Archive for the ‘РОМАНИ’ Category


ТЕЛЕСНА ТОПЛИНА – недовършена пиеса… 1994, Тел Авив; 7 месеца преди края.

TELESNA TOPLINA -1

БОРИС АПРИЛОВ

ТЕЛЕСНА ТОПЛИНА

пиеса

Кабинетът на Стареца в апартамента му. Приличен вехтичък кабинет, в който си има и бюрото, и стола, и креслото за уединяване и замисляне.

Старецът, който всъщност се именува ЛАЗАР ЛЕЧЕВ, седи в креслото и нежно гали плюшено тигърче, както се гали котка. Личи си, че това му доставя удоволствие.

Л е ч е в /гали тигърчето, но гледа към публиката и не може да се разбере много ясно на себе си ли говори, или на публиката, като с това върши някакво дяволито съзаклятие с нея/. Почти всички мои познати отглеждат и галят котки. Аз се задоволявам с едно плюшено тигърче. Котките имат косми. За тях ненапразно е казано, че са космически същества. Космите се разпространяват навсякъде. По възглавници, по одеяла, в супата. Казват, че котките са родоначалници на някои опасни болести. А този тук звяр – нищо, чиста работа., пренесен някъде от бенгалските джунги, стои кротко в кратата ми, няма косми, няма болести… Но ще кажете, няма и телесна топлина. Защо ми е телесна топлина? Няма и мъркане. Защо ми е и то? Колко дами са ми мъркали в живота. До тук – от мъркане. Искам спокойствие, искам тишина.

Звънецът на входа.

Л е ч е в – Млък!

Звънене със силен моторен трясък.

Л е ч е в /сакача, насочва се ядосано към входа и още по-ядосано се връща със Симова/. Вие ли това?

С и м о в а. Боже мой, не чувате ли, че е мотор?

Л е ч е в. Много ясно се чува. Кажете какво има?

С и м о в а /учудена/. Чистачката.

Л е ч е в. Аз наистина чакам чистачка.

С и м о в а. Аз съм.

Л е ч е в. Глупости, фирмата винаги ми праща някоя циганка.

С и м о в а. Сметнете ме за циганка.

Л е ч е в. Как циганка като виждам, че не сте никаква циганка.

С и м о в а. Студентка съм, така си вадя нещо допълнително, за да следвам.

Л е ч е в. О!… Извинете, госпожице. Парцали носите ли?

С и м о в а /поглежда чантата си/. Може да се каже.

Л е ч е в. Мисля, че някъде има. Циганката ги знаеше къде са.

С и м о в а. Могат ла бъдат само в банята..

Л е ч е в. Ами, ами, когато влезете в моя дом, забравете логиката.

Симова го гледа. Не знае какво да добави.

Лечев също не знае какво да добави.

Л е ч е в. Сериозно.

С и м о в а. Къде да се преоблека?

Л е ч е в. В хола.

Симова излиза.

Л е ч е в /намества се в креслото, взима тигърчето в скута си, започва да го гали/, И кой е в състояние да каже как е попаднал бенгалският тигър в дома ми? Покойната упорито отричаше да го е донесла отнякъде. Аз също не съм го донесъл отнякъде. Никаква вероятност да е дотътран тук от някогашните ми любовници. Взел се е някакси, самосъздал се е, материализирал се е от нищото, от дявол знае какъв зародиш, или пък антизародиш. Чакай, съществува ли антизародиш? Сигурно. Сега вече изникнаха много анти, като почнеш от световете, та стигнеш до каквото и да е. Може би съществува и антиникъдето. /Зад гърба му се появява Симова, вече превърнала се на чистачка./ А и аз съм „анти“ – антика съм. /Симова идва леко отстрани и вижда как ръката му гали тигърчето./ А Кирчо още не се обажда.

С и м о в а /учудена/. Вие какво галите в скута си?

Л е ч е в. Едно сладко бенгалско тигърче.

С и м о в а /вече широко усмихната/. Тигърче ли? Плюш! Вие галите плюш.

Л е ч е в. Това е моят любимец.

С и м о в а. Господин Лечев, щом толкоз обичате да галите, поставете в скута си едно котенце.

Л е ч е в. Никога.

С и м о в а. Целият свят обича и гали котенца.

Л е ч е в. Ще напълня кабинета си с косми. Котките разнасят болести.

С и м о в а. Но това е плюш, разбирате ли – плюш!

Л е ч е в. Какво като е плюш?

С и м о в а. Не излъчва никаква телесна топлина.

Л е ч е в. Телесна топлина ли? Какво е то?

С и м о в а /малко смутено/. Да усетиш топлината на друго живо същество.

*** Не зная какво да мисля за тази… сценка? Не е толкова силно символична, че да си помисля, че ето – това е! Надписана е като ПИЕСА – затова предполагам, че е начало на такава, но уви! – недовършена. Само няколко месеца по-късно Авторът тихо угасна, победен от рак на всички вътрешни органи, като преди това загуби и дар слово – което беше много гаден номер на Съдбата, или пък своего рода наказание свише? – задето винаги и много говореше – каквото си иска и където си ще, за разлика от останалите, които много мълчаха. Иска ми се да разкажа за последните му дни – дано ми остане време… 

Дж. В. 12 юни 2013.

Advertisements

борис anрилов

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ

към >>> Втора част: http://bit.ly/My1FqB
Към >>> трета част: http://bit.ly/Lpar5O

КРАТКА БИОГРАФИЯ НА РОМАНА

.      Бих искала да поясня, че този роман, макар и много подобен по сюжет на останалото творчество на Автора, е може би единственият, който е изцяло НЕбиографичен, а e замислен така, че да обхване точно определена част от най-фалшифицираната историята на България.
.      Героят му е с двайсетина години по-млад от него и – за разлика от него, произхожда от най-заможната класа на бургаското общество, чиито съдби „преди и след“ му бяха познати покрай съучениците и прия­телите. В този смисъл историите са автентични, макар и разказани като лични. :)
.      Романът е и последното му произведение, създаден  точно между датите 1 август 1993 и 23 август 1994 – както неочаквано прецизно е отбелязал сам върху ръкописа. Може би е съзрявал в мозъка му, предизвикан от внезапната свобода на словото, настъпила в края на `80-тте, напирало е да се излее всичко, което е сдържал през годините на строга цензура.
.      Внезапната възможност да покаже най-после всичките си възможности – едновременно съблазнителна, но и плашеща,  и без да знае, че е неизлечимо болен, той залепна за стола пред пишещата машина. (Някога хората имаха такива древни инструменти, вместо компютри…)
.      Текстът се изля отведнъж и само в оригинал; не беше оставян да отлежи, не беше коригиран дори за правописни грешки – той подсъзнателно усещаше, че времето му свършва, че няма да може да напише нищо друго.
.      Още преди да го завърши, уговори издаването му в България преди края на 1994-та.
Но не дочака да го види напечатан.
.      Малко преди уречения срок, редакцията се разпадна и издаването се отложи за неопределено време. Ахото изживя новината много тежко! Той се отчая, отпадна и съвсем скоро почина. Едва през 1997 година, две години след смърт­та му, все пак романът беше напечатан, благодарение на писателя Любен Петков, който прие тази мисия като лична, макар и невъзможна.
. БЛАГОДАРЯ на всички негови приятели, които го помнят и обичат все още!
. За тях и потомците им издавам тези книги.
. И, Боже, нека четат хората в България – още много дълги и светли години!
. АМИН!
. Дж. В.

ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ
роман

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Мрачен, потъмнял от бедност и умора беше корабът, а тя седеше всеки следобед на едно и също място в кокпита – натурия сред натуриите, парцал сред парцаления панаир на платната – пиеше кафе и други неща и сякаш не обръщаше внимание на мяркачите по кея. Но може ли човек да отгатне какво ще привлече любопитството на една жена?

– Островът си го бива, но ако не беше безръката дама…

Ръждивият ѝ глас ме потресе, такъв глас можеше да извади само умряла пристанищна проститутка. Посъбудих се и се огледах. Последните двайсет дни бях увиснал в безмълвието. Не можех дори да си въобразя, че думите ѝ са отправени към мен.

По пътя до хотела непрекъснато коментирах тази възможност и постепенно взех да се убеждавам в нея. Наоколо тогава не се виждаше жива душа. Освен оня, разбира се, постоянно шетащият из палубата старик с налудничава брада и мръсни бермуди.

Надрасках едно писмо. Запътих се към пощата. Единствен пасажер в хотелчето!… Представете си каква скука ме друсаше. Пристъпвах бавно в захладяващата вечер, но вече си имах цел – отивах до пощата, отнасях писмо. Вътре обаче, в самата вътрешност на всичко, същинската ми цел отново си оставаше оная привързана към кея мръсотия.

Стори ми се, че почти всички млади хора от плажовете са се струпали тази вечер на пристанището. Двойките мълчаливо наблюдаваха идеята си за остров Милос, стараеха се да доловят витаещите наоколо легенди. От време на време се целуваха. Аз пък бях почти сигурен, че повече от всичко насам ги тегли единствената реалност – странният кораб. В похлупилата го нощ той се оказа черен. Безлюдна палуба. Тишина.

Корабът спеше. Всичките му части почиваха. Сега никой не ми пречеше да го разгледам спокойно. Тънката пристанищна светлина превръщаше „Илюзия“    в съновидение, което всеки може да възприеме и като реалност. Сенките и полусенките размиваха жестоката му твърда мизерия. По този начин скитникът ми се представяше в най-приемливия си вид, достоен дори за пощенска картичка. Пък забравих и да отбележа де, на кея през деня редовно стърчеше масичка с касичка и плакат: „Моля ви, ако ме снимате, не забравяйте да ми оставите два долара, поне за пристанищните такси. Беден съм, изнемогвам. „Илюзия“  . Втори плакат, само че на палубата: „Капитан Кларк търси помощник за обиколка на света.

Замислих се. Капитан Кларк! Познато име, не влиза за първи път в главата ми. Доколкото все още можех да се ориентирам за някои неща в корабостроенето, „Илюзия“   представляваше двумачтова яхта с три платна. Този клас се нарича кеч. В току-що отминалите красиви ветроходни години на човечеството, кечът беше предпочитаното стъкмяване не само за известните мореплаватели.

Но хайде да прекъснем, имам сериозна причина – появи се тя. Щръкна в средата на кокпита. Когато скочи на кея, бях поразен от една подробност – роклята. Дамата се появи по рокля, а не във всекидневния панталон. Нощта се отвори до дъно и с удоволствие глътна вярната си дъщеря.

– Знаех, че ще се върнете.

Подаде ми торбата и удари няколко четки на косата си. От дрехата ѝ замириса на демодираност. Не, тази жена не беше създадена да носи рокля.

 

2.

Допълнително се уверих, че нощта наистина поглъщаше преданата си дъщеря с удоволствие, изяждаше я бавно, с наслада, разтопяваше я в прегръдките си, направо полудяваше за нея.

Стискахме ръцете си, блуждаехме насам-натам, не знаехме какво да правим с пожара. Целувахме се, губехме съзнание, залитахме. Мозъкът ми гореше, но се подчинявах на придобити рефлекси – все теглех партньорката си към морето, към коравата ивица на пясъка. Там и тъмнината ми се струваше по-гъста. Но усещах, че тя, в съвършената си женска подчиненост, въпреки всичко ми се противопоставя. Може би гледаше да осъществи нещо си намислено от нея. Придърпваше ме все към оттатъшната страна на крайбрежната улица. Хладният полъх ни помагаше, тласкаше ни към лабиринтите на Адамас. В ляво и дясно ни се мяркаха зазимени вече заведения на дребния курортен бизнес. Продължавахме да се целуваме и да се оглеждаме трескаво – търсехме мястото си – но сега и на двамата май не ни се вярваше, че ще устискаме. Нямах нищо против да се срутим незабавно на каменната настилка, дори започнах да се свличам и усещах как и тя е узряла да се сгромоляса. В този миг ни звънна шансът. От ляво изникнаха две бездомни кучета, заклещени, бяха се спотайвали може би цял ден в някаква дупка на сладострастието. Странно спокойни за ситуацията, все още един в друг, скрити за лошотията на хората. Видях много добре как мъжкото се извърна към мен и чух, заклевам се, как ми прошепна – ето, там!… Изкачихме няколко стъпала. Излязохме на тераса с обърнати столове и маси. Провряхме се между небрежно струпани чадъри, много брезент, навярно от бракувани навеси. Тя запокити някъде рокличката. Тялото ѝ мигновено освети нощта. Чак тогава се разбра колко светло е наоколо. Видях абсолютно всичко: късно развили се гърди, устойчиви на времето. Зърната им ме боцнаха като нокти. После съгледах овалния оазис на коремчето ѝ, пъпчето  ѝ, а накрая и капачките на колената. Те също се врязаха в съзнанието ми. Гърдите ѝ започнаха да се отдалечават, стопанката им полягаше, снижаваше се и ме издърпваше върху мръсния, затоплен от кучетата брезент, навярно пълен с бълхи. Смъквах панталона и се свличах, този път втренчен единствено в котето между краката ѝ. Но ето че изчезна и то, след туй устичката ѝ изчезна в устата ми, усетих я някъде към гърлото си. Не можах да нанеса дори няколко що-годе мъжки тласъци. Изсипах се целия, удавих котенцето, видях се да изтичам по брезента, от брезента на терасата, а оттерасата право върху прашните жадни листа на някаква смокиня.

– Да, да! – Тя ме стисна за гушата. – Не задавай въпроси.

Не зададох въпросния въпрос, глътнах го. За мое изумление – напук на досегашната ми практика – продължавах да се притискам към плячката си. Притискаше се и тя. Чудно нещо, не ми се ставаше. Нощта ме блъскаше отгоре. Гигантска бетонобъркачка се беше изсипала върху нас, вече се смятахме за вкаменени. Измъкнах устата си от канибалските ѝ зъбки. Жаден за отмъщение, прииска ми се да изям зърната ѝ, но се отказах – не биваше да лишавам света от една забележителност. Какво се хилите, говоря ви за петдесетгодишна жена.

3.

– Не можем ли да направим нещо за кучетата?

Дейзи хвърли тези думи и изчезна. Станах от леглото, запътих се към банята. Прииска ми се да ѝ разкажа нещо повече за заклещените кучета. Но как? Душът я беше покрил. Къде да я намеря под струите.

– Няма защо да се намесваме! – извиках. Изглежда никой не ме чу. – Не можем да помогнем. Никак. – Душът свистеше. Задникът ѝ блестеше като никелиран. – Трябва да ги оставим на спокойствие. –  Дейзи се обърна. Като ме видя, озъби се. Помисли, че ще я нападам.  – Времето ще оправи нещата.

– Махни се!

Тази жена е луда, тя мисли, че съм с неограничени възможности. Вече е три след полунощ, цели осем часа, откакто сме се джаснали в тая непривична за възрастта ни акробатика по тераси, скали и хотелски стаи. Но по-смешният от двама ни бях аз, с бабаитския синдром да ѝ взема акъла, скапан от изтощение, копнеех да позатворя очи. Вече бях метнал чаршафа отгоре си. Исках да внуша на някого, че леглото не винаги има еднозначно предназначение.

– Джими, не чу ли какво ти казах? – Полепнала към черепа ѝ, мократа коса я правеше грозна, никаква. – Стани да помогнем на кучетата.

– Какво, ще ги издърпваме ли? Ти – едното, аз – другото? Ами то, още като те види, мъжкото ще се възбуди наново.

– И ще ги оставим да страдат ли?

– Времето ще ги оправи, часовете, които текат… Нахлуващата зора.

– Джими, на тоя Балкански полуостров, там, всички ли сте такива жестоки?

– Не съм Джими, Стоян съм!

– Ти си Джими.

– Добре, Джими съм. Виждаш ли онова легло. Хвърли се на него и умри. Студено ми е.

– Няма да спя тук.

– Въпреки това, да поспим три часа, викам, а после ще те занеса на ръце до кораба.

– Ще си отида сама.

Предоставяха ми се няколко минути. Притворих очи. Поспах си, гледайки. Дейзи изсъхваше. Косата ѝ се очовечи. Две мокри кърпи лежаха на пода. Щом посегна към роклята, станах. Слипът. Панталонът. Ризата. Обущата. Тя пъхна глава в рокличката и я запомних точно в тоя миг – прекалено изкъпана, как влиза в прана-недопраната при корабни условия дреха.

С удоволствие напуснах ледената стая, северно изложение, мраморен под, благодат през лятото, наказание през есента. Тя ме хвана подръка. Островът беше леко настръхнал срещу нощния хлад. Якето ме топлеше. Провесих на раменете ѝ пуловер. Той се свлече надолу. Дейзи се смали.

И тя знаеше къде ме води, но и аз си знаех накъде ме избутва. Песовете се зададоха срещу нас. Едното – на левия тротоар, другото –  на десния. Дейзи  ме целуна. Запъти се да погали кучката, но тя неблагодарно се отдалечи. Горките, бяха стопени от преживените болки, от ужаса на събитието.

– За първи път ли виждаш?

– Не, Джими – като малка, в Пензънс.

– Какво беше Пензънс?

– Родният ми град.

– Казвам се Стоян Жечев.

– За мен си Джими… Допускаш ли, че те… отново?…

– Разбира се, мила. Когато ги подпали желанието. – Позволих си лека волност: – Кучешка им работа.

Дейзи ме погледна много истински, мъчеше се в тъмнината да проникне в лицето ми. Май че успя. Усмихна се едва забележимо,  притисна глава до рамото ми. Целунах я продължително. Иди го разбери, със зазоряването започна да се възвръща сладостта на целувките ни. Устните ѝ отново се пълнеха с мед.

– Джими, знаеш ли, за малко щях да изтърся, че те обичам.

– Стига с тоя Джими.

– Ти си Джими! В момента не ми се разказват истории, но ти си Джими.

Почесах се. Дейзи ме изгледа повторно. Целуна ме горещо, потръпваше. Оставаше само да изцеди някоя сълза. Потърсих с лицето си влага край очите ѝ.

– Няма да заплача, не бой се…

Тя се втренчи в морето. През парцаливите остатъци на нощта виждахме само част от дъгата на залива. Стърчахме от другата страна на пристанището, изпълнена с мълчаливите сенки на закотвените гемии. Някои познавах по имена, между тях плувах всеки ден, приближавах се и прочитах названията. Те не ми говореха за кой знае каква интелигентност на собствениците: Венера, Корабът на Венера, Статуята на Венера, Венера Милоска, Венера от залива, Звездата на Венера, Плаващата Венера… Същите заглавия красяха и заведенията, от най-незначителната кръчмичка – до известните хотели.

– Голямо затишие ни е натиснало – обади се Дейзи. – Съдбата го е пожелала. Дано не духне скоро. Какво смяташ, ще задуха ли скоро? В лоцията го пише черно на бяло: през октомври в Егейско море нахлуват северните ветрове и производните им.

– Кой чака вятъра?

– Капитан Кларк. Кой друг може да чака вятъра. – Дейзи се опита да ме прегърне. От неудобно положение тя успя да целуне най-близката до нея част на лицето ми. – Ти, изобщо, имаш ли някаква представа за ветровете?

– Изглежда, никаква, защото, ако имах щях да изляза поне една година първи, или втори. Никога не съм изпитвал туй удоволствие.

– А трети?

– Редовно.

– На шахмат?

– Става дума за регати.

Нито сричка повече. Нито пък тя пожела да научи нещо допълнително. Направи ми впечатление – след тази част на разговора Дейзи занемя. Слава богу! Неприятният ѝ курвенски глас горе-долу можеше да се търпи в досегашното развитие на нощта, но в момента… В момента никак. Пейзажът се бе вцепенил. Заобикаляше ни крехка неподвижност. Звездно бездушие висеше на небето. Въздухът скимтеше в очакване да се случи нещо красиво, но и полезно, да речем – отваряне на море, поява на непознати риби без кости, или пък в най-лошия случай – амфори с благоухания.

С такова усещане извървяхме пътя до пристанището. Застанах на разстояние от мизерната им яхта. Дейзи извади грозната си юношеска походка. Просто не ми се гледаше как се отдалечава. А тя внезапно се върна и се целунахме за не знам кой път. Сега Дейзи тръгна много бавно и доста се страхувах от ново връщане за нова целувка, но стоях да видя как ще се качи.

Прескочи сръчно разстоянието, влезе в „Илюзия“  . Вече не можех да я следя, стопи се в черната беднотия. Все пак останах още мъничко.  Предполагах, че се е обърнала и ме наблюдава от мрака.

4.

Събудих се по-рано, отколкото би трябвало, към десет. Отворих очи след четири часа сън. Ококори ме необикновеното състояние на тялото, на кръвта в него. Кръвта взимаше най-активно участие в общия стрес на моя организъм. Всичко туй не мога да го назова щастие, чак пък щастие – не. Какво щастие? Бях преживял нощно приключение на топъл остров, сред топло море, с жена, но каква жена, боже мой – лесна. Живее в сиромашки кораб, кораб-просяк. И все пак, много неща могат да ѝ се простят, но как да забравя момента, в който преметна роклята през главата си и я хвърли така, че после я търсихме в тъмнината. Липсваха ѝ гащички, беше пристигнала в пълна бойна готовност. Вече няколко пъти се питам дали пък не биваше да ѝ се разплатя. И колко? Кога?… Джими! А да не ни минава през ума какво може да означава това Джими.

„Да, да! – Колко силно ме сграби за шията, щеше да ме удуши. – Не задавай въпроси!”

Обърнах се на дясната страна, освободих сърцето си, дадох му простор да преживява. Хубав ден навън! Макар и северен, прозорецът ми го показва. Спокоен ден, гладък като мраморната лейди от древността… Дейзи! Име на цвете. Маргарита. На светлинни години далеч от Безръката. Главата на Дейзи надали притежаваше и чертичка от главата на безръката. Полущастието пораждаше в мен забележителни полумисли.

Гладът ме връхлетя изведнъж. Станах. Налагаше ми се да изям нещо огромно. Каквото и да е. Отворих хладилника. Бутилка мастика и четири круши. Измих ги, но ги изгълтах без да ги беля. Включих радиото, просто така, да имам някого край себе си. Гладът ме смазваше. Обикновено не закусвах и плувах само на едно кафе, но сега…

Госпожа Панайота бе по-внушителна от всякога. Представете си едно вечно брожение от сексуална мъгла. Ядрото на това брожение е самата госпожа Панайота. Очите ѝ ми се усмихнаха, прекалените ѝ устни се усмихнаха, деколтето ѝ с голяма част от бюста ѝ също ми се усмихна.

– Госпожо Панайота, гладен съм.

– А браво, господин Зецев! – усмихна се и изкрящият ѝ като шампанско глас. – Сега!

Видях отдалечаващият се към кухнята банален задник. До вчера той ме вълнуваше, но днес ми се стори наивен.

Администрацията на „Погледът на Венера блестеше от чистота, списанията бяха винаги подредени по ръбовете им, оръфаните от прелистване броеве биваха хвърляни на боклука. На стопаните те не им струваха пари, оставяха ги немските туристи. Списание „Щерн се радваше на постоянна фаворизация, подреждаха го до ключовете.

Появи се съпругът на госпожа Панайота, позова ме в кухнята. Госпожа Панайота полюляваше бюста си над масата, разрязваше баница с булгур, познах по аромата. Този аромат внезапно ме хвърли в детството.

– Стояне, ще изпием и по едно вино, ама червено.

Съгласих се.

На туй семейство му вървеше. Още на втория ден Нико ми се похвали:

– Като отиваш да плуваш, погледни вдясно, там е новия ни хотел „Венера сред тръстиките.

Хотелът се издигаше до плажната ивица, четириетажен, недовършен, облицоваха го. На патерици – огромна червена табела с названието. Два телефонни номера. Зад гърба на сградата царствено и мъдро се полюляваха узрели, готови за рязане тръстики. От тръстиките  нататък – баналната дъга на залива. Тя не затваряше, напротив – отваряше пейзажа. Нимбосваше го планинската верига на Милос.

С парче баница в стомаха и две чаши вино в главата напуснах „Погледът на Венера. Църквицата се оказа прекалено врязана в скалите. Малка, като кубче захар. Бяла, нашарена с яркосиньо, един от патентованите кичове на гърците. Той придава чар на островите им. Без това ослепително бяло и позорно синьо, като истинска синка, не мога да си представя Цикладския архипелаг. В сянката на църквицата, направо върху облизаните от чистота плочници на дворчето, лежеше едно петънце. Погледнах часовника си.

Но ето че забравих нещо съществено от разказа и е наложително да се върна леко назад. Преди малко, като крачех все по брега, загледах се в няколко дръвчета. Познати дръвчета, бях питал и знаех названието им, а сега не мога и не мога да си го спомня. Името е вътре, в главата ми е, плава във виното, обаче ми бяга. Отчаях се. Но повече се отчаях, щом ме порази едно много съществено нещо. Бе, тикво шейсетгодишна, на теб стана ли ти ясно какво още си забравил? Забравил си да питаш. Разбра ли, балканско говедо? Сега всички питат. И няма нищо срамно в това. Ако беше помислил, щеше да ти хрумне най-приемливата форма на питането,например:

– Дейзи, извинявай, но сега целият свят пита. Преди да направим ТОВА, не е ли редно да се изясним?

Или пък още по-деликатно:

– Дейзи, ти се буташ в мен, но сигурна ли си, че заслужавам доверието ти?

Внезапно си спомних, че тогава още не знаех името ѝ.

Америка!… Дръвчетата се наричат америки, названието просто избухна в съзнанието ми. Бях питал, бяха ми го казали. А за най-най-важното нещо не питах. Горях в пожар. И ето, започва ме друг пожар, на тревогата…

Петънцето върху плочниците се раздвижи, махна ми с ръка. Когато се приближих, изтръпнах: църквицата, дворчето с една палма, разноцветната настилка, а върху нея – ония, станали ми вече много познати, островърхи цици.

– Дейзи, ти акъл имаш ли? Не виждаш ли къде си легнала?

– Джими, излагаш се.

– Това е храм.

– Само тук има сянка.

– 3а тая работа местните могат и да те линчуват.

– О, мили мой!

Дейзи придърпа горницата на бикините и я нахлузи. Осквернената картина се очисти, възвърна достопочтеността си, макар че каква достопочтеност, щом двамата сме се нахендрили в светлото, чисто божие местенце?

– Само туй ли имаш да ми кажеш?

– Ти трябваше да го кажеш, ТИ, не аз. Трябваше да ме питаш, тогава бяхме непознати, а непознатите, де да ги знаеш, един такъв като мен… Разбираш ли ме?

– Какъв като теб?

Пообърках се.

– Никакъв. Непочтен. – Обърквах се още. – Не ме знаеш кой съм, нали разбираш?

– Не.

– Светът гъмжи от плакати.

Тя се позатвори.

– За спин ли става дума?

– Да!

– Не съм и помисляла.

– Видя ли?

– Да не би да се страхуваш?

– Искам да кажа, че сега, когато дори младите се питат…

– Да де, страхуваш се за себе си. О, ма ти не заслужаваш да те наричам Джими.

– Аз съм Стоян Жечев от Бургас.

Постлах една кърпа с надпис „Погледът на Венера върху плочника. Точно срещу катинара на църквицата. Поканих Дейзи да се изтегне. Отказа. Обичала камъните, никога не била лягала върху хавлия, в Пензънс малко от местните момичета лягали върху хавлия, не обували и сандали.

– Има нещо потискащо в една закатинарена църквица – рекох аз. Само за да говоря. Според мен, потъвахме. – Затворено. Като магазин в неделя. Да заключат вратата ти към олтара.

– Ти виждал ли си олтар? – Само я погледнах. – Влизал ли си да се молиш?

– Палил съм свещи.

– За кого?

– За дядо ми, за баба ми. Те сигурно гледат отгоре.

–  И ако не гледаха?

Беше толкова далеч от мен, на мах от ръката ми, а усещах как изчезва в недосегаемото, хармония, съставена от студени форми, изтегната, излята кораво, забавен биологичен цъфтеж, късен ренесанс на плътта, сплав от зов и злоба. Злобнитежени са ми противни, те са противни на всички, разбира се, но изпуща ли се такова нещо в засухата на прииждащите шейсет, бе, задник такъв! Изчислявах несъвършенствата ѝ. Всъщност Дейзи представляваше меню от съмнителни достойнства, но комбинирани, те я превръщаха в нежна, тръпнеща примка. Ето я до мен, простряна на плочите – проточена, стройна ивица, краката ѝ се губят чак в подножието на палмата. Ние сме обсадени: църквата, палмата, Дейзи и аз, рамкирани сме от ниска до колене желязна оградка – и тя боядисана в онова евтино синьо, лудо-живо синьо, както са лудо-живи от лудо-жива белота стените на храмчето, те са толкова бели, че снегът до тия стени би изглеждал сив. В това дворче пъплят весели гущерчета, всички безумно живи. Мъртва е само студената октомврийска сянка, в която сме се натопили, Дейзи е мъртва, мъртъв съм и аз, а и палмата, която не знае какво да прави с красотата си, е безжизнена. В мен се промъква началото на страха, че Дейзи ей сега ще се изправи и без да каже довиждане с умрелия си курвенски глас, ще прескочи оградката, ще се спусне по скаличката към заливчето и ще заплува към пристанището, за да изчезне в кораба, гнилотата, ръждата и остатъчната миризма на пикоч.

5.

– Роден съм в Бургас – чух гласа си да се впуща на път. Знаех как започвам, но абсолютно неизвестно ми беше как ще завърша и ще ми се удаде ли изобщо да завърша. – Бургас е пристанище на Черно море. Когато съм се раждал, наброявал трийсет хиляди, сега – около двеста хиляди. Пензънс колко наброява?

– Говори.

– Знаеш ли за какво ти разправям тия работи?

– За да не избягам.

– И да ти стане ясно защо ти зададох фаталния въпрос.

– Въпросът е фатален, ако си го задават другите. Ние с теб нямаме право да си го задаваме.

– Защо, кои сме ние?

Дейзи притвори очи. Долната ѝ устна подскочи. Лежеше просташки разкрачена, по гръб. Слънцето вече огряваше пръстите на краката ѝ. Ноктите ѝ плачеха за маникюр. Тази жена изглежда се пазеше от лъчите на слънцето – поне това правеше, – но въпреки старанията ѝ загарът, придобит от нейното морско ежедневие, я докарваше малко нещо на малайка. Неподдържаната, кафява по рождение коса, в светлия ден сивееше, дори белееше. Изобщо, в напористата дневна светлина бяха изплували почти всички кожни дефекти на Дейзи. За някои от тях направо затварях очи, страхувах се от по-нататъшни разочарования. Вдигнах плувната ѝ шапка от плочника. Гумата ме опари, лепнеше, нуждаеше се от много талк. Вехта шапка, продупчена, жалка. Капитанът толкова ли не можеше да. купи една нова шапка на дъщеря си? Толкоз ли е беден?

Първата част на днешния ми ден протичаше странно – мислех си за какво ли не, но от време на време, кой знае защо, улавях се, че си припомням откъслечни подробности за капитан Кларк. Събрал бях много книги и статии за морето и ветроходството. От яхтенските списания чат-пат получавах информацийки и за „Илюзия. Тъкмо тия информативни песъчинки от сутринта се връщаха в съзнанието ми. Доколкото знаех, „Илюзия само плава, тя не върши нищо друго, плава, скитосва без каквато и да е цел, ей така, заради самото скитосване. Понякога се врязва дълбоко и в големите реки на света.

Нима оня малоумен старец, притичващ по палубата, онова кажи-речи механично махало, нима туй неспокойно, жилаво насекомо е фамозният капитан Кларк?

– Тази година ни хрумна да колекционираме и Черно море. Капитанът си набеляза точно твоя Бургас, в дъното на един голям залив. Но се разколебахме. Нямаме пълни сведения за тази част на света. Напоследък посещаваме само познати места, дето вече и на ум не им минава, нито на пристанищата, нито на яхтклубовете да ни таксуват. – Тя надигна торса си заедно със скръстените под главата ръце. – Ти наистина ли си бил състезател?

– Много ли те интересува?

– Летящ холандец?

– Финка.

Торсът ѝ се върна на земята. По асфалтовия път бавно, с трясъци премина гигантска строителна машина. Въздушната вълна разтърси църквицата, докара в стресово състояние палмата, а спотаените досега в жегата птици се разхвърчаха, чудеха се накъде да бягат. Но всичко отново зае местата си – птиците, палмата, църквицата.

Поизчаках Дейзи да продължи, не продължи. Гърдите ѝ се бяха надигнали, под тънката материя на бикините зърната им щръкваха. Разтревожих се, нямах повече сили, каквото дадох, дадох го през нощта. Оттам нататък всякакви събития от тоя род можеха да се състоят само без мен. По дяволите, ако и това е англичанка!…

– Край Бургас, тогава, пък и сега, живеят няколко блатни езера за чудо и приказ, натъпкани с риба и птици. От езерата започват да се диплят копринено-нежни хълмове, които магически се превръщат в копринено-приспивна планина…

– Откъде си го взел този копринен английски?

– Татко и мама са американски възпитаници.

– Какви ми ги бъбреш, Харвард ли? – Като изтърси тия думи, дори не помисли да се усмихне.

Но аз се засмях силно.

– „Робърт колидж” в Истамбул и Женският американски пансион в Самоков.

– Не съм и чувала.

Ухилих се повторно.

– Защото са малко отдалечени от Пензънс.

– Къпе ли ти се?

– Разбира се, нали за това сме дошли?

Знаех как да сляза най-бързо долу. Познатото гофрирано пясъчно дъно. Чудовищната прозрачност на водата. Прекалената есенна унесеност и това просто заковано затишие бяха подозрителни, подготвяха се условия за нахлуването на продължителни ветрове. Гмурнах се, намокрих се, направих няколко маха.

– Чакай ме!

Стъпих на дъното. Погледнах към брега. Дейзи вече нагазваше. Храмчето-брошка и ленивата ориенталска палма обаче бяха направо скандализирани, защото виждаха съблечения ѝ задник. Голата Дейзи беше много по-хубава от Дейзи по бански. А отдалеч тя беше още по-хубава, приличаше на световна красавица. Полазиха ме мравките на паниката. Направих се на ударен, заплувах повторно.

– Чу ли ме? Чакай.

Приближаваше се. Вървеше трудно, но се приближаваше без да се мокри. Преди да ме прегърне, разярените ѝ цици впиха ноктите си в мен.

– Махни тия глупави гащи!

– Дейзи, да ти кажа нещо…

– После.

Ръцете ѝ скъсаха ластика на гащетата ми.

– Не мога, нищо няма да стане, скапан съм.

– Не си!

Добре, но крачолите не излизаха и тя ги издърпа изпод стъпалата ми.

– Напразен труд, не мога.

– Ти не се бъркай, остави на мен, не участвай, мисли си за каквото щеш!…

– Но как?

– Остави на мен, ти казах.

– Гледат ни.

– Млъкни!…  

Двете шведски двойки ни гледаха от брега, те знаеха, че не бива да гледат, при това, знаеха и кои сме, но не можеха да не гледат, такова събитие не бе за изпускане.

Косата ѝ се намокри, Дейзи отново погрозня, но въпреки туй, знае ли човек, може би точно по тази причина, през бистрата вода видях как долу се издевателства над възвърналата ми се сила.

– Ако и сега избързаш – гневът ѝ се давеше във водата – ще те убия!

Не можеше да става и дума за избързване. Вече ме възбуждаше усещането, че не земята носи мен, а аз нося земята, морето, палмата и църквицата на раменете си. Кораво-меката и лека на килограми Дейзи ставаше идеално за игра, особено във водата. Блъскаше ме към плиткото, до колене, а после и към дълбините. Любовта на водните птици, дори на лебедите, бледнее, тя няма нищо общо с водната порно-пантомима, в която ме въвлече дъщерята на капитан Кларк.

Мъжът може да се почувства щастлив по много и най-различни поводи, но на мен, като старо бургаско копеле, израсло по бреговете на залива, ми се струва, че за истинския мъж не може да съществува по-голям триумф от този да измъкне юздата от ръцете на партньорката си и вече не тя, а само той да определя времетраенето.

Его до какво мислене ме докара тая мръсна проститутка от онази още по-мръсна гемия, наречена – майко моя – „Илюзия.

От косата., от раменете и от гърдите ѝ се стичаше вода, но cега устата ѝ се отвори и изстена:

– О, Джими!

6.

Предложих да отскочим до „Веселата Венера, на триста крачки от мястото, където се бяхме вклинили и замърсили морето. Собственикът надали щеше да ни изгони заради туй, че не сме облечени.

– Виж какво, Джими, слушай внимателно – отиваш, сядаш и се храниш. Трябва да приготвя обяда на „Илюзия. Ще ме чакаш до подгизване. Разбра ли?

– Защо не го доведеш?

– Какво?

– Кажи му, че го каня на обяд във „Веселата Венера.

Дейзи се засмя, дойде редът и на Дейзи да се посмее. Показа белите си зъби. Хубави зъби, коварен свежо-розов език, не можех да се начудя как от нейната чиста девича уста се пръкват такива плесенясали гласни, подобни звуци сигурно издават хиените, когато ръфат мърша.

– В момента, например, защо се смееш?

– Джими, нима не знаеш, не си ли прочел някъде поне това, че капитан Кларк вече трийсет години не е напускал кораба си?

– Мама му стара, май че имаше нещо такова.

Май че нямаше.

– Сядаш и чакаш, ясно ли ти е? 3а да не бъдеш сам на масата, още с влизането поръчай две чаши ром. След като се нахраниш и все още ме няма, разкажи нещо хубаво на моята чаша. Ако е наистина хубаво, бъди сигурен, където и да съм, ще го чуя.

Дейзи постави излишната вече шапка върху мократа си коса и заплува към пристанището.

Избрах забележителна маса за двама. През цялото време – от църквицата до верандата на кръчмата – докато вървях, обсъждах новоприбавения щрих към мъглявия, все още, портрет на капитан Кларк. За завиждане е тази показна линия на поведение. На света едва ли ще се намери втори такъв екземпляр. Пък и в цялата история на корабоплаването.

Собственикът на кръчмата изплува пред мен. Лицето му бе изработено в известния от миналото туберкулозен стил.

– Две чаши ром.

Листът с менюто висеше между двама ни. Взех го от ръката му. Оставих го настрана.

Този тип, с туберкулозно лице, беше на всичко отгоре и брадясъл, невероятен контраст със спретнатото му заведение.

Нетърпеливо очаквах повторното му появяване, струваше ми се безкрайно интересно да разбера ще се досети ли, или няма да се досети.

Мамичката му гръцка, обра ми точките, както си викахме някога в състезателските години. Най-напред постави „нейната чаша пред „нейния стол срещу мен. Искаше да ми покаже нагледно, чеостаналата част на задачката е лесна. Изправи се. Кръстосахме погледи. Очите му ликуваха.

Но имах втора изненада.

– Чиния, догоре с барбуни. И бутилка бяло вино, но не гръцко и не много скъпо.

– Господине – английският му беше в ред, точно като за собственик на ресторант от тази категория – кажи ми кой си, да те запомня.

Подхвърли го, все едно че пласираше комплимент. И, естествено, запъти се да изпълни поръчката.

Гласът ми го догони.

– От Сомалия съм.

В такива настроения понякога може да изпадне човек, когато е остров, през лъчист октомври, преди да се появи мадамата му, но да не пропуснем и най-важното: след като е нашибал хубаво Егейското море и е създал опасност за рибите да забременеят от безцелно блуждаещия му насам-натам сперматозоиден планктон.

– Днес е последният ден. – Постави бирена чаша пред мен и отвори бутилката, без да ми я покаже. Напротив, закри етикета. Наля ми без да се глези с дегустиране и ми стана още по-симпатичен. – Утре затваряме, господине. Догодина, живот и здраве…

Виното се оказа на равнище, малко нещо португалско, добре изсушено. Радиото изцеждаше от утробата си тънка, много гръцка мелодия. Тя идваше до ухото тихо, като стъпки в алея. Музиката привлече вниманието ми и ме върна в шейсетте години на живота в България.

Барбуните воняха на прелест. Донесе ги майката на собственика. В туй време той се занимаваше с младите шведчета, които бяха седнали вътре. Всяка рибка беше зачервена толкова, колкото повелява неписаният закон на Цикладския архипелаг. Костеливата старица имаше ъгли навсякъде и удивително туберкулозно лице – неосквернено нито от слънцето, нито от едно поне потапяне в морето. Сигурно сто хиляди риби са минали през тигана на тази и нелеко, и добре поживяла женица. Благодарих ѝ за старанието продължително и, мисля, достойно.

Уж ме занимаваха само барбуните и виното, но все пак усетих, че шведите ме коментират, просто намирах се в центъра на вниманието им. Представляваха четири красиви същества, особено едното от тях, то обещаваше да си остане красиво още сто години. Наподобяваше праскова, откъсната от забранените градини на ангелите. Това момиче в момента не искаше да знае за компанията си, абстрахирано от всичко наоколо, то седеше на стола безмълвно, загледано в мен, в купчината от риба, в чашите с ром, сега-засега излишна бутафория върху покривката на масата. Доколкото ми се удаваше да го зърна през витринното стъкло, в шеметно сините му очи искреше повече омраза, отколкото любопитство. Тази руса прасковка без мъх, тази тръстикообразна, манекенка, това животинче от рода на фотомоделите не полагаше ни най-малко усилие да прикрие ненавистта си към мен. Когато човек яде пържени барбуни, ясно, че ги яде с пръсти и няма начин да не се оплеска като прасе. Затова никак не ми се нравеха вторачените им погледи, нито пък ъндърграундния шепот, който си разменяха. Омразата им ме развеселяваше. Бях сигурен, че съчувстват на Дейзи. Съжаляваха я. Страдаха заради малката беззащитна мореплавателка от тайнствения кораб „Илюзия, която само преди половин час бях изтезавал, овърдалял в дълбочините и плитчините до църквицата, при това – дибидюс гола, според капризите на звяра в мен. Посред бял ден. Пред очите им. И всичко туй в края на двайстия век. Когато светът живее със съзнанието, че достойнството на човека е неприкосновено. Дори на кучетата.

Точно туй си мислех, оплескан до ушите, загледан в рубиновата чаша на жертвата си, все едно че го изговарях гласно на нея.

7.

– Джими, колко си мил!

– Името ми е Стоян.

– Изглежда ромът е добър.

Бях се изправил. Макар че вече никой не ме наблюдаваше. Кръчмата зееше към морето с тъжната си празнота. На почистената маса вече стърчахме само аз и чашите на ритуала, както в блудкавите полуфабрикати на Холивуд от трийсетте години. Бях се изправил, да –  до масата ми, в края на краищата, приближаваше англичанка. Избелелите ѝ шорти от джинсов плат правеха всичко каквото зависеше от тях да скрият нескриваемото ѝ дупе. Същото би трябвало да се каже и за блузката. Ми то, кво да ви кажа, вечно алчните ѝ да грабнат повече от каквото и да е, или да дадат колкото може повече на когото и да е цици, се радваха на свободата си.

В мокрите бикини моята островна авантюра преди малко изглеждаше по-облечена.

– Много си смела – отбелязах и подложих стола ѝ.

– Това е вярно – съгласи се Дейзи. – Каза ми го и капитанът. Джими, знаеш ли, тия чаши много ти отиват.

– Ще обядваш ли?

– Не, Джими, дошла съм да ми изпееш всичко за себе си, целия си живот… Доколкото личи от моята чаша, не си и разказал нищо добро за мен.

– Добре, Дейзи, какво хубаво искаш да чуеш?

Отправи ми най-младия си поглед. Този път, изпрана и изсушена, косата ѝ ме позова да я погаля. Пипнах я леко отстрани. Дейзи повдигна рамото си и погали с него пръстите ми. В моето посягане към нея и в нейното посягане към мен можеше да се вмести една голяма любовна история.

– Искам да дойдеш с нас! – Подскочих. Дейзи допълни спокойно:

– Когато духне.

– Ти акъл имаш ли?– Стори ми се, че съм разярен, но побързах да поомекна.. – Допри се поне мъничко, поне с крайчеца на пръстчето до действителността. На теб, изглежда, ти се струва лесно да отклониш човек от пътя му и да го поведеш в твоята посока.

– Джими, ти отново ми вадиш копринен английски. Говоря ти да тръгнеш с мен, а ти ми се извиняваш. Защо се извиняваш? Кажи, можеш ли или не можеш?

– Не мога!

– Поне за десетина дни. Ще те оставим на избрано от тебе пристанище.

– Ти не си луда, ти си измислена.

– Добре, да приключим, да забравим веднага. – Вдигна чашата си. – Наздраве, Джими! Обичам те.

– Чакай, как…

– По най-обикновения начин.

– Дейзи!…

– Разкажи ми нещо за себе си.

8.

Понякога осъждам строго дядо си Стоян Жечев, нещо повече, в мисълта си за него изпитвам срам, че е стоварил голям позор върху спомена за рода ни, но общо взето, особено когато съм в добро настроение, поглеждам на дейността му от по-голяма височина и съм склонен да му простя варварското изсичане на няколко дъбови гори. Оправдавам го не само с факта, че е мой дядо, а и с това, че никога не е осъзнавал какво точно върши, виждал е как планината се оголва пред очите му, но тогава и през ум не му е минавало колко фатално я наранява. Този корав, предприемчив и неетичен селянин от Странджанския край, както и работниците с брадвите до него, са живеели далеч от проблемите на екологията.

– Джими, кой му е разрешавал?

– Хвърлял е големи суми за рушвети.

С изсичането на горите дядо е увеличавал печалбите си, цинично изразено – трупал е пари, превръщал се е от хитър селянин в новоизпечен бургаски богаташ. И да речеш, че мъдрите дъбове са се връщали в мебели или строителен материал за кораби – нищо подобно,  крайната им съдба, реализацията им, се е наричала кебапчета. Стоян Калоянов Жечев създал няколко кюмюрджийници, там дъбовете са били овъглявани, дървените въглища минавали през дъсчените кейчета – друга деятелност на дядо ми по залива – влизали са в черните търбуси на най-мръсните товарни гемии и са отпрашвали за Турция, към скарите за изпичане на кебапчета, кюфтета, шашлици и останалите им производни. Да се изядеш от отчаяние, как да не проклинаш родния си дядо, бащата на твоя баща. И понеже е бил предприемчив, но неук, искал е да има учен син, без да му трепне окото пратил е Калоян Стоянов Жечев да свърши „Робърт колидж”, а после, хванете се за нещо да не паднете, цяла година в Лондон, да специализира езика. Отиваме още по-нататък – в лондонския пансион по същото време е живеела бъдещата ми майка, току-що завршила Дамския американски пансион в Самоков, невинна девица, дъщеря на изпечения мошеник и търговец на зърнени храни от Карнобат Андон Кузмов Чирпанлиев. Така са се допрели не само фамилиите, но и най-усъвършенстваните им издънки, получила се искра и – ето ме и мен.

По-нататък е от лесно по-лесно, блестящо развитие на нещата, Калоян Стоянов Жечев е казал пророческите думи „в кюмюра няма повече бъдеще”, след което го виждаме да основава параходната агенция „Калоян Жечев”. При това положение баба и дядо се успокояват за съдбата на рода и умират, затворили очи за трагедията, която се е запътила към България.

Хубаво умно дете, обширен дом, гувернантка, говори се ключително на английски, американското замърсяващо звучене на езика е измито още в Лондон, параходите пристигат, оставят стоките си, оставят пари, товарят нови стоки, оставят пари, заминават, за да се върнат, баща ми се очертава като един от най-симпатичните граждани на Бургас, усмихнат, зачитащ правата на другите, а майка ми – направо красавица, вървим с нея по улица Богориди, но дори с детския си взор долавях как към тялото ѝ се отправят и чисти, и нечисти погледи. В лицето ѝ природата бе хвърлила много светлина, необходимите нюанси от цветове, но тялото ѝ преливаше от джигъл.

– Джими, какво е джигъл?

– Сленг на бургаските хашлаци. С него изразяват дискретния трепет на женското тяло.

– Аз имам ли джигъл?

През 1944 година в България влезе Съветската армия. Комунизмът се настани в страната чрез неговия болшевишки вариант. Под лозунга за ликвидацията на фашизма, комунистите ликвидираха живота. В детските ни спомени промяната се отрази драстично – отнеха къщата ни, превърнаха я в резиденция на червеноармейски военачалник. Натикаха ни в двустайно жилище. Уж временно. Повече не излязохме о него. Благословени две стаи! Настъпиха времена, в които бяхме благодарни и за тях.

Трудно е да се разказва за годините, в които се започна и завърши пълната идиотизация на страната. Идеологията ни внушаваше, че осъществява социалистическа революция. Беше ни направен комплимент, че ние и само ние имаме честта да останем в историята като гробокопачи на капитализма. Така започнахме да виждаме в съседа, в приятеля най-напред гробаря. Огромно гробище. Копаем. Отнеха и офиса на баща ми, затриха процъфтяващата му параходна агенция. Помещението бе превърнато в клуб на млади комунисти.

Случва ми се понякога да обмислям поведението на татко и мама през тия четирийсет години и спокойно мога да отбележа, че изпитвам нещо като гордост за двамата. Наложи ли ми се да определя това тяхно поведение само с една дума, без колебание бих заявил – хладнокръвие. Първата им защитна реакция – вкопчиха се в английския език, в преподаването на частни уроци по домовете. Кой знае защо, хората сметнаха, че спасението им ще дойде тъкмо от този език.

– Да бяхте заминали.

Погледнах я кротко. Още веднъж. Щеше ми се да не ѝ отговоря, но знаех – няма да ме остави на мира.

– Затвориха държавата, мила, заключиха я. – Лицето ѝ изрази нещо много приличащо на отегчение, сякаш не вярваше на разказа ми – Паспорти не се издаваха, по границите стреляха на месо.

– Добре, добре.

Надигна рома, коравият ѝ език се проточи напред, острието му прехвърли ръба на чашата и безцелно се разходи по течността.

– Защо не пиеш като хората?

Прибра езика си.

– Защото не пия.

– Как не пиеш?

– Не обичам.

– Изобщо ли?

Кимна. Остави чашата на масата, обгърнала я с двете си ръце.

– Мразя алкохола.

– Дейзи, ми тогава, какви са тия циркове?

– Да се поглезя и аз.

– Откога не пиеш?

– Никога не съм пила. Казах ти – ненавиждам алкохола. Кафе и чай – колосални обеми.

– Уби ме! Приличаш на паднала в канавката алкохоличка.

– Идва от гласа ми, знам, не си първият, който ми го казва.

– Не съм го казвал.

– Почти.

– Само пушиш, така ли?

– Като съм на руля… Джими, исках да се поглезя малко, трябва ми ритуал, не разбра ли, че те обичам? Две чаши ром на масата. И ти!

– Искаш да кажеш, че досега не ти се е случвало с никого? Само с мен?

Този път Дейзи Кларк ме изгледа продължително, бих казал – безпощадно, проникващо, дълбаещо, унищожаващо. Да ви призная ли, смутих се. Но скоро се съвзех, за да я сръфам.

– Караш ме да говоря на чашата, на твоя ром, а ти изобщо не го и…

– Джими, не видя ли, че го вкусих? Тази символика ми харесва, макар че е от евтините филми и от бестселърите… Мили, не се навивай, продължи да разказваш, всичко около теб ме вълнува, и дребните факти.

Надигнах чашата си. Ромът неочаквано ми хареса. Малко неподходящ за Гърция с нейните мастики и рицини, ромът ме наблъска с ветрове и платна. Спомних си, като млади ветроходци, влезем ли в някое заливче, вадехме кубинска бутилка и я изпразвахме тайно от треньора. По-късно, когато сам аз станах треньор на бургаските ветроходци, упорито се вглеждах в движенията и най-вече в очите на момчетата, все търсех в тях отражението на Стивънсъновите саги.

Надигнах повторно чашата. Майка му стара, Джими, рекох си, ти защо не го задраскаш отново тоя ром, я колко е примамващ, пък върни се наново в ония години…

В ония години татко, природно мъдър и спокоен мъж – обратно на мама, природно красива и глупавичка – много бързо се умори да преподава английски, писна му, просто си беше скроен другояче човекът. Един ден ме заведе да закърпваме тук-там „Ножът на ветровете”. Яхтичката се нуждаеше от незначителен ремонт. Много скоро вдигнахме гротчето и кливърчето. По-ясно изразено – татко тръгна да лови риба, отначало само попчета, по-кьсно сафрид и змарид, а още по-късно, нали си е мащабен мъж, снабди се с модерни мрежи и се скри зад хоризонта. Оттам се връщаше брадясал, прегорял от студените ветрове, но лодката им – вече имаше ортак, собственик на моторница, от татко бяха скъпите найлонови мрежи, пратени му от танжерски корабен агент – лодката им пращеше по обшивката от паламуд. Потръгна. Вече продаваха. Построиха си хижи, заживяха с ортака там. В събота мама отиваше, готвеше му, целуваше се два-три дни с татко и се връщаше при оскъдните левчета от частните уроци.

За мен, какво да кажа, бях свободно хлапе, момче, свободен и като ученик, правех каквото си ща, скитах по залива с „Ножа”, изобщо, стремях се да стана хашлак като другите, но не успях, здравата домашна среда, самочувствието на богаташки син и най-вече, предполагам, дивашкият ми стремеж да замина някой ден за Хаванските острви, ме спасиха.

– Джими, ти ли спомена Хавайските острови?

– След малко се насочвам натам – отвърнах – минута и ще ти станеясно.

Копнежът ми по Хонолулу по нищо не се различаваше от картонения ритуал на Дейзи с рома. Този копнеж също се роди из салоните на кината, но възмъжа след като изчетох любимите романчета, които мама си бе донесла от Лондон. По кориците им, в захарно сияние, блестяха лагуни, ниско приведени палми, полуголи хавайки, красиви снажни мъже. Те отнасяха хавайките към жилища от палмови листа.

Първото място на градските състезания не ми мърдаше, но на републиканските пред мен винаги се класираха две известни столични имена. Изяждах се. Не от суета. Престижните места можеха да ме пратят в задграничните регати. Бях решил, попадна ли в капиталистическа страна, да се чупя. Да не се връщам в България. Дори да плюя зад гърба си. Знаех много добре, заплювах Бургас, всички очарователни люлки на игрите ми, пейзажът на възмъжаването и втасването ми. Америка, Сан Франциско, Паго-Паго – тези имена ме взривяваха. Живот. Свобода. Море. Скитничество. Жени от всички цветове. Любов. Южният кръст – над главата, момичетата – в краката. Интересуваха ме преди всичко островите без годишни времена.

Най-после чудото се случи. Завоювах второто място. След два месеца предстоеше регата в Кил. Европейско първенство. Татко и мама отлично знаеха как ще се развият събитията. Мълчаха. Мълчах и аз. В мълчанието си те ме прежалваха, въобразяваха си поне, че ме откъсват от сърцата си. О, само това ли! Беше почти сигурно, че им предстои изселване в далечна провинция. На всичко отгоре, татко го чакаше лагер, каторжен труд в строго охранявана зона на ужаса. 3адето е отгледал и възпитал такъв син. Тримата се топехме, страдахме тайно един от друг. С надежда и потресение чакахме датата на състезанието. Но органите на сигурността ме зачертаха от списъка на състезателите.  Оказах се неблагонадежден.

– Отправили сме се точно към Хавайските острови – подхвърли Дгейзи с непоносимия си курвенски глас, сякаш ме напсува.

Видях я как се смалява пред очите ми, цялата ѝ енергия бе впрегната, да ми внуши, че „Илюзия“   се е насочила за ТАМ. – Където няма годишни времена.

– Ти си луда за връзване.

Така ѝ отвърнах аз.

9.

Негодниците, които ме бяха зачертали от състезателния лист на Българския отбор за Европейското първенство по ветроходство едва ли са усетили ефекта от сухия си административен жест. Не знам как се е стигнало до него, никак не ми беше ясен по онова време механизмът на зачертаването. В покрусата си все пак успях да разбера – няма шега, няма милост, нито към мен, нито към другите като мен. В младежкото си мислене тогава внимавах да не стигна само до най-нежелателното – да намразя родителите си. Беше ми се насъбрало множко: все заради тях преди година под носа ми бе затръшната вратата на университета, а ето че бе хлопната и още по-важната за мен врата – към света.

Татко винаги, при всички обстоятелства е знаел какво точно да прави. Той просто подметна, сякаш го рече на въздуха: Ти защо не дойдеш малко с мен?

След като продаде Ножът на ветровете и купи  нова стара лодка с мотор от бракуван шевролет, Калоян Жечев се превърна в истински крайбрежен ястреб. Като го наблюдавах в тъмносинята му рибарска шуба, коронясан с капитанската шапка на норвежкия търговски флот, вътре в себе си го наричах Хари Морган, макар че вместо две дъщери имаше само един за нищо негоден син.

Забележителна сутрин – всичко ми се въртеше като насън – отвързахме Пенелопа и потеглихме. Като насън, казвам, понеже тръгвах с татко, той ме беше допуснал в своя солен и луд свят, където блуждаеха непознати за сухоземните същества стереотипи. Моторът гърмеше, нафтата вонеше, шумът и зловонието скандализираха другата ми природа, която бих нарекъл нежната деменция на ветроходеца, но само с плат и вятър трудно се прави бизнес, риболовството се прави с мотор.

В ранните следобедни часове се завързахме пред Кварталчето. Кварталчето представлява едно незаконно построено рибарско поселище с десетина бараки, изградени по най-аматьорския и трогателно наивен начин в скалната устна на заливчето. Татковата творба стърчеше сред мизерията като резиденция, не само заради новия дървен материал, нито за майсторската ѝ изработка, а най-вече заради просторната веранда. В дясната част на верандата мълчеше груба, достолепно скована маса за дванайсет души. Поне така ми се каза. По-късно с очите си видях как край нея насядаха не дванайсет, а петнайсет. Не съм виждал по-тъжно и самотно нещо от празната маса в следобеда, когато я видях за първи път. След като пренесохме провизиите от Пенелопа в хижата, татко изтъпанчи една бутилка точно в средата на масата. Донесе, две чаши. Седна. Наля в едната и отпи. Залязващото слънце простреля с лъчите си всичко: бутилката, етикета, чашите, гербът на норвежкия търговски флот и венчалния пръстен на Калоян Жечев. В него момент Калоян Жечев ми се стори по-величествен отвсякога. Той не запита сина си пие ли, или не пие. Само остави празна чаша до пълната бутилка. Гледаше към морето. Все едно, че не бях с него. Все едно, че не съществувах. Великолепен. Не искаше да ме безпокои с въпроси. Аз пък поисках да му напомня, че денят ми е наистина мрачен, исках да знае, че лесно няма да забравя, нито пък да простя на невидимите, скрити от погледите партийни мастодонти. С това, че налях само капки в чашата подсказах на Калоян Жечев, че синът му никога няма да стане пияница и с това диалогът на тази жизнено важна тема приключи.

За първи път в живота си видях висяща ваза. Тя висеше под стряхата на верандата. В нея имаше увяхнали цветя. Вече знаех добре от раказите им – в петък ще пристигне мама, ще донесе свежите карамфили. Няма защо да се лъжем, ритуалите от този род по целия свят са глупави.

10.

В Кварталчето прекарах незабравими дни. Пенелопа – лека ирония към мама – ме покори. Свикнах с шумотевицата на мотора и със смърдящата гадост на горивото. Приближавахме се към края на септември. След пасажите на циганките нахлуха пасажите на пълноценнияпаламуд. И се започна. Вече само едри риби пълнеха касоните ни. Лодките се приближаваха тежко-тежко до кейчетата си. Татко гасеше мотора отдалеч. На това място се нуждаеше от тишина. Двамата, без да си кажем и думичка, наблюдавахме резиденцията с верандата, Не можехме да им се нагледаме. Отстрани бе изградено нещо като склад за мрежите и останалите десет хиляди вещи. От другата страна, към татковия дом, бе допряно старо бунгало, бракувано и купено на сметка от близкия къмпинг. Струва, ми се, че това бунгало нарушаваше естетическото равновесие на хациендата ни, но без него Калоян Жечев не можеше да мине, то бе отредено за помощника му, муден тип без рефлекси, от близкото пристанищно градче. Някогашният параходен агент не допускаше до второто легло на спалнята дори да се допре друг човек. Пазеше го за мама. И за мен, естествено.

Обичахме да се прибираме бавно, загледани в полировката на заливчето, дървеното кейче, хациендата и клиентите, които ни очакваха до кейчето. В първите дни изпитвах голямо неудобство заради търговията на татко. Но свикнах. Хората купуваха. Уловът на всички лодки се продаваше за броени минути. В тези именно минути открих един нов, непознат за мен Калоян Жечев. Приемаше сръчно парите, броеше ги, връщаше ресто. В тази реалистична картина съглеждах и нейната епична страна: някогашният преуспял бизнесмен и сегашният дребен провинциален рибар, който всяка сутрин тръгва срещу изгрева и вечер се връща срещу залеза, с мизерни два касона риба, продава я за броени левчета, но в същото време у него кипи завоевателската кръв на успеха, стремежът да купи още една лодка, втора, трета, кораб, пет кораба, за него да работят поне сто души, о, само да му позволят комунистите!… По едно време започнах да се уверявам, че татко благославя обедняването си. Защото сега, вместо да се надвиква с другите параходни агенти по световния телефон, той препуска с четирийсет и петте коня на шевролета по вълните, с вятъра и срещу вятъра, брадясъл, мъжествен, макар и малко пълничък, кажи-речи бог, вече обвеян от слава; за него казваха: Голям рибар, една риба да има в морето, той ще я улови.

Туй го разправям докато се прибираме към рая си, нали? Пред очите ни е изплувала най-красивата хациенда по цялото Черно море. Старият ме остави да продам улова и се изкачи до верандата. Докато вършех работата си, поглеждах нагоре и виждах как поставя бутилката върху масата. После седна зад нея. Голям дявол! Искаше поне за кратко време да остане сам с умората си, с чашата и с удоволствието , че е победи и днешния ден.

– Щастливец!

– Сигурна ли си?

– Напълно преуспял човек.

– Дейзи, ти не беше ли заспала?

– Джими, слушай кво ще ти дрънна, нещо вътре в мен ми подсказва, че баща ти е благославял идването на комунистите. Нещо вътре в него се е радвало.

11.

Няколко пъти съм присъствал на вечерите край масата…

– Да продължавам ли?

– Взе да става интересно.

– Чак сега?

– Отначало беше скучно.

– Мамичката ти.

– На български ли започваш?

– Не те ли трогна туй, че ме отрязаха от университета, от състезанията?

– Не.

Вечерите край масата се възприемаха като възнаграждение за труда. Жителите на Кварталчето идваха с пълни ръце – риби, туршии, бутилки. Рибите отнасяха край огнището, печаха ги двама от помощниците, а бутилките се отваряха на масата. Тогава се отваряха и сладките приказки. На мен тия вечери ми доскучаха бързо. Там не се казваше нищо интересно. Нито ново. Не можах да чуя ни една мъдра дума, но рибарите умираха за тия часове на верандата. Татко участваше с удоволствие. Той биваше винаги в центъра на вниманието, дори тогава, когато гостуваше подполковник Рачев. Към татко се отнасяха с подчертано уважение. Калоян Жечев обича да го уважават, това люлее суетата му, в момента татко представлява едно суетно старче, но вече доста капризно. Споменах името на подполковник Рачев. Той беше заместник-началник на граничните войски в Окръга. Комунист в червата, бивш партизанин, но безумната му страст към морския риболов смекчаваше до голяма степен ръбестата му физиономия и вкочанения му мироглед. Брат му беше жител на Кварталчето, подполковникът идваше при него да рибарства, винаги цивилен, при това – маскиран като бараба. Рибарите му се подмазваха. Татко също. Ние всички се подмазвахме на комунистите. Въпрос на оцеляване.

Комарите се блъскаха в замрежения прозорец. От този прозорец денем се виждаха хълмове, обрасли с хилави дъбови горички. Старите красавци, както вече споменах, бяха отдавна изсечени и продадени от дядо ми. Стихнеха ли приказките на верандата, през прозореца нахлуваше хаотичната канонада на щурците. Лягах си рано, с книга в ръце. Лампата от нощната масичка на мама хвърляше достатъчно светлина върху страниците. От началото на гостуването се бях захванал да зобя разказите на Селинджър. Исках да знам ще успея ли да пробия като преводач в издателствата. Но така и не напредвах с четенето. Умората ме нокаутираше. Заспивах дори преди да се появят войниците с автоматите. Двама граничари всяка нощ пристигаха на верандата да проверяват за хора без открити листи, повече да разнообразят обхода си, отколкото да изпълнят служебното си задължене. Оставяхме им някоя риба за изяждане и по някой лаф за казване. Граничарите си имаха дежурен въпрос: Днес да се е мяркало някое съмнително лице наоколо? Рибарите отговаряха, че не са забелязали такова нещо. Наблизо минаваше границата с Турция. Почти всички войници с калашници, които се отбиваха при нас, бяха декорирани с една или две значки за отличия. Награди за заловени или застреляни бегълци. Невинните, наивни на вид лица на ефрейторчетата, ме караха да изтръпвам от ужас. Тия млади хора убиваха без да им мигне оченцето.

Обикновено мама пристигаше с автобус. Татко я посрещаше всеки петък на спирката в селото. Един петък обаче мама се появи рано-рано направо в Кварталчето. Изненада ни. Прибирахме се с „Пенелопа” и какво да видим – мама седи до масата, маха ни с ръка. Не знам как да ви го обясня, почти съм сигурен, че него ден усетих уханието на пресни карамфили на  триста метра от брега. Освен това усетих още, че се задава промяна, че предстои някакво необяснимо пречупване на досегашния семеен ритъм. Не казах нищо, дори не погледнах към Калоян Жечев, повече от сигурен, че го вълнува същата мисъл. Връщахме се два часа преди определеното време, нали трябваше да се къпем, да се бръснем, Крайбрежния сокол не отиваше на спирката в какъвто и да е вид. В ранния час не ни чакаха и клиенти, така че мама спокойно мина по кейчето и хвана подхвърленото от мен въже.

– Не станах ли много бъбрив? Ако съм обстоятелствен, моля те, удари ме по ръката да млъкна.

– Все още не, продължавай.

Вече имах съзнанието, че белетризирам, но какво би могло да ме спре? Тези неща ги разправях за първи път и като ги разправях, просто усетих сладостта на хубавите години от живота на татко, на мама и на мен, макар и шамаросан наскоро от действителността.

Към татко и мама бе отправена, покана да заработят в системата на туристическия колос Балкантурист. Край на бедняшкото жививуркане, на изолацията. На татко предоставяха да оглави сектора за туристите от капиталистическите страни. На мама предлагаха длъжността директор на новостроящия се хотел. Седемнайсететажна сграда. В двете предложения имаше много здрав смисъл, разбира се, но зад всичко лежеше май обстоятелството, че от три години мама преподаваше английски на две тъпи момичета, дъщери на туристическия бос в града. Този бос се оказа, умно ченге, което бе направило сметката си отлично. На него му бе дотегнало от стопански провали, от некадърници с добри кадрови характеристики. Той вярваше жестоко в организаторския гений на параходния агент Калоян Жечев, в деловитостта и чара на съпругата му Диана.

Баща ми каза – не. Отказът му освен, че ме изненада, ме и раздразни. Опитах се да поотворя устата си, но бързо я затворих. Погледнах към Диана. Някаква бебешка полуусмивка изразяваше бебешкото изражение на лицето ѝ. Диана сякаш неочаквано бе забравила за какво всъщност лошла и то рано, с обедния автобус. Измоли от съпруга си само едно, да отидат в понеделник заедно при шефа на туристическата организация, да му откаже лично и все пак, да му благодари за доверието. Калоян Жечев не възрази, изломоти, че го изисква доброто възпитание. Забелязах, настроението му отскочи още по-нагоре, самочувствието му – също. Познавам стария, бях повече от сигурен, в момента умираше туй да се разчуе, да стигне до ушите на всички от Кварталчето, а и в Бургас, познатите да разберат каква висока чест му е оказана.

Когато мама гостуваше на татко, в петък вечер и в събота вечер имаше весела маса. Нощувах на верандата. Донасях си походно легло и завивки от складчето. Беше много приятно – хладнокръвният шепот на вълничките, комарите… Него неделен ден не излязохме за риба, старите се отправяха към Бургас. Най-неочаквано тръгнах и аз, беше ми писнало. Градът гъмжеше гаджета, а аз – при рибите. За рибите, за улавянето им и за живот в уединени кварталчета си има възраст. Всички в него заливче ми се струваха отчайващо стари и малко нещо недоразвити.

Подполковник Рачев пристигна с колата си. Ние тъкмо се подреждахме в лодката. Изстреля някакъв поздрав отдалеч. От същото разстояние на висок глас честити назначението на родителите ми. Така че, стана добре, Калоян Жечев се успокои, рибарите от Кварталчето щяха да научат каквото се полагаше от трето лице, а той скромно да пази мълчание> След това още по-скромно ще твърди, че е отказал не за друго, а заради гадната синя боя, дето му виси отгоре като кинжал и го подмята отдолу като люлка.

Пенелопа разпаряше с носа си едно хладно бездиханно море. В необичайно топлия ден бреговете се изнизваха край левия ни борд, увиснали във въздуха като в лошо проявена снимка, понеже липсваше слънчевата светлина, да постави всичко на мястото му. Никаква птица във въздуха, всички лежаха мълчаливо върху невидимата вода. Никакво отражение, някъде минавахме много близо до скалите, но не ги виждахме отразени, не им достигаше енергия за такова нещо. Минахме и край рибарска лодка. Фигурите вътре мълчаха, сториха ми се учудени, уплашени от нещо.което би могло да последва. Мълчахме и ние. Само баща ми говореше. Какво говореше, нищо, обади се всичко на всичко два пъти. Първият път отбеляза, че ще завали. Вторият път ни отне мако повече време, тъй като го употреби за извинение. И какво, искате да оставя туй, дето го виждате, да вляза в  канцелария? Не. Няма!

Мама пътуваше към назначението си с удоволствие. Беше ѝ омръзна да преподава английски език из апартаментите на бургаските партийни величия. В жилищата им нерядко се натъкваше я на някой персийски килим от спалнята на бащината ни къща, я на старинен наш гардероб, на цяла холна гарнитура, на пианото – всичко плячкосано преди години от представителите на новата власт.

12.

Сега вече ми става по-трудно да разказвам, макар че се приближавам към един от най-съдбоносните епизоди от моето младежко битие, епизодът заради който всъщност се впрегнах да излагам тук страници от миналото си. Струва ми се, ще се справя по-лесно, ако започна направо от дупката. Това е една полупещера, издълбанаот морето в скалите. До нея доплувах в късна доба, в безлунна нощ, при не съвсем спокойно море, половин бал, не повече. Пропълзях плитчините, усетих сух набит пясък под себе си, пропълзях и по него. Изтегнах се по гръб. Бях ли уморен? Едва ли. Погледнах стрелките. Три и нещо след полунощ. Четири часа непрекъснато плуване. Горе, в честотите на техния си неразбираем морз, мигаха ярки, юлски звезди. Най-напред се освободих от непромокаемата раница. След това, спокойно, ама подчертано спокойно, просто за да докажа нещо на себе си, събух плавниците. Издърпах всички ципове на дунапреновата дреха. Полежах още мъничко така, продължавах да. доказвам онуй нещо на себе си. Чак тогава се съблякох по плувки. Беше ме обзела, трудно обяснима лекота. Дишах с усещането, че съм изплувал накрая на света, с чувството, че в момента отговарям сам за себе си, никакъв Калоян Жечев, никаква мама Диана, никаква държава, бог и така нататък. Най-малко бог. Лекотата прерастна в меко юнашко спокойствие, в копнежа да заспя само след минута. Но тази минута, се оказа много лепкава. Напрегнах волята си, събудих се още малко, пренесох всички вещи в дупката, накрая се тръшнах върху мокрия дунапрен и, въпреки всичко, пак се събудих, прецених дали главата ми ще заеме добра позиция, реших, че позицията не е много надеждна, подложих раницата под главата си. След като почти изключих възможността да захъркам високо, най-сетне заспах.

13.

В коридора, а след туй и във ваната на фиордчето, морето се повдигаше и снижаваше плавно и изпълваше каменната заличика с нежно шипене. Като се оттегляше, водата поклащаше водораслите. Между зелените цистозирии се белееше част от дъното, покрито с мидени черупки и дяволски нокти. Няколко скални гълъби се появиха изневиделица, понечиха да се шмугнат на хладно в пещерата, но ме видяха и се отказаха. Нямаше вероятност да ми докарат беля, граничарите едва ли биха забелязали една чак такава подробност. Извън ваната беше горещо. Безцветното обедно море кротуваше, обезсилено от зноя. Небето прегаряше от жестоката светлина. По камъните лазеха рачета. Между очите им се пукаха мехурчета. В подобно безсилно време не се обажда никаква риба. Татко сега спи при отворена врата и прозорец, сънува бъдещи есенни пасажи, нo следобед все пак ще излезе с помощника си за сафрид — клиентите-летовници напират. Повече от сигурно е, че мама се ядосва с дублираните легла на чужденците, край нея гъмжи от негодни администратори, които гледат да се отчетат главно към службите за Сигурността. Едва ли ще забравя думите ѝ: Започвам да повишавам тон, но забелязах, че с това повишавам и авторитета си. На което татко отвърна вяло: Но не бива да се прекалява.

Сякаш подражаваха на гълъбите, във ваната на фиордчето нахлу облак от сафидчета. Челната група едва не се заби в корема ми, направи поврат, паникьоса другите, сафридите се повъртяха насам-натам и накрая налучкаха изхода към голямата вода. Излязох от ваната, върнах се на оскъдното пясъчно петно. Облякох сухите плувки, обърнах неопрените. До нощта, когато трябваше отново да вляза в тях, щяха да изсъхнат прилично. Чу се звън от стадо. Мелодията на звънците прозвуча мързеливо. Тя задълбочи тишината и мудно премина над глвата ми. Омаломощените от слънцето овце прекосяваха горе угарите без надежда да се доберат до сянка. Бързо отнесох всичко в дупката. Внесох се и аз. Погледнах навън. Светът отново се беше вместил в тясната рамка между скалите – малко море и малко небе, наситени до отвращение от искрящата светлина.

Не можех и не можех да намеря мястото си в живота. Не само заради произхода, пречеше ми мащабността на мечтите. Ти си млад мъж с душата на юноша, обичаше да ми внушава една добре узряла жена. Мисля, че беше хубава, мисля че беше умна, учеше ме на широкоспектърен секс в апартамент с удобства. Боже, как завиждах на мъжа ѝ, първи капитан на известен кораб, не се прибираше по една година от пристанищата, към които исках да полетя.

Турската граница не даваше покой на такива като мен. Момчетата дръзваха, приемаха риска и тръгваха. По сухо – през браздата и телените мрежи. По море – с моторници, мизерни рибарски лодки, с гумени дюшеци. Научавахме за десетки провали, но не бяха редки и успешните опити. Обаждаха ни се с писма от Америка и Австралия. Граничарите обаче се окопитиха. Минираха няколко зони по сушата, сгъстиха взривността на граничната бразда, изостриха свирепостта на кучетата пуснаха ток по телените мрежи. Момчета и момичета от Източна Германия, въоръжени с идеални географски карти, въпреки всичко, се навираха в опасните зони и умираха. Двама или трима успяха, ужас – с овчарски скок!…Не ми е ясно точно как. По море бягствата станаха почти невъзможни: увеличиха броя на радарите, приучиха рибарите на доносничество. Всичките ми замисли се обезцениха. Докато се наканя, докато прежаля родителите и особено въпросната Евдокия и не на последно място – докато приема рисковете, граничните си докараха отнякъде бързоходни катери с многобройни конски сили и наложиха абсолютното си надмощие Като посещавахме с Пенелопа най-близкото до границата, Ахтополското пристанище, зървах боядисания в сиво бяс. Куриоз! – носеше номер 333, най-щастливата ми цифрова комбинация. Зяпах катерчето и за първи път усетих ненавист към морски съд.

Ние от Пенелопа притежавахме постоянни открити листи за риболов, но имахме право да излизаме в морето  изключително през деня. Освен това, бе ни разрешено да се приближаваме само на пет километра, от устието на граничната река. Помощникът ни Пончо познаваше всяка педя от южното крайбрежие. В хубави, но безрибни дни, Пончо започна да ни води до един миниатюрен фиорд за раци. Навикнах да намирам това място безпомощта на Пончо – особен профил на две скали, кой знае защо, наподобяваха графичното изображение на Макс и Мориц след измъкването им от тестото. Зад скалите се изгърбваше гол хълм със скучно пространство от ниви и две унили канадски тополи. Тополите се виждаха отдалеч, под тях лесно различавах скалите. Между скалите се врязваше фиордчето, то завършваше с туй, което наричам вана, пълна с прозрачна вода. Наоколо гъмжеше от раци. Обаче. Най-силно ме порази тук една дупка в хълма. Пунтираше пещера. Тази нищо и никаква дупка, нищожество пред Макс и Мориц и ваната, възпламени замисъла ми. Нестандартен и по-смел от всички заисли на предшествениците ми.

Членувах в държавна, полувоенна организация, от нейно име се явявах на състезания, бях един от асовете ѝ. Другата дисциплина, към която се насочих с особена стръв, бе подводния риболов. Дълбочините ме привличаха, убиването на дълбоководни риби. Искам да кажа, че разполагах с необходимите такъми.

Потегляйки към Турция, присвоих от държавата първокачествен неопренов костюм, плавници, непромокаем часовник, шнорхел, маска, непромокаема раница. Нищо – в сравнение с имотите, които ми беше ограбила държавата. През въпросната юлска нощ, някъде към е динайсет, се пуснах от заливчето на Кварталчето. Всичко спеше, само щурците не спяха. Заплувах леко, еуфорично. Край граничните постове минавах само с помощта на плавниците. Плувах и си мислех за всичко – за Калоян и Диана, за вълшебните детски години в залива, за Ножа на ветровете – учебният кораб на ветроходната ми кариера, за състезанията, в които се класирах винаги първи, а после, на републиканските регати – винаги трети, за гаджетата по плажовете, за любовните лудории нощем в Морската градина, там нещата, по-често биваха, правени-недоправени, но всичко, абсолютно всичко, от край до край, включително унищожението на фамилния ни комфорт, ми приличаше на рисуван филм, с пищни цветове, изобилие от слънчеви и лунни нюанси. Изброените епизоди се появяваха и чезнеха бързо, паметта гледаше да се отърве от тях и да ме вкара в жилището на Дафина. Винаги, ама винаги влизах в дома на Дафина: разкош от две спокойни очи, спокойна руса коса, напиращи от спокойни желания гърди. И спокойната, идваща от голяма дълбочина тръпка, обхванала не само долната част на тялото ѝ.

В тази нощ на голямото плуване вършех работата си със скъпернически движения. Хем за вярване, хем за невярване – заспивах. И то на няколко пъти. Събудех ли се, отново започваха епизодите и отново, за кой ли път, ги помиташе спокойната мъдра жена. Майка му стара, идеше ми да се засмея на глас, а повече от сигурно е, че се усмихвах при мисълта за най-значителното, което отнасях със себе си в далечините. От великия феномен, наречен Родина аз отнасях не баща си и майка, си, не юношеството си, нито състезателските си подвизи, отнасях само спомена за преподавателката ми по спокоен, плавен контакт между мъжа и жената.

14.

Овчарят се появи неочаквано, не предизвика какъвто и да е шум. И колко красива постъпка от моя страна, че предвидливо бях прикътал такъмите си. Прекоси пясъчното петно, огледа морето, сякаш да се увери в нещо си докрай, захвърли гегата и седна на камък до прибойчето. Докато събуваше гуменките, той се обърна към пещерата: петдесетгодишен, спечено селско лице, небръснато, потно, от него ме поглеждаха Михалаки Георгиев, Т.Г. Влайков и Елин Пелин. Запретна дочения панталон. Чак тогава, се извърна и потопи нозе в прибойчето. Усетих как го обхваща прохладата, завидях му. Свали каскета, махна бялата потна кърпа от главата си. И тъй като водата засега стигаше само до глезените му, овчарят направи крачка напред. Това е. Според разбиранията му, вече беше влязъл в морето. Наведе се, загреба с шепи вода, намокри хубаво главата си, наплиска врата си. Налетяха го морски мушици, не им обърна внимание. Пред очите ми изплува великолепна картина – класическият български селянин превземаше морето, образът му се отразяваше във водата, сред горещи бели камъни, изправен срещу хоризонта, където вече се зараждаше бризът.

Тръгна си неочаквано, както се беше появил – наведе се, вдигна тоягата, потегли. И тогава ме видя. Чисто и просто, срещнахме погледите си. Разбира се, овчарят не ме видя, погледът му не можеше да проникне в познатия ми пещерен полумрак. Но ми се стори, че кръстосахме очи и като че ли се простихме. Беше ми писано, последното нещо, което отнасям от душата на моята България, последното лице, последният поглед, да е именно този мил, събирателен образ на добрия селянин, описан на дълго и широко в прословутата народопсихология.

Потях се в дупката, топях се, но вече нищо не можеше да ме измъкне навън, не ми се щеше да рискувам. Оказа се, че моето скромно заливче във високия скалист бряг е уязвимо, достъпно чрез незнайна за мен пътечка. Отворих раницата, изядох една консерва с телешко варено. Пих вода. Юлските дни са дълги, но не траят вечно. Още осем часа до падането на нощта. Какво са осем часа за пътешествието, което ми предстои? Чакаха ме още седем километра плуване. Два часа! Три часа!… След устието на реката – там стърчеше наблюдателният пост на войниците и кучетата от граничната застава – веднага, ама съвсем веднага започваше четирикилометров турски плаж. Можех да изляза на всяка точка от него и да изкрещя.

Ето че задуха и бризът. Струите му влизаха през устата на пещерата, усещах ги с нагорещената си потна кожа. Минута след туй някой изрева нещо над главата ми, а върху кадифеното пясъчно петънце, което бях заобикнал, се забижа няколко куршума. Поканиха ме да изляза. с вдигнати ръце. Подчиних се. С дулата на автоматите отгоре ми посочиха как да открия пътечката. Бодеше ми, бях бос, но се справ! Чакаха ме един сержант, едно куче и двама ефрейтори. Кой знае защо единият ефрейтор, нисичко, дръгливо момченце, замахна и ми разби носа. Овчарят се беше облегнал на гегата си.

15.

– Джими, знаеш ли, запазвам си правото и аз да ти разкажа някоя история.

– Въпроси имаш ли?

– Защо не избяга с катера им?

– Какво?

– Спомена, че моторите на лодките ви били безсилни срещу техния звяр. Тогава защо не им го открадна?

– Ти чуваш ли се какво говориш?

– Палиш и тръгваш, а и намерът му е бил 333.

Щеше ми се да я цална по устата, но не ми се стори изгодно, беше станала хубава, проклетницата.

– Дейзи, ти на мен можеш ли да ми изграчиш защо ме мразиш?

– Вие, мъжете, сте нежни същества, Джими, затова най-добре е сега да се наспиш, а утре да продължим. Хем да помислиш по-сериозно, ще можеш ли или няма да можеш да ни придружиш до Танджер. Разбра ли? Само до Танджер, на три крачки оттук. Белким ти се наситя и те намразя наистина, тъй като си го заслужаваш, защото твърдеше, че мечтаеш за Хавайските острови, а сега ти се пада път до там, но се изплъзваш. Баш като ни е нужен трети човек на борда.

– Какъв път? Сякаш сте тръгнали.

– Капитан Кларк трябва да бъде в Пърл Харбър на седми декември.

– Измисляш.

– Никога не измислям.

– Ти и твоят капитан Кларк да се скъсате на парчета не можете да бъдете на седми декември в Пърл Харбър.

– Защото тази година закъсняхме из тия шибани острови, но Джонатан ще ни прости, ще му обясним.

Целта ми беше да се добера веднъж до леглото си.

– Говориш ми шарадно и не сега му е времето да те разгадавам. А и Танджер не отстои на три крачки от тук.

Тя се изправи.

В кръчмата ми се стори по-приятно от вън. Работеха и вентилаторите. Чисто, светло, като у Хемингуей. Старата островна дама стоеше до сина си, навярно сама бе пожелала да демонстрира допълнително симпатии и нямах нищо против. Тъжно нещо е закриването на сезона на остров Милос. Както навсякъде по света, естествено. Сбогувахме се. Тикнаха в ръцете ми завосъчена половинлитрова бутилка без етикет, гола като стриптизьорка. Гърлото ми се сви. 3а малко да изплюя една лъжа, за малко да обещая, че догодина ще се видим пак.

Дейзи държеше в ръцете си котенце, милваше го, котенцето мячеше тъничко, разкъсваше душата.

– Тези неща съдържат бълхи – отбелязах аз.

Дейзи Кларк отново ми се стори много хубава. А сега де. Направо красавица. Устните ѝ се отваряха и затваряха. С движението на ръката си тя отронваше и неразбираеми думички в ухото на животинчето, нещо като стихотворенийце, може би от ученичеството, какво говоря – нараняващият ѝ глас на фльорца от треторазреден хотел изговаряше песничка от най-ранните ѝ детски години в Пензънс.

16.

В хотела две много смотани момичета, такива бродят доста в края на сезона, надигнаха глави от картата, отвърнаха на поздрава ми и отново потънаха в контурите на Гърция. Имаха вид на същества опоскали и този остров. Ще пренощуват в съседната стая и утре, в тъмни зори, ще хванат ферибота за Пирея. За този ферибот вече мечтаех и аз, само той можеше да ме спаси от лепкавата авантюра. В тази клопка на мен ми се диреше сметка за някогашни и сегашни постъпки, за всяка казана дума. Някой държеше на всяка цена да отклни реката на живота ми, да зарежа всичко край себе си. Този някой не молеше, а настояваше да ме удави в сантименталния бульон на ученическата възраст, да ме върне в гамата на лагунните изгреви и залези, да ме захароса с лунна светлина. неща за които отдавна бях заплатил не с какво да е, а със затвор плюс трудововъзпитателно общежитие. Но историята си имаше и своята комична страна – в нея, дявол знае защо, ми се налагаше да участвам под друго име. Колкото и да блъсках глава, неуспявах да разнищя загадката. У мен вече се натрупваше усещането, че удължавам нечий чужд живот, на непознат за мен човек, доколкото схващах, някаква митична личност, пришълец от други географски ширини, защо не си го кажа направо – от друга иланета. В играта, присъстваше отсъстващият, а присъстващият отсъстваше. С други думи, мен ме нямаше там, липсвах, присъствах само като катализатор. Дори сладостта на тялото ѝ сякаш не бе отделяна за мен, този биологичен сироп бе предназначен за отсъстващия. Не бих имал нищо против, разбира се. Откровено казано, всичко туй ми идваше като спасение в рутинната туристическа скука, ако не бе за сметка на пълното ми физическо, а и психическо изтощение. Откога не съм спал? Ами вече не мразех ли и не се ли отвращавах от извечното, благословено и от бога проникване в гениталния космос на жената? От кога дори не съм си помислял за най-близките хора, за приятелите в България? Ако тази вечер стегна багажа си и ако призори се кача на ферибота заедно с тия бедни студентки от Уайоминг,  изведнъж ще възвърна независимостта си, гордостта си, своята така сполучливо изработена през годините неприкосновеност. Но да стегна багажа си тази вечер е немислимо, скапан съм, умирам за сън, падам, копнея за допира до възглавницата. И колко много време за спане! Навън все още е ден… Танджер! Къде ме хвърляш ти мен,  ма, жрицо съмнителна? За какво ме вземаш? Не съм ли ти рекъл, че съм старо бургаско гураджийче?

17.

Заспах веднага и се събудих след секунда ужилен от просъницата, че тогава е нямало нищо по-лесно от туй да се обсеби катера на гранничната охрана в Ахтопол. Привързваха го по най-обикновения начин сред, рибарските лодки на градчето. Винаги с пълен резервоар, катер 333 чакаше просто да го яхнат и пришпорят. С него можех да се озова в Турция за половин час. Без предварителните подготовки – те ми отнеха цял месец: оборудване, промъкване, проучване на пещерата, откриването ѝ в нощни условия, накрая двуетапно плуване четири плюс три часа. И за какво? Да се озова на пуст плаж, гол, далеч от каквото и да е населено място. А тази лодка можеше да ме откара право в Истамбул. Изтръпнах. Нещо у мен извика. Нямаше да го има и позорът. Какво просто решение. Като Колумбовото яйце. Гордиевият възел! Тя го беше развързалс един замах на секирата. Що за жена! По-вероятно – чудо… Чудо, да, чудовище. Невероятна жена… Чудовищна… Чудесна… Чудесно чудовище…

Като спрягах корена на тези думи, за втори път паднах в пропастта на съня, направо в челюстите на съновиденията, където се замятах неспокойно. Продължително и мъчително се избистри нещо като фабула.

– Защо не избяга с кораба им, питам те аз, трябваше да го отвържеш, да му се метнеш и веднага се превръщаш в господар на морето.

– Нямах намерение да ставам господар – смотолевих – целта ми не беше такава.

– Щом не ти е хрумнала тази идея, добре че си останал в Бургас, в Америка, ти нямаш никаква работа, в Америка щеше да се изявиш само като пазач на склад, в най-добрия случай – опаковчик.

Замахнах да я ритна и се събудих отново. Не тя ги изрече всички тия думи, аз ги бях казал, би трябвало да се ритна сам. Засрамих се от себе си, притесних се. В младите години, когато рефлексите ми работеха най-добре, а като състезател-ветроходец имах самочувствието, че рефлексите ми работят отлично, изглежда се бях стъписал пред всемогъществото на. тогавашната власт. Властта се чувстваше толкоз силна, че оставяше идеално оборудваната си преследваческа моторница без надзор и никой по крайбрежието не се възползва от удобствата.

Дяволска жена! Колко простичко го изрече. Свободен човек от свободен свят! При това, какви ханшове! Никъде не бях виждал подобно нещо, дори като екскурзовод по Слънчев бряг, изключително дупе! И всичко туй – мое. Можех да правя с него каквото си ща, Дейзи ми се предлагаше изцяло: и отвън, и отвътре, без остатък. Такава жена ме обича, кани ме на борда си да обикаляме света, а аз, като последно балканско нищожество, правех фасони, бягах ѝ, сякаш ме гонеше бик..

Уплаших се, че ще духне и яхтата ще отблъсне без мен. Съдбата като нищо можеше да. ми погоди такъв номер. Мисълта, че Дейзи ще се изпари без остатък ме разсъни съвсем. Докато се обличах,пресмятах пътя до Танджер. Излязох в хола, всъщност – администрацията на хотела. Огледах картата. Танджер бе кацнал срещу Гибралтар. Не можах със сигурност да разбера на Океана ли е или на Средиземноморието. Туй нямаше значение. Интересуваше ме наличието на летище. Да, имаше. Край мен ненадейно бе запърхал шансът да преплавам Средиземно море по дължината му. Чак сега усетих самотата и тишината на хотелчето. Беше паднала нощта, часовникът показваше девет.

Вън въздухът бе изгубил свежата си острота, улицата ми се стори по-тъмна от всякога, Пак със закъснение забелязах, че липсват звезди. Никакво движение на въздуха. А след малко по лицето ме парнах две капчици. Адамас спеше. Този път се чувствах и сам, и подигран,  измамен от близки и далечни за мен хора.

В мършавата, изтощена от очакването да се случи някаква промяна нощ, съществуваше само пристанището. Както обикновено, лампите му осветяваха някои паноптикотични кадри без звук и субтитри.

Въдичарите са си въдичари, двама от тях бяха дошли на нощна смяна. С насочени към морето и небето пръти те чакаха да им се случи нещо хубаво. Съседките ми по стая, бледите никакви момичета от Уайуоминг, сега изглеждаха плътни, отраженията на тъмнината им даваше самочувствие. Точно в центъра на декора три момчета и две момичета седяха по турски на каменната настилка. Учудващо кротко за възрастт им те си разменяха реплики на немски и надигаха бирени бутилки. В един от кавалерите разпознах местно островно гураджийче. То дремеше, в края на лятото всички аборигентчета дремят от умора и от пресищане. Красивата шведска четворка също беше тук, разположена по седалките на отдавна умрял велбот. Четворката мълчеше и сега. Шведчетата сякаш очакваха спокойното потегляне на разсъхнатата лодка напред, към друго място на света… В най-далечната част на П-образния кей фериботът „Милос” набираше сили за утрешното пътуван до Пирея.

18.

Дейзи не участваше. Седеше с лице към мен. Отдалеч не виждах нещата както трябва, но разкопчаната ѝ блузка сигурно разкриваше една трета от гърдите ѝ, толкоз, колкото позволява приличието. Обрамчена от навалицата, Дейзи просто блестеше, но този път ми изглеждаше и не моя, светеше в непостижимата далечина като звезда в небето. Оживлението върху палубата, както предположих, си беше най-обикновено явление през дългото битие на Илюзия. Редно си е, на такива сбирки, капитан Кларк да говори най-много. Сега обаче устата му не спираше. Той седеше с гръб към мен, лицето му го нямаше, но долавях как петимата гости го слушат внимателно, насочили почтителното си внимание към личността му.  До Илюзия, с кърма към кея, бе привързана прекалено бяла моторна яхта, от тия, дето с тях си служат милионерите, а до нея пък, с още неприбрани изцяло ветрила, гледаше да остане незабелязан един наистина незабележим шлюп с Новозеландско знаме. По пътя на логиката туй приятно вечерно събиране на екипажите би трябвало да се състои в удобния салон на моторната яхта, но милионерите, както и новозеландско семейство, явно предпочитаха да се похвалят след пътешествието си, че са стъпили на Илюзия и са прекарали няколко приятни часа с капитан Кларк, да, не се пулете – и много интересната му дъщеря.

Капитанът на моторната яхта Якоб 2 – най-после разчетох названието ѝ в мрака – наливаше в чашите някаква много скъпа течност. Наливаше бавно, спокойно, бих рекъл преднамерено спокойно, сякаш му предстоеше да живее поне сто и петдесет години. Той единствен носеше на главата си капитанска, с вид на токущо купена шапка, от ония, дето съдържат много предмети и надписи: котви, шнурове, звезди със златен блясък, обозначение на фирмата производител, плюс отличителните данни на магазина в Холандия или Франция. Забележителната му черна, брадичка също ми се стори купена от магазин. Собственикът на Якоб 2, със златна мъжко-женска коса, внимаваше в никакъв случай да не се държи като собственик. Признавам, направи ми добро впечатление, само че за сметка на неговия придружител в пътешествието – той пък май че се държеше като собственик. Чувал съм, че милионерите, като тръгнат по такива, морски маршрути, обикновено си взимат за екскорт момичета, понякога цяла тайфа, затова хич не ми бяха ясни отношенията на тия двама мъже. Както ги наблюдавах от прикритието си, заприличаха ми малко нещо на влюбени, разчитах на Дейзи, като се видим, да ми открехне няколко думи по въпроса. Но кога ще се видим? Капитанското конте, както споменах, наливаше толкоз бавно и налагаше същото бавно темпо на купона, бавно говореше и капитан Кларк. Ето сега, със същото бавно темпо се извърна към мен новозеландката, мамичката ѝ, с подобни ново зеландски и австралийски яхтички обикновено пътуват само дипломирано грозни жени, а тази направо изчурулика в мрака с хубостта си и прати любовницата ми в нокдаун. Тая дреболия ми подсказа, че жени на петдесет, от рода на Дейзи, трябва да се консумират обезателно насаме.

Реших, че няма да стане скоро, много ми се щеше още тази нощ да съобщя, че съм готов да тръгна за Танджер, а трябваше да почакам доста, налагаше ми се да убия някъде времето, но къде? Да не говорим, че отсега нататък, след всяка новоизтекла минута, се наслагваше и някаква капризна, дяволска злост у мен, да нацелувам нокаутираната. Тръгнах по уличките на Аламас. Стените и листата вече влажнееха. От небето тази нощ росеше по рекордно скъпернически начин. Крачех бавно и винаги се връщах, нямах воля да се отделя от пристанището. Най-после си намерих достойно за петдесет и седем годищната си възраст и най-вече за битието си на стар бургаски хашлак занимание. Като открих младата шведска четворка пред себе си, тръгнах след нея. Вървяха бавно. Всеки сам за себе си. Нито една от мъжките ръце не полегна върху нечие рамо. Нито обратното. Не искам да кажа кой знае какво, от години вече е ясно, че не съществуват несексуални нации, това се оказа мечтание на ориенталските и балканските мъжкари. Но поне да си поразкажат нещичко тия млади хора, нищо, вървяха, люшкаха се насам-натам. Минаха край хотела ми. Продължиха. Продължих след тях, нямах с какво друго да запълня времето си. Стигнаха до хубава къща, издържана в модернизиран цикладски стил. Изчезнаха в нея. Озовах се до страничната стена на жилището. Прозорците на две от стаите светнаха. Почаках. Красивото шведско момиче ми се отблагодари мило за търпението – приближи се до прозореца, отмахна някакъв тюл и сякаш се загледа да види свирещите щурци, а аз пък видях босите ѝ гърди, които се оказаха поне три пъти по-богати  от Дейзините. Тъмно. Тихо. Само щурците и мисълта, че нямам никаква сметка да сравнявам любовницата си с други подобни на нея.

На връщане, и тъй и тъй минавах край моя хотел, отбих се в стаята си. Настоявах в себе си за воля и търпение. Милата госпожа Панайота беше оставила на масата ми някакъв ориенталски сладкиш с орехи и шербет. Точно това ми трябваше. Въглехидратите ме успокоиха веднага, поизпънах се на леглото.

19.

Слава богу, събудих се само след два часа. Наближаваше полунощ. Росеше все по същия начин. Забързах. През моето отсъствие пристанището беше умряло, нямаше го, парчета от него висяха призрачно между невидимото море и още по-невидимото небе. Новозеландската яхтичка продължаваше да се гуши до Якоб 2, но и милионерската изгъзица вече спеше дълбоко, без светлина на борда. Невероятно, светлина имаше само в илюминаторите на Илюзия . Да, там някой не спеше и този някой можеше да бъде Дейзи, все още будуваща с надеждата, че ще се появя да я потърся точно в тая нощ, когато сгромолясването на времето налагаше на влюбените да се търсят и намират.

Като се приближавах към старата черна скитница, дочух слаб сигнал от нещо, за което знаех, че няма очертания, дъх, име. Така нежно и сладко проскърцваше кранецът, който предпазваше най-издутата част на корпуса от удари в кея. Стъпих на палубата с намерението да почукам дискретно на прозорчето. Представих си как Дейзи се усмихва в каютата си и само след минута ще се появи на асфалта, където ще я дочакам. Копнеех да оглозгам жената, издумала така леко най-простата формула на живота: Открадни катера и бягай!“ Такова момиче заслужава да бъде ухажвано непрекъснато и да бъде последвано не само до Танджер, какво е Танджер, нищо, пред останалите посоки на света. Стреснах се. Зад кърмата заподскачаха кефалчета. Те също бяха усетили зараждането на вятъра.

След плясъците на рибешките скокове ме смути грубиянско мъжко дихание, хъркане, стенания на загиващ в битка великан – капитан Кла или хъркаше в съня си, или умираше и тази неопределеност предизвика недоумението ми. Любопитството, естествено, надделя и преди да избягам, погледнах през илюминатора. На отсрещната койка, сред обилна светлина, един огромен гол Мойсей, само че малко нещо кльощав, обзет от необяснимо за неговите седемдесет и пет години ожесточение, ревеше от страст и се мяташе върху несъблечена докрай кукла. Бях потресен и не можах да забележа дали куклата реагираше на крясъците му, но видях много ясно как звярът изваждаше и вкарваше в тялото ѝ своят исполински, касапски оформен от природата член.

20.

Бях вир-вода. Мокри се изкачваха нагоре и момичетата от Уайуоминг. Всъщност пред мен по сттлбището пристъпваха тежките им раници-самари. Един след друг в търбуха на ферибота влязоха два камиона, един тир и десетина автомобила. Зад мен врякаха мокри гръцки лелки тип созопол, а зад тях мълчаливо се катереха две силно оръфани попчета от обеднял островен манастир. Преди да се примъкна в салона на топло, погледнах към Илюзия. Видях само мрак. Вятърът блъскаше водопадите на дъжда върху мен и цялата поветрена част на палубата. Че корабите им са мръсни, това си го знаех още от детските пристанищни години, повтаряше ни го често и очарователният корабен агент Калоян Жечев. Вече трета година през октомври идвам в Цикладието и обикалям островите му. Този е може би десетият кораб, с който се придвижвам – и той вехт, олющен, повече отколкото е нужно – народен. Сред бурята и валежа Милос ми приличаше на мокър овен и като всеки мокър овен издаваше специфична миризма на мокър гръцки ферибот.

В залата беше сухо, огряваха я няколко телевизионни екрана, заредени с горещи трилъри. И най-важното – места колкото щеш, може би прашни, може би с изпокъсани облицовки, но широки, меки. Учуди ме броят на заминаващите. Идваха от селищата и хотелите, от вътрешността, все жертви на първата дъждовна метла, млади хора, някои заспиваха още с влизането си в залата. Де да можех и аз. Изключено. Трудно е да се измисли по-сериозен стрес от погнусата. Обхващаше ме перманентно омерзение. Бавно, ала сигурно то убиваше активността ми – бях решил да не се връщам направо в Атина, оставаха ми шест свободни дни, можех да опоскам още поне два острова, но се чувствах разоръжен. Пък и подигран… Ето как неочаквано разбрах защо хората от всичка времена., по целия свят, получат ли някакво психическо вцепенение, също като мен, се приближават до първия изпречил се на пътя им бар. Етикетите, бутилките, цветовете на. течностите в тях ми обещаваха първа психотерапевтическа помощ. Бюфетчикът посегна към рома – хладното време, ранният, още тъмен час… Направих му отрицателен знак. Предпочетох сто грама от джони, но той ми напомни за Джими, затуй посочих към балантайн. Преди да докосна чашата, помислих си какви ли ужаси се крият и зад туй име Джими? Омерзението си поиска по-смела глътка. Оказа се, че по-едрата глътка в тъмни зори предизвиква мигновен ефект. Напрежението ми омекна моментално. Не побързах да се усмихна, все още не ми достигаха сили за тая работа. Шред очите ми се оформи мръсна картина с мръсния кораб, в него всеки компонент стоеше толкоз скверно, че плачеше всичко да бъде палнато с клечка кибрит, да изгори, на всяка цена далеч от брега, заедно с негодяя капитан и негодницата щерка, участващи от десетки години в този гнусен сексуален атракцион, както го бяха видели очите ми преди пет часа.

Дейзи изскочи внезапно. Мокра, тъмна. Търсила ме по палубите и салоните на всички класи. Като застана до мен, тя благодари небрежно на капитана на ферибота, а той, преди да се отдалечи, заяви покорно, че ако се наложи, заради дамата на моретата, е готов да отложи с цели десет минути потеглянето на кораба. Може би шега, но чудесен жест на офицерска елегантност. Обаче дамата на моретата не се усмихна и не благодари.

– Както виждаш – духна – обърна се Дейзи към мен. – И тръгваме. Търсих те в хотела. Искам да дойдеш с мен, разбра ли?

Надигнах глава, отместих поглед от стоте грама, които се въртяха сякаш сами из пръстите ми. Дейзи хвана чашата и я постави на плота.

– Снощи те чух, усетих те и се зарадвах. Сигурно си дошъл да ми заявиш…

Може би съм я гледал много по-остро от допустимото, щом прекъсна изречението си. Много беше грозна, горката. Обзе ме страстен импулс да я зашлевя пред всички, крайно време беше тази напаст да си получи заслуженото. Както капитанът, така и екипажът на „Милос” да разберат истината за дамата на моретата. Е, да , само глътка уиски, но и тя се оказа достатъчна: вместо да вдигна ръка, прибягнах до иронията:

– Знаеш ли, питам се как си дошла. Все още е нощ. Татко ти пуска ли те нощем сама?

Иронията ми произведе буквален ефект. Дейзи ме изгледа, по много особен начин, този неин поглед аз не можах да разчета. Нещо като сълзица се появи на окото ѝ. И си тръгна. Направо се отдалечи. Но при тази жена тръгването не означава нищо. Тя се върна.

– Много хора смятат, че капитан Кларк е мой баща. Просто изхвркна из главата ми, че и ти… Жалко!… Казвай, ще дойдеш ли или няма да дойдеш. В Танжер ще правим сериозен ремонт, а ти ще отлетиш за България.

– Този капитан Кларк всъщност какъв ти е’?

– Женени сме от трийсет години.

– И още те употребява, така ли?

– Да.

– Щастлива жена.

Изглежда, че съм произнесъл много важна за чувствата ѝ реплика. Този път Дейзи си тръгна без да ме погледне. Очаквах, както беше в стила ѝ, да се върне. Тя само спря – и хвърли последните, си думи:

– Ние с теб сме заклещени кучета.

>>> Втора част: http://bit.ly/My1FqB


БОРИС АПРИЛОВ

 Л О В Е Ц Ъ Т Н А . Х А Ц И Е Н Д И

Разкази и новели

===============

 

Съдържание:

Докосване.pdf
Страх.pdf
Нещо си отива.pdf
Островчето.pdf
Деликатно настроение.pdf
Лодос.pdf
Срещу империята.pdf
Трябва да спим на открито.pdf
Светът.pdf
Отбраната на Спарта.pdf
Ловецът на хациенди.pdf
Изкачването.pdf
Пясък.pdf
Синьо.pdf
Двубой в неделя сутринта.pdf
Тур за овации.pdf
Насаме.pdf
Часът на източния бриз.pdf

* Книгата е подготвена за печат през 1990 г., заедно с още няколко тома, за планираното от СБП традиционно издание Събрани съчинения послучай 70 годишнината на автора. Тези събрани съчинения никога не видяха бял свят, поради ОЗМ (Основният закон на Мърфи), ВВГ (Всеобщата всемирна гадост) и Ентропията, които допуснаха именно дългоочакваното скапване на комунизма, или каквото там е било онова в Родината – да настъпи точно тогава и да попречи на осъществяването на още една негова мечта!… Би било смешно, ако не беше така трагично.


БОРИС АПРИЛОВ

ТУР ЗА ОВАЦИИ   .pdf file  за сваляне…

Тази сутрин Маноли се надигна от леглото по-късно и вместо да тръгне към лодката, извърна се към съквартиранта си: бедни сме, Мечо, много сме бедни и сме незначителни. Мечока, който го гледаше от дъното на колибата, бе изненадан най-вече от печалния тон, но му стана почти ясно, че днес няма да излизат на риболов или нещо подобно. Той стоеше и чакаше да му се дадат по-големи обяснения, господарят на колибата и лодката би трябвало да направи това. Маноли ритна една туба, дръпна предпазната рибарска мрежа на вратата и излезе. На изток небето прегаряше, а между тръстиките береше душа нощният бриз, в блатото куркаха костенурки, от водите му излиташе онова тайнствено и заемащо мястото си в деня нещо, но какво беше то, както винаги, не можеше да се разбере. Лодката лежеше като замръзнала в ръкава, насечена с правите линии на тръстиковите мечове. Денят напредваше навсякъде, не можеше да проникне само в колибата, там смърдеше на прах и застоял въздух, вонеше на убивани през годините мухи и комари. Бедни сме, обърна се този път Маноли към слънцето, много сме бедни и като ни види човек, трябва да плюе. Мечока седна наблизо и постави дългите си ръце на коленете. Мечок, кажи, не сме ли мизерно бедни? Мечока не каза нищо. Не ти ли се пие уиски, кажи, но не на къмпинга, а сред богати и много красиви хора!… Мечока знаеше къде се намират богатите и красиви хора, но дотам имаше не по-малко от дванайсет мили и повече, това е време, гориво, не, Мечока не е и допускал подобен вариант за днес; той все още седеше и гледаше ръцете си, сякаш търсеше там смисъла на предложението.

Маноли се приближи до мивката, насапуниса бронзовото си лице и започна да се бръсне; по средата на бръсненето влезе в колибата и натисна бутона на транзистора, с което освободи духа на някакъв заключен в кутията ритъм, ритъмът изхвърча на свобода и затресе утрото. Самобръсначката сновеше плътно и леко върху кожата му, разкриваше прелестни бръчици; запомнете, вече на става дума за някогашния Маноли, сега Маноли наближаваше седемдесетте, някогашната му игрива жълта косичка вече е синкаво бяла, тя пак го краси, но вече е кацнала върху жилаво спечено тяло, което никога не би пропуснало възможността да покаже, че не се предава, особено когато трябва да го доказва с движенията си – в движенията му има нещо не само жилаво, те са направо жизнерадостни.

Мечока погледна още малко ръцете си и взе също да се бръсне, по неговата грозна кожа ножчето се измъчваше и стенеше. Маноли обра последния сапун под носа си и внезапно запя, после размаха ръце и заигра в ритъма на румбата, макар че в транзистора не ставаше въпрос за румба, там ставаше въпрос за нови неща, твърде чужди нему, знаеше горе-долу само названията им; Маноли подобно самотен мореплавател лъкатушеше през времето с колибата си, блатото, морето и котките, които умираха и се раждаха, той поддържаше връзка със света само с телефункена си, който му съобщаваше някои координати, не винаги необходими.

Потеглиха през море с цвят на калай право към другия бряг на Бургаския залив, почти към най-отдалечената му точка, сърцето на двигателя биеше тихичко, лодката се плъзгаше достолепно сред най-простия от всички прости светове, създадени само от две плоскости – едната горе, другата долу. Мечока, навлякъл кафявия си раиран панталон, който минаваше за официален, беше успял да заспи върху кубрика, а Маноли седеше до руля, гол, с прочутите си жълти бански гащета голдфиш, кръпнати вече на две места, отънели, герб на стара бойна слава от времето, когато притежателят им печелеше състезанията по скок във вода от трамплин; бойно знаме, развявано по всички плажове на залива. Мълчаливи гларуси пронизваха въздуха, души на удавници излизаха от дъното и се пукаха като мехурчета с един-единствен възглас: А, че то нищо!; някъде някой приготвяше вятъра за деня, някой мълчеше многозначително.

Слънчев бряг показа най-напред хладния си бял мираж, но твърде скоро миражът се оказа купчина от правоъгълници – несериозно изглеждащи хотели, по които сигурно са умували колективи и комисии, пресмятали са ги инженери, начертавали са ги архитекти, със строго съобразени прозорци и тераси. Разминаха се с няколко яхти, край тях профучаваха глисери, тези нахални механични животни размърдаха мъдрата повърхност на водата и всичко отиде по дяволите, после се юрнаха и водните ски – същият шум, същото пренебрежително око на някой фукльо, наобиколиха ги уиндсърфисти, всяко от техните платна се стараеше да бъде по-цветно и по-ярко; удари ги гъста бензинна воня и едновременно с това, още като изключиха двигателя си, гръмна плажната глъч. Маноли пусна котва, за да се огледа и съвземе, на него му се стори, че картината се оказва обезпокоителна – в цялата раздвижена или стояща на място панорама имаше нещо заплашително. Мечока погледна шефа си, след това погледна панталона си. Маноли разкъса пакетче ротмънс и запуши, изобщо търсеше да се улови за сламка, трябваше му опора, нещо ставаше със самочувствието му. Отвори шкафчето и измъкна новата си парадна униформа. Най-напред навлече лимоновожълта памучна фланела, на нея бе изобразен китоловен ветроход от миналото столетие, под кораба на латиница и дъговидно бе написано Нантикет, Тази фланелка бе определена да се превърне в ново бойно знаме за бившия шампион по скокове във вода от трамплин, да смени до известна степен отишлите си по реда гащета голдфиш. За долу следваше втора изненада – ослепително бели джинси; и тъй като на Маноли изобщо му липсваше задник, панталонът се впи в него и придаде на фигурата му още по-сериозна изящност. Сандалите не отстъпваха нито на панталона, нито на фланелката. Към всичко това се придаваха солидна газова запалка, цигарите ротмънс, за които вече стана дума, и коланът, разбира се, от истинска кожа.

Оставаше открит само един въпрос – на кое място да излязат; друг не по-малко важен въпрос – дали пък няма да ги изгонят; лодката, с която Маноли обираше овации там, тук приличаше на тапа, една нищо и никаква тапа. Но никой не им обърна внимание, насочиха се към мостика, хвърлиха повторно котва и се швартоваха по завиден начин, само че и този път никой не забеляза това, да го оцени. Погледни се поне в огледалото бе, глупако, среши косата си, слизаме не къде да е, а на Слънчев бряг, центъра на красотата, тук по възловите места работят поне хиляда души, които ме познават, а тези, които не ме познават, поне са чували за мен. Мечока се погледна в огледалото, но то сякаш не го посъветва да употреби гребен, докато Маноли си поигра доста с косичката. Мечок, това, което виждаш, не е обикновен кораб, а китоловен, разбираш ли, а долу пише Нантикет; ще видиш, че тук никой няма да извади същата фланелка. Мечока примигна и погледна панталона си. В този панталон се губиш като карфица, приятелю, ако искаш да ти купим нов. Вместо да отвърне, Мечока повдигна панталона си и придърпа колана му с още една дупка, панталонът се сгърчи повече, някъде гайките му се приближиха, а райетата горе се деформираха. От мостика двамата се извърнаха и погледнаха плаващото си съкровище, лодката им се стори далеч по-хубава от яхтите и глисерите наоколо, Маноли я намери за твърде миловидна със старата си гемиджийска концепция.

Едва си проправяха път през голотата, момичетата край тях бяха като бисери, безброй много и прекалено бляскави бисери, нагъсто, допираха се, някои показваха гърди, други задничета, всичко хвърчеше навън, радваше се на слънчевата си свобода, дишаше, перчеше се с каквото можеше, и какви очи, боже мой, какви очила и какви коси, какво разнообразие на дрехи и бански костюмчета. Маноли се изпъна както трябва, но за съжаление тук нямаше достатъчно свободно място, за да разгъне походка, те просто трябваше да се провират. Маноли обърна внимание на Мечока, че банските костюми са се смалили бая и ако продължава така, след време неминуемо ще изчезнат, но за съжаление ние няма да сме живи да видим това неминуемо чудо на живота. Думата неминуемо беше любимата му дума: неминуемо ще заседнем, неминуемо ще се ударим в кея, в тази неминуемо ще се влюбя… Мечок, сега разбра ли колко сме бедни и как сме се забутали в оня комарник, а тука тече златна река, живот, виж тая. Мечока видя, лицето му си остана все пак сериозно, ала това му се удаде трудно и Маноли се усмихна. Някога беше фрашкано край мен от подобни, забеляза той, но добави: не точно същите, мамицата му на живота, сега ги пуща по-хубави, много хубави жени са пуснали напоследък бе, Мечок, това на нищо не прилича и неминуемо ще причини катастрофа. Наистина жените край тях бяха хубави, те виждаха само тях, грозните и мъжете не. Маноли вървеше и беше сигурен, че ще го забележат, защото така е било и нямаше причини да не е. Засега напредваха срещу златната река от слънце и свежи уханни кожи, гледаха сградите, взираха се във фирмите им, просто не знаеха откъде да започнат. Маноли искаше да пие, да стреля при флиперите, да се вози на влакчето и, разбира се, накрая неминуемо да прекара три часа в стаята на някоя от тия рибки, да ги поучи, да им покаже някои неща. Усмихваше се, Мечока го принуждаваше непрекъснато да се усмихва, тъй като Маноли знаеше добре какво привлича погледа на съдружника му – съдружникът му се вглеждаше в пъповете, имаше слабост към пъповете на жените, според него всяка дама се състои преди всичко от пъп, той е възел, от пъпа започва човекът, започва всичко. Сега разбра ли какви пъпове има по света? – запита Маноли. Мечока продължаваше да мълчи. И пъповете се промениха, Мечок, но по мое мнение в този хотел има хладно заведение. Мечока не възрази, той направо сви към посоката.

Мечок, какво ще кажеш, запита Маноли, като огледа обстановката, не сме ли унизително бедни с това наше заточение в блатото, сравни туй с колибата и ще разбереш защо те доведох. Но Мечока упорито отказа да пие уиски, настояваше за бира. Маноли се хвана за главата и поръча; преди да се спре на уискито, поиска да му се изброят марките, изброиха му ги, той помисли, помисли и изрази категоричното си предпочитание към джони уокър, заяви на келнера, че джони уокър все пак си остава джони уокър, а келнерът се съгласи и изчезна да изпълни поръчката: без лед, само студена кока-кола и радебергер за оня, потънал в широкия раиран панталон. Маноли пиеше сладко и не толкоз бавно, защото им предстоеше да пият на още няколко места, да поиграе на ротативка и преди всичко, ако може, да поканят някоя от перличките на обед или кафе. Двамата излязоха и отново тръгнаха между тъмните гладки кожи, в една от алеите мина празно такси, наеха го, то ги премести бързо на още по-оживено място, и отново тръгнаха, морският вятър ги намери на една пъстра тераска под канадски тополи, листата на дърветата заиграха, Маноли вдигна нос към тях и усети своя приятел в ноздрите си. По този повод ще глътнем още малко джони уокър, изрече леко Маноли, а след това неминуемо ще загубя десет лева на ротативките. Стана така, както каза – той изпи джони уокъра си, Мечока една загорка, а после ръката на Маноли хвана ръчката на автомата и запуска жетоните. Когато загуби трийсет лева, Мечока поиска да заплаче, но се сети, че днес е ден за удоволствия и преглътна сълзите си. Вместо перлички поканиха две перли по на петдесет години, те се кискаха и искаха да знаят къде ги канят. Маноли заяви: където искате вие, но поканените удавиха сериозната оферта в кикот и изчезнаха. Маноли се погледна в едно огледало и се хареса, ами нищо не му липсваше в края на краищата, какво – строен и слаб, жилав като дрян, собственик на моторница и тръстикова вила край морето, пачката от банкноти издува панталона му, дори криви походката му и китоловният кораб непрекъснато трябва да коригира курса си.

Слънчев бряг кипеше, животът и перличките пулсираха по пясъка, алеите и заведенията, Маноли и Мечока виждаха само тях, те дори не допущаха, че има мъже, старци, бабички, чистачи и чистачки, келнери, в краен случай виждаха и сервитьорките, но и сервитьорките отказваха. Какво става със света? – запита се Маноли, нещо се е променило, изглежда, че се очакват събития. Качиха се на влакче, ядоха телешко печено, пиха евксиноградско (Мечока направи компромис, предаде каузата на бирата), изкачиха се на просторна тераса, пиха кафе, обясниха на немска група, че големите са гларуси, а малките са чайки, Маноли посочи далеч през морската шир и спомена думата колиба, придружи я с думата тръстика, той каза на немците, че на другия бряг на залива има тръстикова колиба, потънала в тишина и чапли, много чапли, водни костенурки, котки, два пъти на ден риболов – той изстреля всички думи срещу групата, като искаше да ѝ каже, че е готов веднага да я натовари на кораба си и да я отведе, но групата разбира ли от дума, групата само недоумяваше чак до момента, в който собственикът на лимоновожълтата фланелка с издутите платна махна нервно с ръка и яростно плати с цяла банкнота. Мечока тръгна след него, обърна се към групата, за да се поизвини, и когато тръгна повторно, препъна се и едва не падна на плочите.

Влязоха във всички заведения на комплекса, пиха навсякъде, Мечока също мина на уиски и от този момент нататък Маноли започна да обяснява на келнерите, че се казва Маноли, че навремето не е отстъпвал първото място по скокове във вода от трамплин и това години наред, келнерите изслушваха всичко внимателно, Маноли плащаше бакшишите предварително, за да го слушат. Те обиколиха всяко кътче на Слънчев бряг, проникнаха и до неизвестни, ненужни според тях места, слизаха от такситата и поръчваха да ги вземат от същото място след десет минути, докато накрая Маноли заповяда да ги отведат до мостика.

Лодката се гушеше между няколко яхти, в яхтите се смееха мъже и жени, бризът духаше кротко, сладко, денят се готвеше да си върви, а летовищната глъч се усилваше. Слънчев бряг очакваше нощта, за да се изрази още по-ярко,

Мечока отвърза при запален мотор, след това изтегли котвата и изтича към руля, тъй като Маноли го нямаше, липсваше, търсеше нещо за пиене в кабината и май че намери, защото се появи придружен от бутилка най-долнопробен ром, и то останал на дъното кой знае откога. Мечока гледаше пред себе си, внимаваше да не блъсне някого и напразно очакваше да чуе коментар. Нито дума. Когато лодката остана насаме с морето и светът отново се превърна в най-простия от всички прости светове, и тогава Маноли продължаваше да мълчи, дори не надигна бутилката, тя остана сгушена в ръката му, тялото му бе обхванато от страшна слабост, удушено от жестока тъга. Маноли искаше, не че не искаше, да се обърне към приятеля си, но се съмняваше, че ще бъде разбран, защото в края на краищата, като помисли човек, става много страшно, ами че то какво – там никой не го позна, никой не си спомни за него дори когато сам отвори въдрос за себе си, следователно човекът изчезва, пропада без следа, и то човек като Маноли, а какво остава до другите.

Борис Априлов, 1991.


БОРИС АПРИЛОВ

С И Н Ь О    .pdf file за сваляне…

Не познавате такава безнадеждност. Навярно знаете какво е да обичаш безнадеждно жена, да чакаш завръщането на безнадеждно болен у дома, или пък безнадеждно да потънеш в клевета, но цели два месеца да стоиш на пустинен бряг срещу безрибно море, да те мият дъждовете, а ветровете да спукват кръвоносните съдове на очите ти – тази безнадеждност не познавате. Нейният трагизъм се състои в това, че като лежиш в палатката или на земята, в ума ти се върти една и съща мисъл: някъде в мръсните води има риба, дявол да го вземе, и ако тази риба влезе в мрежата, тринайсет семейства ще се усмихнат, тринайсет души ще знаят за какво са киснали в пустинята.

Бях всеки ден около тях. Те ме мразеха. Редовно вадеха празна мрежа и пак я навираха в морето, и пак я измъкваха и още повече ме намразваха. По едно време започнаха да ми я натриват на носа: виж бе, кутсуз, виж – пущаме мрежа и вадим само мрежа!… Виж каква празна мрежа!

“Виждам – казах си аз, – но защо я триете на моя нос? Трийте я на вашите носове, бийте си шамари, негодници, щом сте избрали най-неподходящото място!…” Бяха рядко гадни типове и ги презирах до дъното на душата си. Те не искаха да ме виждат около себе си, тъй като ме считаха за “кутсуз”. Бяха презрени и ограничени фаталисти, бездарни занаятчии, некадърни да оправдаят и заплатите си. За тях аз бях очилат кутсуз с яке и транзисторен приемник в ръка, домъкнал се от майната си да им донесе малшанс. Дори да нямах очила, дори да не носех радиоприемник, те пак щяха да ме мразят. Простаците не знаят какво да мразят!… Нощем блъсках силно клавишите на пишещата машина. Знаех, че рибарите ме чуват, и исках да ме чуват, стараех се да помислят, че моята работа спори. Нищо не спореше!… Удрях клавишите, защото ми бяха опротивели. Всичко ми бе опротивяло, дори тръстиковата колиба, в която живеех. Нека ги дразни шумът на машината – за пръв път изпитвах омраза към група хора.

Може би се канеха да ме бият? Моля!… Бях решил да приема двубоя. В бригадата им работеха двама хулигани, известни в града на големия залив. И двамата бяха прекарали по една година в затвора. Помъкнах ножа в джоба си. Но продължавах да ходя на брега, където наблюдавах как простират гриба да съхне. И когато го вадеха, бях там – на десет метра от тях, винаги топло облечен, нахранен, с хладнокръвно изражение на лицето.

– Дразниш ги – предупреди ме един любител рибар.

– С какво? – пожелах да узная аз.

– Не се навъртай край тях.

– Никой не им е виновен, че са некадърни.

Човекът, който искаше да ме предпази от нещо, сви рамене и ме остави.

Есента беше рядко противна, но по едно време се оправи, и то така, че ни слиса. Частниците съсипаха рибата: изпокъсаха чипаретата и продъниха мрежите. Аз продължавах да се въртя около грибчиите. Но го правех от дебелоглавие. Разберете – махна ли се и те случайно натряскат мрежата, съм за никъде. Ще се разчуе нашир и длъж и ще ме обявят за “човек, който пъди късмета”. Тогава никой не би могъл да ми помогне.

Мястото, където седях да ги наблюдавам, беше високо и закътано в скута на дюната. Загледах ли се към хоризонта, сякаш забелязвах извивката на планетата. Морето бе възвърнало нежната си душа, вятърът падаше върху него като влюбен, а небето се издигаше високо – очаквах всеки момент да се разтвори и най-сетне да покаже прословутите си тайни.

Доброто време просто разби противниците ми. В бригадата се промъкна разложението: пиянства, побоища, отклонения от работата и някакъв необикновен скандал с лавкаджията, който отказа да им продава. Въпреки това ракия се намираше. Двама от тайфата плюха на всичко, снабдиха се с тротил и започнаха поголовни бомбардировки на водата. Другарите пък започнаха да им завиждат. Повлиян от тях, капитанът отказа да дава лодка на бракониерите. Така се стигна до най-големия побой. Не се разбра кой кого би. На другия ден забелязах, че всички са посинели.

И сега, запитам ли се как стана така, че все пак не успях да отнеса един по-приличен пердах в суматохата, не мога да си отговоря. Дори не подпалиха колибата ми. Може би бяха прекалено заети със себе си. Отървах се само с един удар. Нанесе ми го – кой, смятате? – готвачът. Беше след полунощ. Вървях по пътеката, спънах се в някакъв труп и паднах. Трупът се надигна, пропълзя до мен и започна да ме разглежда.

– Ааа, ти ли си?

Почувствувах юмрук по устата. Това сякаш бе знак да се отприщят дяволите у мен. Стаената злоба се вля в мускулите на ръцете ми. Нямах възможност да замахна, ала успях да сключа пръстите си около мръсния врат на нападателя. Силата ми се удвои, когато познах готвача на бригадата. Той просто ме изненада с прибързаността си – легна до мен и не мръдна. Не се показах джентълмен. Щом станах, яростно го заритах. След това тръгнах към морето. Нагазих, загребах вода и започнах да плакна разкървавената си уста.

– Тоя пък взел да си прави гаргара с морето! – рече някой зад гърба ми.

Нямаше защо да се обръщам: двамата биячи, онези, които са лежали в затвора.

Заприиждаха още грибчии; заставаха върху билото на дюната, изрязани на бистрото звездно небе, идваха един по един и се нареждаха, докато се събраха всички, без капитана и готвача. Съзвездието Орион висеше ниско над главите им и аз, силен в иронията, за момент си помислих колко красиво създание е човекът, роден да завоюва дълбочините и да се вреже в звездите. Бях пил уиски в бара на града, а не презряната им гроздова ракия, достойна да взриви само най-калните им инстинкти.

– Писателю! – провикна се някой. – Кой те е фризирал?

– Вече нямате готвач! – извиках аз. – Имахте, но сега няма кой да ви готви, защото го удуших!…

– Той готвеше помии! – одобри високо друг. – Добре си направил!

– Не знаете да боравите с морето! – изревах аз, макар че не виждах лицата им (сиянието на Орион бе по-ярко от мътилката, която излъчваха мухлясалите им мутри). – Вие сте кофти рибари!

Редицата стоеше неподвижно на дюната. Недоумявах какво решение можеха да вземат. Знаех едно – да се пребият, не могат да ме стигнат. На една крачка от мен бе морето и аз съм по-добър плувец от тях. С незабележимо движение освободих часовника си, пуснах го в пясъка и го зарих с върха на обувката си. Изглежда, че ме мразеха много, щом бяха дошли за последно разчистване на сметките.

– Този е полудял! – рече някой.

– Винаги си е бил луд – потвърди друг. – Какво искаш от човек, който е зарязал София и живее в колиба!…

Така не говорят хора, решени да нападат. Тогава разбрах, че съм много пиян, че в подобно положение може да изпадне само човек, наситен с шотландско уиски… Грибчиите не идваха да ме бият, а да заметнат мрежата.

– Некадърни сте! – извиках все пак аз и защо трябваше да кажа така, не зная.

– Да го набия ли? – запита един от бившите затворници.

– Остави го за утре.

Откъм лодките се провикна капитанът. Грибчиите, както се смееха, потеглиха нататък. Изрових часовника си, духнах в стъклото му и го пъхнах в джоба си. Вече не виждах рибарите, сега до мен достигаха само гласовете им – няколко наставления на капитана и плясък на весла. Духаше хладен западен дежурен ветрец от сушата, който призори трябваше да умре.

Мразя да пиша за побоища; ненавиждам четива, в които се разказва едновременно за море и бой, тъй като често двете неща се свързват, но такива бяха фактите тогава с тия омразни типове. Какво да предприема по-нататък? Да бягам ли? Трябваше да остана. Дори да ме пребият. Пиянската ми глава бе решила на другия ден да се бием, докато падна. Интересно, беше ми леко тази нощ, весело ми беше, плуваше ми се и ми се пееше. Морето спеше в краката ми, безплътно и прозрачно като въздух, водата и небето бяха разтопени, проникнали едно в друго, превърнати в една-единствена мека материя, зад чийто воал всеки миг можеха да заплуват риби, а звездите приличаха на милиарди мехурчета – кислорода на вселената. В подобна безплътна нощ всички същества трябва да бъдат добри, да не се бият, да не псуват на майка, да не се заканват. Седнах на пясъка и се замислих за човека. Но не абстрактно, както бихте предположили. Тогава, както се бях разнежил, бих могъл да приема за човек дори двамата хулигани, цялата грибчийска тайфа и тъкмо тази отстъпка, която правех в името на доброто, ме натъжи. Тези грибчии бяха жители на парцаливата махала на човечеството, газни и омразни типове!… Чудно, от уиски глава не боли!… Те искаха да ме унищожат, защото са изпълнени с ненавист не само към мен, но може би към всички, които говорят по-правилно от тях и носят якета…

Лодката на капитана изчезна в тъмносинята бездна. Сега можех да виждам очертанията само на тези, които бяха останали на брега. Те придържаха десния край на гриба. Лодката трябваше да влезе навътре, да загради пространство от морето и да се върне на пясъка. В огромната подкова от мрежа, въжета и корк би следвало да има риба. Но риба няма да има… Когато не върви – не върви. Не знам дали съществува по-вълшебен ритъм от тоя на пляскащи в нощната тишина весла. Този ритъм звучи най-сладко и най-унесено, когато се разполагат мрежите на гриба…

Най-после лодката се появи отново. Тя изплува от бездната право срещу мен, придружена от шепота на веслата, глухото боботене на бордовете и тихото съскане на въжетата. Напразно я чаках да докосне брега. Нещо я задържаше.

Горе съзвездията вършеха гигантските си шахматни ходове. Между звездите се отронваха и падаха пионки. Бързах да ги засека спрямо Полярната – любима моя игра. Малка комета одраска небето и угасна високо над Полярната, а под нея издъхна друга и когато съединих трите точки, получи се удивително права линия, чието продължение прониза носа на лодката. Опитах се да доловя в туй някаква поличба, но каква?… Нямах време да мисля. Обхванати от безпокойство, рибарите заговориха с възбудени диви гласове:

– Първо да излезем на брега!

– Капитане, да отпуснем въжето!

– Мълчете! – извика капитанът.

Това е тишина!…

– Към брега! – отсече най-после той. – Отпущай въжето!

Въжето засъска по-рязко, вече можех да виждам как някакви ръце го освобождават.

Носът на лодката докосна пясъка. Няколко ботуша нагазиха във водата. Рибарите ловко изтеглиха лодката и престанаха да отпущат въжето. След туй всички се хванаха за него.

Някой изруга и съобщи, че мрежата не помръдва дори на сантиметър, но останалите и без това бяха почувствували нейната съпротива.

– Само туй липсваше!…

– Тихо! – изрева капитанът.

– Закачили сме я.

– Млъкнете!…

Хората от другия край на мрежата, които бяха останали на сушата, също се вълнуваха. Капитанът се отправи към тях. По средата на пътя той се спря и запали цигара.

Обзе ме предчувствие за най-лошото. Така задръстени, негодниците щяха да изпокъсат съоръжението и ги очакваше най-срамният финал. Това се казва награда за двата месеца отчаяние. Капитанът изля яда си на другата група и отново се върна при нас. Хванати за въжето, хората му вече забиваха нозе в пясъка.

– Заградили сме сто мини! – пошегува се някой.

– Тук няма мини – отвърна капитанът, защото не разбра шегата.

– Отиде мрежата! – забеляза друг.

Той изпсува и просто ми се ще да ви кажа как, но хайде от мен да мине, щом в литературата е забранено да се псува.

Стори ми се, че най-разколебаните в момента са готови да зарежат всичко и да се пръждосат, където им видят очите. Тази нощ се решаваше съдбата на бригадата, която неизбежно щеше да се разпадне. Да си призная, започнах да изтрезнявам. Замислих се: да избягам ли преди трагедията, или да остана до края. Беше се разбрало какво става. Коравосърдечието ми се разтапяше. Вече съжалявах враговете си. Нима и аз не бях като тях, човек с грижи и хиляди неприятности? Действието на уискито преминаваше. В устата ми загорча и ми се приплака. Сега те можеха да ме пребият като куче, да ме премажат в яростта си и не това е най-страшното – повече ме измъчваше мисълта, че присъствието ми наистина носи нещастие на хората. Започнах да си припомням подобни случаи, като садист ги търсех в миналото си – зорко, безмилостно – и ми ставаше все по-тъжно. Достатъчно ли е в такъв момент само да се презираш? Имаше нещо по-страшно – какво по-отчайващо от това ТИ да си този, който носи нещастието, да го излъчваш така, както някои излъчват радостта и оптимизма… Морето и небето потъмняваха, гаснеха и светлите пътища в живота, тоя мръсен живот, в който живеят подобни на мен и грибчиите…

Някаква сребърна вълна се надигна в тихата плитка вода, плъзна се към брега и припляска върху мъртвия пясък.

– Риба! – извика един от бившите затворници.

Притичах и нагазих във водата. Втората грива на закипялото море ме удари по глезените. Няколко парчета се мятаха върху пясъчната ивица. Наведох се и вдигнах едно от тях.

– Риба! – размахах го над главата си. – Риба!

Плитчината закипя. Стотици риби трептяха в нея. За миг добих чувството, че се намирам сред бързей на река, а рибите не бяха сто, бяха хиляди, и ето че се залюля цялото заградено от мрежата пространство.

Инстинктивно потърсих свободно място на въжето, дланите ми докоснаха някакви мокри ръце, ръцете на другите. Усетих дишането на капитана в ухото си, в самото ухо, сякаш искаше да го отхапе. Дъхът му миришеше на бира и чесън. Изплашените рибни ята успяха да се приберат в дълбочините, повърхността на морето се успокои. Мрежата бавно прииждаше към нас – със скоростта на часовникова стрелка. Започнахме да се разгъваме на широк фронт, катерехме се по склона на дюната, а при въжето се освободи място за всички. Сега да имаше и малко твърда почва под краката!… Изпитвахме чувството, че притегляхме цялото земно кълбо заедно с небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма. По небето се разля тънко розово млекце – под хоризонта се създаваше слънцето и близките звезди се разтваряха в светлите му сокове. Пуснах въжето и тръгнах към палатката на частниците. Олюлявах се, но вървях, и отново се сблъсках с готвача.

– Трудно теглим – рекох му аз.

– Кое? – запита той и все още държеше шията си там, където го бях стиснал.

– Много риба! – допълних аз.

– Къде?

– В нашата мрежа!

– Коя мрежа?

– Вашата мрежа.

Той забърза към бригадата. Обърнах се след него да го осведомя, че ще докарам още хора, но готвачът беше изчезнал.

Никой не пожела да дойде. Всеки искаше да спи, нуждаеше се от сила за утрешния ден. Само един тръгна подир мен, твърде млад и здрав човек, с красиво мъжествено лице. Спирах се да го изчаквам, той изобщо не знаеше какво става, нито къде върви, мисля, че продължаваше да спи, и може би му се струваше, че сънува хубав сън с много риба. Щом наближихме гриба, човекът се разсъни и каза:

– Какво бе, къде ме водиш?

– Да помогнем малко – рекох аз.

– На кого да помагам?

– На грибчиите.

Той ме напсува и тръгна обратно.

Краищата на гриба вече лежаха на пясъка. В мрежата рибите бяха една до друга, заплетени в каретата с хриле и опашки – същите, които им осигуряваха живота и движението, сега ги бяха впримчили и умъртвили. Грибът продължаваше да излиза бавно от морето и зората настъпваше бавно, и блясъкът по телата на рибите се раждаше бавно, и ние теглехме бавно. От време на време се заглеждахме в подплашените ята, които раздвижваха водата, искахме да се уверим, че не сънуваме. Защо да не си призная, че бях вън от строя, че бях свършил. Ръцете ми изпущаха въжето, краката ми искаха да избягат. Най-после се оттеглих и паднах върху меката плът на дюната. Почувствувах нейния хлад и се дотътрах до изсъхналата трева на хълбока й. Починах си и се отправих към колибата. Не знам защо най-напред напипах транзисторния приемник. Някъде на изток човечеството се пробуждаше, държавите се изправяха на крака. Елементарна, ритмична музика, гласове на жени и мъже, пиано и утринна гимнастика. Отпуснах се на леглото и се усмихнах: каква гимнастика бе, хора, елате на мрежата!…

Поспах три часа и съжалявам за това, защото и до днес имам чувството, че съм пропуснал най-хубавата част на филм, най-мъжествените страници от повест. Събудиха ме болки в дланите. Маршовете на утринната гимнастика бяха изчезнали, в приемника гърмеше Брамс, през прозорчето стреляше слънцето. Скочих, прибягах по пътеката и както обикновено, застанах върху дюната.

Моторът на гемията майка работеше. Белите бордове на кораба се отразяваха в гладката вода, бяла лодка отнасяше пълните касони на палубата ѝ – трюмът, бакът и кърмата на гемията бяха натъпкани с риба, коритото бе потънало до фалшборда. На пясъка се издигаха огромни купища скумрия. Грибчиите, загубили сили, продължаваха да освобождават всяко парче от мрежата и го хвърляха в касоните, капитанът плакнеше касоните в морето и тогава сребърните тела на рибите блестяха наистина като металически. Частниците рибари помагаха вяло, но чевръсто отделяха и за себе си, а как да не отделяш – нагоре и надолу по брега се въргаляха хиляди скумрии. Селски жени пълнеха престилките си с риба и в замяна подаваха на грибчиите шишета с ракия – изпитан трик на местното население. Рибарите прекъсваха работата си, за да пийнат, но и това вършеха без сили, съсипани от умора и безсъние. Гларусите бяха милиони, на слънчевата светлина изглеждаха снежнобели, крясъците им бяха бели, въздухът беше бял, а втората гемия майка, пристигнала изневиделица, беше по-бяла от всичко. Птиците се спущаха, грабеха, гемиите на държавния риболов отнасяха пълни касони, жените отнасяха, частниците рибари отнасяха – всеки взимаше, взимаше, а рибните преспи не се стопяваха.

Отново се залових за мрежата. Някакъв чешит с червени бузи и мустачки работеше до мен. Гледах се в него и познах бюфетчика.

– Казаха ли колко са хванали? – запитах аз.

– Към петдесет тона – отвърна бюфетчикът. – Никой не е улавял толкова с гриб.

Трябваше да се вика, не да се говори, защото гларусите и чайките крещяха вакханално и може би крясъците им се чуваха чак до небостъргачите, Хеопсовата пирамида и Чомолунгма.

Бюфетчикът помагаше съвестно, но представяте ли си как може да отдели за себе си един бюфетчик? Той взимаше, селянките взимаха, гларусите взимаха, държавата отнасяше – всички известни и неизвестни, изникнали кой знае откъде, взимаха и взимаха.

Лицата на двамата побойници бяха омекнали от умората. Забелязваше се как растат брадите им. Наблюдавах ги и се чудех: защо ли е трябвало да лежат в затвора и не са ли жертва на съдебна грешка?

– И ти не можа да поспиш покрай нас.

Извърнах глава – капитанът говореше на мен.

– Полегни си! – добави той. – Тая работа няма да свърши до утре.

– Дланите му са разкъсани – рече единият от хулиганите.

– Писател, а? – провикна се някой отстрани.

Грибчиите се засмяха, но питате ли с какви усилия, готови да се строполят на земята. Предстоеше им да работят още един ден и една нощ. Трудно се вадят риби от мрежа – сръчно трябва да се пипа, внимателно, да не се късат влакната; и все пак тяхната беше по-лека, те гледаха само в ръцете си, а аз се мъчех да обгръщам с поглед и картината, защото рядко се отдава на човек да види картина от небе и море, изцяло пропити с музика от Брамс. Приемникът ми озвучаваше филма… Но най-красивото бе това, че гларуси грабеха риба от ръцете на човека, селянките, прилични на пингвини в тъмните си носии, мъкнеха в престилки, гемиите, бюфетчикът, познатите и непознатите – всичко грабеше, а ми се стори, че и небето си пооткрадва, и морето – за всекиго имаше и не свършваше, а контрольорите от Държавния риболов бяха махнали с ръце – как да прибереш всичко. Освен това трябваше да гледам и към хоризонта, тъй като в този ден се виждаше много надалеч, а вгледаш ли се добре, сякаш забелязваш прецизната извивка на планетата ни. Умореният капитан се усмихваше, грибчиите също се усмихваха. Нали знаете как се усмихват победителите?


разкази:

СКРИВАЛИЩЕТО
СИНЬО
ТУР ЗА ОВАЦИИ
НЕЖНИТЕ СКАЛНИ МУШИЦИ

борис

априлов

В Е Л И К АТА––С У Е Т А

роман

1988

ВЕЛИКАТА СУЕТА .pdf file – за сваляне…

1.

Един ден, както си лежах върху тревата, някой ме потупа по рамото, събуди ме и ми каза, че в гората има шейсет мъже за мен. Не отвърнах нищо, обърнах се на другата страна и притворих очи, но непознатият ме потупа повторно по рамото, за да ми напомни, че ми подарява шейсет мьже, които чакали в гората, било му неудобно да ми ги покаже точно тук, на открито. Погледнах го: широко красиво лице на застаряващ скитник от добрите времена на човечеството, от ония бродници, за които сме чували без да сме ги виждали. Разбрахте ли какво ви казах, запита непознатият. Разбрах. Грижете се за тях и те ще се грижат за вас. Благодарни са да получат малко, а могат да дадат много. Коричка хляб на ден им е достатъчна. Шейсет са, ваши са и можете да правите каквото си щете с тях. Нещо да запитате? Нищо, отвърнах, спи ми се.

Събудих се по обед, когато рибата кълве най-малко, но все пак се приближих до реката и нанизах червейчета на куките. Избрах подходящ вир, замахнах с пръчката, метнах стръвта. Нещо клъвна мигновено. Измъкнах дребна пъстървичка, но побързах да я върна във водата. Продължих да замятам. Прострелях всички вирчета наоколо. Нищо. Оставих въдицата на мира, пийнах глътка от бутилката, легнах.

Този път обаче не можах да заспя, внезапно си спомних за съня; някакъв красив скитник ми беше подарил шейсет души. Повъртях се малко, изтегнах се по грьб, проврях ръце под тила си и вторачих поглед в небето, а там – празно. Как да заспиш, нещо те човърка, повтаря ти, че не си сънувал. Разбира се, бях сънувал, такива неща наяве не се случват. Но от друга страна пък си спомних, че оня ме потупа отначало по лявото, а после по дясното рамо. Изтъркаляха се двайстина минути в напразни усилия да се унеса, а от опит знам, че на две хиляди метра височина обикновено спя чудесно. Тогава? Тогава нещо се е случило. И за да си осигуря съня, реших да проверя в гората. Станах и тръгнах. Нямаше защо да вървя дълго, трябваше да направя само сто крачки. Отначало ме полази прохладата на вечната сянка под боровете, но после излязох на леко наклонена полянка, удавена в цветя и слънце. Мъжете, които дотогава спяха, ме усетиха и се надигнаха. Никой не стана, само приседнаха и ме погледнаха предано. Лицата и телата излъчваха сила, порази ме здравината на ръцете и челюстите. Отначало ми се стори че виждам представители на няколко човешки раси, но скоро се убедих, че се заблуждавам. Наистина, хората бяха много различни: светли и тъмни, къдрокоси и правокоси, тук-там се мяркаше някой с по-изтеглени очи. Брадати, да, всички бяха брадати, по простата причина, че скоро не са имали възможност да се бръснат. Всеки носеше по един евтин панталон, вехта плътна риза и по едно яке. На краката – сандали. Загледах се, не забелязах да са много окъсани. От шейсетте лъхаше на прясно окосено сено, различаваха се от безличните граждани взети от коя да е улица на градската тълпа. Напомняха за викинги, за одисеевци. Гледаха ясно, незаангажирано към нищо друго, освен към този когото гледат. Някой сякаш им бе прошепнал: отивам си и ви оставям на другия.

Разбира се, цялата тази картина беше видение, халюцинация, уморено съзнание. Без да кимна или продумам, аз се оттеглих при реката, но малко преди да полегна отново, нещо ме накара да стана и тръгна повторно към полянката.

Откъде се бяха взели тези хора тук, с тяхната кучешка всеотдайност? Повторният оглед затвърди убеждението ми, че всички до един ми казват: твои сме, защо се чудиш? Това убеждение и впечатлението, че се намирам пред непукисти, за които сложните координати на мръсното битие сякаш не съществуват, ме порази. И все пак – какво ще ги правя? Така или иначе, ставах собственик на шейсет човешки организма, а бях отдалечен на векове от феодалния или робовладелческия стой. Преди всичко, нямах необходимите условия да ги съхранявам. Майко моя, какво ме чака. Да бягам докато е време.

Прибрах риболовния екип, опаковах палатката, седнах зад волана и излязох на пътя. Тук мога да бъда по-спокоен. Моторът пърха равномерно, нежният му шепот ме връща в абсолютната реалност, дава ми спокойствие, гарантира ми сигурност – едно натискане на педала и – изчезвам. Това лесно, важното е друго, че ония на полянката съществуват, не са нито измислица, нито халюцинация, нещо повече – готови са да ме последват. Защо ми ги подариха, кой ми ги подари, кои са причините този човек да се откаже от своите шейсет поданици?… Слязох от колата, за трети път излязох на полянката. Момчетата ме погледнаха и въпреки леността си, започнаха да се надигат, но аз направих знак с ръка и ги успокоих. След малко реших да проверя.

– Стани.

Учудих се на гласа си, но това, което последва, ме порази. Момчетата – да ги наричаме засега така, макар че по външен вид надхвърляха трийсет и пет – се раздвижиха. За първи път ги видях прави. Нямаше нито един под метър и осемдесет. За сетен път трябваше да се уверя, че притежавам завидно богатство.

– Легни.

Боже мой, легнаха.

Обзет от уплаха, върнах се при колата, влязох в нея и затворих вратата. Моторът работеше. Планината лежеше откровено край мен, простряна навсякъде, додето видят очите, бездиханна, строго очертана с най-малките си подробности в прозрачния въздух на ранната есен, или по-скоро – на късното лято. Можеха да се видят и гиганските борове и ниските изкуствени насаждения на мястото, където някога е избухнал пожар, крехките тревисти полянки, нервният профил на хребетите, дори водния прах, който неизменно витае над водопадите. Чудесен ден, след малко ще почне и да кълве, само аз, глупакът, съм тръгнал да си вървя. И заради какво? Заради шейсет души, все мои хора, моя собственост, преди малко ми ги бяха подарили.

В раницата си имах два хляба, цял целеничък колбас, и други неща, необходими за предстоящите три дни на две хиляди метра височина и уединение. Постарах се да си представя как биха изглеждали два хляба разделени на шейсет равни части. Това са шейсет хапки, нищо повече. Какво да правя обаче, трябваше да им раздам тези шейсет хапки!… Взех ножа, разрязах единия от хлябовете на две. Двете равни половини разрязах на четири равни четвъртинки. Четирите равни четвъртинки разрязах на осем осминки. По-нататък? Трябваше да режа с хирургическа точност. Нямах сили да се справя. Освен хляба, предстоеше ми да разделя останалите продукти. Без помагачи не можех. Всъщност… защо не опитам? Или по-точно – не могат ли те, сами? Предстоеше ми да присъствувам на голямо зрелище. Освен ако…

Но те продължаваха да си лежат там и ме учуди това, че погледнаха към раницата. Станаха и се наредиха по двама, така както някога се нареждахме в казармата с канчета в ръка.

Четирима от тях се приближиха към мен. Предадох им раницата и се поколебах преди да им подам ножа, но накрая се реших. Те отвориха хладнокръвно раницата, измъкнаха кърпа за постилане, поставиха двата хляба върху нея, колбасът, два килограма домати, един килограм кашкавал и един конфитюр. На водката и на виното не обърнаха внимание, върнаха ми ги и си ги взех с готовност. Това което преди малко назовах хирургическа точност, започна да ми се демонстрира леко, сръчно. Побягнах, не можех да издържа, срам ме беше да гледам как шейсет души ще се нахранят с два хляба.

Не исках да зная повече за навлеците на полянката, нито за вълшебната планина, която ми ги бе тапосала на главата. Бягах към София, спущах се към втръсналата ми вече действителност. Там можех да си полегна и да помисля като хората, да потърся лекар за болното си съзнание. Натисках газта и бягах, доколкото ми беше възможно да правя това горе, а долу вече внимавах, движението се сгъсти, забави хода ми и сякаш от това, нещо в главата ми се разведри. Отвреме навреме си помислях и за някои хрумвания, например, дръзко ме споходи замисъл за композиция от леопарди, наобиколили нежна газела на водопой. Тук силно крещеше абсурдът – много леопарди, а една газела, докато истинското можеше да бъде: много газели, а един леопард. Но кой би могъл да се заинтересува от такава скулптурна композиция, за да приеме поръчката? Стараех се, гледах да пропъдя мисълта за шейсетте с хрумвания за работата си и това донякъде ми се отдаваше, доколкото не ми се натрапваше една друга мисъл: при кой лекар да отида. Безспорно, имах нужда от разговор със специалист, но щом изминах фиксираните сто километра до града, вместо при лекаря, отбих се при Дора и я отведох у дома.

Дора влезе направо в кухнята, избра си една бутилка и измъкна ледени блокчета от хладилника. Тръгна с чашите към мен. Ледените блокчета звънтяха. От дивана, където лежах, видях големите зелени пламъци в безкрайните зелени пампаси на очите й.

– Не си ме разбрала – рекох от дивана аз, тъй като усещах радостта й. След като вчера бях отказал да я заведа в планината, след като знаеше, че й предстоят три дни без мен, ето ти изненада, връщам се, отвеждам я у дома, направо в оазиса на събличането. Такива жестове мъжете-рибари не правят често. Налагаше се да бъда мек, човечен:

– Дора, върнах се внезапно от там, където трябваше да бъда няколко дни сам. Гласувам ти доверие, смятам те за най-близкия човек в живота си. Нямам друг, никой друг на когото да се доверя.

– Хак ти е да разбереш.

– Не искам с такъв тон.

– Пий.

– Поне тази вечер.

– Пийни си.

– Не бързай да ме напиеш.

– Имаш нужда.

– Имам нужда да говоря.

– Тогава защо избяга от мен?

– Имах нужда да помълча.

– Но се върна.

На тази логика не можех да противопоставя никаква моя логика. Станах от дивана, прекосих хола, излязох на терасата. От височината на седемнайстия етаж се виждаше декоративната планина зад която се криеше другата планина. От другата планина не се виждаше нищо, никога не се е виждало, а тогава ми се струваше че изобщо не е съществувала такава планина. Няма я нея там, никога не съм ходил горе за пъстърви и никой никога не ме е потупвал по рамото. Кой подарява сега шейсет души с едно потупване? Седнах на платнения стол. Дора побърза да донесе чашите.

– Кажи сега.

– Нищо.

– Лъжеш.

– Върнах се за да ти задам няколко въпроса, но виждам че е безмислено.

– Добре, кажи.

– Ще отида на лекар.

– Пий и говори.

– Предпочитам лекаря.

– Там ли разбра?

– Какво?

– Че имаш рак.

– Нямам рак.

– Тогава всичко е добре, – Тя легна в другия стол. Линията на ръката с чашата, линията на рамото, линиите на косата, носа, устата, брадичката, заедно с десетките линии на грубата модна блуза, чийто джобове бяха безсилни да замаскират дръзкото хукване нагоре на гърдите, всичко туй, комбинирано с линиите на панталона, изпод който крещяха краката й, създаваха зрелище на лукавост и нежност, на шемет и спокойствие. – Всичко друго е дребнавост, и трябва да забележа, че напоследък започна да се глезиш.

– Мислиш ли? – И какво забелязваш напоследък?

– Нищо, остаряваш. А като остарява, човек започва да се глези.

– Нещо конкретно?

– Трябва да работиш, това е, да се съсредоточаваш.

– Така ще ти бъда и под ръка.

– Кой знае,

– Но ще ти бъда сигурен.

– А ти да не мислиш, че съм ти сигурна? – Този е един от изпитаните начини да започнем. Лицето й при такива случаи потъмнява, става своеобразно красиво, а тялото й се изопва. – Но глупавата съм аз, защото позволих…

– Добре, млъкни! – После се поуспокоих и добавих. – Добре, според тебе, за какво мога да се върна внезапно?

– За да ме провериш.

2.

Вечерта преди да заспя се навих с мисълта, че утрото ще ми каже истината. Но сутринта, още с отварянето на очите, разбрах недвусмислено, че съм собственик на шейсет здрави и прави мъже, облечени, мизерно нахранени, мълчаливи, безропотни, самотни. Скочих на крака и докато вършех движенията, които всеки човек трябва да извърши преди да се вреже сред хората, обмислях действията си за деня. Най-добрите хрумвания ми дойдоха докато се бръснех. Всичко се развиваше сред възбудата, че съм собственик на група от човеци; те бяха мои, мое богатство, и ако трябва да ги изчислявам в пари… Опитах се, но не успях. Опитът ми да ги превърна поне в долари също претърпя крах. Забравил съм по колко долара струва един здрав мъж. Мисля че бях чел нещо по този въпрос, май че в списанията. Едно обаче е сигурно – здравите мъже в никакъв случай не струват малко, а шейсет парчета възлизат на колосална сума. По закон би трябвало да ги предам на държавата, още повече, че нямаха документи за самоличност. Да, сигурно нямаха. Но съществува ли подобен закон? Не, разбира се, напразно си внушавам това. И понеже са мои, подарени, не остава нищо друго, освен да се погрижа за тях, а не да ги оставя безпризорни на някаква си високопланинска полянка, сред цветята.

Седнах в колата и се отправих към Бояна. По пътя закупих петнайсет хляба и десет килограма телешки салам. Ателието ми в Бояна представлява огромна къща, заобиколена от пет декара двор, имот изграден някога от баща ми, известен художник, струва ми се – талантлив. Ако беше жив сега, едва ли би одобрил моите устремени, винаги напрегнати скулптури, но какво да се прави – не че не се оказах на висота, по-скоро поддадох се на конвейра.

Когато пристигнах, огледах имението си отвън, виждах го сякаш за първи път. Високият жив плет скриваше всичко, освен острото късче от покрива, забито в зеленото петно на планината. Дворът ме порази с запустението си, обрасъл в бурени, необработван от сътворението на света. Особено го загрозяваха първообразите на някои мои, осъществени вече, заели местата си по България, творби. Творбите ми размахваха ръце, вдигаха юмруци, хвърляха нещо, скачаха в басейн или се разгърдваха достойно пред врага. Немислимо беше засега да разположа сред тази динамика кротката идилия на газелата, която пие вода и леопардите, които я изпиват с очи.

Преместих хляба от колата в микробусчето. Влязох в къщата; тя ми се стори достатъчно голяма, особено ателието. Двоумях се – да почистя ли или да не почистя, но се усмихнах – спокойно можех да оставя тази работа на момчетата. Старият фолксваген запали веднага и тръгна радостно като куче, което отдавна не е било извеждано на улицата. Това автобусче ми върши голяма работа, седалките му са махнати и го употребявам за пренасяне на материали. Тръгнах по Околовръстния, предстояха ми да измина по сто километра натам и насам. Спрях на бензиностанцията. Напълних резервоара. Лично аз бях пълен догоре с мисли, възбуда, радост, недоумение и страх пред сериозното изпитание да пренеса хората от планината в ателието. Появиха се и минути на колебание, обмислях възможността да се откажа от замисъла, но си отвърнах бодро: вече си на петдесет, преживял си много удоволствия, защо да не изпиташ и това – да притежаваш собствена колекция от хора. Ужас, какво ще ги правя, как ще живеят, как ще ги крия и още по-важното – как ще ги погребвам, когато дойде време да умират? Нали ще трябва да умират накрая, ако не от друго, от старост? Разсъждавах глупашки, разбира се, егоистично. Всички бяха поне с петнайсет години по-млади от мен, значително по-здрави, видът им даваше възможност да се предполага, че ще се превърнат в столетници. И изведнъж си представих шейсет столетника в моята вила. Явно е, че ще трябва да ги завещавам. Но на кого? Добре съм се наредил в тоя живот, никому нищо не мога да оставя, освен на Дора. Присви ме смях като си представих, че Дора може да получи от мен рота красиви здравеняци.

Пътувах приятно, платното беше сравнително чисто, денят ведър, когато на някого му върви, всичко наоколо се изчиства, прояснява се, край него запяват птици. Планината ме посрещна с ласка, бях сигурен че в този ден мога да изловя всичките пъстърви на реката, но нямах време за подобни глупости, бързах.

На полянката видях мизерна палатка. До палатката се целуваха двама. Че са пристигнали с мотоциклет се разбираше по мотоциклета, изправен до палатката. Ветрец полюляваше връхчетата на боровете, всичко трептеше от опиянение, а аз се питах какво ли биха казали двамата целуващи се, ако се приближа и им подаря петнайсет хляба. Биха се учудили, защото е наистина за чудене. А аз, глупакът, не се учудих дори когато ми подариха шейсет мъжаги. Защото съм преживял доста и си имам мото: не се учудвай на нищо.

Момчето и момичето се търкаляха, смееха се, приличаха ми на диви планински животни, които си играят сред цветята, преди да се постигнат, но знаех, че това не са невинни планински животни, а жалки човешки отрепки, защото той има само няколко лева за бензин и сирене, а тя има стотинки за червила; може би той има съпруга и дете, а тя гледа да измести съпругата, докато той се прави че туй не е изключено, сигурен че е изключено.

Да те потупат по рамото когато си сам в планината е направо китайска смешка. Мислиш, че наоколо няма никой, а те потупват. Брадат господин, едно от момчетата!… Нямаше защо да задавам въпроси, тръгнах след него, веднага ми беше станало ясно какво се е случило. Трябвало е да се изместят, защото съществата с мотоциклета заели полянката. Тази съобразителност ме зарадва, изясни ми се важна подробност от бъдещето ми с момчетата. Намерихме ги на съседната полянка. Повиках двама, отидохме до колата и пренесохме продуктите. Всичко бе разпределено прецизно, пред мен, без да се бърза, спокойно, никакви признаци на лакомия. Накрая ме порази това, че хапнаха съвсем малко, кажи-речи нищо. Като прибраха грижливо всичко останало, момчетата погледнаха към мен. Аз се изправих, заявих че ми трябват десет души и се отправих към фолксвагена. Отворих вратата и се обърнах. Десетте стояха зад мен. Поканих ги. Обясних, че поради липса на седалки ще трябва да се позатруднят, но те сякаш не обърнаха внимание на казаното. Сядаха по турски, наместваха се чудесно. Направи ми впечатление, че лицата им не изразяват капка вълнение пред неизвестността, напротив – пленително красиво равнодушие, бих го нарекъл хладнокръвие на герои от приключенската литература.

Карах внимателно, нямах намерение да върша каквото и да е нарушение. Всяка среща с контролата на движението можеше да се окаже фатална: управлявах микробусче с частен номер, превозно средство, което винаги предизвиква милицията. Но главният страх идеше от товара в „трюма“. Десетте отзад седяха нагъсто както робите някога от Африка за Америка. Искам да си призная, че от момента в който потеглих с десетте, съвестта ми започна да се обажда. Нещо дълбоко скрито у мен вече плуваше към повърхността, излизаше простичко и естествено, както потопената топка излиза върху езерото. Кой съм аз, нали съм човек и то от ония човеци, които вечно претендират? Нали съм здраво привързан към духовното начало, устоявам възвишени принципи, а освен това служа на красотата, печеля хляба си от нея?

И ето сега, шофирам по един от пътищата на света, а трюмът ми е пълен с роби. Бях си внушил, че десятката отзад и петдесетте на полянката не са нещо друго, а предани роби, те няма да ми сторят нищо, изключено е да дигнат ръка, само ще слушат.

Обратният път взех за два часа, вкарах микробусчето в двора, затворих вратата и като се убедих, че съм сам, отворих вратата на сградата. Робите раздвижваха крайници и кротко влизаха във вилата. Събрахме се в антрето. Преброих ги още веднъж, заявих им че се намират в собствен дом, по всяка вероятност тук ще прекарат живота си. След туй ги запознах с обстановката. Най-напред им показах ателието. Те гледаха с удивление човешките глави. Мъчеха се да открият труповете им. Но труповете ги нямаше, отсъствуваха. Някой пипна въздуха под главата, търсеше. Обясних им че главите са от камък. Ето – чукаш – камък. Конят там е също от камък, и ако трябва да се уточним – от глина. Конете и хората трябва да се преместят, необходимо е да се почисти, това е най-голямото помещение, може да погълне двайсет души. Удивих се как думите ми проникнаха направо в съзнанието им. В следващата секунда десетката се хвана на работа, за две минути подът бе разчистен. Помолих ги да легнат един до друг. Тук спокойно можеха да спят шейсет роби. Край, спалнята е готова. Елате да ви покажа останалото, после вие ще ги покажете на другите. Ето още четири стаи, една огромна кухня, трапезария, коридори и коридорчета, стълбище между първия и втория етаж, два ватерклозета. Седнах на една от чиниите, накарах и те да седнат, демонстрирах пускането на водата, заведох ги при мивките, демонстрирах им измиване. След като се убедих, че съм ги запознал с необходимите неща на домашното пребиваване, казах им, че се отправям за втория курс към планината. Оставям ги сами, но трябва да внимават, ако някой случайно позвъни вън, да не отварят. Показах им как се звъни, но не им показах как се отваря. Поклащаха глави, май че разбираха прекалено бързо.

Бях решил да прекарам шейсетте на шест курса за три дни, но постепенно се запали амбицията ми да приключа работата за два дни по три курса на ден. Впрегнах се, унищожих се от умора и успях. Но случи се нещо непредвидено. Когато товарех последната десятка, оказа се че места за двама няма. Микробусчето се беше смалило. Затюхках се, накрая взех че преброих стоката. Ужас! Дванайсет. Двама повече. Помня добре, при всеки курс идваха винаги по десет души, преброявах ги точно. Защо дванайсет? – запитах най-после аз. Ние сме шейсет и двама, отвърна един от робите.

Дарителят ми е голям човек, подробностите не го занимават, казал е шейсет, защото е по-лесно. А ми е дал шейсет и двама. Значи, не съм притежател на шейсет, а на шейсет и двама души! Умората ми сякаш се изпари, тръгнах бодро към София с претоварен трюм, дори не понечих да се обърна, така и не разбрах какво става отзад.

3.

Ателието се оказа една нелоша спалня. Застелих го с черги и китеници, хвърлих два персийски килима. Робите лягаха по тях като по нарове. Насъбрах трийсетина одеяла, купих още толкова от магазина и мисля, че ако не създадох лукс, поне се отсрамих. Възглавниците се оказаха презрени, не ги интересуваха. Не бива да се забравя, че момчетата дотогава са познавали само одъра на твърдата земя. Удиви ме дисциплината, която си наложиха на бърза ръка: по стълбището се разминаваха от ляво и мълчаливо, изобщо бяха тихи, говореха спокойно, в клозета употребяваха тоалетна хартия, в умивалнята сапун. Влюбиха се в струята на душа. През деня не показваха и носа си навън. Нощем обаче всички излизаха на двора и се раздвижваха. Това тяхно раздвижване бих искал да ви покажа, но няма как, не съм в състояние и да ви го опиша като хората. То наподобяваше нещо като нощни олимпийски игри. Момчетата бягаха, скачаха, правеха стойки, вдигаха тежести, изобщо извършваха редица хитроумни упражнения за поддържане на мускулатурата. Построиха си висилки, купих им гири, пружини. Огромният двор се напълни с красота и хармония. Бурените изчезнаха, остана тревата и дърветата. При обилна лунна светлина обичах да наблюдавам древната прелест на състезанията и фавънската декаденщина на игрите им. Тези хора живееха сговорчиво, изглежда интересите им никъде не се разграничаваха. Внимавах. Стараех се да не възпламеня случайно голям или малък конфликт. Особено да не фаворизирам. Предпазвах се от изяви на симпатия към този или онзи, макар че това се оказа трудно, тъй като сред мнозинството се очертаваха няколко мъже с особена красота и приветливост, блестяха като представители на неизвестна, бих казал интелектуална раса. Така изглеждаха поне външно, защото тия тайнствени или поне странни същества, нямаха големи възможности за умствено развитие. Красиви, меки по характер и душа, роби; шейсет и двама!… В крайна сметка, дойдох до някакво заключение, а може да е било и внушение, че робите бяха твърде свободни и душевно очистени. Те сякаш дишаха и се развиваха като едно тяло; движението на отделния човек беше като потрепване от обшия opганизъм, тон от цялата симфония. Да, струваше ми се, че са много свободни: можеха да ядат къшей хляб на ден, да носят единствен панталон, по една риза на гърба си. Никога не ми се отдаде да разбера какво мислят, изобщо мислят ли нещо свое, те или бяха нежно-простовати или плуваха във високи, непознати за мен сфери. Така или иначе, но колективът, приютен от мен във вилата-ателие, далеч от погледите на хората, дишаше и живееше в завидно равновесие, без да се заинтересува или запита за повече. Сигурен съм, че никой не е откъснал нито една ябълка тайно и само за себе си. А плодовете висяха над главите им, трябваше само да протегнат ръка. Опитите ми да увелича дажбите удариха на камък, момчетата консумираха грамове, струваха ми далеч по-евтино, отколкото предполагах. Нямаха документи за самоличност никой не притежаваше нито една хартийка. Нещо повече, нямаха имена; поне за мен те обитаваха света като безименни същества. Преживях моменти на колебание, щеше ми се да им раздам по едно име. Но се отказах. Изглежда, че моето хитро замаскирано намерение да властвувам над тях, отхвърляше тази първа стъпка към индивидуализация. Шейсет и двамата си останаха в представите ми като красив загадъчен организъм, многоглав и многорък, вкоренен в някаква интимна, собствена митология.

Първите дни се залисах изцяло с тях, зарязах всичко – и работата си. Обяснявах им, запознавах ги с най-простите и обикновени неща, например как да боравят с електрическите уреди, показах им опасностите които електрическият ток крие за живота, а те ми демонстрираха умението си да схващат леко. Токът беше нещо важно за момчетата, осигуряваше им чай, препечени филийки и варени картофи. Варените картофи ги довеждаха до лудост. Когато ги запознавах с тях, те сякаш ме обикваха повече. Трябва да подчертая, че всички ме гледаха покорно, лицата им излъчваха благодарност и полинезийска вярност.

Един ден, някъде към свечеряване, звънецът на входа се обади. Нямаше нужда да поглеждам, знаех че може да бъде само Дора. Обзет от любовта си към поданиците, бях забравил изцяло за нея. Изскочих, готов за излизане, облечен, а и колата ненапразно стоеше на уличката.

При подобни случаи Дора изсипваше думите, заливаше ме с изобличителна лава и оставаше при мен; знаехме че цялата тази работа ще завърши в розовия облак на чаршафите. Но сега тя влезе и остана само в колата.. Направи ми впечатление, че този път моята любима не изрече нито една излишна дума и най-важното, дори не направи намек да проникне във вилата. Така и не стана необходимо да й отказвам.

Тя мълчеше. Мълчанието й изразяваше жестока болка, категорично и ясно взето решение. Дора се измъчваше, тормозеше се като вярна жена и другар, запътена към друг мъж. Представях си как би се изразило всичко туй в думи: Ти не ми се обади цели четири дни, чаках, бях решила да видя какво ще сториш. Преди два часа ми звъннаха други. Отказах им да се видим, но се ядосах и тръгнах към теб да ти заявя, че успя да ми нанесеш удар. Не забравяй, че все пак си на петдесет, а аз на трийсет и пет, което означава, че не можеш да ми се подиграваш безкрайно.

Страданието на Дора ме засягаше, в случая вече предусещах фронтално задаваща се заплаха. В крайна сметка, обичах тази жена по сто причини. И все пак, същността ми се отнесе спокойно към заплахата, мислите ме носеха към вилата, към момчетата.

– Моля те да спреш.

– Какво каза?

– Настоявам.

– Защо?

– Спри!

Изключих газта. Дора отвори вратата и слезе на асфалта.

– Върни се веднага! – извиках.

Но тя тръгна назад, към автобусната спирка. За щастие или нещастие, зададе се такси. Дора махна и се качи.

Останах сам. На пътя. В колата. На петдесет. Напуснат от една вярна жена и приятелка, към която се стичаха апетитите на много мъже, една жена, която сама не знаеше за какво ме обича, тя беше убедена че съм голям скулптор и аз подло подклаждах убеждението й. Би трябвало да съм съкрушен, в колата да е тъжно и все пак, като се замислих, дойдох до заключението, че не е така, напротив, почувствувах се като отвързан кон и хукнах обратно.

Момчетата вечеряха. В ръцете им димеше по един картоф, тяхното лакомство. Белеха го и го посоляваха. Този път си бяха позволили да консумират картофите печени. Ухаеше приятно. Въпреки навалицата, във вилата цареше уют, домашна топлина, тишина.

4.

Антилопата е вдигнала много леко глава, по-точно – извърнала е глава, тъкмо в момента когато е почнала да пие, или пък вече е пила вода. Нещо в стойката й подсказва, че е усетила опасността. А може и другояче: не е усетила нищо, продължава да уголява жаждата си; кротка, стройна, излизаща направо от саваната, или влизаща в нея, неотделима, слята с околната среда, синоним на красота и кротост. И ако нещо в стойката й подсказва, че е усетила надвисналата опасност, този миг ще ми струва много, голяма борба ще падне с камъка, ще се измъча. Но дори да го постигна, важно ли е?…

Ангелов продължава вече двайсет минути; очевадно е убеден в моя талант, ако го слуша човек, ще помисли че „Непримиримите“ ме издига сред най-големите пластици на съвремието. Досега с него стават трима, днес художественият съвет тръгна добре, най-после ще се отърва от този товар, от омръзналия ми вече ангажимент, ще получа пари и ще приключа с поръчките. Така смятам, имам спестени двайсет хиляди, „Непримиримите“ ще прибавят към тях още девет – две години ще мога да мисля, да се задълбочавам и ако наистина съм талантлив, да направя нещо извън рамките на договореността.

Сега говори някой си Петров, нов член на съвета, не го познавам, не знам откъде е дошъл. В лицето му има нещо недовършено, старае се да го заглади по някакъв начин, да го прикрие. Но какво е туй недовършено, все още не мога да открия и като истински скулптор, да залича. Затова сме ние, някъде може да се наложи интервенцията ни, да корегираме несръчността или недоглеждането на природата. В природата например не съществува антилопа заобиколена от леопарди. Да си припомним какво правят леопардите. Обикновено леодардите са самотни, или на двойки.

Когато са на лов, обаче, те са винаги сами. Леопардът се врязва сам в стадата и напада една единствена жертва, изяжда я, тя му е достатъчна. А една антилопа на няколко нападатели? В това се състои абсурдът… Петров ме отрича. Сега той говори за голяма сръчност. Чуя ли думата сръчност, разбирам че става дума за отрицание. Петров заявява, че не е далече времето, когато цялата страна, всеки площад, всеки парк, ще се напълнят със сръчно изработени творби, и ще се получи една приятна, сръчно постигната панорама. Петров заявява, че ще гласува за „Непримиримите“, но моли членовете на съвета да се замислят за бъдещия пейзаж на скулптурата… Отдъхвам си, деветте хиляди лева се върнаха отново в джоба ми, мога да се замисля върху водопоя. Добре де, какво би станало ако антилопата и леодардите пият заедно вода, пият кротко, мирно, никой не смята да напада никого. На пръв поглед – евтино, така би сметнал всеки умник, но я си представете нещата по-задълбочено. Не, не е за изхвърляне идеята.

Вървя по улиците, часът е дванайсет, денят е без слънце, но е приятен, свеж, може да се върви бързо или бавно, може да се мечтае. Смятам, че вече съм свободен човек, с изпълнени ангажименти, нямам определена жена, всички жени са мои, имам двайсет и девет хиляди и все пак, това е само капка в морето пред огромното богатство, което съм скрил в Бояна – шейсет и двама мъже, готови да ми робуват. Вървя и мисля за тях. Оглеждам витрините. Искам да им купя нещо, някакво подаръче, мъничко, но да се помни. Спирам тук и там. Оглеждам. По една носна кърпа, да речем. Или пък по едно огледалце; на туземците са подарявали огледалца.

Преди да направя покупката обаче размислям добре и се отказвам. Подаръците може би са вредни за здравето, те разглезват, искаш ли да владееш някого не бива да го привикваш към подаръци. Прекосявам градинката пред Народния театър, на път за ресторанта. Всички пейки са заети; деца и колички, колкото щеш. Майките сияят, те са горди с рожбите си. Всяка отглежда по едно сополиво дете. Децата ще порастнат, едни ще са хубави, други грозни, едни ще вървят добре в училище, други ще кретат, между тях няма да липсват и кретени. Едни ще умрат рано, други ще оцелеят, но общо взето, съмнително е дали ще станат хора. А моите са готови, живи и здрави, високи, стройни, красиви. Те са огромна сила. Впрегнати в работа ще сторят чудеса. Какво ли не могат, всичко! Те са преди всичко схватливи. Можеш да ги качиш на кран – да манипулират, на кораб – да го управляват, на веслата – да гребат, в рудника – да копаят подземни богатства, да забъркват бетон, да строят, да създават ценности, или пък да… покоряват. Ами да, не мога ли да покорявам? Стига да искам. Поведени напред, момчетата ще се превърнат във воини-нападатели. Ще ги предлагам за наемни убийци. Ще реализирам пъклени планове. Хубав ден! По дяволите Дора! Виж колко момичета има, седят по пейките, чакат. Заети са, винаги правят нещо, но всъщност чакат, не могат да ме заблудят те мен.

Решавам да свия край Мавзолея, до магазина за цигари, искам да си купя един кашон кент. Настроението ми е чудесно, няма нищо по-хубаво от хубавото настроение. Нито помен от ония мисли. Ето една от тях: ще си отида, ще изчезна, а тази градинка ще остане след мен, докато свят светува. В това кътче от тихия район на София се пръкват много деца и мисли, тук мислите политат от мозъка винаги шаблонни, но ти не обръщаш внимание на това, на теб просто ти хрумват мисли, защото градинката е такава, провокира. Слушай, човече, къде си тръгнал транзит? Защо не спреш? Тук имаш спомени от детството и от младостта. Кога ще ти се случи да минеш пак под столетните дървета? Тук съм се целувал поне с петдесет момичета.

Названието „антилопа“ поражда представа за линии, за красота, но ако се вгледате в една антилопа, може и да се разочаровате, нейната анатомия едва ли би покрила очакванията ви; на много места антилопата е направена грубо, но общо взето, тъкмо това огрубяване й придава най-големия финес и я отделя от сладникавата представа за грациозност. Тъкмо тази подробност трябва да изразя и аз. Сядам на една пейка. До мен двама старци са се оплели в разговор за миналото. Това не ми пречи да мисля. Защото има за какво да се разсъждава. Леопардите, които са кръвожадни животни, може би едни от най-кръвожадните животни на саваната, притежават своя грация. Понякога ми се струва, че леопардите са по-изящни от антилопите. И ето, това вече ще попречи, според мен, на композицията, пък и на идеята.

– Може ли?

Тези две думички се произнасят когато някой иска разрешение да седне. Казах че може. Вече станахме четирима на пейката, имаше още две свободни места. Тази мисъл просто се вплете в мислите ми за композицията, но после изчезна, отново потънах в компанията на леопардите и антилопата. Сега обмислях въпроса с бройката на леопардите, колко да бъдат те; по възможност по-малко и въпреки туй да внушават че са поне десет. Тук, според мен, ще се спъна в нова трудност, която е почти непреодолима: как да предам масовостта на нападателите с по-малко бройки и материал. Един леопард няма да каже нищо, два – също, три – едва ли, четири… Оха!… Може. Пет?… Петият на половина, да загатне масовостта. Значи, какво стана – четири и половина леопарда ще свършат работа. Боже господи, какво нещо е изкуството! Но съм доволен, ще стане…

Този род момичета са ми известни. Те дават илюзия че са дребнички, тяхната миниатюрност ги прави по-млади. В случая тя приличаше на петнайсетгодишно дете, а както ще видим по-късно, се оказа на двайсет. Повтарям, в този хубав безслънчев ден имах право да бъда щастлив, пълен с настроение. Затова не аз, а самочувствието ми проговори:

– Не съм смятал за кой знае колко вероятно, да ви срещна тъкмо в градинка.

Момичето ме погледна: – Моля?

– А, не така – рече самочувствието ми – току-що избягах от зелени очи!

Погледна ме ясно, с ония полуучудени проучвателни погледи на неделикатното женско разузнаване, а аз от своя страна четях всичко в очите й. Двоумеше се – да се обиди ли или да не се обиди, беше от ясно по-ясно че възрастта ми я шокира, а от друга страна, респектираше я всичко солидно у мен. Малката жена долавяше към коя категория принадлежа, а аз усещах че на нея тези хора не са й неприятни.

– Вижте какво – прошепнах съзаклятнически – няма защо да ме зяпате, а ми кажете, можете ли да шофирате или не можете. Малко съм пийнал, трябва да ме отведете до „Щастливеца“, имам среща. Ако не можете да шофирате, трябва да ме заведете до „Крим“ или „София“, но в никакъв случай в „Кристал“, където миналата седмица се бих с оберкелнера. – Зеленината в очите й просветля, но още не разбрах има ли чувство за хумор, засега се очертаваше като тъпаче, от ония, красивите, дребните на ръст тъпачета. – Ако отказвате, върнете ми ключовете.

– Не сте ми ги дали.

– Така ли? – Бръкнах в джоба си, измъкнах ключовете. – Можете ли или не можете?

– Какво?

– Да шофирате.

И така нататък…

Предавам ви част от разговора с тази млада жена, за да ви уверя още веднъж в какво хубаво разположение на духа се намирах, та чак изпробвах начините, останали ми от младостта…

Едва като се появи с кафетата на терасата, разбрах че Неди не е толкоз млада жена. Панталонът и ръкавите бяха навити за да не й висят, но общо взето, моята пижама й стоеше добре. Тя постави кафетата на масичката и понечи да седне на коленете ми. Отклоних я, посочих й насрещния стол. Погледът върху кафетата можеше да подскаже, че не са приготвени както трябва, че това не е работа за нея, но тя настоя решително, прати ме на терасата и сега трябваше да сърбам попарата, която сам си бях надробил. И друг път съм имал повод да си бия главата с такива случайни познанства, бях се зарекъл, но какво да правя, един мъж на петдесет, в повишено настроение, може да извърши и по-големи глупости.

– Значи, актриса, така ли?

– Догодина – за трети път.

– Завидна упоритост, Неди.

Чудех се какво да говоря.

– Докрай! – настоя Неди. – Докато имам право. Познавам някои, кандидатствували са по пет пъти и са влезли.

– Добре де, да речем, че влезеш и завършиш. После?

– В театъра.

– В театъра, но в провинцията.

– В провинцията, но в театъра.

– Актриса!

– Няма нищо по-велико.

– А пък аз бих ти казал, че едва ли има по-унизителна професия от актьорската. – Неди взе чашката от масичката и ме погледна тъй сякаш измерва ръста ми. – Или Лорънс Оливие, или ницо. Актьорите, моя мила, живеят по-зле от най-нисшия чиновник. Чиновникът е по-независим от тях, той може да съществува по-гордо. Да си актьор, това означава всекидневно, всекичасово подмазване на режисьори и директори, дори да си добър на сцената. Ти не си ти, не само заради интерпретирането, но и заради мизерната зависимост. Един силен индивид, превърнат в актьор, веднага поема върху себе си характерната за професията деформация. Всички актьори ако не се превърнат в сатрапи, се деформират, запомни го от мен. Има да лазиш по корем, ще бъдеш готова на всичко, само да фигурираш в списъците на някой столичен театър.

– И в провинцията живеят хора.

Усмихнах се, не казах нищо повече.

Само преди петнайсет минути Неди бе проявила великодушие, заяви, че може да остане и през нощта. Казах, че трябва да излизам служебно, но тя отвърна, че ще ме чака. Казах, че е неудобно, понеже все пак имам някаква приятелка, могат да се случат непредвидени посещения. Тя се съгласи, че това е твърде неприятно и обеща да си върви. Но кога ще стане туй? Небето тъмнее, планината изсивява, от седемнайстия етаж се вижда ясно как се свечерява, шумовете и те добиват сънливия си оттенък, всичко се приготвя да потъне в нощта, настъпва часът на бурния кипеж преди покоя. Настъпва и моят час. Новата ми познайница има тъмна кожа, но гърдите й светлеят с призалезното сияние, връхчетата им стърчат напред, със самотата на планински върхове. Това е моят час, когато нищо не може да ме спре. Днес целият ден не съм ги видял, тъгувам за тях и ако проклетницата не си отиде дс половин час, не знам как ще се разправяме. Пия кафе и си мисля, че трябва да благодаря на съдбата. Добре живях, макар и с компромиси, а и сега се чувствувам добре в тази нежна мансарда. Факт е, че съм добре, за това говори присъствието на това облаче до мен. Предстои му да се облече, сега сме в нищото, когато трябва да издържа още малко. Но на терасата разбирам, че моята нова познайница е по-хитра и по-безнравствена отколкото предполагах, само че, за съжаление, тя е далеч по-изящна като външност, далеч по-дръзка и много по-съблазнителна на терасата, отколкото на леглото. Дявол да го вземе, какви момичета кръстосват по света, а ние си отиваме.

Някъде към два след полунощ се разярих, заявих, че дрехите на жените служат не само за събличане, но и за обличане.

В четири часът сутринта вече летях към Бояна.

Отворих внимателно, стараех се да не накърня и с най-малкия шум тишината. Затворих вратата зад гърба си и погледнах прелестният разкош на нощната градина. В белезникавата дремливост на отиващата си тъмнина можех да виждам ябълките, крушите и дюлите, увиснали тежко към земята, върху която лежаха момчетата. Хладната нощ изглежда беше топла за тях, до изтласканите настрана одеяла те дишаха леко и разгърдени. Порази ме една подробност – никой не хъркаше. Внимателно се изкачих в малката стаичка и смъкнах завивките си в градината. Постелих одеяло долу, метнах едно върху гърдите си и заспах.

5.

Във вилата имаше двайсет чаши, чаят тук се пиеше на три тура. Погледнах циферблата. Шест. Бях спал час и половина, но не можех да лежа повече самичък сред градината. Върху тялото ми тежаха няколко одеяла, внимание, което човек запомня. Станах, поднесоха ми закуска. Всичко вършат те, отдавна не се грижа за нищо, само нося провизии. Мисля, че финансите ми позволяват да издържам шейсет и двама пансионера, които се хранят кажи-речи символично.

Скоро закуската приключи, дворът беше разчистен от одеялата, Хората ме гледаха право в очите и се страхуваха. Те най-много сс страхуваха да не си отида. От своя страна аз също ги гледах, чудех се – какво да предприема с тях? Да разговаряме за нещо по-значително не можехме, можех само да им се любувам и да се чув-ствувам горд, че всичките тук са мои и ако реша… Но какво да реша? Какво добро мога да сторя на света с хората си? Ако ги разпределя да помагат някъде, ще се разчуе и ще ми ги вземат. Боже мой, какви доходи могат да ми докарат, само да ги пусна, да речем, като изкопчии. Виж, зло мога да причиня, това е по-лесно, почти всички злини са на мое разположение. Възможни са хиляди нощни поразии, неизобретени още от човека забави, да се подигравам на хората и всички ние шейсет и тримата да се кискаме от удоволствие и злорадост. Мога да разиграя милицията, имам властта да паникьосам цяла София, да извърша серия от убийства, в които липсва логика. Или пък, представете си какво може да стане ако осея за една нощ десет квартала с десет трупа, все на мои хора, все неиндентифицирани. Ужас. София се тресе от паника, а ние, останалите петдесет и трима, тържествуваме. Знам, достатъчно е само да заповядам на хората си: идете и умрете, те ще отидат и ще умрат. Идете и убийте, те ще отидат и ще убият…

Стоят и чакат какво ще измисля за днес. Аз също бездействам, не ми хрумва нищо. Ето ги, куп здравеняци, предани, а какво да ги правя? Мога само да си ги преброя отново. Помолих ги да се подредят. Преброих ги – точно, нито един не липсваше. По-нататък? Гледат ме в очите. Наредете се по двама. Наредиха се. На трийсет и едно места по двама души. Мои. Сега по трима. Наредиха се. На двайсет места по трима и двама остават отзад. Все мои хора. Сега – класиката, както се редяхме в гимназията и в казармата. Наредиха се на петнайсет места по четирима и двама останаха да стърчат, както си е редно. Погледнах строените. Надравиха ми добро впечатление. Все мои, гледат с обожание, разбират че скуката си отива, тук ще се прави нещо. Но какво? Какво можем?

Освен да маршируваме. Потрудих се един час и потръгна. Научиха се да вървят в крак. Дощя ми се да им пусна един марш, но в магнетофонните си записи нямах подобно нещо. Тогава се досетих че от много години насам съм живял без този така характерен за младостта ми ритъм. А момчетата маршируваха, тактуваха си с уста, най-лесната маршова песничка, заучена без текста. Тъпчат по тревата и си тананикат. Гледам ги, любувам им се и се чудя какво не е в ред. Да, нещо не е в ред. Скоро се досещам – брадите.

Следобед накупих самобръсначки. До вечерта всички бради изчезнаха, лицата лъснаха, наоколо светна, добих впечатление, че нещо стана по-редовно.

На другата сутрин, без да го усукваме, налетяхме направо на маршировката. Вече не ги молех да се подреждат, заповядвах. Забелязах тази подробност, сепнах се, но играта беше забавна и продължих. Игри, забави, какво да прави човек, те бяха като деца и трябваше да ги владея.

Новият начин на живот, изпълнен с ритъм и дисциплина, допадна на хората ми, те му се подчиниха; сутрин след закуска се строяваха и ме чакаха. Понеже спях в София, пристигах към седем, за да ги поздравя. Това продължи няколко дни, докато се досетих, че така няма да може, че се обвързвам. Дотогава винаги съм се чувствувал свободен, аз съм независим човек, господар съм на времето си, на волята си. Ставаше лошо – момчетата искаха да играят на нещо, вече играеха и нямах право да им отнемам ритуала. Замислих се да им поставя мой заместник, един от тях, който да „приема парада“ и да ми докладва вечер. Но кой да бъде той? Оглеждах редиците – всички се стараеха, всеки вдигаше ревностно крак, всяко копче на панталона или на ризата беше закопчано, фигурите се изпъваха стремително; от разпасаната група, която доскоро блееше и се потриваше, нямаше и помен.

Но кой от тях? Набелязах си неколцина, повече по ръста, отколкото по старанието им, от тук нататък селекцията трябваше да продължи. Но кой от петимата? Сведох ги до двама, започнах наблюдения върху тях. Залисан в увлечението да си избера заместник, вече забравих всички останали задължения към бита си, да не говорил за това, че забравих да работя. Материалът беше струпан, идеята блуждаеше в главата ми, трябваше да почна всеки миг. Но кога?

Застанах над тези хора, вече обмислях съдбата им по най-банален начин – създавах си заместник, той от своя страна сигурно ще си измисли свой заместник, а другият няма да остане назад и така нататък, докато се изгради онова нещо… Аз и бъдещите ми помощници се готвехме да измайсторим иерархията, началничеството, разчиствахме пътя към потисничеството, това ме увличаше сериозно, погубваше желанието ми да творя.

Една сутрин реших да туря край на туй, което се зараждаше.

Качих се бързо на колата, натиснах газта, озовах се в Бояна. Видях ги как удрят крак и пеят; по лицата им бе изписано въодушевлението на децата, радост от живота. Това пък не съм очаквал ама ни най-малко. Момчета, извиках аз, след като ги строих на плаца и им дадох командата „свободно“, искам да забравите този период от живота ни. Това, което вършим, не е добро, ние вече се подготвяме, ние пеем в един глас, вървим като един, завиваме едновременно, в една посока, ухото започва да привиква към заповедите, към подчинението. Много скоро ще ви направя компактни и единодушни, ще създам от вас сила. Няма да мине време и ще поискам най-лошото – да ви употребя. Добре, ще пожелаете ли? Казаха, че са готови на всичко. Дори да умрете? Дори да умрем!… Хубаво се наредихме, рекох аз, но за какво да умрете? Къде да ви пратя?

6.

Есента се оказа чудесен период за образование и сприятеляване. Тактично се заех да отклоня стремежа на подарените ми хора към строя и унифицирането. С помощта на телевизията и радиото пристъпих към разширяване на познанията. Обяснявах всичко видяно на екрана, чутото по радиото. Библиотеката на татко свърши добра работа, тя ми помогна в просветителския бяс, който ме беше обхванал. Младите непокварени мозъци на учениците ми усвояваха бързо, всяка научена подробност предизвикваше радост у тях.

Зимата се превърна в период на задълбочаването. В дългите снежни нощи всяка информация се разясняваше подробно, тогава се показаха и кълновете на проникването. Но най-интересните моменти настъпиха по-късно, когато се обадиха музите. Първи се проявиха певците, след това художниците. Както едните, така и другите можеха да се изявят лесно, имаше къде да се пее, а художниците разполагаха с материали; ателието просто гъмжеше от флумастери, бои, четки, платна и огромно количество глина. Очертаха се и тези, които предпочитаха словото, те се затваряха някъде и четяха без прекъсване. В погледите на двама от тях долових онази закана, която обикновено отправят към света решените да пропишат.

Всеки се стараеше да увеличи знанията си, дори двамата, определени от мен за началници, през късия фашистки период. За тях не мога да твърдя, че възприемаха трудно, направи ми впечат ление обаче скритата им, бих казал подмолна съпротива, притаена та им носталгия по маршируването, към дните, в които те бяха командири. Започнах да ги наблюдавам, използувах всеки удобен момент да им внуша, че светът притежава друг аромат, а животът трябва да се живее меко, без крясъци, без заповеди и налагане на чужда воля. Учудването им на няколко пъти премина в опит за спор: защо, какво лошо има в това да се уеднаквят хората, да приемат принципа на единомислието; това означава ред, прегледност, контрол. Впуснах се в търпеливи обяснения, особено много наблегнах върху нюансирането, казах че всеки човек представлява отделен свят, нещо подобно казах, после споменах онези неща – за волята, а те се хванаха за волята, но успях да парирам и това. Мисля, че не ги убедих достатъчно, мисля че двамата се свиха само пред авторитета ми, просто се бяха подчинили. През цялото време на обучението не ги изпуснах от очи. Те гледаха повече телевизия, по-малко четяха, обичаха да слушат пеенето на другарите си, но към картините се отнасяха с пренебрежение.

Наследеният татков имот, с голямата топла вила и петте декара градина около вилата, вече приличаше на колеж, в който учениците се стараят да задоволят преподавателите си, дори ми се стори, че се престарават. В някои моменти обучението приемаше състезателен характер. Когато се връщах натоварен с продукти от града, преди да се приближа, спирах колата и отстрани наблюдавах сградата, по-скоро някои нейни фрагменти, подаващи се измежду елите. Застоявах се, правеше ми удоволствие да се замислям за факта, че вътре живеят шейсет и двама души, хора, те не са регистрирани никъде, не фигурират в никоя общинска книга нямат имена, но всички единодушно и всеотдайно се числят към мен, мога да ги възприемам както си ща, било като дух към духа ми, било като вещи към имота ми.

Веднъж, след един подобен размисъл отвън, отново ми се стори, че не може да бъде, и вместо да вмъкна колата в гаража, не очаквано подкарах към Витоша. Свечеряваше се, снегът сивееше; върху чистото небе припламваха първите чисти звезди. Тук, високо над града, исках да взема някакво решение и да го проведа незабавно, ако всичко не е само един сън, разбира се. Трябваше ли да предам питомците си на държавата? Нейни ли са те? Държавата сигурно има по-големи възможности от мен да ги разгадае, да се заеме с възпитанието им. Нямах никакво право над съдбата им. И тогава пред мен се изпречи нова загадка: нима всичките шейсет и двама имат еднаква съдба, нима представляват нещо неделимо? Как можех да разбера това?

Върнах се във вилата, за да се уверя – за кой ли път – че не сънувам: те съществуваха. Помогнаха ми да внеса продуктите и се събрахме в голямото помещение. Предстоеше ни празненство – щяхме да изслушаме цялостната програма, нещо като концерт на хоровата капела. Хористите изпълниха песнички от радиото и телевизията. Въоръжени с магнитофонната ми уредба, те можеха да записват сами всичко по-интересно от програмите. Двете песнички прозвучаха странно: детски, а ги изпълняват мъжаги. Странно звучаха и естрадните парчета. Мъжете не усещаха изцяло ритмите, не можеха и да ги предадат, те просто пееха всеотдайно, вдъхновено. Слушах и размислях – наистина не ставаше въпрос за единен организъм, това си бяха отделни хора, само че безпределно предани на мен, тях не ги интересуваше нищо извън подчинението им към моята личност.

Потръпнах.

Какво ли би станало ако пожелая да убия някого от тях?

Навън беше студено, при нас – топло, сигурно; имаше дихание, чувстваше се присъствието на приятели; всеки усещаше другия и като си помислех за дарителя, който ме беше посетил по време на риболова, отправях му благодарностите си. Къде ли се намира той сега? Не беше ли един от ония скитащи неспокойни демони? Не бяха ли демони и тези до мен? Бяха, разбира се, другояче не можеше да се обясни появата им през времето и пространството.

Тази вечер имаше по глътка ракия, чай, бисквити, пияни вишни и един казан сутляш. Няколко мъже минаваха и поднасяха лакомствата. Всеки посягаше и си избираше. Аз пиех. И точно когато се появи Дора, разбрах че оня е изчезнал.

А Дора се появи много обикновено, изведнъж си спомних за нея, като за хубава жена.

7.

Тръгнах с чашата си. Намерих го в някогашната спалня на татко. Тук по стените висяха три от прочутите таткови картини, а библиотечният шкаф приютяваше само албуми на прочути фирми и галерии. Беше се навел, разглеждаше трескаво, сякаш бързаше за някъде. За първи път ми се случваше да видя как някое от момчетата се отделя драстично от „групата“.

Повдигна глава и ме погледна, току-що овлажнил пръста си, за да прелисти следващата страница на Бош. Край него зееха разтворените издания на Рембранд, Пикасо, Ван Гог и Гоген. Взрях се в най-малката книжка и не без изненада открих част от призрачната галерия на Магрит.

– Сам ли ги подбра? – запитах аз.

– Какво?

– Тези албуми сам ли си ги измъкна измежду останалите? – Отворих шкафа и му посочих редиците. – Ето, виж!

– Не – отвърна той. – Те бяха тук.

Посочи нощното шкафче до леглото и на бърза ръка нареди книгите една върху друга, но сякаш спази строг ред. Разбрах, че ги е намерил така, сигурно оставени от мен, разглеждал съм ги през време на отдих, преди заспиване.

– Очите ти са зачервени – рекох – лицето ти е уморено. Слушай, да не би?… Малко ли спиш? – Кимна. – Три или четири часа?

Кимна повторно.

Без да влизам в подробности, стана ми ясно, този човек четеше и разглеждаше по цели дни и нощи, спеше малко, беше обхванат от простата човешка любознателност да поглъща безкрайно много информация. Посочих му повторно шкафа, дадох му да разбере, че всички останали албуми са на разположение, че спалнята на моя прочут татко е също на разположение, но трябва да включва електрическия радиатор и да внимава с прозореца, никаква светлина навън!… Тук му е мястото да отбележа, че повечето от прозорците на вилата бяха плътно покрити с черен картон, нощем вилата светеше само с кухнята и антрето си, така както беше светила винаги, преди да бъде пренаселена.

– Ти ми направи впечатление – казах тихо аз. – Искам да ти измисля име. Кажи си как да те наричам?

– Гоген!

– Настояваш!

– Гоген, да.

– Добре, ще те наричам Гоген. Не ти ли е студено?

Повечих да включа радиатора, но той ме спря. Заяви, че не чувствува да му е особено студено.

– Но ако усетиш студ?

– Тогава ще си пусна точно толкоз топлина, колкото ми е нужна.

Изглежда, че тези хора ми бяха не само предани, те внимаваха и за останалото, например, изразходваха тока разумно, пестяха в моя полза.

– Искам да се чукнем – посочих чашата си аз.

Човекът, когото трябваше занапред да наричам Гоген, излезе от стаята.

Загледах се в една от трите картини, тази която ми харесваше най-много, влязла и в енциклопедията. За татко съм мислел винаги по един начин, че е спокоен в безпокойството си художник, до голяма степен независим, разтворен в немските майстори; беше се учил при тях.

Гоген се върна с чаша в ръка. Поднесе я към мен, пресипах му от моята водка. Пихме с пожелания за успехи, както става по приемите. За да подхвана незначителен разговор от учтивост, посочих картината на татко.

– Харесва ли ти?

Той сякаш знаеше какво ще му посоча, просто не я погледна, взря се в очите ми.

– Не.

Усмихнах се. Гоген остана сериозен. Вдигнах чашата. Не знаех какво да сторя, а бях смутен. Каквото и да разправяме, прямотата от този род почти винаги ни обижда. Татко е безспорен художник, признанието му е всеизвестно, дори попрехвърлило границите на страната ни, осемнайсет от неговите картини отдавна се намират в Съединените щати.

Посочих му една от репродукциите на Магрит.

– А тази много ли ти харесва?

– Не знам дали ми харесва много – отвърна моят събеседник – но ми харесва, той ми казва други неща. А този ми казва съвсем друго, той ми харесва много – Ставаше дума за Бош. – Той ми разказва за неща, които тия премълчават. – Посочи Рембранд, Ван Гог, Гоген и Пикасо. После отново Бош и Магрит. – Тези ми са интересни, но тези четиримата ме карат да мечтая.

– Но не те вълнуват.

– Ами!…

Изтръпнах от естеството на разговора, който се водеше в някогашната спалня на татко, между неговия син и някакъв примитив от неизвестен произход. Той си имаше мнение, освен това изразяваше го така, както бихме желали да се изразяваме навсякъде в нашия живот, а не успяваме. Само за две секунди татко беше унищожен, аз леко смутен – и меко казано – раздразнен. Раздразнението ми отиде още по-далеч: накарах го да донесе картините си. Гоген се съпротивляваше успешно до момента в който му заповядах.

Донесе пет картини, погледнах ги, жалко за платната и материалите. Направи ми впечатление шаблонната отправна точка към строежа, цветовете се втурваха към зрителя по особен, но скучен начин. Освен цвят – нищо, никакъв сюжет или дори настроение, върху платната зееше дупка, хаос, картините не се сродяваха и с детските рисункови брътвежи.

Изведнъж ми стана ясно, че имам работа с маниак-многознайник, впрегнах се, за малко да му кажа, че няма право да пипа четката, но премълчах. Наредих му да ми донесе картините на другите трима. В тях също нямаше нищо, но се долавяше най-желаното – примитивизмът, неорганизираният детски разказ, характерен за начеващи, от които можеш поне да очакваш.

– Сигурно са ви нужни още платна – казах, докато близвах от чашата.

– Много – призна маниакът, който настояваше да бъде наричан Гоген – колкото може повече. Моля ви, донесете още платна.

– Рисува ти се, а?

– Непрекъснато.

– Ще донеса много платна – обещах – огромно количество!

– Позволявате ли ми да отварям шкафа с репродукциите?

– Колкото щеш.

Отговорът ми сякаш го успокои, повече не ми се и разговаряше, страхувах се да не поиска мнението ми за картините. Събеседникът ми се очертаваше като неприятен характер, което означаваше, че в групата започваха да се проявяват индивидуалности те.

А на всичко отгоре – бързах.

8.

В гаража отново ме споходи мисълта за антилопата и леопардите. Кога най-после ще започна? Бяха минали векове от последната мисъл за тази скулптура. Така ли ще продължава и занапред? Нима ще зарежа работата си заради тях? Плъзнах се по разчистения асфалтов път. Студено. Дора, антилопата, момчетата и този маниак, който хаби платната на вятъра… Леопардите трябва да бъдат точно четири и половина. Часът е точно девет, може да се предположи, че все още хората не са си легнали да спят. Знаят ли всички долу какви са звездите тук горе? Кола на КАТ, спряла е, минах край нея. Само туй оставаше, да ме проверат за алкохол, да се лиша от превоз, сега, когато отговарям за прехраната на шейсет и двама души!… Не е ли време да ги предам на държавата? Нали за това се бях качил привечер на Витоша да взема решението? Бяха ли минали шест месеца откакто… Не, не повече от четири месеца. Толкова дълго време без допир до женска кожа!… Всъщност, не става въпрос за антилопа, а за газела, първоначалното ми хрумване е било с газела и съм забравил. Колко много съм се откъснал от работата си…

На седемнайстия етаж ме очакваше необитаема суха топлина, която изпълваше всяко кътче на мансардата. Това се казва топлина, тя така ми липсваше оттатък, там поданиците пестяха електрическата енергия. Освен това, на седемнайстия етаж усетих край себе си простор и независимост, отървавах се от чувството на заетост, телефонът стоеше на мястото си – красива вещ, може да ти стори неописуеми добрини. Завъртях шайбата и тя запя познатата песен със съпровод от нечие дихание. Чаках, потъвах в топлината и мислех, че не мога да искам повече. Какво ми трябва още, аз съм задоволен, дори разглезен човек, нещо ме караше да се чувствувам и като султан: в бележника лежаха телефонните номера, а на края на жицата лежаха те, всяка от тях чакаше да бъде повикана. Предимството, естествено, се падаше на главната султанша.

Мембрана та пропука.

– Дора – рекох тихичко аз – хайде.

– Какво?

– Тръгвай.

– А, ти ли си?

– Какво?

– Няма да дойда, имам гости. Как си?

– Добре съм. Ела.

– Не – засмя се по много неприятен начин тя – не, мойто момче, довиждане.

Сега изпука сякаш целия отоплен хол, изпука с празнотата си. А телефонът се превърна в студена бакелитова мида. Трябваше малко да помълча, необходимо беше дори да не мисля, имах чувството, че нещо трябва да се утаи и докато това става, нито капка алкохол. Най-лесното е да посегна към хладилника, но не, добре е да се изсмея над себе си, да изконсумирам тайната наслада от подигравката.

Бавно се запътих към леглото и се изпънах. Пред очите ми се простря студената пустиня на тавана. Помъчих се да потърся там подробности, както ги намирах в детството, но нямаше, нямаше и оазиси, нито дюни, нито камили или бедуини, имаше само равна блла повърхност. Скочих на крака, отново вдигнах слушалката, но размислих и я тръснах върху вилката, гледах да не се поддам на гимназистки пориви, дори се усмихнах, но не над себе си, а над ситуацията. Докато бележникът ми е натъпкан с телефонни номера, докато имам всичко, което може да има човек в моята страна и докато мога да се изправям на ръце… Но мога ли? Приближих се до стената, наведох се, с длани към пода, изхвърлих краката си назад и ги опрях високо на стената. Кръвта нахлу в главата ми, свалих краката си и побързах да заема нормално положение. Все пак бях успял. От първия опит. А почна ли да тренирам, като нищо ще се докопам до старите постижения.. Всъщност не е ли все едно дали ще бъде газела или антилопа? Важното е нападателите да бъдат леопарди. Там, на водопоя, където антилопите отиват по принуждение… Ето че отново мисля за работата си, композицията може би ще стане, тъй както съм я намислил… А в бележника се потайват телефонните номера на стадо антилопи, време е да звънна, леопардът в мен трябва да получи вечерята си.

Леопардът е доста обиден, дори се изправи на ръце. Антилопата Дора го нарани, на леопарда не му се отваря бележника, не му се звъни, на леопарда му се прави нещо кой знае какво. Влязох в банята, намокрих лицето си, пуснах телевизора, затворих го, легнах, станах, ритнах нещо, запътих се решително към хладилника, спрях, погалих го, усмихнах се. Без да видя в огледало усмивката си, по усет разбрах, че е излязла малко нещо изкривена…

Колко дълго съм отсъствувал! Струва ми се, че не мога да се движа както някога между масите; удрям се и се препъвам, може би замаян от шума. Шумно заведение е клуба, но е приятно и най-важното – както бялото, така и червеното наливно вино са с твърди, неизменни качества. Празни места няма, нямам избор, ще седна при някого. Да, всъщност е толкова просто, ще седна и ще се наприказвам. Не съм водил разговори от месеци насам. Посрещнаха ме добре, дори ми се зарадваха, предположиха, че съм бил в чужбина, съгласих се, наляха и на мен.

Край двойната маса пиеха десетина души. Говореха за примитивизма. Доколкото разбрах още при сядането, тази вечер изобщо не е ставало и дума за спор, само че всеки се стараеше да увери другите, че статията отпечатана в ЛИК, превод от лондонското списание „Лиснър“, за примитивизма, е сериозен, кажи-речи обширен труд, написан с проникновение. Доколкото схванах още в първите минути, всеки от присьствуващите приемаше примитивизма като велико направление в изкуството, боравеше се с шедьоврите на родово-племенното изкуство, африканската скулптура, Митничаря Русо, амфорите, Давид, древноегипетските гробници, Рафаел, Пикасо и още, и още – изведнъж ми направи впечатление, че направлението е по-широко отколкото си го представях някога и че затова е добре да се посещава клуба, иначе щях да остана роб на старите си заблуждения. Порази ме усещането за един различен от моя живот – живот край маса, с хора, с разговори. На разговорите присъствуват и жени. Жените възприемах вече като същества, измайсторени от друга, непозната материя, от месец насам обществото в което се бях набутал бе подчертано мъжко и цялото мое, а сега тук има все чужди жени, все доведени от някого, който плаща вечерята. Пиех бързо, жадно, наваксвах, исках да ми стане леко. И успях, успях дотолкова, че край мен омекна всичко, включително лицата на хората, ръбовете на масата. Сега вървях по пътеките и не се блъсках никъде, носех се плавно между масите, разговарях с познати, обяснявах, че съм се изгубил в работата, а не в чужбина, а познатите отбелязваха, че работата в крайна сметка се превръща в пари, те чули че печеля много, че съм претоварен от поръчки.

– Какво правите сега, например?

Ръцете й натежаваха от старинни метални гривни.

– Нищо – отвърнах – скучая.

– Над какво работите, искам да кажа.

Погледнах я по-внимателно. Когато някой те пита над какво работиш, трябва малко да се замислиш, това е твой почитател, за него ти си авторитет, а над авторитета трябва да се бди, почитателите трябва да се уважават; в случай че са жени, както беше сега, с тях може да се преспива, но внимателно. Ама че съм се напил.

– Работя върху композиция – рекох аз. – Водопой, разбирате ли?

– Не.

0, тук много внимателно. Усетих, че не само украшенията, но и ръцете, които ги носеха, бяха грубо изковани. А лицето й ми направи впечатление с това, че се оказа плоско, леко деформирано, мисля че скулите не бяха на еднаква височина, направо некрасиво лице, да не кажа грозно. Да, и устните не са очертани. Абсолютен примитивизъм.

– На мястото където се пие вода, някъде в саваната, е спряла газела, или антилопа, още не съм решил. Малко преди да потопи муцунка, за да пие. Тялото й е напрегнато – тези животни изобщо са напрегнати – но е и красиво, защото тези животни са красиви. Те за нищо на света не биха отишли при реката, там ги дебнат опасности, но какво да се прави, жажда.

Вдигнах чашата. Тя също.

– Това ли е?

– Не, разбира се.

– Олекна ми, защото до тук беше глупаво.

– Имам още много за разказване, сюжетът е дълъг, но тук е шумно.

– А къде е тихо?

– Не бързайте, няма да ви поканя, там каня само доверени лица.

– Какво разбирате под…

– Които няма да разгласят това, което съм им казал.

– Аз съм бъбривка.

– Искам да кажа, на мъжете си.

– Вижте какво, вие сте пиян, временно. Но като художник сте незначителен и то за постоянно. Известен сте като човек който умее да продава труда си. На ваше място бих си мълчал и живуркал само с Дора, макар че Дора ви е къде-къде много. Такива като вас непрекъснато си имат по един сюжет и непрекъснато се канят да започнат сериозно. Иначе са неуморими на масата и свалят жени.

9.

Завивката ми тежеше, ставаше ми се, в леглото не се чувствувах добре. Нямаше го вчерашния светъл ден, валеше, снежинките бързаха, бяха много, прекалено много и невероятни, след ясната студена вечер. Гледах ги как падат зад прозореца и си мислех, че при всички обстоятелства снеговалежът ме е радвал, дори тогава, когато затрупва улиците. Часовникът показваше единадесет. Никак, ама никак не ми се отиваше до Бояна, може би няма да отида целия ден, там имат за ядене, а време е да се примирят с някои мои отсъствия. Време е и да ги предам където се полага, могат да ги направят войници, работници, нали и без това не достигат хора за прибирането на реколтата?… Станах от леглото, нито следа от махмурлук, снеговалежът ме караше да потръпвам от тайствена радост. Какво ли можех да очаквам от него? Снегът може само да затрупва. Стоях и гледах, той закриваше всичко, както земята, така и небето, получих усещането че летя заедно с жилището си, съвсем сам, с грижите си. Припомних си за спестените пари. Можех ли да се осланям само на тях? Не губех ли скорост? Не изоставах ли, когато и децата вече знаят, че при нашия занаят трябва да се работи непрекъснато, да се взимат поръчка след поръчка. И коя е тя да ми държи сметка! Измъкнах албум с фотографии. Ох, не е много леко за човека да погледне в творбите си с очи като тазсутрешните. Затворих албума, помислих си, че сега снегът пада върху творбите ми и колко хубаво ще бъде ако ги затрупа изцяло, макар че ще е нужен бая дебел сняг, някои от скулптурите ми се издигат твърде високо. Но докато има държава, ще има поръчки, ако не съм аз, ще бъде друг. Дали някога не сгреших като се отказах от живописта? Колко хубави думи се чуваха тогава за моите картини. Защо не продължих? Кой дявол ме накара да се присламча към монументалната скулптура? Боже, колко съм тъжен! Ето, в такъв момент те трябва да бъдат тук, да си поиграя с тях. Имам сто жени, а нямам нито една… Никой не ме премълчава, за мен – само добри думи по съветите и обсъжданията – хиляди думи, и все добри; по докладите все добро, във вестниците снимки, а колко искрено искам да бъда само като Оня живописец – нищо не продумват за него, никъде, а всички знаят, че е тъкмо той и всеки се надпреварва да си осигури по нещо от него. Веднъж се бяхме срещнали в ранен час, да, в някакво кафене. Той стана от стола си и седна при мен, пиян от снощи, но решително устремен към изтрезняването. Искаш ли да ти кажа нещо, запита той. Кажи, Мечтая да съм като теб. Отвърнах му, че знам добре какво представлявам. Напротив, рече той, ти беше добър живописец, но направи страшна, достойна за възхищение стъпка, като влезе в бизнеса. Лесно ти е да говориш така, въздъхнах аз, ние ще умрем, а ти ще останеш. Никой няма да остане, рече той, искаш ли да пием по нещо? Искам. Тогава да тръгнем. Отидохме в моята мансарда. Започнахме от сутринта. През целия ден той повтаряше само едно, че никой няма да остане, никой бе, разбираш ли какво ти казвам никой и ще спечелят само такива като тебе, а мога спокойно да ти кажа и това, че правиш нещата добре. Виждал ли си нещо от мен? – запитах. Сигурно, потвърди той, може би съм виждал, но има ли значение, чувал съм, че работиш добре, а това значи че оставяш след себе си камъни – нещо твърдо под небето, за векове, прав ли съм? Прав си. Прав съм я, ще минат години, ще си отидем, а твоите фигури ще стърчат на открито, разбираш ли, и хората искат не искат, ще ги гледат, а моите работи ще висят по стените на къщите, прав ли съм? Прав си. И колкото повече време изтече, твоите работи ще узряват – дъждът, вятърът и слънцето ще ги дообработват, разбираш ли? Разбирам, карай да върви. Не, аз наистина – колкото и да се будалкаме, има нещо вярно. Знам, колкото и да се шегуваш. Но с тази работа шега не бива… пък аз – нищо, ще оставя празни бутилки, ако съберат празните ми бутилки ще изградят две хеопсови пирамиди. Море, повече. Ти трябва да продължаваш, макар че и туй е вятър, всичко е вятър… И така нататък, докато се скапахме от препиване.

Най-после телефонът! Бях сигурен, че Дора ще се предаде, поне ще звънне.

– Искам да ви посетя.

־ Кой се обажда?

– Ванда.

– Ванда?…

– Снощи се държах неприлично.

– Защо?

– Хайде, идвам.

Затвори преди да й кажа адреса, как ще дойде когато не знае къде, но после разбрах, че съм тиква, справила се е с телефонния указател. Хвърлих си бързо един душ, започнах да се бръсна, духът ми тържествуваше, ухото ми се вслушваше – там трябваше да се звънне и грубата недодялана женска персона с многото гривни, която се бе подиграла с душата ми, ще се вмъкне като яребица през вратата, коравото й тяло ще седне в креслото, най-после ще опитам вкуса на коравите, неочертани както трябва устни и както е тръгнало, ще я оставя да напада първа, за да й извикам: Ванда, това е вандалщина, спокойно!…

– Всъщност, реших се тази сутрин – рече тя като влезе и седна право във въпросното кресло – и тъй и тъй трябва да пиша монография, защо да не бъде за вас. Познат сте ми, обичах ви, искам да кажа, че сте ми познат като художник. – Днес гривните не са на китките, тя не е толкова едра, а напротив. Лището й продължава да си е несиметрично, ала кожата й излъчва силен блясък на младост и здраве, струва ми се че е топла кожа, въпреки че иде направо от студа. – Но бях влюбена и като жена. Вървяла съм подир вас, знаете ли? Ние сме били често близо, но вие не подозирахте. Снощи пресилих нещата, за да ви жегна, изпросихте си го, трябваше да се държите като идол, не като просяк.

– Да, де, вие дойдохте да ми се извините.

– Не ви отива да очаквате извинения. Изглежда, че не вярвате ни най-малко на себе си.

– Този който вярва много на себе си е свършен.

– Или съвършен.

– Вижте какво, очаквах тук АЗ да правя каламбури, а не вие.

– Яд ме е на вас, вие убихте илюзията ми за твореца.

– Кой е творецът?

– Вие. И ще напиша монографията си. Дадоха ми бройка, до един месец трябва да представя заглавието, а до една година да предам ръкописа.

– Баща ви големец ли е?

– Мъжът ми!

– Уиски?

– Уиски.

– С лед ли?

– Да.

– Искате ли да се напием?

– Не.

Ванда се изправи и едва сега се понесе из помещенията – обходи спалнята, пъхна се във втората стая. Разглеждаше картините. Налях в чашите и се върнах до хладилника за лед. Никак не ми се пиеше, ни най-малко, но трябваше да се почне от там. Докато носех леда към масичката, мислех си за шаблона в който живея, тук са минали стада от жени и все по същия начин, и все като нещо ново, може би като обещание и, може би наистина съм ги обичал по малко.

Унизителен стереотип, но можех ли да сторя нещо против него? Точно сега? Когато не бях докосвал кожа от месеци? Заради някакви безлични, антисоциални и непотребни мъже, натъпкани в бащината вила, като в хан.

– Това са картини на баща ви, нали?

– Едната е моя.

– Не говоря за нея. Баща ви е точно това, което си е? Според мен този човек успя да извоюва безпогрешно мястото си и бъдещето едва ли ще може да нанесе някаква корекция спрямо него.

– Много лошо правите с тая монография.

– Защо?

– Връзвате ми ръцете.

– Телефонът звъни.

– Когато ми гостуват жени не посягам към него.

– Личи си че сте възрастен, да ви кажа, с тези принципи.

– Това – принципи?

– Ми как да го нарека?

– Защо не пиете?

Ванда се изправи повторно и тръгна направо към картината ми. Загледа я спокойно, без поза. Чаках я да приключи. Обърнала доверчиво гърба си изцяло към мен, тя сякаш ми разказваше нещо с тялото си, макар че може би си въобразявах, защото, до него поне ден, за мен жените са били вината само жени, които искат да ни се понравят преди всичко като жени. Като я наблюдавах неприлично отзад, повтарях си без да ща, че ако изпусна това, ако си отиде недокоснато, ще трябва да се ругая поне три дни. Малко ме интересуваше ще пишат ли за мен монография, това пък беше най-малкото което можеше да ме вълнува. Тази пикла, съпруга на някого си…

– Какво да ви кажа, ако ви издрънкам истината, отново ще подскочите. Но ще се реша, понеже съм си такава – като живописец ви виждам повече.

– А дялам камъни.

– И вие и аз сме искрени.

– Но не бъдете много искрена.

– Накрая ще ви изрека и нещо хубаво, няма да ви оставя отчаян.

– Ще ви бъда благодарен.

– Защото, като си помисля, едва ли има по-изящен скулптор от вас. Какво ми брътвехте за онази антилопа?

Разказах й сюжета си, но тя сякаш не го изслуша внимателно.

– Замисълът едва ли заслужава особения ви ентусиазъм – рече накрая гостенката. – Знам, на вас ви е нужно едно такова нещо като утешение и опора, но на мен ми импонират психологическите хватки.

– Ще си говорим когато го направя.

Лошо. Ако тази моя гостенка е дошла да ми каже крайната истина, мога и да я ударя.

– Сигурна съм, че в момента ме мразите – усмихна се Baнда, но повтарям, въпреки всичко, вие сте може би най-големият ни скулптор. – Погледна ме. Мълчах. Защо се потайвах така пред тази млада глезла, да ме пита човек. – За да бъдет е истински, обаче, ви липсва нещо важно.

Дълбоко в мъжката ми мисъл за мен се изясняваше, че това е номерът на Ванда, единственият начин да ме покори.

– Вие къде бяхте досега? – запитах аз. – Къде се потайвахте? Например по времето на Дора.

– Изтече ли й срока?

– Да.

– И вече не означава нищо?

– Къде се навъртахте през това време, ви питам, защо нахълтахте изведнъж?

– Напротив, нахълтахте вие, в клуба. И вие ме поискахте. Обидихте ме. Виж ти каква мизерна мъжка гадост! Бяхте достоен да ви ударя… Ако искате да знаете, за това и дойдох – да ударя, но не знам какво ме спира, може би това, че ви обичам от дете, че ще правя монография, може би възрастта ви. Оказахте се по-възрастен. Вече три години откакто не съм ви виждала, може би си мислите, че искам да ви вкопча по-здраво, но тогава знайте, че обичам мъжа си, и знайте още, че нямате право да предлагате жилището си на непознати жени, което сигурно е в практиката ви. Върнете се! Сама ще се облека. Стойте там, ще си отворя сама!…

10.

Неди обеща да дойде към два, но пристигна в пет, малко преди да завъртя другаде. Отворих развълнувано, отдавна загубил надежда. В зимни дрехи Неди нямаше вид на дете, в дете щеше се превърне след малко и благослових днешното динамично развитие на нещата – това, че главната султанша продължаваше да с потайва, и че новата познайница Ванда се оказа благоразумна съпруга. Хлапето превъзхождаше всякак набелязаните за повикване. Още на обед си припомних нещата за него: кандидатствува непрекъснато във ВИТИЗ, обича да носи пижамата ми, прави лошо кафе.

– Тогава кафето беше по-ароматно – забеляза Неди – но днес ме обичаш повече отпреди няколко месеца. Как мислиш, ще идва ли приятелката ти?

– Никой няма да идва.

Неди захвърли пижамата.

Тайно се справих с циферблата, наближаваше девет, за витрината на терасата се бе залепила огромна студена нощ, никой н ми даваше право да пъдя децата в дълбоката зимна тъмница, най-малко заради Дора. вече двайсет и четири часа мълчи, дори не проверява дали съм си у дома. Лежа. Малката включва телевизора, но бързо го изключва и пита за магнитофона. Мънкам, казвам че е на поправка. Интересува се как да включи грамофона. Никак не ми се става, но се изправям. Знам че тези часове са тежи и все пак вече проявявам търпимост – на петдесет години стават и небивалици: ето, днес беше дошла една и си излезе без да се съблече, а главната султанша, която ме е обичала години наред, продължава да се потайва. Необходима е търпимост – ще задвижвам грамофонни уредби, ще слушам плочи, които не ми се нравят вече, но трябва – отсега нататък ще настъпят и по-тежки времена.

Върнах се в леглото, хлапето се отдалечи, навярно бе решило да ме изненада с някакъв аламинут. И какво, то пусна плочата и изчезна, останах аз, да слушам нещо скучно. Неволно си припомних колко топла е кръвта под кожата на трийсет и пет годишната главна султанша, колко неспокойни са равните токове на тялото й, колко по-женствена е всяка линия, накъдето и да в тя. Малката в момента прави отчаяни опити да завоюва и кухнята, нещо й подсказва, че е необходимо и да ме храни.

Неочаквано звънна телефонът. По-бърза от каквото и да е на света Неди се върна от кухнята. Молбата й пулсираше не само в онези зеленикави плитчини на очите й, а и по тялото. Това момиче спокойно може да стои голо пред погледа без да заема пози. Едната й ръка държеше домат, а другата нож. Телефонът звънеше, лицето й молеше. Разбира се, че нямаше да я изгоня, важното че Дора най-после не издържа. Телефонът звъни, аз не вдигам слушалката, Неди стои гола с нож в ръка, аз съм на петдесет и лежа в постелята – нещата се оправят. Кимнах за успокоение посегнах към телефона.

– Вижте какво – каза гласът на Ванда – изглежда че ви обидих повторно, но не знам защо. А можех да ви нацелувам силно, понеже ви обичам.

11.

Ванда се втурна към мен изкъртвайки с ритници прегради! И тъй както се радвах на допълнителната си находка, съвсем неочаквано допуснах тази вехта, вече прогнила от шаблонни действия теза – любовта – да ме сграбчи за гърлото. Пръстите й бяха нежнорозови и кораво-кафяви. Като съзнавах напълно какво става с мен, вместо да се съпротивлявам, благодарение на закаленото си самочувствие, оставих се да бъда понесен от вълшебното резедаво течение на забравата.

Всеки квадратен сантиметър от обърканата, но зашеметява повърхност на Ванда, се защитаваше от дълбок, емоционален и изтънчен свят, пред който се оказах смутен и неподготвен, смален пред нравственото й превъзходство. Нямаше как, трябваше да играя едно към едно, така както не съм играл от трийсет години и най-малко при Дора, която ме направи горе-долу моногамен, но винаги нащрек и готов за бягство. Светът изведнъж се оказа такъв, какъвто може би си е – не сложен. Нещата в него си бяха нормално подредени, светли, вече не ги виждах през мътилката на интелектуалната мъгла. Погледнато през новите диоптри, промени се и изкуството, а още повече излъчването му. Сега вече познатите творби смениха трептенията си, цветовете си, започнаха да пулсират с нови послания към мен и живота. Оказа се, че притежавам остатъци от доброта, че мога да намеря език с по-широк кръг от човешки същества, а не само със сервитьорите. Тогава разбрах, че самотата е измислица, просто не съществува, че повечето от неприятностите си ги измайсторяваме сами, че снегът е бял и че през зимата е студено, защото си е зима, и е редно да е студено, а студът си е хубаво нещо, той е едно разнообразие. Мансардата се превърна във ветроход, който плавно прекосява далечни морета, ние живеехме на него, за никъде не бързахме и непрекъснато се целувахме, по най-обикновения начин, без дирим подходи и пътища към разнообразието. Издутите платна на ветрохода ни носеха напред в едно сляпо, откъснато от географски дължини и широти плаване, на всичко отгоре, не хвърляхме поглед и върху компаса. За първи път откакто се помня предложих на жена да се пресели при мен. Ванда не прие, но взе ключа –  можеше да си отключва и влиза без предупреждение, по всяко време на денонощието. Позволих й да вдига слушалката и да отговаря вместо мен. Тя не се съгласи, разбира се, нито се нагърби с деликатното задължение да подслушва разговорите ми, както бях предложил. Обадиха се две-три момичета – всички бяха парирани и ликвидирани, игнорирах и Неди. Чаках вест от бившата главна султанша и чаках дълго, но това не се случи, Дора бе потънала, до нашия ветроход не долитаха никакви сигнали от нея. Ванда ме целуваше, аз я целувах, платната на забравата плющяха издути от винаги попътния вятър.

12.

Килватерът зад нас светлееше бял и розов, небето блестеше с закована, сякаш фиксирана за вечни времена синева.

Върху тази синева се появи бавно едно единствено облаче: моите странни, кажи-речи редовни изчезвания. Тя не можеше да си ги обясни, но приемаше веднъж завинаги че съм й верен – поне засега.

Отивах там.

Подарените хора вече ми тежаха, много, не вярвам Христос да е чувствувал тежестта на кръста си повече отколкото аз чувствувах наличието на ротата, складирана в Бояна. Историята, както се беше развила поне дотук, ми разкриваше срамната истина, че една жена може да замени шейсет и двама мъже. Подарените бяха занемарени, посещавах ги на два или три дни и то за малко, колкото да им занеса храна, да им повторя молбата си – тя се превръщаше май във заповед – да се пазят. Снабдявах Гоген с платна. Трябват ми много, настоя един ден той. Погледнах го вече строго, тъй като маниакът не молеше, а настояваше. Колко?Много! Добре де – пет? Двайсет! Не се интересувах от плодовете на неговия труд, нямах време да се осведомя и за останалите; бързах, минавах, споменавах по нещо и отминавах. Те четяха без прекъсване, гледаха телевизия, спореха, пееха, преразказваха забавни откъси от прочетеното, вдигаха гири, въртяха въже за скачане, поддържаха се, както исках аз. Доколкото схващах, не им оставаше минута свободна. Само онези, двамата фашисти, нещо се потриваха и при всяка среща ме питаха в това ли се състои смисъла на живота. Направи ми впечатление, че двама от художнците отпаднаха, преминаха към групата на пишещите. Групата на пишещите, както трябва да се предполага, нарастна доста, но общо взето всички, или почти всички, пееха, цялата група, с изключение на фашистите, обичаше да пее песента за Лорелай. Гоген гледаше на всички мрачно и странеше, не го интересуваше нищо друго, освен глупашкото общуване с боите и платната. Еди ден му заявих, че когато свърши рисунката си на едната стра на платното може да използува другата страна. Как? – изуми той. Така, рекох аз. Не, отвърна той.

– Завършената картина трябва да се уважава – рече тихо Гоген. – Нали ги закачате по стените?

– Добре, рисувай само на едната страна.

Исках да му кажа, че рамкираните платна се поръчват специално, с пари, щеше ми се да му открия, че той е най-скъпо струващия мой питомник, но можех ли да разчитам на разбиране – безумен, неприятен глупак, какво ще му обясняваш. По едно време ми направи впечатление, че мъжете гледат на него като към странен техен събрат, а фашистите направо го презираха, но и едните и другите, как да кажа, сякаш се плашеха, а може би ce възхищаваха от картините му – знам ли?

Гледах да ги приуча на по-голяма самостоятелност, трупах консерви – една консерва бе достатъчна за трима на ден – cмятах да разреждам посещенията си, да отслабя бдителността си. Като ги открият – какво? Да ги вземат, и без това ми тежат. Ако можех, само ако можех да ги подаря на някого! Често пъти, както си лежах върху косата на Ванда, отпъждах една страшна мисъл – да ги отведа в планината и да ги оставя на същото място, пък да става каквото ще.

Дните и месеците се нижеха, Лорелай звучеше все по-спонтанно, хорът който нарекох Хор на петдесетте – тъй като числото на редовно пеещите набъбна на петдесет – се шлифоваше; римте׳ на поетите ставаха по-разнообразни, парите хвърлени за платна – все повече – но резултатите му не поглеждах, защото се ядосвах – беседите се задълбочаваха, телевизията със своето кино и театър им се разкриваше все по-лесно, все по-ярко се очертаваха индивидуалностите; пред мен и зад гърба ми се разлистваше непознато красиво дърво, то вече цъфтеше и се готвеше да ме обсипе с плодове – нещо, което по-рано би ме замаяло от възторг, сега ми досаждаше. Повече от каквото и да е на света бях обсебен от едничкото вълшебство Ванда.

Една вечер влязох във вилата и събрах хората си:

– Момчета, налага се да се разделим, ще замина за десет дни. Оставям ви продукти, бъдете прилежни и ме чакайте, пишете и пейте, рисувайте и поетизирайте. Когато се върна ще видя резултатите. Някой да има нещо против?

Мълчание.

– Искате да не заминавам?

Мълчание.

– Момчета, налага се.

13.

Можехме да се пъхнем в Родопите или в някое Черноморско селище, но преди години, когато посетих за втори път този град, аз си обещах, че ако се влюбя някога истински, ще я доведа сред тази вакханалия на водата, небето и камъка, сред потъващата в морето красота, която само преди няколко десетилетия се е смятала за вечна. Пристигнахме в края на април, когато туристите тук преживяваха хазартна треска – дали денят ще бъде слънчев. Нямахме нищо против слънчевите дни, но и лошото време не можеше да ни стресне. Вървяхме навсякъде без да пуснем ръцете си, дори в хотела, и малко нещо приличахме на баща с дъщеря, но тъй като Венеция е понесла редица възходи и поражения, от всякакъв род, като нищо можеше да понесе и нас.

За трети път в същия хотел, по-скоро хотелче, дори в същата стая, с прозорец към тесен тъмен канал. В канала спи една и съща черна вода, по нея минават безшумни заблудени гондоли, или катери с много тихи двигатели. От катерите изнасят заклани телета, каси с бутилки, зеленчуци, риби – това, което ще изядем и изпием ние, посетителите на малкото старомодно ресторантче с кристални огледала, синкавобели покривки, барокови столове, тапети и възрастни келнери с хлътнали между челюстите страни. Няма защо да споменавам, че стаята ни е мрачна, някак разточително голяма за Венеция, персон и половина легла. А колко са удобни тези легла щом плувнеш във влага и започнеш да се въртиш под чаршафа, та ти се ще да отвориш уста и извикаш: как живеете в този пъкъл от изпарения? Но ти мълчиш и привикваш, вслушваш се в откъслечен смях или шепот, ставаш, поглеждаш през прозореца и виждаш как гондолата с влюбени се измъква като змия под погледа ти. Банята също е голяма, ваната удобна, зелена – придобиваш чувството, че сградата е правена преди столетия, когато никой не е мислел за туристически нашествия, че тогава хората не са и допускали да се къпят в тясна баня или лягат в тясно легло. А сушата в лагуната е незначителна, въпросните сто и осемнайсет острова са комично малки, за да бъде поместен в тях градът-държава, който е претърпял влияния, но от своя страна е влияел, а по-късно се превърнал в световна атракция. И все пак – оскъдно, тясно, а широко, удобно. Пищно. 3релищата и богатствата са струпани навсякъде, златото се придружава до задушаване от разточително пръснати естетически ценности.

Ванда идва тук за втори път. Направи опит още с пристигането:

– Сега ще ги видиш през моите очи и може би ще ти харесат повече.

– Кои?

– Белини и Карпачо, Джорджоне и Тициан, Веронезе и Тинторето.

– Няма да го бъде – отвърнах аз. – Ние ще блуждаем. Ако нещо ни се изпречи на пътя, ще го зърнем. Но само ще вървим и никъде няма да се отбиваме.

– Ти си варварин!

Този път вкусих от онази Венеция, която ми беше легнала като мечта – да я обходя с жена: уличките, мостовете, пазарче׳тата, каналите, леките кротки гостилнички и периферните островчета. Досега винаги съм вървял сам, грохвал съм по залите на дворците, ослепявал съм от взиране в картините, натрупваш, натрупваш, премаляваш, просто падаш, а край теб хитреците целуват, смеят се, или съзерцават.

Ванда ме разбра и бързо успя да се прислони до мен. Помня, че в един безслънчев ден прекарахме четири часа в кафененце, измъкнало осем стола до перилото на мостче. Беше тихо, отдалечено и единственото съвременно нещо си оставаха покривчиците на масичките. Останалото, за разлика от покривчиците, не се натрапваше и трябваше да го откриеш – предни или задни стени на къщи с малки прозорчета и отронени, ама как отронени мазилки, по оголените места се показваха ребрата на вековете. Тук може би не е минавал и Марко Поло, или пък е идвал тъкмо тук, за да набере копнежи и дързост за приключения. Доста преднамерено седяхме ние с Ванда него ден на едно място, пиехме си верму и гледахме всички чупки на безлюдния ансамбъл, пред очите ни дебели жени сменяха по въжетата сухото пране с мокро, но не забелязваха, привикнали вече на всичко.

– Той е луд – каза по едно време тя.

Мостчето ми се стори мизерно и мило, мостче-просяк, нито по него, нито под него минаваше някой. Колко ли главоболия създало на градската управа да го поддържа, но така, че хем го ремонтират, хем да изглежда автентично.

– По тебе ли? – запитах аз.

– И никога няма да ме освободи.

А времето си тече и ежедневието ни се изпълва с все повече неавтентични подробности, които се стараят да минат за автентични. И после си мисля, че няма защо да врякаме против ремонта, без него ще рухнем, а ремонти по всяка вероятност е имало и в миналото. Е това е почивка, това се казва откъсване – когато почнеш да философстваш. Представих си как ремонтирам моите паметници, после си представих как хората поставят венците си в подножието им, отдават почитта си на тези, в чиято чест са издигнати, а не искат и да знаят за създателя им. Ако човек се разрови, може би ще открие името и на този, който е създал това незначително мостче, втъкано в ансамбъла, някъде в книжата сигурно е отбелязано.

Сервитьорката, по всяка вероятност и собственица, носи две чаши, поставя ги на масата. Тя е зряла хубава жена с чудесни очертания. Питам я с доста труд, знае ли кой е направил мостчето. Засмя се и може би избъбра следното:

– Това мостче ли бе, синьор? Че какво ще стане ако почнем да знаем и за такива мостчета?

Отмина към заведенийцето си. Ванда гледаше след нея.

– Гърдите й са чудесни.

Ванда има комплекси за гърдите си, това съм го забелязал, бях положил доста усилия да избия предубеждението й, тя си де вид че е убедена и ето на – оказа се, че раничката не е заздравяла.

Неочаквано разбираме, че този път сме наистина сами, нищо не трепва, нищо не се чува, само леко подрънкване на чинийки, но то не иде от кафенето, а от прозорец. Някой приготвя обяда, скоро някой или някои ще се върнат, някакви хора с физиономии на созололци ще обядват.

В маратона на спокойствието се вмъкна и тази абсолютна тишина, дори гондолата мина под мостчето безшумно, като лястовица, остави ни отново с вехтите фасади и задните стени на старинните къщи. Радиото обаче побърза да се обади, вазата се счупи.

– Днес ли ще я платиш?

– Така смятам.

Ако утре просветне ще отидем на плажа в Лидо, ще ми се да се окъпя в края на април, искам да намокря банския си в Адриатическо море.

Изправихме се и платихме без да погледнем часовниците, ей така, точно когато трябваше да станем и да прекъснем мълчанието. Обгърнах коравото тяло на Ванда, усетих го, почувствах цялата му почтеност. Преминахме през мостчето прегърнати, за първи път минавахме по това мостче, и аз и тя, помислихме си го, но не си го казахме. Когато се извърнахме да видим мястото, където сме мълчали, стопанката стоеше сред четирите кръгли масички. Исках да се съглася с Ванда, можех да спомена нещо хубаво за бюста й, но премълчах.

Лутахме се, все пак намерихме пътя до някаква поща. Тук Ванда попълни телеграма. Текстът съобщаваше, че подателят се намира във Венеция. Тази телеграма трябваше да мине през океана, да бъде прочетена в една легация, в латиноамериканска страна. В легацията работеше мъжът на Ванда, в момента той се грижеше за детето.

14.

– Ти ме измами – заявих спокойно аз.

– Не може да бъде.

– Коварна си, разбирам го с всеки изминат ден.

– Ти си уморен.

Бях пребит от умора, навън горещината тормозеше града. Изтрезнях неочаквано, в една от залите на Двореца; направих си сметка, че два дни преди да завърши Венецианската епопея Ванда успя да ме прекара през всички стърги на дворците, църквите, площадите, очите ми погълнаха може би двеста картини и три пъти повече скулптури – всичко се превърна в красива топка от цветове, форми, реалност и мечти, в един общ спомен, вече не може да се ориентирам кое къде съм видял. А тя помни всичко, веднага ще каже къде се намира и най-малката икона. С такава памет човек наистина може да си съществува като съвестен изкуствовед.

Седнах на една пейка, Ванда изчезна, върна се след половин час. Торбата тежеше добре.

Пипнах, пръстите ми усетиха бутилката, вече можехме да вървим.

Обичам плажа на Лидо, макар че подобни подредени плажове не са по вкуса ми. Всяка песъчинка тук има какво да разкаже, тя е преживяла какви ли не авантюри, върху нея са лягали хиляди тела, от целия, буквално целия свят. Понякога, след силни бури, морето ще прибере уморените и изживели се песъчинки, но ще измъкне на тяхно място нови, а уморените ще си ги скрие в глъбините, да си починат, да се измият от човешката пот и миризма. Ще дойде време, отново ще ги изхвърли на слънце, като невидели и нечули.

Ванда лежи върху кърпа, дивото й неосъзнато тяло не се вързва ни най-малко с чертожно наредените кабини, павилиони, заслони. Тя е способна и щастлива, трудно долавям възбудата й от това пътешествие, да не говорим, че под всичко лежи тревогата. Има какво да мисли, мъжът й се интересува защо още се бави в България. Заминала е уж за два месеца, а изтича седмия. Не мога да си представя, че съществува заплахата да се разделим; това няма как да стане, не го виждам. Готов съм на всичко, на женитба, тук се хвърлям изцяло, двамата не оставяме никакви съмнения, нито резерви край себе си.

Днес е четвърти май, остават още два дни, а можем да ги увеличим на пет, но при едно условие – без изкуство, само на плажа и в най-забутаните кътчета. Ще ми се да се отбием и в Триест, имам някаква слабост и към него, но ме мързи да обмисля възможностите. Ние сме се слели със световната разноцветна орда, нахлула по това време във Венеция. Хората наоколо са еуфорични, ние се стараем да изглеждаме спокойни и привидно поне неутрални. Лежа на пясъка и се вслушвам в шумовете, в: то тече кротко, шумотевицата се размазва, изчезва, изчезва и Ванда, изхитрям се, отново успявам да се отдръпна, вече съм сам, всичко е утаено, антилопата заема мястото си, шията й протяга напред към водата, но тялото й се съпротивлява и тегли назад, краката са опънати, в тях трепти напрежението, трябва да бъдат готови да хукнат; назад е извърната и главата; изглежда че антилопите никога не са пили вода както се полага – спокойно, с усещането на вкуса й, с удоволствие, винаги са утолявали само жаждата и са бягали. Така ми се струва, това трябва да личи и в творбата. Дали и Ванда вече не подобява една антилопа на водопой? Колко различно беше с Дора, равно, широко, бих ли казал безинтересно? През нейното царуване работех като хала, а сега – нищо. Обмисляй, обмисляй – Ванда не позволява всичко, не одобрява и антилопата. Виж какво са направили хората – на всяка крачка ми повтаря тя – останало е и ще остане, остани и ти. Нищо няма да остане, отвръщам думите на моя колега живописец, нищо, от никого, поне да се наживеем. Тя мълчи, не дава своя отговор, но мълчанието й такова, сякаш не приема думите ми.

И сякаш наистина е така, какво по-добро от това: живея чудесно, имам пари, известен, аплодиран, крайно много ми е необходимо твърдението на живописеца, че няма защо да се силим – нищо, след нас – нищо. А колко е хубаво все пак, ако можеш истински, има някакъв страшен шемет в това да те споменават след като те няма, да вълнуваш хората и те да разкриват нови черти от тебе, да те разгадават, додешифрират.

– Това е необмислено – прошепна Ванда, но продължава да гледа небето. Извръщам се изненадано към нея, досега поне нито веднъж не се е разминавала с мислите ми. – Скулптура от животни, инфантилизъм, дилетанщина, почти няма здравомислещ майстор, който…

– Не искам да бъда здравомислещ – реагирам неуверено аз. – Време е да полудея, за да сторя нещо като хората.

– Не полудявай – шепти Ванда и гледа небето. – Никой не може да отиде срещу себе си, остани си ти, но като мъдрец, няма защо да полудяваш.

Дълбоко в себе си съм твърдо убеден, че мога да перефразирам материала по мое съновидение, да деформирам внимателно, докато се получи субстанция, трябва гли да предам границата спокойствието и неспокойствието у жертвата, хладнокръвието и вътрешното вълнение на нападателите, безпримерната им кръвожадност, маскирана с красива външност, защото, според мен, леопардите са по-красиви от антилопите.

Обаче за първи път в живота си усетих тогава, там, на пясъка в Лидо, че трябва да се помиря с известността си и званието си, да не се надявам на особен творчески жест, който би хвърлил меценатите срещу мен, а дързновените да викнат: старецът се взриви и се превърна в майстор. Това би могло да се случи наистина, ако бях останал верен на живописта.

Изправих се и хукнах към водата, скочих направо, заплувах бързо, не позволявах на студа да ме пререже, махах ритмично с ръце и нозе, усещах силата и младостта си, не виждах начин да се предам скоро… Бягам по пясъка, топлината ме завладя бързо, този път лягам на хавлия, задъхан, освежен.

Усещам нещо топло да лази по крака ми, оставям го, то продължава, сгорещеният крак на Ванда ме откъсва от лутането, поражда други мисли, дори трепети.

– Хей!

– Кажи.

– Ние с тебе много пренебрегваме хладната стая на хотела.

– Ще поплувам още веднъж.

– И после ще ми кажеш къде изчезваш отвреме-навреме, когато сме там, нали?

В София се върнахме привечер. Отведох я с такси у тях, Ванда не можеше да отсъства безразборно, живееше в апартамента на родителите си, те бдяха над нея плътно, бранеха честта на зетя-дипломат. Вече свободен, припнах към Бояна. Меденият месец и забравата се бяха стопили, сега се изправях пред ежедневието си, и то какво ежедневие – да отговарям за шейсет и двама души. Как успя да ми ги натресе съдбата? Ето, вместо да се тръшна в леглото, бързам, изпълнен със страхове. Всичко трябва да се развие светкавично – ще освободя таксито, ще хвърля поглед и уверя ли се, че работите са наред, измъквам колата от гаража – обратно към града, към леглото, оная ще ми дрънне всеки момент и ако ме няма…

Таксито отшумя надолу, останах сам, с ключ в ръка, пред вратата на градината. Едната четвърт от луната стоеше високо над Витоша сред свежо тъжносиньо небе и ярки, силни звезди. Младите листа, целият разкош на обновената природа се чувстваха веднага, песента на птиците ме блъсна рязко. Откдючих, влязох в градината и заключих след себе си. Предпочетох да тръгна през тревата, усещах я как се подгъва, рехава, разме на с диви цветя и глухарчета. Тъмната вила стоеше достойно красиво сред елите, тя сякаш ми се стори по-тъмна и по-тиха отколкото предполагах, така че отново ме озари надеждата да я намеря празна, да се почувствувам свободен, като всички хора; не исках да бъда собственик на човеци.

Натиснах сигналния звънец четири пъти, предупреждение че съм аз, отключих и влязох в антрето. От там съгледах слабата светлина на втория етаж. Още не стъпил на стълбището, а горе холът се напълни с хора. Кой знае защо, започнах да се ръкувам и май че постъпих добре, всеки се тикаше напред, искаше да стисне ръката ми. Зад нас остана най-продължителната ни раздяла.

Въведоха ме в общото помещение при телевизора. Екранът беше тъмен, мълчеше. Веднага ми се натрапи в очите нещо необикновено, то приличаше на украса или по-точно… да, боже мой приличаше по-скоро на декор, а – това си беше направо сцена

– Телевизорът се повреди още като заминахте – заговори някой.

– И цели четиринайсет дни без телевизия? – пошегувах се

– Петнайсет.

– Толкова ли изтекоха? – учудих се невинно, като обгърнах с поглед обидените лица край мен.

Мълчаха. Гледахме се. Не знаех какво да отвърна, знаех само, че няма да се прибера навреме, скоро няма да се спи, Ванда ще ме потърси, а това означава и за нея една безсънна нощ. Донеcoxa ми стол, погледнах часовника и седнах, останалите се изправиха до мен. В настъпилата тишина разбрах, че малко прибързано съм окачествил това, което виждах пред себе си, като сцена, приел съм я по-скоро интуитивно – в дъното на ателие бяха поставени само един дънер, два бели камъка и клонче от цъфнал люляк. Май че долових и уханието му. Запяха птички, ясно звънна поточе – тези хора боравеха добре със записната ми система – а ето че се обади и техният хор, някаква неутрална, бих рекъл наистина абстрактна мелодия. Откъде я бяха взели? Cега ли е композирана, или си я носеха отнякъде? Звуковата илюстрация или въведение прекъсна; отново тишина. Главният герой се втурна към дънера, спря се, извърна се натам откъдето бе влязъл. Очите му гледаха уплашено, дишането му изразяваше умора от тичането. Продължително колебание – дали да спре точно на това място, или да бяга нататък? Отиване, връщане, услушване. Напрежението бавно стихва, лицето става ведро, беглецът се успокоява наистина. И присяда. Птичките запяват отново, поточето щурти. Беглецът се оглежда, измъква от пазвата си нещо, гали го, въображението ми решава че е птичка, после подхвърля птичката във въздуха, щастливо гледа след полета й. Засилва ромона на потока. Беглецът се заглежда във водата, по тялоз му преминава тръпка, мята поглед по посоката от която е вля зъл, може би да се успокои изцяло. И започва да се съблича. През цялото време, докато трае събличането, тъй като всяко смъкване на дреха открива нова хармонична част от тялото му хорът звучи мощно, по Вагнеровски. Човекът е гол и не само съвършен, но велик в своята голота. Навежда се, „откъсва“ люляковото клонче и тържествено го поднася към носа си. Присяда на дънера, заема позата на мислител, докато пръстите на ръката играят с клончето и като резултат, може би от аромата на цветето, знакът на неговата мъжественост се втвърдява. Така, е минута в пълна тишина, докато започва да се промъква подозрението ни, че ще се случи нещо лошо. Унесен в мислите си, беглецът не чува далечните гласове, но ние ги чуваме. Ето че накрая беглецът долавя шумът на хората, трепва и се изправя. Знакът на неговата мъжественост омеква, беглецът пристъпва назад. Оглежда се сред нарастващите шумове на записа, навежда се и вдига дрехите си. Инстинктивно ги поставя там, където се чувства най-гол. Виковете на нахлуващата тълпа се усилват и внезапно секват, може би преследвачите са шокирани тъй като преследваният изтървава дрехата си, но бързо я вдига. След тази пауза виковете, които го обсипват, са на живо, издава ги публиката зад гърба ми, присъствуващите в „салона“ се включват естествено, органично; превръщат се в преследвачи. Какви са били прегрешенията на беглеца, за какви деяния го линчуват, това остава тайна докрай, така и не разбрах нищо по този тъй важен въпрос, а като си помисли човек колко много не ни е нужно това за спектакъла! Брожението у тълпата расте, очите на преследвания се разширяват от уплаха, тази уплаха стои някак неестествено върху лицето на красивия гигант, изглежда че това е важен щрих – Херкулес, но страхът си е страх, там са хората, обвинението, обществото с категоричната си присъда. Някой зад мен замахва. Втори човек замахва. Беглецът вдига ръце и поставя този път дрехите пред лицето си. Разбирам – към него са летели камъни. Тълпата вече ръмжи, всеки се навежда, избира камък и замерва. Линчуваният се мята на всички страни, прикляква, отскача, сгъва се и за първи път чуваме гласът му, някой го е улучил някъде – това е вик на улучен човек. Сега линчуваният захвърля дрехите на земята и бързо ляга зад дънера.  Това обаче не му помага – виждаме как тялото му се огъва пластично при всеки удар. Изглежда че атаката не може да се изтрае, линчуваният бързо се изправя и вдига дънера пред главата си. Мигновение на стъписване – тълпата млъква, макар и за кратко време, след това отново викане и камъни. Старая се да разбера някои думи, чувам: „удрете“, „куче“, „мерете се в главата му“, „да го пречукаме“. Камъните попадат все по-добре, намират в капризни места по тялото, улученият стене, реве, улучващите ликуват, надават викове на тържество. И все повече ги обзема лудостта – чудя се какво да гледам: вдъхновената масова игра, или шеметната пластика на замервания, който се брани с ловки отскоци на всички страни, въпреки че реве от божите. Настъпва времето, когато откъм тълпата се носи само едно жужене и камъните летят като градушка. Замерваният извиква силно и захвърля дънера, след което пада върху него. Камъните летят с нестихваща ярост. Вече не чувам стонове, падналият се пържи върху горещата земя, отскача при ударите, но и умира по малко, накрая движенията му стават спорадични, тялото притихва; неподвижност. Смъртта на преследвания кара преследвачите да заработят още по-стръвно с камъните. Хат, хат – чувам зад себе си и виждам уморените им лица. Всеки излива злобата си, а тялото е отдавна мъртво, може би станало на пихтия. Постепенно бесът стихва, публиката-участник се заковава на място, пълна тишина, песен на птици, мрак – някой е загасил светлината.

Поздравявам главния изпълнител, а после и публиката, изричам искрени думи за похвала, нямам основание да се преструвам. Всички са радостни, отдъхват си, изглежда че са чакали с нетърпение тази премиера. На въпроса ми кой е автора на сценария, не можаха да отвърнат; запитах кой е режисьорът, отговориха че режисурата е тотална. Добре, вмъкнах се ловко аз, тогава откъде го имате всичко това, откъде го носите? Повдигнаха рамене. Видяли ли сте го някъде? Не. Телевизията? Не. От къде ви е хрумнало? – повишавам глас. Вдигане на рамене, нищо, напразни усилия да хвърля светлина върху загадката.

Нещо ми подсказваше, че Гоген не участвува в представле нието. Потърсих го в навалицата; напразно, липсваше. Време беше да се обадя на Ванда. Няма как, налагаше се да го сторя от тук. Запътих се към спалнята на татко, отворих вратата. Предчувствията ми се оказаха верни – Гоген стоеше пред статива, отслабнал, брадясъл, с отнесен от взиране и терзания поглед. Наведе глава, искаше да ми внуши, че съзнава огромната си вина.

Посегнах към телефона:

– Гоген, защо не беше на представлението?

– Необходими са ми бои. Моля ви, донесете ми синьо и жълто.

Върху татковия статив-ветеран стоеше голяма необрамчена картина. Боже мой, дали пък няма да припадна за първи пъз живота си? Господи, дай ми сили да остана прав, моля те, Господи!…

16.

Голяма мраморна тераса сред скалиста падина. В дъното на терасата се издигат три високи барокови врати. Но накъде водят вратите, щом от тях не започва никаква сграда? Пред трите стъпала, на земята, стои котенце. То гледа към терасата и най-вече към внушителните мраморни парапети. Каменният пеизаж и терасата са притиснати от равна по сила светлина и като помисли човек, ще си каже че е недостатъчна. Стоях пет или десет минути без да помръдна, без да отместя погледа си. Накрая се извърнах към лицето на художника, пропито от каменна, фанатична белота. Нямаше какво да търся в него, то не отговаряше; изработено бе сякаш от студената минерална сплав на расата. На това лице не можех да разчитам, то се интересуваше само от бои. Самият аз не можех да продумам каквото и да е, нито бях в състояние да понеса повече картината – за цялата тази история се изискваше героизъм, поне отпочинало тяло, а а аз се връщах от чужбина, току-що. На излизане от стаята с крайчеца на окото си забелязах другите картини, седем или осем, струпани една до друга върху пода, подпрени косо до стената. Какво ли представляваха те?

Измъкнах колата от гаража, подкарах бавно, нито ми се прибираше в София, нито ми се връщаше във вилата.

За обаждане по телефона не може да става и дума, умората май че се е изпарила, препълнен съм догоре с тъга. Не ми се спи, ако се върна на седемнайстия етаж ще бъде само заради банята – един топъл душ, как ми е необходим в момента! Карам към седемнайстия етаж, но не бързам, защото не знам дали като стигна до асансьора няма да ми хрумне друго. И все пак душът ми е необходим. Застанал под струята, аз се чувствувам по-изолиран от всякога, сребърната преграда на капките с нейния напевен сребърен шум се превръща в щит към посоките, откъдето може да нахлуе всеки. Включително демоните.

Асансьорът ме носи нагоре; отварям врата, затварям врата, отключвам врата, влизам, натискам врата, не вдигам слушалка, телефонът звъни, събличам се, мятам дрехите си по пода, гледам се в огледалото, сравнявам тялото си с херкулесовите пропорции на линчувания, но не ми става мъчно, сега не може да ми стане мъчно за нищо. Банята ме приема, струята е студена, но ще се затопли, само че трябва да внимавам, сега съм безчувствен и като нищо мога да се забравя под горещата вода. Ще бъде доста добре, всъщност, ще ме намерят обварен, готов за консумация. Внимателно дозирам студената и топлата, пъхам се под душа. Кой ли звъни? Знае се кой. Сякаш съскат гумите на автомобил, така шушне водата, унася; като нищо мога да заспя. Шейсет и двама души; щейсет и един са нищо, самодейци, а един от тях е белязан. Но защо е мраморния парапет, той тежи толкоз много на картината. Сигурно има защо, не си ти този, жалък сръчен скулпторе, да съдиш, не можеш да разбереш всичко! Излизам гол, вървя и мокря килима, оставям следи по паркета. Телефонът звъни. Вдигам слушалката: вървете по дяволите, разбрахте ли? Всички, до една!… Тряскам слушалката. Все пак трябва да се избърша, мокър не мога да вляза в пижамата. Изсушавам се, лягам, гася лампата, започвам да се въртя наляво, надясно, към стената. Няма да стане, отсега разбирам, че е невъзможно. Стъпям на пода, смъквам пижамата, започвам да се обличам. Но защо в тъмното, да ме пита човек? Запалвам, вече мога да се облека лесно, сега не е трудно да събера дрехите си от килима.

Подкарах с четирийсет километра в час към центъра на града. Не бързах, все пак обмислях, дали няма да сторя някоя глупост, и търсех уличките по които можех да се промъкна. Щом влязох в „Цар Шишман“ станах по-уверен, дори измислих първото изречение. Кривнах по „Аксаков“ и затърсих място за паркиране. Открих единствената възможност, като заприщих една кола, но в два часът след полунощ едва ли можеше да се случи нещо неприятно. Бях идвал някога тук, не помнех сградата, но я познах веднага. Посегнах към задната седалка, обхванах дръжките на сакчето. Бутилките издрънчаха. Сградата е била строена разточително, стълбището се раздаваше нашироко, с мило извит парапет от метал и дърво, дървото – излъскано, а металът – изплетен като в старинна дантела. Живописецът при когото отивах е непрактичен човек, все още не чувствуваше необходимост от удобно жилище, обитаваше мръсен таван, нямаше време нито да го чисти, нито да го обнови, той рисуваше. Когато натиснах звънеца и не чух звук, си казах, че друго не може и да се очаква. На вратата липсваше какъвто и да е надпис, но на мръсната стена някой бе написал с молив доста нервно: „Кога ще дойда и да те намеря, бе, глупако?“ Осветлението угасна, но не се втурнах да търся бутона, зачуках по вратата. Бях твърде изненадан, когато чух шум и се показа небръснатото му лице.

– Ти си ме будил няколко пъти, а аз те будя за първи път.

Измисленото изречение!

– Влизай! – рече той.

Вмъкнах се.

– Пил ли си? – прошепнах аз.

– Разбира се – отвърна живописецът.

– Тогава ще ни стигне.

– Защо шептиш?

– Сам ли си?

– Там спи една буболечка, но говори спокойно.

Така и не разбрах на кое място спи буболечката, може би стопанинът на това широко иначе помещение е отделил някакво кътче, да го превърне в място където има легло и може да се спи. Нищо чудно и това да се е случило. Влязохме в най-голямата стая, точно там, където беше статива. В единия от ъглите се оказа масичка, край нея четири столчета. Ъгълът ни отдалечи от всичко, просто се пъхнахме под най-голямата таванска чупка, там художникът щракна няколко пъти щракалката докато светна слаба светлина. Бяхме откъснати не само от света, но и от картините по стените. От прочутите платна, които познавах, към нас се излъчваха отделни сияния или просто цветове, бяха много платна, стопанинът на това ателие продаваше масово и евтино, но знаеше какво да задържи, а задържаното не можеше да го откупи никой, за нищо на света. Гъсто населените с картини стени се изправяха загадъчно край нас, мъждееха като тайнствени, по-скоро предполагаеми, отколкото действителни съкровища.

– Ледено студени – рече домакинът – от хладилника.

– Имах само две бутилки – рекох аз. – За теб седемстотин и петдесет грама, за мен двеста и петдесет.

– Пих доста вино и няма да ти партнирам добре.

– Въпросът е аз да ти партнирам, имам нужда, не мога да спя, необходимо ми е да будувам и говоря.

– Не го усуквай, можеш да идваш винаги.

– Защо не изплакнеш чашите?

– Мити са.

Карай да върви, нямаха вид на чисти, но вдигнах моята и я подложих, търпението ми се стопяваше. Домакинът не бързаше да налива, макар че първата бутилка вече зееше отворена; домакинът пиеше винаги спокойно и странно – тогава се превръщаше в дете; вършеше детински постъпки, говореше по детски. Нахален когато нахлува при другите, той безропотно приема всеки при себе си, пие бавно и говори по възможно най-наивния начин върху темата рисуване.

Призори, когато бяхме изчерпали думите за трайното и нетрайното, той успя да ми каже старото си мнение, че съм точно толкова талантлив, колкото да се обзаведа и да имам приятен живот. В избледнялата светлина на лампата и засилващата се светлина на северните прозорци, при нас влезе бубулечка малко лице, малки ръчички, малки крачета. Сънливите й очи погледнаха бегло, ръката й понечи да оправи малко нещо косичките, но се отказа. Без да я удостои с особено внимание, както говореше, домакинът предложи чашка на съществото, но то отказа и изчезна към леглото.

– На твое място бих потънал от срам – продължи домакинът. – Засрами се поне от парите си. Не е за добро, когато имаш всичко. Ами че ти какво си нямаш, кажи!…

Светлината на чистото майско утро придаде чудесна лекота на мрачното ателие, картините сякаш извикаха и дойдоха пред очите ми; един чародеен свят изплува от мрака – небе, дървета, земя, къщи, хора, коне, червени и жълти морета, /понякога простичко сини/, оранжеви дървета, бели лица, черни листа, при мене дойде всичко за което беше толкова говорено. Гледах картините и бавно потъвах в настъпващия отвсякъде непознат този ден страх, такъв страх бях изпитал само там, в спалнята на татко.

Мисленето, формите, багрите, проникновението и цялото внушение на това самостоятелно естетическо сияние, обаче, сивееше пред „Мраморната тераса“.

17.

Можеше да се случи и туй чудо – в седем часът сутринта да заспя на волана, да причиня беда по някоя от най-оживените улици. Водката в стомаха не ми създаваше проблеми, триста грама за четири часа не всякога се оказват фатални, но като си помисля само откога не съм спал, още от Венеция. Паркирах криво-ляво и се добрах до асансьора. Отсега нататък ми трябваше малко, само няколко минути, само да се задържа на крака, май че успях. С едно единствено заспиване до влизането в пижамата. Дявол да го вземе!… Слязох от леглото да изключа телефона.

Събудих се към обед, някой звънеше на входа, сигурно Ванда. Тя имаше ключ, но аз бях спуснал секретното резе. Нито Ванда, нито кой да е на света, можеше да разчита на милостта ми, ситуацията в която се намирах от снощи надминаваше границите на допустимите изненади, тя ме беше изтръгнала от всекидневието, беше ме залюляла, прекъснаха връзките ми със света, някои от сетивата ми направо отказаха да общуват с мен, чувството за отговорност секна – понесен от непозната динамика гледах само едно: да не загубя изцяло способността си да разсъждавам, да се предвардя от някоя глупост.

Къде се дяна мотото на живота ми: не се учудвай на нищ?

Какво означава Ванда? Или пък Дора? А Неди? Колко смешна изглежда сега Венецианската авантюра, заблуждението, че Ванда трябва да остане завинаги при мен! Припомнете си обаче какво става във вилата на татко, не съм забравил и за момент, че шейсет и двамата са факт от възможно най-вероятните факти, но и те, какво са те вече пред появата на шедьовъра? Ами останалите платна? Още не съм ги видял, но мога да подозирам; ръката, създала мраморната тераса, не се шегува.

Ванда, или Дора, а може би Неди, се отказа да звъни, отиде си, отново стана тихо, страхът и трудно обяснимата тъга ме притиснаха повторно. До вчерашния ден за мен все още съществуваше някакво разрешение, надежда за измъкване от ужаса; в края на краищата можех да натоваря хората на микробусчето и да ги върна на планинската полянка, където ми ги бяха подарили. Но сега? Какви обяснения можех да измисля за картините? Да ги унищожа?

18.

В следобедните часове подир събуждането дори не помислих да се обръсна, нямах никакво желание да се преоблека, или пък да се нахраня, липсваше ми апетит. Скитах из хола, мислех, пътешествувах. На терасата не излязох, искрено казано – криех се. От всичко. А имах да върша куп неща, главно покупки свързани с Бояна и трябваше да побързам, знаех добре защо – за да видя картините на дневна светлина. Включих телефона и излязох, но после се върнах, измъкнах на бял свят няколко туби с жълти и сини бои. Преди да ги отнеса нещо ми подсказа, че най-добре бъде ако взема всички опаковки – целите ми холандски запаси. Натоварих ги в багажника и погледнах часовника: имаше време, можех да използувам уличен телефон. Моят човек ме разбра добре, обеща ми да опъне и грундира двайсет платна. Като осигурих моя загадъчен Гоген с платна, пристъпих към останалите покупки – хляб, консерви, зарзавати, главно пресни картофи. Думите, които размених по необходимост с продавачите ме приземиха, усетих че нещо забравено се връща в мен, изтрезнявах. Постепенно се успокоих, наоколо бързаха хора, пред цветарничката имаше опашка, да, някои купуваха цветя, предстоеше им да отиват на рождени дни, може би имаше някакъв имен ден, ами знам ли, животът отстоеше на светлинни години от мен.

Когато се върнах в колата, помислих си, че отдавна не съм ходил на театър, че не съм гледал филм, че не съм сядал в кръчма, а вече ми предстои да прогоня и момичетата. Небръснат, непреоблечен, затворен в карцера на купето, спомних си и за пъстървите, подскачащи през праговете, през течното слънце. Колко дълго премятаха хората китките преди да си купят репички от щанда на зеленчуковия магазин, пръстите опипваха всяка репичка поотделно, търсеха коравината й. Кофичките с киселото мляко в бакалията биваха оглеждани, купувачите внимаваха да отнесат у дома си само пълни. Тези неща сега ми се сториха естествени и мили, не ги окачествявах като проява на еснафска дребнавост, напротив, почувствувах се ограбен, лишен от възможността да се радвам на пролетта. И за какво съм се оставил да ме тресе тази треска? Имам шейсет и двама души, дадоха ми ги, не съм ги откраднал. Едни от тях пеят, други пишат, трети си играят на театър, а някои рисуват. Какво съм виновен аз, че един, и то най-неприятният, според мен, се оказа гений. Ами да си бъде. Тези неща се срещат отвреме навреме, на сто години се ражда по един и като ми се е паднало, какво да правя, да се гръмна ли? Нищо подобно, ще го храня, ще му нося материали, нека рисува, това са ценности, съкровища, рано или късно ще останат за човечеството. Включих радиото. Ето, има и новини, стават събития. Музика. Това са хубави неща, обикновени, човек не може без тях, нито без репички.

Питомците ми обичаха да се перат. При всяко идване виждах, че на двора съхне пране. Въжетата за тази цел бяха опънати ниско, погледът отвън не можеше да ги забележи. Пренесохме продуктите, подредихме ги, заех се с оправянето на телевизора. Повредата се оказа по-голяма, наредих да го занесат в колата. Всичките ми действия, включително и размяната на думи – всеки искаше да си кажем по нещо – се извършваха така, че аз се приближавах постепенно към татковата спалня. Гоген седеше върху крайчеца на леглото. „Мраморната тераса“ все още стоеше в статива, изцяло завършена. Не можех да разбера любуваше ли й се, или вече беше успял да я намрази.

– Може ли?

Посегнах към купчината от загърбените картини.

Взех една, обърнах я към себе си. Затресе ме отново. Погледнах художника. Нищо, уморено спокойно лице, щастливо отпуснати ръце.

– Донесох ти много бои.

Стараех се да остана неподвижен. А ми се щеше да се втурна, да грабна ръцете му. Не знам успях ли или не успях да създам впечатление на не толкова развълнуван човек. Всеки случай, погледът ми трудно се откъсваше от картината.

– Скоро ще имаш двайсет нови платна.

Не се ориентирах лесно в нарисуваното. Май че имаше нещо много познато. Да – татковата вила, погледната откъм дворна полянка. Старата постройка изглеждаше още по-стара, но зато пък приличаше на живо същество, да речем – на човек с тъжни питащи очи, направо сфинкс, заграден от студени червеникави дървета, които по структура и настроение наподобяваха скали. Ето кое ми пречеше да се ориентирам, дърветата. Художникът се бе отдалечил от истината – погледната от това място, къщата се гушеше между грамадни борове. На картината боровете се бяха превърнали в широколистни дървета. Защо? По какви причини моят пансионер предпочиташе широколистните дървета и то голи? Щеше ми се да съзерцавам дълги часове къщата. Докато дърветата се изразяваха изведнъж, къщата правеше впечатление с бъбривостта си. Прозорците и стълбището, дървените парапети, вратата, мазилката на стените и особено стрехите, излъчваха непонятно трептене и се изявяваха като в описание на Пруст. Нарисувана бащина къща ми разказа много повече за детството, прекарано в нея, отколкото истинската, реално обитавана от мен. И защо тази странна благонравна трева? Тревата се стелеше в цялата средна и долна част на картината, направо лятна, затоплена, дъхава и денем и нощем, напълно контрастираща със зимната обстановка горе.

– Заменили сте боровете с брястове – забелязах видимо спокойно и продължих, понеже не получих какъвто и да е отговор. Така е по-добре, разбира се, но ви запитах от най-примитивно човешко любопитство, по-скоро да отгатна нещо друго.

Художникът се взираше заедно с мен в картината и се изнадах от това, че съвсем естествено и възпитано се обърнах към него на ви, така както би трябвало да се обръщаме към непознати. Този до мен ми се водеше като роб, беше мой подчинен, а всеки миг бях готов да падна в краката му.

Колко много трева и колко много дървета, а как силно стои между тях къщата-сфинкс – живото същество, заради което не жеш да наречеш картината пейзаж, а портрет. Щях да посегна към следващата творба от купчината, но се досетих че все пак съм господар.

Художникът се наведе напред, в средата стърчеше най-голямата. Зае се да я измъкне внимателно, старанието му ме трогна.

– Защо ги държите така? – запитах. – Накачете ги по стените.

Той вдигна глава, погледна стената пред себе си и измъкна рамката. Преди да я предостави на вниманието ми, върна сфинксът на мястото му.

Защо ми показва точно тази картина? Обича ли си я? Или предпочитанието му я насочва към моята личност? Общо взето – лошо композирани глави със стригани коси. Още от първия момен прозираше предизвикателството на нелишения от самочувствие художник, който може да си позволи известни грубости. По-късно картината заговори другояче, впечатлението от несръчната композиция се изгради от самосебе си. Шестте лица на стриганите глави се взряха в мен и ме накараха да изтръпна. Дълбоко в съзнанието ми се породи идеята за еднаквостта на хората, но и за тяхната подчинена на необясними сили индивидуалност. Затова главите нямаха коси, творецът искаше да ни ги покаже като новобранци-войници и оттам нататък да тръгне по трудните пътеки към психологията на отделната личност.

19.

Всичко нарисувано преди тези осем картини е било унищожено, създателят им го е окачествил като учебно, най-малко трийсет платна са изгорели без остатък в камината. Пипнах праха им, пронизан от страшната мисъл, че през кумина е излетяло съкровище, за което музеите могат само да съжаляват. Кое дава право на този маниак да постъпва така? Кой му е казал, че само неговият вкус е меродавен? Стоях пред оцелелите осем и ми се струваше че след малко ще полудея. Заедно с това, обмислях начина… Все повече се убеждавах, че не бива да ги изнеса наведнъж, но можех ли да издържа? Би следвало да ги награбя и – право в колата.

– Ще ми се да отнеса картините ви у дома – казах аз. Позволете ми да ги погледам насаме. – Той мълчеше, дори не смяташе за уместно да ме пита нещо, например, харесват ли ми. Моето мнение не го интересуваше никак. – Ще им се нагледам и ще ги върна. Смея ли да поискам това?

– Тук има само една добра – отвърна тихичко той.

– Според вас.

Направи няколко крачки напред, посочи „Мраморната тераса“

– Вземете ги щом можете, само ми донесете платна, много, рисува ми се денонощно.

– Трябва и да почивате.

– Кога ще дойдат платната?

– Но вижте картините си, пълно е с противоречия, всяка отрича другата. А в тези глави пък…

Млъкнах. Картината сякаш ме погледна от своя страна и затвори устата ми. Божичко, каква умела композиционна верига! Шестте глави стояха точно и строго по местата си. Освен това, разговорът ни се подслушваше – зад гърба ни бяха нахлули десетина от момчетата. Знаех какво ще ме питат: ще върна ли утре телевизора.

– Все пак, светът е това! – рече неочаквано художникът.

Обърнах се слисан към него.

– Кое?

– Не мога да го обясня. Нарисувал съм го.

Не им позволих да пипат картините, пренесох ги сам, не приех помощта и на създателя им, досегашните ми наблюдения ме бяха убедили, че и той самият ги съхранява грубо. До асансьора ги отнасях по две, криех ги от погледите на любопитните. На стълбището стоеше дете, не повече от пет години; не знам защо, внезапно обърнах картината към него. То я погледна. Продължавах да я държа пред очите му.

Детето повдигна глава:

– Това котенце е грозно.

– Ти си първият след мен, видял „терасата“ – рекох аз. – След време ще се гордееш.

Подредих картините до стената, гледах ги без прекъсване, размествах ги. „Терасата“ сякаш не умееше да стои между останалите, нещо ми подсказа, че трябва да я отделя. Осамотих я в спалнята. В майската нощ излизах на балкона да си отдъхна, чувствах необходимост да се откъсна от галерията си и се връщах отново при нея. Свалих татковите картини, изчистих стените и колкото повече потъвах в света на моя придворен художник, толкова повече полудявах. Една бутилка се изправи на масичката, но остана неотворена. Телефонът звънеше непрекъснато, не го изключих, стори ми се че имам нужда от него, не ми пречеше, напротив – по едно време ми идеше да грабна слушалката и извикам: Ванда, бързо, ела!

Все пак трябваше да чуя мнението на друг човек, вече не гарантирах за себе си, може би съм полудял наистина. А Оня там, във вилата, си е направо маниак. Реших да изтрия от съзнаниет си прозвището Гоген, така лековато го бях приел. Но как да го нарека? Какво ли прави Дора? Защо се отказах тъй лесно от нея. Не Ванда, а Дора ми е необходима в този ярък момент. Тя ми е била винаги необходима, всъщност, това е жената на живота ми, въздухът, кислородното опресняване. Ще погледне картината и тъй като няма професионалните анализаторски схващания на Ванда, ще ми каже простичко, съвсем естествено – лъжа ли се или не. Ще запази и тайната. Разбира се, при всички случаи бях решил да покажа само една от картините, нищо повече, при никакви обстоятелства. Ще кажа че съм я купил от непознат провинциалист за сто и двайсет лева.

Като дообмислих още някои подробности, набрах номера на Дора, но този път не ми се обади никой. Погледнах часовника. Полунощ. Не може да бъде. Отворих бутилката, затворих я. Набрах номера повторно и зачаках. Сънният глас на бащата ми обясни, че не се е прибрала и че напоследък той най-малко знае какво става с нея. Затворих. Като я няма, няма я, какво да се прави, нейна си работа. На мен ми трябва да покажа някому картината, обаче. Чудех се на кого, в същото време изпокрих седемте и пренесох „Терасата“ в хола. Разхождах се насам-натам, отварях, затварях бутилката, съпротивлявах й се. Да не пия можех, но как да заспя? Какво ще стане отсега нататък с мен? Към един часа слязох долу, качих се на колата и отпраших към Аксаков. Този път се ориентирах лесно; изобщо не обръщах внимание на нищо, накрая забравих дори да си послужа със звънеца, заудрях по вратата. Живописецът се подаде светкавично. Лицето му пращеше от яд. Окопити се и се облече набързо, панталонът му зееше. Карах несигурно, рискувах на пресечките, заковах се пред входа на блока, изхвърчахме нагоре, влязохме в хола и оставих нещата да се развиват от самосебе си.

Живописецът забеляза бутилката и седна точно пред нея. Погледна ме, искаше да знае къде са чашите. Донесох ги, тропнах ги до бутилката. Напълних ги. Живописецът вдигна своята. Погледът му падна вяло върху стената, избяга от нея, ръката му повдигна чашата, но погледът сякаш се досети за нещо и се върна повторно върху платното. Той остави чашата на масичката, изправи се и се опъти към картината.

Наблюдавах го известно време отзад, станах и аз, приближих до госта си. Двамата съзерцавахме заедно. Получих усещането, че виждам с неговите очи. Сега творбата ми се стори бледа, стори ми се, че се събуждам от сън. Изведнъж изтрезнях, просто изскочих от кръга на заблудите си. Но моят гост неочаквано падна в краката ми, взе десницата ми и започна да я целува.

Телефонът иззвъня. Лявата ми ръка беше свободна, протегнах към слушалката.

– Какво искаш? – запита Дора.

– Вече нищо – отвърнах колкото може по-меко.

20.

Никой не повярва че съм закупил картината, между събратята плъзна мълвата за експлозия на моя талант. Разкъсал веригите на бизнеса и рутината, аз съм ритнал вратата към живописта, разкъртил съм преградите, и само с първия опит съм застанал с две глави над останалите. Всеки честен човек би скочил срещу тези измислици, хванах се за главата и единственото което можех, бе да отричам. Отричах неуморимо, искрено; в края на краищата бурята щеше да стихне – този който е нарисувал една картина би трябвало да нарисува и втора – нямаше защо да се безпокоя. Важното е, че резултатът затвърди категоричната ми увереност: бях господар на гений. Той ще нарисува поне сто картини и всички ще останат за музеите. От мен се искаше нещо незначително – да депозирам писъмце, в банката ли, не знаех точно къде. В писъмцето щях да резюмирам скромно историята, която ви разказвам.

Ванда намери начин и се промъкна до мен. Целуна ме, наговори ми, че подобен взрив на таланта има власт над всички любови, дори над любов като нашата, че тя ме разбира най-добре. „Мраморната тераса“ я порази, гърлото й пресъхна, бъбренето й секна, накрая заяви, че се чувствува горда задето е спала с човек Кс мен. Какво можех да отвърна? Мълчах. Какво би трябвало да предприема? Да я съблека.

След премятанията, тя стихна, превърна се в ранена, изпълзяла сред цветна полянка сърна. Подаде глава изпод чаршафа и почна да съзерцава. Съзерцанието бавно премина в изследване, Ванда кротко се завръщаше в сигурната територия на своите изкуствоведски прерии, там тя бе следотърсач и ловец. Не мога да кажа, че останалото се е изродило в обикновена поза – момичето си замря, както се полага при такива случаи, застина в състояние на легнала гола жена, която, след като си е взела главното, вече мисли за другите неща.

– Рано или късно човекът излиза на една подобна тераса – рече тя и се обърна с лице към леглото, положила едрата си несиметрична брадичка в своите едри длани. Беше чудесна, мисълта имаше стойност на откритие, особено ако се вземе предвид че е направено от жена. – Картината е автобиографична.

– Какво?

– Ами то си е написано.

– Картината е закупена!

– Добре де, закупена, но си я направил автобиографична. Сега си на терасата, сред мраморната белота, личиш си, човек може да те разгледа. Мили, радвам се, че вече не си добрия скулптор, за когото казваха: да де, той е добър. Знаеш ли, че малко се… Срамувах се за теб! Не че не заслужаваше мястото си. Вече може да ти се каже всичко. Сега си гений, не бива да ти пука за миналото. Рисувай! Затрупай ни с картини! Ох, пак няма да замина за Южна Америка.

Мечтаех си за Дора.

Дора беше като вечно присъствие, придружено със скуката си и с трогателните загадки на копнежа, в който има и хитрост, и искреност, една повикана и крайно желана неизбежност.

– Ще я продадеш ли?

Постарах се да бъда тих, обясних на Ванда внимателно, че картината не е моя, че съм скулптор и че ще си остана скулптор за държавни поръчки.

21.

Мансардата на седемнайстия етаж се оживи, хората искаха да видят. Посещаваха ме във всичките часове на денонощието, самотата ми се разби на парчета. Живописецът идваше често, прекарваше по един час пред магията и си отиваше. Преди да го изпроводя, той казваше: Суетен човек, вместо да рисуваш – посрещанш и показваш.

Но можех ли да върна колегите си? Те не бяха обикновени посетители на изложби, те също се пържеха в тигана на мъченичеството. Между тях имаше и завистливци, но шедьовърът ги превърна в искрени хвалители. В продължение на два месеца – толкова време измина откакто бях измъкнал „Терасата“ на въздух – възхшенията се сипеха върху мен и разбрах, че когато те хвалят искрено, то си е наистина искрено, отличава се от хвалбите с които всекидневно заливат редица корифеи у нас, заради някои други показатели. Нощем се въртях в леглото и се питах как живеят тези хора, не знаят ли, че са жалки, толкоз ли не могат да се досетят? Една нощ дойдох до откритието, че корифеите за които става дума, знаят какво представляват всъщност, но приемат този начинна съществуване без да ги гризе съвестта.

В същата нощ – вън се развиваше юлска буря – моята собствена съвест бе впила зъби в гърлото ми. Не можех да отрека, че непрекъснатите адмирации ми харесваха, вече свиквах с тях, не минаваше ден без да ми отправят похвали. Край мен се създаде атмосфера на приятни усещания. Освен това, докато в мансардата ме обсипваха с ласки, във вилата пансионерите ме боготвореха – всички, без художника, ме смятаха за свой идол и не пропуска случай да ми го докажат. На няколко пъти ми подсказаха, че са готови да умрат, когато пожелая.

Заедно с настръхването на въздуха навън, настръхваше и моята същност. Че ще се будува до сутринта бях повече от сигурен, това можеше да се изтрае, но как да понеса спазмите в сърцето? Като останалите мъже на тази възраст, вече се боях от внезапната смърт. Станах, излязох на реалната тераса. Топъл вятър ме блъсна в лицето, той идеше от черния облак срещу мен. Някъде се счупи стъкло на прозорец. Лявата ми ръка изтръпваше по правилата, в критичната област ми тежеше – точно, ама точно както съм го чел по здравните колони на списанията. Имаше какво да ме стяга – броят на картините беше нарастнал на дванайсет, те стояха в изпразнения вграден гардероб, скрити от всякакво външно любопитство, заключени с две превъртявания на ключа. Достатъчно е да ги измъкна; само една да покажа и ще нанеса втория удар. Потърсих пулса си. Облакът се приближаваше бавно, идваше право към терасата ми, натежал от чернота. Продължавах да опипвам пулса си и същевременно се питах какво търся тук, през юли съм бил винаги на планина, а после се спускам към морето; къде отиде моята независимост? Какво търся в София през горещините?

Когато става въпрос за Дора мога да си позволя много неща, а също да я събудя в късните часове на нощта. Този път имах да от помощ, звъннах й като на самарянка.

Слава богу, случих.

– Какво има пак?

– Вземи такси и ела, струва ми се че ще умра.

– От бурята е – отвърна Дора – аз също не се чувствувам както трябва, но след малко ще завали и ще ти мине.

– Болката отива към ръката.

– Въобразяваш си.

– Уверявам те.

– Звънни на Върза помощ.

– Ела, обичам те.

– Ох, къде ще търся сега такси!…

Дора затвори, но телефонът се обади отново:

– Имаш ли нужда от мен?

– Неди, защо по това време?

– Не мога да спя.

– И ти ли?

– Някаква буря, нещо ми се върти, помислих си за теб.

– Виж какво, след малко ще завали и ще ти мине.

– Кога ще се обадиш?

– Други ден.

– Дано не забравиш.

Затворих и загледах слушалката. Чисто и просто си го очаквах.

– Ванда, какво има?

– С кого говореше?

– С облака.

– Да бе, какво става, събудих се.

– Ще завали и ще заспиш.

– Ти буден ли си?

– Аз съм стар човек.

Вятърът нахлу, изтрещя гръмотевица, след нея се обади втора.

– Не ме амбицирай.

– Моля?

– Ще дойда само за да ти докажа, че не си стар.

– Разговорът обаче стана обикновен.

– Добре, мили, прав си. Лека нощ.

Дора не ми направи впечатление на човек, който се чувства превъзходно, стори ми се поувяхнала, погледът й излъчваше подозрение, порази ме и това, че не държеше чак толкоз да се яви в блестящ вид при мен; обикновена лятна рокличка, известна до втръсване.

– Пак ли умираш?

– Мисля, че тази нощ…

Хвана ръката ми, потърси ударите.

– Ти изобщо имаш мек пулс и няма защо да се паникьосваш. Ето, малко забавен, това си ти… Шейсет. Както винаги.

Дора знае всичко за мен, тя е човекът, който ме дридружав през най-важния период от живота ми. Вън продължава да гърми яростно, облакът е довтасъл.

– Градушка! – услушва се Дора. – Това ли е картината?

Вярно че е градушка, озонът лъхва отвън, изненадвам се, че Дора не ми казва нищо с тялото си, за мен тя е свършена като източник на сексуална забрава. Жива и реална, присъствуваща тук в хола, моята гостенка се оказва бледо отражение на копнежа, просто съжалявам, че съм я повикал.

– Картината ти крещи от величие, изглежда че наистина си велик, а аз не го бях усетила. Кажи ми, как да вярвам вече на себе си, какво самочувствие мога да имам, за мен ти беше само занаятчия, човекът на когото страшно върви. Разбери, ти си късметлня, ти ей сега можеш да получиш огромно наследство, колосален подарък, нещо необикновено. Разбери бе, ти си щастливец. Продължаваш ли да рисуваш?

– Тази картина, така както я гледаш, не е нарисувана от мен.

– Да де, знам – непознат млад художник. Рисувай, глупако, ти си величие! Какво става със сърцето ти?

– Боли ме.

– Добре де, умри! Готова съм да умра три пъти ако оставя това след себе си.

– Тази картина не е нарисувана от мен.

– Слаб скулптор, но силен живописец!

– Дори слаб?

– Беше публична тайна. Сега я изричат на глас, защото имаш това. – Тя посочи стената, а аз усетих как сърцето ме стегна като за последен път и полегнах, но тя не разбра това, загледана в „Терасата“. – Ти си страшен бе, човек, откъде се пръкна такъв?…

Таблетката пари под езика ми, никакъв ефект, болката си стои там, като облакът. Градушката се сипе, въздухът вън свисти от триенето на ледените топчета. Поглеждам часовника – три и нещо, часът на демоните и архангелмихаиловците, Още малко и ще проговоря, имам чувството, че след минута ще разкажа на нея, към която нямам повече сексуално влечение, но която заради ме се превърна в самотник, че в гардероба се крие малък подарък, като благодарност за добротата и предаността. Да го вземе и отнесе където си ще. От друга страна, повтарям си, че всички мъже сме паникьори, вече вали, може би ще ми олекне неочаквано и няма да умра като бездарен скулптор, те няма да открият художника, който рисува във вилата и занапред ще имам възможност да изработя нещата както подобава. Значи така са мислили за мен?

Дора присяда, отново взима ръката ми, брои ударите, по лицето й разбирам, че няма изменение, проверявала ме е стотици пъти досега.

– Не съжалявам че съм дошла, мога до сутринта да стоя и гледам това боязливо същество, то не смее да се качи по стълбището, там е мрамор, там то няма да се чувствува добре.

– Това е котенце.

– Нищо подобно!

Извърнах глава към стената, за да се уверя, че съществото не е котенце, да бъда поразен от безспорната поливалентност картината.

22.

Целият този ден микробусчето се държа безупречно. Оставаше му да превъзмогне още няколко километра. Предстоеше да свърши последния рейс за днес; щях да обърна мъчителна страница от живота си. Фаровете осветяваха завоите, които се редяха един след друг, извеждаха ме все по-нагоре и аз все повече очаквах неочакваното. Какво можеше да се окаже то? Всичко, от всякакъв характер. Възможно ли е да свърши толкоз гладко? Стори ми се, че става нещо необикновено. Спрях. Загасих фаровете. Нищо, долу се блъскаше водопадът. В настъпилата тъмнина лумна звездната паплач. На това място Дора би казала: Виж ги как са се наредили, само за теб, засипват те с благополучие. Върнах се при волана и потеглих.

Предчувствията не ме излъгаха – оказа се, че робите ми ме чакат не на полянката, а на пътя. Бяха се наредили от двете страни, сред папратите. Спрях и отворих вратата. Кълбото от хора в микробусчето дори не се раздвижи. Хайде, подканих ги тихичко, слизайте. Не им се слизаше, вече сигурно знаеха замисъла ми, или поне го предугаждаха. На всичко отгоре заприиждха и останалите, наобикаляха колата. Все още убеден в тяхна преданост към мен, аз не се страхувах, но точно в този момент ме обхвана мисълта за някакъв обрат. Разберете, повиших гласа си, трябва да излезете, трябва да направим нещо ново, да поиграем на открито. Седнах зад волана, чаках. Единайсеторката също чакаше. Вратата зееше, двигателят работеше тихичко, щурците го надвикваха. Наоколо по всички посоки блуждаеха светулки – превъзходна свежа нощ с равнодушни шумове и светлинни. В пропастта подскачаха пъстърви. Лъжех, че ни предстоят забавления на открито. Единайсетте изглежда се разколебаваха, но не от моите лъжи, а от чувството за солидарност, колегите им чакаха вън. Най-напред напусна колата оня, който бе изпълнил роля на линчувания от представлението…

Избягах по много подъл начин, на заден ход. Робите стояха на пътя и гледаха как се отдалечавам, подпрени здраво от светлините на фаровете. Офейках благодарение на равния терен, на правото шосе, на възможността да направя бърза маневра и да хукна напред. Най-после бях свободен, уморен, превъртял шестстотин километра от сутринта. Фолксвагенът се спускаше леко, но рисковано. Ето защо, предпочетох да отбия встрани, да загася двигателя и да клюмна върху волана. Потънах в моя изпробван през годините, направо изтрениран сън.

Събудих се точно след петнайсет минути. Бързо налучках координатите на действителността, подкарах и заплаках.

23.

Домързя ме да вкарам микробусчето в гаража, или пък нямах търпение. Не мога да кажа, че ми се спеше. Изкачвайки се по стълбището погледнах часовника – точно, ама точно полунощ. Време е да спите, казах твърде спокойно за състоянието в което намирах, полунощ е, а трябваше да бъдете в леглото поне от единайсет. Той ме погледна. Декадентският начин на работа почти всякога се оказва неефикасен, продължих аз, ако искате да постигнете големите резултати, поне отчасти се вслушайте в мен Той тръгна. Чакайте. Спря. Обясних му, че отсега нататък няма защо да слиза в общата спалня, вече му е предоставена спалнята на баща ми, където и без това се е настанил да работи. Драстично дръпнах черната хартия от прозореца, после го отворих, хладният летен въздух полъхна гальовно с две нощни пеперуди, едната тях изпърха по лицето ми; в градината изстена дърво, може би се пукна от старост или от сладост че живее. Отворих куфара, издърпах от него чаршафите и застелих леглото, скъсах придружителния етикет на новата пижама, тикнах я в ръцете му. Отсега нататък самоназовалият се Гоген щеше да има нова самобръсначка, подновени тоалетни принадлежности, реномиран сапун, няколко чифта бельо, обуща, ризи, три пуловера и две якета. По желание можеше да остави брадата си, или да я махне, зависи как ще му хареса. Докато той се радваше на подаръците, аз приготвях кафета. Двамата седнахме в кухнята. Пиехме все тъй мълчаливо, по пижами. На мен кафето не можеше да ми попречи на съня, в неговата чаша имаше цикория. Много скоро върнах художника в стаята му, накарах го да си легне, просто като малко дете, загасих лампата и останах сам срещу цялата безмълвна вила.

Нещо ме притисна около сърцето, нещо ме заболя, наведох се към дланите си и този път заплаках на глас. Обходих общото спално помещение, огледах всяка постеля поотделно и продължг да плача. Стараех се да си припомня, поне горе-долу, кой от робите къде е спал. Всичко бе подредено, чисто, тънко и скромно, мило, с обич, с безрезервна и огромна преданост към мен.

Легнах си в моята стая. Мислите ми веднага литнаха към планината. Какво ли правят момчетата там? Всъщност, променено ли е нещо? Вяха горе и си останаха горе. С един по-малко. Голяма работа – какво е един човек пред цели шейсет и един човека? Нищо. А тъкмо заради него историята се разви по такъв начин заради този един бяха пожертвувани останалите. Как може един единствен човек да важи повече от всички? Погледнато справедливо, може би, Гоген бе с най-невзрачната външност между тях,

Напоследък рисуваше трудно, тежко. Настроенията прилепваха твърдо върху платното, но всяка нова картина се оформяше бавно, узряваше през терзания и може би самобичуване. Никога няма забравя какво се случи преди четири дни: Тогава той поиска специален разговор с мен, отделихме се от другите и ми бе тавен въпроса да върна всички картини.

Бях чул добре какво ми се каза, но не отговорих и напуснах стаята. Художникът обаче ме последва:

– Много ви моля, искам да ме разберете.

– Не, не ви разбрах.

– Крайно необходимо е да донесете обратно картините, които ми взехте.

– Не мога – рекох – искам да ги гледам.

– Моля ви.

– Аз им се радвам.

– Всички са лекомислени. Ще ви нарисувам нови. Ония не заслужават внимание.

– И „Терасата“ ли?

– Всичко е стремеж към външна изява.

– Оставете да реша сам.

– Вие също се стремите към самопоказването.

24.

Той рисуваше в недоспиване, в глад, лицето му се покриваше брада. Рисуваше мен, по-скоро, изгаряше в създаването на мой портрет. Обхванат от магията, дори не мислех да пропусна нещо. Гладувах заедно с него, недоспивах, не се бръснех, не мислех за преобличане – присъствах там, вътре, до него. Не ми обръщаше внимание, не ме забелязваше, все едно че ме нямаше. Два пъти го питах не трябва ли да му позирам, двата пъти махна с ръка. Помнеше ме, той ме помнеше така, както аз не се помнех. Но с какв дълбока жестокост избягваше очакваната прилика, боже мой! Целият процес се развиваше бавно, отегчително и всъщност интересно до умиране. През ум не ми минаваше да отскоча до София, не ми се отиваше дори до бакалията. Искрено казано – забравих да ям, аз присъствах, творях с ръката му, изгарях с горенето му. Външният свят заплашваше да ме изненада всеки момент, някой можеше да ме потърси за нещо; въоръжих се с нож – нямаше начин промъкналият се да се измъкне невредим обратно, никой не биваше да ни смущава. Никой нямаше право да види как всеки ден се рисувам, четка по четка, как се наслоявам сред една атмосфера, наподобяваща повече пъкъл, отколкото живот. Колко малко приличам на се си и колко много на този, който искам да бъда!…

Една сутрин предусетих, че може да се случи нежелателнот. Влязох навреме, тъкмо като посягаше да разкъса платното. Хванах ръцете му и го изтласках навън.

– Не така! – изревах аз. – Само не така!

Стиснах китката и се помъчих да извия десницата му. Не успях, разбира се, но ми направи впечатление, че силата му не е и чак толкоз голяма. И двамата бяхме изнемощели, но докато аз все пак гризвах по някоя коричка, той се хранеше само от изпаренията на боите.

– Хайде!

Мълчеше.

– Тръгваме!

Пуснах ръцете му, повлякох го по стълбището, слязохме прз колата. Вмъкнах го вътре и запалих.

За него излизането от вилата беше събитие. Седеше на мястото си и наблюдаваше света. Какво съдържаше въпросния свят? Минахме край бай Боре. Вай Боре крачеше, понесъл острата коса към ливадата. В незастроения парцел бай Мите пасеше неизбежните те си осем овце. Две деца се дебнеха през една телена ограда. Заковах на място – премина куче. Кривнахме в Панорамния път, там се разминахме с няколко коли и завръщащи се от бакалията жени. Излязохме на магистралата. Без да се двоумя, свих към Витоша.

Скитахме из поляните, скачахме от морена на морена, мокрехме се в потоците, препичахме голите си гърбове на слънцето, състезавахме се на дълъг скок, висяхме като парцали по клоните. Накрая, като се убедих че е уморен добре, без да му мисля много, вкарах го в ресторанта на Копитото. Брадясали, с измачкани дрехи, седнахме на централна маса. Сервитьорът се приближи, лицето му пламтеше от лошо прикрита закана, той заяви категорично, че единственото което може да ни сервира, е медалион с гъби. Погледнах го внимателно, малко са сервитьорите, които не ме познават – този се оказа много хищен, личеше си намерение му да ни прогони. Без да говоря излишни думи, измъкнах буцата от джоба си, отделих банкнота от двайсет лева, подадох му я и го помолих да отскочи до павилиона отвън.

– И какво?

– Там продават консерви, но купете и гроздова. Остатъкът задръжте за себе си.

Сервитьорът бе от ония разглезени простаци, които всеки момент можеха да започнат бой, той се обърна към колегите си, побързах да му изясня, че ако ги вика да се бием, ние сме готови.

– Ще се бием ли? – обърнах се към приятеля си.

Но приятелят ме предаде, той не обърна изобщо внимание на еуфоричното ми счепкване, за него тук сякаш нищо нямаше значение.

Сервитьорът долови на свой ред необяснимата реакция на моя спътник. Може би тъкмо това го стресна, той остави банкнотата на покривката и се върна към келнерската група. Там се завърза разговор, но нямах намерение да се вслушвам, наблюдавах спътника си.

– Ще я нарисувам отново – рече тихо той.

– Коя?

– Трябва да се заема пак, тя заслужава по-добра участ.

Сервитьорът, който се приближи сега, ми направи впечатле ние с възрастта си и с лекьосаната яка на сакото си. Назова ме по име, поклони се и ми подаде описанието на менюто. Оставих листа на масата и поръчах медалиони, салата, кока-кола. В мо та чаша с кока-кола да има сто грама водка. Преди да си трьгне му казах: Знаете ли какво? Какво? Светът е страшен за тези, които нямат пари. А, то си е известно, съгласи се старият сервитьор, по всяка вероятност пенсионер, дошъл да смени младите, отлетели по това време към морето.

Какво ли е еега на морето? На морето сега е един ужас, помислих си аз.

– Искате ли да ви заведа на море?

– Отне ми толкоз малко време, погледнах несериозно на нeя.

– За терасата ли говорим?

– Ще я нарисувам отново, нещо ме кара да я направя съвършена.

– Какво значи съвършена?

– Да ме измъчи повече, боите да имат друга плътност – както работя сега портрета ви.

– Това са две различни теми.

– Не знам – той се замисли – не ми се вярва, струва ми се че всеки създател има единствена тема.

– Създател?

Донесоха колите. Старият келнер се беше постарал, личеше си, че в чашите има нещо много студено. Пипнах моята и се уверих. Той взе чашата си и изпи съдържанието й. Погледнах към стареца, кимна ми в далечината. Не точно това ми се пиеше сега, или не по този начин, но нямах друг избор, пък и не ми се стори лошо – водката се чувствуваше добре в студената течност за момент като този – към два часът следобед, в средата на лятот, на хиляда и незнам колко си метра над морското равнище, високо над София. На масата ни този път кацнаха две коли в бутилки, „създателят“ вече имаше възможност да си налива сам. Той го стори по детски, сипа си бавно, като наблюдаваше струята.

– Нямам намерение да премълчавам докрай онова, за което мислим и двамата. – Подхванах и почаках, но не добих впечатление, че някой на масата се готви да ми потвърди с глас или с жест. Затова изпих водката си и продължих: – Откарах ги горе всички, оставих ги на същата поляна. Помните къде, там ви на мерих, там някой ви подари, всичките, на мен. Но съгласете се, че шейсет и двама души са едно твърде голямо число, изникнаха сериозни трудности. И пак щях да се справя, може би, ако не беше се явил този така неочакван проблем… Всичко щеше да бъде далеч по-лесно, ако вие не започнахте да рисувате. Когато съзнах, че сте именно „създател“, а не художник, започнах да се измъчвам от колебания, трябваше да взема незабавно решение, отлагах постепенно, защото ми бяхте много мили. Представяте си, какво означава да укриваш шейсет и двама души у дома си? Вие нямате какъвто и да е документ, не знаете нищо за себе си, мълчите за произхода си. Кажете тогава, какво да правя с милицията? Сега е друго, вече се грижа за един.

Започнах да се храня в очакване да чуя нешо. Медалионите не се оказаха на висота, не бяха и лоши обаче, но им липсваше сочност, изглежда че месото не бе качествено. Лапах бързо, не ме интересуваше гледа ли ме някой, чувствах непоносим глад. Десет ли бяха или двайсет дните, в които гладувахме? Нямах си представа; изтриха се и координатите на времето. Влязъл веднъж в стереотипа на истинските творци, приравних се поне в това отношение към тях.

– Не вярвам да довърша скоро портрета ви – рече Създателят като се хранеше спокойно – ще се измъча много, може би години!

– Какво?

– От друга страна, нещо ме хвърля повторно към „Терасата“. А си викам: довърши портрета, изкажи се, после захвани „терасата“. Задъхвам се, но как да се изкажа? Не мога и не мога да го нарисувам бързо. Мислите ли, че е лесно да внушиш идеята за това, какво сме всъщност и какво бихме желали да бъдем? Да изразите трагедията на една личност, принудена да твори, като знае добре, че не е никакъв творец, само безумно копнее да бъде творец, да остави нещо след себе си. Защото, какво е човекът?

Понеже Създателят замълча и се увлече от приборите си, казах:

– Какво е човекът?

– Не е тайна копнежът му да остане след като умре. Вашата лична трагедия е, че искате.

– Какво искам?

– Трагичното при вас е, че се занимавате с изкуство.

Тъкмо тези неща не бива да ми се казват, този самозванец можеше и да ги премълчи, нямах нужда от прямотата му.

– Вие, обаче, мълчахте деликатно през първата част на разговора. Нима не ви гризе съвестта, за дето другарите ви са запокитени в неизвестността, а вие се ширите из цялата вила?

– Така пожелахте вие.

– Но си мълчите.

– Ние сме ваша собственост.

– Тогава тръгваме!

– Накъде?

– Ще ви оставя при тях.

– Вие сте непоносим човек!

– Аз?

– Ужасен сте!

– Чувате ли се? Аз съм…

– Истинският господар би могъл да преглътне някои горчивини. По този начин не ми позволявате да се разприказвам. Нали трябва да разговаряме?

– Вие дори не трепнахте за съдбата на останалите!

– Никой не ме интересува, аз рисувам! Трябва да рисувам!

– Да създавате, нали?

– Какво искате от мен?

– Вие сте звяр!

Наблюдаваха ли ни? Сигурно. Крещяхме и сигурно приковавахме вниманието на посетителите, да не говорим за сервитьорите. Махнах на стария човек, поръчах му сирене, помислих малко, помолих за още водка. Разбира се, съзнавах че става опасно, отпаднал от глада, алкохолът ме хващаше здраво. Какви ли щях да ги забъркам нататък? Но копнеех да се разтоваря. Колкото може – повече.

25.

Чувствувах го близо до себе си, усещах дъха му. В тясната кабина на асансьора ми прилоша, но изкачването свърши скоро. Сега пък ми се опъна ключа – отказваше да влезе в бравата. Слава богу, вратата се отвори сама. Ванда не спада към хората, които могат да гледат уплашено, но аз и Създателя в него момент едва ли щяхме да очароваме някого. Че съм пиян, разбираше се на секундата, но защо бях брадясал и мръсен? Ами другият? Той ме прикрепяше да не се срутя и го правеше с лекота, и все пак, защо гледа трезво, когато е по-големият бараба от двамата? Ванда се включи в пренасянето, домъкнаха ме до канапето.

– Но как шофира, а? – бъбреше тя. – В подобно състояние е безпогрешен!…

Създателят мълчеше.

– Кой е този интересен тип? – обърна се Ванда към мен. – Това не е обикновен човек… Кажете, кой сте вие? Защо мълчите? Приличате на бог!

Ето каква е всъщност работата, Ванда го изрази изведнъж простичко. Колкото и да бях пиян, обаче, вече усещах нависнала опасност.

– Върви си! – прошепнах.

Ванда ме погледна: – На мен ли говориш?’

– Излез от тук.

– Аз ли?

– Иди си.

– Ти ме гониш?

– Махни се незабавно.

– Ооо, мили, разбира се, ще се махна! Ей сега ще се махна и ще те оставя на мира, след като за петнайсет дни си изкарах акъла да гадая къде можеш да потънеш. Тайно се надявах, че рисуваш и никак не си представях, че можеш да скиташ с този Христос или Мохамед.!

– Тръгни си.

– Дойдох да ти почистя и да ти оставя бележка – не само тръгвам, а заминавам.

– Замини.

– И вече няма да ме видиш.

– Махай се.

– Ще се махна, нищожество! Но преди това ще те пребия, заслужаваш да ти смачкам пияната старческа глава.

Тя изрече тези думи с прекъсвания, в интервалите, докато нанесе няколко силни и слаби удара по лицето. Един от тях попадна добре в носа ми и по-късно, след като си беше отишла, усетих мократа риза на гърдите си. Докато ме биеше, аз я наблюдавах внимателно, виждах как се събужда притаения у нея простак, този, който изразява гнева си по махленски начин; виждах как любовта по необясним път се превръща в омраза, виждах сълзите й и в онези светкавични секунди с дължината на векове, разбирах, че жената е същото неразгадаемо същество, както и мъжа. Това ли е човекът, умеещ да пише статии за изкуството? Сега той удря с гняв лицето на любимия си. Знаеше ли тя или не знаеше, че няма да отвърна с удар?

Вратата се трясна, настъпи тишина. От какво ли е мокра ризата ми? Пипнах я –  кръв. Лежах на канапето, не заради туй, че ме бяха пребили, а от преиването. Подчертавам – триста грама водка са нищо, но след тези петнайсет дни прекарани в глад и рисуване…

– Имаше честта да присъствуваш на най-голямото ми падение – казах с яд. – Вече не мога да ти бъда господар.

Създателят се любуваше на своята картина. „Мраморната тераса“ блестеше с магическата си прелест, самотна сред самотата на огромната стена. Да, тя беше такава картина, не заслужаваше да стои сред други, не можеше да понесе присъствието им. Взирах се в нея сякаш я виждах за първи път, привлечен най-вече от тайнственото присъствие на трите барокови врати.

– Слушай, ти, който се нарече Създател, ще ми кажеш ли поне къде си виждал тези врати?

– Картината можеше да стане добра – отвърна той.

На вратата се звънна, Ванда се връщаше, за да каже нещо много обидно и да хвърли ключа в лицето ми. Трябваше да й позволя това, заслужавах си го на прощаване. На Създателя сигурно му беше особено удобно да поема задълженията си на роб в момент като този и тръгна да отвори. Хора сме; изведнъж ми хрумна, че у него може би звънна мъжката струна, нищо чудно Ванда да му е взеума с диващината си. Представих си каква каша може да се забърка. Хрумна ми още, че Ванда може да се върне заради него, като нищо – тези неща се случват при среща между две изключители личности.

Създателят въведе в хола пищно младо животинче. Първото впечатление, което предизвика то у мен, че е голо, разбира се, се опроверга. Оказа се, че потръпващата му кафява плът все пак е обуздана от сбруята на тънка памучна фланелка без ръкави.

– Тук е пълно с хора, а по телефона не се обажда никой! А, ранен ли си?

– На море ли беше?

– Вие… сте се заключили и се биете!…

– Да, Неди, разчистваме сметки. – Станах, нямаше как. Запътих се към нея. Трябваше да прекъсна потока на мислите й, да потисна предполагаемото, нещо, което може би се зараждаше в мъжката семенна торбичка на Създателя. – Хайде, мила.

– Дойдох да се окъпя. У нас има повреда.

– Хайде, хайде.

Рамото й се оказа топло, сухо – с крайчеца на пръстите просто усетих живота на всяка поричка, на гладката кожа, която обгръща нещото, срещано по улица.Раковски, готово да ви вну колко хубаво е да бъдеш актьор, дори в най-отдалечения окръжен град на България. Момичето си отиде кротко, но преди да си излезе, поиска да отнесе колкото може повече от непознатия мъж, то нямаше време да мисли сега за какво ли сме се сбили, защо сме така мръсни и брадясали, Неди си отиваше омагьосана от леда и излъчването на оставащото до мен божество.

– Има още една – казах, като се върнах в хола. – Остава да ми отнемеш и нея, да ме превърнеш в последен бедняк.– Наблюдаваше картината си. – Ще се окъпя пръв, понеже съм ранен. Ти спиш в хола, на това канапе.

Нямах време да разточителствувам със струята, спеше ми се, като нищо можех да рухна и да се удавя.

26.

Събуди ме грохотът на магистралата. Изтънелият ми сутрешен сън бе разкъсан от движение на кранове и панеловози. За кратко време се ориентирах: не нощувах във вилата, а на седемнайсетия етаж. Започваше истински летен ден. Лежах гол, само под чаршав, леко запотен. Преди да стана трябваше да направя някаква равносметка и да обмисля ходовете си. Най-напред, не можех да не се наругая – лекомислието ми бе надхвърлило някои допустими граници. Кой дявол ме биеше по главата да докарам Създателя тук? Мястото на Създателя е само във вилата, да произвежда, а аз да предприемам останалото. Какво имах да предприемам? Нещо много просто: бандитизъм. А този бандитизъм не се състоеше само в отнемането на картините му.

Ванда и Нели бяха видели моя спътник. И не само това – до колкото разбирам от женски погледи, те го бяха отнесли със себе си. Вече съществуваха двама души, които знаеха за присъствието на човек с божествен произход около мен. Това че Ванда се пръждоса към Южна Америка не ме утешава особено, тя не изчезва завинаги, а начинът по който ме наби доказа колко жестоко ме обича. Неди е малко по-страничен човек, но склонността й да се вре по снобски начин между хората на изкуството един ден като нищо може да я изправи на пътя ми. Освен това, тя непрекъснато ме търси; проявява слабост към личността ми, към колата, вилата, мансардата, защото туй обещава раздвижено съществуване, скитане. Да оставим настрана, че й харесвам; защо да не предположим, че си пада малко нещо геронтоманка.

Обаче ако Ванда и Неди бяха поразени от външността на създателя – това не можа да убегне от вниманието ми – какво да предположа за него? Той успя да остане непроницаем, но до някъде. Стори ми се, че в някои точки се издаде. Повторна среща межд тях? Никога.

Само във вилата, Създателю! Рисувай, произвеждай!

– Става късно – рече той, след като влезе без да почука.

– За къде става късно бе, човек? – Надигнах се и закрих голотата си с чаршафа. – Защо не спиш?

– Искам да ме заведете там.

– Ти снощи изкъпа ли се?

– Да, и спах добре, но ви моля да побързаме.

– Рисува ти се, така ли?

– Тази нощ ми станаха ясни още неща.

– Тази нощ?

Скочих с чаршафа, втурнах се в хола. Подозрението ми се потвърди – стената беше празна. Но това е нищо – на пода лежаха голите рамки на всички донесени от вилата картини. Казвам го – платната ги нямаше в рамките. Открих ги в един от ъглите на хола. Приближих се. Наведох се. Всички платна бяха разкъсани, Една от вратите на вградения гардероб зееше – ключалката висеше измъкната от гнездото й.

Нямах сили да беснея, сърцето ми плачеше, пък накрая заплакаха и очите ми.

– Човече, кажи, защо?

– Сега зная как се рисува. Моля ви.

– Да вървим, викаш.

– Ако днес не хвана четката, ще полудея.

– Не ти, аз ще полудея! – Не ми се обличаше, не ми се ходеше никъде, единственото което можех, бе да го мразя. Седнах, замълчах… Станах, щеше ми се да извърша жестокост. Тръгнах към него. – Гадино, кой ти позволи?

Нападнах го с пълен замахх и с цялата тежест на тялото си Ударих го точно където трябваше, Създателят подви нозе и рухна върху килима. Наведох се и продължих да удрям, убивах го, убивах човек без име и дом. Умираше човек, който дори не мислеше да се съпротивлява, сякаш се радваше че умира от моята ръка. Уморих се от бой, поизтрезнях. Надигнах се, задишах дълбоко. Пред мен се беше простнал хубав мъжки екземпляр с красиво светло лице и руса коса. Бог. Един мъртъв Леонардо. Но какво да го правя като е твърдоглав?

Запътих се към кухнята, включих котлона. Да не забравя, че съм включил котлона, казах си и се върнах в хола. Създателят лежеше по същия начин. Намерих джезвето, налях вода и го поставих върху котлона. Върнах се повторно в хола – Създателят продължаваше да лежи върху килима. Чак сега се уверих, че е наистина мъртъв, но защо, не можех да си обясня. Потърсих кафето – ужас, няма. Бурканът беше празен. Нахлузих панталон, обух се и облякох вмирисаната си риза. Да не забравя, че върху котлона има джезве с вода, казах си аз и започнах да си го повтарям. Слизах и си го напомнях, тръгнах по тротоара и си го напомнях, влязох в супермаркета и си го напомнях, дори го казах на касиерката. На връщане си го повтарях из целия път, дори го разказах, на един блед и синкав старец с бял костюм и бяла шапка.

– Оставих джезвето върху котлона – обясних му аз – и слязох да купя кафе, понеже се е свършило. Сега трябва да си напомням за това, иначе водата ще изври, джезвето ще се стопи, накрая ще изгори и котлона.

– Трябва да внимаваме – отвърна колегиално синкавият старец. – на мен ми се е случвало.

Мъртвецът си беше мъртъв, по този въпрос не можеше да се спори. Водата вреше на дъното. Наложи се да долея. Приготвих гъсто кафе. Взех горещата чаша в ръката си и като се подвоумих къде да седна, предпочетох канапето. От канапето се откриваше най-добре цялата празна стена, виждаше се гвоздеят, на който снощи е висяла „Мраморната тераса“. Споменът за картината ми стори по-хубав от самата картина. Ами другите? Сега всички картини ми се струваха по-ценни от целия Лувър. Ето ги там, лежат в ъгъла, акуратно разкъсани – дори обединените сили на цялото ч вечество не могат да ги възстановят. Изгърмя огромен пътнически самолет, извърнах се и го видях да преминава. Кой му е дал право на него да лети над града? Нали си има коридор? Може би е повреден, помислих си аз, ей сега ще се забие в центъра на София, изтичах с чашата на терасата. Самолетът се спускаше спокойно по посоката на летището. Всичко беше спокойно, в горещия ден по пътищата лазеха автомобили, навсякъде въздухът гореше, само Витоша стоеше в безкрая, хладна, синкаво-зеленикава. На терасата имаше шезлонг, масичка, няколко описания. Върху масичката, в широка плитка чиния, лежаха два посърнали резена от диня. Какво търсеше тази диня тук? Да, бе – Ванда, вчера, докато ме е чакала. Там е лятната кушетка. На терасата има всички условия за приятен живот, за това е създадена тя от архитекта. Но кога се задържам аз тук, ще ми остане ли време да прекарам поне един час сред тези удобни предмети? За какво съм блъскал, за чий дявол съм създал толкова фалшиви произведения, та съм пренебрегнал замисъл като газелатас леопардите? Нали за този дом, за тази удобна тераса с изгледкъм планината? Защо не стоя на терасата, защо съм брадясъл, а ръцете ми треперят от умора? Да се умъртви един човек е наистина уморително, налага се да удряш дълго, да упорстваш.

Няма ги. Не остана нито една. Аз съм свободен.

Ах, как завиждам на обикновените хора, които работят по осем часа на ден. Копнея за живот в рамка, за стереотипи. Знаеш какво си, знаеш си мястото и възможностите. А сега? Посредствеността е бедствие. Посредствен чиновник, посредствен работник… посредствен художник? Рано или късно, човек излиза на една гладка платформа, сам, петно върху терасата, пред погледа на света.

Вън е невъзможно да се живее, топлият въздух пари лицето. Поглеждам спаружените резени от динята и се промъквам към кухнята, при хладилника.

На един дъх изпих цяла кока-кола, отворих втора бутилка и напълних чашата си. С пълна чаша в ръка се запътих към канапето. Едва като седнах, забелязах, че мъртвият се е извърнал по лице. Приклекнах, вдигнах главата му и поднесих студеното искрящо питие към сухите му устни. Бавно, постепенно и все пак без прекъсване, Създателят изпи всичко.

Целия ден вървях из мансардата, мълчах, просто усещах как расте брадата ми. Неговата също растеше. Вечерта се промъкна бавно, стъмни се, градът влезе естествено в лятната нощ. Продължавах да вървя из мансардата, а телефонът звънеше ли звънеше.

Когато стана полунощ и когато минаха още два часа, много кротко си помислих, че най-после е настъпило времето за пренасяне на трупове. Вдигнах го на канапето, поставих го в седнало ложение и се замислих. После се наведох, преметнах го през рамо и тръгнах.

Когато отключих вратата на колата, до мен спря такси. От таксито слезе Дора. Въпреки всичко, не можа да извика. Погледнах я тъжно и натиках мъртвия върху задната седалка.

27.

В три часа без нещо отворих портата, вмъкнах колата в двора, слязох, затворих портата, измъкнах мъртвеца и го затътрих към вилата.

Нещо необикновено привлече вниманието ми в тъмнината. Оставих трупа пред стълбището и се запътих към плодните дървета. Върху неполиваната засъхваща трева, тук, там, оттатък, и чак до запустелия пародиен фонтан, между макетите на моите скулптурни творби, спяха пребити от умора мъже. Бяха съсипани, бяха срутени, разкървавени, бяха окъсани. Започнах да ги броя. Отне ми много време, но ги преброих – точно шейсет и един.

28.

Моят портрет, макар и недовършен както трябва, пренесох в мансардата. Предпочетох да го отдалеча от ръцете на злосторника. Изобщо, реших да му отнема картините малко преди тяхната пълна „восъчна зрелост“. Втората версия на „Мраморната тераса“ започна да се натрупва върху платно с размери деветдесет и три, на сто и трийсет и два сантиметра – малко по-голяма от първата версия. Безсмислено е да споменавам още сега, че Създателят работеше мълчаливо и убийствено бавно. Вече не си говорехме, разменяхме си само най-необходимите думи. Понякога мълчахме по три или четири дни. Присъствах плътно в съзиждането, мога да кажа спокойно дори, че участвах. Знаех с абсолютна точност къде какво петно ще бъде нанесено, предугаждах и тоновете, примесите на боите. Длъжен съм да ви кажа, че ако имах тази воля и този копнеж още някога, в младостта си, ако си бях създал навика да гладувам и изгарям пред платното в продължение на толкова много дни, сега едва ли бих висял като просяк в бившата таткова спалня, за да отмъкна безумното страстно горене на колегата си. Напоследък много често ми се струваше, че не той, а аз движа четката, а един ден не знам каква сила ме възспря да не му я отнема и му покажа как да се измъкне от ребуса на колорита. Двамата се хранехме рядко, дори не мислехме, че можем да се преоблечем, косите растяха надолу, брадите лудееха, стърчаха ноктите на ръцете, краката, очите ни се оттеглиха дълбоко в очните кухини, но пулсираха с налудничавата загадъчност на победителя.

Забравих да спомена, че преди да пораснат ноктите ни, показах портрета на някои близки; между тях, разбира се, и Живописеца.

– Знаеш ли – каза Живописеца – вече не ми остава нищо друго, освен да се прибера горе и да драсна кибрита на моите.

Мълвата нарече картината лаконично и както трябваше да се очаква „Автопортрет“. Не възразих, нямах намерение да влизам разправии по този въпрос – някакси непренудено ли да го кажем, закономерно ли, замълчах. Заявих, разбира се, че платното е недовършено, ала никой не обърна внимание на това. Останал насаме с картината, един ден я наблюдавах три часа наред, възприех цялата натрупана в нея енергия, а накрая прошепнах сам на себе си: Добър е, не си го направил лошо този автопортрет. Но всъщност какво съм нарисувал?

– Създателю – обърнах се към „колегата“, когато се върнах във вилата – всъщност какво сме нарисували ние с теб? Оня на платното съм аз, но като се вгледам, разбирам, колко много не съм аз, и тъй като не съм толкоз глупав, съзнавам, че представлявам онова, което бих искал да бъда. Не възразявам, разрешам ти да ме интерпретираш както си щеш – настоявам само да ми кажеш още много ли ще ме обидиш, ако ти позволя да го завършиш1? – Мълчание.. – Кажи, какво сме нарисували?

Продължаваше да мълчи, не отрони и дума за отговор, съсредоточено рисуваше. Но следобед, когато поседнахме да пием кафе, погледна ме над чашата си и рече:

– Понякога ми се струва, а може би си е така, че суетата е по-могъща дори от инстинкта за самосъхранение.

29.

Завърналата се човешка група се настани отново в атилието и заживя по най-тихия от тихите начини. Постепенно момчетата се изкъпаха, изпраха се и се позакърпиха. Дадох нови пари, закупих нови сандали. За пет дни очите възвърнаха блясъка си. Животът започна уж така както си е бил, а колко много се лъжех? На хората им липсваше самочувствие. Те и по-рано не можеха да се похвалят кой знае колко с този лукс, но сега състоянието им сякаш се влоши. Момчетата знаеха, че са станали излишни, усещаха, че в нашия дом се върши нещо извънредно, долавяха присъствието на някаква разрушителна сила, на която трябваше да се подчинят не само те, но и ние със Създателя. Робите разбираха, че всъщност не представляват нищо. Защо се бяха завърнали? Питай кучето защо се връща при господаря си. Само че аз не мога и да допусна куче да се върне чак от сто километра. Как са преминали това разстояние без да ги усети някой? Кога са пътували? Какви хитрости са прилагали? Пълна тайна. Можех да започна разпит, разбира се, да задам стотина въпроса, все някак ми се откриваше възможност да се докопам до някоя следичка, но оставаше ли време за това? Нещо повече – не ме интересуваше. Всецяло, без остатък и до забрава, бях погълнат само от един човек – този, който създаваше новото издание на „Мраморната тераса“ и натрупваше наследство за бъдещите поколения. Другите шейсет и един човека бяха „останалите“, те не можеха вече да послужат за нищо, дори за публика.

Постоянните хвалби към мен неизбежно вършеха своето. Усетих нектара на уважението и ако щете – преклонението. Хладен досега към подобни атрибути, вече признавах, че не е чак толкоз оскърбително да те хвалят и да ти оказват почит. Официално се мълчеше, разбира се, но мълвата за мен се носеше от уста на уста, просто усещах триумфалния й характер.

Но тъй като разговарям искрено с вас, още в тази минута искам да ви убедя и да ми повярвате, че не тези бяха истинските подбуди да се вкопча за Създателя, та чак да пренебрегна другите шейсет. Аз се бях надигнал вече на колене, позован не от обикновената, а от по-висша суета. Не мимолетните придобивки ме викаха, тресеше ме страшната мъчителна треска, че имам възможност да остана и след като умра. Приближавах се към възможността да извикам на хората: Да ви видя сега какво ще кажете!

В стремежа ми имаше нещо стихийно; то стоеше над дребнавостта, пътят му минаваше през мъката, през пожара на терзанията, заради него бях пратил по дяволите дори такива сладки сладострастни биологични скулптури като Дора, Неди и Ванда. Трите бяха различни; различни форми, устни, темперамент, топлина; телата им излъчваха различни изотопи. Затворен между четири стени с която и да е от тях, аз можех да убивам голям дял от самотата, да се присмея на скуката. Но запокитих и трите, скалпирах ги по най-безжалостен начин, прегазих и любовта си. И то за какво? Да речем, че за нещо свързано с пари? Макар че и парите вече се стопяваха. От незнам колко време само харчех, не припечелвах нищичко, прахосвах, без да си давам сметка за бъдещето. В това отношение бъдещето никак не ме вълнуваше.

Вълнуваше ме само едно – създаването.

30.

Един ден в началото на есента, когато наближаваше времето да узрее „Мраморната тераса“, погледът ми попадна върху шейсетте и мълниеносно ме порази най-налудничавата идея. По смелост тази идея надминаваше дори затриването на такава хубава любов, започнала на мансардата и разцъфтяла по невероятен за възрастта ми начин във Венеция. Видът на моите хора беше натрапчиво жалък не само заради обстоятелството, че преживяхме в глад цели два месеца. Аз също представлявах подобен на тях мършав червей, но лицето ми беше друго, погледът ми – както и погледът на Създателя – излъчваше сладостно вътрешно горене, често пъти наричано щастие. Ония бяха направо за окайване, от тях дъхтеше на мухлясала пустош; те бездействуваха, обезсилени от четката на Създателя. Макар и тълпа, подарените ми някога от някого хора, усещаха респекта на „терасата״, недостижимият бряг, който обезмисля пеенето им, театъра им, дори гледането на телевизия. Не само аз, те самите знаеха за себе си, че са излишни, че са били само множеството, торът, върху който е израстнал въоръженият с четката бог. Вече не желаех да ги виждам, да ги чувам – досаждаха ми, оскверняваха вълшебната обител на твореца.

Двамата фашисти все още се стремяха към известна дистанция. Забелязвах тази подробност отдавна и се усмихвах; просто съзнавах, че това си беше единственият техен талант – да чувствуват превъзходството си над останалите. И да чакат часа си. Каква беше тази необяснима, тази дяволски тайнствена надежда у тях, все още не мога да си обясня. Но щом дойде денят, за който ви споменах, това ме порази.

Лежаха под розовите вече ябълки и вероятно си мислеха за нещо лошо, присъщо на хората с подобен манталитет. Не знам, може би си казваха: Ах, ако не беше това леке с четката, ако не беше изобщо това предизвикано от изкуството забавление, тук можеше да се марширува и да се развие малко по-особена дейност.

Приближих се, но те не трепнаха, не очакваха да им обърна внимание. Така си минавах изобщо край тях. Този път спрях под дървото. Лицата им се обърнаха към мен. Приклекнах, откъснах тревичка и я пъхнах в устата си. Съживих ги още с началните думи. В края на разговора очите им се изпълниха с блясък. Можем и да не сравняваме този блясък с творческата радост, която бликаше в очите на Създателя, но трябва да ви кажа, че поне я наподобяваше.

Не ми остана нищо друго, освен да се отдалеча.

Няколко минути след това фашистите обиколиха двора, насъбраха момчетата и след известни обяснения, тъй като заповедите засега не вървяха, успяха да ги подредят. От прозореца на вилата забелязах, че това подреждане от своя страна предизвика оживление сред тълпата, лумна някаква надежда…

Божичко, колко дни откакто не бях сядал зад волана. За да не направи впечатление, обиколих няколко магазина. Върху седалките до мен и зад мен натрупах двайсет хляба, стотина консерви, сто килограма домати и други зеленчуци. Не успях да учудя никого с количеството на покупките, но поразих всички по пътя сисъс своята външност. На една от опашките усетих как някой се накланя да ме помирише.

Момчетата се понахраниха и живнаха; диктаторски настроената двойка пипаше умело – копачите и лопатите се появиха на третия ден от раздаването на хляба. В мазето на вилата намерих всичко на всичко три кирки и четири лопати. Можеше да се започне. По-късно закупих още пет кирки и две лопати. Работата потръгна, разголените тела на викингите заблестяха от пот. От тях се искаше нещо съвсем простичко – да изкопаят десетина ями. Избирах внимателно петната на изкопите, пръснах ги отдалечени един от друг, но без да спазвам някакъв принцип. Почувствували веднъж вниманието ми, робите показаха на какво са способни, превърнаха се в хора с мека човешка топлина, задишаха сякаш по-леко, по-ритмично – не мислете че казаното за труда е празнословица, трудът е велико нещо. Може би копаещите и изхвърлящите пръстта подозираха в цялата тази работа само един обикновен господарски трик, може би те допускаха, че с копането запълва само времето им. По всичко изглеждаше, че работата отива наа В градината зейнаха дванайсет трапа, издигнаха се дванайсет купчини мека пръст.

Сега?

Сега – нищо, отвърнах на фашистите, оставете копачите в мазето.

Е как, няма ли да продължим?

Да продължим ли? Какво да продължим?

Как какво, така ли ще оставим ямите?

Погледнах ги много внимателно, помъчих се да проникна както в смисъла на думите, така и в лицата им. Май че намекваха за нещо? Или си говореха просто така?

Разнежените от внезапното ми внимание мъже, обаче, започнаха да проявяват дейност, която се отличаваше слабо от глезенето Пуснаха телевизора, запяха, възстановиха някои от театралните си постановки, посегнаха към времето ми. А на мен времето ми трябваше за друго, всъщност аз не бях никакъв господар, а окаяник, който се присламчва към изграждането на едно съвършенство. Исках да бъда там непрекъснато, зловещо, да създавам със Създателя, да попреча на евентуалното му хрумване за надмощие. Как можеше да се изрази то – с рязко накъсване на платното. Дока блуждаех в подобни неврастенични, направо налудничави подозрения, момчетата ме подканваха да слушам песента на Лорелай.

Не мислете че взех решението лесно, но и състоянието в което се намирах не ми позволяваше да пролея много сълзи. Една вечер повиках фашистите и им заповядах да действуват по измисления не от тях, а от мен начин.

31.

Робите спяха винаги сладко, сънят при тях се раждаше от дълбочината на безупречната им нравственост, на чистата им съвест. Бяха здрави, цветущи хора, за тях нощта бе определена само за спане. Наблюдавал съм ги и тези наблюдения породиха у мен предположението, че нощем постелята им разкриваше нови светове и много по-различен живот от този, който водеха наяве. Може би в сънищата си херкулесовците дружеха с богини, яздеха жребци, побеждаваха в битки, или управляваха ветроходи. Никой никога дори не направи и опит да ми разкаже нещо от тези цветни приключения, за някои от тях можех да гадая само по чаршафите. Всъщност какво ли знаех за битието им от времето преди да се превърнат в моя собственост?

Знакът трябваше да бъде подаден от мен. Това се случи в определените за подобни деяния часове, след полунощ. Събудих се,, повъртях се в леглото, поплаках и се помъчих да заспя. Не можех, изгълтах две таблетки без успех. Нямаше как, надигнах се и се затътрих към ателието. Отворих вратата. Както винаги лампата светеше. Разказал съм ви как лежаха. Огромното помещние ги побираше всичките – трийсет и една постели към прозорците и толкова към стената, шейсет и една постели бяха заети, една зееше свободна – постелята на Създателя. Фашистите лежа в единия от ъглите, в дъното. Тръгнах по пътеката. Вървях между ходилата на мъжагите. Къде ли бродеха сега героите? Някои навярно се дуелираха, други слизаха на морското дъно при неизвестни съкровища, трети яздеха делфини, четвърти целуваха жени, избавяха ги от плен, изтръгваха ги от ръцете на злодеи и се превръщаха в прекалено усърдни любовници. Каква неизчерпаема мъжка красота се простираше от двете ми страни! Трудно ги събудих: макар и да очакваха този момент, фашистите не можаха дълго време да се приземят. Като се убедих, че са изтрезнели съвсем, минах обратно между краката на робите си и отидох в градината.

Не чаках кой знае колко. Фашистите излязоха от вилата, откриха силуета ми между дърветата и се приближиха. Между тях вървеше първият от обречените – още сънен, недоумяващ. Двама го хванаха бързо, но той измъкна рефлекс и заби лакти в ребрата им. Това означаваше, че всичко можеше да се усложни и превърне в бъркотия. Затова бях там. Дадох знак на фашистите да се от странят и с няколко думи обясних на жертвата, че трябва да се предаде, искам го аз, господарят. Добре, съгласи се жертвата, готов съм. Фашистите поставиха ръце около шията му. Когато го удушиха, забелязах, че двамата бяха леко запотени.

Колко… ще успеем… за тази нощ?

Десет, отвърна единият от фашистите.

Невъзможно, почти изстенах аз, най-много пет.

Тръгнах подир тях. Те отнесоха мъртвия до най-близката яма и го хвърлиха на дъното. Запътиха се обратно към вилата, но пресякох пътя им.

Няма нужда, рече единият от фашистите, после – наведнъж.

Не, рекох аз.

Те се върнаха, награбиха лопатите и покриха трупа с черна зема. Така исках, всяка от жертвите да бъде обградена отвсякде с пръст. Тук му е мястото да ви кажа, че фашистите бяха предложили да ликвидират хората с чук, чрез удар по тила, но се възпротивих, не исках да се пролива кръв и предложих този по-хуманен начин. Недостатъкът на предложения от мене начин, обаче, се състоеше в това, че трябваше да пристьствувам на всяка екзекуция.

32.

„Мраморната тераса“ се раждаше отново, изпод възмъжалата ръка на омьдрял майстор. Тъй като присъствувах неотклонно на създаването й, почти не бях в състояние да преценя готова ли или не. Последните няколко дни се изпълниха с особено напрежение и вниманието ми се изостри. Каквото и да ставаше, при всички случаи, налагаше се да улуча оптималния или почти оптимален момент. За да присвоя платното. Навикнал да рисува в мое при съствие – на него изобщо какво ли можеше да му пречи – Създателят наистина не ми обръщаше внимание. Но трябваше ли да се доверя докрай на спокойните му движения или пък на лицето му, то в някои случаи ме вълнуваше със своята непроницаемост?

И все пак той се издаде.

Един следобед, малко преди кафето, докато го приготвях, Създателят измъкнал рамка с чисто платно и я поставил настрана от статива. Може би е разчитал на моята занемарена наблюдателност, но явно се е излъгал – нямаше възможност да не забележа тъкмо новото платно, то ме удари в очите веднага, като внесох кафетата. Направих се на разсеян, гледах само „терасата“, вече напълно готова. Сега стани от своя страна непроницаем, рекох си, по-непроницаем от него. И наистина, трябваше да издържа десетина часа, десет часа са нищо за изтренирания ми вече opгaнизъм. Бях се научил да не ям, търпеливо да будувам край статива; дори се научих да рисувам. Чувствувах увереността, че ако хвана четката, ще сторя чудеса. Взирайки се с новия си поглед в картината, откривах по-лесно различията с предишната версия, преди всичко – единственото живо същество. Докато в старата картина то май наподобяваше котенце, сега можеше да събуди повече съмнение; предположението, че имаме работа с неопределено мило животинче, в което се е вселил демон, не подлежеше на разискване. Разсъждавах за животинчето, пиех кафето си. Създателят не подозираше, че е в полето на вниманието ми. Наблюдаваше новото чисто платно, направо проникваше в него; разполагаше, проектираше. Големите му нокти се бяха изпочупили. Както и моите.

Какво ли е намислил той? Не се и опитвам да предположа – по всяка вероятност ще повтори някой от предишните си сюжети. Да гадая ли? Какво значение? Важното засега е да отмъкна „терасата“. Да, този път „Мраморната тераса“ предизвикваше малко нещо ужас. Освен тъгата, освен унижението, което може да почувствува човек за себе си, като я гледа, сега – и малко ужас. Ах, колко много ми трябва и предишната версия; ах, как ми е необходима! Всички унищожени платна ми липсват. Бяха тъжни, наистина, но бяха и леки – плодове на ведър, подвижен човек, докато новите картини бавно и настъпателно навлизат в необяснимия засега свят на ужаса. Горкото котенце, защо му трябва на него да бъде и демон?

– Така е със всеки, който носи душа – обади се Създателят и ме стресна.

33.

Не обичам романи с къси глави, а моята изповед заприличва май на нещо такова и ме е яд, но какво да сторя, смятам че по този начин ще разкажа най-интригуващо събитията; пък и аз нямам кой знае колко време, страхувам се да не бъда прекъснат от най-непредвидени обстоятелства.

До момента, в който усетих, че трябва да грабна и отнеса творбата, а оня каза: това е със всеки, който носи душа, бяха ликвидирали двайсет човека. През нощта станах още в полунощ, дочаках два часът. Открехнах вратата на татковата спалня, уверих се, че създателя спи. През отворения прозорец хлуеше хлад, но той спеше гол, одеялото висеше през леглото. Тялото му беше бяло – нямаше време да го пече на слънце като другите – ребрата му стърчаха натуралистично, както и коленете, мъжката му издълженост висеше трагично настрана и надолу. Гладен и окльощавял, като мен. У този човек сякаш бяха останали само стихийните творчески намерения, бесният му устрем да създава, а после и да руши. Защо руши? Оставих лампата му да свети и минах в общата спалня, местата на погребаните зееха празни, в редиците постелите им приличаха на потрошени клавиши на пиано. Ликвидаторите не караха наред, не спазваха никаква система, отвежда към градината безразборно, на късмет. Представяте ли си какво чувствуваха живите всеки ден, представяте ли си напрежението им? Лесно ли е всяка нощ да чакаш реда си? Не вярвам. Но живите спяха, невероятно, но спяха, очакваха и спяха. Що за нервна система, що за философия? След като мислих дълго по този въпрос, дойдох до заключението, че хората умираха примирено, без да губят психическото си равновесие, защото знаеха, че ми доставя удоволствие. Това ме влудяваше. Но продължавах да убивам, ямите се пълнеха; малко трупове, малко пръст, още трупове, още пръст – горе се образуваха купчинки. Това не пречеше, никой не нарушаваше удушваческата идилия, бяхме далеч от хората…

Удушвачите се събудиха трудно, беше преди обикновеното им работно време. Въпреки туй, захванаха се усърдно с задачата макар и сънливо. Срещата ми с обречените ставаше винаги пред определения им трап. Нямаха основание да се оплакват, процедурата се извършваше в красива лунна обстановка. И винаги падаха по няколко листа. Помня един от случаите – пожълтял вишнев лист кацна върху главата на жертвата, и представете си, остана там, дори когато хвърлихме тялото. Листът беше последното нещо, което изчезна под пръстта.

Тази нощ между петимата осъдени се оказа и мимьт от етюда с линчуването. Казах му, че искам да умре, а той ми благодари с гореща интонация в гласа, после клекна и целуна коляното ми. Наистина, що за хора, що за инстинкти, как да си обясня възпитанието им, чувствата им? Смутих се, промърморих нещо, но линчуваният от пиесата не го чу, беше зает да изразява благодарността си. Покрихме и него с пръст. Преди да се отстраним от ямата обаче единият от фашистите извика нещо. Нямаше нужда да питам, стана ми ясно веднага, виждаше се в лунната светлина как пръстта се надига; после се размърда енергично. Без да губят време фашистите скочиха в ямата, изровиха главата на жертвата и я доудушиха. Що за глагол – д о у д у ш а в а м, интересен глагол.

Определените за днес минаха по реда си. Въведох палачите в стаята си, дадох им по един сухар. Единствени те се хранеха между нас, само на тях предоставях запасите си. Работата им не беше от най-леките – удушавай, хвърляй в ямата, събаряй пръстс лопатата, а накрая – трупай чернозема на купчини. Както винаги, изяждаха сухарите при мен, челюстите им работеха яко, съществуваше опасност шумът от хрускането да събуди спящите. Бях в особено настроение и поисках да знам, съгласни ли са когато свършим тук, да продължим делото си навън. Както заповяте, отвърнаха те. Добре де, съгласни ли сте да ви поставям в някой тъмен ъгъл в града, да душите самотни минувачи? Разбира се. Ами ако ви заповядам да удушите мен? Стига да сте заповядали, отвърнаха те. Посегнах инстинктивно към шията си. Лека нощ, рекох аз. Прибраха се да спят. Легнаха най-спокойно между бъдещите си жертви, прозяваха се и уморено затвориха очи.

Когато оставих лампата в спалнята на татко да свети, npoявих известна предвидливост. Нямаше нужда да я паля сега, да дразня тепърва ретината на очите му. Не загасих лампата и като излязох от спалнята. Сам във вилата, като привидение в часът привиденията, тихо се изплъзнах навън. Луната освети един изящен дух, който отнася картина. Ама те си съществуваха тези неща, другите: луна, дървета, небе; щурците също съществуват, съществуват и жълтите дюли между клоните, може би съществува и мъхът, който ги обвива; боже мой, светът продължава да стои на мястото си, земята се върти. От сега нататък, обаче, земята носи шеметно из вселената още две големи картини, моя собственост, нарисувани от моята ръка, когато умра ще влязат в моя музей, при другите платна, които ще нарисувам тепърва.

Уморих се да ги убеждавам, че не аз, че друг ги е нарисувал, не повярваха – тогава бъдете заблудени докрай, говорете за мен, гадайте и разгадавайте как е възможно, а аз ще ви удрям с шедьоврите си по главите и ще ви повтарям, че човекът, какъвто и да е той, рано или късно излиза на една тераса. Чак тогава може да се допусне някое предположение за него.

Слава богу, автомобилът, както и асансьорът, побраха картината, аз отключих и я внесох в хола на мансардата. Побързах д я закача на стената, до „Автопортрет“. Двечки висяха там! Утре започвам третата, ще ми станат три, после четири, пет… Бъде те спокойни, ще съумея да прекъсна производството навреме, преди да прекаля с броя. Чудесен съм, рисувам удивително. Автопортретът ме изненада, дълго време не бях го виждал и сега стоя пред него, така както бих стоял пред Леонардо. Не мога да откъсна погледа си, сядам на канапето, гледам, щастлив съм, боже мой, колко съм щастлив, ама то щастието било чудесно нещо, не описуемо. И защо разправят, че не съществува, някои глупаци непрекъснато повтарят, че го няма, разпространяват легенди за неговата илюзорност. Ето, щастлив съм, седя на канапето и съм щастлив. Не съм ял от месеци, не съм пил, от мене се разнася воня, а съм щастлив. Нямало щастие!…

Призори, преди да се съмне, за да не дам възможност на разни хора да ме видят такъв, успях да се откъсна от картините.

– Какво става, вие ли сте? Познах ви само по колата.

– Работя – рекох аз – затворил съм се и работя както луд.

– До горе ли?

– До горе.

Бензинджията прибра парите и ми пожела всичко хубаво, но само прекалено високият бакшиш му попречи да се впусне в допълнителни, при това не много безопасни, подозрения.

Разсъмването се задаваше. Успях да го изпреваря, прибрах и залостих портата. Хората, жените, виното – всичко остана зад оградата. Излязох от колата и се запътих към татковата спалня. Новото платно бе кацнало на статива. Първите няколко четки бя оставили следи върху него. Оттеглих се в кухнята, напълних джезвето с вода и го поставих върху котлона. Сипах бразилски зърна в кафемелачката, натиснах бутона и едва сега дойдох малко нещо на себе си; грубият шум ме пооправи и сякаш ми напомни, че почва нов ден. По-късно ме дооправи и кафето. Създателят явно ме чакаше. На него му се рисуваше, но ме чакаше. Какво, не можеш май без мен! Призна си. Така ти се пада. Започнахме да пием. Загледах се в платното. Нищо не беше ясно, там нямаше истински знак за бъдещата творба. Линчуването с камъни ли ще рисуваме? – запитах аз. Този път беше негов ред да се изненада. Не отвърна, но откъсна чашката от устата си. По брадата му потекоха две капчици от кафето. Капчиците се свличаха дълго, брадата беше дълга като моята, само че руса. А моята какво – бяла. На този човек му предстоеше да ме надживее.

34.

В последната яма тръшнахме само четирима души, а капацитетът й отговаряше за повече, тя беше по-дълбока от другите единайсет. Оставихме я да зее гостоприемно. Палачите дори не помислиха да питат, знаеха си, че празното пространство е за тях, но се чудеха какво още чакам. Не проумяваха как ще осъществим манипулацията – колкото и да обмисляха, достигаха до заключението, че не могат да се удушат взаимно, все един ще остане. Може би разчитам на любимеца си – рисуващото копеле, заради което се разви тази гробокопаческа илиада? Като добри авторитаристи, те го мразеха с естествената си омраза към хората на изкуството.

Без такива, рекоха те, само така не, никой от нас не иска да умира от ръката на този лигльо.

Спокойно, отвърнах аз.

Ако ни уважавате поне малко, поне заради работата, която свършихме.

Заповядах им да заживеят със сигурност за утрешния ден. Прибраха се горе – единствени обитатели на цялото ателие. Лицата им помръкнаха. Останали без творчество, ръцете им увиснах като излишни.

35.

Вилата потъна в запустение, никой дори не допускаше, че трябва да се почиства. Можех да сторя нещо, разбира се, достатъчно беше да заповядам на фашистите, веднага щяха да се заловят за работа. Но махнах с ръка. Те лежаха и денем и нощем, ставаха само за да слязат до градината, там изяждаха по някоя ябълка и отново се връщаха горе, лягаха в огромното помещение, заглеждаха се в тавана. Ние с моя човек пиехме кафета и рисувахме. Вървеше бавно, направи ми впечатление, че Създателя промени нещо темпото на работа, в някои дни дори не вземаше палитрата, или ако я вземаше, приближаваше се до статива, замисляше се, а след туй, вместо да почне, отиваше при разтворения албум на Ван Гог. Едната му ръка прелистваше репродукциите, другата стискаше четката – Създателя имаше вид на плагиатор, който ей сега ще започне да преписва, което, заклевам ви се, не беше така. Неговото майсторство не се допираше никъде до каквото и да е подражание, той стоеше самотен – майстор сред майсторите, чудесен, самият той неповторим. Искам да видя тези неща в действителност, каза той неочаквано, не можем ли да заминем? Не можем, казах, ти не можеш никога да прекрачиш границата, не можеш да зърнеш нито една галерия по света, разбери, ти си никой.

– Защо? – поиска да знае той.

– Нямаш документи.

– Какво като нямам?

– Без документи ти си никой.

– Не съм никой.

– А кой си?

– Не съм никой.

Картината, която трябваше да ни разкаже нещо за пребития с камъни човек, упорито се съпротивляваше, защото художникът се беше замислил отново и отново си задаваше въпроси, пак търсеше най-мъдрия пробив. Върху платното зееха „дупки“, все още се виждаха петната на грунта. В мъглата на основните тонове се показваха няколко от лицата на преследвачите. По тези лица можех веднага да разбера какво зловещо величие се ражда; тръпнех оточакване, но можех ли да направя нещо срещу твърдоглавеца, който баш сега зяпаше репродуцираните отпечатъци? Реших че трябва само да чакам, поне след туй ще последва щурм. Ах, колко бързах да поставя третата до другите две!’

Паднаха ранни есенни дъждове, бурените в двора се обновиха, пропълзяха по гумите на колата. До хранилището на сухарите припнаха мравешки кервани. Отиващите подскачаха леко, тези по обратния път тътреха огромни трохи; всяка мравка се нагърбваше с несъразмерим за ръста й товар. Но като ги наблюдавах, заключавах, че така или иначе, мравешките работи вървят добре. Всяка мравка лъщеше, струваше ми се, че тези упорити насекоми са направени от синкаво-черна стомана.

Дебел слой прах покриваше цялата вътрешност на сградата. Всички съдове се търкаляха немити, можех да ги срещна по необичайни за тях места, мивките бяха изчезнали под купищата на чашите. С чашите, разбира се, пиехме кафе и всички бяха мръсни до една, нищо не миехме, никога, повтаряхме и потретвахме, утайките по дъното набъбваха, но ние не обръщахме внимание на тези подробности. Помня, че веднъж в ръката ми попадна висока чаша за уиски – половината от нея бе пълна с кафеена утайка. Не посегнах към друга; налях си в нея. Бършех едно единствеа нещо – прозорците на татковата спалня, осигурявах на Създателя светлина.

– Все пак, не можем ли някакси?

– Не можем – отвърнах аз – за да минеш през границата трябва да покажеш паспорт.

Той прелисти последната страница от албума на холандеца посегна към Гоген.

– Сигурен съм, че ще мина.

– Без?

– Просто ще премина границата.

Настръхнах, спомних си завръщането на групата у дома – тя беше прекосила голямото разстояние без да има зрителна представа за пътя. И още по-учудващото – без да бъде видяна от някого.

– Слушай, можеш ли да ми кажеш как се върнаха те?

– С вървене.

– По непознати места? Сигурен съм, че са странели от пътищата.

– Това е толкоз просто… Заведи ме някъде – може Париж, може Лондон… Моля ти се.

– Добре, ще помисля. – Лицето му просветля. – Сега рисувай.

Поне в близките няколко дни можех да бъда спокоен за новата картина, нямаше вероятност да я скъса в началото. Това ме освобождаваше от постоянния надзор. Тръгнах из двора, протягах се срещу сладкото есенно слънце, зяпах небето, радвах се на катерещите се по въжето кабинки към Копитото, подсвирнах на катеричките. И разсъждавах, разбира се: човекът беше потеглил към Париж.

36.

Най-после линчуваният се появи. Очаквах повече летящи камъни, но край него профуча само един. Между прототипа и нарисувания нямаше нищо общо; нарисуваният – да го наречем условно така – носеше външните черти на съвременния човек, идеше направо от ежедневието. Това ми се видя твърде евтино; според разбиранията ми, Създателят за първи път грееше. Последваха два дни на абсолютен застой. Художникът висеше пред картината, гризеше душата си и се изтезаваше. Накрая заплака. Изживявахме тежки моменти. Някои от тях ме влудяваха, не можех да ги понеса. Излизах в двора между бурените, но ласкавият ден ми се виждаше черен и се връщах при мъката си. Ако някой можеше да ми се довери за съвет, незабавно бих му препоръчал да прибегне към персонаж от минали епохи. Но смея ли да се обадя? И тъй като на втория ден подир обед разбрах колко е трудно да се удържа, избягах навън, заритах бурените и се вмъкнах в колата. В теснината между волана и седалката гледах безчувственото табло с вградените уреди, взирах се в спидометъра и се питах: всъщност кой е робът, той или аз?

– Изтрих го – обади се Създателя – премахнах го, така реших.

Като ми съобщи това наведен към колата, през стъклото, Създателя на свой ред тръгна из двора, досущ като мен, дори ми се стори че подсвирна на катеричките. Тържествувах. Какво да сторя, кажете – радвах се, премалявах от удоволствие, че успях да спася творческата си чест, че в този дяволски кръг все пак успях да се докажа, да запазя последната частица от самочувствието си. Използувам повода, за да се изповядам: напоследък започнах да долавям как у мен се самозараждат някакви неизвестни, смътно доловими между хаотичните чувства и мисли, сили. И най странното ли, да го наречем, смешното ли – щеше ми се да грабна четката и да се скрия в моята стая..

Той отвори дясната врата и седна до мен. Мълчеше. Нямах никакво намерение да проговоря пръв, ставах все по-хитър, нещо ми подсказваше, че ако държа да господствам над Създателя, трябва да говоря по-малко. Неговото мълчание беше естествено; той сякаш ми заявяваше, че двама души могат да дружат продължително без да си говорят, че хората трябва да си говорят само когато имат да си кажат нещо важно, а пък ако е нужно да бъдем откровени докрай – истинският създател си е винаги самотен и мълчалив, особено когато се намира в компанията на друг създател.

– Трийсет и пет години – прошепна той – часове и дни хвърлени на вятъра. Поне двайсет години от тях можех да рисувам. Когато човек разбере, че  у м е е, той вече не принадлежи на себе си, време му е да се затвори. Но къде е истината, кажете отново премина на Ви – нали трябва да се изпитат и другите неща? Завиждам им на тия от албумите, ами че те са си позволявали доста, а някои са били едва ли не глупаци, рисували са леко, без капчица страдание.

Мълчание.

Излязох от колата и се качих в кухнята. Измих две автентични чаши за кафе, напълних ги и ги понесох. Хрумна ми нещо, върнах се, намерих чинийките, които им се полагаха, и тръгнах надолу. Създателят ме видя как се приближавам с подносите, но това май не му направи впечатление. Така поднесено кафето, обаче, ми се стори по-ароматично. Чаках да чуя коментар по този случай, може и шега, вече очаквах да се случат и подобни неща, но Създателя пое безмълвно чинийката си. Пиехме черната течност и гледахме пред себе си. Малко подробности се виждаха от тук – преди всичко вратата на гаража, затворила вътре микробусчето, виждаше се кухненския прозорец на вилата, два бора, няколко овощни дървета, небе, прорязвано от електрически проводници.

Имах усещането, че се намираме в дупка под земята, или в дълбочината на живота, в тишината на някакво загадъчно подмолие, където готвим атентат срещу света. Изживях един от малкото моменти на щастие сред привидния покой, усещах как под сетива ми пъплят тръпки на нещо бъдно, нещо което няма да изглежда толкоз зле.

Здрачът си дойде както винаги, замрежи въздуха, между бурените мина фазан, грациозните му движения раздвижиха измислените цветове на перата му. Фашистите се появиха под дърветата и с върнаха с по една ябълка. Продължаваше да тъмнее, под борове тъмнината се сгъсти най-напред, там се вмъкна и фазанът. Между клоните на широколистните дървета тъмнината все още се колебаеше. Небето се предаде накрая, изчезна почти всичко. В чашите се потайваше по глътка. Не бързахме. От много щастие ли, от какво – взех че включих радиото. Създателя побърза да го изключи преди да му чуем гласа. Имаше ли смисъл да се обидя? Никакъв смисъл. Както не биваше да се наежвам срещу това, че партньорът ми отново изчезваше в собствените си ловни полета. Като помълчахме още един или два часа, изпихме последната капка от чашите и се прибрахме да спим.

Повъртах се доста в леглото, но все пак заспах; чувствах, че съм здравата уморен. От къде се беше взела умората? На този, както и на останалите въпроси, породени в иначе щастливия и най-вече важен за мене ден, не можех да отговоря.

Събуди ме много нежен допир. Не бързах да отворя очи, стараех се да се уверя, че не сънувам. Някаква ръка галеше рамото ми – бавно, леко, сякаш влюбена в мен.

– Помогнете ми – чух да казва гласът. – Имам нужда от вас.

Отворих очи.

– Трябва да ги погребем.

Извърнах се към него.

– Току-що ги удуших – обясни Създателя – трябва да ги зарием.

37.

Фашистите лежаха с разгневени лица и тела в различни пози. Очите им издаваха учудване и питаха: какво стана, нали уж ние?… Ръката на единия бе счупена от тежестта на собствения му задник; как е попаднала под бедрото и какъв зор е видяла, няма да узнаем никога. Докато се е съпротивлявал на удушаването, вторият фашист се е извъртял мъчително, така че издъхнал с крака на възглавието. Две купчинки, това представляваха сега хората, които мечтаеха да властуват над групата; сами, мъртви в огромното ателие.

Пренесохме ги един по един. Туй стана много трудно, на и ми се спеше; тътрехме ги по стълбищата, а очите ми се затваряха. Заравянето, обаче, ме измъчи най-много, рохката някога пръст се беше слегнала от дъждовете. Покрихме ги криво-ляво и седнахме да починем до ямата. Щурците яростно разкъсваха тишината, усещах хлад, беше си направо студено, а ние запотени. Острата бистра нощ ме върна в детството, тогава прекарвахме до късно на верандата с татко и мама, татко ме лъжеше че щурците си бъбрят като хората, караше ме да се услушвам и понеже тогава непрекъснато настоявах да ми се разказват приказки, татко ме уверяваше, че ако слушам добре, ще доловя как щурците разказват Червената шапчица и Храбрия шивач. Една нощ се амбицирах много, вслушах се здравата и започнах да долавям приказките от въздуха, изтръгвах ги с неизменното си детско въображение. Тримата седяхме на верандата завити в шотландски одеяла и мълчахме в плетените столове, само мама се изправяше внимателно, за да прибере съдините от вечерята. Тя се стараеше да извърши всичко безшумно, но не успяваше, татко изсумтяваше без да се сърди – щурците са си щурци, но и съдините трябва да се измият.

– Действуваха ми на нервите – рече Създателят. – Не можех да ги понасям. Да не мислите, че не знаех защо стоят там?

Направо измръзвах. Станах и се отправих към вилата, по-точно към хладилника. От месеци не бях се докосвал до бутилка. Но нямаше, имаше само неотворена мастика, много студена, буквално ледена, кристалите в нея ми се сториха снежинки. Потърсих още веднъж някаква забравена водка – напразно; отворих мастиката, питие, което не харесвам. Изплакнах две чаши и налях.

– Вие сигурно си мислите, че не знам защо стояха в спалнята двамата, нали? И как си представяте туй, на мое място как бихте рисували, щом знаете, че някъде живеят двама палачи, сществуват само заради вас, хранят се и чакат часа!…

Подадох му чашата.

– Така ли се рисува, когато знаеш, че двама души се излежават и чакат да те ликвидират по заповед?

Вдигнах чашата към устата си.

– Рисувах и трупах ненавист, обмислях. Те спят дълбоко, ние изобщо спим дълбоко.

– Кои сте вие? Ще ми кажете ли най-после?

– Как, нима не знаете?

– Не, нищо не знам, искам да ми кажете. Дойдохте сякаш с въздуха.

– Глупости – от въздуха!

– Какво?

– Ужасно е да рисуваш и да те дебнат, не искам да ме дебнат, искам да рисувам. Да живея. Искам да живея, за да рисувам, да живея много, а не колкото искате вие.

– Откъде се взехте, ще кажете ли?

– Живее ми се много, вечно, рисува ми се, много, безкрайно, денонощно, неспирно; да отхвърлям платно след платно, да откривм, непрестанно.

– И да унищожавате картините.

– Но правя по-добри.

– И старите бяха добри.

– Не бяха. Всичко трябва да се направи за трети, четвър път.

– Какво?

– Предпочетох да умрат ТЕ. Когато се спуснах към шията първия, аз се устремих. Знаех, че е необходимо да го удуша още в началото, иначе бях загубен. Знаех че другият не бива да с събуди, защото пак бях загубен. Хвърлих се и към него, той се въртя много, душата му не искаше да излезе, а аз стисках и премалявах; малко, много малко ми трябваше да отпусна ръце, но като си помислих за рисуването… Той се извърна много, и да ви кажа ли – той единствен разбра, че го душа аз, художникът, да не се надяваш, неговата жертва!..Той се учуди, откъде накъде ще ме душиш ти бе, жертво, нали затова ме хранят мен, не да ме душиш, а да те удуша!… Рисува ми се. Моля ви, оставете ме жив, защото ми се рисува, безкрайно, ненаситно.

Оставих чашата и се прибрах в стаята си. Беше топло, чудесно, напразно се бях наканил да си хвърля второ одеяло.

38.

Събудих се късно. Не разбрах кога. От няколко дни часовникът ми беше спрял. Станах. Нямаше защо да се обличам, спях с дрехите си. Не се измих – не се миех от месеци насам. Тръгнах замаяно из стаята, повъртях се безсвестно и седнах на леглото. Това май че помогна, влизах в себе си. Отсега нататък в цялата вила ще живеем само двама души. Той трябва да създава, да трупа ценности – богатството, което ще ощастливи човечеството, радост за милионите бъдещи хора. Те ще идват в България специално за картините, имотът на татко ще се превърне в своеобразна Мека на живописта.

Погледът, който метнах през прозореца, ми подсказа, че времето през деня няма да бъде блестящо, май че ръмеше. Кога успяха да се струпат облаците, къде се дяна снощния бистър звезден въздух? Имах цяла рота хора, сега ги нямам. Притежавах и други неща, някои от тях бяха доста хубави, но сега съм закъсал като последния бедняк. И все пак съм кажи-речи щастлив. Може би много щастлив. Като си спомня само за газелата и леопардите… Какви глупости съм замислял тогава!…

Толкоз време е минало, а брадата продължава да ме сърби, отслабнал съм, чувствувам че живея с лекотата на отшелник, застанал срещу проблемите само с кожата и костите си. Всичко е зад мен, захвърлено е най-позорното бедствие за човека – суетата; сега съм изправен пред бъдещето, просто се гмуркам в него, бодър, силен, омъдрял. Да, работите се нареждат добре. И това, че не те убиха него – за което всъщност ги държах на служба – а той тях, се оказа по-благоприятно. 3а кой ли път се уверявам, че всяко зло е наистина за добро. Нямам нужда от никого, ония не са ми необходими, никой не ми е нужен. И на него никой не му е нужен, двамата сме си добре, достатъчни сме си. Живеем без да причиняваме зло на никого, само дишаме и рисуваме, даваме без да искаме.

Наистина ми е добре, само дето брадата ме сърби. Като нищо мога да се обръсна, защо да не се обръсна? Имам време за всичко. За никъде не бързам, нямам нищо да правя, вече нямаме и кафе. Долу оня рисува, нека рисува известно време сам. Затоплям вода; насапунисвам се обилно и все пак е трудно, боли, самобръсначката се натъква на редица препятствия. Накрая се измивам, поръсвам се с одеколон, разтривам кожата си с нивеа. Просветва ми, струва ми се, че от гърба ми е паднал товар. Защо няма едно кафе, защо? Третата картина се изработва в момента, тя излиза бавно на бял свят, като неизвестно чудовище, което изплува от дълбините на океана, за да раздвижи духовете на туземците и учените. Четвъртата картина… Коя ли ще е тя? Шсз си за нея, предполагам че ще бъде загадката за шестте лица. Линчуването обаче не ми харесва. Няма кафе, но има почти всички видове чай.

Запарих силен цейлонски без захар, по правилата, в порицеланов съд, измих две порцеланови чаши. Понесох ги към бившата спалня на татко. Отворих вратата с лакет. Създателят бе излязъл някъде. Върху картината с линчуването бе теглен кръст от оранжева боя, тя лежеше на пода. На триножника чакаше реда си ново девствено платно. Седнах. Отпивах от чашата, наблюдавах пространството на грунта, радвах се отново, ласкаеше ме единодушието с моя съквартирант. Платното, палитрата, четката, той… Вече мога да кажа – и аз. Размерите на рамката подсказваха, чеще разкажем историята за шестте стригани глави, за втори път. Пиех си чая и си мислех, че и Създателят не е безпогрешен и той е човек като другите, и той може да се заблуди, а след туй да промени решението си. Празен, добре опънат плат, чист – боже мой, каква позорна глупост и какво велико послание могат да се заченат на него.

Върнах се в кухнята, взех порцелановия съд с намерение да изпия всичкия чай. Повторно седнах пред триножника.

Може би наближаваше обед, в мрачния ден от клоните се от късваха тежки мокри листа, жълтееха се дюли, внезапно тупваха на тревата учудени от собственото си падане круши. Можех да продължавам наблюденията си през прозореца, можех до утре да тренирам търпението си. Вече не си задавах въпроса избягал ли е или не е избягал, по-скоро, питах се, дали е тръгнал към Париж. Трудно е да си представя как изтерзаният от глад и творческа разруха човек върви по земята, за да прекоси пеша три хиляди километра, без документи, без понятия за гранични бразди и всичко свързано с тях. И какво ще стане по-нататък? Да речем, че пристигне и види – така както е гол посред зима – той ще виси до изнемощяване в галериите. Няма да намери  сила да се откъсне от автентичността, ще потъне в оригиналите до загубване на паметта, не ще му остане време сам да заработи. Добре, ако заработи, къде ще стане туй? Къде ще живее? Ах, ако го напипа някой богаташ и го набута в къщата си… Извинявай, богаташо, но аз изстрадах всяка картина, всяко движение на неговата четка е минало през сърцето ми, така че прощавай, но той е мой, нямаш право да присвояваш избягал роб, неписаният закон на робовладелчеството ще ти каже, че той принадлежи на господаря си.

39.

Надзърнах във всяка стая, във всеки ъгъл, дори в тавана на вилата; обходих двора, огледах междуклонията на дърветата, последната незарита яма; след това се качих в колата. Минах бавно по околовръстното шосе, по изводите към международните пътища; дирех своя пешеходец. Не намерих нищо. Преди всичко, нямах представа кога е тръгнал, това може би е станало веднага следзариваното на фашистите.

Валеше глухо, студено; започваше едно от познатите есени захлаждания. Тези захлаждания предизвикват първите безрадостни размисли и ни насочват психологически към задаващата се зима. Седях в колата, карах през сумрака на дъжда, мислех си колко много съм сам, този път съвсем самичък и жалък, скъсал всяка жилчица до всяка живинка, която би могла да ми даде поне мъничко топлина. Нямах дори на кого да разкажа историята си.

Само там, високо някъде, на седемнайстия етаж, са остана две пулсиращи към бъдещето звезди, нагнездени с упоритост и гениалност, достатъчни да ги съхранят за вечността. Като си помисли човек и „Мраморната тераса“ и „Автопортрет“… Защо автопортрет? Нали беше п о р т р е т? Ще бъде туй, което пожелая, аз съм този, който ще реши.

Картините ме зоват, приближавам се към тях. Освен това, там се намира хладилникът, а хладилникът на мансардата не е като този на вилата, в него има разнообразие. Едва намирам място да паркирам. Двама души, съвсем млади хора, може би ученик и ученичка, си говорят на стълбището с онази тръпка, която предвещава много сладост и всеотдайност и води към тайнства, за които не искам и да си спомня. Какво всъщност представляват тия тръпки, що за измама е тази нежност? И едното и другото се износи с времето. Пронизали ни, за да продължим рода си, те отминават като мълнията. А онова в мансардата остава. Ах, колко много струва то, какъв мъчителен затвор, но какво обещание за надмощие, за преодоляване на земното притегляне.

40.

Вратата на мансардата зееше, някой я беше насилил, после придърпал и оставил така. Дъската около бравата бе счупена, този някой не се е церемонил, предпочел е ударът с рамо пред всякакви други фини средства за отваряне на заключени врати. Втурнах се право към хола. Предчувствувах какво ще видя – две разкъсани картини. Без да зная защо, коленичих и взех едно от парчетата. Вгледах се в тоновете, които ме пронизаха с могъществото си. Изправих се. Къде си, да те пребия, негоднико? Изобщо разбираш ли какво си сторил? Знаеш ли какво правиш? Каква е логиката ти? Никакъв отговор, злосторникът липсваше, освен мен, в моето топло интимно апартаментче нямаше никой.

Придърпах вратата доколкото бе възможно, но можех ли да предприема нещо повече – на секундата си личеше че е счупена. Малко ме интересуваше какво ще стане сега с мансардата, преди всичко ме вълнуваше предположението, че Създателят, ако не е отприщил към Париж, ще се върне във вилата. Подкарах към Бояна неспокойно, ръцете ми върху волана потръпваха, треперех от ярост повече към себе си, отколкото към него. Един мъж като мен на петдесет, би трябвало да предугади всичко, дори и това, че коварният съквартирант може да стигне до чупене на врати.

41.

Заварих го пред статива, отново вглъбен в създаването на някой от характерните за него поразяващи тонове, забъркваше боите и гледаше към мен. Известното ми вече ново платно определено за стриганите глави бе махнато от статива – там стърчеше съвсем друго платно, не тъй голямо, а сюжетът щеше да се развие във височина. За мен не представляваше никаква трудност отгатна, че става дума за втората версия на моя портрет. Създателят ме гледаше плахо, забъркваше боите и май че зъзнеше; дрехите, косата и брадата му бяха съвсем мокри от дъжда. Протегнах ръката си, направих му знак да ми даде четката. Той отстъпи назад. Тръгнах към него. Създателят разбра че искам да му приложа най-тежкото наказание и извика. Спрях, поуплаших се, робът нарушаваше стила на робското поведение. Не можех да разбера какво точно означава този крясък преди малко, стори ми се, че в него има нещо като предупреждение. Движението на ръката ми и този път подсказа, че настоявам да ми бъде дадена четката, което означава, че ще прибера изобщо четките и боите, чисто и просто, за наказание ще му забраня известно време да рисува Създателят се стараеше да разбере доколко ще бъда настойчив и дали изобщо смятам да проявя тази крайна жестокост. Постарах се да му докажа своята непоколебимост, изобщо, усещах как подивявам от факта, че съкровищата ту влизаха, ту излизаха от ръцете ми; в един момент ми идеше да стисна и счупя десницата му.

Ти искаш да ме ограбиш, извика Създателят, искаш да останеш и след като умреш. Заповядвам ти да ми дадеш четката, настоях. Остави ме да рисувам, помоли се той, сега се уча, достигна ли съвършенство, ще ти дам всичко и стани велик. Съвършенство няма, рекох аз, ще ме разиграваш докато сме живи; дай четката и върви да спиш; ще те окова във веригата с която някога вързвах кучето.

Създателят се хвърли върху мен и без да пуща четката, притисна гърлото ми. Освен неочаквано, туй действие беше опасно, този идиот в стремежа си да твори, можеше да се превърне в звяр, робът не искаше и да знае за задълженията си. Вместо да хвана ръцете му, аз също вкопчих пръсти в гърлото му. Стиснах, усещах, че имам някакво смътно предимство, чувствувах, че неговият стиск не е корав, наивникът бе поставил четката между врата ми и ръцете си, докато аз работех здраво и направо. Той стискаше, аз стисках. Не знам за какво мислеше Създателя в момента, но аз си мислех за това, че бях живял като поносим, дори известен скулптор, че някой някъде ми бе подарил роби, а аз ги убих, защото бяха безлични, и оставих жив само гения, че освен робите някъде се мяркат жени, например Дора, например Неди, или пък Ванда, мярна ми се и нещо като любов на стари години, именно с тази Ванда; като на диапозитиви изплуваха миговете във Венеция – всичко туй бе прегазено от мен, заради горещия стремеж да се изявя, пък ако може, да остана и след смъртта, Когато той рухна, започнах да търся начини да го свестявам, опитах изкуствено дишане, опитах с плесници, но не получих резултат. Нашега, наистина – Създателя си отиваше. Сломен от загубата, обхванах раменете му, раздрусах ги, заудрях главата му в пода. Нищо, Създателя си отиде. Тогава паднах върху него, впих устни в устата му, вкарах в дробовете му въздух от моя въздух.

Нищо. Създателя си беше отишъл безвъзвратно. Не ми остана друго, освен да го милвам и да плача, да целувам косата му, очите му, така и ги затворих – с целувки.

Боже, колко мокър беше той, колко бързо изстина тялото му как рязко се откъсна от мен; не можах да изтръгна от него поне тайната на преминаването от вилата до мансардата, завръщането – общо двайсет километра път в дъжда. За колко ли време му предстоеше да вземе разстоянието до Лувъра? И какво щеше да стане там? За такива неща мислех тогава, а ми предстоеше работа. Отначало го понесох на ръце. Скоро се уморих и го поставих на стълбището. Погледнах го докато си почивах, за последен път го виждах както трябва, в светлината на електрическата лампа – извън сградата започваше тъмнината и дъждът. Опитах се да го вдигна повторно, не можах, тогава го прегърнах, промуших ръце под мишниците и успях да вдигна половината от тялото му. Краката му се тътреха по стълбището. Но и така се уморих, оставих го, приседнах до него. Дишах зачестено, почивах си, не, не беше по силите ми – възможностите ми се изчерпваха, от месеци насам не бях ял, нито спях добре, от месеци насам само напрежение и страдания. А какво ли мислят трите дами за мен? Че съм се измъкнал по тривиален мъжкарски начин! Те не могат и да допуснат нещо друго, най-малкото мисълта за шейсет и двама души, отначало живи, после мъртви, нито за страшното решение на един добър скулптор да се превърне в нещо друго. Нямах сили повече, да, не можех да продължа така, а трябваше да отнеса този мил, чаровен труп, до ямата. Съществуваше един-единствен начин – да хвана краката му и повече не е за разправяне. Стараех се главата му да се удря по-леко в стъпалата, а долу, на верандата, просто го прехвърлих през перилото. Създателят висеше известно време през перилото, докато преминах и го подхванах отдолу. Свалих го на плочника и нататък ми се стори сравнително леко, особено като излязохме извън осветената част на градината. Като напуснахме осветената част на градината, ни погълна тъмнината и повече не виждах как по-важната част от тялото му, заедно с главата, се тътрят по мократа, подгизваща трева, отсега нататък и аз се превърнах в труп, мокър работещ труп, който премята през камарата от пръст мъртвеца. По-скоро си представих, в никакъв случай не може да се каже че видях, как падна в трапа; а той падна с главата надолу, краката се огънаха, кръстът му изрече нещо като хък и нагоре остана да стърчи само задника му.

Знаех добре мястото на лопатите. Избрах най-добрата права лопата. Запълзях към ямата, умората ме притискаше към локвите, но напредвах упорито към изровената някога пръст. Полазих до хребета й и щом прокарах ръка през мокрото си лице, откъртих се и паднах. Нямах сили да сторя нещо засега. Лежах в дупката и чаках, дъждът валеше прилежно над мен. Нещо кораво се беше впило в кръста ми. Как да го премахна. Лежах и чаках да се съвзема, а дъждът настойчиво ме притискаше към кльощавото тяло на Създателя.

Най-после настъпи момента, в който реших, че е време да предприема нещо. Предстоеше ми опит да се измъкна от трапа. Нямах намерения да остана при робите си – дъждът се усилваше, студът ме пронизваше и това, че понякога вятърът отронваше по някоя ябълка някъде до мен, не ме забавляваше. Помислих си, изям ли една, ще получа ли някакъв тласък от сока на ябълката? Само си помислих това и тръгнах нагоре. Най-напред се извърнах надясно, за да облекча болката в кръста. Оказа се, че това, което ми е убивало, е четката. Изтръгнах я от ръката му. Измъкнах се от ямата. Отново се озовах върху купчината, до лопатата.

Както лежах, за да се успокоя, започнах да къртя пръст с ръце, откъртвах буци и хвърлях в дупката, откъртвах и хвърлях, но туй нямаше никакъв ефект – капка в морето – ако исках да свърша работата, трябваше да се изправя и хвана лопатата.

Два или три часа след това Създателя изчезна завинаги под пръстта, а аз пропълзях до верандата. Полежах на сухо, вече нямаше дъжд, сега само го чувах, но ми ставаше все по-студено. Изкачвах стълбището по колене и длани. О, горе е съвсем тихо! Топло е, но съм капнал, занапред ще ми е трудно да лазя дори по килима. А какво ми остава? Остава ми да преодолея разстоянието до моята стая, да хвърля мокрите дрехи, да погълна някакви таблетки за сгряване. Само това, нямам друго за правене, край.

Но щом усетих, че се надигам от килима, извих се и потеглих към татковата спалня. Вече се тътрех като гъсеница. Промъкнах се през отворената врата и се опънах в подножието на статива с празното платно. Излегнах се. Тялото ми и волята ми се хванаха за един от краката на статива. Тъкмо туй беше най бавното ми и страдалческо изкатерване нагоре по триножника, чак до момента, в който чистото равно платно се оказа на височината на гърдите ми. Насочих четката към него. Боже мой, какво великолепно нещо може да се нарисува върху тази чистота!

1979.