Archive for the ‘Радиотеатър’ Category

СЪДЪРЖАНИЕ НА БЛОГА older…

Posted: 20.01.2013 in BORIS APRILOV, Bulgarian literature, Critics, БОРИС АПРИЛОВ, Биографии, ДИНДИ, Златен прах по миглите, Куклена пиеса, Лора Василева, Мая Горчева, НОВЕЛИ, ОВЪРКИЛ, ПИЕСИ, ПИТОНЪТ ЛИСКО, ПОВЕСТИ, ПРИВИДЕНИЕТО ЛИСКО, ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО, ПЪТЕПИС, Петър Незнакомов - Пецата, РОМАНИ, Радиодраматизация, Радиотеатър, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СИНЬОТО ФЛАМИНГО, СПОМЕН, Сатиричен театър, Сборник критични есета, Сборник разкази, Спомени от колеги, Стършелов Сатиричен Театър, Тоталитаризъм, ЦИКЛАДСКИТЕ ОСТРОВИ, автобиография, библиотека Стършел, добър критик, колеги, критик, куклени пиеси, мултфилм, приятели, Essay, Maya Gorcheva, разкази, сценарии, сценарий за мултфилм, хумор, хумористични разкази, OVERKILL, radiotheatre, Uncategorized, Woman_Being thinks...
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Блогът ежедневно се допълва с нови произведения – веднага щом успея да ги сканирам и превърна в читаеми електронни текстове. Обработила съм само малка част от всичко, засега…

ABOUT Boris Aprilov
Да пресечеш Екватора… – за радиопиеската ПРЕСИЧАНЕ НА ЕКВАТОРА.

ABOUT April Peter  – ilustrations, animations, storyboards , selfportraits, concept design

ЛОВЕЦЪТ НА ХАЦИЕНДИ – неотпечатан сборник 1990…
МАЙМУНСКАТА КОЖА – повест:
илюстрирана с оригинални фотографии от интернета;
без илюстрации, освен портрета на Автора :)
– за сваляне – МАЙМУНСКАТА КОЖА .pdf

THE LAST BIOGRAPHY – 1990.
разни АВТОБИОГРАФИИ през годините…
разни ПРЕДГОВОРИ,  АНОТАЦИИ , ЕПИЛОЗИ на книгите… (Not finished!…)

За ръкописите на „Траверстаун“ и други…

За разказите:
Да спим на открито“ 1969  и
Трябва да спим на открито“ 1991 – неочаквано откритие!…
Трябва да спим на открито“ 1983 – радиотеатър.

много точни ПРОРОЧЕСТВА за настоящето…   (Not finished!…)
РАЗКАЗИ по години, може би постепенно всички?…   (Not finished!…)
ХУМОРИСТИЧНИ РАЗКАЗИ

П Р О З А   за   В Ъ З Р А С Т Н И 
П Р О З А  з а  Д Е Ц А  
П И Е С И  за  В Ъ З Р А С Т Н И 
П И Е С И  за  Д Е Ц А
А У Д И О – П Р И К А З К И
РАДИОПИЕСИ И АУДИОФАЙЛОВЕ
СЦЕНАРИИ ЗА МУЛТФИЛМИ
ИГРАЛНИ ФИЛМИ

ХАЛТУРА

– all not finished!…

„БУРГАЗКИ ФАРЪ“ – още ученик става редовен сътрудник на бургаския ежедневник…

СТАТИИ ЗА НЕГО – във връзка с 90 годишнината му и без.

ПОМАГАЛО  „ЛИСКО“от интернета за мързеливи читатели…  :)

С П О М Е Н И от близки и приятели…
СПОМЕНИ за негови приятели…
СПОМЕН от плагиатор

В С И Ч К И   П Р И К Л Ю Ч Е Н И Я   Н А   Л И С К О :
ЛИСКО В ГОРАТА – последно.
ЛИСКО ПО МОРЕ
ЛИСКО ПРИ КВАДРАТНИТЕ СЪЩЕСТВА
ЛИСКО В ГОРАТА – първо издание 1956.

ДЕСЕТ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЛИСКОТУК! – линк към илюстрациите за книгата. ТУК! – спомен за тях…
0-1 НЕ ПИПАЙ КУФАРА   
0-2 ЧИМИ
0-3 ЧАСОВНИКЪТ
0-4 ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
0-5 ДУПКАТА

0-6 ПИТОНЪТ
0-7 ПРИВИДЕНИЕТО
0-8 ГОЛЯМАТА НАГРАДА
0-9 СТЕНАТА
0-10 SINYOTO FLAMINGO


ТУК!  ЛУДОТО ХВЪРЧИЛО.rtf file за сваляне. (Видях грешки във файла, извинете!)

30 март 1988 – Добр.2
4 април 1988 – Добр.2

борис
априлов
*
ЛУДОТО
ХВЪРЧИЛО
*
пиеса
за
деца
*
1988
.
.
Л И Ц А
по реда на появяването им:
Б у х а л ъ т
З а й ч е т о
Т а р а л е ж ъ т
Л и с и ц а т а
В ъ л к ъ т
М е ч о к ъ т

.

Влиза Зайчето.
Но то не влиза както си знаем, по обикновен начин. Зайчето е понесло огромно пъстро хвърчило, може да се каже, че хвърчилото е заело половината сцена: корпус, уши, опашка.
З а й ч е т о /пее си монотонно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото.

Докато си пее, то подрежда своята „играчка“. Готви се да я пусне по посоката на вятъра.

Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Чак сега забелязваме, че в единия ъгъл на сцената стърчи Бухалът.
Б у х а л ъ т. Зайче, какво правиш?
З а й ч е т о /в чудесно настроение/. Ще видиш.

Пее си:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Сега ще пуснем хвърчилото,
да литне заедно с вятъра.

Б у х а л ъ т. Какво е това?
З а й ч е т о. Ще видиш.
Б у х а л ъ т. И какво ще стане?
З а й ч е т о. Само да духне вятърът.
Вятърът се появява, ушите и опашката на хвърчилото затрептяват.
З а й ч е т о /с повишено настроение/. Сега ще пуснем хвърчилото, чилото, чилото. Чило-чило-чилото. Хвърчилото!
Докато разиграва думата „хвърчило“ Зайчето подлага на вятъра играчката си, тя е поета и полетява вляво и нагоре, изчезва от зрителното ни поле.
З а й ч е т о /отпуска внимателно дебелото влакно/:

Сега ще пуснем хвърчилото.
Чилото, чилото.
Хвър-хвър-хвърчилото…

Бухльо, как си?
Б у х а л ъ т /загледан в посоката/. Че то, какво стана? То лети по-добре от мен. Уж АЗ съм птицата, пък то лети по-добре от мен.
З а й ч е т о. Ехааааа! /Дърпа влакното./ Голям кеф! /Отпуща още влакно./ Виж го, отива при облаците!
Б у х а л ъ т /многозначително/. А ти – тук.
З а й ч е т о. Тук, ама хвърчилото ми е горе.
Б у х а л ъ т. Но ти – тук.
З а й ч е т о. Но то – там! Лети!
Б у х а л ъ т /многозначително/. То – горе, но ти, такова…
З а й ч е т о. Аз – такова, но то, както виждаш – такова!
– Сега ще пуснем хвърчилото…
Влиза Таралежът.
Т а р а л е ж ъ т /гледа към хвърчилото/. Това какво е?
З а й ч е т о /весело/. Хвърчило!
– Твое ли е?
– Цялото!
– Откъде го имаш?
– Татко и мама ми го направиха.
– Може ли малко и аз?
З а й ч е т о /подава му влакното/. Но да не го изтървеш.
Т а р а л е ж ъ т. Няма.
З а й ч е т о. Внимавай, много дърпа!
Т а р а л е ж ъ т. Голям кеф!… Много хубаво нещо!…
З а й ч е т о. Нали? Дай сега.
Т а р а л е ж ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Дай си ми го.
Т а р а л е ж ъ т. Не
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Хареса ми.
З а й ч е т о /с известно подозрение/. То е мое.
Т а р а л е ж ъ т. БЕШЕ твое.
З а й ч е т о. Какво?
Т а р а л е ж ъ т. Сега е мое.
– Как твое?
– Така, мое.
– Ми то си е МОЕ.
– Вече не е ТВОЕ, а МОЕ!
З а й ч е т о. Искаш да кажеш, че… /Заплаква./ Дай си ми хвърчилото!…
Т а р а л е ж ъ т. Колко си ми е хубаво моето хвърчило! /Зайчето плаче./ Млъкни! /Зайчето плаче./ Не ти ли е достатъчно, че ти позволявам да го гледаш? /Зайчето плаче./ Ето го, лети, гледай го! Позволявам ти!
Зайчето плаче.
Влиза Лисицата.
Л и с и ц а т а. Кой плаче тук? Да видим, кой плаче?
З а й ч е т о. Взеха ми хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Кой ти взе хвърчилото?
З а й ч е т о. Таралежът ми взе хвърчилото.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти защо му взе на туй хубаво зайче хвърчилото?
Т а р а л е ж ъ т. Ми, де да знам, взех му го. Ти да си, няма ли да му го вземеш?
Л и с и ц а т а. Как да му го взема? Нали си е негово? /Поглежда нагоре./ Много хубаво хвърчило. Как само хубаво хвърчи. Гледайте, гъделичка облаците. Пък, красиво, нашарено! Кой го направи туй хубаво хвърчило?
З а й ч е т о. Мама и татко.
Л и с и ц а т а. Таралеж, ти харесваш ли го?
Т а р а л е ж ъ т. Затуй си го взех.
Л и с и ц а т а. Я дай малко.
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
Л и с и ц а т а. Да го подържа, да му се порадвам. Бързо, че нямам време, работа ме чака. Дай де, какво ме гледаш?
Т а р а л е ж ъ т. Ти наистина ли нямаш време?
Л и с и ц а т а. Никак, много бързам, имам важна работа.
Т а р а л е ж ъ т. Щом бързаш, ще ти го дам за малко. Дръж здраво.
Лисицата взима влакното от Таралежа.
Л и с и ц а т а. Много дърпа.
Т а р а л е ж ъ т. Дърпа я.
Л и с и ц а т а. Хубаво нещо е да си имаш хвърчило. Не мога да разбера досега как съм живяла без хвърчило.
Т а р а л е ж ъ т /неспокойно/. Хайде.
– Какво?
– Върни ми го.
– Кое?
– Хвърчилото. Нали му се нарадва?
– Ами, никога няма да му се нарадвам.
– То си е мое.
– Еее!…
– Това хвърчило е мое. Откакто се помня то си е било мое.
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило нали не е негово, а е мое?
Б у х а л ъ т /сепва се/. Така е.
Л и с и ц а т а. Чу ли кво каза бухалът? Това хвърчило е мое.
З а й ч е т о /извиква/. Нищо подобно!
Л и с и ц а т а. Ти мълчи!
Т а р а л е ж ъ т. Мое е! Аз ти го дадох. Преди малко ти дадох влакното да го подържиш. Ти искаше да се порадваш на хвърчилото и аз ти казах: добре тогава, порадвай му се на хвърчилото, щом имаш работа и бързаш.
Л и с и ц а т а. Сега нямам работа. Бухале, имам ли работа?
Б у х а л ъ т. Не.
Л и с и ц а т а. Видя ли, че нямам работа.
Т а р а л е ж ъ т /крещи/. Искам си хвърчилото!
З а й ч е т о. То е мое!
Л и с и ц а т а. Ееее, ма вие не ме оставяте да се радвам на хвърчилото си. То е отишло на небето, още малко и ще влезе сред облачетата.
Т а р а л е ж ъ т. Лисицо, дай поне да го подържа.
– Не може.
– Мъничко.
– Хич!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое. Питай бухала. Бухале, сложи ръка на сърцето си и кажи, лисицата не взе ли това хвърчило от мен?
Тишина. Пауза.
Б у х а л ъ т /най-после/. Хвърчилото е нейно.
Л и с и ц а т а. Видя ли бе, таралеж такъв!
Ядосано започва да навива влакното, прибира хвърчилото на сцената.
Л и с и ц а т а. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
Л и с и ц а т а. Пиши.
Б у х а л ъ т /започва да пише върху хвърчилото/. Това хвърчило принадлежи на лисицата.
Л и с и ц а т а /ядосано/. Сега видяхте ли на кого принадлежи хвърчилото?
З а й ч е т о. То си е мое!
Л и с и ц а т а. Стига бе, ти пък какво се месиш?
Пуща хвърчилото по вятъра, отпуща влакно, хвърчилото се отдалечава, изчезва вляво и нагоре.
Зайчето плаче.
Влиза Вълкът.
В ъ л к ъ т. Добър ден.
Л и с и ц а т а. Добър ден.
В ъ л к ъ т. Какво става тук? Този що реве?
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Т а р а л е ж ъ т. То е МОЕ!
В ъ л к ъ т. Какво хвърчило? Къде?
Л и с и ц а т а /сочи с глава/. Виж какво хубаво хвърчило си имам.
Вълкът поглежда нагоре.
В ъ л к ъ т /удивено/. Ееее-га ти хвърчилото! Много хубаво хвърчило, бе! Дай.
Л и с и ц а т а. Какво?
В ъ л к ъ т. Дай ми го!
Вълкът хваща влакното.
Л и с и ц а т а /извиква/. Не!
В ъ л к ъ т. Дай!
Л и с и ц а т а. Ти искаш да ми го вземеш.
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще вземем да си взимаме хвърчилата! Друга работа си нямаме – ще си взимаме хвърчилата.
Л и с и ц а т а. Да де, на теб защо ти е хвърчило.
В ъ л к ъ т. Кво ще го правя.
Вълкът грабва влакното от ръцете на Лисицата.
Л и с и ц а т а /подмазвачески/. Виждаш ли как хубаво хвърчи моето хвърчило?
В ъ л к ъ т. Голямо удоволствие.
Вълкът тегли влакното в такта на зараждащата се музика, играе си с полета на хвърчилото. Ние не виждаме полета /а възможно е и да го видим/, но разбираме по вдигнатите нагоре лица и по танца, че Вълкът изпитва неземно удоволствие. Следва интересно шоу от нежност, макар че някои от участниците са грубияни.
В ъ л к ъ т /пее и танцува/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам, –
хвър насам-натам-насам.
Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

Вече запяват всички:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Всички танцуват и пеят:

Ту върви,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър натам-насам-натам!

Сега вече танцуват опиянени само от музиката.
Прекъсват танца.
Тишина.
Оглеждат се. Действителността и взаимоотношенията им се експонират.
Л и с и ц а т а. Дай сега.
В ъ л к ъ т. Какво?
Л и с и ц а т а. Хвърчилото.
В ъ л к ъ т. Не.
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Хич.
Л и с и ц а т а /нервирано/. Вълко, туй хвърчило е мое!
В ъ л к ъ т. Не.
З а й ч е т о. Хвърчилото е мое!
В ъ л к ъ т. Ти пък какво се месиш!
Зайчето заплаква.
В ъ л к ъ т. Млъкни!
З а й ч е т о. Хвърчилото ми!
Л и с и ц а т а. Ето, да питаме Бухала. Бухале, кажи на Вълка това хвърчило мое ли е или не е мое?
Бухалът мълчи.
В ъ л к ъ т. Бухале, ти чуваш ли кво те питам? На кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т /след още малко пауза/. Твое.
Л и с и ц а т а. А!
В ъ л к ъ т. Чухте ли?
3 а й ч е т о. То е си е мое!
Л и с и ц а т а. Там пише!
В ъ л к ъ т. Къде пише?
Л и с и ц а т а. На самото хвърчило си го пише.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Да видим!
Вълкът започва бързо да издърпва хвърчилото. Красивото пъстро хвърчило отново се появява в зрителното ни поле и ни завладява с фееричността си.
Л и с и ц а т а /оживено/. Ето! Пише! Бухалът го написа. Че е мое. Моето име! Всички видяха.
В ъ л к ъ т. Чакай!
Л и с и ц а т а. Ето!
В ъ л к ъ т /строго/. Бухале, ела.
Бухалът се приближава.
В ъ л к ъ т. Чети!
Б у х а л ъ т /чете/. Това хвърчило принадлежи на Вълка.
В ъ л к ъ т. Разбрахте ли?
Пред онемелите животни, които гледат ту Бухала, ту Вълка, хвърчилото тръгва по своя път отнесено от вятъра.
В ъ л к ъ т /пее/:

Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам!

Зайчето заплаква. Таралежът заплаква. Накрая заплаква и Лисицата.
В ъ л к ъ т /ядосано/. Пейте!
Някой спира да плаче, някой продължава.
В ъ л к ъ т /настойчиво/. Пейте!
Лисицата започва първа, след нея – Таралежът, след него – Зайчето.
Всички, щат не щат, пеят:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето!

Влиза Мечокът.
Стои и наблюдава „веселбата“. Повдига глава, навярно съглежда хвърчилото. Наблюдава го докато свърши песента.
М е ч о к ъ т. Браво! /Влиза между тях./ Доволен съм.
Тишина. Пауза. Всички са стъписани.
М е ч о к ъ т /хваща влакното/. Хареса ми!
Прас! Удря Вълка по рамото, събаря го. Държи влакното. Гледа нагоре.
М е ч о к ъ т. Чудесно хвърчило!
Вълкът още лежи на земята.
3 а й ч е т о. То е мое!
М е ч о к ъ т. Пейте!
Тишина.
М е ч о к ъ т /реве/. Пейте!
Б у х а л ъ т. Мечокът каза да пеете.
М е ч о к ъ т. Ти не се меси! Не ми помагай!
Б у х а л ъ т /запява пръв/:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам!

Всички пеят, Вълкът пее както е легнал.
М е ч о к ъ т. Стани!
Вълкът става, всички танцуват и пеят.
Във вихъра на веселбата:
М е ч о к ъ т. А бе, не мога да разбера кой ми подари туй чудесно синьо-жълто хвърчило!
В ъ л к ъ т. Аз!
Л и с и ц а т а. Лъже, аз!
Т а р а л е ж ъ т. Ами, ами! АЗ!
З а й ч е т о /извиква/. Това хвърчило е МОЕ! /И тъй като никой не му обръща внимание, отправя въпрос към Бухала./ Бухале, ти защо не им кажеш, че е мое?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Чудни хора сте това животните!.
М е ч о к ъ т. Обаче голямо удоволствие е да си имаш хвърчило!… Седиш си тук, а хвърчилото – горе. Вижте бе, вижте кво хубаво му трептят ушите и опашката!
Л и с и ц а т а /угоднически, но и многозначително/. На него е написано моето име.
М е ч о к ъ т. Голямо удоволствие обаче! Държиш му конеца и си го направляваш!… Вижте бе, вижте кво кротко хвърчило си имам. Ето, минава край облаче! Високо! Трепти. На място! Кротко хвърчило!… А! /Стреснато./ Какво става?
В ъ л к ъ т. Какво става?
М е ч о к ъ т. Дърпа!
Неочаквано Мечокът подскача, нещо го тегли нагоре, краката му се откъсват от земята.
М е ч о к ъ т. Помооощ!
В ъ л к ъ т. Какво има?
М е ч о к ъ т. Някой ме тегли нагоре. /Тревожно./ Вълко, хвани ме!
Вълкът хваща краката на Мечока и го приземява. Държи го.
М е ч о к ъ т. Хвани конеца.
В ъ л к ъ т. Силно хвърчило, ей!
М е ч о к ъ т. Ще ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Дръж се и не бой се!
В ъ л к ъ т. Да, ама – дърпа!
Разтегнати, ту на земята, ту във въздуха, двамата издават звуци и на тревога и на удоволствие.
Накрая хвърчилото се напъва и ги понася, краката им увисват.
В ъ л к ъ т. Помоооощ!
М е ч о к ъ т. Лисицо, бързо!
Л и с и ц а т а. Идвам!
Лисицата хваща Вълка. Вече са на земята.
В ъ л к ъ т. Дърпа!
М е ч о к ъ т. Тегли!
Л и с и ц а т а. Защо дърпа така?
М е ч о к ъ т. Полудя! Това хвърчило е лудо!
Мечокът запява, след него – Вълкът и Лисицата:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.
Хвър натам,
хвър насам,
хвър насам-натам-насам.

Хвърчилото, сякаш се подчинява на някакъв порив, прави напън – издига тримата от земята.
Т р и м а т а: – Ооооооооо!
Хвърчилото ги смъква.
– Хоп!
Отново се издигат.
– Ооооооооооооо!
Слизат.
– Хоп!
М е ч о к ъ т. Таралеж!
Т а р а л е ж ъ т. Кажи, Мечок.
М е ч о к ъ т. Какво чакаш?
В ъ л к ъ т. Хвани се!
Л и с и ц а т а. За мен!
Т а р а л е ж ъ т. Страх ме е.
М е ч о к ъ т. Бързо!
Тъкмо да излетят нагоре Таралежът ловко се вкопчва за Лисицата.
Това ги приземява.
В ъ з г л а с и:
– Ох!
– За малко!
– Готово!
– Долу сме!
В ъ л к ъ т. Лудо хвърчило!
Л и с и ц а т а. Да бе, полудя!
М е ч о к ъ т. Перко!
Л и с и ц а т а. И нас ни направи перковци.
Т а р а л е ж ъ т. Ще ни отнесе някъде.
Мечокът запява, след него – компанията му:

Ех, че хубаво хвърчило
шари по небето!
От жълтило и синило
грее му лицето.

Надават силен смях, смях на победители, които са озаптили неизвестна сила.

И пак запяват:
Хвър насам,
хвър натам,
хвър насам-натам-насам.
Ту лети,
ту стои,
тъй стои, че сякаш спи.

М е ч о к ъ т. Укротихме го!
Л и с и ц а т а. Намерихме му цаката!
В ъ л к ъ т. А то си намери майстора.
Л и с и ц а т а. На него е написано името ми.
М е ч о к ъ т /ядосано/. Стига! /Ядосано започва да набира влакното./ Твоето име! /Хвърчилото се появява./ Бухале!
Б у х а л ъ т. Кажи.
М е ч о к ъ т. Ето.
Б у х а л ъ т /взима хвърчилото, зачертава нещо по него, пише и чете сричка подир сричка/. Зачертаваме името на Лисицата. /Зачертава./ И пишем: Това хвърчило принадлежи на Мечока.
М е ч о к ъ т. Лисице, сега разбра ли на кого е хвърчилото?
Тишина. Пауза.
3 а й ч е т о. То си е мое.
М е ч о к ъ т. Стига бе!
В ъ л к ъ т. Ти кво се обаждаш.
Т а р а л е ж ъ т. Кво искаш?
Л и с и ц а т а
Л и с и ц а т а. Теб никой не те брои…
Т а р а л е ж ъ т. …за човек.
З а й ч е т о. Татко и мама ми го направиха!
М е ч о к ъ т. Млък!
В ъ л к ъ т. Да не обърнем другия край!
Т а р а л е ж ъ т. Нахално зайче!
Л и с и ц а т а. Бе, него никой не го брои за човек.
М е ч о к ъ т. Бухале, туй хвърчило на зайчето ли е?
Б у х а л ъ т /след пауза/. Не.
М е ч о к ъ т. Видя ли?
Т а р а л е ж ъ т Кратко и ясно!
Мечокът запява, след него и другите, хвърчилото излита понесено от вятъра. Както си пеят, всички поглеждат към небето.
Р е п л и к и:
– Чудесно!
– Голямо удоволствие!
– Красиво хвърчило.
– Синьо-жълто!
Пеят и танцуват.
З а й ч е т о /на Бухала/. То си е мое!
Б у х а л ъ т. Вие, животните, сте чудни хора!
Песента на ликуващите.
М е ч о к ъ т. Сега пуснете!
Т а р а л е ж ъ т. Защо?
М е ч о к ъ т. Махнете се!
Т а р а л е ж ъ т. Какво ти стана?
М е ч о к ъ т. Вече не ми трябвате.
Вълкът, Лисицата и Таралежът пускат влакното на което са се държали досега.
М е ч о к ъ т /загледан нагоре към хвърчилото/. Голямо удоволствие! Направляваш си го както си щеш.
Неочаквано отскача нагоре.
М е ч о к ъ т. Помоооощ!
Вълкът се хвърля и го хваща за краката.
Приземяват се.
М е ч о к ъ т. Пак полудя.
В ъ л к ъ т. Голяма хала!
М е ч о к ъ т. Не мога да го удържа!
Изведнъж двамата политат нагоре.
М е ч о к ъ т. Лисо!
Лисицата се джасва, хваща се за Вълка.
Приземяване.
Но не задълго, отново политат.
М е ч о к ъ т. Таралеж, какво чакаш?
Таралежът се хвърля и хваща Лисицата. Бавно се приземяват.
Р е п л и к и:
– Ураааа!
– Намерихме му цаката!
– Не може да ни победи.
Запяват.
Но, сякаш раздразнено от това, хвърчилото ги дръпва рязко и ги раздрусва, след туй ги отлепя бързо от земята. Реплики:
– Помоооощ!
– Ужас!
– Искам долу!
– Отвлича ни!
– То ни отнася!
Бавно се приземяват. Въздишки на облекчение.
Р е п л и к и:
– Какво беше туй?
– Какво му стана?
– Ядоса ли се?
М е ч о к ъ т. Сега ще му дам да разбере!
В ъ л к ъ т. Да го свалим!
Л и с и ц а т а. И какво?
М е ч о к ъ т. Ще му се скараме!
Т а р а л е ж ъ т. Така му се пада!
М е ч о к ъ т. Дърпайте!
Навиват влакното. Хвърчилото е на земята.
М е ч о к ъ т. Проклетнико!
В ъ л к ъ т. Разбойнико!
Л и с и ц а т а. Ако още веднъж ни вдигнеш от земята.
М е ч о к ъ т. …ще те разкъсаме!
Т а р а л е ж ъ т. На парчета!
М е ч о к ъ т. Ще ти отрежем опашката!
Т а р а л е ж ъ т. Ушите!
М е ч о к ъ т /нанася удар на хвърчилото/. Разбра ли?
В ъ л к ъ т. Ще те смачкаме!
Л и с и ц а т а. Сега го пуснете.
Т а р а л е ж ъ т. Да видим ще лудува ли.
Пускат хвърчилото, то изчезва и ги дръпва по-рязко от всякога.
Всички държат здраво и дават отпор.
Р е п л и к и:
– Дръжте се!
– Не пущайте!
– Запазете спокойствие!
– Не се давайте!
– Олелеее!
– Помооощ!
– Спрете го!
Политат нагоре.
Изчезват.
Чуваме само гласовете им:
– Полудя отново!
– Пощуря!
– Пощръкля!
– Не разбира от думи!
– Няма ли кой да ни свали?
Появяват се в горната част на сцената и падат с трясък земята.
Гласовете им са ядосани:
– Дай го!
– Свалете го!
– Ще го набием!
– Бързо!
Смъкват хвърчилото.
Нахвърлят се срещу него, удрят го, изливат яда си:
– Да го скъсаме!
– На парчета!
– Да го укротим!
– Да го смачкаме!
– Отрежете му опашката!
– Ножици!
– Ето ги!
Лисицата подава ножица.
– И ушите!
– Хайде!
Зайчето изскача до тях.
З а й ч е т о. Махнете се! Вие сте лоши! Пуснете хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т /стъписан/. Какво?
З а й ч е т о. Махнете се!
М е ч о к ъ т. Какво?
З а й ч е т о. Не пипайте хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Защо? Не видя ли?
Т а р а л е ж ъ т. То полудя.
Л и с и ц а т а. Искаше да ни отнесе.
В ъ л к ъ т. Към облаците.
Т а р а л е ж ъ т. И после да ни пусне.
В ъ л к ъ т. Да се пребием.
Отново удари по хвърчилото.
З а й ч е т о /хвърля се срещу тях/. Спрете! /Всички се стъписват от учудване./ Да не сте пипнали хвърчилото ми!… Татко!… Мамо!…
Смях.
В ъ л к ъ т. Ха така…
М е ч о к ъ т. Повикай ги!
З а й ч е т о. Татко ще ви набие.
Смях.
М е ч о к ъ т. Чакаме!
З а й ч е т о. Няма да режете хубавото ми хвърчило!
В ъ л к ъ т. Как – хубаво?
М е ч о к ъ т. Какво му е хубавото?
Т а р а л е ж ъ т. Искаше да ни затрие!
Л и с и ц а т а. Да ни открадне.
Т а р а л е ж ъ т. И да ни пусне отгоре.
3 а й ч е т о. То си знае.
В с и ч к и. Какво?
З а й ч е т о. Заслужавате.
М е ч о к ъ т. Щом заслужаваме, ще го по скъсим отгоре и отдолу.
Л и с и ц а т а. Ще го укротим.
З а й ч е т о. Няма да го пипнете!
Смях.
З а й ч е т о. Само през трупа ми!
Смях.
М е ч о к ъ т. Момент! /Настъпва тишина./ На теб хвърчилото трябва ли ти?
З а й ч е т о. Обичам си го!
М е ч о к ъ т. И какво ще го правиш?
3 а й ч е т о. Ще си го пусна.
М е ч о к ъ т. И после?
В ъ л к ъ т. Ще те търсим на небето.
Смях.
Л и с и ц а т а. Ще те отнесе.
Т а р а л е ж ъ т. Като паяжина!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се, докато не съм се ядосал!
Смях от сърце.
М е ч о к ъ т. Момент! Тишина. /Става тихо./ Искаш ли този път да го пуснеш ТИ?
З а й ч е т о. – Ами – да.
Смях.
М е ч о к ъ т. И ще те търсим в небето.
Т а р а л е ж ъ т. Точка в небето!
Л и с и ц а т а. Запетайка!
Смях.
З а й ч е т о. Махнете се от хвърчилото ми.
М е ч о к ъ т /внезапно/. Добре, но искаме да видим.
З а й ч е т о. Какво да видите?
Л и с и ц а т а. Как ще го пуснеш.
В ъ л к ъ т. От земята.
Л и с и ц а т а. Нулево зайче!
Т а р а л е ж ъ т. Минус зайче!
Смях.
М е ч о к ъ т. Хайде!
З а й ч е т о. Какво?
М е ч о к ъ т. Пусни го!
З а й ч е т о. Ще го пусна!
Смях.
З а й ч е т о /запява монотонния си мотив/:
Сега ще пусна хвърчилото.
Сега ще пусна хвърчилото…
Зайчето пуска хвърчилото по известната ни вече посока, то изчезва, Зайчето освобождава влакно, заглежда се нагоре и запява другата песен.
Смехът постепенно заглъхва.
Животните се струпват около Зайчето, пулят се от учудване, накрая поглеждат нагоре. Чакат реакция от страна на хвърчилото.
М е ч о к ъ т /учудено, може да се каже обидено/. Защо така?
В ъ л к ъ т. Защо не рита?
Л и с и ц а т а. Защо не те отнесе?
Т а р а л е ж ъ т. Зайче, защо?
З а й ч е т о. Защото се обичаме! /обръща се към тях./ Кой иска да го подържи?
Всички се отдръпват рязко.
Бухалът /заключително/. Чудни хора сте това животните!
Зайчето продължава песента си.
Нахалниците, и те, какво да правят – започват да му пригласят, докато песента получава мощно звучене, като за финал.
Отвреме-навреме чуваме гласът на Бухала да казва: Чудни хора! Чудни сте това –  животните!

Край


<–––- От тук нататък има и друг опит, вероятно по молба на режисьор или редактор, да се направи по-ефектен финал; надолу е един от тях:
Т а р а л е ж ъ т. Я дай!
З а й ч е т о. Какво дай?
Т а р а л е ж ъ т.  … си ми хвърчилото.
З а й ч е т о /крещи/. Не!
Т а р а л е ж ъ т. То беше мое.
3 а й ч е т о. Мецане!
М е ч о к ъ т. Зайче, ти си много интересно явление. Всеки знае, че най-напред хвърчилото беше негово. От гледна точка на фактите, сега, каквото и да говорим, хвърчилото си е негово. Така че…
Т а р а л е ж ъ т /хваща влакното/. Чу ли?
З а й ч е т о. Не! От гледна точка на фактите…
Т а р а л е ж ъ т. Пусни го де!
Таралежът отнема хвърчилото. Зайчето заплаква.
Т а р а л е ж ъ т /гледа радостно нагоре/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!
Л и с и ц а т а /ненадейно/. Ами!
Т а р а л е ж ъ т. Моля?
Л и с и ц а т а. Бухале, това хвърчило на таралежа ли беше или мое?
Б у х а л ъ т. Твое.
Л и с и ц а т а. Видя ли, Таралежко?
Лисицата изтръгва влакното от Таралежко.
Т а р а л е ж ът. Чакай, ти от каква гледна точка?
Л и с и ц а т а /гледа към хвърчилото/. Ех, че хубаво хвърчило си имам!… Слуша ме, лети си кротко и опашката му шава, облачето гъделичка и се с него забавлява.
В ъ л к ъ т. Я подай влакното!
Л и с и ц а т а /уж наивно/. Защо?
В ъ л к ъ т. Да видим кво ще стане.
Л и с и ц а т а. Ааа, не така!
В ъ л к ъ т. Ти чу ли кво казах?
Л и с и ц а т а. Бухльо, на кого е хвърчилото?
Б у х а л ъ т. На вълка!
В ъ л к ъ т. Чу ли?
Л и с и ц а т а. Не!
В ъ л к ъ т. Хайде сега, ще си живеем ли тук, или ще си възразяваме?
Л и с и ц а т а /подава му влакното/. Не е честно. М кар че…
В ъ л к ъ т. /гледа нагоре/. Чудесно хвърчило.
Л и с и ц а т а. Макар че…
В ъ л к ъ т. Какво, протестираш ли?
Л и с и ц а т а. Ако питаш мен, хвърчилото не е твое.
3 а й ч е т о. Точно така!
Л и с и ц а т а. Ти млъкни.
М е ч о к ъ т. Туй хвърчило започна отново да ми харесва. Я го вижте как се укроти. Нито ни мята насам-натам, нито ни вдига нагоре. Така че…
В ъ л к ъ т. Ти май, нещо…
М е ч о к ъ т. Подай влакното.
В ъ л к ъ т. Не!
М е ч о к ъ т. Дай, дай!
В ъ л к ъ т. Хвърчилото ми!
М е ч о к ъ т. Стига де, дайй!
В ъ л к ъ т. Глей сега, мечок, не е честно, искаш да ми отнемеш хубавото кротко хвърчило.
М е ч о к ъ т. Бухале!
Б у х а л ъ т. Хвърчилото е на мечока!
М е ч о к ъ т. Чу ли? Мечокът грабва влакното.
В ъ л к ъ т. Ясно.
М е ч о к ъ т. Вече ти е ясно.
В ъ л к ъ т. Обаче…
М е ч о к ъ т /гледа нагоре/. Сякаш е заспало! Само ушичките му трептят. Какво бе, какво обаче?
В ъ л к ъ т /кротко/. Нищо.
М е ч о к ъ т. Хубавото ми укротено хвърчило!
Хвърчилото обаче сякаш само туй и чака. То дръпва мечока. Мечокът прави крачки встрани и ха – да полети.
М е ч о к ъ т. Помощ! 
–––––––-> … до тук!… Но вероятно не са стигнали до съгласие – явно е, че действието взе да натежава – и най-неочаквано намирам следния текст като край:

*** Забележка 2:
Е НЕКА сега някой каже, че това не е България на 21 век!...
Когато започнах да преписвам текста, започнах да търся и 
какъв е символът на Хвърчилото. Дали Свободата, дали Изкуството...
Но според видa на животните, които се влюбваха в него - усетих, 
че е нещо друго, по-подходящо за нрава им...
Когато се появи Мечокът - силно ми лъхна на Тодор Живков, 
но вече много ясно ме беше завладяла мисълта, че тази пиеска - 
отново по най-странен начин - е невероятно предчувствие за... 
природата на Животните в България през 21 век...
НЕ Е ЛИ ТАЗИ сценката, на която сме свидетели ежедневно и от години насам?
ВЛАСТТА! Ето го символът, който омагьосва моментално онези, които я докопат. 
И не могат да се спасят от лапите ѝ, чак докато тя не ги отнесе, събори, 
подиграе или уплаши...
Ахото дори не е и знаел какво е написал!...
А аз отново съм разтърсена от един най-прост текст на пиеса, но не мога 
да съм съдия - има конфликт на интереси!...  :)
Дано някой още изпита удоволствие от текста, който пред деца трябва да се 
изиграе едва ли не "по циркаджийски", за да ги разсмее...
Пиесата е записана като ДЕТСКА, но не куклена или анимация, което е странно 
- заради хвърченето, падането и люлеенето на снопове артисти под хвърчилото?...

ТУК ПРЕРИЯ .pdf file за сваляне…

борис
априлов
*
П Р Е Р И Я
*
радиопиеса
ЛИЦА:
НИНА  МОНЕВА
РОЗА  ВЕЛЕВА
ЕМИЛ  ВЕЛЕВ
НЕПОЗНАТИЯТ

Холът от апартамента на Нина Монева. Предполага се, че домакинята в момента върши някаква домакинска работа и слуша радио.
Звъни телефонът.
Добре ще бъде, ако може да се подразбере, че Нина Монева зарязва мигновено работата си, изключва радиото и просто грабва слушалката.
Ах, какво разочарование в гласа ѝ:
– Не, господине, не сте сгрешил много номера… но… тук е друго нещо… Чуйте, вие търсите общежитие, а тук е нещо обратно. /Чуваме брътвеж на глъч, той сигурно иска да завърже разговор./ Откажете се, нямам време.
Рязко затваряне на телефона.
Отново радиото.
Прахосмукачка.
Отново звън на телефон.
Млъква прахосмукачката, млъква и радиото, слушалката е грабната.
– Ало! – вика Нина Монева. – Ало!
Никой, нищо.
Щрак! Слушалката отива върху вилката си.
Радиото, прахосмукачката.
Сега пък – звънецът от входната врата. Нина Монева не бърза; спокойно, като човек, който не може да очаква нещо откъм вратата, тя изключва само прахосмукачката и отива да отвори.
– Добър ден! – чуваме гласът на Роза Велева.
– Добър ден! – отвръща Нина Монева.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя пиесата на Борис Априлов: „ПРЕРИЯ“.
Музика за преход.
Домакинята изключва приемника.
Р о з а. Не разбирам куража ви да каните вътре.
Н и н а. Не се страхувам от нищо.
Р о з а. И сте сигурна, че идвам при вас?
Н и н а. Сигурна съм, че не идвате при мен.
Р о з а. А аз идвам при вас.
Н и н а. Това не е вярно.
Р о з а. Абсолютно!
Н и н а /смутена сигурно от проучвателния поглед на посетителката/. Все пак, помислете си, при мен не идва никой.
Р о з а. Защо?
Н и н а /изненадана от въпроса, който в нейния дом прозвучава твърде нахално/. Трябва ли да да седнете?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Искате да кажете че…
Р о з а. Да!
Н и н а. Колко?
Р о з а. Повече отколкото предполагате. /Пауза./ Ще се наложи.
Н и н а. Да поседнете?
Р о з а. Да.
Н и н а. И какво ще желаете?
Р о з а. Едно обяснение.
Н и н а. Обяснение?
Р о з а. Голяма картина! /Пауза./ От кого е?
Н и н а. Мислите ли, че имаме да си кажем нещо?
Р о з а. Само че не разбирам /пауза/ какво представлява.
Н и н а. Навярно чухте какво казах.
Р о з а. Животът объркан, картините объркани!…
Н и н а /раздразнено/. Не чувствувате ли че проявявате известно нахалство?
Р о з а /с възмущение/. Аз?
Н и н а. Вие.
Р о з а. /след пауза/. Наричате ме нахална? /Пауза./ Вие смеете да ме обвинявате в нещо, за което съм дошла да ви обвиня?
Н и н а /стъписано/. Мен?… Слушайте, защо започнахте така’
Роза /едва сдържаща гнева си/. За да не почна направо.
Н и н а. Направо? /Пауза./ С кое?
Р о з а. С обвинението.
Н и н а. Госпожо…
Млъква, кой знае защо, не може да продължи.
Р о з а. Само не се обърквайте. Не съм дошла да се обърквате, а да проведем един съдържателен разговор, мъжествено /пауза/ както подобава на истински жени,
Н и н а. Вие… знаете ли, поне, как се казвам?
Р о з а. А вие допущате ли, че ще вляза при някого без да зная името му?
Н и н а /тихичко/. Вече не знам… какво да мисля. Светът е голям, а животът стана сложен…
Р о з а. А човешката душа е… пространна.
Н и н а /с лека изненада/. Какво казахте?
Р о з а. Тук е приятно.
Н и н а. Вие седнахте.
Р о з а. Седнете и вие.
Н и н а. Вие седнахте много спокойно.
Р о з а. За което са учудвам на себе си. /Пауза./ Възхищавам се от хладнокръвието си, любувам се на собственото си величие.
Н и н а. Величие?
Р о з а. А какво друго?
Н и н а. На мен ми липсва подобна самоувереност…
Р о з а. Нищо чудно.
Н и н а. Дори в собствения ми дом,
Р о з а. И когато говорите по телефона ли?
Н и н а /отново трепва/. Може би трябва да търся причината на вашето посещение…
Р о з а. Важното е да запазим присъствие на духа и да се разговорим по мъжки, както подобава на истински жени.
Н и н а. Това което повтаряте тъй усърдно, не е чак толкоз остроумно.
Р о з а. А туй да наречеш човешката душа… пространна… /Пауза./ Остроумно ли е?
Н и н а. Все пак, моето предимство пред вас е в това, че се намирам в къщата си.
Р о з а. Стига с тази къща!… Разбрахме, че сте в къщата си.
Н и н а /готова е да викне, но се овладява/. Вижте какво, аз съм тих човек, така ме знаят всички.
Р о з а /иронично/. Всички?
Н и н а. Познатите.
Р о з а. Имате познати.
Н и н а. Всеки има… Поне познатите не липсват на този свят.
Р о з а. Непрекъснато говорите за света, все за света.
Н и н а. Все пак в него живеем.
Р о з а. Добре ли живеете?
Н и н а. Анкета ли провеждате?
Р о з а. Старая се да запазя хладнокръвие.
Н и н а. Какво?
Р о з а. Да не захленча, най-малко пред вас би трябвало да сторя това унизително нещо.
Н и н а. Заплашвате с плач. Имате доста начини за заплашване
Р о з а. Стига!
Роза захлипва.
Н и н а. Успокойте се. Избършете сълзите си.
Телефонът.
Нина грабва слушалката, повтаря няколко пъти „ало“, не получава отговор и връща слушалката.
Р о з а /изведнъж, поривисто/. Причинихте ми най-голямата беда!
Н и н а /все още заета с мисълта за телефона/. Аз?
Р о з а. Смазахте ме. Унищожихте ме.
Н и н а. И сте сигурна?
Р о з а. Затова ви разглеждам сега и да ви кажа… /злорадо/ не мога да разбера в какво се изразява превъзходството ви.
Н и н а. В това, че сте луда, а аз не съм. Вие сте нещастно миловидно създание, което ей сега ще ми разкаже какво го тормози, защото милиони са нещата които тормозят хората, но малко хора са готови да изслушат и разберат.
Р о з а /ехидно/. Да ме разберете?
Н и н а. Склонна съм.
Р о з а. Да не се отметнете.
Н и н а. Кафе?
Р о з а. Нищо не искам!
Н и н а /изненадана от решителния и енергичен отказ/. Какво?
Р о з а. Нищо от вас.
Н и н а. Седнете и разкажете.
Р о з а. Само чаша вода.
Н и н а. Нектар?
Р о з а. Поисках вода!
Н и н а /преди да тръгне/. Би трябвало не да искате, а да помолите.
Трябва да се долови, че рязко тръгва и излиза, че Роза стои неподвижно до завръщането на Нина, която подава чашата. Роза я поема и изпива водата наведнъж.
Н и н а /прави опит за шега/. Може би ви няма нищо, може би бяхте само жадна.
Р о з а /сломено/. Моля ви се.
Просто пада в креслото.
Доста изненадана, Нина запалва цигара и стои в нямо очакване.
Н и н а. Слушам ви.
Р о з а. Лесно ли давате телефонния си номер?
Н и н а. Стига да ми го поискат.
Р о з а. Може би ще позволите да ви запитам, какво търси вашият телефонен номер в бележника на моя съпруг.
Н и н а. Моят номер?
Р о з а. Вашият.
Н и н а. В бележника на съпруга ви?
Р о з а /жлъчно изсъсква номера/.
Н и н а. Да, това е номерът на моя телефон. Кой е съпругът ви?
Р о з а. Ставате жалка!
Н и н а. Но вие /лек смях/ така, както ме гледате, допускате ли, че може да?… Вижте се, вижте и мен, аз съм човек, който се е примирил с тези неща и колкото и да ме радва вашата ревност, със съжаление мога да ви кажа, че тук наистина има недоразумение, на което, ако имате малко търпение, ще сложим край. /Пауза/. Ако телефонът е мой, не знам какво търси в бележника на вашия съпруг. Преди всичко, номерът ми е нов.
Р о з а. Колко нов?
Н и н а. За съжаление, телефонът ми не фигурира в никой бележник, на никакъв човек и никой никога не ми се обажда…
Р о з а. Никой?
Н и н а /след пауза/. Почти.
Р о з а. Това „почти“ ме кара да се замисля.
Н и н а /с болка/. Знаете ли какво означава „почти“?
Р о з а. Мога да си представя.
Н и н а /рязко/. Не можете!
Р о з а /извиква/. Номерът е ваш!
Н и н а. До кога ще повтаряте това?
Р о з а. Обадих се, проверих!
Н и н а. И кой ви отговори?
Р о з а. Вие ми отговорихте.
Дълга пауза.
Н и н а /малко отнесено/. Сигурно. Друг не може… да ви се обади… от моя дом.
Р о з а. Този ваш дом… Непрекъснато ми го натрапвате.
Н и н а /сякаш на себе си/. Единственото, което имам.
Р о з а. И глас на много млада жена. Моят съпруг пък има вашия телефонен номер в бележника си. Срещу номера не е отбелязано име.
Н и н а. Това пък е още по-малко вероятно.
Р о з а. Само голи цифри, като жестока гола истина.
Н и н а. За първи път ли ви се случва?
Р о з а. Женени сме от десет години, нито веднъж не е закъснявал, дори час, а бележникът му е бил винаги чист.
Н и н а. И как открихте номера?
Р о з а /сконфузено/. Все пак… аз съм жена.
Н и н а. Все пак… някои проверки… по джобовете.
Р о з а. Смятам, че това е задължение на всяка съпруга, процедура, може да предпази от неприятности.
Н и н а /смее се/. Да, да.
Р о з а. Ето, аз съм при вас, ще ми кажете в какво се състои работата и ще взема мерки,
Н и н а /смее се от сърце/. Успяхте да ме развлечете и не мога да не ви предложа кафе, следобедът се очертава като интересен.
Р о з а /извиква/. Кафе! /Укротено./ Сега не ми е до кафе!
Н и н а /весело/. Разбрах.
Пауза.
Н и н а. излиза. Връща се с бутилка и чашки.
Р о з а. Вие сте хитра жена,
Н и н а. Така се радвам, просто се освежих.
Р о з а /трагично/. Казах ли? Заявих ли ви, че не искам нищо, освен да разкрия някои неща?
Н и н а /сериозно и с болка/. Знаете ли от кога е тази бутилка? Непокътната е откакто съм влязла в жилището си. По едно време започнах да се надявам, че ще се повреди чешмата, или казанчето, паркетът, вратите, бях сигурна че ще дойдат майстори, да ги почерпя,,,
Р о з а. Да, но не съм дошла да ми разигравате комедии.
Н и н а. За вас комедия, за мен непоносима трагедия. Мисля че няма по-страшно от туй, да чакаш дори водопроводчика.
Р о з а. Тук мога да ви жегна, може би вашата стръв не би спряла дори пред водопроводчиците, но карай да върви… /Пауза./ Не се скъпя на обиди, разбрахте ли? Защото съм обидената.
Н и н а /както налива в чашките, весело/. Изневерената.
Р о з а. Моля ви!
Н и н а /Весело/. Нека пием и забравим. Любовта идва и си отива.
Р о з а /с изненада, почти подскача/. Какво?
Н и н а /със сериозен тон/. Пийнете си. /Пауза./ На здраве!
Н и н а. се задавя и закашля.
Р о з а /чак сега, ехидно/. Наздраве!
Н и н а. И така, казвате, мъжът ви, а? Някой се спусна и ви го грабна. /Закашля се/. Отнесе си го… /Пие./ А вие /закашля се/ се втурвате да спасите каквото можете.
Р о з а. Чула съм, че това дава резултат.
Н и н а. Може би… /Пие./ Препоръчвам ви да продължите. Колкото се отнася до мен, аз ви го отстъпвам.
Р о з а. Вие сте длъжна да сторите това. /Пауза./ Освен ако сте…
Н и н а. Какво?
Р о з а. Чудовище.
Н и н а. Приличам ли ви?
Р о з а. Не.
Н и н а /отпива/. Мечтая да стана чудовище. Може би те са по-щастливи, лошите хора са много по-щастливи и нападат, грабват и изчезват, брутално взимат всичко, срутват, не чувствуват болка за болките на хората.
Р о з а. Какво търси вашия номер в бележника на моя съпруг!?
Н и н а. Името на съпруга ви? /Пие./
Р о з а. Не се правете на…
Н и н а /настойчиво/. Питах как се казва мъжлето ви!
Р о з а /поривисто/. Велев,
Н и н а /отпива и се закашля/. Това име не фигурира нито в спомените ми, нито в сегашните ми авантюри. Спомням си един Велев, беше заместник директор при нас…
Р о з а /извиква/. Няма да позволя! Засрамете се от…
Тук Роза млъква.
Н и н а. /бърза/. От какво? /Мълчание/ От какво да се засрамя? /Мълчание./ Кажете де! /Мълчание./ От белите си коси?… Ако сте дошла тук да си говорим истини, кажете направи от какво да се засрамя?
Р о з а. Извинете.
Н и н а /с тъга/. Мила моя, нямате си представа какъв комплимент ми сторихте с туй нахлуване тук, да ми искате сметка, да си искате мъжа обратно. Да ви го дам, да ви го отпусна. Да си бъде около вас и всичко във вашия дом да си тръгне по старому.
Р о з а. Никога не е вървяло, но…
Н и н а. Така ли?… Деца?
Р о з а. Няма да ви кажа!
Н и н а. Аз обаче мога да ви кажа, че нямам нито деца, нито съпруг, нито съм имала, а бъдете сигурна, че няма и да имам.
Р о з а. Не съм сигурна.
Н и н а /трепва и отново придобива настроение/. Ново двайсет. /Пие./ Кое ви кара да мислите така?
Р о з а. Ще се напиете.
Н и н а. Кое ви кара да мислите така за мен?
Р о з а, Не ви ли виждам ноктите, сляпа ли съм – косите ви са направени, лъхате на чистота и на скъп одеколон. Една жена, ако се е предала…
Н и н а. Как се казвате?
Р о з а. Роза.
Н и н а. Аз съм Нина.
Р о з а. Знам,
Н и н а /изведнъж/. Откъде? /Пауза./ В бележника е отбелязан само телефонът ми.
Р о з а /въздъхва/. След като открих телефонния номер, започнах най-унизителното нещо в живота си.
Н и н а. Моля?
Р о з а. Обадих се на справки, отказаха. Исках да знам кой абонат се крие зад този номер. Било забранено. Тогава започнах да търся връзка с телефонистките. Не намерих и се заех с най-унизителното,
Н и н а. Да ровите в указателя.
Р о з а. Четири дни!… Целия телефонен указател, всички номера, докато се натъкнах на вашия.Срещу вашия номер видях името ви, адреса ви.
Н и н а. Боже мой.
Р о з а. Моля да не коментираме това. То ме унижи толкова!
Н и н а. Но защо не ми се обадихте? Щях да ви кажа коя съм и къде живея?
Р о з а. Това е най-унизителния период в живота ми.
Н и н а. Карате ме да мисля, че не притежавате добре поддържан разсъдък.
Р о з а. А вие ме карате да мисля, че хитрувате.
Н и н а. Представям се какво бихте направили на мъжа си… Горкият съпруг.
Р о з а. Дошла съм да си го върна,
Н и н а. Предлагам да престанем. Не съм подходяща за подигравки. Уморена съм.
Р о з а. Ограбихте ме.
Н и н а. Вече съм склонна да ви посоча изхода! Принудихте ме да ви го кажа. /Оставя чашата./ Луда ли сте, нормална ли сте – не знам, но ви моля да си отидете,
Р о з а. Продължавате да отричате?
Н и н а. Вървете си! /Пауза./ На вас казвам! Веднага!
Р о з а. Можете ли да ми кажете какво означава тази дума прерия? /Пауза./ Спокойно.
Н и н а. Какво търси тя в устата ви? Откъде я взехте?
Р о з а. От бележника на мъжа си, изписана срещу телефонния ви номер.
Звуков ефект.
Пауза.
Н и н а. Нима той… Вие твърдите… Коя сте вие?
Р о з а /спокойно/. Неговата жена.
Н и н а. Не може да бъде!
Р о з а /покровителствено/. Сега разбирам. /Пауза,/ Боже, колко страшно стана!… /Продължителна пауза./ Нима е постъпил детински? Не мога да повярвам. Емил не може да постъпи така. /Голяма пауза./ Това ме кара да се замисля. Значи… той… Това ще ме принуди да изостря вниманието си. Тази шмекерия се оказва важна.
Н и н а. Никога не съм го питала за това. Не е ставало и въпрос. Аз мислех…
Р о з а. Че не е женен.
Н и н а. Макар че туй няма значение.
Р о з а. Откога се познавате?
Н и н а. Обикновено не говоря много, а днес се разбъбрах за цяла година.
Р о з а. Според мен познавате се отдавна и сигурно отброявате всеки ден. Да речем – сто деветдесет и два дни. Примерно.
Н и н а. Не забравяйте че ви поканих, понеже забелязах нещо симпатично у вас.
Р о з а. Обзалагам се, че си водите дневник.
Н и н а. Мисля, че когато един гост започне да издребнява…
Пауза.
Роза /въздъхва/. Пропаднахте в яма. /Вади цигара./ Къде се срещате?
Н и н а. /както си е замислена/. Какво?
Р о з а. Тук. При идеални условия.
Н и н а. е замислена, може да се предположи че не е и чула.
Р о з а. Харесвате ли го?
Н и н а. /унесът ѝ продължава/. Какво?
Р о з а. Обичате ли го?
Н и н а. Ревнувате ли или инквизирате?
Р о з а. Всеки ден ли?
Н и н а. Много лесно разбрахте, че съм добра.
Р о з а. Само наивникът може да допусне, че не се виждате всеки ден.
Дълга пауза.
Личи си, че Нина иска да доложи нещо важно.
Н и н а. Представете си, че не съм го и зърнала.
Р о з а /прекалено изненадана/. Моля?
Н и н а. /спокойно/. Никога.
Р о з а. А така!
Н и н а /със същия спокоен тон/. Нито той мен.
Р о з а. Изплъзвате ли се?
Н и н а. Спокойно, не сме се виждали.
Звуков ефект.
Двете жени се раздвижват, разхождат се.
Н и н а. Вие сте негова жена.
Р о з а. Там е работата.
Н и н а. Емил е ваш съпруг, така ли?
Р о з а. Нямате си представа колко много ми е съпруг, понякога повече отколкото трябва.
Н и н а /въздъхва/.
Пауза. Неудобно мълчание.
Н и н а /най-после/. Е?
Р о з а. Убихте ме…
Н и н а. И вече можете да си отидете.
Р о з а.  …с това че не сте се виждали. Слушайте /сякаш махва с ръка, отказва се да говори, но после променя решението си/. Дошла съм да се разберем.
Н и н а. Най-добре ще се разберем като напуснете тази територия.
Р о з а. Която е ваша, да. Но мъжът пък е мой. Вие още ли твърдите, че не сте се виждали?
Н и н а. Изгубих интерес към вас.
Р о з а. Нито той вас?
Н и н а. Не ми се разговаря, по това време не ми се говори.
Р о з а. И той ли, кажете!
Н и н а /сякаш за първи път я вижда добре/. Вие сте негова съпруга.
Р о з а /в мотива си/. И не знаете как изглежда?
Н и н а. Напротив.
Р о з а. Съсипахте ме.
Н и н а. Представям си го.
Р о з а. Сигурна ли сте?
Н и н а. Абсолютно.
Р о з а. Добре, опишете го.
Н и н а. Това не е никак важно… Какво искате от мен?
Р о з а /безпомощно/. Вече не знам. /Пауза./ И все пак, тази работа не може да остане така, ние трябва… /Пауза./ Уважаема Монева, нима трябва да предположа, че става въпрос за невинна телефонна връзка?
Н и н а. На този въпрос си отговорете като си излезете, уединете се и което измислите щебъде отговорът, който очаквате.
Р о з а. Колкото повече мисля, идвам до заключението, че го обичате, дори нещо повече.
Н и н а. Повече от това?
Р о з а. Ако ви ядосам ще изплюете ли камъчето?
Н и н а. Като нищо, едва ли ще остана неотмъстена.
Р о з а /сломено/. Значи се обичате.
Н и н а /с хумор/. Не може да се каже, че не го обичам.
Р о з а /извиква/. Не говорете директно! /Тихо./ Пощадете ме… Разбирате ли най-после, че ме убивате? В сърцето ви няма ли място за състрадание?
Н и н а /готова за иронизиране/. Не, но ако си отидете ще се намери. Готова съм да ви съчувствам от разстояние.
Р о з а /извиква по-силно, отколкото може да се допусне/. Няма да ви направя удоволствието, не ще ви позволя да ликувате. Той е мой, разбрахте ли, ще се боря! Какво си въо…
Телефонът.
Звънът сякаш разтърсва Нина. Още веднъж се звъни. Още веднъж. Жените наблюдават апарата. Нина преценява, че не е момент да вдигне слушалката.
Р о з а. Вдигнете. /Пауза. Звъни,/ Вдигнете! /Пауза./
Н и н а. Не!
Шум от телефонна апаратура.
Р о з а. Емиле, тук е Роза. /Пауза./ Твоята жена!… Да, да, жена ти… Искам да дойдеш… Тук, където съм аз… /Бързо/. Слушай, ако не тръгнеш, ще скоча на тротоара. Намирам се на третия етаж и ще се хвърля през прозореца… Заповядвам ти… Не вярваш ли че мога да… Адреса! Не знае адреса!… Ще го намериш в указателя, на Монева – Нина. Монева. Подчертала съм го. Ако до петнайсет минути не пристигнеш, ще скоча от етажа.
Роза яростно поставя слушалката върху вилката.
Мълчание.
Налива си от бутилката, пие.
Р о з а /строго/. Как се запознахте? /Пауза./ Говорете докато не съм полудяла.
Н и н а. Случайност.
Р о з а. Каква случайност?
Н и н а. Преплитане на телефонните разговори.
Р о з а. И започнахте!
Н и н а. /твърдо/. Да!
Р о з а /зъл тон/. А той се прави на невинен… и нежен. У дома нито думичка. На вас не казва… че е женен. Боже, каква ужасна лъжа! В такава лъжа съм живяла месеци!… Сигурна ли сте, че не сте се виждали?
Пауза.
Р о з а. Сега мълчите.
Н и н а /кротко/. Искате да кажете, че той ще дойде тук?
Р о з а. Налага се.
Н и н а. Вие сте жестока.
Р о з а. Нямам друг изход.
Н и н а. Това ли решихте?
Р о з а. Сега един пропуснат съпруг се равнява на бедствие.
Роза пие.
Н и н а. А питате ли дали съм съгласна?
Р о з а /с изненада/. Какво?
Н и н а. Трябваше да ме питате.
Р о з а /с изумление/. Не сте съгласна да видите този когото обичате? Когато ви се дава такава възможност?
Н и н а. Не съм готова за такава среща.
Р о з а. А!… Това пък? Сега пък трябва да се съобразявам и с вас. /Пие./ На мен ми е необходима точно тази среща и точно тук.
Н и н а. И каква е целта ви?
Р о з а. Да се разберем, като хора.
Н и н а. Като хора?
Нина произнася горната дума с присъщия си неин унес. Май че нещо оправя косата си.
Р о з а /весело/. А така, постегнете се, притегнете се, предстои ви първата среща. Първото впечатление е важно. Според мен е важно. Някога, когато го срещнах за първи път… Слушайте, на колко ви се струва той? /Мълчание,/ На колко ви се представи? /мълчание,/ Да не мислите, че ще видите някакъв хокеист? Един, така… млад любовник за зрели жени? Ще бъдете излъгана. Шейсет годишен мъжага! От кумова срама ще остави пазарната торба у дома, но без пазарна торба той не излиза, така съм го научила.
Н и н а. Малка е вероятността да ме засегнете.
Р о з а. Да ви засегна ли? С какво? Говоря за съпруга си, засягате се вие!
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Ще разбера какво е и това – прерия. Какво е значението на този знак, на този код, има ли някакво значение, заема ли място в емоциите на мъжа ми. Това понятие прерия може би говори твърде много за загадъчния свят на един съпруг, който е вън от дома, а пред близките си е само пазарска чанта. Кажете, какво означава тази дума? /Мълчание./ Искам да ми се изясни.
Н и н а. Моля ви.
Р о з а. Защото ще ви накарам да говорите пред него.
Н и н а. Не!
Р о з а. Тогава да избегнем остротиите. Вие ли сте прерията?
Дълга пауза.
Н и н а. Моля ви!…
Р о з а. Какво е прерия? Напомня ми за пустота! Безкрайност и пустота, безбрежна растителност, която ту се възмогва, ту съхне. Говори ми за безцветни жилави треви и нищо друго… Напомня ми за безлюдност, отчаяние. Това ли сте вие? Това ли успяхте да измислите?
Н и н а. Слушайте, съществува ли начин да си отидете?
Р о з а. Той ли го измисли? А? Че откъде му е хрумнало? У дома Емил не се подвизава с въображение.
Н и н а /извиква/. Млъкнете!
Р о з а /стъписана/. Семпличък.
Н и н а. Ще ви изгоня, пък ако щете, скачайте на тротоара!
Р о з а. Боже, колко ви заболя, как сте омагьосана!
Н и н а. Забранявам ви!
Р о з а. Слушайте, Нина, вие ме изненадвате. Смятах че ще се разберем, ако става въпрос за невинна телефонна връзка, обикновен брътвеж по жицата; с такива брътвежи гъмжи телефонната мрежа. А то? Оказа се по-сериозно… Смятах да го разоблича и да си го отведа, но вие ме плашите. Кажете, наистина ли?
Н и н а. Какво?
Р о з а. Не сте го виждала.
Н и н а. Да, наистина.
Р о з а. Нито той?
Н и н а. Нито той.
Р о з а. Ако сте искрена, наистина дигнах напразна пукотевица и започвам да се разкайвам. Но все пак, трябва да му се даде един урок, това си е наистина нещо като изневяра. Всеки ден ли ви се обаждаше?
Н и н а. Не желая… да отговарям.
Р о з а. Значи всеки ден. Вие сте била в съзнанието му, той е бил пленен от вас. Един ден… щеше да дойде… и последицата.
Н и н а. Не забравяйте, че съм ви изгонила.
Р о з а. Щяхте да осъществите и срещата! Готови, втасали!.. А аз…
Н и н а. Решението ми беше категорично.
Р о з а. Решение?
Н и н а /вяло/. Да не се срещнем…
Р о з а. А неговото? /Нина мълчи./ А той?
Н и н а. Не знам, мисля че щях да му наложа…
Р о з а. И защо ви са тези отношения? Какво печелите? И какво бихте загубила, ако се видите?
Н и н а. Ами, вижте ме.
Р о з а. Гледам ви.
Н и н а. Разгледайте ме!
Р о з а. Нищо, липсва ви самочувствие.
Н и н а. Никога не бих дала адреса си.
Р о з а. Но умирате да го видите.
Н и н а /след продължително мълчание/. Не знам…
Р о з а. Може би?
Н и н а. След случилото се. Имайте предвид, че още не съм решила. В последния момент мога да ви прогоня.
Р о з а. Такава ли сте? Значи, може и да се сдърпаш. /Пауза/. Хубаво – жени се бият за мухльо.
Н и н а. Мисля че ви помолих нещо.
Р о з а. Да не го обиждам. Но той си е мой и ще си го обиждам.
Н и н а. Щом е ваш, защо сте у дома ми?
Р о з а. За да си го осигуря.
Н и н а. Значи не е ваш.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Бъдете сигурна, че вече не е ваш.
Р о з а. А!… /Пауза./ Пантерата се зъби.
Н и н а. Не ме разбрахте.
Р о з а. Така де, опипвате почвата. /С ирония./ Може би ще го ударите на молба.
Н и н а. За какво?
Р о з а. Да ви го отстъпя.
Н и н а. Извинете, той си е мой и не можете да ми го вземете.
Р о з а /едва не подскача/. Хей!… Тук се говорят неприлични неща.
Н и н а. Но и аз не мога да го задържа.
Р о з а /склонна към непочтена атака/. Да, наистина, аз съм някак по…
Н и н а. Това исках да ви кажа в началото.
Р о з а. Вие наистина нямате сметка от едно оглеждане. От него печеля аз. Та, за какво си говорехте в тези сини часове?
Н и н а /на свой ред, язвително/. Казвахме си неща, които вие с него не бихте могли да си кажете. И да ви заявя искрено, смятам, че не познавате съпруга си.
Р о з а. Вашата наивност ме прави печална,
Н и н а. Не познавате човека, с когото живеете трийсет години.
Р о з а. Хайде де!
Н и н а. Той не е нито мухльо, нито мъж с пазарска торба, а е личност, която вие нито сега, нито когато и да е, ще оцените.
Р о з а. Добре де, бихте ли се омъжила за него?
Н и н а /след продължително мълчание/ Каквото и да ви кажа, ще ви заболи.
Р о з а. Сигурно някога сте претърпели разочарование в любовта.
Н и н а. Познайте.
Р о з а. Винаги има по едно сериозно разочарование и след това…
Н и н а. След това?
Р о з а. Ставам жестока, извинете!
Н и н а. Старомоминството!
Р о з а. Много ви моля. Нещо се впрегнах. Повярвайте, не съм толкоз лоша. Повярвайте ми,
Н и н а., Разбирам ви.
Р о з а. Извинете ме!… Всъщност, такова преплитане на разговорите не е неприятно. Подобна игра се е случвала и с мен, В нея има нещо увличащо, обещаващо. Разбира се, става дума за кратка телефонна връзка, за лек флирт, а не като вашата дълга и сериозна любов. /Смее се с добро сърце./ Я си кажете, ако не бях се намесила докога щеше да продължава?
Н и н а. До края на живота,
Р о з а. И сега трябва ли да вярвам, че ще прекъснете?
Н и н а. Обещавам,
Р о з а. Но, ако ви се обади?
Н и н а /въздъхва/. Не знам.
Р о з а /въздъхва/. Дааа, ще се сдърпаме с вас, това няма да ни се размине. Моят хубостник забърка каша, която трябва да сърбам аз. /Рязко,/ Разберете, отнемате ми мъжа!
Н и н а. Моля ви, не го въвеждайте тук.
Р о з а. Искрена ли сте?
Нина мълчи.
Р о з а. Искате да го зърнете… Признайте! /Нина мълчи./ И искате, и не искате! /мълчание./ Хем боли, хем сърби.
Н и н а. Вижте какво, ако не желая да го видя, то не е затуй, което мислите, а за да не разбия голямото нещо в себе си. /Глухо./ Разберете, все пак имам да живея още. /Пауза./ Това голямо нещо ми беше необходимо.
Р о з а. Не знам, на мен ми трябва Емил.
Н и н а. Май че сте глупавичка.
Р о з а. Не знам защо. Вън няма мъже. Жени колкото щеш, а мъже няма. Защо да го изпущам…
Н и н а. Празноглавка.
Р о з а. Преди всичко, ще ми се смеят, че съм го отстъпила на една… нещастница…
Н и н а /склонна към връщане на ударите/. Извинете, но през последните шест месеца не бях толкоз нещастна.
Р о з а. Така си мислите, защото не аз, а вие сте глупачката, Какво, целунахте ли го, търкулнахте ли се? Нищо. Само говорехте по жицата. И той ви наричаше прерия, защото все пак, трябвало е да ви нарече някак, и вие сте човек, и вие душа носите. Под бледата ви безсочна кожа може би пърха живот. Сега ще ви види и ще избяга.
Н и н а. През тия шест месеца вие бяхте жалка.
Р о з а. Днес жалката станахте вие.
Н и н а. Не съм сигурна.
Р о з а. А пък аз съм!
Н и н а. Да не забравяме, че до този момент аз притежавам един свят, а вие един съпруг с пазарска торба. Не забравяйте, че ако на вас носи репички, на мене… /Млъква./
Роза /ехидно/. Звезди.
Н и н а. Светлина,
Р о з а. Значи това прави моят мухльо?
Н и н а. И блянове!
Р о з а. Виж го ти.
Н и н а. И надежда!
Р о з а. Надежда за какво?
Н и н а. В края на краищата – един полъх.
Р о з а. Какво?
Н и н а. Полъх над безкрайната и безнадеждна прерия, нарече на живот.
Р о з а /отдъхва/. Охооо! /Пауза./ Прерията изплува! Значи с такива неща си запълвате времето? Нищо чудно да сте говорили по цял час.
Нина мълчи.
Н и н а. Един път говорихме цели три часа,
Р о з а. Е за тая работа ще го пребия! А с мен? Не говори и пет минути.
Н и н а. След като ви доказах, че ви превъзхождах цели шест месеца, моля ви да напуснете моя дом!
Р о з а. От тук ще си изляза само придружена с моя мъж.
Н и н а. Причакайте го вън.
Р о з а. Искам да ви види!
Н и н а. Не!
Р о з а. И вие него,
Н и н а. Вие сте идеално изработена глупачка.
Р о з а. А вие хитруша.
Н и н а. Мога и да ви ударя!
Роза /заплашително/. И това не можете.
Н и н а /извиква/. Излезте!
Роза. Няма!… Оставете вазата!
Н и н а. Махайте се, ви казвам! Вън!
Р о з а. Той трябва да влезе тук!
Н и н а /изкрещява/. Нее!
Роза /крещи/. Върнете вазата на мястото й!
На входа се звъни.
Пауза. Още пауза. Звъни се повторно. Пауза.
Звъни се за трети път.
Н и н а. /кротко/. Какво чакате, доведете съпруга си.
Звъни се.
Роза стои учудена – не знае какво да предприеме.
Н и н а.. Помолих ви да въведете съпруга си.
Р о з а. Искате аз?
Н и н а. Да.
Р о з а. Добре, срешете се… Вече показвате зъби.
Роза излиза, чуваме стъпките й.
Пауза. Шумове от отваряне и затваряне на врата и пр.
Тишина.
Р о з а. Ето ни. Най-после тримата. Емиле, дъщеря не можахме да си имаме, но отгледахме втора съпруга.
Е м и л /на Роза/. Мога ли да те помоля?
Р о з а. Да си излезем, нали? /Пауза./ Да ѝ спестим една сцена. /Пауза./ Една тревога по-малко на любовницата.
Е м и л. Роза! Дълга пауза.
Н и н а. Попаднали сме в смешно положение.
Р о з а /иронично/. В жалко положение.
Е м и л. Един от нас…
Р о з а.  …е жалък, да.
Е м и л. И заплашва, че ще скочи от прозореца. /Пауза./ Шантажира.
Р о з а. А този, който изневерява, не е жалък.
Мълчание.
Р о з а. Този, който бяга от семейството си.
Е м и л. Смешни сме и двамата.
Р о з а. А ти?
Е м и л. Искаш ли да си отидем и ще ти обещая нещо?
Р о з а. Само тя е достойната, така ли?… Така ли реши?
Е м и л. Моля те да си излезем.
Р о з а. Не!
Е м и л /извиква/. Настоявам!
Роза. Сега ще видиш дали шантажирам.
Е м и л. Махни се от прозореца! Спри се!
Боричкане. Изглежда, че Емил се спуща и я хваща.
Р о з а /задъхано/. Остави ме да видим шантажирам ли.
Е м и л /смутено към Нина/. Моля ви да ме извините.
Р о з а /както е обгърната от ръцете на мъжа си/. Вече си говорите, а? /Напъва се да се изтръгне от ръцете му и да се устреми към прозореца./ Вече си бъбрите…
Е м и л /с отчаяние/. Роза!
Р о з а. Моето място е на тротоара!
Е м и л. Роза, моля те! Как да те моля, кажи?
Р о з а. Там ли искате да ме видите? Безжизнена?… Кажете! Защо мълчите?
Е м и л. Роза!
Р о з а. Пусни ме!
Е м и л. Ако обещаеш.
Р о з а. Не обещавам!
Е м и л. Обещай, че няма да правиш глупости.
Р о з а. Искам!
Е м и л. Моля те!
Р о з а. Обичаш ли я? /Мълчание,/ Казвай. /Пауза./ Чакам.
Е м и л /отчаяно/. Роза, ако си отидем оттук, мога да ти обещая всичко.
Р о за. Обичаш ли я?
Е м и л. Тръгваме.
Р о з а. Ако не признаеш, ще скоча на тротоара. Ако ми попречиш, ще скоча под трамвая, ще се отровя! Ще видиш!
Е м и л. У дома ще ти разкажа всичко.
Р о з а. Искам да знам обичаш ли я, разбери! Бъди най-после малко искрен с мен! Обичаш ли я, или не я обичаш?
Емил сломено пада в креслото.
Р о з а. Обичаш ли я?
Пауза, пауза, пауза…
Р о з а. Обичаш я, така ли?
Е м и л /тихичко/. Да си вървим.
Р о з а. Дори сега, след като я видя?
Е м и л /извиква/. Чудовище!
Р о з а /отпуща глава върху облегалката на креслото и захлипва/. Сега, пантеро, разбрахте ли на какво сте способна?
Е м и л /тъжно/. Роза.
Роза заплаква.
Р о з а. Отвратително. Ах, как се гледате!… Невинната кошута… Самотната… Която не може да пласира една бутилка коняк… Която би докопала дори водопроводчик. /Към Емил./ Преди малко твоята любима призна, че би спала дори с водопроводчик, ако той се съгласи, разбира се.
Е м и л /тихичко/. Животно!
Р о з а. Ах как се гледате!… Виж я! Защо не я разгледаш? Ноктите! Косата, очите… миглите!… /Извиква./ Вие се срещате!
Е м и л. Никога.
Р о з а. Но се соанира! Ах, как си ме мамил!… Може би пантерата се соанира за друг.
Е м и л. Ако си отидем…
Н и н а. /неочаквано извиква/. Никакъв друг!… Никой!…
Пауза.
Р о з а. Освен моят съпруг.
Е м и л. Повярвай, за първи път идвам тук.
Р о з а. Но сте се виждали.
Н и н а  и  Е м и л. Не!
Р о з а /почти иронично/. Какъв синхрон. /Пауза./ Може би когато отиваше за домати, когато мрънкаше, че опашката е голяма. /Внезапно./ А по градинките?
Н и н а. Не.
Р о з а. Не питам вас. Защо бързате? Емиле, говори!
Е м и л. Казах ти, че не сме се срещали нито тук, нито където и да е другаде. Сега се виждаме за първи път. Ако не беше ме повикала…
Млъква. Пауза.
Р о з а /натиска педала/. Ако не бях те повикала?
Е м и л /въздъхва/. Може би… нямаше да се видим никога.
Р о з а /бързо/. Никога, или „може би“ никога?
Е м и л. Има ли значение?
Р о з а. Голямо.
Н и н а. Нямаше да се видим никога.
Р о з а. Значи… Всъщност… Значи, ако не бях аз…
Н и н а. Да!
Р о з а. Тогава трябва да ми благодарите, Нина Монева!
Н и н а /рязко/. Вие що за човек сте?
Р о з а. Аз съм тази, на която са изневерили. Това съм аз. Една изневерена. Живея си спокойно, работя си, мисля че имам съпруг и гнездо, а се оказа, че нито съпруг, нито гнездо. Кукувицата ме издебнала… Двамата разговарят по жицата, топят се, искрят от нежност, говорят по три часа, потъват в прерии, изчезват от света и никой не може да ги открие. Всъщност, това е прерията – голямото пространство в което никой не може да ви открие. Така ли е? Сами!… Там можете да си кажете всичко, да си изработите мечта. Може би прерията не е нищо друго освен голямата ви мечта?… /Тъжно./ Боже мой, прерията може да бъде всичко!… А аз не знам нищо. Боже, каква широта има в тази душа, от бележника на мъжа ми!…
Н и н а. Уверявам ви – сега се виждаме за първи път.
Р о з а /продължава мисълта си/. Какво значение… щом си имате прерия. Прерията на думите е по-опасна от прерията на тялото. Телата линеят, изчезват, мечтата остава.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. Охо!
Е м и л. Не можеш ли да млъкнеш?
Р о з а /победоносно/. Може би открих, а? Нахълтах… във вашата светая светих.
Н и н а. Вървете си!
Р о з а /тихо/. Само аз ли?
Н и н а. /след дълго мълчание/. И двамата.
Нина бързо прибягва, излиза.
Р о з а. Чакайте! Къде бягате?
Е м и л. Това ли имаше да кажеш?
Р о з а. Има още… Елате, Нина, елате!
Н и н а. Какво още?
Р о з а /жестоко на Нина/. Признайте, че не желаете да си отида. /Нина мълчи./ Не искате. Не предпочитате. Искате да е тук, до вас, да го гледате, още, колкото може повече, и ако е възможно да не си отиде, да остане завинаги, ако има някой за отиване, това да бъда аз – да вървя по дяволите, където и да е, само да ви оставя сами, да видите че всъщност страшно много сте искали да се зърнете, да чуете естествените си гласове. Това искате! Защото сте дръзки, защото няма по-жестоки животни от влюбените. Нищо по-жестоко не е измислено на този свят, нищо по-коварно и настъпателно – от влюбените. /Пауза/. Особено такива… на вашата възраст. /Изведнъж енергично./ Кажи бе, животно, мухльо, с какво те плениха толкова? С какво ме превъзходиха? Нима съм по-грозна, по-стара? Виж! Отвори си очите! Разгледай ме, разгледай я!
Нина изхлипва.
Е м и л /изкрещява/. Роза, ако не млъкнеш, ще съжаляваш!
Р о з а. Моля?
Е м и л. Ще заговоря аз!
Р о з а. И какво ще ми кажеш?
Е м и л. Горчивини!
Р о з а /изненадано/. Много ли ще горчи?
Е м и л. Ще ти наговоря всичко за тази години: за времето на моята каторга!
Р о з а. Така те искам! Да говориш! А не да мълчиш! Каторга! Така кажи. Може би от каторгата – направо в прерията, а? На свобода!
Е м и л. Напразно налучкваш. Никога няма да разгадаеш значението на думите, с които я наричах.
Н и н а. И аз него!
Р о з а. Ето!
Н и н а. Моля?
Р о з а. Това се искаше, да се отпуснете, да излетят думите на съзаклятието!
Е м и л. Набери, набери пара.
Р о з а. Защото съзаклятничите! Зад гърба на една жена, която не подозира нищо! /Готова да заплаче./ Погледни жената, която обичаш! /През хлипането./ Сляп ли си? Върни се на земята. Какво ще ти даде тя? /Втренчва поглед в нея./ А? Какво ще му дадете? Соанирайте се до припадък – нищо, нищичко не ще се получи! На какво се надявате? Какви ще бъдат радостите ви? Емиле, защо не ме прекъснеш? Не виждаш ли че озлобявам?
Н и н а /спокойно, тихо/. Защото казвате истината.
Е м и л. Н и н а!
Р о з а /към него/. Виж ти, можем и мелодрами. Тази ли е целта ви?
Е м и л. Не можеш да ни се подиграеш. Нашият случай е много истински! И красив! /Пауза./ Обичам тази жена! Това трябва да ти е ясно, когато ни замерваш с кал.
Р о з а /изкрещява/. Емиле!
Е м и л /решително, с достойнство/. Обичам я… Тя ме издигна, ние се издигнахме, над всекидневието, над жестоката обреченост, ако щеш – над възрастта. В нашите разговори имаше чистота, устрем, копнеж, думите сякаш не бяха думи, а възвание за втурване. В какво – не знаем – никой не го знае. /Пауза./ Не искаме нищо повече. Нито тя, нито аз. Не искаме да разрушаваме гнезда, нито да увеличаваме извънбрачните връзки на света с една, искахме да ни оставите в нашия свят, да си го обитаваме невидими един за друг, но солидарни. Нашият огромен микросвят не се интересува как белее косата и как растат бръчките по челото, не, ние стояхме над побеляването, над посивяването на дните.
Р о з а /бързо/. А тя се соанира!
Н и н а. Защото бях с него!
Р о з а. Тогава какво ми говорите? За какво втурване, когато си прави ноктите? На кого ги разправяте? Къде дават така по телефона? Никъде не дават само по телефона. И двамата ме лъжете, тя е имала цел!
Н и н а. Да!
Р о з а. Да те грабне!
Е м и л. Какво има да грабва толкова от мен?
Р о з а. Какво – имота ти!
Е м и л /отчаяно/. Боже мой, Роза!
Р о з а. Или пък нещо друго.
Е м и л. Какво друго, не чу ли, ние никога нямаше да се видим, ако не беше твоята жалка намеса.
Р о з а. Вие се обичахте!
Е м и л. Разбира се.
Р о з а /бързо и с надежда/. А сега?
Е м и л. Аз я обичам.
Р о з а. Дори ако скоча на тротоара?
Е м и л. Жалка махленка!
Р о з а. Жалка съм, признавам. Намесих се да спася един дългогодишен брак. И не вярвам в любовта по телефона. Това е за наивниците. Какво? Само ще говорите? И нищо повече! Ха-ха!
Е м и л. Брутално същество!
Р о з а. Вече станах същество!…
Е м и л. Може би ще ме разбереш, ще си ме отведеш у дома, но знай: вече няма да имаш власт над мен.
Р о з а /с ирония/. Ами ако почна да ти се обаждам по телефона?
Е м и л. Не, миличка, не всеки може да разговаря по телефона като нас. За това се иска дух.
Р о з а. Защо бе, Емиле, ще ти говоря за прерии.
Е м и л. Ти не можеш.
Р о з а. Значи, такава съм аз?
Е м и л. Не започвай с ирониите, макар че ги предпочитам пред сълзите и заплахите.
Р о з а. Предпочиташ ме иронична.
Е м и л. Няма да ме уязвиш. Нас никой не може да ни уязви… Защото не може да ни достигне.
Р о з а. Недостижими… викаш.
Е м и л. А най-малко ти,
Р о з а. Аз най-малко, разбира се.
Пауза.
Е м и л. Спокойният ти тон започва да ме плаши.
Р о з а. Не знаеш накъде ще избие.
Е м и л. Предчувствам лоши неща. Страхувам се…
Р о з а /прекъсва го брутално/. Значи, вашите отношения не са само флирт?
Е м и л. Не става и въпрос,
Р о з а. А нещо по-голямо?
Е м и л. Няма да разбереш,
Р о з а. И няма да се върнеш?
Е м и л. Не знам.
Р о з а. Ще останеш тук?
Е м и л. Не, миличка, и това не. Не си познала и няма да се хвана на уловката ти. За мен беше важно да кажа какво мисля по нашия невинен телефонен случай, който ти превърна в трагедия.
Р о з а. Невинен?
Е м и л. Велик, но невинен… Ще се върна ли у дома, това ще реша допълнително, но не мисли, че ще остана тук; ние не се натрапваме никому. Нашият свят е извън представите и предположенията.
Р о з а. Боже мой, нима ти още твърдиш, че телефонът може да замени света? И всичките негови удоволствия?
Е м и л. Гордея се с нашето извисяване.
Р о з а /въздъхва/. И какво искаш – развод?
Е м и л /въздъхва/. Защо бързаш?
Р о з а. Защото не мога!…
Е м и л. Какво не можеш?
Р о з а. Да те деля.
Е м и л. Хм! /Многозначителна пауза./ Аз как те делях.
Музикален ефект.
Р о з а /след пауза/. Някакви съмнения?… Към мен?
Е м и л. Хайде да помълчим.
Р о з а. Емиле, ти искаше да кажеш нещо, да ме опетниш. Сметките ни трябва да бъдат чисти. Зъб за зъб?… Око за око?
Е м и л. Никога не съм мислил за реабилитация.
Р о з а. Слушай, мизернико, наистина ли се съмняваш?
Е м и л. Да оставим това.
Р о з а /изумена/. Ти смееш да твърдиш, че не съм била изрядна?
Е м и л. Роза, защо не млъкнеш тук? И защо, дявол да го вземе, споменаваш тази дума изрядна? В случая прозвучава нежно, като бриз във клоните на вишна.
Р  о з а. Какво, нещо повече ли?
Е  м и л /леко озлобява/. Ами, разбира се.
Р о з а. Може би съм ти изневерила?
Е м и л. Ами – да.
Р  о з а. По телефона?
Е м и л. Напротив.
Р  о з а. Какво означава напротив?
Е  м и л /с хумор/. Обратното на телефона.
Р  о з а. Според теб, кое е обратното на телефона!
Е  м и л /дълга пауза/. Да си вървим ли?
Р  о з а. Значи туй успя да измисли подлата ти душа?
Е  м и л. Не искам да водя подобни разговори пред НЕЯ.
Р о з а. Щадиш я,
Е м и л. Това, което може да последва, ще бъде ниско.
Р о з а. Настоявам да кажеш всичко, тук, пред нея, и ако можеш да ме уязвиш…
Е м и л. Ще те поразя!
Р о з а. Чакам.
Е м и л. Тръгваме!
Р о з а. Чакам, да бъда поразена. Да чуя докъде можеш да стигнеш в падението си, какво ще измислиш.
Е м и л. Не става дума за измисляне. Смятах да ти кажа нещо за Жоро Минев.
Р о з а. Можеш да помислиш такива гадости? За твоя колега?
Е м и л. За теб.
Р о з а. И какво?
Е м и л. Ами, нищо.
Р о з а. С него?
Е м и л. Като начало.
Р о з а. Какво?
Е м и л. И с друг.
Р о з а. И защо не каза, че знаеш?
Е м и л. Не ми беше удобно.
Р о з а. Вместо да дойдеш, да ми кажеш – мълчиш! Видя ли какъв си? Разбра ли ниската си душа? Вместо да дойдеш, да ме набиеш… /Пауза./ Долен човек. Че ти тогава не си ме обичал!
Е м и л. А ти от обич ли ми изменяше?
Р о з а. Задкулисен човек! Вместо да ми каже, да ми докаже обичта си!… Гаден си и напразно се боря за теб. Би трябвало да те оставя на произвола, в ръцете на тази суха пантера… Значи знаеше, така ли?
Е м и л. Винаги.
Р о з а. И си траеше?
Е м и л. Да,
Р о з а. Боже господи! Нина, чухте ли? Видяхте ли го? Знаел е, че го лъжа, потайвал се, като змия в пазва! Разбрахте ли с какъв човек се свързвате? /Към Емил./ Че ти тогава Емиле, изобщо не си ме обичал! И трябваше… И си знаел всичко, сигурно и как изглежда вторият?
Е м и л. Ми, да. Срещахте се при…
Р о з а. Млъкни!
Е м и л. Млъквам.
Р о з а /съска/. Ти не ме обичаш!
Е м и л. Никак.
Р о з а. Че тогава?… Боже, колко съм сама, боже колко много съм била самичка!… И сега?… Продължавай!
Н и н а. Мисля, че повече не мога да издържа!…
Р о з а. Вас никой не ви пита. Само знаете да отмъквате мъже… Тя е готова и с водопроводчици!…
Е м и л. Извинете, Нина, но трябваше. Този стил ми бе наложен,
Р о з а. Аз съм окаяна самотница!
Е м и л. Нина, повярвайте, сега само мечтая да се отдалеча и да ви се обадя.
Н и н а. Но днес е особен ден…
Е м и л. Наистина.
Н и н а. Поне за мен.
Е м и л. Стана шумно.
Н и н а. Никога не съм мислила, че ще ви видя. Вярвате ли ми?
Е м и л. Но при какви обстоятелства!…
Н и н а. Оставете това, обстоятелствата никога няма да бъдат както трябва. Кога сте видели добри обстоятелства. Обстоятелствата са винаги неблагоприятни. И все пак вие сте тук!… Животът ми обикновено е празен откъм събития, но тази среща…
Е м и л. Чудесна сте!
Мълчание.
Е м и л /най-после прекъсна паузата/. Просто не разбирам.
Н и н а. И вие ли за същото?
Е м и л /усмихва се/. И вие ли си помислихте?
Н и н а. Колко по-лесно е по телефона?…
Е м и л. Как естествено… почвахме.
Н и н а. Знам началото на всеки разговор.
Е м и л /изумено/. На всичките!
Н и н а. Познайте колко са?
Е м и л. Никога.
Н и н а /победоносно/. Сто и петнайсет!
Е м и л. Удивихте ме!
Н и н а /победоносно/. За сто и деветдесет дни!
Е м и л. И аз си спомням по нещо.
Н и н а. Без да ми казвате, знам за кой разговор става душ
Е м и л. Когато ме нарекохте „полъх“.
Н и н а. След като ме нарекохте „прерия“.
Е м и л. И след като се получи изречението.
Н и н а /щастлива/. „Полъх над прерията“, Мога да ви резюмирам целия разговор. Вие ме нарекохте ПРЕРИЯ. Тогава ви казах, че навярно става дума за неподвижност, за пустиня, и отначало измислих „повей“, тогава ви нарекох „повей“, но го смених с „полъх“, казах ви, че сте полъх над моята прерия.
Е м и л. Аз пък помня, когато ми прочетохте дванайсет страници от Уолт Уитмън.
Н и н а. Петнайсет!
Е м и л. Казахте дванайсет.
Н и н а /весела, щастлива/. Излъгах ви!…
Е м и л /весело/. Знам.
Н ин а. За да помислите, чеще ви чета по-малко.
Емил /весело/. Разбрах.
Н и н а. А вие ми четохте „Дамата с кученцето“.
Е м и л /уж смутено/. И това ли направих?
Н и н а. Точно като го гледах по телевизията!
Е м и л. Аз съм хитрец!
Н и н а. И аз… Помните ли когато помирисах карамфилите?
Емил /въодушевено/. И ме накарахте да усетя аромата по жицата?
Н и н а. И вие усетихте!
Е м и л. Заклевам се!
Нина /много живо/. И пожелах да отгатнете броя им.
Е м и л. И казах седем!
Н и н а. И се съгласих.
Емил /много щастлив/. Да!
Н и н а. А бяха осем!
Е м и л. Защо така?
Н и н а. Защото не съм конвенционална.
Е м и л. И ме излъгахте за първи път!
Н и н а. А втория?
Е м и л. Когато ми казахте, че не знаете къде живеете.
Н и н а /уплашено/. Вие искахте да ме видите!
Емил. „Дамата с кученцето“, а вие гледахте телевизията.
Н и н а. Но и вие четохте в синхрон! Интерпретацията ви ми хареса повече от филма.
Е м и л. Колко хубаво си живеехме!
Нина /замечтано/. Беше чудесно.
Е м и л. И все пак, позволете ми… отвреме на време… да ви се обаждам.
Нина /сякаш не чува/, А помните ли, когато преминахте изведнъж наТИ?
Е м и л. Не ми напомняйте за този мрачен ден.
Н и н а. Защо, на мен ми допадна.
Е м и л. Но не приехте.
Н и н а. Скрупули.
Е м и л. Струва ми се, че това запази отношенията ни свежи. Прашецът им не падна.
Н и н а /с готовност да се пошегува/. Дума, която ви забавляваше.
Е м и л /съкрушено/. А!… Споменавам ли я често?
Н и н а. Досега – три пъти.
Е м и л /отчаяно/. При вашата нетърпимост към тривиалното!
Н и н а. Без тривиалното не може. Солта на живота е също тривиална.
Е м и л. Обичате да сте мила към партньора си.
Н и н а. Едва сега ви чувствувам като истински партньор. Бих ви казала, че…
Млъква. Пауза.
Р о з а. Говорете си. Каква глупачка съм била. /Към него./ А ти, защо не си казал, че можеш да бъдеш мил?
Н и н а. /на Емил/. Гледах филма, а от слушалката долиташе гласът ви!
Е м и л. Наистина?
Н и н а. И вие разбрахте!… Вие нарочно…
Емил се смее, смее се и тя.
Е м и л. И никога не съм мислил, че ще ми помогне не друго, а киното.
Н и н а. Съчетано с Чехов, всъщност Чехов.
Е м и л. Който е в състояние да те направи тъжен и щастлив. Но човек така и не знае понякога тъжен ли е или е щастлив. Понякога щастието може да се превърне в обида. Вие чувствувала ли сте се обидена от обстоятелството, че в даден момент сте щастлива?
Н и н а. Какво правите? Вече потегляте по магическата пътека?
Е м и л /сякаш се извинява/. Просто по навик.
Н и н а. Готова съм, мили мой, готова съм да приема както вълшебството, така и истината на екзотика, да повярвам, че щастието е и в тъгата, да се промъкна в упойващата дъхава градина на думите!
Е м и л. Единственото, което мога да ти дам.
Н и н а. /внезапно/. Роза, вие ме изненадахте.
Роза /трепва/. Какво?
Н и н а. Началните ви реакции бяха по-човешки, с устрем да спасите нещо, което ви принадлежи.
Р о з а. Пак не разбрах.
Н и н а. Много бързо се предадохте.
Р о з а. Той знае всичко.
Н и н а. Отричайте!
Р о з а. Страхувам се от подробностите.
Е м и л. Хайде, Роза, казахме си урока. Да потегляме.
Р о з а. Къде?
Е м и л. Да се приберем в нашия двустаен затвор.
Р о з а /учудено/. Как?… Ти… С мен ли?
Е м и л. Друг изход не виждам.
Н и н а. Вие бягате?
Е м и л. Ще ви се обадя веднага.
Н и н а /с болка/. Моля ви!
Р о з а. Какво искате?
Н и н а. /към Емил/. Още малко.
Е м и л. Сигурна ли сте?
Н и н а. Още малко!
Е м и л. Тогава позволете да хвана ръката ви.
Роза вдига стола и удря с него пода.
Р о з а. Какво искате от мен?
Е м и л. Ти ли чупиш столовете?
Р о з а. Щяхме да тръгваме!
Е м и л. Това беше отдавна.
Р о з а. Какво?
Е м и л /въздъхва/. Как да ти обясня, как да ти го кажа, да ме разбереш, най-после…
Р о з а. Преди секунда ме покани да тръгваме.
Е м и л. Роза, каква секунда, не видя ли какво стана?
Р о з а. ТИ го предизвика! Ти грабна ръката ѝ!
Е м и л /по неочакван начин, към Нина/. Всъщност, Нина, никой нищо не знае, нищо не се знае и нищо не е важно. Стоял съм на мостче във Венеция и съм си казвал: това ли е важно? На Шанзелизе отново съм се питал: може би това? През вратата на малка гръцка кръчмичка духаше направо от морето и нещата, които ме заобикаляха, бяха по-прости от най-простите представи, но тъкмо затова пък приличаха на магически и се запитах: това много важно ли е? Сега мога да потвърдя, че нищо не е важно, нищо на този свят не е важно. Разбирате ли ме?
Н и н а. Не, и затова обичам да ви слушам.
Е м и л. И отново на „Ви“.
Нина  и  Емил се смеят.
Н и н а /внезапно към Роза/. Роза, държите се превъзходно и Ви благодаря.
Р о з а. Просто съм занемяла.
Е м и л. Нина. няколко пъти се изкушавам да Ви разкажа за Винисиус ди Мораис… Бразилски поет и композитор, баща на боса-новата. Ето един текст на негова песен:
Има дни – седя
и си мисля за живота
и повярвайте
не виждам изход.
Как става така,
как да го разбера
едва запели
започваме да умираме;
след пристигането
все идва заминаването
защото няма нищо
 без раздяла.
Какво знам аз, какво знам аз –
животът е една голяма илюзия.
Какво знам аз, какво знам аз –
знам единствено, че само той
има право.
 
Пауза.
Н и н а. Вие ме обсаждате, заграждате ме отвсякъде, не ми давате възможност за отстъпление.
Е м и л. Искам да споделям с вас всичко, което ми е направило впечатление, към това се стремя, това единствено ме вълнува сега.
Р о з а. А така!…
Е м и л. В поведението ти, Роза, наистина няма логика. Държиш се или смешно, или трагично, което е същото, или пък с превъзходна ирония. Кажи какво искаш?
Р о з а /въздъхва/. Не знам.
Е м и л. С мен ли искаш да живееш или с него?
Р о з а. Нужни сте ми.
Е м и л. И двамата?
Р о з а. Да.
Е м и л. Слушай, ще ме оставиш ли на мира?
Р о з а. Не мога.
Е м и л /изтърсва го/. И аз не мога без тази жена!
Роза захлипва моментално.
Е м и л. Сега пък нова реакция! Аааа!… Ще полудея!… Не мога да те понасям! /Роза плаче тихо./ Млъкни!… Хайде!… Тръгвай!…
Р о з а. Стой!
Е м и л. Отначало се самоубиваше, после плачеше, после започна да иронизираш, сега отново плач. Плачът гложде мъжа, разбери!
Р о з а. Обещай, че няма да говорите по телефона.
Е м и л. Това няма да се случи.
Р о з а. Ще говорите, така ли?
Е м и л. Защо не отидеш при другия?
Р о з а. Така ли искаш?
Е м и л. Да.
Р о з а. Това ли предлагаш?
Е м и л. Да!
Р о з а. И мислиш че е лесно? /Пауза./ Грабвам си бохчата и тръгвам?
Е м и л. Не го ли обичаш?
Р о з а. Обичам го.
Е м и л. Тогава?
Р о з а. Така се отива при мъж! Така се грабва бохчата! Изобщо, знаеш ли какво е мъжът? Знаеш ли какво сте мъжете? Знаеш ли какво сте мъжете? Вие сте мерзавци. Тръгне ли към мъжа с багажа си, жената е загубена – мъжът веднага офейква.
Е м и л. Защо дружиш с подобни?
Р о з а. Всички сте еднакви. Отидеш ли с бохча, бягат. Искат нещо едро.
Е м и л. Боже мой! Полудявам… Защо не каза от начало?
Р о з а. Да тръгваме.
Е м и л /внезапно/. Имаш го!
Р о з а. Тук ми е неудобно.
Е м и л. На мен още повече. Хайде!… Да беше казала, да не усложняваме. Имаш го, утре го уреждаме.
Р о з а. Гледат ни!
Е м и л /уморено/. Да ти кажа правата, стана ми безразлично, Вземи го, бих ти дал и другото, ако приемаш таратайки, разбира се.
Р о з а. Защо, какво ѝ е?
Е м и л. Презирам те! Стана директна. /Просъсква./ Вземи я.
Р о з а. Трябва да ме разбереш. Аз съм жена, не мога да отида никъде без…
Е м и л /прекъсва я/. Добре, добре… друго?
Р о з а. Н и н а, може ли кафе?
Н и н а. Много ви моля да…
Е м и л /уморено/. Искам да си вървим.
Р о з а. След кафето.
Н и н а. Ох!…
Р о з а /почти вика за да я чуе отдалечаващата се/. Без захар.
Е м и л. Твоята искреност ми харесва. По-добре така отколкото…
Р о з а /извиква/. Разбери, той няма да ме приеме!
Е м и л /високо/. Тихо!
Р о з а. Защо тихо? Какво тихо? Да се вслушва!… За нея туй е дар от небето.
Е м и л. Млъкни!
Р о з а. Ах тия смешни мъже!…
Е м и л /възбудено/. Тя е съвсем друг човек. Нашите отношения са особени.
Р о з а /смее се/. Сега ще видиш кафето.
Е м и л. Негоднице!
Р о з а. Приготвено със старание на жена, която си е отдъхнала.
Е м и л. Не се докосвай до нея! Ние сме над тези неща. Ако продължаваш…
Прекъсва.
Р о з а. Какво? Какво ще стане?
Е м и л. Остави ни на мира. При нас е нещо друго, ние сме „други“ хора.
Р о з а. Глупако, какво ще правиш с тази дъртачка?
Е м и л. Ще те ударя!
Р о з а. Наблюдават те.
Н и н а /с жизнени нотки в гласа/. Турско кафе!
Р о з а. Идеално!
Н и н а. Така сметнах.
Р о з а. За този турчин тук!… По едно време някъде имаше коняк.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Не, аз ставам простачка! Така е най-добре. Нина, и малко коняк?
Н и н а. Сега!… Божичко, чаша!…
Пауза.
Р о з а. Какво нещо сме жените, ей. Вари ни, печи ни, на Северния полюс ни прати, ще искаме да се женим. /Пауза./ Ето и чашката на Емил. /Налива коняк./ Аз бягам от него, той бяга към вас. Емиле, добро ли е кафето?
Е м и л. Опитай се да помълчиш.
Р о з а. Новото! /Налива./ Романтичното! /Налива./ Екзотичното! /Налива./ То привлича, зове. Наздраве! /Пауза./ В голяма авантюра се впущам, но де да видим… На голямо пътуване потеглям. В джунглите. Там всеки мъж е животно. Иска да те изяде. /Пие./ Съблича, консумира, и те пуща да пасеш, не го интересува какво точно става с теб. Той е консуматор, ти си вещ. И вещо сменя вещите.
Е м и л /весело, след като пие/. Отново ми харесваш!…
Р о з а. Олекна ли ти?
Н и н а. Бисквити?
Р о з а. Много се движите, Нина, много се оживихте.
Н и н а /с достойнство/. Изглежда казахте нещо за мен.
Р о з а. Да.
Н и н а. За мен е лесно да се говори, аз съм лесна тема. И за белетристика съм лесна и за пиеси. Принадлежа към ясно очертана категория, бих казала – армия, най-тихата армия на света. Помислихте, че ще ми е неудобно да говоря за това, но се лъжете. Ако щете вярвайте, но този следобед е много богат за мен. Не в този смисъл, /Усмихва се./ Не защото съм с Емил. /Пие кафе./ Представете си – донесохте ми забава. Вие сте очарователна, нюансирана, неизработена до край, пълна с изненади – жена от която в една и съща минута могат да бликнат и смях, и сълзи.
Р о з а. Пийнете си.
Н и н а. Защо? Забавна съм и без коняк.
Р о з а. Страшна сте! Сега разбирам по какво е налапал.
Н и н а. Реакциите ми са превъзходни, действията ми са осмислени и може би ще ви разочаровам, но вашият мъж ме интригува повече отколкото предполагате.
Р о з а /подмята/. Да де, обичате го.
Н и н а. Как успяхте да го загубите…
Р о з а. Говорите като пред свършен факт.
Н и н а. /усмихва се/. Чудесна сте! У вас са събрани няколко жени.
Р о з а. Кажете му! Затова искам и повечко мъже. Но този тук е мухльо.
Н и н а. Знаете ли, че на мухльовците се дължат някои неща от живота и развитието.
Р о з а. Хайде де.
Е м и л. Роза, вече ми харесваш.
Р о з а. моят е голям мухльо. Може би съществува още един такъв, де да знам къде, може би в Южна Америка, или в Дамаск…
Е м и л /смее се/. Защо пък в Дамаск?
Р о з а. Говоря квото ми хрумне.
Н и н а. Май че сте щастлива.
Р о з а. Фиркана.
Н и н а. Голям ден в живота ми. Да ви кажа правата, ако съм сигурна че можете да бъдете винаги забавна… Щях да кажа глупост.
Е м и л. Бихте я предпочела?
Н и н а. Разбира се.
Р о з а. Пред него?
Н и н а. Нищо не може да замени другарството между жени.
Р о з а. Да знаете колко сте права! Мъжете са глобално бедствие. Не могат и да те забавляват. У тях всичко е егоизъм.
Е м и л. Да де, затова ми измъкна жилището и колата.
Р о з а. Глей сега, глей кво дума!… Винаги ще ти прекъснат хубавия разговор. Виж сега, за кво говорим, а той кво говори. /Емил и Нина се смеят./ Ние говорим за възвишени неща, а той веднага – за коли. На мъжете им дай или коли, или апартаменти. Друга тема нямат.
Н и н а. И за мачове.
Е м и л /изведнъж/. Откъде знаете? /Остро./ Голяма ерудиция вадите!
Р о з а. А сега! Ревнуваме,
Н и н а. Моля ви се, чета вестници.
Е м и л /отпуща се/. Така може.
Р о з а. Ама сте хитри, а? И двамата!
Н и н а. Защо бе, Роза?… Ох, че сладък коняк!…
Р о з а. Присламчихте се един към друг. Уж телефон, уж само по телефона, пък то – ръцете ви като невестулки.
Е м и л. Роза!
Р о з а. Полъх над прерията!
Е м и л. Мисля че… вече…
Р о з а.  …си се откупил, така ли? Свободен!… Ама ти никак не си ме обичал, бе Емо, ти си знаел, че ти изневерявам и си траел като последен подлец, без да дигнеш скандал. Това не мога и не мога да ти простя; в туй няманищо човешко; какъвто и полъх да станеш, над каквито и прерии да духаш, не съм доволна от теб, мъчно ми е, просто ми се плаче!…
Е м и л. Добре е да не ставаме отново сериозни.
Н и н а. Ще бъде жестоко. При това вече сте ми симпатична.
Р о з а /рязко извисява глас/. Не може така!
Е м и л. Роза!
Р о з а. Откупи се! С едно никакво двустайно и една абсолютно никаква кола. /Заплаква./ Мъчно ми е. За теб! Толкоз евтино се откупи!
Н и н а /с укор към Емил/. И на мен ми стана мъчно за нея! Вие нямате пра…
Е м и л. Нина, това са етюди. Сега като нищо ще ми измъкне нещо друго.
Р о з а /вика/. Ще измъкна ли? Аз, значи, АЗ ИЗМЪКВАМ нещата! Виж го ти – измъква се, излита, а после аз виновна, АЗ измъквам не знам си що, АЗ правя етюди. Хубави етюди!… Питай сърцето ми. Етюдите изникват от гърдите ми, от дълбочина, от извора на женската същност, от наслоената мъка.
Н и н а. Млъкнете!
Р о з а. А! /Учудено./ На вас пък какво ви… стана?
Н и н а /с искреност, на която не може да се възрази/. Стана тъжно, нещата изгубиха забавната си шеговитост.
Е м и л. Нина!
Н и н а. Чувствувам се злодеец. /Вика/ Аз ограбих тази жена!
Е м и л. Нина, моля ви./На Р о з а./ Ако не прекъснеш с театъра, ще направя нещо лошо!
Роза отново захлипва.
Заплаква и Нина.
Н и н а. Емиле, моля ви!
Е м и л /изненадан/. Какво?
Н и н а. Идете си!
Р о з а /на Емил/. Махни се!
Н и н а /изведнъж и към Роза/. И вие! Моля ви!
Е м и л. Добре, Роза, какво искаш още?
Р о з а. Вече нищо. /Трие сълзите си./ Ти си палач!
Е м и л /ядосано/. Ще се махнеш ли най-после от пътя ми?
Р о з а. Знаеш ли какво искаш от мен? На теб ясно ли ти е какво е животът? Животът на една жена! Къде ме пращаш? Да не мислиш, че ме пращаш на курорт? Ти знаеш ли какво е сама жена в живота?…
Е м и л /вика/. Дадох ти имуществото си!… Ще живея под наем. Малко ли ти е?
Р о з а. Палач!…
Е м и л. Роза!…
Р о з а /някак кротко/. Тя нали има апартамент и свобода!
Е м и л. В нейните работи не се бъркай.
Р о з а. Питай я колко ѝ е добре.
Е м и л /изтърсва го/. Но ти си по-млада, имаш любовник.  /Обръща се към Н и н а./. Извинете.
Н и н а. Нищо, днес е ден на истините.
Е м и л. Бих казал – на етюдите!
Р о з а. Не ме пронизвай с злобни погледи и не ме утешавай с любовници. Знаеш какво е любовникът! Нищо, фикция, човек готов да се изпари, да изчезне. Какво ми завиждаш за любовника, не разбирам защо ми завиждаш. Докато вие имате всичко, аз съм като опустошена.
Е м и л. Роза, да се разберем, щом излезем от тук, вече няма да пристъпя този праг.
Р о з а /ужасено/. И отново телефонът?
Е м и л  и  Н и н а. Да!
Р о з а. Боже, луди хора!
Е м и л. Не ни давай акъл.
Р о з а /примирено/. Пък, де да знаеш, може да е по-добре. Чиста работа. Няма нищо по-красиво от красивите изречения. Можеш да си нарисуваш всякакъв свят, какъвто искаш живот, вместо на земята, можеш да заживееш в гнездото на птица, в клоните на топола. Вие затрихте всичко, дори живота! /Замисля се./ Но тогава защо ти е свободата?
Е м и л. За всеки случай.
Р о з а. Държиш за нея, викаш.
Е м и л. Много.
Р о з а. Мисля че ти подсказах нещо.
Е м и л. Разбрах, но не знам колко?
Р о з а. Четири.
Е м и л /просъсква/. Жалко дамско човече!
Р о з а /въздъхва/. Поставяш ме в нови, неудобни ситуации.
Е м и л. Давам ти всичко от книжата!
Р о з а. Искам четири!
Е м и л. Знаеш, че нямам четири, имам три.
Р о з а. Ще почакам да спечелиш.
Е м и л /искрено/. Това ще бъде равно на гилотина! /Изведнъж/ Хайде да се прибираме!… Нина, ще ви се обадя.
Р о з а. Нина, чао!… Ох, че съм пийнала…
Н и н а /внезапно/. Чакайте!… Почакайте тук.
Пауза.
Чуваме отваряне и затваряне на врата, отново отваряне и затваряне на врата.
Н и н а. Вземете това.
Р о з а. За мен ли са?
Н и н а. Ще ги вземете ли?
Р о з а. Нямам друг изход! /Заплаква и тръгва навън./ Изнудвачи!… Крадци!…
Е м и л /изненадан, объркан/. Нина, какво направихте, луда ли сте?
Н и н а /със спокойния си тон на мъдрата жена/. Защо да говорим сега за пари, щом хиляда лева оправят съдбата ви.
Е м и л. Как можахте! Това е мой личен въпрос.
Н и н а. Да не говорим повече.
Е м и л /слисано/. Не я познавате… Тя може…
Р о з а /злобно/. Какво може? Какво мога аз? Да ви излъжа ли? /Роза връща парите на домакинята./ Ето ви ги обратно!
Н и н а. Не… Роза, вземете си ги. Настоявам да ги вземете.
Нина хуква с пачката към излизащата навън Роза.
Пауза.
Е м и л. Нина, вие сглупихте. /Тутка се и извиква./ Роза!… Роза!… /На Нина./ Защо ѝ ги дадохте. Почакайте, ще се върна.
Излиза да връща Роза.
Пауза, в която той се връща.
Е м и л /тихо/. Тя може да ни метне и двамата.
Н и н а. Мисля, че ще бъде най-добре ако се разотидем. И, ако искате, да знаете, нещо в съзнанието ми просветна, нещо ми се изяснява.
Е м и л. Оставете ме да погаля косата ви.
Пауза.
Н и н а /разгромена/. Идете си… Моля ви!
Е м и л. Как да ви го кажа, миличка… По-късно, като помислите, не може да не разберете, че нещо искрено припламна.
Стъпките на излизащия мъж. После той спира.
Е м и л. Хубаво ми е!
Н и н а. И на мен. Сбогом, мили!
Музика, нежна, сладка, плавна, създаваща добро настроение.
Чуваме звън на чаши и прибори. Нина прибира масата.
Н и н а /искрено, жизнено/. Животът, колко хубаво нещо!…
Звъни се. Този път на входа.
Нина бърза, едва не изтървава чашите, май че се чуди какво да прави с товара в ръцете си, тръгва с него към входа.
Н и н а. Извинете, че отворих забавено, но ръцете ми са заети.
Н е п о з н а т и я т /казва нещо, може би добър ден/.
Н и н а. Какво казахте?
Н е п о з н а т и я т. По-скоро измънках.
Н и н а. Какво измънкахте?
Н е п о з. Извинението си.
Н и н а /наивно, сладко, щастливо/. За какво се извинявате?
Н е п о з. За нахлуването си. Просто се врязах.
Н и н а /с нежна еуфоричност/. Че лошо ли е? Кой сте вие?
Н е п о з. Там е работата… Непрекъснато се мъчите да изтървете чашите.
Н и н а. Имах гости. Заповядайте!
Н е п о з. Добре де, какво ви пречи да оставите чашите някъде?
Н и н а /смее се/. Ами да!
Пауза докато Нина отиде до кухнята и се върне.
Нина се връща и изключва касетофона.
Н е п о з. Защо изключихте?
Н и н а /прави хумор/. Аз ли?
Н е п о з. Музиката.
Н и н а. Доколкото знам, непознатите не обичат музика.
Н е п о з. Допуснете, че не съм непознат. Защо не си представите, че съм ваш добър познат, защо не предположите че съм вашата трезва мисъл?
Н и н а. Еее, ама знаете ли как не сте ми необходим сега?
Н е п о з. Добре де – вашият разум!
Н и н а. Никак, хич! /Сеща се че говори глупости./ Извинете
Н е п о з. Вие извинете.
Н и н а. Интересно защо не се уплаших.
Н е п о з. Това ме радва.
Н и н а. Спокойна ли съм?
Н е п о з. По-скоро – щастлива.
Н и н а. Как да ви наричам?
Н е п о з. /в нейния тон/. Тук ме затруднихте.
Н и н а. А сигурен ли сте, че идвате при мен?
Н е п о з. Абсолютно.
Н и н а. Днес имам богат ден.
Н е п о з. Така ли?
Н и н а. Пълен!… Но туй не е за разговор с непознати.
Н е п о з. Има си хас.
Н и н а. Щастлива съм!… Коняк?
Н е п о з. Като нищо!
Н и н а. излиза и се връща с нови чаши, чуваме потракването им.
Н и н а. Винаги ми се е струвало, че непознатите произлизат от тъмната представа за мистерията и че нямат маниери, че са груби. Дойде някой непознат, да речем, да ни подкани да чистим снега. Влиза – кара се, влязохте вие… казвате – има си хас.
Н е п о з. Ще се кара, разбира се. Не чистите снега, превръща се в лед, подхлъзвате се, падате, после какво да ви правим такива паднали и счупени, как да ви събираме, къде да ви слагаме?
Пауза.
Н и н а. А вие?
Н е п о з. Какво?
Н и н а. Все още ли сте сигурен, че идвате при мен?
Н е п о з. Вижте какво, ако мислите че съм сторил нещо определено грубо, кажете ми направо и ще си изляза. Трябва да знаете, че ми е нужно много малко, за да си отида. Ако ви смущавам, мога веднага…
Н и н а. Имам само коняк.
Н е п о з. А аз язва.
Н и н а. Ужас! Ракия нямам.
Н е п о з. Но ще пийна коняк, трябва да погълна нещо.
Н и н а. Това е друго. Имахте вид на прекалено измислен.
Н е п о з. Моля?
Н и н а. Приличате ми на показен, на персоната, която оправя нещата в края на пиесите.
Н е п о з. Радвам се, че ви харесвам.
Н и н а. Да пием!
Н е п о з. Наздраве, другарко Монева!
Н и н а. Знаете името ми?
Н е п о з. Иначе как ще ви намеря.
Н и н а. Вярно. Откъде го знаете?
Н е п о з. На входа го пише.
Н и н а. Така ли? Наздраве.
Пият.
Н е п о з. /оставя чашката/. Бяха забавни, нали?
Н и н а. Кои?
Н е п о з. Емил и Р о з а.
Музикален ефект.
Н и н а. Защо? Какво е станало? Откъде ги познавате? Станало ли е нещо?
Н е п о з. Нищо не е станало. Само казах, че са забавни. Тия хора са ми забавни.
Н и н а. Откъде знаете че са идвали? Защо се интересувате?
Н е п о з. Успокойте се.
Н и н а. Спокойна съм, но Вие ме обиждате. Това не ми харесва, че влизате и говорите за Емил.
Н е п о з. Сигурна ли сте, че се казва Емил?
Н и н а. А на вас сигурно Ви се ще да не съм сигурна?
Н е п о з. Де да знам вече какво искам аз. Ето, станах ви несимпатичен, намразвате ме.
Н и н а. Е, успяхте да ме настроите срещу себе си. Признавам, че не ми стана приятно. Може би има нещо тревожно, но този човек е много скъп за мен… Как да кажа, този мъж не е нито минало, нито бъдеще, той е настоящето ми.
Н е п о з. Тази картина на стената не блести с особени качества.
Н и н а. От известно време не ми харесва, но някога ми допадаше. Изглежда че нещо в естетическите ми функции се е изменило.
Н е п о з. Може би отскоро.
Н и н а. Не знам, не мога да ви кажа… Защо ми говорите за Емил?
Н е п о з. Аз нямам картини.
Н и н а. Да не е станало нещо?
Н е п о з. Какво да ви кажа, госпожо Монева, не знам как да започна. Впрочем, моето доброжелателство е от квартален мащаб и наистина не мога да намеря подход. Нито мога да ви обясня кой съм.
Н и н а. Но не сте дошъл да говорим за картината.
Н е п о з. И искам да не ви заболи, разбирате ли, или пък съвсем малко.
Н и н а. Може би сте дошъл да ми кажете, че Емил е мошеник?
Н е п о з. Да ви кажа правата, помагате ми, вече ми поолеква… Но защо да допускаме подобни неща за един великолепен възрастен човек, почти вълшебник, който умее да съзижда огромни меки светове, а после поселва в тях не повече от двама души. Истинско разточителство – само двама души в обширен комфортен свят.
Н и н а. Даа, когато доброжелателят идва у дома ти и започва да говори за някого…
Н е п о з. Олеква ми, ви казах – да пием.
Н и н а. Настоявам веднага да ми откриете защо се интересувате от Емил.
Н е п о з. Не само от него.
Н и н а. И от мен, разбира се.
Н е п о з. Роза, Роза!
Н и н а. Аха, да…
Н е п о з. Може би е Роза, може би не… Всеки случай, не е цвете за мирисане.
Н и н а. На мен ми се стори интересна. Пластичен характер, може да те изуми с настроенията си.
Н е п о з. И да те подведе.
Н и н а. От нея ли се интересувате?
Н е п о з. И от нея, просто да ви предупредя.
Н и н а /сякаш на себе си/. Твърдите, че сте моят разум, трезвата нотка на моето аз.
Пауза.
Н и н а. Какво точно искате да знаете?
Н е п о з. Някои любопитни, ако щете – екзотични неща.
Н и н а. И ако откажа да разговарям за тях?… /Рязка промяна на тона./ Впрочем какво се церемоня с вас, отказвам! Какво ще сторите?
Н е и о з. Най-простото – ще си отида.
Тръгва си, чуваме стъпките му.
Н и н а. Представете си, че мога да се обадя. /Той си отива./ Някои разговори могат да обидят човека. /Непознатият се отдалечава./ Моля ви?
Н е п о з. /спира и се обръща/. Смятам, че утре ще се почувствате още по-обидена.
Н и н а. Как?
Н е п о з. Като изтеглите от банката хиляда лева и им ги дадете.
Н и н а. Не, аз ги дадох сега, това беше неприятна подробност и предпочетох да я ликвидирам веднага.
И е п о з. А така! Вие пък, за беля, сте имала хиляда лева на разположение.
Н и н а. Аз съм жена, която е припечелила нещо през живота си. Парите могат да ми осигурят някои емоции.
Н е п о з. Сигурно.
Н и н а. Тогава, какво да ги правя? Да лежат в банката?… За кого? За кого? Кажете за кого?
Н е п о з. /съчувства/. Там е работата.
Н и н а. Направих много екскурзии, сега се записах за Съединените Щати, но какво от туй? – всичко е празнота, празна кутия с тъмнина…. Неподвижно, празно – една празна празнота, без минало, без бъдеще.
Н е п о з. А настояще?
Н и н а. Нямаше.
Н е п о з. Сега има.
Н и н а. Да.
Н е п о з. Сигурна сте.
Н и н а. Да се пукнеш от смях, но сега има. Никога не съм вярвала, а излезе, че има. В даден момент от някъде се пръква някакъв човек, разцъфтява и настоящето, звънват звънчета…
Н е п о з. /смее се/. Над прерията повява!…
Пауза. Нина оценява казаното.
Н и н а. Прерията заблестява, нахлува кислород, тревите потрепват, звънтят – има полъх! Значи, известно ви е и за прерията?
Н е п о з. Да знаете колко прерии се навъдиха в София!… От кога?
Н и н а /гордо/. Сто и деветдесет!
Н е п о з. Дни!
Н и н а. Аха!
Н е п о з. А откога го обичате?
Н и н а. От третия.
Н е п о з. /изненадан/. Ден?
Н и н а /усмихната/. Месец!
Не п о з. Много ли?
Н и н а. Пространствата на света са били пълни с дивотии, много животни, но животът е станал живот с появяването на човека. Разумът и духът са дали живот на планетата; рисунките по скалите, размисълът за огъня, за бога, за отрицанието на бога, първите думи на възклицание, на страст, първото любовно обяснение, Вие как мислите?
Н е п о з. Нима преди Емил пространството е било населено само с динозаври?
Н и н а. Когато станете на шейсет, елате повторно при мен. Ако съм още на този свят, ще си поговорим отново.
Н е п о з. Там е работата, Монева, че ще е интересно ако си поговорим още сега.
Н и н а. И да превърнете живота ми отново в пустиня?
Н е п о з. Представете си, че преди сто и деветдесет дни разговорът ви не се е родил поради случайно преплитане на жицата, а нарочно.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Допуснете, че за вас са били събирани сведения предварително, проучвали са ви и в даден момент са ви атакували.
Н и н а. Не мога да си представя.
Н е п о з. Ловецът се обажда, разговаряте, минават няколко дни, вие вече сте наречена „прерия“, а след още няколко дни вече сте го нарекли „полъх“… Прерията си има вече своя полъх.
Н и н а. Че лошо ли е?
Н е п о з. Говорите, говорите, говорите…
Н и н а. Това са хубави неща.
Н е п о з. Дните идват и си отиват, а вие говорите.
Н и н а. Чудесно!
Н е п о з. Ослепявате за живота край вас.
Н и н а. Прекрасно.
Н е п о з. Хлътвате.
Н и н а. Необходимост.
Н е п о з. И един ден /пауза/ след шестия месец /пауза/ обикновено тогава /пауза/ една жена звъни на входа, влиза у дома ви и ви пита какво търси вашия телефонен номер в бележника на съпруга ѝ.
Н и н а. Хубаво!
Н е п о з. Хубаво! Че какво му е хубавото?
Н и н а. Не е празно.
Н е п о з. Вдига скандал! /Пауза./ Карате се. Тя ви обвинява…
Н и н а. Лошо ли е да те обвиняват?
Н е п о з. /високо/. В това че сте обсебила съпруг!
Н и н а. Какво по-хубаво на тази възраст?
Н е п о з. /сякаш губи чувството си за превъзходство/. Тогава звъни телефонът! /Пауза./ Вместо вас, тя вдига слушалката. /Пауза./ Разбира се – това е мъжът ѝ. Тя го заплашва… Казва, че ще скочи на тротоара, вика го да дойде за очна ставка, той идва, започва театърът, етюдите се изреждат… /Пауза./ До кулминацията.
Н и н а. Голяма работа!
Н е п о з. А малка ли е? Това са хиляда лева!
Н и н а. Но се превръщат в прерия.
Н е п о з. /с леко злорадство/. Много прерии, обаче!
Н и н а. Е, това е малко досадно.
Н е п о з. /кипва/. А бе, вие разбирате ли, че сте жертва на мошеници? Така преживяват те, по хиляда лева от всяка прерия, от всяка наивна дама!
Н и н а. Говорите твърде високо.
Н е по з. Искам да ви внуша, да ви набия в главата!…
Н и н а. И да ме спасите!
Н е п о з. /вика/. Да.
Н и н а. Вие се мамите.
Н е п о з. /изумено/. Какво?
Н и н а. Той не може да бъде такъв. Впрочем, може да бъде какъвто си ще, но ме обича!
Н е п о з. Вас?
Н и н а. Не забравяйте маниерите.
Н е п о з. Не забравяйте, че сте жертва!
Н и н а. Знам че съм жертва, това го знам добре, но на кого?
Н е п о з. На така наречения Емил!
Н и н а /с полуусмивка/. Лъжете се. Изобщо, вие се лъжете много, повече отколкото допускате… И не мислете, че сте спасителят в ръжта. Този Емил, така нареченият, ми е необходим и вие напразно се втурвате да го махнете. Какво ще ми дадете срещу него? Кажете де?… Знаете ли какво бях преди него? Отрепка! Нищо! Влачех се с една единствена рокля по улиците, а от огледалото ме поглеждаше стара, предала се вече жена.
Н е п о з. Добре де, бяхте ли сигурна, че ще се видите?
Н и н а. Бях сигурна, че няма да се видим. Достатъчно съм умна за това.
Н е п о з. Тогава защо се соанирахте, за кого?
Н и н а. За себе си! За кого! Нали е неприлично да говориш красиви неща с мъж, който говори красиво, а всъщност да си повлекана, една потна, раздърпана бивша лъвица във воняща прашна бърлога… Разберете, ние си имаме зала.
Н е п о з. Каква зала?
Н и н а. Наша, уредена по наш вкус, с наши книги, наши картини, наша музика. В тази зала има всичко, там е и прерията, небето, там текат потоци, шумят морета, в моретата се оглеждат звездите.
Н е п о з. Трамваи има ли?
Нина рухва изведнъж, започва да плаче сърцераздирателно и сякаш освобождава мъката си.
Н е п о з. Извинете, искам да ме извините! /Нина плаче/. Много! /Нов пристъп на плач./ Постъпих глупашки. /Нина свлича лице на рамото му и плаче./ Простете, Монева, аз съм само обикновен фантом на мисълта ви.
Н и н а. /вече хлипа/. Нямате ви представа колко сте жестоки вие, младите. Премахваме класовия антагонизъм, но как да се справим с жестокото нещо – младостта? Най-безсърдечното нещо на света! /Бърше сълзите си, мъчи се да се успокои./ А той, така нареченият Емил, знае всичко: може да бъде и млад, и стар, може да ти създаде отделна зала, която няма нищо общо с всекидневието.
Н е п о з. Разбрах.
Н и н а. Не разбирате. Само ме щадите. А аз разбирам и вас, и себе си, и всички като мене. Него и да го разбирам, това не е важно. Той е толкоз самостоятелен и красив случай в живота. Той е дар. Без него какво? Нищо. Хиляда лева! Според вас – много. Нищо! Какво му плащаме? Това е върховен занаят, малко хора го умеят, а друг като него едва ли. Представете си, ако днес трябва да се обади на седем жени, всяка една с отделни привички, отделна култура, особености и слабости. Боже мой, това не е мъж, а океан! Да не говорим за интелекта му. Интелекти много!… Но такава искреност! Кой може да ти даде подобна искреност, къде ще я намериш? А той ти я дава, длъжен е, понеже е професионалист. Ако не работи добре, ще умре от глад. Повярвайте, ухажвали са ме и други мъже, но и най-влюбеният не е бил толкоз искрен. /Пауза./ Искате да се откажа от този красив свят, от този обаятелен ловец, който скита по прерията и си подсвирква, а животните не бягат от него. Но как да ви го обясня, не можете да разберете и отново ще твърдите, че става дума за мошеничество. А има жени, които биха били доволни от брак с мъж, който я бие всеки ден. Защото е по-добре от нищо. Знаете ли какво е това – нищо?… Хиляда лева! Тези пари не му плащат нищо… /Спокойно/. Знам, че преживявам крах. Това е една от неизбежностите на живота, ще посрещна и нея, какво ми остава.
Телефонът.
Нина се спуща и грабва слушалката.
Н и н а. Да! Да, мили!… Един момент, да затворя прозореца! /На Непознатия./ Извинете много! Моля ви…
Н е п о з. Довиждане.
Н и н а. Довиждане… Мили мой!
Е м и л /чуваме съвсем ясно гласът му/. За първи път ме наричаш мили.
Н и н а. А ти ми говориш на ти!
Е м и л. Нещата зреят.
Н и н а. От самосебе си.
Е м и л. Както трябва да бъде.
Н и н а. Мили, добре ли си?
Е м и л. Не.
Н и н а. /трепва/. Какво ти е?
Е м и л. Уитмън, мила! Този проклетник Уолт Уитмън ме разнежи отново! Искаш ли да ти прочета една поема?
Н и н а. /възторжено/. Да, да, да!
Е м и л. Приготви се да слушаш.
Н и н а. /извън себе си/. Ти си велик!
Е м и л. Какво каза?
Н и н а. /съвсем възторжено/. Единствен и величествен!… Вълшебник, който създава светове! Говори, мили, няма по-велико нещо от думите!..

 

Край


борис
априлов
*
СИНЬО...
*
радиопиеса

.

Вятърът блъска къщите на градчето.
Морето се хвърля срещу него, разбива се в скалите и стене.
Музика.
Отново шумовете на вятъра.
Г л а с /говори Иван/. Стаята, която съм наел, е горе, на носа на полуострова. От прозореца се вижда настъпващото срещу градчето море. То се разбива в скалите и се отдръпва пред вековната им твърдост. Струва ми се, че пяната, която облива брега, е пяна на неговия гняв, струва ми се, че съм накрая на света – сам срещу водната маса, на пост срещу настъпващия мрак. Небето е покрито с облаци, ръми, вятърът огъва жилавите храсти. Грозната стаичка се е озъбила край мен с голите си греди и дребните дъбови дъсчици, наковани с ръждясали гвоздеи. Стаичката наподобява капитански мостик, от който направлявам огромния кораб-свят.
Музика.
Г л а с ъ т /продължава/. Пишещата машина мълчи страшно на масата, клавишите са занемели от няколко дни и напразно се мъча да изтръгна от тях оная весела мелодия на мисълта, да оправдая съществуването си. Пуша и се разхождам по грапавия под, дъските се люлеят под стъпките ми, пищят. Чувствам се като пленник: срещу мен е морето, а зад мен, ако отворя вратата – килерът. Той е тъмен, прилича на подземие, пълен е с мрежи, смола и гребла. Отвъд тоя старинен склад е улицата. По нея се отива в кръчмата. Копнея за кръчмата, а не бива да мисля за нея, трябва да пиша…
Музика.
Вятърът.
Г о в о р и т е л. Радиотеатърът представя СИНЬО – пиеса от Борис Априлов.
Музика.
Отваряне на врата.
Проскърцва стълбище. По него се спуща човек.
Ново отваряне на врата.
И в а н /учудено/. А!… Петрано, ти ли си?… Какво търсиш тук? /Мълчание./ Не спиш ли? /Мълчание./ Забранявам ти да ме дебнеш… Защо гледаш уплашено?… Какво искаш?… Много често идваш тук. Забранявам ти да ме дебнеш… Я да видя очите ти. Не отваряй устните си… Хубава си, но забранявам да ме дебнеш, иначе ще сменя квартирата. /Шепти./ Тя и без това ни подозира, разбери. /Продължава да шепти./ Какво искаш? Мислиш ли, че ми е лесно? Много малко ми трябва. Можеш да бъдеш сигурна, че е там и ни дебне. Ти дебнеш мен, тя дебне теб… Остави ме да живея спокойно. Сега отивам в кръчмата, но като се върна не искам да те има тук. Обещай. Обещаваш ли?
П е т р а н а /след пауза, задъхано шепти/. Обещавам.
И в а н. Иди да спиш.
Отваряне и затваряне на врата.
И в а н. Хазяйке, отивам в кръчмата… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
И в а н. Много шуми морето, не мога да работя… Чу ли?
Х а з я й к а т а. Чух.
Ресторантски шум. Гръцка песен, може би от магнетофон. Някой ѝ приглася. Смях. Откъси от разговори:
– Мрезите отидоха, на парцета, всицко отиде.
– Много риба.
– Добре, ама мотора не ще, отказва…
– Тогава бе, когато умря Котака…
Г л а с ъ т   н а  С а ш о. Иване!… Журналисте, тук!…
И в а н. Сашо!
С а ш о. Сядай.
И в а н. Бог те праща. Говори ми се с човек.
С а ш о. На теб не ти се говори, ами ти се пие с човек.
И в а н. Ленче, две водки.
Л е н ч е т о. Чакай де, още не си седнал.
И в а н. Нищо друго.
С а ш о. Да му отперем по един лефер, а?
И в а н. Сашо, кажи бе, къде си, защо те нямаше?
С а ш о. Бяхме излезли малко, ама нищо, нито рибка. Времето ни хвана срещу Реката и едва се домъкнахме. Добре че имам двигател.
Л е н ч е т о. Две водки. Журналисте, какво правиш?
И в а н. Подстригала си се смешно.
Л е н ч е т о. Не ми ли отива?
С а ш о. Отива ти, не го слушай.
Л е н ч е т о. Журналисте, още в оная къща ли живееш?
И в а н. В ОНАЯ.
Л е н ч е т о. На много опасно място живееш бе, човек.
Смехът ѝ се отдалечава.
С а ш о. Върху вулкан живееш, да ти кажа правата. Всички знаят, че няма нищо, и пак смятат че има нещо.
И в а н. Не ме нервирай поне ти.
С а ш о. Премести се.
И в а н. Късно е.
С а ш о. Вярно, че е късно. Старата не ти ли прави номера?
И в а н. Още никой не ми прави номера.
С а ш о. Върне ли се мъжа, ще бъдеш спокоен. И приказките ще спрат.
И в а н. Всеки ден го очакват, всеки час.
С а ш о. Върне ли се – селищната система ще млъкне.
И в а н. Дали да не поръчаме риба?
С а ш о. Зарежи. Чистото пиене си е чиста работа.
И в а н. Щом се върне Николай, ще поживея още някой ден там и ще се преместя.
С а ш о. Ела у нас.
И в а н. Лесна работа.
С а ш о. Върви ли?
И в а н. Нито ред. Гледам машината и мълча, мълча и слушам бурята. Тази къща се люлее много бе, Сашо. Всичко скърца, чува се дори когато свекървата върви долу. Но в нея написах хубави неща, тя ми носи късмет. Спре ли вятърът ще ми потръгне, потръгне ли – ще се засмея, засмея ли се – ноември ще се превърне в пролет.
С а ш о. Бе Ленчето нещо не ти ли се вижда понапълняло?
И в а н. Нищо ѝ няма, може би е малко бременна.
Смях.
С а ш о. Наздраве.
И в а н. Наздраве.
С а ш о. Ленче, наздраве.
Музика. Смях. Гръцката песен.
После бурята.
После отваряща се и затваряща се врата. Скърцане на стълбище.
Тишина.
И в а н /шепти/. Пак ли? /Мълчание./ Ти си легнала и си станала.
П е т р а н а. Свекървата спи.
И в а н. Така си мислиш.
П е т р а н а. Спи.
И в а н. Не понасям жени по нощници.
П е т р а н а. Не мога да заспя.
И в а н. Ти си смесица.
П е т р а н а. Не знам какво ми казваш.
И в а н. От невинност и съблазън. Не забравяй, че съм на три водки. /Пауза./ В теб има някакво средиземноморско великолепие. /Пауза./ Мълчиш, винаги мълчиш и трябва да ти кажа че и мълчанието ти е великолепно. Нали знаеш, че в София имам…
П е т р а н а /бързо/. Знам.
И в а н. И три деца отгоре… Никой няма три деца, само аз. Изложих се, какво да правя. /Мълчание./ Прибери се, иди си… Стой!… Не можеш ли по-внимателно, тази къща е скърцащ ковчег.
П е т р а н а. Ковчег.
И в а н. Какво искаш да кажеш?… Защо мълчиш?… Боже, Петрано, приличаш на зайче, а аз съм на три водки, махни се докато не ми е станало зле.
Скърцане на стълбище.
И в а н /шепнешком/. Спри! /Пауза./ Нали ти казах да пристъпваш тихо? /Пауза./ Устните ти са изнесени много напред, гръдта ти – също. Кажи, какво искаш от мен? /Пауза./ В града започнаха да говорят. /Пауза./ Кога ще се върне Николай?
П е т р а н а. Не знам.
И в а н. А аз знам – може да се върне всеки ден, всеки момент, може да почука сега, преди да си слязла в стаята си… Защо стоиш? /Пауза./ Ах, как ми се ще да те целуна. Искам да те целуна, а след това да изляза на дъжда, да ме духа вятъра, да издуха всичко твое от мене… Върви си, на три водки съм. Не се връщай, върви си. Така… Сега защо спря?
П  е т р а н а. Говори ми нещо.
И в а н. Вън е чудесно време, великолепно ноемврийско време с дъжд и вятър, такъв вятър, че го усещаш с плешките си. Баща му ще се върне с него.
П е т р а н а. Знам.
И в а н. Знам, че знаеш, Петрано. Знам, че искаш да ти говоря, искаш някой да ти говори до сутринта, само да не е Николай, да не е баща му, жената на баща му. Всеки друг. В случая съм аз, нали? Но мъжът ти и свекъра ти ще донесат много подаръци, ще дойдат с две таксита и ще напълнят дома. Каквото са купили там, за осем месеца.
П е т р а н а. Нека остана, мъничко…
И в а н. Върви си!
Тихо проскърцва стълбището, нежна музика, ето че се намесва и вятърът. Затваря се врата.
И в а н /говори през прозореца навън/. Хазяйке, не стой на двора. При мене свети, но съм сам. Ела да видиш, сам съм, после да не кажеш нещо! Хазяйке, защо бягаш, ела да видиш, че си лягам. Сам. /Смее се./ Какво са три водки, нищо не са!
Музика за по-дълъг преход.
Настойчиво чукане по врата.
И в а н /събужда се от сън/. Кой е? Чука ли някой?
Х а з я и н ъ т. Да.
И в а н. Кой е?
Х а з я и н ъ т. Аз съм… хазяинът.
И в а н. Какво чакаш, влизай.
Отваряне на врата.
И в а н. Добре дошъл. Какво има, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Журналисте, утре да напуснеш къщата ми.
От долния етаж долитат виковете на разярения Николай,нещо изтрополява, някаква жена се старае да задави ужаса и болката от ударите, мъчи се да не ревне.
И в а н. Какво става долу, хазяин?
Х а з я и н ъ т. Разбрахме ли се за утре?
И в а н. Няма утре, хазяин, няма утре, сега!
Х а з я и н ъ т. Какво сега?
И в а н. Отивам си. Прибирам си багажа и излизам. Докато вие бяхте в Океана, аз тук оскверних морала на вашия дом, опетних ви.
Силно захлопване на врата.
Вятърът.
Но заедно с шума на вятъра, чуваме и гласът на завърналия се Николай, чуваме женски сподавени викове. Гласът на Николай казва нещо подобно: Защо не се засрамиш, мръснице!… Неблагодарница!… Ние там се мъчим с баща ми…
Иван бързо отваря вратата си и хуква по стълбите надолу. Със всяко стъпало шумовете стават по-отчетливи.
Гласовете:
– Ох!
– Няма ох!
– Пусни ме!
– Да си мислила, когато си ме правила за резил.
– Замахнеш ли пак…
– Какво, какво замахна ли пак? /Удар./
– Ще викам!
– Викай! /Удар. Сподавен плач./
Иван отваря вратата.
Тишина. Всичко е секнало.
И в а н /спокойно/. Николай.
Н и к о л а й. Кажи, журналисте.
И в а н. Ти също ли ме гониш?
Н и к о л а й. Махай се!
И в а н. Горе прибирам багажа си, пък ми е шумно, а аз, когато ми е шумно, не мога да подреждам куфара си.
Н и к о л а й. Не ми говори маймунски работи.
И в а н /малко нещо ядосано/. Виж бе, виж какво си направил лицето на хубавото момиче! Петрано, избърши си кръвчицата от устата.
Някакви припряни стъпки.
П е т р а н а /енергично/. Само да сте посмели!
Н и к о л а й. А!
П е т р а н а. Ще промуша някого!
Н и к о л а й. Тате, вземи ѝ ножа.
П е т р а н а. Назад!
Леко боричкане, бягане, отваряне на врата.
Х а з я й к а т а. Николай!
Х а з я и н ъ т. Николай, върни я!
Н и к о л а й. Нека бяга, тате… Къде ще отиде посред нощ, по нощница.
X а з я й к а т а. Ще ни направи за резил.
Н и к о л а й. Да бяга, да се маха!
Х а з я й к а т а. Боже, резила, боже!
И в а н. Николай, дай ѝ дрехите.
Н и к о л а й. Не.
И в а н. След малко ще сляза с куфара. Ако хазяйката не ѝ отнесе дрехите, ще я облека с мой панталон, с моето яке. Наема ще оставя горе.
Т р и м а т а. Не щем…
И в а н. На масата.
Музика.
Вятърът вилнее. Вече сме на улицата.
И в а н /полушепот-полувик, с тревога/. Петрано! /Пауза./ Петрано, къде си?
П е т р а н а /студено/. Тук съм.
И в а н. Ето ти дрехите.
П е т р а н а. Тук не вали.
И в а н. Дай ножа, вземи дрехите… Какво правиш? Пусни ръката ми!
П е т р а н а. Обичам те.
И в а н. Ти си луда. Облечи се. Ето обущата. В тях са чорапите. Най-напред облечи палтото… Върху нощницата. Трябва да се стоплиш… Хвърли този нож.
Музика.
Почукване по стъклото на прозорец.
Сашо отваря прозореца.
И в а н. Аз съм, спокойно. Журналистът.
С а ш о. Ти си побъркан. Какво става?
И в а н. Успокой се, Сашо.
С а ш о. Да ме убиеш не мога.
И в а н. Поеми дъха си.
С а ш о. Не ме ядосвай! Иване, колко е часът?
И в а н. Трябва да преспя, Сашо.
С а ш о. Сега, идвам.
И в а н. Не съм сам.
С а ш о. Какво?
И в а н. Петрана.
С а ш о. Не.
И в а н. Николай и баща му се върнаха и ни изгониха. Вън вали дъжд.
С а ш о. Не. На теб мога да дам и две стаи, но на двама ви нищо. Утре ще пламне целия град.
И в а н. Никой не ни видя, никой няма да разбере.
С а ш о. Така си мислиш.
И в а н. Да де, според тебе, всичко вече се знае, всеки знае, че вече сме при тебе и искаме стая.
С а ш о. Ми, да. Можеш да бъдеш сигурен, че в момента целият град е буден и знае, че сте при мен. Шега си играеш.
И в а н. Ти си подлец.
С а ш о. Утре ще ме линчуват. И баща ми, и майка ми, няма да си намерим място до края на живота.
И в а н. Айде де!
С а ш о. Мафията е нищо пред нас.
И в а н. Сашо, все пак трябва, да пренощуваме някъде, трябва да я скрия поне три дни, докато и мине синьото, цялата е в синини, оня страхливец я обезобрази.
С а ш о. Ти акъл имаш ли бе, Иване? Какво си забъркал, как ще те оправяме.
И в а н. Сега трябва да се наспим.
С а ш о. Как ще те оправяме?
И в а н. Вали, разбери!
С а ш о. Тя не бива да влиза и в двора.
И в а н. Добре де, кво да правим?
С а ш о. Иване, Иване!… Обичаш ли я?
И в а н /ядовито/. Да.
С а ш о. Почакайте да се облека. Ще ви заведа на къмпинга и ще ви дам бунгало.
И в а н. Две.
С а ш о. Ужас! Трябва да ви търся бельо, две електрически печки. Значи се върнаха?
И в а н. Натъпкани догоре.
С а ш о. Ами, това са осем месеца в траулер.
И в а н. Много вали, глупако!
С а ш о. Идвам.
Музика за преход.
Шум на автомобил.
Музика.
Шум на автомобил.
Автомобилът спира.
Тук е много тихо. Морето шуми с прибоя си, изглежда е закътано.
И в а н. Няма и помен от вятъра.
П е т р а н а. Застлах бунгалото ти.
И в а н. Сега твоето.
П е т р а н а. На теб ти работи само единия реотан.
И в а н. Дъждът спира.
П е т р а н а. Май че обърках всичко.
И в а н. Обърка? Разруши… После ще говорим. Постели бунгалото си. Аз ще сваря кафе.
П е т р а н а. На мен ми е много добре.
И в а н. Петрано, всъщност защо избяга?
П е т р а н а. Чаршафите миришат на хубаво.
И в а н. Загубваш рая си. Ще съборят старата къща, ще издигна нова, с дванайсет стаи, къде ще намериш тази яма. Николай е хубаво момче. Хиляди момичета на твое място биха умрели от щастие. Видя ли какви пакети донесоха?
П е т р а н а. Защо не ми позволиш да направя кафето?
И в а н. Убивам те! Крака ти в бунгалото ми да не стъпва.
П е т р а н а. Дъждът спира.
И в а н. Ти си цялата в синьо.
П е т р а н а. Колко е тихо тук, в дъното на залива; как е възможна такава разлика. Сега разбирам всички, които отиват по къмпингите.
И в а н. Ще телефонират в Поморие, баща ти ще дойде още утре.
П е т р а н а. Ама наистина спира.
И в а н. Ще ми иска сметка, а аз не съм те и докосвал.
П е т р а н а. Но щеше.
И в а н. Бях на три водки.
П е т р а н а. Трябваше да изпиеш четири.
И в а н. Сашо е голям приятел. Няма по-добро убежище от туй. Утре ще ни донесе всичко за ядене.
П е т р а н а. И ще живеем тук.
Ив а н. Докато ти мине синьото.
П е т р а н а. Чак тук.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Мирише на кафе.
И в а н. Ще отида да изплакна чашите…
П е т р а н а. Карай без да ги плакнеш.
И в а н. Кафето е готово. Сипвай.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Отде знаеш, че ще го погледна.
П е т р а н а. Не ми казвай колко е часът, няма никакво значение. Ууу, парите са при теб! Много пари бе, Иване!
И в а н. Уви, само в кафето.
П е т р а н а. Не искам да съмва, ти искаш ли?… Спи ли ти, се? Бъди откровен – спи ли ти се?
И в а н. Не .
П е т р а н а. Цели две години трябваше да си лягам все рано. Децата ти хубави ли са?
И в а н. Всеки се хвали с децата си.
П е т р а н а. Обичаш ли ги?
И в а н. Всеки обича децата си. Това е най-хубавото кафе в живота ми.
П е т р а н а. Най-хубава нощ в живота ми.
И в а н. Лицето ти е обезобразено.
П е т р а н а. Твоето бунгало е по-хубаво. В моето има паяк.
И в а н. Ще го премахна.
П е т р а н а. Не..
И в а н. Ще спиш или при паяка, или никъде другаде.
П е т р а н а. В Бургас имам една приятелка, живее в общежитие, работи като кранистка в пристанището.
И в а н. Представям си живота ѝ.
П е т р а н а. Винаги съм ѝ завиждала. Стои в кабината, наоколо стъкло, кранът я люлее, свободна, затворена, там никой не може да я достигне; наоколо хаос, движение, част от движението ръководи тя. Царица!
И в а н. Ааа, ма ти разкриваш втората си страна. Досега те мислех за еднопланова.
П е т р а н а. Долу докерите викат, ругаят се, псуват, понякога някой ѝ прави мръсен жест, но тя е в кабината, защитена е от работата си и умира да се смее над всичко. Никой не може да се качи при нея, никой не може да я набие.
И в а н. Цар съм на глупавите въпроси – как е името ѝ.
П е т р а н а. Важно ли е?
И в а н. За мене всичко е важно.
П е т р а н а. Лиана.
И в а н. Охоо!
П е т р а н а. Мразя туй градче, мразя Николай, баща му, майка му, мразя собствения си баща и собствената си майка, но най-много мразя градчето, където всички са богати и всички искат да станат по-богати. Не е вярно, че крайбрежието им е хубаво, нищо тук не е хубаво, и морето им е грозно, хубаво е, но те не могат да го почувствуват, чуветвуват само къщите си, чакат само курортниля сезон. Не искам да пера чаршафи. Догодина ще имат дванайсет стаи, всички чаршафи ще чакат мене.
И в а н. Затуй ли бягаш?
П е т р а н а. Завиждам на Лиана: горе, в стъклената къщичка. Вижда част от морето, параходите, част от Бургас, вижда колко смехотворни хора са моряците, за които се пеят песни…
И в а н. Петрано, ставаш нагла.
П е т р а н а. Николай е също моряк. Никой не бие повече жените си от моряците.
И в а н. Ще те изгоня от къмпинга!
П е т р а н а /злобно, режещо, копнежно/. Лиана! …
И в а н. Но Лиана живее в общежитие и цепи левът на две, а ти имаш всичко, много, повече отколкото ти трябва.
П е т р а н а /копнежно/. Искам да съм като нея.
И в а н. Дъждът го няма никакъв.
П е т р а н а. Дори се виждат звезди.
И в а н /с ирония/. Най-хубавата нощ в живота ти.
П е т р а н а. Не поглеждай часовника.
И в а н. Обичам те.
П е т р а н а. И аз те обичам.
И в а н. Страх ме е .
П е т р а н а. Ще им избягаме.
Иван. Няма да мръднем от тук докато не мине; синьото ти.
Пе трана. И чак тогава ли ще ме целунеш?
И в а н. Всъщност, какво обичаш в мен?
П е т р а н а. Свободата ти, край теб е свободно, имаш жена и деца, а си свободен. И другите около теб са свободни. Искам да бъда свободна.
И в а н. Като нас.
П е т р а н а. И като Лиана.
И в а н. Ами смятай се за свободна; наела си бунгало, пиеш си кафето, морето шепти пред бунгалото ти и никой не може да те бие. Боже, колко си хубава!
П е т р а н а. Цялата в синьо.
И в а н. Чудесна си. Лека нощ.
П е т р а н а. Не ми се спи.
И в а н. Но на мен ми се спи.
П е т р а н а. Страх ме е.
И в а н. От какво?
П е т р а н а. Николай ще се появи.
И в а н. Никога. Бита си достатъчно. Лека нощ. Спи ми се.
П е т р а н а. Добре. Аз ще гледам.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Струва ми се, че отдавна не съм виждала света, нито морето, нито небето, нито брега. Нима градчето блести всяка нощ така хубаво! Колко хубаво блести града ни, а какви хора живеят там.
Музика за по-дълъг преход. Морето се плакне в залива.
И в а н /сънено/. Петрано.
П е т р а н а. Да, журналисте.
И в а н. Цяла нощ не си мигнала.
П е т р а н а. Много съм добре. Ти знаеш ли, че в бунгалото има огледало?
И в а н. Не се оглеждай.
П е т р а н а. Много съм синя.
И в а н. Струва ти се.
П е т р а н а. И все тук ли ще живеем?
И в а н. Не е ли хубаво?
П е т р а н а. За колко време минава синьото?
И в а н. За това няма да мислим. Сашо ще ни донесе всичко, след малко ще почна да пиша, ти ще се разхождаш по брега, ще събираш мидички.
Двамата се смеят.
Смехът им секва.
Пауза.
Подходяща музика за ефект.
П е т р а н а. Заключи ме в бунгалото.
И в а н. Напротив. Ще си поговорите.
П е т р а н а. Не мога.
И в а н. Остави го да се изкаже. Ако те убеди – добре, ако не те убеди – още по-добре… Страх ли те е?
П е т р а н а. Мисля че не.
Музика.
Н и к о л а й. Петрано.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. По улиците още няма хора. Върни се. Никой няма да ни види.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Аз съм животно.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не мога без теб, обичам те, ревнувам те, затова те бия. Вече няма да те бия, никога, няма да вярвам на майка си, ела си, аз ти вярвам.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Не ме прави за резил. Познаваш хората от града ни. Те вече знаят всичко, знаят го още преди да се е разсъмнало, знаят къде се криеш, ела със мен.
П е т р а н а. Казах ти да се махнеш.
Н и к о л а й. Моля те, Петрано, ще падна на колене, ще пълзя по пясъка, прости ми и се върни в къщата ни. Отсега нататък ще живееш като царица. Знаеш ли какво сме донесли с баща ми от плаването?… Накупих ти стоки от целия свят. /Пауза./ Моля те. Ще ти целувам краката… Журналиста, кажи ѝ.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. И баща ми те моли, и майка ми те моли, всички те молим. Ти си най-хубавата жена в града. Ела си, преди да е пламнало!
И в а н. Николай, какво може да пламне, според тебе?
Н и к о л а й. Знаеш какви са хора на нашия град, или може би не знаеш, но ще разбереш. Градът ни е лош, хората са лоши, затова посегнах на нея, затова вдигнах ръка, майка ми и тя е като другите. Петрано, върни се. Знаеш ли какво сме донесли от Океана? Ще издигнем нова къща, най-хубавата, ще я наредим най-богато, ти си най-хубавата, всички ще ни завиждат. Прости ми и се върни. Виж – в очите ми има сълзи. Журналиста, кажи ѝ. Вече няма да я докосна за бой.
П е т р а н а. Махай се.
Н и к о л а й. Ще си ударя главата в някоя стена. Ще се самоубия .
П е т р а н а. Де тоз късмет.
Н и к о л а й. Ще се убия, разбери. /Гласът му се отдалечава./ Аз съм лош човек. Ти си цялата в синьо… Ще се убия.
Музика за преход.
П е т р а н а. Хубав ден. Небето се чисти. От дъжда няма и помен. /Крясъци на чайки./ Остави джезвето, аз ще направя кафето.
И в а н. Ти си ми гостенка.
П е т р а н а. И никога ли няма да ме обикнеш?
И в а н. Аз те обичам.
П е т р а н а. Да знаеш колко те обичам АЗ.
И в а н. Едва ли обичаш мен. Ти обичаш всичко, което е около мен, начина ми на живот. Ти обичаш свободата ми.
П е т р а н а. Не знам, не мога да си го обясня.
И в а н. И знам какво искаш, ти искаш да живеем в тези бунгала до края на живота си.
П е т р а н а. Ще бъда най-добрата жена на света.
И в а н. На теб това бягство ти замая главата.
П е т р а н а. Тук може да се готви.
И в а н /с ирония/. Сашо ще се грижи за нас.
П е т р а н а. И няма да напуснем залива.
И в а н. И ще берем мидички.
П е т р а н а. Журналисте.
И в а н. Какво?
П е т р а н а. Виж какво става там.
И в а н. Видях ги преди тебе.
П е т р а н а. И какво?
И в а н. Аз ще напълня чашите, а ти се постегни, причеши се малко, направи се по-хубава. Заставаш пред тях.
П е т р а н а. Боже, колко са много!
И в а н. Ето ти моя гребен. Ето ти и чашата. Разкрасявай се и си пийвай кафе.
Пауза.
П е т р а н а. Хубаво кафе.
И в а н. Знам.
П е т р а н а. Приближават се хиляди.
И в а н. Прибери още косите си.
П е т р а н а. Наистина хиляди.
И в а н. Повече от пет хиляди не могат да бъдат. Един момент да изнеса машината си на верандата.
Чуваме гласът на пишещата машина.
И в а н. Разположи се и пий кафето си.
П е т р а н а. Косата ми стана, нали?
И в а н /с хумор/. Получи се.
Музика. Музикалната тема се смесва от хорска глъч. Шумът от наближаващите тълпи нараства. Музиката стихва. Остават само хората. Пишещата машина им акомпанира.
Тишина. Само машината, й някоя чайка, разбира се. Гласове:
– Хей!
Пишещата машина.
– Журналисте!
И в а н. На мен ли?
Н я к о л к о   г л а с а. – Да.
И в а н. Така ли? А… Какво правите тук? Вие сте целият град.
– Махай се!
Иван /изненадан/. Какво?
– Махнете се от града ни. Иван. късигде Яе (
– И двамата! Иван. Защо?
– Така!
– Веднага!
– Да ви няма!
И в а н. И все пак – защо?
– Хайде!
– Правите ни за резил!
И в а н. Както виждате, ние сме на бунгала. На курорт. Обичаме да летуваме през ноември. Времето е хубаво, дъждът спря…
– Не ни баламосвай!
– Знаем те добре.
– Ще пишем на жена ти.
И в а н. Ще пишете? Защо да пишете? Телефонът ми е 31-15-31.
Обща реакции. Притихване на реакцията. Един глас успява да се възземе:
– Да се разберем с добро.
– ТЯ да се махне!
– И двамата.
– Тя дойде от друг град, омъжи се за наше момче…
– И го направи за резил.
– Изложи града ни.
И в а н. Но вие си отмъстихте, набихте я, какво искате повече?
– Да се махне.
– И ти.
– Нямаш работа в града ни.
И в а н. Казах ви вече – ние сме на курорт. Както виждате, аз работя, тя си  пие кафето,след малко ще събираме мидички. Вижте, живеем в отделни бунгала. След малко ще се регистрираме където трябва.
– Ще се махнете!
И в а н. Пък няма да се махнем. Защо да се махнем?
– Ние я взехме от съседния град, оженихме едно от нашите момчета за нея, приехме я, а тя излезе лоша жена и ни направи за резил.
И в а н. Добре де, разбрахме, целият ви град е станал за резил. Идете си у дома, ние ще поживеем тук и ще се махнем.
– Защо ще живеете?
– Къде ще отидете?
И в а н. В Бургас. Тя вече ще живее в Бургас. Сега си вървете, защото започвате да ме дразните.
– Не се прави на ударен.
– Познаваме те .
– Знаем ти финтовете.
И в а н. И вие ме познавате и аз ви познавам. Оставете ме да си работя.
Глъч. Много хора говорят едновременно. Пишещата машина.
И в а н /извиква/. Какво става?
– Махайте се!
И в а н. Ако искате, ще ви я дам. Да я разкъсате. Искате ли да я разкъсате?
– Искаме да се махнете.
И в а н. Ще се махнем.
– Кога?
И в а н. Виждате ли лицето ѝ?
М н о г о   г л а с о в е: – Виждаме..
И в а н. Когато лицето ѝ стане отново бяло, ще си отидем сами.
Реакция на тълпата, притихване, отново реагиране, отново при-тихване.
И в а н. Елате де, разкъсайте ни. Чакаме ви.
– Да не сте се мярнали в града ни!
– Никога!
– Ако ви видим…
– …ще ви отрепем.
Постепенно се възвръща тишината, чуваме плясъците на вълничките.
И в а н. Вече можеш да тръгнеш за мидички.
Музика за дълъг преход.
Характерни шумове за всекидневието на едно пристанище: корабни сирени, маневри на влакове, човешки гласове, товарене и разтоварване, кранове, чайки, отново човешки гласове – провикват се, дават си знаци, автокари.

ТУК  .rtf file за сваляне.

.

Тази пиеска е писана явно в най-ранните години, когато все още грамофоните са били най-буржоазната музикална машинка и все още с иглички, а комсомолът още е бил ДСНМ… Ни магнетофони, ни телевизори.
Може би е звучала смешно тогава… Аз предполагам за себе си, че тя е преработка на някоя от сценките-подигравки, писани за Стършеловите спектакли… Точно такива неща осмиваха там…
Не е нещо, с което по-късният Борис Априлов би се гордял, де. Но съществува, няма да я скрия…
Такова беше времето – дори и аз помня, макар да съм била дребосък. Подиграваха се на “зози“, “суинги“, облекло, извън работното, обувки с дебели подметки, алаброси… Разглеждала съм като ученичка годишници на Стършел от ранните му  години и знам. Не ни изглеждаше странно дори и тогава – вече началото на 60’тте.
Колкото до пишещата машинка „Хермес Бейби”, тя е все още налице, работи си, истинско бижу! Пазя я заедно с друга една, с латиница. Покрай тях – и още няколко тежки български „Марици” – всички спомен от баща ми. Заедно с грамофоните – и тези машини са също толкова непотребен и забравен лукс от миналото.
Като споделяща същия ген с него – аз сега купувам компютър след компютър, не мога да ги изхвърлям – трупам ги около себе си…   :)
Симпатични са! Като роднини, които не те напущат и на старост…

 (*текстът не е минал корекция…)

 
борис
априлов
*
С Е М Е Й С Т В О
К И Р Я З О В И
*
радиопиеска
.
.
ЛИЦА:
ГОВОРИТЕЛ
АВТОРЪТ
КИРЯЗОВА – жена на Кирязов
ЛИЛИ – дъщеря на Кирязови
КИРЯЗОВ – мъж на Кирязова

Музикална илюстрация-въведение от нежна джазова мелодия.

Мелодията затихва.

Понася се гласът на говорителя.

ГОВОРИТЕЛ. В тази радиопиеса главен герой е нейният автор. Той ни разказва как искал да си купи пишеща машина на старо и как по този повод се озовал в дома на столичния адвокат Кирязов. За да ви стане всичко напълно ясно, нека дадем думата на автора, който ще опише обстановката, в която се развива действието.

Същата музика.

АВТОРЪТ. Изкачих се на втория етаж и позвъних. Вратата се отвори и госпожа Кирязова ме покани в хола. Ако искате да получите представа за госпожа Кирязова – вземете една восъчна топка, сплескайте я малко в средата и готово. Глава може и да не слагате. Но ако искате, мокете да я загатнете с друго восъчно топче, залепено на трупа.

КИРЯЗОВА. Заповядайте,господин Априлов… Моят съпруг още не е тук, но седнете и го почакайте! /Силно кискане придружава тази покана./

АВТОРЪТ. По всяка вероятност,намирах се пред човек, който се кнска лесно – при всяка дума. Кискането разтърси цялата лоена конструкция на мадамата и розите, които изпълваха пенюара ѝ се раздвижиха весело, сякаш невидим вятър бе разклатил розов храст.

КИРЯЗОВА. Желаете ли малко музика?

АВТОРЪТ. С голямо удоволствие.

КИРЯЗОВА. Ей сега ще ви пусна моята любима мелодия.

/Чуват се звуци от пущанЕ на радиограмофон. ИгличкатА стърже, и се понася мелодията на песента „Мерси мои амур, ес вар вундершойн!“.

КИРЯЗОВА. Чувате ли Зара Леандър? /кискане/.

Мелодията на песента затихва. Авторът използва затихването, за да ни запознае с обстановката на дома. През цялото време докато говори той, мелодията презира през текста/.

АВТОРЪТ. Не вярвам да ви доскучая, ако опиша този дом. Тук – и спалня, и гостна, и работен кабинет, и хол – всичко е съединено в едно. Премахнати са всякакви стени, които биха могли да подразнят представителите на жилищния съд. Само между спалнята на съпрузите и хола виси тежка, небрежно открехната завеса. Зад нея, едно до друго, в дълбока съпружеска блиост, стоят двете брачни легла на Кирязови. Изглежда, че леглата, са винаги разхвърляни, защото тук всичко е разхвърляно. В най-тъмния кът на хола, с черен лакиран блясък блести рояла. В свещниците му се белеят две свещи, а на столчето е разтворена партитурата, на тангото „Компарсита“. Аз съм седнал до радиоапарата – голям „Телефункен“, който изглежда от дълги години служи вярно на семейството. Апаратът е сложен върху голям мебелен грамофон с автоматично сменяне на плочите. До него, върху паркета, са натрупани четири-пет килограма плочи. Седя върху кушетка, която живее в симбиоза, с библиотеката. Тук се търкалят томове с прочути съдебни речи, книги от някогашната библиотека „Безсмъртни образи“ и няколко стари учебници. На кадифения плюш е разтворен романа „Пиратите по Темза“. Останалото се състои от килими, акварелчета, гоблени, фарфорчета, разни стъклени сърнички, гъбки, котенца, патенца, кученца с вирнати опашки, десет-петнадесет пепелника, гардероби, маси, меки столове и прочие.

ЛИЛИ. /иззад завесата, която отделя спалнята/. Кой е при теб, мамо?

КИРЯЗОВА. Лилинце, ела да се запознаеш с господин Априлов.

АВТОРЪЯТ. Завесата, която отделяше спалнята от хола се раздвижи лениво. Излезе пълничко момиченце с късо подстригана косичка. Очите му гледаха сънливо към мен и сякаш казваха: „Ти пък кой си?“ Момичето подаде неохотно малката си розова ръчичка.

КИРЯЗОВА. Това е малката ми дъщеря, ученичка в шести клас. Лили, това е господин Априлов – писател. Има някаква работа с баща ти.

ЛИЛИ. Подай си цигарите! И стига си пушила от моите цигари! /Чува се щраканена запалка/. Благодаря ви!… Вие сте писател?

АВТОРЪТ. Да.

ЛИЛИ. Има ли ви в нашия учебник по литература?

АВТОРЪТ. Не.

ЛИЛ. Априлов ли казахте?… Сега разбирам… Рибният буквар, нали?

АВТОРЪТ. Не, рибният буквар е от Петър Берон… Аз съм повечето журналист.

ЛИЛИ. /оживено/. Журналист?… Значи излизате често в странство. Ще ми донесете ли червило и бански костюм от найлън?… Ще си платя всичко, уверяван ви…

АВТОРЪТ. Не пътувам често.

ЛИЛИ. Тогава какво правите?

АВТОРЪТ. Пиша по– вестниците.

ЛИЛИ. Ще има ли скоро война?

АВТОРЪТ Това не знам.

ЛИЛИ. Че какъв журналист сте тогава!…

АВТОРЪТ.  У мен внезапно се поямви желание да си направя една жестока

шега. Сам не зная как ми хрумна това. Аз казах: …Аз работя в културния отдел на вестника.

ЛИЛИ. И какво правите там?

АВТОРЪТ. Посрещам и изпращам писатели от чужбина… например довечера трябва да съм на гарата и да посрещна френския писател Балзак.

ЛИЛИ. Знам го. Той е написал много книги, нали? Нима и той е комунист?

АВТОРЪТ. Защо да е комунист?

ЛИЛИ. Щом идва у нас – много ясно, че е комунист. Искате ли да ви пусна малко музика?

АВТОРЪТ. Разбира се. Аз обичам музиката.

Звуци от пущане на радио-грамофона. Игличката стърже по плпчата. Понася се дива джазова мелодия.

ЛИЛИ. /тананика в такт с мелодията/.

Телефонът звъни.

Мелодията затихва.

ЛИЛИ. Мамо, обади се на телефона.

КИРЯЗОВА /чува се вдигане на телефонна слушалка/. Алооу!…

ЛИЛИ /шепнешком/. Ако ме търси Пепо – няма ме!

КИРЯЗОВА. Лили, обади се на телефона!

ЛИЛИ /шепнешком/. Кой е?

КИРЯЗОВА /шепнешком/. Мими.

ЛИЛИ. Мими… Ти ли си? Не те е срам, Мими!…. Не е красиво от твоя стоака!… Чакай, многс интересен глас имаш днес… Остави тези номера! Аз ти казах, че само го харесвай, а ти си му надрънкала, че съм увлечена и че съм копнеела да го нацелувам… Ще ти го върна тъпкано!… Ами, ами – погзнавам те аз. Добре, чакам те довечера да се разберем. Какво?… Майко, от снощи остана ли ракия?

КИРЯЗОВА> Много малко. Кажи ѝ да купи!

ЛИЛИ. Съвсем малко има, ако искаш купи!… Дочуване!

Чува се от затваряне на телефон.

КИРЯЗОВА. Какво става?… Защо се спречкахте?

ЛИЛИ. Ами наклепала пред Сашо, че го сбичам!

КИРЯЗОВА. Трябва да ѝ искаш отговорност задето е издала чувствата ти. Жените никога не трябва да издават чувствата си.

ЛИЛИ. Ще ѝ го върна тъпкано на тази кучка!… Прощавайте, но съм разстроена и ще си полегна.

Шумове: изключване на грамофона, мелодията пресеква. Чуват се стъпките на отдалечаващата се Лили.

КИРЯЗОВА. Ох!

АВТОРЪТ. Защо въздъхнахте така?

КИРЯЗОВА. Тежък е животът, господин Апридов – грижи много.

АВТОРЪТ. Нямате вид на много загрижена жена.

КИРЯЗОВА Ами, ами-и! Сама си зная… Как мислите, леко ли е да се изгледа днес, във тези тежки времена, едно момиче, което е в най-опасната възраст?… Вие сте интелигентен човек. Кажете ми – как да предпазим децата си. Как да ги ориентираме. Ето на – Лили се влюби в Сашо… .

АВТОРЪТ. Как се влюби?

КИРЯЗОВА. Как – много лесно. Снощи тук имаше соаре и се влюбиха. Прекарахме си чудесно. Изпихме много ракия, танцувахме… Аз се почувствувах подмладена… Но какво да правя, кажете – Пепо обича моята Лили,а моята Лили обича само Сашо и никой друг. А Сашо май че още не я обича.

АВТОРЪТ Кой е този Сашо?

КИРЯЗОВА О-о! Сашо е мъж-мечта!

АВТОРЪТ. Какво работи?

КИРЯЗОВА. Какво говорйте? Той е ученик в седми клас. По старо седми де. По ново – единадесети.

АВТОРЪТ. Кое му е интересното тогава?

КИРЯЗОВА. Боже мой! Не говорете така!… Той има замайващи качества! Този мъж блъфира идеално на покер, дори когато има само две седмици. Представяте ли си? Две седмици и блъфира. Снощи ни обра всички.

АВТОРЪТ. Щом блъфира само с две седмици, значи е тъпак!

КИРЯЗОВА. Ама защо тъпак, господине?… Баща му е композитор. Да видите само как държи на ракия! Момичетата са луди по него.

АВТОРЪТ. Кои момичета?

КИРЯЗОВА. Ами – приятелките на Лили.

АВТОРЪТ. Вие удобрявате ли соаретата, които се уреждат от вашата дъщеря?

КИРЯЗОВА. Как да ви кажа… На младите не трябва да се пречи. Нека се развиват естествено. И без това училищната им програма е претрупана. Лили е възпитана правилно и знае какво върши. По-добре соарета, отколкото съмнителните вечеринки и екскурзии на ДСНМ. Десенемето отнема поезията от живота на младите. Ех! Няма поезия в днешната младост, няма-а!… Къде бяхме ние някога!… Аз съм възпитаничка на френския колеж в Русе. Виждате ме – един напълно изграден човек, една майка, която е уважавана от детето си и от мъжа си…

Телефонът звъни. Шумове от вдигане на слушалка.

КИРЯЗОВА. Да-а… Кирязова!… Марче, ти ли си?… Какво?… Кой?… Аз съм разпространявала сплетни?… Да, да – говори!… Браво,Марче, не те е срам!… Подлост!… Измислици!… Слушай какво казах за господин Любенов: казах че той е един много интелигентен човек. Кълна ти се в най-святото си – никога не съм го наричала пред други мошеник… Ела още днес да се разберем…

Шумове от затваряне на телефон.

Пауза.

АВТОРЪТ Някаква неприятност ли?

КИРЯЗОВА. Недоразумение… Нарекла съм уж някого зад гърба му мошеник.

АВТОРЪТ. Кого?

КИРЯЗОВА. Един простак, един национализиран, който ме ухажваше в продължение на един месец.

ЛИЛИ /зад завесата/. Ти го ухажваше! Четеше му стихове от Едгар По. Танцувахте тук при загасена светлина.

КИРЯЗОВА /вън от себе си/. Мълчи, кучко!…

ЛИЛИ. Ти си кучка!

КИРЯЗОВА. Пияница такава! За това ли съм те отгледала и възпитала? Затова ли отивам да извинявам отсъствията ти в училище, докато в същото време ти се мъкнеш по журове?

ЛИЛИ. И ти уреждаш журове!

КИРЯЗОВА. Неблагодарнице!… При теб идват най-големите хаймани на София!… Пияница такава!

ЛИЛИ. Ти си пияница!

КИРЯЗОВА. Ти продаде фотоапарата!

ЛИЛИ. А ти прахосмукачката!

КИРЯЗОВА. Чувате ли как говори на майката си, господине?… Кучко, ще те пребия!

ЛИЛИ. Опитай се!… Да видиш как ще надрънкам всичко на татко.

КИРЯЗОВА. Какво ще кажеш?

ЛИЛИ. Ще кажа как му слагаш рога!

КИРЯЗОВА. И той ми слага рога – разбра ли?… Ти си неблагодарница! Аз правя жертви за теб! Възпитавам те!

ЛИЛИ. Затова ли ми отне Мишо?

КИРЯЗОВА. Имам свидители, че Мишо ме харесва повече от теб… Затвори си устата, защото ще полудея!… Тук има чужди хора… Или искаш да те пребия като… като… Ах, ще полудея с тази непрокопсаница!…

Започва да плаче.След това се чува как заплюва дъщеря си.

АВТОРЪТ. Точно в тази минута вратата на апартамента се отвори и влезе господин Кирязов – слабичък, започващ вече да застарява мъж, с грижливо вчесана, прошарена и права коса.Той ме видя и по лицето му се изписа радостна търговска гримаса, защото бях негов клиент. Адвокат по покупко-продажби.

КИРЯЗОВ. О-о, господин Априлов – вие сте вече тук? Прощавайте, че се позабавих. Елате в съседната стая! /Стъпки от придвищващи се хора/. Ето пшциещата машина, която искам да ви продам. Това не е машина, а бижу. Напълно запазена „Хермес Бейби“.

/От хола се чуват караници у’крясъци и истерии. Майката и дъщерята продължават да се карат./

Чувате ли? Тези кучки пак се счепкаха. И това всеки ден.

/Вика./ Млъкнете, сепии ниедни! Оставете ме да работя поне един час спокойно! /Спокойно, и делово./ Ще ви струва само три хиляди лева. Давам ви я със загуба, повярвайте. Чуйте колко хубаво трака. /Шум от клавиши на машина./

Музика.

Край.

 

(Плюс две страници от по-стар или по-нов вариант…)

 


.

ТУК!  radio МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО ru .rtf file за сваляне. Чудесна!

Б О Л Г А Р С К О Е   Р А Д И О
*
РАДИО ТЕАТР
*
Борис Априлов
 
МАЛЕНЬКОЕ БЕЛОЕ ОБЛАЧКО
*
Редактор Мария Громова
*
1976
.
ДЕЙСТВУЮЩИЕ  ЛИЦА:
ОБЛАЧКО
ОРЕЛ
МУЖЧИНА
ЖЕНЩИНА
ОБЛАКО
 
ПРИМЕЧАНИЕ ДЛЯ РЕЖИССЕРА:
Просьба ставить пьесу спокойно, плавно, почти нежно. Обратить особенное внимание на введение и конец – здесь необходимо передать таинственность движения облаков. Их разговор также должен иметь различную тональность и технику. Но нужно, чтобы было понятно то, что говорится. Это не относится к перечисленным выше действующим лицам, которые разговаривают естественно.
 
 .

Ощущение сильного ветра. Этот шум получается не от трения чего-то обо что-то. Просто – летят по небу облака. Летят и перешептываются о чем-то торопливо, хаотично – о чем-то, что мы пропускаем мимо ушей.

Например:

С болью: ооооох!

Зловеще: Уаууу!

.               . Ииииин!

Дрожит простор.

Какой-то таинственный разговор:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда!

– А завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же!

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

– Опять эта противная горная вершина!

– Зловещая и голая!

– И вопрос все тот же!

– Слушайте!

ВЕРШИНА: Облака, вы все еще скитаетеся?

ОБЛАКА /хором/. Да.

ВЕРШИНА: Остановиться не собираетесь?

ОБЛАКА /хором/. Нет.

ВЕРШИНА: Бедные, бедные облака!

Музыка.

ДИКТОР: Театр у микрофона. Пьеса Бориса Априлова „Маленькое белое облачко“.

Музыка.

Тишина.

ОБЛАЧКО: Как тихо!… Как светло, просторно! Ээй!… Чудесно! Тень моя ползет понизу, карабкается, спускается, делает что хочет!.. Ха!… Ха-ха!… Хе!… Хе!.,. Хо!… /С огромным удивлением/ Ах!… /Снова/ Ах!… А я и не знало… Я могу… Хе!… Могу изменять стой вид!… Вот так… А теперь так!… Хе, теперь я совсем другое!… А теперь – совсем другое!… А вот сейчас – я шар… Хе, хе! Абсолютный шар!… А смотри-ка сейчас что получается. Гоп – начинаю вытягиваться, удлиняться… Гоп – черточка… А вот – гоп! – кружок! Чем бы мне стать?… Восьмеркой? Вот и восьмерка. А теперь снова черточкой. Интересно, сумею ль я разорваться?… Ура, могу разорваться! Что хочу, то и делаю с собой! Вот два куска, а вот и три,,, А дальше что? Дальше я не умею считать. Музыка. Тишина. / А как стало тихо!… А где наш караваи? Где ветер? Никого!… Одна тишина и блеск. Тут голубое небо, а внизу – зеленые холмы. Ах!… Как же так? Как же я одно-то?… Совсем одно во всем мире?

Начинает плакать.

ОРЕЛ. Что ты плачешь?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/.  Я – облачко.

ОРЕЛ. Это я знаю. Что ты ревешь?

ОБЛАЧКО. Мм-м… пока я разрывалось на части…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Пока я превращалось в черточки и шарфики, пока я дробилось, они…

ОРЕЛ. Ну?

ОБЛАЧКО. Пока я складывалось…

ОРЕЛ. Ну-ну?

ОБЛАЧКО. Все мои родные улетели… Я смотрю – нет облаков, нет облачков, никого нет, вот я и плачу.

ОРЕЛ. Большое дело!

ОБЛАЧКО. А ты кто?

ОРЕЛ. Я? Я самый обыкновенный орел.

ОБЛАЧКО. Ишь ты! Нет, ты очень красивый орел, ты это знаешь?

ОРЕЛ. А что делать – знаю.

ОБЛАЧКО. А вот я отбилось. Начало дробиться и…

ОРЕЛ. Брось реветь…

ОБЛАЧКО. Буду плакать! Раз я отбилось – надо плакать.

Плачет.

ОРЕЛ. Думаешь, поможет?

ОБЛАЧКО /сквозь слезы/. Поможет, поможет… Я заметило, стоит мне заплакать – сразу все бегут на помощь.

ОРЕЛ. Ох, и балованное же ты, просто не знаю, что с тобой делать.

ОБЛАЧКО /про себя, как будто не обращая на него внимания/. Куда могли пропасть облака?!…

ОРЕЛ. Мир велик. Бог знает, куда их занес ветер. Но однажды они непременно появятся вновь. Где бы они не скитались, они обязательно вернутся на то же самое место.

ОБЛАЧКО Да?

ОРЕЛ. Непременно.

ОБЛАЧКО. А почему?

ОРЕЛ. Земля – это шар,

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. И не только я… так думаю…

ОБЛАЧКО. Надо же!

ОРЕЛ. А как ты отбилось?

ОБЛАЧКО. Ну я себе шло…

ОРЕЛ. Ты не ходишь, а летаешь.

ОБЛАЧКО. Ты так думаешь?

ОРЕЛ. Да. Как я.

ОБЛАЧКО. Ну, я летело и заигралось. Знаешь, я как раз начало наблюдать за собой.

ОРЕЛ. Ишь ты!… Ты еще мало для этого.

ОБЛАЧКО. Нет, знаешь, только я начало наблюдать за своей тенью – смотрю – она то становится тонкой, то толстой, то как радуга изгибается, то как шарфик вьется, то как брюки раздвоилась, но больше всего меня удивило то, что я, оказывается, могу разрываться на части.

ОРЕЛ. Можно позавидовать.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ. Что ты можешь меняться. Хорошо тем, кто умеет преображаться.

ОБЛАЧКО. А ты не умеешь?

ОРЕЛ. Я же орел. Всем я известен как орел и никогда не изменю себе. У меня есть дети, есть двоюродные братья в зоопарках и в клетках, но они тоже до конца жизни останутся орлами. Они серьезно сидят в своих клетках и всегда думают об одном и том же.

ОБЛАЧКО. А о чем?

ОРЕЛ. О свободе. О просторе.

ОБЛАЧКО. А что такое простор?

ОРЕЛ. Это то, где мы с тобой. Перед тобой – ширь. За тобой – ширь. Везде ширь – слева, справа, наверху, внизу. Это и есть простор.

ОБЛАЧКО. А-а. Это хорошо. Значит, мы должны быть очень счастливы?

ОРЕЛ. А ты плачешь.

ОБЛАЧКО. Ну хорошо… А что значит – не на просторе?

ОРЕЛ. Это очень страшно… Но как бы это тебе объяснить, чтобы ты поняло… Ты ведь кроме простора ничего не знаешь.

ОБЛАЧКО. Да.

ОРЕЛ /внезапно/. Лети за мной!

ОБЛАЧКО. Ты думаешь, что я должно лететь с тобой?

ОРЕЛ /деловито/. Давай!

Музыка.

ОРЕЛ. Спускайся!

ОБЛАЧКО. Я боюсь.

ОРЕЛ. Чего?

ОБЛАЧКО. Очень низко. Что это?

ОРЕЛ. Красивый городок.

ОБЛАЧКО. Я никогда не спускалось так низко.

ОРЕЛ. Да ты не бойся. С тобой ничего не может случиться.

ОБЛАЧКО. А с тобой?

ОРЕЛ. А вдруг какой-нибудь охотник возьмет и выстрелит.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что это за мелкие существа такие?

ОРЕЛ. Люди.

ОБЛАЧКО. А почему они такие ничтожные?

ОРЕЛ. Что ты, что ты!… Человек – самое сильное существо на земле. Он всех победил.

ОБЛАЧКО. И орлов?

ОРЕЛ. И орлов тоже.

ОБЛАЧКО /удивленно/. Это мелкое ползающее животное и вас победило?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО. Хе-хе, а разве оно может подняться над землей?

ОРЕЛ. Человек поднялся туда, куда даже мы не можем. Ты самолетов разве не видело?

ОБЛАЧКО. Самолеты – не люди!

ОРЕЛ. Но в них люди.

ОБЛАЧКО. А мы, облака, можем подниматься выше самолетов?

ОРЕЛ. Не можете.

ОБЛАЧКО, А облака они победили?

ОРЕЛ. А вот облака они ЕЩЕ не победили.

ОБЛАЧКО. Вот это я и хотело узнать.

Музыка.

ОБЛАЧКО. А что теперь? Почему мы пролетели город?

ОРЕЛ. Увидишь.

ОБЛАЧКО. Под нами снова луга.

ОРЕЛ. Не луга, а сады.

ОБЛАЧКО. Ага.

ОРЕЛ. Видишь дом в саду?

ОБЛАЧКО. Который?

ОРЕЛ. С большими окнами.

ОБЛАЧКО. Ага, вижу.

ОРЕЛ. Он необитаем. Заперт.

ОБЛАЧКО. Ага, ага! /после паузы/. И что?

ОРЕЛ. Ты в него проникнешь.

ОБЛАЧКО. Хорошо. /внезапно/. Проникну?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО /быстро, на грани испуга/. А зачем?

ОРЕЛ /медленно/. Проникнешь и поймешь, что значит жить без простора.

ОБЛАЧКО. Ну вот, а теперь еще проникать.

Музыка.

Перед дверью дачки.

ОБЛАЧКО /шепотом/. А это что?

ОРЕЛ. Это дверь. Ты проникнешь в комнату и там поймешь, что значит, когда нет простора.

ОБЛАЧКО. Да? А как же я войду? Эта дверь мне кажется закрытой.

ОРЕЛ. И не просто закрыта, она еще и заперта.

ОБЛАЧКО. И что же делать?

ОРЕЛ. Ты войдешь через скважину… Дурашка, ты все еще не догадываешься?

ОБЛАЧКО. Кажется, да… Видно, мне придется стать очень-очень тонким облачком.

ОРЕЛ. До сих пор ты был маленьким белым облачком, а теперь тебе нужно стать маленьким белым тоненьким облачком.

ОБЛАЧКО. Я должно тянуться, тянуться, тянуться и растянуться так, чтобы стать тоньше, чем я было, когда было тонким… Мне нужно стать с….. скажем,

ОРЕЛ. Ключ!

ОБЛАЧКО. Именно. Чтобы пролезть в скважину.

Музыка.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. Еще?

ОРЕЛ. Еще.

ОБЛАЧКО. А не слишком ли? Уже моему переднему краю не видно, что делает задний край. А переднему краю моего заднего края не видно, где мой передний край, который для него задний край.

ОРЕЛ. Довольно.

ОБЛАЧКО. А что?

ОРЕЛ /смеется/. Очень тоненький у тебя стал голос.

ОБЛАЧКО. Ну да, я очень истончилось.

ОРЕЛ Кое-где ты как паутина.

ОБЛАЧКО. А это хорошо?

ОРЕЛ. Мм-м, н-не знаю… Сейчас мы начнем тебя просовывать в дверную скважину. Ты готово?

ОБЛАЧКО. Откуда мне знать? Откуда мне знать, готово я или не готово.

ОРЕЛ. По-моему, ты готово пролезть через что угодно. Начинай.

ОБЛАЧКО. Во первых, передний мой край уже в скважине, да ведь?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. А теперь что делать?

ОРЕЛ. Пролезай.

ОБЛАЧКО А там?

ОРЕЛ. А там накручивайся.

ОБЛАЧКО. А как?

ОРЕЛ. Как улитка, или как нитка на катушку.

ОБЛАЧКО. Так?

ОРЕЛ. Так.

Музыка.

ОРЕЛ. Накручивайся!… Еще!… А теперь перестань накручиваться!

ОБЛАЧКО /голос звучит глуше, потому что доносится через стекло/. А что делать?

ОРЕЛ. Занимай углы.

ОБЛАЧКО. Что ты называешь углами?

ОРЕЛ. Это где встречаются стены, там углы.

ОБЛАЧКО. И мне становится угловатым?

ОРЕЛ. В некоторых местах.

ОБЛАЧКО. Ведь я же должно стать как улитка.

ОРЕЛ. Придется в некоторых местах стать угловатым.

ОБЛАЧКО /не надо забывать, что голосок стал слабее/. Ну, хорошо, стану угловатым… А еще много?

ОРЕЛ . Еще метров двенадцать.

ОБЛАЧКО /с удивлением / Меня там снаружи?

ОРЕЛ. Именно.

ОБЛАЧКО /про себя/. Меня снаружи двенадцать метров! Я уже маленькое белое, но большое облачко.

ОРЕЛ. Завидую тебе. Ты можешь быть каким захочешь.

ОБЛАЧКО. Правда ведь?… А ты просто орел. Что бы ты ни делал, ты всегда останешься орлом.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Бедненький!… Еще есть?… Я еще не вошло в комнату?

ОРЕЛ /возбужденно/. Вот!… Входит твоя последняя часть!

Музыка.

Слышен щелчок.

ОБЛАЧКО. Это что щелкнуло?

ОРЕЛ. Это я закрыл замочную скважину.

ОБЛАЧКО. А зачем?

ОРЕЛ. Чтобы тебя там закрыть.

ОБЛАЧКО. Это так нужно?

ОРЕЛ. Теперь ты закрыто как следует.

ОБЛАЧКО /наивно/. И что?

ОРЕЛ /спокойно/. Ничего… Теперь ты хоть тресни, не выйдешь оттуда.

Тревожная музыка.

ОБЛАЧКО. Что делать? Что со мной стряслось? Летело себе, летело, зачем-то перестало лететь и попало в эту штуку, которая называется комната… Здесь, по-моему, комната, открыта, все видно снаружи, а выйти не возможно – что-то мешает. И вроде ничего нет, а есть. Вижу, что ничего нет, но как попробую выйти, что-то невидимое меня возвращает назад и не разрешает выйти туда, где деревья. Отовсюду давят стены и потолки. Э-эй, орел, ты где? Зачем ты меня сюда засунул и улетел?… Попробовать отсюда, что ли? Ох-х, не получается! Та штука, которая щелкнула, она и закрыла скважину… Эй, орел, ты что со мной сделал?

Музыка.

ОБЛАЧКО. Солнце зашло и снова взошло, всю ночь я провело в комнате. Через вот это что-то, которое мешает мне выйти, скорее, через это НИЧТО, которое мне мешает выйти, видно как лучи солнца позолотили листья тополей. Листья трепещут и блестят, блестят… наверное, веет утренний ветерок. Это очень хороший ветерок, он всегда меня носит… ОН МЕНЯ НОСИЛ по всему миру. Я весело подпрыгивало да простору… Стой! Простор – я сказало „простор“ А, теперь понятно, что такое простор. Орел хотел мне показать наглядно, что такое простор, потому что я ведь ему заявило, что не знаю, что такое простор. Теперь мне очень хорошо понятно, что он хотел мне сказать. Ну хорошо, я поняло! Понялооо! Слышишь ты, проклятая птица, я поняло, что значит простор!

Музыка.

ОБЛАЧКО /ноет/. Ты можешь себе быть орлом, можешь быть знаменитой и гордой птицей, но зачем ты со мной так поступил? /ноет/. Какой прекрасный день!… Солнца поднялось и светит себе, светит, чудесная погода для прогулки по небу!… Ох! Все видно, передо мной нет ничего, а есть что-то, что мешает мне выбраться отсюда. Холодное что-то и гладкое, а мешает. /плачет/. Проклятый орел, обманщик, ворует маленькие белые облачка! Не жалко тебе меня, а? Не сжимается у тебя сердце от горя, что ты запер меня в этой дурацкой комнате? Она на меня отовсюду давит. И тебе не жалко? Не жалко маленького белого облачка, которое себе летало и скиталось по простору? Ах, это слово! Из-за него!… Проклятый орел! Противный! Ты…

ОРЕЛ /внезапно/ Что я?

ОБЛАЧКО /несколько смущенно/. Нет, ничего… Я себе тут болтаю… Ты же знаешь, я просто маленькое глупенькое белое облачко…  А ты где был?

ОРЕЛ. Как ты себя чувствуешь?

ОБЛАЧКО. Прекрасно.

ОРЕЛ. Это хорошо.

ОБЛАЧКО. Стой!

ОРЕЛ /делает вид, что не понимает/ Что?

ОБЛАЧКО /после паузы/ Ты ведь… это?…

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Мы же собирались выходить.

ОРЕЛ Куда?

ОБЛАЧКО Туда.

ОРЕЛ. Куда туда?

ОБЛАЧКО. На простор.

ОРЕЛ. Значит, тебе ясно, что такое простор.

ОБЛАЧКО. Давно уже! С первой же минуты… И совсем мне незачем было торчать так долго в этой комнате. Я ведь умненькое белое облачко, и я очень понятливое.

ОРЕЛ. Но тебе там хорошо внутри, правда?

ОБЛАЧКО /кричит/. Нет! Знаешь как я тебя жду!

ОРЕЛ. Как?

ОБЛАЧКО. Ужасно!… А что это, которое ничего не представляет, а пройти не дает?

ОРЕЛ. Которое?

ОБЛАЧКО. Которое гладкое, как воздух.

ОРЕЛ. Это стекло.

ОБЛАЧКО. Ах, это стекло?… Ну же! Ты меня не выпустишь?

ОРЕЛ. Ну, если ты поняло, что такое простор…

ОБЛАЧКО. Поняло. Очень. Гораздо больше, чем ты можешь себе представить. Когда я выйду, я больше не буду жаловаться на скуку.

Слышен щелчок.

ОРЕЛ. Выходи, я открыл,

ОБЛАЧКО. /с воодушевлением/ Начинаю вылезать!

Музыка.

ОБЛАЧКО. Гоп-ля! Вышло!.. Ох, немножко подвигаться! Здравствуй, орел!.. Ты славная птица!… Великая птица!… Ты знаешь, что нет ничего тебя величественнее!… Честное слово!… Слышишь? Тебе говорю. А ты что молчишь?… А?… Эй, орел, ты почему молчишь? Ты почему грустный? Что с тобой?… пауза /Ты зачем смотришь в комнату?… А?… Говори же, что ты там разглядываешь? Да что там?… Ах! /испуганно/. Что это? Ох, я боюсь!

Музыка.

ОБЛАЧКО /охваченное страхом, даже ужасом/. Что это?… Распростертое?… На стене?… Слышишь?… Я тебя спрашиваю, что это на стене, висит… Распростертое… Это крылья!… Распростертые крылья!… Что это за распростертые крылья на стене?… Говори же! /кричит/ Боже мой, это орел! /тихо и испуганно/. Орел с распростертыми крыльями висит на стене. Неподвижный орел… Как же я его не заметило? Всю ночь провело рядом с этим распростертым орлом! Почему он неподвижен?… Говори же!… Ты его знаешь?… Я боюсь!… Ты его знаешь?

Немного музыки.

ОРЕЛ. Это моя орлица,

Музыка.

ОБЛАЧКО /кричит/. Что ты говоришь?… Что это?

ОРЕЛ. Моя орлица.

ОБЛАЧКО. Твоя супруга?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Твоя жена?

Молчание.

ОБЛАЧКО. А что она… делает… Что она там делает?… Позови ее!… Отвечай же! Скажи ей, чтобы она вышла к нам!… А? Говори же! Чего ты ждешь?… Почему она не махнет тебе крылом? Она тебя не любит?… Орел, великая птица, почему ты молчишь? Эй, дурашка, ты чего плачешь?… Ох! Что же будет, если и орлы начнут плакать?… /грустно/ Эх… Я довольно-таки глупое облачко!… Прости!… За все, что я наговорило.. И теперь… И когда тебя не было… Боже мой, как я тебя не обзывало, когда тебя не было. /тихо/. Значит, это твоя супруга!… /еще тише/. Неужели ты хочешь сказать, что она… Что она не…

Музыка.

 

ОРЕЛ. Она мертва. Ее убил собственник этого дома.

ОБЛАЧКО /глупо/. За что?

ОРЕЛ. Этого я сам не могу понять. Однажды взял и убил. Она себе сидела на скале, а он ее убил. /вздыхает/. Но это еще не самое страшное.

ОБЛАЧКО. Разве бывает что-нибудь еще страшнее?

ОРЕЛ. Самое страшное, что он повесил ее на стене в этом доме, за этим огромным окном, которое позволяет мне смотреть на нее сколько угодно. Я улетаю – и всегда возвращаюсь сюда. Чтобы взглянуть на нее. Она висит там, неподвижная, с остекленевшими глазами… Это, конечно, не ее глаза. Но это она, моя орлица…

ОБЛАЧКО. Зачем ты мне рассказал эту жестокую вещь?

ОРЕЛ /вздыхает/. Не знаю.

ОБЛАЧКО. Хорошо, но зачем ты прилетаешь сюда? Раз ты так мучаешься?

ОРЕЛ. Я не могу, облачко. Пытаюсь и не могу. Порой мне удается выдержать дня два, но потом я снова возвращаюсь, чтобы взглянуть на нее. Иногда я бываю здесь по три раза на дню. Потому-что – взгляни – она там. Она распростерла крылья.

ОБЛАЧКО. Это ужасно!

ОРЕЛ. Я не хочу прилетать сюда, но прилетаю. Это стало моей трагедией. Мы прожили с ней сто двадцать лет. /пауза/. И вчера я решил положить конец этой трагедии.

ОБЛАЧКО. Да? А как?

ОРЕЛ. Пожертвовав тобой.

ОБЛАЧКО. Мной?

ОРЕЛ. Я тебя для этого сюда притащил и заставил за лесть в комнату. Ты заняло собой все пространство комнаты, и закрыл орлицу, ее не стало видно.

ОБЛАЧКО. Понятно. А раз ты ее больше не видишь, тебе незачем сюда прилетать. Это значит, что ты и забыть ее можешь?

ОРЕЛ. Почти.

ОБЛАЧКО /после паузы, быстро: ему открылась правда/. Но ты… Стой… Нет! Нет, нет, конечно… /вздыхает/. Какое я глупое, правда?

ОРЕЛ. Не такое уж глупое!

ОБЛАЧКО. Не может быть!…

ОРЕЛ. Увы, это так.

ОБЛАЧКО /громко и трезво/. И ты бы пожертвовал меня, чтобы запереть меня там на всю жизнь? Чтобы я закрывало собой орлицу?

Музыка.

ОРЕЛ Ты меня ненавидишь?

ОБЛАЧКО. А почему ты меня выпустил?

ОРЕЛ. Не выдержал… Мне стало тебя жалко.

ОБЛАЧКО. И я бы осталось там?

ОРЕЛ. Давай улетим.

ОБЛАЧКО. Навсегда?

ОРЕЛ. Давай улетим отсюда.

ОБЛАЧКО. Вместе?

ОРЕЛ. Теперь ты свободно и можешь лететь прямо в небо.

ОБЛАЧКО. Что-то идет сюда.

ОРЕЛ А, это машина.

ОБЛАЧКО. Летим?

ОРЕЛ. Подожди немножко.

ОБЛАЧКО. Чего ждать?

ОРЕЛ. Это собственник дома.

Шум дающей газ и останавливающейся машины.

Звук открывающейся дверцы.

МУЖЧИНА. Выходи.

ЖЕНЩИНА. Минутку. Гребешок.

МУЖЧИНА. Опять.

ЖЕНЩИНА. Причесаться же надо.

МУЖЧИНА. Ты мне и так нравишься.

ЖЕНЩИНА. Потому что я новая.

МУЖЧИНА. Ты мне будешь нравиться всегда.

Захлопываются дверцы машины.

ЖЕНЩИНА. Рассказывай другому. /звук поцелуя/. Прошу тебя!

МУЖЧИНА. Что мне делать, если хочется целоваться?

ЖЕНЩИНА. О-го! Смотри пожалуйста!… Прошу тебя, оставь меня в покое немного!

МУЖЧИНА. В чем дело?

ЖЕНЩИНА. Дача хорошая!… Ишь ты, просто очень хорошая! Такого с дачей никак нельзя упускать! Смотри-ка, а тут очень хорошо! А ход откуда?

МУЖЧИНА. Отсюда.

ЖЕНЩИНА. И здоровенная же витрина. Куда смотрит-то?

МУЖЧИНА. В гостиную.

ЖЕНЩИНА. А!.. А это что?

МУЖЧИНА. Орлица.

ЖЕНЩИНА. Чучело?

МУЖЧИНА. Да.

ЖЕНЩИНА. И кто же это ее?

МУЖЧИНА. Я.

ЖЕНЩИНА. Да что ты говоришь?

МУЖЧИНА. Разумеется. Два года назад.

ЖЕНЩИНА. Ну ты даешь! Стоящий мужик. За такого надо крепко держаться! Дай-ка! /целуются/ И как же ты ее того?

МУЖЧИНА. Из Тулы.

ЖЕНЩИНА. Чего?

МУЖЧИНА. Ружье такое. Я ведь охотник, не знала?

ЖЕНЩИНА. Нет. Знала, что бабник, что подлец, но что охогник – не знала.

МУЖЧИНА. Я известный охотник.

ЖЕНЩИНА. Дай-ка! /целуются/.

МУЖЧИНА. Мать честная!

ЖЕНЩИНА. Ты чего?

МУЖЧИНА. Черт, опять напустили кур ко мне во тер!

ЖЕНЩИНА. Соседи?

МУЖЧИНА. Перебью всех, так и знай! Набросаю яду, и пусть потом плачут!

ЖЕНЩИНА. Зачем тебе? Плюнь ты на них.

МУЖЧИНА. Как это плюнь, когда они ко мне во двор лезут!

ЖЕНЩИНА. Дай-ка!

Смачный поцелуй.

МУЖЧИНА. Иэх, красота!

Музыка.

ОРЕЛ. Видел?

ОБЛАЧКО. Ага…

ОРЕЛ. Ничтожная личность, а орлицу убил.

ОБЛАЧКО Это ужасно. Даже страшно подумать.

ОРЕЛ. Теперь она мертва, а он… Вон, гуляет по двору, напевает, целует женщин, а я, орел, ничего не могу ему сделать, бессилен против него в своем одиночестве. Я готов лопнуть от ярости, бьюсь от злобы о скалы, но что я могу предпринять?

Смех мужчины, смех женщины.

 

ИГРА:

– Рукам воли не давай!

– Причем тут руки? Видишь, я тебе в ноги падаю.

– До каких пор будешь так сидеть?

– Всю жизнь!

– Лицемер!

Смех мужчины и женщины.

 

ОРЕЛ. Два года он мельтешит у меня перед глазами и просто губит меня. Я мечусь в своем бессилии от злобы и ярости. Скажи, облачко, что может быть хуже для орла? Я осужден всю жизнь глядеть на орлицу с распростертыми, но безжизненными крыльями и на убийцу рядом с нею, на это жалкое ничтожество.

Мужчина что-то напевает.

ОБЛАЧКО. Я тебя понимаю, и мне тебя очень жалко. Слушай, с нынешнего дня я – твое облачко. Когда этот человек уйдет, я проберусь в комнату и скрою от тебя орлицу. Я буду там всегда. Всю жизнь. Дай бог тебе обрести покой.

Пауза.

ОРЕЛ. Давай.

ОБЛАЧКО. Что?

ОРЕЛ. Уберемся отсюда.

ОБЛАЧКО. Ты слышал, что я сказало?

ОРЕЛ. Летим.

ОБЛАЧКО. Куда?

ОРЕЛ. В простор /смех мужчины и женщины/. Прошу тебя! Пока я не разорвался от ярости.

Музыка.

Опять музыка.

ОБЛАЧКО. Как хорошо лететь!… Смотри – небо, солнце. Оказывается, этот простор – прекрасная вещь, да ведь? Летишь куда хочешь!

ОРЕЛ. И правда хорошо. Особенно с тобой.

ОБЛАЧКО. Будь спокоен, я всегда буду тебя развлекать.

ОРЕЛ. С тобой чудесно!

ОБЛАЧКО. Правда ведь?

ОРЕЛ. Расскажи что-нибудь веселое.

ОБЛАЧКО. А, да… А однажды я спустилось прямо над одним озером. И что я вижу – в воде еще одно облачко. Маленькое белое облачко… Знаешь, что я думаю?

ОРЕЛ. Что?

ОБЛАЧКО. Что сегодня, десятый день, как мы знакомы.

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. И вот, увидело я облачко, и говорю себе: Ах, оказывается, на свете есть и другие маленькие белые облачка!… Ты смотришься в озера?

ОРЕЛ. В последнее время – довольно часто.

ОБЛАЧКО. Чтобы не думать, что ты один, да?

ОРЕЛ. Да.

ОБЛАЧКО. Ну, не надо! Не надо начинать!… И говорю: Эй, облачко, а ты откуда взялось? А что это на тебе? Что это за животные? Я тогда не знало, какие это животные. Смотрю – облачко, полное животных.

ОРЕЛ. Форель, да? /счастливо смеется/

ОБЛАЧКО. Я тогда не знало, что это форель… А!…

ОРЕЛ. Что, облачко?

ОБЛАЧКО. Облака!

ОРЕЛ /грустно/. Ах, да – облака!

ОБЛАЧКО /радостно/ Урааа!… Мои облака! Караван! Здравствуйте, облака! Вот мы и встретились! Я было отбился от вас!… Урааа! Ах, как хорошо с облаками!

ОБЛАКО. Ну, лети, чего ты ждешь?

ОБЛАЧКО. Лечу-лечу, ну чего тебе?… Ээй, нашло, а? Летим!

ОБЛАКО. Стой, с тобой был какой-то орел?

ОБЛАЧКО. Да. Грустный, одинокий орел… Ах, как хорошо со своим караваном. Как весело.

Ощущение ветра. Шум возникает не от трения чего-то. Летят облака. Летят и перешептываются хаотично, о чем-то, что мы привыкли пропускать мимо ушей, например:

С болью: Оооооох!

Зловеще: Шшшшшшшшшшшшш!

Дрожит простор.

– Ууууууу!

– Иииииии!

Разговор облаков:

– Сюда?

– Туда.

– Куда дальше?

– Только туда.

– Завтра, может быть, обратно.

– Там видно будет.

– Все внизу мне знакомо.

– И мне.

– И опротивело же…

– Я это видело миллионы раз!

– Не останавливайся!

– Не задерживай движение!

– Не толкайся!

Простор дрожит вновь от неопределенных звуков.

МУЗЫКА


ТУК!  – ЗАГАДКАТА на ОСТРОВ ТАНАНУКА.rtf file за теглене.

борис
априлов
*
З А Г А Д К А Т А
Н А
О С Т Р О В
Т А Н А Н У К А
*
радиопиеса
*
1969.

(* По нея по-късно е написана пиесата „ОСТРОВЪТ”.)

.

.

СРЕД ОКЕАНА ПОТЪВА КОРАБ.

Възможните звукови ефекти при такива случаи:
Викове на хора.
Сигнали „ес-о-ес“.
Шум на вълни.
Писъци ка жени.
Върху общия фон на шума се отделят викове:
– Към лодките!…
– Къде са лодките?
– Марчело, къде си?
– Запазете спокойствие!
– Хари, къде ме оставяш?
– Спазвайте реда при качването в лодките…
– Първо – децата и жените!…
– Засрамете се!…
– Къде се тикате?
– Няма да ви чакам кефа!…
.
ГОВОРИТЕЛ /в затишието/. – Радиотеатърът представя
.
ЗАГАДКАТА НА ОСТРОВ ТАНАНУКА
– радиопиеса от Борис Априлов.
.
Пълно затишие. Успокояване на атмосферата. Чува се плясък от вълнички.
ПЪРВИЯТ.. Насам!… Насам, глупако!… Къде в скалите?… Излез на пясъка!…Ей, чувате ли?
Пауза изпълнена с шум на плуване.
.
ВТОРИЯТ. /задъхано/. На мен ли каза глупак? /диша ускорено/
ПЪРВИЯТ. Да. Излизахте право в скалите, където прибоят може да ви направи на кайма… Всеки що годе интелигентен човек, когато се спасява, търси пясъчната ивица… И вие ли сте от „Санта Франческа“?
ВТОРИЯТ. Да… /все още диша ускорено/.  Нямаш право да ме наричаш глупак.
ПЪРВИЯТ. Хайде, не заслужава да се мръщите при това извънредно положение… Едва си спасихме кожите. От триста пасажера, само ние… Как се казвате?
ВТОРИЯТ /сърдито/. Хесапов.
ПЪРВИЯТ. Аз съм Петров… Свалете панталона си. Трябва да изсъхне… Дайте спасителния пояс тук. Може да ни потрябва.
ВТОРИЯТ. Вие гол ли се спасихте?
ПЪРВИЯТ. Дрехите ми съхнат… Заповядайте на моя остров. Благословено да бъде туй късче земя. Не го знам кое е, но ако го нямаше, нямаше да ни има и нас… Чудна работа! Всички ли загинаха?
ВТОРИЯТ. Спасителните лодки се отправиха в обратна посока. Всички бяха пълни.
ПЪРВИЯТ. Какво му стана на кораба? Казват, че е съвършено нов.
ВТОРИЯТ. Знам ли?… Нещо изгърмя. Започнахме да потъваме изведнъж. Не видя ли как нахлу водата?…
ПЪРВИЯТ. Случват се такива неща.
ВТОРИЯТ. Този остров не ми се струва голям.
ПЪРВИЯТ. Още не съм го проучил, но мисля, че е малък.
ВТОРИЯТ. Вода?
ПЪРВИЯТ. Има поточе.
ВТОРИЯТ. Слава богу! Нещо за ядене?
ПЪРВИЯТ. Ще проверим. Нали ви казвам, и аз съм нов, като вас. /смее се на шегата си/. Съблечете панталона и легнете на пясъка. Ща се напечем, ще си починем, а после ще се погрижим за нощуване.
ВТОРИЯТ. Ами ако не намерим храна?
ПЪРВИЯТ. Тогава сме загубени… Храната е нещо доста важно за човека.
ВТОРИЯТ. Както те гледам – не си в много лошо настроение.
ПЪРВИЯТ. Защо? Не забравяйте, че все пак се спасихме. Сега можехме да бъдем на дъното. А океанското дъно е доста дълбоко. Там е тъмно и хладно. Човек може да хване пневмония.
ВТОРИЯТ. Не ми е до шеги. Ако няма храна, ще живеем не повече от седем-осем дни.
ПЪРВИЯТ. Да не е малко? Това е малко живот в повече. Знаете ли какво значи да живеете осем дни повече от определеното? /смее се/ Сега сме като в романите; голи, захвърлени на остров… Така не се простира панталон! Опънете го на скалата… Готово!
ВТОРИЯТ. Какво е готово?
ПЪРВИЯТ. Видях два рака. Ще живеем докато изядем всички раци на острова…
ВТОРИЯТ. Лично аз, без месо съм за никъде.
ПЪРВИЯТ. Може да ни излезе късмета и с месото… Изобщо, може да ни провърви.
ВТОРИЯТ. И да ни спасят ли?
ПЪРВИЯТ. Нищо чудно. Няма да бъдем нито първите, нито последните спасени корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Пито пък първите, които загиват от глад.
ПЪРВИЯТ. Предлагам да разгледаме острова.
ВТОРИЯТ. Оставяме дрехите тук, нали?
ПЪРВИЯТ /иронично/. За съжаление, няма кой да ги открадне.
Музика за преход.
.
Песен на птици.
ПЪРВИЯТ. Ето потока, за който ви говорих… Опитайте го.
ВТОРИЯТ Да видя струва ли им водата. Ние, като българи, обичаме да пием вода.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Не мога да ви предложа чаша.
ВТОРИЯТ. Ще се наведа.
ПЪРВИЯТ. Така е пил Адам.
ВТОРИЯТ /задъхано, след като е пил и вероятно избърсва уста/. Водата е харна.
ПЪРВИЯТ. Изобщо, вкусен поток.
ВТОРИЯТ. Но не виждам нищо за ядене.
ПЪРВИЯТ. В момента гладен ли сте?
ВТОРИЯТ. Ще се наложи да убиваме птици.
ПЪРВИЯТ. Да, но с какво.
ВТОРИЯТ. Ще му намерим цаката. Като малък съм убивал врабчета.
ПЪРВИЯТ. А огън да ги печем?
ВТОРИЯТ. В панталона имам запалка.
ПЪРВИЯТ. Това е цяло съкровище. Имаме ли огън, имаме всичко. Вие сте цял Прометей!…
ВТОРИЯТ. Отново ли подигравки.
ПЪРВИЯТ. Прометей е този, който даде огъня на човечеството… Извинете, господин Хесапов, но мога ли да знам какво представлявате?
ВТОРИЯТ. Сега да видим къде можем да живеем. Все пак, трябва да си имаме нещо като подслон… Проучи терена и предложи варианти.
ПЪРВИЯТ. /с ирония/. Ще проуча и ще предложа… Друго да искате.
ВТОРИЯТ. Не. /след малко/. Да не се обиди?
ПЪРВИЯТ. Моля ви се.
ВТОРИЯТ. Понеже хората от твоята черга се обиждат лесно. Имал съм земане-даване с такива.
ПЪРВИЯТ. Страхувам се, че вие, положителните, се обиждате по-лесно.
ВТОРИЯТ. А, ще се разберем…Стига да се изразяваш ясно. Хората от твоята черга обичат да се изразяват мъгляво: едно казват, а се подразбира друго. Ще те помоля, да не се случва. Ще живеем дълго заедно. Добре ще бъде, ако не употребяваш засукани думи.
ПЪРВИЯТ. Ще се опитам.
ВТОРИЯТ. Много е важно.
Музика. Преход.
.
Песен на птички.
Чупене на съчки.
Вторият чупи съчки за огън. Първият донася нов наръч и ги хвърля на земята.
ПЪРВИЯТ. Достатъчно ли донесох?
ВТОРИЯТ. Таман… Ако се наложи, ще отскочиш пак.
ПЪРВИЯТ. Вие ли ще го запалите?
ВТОРИЯТ. Аз… Знам чалъма на запалката.
ПЪРВИЯТ. Трябва да пламне от първото щракане. Да пестим бензина.
ВТОРИЯТ. Запалката е газова. То, че ще пестим, ще пестим, ама пак ще свърши и тогава иди да гледаш кво става.
ПЪРВИЯТ. Вие май не разбрахте… На този остров трябва да се поддържа вечен огън. Както са правили дедите ни.
ВТОРИЯТ. Така да бъде… Трай сега, не дишай.
Напрегната пауза. Чува се щракането на запалката. Пращене на съчки, които вече горят.
ВТОРИЯТ. /радостно/. Хвана!…
ПЪРВИЯТ. /радостно/. Поздравявам ви! Вече си имаме всичко!…
ВТОРИЯТ. Нищо нямаме!…
ПЪРВИЯТ. Защо? Островът  е парче от рая… Климатът е прекрасен.
ВТОРИЯТ. Ами през зимата? Какво ще правим?
ПЪРВИЯТ. На тази географска ширина няма зима.
ВТОРИЯТ. /учудено/. Така ли?
ПЪРВИЯТ. Зимата има да взима!… Тук е пълно с дивеч, хлебни дървета и кокосови орехи… Рай!… Ако поддържаме огъня, ще живеем щастливо до края на живота си. Няма шум, няма бензинови пари, нито прах. Никой не изтупва килими над главата ти, никой не се заяжда, няма с кого да се скараш.
ВТОРИЯТ. Разправяш дивотии!… Това ли ти е рая?
ПЪРВИЯТ. /учудено/. Нима не виждате каква зеленина блика отвсякъде. Това е просто декоративно…
ВТОРИЯТ. Зеленина… Да не се яде?
ПЪРВИЯТ. Нима не ви интригува меката океанска шир?
ВТОРИЯТ. Море…Тя най-много ме дразни… И не употребявай чуждици, ти
казах, ако искаш да се разбираме… Ще ми сравняваш тия каменяци с моя дом, дето си имам всичко!…
ПЪРВИЯТ. Вдъхнете, вдъхнете!…
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. /възторжено/. Не усещате ли чистотата на въздуха? Нито следа от враг номер две на човечеството – бензинът.
ВТОРИЯТ. На мен бензинът не ми пречи. Какво толкоз сте ревнали против бензина, бе?
ПЪРВИЯТ. А тишината?
ВТОРИЯТ. Аз не мога да без шум… Искам да се махаме!
ПЪРВИЯТ. Да се махаме, но как?
ВТОРИЯТ. Какво? Няма ли да ни спасят?
ПЪРВИЯТ. Кой? Да не смятате, че човечеството в момента мисли
само за нас? Малко са му и на него грижите… Знаете ли колко сме далеч от човечеството?.. Освен ако…
ВТОРИЯТ. /с надежда/. Какво освен ако?
ПЪРВИЯТ. Ако ни открият случайно. Шансът е едно на хиляда.
ВТОРИЯТ. Аз имам късмет. Ще видиш, че някой ще дойде да ни спаси… Но дотогава не можем да кибичим със скръстени ръце.
ПЪРВИЯТ. Добре де, какво да правим?
ВТОРИЯТ. Чувал съм че удавниците правят нещо.
ПЪРВИЯТ. Корабокрушенците.
ВТОРИЯТ. Така де, корабокрушенците. Кажи какво да правим?
ПЪРВИЯТ. Защо пък аз?
ВТОРИЯТ. Чел си повече книги – повече знаеш. Да се измисли нещо.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре и нямам желание да правя нещо. Ако искате, правете ВИЕ.
ВТОРИЯТ. Какво?
ПЪРВИЯТ. Огънят трябва винаги да гори.
ВТОРИЯТ. Той си гори.
ПЪРВИЯТ. Можете да закачите ризата си на един прът. Това е знак, че на острова има корабокрушенци.
ВТОРИЯТ. Видя ли? Това е друг въпрос.
ПЪРВИЯТ. Остава само да пожертвувате ризата си.
ВТОРИЯТ. Защо моята?
ПЪРВИЯТ. Защото само вие искате да се спасите.
ВТОРИЯТ /сепва се/. Тая няма да я бъде! Тук сме колектив… Използваш моя огън, пък опре ли до ризата – не.
ПЪРВИЯТ. Добре де, ще дам и моята
ВТОРИЯТ. И хоро ще играеш. Ами ако си взема огъня обратно?
ПЪРВИЯТ. Не разбирам… Как да си го вземете?
ВТОРИЯТ. Запалката е моя – значи и огънят е мой… Моя ли е запалката?… Ако не беше запалката…
ВЪРВИШ. По дяволите и огъня ви!… Мога да си създам свой, собствен огън?
ВТОРИЯТ. /учудено/. Как?
ПЪРВИЯТ. Чрез триене… Като туземците.
ВТОРИЯТ. Човече, не ме подигравай, че… наистина ще си грабна огъня!…
ПЪРВИЯТ. Човече…
ВТОРИЯТ. Да те видя как ще получиш огън чрез триене.. На мен ще ги разправя!… Ще трие и ще получи огън!… Трици ще получиш със триене!
ПЪРВИЯТ. О, санта симплицитас!…
ВТОРИЯТ /бързо/. Сега какво каза?… Край!… Кажи какво каза?
ПЪРВИЯТ. Преведете си го.
ВТОРИЯТ. Такива не ми минават!… Марш от огъня ми!… Забранявам ти да употребяваш моя огън!
ПЪРВИЯТ /след пауза/. Добре… макар, че половината съчки съм събрал аз.
ВТОРИЯТ. Утре ще ти ги върна.
ПЪРВИЯТ /иронично/. Искам си моите.
ВТОРИЯТ. Ще ти ги върна угасени.
ПЪРВИЯТ. Боже господи!
ВТОРИЯТ. Не ми ги даде запалени, кали?
ПЪРВИЯТ /с ирония/. Добре… Върнете ми ги угасени.
Голяма пауза с музика. Затишие.
.
Шум от триене на дървета.
Прекъсване.
Отново триене.
ВТОРИЯТ /говори високо. Разговарят от разстояние./ Уморително ли е? /пауза в която се чува шумът от триенето/ Ще си намокриш гащите!
ПЪРВИЯТ /леко запъхтяно/. Непрекъснато ми говорите на ТИ. Не е ли малко невъзпитано?
ВТОРИЯТ. Ако е въпроса да се формализираме, ще ти говоря на Ви.
ПЪРВИЯТ. Но ще ви бъде трудно.
ВТОРИЯТ. Защо?
ПЪРВИЯТ. Защото е въпрос на възпитание.
ВТОРИЯТ. Може… Но аз си ям костенурката печена, пък ти, не знам дали ме разбираш.
ПЪРВИЯТ. И пак съм по-добре от вас!…
ВТОРИЯТ. Пет часа триете дърветата и нищо.
ПЪРВИЯТ.  Да, ама задимя.
ВТОРИЯТ.  Да, ама димът е едно нещо, а огънят съвсем друго.
ПЪРВИЯТ. Важното е, че мина първата фаза. Утре ще получа и пламък.
ВТОРИЯТ.  Де да видим.
Далечен вик за помощ.
ПЪРВИЯТ. Чухте ли нещо?
ВТОРИЯТ. Май че да.
ПЪРВИЯТ. Някой не викаше ли за помощ?
ВТОРИЯТ. Може.
ПЪРВИЯТ. Чудна работа… Някой извика за помощ.
ВТОРИЯТ. Който е викал, трябва да викне втори път. Който иска помощ не може да викне само веднъж… Нали така? /смее се/
ПЪРВИЯТ. /рязко/. Тихо! /ослушва се/ Чухте ли?
Женски глас. Зове за помощ.
ПЪРВИЯТ. Жена!… Иска помощ.
ВТОРИЯТ. Брей!… Някаква женска наистина вика… Ама и нахална! Аз чакам мен да спасят, а не да спасявам.
ПЪРВИЯТ /трескаво/. Хайде! /затичва се/ Да огледаме морето! /гласът му се отдалечава/. Защо не идвате?
ВТОРИЯТ. Защо? Да не тръгна сега да спасявам.
ПЪРВИЯТ /връща се при него/. Да не сте луд?… Не виждате ли, че някой има нужда от нас?
ВТОРИЯТ. Чух. Не съм глух.
ПЪРВИЯТ. Тогава?
ВТОРИЯТ. Нито мога да плувам, нито имам настроение да спасявам някого, щом самия аз не съм спасен.
ПЪРВИЯТ /ядосано/. Вие сте…!
ВТОРИЯТ. Какво съм?
ПЪРВИЯТ. Най-малкото – идиот!
ВТОРИЯТ. Аз ли? /спуща се и го хваща за гърлото/
Боричкане.
ПЪРВИЯТ /запъхтяно/. Вие!… /блъска го/. Говедо такова! /диша запъхтяно/.
ВТОРИЯТ /диша запъхтяно/. Ще обиждаме!… Така ще живеем, а? С обиждане?… Ще се дърлим?…
Зов за помощ.
ПЪРВИЯТ. Тръгвам. А вие си гледайте огъня. /Отдалечава се/. И наистина сте говедо!… Взимам пояса ви!…
Шум на вълни. Зовът за помощ се носи по-силно и по-ясно.
ВТОРИЯТ /както плува/. Идвааам!… На към скалите… Почакайте там. Не виждате ли, че идвам?…
Шум от плуване.
ТЯ /уморено/. Нямам сили!…
ПЪРВИЯТ /както плува/. Потрайте. Ще ви спася… Добър ден!… Хванете се за рамото ми.
Музика.
Тя /задъхано/. Ох!…
ПЪРВИЯТ. И вие ли сте от “Санта Франческа“?
ТЯ. Страхувам се от акули… Защо няма акули?
ПЪРВИЯТ. Защото имате късмет… Хванете се за рамото ми!
Приглушен шум на море. Вече на на брега.
ПЪРВИЯТ. Както виждате – станахме трима… Погрейте се на огъня, но преди това поискайте разрешение от господин Хесапов.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Огънят е негов… Трябва да се съблечете. Да ви съхнат дрехите. Тази единствената ви рокля ли е?
ТЯ. Всичко потъна. Покупките ми отидоха на дъното. /започва плач/.
ПЪРВИЯТ. Спокойно!
ТЯ. Нямах време да спася поне кадифето.
ПЪРВИЯТ. Не очаквах да има толкова българи на палубата… Вие по какъв случай?
ТЯ. АЗ СЪМ СЪПРУГА…
ПЪРВИЯТ. Аха!…
ТЯ. Сега какво ще правим?… Какъв е този остров?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, да съм ви казал.
ТЯ. Има ли храна, кафе?… Ще мога ли да телеграфирам на мъжа си?
ПЪРВИЯТ. Храна има, но се съмнявам за телеграфирането.
ТЯ. Пари имам.
ВТОРИЯТ. Ха! Виж я тая!
ПЪРВИЯТ. Госпожо, островът е ненаселен. Имаме само вода и храна. Всичко друго липсва… Иначе е красиво, екзотично. Изгревите и залезите са прекрасни!
ТЯ. Хубаво се наредих!… Защо ми са тези неща?
ВТОРИЯТ /ликуващо/. Кажете му на тоя.
ПЪРВИЯТ. Предположих, че ви интересуват… Вие сте млада. Тук ще прекараме може би повече, отколкото предполагате.
ТЯ. Например?
ПЪРВИЯТ. Знам ли?…
ТЯ. Два дни… Три дни?
ПЪРВИЯТ. Мисля че повече.
ТЯ /с ужас/. Пет дни?
ВТОРИЯТ. Ха!… Тая ще ме умори!
ПЪРВИЯТ /след паузата/. Може би… цял живот.
ТЯ /изпищява/.
Музика за по-дълъг преход.
 .
Ефект: шум от триене на дървета.
ПЪРВИЯТ. /тананика си мелодията от „Един мъж и една жена“. Трие в ритъм./
ТЯ. Да ви се намира някакво огледалце?
ПЪРВИЯТ. Ако знаех, че ще бъда с вас, дори в суматохата бих взел огледало… Препоръчвам ви някой от вировете.
ТЯ. Що за човек е този темерутин, който по цял ден стои край огъня?
ПЪРВИЯТ. Най-обикновен.
ТЯ. Голям чешит.
ПЪРВИЯТ. Човекът си пази огъня.
ТЯ. Що за егоизъм?
ПЪРВИЯТ. Тук сме двама мъже. Един от нас ще трябва да ви се хареса.
ТЯ. Аз съм омъжена. Ако ме уважавате, не бива да говорите така.
ПЪРВИЯТ. Да, но представете си, че останем до края на живота си.
ТЯ. Аз съм влюбена в съпруга си.  А защо се мъчите с това търкане?
ПЪРВИЯТ /шеговито/. Без моят огън ще предпочетете Хесапов.
ТЯ. Уха!…
ПЪРВИЯТ. Аз съм по-млад, но Хесапов има огън.
ТЯ /през смях/. Ако искате да ви открадна една главня.
ПЪРВИЯТ. Играя честно.
ТЯ. Хесапов е глупак.
ПЪРВИЯТ. Защо?
ТЯ. Ако ви даде огън, ще получи спокойствие. Сега не смее да мръдне, нощем не спи от страх че ще го оберете.
ПЪРВИЯТ. Кеф!
ТЯ. Къде е вирът, в който мога да се огледам?
ПЪРВИЯТ. На сто метра. При папагалите…
ТЯ. ЧАО!
ПЪРВИЯТ. Приятно оглеждане.
ВТОРИЯТ /след настъпилата пауза, отдалеч/. Какво си гугукате?
ПЪРВИЯТ. Всичко, каквото могат да си кажат двама млади, красиви хора.
ВТОРИЯТ. Много е тънка. Аз съм по дебелите… Защо ти е такава кльощава?
ПЪРВИЯТ. Ще напълнее.
ВТОРИЯТ. Да, ама как?
ПЪРВИЯТ. Който яде сурова храна – пълнее.
ВТОРИЯТ. Пак намери какво да кажеш!
Първият продължава да трие и да тананика.
Музика за преход.
.
ЕФЕКТ: Шум, който може да произтече от построяването на колиба с подръчни средства, без помощта на инструменти.
ТЯ. Кога ще почвате вашата?
ПЪРВИЯТ. Когато завърша вашата. Подайте онова дърво.
ТЯ. Не сте много учтив… Заповядайте.
ПЪРВИЯТ. Мерси… Когато работя не мога да бъда учтив.
ТЯ. Добра колиба стана. С какво ще я покриете?
ПЪРВИЯТ. С палмови листа.
ТЯ. Вашата съща ли ще бъде?
ПЪРВИЯТ. Нямам нужда от колиба. Обичам да спя под небето.
ТЯ. И вие сте чешит… Ами ако завали?
ПЪРВИЯТ. Ще ви почукам. Не вярвам да ме изгоните.
ТЯ. Затова ли правите само една колиба?
ПЪРВИЯТ. Глупости!
ТЯ. Влезете ли в моята колиба, моментално ще изляза.
ПЪРВИЯТ. Бъдете спокойна. Хесапов ще ви приюти.
ТЯ. Не ми говорете за този… не мога да намеря думата.
ПЪРВИЯТ /със смях/. Прометей!
Музика за преход.
Нощ. Далечният приглушен шум на океана.
ТЯ. Спите ли?
ПЪРВИЯТ. Наблюдавам звездите…
ТЯ. Не ви ли е хладно?
ПЪРВИЯТ. Не!
ТЯ. Друго е да спиш под покрив. Дължа ви благодарности.
ПЪРВИЯТ. Няма защо.
ТЯ. Но съвестта ме гризе. Подарихте ми този дом, а спите на открито.
ПЪРВИЯТ. Дръжте се прилично.
ТЯ /след пауза/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Няма да стъпя в колибата ви.
ТЯ. Не съм ви молила…
ПЪРВИЯТ. И с вас човек не може да се пошегува!
ТЯ. Простак!…
ПЪРВИЯТ /след настъпилата пауза/. Южният кръст не е нещо особено.
ТЯ /с лека тревога, след пауза/. Какво е то?
ПЪРВИЯ. Прочуто съзвездие. Вижда се само в южното полукълбо… Лека нощ!…
Музика за преход.
 .
На другия ден.
Чукане върху камък.
ТЯ. Защо чукате?
ПЪРВИЯТ. Работя.
ТЯ. Какво ще правите от този камък?
ПЪРВИЯТ. Човешка фигура. Сечивата ми са примитивни, но и фигурата ще стане примитивна.
ТЯ. Това ли наричате работа?
ПЪРВИЯТ. Ами, да.
ТЯ. Не го ли наричате творчество?
ПЪРВИЯТ. За другите е творчество. За нас е само труд.
ТЯ. С това ли ще се занимавате?
ПЪРВИЯТ. Сутрин ще дялам камъни, а следобед ще получавам огън… В София се оплаквах, че нямам време да работя. Тук пък имам… В онова листо съм ви оставил яйца от костенурка за закуска.
ТЯ. Костенурките ни станаха основна храна.
ПЪРВИЯТ. В неделя ще убия заек.
ТЯ. И отново ще го ядем суров.
ПЪРВИЯТ. Няма нищо по-добро от суровото месо,
ТЯ. А линията ми.
ПЪРВИЯТ. Каквато и да бъде, ще ви понесем. Вие сте единствената на острова.
ТЯ. Няма ли кокосови орехи?
ПЪРВИЯТ. Има. По дърветата.
ТЯ. Кога ще ми наберете?
ПЪРВИЯТ. ВИЕ ще си наберете. Ще донесете малко и на мен. Трябва да свиквате. Ще ми осигурявате закуската. Не виждате ли, че работя?
ТЯ. Да се катеря като маймуна по дърветата?
ПЪРВИЯТ. Брулете ги с камъни.
ТЯ. А вие да си правите кефа?
ПЪРВИЯТ /поглежда я строго/. Това не е кеф, а мъка.
ТЯ. Аз пък мислех, че е изкуство.
ПЪРВИЯТ. Все едно.
Музика за преход.
Триене на дървета.
ТЯ. Ръцете ми капнаха!
ПЪРВИЯТ.  Ще свикнете.
ТЯ. Не мога да получа дори дим.
ПЪРВИЯТ. Първо да ви заякнат мускулите.
ТЯ /иронично/. Не съм мечтала за мускули.
ПЪРВИЯТ. Тук те са нещо като първа необходимост.
ТЯ. /въздъхва/. Довечера ще имам мускулна треска… Тенът ми добър ли е?
ПЪРВИЯТ. На тен наддадохте добре, но защо ли ви е?… Няма на кого да се харесвате.
ТЯ. Мъжът ми ме чака.
ПЪРВИЯТ. Ще има да почака.
Музика за преход.
 .
Прибой.
ТЯ. Добре, но как да го държа?
ПЪРВИЯТ. За щипките.
ТЯ. Страх ме е. Защо не ги откъснете?
ПЪРВИЯТ. Те са най-вкусните. Вътре са пълни със сок и месо, което прилича на хайвер.
ТЯ. По-рано умирах за раци.
ПЪРВИЯТ. Тук ще ядете цял живот.
ТЯ. Точно туй не ми харесва… Така ли да го държа?
ПЪРВИЯТ. Точно така. Мисля, че един ще е достатъчен.
ТЯ. Хесапов изяжда по три за закуска.
ПЪРВИЯТ. Той може да си позволи този лукс… Виждате ли луната?
ТЯ. Защо е толкоз голяма?
ПЬРВИЯТ. Защото излиза от океана. Морето снася по-малки луни.
ТЯ. Защо не говорите като хората?
ПЪРВИЯТ. Тръгваме ли?
ТЯ. Да си изплакна краката…
Съответен шум.
ТЯ. Каква е тази светлина?
ПЪРВИЯТ. Планктон.
ТЯ. Да тръгваме… По същия път ли?
ПЪРВИЯТ. Да.
ТЯ. Какво е това планктон?
ПЪРВИЯТ. Нещо много дребно. Незабележимо с просто око.
ТЯ. Будалкате ли ме?
ПЪРВИЯТ. Отговарям на въпроса ви.
ТЯ. Хесапов започна втора колиба.
ПЪРВИЯТ. Видях.
ТЯ. Защо му е?
ПЪРВИЯТ. Може би се надява на нещо.
ТЯ. Пак не ви разбрах.
ПЪРВИЯТ. Това, което не разбрахте, а го помислихте, е точно това, което искахте да знаете.
ТЯ. Какво си въобразява този простак?
ПЪРВИЯТ. Не знам… Колибите му са обширни и удобни.
ТЯ. Човекът не е като вас. Докато вие си губите времето със склуптори, той строи.
ПЪРВИЯТ. Казва се скулптури.
ТЯ. Ако ме поправяте често, ще науча тази дума.
ПЪРВИЯТ. Ще ви поправям.
ТЯ. Вчера го видях да сади нещо.
ПЪРВИЯТ. Намерил е див чесън. Потриваше ръце и викаше, че като си сади чесън, все едно че се намира във вилата си в Бояна.
ТЯ. Остава да ни завони на чесън.
ПЪРВИЯТ. Защо? Нямаме нищо общо с него.
ТЯ. Оттук ли?
ПЪРВИЯТ. По пътеката.
ТЯ. Защо поставяте камъните все на тази поляна?
ПЪРВИЯТ. Не са камъни, а скулптури.
ТЯ. Е да, де…
ПЪРВИЯТ. Ще си направя нещо като свой музей.
ТЯ. Музей? За кого?
ПЪРВИЯТ. За себе си.
Музика за преход.
.
ТЯ. Хесапов строи трета колиба. Май че ще свърже всички колиби с веранда.
ПЪРВИЯТ. Този глупак ме изумява с литературната си палавост.
ТЯ. Насадил е и пет лехи с чесън.
ПЪРВИЯТ. Няма да се учудя, ако измисли отнякъде и касис.
ТЯ. Умирам за касис.
ПЪРВИЯТ. Личи си, че принадлежите към касисовата категория.
ТЯ. Това пък какво беше?
ПЪРВИЯТ. Изречение.
ТЯ. Ако искате да знаете, всички садят касис
ПЪРВИЯТ. Боя. Някои от дърветата имат цветни сокове.
ТЯ. Защо са ви бои?
ПЪРВИЯТ. Ще рисувам по всички гладки камъни.
ТЯ. Както виждам, няма да ви остане време да ме ухажвате.
ПЪРВИЯТ. Когато му дойде времето ще намеря време.
ТЯ /раздразнено/. Никой не ме е обиждал така. /злобно/ Както виждате, дните летят, ще минат и години, а аз няма да се предам. Имам си съпруг.
ПЪРВИЯТ. Тогава, ще ми донесете един кокосов орех.
ТЯ. Бавно, но сигурно ме превръщате в слугиня.
ПЪРВИЯТ. Ами като не ставате за друго…
Музика за преход.
.
Вторият щастливо си работи нещо край огъня и си тананика нещо от градския фолклор.
ТЯ /приближава се/. Господин Хесапов.
ВТОРИЯТ. /прекъсва песента/. О, момиче, как си?
ТЯ. Здравейте.
ВТОРИЯТ. Здраве желаем!
ТЯ. Може ли да ми опечете този рак?
ВТОРИЯТ. Може, разбира се. Заповядай», седни на пънчето. /съзаклятнически/ ОНЯ знае ли, че си тук?
ТЯ. А, той си гледа камъните и картините. Работи на другия край на острова…
ВТОРИЯТ. Чувствувай се у дома.си.
ТЯ. Защо белите заяка?
ВТОРИЯТ. Не го беля, ами го дера… Белят се картофи, а зайците се дерат. Ех, ако имах нож, но карай да върви!… Имаш късмет. Ще изядеш една заешка плешка.
ТЯ. Умирам за нещо печено.
ВТОРИЯТ. Оня варварин ги яде сурови, нали?
ТЯ. Така си ги ядем.
ВТОРИЯТ. Той е луд, ще знаеш… Докъде стигна с огъня?
ТЯ. Все още на първата фаза…
ВТОРИЯТ. Сега да бутна тая плешка в жарта!… Охаа!… На първата фаза, казваш, добре, добре… Той е луд, да знаеш. Какво току рисува и дяла камъни? По цели дни.
ТЯ. Чувствал необходимост.
ВТОРИЯТ. Да му умра на необходимостта… Той е луд, ще знаеш!…Ти как си, как живееш?
ТЯ. Правя мускули. Трия сухи дървета и чакам пламъка.
ВТОРИЯТ. Брей, майка му стара!… Луд човек!… Един момент, да наскубя малко чесън!… /отдалеч/ Знаеш ли, че намерих нещо като касис? Насадих една леха и де да видим. /отблизо/. …Май че се опече. Хубава плешка съм ти избрал. Лява. До сърцето!… Ха-ха-ха!… За десерт съм подквасил кокосово мляко… Полека, да не си изгориш пръстите!… Ха, така! Оближи ги сладко-сладко!… Добре ли е?
ТЯ /яде/. Чудесно!… Огънят е благословено нещо.
ВТОРИЯТ /мляска/. А, огънят е като колата!
ТЯ. Какво?
ВТОРИЯТ. Почти същото удоволствие… яж, моме!… Оня ще те умори от глад.
ТЯ. Какви са тия бели камъни?
ВТОРИЯТ /с удоволствие/. Познай, де.
ТЯ. Не мога.
ВТОРИЯТ. Фаянсови плочки за тоалета, с извинение, понеже се храним.
ТЯ. Вярно, че наподобяват.
ВТОРИЯТ. Наподобяват, я!… Умирам за фаянс… Където отидеш да има все фаянс… Много фаянс!… Да бъде културно…
ТЯ. Днеска дълбахте земята. Какво правихте?
ВТОРИЯТ. Хладилник… Ще сляза дълбоко, на хладно и ще си държа продуктите в него… И там ще сложа фаянс… Навсякъде фаянс… /яде/ Още?
ТЯ. С удоволствие, но първо да изям това.
ВТОРИЯТ. Хапки си, хапни си… Оня няма да те нахрани.
ТЯ. Не го наричайте ОНЯ.
ПЪРВИЯТ. Я па тая!… Той е луд,ма!… Къде си видяла ти човек по цели дни да трие съчки… Да пламнели, казва… И драска ли драска по камъните. Дълбае ги, на хора ги прави… Той да се благодари, че няма кой да го спре. Окепазява острова…  /съзаклятнически/ Как е, а?
ТЯ. Кое?
ВТОРИЯТ. Закача ли те?
ТЯ. Как да ме закача?
ВТОРИЯТ. Налита ли?
ТЯ. Моля ви се, аз съм омъжена.
ВТОРИЯТ. Така те искам!… Да не мисли, че като сме на остров… Ти си морална жена… На6ивай чесън, набивай!… Чесънът лекува и дава сили.
ТЯ /изведнъж/. Майчице!…
ВТОРИЯТ. Какво, какво ти стана?
ТЯ. Ще ме познае!…
ВТОРИЯТ. Какво ще ти познае?
ТЯ. Че съм идвала… По миризмата!
ВТОРИЯТ. Спокойно!… Ще хапнеш малко джоджен.
ТЯ. Откъде?
ВТОРИЯТ. Напълних една леха и от него…
Музика за преход.
 .
Шум от триене.
ПЪРВИЯТ. Добър вечер.
ТЯ. Добър вечер.
ПЪРВИЯТ. И днес ли нямаме пламък?
ТЯ. Уви!
ПЪРВИЯТ. Но вече без мускулна треска, нали?
ТЯ. Тренирах се.
ПЪРВИЯТ. Трудно нещо е добиването на огън. Диваците използват специално дърво и въртят между дланите вретено, втикнато в друго дърво. Утре ще  опитаме така.
ТЯ /многозначително, но все пак – кротко/. Ако е нужно да стана и дивачка!… Както кажете.
ПЪРВИЯТ. Виж ти, говорите необичайно кротко… Днес открих огромна гладка скала и започнах първия си фриз… Интересни бои. Поставиш ли ги, не мъвдат. Само че съхнат бързо, но ще им измисля някаква допълнителна смес. Да ви кажа правата, от няколко дни се чувствувам най-щастливия човек на земята. Рисувам, моделирам, рисувам!… Едва сега разбрах как се е чувствувал Гоген… /след пауза/ Няма ли да питате кой е Гоген?
ТЯ. Знам че е художник.
ПЪРВИЯТ. Мирише ми на нещо.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. На нещо особено. Дъхнете ми. /звуков ефект/ Не навътре, навън!…
ТЯ. Това беше навън!
ПЪРВИЯТ. Навътре беше!… Я, отново!… /звуков ефект/ Миришете на нещо особено, не мога да определя.
ТЯ. А, да… Хапнах си малко див джоджен… Витамини!…
ПЪРВИЯТ. Неприятна миризма… Какво ще вечеряме?
ТЯ. Раци.
ПЪРВИЯТ. Дайте раци! /яде/ Вкусни раци!… Утре ще убия заек… /яде/ Защо не ядете?
ТЯ. Нещо не съм добре…
ПЪРВИЯТ. Къде?
ТЯ. Стомаха.
ПЪРВИЯТ. Легнете си!… Аз ще се нахраня, ще погледам звездите и ще обмисля една тема… Работя като луд!… И ми върви, дявол да го вземе… Чувствувам се силен и полезен…
ТЯ. За кого?
ПЪРВИЯТ. Де да знам… За природата.
ТЯ. Тия творби, дето ги творите, ще учудват само животните на острова. Гущерите лазят по тях.
ПЪРВИЯТ. Ще лазят, ще лазят, но после ще започнат да се вглеждат… Намерих висок, удобен за рисуване камък… Извисен към небето. Ще нарисувам спираловидна стълба от човешки тела. Най-отдолу ще бъдат хора-маймуни, а най-отгоре волният, устремен към звездите човек… Между тях – всички човешки нюанси, включително господин Хесапов.
ТЯ. Не минава ден, без да се заядете с този човек.
ПЪРВИЯТ. Той се ражда, за да ни занимава.
ТЯ. Като него са хиляди.
ПЪРВИЯТ. Там е работата. А още по-лошото е, че и те се заяждат с нас.
ТЯ. Вместо да построите втора колиба, да си създадете по-човешки условия за живот…
ПЪРВИЯТ. /стреснато/. Какво?
ТЯ. Нищо… Човекът си иска удобствата.
ПЪРВИЯТ. На мен ми е добре под звездите. Ако ви трябват допълнителни удобства, ще отделя време…
ТЯ. Говоря изобщо…
ПЪРВИЯТ. Хесапов, гледам, нещо дълбае земята… Нещо… кой знае какво?
ТЯ. Не съм забелязала… Лека нощ!
ПЪРВИЯТ. Да имате нужда от нещо?
ТЯ. Оставете пред входа две черупки вода.
Музика за преход.
 .
ТЯ. Добър ден, господин Хесапов!
ВТОРИЯТ. Моме, заповядай и седни…
ТЯ. Благодаря… Ооо, пейчица!… Идеално. Ах, че хубава масичка сте сглобили!…
ВТОРИЯТ. Като за гости, моме.
ТЯ. Какво варите?
ВТОРИЯТ. Ракия.
ТЯ. Боже мой!… Нима е възможно?
ВТОРИЯТ. Защо не?… Взимаш една черупка от костенурка, слагаш пет литра вода, поставяш около пет килограма вкиснати хлебни плодове и готово… Как е оня?
ТЯ. На първата фаза… Сега въртим.
ВТОРИЯТ. Какво въртите?
ТЯ. Доскоро триехме, а сега въртим едно вретено.
ВТОРИЯТ. Карай да върви!… Този твой човек е луд, ти казвам!…
ТЯ. Ще опитаме ли?
ВТОРИЯТ. Ей сега. Да махна огъня и да изстине ракията.
ТЯ. Завиждам ви на удобствата… Туриш огъня – има огън, махнеш огъня –няма огън…
ВТОРИЯТ. Удобствата са практично нещо… Така е…. Докато изстине ракията, да хвърлиш един поглед на облицования хладилник?
ТЯ. С удоволствие.
ВТОРИЯТ. Мини оттук… Ей, моме, нещо си напълняла и започваш да ми хващаш окото.
ТЯ. За комплимент ли да го взема?
ВТОРИЯТ. Както искаш го вземи… Извинявай!
ТЯ. Моля, моля…
ВТОРИЯТ. И ти женена, и аз женен, а? /смее се/.
ТЯ. Наистина.
ВТОРИЯТ. Двамата женени, а?… От една черга хора сме.
ТЯ. Точно така.
ВТОРИЯТ. И, дето се казва, няма да му връзваме кусур.
ТЯ. В какъв смисъл?
ВТОРИЯТ! А бе, то, като му доде времето, няма да му търсим смисъла.
ТЯ. И вие ли, господин Хесапов?
ВТОРИЯТ. И аз, моме… Те това е хладилника.
ТЯ. Ауу!… Наистина облицован.
ВТОРИЯТ. Всичко ще облицовам аз, ще видиш… Ще направя рай.
ТЯ. Да се върнем при ракията.
ВТОРИЯТ. Както кажеш… Виждаш, каквото кажеш ти, това става.
Музика за преход.
 .
ТЯ /пее/.
ПЪРВИЯТ /връща се/. Какво чувам? Песен?…
ТЯ. Пее ми се.
ПЪРВИЯТ. Огъня как е?
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Нищо, нали?
ТЯ /личи си, че е фиркана/. Вие… сега ли дойдохте… или сссте отдавна?
ПЪРВИЯТ. Току що пристигам.
ТЯ. Изглежда… Понеже ви нямаше.
ПЪРВИЯТ. Нямаше ме, разбира се… Рисувах си.
ТЯ. Щото, не ви забелязах край мен. Гледам, гледам – няма ви. И наистина ви е нямало.
ПЪРВИЯТ. Какво става с вас?
ТЯ. Нямате си представа колко много ви е нямало. Обръщам се – няма , ви.
ПЪРВИЯТ /весело/. Днес ми харесвате… Има нещо идиотско в държането ви. Не приличате на оная…
ТЯ. И чак сега разбрах, че ви е нямало. Още като видях да се връщате и разбрах, че целия следобед ви е нямало. Викам си…
ПЪРВИЯТ. А пък аз викам да седнете, понеже се олюлявате и като седнете, да ми дъхнете.
ТЯ /дъхва му силно и шумно/.
ПЪРВИЯТ. Ракия!… Какво става тук?
ТЯ. /весело/. Островът е пълен с ракия. Където се обърнеш – все ракия, само че трябва да се сетиш, да я откриеш, понеже я няма навсякъде.
ПЪРВИЯТ. Другарят Хесапов вече произвежда и ракия?
ТЯ. А островът си е пълен до козирката с ракия…
ПЪРВИЯТ. Вижте какво, миличка… Аз пък съм пълен с принципи. До козирката. Тук сме двама мъже и една жена.
ТЯ. Говорите за мен?
ПЪРВИЯТ. Слушайте какво ще ви кажа… Вие сте свободен човек и можете да избирате. Или мен или него. Ако ще живеете при мен, ще живеете без компромиси. Ако ще живеете при него, живейте си при него и да не се виждаме.
ТЯ. При този простак?
ПЪРВИЯТ. Казах каквото имах да казвам!
ТЯ /весело/. Вие ревнувате.
ПЪРВИЯТ. От него?… Боже мой!
ТЯ. Сам не знаете колко плътно ревнувате.
ПЪРВИЯТ. Казах ви го кратко и ясно. Или той или аз… Лека нощ!
ТЯ. Чао! /Продължава да си пее/
Музика за преход.
ВТОРИЯТ. /пее/. Там-та-рам Дилайлааа. Там-та-рам Дилайлааааа… Там-та-рам Дилайлаа. Там-та-рам Дилайлаа. Добър ден, моме. Как мина снощи? Усети ли те?
ТЯ. Изглежда… Не си спомням.
ВТОРИЯТ. Беше доста фиркана, да ти кажа правата. Нещо особено?
ТЯ. Май че имаше нещо, но какво… не мога да си спомня…
ВТОРИЯТ. Бой нямаше, така ли?
ТЯ. Моля ви се. Той е интелигентен човек.
ВТОРИЯТ. А бе в тая работа няма интелигентни и неинтелигентни. Бием на общо основание.
ТЯ. Не се е родил този, който ще вдигне ръка срещу мен.
ВТОРИЯТ. А аз бих вдигнал ръка, ама не за бой… /смее се гръмко/.
ТЯ. Какво правите днес?
ВТОРИЯТ. Каче!…  От това дърво ще направя каче… За туршия.
ТЯ. За какво ви е туршия? Тук нямало зима.
ВТОРИЯТ. Има-няма, не мога без туршия… Човек трябва да си има всичко. Де да знаеш… Представи си, че удари някоя тропическа зима!… Кой ми гарантира на мен, че няма зима. Може ли без зима?… Седни. Тия заешки кожи ги събирам за теб. Ще ти ушия палто.
ТЯ. Палто не ми трябва, но един панталон – всякак.
ВТОРИЯТ. Панталонки ще ти направяI… Ще ти взема мярка и ще ти направя… Момент, да премеря с педя… /плясък/ Какво беше това?
ТЯ. Плесник!
ВТОРИЯТ. Защо?
ТЯ. Защото сте мръсник!… Мръсниците все взимат мярка и все с пипане!… Затова уважавам ОНЯ, разбрахте ли?… Той е джентълмен!… Ще му кажа всичко. Ще го накарам да ви пребие! /гласът ѝ се отдалечава/
ВТОРИЯТ. Чакай!… Моме, чакай!… /задъханият му глас след бягането да я настигне/ Спри, ти казвам!
ТЯ /задъхано/. Какво има?
ВТОРИЯТ. Не му казвай!
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Извинявай!… Станалото – станало… Изкуших се, понеже съм мъж… Не му казвай.
ТЯ. Ще му кажа.
ВТОРИЯТ. Ела да ти направя един подарък.
ТЯ. Не ви искам подаръка!
ВТОРИЯТ. Ела, де. Не знаеш какво ще ти подаря.
ТЯ /подчертано/. Не ис-кам!
ВТОРИЯТ. Ще ти подаря огън, ма, будала!… Ще ти дам една главня.
ТЯ /след пауза/. Така ли?… Вижте какво, знам на кои жени се правят такива скъпи подаръци… Махайте се!…
ВТОРИЯТ /вика/.  Има грешка, има и прошка!… Ела, ти казвам!…
ТЯ /остро/. Вие сте жалък!…
Музика за преход.
 .
ПЪРВИЯТ /радостно/. Какво виждам!…Най-после!…. Как го постигнахте?
ТЯ. Чрез триене…
ПЪРВИЯТ. Вие сте богиня!… Когато ми позволите да ви целувам, ще ви целуна три пъти в повече, заради този хубав огън!… Богиня!… Сега остава да го поддържаме и да пламти!… Да пламти!… Да се пукне от яд Хесапов! Ще печем, ще печем. Ще ядем само печено, защото няма по-хубаво нещо от печеното!… Печени зайци, печени антилопи, печени костенурки и раци, печени миди и стриди, печени… кокосови орехи!… /леко изтрезнява/ И как го постигнахте, казвате?
ТЯ. По обикновения начин.
ПЪРВИЯТ. Чрез триене?
ТЯ. Днес се амбицирах.
ПЪРВИЯТ. Така ви искам!… Да ми помагате! Защото ме е обхванала такава творческа треска, каквато не съм чувствувал никога в живота си!… Ще ви амбицирам и за изкуството!… При това, открих такава глина, да ти чезне акъла!…  Знаех си аз – щом е възможно за туземците, защо да не е възможно за нас!… /вика/ Хесапов!… Хесапов!
ВТОРИЯТ /Отдалеч/. Какво?
ПЪРВИЯТ. Видяхте ли какво става?… Втората фазаа!… Свърши превъзходството ви. Вече не можете да заплашвате от позиция на силата!… Мълчите, а?… Мълчете си там, в дупката! Правете си къщи и вили, хладилници и ракии!… Ръбайте чесън, овонете се целия!… С този огън ще направя най-хубавите си рисунки върху дърво!… /още едно изтрезняване/ И все пак, трудно се получава огън.
ТЯ. Както виждате – получих го.
ПЪРВИЯТ. /замислено/. Дявол да го вземе, вие наистина получихте огън… Значи е възможно. Пътешествениците не лъжат… Романите не лъжат… Изглежда, че наистина отразяват живота… Чрез триене, казвате, а?
ТЯ. Ами…да!
ПЪРВИЯТ. Първо – дим… После – огън?
ТЯ. Точно така.
ПЪРВИЯТ. Няма как… богиня сте!… Богинята на огъня!… /високо/ Хесапов, как се казваше богинята на огъня?
ВТОРИЯТ /отдалеч/. Глей си работата!
Музика за преход.
ПЪРВИЯТ. Още, още!… Десет рака хвърлете! Да се натъпчем с печени раци. Вземете!… Внимавайте, горещи са!… Вижте как се яде печен рак… вдигаш го над главата си и изцеждаш сока в устата… /изтрезняване/. Невероятно!…
ТЯ. Кое?
ПЪРВИЯТ. Това за огъня. Навсякъде е казано, че цивилизования човек почти не може да запали огън по туземски.
ТЯ. Така ли да го отворя?
ПЪРВИЯТ. Така ще изтече сока… /изтрезняване/.  И как, тъкмо вие?… О, да – вие не сте цивилизована!
ТЯ. Отново ли почвате?
ПЪРВИЯТ. Извинете!… Дойде на виц… Тази вечер ще се шегувам. Щастлив съм… /изтрезняване/ Все си мисля за туземците… Ето, че може!… Вие го доказахте!…  /изтрезняване/ Туземците не ми излизат от главата… Слушайте !…
ПАУЗА:
ТЯ. Какво има?… Защо хвърлихте рака?
ПЪРВИЯТ /злобно/. Слушайте!…
ТЯ. Пак ли ви стана нещо?
ПЪРВИЯТ. Туземците…
ТЯ. Сига с тези туземци!
ПЪРВИЯТ. Туземците палят огън на три фази.
ТЯ. Моля?
ПЪРВИЯТ. Дим, въглен и пламък. А вие от дима – направо на пламъка. Едната фаза ви липсва.
ТЯ. Не знам… Изведнъж пламна.
ПЪРВИЯТ. Не може изведнъж. Без прахан не може. Въгленчето на праханта се духа с уста и се поднася суха трева, за пламък… Средната ви фаза липсва… /Ядосано/. Откъде взехте огъня?
ТЯ /неубедително/. Мисля, че се изразих добре.
ПЪРВИЯТ. Кой ви даде огъня?
ТЯ. Кой може? Виждате ли някой, който…
ПЪРВИЯТ /рязко/. Виждам!
ТЯ. Защо не се успокоите?
ПЪРВИЯТ. Хесапов ви даде огъня… /Мълчание/. Той ли го даде? /Мълчание/. Питам, той ли?
ТЯ. Е? Какво от това?
ПЪРВИЯТ. Нищо!… Защо ви го даде?
ТЯ. Сметна за необходимо.
ПЪРВИЯТ. Необходимо?… Знаете ли как се подаряват такива ценни неща?
ТЯ. Не говорете глупости!
ПЪРВИЯТ. В цивилизованата действителност се подаряват кожени палта, колиета, коли, а тук…
ТЯ. Какво тук?
ПЪРВИЯТ. Е, тук, естествено, ОГЪН… Малката, знаете ли какво значи на една жена да ѝ подарят огън?
ТЯ. Какво значи?
ПЪРВИЯТ. Това значи, че тази жена е направила нещо извънредно. Че тази жена е… Мопасан го е казал, не аз!…
ТЯ. Простак!… Пред дама такива думи!..
ПЪРВИЯТ /вяло/. Дама със спатии!
ТЯ. Безобразник!… Как може?… /объркано/ Вие мислите, че може… с ОНЯ дебелак?
ПЪРВИЯТ. Ето, вижте огъня и си отговорете сама.
ТЯ. Презирам ви!
ПЪРВИЯТ. Аз ви презирам, мадам! /скача върху огъня/ Аз!… Аз!…На ти огън!… На ти пламък… /рита/ Пънове!… За малко щях да ям печен рак!… От неговия огън!… Ааа! /разбеснява се/ Дурако, виж какво правя с огъня ти!… Прометеей, да не кажеш после… Ха!… Аа! /диша тежко, запъхтяно/ Остана ли нещо?… Искра да не остане!
ТЯ /тъжно/. Вече няма и помен.
ПЪРВИЯТ. /задъхано/. Какво чакате?
ТЯ. Какво да чакам?
ПЪРВИЯТ. Вървете при него… Аз съм глупав, безкомпромисен. Наивник!…  Дялам камъни!…
ТЯ. Оставам при вас.
ПЪРВИЯТ. Не ви искам опетнена.
ТЯ. Хулиган.
ПЪРВИЯТ. Защо не тръгвате?
ТЯ /рязко/. Оставам тук!… Лека нощ!
Музика за преход.
 .
/На 5-6 мили от острова/
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ. Какъв е този остров?
ДЕЖУРНИЯТ. Тананука, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Къде е бинокълът?
ДЕЖУРНИЯТ. Заповядайте, господин капитан.
КАПИТАНЪТ. Помощник, вземете бинокъла.
ДЕЖУРНИЯТ. Взех и наблюдавам, господин капитан.
КАПИТАНЪТ Това е Тананука, нали?
ДЕЖУРНИЯТ. Точно така, господин капитан… Дължината му е около една миля… Буйна растителност.  Доколкото знам не е населен, а виждам два стълба дим.
КАПИТАНЪТ. Чудна работа… Приближете се към рифа!
Музика за преход.
 .
КАПИТАНЪТ. Стоп машини!
ДЕЖУРНИЯТ. Стоп машини!
КАПИТАНЪТ Дълбочина?
ДЕЖУРНИЯТ. Достатъчна.
КАПИТАНЪТ Боже мой, Милс, това са бели хора! Мъж, жена и четири деца.
ДЕЖУРНИЯТ. Жената държи петото в ръце.
КАПИТАНЪТ. Бебе!… А оня там?
ДЕЖУРНИЯТ. Още един мъж!… Настрана от групата още един мъж!… Повече хора не се виждат.
КАПИТАНЪТ. Дайте сигнал! Спуснете лодка! Лично аз ще сляза на острова.
Ефект от корабна сирена.
Продължителна музика за преход.
ДИКТОР. Из личния дневник на капитан Джонатан Клифърд, капитан на бостонския търговски кораб „Блу скай“;
ВТОРИ ДИКТОР /чете дневника/. Излязохме на тясна пясъчна ивица. Посрещнаха ни мъж и жена, придружени от пет деца.
Встрани от групата, сякаш нямаше нищо общо с тях, ни приветства друг мъж. Мъжете бяха с дълги бради, а жената и децата с дълги коси. Всички се отличаваха със своето леко облекло – парче заешка кожа около кръста, жената съответно и около бюста. Впрочем жената беше доста красива и веднага ни запита имаме ли истинско огледало. Самотният мъж, който стоеше встрани от групата, пожела да го осведомим за събитията от последните пет години, като между другото запита дали Пикасо е още жив.
ПЪРВИ ДИКТОР: Коментар на капитана: – Според мен, ако съдя по фактите, историята станала на остров Тананука, е забулена в загадка. Спасените от мен осем души отначало са били само трима, претърпели корабокрушение на кораба Сан Франческа преди шест години поради експлозия в машинното отделение. Тримата се запознали на острова. По-нататъшното развитие на историята, поне за мен, е загадка.
1. Островът е бил разделен на две части.
2. По-младият мъж се е отделил доброволно, като е станал отшелник от отшелниците и се е отдал на изкуството си. Неговата част от острова е изпълнена с вдъхновени произведения. Видях чудесни дърворезби, дървени и каменни статуи, цветни рисунки върху изгладени каменни плочи. С течение на времето той си е изработил сечива и бои от заобикалящата го органична и неорганична природа. Всяка дъска, всеки предмет, черупка или корен, изхвърлени на острова, са били вградени в общия ансамбъл – от чешмичката, до колибата. Според мен тази половина на острова представлява един уникален музей.
3. Във втората половина на острова новобрачната двойка е осеяла терена с десетки жилищни помещения. На много места живописните палмови горички са изсечени. С изгладени камъни брачната двойка се е помъчила да наподоби фаянсови плочки, към които е проявила слабост.
4. Най-голямата загадка! Необяснимо защо дамата е избрала за свой партньор не младия човек, който превърнал острова в художествено произведение, а другия. Според мен, художникът е далеч по-хубав, притежава слънчев характер, оптимист, пълен със знания и вкус. Това за мен и до днес си остава най-голямата загадка. Ето защо, реших да задам този въпрос на уважаемия автор на пиесата…
Господин Априлов, можете ли да ми отговорите?
ДИКТОР: Не, господин капитан. Ако можех, не бих написал пиесата. Затова, нека тя си остане документ за загадката на остров Тананука.
.
МУЗИКА.
 .
КРАЙ.