея/ Съблечете се и застанете на пиедестала!

ГАЛАТЕЯ. Омръзна ми да се събличам и обличам.

Двамата са изненадани.

МИШО /към Стефан/. Видя ли?

СТЕФАН /към нея, кротко/. Ще се събличате, мадам  щом сте жена ще се събличате.

Тя маха пижамата и застава върху пиедестала.

СТЕФАН /като я покрива с плаща/. Моля ви се, помъчете се да не мърдате!… Каквото и да става, стойте неподвижно. Каквото и да става! /загася главната светлина/

Мишо отваря вратата и влиза комисията. Тя се състои от двама души с чанти. Може да се търси разлика в ръста им или в дебелината им.

ПЪРВИ ЧЛЕН /гледа ателието/. Значи, така работят скулпторите! /гледа довършените и недовършените фигури и пипа с ръка/

ВТОРИ ЧЛЕН. От глина пари правят!

ПЪРВИ ЧЛЕН. И от камъни.

ВТОРИ ЧЛЕН. Камъкьт струва два лева кубика, а вие за вашата статуя, която я има, я няма един кубик, ни взимате десет хиляди!

ПЪРВИ ЧЛЕН. А един работник блъска по цял ден за двайсет и пет до трийсет лева.

ВТОРИ ЧЛЕН. На тези години да си художник!

ПЪРВИ ЧЛЕН /към МИШО/. Какво… готови ли сме?

МИШО. Почти.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Хайде, че като предадете статуята, ще ви ударим с десет бона по главата.

СТЕФАН. Вие защо не станахте скулптор, ами сте се заловили със счетоводство?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Защото съм будала!… На времето не съм мислил и сега си блъскам главата… За тази работа трябва ли образование?

СТЕФАН. Нищо не трябва. Отваряш един такъв дюкян, напълваш го със глина и камъни, и започваш производството.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Трябва да опитам през свободното си време.

ВТОРИ ЧЛЕН. Можем ли да видим нашата поръчка?

МИШО. Ще ви я покажа.

Отива до статуята и маха плаща.

СТЕФАН. Само че без пипане, защото не е изсъхнала!

ВТОРИ ЧЛЕН. Моля, ние разбираме от изкуство!

Приближават се.

ВТОРИ ЧЛЕН /разкрачва се пред скулптурата, като държи с две ръце чантата зад гърба си/. Да си кажа правата, не за пръв път приемам статуи и картини, но сега за първи път ми се харесва.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Че тя като жива бе, Върбане!

ВТОРИ ЧЛЕН. А! Хубаво, бе!… Банският костюм е като истински!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Виж косата!…

ВТОРИ ЧЛЕН. Ами очите?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Той е залепил и клепачи!

ВТОРИ ЧЛЕН. Като я гледам, струва ми се че диша!… Толкова е сполучливо!… Браво, майсторе!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Такова нещо си заслужава парите!… Значи, не можем да пипаме?

МИШО /бързо/. Засега още не.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Като жива бе, Върбане!… Сякаш ще проговори!

МИШО /покрива статуята/.

ВТОРИ ЧЛЕН. Защо я покривате?

МИШО. Страхувам се наистина да не проговори.

Напущат статуята.

Стефан измъква цигари и ги почерпва. Запушват.

ВТОРИ ЧЛЕН. Договорът ви изтича след няколко дни. Кога ще я получим?

МИШО /чуди се какво да отговори/.

СТЕФАН. Не по-рано от десет дни. Материалът трябва да изсъхне добре, защото иначе ще се повреди.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Ей, да не си провалим плана?

ВТОРИ ЧЛЕН. Бъди спокоен имаме време… Хайде, довиждане момчета… Много ни хареса. Като жива!… Това наричам аз изкуство, а не разни там стилове и не знам какво си… Направѝ я като жива да хване око!  Трябва да се гледа реализма, а не формализма!… Хайде довиждане и бон шанс! /излизат/

Мишо и Стефан се гледат една секунда в очите, след това започват да се смеят високо, със сетни сили. Примират от смях.

Изведнъж Мишо престава да се смее. Престава да се смее и Стефан. 

МИШО /слага пръст пред устата си/. Шшшт! /тихо/.

СТЕФАН. Защо „шшт״?

МИШО /гледа към статуята/. Имам чувството че всичко това е било само чудноват сън!

СТЕФАН. Знаеш ли, че и аз мисля така?… Иначе не може и да бъде. Сигурен съм, че под плаща ще намерим само статуя и нищо друго. /тръгва на пръсти към плаща и бавно го маха/

ГАЛАТЕЯ. Докога ще стоя така?… Уморих се!

Двамата мъже се гледат съкрушено.

ЗАВЕСА

.

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

 

На другия ден.

Обстановката както в първо действие.

Вратата се отваря и влиза Мишо, който носи куфар. Поставя го до масичката и сяда на един стол. Запалва цигара. Видът му е угрижен.

Той отива до вратата на спалнята си и се ослушва.

МИШО /кашля се/. Галатея!

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Даа!

МИШО. Донесох ти дрехи.

ГАЛАТЕЯ /появява се по пижама, като държи разтворена книга в ръката си, а в другата ръка държи нахапана ябълка или портокал/. Това какво е?… Слушай? /чете/:

Комбайн, комбайн; комбайн 

желязо и дърво:

единство в двойна плът!

Чертаеш своя път

към новия живот

за целия народ

към

со-

ци-

а-

ли-

зъм!

МИШО. Това е вид поезия, миличка.

ГАЛАТЕЯ. Каква поезия?

МИШО. Стълбовидна.

ГАЛАТЕЯ. Защо стълбовидна?

МИШО. Защото, виждаш ли, думата „социализъм“ е разчленена по срички, които са подредени във вид на стълбичка.

ГАЛАТЕЯ. Защо във вид на стърбичка?

МИШО. Защото някои поети се катерят понея. Мнозина от нас са стигнали до началници на отдели.

ГАЛАТЕЯ. Но защо разчленяват думите?

МИШО. Защото искат да пишат като Маяковски.Той е разчленявал така. /отива до лавицата и взима книжка на Маяковски/. Слушай! /чете/:

Поезия, 

значи

радий да добиеш:

за грам,

ти си губиш

с години труда,

за дума една

трябва ти

да промиеш

със хиляди тона

словесна руда!

ГАЛАТЕЯ. Това ми харесва. И то ли е на стълбички?

МИШО. На стълбички, но има голяма разлика… Вземи сега да се облечеш, че ми омръзна да те гледам все в моята пижама. /подава ѝ куфара/

ГАЛАТЕЯ /радостно/. Вече си имам дрехи?

МИШО. Бях при моята леля. Взех някои неща. Сигурно са отпреди тридесет години, но няма значение. Важното е да бъдеш облечена. При това женската мода е странно нещо все се връща на същото място, от където е тръгнала. Нищо чудно на леля дрехите сега да са модерни.

ГАЛАТЕЯ. /грабва радостно куфара/. Ей сега ще се облека. /излиза/

29.VIII.1957 / 12.IX.

МИШО /гледа часовника си и крачи по стаята. Отива при входа на спалнята/. Галатея!…

ГАЛАТЕЯ /без да се вижда/. Да.

МИШО /гледа с ужас към входа/. Моля те! Не така! /извръща се назад, като закрива с ръце очите си/ Защо се явяваш гола пред мен?

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Какво от това?

МИШО. Така не може! Разбери!

ГАЛАТЕЯ. Защо да не може?

МИШО. Не е прилично!… Моля те, върни се!… Исках да ти кажа само, че ще изляза… Ако някой звъни, не отваряй!

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Защо да не отварям?

МИШО. В никакъв случай. Разбра ли?

ГЛАСЪТ НА ГАЛАТЕЯ. Разбрах.

МИШО /излиза/.

Пауза, изпълнена с музика. От спалнята, в плавния ритъм на демоде музика се понася с доволен вид тя облечена в невъзможно старовремска рокля. След като прави няколко кръга в същия ритъм на музиката, Галатея се изправя пред огледалото и започва внимателно да се оглежда.

Музиката затихва, превръща се в звуков тон, върху който се чува глас.

ГЛАСЪТ. О, жена!… Която и да си ти, откъдето и да идеш, от небето да паднеш, от камък да се родиш ти си все една и съща!… Изхвърлена на самотен остров от корабокрушение, докато друг на твое място би извикал „вода“ или „хляб!“, първото нещо, което ще кажеш ти е: „Огледало!… Парченце малко огледало!… Късче стъкло!…“

ГАЛАТЕЯ /извръща глава/. Кой говори?

ГЛАСЪТ. Един глас.

ГАЛАТЕЯ. Какъв е този глас?

ГЛАСЪТ. Глас!…Чисто и просто ­глас!

ГАЛАТЕЯ. Какво искаш да ми кажеш?

ГЛАСЪТ. Просто ми се говори.

ГАЛАТЕЯ. Като ти се говори, можеш ли да ми кажеш какво съм аз и какво трябва да правя?

ГЛАСЪТ. Ти си жена и трябва да правиш всичко, каквото прави една жена.

ГАЛАТЕЯ. Но аз не знам какво да правя.

ГЛАСЪТ. Ще се научиш. Жените се приспособяват лесно.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

ГЛАСЪТ /тайнствено/. Те имат нюх.

ГАЛАТЕЯ. Ще си говорим ли често с теб?

ГЛАСЪТ. Нямам нищо против.

ГАЛАТЕЯ. Как е твоето име?

ГЛАСЪТ. Аз нямам име!…

ГАЛАТЕЯ. Какво си тогава? Все трябва да си нещо?

ГЛАСЪТ. Аз съм нюх, опит, инстинкт, натрупана от векове интуиция, ако щеш така нареченото шесто чувство. Аз съм това нещо, за кое ти смяташ, че съм вън от теб, а всъщност аз съм вътре в теб. Аз съм бил във Ева, в Клеопатра, в Жана Д’арк, в Райна Княгиня, аз съм сега и в теб.

Звъни се. Галатея трепва.

ГАЛАТЕЯ. Чу ли?

ГЛАСЪТ. Чух.

ГАЛАТЕЯ. Звъни се.

ГЛАСЪТ. Звъни се.

Звъни се повторно. 

ГАЛАТЕЯ. Пак се звъни.

ГЛАСЪТ. Чух.

ГАЛАТЕЯ. Какво да правя?

ГЛАСЪТ. Отвори!

ГАЛАТЕЯ. Казаха ми да не отварям.

ГЛАСЪТ. Жената рядко прави това, което ѝ казват.

ГАЛАТЕЯ Но защо да отворя? Кое може да ме накара да отворя?

ГЛАСЪТ. Любопитството… Пък, ако искаш, не отваряй!

ГАЛАТЕЯ. Тогава ще отворя. /тръгва/

ГЛАСЪТ. Галатея!

ГАЛАТЕЯ /спира се/. Какво?

ГЛАСЪТ. Довиждане!

ГАЛАТЕЯ. Довиждане! /отива да отвори/

На вратата е застанал Муки млад, суингстващ :) младеж с куфарче в ръка. 

МУКИ. Добър ден, мадам!… Господин Мишо?

ГАЛАТЕЯ /прави жест с ръка/. Заповядайте!

МУКИ /влиза/. Кажете му че иска да го види Муки.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го почакате. Седнете.

МУКИ /сяда на стола като поставя куфарчето на масата пред себе си и през цялото време като втрещен гледа облеклото и лицето на Галатея/. Може би вие сте госпожа съпругата? Поздравявам ви. В днешните тежки времена да имаш за мъж скулптор е доста фино и ценно.

ГАЛАТЕЯ. Кой сте вие?

МУКИ. Муки!

ГАЛАТЕЯ. Кой?

МУКИ. Муки, мадам!… М като Масачузетс, У като Уелингтън, К като Колорадо и И като Илиноис!… Муки!… Аз снабдявам вашия мъж с някои неща от първа необходимост. Той е мой клиент. Аз съм мост, мостче, мостченце, по което у нас минава западната лека промишленост… /разперва ръце/ Погледнете мадам! /дръпва надолу ръкава на сакото си, след това ръкава на бялата си найлонова риза и върху лявата му ръка заблестяват четири ръчни часовници/ „Докса“, „Марвин“, „Омега“, „Кортибер“! /сочи всичките с пръст/ Всичко е наредено по градация, по качество и цена… Седемнадесет рубина, анти-магнетик, уотърпруф, сиреч непромокаем, херметик и самонавиващ!… Хиляда и двеста, хиляда и триста, хиляда и осемстотин, две и четиристотин! /сваля бързо единият от ръката си/ Вижте, мадам! /хвърля го на пода/  Нихел!… Никс капут! /взима го от пода и го слага на ухото ѝ/ Чувате ли гласът на времето?

ГАЛАТЕЯ /учудена/. Да.

МУКИ. Това време работи за нас!

ГАЛАТЕЯ. За кои нас?

МУКИ. За вас, за мен… за социалното равенство… /свива рамене и пали цигара/ Но за съжаление, дотогава трябва да работим тежък физически труд… Тежко е мадам!… Тежки митнически такси, строги митничари понякога се получава голяма фира… /изведнъж дава обяснения/  Имам чичо в Канада четири сладкарници!… Вашият съпруг партиец ли е?

ГАЛАТЕЯ. Скулпторът не е мой съпруг!

МУКИ /изненадано/. О-о-о!… А кой е вашия съпруг?

ГАЛАТЕЯ. Нямам съпруг.

МУКИ /съвсем изненадано/. Вие сте свободна?

ГАЛАТЕЯ. Да.

МУКИ /гледа я/. Свободна и ултрамодерно облечена! /пипа плата на роклята/ Франс?… Парѝ?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

МУКИ. Такова нещо не съм получил, но имам две-три найлончета. /разтваря куфарчето и показва няколко блузки, чорапи и жилетки. Пъха ръка в единия чорап./ В този чорап кракът ви ще се чувства като в магнезий!… Нескъсваем! /налапва краят на чорапа и захапва със зъби/ Дръпнете сега!

ГАЛАТЕЯ /дръпва другия край, чорапът се скъсва моментално./

МУКИ /гледа като човек на когото му е зашлевен шамар/. Скъса се… Видяхте ли, че всяко правило има изключение, мадам? /прибира стоката си и я разглежда с възхищение/ Вие сте нещо невиждано, мадам!… Сякаш сте излезли изпод ръката на скулптор: кръст, бюст, ханш, глезен!… Защо не съм ви виждал по пиацата?… Играете ли тенис?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МУКИ /смига и маха настрани глава/. Той ревнив ли е?

ГАЛАТЕЯ. Няма основания да ме ревнува.

МУКИ. О, защото сте верна!

ГАЛАТЕЯ. Ние не сме свързани с нищо.

МУКИ. Обичате ли да танцувате?

ГАЛАТЕЯ. Бих опитала.

МУКИ /зарадван от неочаквания обрат на работата/. Довечера ще дойдете в сладкарница „Прага“ на Раковски!

ГАЛАТЕЯ. Нямам нищо против.

МУКИ. Аз ще наредя предварително нещо.

ГАЛАТЕЯ. Добре.

МУКИ. Ама сериозно ли искате да се срещнем?

ГАЛАТЕЯ. Защо не?

МУКИ /навежда глава/. Трябва да бъда искрен!

ГАЛАТЕЯ. Кажете.

МУКИ. Трябва да ви кажа още сега, че няма да се стърпя и ще ви ухажвам.

ГАЛАТЕЯ. Ухажвайте ме!

МУКИ /хваща я за ръката, като се оглежда встрани/. После, нищо чудно да ви хвана и за ръката.

ГАЛАТЕЯ. Че защо да не ме хванете.

МУКИ /гали страстно ръката ѝ/. Да, но /навежда глава/ не е изключено да ви целуна.

ГАЛАТЕЯ. Ако искате…

МУКИ /на седмото небе/. Вижте какво… Вие трябва да знаете, че съм много нахален. Има опасност още сега… всеки момент да ви сграбча и да ви нацелувам!

ГАЛАТЕЯ. Както обичате.

МУКИ /съвсем изненадан/. Тук има ли някой?

ГАЛАТЕЯ. Не. Защо питате?

МУКИ. Къде е той?

ГАЛАТЕЯ. Навън.

МУКИ. Някой друг да има тук?

ГАЛАТЕЯ. Никой.

МУКИ. Мога ли да проверя?… Залавян съм вече два пъти. /поглежда навсякъде, включително и в спалнята и се връща доволен/. Първо да се разберем: ще ви целуна, ако ми обещаете, че довечера ще дойдете на срещата.

ГАЛАТЕЯ. Щом съм обещала ще дойда.

МУКИ. Елате да ви прегърна! /тя се приближава и той я сграбчва/

Вратата се отваря и влиза Стефан с букет цветя.

 

СТЕФАН. При такива случаи се затваря поне вратата.

13.IX.

Муки се дръпва веднага назад, но задържа ръцете си във форма на пръстен.

28.IX.

МУКИ. Гръдна обиколка осемдесет и два сантиметра, госпожице!… /сваля си ръцете/ Ще потърся нещо подходящо. /бързо прибира нещата си/ Цветът няма значение, нали?… /измъква се майсторски/ Довиждане!

СТЕФАН /след пауза/. Какво беше това?

ГАЛАТЕЯ /невинно вдига рамене/. Не знам… Довечера ще се срещнем в сладкарница „Прага“ на улица Раковски и ще го питам.

СТЕФАН /стреснат/. Вие ще се срещнете?

ГАЛАТЕЯ. Ами да!

СТЕФАН. В сладкарница „Прага“?

ГАЛАТЕЯ. Да. Защо?

СТЕФАН. На Раковски?

ГАЛАТЕЯ. Там.

СТЕФАН /прави две крачки напред-назад/. Впрочем, това си е ваша работа… Къде е Мишо?

ГАЛАТЕЯ. Излезе.

СТЕФАН /гледа часовника си/. Имам малко време. Минавам случайно… /вижда цветята в ръцете си/ Това е за вас. /подава ѝ ги/. Не казвайте никому, че са от мен… Впрочем, не казвай на Мишо, че съм идвал… /изведнъж/ Вие ли позволихте на този тип да ви целуне?

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Да. Той искаше.

СТЕФАН. Той искаше!… Е?

ГАЛАТЕЯ. Какво „е“?

СТЕФАН. Успя ли?

ГАЛАТЕЯ. Вие ни прекъснахте.

СТЕФАН /отдъхва си/. Слава богу!… И ако не бях влязъл?…

ГАЛАТЕЯ Ами, ако не бяхте влязъл… щеше да ме целуне.

СТЕФАН. И какво щяхте да спечелите от това?

ГАЛАТЕЯ. Защо да печеля… Той просто искаше.

СТЕФАН. Представете си, че всеки иска да ви целува!

ГАЛАТЕЯ. Щом им е приятно да целуват!

СТЕФАН /извън себе си/. Чувате ли се какво говорите?

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам.

СТЕФАН. Знаете ли, че да се целувате е неморално?

ГАЛАТЕЯ. Не.

СТЕФАН. Знаете ли кои жени се целуват лесно, със всеки мъж?

ГАЛАТЕЯ. Кои?

СТЕФАН. Ще ви дам аз едно „кои“!… Представете си че сам поискам да ви целуна!

ГАЛАТЕЯ. Поискайте.

СТЕФАН /изненадан/. И ще ми позволите?

ГАЛАТЕЯ. Защо не.

СТЕФАН /отчаяно/. Момиче, момиче!… Знаеш ли какво нещо е целувката?… Целуват се само хора, които се обичат.

29.IX.

ГАЛАТЕЯ /замислено/. Това не знаех.

СТЕФАН. Вие трябва да пазите първата си целувка за първия човек когото ще обикнете… Ако давате лесно целувките си, ще станете опетнена, неморална… В нашият живот имаме едно нещо, което наричаме морал. Морал в любовта, морал в политиката, морал в обществените взаимоотношения. Повечето от хората гледат да живеят морално и тях ние наричаме морални. Други предпочитат да живеят неморално: лъжат, крадат, правят кариера с непозволени действия, и тях наричаме неморални.

ГАЛАТЕЯ /замислено/. А вие защо ме карате да лъжа?

СТЕФАН. Кога съм ви карал?

ГАЛАТЕЯ. Искате да излъжа Мишо, че не знам откъде са тези цветя, че вие не сте идвал тук.

СТЕФАН. Това, което искам от вас е незначително незначителна лъжа, съвсеем лекичко отклонение от морала, което няма да увреди никому. Вие ще го направите в името на нещо голямо.

ГАЛАТЕЯ. Какво е то?

СТЕФАН /хваща ръката ѝ/. В името на нашата любов, която вече се ражда. /Звъни се. Стефан оттегля ръката си./ Може би това е той!… /суети се известно време, след което грабва цветята си/ Слушайте, Галатея!… Аз трябва да се скрия /гледа наоколо/ например… зад завесата и щом Мишо влезе оттатък /посочва с глава спалнята/ мигновено да изхвръкна навън.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

СТЕФАН. Защото… положението в което се намирам е малко неудобно.

ГАЛАТЕЯ. Защо да е неудобно?

СТЕФАН. Защото… не е красиво… Помнете нито дума за мен! /скрива се зад завесата/

Галатея отива и отваря вратата. Влиза Мишо Велев.

МИШО /носи цветя/. Добър ден, Галатея!

ГАЛАТЕЯ. Добър ден.

МИШО. Вземи тези цветя и ги сложи в една ваза.

ГАЛАТЕЯ. Ах, какви хубави цветя!…

МИШО /малко неудобно/. Те са за вас.

ГАЛАТЕЯ. За мен?… Защо?

МИШО /маха безпомощно с ръце/. Тъкмо това не мога да ти обясня!… Слушайте! /сяда и отново става като се разхожда напред-назад/. Вие… трябва… сама да се досетите… На мен ми е неудобно да ви обясня… Ако бяхте обикновена жена, щяхте да се досетите и всичко би се развило другояче… /с друг глас/ Имате ли малко свободно време да ме изслушате?

ГАЛАТЕЯ. Разбира се! Говорете!…

МШО. Ах, как бих желал да съм пиян, да ви разкажа всичко наведнъж.. ./обръща се с гръб към нея/ Малка, нежна Галатея… Животът на хората, нашият живот е устроен така, че всички живи същества са разделени на два пола… От една страна /размахва лявата ръка на ляво/ мъжкият пол, към който спадам аз /сочи се/ и отдруга /дясната ръка на дясно/ женският пол, към който спадате вие. Впрочем, така е било още от Адам и Ева. Може би в бъдеще науката и електронната теория ще променят нещата, но засега е така. Аз съм мъж, а вие сте жена.

ГАЛАТЕЯ. Това го знам.

МИШО. Знам че го знаете, но искам да започна от самото начало. И така /обръща се към нея/ откакто свят светува, мъжът търси жената, а жената търси или чака да бъде потърсена от мъжа… И докато чака, тя не пилее напразно времето си, а се гримира… Целта е да се привлече вниманието му. От друга страна, мъжете се делят на мъже които търсят упорито и други, които не търсят толкоз упорито. Тези които търсят упорито, се делят на такива които имат склонност към руси, други, които имат склонност към мургави, трети които търсят красотата, четвърти, които търсят ума и тъй нататък. Аз спадам към тия, които не знаят какво търсят. Не искам да кажа че спадам към мъжете, които търсят това което им падне. Не!…Аз съм преди всичко човек на изкуството. Аз съм естет и затова трябва да търся нещо, което е и хубаво, и същевремено да се отличава с що годе ум. И така вие не сте умна. По-скоро бих казал, че сте глупава, защото ми приличате на новородено дете. Но /маха с ръце/ аз съм ви създал и трябва да ви приема такава, каквато сте… Може би знаете, че аз имах връзка с едно друго момиче, което след като вие се появихте изчезна да търси петрол и ми изпрати телеграма че всичко е свършено.

ГАЛАТЕЯ. Тази дето ви вдигна скандала ли?

МИШО. Същата… Но да минем по същество: В самото начало аз се разсърдих на вашето появяване. Аз ви проклех… Сега, обаче, нещата се промениха. Само двадесет и четири часа бяха достатъчни да разбера че… /спира се/

ГАЛАТЕЯ. Говорете, моля ви се !… Много е интересно.

МИШО. Ще бъда откровен: аз ви обичам! /сяда на стола с гръб към нея и мълчи./

Неловко мълчание.Затъмнение.Само тя е осветена от прожектор.

Чува се гласът.

ГЛАСЪТ. Е, Галатея?

ГАЛАТЕЯ. Какво става тук? Нищо не разбирам.

ГЛАСЪТ. Ами,ами!… Ще разбереш.

ГАЛАТЕЯ. Нищо не разбирам

ГЛАСЪТ. Глупачке! Три предложения за няколко минути. Това трябва да те прави горда.

ГАЛАТЕЯ. Тъкмо това е неудобното… Ако беше поне едно.

ГЛАСЪТ. Слушай сега!… На твоя път са застанали трима мъже. Ти трябва да ги прецениш. Единият е търговец на найлон, вторият е писател, третият е скулптор… От друга страна, положението ти е малко неудобно. Писателят е скрит зад паравана. Той тръпне и слуша всичко, което си говориш със скулптора. В ръката му тръпнат и цветята. Положението му е твърде неизгодно. Той трябва да се измъкне на всяка цена, а от друга страна, той чака да чуе нещо интересно.

ГАЛАТЕЯ. Е, добре! Какво да правя?

ГЛАСЪТ. Едно единствено нещо: да бъдеш жена.

Светлина на сцената.

МИШО. Извинявай, все пак малко избързах с предложението, но положението е заплетено. Ние живеем под един покрив. И, понеже ти казах всичко, ще те оставя известно време да си помислиш… /става/ Търсил ли ме е някой?

ГАЛАТЕЯ. Дойде един на име Муки.

МИШО. Муки?… Кой е този Муки?

ГАПАТЕЯ. Носеше часовници и поиска да ме целуне.

МИШО /подскача от изненада/. Да те целуне?… Защо?…Вие… Целуна ли те?

ГАЛАТЕЯ. Не.

МИШО /успокоен/. Слава богу!… А защо не ви целуна?

ГАЛАТЕЯ. Прекъсна го вашият приятел Стефан.

МИШО /съвсем изненадан/. Стефан?… Кога?… Как?… Защо?

ГАЛАТЕЯ. Ами той влезе, оня избяга, тогава той каза „слава богу“, показа ми цветя и ми кава, че ме обича, а след това… се скри зад завесата.

МИШО. Зад завесата?… Там? /сочи с пръст/

ГАЛАТЕЯ. Да,там.

МИШО /към завесата/. Излез, мерзавец и дай обяснение!

СТЕФАН /излиза от завесата с оклюмана глава и цветя в ръка. Двамата застават един срещу друг, с цветя в ръцете./.

СТЕФАН. Нямаш право да ме наричаш мерзавец!

МИШО. А как, моля, да ви нарека?

Отново затъмнение. Галатея отново е осветена от прожектора.

ГАЛАТЕЯ. Май че сбърках нещо.

ГЛАСЪТ. Глупачке, как можа да забъркаш тази каша?

ГАЛАТЕЯ. Но какво да правя?

ГЛАСЪТ. Ами че ти непрекъснато бъркаш, непрекъснато говориш истината.

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Искам да бъда морална.

ГЛАСЪТ. А не разбра ли най-после, глупачке, че си жена?… Трябва да правиш компромиси.

Светлина.

МИШО /към Галатея/. Моля ви, идете оттатък.

Галатея отива в спалнята.

МИШО. Стефане, получи се нещо смешно.

СТЕФАН. Пожелах да ѝ окажа малко внимание. /сочи цветята/ Все пак тя е жена.

МИШО. Да, но виж как налетяхме… като невидeли.

СТЕФАН. За мен поне не можеш да кажеш, че съм по тази част. Малко се интересувам от жени.

МИШО. Започвам вече да се безспокоя. /сяда/ Как да ти кажа… /запушва/ Аз съм отговорен за това нещастно същество. Аз я създадох. Тя е нещо нереално, наивно, токущо родено, не разбира нищо. Длъжен съм да я пазя… Просто не знам каква ще бъде по-нататъшната ѝ съдба. Тя е нереално нещо, ефирно, божествено и носи белега на оживялото вдъхновено изкуство.

СТЕФАН. Само исках да ти кажа това. И няма защо да ме подозираш. Но не съм съгласен с твоето брутално отношение към нея. Тя няма никаква вина, че се е появила на света.

МИШО. Ти бъди спокоен за моето отношение към нея. /става съвсем сериозен/ Важното е да те предупредя. Ти вече си бил женен и си развеждан. Не си от най-младите…

СТЕФАН. И ти не си много млад… Впрочем, на колко години е тя?

МИШО. Де да знам. За статуята ми позира осемнадесет годишно момиче.

СТЕФАН /разочаровано/. Как не можа да я създадеш поне на двайсет и три години!

МИШО. Видя ли? Пак започваш!

СТЕФАН. Защо мислиш тъй?

ВЕДЕВ. Вече мислиш за разликата във възрастта.

СТЕФАН. Ти си глупак!

МИШО. Не знам как ще се развият по-нататък събитията, но аз съм длъжен да я пазя.

СТЕФАН. Сега какво ли прави Мария?

МИШО. Не искам и да зная.

СТЕФАН. А си длъжен да знаеш.

МИШО. Защо?

СТЕФАН. Защото е твоя годеница.

МИШО. Всичко е свършено!

СТЕФАН. Да, но тя те обича.

МИШО. Ако ме обичаше, трябваше да ме изслуша.

СТЕФАН. И ти я обичаш.

МИШО /въздъхва/. Едва ли!…

СТЕФАН. Длъжен си да се ожениш за нея.

МИШО. Защо да съм длъжен?

СТЕФАН. Имате нещо като ангажимент. Всички знаят за вас. Вашата връзка е зарегистрирана пред очите на обществото. Ти не можеш да я изоставиш лекомислено и да я изложиш… що за морал, в противен случай?

МИШО. Ти не се грижи за това!

СТЕФАН. Аз съм първия ти приятел и ще се грижа за това… Още утре ще ѝ пратя телеграма да се върне. Никой не ви позволява да проваляте щастието си.

МИШО. Мария е лекомислена и е много земна.

СТЕФАН. Какво разбираш под „земна“?

МИШО. Кажи го направо еснафка… /тихо/ Вече чувствувам че не я обичам.

СТЕФАН. Откога?

МИШО. Мисля че отдавна.

СТЕФАН. Да не би от снощи?

МИШО. Какво искаш да кажеш?

СТЕФАН. Нищо.

МИШО. Забранявам да ме подозираш по отношение на Галатея!

СТЕФАН. На теб ти е забранено въобще да мислиш за това момиче!

МИШО. Защо?

СТЕФАН. Ти си неин създател… Нещо като… баща.

МИШО. А ти си хитрец!

СТЕФАН. С теб няма да се разберем. /хитро/ Слушай, бъди реалист. Мария има професия. Човек не може да срещне много геоложки в живота си. Освен това има апртамент. А знаеш ли какво значи геоложка с апартамент?

МИШО. Какво значи?

СТЕФАН. Много нещо. При това баща ѝ е професор. Тя е домакиня, държи за семейството… Такива жени се срещат веднаж в живота.

МИШО. Моля те да не говорим за Мария… Вместо да ми говориш, напиши всичко това в романа си.

СТЕФАН. Моите романи нямат такава тематика.

МИШО. Те въобще нямат тематика.

СТЕФАН. Това се отнася за твоите скулптури.

МИШО. Аз съм скулптор с име. Търсят ме от всякъде.

СТЕФАН При теб идват за поръчки както при кундуржия.

МИШО. Интересно, досега никога не си ми говорил така.

СТЕФАН. Така де. Фактически какво изкуство правиш ти?… Дялаш, продаваш и разписваш при касиерите.

МИШО. Макар и по поръчка, винаги съм творил с вдъхновение.

СТЕФАН. В това не можеш да ме убедиш. Ти все повече и повече се отдалечаваш от изкуството… Никакъв пламък, никакъв огън! Това е твоето изкуство… Какво знаещ ти за божественото вдъхновение!

МИШО. Добре че съм чел романите ти.

СТЕФАН. Сега не говорим за литература, а за скулптура.

МИШО. Въобще не искам да разговарям с теб!

СТЕФАН. Аз пък говоря с теб по необходимост.

МИШО. Мисля че от елементарна учтивост трябва да пазиш известно благоприличие в моя дом.

СТЕФАН. Това не е дом, а ателие.

МИШО. Тук е дом на изкуството.

СТЕФАН. Можеш да го наричаш както си щеш.

МИШО. Все пак, държа в моя дом да се говори малко по-сдържано.

СТЕФАН. Искаш да ме изгониш ли?

МИШО. Давам ти възможност да си помислиш какво искам.

СТЕФАН. Ти искаш да се докопаш до Галатея!

МИШО. Тя и без това си е моя.

СТЕФАН. По договор Галатея е на физкултурата. Хората имат черно на бяло. С твоя подпис…

МИШО. Договорът е за скулптура, а не за жив човек.

СТЕФАН. Ако работата стигне до съд, може да ти я вземат и жива.

МИШО. Никой няма право да разполага с това момиче.

СТЕФАН. Да не го смяташ за твоя вещ?

МИШО Аз съм го създал аз ще разполагам с него.

СТЕФАН. Галатея е живо същество, при това е пълнолетна и може да

поиска правата си, дадени ѝ от конституцията.

МИШО. Конституцията ми дава пълно право да те пребия тук и никой няма да ме съди, защото си на моя територия.

СТЕФАН. Това е по старата, отречена конституция, която вече не важи.

МИШО. Препоръчвам ти, вместо да се мъчиш…

СТЕФАН. За какво да се мъча?

МИШО. Да иронизираш…

СТЕФАН. Какво да направя?

МИШО. Да си вървиш.

СТЕФАН. Ще си вървя!

МИШО. И добре ще направиш.

СТЕФАН /гледа го с презрение/. Ще си вървя, защото ако остана тук…

МИШО. Какво ако останеш тук?

СТЕФАН. Струва ми се че ще те пребия!

Спущат се един срещу друг. Появява се Галатея. Стефан си тръгва. Излиза.

Галатея стои зад гърба на Мишо и го наблюдава. Мишо измъква ракия, налива си и пие, като продължава да бъде с гръб към нея.

МИШО. Видя ли, Галатея?

ГАЛАТЕЯ. Видях.

МИШО. Малко остана!… /изпива глътка/ За малко щеше да се стигне до бой. Щяха да се сбият двама добри приятели.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО. За жена.

ГАЛАТЕЯ. За коя жена?

МИШО. За една жена, която вместо сърце, има камък. /Прибира ракията на мястото ѝ./ Трябва да ти купя панталон и яке.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

МИШО. Ще заминем за планината!

ГАЛАТЕЯ /радостно/. За планината?… Защо?

МИШО. Защото те обичам!

ГАЛАТЕЯ. Не мога да разбера къква връзка има това с планината.

МИШО /обръща се, застава лице с лице с нея и хваща ръката ѝ/. Слушай миличка!… Ще те отведа в една малка къщичка сред гората. Там ще бъдем сами. Съвсем сами.

ГАЛАТЕЯ. Но защо съвсем сами?

МИШО. Там сред природата, в осамотение ти ще можеш да размислиш, да си отговориш на няколко въпроса и моята душа да намери покой.

ГАЛАТЕЯ. Все пак, радвам се че ще сменя обстановката.

МИШО. Обстановката е важно нещо. Искам да смениш обстановката.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО /пали цигара/. Защото те обичам страшно, жестоко, опустошаващо!

ЗАВЕСА

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Планината.

Пейка от планинска площадка край малка почивна станция. Наблизо някъде е летовището.

Появява се Папатаков  над четиридесет годишен, облечен в неподходящо за планината облекло: черен костюм.

ПАПАТАКОВ /застава в средата на сцената, обръща се към лявата страна на сцената, като ни предоставя да разгледаме профила му, слага ръце около устата си/. Еооооо!… /Отново/ Еооооо!… /Мълчание/ Еоооо!… /Отвръща му ехото/ Другарииии!… /Отвръща му ехото./ Другаарииии, чуйте! /Ехо./ Това на нищо не прилича!… Къде се пръснахте? Що за дезорганизация?… Ами доклада за храносмилането?… Другааарииии! Докладчикът, другарят лекар чака!

Появява се докладчикът лекар, облечен в тиролски костюм; живописни къси панталонки, кожено яке и шапка с перо. Запотен, заморен от изкачването до тук. Сяда немощно на пейката.

ПАПАТАКОВ /Плачевно/. Другарю лекар, виждате ли?.. ./Лекарят бърше с кърпа лицето си./ Виждате ли каква недисциплирана става класата?… /Лекарят си вее с яката на якето./ Даваш ѝ възможност да летува в първокласен планински курорт, където някога можеше да идва само експлоататорската върхушка, даваш ѝ туй, даваш ѝ онуй а тя бяга и се крие в гората… Готов ли е доклада?

ЛЕКАРЯТ /вее си със шапката/. Готов е.

ПАПАТАКОВ Колко минути?

ЛЕКАРЯТ. Тридесет и пет.

ПАПАТАКОВ. Видяхте ли? Кратък доклад, а те бягат!… Другарии! /Ехо./ Само ехото ми отвръща, сякаш ме интересува мнението му. Караш ги да пеят организирано те не пеят, караш ги да четем организирано роман те не четат…

В това време се чува хорово пеене отдалеч:

Речка движется и не движется в Подмосковские вечера…

ПАПАТАКОВ /изненадано/. Чухте ли?

ЛЕКАРЯТ. Чух, другарю Папатаков!

ПАПАТАКОВ /радостно/. Те са!

ЛЕКАРЯТ. Другарю Папатаков, да отидем при тях и да прочета доклада. /Непрекъснато се чува песента/

ПАПАТАКОВ. Не може, другарю лекар.

ЛЕКАРЯТ. Защо да не може?

ПАПАТАКОВ. Те винаги застават на такова място, дето не мога да се изкача.Трябва по някакъв начин да ги прикоткаме долу.

ЛЕКАРЯТ. Аз ще чета отдолу, а те ще слушат отгоре.

ПАПАТАКОВ. Нищо няма да чуят така.

ЛЕКАРЯТ. Все едно. Важното е да се изнесе доклада и да си изпълним плана.

ПАПАТАКОВ. Не обичам формалното изпълнение на задачите!…  Класата наистина трябва да се възпитава. На нея трябва да ѝ бъде осигурено правилно храносмилане. Затова избрах такава тема.

ЛЕКАРЯТ. Какво храносмилане?

ПАПАТАКОВ. Нали доклада ви е за храносмилането?

ЛЕКАРЯТ. Изглежда че не сме се разбрали. Аз съм написал доклад за чернодробните заболявания.

ПАПАТАКОВ /поразен/. Как така… чернодробни…? Аз ви казах ясно за храносмилането.

ЛЕКАРЯТ /навежда виновно глава/. Аз чета за черния дроб на всички смени. Този доклад си го имам от четири години…

ПАПАТАКОВ /отчаяно/. Това е вече формализъм!… Да не кажа бюрократизъм, защото не искам да обиждам един човек с висше образование! /печално/ Интелигенцио!… Как ще се разпрвяме с теб не знам.

ЛЕКАРЯТ И този доклад /показва го/ е интересен… Увлича като повест.

ПАПАТАКОВ /маха с ръка/. Добре! В края на краищата и работническата класа си има черен дроб. Няма да оставим сега този важен орган на буржоазията, я!… Хайде да ги търсим.

Лекарят става неохотно.Папатаков слага ръце пред устата си и вика: Ехооо!

ПАПАТАКОВ /като се обръща/. Идвате ли?

ЛЕКАРЯТ. Идвам, другарю Папатаков.

Излизат. Продължаваме да чуваме призивът: Ехооо!, който заглъхва в песента на почиващите, скрити хитро някъде, където едва ли ще ги достигне този възторжен организатор на работническата почивка.

Бързо влиза Галатея – жизнерадостна кактo никога досега. Застава в средата на сцената, обръща се по посоката от която се е появила, слага ръце около устата си. 

ГАЛАТЕЯ. Ехоооо! /ехото отвръща./ Ехоооо! /Ехото отвръща, но след това се чува отговора на Мишо Велев./

МИШО /гласът му/. Ехоо!

ГАЛАТЕЯ /като изтупва крачола на панталона си/. Днес ехото е особено силно.

МИШО /появява се натоварен с рибарски принадлежности/. Много бързо се катериш. Ще повредиш сърцето си.

ГУ1АТЕЯ /слага ръка върху сърцето си/. Нищо не чувствувам.

МИШО. Струва ми се че ти въобще нямаш сърце.

ГАЛАТЕЯ /следи тупкането на сърцето си върху дланта си/. Защо непрекъснато ми повтаряш това?

МИШО. Може би имаш само един мускул и нищо повече.

ГАЛАТЕЯ. Ако е така това ще ме безспокои. Аз искам да съм като всички хора. /поглежда го сериозно/ Защо мислиш, че нямам сърце?

МИШО. /Хваща ръцете ѝ /. Защото не ме обичаш.

ГАЛАТЕЯ. Това ми повтаряш непрекъснато откакто сме дошли тук.

МИШО. Ще ти го повтарям нн цял живот. Но помни добре, Галатея на друг няма да те дам. Ще те задържа за себе си докато гледам, докато дишам. Ти си излязла изпод моята ръка. Ти си мое творение. Аз ще разбия живота си в една любов без перспектива, ще се изпепеля в нея, но няма да те дам на никого.

ГАЛАТЕЯ. Не знам какво е това, което ти нарич „обич“, не мога да го почувствам, но все пак, за мен ти си най-близкия, най-милия човек. Ти ме доведе в този рай, където разбрах, че светът е прекрасно творение. Какво искаш повече?

МИШО. Какво искам повече!… Искам душите ни да се слеят. Двамата да не можем един без друг, да се зовем на сън, да шептим болезнено красиво имената си и ако щеш… да се целуваме.

ГАЛАТЕЯ. Не мога да разбера какво толкова хубаво има в това, което наричаш целуване… Целувай ме! Аз съм съгласна. Защо никога не ме целуваш?

МИШО. И никога няма да те целуна.

ГАЛАТЕЯ. Но защо?

МИШО. Защото в целувката трябва да участвуват двама души… Трябва да ти призная нещо.

ГАЛАТЕЯ Говори! Винаги обичам да те слушам. Чрез теб аз опознавам света и все по-здраво стъпвам на краката си в цялата неизвестност, която ме заобикаля. Нали ти си тоя, който ми обясни вчера защо цветята имат аромат!

МИШО /навежда глава/. Вчера сутрин, докато ти още спеше, аз се вмъкнах в твоята стая и целунах слепоочието ти.

ГАЛАТЕЯ /внезапно поглежда нагоре и съвсем непринудено казва/. Виж каква интересна синевина придоби небето. Защо небето е синьо?

МИШО. Цветът на безконечността е син.

ГАЛАТЕЯ. А моят син панталон безконечен ли е?

МИШО. Теб човек или трябва да те обича, или да те бие.

ГАЛАТЕЯ. Ти говореше нещо преди малко.

МИШО /с болка/. Тъй ти се е сторило.

ГАЛАТЕЯ. Защо имаш лошо настроение?

МИШО. Защото все повече прозирам една истина… И дано тази истина не излезе абсолютна. Дано съм се излъгал.

ГАЛАТЕЯ. Ти пак започна да говориш неразбрано.

МИШО. Струва ми се, че когато съм те създавал аз не съм вложил сърцето си.

ГАЛАТЕЯ. Ти пак вмъкна сърцето в разговора ни.

МИШО. Слушай, мила… Аз съм художник, човек на изкуството…

ГАЛАТЕЯ. Ти много обичаш да повтаряш, че си човек на изкуството.

МИШО. /нервно/. Забранявам ти да иронизираш! /нервно/.

ГАЛАТЕЯ. Забранявам ти да ми държиш такъв тон. /Сяда на пейката/

МИШО /сяда до нея/. И все пак искам да ти кажа това, което ме тревожи най-много последните дни… Но ти не слушаш.

ГАЛАТЕЯ. Винаги те слушам с внимание.

МИШО. За да те създам от корава материя, аз сключих договор с физкултурата. За теб трябваше да ми платят пари. Дори взех аванс. Така правят всички.

ГАЛАТЕЯ. Аз не те упреквам.

МИШО. Пък и никой не ти дава право!… И така аз те създадох.

ГАЛАТЕЯ. За което съм ти много благодарна.

МИШО /с полуусмивка/. Да, но с това отмъстих на себе си. След като ти оживя и аз се влюбих в теб, разбрах че не съм вложил сърцето си. Всяко произведение на изкуството трябва да излиза направо от сърцето. И аз мислех, че те създавах по този начин, а излезе че съм постъпил като занаятчия.

ГАЛАТЕЯ. И сега какво?… Би трябвало да ти се разсърдя.

МИШО. И с пълно право. Фактически ти си един инвалид  човек, на когото липсва нещо. А сърцето е важен орган. Твоето сърце изтласква само кръв и никакви чувства. На него му липсва вдъхновение.

ГАЛАТЕЯ /наивно/. Защо?

МИШО. Защото е липсвало и на мен.

ГАЛАТЕЯ /милва ръката му/. Все пак трябва да ме приемеш такава каквато съм… Виж колко прелестна е тази пчеличка, която се върти около цветето. Има нещо мило и трогващо в това.

МИШО. А като говори така ми се струва че имаш сърце.

ГАЛАТЕЯ /сериозно/. Нещо ми подсказва че има сърце.

МИШО /оживено/. Когато мислиш за мен ли ти хрумва това?

ГАЛАТЕЯ Чувствам в себе си някакво неопределено очакване.

МИШО. Какво очакване?

ГАЛАТЕЯ. Сладостно.

МИШО /смутено/. Как да разбирам това?

ГАЛАТЕЯ /отмята детински рамене/. Не знам. /пауза/ Очаквам нещо.

МИШО. Аз знам какво очакваш.

ГАЛАТЕЯ. Кажи ми го.

МИШО. Ти очакваш оня ден, в който изведнъж ще разбереш, че ме обичаш силно и че без мен едва ли ще можеш да живееш. Но как си разбрала това?

ГАЛАТЕЯ. Каза ми го един глас.

МИШО. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Аз често разговарям с един глас.

МИШО. Но какъв е този глас?

ГАЛАТЕЯ. Женски.

МИШО. Не обичам шеги в такива моменти!… Искам да ми дадеш обяснения.

ГАЛАТЕЯ. Просто, гласът ми идва на гости и се разговаряме.

МИШО. Това е гръм от ясно небе!… Не искам да слушаш никакви гласове, освен собствения си!

ГАЛАТЕЯ Изглежда, че е моят собствен.

МИШО. Все пак, не разбирам  в интимности влизате ли?

ГАЛАТЕЯ. С кого?

МИШО. С този глас.

ГАЛАТЕЯ Не знам.

МИШО /оживено/. Това е тревожно! /сепнато/ От къде иде той?

ГАЛАТЕЯ. От тук. /сочи сърцето си/

МИШО. Значи от сърцето. /успокоява се/ Винаги слушай внимателно този глас и изпълнявай заповедите му.

ГАЛАТЕЯ. Няма ли да отиваме за риба?

МИШО. Днес ще отида сам… Ще се изкача по горното течение на реката.

ГАЛАТЕЯ. И ще ме оставиш сама?

МИШО. Ще те оставя да си размислиш. Довел съм те в планината на спокойствие, само за да си размислиш добре, да не отвличаш мисълта си и да разбереш, че аз съм единствения мъж, който заслужава твоята любов.

ГАЛАТЕЯ. Защо да си единствения?

МИШО /весело/. Слушай,миличка!… Аз съм мъж с доста добра външност. Спортувал съм, а и сега спортувам. Освен това, аз съм човек на изкуството. Интелигент.

ГАЛАТЕЯ. Какво като си човек на изкуството.

МИШО /смее се/. Значи че съм добра партия за всяка жена. Днес всяка жена гледа да се ожени за човек на изкуството. Ние сме по-възвишени от другите хора.

ГАЛАТЕЯ. Какво правите вие?

МИШО. Творим красота.

ГАЛАТЕЯ. А другите хора не творят ли?

МИШО. И другите творят, но нашето творчество е божествено. Ние сме глезеници на съдбата. Ето защо не ти остава нищо друго, освен да си завиждаш сама на себе си. Просто не мога да разбера, защо още не се влюбваш в мен. /смее се/

ГАЛАТЕЯ. Значи искаш да ме оставиш сама?

МИШО /изненадано/. А ти не щеш ли да те оставя сама?

ГАЛАТЕЯ /тихо/. Не.

МИШО. Как да разбирам това?…

ГАЛАТЕЯ. Искам да бъда с теб.

МИШО /безкрайно щастлив/. Мила, искаш ли да ти кажа нещо? В теб се обажда жената.

ГАЛАТЕЯ. Аз ще дойда с теб!

МИШО /безкрайно доволен от победата си/. Ти ще останеш тук. Аз те наказвам!

ГАЛАТЕЯ. Но аз никога не съм се делила от теб.

МИШО. Сега ще се разделим!… Да почувствуваш липсата ми. Това е желязно правило в любовта: искаш ли някой да те обича, не се завирай непрекъснато в него.

ГАЛАТЕЯ. Но какво ще правя сама?

МИШО. Каквото искаш!… Имаш пълна свобода!… Аз отивам за риба, а ти приготви тигана! /тръгва/

ГАЛАТЕЯ /след него/. Но нали казваш, че докато рибата е в реката, тиганът не трябва да се слага?

МИШО /като изчезва/. Без риба няма да се върна.

Галатея гледа след него.

Влиза Папатаков, като води за ръка една своя „жертва“. След тях се домъква лекарят, преуморен, едва пристъпващ и веднага рухва на пейката. 

ЛЕКАРЯТ. Другарю Папатаков, не мога вече!… Аз, макар и да съм лекар, имам нужда от почивка.

ПАПАТАКОВ /като гледа Галатея/. Ето още една другарка. Трябват ни да съберем поне петима, за да проведем доклада. /Към нея/  Другарке, заповядайте с нас в залата! Ще заслушаме доклад от другаря лекар върху чернодробните заболявания.

ГАЛАТЕЯ /едва сега се обръща/. На мен ли казвате?

ПАПАТАКОВ. На вас. Вие от коя вила сте?

ГАЛАТЕЯ. Аз живея в хотела.

ПАПАТАКОВ /учуден/. Кккакъв хотел?

ГАЛАТЕЯ. Хотела на летовището.

ПАПАТАКОВ. Как така на хотел?

ГАЛАТЕЯ. Живея в хотел. Не знам как.

ПаПАТАКОВ. Вие текстилна ли сте?

ГАЛАТЕЯ Не ви разбирам.

ПАПАТАКОВ. От кой завод сте?

ГАЛАТЕЯ. Аз не съм от завод.

IIAПATAKОB. От кое учреждение?

ГАЛАТЕЯ. Не съм от учреждение.

ПАПАТАКОВ. Че каква сте тогава?… Неорганизирана?… Извън колектива?

ГАЛАТЕЯ. Аз съм със скулптора Велев.

ПАПАТАКОВ. Ааа, вие сте човек на изкуството. Вие никога не идвате на доклади… но мисля, че няма да загубите ако изслушате един много интересен доклад върху чернодробните заболявания. По такъв начин ще оползотворите почивката си… Ето, другаря доброволно… /стиска ръката му/. Нали, другарю?…

ТОЗИ КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА /мъчи се да каже нещо и употребява за случая неимоверни усилия, но в замяна на това се чуват само няколко съвсем неразбираеми звуци./

ПАПАТАКОВ. Кажете на другарката, че не е толкова страшно.

ТОЗИ КОГОТО ЕОДЯТ ЗА РЪКА /отново полага усилия и ръкомаха/.

ПАПАТАКОВ. Но защо не говорите?

ЧОВЕКЪТ КОГОТО ВОДЯТ ЗА РЪКА /така се мъчи да продума, че от устата му излизат слюнки. Той неистово дърпа ръката си, като разтърсва цялата ръка на Папатаков./

ЛЕКАРЯТ /най-после нарушава мълчанието си/. Другарю Папатаков, не мъчете човека! Не виждате ли?

ПАПАТАКОВ. Какво да виждам?

ЛЕКАРЯТ. Не виждате ли че е глухоням?

ПАПАТАКОВ. Така ли? 4е защо не каже каква е работата! /пуща го, а глухонемият, почувствувал свободата си, хуква мигневено надолу./

ЛЕКАРЯТ /чува глъч набризо, отива настрана, поглежда/. Другарю Папатаков цяла група!

ПАПАТАКОВ /изненадано/. Колко са?… Къде?

ЛЕКАРЯТ /ентусиазирано/. Най-малко десет!… Ето ги долу, завиват към чешмата!

ПАПАТАКОВ. Докторе, бързо!… Аз ще мина оттук, а ти от там. Да ги заградим!

ЛЕКАРЯТ. Тръгвам!

ПАПАТАКОВ. Да не ги изтървеш!… Преди всичко действай на съзнанието !

Двамата хукват от двете страни на сцената.

Галатея гледа усмихнато след изчезналия Папатаков. Тя е доволна, щастлива. Протяга ръце нагоре от здраве и щастие.

Влиза Борис Геров висок и плещест момък на двадесет и седем години, облечен с вълнена спортна фланелка и зелен панталон от шлиферен плат. Лицето му е обрасло с гъста черна брада, твърде голяма. Върху гърба му е седнало единадесет годишно пионерче, което е сключило ръце около врата му. Пионерът е облечен в къси гащети и потник.

Ярко изразена музика, която подчертава възлов момент в пиесата.

Галатея и Борис са вече един срещу друг и се гледат мълчаливо, без да правят каквото и да е движение.

Затъмнение. Остър лъч върху Галатея.

ГЛАСЪТ. Какво?

ГАЛАТЕЯ /навежда глава/. Нищо.

ГЛАСЪТ. Ами!… Нищо!… Какво става със теб?

ГАЛАТЕЯ /гледа настрани и надолу/. Не знам.

ГЛАСЪТ. Нима искаш да излъжеш мен?

ГАЛАТЕЯ. Не искам да те лъжа.

ГЛАСЪТ. Пък и да искаш не можеш. Все едно, че лъжеш себе си. Глупачка, ти се влюби по най-обикновения и най-стария начин.

ГАЛАТЕЯ. Какъв начин?

ГЛАСЪТ. Любов от пръв поглед!

ГАЛАТЕЯ /съвсем засрамено/. Това ли е любов от пръв поглед?

ГЛАСЪТ. Сега внимавай! Дръж се достойно, но не го отблъсквай.

ГАЛАТЕЯ. Страх ме е!

ГЛАСЪТ. Да не си споменала това пред мен!

ГАЛАТЕЯ. Срамувам се.

ГЛАСЪТ. Жената трябва да се срамува малко. Сега довиждане и бон шанс!

Светлина.

Двамата един срещу друг.

БОРИС. Извинете, къде се намира курортната лечебница?

ГАЛАТЕЯ. Надолу, в ляво!

Двамата се гледат без да направят ни най-малко движение. Продължително мълчание.

БОРИС Лекарят там ли е?

ГАЛАТЕЯ. Той е някъде насам.

Гледат се и мълчат.

БОРИС. Иванчо си е навехнал крака.

Гледат се.

БOFИС. Значи… насам е?

ГАЛАТЕЯ. Търси летовници да изнесе един доклад…

БОРИС. Аз идвам от горе.

ГАЛАТЕЯ. От къде?

БОРИС. От пионерския лагер… Вие летовничка ли сте?

ГАЛАТЕЯ. Тук почивам.

БОРИС. Аз съм учител. /усмихва се/ Сега изпълнявам автобусна служба.

Музика.

Върху нейния фон:

БОРИС. Виж ти какви работи имало долу!

ГАЛАТЕЯ Какви работи?

БОРИС. Ами – вие… Какво правите тук?

ГАЛАТЕЯ. Бях тръгнала някъде, но спрях за малко да си почина.

БОРИС. И ако не бяхте спряла щяхме да се разминем.

ГАЛАТЕЯ. Може би.

БОРИС.  И, може би, никога нямаше да се срещнем?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

БОРИС. До края на живота си.

ГАЛАТЕЯ. Сигурно.

БОРИС. И аз нямаше да знам че вие съществувате?

ГАЛАТЕЯ. И аз нямаше да ви видя.

БОРИС. Защо късате цветето?

ГАЛАТЕЯ. Не знам… А вие защо дращите с крак по земята?

БОРИС /спира крака си/. Драскам ли?… Не съм забелязал.

ГАЛАТЕЯ. Лекарят е наблизо.

ГЛАСЪТ /в бързо настъпилата тъмнина/. Готова си да объркаш всичко!

ГАЛАТЕЯ /отчаяно/. Какво да правя?… Чувствувам, че губя сили! Моля те, кажи ми кой е той?

ГЛАСЪТ. Един мъж който заслужава.

ГАЛАТЕЯ. Но какво да говоря?

ГЛАСЪТ. Нищо. Остави той да говори!

Светлина.

БОРИС. Слушайте, аз не съм на себе си от радост, че ви срещнах! /Тя мълчи./ Страшно искам да ви срещна втори път. /Тя мълчи./ Дори трети път! /Тя мълчи./ Искам да ви срещам много пъти! Искам да мечтая за вас. Да ви сънувам. Да шептя имато ви на сън. Позволявате ли?

ГАЛАТЕЯ. Позволявам ви.

БОРИС. Но аз не знам какво име да шептя на сън.

ГАЛАТЕЯ. Казвам се Галатея.

БОРИС. Галатея?… Чудно име!… Трудно име!

ГАЛАТЕЯ. Защо трудно?

БОРИС. Мъчно се изговарят насън четири срички. Но ще се опитам.

Влиза лекарят.

ЛЕКАРЯТ. Другарке, някаква група да е минала оттук?

ГАЛАТЕЯ. Този другар е лекарят.

БОРИС. Догкторе, водя ви това дете да му оправите крака.

ЛЕКАРЯТ. Какво му има?

БОРИС. Навехване.

ЛЕКАРЯТ /приближава се до детето и посяга/. Кой крак?

БОРИС /като гледа нея/. Левият!

ЛЕКАРЯТ /пипва крака. Малкият изпищява./ Дребна работа!…  Донесете го на долната пейка да се скрия от другаря Папатаков. /Тръгва, последван от Борис, който се обръща и поглежда към Галатея/.

Тя остава сама.

Скоро долитат виковете на малчугана.

Пристига Борис.

БОРИС. Изгони ме. Болките са силни и не мога да изтрая на виковете. /Чуват се виковете на малчугана./

ГАЛАТЕЯ. Горкото момче!

БОРИС. Цяла нощ не е спало от болки. Незначително изкълчване с усложнения.

ЛЕКАРЯТ /появява се/. Ще го заведа в лечебницата.

БОРИС Е. Ще ви го пренеса.

ЛЕКАРЯТ. Вече може да стъпва. Елате да си го получите от там. /Излиза./

7.11.58

БОРИС /гледа я замаяно/. Виж ти какви работи имало долу!… А аз горе, при орлите, разучавам песни и се вдетинявам с малчуганите.

ГАЛАТЕЯ. Никога не съм се качвала горе. Какво има там?

БОРИС. Ветрове, ухание на билки и орли. Разговаряш сам със себе си, мечтаеш, задаваш въпроси на природата, на които си принуден да отговаряш сам… брадата ти расте и нито един подобен образ, който да стопли душата ти.

ГАЛАТЕЯ. Трудно ли се качва горе?

БОРИС. Един час път.

ГАЛАТЕЯ. Красиво ли е?

БОРИС. От там се вижда всичко, до най-малките подробности.

ГАЛАТЕЯ. Вие трябва да сте много щастлив!

БОРИС. Бях.

ГАЛАТЕЯ  Бяхте?… А сега?

БОРИС. Сега видях вас и ще бъда много нещастен.

ГАЛАТЕЯ. Защо?

БОРИС. Защото ви срещнах.

ГАЛАТЕЯ. Но защо нещастен?

БОРИС. Вие няма да пожелаете… /спира/

ГАЛАТЕЯ. Какво…

БОРИС. …да се качите при орлите.

ГАЛАТЕЯ. Аз… не съм виждала орли.

БОРИС /хваща ръката ѝ/. Точно над нашия лагер, в скалите има гнездо на орли. Там,може би от сто години живеят орел и орлица. От сто години насам орелът не познава друга орлица, а орлицата друг орел. Цял век те са верни един на друг, обграждат се с нежност, търсят се в мъглите, зовят в бурите. Долу светът се промена всеки ден, а те остават едни и същи, горди, непрестъпни, самотни и винаги верни един на друг.

ГАЛАТЕЯ. Това е много интересно. А аз всеки ден чувам как хората се развеждат. В законодотелството има специален закон за брака и семейството… Вие все горе ли стоите?

БОРИС. След десет дни свършва смяната. Тогава и аз ще сляза долу.

ГАЛАТЕЯ. Страшно ми се иска да се кача при орлите!… Много стискате! /Той смутено пуща ръката ѝ,/

БОРИС. За пръв път стискам ръка.

ГАЛАТЕЯ.  Вие… /навежда глава/

БОРИС. Кажете! Говорете свободно!

ГАЛАТЕЯ. …Вие имате ли си орлица?

БОРИС. Не.

ГАЛАТЕЯ. Страшно ми се иска да видя орлите.

БОРИС. Елате някой ден горе.

ГАЛАТЕЯ. Не знам пътя.

БОРИС. Аз ще ви причакам тук и ще ви отведа. Кажете само кога след три, четири, пет дни… Само да не бъде след десет.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да си помисля.

БОРИС. И аз мисля, че трябва да си помислите.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да питам другаря Велев.

БОРИС. Кой е той?

ГАЛАТЕЯ. Човекът, който ме създаде.

БОРИС. Бащите при такива случаи не се питат.

ГАЛАТЕЯ. Той не мие баща, а…

БОРИС. Какъв е той?

ГАЛАТЕЯ. Скулптор.

БОРИС /досеща се мрачно/. Оо, скулпторът Велев! Чувал съм за него… /мрачно/ Значи вие сте с него.

ГАЛАТЕЯ. Той ме доведе тук.

БОРИС. Знае къде да ви доведе.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го попитам.

БОРИС /отчаяно/. Оставете това!… Аз си представях съвсем друго яче нещата.

ГАЛАТЕЯ. Трябва да го попитам, защото съм негово произведение. /пауза/ Слушайте, отначало аз бях от камък.

БОРИС /студено/. Можете ли да ми кажете къде е лечебницата?

ГАЛАТЕЯ. Не ви разбирам.

БОРИС. Все надолу ли трябва да вървя? /тръгва/

ГАЛАТЕЯ /хваща ръката му/. Спрете!

БОРИС /дърпа се/. Ние, обикновените провинциални учители, не можем да се мерим с известните столични скулптори. /тръгва си/

ГАЛАТЕЯ /резко/. Аз ви обичам! / слага ръка пред устата си и сама се чуди как е казала това/

БОРИС /спира/. Как… ме обичате?

ГАЛАТЕЯ. Аз ви обикнах щом ви видях.

БОРИС. И Велев ли обикнахте веднага?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС /язвително/. Него обикнахте постепенно, така ли?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС. Разбирам!… Не го обичате, но той има име и пари. С него така… без обич.

ГАЛАТЕЯ. Да. Без обич.

БОРИС. Без чувства. Жена ли сте му?

ГАЛАТЕЯ. Не.

БОРИС. Любовница!

ГАЛАТЕЯ. Вие разбирате нещата някак особено!

БОРИС /раздразнен/. И искате да се качите при орлите?

ГАЛАТЕЯ. Искам.

БОРИС. Защо?

ГАЛАТЕЯ. Защото ви обичам.

БОРИС. Не е честно от ваша страна. Вие сте тук на негови разноски.

ГАЛАТЕЯ. Не мога да ви разбера.

БОРИС. Не се правете на ударена.

ГАЛАТЕЯ /енергично/. Аз не го обичам!

БОРИС. А го целувате!

ГАЛАТЕЯ. Не го целувам!

БОРИС. Той ви целува!

ГАЛАТЕЯ. Не ме целува!

БОРИС. А какво правите тогава?

ГАЛАТЕЯ. Говорим си.

БОРИС. За какво си говорите?

ГАЛАТЕЯ. За всичко. Той иска да го обикна, а аз… не мога. Вас ви обикнах изведнъж, още от първо виждане. А него не мога. И Стефан не мога!

БОРИС. Кой е пък тоя Стефан.

ГАЛАТЕЯ. Той е писател… И Муки не можах да обикна.

БОРИС. Муки!…

ГАЛАТЕЯ. За него казват че е суинг.

БОРИС. Продължава ли още вашия списък?

ГАЛАТЕЯ. Други няма.

БОРИС. На колко сте години?

ГАЛАТЕЯ. Деветнайсет.

БОРИС. На деветнадесет години и вече трима. И какво искате от мен?

ГАЛАТЕЯ. Не знам.

БОРИС. Искате да бъда четвъртия. /смее се нервно/ Да ви покажа орлите!… Ще имате да взимате!

ГАЛАТЕЯ /отчаяно/. Разберете!… Отначало аз бях камък!

БОРИС. И после омекнахте!

ГАЛАТЕЯ. Не. /тихо/ После оживях.

БОРИС. Слушайте, вие за какво ме смятате?

ГАЛАТЕЯ /нервно/. Отначало бях скулпторно произведение.  Трябваше да крася входа на стадиона…

БОРИС. Как де го красите?

ГАЛАТЕЯ /нервно/. Ей така по бански костюм!

БОРИС. Слушайте!… Аз ви говоря сериозно. В края на краищата нищо не съм ви сторил да се подигррвате.

ГАЛАТЕЯ. Не се подигравам!… С гумена шапчица! /сочи главата си./

БОРИС /решава да я подиграва/. И стоите така… гола, пред публиката на стадиона?

ГАЛАТЕЯ. Не стоя, а се готвя да скоча във водата.

БОРИС. И цялата работа за какво?

ГАЛАТЕЯ. Защото другарят Велев трябваше да вземе петнайсет хиляди от физкултурата. Тези пари му трябваха да си плати малко дългове и да се ожени за Мария.

БОРИС /гледа я ужасено и прави крачка назад/. Защо не казахте отначало?

ГАЛАТЕЯ. За Мария ли?

БОРИС /със съжаление/. Простете… аз не разбрах веднага, че вие… такова… за пръв път срещам… Ще ме изпратите ли до лечебницата?

ГАЛАТЕЯ. Искам първо да се разберем тук.

БОРИС. На лекаря показахте ли се?

ГАЛАТЕЯ. Защо да му се показвам?

БОРИС. Наистина… той не е специалист, но на първо време… може такова… да ви помогне. Да ви даде първа помощ.

ГАЛАТЕЯ. Вие не можете да ме разберете.

БОРИС. Разбирам ви напълно.

ГАЛАТЕЯ. Ами тогава защо питахте толкова?

БОРИС. Не разбрах отначало случая.

ГАЛАТЕЯ. А всичко е толкова просто: отначало бях камък,докато една вечер оживях и другарят Велев ми донесе дрехи.

БОРИС. Вие не трябваше да бягате от там.

ГАЛАТЕЯ. От къдее?

БОРИС. Хората са ви завели там да ви помогнат. В края на краищата това е нещо, което се лекува… Хайде да отидем до лекаря…

ГАЛАТЕЯ. Ние трябва да се разберем напълно. Аз се влюбвам за първи път.

БОРИС. В коя вила живеете?

ГАЛАТЕЯ. Аз съм на хотел.

БОРИС. А там не разбраха ли?… Не ви ли поискаха паспорта?

ГАЛАТЕЯ Аз нянам паспорт. Другарят Велев нареди по незнам какъв начин.

БОРИС. Вижте какво. Другарят Велев е благороден човек и вие трябва да го слушате. Не напразно ви е довел в планината.

ГАЛАТЕЯ. Той много разчиташе на планината. На променената обстановка.

БОРИС. Това обикновено помага.

ГАЛАТЕЯ. Но ето че срещнах вас и всичко свърши.

БОРИС. Какво свърши?

ГАЛАТЕЯ. Влюбих се именно във вас, а не в него. Вие също ме обичате. Още като ми хванахте ръката и разбрах всичко.

БОРИС /гали косата ѝ/. Малка нещастна моя… Аз поизбързах.

ГАЛАТЕЯ. Според мен, нито вие, нито аз избързахме. Нещата се развиха изведнъж, спонтанно. Не вярвате ли в любовта от пръв поглед?

БОРИС /гали я утешително/. Вярвам, вярвам, детето ми!… Да се разходим до лечебницата.

ГАЛАТЕЯ. Аз искам да ви целуна!

БОРИС. Слушайте!… Да отидем до лечебницата!

ГАЛАТЕЯ. Щом ви видях, веднага разбрах, че вие се отличавате от всички мои познати.

БОРИС. По какво се различавам?

ГАЛАТЕЯ. Вие сте по-друг. Някак си естествен, мъжествен, че живеете някъде другаде. Стефан и Велев са приятели, добри хора са, но живеят само в ателието и редакцията. Непрекъснато умуват и разрешават въпроси и то все в ателието. А вие дойдехте отгоре и носехте едно момченце със счупен крак. Вие действувахте. Разбирате ли ме? Вие действувахте, а те само умуват и непрекъснато създават красота. Впрочем, убийте ме, но не мога да ви кажа точно защо харесах именно вас. После…

БОРИС /със съжаление/. Какво после?

ГАЛАТЕЯ. Гласът!

БОРИС. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Аз често разговарям с един глас.

БОРИС. Какъв глас?

ГАЛАТЕЯ. Не знам. Говорим си с него. Той ми казва какво да правя.

БОРИС. На глас ли разговаряте?

ГАЛАТЕЯ. Разбира се. Говорим си откровено.

БОРИС. Когато сте насаме?

ГАЛАТЕЯ. Само когато съм насаме.

БОРИС. Да отскочим до лечебниците.

ГАЛАТЕЯ. Ако ме целунете.

БОРИС. Слушайте, Галатея!… Вие ме принуждавате да ви кажа една истина право в лицето. Между нас стана недоразумение. Отначало не разбрах каква е работата и се извинявам. Вие… вие… не сте като другите хора…

ГАЛАТЕЯ. Интересно всеки ми казва това.

БОРИС. Видяхте ли?… Имате нужда от лечение.

ГАЛАТЕЯ /сякаш прозира частица ст положението/. От лечение?

БОРИС.  Да. Вие сте много млада и надеждата да бъдете спасена е почти сто на сто.

ГАЛАТЕЯ /Започва да се смее/. Вие ме смятате за човек… който не е на себе си?

БОРИС. Знам че ще отречете това.

ГАЛАТЕЯ. За луда?

БОРИС. Не искам да кажа съвсем това.

ГАЛАТЕЯ /смее се до припадък/. Сега разбирам всичко!… /прекъсва смехът си/ Слушайте! /хваща ръцете му/ Аз бях скулптурно произведение… След това оживях… След това /подскача около него и го върти/ в мен се влюбиха няколко души!… След това аз се влюбих във вас!… Разбирате ли?…

БОРИС. Да отида по дяволите ако разбирам нещо!

ГАЛАТЕЯ. Обичате ли ме?

БОРИС.  Да. Аз ви обичам и ще ви целуна, пък каквото ще да става!

Целува я. Завесата се затваря.

Написах го съвсем набързо и трябва да се преработи съвсем.

9. XI.

 

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ

Ателието.

Галатея седи на стол с лице към публиката. Ръцете ѝ са положени върху скута. Мълчаливо слуша това, което Велев ѝ говори. Мисълта ѝ лети далеч от ателието, към планината и орлите.

 

МИШО. /разхожда се нервно зад нея, с ръце в джобовете/. Просто не знам какво повече да говоря. /спира се/ Това се казва гръм от ясно небе!… Ами ако не бях открил всичко в самото начало?… /тръгва/ Не очаквах от теб такава глупост!… /спира се зад гърба ѝ/ Кажи!… Говори!… Оправдавай се! /пауза/ Мълчиш!… /тръгва/ Ти как я мислиш любовта? /спира/ И с първия срещнат!… /Тръгва/ За никъде не си така!… /спира/ Ами представи си, че не успях да ръзкрия всичко в началото?… Какво щеше да стане? /Галатея повдига рамене/ И какво е това мълчание от теб?… Страдаш ли?… Любовна мъка!… Да речем че си влюбена! В кого?… Един провинциален учител с петстотин лева заплата!… По цял ден с децата, в някакво затънтено градче!… Преподава литература. Ами моят приятел Стефан е писател, ако те влече литературата! Вече си е създал име. Квартира с баня в центъра на столицата!… Представяш ли си да отидеш в провинцията?… Родителско-учителски срещи, ученически литературно-музикални забави, акции по залесяването!… Ще живеете в една стая и ти ще му гладиш единствената риза!… И на този човек се наблъска в обятията! /Галатея въздъхва./ Въздъхваш!… Съжаляваш!… Може би страдаш! /въздъхва повторно/ Слушай, миличка, човек трябва да знае за какво страда!… Представям си как би живяла в едно градче с петнайсет хиляди жители!

Звъни се. Велев отива, отваря и се връща със Стефан.

СТЕФАН Какво става? /разтревожен/

МИШО. /сочи Галатея/. Гледай я и се любувай!

СТЕФАН. Какво има?

МИШО. Влюбена! /разхожда се/

СТЕФАН. В кого?… Къде бяхте отишли?… В кого е влюбена?

МИШО. В един провинциален учител по литература!

СТЕФАН /трескаво/. Къде го намери?

МИШО. В планината!

СТЕФАН. Защо я заведе в планината?

МИШО /гледа го накриво/. Какво? Обяснения ли искаш?

СТЕФАН. Малко я оставих в ръцете ти и обърка работите!

МИШО. Ти ли ще ме учиш какво да правя?

СТЕФАН. Трябваше да остане при мен!

МИШО.  Няма ли да ти приседне?

СТЕФАН. Какво си надробил?

МИШО. За това ли те повиках?… По-добре да си мълчах!

СТЕФАН. Аз я обичам!

МИШО. Никой не те пита!

СТЕФАН. А мен малко ме интересува дали питаш или не питаш!

МИШО /ядосано/. Добре тогава! Ти я обичаш, а тя обича друг!

СТЕФАН. Кого обича?

МИШО. Колко пъти ще ти повтарям!… Един учител!

СТЕФАН. Защо?

МИШО. Не се прави на теле, ами кажи какво да правим?

СТЕФАН. Ще предотвратяваме!

МИШО. Виж я! Мълчи като… риба!… /по-меко/ Галатея, защо направи така?

Двамата я гледат, а тя мълчаливо повдига рамене.

СТЕФАН. Остави аз да разговарям с нея… Галатея, погледни ме в очите! /тя навежда глава/ Погледни ме в очите, ти казвам! /тя не прави никакво движение/ На тебе казвам! /Тя не реагира и той е принуден да говори по-меко./ Обичаш ли го? /тя клати утвърдително/ Какво му хареса? /тя повдига рамене/

МИШО. Поразговаря ли с нея?

СТЕФАН. Какъв е този тип?

30.IX.

МИШО. Тип.

СТЕФАН. Какво представлява?

МИШО. Човек.

СТЕФАН. Като те питат отговаряй!…

МИШО. Нали ти отговарям!… Човек!

СТЕФАН. Добре! Какво прави този човек? С какво се занимава!… Има ли професия, няма ли? Да не е някой тарикат, който е замаял главата й?

МИШО. Напротив!… Пее с учениците, прави стенвестници и им поправя класните упражнения.

ГАЛАТЕЯ /внезапно/. Той е учител!

СТЕФАН /просто подскача/. Какво?… Учител ли?… И то сигурно  провинциален?

ГА ЛАТЕЯ. Провинциален.

СТЕФАН. И сигурно е бил в планината с пионерите?

ГАЛАТЕЯ. С пионерите.

СТЕФАН. Някъде наблизо?

ГАЛАТЕЯ. При орлите!

СТЕФАН /сякаш на себе си/. Даскал!… Какво доживяхме! /успокоено/ Тогава работата е наред. Временно увлечение и нищо повече.

МИШО. Ами!… Не може да се съвземе от любов!

СТЕФАН /към Галатея/. Верно ли е?

ГАЛАТЕЯ. Не мога да живея без него!

СТЕФАН. Но защо?… Да не би да ни превъзхожда с нещо?

ГАЛАТЕЯ. Превъзхожда ви!

СТЕФАН. И двамата?

ГАЛАТЕЯ /сърдито/. И двамата!

СТЕФАН. По интелигентност?

ГАЛАТЕЯ. И по интелигентност!

СТЕФАН. Ти чела ли си моите разкази?

ГАЛАТЕЯ. Не ме интересуват!… И той пише стихове.

СТЕФАН. А печатат ли му ги?

ГАЛАТЕЯ. Печатат му ги.

СТЕФАН. Щом му ги печатат, значи скоро ще напусне провинцията и ще дойде в София.

ГАЛАТЕЯ. Той няма да дойде в София! Ше остане там!

СТЕФАН /подигравателно/. И ти при него!

ГАЛАТЕЯ. Да.

МИШО. При народа!… Ше си правят туршии и ще учавствуват в бригади!

СТЕФАН /към МИШО/. До къде са стигнали?

МИШО /вдига рамене/. Не знам. Доколкото мога да предполагам, видяли са се три-четири пъти.

СТЕФАН. Какво можем да направим сега?

МИШО. Ще я държим тук, затворена. Докато проумее нещата.

Звъни се. Велев отваря и се връща с Бай Колю.

БАЙ КОЛЮ. Другарю Велев, вчера получих тази телеграма.

МИШО /взима телеграмата, отваря и чете. Лицето му се намръщва./

СТЕФАН. От кого е?

МИШО /отпуща ръце/. От Мария. Размислила и дошла до заключение, че не може без мен. Прощава ми всичко и се връща.

СТЕФАН. Кога е подадена телеграмата?

МИШО /гледа датата/. Вчера.

СТЕФАН. Значи, всеки момент може да влезе.

МИШО. Само това оставаше.

Двамата гледат седящата нямо на стола Галатея.

Гледа и бай Колю.

БАЙ КОЛЮ Аз си отивам. Да донеса ли гипс?

МИШО. Утре!

БАЙ КОЛЮ. Довиждане! /излиза/

МИШО. /внезапно/. Все ми е едно. Ако дойде ще ѝ кажа истината.

СТЕФАН. Коя истина?

МИШО. Че обичам Галатея.

СТЕФАН /сякаш на себе си/. Това лесно, ами какво ще каже Галатея.

МИШО. Това не ме интересува. Създал съм я аз. Тя беше камък. Ако не бях аз Галатея нямаше да съществува. /Сяда, посяга към коняка, налива си и пие./

СТЕФАН. Ти забравяш едно.

МИШО /отлепя устни от чашата/. Какво?

СТЕФАН. Че и аз я обичам.

МИШО /пие/. Не говори глупости!

СТЕФАН. Ти все пак си имаш Мария, а аз никого. Мария е прекрасно същество.

МИШО. Какво да правим сега съдба!

СТЕФАН /хитричко/. Това казвам и аз. Мария ти е съдбата.

МИШО. Не ти обръщам внимание!

Звъни се.

МИШО. Виж кой е!… Ако е Мария, кажи ѝ да дойде утре. Кажи ѝ… че сам ще я потърся. Кажи ѝ, че размишлявам как да оценя постъпката ѝ.

Стефан излиза и се връща разтревожен.

МИШО. Какво има?

СТЕФАН. Комисията!

МИШО /като че става от сън/. Коя комисия?

СТЕФАН. От физкултурата! За нея.

МИШО /изправя се/. Това е най-лошото, което можеше да стане! Какво да правим?

СТЕФАН. Същият номер.

МИШО /още не се опомня/. Кой номер?

СТЕФАН. Ще им покажем Галатея.

Двамата я поглеждат.Тя също ги гледа с кротък поглед.

МИШО. Галатея!

ГАЛАТЕЯ Моля!

МИШО. Разбра ли7

ГАЛАТЕЯ. Разбрах. Започнах да разбирам всичко.

МИШО. Може ли?

ГАЛАТЕЯ. Да застана там ли?

МИШО. Да.

ГАЛАТЕЯ. До кога ще продължава това?

МИШО. После ще видим до кога!… Сега трябва да се спасява положението.

ГАЛАТЕЯ /става неохотно/. Тези работи вече ми досаждат. /тръгва към пиедестала. Музика. Застава в позата. Покриват я./

СТЕФАН. Да намалим пак осветлението. Както по-рано.

МИШО. Дано не разберат.

СТЕФАН. Нищо няма да разберат! /изгасят съвсем осветлението/ Мишо, къде се палеше тази крушка?

МИШО /в тъмното/. Там до ъгъла!

СТЕФАНОВ. Дяволски контакт!… Не мога да го намеря! /звъни се/ Помогни ми!

МИШО. Чакай!… Къде си?…

СТЕФАН. Ей!… Стъпваш върху краката ми! /нещо пада/

МИШО. Какво събори?

СТЕФАН. Ти събаряш!

МИШО. Шишето падна. /Завъртява контакта и нахлува светлина./

СТЕФАН. Бързо отваряй!

Велев излиза и се връща с комисията.  

ПЪРВИ ЧЛЕН. Каменоделци,как сте?

МИШО. Добре сме.

ВТОРИ ЧЛЕН. Готови ли сме?

МИШО. А!…Разбира се!… Почти!…

СТЕФАН. Готови сме! Готови сме!… След два дни.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Ей, хора! Вие шега си играете!… Комисията иска да дойде утре.

ВТОРИ ЧЛЕН. Срокът вече изтече!

ПЪРВИ ЧЛЕН. Трябва да поставяме статуята за празника на физкултурата.

ВТОРИ ЧЛЕН. Можем ли да видим пак?… Изсъхна ли?

МИШО. Съхне.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Че колко трябва да съхне тази пущина, бе?

СТЕФАН. Хубавите работи много съхнат.

ВТОРИ ЧЛЕН. Утре пристигат всички. Наели сме и художници.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Открийте я да я видим!

Мишо маха покривката. Музика.

Мишо и Стефан се оттеглят резко назад.

Музиката бучи силно.

Вместо живата Галатея, на пиедестала стои каменната статуя. Велев и Стефан са онемели от учудване. Часовникът бие десет пъти.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Сега нещо не ми хваща очи.

ВТОРИ ЧЛЕН. И на мен.

ПЪРВИ ЧЛЕН. Много е стилизирана!

ВТОРИ ЧЛЕН. Но това не е наша работа. Комисията ще си каже думата… Да си вървим, а?

ПЪРВИ ЧЛЕН. Хайде!… Довиждане, каменоделци! /тръгват си/.

Излизат си, а двамата продължават да стоят безмълвно пред статуята.

Звъни се.

Отново се звъни. Рязко и продължително.

Влиза Мария.

МАРИЯ /застава до вратата/. Аз се върнах!

ЗАВЕСА


Борис
Априлов
*
Н И К О Г А
Н Е
Е
К Ъ С Н О
*
Комедия в две действия
 
. ТУК! .pdf file за изтегляне
.
.

Действащи лица:

Т О Й – пенсионер
ТЯ       – пенсионерка

.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Кът от градината. Дръвче и пейка. Зад пейката – бюст паметник на писател.

Влиза ТОЙ, като чете вестник. И толкова е обзет от това което чете, че отминава. После се връща.

ТОЙ. Толкова интересен вестник, че ме накара да подмина собствената си пейка. /гледа бюста./ Да, драги мой, другарю Вазов. Вече не помня от колко години тази пейка е наша… /сваля шапка и леко се покланя на бюста./ Впрочем… добър ден!.. извинявай, че малко закъснях… /сяда на пейката, кръстосва крак върху крак и се извръща към бюста./ Беше свършил мача и не можах да си пробия път. Тълпата срещу мен – аз срещу тълпата. Един срещу всички!… Искаха да ме изтласкат… /пали цигара/ Сега да те осведомя по някои лични въпроси: Вчера ти казах, че днес ще взимам пенсията. Взех я!… Четиристотин и осемдесет лева!… /вади малко тефтерче и дава отчет./ Двадесет лева дадох за нови токове на обущата. /вдига крака и показва подметките си на бюста./ Стъпям малко накриво, /обяснява му, като показва с ръка токовете/ – малко съм кривокрак. Краката ми образуват буквата „О“. „О“ – като Оряхово. После /гледа в тевтерчето/ си купих една бутилка лимонов сироп, дето го правят само от лимонови кори и лимонтузу… Дадох единадесе лева и двадесет стотинки… Двадесет стотинки за вестник. /показва вестника/. Сега да ти прочета последните новини. /разглежда вестника/. Виж тука!… Земята си има вече нов спътник. С този и станаха два. /забележа: Аз нямам нито един… В кино „Влайкова“ дават „Хора без зрачение“. Изглежда че става дума за мен… /взира се/. Чакай да ти прочета прогнозата за времето. Слушай прогнозата за днес! /обяснява/ Винаги си купувам вчерашен вестник, на старо, с петдесет на сто намаление. Въобще – аз съм човек със стара дата. /Чете/ След обяд ще се развие богата облачност, която ще се изрази в силен, непрекъснат дъжд и буря. /засмива се/ А както виждаш – приятен есеннен следобед. Слънцето залязва сред безупречно чисто небе. /гледа към лявата страна на сцената, като прави известна пауза/. Извинявай. /обръща се отново към бюста/ Заплеснах се по една любовна двойка, която се целува. /гледа/ Сега го целува тя, а сега… той… /симпатично усмихнат/ Не мога да ги разбера младите – ту той целува нея, ту тя целува него, сякаш не е все едно… /гледа вестника/ Градския съвет провежда акция по чистотата. /пак се усмихва приятно/ Това ми напомня, че отдавна не съм ходил на баня… /замисля се/ Хей! /обляга се с две ръце на пейката, като държи вестника с едната/ Знаеш ли, че днес се навършват точно тридесет години, откакто не съм женен. Преди тридесет години щях да се оженя и се размина, да!… Цял юбилей!… Иска ми се просто да го отпразнувам с някой, да почерпя някого, но нямам кого… Ако бях женен щях да го отпазнувам с жена си. А сега имам само теб, тази пейка /ляга на нея/ и това кротко невръстно дръвче. /мисли/ Впрочем, защо не се ожених? /става и говори на бюста/ Знаеш ли защо не се ожених? Тогава някакъв стар ерген ми каза следната своя мисъл: „Ергенът е буен поток, който се влива в горчиво-соленото море на брака“.  /ляга отново/ И си казвам: Щом този мъдър човек не се е оженил, значи бракът е лошо нещо… За мен бракът е ТОТО, само че не с дванадесет, а с много повече неизвестни. Каквито и комбинации да правиш, печалбата е трудна… Въобщем – жената е едно голямо неизвестно. /протяга се доволно/ Извинявай, че ти досаждам.

Влиза ТЯ. Приближава се към пейката и сякаш търси празно кътче да седне. Тя е около петдесет годишна, спретнато облечена, с добър вид, жизнена. В едната си ръка носи голяма пазарна чанта, в която събира гъби.

ТЯ. Хей, господинчо, много си се разположил!

ТОЙ /повдига глава и я поглежда/. Аз не съм никакъв „господинчо“, а съм „другарю“!

ТЯ.  Като си другар, защо се разполагаш така?

ТОЙ. Вие не знаете ли, че има учтива форма на обръщение към непознат човек?

ТЯ. По-добре ще бъде, ако и вие заемете учтива форма, във вид на седнал човек… Дайте възможност и на другите да живеят.

ТОЙ. Градината е пълна с пейки.

ТЯ. Двойките са заели всичко.

ТОЙ. Тази пейка си е моя.

ТЯ. Да не сте я купили от „Софжилфонд“ с двадесет на сто амортизация и първоначална вноска от четиредесет процента, а останалото на месечно изплащане за двадесет години?

ТОЙ /сяда на пейката, като забива поглед във вестника/. Когото и да питате, ще ви каже, че тази пейка е моя.

ТЯ /оглежда се/ Няма кого да питам.

ТОЙ. Това е хубавото на тази пейка.

ТЯ. Знаете какво да избираше. Типична следобедна пейка, със западно изложение.

ТОЙ. Със западно – да. От тук се виждат Париж, Лондон и Мостът на въздишките във Венеция.

ТЯ /гледа го с интерес/ Ти си порядъчно изкуфял.

ТОЙ /кипва/ Както виждате, аз заех учтива Форма, а вие продължавате да ми говорите на „ти“ !

ТЯ. Вие нямате право да разговаряте с непозната дама!… Не забравяйте, че винаги мога да извикам милиция!

ТОЙ /кипи/ Вие заговорихте първа!… Има нещо съмнително у вас, щом сядате, на една пейка с непознат мъж!

ТЯ. На пейките могат да сядат всякакви хора!…

ТОЙ. Не на такива отдалечени, обаче!… Представете си, че ви нападна.

ТЯ /изведнаж се усеща/ Кой ви дава право да ме наричате съмнителна? /вика/ А ако ме нападнете, веднага ще получите няколко чанти по главата.

ТОЙ. С какво е пълна чантата?

ТЯ. С гъби,

ТОЙ. И вие сте една отровна гъба!

ТЯ. Ще те халосам!…

ТОЙ /усмихнат гледа вестника/. Прогнозата за времето се сбъдна: след-обяд –  бури и гръмотевици. /смеее се/

ТЯ /презрително/ Ха-ха-ха! /съвзема се отново/ Ама на вас кой ви позволи да ме заговаряте?

ТОЙ /хвърля ѝ страшни погледи, клати глава в знак, че излиза извън кожата си и троснато се зачита във вестника./ Аз си чета.

Тя вади ръкоделието си и започва да плете пуловер, който е толкова дълъг, че краят му се докосва до земята. Той учудено гледа ту дългия пуловер, ту нея.

ТЯ. Какво гледаш, бе?… Какво гледаш?

ТОЙ. Ако това е мъжки пуловер, вашия съпруг е един твърде голям човек. Имам чувството, че сте се оженили за Айфеловата кула.

ТЯ. Няма да обиждаш!

ТОЙ. Извинявам се! Несъзнателно обидих на съпруг.

ТЯ. Не виждаш ли, че не съм женена, бе?… Аз съм момиче.

ТОЙ. Не сте женена ли?… Че тогава на кого плетеш този пуловер?

ТЯ /троснато/ Глупак!… Плета да се намирам на работа!… Вместо да разплитам и започвам отново, плета докато свърши преждата.

ТОЙ /учудено/ Така ли?… Ами защо плетеш?

ТЯ. Ами какво друго да правя, ако не плета?

ТОЙ. Правете като мен – съзерцавайте…

ТЯ. Аз не съм безделничка. Искам да бъда полезна на обществото.

ТОЙ. Щом искате да бъдете полезна на обществото, защо ме заговаряте?

ТЯ. Ами вие да не се смятате за общество!…

ТОЙ. Ще ме оставите ли да си чета вестника? /обръща гръб/

ТЯ /продължава да плете и отвреме на време го поглежда/ Вие женен ли сте?

ТОЙ. Слава богу!

ТЯ. Какво слава богу?

Той. Щом един мъж казва слава богу, знае се защо го казва.

ТЯ. Значи сте женен.

ТОЙ /извръща глава/ Значи не съм женен!

ТЯ. А защо не сте женен?

ТОЙ. Защото преди трийсет години щях да се оженя, но успях да се отскубна и се спасих. /връща се на старото положение на пейката/ А вие защо не сте омъжена?

ТЯ. И аз по същите причини.

ТОЙ. И вие преди трийсет години се отскубнахте, така ли?

ТЯ. Не е така.

ТОЙ. А как е?

ТЯ. Той ми се отскубна

ТОЙ. Шастливец!

ТЯ. Кой е щастливец?

ТОЙ. Този който се е отскубнал.

ТЯ. Ах, само да ми падне в ръцете!

ТОЙ /смее се/ Да не е луд!

ТЯ. Все пак – ако ми падне в ръцете, ще хвърчат пера!

ТОЙ. Защо пера?

ТЯ. Все едно. Ако не пера – мустаци!

ТОЙ /инстинктивно хваща мустаците си/ Хубаво ви е изиграл. Представям си колко сте била смешна.

ТЯ. Представям си колко смешен ще стане той , ако ми падне в ръчичките !

ТОЙ. Вече е късно, сигурно вече си има жена и деца.

ТЯ. Все ми е едно!… Горя за отмъщение!

ТОЙ. Толкова ли сте злопаметна?… Какво ви е сторил?

ТЯ. Подигра се с чувствата ми и изчезна. Оттогава не съм го срещала.

ТОЙ. Започвам да се уверявам, че София е действително голям град.

ТЯ. Той замина за провинцията.

ТОЙ /леко изтръпнал/. Ха-ха-ха! /опитва се да се смее иронично, гледа я втренчено в лицето, но след това се успокоява/.

Тук е нужен майсторски мизансцен и игра, както и хрумване на актьорите.

ТЯ /като плете/. Вие отдавна ли сте пенсиониран?

ТОЙ. Отскоро.

ТЯ. 3начи сте млад пенсионер.

ТОЙ. Да. /Изведнаж/ А, не! Стар съм!… Аз съм много стар.

ТЯ /Поглежда го/ Все в София ли живеет?

ТОЙ. Не… /сепва се/ Да, да! Все в София!… Вижте какво…може би този ваш измамник е загинал през бомбардировките.

ТЯ. Едва ли.

ТОЙ. Защо едва ли?

ТЯ. Нещо ми подсказва че е жив.

ТОЙ. Защо да е жив?

ТЯ. Такива мерзавци бомбардировки не ги ловят.

ТОЙ. Вие сте нещо като Бътерфлай.

ТЯ. Какво съм?

ТОЙ. Героиня от опера.

ТЯ. Не забравяйте че всяка опера има трагичен край.

ТОЙ. Вие къде работехте?

ТЯ. Кога?

ТОЙ. Тогава де… преди трийсет години.

ТЯ. В статистиката ./въздъхва/ Бях момиче като цвят!

ТОЙ /инстинктивно прибира краката си и сгъва вестника/ Извинете…

ТЯ. Няма защо да ми се извинявате!

ТОЙ. Исках да кажа, извинете за любопитството, но мога ли да узная името ви?

ТЯ /поглежда го очудено/ Защо ви е името ми?

ТОй /сумти/ Ей тъй на!… Понеже се запознахме…

ТЯ. Кой ви каза че се запознахме?… Какво си въобразявате?

ТОЙ. Човешко любопитство.

ТЯ. Вие за каква ме смятате?

ТОЙ. Оттеглям думите си.!

ТЯ. Искам да знам за каква ме сметнахте?

ТОЙ. Боже мой! За нищо не ви сметнах!

ТЯ. Не!… Вие си въобразихте!

ТОЙ /съвсем объркан/ Да сложим пепел на делата тая работа!

ТЯ /категорично/ Не! Трябва да ми кажете защо ви е моето име!

ТОЙ /извръща се да не чува някой/ Моля ви – по тихо!… Ето на готов съм да ви се извиня.

ТЯ /извън себе си/. Знаете ли как ми се харесват такива опити за флирт?

ТОЙ /забравя се, защото е извън себе си – троснато/ Христина!

ТЯ /прави големи очи/ Какво?… /объркано/ Откъде знаете името ми?

ТОЙ /сложил ръка на предателската си уста/ Ккк-какво?

ТЯ /изправя се пред него/ Името ми откъде знаете?

ТОЙ. Какво име?

ТЯ. Моето име! Което споменахте преди малко!

ТОЙ /въ необрано лозе/ Ама… вие бълнувате ли? Не съм споменал никакво име!

ТЯ. Вие ясно казахте – Христина.

ТОЙ /мъчи се да хитрува/.  Просто споменах едно име… Вие… да не би? /сочи я с пръст/ Така ли се казвате?… Ей, виж ти съвпадение!… Просто невероятно.

ТЯ. /разглежда го и се мъчи да долови някаква прилика с некогашния млад неин познат/ Как се казвате вие?

ТОЙ. Аз ли?… Аз се казвам… Про… Прокопи!

ТЯ. Дайте си паспорта!

ТОЙ. Кое?… /изведнаж/ С какво право? Да не сте милиционер?

ТЯ.  …или ще си го взема сама! /бърка във вътрешния джоб на паятото му/

ТОЙ. Вие посягате на гражданската ми неприкосновеност! /тя продължава/

ТЯ. Искам да се уверя дали не сте този, който някога посегна на моята неприкосновеност. /докато той се съпротивлява, тя го пребърква/

ТОЙ /подскача/ Ой!… Гъделичкате ме!

ТЯ /измъква паспорта и бързо го разгръща. Чете/. Иван Кочанов Терзиев… /пронизва го с поразяващ поглед и хваща ревера му/ Измамник! Спипах ли ви!

ТОЙ. Какво впрочем съм ви направил?

ТЯ /сяда сломено на пейката до него и го гледа в лицето/. Как не ви познах веднага. Почти същият!

ТОЙ /Сломено/. Аз съм един много стар човек. Немощен. В трамвая ми правят място.

ТЯ. Вие сте един Дон Жуан!

ТОЙ. Аз съм един самотен човек, пенсионер, индивидуалист…

ТЯ. А като ме целунахте, индивидуалист ли бяхте?

ТОЙ. Кога ви целунах?

ТЯ. Преди трийсет години!… Когато работехте в статистиката.

ТОЙ /хваща челото си/ Един момент… да приведа мислите си в ред. /диша тежко/ Та какво казахте за статистиката? Какво направих тогава?

ТЯ. Един ден, както пишех на машината, вие дойдохте зад гърба ми, закрихте очите ми с ръце и казахте: „Знаете ли кой е?“. Аз казах „не“, макар че знаех добре кой е. Тогава вие ми казахте: „Аз съм бъдещия ви съпруг!“

ТОЙ. Е, бил съм глупав – казал съм!

ТЯ. А глупав ли бяхте като взехте първата ми целувка?

ТОЙ. Де да знам дали ви е била първата!

Тя /кипва/. Не обиждайте!… Ще ви ударя! /вдига ръка, а той се накланя настрани за да се предпази/

ТОЙ. Боже мой! Това бяха лудории на младостта, /изправя се, като сяда малко настрани/ Дори да е било така. Какво искате сега?

ТЯ. Ще ви кажа аз какво искам!… После не ме ли черпихте боза?

ТОЙ. Де да знам!… Аз въобще много черпя. Не съм стиснат.

ТЯ. А после заредиха ли се красиви нощи в Парка на свободата?

ТОЙ /леко/ Тогава въобще нямаше Парк на свободата!

ТЯ. А Борисова градина имаше ли?

ТОЙ. Не ми напомняйте за черното фашистко минало!

ТЯ. Тогава наричахте ли ме „пантера“?

ТОЙ. Вие сте чуден човек!… Де да помня от преди трийсет години как съм ви наричал.

ТЯ. А аз помня много добре. Помня и оня мрачен ден, когато вие избягахте без следа.

ТОЙ. Преместиха ме в друг град. Бях обикновена щатна единица.

ТЯ. В любовта няма щат, няма щатни единици!… От тогава започна моето страдание. /започва да хлипа и вади кърпичката си/

ТОЙ. Без сълзи моля! На сълзи не издържам!… И въобще, стана късно… Трябва да си ходя. /става/

Тя /хваща пеша на пардесюто му/. Къде?

ТОЙ. Трябва да си ходя.

ТЯ. Да си ходите ли?… /смее се/ Ха-ха-ха!… Вие да не сте ненормален?

ТОЙ. Какво ненормално има в това, че искам да си ходя?

ТЯ. Няма да ви изпусна, както преди трийсет години!

ТОЙ /изненадано/ Как…. да ме изпуснете?

ТЯ. Ей така – или-или!

ТОЙ. Как или-или?

ТЯ /дърпа го на пейката и той сяда изведнаж/ Или ще се ожените за мен, или… /съска/ Ше ви премажа кратуната!

ТОЙ. Аз ще си отида ей сега.

ТЯ. Ако направите една крачка, ще викам милиция!

ТОЙ. Вие откъде сте се научила непрекъснато да викате милицията?

ТЯ. Тя пази беззащитните хора като мен.

ТОЙ. Аз трябва да викам милиция – не вие!… Ама ха!… Напада и вика милиция.

ТЯ /вкопчва двете си ръце в реверите му/ Вие сте мой похитител и трябва сам да измиете петното, което ми нанесохте!

ТОЙ. Добре, но кажете как?

ТЯ. Като се ожените за мен!

ТОЙ. Вие сте луда! Вече ви казах, че съм индивидуалист.

ТЯ. Индивидуалистите имат щастливи бракове.

ТОЙ. Аз съм вече възрастен.

ТЯ. И аз съм възрастна.

ТОЙ. Не съм подготвен… психологически.

ТЯ. Ше караме без психологическа подготовка. Нямаме време. Трябва да се живее. Животът си иска своето.

ТОЙ. Но аз си живея и така щастливо.

ТЯ. Вие се лъжете. Ще видите каква щастлива двойка ще станем.

ТОЙ. Вие сериозно ли сте решила? /иска да се оттегли/

ТЯ. Говоря ви напълно сериозно.

ТОЙ /решително/ Аз ще откажа.

ТЯ. В чантата си случайно нося голям кухненски нож!… Утре всички вестници ще пишат за убийството на млад пенсионер с мустаци в един от най-затулените кътове на парка!

ТОЙ. Сега вестниците не се занимават с такиза неща.

ТЯ. На вас ще ви е все едно. Вие ще бъдете на оня свят, заедно с пенсионната си книжка.

ТОЙ /сломено/ Имате ли сили да направите това?

ТЯ. Ще ви насека на късове и ще ви изпратя като колетни пратки по всички главни телеграфопощенски станции в страната.

ТОЙ /съвсем сломено/ Е, добре… И все пак, не може ли да не избързваме?

ТЯ. Какво искате да кажете?

ТОЙ. Още не сме опознали характерите си. Да си дадем малко време.

ТЯ. Нямаме време за губене. Животът си тече.

Той /просиява/ Да направим нещо като милиционерски брак!

ТЯ. Това е в разрез с моралните ми принципи… Вие непрекъснато ме обиждате. /раздрусва го/

ТОЙ. Ако продължавате така да ме друсате, след малко ще преговаряте с един труп.

ТЯ. Хайде да потърсим свидетели.

ТОЙ. Това е най-лесната работа. Важното е аз да реша.

ТЯ. Не забравяйте, че аз вече реших.

ТОЙ. Чакайте един момент… Откакто ви избягах минаха тридесет години. Де да знам какво сте правили през този период.

ТЯ. В какъв смисъл?

ТОЙ. Ей тъй на – дали сте ми била верна…

ТЯ. Аз любя веднаж в живота си.

ТОЙ / хитрува/. Да, но с мен не е така… Аз съм коцкар. Ще ви изменям на всяка крачка.

ТЯ. Само да посмеете!

ТОЙ /отново сломено/. Пуснете ме малко да си поема въздух. /тя го отпуща/ Чакайте малко…  да си помисля… /поглежда я/ Вие сте доста запазена… /изведнаж/ Какви доходи имате?

ТЯ. Пенсия от триста лева.

ТОЙ. Жилище?

ТЯ. Една стая… Аз съм бедна, но честна.

ТОЙ. От мен какво ще искате?

ТЯ. Да ми наваксате изгубеното щастие.

ТОЙ /преговаря с достойнство/. Например!

ТЯ. Тих семеен кът, разговори, вечери пред радиото, екскурзии с „Балкантурист“ по чужбина, през лятото „Златни пясъци“…

ТОЙ /кандардисан, с шепот/. Кога искате да правим свадба?

Тя /гледа часовника си/ Сега е затворено. Утре!

Той /въздъхва/. Ех! Добър човек съм аз! Мека душа!… Жертва на жените! /стават и тя го хваща под ръка. Към бюста паметник/ Довиждане, другарю Вазов! Ти поне си умря ерген!

Тя /като го дръпва/. Хайде!

ТОЙ. Един момент. Имам да кажа нещо на публиката. /изправя се пред салона/ Все пак успях да изкопча цели трийсет години!

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ.

Стая от жилището на семейство Терзиеви. Той чете вестник.Тя плете пуловер. Той я поглежда крадешком и отново забива очи във вестника. Тя го поглежда остро крадешком и също забива очи в плетивото. След това двамата срещат погледите си и бързо ги отместват.

Той поглежда отегчено през прозореца и се усмихва.

ТЯ /сякаш го залавя на местопрестъплението/. Защо се смееш?

ТОЙ. Просто ми се прииска да се засмея.

ТЯ. Но защо?…Трябва да има някаква причина.

ТОЙ. Реших да се засмея веднъж без причина.

ТЯ /започва нервно да плете/. Трябва да покажеш на лекар. /Той започва да си чете/ Все пак, не ми каза защо се засмя.

ТОЙ. Едно дете поиска да ритне едно куче.

ТЯ. Какво смешно има в това?

ТОЙ. Да, но кучето се отмести и детето шутира електрическия стълб.

ТЯ. Не мога да разбера какво удоволствие ти доставя да гледаш навън.

ТОЙ. Това не е удоволствие, а копнеж.

ТЯ! И какъв е този жаргон… Какво означава това „шутира“?

ТОЙ. Така казват.

ТЯ. Какъв е този копнеж, който те е обхванал?

ТОЙ. Разпитваш много кръстосано.

ТЯ. А ти избягваш въобще да говориш.

ТОЙ. За какво да говоря?

ТЯ. Да разискваме по някой въпрос.

ТОЙ. Какъв въпрос?

ТЯ. Културен въпрос… Да си създадем културни занимания.

ТОЙ. Преди малко ти казах да стоплиш вода.

ТЯ. Сложих. Защо ти е?

ТОЙ. Ще си мия краката.

ТЯ /троснато/. Това ли ти е културата?

ТОЙ /учудено/. Всеки културен човек трябва да мие краката си.

Тя става, и донася леген.Той потапя краката си в него и чете вестник.

ТЯ /както плете/. Чети на глас.

ТОЙ /като гледа вестника/. Става горещо.

ТЯ. Къде?

ТОЙ. В легена. Не можа ли да разхладиш тази вода?

ТЯ. С теб човек не може да води семеен разговор.

ТОЙ. Още не съм навикнал…  Ами че ние сме женени само от десет дни. При това, случва ми се за първи път.

ТЯ. Бъди спокоен. Ще бъде и за последен.

ТОЙ. Ох!

ТЯ. Горещо ли е?

ТОЙ. Не.

ТЯ. Ами какво?

ТОЙ. Казах „ох“ при мисълта, че ще бъде за последен. /вади кракатаси/ Къде е кърпата?

ТЯ /става/. Ще я донеса.

Звъни се.

ТОЙ. Звъни се!

ТЯ /отвън/. Чух!

ТОЙ. А защо не отвориш?

Тя преминава край него, хвърля кърпата на коленете му и отива да отвори. Той си бърше краката. Тя се връща.

ТОЙ /след като минава известно време в мълчание/ Искаш да говорим, а не казваш кой звъня.

ТЯ. Някаква грешка.

ТОЙ. Каква грешка?

ТЯ. Не запитах.

ТОЙ. Значи и други грешат.

ТЯ. Какво искаш да кажеш?

ТОЙ. Искам да кажа, че не греша само аз. /Обува се/ Слушай, какво удоволствие ти доставя този брак?

ТЯ. Бракът осмисля живота на всяко висше същество. Ние не сме амеби, а хора.

ТОЙ. Хайде, холан!

ТЯ. Ти непрекъснато излизаш от стила на културния разговор.

ТОЙ. Ти знаеш ли, че действително трябва да изляза?

ТЯ. Къде ще ходиш?

ТОЙ. Там, където ходят културните хора – на кино.

ТЯ. И аз ще дойда.

ТОЙ. Виж какво, миличка. Решил съм да ти дам пълна свобода. Не съм еснаф и ревнивец като повечето мъже.

ТЯ. Какво искаш да кажеш?

ТОЙ. Искам да разбереш,  че си свободна. Скитай си на кино, на театър… Защо не отидеш на джадов концерт!

ТЯ. Няма нужда. Аз съм човек със стари възгледи.

ТОЙ. Видя ли?… Аз пък съм с модерни и характерите ни не се схождат.

ТЯ. Всеки от нас ще направи по малко компромис.

ТОЙ. Никакъв компромис не помага. Не виждаш ли, че нямаме с какво да осмислим живота си? Защото нямаме най-важното нещо – младостта.

ТЯ. За брачното щастие няма рецепти.

ТОЙ. Ти не можеш да ме разбереш. Какви рецепти могат да помогнат, например, при обстоятелството, че никога не ще имаме деца? Няма какво да циментира брака ни.

Звъни се.

ТОЙ. Не чуваш ли, че се звъни?

ТЯ. Чувам.

ТОЙ. Какво чакаш тогава?

Тя отива да отвори Бави се доста и се връща с бебе, увито в пелени.

ТОЙ /завързва обущата си и не вижда нищо/. Кой беше?

ТЯ. Всестранни услуги.

TOЙ /завързва другата си обувка/. Те пък какво искат?

ТЯ. Нищо не искат… Донесоха нещо.

ТОЙ /връзва връзките/. Какво донесоха?

ТЯ. Бебе.

ТОЙ /изправя глава/. Какво?

ТЯ. Дете.

ТОЙ. Защо дете?

ТЯ. Поръчах си го чрез „всестранни услуги“ от яслите.

ТОЙ /скача/. Какво?… Ти си ненормална!… Ама сериозно ли говориш?

ТЯ. Не виждаш ли? /Сочи му пакета/

ТОЙ. Не се шегувай!

ТЯ. Никаква шега.

ТОЙ. Бебе?… А защо ни е?

ТЯ. Да си го отгледаме.

ТОЙ. Ама защо?

ТЯ. Да циментира брака ни.

ТОК /кипи/. Веднага да го върнеш с наложен платеж!

ТЯ /гледа бебето/. Виж го какво е сладко!

ТОЙ. Ще го махнеш!

ТЯ. Вече е късно.

ТОЙ. Ще го махнеш!

ТЯ. Казах ти – късно е вече.

TOЙ. Ще го махнеш, или аз ще се махна!

ТЯ. Сега вече ми е все едно. /гледа влюбено детето/

ТОЙ. Слушай!… Видя ли, че характерите ни са различни?… Ето на – ти обичаш деца, а аз не обичам!… Това ще ни пречи в живота. Ще ни разделя.

ТЯ. Ще навикнеш.

ТОЙ. На такива работи не се навиква.

ТЯ. Колко като теб са навикнали!

ТОЙ. Аз съм особен човек!… Индивидуалист!… Волна птичка!

ТЯ. Бъди си пак волна птичка!

ТОЙ. Не мога, разбери!… След като знам, че в семейното ми гнездо има такова гардже – не мога. Ей сега ще се разбуди и ще се развряка!

ТЯ. В данните за него пише, че е много кротко дете. Никога не плачело.

ТОЙ. Точно така!… Значи е глухонямо!

ТЯ. Пише още, че непрекъснато било усмихнато.

ТОЙ. Значи е ненормално.

ТЯ /гледа детето/. Я го виж! Прилича ли ти на ненормално?

ТОЙ. Ти си го гледай, а аз си излизам. /трагва/

ТЯ. Къде отиваш?

ТОЙ. Където ми видят очите!… Далеч от този звяр!

ТЯ. Кога ще се върнеш?

ТОЙ. Може и да не се върна. Ще отида в градината да размишлявам. Ще вървя, ще скитам и ще оплаквам съдбата си. Как можа?… Бяхме свободни и волни като птички. Щяхме да ходим на екскурзии с „Балкантурист“… Всичко отиде по дяволите!… /взима си шапката и намусено минава край нея, като поглежда детето./ Какво се хилиш? /Тръгва си./

Звъни се.

ТОЙ /отива да отвори и след малко се връща, като тика бебешко кошче върху колелца/. Какво означава това?

ТЯ /радостно/. Оо, кошчето дошло!… Съседката ни го предлага на половин цена! /слага радостно детето вътре/ Видя ли как всичко се нарежда?

ТОЙ. Виждам. Виждам, че разноските започнаха.

ТЯ. Бъди спокоен!… Приготвила съм всичко предварително. Пеленки, дрешки – всичко е наред.

ТОИ /учудено/. Кога успя?… И защо вършиш всичко зад гърба ми?

ТЯ. Ако се сърдиш, че върша всичко зад гърба ти, иди да купиш малко краве мляко – пастьоризирано.

ТОЙ. Какво? /кипва/ На всичко отгоре и да ме разкарваш?… Слушай, и дума да не става това ужасно нещо тук да преспи у нас тази нощ!

ТЯ /спокойно, като се занимава с бебето/. Ще преспи!

ТОЙ. Тогава аз няма да преспя тук!

ТЯ. Както обичаш!

ТОЙ. Ама ти наистина ли мислиш, че ще търпя този звяр в къщата си?

ТЯ. Въпрос на желание! Нали си волна птичка?

ТОЙ /объркан/. Ти… какво?… Намеци ли правиш? Може би ще искаш и да ме прогониш?

ТЯ. Нищо не искам.

ТОЙ. А какво говореше преди малко?… Да не мислиш, че ние не разбираме от намеци?… Малко си избързала, ако смяташ да ме разкараш още на десетия ден!… Охо-хоо, правиш сметка без кръчмаря!… За тази работа си има съдилище, трябва да се установи вина!… Да не би аз да исках тая женитба?

ТЯ. Ще отидеш ли за мляко?… Това дете иска да яде.

ТОЙ. Никъде няма да отида и ти забранявам да ме пращаш!

ТЯ. Тогава ти стой при него, за да изтичам до млекарницата.

ТОЙ /обиден/. Да ме оставиш насаме с този… злодей? Ти се забравяш!

ТЯ /изправя се/. Слушай! Не обиждай детето. Каквото и да правиш, нищо няма да помогне. Ние сме осиновили това дете.

ТОЙ. Аз не съм дал съгласието си.

ТЯ. Казах, че си в командировка и като се варнеш ще дадеш съгласието си.

ТОЙ. А ето,че аз няма да го дам.

ТЯ. И да го дадеш, и да не го дадеш, това дете е вече наше и не можем да се отървем от него.

ТОЙ. Можем, можем!… Ще дадем обявление във вестника, че преотстъпваме красиво и добре запазено дете, на износна цена… Ако няма солидни клиенти, ще го дадем безплатно.

ТЯ. Стига глупости!

ТОЙ /нахакано/. Слушай, миличка, каквото шях да казвам – казах го. Предложих ти най-износни условия. Сигурно си разбрала вече, че си направила една велика глупост. Предложих ти да използваме и пресата. Щом не си съгласна – край!… Режем!… Убедих се, че с теб не може да се живее. Аз се махам от тук и още утре подавам заявление. Големите спорни въпроси в семейството се разрешават чрез развод. И без това е модерно.

ТЯ. Прави каквото искаш и ме остави да си гледам рожбата!

ТОЙ. Ахаа! Видя ли?… Видя ли колко ти беше любовта?… Заряза ме още при първия срещнат човек! И то какъв човек! Нищо и никакъв човек – човече /ядосано слага шапката си, излиза и тръшва вратата./

ТЯ полюлява малко кошчето. Слага си палто, отива в кухнята, появява се със шише за мляко, поглежда усмихнато в кошчето и излиза.

Леко затъмнение.

Тя се връща с млякото. Отнася го в кухнята.

Влиза ТОЙ. Най-напред се показва главата, му и се скрива. Вижда, че вътре няма никой и се вмъква. Минава край кошчето и поглежда по посока на кухнята. След това се връща към кошчето и поглежда крадешком в него, но бързо отмахва погледа си. Застава зад кошчето и гледа бебето намусено. Изглежда, обаче,че бебето му се усмихва, защото и той се усмихва.

ТОЙ /усмихнато/. Какво има?… Събуди ли се?… Какво си размахало тези ръце? /подава ръката си/ Здрасти!… Не можеш да правиш здрасти!… /подава му показалец/ Боц!… Не можеш и боц! Какво можеш тогава?… Хилиш се, а? /появява се Тя с биберонено шише. Вижда го и се скрива обратно. Той продължава да се занимава с бебето./  Ти си лошо дете!… Какво се хилиш? Оше не можеш да говориш, а се смееш!

ТЯ /влиза вече/. Ти защо се върна толкова рано?

ТОй /отстъпва от кошчето и малко се обърква/. Защо? Искаш да скитам по улиците ли? Аз не съм уличник.

ТЯ /навежда се над бебето и му дава шишето с биберона/. Нещо разговаряхте двамата. /Сочи с глава кошчето/

ТОЙ /с мек тон/. Това дете… аз ще го разкарам от тук.

ТЯ /играе/. Щом толкова настояваш… Но сега да го нахраня.

ТОЙ. Ще го върнем.

ТЯ. Добре де. Казвам ли ти нещо?

ТОЙ /учудено/. Ти… какъв си такъв характер?

ТЯ. Какъв характер?

ТОЙ. Непрекъснато мениш мнението си.

ТЯ. Реших да отстъпя. По-добре е да запазим хармонията в нашия брак.

ТОЙ. И да оставим това беззащитно същество на произвола на съдбата… така ли?

ТЯ. Щом се налага…

ТОЙ.  Ти каква си такава… непостоянна. Просто ме учудваш.

ТЯ /увлечена в работата си/. Дръж малко това шише. /Той поема шишето, а тя бърше нещо бебето./

ТОЙ /като държи шишето и наблюдава движенията ѝ/. Не обичам безхарактерни хора. Вземи пример от мен.

ТЯ. Всъщност, какво искаш ти?

ТОЙ. Искам като вземеш едно решение да държиш докрай! Поръча бебе без да ме питаш – поръча. Аз, разбира се, не съм съгласен. Съгласен, несъгласен – ти трябва да държиш на своето. Да не се отмяташ.

ТЯ. Да, но… мисля, че малко прекалих в своеволията си.

ТОЙ. Ако!… Сега трябва да държиш… Аз може да не съм съгласен, да се противя. Но ще поспорим. Аз ще кажа едно, ти ще кажеш друго и така, всеки като защити каузата си, ще дойдем до някакво решение. В споровете се създават отстъпките. По пътя на убеждението. Нали в споровете се ражда и прогреса?

ТЯ. Ти си прав. А аз веднага реших да върна детето.

ТОЙ. Ааа, това е прибързано!… По този начин ме правиш за кашмер.

ТЯ. Моля ти се, какви са тези жаргони?… Детето слуша всичко, попива и току виж че станало хулиганче.

ТОЙ. Какво е? /сочи с глава детето/

ТЯ. Как – какво е?

ТОЙ. Момче или момиче?

ТЯ. Момиче.

ТОЙ /реагира рязко/. Какво?… Момиче? /тръгва нервно по стаята/ Ти подиграваш ли се с мен?

ТЯ /учудено/. Какво те е прихванало пак?

ТОЙ. Ти луда ли си? Имаш ли ум в главата си?

ТЯ. Не разбирам нищо.

ТОЙ /високо/. Не искам да бъда женски баща!

ТЯ. Тук не мога да помогна с нищо.

ТОЙ. А къде ти бяха очите като избираше? Нали избираше?

ТЯ. Кой ти дава да избираш!… Знаеш ли какво натискане имаше, цяла опашка… А сега се раждали само момичета. От време на време, тук-там, ще се появи някое момче. /гледа детето/ Аз пък предпочитам момиче.

ТОЙ. Ти предпочиташ, но питаш ли мен!… Как ще гледам приятелите в очите?… Като отворят едни уста! Едни подигравки! /разхожда се сломено с ръце в джобовете/

ТЯ. /тихо/. Ще отговориш някакси.

ТОЙ /спира внезапно и я поглежда/. А ти как успя да получиш дете? Нали не отпущат на пенсионери. Предпочитат млади осиновители.

ТЯ. Използвах някои връзки.

ТОЙ. Никога не съм предполагал, че ще имам дете чрез връзки!

ТЯ. Понякога се налага.

ТОЙ /неспокоен/. А как ще го кръстим?

ТЯ. Много лесно – на мама.

ТОЙ. Тук ще почакаш малко!… Тук вече ще се скараме… Защото и аз си имам майка.

ТЯ. Да, но мама има хубаво име.

ТОЙ. Как се казва майка ти?

ТЯ. Смарайда!

ТОЙ /кипва/. Искаш и дъщеря ми да се казва Смарайда, тъй ли?

ТЯ. Тъй!

ТОЙ. Ще има да вземаш!… Предпочитам името на майка си.

ТЯ. Как се казва майка ти?

ТОЙ. Нанка!

ТЯ /сега кипва тя/. Ако прикача това име на дъщеря си, цял живот ще ѝ виси като дрънкалка!… Де я кръстим Лили.

ТОЙ. Всички жени на света се казват Лили!

ТЯ. Аз държа за Смарайда. Интересно звуково съчетание. При това, игла и-кратко.

ТОЙ /хваща единия край на кошчето/. Остави детето на мен. /Придърпва кошчето към себе си./

ТЯ /хваща другия край и тегли към себе си/. Да не си посмял!

ТОЙ. Иди да топлиш вода!… Трябва да го къпем!

ТЯ. Остави ми детето!

ТОЙ. Ти го остави!

ТЯ. Аз съм се разписала за него.

ТОЙ. Подписът е нещо формално.

Като теглят количката, те обикалят около стаята.

ТЯ. Пусни, ти казвам!

ТОЙ. Защо?

ТЯ. Не виждаш ли, че го хваща морска болест!

ТОЙ. Защо клатушкаш?

ТЯ. Ти клатушкаш!

ТОЙ /дърпа рязко/. Името му е Нанка!

ТЯ /дърпа/. Смарайда!

ТОЙ. Нанка!

ТЯ /хитро/. Направи две листчета да теглим жребие!

ТОЙ /мисли кратко/. Добре! /пуща количката и започва да приготвя томбола./

Тя използва положението и бързо издърпва количката в кухнята, като заключва вратата.

ТОЙ /разбира че е измамен/. Това е измама! /удря на вратата/ Отвори! /чува се бебешки плач/

ТЯ /гласът ѝ се понася отвътре/. Чуваш ли?

ТОЙ. /притихва/. Чувам!

ТЯ. Плаче!

ТОЙ /умолително/. Защо плаче?

ТЯ. Ти го разтревожи!

ТОЙ. Плаче за млен! То свикна с мен.

ТЯ. Напротив! То те мрази!

ТОЙ. Ами ако е болно?… Премери му температурата!

ТЯ. Опитах с ръка. Няма температура.

ТОЙ. Виж да не се е намокрило.

ТЯ /мълчи/

Мъчителна, тягостна пауза, докато тя разпакова вътре бебето.

Той слуша напрегнато.

Най-после се чува нейният глас отвътре.

ТЯ. Мокро е и нещо повече! Сега ще го подсуша.

ТОЙ /отдъхва си/. Христинче, моля те – пусни ме да вляза!

Звъни се.Той неохотно отива да отвори.

Влиза, придружен с ПЪРВИ ЧИНОВНИК ОТ ЯСЛИТЕ.

ТОЙ. Какво има?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Аз съм от яслите.

ТОЙ. Какво като сте от яслите?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. На този адрес е изпратено едно дете.

ТОЙ. Не знам такова нещо. Сбъркали сте адреса.

Чува се детски плач от кухнята.

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Какво е това?

ТОЙ. В тази къща има най-разнообразни шумове.

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /учуден/. Вие не се ли казвате Терзиев?

ТОЙ. Казвам се както се казвам!

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Нашият чиновник е постъпил неправилно като ви е отпуснал дете, без да има подписите на двамата родители .

ТОЙ. Е?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Трябва да взема детето.

ТОЙ /тръгва към него/. Какво да вземете? Детето ли?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /като отстъпва/. Да.

ТОЙ. А как го искате? Да ви го увия в зелена хартия със син ръб открая, така ли?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК /като продължаза да отстъпва/. Не държа много на опаковката. Важното е да оправим документите си. Книжата ни по този начин се объркват.

ТОЙ. Дайте да подпиша, че съм съгласен.

ПЬРВИ ЧИНОВНИК. Не може вече. Трябва да върнете това бебе и да подадете ново заявление. Срокът за гаранции изтече.

ТОЙ. Да се махате от тук!… Вие сте бюрократ!

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Защо?

ТОЙ. Кой ви дава право да си играете с чувствата на един беден родител? /погва го/

Оня избягва.

Звъни се отново.Той отваря.

ТОЙ. Пак ли вие?

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Моля да се подпишете! /подава му документа/

ТОЙ /като се усмихва/. Това е нещо друго. Къде да подпиша? /вади стило и подписва където му показват/

ПЪРВИ ЧИНОВНИК. Довиждане и извинявайте за главоболието! /излиза./

Появява се тя.

ТЯ. Кой беше?

ТОЙ. Чиновник от яслите. Уредих подписа.

Звъни се. Той отваря.

ТОЙ /на влезлия с чанта в ръка/. Какво има? Човек не може да си гледа детето от посетители.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Aз съм чиновник от яслите.

ТОЙ /кипи/. И?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Вашето заявление за отпущане на дете има номер тридесет и пет.

ТЯ. Да.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Допуснали сме една малка грешка.На вашия номер се пада момченце, а на номер четиридесет и пет – момиченце.

ТЯ. Aз държа за момиченце.

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Да, но не може. Тук си има ред.

ТЯ. Стига вече…

ТОЙ /прекъсва я/. Чакай!… A3 ще говоря!

ТЯ. Защо ти?… A3 ще говоря.

ТОЙ. Ти отивай в кухнята!

ТЯ. Няма да отивам! Aз искам момиченце.

ТОЙ /страшно/. Марш от тук !

Тя го гледа изплашено и изненадана от неочаквания повелителен тон се прибира, като го гледа изумено.

ТОЙ /към чиновника/. Та… какво искахте вие?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Искам да върнете момиченцето, за да ви дадем момченце.

ТОЙ /многозначително/. А защо?

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Така ще ни се оправят книгите.

ТОЙ. Не може !

ВТОРИ ЧИНОВНИК. Вие сте чуден човек!З а пръв път ми се случва да ми отказват момченце. Всички искат момчета. /смее се/ Може би искате да бъдете женски баща?

ТОЙ. Моля да не ме занимавате с вашите еснафски предразсъдъци! Аз никога няма да споделя вашите дребноеснафски идеи. Пък, ако искате да знаете, повечето от големите личности на историята са били женски бащи… /изтласква го/ Хайде сега да ви видя гърба! /затваря вратата за него/

Влиза Тя с детето, увито внимателно.

ТОЙ. Къде с това дете?

ТЯ. Нали ще го връщаме?… Ще го разменим за момче.

ТОЙ. Ама ти си много непостоянен човек!… Защо не зземеш за пример моя стоманен характер?… Щом кажа нещо – режа! Връщане назад няма!… Ааа, така няма да направим нашата семейна хармония!

ТЯ /зарадвана/. Значи… Смарайда остава при нас?

ТОЙ. Смарайда не остава, а Нанка! /поема детето/ Ох, на татко! /като гледа жена си/ Едно нещо знам аз – никога не е късно!

 ЗАВЕСА


Б о р и с  А п р и л о в

П Я Н А  .rtf file за сваляне.

(р а з к а з   б е з   и м е, може би и непубликуван досега – поне нямам сведения.)

 

В последния ден от бурята между облаците се показа новото слънце и вълните потъмняха. От плажа се виждаше само пяна, милиарди мехури, които се пукаха и насищаха вятъра с озон. На пясъка, освен дървения рибарски касон, бурята бе изхвърлила огромен пън, който след оттеглянето на водите остана да съхне самотен сред куп морска трева и щеше да си лежи още в своята самота, но по обед към него се приближи момченце с дънки и пуловерче. Момченцето огледа пъна, заобиколи го отвсякъде и се пока­тери върху него. От този връх не се откри кой знае каква гледка, но хлапакът се чувствуваше като покорител и извика от възхищение, след което слезе и започна да забива около пъна съчки, изглежда че искаше да го загради от всички страни, да го превърне в собственост, преди да нахлуят ордите на летовниците. Съчките с причудливите си форми се изправяха сред пясъка една след друга; странен кът, разбираем само за детето. Малко по-късно се появи и втория човек, висок мъж с очила, с бяла кожа на новопристигнал. Мъжът избра едно по-засъхнало кътче на пясъка, и легна. По небето облаците олекваха, между пролуките бягаше слънцето и светлината му падаше върху морето като снопове от прожектор. Момченцето видя новодошлия още с приближаването и побърза да му обърне гръб. То пазеше ревниво своето достояние.

– Какво правиш?

Ръката на момченцето хлапето трепна, но то се окопити и бързо заби най-голямата и крива съчка в пясъка.

– Какво правиш?

Новодошлият видя как крайчеца па бузката една бузка почервеня и понеже хлапъкт продължаваше да мълчи, се усмихна. Марката на дънките напомняше за Тексас, ласото се готвеше да обвие дебелия врат на буфалото, но всъщ­ност никога нямаше да го обвие и коубоят от предния план завинаги щеше да си отстане в позата на мятането, докато изчезне в коша за стари дрешки. Мъжът не виждаше лицето на хлапака, но по формата на главата и дебеличкото вратле си представяше закръглено лице, тъмни кръгли големи кръгли очи и чипо носле. Коубоят, биволът и ласото му напомняха Лаокоон, а от Лаокоон той си помисли за преходността на всичко и че за нищо на света не може да запази пейзажа в този му вид: пенливото море, раздвиженото небе, полумокрия пясък, този пън и това неизвестно хлапаче – не можеше да консервира нещата в същата гама на шумовете и същите тонове от слънце, пяна и късчета небе. Мъжът се излегна изпъна по гръб, макар да знаеше че няма да лежи дълго така, само докато обере тънката топлинка на пясъка. Без да е виждал лицето на хлапака мъжът той знаеше, че между двамата се е породил антагонизъм, който не може да се разбие лесно. , и сигурно ще продължи до края на света.

– Замък ли правиш?

– Не.

– Какво заграждаш?

И този път не последва отговор. Топлинката под плешките му се бе стопила, той се извърна и се излегна с лице към пясъка, този път значително скъсил разстоянието между двамата.

– Защо заграждаш плажа?

– Не го заграждам.

– Как да не го заграждаш? Виждам добре че го заграждаш.

– Не го заграждам.

– А какво правиш?

– Нищо.

– Не е нищо. Ти заграждаш плажа да не могат да влизат хората.

Едва сега хлапакът се извърна. Очите му бяха наистина големи, а носът чип.

– Не го заграждам!

– Тогава защо забиваш тези клечки.

– Не са клечки.

– А какво са?

Момченцето го погледа още две секунди и продължи работата си. Вълните през последните дни, бяха очертали по пясъка ветрила, навсякъде бяха оставили ивици от водорасли, които сега съхнеха ,и пълнеха въздуха с миризмите си.  Изтръгнатите от скалите миди зееха безпомощно, светлината на слънцето проникваше до бялото им месо, което вече намирисваше на смърт.

Какво ли можеха да бъдат клечките щом не бяха клечки? Той се опита да помисли какво бяха клечките в неговото детство, но не можа да си спомни, нито пък можа да си представи детството, макар че понякога същото това детство изплуваше ярко в спомените и му се струваше, че само тогава е живял, а всичко след това е било само напрежение.

– Ти ли повика бурята?

– Какво?

– Искам да знам, ти ли повика бурята?

– Коя буря?

– Ти ли повика вятъра, който разбърка морето и показа дъното му?

– Не.

– Ти го повика!… Всички параходи потънаха, пясъкът се намокри и сега хората не могат да легнат на него. А те са давали пари да дойдат тук, плащали са за влакове, самолети и параходи. Всички самолети са паднали.

Този път хлапето се обърна изцяло към него и сякаш за пръв път го видя.

– Ние не сме плащали, защото сме дошли с автомобила на татко.

– Но параходите потънаха, нали?

– Не знам. Може да са потънали.  Нищо не знам.

– Как да не знаеш?

– Не знам. Аз си играя на пясъка и нищо не знам.

– На какво играеш?

– На едно нещо.

– Тези клечки твои ли са?

Мои.

– От къде ги взе?

Момченцето се замисли: – Донесох си ги от къщи.

– От коя къща?

– От къщата където живеем.

– В коя къща живеете?

– Е в оная, жълтата кафявата.

Той погледна към жълтата кафявата къща, една от най-близката до плажа и се усмихна, защото му се стори, че къщата и момченцето си приличат.

– От жълтата кафявата къща ли донесе клечките?

– Не.

– А от къде?

– От нашата къща в София.

– Всичките клечки ли?

– Всичките.

– И тези дето се търкалят по пясъка?

– Тях не знам кой ги е донесъл. Аз си играя само с тези клечки, които си донесох от София. Татко ги сложи в багажника и ми ги даде.

– Кога ти ги даде?

Никакъв отговор.

– Кога ти ги даде?

Мълчание.

– Вчера или днес ти ги даде?

– Днес.

– Колко клечки са?

Клапето се замисли и не отвърна нищо.

– Питам те колко клечки ти даде баща ти?

– А?

– Тези клечки колко са?

– Пет.

– Можеш ли да броиш до пет?

– Мога да броя до три.

– Тогава защо казваш че са пет?

– Пет са.

– И всичките са твои?

– Да.

– А моите къде са?

– Твоите са другите.

– Кои другите?

– Дето са на пясъка.

– Най-лошите, така ли?…

– Не са лоши.

– Как да не са? Виж какви са лоши и разхвърляни, а твоите са събрани на едно място и са забучени, Моите защо не са забучени?

– Забучи си ги и ти.

– Ще си ги забуча!… Ще кажеш ли какво заграждаш?

Хлапето замълча, навярно бе решило да пази тайната си до край. То погледна непознатия в очите и се обърна към клечките. Оставаше да се загради само южната страна към пъна и кръгът щеше да се затвори.

Беше доста неправилен кръг, а съчките една от друга по-криви. Имаше няколко много високи и дебели, сухи, с цвят на препечена кост, дълго върдаляни от вълните и загладени отвсякъде. По пясъка лазеха едри подвижни мравки, бързаха да насъберат туй-онуй докато под краката им още не е запарило. Като минаваха край клечките,заприличваха му на мастодонти динозаври от тайнствена апокалиптична гора, в която всичко е обречено, няма листа и клони, мастодонтите динозаврите неминуемо ще загинат от липса на храна и вода. Започна да брои клечките, излязоха повече от сто, а хлапакът продължаваше да забива нови в пясъка, очертаваше се нещо като бъбрек, в средата на който лежеше пънът.

– Ти ли донесе този пън?

– Какво?

– Ти ли домъкна този пън в средата на плажа?

– Какво?

– Това нещо дето го заграждаш ти ли го домъкна?

– Дървото ли?

– Да. Защо си го поставил в средата на плажа да пречи.

– Не съм го поставил аз.

– А кой?

– Дървото си беше тук.

– Не е вярно. Вчера го нямаше.

– Аз го намерих тук.

– Не си го намерил тук, а си го поставил. Защо си поставил това дърво на пясъка, да се спъват хората?

– Те няма да се спъват.

– Как няма да се спъват?

– Ще го заобикалят.

– И въпреки това, защо си го поставил да пречи?

– Не съм го поставил.

– Поставил си го!… Измъкнал си го от водата и си го поставил. Хората се чудят как да почистят плажа, а ти си го поставил нарочно.

– Не съм го поставил.

– Но го измъкна от водата.

– Не съм го измъкнал.

– Защо поставяш такива огромни дървета на пясъка?

– Не съм аз.

– А кой?

– Не знам.

– Ще видим тая работа.

Хлапакът огледа пъна, а после и своя обвинител. Погледът му беше проницателен и пълен с интерес към човека, който искаше да каже нещо лошо. Хлапакът искате да разбере проумее що за човек стои пред него и дали заслужава да го слуша или ще бъде добре ако си гледа работата без да му обръща внимание. Не можеше да разбере очилата за добро ли са или за зло. Имаше разни хора с очила. Стъклата и рамките не му подсказваха нищо. Такива хора той не бе срещал. Всички непознати досега се бяха отнасяли с него добре, погалваха го по бузката, а този направо му се караше. Завършил вече с ограждането на трофея си, хлапакът влезе в „двора“ и седна върху пъна.

– Затуй ли си го донесъл? Да седиш на него?

– Не съм го донесъл.

– А кой го е донесъл.

– Не знам.

– Вчера го нямаше тук.

– А къде е бил?

– Ти ще кажеш, защото си го домъкнал от кой знае къде. От къде си го домъкнал?

– Не съм го домъкнал аз.

– А кой?

– Не знам… Тази сутрин минаха няколко човеци, те са го домъкнали.

– Ами, ще лъжеш!… Не виждам ли отпечатъците твоите ръце ти по дървото.

Момченцето погледна повърхността на пъна, и направи опит да изтрие нещо от там.

Няма защо да изтриваш отпечатъците. Не изтривай следите! Всичко се вижда и от тук. Искаш да замаскираш престъплението си, така ли?

– Не съм го домъкнал аз,

– А кой?

– Не знам… Аз дойдох и го видях на това място.

– На кое място?

– Тук.

– Не е бил тук, а във водата. Не виждам ли? Още е мокър.

– Дървото ли е мокър?

– Пънът е мокър.

– Не съм го намокрил аз.

– Знам че не си, морето го е намокрило, но ти защо измъкна пъна от водата и защо го донесе точно тук, дето лежа аз? Не всеки иска да гледа пънове пред себе си, когато лежи на пясъка. Ти си го домъкнал нарочно.

– Не съм го домъкнал.

Хлапето каза това високо и заплака. То повтори още няколко пъти, че не е домъквало пъна и млъкна. Останаха само сълзите му. Мъжът с очилата мълчеше и гледаше към морето. Хлапето каза още веднъж, че не е домъкнало дървото. Намерило го на същото това място. Мъжът с опилата се извърна с гръб към него и сепрестори, че наблюдава бюфета  вятърната мелница, която всъщност беше бюфет. Над покривите на градчето летяха и писукаха гларуси. Той почувства как хлапето се успокоява и се заиграва отново. Слънцето попадна на облак и пейзажът потъмня.

– Всеки случай, не е честно – рече тихо мъжът с очилата и се усмихна спокойно, тъй като продължаваше да лежи с гръб към събеседника си. Мълчание. – Не предполагах… Приличаш ми на добро момче, а мъкнеш пънове и ги слагаш точно на това място, където се къпя аз. – Мълчание. – Не очаквах това от теб… Представи си, че всички започнат да мъкнат пънове и напълнят целия плаж, до небето – тогава няма да има плаж и няма да виждаме облаците. А слънцето откъде ще прониква да ни топли? Можеш да си разправяш всичко, но не е честно. – Мълчание. – По-добре ще бъде… Ако бях на твое място, щях да си призная и край.

– Не съм го домъкнал аз.

– Добре де, не си… Ще ти повярвам. Но как да уверим хората които ще дойдат да се къпят?

– И те ли ще питат?

– Разбира се.

– Не съм аз. Дървото си беше тук. Тук го намерих и си го заградих.

– Разбира се, че можеш да си го заграждаш, и аз ако си измъкна един пън от водата ще си го заградя! Но не е честно.

– Не съм го измъкнал!

– Добре де, разбрахме. Но защо го домъкна тук? Не можеше ли там, до скалите?… Нарочно си го домъкнал, да пречиш на хората.

– Не съм го домъкнал! – Хлапето заплака с яд.

– Добре, добре!… Повярвах ти. Само не плачи.

– Не съм аз!

– Добре де, казвам ли ти нещо? Казах, че ти повярвах… Важното беше да не мъкнеш пънове по плажа, а сега щом си го домъкнал, ще си мълча… Бъди спокоен! Няма да кажа на другите. Няма да те издам, че си изтъпанчил цяло дърво сред плажа… Ако ме питат кой е домакнал този пън баш в средата иа плажа, ще кажа, че не си ти, а някой друг, кой знае кой и ще излъжа, но не е честно да мъкнеш пънове и да ме караш да лъжа.

Хлапето заплака с глас и мъжът с очилата се обърна към него. Стараеше се да не прихне, после му дожаля и заяви, че ще се махне от пясъка само ако не му плачат на ухото. Хлапето се усмири.

– Отивай си! – каза то.

– Ще си отида. И вече вяма да се върна.

Хлапето замълча.

– Вече няма да ме видиш. – Мълчание. – Нито утре, нито вдруги ден. – Мълчание. – Никога няма да ме видиш, разбра ли? – Мълчание. – И няма да чуеш гласа ми. Хлапето, което бе започнало да издърпва пясъка изпод трофея си с ръка, го погледна. – Ще се махна от теб, ще изчезна или в небето, или в дъното на морето.

– Защо?

– Е така!… Да не ме виждаш, да ме забравиш! – Мълчание. – Съгласен ли си? – Мълчание. – Не искам да те слушам как ревеш!…И това ми било каубой!… Лепнал една марка отзад и мисли че е каубой!

Хлапето се опита да види етикета на панталона си, но не можа.

– Не съм домъкнал дървото – рече то.

– А кой го е домъкнал?

– Не знам. То беше тук, аз го видях и започнах да си играя.

– На какво играеш?

– Заграждам го.

– Защо го заграждаш?

– Да не ми го вземат.

– Умрял съм за едно дърво!

– Ще си отидеш ли?

– Ще си отида.

– Защо?

– Повече не искам да те виждам… Не ми трябваш.

– Защо казваш, че съм домъкнал дървото?

– А кой?… Идвам и те виждам до него. Мисля, че Видях преди това как го измъкна от морето и го постави тук, да пречи на хората.

– Не съм го поставил.

– Но го измъкна от морето.

– Не съм го измъкнал аз.

– А кой?

– Не знам.

– Нямаш право да поставяш тук дървета, да се спъват хората. Хората не бива да се спъват. Те ще падат и ще плачат.

– То е заградено и те ще го заобикалят.

– Да, но всеки ще казва това момче е измъкнало един пън от морето и го поставило на пясъка да се спъваме.

– Не съм го измъкнал.

– Измъкнал си го.

– Не съм.

– Домъкнал си го чак тук, на пясъка.

– Не съм аз.

Ти си!

– Да не би аз?

– Не съм аз.

– Ти си и не искаш да признаеш.

– Не съм аз!

Този път хлапето не се разплака, но сълзите му бликнаха безшумно и обилно. Когато баща му го видя, се учуди.

Той беше среден на ръст, обгорял от слънцето, с тежка и силна походка, спря се без да обърне внимание на високия мъж с очилата.

– Васко, какво правиш?

– Нищо.

– Защо си плакал?

Хлапето зарида както трябва: – Този чичко казва, че АЗ съм домъкнал това дърво на плажа.

– Как си го домъкнал?

– Той каза, че АЗ съм го извадил от морето и съм го поставил тук да спъвам хората… – Ридание. – Татко, то си беше тук, аз го намерих точно тук и го заградих.

– Той не може да извади този пън от морето – обърна се бащата към очилатия. – Това дърво не могат да го дигнат по-малко от пет души.

Очилатият се обърна с лице към пясъка и не отговори.

– Как може едно такова малко дете да извади от морето такъв голям пън?… Защо хвърляте такива обвинения към сина ми?

– Може… може – отвърна тихо мъжът с очилата.

– Не съм го измъкнал! – проплака хлапето.

– Не мога да си обясня какво целите с това обвинение – рече бащата и хвана ръката на сина си. – Нямате право да го обвинявате и да го разплаквате!…

– Мишо, какво става?… Васко, плачеш ли?

Майката се оказа по-висока от съпруга си, при това възпълничка. На обеления от слънцето й носът ѝ, въпреки мрачното време стърчеше лепенка от хартия.

– Другарят го обвинява, че е поставил този пън на плажа.

– Този?… Че как?… Васко, вярно ли е?

– Не! – извика хлапето.

– Не може да го постави, защото не може дори да го поклати. Този пън не могат го дигна поне пет души. Може би пет души могат, но Васко не може.

– Вярно – съгласи се съпругата. – Васко не може да дигне такъв голям пън… Той никога не е вдигал пънове.

Двамата държаха двете ръце на сина си и гледаха непознатия с укор.

– Не мога да разбера какво цели другарят и защо твърди, че едно малко дете може да вдигне такъв голям пън.

– Не го е вдигнал, но го е домъкнал – отвърна спокойно очилатият.

– Все едно!… Как си представяте това дете да тътри пънове по плажа. Този пън не могат да го тътрят и пет души.

– Изключено е да е Васко – рече майката.

– Детето не каза, че е изключено – рече мъжът с очилата. – То само отрече да го е домъкнал. Така ли е, Васко?

– Не съм АЗ!…

– Видяхте ли?… Той не казва, че не може.

– Защо не кажеш че не можеш? – ядоса се бащата на хлапето. – Ти ли го донесе на пясъка?

– Не. Аз го намерих тук.

Двамата дръпнаха хлапето и тръгнаха по пясъка към кафявата къща.

Младата жена постави хавлията си върху пясъка и седна на нея. Тя беше хубава, още бяла, с дълги прави коси. Той протегна ръката си и погали с длан коляното ѝ. После бръкна в дамската плажна чанта и измъкна пакетче цигари.

– Какво си направил ПАК?

– Нищо.

– Детето плачеше, а двамата говореха с възмущение за теб.

– Може.

– Гледах те от вилата, че говореше с това дете. Родителите му са възмутени.

– Къде е кибрита?

– В дъното на чантата… Кажи какво е станало.

Той се надигна по-добре и докато бъркаше в чантата, постави устните си върху коляното ѝ.

Ти си прекрасна!… Обичам такива костеливи колене…

– Това са хората от кафявата къща, с опела.

– С опела и всичко друго, което им е нужно и ненужно… Мила, кажи ми какво ще правим – светът е пълен с такива хора.

Той се оттегли от нея и като направи заслон, с шепи на пламъка, запали цигарата си. В последния ден от бурята между облаците се показваше ново слънце, светлината му падаше като прожекторни снопове върху вълните и те почерняваха, иначе цялото море, открай до край бе покрито с пяна.

30 юли 1986


Приключенията на Лиско по море – на руски: aprilov_boris_morskie_priklyucheniya_lisenka.rtf file за сваляне.


Лиско в гнездото на орела – на руски:  aprilov_boris_priklyucheniya_lisenka_v_vozduhe.rtf