Archive for the ‘сценарий за мултфилм’ Category

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Етикети:, , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO

Advertisements

ТУК!  ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО.rtf file за сваляне. (Видях грешки във файла, извинете!)

30 март 1988 – Добр.2
4 април 1988 – Добр.2

борис
априлов
*
ЛУДОТО
ХВЪРЧИЛО
*
пиеса
за
деца
*
1988
.
.
Л И Ц А
по реда на появяването им:
Б у х а л ъ т
З а й ч е т о
Т а р а л е ж ъ т
Л и с и ц а т а
В ъ л к ъ т
М е ч о к ъ т

.

Влиза Зайчето.
Но то не влиза както си знаем, по обикновен начин. Зайчето е понесло огромно пъстро хвърчило, може да се каже, че хвърчилото е заело половината сцена: корпус, уши, опашка.
З а й ч е т о /пее си монотонно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.

Докато си пее, то подрежда своята „играчка“. Готви се да я пусне по посоката на вятъра.

Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Чак сега забелязваме, че в единия ъгъл на сцената стърчи Бухалът.
Б у х а л ъ т. Зайче, какво правиш?
З а й ч е т о /в чудесно настроение/. Ще видиш.

Пее си:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Б у х а л ъ т. Какво е това?
З а й ч е т о. Ще видиш.
Б у х а л ъ т. И какво ще стане?
З а й ч е т о. Само да духне вятърът.
Вятърът се появява, ушите и опашката на хвърчилото затрептяват.
З а й ч е т о /с повишено настроение/. Сега ще пуснем хвърчилото, чилото, чилото. Чило-чило-чилото. Хвърчилото!
Докато разиграва думата „хвърчило“ Зайчето подлага на вятъра играчката си, тя е поета и полетява вляво и нагоре, изчезва от зрителното ни поле.
З а й ч е т о /отпуска внимателно дебелото влакно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Чилото, чилото.
Хвър-хвър-хвърчилото…

Бухльо, как си?
Б у х а л ъ т /загледан в посоката/. Че то, какво стана? То лети по-добре от мен. Уж АЗ съм птицата, пък то лети по-добре от мен.
З а й ч е т о. Ехааааа! /Дърпа влакното./ Голям кеф! /Отпуща още влакно./ Виж го, отива при облаците!
Б у х а л ъ т /многозначително/. А ти – тук.
З а й ч е т о. Тук, ама хвърчилото ми е горе.
Б у х а л ъ т. Но ти – тук.
З а й ч е т о. Но то – там! Лети!
Б у х а л ъ т /многозначително/. То – горе, но ти, такова…
З а й ч е т о. Аз – такова, но то, както виждаш – такова!
– Сега ще пуснем хвърчилото…
Влиза Таралежът.
Т а р а л е ж ъ т /гледа към хвърчилото/. Това какво е?
З а й ч е т о /весело/. Хвърчило!
– Твое ли е?
– Цялото!
– Откъде го имаш?
– Татко и мама ми го направиха.
– Може ли малко и аз?
З а й ч е т о /подава му влакното/. Но да не го изтървеш.
Т а р а л е ж ъ т. Няма.
З а й ч е т о. Внимавай, много дърпа!
Т а р а л е ж ъ т. Голям кеф!… Много хубаво нещо!…
З а й ч е т о. Нали? Дай сега.
Т а р а л е ж ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Дай си ми го.
Т а р а л е ж ъ т. Не
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Хареса ми.
З а й ч е т о /с известно подозрение/. То е мое.
Т а р а л е ж ъ т. БЕШЕ твое.
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Сега е мое.
– Как твое?
– Така, мое.
– Ми то си е МОЕ.
– Вече не е ТВОЕ, а МОЕ!
З а й ч е т о. Искаш да кажеш, че… /Заплаква./ Дай си ми хвърчилото!…
Т а р а л е ж ъ т. Колко си ми е хубаво моето хвърчило! /Зайчето плаче./ Млъкни! /Зайчето плаче./ Не ти ли е достатъчно, че ти позволявам да го гледаш? /Зайчето плаче./ Ето го, лети, гледай го! Позволявам ти!
Зайчето плаче.
Влиза Лисицата.
Л и с и ц а т а. Кой плаче тук? Да видим, кой плаче?
З а й ч е т о. Взеха ми хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Кой ти взе хвърчилото?
З а й ч е т о. Таралежът ми взе хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти защо му взе на туй хубаво зайче хвърчилото?
Т а р а л е ж ъ т. Ми, де да знам, взех му го. Ти да си, няма ли да му го вземеш?
Л и с и ц а т а. Как да му го взема? Нали си е негово? /Поглежда нагоре./ Много хубаво хвърчило. Как само хубаво хвърчи. Гледайте, гъделичка облаците. Пък, красиво, нашарено! Кой го направи туй хубаво хвърчило?
З а й ч е т о. Мама и татко.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти харесваш ли го?
Т а р а л е ж ъ т. Затуй си го взех.
Л и с и ц а т а. Я дай малко.
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
Л и с и ц а т а. Да го подържа, да му се порадвам. Бързо, че нямам време, работа ме чака. Дай де, какво ме гледаш?
Т а р а л е ж ъ т. Ти наистина ли нямаш време?
Л и с и ц а т а. Никак, много бързам, имам важна работа.
Т а р а л е ж ъ т. Щом бързаш, ще ти го дам за малко. Дръж здраво.
Лисицата взима влакното от Таралежа.
Л и с и ц а т а. Много дърпа.
Т а р а л е ж ъ т. Дърпа я.
Л и с и ц а т а. Хубаво нещо е да си имаш хвърчило. Не мога да разбера досега как съм живяла без хвърчило.
Т а р а л е ж ъ т /неспокойно/. Хайде.
– Какво?
– Върни ми го.
– Кое?
– Хвърчилото. Нали му се нарадва?
– Ами, никога няма да му се нарадвам.
– То си е мое.
– Еее!…
– Това хвърчило е мое. Откакто се помня то си е било мое.
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило нали не е негово, а е мое?
Б у х а л ъ т /сепва се/. Така е.
Л и с и ц а т а. Чу ли кво каза бухалът? Това хвърчило е мое.
З а й ч е т о /извиква/. Нищо подобно!
Л и с и ц а т а. Ти мълчи!
Т а р а л е ж ъ т. Мое е! Аз ти го дадох. Преди малко ти дадох влакното да го подържиш. Ти искаше да се порадваш на хвърчилото и аз ти казах: добре тогава, порадвай му се на хвърчилото, щом имаш работа и бързаш.
Л и с и ц а т а. Сега нямам работа. Бухале, имам ли работа?
Б у х а л ъ т. Не.
Л и с и ц а т а. Видя ли, че нямам работа.
Т а р а л е ж ъ т /крещи/. Искам си хвърчилото!
З а й ч е т о. То е мое!
Л и с и ц а т а. Ееее, ма вие не ме оставяте да се радвам на хвърчилото си. То е отишло на небето, още малко и ще влезе сред облачетата.
Т а р а л е ж ъ т. Лисицо, дай поне да го подържа.
– Не може.
– Мъничко.
– Хич!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое. Питай бухала. Бухале, сложи ръка на сърцето си и кажи, лисицата не взе ли това хвърчило от мен?
Тишина. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Хвърчилото е нейно.
Л и с и ц а т а. Видя ли бе, таралеж такъв!
Ядосано започва да навива влакното, прибира хвърчилото на сцената.
Л и с и ц а т а. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
Л и с и ц а т а. Пиши.
Б у х а л ъ т /започва да пише върху хвърчилото/. Това хвърчило принадлежи на лисицата.
Л и с и ц а т а /ядосано/. Сега видяхте ли на кого принадлежи хвърчилото?
З а й ч е т о. То си е мое!
Л и с и ц а т а. Стига бе, ти пък какво се месиш?
Пуща хвърчилото по вятъра, отпуща влакно, хвърчилото се отдалечава, изчезва вляво и нагоре.
Зайчето плаче.
Влиза Вълкът.
В ъ л к ъ т. Добър ден.
Л и с и ц а т а. Добър ден.
В ъ л к ъ т. Какво става тук? Този що реве?
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Т а р а л е ж ъ т. То е МОЕ!
В ъ л к ъ т. Какво хвърчило? Къде?
Л и с и ц а т а /сочи с глава/. Виж какво хубаво хвърчило си имам.
Вълкът поглежда нагоре.
В ъ л к ъ т /удивено/. Ееее-га ти хвърчилото! Много хубаво хвърчило, бе! Дай.
Л и с и ц а т а. Какво?
В ъ л к ъ т. Дай ми го!
Вълкът хваща влакното.
Л и с и ц а т а /извиква/. Не!
В ъ л к ъ т. Дай!
Л и с и ц а т а. Ти искаш да ми го вземеш.
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще вземем да си взимаме хвърчилата! Друга работа си нямаме – ще си взимаме хвърчилата.
Л и с и ц а т а. Да де, на теб защо ти е хвърчило.
В ъ л к ъ т. Кво ще го правя.
Вълкът грабва влакното от ръцете на Лисицата.
Л и с и ц а т а /подмазвачески/. Виждаш ли как хубаво хвърчи моето хвърчило?
В ъ л к ъ т. Голямо удоволствие.
Вълкът тегли влакното в такта на зараждащата се музика, играе си с полета на хвърчилото. Ние не виждаме полета /а възможно е и да го видим/, но разбираме по вдигнатите нагоре лица и по танца, че Вълкът изпитва неземно удоволствие. Следва интересно шоу от нежност, макар че някои от участниците са грубияни.
В ъ л к ъ т /пее и танцува/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам, –
хвър насам-натам-насам.
Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

Вече запяват всички:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Всички танцуват и пеят:

Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър натам-насам-натам!

Сега вече танцуват опиянени само от музиката.
Прекъсват танца.
Тишина.
Оглеждат се. Действителността и взаимоотношенията им се експонират.
Л и с и ц а т а. Дай сега.
В ъ л к ъ т. Какво?
Л и с и ц а т а. Хвърчилото.
В ъ л к ъ т. Не.
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Хич.
Л и с и ц а т а /нервирано/. Вълко, туй хвърчило е мое!
В ъ л к ъ т. Не.
З а й ч е т о. Хвърчилото е мое!
В ъ л к ъ т. Ти пък какво се месиш!
Зайчето заплаква.
В ъ л к ъ т. Млъкни!
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Л и с и ц а т а. Ето, да питаме Бухала. Бухале, кажи на Вълка това хвърчило мое ли е или не е мое?
Бухалът мълчи.
В ъ л к ъ т. Бухале, ти чуваш ли кво те питам? На кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т /след още малко пауза/. Твое.
Л и с и ц а т а. А!
В ъ л к ъ т. Чухте ли?
3 а й ч е т о. То е си е мое!
Л и с и ц а т а. Там пише!
В ъ л к ъ т. Къде пише?
Л и с и ц а т а. На самото хвърчило си го пише.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Да видим!
Вълкът започва бързо да издърпва хвърчилото. Красивото пъстро хвърчило отново се появява в зрителното ни поле и ни завладява с фееричността си.
Л и с и ц а т а /оживено/. Ето! Пише! Бухалът го написа. Че е мое. Моето име! Всички видяха.
В ъ л к ъ т. Чакай!
Л и с и ц а т а. Ето!
В ъ л к ъ т /строго/. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
В ъ л к ъ т. Чети!
Б у х а л ъ т /чете/. Това хвърчило принадлежи на Вълка.
В ъ л к ъ т. Разбрахте ли?
Пред онемелите животни, които гледат ту Бухала, ту Вълка, хвърчилото тръгва по своя път отнесено от вятъра.
В ъ л к ъ т /пее/:

Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам!

Зайчето заплаква. Таралежът заплаква. Накрая заплаква и Лисицата.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Пейте!
Някой спира да плаче, някой продължава.
В ъ л к ъ т /настойчиво/. Пейте!
Лисицата започва първа, след нея – Таралежът, след него – Зайчето.
Всички, щат не щат, пеят:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Влиза Мечокът.
Стои и наблюдава „веселбата“. Повдига глава, навярно съглежда хвърчилото. Наблюдава го докато свърши песента.
М е ч о к ъ т. Браво! /Влиза между тях./ Доволен съм.
Тишина. Пауза. Всички са стъписани.
М е ч о к ъ т /хваща влакното/. Хареса ми!
Прас! Удря Вълка по рамото, събаря го. Държи влакното. Гледа нагоре.
М е ч о к ъ т. Чудесно хвърчило!
Вълкът още лежи на земята.
3 а й ч е т о. То е мое!
М е ч о к ъ т. Пейте!
Тишина.
М е ч о к ъ т /реве/. Пейте!
Б у х а л ъ т. Мечокът каза да пеете.
М е ч о к ъ т. Ти не се меси! Не ми помагай!
Б у х а л ъ т /запява пръв/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам!

Всички пеят, Вълкът пее както е легнал.
М е ч о к ъ т. Стани!
Вълкът става, всички танцуват и пеят.
Във вихъра на веселбата:
М е ч о к ъ т. А бе, не мога да разбера кой ми подари туй чудесно синьо-жълто хвърчило!
В ъ л к ъ т. Аз!
Л и с и ц а т а. Лъже, аз!
Т а р а л е ж ъ т. Ами, ами! АЗ!
З а й ч е т о /извиква/. Това хвърчило е МОЕ! /И тъй като никой не му обръща внимание, отправя въпрос към Бухала./ Бухале, ти защо не им кажеш, че е мое?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Чудни хора сте това животните!.
М е ч о к ъ т. Обаче голямо удоволствие е да си имаш хвърчило!… Седиш си тук, а хвърчилото – горе. Вижте бе, вижте кво хубаво му трептят ушите и опашката!
Л и с и ц а т а /угоднически, но и многозначително/. На него е написано моето име.
М е ч о к ъ т. Голямо удоволствие обаче! Държиш му конеца и си го направляваш!… Вижте бе, вижте кво кротко хвърчило си имам. Ето, минава край облаче! Високо! Трепти. На място! Кротко хвърчило!… А! /Стреснато./ Какво става?
В ъ л к ъ т. Какво става?
М е ч о к ъ т. Дърпа!
Неочаквано Мечокът подскача, нещо го тегли нагоре, краката му се откъсват от земята.
М е ч о к ъ т. Помооощ!
В ъ л к ъ т. Какво има?
М е ч о к ъ т. Някой ме тегли нагоре. /Тревожно./ Вълко, хвани ме!
Вълкът хваща краката на Мечока и го приземява. Държи го.
М е ч о к ъ т. Хвани конеца.
В ъ л к ъ т. Силно хвърчило, ей!
М е ч о к ъ т. Ще ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Дръж се и не бой се!
В ъ л к ъ т. Да, ама – дърпа!
Разтегнати, ту на земята, ту във въздуха, двамата издават звуци и на тревога и на удоволствие.
Накрая хвърчилото се напъва и ги понася, краката им увисват.
В ъ л к ъ т. Помоооощ!
М е ч о к ъ т. Лисицо, бързо!
Л и с и ц а т а. Идвам!
Лисицата хваща Вълка. Вече са на земята.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Тегли!
Л и с и ц а т а. Защо дърпа така?
М е ч о к ъ т. Полудя! Това хвърчило е лудо!
Мечокът запява, след него – Вълкът и Лисицата:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам.

Хвърчилото, сякаш се подчинява на някакъв порив, прави напън – издига тримата от земята.
Т р и м а т а: – Ооооооооо!
Хвърчилото ги смъква.
– Хоп!
Отново се издигат.
– Ооооооооооооо!
Слизат.
– Хоп!
М е ч о к ъ т. Таралеж!
Т а р а л е ж ъ т. Кажи, Мечок.
М е ч о к ъ т. Какво чакаш?
В ъ л к ъ т. Хвани се!
Л и с и ц а т а. За мен!
Т а р а л е ж ъ т. Страх ме е.
М е ч о к ъ т. Бързо!
Тъкмо да излетят нагоре Таралежът ловко се вкопчва за Лисицата.
Това ги приземява.
В ъ з г л а с и:
– Ох!
– За малко!
– Готово!
– Долу сме!
В ъ л к ъ т. Лудо хвърчило!
Л и с и ц а т а. Да бе, полудя!
М е ч о к ъ т. Перко!
Л и с и ц а т а. И нас ни направи перковци.
Т а р а л е ж ъ т. Ще ни отнесе някъде.
Мечокът запява, след него – компанията му:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.

Надават силен смях, смях на победители, които са озаптили неизвестна сила.

И пак запяват:
Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам.
Ту лети,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

М е ч о к ъ т. Укротихме го!
Л и с и ц а т а. Намерихме му цаката!
В ъ л к ъ т. А то си намери майстора.
Л и с и ц а т а. На него е написано името ми.
М е ч о к ъ т /ядосано/. Стига! /Ядосано започва да набира влакното./ Твоето име! /Хвърчилото се появява./ Бухале!
Б у х а л ъ т. Кажи.
М е ч о к ъ т. Ето.
Б у х а л ъ т /взима хвърчилото, зачертава нещо по него, пише и чете сричка подир сричка/. Зачертаваме името на Лисицата. /Зачертава./ И пишем: Това хвърчило принадлежи на Мечока.
М е ч о к ъ т. Лисице, сега разбра ли на кого е хвърчилото?
Тишина. Пауза.
3 а й ч е т о. То си е мое.
М е ч о к ъ т. Стига бе!
В ъ л к ъ т. Ти кво се обаждаш.
Т а р а л е ж ъ т. Кво искаш?
Л и с и ц а т а
Л и с и ц а т а. Теб никой не те брои…
Т а р а л е ж ъ т. …за човек.
З а й ч е т о. Татко и мама ми го направиха!
М е ч о к ъ т. Млък!
В ъ л к ъ т. Да не обърнем другия край!
Т а р а л е ж ъ т. Нахално зайче!
Л и с и ц а т а. Бе, него никой не го брои за човек.
М е ч о к ъ т. Бухале, туй хвърчило на зайчето ли е?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Не.
М е ч о к ъ т. Видя ли?
Т а р а л е ж ъ т Кратко и ясно!
Мечокът запява, след него и другите, хвърчилото излита понесено от вятъра. Както си пеят, всички поглеждат към небето.
Р е п л и к и:
– Чудесно!
– Голямо удоволствие!
– Красиво хвърчило.
– Синьо-жълто!
Пеят и танцуват.
З а й ч е т о /на Бухала/. То си е мое!
Б у х а л ъ т. Вие, животните, сте чудни хора!
Песента на ликуващите.
М е ч о к ъ т. Сега пуснете!
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
М е ч о к ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж ъ т. Какво ти стана?
М е ч о к ъ т. Вече не ми трябвате.
Вълкът, Лисицата и Таралежът пускат влакното на което са се държали досега.
М е ч о к ъ т /загледан нагоре към хвърчилото/. Голямо удоволствие! Направляваш си го както си щеш.
Неочаквано отскача нагоре.
М е ч о к ъ т. Помоооощ!
Вълкът се хвърля и го хваща за краката.
Приземяват се.
М е ч о к ъ т. Пак полудя.
В ъ л к ъ т. Голяма хала!
М е ч о к ъ т. Не мога да го удържа!
Изведнъж двамата политат нагоре.
М е ч о к ъ т. Лисо!
Лисицата се джасва, хваща се за Вълка.
Приземяване.
Но не задълго, отново политат.
М е ч о к ъ т. Таралеж, какво чакаш?
Таралежът се хвърля и хваща Лисицата. Бавно се приземяват.
Р е п л и к и:
– Ураааа!
– Намерихме му цаката!
– Не може да ни победи.
Запяват.
Но, сякаш раздразнено от това, хвърчилото ги дръпва рязко и ги раздрусва, след туй ги отлепя бързо от земята. Реплики:
– Помоооощ!
– Ужас!
– Искам долу!
– Отвлича ни!
– То ни отнася!
Бавно се приземяват. Въздишки на облекчение.
Р е п л и к и:
– Какво беше туй?
– Какво му стана?
– Ядоса ли се?
М е ч о к ъ т. Сега ще му дам да разбере!
В ъ л к ъ т. Да го свалим!
Л и с и ц а т а. И какво?
М е ч о к ъ т. Ще му се скараме!
Т а р а л е ж ъ т. Така му се пада!
М е ч о к ъ т. Дърпайте!
Навиват влакното. Хвърчилото е на земята.
М е ч о к ъ т. Проклетнико!
В ъ л к ъ т. Разбойнико!
Л и с и ц а т а. Ако още веднъж ни вдигнеш от земята.
М е ч о к ъ т. …ще те разкъсаме!
Т а р а л е ж ъ т. На парчета!
М е ч о к ъ т. Ще ти отрежем опашката!
Т а р а л е ж ъ т. Ушите!
М е ч о к ъ т /нанася удар на хвърчилото/. Разбра ли?
В ъ л к ъ т. Ще те смачкаме!
Л и с и ц а т а. Сега го пуснете.
Т а р а л е ж ъ т. Да видим ще лудува ли.
Пускат хвърчилото, то изчезва и ги дръпва по-рязко от всякога.
Всички държат здраво и дават отпор.
Р е п л и к и:
– Дръжте се!
– Не пущайте!
– Запазете спокойствие!
– Не се давайте!
– Олелеее!
– Помооощ!
– Спрете го!
Политат нагоре.
Изчезват.
Чуваме само гласовете им:
– Полудя отново!
– Пощуря!
– Пощръкля!
– Не разбира от думи!
– Няма ли кой да ни свали?
Появяват се в горната част на сцената и падат с трясък земята.
Гласовете им са ядосани:
– Дай го!
– Свалете го!
– Ще го набием!
– Бързо!
Смъкват хвърчилото.
Нахвърлят се срещу него, удрят го, изливат яда си:
– Да го скъсаме!
– На парчета!
– Да го укротим!
– Да го смачкаме!
– Отрежете му опашката!
– Ножици!
– Ето ги!
Лисицата подава ножица.
– И ушите!
– Хайде!
Зайчето изскача до тях.
З а й ч е т о. Махнете се! Вие сте лоши! Пуснете хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т /стъписан/. Какво?
З а й ч е т о. Махнете се!
М е ч о к ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Не пипайте хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Защо? Не видя ли?
Т а р а л е ж ъ т. То полудя.
Л и с и ц а т а. Искаше да ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Към облаците.
Т а р а л е ж ъ т. И после да ни пусне.
В ъ л к ъ т. Да се пребием.
Отново удари по хвърчилото.
З а й ч е т о /хвърля се срещу тях/. Спрете! /Всички се стъписват от учудване./ Да не сте пипнали хвърчилото ми!… Татко!… Мамо!…
Смях.
В ъ л к ъ т. Ха така…
М е ч о к ъ т. Повикай ги!
З а й ч е т о. Татко ще ви набие.
Смях.
М е ч о к ъ т. Чакаме!
З а й ч е т о. Няма да режете хубавото ми хвърчило!
В ъ л к ъ т. Как – хубаво?
М е ч о к ъ т. Какво му е хубавото?
Т а р а л е ж ъ т. Искаше да ни затрие!
Л и с и ц а т а. Да ни открадне.
Т а р а л е ж ъ т. И да ни пусне отгоре.
3 а й ч е т о. То си знае.
В с и ч к и. Какво?
З а й ч е т о. Заслужавате.
М е ч о к ъ т. Щом заслужаваме, ще го по скъсим отгоре и отдолу.
Л и с и ц а т а. Ще го укротим.
З а й ч е т о. Няма да го пипнете!
Смях.
З а й ч е т о. Само през трупа ми!
Смях.
М е ч о к ъ т. Момент! /Настъпва тишина./ На теб хвърчилото трябва ли ти?
З а й ч е т о. Обичам си го!
М е ч о к ъ т. И какво ще го правиш?
3 а й ч е т о. Ще си го пусна.
М е ч о к ъ т. И после?
В ъ л к ъ т. Ще те търсим на небето.
Смях.
Л и с и ц а т а. Ще те отнесе.
Т а р а л е ж ъ т. Като паяжина!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се, докато не съм се ядосал!
Смях от сърце.
М е ч о к ъ т. Момент! Тишина. /Става тихо./ Искаш ли този път да го пуснеш ТИ?
З а й ч е т о. – Ами – да.
Смях.
М е ч о к ъ т. И ще те търсим в небето.
Т а р а л е ж ъ т. Точка в небето!
Л и с и ц а т а. Запетайка!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се от хвърчилото ми.
М е ч о к ъ т /внезапно/. Добре, но искаме да видим.
З а й ч е т о. Какво да видите?
Л и с и ц а т а. Как ще го пуснеш.
В ъ л к ъ т. От земята.
Л и с и ц а т а. Нулево зайче!
Т а р а л е ж ъ т. Минус зайче!
Смях.
М е ч о к ъ т. Хайде!
З а й ч е т о. Какво?
М е ч о к ъ т. Пусни го!
З а й ч е т о. Ще го пусна!
Смях.
З а й ч е т о /запява монотонния си мотив/:
Сега ще пусна хвърчилото.
Сега ще пусна хвърчилото…
Зайчето пуска хвърчилото по известната ни вече посока, то изчезва, Зайчето освобождава влакно, заглежда се нагоре и запява другата песен.
Смехът постепенно заглъхва.
Животните се струпват около Зайчето, пулят се от учудване, накрая поглеждат нагоре. Чакат реакция от страна на хвърчилото.
М е ч о к ъ т /учудено, може да се каже обидено/. Защо така?
В ъ л к ъ т. Защо не рита?
Л и с и ц а т а. Защо не те отнесе?
Т а р а л е ж ъ т. Зайче, защо?
З а й ч е т о. Защото се обичаме! /обръща се към тях./ Кой иска да го подържи?
Всички се отдръпват рязко.
Бухалът /заключително/. Чудни хора сте това животните!
Зайчето продължава песента си.
Нахалниците, и те, какво да правят – започват да му пригласят, докато песента получава мощно звучене, като за финал.
Отвреме-навреме чуваме гласът на Бухала да казва: Чудни хора! Чудни сте това –  животните!

Край


<–––- От тук нататък има и друг опит, вероятно по молба на режисьор или редактор, да се направи по-ефектен финал; надолу е един от тях:
Т а р а л е ж ъ т. Я дай!
З а й ч е т о. Какво дай?
Т а р а л е ж ъ т.  … си ми хвърчилото.
З а й ч е т о /крещи/. Не!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое.
3 а й ч е т о. Мецане!
М е ч о к ъ т. Зайче, ти си много интересно явление. Всеки знае, че най-напред хвърчилото беше негово. От гледна точка на фактите, сега, каквото и да говорим, хвърчилото си е негово. Така че…
Т а р а л е ж ъ т /хваща влакното/. Чу ли?
З а й ч е т о. Не! От гледна точка на фактите…
Т а р а л е ж ъ т. Пусни го де!
Таралежът отнема хвърчилото. Зайчето заплаква.
Т а р а л е ж ъ т /гледа радостно нагоре/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!
Л и с и ц а т а /ненадейно/. Ами!
Т а р а л е ж ъ т. Моля?
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило на таралежа ли беше или мое?
Б у х а л ъ т. Твое.
Л и с и ц а т а. Видя ли, Таралежко?
Лисицата изтръгва влакното от Таралежко.
Т а р а л е ж ът. Чакай, ти от каква гледна точка?
Л и с и ц а т а /гледа към хвърчилото/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!… Слуша ме, лети си кротко и опашката му шава, облачето гъделичка и се с него забавлява.
В ъ л к ъ т. Я подай влакното!
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Да видим кво ще стане.
Л и с и ц а т а. Ааа, не така!
В ъ л к ъ т. Ти чу ли кво казах?
Л и с и ц а т а. Бухльо, на кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т. На вълка!
В ъ л к ъ т. Чу ли?
Л и с и ц а т а. Не!
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще си живеем ли тук, или ще си възразяваме?
Л и с и ц а т а /подава му влакното/. Не е честно. М кар че…
В ъ л к ъ т. /гледа нагоре/. Чудесно хвърчило.
Л и с и ц а т а. Макар че…
В ъ л к ъ т. Какво, протестираш ли?
Л и с и ц а т а. Ако питаш мен, хвърчилото не е твое.
3 а й ч е т о. Точно така!
Л и с и ц а т а. Ти млъкни.
М е ч о к ъ т. Туй хвърчило започна отново да ми харесва. Я го вижте как се укроти. Нито ни мята насам-натам, нито ни вдига нагоре. Така че…
В ъ л к ъ т. Ти май, нещо…
М е ч о к ъ т. Подай влакното.
В ъ л к ъ т. Не!
М е ч о к ъ т. Дай, дай!
В ъ л к ъ т. Хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Стига де, дайй!
В ъ л к ъ т. Глей сега, мечок, не е честно, искаш да ми отнемеш хубавото кротко хвърчило.
М е ч о к ъ т. Бухале!
Б у х а л ъ т. Хвърчилото е на мечока!
М е ч о к ъ т. Чу ли? Мечокът грабва влакното.
В ъ л к ъ т. Ясно.
М е ч о к ъ т. Вече ти е ясно.
В ъ л к ъ т. Обаче…
М е ч о к ъ т /гледа нагоре/. Сякаш е заспало! Само ушичките му трептят. Какво бе, какво обаче?
В ъ л к ъ т /кротко/. Нищо.
М е ч о к ъ т. Хубавото ми укротено хвърчило!
Хвърчилото обаче сякаш само туй и чака. То дръпва мечока. Мечокът прави крачки встрани и ха – да полети.
М е ч о к ъ т. Помощ! 
–––––––-> … до тук!… Но вероятно не са стигнали до съгласие – явно е, че действието взе да натежава – и най-неочаквано намирам следния текст като край:

*** Забележка 2:
Е НЕКА сега някой каже, че това не е България на 21 век!...
Когато започнах да преписвам текста, започнах да търся и 
какъв е символът на Хвърчилото. Дали Свободата, дали Изкуството...
Но според видa на животните, които се влюбваха в него - усетих, 
че е нещо друго, по-подходящо за нрава им...
Когато се появи Мечокът - силно ми лъхна на Тодор Живков, 
но вече много ясно ме беше завладяла мисълта, че тази пиеска - 
отново по най-странен начин - е невероятно предчувствие за... 
природата на Животните в България през 21 век...
НЕ Е ЛИ ТАЗИ сценката, на която сме свидетели ежедневно и от години насам?
ВЛАСТТА! Ето го символът, който омагьосва моментално онези, които я докопат. 
И не могат да се спасят от лапите ѝ, чак докато тя не ги отнесе, събори, 
подиграе или уплаши...
Ахото дори не е и знаел какво е написал!...
А аз отново съм разтърсена от един най-прост текст на пиеса, но не мога 
да съм съдия - има конфликт на интереси!...  :)
Дано някой още изпита удоволствие от текста, който пред деца трябва да се 
изиграе едва ли не "по циркаджийски", за да ги разсмее...
Пиесата е записана като ДЕТСКА, но не куклена или анимация, което е странно 
- заради хвърченето, падането и люлеенето на снопове артисти под хвърчилото?...

   

ТУК!  ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.pdf file пиесата

ТУК!  ДА ПРЕСЕЧЕМ ЕКВАТОРА!.pdf file коментар

.              

борис априлов * П Р Е С И Ч А Н Е Н А Е К В А Т О Р А * радиопиеса * 1986 . ЕФЕКТ. Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал. Дава заето.

Набиране на телефонен номер.

Телефонен сигнал – свободно. Някой вдига слушалката.

ИВАН. Васко, ти ли си?

ВАСКО. Аз съм.

ИВАН. Обаждаш се точно на уговорената минута.

ВАСКО. Сам ли си?…

ИВАН. Съвсем.

ВАСКО. Има ли опастност?

ИВАН. Говори спокойно.

ВАСКО. Сега е осем без пет. Точно в осем пред входа на оранжевата кооперация.

ИВАН. Какво трябва да взема?

ВАСКО. Както ти казах… Само електрическото фенерче.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Когато се видим… Иване, чувствуваш ли страх?

ИВАН. Никак.

ВАСКО. След пет минути пред входа на оранжевата кооперация!

Затваряне на телефон. Музика.

 

ДИКТОР: /заглавието и авторът на пиесата/.

ЕФЕКТ: улични шумове: коли, един клаксон, далечен трамвай, плач на дете, глъч.

ВАСКО. Къде си помъкнал тази тенджера?

ИВАН. Вътре е фенерчето.

ВАСКО. Все едно че носиш кисело мляко. Харесваш ми.

ИВАН. Ще ме вземеш ли и в други акции?

ВАСКО. Готово!… Слушай сега. Ще се вмъкнем в тавана на тази кооперация.

ИВАН. Това ли е всичко?

ВАСКО. Засега… Хайде!… Качвам се пръв. След две минути тръгваш,

ЕФЕКТ: Стъпки по стълбището. Стъпките се забързват. Отваря се врата. Стъпките замират. Вратата се затваря. Някой изтичва надолу. Стъпките на Васко отново звучат.

ЖЕНА. Момченце, на кой етаж живеят Йорданови?

ВАСКО. Не знам, другарко.

ЖЕНАТА. Не живееш ли в тази кооперация?

ВАСКО. Ннне… Отивам да уча при едно момче,

Избързващите стъпки на Васко по стълбището.

Отваря се врата. Стъпките замират,

МЪЖ. Я подръж това нещо. Да затворя вратата!

Шум от тръскане на врата. Превъртане на ключ.

МЪЖЪТ. Благодаря. Голям да пораснеш!…

Стъпките на мъжа слизат надолу. Стъпките на Васко зачестяват нагоре. Спират, по всяка вероятност на таванската площадка. Чува се ускореното дишане на момчето. Абсолютна тишина. Пауза. Приближават се стъпките на Иван, който се изкачва по-спокойно, чуваме дишането му.

ВАСКО1/шепне/. Видя ли те някой?

ИВАН. Не. Тебе?

ВАСКО. Шшшт!… Говори тихо!… Голям малшанс извадих, видяха ме двама…

ИВАН. Тогава? /пауза/ Ако искаш да отложим.

ВАСКО. Говори по-тихо!… Нищо няма да отлагаме… Страхуваш ли се?

ИВАН. Кой, аз?… Уха!

ВАСКО. Имай предвид, че е рисковано. Размисли и ако искаш се върни!

ИВАН /замисля се/. Защо не ми кажеш в какво се състои работата?

ВАСКО. Главното е да влезем в един таван.

ИВАН. Какво ще правим?

ВАСКО. Много неща… Виждаш ли този коридор?

ИВАН. Виждам го.

ВАСКО. По него са наредени тавански стаички.

ИВАН. Да.

ВАСКО. Нас ни интересува само една. Тя е първата след като се завие.

ИВАН. Какво има в нея?

ВАСИЛ. Всичко, Това е най-интересния таван!

ИВАН. Какво му е интересното?

ВАСИЛ: /многозначително/  Влезеш ли в него, сякаш влизаш в целия свят.

ИВАН. Не те разбирам.

ВАСИЛ. Ще разбереш… Заставаш вътре и след като отправиш светлина към което и да е кътче, разкрива ти се част от света. Има и един голям глобус. Въртиш го, пред тебе се явяват Африка, Азия, Америка, Европа, Австралия….

ИВАН. Обичам географските глобуси. Само това ли е?

ВАСИЛ. Глупости!… Ако е така, няма да рискуваме. Ще видиш… Дай си ръката!… Върви след мен. Остави тенджерата тук…

ИВАН. Да запалим фенерчето.

ВАСКО. В никакъв случай.

Шум от тенджера. Пауза. Тишина.

ВАСКО. Какво стана?

ИВАК. Падна капака на тенджерата.

ВАСКО. Защо не си отваряш очите?

ИВАН. Отварям ги, но е тъмно.

ВАСКО. Момент да се ослушаме.

Тишина. Далечен шум от коли.

ИВАН. Васко… Какво толкоз интересно може да има в тавана?

ВАСКО. Ако искаш се върни.

ИВАН. Толкова ли е интересно?

ВАСКО /шепти/. Ще ти покажа мухата „це-це“.

ИВАН. Жива ли?

ВАСКО. Глупак…

ИВАН. Много искам да видя как изглежда една муха це-це.

ВАСКО. Да тръгваме… Дай ръка… Ти трепериш.

ИВАН. Ами!…

ВАСКО. Целия трепериш.

ИВАН. Защото е студено.

ВАСКО. Напротив, горещо е.

ИВАН. Така ли?… Не съм забелязъл.

ВАСКО. Тук завиваме… Внимавай да не се блъснеш… Има някаква печка.

ИВАН. А кюнци има ли?

ВАСКО. Няма.

ИВАН. Тогава сме добре.

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Вдигат много шум.

ВАСКО. Кюнците ли?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Доста си глупав. Съжалявам, че те взех.

ИВАН. Защо взе точно мен?

ВАСКО. Имаш фенерче… Ето вратата.

ИВАН. Тази ли?

ВАСКО. Тази.

ИВАН. Как ще я отворим?

ВАСКО. Донесъл съм няколко ключа.

ИВАН. Влизал ли си друг път?

ВАСКО. Не… Само съм надниквал… Един ден, като играехме на преследване, се скрих в този коридор. Собственицата отвори вратата и надникнах.

ИВАН. Откъде знаеш че вътре има глобус и муха „це-це“?

ВАСКО. Чул съм, когато татко разправяше на мама. Това било най-интересния таван на София. Мъжът на собственицата скитал по целия свят, участвувал в експедиции. Забравих му името. Беше много важно име.

ИВАН. Рискуваме… Не е зле да си помислим.

ВАСКО. Пак ли се страхуваш?

ИВАН. Не ми говори така!

ВАСКО. Вътре имало глава на бизон.

ИВАН. Глава на бизон?

ВАСКО. Висяла на стената.

ИВАН. Истинска?

ВАСКО. Много истинска.

ИВАН. Не вярвам да е толкова истинска, но искам да видя една глава на бизон.

ВАСКО. Можеш да осветиш ключалката… Така. /Дрънчене на ключове. Опит да се вкара ключ в ключалката. Опит да се превърти ключ/. Дявол да го вземе!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Първите два не станаха.

ИВАН. Колко още?

ВАСКО. Останаха още два. /Шум от вкарване на ключ/. Този влезе.

ИВАН. По-бързо.

ВАСКО. Но не може да превърти. /Пъшкане. Шум от ключ/. Не може.

ИВАН. Защо не може?

ВАСКО. Влиза, но не може да превърти.

ИВАН. Да се върнем. Щом намерим повече ключове…

ВАСКО. Да, но този влезе.

ИВАН. Изкарай го и опитай другия.

ВАСКО. Не може. Нещо заяде.

ИВАН. Казвам ти, да намерим още ключове.

ВАСКО. Не мога да извадя този.

ИВАН. Дръпни силно.

ВАСКО. Сега! /Чува се отваряне на врата. Леко скърцане/. А!…

ИВАН. Какво?

ВАСКО. Вратата се отвори, а ключът си излезе.

ИВАН. Сигурно си превъртял без да усетиш.

ВАСКО. Нищо подобно.

ИВАН. Тогава какво?

ВАСКО. Вратата си е била отворена… Къде отиде?

ИВАН /отдалечен/. Да се измитаме!…

ВАСКО. Ела тук!…

ИВАН /приближил се е/. Страх ме е от отворени врати. Щом една врата е отворена, значи има нещо особено.

ВАСКО. Вътре имало препариран питон.

ИВАН. Лъжеш.

ВАСКО. Така казват.

ИВАН. Тогава да надзърнем и да бягаме. Предпочитам да видя само питона. Какво ще му гледаш на света. Свят като свят и то нарисуван на глобус. Разбирам да е истински…

ВАСКО. Аз пък, видя ли нарисуван свят на карта, веднага си го представям като истински. Един ден видях как океанът се вълнува и как Голфщромът тече през него. Вода тече през вода.

ИВАН. Не може да бъде!

ВАСКО. Дори видях китове. Две акули се биеха за един негър.

ИВАН. Васко, ти си сънувал.

ВАСКО. Не съм сънувал… Видях и небостъргачите на Сан-Франциско.

ИВАН. Ти си опасен!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Как може океан да се вълнува върху картата? Нали ще размекне хартията?

ВАСКО. Не знам, но видях… И не един път.

ИВАН. Предлагам да се връщаме.

ВАСКО. Сега?… Когато вратата е отворена?

ИВАН. Добре, ще хвърля поглед на питона и ще си отивам.

Вратата поскърцва докрай.

ВАСКО. Да затворим ли?

ИВАН. Остави я открехната.

ВАСКО. И аз мисля тъй. Нямам вяра на тия врати… Дай фенерчето.

ИВАН. Ето го.

ВАСКО. Къде?

ИВАН. Ръката ми е пред теб.

ВАСКО. Как не можа да се натрепериш?

ИВАН. Трепери ми се… Предупреждавай преди да светнеш.

ВАСКО. Добре… Сега ще светна.

ИВАН. Светни!… Вик на уплаха.

ВАСКО: Луд ли си?

ИВАН. Какво беше?

ВАСКО. Главата на бизона.

ИВАН. Много голяма.

ВАСКО. Типична бизонска.

ИВАН. Светни отново.

Щракане на фенерче.

ИВАН. Очите са огромни и изблещени.

ВАСКО. Сигурно си изкуствени.

ИВАН. Бизоните правят ли си изкуствени очи?

ВАСКО. Ще ме скъсаш! Тези очи са направени от човек.

ИВАН. Присаждат ли ги?

ВАСКО. Не, бе… Като ги препарират и им слагат стъклени.

ИВАН. Загаси!

ВАСКО. Защо?

ИВАН. Да се успокоя. Лявото му око е много зловещо.

Внезапен шум от затваряне на врата и някакъв друг, неразбираем шум.

Тишина.

ИВАН /бързо, уплашено/. Какво стана?

ВАСКО /уплашено/. Вратата се затвори!

ИВАН. Кккак така?

ВАСКО. Не чу ли как се трасна?

ИВАН. Ами сега?

ВАСКО. Случай, ще се успокоиш ли?

ИВАН. Не мога… Вратата се затвори, а мен ме е страх от затворени врати… Кой затвори вратата?

ВАСКО. Де да знам… Може би вятърът.

ИВАН. Няма никакъв вятър… Някой ни е затворил и не можем да се върнем… Васко…

ВАСКО. Какво.

ИВАН /шепти/. Хванаха ни.

ВАСКО /с променен глас/. Не ме плаши!… Създаваш паника… По-добре е да почакаме, да се успокоим и тогава…

ИВАН. Какво тогава?… Прилича ми на капан. Вратите на капаните ги оставят винаги отворени и …

ВАСКО. Какво и?

ИВАН. После ги затварят зад гърба… Вече не можем да се измъкнем. Ще трябва да стоим тук, цяла нощ, и утре, и други ден, цял живот!… /извиква/ Хеей!… Хе…

ВАСКО /запушва му устата, викът секва/. Ей, глупак! /Тишина/. Къде се намираш?… Ще ти отпуша устата само ако мълчиш!

ИВАН /поема дъха си/. Спипаха ни!…

ВАСКО. Добре де, какво от това?… Не крадем, не убиваме… Ще обясним и готово.

ИВАН. Какво ще обясним?

ВАСКО. Ще обясним на старицата, че сме дошли да видим тези тайнствени неща и да си отидем… Обичам да гледам такива неща… събрани от целия свят… Не може да не повярва. Ще ѝ дам честната си дума, че не съм дошъл да присвоявам.

ИВАН. Няма да повярва.

ВАСКО. Защо да не повярва?… Истината ли казваме? Ако казваш истината, от какво се страхуваш?

ИВАН. А защо се вмъкваме като крадци?

ВАСКО. Постъпили сме глупаво.

ИВАН. Иди обяснявай… Спипаха ни!

ВАСКО. А вярно ли е, че не сме дошли да крадем? Вярно е.

ИВАН. Не е вярно.

Тишина.

ВАСКО /очудено/. Защо да не е вярно?

ИВАН /капитулантски/. Лично аз, бях… решил… да си задигна нещо по-интересно.

ВАСКО. Така ли?

ИВАН. Например, мухата це-це… Дребулия, но знаеш ли колко е важно да имаш една це-це? Муха от Африка.

ВАСКО. Виж ти…

ИВАН. И всички деца да казват: Иван има една муха це-це.

Пауза.

ВАСКО. Да ти кажа правата и аз смятах да си взема тази муха.

ИВАН. Ааа, така ли?… Искаше да ми вземеш мухата?

ВАСКО. Млъкни!…

ИВАН /уплашено/. Защо?

ВАСКО. Да размислим… И така, какво е положението…

ИВАН. Положението е такова, че сме затворени в една таванска стая на шестия етаж и сега могат да правят с нас всичко.

ВАСКО. Какво могат да правят?

КВАН. Сигурен ли си, че старицата е добра?

ВАСКО. Това не знам.

ИВАН. Представи си, че е някоя… убийца, която нарочно държи вратата отворена и пленява деца,

ВАСКО. Защо ще ги пленява?

ИВАН. Де да знаеш. Какви ги няма на света… Тя е тайнствена, почти мистериозна. С никого не говори, рядко се явява и пред хората… Такъв беше и старецът… Никой не знаеше с какво се занимават. Може би никога не е бил и пътешественик… Кажи де, знаеш ли нещо за тях?

ВАСКО. Тук си прав… За мен те са мистериозни хора, но старицата не може да стигне чак до там…

ИВАН. До къде?

ВАСКО. Да убива деца.

ИВАН. Ти си мислиш… Какви случаи има!… Да се измъкваме !…

ВАСКО. Да ти кажа правата, и аз искам, но как?… Това прозорче гледа към улицата, под нас са цели пет етажа…

ИВАН. Предлагам да викаме!

ВАСКО. Какво като викаме?

ИВАН. Ще ни чуят и ще ни спасят.

ВАСКО. Къде ще викаме?

ИВАН. Към улицата.

Тишина. Пауза.

ВАСКО. Иване, можем ли да помислим малко по-спокойно?…

ИВАН. Ти мисли. Аз не мога.

ВАСКО. Какво всъщност е станало?… Влезли сме в един опърпан и прашен таван, пълен със стари неца…

ИВАН. Когато влизахме, обещаваше друго.

ВАСКО. Добре де – обещавах… Питам: от какво ни е страх?… От старицата?… Какво ще ни направи?… Ние сме млади и силни.

ИВАН. Има си начини.

ВАСКО. Например!…

ИВАН. Например, да пусне някоя скрита инсталация с отровен газ.

ВАСКО. Така ли мислиш?

ИВАН. Възможно е. Може да ни задуши.

ВАСКО. Защо сме ѝ задушени?

ИВАН. Де да знаеш… може би прави някакви опити, или пък…

ВАСКО. Или пък?

ИВАН. Или пък събира детски трупове. Хората събират разни предмети, а тя може би колекционира трупове.

ВАСКО. Глупашко предположение… Чул ли си да е изчезнало някое дете?

ИВАН. Не.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Може би ние ще сме първите жертви.

ВАСКО. Фантазираш, но да помислим… Първо, защо? Второ, спокойно можем да потърсим инсталацията. И трето: ха-ха-ха! /започва да се смее/.

ИВАН. Защо се смееш?

ВАСКО. Защото не може да действува никаква инсталация. Отворим ли прозореца, никой не може да ни задуши.

Пауза.

ИВАН. Тук си прав… Можем да отворим прозорчето.

ВАСКО. Освен това, глътнахме си акъла и забравихме да проверим вратата. Може би не е заключена.

ИВАН /бързо/. Прав си… Светни!

ВАСКО. Сега ще натисна вратата. Бъди до мен.

ИВАН. До теб съм.

Пауза. Шум от отваряне на врата.

Двамата въздъхват.

ВАСКО. Видя ли? Въздъхват с облекчение.

ВАСКО. Изложихме се като кифладжии… Станало е течение, вратата се е затворила, а ние щяхме да умрем от страх.

ИВАН /примирено/. Прав си… Напоследък нервите ми не са в ред.

ВАСКО. Защо повтаряш думите на възрастните?

ИВАН. Уверявам те!… Тази алгебра ме изнерви!… Тези уравнения.

ВАСКО. Истината е, че си въобразихме… Изплашихме се от една старица. Хе!… Мога да ѝ светна една и – край!

ИЗАН. То не е и старица, а една торба с кокали… Душа си няма горката.

ВАСКО. Затвори и да продължим… Вярвам, че сега нямаш нищо против да разгледаме целия музей…

ИВАН. И ще вземем само мухата.

ВАСКС. Добре. Отстъпвам ти я.

ИВАН. Ще гръмна цялата махала с нея… Цял живот съм мечтал за една африканска муха це-це.

ВАСКО. Хайде!

ИВАН. Светни да видим къде стъпваме.

Щракане на фенерче. Пауза. Възгласи.

ВАСКО. Чудесно!… Добре, че дойдохме!… /От тук нататък става весело, настроението се подобрява, звучи и тиха весела музика/. Ехей, наистина музей!

ИВАН. Васко, ти проговори в рими!…

ВАСКО. Интересно, стаята е по-голяма отколкото предполагах.

ГВАН. И всичко е подредено. Липсват само надписите… Ето питона!…

ВАСКО. Хубав питон! /Настроението расте/ .

ИВАН. Не е ли малко малък?

ВАСКО. Малко е малък, наистина, но такъв е намерил човека… Не всички питони са големи. Питоните преди да станат питони са били питончета… Ние, например с теб, сме още питончета…

ИВАН. Васко, какво е това?

Пауза.

ВАСКО. Това е нещо… Това ли?… Това е, едно такова, как го казваха, имаше го в един роман, а това е нещо много интересно, но забравих как се казваше.

ИВАН. За какво служи?

ВАСКО. Забравих и за какво служи.

ИВАН. Добре де, къде се среща?

ВАСКО. Употребяват го едни племена.

ИВАН. Кои племена?

ВАСКО. Забравих ги… Но е нещо много чудесно. Този старец е пътувал, пътувал…

ИВАН. Изглежда, че тогава не е бил старец.

ВАСКО. Сигурно… Може би е бил дете като нас.

ИВАН. Ще ти се!… Той си е бил възрастен – на двайсет и пет години.

ВАСКО. Батко е на двайсет и шест, а знаеш ли как се сърди като го нарека възрастен… Виж тука!

ИВАН. Какво е това?

ВАСКО. Компас!

ИВАН. Васко, това е един хубав компас. Ще оставя на старицата мухата, а ще ѝ взема компаса.

ВАСКО. Искаш ли да отворим чекмеджето на този шкаф?

ИВАН. Само че внимателно, без шум… Трябваше да си донесем ръкавици.

ВАСКО. Защо ръкавици?

ИВАН. Да не оставяме отпечатъци от пръсти.

ВАСКО. Ти все забравяш, че не сме нито крадци, нито убийци.

ИВАН. Ти пък, веднага се хвана за думата!

Отваряне на чекмедже.

ВАСКО. Дай светлина! /Пауза/. Майкоо!… Пълно е с какво ли не. Има и документи. /Разгъване на хартия/. Пише на чужд език.

ИВАН. Тази рисунка каква е?

ВАСКО. Май че е Нептун… О, това е Нептуново свидетелство.

ИВАН. Да, бе!… За пръв път виждам Нептуново свидетелство за преминаване на екватора… Този човек е пресякъл екватор с параход!

ВАСКО. Има си хас да не е пресякъл един нищо и никакъв екватор.

ИВАН. Да, ама има много хора, които не са пресякли екватора и нямат намерение да го пресекат!…

ВАСКО. Има ги всякакви… Аз съм решил да умра, но да пресека екватора.

ИВАН. Трябва първо да го пресечеш, а после да умреш, защото какъв смисъл има да го пресичаш, щом си мъртъв и няма да разбереш че го пресичаш.

ВАСКО /след пауза/. Исках да ти предложа нещо, но…

ИВАН. Предложи де.

ВАСКО. Не си за тая работа… Няма да си удържиш думата.

ИВАН. Моля ти се, кажи!

ВАСКО. Исках да си дадем тържествено обещание, тук, пред това свидетелство, че каквото и да се случи, екватора ще пресечем двамата, едновременно.

ИВАН /въодушевено/. Обещавам!

ВАСКО. Остави ме да си помисля няколко дни… Не знам тебе ли да изема или друг.

ИВАН. Ако не ме вземеш, няма да ти говоря цял живот!

ВАСКО. Добре. Сега да прочетем свидетелството. Аха!… Името му е написано на английски: Иван Саботинов Преславски… Екваториалното кръщение е станало на кораба „Картаген“. Не съм чувал за такъв кораб…

ИВАН. И аз… Чувал съм за „Георги Димитров“, „Куин Мери“, Атлантик“, но такъв кораб не знам.

ВАСКО. Глупак, нямаш си представа какви кораби има по света!

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Реших да оставя на старицата компаса, а вместо него да взема това Нептуново свидетелство. И без това е издадено на моето име.

ВАСКО. Докато съм тук, няма да пипнем нищо.

ИВАН. Ще видим като си излизам…

ВАСИЛ /затваря чекмеджето/. Дай фенерчето…

Пауза.

ИВАН. Това пък какво е?

ВАСКО. Това ли?… Нещо, направено от диваци, ама какво ли?

ИВАН. Осмислих, че е дървено божество, но не е.

ВАСИЛ. Сетих се… Това е приспособление за палене на огън. Този клин се върти в тази дупка и от триенето се развива висока температура.

ИВАН /удивено/. Значи това е туземския кибрит!… Искаш ли да го опитаме?

ВАСИЛ. Ще трябва да въртим най-малко две седмици, а диваците го палят за десет минути.

ИВАН. Васко.

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Ще оставя Нептуновото свидетелство на старицата, а ще взема този предмет.

ВАСКО. Ядосваш ме, да ти кажа правата.

ИВАН. Васко, я светни да видим оня сандък.

ВАСКО. Сандък като сандък.

ИВАН. Кой знае какви интересни работи съдържа.

ВАСКО. Ще го видим… Сега да разгледаме глобуса.

ИВАН. А мухата це-це?

ВАСКО. Не знам къде да я търся, но ще ѝ дойде реда.

ИВАН. Този сандък ми се вижда по-интересен от всичко.

ВАСКО. Нека видим по-напред глобуса… Ето я Европа!… Чуден глобус!… Тук е България. Представяш ли си, ние сме някъде тук… Ето я Африка!…

ИВАН. Какво даваш да си сега в Африка?

ВАСКО. Всичко. Защо гасиш?

ИВАН. Не съм изгасил.

ВАСКО. Запали де!

ИВАН /щрака/. Не може да направи контакт,

ВАСКО. Как да не може?… Дай го. /щрака/ А!… Какво става?

ИВАН. Нали ти казвам – не може да направи контакт.

ВАСКО. Често ли се поврежда?

ИВАН. Понякога ми прави номера.

ВАСКО. Глупости!… Провали се цялата ни експедиция… Няма да видим най-интересните предмети… Ако знаех, че е така, щях да си търся друго фенерче.

ИВАН. Васко, защо не дойдем утре, по светло?

ВАСКО. Защото не е сигурно… В момента старицата гледа телевизия и няма вероятност да ни изненада… Ще се опитам да го оправя, /чува се как щрака, човърка нещо/. Иване, къде си?…

ИВАН. При сандъка. /пауза/. Знаеш ли, че е отворен?

ВАСКО /щрака/. Светна!

ИВАН. Дай да видим какво има в сандъка!

ВАСКО. Сега!

Пауза. Отваряне на капак. Пауза. Силен трясък, затваряне на капака. Шум от бягане. Суматоха.

– Ох!

– Ах!

Връхлитат върху вратата. Натискат. Удрят по нея.

ИВАН. Затворена!

ВАСКО. Не може да бъде!

Чува се усиленото им запъхтяно дишане. Удар и тласък по вратата. Усилено, запъхтяно дишане.

ИВАН. Майчице!…

ВАСКО. Тихо!…

ИВАН. Хванати сме!…

ВАСКО /вика/. Тихо!

Бързо и шумно поемат дъх, не могат да насмогнат. Пауза.

ИВАН. Майчйце!

ВАСКО. Млъкни, глупако!

ИВАН /диша тежко/. Видя ли?

ВАСКО. Видях.

ИВАН. Вътре имаше труп.

ВАСКО. Видях… Млъкни!

Продължават да дишат тежко. Постепенно дишането им утихва.

ВАСКО. Пусна ли капака?

ИВАН. Да.

ВАСКО. Тук е станало нещо страшно.

ИВАН. Ще стане още по-страшно, защото сме затворени и никой не може да ни помогне… Ти! Ти ме накара да дойда!…

ВАСКО. Трябва да измислим нещо, да действуваме.

ИВАН. Да се измъкнем!

ВАСКО. Как?… Някой е заключил вратата.

ИВАН. Мисли по-бързо!… Не мога да стоя на две крачки от един труп… Васко…

ВАСКО. Кажи.

ИВАН. Какво търси този труп в сандъка?

ВАСКО. Ако знаех, щях да ти кажа…

ИВАН. За пръв път виждам такъв малък труп.

ВАСКО. Вярно, че беше малък.

ИВАН. Васко…

ВАСКО. Какво?

ИВАН. Може би е също… препариран.

ВАСКО. Моля ти се… Не видя ли коубойския панталон?

ИВАН. Видях го.

ВАСКО. Тогава?

ИВАН. Трябва да се измитаме от това проклето място… Да извикаме през прозорчето, а?

ВАСКО. Това е идея!… Светни да го отворя.

Ефект: отваряне на прозорец. Веднага нахлуват уличните шумове.

ИВАН /започва да вика/. Хораа!… Помощ!

ВАСКО. Затворени сме!

ИВАН. Помооощ!

Млъкват. Грохотът от улицата.

ИВАН /отчаяно/. Глас в пустиня!

ВАСКО. Не можем да надвикаме автомобилите.

Мълчат. Грохотът от улицата.

ИВАН. Хората са омразни! Защо не ни чуват?… Двама души са в беда, а никой не иска да знае… Така ще си умрем в центъра на столицата и няма… да ни… открият…

ВАСКО. По-добре да помълчим и да помислим още веднаж.

ИВАН. До кога?

ВАСКО. Ако трябва – цяла нощ.

ИВАН. Ти си луд!… Утре имаме класно по български.

ВАСКО. А пък аз не съм си научил по история.

ИВАН. Освен това, родителите ми цяла нощ няма да заспят… Ще отидат в милицията.

ВАСКО. Голяма каша забъркахме.

ИВАН. Старицата може да нахлуе всеки момент и да ни убие… Тя сигурно колекционира трупове… Това е нейното хоби. Знам ги такива старици. На вид са добри, пък събират трупове.

ВАСКО. Добре де, но защо?

ИВАН. Не знам… Толкова мании съществуват по света. Тази старица ми се струва ненормална… Да вземем по нещо остро и да я посрещнем като мъже.

ВАСКО. Какво да вземем?

ИВАН. Каквото ни падне. Там има една шпага.

ВАСКО. Взимам шпагата, а ти канията. Отвори ли се вратата – ще сечем!

ИВАН. Ами ако не ни нападне?… Може би ще ни умори от глад и жажда.

ВАСКО. Тихо!

ИВАН /шепне/. Какво?

ВАСКО /тайнствено/. Затвори прозореца!

ИВАН. Защо?

ВАСКО. Чу се някакво пъшкане.

Затваряне на прозорчето. Тишина. Пауза.

ИВАН. Да осветя ли сандъка?

ВАСКО. Да.

Пауза.

ИВАН /уплашено/. Кой си ти?

ВАСКО /заплашено/. Кой си?

БОЯН. Боян.

ВАСКО. Какво търсиш в сандъка?

БОЯН. А бе, вие толкоз ли сте глупави, че не разбрахте?

ВАСКО. Питам какво търсиш в сандъка и защо се преструваш на труп?

БОЯН. Баба ти е труп!

ИВАН. Слушай бе, ти не живееш ли в тази кооперация?

БОЯН. Къде живея, това си е моя работа… На вас кой ви позволи да нахлувате тук и да ровите?

ВАСКО. А на тебе кой ти позволи да лягаш в сандъка и да ни плашиш?

БОЯН. А вие защо ни изненадахте? /спокойно/ Това хлапе Владко избяга като мишка и ме остави сам.

ВАСКО. Той ли затвори вратата?

БОЯН. Избяга и затвори… Не насочвай фенерчето в очите ми! … .

ВАСКО. А кой заключи?

БОЯН. Кой може да заключи?

ИВАН /бързо/. Вратата е заключена.

БОЯН. Не може да бъде!… Старицата се качва рядко.

ВАСКО. Какво търсихте тук?

БОЯН. Това което търсите и вие… Искахме да разгледаме, но ни изненадахте. Аз се скрих в сандъка да изчакам излизането ви, а Владко офейка от страх…

ВАСКО. Значи и вие… като нас?… А как си отключихте?

БОЯН. От шест ключа единият се хвана.

ВАСКО. Познаваш ли старицата?

БОЯН. Познавам я.

ВАСКО. Как е като човек?

БОЯН. Добродушна… Сега да проверя заключено ли е или не е заключено… /шум от отваряне на врата/. Трънки заключено!… Така сте се изплашили, че не сте натиснали както трябва дръжката.

ВАСКО /в тон на самокритика/. Май че е така.

БОЯН. Разревахте се и се развикахте!

ИВАН /обидено/. Ти ако видиш труп в сандък няма ли да викаш?

БОЯН /предизвикателно/. Не мога да се начудя откъде се взехте.

ВАОКО. Откъдето и вие…

БОЯН. Вижте какво сте направили!…

ИВАН. Глобуса!

БОЯН. Съборили сте го и сте го строшили,

ИВАН. Васко, ти го бутна. Бутна го като бягахме към вратата.

БОЯН. Време е да се измитам. Вие много чупите. /излиза

ИВАН. Васко, какво ще правим сега?

ВАСКО. Първо ще го вдигнем… Хвани от тази страна.

ИВАН. Оста му е счупена… Къде ще го поставим?

ВАСКО. На мястото му… Направихме беля. Мисля, че трябва да ѝ се извиним.

ИВАН. На кого?

ВАСКО. На старицата.

ИВАН /изненадано/. Да не си луд?… Аз си отивам.

ВАСКО. Ще дойдеш с мен да се извиним.

ИВАН. Не!… Отивам си!

ВАСКО /ядосано/. Отивай си!

Шум от отваряне и затваряне на врата. Щракане на ключ.

ИВАН. Довиждане! /бързи стъпки надолу/.

Ефект: бавни стъпки, стъпките на Васко. Музика. Звън на входен звънец. Отваряне ва врата.

ВАСКО. Добър вечер.

СТАРИЦАТА. Добър вечер, момченце,

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня.

СТАРИЦТА. Така ли? Защо?…

ВАСКО. Ами…

СТАРИЦАТА. Я влез вътре.

Затваряне на врата. Отваряне и затваряне на друга врата. Звукове от телевизор.

СТАРИЦАТА. Ти от нашата кооперация ли си?

ВАСКО. Не, другарко Преславска… Аз живея на номер четири.

СТАРИЦАТА. И какво те води при мен?

ВАСКО. Дошъл съм да ви се извиня, другарко Преславска.

СТАРИЦАТА /смее се/. На мен?… Вече съм забравила как звучат извиненията… И за какво?

ВАСКО. Аз и моят приятел влязохме в тавана ви.

СТАРИЦАТА. Така ли? Защо?

ВАСКО. Имало интересни неща за гледане. Видяхме всичко. /пауза./ Почти всичко. /пауза/  И успяхме да счупим глобуса.

СТАРИЦАТА. За това ли ми се извинявате?

ВАСКО. Да.

СТАРИНЦАТА. Не е голяма работа.

ВАСКО. Освен това, като бяхме горе, по едно време се изплашихме и ви обидихме по недостоен начин. Нарекохме ви с обидни епитети. Помислихме, че всеки момент ще дойдете и ще ни убиете.

СТАРИЦАТА /с ирония/. Е, това е вече лошо.

ВАСКО. После научихме, че сте обикновена стара жена, че сте добра. Моля да ме извините.

СТАРИЦАТА /смее сс с горчивина/. Да забравим това… Горе се качвам рядко, да избърша праха, защото такава е волята на мъжа ми, който почина преди три години.

ВАСКО /бързо/. Ние завиждаме на вашия мъж! Възхищаваме се от него!

СТАРИЦАТА. Така ли?

ВАСКО. Сигурно ви е оставял дълги години сама, го е живял като истински човек. Аз и моите приятели мечтаем да бъдем като него.

СТАРИЦАТА /удивено/. Защо?

ВАСКО /продължава/. Заклехме се пред Нептуновото свидетелство, че като него ще обиколим света… Затова, предлагаме ви да сключим споразумениеи: Ние ще ви купуваме кисело мляко, хляб и всичко каквото искате, а вие ще ни отваряте тавана да се любуваме па неговата колекция.

Смехът на старицата.

ВАСКО. Съгласна ли сте?

СТАРИЦАТА /през смеха си/. Съгласна съм… Как се казваш?

ВАСКО. Васко.

СТАРИЦАТА. Съгласна съм, Васко… Само че искам да запомниш едно важно нещо.

ВАСКО. Моля?,

СТАРИЦАТА. Пожелавам ти /става сериозна и понижава гласа си/ никога да не бъдеш като моя съпруг Иван Саботинов Преславски.

ВАСКО /изненадан и сякаш обиден/. Защо?

СТАРИЦАТА /с тъга/. Той никога не бива да става твой идеал.

ВАСКО. Но защо?… Аз обичам да скитам, да кръстосвам континентите…

СТАРИЦАТА /прекъсва го./ Той също обичаше.

ВАСКО. Знам.

СТАРИЦАТА. Той пресече екватора не един, а единайсет пъти.

ВАСКО /запалено/. Това се казва живот!

СТАРИЦАТА /с болка/. Но никога не е напускал България.

ВАСКО /след продължителна пауза/. Какво говорите?

СТАРИЦАТА /с болка/. Два пъти успя да отиде само до Варна. Там стоял край морето, гледал го и си мислил как ще тръгне по него.

ВАСКО. Извинете, вие сега се шегувате, нали?

СТАРИЦАТА. Не се шегувам, момчето ми. Той никога не напусна пределите на страната ни.

ВАСКО /все още зашеметен/. Защо?… Не е ли искал?

СТАРИЦАТА. Напротив… Цял живот мечтаеше да пътува. Беше учител по естествена история, но можеше да си вземе дългогодишен отпуск, да отиде и види всичко, за което е копнял. Горещо копнееше да пътува.

ВАСКО /след пауза, рязко/. Но защо, защо не е тръгнал?

СТАРИЦАТА. Защото предпочиташе само да мечтае.

ВАСКО. Никак, ама никак не ви разбирам.

СТАРИЦАТА. С други думи – той беше слаб. Липсваше му решителност. Знаеше какво става по всяко кътче на света, знаеше имената на всички морски ветрове, познаваше навигацията и можеше да те заведе до всеки остров на океана по звездите, но това постигаше само в мисълта си и по книгите. Моят съпруг тръгваше всеки ден и все не тръгваше. Всяка вечер той си чертаеше маршрути, забравяше ги и измисляше нови.

ВАСКО /разочаровано/. Значи, такъв беше той?

СТАРИЦАТА. Да. Той беше човек не на действието, а на мечтите.

ВАСКО. И все пак, тук има някакво недорааумение… Тогава… тогава как да си обясня тези чудни вещи горе, в таванската ви стаичка?

СТАРИЦАТА /смее се/.

ВАСКО. Кажете, как да си ги обясня?

СТАРИЦАТА /става сериозна/. Всичко е фалшиво, изработено лично от него… Той губеше време да се снабдява с материали, по цели месеци прахосваше да приготви една бизонска глава. За същото време можеше да пътува.

ВАСКО. Това е невероятно! Всичко горе е само лъжа?

СТАРИЦАТА. Разбира се.

ВАСКО. И туземския кибрит?

СТАРИЦАТА. Направи си го по картинка от списание.

ВАСКО. Но тогава… той… не е пресичал и екватора?

СТАРИЦАТА. Точно така.

ВАСКО. А Нептуновсто свидетелство от 1921 година?

СТАРИЦАТА. Всичко е нарисувано, написано и подписано от него… За тези неща той можеше да прахосва и години.

Продължителна пауза.

СТАРИЦАТА. Васко, извинявай, че разбих една твоя красива представа.

ВАСКО. Моля ви се… Но защо трябваше да правите това? По-добре да си премълчехте.

СТАРИЦАТА. Мълчала съм цял живот. Никога никой не е разбрал истината, но на теб трябваше да я кажа.

ВАСКО. И защо трябваше да я кажете тъкмо на мен?

СТАРИЦАТА. Защото си малък и трябва да запомниш: не бива само да се мечтае, трябва да се действува… Мечтател, който не действува, си създава свят от препарирани вещи, той самият се препарира и става непоносим не само за себе си, но и за другите… Човек трябва да прекоси екватора наистина. Разбра ли нещо или да ти повторя?

ВАСКО /след пауза/. Започвам да разбирам.

Музика. Отваряне и затваряне на врата. Стъпки по стълбището. Музика.

 

ДИКТОР……………

–––––––––––––––––-

ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА

радиопиеса от Борис Априлов

 

(Една много странна – за този автор! – радиопиеса от 1986 г.)

Странна включително и заради годината, в която е написана.

Ахото не пишеше нищо просто ей тъй, заради „случката“. Във всичките му произведения има поне една „задна мисъл“, която ние разбираме веднага, или след време…

А в тази пиеса на пръв поглед всичко е казано.

Тя започва много нормално, превръща се в безкрайно смешна, и после изведнаж става почти нереална и много сериозна.

А „поуката“ – прекалено афиширана за този автор.

Аз още размишлявам над това – какво е скрил, какво е казал, и какво ОЩЕ е искал да каже ТОЙ на децата – но и на техните родители!

Защото Васко, от едно наивно и смешно момченце – в единствен миг, предаден от ДЕТСТВОТО,  се превръща във възрастен човек – но Възрастен с чистотата на дете, каквито в действителността (ни) няма.

Старицата – живяла в разочарование редом с чудесен човек, неосъществил мечтите си…

И идва раздвоението:

ЗАЩО ние живяхме с неосъществени мечти?

ЗАЩО Ахото никога не осъществи СВОИТЕ детските си мечти?

КАКВО превръща мечтите ни от мечта – в илюзия?

Разбира се – ние, нашето поколение, имахме едно убедително извинение – затворените граници на Родината ни.

Но това обяснение не ни задоволява сега, когато четем тази… изповед?

БАЩА МИ, този непознат познат човек, никога не би изоставил Старицата си, семейството си, децата си, живота ни ТУК със задълженията и униженията – заради Живота от мечтите си.

Ние всички сме раздвоени между мечтата и реалността. Ние всички мечтаем за Неосъщественото – но продължаваме да се бъхтаме над Осъществимото.

В случаят на Борис Априлов – неговите неосъществени мечти, непотърсени пътища, недосънувани сънища – го превърнаха в един великолепен ПИСАТЕЛ, раздвижиха мисълта му, поразиха чувствителността му, разтвориха широко неговите силно късогледи (в реалността) очи – и той ни показа невероятни светове и герои, високи и низки стремежи, богатство и бедност – разпределени между бедни и богати личности… Прекрасни жени и нежни влюбени мъже…

Показва ни неподозираните качества на хората, които ни заобикалят – и онова, което се крие зад фасадата им:  и обикновено – но и прекрасно, понякога.

А на мен лично ми даде възможност – макар и малко късно – да опозная Непознатия си баща, предан и нежен, суров и неверен, мечтател и неудачник, премълчан писател, загубен Кивот на нашето съвремие, неразбрано съкровище на нашето бъдеще…

И аз съм безкрайно щастлива и благодарна за тази възможност!

Дори аз да съм единствената, която усеща цялото това богатство – но ПОНЕ АЗ осъществявам онова „ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА“, опознах Непознаваемото, докоснах се до Прекрасното – когато отворих вратата на прашната стая с архивите на Твореца и Магьосника, Писателя и Мечтателя, моят баща.

Но Той писа И ЗА ВАС!

ЧЕТЕТЕ ГО – преди да стане късно, преди някой сринал се сервер да ви отнеме тази възможност!…

https://borisaprilov.wordpress.com/                   Дж. В., 20 септември 2012, София…


Трябва да спим на открито – радиодарматизация по едноименния разказ 1983.  – за възрастни.
Страх – радиодраматизация по едноименния разказ 1988. – за възрастни.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

Не пипай куфара – драматизация по едноименната повест.
ЧИМИ – драматизация по едноименната повест.

Дупката – драматизация по едноименната повест.


борис
априлов
*
ЧИМИ
*
радиопиеса
за
деца

ТУК! ЧИМИ за РАДИО.pdf. file за сваляне.

.

ЛИЦА:
ДИМБИ          – човече
ДОМБИ          – човече
МОКСИ         – магаре
ЛИСКО          – лисиче
ЧИМИ            – проклетник

.

.

Някаква полянка в някаква гора.
Изглежда, че е хубав ден, птиците премаляват от пеене.
Чуваме подсвиркване, Димби се приближава. Подсвиркването секва.
Д и м б и. Ааа, Домби го няма. Вече е трийсет и осем часът и няма да го чакам.
Подсвиркването му ни подсказва, че се отдалечава.
Чуваме тананикането на Домби.
Д о м б и /след като се е приближил/. Еее, ма защо го няма Димби. Часът е петдесет, а го няма.
Тананикането му ни подсказва, че Домби се отдалечава. Отново пеят птички.
Д и м б и. А, Домби, ти ли си?
Д о м б и. Аз съм, Димби. Защо закъсня?
Д и м б и. Ти закъсня.
Д о м б и. Напротив – обратното. Димби. Когато дойдох, нямаше никой.
Д о м б и. И аз като дойдох нямаше никой.
Д и м б и. Защото си бях тръгнал.
Д о м б и. Ами и аз си бях тръгнал преди да дойдеш.
Д и м б и. Добре че се сетих да се върна.
Д о м б и. И аз, Димби. А бе, викам си, ние с Димби имаме ли среща пред този варел, дето е тук, /чуваме почукване по варела/ или нямаме? И понеже помня много добре, че имаме, взех че се върнах.
Д и м б и. Да, ама аз бях тук.
Д о м б и. Но когато ме нямаше.
Д и м б и. Но и теб те нямаше, когато ме имаше.
Д о м б и. Мен ме нямаше по-късно, а теб те нямаше по-рано.
Д и м б и. Добре де, нали се срещнахме! Какво смяташ да правим днес?
Д о м б и. Ще се къпем.
Д и м б и. А после?
Д о м б и. Отново ще се къпем.
Д и м б и. До вечерта ли?
Д о м б и. Докато се случи нещо по-интересно. Тогава ще започнем да се занимаваме с по-интересното нещо.
Чува се вик за помощ.
Пауза.
Д и м б и. Май че някой вика. За по…
Д о м б и /учудено/. Че кой може да вика? /Оглежда се./ За по…
Отново се чува викът за помощ.
Д и м б и. Ето!… Чуй!… /Двамата се ослушват./ Предлагам незабавно да си вървим… /Тръска глава задето е сбъркал./ Да помогнем.
Д о м 6 ж. Да, Димби, прав си – да вървим!
Д и м б и. Да, Домби, но не е ли малко прибързано едно незабавно връщане назад, към някакво си място, където някой си вика за по…
Д о м б и. Когато някой вика за по…, около него положението не е добро.
Д и м б и. Ами ако е добро, защо ще вика за по…
Дълга пауза. Песента на птичките.
Д и м б и /неубедено/. Май че ми се е сторило.
Д о м б и /съгласява се/. Точно така.
Г л а с ъ т /който преди малко викаше за помощ/. Ами, ами!
Д и м б и /тихо, уплашено/. Ало, кой иска помощ?
Г л а с ъ т. Аз.
Д и м б и. Кой си ти?
Глас ъ т. Чимиджимичамиджоми!
Пауза.
Д и м б и. Какво?
Д о м б и. Кой?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Д и м б и /учудено/. Какво е това?
Ч и м и. Кое?
Д и м б и. Дето го каза?
Ч и м и. Не казах нищо.
Д и м б и. Не, не… Ти говореше нещо дълго.
Д о м б и. Обширно.
Ч и м и. Казах само името си.
Пауза.
Д и м б и /плахо/. Домби, този варел…
Д о м б и /несигурно/. Вярваш ли, този варел?…
Пауза.
Д и м б и. Слушай.
Ч и м и. Какво?
Д и м б и. Ти наистина ли си във варела?
Ч и м и. Нямате си представа колко съм вътре.
Д и м б и. Добре де – какво искаш?
Ч и м и. Да ме извадите.
Д и м б и. Защо?
Ч и м и. Защото вън е по-добре отколкото вътре.
Д и м б и. Но защо ние?
Ч и м и. А кой?
Д и м б и. Защо не си излезеш сам?
Ч и м и. Не мога.
Д о м б и /отсича/. Както си влязъл, така ще си…
Ч и м и. А бе влизането беше горе-долу лесно, /пауза/ но излизането…
Д и м б и. И защо си влязъл?
Ч и м и. Понеже се разхождах.
Пауза.
Д и м б и. И ние се разхождаме…
Д о м би. …но не влизаме във варели.
Ч и м и /учудено/. Защо?
Д и м б и. Заобикаляме ги.
Д о м б и. Този варел знаеш ли откога стои тук и винаги го заобикаляме.
Д и м б и /възмутено/. Ще влиза във варели!
Д о м б и /възмущава се и започва да се навива/. Ще влиза във варели! Слушай, как те наричаха?…
Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!
Пауза.
Д о м б и. Слушай, Чими… и… така нататък. Как успя да влезеш?
Ч и м и /невъзмутимо/. Както си вървях, варелът се изпречи пред мен.
Д и м б и. Аха, изпречи!
Ч и м и. Брей, викам си, какво ли е това?… Понеже не знам какво е, разбирате ли?
Д и м б и. Да де, разбираме.
Ч и м и. И си викам – да го разгледам… И както го разглеждам, покачих му се, да видя как изглежда отгоре…
Д и м б и /ядосано/. Кой те бие по главата да гледаш варелите отгоре?
Ч и м и. Никой.
Д о м б и /нетърпеливо/. Продължавай!
Ч и м и. Покачих се и гледам: отгоре – дупка.
Димби и Домби се закискват.
Д и м б и. Че кой варел няма дупка.
Д о м б и /потвърждава/. Варел без дупка!
Ч и м и. Погледнах през дупката. Гледам – тъмно. Викам си, да видя какво има в тъмното. Спуснах се и… Край!
Д о м б и /внезапно/. Като стол без крак.
Д и м б и /учудено/. Домби, какво говориш?
Д о м б и. Варел без дупка е като стол без крак, или тенджера без капак!
Д и м б и. Не прекъсвай съществото, което говори!… /Обръща се към варела./ Какво имаше в тъмното?
Ч и м и /разочаровано/. Нищо! Цялото тъмно – празно. За първи път виждам такова празно тъмно. /Чука по варела./ Чувате ли?
Д и м б и. Чуваме!
Ч и м и. Празно.
Д и м б и /след пауза/. Домби.
Д о м б и. Кажи, Димби.
Д и м б и. Ами… Трябва да го спасим.
Д о м б и /към варела/. Слушай, ще те спасим!… Ще по-търсим някой от приятелите и ще те спасим. Ще почакаш ли?
Ч и м и. Ще чакам, разбира се. Къде ще вървя!… Защо ви е приятел?
Д и м б и. Защото не можем. Варелът е висок.
Д о м б и. Ще потърсим някой ВИСОК приятел.
Ч и м и. Добре.
Д и м б и. Да не вземеш да изчезнеш?
Ч и м и. Къде повече?…
Музикална пауза.
Д и м б и /поглежда часовника си/. Ей, часът е 38, а още не сме го спасили. Чудя се, Домби, кой от приятелите ни може да мине за висок, ама толкова висок, че да стигне до горната част на варела.
Д о м б и. Ами виж сега, Димби, от ниска гледна точка, Мокси е висок и строен. Предлагам да го намерим и да го доведем.
Д и м б и. Чудесно, да намерим Мокси!
Музикална пауза.
Някакъв странен шум, нещо се трие.
Ч и м и. Ей, кой се чеше на варела?
М о к с и. А! Кой е? /Тишина./ Кой там? /Рита варела./
Ч и м и. Защо риташ? Кой рита варела?
М о к с и /най-после се престрашава/. Ей, бъчво!
Ч и м и. Какво?
М о к с и /трепва/. Бъчва такава!
Ч и м и. Ти си бъчва!
М о к с и /прави крачка назад/. Брей!… Аз съм магаре!… А ти… такова… Какво… там… такова?
Ч и м и. Какво такова?
М о к с и. Бъчва… пък… говориш…
Ч и м и /смее се/. Хе-хе! Бъчва!
М о к с и. Варел!
Ч и м и. Аз съм Чимиджимичамиджоми!
М о к с и /ядосано прави втора крачка назад/. Ей!
Ч и м и. Какво?
М о к с и. Няма да… таковаш?
Ч и м и. Да каковам?
М о к с и. Ами, какво… таковаш!
Ч и м и. ТИ ТАКОВАШ!
М о к с и. Нищо подобно!… Вървя си по пътя и ти изведнъж… Изведнъж…
Ч и м и. Какво бе, какво изведнъж?
М о к с и /вика неочаквано/. Ти си бъчва! Варел!… Знаеш ли ако те ритна!
Ч и м и. Ритни де!
М о к с и. Да, ама ако се засиля и ти ритна едно копито ще видиш!
Ч и м и. Засили се де!
М о к с и. Мислиш, че не мога?… Като се засиля и като ти тегля един… такова… ритник!
Ч и м и. Чакам.
М о к с и /ядосано/. Сега ще видиш!
Бързо се отдалечава.
Тишина, мълчание. Чуват се песните на птиците.
Ч и м и. Хайде де!… Какво стана?
Мълчание. Само песента на птиците.
Ч и м и. Ей, къде си?
Някои от птиците млъкват.
Ч и м и. Щеше да риташ?
Млъкват и останалите птици.
Ч и м и. Хе!… Хе-хе!… Хайде де!… Ще рита!… Хе-хе!. Избяга!… Хе-хе! Няма го!
Някой почуква по ламарината.
Ч и м и. Влез!
Д и м б и /осведомява го/. Аз съм, Димби.
Ч и м и. Какво бе, ще ме спасявате ли?
Д и м б и. Високите ни приятели в момента ги няма, но ще почакаме.
М о к с и. Домби, защо разговаряте с тази презряна бъчва?
Д о м б и. Мокси, търсим те.
Д и м б и /зарадвано/. Чакаме те!
М о к с и /прошепва/. Димби!
Д и м б и. Какво?
М о к с и. С кого разговаряте?
Д и м б и. Амии, с този… Как ти беше името?
Ч и м и /с удоволствие/. Чимиджимичамиджоми!
Д и м б и /пояснява/. С него разговаряме.
М о к с и /приближава се още малко/. Че какво е то? Същество ли е, вещество ли е?… Магаре?
Д и м б и. И аз не знам. /Към варела./ Чимибими… димирими… и така нататък, какво представляваш?
Ч и м и. Нищо… Аз съм само Чимиджимичамиджоми!
Д о м б и /пояснява/. Това е!
М о к с и /учудено/. Ха!
Д о м б и /приближава до самия варел, любопитно/. Добре де – животно ли си, човек ли си?
Д и м б и. Предмет ли си?
Ч и м и. Нали ви казах – Чимиджимичамиджоми!
Д о м б и /въздъхва/. Ох!… /пауза/ Искаме да знаем голям ли си, малък ли си?
Ч и м и. Глупаци!
Д и м б и. Домби, ставаш смешен. Той е толкоз голям, колкото да влезе през дупката на варела. Аз и ти, например, не можем да влезем. Мокси – също, следователно Чимиджоми и тъй нататък е нещо малко, което може да влиза през дупки.
Д о м б и. Да, Димби, но името, името му как е влязло?
Д и м б и. Тук си прав, Домби. Такова име не съм чувал, и да ме убиеш не мога да го кажа цялото. Ти можеш ли?
Д о м б и. Ами!… Трябва ми поне една седмица да го науча. Вече мога да го започвам, но не мога да го довърша.
Д и м б и /към варела/. Чими!
Ч и м и. Какво?
Д и м б и. Можеш ли да го кажеш отново?
Ч и м и /бързо/. Чимиджимичамиджоми! Най-обикновено име.
Д и м б и. Я го повтори, но бавно.
Ч и м и. Чи-ми-джи-ми-ча-ми-джо-ми!
Д и м б и. Чи-ми-джа-ми… Сбърках!… Не мога.
Ч и м и /иска да знае/. Добре де, а кога ще ме спасявате? Не мога да стоя тук до края на живота си!
Д и м б и. Това е най-лесното. /Обръща се към Мокси/. Мокси!
М о к с и /изпълнен с лоши предчувствия/. Какво?
Д и м б и. Предложи нещо.
М о к с и. АЗ?
Д и м б и. ТИ.
М о к с и. Според мен най-добре е да си вървим. Оказа се, че това, което е вътре, не е нито животно, нито човек, нито предмет.
Д о м б и. Добре де, според теб какво е?
М о к с и. Според мен, това е едно НИЩО.
Д о м б и. Глупости!… Той има име!
Д и м б и. И толкоз дълго.
Д о м б и. Когато едно нещо е нищо, то няма име.
М о к с и /отсича/. Вятър! Срещал съм толкова НИЩОВЦИ с имена! Гледаш го – има си име, има си всичко, а пък – нищо… Според мен – да си вървим. Ще ни навлече беля… За едно такова нищо, което е във варела, знам и песничка…

Песничка за нищото.

Гледаш – към теб идва нещо.
Викаш си – е, туй е НЕЩО.
Взираш се – то било НИЩО,
НИЩО, а пък идва къмто теб.
 
Питаш го: как си бе, НИЩО?
То разговаря горещо,
всъщност не казва то НИЩО,
НИЩО, а говори си със теб.
.

На това място и Димби и Домби също запяват:

От нищото нищо не става,
защото си е НИЩО то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.
.
Ч и м и /изкрещява/. За мен ли пеете?
Триото млъква.
Д о м б и /смутено се оправдава/. Мокси запя и… ние…
Ч и м и /крещи ядосано/. И какво? Ще пеете ли, или ще ме спасявате?
Д о м б и. Моля ти се, ще те спасяваме!
Ч и м и. Тогава?… Аз чакам ли чакам, а вие пеете!
Д о м б и. Добре. /Смотолевя./ Добре.
Д и м б и /строго към Мокси/. Мокси, ти ли започна?
М о к с и /навежда глава/. Пак Мокси. Всички пяхме.
Д и м б и. Да, ама кой почна?
Д о м б и /възмутено/. Мокси почна.
М о к с и /веднага отрича/. Не!
Д и м б и /преглътва/. Мокси, признай си! Чими е в беда, а ти изведнъж започна да пееш и то една доста обидна песен.
Д о м б и /решително/. Димби, чакай! Ще му докажа, че той започна пръв… Мокси, ти стоеше тук, така ли?
М о к с и /смотолевя/. Не знам.
Д о м б и. Тук ли стоеше, кажи?… Виж къде сочи пръстът ми.
М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук!
Д о м б и /сочи/. А ние с Димби стояхме тук. Тук ли стояхме?
М о к с и /съгласява се/. Добре де, тук.
Д о м б и. И както стояхме, ти изведнъж започна да пееш така. /Показва как, като запява./

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,
викаш си – о, туй е НЕЩО,
взираш се – то било НИЩО,
НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Д и м б и /пояснява/. А след туй започна втория куплет. Ей така! /Запява./

.

Питаш го: как си бе, НИЩО?
То разговаря горещо,
всъщност не казва то НИЩО,
НИЩО, а говори си със теб.

.

М о к с и /ядосано/. Добре де, така беше, но вие не подхванахте ли по-нататък?… /Запява./

От нищото нищо не става,
защото си е НИЩО то наглед.
Но с него може да се разговаря,
наред да си е всичко, но наглед.

Димби и Домби не устояват и се присъединяват към финала на песента. Тримата пеят:

.

Гледаш – към теб идва НЕЩО,
викаш си – о, туй е НЕЩО,
взираш се – то било НИЩО,
НИЩО, а пък идва срещу теб.

.

Песента свършва, тримата млъкват.
Пауза.
Ч и м и /горчиво/. Е? Какво стана?
Пауза.
Д и м б и /наивно/. Какво стана?
Ч и м и. Ами, уж се скарахте на магарето, задето ме обиди, пък… Отново ми изпяхте тази позорна песен.
Д о м б и. Да му докажем, че почна пръв.
Ч и м и /тъжно/. Да де. ТОЙ почна, ВИЕ свършихте… Карай да върви!
Д и м б и /настоява/. Доказахме му, че почна!
Ч и м и /въздъхва бавно и продължава мисълта си/. Не е важно кой почва. Важното е кой СВЪРШИ…
Неловка пауза.
Д и м б и /поглежда варела/. Чими, как да ти го обясня… Просто ни се пееше.
Д о м б и. Знаеш ли от кога не сме пели?
Ч и м и /весело/. А, спасяването е лесно!
Д и м б и. Това е най-лесното.
Д о м б и. Ей сега! Мокси!…
М о к с и /с лоши предчувствия/. Какво?
Пауза.
М о к с и. Какво има?
Д и м б и /кани го/. Застани до варела.
М о к с и. Защо?
Д о м б и. Хайде, хайде.
М о к с и. Добре де, заставам.
Пауза.
Д и м б и /заключава/. Не си високо животно.
М о к с и. Хайде сега и обиди!…
Д о м б и. Димби, не е ли по-добре, вместо високо животно, да намерим някое умно животно?
Д и м б и. Това си викам и аз.
М о к с и /намесва се/. А бе, как да ви кажа, знам такова животно!
Д о м б и. Кажи го!
Мо к с и. И умно…
Д о м б и. …и хитро.
Д и м б и. Аха.
Д о м б и /въздъхва/. Но го няма…
Д и м б и. Търсихме го.
М о к с и. Какво ни струва да го…
Д о м б и. Да го повикаме!
Д и м би. Едноо, двее…
Д о м б и. Три!
Т р и м а т а /викат/. Лиско!
Никой не отговаря.
– Лискоооо!
Никакъв отговор.
– Лискоооооооо!
Л и с к о /гласът му/. Каквоооо?
Т р и м а т а. Елааа!
Пауза.
Л и с к о. Охоо, три умни същества на едно място!
Д и м б и. Лиско, здравей!
Д о м б и. Добре, че дойде!
М о к с и. Сега ще става каквото ще става!
Л и с к о. Защо? Да не би да се е случило нещо?
Д и м б и. Да.
Д о м б и. Случи се.
М о к с и. Ще видиш какво.
Л и с к о. Това е добре. Пак ще си направим някое приключение. Тази сутрин, събуждам се и си викам: времето е хубаво, пък не се очертава приключение… Как сте?
Т р и м а т а. Добре сме!
Д и м б и /подхваща задъхано/. Лиско, знаеш ли? Преди малко…
Л и с к о. Спокойно!
М о к с и. Да, ама…
Л и с к о. Не бързай, Мокси.
Д о м б и /нетърпеливо/. Не мога да разбера, защо не почваме?
Л и с к о. Домби, спокойно. За всичко има време.
М о к с и. Това им казвам.
Д о м б и /не издържа/. А кога ще го… Той е в беда.
Л и с к о /изглежда всеки, поотделно/. Кого?
Д о м б и. Чими!
Л и с к о. Какво е Чими?
М о к с и. Едно абсолютно нищо.
Л и с к о. Как така – НИЩО?
М о к с и. Нещо неопределено. На такива аз казвам – НИЩО.
Ч и м и. ТИ СИ НИЩО! /Гласът му прозвучава неочаквано и остро/.
Л и с к о /изненадано/. Кой се обажда?
Ч и м и. Аз.
Л и с к о /шепти на приятелите си/. Той каза АЗ.
Д и м б и /тюхка се/. Не мога и не мога да кажа името му!
Д о м б и. Някакво нещо, което се вмъкнало през една дупка
М о к с и /настоява/. Едно НИЩО!
Л и с к о /спокойно/. Не, Мокси. Не си прав… Това НИЩО каза: аз. Щом едно нещо каже за себе си: аз – значи нещото си е НЕЩО, а не НИЩО… Той също е…
Ч и м и /ядосано/. А, бе… Вие!… Ще ме спасявате ли?
Л и с к о. Кой се обажда?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Охоо! Започва се… Ей!
Ч и м и. Какво?
Л и с к о. Името ти е най-малко три метра.
Д о м б и. Трябва да се изговаря на почивки.
Л и с к о. Но звучи като музика… Я го повтори, да се насладя.
Ч и м и /с гордост/. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Можеш да го започнеш в понеделник, а да го свършиш в сряда… Във варела ли се намираш?
Ч и м и. Да!
Л и с к о. И как стана тая работа?
Ч и м и. И на теб ли да обяснявам, глупако?
Л и с к о. Охо!
Напрегната пауза.
Ч и м и. Ами, както си вървях, гледам – пред мен: варел. Викам си, чакай да видя какво има на варела. Качвам се, гледам – нищо няма на варела. Само дупка.
Л и с к о. Там е работата.
Ч и м и. Там е работата, я!… Викам си – чакай да видя какво има във варела… Гледам през дупката – тъмно. Викам си – чакай да видя какво има в тъмното, спущам се през дупката –  туп!…
Л и с к о. На дъното.
Ч и м и. В тъмното.
Л и с к о. И какво има в тъмното?
Ч и м и. Нищо, глупако!
Л и с к о. В момента в тъмното има едно врескало. Как се казваше?
Ч и м и. Чимиджжшчамидаюми!
Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!… Хубаво име!… Голямо!… Умирам за такова.
Ч и м и /радостно/. Нали?
Л и с к о. Можеш да си го увиваш около врата, като шал.
Д о м б и. Лиско!
Л и с к о. Какво, Домби!
Д о м б и /изумено/. Уби ме!…
Д и м б и. Как го запомни?
М о к с и. Можеш ли да го повториш?
Л и с к о. Чимиджимичамиджоми!
Ч и м и. Еееей!
Л и с к о /спокойно/. Чими!
Ч и м и. Кажи, глупако!
Л и с к о. Можеш ли да кажеш какво представляваш?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Като животно какво представляваш?
Ч и м и. Пак същото.
Л и с к о. Как!… Това ти е името, нали?
Ч и м и. И името, и другото.
Пауза.
М о к с и /прошепва/. Предлагам да бягаме.
Л и с к о. Мокси, кротувай! /Към варела./ В къщи как ти викат?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. На баща ти как му викат?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. А на майка ти?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Чудна работа!…
М о к с и /шепне/. Да се измитаме, докато е време.
Д о м б и. Мокси е прав. На мен подобни истории с неизвестни същества също не са ми по характера и възпитанието.
Л и с к о. Така ли смяташ?
Д о м б и. Има някои, на които подобни истории им се струват забавни, но аз не спадам към тях.
Л и с к о. Добре де, какво да правим?
Д о м б и. При такива случаи разумните живи същества си плюят на петите и бягат. Нали, Димби.
Д и м б и. Ако вземете решение, аз бих драснал пръв, но каквото решат всички.
Л и с к о /обръща се към варела/. Чими.
Ч и м и. Каки, глупако!
Л и с к о. Баща и майка имаш ли?
Ч ,и м и. Не знам.
Пауза.
М о к с и. Казах ли ви?
Л и с к о /към Чими/. Сираче ли си?
Ч и м и. Не знам.
Л и с к о. Братчета и сестричета имаш ли?
Ч и м и. Откъде да знам, бе, глупаци?
Д и м б и /намесва се/. Как да не знаеш? Или имаш, или нямаш!
Ч и м и /ядосано/. Не знам, казах, глупаци такива!
М о к с и /категорично/. Тая работа не ми харесва!
Д и м б и  и  Д о м б и /едновременно/. И на мен!
Пауза.
Л и с к о /към варела/. Чими!
Ч и м и. Да.
Л и с к о. Слушай, моето момче!
Ч и м и /крещи/. Абе, вие ще ме спасявате ли, или ще вървите по дяволите?
Л и с к о. Ще те спасяваме!
М о к с и. Тая работа ще стане без мен, защото след малко ще бъда поне на три километра оттук. Ако това проклето същество, което от бъчвата нарича спасителите си глупаци, е на свобода, кой знае какво би могло да стори.
Д о м б и. Да, вътре има някакво проклето същество от неизвестен произход, то си позволява да бъде проклето, когато е вътре, представете си колко по-проклето ще стане навън. Защото все пак има разлика между ВЪТРЕ и ВЪН, нали?
Л и с к о. Разбира се, разликата е огромна. /Към Димби/. Димби, имаш думата.
Д и м б и. Смятам, че трябва да помислим.
Л и с к о. Когато се спасява, се бърза.
М о к с и /крещи/. Не съм съгласен.
Л и с к о. Мокси, какво те прихвана?
М о к с и. Преди всичко не знам кого спасяваме. Дори не знам КАКВО спасяваме. Може да е нещо, което не е за спасяване.
Л и с к о /клати глава/. Мокси, Мокси, няма такова нещо, което да не е за спасяване. Ако някой се нуждае от помощ, спасяваш и не мислиш.
М.о к с и /иронично/. Така ли?
Л и с к о. Така.
М о к с и. Домби, какво ще кажеш?
До м б и. Само да не съжаляваме.
Л и с к о. Приятели, законът е такъв: изпадне ли някой в беда, спасяваш!… Трябва… Такъв е законът.
М о к с и /смотолевя/. Едва ли.
Д и м б и /намесва се/. Лиско, как можеш да спасяваш нещо, което не е определено?
Л и с к о. Разбери, Димби!… Този, който те вика за помощ, значи се нуждае от тебе. Ако имаш възможност – спасяваш и не мислиш… Хайде!
Д о б и. Какво хайде!
Л и с к о. Донеси въжето!
Д и м б и. Аз ще го донеса. /Излиза./ Пауза.
М о к с и. Димби няма да се върне.
Л и с к о. Защо смяташ така?
М о к с и. Този, който сам предлага да отиде за въже, отива и забравя да се върне.
Л и с к о. Глупости.
Д о м б и. Лично аз, ако ме поканят да донеса въже, ще се зарадвам, понеже ще се отдалеча поне за малко от този проклет варел.
М о к с и. И все пак – да помислим. Всичко трябва да се обмисли.
Л и с к о. Дори когато протягаш ръка за помощ?
М о к с и. Да.
Ч и м и /крещи/. Стига!…
Л и с к о. Чими!
Ч и м и /крещи/. Престанете!
Л и с к о /окопитва се/. Чими, какво ти става?
Ч и м и. Много дрънкате!… Обсъждате!… Във варел ли съм попаднал или на събрание?… Да го спасим ли, да не го ли?… Говорите, говорите, стоите, гледате!… Омръзна ми да ме спасявате !
Л и с к о. Ще те спасим.
Ч и м и. Аз чакам, а те – бъбрят!… Лежа във варела, чудя се какво да правя, а те – заседават!… Засрамете се!…
Л и с к о. Добре де, засрамихме се.
Ч и м и. Изляза ли веднъж, ще ми станете само на философи!
М о к с и /вика/. Чу ли?
Ч и м и /вика/. Некадърници!
М о к с и /кипва/. Лиско! Нищо ли не чуваш?
Л и с к о. Мокси, не съм глух.
М о к с и. Отивам си!
Ч и м и /вика/. Отивай си, бе глупак!
М о к с и. Кой е глупак?
Ч и м и. Откакто съм във варела, все си отиваш!
М о к с и. Млъкни! /Изревава и ритва варела./
Ч и м и. Некадърник!
М о к с и /нахвърл се яростно срещу варела и рита/. Млъкни, ти казвам!
Ч и м и. Знаеш само да риташ!… И все празни варели… Защо не ритнеш мен?
М о к с и. Ела де, ела да те ритна!
Ч и м и. Изкарай ме и ме ритни!
М о к с и /безпомощно/. Ще се пукна!… Казвам ви да се махаме. Домби, какво мислиш?
Д о м б и. Според мен, това зло, дето е вътре, не заслужава да го спасяваме.
М о к с и. Лиско, чу ли?
Л и с к о. Да почакаме Димби с въжето. Макар че въже няма да ни трябва, защото измислих друго.
М о к с и. Не мисли повече!… Няма да спасявам това зло!
Д и м б и /запъхтяно/. Още ли не сте взели решение?
М о к с и /оплаква се/. Димби, докато те нямаше, онова зло във варела ме предизвикваше и обиждаше.
Д о м б и. Доколкото разбирам, във варела се намира някакво тайнствено същество, което дори не е същество, а по-скоро ВЕЩЕСТВО, което се ПРЕСТРУВА на същество.
М о к с и. Е, Лиско?
Л и с к о. Трябва! Макар че и аз съм нещо разколебан… Чими е изпаднал в беда.
М о к си. Не в беда, а във варел!
Лиско. Все едно.
М о к с и. И все пак искам да знам какво му е трябвало да се пъха вътре. Ние защо не се пъхаме? Димби и Домби защо не се пъхат? Видим ли варел, заобикаляме го, Нали, Димби?
Д и м б и. Лично аз заобикалям варелите.
Д о м б и. Досега не ми се е случвало да се пъхна във варел. Заобикалям ги. Не си спомням точно от коя страна, но ги заобикалям.
М о к си. А той – вътре!
Л и с к о  /философски/. Разни животни, разни идеали, Мокси!
М о к с и /крещи/. Не!
Л и с к о. Хайде!
Т р и м а т а. Какво?
Л и с к о. Почваме спасителната акция!
М о к с и. Хайде!
Л и с к о. Какво „хайде“, Мокси?
М о к с и. Да си вървим! Довиждане.
Пауза.                   
Д о м б и. Лиско.
Л и с к о. Какво, Домби?
Д о м б и. Според мен… Хайде да не казвам…
Л и с к о. Кажи, кажи!
Д о м б и. Според мен, това зло не говори със собствен глас, а употребява други гласове.
Л и с к о. Ясно, Домби!… Свободен си.
Д о м б и. Извинявай, но… Довиждане.
Пауза.
Л и с к о. Е, Димби? Имаш ли да кажеш нещо?
Д и м б и. Извинявай, Лиско, но…
Л и с к о. Не се оправдавай!
Д и м б и. Много те уважавам, но ме е страх. Не знаеш какво ще направи неблагодарникът в бъчвата. Ха сме го извадили, ха ни изял!… Довиждане!
Л и с к о. Довиждане, Димби!… /И понеже Димби стои./ Защо не тръгваш?
Д и м б и. Не ми е жал, че ще умра, но ми е жал, че няма да мога да се къпя в реката. Довиждане.
Тишина.
Ч и м и. Ей!… Пауза.
Ч и м и. Ей!… Пауза.
Ч и м и. Ей, спотайваш ли се?…
Тишина.
Ч и м и. А бе, един от тия глупаци не остана ли?… Къде сте?…
Тишина с птички.
Ч и м и /уплашено/. Помооощ!… /Пауза./ Помоооощ!…
Л и с к о /обажда се най-после/. Викай!… Повикай си!…
Ч и м и. А, тук ли си?… Защо мълчиш?
Л и с к о. Прави ми кеф!
Ч и м и /тревожно/. Защо мълчиш?
Л и с к о. Да ти натрия мутрата! Затова!
Чими мълчи. Размисля.
Ч и м и /най-после/. Ей!… Кой си ти, бе? /Предава се./ С теб не се излиза на глава!… Чуваш ли, кой си ти?
Л и с к о. Аз съм Лиско!… Така че няма смисъл…
Ч и м и. Какво няма?
Л и с к о. Няма смисъл да ми показваш фасони… Бил съм в гнездото на орел, бил съм в стомаха на акула… Къде не съм бил!
Ч и м и. Във варел не си бил!
Л и с к о. И макар че си някакво неизвестно нищожество, ще те спася.
Ч и м и. Моля те, Лиско!
Л и с к о. Вече ми харесваш… И без обиди към приятелите!…
Ч и м и. Няма вече.
Л и с к о. Да чуя името си!
Ч и м и. Обещавам, Лиско!
Д и м б и. Лиско! Аз се върнах.
Л и с к о. Зная.
Д и м б и. И наистина, когато някой е изпаднал в беда, какъвто и да е той… Нали разбираш?…
Л и с к о. Разбирам, Димби. А сега да помислим как да спасим този глупак.
Д о м б и. Лиско. Аз… такова…
Л и с к о. Ти се върна, Домби, разбрах.
Д о м б и. Понеже…
Л и с к о. Без понеже!
Д о м б и. Добре, без понеже!
Л и с к о. Домби, трябва да измислим начин за измъкването на този кръгъл глупак… Кажи, Мокси! Кажи де!
М о к с и. Нищо.
Лиско /весело/. Добре.
М о к с и. Понеже…
Л и с к о. Без понеже.
М о к с и /троснато/. СЪС понеже! Понеже размислих… Няма как – трябва да го спасяваме. Това е дълг на всеки от нас.
Л и с к о. Така ми харесваш, Мокси! И ето че трябва да обмислим спасяването на този невероятен нахал.
Ч и м и /не издържа/. Лиско, обиждаш!…
Л и с к о. Млъкни!
Ч и м и /кротко/. Добре.
Т р и м а т а. А!
Д п м б и /прошепва плахо/. Май си го усмирил!
Д о м б и. Направил го е на памук.
М о к с и. Лиско, Чими е преобразен.
Л и с к о /усмихва се/. Малко го обработих, Мокси. Готов е да бъде спасен… Донесете една стълба.
Д и м б и. Защо ти е стълба?
Л и с к о. Ще видите… Хайде, Мокси!… Стълба!
М о к с и. Хайде, Димби и Домби!… Чухте какво иска Лиско.
Л и с к о. Мокси, много силно се впрягаш в работа.
М о к с и. Ами нали трябва да има някой, който да обяснява заповедите ти.
Л и с к о. Ти си славно магаре!
Ч и м и /внезапно извиква/. Голямо!
М о к с и. Чу ли?… Отново.
Ч и м и /оправдава се/. Какво казах? Той каза, че си славно магаре, а аз казах, че си голямо магаре!
М о к с и /обидено/. Мисли, че не разбирам от тънки обиди.
Л и с к о /строго/. Чими, извини му се!
Ч и м и. Извинявай, Мокси. Не си толкоз голямо магаре.
М о к с и. Лиско, пак!…
Л и с к о /вика/. Чими!
Ч и м и. Мокси, извинявай!
Л и с к о /към Мокси/. Доволен ли си?
М о к с и /усмирява се/. Това е друго.
Д и м б и. Ето стълбата.
Д о м б и. Донесохме я.
Л и с к о /тържествено/. Прекрасно! Един от нас трябва да стъпи върху варела. Качим ли се на него – готово!
– Ей!
– Чудесно!
– Идеално!
– Браво, Лиско.
Пауза.
Л и с к о. Домби!
Д о м б и. Кажи, Лиско.
Л и с к о. ТИ ще бъдеш!
Д о м б и. Мммоля?
Л и с к о. ТЕБЕ ще качим!
Д о м б и. Кккак?
Л и с к о. Димби, Мокси – облегнете стълбата върху варела. /Съответните шумове./ Такаа… Домби, ела… Стъпи на първото стъпало, стъпи не се бой!
Д о м б и. Така ли?
Л и с к о. Точно така!
Д о м б и. Защо?
Л и с к о. За да се изкачиш нагоре.
Д о м б и. Не!
Всички извикват.Викове: къде бягаш? Върни се.
Д о м б и. Димби е по-пъргав!
Натирват го към стълбата. Насърчават го. – Хайде!… Не бой се!… Качи се!
Л и с к о /строго/. Домби! Домби. Кккакво?
Л и с к о. Какво ще правиш, като се изкачиш по стълбата?
Д о м б и. Не знам.
Л и с к о. Ще стъпиш на варела.
Д о м б и. Не.
В и к о в е. Чакай!… Стига вече!… Ела.
Д о м б и. Къде ме качвате? Страх ме е,
Д и м б и /предупреждава го/. Гледай да не уцелиш дупката!
Д о м б и /разтреперва се/. Лиско, чу ли?
Л и с к о. Какво, Домби?
Д о м б и. Той каза, че мога да умеря дупката.
Л и с к о. Дупката не е толкоз голяма.
Д о м б и /спрял е по средата на стълбата/. Но, все пак… Не е ли по-добре, вместо мен, да се изкачи Димби. Забелязал съм, че той по-рядко пада в дупки.
Д и м б и /крещи/. Не е вярно! Падал съм!… Непрекъснато падам в дупки!… Видя ли дупка – право в нея!
Д о м б и /проплаква/. Лиско!
Л и с к о. Какво, Домби?
Д о м б и. Знаеш ли как лъже?
М о к с и /намесва се/. Пада! Двамата сме падали!… Нали, Димби?
Д и м б и. Да.
Л и с к о /извиква ядосано/. Домби, смело! Иначе – не знам!
Д о м б и. Ох!
Л и с к о. Още нагоре!
Д о м б и. Страх ме е.
М о к с и. Много нагоре отива!
Л и с к о. Домби, къде отиваш?
Д о м б и. Далеч от дупката!
Д и м б и. Ми ти се хвана за клона.
Чуваме някакъв шум.
Гласове: – А!
Д о м б и. Лиско!
Л и с к о. Не бой се.
Д о м б и. Защо дръпна стълбата?
Л и с к о. За да не се върнеш.
Чими се смее доволно.
Ритник по варела.
Ч и м и /ядосано/. Не ритай варела!
М о к с и. Млъкни!
Д о м б и. Какво стана?
Л и с к о. От страх се качи на клона.
Д о м б и /крещи/. Не искам на клона!
Л и с к о. Спокойно, Домби!
Д о м б и. Свалете ме!…
Л и с к о. Ама защо се качи там?
Д о м б и. За да не падна в дупката.
Л и с к о /нервирано/. Обърка ни работата!
Ч и м и /обажда се/. Ей, спасявате ли ме?
Л и с к о. Трай!… Димби!
Д и м б и /плахо/. Кажи.
Л и с к о. Дай въжето!
Д и м б и. Ето го.
Д о м б и. Лиско!
Л и с к о. Кажи, Домби?
Д о м б и. Докога ще вися?
Л и с к о /успокоява го/. Ще те спасим!
Ч и м и /крещи/. Какво? Друг ли спасявате?
Л и с к о. Трай там!
Ч и м и. Зарязахте ме, заради някой си друг!
Л и с к о. Млъкни!
Тишина.                                      
Д о м б и /жално/. Лиско, аз чакам.
Л и с к о. Спокойно.
Д о м б и. Не знам… Чакам да видя докога ще вися като мокър чорап.
Л и с к о. Търпение.
Д о м б и. Имам чувството, че ще падна.
Л и с к о. Ще тупнеш на варела.
Д о м б и. Не искам.
Мълчание. Напрегната тишина.
Ч и м и. Ей, какво става?
Л и с к о. Домби, връзвам този камък и го прехвърлям през клона. Ти се хващаш за въжето и се спущаш върху варела. Димби, вземи другия край на въжето.
Д и м б и. Какво да го правя?
Л и с к о. Ще го държиш.
Д о м б и. Ръцете ми омаляха!
Л и с к о. Сега можеш да се спуснеш на варела.
Д о м б и. По въжето ли?
Туп! Домби тупва върху варела.
Д о м б и. Сссега кккакво да ппправя?
Л и с к о /заповядва/. Погледни през дупката!
Д о м б и /навежда се/. Пппогледнах.
Л и с к о. Какво виждаш?
Д и м б и. Нннищо!…
М о к с и /въздъхва/. Спасяваме едно НИЩО.
Л и с к о /губи търпение/. Не виждаш ли нещо?
Д о м б и. Нищо. Тъмница!
Л и с к о. Пусни въжето в дупката.
Пауза.
Д о м б и. Готово! Пуснах края на въжето в дупката.
Тримата долу извикват „ура“.
Л и с к о. Чими!
Ч и м и. Какво?
Л и с к о. Не разбираш ли какво трябва да правиш?
Ч и м и. А бе, вие!… За какъв дявол ми пуснахте туй глупаво въже?
Л  и с к о. Да се изкачиш по него.
Ч и м и. Да не си луд!
Л и с к о. Защо?
Ч и м и. Не мога да се катеря по въжета.
Пауза с музика за озадачаване.
Л и с к о. Не можеш ли?
Ч и м и. Никак!
Пауза.
Л и с к о. Тогава се вържи, да те изтеглим.
Ч и м и. Не мога!
Л и с к о. Защо?
Ч и м и. Не съм такова животно, да се връзвам.
Л и с к о. Не можеш нито да се катериш, нито да се връзваш?
Ч и м и. Не разбрахте ли, бе глупаци!
Голяма пауза с музика за озадачаване.
Л и с к о. Чими, ще ни кажеш ли най-после какво представляваш?
Ч и м и /с готовност/. Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о. Това знам, но… Животно ли си, човек ли си, предмет ли си?… Или си привидение?
Пауза.
Ч и м и. Не знам… Каквото знам, казах го… Чимиджимичамиджоми!
Л и с к о /уплашено/. Глава… Глава имаш ли?
Ч и м и. Глава ли?… Да проверя!… Имам!
Л и с к о /въздъхва/. Това е добре.
М о к с и /поема въздух/. Имал глава!
Л и с к о. Крака имаш ли?
Ч и м и. Амии, може би… Имам, имам!
Л и с к о /въздъхва/. Ох!… Колко са?
Ч и м и. Де да ги знам!
Л и с к о /ядосано/. Не си знаеш краката?
Ч и м и. Не мога да ги преброя.
Л и с к о. Много ли са?
Ч и м и. Не вярвам… Не мога да броя в тъмното, разбери!
Д о м б и /тайнствено/. Ох, не може да си преброи краката!
Л и с к о. Очи имаш ли?
Ч и м и. Имам.
Л и с к о. Уста?
Ч и м и. Имам.
Л и с к о. Опашка имаш ли?
Ч и м и. Имах.
Л и с к о. Какво?
Ч и м и. Имах!…
Л и с к о. А сега нямаш ли?
Ч и м и. Сега нямам.
Л и с к о. Къде е?
Ч и м и. Стопи се!
Тишина.
Д о м б и. Няма ли да ме свалите оттук?
Л и с к о /не му обръща внимание, на Чими/. Уши имаш ли?
Ч и м и. Не.
Л и с к о. По въже не можеш да се катериш, така ли?
Ч и м и. Никак.
Л и с к о. Нито да се връзваш?
Ч и м и. Не.
М о к с и. Казвам ви да бягаме, докато е време.
Д о м б и. Страх ме е, свалете ме.
Д и м б и. Това е или чудовище, или същество, или… най-малкото – привидение… А сме тръгнали да го спасяваме…
М о к с и. Лиско, решавай! Докато е време… Не знам дали ме разбираш, ако се качи на гърба ми?
Л и с к о. Защо пък точно на твоя, Мокси?
М о к си. То се знае на чий гръб ще се качи, ако се окаже привидение.
Л и с к о. Привидения не съществуват.
М о к с и. Знам, но… това вътре не ми прилича на нищо. Не знае дали има глава, не може да си преброи краката, не може да се катери по въже, нито пък да се връзва… Уж се провира през дупка, пък…
Л и с к о. Какво – пък?
М о к с и. Пък изведнъж може да стане голямо.
Д и м б и /отсича/. Тук има нещо тайнствено!
До м б и. Сваляйте ме и да бягаме!
Л и с к о /опъва се/. Той е в беда, а който е в беда, трябва да бвде спасен.
М о к с и. Признай, страх ли те е?
Л и с к о. Ами, и мен ме хвана страх.
М о к с и /отрязва/. Да се омитаме.
Л и с к о /задъхано/. Един момент! Мокси, чакай!
М о к с и. Какво?
Л и с к о. Чими!
Ч и м и. Какво бе, Лиско!
Л и с к о. Ръце имаш ли?
Тишина.
Ч и м и. Имам, но… де да знам… Може би не са ръце.
Л и с к о /шепне/. Май че ще бягаме заедно.
М о к с и. Така те искам!
Л и с к о. Крака или ръце?
Ч и м и. Когато си искам са крака.
М о к с и, А когато не искаш?
Ч и м и. Стават ръце.
Мокси извряква и хуква. Димби и Лиско – след него. Чуваме тичането им. Тишина.
Д о м б и. Избягаха. Всички.
Ч и м и /след пауза/. Ей, глупаци, къде сте?… Къде потънахте?
Тишина.
Ч и м и. Уплашиха се.
Л и с к о /шепти/. Страх ме е. Примирам от страх.
Чуват се барабани, после тромпети, гръмва оркестър, който кара лисичето да запее:
.
Страхът – това е нещо
поставено във мен,
което аз си нося
в сърцето нощ и ден.
То спи дълбоко в мене
и става на крака,
когато неусетно
попадна във беда.
Без страх не може всяко
разумно същество…
Страхът, това е сякаш
предпазно вещество.
Не се страхува само
последният глупак.
Да – всеки се страхува,
но важното е – как.
.

/Група започва да му приглася./

.

Бъди достоен ти,
когато се страхуваш!
Страхувай се, но с мярка.
В страха си горд бъди.
Бъди достоен ти,
за да не се срамуваш
след страшния момент
и всичките беди.

И т.н.

.

Л и с к о /неочаквано/. Чими!
Ч и м и. Пъзльо! Върна ли се?
Л и с к о. Знаеш ли да плуваш?
Ч и м и /радостно/. Ухаа!
Л и с к о. Да не лъжеш?
Ч и м и. Моля ти се!
Л и с к о /бодро/. Мокси, донеси маркуч!
М о к с и. Какво да донеса?
Л и с к о. Маркуч!… Но бързо!
М о к с и. Маркуч!… Ей сега!…
Л и с к о. Димби, ела… Чими, сигурен ли си, че можеш да плуваш?
Ч и м и. Казах ти, глупако!
Л и с к о. Ако те пуснем в река, няма да се удавиш, така ли?
Ч и м и. Баба ти ще се удави!
Л и с к о. Ако лъжеш, си загубен!
Ч и м и. Баба ти лъже!
Д о м б и. Аз още вися…
Д и м б и. Ето маркуча!
М о к с и. Донесох ви маркуча!
Л и с к о. Развивайте!
М о к с и. Какво ли ще правим?
Л и с к о /заповядва/. Домби, поеми този край! Хвани!
Д о м б и. Хванах го! Какво да го правя?
Л и с к о. Пъхни го в дупката на варела.
През цялото време Мокси повтаря, че Лиско е луд.
Д о м б и. Готово! А сега?
Л и с к о. Можеш ли да скочиш долу?
Д о м б и. Ако ме хванете.
В с и ч к и. Еднооо, двеее, три!
Туп!… Гласове: удари ли се? Заболя ли те?
Д и м б и. Какво ще правим сега?
Д о м б и. На земята е по-добре. Какво ще правим сега?
Л и с к о. Понеже ви е страх да останете, ще вземете другия край на маркуча и ще го отнесете при чешмата.
Т р и м а т а /с готовност/. Да!
Л и с к о. И ще пуснете водата!
Д и м б и. Ехааа!
М о к с и /с удоволствие/. И ще го удавим!
Л и с к о /към варела/. Чими, чу ли?
Ч и м и /крещи радостно/. Чакам водата!
Л и с к о /към тримата/. Хайде приятели!
Д и м б и. А ти – тук? Така ли?
Л и с к о. Да.
М о к с и. Нямаш ум! Това животно ще те изяде!
Д и м б и. Лиско, помисли!
Л и с к о /към варела/. Чими, ще ме изядеш ли?
Ч и м и. Това си е моя работа!
М о к с и /изревава/. Млъкни, злодеецо! /Рита варела./
Ч и м и. Ритай, страхливецо!
Д и м б и /на свой ред рита варела/. Млъкни!
Д о м б и. Чудовище! /Също ритва варела./
Ч и м и /вика/. Страхливци! Пъзльовци!
М о к с и. Ти си страхливец. /Рита./ не те е страх, защото си вътре.
Ч и м и. А вие ритате, защото сте вън.
Носачите на маркуча яростно заритват варела.
– Ако не ни бяха пратили до чешмата… /Тряс./
– …да носим маркуча… /тряс!/
– …тогава щеше да видиш… /тряс!/
– …какво щяхме да те направим!… /тряс!/
Л и с к о. Хайде, тръгвайте!
М о к с и /просълзено/. Довиждане, Лиско! Дай да те прегърна!
Л и с к о. Довиждане, Мокси.
Д и м б и. Довиждане, приятелю! Щом си глупав да оставаш.
Л и с к о.  Довиждане, Димби.
Д о м б и. А можеше да поживееш, приятелю!…
Л и с к о. Довиждане, Домби.
Д и м б и /отстрани/. Дано те видим отново!
Д о м б и /предлага/. Ако стане нещо – викай!
М о к с и /признава си/. За да избягаме по-далеч.
Л и с к о. Довиждане, скъпи приятели!… Тръгвайте!
Д и м б и /извинява се/. Понеже трябва да занесем маркуча, нали разбираш?
Д о м б и. И да го пъхнем в чешмата.
М о к с и. И да го удавим.
Тримата излизат.
Лиско остава сам при варела.
Тишина.
Ч и м и. Лиско!
Л и с к о. Кажи, Чими!
Ч и м и. Тук ли си?
Л и с к о. Да.
Ч и м и. Не офейка ли от страх?
Л и с к о. Тук съм, бъди спокоен.
Ч н м и. И това ми било приятели!… Пръждосаха се и те оставиха.
Л и с к о. Е, поуплашиха се, но… Ще се върнат.
Ч и м и /засмива се особено нахално/. Ха-ха-ха!
Л и с к о. Е, Чими, ще кажеш ли най-после какво си?
Ч и м и. Чимиджимичамиджоми!… Това съм!
Л и с к о /въздъхва/. Умирам от любопитство. Затова съм тук. Страх ме е, но стоя. Разбираш ли?
Никакъв отговор.
– Чими! Тишина.
– Чимии! Няма отговор.
Л и с к о /спуща се и удря варела/. Чими!
Ч и м и /внезапно/. Ехааа! Охааа!
Л и с к о /уплашено/. Какво има, Чими?
Ч и м и. Чудеснооо!
Л и с к о. Казвай!
Ч и м и. Водатааа!… Ехаа, водата!… Ха-ха-ха!… Хе-хе-хе! Водата е най-хубавото нещо! Тра-ла-ла!… Тра-ла-ла!
Д и м б и. Какво се е развикал този?
Л и с к о. Защо се върна?
Д и м б и. Нали знаеш?… Приятел не се изоставя… Е, и сега ме е страх… Какво вряка този?
Л и с к о. Радва се.
Д и м би. Ще си изпатим, ей!
Л и с к о. Ооо, Домби, здравей!
Д о м б и. Какво се е развикал проклетникът?
Л и с к о. А, Мокси!…
М ок с и. Отидох да пусна чешмата.
Л и с к о /обръща се към варела и вика/. Чимии, върнаха се!
Ч и м и /провиква се/. Тра-ла-ла! Тра-ла-ла!… От всичко най-обичам водата! Охааа!… Най-хубавото нещо на света!… Кажете ми нещо по-хубаво от водата!… Има ли нещо по-сладко от реката!… А?… Нямааа!… Ехааа!…
Л и с к о. Да видим чудото и тръгваме към реката!
Чими продължава да пее и да крещи.
Ч и м и /вика/. Идвааам!
Л и с к о /тръпне/. Чакаме те!
Ч и м и. Изкачвам сеее!
Л и с к о /смее се/. Голямо приключение си направихме!
Ч и м и. Идааа!
Четиримата го чакат, като се окуражават с възгласи:
– Ела, проклетнико!
– Ела, пакостнико!
Тишина.
Ч и м и. Ехаа… Урааа!… Ето ме – Жабокът Чими! Спасен съм! Глупаци глупави, довиждане!
Чуваме смехът му да се отдалечава.
Д и м б и. А!
Д о м б и. А!
М о к с и. Море, да знаех!
Лиско започва да се смее. Другите също започват да се смеят. Примират от смях.
Лиско. Не е малко да спасиш живота на проклетник. Всички спасени досега, поне в книгите, се оказват все добри, а да спасиш проклетник!…
М о к с и. Ехее!
Д о м б и. Към реката!
Д и м б и. Да се къпем!
Л и с к о. Напред към реката!
Запяват песента за страха.
Песента им обаче секва.
Ч и м и /внезапно/. Знам какво искате! Но няма да ви благодаря!
Л и с к о /усмихнат/. Това го знаем.
Ч и м и. И ще ви правя на пук!
Д и м б и. Ти ли бе?
Ч и м и. Когато сте в опасност ще ви бутна в още по-голяма опасност. Ако се давите, ще ви натисна главите. /Рита варела./ Аз съм Чимиджимичамиджоми! /Чупи клон./ Проклетникът!
Тревожни звукови ефекти, които продължават доста. В зловещата мелодия чуваме отделни възклицания на нашите герои. Възклицанията изразяват безкрайно учудване. Отвреме-навреме ги прекъсва смехът на Чими, но сега този смях става мощен, дебел, претърпял е огромна промяна.
Д и м б и. А!…
Д о м б и. Какво става?
М о к с и. Олеле!
Л и с к о. Моля ви!
Д и м б и. Лиско, той расте!
Смехът става гръмогласен.
Д о м б и. Става по-голям от нас!
М о к с и. Вввввв…
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Ввеликан!
Л и с к о. Май че пуснахме злото от бутилката!
Чими се е превърнал наистина във великан, смее се зловещо, кърши клони и търкаля камъни, които по пътя си чупят дървета. Тревожно пищат птички, останали без гнезда. Врява, силен цвъртеж.
Бам! Финален удар. Отново смехът.
Ч и м и. Изпочупих дърветата!
М о к с и. Остави птичките без гнезда!
Д о м б и. Камъкът пльосна в реката!
Д и м б и. Затвори пътят на водата!
Л и с к о. Рибките подскачат на сухо!
Ч и м и /ликува/. Малък съм, а? Друго искате ли?
Смехът му се отдалечава.
Д о м б и. Той ми взе…
Л и с к о. Тихо!
Д о м б и. Шап…
Л и с к о. Моля ти се.
Домби. …ката!…
Л и с к о. Искам тишина!
Всички мълчат.
М о к с и. Ами да си мълчим тогава.
Л и с к о. Искам тишина!
Всички мълчат.
М о к с и. Пуснахте проклетника.
Л и с к о. Мокси!
Дълга тишина.
М о к с и. Отнесе ни и шапката. Тишина.
М о к с и. Казвах ви.
Тишина.
М о к с и. Но кой да слуша. /Тишина./ Мокси никой не го слуша. /Тишина./ Който вика за помощ… /тишина/ трябва да бъде спасен. /Дълга пауза./ Всеки, който бил в беда… трябвало да бъде спасяван.
Л и с к о /ядосано/. Точно така!
Дълга пауза. Изведнъж всички трепват. Поглеждат някъде нагоре, по предполагаем хълм. Чува се силен шум, тътен, отново се търкаля скала. Този път към тях. Клони се чупят /чуваме как/, птици пищят.
Л и с к о. Пази се!
Всички лягат на земята. Скалата преминава над тях и пропада някъде.
Нашите герои лежат неподвижно.
Чува се зловещият смях на Чими.
Ч и м и /гласът му/. Пази сееееее!
М о к с и. Олеле.
Чими със смях профучава над тях.
Тишина.
Д и м б и. Докога ще лежим така, да ни прескача?
Д о м б и. Шапката ми…
Л и с к о. Домби!
Тишина.
Д о м б и /не се стърпява/. Беше на главата му.
Тишина. Продължават да лежат неподвижно. Най-после Лиско се раздвижва, изправя се, оглежда се.
Л и с к о. Хайде.
Д и м б и /кой знае защо, шепти/. Тръгваме ли?
Л и с к о. Да.
Д о м б и. Мокси се е залепил за земята.
М о к с и /най-после/. Такива камъни не бяха падали на главата ми.
Л и с к о. Стани.
М о к с и. Ще лежа докато мръкне, ще се прибера и никога вече няма да ви познавам, щом ме забърквате в такива каши като тази, да спасяваме проклетници. Лиско, кажи, не те ли молих да не го спасяваме? /Пауза./ Който вика за помощ трябва да бъде спасен. На ти сега спасен. Ние лежим на земята, а той търкаля камъни по главите ни.
Смехът на Чими.
Л и с к о. Лягай!
Смехът на Чими.
М о к с и /ядосано скача, замахва срещу смеха/. Чими, проклетнико!
Но отново се чува търкалянето на камък, който иде към групата. Смехът, който глъхне. Тишина.
Л и с к о. Досега никой не ме е побеждавал!
М о к с и /от легнало положение/. Проклетник, но го спасихме.
Л и с к о. Изпълнихме дълга си.
Д о м б и. Но останах без шапка.
Л и с к о. Ще си я вземем.
Т р и м а т а. Какво?
Лиско мълчи.
Д и м б и. Мисля, че е излишно.
Д о м б и. Не съм за една шапка.
М о к с и. Шапка ли?… Как не!… Сега ще тръгнем да си взимаме шапките.
Мълчание.
М о к с и. Лиско, кажи нещо.
Л и с к о /бавно, спокойно, категорично/. Ще кажа.
М о к с и. Къде отиваш?
Пауза.
М о к с и. Туй не ми харесва.
Д о м б и. И на мен.
М о к с и. Ще видите,, ще се случат още неща. Този, лудият, не излезе за добро. Намислил е нещо и ще го стовари на наш гръб. Той нищо не прави без нас.
Д и м б и. Че какво ли ще правим?
М о к с и. Да му се не види и шапката! Домби, защо правиш въпрос за една шапка?
Д о м б и. Не ми и трябва дори!
М о к с и. Изобщо, ти защо носиш шапка? Без шапка е по-леко. Ако не носеше шапка, сега нямаше да стават тия работи. Ще видите, този дето излезе ще ни натресе на главата не шапка, а беля. Но без мен, ааа, без мен. Мен ме няма.
Д о м б и. И ти носиш.
М о к с и. Ти мен не ме гледай, аз съм магаре и нося всичко.
Пауза.
М о к с и. Без мен! /Тишина./ Оня е намислил нещо, но без мен!
Д о м б и. Тихо!
Д и м б и. Връща се.
М о к с и. Мъкне нещо.
Д о м б и. Някаква мрежа.
Д и м б и. Мрежа със колчета.
Д о м б и. С такива мрежи някои ловят пойни птички.
Л и с к о. Помогнете ми да завържем краищата на тази мрежа за тези млади дръвчета.
М о к с и. Какво ще правим, няма да е нещо хубаво. Лиско. Мрежата да легне, за да не се забеляЗва. А така! Сега – въжето! Мокси, въжето!
М о к с и. Нищо не давам!
Д и м б и. Ето въжето.
Л и с к о. Да вържем с него мрежата и да отнесем другия му край зад храстите.
М о к с и. Този смята да ни набута в нова опасност.
Пауза.
Л и с к о. Хайде, момчета, можете да си вървите.
М о к с и. Така може.
Л и с к о. По-бързо.
Д и м б и. Лиско, какво ще правиш?
Л и с к о. Ще го хвана.
М о к с и. Оня, който търкаля камъни?
Л и с к о. Аха,
Всички извикват и побягват.
Л и с к о. Отново тишина. Пак избягаха.
Птичи песни.
Л и с к о. Въпросът е какво да поставя за примамка. Какво ли може да го привлече?
Птичи песни.
Л и с к о. Някоя проклетия.
Птичи песни.
Л и с к о. О, Димби, здравей!
Д и м б и. Не мога да те оставя в беля, приятел си.
Л и с к о. О, Домби, добре дошъл.
Д о м б и. Много ме е страх.
М о к с и /както си влиза/. Казвам ви да се махаме!
Прокънтява смехът на Чими.
Т р и м а т а. Олеле!
Л и с к о. Бързо зад храстите. Чимии, добре ли си? /Смехът./
М о к с и. Защо ми взе шапката? Лиско, дай си ми шапката.
Д о м б и. Мокси, млъкни!
М о к с и. Взе ми шап…
Л и с к о. Чимиджимичамиджомииииииииии! /Пауза./ Чимиииииии! /Пауза./ Проклетникоооооооо!
Ч и м и /гласът му/. Каквооооооооо?
Л и с к о. Довижданеееее!
Смехът на Чими.
Л и с к о /в тишината след заглъхването/. Тук сме поставили една шапка, да не я вземеш.
Смехът.
Л и с к о /шепти/. Да се скрием зад храстите.
Пауза.
Д и м б и /шепти/. Това въже…
Л и с к о. Тихо!
М о к с и. Шап…
Л и с к о. Мокси!
М о к с и. Защо му я оставихме?
Л и с к о. Хванете края на въжето и стискайте. Когато ви кажа, ще дръпнете изведнъж.
Зловещият смях на проклетника, който се приближава.
Ч и м и /спира се задъхано/. А! О! /Смехът./ Там още една шапка. /Смях./ Станаха ми две шапки! /Смях./ Коя е по-хубава. Свалям първата, поставям втората. Свалям втората, поставям първата. /Смях./ И двете.
Л и с к о. Готови!
Ч и м и. Втората върху първата. Две шапки на една глава!
Смях.
Лиско. Едноо – двее – три!
Тап! Рязък шум.
Ч и м и. А!
Радостни викове на победителите.
Ч и м и. Ха!
Победителите викат ура.
Ч и м и. Каква е тази мрежа, която ме покри?
М о к с и. Не дърпай мрежата!
Д о м б и. Няма да избягаш!
Чими реве и вие от ярост.
Л и с к о. Елате.
М о к с и /разхожда се край пленника/. Чамичуми, какво става?
Ч и м и. Ти си магаре!
М о к с и. В момента мисля само за едно – да те ритна, или да не те ритна.
Ч и м и. Ти си магаре!
М о к с и. Защото, Чамичуми, мога и да те ритна и да не те ритна. Кеф ми да те ритна, кеф ми да не те ритна. Зависи от мен, а не от тебе, разбираш ли? Ти можеш да не искаш да те ритна, а аз мога да те ритна. А ти не можеш да ме ритнеш. Ето. /Рита го./ Ритам те! А ти не можеш да ме ритнеш. На, ритни ме да вздим можеш ли? А!… Ритна ме! Лискооооо!
Л и с к о. Какво, Мокси?
М о к с и. Той ме ритна.
Л и с к о. Така е, Мокси, злото винаги може да те ритне, дори когато е в капана.
Мокси се засилва ядосано и ритва Чими.
Ч и м и /пищи/. Магаре!
М о к с и. А ти си Чамичуми! Какво е Чамичуми, нищо!
Д и м б и. Хубава гледка, а? Злото е вързано.
Д о м б и. И можеш да си го риташ.
Ритник.
Ч и м и. Ох!
М о к с и. Ох, я!
Д и м б и. Кеф!
Рита.
Мокси рита..
Ч и м и /ядосано/. Този не искам да ме рита!
Л и с к о. Ще те рита, Чими. Щом си вързан, всеки ще те рита. Виж ти – за първп път виждам злото вързано. Има ли нещо по-хубаво от туй? Злото е пред нас, вързано. Вече няма зло. Мокси, ритни злото.
Мокси рита Чими.
Л и с к о. Да ритнеш злото, какво по-хубаво!
Д о м б и. И какво ще го правим?
М о к с и /бърза/. Ще си го държим и ще си го ритаме! Ще повикаме и други да го ритат. Целият свят!… Къде ще го държим? .
Л и с к о. Където кажеш.
М о к с и. Да го върнем във варела.
Ч и м и /панически/. Не!
Л и с к о. Аха!
Ч и м и. Не там! Вътре е тъмно.
М о к  с и. На тъмно! И ще ритам варела!
Прас!  Ритник на варела.
Л и с к о. Хайде!
М о к  с и. Започваме!
Д о м б и. Ехааа!
Ч и м и /крещи/. Неее!…
Ч е т и р и м а т а. Даааа!
Ч и м и. Моля ви!
Ч е т и р и м ата. Ахаааа!
Продължават да го пъхат.
Ч и м и. Олелелеее, ще слушам!
Л и с к о. Какво?
Ч и м и. Каквото кажете!
М о к с и. Ще ни обичаш!
Ч и м и. Даа!
Д о м б и. Ще ни ядосваш ли?
Ч и м и. Неее!
Д и м б и. Ще правиш ли злини?
Ч и м и. Неее!
Л и с к о. Ще пееш ли с нас?
Ч и м и. Дааа!
М о к с и. Да опитаме!

Запяват:

 

Когато хванеш злото
вържи го със въже.
Вържи го ти защото
така е най-добре.
Хем ти да си спокоен,
хем злото да реве,
да лази, да се моли
или да се кълне.
Туй лесно става
във театъра.
Туй лесно става
и на сън.
Остава само туй
да става и на яве
да става щом излеземе
навън.
Но, пипнете ли злото,
вържете го с въже,
вържете го защото
така е най-добре.
 
 

КРАЙ.


ДЕТСКИ:

ЧИМИ – вариант за радио/аудио.  ТУК!  ЧИМИ за РАДИО.pdf file за теглене.
Пресичане на Екватора – радиопиеса за деца и…

ЗА ВЪЗРАСТНИ:


ТУК! НЕ ПИПАЙ КУФАРА.pdf file за теглене.

борис
априлов
*
НЕ
ПИПАЙ
КУФАРА
*
куклена
пиеса

 

ЛИЦА:
 
ЧАРЛИ          – фокусник, изпълнява се на живо;               
ДИМБИ         – човече
ДОМБИ         – човече
МОКСИ        – магаре
ЛИСКО         – лисиче

Музика. Нещо като увертюра. Обстановката е лаконична, чиста, просто фон, върху който може да се играе всичко.

Музиката секва.

В кадър се появява фокусникът Чарли, облечен официално, при това с цилиндър. В ръцете си държи куфар с надпис: НЕ ПИПАЙ и прословутата си магическа пръчка. Поставя куфара долу, до него изправя пръчката.

Ч а р л и /смъква ръкавиците/. Аз съм фокусникът Чарли… Днес ще си позволя да ви направя няколко фокуса…

Неочаквано се чува вик за помощ. Някой зове за помощ, но спокойно.

Г л а с. Помощ!… Помощ!… /Пауза./

Чарли трепва и се обръща към страната откъдето викат.

Г л а с. А бе, не чувате ли, че викам за помощ?

Ч а р л и /към публиката/. Някой вика за помощ. /Втурва се и изчезва./

Музика. Леко и кратко. Край на музиката. Тишина.

Само куфарът и магическата пръчка.

Чува се песен. Някой пее.

 

Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, Димби-дим!
Аз съм Димби, Димби, Димби,
аз съм Димби, Димби-дим!

Мелодията минава в подсвиркване.

Д и м б и /Появява се с подсвиркване. Вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката./ О!… /Обръща се, иска да скрие уплахата си и тръгва обратно с песен./  Аз съм Димби, Димби, Димби. Димби, Димби, Димби-дим… /В десния край на сцената спира отново и се обръща, изпълнен с любопитство./ Ааааа!…

В това време се чува същата приближаваща се песен, само че с други думи и Димби се скрива, но така, че да види какво ще. стане.

Приближаващата се песен:

Аз съм Домби,
Домби, Домби!
Аз съм Домби,
Домби-дом!

/Повторение/

Д о м б и /вижда куфара и млъква/. А!… /Приближава се и поглежда пръчката, дори я помирисва./ О!…

Д и м б и /гласът му/. Аха!

Д о м б и /трепва/. Какво?

Д и м б и. Аха, аха!…

Домби разбира, че няма повече работа тук, където се чуват тайнствени гласове, обръща се и тръгва обратно, и за доказателство, че не го е страх, запява.

Д о м б и. Аз съм Домби, Домби, Домби, Домби, Домби…

Д и м б и /гласът му/. Стой!… /Домби се заковава на място, като войник./ Ходоом, марш! /Домби тръгва отново./ Стой! /Домби спира./ Ха-ха-ха! /Оъс смях се появява Димби./

Д о м б и /обръща се ядосано, че Димби го е изиграл/. О, Димби, здравей!

Д и м б и. Здравей, Домби!… Как си?

Д о м б и. Добре съм. Разхождам се.

Д и м б и. Къде се разхождаш?

Д о м б и. Амии, реших да се разходя до този куфар и обратно… А ти?

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. И ти ли до куфара?

Д и м б и.. Да.

Д о м б и. И обратно?

Д и м б и. Да.

Д о м б и. Наистина беше приятно… Стигаш до куфара и се връщаш… Това е най-приятната ми разходка в живота… Просто исках да прочета какво пише на куфара.

Д и м б и. И аз.

Д о м б и. Така ли?… Че тогава да прочетем заедно.

Страхливо тръгват към куфара. Застават до него. На височина и двамата са малко по-големи от куфара.

Д и м б и /внезапно/. А!…

Д о м б и. Какво – А?

Д и м б и /поизплашено/. Преди малко тук пишеше нещо, а сега – нищо.

Д о м б и /бързо/. Какво? /Гледа./ А!…

Д и м б и. Какво – А?

Д о м б и. Онова, дето го имаше, го няма.

Чува се песен. Двамата се скриват.

Аз съм Мокси, аз съм Мокси.
Аз съм Мокси, мокси, мо!
Аз съм Мокси, аз съм Мокси,
Мокси, Мокси, Мокси, Мо!

/Песента секва./

М о к с и /гледа куфара/. А!… /Приближава се до пръчката./ О!… /Изплашва се и се обръща, замаскирва уплахата си с песен./

Аз съм Мокси,

аз съм Мокси…

Д и м б и. Стой!… /Мокси се заковава на място./

Д о м б и. Горе ръцете!

М о к с и /уплашено/. Ами… аз ня-ня-нямам ръце!

Домби и Димби започват да се смеят…

Д и м б и. Защо нямаш?

М о к с и. Защото съм копитно животно.

Д о м б и. По-точно?

М о к с и. Магаре.

Димби и Домби се смеят. В това време се чува нова песен и те бързо прибират Мокси при себе си.

Д и м б и. Скрий се да видим кой ли иде сега?

Д о м б и. Бързо!

Чува се песен.

 

Аз съм баба Меца.
Аз съм баба Меца.
Стана ли ви ясно
колко съм опасна?

Като си пее и пристъпва в ритъм, влиза Лиско.

Л и с к о /съглежда куфара/. А!… Куфар!… Човек не може да се разходи като хората… Върви си и си пее и изведнъж – на среща му куфар!… Остави това, ами до куфара все ще се скрие някой да те изплаши.

Д и м б и /появява се и говори на останалите/. С този не се излиза на глава.

Появяват се и останалите.

Д о м б и. Чуваш песен на мечка, скриваш се, а се явява Лиско.

В с и ч к и. Здравей, Лиско!

Л и с к о /оглежда ги/. Какво правите до този куфар?

Д о м б и. Чудим се.

Л и с к о. Защо? Какво има за чудене?

Д и м б и. Този куфар имаше надпис. На него беше написано нещо. Изведнъж – нищо.

Д о м б и /бързо/. Няма надпис, няма нищо.

Л и с к о. Как да няма? Има.

Всички поглеждат. Надписът се е появил отново: НЕ ПИПАЙ КУФАРА.

Димби поглежда Домби. Двамата се разтреперват.

Д и м б и /трепери/. Домби, какво става?

Д о м б и. Не знам, Димби… Преди малко нямаше.

Д и м б и. А сега – има.

Д о м б и. А още по-преди малко – пак имаше.

Д и м б и. А после нямаше.

Д о м б и. А сега пак има. Димби!…

Д и м б и. Какво?

Д о м б и. Да се махаме!… Този куфар си прави каквото си ще.

Д и м б и /съвсем уплашено/. Домби!

Д о м б и. Какво, Димби?

Д и м б и. Виж!  /трепери като лист./ Онова отново го няма.

Д о м б и. А!

Л и с к о. Ей, какво правите с този надпис?… Къде изчезва?

Всички отстъпват назад.

Д о м б и. Да вземем да се махнем, а?

М о к с и. Ами да!… Не ми е приятно да гледам как нещо ту го има, ту го няма. Нещо, което си го има, трябва да си го има и обратно.

Д и м б и. Да, ама това нещо го имаше.

Л и с к о. Е, да, ама сега го няма.

Изведнъж куфарът се извъртява и отново показва страната с надписа.

В с и ч к и /реагират с учудване/. Оооо! /Пристъпват назад./

Всички са събрани в ъгъла на сцената, уплашени, готови да изчезнат от това тайнствено място. Само Лиско прави крачка към куфара.

Д и м б и. Лиско, къде?

Л и с к о /прикрива страха си/. Този куфар ме интересува!

Д о м б и. А аз викам да, бягаме.

Л и с к о. Ще ми се да го отворя.

М о к с и. Чухте ли?… Той е луд.

Д о м б и. Ще отваря един толкоз страшен куфар. Почти тайнствен. Върни се!

Л и с к о. Не мога. Ако не го отворя, ще се презирам цял живот.

Д и м б и. Да отвориш този страшен куфар, който се върти, когато му скимне?

Л и с к о. Да!… Нещо, което е затворено, трябва да се отвори. Нещо, което е неизвестно, трябва да стане известно… /Всички мълчат./ Трябва да се открива. Да се намират нови неща. Някои откриват земи и морета, други… планети…

М о к с и. Но не и куфари!

Л и с к о. Там стои един затворен куфар… Следователно – трябва да се отвори. Представете си, че в него има нещо много интересно.

Д о м б и. Слушате ли го?

М о к с и. Да си вървим… Аз съм магаре и не ме интересува какво има в разни ми ти куфари, които се въртят както си щат и се поклащат. Слушайте мен, вътре има нещо страшно.

Л и с к о. Какво може да има?

М о к с и. Я тайнствена сила, я нещо друго.

Л и с к о. Вие стойте там. /Прави още една крачка към куфара.

Д о м б и. Спрете го!

Д и м б и. Да ви кажа правата, и на мен ми се проверява.

Д о м б и. Защо не провериш?

Д и м б и. Предпочитам други да отварят, пък аз само да проверявам.

Л и с к о. Мокси!

М о к с и. Ккккакккво?

Л и с к о. Ти ли трепериш?

М о к с и. Ннне!

Д и м б и. Домби, ти ли трепериш?

Д о м б и. Мммооллля ттти сссе!

М о к с и. Нннито пппък аааз.

Ди м б и. Аз сссъъщщщо… Иззглежддда, чче зземята трррееперрри.

Всички млъкват. Треперят и наблюдават Лиско, който бавно изминава пътя до куфара. Лиско вдига лапа към него. Куфарът изведнъж ляга на широката си страна. Всички извикват. Лиско бързо се озовава при тях.

Л и с к о /учудено/. Ттой ллегна!

М о к с и. Ллегнна. я!

Д и м б и. Ввижтте!

Ново тайнствено явление: магическата пръчка, която досега си стоеше кротко забита до куфара, тръгва, покачва се на него и ляга по дължината му.

В с и ч к и. Ааааа! /Избягват./

За наша изненада, куфарът започва да се плъзга надясно, после още по-надясно и застава на тяхното място. Магическата пръчка слиза от него и се обляга на ръба му, както се обляга човекна сандък.

Появява се Лиско. Вижда куфара пред носа си, извиква уплашено и изчезва.

Пръчката заобикаля куфара и застава от другата му страна. Лиско се появява този път от другата страна, където досега беше куфарът. Показва се едва-едва.

Л и с к о /към куфара/. Ейй!

Куфарът се поклаща.

Л и с к о. Слушай бе, куфаре, няма да ме уплашиш. Имал съм работа с орел, победих една акула – от теб ли ще ме е страх… Ето! /Прави крачка напред, за да покаже, че не го е страх./

Куфарът се помества една педя към него.

Л и с к о. Охо! /Избягва./

Куфарът въздъхва. Лиско се показва отново.

Л и с к о. Слушай, не ме е…. сссс…

Куфарът въздъхва повторно. Лиско се скрива и се появява отново.

Л и с к о. Хората се качиха на луната, пък аз… един куфар… Ела насам!

Куфарът се помества още една педя към него. Лиско отстъпва, уплашено.

Л и с к о. Не толкова.

Куфарът се връща на мястото си.

Л и с к о. Така те харесвам… Да не мислиш, че ме е страх? Виж!

Лиско прави стъпка напред. Куфарът също, към него. Лиско побягва на секундата. Скрива се и се появява отново.

Л и с к о. Защо се страхуваш?… Хе-хе!… Той се страхува. /Гледа го./ Смееш ли да направиш още една крачка?

Пауза. Куфарът се помества още малко към него. Лиско отстъпва.

Л и с к о. Още една?

Куфарът тръгва решително към него. Лиско изчезва. Куфарът застава на Лисковото място. Пръчката отново се опира на него. Лиско се появява от другата страна, където досега е стоял куфара.

Л и с к о /инатчийски/. Пак ли се изплаши?… Защо мълчиш?… Какво търсиш на другата страна?… Защо не посмееш… да… дойдеш… при… мен? /Куфарът не помръдва./ Ей, пъзльо!… Страхливец!… Разтрепераха ти се гащите!… /Напомпва се./ Знаеш ли кой съм аз?. А?… /Още по-геройски./ Кажи де, знаеш ли кой съм аз?

К у ф а р ъ т /трепва/. Не.

Л и с к о /отскача назад и отвръща кротко/. А, аз съм едно обикновено лисиче… Нищо и никакъв Лиско. /С любопитство./ Тази пръчка каква е? /Пръчката се изправя./ Аха!… Изправена пръчка /Пръчката тръгва към него./

Г л а с о в е т е  на приятелите му:

– Лиско, бягай!

– Какво чакаш?

– Не те ли е страх?

Л и с к о /напук/. Не!… Макар, че ме е страх.

Пръчката се изправя пред носа му. Двамата се „гледат“ в упор. Лиско поглежда назад – да бяга ли, да стои ли, не знае.

Д и м б и /вече зад гърба му/. Можеш ли да я пипнеш?

Л и с к о /фука се/. Стига да искам.

Д и м б и. Пипни я де.

Л и с к о. А, какво ще я пипам сега. Какво ми е направила.

Д и м б и. Страх те е.

Л и с к о. Мен?… Виж!… /Протяга трепереща лапичка напред и… докосва пръчката./ Видя ли?

Д и м б и. Лиско, герой си!

Лиско взима пръчката в лапите си. Запява.

Ето я пръчката
тя е в ръцете ми.
Лъскава, хубава –
най-чудната пръчка в света.

Д и м б и. /към другите зад себе си, които не се виждат/.

Ето я пръчката,
тя е в ръцете му,
лъскава, хубава –
най-чудната пръчка в света!

В с и ч к и /отначало без да се виждат, но после се появяват страхливо, пеят/.

Ето я пръчката,
тя е в ръцете му,
лъскава, хубава –
най-чудната, пръчка в света! Тра-ла-ла, хоп-па-ла –
най-чудната пръчка в света.
Тра-ла-ла,
хоп-па-ла!
Най-чудната пръчка в света!

Докато всички пеят, Лиско размахва пръчката, балансира я, прави с нея фигури, върти я и пр.

М о к с и /в настъпилата тишина/. Лиско, сега какво ще я правим?

Д о м б и. Защо ти е?

М о к с и. Да я счупим! Да ѝ дойде акъла в главата.

Л и с к о. Докато си нямах пръчка, си казвах ех, защо си нямам една пръчка! Сега, като си имам, си казвам, какво да я правя тая пръчка. /Без да ще, натиска бутончето на пръчката./

С рязко щракане, при което всички подскачат, горният край на пръчката отскача високо – големината ѝ се удвоява. Всички побягват на другата страна.

М о к с и. Не разбирам защо трябва да пипаме куфара, когато можем да си живеем, без да го пипаме.

Л и с к о. Мокси, ти си глупак.

М о к с и /навежда глава/. Знам… /Повдига глава./ Но не знам защо.

Л и с к о. Добре е да знаеш, че си глупак, Мокси, но още по-добре е, ако успееш да разбереш ЗАЩО си глупак. Ако разбереш тогава няма да бъдеш толкоз голям глупак.

М о к с и. Е, това е моята трагедия.

Л и с к о. Питаш, защо трябва да отворим куфара. Неизвестното трябва да стане известно. Щом горе има звезди, помъчи се да стигнеш до тях… Разбра ли?

М о к с и. Ако си губя времето да зяпам звездите, кога ще паса. Аз лично предпочитам да правя астрономически наблюдения с пълен стомах.

Л и с к о. Аз пък настоявам да го отворим! Ще присъствуваш и ти, разбра ли? Или ще ставаш човек или…

М о к с и /замислено/. Добре. Макар че не разбирам защо се мъчите да ме правите човек, когато съм си красиво, завършено магаре..

Всички се смеят.

Л и с к о /след общия смях/. Сега разбрахте ли защо трябва да отворим куфара?

В с и ч к и. Разбрахме!

Д о м б и /за всеки случай/. Ти ще го отвориш!

Л и с к о. Да, но вие трябва да бъдете наблизо, понеже…

М о к с и. Да те насърчаваме!

Л и с к о. Да.

Лиско тръгва бавно, внимателно към куфара.

В с и ч к и /като говорящ хор, като в опера/.

Лиско ще отвори куфара!
Лиско ще отвори куфара!
Лиско ще отвори куфара!
Лиско ще отвори куфара!

В с и ч к и /когато Лиско е до куфара, внезапно/. Стоп!

Лиско замръзва на място.

В с и ч к и /след паузата/. Хайде сега!

Лиско се подчинява, намира първата ключалка и натиска бутона.

Чува се щракане – щрак!… Говорящият хор се изпарява мигновено.

Л и с к о /обръща се към изчезналите приятели/. Хей, какво ви стана?

Д и м б и /явява се моментално/. Лиско, какво изщрака?

Л и с к о. Не знам. Нещо изщрака.

Д о м б и /застава зад Димби/. Нещо не изщрака ли?

М о к с и /появява се зад Домби/. Какво изщрака? Бомба ли?

Д и м б и. Баба ти е бомба!

М о к с и /примирено/. Не знам, може.

Д и м б и. Тихо!… Ще отваряме втората ключалка.

В с и ч к и /в хор/. Хайде, Лиско! Хайде, Лиско!

Лиско се навежда и в напрегнатата тишина натиска втория бутон. Чува се щракане.

Тишина. Пеят птички.

Л и с к о. Сега най-важното!…

М о к с и. Ама ще го отваряме ли?

Д о м б и. Лиско, нали ти?

В с и ч к и. Шшшшт!

Абсолютна тишина. Лиско долепя лапа до капака на куфара и започва да го вдига.

В с и ч к и. Шшшшт!

Лиско вдига капана изцяло.

Д и м б и. Лиско, да идвам ли?

Д о м б и. Какво има вътре?

М о к с и. Кккакво есе оказа?

Лиско мълчи, и гледа.

Д и м б и. А?

Д о м б и. Кажи де!

М о к с и /разтреперва се/. Свидетели сте, че бях против.

Д и м б и. Против кое?

М о к с и. Всичко… Това отваряне не ми харесва. Не може току-тъй да се отваря. Отварят се врати, консервни кутии, писма, тенджери, швепсове, прозорци…

Д и м б и. А куфарите?

М о к с и. Не.

Д и м б и. А какво се правят куфарите?

М о к с и. Носят се по гарите и летищата.

Ди м б и. Лиско, идвам!

Димби решително тръгва и се приближава до отворения куфар.

Д и м б и /поглежда вътре/. А!…

Л и с к о. Най-разнообразни непознати неща.

Д о м б и /не може да издържи/. Внимавайте, идвам! /Тръгва и се приближава, надниква в куфара/. Ей, че разнообразни неща!…

М о к с и. Дръжте ме! Идвам! /Тръгва с подсвиркване и гледа настрана. Застава не много близо до куфара, извръща леко глава и поглежда леко./ Нищотии!

Д и м б и. Моля?

М о к с и. Нищотии, викам!… Нищо!… Да го затворим, защото не ми се гледат такива едни нищотии.

Л и с к о. Мокси, съществува един закон на природата.

М о к с и. Нека си съществува.

Л и с к о. Според този закон, който отвори нещо, трябва да го разгледа. Който кацне на звезда, трябва да я разгледа. Не може току-така.

М о к с и. Че това не е звезда… Куфар!… Къде е звездата, къде е куфара!

Л и с к о /гледа в куфара/. Ще отворя ей тази кутия!

М о к с и. Хайде, пак да отваряме. Цял живот ще отваряме!

Д и м б и. Ако не щеш, бягай!

М о к с и. Да… Вие тук ще си отваряте каквото си щете, а аз ще бягам!

Д и м б и. Тогава, остани.

М о к с и. Да, ама вие непрекъснато отваряте разни ми ти куфари с нищотии.

Л и с к о /измъква кутията/. Отварям! /Отваря./

Промяна на осветлението, фееричност, особен рязък шум, нещо като щракане – от кутията изскача огромен букет изкуствени цветя. Отново нормалното осветление. Всичко бяга през глава, изчезва. На сцената е останал само Лиско. Пауза. Пълна тишина. Лиско държи кутията с цветята в ръцете си. Оглежда букета. Взима втора кутия.

Всички насърчават с песен:

Лиско ще отвори кутията,
Лиско ще отвори кутията.

С рязко движение Лиско отваря кутията. Тътен. Тътенът се усилва, от кутията започват да изригват панделки; ленти, балончета, хвърчат конфети – балончета, балончета и още ленти. Силни светкавици, серпантините просто заливат нашите герои.

Д о м б и. Олелее!

Д и м б и. Какво става тук?

М о к с и. Помоощ!

Ч а р л и /внезапно се появява/. Кой вика за помощ?… От един час някой вика и не мога да го открия.

М о к с и. Аз викам!

Ч а р л и /оглежда хаоса/. Какво сте направили?

Л и с к о. Извинете, вие кой сте?

Ч а р л и. Аз съм фокусникът Чарли. Пътувам и забавлявам всички. Но се загубих в гората.

Всички се размърдват и отърсват от финтифлюшките.

Ч а р л и. Кой отвори куфара?

Л и с к о. Аз го отворих.

Ч а р л и. Знам… Чувал съм за теб.

Л и с к о /уж скромно/. Е, има си хас!

Ч а р л и. Поне, направи ли им някой фокус?

Л и с к о. За сега – две експлозии с илюминации. Квартална вечеринка, край до зори.

Ч а р л и /смее се/. Не всеки може да прави фокуси, Лиско.

Л и с к о. Знам.

Ч а р л и. Ти, все много знаеш… /Измъква от куфара една кутия./

М о к с и. Пак ли ще взривяваме?

Ч а р л и. Спокойно! /Издига кутийката над главите им./ Внимавайте! /Отваря кутийката./ Взимаме едно яйце и една голяма червена кърпа. /Измъква ги от кутийката и ги показва, като кутийката оставя върху куфара./ Това е яйце]. /Показва го./ А това – кърпа… /Показва я./ Завиваме яйцето с кърпата!… Както виждате, яйцето изчезна.

М о к с и /глупашки/. Изчезна, ама в кърпата.

Ч а р л и. Разбира се, че е в кърпата.

М о к с и. Искам да изчезне не яйцето, а кърпата.

Ч а р л и /играе на изненадан/. Така ли искаш?

М о к с и. Да.

Ч а р л и /примирено/. Добрее!… Внимание! /Запретва ръкави и взема магическата пръчка, с която почуква лекичко по яйцето, а после я оставя настрана../ Започваме да търкаме, търкаме, търкаме, търкаме… /Трие кърпата около яйцето./ И виждаме как кърпата постепенно намалява своя обем и изчезва, изчезва, изчезва… Докато изчезне съвсем! /Показва само яйцето, което държи с два пръста./ Нито помен от кърпата!…

М о к с и. Еееей!

Д и м б и. Как стана?

Д о м б и. Кърпата изчезна.

М о к с и. Стопи се! /Оглежда въздуха./

Д и м б и. Добре го направи.

Само Лиско мълчи. Всички поглеждат към него.

Ч а р л и. Видя ли как нещо, което преди малко го имаше, вече го няма?

Л и с к о. А бе, то, че го има, го има, ама къде е!…

Ч а р л и. Както виждаш – няма го.

М о к с и. Ей, Лиско, не виждаш ли, че го няма?

Д о м б и. Изчезна като дим.

Л и с к о. Не може да изчезне съвсем. Някъде съществува… Според ма-те-риалис-тическата наука, нищо не може да изчезне без следа.

Ч а р л и /примира от удоволствие и смях/. Прав си!…

М о к с и. А сега не може ли да се появи?

Чарли започва да трие яйцето от всички страни, кърпата започва да се появява. Ето я и цялата. Изумителен, но лесен фокус.

М о к с и. Гръмна ме!… Простря ми акъла да съхне на слънце.

Д о м б и. Страшна работа!

Д и м б и. Този магьосник може да изчезне всичко, каквото си иска.

Д о м б и /продължава мисълта му/. Дървета, хора, паяци!

Л и с к о. Глупости!…

Ч а р л и. Моля?…

Л и с к о. Искам да кажа, че нищо не може да изчезне безследно.

Ч а р л и. /скрива усмивката си, обръща се към Лиско/. Съгласен ли си?

Л и с к о /оглежда всички и после пак Чарли/. Моля?

Ч а р л и /играе/. Съгласен ли си да те изчезна?

Л и с к о. Аз… когато бях…

Ч а р л и /бързо, играе/. А бе, ти, чуваш ли какво ти говорят?

Л и с к о. Чувам, чувам.

М о к с и. Нещо не му се чува.

Д о м б и. Нали много такова…

Д и м б и. Знаеше.

Дълга пауза.

Л и с к о. Добре де… Хайде!

Ч а р л и /строго/. Застани тук!

Л и с к о. Къде?

Ч а р л и /сочи/. Тук!

Ли с к о. Защо тук?

Ч а р л и. Добре, стой там.

Л и с к о. А, не! – тук! /Застава на съвсем друго място./

Ч а р л и /поглежда го и се старае да скрие усмивката си/. Може и там.

Л и с к о. А не може ли тук?… Мисля, че оттук най-добре се изчезва.

Ч а р л и. Сам си избери мястото.

Л и с к о. Вече го избрах, но не можа ли преди това да отида да пия вода? Нещо съм жаден.

В с и ч к и. Аааа!

М о к с и. Иска да драсне.

Ч а р л и /измъква огромна синя кърпа от куфара/. Сега ще покрия Лиско с тази кърпа и ще го изпаря.

Л и с к о /трепери и гледа кърпата/. Какво значи да ме изпарите?

Ч а р л и. Ще се превърнеш на пара. Тогава ще видим дали нещо, което го има, може и да го няма. /Покрива го с кърпата./ Такааа! /Кърпата трепери./ Защо трепериш?

Л и с к о /гласът му под кърпата/. Това е опашката ми. Тя няма нищо общо с мен. /Гласът му секва, треперенето престава./

Ч а р л и /към другите/. Сега ще видите!… Разправя, че е бил в гнездото на орела и в стомаха на акулата, но сега ще изчезне и вече няма да се появи.

Всички гледат уплашено как Чарли насочва пръчката към кърпата.

Ч а р л и. Тимби, мимби, таратомба. Таратомба, каратомба… Кайтартал-пиво-шул-шул!… Магическата пръчка ще изпари Лиско и вече няма да го има!… Тимби, мимби, таратомба! Таратомба, каратомба! Кайтартал-пиво-шул-шул!

Маха кърпата. Всички са изумени от изчезването на приятеляим.

М о к с и /уплашено/. Какво стана?

Д и м б и. Вие наистина…

Д о м б и. Изчезна!

М о к с и. И вече няма ли?…

Ч а р л и /жестоко/. Няма!… Сам поиска и изчезна. А и вие не го разубедихте. Настояхте да изчезне.

Д и м б и. Аз – никога… Искам си Лиското!…

Ч а р л и. Защо?

Д и м б и. Обичам си го!

М о к с и /енергично/. И аз си го искам!

Ч а р л и /прави се на изненадан/. И ти ли?… А!… Че защо?… Ти винаги се караше с него.

М о к с и /готов да заплаче/. Искам си Лиското!

Ч а р л и. Да беше казал… Сега се е превърнал на пара и скоро ще се превърне в едно малко бяло облаче. Ееей там, горе!

Всички поглеждат към небето.

Д о м б и. Искам си Лиското!

Д и м б и. И аз си го искам.

Ч а р л и. Че тогава защо мълчахте?

Д о м б и. Да видим какво ще стане.

Ч а р л и. И стана каквото стана.

М о к с и /заплаква/. Искам си гооо!… Вие сте лош човек!

Ч а р л и. Защо?

М о к с и. Къде ми е приятелят?

Ч а р л и. Но нали винаги се карахте?

М о к с и. Не се карахме, а спорехме, понеже аз винаги противореча, дискутирам.

Ч а р л и. Защо дискутираш?

М о к с и. Защото съм магаре. Ако не противореча, как ще бъда добро и завършено магаре?

В с и ч к и. Искаме си Лискотоо!

Шум, врява.

– Какво направихте!

– Обичам си го!

– Лиско, къде си?

Ч а р л и /изведнъж/. Тихо!… Млъкнете!

Д и м б и. Къде е Лиското?

Ч а р л и /силно/. Млъкнете!

Абсолютна тишина. Чарли отваря куфара, взема кърпата, постила я, изрича заклинанията си, вдига я и там щръква лисичето – неподвижно и безмълвно.

Всички гледат ококорено, уплашено.

Л и с к о /изведнъж/. Казах ли ви, че нещо, което го има…

В с и ч к и. Ураааа!

Ч а р л и /ядосано/. Тихо!

Пълна тишина.

Л и с к о /довършва мисълта си/. …не може да го няма!

Тук Чарли прихва да се смее. Смеят се и другите.

Ч а р л и. С теб наистина не се излиза на глава.

Л и с к о /гледа към небето/. Та кое облаче бях аз?

Чарли /след като се насмиват/. Тихо… /В настъпилата тишина./ Няма що, ти доказа, че нищо не може да изчезне безследно.

Д и м б и. А кърпата от яйцето?

В с и ч к и. Да. Кърпата!

Ч а р л и /въздъхва/. Сега ще ви направя отново фокуса… /Взема яйцето и кърпата./ Взимаме едно яйце и една кърпа… Обвиваме яйцето с кърпата… Правим няколко кръгчета върху тях с магическата пръчка. /Докато прави това, говори./ Няма магии, няма фокуси, вълшебниците са измислица. Каквото си направиш сам – никой не може да ти го направи… Магическата пръчка е само за отвличане на вниманието. И така, няма магии. Всичко е ловкост, сръчност, бързина и тайна. /Кърпата изчезва./

В с и ч к и. Еееее!

Ч а р л и. И се появява.

Чарли търка яйцето и кърпата се появява.

В с и ч к и. Еееее!

Л и с к о. Тайната!

Д и м б и. Каква е тайната?

Ч а р л и /усмихва се широко и чуква силно яйцето с пръчката/. Това яйце е изкуствено. Направено е от дърво. Отвътре то е издълбано и кухо. Има си и дупка. /Показва пред учудените им погледи дупката./ Която аз запушвам умело с пръст. /Показва, като я запушва и отпушва, да не се вижда../ А кърпата изчезва така.

Започва да я напъхва през дупката. Кърпата, разбира се, влиза в кухото яйце и изчезва.

Ч а р л и. Показвам яйцето, но винаги покривам с пръст дупката.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. И обратното – като търкам яйцето, вадя кърпата постепенно и накрая я показвам.

Размахва, кърпата.

В с и ч к и. Еееее!…

Ч а р л и. Магии не съществуват, хитрост и ловкост.

М о к с и. А Лиско?

В с и ч к и. Как изчезна Лиско?

Ч а р л и /почесва се по врата/. Това няма да ви кажа.

В с и ч к и. Аааааа!…

Ч а р л и. А ти, Лиско, защо се съгласи? Не се ли страхуваше?

Л и с к о. Много.

Ч а р л и. Тогава?

Л и с к о. Рискувах, за да докажа твърдението си.

М о к с и. Тезата,

Ч а р л и. И постъпи като герой. Въпреки уплахата, настоя да докажеш твърдението си.

М о к с и. Тезата.

Ч а р л и. Героичен, но скромен.

Л и с к о /навежда глава/. Такъв съм си.

Всички се смеят.

Ч а р л и. И как се наричаше пиесата, която гледахме?

В с и ч к и. НЕ ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. А какво ще добавите вие?

В с и ч к и. ПИПАЙ КУФАРА!

Ч а р л и. Точно така!… Пипай куфара. Отвори го, погледни в неизвестното и ако можеш, направи го известно. Не спирай пред нищо. Рискувай, но откривай нови неща! /Запява./

Отвори,
погледни,
отгатни!
Всички тайни са твои сега.
Отгатни,
проникни,
разкажи –
обясни ни какво си видял!

В с и ч к и /пеят/.

Проникни с километри в земята,
слез във мрака на всяко море,
а след туй полети със крилата
до смълчаното горе небе.
Там разнищвай подробно звездите,
избери си едничка от тях,
най-красивата, като в мечтите –
лично твоя да бъде звезда.
Отвори, погледни, отгатни –
всички тайни са твои сега.
Отгатни, проникни, разкажи
на децата от целия свят.

Край